Вал Макдърмид Чуждото страдание „… чуждото страдание остава опит неопределян, неизносен в разкаяния. Менят се хората и се усмихват, но скръбта остава.“ Т. С. Елиът, „Четири квартета“, прев. В. Свинтила „Смърт, ужас, чудеса и страхотии гъмжат навред! Всевишни, изведи ни от този страшен остров!“ Шекспир, „Бурята“, прев. Валери Петров Благодарности Както обикновено, дължа благодарности на всички, които отделиха от времето си и ми помогнаха с познанията си, за да не допускам неточности. Благодаря на девическото училище „Грийнфийлд“ за първоначалния тласък на повествованието, на Ангъс Маршал за съветите му относно приложението на компютърни системи в полицейските разследвания; на доктор Рей Мъри за напътствията относно геологическите анализи; на доктор Сю Блек за въпросите, свързани с патоанатомията; на Бриджит Бейли за юридическите съвети, и на покойната Кейти Уилкс, която първа ме запозна с проблематиката на отношенията между духа и тялото. Благодаря за постоянната подкрепа на Джулия Уиздъм и Ан О’Брайън от издателство „Харпър Колинс“, на Джейн, Бру, Ана, Клеър и Тери от литературна агенция „Грегъри енд къмпани“; на Трина Фър от „Ривърдейл“; както и на Сандра, Кен и Робсън от „Коустъл“. С обич и благодарност на Лесли, Сандра, Джулия, Джейн, Мария, Мел, Маргарет, Ники, Джени, Мери, Джули, Пола, Джей, Дайана, Стела, Шели, Дафни и Бънти Ал — моя личен, страховит женски полк, който прибира ранените от бойното поле — защото се грижиха за мен, докато се възстанових. Първа част _Не е задължително да си луд, ако чуваш гласове. Не трябва да си кой знае колко умен, за да знаеш това. Макар наистина да си извършил такива неща, от чиито описания на съдебните заседатели им призляваше, поне си достатъчно интелигентен да съзнаваш, че това все още не те определя като луд. Какви ли не хора чуват гласове — това е всеизвестно. То е същото като телевизията. Макар да си склонен да повярваш, докато гледаш, все пак е ясно, че не е истинско. Пък все някой е измислил всички тези неща, нали, при това без да се озове на същото място като теб. Изглежда съвсем логично._ _Така че не си обезпокоен — е, поне не много. Добре де, всъщност те провъзгласиха за луд. Съдията свърза името ти, Дерек Тайлър, с определението „луд“. Но макар да е умно копеле, съдията не съзнаваше, че по този начин само изпълнява предначертания план. Това е начинът да се избегне доживотната присъда, която неминуемо се произнася, ако някой извърши това, което си извършил ти. Ако успееш да ги убедиш, че не си бил наред, докато си правил всичко това, значи всъщност не ти си извършил престъплението, а лудостта, която се крие у теб. Значи не си лош, а просто луд, и е съвсем естествено да се очаква, че можеш да бъдеш излекуван. И те прибират в кукувичарника вместо в панделата. Така докторите могат да се поровят в главата ти и да поправят повредата._ _Разбира се, всъщност няма никаква повреда, но най-добре за теб е да си траеш, вместо да им обясняваш, че си нормален като всеки от тях. А после, когато му дойде времето, ще проговориш. Ще ги накараш да си повярват, че магиите им са подействали и са те превърнали в човек, когото спокойно могат да пуснат отново на свобода._ _Изглеждаше много лесно, докато Гласът го обясняваше. Почти сигурен си, че си разбрал всичко, защото Гласът го повтори толкова пъти, че можеш да възпроизведеш всичко само като затвориш очи и кажеш думите:_ _— Аз съм Гласът. Аз съм твоят Глас. Всичко, което ти казвам да правиш, е за твое добро. Аз съм твоят Глас. Това е планът. Слушай внимателно._ _Тези думи отключват спомена. Само те са достатъчни — встъплението, след което записът започва да звучи в главата ти. Посланието е там, скътано дълбоко в мозъка ти. И все още звучи разумно. Така поне мислиш ти._ _Но оттогава мина много време. Никак не е лесно да не продумваш ден след ден, седмици, месеци наред. Но ти се гордееш с упоритостта си, която ти помогна да издържиш. Защото има какви ли не смущения, които ти пречат да чуваш Гласа. Терапевтични сеанси, когато се налага да изключваш, за да не чуваш какви ги дрънкат истинските луди. Срещи с разни психиатри, които се опитват да те подмамят да проговориш. Да не говорим за писъците и крясъците, когато някой получи припадък. Или постоянните шумове в голямата дневна — телевизорът и музиката от радиото, които бръмчат в главата ти и те смущават._ _Единственото, което ти помага да се пребориш с всички тези неща, е Гласът — и обещанието, че ще научиш кога е дошло времето. Тогава ще излезеш оттук, ще бъдеш отново на свобода и ще можеш да правиш това, което правиш най-добре._ _Да убиваш жени._ „Трябва да ги откриеш още през първите шест часа след изчезването — в противен случай търсиш не жив човек, а труп. Открий ги през първите шест часа, в противен случай търсиш труп.“ Превърналият се в мантра принцип на издирването на изчезнали деца звучеше като присмех за инспектора от криминалната полиция Дон Мерик. В неговия случай бяха изминали вече шестнайсет часа и продължаваха да текат. А родителите на Тим Голдинг ги брояха. Брояха всяка минута, която ги разделяше все повече от мига, когато бяха зърнали за последен път сина си. На Мерик не му беше необходимо да полага усилия, за да си представи какво си мислят; и той беше баща и познаваше отлично атавистичния ужас, който връхлита всеки родител, открил внезапно, че детето му по необясними причини не е там, където би трябвало да бъде. В повечето случаи всичко оставаше само спомен след минути, когато детето се появеше отнякъде невредимо, обикновено дори доволно ухилено при вида на паниката на родителите си. Но такъв спомен, който оставя белези дълбоко в съзнанието. А понякога облекчението не идваше. Не идваше внезапният прилив на гняв след появата на детето, прикриващ следите от смътните страхове. Понякога ужасът продължаваше, продължаваше безкрайно. Мерик разбираше много добре кошмарите, които щяха да крещят в съзнанието на Алистър и Шели Голдинг до момента, в който неговият екип откриеше сина им — жив или мъртъв. Знаеше всичко това и защото бе свидетел на същата агония, изживяна от Джери и Пам Льофевр, чийто син изчезна безследно преди повече от петнайсет месеца. Бяха претърсили канала, преровили парковете и пустеещите земи в диаметър от две мили, но така и не откриха следи от Гай. Мерик беше работил по това разследване, затова и му възложиха случая Тим Голдинг. Разполагаше с необходимите познания, за да прецени дали между случаите съществуват статистически значими връзки. Но дори отвъд границите на познатото, отвътре го гризеше инстинктивното убеждение, че човекът, отвлякъл Гай Льофевр, сега е успял да вземе втора жертва. Той се облегна на покрива на колата и огледа с бинокъла дългата извивка на насипа край железопътната линия. Всички налични служители на полицията бяха там и претърсваха проскубаната трева за най-малката следа от осемгодишното момче, изчезнало предната вечер. Тим си бе играл с двама приятели — някаква сложна игра с участието на въображаем супергерой — Мерик помнеше, че за известно време той бе идол и на собствените му синове. Приятелите на Тим били повикани от майка си, а Тим казал, че отива на насипа, за да наблюдава товарните влакове, които прекарвали по тази линия камък от каменоломната в покрайнините на града. На две жени, които отивали на бинго и вървели по това време към автобусната спирка, им се сторило, че забелязват яркожълтата блуза с надпис „Брадфийлд Виктория“ между дърветата, растящи по билото на стръмния насип, откъдето се слизаше надолу към релсите. Това се бе случило към осем без двайсет. В полицията не бяха постъпили никакви други сведения за детето. Лицето на момчето бе вече запечатано трайно в съзнанието на Мерик. Училищната снимка приличаше на милиони подобни, но междувременно Мерик би могъл да различи навсякъде пясъчнорусата коса на Тим, широката му усмивка и сините очи, присвити зад очила като онези на Хари Потър. По същия начин би могъл да различи навсякъде и Гай Льофевр. Чуплива тъмнокестенява коса, кафяви очи, лунички по носа и бузите. Седемгодишен, висок за възрастта си — за последен път го бяха видели да върви към занемарената горичка в края на Даунтаун Парк, на три мили от мястото, на което се намираше в момента Мерик. Това се случило към седем часа през една влажна пролетна вечер. Гай попитал майка си дали може да поиграе навън още половин час. Занимавал се с търсене на птичи гнезда и отбелязвал старателно находките си в карта на рехавата горичка. Два дни по-късно бяха намерили картата, смачкана на топка и захвърлена на двайсетина ярда разстояние от пресъхналия канал, свързвал някога временната железопътна станция със замлъкналите отдавна фабрики за производство на вълна. И това беше последното нещо, свързано с Гай Льофевр, видяно от някого. А сега още едно момче сякаш се бе разтопило във въздуха. Мерик въздъхна и свали бинокъла от очите си. Щеше да се наложи да изчакат сутринта, за да завършат претърсването на района. Всички се бяха вкопчили в слабата надежда, че Тим може да е претърпял злополука, че лежи някъде ранен, на място, откъдето никой не може да го чуе. Но тази надежда вече бе угаснала. Мъчително беше усещането, че не разполагат с никакви следи. Явно бе време да прибегнат към проверка на обичайните заподозрени. Мерик знаеше от отдавнашен опит колко рядко се случваше такава проверка да даде резултат, но нямаше намерение да пропусне и най-малката възможност за откриване на улика. Той извади мобилния си телефон и се обади на сержант Кевин Матюс. — Кев? Дон е на телефона. Започвай да привикваш предполагаемите. — Няма следи, така ли? — Никакви. Пратих дори една група да проверят тунела, който е на половин миля нагоре по линията. Нищо. Време е да постреснем някои хора. — В какъв обхват? Мерик въздъхна отново. Зоната на действие на полицията в Брадфийлд обхващаше около четиридесет и четири квадратни мили — полицаите имаха грижата да защитават и служат на около деветстотин хиляди души. Според последните официални данни, които бе чел, в същата тази зона се подвизаваха около 3000 активни педофили. По-малко от десет процента от тях бяха реално регистрирани като сексуални престъпници — дори по-малко от пословичния връх на айсберга. Но не разполагаха с никакви други отправни точки. — Да започнем в радиус от две мили — каза Мерик. — Нали знаеш, те предпочитат удобствата. Но още докато говореше, той съзнаваше мъчително, че в наши дни хората изминаваха далеч по-големи разстояния отпреди, когато отиваха на работа, освен това работата на немалко хора изискваше от тях да бъдат постоянно на път, те все по-рядко пазаруваха само в квартала, където живееха — тоест познатата, обичайна зона, в границите на която се чувстваха удобно, бе значително по-обширна от зоната на движение на поколението на техните родители. — Трябва все пак да започнем отнякъде — добави той с помръкнал от песимизъм глас. Затвори телефона и се загледа към насипа, засенчил очи с ръка, за да ги предпази от слънцето, което обливаше с невинно сияние тревата и дърветата долу, в ниското. Наистина, слънчевата светлина улесняваше значително търсенето — но същевременно му се струваше някак неуместна, като че ли хубавото време бе оскърбление към мъката на семейство Голдинг. Това беше първият голям случай, който му възлагаха след скорошното повишение — а вече бе почти сигурен, че няма да е в състояние да представи резултати, които биха задоволили ръководството му, пък и него самия. Доктор Тони Хил крепеше с усилие купчина папки в ръката, с която държеше и протритата си чанта. Той бутна вратата на факултетската канцелария. Имаше достатъчно време, за да успее да прегледа пощата си и да се заеме с писмата, които не можеха да чакат. Секретарката на катедрата по психология се появи от вътрешната стая, когато чу хлопването на вратата. — Доктор Хил — каза тя. Гласът й звучеше неоснователно самодоволно. — Госпожо Стират — поздрави Тони и пусна папките и чантата на пода, за да провери какво има в пощенската му кутия. — Деканът никак не е доволен от вас — заяви Жанин Стират и кръстоса ръце върху внушителния си бюст. — Така ли? И защо? — попита Тони. — Заради снощния коктейл в чест на финансова къща „Сейнт Джеймсис Плейс“ — редно беше да присъствате. Докато стоеше гърбом към нея, Тони извърна очи към тавана. — Бях погълнат от работа и изобщо не усетих кога е минало времето. — Те са основен спонсор на научната програма по поведенческа психология — каза с упрек госпожа Стират. — Много държаха да се запознаят с вас. Тони награби купчината писма, без да си даде труда да ги подрежда, и ги натъпка в предния джоб на чантата си. — Убеден съм, че са се забавлявали чудесно и без мен — каза той, събра и папките си и се упъти към вратата. — Деканът очаква от целия академичен екип да подкрепя усилията му за събиране на средства, доктор Хил. От вас не се изисква кой знае какво усилие, трябва просто да отделите час-два от времето си… — За да задоволявам болезненото любопитство на ръководния състав на някаква фондация, така ли? — сопна се Тони. — Честно казано, госпожо Стират, предпочитам да си запаля косата и да гася пламъците с чук. Той успя да натисне дръжката на вратата с лакът и се измъкна навън, без да се обръща, за да оцени възмутеното изражение, което със сигурност се бе появило на лицето й. Озовал се в кабинета си — сигурно, макар и временно убежище — Тони се отпусна на стола пред компютъра. Какво, по дяволите, търсеше той тук? Бе успял да потисне достатъчно дълго съмненията, които изпитваше към академичния живот, за да приеме поста на преподавател в университета „Сейнт Андрюс“, но след краткотрайното си и изпълнено с мъчителни преживявания пребиваване в Германия не съумяваше да си възвърне спокойствието. Нарастващото убеждение, че университетските власти са му предложили работа заради привлекателното присъствие на неговото име в рекламната брошура, също никак не му помагаше. Студентите се записваха, за да слушат лекциите на човека, чиито психологически профили бяха помогнали за залавянето на някои от най-прочутите серийни убийци в страната. А спонсорите настояваха да се наслаждават на безопасния, воайорски трепет от разказите за преживяванията му, които се опитваха да изкопчат от него. Дори да не бе научил нищо друго от работата си в университета, поне му бе станало окончателно ясно, че не става за циркова маймуна. Каквито и способности да притежаваше, безсмислената дипломатичност не бе сред тях. Тазсутрешният сблъсък с Жанин Стират бе последният удар. Тони придърпа клавиатурата и се зае да съчинява писмо. Три часа по-късно Тони си поемаше дъх с усилие. Беше вървял прекалено бързо и сега си плащаше. Приведе се и опипа тревата в краката си. Реши, че е достатъчно суха, и се отпусна на земята. Просна се по гръб и лежа така, докато сърцето му престана да се блъска в гръдния кош. После се поизправи, седна и се загледа с наслада в пейзажа. Така, както седеше на върха на хълма Ларго Ло, пред очите му се простираше устието на река Форт. Водите блещукаха под лъчите на слънцето в този ден на късната пролет. Оттук се виждаше чак до Бърик Ло — вулканичният праисторически конус беше близнак на хълма, на чийто връх се намираше неговата наблюдателница — двете възвишения бяха разделени от ширналото се на мили синьо-зеленикаво море. Погледът на Тони се плъзна по познатите гледки — тъпият, широк палец на скалата Бас, остров Мей, който наподобяваше гърбицата на кит, изплувал на повърхността, и в далечината смътните очертания на Единбург. В този край на графство Файф казваха така: „Ако остров Мей се вижда, значи ще вали. Ако не се вижда, значи вече вали“. Но днес сякаш нямаше никаква опасност да завали. Само тук–там петънцата на няколко облачета нарушаваха ясносиньото небе — като конци, изтеглени от пухкаво тесто за кифлички. Тази гледка щеше да му липсва, когато си заминеше оттук. Но красивите гледки не можеха да бъдат оправдание за това, че бе загърбил истинското приложение на способностите си. Той нямаше академична нагласа. Първо и най-важно за него бе призванието му на клиничен психиатър, а след това работата му като профайлър. Оставката му щеше да влезе в сила в края на семестъра, значи разполагаше с два месеца, през които да реши какво смята да прави по-нататък. Предложения за работа не му липсваха. Работата по някогашните му случаи не го бе направила любимец на традиционалистите в министерството на вътрешните работи, но тъй като наскоро бе участвал в разрешаването на един случай на територията на Германия и Холандия, имаше възможност да прескочи изискванията на британската бюрокрация. Сега вече и германци, и холандци, и австрийци го канеха да работи при тях като консултант. И то не само като консултант в случаи със серийни убийци, но и при разследването на други престъпни дейности, които напълно пренебрегваха съществуването на междудържавни граници. Предложенията бяха изкусителни. Дори само гарантираният минимален хонорар би му бил достатъчен, за да преживява. А освен това консултантската работа щеше да му осигури достатъчно свободно време, за да се върне поне отчасти към клиничната практика. А не можеше да не мисли и за Карол Джордан. Както всеки път, когато тя се появеше в мислите му, умът му подплашено отбягваше срещата със спомена. Но той трябваше да намери някакъв начин да изкупи вината си за това, което се бе случило с нея — без тя да разбере, че това е целта му. А досега не му бе дошла никаква идея как да осъществи това свое намерение. Ден втори. А все още нямаше и следа от Тим Голдинг. С натежало сърце Мерик признаваше в себе си, че вече не търсят живо дете. Тази сутрин бе посетил Алистър и Шели Голдинг. Сърцето му се свиваше от спомена за моменталния проблясък на надежда в очите им, когато той влезе в спретнатата им викторианска къщичка. Веднага щом разбраха, че той не им носи никакви вести, погледите им помътняха. Страхът ги бе разял отвътре и не бе оставил нищо друго, освен безплодната надежда. Мерик бе напуснал дома им потиснат и изпълнен с пустота. Хвърли поглед надолу по улицата и си каза с горчива ирония, че Тим Голдинг в известен смисъл бе станал жертва на „облагородяването“ на района. Семейство Голдинг живееха в Харистаун — някогашен работнически квартал, превърнал се в едно от модните предградия, след като заможни и предприемчиви млади семейства накупиха рушащите се сгради и се заеха да ги възстановяват. За сметка на това обаче изчезна усещането за общност. Старателните последователи на последните тенденции от списания за архитектура и вътрешно обзавеждане като „Хоум Фронт“ се интересуваха единствено от собствения си живот — животът на съседите изобщо не ги вълнуваше. Само преди десет години Тим Голдинг щеше да е добре познат на всички обитатели на тази улица и той също щеше да ги познава. В една лятна привечер повечето хора от квартала щяха да са наизлезли, кой на път към местната кръчма, кой към градината, или пък просто щяха да седят по праговете на къщите си и да бъбрят, наслаждавайки се на последните слънчеви лъчи. Самото им присъствие би опазило детето. Освен това всички биха забелязали появата на непознат, щяха да проследят минаването му и да се опитат да разберат накъде се е упътил. Но понастоящем в този час онези обитатели на Харистаун, които не се опитваха да забъркат някой екзотичен специалитет по рецептата на поредния нашумял телевизионен готвач в елегантните си нови кухни, са били в задните си градини, отделени от съседските с високи зидове, за да аранжират лехи в средиземноморски стил или да садят диви цветя в гръцки амфори. Мерик изгледа мрачно плътно затворените врати и прозорци и изпита копнеж по по-простичките времена. После тръгна обратно към временния щаб, уморен и в лошо настроение. Екипът беше работил цяла нощ. Бяха разпитвали регистрирани педофили от района. Не бяха се добрали до никаква улика, която да помогне на придвижването на търсенето. Бяха се обадили двама души със сведението, че били забелязали бял форд транзит да преминава бавно по тесните улички горе-долу по времето, когато бе изчезнал Тим. За щастие един от тях си бе спомнил достатъчно цифри от номера, за да могат да го пуснат за проверка в полицейските компютри. Бяха успели да открият в района половин дузина микробуси, чиито номера съдържаха цифрите, и това вля нова енергия в диренето. Но и тази следа увехна само след около два часа. Третият микробус от списъка бе собственост на фирма, снабдяваща клиентите си с органично произведени зеленчуци по домовете. Шофьорът се бе движил особено бавно, тъй като бил нов и не познавал още улиците в квартала. Това не би било достатъчно да го освободи от подозрения, но фактът, че бил съпровождан от петнайсетгодишната си дъщеря, която му помагала, за да припечели джобни пари, реши нещата. Така че започваха отначало. Мерик пъхна ръце в джобовете на панталоните си и се взря мрачно в таблото, окачено в работния център. То бе все още потискащо пусто. На този етап при търсенето на изчезнало дете обикновено започваше да приижда всякаква информация. Така бе станало например в случая с изчезването на Гай Льофевр, макар в крайна сметка всички постъпили сведения да се оказаха безполезни. Но кой знае защо сега нямаше прилив, а само една жалка струйка от сведения. Разбира се, имаше обичайните обаждания, които само им губеха времето — как някой видял Тим в експреса с някаква азиатка; друг пък го бе забелязал да влиза в „Макдоналдс“ в Тонтън заедно с мъж с прошарена коса; видян бе дори да си купува компютърни игри в Инвърнес. Мерик знаеше, че подобни сигнали не вършат никаква работа. Който и да бе отвлякъл Тим, надали щеше да го разхожда по улиците, та всеки да може да го види. Мерик въздъхна. В мислите си вече не виждаше едно малко момче, което играе с приятелите си. Затвореше ли очи, пред него изникваше плитък гроб в гориста местност. Или проблясък на жълта футболна фланелка сред високата трева край някоя нива. Крак или ръка, щръкнали от някоя канавка, Господи, колко неспособен се чувстваше да се справи с тази задача! Измъчваше съзнанието си с опити да измисли някакъв нов, по-различен подход, припомняше си хора, заемали преди него поста му, чудеше се какво биха предприели те на негово място. „Попай“ Крос сигурно щеше да е убеден, че похитителят е човек, когото вече имат картотекиран. Сигурно щеше да върти на шиш регистрираните педофили, надявайки се да изтръгне признание от някого. Мерик бе уверен, че е изчерпал този аспект на диренето, макар че подчинените му никога не биха си позволили да упражнят такъв натиск, с какъвто се бе прочул Попай. В наши дни този, който ползваше прекалено груби методи при разпит, поемаше голям риск. Съдилищата не проявяваха търпимост към полицаи, упражнили тормоз над психически нестабилни заподозрени. Припомни си Карол Джордан и посегна към цигарите си. Тя несъмнено щеше да измисли някакъв съвсем нетрадиционен вариант. Умът й функционираше по начин, който Мерик изобщо не се надяваше да разбере някога. Той имаше коренно различна мисловна нагласа от нейната — сто години да минеха, не би получил някое от нейните внезапни вдъхновения. Но имаше нещо, което Карол би направила, и което би могъл да стори и той. Мерик вдиша дълбоко дима и посегна към телефонната слушалка. — Шефът тук ли е? — попита той, когато насреща се разнесе женски глас. — Искам да поговоря с него за Тони Хил. Джон Брандън изкачваше стълбите на метрото, които извеждаха от спирка „Барбикан“. По мръсните жълтеникави тухли сякаш бе избила пот, дори циментът под краката му изглеждаше топъл и лепкав. Беше задушно, въздухът бе натежал от тежките, смесени миризми на много хора, събрани на едно място. Атмосферата не му осигуряваше подходяща подготовка за предстоящия тежък разговор. Колкото и да се опитваше да се подготви за мига на срещата си с Карол Джордан, съзнаваше, че няма никаква представа какво го очаква. Знаеше със сигурност само две неща — че не може дори да предположи как се чувства тя след това, което се случи с нея; и че работата би била единственото й спасение. Бе научил с ужас за нескопосано измислената мисия на агент под прикритие, която бе приключила с изнасилването ма Карол. Човекът, който му го съобщи, се бе опитал да подчертае значимостта на постигнатото в резултат на нейната работа — като че ли това би могло да уравновеси ужаса от онова, което й бяха причинили. Брандън бе прекъснал незабавно тези опити за рационални разсъждения. Познаваше изискванията, които трябваше да изпълнява човекът, издаващ заповеди. Бе посветил живота си на работата в полицията и бе достигнал върха, успявайки да съхрани повечето си принципи. Един от тях гласеше, че нито един служител не бива да бъде излаган на излишни рискове. Разбира се, опасността беше част от работата, особено напоследък, откакто пистолетите се бяха превърнали за представителите на някои обществени прослойки в същия моден аксесоар, какъвто бяха за други МР3-плейърите. Но съществуваше приемлив и неприемлив риск. А според Брандън Карол Джордан е била изложена на напълно неприемлив риск. Просто не можеше да приеме, че съществуваше цел, която би оправдала такива средства. Но беше безсмислено да се гневи, след като това така или иначе бе станало. Виновниците бяха прекалено добре защитени, така че дори един началник на полицията не би могъл да смути особено съществуването им. Единственото, което Джон Брандън би могъл да стори сега за Карол, бе да й предложи спасителен пояс — възможност да се върне към професията, която тя обичаше. Карол бе вероятно най-добрият следовател, работил под негово ръководство, и инстинктът му подсказваше, че тя сигурно изпитва нужда да бъде отново на своя пост. Беше обсъдил това с Маги, жена си, докато й разказваше за намеренията си. — Какво мислиш ти? — попита я той. — Познаваш Карол. Смяташ ли, че ще приеме? Маги се бе смръщила, разбърквайки замислено кафето си. — Не би трябвало да питаш мен, а Тони Хил. В края на краищата, той е психолог. Брандън поклати глава. — Тони е последният човек, към когото бих се обърнал за съвет във връзка с Карол. Освен това той е мъж, и не може да осъзнае последиците от едно изнасилване така, както сигурно може една жена. Маги изкриви устни, приемайки обяснението. — Някогашната Карол Джордан би ти отхапала ръката. Но ми е трудно да си представя какво се е случило с нея след изнасилването. Някои жени просто рухват. За други станалото се превръща в превратен момент от живота им. Трети пък просто го загърбват и се опитват да се убедят, че изобщо не се е случвало. Тогава споменът се превръща в бомба със закъснител, която по всяко време може да им съсипе живота. Има жени обаче, които успяват да се справят с преживяното и да продължат напред. Ако трябва да изкажа предположения, бих казала, че Карол или ще погребе спомена, или ще се пребори с него. Ако е решила да го загърби, сигурно ще прави всичко възможно да се върне на работа, за да докаже на себе си и света, че с нея всичко е наред. Но ако наистина се опитва да направи това, ще представлява опасност за себе си и другите — не ти трябва такъв човек. Все пак… — тя помълча, — ако се опитва да се пребори с преживяното, може да успееш да я убедиш. — Мислиш ли, че ще се справи? — тъжните кучешки очи на Брандън я загледаха обезпокоено. — Тук важи същото, което обикновено се казва за политиците, не мислиш ли? Тъкмо хората, които най-много се натискат за тази работа, са последните, които би трябвало да я вършат. И аз не знам, Джон. Ще трябва да решиш, когато я видиш. Това не беше особено успокоителна мисъл. Но междувременно Брандън бе получил неочаквана подкрепа. Предния следобед в кабинета му се бе появил инспектор Мерик от следствената полиция с молба за разрешение да включи Тони Хил в търсенето на изчезналия Тим Голдинг. Докато обсъждаха случая, Мерик бе казал с нещо близко до копнеж: — Не мога да не мисля, че бихме се справили по-добре, ако инспектор Джордан още работеше с нас. Брандън бе повдигнал вежди. — Надявам се, не преживявате криза на увереността в собствените сили, инспекторе. Мерик поклати глава. — Не, господин Брандън. Знам, че правим всичко, което трябва да се направи. Работата е там, че инспектор Джордан има необичаен подход, по-различен от подходите на всички останали, с които съм работил. А при подобни случаи… е, понякога наистина на човек му се струва, че може да пропуска нещо. Брандън знаеше, че Мерик е прав. А това бе още една причина да се опита да върне Карол към нейния свят. Той изправи рамене и се упъти към бетонния лабиринт, в чийто епицентър го чакаше Карол Джордан. Джон Брандън бе потресен от промяната в Карол. Жената, която го очакваше да излезе от асансьора, застанала на прага, почти по нищо не приличаше на спомена, който имаше за нея. Би могъл спокойно да я подмине на улицата. Косата й бе подстригана съвсем различно — късо отстрани, а тежкият бретон беше сресан на една страна, така че формата на лицето й изглеждаше изменена. Но промяната в нея бе далеч по-дълбока. Плътта на лицето й сякаш се бе стопила, променяйки подреждането на равнини и хлътнатини. На мястото на интелигентната проницателност в погледа й се прокрадваше плаха предпазливост. Тя вече не излъчваше някогашната увереност, а нервно напрежение. Въпреки че беше топъл летен ден, беше облякла безформен пуловер с висока яка и широки панталони — в контраст с добре скроените, подчертаващи фигурата костюми, в които бе свикнал да я вижда Брандън. Той спря на метър — два от нея. — Карол, колко се радвам да те видя отново. Карол не го посрещна с усмивка — само ъгълчетата на устните й трепнаха нервно и тя каза: — Заповядайте, господин Брандън. После отстъпи назад, за да му даде възможност да влезе. — Няма нужда от официалности — каза Брандън, внимавайки да съхрани колкото може по-голяма физическа дистанция между себе си и нея, докато влизаше. — Доста отдавна вече не съм ти шеф. Карол не отвърна. Поведе го към два дивана, поставени под ъгъл, откъдето през френските прозорци се разкриваше гледка към старата църква в средата на комплекса „Барбикан“. Изчака, докато той седна, после предложи: — Кафе, чай? — Нещо студено. Много топло е днес — каза Брандън, разкопчавайки сакото на тъмния си костюм. Когато забеляза как тя застива, той спря на третото копче и се покашля. — Минерална вода или портокалов сок? — Най-добре вода. Тя се върна с две чаши, в които газираната вода все още шумеше и изпускаше мехурчета, постави чашата на Брандън пред него и после се оттегли със своята на възможно най-далечното място на другия диван. — Как си? — попита Брандън. Карол сви рамене. — По-добре, отколкото бях. — Бях потресен, когато научих какво е станало, и много разстроен. Маги и аз… е, знам какво бих изпитал, ако с нея или някоя от дъщерите ни… Карол, просто не мога да си представя как се справяш с преживяното. — Няма на какво да го оприлича — отвърна остро Карол и впери очи в него. — Бях изнасилена, Джон. Никое друго насилие не може да се сравни с това, освен водещото до смърт, а никой не се е върнал, за да каже какво причинява то. Брандън прие упрека без възражения. — Такова нещо не биваше да бъде допуснато. Карол въздъхна дълбоко. — Вярно е, аз самата допуснах грешки. Но истинската вина е у хората, които организираха операцията, без изобщо да ме уведомят за какво всъщност става дума. За съжаление не всички имат скрупули като теб — тя се извърна настрани и кръстоса крака. — Каза, че искаш да обсъдиш нещо с мен? — Въпросът й промени категорично темата. — Така е. Не знам доколко си в течение с промените в нашите служби на север? Карол поклати глава. — Точно на това не съм обръщала внимание. — Няма и причина да си се интересувала — каза той меко. — Но в своята мъдрост шефовете от министерството решиха, че Източен Йоркшир ангажира прекалено малко служители и трябва да се слее с друга централа. И тъй като ръководената от мен централа е по-малката от двете, които ще се слеят, аз съм този, който трябва да се откаже от ръководния си пост. За първи път Карол прояви някакви признаци на оживление. — Съжалявам, Джон. Ти беше добър началник. — Благодаря ти. Надявам се да бъда такъв и занапред. Връщам се на стария фронт. — В Брадфийлд? Брандън забеляза как тялото й се отпусна леко. Каза си, че е успял да проникне през защитната черупка. — Именно. Предложиха ми да оглавя полицията в Брадфийлд — обикновено мрачното му лице се сбръчка в усмивка. — И аз приех. — Радвам се за теб, Джон — Карол отпи глътка от чашата си. — Сигурна съм, че ще се справиш там. Брандън поклати глава. — Не съм дошъл тук, за да си прося комплименти, Карол. Дойдох, защото имам нужда от теб. Карол отклони поглед и впери очи в старите, сиви, каменни стени на църквата. — Няма да стане, Джон. — Изслушай ме. Не искам от теб да дойдеш и да седнеш зад някое бюро в централата. Искам да изградя оперативна група, която да се занимава само със сериозни престъпления, като в столичната полиция. Трябват ми два екипа от елитни детективи, които да бъдат винаги в готовност за тежките случаи. Те ще се занимават само с големите престъпления, с истински опасните престъпници. Ако има затишие, ще проверяват студени досиета. Тя извърна глава към него и го изгледа преценяващо. — И ти мислиш, че аз съм човекът, който ти трябва? — Искам от теб да ръководиш оперативната група и да участваш в прякото командване на единия екип. Това е работата, която ти приляга най-добре, Карол. Да упражняваш твоето съчетание от интелект и инстинкт в сериозна полицейска работа. Карол потърка тила си с ръка, студена от допира до чашата. — Може би някога е било така — каза тя. — Но мисля, че вече не съм същата. Брандън поклати глава. — Тези неща не се променят. Ти си най-добрият детектив, работил под мое ръководство, макар да имаше случаи, когато рискуваше да престъпиш допустимите ограничения. Но и да си го правила, то е било в случаи, когато си се оказвала права. Имам нужда от такова ниво на умения и смелост в екипа си. Карол се вторачи в пъстрия ориенталски килим на пода, сякаш можеше да разчете отговора в шарките му. — Предпочитам да не приема, Джон. Прекалено много неща съм натрупала в досието си междувременно. — Ще бъдеш на мое пряко подчинение. Никакви дребнави бюрократи няма да ни се месят. Ще работиш с някои от старите си колеги, Карол — хора, които знаят коя си и какво си постигнала. Никой от тях няма да прави прибързани оценки въз основа на слухове и полуистини. Хора като Дон Мерик и Кевин Матюс, хора, които те уважават — недоизказаното от него се разбираше от само себе си. Нямаше друго място, където Карол би могла да разчита да бъде приета по подобен начин и двамата отлично го съзнаваха. — Това е много благородно предложение, Джон — очите му срещнаха нейните, потъмнели от безкрайна умора. — Но ми се струва, че заслужаваш нещо по-добро от усложненията, които ще последват, ако ме назначиш. — Позволи ми аз да преценя това — отбеляза Брандън. Вродената му авторитарност надделя над проявяваната досега отстъпчивост. — Карол, твоята работа винаги се е покривала до голяма степен с личността ти. Разбирам защо не искаш да се върнеш в тайните служби; на твое място сигурно нямаше да искам да видя онези хора до края на живота си. Но полицейската работа ти е в кръвта. Прости ми, ако смяташ, че прекалявам, но наистина съм убеден, че няма да се справиш със себе си, ако не се върнеш към старата работа. Очите на Карол се разшириха. Брандън се запита дали не е преминал границата на допустимото и зачака пристъпа на хаплива ирония, който в други времена със сигурност би си заслужил, независимо от високия си чин. — Да не си разговарял с Тони Хил? — попита тя. Брандън не можа да скрие изненадата си. — Тони ли? Не, не съм говорил с него от… о, сигурно има повече от година. Защо питаш? — Защото той казва същото — каза тя с равен тон. — Зачудих се да не сте го скроили заедно. — Не, идеята беше изцяло моя. Но ти сама знаеш, че преценките на Тони обикновено са точни. — Може и така да е. Но нито един от вас не може вече да се постави на моето място. Не съм убедена, че старите правила важат за мен, Джон. Не мога да взема решение сега. Трябва ми време, за да размисля. Брендън пресуши чашата си. — Имаш на разположение толкова време, колкото ти трябва — той се изправи. — Обади ми се, ако искаш да поговорим по-подробно — извади от джоба си визитна картичка и я постави на масата. Карол изгледа визитката така, сякаш можеше всеки момент да избухне в пламъци. — Уведоми ме, когато вземеш решение. Карол кимна уморено. — Ще го направя. Но не разчитай със сигурност на мен. _В изолираните отделения на болница „Брадфийлд Мур“ никога не цари тишина. Поне на нито едно от местата, където те допускат. Всички тези филми и телевизионни програми, които се въртят постоянно, те карат да си мислиш за единичните стаи с мека изолация, в които сигурно не прониква никакъв звук, но за да попаднеш в такава стая, трябва да си буйно луд — да крещиш с пяна на устата, да се опиташ да пречукаш някой от персонала, такива работи. И макар идеята да се озовеш на спокойно място да те привлича, преценяваш, че ще намалиш значително шансовете си за излизане оттук, ако разиграеш пристъп на буйна лудост само и само за да те заведат на тихо място, където можеш да чуваш по-ясно Гласа._ _Когато те доведоха в „Брадфийлд Мур“, първоначално се опитваше да заспиш веднага щом щракването на ключалката подскажеше, че те затварят за през нощта. Но постоянно чуваше приглушени разговори, понякога и писъци или хлипане, шляпащи стъпки по коридорите. Тогава придърпваше тъничката възглавница около ушите си, за да изолираш шумовете. Това невинаги вършеше работа. Тези шумове с неуточнен произход те плашеха, караха те да се питаш дали пък вратата на стаята няма изведнъж да се отвори рязко и вътре да връхлети нещо, кой знае какво. Недостигът на сън те правеше неспокоен и напрегнат. На сутринта се чувстваше изтощен, очите ти смъдяха, сякаш имаше пясък под клепачите, ръцете ти трепереха като на някакъв шибан алкохолик. Но най-лошото от всичко бе, че в това състояние не можеше да настроиш сетивата си така, че да чуваш Гласа. Беше прекалено изнервен, за да откриеш начин да изолираш звуковия фон._ _Трябваше да минат няколко седмици, няколко ужасяващи, кошмарни седмици, докато бавно функциониращият ти мозък се досети, че може би е по-добре да не се съпротивляваш, а да приемаш обстановката. Сега, когато светлините угаснат, ти лягаш по гръб, започваш да дишаш дълбоко, повтаряш си, че външните шумове са просто един нищо не значещ фон, на който няма смисъл да се обръща внимание. Рано или късно те изчезват като смущенията по радиото и те оставят насаме с Гласа. Устните ти се движат беззвучно, докато преживяваш отново чутото, и ти се озоваваш някъде другаде. Някъде, където се чувстваш добре._ _Това е прекрасно. Вече си в състояние да възпроизвеждаш бавната градация, водеща до върховите ти постижения. Всичко е тук, пред теб, като на длан. Изборът на жертвата. Убеждаването. Завеждането й до мястото, което ти предстои да преобразиш с кръв. Тъпата им увереност, че тъпият Дерек не може да им причини нищо. И промяната в погледа им, когато ти се обърнеш с лице към тях и въплъщението на най-големите им страхове в ръка._ _Възпроизвеждането никога не достига до самия финал. Но споменът за погледа им е достатъчен, всеки път. Преживяваш отново момента, когато осъзнават какво ги очаква, ужаса, който ги прави по-бели от мляко, и стисваш здраво пениса си. Извиваш гръб, тазът ти се движи на тласъци, устните ти оголват зъбите и свършваш. Тогава се разнася Гласът, звучен и тържествуващ, и те възхвалява за участието ти в пречистването._ _Това е най-прекрасният миг в задушния, тесен свят, който обитаваш. Други хора може да не са на това мнение, но ти съзнаваш какъв късмет си имал. Единственото, което искаш сега, е да излезеш оттук и да се върнеш при Гласа. Нищо друго не би те задоволило._ Втора част _Десет седмици по-късно_ _Той вече не помни кога чу за първи път Гласа. Сега вече се срамува, когато си спомня, че не можа незабавно да го разпознае. Струва му се невероятно, че е трябвало да мине толкова време, докато разбере. Защото той бе по-различен от всички останали гласове, които чуваше всеки ден. Не проявяваше раздразнение. В него не се долавяше нетърпение, задето той съобразяваше толкова бавно. Гласът не се отнасяше с него като с тъпак. Проявяваше уважение. Никой не се бе отнасял с уважение към него досега — сигурно и затова му трябваше повече време, за да разбере. Мина време, докато осъзнае какво му се предлага._ _Сега вече не може да си представи живота без него. Това е като шоколада, алкохола или дрогата. Вярно, животът си върви и без тях, но кому е нужен такъв живот? Има си места и моменти, когато той знае, че ще го чуе: в гласовата поща на мобилния телефон; от минидисковете, които открива изненадващо в джобовете на якето си, или когато е сам в леглото, късно през нощта. Но понякога идва и съвсем изненадващо. Той долавя лек полъх по врата си и после го чува — Гласа. Първия път, когато се случи, едва не се напика от страх. Насмалко не провали всичко! Но сега вече знае. Когато е на обществени места, умее да реагира така, че никой да не се запита какво всъщност става._ _Гласът му дава и подаръци. Е, да, има хора, които са му подарявали разни неща преди, но това са били все ненужни боклуци, от които са искали да се отърват, или употребявани вещи, които вече не са им били необходими. Гласът е нещо друго. Гласът му подарява неща, които са избрани специално за него. Подаръци, които са си още в кутиите и опаковките, купени с пари, а не крадени. Минидиск плейъра, джинсите на „Дизел“. Запалката „Зипо“ с медния релефен череп и кръстосани кости — толкова е приятно да ги потрива с палец! Видеокасетите, които развихрят фантазията му и го карат да си представя какво би направил с уличниците, които вижда по ъглите._ _Когато попита защо получава тези подаръци, Гласът му отговори, че бил достоен за тях. Той не го разбра тогава, всъщност и досега не е наясно. Гласът каза, че трябвало да си ги заслужи, но много дълго време не му обясняваше как. Сигурно вината си беше негова. Бавно загряваше, винаги му трябваше доста време, докато се ориентира._ _Но той винаги се стреми да се понрави. Откакто се помни, учи как да накара хората да се усмихват, да изпълни желанията им — това е най-добрият начин да си спести боя. Затова много внимаваше, когато Гласът започна да му дава уроци — знаеше, че ако не ядоса Гласа, той няма да го изостави. А той не иска Гласът да го напусне, защото когато го чува, се чувства добре. Не са много нещата, които са го карали да се чувства добре._ _Затова слуша внимателно и се опитва да разбере. Сега вече знае всичко за отровата, която разпространяват момичетата по улиците. Знае, че дори тези, които са се държали мило с него, се интересуват от това, което могат да измъкнат. Това му звучи убедително; спомня си колко често са се опитвали с умилкване да получат от него нещо повече, но той не отстъпваше от равностойността на смачканите банкноти, които му пробутваха. Сега знае, че тези мръсници трябва да бъдат пречистени, и че той ще бъде част от това пречистване._ _Няма да му се наложи да чака дълго. Всяка нощ, когато изгаси лампата, в тишината Гласът му описва какво ще се случи. Първоначално това го плашеше. Не беше убеден, че може да приеме мисълта, че сякаш самите стени му говорят. А и не вярваше, че може да направи това, което се искаше от него. Но сега, заслушан в Гласа в прехода между бодърстване и сън, той си мисли, че може и да успее. Полека, стъпка по стъпка, само така се достига до избраната цел. Така казва Гласът. А когато той започва да си представя всичко стъпка по стъпка, вижда, че в цялата работа няма нищо трудно. Трудното е само накрая._ _Никога досега не е правил такова нещо. Но го е виждал на видео, отново и отново. Знае колко приятно му става, когато гледа. А Гласът твърди, че на живо е милион пъти по-хубаво. И това звучи убедително, защото всичко, което му е казвал досега Гласът, се е оказвало истина. А сега мигът настъпи. Ще се случи тази вечер._ _Той едва сдържа нетърпението си._ Карол Джордан хвърли чантата си на седалката до шофьорското място и седна в сребристата лимузина среден клас, която бе избрала тъкмо заради безличния й вид. Пъхна ключа в стартера, но някак не можеше да събере сили да запали мотора. Господи, какво правеше всъщност? Дланите й бяха лепкави от пот, паника бе стегнала гърдите й. Как, по дяволите, си представяше, че ще влезе в залата и ще успее да влее у подчинените си желание за работа, след като устата й бе пресъхнала, а езикът — залепнал за небцето? Тя вдигна поглед към малките прозорчета, разположени високо на стената на подземния паркинг. Пред очите й преминаваха краката на минувачи, бързащи за работа. Лъскави, елегантни мокасини, протрити обувки, ниски и високи токчета. Крака в панталони, джинси, плътни черни чорапи и фини, прозрачни чорапи в телесен цвят. Всички бързаха към центъра, приемаха началото на работния ден като нещо естествено. Защо и тя не можеше да бъде като тях? — Я се стегни, Джордан — измърмори тя под нос, завъртя ключа и моторът изръмжа. Нали не й предстоеше да се изправи пред непознати? Екипът й не беше многоброен и всеки от подчинените й бе избиран лично от нея и Брандън. Повечето бяха хора, с които бе работила и преди, хора, за които бе убедена, че я уважават. Или поне навремето я бяха уважавали. Надяваше се, че все още им вдъхва достатъчно респект, за да не се подадат на изкушението да я съжаляват. Карол изкара колата от гаража на улицата. Всичко бе толкова познато и все пак толкова различно. Преди, когато живееше и работеше в Брадфийлд, живееше в голям апартамент в подпокривното пространство на някогашна складова постройка — това жилище бе нейното орлово гнездо, оттам тя се чувстваше едновременно част от града, за чиято сигурност се грижеше, но бе и в състояние да го наблюдава отстрани. Когато отиде да работи в Лондон, продаде апартамента на брат си и приятелката му. Сега отново обитаваше това жилище, но този път като кукувица, натрапила се в гнездото на Майкъл и Луси. Те бяха променили почти всичко в апартамента и това караше Карол да се чувства съвсем не на място. Навремето тя би свила рамене и пропъдила това усещане със съзнанието, че има поне едно място, където се чувства у дома — мястото, на което работеше. Това, от което се боеше днес обаче бе, че и на работното си място ще се чувства също толкова чужда, както и у дома. Дори самият Брадфийлд беше едновременно добре познат и чужд. Когато бе живяла и работила тук преди, бе се постарала да опознае града добре. Бе посещавала местния музей в опит да си изясни силите, въздействали върху оформянето на Брадфийлд през вековете, пътя му от малко селище на овчари и тъкачи до оживен търговски център, съперничещ си с Манчестър за титлата „северна столица на империята“ по времето на кралица Виктория. Бе научила за упадъка на града в следвоенната епоха, както и за повторното му съживяване от прилива на няколко имигрантски вълни в края на миналия век. Бе опознала архитектурата му, бе се научила да оценява следите от италианския стил при по-старите сгради; бе се опитвала да разбере органичното развитие на града, да си представи това, което бе унищожено от грозните бетонни блокове, строени през шейсетте години, и от търговските центрове. Бе успяла постепенно да създаде карта на града в мислите си, бе го кръстосвала през всеки свободен момент — пеш или с кола, така че още в момента, когато я повикаха на някакъв адрес, да бъде наясно в каква обстановка й предстои да се озове. Но тази сутрин някогашните познания сякаш бяха напуснали Карол. В нейно отсъствие нови маркировки бяха плъзнали като гъби, принуждавайки я съвсем неочаквано да се съсредоточи в шофирането и пътя, който избираше. Би предположила, че отиването с кола до полицейската централа ще бъде за нея почти автоматично действие. Само че пътят й отне два пъти по-дълго време от това, което бе очаквала, и когато най-сетне навлезе в паркинга, я обзе облекчение. Карол се движеше бавно покрай маркираните места в паркинга, докато забеляза със задоволство, че поне едно от обещанията на Джон Брандън бе изпълнено. На едно от малкото все още празни места бе написано „инспектор Джордан“ — явно съвсем наскоро, защото боята бе още прясна. Докато влизаше в участъка, я обзе усещане за нещо вече преживяно. Тук поне като че ли нищо не се бе променило. Фоайето, в което се влизаше през задния вход, миришеше все така на застоял цигарен дим и пържено от стола, който се намираше на долния етаж. Каквито и козметични промени да бяха осъществени в представителните части, никой не бе възлагал на специалисти да направят този вход по-привлекателен. Стените бяха боядисани във все същото индустриално сиво, на таблото за съобщения висяха пожълтели от старост бележки, може би същите, които бе видяла за последен път преди години. Карол застана пред гишето, кимна за поздрав и каза на полицая, който седеше вътре: — Аз съм инспектор Джордан, започвам работа в специалния екип към отдел „Убийства“. Полицаят, човек на средна възраст, прокара ръка по ниско подстриганата си, сивееща коса и се усмихна. — Добре дошла — каза той. — Асансьорът е в края на коридора, качете се на третия етаж. Вие сте в стая 316. — Благодаря — Карол успя да се усмихна едва-едва в отговор и се обърна, за да бутне входната врата към коридора, когато чу бръмченето, сигнализиращо автоматичното отваряне. Изправи несъзнателно рамене, вирна брадичка и тръгна забързано към дъното на коридора, без да обръща внимание на някой и друг любопитен поглед, отправен й от униформените полицаи, с които се разминаваше. На третия етаж обаче бе правен опит за освежаване, след като тя бе напуснала. Долната част на стените беше боядисана в бледолилаво, а нагоре, до тавана — в сивобелезникаво. Някогашните дървени врати бяха подменени с нови, от стомана и стъкло, матирано по средата, така че минаващият по коридора трудно би могъл да разбере какво точно става в стаите. Застанала пред вратата на номер 316, Карол си каза, че обстановката напомня повече на рекламна агенция, отколкото на полицейски участък. Тя си пое дълбоко дъх, бутна вратата и влезе. Посрещнаха я няколко любопитни погледа, после лицата на хората срещу нея разцъфнаха в усмивки. Първи скочи на крака Дон Мерик, отскоро повишен в чин инспектор. Той беше работил с Карол по първия й случай със серийни убийства — случаят, който доказа на интересуващите се от този въпрос, че тя има необходимите заложби да доведе такова разследване докрай. Дон бе човек, на когото винаги можеше да се разчита — съзнанието за това изпълваше Карол с благодарност, докато той прекосяваше стаята, за да се ръкува с нея. — Чудесно е, че сте отново при нас — той се пресегна и обхвана с дланта на свободната си ръка лакътя й, докато се ръкуваха. Въпреки че бе едър и доста по-висок от нея, тя установи със задоволство, че допирът му не я притеснява. — Очаквам с нетърпение да работим отново заедно. Сержант Кевин Матюс бе застанал точно зад Мерик. Кевин бе успял да се реабилитира след една невероятно глупава постъпка, която едва не му струва кариерата. Макар именно тя да бе човекът, разкрил измамите му, Карол забеляза с удоволствие, че той като че ли си бе възвърнал увереността. Беше прекалено добър следовател, за да пропилее възможностите си в неангажиращите съзнанието задачи на униформен полицай. Карол се надяваше споменът, че някога имаха еднакъв чин, да не го дразни прекалено много. — Кевин — каза тя приветливо. — Радвам се да те видя отново. Бледата, осеяна с лунички кожа на лицето му пламна и той отвърна: — Добре дошли отново в Брадфийлд. Междувременно другите се бяха струпали около нея. — Хубаво е да ви види отново човек, шефе — разнесе се женски глас някъде отзад. Карол се извърна и забеляза слабата фигурка на Пола Макинтайър, която я гледаше усмихнато. Следовател Макинтайър бе изпълнявала периферни задачи за екипа, разкрил психопата, който бе убил жестоко четирима млади мъже. По онова време тя само помагаше по съвместителство, но Карол не бе забравила, че Пола никога не пропускаше и най-незначителните подробности, и че имаше изключително добър подход при разпита на свидетели. Според Брандън тя междувременно се бе утвърдила като един от най-добрите специалисти по разпити в градската полиция. Карол съзнаваше отлично какво голямо значение имаше това умение при разследване на убийство, където никой никога не разполагаше с излишък от време. Умението да измъкнеш от свидетеля всичко, което знае, на определен етап можеше да бъде равностойно на спасяването на човешки живот. Пола побутна напред тъмнокож мъж, който дотогава бе стоял зад нея. — Следовател Еванс — каза тя. — Сам, това е главен инспектор Джордан. Карол протегна ръка. Еванс сякаш се колебаеше дали да я поеме, а докато се ръкуваха, избягваше погледа й. Карол го огледа набързо, за да си състави някаква представа за него. Не беше много по-висок от нея; сигурно едва бе успял да покрие изисквания минимум за ръст при служба в полицията. Ситно къдравата му коса беше ниско подстригана, а чертите му по-скоро характерни за бялата раса, отколкото типично африкански. Кожата му имаше цвят на карамелизирана захар, а заострената къдрава брадичка му придаваше зрелост, която не хармонираше с гладкото, младежко лице. Тя си припомни бележките на Брандън за него: „Мълчаливо момче. Но когато наистина има какво да каже, не се притеснява да говори. Умен е и има способността не само да събира информация, но и да извлича от нея тъкмо това, което е необходимо. Има амбиция да стигне до върха, но я прикрива умело. Това означава, че ще е готов на всичко, за да ти бъде от полза“. Явно щеше да се наложи да приеме преценката на Брандън на доверие. Само една фигурка стоеше малко по-назад. По лицето на следовател Стейси Чен трептеше слаба, малко насилена усмивка. Тя беше непознатата величина. В наши дни всяка работна група имаше нужда от компютърен специалист, от човек, който да е в състояние да овладее обемите натрупвана информация. Карол бе помолила Брандън да й препоръча подходящ човек, и след двайсет и четири часа той предложи Стейси. „Има магистърска степен по информатика, справя се великолепно със системата и умее да извлича максимална полза от информацията. Не е общителна, но съзнава необходимостта да не се дели от хората, с които работи. Освен това и тя е амбициозна“. Карол помнеше добре това усещане. Амбицията я бе напуснала в Берлин заедно с човешкото й достойнство, но тя не бе забравила изгарящото желание да се добереш до по-горното стъпало на професионалната йерархия. Карол заобиколи Еванс и подаде ръка на Стейси. — Здравей. Ти трябва да си Стейси. Радвам се, че ще работим заедно. Кафявите очи на Стейси не се откъсваха нито за миг от лицето на Карол. — За мен това е изключително ценна възможност — отвърна тя. В гласа й се долавяше силен лондонски акцент. Карол се огледа. — Един човек липсва — отбеляза тя. — О, да — отвърна Мерик. — Следовател Крис Дивайн. Вчера получихме известие, че са открили на майка й рак — последна фаза. Помоли за разрешение да остане за известно време в лондонската полиция. Шефът се съгласи. Карол поклати глава, обзета от леко раздразнение. — Хубава работа. Още не сме започнали, а вече сме в непълен състав. Озърна се отново, този път за да види по-добре помещението. Вътре имаше шест бюра с компютри. На едната стена висяха бели и коркови табла, имаше и шрайбпроектор. По-голямата част от стената до вратата бе заета от голяма карта на Брадфийлд. На прозорците на отсрещната стена имаше вертикални щори, които предотвратяваха изкушението да се разсейваш, съзерцавайки пейзажа. Стаята беше с прилични размери; нито прекалено малка, нито пък толкова просторна, че да се чувстват неуютно. Карол реши, че върши работа. — А къде е моят кабинет, Дон? Мерик посочи към две врати в далечния край на стаята, които водеха към две други помещения. — Избирайте. И двете стаи са празни. Тя си каза, че нито една от двете не гарантира кой знае каква самостоятелност. Избра все пак тази, чиито прозорци гледаха към външния свят, а после се обърна към Мерик, който я бе последвал. — Повикай човека, който се занимава с поддръжката. Искам да постави щори на вътрешния прозорец. Мерик се ухили. — Не искате да ви виждаме, когато редите пасианс на компютъра, а? — Откровено казано, предпочитам „Фрий Сел“. Имам нужда от половин час, за да си подредя нещата, и после ще се съберем да поговорим. — Няма проблеми — той се измъкна от стаята, оставяйки я сама. Карол бе обзета от облекчение. Включи компютъра си, но само след секунди видя, че към нея се насочва Еванс с куп папки в ръце. Тя скочи, за да му отвори вратата. — Какво е това? — Текущите разследвания — последните случаи. Донесоха ни ги вчера следобед. Предполага се, че трябва да работим по тях, докато възникне нещо по-сериозно. Карол почувства вътрешно оживление. Най-сетне нещо, върху което ще може да съсредоточи мислите си. Нещо, което може да пропъди демоните — или поне да ги накара да замлъкнат за малко. Ейдън Харт оглеждаше предпазливо човека, седнал насреща му. Той знаеше, че немалко негови колеги го считат за прекалено млад, за да заема поста клиничен директор на болницата „Брадфийлд Мур“, но бе достатъчно уверен в способностите си, за да отпише неодобрението им като продукт на завист и разочарование. Знаеше, че нито един от тях не може да му бъде съперник в професионално отношение. Но новоназначеният колега беше от съвсем различна категория. Доктор Тони Хил имаше блестяща репутация, но същевременно се говореше, че с него не се работи лесно. Не спазваше никакви правила, освен тези, които сам приемаше за важни. Беше единак, работеше в екип само в случаите, когато сам подбираше сътрудниците си. У хората, с които бе работил, бе предизвиквал възхищение и раздразнение в еднакви размери. Когато Тони Хил подаде молба да бъде назначен в болницата, първият порив на Ейдън Харт бе да откаже. В „Брадфийлд Мур“ имаше място само за една звезда — и това бе той. После обаче размисли. След като Хил кандидатстваше за работа на половин работен ден, извършваната от него работа можеше да се насочва и контролира. Евентуалните му успехи можеха да се представят по-скоро като заслуги на самия Харт — директорът — визионер, опитомил единака. Перспективата беше съблазнителна. Можеше да си създаде името на човека, убедил изключителния специалист Тони Хил да се върне към клиничната практика. Бе успял да се убеди, че пациентите може и да имат полза от прочутите таланти на Тони Хил да се вживява в състоянието им, но че основната полза ще бъде за самия Харт. Тези идеи се утвърдиха, когато се запозна лично с Хил. Ейдън Харт, който беше довел до съвършенство способността си да се облича, за да прави впечатление, установи, че това определено не е една от силните страни на Хил. Мъжът, който седеше срещу него, бе невисок, зле подстриган, с кафяви обувки, черен панталон и зеленикаво сако от туид, чиито ръкави бяха протрити по краищата. С такъв вид нямаше никакъв шанс да предизвика сензация в средите, към които се целеше самият Харт. Хил сякаш се притесняваше от популярността, която му бе донесло сътрудничеството с полицията, и подчертаваше, че няма никакво желание отново да предизвиква публичен интерес. С каквото и профилиране да му предстоеше да се занимава, искаше да върши работата си или зад затворената врата на кабинета, или далеч зад граница. Настоятелното му желание да се върне към клиничната практика бе почти трогателно. При първата среща Харт бе обзет от самодоволното убеждение, че най-доброто решение би било да рискува, назначавайки Тони Хил. Кой знае как, бе пропуснал да забележи какъв остър интелект гореше в погледа му, не бе доловил харизматичното излъчване, което обгръщаше мъжа срещу него като добре скроен костюм. По-късно Харт не можеше да си обясни как бе пропуснал да отбележи тези неща — освен ако, разбира се, Хил съзнателно не бе прикрил тези си качества, с цел да направи съвсем различно впечатление. А тази мисъл бе много обезпокояваща. Харт предпочиташе да вижда себе си в ролята на аналитика. Смущаваше го представата, че този път самият той е бил изигран от по-добър специалист по разчитането на човешкото поведение. Не можеше да пропъди подозрението, че може да е обект на анализ за тези удивително сини очи, които сякаш поглъщаха и най-дребната подробност от езика на тялото му. Не му бе приятна мисълта, че ще се наложи да следи внимателно всяка своя дума и всяко свое движение в присъствието на новия си подчинен. Ейдън Харт си имаше своите тайни и никак не му се искаше Тони Хил да започне да рови близо до тях. Подозренията му надали се дължаха на параноя. Хил бе в болницата само от около час, а вече беше успял да изиграе успешно първата си карта. Беше разбрал кой е последният постъпил пациент и сега седеше срещу Харт, небрежно поставил глезена на единия си крак върху коляното на другия, и доказваше недвусмислено, че най-добре ще е той първи да се заеме с новия. Ставаше дума за случай, който даваше повод за публикации в уважавани специализирани издания — следователно Хил вече претендираше за място в територията, която Харт би предпочел да запази изключително за себе си. — В края на краищата — казваше Хил, — щом става дума за новоприет пациент, съвсем естествено е аз да се заема с него. Така няма да се налага да повтарям неща, свършени вече от друг. Освен това няма да подразня някой от колегите, задето вземам негов пациент. — Случаят е доста рисков като за начало — отвърна Харт с престорена загриженост, — все пак отдавна не си практикувал. Устата на Тони трепна в едва забележима усмивка. — Рисковите случаи са моя специалност, Ейдън. Няма да отречеш, че имам съвсем пряк опит именно с хора, които убиват по причини, определяни обикновено като лудост. Харт се поразмърда на стола си и разпери ръце в жест, който говореше, че снема от себе си всякаква отговорност. — Така да бъде. Ще очаквам с нетърпение първоначалния ти доклад. Карол стоеше, облегната на таблото за съобщения, и чакаше подчинените й да заемат местата си. После пристъпи по-близо до тях и седна на едно от бюрата. — Преди да започнем работа, трябва да ви кажа нещо — заяви тя, опитвайки се да изглежда доста по-спокойна, отколкото се чувстваше. — Знам как се разпространяват слуховете в нашата работа и съм убедена, че всеки от вас е чул някаква версия на нещата, които се случиха с мен наскоро. Съдейки по опитите на мъжете да проявят престорен интерес към нещо встрани от нея, Карол разбра, че предположенията й са основателни. Дон Мерик се бе вторачил в пода. — Никой от нас не се интересува от клюки — заяви той. — За нас са важни резултатите. А вашето досие говори само за себе си. Бледа усмивка прекоси за миг лицето на Карол. — Благодаря, Дон. Независимо от това, ако искаме този екип да заработи, необходима ни е атмосфера на честност и откритост. Това, което се случи с мен, бе породено именно от лъжи и потайност. Нямам намерение да работя отново в такава среда — тя вдигна поглед, забеляза, че е успяла да прикове вниманието им и продължи. — Бях избрана да работя като агент под прикритие в операция, която ме изложи на извънредно голяма опасност. Тъй като шефовете ми не бяха говорили с мен открито, не бях в състояние да си осигуря необходимата защита. В крайна сметка станах жертва на изнасилване — тя чу как някой си пое рязко дъх, но не можа да прецени кой от всички. — Не очаквам от вас да се държите с мен като с болна. Това, което ми се случи, няма да се отрази на начина, по който си върша работата. Но преживяното ме направи много чувствителна на тема лоялност. Този екип ще заработи само ако всеки от нас поставя на първо място общата работа. Не ми трябват търсачи на слава. Така че ако някой от вас има проблеми в това отношение, сега е моментът да напусне. Карол огледа подчинените си един по един. Стейси и Еванс изглеждаха учудени, но всички останали кимаха в знак на съгласие. Карол се изправи и взе най-горната папка от купа. — Добре тогава. А сега, докато не ни възложат нещо специално, от нас се очаква да преглеждаме всички неприключени следствия по неразрешени случаи. Дали са ни две убийства, едно изнасилване, два въоръжени грабежа, поредица от палежи и две отвличания на деца. Искам през следващите няколко дни всеки от вас да прегледа по три от тези случаи. Дон, изработи някаква схема, според която да не остане непрегледано досие. Включи и мен в списъка — след като сме с един по-малко, ще попълня липсата. За всяко досие искам от вас предложения как да постъпим, за да задвижим нататък следствието. После, когато всички сте готови със списъците, ще се съберем, ще обсъдим всички идеи и ще преценим кои случаи са най-обещаващи, за да продължим следствията по тях. Някакви въпроси? Кевин вдигна ръка. — Забранено ли е пушенето в офиса? Пола изпъшка. — Пушенето е забранено в цялата сграда, Кевин. — Да, но това не означава, че не може да има места, определени за пушене, нали? Така де, какъв смисъл има да се инсталират климатици, ако не ги накараме да поработят? — Цигареният дим се отразява зле на компютрите — подчерта Стейси. — Може да отделим един ъгъл — предложи Еванс. — Точно под климатика. Докато спорът продължаваше, Карол почувства първите трепети на завръщането. Дори ако изключим вдигането на адреналина по време на работата по някой случай, тъкмо този спор я накара да почувства, че се е върнала там, където й е мястото. Безсмислените спорове за незначителни подробности правеха живота търпим — това беше запазена марка на службата в полицията. — Решете въпроса сами — прекъсна ги тя категорично. — На мен ми е все едно, винаги мога да затворя вратата на кабинета си. — О, имам една работа за теб, Сам… Той вдигна учудено очи. — Да, шефе? Размърда се на стола си, извръщайки се леко встрани. Беше движение на човек, избиращ несъзнателно посоката на движение, преди още да е решил как да реагира. — Обиколи магазините наоколо и купи чайник, кафеварка и дванайсет чаши — тя видя как погледът му застина, докато осмисляше думите й. — Трябва ни чай, някакво прилично кафе, захар и мляко. О, също и бисквити. И без това няма да бъдем обект на особено добри чувства долу в кафенето, тъй като се занимаваме със случаи, които някои от колегите са отчели като свои провали. Най-добре ще е да се окопаем тук. — Може ли да купим „Ърл Грей“? — питането на Стейси звучеше по-скоро като нареждане, отколкото като молба. — Защо не — каза Карол и тръгна обратно към кабинета си. Вече беше успяла да научи нещо — Еванс не обичаше да изпълнява поръчки, които сигурно окачествяваше като слугинска работа. Или считаше, че това са женски задължения, или приемаше за унизително с това да се занимава човек с неговите способности. Карол запамети информацията — можеше да й бъде от полза по-нататък. Почти бе стигнала до прага на кабинета си, когато я настигна възмутеният глас на Мерик. — Госпожо Джордан, бихте ли ми казали защо папките за Тим Голдинг и Гай Льофевр също са тук? Карол се извърна рязко. — Кой… Забеляза, че и стаята внезапно е настанало пълно мълчание. Погледът на Пола бе някак неуверен, докато израженията на останалите варираха от изненада до неверие. Дружелюбното лице на Мерик се бе изопнало. — Тим Голдинг е осемгодишното момче, което изчезна преди около три месеца. Гай Льофевр изчезна безследно петнадесет месеца преди това. Обърнахме наопаки града, за да ги търсим. Дори поръчахме на Тони Хил да състави профил на похитителя, но и от това нямаше никаква полза. Сега беше ред на Карол да се изненада. Тони не бе споменал пред нея нищо за профилиране, още по-малко пък в Брадфийлд. Но пък той наистина бе станал неестествено мълчалив, откакто бяха обсъждали дали тя да приеме предложението на Джон Брандън. Той я беше окуражавал да приеме, но откакто тя го уведоми за решението си да започне работа, писмата му, които получаваше по електронната поща, станаха странно равни и безлични — като че ли съзнателно искаше да я остави да се оправя сама. — Какъв е проблемът, Дон? — попита тя. — Тим Голдинг беше мой случай — каза той гневно. — Освен това съм работил и по случая Гай Льофевр. Не сме оставили неразработен вариант. — Нали сега разбираш защо ще бъдем най-ненавижданият отдел — отвърна кротко Карол. — Тук има поне половин дузина други служители, които кипят от гняв, защото разследванията, които не са съумели да приключат, са прехвърлени на нас. Не бих се учудила, ако са ни възложили умишлено случая Тим Голдинг — за да ни държат в напрежение. И макар да съм убедена, че сте направили всичко по силите си, ще работим и по този случай така, както по останалите. Мерик започна намръщено: — Независимо от това… — В нашите среди със сигурност има хора, които ще се радват, ако се провалим. Ако се подадеш на раздразнението, Дон, просто им даваш козове в ръцете — тя му отправи най-топлата си усмивка. — Имам вяра в теб, нали иначе нямаше да бъдеш тук сега. Но никой от нас не е застрахован от пропуски, колкото и да сме убедени, че сме проследили всички възможни улики. Затова и не искам тези от нас, които преглеждат въпросните случаи, да се въздържат от коментари, за да не те обидят. Нали казах преди малко — никакви тайни, никакви лъжи. Карол не изчака реакцията му. Влезе в кабинета си, но остави вратата отворена. Дали това не бе първият сигнал, че някой се опитва да подкопае работата на поверения й екип — а по съвместителство и работата на новоназначения началник на полицията? Съзнаваше, че напоследък е прекалено склонна да проявява недоверие, но предпочиташе да е свръхпредпазлива, отколкото поради недоглеждане да допусне някой да ги провали. Ако наистина си бяха поставили за цел да им попречат, не можеше да става дума за параноя. Едва бе седнала зад бюрото си, и Дон Мерик се появи на прага с папка в ръка. — Може ли да поговорим, госпожо Джордан? Карол посочи с глава стола за посетители. Дон седна, притиснал папката към гърдите си. — Тим Голдинг — каза той. — Разбрах, Дон. Просто предай случая. Той притисна папката още по-силно към себе си. — Работата е там, че… — Разбирам. Ако някой ще се рови в твоя случай, по-добре да съм аз, отколкото някой от новите — Карол протегна ръка. Дон се размърда колебливо на стола и й подаде папката. — Нямаше какво повече да се направи — поде той. — Все едно, че постоянно се удряхме в стена. Дори не бяхме в състояние да подадем достатъчно данни на Тони Хил, за да успее да състави профил, който да ни върши работа. Той сам каза, че така само пилеем излишно средства. Но не можах да се сетя за никаква друга възможност. Затова и папката се озова в списъка на студените досиета толкова скоро след началото на следствието. — И аз се питах защо е станало така. Стори ми се, че палката прекалено рано е отишла на лавицата на безнадеждните. Дон въздъхна. — Просто нямаше какво друго да правим с нея. Възложил съм все пак на двама следователи да следят евентуални развития и да запушват устата на журналистите, ако решат да се заядат с нещо. Но вече от месец няма никакво движение по случая — той целият излъчваше потиснатост, от увисналите рамене до тъжния кучешки поглед. Видът му предизвика прилив на съчувствие у Карол. — Остави папката при мен, Дон. Не ми се вярва да забележа какъвто и за било пропуск. Той стана. Изражението му бе все така натъжено. — Работата е там, че си спомням колко ми се искаше да бъдете тук, когато започнах да работя по случая. Искаше ми се да мога да ви представя данните. Вие винаги сте успявали да погледнете на нещата от съвсем различен ъгъл. — Нали знаеш какво казват хората, Дон? Внимавай какво си пожелаваш, защото може и да се сбъдне. Тони Хил се приведе напред и се загледа внимателно през прозорчето. На стола, чиито крака бяха завинтени за пода, седеше спретнат, оплешивяващ мъж. Изглеждаше към петдесетте, но спокойното му изражение бе изгладило бръчките, вкопани в лицето му от възрастта. За миг, кой знае защо, Тони си представи детска близалка, плътно увита в целофан. Имаше нещо неестествено в пълната му неподвижност. Повечето от пациентите, с които Тони си бе имал работа, се затрудняваха да седят неподвижно, камо ли пък напълно спокойно. Постоянно нервничеха, подскачаха на местата си, пушеха непрекъснато или чоплеха нещо по дрехите си. Но неподвижността на този човек — Тони погледна към бележките си — направо предизвикваше асоциации с дзен-будизма. Тони отново хвърли поглед на бележките, припомняйки си прочетеното предната вечер. Поклати глава, потискайки гнева, надигнал се у него при мисълта за глупостта, проявена от някои колеги. После затвори папката и тръгна към стаята за разговори с пациентите. Забеляза колко по-жизнена е походката му — дори на такова кратко разстояние. Психиатричната лечебница „Брадфийлд Мур“ определено не предизвикваше асоциации със задоволство, но тя осигури на Тони именно задоволство — за първи път от месеци насам. Беше излязъл отново на полесражението, отново се бе озовал в света на хората с объркани мозъци — там, където му беше мястото. Въпреки постоянните му опити да привикне към поредица от маски, които биха му помогнали да се слее с множеството, Тони знаеше, че в света отвъд мрачните стени на „Брадфийлд Мур“ се чувства като чужденец. Не му се искаше да анализира прекалено отблизо корените на това чувство; така стигаше до заключения за самия себе си, които не му бяха много приятни. Все пак, невъзможно бе да отрече, че прилагането на способността за съпреживяване придаваше смисъл на живота му. За него нищо не можеше да се сравни с мига, когато успееше да намести разпилените частици на чуждото съзнание, да проникне в заплетените мисли на другия. Наистина, съвсем честно, за Тони това преживяване си оставаше несравнимо. Бутна вратата на стаята и се разположи на стола срещу човека, който представляваше за него поредното предизвикателство. Том Стори остана неподвижен — само очите му се насочиха към Тони и срещнаха неговите. С едната си ръка пациентът държеше дебело обинтованата китка на другата — мястото, където допреди няколко дни бе имало ръка. Тони се приведе напред и придаде на лицето си израз на съчувствие. — Аз съм Тони Хил. Съчувствам ви за претърпяната загуба. Очите на Стори се разшириха от учудване. После той изсумтя презрително. — Какво имате предвид — ръката или децата ми? — отвърна той кисело. — Имам предвид сина ви и дъщеря ви — каза Тони. — Предполагам, че в сравнение с това загубата на ръката ви се струва истинска благословия. Стори не каза нищо. — Така нареченият „Синдром на чуждата ръка“ — продължи Тони. — Споменава се за първи път в специализираната литература през 1908 година. Превръща се в дар Божи за сценаристите на филми на ужаса: 1924 година — „Ръцете на Орлак“; Конрад Вайд играе ролята на пианист, комуто присаждат ръце на убиец, след като загубва своите при катастрофа; 1946 — „Петопръстия звяр“ — още една история за пианист; 1987 — „Мъртво зло II“ — героят отрязва с трион ръката си, обладана от злото, която постоянно се опитва да го унищожи. Всякакви такива евтини трикове за привличане на публика. Но когато нещо подобно се случи със собствената ти ръка, това вече не е евтин филм на ужаса, нали? А когато се опиташ да го обясниш, никой не те приема насериозно. Така ли е, Том? Стори се поразмърда, но остана на мястото си, все така мълчалив и невъзмутим. — Домашният лекар ти е дал успокоителни и е приписал всичко на стреса, нали? Стори кимна едва забележимо. Тони се усмихна окуражаващо. — Но успокоителните не подействаха, прав ли съм? От тях само си ставал сънлив и си се чувствал така, сякаш наблюдаваш всичко отстрани. А с ръка като твоята не си имал правото да отслабваш бдителността си, защото никой не би могъл да предположи какво ще се случи тогава. Как стана всичко, Том? Може би си се събудил посред нощ от чувството, че се задушаваш, и си установил, че собствената ти ръка те души? Може би ръката ти е чупила чинии в главата ти? Пречела ти е да слагаш храна в устата си? Въпросите бяха зададени с мек тон, гласът на Тони бе пълен със съчувствие. Стори се покашля. — Хвърляше разни неща. Седнехме ли на закуска, хващах чайника и го хвърлях по жена си. Някой път в градината, без да се усетя, вземах камъни от алпинеума и замерях децата с тях. Той се облегна назад, видимо изтощен от усилието да говори. — Вероятно си бил много уплашен. Как реагира жена ти? Стори притвори очи. — Искаше да ме напусне и да вземе децата със себе си. — А ти обичаш децата. Това те поставя в жестока дилема. Няма как да се противопоставиш, но от друга страна, животът без децата ти се струва безсмислен. Ако обаче продължиш да живееш с децата, това означава те да живеят в постоянна опасност, защото не можеш да спреш ръката да върши това, което иска. Не е било лесно да намериш изход — Тони замълча и Стори отново отвори очи. — Трябва да си се измъчвал непрестанно. — Защо се опитвате да ми намерите оправдание? Аз съм чудовище. Убих децата си. Нищо по-лошо няма на този свят. Трябваше да ме оставят да умра от кръвозагуба, вместо да ме спасяват — думите на Стори излизаха от устата на пристъпи, с усилие. — Ти не си чудовище — настоя Тони. — Не само децата ти са жертви в случая. Смятам да те подложа на някои прегледи. Том, струва ми се, че страдаш от определен вид тумор в мозъка. Разбираш ли, мозъкът ти поначало има две части. Импулсите от едната част достигат до другата по нещо като мост — така нареченият _corpus callosum_. Когато този път е нарушен, дясната ти ръка не знае какво прави лявата — в буквалния смисъл на думата. А това е ужасно изживяване. Разбирам, че то те е тласнало до такова състояние, което си решил, че е по-добре да убиеш децата, защото се боиш от това, което би им причинил иначе. — Но аз съм виновен — настоя Стори. — Аз им бях баща. Трябваше да ги закрилям — не да ги убивам. — Но нали си се боял от самия себе си. Затова си решил да ги задушиш в съня им — казал си си, че така е по-хуманно. Очите на Стори се напълниха със сълзи. — Ужасно е — промълви той задавено. — Но никой не пожела да ме изслуша. Никой не ми помогна. Тони се пресегна и постави ръка върху превързаната китка на другия. — Ще ти помогнем, Том. Обещавам ти. Ще ти помогнем. Карол изпъна гръб и раздвижи рамене, после се завъртя на стола си и впери поглед през прозореца. От другата страна на улицата се издигаше хубава сграда, строена в стила на неокласицизма, с фасада от бял портландски мрамор. Преди Карол да напусне Брадфийлд, там имаше зала за бинго. Сега вътре имаше нощен клуб — името „Афродита“ бе изписано с имитация на гръцки шрифт и светеше със студена неонова светлина. По улицата преминаваха с грохот автобуси, окичени с реклами за най-новите филми и компютърни игри. Един общински служител обикаляше паркинга и размахваше електронното устройство за билети като палка. Хората се занимаваха със своя живот, далеч от неприятностите, които бяха неин занаят. Бе прочела всички материали за Гай Льофевр, а вече почти приключваше и с папката за Тим Голдинг. Буквите започваха да се размиват пред очите й. Като изключим половинчасовата обедна почивка, бе чела непрекъснато цял ден. Знаеше, че това се отнася и до всички останали. Всеки път, когато вдигнеше глава, установяваше, че всички в стаята също са погълнати от материалите пред себе си. Интересно как езикът на тялото разкриваше много повече за тях, отколкото предпазливият и не особено оживен разговор, който водиха, докато ядяха сандвичите, донесени от Стейси за обяд от стола. Дон седеше приведен над бюрото си, поставил свитата си в лакътя ръка пред папката като дете, което не иска да преписват от него. Не беше най-съобразителният детектив, с когото бе работила Карол, но компенсираше с непоклатимо упорство и абсолютна преданост към общата работа. Нямаше никакво съмнение, че той бе човекът, на когото тя можеше да разчита напълно. Той го бе доказал още в миналото, но едва днес Карол осъзна колко важно е това за нея. Слабият, жилав Кевин седеше с изправен гръб, документите бяха спретнато подредени пред него. От време на време спираше да чете и се взираше продължително някъде пред себе си — за толкова време можеше да се изпуши една цигара. После надраскваше нещо в бележника до себе си и се заемаше отново с четенето. Карол си припомни, че той винаги се бе държал затворено; затова навремето й бе толкова трудно да повярва, че именно той е нарушил правилата. Но като повечето хора, робуващи на задръжките си, когато най-сетне наруши ограниченията, той се бе държал по-безразсъдно от най-големите любители на риска. Тъкмо това го доведе и до предателството. Карол считаше, че той никога няма да повтори грешката си, но все още не можеше да се убеди да му вярва. Надяваше се той да не е забелязал това в погледа й. Сам Еванс се бе разположил на стола срещу Кевин. Сакото му бе окачено старателно на закачалка, която висеше на дръжката на картотечния шкаф. Ризата му беше безупречно изгладена и блестеше от белота, идеалните ръбове, оставени от ютията, все още се очертаваха на ръкавите. Двамата с Кевин бяха определили едно ъгълче за пушене — възможно най-далеч от Стейси и нейните компютри. Еванс четеше привидно небрежно, почти сякаш прелистваше неделните вестници. Изражението му бе непроницаемо, но от време на време пъхваше ръка в джоба на панталоните си и изваждаше записващо устройство с диктофон. Промърморваше по няколко думи на микрофона, после отново го прибираше. Ако впечатленията не я лъжеха, не беше човек, който лесно би пропуснал нещо. Затова пък Пола беше от хората, които разпиляват всичко около себе си. Само половин час след като бяха започнали да четат, цялото й бюро бе затрупано с купчини хартия, и тя продължаваше да се рови из папката пред себе си. Но въпреки привидната разпиляност, тя очевидно знаеше много добре кое къде е. Очите й не проследяваха движението на ръката й, но тя винаги успяваше да намери документа, който търсеше — като че ли си бе изградила карта на подреждането, схема, ясно запечатана в съзнанието й. Карол се зачуди дали по същия начин води и разпитите си — може би складираше всеки къс информация на съответното място в мислите си, докато връзките между отделните брънки щракнеха и веригата се затвореше. Стейси бе нейна пълна противоположност, дори по отношение на дрехите. За разлика от Пола, която явно предпочиташе джинси и тениски, костюмът на Стейси й стоеше като излят, а финият й пуловер с висока яка според Карол беше от кашмирска вълна — доста скъпи тоалети за редови следовател. Що се отнася до работата, Стейси сякаш се дразнеше от присъствието на хартия. Беше поставила папката с възложения й случай на едно изтеглено чекмедже на бюрото си, оставяйки повърхността свободна за несмущаван контакт с компютъра. Вниманието й беше насочено предимно към двата екрана на компютърната система. Тя прехвърляше набързо нещо в папката, после пръстите й плъзваха светкавично по клавиатурата, Стейси накланяше глава настрани, прокарваше лявата си ръка по блестящата си черна коса и кликваше с мишката. Подлежащият на контрол виртуален свят явно бе по-привлекателен за нея от реалността. Карол си мислеше, че хората в групата имат достатъчно разнообразни наклонности и умения, за да покриват необходимите работни изисквания. Въпросът беше дали тя самата ще успее да ги обедини. Докато не се чувстваха част от един екип, общата им стойност щеше да си остава по-ниска от реалния сбор на качествата им. Тя въздъхна. Очевидно в близко бъдеше щеше да се наложи да излезе някоя вечер с подчинените си. Ако трябваше да бъде честна пред себе си, предпочиташе посещение при зъболекаря без право да ползва упойка. Не бе ходила по заведения, откакто се прибра от Германия. Не можеше да се принуди да отиде дори в някой познат ресторант с приятели. Само представата за шумни, оживени кръчми и барове караше стомаха й да се свива. — Трябва да се справиш — измърмори тя ядосано на себе си и се зае отново с досието по случая „Тим Голдинг“. Препрочете отново показанията на снабдителя на фирмата за органично произведени зеленчуци. Божичко, колко се бе променил Харистаун по време на няколкогодишното й отсъствие! Едновремешните обитатели на квартала биха проявили интерес към органично произведени зеленчуци само ако им хрумнеше да замерят някого с тях. До такава степен бе погълната от четенето, че рязкото почукване по рамката на вратата я накара да подскочи стреснато. Страниците, които четеше, нападаха по бюрото, докато Карол отдръпна рязко назад стола си. Очите й бяха разширени, сърцето й биеше до пръсване. Е, това е нещо ново, каза си тя. Някогашната Карол Джордан не се стряскаше толкова лесно. — Съжалявам, не исках да ви стресна — тонът на жената, застанала на прага на кабинета й, бе по-скоро развеселен, отколкото смутен. Карол имаше навика всеки път, когато се запознаваше с нов човек, да систематизира в мислите си описанието му, като че ли щеше да го въвежда в информационната база данни на криминалната полиция. Среден ръст, слаба, стегната също като самата Карол. Изправени рамене, висок бюст, тесни бедра. Вълниста кестенява коса, подстригана в разпиляна прическа, която бе на мода преди няколко години — вероятно новодошлата се придържаше към нея, тъй като подхождаше на учудващо ангелските черти на лицето й. Тя явно винаги изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се усмихне. Само очите я издаваха; в студения й, нетрепващ поглед на ченге се криеше умора от многообразието на човешките пороци и нещастия. Носеше черни джинси, спортна блуза от черна коприна и златистокафяво яке от мека кожа. Която и да беше тази жена, Карол бе сигурна, че не я е виждала никога досега. — Бях далеч оттук — каза тя, докато ставаше. — Че кой не би искал да бъде — очите на жената срещу нея се присвиха в непринудена усмивка, тя пристъпи напред и протегна ръка. — Сержант Джен Шийлдс. Моят участък е Темпъл Фийлдс. — Инспектор Джордан — Карол отвърна на ръкостискането й. Ръката на другата жена бе топла и суха. — Значи сте от отдела за борба с порока. Маями Вайс, а? — допълни тя с крива усмивка. Джен изпъшка. — О, моля ви. Достатъчен беше един тъп телевизионен сериал, за да ни лепнат отново етикета от лошото старо време. Да, от нравствените съм. Вероятно затова са ни пробутали най-скапания офис, а вие сте на директорския етаж. Е, как върви настаняването? Карол сви рамене. Беше малко объркана от непринудения дружески тон на другата жена — тя действително бе горе-долу нейна връстница, но с по-нисък чин. — Все още опипваме почвата. И така, сержант Шийлдс, това посещение на учтивост ли е? Или мога да ви помогна с нещо? — Струва ми се, че по-скоро аз мога да помогна на вас — Джен размаха тънка папка от плътен жълтеникав картон. Усмивката й стана закачлива. Карол повдигна вежди и се върна на мястото си зад бюрото. — Така ли? — Ако не се лъжа, вашият екип работи по студените досиета, докато ударите джакпота, нали? — Оглеждаме това-онова, така е. — И един от преразглежданите случаи е изчезването на Тим Голдинг? — Добре информирана сте, сержант Шийлдс. Джен сви рамене. — Нали знаете как стават тези неща. Клюките се движат по-бързо от куршум. — А днес ние сме в центъра на вниманието — Карол седна. Искаше й се да изглежда спокойна и самоуверена. — И така, какво сте ми донесли? — Историята е дългичка — Джен посочи към стола срещу Карол. — Може ли? Тя седна и кръстоса непринудено крака. Карол се приведе напред. — Хайде, давайте. — Навремето, когато вие работехте тук, бях командирована на работа във вътрешно министерство — в един екип, който си сътрудничеше с ФБР в дългосрочно разследване на педофили, които се възползват от интернет. Вероятно сте чували за операция „Златотърсачи“? Карол кимна. Медиите бяха връхлетели върху новината за операция „Златотърсачи“ като умиращ от глад койот в месарница. Разследването хвърли мрежите си върху хиляди потенциални престъпници от двете страни на Атлантика: мъже, които сърфираха в интернет и бяха използвали кредитните си карти, за да си купят достъп до сайтове, откъдето биха могли да свалят детска порнография. Но самият обхват на резултатите стана причина операцията да стане жертва на собствения си успех. Претоварените с работа полицейски служби виждаха планините доказателствени материали и вдигаха отчаяно ръце. Карол бе чула как един колега обясняваше, че със служителите, с които разполага, ще му трябват девет години и половина само да разпита всички имена в участъка, за който отговаряше, камо ли пък да се сдобие с разрешение да им отнеме хард дисковете и да провери и тях. — Значи сте се занимавали с това? — Да, в началните етапи. Върнах се тук преди две години и оттогава насам в свободното си време, когато не се ровя из обичайните мръсотии по улиците, се опитвам да проследявам нашите списъци. През последните месеци започнахме да проверяваме най-вероятните кандидати. Всъщност просто влизаме у тях и им прибираме компютрите. След първоначалния разпит обикновено ги пускаме под гаранция, докато приключи анализът на хард диска. — Което вероятно отнема седмици. Джен изкриви уста в полуусмивка. — Ако имаме късмет. Тъй или иначе, вчера получих един куп резултати от техническия отдел. Измъкнали са доста солидни доказателства против един тип, когото разпитвахме преди два месеца — тя поклати глава. — Би трябвало да съм привикнала към тези неща. Въпросният човек заема отговорен пост в националните здравни служби. Ако имате нужда от смяна на бедрената става в болница „Брадфийлд Крос“ и ви бавят, именно той е този, когото можете да обвинявате за прекалено дългия списък на чакащите. Почтен дом в предградията, жена му е учителка, има две деца в пубертетна възраст. А компютърът му е като шибана помийна яма. Та така, ровя се аз из тези лайна, и попадам на следното… — тя отвори папката с драматичен жест и извади разпечатка на дигитална фотография, увеличена почти до размер А4. Подаде я на Карол. — Разпознах детето, защото снимката му бе публикувана навсякъде в медиите. Карол се зае да оглежда снимката. На фона се забелязваше драматичен скален пейзаж. В единия ъгъл се очертаваха тънките стъбла на брези. Слабичко момченце стоеше присвито и напълно голо пред обектива. Беше русоляво, с телени очила като на Хари Потър. Чертите му се бяха запечатали в паметта й след цялото днешно четене. Нямаше място за съмнение — беше Тим Голдинг. Тя почувства познатото вълнение, което съпровождаше появата на нова следа и почти се намрази за това. Поводът определено не даваше основания за радост. Сега Карол съзнаваше това много по-добре отпреди. — Има ли и други снимки? — попита тя. Джен поклати глава. — Прерових целия архив. Нищо. — Ами другото изчезнало дете — Гай Льофевр? — Съжалявам, намерих само това. А и то не може да служи за доказателство, че моят човек е този, когото търсите. Тия извратени копелета непрекъснато си разменят снимки. Фактът, че снимката на Тим Голдинг е само една, според мен доказва, че моят човек не е фотографът. — Склонна съм да се съглася с вас. Но въпреки това искам да поговоря с него — Карол срещна погледа на Джен и го задържа достатъчно дълго. — Искам да получа веднага досието му, искам и да мога да го разпитам още утре сутринта. Искате ли да изясня нещата с непосредствения ви началник? — Всичко е уредено. Шефът ви дава правото на първи опит. Фул е за предпочитане пред флош. — Благодаря, сержант Шийлдс. Оценявам жеста — Карол плъзна снимката по бюрото обратно към Джен. — Фонът на снимката говори ли ви нещо? Къде може да е правена? Тя посочи необичайната скална формация. Джен поклати глава. — Нямам никаква представа. Аз съм градско дете. Ако не ми мирише на изгорял бензин, се чувствам неуютно. — Все пак местността има подчертани характерни белези. От друга страна, тези скали може да са навсякъде — от Ландс Енд до Джон Отроутс*. [* Т.е. от най-южната до най-северната точка на Великобритания. — Бел.прев.] — Да. Затова пък Тим Голдинг е само един. Карол въздъхна. — Опасявам се, че не употребихте подходящото глаголно време. — Моля? — Ако съдя по това, което виждам, бих казала, че е _бил_ само един. _Ръцете му са потни, хлъзгат се въпреки тънкия слой талк от вътрешната страна на гумените ръкавици. Това затруднява подготовката. Той не е привикнал да извършва дейност, по-фина от свиването на джойнт. Когато поради несръчността на пръстите му някое острие пробие ръкавицата, той изругава на висок глас, докато от раната започват да избиват капчици кръв._ _Доволен е, че Гласът не е свидетел на несръчността му. А това му напомня инструкциите как да постъпи, ако негова кръв покапе наоколо. „Отдели всичко, на което може да има дори най-малката капчица кръв. Трябва ни само една кръв. Само една кръв.“ Думите отекват в главата му и той изпълнява това, което му е казано. Вади двойна страница от вечерния вестник и поставя в нея окървавеното острие. После смъква ръкавиците и хвърля там и тях. Не разполага с лейкопласт, затова откъсва парче от вестника и го залепва върху все още кървящата рана. После вади нов чифт ръкавици от кутията и започва отново._ _Наистина държи да направи всичко както трябва. Знае, че ако успее, това ще бъде най-доброто нещо, което е вършил през живота си. Знае, че е така, защото така каза Гласът. А всичко останало, което казваше Гласът, се оказа вярно._ _Цял ден бе мислил за това, което му предстоеше. Цял ден в главата му се въртеше същинска вихрушка от объркани мисли. Макар да се опитваше да се прикрива, хората забелязваха състоянието му. Но тъй като не очакваха от него кой знае каква съобразителност, дори когато бе в най-добра форма, не го забелязваха така, че после да си го припомнят. Повечето просто го вземаха на присмех, макар че се намериха един-двама, които се възползваха от глупостта и несъобразителността му, за да издевателстват над него. Но той бе привикнал и на това. Преди да се появи Гласът и да го убеди, че заслужава нещо по-добро, за него това беше нещо обичайно. Той беше като дървото, което всяко куче препикава. Такъв боклук, че всеки друг, сравнен с него, изглеждаше добре._ _Тази вечер щеше да им докаже, че са грешали. Тази вечер щеше да направи нещо, което никой от тях не би се осмелил да стори. И щеше да го направи както трябва._ _Нали?_ Паркингът беше потънал в сенки, заобиколен от високи тухлени стени с бодлива тел отгоре. Когато е бил открит, никой не е можел да предвиди стремителното нарастване на броя на притежателите на коли, затова и беше винаги претъпкан, имаше двойно паркирали коли и беше постоянен източник на раздразнение за хората, които го ползваха. Освен това се предполагаше, че е охраняван. Имаше тежка метална бариера, която се вдигаше всеки път, когато влизаше и излизаше кола, и дежурният, който обслужваше бариерата, трябваше да оглежда внимателно всеки влязъл. Но мъжът, който се бе облегнал на една от колите, имаше свои начини да избягва охранителните системи. Навремето бе успял да се сприятели с охранителите, съзнавайки, че занапред може да му се наложи да дойде отново тук, но вече без да има право на това. И това време бе настъпило — днес вечерта. Той чакаше вече почти час, облегнат на капака на сребристата лимузина, изчиташе един след друг вестниците, които бе натъпкал в чантата си, а с периферното си зрение следеше всеки, който излезеше от високата сграда и се упътеше към паркинга. Но мракът падаше бързо, във въздуха се долавяше режещ студ, предвестник на зимата. Чакането ставаше все по-неприятно. Той погледна часовника си. Минаваше шест. Реши да изчака още половин час, после да изчезне в нощта. Не искаше да се навърта тук по тъмно по ред причини. След няколко минути видя това, което чакаше от толкова време. В светлините на лампите над задната врата се мярна проблясък на руса коса и той веднага се раздвижи. Пъхна папката обратно в чантата, изправи се и тръгна да заобикаля колата, за да отреже пътя на жената, преди тя да успее да стигне до предната врата. Тя погледна през рамо и подвикна нещо за сбогуване към някакъв колега. Когато отново погледна напред, той стоеше на няколко крачки пред нея. По лицето й се изписа изумление и уплаха, и той застина на място. Устните й се разтвориха, сякаш за да възкликне, но тя не издаде нито звук. — Здрасти, Карол — каза Тони. — Какво ще кажеш, да идем някъде да хапнем къри? — Божичко — изпъшка тя и присвитите й рамене се отпуснаха. — Едва не ми докара инфаркт. Какво по дяволите правиш тук? Той разпери широко ръце с израз на фалшива невинност. — Както вече казах, каня те да вечеряме заедно. — По-скоро се опитваш да ме извадиш от равновесие. Какво търсиш в Брадфийлд? Доколкото ми е известно, би трябвало да си в Сейнт Андрюс. Той вдигна укорително пръст. — За това по-късно. Е, ще отключиш ли колата? Премръзнах. По лицето на Карол все още бе изписано учудване, докато тя отключваше послушно колата и го наблюдаваше как я заобикаля, за да отиде да седне на мястото до шофьора. Наистина никой не можеше да се сравни с Тони Хил. Двайсет минути по-късно бяха успели да открият маса в едно относително тихо ъгълче на заведение, чийто съдържател беше от Бангладеш. Беше евтино и приятно местенце в Темпъл Фийлдс, онази част от града, съвместяваща принудително местата за срещи на хомосексуалисти с квартала на червените фенери. Обичайните посетители бяха студенти и хора, тръгнали да търсят неприемлив и нетрадиционен секс. Карол и Тони бяха открили заведението, когато за първи път работиха по един случай в Темпъл Фийлдс — беше съвсем естествено да го изберат, за да отбележат новата си среща. — Още не мога да повярвам, че си тук — каза Карол, когато келнерът се отдалечи, за да им донесе две бири „Кинг-фишър“. Той протегна ръка към нея. — Можеш да ме ощипеш, за да се убедиш, че съм истински. Тя също се приведе напред и го тупна шеговито по рамото. — Добре де, от плът и кръв си. Само че защо си тук? — Напуснах онази работа. Там се чувствах като риба на сухо, Карол. Имах нужда да се върна към работата, която умея да върша най-добре. Вече бях получил предложение да работя като консултант в Европа. А когато Джон Брандън ми каза, че се връщаш в Брадфийлд, се свързах с „Брадфийлд Мур“ и предложих услугите си като клиничен психиатър с плаващо работно време. — Искаш да кажеш, че си се върнал в Брадфийлд заради мен? — лицето на Карол беше непроницаемо. — Не искам да ме съжаляват, Тони. — Това няма нищо общо със съжаление. Ти си най-добрият приятел, който съм имал някога. Имам някаква представа колко ти е тежко в момента, Карол. И искам да съм близо до теб, за да мога да ти помогна, ако имаш нужда от мен. Карол изчака келнера да сервира бирите, после каза: — Знаеш ли, справям се. Достатъчно дълго съм била ченге. Мога да ловя престъпници и без твоя помощ. Тони отпи дълга глътка от индийската бира, докато преценяваше как да се справи с умишленото й неразбиране. — Не съм дошъл да ти помагам да си вършиш работата. Тук съм, защото така постъпват приятелите — той се усмихна накриво. — Освен това се чувствам добре тук. Да можеше да видиш какви кукувици има в Брадфийлд Мур — истинска сбъдната мечта за чешит като мен. Карол изпръхтя и изпръска хартиената покривка с бира. — Копеле! Нарочно изчака да отпия от бирата! — А ти какво очакваш? Работата ми е такава — обучен съм да предизвиквам определени реакции. И така, къде живееш? — В стаята за гости на Майкъл — временно, докато се оглеждам за някакво жилище под наем — Карол се зае да изучава менюто. Тони се престори, че прави същото, макар да знаеше, че ще си поръча рибно „пакора“, а после пиле „биряни“. Разбираемо беше, че Карол все още не иска да се ангажира и затова не продава жилището си в Лондон, за да намери нещо постоянно в Брадфийлд. Искаше да си остави възможност за бягство. Въпреки това решението й го тревожеше. — Сигурно се чувстваш странно — подхвана той. — Все пак, първоначално това беше твое жилище. — Не е идеалният вариант, а и не мисля, че Луси е в особен възторг от присъствието ми там. Нали не си забравил, че тя е адвокат? Често поема защитата в криминални дела и е развила склонност да гледа на мен така, както собственикът на кокошки гледа лисицата — келнерът се появи отново и те дадоха поръчките си. Когато той се отдалечи от масата, Карол вдигна поглед и срещна очите на Тони. — А ти? Къде си се настанил? — Имах късмет. Продадох къщата в Селардайк практически незабавно. Току-що си купих жилище тук. Близо до мястото, където живеех преди. Викторианска къща близнак. С три спални и два входа. Стаите са хубави, просторни, с много светлина. — Звучи добре. Келнерът остави пред тях чиния с чеснови хлебчета и блюдо с мариновани зеленчуци. Тони се възползва от възможността да се заеме с нещо, което да му позволи да отклони погледа си от Карол. — Работата е там, че къщата си има приземен етаж. Напълно самостоятелен. Две големи стаи с достъп на естествена светлина, баня и тоалетна, както и малък бокс, който може да се приспособи за кухня — той вдигна очи и я загледа въпросително. Карол го гледаше втренчено, очевидно не беше сигурна, че той казва това, което тя си мислеше, че казва. После се засмя неуверено. — За какво ми е кухня? — Права си. Но все пак върши работа, поне като място, на което да сложиш миялната машина. — Сериозно ли ми предлагаш приземния етаж на къщата си? — Защо не? Така ще се реши проблемът с настаняването ти. Пък и присъствието на ченге в къщата ще ми вдъхне известна сигурност — той се ухили. — И което е по-важно, Нелсън ще държи мишките на разстояние. Карол чоплеше един маринован лимон. — Не знам. Има ли отделен вход? — Разбира се. Не бих си позволил да опетня доброто ти име. Има врата, през която се минава към външна стълба и вход в задната градина. Има и вътрешна врата, която води към останалата част на къщата, разбира се. Но няма нищо по-лесно от това да сложим ключалка на нея — той се усмихна. — Дори и резета, ако настояваш. — Добре си обмислил всичко, нали? Тони сви рамене. — Когато оглеждах къщата, това ми се стори добър начин да бъде оползотворена изцяло. Тогава не знаех какви са плановете ти. Но строителите започнаха работа вчера, а бих предпочел ти да се нанесеш там, вместо някакъв непознат. Виж, не е необходимо да решаваш веднага. Помисли на спокойствие, преспи, няма нужда да бързаш. Настана неловко мълчание, докато и двамата се опитваха да измислят накъде да насочат разговора. — Е, как беше първият ти ден на старата работа? Какво са ви възложили? — попита Тони, отклонявайки разговора от коварните плитчини. — Докато не възникне нещо важно, преглеждаме студени досиета — Карол вдигна поглед, когато келнерът донесе ордьоврите. — Трябва да е доста мъчително. — Поначало е така — тя посегна към индийската салата с картофи. — Но колкото и да е учудващо, още днес следобед направихме пробив. Съвсем случайно следовател от друг екип се натъкнал на нова следа. Не мога да не приемам това като добра поличба. — Чудесно начало. По лицето на Карол се изписа съжаление. — И да, и не. Помниш ли Дон Мерик? Той е мой заместник. Проблемът е там, че новата следа е свързана с негов замразен случай. А това го кара да се чувства доста зле. — Да не би да става дума за Тим Голдинг? Карол кимна утвърдително. — Същият случай, за който е повикал и теб като консултант. Благодаря, че ме уведоми — добави тя иронично. Той видимо се смути. — Честно казано, не исках да размътвам допълнително водите, когато разбрах, че обмисляш завръщането си в Брадфийлд. Не исках да въздействам на решението ти в една или друга посока. Карол се усмихна. — О, значи смяташ, че присъствието ти в Брадфийлд би било такава силна примамка? Той остави вилицата, която тъкмо поднасяше към устата си. — Истината ли искаш, Карол? Всъщност се опасявах, че ако разбереш, че съм тук, Брадфийлд ще бъде последното място на света, където ще искаш да отидеш. Дон Мерик се взираше мрачно в своята пинта тъмен ейл. Погледът му беше скръбен и умислен като на лабрадор. — Стига си търсила шибаната положителна страна, Пола — изръмжа той. — Защото положителна страна няма, нали така? Пола плъзна пръст по запотената бутилка „Смирноф Айс“. Двамата бяха последните оцелели от събирането за опознаване, организирано от екипа, след като главен инспектор Джордан обяви край на работния ден. Обективно погледнато, не цареше и кой знае колко празнична атмосфера. Стейси и Сам се извиниха и си тръгнаха още след първото питие, а Кевин бе въвлечен в протяжна игра на билярд в мърлявата задна стаичка на кръчмата. Но това не пречеше нито на Пола, нито на Мерик. Двамата бяха работили достатъчно дълго заедно, така че успяваха бързо да се освободят от ограниченията на служебния ранг в свободното си време. — Щом така смяташ, Дон. — Тази снимка… не мога да спра да мисля за това, което е преживяло момченцето, преди да умре. И не се опитвай да ми противоречиш — той вдигна ръка, за да възпре възраженията на Пола. — И двамата сме наясно, че боклуците, които биха сторили такова нещо с дете, няма да го оставят живо, за да свидетелства против тях. Тим Голдинг е мъртъв. Но е бил жив достатъчно дълго, за да бъде отмъкнат в онази пустош и да бъде подложен на Бог знае какви мъки. Снимката е правена на дневна светлина, което означава, че е бил жив на другия ден след отвличането. Точно това ме измъчва. Ако си бях свършил работата както трябва, щях да съм го открил. Пола се пресегна през масата и взе една от цигарите на Дон. — Ако ще ми хленчиш, смятам да запаля. — Ако не се лъжа, беше спряла цигарите. — Спряла съм ги — тя вдиша дълбоко дима. — Това, което каза току-що, са глупости. Разработихме този случай по всички възможни линии. Трябва да спреш да се самоизтезаваш, Дон. Освен всичко останало, ние имаме нужда психиката ти да остане здрава. Достатъчно ни е и това, че главният инспектор не е наред. Сега ни липсва само и инспекторът да изкука. Мерик я изгледа удивено. — Смяташ, че Карол Джордан не е наред, така ли? — Разбира се, че не е. Била е изнасилена, Дон. И това е станало, защото някакви чиновници дотолкова не ги е било грижа за нея, че са я подхвърлили като агнец на заколение. Както и да го погледнеш, в момента тя не е в най-добрата си форма. Не може да преценява уравновесено. Мерик поклати глава. — Не знам, Пола. Според мен си е съвсем наред. — Лесно е да се говори, когато не си под напрежение. Но се съмнявам, че тя ще съумее да се справи, когато стане напечено. Мерик явно не беше склонен да се съгласи с думите й. — Прекалено рано е да се говори така. Карол Джордан е най-добрият ръководител, при когото съм работил. — Навремето и аз бях на твоето мнение. Но сега…? — Пола допи остатъка от питието си. — Да видим дали ще продължаваш да говориш така и след половин година. Е, а какво мислиш за новаците? — И за това е рано — Мерик сви рамене. — Тази Стейси я бива с машините, това поне е сигурно. — Почвам да се питам дали и тя самата не е машина — изкиска се Пола. — Не е наше момиче — това е ясно. Непрекъснато се опитвам да я заговоря, но тя явно не си пада по празни приказки. Мерик се ухили. — Вярно — някак не мога да си я представя да клюкарства за мъже и да обсъжда козметика в женската тоалетна. Но се намесва достатъчно бързо, когато някой има нужда от помощ в работата с компютрите. — Ами Сам? Как го виждаш? — попита Пола. — Струва ми се, че става. Не се натрапва особено. — Не съм съвсем сигурна. Като че ли има нещо мътно около него — каза Пола с поверителен тон. — Една от приятелките ми е работила с него в централния участък, и разправя, че бил мазник. Мълчал си, но никога не пропускал възможността да изтъкне превъзходството си пред другите. Освен това винаги бил удивително добре уведомен за работата на останалите. Очевидно нашият Сам има слабост да се представя добре пред шефовете. — Е, всички ние обичаме да правим добро впечатление — отбеляза Мерик. — Да, но не задължително за сметка на колегите си. О, освен това тя каза, че никога не се държал естествено нито с нея, нито с останалите жени от екипа. Струвало й се, че си пада малко сексист. Мерик се разсмя. — Пола, в наши дни ни се позволява да бъдем сексисти само тайно — в противен случай такива като теб и посестримите ти ни правят на нищо и никакво. Тя го тупна приятелски по ръката. — Знаеш много добре какво имам предвид — загледа празната бутилка и попита. — Какво ще кажеш за по още едно? — Всъщност би трябвало да си тръгвам — отвърна колебливо Мерик. Пола се усмихна и стана. — Още един тъмен ейл, нали? _Той познава тези улици като дланта си. Кръстосвал ги е, обхождал ги е още като дете. Познава лицата, знае къде могат да бъдат намерени определени хора в определено време на деня или нощта. Никога не се е замислял за това преди, просто животът му беше такъв. Едва Гласа го накара да разбере, че познанието е сила, че това, което знае, го превръща във властелин на улицата._ _Той се шляе насам-натам както обикновено, старае се да изглежда така, както всяка вечер. Посвършва нещо, колкото да се прикрие, нищо в поведението му да не се отклонява от обичайните му вечерни занимания. Така каза Гласа. Така трябвало, та после, като почнат да задават въпроси, хората да кажат, че са го виждали на обичайните места, зает с обичайните неща._ _Но скоро ще настане часът. Той знае къде да я намери. Тя винаги отива там, когато няма клиент. Той се покашля, за да прочисти гърлото си, и отива при нея. Казва й какво иска. Тя изглежда развеселена и като че ли не може наистина да повярва, че той иска това от нея. „Да знаеш, отстъпки за приятели не правя“, казва тя. Той се изчервява и се сгърчва от смущение. Притеснява се, когато тя го нарича свой приятел. Защото това, което ще направи с нея, няма нищо общо с нещата, които приятелите правят един с друг — съвсем не. Но тя не може да прочете мислите му. Вижда това, което очаква да види: клиент, смутен, защото се чувства не на място._ _Казва й, че иска да отидат в нейната стая. Знаеше за стаята й още преди появата на Гласа. Знае доста повече за нещата, които се случват около него — повече, отколкото хората биха предположили. Тръгва подир нея и двамата завиват зад ъгъла, по уличката, на която се намира стаята й — но преди това хвърля поглед през рамо. Никой не забелязва какво се случва — а дори и да искаха, не биха могли, тук е прекалено тъмно — дилърите на дрога чупят толкова често уличните лампи, че от общината са вдигнали ръце и вече не ги подменят. Пък дори да имаха зрението на котка, биха предположили, че той си върши работата — а не че я кара тя да върши своята._ _Тя се изкачва нагоре по стълбата. Задникът й е стегнат в тясната пола. Учудващо е как той веднага се възбужда от гледката. Виждал е тези момичета милион пъти, те са просто част от пейзажа, при нормални условия дори не ги забелязва. Но днес, докато гледа полюшващите се бедра на Санди, получава ерекция. Спомня си смътно какво трябваше да стори на този етап, изважда дигиталния фотоапарат и щраква към нея, докато тя продължава да се изкачва. Когато проблясва светкавицата, тя спира и се обръща рязко назад._ _— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?_ _Той размахва апарата пред очите й._ _— Просто ми се искаше да имам някакъв спомен от теб — наизустените думи се нареждат почти естествено._ _Тя се смръщва за миг, после се усмихва._ _— Ще трябва да си платиш и за това._ _Той щраква отново._ _— Мога да си го позволя._ _Тя тръгва отново нагоре, той също тръгва подир нея. На вратата тя пак спира и казва._ _— Я да ти видя паричките. Щом ще ме връзваш, плащаш предварително._ _Той измъква пачката, оставена от Гласа заедно с инструкциите, и вади от нея няколко банкноти. Санди ги измъква от пръстите му и ги натъпква в чантичката си._ _— Твоята работа явно върви по-добре от моята — казва тя, а гласът й е горчив като кафето в бара на Стан. Санди отваря вратата. — Хайде, да се заемаме с това, за което сме дошли._ _Той се усмихва. Не би говорила така, ако знаеше какво й готви. Но от друга страна, ако той изпълни всичко, както му е казано, тя изобщо няма да говори занапред. Никога вече._ Темпъл Фийлдс не се бе променил особено през изминалите две години — така си мислеше Карол, докато вървяха обратно към колата й. Все същият боклук изпълваше канавките, същата смесица от притеснени търсачи на удоволствия, които се разминаваха с други, които вече бяха успели да открият търсенето и бяха забравили задръжките си. Мисълта й на полицай ги регистрираше, докато ги подминаваха — слабичките момчета, които предлагаха услугите си срещу заплащане, отегчените улични проститутки, лукавите продавачи на химически мечти, и лесната плячка, която се движеше сред тях, разпознаваема по привидната си самоувереност. Но жената, скрита зад полицейската значка, тръпнеше при вида на търговията с човешка плът и човешки слабости. Не й се искаше да мисли за всичко това, което щеше да се случи само на тази квадратна миля, преди да настъпи утрешният ден. Имаше чувството, че някъде са й смъкнали защитната обвивка и се питаше колко ли време трябва са мине, докато кожата й отново загрубее. — Всичко си върви постарому — каза тя уморено. — Погледни ги само — всеки си въобразява, че е сключил с този свят сделка, по силата на която е неуязвим. Нямат и най-смътна представа колко са раними. — Не могат да си позволят да мислят за такива неща — отвърна Тони, докато оглеждаше уличния парад, оцветен тук-там с ярките неонови отражения на надписите над заведенията. Продължиха да вървят в мълчание. — Ще те закарам до вкъщи — каза Карол, когато наближиха колата й. — Не, тръгвай спокойно. Иска ми се да се поразходя. Карол повдигна вежди. — Часът за размисъл? Тони кимна. — Днес разговарях с един човек и трябва да обмисля как точно да спазя обещанието, което му дадох. — Най-новият ти кръстоносен поход? — Карол се усмихна. Тони я изгледа учудено. — Така ли приемаш моята работа? — Струва ми се, че по-скоро ти самият приемаш така работата си. Като едноличен кръстоносен поход, чиято цел е да поправи стореното зло. Той сви рамене. — Де да беше толкова лесно. Е, ще дойдеш ли утре вечер да огледаш къщата? — Ще дойда. Тогава може би ще реша дали искам да изпълнявам ролята на лудата в подземието. Да донеса ли пица? Той се позамисли и накрая каза: — Китайска храна. — Така да бъде — тя посегна към вратата. — Тони… благодаря за тази вечер. И задето си тук, в Брадфийлд. Той сякаш се учуди. _Защо да бъда другаде, след като всичко, което искам на този свят, е тук?_ Но не изрази гласно мислите си, а я потупа неловко по рамото. — Ще се видим утре. Тя се качи на колата и потегли, без да изпуска от поглед фигурата му, отразена в страничните огледала — застанал сам на тротоара, той следеше колата с поглед. Карол знаеше, че тук го бе довело чувството за вина — и навремето тази мисъл би я карала да се чувства притеснена и би породила гнева й. Но междувременно тя се бе превърнала в различна жена и тази жена се бе научила да бъде благодарна за добрите неща в живота, независимо от начина, по който й се поднасят. Сам Еванс открехна предпазливо вратата на офиса. Лампите не светеха. Той се промъкна през тесния отвор, затвори вратата зад себе си и завъртя ключа. После натисна ключовете на осветлението. Флуоресцентните лампи замигаха, после се успокоиха и осветиха ярко работната стая на екипа за особено тежки престъпления. Сам огледа бюрата и се насочи право към работното място на Пола Макинтайър. Седна на стола й и огледа начина, по който бяха разположени купчините документи на бюрото. Случаят, по който работеше тя в момента, щеше после да бъде прехвърлен на него. Прегледа внимателно отделните купчини, опитвайки се да разбере логиката на подреждане. Отвори бележника и започна да чете списъка с коментарите на Пола. Някои бяха доста прозорливи и той си постави за цел да ги запамети, за да ги ползва, когато случаят дойде при него. После започна внимателно да издърпва чекмеджетата едно по едно, разравяйки съдържанието с върха на молив, за да не остави отпечатъци и следи от присъствието си. Винаги бе от полза да видиш това, което хората държат така, че винаги да им е подръка, но да не може да се вижда от всекиго. В дъното на едно чекмедже беше пъхната снимка на Дон Мерик, прегърнал през раменете някаква жена — снимката беше правена в някакво заведение. Когато се загледа по-внимателно, той установи с учудване, че жената е Карол Джордан. Косата й беше по-дълга, лицето — по-закръглено, но нямаше съмнение, че е тя. Двамата биха вдигнали чаши към обектива — като че ли вдигаха наздравица с шампанско. Сам реши, че това е много интересно и почти със сигурност полезно сведение. Затвори чекмеджето и се премести на бюрото на Кевин Матюс, където повтори същите операции. Хората винаги казваха, че човек трябва да познава враговете си. Но Сам Еванс беше убеден, че трябва да се постарае да опознае много добре и хората, които по принцип би трябвало да бъдат на негова страна. Той беше амбициозен, както много правилно бе забелязал Джон Брандън. Но амбицията му не се изразяваше в обикновено желание да се отличи; той държеше да бъде сигурен, че никой няма да го надмине. Никога. Знанието бе власт, а Еванс знаеше, че никой не раздава власт даром. Човек трябваше да си я вземе сам — както и когато може. Ако това означаваше да я открадне от друг — така да бъде. Ако другият се окажеше прекалено слаб, за да я задържи, то той не заслужаваше да я има. За разлика от Сам. _Той сверява това, което вижда пред себе си, с образа, създаден от гласа и видеозаписите в съзнанието му. Санди лежи като разпъната на леглото, китките на ръцете й са завързани за двата края на евтината чамова табла в горната му част. Краката й са завързани за двата крака на леглото. Наложи му се да ги завърже с въже, защото веригите на белезниците, предвидени за краката, не бяха достатъчно дълги. Това не е правилно, но все пак е най-доброто, което можеше да стори. Изпитва благодарност към Гласа, задето му напомни да вземе със себе си и въже, освен белезниците, за в случай, че леглото не е подходящо._ _Иска му се стаята да беше по-приятна на вид, но не може да направи нищо по въпроса. Поне осветлението е приглушено. Лесно е да не се обърне внимание на следите от спринцовката по ръцете й, както и на факта, че е прекалено кльощава. Почти отговаря на образа на някое от мечтаните момичета от видеокасетите — подстриганият триъгълник прикрива потайните места, които той скоро ще завладее._ _Той й обръща гръб и нахлузва гумените ръкавици._ _— Хайде де — казва тя. — Какво чакаш? Нямам цялата нощ на разположение._ _Само той съзнава истината, която се крие в думите й. Мушва ръка в раницата си и изважда кожената топка, с която ще запуши устата й. Обръща се отново към нея и забелязва, че погледът й е станал тревожен. Пристъпва към нея, и тогава тя започва да крещи:_ _— Я чакай! Не си споменавал нищо за…_ _Но думите й секват, когато той натъпква топката в устата й, дръпвайки рязко главата й напред, за да завърже отзад връзките. Очите й едва не изхвръкват от опитите й да продължи да крещи. Но се чува само едва доловимо скимтене._ _Той си напомня да избърше белезниците, за да не са останали по тях отпечатъци от пръсти, после взема видеокамерата и я поставя на малкия триножник, така че през обектива да се вижда цялото легло. После включва лаптопа и уебкамерата. Санди се бъхти, опитва се да се освободи, но усилията й са безсмислени._ _Той изважда вързопа, дебело увит в хавлиена кърпа. Влиза в кадър и започва да го развързва. Когато Санди вижда какво държи в ръцете си, вените на шията й изпъкват. Във въздуха се разнася острата миризма на урина. Той се усмихва нежно. Ерекцията му е по-силна, отколкото е постигал някога с помощта на видеокасетите. Но трябва да се овладее. Трябва да постъпи така, че Гласът да се гордее с него — а това включва и задължението да не оставя никакви следи._ _Поема си дълбоко дъх, опитвайки се да успокои лудо биещото си сърце. Изпотил се е, чувства как една струйка пот се стича по шията му и мокри тениската. Стисва здраво оръжието. Остриетата на наточените бръсначи блестят жестоко на светлината на лампата._ _— Надявам се, че си готова за мен, Санди — казва той тихо, точно както го е научил Гласът._ _И започва._ Карол се взираше през огледалния прозорец към мъжа в стаята за разпити. Роналд Едмънд Алегзандър изобщо не се покриваше с популярните представи за педофил. Не избягва погледа на събеседника си, не се поти, не е нито мазен, нито мръсен. Има вид точно на това, което е — ръководен чиновник от среден ранг, който живее в къщата си в предградията с жена си и двете си деца. Не носи мърляв шлифер, а обичайната конфекция, ненатрапчив тъмносив костюм с бледосиня риза, тъмночервена връзка с тесни сиви ивици. Добре подстриган, без напразни опити да прикрие леката плешивина. Беше протестирал наскърбено, когато двамата униформени полицаи го доведоха в участъка. Настояваше, че никой не им дава право да се появяват в офиса му на Брадфийлд Крос и да го извеждат като обикновен престъпник. В края на краищата, беше се съгласил да им сътрудничи, нали? Достатъчно би било да вдигнат телефона и той веднага би пристигнал. Нищо не налагаше такова поведение — да го злепоставят на местоработата му. Карол го бе наблюдавала от другия край на помещението за предварителен арест, опитвайки се да си изясни дали й е неприятен по-скоро заради това, което знаеше, че държи в компютъра си, или защото беше образец на бюрократ от тези, които нееднократно бяха тласкали мислите й към представи за насилие. Искаше й се да се заеме с него незабавно, но желанието й бе пресечено от закъснението на адвоката му. Затова го пъхнаха в една от килиите и зачакаха пристигането на защитника. Беше се държал удивително спокойно, помисли си Карол и се запита как Тони би обяснил поведението на Алегзандър. Беше се огледал, после беше седнал спокойно на нара, с леко разкрачени крака, скръстил ръце на гърдите си, и се бе загледал някъде в пространството пред себе си. Дзен или изкуството да поддържаме фасадата, бе си казала Карол с ирония. Най-сетне вратата на помещението, откъдето Карол наблюдаваше задържания, се отвори и Пола надникна вътре. — Шоуто започва, шефе. Адвокатът му пристигна. — Кой го защитава? — попита Карол, откъсвайки поглед от Алегзандър. — Бронуен Скот. Карол помнеше адвокатката от предишното си пребиваване в Брадфийлд. За разлика от повечето обществени защитници, Скот явно разполагаше с достатъчно средства, за да се облича от „Долче и Габана“, а обувките и чантите й съвсем подходящо носеха марката на „Прада“. Съвършено фризираната й коса, дълга до раменете, и безукорният й маникюр винаги караха по време на срещите им Карол да се чувства като току-що измъкната от леглото. Това би било горе-долу поносимо, ако освен със скъпите тоалети и безупречната си външност адвокатката не се отличаваше й с нападателност и борбеност. Утвърденото всеобщо убеждение бе, че ако можеш да си позволиш услугите на Бронуен Скот, проблемът ти е решен. — Е, супер — отбеляза Карол, тръгвайки към вратата. Натъкна се на Скот веднага щом излезе в коридора. — Инспектор Джордан! Каква изненада! Доколкото знам, ни бяхте напуснали, отправяйки се към по-сияйни чертози — гласът на Скот беше хладен и ироничен. — Всъщност съм главен инспектор. Освен това тъкмо на вас не би трябвало да обяснявам, че в нашата работа няма нищо сияйно. Да вървим. Скот поклати глава. — Не ми е известно къде се криехте доскоро, госпожо главен инспектор, но тук, при нас, в Брадфийлд, защитниците все още имат право да разговарят насаме с клиентите си. А преди да поговоря с клиента си, държа да получа някои обяснения. Дотук нищо неочаквано, каза си Карол. — Когато клиентът ви беше арестуван, конфискувахме компютъра му и прегледахме съдържанието. Клиентът ви ще бъде разпитван по-късно за това, но в компютъра му бе открита една снимка, която е пряко свързана с разследването на сериозно престъпление, а това разследване е поверено на мен. Именно за тази снимка искам да разговарям с него. — И какво представлява въпросната снимка? — Нямам нищо против да обсъдя този въпрос по време на разпита, както и да покажа на вас и на клиента ви копие от нея. Скот поклати глава. — Май наистина сте забравили добрите маниери, госпожо главен инспектор. Преди да мога да проведа смислен разговор с клиента си, ми е необходимо да знам за какво точно става дума. Настана продължително мълчание. Карол чувстваше преценяващия поглед на Пола по гърба си. В момента наистина нямаше полза от излишна въздържаност. Не можеше да се твърди, че Рон Алегзандър е сериозно заподозрян във връзка с изчезването на Тим Голдинг. Ако откажеше да подхвърли някаква информация на Скот, по време на разпита щеше да чува „без коментар“ в отговор на всичките си въпроси. Ако се опиташе да изненада арестувания, изваждайки снимката едва по време на разпита, Скот просто щеше да прекъсне разпита и отново да настоява за време да поговори с клиента си. Карол обмисляше. Необходимо й беше сътрудничество. Не я беше грижа как ще се отрази разкритието на евентуалното включване на Рон Алегзандър в по-разширено обвинение. — Няма нищо лошо в това да ускорим работата — каза тя. — В компютъра на клиента ви бе открита снимка на Тим Голдинг, осемгодишното момче… — Да, знам кой е Тим Голдинг — прекъсна я нетърпеливо Скот. — Но тъй като тъкмо вие разпространихте снимките на детето из цялата страна, това, че клиентът ми има негова снимка в компютъра си, не означава кой знае какво. — Мисля все пак, че означава, ако на въпросната снимка детето е голо и видимо уплашено до смърт — Карол се завъртя на пети и си тръгна. Преди да завие зад ъгъла на коридора, се обърна и подхвърли през рамо: — Уведомете ме, когато сте готови. Пола вървеше по петите й. — Забелязвам, че годините не са омекотили нрава на Бронуен Скот — каза Карол. — Отвратително е, че се наложи да издадете толкова много — каза Пола, изравнявайки се с нея. — Знаеш правилата, Пола. Когато настояват за сведения, сме длъжни да им ги дадем. — Не можехте ли да премълчите името на момчето, шефе? За да го стреснете с него при разпита? Карол спря и загледа замислено Пола. — Мислиш, че съм проявила слабост, нали? Пола трепна ужасено. — През ум не ми… — Отстъплението невинаги е признак на слабост, Пола. Нямаше смисъл да упорствам. Знам как работи Скот. Алегзандър щеше да отговаря на всичките ми въпроси с „без коментар“. Така ще имаме основа да преговаряме с нея — Карол продължи, чувствайки напрежение в раменете си. Може би не й вярваха чак толкова, колкото й се струваше първоначално. _Той спи до късно. Когато се събужда, наближава обед, и въпреки това трябва да се насили, за да отвори очи. Има чувството, че някой го е надрусал с валиум. Главата му е замаяна, и трябва да минат няколко мига, преди да осъзнае къде се намира. У дома си е, в собственото си легло, свит на кълбо като малко дете. Но от днес нова личност обитава тялото му._ _Той вече не е несръчният дръвник, на когото всички се подиграват. Справи се. Направи всичко точно така, както се очакваше от него. Точно както бе поискал от него Гласът. И получи своето възнаграждение. Получи парите, макар да обясняваше, че не го направи заради парите. Направи го, защото разбираше — не парите го карат да се чувства като човек, който най-сетне е успял. Това усещане му даваше Гласът, който го похвали. Даваше му го съзнанието, че е извършил нещо, което надали друг би се осмелил да стори. Нещо необикновено._ _Добре, че успя да прикрие как се почувства всъщност, когато достигна върховния момент. Първоначално беше възбуден, беше получил ерекция, едва не изцапа панталоните си като някое хлапе. Но после, когато трябваше да прониква в нея отново и отново, увехна. В цялата работа нямаше нищо възбуждащо. Беше кърваво, страшно, ужасяващо. Той знаеше, че постъпва правилно, но накрая не чувстваше никаква възбуда. Беше му гадно и тъжно._ _Но Гласът не забеляза това. Гласът видя само, че е свършил това, което се искаше от него, и то че го е свършил както трябва._ _Сега, когато се събужда истински, чувства особен трепет — това може да е гордост, но се дължи и на страха. Сигурно вече го търсят. Гласът обеща, че всичко ще бъде наред. Но може пък Гласът да сгреши._ _Може да се окаже, че той не е бил толкова съобразителен, колкото си мислеше._ Том Стори се взираше през прозореца, наблюдавайки как листата се откъсват от дърветата и се въртят под поривите на острия вятър, който се бе надигнал по обяд. Седеше неподвижно, стиснал превързаната си осакатена ръка със здравата. Тони го наблюдаваше поне от десет минути, през които Стори не помръдна. Най-сетне Тони прекоси стаята и придърпа стол така, че да седне до Стори. Забеляза моравия белег на скулата му. Санитарят, който въведе Тони, му бе обяснил, че друг пациент ударил Стори по време на груповата терапия. — Дори лудите не търпят детеубийци — бе казал между другото човекът. — Всеки от нас има по две личности, знаете ли — отвърна Тони. — По една във всяко мозъчно полукълбо. Едната личност е шефът и успява да надвика другата. Но прекъснат ли се дипломатическите връзки между тях, никой не може да предскаже на какво е способен подчиненият, ако му се услади независимостта. Стори продължаваше да седи неподвижно. — Все още я чувствам — каза той. — Не иска да ме остави на спокойствие, също като някакъв зъл дух. Нека предположим, че ми откриете някакъв тумор в мозъка. Нека предположим, че не умра от него. Тогава войната в главата ми ще продължава, нали? — Нямам намерение да те лъжа, Том — отвърна Тони. — Няма бърз лек за твоето състояние. Разбираш ли, от една страна имаме доминиращото ляво полукълбо — то управлява способностите за четене, писане, смятане. А после — дясното полукълбо, което е, така да се каже, неграмотно, но възприема формите, геометрията, музиката. Имам чувството, че то се травмира от неспособността да се изразява по обичайния за човешките същества начин, затова й реагира неуравновесено, когато се изтръгне от контрола на лявото полукълбо. Но това не е краят на историята. — А само моят — отбеляза с горчивина Стори. — Не е задължително. Мозъкът има удивителна структура. Когато получи увреждания, привлича други свои части, които да изпълняват функциите на увредения дял. А има и неща, които можем да предприемем, за да овладеем разбунтувалата се част на мозъка ти. Мога да ти помогна, Том. Стори си пое така дълбоко дъх, че раменете му се повдигнаха. — Но не можете да върнете децата ми, нали? Тони се загледа през прозореца във вихрушката от алени и златисти листа. — Не, не мога. Но мога да ти помогна да се научиш да живееш с мисълта за загубата им. Сълзи се затъркаляха по страните на Том Стори, но той не им обърна внимание. — Защо ви е да се занимавате с това? „Защото само това мога да правя“, помисли Тони. А на глас каза: — Защото го заслужаваш, Том. Защото го заслужаваш. Карол влезе в стаята за разпити, демонстрирайки самоувереност, каквато въобще не изпитваше. Бяха изминали много месеци, откакто за последен път бе провеждала разпит — било то на свидетел или на заподозрян, и сега се боеше да не би да допусне емоциите да повлияят на професионалното й поведение. Присъствието на Пола, която сякаш непрекъснато я подлагаше на оценка, не й помагаше. Поне невъзмутимостта на Рон Алегзандър като че ли се бе пропукала малко. Той избягваше погледа й и постоянно въртеше венчалната си халка. — Така — започна Карол, след като се разположи на стола си. — Аз съм главен инспектор Карол Джордан, това е следовател Макинтайър. Както вашата адвокатка вероятно ви е обяснила, господин Алегзандър, имаме нужда от вашата помощ във връзка с едно разследване, което не е пряко свързано с това, в рамките на което сте били арестувани по-рано. Бихме оценили желанието ви за сътрудничество. — Защо ми е да говоря пред вас? — избухна Алекзандър. — Вие само изкривявате думите ми, за да подпомогнете обвинението. Бронуен Скот постави ръка върху неговата. — Не сте длъжен да отговаряте, Рон — тя загледа Карол в очите. — Клиентът ми се съмнява дали евентуалното му сътрудничество ще бъде подобаващо отразено в по-нататъшния ход на следствието. Карол поклати глава. — Знаете, че тези неща не зависят от нас, госпожо Скот. Сделките се сключват с представителите на прокуратурата. Но аз съм готова да представя нещата както трябва в подходящия момент. — Това не е достатъчно. Карол сви рамене. — Но е най-доброто, което мога да направя. От друга страна, клиентът ви би могъл да прецени алтернативата — ако откаже да ни сътрудничи, никой няма да прояви и най-малка снизходителност към него. — Това заплаха ли е, госпожо главен инспектор? — Констатация, госпожо Скот. Знаете не по-зле от мен какви са настроенията при случай с изчезване на дете. Животът на провинените в сексуални престъпления в затворите е тежък и без да усложняваме допълнително положението им. Решението е ваше, господин Алегзандър — Карол хвърли поглед към Алегзандър, който се въртеше притеснено на мястото си. После отвори папката, която бе поставила пред себе си, извади снимката, получена от Джен Шийлдс, и я постави пред него. — Открихме това във вашия компютър. Познавате ли това дете, господин Алегзандър? Той хвърли поглед към снимката, но веднага го отклони и го впери отчаяно в стената, сякаш можеше да прочете на нея отговора. — Да — промърмори той най-сетне, почти шепнейки. — Можете ли да ми кажете името му? — Казва се Тим Голдинг — той взе химикалката на адвокатката и я стисна с две ръце, сякаш искаше да я счупи. — Показваха негова снимка по телевизията, имаше я и във вестниците. — Кога се сдобихте с тази снимка? — Карол леко се приведе напред, придавайки топлота и непринуденост на тона си. Той погледна към Скот. Адвокатката кимна. — Не си спомням точно. Преди няколко седмици, струва ми се. Пристигна с някакъв мейл. Уплаших се, когато я отворих. — Уплашили сте се, защото сте разпознали Тим Голдинг? Той кимна. — Да. И защото… заради вида му. — Какво? Искате да кажете, че не сте привикнали да получавате снимки на голи, изплашени деца? — Не отговаряйте на този въпрос, Рон — каза бързо Скот. — Госпожо главен инспектор, ако държите да отбележим някакъв напредък, трябва да настоя да престанете да задавате въпроси, чиито отговори могат да утежнят положението на клиента ми. „Как пък не“. Карол си пое дълбоко дъх, извади още една снимка от папката и я плъзна по масата. — Разпознавате ли това момче? Алегзандър се намръщи. — Не е ли същото, което изчезна миналата година, Гай Еди-кой си, струва ми се? — Гай Льофевр — отвърна Карол. — Попадали ли сте някога на снимки на Гай Льофевр? — Не — погледът на Алегзандър трепна и се отклони. Карол не можеше да прецени дали лъже или просто изпада в паника. Но тъй като Бронуен Скот следеше неотстъпно всеки неин въпрос, нямаше смисъл да настоява. — Какво направихте, когато разпознахте Тим Голдинг? — попита тя. — Веднага изтрих снимката — отвърна той. — Не исках да остава в компютъра ми. Карол се постара гласът й да не прозвучи предизвикателно и дори вложи в него нотка на съчувствие. — Не ви ли дойде на ум да се свържете с полицията? Бихте могли да разпечатате снимката и да я изпратите анонимно. Вие самият имате деца, нали, Рон? Как бихте се почувствали, ако някое от тях изчезне? Не бихте ли искали да вярвате, че всеки човек, попаднал на информация, която може да бъде от полза на полицията, би я предал незабавно? Челото на Алегзандър блестеше от пот. — Вероятно — отвърна той. — Не е късно да поправите грешката си — продължи Карол. — Кой ви изпрати снимката, Рон? Той издиша шумно. — Не знам. Хората не се подписват с истинските си имена под такива неща, нали знаете? Карол знаеше. Използваха прякори или просто съчетания от букви и цифри, дори когато нямаха какво да крият. Личният й адрес например представляваше съчетание на букви от фамилното й име и последните четири цифри от предишния й телефонен номер, защото, когато се регистрира, адресът „caroljordan“ вече беше зает. — Така да е. Не ви е била известна самоличността на изпращача. А какъв беше адресът му? Той разпери ръце. — Не знам. Не обърнах внимание, просто изтрих всичко, и мейла, и прикачения файл. — Но вероятно това е бил някой, който ви е пращал писма и преди този случай? — Съветвам ви да не отговаряте на този въпрос, Рон — Скот отново постави ръка върху неговата. Карол изгледа яростно адвокатката. — Вие като че ли не осъзнавате какъв е залогът в случая, госпожо Скот. Изчезнало е дете. И двете знаем, че то най-вероятно вече е мъртво. Искам да разбера какво се е случило с него и това е единственото, което ме интересува. — Това е похвално, госпожо главен инспектор. Само че моят дълг изисква да отстоявам интересите на клиента си. И нямам намерение да си мълча, когато го подвеждате да прави уличаващи изявления. Карол се овладя и се обърна отново към Алегзандър. — Рон, можете ли да си припомните нещо, което би ни отвело до човека, изпратил ви снимката? Той поклати глава. — Честна дума, ако знаех нещо, което би ви било от полза, щях да го кажа. Наистина искам да ви помогна. — Добре, да опитаме нещо друго. Защо според вас ви е изпратил тази снимка? Защо би решил, че вие бихте искали да видите такова нещо? — Не мисля, че… — започна Скот. — Няма проблем — каза Алегзандър. — И без това не мога да отговоря на този въпрос. Всички получават мейли от непознати податели. Спам блокерите не успяват да пресеят всичко — той се облегна назад, видимо по-спокоен, след като вече бе взел решение каква позиция да заеме. Карол почувства нарастващо раздразнение. — Чудесно. Ако това е вашата игра, господин Алегзандър, приемам я — тя избута назад стола си. — Разпитът приключи. Само че държа да ви предупредя, че ще проследим всеки бит на вашия хард диск. Ще проследим всяка ваша стъпка из мрежата. Можете да си въобразявате, че сте почистили компютъра си, но хората от нашия технически отдел ще ви покажат колко дълбоко се заблуждавате. Дадох ви шанс, господин Алегзандър. А вие току-що го пропиляхте. Карол излезе от стаята за разпити и тръгна право към кабинета си, дори без да се обръща, за да провери дали Пола я следва. — Стейси? Ела веднага при мен — каза тя, докато прекосяваше общата стая. Пола и Стейси влязоха едновременно в кабинета й. — Какво откриха в компютъра на Рон Алегзандър? — обърна се Карол към Стейси, показвайки с жест, че могат да седнат. — Не толкова, на колкото се надяваха — отвърна Стейси. — Хората наистина не са наясно с тези неща. Алегзандър е мислел, че е почистил компютъра си. Вероятно се е паникьосал, когато по вестниците започнаха да излизат материали за операция „Златотърсачи“. Но както повечето хора, си е мислел, че е изтрил всичко, като е изпразнил кошчето за отпадъци. Както повечето хора, не се е постарал да форматира или да дефрагментира. — Дефраг… какво? — попита безпомощно Пола. Стейси подбели очи. — Това е, когато… — Няма значение — прекъсна я Карол. — Значи някои неща са били останали в компютъра? — Разбира се. Части от файлове, цели файлове — като този със снимката на Тим Голдинг. — А можем ли да открием произхода му? Стейси поклати глава. — Няма и следа. Файлът е сираче. Пола отвори уста, но преди да проговори, Карол отново я прекъсна припряно. — Няма значение, Пола, идеята ни е ясна. Лоша работа, Стейси — тя потри с пръсти горната част на носа си. Следата, която вчера изглеждаше толкова обещаваща, се превръщаше в още една задънена улица. — Ами интернет доставчикът на Алегзандър? Дали могат да помогнат оттам? Стейси сви рамене. — Зависи кога е получил мейла. Доставчикът не разполага с кой знае какви специалисти — каза тя пренебрежително. — Там се интересуват само от сметките, не пазят данни за трафика, нито го следят. Повечето доставчици съхраняват данни не по-дълго от една седмица. Тук-там ги пазят и по месец. Ако е получил снимката преди повече от месец, нямаме никакъв шанс. А и при всички случаи имаме нужда от съдебно разрешение, за да ни предадат нужната информация. — Така че сме прекарани — сухото изявление на Карол увисна във въздуха. Стейси прибра косата си зад ушите. Самодоволната усмивка и бадемовидните очи й придаваха прилика с котка. — Не е задължително. В тези изображения има повече неща, отколкото се забелязват на пръв поглед. В буквалния смисъл на думата. Понякога се открива допълнителна информация, закодирана в тях. Карол се оживи. — Като например данните на изпращача? Въздишката на Стейси едва прикриваше примирено отчаяние. — Нещата не са толкова елементарни. Но може да се открие серийния номер на фотоапарата, с който е направена снимката. Или регистрационния номер на софтуера, с който фотографът е обработил снимката. После остава да се свържем с производителя или притежателя на лиценза за софтуера и да видим какви сведения могат да ни дадат те. — Страх да те хване — отбеляза Пола. — Напротив, за нас е чудесна новина — поправи я Карол. — Е, какво още чакаме? Стейси стана. — Това ще отнеме доста време — предупреди тя. — Така е с всяко нещо — Карол се облегна назад на стола си. — Ако имаш нужда от нещо, Стейси, само кажи. Пола, разбери кой доставчик ползва Рон Алегзандър и виж какво могат да ни кажат те. Време е да открием Тим Голдинг. Звънецът на входната врата прозвуча като сигнал за дългоочаквано освобождение. Тони остави настрана философския текст за взаимодействието между тялото и съзнанието, с който тормозеше мозъка си, и забърза надолу. Когато отвори вратата, видя Карол, облегната на перилата на верандата, с добре натъпкан найлонов плик в едната ръка. — Поръчали сте храна за вкъщи — заяви тя. — Доста време ви отне — дадох поръчката си преди двайсет и два часа — каза той, отстъпи назад, за да може тя да влезе и я последва в антрето. — Кухнята е направо. Карол се озърна, оглеждайки чамовите шкафове и покрития с плочи бар. — Стилът датира подчертано от осемдесетте години на миналия век — отбеляза тя. — Така ли? Може би затова цената беше толкова ниска. Тя се усмихна. — Не е изключено. Но къщата изглежда в добро състояние. — При това всички чекмеджета функционират, което е значително подобрение в сравнение с всички места, където съм живял досега. Е, какво предпочиташ — първо да вечеряме или първо да ти предложа обиколка на приземния етаж? — Всъщност най-много искам чаша вино. Денят беше изнервяш. — Така да бъде. Виното не е проблем — той взе една отворена бутилка австралийско каберне и наля на нея и на себе си. — Е, да пием за… За какво всъщност да пием? — За края на неприятностите — и за теб, и за мен. Тони чукна чашата си в нейната. — Предложението е добро. Тогава — за края на неприятностите. Той я гледаше, докато тя пиеше, и забеляза тъмните сенки под очите й, разчете напрежението и страха в езика на тялото й. Каза си, че ще мине доста време, преди Карол да стане отново тази, която беше преди. — Е, ще огледаш ли мазето — извинете, апартамента в приземния етаж? Карол се усмихна. — Защо не? Тя тръгна след него и двамата излязоха отново в антрето. Той отвори една врата, която на пръв поглед водеше към килер под стълбите. Но всъщност зад нея се виждаше тясна стълба, осветена от гола електрическа крушка. Тя слезе след Тони и двамата се озоваха в помещение с учудващо висок таван. — Това може да бъде дневната — поясни той, въвеждайки я в голяма стая с два не особено високи, но за сметка на това доста широки прозореца, поставени високо на едната стена. — Тук влиза доста дневна светлина. На външната врата можем да сложим стъкло, а в дъното на външните стълби да се построи нещо като входна веранда, за по-сигурно — допълни той ентусиазирано. — Вече предложих това на строителите. Знам, че е трудно да си го представиш как ще изглежда сега, когато виждаш само голи тухлени стени, но тук всичко ще се изолира и измаже. Подът ще бъде от дърво. Наистина би изглеждало добре. Жилището беше просторно. Карол си каза, че ще има предостатъчно място за всичко, от което се нуждаеше. Спалнята бе голяма почти колкото дневната, с неочаквано просторна прозоречна ниша. Карол се озърна. Лека усмивка трепна в ъгълчетата на устата й. — Наистина не е зле. Знаеш ли, мога да си представя как се събуждам тук. Тони впери поглед в пода, обзет от внезапно смущение. — Чудесно — отвърна той. — Обмисли го пак. Когато тръгнаха да се качват обратно, той й показа новоизградените баня и тоалетна. Белите, покрити с плочки стени светеха от чистота на светлината от лампите по окачения таван. Чисто, свежо, неопетнено. Ново, мислеше тя с внезапен прилив на ентусиазъм. Място, необременено от присъствието на призраци. — Няма какво да обмислям — каза Карол. — Кога ще приключи ремонтът? Тони се ухили като малко момче. — Според строителите след около три седмици. Ще издържиш ли в апартамента на Майкъл дотогава? Карол се облегна на бара. — Мога да понеса всичко, ако съм сигурна, че ще свърши. А ти как мислиш, ще понесеш ли присъствието ми като съседка от долния етаж? — Само ако обещаеш винаги да имаш мляко в хладилника — той направи гримаса. — Не знам как го правя, но все оставам без мляко. Карол се усмихна. — Ще се запася. _Чакането никога не е лесно. Особено когато знае какво точно чака. Днес, когато реши да излезе на улицата, очакваше да види ченгета навсякъде, полицейски ленти, отрязали достъпа до уличката, където работеше Санди. Очакваше да види хора, скупчени по ъглите, които да шушукат за убийство и обезобразен труп. Очакваше да види униформени полицаи да обикалят с бележниците си и да разпитват хората къде са били и какво са правили снощи._ _Добре си спомня как беше последния път. Целият квартал Темпъл Фийлдс бръмчеше, сякаш обитателите му бяха прекалили с амфетамина. Всички дърдореха един през друг като надрусани, дори мизерниците, които се надуваха и никога не удостояваха дори и с една дума него или който и да било от останалите. Така беше, докато се появиха ченгетата. После настана пълно мълчание, като че ли някой им беше запушил устите._ _Той очакваше да види същата сцена и този път. Но когато влезе в бара на Стан и си поръча обичайния сандвич с бекон и чаша чай, всичко си беше както обикновено. Няколко от момичетата, които работеха наоколо, бяха насядали край лъсналите от мазнина маси, за да дадат половин час почивка на краката си. Две момчета, които също проституираха, пиеха кафе. Очите на мнозина го проследиха — явно се питаха дали носи нещо със себе си и веднага се отвърнаха разочаровано, когато той поклати едва забележимо глава. Големия Джими щеше добре да го наругае, когато отидеше да вземе днешната стока. Щеше да е бесен заради днешното закъснение. Беше се надявал суматохата по улицата да му послужи за извинение, но нямаше никаква суматоха._ _Така че той привърши закуската си и се повлече към жилището на големия Джими, за да вземе нещо за продаване. За щастие шефът не си беше у дома, та му се наложи да разговаря само с онзи надрусан идиот Дръм, чийто мозък е толкова разкапан от дрога, че изобщо не се интересува от това кой какво прави. След половин час той вече кръстосваше обичайните места, вършеше си работата и се надяваше никой да не се запита къде е бил цяла сутрин. Да му се не види, нали и другите сутрин обикновено спят като пънове._ _Междувременно започна да се свечерява, а по улиците все така не се забелязваше нищо необичайно. Това започва да го притеснява. На моменти започва да се пита дали това, което се случи снощи, не му се е присънило. Иска му се да се завърти из района на Санди, за да провери дали пък няма да я види, застанала на нейния ъгъл, сякаш нищо не се е случило._ _Иска му се да можеше да чуе Гласа, който да му обясни какво става. Но откакто изпълни поръчението си, не е чувал нищо. Започва да се пита дали не е изоставен, дали и обещанията не са били част от някакъв сън._ _Нямаше да му е за първи път._ Тони вдигна чашата си и се пресегна над останките от китайските специалитети. — Наздраве — за една от редките ни некатолически вечери. Двамата се чукнаха. Карол се намръщи озадачено. — Какво искаш да кажеш с това „некатолически“? — Ами в повечето случаи, когато сядаме да се храним заедно, това се случва по време на работата ни по някой случай — той взе късче хляб, изяде го, вдигна чашата си и отново отпи. — Като причастие в името на делото. Карол кимна. — Само че в нашия случай изповедта следва след причастието. — И то ако предположенията ни са се оказали правилни. Тя изкриви скептично лице. — И ако имаме късмет. После взе неговата чаша и отпи от другата страна. Моментът странно я развълнува, по жилите й сякаш протече електричество, но още преди да му върне чашата, интимната атмосфера бе нарушена от резкия звън на мобилния й телефон. — Да го вземат дяволите — каза тя и започна да рови в чантата си. — Като си говорим за късмет… — измърмори Тони. — Главен инспектор Джордан — каза Карол. Отсреща се чу познатият глас на Дон Мерик. — Имаме труп и ми се струва, че ще искате да го видите. Карол потисна въздишката си. — Добре, но ще трябва да изпратите кола да ме вземе, пих няколко чаши вино. Тони стана и започна да събира кутиите от алуминиево фолио в найлоновия плик. — Няма проблеми, госпожо главен инспектор. У дома ли сте? — Всъщност не, Дон. Ще ме намерите в къщата на доктор Хил — тя срещна погледа на Тони и отправи измъчено поглед към тавана, докато даваше на Мерик адреса. Чу се приглушен разговор, после Мерик заговори отново. — Изпратих кола да ви докара. — До скоро, Дон — каза Карол и затвори. Допи виното си и каза: — Намерили са нечий труп — после стана и допълни: — Не исках вечерта да приключи така. Тони започна да събира мръсните чинии. — Може би е най-добре да се придържаме към това, което умеем да правим. Евтиният блясък на Темпъл Фийлдс бе помръкнал от есенния дъжд. Автомобилните гуми съскаха по паважа на пешеходната зона в центъра на квартала. Шофьорът зави по една тясна странична уличка. Сградите бяха занемарени, с фасади от червени тухли, с магазинчета с непривлекателни витрини и незначителни фирми на първите етажи и малки апартаменти над тях. Малко по-надолу улицата беше блокирана от две полицейски коли. Забелязваха се смътни очертания на фигури, които претичваха зад колите, привели глави под дъжда. Когато колата спря край тротоара, Карол приведе глава, пое си дъх и излезе. Когато наближи полицейските коли, тя видя, че входът към една още по-тясна уличка е затворен с полицейска лента. Стомахът й се сви при мисълта за това, което й предстоеше да види. Господи, дано поне не е сексуално престъпление! Тя се приведе, за да мине под лентата, и съобщи името и чина си на полицая, който възпираше достъпа до местопрестъплението. Веднага след това забеляза Пола, застанала пред ожулена врата, зад която се виждаше стълбище. Когато видя Карол, тя прекъсна разговора си с един униформен полицай и се обърна към нея. — Горе е, шефе. Не е приятна гледка. — Благодаря, Пола — Карол поспря за миг на прага, докато нахлузваше гумените ръкавици. — Кой е открил тялото? — Друго от момичетата, които работят по тези улици, Дий. Двете с убитата си деляли стаята — тук водели клиенти. — Тази Дий с клиент ли е била? Пола се усмихна мрачно. — Както казва тя, щом надушил, че има нещо нередно, въпросният клиент се изпарил като плъх от потъващ кораб. — Къде е Дий сега? — Пътува към участъка, за да даде показания. Със Сам. Карол кимна доволно. — Благодаря, Пола. Едва се размина с един от специалистите по вземане на отпечатъци, който обработваше тесните перила, и продължи нагоре. В най-горната част на стръмното, голо стълбище през една отворена врата правоъгълник светлина падаше на площадката. Въздухът бе натегнал от сладникавия мирис на кръв и по-тежката, задушлива миризма на човешки изпражнения. Макар че се беше мобилизирала, Карол почувства, как у нея се надига споменът и едва не залитна. Но видът на лаборантите, които спокойно си вършеха работата, я върна обратно към настоящето, пропъждайки вихъра от образи, който заплашваше да я връхлети. Качвай се нагоре и влизай. Когато стигна до входната врата, Карол забеляза как Мерик и Кевин се извърнаха, за да я изгледат. Първоначално тя се съсредоточи в подробностите, преди да събере сили, за да насочи поглед към това, което се намираше на леглото. Стаята беше оскъдно обзаведена, занемарена, със стара, изпъстрена с петна ламперия, боядисана в някакъв цвят, който може да е бил бледолилав. Легло с чамова табла, две кресла, които сигурно бяха домъкнати от някой битпазар, умивалник, ниска масичка — това като че ли беше всичко. Нямаше кой знае какво, което да отклонява вниманието от тялото на леглото. Жената беше вързана, ръцете и краката й разтворени в ужасяваща пародия на екстаз. Сините й очи бяха вперени невиждащо в тавана, със застинал в тях израз на болка и ужас. Късата й, изрусена коса бе залепнала за черепа от засъхнала пот, така че се бе втвърдила като шлем. Беше все още облечена, просмуканата й с кръв пола бе усукана над бедрата. Долната част на тялото й бе потънала в локва кръв, която бе попила донякъде и в тънкия матрак. Карол се покашля и пристъпи по-наблизо. — Това е страшно много кръв — каза тя. — Според съдебния лекар, е умряла от загуба на кръв — намеси се Мерик. — Казва, че е умирала бавно. Карол се бореше с измъчващото я вълнение, опитваше се да си припомни изискванията на работата. — Значи вече си е тръгнал? — Да, дойде бързо, защото бил на вечеря в Куийнсбъри. Всъщност пристигна веднага след нас. — Е, с какви данни разполагаме? — попита тя. Мерик погледна бележника си. — Санди Фостър, двайсет и двегодишна, проститутка, осъждана за употреба и продажба на наркотици. Но преди да се заемем с това… госпожо главен инспектор, почеркът на убиеца е същият като на една серия от четири убийства, които разследвахме преди две години, малко след като вие напуснахте. — Всички жертви ли бяха облечени, като тази тук? — Нали ви казвам, картината е абсолютно идентична. — Е, може би този път ще успеем да хванем убиеца. Мерик и Кевин се спогледаха. Кевин изглеждаше леко смутен. — Там е работата, шефе. Вече сме го хванали. — Моля? Мерик пъхна облечените си в ръкавици ръце в джобовете. — Кевин и аз работехме по случая. Убиецът е Дерек Тайлър — призна се за виновен. Намира се в специализирано заведение. — Възможно ли е да сте сбъркали? Мерик поклати глава и издаде долната си устна упорито напред. — Няма място за съмнение. Резултатите от лабораторните анализи доказаха вината му. ДНК, отпечатъци, всичко съвпада. Дерек Тайлър е. Призна се за виновен, направи дори нещо като самопризнание, обяснявайки, че гласовете в главата му нареждали да извършва убийствата. При това веднага щом арестувахме Тайлър, убийствата спряха. Допълнително доказателство, макар да нямаше нужда от него. Прибраха го в „Брадфийлд Мур“ и оттогава той отказва да говори за убийствата. — Може ли да проверим, да не би да са освободили Тайлър? — попита Карол. — Вече проверих. Току-що ми се обадиха. Тайлър си е в леглото и спи много по-спокойно, отколкото му се полага — така че не е той. — Може би има нещо пропуснато при предишното разследване. — Резултатите от анализите го уличиха — повтори упорито Мерик. — Защо да не поговорим с доктор Хил? — попита Кевин. — Намирането на обяснения е по неговата част, нали? — Добра идея, Кевин — отвърна Карол. Тони винаги се оплакваше, че го викат със закъснение при по-заплетените разследвания на убийства. Тя излезе от стаята и набра номера на мобилния телефон на Брандън. Когато той отговори, Карол описа накратко положението. — На пръв поглед изглежда невъзможно — заключи тя. — Бих искала да се консултирам с доктор Хил. — Не е ли рано? — попита Брандън. — По принцип и аз бих била на това мнение, сър, но ако съществува възможността да си имаме работа с подражател, той би ни насочил най-бързо на правилна следа — както стана първия път, когато работихме заедно — Карол зачака със затаен дъх, докато Брандън обмисляше. — Добре, действайте. Ще поговорим по-подробно утре сутрин. Когато приключи разговора, Карол се отмести, за да направи път на хората от моргата. — Доктор Върнън уведомен ли е? — попита тя. Този, който вървеше последен, кимна. — Да, иска да я отвори и да приключи рано сутринта, по-късно трябвало да присъства на някаква конференция. Каза да ви предам, че ще е готов към седем. Мерик и Кевин излязоха при нея на площадката, за да могат санитарите да поставят тялото на мъртвата в чувала. — Кевин, Сам разпитва жената, която е открила тялото. Искам да дойдеш с мен до участъка и да присъстваш на разпита. Ти си работил по предишното следствие, може нещо да ти направи впечатление — нещо, което Сам не би могъл да знае. Дон, ти и Пола започвате разпитите от врата на врата. Трябва да поговорим с проститутките — и жени, и мъже — всички, до които се доберем, както и с персонала по заведенията, клиенти и така нататък. Разберете къде е работела Санди Фостър. Някой би трябвало да я е видял заедно с убиеца — тя смъкна ръкавиците и пъхна ръце в джобовете, присвивайки неволно рамене. — И нека всички се опитаме да работим непредубедено. Кевин откри Сам Еванс, който стоеше, облегнат на стената пред стаята за разпити. — Как върви? — попита Кевин. — Ако знаеш колко се радвам да те видя — изпъшка Еванс. — Тази жена очевидно не понася цветнокожи. Как става така, че за една дума накриво човек може да си спечели обвинение в расизъм, а тази тук ме нарича маймуна от джунглата? Кевин направи гримаса. — Искаш ли аз да се заема с нея? — Чувствай се като у дома си — Еванс посочи вратата. — Аз не мога да измъкна и една дума от нея. Отивам да изпуша една цигара. Той подаде една папка на Кевин и си тръгна. Кевин отвори папката и видя в нея един-единствен лист, на който бяха записани само името, възрастта и адреса на разпитваната. — Май не преувеличаваш, Сам — измърмори той под нос. После надникна през шпионката на вратата и видя една изрусена жена в тясна и къса черна рокля. Според записаното на листа тя беше на двайсет и девет години, но оттук не му се виждаше на повече от деветнайсет. Тя постоянно придърпваше късия си жакет и се загръщаше в него, защото в стаята беше студено. Пушеше, и ако се съдеше по това колко задимено бе вътре, това явно не й беше първата цигара. Дотук с опитите на Брандън да забрани пушенето. Кевин си припомни първия му опит да наложи забраната. Заподозреният, когото разпитваха, го бе заплашил, че ще се обърне към комисията за защита на човешките права с оплакване, че е бил подложен на особено жесток и необичаен тормоз. Така че Кевин нямаше намерение да кара Дий Смарт да си гаси цигарата. Дотук тя беше единственият им свидетел, от когото биха могли да получат полезни сведения, а случаят беше прекалено важен, за да поема излишни рискове. Той влезе и й отправи една от най-любезните си усмивки. — Е, слава Богу — отбеляза тя. — Най-сетне едно човешко същество. — Някакъв проблем ли имате с колегата? — попита Кевин, все така любезно усмихнат. — Втриса ме от него — измърмори тя. — Ще ми излиза с разни номера. „Държите се така, защото съм черен“. Не, приятелче, просто защото си задник. Не се ли е намерил някой да му обясни, че проститутките са малко по-горе в хранителната верига от праха по обувките му? За какъв се смята изобщо, та ще ме гледа, като че ли съм последна отрепка? — Може би наистина не е специалист по държание в обществото. — Меко казано — тя издиша струя дим и го изгледа намръщено. — Мога ли да се надявам, че вие ще се държите по-добре с мен? След двайсетина минути тонът на разговора им беше почти приятелски. Чашите от чая, който той предложи, за да разтопи леда, бяха вече празни, а и беше минала най-тежката част, въпросите за намирането на тялото. — Откога всъщност деляхте стая? — попита небрежно Кевин. Ди повдигна едното си рамо. — Горе-долу от три месеца. Санди делеше стая с едно друго момиче, Моу, но Моу се върна в Лийдс, затова Санди ме помоли да деля с нея наема. — А как се осъществяваше тази работа на практика? Ди отвори кутията с цигари и погледна мрачно последните три. — Ще ви се наложи да намерите автомат за цигари, ако ще продължаваме. — Лесна работа. Сега ми опишете как се бяхте споразумели. Ди се намръщи. Фините бръчици по лицето й се очертаха и възрастта й пролича. — Санди беше, така да се каже, първа смяна. Повечето вечери приключваше към десет — защото има дете. Момченце, казва се Шон. Гледа го майка й, но Санди предпочиташе да се прибира навреме, за да поспи като хората, преди да стане сутринта да го води на училище. След десет аз разполагах със стаята. Кевин се опита да пропъди мисълта за Шон и как ще се чувства той утре сутринта, когато разбере, че майка му е убита. Вместо това се съсредоточи върху думите на Дий. — Как стана така, че не я намерихте още снощи тогава? — попита той. — Снощи не бях на работа — тя забеляза изненадата му. — Ако искате да знаете, имах разстройство. Трябва да съм яла нещо гадно. Та в това състояние не ставах за работа. Звучеше логично. Явно и проститутките си вземаха болнични. — Значи доколкото ви е известно, всичко е било нормално? И когато се качихте с вашия клиент, очаквахте стаята да е празна? Ди притвори очи и потръпна при спомена. — Да. — Виждахте ли се със Санди тази вечер? Ди поклати глава. — Няма къде да я видя, освен когато работя, а аз нямах работа. Пих едно-две в „Конската глава“, преди да изляза на улицата, но така и не видях Санди. — А къде работеше тя обикновено? — На края на булевард „Кемпиън“. Точно при кръговото движение. Кевин си представи мястото. Входът към уличката, където се намираше стаята на Санди, бе само на петдесетина ярда надолу по страничната улица. — А постоянните клиенти? Внезапно Дий загуби присъствие на духа. Очите й плувнаха в сълзи и гласът й затрепери. — Не знам. Вижте, деляхме си стаята и наема, но не живеехме заедно — нямам представа както е вършела и с кого го е вършела. Кевин се пресегна през масата и взе ръката й. Тя зяпна от учудване и дори забрави вълнението си. — Съжалявам, но просто се налага да проучим всички възможни следи, за да не изпуснем шанса да хванем убиеца. Ди изсумтя презрително и се отдръпна. — Ако ви слуша човек, ще рече, че е била убита почтена майка на три дечица, а не някаква уличница, за която никой не го е грижа. Кевин поклати натъжено глава. — Не знам кой какво ви е говорил, Дий, но ние тук не пренебрегваме нито една от жертвите. Шефката не би го допуснала. Ди го изгледа неуверено. — Наистина ли? — Разбира се. Хората, които работят по това убийство, ще дадат всичко от себе си. А сега ще ви помоля да се качите с мен на горния етаж и да разгледате някои снимки. Ще го направите ли, Ди? — Добре — каза тя. Трудно бе да се определи кой от двамата бе по-изненадан от съгласието й. След полунощ флуоресцентното осветление в кабинета на Карол ставаше някак неприлично ярко, придавайки сивкав оттенък на лицата на хората. Карол четеше на компютъра оскъдните файлове, които се отнасяха до убийствата, извършени от Дерек Тайлър, когато вратата се отвори и влезе Тони. — Нали ти е ясно, че това са глупости — каза той без излишни увъртания. Карол, привикнала към странния му начин на изразяване, реагира невъзмутимо. — Благодаря, че дойде. Кое е глупости? — Тези истории за подражателите. Такива не съществуват — поне не при убийствата по сексуални подбуди. Той се отпусна на стола пред бюрото й и въздъхна. — Какво се опитваш да кажеш, Тони? Че е възможно Дерек Тайлър да е бил на две места едновременно? — Не бих могъл да знам каквото и да било за Дерек Тайлър, преди да съм прочел досието. Но това, което знам, е, че сегашното убийство не е дело на подражател. Карол положи усилие, за да си изясни думите му. — Но след като начинът на извършване на убийството е идентичен… — Значи и извършителят е един и същ — той се усмихна примирително и сви рамене. — Но това е невъзможно. Ако съдя по това, което ми разказа Дон и по това, което чета тук, не е имало и следа от съмнение по заключенията от съдебномедицинската експертиза. Освен това Дерек Тайлър е зад решетките. Тони придърпа стола си напред и се приведе към бюрото й. — Каква е целта на убийството по сексуални подбуди? — попита той. Карол знаеше отговора. — Удовлетворение на сексуалното желание по неестествен начин. — Браво — заяви той и се приближи още повече към нея. — А сега ми кажи, с колко мъже си спала? Объркана, Карол отклони погледа си. — Това какво общо има със случая? — С повече от един, нали? — настоя той. Карол се предаде. Това бе по-лесно, отколкото да упорства. — С повече от един — съгласи се тя. — А можеш ли да твърдиш, че двама от тях са се държали съвсем еднакво в леглото? — продължи да разпитва настоятелно Тони, като че ли отговорът й би му дал много важен аргумент. Карол имаше чувството, че започва да разбира накъде бие той. — Не — отвърна тя. Не можеше да устои на погледа на яркосините му очи. Неволно я обзе напрежение, предизвикано от физическата му близост. Той не даде признаци да е забелязал това. После заговори по-тихо, с нежен, почти интимен тон. — Моите сексуални изисквания могат да бъдат задоволени само с определен ритуален акт. Трябва да те завържа за леглото, да бъдеш облечена, да запуша устата ти, да съзнавам, че си в моя власт, а после да унищожа символа на твоята женственост — той си пое дъх и се отдръпна. — Какви са шансовете двама души да имат абсолютно идентични изисквания? Карол започваше да разбира. Сега, когато той вече не беше толкова наблизо, тя се отпусна и кимна. — Съгласна съм. Но това не променя факта, че убийството е извършено по абсолютно идентичен начин. Това за мен си остава проблем. Тони се облегна назад и тонът му се промени. Карол съзнаваше на какво се дължи промяната. Сега той по-скоро мислеше на глас, изказваше неоформени съждения, които се тълпяха в съзнанието му. Доста време трябваше да мине, преди да започне да се чувства дотолкова спокоен в нейно присъствие, че да прави това, но сега вече в такива мигове на облечен в думи размисъл той сякаш я приемаше като част от себе си. — Освен, разбира се, ако някой не е искал да се отърве от Санди по някаква причина и не е решил, че ще бъде много хитро да я убие по този начин и да ни накара да се лутаме като обезглавени кокошки, опитвайки се да разкрием невъзможно убийство. — Предполагам, че и това е възможно — каза колебливо Карол. — Искам да кажа, ако не беше предисторията, ако не беше връзката с предишни убийства, случаят не би бил нещо необичайно. Крайна жестокост, но нищо необичайно. — Господи, Тони — възрази Карол. — Да не искаш да кажеш, че това, което е сторил с нея, е нещо обичайно? — Отдели личната от професионалната си реакция, Карол — каза той тихо. — Виждала си и по-ужасни неща. Много по-ужасни. Извършителят има много да учи в областта на сексуалния садизъм. — Бях забравила колко далеч от нормалните са собствените ти разсъждения — отвърна тя уморено. — Именно затова имаш нужда от мен — каза той спокойно. — Вероятно единственият интересен аспект на убийството е това, че жената не е била съблечена. Искам да кажа, ако ще харчиш пари и ще си даваш труда да отидеш с проститутка в стаята й, логично е да поискаш от нея да се съблече. Аз поне бих постъпил така. В противен случай можете да свършите същата работа на задната седалка на колата или опрени на някоя стена. — И какво ти говори това? — Изнасилване — думата увисна между двамата. В продължение на месеци тя беше табу. Но сега беше произнесена. Тони повдигна рамене, сякаш се извиняваше. Карол се бореше със себе си, за да не излезе от професионалната сфера. — Защо мислиш така? Няма никакви признаци за борба. Най-вероятно Санди се е съгласила да бъде завързана. Сигурно той е казал, че ще си плати. — Естествено. Но той е искал да изпита усещането, че я изнасилва. Затова не иска жертвата да е съблечена — така може да си представи, че е изнасилвач. Сега беше ред на Карол да се озадачи. — Иска да си представи, че е изнасилвач? А после убива жертвите? Защо да не си представи направо, че е убиец? Тони въздъхна. — Все още не ми е ясно, Карол. _Колкото и да е странно, сега, когато улиците гъмжат от ченгета, той се чувства по-спокоен. Нали това очакваше, а винаги е успокоително, когато стане това, което си очаквал, дори да е нещо неприятно — защото така поне си сигурен, че не е станало нещо по-лошо._ _Имаше работа в една от тоалетните в бара на Стан, когато видя синята светлина през високите прозорци с матирани стъкла. Само една полицейска кола би могла да не означава нищо, но три сини лампи — това можеше да бъде само заради Санди. Но той не изпадна в паника. Гордее се със себе си. Преди появата на Гласа сигурно би побягнал — просто по принцип. Но сега продължи да се пазари с невротичното черно хлапе и дори се направи на учуден, когато то настоя да побързат, защото отвън имало ченгета._ _Хлапето едва бе излязло, когато разговорът започна._ _„Открили са я“, разнесе се гласът, топъл като милувка. „Тази вечер ще кръстосват навсякъде в Темпъл Фийлдс. Ще искат да разговарят с всички. Ще искат да говорят и с теб. А това е добре. Много добре. Знаеш какво трябва да кажеш, нали?“_ _Той хвърли плах поглед към вратата._ _— Да, знам._ _„Хайде, нека чуем. Достави ми това удоволствие“, започна да го увещава Гласът._ _— Обикалях квартала както обикновено. Минах през бара на Стан, после пих две бири в „Дама купа“. Изобщо не съм виждал Санди онази вечер. Понякога я виждам на ъгъла на булевард „Кемпиън“, но предната вечер не я видях._ _„А ако те попитат за имена на хора, които да потвърдят алибито ти?“_ _— Просто се правя на идиот, който не може да различи една вечер от друга. Всички знаят, че съм глуповат, така че това няма да усъмни никого._ _„Правилно. Неувереност е правилното поведение. Всички очакват от теб да се държиш неуверено. Чудесна работа си свършил снощи. Прекрасни кадри. Довечера, когато се прибереш, ще те очаква едно малко възнаграждение.“_ _— Няма нужда — възрази той искрено. — Имам си всичко необходимо._ _„Заслужаваш награда. Ти си един изключителен млад човек.“_ _Той почувства топлина в сърцето си тогава, топлина, която все още не е изчезнала. Никой никога не е намирал нищо изключително у него, освен изключителната му умствена изостаналост._ _Сега вече е по улиците, шляе се както обикновено. Оглежда ченгетата — смесица от униформени и цивилни, на които им личи отдалеч, че са от криминалния отдел. Пресяват улицата, като вървят от двете й страни. Би могъл да се върне в бара на Стан и да ги изчака там — или пък да продължи да върви и да ги пресрещне като глупак, който няма какво да крие._ _Разпознава едно от цивилните ченгета отпреди — преди две години, когато пак кръстосваха Темпъл Фийлдс. Висок северняк, който не се държеше с него като с боклук. Тръгва така, че да мине близо до северняка и жената, която работи с него. Говорят с клиента на една проститутка, но той няма какво да им каже и се чуди как да се измъкне. Вероятно им е дал фалшиво име и адрес и иска да изчезне, преди те да се усетят._ _Ченгетата отстъпват и клиентът на проститутката започва да се измъква, вървейки на една страна като рак. Високият мъж вдига поглед и го забелязва. Гледа го, сякаш иска да каже: „Виждал съм те някъде, но не помня къде“. Той се усмихва глуповато на ченгето и казва „здрасти“. Ченгето се представя и казва, че е инспектор Мерик._ _Той повтаря името няколко пъти, за да го запомни добре, защото знае, че ще трябва да разкаже всичко подробно на Гласа. Казва на ченгетата името и адреса си едва ли не преди да са го попитали и жената ги записва. Тя не изглежда зле. Малко е кльощава, но той започва да развива вкус към кльощавите. Севернякът пита дали е чул за Санди и той казва да, разбира се, всички за това говорят. И после изрежда всичко, което Гласът е запечатал в съзнанието му. Дума по дума._ _Питат го дали е забелязал някой да се държи странно. Той се изхилва на глас, допълвайки образа си на местния идиот, и казва:_ _— Тук всички се държат странно._ _— Много си прав — казва под нос жената и допълва. — Може ли някой да потвърди, че си прекарал предната вечер така, както казваш?_ _Той се облещва насреща й._ _— Не знам. Снощи си беше като всяка друга вечер, нали? Не ме бива да помня много, господин Мерик._ _— Но помниш, че не си виждал Санди — намеси се веднага жената. Виж я ти хитрата крава._ _— Само защото сега всички говорят за нея — отвръща той, усещайки как струйка пот се стича по гърба му. — Това е важно нещо, не като да помниш кой е бил в кръчмата и кой — не._ _Господин Мерик го потупва по рамото, изважда визитна картичка от джоба си и я пъхва в ръката му._ _— Ако научиш нещо, ще ми се обадиш, нали?_ _И двамата тръгват, готови за следващия приятелски разговор._ _Нито сянка от подозрение, ни помен от съмнение. Успя да ги измами. Нямаха никаква представа, че разговарят с убиец. Кой е глупакът сега?_ Карол притвори полека вратата, за да не смути Майкъл и Луси. Знаеше добре как отеква и най-слабият звук в този висок таван. Събу обувките си и тръгна боса към кухнята, която се намираше в другия край на жилището. Скритото флуоресцентно осветление над плота бе включено, така че Карол видя котарака Нелсън, проснат отгоре на една страна, да се наслаждава на топлината. Когато тя наближи, едното му ухо трепна и той изръмжа тихичко — нещо, което при добро желание можеше да се приеме и за приветствие. Карол го почеса по главата и тогава забеляза листа, полускрит под него. Измъкна го изпод котарака, без да обръща внимание на възмутеното му търкулване встрани. „Здрасти, сестричке. Луси трябва да бъде утре и в четвъртък в Лийдс по едно дело за въоръжен грабеж, та в последния момент успяхме да си вземем билети за опера и аз ще замина с нея. Ще се видим в четвъртък вечер. С обич, М.“ Карол смачка листчето и го хвърли в коша за боклук, позволявайки си за миг да помечтае за една вечер, прекарана в добра компания в операта. Всъщност всичко бе по-приятно от мисълта, че ще прекара нощта сама в апартамента. Когато отвори хладилника, за да извади полупразната кутия с котешка храна, вниманието й бе неудържимо привлечено от бутилката „Пино гриджо“. Извади и кутията, и бутилката, нахрани котарака и впери поглед във виното. По време на битката си за възстановяване Карол бе устояла на лесното успокоение, предлагано от алкохола. Притесняваше я скритото обещание за бърза забрава. Не искаше да се движи като сомнамбул през месеците след изнасилването. Искаше да се справи с преживяното, да анализира ефекта му върху себе си и да се възвърне към състояние, близко до това, в което се намираше преди случилото се. Но днес имаше нужда да изключи. Не можеше да понесе мисълта, че щом затвори очи, ще види пред себе си картините, на които бе станала свидетел в моргата. Нямаше възможност да заспи без някакво упойващо вещество. А без да спи, не би могла да поведе утре успешно лова за убиеца на Санди Фостър. Карол порови в чекмеджето за тирбушон и припряно отвори бутилката. Наля си една чаша, после се облегна на бара и зарови ръка в козината на Нелсън, доволна, че може да усеща ударите на сърчицето му с пръстите си. До снощи нищо, освен пола не свързваше Карол с убитата Санди. Но това, което се бе случило с проститутката, я бе свързало по някакъв начин с жената, която трябваше да открие убиеца й. И двете бяха жертви и бяха станали жертви, защото бяха жени в един свят, в който се срещаха мъже, убедени, че имат постоянно право на надмощие. Санди с нищо не бе заслужила това, което й се случи, но и Карол не бе заслужила сполетялото я нещастие. Карол пиеше методично и доливаше чашата си веднага щом я изпиеше наполовина. Разбираше ужаса, който Санди трябва да е изпитвала, когато е осъзнала, че не може да се спаси от убиеца. Помнеше това усещане за абсолютна безпомощност пред хищника. Но в едно отношение, колкото и перверзно да звучеше, Санди бе по-добре от Карол. Не й се налагаше да живее с мисълта за това, което й бяха причинили. Тони стоеше до Карол и се взираше в безжизненото лице на Санди Фостър. Нямаше нищо против да присъства на аутопсии. Ако трябва да бъдем честни, дори му беше интересно да наблюдава как патологът разкрива тайните на мъртвите. Тони също четеше посвоему посланията на труповете, но това беше различен текст. Общото между него и патолога бе, че и двамата получаваха сведения за убиеца посредством жертвата му. Тялото лежеше, осветено от халогенните лампи, а останалата част от помещението тънеше в мозайка от сенки. Патологът доктор Върнън се бе навел над трупа, който приличаше на гротескна илюстрация на понятието „контраст“. От кръста надолу тялото на Санди бе все още покрито със спечена кръв — етюд в червено. Над кръста нямаше никакви видими увреждания. Найлоновите пликове, в които бяха сложени ръцете й, прикриваха следите от белезниците и поддържаха илюзията за непокътнатост. — Недохранена — казваше Върнън. — Прекалено слаба за ръста си. Следи от интравенозно инжектиране на наркотици… — той посочи следите от спринцовка по ръцете й. После се наведе напред и отвори внимателно устата. — Леки натъртвания по вътрешността на устната кухина — вероятно от кожената топка, с която е била запушена устата. Следи от дълготрайна злоупотреба с амфетамини. — Знам колко ви е неприятно, когато прибързваме — каза Карол. — Но все пак — можете ли да направите някакво предположение за причината на смъртта? Върнън се извърна и се усмихна хладно. — Забелязвам, че не си се научила на търпение, докато те нямаше при нас, Карол. Е, засега не виждам нищо, което да противоречи на очевидното. Умряла е в резултат на загуба на кръв от раните, нанесени на вагината. Тъканите са увредени до неузнаваемост. Не е била лека смърт. — Не е умряла бързо, така ли? — попита Карол. Тони чувстваше напрежението й като излъчващи се от нея вибрации. Долавяше и мирис на застоял алкохол в дъха й. Самият той едва бе успял да поспи четири часа — един Бог знаеше колко е успяла да спи Карол в периода между бутилката и моргата. Със сигурност не е било достатъчно, ако се съдеше по дълбоките сенки под очите й, подобни на синини. Върнън поклати глава. — Не. Не е имало артериално кръвотечение. Кръвта й е изтичала бавно. Живяла е вероятно повече от час, в състояние на шок и в страшни болки. Настана дълбоко мълчание, докато двамата се опитваха да възприемат получените сведения. Тони се надяваше Карол да не се съсредоточава прекалено върху мисълта за страданията, преживени от Санди. После си каза с укор, че сега не е време да се отдава на мисли за Карол — имаше работа за вършене, и макар че тази работа наистина щеше да върви по-добре, ако бе в състояние да помогне на Карол да се справи с личните си проблеми, налагаше се да спазва известна дистанция, за да върши това, за което му плащаха. Проследяването на мисловния процес на един убиец във всички случаи не беше лесна работа, а той не можеше да си позволи да пропусне такава добра възможност за начало. Бавна, продължителна, мъчителна смърт. — Гледал я е как умира — каза тихо Тони. Карол рязко се обърна към него. — Моля? — Това е била идеята, затова я е оставил да умира бавно. Убиецът иска да има време да се наслади на делото си. Сигурно е направил и запис, вероятно с видеокамера. Но не е зле да проверите стаята за уебкамери. Не е изключено да му се е искало да види и как ще бъде открито тялото. — Искаш да кажеш… че той е стоял тук, докато тя е издъхнала? Тони кимна. — Наистина, било е рисковано. Но този тип е самоуверен. Бил е достатъчно добре запознат с начина на работа на Санди, за да е спокоен, че никой няма да го завари тук. Сигурно й е плащал, за да ползва услугите й преди, за да има възможност да проучи терена. Надали е бил в състояние да осъществи полов акт, но сигурно е искал да поговорят — за да научи каква е обичайната й програма. Може да поразпитате дали тя не е споменавала нещо за такъв клиент. Карол реши да се възползва от тази идея при по-нататъшната си работа. Върнън свали найлоновите пликове от ръцете на Санди и започна да взема проби изпод ноктите й. — Някакви идеи за часа на смъртта? — попита Карол. — В това отношение науката дава много неточни отговори, дори в най-благоприятните случаи — отвърна сухо Върнън. — Предположението ми е, че смъртта е настъпила някъде между полунощ и осем часа вчера сутринта. — Вероятно не е възможно да се прецени дали е имала сексуален контакт, преди да бъде нападната? — Изключено. Околните тъкани са толкова увредени, че е невъзможно да се установят евентуални натъртвания, настъпили преди смъртта. Ако това може да ви послужи, със сигурност няма следи от грубо анално проникване. Преди Карол да успее да отговори, вратата зад тях се отвори. Тони погледна през рамо — този поглед му бе достатъчен, за да прецени, че току-що влязлата жена е служител на полицията. Не можеше да се сбърка авторитетът, който излъчваше тъкмо в тази обстановка. Носеше дълго черно палто от лицева кожа. Яката беше вдигната, явно за да я предпази от студа навън, което я караше да изглежда така, сякаш се бе явявала на кастинг за феминизирана версия на „Матрицата“. Хвърли само един поглед на тялото на масата и се насочи към Карол. — Добро утро, главен инспектор Джордан — каза тя. — Господин Брандън ми каза, че ще ви намеря тук. Карол прикри изненадата си, но не успя да заблуди Тони. Той я познаваше достатъчно добре, за да разчете едва забележимото повдигане на веждите и лекото разширяване на очите. — Сержант Шийлдс — каза тя. — Какво ви води насам? — Господин Брандън не ви ли се обади? — по лицето на Джен се изписа объркване. — Не. — А, разбирам, сигурно е оставил съобщение на гласовата ви поща. Аз също се опитах да се свържа с вас по-рано, но не можах да ви открия. Така или иначе, той ме включи във вашия екип за това разследване. Каза, че ви липсва един сержант, и че сигурно ще бъде от полза в екипа да има човек, който да е запознат с уличния пейзаж. — Звучи разумно — в гласа на Карол звънна лед. Брандън явно вече се отричаше от обещанието си да я остави да действа по свое усмотрение, и на нея никак не й се нравеше подтекстът на това негово решение. — Той явно мисли така — каза Джен и се обърна към Тони. — А вие трябва да сте човекът, който чете мислите ни. Изражението на Тони говореше, че е чувал такива коментари и преди. — Само ако проявявате склонност към серийни убийства със сексуална мотивация. Джен се разсмя. — Е, тогава тайните ми са в безопасност — тя му протегна ръка. — Казвам се Джен Шийлдс. Тони отвърна на ръкостискането й. Ръката й беше силна и топла — точно това, което можеше да се очаква от жена, която току-що бе проявила своята самоувереност. Джен се обърна отново към Карол. — Още някой е ритнал камбаната, а? — По особено неприятен начин — каза сухо Карол. Джени сви рамене и пристъпи напред, за да види какво прави Върнън. — Този занаят си носи рисковете. — Същото се отнася и до работата в полицията — отвърна Карол. — Но когато умре някой от нас, получава дължимото уважение. Джен се усмихна разкаяно. — Съжалявам, не съм искала думите ми да звучат безсърдечно. Но когато човек работи в отдела за борба с порока толкова дълго, колкото съм работила аз, всички тези жени му се струват отписани, още докато са живи и ходят насам-натам. Тони не намираше нищо странно в отношението на Джен. Познаваше прекалено много ченгета — а и клинични психиатри — достигнали границата на поносимост към професията си, затова и съчувстваше на защитните им реакции. Отстъпи встрани и се доближи до масата. — Вие ли правихте аутопсиите при идентичните убийства преди две години? — попита той. Върнън кимна. — Да, аз. — Какво е мнението ви за случая? — Ако не бях убеден в противното, веднага щях да реша, че тази жена е жертва на същия убиец. Начинът на нанасяне на раните е много характерен — всъщност, бих казал, уникален. Такива рани съм виждал единствено при аутопсиите на жертвите на Дерек Тайлър. — Какво оръжие е използвал? Някакъв по-особен вид нож ли? — Доколкото си спомням, Тайлър така и не предаде оръжието, с което бе извършил убийствата. Ако не ме лъже паметта, навремето предполагах, че е било нещо, което сам си е направил — каза Върнън. — Тези рани със сигурност не отговарят на нито едно от познатите ми оръжия. А при това се консултирах и с колега, който е специалист по порезни рани. — Е, какво е това самоделно оръжие? — намеси се Карол. Върнън огледа острието на скалпела. — Трудно е да се прецени. Раните отговарят на тънко, гъвкаво острие — по-скоро острие на бръснач, отколкото на нож. Но това са десетки, стотици порязвания. Най-близкото, което можахме да си представим аз и колегата, беше нещо като изкуствен пенис с монтирани по него остриета на бръсначи. Карол си пое мъчително дъх и прошепна: — Господи! — Работа на напълно луд човек — отбеляза Джен с горчивина. — Права ли съм, доктор Хил? Тони се намръщи. Не звучеше логично. Картината не беше свързана. Ако полицията не бе арестувала този, когото е трябвало, истинският убиец би реагирал, отнемайки живота на поредната си жертва. Сексуално мотивираните убийци се дразнеха, когато приписваха другиму собствените им заслуги. Да чака две години, преди да нанесе нов удар — това не бе възможно. Налагаше се да обмисли всичко още веднъж. — Карол? — каза той тихо. Но тя мислеше за друго. Кимна към Тони, без да го поглежда, и каза: — Джен, доктор Хил смята, че нашият човек е бил със Санди и преди. Можеш ли да установиш с какви хора се е движила и дали е споменавала пред приятелите си клиент, който се е интересувал от нейния начин на живот? Най-вероятно човек, който не е бил способен да получи ерекция. Джен изсумтя. — Това не стеснява кръга от заподозрени. Нямаш представа колко много от клиентите на проститутките не са в състояние да получат ерекция — именно затова момичетата толкова често стават жертва на насилие. Но така или иначе, ще видя какво мога да открия — тя отново повдигна яката на палтото си. — Е, да потеглям тогава. Ще се видим по-късно. Тони я проследи с поглед, докато тя потъна в сенките, изчака да чуе как вратата хлопва зад нея, после се обърна и застана отново до Карол. В стаята цареше тишина, чуваше се само тракването на метал в метал, когато доктор Върнън сменяше един инструмент с друг. — Карол, постоянно се връщам към това, което ти казах по-рано. Този сценарий е просто невъзможен. Ако Дерек Тайлър наистина е извършил предишните престъпления, е абсолютно невероятно друг убиец да намира удовлетворение в такова точно възпроизводство на неговите престъпления. Това е в разрез с всички психологически принципи, които са ми известни. Някой е подредил тази сцена, създал е картина, която иска да видим. — Но резултатите от лабораторните анализи… — Не съм забравил какво ми каза — прекъсна я Тони. — Но е добре твоите хора да прегледат отново всички файлове, за да изключим всяка възможност за грешка. А ако има възможност за грешка, не е зле да проследите движенията на всички мъже, освободени наскоро от болницата „Брадфийлд Мур“ след двегодишен престой в нея. Това е единственото обяснение за това прекъсване на поредицата убийства. Защото съм готов да заложа професионалната си репутация на твърдението, че човекът, убил онези жени преди две години, и убиецът на Санди Фостър са едно и също лице. Карол го загледа внимателно. В мислите й започваше да проблясва някаква идея. — Тони, на какво точно залага нашият убиец? — Какво искаш да кажеш? — попита той озадачено. Тя заговори развълнувано, думите й се сипеха една през друга. — Ами ако човекът, убил Санди Фостър, разчита именно на това — че ще бъдем принудени да стигнем до това заключение? Ако убийството на Санди е било случайно? Ако целта на убиеца е да бъде отменена присъдата на Дерек Тайлър? Тони наклони замислено глава на една страна. — Осъществимо ли е такова нещо? Възможно ли е въз основа на това да се обжалва присъдата? Въпреки съкрушителните доказателства срещу Тайлър? — Опитът би си струвал, особено ако човек с такава внушителна репутация като теб се яви като свидетел в полза на новата теория. — Аха — каза той. — Да разбирам ли, че искаш от мен да не огласявам съмненията си? — Особено пък в присъствието на юристи и журналисти — допълни Карол. — Но считаш ли, че съществува достатъчна мотивация за такова нещо? — Трудно е да се прецени. Извършителят ще трябва да е човек, силно привързан към Дерек Тайлър, при това достатъчно интелигентен, за да знае как да ни подведе. Не е много вероятен сценарий, но не можем да го отхвърлим — той се усмихна. — Именно за това двамата работим толкова добре. Ти мислиш като ченге, а аз като психопат. След престоя в моргата завръщането в „Брадфийлд Мур“ му донесе истинско облекчение. На регистратурата му обясниха къде да намери Дерек Тайлър. Тъй като според диагнозата не беше склонен към насилие, му позволяваха да се храни с други пациенти от същата категория в общата трапезария. Трапезарията приличаше на хамбар — с нисък таван, вмирисана на пържени картофи и преварено зеле. Стените бяха боядисани в тъмносиньо и жълто, което напомняше на така наречената цветова терапия за лечение на наркомании — нещо, което Тони считаше за откровено шарлатанство. Освен това евентуалният благотворен ефект на цветовете вероятно се проваляше от множеството петна и драскотини, белязали стените от пода до тавана. През бронираните стъкла се виждаше парк, пълен почти изключително с лаврови храсти и рододендрони. Тони си мислеше, че ако пациентите случайно не са страдали от депресия, преди да постъпят тук, със сигурност скоро ще я развият. Помоли един от санитарите да му покаже Тайлър. После си взе макарони със сирене и грах, сложи ги на поднос и избра маса малко встрани, откъдето можеше да наблюдава човека, осъден за убийствата на четири проститутки в рамките на шест месеца, човека, обяснил порива си да убива със съветите на гласа, който чувал в главата си. Някои от пациентите поглеждаха към Тони, няколко от тях направо го зяпаха. Тайлър беше висок и хилав, около двайсет и петгодишен. Той седеше приведен над чинията с наденица, яйца и пържени картофи като скъперник над златото си, привел глава така, че Тони не можеше да види почти нищо от него, освен върха на бръснатата глава и татуировките по предната част на ръцете. Тони дъвчеше разсеяно, прокарвайки безвкусната храна с глътки силен чай. Не забелязваше у Тайлър тиковете, обичайни за страдащи от компулсии. Той се хранеше неестествено бавно, като че ли умишлено удължаваше обяда — добър начин за убиване на времето според Тони. На Тайлър му оставаха още няколко хапки, когато Ейдън Харт се появи и седна на стола до Тони. — Не очаквах да те видя днес — каза той. — Спокойно, няма да искам да ми плащате извънредни часове — каза Тони. — Не знам дали знаеш, но в стола за персонала сервират по-добра храна. — Знам. Исках да огледам един пациент. Харт кимна. — Дерек Тайлър. Като забеляза изненадата на Тони, той допълни: — Казаха ми на регистратурата, когато влязох. Защо се интересуваш от него? — Полицията откри снощи убита жена в Брадфийлд и поискаха мнението ми. При споменаването на полиция Харт се оживи, в очите му проблесна интерес. Тони си каза, че съвсем основателно е определил Харт още при първата им среща като кариерист. Само това му трябваше. Пак трябваше да провежда служебна политика, а никак не го биваше за такива неща. Налагаше се да действа много предпазливо. — На пръв поглед изглежда така, сякаш някой е имитирал почерка на Дерек Тайлър. Харт погали гладко избръснатата си брадичка. — Интересно. — Безспорно, така е. Той ми се струва прекалено млад за извършител на престъпления от този тип. — Е, предполагам, че профилите понякога не съвпадат идеално — каза невъзмутимо Харт. — Все пак работим по закона на вероятностите. — Точно затова винаги предупреждавам ченгетата, че нашата работа не е точна наука. Е, какво можеш да ми кажеш за него? Харт хвърли поглед към Тайлър, който беше приключил с храненето и се взираше в празната чиния пред себе си. — Много малко. Един от най-неконтактните пациенти, с които съм си имал работа. Не ме разбирай погрешно — не мога да твърдя, че създава проблеми. По-скоро е напълно пасивен. В известен смисъл е лесен, но от друга гледна точка не се поддава на никакви манипулации. Не реагира на каквито и да било терапии. Не говори, макар да не е в кататоничен ступор. Просто не иска да говори. — Някога създавал ли е неприятности? — Само веднъж. В стаите си всеки от тях има радио, на което може да избира от няколко предварително настроени станции. Освен това използваме апаратите за предаване на съобщения. Дерек никога не включва своето, но то веднъж се повреди, включи се и не можеше да се изключи. Тогава Дерек се развилия, изпотроши всичко в стаята, наложи се да викаме санитарите и да му бием успокоителна инжекция. Отказа да влезе обратно в стаята си, докато не се убеди, че сме махнали радиото. Тони леко се усмихна. — Интересно — каза той. Харт не даде признаци да е забелязал, че повтаря скорошната му реплика. — Но това не обяснява кой знае какво. Тони не реагира на коментара му. Нямаше намерение да споделя мислите си по въпроса с когото и да било, най-малкото пък с този човек, към който инстинктивно изпитваше недоверие. — Какво знаем за него — какво е вършил преди убийствата? Тони наблюдаваше Харт и по движението на очите му се убеди, че Харт прехвърля на ум спомените си, а не измисля лъжи. — Не знаем кой знае какво — поде Харт след кратка пауза. — Граничен случай на умствена изостаналост. Според докладите на общопрактикуващия лекар, податлив на внушение, изпълнен с желание да се хареса, лека форма на склонност към компулсии. Но нищо, което да налага лечение. От друга страна, нали ги знаеш общопрактикуващите лекари — какво ли разбират всъщност — усмивката му беше съучастническа, като при разговор между специалисти, целяща да изгради усещане за съюзничество. Тони схвана идеята и бе обзет от инстинктивна неприязън. Харт бутна стола си назад. — Искаш ли да видиш Дерек? — Ще ти бъда благодарен, ако го уредиш. Най-добре ще бъде да поговоря с него в стаята му. Харт го изгледа учудено. — Обичайната процедура не е такава. Обикновено разговаряме с пациентите в стаите за разговори. — Знам, но предпочитам да го видя на собствения му терен. Искам у него да има чувството, че поне частично контролира положението. Освен това ти сам каза, че не е склонен към насилие. Харт очевидно преценяваше аргументите за и против, докато накрая реши, че не рискува нищо. — Така да бъде. Ще ти се обадя на пейджъра, когато всичко е готово. Но да знаеш, че ще си загубиш времето. Не е разговарял с нито един член на персонала от момента, в който го доведоха тук. Харт излезе забързано, а Тони не откъсваше поглед от Дерек Тайлър. После промърмори под нос: — Ти харесваш гласа, нали, Дерек? Обичаш да го слушаш. Не искаш нещо да ти пречи да го чуваш. А какво да направя аз, че да пожелаеш да слушаш и моя глас? Когато се бе събудила, само три часа след като се стовари в леглото си, Карол бе се опитала да припише състоянието си на недоспиване. Но в процеса на сутринта й бе станало ясно, че страда от най-обикновен махмурлук. Имаше чувството, че някой върти тел за рязане на сирене в мозъка й, като предварително е усилил садистично осветлението с няколкостотин вата. Но все пак си струваше да постигне лишения от сънища ступор, в който бе изпаднала, защото поне така бе държала на разстояние кошмарния образ на мъртвата Санди Фостър. Отпи вода от една бутилка и огледа подчинените си. Всички изглеждаха по-свежи от нея. Тя излезе от кабинета си и застана пред таблото, вече окичено със снимки на Санди — жива и мъртва. — Добро утро — каза Карол, опитвайки се да имитира енергичност, каквато напълно й липсваше. — Санди Фостър е умряла някъде между полунощ и осем часа във вторник сутринта. Като имаме предвид, че тя обикновено е приключвала работа към десет, можем да предположим, че преди този час е била вече с убиеца си. Според доктор Върнън е починала от загуба на кръв, и е изминал поне час, докато издъхне. Доктор Тони Хил, който ще работи с нас по случая, счита, че убиецът е останал при нея, докато е умряла. Следователно търсим човек, който не е в състояние да представи алиби за два-три часа през въпросния период. Тя се обърна към бялото табло и записа на него решаващите часове. — Първоначалните лабораторни резултати подсказват, че не можем да очакваме кой знае какво от тях. Има много отпечатъци, но нито един върху белезниците, с които тя е била привързана към таблата на леглото. Били са избърсани. Масичката е покрита със зелено сукно, така че и в това отношение няма нищо интересно за нас. Най-вероятно откритите отпечатъци са на други клиенти, които нямат нищо общо с убийството. Независимо от това, ако някои съвпадат с такива, които имаме в картотеката, трябва да ги проследим. Досега не са открити и никакви следи от сперма. Опитват се да открият кръв, която да не принадлежи на Санди, но шансовете са минимални — Карол приседна на края на едно бюро, опитвайки се да подреди мислите си. — Знам, че всички сте забелязали общите черти между този случай и една серия убийства отпреди две години. Независимо от това не съществува и най-малък признак, че присъдата на Дерек Тайлър е неоснователна. Прегледах документацията, от която става ясно, че дори без неговите самопризнания случаят е от сигурен по-сигурен. Така че ще приемаме този случай като отделен, но няма да изключваме възможността Дерек Тайлър да е имал някакъв почитател преди две години, психически болен човек, който счита, че трябва да копира престъпленията на Дерек. Не е изключен и вариантът някой да цели освобождението на Дерек Тайлър от „Брадфийлд Мур“ и да е решил да постигне целта си по този начин. Но решим ли задължително да правим връзка между двата случая, това би означавало, че присъдата на Тайлър е съдебна грешка. — Тези теории не ви ли се струват прекалено отвлечени, госпожо Джордан? — попита Дон Мерик. — На този етап, Дон, аз не изключвам нито един вариант, колкото и невероятен да изглежда — Карол забеляза как Пола улови погледа на Мерик и поклати едва забележимо глава. Какво искаше да каже — че шефката съвсем е откачила? А може би Карол ставаше параноична? Може би жестът на Пола говореше просто за колегиална солидарност, може би това бе съвет към Дон да не оспорва авторитета на шефа в присъствието на останалите? Карол се покашля и продължи: — Всички съзнаваме, че този случай няма да е лесен именно поради явното съвпадение на отликите с тези на предишните убийства. Но аз държа тези сведения да не излизат оттук. Никакви разговори с пресата. Това ще правим само аз и господин Брандън. И така, с какво разполагаме? „Не е много“, мислеше Карол мрачно, докато изслушваше подчинените си, които изреждаха малобройните попадения по време на своите търсения. Никой не бе признал да е виждал Санди с клиент след девет часа. Отчаяната майка на убитата нямаше никаква представа от подробностите на другия живот на дъщеря си; между двете съществувало негласно споразумение, че начинът, по който Санди издържа семейството си, няма да се коментира у дома. Единствената следа, с която разполагаха, бе това, че към осем и половина бяха видели Санди да се качва в черен джип фрийлендър. Една по-добронамерена проститутка им каза последните три цифри от номера, които бе успяла да запомни. — Добре — въздъхна Карол. — Кевин, ти се заеми с регистрационния номер. Най-вероятно колата няма да е на човека, когото търсим, но поне ще разберем къде я е оставил и ще стесним границите във времето. Дон, Пола — искам вие да пресеете всички разговори от снощи. Поработете със Стейси, за да създадете точна схема, от която да личи кой кога къде е бил. От нея ще разберем с кого си струва да поговорим втори път. Стейси, продължавай освен това да работиш и с файловете в компютъра на Рон Алегзандър. Да не изпускаме от поглед приоритетите. Джен, ти ще работиш с мен. Сам, ти започваш да издирваш всички лица, с които е общувал Дерек Тайлър. Всички останали тръгват по улиците на Темпъл Фийлдс — за двойна осигуровка. Искам да разговаряте с всеки, който е бил по улиците в понеделник вечерта. Стаята се изпълни с шум от разговори, докато следователите организираха работата си. Джен Шийлдс си проправи път сред тях и настигна Карол, когато тя влизаше в кабинета си. — Какво си намислила да правим? — попита Джен и влезе в кабинета след Карол. — Кевин е поработил добре с Дий Смарт, но си мисля, че можем да измъкнем още нещо от нея. Винаги си струва да се изпробва и друг подход, а сигурно тъкмо ти знаеш къде може да се понатисне. Джен се облегна на рамката на вратата. — Разбира се. Вероятно си губим времето, но човек никога не знае. — Все ще е по-добре, отколкото да не вършим нищо — Карол отваряше и затваряше чекмеджетата на бюрото си — беше сигурна, че бе оставила тук някъде парацетамол. Но от него нямаше и следа. Щеше да се наложи да се справи и без него. — Наистина ли вярваш, че някой се е заел да отърве Дерек Тайлър? — попита Джен. Карол вдигна поглед. — Не знам. Но честно казано, тази идея ми звучи по-поносимо от алтернативите. Тони почука на отворената врата и зачака. Никакъв отговор. Помисли си, че все пак си струваше да опита, макар да не се учуди, че тактиката му не се увенча с успех. Той надникна в стаята. Дерек Тайлър седеше на леглото си, обгърнал коленете си с ръце. — Мога ли да вляза? — попита Тони. Тайлър не помръдна. — Приемам мълчанието за съгласие — Тони влезе в малката стая, без да откъсва очи от Тайлър. Щеше да има достатъчно време да огледа стаята, без обитателят й да осъзнае това. — Ще седна, нали може? — продължи Тони и се насочи към единствения дървен стол, прибран под голата маса. Извади стола и го разположи така, че да седи под ъгъл спрямо Тайлър. Съзнателно подбра непринудена поза, в стойката му нямаше нищо заплашително. Тайлър извърна глава така, че Тони попадна извън полезрението му. Тони загледа лицето му — с груби черти и хлътнали, бледи очи. Имаше чувството, че този човек е напълно контактен, но просто предпочита да не общува с околните. — Името ми е Тони Хил — започна той. — Работя тук, в болницата, но сътруднича и на полицията. Точно затова исках да разговарям с теб — изчака, оглеждайки стаята, гола като монашеска килия. Не се виждаха книги, семейни снимки, нито снимки на голи момичета от списания. Единствената лична вещ в стаята беше голяма черно-бяла снимка на Темпъл Фийлдс, птичи поглед към пешеходната зона, в единия край се виждаше каналът. Изминаха няколко дълги минути. Най-сетне Тони реши, че е време да се хваща за работа. Знаеше, че стратегията му е примитивна. Но това бе най-доброто, което можеше да предприеме набързо с пациент, с когото не бе работил никога преди това. — Разбирам защо не ти е приятно да разговаряме за тези неща. Кой би могъл наистина да разбере това, което си извършил? Тайлър се поразмърда, но кокалестото му лице си остана решително извърнато встрани. Тони сниши гласа си, който зазвуча топло и съчувствено. — Но не в това е основният проблем, нали? Проблемът е, че когато говориш, всички също започват да ти говорят, и тогава не можеш да чуваш гласа, нали, Дерек? Тайлър трепна за миг и се обърна, а по лицето му се изписа изненада. Всичко стана толкова бързо, та Тони бе склонен да повярва, че така му се е сторило. — Гласът е още тук, нали? — попита той. Изчака цели две минути и продължи: — Чуваш го, когато аз не говоря, нали? Тайлър не реагираше. Но онова трепване и обръщане подсказваше на Тони, че върви по верния път. — Само че гласът може да ти говори само за минали работи. Не може да ти каже какво става сега извън тези стени. Това мога да сторя аз. Знаеш ли защо е така? Знаеш ли защо гласът мълчи? То е, защото той говори сега на някой друг. Тайлър се извърна с цяло тяло и погледна Тони. Беше нащрек, сивосинкавите му очи — полускрити под гъстите вежди. Тони разпери примирително ръце. — Съжалявам, Дерек, но така си е. Ти си затворен тук и гласът няма никаква полза от теб. Нали ти казах, че работя за полицията. Дойдох при теб, защото сега навън някой върши това, което ти вършеше преди — а това сигурно е така, защото гласът вече не говори на теб. Гласът говори на него. В очите на Тайлър просветна гняв. Той стисна по-силно преплетените си пръсти, жилите по слабите му ръце изпъкнаха като въжета. Тони се запита дали някой от хората на Ейдън Харт бе успял да предизвика тази стаена ярост. Съмняваше се. Ако някой от тях бе видял това, което виждаше той сега, не биха пускали Тайлър сред останалите пациенти. — Не си измислям, Дерек — каза спокойно Тони. — Гласът те е изоставил заради някой друг. На теб са ти останали спомените. Тайлър скочи рязко, мина покрай Тони и отиде до вратата. Натисна звънеца и заблъска с юмрук по вратата. Тони продължи да говори, сякаш нищо не се бе случило. — Прав съм, нали? Гласът вече не се интересува от теб. Така че нищо не ти пречи да проговориш. По коридора се появи медицинска сестра, облечена в бяло. Зад нея надничаше Ейдън Харт. Тайлър стоеше кротко на вратата. — Какво става? — попита сестрата. Тони се усмихна. — Струва ми се, че Дерек иска да се махне оттук и да помисли за това, което му казах току-що. Така ли е, Дерек? — Вие сте добре, нали, докторе? — Всичко ми е наред — включително и гласът. Сестрата гледаше ту Тайлър, ту Тони, без да може да разбере за какво става дума. — Хайде тогава, Дерек, отиваме в общата стая — сестрата посегна да хване Тайлър за ръката. На вратата Тайлър се обърна и изръмжа с глас, който звучеше като ръждясал от дългото мълчание. — Вие не сте Гласът. Никога не бихте могли да бъдете Гласът. Ейдън Харт зяпна. Той проследи безмълвно с поглед Тайлър, който вървеше по коридора с вирната глава, изправил тесните си рамене. Тони стана и върна стола на мястото му. — Е, не е зле за начало — каза той весело и мина забързано покрай новия си началник. Барът на Стан не фигурираше в нито един от туристическите справочници за Брадфийлд. Дори интернет сайтовете, които гордо твърдяха, че предлагат на читателите възможност да оценят истинския град, обикновено смутено премълчаваха мърлявата кръчма, посещавана предимно от проститутки, бездомници и търговци на наркотик. За разлика от други съмнителни заведения, които все пак намираха място на страниците на алтернативните пътеводители, барът на Стан не беше и от тези, в които се ходеше заради добрата храна. През деветдесетте години, когато Темпъл Фийлдс доби светския блясък на място за срещи на хомосексуалисти, барманите започнаха да стават по-претенциозни към клиентелата си, особено към тези, които се опитваха да изкарат по няколко часа на половин пинта бира. Единствено барът на Стан имаше полза от тази придирчивост, тъй като на собственика, дебелия Боби, му беше абсолютно все едно кой сяда на столчетата с мръсно и напукано винилово покритие, стига да си купеше нещо за ядене и пиене, а също и цигари. Тази сутрин бяха заети около половин дузина от масите. Двама млади азиатци се бяха навели над сандвичите си с яйца, между тях на масата се виждаше кадифена ролка от тези, които използват бижутерите, с нанизани на нея часовници. Очевидно бяха братя, и двамата с дребни, остри черти, с отпуснати устни, омазани с доматен сос. Между хапките двамата спореха за цени и продажби. Високо и слабо момче се бе облегнало на ротативката и следеше намръщено превъртащите се фигури, докато друго, по-набито момче, тъмнокосо като ирландец, пъхаше монети в процепа. — Защо непрекъснато пускаш монети, след като не печелиш? — попита наблюдателят. — Ако не го правя, нямам никакъв шанс да спечеля, нали? — изръмжа играчът. — Махай се, носиш ми лош късмет. Ди Смарт седеше сгушена на маса в ъгъла до тоалетните и пушеше. Клепачите й бяха тежки и подпухнали, устата — плътно стисната, с отпуснати надолу ъгълчета. Взираше се в чашата сивкаво кафе, видимо потисната. От тоалетната излезе тромав млад мъж с отпусната челюст, видя я и седна на масата срещу нея. — За Санди ли ти е криво? — попита той. Имаше проблем с артикулацията, така че всичко, което казваше, се чуваше някак замазано. Ди дръпна от цигарата си и въздъхна. Джейсън Дъфи определено не беше това, което й трябваше в момента. — Да, Джейсън, криво ми е за Санди. Той потупа несръчно ръката й. — Имаш ли нужда от нещо, за да ти олекне? Имам добра стока. — Не точно сега, Джейсън — отвърна уморено Дий. — Чакам някакво ченге. Освен това знаеш много добре, че не купувам от теб. Лицето на Джейсън потръпна нервно, той стана припряно и се измъкна иззад масата, като едва не се препъна в собствените си крака. — Е, до скоро — и той тръгна към вратата, без да се обръща. Момчето при ротативката напусна мястото си и се помъкна към бара, за да си поръча чай. Външната врата се отвори широко и Джейсън Дъфи едва не се сблъска с Карол Джордан в желанието си да се махне колкото е възможно по-бързо. Карол отстъпи встрани, после влезе. Вътре беше задушно и тя почувства, че й се повдига. Застоялата миризма на пържен бекон и оцет се смесваха с други миазми, които я караха да съжали, че бе прекалила с пиенето предната вечер. Джен вървеше по петите й, оглеждайки помещението, за да открие Дий Смарт. — Ето я там — тя посочи с глава Дий. — Искаш ли кафе? — Шегуваш се, нали? — отвърна Карол, сбърчила нос. — Минерална вода не сервират — каза рязко Джен. — Една кока-кола ще ти оправи стомаха. Карол се опита да прикрие изненадата си. — Какво искаш да кажеш? — Изглеждаш доста бледа от сутринта. Разбираемо е, след като си била в моргата — и Джен започна да си проправя път през масите към бара. Карол я последва, озъртайки се. Ако трябваше да съди по това колко от присъстващите срещнаха погледа й, спокойно би могла да е невидима. Всеки път, когато погледнеше някого, той тутакси извръщаше очи. — Ще ми кажеш ли кой какъв е? — попита тя. Джен огледа помещението. — Момчето, което играе на ротативката, е Тайрън Донелан. Краде коли — Тайрън хвърли поглед към тях, сякаш бе чул думите на Джен, и се упъти към тоалетната. — Двамата азиатци са Тарик и Самир Икбал. Продават часовници менте, пиратски дискове — такива работи. Баща им е сериозен фалшификатор. Струва ми се, че го бяха прибрали преди година и нещо, лежа три месеца. Двамата братя Икбал внезапно изгубиха интерес към сандвичите, взеха часовниците и си тръгнаха забързано. — Ами онова момче, което едва не ме събори, когато влизахме? — Джейсън Дъфи. Продава дрога на дребно — предимно хероин и амфетамини. Не е съвсем наред. Известен е с това, че майка му е първият човек в Брадфийлд, арестуван за продажба на кокаин — тя посочи с глава високото и слабо момче. — Този е от същия чешит — Карл Макензи. Продава дрога на уличниците. Малко по-оправен е от Джейсън, но не кой знае колко. От гледна точка на това, което ни трябва, и двамата не вършат никаква работа. Карол кимна. — Благодаря — тръгна бавно към Дий и седна срещу нея. Дий вдигна глава и я загледа преценяващо. Карол също огледа изтънялата къносана коса и уморените очи, които я измерваха подозрително. — Коя сте вие? — попита жената. — Здравей, Дий — отвърна Карол. Съжалявам, че нямах възможност да поговоря с теб снощи. Аз съм главен инспектор Джордан. Карол Джордан — усмихна се и протегна ръка. Видимо стъписана, Дий премести цигарата в другата си ръка и прие ръкостискането. — Така — отвърна тя. — Очевидно знаете коя съм аз. — Съжалявам за Санди — поде Карол. — Не е възможно да съжалявате толкова, колкото съжалявам аз. — Разбира се. Не е била моя приятелка. Но държа да знаеш, че ще преследвам човека, който я е убил така, сякаш сме били приятелки. Искреността в гласа на Карол като че ли проникна през защитната броня на Дий. — Така каза и другото ченге. Щели сте да работите сериозно по случая — това явно я учудваше. Джен се появи. В двете си ръце държеше по една кутия кока-кола. Тя тръсна напитките на масата и се разположи на един стол така, че седеше под прав ъгъл спрямо другите две жени. — Дий, това е… — започна Карол. — Знам коя е — отвърна Дий. Тонът й отново стана кисел. — Здрасти, Дий. Как е? — каза Джен. — А вие как мислите? — Дий се отмести по-настрани от Джен. Карол отвори своята кола и отпи една глътка. Захарта, кофеина и мехурчетата от газираната напитка веднага я освежиха. — Знаем, че ти е тежко, но имаме нужда от помощта ти. Ди въздъхна. — Вижте, вече ви казах, когато се обадихте, че разказах всичко, което знам на онова ченге снощи. Джен поклати глава. — Винаги има какво още да се каже, Дий. Всички го знаем. Неща, които ти самата може да считаш за незначителни, или пък прекалено важни, за да ги споделиш. Тя от кого си купуваше дрога? Дий явно се паникьоса. Очите й неволно се плъзнаха към бара, на който се бе облегнал Карл Макензи с чаша в ръка и разговаряше с момичето зад тезгяха. — Не знам — измънка тя. — Разбира се, че знаеш — Джен проследи погледа й достатъчно бързо, за да види как Карл се измъква към вратата, поглеждайки притеснено към тях. — Този, който излезе току-що, не беше ли Карл Макензи? — попита Джен. — Да не би да имам очи на тила си? И той да е бил, какво от това? Нали живеем в свободна държава? Хората могат да си пият кафето където искат, нали? — Карол си каза, че Дий внезапно стана прекалено многословна. Джен явно споделяше мнението й. — Санди пазаруваше от Карл, нали? Дий изсумтя презрително. — Санди не беше някаква мърла. Нямам представа от кого е купувала, но не беше от Карл, ясно ли е? Оставете момчето, той е безобиден. — Казваш го, защото ти купуваш от него, нали? — проточи отегчено Джен. — Я стига. Вижте, може понякога да е вземала нещо от Джейсън Дъфи, но не знам нищо повече. — Имаше ли си сутеньор? — попита Карол. Дий поклати глава. — В Темпъл Фийлдс няма много такива неща. Това е нейна заслуга — и на тези като нея — тя посочи с палец към Джен. — Преди време поразчистихме сутеньорите — обърна се Джен към Карол. — Огласихме намерението си да отнемем приходите им, защото попадат под определението „доходи от престъпна дейност“ — после продължи, обръщайки се вече към Дий. — Човек би предположил, че ще бъдете благодарни, задето ви отървахме от тях. — Щяхме да сме ви доста по-благодарни, ако не се бяхте опитали да ни разкарате и клиентелата — отвърна Дий с горчивина. — Нали ни пропъдихте от главните в страничните улици. А сега всичко започва отново. Карол чувстваше как контактът, който бе успяла да установи с Дий, постепенно се губи. — Но ние искаме да не допуснем това — настоя тя. — Така да е, но аз наистина ви казах всичко, което знам — Дий бутна назад стола си. Карол направи последен, отчаян опит. — Ако си спомниш нещо, каквото и да било, независимо от това колко незначително ти се струва, то може да бъде от значение за следствието, Дий. Искаме да ви помогнем. Дий отново изсумтя. — Е, седенето в бара на Стан на сладки приказки с ченгета никак не ми помага в занаята. Изчезвам. Тя взе опърпаното си джинсово яке от облегалката на стола и си тръгна. Карол я проследи с поглед, едновременно ядосана и озадачена. — Снощи с Кевин е била много по-склонна да разговаря — каза тя. Джен сви рамене. — Може би просто предпочита да си има работа с мъж. — Като че ли се изнерви, когато стана дума за Карл Макензи. Джен доби отегчен вид. — Купува си наркотика от него. Не й се иска да го приберем. Той наистина е безобиден. Интелектуалното му развитие е на десетгодишен. Момичетата се държат с него като с домашен любимец. — Мислиш ли, че Дий казваше истината? Когато твърдеше, че Санди не е пазарувала от него? Джен се позамисли, въртейки кутията кока-кола в ръце. — Вероятно. Ако Санди е купувала от Джейсън, не би ползвала и услугите на Карл. И двамата работят за един и същи посредник. Освен това, каква полза би имала Дий да лъже? — Както каза ти самата, защитава своя източник — подчерта Карол. Джен направи скептична гримаса, което я накара да заприлича на нацупен херувим с изтекъл срок на годност. — Нещо не ми се вярва. — Ще поговоря с колегите, които бяха на смяна снощи, ако искаш, и ще проверя дали някой е разговарял с него. — Добре. А ако се окаже, че никой не е говорил с него, може да поговориш ти. — Карол беше преглеждала докладите тази сутрин, но не помнеше да е попадала на такива сведения. — Същото важи и за Джейсън Дъфи. Карол съзнаваше, че се вкопчва като удавник за сламка — такъв подход бе много изкусителен винаги, когато в началото на следствието не се явяваха никакви сериозни улики. Започваха да я обземат лоши предчувствия за следствието по убийството на Санди Фостър. То проявяваше всички признаци на случай, който не обещава бързо приключване. Ако не направеха скоро някакъв пробив, тя и екипът й щяха да се превърнат от обект на големи надежди в изкупителни жертви. А това не бе нещо, с което бе в състояние да се справи точно сега. _Той вече е известна личност. За него пишат на първа страница във вечерните вестници. Не умее да чете много добре, но се справя със заглавията. Не очакваше такова развитие на събитията, защото Санди си беше обикновена проститутка. Ченгетата сигурно са бесни — поне така мисли той. Заглавията с тлъсти букви на статиите, в които става дума за убийство, обикновено ги злепоставят._ _Плъзнали са навсякъде по улиците и разговарят с който им падне, а това означава, че нямат представа кого преследват. Отчаяно търсят нещо, което той знае, че няма да намерят. Знае го, защото изпълни точно инструкциите. Гордее се със себе си. Не си спомня да се е чувствал така никога преди. Може и да е имало време, когато е бил в състояние да свърши нещо както трябва, нещо, за което да говори с гордост. Но колкото и да се рови в смътните си спомени, не стига до такъв момент._ _Гласът разбира това. Гласът също се гордее с него. Той е убеден в това, защото снощи, когато се прибра у дома, наградата вече го чакаше. Малко пакетче, поставено върху телевизора с видеото, увито в хубава, лъскава хартия и украсено със златна панделка. Подаръкът беше толкова красив, че той едва събра смелост да го отвори. Искаше му се да може да се похвали с него, за да разберат хората, че той е от хората, на които се правят специални подаръци. Но не го направи — знаеше, че такава постъпка би била глупава. А той много се старае напоследък да не прави глупости._ _Вместо това седя дълго на леглото, въртейки подаръка в ръце. Най-сетне реши да го разопакова, за да разбере какво има вътре. Вече предполагаше какъв е подаръкът, но искаше да се убеди. Първо развърза панделката, насилвайки неумелите си пръсти да пипат полека, вместо да разкъса възела със зъби или да го среже с нож. После сгъна внимателно и панделката, и опаковъчната хартия, и ги прибра в едно чекмедже._ _Вътре наистина бе очакваната награда. Беше видеокасета. С потни ръце той я пъхна във видеото и се пресегна за дистанционното управление, за да включи телевизора. И тогава видя отново всичко в целия му блясък. Видя първата си мисия и първото си пречистване._ _Този път успя да задържи ерекцията си._ Трета част _Три седмици по-късно_ _Когато беше дете, често го измъчваха кошмари. Не си е спомнял за тях от години — спряха скоро след като започна да пуши трева. Не си спомня кога за последен път си е лягал без поне един джойнт, та кръвта да пулсира весело във вените му — затова не може да си спомни и последния път, когато страшен сън го е карал да се буди разтреперан с вик. Но си спомни, че в такива случаи все имаше някаква много висока фигура, надвесена над него, която го обсипваше с груби думи. Той се свиваше уплашено, а крещящата фигура ставаше все по-голяма, надуваше се като чудовищата в комиксите „манга“. Никога не можеше да разбере точно думите, с които бе обсипван, но имаше чувството, че те буквално му смъкват кожата и го оставят да кърви като жива рана._ _Още по-лошо бе това, че нямаше какво да го успокои, когато се събудеше. Не разполагаше с утешителен спомен за проявена към него доброта или нежност, който да противопостави на гнева и яростта на кошмара._ _Трудно му е да повярва колко много са се променили нещата. Сега вече заспива, унасян от мекия, приспивен тон на Гласа. Дори е готов да се обзаложи, че и да се откаже от тревата, пак ще спи спокойно като бебе. Не че има намерение да опита. Прекалено много му харесва животът, без кошмари, за да рискува._ _Тази вечер той съставя планове. Гласът звучи в главата му, казва му, че е време отново да предприеме нещо. Време е за следващия урок — така казва Гласът. Дошъл е моментът за ново пречистване._ _Довечера, когато се прибере, ще намери всичко, което му е необходимо, подредено спретнато на леглото. Утре вечер ще бъде готов, също както миналия път. Опитва се да не мисли за жертвата като за човешко същество. Така всичко в главата му няма да се обърка, както стана миналия път със Санди, когато започна да му се струва, че може би не е редно да отнема живота й, а после всичко потъна в мъгла и само Гласът му помогна да се справи докрай._ _Този път няма да мисли за нея като за човек, който си има име. Ще си я представя като боклук, който трябва да бъде почистен, за да не отравя света, в който той живее. А после ще възседне дракона и ще полети по пътя към славата. Ще бъде герой, като онези от филмите. Кръв и слава. Кръв, слава и Гласът._ Имаше време, когато единствената възможност за един почтен човек да си купи еротични артикули бе да поръча по каталозите онова, което носеше странно евфемистичното наименование „безжичен масажен уред за шийни мускули“. Но в първото десетилетие на двайсет и първи век почти всеки средно голям град в Обединеното кралство разполага с поне един универсален магазин, посветен на задоволяването на възможно най-ексцентричните сексуални нужди. Те бяха започнали с по една дискретно затъмнена витрина, редовно обсаждана от широк диапазон протестиращи — от евангелисти до жени, които се чувстваха изместени от продаваните вътре артикули. Но скоро се превърнаха в добре осветени, примамливи, просторни магазини, чиито рафтове бяха отрупани с всичко — от белезници, украсени с пухкава изкуствена козина, до уреди, чието приложение за щастие убягваше на повечето посетители, влезли само за да позяпат. Всички тези магазини се отличаваха със задължителна жизнерадост. „Розовото Фламинго“ беше типичен техен представител. Магазинът, в който по ирония на съдбата някога се продаваха детски играчки, се намираше в не толкова модната част на търговската зона във Фърнам, едно от предградията на Брадфийлд. Двойната витрина беше непрозрачна, боядисана в яркорозово, за да не се скандализират тези от жителите на Фърнам, които категорично и упорито отричаха всякакъв интерес към предлаганите вътре стоки. Ако се вземе предвид обаче, че всички магазини, отваряни в този край на Дийнсгейт, не оцеляваха по-дълго от шест до осемнадесет месеца, а „Розовото фламинго“ процъфтяваше от три-четири години, в града явно имаше достатъчно жители с жив интерес към по-свободното възприемане на секса, за да уравновесят броя на традиционалистите. През този неделен следобед на късната есен магазинът със сигурност не можеше да се оплаче от липса на клиенти. Две петнайсетина годишни момичета се кискаха невярващо пред витрина с неестествено големи изкуствени пениси, но останалите петима или шестима посетители се бяха посветили съвсем сериозно на избор на артикули от рода на надуваеми кукли, помпи за ерекция и комплекти за садомазохистични сеанси. Когато момичетата пренесоха вниманието си към клиторните стимулатори, мястото им пред витрината с изкуствените пениси бе заето от един клиент, който дотогава бе оглеждал видеокасетите. Ръка в черна кожена ръкавица се пресегна и взе един от моделите, произведен от яркочервен силикон. Силни пръсти го огънаха, за да се убедят в гъвкавостта на материала, после, очевидно доволен, клиентът го остави обратно на рафта. Взе същия артикул, само че пакетиран, и го понесе към касата, като по пътя прибави два чифта белезници за китки и глезени. Нямаше нищо необичайно в трансакцията, която се осъществи на касата — нищо, което би могло да събуди дори за миг подозрение в главата на продавача, който съвсем очевидно се интересуваше много повече от шансовете на „Виктория“, футболния отбор на Брадфийлд, в тазвечерния мач, отколкото от предположения за сексуалния живот на клиентите. Това вероятно бе по-добре за душевното му равновесие, защото не би могъл да знае, че след по-малко от две денонощия стоката, която продаде, щеше да бъде използвана за извършване на убийство. Клиентът излезе от магазина и зави по една странична улица, която водеше към оживен супермаркет. Петнайсет минути по-късно уморена касиерка с безизразен поглед прехвърляше кошницата му с покупки, без да им обръща никакво внимание. Пакет нарязан пълнозърнест хляб. Половин дузина свински наденици. Четири ролки тоалетна хартия. Бутилка водка. И три пакета бръснарски ножчета. Гласът беше готов. Карол огледа купа картонени кутии и доброто й настроение започна да се изпарява. Навремето идеята да поръча мебелировката на новия си дом по интернет й се бе сторила много добра. Но сега, изправена пред пет-шест кашона, тя съзнаваше, че я очаква вечер, изпълнена със счупени нокти и полугласни ругатни. Все пак, убеждаваше се тя, струваше си труда да го направи. Строителите бяха свършили добра работа й бяха превърнали приземния етаж в приятен апартамент. Във въздуха все още се долавяше острата миризма на прясна боя, но това бе малка цена за удоволствието да има отново собствено жилище. Карол отвори бутилка вионие, наля си една чаша и отпи, наслаждавайки се на свежия вкус на охладеното вино. Това вече беше за нея обичаен ритуал, отбелязващ края на работния ден. След като Майкъл и Луси си легнеха, тя бе свикнала да сяда край прозореца, а Нелсън се увиваше около краката й. С чашата и бутилката за компания, тя прехвърляше на ум безплодните усилия, положени през деня и се опитваше да избегне личните спомени, които се криеха в сенките. Съзнаваше, че бе започнала прекалено много да разчита на успокоението, което й осигуряваше виното, но единствената алтернатива бе да посещава психотерапевтични сеанси, а не мислеше, че ще успее да намери психотерапевт, когото да уважава достатъчно, за да му се довери. Разбира се, можеше да говори с Тони. Но тя се нуждаеше прекалено много от приятелството му, за да го превърне в свой психоаналитик. Пресуши чашата и си сила още вино, после се хвана на работа. Първо леглото. Така поне ще имаше къде да си легне, когато й омръзнеше вечно да остава с парче дърво и три винта в повече. Карол се опитваше мъчително да вкара таблите на леглото в съответните жлебове, когато на вратата се позвъни — звукът на звънеца й беше все още чужд. Тя се усмихна. Важното е правилникът на вътрешния ред да се утвърди още отначало. Прекоси дневната и отвори външната врата. На прага стоеше Тони с бутилка шампанско в ръка. — Бих донесъл цветя — каза той, — но не бях сигурен, че имаш ваза. Тя отстъпи назад и го покани с жест да влезе. — Имам даже две. И двете са в кухнята, натъпкани с колкото е възможно повече лилиуми, за да неутрализират миризмата на боя. Той й подаде бутилката. — Добре дошла в новия си дом. Карол постави ръка на рамото му и го целуна по бузата. От месеци не бяха заставали толкова близо един до друг и познатата миризма на кожата му отключи у нея верижна реакция от объркани чувства. — Благодаря — каза тя тихо. — Нямаш представа колко важно е това за мен. Тони я потупа несръчно по рамото. — Всъщност ти правиш услуга на мен. Присъствието ти на долния етаж може би ще ме спаси от перспективата да се превърна в ексцентричен самотник. Карол се разсмя и отстъпи, чувствайки, че близостта му й идва в повече. — На твое място не бих разчитала на това. Тони започна да оглежда наредените край стената кашони. — Да започваме тогава — каза той и нави ръкавите на ризата си. — Трябва обаче да те предупредя, че със сглобяването на мебели съм запознат точно толкова, колкото Джордж Буш — с философията на езика. — Не думай. Тони, макар това да противоречи на инстинктите ти, работата е много проста — просто спазвай буквално инструкциите. Два часа по-късно бяха успели да сглобят цялата мебелировка на спалнята, два библиотечни шкафа и три стола за дневната. Седяха, замаяни от изтощение, стиснали по чаша шампанско в изподрасканите си и ожулени пръсти. — Божичко, болят ме мускули, за чието съществувание не съм и подозирала — изпъшка Карол. — Но все си повтарям колко по-добре е отново да заживея самостоятелно. Майкъл е много мил, но за мен започва да става изтощително всеки път, когато се прибера от работа, да трябва да водя светски разговори. Тони направи гримаса. — Светски разговори ли? Това може да се определи като проява на необичайна жестокост. — Е, налагаше се да го правя, в противен случай щях да слушам как Луси говори надълго и нашироко за некомпетентността, глупостта и предубедеността на служителите в полицията. — Определено не е било най-доброто за теб. — Особено когато имах чувството, че може и да е права. Моят предполагаемо елитен екип работи по два случая, а и по двата няма никакво движение. С Тим Голдинг отново попаднахме в задънена улица. Стейси успя да открие серийния номер на апарата, с който е направена снимката, но човекът, който го е купил, го е платил в брой в някакъв магазин в Бирмингам и не е поискал да му попълнят гаранционна карта. Няма нищо ново и за Гай Льофевр. Колегите, които работят по операция „Златотърсачи“, продължават да се опитват да открият други снимки на някое от двете момчета, но според тях това е като да търсят игла в цяло поле, пълно с купи сено. Изминаха три седмици от убийството на Санди Фостър и утре се налага да направя обичайния за този период преглед на извършеното — подозирам, че ще бъде истински кошмар. Какво можем да представим като резултат на всички усилия и големите разходи? Абсолютно нищо. Проследяването на няколко безплодни улики, и нито една ползотворна идея. Обхождането на Темпъл Фийлдс не ни доведе до никъде. Проучването на познатите контакти на Дерек Тайлър не ни доведе до никъде. Резултатите от лабораторните анализи — също. — Карол скръсти ръце на гърдите си и кръстоса крака. — Разпитахме Джейсън Дъфи, онова хлапе, от което Санди си е купувала наркотик. Той твърди, че не я бил виждал няколко дни, и не съществуват никакви доказателства, че се е срещал с нея в нощта на убийството. Така че това е още една следа, която не води доникъде. Открихме собственика на джипа, в който Санди се е качила по-рано същата вечер, но човекът има солидно алиби от девет вечерта нататък — много й се искаше да каже на Тони, че въпросният клиент е новият му шеф, Ейдън Харт, безукорното рекламно лице на съвременната психиатрия. Като се вземе предвид, че той беше един от малкото хора, разполагащи с пълните подробности за престъпленията на Дерек Тайлър, в един спиращ дъха миг Карол бе повярвала, че се е добрала до убиеца. Но алибито му се оказа непоклатимо. Докато Санди Фостър е изтърпявала ужасните изтезания, станали причина за смъртта й, Ейдън Харт е бил на късна вечеря в изискан ресторант с един висш държавен чиновник и един депутат. Според Сам Еванс, който го бе разпитал, директорът на психиатричната болница „Брадфийлд Мур“ едва не се напикал от страх, когато разбрал, че жената, на която бил платил за орален секс в колата, е станала жертва на убийство, с което се занимава Тони Хил. Но тя знаеше, че това е единственото нещо, което няма право да сподели с него. — Съжалявам, че не успях да направя кой знае какъв профил — думите на Тони я стреснаха — сякаш беше прочел мислите й. — Вината не е твоя. Такива са изискванията на работата ти и аз го знам много добре. За да има по-добър резултат, имаш нужда от повече данни, с които да работиш, а само едно убийство не върши работа. Тони стана и закрачи из стаята. — Наистина е така. И това е една от най-лошите страни на моята работа. Колкото повече злодеяния извърши престъпникът в убеждението си, че е неуязвим, толкова по-лесно става за нас да отсеем най-важните характеристики на престъплението. С един-единствен случай е практически невъзможно да отделиш основното от маловажното. Но колкото повече убийства има, толкова по-лесно става да предвидиш действията му. Което ми придава социалния статус на отрепка — защото единствено аз имам полза, ако бъде извършено ново убийство. Нищо чудно, че някои от колегите се държат с мен като с прокажен. — Може пък да няма ново убийство — тонът на Карол подсказваше, че съвсем не е убедена в думите си. — Карол, той всъщност продължава поредицата. Макар да третираме този случай като отделен, повече от ясно е, че това за него е номер пет. Тя поклати глава. — Прегледах досието на предишните случаи, Тони. Убиецът несъмнено е Дерек Тайлър. Няма и нищо, което да подсказва, че той действа заедно с още някого. Ти сам го каза — във всички случаи, когато убийците са двама, се забелязва високо ниво на взаимна зависимост и доверие. Те обикновено са неразделни. Но в живота на Дерек Тайлър не съществува такава личност. Сам Еванс провери възможно най-подробно и педантично данните. Тайлър е израснал в дом за сираци. Живял е винаги сам. Около него никога не е имало жена — всъщност, нямал е сексуални отношения нито с жена, нито с мъж. Нямал е дори по-близки приятели. Което означава освен това, че не е имало човек, който да е толкова привързан към него, че да иска да възпроизвежда престъпленията му, разчитайки, че това ще даде основания да се обжалва присъдата. Тони се облегна на стената. — Не съм забравил какво ми каза, Карол. И не мога да ти предложа никакво обяснение. Самият аз не разбирам какво става. Всяка от работните хипотези влиза в конфликт с всички мои познания за убийства със сексуална мотивация. — Нямаш ли някакви нови идеи? Тони поклати глава. — Най-доброто си остава това, което ти казах още в началото. Убиецът се възбужда от представата, че изнасилва жертвата. Но желанието му е да издигне изнасилването над елементарния акт, иска да се представи като съвършения му изпълнител, така че всеки, който се опита да го направи след него, да трябва да се равнява по това, което е извършил той. Поне така би искал да се вижда. В основата на деянията му се крият гняв и желание за власт, а не просто търсене на сексуално удовлетворение. Карол изсумтя. — Като че ли което и да било престъпление със сексуални подбуди е просто търсене на удовлетворение. Тони размаха възбудено ръце и разля малко от шампанското по ръкава си. Трепна, изтри припряно течността и продължи: — Но то е точно такова, Карол. Всичко опира до това, че убиецът изпълнява на практика фантазиите си. Добереш ли се до фантазиите му, откриваш и подбудата за убийството. В деветдесет и девет от сто случая подбудата е просто търсене на сексуално удовлетворение. Но в нашия случай има нещо повече. Тук става дума за утвърждаване на абсолютна власт — и целта на убиеца отчасти е да манипулира и нас. Да контролира реакциите ни и общо взето, да режисира цялата продукция — внезапно той млъкна и потъна в размисъл. Карол знаеше, че не бива да нарушава мислите му и зачака, отпивайки от шампанското. — Нещо ме смущава в този профил — каза той най-сетне, откъсна се от стената и закрачи отново из стаята. — Типологията на изнасилванията е утвърдена още през седемдесетте години на двайсети век от Никълъс Грот, и макар да са нанасяни някои уточнения, в основата си тя си остава същата. Според нея, ако човекът, нападнал Санди Фостър, не я беше убил, това би било типична проява на стремеж към утвърждаване на надмощие. Той е човек, който умее да съставя предварителни планове. Използва белезници, защото те му гарантират, че ще успее да постигне със сигурност целта си. Иска да държи жертвата си в пълно подчинение от самото начало. Вместо да си избере жертва на улицата, той предпочита проститутка, на която е платил, за да се съгласи да бъде вързана. Този тип насилие не предполага опипване, целувки, изобщо каквато и да било подготовка за акта — готов съм да се обзаложа, че при това убийство нещата са се развили именно така. Само е изрязал такава част от дрехите й, че да може да извърши това, което е искал — това му е била цялата подготовка. Няма и признаци да е вземал нещо за спомен от извършеното, макар да съм почти сигурен, че е заснел действията си. Дотук развитието е класическо. Но после решава да убие жертвата — а това излиза категорично от диапазона на изнасилванията, извършени с цел утвърждаване на надмощие. Всичко, което знаем за такива престъпници, доказва, че те упражняват само такова насилие, каквото им е необходимо, за да постигнат целта си. Те не са садисти, съвсем не. Това е първият ни проблем. Вторият обаче е по-показателен за нас — той спря за миг, за да долее чашата си. — Престъпниците, които изнасилват, за да утвърдят надмощие, имат силно развито его, убедени са в своята мъжественост, действията им никога не надхвърлят увереността в способностите им, сигурни са, че могат да поставят жертвата в такова положение, че да утвърдят властта си над нея — и тук не говорим за вероятности. Това е практически абсолютно утвърдено — той прикова в Карол магнетичния поглед на яркосините си очи. — Отговаря ли според теб такова описание на Дерек Тайлър? Карол отметна късите руси кичури от челото си. — Знаеш много добре, че не отговаря. Но твоите аргументи не могат да отхвърлят резултатите от лабораторните анализи. Мислиш ли, че има някакъв смисъл да се опиташ да поговориш отново с Дерек Тайлър? Тони се отпусна обратно на стола си. — Опитвах. Но като изключим това, което ми каза първия път, не пожела да произнесе и дума повече. Като че ли е успял да се научи да изключва гласа ми. Ако искаш, мога да опитам отново. Но не очаквай нещо особено. — На този етап ти си единственият, от когото мога да очаквам нещо. Пола Макинтайър шофираше бавно из непознатия квартал, озъртайки се за кръчмата „Свирка и грош“. Колата се движеше между редици прилепени една до друга къщи от шейсетте години, всички носещи характерните отлики, които придава частната собственост на някогашните общински жилища — грозни, строени допълнително веранди и евтини входни врати с абсурдно неподходящи прозорчета от цветно стъкло. Преди около две години единственият повод, който би довел Пола в Кентън, би бил поредната стрелба във войната за разпределяне на територии между наркодилърите, която вилнееше в това предградие. Напоследък обаче Кентън бе надскочил положението на съмнително и непривлекателно за живеене място — не толкова благодарение на усилията на полицията, колкото поради близостта си с болницата „Брадфийлд Крос“ и университета. Тази близост стана причина предградието бързо да се засели от млади медици и студенти, чиито грижовни родители не искаха децата им да си губят времето в търсене на прилични жилища под наем. Въпреки това кварталът не бе място, на което Пола би се озовала, освен по професионални съображения. Една-две нейни познати си бяха купили жилища наблизо, но те не й бяха толкова близки, че да им гостува. Кентън не беше и място, на което човек би могъл да открие Дон Мерик, затова тя се бе учудила доста, когато той й се обади и й предложи да се срещнат тъкмо тук, за да пийнат по нещо. Макар приятелството между тях да надхвърляше различията в чиновете, те рядко се уговаряха да се виждат извънслужебно, а и не проявяваха желание да споделят подробности от личния си живот. Случвало им се беше да пият по едно-две след работа, но и двамата имаха достатъчно други задължения, които поглъщаха почти изцяло свободното им време. Когато той се обади да я покани да излязат заедно, първият й порив бе да откаже. Канеше се да се види с приятели в една извънградска кръчма. Но нещо в тона му привлече вниманието й, затова в крайна сметка прие. Сега, докато паркираше колата пред грозната, подобна на хамбар сграда, строена през шейсетте години, в която се намираше кръчмата, тя вече съжаляваше за решението си. Когато отвори вратата, я лъхна застоял въздух, просмукал с мирис на дим, бира и мъжка пот. В цялата кръчма имаше само още две жени, които седяха заедно в едно от сепаретата — и двете видимо съсипани от бедността и грижите за децата, макар да бяха положили усилия да докажат противното. Няколко от мъжете на бара се обърнаха, когато Пола влезе, и смушкаха приятелите си. Един дори подвикна: — Ела насам, скъпа! — Как пък не — измърмори под нос Пола. Видя Мерик, който седеше в едно сепаре в ъгъла, вперил мрачно поглед в недопитата си бира. Раменете му бяха отпуснати, главата — клюмнала. Очевидно не забелязваше какофонията, предизвиквана от кънтри музиката, която се лееше от високоговорителите, и електронната шумотевица на ротативките. Пола отиде до бара, без да обръща внимание на жалките опити на пиещите там мъже да привлекат вниманието й, и взе бира за него и водка за себе си. Мерик не вдигна очи дори когато сянката й падна на масата пред него. Тя постави до чашата му нова бутилка тъмен ейл, каза: — Заповядай — и седна до него. — Благодаря — отвърна той с въздишка. Пола отпи от изстудената „Смирноф“, питайки се какво ли, по дяволите, се бе случило. — Е, ето ме тук. Какво става, Дон? Мерик скръсти ръце на гърдите си. Очевидно не знаеше как да започне. — Защо трябва нещо да е станало? Не може ли просто да пийнем по нещо заедно през свободната си вечер? — Разбира се, че можем. Но мястото е далеч от тези, които посещаваме обикновено — във всеки смисъл на думата. Освен това физиономията ти е напълно погребална. А тъй като аз съм детектив, тези два факта ме навеждат на мисълта, че нещо се е случило. Можеш да ми кажеш какво е то, а може и да си седим в това очарователно заведение като паметници. Изборът е твой — тя се приведе напред, за да вземе една от цигарите му. Светлината се пречупи в кичур от изрусената й коса и тя засия на фона на тъмното дърво. — Линди ме изхвърли от къщи — каза той без всякакви предисловия. Пола замръзна на място, както поднасяше цигарата към устата си. „О, да му се не види“, беше първата й мисъл. „Ето ти беля“. — Какви ги говориш? — Днес следобед заведох децата да поплуват, а когато се върнахме, тя беше опаковала багажа ми в два куфара. Каза, че иска да напусна. — Господи, Дон — ахна Пола. — Това е много безсърдечно! — И още как — съгласи се Дон. — Пред децата нямаше и как да възразя. Тя стоеше в антрето и им обясняваше, че татко трябвало да замине за няколко дни по работа. И изражението й говореше, че само чака да се опитам да отрека. Пола поклати глава, опита се да си представи как се е почувствал той и не успя. — И какво направи ти? — Ами взех си багажа и си тръгнах. Качих се на колата и започнах да карам насам-натам. Не можех да осъзная случилото се, нали разбираш? Опитах се да й се обадя по телефона, но тя не вдигаше слушалката. После паркирах и тръгнах да се разхождам из центъра. И накрая ти се обадих — той вдигна чашата и я допи на един дъх. — Ужасно съжалявам, Дон. — Аз също, Пола — той взе новата бутилка и започна да налива внимателно бира в чашата, наблюдавайки как течността постепенно се избистря и оформя яка. — Можеш ли да предположиш защо се стигна дотук? Той се покашля. — Каква е обичайната причина за развод при ченгетата? — Работата — отвърна мрачно Пола. — Работата — повтори Мерик. — Сама знаеш каква лудница беше през последните седмици. Работим до късно, след това отиваме някъде да пием по едно, защото човек има нужда от малко време, за да изключи, за да не влачи цялата тази мръсотия със себе си у дома. А когато се прибереш, те посреща нацупена физиономия. Или пък се започва: „никога не си у дома, не виждаш изобщо децата, нямаш представа какво е да се опитвам да се справя с всичко сама, все едно, че съм самотна майка“. Откакто ме повишиха, положението стана непоносимо. — Не се ли опита да поговориш с нея? Мерик изкриви измъчено уста. — Не ме бива да говоря за чувствата си, Пола. Аз съм обикновен човек. Опитах се да обясня защо това, което върша, има значение за мен, но тя винаги изкривява думите ми, за да излезе, че поставям работата си над нея и децата. Нещата вървяха към разрив от доста време насам, но този случай нанесе последния удар. Обвинява ме, че предпочитам да си губя времето, разговаряйки с проститутки, вместо с нея. Пола постави ръка върху неговата. — Ако съдя по това, което казваш, не бих те обвинявала, дори наистина да е така. Мислил ли си за брачни консултации? Мерик отметна глава назад и впери поглед в тавана. — Работата е там, Пола, че аз самият не съм сигурен дали искам да се върна при нея. Не съм вече същият мъж, който се ожени за Линди навремето. През тези години аз съм вървял в една посока, а тя — в друга. Вече нямаме никакви общи интереси. Знаеш ли, тя се върна в колежа за повишаване на квалификацията — иска да специализира педагогическа психология. Според мен единствената психология, на която се е научила, е как да ме надвиква. — Може би все пак си се заседявал в кръчмите малко повечко — Пола не беше съвсем наясно накъде отиват нещата, нито пък как точно смята да реагира тя самата. — Може и така да е. Но каквито и да са моите отношения с Линди, не искам да загубя децата си. Обичам момчетата, и ти го знаеш. — Знам, Дон. Но ако напуснеш Линди, това не означава, че напускаш и момчетата. Ти си оставаш техен баща, независимо от това, че не живееш с майка им. Нищо не ти пречи да продължаваш да ги водиш на футболни мачове, на плуване, дори да прекарват с теб ваканциите си. Мерик изсумтя. — Как ти се струва, лесноосъществими ли са подобни планове с работа като нашата? Колко често ни се случва да спазваме работното време? — Но ти вече си инспектор. Не работиш на смени, не ти се налага и да оставаш след работа толкова често, както преди. Можеш да оставиш свободно време за момчетата в живота си. Ако наистина го искаш, можеш. Той я погледна умолително. — Така ли мислиш? — Да — Пола хвърли поглед към бара, където група двайсетина годишни младежи бяха подхванали шумен спор на футболни теми. Тогава внезапно взе решение. Надяваше се да не стане така, че да съжалява за него. — Тази кръчма е ужасна дупка, Дон. Има ли къде да отидеш, когато си тръгнеш оттук? Той отвърна поглед. — Мислех да намеря някой хотел. — Не ставай глупав. Ако ще се развеждаш, ще ти трябва и последното пени. Можеш да се нанесеш в моята стая за гости — каза тя сухо. — Наистина ли ме каниш? — той изглеждаше искрено учуден. — Ако не възразяваш да споделяш стаята с най-голямата купчина негладено пране в света. По лицето на Мерик пробягна едва забележима усмивка. — Не ти ли беше известно, че съм виртуоз на ютията? — Чудесно. Само не използвай самобръсначката ми. Сам Еванс свали съвсем малко прозореца на колата си, така че цигареният дим заизлиза на тънки струйки. Хубавото на проследяванията в кварталите на червените фенери беше, че сам мъж, седящ дълго време в паркирана кола, не правеше впечатление никому. Освен, разбира се, на работещите момичета, но ако се опитаха да го заговорят, той отваряше картата си и те изчезваха мигновено. Подчертаваше, че не е тук заради тях, и те го оставяха на мира. Карол Джордан можеше и да приема алибито на Ейдън Харт за напълно задоволително, но когато Сам Еванс разпитваше психолога, го преследваше усещането, че този човек крие нещо. Питаше се какво ли е това нещо и дали не може да извлече някаква полза от това. Ако успееше да уличи Ейдън Харт в убийство, това определено би било от полза за Сам Еванс. Затова започна винаги, когато имаше възможност, да следи Ейдън Харт. Едно нещо му се изясни много бързо: Ейдън Харт и жена му живееха практически като разделени. Не можеше да прецени дали това се дължи на взаимно съгласие или се е стигнало дотам, защото Харт явно се прибираше у дома само за да спи. Той обикновено прекарваше вечерите си по барове и ресторанти, вечеряше и пиеше с мъже, които изглеждаха досущ като него — елегантни, самодоволни, преуспяващи. Но животът на Ейдън Харт имаше и друга страна, за която Еванс бе готов да се обзаложи, че е непозната на приятелите му по чашка. През вечерите, когато мъжкото приятелство и граденето на кариера не го ангажираха, той ползваше услугите на проститутки. Шокът, който преживя, когато Сам Еванс му обясни, че тази част от живота му е известна на полицията, явно не бе достатъчен, за да потисне апетита му. Единственото, което бе сторил, бе да пренесе търсенията си другаде. Вместо да обикаля Темпъл Фийлдс, Харт кръстосваше по-отдалечени места — Манингам Лейн в Брадфорд, Уоли Рейндж в Манчестър, а сега и Чапълтън в Лийдс. Доколкото Сам можеше да прецени, предпочиташе жени, които имаха къде да го заведат, вместо да се задоволи с орален секс в лъскавия си нов джип. В два от случаите се беше върнал на мястото, след като бе прекъснал посещението си, за да отскочи до един индийски ресторант да купи нещо за ядене. Пристрастието на Харт към платената любов не смущаваше Еванс от морална гледна точка. Самият той бе ползвал услугите на проститутки от време на време през годините. Но този факт го караше да си задава въпроси за това, което се въртеше в главата на психолога, а освен това осигуряваше на Сам Еванс тайни оръжия, които биха могли да му бъдат от полза. Всеизвестно бе, че извършителите на убийства по сексуални подбуди често избираха за свой обект проститутки, всеки знаеше, че постоянната близост с хора с екстремно поведение убива чувствителността. Харт започваше да се очертава като идеален заподозрян, макар че Карол Джордан го бе изключила от схемата. Еванс бе твърдо решен назначаването му в следствения екип за особено тежки престъпления да бъде само следващото стъпало в изкачването му към върховете. И ако целта му налагаше да представи Карол Джордан като неспособна да изпълнява задълженията си, той щеше да го направи. В крайна сметка, именно той разполагаше със сведенията. А знанието означаваше власт. На вратата се почука — припряно и по-скоро формално, както чукаха хората от болничния персонал. — Влез — подвикна Тони. Един от санитарите надникна вътре. — Искали сте да се видите с един от пациентите тук, нали? Не в някоя от стаите за разговор? Санитарят повдигна вежди със скептично изражение, което говореше, че отхвърля всякаква отговорност за възможните последици. — В такъв случай отивам да го доведа. Докато чакаше, Тони обмисляше стратегията, която възнамеряваше да приложи. Нестандартното мислене беше негов специалитет, но рядко прилагаше някои от по-ексцентричните си идеи върху податливи и раними хора. Аргументите срещу подобен подход бяха толкова убедителни, че дори не му бе необходимо да ги преговаря: не беше професионално, представляваше потенциална заплаха за пациента и беше в разрез с терапевтичните принципи да искаш от пациента нещо, което не се намира в пряка връзка с терапевтичния режим. От друга страна, той бе изградил своя лична аргументация в защита на подхода си. Възможността да спасиш човешки живот трябваше да се поставя над всякакви други съображения. Пациентът не се излагаше на опасност във физическия смисъл на думата, защото се намираше под медицински контрол. Освен това най-доброто, което можеше да направи конкретно за този пациент, бе да повиши самочувствието му, а поставянето на изпълнима задача бе подходящо средство за постигане на тази цел. Разбира се, спорно беше дали задачата в случая наистина е изпълнима, затова и Тони щеше да се постарае да подчертае, че според него шансовете за успех са минимални, че става дума за последно хвърляне на зара. Което си беше самата истина. Нямаше време за повече размисли. Санитарят отвори отново вратата и отстъпи, за да даде възможност на Том Стори да влезе. Той прекрачи прага и след няколко несигурни стъпки напред спря. Тони отбеляза, че се е привел още повече. Стори се озърна, спокойното му изражение се смени с израз на леко учудване. Погледът му се плъзна по рафтовете, натъпкани догоре с кутии, папки и разкъсани пликове, после спря върху Тони, който се бе завъртял на стола си така, че седеше с гръб към осеяното с хартия бюро, с лице към останалата част на стаята. — Заповядай, Том — каза Тони и се изправи. — Седни. После посочи към два ниски стола, разположени в единия ъгъл. Стори се намръщи. — Обикновено не разговаряме тук — каза той колебливо. — Да, така е — съгласи се Тони. — Да не би това да означава, че имате лоши новини за мен? За миг Тони се запита дали наличието на подлежащ на операция мозъчен тумор може да се определи като добра или лоша новина за човек в положението на Том Стори. — Да, имам новини за теб, това е вярно. Но те повиках тук, защото освен това се нуждая и от твоята помощ. Хайде, седни — той хвана по-възрастния мъж за лакътя и го отведе до единия стол, после седна срещу него на другия. — Как си, Том? — попита той. Стори отклони поглед и се вторачи в мястото, където би трябвало да се намира липсващата му ръка. Превръзката вече не беше толкова дебела, така че изглеждаше, че ръката му под лакътя е облечена в чорап. — Вие бяхте прав. Казват, че имам тумор в мозъка — той завъртя глава, сякаш вратът му се бе схванал и искаше да го раздвижи. — Странно, до неотдавна това би било за мен възможно най-лошата вест. — Такава вест не би могла да бъде добра. Но как би се почувствал, ако ти кажа, че туморът може да се оперира? Плешивината на Стори лъсна от пот. Той загледа тъжно Тони. — Сигурно е ужасно да казвам такова нещо, но аз искам да ме оперират. Искам да живея. Знам, че през по-голямата част от времето ще живея с чувството, че нямам за какво да живея, но ако ме питате дали бих рискувал да продължа живота си, аз казвам да. Тони не можа да потисне обзелото го съжаление за съсипания живот на Том Стори. Толкова ненужно и толкова непоправимо нещастие. Случаят се утежняваше допълнително, защото Стори очевидно беше интелигентен човек, който имаше ужасяващо ясна представа за състоянието си. — Ти се чувстваш виновен за това, нали, Том? Освен всичко останало, за което трябва да носиш вина, се чувстваш виновен и задето искаш да продължиш да живееш. Сълзи проблеснаха в очите на Стори и той кимна. — Аз съм страхливец — заекна той. — Аз… аз не мога да събера сили да се изправя лице в лице с това, на което осъдих тях. — Ти не си страхливец, Том. Именно смъртта е изход за страхливци. За да свикнеш отново да живееш със себе си ще ти е необходим кураж. Не можеш да върнеш това, което си отнел, но можеш да изживееш остатъка от живота си с добри намерения. — Значи туморът може да се оперира? Ще могат да го извадят, така ли? Тони кимна. — Уверяват ме, че е възможно. Както вече ти казах, това няма да излекува съзнанието ти, но ще можем да облекчим състоянието ти. Забелязваш ли някаква промяна, откакто вземаш лекарствата, които ти бяха предписани? Стори кимна. — Чувствам се много по-спокоен. Владея се много повече. Тони си каза, че това е добре от гледна точка на плана му. — Подобрението би трябвало да продължи — каза той. — Операцията би трябвало да ти даде бъдеще. А аз мисля, че ти можеш да се възползваш от това бъдеще, Том. Наистина мисля, че можеш. Стори потри очи с остатъка от осакатената си ръка. — Но никога няма да ми позволят да изляза оттук, нали? — И това не е изключено, Том. Много неща зависят от теб, но много други зависят от нас. — Предполагам, че вие искате да пишете за мен? Да си създадете име благодарение на начина, по който провеждате лечението ми? Това ли е начинът, по който искате да ви помогна? — в тона му се прокрадваше едва доловима неприязън. Искрено изненадан, Тони се прокле за увереността, че е спечелил пълното доверие на Том Стори — очевидно не беше така. — Съжалявам, че можеш да предположиш такова нещо, Том — че съм те повикал, за да експлоатирам страданието ти — каза той, опитвайки се да възстанови позиции, които допреди миг не знаеше, че е загубил. — Но нали хора като вас се издигат по този начин в професията? Изучават такива като мен сякаш под микроскоп, а после ни превръщате в научни статии и книги. Тони поклати глава. — Аз не постъпвам така, Том. Да, понякога описвам случаи, по които работя, но не го правя, за да задоволя личните си амбиции — той разпери ръце, обхващайки с жест помещението. — Това прилича ли ти на кабинета на един амбициозен човек? Стори отново се озърна, като този път не се опита да скрие преценяващия си поглед. По стените не висяха дипломи в рамки, на преден план по рафтовете нямаше книги, написани от Тони и поставени така, че да се вижда ясно името на автора, нищо, по което можеше да се съди, че Тони иска да впечатлява посетителите с положението или постиженията си. — Като че ли не — отвърна Стори. — Но защо го правите тогава, ако не е заради желанието да се самоизтъкнете? — Правя го, защото това, което съм научил от човек като теб, може да помогне на колегите ми да лекуват по-правилно хора, които са се обърнали към тях за помощ. Това със сигурност е единствената причина, поради която аз самият чета това, което споделят други лекари. Ако някога реша да пиша за теб — а изобщо не бих могъл да мисля за това сега, защото все още не е ясно какъв ще бъде изходът от лечението — то ще пиша, за да може заболяването ти да бъде по-добре познато, така че следващият, който стане негова жертва, да получи по-навременна помощ от теб — Тони говореше развълнувано и искрено, и Стори видимо се отпусна, осъзнавайки правотата на думите му. — Като казвате, че се нуждаете от помощта ми, какво точно имате предвид? — Наблюдавах как общуваш с останалите хора, които живеят тук. Справяш се много добре. Като че ли имаш таланта да разговаряш с хора, които невинаги реагират добре на опитите за контакт от страна на персонала. Стори сви рамене. — Винаги ме е бивало да общувам с хората преди… — Преди да се разболееш ли? — Преди да се побъркам, искате да кажете. Защо просто не го кажете? Никой тук не произнася тази дума. Никой не ни нарича луди, смахнати, нито дори пациенти. Всички увъртате, като че ли ние не знаем защо сме тук. Тони се усмихна, опитвайки се да уталожи раздразнителността на Стори. — Наистина ли бихте предпочели да ви наричаме така? — Така би било по-честно. Вие очаквате да бъдем честни с вас по време на лечението, а непрекъснато замаскирате целия ни свят с евфемизми. Тони преценяваше момента. Ако смяташе да промени правилата, трябваше да започне точно сега. — Добре тогава, ще се опитам да говоря по-открито. Бива те да разговаряш с пациентите. Те ти се доверяват и те харесват. Приемат те като един от тях, затова и не се чувстват застрашени от теб. — Аз съм един от тях — отвърна Стори. — Но през по-голямата част от времето си оставаш същия човек, какъвто си бил, преди организмът да ти изневери. И аз разчитам, че именно благодарение на това можеш да ми помогнеш — Тони си пое дълбоко дъх и се приведе напред. — Аз не работя само тук. Когато не съм в болницата, помагам на полицията. Анализирам поведението на извършителите на различни престъпления и се опитвам да давам насоки, благодарение на които полицаите да заловят престъпниците, преди да са извършили ново злодеяние. — Искате да кажете, че сте профайлър? Като в сериала „Кракър“? Тони направи гримаса. — Не приличам много на доктор Фицджералд, а още по-малко на Джоди Фостър. Няма нищо особено вълнуващо в това, което върша. Но по принцип е така, аз съм профайлър. Тъкмо сега сътруднича на брадфийлдската полиция във връзка с едно следствие. Те трябва да успеят да заловят един убиец, преди да посегне отново на човешки живот. Стори го загледа объркано. — Но какво общо има това с мен? — Един от пациентите тук е бил осъден преди четири години за убийствата на четири жени. Не е съществувало никакво съмнение във вината му. Резултатите от лабораторните анализи са били недвусмислени, а и той признал, че е извършил убийствата. Но наскоро друга жена загина точно по същия начин, по който той е убивал жертвите си. Който и да е извършителят, той знае всичко за предишните престъпления, включително подробности, които никога не са ставали обществено достояние. — И вие считате, че човекът, който лежи тук, е невинен? Искате да ви помогна да го докажете? Гласът на Стори издаваше вълнението му, лицето му се оживи. — Не знам дали той е невинен, Том. Но знам, че в главата му е заключена информация, която може да ни помогне да предотвратим смъртта на други жени. А той не желае да разговаря с мен. Не иска да говори с когото и да било. Всъщност, откакто е доведен тук, почти не е проговарял. Това, което искам от теб, е да го убедиш да разговаря с мен. Стори отново започна да се колебае. — Аз ли? Смятате ли, че той ще се съгласи да проговори пред мен? — И в това не съм убеден. Но се опитах да приложа всички други похвати, които са ми известни, за да го накарам да ми се довери, и не успях. Затова съм готов да опитам и това, колкото и невероятно да изглежда. — Невероятно е меко казано — Стори се поусмихна развеселено. — Като че ли лудите са взели властта в лудницата. Тони сви рамене. — Само отчасти. Е, какво ще кажеш? Склонен ли си да опиташ? Карол подложи китките си под кранчето и остави студената вода да се стича по тях, опитвайки се да охлади нервите си в буквалния смисъл на думата след обсъждането на случая при Брандън. Винаги бе считала Брандън за разумен шеф, човек, който не бе забравил какво е полевата работа. Но днес тя се чувстваше деморализирана, лишена от вдъхновение, и знаеше, че той бе останал недоволен от представянето й. Не би могла да го упреква в нищо — тя самата беше разочарована от себе си. Поне бе съумяла да убеди Брандън да не й измъква бюджетното килимче изпод краката и да не свива обхвата на разследването по убийството на Санди Фостър само до ограничения брой нейни лични подчинени. Все още имаше право да се обръща за съдействие към други колеги, когато преценеше, че те биха могли да й услужат с нещо. Но си оставаше вбесяващо да наблюдаваш неговото раздразнение като огледално отражение на своето собствено и да не си в състояние да препоръчаш някакви мерки, които да променят положението. Съзнаваше, че една от причините за успеха в работата й на криминалист беше способността й за нестандартно мислене, талантът й да поглежда случая от ъгъл, за който никой, освен нея не можеше да се досети. Но при тези два случая тя сякаш бе затънала в тинята на традиционното мислене и не можеше да надникне извън бреговете на блатото. Причината отчасти се криеше в това, че една от способностите й се бе превърнала в проклятие. Карол можеше да запаметява разговорна реч до съвършенство. Това я превръщаше във виртуоз на разпитите, тъй като успяваше да оплете разпитваните в заплетените конци на собствените им мисли. Но напоследък лентата, която се превърташе по повод и без повод в главата й нямаше нищо общо със случаите, върху които работеше. Тя толкова се стараеше да заглуши фрагментите от разговори, които упорито изплуваха от подсъзнанието й, че задушаваше и всякакви опити на същото това подсъзнание да й подскаже нещо, което би я извадило от задънената улица. Карол притисна чело към хладното огледало и притвори очи. Какво ли не би дала за чаша вино точно сега! Вратата към дамската тоалетна се отвори с трясък и вътре нахлу Пола. Карол трепна и се изправи, забелязала стреснатото изражение на нейната подчинена в огледалото. — Здравей, Пола — каза тя уморено. На сутрешния брифинг Пола се бе държала дори по-отчуждено от обикновено. Карол се бе опитала да не приема лично поведението й, опита се да се убеди, че Пола се бе държала рязко с всички. Но не успя. — Здравейте — каза Пола, спирайки на прага на кабинката. — Как мина разговорът? Карол се мобилизира, придавайки си изражение на спокоен авторитет, какъвто безспорно й бе необходим в разговора с подчинена, за която се опасяваше, че и без това е на път да я отпише. — Както можеше да се очаква. Видимото отсъствие на напредък в две толкова високобюджетни следствия не радва никого. Но поне все още не са решили да ни съкращават бюджета — Карол понечи да подмине Пола и да тръгне към външната врата. Но Пола явно нямаше намерение да я остави на мира. — Преглеждах отново досието по случая Тим Голдинг — поде тя. В стойката й се долавяше желание да отбранява позициите си. — Нещо ново ли забеляза? — Карол се постара да запази колкото бе възможно по-неутрален тон. — Става дума за онази снимка, шефе. Не разбирам много от скали и такива неща, но фонът ми се струва много характерен. Чудех се дали ще си струва да се заличи образът на момчето и да помолим списанията, които се занимават с туризъм и алпинизъм, да я публикуват, за да видим дали някой няма да познае мястото, където е направена? Карол кимна. Навремето това щеше вече да й е хрумнало. А сега мисловните й процеси бяха замъглени от прекалено многото лоши спомени. „И от прекалено много вино“, обади се едва чуто едно гласче в главата й. — Чудесна идея, Пола. Помоли Стейси да измисли нещо за обработката и ще се обърнем към пресслужбата да разпространи незабавно снимката. Карол вече вървеше към вратата, когато нещо в думите на Пола отключи у нея някакъв далечен спомен. Тя се извърна в момента, в който Пола влизаше в кабинката, и попита: — Пола, знаеш ли нещо за съдебна геология? Пола я погледна озадачено. — Съдебна геология ли? Никога не съм чувала, шефе. — Спомням си, че преди няколко месеца чух нещо по радиото. Не се заслушах истински, но съм сигурна, че говореха за геологични анализи в помощ на полицейски разследвания. Питам се дали някой, който се занимава с такива неща, не би могъл да ни помогне да стесним кръга на търсенето? Карол по-скоро мислеше на глас, отколкото да говори на Пола, но внезапно се стресна, когато забеляза как лицето на следователката светна възторжено. Като че ли Пола бе чакала от седмици този момент. Карол трябваше да се зарадва, че е успяла да пропъди съмненията, които Пола излъчваше до този момент. Вместо това се натъжи, че е била толкова далеч от някогашното си аз. — Блестяща идея, шефе — каза Пола и я поздрави, вдигайки палец. — Може и така да е — отвърна Карол. — Но кой знае, тези хора може би изпълняват номерата на Шерлок Холмс и са в състояние да преценят от калта по панталоните ти точно в кое поле си се изпоцапала. Все пак си струва да опитаме. Тя тръгна обратно към работните помещения на екипа, обяснявайки на обвинителния вътрешен глас, че бялото вино не е успяло все пак да унищожи всичките й мозъчни клетки. — Сам — подвикна тя, докато прекосяваше общата стая. — Отвори сайта на Би Би Си и виж какво ще откриеш под ключови думи „геологичен анализ“ и „местопрестъпление“. Сам вдигна поглед от бюрото си, стъписан от необичайната жизненост в тона на Карол. — Моля? — Сайтът на Би Би Си, „геологичен анализ“ и „местопрестъпление“. Разпечатай всичко, което намериш, а после ми намери някой специалист по въпроса, с когото да поговоря — продължи Карол през рамо. — Вероятно в университета, в катедрата по геология ще намериш човек, който да те упъти къде да търсиш. Тя затвори вратата зад себе си, и се изолира допълнително от общата стая зад поставените наскоро щори. Отпусна се на стола си и скри лице в ръцете си, усещайки страните си плъзгави от пот. Божичко, доста време се наложи да чака това малко, но благословено вдъхновение. То надали бе достатъчно, за да бъде решаващо. Но беше все пак нещо. А разполагаше и с минимален срок, в рамките на който да проследи идеята. _Той оглежда вещите, превърнали се в негови професионални оръдия, наредени пред него. Белезниците — за китки и за глезени. Кожената топка за запушване на устата. Изкуственият силиконов пенис. Бръснарските ножчета. Гумените ръкавици. Камерите. Лаптопът. Мобилният телефон. Остава само да забие бръснарските ножчета в пениса и да го увие в ролката домакинска хартия, за да не си изпореже пръстите._ _Пуска минидиск плейъра и Гласът започва да го залива като вълна, повтаряйки му още веднъж това, което трябва да направи. Той не се нуждае от това припомняне — вече знае всичко наизуст. Но му е приятно да слуша Гласа. Никой никога не го е карал да се чувства така добре и това, което той дава в замяна, му се струва малка цена за нещо толкова хубаво._ _Гласът му казва и кого да избере, облекчава работата му. Нищо не се оставя на случайността. Днес той ще я намери на ъгъла на Белуедър Стрийт, близо до долнопробния хотел, където жени като нея наемат стаи почасово. Почти сигурен е, че ще я намери облегната на големия железен контейнер за боклук. Почти сигурен е също, че ще й стане смешно, когато разбере какво иска той от нея. Жените не очакват от него нищо друго, освен винаги да им предлага добра стока. Той просто е винаги около тях — част от пейзажа. Не е човек, на когото си струва да се обръща внимание._ _Но днес тя ще му обърне внимание. За последен път в живота си ще обърне внимание на някого. Но после той ще си получи възнаграждението, а това не е за пренебрегване._ Уличните лампи приличаха на светещи захаросани сладки, увиснали в леката вечерна мъгла. През няколкото години, когато Тони не бе живял тук, оживлението след края на работното време в Брадфийлд беше нараснало неумолимо, както нараства обиколката на талията в средна възраст. Но тази вечер той не обръщаше внимание на това, което се случваше около него, докато прекосяваше града на път от „Брадфийлд Мур“ към новия си дом почти на автопилот. От касетофона се лееше някаква музика, но той нямаше представа какво слуша — беше нещо успокоително, минималистично, с много повторения. Един от студентите му в „Сейнт Андрюс“ му беше дал касетката. Не си спомняше повода — като че ли бяха говорили нещо за функциите на мозъчните вълни. Харесваше тази музика, защото му помагаше да изолира паразитните шумове — моторите на другите коли, уличната суматоха, приглушения пулс на градския живот. Обмисляше задачата, която бе възложил на Том Стори. Дали не искаше прекалено много от човек със сериозно разстроено душевно равновесие? Дали Стори нямаше да се притесни дотолкова от възложените на него очаквания, че да получи нова криза? Тони мислеше, че няма да се стигне до това, но не можеше да бъде сигурен. Този път бе надхвърлил сериозно границите на допустимото и знаеше колко зле ще се почувства, ако решението му се отразеше зле на Стори. После му дойде на ум, че възможността да се почувства зле е най-малката от заплашващите го неприятности. Ейдън Харт щеше да побеснее, ако разбереше какво е направил. Решението му беше в разрез с всички терапевтични наръчници, но според Тони учебниците бяха писани от хора, които имаха поне също толкова проблеми, колкото тези, които претендираха да лекуват. Знаеше го, защото самият той бе един от тях. Самият той имаше затруднения в установяването на лични отношения, импотентността го бе измъчвала през по-голямата част от живота му като зрял мъж, неспособен бе да придаде на чувствата си към Карол някаква що–годе функционираща форма; това бяха все показатели, по които измерваше сродството си с разрушените личности на пациентите, за които се грижеше в клиниката. Той поне знаеше, че може да върши работата си с някакво подобие на компетентност — способността му да съпреживява аномалиите в психиката им му позволяваше да съставя ефективни терапевтични програми. Макар това понякога да го караше да се чувства смущаващо близък с тях, резултатите си струваха труда. Това, с което не можеше да се примири обаче, бе измъчващото го чувство за вина по отношение на Карол. Тъкмо сега му се струваше, че най-добрият начин да й помогне, е да й помага да върши добре работата си. А ключът към постигането на тази цел беше Дерек Тайлър. Което пък до известна степен му позволяваше да оправдае пред себе си процеса, на който бе дал начален тласък. — О, Дерек, Дерек, Дерек — измърмори той на глас. — Копнееш за тишина, защото тя ти дава възможност да чуваш гласа — Тони продължаваше този разговор със себе си, започнал още когато излезе от болницата. — А какво прави гласът? — той помълча, помисли, опита се да долови чувствата на пациента, преди да си отговори сам. — Гласът ти вдъхва увереност. Казва ти, че това, което си сторил, е нещо добро. Ако не можеш да чуваш гласа, може да ти се наложи да обмисляш варианта стореното от теб да е лошо. Затова имаш нужда да го чуваш. Затова и не говориш, за да си сигурен, че никой няма да те заговаря. Но тогава — кой е Гласът? Той зави от главната в една странична улица. Едва когато забеляза, че няма къде да паркира, установи, че не се е озовал там, където трябваше. Намираше се на улицата, на която живееше предишния път, когато работеше в Брадфийлд. Автопилотът в главата му бе го насочил погрешно. Джеки Майал влезе във фоайето на хотела. То не приличаше много на истинска хотелска рецепция — беше по-скоро стая с ниша в единия край, отделена с висок тезгях. Килимът беше такъв, че посетителите биха могли да се опасяват да не би краката им да залепнат за него. Тя се приведе над тезгяха и свали един ключ от таблото на стената. — Аз съм, Джеки — подвикна тя към стаята вляво от покрития с мръсна мушама тезгях, откъдето се носеше приглушения глас на говорител от канала „Скай Спорт“. — Вземам двайсет и четвърти номер. — Добре. Сега е шест и десет — отвърна отвътре някакъв глас. — Записвам си, да нямаме неприятности. — Кога ли сме нямали — измърмори тя и тръгна нагоре по тесните стълби, покрити с изтрита пътека. Отключи вратата на добре познатата й стая на втория етаж и влезе, опитвайки се да не обръща внимание на обстановката. Трудно бе да си представи човек по-непредразполагащо към секс място. Можеше да служи за речникова илюстрация на понятията „мръсно“, „занемарено“ и „запуснато“. Леглото с провиснали пружини бе покрито с излиняла синя покривка. Евтината политура на тоалетната масичка бе изподраскана и обелена на места. До мръсния умивалник имаше стол с права облегалка. Джеки се огледа в мътното огледало. Време беше да си боядиса косата отново. Това, че прорасналите черни корени се виждаха, поначало не я вълнуваше особено, но тя съзнаваше, че предлаганата стока трябва да се рекламира и от опаковката. Късата й пола, блузата с гол гръб и високите ботуши бяха по-доброкачествени от тези, които носеха повечето момичета на улицата. Според нея именно това й даваше възможност да иска по-високо заплащане и да води клиентите си тук, вместо да ги обслужва във входове и на задните седалки на колите им. Обърна се нетърпеливо и хвърли чантата си на леглото. Седна и се зачуди дали да си свали ботушите или клиентът ще предпочете сам да направи това. В края на краищата, човекът си плащаше и заслужаваше най-доброто, което бе способна да направи за него. Плахото почукване на вратата я накара да стане. Дръпна вратата рязко, защото тя винаги заяждаше. Огледа го от горе до долу, видимо развеселена. — Е, хайде, таксиметровият апарат е включен — каза тя, обърна му гръб и се упъти към леглото. — Не мога да се занимавам с мъже, на които за тази работа им трябва по цяла нощ. Веднага щом влезе у дома, Тони отиде до телефона и набра номера на Карол. — Кой е Гласът, Дерек? — попита той разсеяно на глас, докато слушаше сигнала, оповестяващ, че линията е свободна. — Карол Джордан — каза рязко Карол от другата страна. — Кой е Гласът, Карол — продължи той без всякакви встъпления. — Тук нещо не е наред. Няма съответствие с това, което ни е известно за гласовете от този род. — Да, Тони, и аз се радвам да те чуя — каза тя иронично. Гласът й звучеше уморено. — Разбираш ли, гласовете имат нещо общо с регресиите под хипноза, при които уж разбираш какъв си бил в миналия си живот. — Моля? — Ами когато хората се подлагат на такива хипнотични регресии, никога не се оказва, че са били коняри или ратаи. Все излиза някоя Клеопатра, или пък Хенри Осми — или Ема Хамилтън*. Същото е и с хората, които твърдят, че чуват гласове. Никой не е казал, че чува гласа на млекаря или на жената, която седи сутрин зад него в автобуса. Чуват Дева Мария, Джон Ленън или поне Джак Изкормвача. [* Ема, лейди Хамилтън (1765–1815) — родена в семейството на ковач в Чешър, тя се издига стремително в обществото, благодарение на изключителната си красота. Омъжва се за сър Уилям Хамилтън, посланик на Великобритания в кралство Неапол, позира на някои от най-прочутите художници на времето, но остава в историята като любовница на адмирал Нелсън. — Бел.прев.] — Е, доста трудно е да си представиш как човекът, който ти носи сутрин млякото, ти дава подробни описания как да извършиш сексуално престъпление — отбеляза сухо Карол. Тони замълча, после се ухили и продължи: — Да не искаш да кажеш, че е по-вероятно да чуеш подобно нещо от Дева Мария? Карол неволно се изкиска, а Тони за миг изпита истинска гордост. Беше успял да стори нещо много човешко — да я накара да се засмее. Почти бе забравил колко обичаше звука на нейния смях — толкова отдавна не бе го чувал. — Така или иначе — продължи той, прикривайки временното си отстъпление от професионалната тема, — това, което казвам, е, че всички гласове, които тези хора чуват, са на прочути личности. Те „живеят“ в главата на човека, който ги чува, и подлежат на динамично развитие — тоест това, което говорят, се променя в зависимост от обстоятелствата. Не е необходимо да се стремиш да си осигуриш тишина. Тишината не ти е необходима, защото шумът не пречи на тези гласове. Гласът проговаря винаги, когато иска да бъде чут, когато моментът е подходящ. Тоест когато моментът е подходящ за човека, който чува гласа, иначе обикновено е доста неподходящ за нас, останалите — додаде той. — А ти твърдиш, че Гласът, който чува Дерек Тайлър, не отговаря на тези характеристики? — Именно това ти обяснявам. Той като че ли живее в непрестанен страх да не изгуби връзка с него. Страх го е да не би звуковият фон да го погълне. Никога не съм попадал на такъв случай — нито в живота, нито в специализираната литература. Имам чувството, че… — той поклати глава. — Не, трябва да продължа с проучванията. Някъде в литературата трябва да се цитира нещо подобно. Освен ако… не сме попаднали на първи случай в медицината — гласът му заглъхна. — Тони? — Ще ти се обадя пак. Трябва ми още време да помисля за това. Благодаря, че ме изслуша. Ако Карол бе отговорила нещо, той не го чу, защото вече беше затворил. Никога не бе попадал на нищо подобно на Гласа, чуван от Дерек Тайлър. Този феномен нарушаваше всички правила — но тогава може би и за него бе време да направи същото. Вместо да си служи с вероятности, трябваше може би да насочи вниманието си към невероятното. И той тръгна към кабинета си, мърморейки под нос: — Шест невъзможни неща преди закуска… * [* „Понякога успявах да повярвам не по-малко от шест невъзможни неща само преди закуска…“ — „Алиса в огледалния свят“, прев. Стефан Гечев, изд. Народна младеж, С., 1965 — Бел.прев.] Сержантът от криминалната полиция Кевин Матюс стоеше зад пулта на рецепцията в хотел „Уулпак“ с бележник й ръка. Отзад не беше много просторно, поради което той се намираше в неприятна близост със съмнителния индивид, който се беше представил като Джими де Суза, управител. Но въпреки наслоената смрад на пот, цигари и престояла пица, която се излъчваше от Де Суза, Кевин предпочиташе да стои тук пред възможността да се озове пред онова, което се намираше в стая номер 24. Само един поглед му беше достатъчен, за да се убеди, че да ти възложат разпита на човека, намерил тялото, определено си беше късмет. Далеч по-добре беше да си стои тук, долу, където не можеше да види нещо по-неприятно от мазния, подпухнал портиер и потока полицаи и служители от лабораторията по съдебна медицина, които влизаха и излизаха. Де Суза беше нисък и набит, с шкембе, което опъваше мръсната му бяла тениска и заплашваше да спука колана на лъскавото долнище от анцуг. Черната му коса беше зализана назад с помощта на някакъв гел, а лекото оплешивяване я оформяше като триъгълник над челото му. Присвитата му мъничка уста над тлъстата брадичка създаваше впечатлението, че е постоянно нацупен. — Вижте, нали вече ви казах — поде той — едва доловим чуждестранен акцент подчертаваше северняшкото му произношение. — Излизам от стаята само ако някой позвъни. Тук хората предпочитат никой да не ги вижда. Нали затова ни плащат. — Почасово — отбеляза Кевин с остър тон. — Е, и? В почасовото отдаване на хотелски стаи няма нищо незаконно, нали? Хората имат своите нужди — Де Суза понечи да бръкне с пръст в носа си, но се отказа, когато забеляза, че Кевин изкриви отвратено уста. — Кога точно беше наета стая номер двайсет и четири? Де Суза посочи дебел дневник, който лежеше отворен на плота зад тезгяха. — Ето — в шест и десет. Кевин погледна дневника. Там беше записан часът, а до него бе надраскано с необработен почерк някакво име. — Кой нае стаята? Предполагам — поправете ме, ако греша — че не е била Маргарет Тачър. — Една от уличниците — казват й Джеки. Кльощава, с изрусена до бяло коса. Идваше почти всяка вечер, по няколко пъти. — Не знаете ли фамилното й име? Де Суза се ухили. — Занасяте ли се? На кого му пука? — С кого беше тя? — Не знам. Бях отзад, в стаичката, и гледах мача. Тя ми подвикна, че взема ключа, и аз просто записах часа. Щеше да си плати на излизане. Проявявам известно предпочитание към редовните клиенти. — Значи не сте видели с кого е влязла? — попита отново Кевин. — Не знам дори дали са влезли заедно. Често се случва клиентите да изчакат няколко минути, за да не ги види никой. Момичетата им казват в коя стая ще ги чакат. — Много хитро — отбеляза Кевин с горчивина. — А какво ви накара да влезете в стаята? — Ами часът й беше изтекъл, нали така? Тя дори обикновено излизаше само след половин час — нещо такова. Както ви казах, плащаше си, а аз се качвах да сменя чаршафите. Но когато мачът свърши — малко преди осем, ключът си висеше на кукичката. Ядосах се, защото реших, че се е измъкнала, без да плати. Затова се качих — да проверя дали не ми е оставила парите в стаята. Отидох до двайсет и четвърти номер и си отключих… — за първи път от началото на разговора Де Суза доби притеснен вид. — Господи, надали ще мога скоро да убедя някого да наеме отново тази стая. Кевин изгледа Де Суза така, сякаш всеки момент щеше да го удари. — Къса ми се сърцето за вас — той се пресегна и смъкна с химикалката си ключа на номер двайсет и четири от кукичката. Пъхна го в хартиено пликче от тези, в които се събират веществени доказателства и прибра пликчето в джоба си. — Ключът ще трябва да остане за известно време при нас — каза той. — Но както сам казахте, надали скоро ще ви потрябва. Думите му събудиха егоистичните опасения на Де Суза. — А колко дълго ще трябва да бъде затворен хотелът? Кевин се усмихна сладко. — Колкото трябва. Това сега се нарича „местопрестъпление“, приятелче. Докато говореше, входната врата се отвори отново и вътре влезе забързано Карол Джордан. — Накъде, Кевин? — попита тя. — Втория етаж, шефе. Стая номер двайсет и четири. Дон е горе с Джен и Пола. И хората от съдебна медицина. — Отивам. Том Стори не лъжеше, когато каза, че умее да установява контакт с хората. Работата му в службата по настаняване в общински жилища предполагаше рискове — случваше се инспекторите да бъдат обект на оскърбления, а понякога и на физическо насилие. Докато нестабилното му поведение не стана причина да излезе в отпуск по болест, той бе известен като човекът, на когото шефовете разчитаха, ако трябваше да се избегне възможността някой по-труден наемател да предизвика скандал. Именно затова задачата, която Тони Хил му възложи, за него не беше бреме, а по-скоро истинско предизвикателство, с което той смяташе, че може да се справи. Затворен в „Брадфийлд Мур“, обременен и с вината за стореното, и със страха от незнайния натрапник, който разяждаше мозъка му, той бе опитал да се разсейва, наблюдавайки другарите си по съдба. По-лесно му беше да контролира съзнанието си, когато успяваше да го насочи към нещо извън собствената си личност. Разбира се, тези, на които бе позволена известна свобода, бяха считани за безопасни дотолкова, доколкото не съществуваше риск да пощръклеят и да хукнат наоколо, въоръжени с наточена вилица; после идваха тези, които страдаха от компулсии и бяха опасни най-вече за самите себе си; шизофрениците се отдаваха на кротки размисли; а онези, които имаха маниакална депресия, бяха поддържани в прилично състояние с необходимите дози литий. В известен смисъл тези групи бяха по-интересни за него от склонните към насилие. За Том бе по-лесно да разбере как се е случило така, че те са се озовали извън границите на нормалното. Не обичаше да мисли за случаите на хората с личностни разстройства; професията му бе наложила достатъчно срещи със социопати, за да му стигнат за цял живот. Когато Тони описа Дерек Тайлър, Стори веднага разбра кого има предвид — бе му направило впечатление мълчанието му и пълната му неподвижност, най-вече защото и двете почти не се срещаха в болницата. Дори надрусаните с успокоителни не можеха да седят мирно. А Тайлър сякаш живееше в някакъв свой оазис на мълчанието. От друга страна, той съвсем не излъчваше покой — напротив, бе толкова видимо напрегнат, че останалите пациенти го избягваха. Освен това нежеланието му да общува беше абсолютно. Това също го отличаваше от останалите. Не проявяваше никакъв интерес към общи занимания, пасивната му съпротива към всякакви варианти на групова терапия беше впечатляваща, толкова повече, защото според Стори интелектуалното му ниво беше доста ниско. Всичко това го правеше лесен за разпознаване, но извънредно труден за общуване. Възложената му от Тони Хил работа съвсем не беше шега. Почти през целия ден след това Стори се възползваше от всяка възможност да наблюдава Тайлър, да обмисля възможни начини да пробие черупката му. Но нищо не му хрумваше. В ранната вечер, когато почти всички, които бяха в съзнание и им се позволяваше да напускат стаите, гледаха телевизионните сериали, той забеляза, че Тайлър седи сам на една маса в ъгъла на дневната. Обзет от внезапно вдъхновение, Стори взе една от кутиите с пъзели, наредени по етажерките и отиде до масата, край която седеше Тайлър. Седна, без да поиска разрешение, и дълго се бори да отвори кутията с една ръка, докато накрая успя. Изсипа плочките, питайки се колко ли от предполагаемите 550 броя са налице и в добро състояние. Не последва никаква реакция. Тайлър сякаш се отдръпна още по-навътре в себе си. Но Стори забеляза, че погледът му неволно се насочва към купчината объркани картонени плочки. Стори започна да подбира несръчно частите, опитвайки се да събере късчетата от небето и краищата на картината. — Това са най-лесната и най-трудната част — поясни той на глас. — Направиш ли небето, всичко останало изглежда по-лесно. Тайлър не отговори. Мълчанието продължи, докато Стори успя да събере външните краища на картината — беше алпийски пейзаж, на който се виждаше зъбчата железница, изкачваща се по планината, от зелените ливади към заснежения връх. Направи съзнателно няколко грешки, но Тайлър не реагира. Затова се поправи и продължи. — Тази вечер съм в много добро настроение — поде той, като се стараеше да не гледа в друга посока освен към пъзела. — Налага се да ми направят операция, но смятам, че след това ще ме пуснат да си вървя. — Вдигна очи към Тайлър. — Знаете какво съм направил, нали? Залагаше на това, че въпреки усилията на персонала да попречи на пациентите да клюкарстват, новините се промъкваха навсякъде в „Брадфийлд Мур“ като плъховете нощем. — Убих децата си — очите му неволно се насълзиха и той нетърпеливо ги избърса. — Мислех, че съм свършен, че никога вече няма да видя света отвън. Така де, как биха могли да ми се доверят и да ме пуснат? Та нали и аз не бих могъл да вярвам на себе си. След като можах да отнема живота на тези, които обичах най-много на този свят, как би могъл някой около мен да бъде в безопасност? По нищо не пролича, че Тайлър е чул и една дума от казаното. Стори упорстваше. И без това нямаше какво друго да прави. — Пък и като гледам как персоналът се отнася с мен, виждам, че въпреки целия си професионализъм ме имат за непоправим. Свикнали са да се занимават с болни хора, но ме карат да се чувствам като изключение, като че ли това, което съм направил, ме отличава особено много от останалите. Това е единственото, което не може да бъде простено никому — да убиеш децата си. Поне така си мислех, докато не се запознах с новия лекар — той се усмихна. — Доктор Тони Хил. Той не е като останалите. Не изключва възможността хората да напускат това заведение. Накара ме да повярвам, че не е невъзможно лечението да ме направи по-добър, че мога да започна да живея отново вън оттук. Казвам ви, ако искате да се махнете оттук, той е човекът, с когото трябва да се видите. Тайлър протегна плахо пръст и побутна едно парче от пъзела към Стори. Беше поредното късче, оцветено неравномерно в сиво, което постепенно изграждаше ледника в левия край на картината. Стори се опита да прикрие задоволството си. — Благодаря, приятелю — каза той небрежно. После продължи да реди мълчаливо още няколко минути. — Иска ми се да бях попаднал на доктор Хил още преди месеци — поде отново Стори. Този път говореше съвсем искрено, с истинско съжаление. — Той позна от първи път какво е заболяването ми. Ако общопрактикуващия лекар не беше пробутал просто някакви хапчета, колкото да се отърве от мен, ако ме беше изпратил при специалист, който си разбира от работата, може би изобщо нямаше да се озова тук. Децата ми щяха да бъдат живи, а аз нямаше да бъда тук. Тайлър се поразмърда, извръщайки се встрани от масата. Стори почувства, че по някакъв начин е изгубил контакт с мълчаливия човек до него. — Но най-важното при доктор Хил е, че ме кара да повярвам, че това все още не е краят на живота ми. Че мога да се върна към света и да започна отново. И че следващият път ще се справя по-добре, че мога да правя нещата, както трябва. Че ако ми се помогне, мога да направя всичко както трябва. Стори не можа да разбере кое от това, което каза, подейства, но ефектът беше очевиден. Тайлър отново се обърна към масата. Започна да оглежда парчетата от пъзела, избра едно и го постави на място. Очите му срещнаха очите на Стори и той забеляза как в погледа на Тайлър трепна някакво чувство. Тайлър кимна бавно, после стана. Когато минаваше край Стори, спря, за да го потупа по рамото. После си тръгна — безмълвна сянка, която напусна стаята и потъна в коридора. Стори се облегна на стола си. По лицето му трептеше малко озадачена усмивка. Не беше съвсем сигурен дали тактиката му има ефект, но като че ли си бе спечелил червена точка в очите на човека, който можеше да го освободи — не само от „Брадфийлд Мур“, но и от затвора на собствените му мисли. Карол бе хвърлила само един поглед на сцената на престъплението, и веднага се бе обадила на Тони. Сега той стоеше до леглото, свел глава пред мъртвата. Карол почти бе готова да повярва, че той не забелязва алените потоци кръв, с които бе изтекъл животът от тялото на жената — толкова съсредоточено гледаше лицето и запушената й уста. Но тя не можеше да си позволи такъв лукс. Трупът на леглото сякаш обвиняваше лично нея, беше съзнателно напомняне, че именно тя и нейният екип не се бяха справили с предизвикателството, отправено им предишния път от убиеца. Разумът й се противопоставяше на такова тълкувание; хората, които вършеха подобни неща, далеч не се интересуваха толкова от публиката, колкото от това, което се въртеше в болните им мозъци. Но чисто емоционално тя приемаше случилото се като плесница по лицето. — Не може да има никакво съмнение, нали? — обърна се тя полугласно към Тони. Той вдигна поглед към нея. На слабата светлина на шейсетватовата крушка, скрита от прашния абажур, езикът на очите му беше неразгадаем. — Абсолютно никакво. Човекът, който е убил Санди, е убил и тази жена. Карол се обърна към Джен и Пола, които стояха на прага и чакаха нарежданията й. — Знаем ли коя е? Джен кимна. — Джеки Майал. Сравнително отскоро е в занаята. Друсаше се, но малко или много й беше останал здрав разум. — Имаше ли сводник? — Напоследък не. Когато започна, работеше за Лий Майърсън. Но го осъдиха на пет години за търговия с наркотици. Когато го прибрахме, предупредихме хората му да оставят момичетата на мира, за да не им се случи същото. Откакто действа законът за изземването на престъпно придобито имущество, доста от тези боклуци се отказаха от лъскавите си коли. — Добре, значи Джеки е работела за себе си. Но все пак трябва да е имала приятелки. Джен, вие двете с Пола тръгвате да разпитвате. Разговаряйте с жените от улицата. Разберете кои от останалите проститутки ползват тази бърлога. Кой е идвал тук снощи. Кой е виждал Джеки по-рано вечерта. Дали е имала редовни клиенти. Знаете какво имам предвид. Двете жени понечиха да тръгнат. — Пола, къде е Дон? — подвикна Карол след тях. Пола се извърна стреснато. На глас каза: — Не знам, шефе — но изражението й говореше: „Защо питате мен?“. — Беше тук преди малко — отвърна Джен. — Изпрати Кевин да разпитва нощния управител, а мен и Пола — да огледаме останалите стаи. Разбира се, никой нищо не е видял, никой нищо не е чул — макар да заплашихме някои от клиентите, че ще кажем на жените им. После, след като съдебният лекар приключи с първоначалния оглед, Дон като че ли тръгна със Сам, за да види какво могат да научат на улицата. Карол прикри раздразнението си. Ако Дон Мерик държеше да го приемат за инспектор, редно бе да започне да се държи като такъв. Обикалянето на улиците беше задача за младшите чинове. Трябваше да остане тук и да координира работата на екипа, поне докато пристигне тя, вместо да потъва някъде из нощните улици. — Искам той да присъства на аутопсията — каза тя. — Кажете му да се свърже с хората на доктор Върнън. Тони се бе отдалечил от леглото, за да даде възможност на анализаторите на местопрестъплението да се заемат с мистериозната си дейност. Карол отиде и застана до него — много наблизо, но без да го докосва. — Изглежда така, като че ли в тялото й не е останала и една капка кръв — каза тя. — Той вече изобщо не може да се владее. — Това не се дължи на неспособност да се владее. Това е крайност, действително, но в един съвсем специфичен смисъл. Всичко опира до упражняването на надмощие. Злоупотреба с власт, докарана до крайност. — И ще го направи отново — каза тя потиснато. — Несъмнено. Доставя му прекалено голямо удоволствие, за да спре. Освен това имам чувството, че става все по-самоуверен. Лицето на Карол се сгърчи от отвращение. — Какво имаш предвид? — Помниш ли какво каза Върнън за Санди, че е умирала в продължение на поне един час? А сега той урежда срещата си с това момиче в стая, която се наема почасово. Поел е риска да надхвърли определеното време. Трябва да е бил напълно уверен, че ако възникне проблем, ще успее да се справи с него. Карол поклати глава. — За него това е ужасен риск. А това увеличава и опасността някой да го види, нали? — Така е — съгласи се Тони. — Но този човек като че ли има слабост към риска. Не забравяй, че хората, за които е най-важно да утвърдят властта си, се стремят да намалят опасността до минимум. Може би в случая става дума по-скоро за нива на самоувереност — може би неговото просто е достатъчно високо, за да е убеден, че ако се наложи, ще се измъкне благодарение на още убийства. Карол пое рязко дъх. — Това, което казваш, никак не ми харесва. — Не се и съмнявам. Но трябва да го вземеш предвид. — Какъв човек търся, Тони? Какви насоки можеш да ми дадеш? Тони се намръщи. — Той е мъж, от бялата раса, приблизително между двайсет и пет и трийсет и петгодишен. Отношенията му с авторитетите са нарушени, счита, че светът го подценява. Ако работи нещо, служебното му досие сигурно показва честа смяна на назначенията. Но ми се струва по-вероятно да е недоучен, да работи на свободна практика, да се наема на места, където има подходяща работа за него, но скоро да напуска поради убеждението си, че знае всичко по-добре от останалите. Само че истината е друга. По отношение на социалните контакти се справя криво-ляво. Няма близки приятели — мъже, но има кръг от познати. Почти изключено е да има постоянна връзка с жена. Тони направи гримаса. — Освен това е импотентен — освен в случаите, когато извършва убийство. — Той сви рамене. — Опасявам се, че това далеч не е достатъчно. — Стига за начало — отвърна Карол, припомняйки си случаите, когато бе работила с Тони, в които след напълно обезкуражаващо начало се раждаха продуктивни идеи. — А Бог ми е свидетел, че тъкмо сега не бих се отнесла с пренебрежение към каквото и да било, стига то да послужи за начало на работата. _Тази вечер той се чувства добре. Успя да изпълни обещанието, което даде на себе си. Този път се справи. Беше силен, беше мъж. Сега, докато седи в бара и отпива от бирата си, сякаш е дошъл да се наслади на заслуженото питие, както прави всяка друга вечер, той скрито се радва на тайната си. Знае, че той е причината за цялата тази суматоха по улиците._ _Тази успяха да открият по-скоро — точно съгласно плановете на Гласа. Е, наистина това, че откриха по-късно Санди, всъщност се оказа в негова полза. Беше минало време, свидетелите се бяха разпилели, оставаха само редовните посетители, които изобщо не биха го забелязали. Но чакането, притеснението му бяха опънали нервите. А сега нямаше нищо такова. Сигурен беше, че Джими де Суза ще плъзне нагоре като плъх в мига, в който видеше, че ключът е върнат и осъзнаеше, че не си е получил парите. Гадно алчно копеле. Падаше му се, че щеше да се озове пред гледка, която щеше да го откаже от плюскането в продължение на дни. Спомня си как Де Суза го беше ругал веднъж, преди години. Приятно е да знае, че сега си връща и на него. С един куршум — два заека._ _Но се поуплаши, когато остана сам с нея в хотела, а кръвта й изтичаше. Имаше чувството, че се наложи да чака цяла вечност, и макар това всъщност да го възбуждаше, в тази стая се чувстваше изложен на опасност — не така, както бе в стаята на Санди. Сградата беше пълна с хора, не биваше да забравя алчния Джими, но Гласът му беше казал как да постъпи, ако го изненадат. Той не се бе наслаждавал на представата как ще извади ножа и ще го забие в нечий корем. Такава постъпка би означавала, че са изгубили контрол над събитията, не би била част от старателно подредения сценарий на пречистването. Но Гласът му бе обяснил, че един ден може да се наложи да направи и това, и той си бе казал, че е готов и годен да го стори._ _Загледа се през голямата витрина на бара към улицата отвън. Ето ги ченгетата, кръстосват със своите бележници, записват имена и адреси, от които в повечето случаи няма никаква полза. Питат хората къде са били и какво са видели. Търсят свидетели, алибита, търсят убиец, който през цялото време им беше под носа. Но не могат да го надушат. Той е извън техния обсег, в безопасност, на сигурно място тук, в кръчмата, със своята пинта бира. Усмихва се и някакво стихче изплува в мислите му — спомен от детството: „Тичай, тичай, но аз съм далече — няма да хванеш джинджифиленото човече“. Да, точно това е той. Джинджифиленото човече._ Джен и Пола решиха да започнат с разпитите в непосредствена близост с хотела. На Белуедър стрийт, близо до тесния вход на хотел „Уулпак“, имаше два бара. Докато вървяха по улицата, Джен потръпна от студената вечерна мъгла и нахлузи ръкавиците си. — Какъв студ е тази вечер — каза тя. — Уличниците сигурно не заработват добре. — Гаден живот е техният — съгласи се Пола, вдигайки яката на палтото си, за да се запази от леденото ухапване на нощния въздух. — Е, как се чувстваш, откакто Дон Мерик живее при теб? — поинтересува се Джен. Пола я изгледа удивено. — Новината се е разнесла доста бързо. — Няма тайни за криминалистите — отвърна Джен. — В такъв случай сигурно знаеш, че не живея с него в библейския смисъл на думата — каза рязко Пола. — Той спи в стаята за гости. Само докато успее да си подреди живота отново. Джен се разсмя. — В такъв случай ще остане доста дълго. Не се притеснявай, Пола, знам, че не спиш с Дон. Нещо в тона й смути Пола. — Чудесно, в такъв случай може би ще изясниш този въпрос и на всички останали. — Наистина ли го искаш? Искаш да пояснявам наляво и надясно как мога да се закълна, че споделяш с Дон само микровълновата печка, но не и леглото? — в тона й имаше нещо предизвикателно. Пола се закова на място. — Какво трябва да означава това? — попита тя и почувства внезапен хлад в областта на стомаха. Джен се извърна, така че застана лице в лице с нея. Усмихнатото й херувимско лице беше въплъщение на невинността. — Помниш ли бара „Рейнбоу Флеш“ в Лийдс? Ти беше на дансинга. Помня дори, че слушахме някакъв микс на Бет Ортън, „Сентрал Резервейшън“. Партньорката ти беше много готина — смесена раса, с татуирана змия на рамото. Пола се опита да овладее шока, който накара мускулите й да потръпнат. — Така ти се е сторило — каза тя механично, без дори да се замисли дали това не е своеобразно признание от страна на самата Джен. После тръгна отново напред и продължи: — Ти очевидно разполагаш с повече свободно време от мен, щом обикаляш разни клубове — опитваше се да придаде шеговит оттенък на момента, в който се реализираха най-лошите й опасения. Започваше да й се повдига. — Не се безпокой, Пола, няма да кажа на никого — Джен се изравни с нея. — Помисли си, че аз рискувам не по-малко от теб, ако се раздрънкам. И на двете ни е ясно, че каквото и да говорят шефовете, ако се разчуе, редовите полицаи няма да са във възторг от нас. — Няма нищо за разчуване — сопна се Пола. Имаше нужда от време да обмисли случилото се, вместо да завързва изкуствени приятелски отношения с жена, която не познаваше достатъчно, за да й се довери. Тръгна да пресича улицата, без да се обърне, за да види дали Джен я следва. — Отсреща стои някаква жена, сигурно е от контингента. Да отидем да я поразпитаме. Джен я последва. Херувимската усмивка не слизаше от лицето й. На другата сутрин мъглата бе станала по-плътна и падаше тежко като сивкав погребален саван, оцветен тук-там в мътножълто. Колите пълзяха едва-едва по улиците, а водещият на утринната емисия по брадфийлдското радио започваше да проявява раздразнението си от продължителността на репортажите за състоянието на уличното движение. Поначало Тони надали би обърнал внимание на всичко това, защото използваше това време на деня, за да избяга от действителността и да потъне в мислите си. Но тъкмо тази сутрин държеше да отиде колкото е възможно по-бързо на работа. Когато се прибра у дома, оставил зад гърба си ужасната гледка в стая номер двайсет и четири на хотел „Уулпак“, на телефонния му секретар имаше записано съобщение от Ейдън Харт. Когато се обади на шефа си, гласът на Харт издаваше учудване и леко раздразнение. — Дерек Тайлър иска да разговаря с теб — каза той. — Той самият го е поискал? — попита учудено Тони, питайки се какво ли е направил Том Стори, за да разбие стената на мълчанието, с която се бе оградил Дерек Тайлър. — Не е проговорил, ако това имаш предвид. Написал бележка и я предал на един от санитарите. На нея пише само: „Искам да се видя с доктор Хил“. Но санитарят преценил, че развитието е достатъчно впечатляващо, за да ми се обади на мобилния — завърши той кисело. — Съжалявам, че ти е развалил вечерта — отвърна Тони, без да се старае гласът му да изразява същото съжаление. — Новината е чудесна. Благодаря, че ме уведоми. — Уредил съм да го доведат при теб утре, в девет сутринта — продължи Харт. „Съжалявам, Карол“ — каза си Тони, а на глас продължи: — Чудесно, ще бъда там. — В стаята за разговори с огледалния прозорец — уточни Харт. — Държа да видя това с очите си. Тони проклинаше и времето, и уличното движение, и съжаляваше, че не познава достатъчно добре страничните улици, за да се измъкне от центъра и да мине по някой пряк път към болницата. Ако продължаваше да се движи така, щеше да закъснее, а имаше лошото предчувствие, че такова нещо би доставило прекалено голямо удоволствие на Ейдън Харт. Внезапно колите пред него потеглиха по-бързо без всякаква видима причина и дори започнаха да достигат от време на време пределно допустимата скорост. Тони също настъпи педала на газта, отправяйки благодарствена молитва към божеството, отговорно за непредсказуемото улично движение на Брадфийлд. „Сигурно обича да злорадства“, каза си той непочтително по адрес на предполагаемото божество. Когато пристигна в болницата, до часа на срещата с Тайлър оставаха седем минути. Тони не си направи труда да минава през кабинета си, насочи се право към малкото помещение, от което се наблюдаваше стаята за разговори. Когато зави по коридора, се сблъска с един от санитарите. — Извинете — каза той и залитна леко. Санитарят протегна ръка, за да го задържи. — Няма защо, докторе. Идвате, за да разговаряте с Тайлър, нали? — Точно така. Да не би да е променил решението си? — попита Тони, обзет от внезапна тревога. Санитарят сви рамене. — Кой го знае? Нали все мълчи. Снощи шефът ви опита да го поразговори, но нищо не излезе. — Доктор Харт е разговарял снощи с него? Санитарят кимна. — Веднага щом получи съобщението, пристигна тук и заяви на Тайлър, че би могъл да спести времето на всички, като каже на него това, което е искал да каже на вас. „Такава е политиката“, помисли Тони с горчивина. „Иска да се говори, че той е успял да убеди Тайлър да проговори“. Разпери ръце, изразявайки неведение по въпроса, после отвори вратата на стаята. Харт беше вече тук. Седеше на един от столовете, поставил глезена на единия си крак върху коляното на другия. — Добре, че успя да дойдеш навреме — отбеляза той. — Имаше задръствания — поясни Тони. — Заради мъглата. — Така е, добре, че тръгнах петнайсет минути по-рано от обикновено — заяви самодоволно Харт. — Е, случилото се е достойно за отбелязване в специализираната литература. Мислех, че Тайлър те е отрязал окончателно последния път, когато разговаряхте. А сега излиза, че иска да каже още нещо. Как успя да го постигнеш? — той се поизправи на стола и се приведе напред. Очевидно наистина искаше да разбере. Но сега, когато Тони бе уведомен за снощния му опит да го измести, нямаше никакво намерение да му обяснява тактиката си. — Трябва да се дължи на естествения ми чар, Ейдън — отвърна усмихнато Тони и излезе. Седеше и чакаше в стаята за разговори, когато вратата се отвори и влезе Дерек Тайлър. Вървеше тромаво, леко приведен, поради което изглеждаше по-възрастен от годините си. Светлината се отразяваше в ръбестия му череп. Той се отпусна на стола срещу Тони, който му отправи окуражаващ поглед. — Здравей, Дерек — започна той. — Радвам се да те видя отново. Никаква реакция. Но поне този път Тайлър гледаше към Тони, не се държеше така, като че ли е сам в стаята. Тони изпружи крака, кръстоса ги в глезените и скръсти ръце зад главата си — възможно най-спокойната и непринудена поза, която човек може да заеме на твърд пластмасов стол. — Е, за какво си искал да поговорим? Пак нищо. — Добре — поде Тони. — Тогава ще започна аз. Струва ми се, че ти си готов да се предадеш. Изпълнил си своята страна на уговорката. Останал си верен на гласа, който чуваш в главата си. Но сега вече се питаш дали това е имало някакъв смисъл. Както вече ти обясних последния път, когато разговаряхме, някой друг е заел твоето място. Той е вън, на свобода, и върши това, което ти вършеше преди. Но е по-умен от теб, защото досега не са успели да го заловят. Тайлър примигна няколко пъти. Миглите му трепкаха като на сценична кокетка. Устните му се разтвори и той ги облиза с език. Но не каза нищо. — Мисля, че Гласът се е отказал от теб. Тайлър присви очи и започна да търка върховете на палците и показалците на двете си ръце. — Защото ти вече не си в състояние да задоволиш изискванията му, нали, Дерек? Вече не си в състояние да прочистваш улиците от онези мръсници. Тайлър поклати глава. Изглеждаше ядосан. После най-сетне отвори уста и думите се посипаха. Гласът му стържеше като ръждясал. — Знам какво се опитвате да постигнете. Не искате да ми помогнете, искате аз да помогна на вас. Но не можете да ми вземете Гласа. Той си е мой. И аз правя само това, което той ми каже. И докато Гласът не ми каже, че мога да разговарям с вас, няма да го направя — той бутна стола си назад и стана рязко. Отиде до вратата и почука на нея — искаше да го пуснат да си върви. Тайлър не погледна назад. Ако го беше сторил, би видял как по лицето на Тони бавно изгрява усмивка. В моргата Карол стоеше облегната на стената и наблюдаваше как доктор Върнън прави първоначален анализ на тленните останки на Джеки Майал. Острата миризма на химикали, смесена с тежкия мирис, който се носеше от трупа, нахлуваше в синусите й и предизвикваше болка. Тя поне така си обясняваше главоболието си. Върнън вземаше проби изпод ноктите на жертвата, когато в залата връхлетя Дон Мерик — притеснен и леко раздърпан. — Извинете, госпожо главен инспектор — започна той с жалостиво изражение на тъжно куче. — Движението е същински кошмар. Мъглата… — Мъглата е еднаква за всички, Дон — отбеляза Карол. — Така е, но… — гласът му заглъхна. Нямаше как да обясни, че не е успял да прецени колко време му трябва за път, защото не познаваше натовареността на движението в квартала, където живееше Пола. Иначе щеше да му се наложи да обяснява и много други неща. — А що се отнася до снощи — поде Карол много тихо, за да не чуят служителите в моргата, че трие сол на главата на Мерик, — какво беше това решение? Ти си бил най-старшият на местопрестъплението, а си го напуснал, за да вършиш нещо, което по право влиза в задълженията на редовите следователи и униформените полицаи. Когато пристигнах аз, Пола и Джен се мотаеха наоколо и се чудеха какво да правят — не знаеха дали е трябвало и те да тръгнат по улиците или да чакат мен. — Възложих им да разпитат останалите посетители на хотела — опита се да се защити Мерик. — Което не им е отнело кой знае колко време, защото са били заети само още две стаи, и то от хора, които са били достатъчно погълнати от собствените си занимания, за да обръщат внимание на това, което се случва наоколо. Дон, разбери, че вече не си сержант. Имам нужда да знам, че си в състояние да ръководиш в мое отсъствие. Не може просто да си тръгнеш от местопрестъплението и да очакваш, че останалите ще направят това, което трябва. Мерик провеси нос. — Съжалявам. Няма да се повтори. — Дано. Имам достатъчно проблеми, за да ми се налага да прикривам пропуските ти и пред шефовете, и пред колегите. Острият й тон накара Мерик да трепне. Надяваше се сведенията, които носеше, да послужат поне донякъде за оправдание в нейните очи. — Поне открих адреса на жертвата — каза той. — Отне доста време, но успяхме да открием, че е живяла в малък апартамент в Куум Мое. Измъкнахме хазяина от леглото в три часа сутринта и претършувахме жилището. Мрачното лице на Карол се поразведри. — И какво успяхте да научите? — Джеки Майал се е преместила да живее в Брадфийлд преди година и половина. Родена е в Хейфийлд и дотогава е живяла там. По пътя натам успях да поговоря с един от местните колеги. Обичайната история — безработни родители с четири деца. Джеки напуснала училище на шестнайсет години, не можела да си намери работа. От време на време работела на смени в някоя от фабриките, но така и не я назначили на постоянна работа. Доколкото разбрах, била скарана с точността. Започнала да употребява хероин, а после и да проституира, за да си плаща дрогата. На такова място като Хейфийлд рано или късно те спипват, затова се преместила в големия град. Хазяинът знаел, че употребява хероин, но не възразявал, защото тя не му създавала проблеми като наемател. Вярвайте ми, апартаментът й бе най-чистото и подредено жилище на наркоман, което съм виждал. Мерик и сега виждаше дома на Джеки пред очите си — спретнато оправеното двойно легло, двете евтини кресла, покрити с пъстри калъфи, за да не се вижда излинялата тапицерия; блестящия от чистота кухненски бокс и печката, също излъскана до блясък; старателно окачените чисти дрехи. По телевизора и видеото нямаше и прашинка, на полицата на камината бяха подредени няколко женски романа. Гледката наистина го бе натъжила. Не очакваше да види такова трогателно подражание на нормален живот зад изподрасканата врата на жилището в един от най-бедните квартали на града. — Не й е бил лек животът — допълни той. — И така да е, но си е бил неин — а някакъв мръсник й го е отнел. — Карол се покашля и пристъпи напред. — Какво ще кажете, докторе? Може ли да се твърди, че убиецът е същият? Върнън вдигна поглед към нея. — Била е убита по същия начин. Ако има някаква разлика, тя се изразява само в това, че този път раните са още по-жестоки. Струва ми се, че оръжието, което ползва убиецът, този път е било по-дълго, защото вътрешните наранявания са по-дълбоки. Най-вероятно не е живяла толкова дълго, колкото Санди Фостър. Но болката е била адска. Трябва да е изпаднала в шок много скоро, след като е била нападната. Карол потръпна. — Що за човек може да извърши това? — Този въпрос трябва да зададете на доктор Хил, не на мен. Аз мога само да ви кажа какво върши той, не и защо го върши. Освен това, че очевидно получава по този начин някакво сексуално удовлетворение. — Е, това не е нищо ново — измърмори Мерик. Върнън го изгледа остро. — Аз работя с факти, инспекторе, не с теории. Говоря за сексуално удовлетворение, защото по корема на Джеки Майал открих следи от сперма. Прозорците в бара на Стан винаги бяха запотени, затова отвътре човек оставаше с впечатлението, че над канала в Темпъл Фийлдс постоянно се стели мъгла. Сержант Кевин Матюс бутна вратата на бара и влезе, преминавайки от студената мъгла вън в топлия, задимен въздух вътре. Не беше убеден, че това е повод да се почувства по-добре. Извади сгънат лист хартия от джоба си и седна на първата маса до вратата. Там вече седеше млад човек с празен поглед, облечен в яке, с качулка на главата. Той го изгледа учудено, като че ли Кевин бе нарушил някакво неписано правило. Кевин разгъна листа — беше компютърна разпечатка на една снимка на Джеки Майал, която Мерик бе открил в жилището й. Джеки вдигаше чаша към обектива, изрусената й коса изглеждаше почти бяла от светкавицата. Мерик се бе постарал да изчисти червените зеници, така че сега те изглеждаха просто неестествено разширени. — Вероятно са били такива и в действителност — бе изръмжал Сам, когато взе една от разпечатките и двамата с Кевин тръгнаха на поредната си обиколка. Бяха се разделили — Сам се зае с бакалницата и закусвалнята зад ъгъла. — Как е, приятел? — поде Кевин. Младият човек кимна оживено. — Добре е. Добре съм. Казвам се Джейсън. „И очевидно не си съвсем наред“, допълни на ум Кевин, опитвай™ се да приспособи тона към умственото ниво на събеседника си, но без да звучи покровителствено. — Здрасти, Джейсън. Аз съм Кевин. Работя в полицията. Той показа снимката на Джеки. Джейсън я огледа, после вдигна очи към Кевин. — Защо носиш снимка на Джеки? Тя да не ти е гадже? Да не би да я търсиш? — Ти познаваше ли Джеки? — Джеки. Познавам Джеки. Тя идва тук да пие топъл шоколад. — Съжалявам, но трябва да ти кажа, че Джеки е мъртва. Убили са я снощи. Джейсън зяпна. — Не е възможно! Не може да е Джеки. Джеки е добро момиче. Сигурно грешите. Кевин поклати глава. — Опасявам се, че не греша. Съжалявам. — Не е възможно. Джеки беше добро момиче — продължаваше да повтаря Джейсън. — Разговарял ли си някога с нея? Джейсън го изгледа смутено. — Всъщност не. Не истински. Само сме си казвали „Здрасти, как си?“. Преди Кевин да успее да зададе друг въпрос, две други момчета се отделиха от ротативките и се настаниха на другите два стола до масата. — Ти ченге ли си? — попита единият. Кевин кимна. — А ти кой си? По-ниският от двамата изправи рамене в жалка имитация на мъжественост. — Аз съм Тайрън Донелан. — А с какво се занимаваш, Тайрън? — Кевин се стараеше да прикрие сарказма в гласа си. — Наблизо ми е занималнята — той се изхили на собствената си шега и добави: — Автомонтьор съм. Ако ви трябва нещо по колите, аз съм насреща. „По-скоро ако ми трябва крадена кола“, каза си цинично Кевин. — Ами приятелят ти? Донелан посочи с глава към другия млад мъж. — Това е Карл. Карл Макензи. Кажи „здрасти“ на добрия чичко полицай, Карл. Макензи изръмжа нещо и отклони поглед, зает да очертава с пръст пътечки в разпиляната по масата захар. — А ти какво работиш, Карл? — попита Кевин. Устата на Карл се изкриви, като че ли не разбираше какво точно се очаква да отговори. — Нищо особено — измънка той накрая. Кевин побутна снимката на Джеки към тях. — Някой от вас познава ли Джеки Майал? Преди някой да отговори, вратата се отвори и влезе Дий Смарт. Тя се озърна и когато видя Кевин, отиде право до тяхната маса и застана пред него, гледайки го унищожително. Момчетата като че ли се оживиха, когато я видяха. — Здрасти, Дий. Това е Кевин — изрецитира Джейсън като малко дете, гордо, че знае как да се държи в общество. — Познавам Кевин — каза кисело Дий, без да отклонява от него изпепеляващия си поглед. — Доколкото си спомням, казахте, че не правите разлика между нас и останалите? Че не ни третирате като отрепки? Говореше толкова високо, че посетителите от съседните маси започнаха да се обръщат към тях. Кевин се изчерви толкова силно, че чак луничките му потъмняха. — Така е — отвърна той тихо. — И как стана така, че сега още една от нас лежи в моргата? А вие нямате какво друго да правите, та сте дошли да тормозите това невинно момче? Защо не си поместите задниците и не откриете кой е убил приятелките ми? Ди се обърна рязко и тръгна към бара, залитайки леко на високите си токове. Джейсън се усмихна смутено, а Карл се изкиска. — Тя май не си пада по теб, Кевин — отбеляза присмехулно Тайрън. Кевин се озърна и забеляза враждебните погледи, насочени към него. — Не мисля, че е единствената, Тайрън. Той стана уморено, съзнавайки, че няма да научи нищо тук, докато Дий е в такова настроение. Тази сутрин бе невъзможно да не забележиш полицейското присъствие в Темпъл Фийлдс. Тони забеляза няколко познати полицаи, докато обикаляше улиците. Мъглата постепенно се вдигаше, кълбеше се все още само в по-затворените пространства и сякаш поглъщаше цели хората, които минаваха оттам. Неминуемо бе да изпиташ чувството, че времето отразява заплахата, тежко надвиснала над мрачните дълбини на града. Тони стигна до мястото, накъдето се беше упътил, и спря. Витрината бе ярко осветена, в повечето изложени на нея предмети нямаше нищо скандално. Идеята беше, че сексът е изключително и само удоволствие. Той отвори вратата и влезе. Беше влизал в такива магазини, но преди доста време. Учуди се най-вече от деловата търговска атмосфера. От уредбата се носеше техно. В начина на предлагане на стоката нямаше никакъв опит за излишна дискретност — всичко бе изложено така, че клиентите да могат свободно да избират. Очевидно подтекстът беше че всичко, което пълнолетни хора са склонни да правят, без някой да ги принуждава, е съвсем естествено и приемливо. Тони обикаляше магазина и оглеждаше изложеното. Имаше предмети, чието предназначение можеше само смътно да предполага — нещо, което го посмути, тъй като винаги бе предполагал, че професията му е създала доста обширни познания в тази област. Спря пред рафтовете, на които се предлагаха всевъзможни приспособления за връзване. Вериги, белезници, кожени въжета, щипки, които изглежда се поставяха на зърната на гърдите, и всевъзможни други загадъчни предмети бяха подредени като консерви с боб в супермаркет. Тони взе чифт кожени белезници за глезени, които му се сториха подобни на тези, които свалиха от краката на Джеки. Погледна цената и повдигна вежди. — Който и да си, не се скъпиш. Властта си има цена и ти си готов да я платиш — промърмори той тихо. Но колкото и тих да беше гласът му, все пак привлече вниманието на мъжа зад щанда. Той излезе оттам и отиде при Тони. — Мога ли да ви помогна, господине? — попита продавачът. Тони вдигна очи и видя висок, слаб мъж с кожена жилетка, облечена на голо, така че се виждаше загорялото му, татуирано тяло. На ушите му имаше по цяла редица блещукащи камъчета. — Много ли такива неща продавате? — попита Тони. — Повече, отколкото бихте предположили. Хората обичат да разнообразяват сексуалния си живот — погледът, който хвърли на Тони, говореше, че според него той е от хората, които имат нужда от разнообразие в секса. Тони опипваше разсеяно белезниците. — Може би именно там ми е грешката. Какви хора ги купуват? — Всякакви — продавачът го изгледа подозрително. Тони се опита да придобие напълно безобиден вид. — Интересът ми е чисто професионален. Аз съм клиничен психиатър — каза той, сякаш се извиняваше. Продавачът обърна очи към тавана като човек, който е чувал подобни обяснения и преди. — Нали ви казах, има ги всякакви. Идват типичните садо-мазо типове, целите в пиърсинг и черна кожа, но има и жени с вид на домакини от предградията. — Да, сексът обединява всевъзможни хора. Благодаря. Ще ги взема — той подаде на продавача кожените белезници и добави към тях и чифт метални. — В интерес на науката, разбира се. После се упъти към касата. Обърна се за миг и забеляза погледа, с който го проследяваше продавачът — очевидно беше убеден, че е луд за връзване. Не за първи път улавяше такива погледи, насочени към себе си. Не ги намираше за обидни, всъщност се удивляваше на проницателността на хората. „Представям се за човек като всички останали“, казваше си той. „Само че невинаги успявам“. Излезе няколко минути по-късно от магазина, питайки се дали пък няма да успее да си получи обратно парите от брадфийлдската полиция, обяснявайки, че покупката е направена в интерес на следствието. Но като се позамисли, реши да не опитва. Карол може би щеше да разбере съображенията му, но подозираше, че счетоводителите ще са на друго мнение. Не му се мислеше какво щеше да последва особено когато се разбереше къде е новото жилище на Карол. Той тръгна обратно към колата си. Когато зави зад ъгъла, забеляза сержант Джен Шийлдс, която разговаряше с ясена в оскъден тоалет — униформата на проститутките. По всичко личеше, че разговорът бе подчертано неприятен за жената. Когато го видя, Джен прекъсна бързо разпита и остави уличницата да си върви, проследявайки я с поглед. Когато Тони наближи, Джен посочи найлоновия плик в ръката му и попита: — Е, коя е щастливката? Тони я погледна неразбиращо, после сведе поглед и забеляза, че емблемата на магазина е отпечатана на плика. Сви рамене и отвърна: — Това са моите главоблъсканици. Необходимо ми е да разбера какви са правилата на играта, която играе убиецът. Понякога помага да си играеш с неговите играчки. — И вие приемате това като игра? Тези жени са заклани като добитък, а вие смятате, че това е игра? — тонът й не беше гневен, тя като че ли по-скоро се забавляваше. — Той смята така. Не бива да забравяте, че някои хора приемат игрите много сериозно. На живот и смърт, както казваше Бил Шанкли. Джен кимна. Започваше да разбира. — А вашата работа е да го победите в неговата игра? Тони се позамисли. — Не. Моята работа е да разбера какви са правилата на играта, които той спазва. Вие сте тези, които ще изиграете решаващия мач с него. Как вървят нещата при вас? Тя поклати глава. — Бавно. Откровено казано, имаме нужда от малко късмет. Не е възможно никой нищо да не е видял. Въпросът е да намерим въпросния свидетел, преди да го намери той. Тони я погледна учудено. Това прозрение изненада и него. — Струва ми се, че сте права — каза той бавно. — Мисля, че е готов да удари отново. Пола мислеше, че „Оскар“ е едно от заведенията, което си е било дупка и дупка ще си остане. По всичко си личеше. Дори в деня, когато са го отворили отново след последния ремонт, барът е изглеждал по същия начин — евтино подобие на истински стилно място. Евтиното си личеше отвсякъде. Електрическите крушки бяха прекалено слаби, за да се пести ток, но въпреки това можеха да се видят стеклите се струйки зле нанесен лак, чиято цел бе да придаде на чамовата ламперия вид на скъпо дърво. Стените бяха обсипани с всевъзможни табели, рекламиращи специални промоции на бира, концентрати и ниски цени за по-големи поръчки. Пола се озърна, за да открие жената, която търсеше. Кръстосването на улиците й бе донесло дотук само една обещаваща следа. Едно момиче, работещо в сауна в Темпъл Фийлдс, й беше казало, че Джеки Майал понякога обслужвала клиенти, желаещи групов секс, заедно с една съвсем млада проститутка с прякор Хъни. — По това време на деня сигурно ще я откриете в „Оскар“. Не може да не я познаете. Ходи с червена кожена рокля и пие „Бакарди Брийзър“ — бе казало момичето, поглеждайки тревожно през рамо, за да се убеди, че никой няма да я чуе как дава сведения на ченге. Описанието отговаряше съвсем точно на момичето — почти дете — което седеше на масата в ъгъла и отпиваше направо от бутилката. Тъмната й коса бе нашарена с лилави кичури; оттенъкът бе точно този, който една позната на Пола бе окачествила като „курвенско лилаво“, когато не беше успяла да постигне желания оттенък, боядисвайки косата си у дома. Сърцето на Пола се сви, когато тя забеляза колко младо беше момичето. Почти сигурно беше, че бе противозаконно дори да й се сервира това, което пиеше. Пола отиде до бара, където половин дузина ранни пиячи съзерцаваха мрачно бирите си. Тя поръча минерална вода за себе си и един „Бакарди Брийзър“, плати и тръгна към масата на Хъни. Остави напитките и седна. Изненадата в погледа на Хъни бързо отстъпи място на подозрителна враждебност. — Ченге — каза тя с присмех. — Ченге, което черпи — отбеляза Пола. — Да не мислиш, че се продавам за една шибана напитка? — отвърна иронично момичето. Пола въздъхна. — Не съм дошла тук да се карам с теб, Хъни. Тук съм, защото една от приятелките ти е мъртва. Този път от очите на Хъни извираше неподправена омраза. — Всички вие и пет пари не давате за такива като нас. За вас ние сме обикновен боклук. Джеки нямаше да умре, ако всички шибани безделници като вас си вършеха работата, за която им плащат и ни защитаваха така, както защитавате почтените хорица в почтените им къщички. — Точно това се опитваме да направим. Но задачата ни не е лесна, когато срещаме само мълчание или лъжи. Аз не те преследвам, Хъни. Опитвам се да защитя теб и колегите ти. Затова имам нужда от помощта ти. Хъни изсумтя. — Колеги, а? Това май е нова дума за проститутка. Пола се наведе напред с изписано на лицето вълнение, вперила очи в очите на Хъни. — Не може хем така, хем иначе, Хъни. Не може да ни ругаете, защото ви пренебрегваме, а после да ни ругаете, защото се опитваме да се отнасяме с уважение към вас. Не, аз не те мисля за боклук между другото. Такова отношение имам към помиярите, които ви употребяват и злоупотребяват с вас. Освен това не мисля, че заслужавате това, което обикновено ви се случва. А що се отнася до копелето, което уби Джеки, искам да го видя зад решетките и да остане там до края на живота си. Затова трябва да се съгласиш да разговаряш с мен. Настоятелността на Пола като че ли засегна някаква струна в душата на момичето. То отклони поглед и промърмори. — Какво искаш да знаеш, ченге? — Казвам се Пола. Кога започна да работиш с Джеки? — Кой казва, че съм работила с нея? — това беше последен опит да продължи с предизвикателствата, но Пола виждаше, че й липсва предишното убеждение. — Е, не е точно държавна тайна. Хъни зачопли етикета на бутилката пред себе си. — Започнах работа преди шест месеца. Тя ме взе под своя закрила, нали разбирате? Защото не знаех нищо за занаята, когато излязох на улицата, бях лесна плячка. Тя ме пазеше, да не се набутам в някакви лайна. — Значи сте работили заедно. А в извънработно време, Хъни? И тогава ли Джеки се грижеше за теб? — Какво искате да кажете? Не беше някаква шибана лесбийка. Пола поклати глава. — Нямах предвид това. Хъни я огледа от главата до петите. — И аз не съм. — Това изобщо не ме засяга — въздъхна Пола. — Питам дали Джеки не ти е помогнала да се установиш някъде. Хъни обви с ръце слабичкото си тяло, прегръщайки сама себе си. — Помогна ми да наема жилище в същата къща, където живееше и тя. Държеше се с мен като по-голяма сестра — това е всичко. Понякога бъбрехме, смеехме се, нали разбирате? — А когато работехте заедно? Как се бяхте споразумели? Хъни й хвърли кос поглед, като че ли се опитваше да прецени колко да каже и колко да премълчи. — Напомняте ми на нея, знаете ли? Ако се опитваше да отклони вниманието на събеседницата си, успя. Пола се стресна и едва не бутна чашата си. — Какво? Искаш да кажеш, че е приличала на мен? — Малко. Имам предвид по-скоро… не знам, начина, по който ме изслушвате, не се отнасяте с мен като с някакво тъпо хлапе. Пола не беше много сигурна в искреността на Хъни, но ако думите на момичето не бяха опит да я заблуди, може би щеше да го убеди да каже истината. — Е, кажи ми как работехте заедно. Хъни посегна към цигарите си, извади една и запали. — Ами от време на време някой клиент казваше, че иска тройка, и двете го завеждахме в хотела. Нали знаете — в „Уулпак“, където я… където умря. Пола се опита да потисне вълнението, събудено от мисълта, че може би най-сетне щеше да се добере до следа. — А имахте ли редовни клиенти? Хъни се ухили. Усмивката пропъждаше цинизма на проститутка и я караше да изглежда като момичето, което сигурно е била, преди уличният живот да я състари. — Е, някои се връщаха и искаха още. Бяхме първа класа, нали ви е ясно. — А някои от тях искаха ли по-груб секс? — Това е неизбежно — лицето на Хъни помръкна. — Върви си със занаята. — Спомняш ли си някой по-особен? Хъни сви рамене. — Ако някой прекалеше, Джеки отказваше да си има втори път работа с него. — Предполагаме, че мъжът, който я е убил, е ползвал услугите й преди това? — И да не мислите, че така стеснявате кръга на търсене? — Хъни изсумтя. — Много я биваше. Мъжете, които ползваха услугите й, много често идваха пак при нея. — А може един от тях да я е убил. Трябва да се опитаме да ги идентифицираме, да видим дали някой от тях няма досие за предишни прояви на насилие спрямо жени. Би ли дошла с мен в участъка, за да огледаш някои снимки? — Аз? Да отида в участъка? Да не се занасяте? Искате да изляза от тук заедно с вас и да тръгнем към участъка? Да не се опитвате да ми съсипете окончателно живота? Стига ми и това, че разговаряме. Тръгна ли по улицата с вас, съм свършена. „Заради дрогата е“, каза си Пола. „Страх я е, че този, който я снабдява, ще я види с ченге и ще я отреже“. Съобразявайки набързо, тя отвърна: — Добре тогава. Знаеш ли паркинга при Кампиън Сентър? Хъни кимна и я загледа с подозрение. — Нека се срещнем там, на последния етаж, след половин час. Ще те откарам до участъка и после ще те върна пак на паркинга. Никой няма да те види как влизаш и излизаш. Така по-добре ли ти звучи? Хъни се замисли. — Добре — каза тя с нежелание. — Но те съветвам да спазиш обещанието си, Пола. Произнесе името така, че то прозвуча като обида. Пола се усмихна сладко. — Аз винаги спазвам обещанията си, Хъни. Известна съм с това. Погледът на Хъни сякаш я разсъбличаше. — Хващам се на бас, че не си известна само с това. Нали ти казах, приличаш ми на Джеки. Пола примигна. Хъни вече прекаляваше с намеците. Тя стана и каза сухо: — Последният етаж на паркинга при Кампиън Сентър, след половин час. Имаше чувството, че усеща погледа на Хъни по гърба си, докато вървеше към вратата. Усещането не беше приятно. Когато Карол влезе отново в стаята на екипа, откри там само Стейси Чен. Тя вдигна поглед от екраните пред себе си. — Шефът беше тук преди малко. Търсеше ви. Каза, ако дойдете, да го уведомя. — Благодаря, предай му, че съм тук — каза Карол. Разговорът можеше да й помогне да пропъди тежкото чувство, останало у нея след аутопсията на Джеки Майал. — Доктор Хил идвал ли е днес? — Не съм го виждала, а съм тук от сутринта. — Когато имаш време, се опитай да се свържеш с него — отвърна Карол. — Веднага започвам да го търся. О, сега се сетих, че и Сам ви е оставил бележка — нещо за специалист по съдебно геологически анализи. Като че си нямаше друга работа. Карол затвори уморено вратата на кабинета зад себе си и се отпусна на стола зад бюрото. Започна да рови из чекмеджетата, докато намери един парфюм „Пако Рабан“. Пръсна малко от него на шията и китките си, опитвайки се да неутрализира лепнещите по нея миризми. Ако Брандън влезеше тук, Карол не искаше да му замирише нито на морга, нито на кръчма. После взе бележката, която бе оставена на бюрото й. Със ситния си, спретнат почерк Сам бе написал: „Обадих се в катедрата по геология в университета. Един от преподавателите е работил с полицията, но неговата специалност са почвени проби, така че не ни върши работа. Но той ми даде телефонния номер на доктор Джонатан Франс — доколкото разбирам, когато става дума за варовикови формации, той е най-висшата инстанция. А при нас случаят е точно такъв. Той живее в Шефилд, но днес следобед ще бъде в Брадфийлд, затова го помолих да ни посети към три часа. Аз ли да разговарям с него, или предпочитате да сте вие?“ Карол се замисли. Винаги бе от полза да поласкаеш експерта, демонстрирайки, че съзнаваш важността на неговата помощ. Освен това щеше да й се отрази добре усещането, че поне при един от случаите, по които работеше, има някакво развитие. Тя включи компютъра си и прати на Стейси съобщение: „Кажи на Сам, че аз ще разговарям с доктор Франс, когато дойде“. Едва бе изпратила съобщението, когато вратата се отвори и вътре нахлу Брандън, без да чака да го поканят. Карол вдигна учудено поглед. Никога пред изминалите години, откакто работеше под ръководството на Брандън, не бе го виждала да обръща гръб на добрите маниери. Начинът, по който влезе, говореше по-ясно от всякакви думи, че Брандън е подложен на натиск от кръгове, чиято значимост тя можеше само да предполага. Той хвърли един брой от вечерния вестник на бюрото й. „ВТОРО УБИЙСТВО НА ПРОСТИТУТКА В ГРАДА“, тръбеше заглавието на първа страница с тлъсти букви. А отдолу, с малко по-ситен шрифт: „Дали полицията е заловила истинския престъпник преди две години?“. — Той ни се присмива, Карол. Две убийства за три седмици, а ние тъпчем на едно място. — Аз не бих се изразила точно така, сър. — Така ли? Да не би да разполагаш със заподозрян? Имаш ли изобщо някаква представа къде да търсиш този заподозрян? Длъгнестото му лице беше изопнато от безпомощен гняв. — Доктор Върнън откри следи от сперма по тялото на втората жертва. Образците са със силен примес на нейната кръв, но докторът смята, че в лабораторията ще успеят да извлекат достатъчно за ДНК анализ. Карол се опитваше да запази спокойствие, но сърцето й биеше бясно, а по гърба й започна да се стича струйка пот. Брандън изпухтя нетърпеливо. — Освен ако този човек не присъства вече в базата данни, това не ни върши никаква работа, поне докато нямаме истински заподозрян. А имате ли някакво развитие в това отношение? Карол се изправи, опитвайки се да намали така разстоянието между двамата. — Опитваме се да се доберем до колкото е възможно повече клиенти на убитите жени, но не е лесно. Мъжете рядко са склонни да си признаят, че ползват услугите на проститутки. Брандън вдигна вестника от бюрото и го размаха под носа й. — Журналистите ни разпъват на кръст. Говорят съвсем открито, че сме станали причина Дерек Тайлър да бъде осъден несправедливо преди две години. Вече ми се обадиха от телевизията — настояват да направя изявление за вечерните новини. Трябва да можем да представим доказателства за истински напредък на следствието, Карол. — Възложила съм на доктор Хил да изработи профил — каза тя, търсейки отчаяно нещо, което би било от полза на Брандън. Той поклати глава. — Не е достатъчно. Трябва да не изчакваме, а да нападаме. Струва ми се, че трябва да го предизвикаме. Най-добре да му подхвърлим примамка. Карол не вярваше на ушите си. При положение, че Джон Брандън знаеше отлично какво бе преживяла тя, й предлагаше най-сериозно да изложи на сериозен риск някоя от подчинените си, пращайки я да работи под прикритие. Идеше й да закрещи, да му каже в лицето, че не се различава по нищо от хората, от които й предложи спасение. Искаше да му удари шамар, да го стресне и вразуми, да му напомни, че тя самата едва не загуби живота си поради точно такава операция. Но успя да се овладее и каза просто: — Не е ли прекалено рано да мислим за такова решение? — Прекалено рано ли? Той записа вече на сметката си две жертви, Карол — две, ако не приемаме наличието на връзка между тези убийства и четирите, за които бе осъден Дерек Тайлър. Не можем да седим със скръстени ръце и да го чакаме да убие трети път с надеждата, че този път ще прояви небрежност и ще ни подхвърли някаква следа, която да разработим. — Можем да повишим нивото на безопасност в Темпъл Фийлдс, сър. Повече камери за наблюдение, повече патрули. Брандън поклати нетърпеливо глава. — Карол, ти знаеш не по-зле от мен, че този подход може да има само един резултат — убиецът да си избере друго поле за дейност. Ако направим така, че да му е трудно да убива в Темпъл Фийлдс, той просто ще си избере следващата жертва в друга част на града. Нали тъкмо затова така нареченият „Йоркширски изкормвач“* започва да убива „невинни“ жени — поради повишеното полицейско присъствие му става трудно да действа в кварталите, където работят проститутки. Нямам намерение да обременявам допълнително съвестта си — той отвори папката, която носеше, и изсипа на бюрото съдържанието й. Шест жени гледаха Карол от увеличени фотографии, на които изглеждаха по-щастливи, отколкото начинът им на живот би могъл да ги направи някога. [* Питър Сътклиф, роден на 2 юни 1946 г., известен като Йоркширския изкормвач, осъден през 1981 г. за убийствата на тринайсет жени на територията на Северна Англия. — Бел.прев.] — Ето ги — поде Брандън. — Огледай снимките. Той очевидно има слабост към определен женски тип — и той е същия, към който е имал предпочитание и Дерек Тайлър. Карол откъсна очи от снимките, потисната от мисълта за преждевременно прекъснатия живот на тези жени, които тя и колегите й не бяха успели да спасят. И за миг се върна отново към онзи миг, когато самата тя не беше убедена дали ще остане жива. — Няма спор. Но… Брандън я прекъсна. — А ние разполагаме с наша служителка, която отговаря идеално на изискванията. „Пола“, каза си веднага Карол. „Слаба, с къса, силно изрусена коса, синеока“. — Следовател Макинтайър. — Именно. Идеална е за ролята. Карол почувства как стомахът й се свива. Връхлетя я усещането, че се повтаря нещо вече преживяно. — Аз имам опит в тези неща, сър — каза тя възможно най-спокойно и най-подчертано. — Това би означавало да я изложим на ужасна опасност. Като че ли за първи път, откакто бе влязъл, Брандън се овладя и осъзна с кого разговаря. — Именно преживяното от теб ме кара да вярвам, че този път операцията ще бъде проведена както трябва. Мисля, че ти си в състояние да преценяваш правилно, така че да не се допуска излишен риск. Освен това съм убеден, че ако предложим тази идея на следовател Макинтайър, тя с радост ще се възползва от възможността да помогне виновникът да се озове най-сетне зад решетките. „Точно както реагирах навремето аз“. — Убедена съм, че ще е на такова мнение. Тя е посветена изцяло на работата си. Но не съм убедена, че е редно да се възползваме от това по този начин. Именно защото тя е отдадена изцяло на работата си, преценката й няма да бъде обективна. Брандън започна да събира нетърпеливо снимките. — Какво друго предлагаш? Тя нямаше какво да предложи и двамата знаеха това много добре. Опита се да отлага. — Трябва поне да сме сигурни, че ще изградим функционална стратегия. Трябва да се консултирам с доктор Хил. — Ако става дума за подготвителния етап, съгласен съм — каза Брандън. — Струва ми се, че трябва да поговорим с него, преди да решим окончателно дали да изложим живота на наш служител на риск — трябва да сме убедени, че този ход наистина ще ни доведе до желания резултат. Съпреживяването винаги водеше до търсения отговор. Тони беше убеден в това. Всеки убиец действаше в съответствие със своя вътрешна логика. Откриеш ли законите на тази логика, откриваш и убиеца. Единственият проблем е да проникнеш зад повърхностната символика и да успееш да си изясниш нейното значение. Всичко бе свързано по някакъв начин с фантазиите на убиеца, а всяка фантазия се корени в някаква деформирана представа от реалността. Понякога Тони успяваше да намери пътя в този лабиринт с помощта на думите, понякога обаче имаше нужда от нещо по-осезаемо. Беше занесъл покупките си у дома и се опитваше да изгради своя версия на това, което наричаше „играта на убиеца“. Беше привързал глезените си към краката на един кухненски стол, а втория чифт белезници бе поставил в скута си. Пъхна едната си китка в металната халка и провери дали е достатъчно здрава. — Завързвам ти и ръцете, и краката. Така си принудена да правиш това, което искам аз. Принуда без съгласие на обекта — от това имам нужда. Той започна да опипва втората халка, постави и нея на другата си китка, без да я затваря. Но точно в този момент телефонът иззвъня, той трепна и преди да успее да се възпре, пръстите му инстинктивно стиснаха халката, тя щракна и се заключи. — Мамка му! — извика той вбесено, чувайки как се включи телефонният секретар. Чу собствения си глас, който каза: — В момента не мога да разговарям с вас, моля, оставете съобщение след сигнала. След сигнала се разнесе гласът на Карол. — Тони, обади ми се веднага щом чуеш съобщението. Наистина имам нужда да разговарям с теб. Ако съм вързана с нещо, настоявай да ме прекъснат. Тони загледа телефона, после избухна в смях. — Ти да си вързана? — после погледна мрачно ключа за белезниците, който се намираше на масата, на няколко фута от него. Пръстите на краката му едва достигаха пода. Заклати стола напред-назад, опитвайки се да го придвижи по плочите на пода. След няколко минути, вбесен и изпотен от усилието, успя да се добере достатъчно близо до масата и взе ключа в дясната си ръка. След пет-шест неуспешни опита успя да го пъхне в ключалката. Завъртя го и почувства как механизмът се раздвижва. Задърпа халката и след миг усети, че по чудо лявата му ръка е свободна. За съжаление ключът също избра свободата — излетя напряко през стаята и Тони го чу как изтрака в умивалника. Последваха още няколко металически изтраквания, после едно последно, по-глухо. — О, не — изпъшка Тони. — Само да не е паднал в мелачката за боклук. Трескаво освободи глезените си и изтича до умивалника. Ключът не се виждаше никъде. Но зиналата паст на мелачката за боклук сякаш му се присмиваше. — Да си го бях поставил за цел, нямаше да мога да го направя — измърмори той. После погледна яростно към телефона и продължи: — Жени! Взе слушалката и набра номера на Карол. — Нали искаше да разговаряме — каза той веднага, щом чу гласа й. — Да, но не тук. — Както кажеш. Градините в Темпъл Фийлдс подходящи ли са? — Защо пък там? — Защото трябва да отида до сексмагазина. Ще ти обясня всичко, като се видим. След половин час — удобно ли ти е? След като излезе от кабинета на Карол, Брандън реши да мине през общата стая. Винаги бе от полза подчинените му да съзнават, че следи работата им. Докато обикаляше бюрата, той поговори окуражително с всички и прояви интерес към конкретните им задачи. Изобщо не забелязваше, че Сам Еванс не откъсваше очи от него. Когато стигна до неговото бюро, Еванс гледаше екрана на компютъра си и си вземаше бележки. — Как върви работата, Сам? — попита Брандън. — Бавно, сър — отвърна Еванс. — С какво се занимаваш в момента? Еванс се поразмърда на стола си, видимо смутен. — Аз… ъъъ… Брандън застана така, че да вижда екрана. — Следили сте доктор Ейдън Харт? — възкликна той учудено. Еванс се покашля. — Всъщност това е извънслужебна дейност, сър. — Обяснете — настоя вече по-строго Брандън. — Ами ние разполагаме със сведения, че доктор Харт е бил със Санди Фостър вечерта, когато е била убита. Но той има алиби от девет вечерта нататък, а според доктор Върнън жената е била нападната от убиеца по-късно. Затова главен инспектор Джордан реши, че доктор Харт е извън подозрение. — А вие не сте на същото мнение? — Правех всичко в свободното си време — защити се Еванс. — Просто имам някакво чувство, че не му е съвсем чиста работата. Брандън се намръщи. — Е, и? — Той редовно ходи при проститутки, сър. Поне два пъти седмично. Но вече не в Брадфийлд. Отива в други градове. Брандън възпря порива си да похвали Еванс за постоянството. Прекалено го тревожеха изводите, които се налагаше да си направи от факта, че той е провеждал следенето в разрез с нарежданията на Карол. Какво й беше станало, та е отхвърлила така набързо един сериозен обект на подозрения? — Уведомете при първа възможност главен инспектор Джордан за това, което сте правили — каза той сухо. — Добра работа сте свършили, Еванс. Винаги е добре да не пренебрегваш вътрешното си чувство. Въпреки че в случая това бе породило проблем за Брандън. Когато Карол успя да се прояви сред проскубаната зеленина на мястото, което минаваше за парк, Тони вече хранеше гълъбите с шоколад и разтриваше китката си. Тя спря и го загледа за миг, после застана зад гърба му и го докосна по рамото. Той трепна и се извърна стреснато. — Знам, че отговорът няма да ми хареса, но все пак — защо ти беше да ходиш в магазин за еротични артикули? — попита тя и седна на пейката до него. Той беше успял да разработи цял анекдот от преживяното и когато стигна до повторната си поява в магазина, Карол вече се кикотеше неудържимо. — Та влизам аз в магазина, а онзи зад щанда ми хвърля особен поглед. Нали разбираш, като че ли искаше да каже „Надявах се никога вече да не ви видя“. Въобще не повярва на обясненията ми, но така или иначе, накрая се съгласи да разопакова нов чифт белезници и да ме освободи. Тони измъкна белезниците, създали му такива проблеми, и ги размаха под носа на Карол. — Мен ако питаш, попрекалил си с профилирането на метода. — Много си права. Но ти искаше да ме питаш нещо. Внезапно помрачняла, Карол стана от пейката. — Хайде да се поразходим. Тони тръгна след нея по пътеката, която водеше към улицата. Но Карол мълчеше, затова той заговори, за да наруши мълчанието. — Радиовълните са навсякъде около нас. Въздухът е пълен с гласове, които не чуваме. Защо убиецът чува само един от тях? Каква настройка на мозъка го кара да възприема света по-различно, отколкото го възприемаме аз и ти? Същото е и при извършителите на сексуални посегателства — ние с теб приемаме този парк като място за разходка, а те — като място, където могат да си откраднат сексуално удовлетворение. Кой прави избора? Карол потръпна. — В настоящия момент аз съм принудена да направя избор. И избирам да влезем в някое кафене — тук умирам от студ. Но да не е в Темпъл Фийлдс. Там е пълно с мои подчинени. Хайде да отидем в „Старбъкс“ на Уулмаркет. Десет минути по-късно те вече се бяха настанили в едно тихо ъгълче на заведението с екзотични кафета пред себе си. — Помниш ли времето, когато кафето си беше просто кафе? — попита Тони с копнеж. — Казвам ти, ако доведа тук някой от моите пациенти, вероятно ще получи криза само докато успее да реши какво точно да си поръча. — Брандън иска от нас да пуснем примамка на убиеца — заяви Карол без всякакви встъпления. Тони зяпна. Познаваше Брандън отдавна и никога не би предположил, че е способен да постъпи така. — Иска от теб да изпратиш по улиците агент под прикритие? — попита той невярващо. Карол въздъхна дълбоко. — Да. Смята, че Пола е от типа жени, по които си пада убиецът. — Да ни пази Бог от блестящите идеи на шефовете. — Значи и ти не мислиш, че идеята е добра — в погледа й се криеше молба за помощ. — Чисто психологически погледнато, подходът може и да има ефект. Но и аз, и ти знаем колко рискована е подобна стратегия. А знаем и каква е цената, ако се провалим — помниш ли какво стана със случая на Уимбълдън Комън*? В резултат позициите на психологическото профилиране във Великобритания се върнаха с десет години назад. Убиецът на Рейчъл Никъл е все още на свобода. Дори ако изключим личното ни отношение, смущават ме всякакви обстоятелства, които биха могли да станат повод после да ни обвинят в умишлено насочване на хода на следствието. [* На 15 юли 1992 година Рейчъл Никъл е била изнасилена и намушкана с нож 49 пъти пред двегодишния си син. В процеса на разследването полицията използва своя служителка като агент под прикритие с надеждата да изтръгне признание от заподозрения в убийството Колин Стаг. Съдът обаче отхвърля свидетелските показания с аргумента, че агентката под прикритие е подвела заподозрения. Колин Стаг е освободен. — Бел.прев.] Карол поклати глава. — Съдията би приел такива доказателства. В случая не става дума за систематична кампания, насочена към предварително набелязан заподозрян. — И смяташ, че резултатите от тази операция не може да бъдат отхвърлени като плод на подвеждане? — Гледал си прекалено много американски съдебни драми. От гледна точка на закона няма никакъв проблем. Смущава ме моралният аспект на въпроса. Редно ли е тъкмо аз, след като съм понесла последиците от такъв ход, да излагам Пола на същата опасност? Сърцето му се сви от съчувствие към нея — не можеше да възрази срещу нейната позиция, но същевременно съзнаваше какво е реалното положение. — Карол, ако Брандън държи да постъпи така, няма да го разубедят нито твоят опит, нито възгледите ти. Ще стане това, което е казал. — Ами ако ти му кажеш, че ходът с примамката няма да има ефект? — тя въртеше чашата в ръцете си, избягвайки погледа му. — Няма да ми повярва — отвърна твърдо Тони. — Знаеш не по-зле от мен, че препоръките на профайлърите лесно се пренебрегват, когато се стигне до несъгласие относно хода на операцията. Карол прокара пръсти през косата си. — Да му се не види! — избухна тя. — Човек би казал, че са си взели поука от това, което се случи с мен. Би трябвало да им е ясно, че навлезеш ли във вражеска територия, вече не си в състояние да контролираш хода на войната. — Винаги смятат, че това няма да се случи с тяхната операция — отвърна Тони. — Вероятно няма изгледи Пола да откаже? — А ти как мислиш? — отвърна примирено Карол и по лицето й се изписа тъга. Тони посегна и взе ръцете на Карол в своите. — Тогава ни остава да се постараем да избегнем провала. Преди Карол да успее да отговори, мобилният й телефон иззвъня. — Карол Джордан — обади се тя раздразнено. — На телефона е следовател Чен — каза Стейси от другата страна. — Доктор Франс е тук. Геологът, нали си спомняте? Карол подбели очи. — Ще бъда при вас след десет минути, Стейси. Извини ме пред него, моля те — тя скочи на крака. Кафето й остана почти недокоснато. — Трябва да се върна веднага. Дошъл е един геолог от Шефилд, с когото трябва да разговарям. Тони я изгледа озадачено. — Приемам това като елемент от женската ти тайнственост — каза той и тръгна след нея. — Мога ли да дойда с теб? Искам да поговоря с Брандън за тази негова идея. Тя му хвърли през рамо поглед, изпълнен с благодарност. — Благодаря. Но нямам нужда от съчувствие, нали не си забравил? — Никакво съчувствие — съгласи се той. Както и да си го бе представяла Карол, доктор Джонатан Франс определено нямаше нищо общо с очакванията й. Висок, слаб, трийсет и няколкогодишен, той беше облечен в тъмносин рокерски костюм. Отвореният цип на якето позволяваше да се види снежнобяла тениска, разпъната от внушителни гръдни мускули. Беше се отпуснал в стола за посетители в кабинета на Карол така непринудено, сякаш се намираше у дома си. Гъстата му, тъмна коса бе ниско подстригана, така че стърчеше като четка на главата му, ситните бръчици в ъгълчетата на тъмносините му очи подсказваха, че обича да се усмихва. За първи път от месеци Карол установи, че срещата с привлекателен мъж буди у нея интерес, вместо да я стряска. Беше толкова шокирана от реакцията си, че незабавно прибягна до защитата на сухата официалност. — Аз съм главен инспектор Карол Джордан — каза тя и протегна ръка. Пръстите й потънаха в голямата му, топла длан с дълги пръсти и ниско изрязани, квадратни нокти. — Приятно ми е да се запознаем. Джонатан Франс — отвърна той. „И гласът му е хубав“, помисли тя неволно, заслушана в лекия му западняшки акцент. Той неприкрито оглеждаше кабинета й. — Не очаквах да видя точно това — каза геологът. — Кабинета ли имате предвид или мен? — отвърна Карол и незабавно си помисли ужасено „Бог да ми е на помощ, аз като че ли флиртувам!“. — И двете — каза той. — Не очаквах, че сте… — Жена? — прекъсна го тя, насилвайки се да запази хладнокръвие. Той се усмихна. — Исках да кажа, че не очаквах да сте толкова млада. Вероятно звучи ужасно банално. Напълно обезоръжена, Карол зае защитна позиция зад бюрото си. — Не знам какво точно са ви обяснили — поде тя. — Почти нищо — каза доктор Франс. — Само че искате да огледам някаква снимка и да се опитам да идентифицирам мястото, където е направена. Карол отвори папката с материали по случая Тим Голдинг и извади увеличената фотография. Но преди да му я подаде, попита: — Случвало ли ви се е да работите с полицията и преди? Той поклати глава. — Не, никога. — Няма проблем. Но трябва да подчертая, че всичко, което ще обсъждаме тук, е строго поверително. Дори самият факт, че ни сътрудничите. Става дума за текущо следствие и не искаме престъпникът да има дори най-далечна представа за хода на нашата работа. Надявам се това да е приемливо за вас. Той смръщи вежди. — Може да се наложи да се консултирам с някой от колегите си. Но мога да го направя, без да изпадам в подробности и да му обяснявам защо му задавам такива въпроси. — Това е добре. Разбира се, ако се стигне до арест и после до процес, може да се наложи да се явите в съда като свидетел, а това предполага известна публичност — надявам се това да не ви безпокои. — Ни най-малко — отвърна той. — Справям се добре. Освен това ще бъда доволен от възможността да покажа на света, че геологията не е никак скучна. „Теб надали някой ще те вземе за скучен“, помисли Карол. — Бихте ли представили квалификацията си — такова е изискването. — Имам отлична диплома от катедрата по геология към университета в Манчестър, след това прекарах една година на следдипломна квалификация в Карлсбад, занимавах се с тамошните пещери. Защитих докторат в Мюнхен, после се върнах в Шефилд, където преподавам геология. Специалността ми са калцитни варовикови формации. Това достатъчно ли е? Карол вдигна очи от листа, на който си водеше бележки. — Звучи внушително — тя отново взе снимката. — Момчето, което виждате тук, се нарича Тим Голдинг. Било е отвлечено преди повече от четири месеца. Всички други следи, с които разполагахме, се оказаха безплодни — това е последната ни възможност. Ако ни помогнете да открием мястото, където е направена снимката, това може да ни насочи на прав път, така че да разберем какво се е случило с него. Той протегна ръка и пое разпечатката. Поднесе я към светлината и започна да я разучава. — Това е дигитална снимка, нали? — Изпратена е в прикачен файл към писмо по електронната поща. — Нали разполагате с оригиналната електронна версия? — той говореше малко разсеяно, приближаваше и отдалечаваше снимката от очите си. — Да, имаме я. Той обърна поглед към нея и се усмихна. — Добре тогава, можете ли да помолите някой да я изпрати на моя адрес? Разполагам с отличен софтуер, предназначен специално за увеличение и анализ на снимки с геологични образци. Така ще мога да поработя по-добре върху снимката. — Как мислите, ще можете ли да ни помогнете? — Карол почти бе забравила какво е да се почувстваш обнадежден. Доктор Франс наклони замислено глава. — Не е изключено — каза той накрая. После се поизправи на стола. — Да, много е възможно. Ако искате, можем да се видим отново довечера. Карол го погледна учудено. — Смятате, че дотогава ще имате някакъв резултат за нас? Той се засмя. Смехът му беше топъл и плътен. — Опасявам се, че няма да стане толкова бързо. Но нали дори и главните инспектори вечерят? Какво ще кажете да вечеряме заедно? Пица, индийска кухня, китайска кухня — изборът е ваш. — Каните ме на вечеря? — попита Карол с неприкрито учудване. Той разпери ръце. — А защо не? Аз съм млад, свободен и необвързан — а ако вие не сте свободна, можете да ми откажете. Карол не можеше да си обясни това усещане, но не се чувстваше застрашена по никакъв начин от доктор Джонатан Франс. Представата да вечерят заедно никак не я притесняваше. За първи път, откакто стана жертва на изнасилване, я обзе усещането, че ще може отново да започне да води някакво подобие на нормален живот. — Не знам кога ще приключа тук — отвърна тя колебливо, все още неспособна да повярва на усещанията си. Той измъкна визитна картичка от джоба на якето си. — Няма проблем. И аз имам още няколко срещи днес следобед, а после просто ще поработя на компютъра, докато се освободите — той постави картичката на бюрото й. — Пратете съобщение, когато приключите. Той стана и се изправи пред нея, спокоен и непринуден. Карол го изпрати до вратата на общата стая. — Благодаря за помощта — каза тя. — За мен е удоволствие. Стейси отклони поглед от екрана на компютъра си. — Шефът ви вика в кабинета си. Доктор Хил е при него. Думите й върнаха грубо Карол към суровата действителност. Беше забравила за Пола. И как, по дяволите, щеше да представи работата си с Джонатан Франс пред Тони? Тони беше нахлул направо в кабинета на Джон Брандън, пренебрегвайки опитите на секретарката му да го възпре. Началникът на полицията седеше зад бюрото си и говореше нещо в диктофона. Той спря насред изречението и възкликна учудено: — Тони! Не очаквах… — Знам, че не сте очаквали — прекъсна го рязко Тони. Докато пътуваше с Карол обратно към участъка, гневът му бе нараствал непрекъснато, макар че успя да се овладее и тя не забеляза нищо. Професията му го бе научила да потиска емоционалните си реакции, но колкото повече мислеше за предложението на Джон Брандън, толкова повече се вбесяваше. Без да спира на прага, той прекоси стаята и се приведе над бюрото на Джон Брандън, свил ръце в юмруци. — Какво, по дяволите, си въобразяваш, Джон? Как може да искаш от Карол да нареди на една от подчинените си да работи под прикритие? — Това е извън твоя ресор, Тони. Моите нареждания за хода на операцията нямат нищо общо с теб. — Не се крий зад протоколни фрази, Джон. Вие ми плащате, за да можете да ползвате наблюденията ми на професионален психолог — и аз ти предлагам именно това. Карол Джордан бе подхвърлена на лъвовете от хора, които служат на същите господари, на които служиш и ти. Разбирам, че върху теб упражняват политически натиск да разрешиш възможно най-бързо тези случаи, но нали именно поради натиск от политическите среди се стигна дотам онези копелета да изоставят Карол в Берлин? Не съзнаваш ли, че в нейните очи това те изравнява с тях? Ти й предложи да работи при теб с аргумента, че това ще й помогне да се върне към живота, а сега я караш да поставя свой подчинен в същото положение, което едва не я унищожи. Гневните думи на Тони се лееха като поток. Вратът и лицето на Джон Брандън станаха тъмноалени, откроявайки се над безукорната белота на ризата. — Надвишаваш правомощията си, Тони. — Ни най-малко. Предупреждавам те, че ще нанесеш тежка психическа травма на една от най-опитните ти подчинени, ако я принудиш да ръководи такава операция. Брандън парира веднага. — Значи не възразяваш срещу самата операция, а срещу това, че възлагам на Карол да я ръководи? Тони вдигна ядосано ръце. — Успехът на операцията е съмнителен. Сама по себе си тя би могла да успее единствено ако бъде подпомогната от подходящи уловки в медиите. Но ти си прав, основното ми възражение е, че тя се възлага на главен инспектор Джордан. — Да не мислиш, че не съм обмислял този въпрос? — Брандън повиши тон. — Честно казано, и без това имам някои съмнения във връзка с тази нейна неувереност, която според мен се отразява на правилната й преценка. Тони се стъписа. — Какво искаш да кажеш? — Нямам намерение да обсъждам тези неща с теб. Но я си помисли, ако аз реша да възложа другиму операцията, как ще се отрази това на самочувствието й? Това е нейният случай, Тони, и тя отчаяно иска да докаже, че не е излязла от форма. Тя ръководи следствието по тези убийства. Ако възложа другиму да ръководи операцията с агента под прикритие, тя ще реши, че не мога да разчитам на нея. И — което е по-лошо — същото ще си кажат и подчинените й. Ако изберем този подход, Карол ще трябва да води играта. И на мен не ми е приятно, но не виждам алтернатива. Тони удари с отворена длан по бюрото. — Ами изчакай. Дай им възможност да се опитат да постигнат резултат с традиционни методи. Остави ме да се опитам да измъкна още нещо от Дерек Тайлър. Имам чувството, че той ще капитулира всеки момент, убеден съм в това. Брандън поклати глава. — Дерек Тайлър е мълчал две години. Защо да проговори точно сега? — Той разговаря с мен тази сутрин — каза Тони. Брандън трепна. — Моля? — Разговаря с мен. — И какво каза? Тони се почувства притиснат до стената. Знаеше, че Брандън ще отхвърли вероятността да получат сведения от Тайлър, ако му кажеше истината. Но ако излъжеше, това щеше да доведе само до нови проблеми в бъдеще. — Каза, че не може да разговаря с мен, докато гласът не му позволи — отвърна той с въздишка. — Видя ли — отвърна тържествуващо Брандън. — Такова нещо трудно може да се нарече напредък, нали? — Разбира се, че е напредък — възрази Тони, макар да съзнаваше, съдейки по израза на Брандън и цялостното му поведение, че е изгубил. — Но вероятно ще мине време, докато постигна някакви резултати. — Не разполагаме с такъв лукс. Повече време означава само, че рискуваме да загинат още жени. Ти би трябвало да съзнаваш това по-добре от всеки друг — каза Брандън. — А сега ми кажи какви примки да заложа в медиите. Тони потри лицето си с ръце, като че ли се опитваше да изличи гнева и да го замести с професионална увереност. Впери поглед в пода, а когато заговори, тонът му беше отчужден и хладен. — Той изнасилва, за да утвърди надмощието си. Гордее се с това, че държи под контрол сценария. Мисли, че е осигурил абсолютната си безопасност. Затова трябва да се съобщи на пресата, че второто убийство е дало ценни насоки на следствието. Трябва да демонстрирате, че убиецът не е толкова безпогрешен, колкото сам мисли, че е. Така ще засегнете суетата му, ще го предизвикате да докаже, че грешите. И тогава вашият сценарий с примамката може да има желания краткосрочен ефект — той се изправи и загледа Брандън в очите. — А ти искаш точно това, нали, Джон? Бърз, ясен, задоволителен резултат. Брандън се извърна и натисна копчето на интеркома. — Поканете главен инспектор Джордан да се качи при мен, моля — после, все така с гръб към Тони, отвърна: — Да, Тони. Точно това искам — бърз, ясен, задоволителен резултат. И считам, че Карол може да го постигне с операцията, която замисляме. — За нейно добро се надявам да си прав. Мерик влезе в общата стая, балансирайки сандвича си върху чашата чай. Беше късен следобед и нямаше кой знае какво за правене. В стаята беше само Стейси. Мерик я поздрави, тя измънка нещо в отговор и той се разположи зад бюрото си. Беше доволен от временното затишие; бе надникнал в отдел „Убийства“, видя, че там е претъпкано с хора, и реши да се заеме със записките си от проведените разпити на собственото си бюро. Отпи от чая си и потри очи. Напоследък спеше зле. Това нямаше нищо общо с леглото в стаята за гости на Пола — дължеше се на мъчителните чувства, които го разяждаха. Децата му липсваха толкова силно, че той изпитваше почти физическа болка при мисълта за тях. Макар преди да се бе случвало да не ги вижда с дни, сега съзнанието, че няма правото да ги види, го караше да чувства нещата съвсем различно. Линди не му липсваше никак, и това също го смущаваше. Как бе възможно да не е забелязал как любовта им се е стопила и изсъхнала? Това не се дължеше на някакъв негов интерес към друга жена. Не се бе изкушил да търси някакъв подтекст в предложението на Пола да живее в дома й. При това и в нейното поведение нямаше нищо, което да подсказва, че тя вижда у него нещо повече от приятел — дори на него да му бе минала мисълта да потърси утеха при нея. Засега съзнанието за края на любовта, която го бе свързвала някога с жена му, го караше да изпитва странно чувство на вътрешна пустота. Мерик въздъхна и включи компютъра си. Тъкмо бе започнал да вписва данните от предимно безплодните разпити, които бе провел, когато влезе Пола. — Здравей, Стейси — каза тя весело, дойде до бюрото му и седна на ръба. — Здрасти, Дон. Как върви? Той изкриви лице. — Откровено казано, никак. Тази сутрин се поразходих по улиците, след като разпределих задачите. Но със същия успех можеше да си остана тук и да чета вестниците. Тъкмо записвам малкото, което успях да науча, и после ще отида в приемната да прочета останалите доклади — той прелисти страниците на бележника си. — Всъщност имаше един смешен момент. Разговарях с едно от момчетата, които проституират, и той попита: „Разбрах, че момичетата отказват услуги, ако клиентът иска да ги върже за леглото. Как мислите, дали да не започна да отказвам и аз?“ Едва запазих хладнокръвие. „Не си негов тип, синко“, така му казах. — Е, поне си се посмял — отвърна Пола. — А пък аз току-що прекарах един час в картотеката, преглеждайки снимки с едно хлапе на име Хъни. Работела понякога с Джеки, когато клиентите искали тройка. Надявах се, че ще успее да идентифицира някои от общите им клиенти, но нищо не излезе. Проблемът е там, Дон, че това е цял скрит свят. Всички тези хора живеят благодарение на потайността. Джен твърди, че те до такава степен са свикнали да си затварят очите пред това и онова, че накрая наистина престават да забелязват какво става около тях. — Тя би трябвало да знае, нали е кралицата на нравствения отдел — отбеляза сухо Дон. — Ти не я харесваш, нали? — попита Пола. — Тя е многознайник — отвърна Дон. — А нали, знаеш, че… — … никой не обича многознайниците — завършиха двамата хорово. Пола стана. — Оставям те да си вършиш работата — каза тя. Но преди да тръгне към собственото си бюро, вратата се отвори и вътре влязоха Карол и Тони. Когато забеляза Пола, Карол се извърна и двамата с Тони се спогледаха. — Пола — поде Карол. — Би ли дошла при мен? Трябва да поговорим. Пола повдигна вежди зад гърба й, поглеждайки Мерик, после последва нея и Тони в кабинета. Тони се облегна на стената, скръстил ръце. Карол седна и направи знак на Пола да направи същото. Пола чувстваше, че и двамата са напрегнати и се питаше какво ли се е случило. Самата тя не беше притеснена — не бе направила нещо, което да й дава повод за притеснение. Единствената тайна в живота й не бе нещо, което Карол Джордан би могла да поиска да обсъжда с нея в кабинета си. Най-малко пък в присъствието на Тони Хил. Карол си играеше с една химикалка и избягваше очите на Пола. — Пола, началникът има идея, която иска да обсъдим с теб. Внезапно парчетата на пъзела се наместиха в логична последователност. Това, което Хъни бе казала. Видимото притеснение на Карол. Присъствието на Тони. — Искате от мен да работя под прикритие — да играя ролята на проститутка. За примамка — изтърси Пола. Карол вдигна рязко глава и я загледа стреснато. С ъгълчето на окото си Пола забеляза, че нещо като усмивка трепна по лицето на Тони. — Откъде разбра? Кой ти каза? — попита Карол. Пола сви рамене. — Никой нищо не ми е казвал. Сама съобразих. Едно от момичетата, с които разговарях, ми каза, че й напомням на Джеки. Затова внезапно съобразих, че ако бях една от тях, бих била точно негов тип. А като се вземе предвид и това, че обичайните мерки не дават резултат, когато казахте, че господин Брандън имал идея… изглежда логично, това е всичко. — И как приемаш идеята? — попита Карол. — Имаш право сама да решиш, Пола. Операцията е много рискована и ти се излагаш на сериозна опасност. Не си длъжна да приемеш, ако това те притеснява. Пола не можа да сдържи доволната си усмивка. — Мисля, че идеята е блестяща, шефе. Това беше нейният шанс — да блесне, да покаже на какво е способна. Дори угриженото изражение на Тони Хил не можа да охлади ентусиазма й. — Кога започваме? _Тази вечер той наблюдава внимателно това, което става по улиците. Денят беше тежък; не е лесно да вършиш това, с което той изкарва хляба си, когато улиците гъмжат от полиция. Но клиентите му се нуждаят от това, което той предлага, така че все някак продажбите се осъществяват. Той става по-предпазлив, разчита на онова шесто чувство, което му помага да избягва опасностите и винаги досега му е помагало да се измъкне._ _Има нещо успокояващо в това да кръстосва района, в който работи, толкова добре познат, а сега променен благодарение на извършеното от самия него. Никога не би повярвал, ако му кажеха, че ще бъде в състояние да промени света около себе си, а ето че успя. Хората се движат по различен начин. Той забелязва как минувачите хвърлят плахи погледи към хората, с които се разминават. Не могат да знаят дали някой от тях не е убиец и това ги плаши._ _Понякога му се иска да можеше да застане насред улицата и да извика: „Ето ме! Аз съм човекът, от когото всички толкова се страхувате!“. Само за да види невярващите им изражения, защото знае, че съвсем не е това, което те биха очаквали да видят. Не е чудовище. Във вида му няма нищо, което да вдъхва страх. Наглед е съвсем обикновен._ _Но важното е това, което носи в себе си. А те нямат представа какво е то. Никога не са чували Гласа. Именно те са обикновените. Той вече е необикновен. И това е само началото._ Глухият рев на мотора разкъса тишината на предградието. Джонатан владееше безукорно огромната машина дори при ниска скорост. Когато се изравниха с къщата на Тони, Карол отлепи едната си ръка от гръдния му кош и го потупа леко по рамото. Той намали съвсем скоростта и моторът заглъхна, оставяйки вибриращо ехо в главата й. Карол слезе с все още бясно туптящо сърце и свали резервния шлем, който Джонатан й бе дал пред италианския ресторант, където вечеряха. Джонатан се изправи до нея и остави своя шлем върху кожената седалка на мотора. — Дано не съм те уплашил много — каза той. — Не бях се качвала на мотор от години — каза тя и му подаде своя шлем. — Бях забравила колко е вълнуващо. Джонатан отвори малкия багажник и пъхна вътре нейния шлем. — Усещането е неповторимо — каза той и пристъпи по-близо до нея. Тя постави инстинктивно ръка на гърдите му, докосвайки с пръсти грубия туид на сакото му. Имаше чувството, че всичките й сетива са разбудени и нащрек. Долавяше лекия мирис на зима във въздуха и топлото мъжко ухание на кожата му. Той постави длани от двете страни на бедрата й и тя почувства как кожата й пламва въпреки дрехите. — Благодаря за чудесната вечер — каза тя припряно. — Беше ми много приятно. — На мен също — каза той и се наведе да я целуне. Карол извърна глава встрани, така че устните му докоснаха бузата й. Чувстваше пулса в пресъхналото си гърло, езикът й беше залепнал за небцето. Но образите, които се мяркаха в съзнанието й, нямаха нищо общо с Джонатан Франс. Макар да се опитваше да се убеди, че нищо не я заплашва, не можеше да се освободи от бремето на миналото. Знаеше, че не постъпва честно; цяла вечер бяха разговаряли весело и откровено флиртуваха — но това беше на сигурно място, в добре осветения, оживен ресторант. А тук и сега Карол не можеше да поддържа илюзията, че приема нещата като повечето жени. Той почувства напрежението й, отдръпна се и я изгледа озадачено. — Да не би да съм казал нещо неуместно? — попита той все така весело и закачливо. Карол въздъхна — досега не бе осъзнала, че задържаше дъха си. — Причината не е в теб — измънка тя, заковала поглед в ръкава на сакото му. Беше се учудила, когато не се появи с кожения си костюм вечерта, но той й обясни, че винаги взема смяна дрехи, когато пътува по работа. Сакото от туид, джинсите и пуловерът с висока яка променяха доста хлапашкия вид на рокер. — Какво те притеснява, Карол? — гласът му беше мек, в него не се долавяше и следа от раздразнение. — Съжалявам, аз… — не знаеше какво друго, освен истината би могла да каже, а нямаше представа как би му казала това. Ръцете му още докосваха тялото й и тя едва успяваше да се овладее и да не се измъкне от прегръдката, която сега приемаше като нападение. Той я пусна, сякаш бе доловил напрежението й. Ръката й беше все още на гърдите му и той я покри нежно с длан. — Добре — каза той, — тръгвам си. Отстъпи назад, но все още държеше ръката й. Карол стисна здраво клепачи. — Бях изнасилена — каза тя. Думите увиснаха между двамата. Ръката му държеше все така спокойно нейната. Тя отвори очи, очаквайки да види в неговите шок, гняв, съчувствие, любопитство. Но по лицето му бе изписана само загриженост. В пълното мълчание очите им отново се срещнаха. После, много внимателно, той проговори: — В такъв случай е било много смело от твоя страна да приемеш поканата ми тази вечер. Благодаря ти за доверието. Тя се стъписа. Не бе срещала подобна реакция на думите си. — Не знам колко е било смело — отвърна тя. — Но може би не беше съвсем честно. Той поклати глава. Светлината на уличните лампи се пречупи в косата му и тя блесна. — Не бъди толкова сурова със себе си. За първи път ли излизаш с мъж, откакто ти се случи това? Карол кимна. — Да, за първи път излизам с човек, когото не съм познавала преди — пое си дълбоко дъх и каза треперливо. — Оттогава минаха седем месеца, а все още виждам преживяното по-живо от нещата, които съм правила днес. — В такъв случай имаш основания да се гордееш със себе си. Никога не бих могъл да предположа, че имаш някакви други грижи, освен работата — той сведе глава към нея и й се усмихна. — Най-добре ще е да сложим край на вечерта — той пусна ръката й. — Може ли да ти се обадя пак? — Да, моля — отвърна тя. После, тласната от внезапен импулс, се повдигна на пръсти и го целуна. Устните му бяха сухи и хладни, той не се опита да я прегърне отново. Стояха малко смутено един срещу друг и се усмихваха. — Лека нощ — каза тя тихо. Тази вечер бе имала късмет. Беше излязла с мъж, който не я отхвърли като повредена стока, не прояви яростно желание да отмъсти за стореното, нито пък я отблъсна със зле прикрито отвращение. Не беше я задушил с изблици на съчувствие, не беше я попитал как бе възможно такова нещо да се случи на жена като нея. Всички тези отрицания, събрани заедно, създаваха преживяване с положителен знак, което не бе имала от изнасилването насам. Предполагаше, че Тони би реагирал именно така, ако не го разкъсваше чувството на вина. — Лека нощ, Карол — Джонатан посегна към шлема си. — Ще почакам, за да те видя как влизаш — каза той и яхна отново мощната машина. Тя отвори градинската врата и тръгна по пътеката, забелязвайки за първи път, че на горния етаж светеше в стаята, която в такива къщи обикновено е спалнята, но Тони бе превърнал в свой кабинет. Сърцето й подскочи. Надяваше се той да не е станал свидетел на кратката сценка, която двамата с Джонатан току-що бяха разиграли пред прозорците му. Тони седеше зад бюрото си, вперил невиждащ поглед пред себе си и прехвърляше в съзнанието си това, на което току-що бе станал свидетел. В деветдесет и девет от сто случая нямаше да забележи нищо. Макар наблюдателността да бе основно изискване на професията му, нямаше обичай да седи край прозореца и да следи живота на другите хора. Освен това, когато работеше, погълнат от четене, писане или анализ на данни, би било необходимо нещо далеч по-силно от непознатия шум на мотор, за да го откъсне от заниманията му. Но когато Джонатан Франс бе завил по тяхната улица, Тони тъкмо стоеше близо до прозоречната ниша и оглеждаше редиците книги по рафтовете — търсеше нещо, за което беше уверен, че е там. Това беше проблемът при смяната на жилище — независимо от това колко старателно подреждаше книгите при опаковането, на новото си място те никога не бяха там, където очакваше да ги намери. Затова, когато моторът спря пред входа на къщата, той не беше забравил изцяло за външния свят както в повечето случаи. Надникна любопитно през прозореца точно навреме, за да види как проблясва русата коса на Карол, когато тя смъкна шлема. Първият му порив бе да се откъсне от прозореца, за да не нарушава правото й на личен живот. Но когато тя протегна ръка към високия мъж, който също бе слязъл от мотора, Тони установи, че не може да направи и крачка назад. Опита се да си каже, че я следи само за да се убеди, че няма да й се случи нещо неприятно. Съзнаваше, че това е лъжа, но отказваше да признае пред себе си обърканите чувства, които се криеха в подсъзнанието му. Видя как тя избегна първата целувка, видя как мъжът я освободи от прегръдката си, как двамата размениха няколко фрази и после внезапно Карол пое инициативата. Смутен, той издаде някакъв нечленоразделен звук и отстъпи в сенките, когато Карол се обърна, за да влезе в къщата. Отпусна се на стола си и остана така, скрил лице в ръцете си. След време вдигна глава, примигвайки, за да пропъди напиращите в очите му сълзи. Ревност. Ревността му бе толкова силна, че я чувстваше като жлъч, надигнала се в гърлото му. Обичаше я; беше си го признал преди доста време. Но по всичко личеше, че пропастта между двамата бе станала прекалено широка, за да може някога един от тях да я преодолее. Въпреки неговите усилия Карол очевидно бе избрала свой път към спасението. И този път не предвиждаше неговото участие. Атмосферата в залата бе натегнала от очакване. Навсякъде се носеше тихо бръмчене на разговори — следователите се питаха защо главен инспектор Джордан ги беше свикала. — Не ме е грижа какво ще ни възложи, стига да не трябва пак да разговарям с проститутки на дъжда — сподели Сам Еванс с Кевин Матюс. — Това навън ми напомня на трите маймунки, нали знаеш — не са чули, не са видели, нищо не казват. — Човек никога не може да бъде сигурен с Джордан — отвърна Кевин. — Тя определено има нестандартни хрумвания. — Но имат ли ефект? — попита Еванс. — Нестандартните й идеи имам предвид. Кевин зачопли някакво петънце на панталоните си, което току-що бе забелязал. — Тя има някаква плашеща способност да се ориентира правилно — отвърна той. — Виждал съм я да предлага идеи, които дори Тони Хил намираше за абсурдни. И после се оказваше, че е била права. — Да, но след това, което й се е случило… може би вече няма смелост да рискува — изтъкна Еванс. Ровенето из бюрата на колегите му късно вечер не му донесе никаква полезна информация за Карол Джордан. Тя като че ли поверяваше извънредно малко неща на хартията, а на компютъра — още по-малко. За да постигне целта си, той трябваше да проникне в мислите й, но това очевидно щеше да му отнеме доста време. До този момент бе успял да избегне възникването на удобен момент, в който да й съобщи, че е следил Ейдън Харт. Надяваше се Брандън да й го каже първи — това щеше да я постави в уязвимо положение. Но това като че ли не се бе случило. — Не съм много сигурен — прошепна Кевин във внезапно настъпилата тишина. Извърна се и видя Карол, която прекосяваше стаята, за да застане пред редиците насядали полицаи и следователи. Дон Мерик я следваше по петите. Кевин си каза, че от седмици насам Карол не бе изглеждала толкова добре. Кожата й блестеше, погледът й беше оживен. Карол спря пред таблото с окачените по него снимки на Санди Фостър и Джеки Майал. Вгледа се в лицата им и мълчаливо си обеща нещо, после се обърна с лице към колегите си. Беше дошла в кабинета си още в седем сутринта, за да разработи стратегията на операцията, потискайки личните си опасения, и въпреки това все още се чувстваше бодра, умът й беше свеж. След като се разделиха с Джонатан, си бе легнала веднага, не беше пийнала дори една чаша преди лягане. Спа дълбоко, докато я събуди будилникът. Не се беше въртяла в леглото, не беше сънувала кошмари. И не бе изпитала нужда от алкохол. Трите чаши вино, изпити с вечерята, практически не се брояха, сравнени с количеството, което бе свикнала да изпива вечер напоследък. Не си въобразяваше, че е превалила планината, но си мислеше, че може би все пак най-сетне е стъпила на верния път, че вече има пред себе си избор на посока. — Добро утро на всички — каза тя ясно и отривисто. — Първо искам да ви благодаря за големите усилия, които положихте през изминалите седмици. Това, че нямаме почти никакъв напредък, не е по вина на когото и да било тук. Имаме си работа с интелигентен и организиран убиец, а досега не можахме да се доберем до нито един от пробивите, които обикновено дават тласък на следствието. Явно е време да изберем друга стратегия. В стаята се понесе тихо мърморене, изразяващо съгласие. Забеляза, че дори някои от нейния екип кимаха в знак на одобрение. Потисна страховете и съмненията си и продължи: — Тази операция крие сериозни рискове, затова и ще изисква максимални усилия от всеки от вас. Но вярвам, че по този начин ще постигнем резултати, до които не бихме могли да се доберем с други средства. Карол отвори папката, която носеше, и извади снимките на четирите жертви на Дерек Тайлър. Забоде и четирите на таблото зад себе си и отново се обърна към колегите си. — Знам, че напоследък в медиите е пълно със спекулации за предполагаема връзка между последните две убийства и серията убийства отпреди две години. На този етап не съществува никакво основание да се съмняваме във вината на Дерек Тайлър. Едно обаче е ясно: човекът, който носи отговорността за последните две убийства, ползва убийствата, извършени от Тайлър, за образец. Няма смисъл да се питаме защо. Точно сега това няма да ни донесе никакъв напредък. Налага се просто да приемем, че нещата стоят така. Но това ни дава доста ясна представа за физическия тип жени, към които убиецът проявява предпочитание. Всички тези жени имат къса руса коса, стройни са, горе-долу с еднакъв ръст и конструкция. Такива са жертвите, които той избира — Карол изправи рамене. — Вземайки това предвид, решихме да изпратим агент под прикритие в опит да примами убиеца — внезапно надигналият се в стаята шум едва не заглуши гласа й, затова тя повиши тон: — Първата част от стратегическия ни план бе изпълнена снощи, по време на срещата на нашия ръководител с пресата. Коментарите на господин Брандън бяха съгласувани със съветите на доктор Хил и целяха да предизвикат убиеца. Тя хвърли поглед към Пола и кимна. Пола се изправи. — За тези, които не я познават — това е следовател Пола Макинтайър. Тя ще бъде нашият агент под прикритие. Пола се усмихна широко към залата. Сърцето на Карол се сви. Спомняше си добре собствената си самонадеяна смелост, както и това, до което я доведе тя. Мисълта, че вижда как друга жена тръгва по същия път, беше непоносима. Но тя поне щеше да се погрижи Пола да има връзка и път за бягство — нещо, с което самата тя не бе разполагала. Долавяйки възбудата на всички в залата, тя незабавно се постара да уталожи естествения прилив на ентусиазъм при мисълта, че най-сетне нещо ще раздвижи застоялите води на следствието. — Повтарям, тази стратегия крие много рискове. Ще наситим района с други агенти под прикритие, които да гарантират сигурността на Пола. Това трябва да бъде основното, с което всички да се съобразяваме. Ако възникне опасност за Пола, прекъсваме операцията. Искам това да бъде кристално ясно за всички — тя погледна към Пола. — Първата ни работа е да се погрижим да придадем на Пола вид, отговарящ на ролята й. — Само да не се вживееш много, Пола! — подвикна Кевин. — Сержант Матюс, запазете си ученическия хумор за срещите с момчетата — каза уморено Карол. — Сержант Шийлдс, вие ще отидете с Пола до някой от еротичните магазини в Манчестър и ще купите това, което й е необходимо за ролята. Не бива да ползваме някой от местните магазини, колкото и малка да е възможността да бъдете забелязани. После Пола излиза още тази вечер на улицата, като й е осигурено пълно защитно покритие. Дон, ще бъдеш ли така добър да представиш техническата част? Мерик излезе напред. — Разбира се, Пола ще носи предавател. Освен това ще поставим допълнителни камери за наблюдение по главната улица на Темпъл Фийлдс и в края на булевард „Кампиън“, на места, където няма да се набиват на очи. Един от екипите ни ще бъде разположен в микробус, оборудван за проследяване, а по улицата ще има и цивилни полицаи. Ще поддържаме постоянен контакт по радиостанциите. Ще се опитаме да осигурим връзка с предавателя във всички служебни коли, така че да сте наясно какво се случва. Карол се намеси: — Както вече казах, приоритетът ни трябва да бъде безопасността на Пола. Искам никой от вас да не го забравя. Тя поема целия риск и заслужава да знае, че осигуряваме безопасността й. Заслужава всички да положим максимални усилия. Ще се съберем отново в шест часа вечерта за подробен брифинг. Някои от вас — предимно тези, които проверяват резултатите от разпитите и тези, които работят с HOLMES* — ще продължат с това, с което се занимават в момента. Останалите са свободни от задължения през деня. Инспектор Мерик ще разпредели задачите ви — Карол обходи с хладния си поглед залата. — Това може би е най-добрата възможност да приберем убиеца, преди да вземе нова жертва. Разчитам на вас. [* HOLMES — абревиатура за Home Office Large Major Enquiry System — компютърна система на вътрешното министерство, която обединява данните на всички разследвания по особено тежки престъпления, включително серийни убийства и финансови злоупотреби в особено големи размери на територията на Великобритания. — Бел.прев.] Тя не изчака да види дали ще има въпроси и коментари. Мерик щеше да й предаде всичко, което би я заинтересувало — той беше нейните очи и уши сред трийсет и няколкото следователи от отдел „Убийства“. Сега най-важното беше да се мобилизира и да излезе от залата, преди фасадата на привидната й увереност да се пропука. Едва успя да се добере до сигурното убежище на кабинета си, зад плътно спуснатите щори, които я изолираха от външния свят, когато на вратата се почука. „Ако е Брандън, ще получа нервен припадък“ каза си тя, а после добави примирено на глас: — Влез. Вратата леко се открехна и в кабинета надникна Джонатан Франс. — Можеш ли да ми отделиш малко време? Учудена и смутена, Карол заекна: — Разбира се, влез — той пристъпи напред и затвори вратата зад себе си. — Не очаквах да те видя толкова скоро — продължи тя объркано. — Да не би вече да имаш някакви резултати за нас? — Все още нищо по професионална линия — отвърна той. — За това ще трябва да почакате още малко. Джонатан измъкна от джоба си найлонов плик, на който Карол разпозна емблемата на една от местните книжарници, и й го подаде. — Казах си, че това може да те заинтересува — каза той. Обзета от любопитство, Карол пое плика и измъкна отвътре книгата. „Късмет“ от Алис Себолд. Тя го погледна озадачено. — Това е описание на собствените й преживявания, след като е била изнасилена — поясни Джонатан. — Не искам да се натрапвам със съчувствие, но си казах, че може да ти бъде от полза да прочетеш книгата — той говореше смутено, явно не беше убеден как тя ще приеме постъпката му. — В нея няма нищо сълзливосантиментално или пък сензационно. Освен това е много добре написана. — Чел ли си я? — попита Карол. Това не беше точно въпросът, който искаше да зададе, но все пак запълни възцарилото се между тях мълчание. Джонатан като че ли леко се притесни. — Не разказвай това на колегите ми — той пъхна ръце в джобовете на джинсите си. — Сестра ми работи в областта на изкуствознанието и непрекъснато ми пробутва разни неща. А пък аз обичам произведения, които ме карат да мисля. Карол обърна книгата и огледа текста на гърба, после вдигна очи към него. — Благодаря ти, наистина е много мило от твоя страна. — Няма защо, за мен беше удоволствие — той тръгна към вратата. — Е, аз си тръгвам, и двамата имаме работа. Нали ще ми се обадиш? По-трогната, отколкото можеше да изрази с думи, Карол само кимна. — Ще се обадя. — Аз ще ти звънна веднага, щом имам нещо във връзка с другото — със снимката — той се усмихна още веднъж и излезе. Карол стоя дълго, загледана във вратата, опитвайки се да си изясни какво всъщност изпитва. Това беше изключително мил жест, не на последно място и затова, защото книгата бе поднесена така тактично, че тя в никакъв случай не би могла да го обвини в покровителствено отношение. Приятно й беше да бъде с него, намираше го за привлекателен. Но въпреки това сърцето й си оставаше незасегнато. Може би все още не беше готова за връзка. Може би беше още прекалено рано. А може би просто той не беше човекът, който й трябваше. По-нататъшните й разсъждения бяха прекъснати от ново почукване на вратата. — Влез — каза тя с въздишка. Сам Еванс застана на прага. Лицето му беше напълно безизразно. — Удобно ли е да поговорим? — попита той. Тя му посочи стола. — Заповядай. Еванс седна. Стойката му излъчваше спокойна увереност. — Казах си, че ще е по-добре да споделя с вас, преди господин Брандън да се е намесил — каза той. Карол се намръщи озадачено. — За какво говориш, Сам? — Става дума за Ейдън Харт. — Очевидно съм пропуснала нещо, но продължавам да не разбирам. — Знам, че вие извадихте Ейдън Харт от списъка на заподозрените заради алибито му, но аз все пак не бях убеден в невинността му. Затова започнах да го следя — Еванс я погледна очите и изкриви устни в гримаса, която можеше да бъде и опит за извинение. — В свободното си време. — Какво? — попита невярващо Карол. — Когато го разпитвах, имах чувството, че нещо при него не е съвсем наред. И се оказах прав — заяви Еванс. — Той има подчертана слабост към проститутки. Два-три пъти седмично ползва услугите на момичета от улицата. Карол го загледа удивено. Сама не знаеше как да започне. Беше вбесена, че е проявил самоинициатива, но вече започваше да я гризе и съмнението в собствената й преценка. Дали не бе прибързала, отписвайки Харт? Дали не губеше професионалния си усет? Но после отхвърли нетърпеливо съмненията. — А защо споменаваш господин Брандън? Еванс сви рамене. — Той ме видя да вкарвам данни от следенето в компютъра си, попита ме защо следя доктор Харт и ми се наложи да му обясня. Карол имаше чувството, че в сърцето й зейна яма, от която повя студ. — Съобщил си на началника на полицията, че продължаваш да разработваш следа, която аз съм отхвърлила като безплодна? — каза тя. Гласът й беше остър и напрегнат. Той повдигна вежди. — Не съм представил нещата точно така. „Копеле!“ Карол едва успя да се овладее, за да продължи да говори. Усещането, че е предадена, я зашеметяваше. — Искам пълен доклад за тези твои занимания до един час — тук, на бюрото ми. И не желая втори път да научавам подобно нещо. Това не е уестърн — ако не работим в екип, сме обречени на провал. Нито за миг не си споменал нещо за съмненията си относно Харт пред мен. Ако беше казал нещо, аз можех да премисля и да не го изключвам от списъка. Няма да допусна некоректно поведение в екипа си. Това проваля общата ни работа. Приемете думите ми като предупреждение, следовател Еванс. А сега напуснете кабинета ми. Той стана и излезе — гърбът му беше изправен, главата — високо вдигната. Карол не можеше да забележи усмивчицата, която повдигаше ъглите на устата му. Водниста слънчева светлина проникваше през сивкавата мъгла и озаряваше с бледо сияние улиците на Темпъл Фийлдс. В останалата част на града кипеше живот, но в десет сутринта в този квартал цареше сънлива пустота. Тези, които живееха тук, вече бяха тръгнали на работа, а тези, които работеха по улиците на Темпъл Фийлдс, все още си почиваха от снощната работа. Мъж, облечен в костюм, разхождаше бултериера си по пътеката край канала. Вървеше толкова бързо, че полите на шлифера му се развяваха. Две жени в джинси и кожени якета вървяха подръка по улицата, излъчващи задоволство, което ги обвиваше като в уютен пашкул. А Тони Хил стоеше на един уличен ъгъл, оглеждайки пътеводителя за Брадфийлд и един лист, който държеше в ръцете си. „Трябваше да свърша това, преди да тръгна“, мислеше той, докато се опитваше да подреди в логична последователност шестте адреса, които си бе набелязал непосредствено след като призракът на предполагаемия убиец — подражател надигна глава. Той прелистваше страниците на пътеводителя, опитвайки се да намери разположението на местопрестъпленията и да ги разположи в собствените си представи за района. Така се надяваше да добие първоначални впечатления за начина, по който убиецът виждаше света. Не беше избирал жертвите си произволно, следователно имаше реални основания да се предполага, че районът, където ги бе набелязвал, му е добре познат — място, което присъстваше постоянно в съзнанието му. Всеки имаше своя собствена топография на местата, които можеше да нарече свои, маркираше ги с личните си маршрути, ограничаваше ги в рамките на личните си нужди и предпочитания. Хората можеха да съществуват в блажено неведение за цели отрязъци от територия, които не включваха техния терен на дейност. В съзнанието си убиецът имаше някакъв лично негов Темпъл Фийлдс, и ако Тони успееше да прецени какво включва тази представа, щеше да научи нещо повече за самия него. Най-малкото можеше да прецени какви характеристики категорично не можеха да бъдат включени в профила му. Тази сутрин той имаше нужда от физическа активност. Знаеше, че Карол сега възлага на подчинените си задачи, свързани с предстоящата операция, но все още не можеше да намери сили в себе си да я види. Цяла нощ се беше въртял в леглото си, а нейният образ и образът на мъжа с мотора нахлуваха неудържимо в мислите му. Презираше се заради неспособността да овладее реакцията си, и не искаше това чувство да бележи следващата му среща с Карол. В крайна сметка успя да си изясни маршрута и навлезе в плетеницата от странични улички на Темпъл Фийлдс. Зави по една от тях и спря пред един вход. Вдигна поглед към мръсната фасада от червени тухли, питайки се кой от всичките прозорци принадлежи на стаята, където е била открита първата жертва на Дерек Тайлър. В бележките му пишеше, че Лорън Маккафърти често водела клиентите си в малкото си жилище. Считала, че така е по-безопасно, отколкото да се качва в колите им; че така тя владее положението, тъй като обитателите на съседните жилища биха чули, ако нещата излезели извън контрол и й се наложело да вика за помощ. Не е можела да предположи, че ще се натъкне на убиец, който умее да контролира несравнимо по-добре от нея положението. Тони постоя там замислен в продължение на няколко минути, после тръгна към следващия пункт в своя списък. След половин час беше обиколил още четири пункта и бе стигнал до хотел „Уулпак“. — Какво е общото между тези избрани от теб места? — мърмореше той под нос. — Те са като точки от невидима мрежа, непозната на хората, които идват в Темпъл Фийлдс да пийнат или да намерят сексуален партньор, но на тези места ти се чувстваш сигурен. Може би това е, защото живееш или работиш тук? Може би си доставчик на някакви стоки? Куриер? Пощальон? Всяко от тези места е близо до оживена улица, но все пак малко встрани. Държиш да можеш да действаш на спокойствие, но искаш и жертвите ти да бъдат откривани, преди да е изминало много време. Оставаш при тях, докато издъхнат, а после си тръгваш, уверен, че скоро някой ще ги намери. Може би не искаш да остават самотни? Той вървеше бавно по уличката, която излизаше на Белуедър Стрийт — по това време на деня „Белуедър“ беше пълна с хора, излезли на пазар, особено представители на по-долните обществени прослойки, за които възможността да пазаруват в покрити търговски центрове беше решително подобрение в сравнение с алтернативата. — Не, не е това — продължаваше да разсъждава Тони. — Не си толкова загрижен за тях. За теб те не са жени, а експонати. Искаш да видим резултата на извършеното от теб, докато е още пресен, за да се възхитим на уменията ти. Това, че Дий не е работела онази нощ и заради това открихме толкова късно Санди, за теб е било просто лош късмет — той вдигна глава, доволно усмихнат. — Ти се перчиш, там е работата. Не можеш да понесеш мисълта, че способностите ти ще останат незабелязани. Натриваш ни носовете, подчертаваш, че силата е у теб. Имаш нужда от признание, от удовлетворение, и искаш да ги получиш колкото е възможно по-бързо. Тони продължи по Белуедър Стрийт към Уулмаркет, където седна на една от пейките и се зае да оглежда оживения площад. Разчитането на посланието, скрито в действията на убиеца, беше едва първата стъпка на търсенето, но не можеше да бъде прескочено. Трябваше да върви бавно назад, разгадавайки знаците, преди да бъде в състояние да предположи как дълбоко скритата мотивация може да се отрази на публичното поведение на човека, извършил подобни злодеяния. Докато не бе в състояние да изгради предположенията си, не можеше с нищо да помогне на Карол. Нито пък на бъдещите жертви на убиеца. — Ти винаги си искал признание — продължаваше той монолога си. Говореше много тихо, почти без да движи устните си. — Но никога не си получавал достатъчно, нали? Никога не са те ценили за това, за което ти самият си искал да бъдеш ценен. Търсел си силата, която би ти донесло възхищението на хората, но така и не си я получил. Е, при това положение, каква трябва да е професията ти? Трябва да си избрал нещо, което ти е предлагало възможността да заповядваш на хората около теб. Би ти се понравило да се озовеш във войската, в полицията, или дори да работиш в затвор, но предполагам, че нямаш необходимата самодисциплина, за да се справиш с такава работа. В такъв случай… може би работиш като охранител? Бияч в някой нощен клуб? В Темпъл Фийлдс е пълно с подобни заведения. Така или иначе, трябва да е място, където да можеш да си придаваш важност — той вдигна очи и започна да оглежда разнообразните представители на човешкия вид около себе си, всеки зает със собствената си работа. От другата страна на площада стоеше жена в тъмносиня униформа и почукваше с пръст по малък джобен компютър. — Може пък да е общински служител от тези, които се занимават с контрол на паркирането — те познават добре улиците. Изправи се нетърпеливо. Имаше чувството, че разсъжденията му не водят доникъде. Кой знае защо, умствената нагласа на убиеца му убягваше — хлъзгава като подгизналите есенни листа, които се разпадат в ръцете ти, преди да можеш да ги огледаш. Не можеше да се добере до основните нишки, които биха го превели през лабиринта. Никога досега не му се беше случвало нещо подобно, и не можеше да си обясни защо тъкмо в този случай става така. Дали не можеше да се откъсне от собственото си чувство за вина и постоянната тревога за сигурността на Карол? А може би у този убиец имаше нещо, което го отличаваше от обичайните деформации на личността, с които си бе имал работа досега? Бе прекарал немалко години в проучване на поведението на серийни убийци, изнасилвачи, подпалвачи и педофили, така че не правеше грешката да ги възприема като хомогенна група. Някои от тях се отличаваха с изключително развит интелект. Други пък, като Дерек Тайлър, например, създаваха впечатление на толкова умствено ограничени, че изглеждаше невероятно да са успели да осъществят извършените от тях престъпления. Някои имаха повърхностно развити способности за общуване. Психическите отклонения на други си личаха от километри. Когато ги арестуваха, някои от тях реагираха почти с облекчение, защото така се освобождаваха от бремето на собственото си компулсивно поведение. Други се наслаждаваха на статуса на знаменитост, който им се придаваше от перверзната медийна култура. Едно беше сигурно — постъпките им носеха отпечатъка на строго индивидуалната им умствена нагласа, и това бе пътят, по който тръгваше Тони, за да ги проследи. Но този път случаят беше различен. Този път подходът му се оказваше неприложим. Магазинът, който носеше името „Невинни прегрешения“, се гушеше дискретно в една странична уличка в северен Манчестър — в тази наскоро освежена част на центъра, където евтините магазинчета бяха отстъпили място на галерии за художествени произведения, агенции за недвижими имоти и елегантни бутици на нашумели фирми. Неестествената смесица от червеникави тухлени фасади, ремонтирани викториански кооперации и съвременна архитектура мъчително се опитваше да изглежда на място в прегръдката на тесните улички. Джен Шийлдс, която бе запозната със схемата на еднопосочните улици като местен жител, посочи на Пола магазина, когато минаха край него. — Добре познаваш района — отбеляза Пола, докато лавираше през едно заплетено кръстовище в съответствие с инструкциите на Джен. — От години купувам коледни подаръци тук, в магазините за художествени занаяти — отвърна Джен. — Приятно е да можеш да поднесеш нещо с по-индивидуален оттенък, нещо, което да не може да се намери в Брадфийлд. Освен това тук има и няколко много приятни заведения, в които човек може да се отмори след покупките — тя посочи на Пола един малък платен паркинг, където успяха да открият свободно място. Пътуването им през Ленинските възвишения бе минало спокойно. През по-голямата част от пътя Джен бе заета с размяна на съобщения по телефона, което явно много я забавляваше, но не бе споделила с Пола повода за веселието си. Единствената им тема на разговор беше спорът дали Карол Джордан е годна да се справи с предизвикателството на работата си. Пола бе защитила шефката си въпреки съмненията, които изпитваше самата тя. Но беше едно да изразява съмненията си в правилната преценка на Карол пред Дон, а съвсем друго — в разговор с Джен Шийлдс. Джен не принадлежеше към техния екип, затова и лоялността изискваше от Пола да поддържа безусловно Карол. Съзнавайки, че няма да постигне нищо, Джен бе насочила вниманието си към мобилния телефон. Когато наближиха „Невинни прегрешения“, Джен се оживи. — Ще бъде забавно — заяви тя. — Малко театър винаги действа освежаващо. — Лесно ти е да говориш така — измърмори Пола. — Нали няма на теб да ти мръзне задникът по ъглите, нито пък ще ти се налага да се разправяш с разни мърляви откачалки, дето ще ти се пишат клиенти. Джен се изкиска и каза: — Да, права си — после бутна вратата на магазина. Вътрешността на „Невинни грехове“ не беше толкова лъскава, колкото на неговия еквивалент в Брадфийлд. Осветлението не беше толкова ярко, стоките не бяха изложени толкова демонстративно. Зад щанда стоеше жена, която вдигна поглед към тях. Беше трийсет и няколкогодишна, пъстроцветната й коса беше оформена с помощта на гел в причудливи спирали и къдрици. Колкото и да е странно, беше облечена с бежова жилетка, която би била далеч по-подходяща за солидна собственица на магазин за трикотаж. Пола предположи, че ексцентричната прическа е опит да се отклони вниманието от тъмночервения родилен белег, който загрозяваше едната страна на лицето й и създаваше впечатлението, че някой е прокарал по бузата й четка, намазана с боровинков конфитюр. Джен се озърна, после поведе Пола към дрехите, изложени в дъното на магазина и свали от закачалката извънредно оскъдна рокля от черна изкуствена кожа. — Слушай, момиче, знаеш ли как ще ги разбиеш, ако отидеш с това в „Рейнбоу Флеш“! — Нямам представа — излъга Пола, опитвайки се да защити личното си пространство въпреки непоклатимата увереност на Джен Шийлдс. — Така или иначе, за довечера не е подходяща, защото отдолу не може да се прокара кабелът на микрофона. Джен се ухили и херувимското й лице доби неестествено лукаво изражение. — Следовател Макинтайър, под тази рокля не се носи абсолютно нищо. Тя върна роклята на закачалката и продължи да рови. Следващото, което извади, беше аленочервена къса пола от лачена кожа. — Ето какво ти трябва. Идеална е за Темпъл Фийлдс. На Дон Мерик ще му потекат лигите, като те види. Пола се изкиска. — Да не би да смяташ, че така ще ме убедиш да я купя? Въпреки това тя взе полата и я опъна върху бедрата си, за да прецени дали ще й стане. — Облечи я — каза Джен и посочи полата. — Добре ще е да те видя с нея, за да се убедим, че ти стои добре. Пола изгледа хладно сержант Шийлдс. — Няма нужда — каза тя, реагирайки остро на тенденциозното й поведение. Пресегна се и смъкна от закачалката една тясна сребриста блуза с дълбоко деколте. — Това би трябвало да завърши тоалета. Джен повдигна вежди. — Струва ми се, че ролята започва да ви доставя удоволствие, следовател Макинтайър. Този път опитите на Джен да флиртува смутиха Пола. Стори й се, че долавя искрено възхищение в тона й и за първи път се запита какво ли би било, ако се види с Джен в извънработно време. — Обичам да си върша работата както трябва — отвърна тя сухо, отхвърляйки идеята. Всеизвестно бе, че връзките с колеги не са препоръчителни. Освен това Джен Шийлдс не беше неин тип. Виж, ако Карол Джордан проявеше интерес към нея… Пола се извърна, упреквайки се, че се отвлича от задачата, която ги беше довела тук. — Няма спор. Но може би, когато всичко приключи, ще приемеш да представиш някой и друг тоалет на частно ревю — само пред мен? Топлият дъх на Джен се плъзна по шията на Пола. — Наистина, Джен, досадна си като мъж. — Можеш да ми вярваш, че ме бива повече от тях, Пола — Джен постави ръка на рамото й и се усмихна, когато Пола трепна. — Пробните са там — тя посочи към една ниша, отделена със завеси, и отстъпи, оставяйки достатъчно място на Пола да мине, без да се отърка в нея. Пет минути по-късно Пола се наблюдаваше в огледалото на пробната. Призна си, че дори така, както беше, без грим и подходящи обувки, и най-добрите й приятели можеха да не я разпознаят. Тя самата едва се позна. Смущаващо бе да видиш как една толкова повърхностна промяна я караше да изглежда толкова различна. Внезапен пристъп на тревога я накара да настръхне, тя се съблече припряно и с облекчение се върна към собствената си личност, нахлувайки джинсите и бялата риза. Дръпна рязко завесата, държейки дрехите на разстояние от себе си. — Ще станат — каза тя. Джен й подаде късо яке от изкуствена кожа, чийто цвят бе почти същият като този на полата. — Какво ще кажеш за това, за да завършим общия ти вид? — попита тя. — Тази вечер ще е страшно студено. Пола поклати глава. — Джеки и Санди не са носели якета, а идеята е да приличам колкото е възможно повече на тях. Но ще ми трябват и обувки, които да отговарят на ролята ми на проститутка. — Якето ще ти трябва — настоя Джен. — Трябва да има с какво да скриеш кабела, който ще минава по гърба ти, и издутината от предавателя. — Не се бях сетила за това. Права си — Пола занесе покупките на касата и подаде кредитната си карта. Слава Богу, че никой от хората, на чието мнение държеше, нямаше да види месечното извлечение от банковата й сметка. — Ама че странни неща се продават тук — възкликна Джен, оглеждайки любопитно една витрина, на която бяха изложени белезници, въжета, вериги и други подобни средства за довеждане до безпомощно състояние. — Вкусовете на хората са различни — отбеляза нацупено жената зад щанда. Джен я изгледа невъзмутимо. — Очевидно. После се извърна и добави: — Ще те чакам отвън, Пола. Когато Пола излезе от магазина, Джен се бе облегнала на стената и си свиваше цигара. — Не знаех, че пушиш — отбеляза Пола. — Само когато искам да премахна лошия вкус от устата си — отвърна Джен. — Мислех, че всичко това те забавлява. Джен лизна цигарената хартия и я зави умело. — Така ли? Само се опитвах да си дам смелост, Пола — това е всичко — изражението й беше непроницаемо, но когато заговори отново, Пола реши, че никога не я е чувала да говори с толкова мек тон. — Тази вечер се излагаш на голяма опасност. Това вероятно е най-плашещата задача, която може да бъде възложена на ченге. Пола въздъхна. — Благодаря ти, приятелко. А пък аз тъкмо се опитвах да се убедя, че няма страшно, щом вие ще ме пазите. Усмивката на Джен изглеждаше някак насилена. — Ще те пазим, не се съмнявай в това. Но разбираш ли, Пола, има моменти, в които е разумно да се поуплашиш. И това е един от тях. Денят вървеше неумолимо към своя край. В голямата стая на отдел „Убийства“ се беше натрупана истинска вавилонска кула от документи, с които Карол би трябвало да се запознае, но за тази работа имаше достатъчно други следователи. Екипите преглеждаха протоколи и доклади, записваха идеи, които трябваше да бъдат проследени, следователите отмятаха книжата, натрупали се в папките им за необработени документи, други пристигаха с нови доклади, които трябваше да бъдат преглеждани от натоварените с тази задача. Дон Мерик трябваше да пресява обработените материали и да свежда до знанието й най-важното, с което трябваше да е запозната. Огромното количество материали, които се насъбираха във връзка с подобни случаи, беше плашещо, още повече поради съзнанието, че те надали ще ги наведат на някаква идея. Мисълта за предстоящата операция я преследваше неотстъпно, като лисица, движеща се по стъпките на плячката си. Всяко случайно хрумване за всичко, което би могло да се провали, добиваше в мислите й застрашителни размери и разравяше спомените за провала, когато самата тя работеше под прикритие. Измъчваше я и мисълта за Сам Еванс. Не можеше да си изясни дали той просто преследва евтина слава или съзнателно се опитва да подкопае авторитета й. Но и двата случая той сигурно бе успял да посее съмнението в мислите на Брандън, и то в момента, когато това можеше да й се отрази възможно най-зле. Никак не й се искаше Брандън да започне да се пита дали собственият й опит няма да се отрази отрицателно на Пола, когато тя заработи под прикритие. Карол се опитваше да пропъди отровните мисли, но не успяваше. Накрая се предаде. Щом не можеше да избяга от мисълта за миналото, най-добре щеше да бъде да застане лице в лице с нея. Взе от бюрото книгата, която й бе подарил Джонатан, и я отвори предпазливо. Нямаше особена слабост към четенето, като изключим специализираната литература, а след преживяното изнасилване съзнателно избягваше всякакви текстове, които дори отдалечено напомняха на популярни психоанализи. Но този текст звучеше различно. Независимо от съмненията си, Карол незабелязано бе увлечена от повествованието, което, въпреки съществуващите сходства със собствените й преживелици, докосваше душата й по начин, по който никой и нищо не бяха успели да я докоснат досега. След около четиридесет страници й се наложи да остави книгата. Ръцете й трепереха и имаше чувството, че ще се разплаче всеки момент. Организмът й копнееше за някаква по-силна напитка, но тя реши твърдо да не се поддава. За първи път от месеци осъзна, че след като бе изминала толкова дълго разстояние по пътя към оцеляването, не биваше да се съмнява, че в крайна сметка ще преодолее мъчителните спомени. Тази Карол Джордан, която щеше да се яви накрая на пътя, щеше да бъде може би променена, но щеше да е съхранила собствената си личност — белезите щяха да съществуват, но душата й щеше да е цяла. С пукнатини, но не и разрушена. Искаше й се Тони да беше тук, не защото имаше нужда да поговори с него, а защото знаеше, че той би забелязал промяната у нея, и би осъзнал може би началото на нейното освобождение. Сякаш в отговор на желанието й на вратата се почука. — Влез — каза тя и припряно скри книгата под някакви документи. Но не беше Тони. На прага застана отново Джонатан Франс, този път с наръч документи под мишница. — Два пъти за един ден — отбеляза Карол. — Какво ли ще си помислят хората? Появата му породи у нея идиотско задоволство — далеч по-силно, отколкото би могла да очаква. Той седна на стола за посетители, облегна се назад и изпъна дългите си крака. — Колкото и да обичам да те виждам, в случая визитата ми е чисто служебна — заяви той. — Имам новини за теб. Изглеждаше извънредно доволен от себе си, като куче, стиснало в зъби добре олигавения вестник, убедено, че ще зарадва с него господаря си. Оживлението на Карол нарасна. Колкото и да се радваше да види Джонатан по лични съображения, това нейно желание не можеше да бъде по-силно от професионалния й интерес. — Успя ли да идентифицираш мястото? Той кимна. — Още щом видях снимката, ми се стори, че познавам мястото, макар да не можех да го локализирам с абсолютна точност. Но когато увеличих детайлите на компютъра си, го разпознах с абсолютна сигурност — той отвори папката, извади оттам две разпечатки от снимки на части от скали, и ги подаде на Карол. Тя ги загледа неразбиращо. Доколкото можеше да прецени, това бяха просто две скални плочи, сиви със слаб червеникав оттенък, нашарени с нещо като бледосиви петънца и засъхнали струйки. — Какво е това, което ми показваш? — попита тя и незабавно съжали за въпроса си. Прекалено добре познаваше опасността от това да предложиш на експерт да обяснява нещо по специалността си. — Това нещо се нарича „строматактит“ — започна незабавно Джонатан. — Това е една от неразрешените загадки на девонския период. Казано на разбираем език, това тук е кухина с плоско дъно и неравен таван, изпълнена с фиброзни калцитни образувания. Ако използваме геологическа терминология, това е автохтонична формация, възникнала в резултат на частичното отцеждане на невкаменения утаечен пласт. Съществуват различни мнения относно това как е възникнала тази формация и какво точно представлява. Забелязваш ли, че наподобява текстурата на коралов риф? Според някои геолози това е резултат от натрупване на коралови организми, така наречените строматопороиди. Пролуките са били изпълнени с вода, а впоследствие, под въздействие на налягането на други пластове, се е сформирал строматактитът. Други пък смятат, че това са останки от мекотъканни организми, като например сюнгери. Трети ги считат за плод на натрупването на морски водорасли или цианобактерии — той се усмихна доволно. — А пък вярващите настояват, че тези пластове са изплавали от дълбините на световното море по времето на Ной и Потопа. — Всичко това звучи много увлекателно, но… — Карол се опита да постигне заинтригувано, но и озадачено изражение. — Знам, знам, искаш да прескоча професионалното встъпление, нали? — отвърна със съжаление Джонатан. — Добре. И така, тези формации се срещат във варовикови скали, някои особено забележителни образци от тях — в Пийк Дистрикт. Обикновено са групирани в струпвания — а в Уайт Пийк има места, където на нещастните любители на камънак като мен направо им потичат лигите. Когато видях увеличените снимки, прецених, че мога да идентифицирам съвсем точно мястото, но ми се искаше все пак да се уверя. Затова, когато си тръгнах оттук тази сутрин, потеглих натам. Оказа се, че съм прав. Това е варовикова скална формация на един издаден хребет близо до Чи Дейл. Карол не можеше да прикрие вълнението си. — Идентифицирал си мястото със сигурност? Джонатан кимна. — Отликите са много характерни… Така и не се разбра какво искаше да каже по-нататък, защото думите му бяха прекъснати от рязкото отваряне на вратата. Тони заговори с влизането си, очевидно без да осъзнае, че Карол не е сама. — Карол, мисля, че той работи в Темпъл Фийлдс. Може да е охранител или бияч в някой от нощните клубове. — Тони — започна Карол предупредително, сочейки с глава Джонатан, който бе останал полускрит зад отворената врата. Тони се обърна. Когато проговори, тонът му беше съвсем дружелюбен, но оживлението се бе изпарило от чертите му. — О, извинявай. Не знаех… ще намина пак по-късно. По реакцията му Карол разбра, че е видял нещо предната вечер. Познаваше го достатъчно добре, за да знае, че няма да чуе от него никакъв намек за това — поне не тук и сега. А най-вероятно — никога, ако се вземеше предвид способността му да избягва в живота си всичко, свързано с чувства. — Няма проблем — отвърна тя. — Можеш да останеш. Това е доктор Джонатан Франс, геолог. Джонатан, това е доктор Тони Хил. Джонатан стана, за да се ръкува с Тони, извисявайки се доста над главата му. — Тони е специалист по клинична психология. Често работим заедно. — Значи геолог — отбеляза Тони, отдалечавайки се бързо от Джонатан и разполагайки се на бюрото на Карол. Тя имаше чувството, че ходът му бе умишлен — заставайки до нея, подчертаваше съществуващата между тях близост, поставяше Джонатан в позицията на външен човек. — Сигурно е много успокояващо да работиш с толкова бавноподвижни неща като тектонични плочи например. Джонатан се отпусна отново на стола. — Поне ме подтиква да излизам на открито. Тони се усмихна. — Същото казват и някои от моите пациенти за психическите си смущения. Джонатан беше леко озадачен — не можеше да прецени дали Тони наистина се държи пренебрежително. — Тези, които страдат от агорафобия, надали влизат в това число — отвърна той. Тони отчете точната му реакция. Но преди да хвърли ново предизвикателство, Карол се намеси. — Джонатан е идентифицирал мястото, на което е бил заснет Тим Голдинг. Професионалните инстинкти на Тони се събудиха. — Наистина ли? — попита той. — Кажете ми нещо повече. — Както обяснявах в момента, в който влязохте, геологическите характеристики на фона са лесни за разпознаване. Посещавал съм това място много пъти във връзка с работата си. Изключително впечатляващ образец на строматактит. — Що за място е това? — попита Тони. — Много ли е пусто или оттам минават често туристи? Джонатан извади друга разпечатка от папката си. — Тук съм заснел тази част от картата, която ни интересува — той постави листа на бюрото и се приведе напред, за да илюстрира обясненията си. — Това е Чи Дейл. Варовикова долина край река Уай — той проследи с пръст виещата се лента на реката по картата. — Както виждате, тук надолу към долината слиза туристическа пътека. Тя е доста популярна — всъщност толкова, че от организацията за поддръжка на националните паркове са поставили камъни за преминаване там, където реката излиза от бреговете си и залива пътеката — дългият му пръст посочи едно място на картата. — Това петънце тук е долинката Суиндейл. Входът към долинката е тесен и лесно може да остане незабелязан. Но след като се мине през пролома, долината се разширява и започва да се издига в продължение на около четвърт миля. През нея няма истинска пътека, и аз съм почти сигурен, че деветдесет и девет процента от туристите, минаващи оттам, изобщо не я забелязват. — И там се намира въпросното строма… как му беше името? — попита Тони. — Да. На половин път към най-високата част, отляво — отвърна Джонатан. — Значи мястото е доста изолирано? Не е от местата, които човек би избрал за пикник? Джонатан поклати глава. — Не, освен ако някой няма подчертана слабост към кал, бодливи къпини и липса на всякаква гледка. Това е една от особеностите на Пийк Дистрикт — там има много скрити места. По празниците около четвърт милион души кръстосват областта, и все пак си остават места, на които може направо да се изгубиш. — Какви са при това положение хората, които биха избрали да отидат там? — попита Карол. — На първо място геолози — професионалисти и любители. Веднъж видях наблизо трима катерачи, но там няма кой знае какви стръмнини, и изобщо доста наблизо има далеч по-интересни за алпинисти маршрути. И това е, кажи-речи, всичко. Нали ви казах, мястото не е особено живописно. — Следователно човекът, който е отвел там Тим Голдинг, е можел да бъде почти сигурен, че никой няма да го обезпокои — каза замислено Тони. — Което пък означава, че местността му е позната — той вдигна очи. — Докъде може да се стигне с кола, ако човек тръгне натам? — На около миля разстояние от това място има паркинг, при старата гара до Милърс Дейл. — Доста път би трябвало да измине пеш, при това със съпротивляваща се жертва — отбеляза тихо Тони. — Питам се дали има някакъв начин да се разбере по кое време на деня е направена снимката. Джонатан извади първата разпечатка от папката. — Зависи от годишното време. Кога е изчезнало момчето? — Втората седмица на август — отговори Карол, без да й се налага да проверява. Джонатан оглеждаше снимката. — Тази част на долината гледа на изток. Като се вземе предвид, че трябва да мине време, докато слънцето се изкачи достатъчно високо, за да прехвърли скалата отсреща, бих казал, че снимката е направена към девет-десет часа сутринта. Тони стана рязко и притисна длани от двете страни на челото си, сякаш внезапно го беше заболяла глава. — Вземи пълен екип за оглед на местопрестъпление със себе си, когато тръгнеш натам, Карол. Това, което ще намерите, вероятно е гроб. А може би и два. — Мислиш, че и Гай може да е там? Тони отпусна ръце. — Ако говорим от гледна точка на вероятности, да. Най-убедителна е версията, според която Тим и Гай са отвлечени от един и същи човек — и двамата го знаем. След като е толкова самоуверен, че е разпространил тази снимка, аз бих казал, че сигурно вече веднъж е убивал там. Карол забеляза ужасената физиономия на Джонатан. Много лесно бе да се забрави как ужасите, които ченгетата бяха свикнали да приемат като част от ежедневието си, разстройваха незапознатите с работата им хора. Тези, които не бяха преки участници в тяхната ежедневна битка с хаоса, нямаха никаква защита срещу сцени от жестоката действителност, каквито те двамата с Тони бяха виждали вече безброй пъти. — Рано е още да се прецени — каза тя, съзнавайки в сърцето си, че Тони е прав. Тони се извърна рязко. Лицето му беше посивяло и измъчено. Без да обръща внимание на Джонатан, той опря юмруци на бюрото на Карол и впери очи в нейните. — Той трябва да е стигнал до паркинга малко след зазоряване. Почти съм сигурен, че Тим е бил упоен — достатъчно, за да бъде замаян и податлив, да не се съпротивлява. Но при това положение трябва да е минало доста време, докато стигнат до Суиндейл. А после… после е свършил това, за което е отишъл там. Дори не е бързал, направил е и трофейни снимки. И какво е направил след това? Не би поел риска да се върне обратно по известна туристическа пътека с дете в такова състояние на ръцете си. Убил го е, Карол. Убил го е и е закопал тялото на същото място. Плитък гроб — под бодливите къпини, които спомена Джонатан — притвори очи и измърмори нещо, което Карол не успя да чуе. — Какво каза? — Казах, че сега поне ще можем да го приберем у дома. Настана дълго мълчание. Лицето на Джонатан изглеждаше внезапно състарено, очите му бяха присвити, сякаш за да не вижда картината, породена от обясненията на Тони. „Много му дойде“, каза си Карол, покашля се и отбеляза: — Не можем да бъде сигурни в нищо, преди да сме отишли там — бутна стола си назад и стана. — Джонатан, днес вече не можем да направим нищо, вече се смрачава. Но се налага да реагираме колкото е възможно по-бързо в съответствие със сведенията, получени от теб. Знам, че отнемаме прекалено много от времето ти, но все пак — възможно ли е да отведеш някои от подчинените ми до Суиндейл утре сутрин и да им покажеш мястото, където е била направена снимката? Очите му се разшириха — очевидно още не можеше да преработи това, което бе чул току-що. — Аз… ами не знам — отвърна той. — Не е необходимо да оставаш с тях — каза меко Карол. Застана до него и постави ръка на рамото му. — Просто ги завеждаш до мястото и показваш геологическата формация, която присъства на снимката. После можеш да си вървиш, обещавам ти. — Ти ще бъдеш ли там? — говореше спокойно, но тя долови молбата, която се криеше във въпроса му. Не искаше от нея кой знае какво, особено ако се вземеше предвид какво бе направил самият той за нея. — Не мога да обещая — отвърна тя. — В момента съм насред друго много важно разследване. Всичко зависи от това какво ще се случи тази вечер. Ако се стигне до арест, ще се наложи да остана тук. Но в противен случай… да, ще дойда. Ако дойдеш отново тук утре към осем сутринта, ще уредим някак нещата. Той кимна, разбрал по тона й, че трябва да си върви, и стана. — Благодаря, Карол. — Ние би трябвало да ти благодарим, Джонатан. Това е първата ни истинска следа от изчезването на Тим насам. Ако успеем да го върнем на семейството му, и те ще дължат това на теб — тя го потупа по ръката и допълни: — Ще се видим утре. Джонатан спря на вратата и успя да се усмихне едва доловимо. — Приятно ми беше да се запознаем, доктор Хил. Тони кимна в отговор. Когато вратата се затвори зад Джонатан, той отбеляза: — Не помня вече колко пъти съм чувал тази лъжа. Карол поклати глава и отбеляза с приятелско примирение: — Крайно време е да се научиш да не плашиш хората. — Винаги ме е бивало да забърквам каши — отвърна той. — Би ли могъл да дойдеш и ти, за да хвърлиш един поглед на мястото, за в случай, че открием това, което според теб ще открием? — попита Карол. — Щом мислиш, че това ще е от полза. — Благодаря — тя се поколеба за миг, питайки се дали да засегне темата за Ейдън Харт и как точно да го направи. — Е, как върви работата ти? — попита той и седна отново на бюрото й. Докато се настаняваше, бутна неволно един куп хартия и видя книгата на Алис Себолд отдолу. Взе я и се намръщи. — Четеш ли я? — Не, използвам я за преспапие — сопна се тя. — Ти как мислиш? Той повдигна вежди. — Мисля, че може да ти е от полза. — Чел ли си я? — Карол, предполагам, че съм чел почти всички по-сериозни книги, в които се говори за изнасилване — тя отвори уста да каже нещо, но той вдигна пръст, за да я възпре. — Не, не съм го правил заради теб, а заради изискванията на работата ми. — Е, след като си толкова уверен, че тази книга ще ми бъде от полза, защо не си ми я препоръчал? — Карол съзнаваше, че говори прекалено нападателно, но й беше все едно. — А нима ти би се вслушала в съвета ми? — отвърна Тони меко. — Не ти ли се струва, че по-скоро щеше да ми кажеш да се разкарам и да те оставя да се справиш така, както сама решиш? — Донесе ми я Джонатан — каза тя направо. — Него не го беше страх, че ще му кажат да се разкара. Тони бавно отметна глава назад, сякаш за да избегне удар. — Ти си казала на Джонатан. „Веднага обърна темата“, каза си Карол с горчивина. — Да, казах на Джонатан. Тони кимна. — Вероятно ти е било по-лесно с него — за теб той е нов човек, отношенията ви нямат предистория. Съжалявам, Карол. Ако можех да се надявам, че ще приемеш съвета ми, и аз щях да ти я предложа. Преценката ми е била неточна — неочаквано той стана. — Така, а сега аз си тръгвам. — Няма ли да дойдеш на брифинга? Той поклати глава. — А няма ли поне да обсъдиш операцията с Пола? — Какъв е смисълът? — възрази той. — Това не е моя работа, а твоя. — Би могъл да ни дадеш някакви упътвания. — Нали получи упътванията ми за днес. Смятам, че убиецът работи в Темпъл Фийлдс. Предполагам, че е охранител, а може и да работи в общинските служби за контрол на движението. Засега не мога да ви предложа нищо друго — той вдигна ръка и постави длан на предната част на рамото й. Тя почувства, че я обзема паника — сякаш някой бе стиснал в юмрук дробовете й и изстискваше от тях въздуха. — Би могъл да помогнеш на Пола. — Надали, Карол. Ти нямаш нужда от мен за това. Това е задача за ченгета, не за психолози. Няма нищо по-убедително от личния опит, а никой няма по-суров и тежък личен опит в работата под прикритие от теб. Наистина не съм ти необходим. Пола откри Дон Мерик седнал пред чаша чай в стола на полицейския участък. Тя се разположи на стола срещу него и огледа мрачното му лице. — С това изражение можеш да удариш Ийори в земята — отбеляза тя. — Получих писмо от адвоката на Линди — изпратено е тук, на служебния ми адрес. Тя иска развод. — Не си губи времето, а? Мерик въздъхна. — Но всъщност е права. И двамата съзнаваме дълбоко в себе си, че между нас всичко е свършено. Уж мъжете били по-сурови в отношенията си, но когато нещата опрат до раздяла и започване на нов живот, вие, жените, сте направо безмилостни. — Не всички — отвърна Пола, мислейки за премеждията в собственото си минало. През последните шест години бе имала две връзки, и в двете се бе вкопчвала упорито дълго след като очевидно бяха изчерпани. И двата случая й напомняха някакво стихотворение, което бе чела — в него се казваше, че любовта е като хвърчило, което не искаш да пуснеш да лети, докато не ти намерят нещо друго, с което да се занимаваш. Не й беше приятно да наблюдава как непримиримостта на Линди се отразяваше на Мерик, но от друга страна се възхищаваше на способността на съпругата му да бъде категорична в решението си за раздяла. Мерик беше прекалено погълнат от собствените си неприятности, за да долови съжалението в гласа на Пола. — Поне, когато уредим документално отношенията си, ще знам кога и за колко време ще мога да виждам момчетата — каза той. — Разбира се, ако доживея да видя някога почивни дни. — Ако тази вечер имаме късмет, после нещата ще се поуспокоят — каза Пола, опитвайки се да не мисли в какво точно ще се изразява този „късмет“ за нея. Думите й най-сетне предизвикаха реакция. Мерик вдигна глава, а в тъжния му поглед проблесна искра на интерес. — Как приемаш това, което трябва да направиш довечера? — попита той. Пола започна да усуква с пръст един кичур от косата си. — Малко съм притеснена — призна тя. — Нищо лошо не може да ти се случи — опита се да я успокои Мерик. — Така ли? Също както нищо лошо не се случи на теб, когато преследваше Обратния убиец? — попита иронично Пола. По онова време тя работеше като стажант, встрани от центъра на събитията, но все още живо си спомняте тюрбана от бинтове, с който бе увенчана главата на Мерик след случая, когато пропадна неговото прикритие. Мерик бе видимо смутен. — Онова се случи по моя вина — възрази той. — Аз се набутах между шамарите. Бях си въобразил, че владея положението, а се оказа, че греша. Затова си вземи поука от моите грешки и не поемай излишни рискове, не разчитай на чист късмет. Ако изпиташ и най-малкото съмнение, зарежи всичко. По-добре да изгубим тази възможност да заловим убиеца, отколкото нещо да се случи с теб. Очевидно искрената му загриженост смути леко Пола и тя каза: — Всъщност вярвам, че няма основание да се боя, че ще ми се случи нещо. Уверена съм, че безопасността ми е осигурена. Направо казано, след всичко, което е преживяла Джордан, тя надали ще допусне и най-малката пролука в сигурността. По-скоро се опасявам, че ще се престарае и ще подплаши убиеца. — Но какво те тревожи тогава? Защото виждам, че нещо те безпокои. — Вероятно ще ти прозвучи като пълна идиотщина — отвърна Пола. — Работата е там, че се опасявам дали ще успея да изиграя ролята. Мисля, че нямам подходящо въображение за тази работа. Мерик се намръщи. — Не съм убеден, че те разбирам. — Аз съм ченге до мозъка на костите, Дон. Виждам света в черно и бяло. Не го разбирам този номер със съпреживяването, за който Тони Хил опява постоянно. Аз не залавям престъпници, защото успявам да се вживея в тяхното мислене. Залавям ги, защото са тъпи, а аз съм по-умна от тях. Залавям ги, защото съм на страната на закона, а те не са. Е, как тогава жена като мен ще се паркира на уличния ъгъл и ще успее да убеди някакъв шибан психопат, че е уличница? Мерик явно се опитваше да намери отговор. — Ами нали ще си облечена като такава? — Да, така ще съм облечена — отвърна с досада Пола. — Сержант Шийлдс е майстор в избора на крещящи парцалки. Но се чувствам като хлапе, което се маскира. Нали знаеш, когато отиваш някъде вечер, понякога решаваш да облечеш нещо, което не е съвсем в стила ти, и си казваш: „Е, чудесно, тази вечер ще бъда различна“. Мерик я гледаше, като че ли тя му говореше на латински. — Не съм преживявал нищо подобно. — Можеш да ми вярваш, така е. Но когато навлека тези парцали, единственото нещо, което ми идва на ум, е, че не искам да бъда такава. Разбираш ли, не се страхувам, че вие ще се издъните. Страх ме е да не би аз да проваля операцията. Карол откри Джон Брандън в залата за пресконференции, потънал в разговор с един от служителите, които отговаряха за връзките с обществеността. Брандън вдигна глава, когато тя влезе, и й кимна за поздрав. — Карол, тъкмо говорехме за Тим Голдинг и Гай Льофевр. Обадили са се от един неделен таблоид. Имали намерение да направят нов обзор на случаите в края на тази седмица — той въздъхна. — Ако ги слуша човек, ще рече, че през цялото това време сме си въртели палците. Карол се усмихна насилено. — Може би скоро ще имам за вас новини по този въпрос, сър — и тя изложи накратко сведенията, получени от Джонатан. Мрачното лице на Брандън просия. — Но това са чудесни новини, Карол! Чия беше идеята да се консултирате с геолог? — Моя, сър — през ум не й минаваше да скромничи и да се отрича от единственото си добро постижение от доста време насам. — Чудесно, браво. Не пропускай да ме държиш в течение, ако има някакво развитие. Както и колегите от връзки с обществеността — той стана. — Удобно ли е да поговорим, сър? — каза Карол и го придърпа настрани. Брандън повдигна едната си вежда. — Казвай. — Доколкото разбирам, следовател Еванс ви е казал, че си е позволил да провежда проследяване на доктор Ейдън Харт, без да има пълномощия за това? Брандън изправи рамене. — Така е. И държа да ти кажа, че съм много изненадан от решението ти да не се занимаваш повече с този аспект на следствието. Не може да се твърди, че в случая с убийствата на проститутките има изобилие от заподозрени. Знам, че Харт работи с Тони, но… — Това няма нищо общо с решението ми, сър — прекъсна го Карол. — Елиминирах доктор Харт, защото има неоспоримо алиби за времето, когато според съдебномедицинската експертиза е била убита Санди Фостър. Брандън поклати глава. — Това не е достатъчен аргумент, Карол. И двамата знаем, че часът на смъртта е доста разтегливо понятие. — Независимо от това разликите във времето са такива, че е изключено да бъде заподозрян. Тя се е качила в колата му в осем и половина. Необходими са били няколко минути, за да стигнат до стаята й в хотела. После е трябвало да я завърже и да й нанесе тези ужасяващи рани, а после по някакъв начин да прекоси почти целия град с колата, и в девет вече да е в ресторанта без каквито и да било следи от кръв по себе си. Това е абсолютно невъзможно, сър, независимо от това, че някакъв бръмбар е влязъл в главата на Сам Еванс. Брандън се намръщи. — В такъв случай, главен инспектор Джордан, мога само да ви препоръчам да контролирате по-строго подчинените си. А сега ви оставям, защото съм убеден, че имате достатъчно работа във връзка с подготовката за тази вечер. — И той излезе, оставяйки Карол наскърбена от несправедливостта на последната му забележка. Възможно ли бе да е грешила в преценката си за Брандън? Сега, когато бе принуден да работи под натиск отгоре, той като че ли не се различаваше особено от хората, които я бяха оставили на произвола на съдбата преди. Едно беше сигурно — когато работата по тези случаи приключеше, в екипа за особено тежки престъпления щеше да има промени. Но засега се налагаше да преглътне оскърблението и да се заеме с работата си. Карол разбираше напълно разочарованието, изписано по лицата на Кевин Матюс и Сам Еванс. Тази вечер се очакваше да бъде първият случай от началото на работата им в предполагаемо елитния екип, когато щяха да се докоснат до истинско, напрегнато действие, а Карол ги изключи от състава, за да можели да си починат добре през нощта. Но ако Тони бе прав за зловещите находки, които ги очакваха в Суиндейл, тя държеше да няма опасност хората, натоварени с търсенето там, да пропуснат важна улика поради преумора. Не биваше да се допуска важни следи да им се изплъзнат, защото наблюдателността на следователите е занижена поради напрегнатата работа през нощта, или пък поради прекалена еуфория, ако са успели да се доберат до реален резултат в паралелно течащото следствие. Беше й ясно, че когато ги повика, те очакваха да им възложи някаква специална задача във връзка с охраната на агента под прикритие. Бяха оживени и нетърпеливи като хлапета пред купон в събота вечер. Беше се опитала да им поднесе възможно най-тактично неприятната вест, но нямаше как да подслади горчилката. И двамата искаха да бъдат тази вечер по улиците — рамо до рамо с колегите си, а не завити презглава в леглата си, за да са отморени за утрешната задача, независимо от това колко отговорна можеше да се окаже тя. Независимо от това, че всички отчаяно искаха да разберат най-сетне какво се е случило с Тим Голдинг и Гай Льофевр, в крайна сметка това, което всяко ченге би предпочело, бе да бъде там, където се иска действие. А довечера Темпъл Фийлдс щеше да отговаря на това изискване. — Нали за тази операция ни бяха необходими всички служители, които успеем да мобилизираме — бе възразил Еванс още преди тя да успее да им обясни съображенията си. — Не се съмнявам в твоята готовност да участваш, Сам — отвърна тя, опитвайки се да не допусне личното й отношение да повлияе на реакцията й на неговия отговор, който граничеше с неподчинение. — Но тук аз съм човекът, който определя приоритетите. А моето мнение е, че необходимостта да открием какво се е случило с Тим Голдинг не отстъпва ни най-малко по важност на необходимостта да заловим убиеца на Санди Фостър и Джеки Майал, преди да е извършил ново убийство. — Дори ако това би означавало да изложите агента под прикритие на по-голям риск? — като че ли сега, след като вече веднъж бе злословил за нея пред Джон Брандън, Еванс развиваше вкус към подкопаване на авторитета й. Налагаше се тя да пресече тази негова склонност още в корена, в противен случай тя щеше да започне да й създава проблеми и при работата с останалите подчинени. — Можете да ми вярвате, следовател Еванс, че вашето отсъствие няма да увеличи и на йота риска за следовател Макинтайър. Не сте толкова изключителен, че да бъдете незаменим. За тази вечер разполагам с пълен състав. Това, от което се нуждая, е увереност, че и на утрешната задача ще бъде отделено същото внимание. Гласът на Карол беше студен и режеше като ледена висулка. Еванс впери поглед в обувките си и измърмори нещо, което тя реши да приеме като извинение. — Каква е програмата за утре, шефе? — намеси се Кевин, който съжали колегата си и реши да отклони темата, за да няма Карол повод за раздразнение. — Доктор Франс, геологът, счита, че е успял да идентифицира мястото, където е направена снимката на Тим. Става дума за изолирана, но не много отдалечена долина между възвишенията в Дербишър. Според доктор Хил съществува сериозна възможност Тим да е бил убит на това място, и тялото му също да е скрито там. Нали сега ви е ясно, че не ви изпращам на разходка сред природата. Възможно е да се окаже, че това е най-значителното развитие и в двата случая дотук. Заминавате с пълен състав специалисти по оглед на местопрестъпления, и трябва да разглеждате мястото именно като местопрестъпление. Необходимо е там да присъстват следователи с вашия чин и опит, за да не рискуваме да пропуснем нещо, което би ни подсказало какво се е случило с Тим и кой е виновникът за това. — Колегите от местната полиция наясно ли са, че ще работим в техния район? — попита Кевин. — Да, разговарях с тях. При Стейси са данните на двама от следователите, с които трябва да се свържете, ако откриете нещо — тя стана. — Разбирам разочарованието ви, че няма да участвате в операцията тази вечер, но избрах вас двамата именно защото съм уверена в способностите ви и знам, че ако нещо може да бъде открито в Суиндейл, вие ще го откриете. Затова си починете добре тази нощ, а утре докажете, че увереността ми е основателна. Двамата излязоха мълчаливо един след друг, а Карол ги изпрати унило с поглед. „Губиш контрол“, каза си тя, опитвайки се да не се поддава на паниката. „Губиш контрол и те знаят на какво се дължи това“. _Правилата се промениха. Този път всичко ще бъде различно, защото Гласът каза така. Той не създава правилата — само ги спазва. И ако те са се променили, за това сигурно си има причина. Това, че не знае каква е тази причина, не го смущава. Съзнава, че дори да я знаеше, надали би я разбрал. Но Гласът разбира — затова той е убеден, че макар нещата този път да са различни, всичко ще бъде наред._ _Именно защото ще бъде различно, защото той трябва да запамети нови неща, този път Гласът му дава по-дълъг срок за подготовка. Той трябва да научи нов сценарий, да е сигурен, че няма да забрави нищо от новите инструкции. Получи дори ново яке, за да изглежда по-различно._ _Има смътното чувство, че тези промени говорят за наличието на опасност. Ще му се наложи да поема по-големи рискове — нещо, което би го уплашило, ако не беше Гласът, който му вдъхва увереност. Затова тази вечер той ще си остане у дома, за да се подготви, така че да знае точно какво трябва да прави, без да трябва да се замисля. Запалил си е един джойнт — качествена стока, която пазеше за специални случаи._ _Думите постепенно нахлуват в съзнанието му, пораждат усещане за топлота и сигурност, и той знае, че е имал основание да запали джойнта. Трудно би могъл да подбере случай, по-специален от сегашния._ Тони седеше в кръга от светлина, хвърлян от настолната му лампа в кабинета си в „Брадфийлд Мур“. Както повечето вещи тук, лампата не е била кой знае колко качествена и като нова, а сега това време отдавна бе минало. Единствените две позиции, в които можеше да се фиксира, бяха или прекалено високо, или прекалено ниско, за да бъде удобна за работа. Но тъкмо сега Тони не обръщаше никакво внимание на заобикалящата го среда. Убиецът продължаваше да му убягва. Оставаше си само един безтелесен глас, който Тони не можеше да долови, но явно бе способен да дърпа конците. И сега Тони продължаваше да няма по-ясна представа от личността на убиеца, отколкото имаше сутринта след убийството на Санди Фостър, когато бе разговарял с Карол за насилието, убийството и стремежа към надмощие. Бе се опитал да поговори отново с Дерек Тайлър, но Тайлър бе отказал да напусне собствената си стая. Когато Тони отиде при него, Тайлър се сви на кълбо в леглото си и се обърна с лице към стената. Поведението му беше недвусмислено. Затова Тони се върна в кабинета си и се зае да чете отново досието по случая, което Карол най-сетне му бе пратила. Тя беше права. Не можеше да има и най-малко съмнение в компетентността на съдебномедицинската експертиза и последвалата присъда. Освен ако се предположеше, че Тайлър има близнак с абсолютно същите ДНК-показатели. Но нямаше никакви данни Тайлър да има някакви роднини, да не говорим пък за близнаци. — Какво те привлича в това? — каза той, облегна се назад и впери очи в тавана. — Какво привлекателно има в това да повториш чуждо престъпление? Почти бе готов да се усъмни в това, което досега бе приемал за едно от малкото сигурни неща в професията му: че няма двама души с абсолютно еднакви реакции на определени стимули, когато става дума за убийство по сексуални подбуди. Ами ако тъкмо този случай се окажеше изключението, което потвърждава правилото? Навремето беше присъствал на една конференция на специалисти по съдебна медицина — тогава традиционното слово след официалната вечеря държа един известен писател на криминални романи. Спомняше си как той се бе облегнал небрежно на катедрата, а мекият му уелски акцент придаваше на думите му неоснователна мекота и безобидност. Тони нямаше таланта на Карол да си спомня дословно разговори, но помнеше основните положения на речта, защото те съвпадаха напълно с неговите виждания. Писателят коментираше един въпрос, който често му бил отправян от читатели: не се ли тревожел, че някой може да открадне родените във въображението му престъпления и да ги превърне в истински? Той заяви, че такива безпокойства не смущавали съня му по две причини. Първо, вероятността действително лице да има абсолютно същите мотиви, подтикнали към убийство героите на романите му, беше практически несъществуваща. А дори да се стигнеше до такова невероятно съвпадение, писателят пак не би имал вина. Защото лицето, извършило престъплението, не може да е нямало предразположение към такова действие — да се обвинява писателят, че убиецът е копирал съчинено от него убийство би било равностойно на това да обвиняваш кухненския нож, с който е била намушкана съпругата по време на семеен скандал. Ами ако се окажеше, че те грешат — и писателят, и Тони? Ако се окажеше, че абсолютното съвпадение на фантазиите на двама убийци не е толкова невероятно, колкото са считали досега той и колегите му? Ами ако престъпленията на Дерек Тайлър бяха засегнали чувствителна струна у някого и той е осъзнал, че единственият начин да осъществи фантазиите си е да повтори буквално същото, което се припокрива напълно с образите в неговото съзнание? Подобни представи му се струваха пресилени, а ако се опиташе да ги сподели с колеги, биха предизвикали само насмешка. Отсега си представяше присмехулното изражение на Ейдън Харт, който сигурно щеше да реши, че Тони Хил вече е откачил напълно. Но проблемът не беше в това — такава хипотеза пак не обясняваше нищо. Защото Тайлър бе направил самопризнания, защото резултатите от съдебномедицинската експертиза се считаха за необорими и той бе приеман за луд, а не за злодей, подробностите около неговите престъпления така и не бяха изнесени публично, в съдебен процес при открити врати. Някои особености на извършените от него убийства не бяха обществено достояние — известни бяха само на самия Тайлър, на полицията, на съдебните обвинители и защитници, както и на хората, поели психиатричния надзор над престъпника, сред които беше и самият Тони. И макар да не бе напълно изключено някой от изредените да е проявил престъпни наклонности, идеята надали щеше да намери подкрепа от страна на Карол или Брандън. Така погледнато, и самият Тони не бе склонен да я поддържа. Опиташе ли се да я превърне в хипотеза, ставаше съвсем очевидно доколко тя не отговаря на фактите. Той издърпа стола си назад, така че да излезе от светлината, и облегна глава на пълните с книги лавици зад себе си. Наистина ли беше изгубил усета си? Дали не се дължеше на това, че е бил дълго време извън играта? Може би вече не се различаваше от онези идиоти, които работеха единствено в името на саморекламата и създаваха лошо име на психологическото профилиране? Тази мисъл го плашеше. Ако вече не бе способен да върши единственото, което бе убеден, че умее да върши добре, какво му оставаше тогава? Не можеше да се утешава дори с мисълта, че ще прилага професионалните си умения, за да помогне на Карол. Намерил се беше някакъв мъж, който може и да си прекарваше дните в гледане на камъни, но бе успял да прозре поне отчасти от какво се нуждаеше тя и да й го предложи. Позволи си да тъне в самосъжаление още няколко минути, после се изправи рязко на стола. — Жалки терзания — каза той на глас. — Отблъскваща картина. При това самосъжалението го караше да се държи по начин, от който нямаше основание да се гордее. Беше обърнал гръб на тазвечерната операция не защото вярваше искрено, че не би могъл да бъде от полза, а поради някаква смесица от обида и мъчително съзнание, че се е провалил. Беше изневерил на себе си — и което бе по-важно, не бе изпълнил задълженията си по отношение на Пола Макинтайър. А това бе нещо, което Карол би му простила много по-трудно, отколкото ролята, която бе изиграл в историята на нейното нещастие. — О, дявол да го вземе — изръмжа Тони, стана и отиде да вземе палтото си. Време беше да сложи край на мъчителните самосъзерцания. Може би още не беше късно да се намеси, за да не допусне нещо наистина много лошо да сполети Пола Макинтайър. Карол проследи с поглед хората, които се изнизваха един по един от залата, където бе проведен брифинга. Гласовете им се преплитаха в приглушено бръмчене. Беше успяла да събере трийсет и няколко мъже и жени, които трябваше да осигуряват безопасността на Пола по време на пребиваването й в света на убиеца. Повечето от тях щяха да обикалят улиците в цивилни дрехи, опитвайки се да се смесят с обичайната тълпа, изпълваща Темпъл Фийлдс. Някои щяха да седят в коли, паркирани в непосредствена близост до главната улица на квартала — те нямаше да наблюдават директно Пола, но щяха да бъдат в постоянна връзка с микробуса, осъществяващ наблюдението. Други пък щяха да заемат стратегически позиции на изходните пунктове от плетеницата тесни странични улички, за да отрежат всякакви възможности за бягство на престъпника. Самата Карол щеше да бъде в микробуса заедно с Дон Мерик, Стейси Чен, Джен Шийлдс и двама специалисти, които щяха да контролират апаратурата. Всички те щяха да следят мониторите, които предаваха заснетото от камерите за наблюдение, да се вслушват във всеки звук, идващ от микрофона, прикрепен под дрехите на Пола. Карол се опитваше да повярва в успешния изход на операцията. Вярваше, че е осигурила максимално възможното покритие — присъствието на повече цивилни полицаи в квартала щеше да се набива на очи. Тя знаеше, че убийците нерядко са така чувствителни по отношение на територията, която познават добре и избират за сцена на престъпленията си, че веднага долавят всяко смущение в обичайната атмосфера. Това бе едно от нещата, които беше научила от Тони през годините. Тъкмо днес следобед способностите му биха били от полза. Не че тя се съмняваше в умението си да организира такава важна операция — по-скоро би предпочела да чуе още едно компетентно мнение за плановете си. Имаше нужда от Тони, защото той можеше да гледа с очите на преследвания, а не на преследвача. Пола щеше да бъде плячката; Карол не искаше тя да се превърне в жертвен агнец, но не искаше и вълкът да подуши опасност и да се подплаши. Каза си, че Тони се държи странно. Като се има предвид колко загрижен беше за нея от момента, в който тя дойде отново на работа в Брадфийлд, тя бе очаквала, че тъкмо тази вечер няма да се отдели от нея. Трудно бе да не интерпретира поведението му като своеобразен укор. Всички вече бяха излезли. Карол хвърли последен поглед на таблата, изпълнени с описания на оперативната стратегия. Време беше да отиде при Пола, за да й вдъхне увереност. Тя откри младата следователка и Джен Шийлдс в кабинета си. Пола беше нагиздена, оборудвана и в пълна бойна готовност. Изглеждаше странно трогателна в евтините, лъскави дрехи, кожата на голите й крака вече беше настръхнала от студ. Носеше обувки с високи токове, остри като игли, които Джен беше открила на някаква пазарска сергия. Лицето й, скрито под тежкия грим на проститутка, приличаше на маска — очите й бяха плътно очертани с очна линия, от аленото червило устните й приличаха на отворена рана. Непринудеността й можеше да се сравнява с тази на бяла мишка в гнездо на усойници. Карол я огледа от горе до долу. — Знам, че сигурно се чувстваш ужасно, но поне видът ти е убедителен. Е, най-малкото от разстояние. Ако те загледа човек по-подробно, забелязва, че изглеждаш прекалено здрава и добре поддържана. — Благодаря, шефе — отвърна иронично Пола. Карол постави ръка на рамото й и усети под пръстите си твърдия пластмасов кабел. — През цялото време ще бъдем съвсем наблизо. Няма да те изпускаме от поглед. По улиците е пълно с цивилни полицаи — и пеши, и в коли. Свързаха ли вече предавателя? Пола кимна, обърна се и повдигна якето си на гърба. Лъскавата сребриста блуза оголваше кръста й, но якето стигаше до горната част на бедрата й, прикривайки кабела на микрофона, промушен в деколтето й, под сутиена, а после по гърба, до предавателя, прикачен на колана на полата й. Не бяха залепили кабела за кожата й — беше отпуснат свободно, за да няма опасност да се извади, ако тя се приведе или приклекне, както правят проститутките, когато разговарят с клиенти в спрели край тях коли. — Когато стои и върви, не се забелязва нищо — намеси се Джен. — Проверихме. — Чудесно — каза Карол. — Ами слушалка? Пола поклати глава. — Техниците казаха, че ще се забелязва, защото косата ми е прекалено къса. — А не се ли притесняваш, че така няма да можем да говорим с теб? Пола сви рамене. — Няма проблем. — Ако се налага да прекъснем операцията, някой от нас ще мине покрай теб, за да те уведоми. Помниш всичко останало от плана, нали? — попита Карол. Пола кимна притеснено. — Ако ме заговори някой, отивам с него зад близкия ъгъл, за да разбера какво иска. Ако е обикновен клиент, показвам му картата си и му казвам да изчезва, преди да са го арестували. — Именно. Точно сега нямаме интерес към заниманията на този контингент. Ще го предоставим при друг случай на Джен и колегите й. — Благодаря — отбеляза саркастично Джен. — А когато някой от клиентите поиска да ме завърже за леглото, тръгвам с него. Карол виждаше, че Пола се опитва отчаяно да демонстрира смелост. Но тя познаваше отлично тревогата, която я гризеше отвътре. Познаваше тази тревога, защото бе живяла с нея достатъчно дълго — толкова дълго, че се надяваше никога повече да не изпита това чувство. — Точно така — отвърна Карол. — Питаш го как точно си представя тази работа. Дали има къде да те заведе, или предпочита да отидете в стаята, която ползваш ти. Независимо от това дали ние смятаме, че този човек е убиецът или не, ще се намесим точно в този момент — или за да го предупредим и да му кажем да се маха, или за да го арестуваме. Ще бъдем съвсем близо до теб — малко по-назад, за да не го подплашим прекалено рано, но ще следим съвсем точно развитието, за да се избегне и най-малкото объркване. Пола видимо събра сили. — Но нищо няма да се обърка. Нали? — Нищо няма да се обърка — разнесе се мъжки глас зад тях. Трите жени се обърнаха и видяха началника на полицията, застанал на прага на кабинета. — Имам вяра във вас и екипа ви, главен инспектор Джордан. Имате възможно най-добрата защита, следовател Макинтайър. Убеден съм, че ще постигнем резултат — дори да не е тази вечер, то поне в най-близко бъдеще. Карол почувства как Пола се стегна. Явно едва сега осъзнаваше, че може би не всичко щеше да свърши тази вечер. — Благодаря ви, сър — каза тя. — Може ли да поговорим, госпожо главен инспектор? — каза Брандън. Джен и Пола тръгнаха към вратата. — Ще чакаме в залата за брифинги — каза Джен и затвори вратата зад себе си. — Как се чувстваш, Карол? — попита Брандън, смръщил угрижено чело. — Добре съм, сър — отвърна тя кратко. Тонът й отхвърляше всякакви прояви на симпатия и съчувствие. След скорошния им сблъсък й бе трудно да повярва в проявите му на загриженост. — Не съм аз тази, която се излага на опасност днес. — Не, но сигурно не ти е лесно да изпратиш твой подчинен на такава операция. След това, което ти… — Върша си работата, сър — прекъсна го Карол. — Ако бях на мнение, че личните ми преживявания могат да застрашат по някакъв начин протичането на операцията, бих ви помолила да ме освободите от задължението да я ръководя. Брандън видимо се смути. — Нямах предвид подобно нещо, Карол — нито пък съм го мислил при последния ни разговор. Единственото, което ме безпокои, е, че тази работа сигурно извиква у теб мъчителни спомени. Карол се опитваше да овладее надигащата се вълна от гняв и обида. — С ваше позволение, сър, това си е моя работа. Брандън не възрази срещу упрека и се обърна да си върви. — Както кажеш. Тони тук ли е? — Не, сър. Доктор Хил прецени, че няма с какво повече да помогне за тазвечерната операция. Даде да се разбере, че взетите от мен мерки според него са напълно задоволителни. — „За разлика от теб“, помисли тя с известна горчивина. Внезапно й хрумна, че отсъствието на Тони може да е израз не на упрек, а на увереността му, че тя отново се владее напълно, че отново е в състояние да се справя сама със задачите си. „Ако наистина мисли така, значи дълбоко греши“. От доста време насам не бе изпитвала толкова мъчителна тревога. Но по-скоро би си прехапала езика, отколкото да признае това пред Брандън. Насили се да се усмихне и каза: — А сега, ако ме извините, сър, необходимо е да покажа на практика каква подкрепа можем да окажем на следовател Макинтайър. Време е операцията да започне. Брандън отстъпи встрани, за да й даде път. — Желая ви късмет, Карол — каза той. Карол се обърна рязко. — Ако заловим убиеца, това няма да се дължи на късмет, сър. Просто ще сме си свършили работата както трябва. Делнична вечер в Темпъл Фийлдс. Студеният нощен въздух лютеше от обичайните градски замърсявания и дразнеше гърлото. Преди две поколения основната част от смога щеше да се дължи на въглищния дим от хиляди камини и печки. Сега парниковият ефект се дължеше основно на изгорелите газове от автомобилно гориво и изпаренията, бълвани от стотиците ресторанти и закусвални в града — от най-изисканите заведения до тези, които не предлагаха нищо повече от хамбургери. Ярките неонови надписи изглеждаха размазани, погледнати през обективите на камерите за наблюдение. Четирите камери, свързани с мониторите в микробуса, бяха насочени от различни ъгли и разстояния към Пола. Мониторите я показваха на фона на оживената улица, на която можеха да бъдат задоволени най-разнообразни апетити. Мини-маркетът на ъгъла беше пълен с купувачи, хора влизаха и излизаха от кръчмите, кафенетата и ресторантите. Секс-услуги от всякакъв вид се предлагаха от представители на двата пола, които се шляеха безцелно наоколо. Не личеше да ги измъчва някакво нетърпение да привлекат клиенти, а може би то бе притъпено от алкохола и дрогата. Коли се движеха бавно по улиците, някои от шофьорите търсеха място за паркиране, други — секс. Това, което тези шофьори не знаеха, бе че номерата на колите им се заснемат от други камери, разположени стратегически на улиците, по които се влизаше в квартала. Ако убиецът не се издадеше, всеки един от собствениците на тези коли трябваше да бъде посетен в рамките на досадно и отнемащо време проучване, предполагащо, че всеки има какво да крие, освен ако не е в състояние да докаже обратното. Не беше изключено и някои бракове да се разпаднат в резултат на тазвечерната операция. Това не вълнуваше особено Карол Джордан. Тя знаеше отлично, че поемането на рискове има своя цена и не изпитваше кой знае какво съчувствие към тези, които бяха склонни да рискуват, за да си осигурят платена наслада. Взираше се в екрана, наблюдавайки неотклонно Пола. Младата следователка си беше избрала един ъгъл на малък площад с кръгово движение. Ориентираше се бързо, следейки поведението и маниерите на другите жени на улицата и сега държанието й по нищо не се различаваше от това на останалите. Няколко крачки в едната посока, полюляване на бедрата, предизвикателен поглед към преминаващите коли, после обратно. Когато се появи на улицата, веднага влезе в конфликт с някаква проститутка, която явно считаше мястото за своя територия. Най-лесно би се отървала, показвайки на жената картата си, но така можеше да предизвика провал на операцията. Затова Пола успя да сключи сделка. Другата жена си тръгна, след като прибра банкнота от двайсет паунда. Не беше кой знае каква сума, но Пола бе добавила достатъчно заплаха в думите си, за да я принуди да се премести по-надолу по улицата, без да възразява повече. Карол беше впечатлена. Ако се вземеше предвид колко притеснена бе Пола по-рано днес, изпълнението й беше направо брилянтно. — Справи се отлично — отбеляза Джен. — Ето още една полза от това, че прочистихме улиците от сводници. Само преди няколко години, ако опиташе да изпълни такъв номер, след минути щеше да отнесе нож в гърлото. Но жените не реагират така. — Не защитават ли взаимно интересите си? — осведоми се Стейси, вдигайки поглед от екрана на компютъра, на който проверяваше номерата на регистрираните от камерите коли в националната база данни на полицията. — Донякъде да. Но не може да се каже, че са сформирали профсъюз — отвърна саркастично Джен. Тази вечер проститутките като че ли нямаха кой знае колко работа. Но все още беше рано. Джен твърдеше, че след десет часа наставало по-голямо оживление, което достигало своя връх между полунощ и един сутринта. Въпреки това Карол вече беше решила да обяви край на операцията в полунощ. Убиецът бе подмамил всички свои жертви, независимо от това дали се брояха само последните две или и шестте, в периода между шест и десет вечерта. Очевидно не проявяваше склонност към нощната работа. До осем и половина около Пола не се бе случило нищо, заслужаващо внимание. Екипът в микробуса регистрира десетина-дванайсет договаряния между клиенти и проститутки, но нито една от жените нямаше и далечна прилика с типа, предпочитан от убиеца, затова нямаше причина да се намесват. Внезапно Джен посочи към един от мониторите. — Виж ти, виж ти — отбеляза тя. — Обърнете внимание кой се появява на сцената. По улицата, в посока към Пола, с приведена глава, вдигнал яката на палтото си, вървеше Тони Хил. Трудно биха могли да се припознаят. Карол се приведе към монитора, наблюдавайки внимателно как той мина покрай Пола, без дори да я погледне. После хлътна в първата кръчма, която се изпречи на пътя му. Какво, по дяволите, беше намислил? Нещо тласкаше Карол да скочи от микробуса и да тръгне след него. Но по-разумната част от съзнанието й подсказваше да си седи на мястото. Ако нещо се объркаше, мястото й бе тук, в позиция, от която можеше да води играта. Не беше нейна работа да хукне по улиците, за да изисква от Тони обяснение каква игра играе. Освен това правилата забраняваха влизане и излизане от микробуса, за да не се привлича вниманието на минувачите. Обстоятелствата взеха решението вместо нея. Някаква бавно движеща се кола се закова на място точно пред Пола. — Имаме клиент! — възкликна Мерик. Напрежението в микробуса нарасна осезателно. Пола се приведе към отворения прозорец, за да разговаря с шофьора. Лицето й не се виждаше, но камерата, разположена зад нея, я показваше съвсем ясно, а предавателят даваше въпреки пукането съвсем разбираема представа за разговора. — Работиш ли? — попита мъжът в колата. — Какво ти се е приискало? — въпреки недобрата връзка грубият тон на Пола се долавяше съвсем ясно. — Приискало ми се е отзад — беше отговорът. — За такива работи вземам повече, отколкото можеш да платиш. Я се разкарай, перверзен тип — изръмжа Пола. — Тъпа курва — изсъска в отговор мъжът зад волана и потегли нататък по улицата. Пола направи крачка назад от бордюра и измърмори тихо: — Явно цената му се видя висока. — Браво, Пола. Дръж се — каза тихо Карол. Всички си отдъхнаха и насядаха отново по местата си. — Той седи до прозореца — каза внезапно Джен. — Кой? Карол продължаваше да прехвърля наум разговора на Пола с човека в колата. — Доктор Хил — Джен посочи единия монитор. На него можеше да се различи лице, което би могло да принадлежи и на Тони Хил. — Току-що седна. Взел си е нещо за пиене — вижте. Избрал е място, от което да може да наблюдава какво става на улицата. — Стига да стои там и да не се намесва… — измърмори Карол. Изминаха още петнайсет минути без никакви събития. После Мерик изведнъж каза: — Вижте този тип. Трети път минава покрай нея. Той посочи с химикалката си един оплешивяващ мъж на средна възраст, набит, но леко изгърбен. — Оглежда Пола. Вижте. Оказа се прав. Мъжът забави крачка, когато минаваше край Пола, и започна да върти глава, оглеждайки я от глава до пети. Продължи, пресече улицата, стигна до ъгъла и се върна. Тръгна целенасочено обратно към Пола, а после, малко преди да се изравни с нея, отново пресече забързано. — Хайдеее — отбеляза Джен, когато той стъпи на тротоара точно пред Пола, принуждавайки я да направи крачка назад. — Какво ще кажеш да свършим с теб една работа — гласът на мъжа отекваше като ниско ръмжене в слушалките. — Какъв ти е проблемът? — Пола се опитваше да не отстъпва, но той постепенно я изтласкваше назад. — Да ми направиш една свирка — той изтикваше Пола към пролуката между две сгради, откъдето се минаваше към задните дворове. — Екип А, готови за действие — извика Карол. Незабавно четирима от привидно безцелно скитащите се минувачи се насочиха към мястото, където стоеше Пола. Междувременно Пола и мъжът бяха хлътнали в пролуката между сградите. Не можеше да се види какво точно става там, но в микробуса се чу глух удар, а после възмутения глас на Пола: — Я по-полека, боклук такъв. — Затваряй си мръсната уста — изръмжа мъжът. — Екип А, пълна готовност — подвикна Карол. Четиримата бяха застанали точно до пролуката. Чу се шум от движение, после вик от болка и накрая гласът на Пола: — Това е полицейска карта, отрепко. — Какво по… — Аз съм ченге — Карол чуваше ясно тежкото и забързано дишане на Пола. — А сега се разкарай, преди да реша да те арестувам за опит за насилие! Карол се разсмя на глас. — Екип А, свободно. Мъжът изхвърча обратно на улицата, затича се тромаво и едва не се препъна, обръщайки се да види дали не го преследват. По лицето му беше изписана паника. Зад него се появи и Пола, оправяйки полата си. — Бива си я — отбеляза Джен. Карол избърса потта, която бе избила над горната й устна. — Бива я дори много. Да се надяваме, че и убиецът ще е на същото мнение. Тони тъкмо поднасяше чашата към устните си, когато някой постави ръка на рамото му. Той трепна, поля ризата си с бира и възкликна неволно: — Майната му! — после се отдръпна назад и започна безсмислено да търка разширяващото се петно. Накрая вдигна очи и попита: — Ти пък откъде се взе? Карол посочи с глава някъде зад бара. — Минах пред задната врата. После постави две бутилки „Стела Артоа“ на масата. — Изкара ми акъла — оплака се Тони, взе едната бутилка и доля бира в почти празната си чаша. — Това ми е работата, да изкарвам акъла на хората, нали съм ченге — Карол се разположи край масата и отпи дълбока глътка от бирата си. — Както вероятно си забелязал, току-що приключихме за тази вечер. Помолих шофьора на микробуса да ме почака на ъгъла. — Очевидно. Тъкмо си допивах бирата и смятах да тръгвам, за да не изпусна последния автобус. Карол се ухили. — Твоят сложен начин на мислене няма да престане да ме озадачава. Какво ти пречи да вземеш такси? — В нощните автобуси се наблюдават по-интересни откачалки. А пък аз напълно се вписвам в картината. Карол нямаше намерение да възразява. — А защо всъщност си тук? Доколкото разбрах, ти си изми ръцете от по-нататъшна отговорност за операцията. Той поклати глава. — Никога не съм казвал подобно нещо. Казах само, че според мен няма с какво да бъда от полза — изгледа я внимателно и допълни: — Но сега вече има. Карол повдигна въпросително вежди. — Операцията няма да има ефект, Карол — заяви спокойно Тони. Тя би се раздразнила, ако чуеше това от който и да било друг. Но го познаваше достатъчно добре, за да се вслуша сериозно в думите му. — Какъв е проблемът? Не мислиш ли, че постановката на Брандън ще го накара да излезе на открито? Тони направи гримаса. — Предизвикателството е добре замислено. Проблемът е в примамката. — Смяташ, че Пола не прилича на проститутка, така ли? Според мен Джен се е справила добре с облеклото й. Или все пак се съмняваш, че тя отговаря на неговия тип? Той поклати глава. — Тя прилича на проститутка и е негов тип. Проблемът не е в това. Пола е идеална за целта. Само че това, което я карате да прави, обърква нещата. Карол, този човек познава Темпъл Фийлдс. Това е неговият район на действие. Както казах и преди, според мен той работи някъде тук. Което ще рече, че познава не само улиците, но и жените, които работят по тях. Така че, ако е видял тази вечер Пола, е наясно, че тя е ново парче. А какво правеше тя тази вечер? Карол се позамисли. — Държеше се като проститутка. Тони постави тежко чашата си на масата. — Не. Не се държеше така. Карол, тя не тръгна с нито един клиент. Ако беше истинска проститутка, това за нея би бил абсолютен провал. Следователно, ако нашият човек я е следил, би си помислил едно от двете — или че само играе ролята на уличница, което би означавало, че играта е разкрита, или че е нова и затова пробира. В този случай обаче надали ще се престраши да си опита късмета с нея. Карол притвори очи за миг. Толкова много бе научила от Тони за необходимостта да се научиш да мислиш като престъпника — а защо не се бе досетила за това? Защото бе прекалено заета да следи собствените си реакции. Основното, което я интересуваше, бе пълната безопасност на Пола — а не достатъчната привлекателност на заложения капан. — И какво да правя сега? — Утре вечер продължавате операцията с Пола, само че трябва да пуснете и някакви фалшиви клиенти по улиците. Да го накараме да си помисли, че тя започва да привиква и се е отказала от придирчивостта. Да се убеди, че тя работи, а не стърчи само там като сиренцето в капана — той се усмихна. — Това беше всичко, което исках да ти кажа. А сега ще ме закараш ли до вкъщи, или да хващам последния автобус? Дъждът валеше с потискащо упорство от сивото като боен кораб небе, измивайки всякакъв цвят от пейзажа на Дербишър. Малката колона автомобили напусна Брадфийлд, движейки се обратно на потока нахлуващи в града автомобили точно в най-натоварения час на сутринта. Озоваха се на паркинга край запустялата гара при Милърс Дейл малко след девет часа. Влагата се стичаше като сълзи по кафеникавия едрозърнест пясъчник, от който бяха иззидани стените на гарата. Карол се обърна към Джонатан Франс, който седеше с пребледняло лице до нея на задната седалка. — Добре ли си? — попита тя. По пътя от Брадфийлд дотук почти не бяха разговаряли. Карол бе потънала в мисли за следващия етап от подмамването на убиеца. Но дори и да не беше така, присъствието на Сам Еванс в тясната служебна кола би ограничило възможностите за разговор. От друга страна и Джонатан не беше особено разговорлив тази сутрин. Почти през цялото време се взираше право пред себе си, като хипнотизиран от равномерното движение на чистачките по предното стъкло. — Готов съм, ако това имаш предвид — каза той и си пое толкова дълбоко дъх, че раменете му леко се повдигнаха. Взе непромокаемото яке, което беше оставил на седалката между тях двамата, отвори вратата и излезе. Карол също излезе и отиде при него. — Наистина съм ти много благодарна, че склони да ни помогнеш — каза тя. — Веднага щом потвърдиш, че мястото е същото, ще помоля някой да те откара обратно в Брадфийлд. Джонатан кимна. — Не мога да разбера как успяваш да се справяш с тези неща, които за теб са ежедневие — призна той. — Дори мисълта за тях ме кара да изтръпвам. — Изпълняваме дълга си пред мъртвите — отвърна Карол. — Така поне го обяснява Тони. Тя се озърна. Хората от екипа се събираха — специалистите по анализ на местопрестъплението в познатите бели костюми, чиято цел бе да се избегне увреждане на евентуални улики. Кевин и Сам навличаха белите екипи, мърморейки против неудобството. — И ние трябва да се облечем — каза Карол. Измъкна два екипа от микробуса на съдебномедицинската лаборатория и се възползва от възможността да размени няколко думи с Кевин и Сам. — По план не трябваше да бъда тук, но доктор Франс се притеснява от положението. Вие ръководите операцията, аз само наблюдавам. Няма и да остана за дълго. Кевин се усмихна едва-едва. — Благодаря, шефе. Когато всички бяха готови, тръгнаха по пътеката, която сега минаваше на мястото на някогашната железопътна линия. Тя беше настлана с грубо издялани камъни, затова ходенето по нея не беше много приятно. Карол си мислеше, че по времето на парните локомотиви пътуването оттук е било много вълнуващо преживяване. Дори тази неприятна зимна утрин със слаба светлина и ограничена видимост не можеше да скрие чара на драматичния пейзаж. Набраздените варовикови скали и зъбери надвисваха над тях, тук–там в пукнатините се виждаше упорито вкопчена зеленина. Отвесни канари в неизброими нюанси на сивия цвят се извисяваха към небето и сякаш всеки момент щяха да се сключат над главите им. Карол се опитваше да не си представя колко застрашителна е изглеждала гледката на Тим Голдинг. След като изминаха сравнително малко разстояние, те се отклониха от пътеката и тръгнаха напряко по стръмния склон към една планинска ливада. Няколко овце с подгизнала от дъжда вълна преживяха унило бледата трева, докато други се бяха скупчили под голите клони на китка дървета. Вървеше се трудно, Карол чувстваше как туристическите й обувки натежават от полепналата по тях кал. Стори им се, че изморителният път до входа към Суиндейл отне много повече от четиридесет минути. Събраха се пред нещо, което напомняше по-скоро на пукнатина в скалата, не по-широка от четири фута. Карол се беше изпотила под защитния костюм, но краката й бяха премръзнали. Когато вървиш през речен разлив, и висококачествени туристически обувки не могат да предпазят краката ти от намокряне. Тя се обърна към Джонатан. — Специалистите по оглед на местопрестъплението ще влязат първи и ще маркират една тясна пътека, по която ще влизаме и излизаме оттук отсега нататък. Така че може би ще е най-добре ти да тръгнеш непосредствено след тях, за да ги насочваш към мястото, което търсим. Той кимна. Дръпна ципа на костюма си и измъкна отвътре снимката на скалната формация. Беше я ламинирал — разумна мярка при такова време. Карол тръгна по петите му, след като той последва лаборантите през тесния вход към долината. За нейно учудване само след няколко ярда скалните стени се разтвориха драматично като порта към долина, широка около петдесет фута. Грубата растителност на места изтъняваше, очертавайки едва забележима пътека през долината. Продължиха напред, като от време на време Джонатан ги насочваше с по някоя дума. — Ето тук, вдясно — каза той накрая. Карол погледна часовника си. Бяха минали осем минути, откакто навлязоха в долината. Пристъпи напред, застана до Джонатан и започна да сравнява снимката в ръцете му със скалата, която виждаше пред себе си. Дори за необучен наблюдател като нея беше ясно, че няма място за съмнение. Но Джонатан изреди основните характеристики, изтъквайки съвпаденията. — Не мога да си представя, че е възможно да съществуват две идентични строматактитни формации с такива идентични образувания — заключи той. Карол помоли фотографа да направи необходимите снимки, а после повика един от униформените полицаи, които беше взела със себе си за претърсването. — Брайънт, моля ви да откарате доктор Франс обратно в Брадфийлд. А после се върнете за мен. Ще се срещнем в един часа на паркинга до гарата — тя се обърна към Джонатан и продължи: — Ще те държа в течение — после постави ръка на рамото му. — Не се занимавай с мрачни мисли. Той се усмихна, сякаш се извиняваше. — Ще се опитам. Карол се обърна и започна да наблюдава как Кевин изпълняваше задачата си. — Така — поде той, обръщайки се към чакащите полицаи. — Тръгваме оттук и се разпределяме така, че да сме на три метра разстояние един от друг. Всеки признак за разравяне на почвата, изкоренени растения… знаете какво търсим. Да започваме. Карол остана по-назад, опитвайки се да намери подслон от дъжда под наклонената скала на няколко ярда от мястото, където е била направена снимката. Полицаите се движеха бавно напред, възпирани от избуялите къпини, които се преплитаха навсякъде в гъстия шубрак. Докато чакаше, тя извади мобилния си телефон, за да проведе необходимите разговори във връзка с измененията в операцията, предвидени за довечера. Тъкмо бе привършила разговора си с Пола, когато отдясно на веригата полицаи се разнесе вик. — Ето тук! — викаше един от тях. Всички застинаха по местата си. Двама от специалистите, които вървяха по-назад, забързаха към полицая, размотавайки зад себе си жълтата лента, като очертаваха по този начин нова тясна пътека. Стигнаха до него след няколко минути. Изминаха още една-две мъчителни минути, докато те оглеждаха това, което го бе накарало да ги повика. Накрая единият се обърна към Карол и вдигна свит юмрук с палеца нагоре. Тя стигна до мястото почти едновременно с Кевин. Двамата приклекнаха, за да видят по-добре това, което им сочеха. Под къпинака бяха натрупани сухи клонки в напразен опит да се прикрие купчината пръст, която несъмнено прикриваше плитък гроб. От едната страна пръстта беше разровена, вероятно от лисица или язовец. На пръв поглед човек можеше да реши, че някой е разпилял шепа къси сиво-бели съчки из пръстта. Но Карол не можеше да се заблуди. Знаеше много добре как изглеждат разпилените кости от пръстите на човешка ръка. Тя се изправи с наведена глава. Дъждът се стичаше на струи по лицето й. По всичко личеше, че най-сетне са успели да открият Тим Голдинг. Или Гай Льофевр. Или и двамата. Беше полунощ. Карол потърка очи, уморени от постоянното взиране в мониторите и въздъхна. Бяха направили всичко, което бе предложил Тони. Но не бяха регистрирали никакво развитие — тъпчеха на същото място, на което си бяха още в началото, когато Брандън предложи да се проведе тази операция. Карол се питаше още колко дълго той ще е склонен да одобрява такъв разход на средства и ангажирането на толкова служители в такава трудоемка дейност. Сега, след откритието, което направиха в долината, двете разследвания на особено тежки престъпления се развиваха паралелно. Ако пресата подушеше колко криминалисти са ангажирани в преследването на убиеца на проститутки, щеше да се надигне вой. Веднага щяха да завалят истерични настоявания да се прехвърлят повече служители към преследването на убиеца — педофил, всички щяха да настояват, че спасяването на деца е по-важно от спасяването на проститутки. А в момента беше логично да се отдели по-голямо внимание на убийствата в Темпъл Фийлдс, защото очевидно убиецът беше активен в момента, докато педофилът като че ли засега бе преустановил посегателствата си. Но когато пресата се заемеше да коментира някое разследване, първата жертва обикновено беше логиката. Така че сега имаха нужда от бърз резултат — и за да укрепят увереността в собствената си работа, и за да могат при случай да демонстрират, че са мобилизирали максималния брой служители в търсенето на убиеца на Тим Голдинг. Ако не успееха да постигнат тези цели, именно Карол щеше да бъде белязана със знака на провала в очите на колегите и подчинените си. Предполагаемо елитният й екип определено нямаше нужда от такова начало на дейността си — макар Карол да подозираше, че немалко хора тайно ще ликуват, ако тя не успее. Включи радиостанцията на режим „предаване“ и каза в микрофона: — До всички екипи — прекратяваме за днес. „Танго Чарли“ двайсет и три, приберете следовател Макинтайър. Събираме се на брифинг утре в четири следобед. От кафенето, край което бе паркиран микробусът, излезе един мъж, качи се на шофьорското място и подкара колата обратно. Отзад в микробуса никой не говореше. Всички бяха прекалено уморени и обезкуражени. Когато пристигнаха в участъка, останалите слязоха, но Карол и Мерик продължаваха да седят, отпуснати тежко на седалките. Мерик я погледна. — Тази работа е обречена на неуспех, нали? Карол сви рамене. — Поне спря да вали. Какво друго бихме могли да опитаме? — Струва ми се по-подходящо да съсредоточим усилията си в преследването на убиеца на Тим. Ясно е, че ако не го намерим, той ще убие отново. А аз не искам кръвта на още едно дете да ми тежи на съвестта. — Човекът, който е убил Санди Фостър и Джеки Майал, също ще убие отново, Дон. А при него периодът между отделните убийства е много по-кратък. Тези жени заслужават нашата защита не по-малко, отколкото я заслужават децата. Нямаме правото да създаваме йерархия на жертвите и да преценяваме кой от тях е по-заслужил възмездие — остави тази работа на журналистите. Ние сме длъжни да се отнасяме еднакво към всички, и съсредоточаваме усилията си там, където шансовете да получим резултат са най-високи. Изражението на Мерик говореше, че не е съгласен с позициите на Карол. — Това нещо не може да продължава до безкрайност — настоя той. — Ако Тони е прав, не се и налага да продължава кой знае колко. Щом нашият човек привикне към присъствието на Пола, ще захапе въдицата — Карол далеч не изпитваше такава увереност, каквато излъчваха думите й. Мерик изду устни. — А дотогава Пола ще продължава да се излага на опасност? Карол взе сакото си и стана. — Решението е нейно. Ако не иска да рискува повече, трябва само да го каже. — Но тя няма да го каже, нали ви е ясно? — попита предизвикателно Мерик. — Тя е амбициозна, иска да се представи добре. Иска вие да имате добро мнение за нея. За нея отказването би било равносилно на бягство. — Ти като че ли направо четеш мислите й — каза Карол. — Споделяла ли е с теб, че иска да се откаже? Мерик видимо се смути. — Не, никога не е казвала такова нещо. Но аз и сам мога да преценя. Карол въздъхна. Понякога не успяваше да преодолее чувството, че Мерик е стигнал прекалено високо в служебната йерархия. Беше чудесен като сержант, но като инспектор като че ли не се справяше. — Нищо чудно да не грешиш, Дон. Но ние нямаме правото да отнемем тази възможност на Пола. Помолихме я да свърши това — никой не й е заповядвал нищо, и докато самата тя не заяви, че повече не издържа, не би било редно ние да подкопаваме куража й, като се опитваме да предположим какво точно мисли. Затова тя ще продължава, освен ако не считаш, че с действията си създава опасност за себе си или за някой друг. Изражението на Мерик се помрачи. — Щом така мислите… — Така мисля, Дон. А сега отивам да спя. Денят беше тежък, а утре рано сутринта трябва да дам инструкции на хората, които се занимават с убийството на Тим Голдинг. Още щом произнесе последните думи, Карол се наруга на ум за несъобразителността си. — Точно за това исках да говоря с вас — каза Мерик. — Искам да ме прехвърлите към това разследване. Карол поклати глава. — Не, Дон. Имам нужда от теб при работата по този случай. Необходим е един инспектор, който да ръководи хората, занимаващи се с анализ на показанията и другите, които вършат полевата работа. Един човек трябва да държи всичко под контрол. — Намерете някой друг — възрази нетърпеливо Мерик. — Тим Голдинг беше мой случай. Работил съм и по изчезването на Гай Льофевр. Няма човек, който да е вложил повече в търсенето на тези деца от мен. Не спях, скъсвах си задника от работа, познавам и двата случая на пръсти, познавам семействата на децата и те ме познават. Всеки друг би започнал отначало — и би поел случая с пълно безразличие. Карол прецени има ли смисъл да действа дипломатично и се отказа — беше прекалено уморена, за да го усуква, пък и такъв подход надали би имал ефект върху Мерик. — Тъкмо това е една от основните причини, поради която няма да те прехвърля в другата следствена група. Разработваме нова схема и ми трябва човек, който няма да поеме случая, обременен с предубежденията, натрупани отпреди. Мерик трепна и се отдръпна, като че ли му беше ударила шамар. Но Карол продължаваше. — Другата причина е, че случаите Фостър и Майал са активни и от непосредствена важност. Въвеждането на нов човек би означавало, че той трябва да се заеме с непосилната задача да прегледа цялата текуща документация върху свършеното дотук, като паралелно с това трябва да се опитва да контролира и постъпващата нова информация — с известно закъснение тя се опита да омекоти думите си. — Дон, знам колко лично приемаш тези случаи. И в това няма нищо лошо. Това означава, че си направил и невъзможното за Тим и Гай. Но сега е време да отстъпиш. Санди и Джеки също са имали семейства, и те също очакват отговор на въпросите си, както семействата Голдинг и Льофевр. Имам нужда от помощта ти за тези случаи. За миг изглеждаше, че Мерик ще продължи да спори. Но вместо това той отпусна рамене и стана, привеждайки се, за да не си удари главата в тавана на микробуса. — Ще се видим утре, госпожо главен инспектор — каза той с горчивина. После си тръгна, оставяйки я да предъвква поредния случай, в който не бе успяла да утвърди авторитета си пред свой подчинен. — Какъв шибан ден — измърмори тя под нос, докато слизаше на свой ред от микробуса, за да отиде при колата си. Бе стояла пред детски гроб, а после бе отишла до дома на семейство Голдинг, за да ги уведоми, че там вероятно е заровен техният син. После трябваше да съобщи новините на Джонатан — не беше редно да ги научи от радиото или телевизията. След това прекара четири часа в микробуса, където атмосферата вибрираше от напрежение и очакване. А сега бе наскърбила непосредствения си заместник. Нервите й бяха съсипани. Имаше нужда да пийне нещо, и то възможно най-скоро. Последното, което очакваше да види, когато паркира пред къщи, бе Джонатан — но той беше там, седеше приведен на мотора си. Тя погледна нагоре, към прозорците на Тони и се успокои, когато установи, че при него не свети. Изпъшка глухо и слезе от колата. Когато я видя, че идва към него, той слезе малко вдървено от мотора, протегна дългите си крайници и изправи гръб. Карол забеляза, че гледката й доставя удоволствие. — Това вече е изненада — каза тя. — Извинявай — отвърна той. — Не прецених, че ще работиш до късно. Но след като вече бях чакал един час… — той сви рамене и разпери ръце. — Нямам никакви други новини, Джонатан. Все още не разполагаме с категорична идентификация, да не говорим пък за установена причина за смъртта… — Не съм дошъл, за да науча нещо ново — каза той. — Дойдох, защото… ами просто не можех да се успокоя. Всичко се въртеше в главата ми, мислех си колко по-тежко трябва да ти е на теб, и си казах, че може да ни е по-лесно, ако двамата… — той видя изражението й и понечи да си тръгне. — Но очевидно не съм бил прав. — Не, не — спря го тя припряно. — Просто не очаквах да те видя, това е всичко. Не съм свикнала… — тя млъкна. — Да те приемат като човешко същество? Тя въздъхна. — Нещо такова. След като вече си тук, няма ли да влезеш да пийнем по нещо? Той явно се колебаеше. — Късно е и ти сигурно искаш да си легнеш. — И двете неща са верни, но първото, което имах намерение да направя, беше да си налея голяма чаша вино. Така че си добре дошъл, ако искаш да ми правиш компания. — Сигурна ли си? Карол поклати глава в израз на привидно раздразнение. — Защо само си губим времето да говорим тук, вместо вече да сме си сипали? Досега бе смятала, че таваните в новото й жилище са относително високи, но главата на Джонатан почти ги докосваше. Той седна веднага, щом влезе в дневната, озърна се и попита усмихнато: — Не живееш тук отдавна, нали? Карол направи гримаса. — Толкова неуютно ли ти се струва? — Не, просто няма натрупани вещи. Аз съм в състояние само за три дни да накарам всяко жилище да заприлича на склад за вещи, оцелели след корабокрушение. — Аз рядко трупам вещи — отвърна Карол. — Но това, което съм успяла да натрупам, е в лондонското ми жилище — тя попита през рамо, докато се отправяше към хладилника: — Бяло вино или бира? — Вино, ако обичаш. А имаш ли намерение да продаваш апартамента в Лондон? — подвикна той след нея. Карол се върна с бутилката и две чаши. — Все още не съм сигурна. Струва ми се прекалено категоричен жест — тя подаде едната чаша на Джонатан и наля виното. Включи уредбата, пусна „Алина“ на Арво Перт и седна до него, но на достатъчно голямо разстояние, за да не може изборът й да бъде счетен за намек. Трептящите звуци на цигулката и пианото създаваха непринуден фон на разговора. — Как успяваш да понесеш това? — попита той. — Отварям си устата и гълтам — отвърна тя шеговито. — Виното не е чак толкова лошо. — Знаеш, че нямам предвид това. Добре, нека говорим за нещо друго. — Съжалявам. Толкова съм привикнала да се отнасям несериозно със сериозните неща и към черния хумор, че понякога ми е трудно да сменя тона. Чакал си с часове в студа навън и заслужаваш отговор. Но не мисля, че мога да отговоря еднозначно. Някои ченгета прекаляват с пиенето. Други се съсредоточават така ожесточено в преследването на убиеца, че съзнателно съумяват да изтикат от съзнанието си мисълта за жертвата. Някои се прибират у дома и прегръщат децата си. Други се прибират у дома и пребиват жените си. А трети направо получават нервен срив. — А ти? Как се справяш ти? Карол впери поглед в чашата си. — Опитвам се да превърна гнева в положителна енергия. Опитвам се да се зареждам с нея, да работя до изтощение и дори още повече. — Има ли ефект? Карол усети, че очите й се изпълват със сълзи. — И аз не знам вече. Напоследък се събраха много неща, които не разбирам. Неща, които приемах като азбучни истини. Сега същите тези неща понякога ми приличат на детски приказки, които съм си повтаряла, за да не ме е страх от тъмното. Той се пресегна и я прегърна през раменете. Тя се сгуши в него без колебание. — Не си изгубила таланта си, нали ти е ясно. Все още те бива — и като ченге, и като човек. — Как би могъл да знаеш? — Нали те наблюдавах днес сутринта. Видях как ръководиш всичко, без хората дори да осъзнават, че го правиш. И въпреки всичко, което трябваше да контролираш, намери време да проявиш човещина към мен. И сега пак си мила с мен. Карол въздъхна дълбоко, сякаш от дълбините на душата си. — А не ти ли минава през ума, че всъщност се грижа за себе си? Джонатан, не искам да бъда сама тази нощ. Тя усети как мускулите му се стегнаха. — Искаш да кажеш… Последва още една дълбока въздишка. — Да, точно това искам да кажа. Но, Джонатан… — тя се отдръпна назад, за да може да види лицето му. — Само ако си напълно сигурен, че не си влюбен в мен. Малко след пет часа Тони се отказа от неравната битка с безсънието. Известно време ту задрямваше, ту се стряскаше, измъчван от мисли за Тим Голдинг. И за Гай Льофевр, другото дете, останало почти забравено в суматохата. В съобщението, с което Карол го уведомяваше за откритието в Суиндейл, тя не го молеше изрично за помощ, но той беше обещал да огледа местопрестъплението и считаше, че още не се е издължил на брадфийлдската полиция във връзка с този случай. Дон Мерик му бе възложил да направи профил на убиеца в ранния стадий на разследването, и Тони съзнаваше, че това, което представи навремето, беше крайно незадоволително. Вината не беше негова; от самото начало бе предупредил, че има нужда от повече данни, за да изготви профил, който да им върши работа. Но сега вече разполагаше с нова информация, а едно пътуване до Дербишър би му осигурило още повече данни. Сега би трябвало да успее да си създаде някаква по-ясна представа. Той лежеше по гръб, скръстил ръце зад главата си. В стаята беше тъмно, но това не му пречеше. Не му трябваше да вижда, за да мисли. Повтори си отново нещата, които смяташе, че знае за мъжа, отвлякъл и убил Тим Голдинг, а вероятно сторил същото и с Тай Льофевр. Почти сигурно беше, че е мъж. Процентът съмнение по този въпрос беше незначителен. Всички тези неща бяха въпрос на вероятности. Но разбира се, човек не биваше да допуска предубеденост, защото убийствата по сексуални подбуди винаги са нещо специфично — ставаше дума за задоволяване на желания, които се срещаха толкова рядко, че не можеха да представляват статистическа основа. И така, вероятно мъж. Някъде между двайсет и пет и четиридесет и петгодишен. Необходимо му е било време, за да се превърне в убиец от този тип. Мъжете в пубертетна възраст и в началото на двайсетте години често имаха вкус към агресия в секса, но упражняваното от хора на такава възраст насилие рядко водеше до смъртен изход. Понякога се превръщаха в убийци почти случайно, когато опитите им да преодолеят съпротивата на жертвите си ги довеждаха до крайност и те причиняваха смъртта им. Ако обаче усещането при такъв инцидент им доставеше удоволствие, то следващия път вече нямаше да има случайност и по улиците щеше да скита нов сериен убиец. Но при повечето серийни убийци и първият път убийството се извършваше съзнателно. А за да се стигне дотам, че сексуалните фантазии на един мъж да го подтикнат да отнеме живот, трябваше да мине време. Затова обикновено експертите не грешаха, когато определяха по-висока начална възраст за убийците, отколкото за хората, упражняващи сексуално насилие. Горната граница също беше основателно поставена. В средата на четирийсетте интензивността на сексуалното желание при такива хора избледняваше или се притъпяваше под въздействие на алкохола. Ако дотогава не бяха извършили убийство, шансовете да направят такава крачка от тази възраст нататък бяха минимални. Тежкото детство бе също почти задължителен елемент от сформирането на такава личност. Разбира се, човек можеше да има в живота си всички необходими предпоставки, без задължително да мине на страната на мрака. Тони знаеше това отлично — ако някой се заемеше да анализира собственото му минало, би открил доста елементи, които биха принудили друг човек да направи първите стъпки по мъчителния път към психопатията. За него обаче те се превърнаха в основа, на която разви способността си да съпреживява усещанията на тези, които бяха избрали този път. Никога не успя да прецени къде точно се бе разклонил пътят, но той бе тръгнал по едното разклонение, за да се превърне в ловец. И точно както серийният убиец развива точен инстинкт по отношение на жертвите си, така и Тони разполагаше сякаш с шесто чувство, което му помагаше да се добере до плячката. Независимо от това, че определяше публично подхода си като научен, той съзнаваше, че черпи решаващите прозрения от своята интуиция. Беше привикнал умело да прикрива този аспект от своята работа; Карол бе вероятно единственият човек, който го разбираше и приемаше. Какво бе следователно това, което можеше сега да твърди уверено за човека, отвлякъл Гай Льофевр и Тим Голдинг? Пол, възраст. Вероятно самотник, вероятно с повърхностно развити способности за социални контакти, но неспособен да установи по-задълбочен личен контакт. Очевидно бе запознат с живота извън града; било му е познато едно доста изолирано място, което е подбрал, за да извърши там убийствата, познавал е добре и цялата местност наоколо — достатъчно, за да не се притеснява, че оставя колата си на общински паркинг и че трябва да измине заедно с момчето цяла миля, докато стигне до крайната цел на пътуването. Сигурно е бил наясно, че по това време на деня там рядко се срещат хора. От друга страна, градската среда явно също не му беше чужда, след като е съумял да отвлече Тим от улицата посред бял ден. Когато стигна до този етап в разсъжденията си, мислите му се препънаха, сякаш срещнали препятствие. Предположението беше едно, а фактите — съвсем друго. Свидетели на отвличането нямаше. На криминалистите им беше трудно да повярват, че е възможно такова нещо да стане, без някой да забележи нещо, въпреки че в това отношение съществуваха прецеденти. Робърт Блек, отвличал и убивал деца, бе успял да отвлече поне две от жертвите си от улицата, без да бъде забелязан от когото и да било. Но ако все пак в този случай не бе станало така? Тони започна отново да прехвърля наличните данни. Гай беше отишъл в гората, за да търси птичи гнезда. Оттогава никой не беше го виждал, макар неговата карта на местата, където можели да бъдат намерени гнезда, да била открита близо до канала. Тим казал на приятелите си, че отива до насипа край железопътната линия, за да гледа товарните влакове. Жените, които стояли тогава на автобусната спирка, твърдели, че сякаш мернали жълтата блуза от футболен екип между дърветата. Ами ако убиецът не е обикалял улиците в някакво превозно средство? Ако е чакал на насипа или в гората, готов да разкаже някаква история, с която да увлече едно малко момче и да го накара да тръгне доброволно с него? Нещо за някакво много рядко гнездо или някакъв интересен детайл от стари влакове? За отбелязване беше, че в близост и с двете места имаше удобен транспорт до възвишенията в Дербишър, които се намираха само на десетина мили от Суиндейл, но убиецът не би могъл да се възползва от тези връзки. Каналът водеше до една временна станция, а от нея имаше директна железопътна връзка с долините. Железопътната линия, която тръгваше от гарата, където бе изчезнал Гай, водеше до една каменоломна в покрайнините на Пийк Дистрикт. Развълнуван от новата идея, Тони скочи от леглото, взе халата си и забърза към кабинета. Искаше да запише това, което му бе хрумнало, да изясни мислите си, за да предложи резултата на Карол преди сутрешния брифинг, който тя трябваше да води. Можеха да обсъдят нещата, докато си пият кафето, преди тя да тръгне на работа. Докато чакаше компютъра да зареди, той изтича долу и си свари кафе. Върна се горе с чашата в ръка и отиде до прозореца, за да погледа небето, докато търсеше думи, в които да облече мислите си. Но не небето привлече като магнит погледа му — а моторът на Джонатан Франс, единственият непознат елемент в уличния пейзаж, към който Тони вече бе привикнал. Моторът беше паркиран между колата на Карол и джипа на съседа, натрапвайки присъствието си като танк по улиците на Багдад. Тони имаше чувството, че някой му бе изкарал въздуха, а в гърдите му сякаш зейна огромна празнина. После чувството се надигна като приливна вълна, мъчително и неоспоримо. Това беше нещо повече от ревност; беше разяждаща болка, разкъсваща го отвътре с хищните си нокти. „Сам си си виновен. Стана така, защото ти не успя да й дадеш това, от което се нуждае. Защото си само една жалка имитация на мъж. Защото я отведе до бърлогата на звяра, а не успя да я спасиш. Защото любовта струва нещо само ако действията отговарят на думите“. Тони хвърли с все сила чашата си към вратата, оплисквайки прясната боя и книгите по близките лавици с кафе. — Майната му! — извика той, хвърли се в стола и придърпа клавиатурата към себе си. Дон Мерик пушеше втората си цигара за сутринта, когато Пола бутна вратата на кухнята и влезе. Косата й стърчеше на една страна, очите й бяха още подпухнали от съня, а по ревера на тъмносиния й халат се беше стекла струйка паста за зъби. — Как, по дяволите, успяваш да изглеждаш спретнат толкова рано? — изръмжа тя, упътвайки се към чайника. — Трябва да се дължи на бръсненето — поясни той. — Дори да се чувстваш отвратително, избръснеш ли се, се съвземаш донякъде. — Ще трябва да опитам някой ден — измърмори Пола. — Спиш ли още? Пола се закашля и сипа вряла вода върху нес кафето. — Щом дойда на себе си, всичко ще е наред. Просто ми трябва малко време. Тя подуши кафето, наля малко мляко в чашата и се отпусна на стола срещу него. Посегна към неговия пакет цигари, но той ловко го измъкна изпод пръстите й. — Тръгваш по наклонената плоскост, Пола. Почнеш ли да свиваш цигарите на хората толкова рано сутринта, докато се усетиш, ще стигнеш отново до две кутии дневно — той размаха поучително пръст. Тя се озъби. — Не знаех, че съм поканила майка си да спи у дома. — Майка ти нямаше да има цигари, които да крадеш. Е, какво смяташ да правиш днес? Пола сви рамене. — Не знам. Може да отида до басейна, да поплувам, а после на масаж. Имам нужда от нещо, което да ме накара отново да се почувствам добре в тялото си след тези две вечери, когато го предлагах като парче месо на витрина. — Не си длъжна да вършиш това, нали знаеш. Пола го погледна изпод вежди. — Какво имаш предвид? — Имам предвид, че можеш да кажеш, ако не издържаш повече. Можеш да кажеш, че ти се отразява на нервите. Пола изпръхтя презрително. — Как пък не — идеално средство за издигане в службата. По лицето на Мерик се изписаха съчувствие и загриженост. — Джордан ще те разбере. Тя знае какво е, била е в подобно положение, когато изведнъж всичко се е объркало. Няма да те упрекне, ако се откажеш. — Дори да е така — макар аз да не съм толкова убедена — това би било приемливо, ако Джордан беше единственият ми началник на света. Откажа ли се, ще си остана „онази, която се уплаши“. — По-добре така, отколкото да свършиш с разбити нерви като Джордан — Мерик впери поглед в масата. — Никога няма да мога да си го простя, ако нещо ти се случи по време на тази операция, Пола. Пола изправи рамене. — Стегни се, Дон. Това е мой проблем, не твой. Все още се държа и знам, че ще се справя. Тя бутна стола си назад, и краката му изскърцаха по плочите. — Престани да се правиш на рицар в блестяща броня. Не можеш да спасиш света, Дон. Затова се опитай да спасиш себе си — тя погледна часовника и стана. — Не е ли време да тръгваш? Нали в девет има брифинг за Тим Голдинг? Мерик изръмжа. — Не съм канен на купона. Джордан настоява да продължавам да се занимавам с убийствата на проститутките. Държи с Тим Голдинг да се заеме непредубеден човек. Пола бе обзета от съчувствие, защото знаеше колко много от себе си бе вложил в търсенето на момчето. — Съжалявам, Дон. Но може да е за добро. Този случай наистина те разби. Той я изгледа засегнато. — Значи и ти мислиш, че съм се провалил? — Разбира се, че не. Ако успеят да го разрешат сега, то ще е благодарение на предварително свършената от теб работа. Джордан може да е права, а може и да греши. Но аз съм твоя приятелка и се радвам, че не се връщаш отново към този случай — Пола се наведе към него и го прегърна. Гърдите й се полюшнаха и докоснаха неговите. Тя се отдръпна смутено, забелязала внезапното припламване на интерес в погледа му. — Ще се видим следобед на брифинга. Докато тя излизаше, Мерик следеше с поглед очертанията на фигурата й под халата. Беше си наложил да не се занимава с мисли за тялото й, да не обръща внимание на овладяната сексуалност, която тя излъчваше. Но сега най-сетне си зададе въпроса дали все пак няма някакъв шанс за успех с нея, дали предложението й той да спи в свободната стая беше наистина обикновен приятелски жест или зад него се криеше нещо повече. Това беше доста ободряваща мисъл, която той отнесе със себе си, за да го крепи в мрачната атмосфера, царяща в отдел „Убийства“. Карол влезе с лека стъпка в участъка, съзнавайки, че настроението й никак не отговаря на предстоящия ден. Но точно сега това изобщо не я интересуваше. Имаше чувството, че тази нощ е надмогнала себе си, беше завъртяла своя свят около оста му и смяташе да се наслаждава на това усещане толкова дълго, колкото бе възможно. Не че Джонатан беше най-съвършеният любовник, с когото си бе имала работа; беше прекалено предпазлив, прекалено грижовен, прекалено старателно спазваше стъпките на ритуалния танц. Тя не можа да овладее циничната си реакция на следовател: той може би беше заучил като от учебник реакциите си от същата тази книга, която й даде. Но дори да беше така, това не беше толкова важно. Важното беше, че тя бе преодоляла невидимата, неосезаема бариера, която я делеше от една съществена част на личността й. Не беше пропъдила спомена за насилието, както се пъди зъл дух. Но бе му обърнала гръб. Отново можеше да разполага със собственото си тяло. Джонатан си тръгна малко след шест и тя не се натъжи особено от раздялата. Беше се опитал да получи от нея обещание за нова среща, но тя се измъкна умело, позовавайки се на многото работа, която я чакаше, за да се отърве от нежелан ангажимент. Харесваше го, но не искаше да рискува да бъде неволно въвлечена в постоянна връзка с него. Не той беше мъжът, който й трябваше; но открай време й беше ясно, че не можеше да очаква от Тони да възстанови сексуалните й усещания. Налагаше се да извърви този път без него. Но фактът, че успя да го извърви, отваряше пред тях двамата нови надежди на мястото на онези, които случилото се в Берлин бе унищожило. Тя се изкачи по стълбите тичешком, прескачайки стъпалата, и влезе в общата стая, излъчвайки самоувереност и добро настроение. Стейси едва вдигна глава, когато тя влезе, а после се стресна и я погледна отново така стъписано, че Карол едва не се разсмя. — Добро утро, Стейси — каза тя весело. — Добро утро, госпожо Джордан — отвърна механично Стейси. — Имам добро предчувствие за днешния ден — поде Карол. — Нали знаеш как понякога ти се струва, че тъкмо днес ще настъпи преломния момент и следствието най-сетне ще тръгне напред? — Стейси кимна. — Е, именно така се чувствам аз тази сутрин. — Доктор Хил изпрати един файл за вас — отвърна Стейси, която явно не можа да намери друг начин да реагира на този неоснователен оптимизъм. С машините успяваше да се справи; но хората постоянно я озадачаваха, караха я да търси възможност да овладее и техния свят също така леко, както виртуалния. Карол внезапно стана съвсем сериозна. — Какво има в него? — попита тя. — Направил е профил във връзка със случая Тим Голдинг. Разпечатах го и го оставих на бюрото ви. — Благодаря — Карол вече отиваше към кабинета си. Взе разпечатката още докато събличаше палтото си, и започна да чете. Текстът започваше с добре познатото й встъпление: СЛУЧАЯТ ТИМ ГОЛДИНГ „Настоящият психологически профил на престъпник може да служи само като най-общо напътствие и в никакъв случай не бива да бъде приеман като описание на конкретна личност. Надали престъпникът отговаря на всички елементи на профила, въпреки че очаквам висока стойност на съвпаденията между описаните по-долу характеристики и действителната личност. Всички точки на профила се отнасят до вероятности и предположения — не може да се говори за факти. Извършителят на убийство по сексуални подбуди оставя ориентири и насоки с начина, по който извършва престъплението. Всичко, което той прави, съзнателно или не, се вписва в конкретен модел. Разкриването на този модел разкрива и логиката, съгласно която действа убиецът. Тази схема може да не изглежда логична за нас, но за него тя е решаваща. И тъй като той действа в съответствие с тази своя лична логика, не би могъл да падне в обичайните капани, които се залагат на престъпниците. Тъй като самият той е уникален, такива трябва да бъдат и средствата, с които той ще бъде заловен, начинът на провеждане на разпитите и възстановката на престъпленията. Това е допълнение към първоначалния профил, който направих по-рано по молба на инспектор Мерик. Както споменах и преди, престъпникът най-вероятно е мъж, на възраст между двайсет и седем и четиридесет и две години. Вероятно живее сам. Възможно е да има повърхностно развити способности за общуване, но не е в състояние да поддържа трайна близост с представители и на двата пола. В конкретния случай, като се вземе предвид и възрастта на жертвата, мога да предположа, че убиецът изобщо не е имал пълноценна сексуална връзка със зрял човек. Вероятно проявява маниакални деформации на личността и може да има хоби, което задоволява обсесивните му наклонности — като например броене на влакове, филателия, а може да обича да наблюдава птици. Вероятно е достатъчно интелигентен и способен, за да се задържи на някаква постоянна работа, но каквото и да върши, то не предполага работа в екип. Логично е да предпочита роля, която може поне да поддържа илюзия за независимост и в идеалния вариант позволява да прекарва по-голямата част от работния си ден сам. Считам, че същият човек носи отговорността и за отвличането и вероятното убийство на Гай Льофевр. Но тъй като до настоящия момент е открито само тялото на Тим Голдинг, като начало ограничавам коментарите си само до спецификата на този случай. Очевидно е, че убиецът е много добре запознат с мястото, на което е извършил престъплението. Знаел е, че паркингът ще бъде пуст в часа, който е избрал за пристигането си там. Знаел е, че ще може да отведе Тим Голдинг до Суиндейл, без да рискува някой да му попречи. Знаел е и това, че ще може да извърши намисленото в Суиндейл без да се безпокои, че някой ще се намеси. Следователно местността трябва да му е много добре позната. Отвеждайки Тим Голдинг точно там, убиецът демонстрира, че това е «неговото» място, място, което има специална значимост за него. При работа с евентуални заподозрени трябва да се има предвид, че в дома, на работното място или в персоналния компютър на убиеца сигурно ще бъдат открити снимки или дори живописни изображения на долината. Бих предложил да се провери в кои университети практиката на студентите по геология включва посещения на Суиндейл; да се проверят евентуални местни дружества на любители — геолози; алпинистки дружества; клубове на любители на стари железници, и, разбира се, службите за охрана на националния парк «Пийк Дистрикт» — тези хора представляват интерес, защото освен че самите те познават добре областта, са наясно и какви хора посещават често Чи Дейл и Суиндейл. Препоръчвам също и преглед на специализирана литература — пътеводители, описания на туристически обиколки. Ако този преглед покаже, че особеностите на Суиндейл не се споменават в съответните източници, това само уличава още повече всеки предполагаем заподозрян, който е много добре запознат с терена. Не е изключено убиецът и преди да се е опитвал да примами възможни жертви в Суиндейл. Бих препоръчал консултация с местната полиция, за да се разбере дали в района са забелязани непознати, правили опити да завържат разговор с деца. Възможно е убиецът да използва естественото любопитство на всяко дете към обкръжаващата го среда, за да привлича жертвите си (виж по-долу). Обмислях и възможните начини на отвличането на Тим Голдинг. Като се вземе предвид отсъствието на свидетели, които да потвърждават теорията, че той е бил отвлечен от улицата, както и предположението, че си имаме работа с убиец, който се чувства по-добре в извънградска среда, бих казал, че престъпникът е установил контакт с жертвата, СЛЕД КАТО момчето е напуснало улицата и е тръгнало по насипа край гарата. Ако предположим, че убиецът често се озовава сред природата, е възможно да е заговорил детето под предлог, че иска да му покаже нещо — лисича дупка, леговище на язовец или птиче гнездо. (Това е още по-вероятно, когато става дума за Гай Льофевр, който е търсел птичи гнезда, когато е изчезнал). В случая с Тим Голдинг, възползвайки се от интереса на момчето към влаковете, може да се е представил като ентусиаст с подобни интереси, или пък служител на железниците, и да е обещал да му покаже нещо много интересно. Надолу по железопътната линия има няколко точки, от които би било много удобно да се отведе детето до паркирана наблизо кола с минимален риск това да бъде забелязано. В подкрепа на тази теория може да се изтъкне фактът, че железопътната линия за товарни влакове води от Брадфийлд към Пийк Дистрикт. Последната гара по тази линия отстои само на десетина мили по права линия от Суиндейл. Линията свързва това, което можем да определим като територия на престъпника, с района, където е живял Тим Голдинг. Такава връзка не бива да се пренебрегва. Затова можем да обмислим и вероятността работата на убиеца да има някаква връзка с железниците или пък да е любител на стари влакове, особено пък и защото пътят, по който трябва да е отвел Тим Голдинг до Суиндейл, е някогашна железопътна линия. По-вероятно е той да живее близо до местността, където е заровил трупа, отколкото до мястото, откъдето е отвлякъл детето. Този човек се чувства по-добре в извънградска, отколкото в градска среда. Освен това този престъпник има постоянен достъп до компютър. Като вземем предвид това, че снимката на Тим Голдинг е стигнала до личния компютър на добре известен педофил, не е зле да се проведат консултации с колегите, на които е възложено преследването на разпространяването на детска порнография по интернет. Възможно е и други лица, срещу които те подготвят обвинения, да са виждали снимката на Тим Голдинг. Тези хора ще бъдат склонни да разкрият източника си, ако им се предложи някакво смекчаване на обвинението срещу тях в замяна. Не е изключено също така в огромния обем необработена все още информация, събрана в рамките на операция «Златотърсачи», да фигурира и името на нашия убиец. Може би има смисъл да се сравнят имената, които се появяват в процеса на търсенето на Тим Голдинг, с имената в базата данни на операция «Златотърсачи». Накрая искам да се върна към случая с изчезването на Гай Льофевр. Споменах по-горе, че съществува голяма вероятност човекът, който е отговорен за смъртта на Тим Голдинг, да е същият, който е отвлякъл Гай Льофевр. Затова и не изключвам възможността и тялото на Гай да е заровено някъде в Суиндейл. Ясно е, че убиецът има основания да подбере това място, за да зарови там тялото — първо, то му е добре познато и второ, знае, че може да отведе жертвите си дотам без проблеми. Най-вероятно първият му опит, който го е довел до това убеждение, е бил именно с Гай. Когато се извадят останките на Тим от гроба, бих предложил да се копае по-надълбоко на същото място. Ако не бъде открито нищо, препоръчвам основно претърсване на цялата долина.“ Карол препрочете отново профила. — Благодаря, Тони — каза тя тихо. Както винаги, сбитото изложение на неговите прозрения щяха да й помогнат да придвижи разследването напред. Можеше да отиде на сутрешния брифинг с поредица конструктивни предложения. Насочването на екипа по конкретна линия на търсене винаги ги предизвикваше да дадат най-доброто от себе си. Единственото, което я гризеше, бе решението му да прати профила по електронната поща, вместо да й го донесе, за да го обсъдят заедно. Споровете и дискусиите между тях винаги досега се бяха оказвали най-добрият пробен камък за хипотезите му. Освен това той не споменаваше, че има намерение да посети местопрестъплението. Това помрачи доброто й настроение и породи у нея неразбираемо безпокойство. Карол сви рамене, за да пропъди тези мисли, и взе телефонната слушалка. — Стейси, можеш ли да провериш кой е ръководителят на групата за оглед на местопрестъплението, с която работихме в Дербишър? Трябва да отидат пак до Суиндейл, за да търсят още едно тяло. По всичко личеше, че Еванс е доволен от себе си. — Това поне е някакво начало — заяви той. Седяха в една чайна в Тайдсуел пред чиния, пълна с топли маслени сладкиши и две парчета лимонов пай с белтъчна глазура. Кевин беше пристигнал първи, след като бе ръководил по-дълбокото разкопаване на гроба на Тим Голдинг. Само петнайсет инча по-долу се бяха натъкнали на други човешки останки. Карол Джордан се оказа права, мислеше си Кевин, доволен, че тя очевидно отново е във форма. Сега бе в ход пълно и подробно претърсване на Суиндейл. Две дузини полицаи в бели защитни костюми пълзяха на четири крака из ниската растителност, претърсвайки почвата инч по инч. Кевин считаше, че заслужава да си достави едно дребно удоволствие след двата часа, прекарани под дъжда, облъчван от явната ненавист на служителите на местната полиция, отстъпени му за претърсването, но Еванс като че ли не забелязваше сладкишите пред себе си. — Разкажи сега всичко — помоли Кевин. — Добре. Успях да открия един от тримата лесничеи, който отговаря за района. Казва се Ник Сандърс. Той ми каза, че някакви туристи му съобщили в началото на лятото, че се натъкнали на ексхибиционист в същия край на Чи Дейл, близо до входа към Суиндейл. Забелязали, че се разголва пред няколко деца и го подгонили, но не успели да го настигнат. Казали, че сякаш изведнъж се разтопил във въздуха. Което, разбира се, би изглеждало точно така, ако е хлътнал в пролуката, която води към Суиндейл. По-късно вечерта Сандърс ги срещнал по време на обичайната си обиколка и те му дали описание на човека, когото преследвали — Еванс отвори бележника си и зачете на глас: — Трийсет — трийсет и няколкогодишен. Около пет фута и осем-девет инча на ръст, слаб, тъмнокос, с плешивина на темето. Облечен в блуза с емблемата на отбора по ръгби на Лийдс, джинси и маратонки. — Да, може да се каже, че е някакво начало — каза Кевин и си взе парче сладкиш. — Въпреки че надали ще го открием само въз основа на това описание. — Можем да го публикуваме все пак. Някой може да го разпознае. Кевин беше скептичен. — Сандърс съобщил ли е навремето за този човек на местната полиция? Еванс сви презрително устни. — Не. Казва, че мислел да го направи, но забравил. — Чудесно. Ама че дръвници се намират тук. — Но го е записал в ежедневния си отчет на обиколката. Ще ми прати по електронната поща копие от записката, когато се прибере. Ще ми прати и всички снимки, които лесничеите са правили на Суиндейл и Чи Дейл през юли. — За какво им е било да правят снимки там? — Не са снимали само там. Регистрирали състоянието на поречието на Уай с необходимото фотографско покритие. Той и останалите двама лесничеи, които отговарят за региона, предлагали подобрения за туристическите пътеки и им били необходими снимки, с които да докажат ефективността на вземаните по-рано от тях мерки. И, разбира се, да докажат необходимостта от това, което трябвало да бъде направено занапред. Той ми каза също, че през май в същия район работел екип доброволци от дружеството за опазване на околната среда. Не знаел имената им, но каза, че от централата на националния парк ще могат да ни ги дадат. — Този твой Ник Сандърс ни е свършил добра работа — отбеляза Кевин. — Ще ми се и тези тиквеници от местната полиция да имаха същото желание да бъдат от полза. Същински клоуни… — Стори ми се искрено разстроен от съдбата на Тим и Гай — каза Еванс. — Почти толкова, колкото се разстрои от мисълта, че някой се е осмелил да извърши убийство в безценния му национален парк. — Добре си се справил, Сам. А успя ли да повикаш другите двама лесничеи на разговор? Еванс погледна часовника си. — Всичко е уговорено. Ще се видя с единия след половин час на някакво място, наречено Уърмхил*. Звучи привлекателно. Другият има днес свободен ден — ще се опитам да го хвана утре сутринта. [* Wormhill (англ.) — Хълмът на червеите — Бел.прев.] — Хапни тогава нещо. Не може да се работи на празен стомах. Еванс си взе парче кейк. — Добре ще е, ако успеем да го спипаме. Ще бъде добра компенсация, задето пропуснахме акцията в Темпъл Фийлдс. Кевин изсумтя презрително. — Каква ти акция! Това нещо се превръща в най-безсмисления разход на време и пари след операцията по преследването на Йоркширския изкормвач. Много кариери ще закопае тази история, помни ми думата. Ще се превърне в истинска гробница за надеждите за кариера. — Тук е като на северния полюс — думите на Пола долетяха през пукота на статичното електричество до ушите на Карол. Обзе я съчувствие към младата следователка. Трудно бе да си представи човек по-неприятна нощ за кръстосване на улиците. Мразовита мъгла се стелеше ниско над канала, протягайки ледените си пръсти през улиците на Темпъл Фийлдс. Капчици студена влага, прекалено ситни, за да бъдат наречени дъжд, се просмукваха през дрехите и косата на Пола бе залепнала на кичури за главата й. Рядко се виждаха пешеходци, а тези, които все пак минаваха, вървяха с ниско приведени глави, скрили лица под чадърите си. Карол си каза, че съвестта не й позволява да държи Пола на това място цели четири часа, а и нямаше смисъл. Реши този път да прекрати операцията в десет часа. — Не бих искала да съм на нейно място — измърмори Джен Шийлдс. — Така или иначе тя изглежда по-добре от теб в къса пола — отбеляза Мерик. — И доста по-добре, отколкото би изглеждал ти — намеси се Карол и внезапно се изкиска. — Помниш ли, когато работехме по случая Торп и трябваше да влезете в онзи клуб на хомосексуалисти? Много ти отиваше коженият тоалет, Дон. — Добре де, добре, мълча си — изръмжа той. — Внимавайте, изглежда, че там се случва нещо — каза напрегнато Джен. Мъжът, който вървеше по улицата, беше облечен в дълго яке с качулка, смъкната така ниско, че лицето му изобщо не се виждаше. В такава нощ това само по себе си не беше подозрително. Но когато стигна до мястото, където стоеше Пола, той забави крачка. Приближи се до нея отстрани и явно вървеше толкова тихо, че тя не го беше чула. Той протегна ръката си, облечена в ръкавица, и я докосна с пръст. — Да му се не види, инфаркт ли искаш да ми докараш? — това беше гласът на Пола, висок и ясен. Тя се обърна с лице към него. — Работиш ли? — гласът на мъжа едва се чуваше. Звучеше приглушено, като че ли говореше през шал. — А ти как мислиш? — Трябва ми нещо малко по-нестандартно. Навита ли си? — Зависи какво имаш предвид. — Плащам си. Предварително — той извади другата си ръка от джоба. На мониторите не можеше да се види какво държи в нея. — С това можеш да си купиш доста нестандартни услуги. Но все още не си ми казал какво искаш. И трябва да ползваш презерватив, ясно ли е? — Няма проблем. Виж какво, имам къде да те заведа. Ако се навиеш да те вържа за леглото, плащам двеста. Веднага. Устата на Карол пресъхна. Натисна копчето, за да включи микрофона, и каза пресипнало: — Всички екипи в пълна готовност. Хищникът се появи. Повтарям, всички в пълна готовност. Пола продължаваше да говори: — Двеста? Предварително? Сега? Сега през обектива на камерата се виждаше ясно какво става на улицата. Той отброи няколко банкноти и й ги подаде. Карол почти бе залепила нос в монитора, но не можеше да различи чертите на мъжа. — Майната му. Лицето не се вижда. — Изглежда попаднахме на истинска следа — гласът на Джен издаваше възбудата й. — До всички екипи — заемайте позиции за намеса. Отцепете района. Повтарям, да се отцепи района — сърцето на Карол биеше до пръсване, тя чуваше пулсирането на кръвта в ушите си. На екрана се виждаше как Пола завива зад ъгъла. Мъжът бе поставил ръка над лакътя й. Останалите цивилни полицаи на улицата вървяха бързо по стъпките им. Примамката беше подействала. Слава Богу, беше подействала. Адреналинът караше Пола да се чувства като наелектризирана. Дишаше накъсано, сърцето й биеше като барабан. Когато завиха зад ъгъла, мъжът я побутна и докато се усети, тя се озова в някакъв тесен проход между къщите. — Къде отиваме? В отговор той я прегърна и започна да опипва грубо гърдите й с една ръка, докато с другата я притискаше здраво към себе си. Той стисна с пръсти зърното на едната й гърда и болката, която я прониза, й попречи да усети как фините клещи в другата му ръка прерязаха за секунда кабела на гърба й, който свързваше микрофона с предавателя. Пола го отблъсна и каза: — Ей, нали уж имаше къде да ме заведеш? Той я хвана за ръката и я завъртя. — Ето тук е — наведе се и отвори една врата в стената до тях. Вратата беше толкова мръсна, че почти не се забелязваше сред почернелите тухли. Той я побутна да влезе преди него, после завъртя дръжката и ключалката щракна. Поведе Пола към задния вход на някаква сграда. Притеснена, но без да губи присъствие на духа поради погрешното убеждение, че все още поддържа връзка с колегите си, Пола каза иронично: — Много очарователен заден двор. Кой би помислил, че такава мърлява врата води към такова прекрасно място. Ще влезем ли? Тук ли живееш? — Да — отвърна мъжът. — Хайде, не се мотай. Нямаме време за губене. Карол скочи на крака. — Нямаме връзка с Пола. Нищо не се чува — тя се обърна към двамата техници по апаратурата. — При нас ли е прекъсването или при нея? Изминаха трийсет секунди, изпълнени с непоносимо напрежение. Всички бяха затаили дъх, стискаха палци и се молеха. После единият от техниците поклати глава: — Прекъсването не е при нас. Нейният предавател не работи. В същия миг настана хаос. Карол викаше в микрофона: — До всички екипи — действайте! Повтарям, действайте! Хищникът нападна! Всички екипи да се включат в преследването! — Майната му, майната му, майната му — повтаряше Мерик като мантра, докато дърпаше яростно вратата на микробуса. Скочи на улицата, Карол смъкна слушалките от ушите си и хукна след него, Джен тичаше последна. Стейси ги проследи с отворена уста, без да знае дали трябва да ги последва и тя или да остане, за да поддържа връзката. Накрая реши, затвори вратата и взе захвърлените слушалки на Карол. Все пак някой трябваше да следи какво се случва. Тя нямаше нищо против да си остане в микробуса. Който владее технологиите, владее света, повтаряше си Стейси. Това беше далеч по-интересно от препускането по улиците. Нищо нямаше да се случи, без тя да разбере. Карол тичаше с все сила по тротоара, а в главата й се редяха кошмарни видения. — Не, не, не — повтаряше тя задъхано, оставяйки зад себе си двайсетината ярда до мястото, където за последен път бе видяла Пола. Когато зави зад ъгъла, се блъсна в гърба на друг полицай толкова силно, че и двамата останаха за миг без дъх. Карол залитна, но успя да не падне. Подмина го и видя, че още няколко цивилни полицаи се въртят около прохода, в който бяха изчезнали Пола и мъжът. Проправи си път и изтича по продължение на целия проход. Оказа се, че той води в друга улица, от която се отклоняваха всевъзможни криви улички и проходи към задни входове. Намираха се в същински лабиринт. — Тръгвайте във всички посоки! — извика Карол. — Претърсете целия квартал. Не може да са отишли далече. О, майната му! — Тук е пълно с вътрешни проходи като заешка дупка — чу се гласът на Мерик. — Може да са навсякъде. Страните му сякаш изведнъж бяха хлътнали. Гласът му беше пресипнал. — В такъв случай няма какво да стоим и да говорим, да продължаваме с търсенето. И някой да отвори тази врата — допълни тя, удряйки с юмрук по вратата в стената на прохода. — Да видим накъде води тя и да преровим цялото място. Карол прокара пръсти през косата си. Почувства как остра болка прониза тила й. Как бе възможно да се случи такова нещо? Мерик говореше настоятелно в радиостанцията. — До всички екипи. Започвайте основно претърсване на целия район. Изчезнал полицейски служител. Повтарям, изчезнал полицейски служител. Той вдигна поглед към Карол и попита: — Да започнем ли да търсим от врата на врата? Тя кимна. — Джен, ти се заеми с тази работа. Започни от това, което се намира зад вратата тук. Карол се обърна, давейки се от гняв. Подчинените й се разпръснаха, а тя стоеше и се питаше къде беше сбъркала. И най-лошо от всичко беше, че изобщо не можеше да открие някаква грешка в операцията. _Тази ще остане по-дълго. Той не знае защо, но знае, че така трябва. Гласът решава, Гласът знае най-добре, Гласът никога не го изоставя в беда._ _Тя прилича на останалите, изглежда съвсем като уличница, но е ченге. Мисълта за това го плаши, но въпреки това той успява да се справи със задачата. Още не може да повярва колко лесно се оказа залавянето й — точно както беше предвидил Гласът. Гласът каза, че тя ще тръгне с него кротко като агне, без никакви възражения, и точно така стана._ _Убеди я да тръгне с него на улицата — и това беше много лесно. Всъщност му беше по-лесно, отколкото с другите, защото тази не му беше позната отпреди. Не му беше трудно да си я представя само като парче омърсена плът, защото никога не беше направила нещо, което да го кара да мисли друго. Отведе я в прохода и преряза кабела, точно както се беше упражнявал да го направи цял следобед. Клъц — и толкова. Тя не забеляза нищо._ _Влизат в двора, отварят вратата, тръгват нагоре по стълбите. Тя върви без да се колебае, само дето не спира да дрънка, защото си мисли, че така упътва някого към стаята, подготвена за нея. Не се поколебава дори да влезе през двойната врата, която прилича на гардероб, ако погледнеш към нея от стълбищната площадка. Само казва, че й прилича на гардероб, защото си мисли, че някой я чува. Когато й казва да легне на леглото и да разтвори крака и ръце, тя се подчинява безропотно. Той може да подуши миризмата на страх, която се излъчва от нея, но тя всъщност не е много уплашена, поне не достатъчно — все още не. Слага й белезниците, но съзнава, че тя все още чака спасителният отряд да нахлуе през вратата и да я отърве. Дори не се опитва да рита, когато той започва да завързва глезените й._ _Но когато натъпква кожената топка в устата й, нещата се променят. Очевидно това не й харесва, никак не й харесва. Очите й се разширяват и червенина плъзва като приливна вълна от сочните й закръглени гърди нагоре по шията, облива лицето й чак до косата. Изведнъж й става ясно, че нещата може и да не се развият така, както си е представяла. Става й ясно, че той владее положението, а не тя и другите тъпи ченгета. Той й се усмихва със спокойната, тържествуваща усмивка на победител и казва:_ _— Никой няма да дойде. Ти си сама._ _После се навежда, пъхва ръка под тялото й и измъква предавателя изпод полата й. Бръква в деколтето й, дръпва рязко и изтръгва микрофона и кабела. Размахва прерязания край на кабела пред очите й и продължава с присмехулен тон:_ _— Говореше сама на себе си. Те нямат никаква представа къде си. Междувременно би могла да се озовеш къде ли не в Темпъл Фийлдс. Мислехте, че можете да ни надхитрите, но не успяхте. Свършена си, ченге._ _Той й обръща гръб, пренебрегвайки звуците, които се изтръгват от запушената й уста и напомнят на мяукане. Взема предварително подготвения изкуствен пенис. Ярката светлина се пречупва в остриетата на бръснарските ножчета и ги кара да блестят. Адски е злобно това устройство, причиняващо смърт. Завърта се на пети и отново застава лице в лице с нея. Когато вижда изкуствения пенис, кръвта се дръпва от лицето й, тя побледнява, цялото тяло и гърдите й се изпъстрят с грозни петна. Той пристъпва напред, вдига полата й, размахва изкуствения пенис пред лицето й и се хили._ _Тогава между краката й потича урина. Това го вбесява, защото сега стаята ще замирише, а това не е никак приятно. Защото тази ще остане по-дълго._ Четвърта част _Всеизвестен факт е, че съществуват книги, които са в състояние да променят живота на хората. Знам, че ако някой ме попита дали има такава книга в моя живот, ще остане много учуден от отговора. Но аз все още помня как ми се отрази „Тримата заложници“ на Джон Бюкън*, когато я прочетох за първи път._ [* Джон Бюкън, барон Туидсмур (1875–1940) — шотландски писател, генерал-губернатор на Канада, автор на многобройни криминални и исторически романи, и шпионски трилъри, най-известният сред които е „39-те стъпала“, послужил за основа на едноименния филм на Алфред Хичкок. — Бел.прев.] _Бяхме на почивка с родителите ми край Норфолкските езера. Струва ми се, че моите родители бяха наясно, че съществува такова понятие като „почивка“, но всъщност не разбираха как то се осъществява на практика. Другите хора прекарваха по цяла седмица на лодки, кръстосваха каналите между езерата и изобщо живееха по начин, напълно различен от ежедневието им — сред шлюзове, блата и водни птици, така че ги обземаше странно усещане за нереалност, когато отново стъпеха на твърда земя, след като бяха живели дни наред по водата. Но това не важеше за нас. Родителите ми наемаха каравана, паркирана на едно място, където стотици подобни метални кутии стояха в редици на една ниска скална издатина над сиво-сините води на Северно море. Караваната, в която в крайна сметка се озовахме обаче, не предлагаше дори такава гледка за свое оправдание. От прозорците виждахме само други каравани. Тук в никакъв случай не беше по-приятно, отколкото у дома — дори в нашата къща с дневна и две спални, типова постройка, давана под наем от общината, човек можеше да разполага с повече лично пространство, отколкото в тази трийсет и двуфутова тенекиена кутия. Мразех това място, мразех другите деца, чиито родители ги бяха завели на истинска почивка, броях часовете до мига, в който щяхме да си тръгнем._ _Времето също не ми помагаше да се почувствам по-добре. Беше типично английско лято, сивите дъждовни дни се сменяха с други, озарени от бледото слънце, когато всички излизаха от караваните и се струпваха на каменистия плаж, облекли банските си костюми, подскачайки мъчително от крак на крак по ръбестите камъни, за да се доберат до водата. После изпищяваха, защото водата беше студена, обръщаха се и се връщаха с подскачане, треперейки от студ, за да се разположат пред термоси с горещо, рядко кафе и сандвичи с яйца._ _Един следобед, когато дъждът беше особено упорит, родителите ми решиха да отидат да играят бинго в ниската бетонна постройка, подслонила общата зала за почиващи, съчетана с някакъв бар. Наложи се да тръгна с тях, защото бях на дванайсет, тоест те нямаха законното право да ме оставят без надзор в караваната. А родителите ми съблюдаваха законите с отблъскваща старателност. Изпълваха ме гняв и ненавист поради това унизително положение, влачех се след тях против волята си. Искаше ми се да се видя с Аманда, красивото русо момиче от караваната на два реда вляво от нашата, вместо да вися при някакви дърти тъпанари, които играят бинго._ _Татко ми купи кока-кола и пакет чипс, показа ми масата за пинг-понг и ми нареди да се забавлявам както намеря за добре в продължение на два часа, но да гледам да не се загубя. Като че ли бях малко дете. Обърнах му ядосано гръб и тръгнах към масата за пинг-понг. Тя се намираше в стая, която ехтеше от детски гласове. Когато влязох, всички ме изгледаха така, сякаш идвах от друга планета. Оттеглих се в най-далечния ъгъл и именно там забелязах етажерката с наредени по нея опърпани книжки. Измъкнах една-две, но те не ме привлякоха с нищо. Тогава извадих „Тримата заложници“ и още първата страница, изпълнена с картини от живота в една социална среда, която ми беше напълно непозната, прикова вниманието ми._ _До този момент не ми беше минавало и през ум, че е възможно човек да постигне пълен контрол над съзнанието на друг човек. В „Тримата заложници“ се разказваше за две неща, които желаех повече от всичко друго на този свят: абсолютна власт и достъп до света на парите и успеха. Произходът ме лишаваше от второто, но ако успеех да се сдобия с първото, то осигуряваше достъп до нещо също толкова привлекателно._ _„Тримата заложници“ беше първата крачка от дългото ми пътуване към съкровената същност на човешкото съзнание. Нито за момент не се усъмних, че е възможно да овладееш чуждите мисли. Нито за момент не се усъмних, че аз мога да постигна това. Оставаше да се провери дали мога да се възползвам от постигнатото, за да променя света около себе си. Но колкото повече обмислях този въпрос, толкова повече се убеждавах, че ще се справя и с това._ _Първоначално пътят, който трябваше да извървя, беше доста неясен. Спрях се на информацията като необходимо помагало, търсех и заучавах всичко, което успявах да намеря по въпроса за хипнозата, промиването на мозъци, психическото въздействие и изпадането в транс. Колкото повече научавах, толкова по-често се опитвах да се убедя в новопридобитите си способности. Упражнявах се, опитвайки се да въздействам върху приятелите си в училище, да пробия умствената защита на момичетата, с които излизах, опитвах после да постигна същото и с колегите си. Скоро ми стана ясно, че уменията ми оставят доста да се желае. Понякога постигах забележителни резултати. Но доста по-често се провалях. Съзнанието на повечето хора си оставаше недостъпно за мен. И колкото и да се стараех, просто не можех да проникна в мислите им._ _Тогава ме озари прозрението, че съществува една категория по-неразвити мозъци, които не разполагаха с кой знае каква защита срещу моите умения. Именно тези хора, на които другите гледаха с пренебрежение, тъй като бяха глупави и несъобразителни, аз можех да подчиня на волята си. Може би нямаше да успея чак да преобразя света, както мечтаех първоначално, но и този вариант криеше нелоши перспективи._ _Оставаше да се реши въпросът какво да правя с властта, която исках да упражнявам. Как можех да увелича силата, която владеех?_ _Отговорът дойде съвсем изненадващо. Трябваше да ползвам силата на двама души._ Ако информацията беше равностойна на власт, то изборът как точно да я разпространяваш бе равностоен на упражняването на тази власт. Сам Еванс бе винаги склонен да предложи малко, за да получи повече. Учудващо бе колко са склонни да откровеничат хората, щом повярват, че ти самият си откровен с тях. В замяна на някакви незначителни сведения за произхода на Стейси Чен Еванс се сдоби с удивително много информация за Дон, Пола и за самия Кевин, с когото разговаряше. Научи такива неща, които можеха да му послужат, за да ги попритисне, ако някога обстоятелствата го изправеха срещу някой от тях. Двамата седяха в една селска кръчма на няколко мили от Суиндейл и възстановяваха силите си с по няколко добре заслужени пинти бира, след дълъг и мъчителен ден, изпълнен с дребни дрязги между колеги и провеждане на изтощително подробни разпити. Предполагаше се, че сега трябва да си изяснят какво смятат да предприемат на другата сутрин, но двамата се бяха споразумели без много приказки, че не могат да поемат повече от убийствената депресия, породена от разговори за смъртта на деца. Далеч по-приятно беше да се отдадат на клюки по адрес на колегите си. Кевин прекъсна разказа си, защото мобилният му телефон изписука, сигнализирайки, че е получил съобщение. Той погледна невярващо екранчето, после вдигна очи към Сам. — Възможно ли е да се занася? — възкликна той и обърна телефона така, че Еванс да прочете съобщението. Отгоре беше изписано СТЕЙСИ МОБ., а отдолу се четеше следното съобщение: „Убиецът залови Пола. Изчезнала е“. Еванс поклати глава. — Стейси не може да направи такова нещо. Не е в неин стил. Кевин вече набираше номера на Стейси. Веднага щом чу гласа й, той каза: — Какво искаш да кажеш с това „убиецът залови Пола“? Да не е някаква идиотска шега? — Никога не бих се шегувала с такова нещо — отвърна обидено Стейси. — Искам да кажа точно това — заловил е Пола. Отмъкна я в някаква уличка и после и двамата като че ли се изпариха. Когато стигнахме в уличката, там нямаше и следа от нея. Случи се преди половин час и оттогава не можем да открием нищо. — Майната му — изруга Кевин. — Тръгваме веднага. Ще бъдем при вас след по-малко от час — той изключи телефона и се обърна към Еванс. — Истина е. — Докато ние си пием тук бирата, шибаните ни колеги пак са оплескали нещата и са позволили на убиеца да им измъкне Пола изпод носовете — той скочи на крака. — Хайде, тръгваме обратно за Брадфийлд. Еванс заряза недопитата си бира и забърза първи към вратата. — Как, по дяволите, е могло да се случи това? — попита той. — Нямам представа — отвърна Кевин. — Карол Джордан беше толкова сигурна, че е предвидила всичко! Еванс повдигна вежди, докато вървеше след Кевин към колата. Ако нещо се случеше с Пола, това щеше да бъде краят на Карол Джордан. Изпита задоволство, че се е озовал встрани от суматохата тази нощ, и че работи по случай, който има далеч по-добри шансове да бъде успешно разрешен. В тази работа всеки се бореше сам за себе си. Всеки, който бе на друго мнение, се превръщаше в плячка. А хищниците разкъсваха плячката. Сам Еванс нямаше никакво намерение да се остави да бъде разкъсан. Беше малко след три сутринта, когато Карол успя най-сетне да се прибере у дома. Пола Макинтайър бе отвлечена преди повече от шест часа. Всяка врата в Темпъл Фийлдс, зад която имаше обитатели, реагиращи на яростното чукане, се отваряше пред тях и всеки, който отвореше вратата, биваше разпитван. Преровиха всевъзможни салони за масаж и бардаци, разпитваха проститутки от двата пола, нахлуваха в барове и клубове. Като изключим това, че не разбиха останалите врати в Темпъл Фийлдс — към магазини, апартаменти, офиси и кой знае какво още — бяха направили всичко възможно, за да открият Пола. Но тя и похитителят й сякаш се бяха изпарили. Така и не успяха да попаднат на следа в лабиринта от улички, задни дворове и проходи. Джен Шийлдс влезе заедно с още няколко полицаи през портата в стената и в сградата зад нея — оказа се, че тя служи предимно за склад на някаква близка печатница. Не успяха да открият следи, доказващи, че някой изобщо е стъпвал в сградата в продължение на дни. Накрая Карол прекрати търсенето. Няколко от полицаите възразиха и изразиха готовност да продължат с търсенето, но Карол не разреши. Каза твърдо, че нищо полезно не може да се свърши преди зазоряване, и че най-добрата услуга, която биха направили на Пола, е да се наспят. Никой не събра сили да изрази на глас общото им убеждение, че вече са закъснели непоправимо. Карол се бе върнала при микробуса заедно с Джен Шийлдс и Дон Мерик. Тримата мълчаха потиснато. Когато стигнаха до колата, Джен поклати глава и заяви: — Няма да се върна с вас. Имам тук някои връзки, има и хора, с които мога да поговоря. Ще се учудите, ако разберете колко хора приемат да ни сътрудничат, когато разберат, че става дума за изчезнал служител на полицията. Самите те ще искат всичко да се изясни също толкова, колкото и ние. — За да не им се отрази на бизнеса, нали? — отбеляза кисело Дон Мерик. — Може и така да се каже — Джен придърпа яката на коженото си яке към лицето си. — Ще се видим утре на брифинга. Карол не направи опит да я спре. Проследиха я с поглед, докато мъглата я погълна. — Тази сутрин й казвах, че не е длъжна да продължава — каза Мерик. Карол долавяше враждебността му, но беше прекалено уморена, за да влиза в спор с него. — Тя и без това го знаеше, Дон. Изборът беше неин — каза тя потиснато. Отвори рязко вратата на микробуса и влезе. — Отивам вкъщи да се наспя и предлагам и ти да сториш същото, вместо да кръстосваш безцелно Темпъл Фийлдс до сутринта. Тя не изчака отговора му. Когато минаха двайсетина секунди, а той не направи опит да я последва, тя хлопна вратата и нареди на шофьора да кара към участъка. Благодари на Стейси, че е останала при централата, после помоли един от техниците да превърти отново записа на срещата на Пола с последния клиент. Изгледаха го пет-шест пъти, докато пътуваха, но никой не забеляза нищо ново. Когато стигнаха в участъка, Карол нареди на техниците да направят всичко необходимо за изчистването на образа и звука на записа. После тръгна към колата си. Чувстваше се толкова стара и уморена, че едва намираше сили да мести краката си. Когато стигна до вратата на жилището си, вече трепереше цялата от изтощение и отчаяние. Когато видя, че прозорецът на Тони свети, едва не се разплака от благодарност и натисна с все сили звънеца. Той застана на прага, облечен в тениска и долнище на анцуг. По лицето му се изписа удивление. — Той отвлече Пола — каза Карол, произнасяйки с усилие всяка дума. Стисна здраво клепачи и отметна глава назад. Тони излезе на замръзналата външна площадка и я притисна към себе си. За миг тялото й остана вдървено, после тя отпусна глава на рамото му и сълзите рукнаха по бузите й. Тони не казваше нищо. Държеше я здраво, поемайки тежестта на треперещото й тяло, докато тя даваше воля на скръбта си. Накрая бурята утихна. Карол се отдръпна леко и очите й срещнаха угрижения му поглед. — Добре съм — каза тя с треперещ глас. — Не ти вярвам — Тони я въведе в дневната и й помогна да седне. — Искаш ли да пийнеш нещо? Карол кимна, бършейки следите от сълзи по бузите си. — Да, моля те. Той кимна и тръгна към кухнята. След минута се появи отново с две чаши бяло вино. Подаде едната на Карол и седна до нея. — Искаш ли да говориш за това, което се е случило? Карол отпи глътка вино. То й се стори странно, сякаш нещо бе предизвикало внезапна промяна във вкусовите й усещания. — Наречи го съзнателно избягване на болезнена тема, ако искаш, но аз наистина не мога да говоря за Пола, преди да си изясня има ли промяна в нашите отношения. — В такъв случай ще се наложи да ми кажеш това, което искам да знам. Карол отпи още малко от виното. Този път вкусът му й се стори по-познат. — От изнасилването насам имах чувството, че тялото ми вече не е мое. Трябваше да мине време, преди да осъзная, че имам нужда от сексуално изживяване, за да се убедя, че все още имам власт над физическите си реакции. Исках непретенциозен секс без усложнения, който да ми даде възможност да мисля предимно за себе си — тя постави длан на гърба му, усещайки топлината на кожата му през тънката тениска. Той изсумтя иронично. — Което ще рече, че аз съм отпаднал като кандидат по всички линии. Слабата й усмивка потвърди думите му. — Тогава се появи Джонатан. Привлекателен, добросърдечен, способен да прояви разбиране и най-вече мъж, в когото изобщо не бих могла да се влюбя. Затова се възползвах от него. Не се гордея особено с постъпката си, но ти нямаш никакво основание да ревнуваш. Всеки ден ти давам от себе си много повече, отколкото той някога би могъл да има. — Въпреки това ревнувам. Ревнувам, защото това, което е толкова лесно за него, е толкова трудно за мен. — Опитвах се да направя така, че да ни стане по-леко — и на мен, и на теб. — Знам, но това няма да се случи скоро, нали? Да бъдем заедно, без да изпитваме вътрешно напрежение? Гласът му прозвуча тъжно — никога не го беше чувала да говори така. — Не знам — отвърна тя потиснато. — Но знам едно, че те… — Не го казвай — прекъсна я той рязко. — С мен е същото. Само че моментът никога не е подходящ, нали? Винаги има нещо, което има по-големи права върху нас, нещо, което ни разделя въпреки волята ни. А сега нека помислим за Пола. Кажи ми какво стана тази вечер. Карол обясни набързо какво се беше случило. — Тя е мъртва. И аз допуснах това да се случи. Въпреки опита ми, макар да съзнавах колко лесно може да се стигне до провал, допуснах да стане така. Тони скочи и започна да крачи напред-назад из стаята. — Не съм убеден, че е мъртва. Този убиец държи жертвите му да бъдат намирани, и то да ги намираме много скоро след смъртта им. Той режисира убийството така, че те да бъдат открити. Не сте успели да намерите Пола, следователно е логично да предположим, че най-вероятно е все още жива. Карол поклати глава. — Но защо му е да променя сценария? — Добър въпрос. Може би, защото е разбрал, че Пола е ченге. Нали помниш, още първата вечер изразих съмнение, че той може да е надушил капана. — И така да е, каква е разликата за него? — Той обича властта. Може би я държи жива, защото така по-продължително може да се наслаждава на чувството за надмощие — да държи ченге в своя власт. Така има власт и над нас — той е режисьорът, той е диригентът. Ние трябва да танцуваме по свирката му, ако искаме да видим Пола жива. Карол се намръщи. — Какво искаш да кажеш с това „да танцуваме по свирката му“? Тони махна нетърпеливо с ръка. — И аз още не знам. Или самият той ще ни го обясни, или ще се наложи сами да преценим какво да правим — той отново закрачи напред–назад, после спря рязко и се обърна с лице към нея. — Карол, откъде би могъл да знае той, че тя носи предавател? — Ти сам даде отговора. Ако е успял да разбере играта ни и е преценил, че тя е примамка, е могъл да предположи и това, че носи предавател. Вероятно точно затова почна да я опипва още в прохода между къщите. — Това ми се струва прекалено сложна задача, за да бъде решена от Дерек Тайлър. — Човекът, който отведе снощи Пола, не беше Дерек Тайлър. Дерек Тайлър е затворен в „Брадфийлд Мур“. — Знам, знам. Но престъпленията са абсолютно еднакви, режисирани от един и същи ум. И това не е умът на Дерек Тайлър. Той не е нито достатъчно интелигентен, нито би могъл да се владее — Тони впери в Карол поглед, пламнал от внезапно оживление. — Човекът, който движи всичко това, не води само нас за носа. Той дърпа конците на убиеца. Карол поклати упорито глава. — Не ми се вярва. Хората не се съгласяват да извършат убийство, защото някой ги кара да го направят. Така постъпват само платените убийци. А ако в случая имаме работа с платен убиец, то тогава той извършва убийствата по поръчка на човек, който иска да издейства освобождаването на Дерек Тайлър. Вероятно ще се наложи да прехвърлим отново всичко, което знаем за живота му, за да открием кой може да иска той да излезе на свобода и защо. — Грешиш, Карол — въздъхна Тони. — Но ако държиш да вървиш по този път, бих ти препоръчал все пак да проучиш по-подробно живота на жертвите вместо живота на Тайлър. Карол допи чашата и стана. — На жертвите ли? — Ако аз обичах човек, който става жертва на убийство, а убиецът му дори не получава доживотна присъда, а го изпращат в психиатрията, откъдето поне на теория може да бъде освободен, вероятно щях да реша, че това не е справедливо. Бих могъл да пожелая аз да се добера до убиеца. Ако вземеш предвид средите, в които са се движели жертвите му, не може да изключиш възможността някой, който е обичал някоя от тях и междувременно да разполага с възможности да наеме убиец, да го е направил, за да копира с абсолютна точност убийствата на Тайлър и в резултат самият Тайлър да бъде пуснат на свобода — той сви рамене. — В това има известна логика. Карол го гледаше учудено. — Логика ли? — измърмори тя. — Не, Карол. Това е чиста глупост. Ако имаше нещо вярно в теорията за наемния убиец, тогава човекът, който му е платил, би платил и на адвокат, който да настоява за освобождаването на Тайлър. А нищо подобно не се е случило. — Все още има време — възрази тя. — Може да е решил да използва Пола за разменна монета. — Карол, ако убиецът се свърже с теб и ти предложи да върне Пола, ако в замяна Дерек Тайлър бъде освободен, съм готов да те водя на вечеря всяка вечер в продължение на една година. — Прието. Той допи последната глътка вино. — А сега ми се струва, че е време да поспим. И двамата ни чака важна работа… — той хвърли поглед на часовника си и изпъшка. — Само след няколко часа. — Още не съм ти благодарила за профила по случая Тим Голдинг — каза Карол, докато вървеше след него към външната врата. — Много ми помогна. — Няма защо да ми благодариш. Първият профил, който направих, не си струваше парите, които ми платихте. — Ще хвърлиш ли един поглед на местопрестъплението? Той разпери безпомощно ръце. — Точно това имах предвид да направя утре. Но сега, след като Пола изчезна… — Е, вероятно другото ще може да почака. — Кой се занимава с онзи случай? — Кевин и Сам. А на Стейси съм възложила връзката с хората, които разследват педофилите. Дон искаше да възложа случая отново на него, но честно казано, не съм убедена, че би се справил. Когато целият този кошмар приключи, смятам да помоля Брандън да го върне в редовите криминални служби. Може би дотогава Крие Дивайн ще се съгласи да се премести на север. Тя би била подходящ заместник — лицето й се помрачи. — Господи, като си помисля само с какво вълнение приех това назначение! Мислех, че то ще бъде моето спасение. А тъкмо сега ми се струва, че то ще стане причина за окончателното ми съсипване. Стейси Чен обичаше работата си. Родителите й приеха с готовност идеята на компютърните технологии веднага щом те станаха обществено достояние, в края на осемдесетте години. Те притежаваха верига китайски супермаркети и бяха очаровани от възможността, която машините им даваха — да държат точна сметка за складовете и сделките си. Стейси почти не помнеше времето преди компютрите да навлязат в живота й. Беше единствено дете и се пристрасти към компютрите така, както другите деца се пристрастяваха към кукли или книги. Подразнена от ограничените възможности на първите персонални компютри, тя започна да учи програмиране, за да създава сама игри за машини, предвидени първоначално само за текстообработка и елементарни изчисления. Когато Стейси се записа да следва компютърни науки в Манчестърския университет, тя вече печелеше достатъчно и успя да си купи собствен апартамент — студио в центъра на града, след като продаде една защитна програма на голяма американска компания за софтуер, която искаше да застрахова оперативните си системи срещу евентуални софтуерни конфликти. Преподавателите в университета й предричаха шеметна кариера в света на компютърната наука. Първоначално никой не можеше да повярва, когато тя обяви решението си да постъпи на работа в полицията. Но за самата Стейси решението дойде съвсем логично. Тя обичаше да решава сложни задачи. Ровенето из чужди компютърни системи за нея беше необходимо като насъщния хляб, а работата в полицията й даваше възможност да го прави, без да влиза в конфликт със закона. Освен това й оставаше достатъчно свободно време, за да преследва личните си професионални интереси, избягвайки естествените за всяка работна среда сблъсъци, които сигурно щеше да трябва да преодолява, ако работеше в някоя софтуерна компания. Какво значение имаше, ако заплатата й в полицията можеше да мине за джобни пари в сравнение с това, което припечелваше в свободното си време? Работата й даваше законното право да си пъха носа в чуждите тайни, и това удовлетворение й стигаше. Не й беше необходимо да отиде в офиса, за да се рови из компютрите на останалите си колеги. Беше свързала и домашния си компютър в мрежа с всички компютри на екипа за особено тежки престъпления. Освен това, тъй като изпълняваше функциите на системен администратор, нямаше нужда да си губи времето да разкодира паролите на колегите си. Можеше да се рови из компютрите им, колкото й душа искаше. Затова и беше запозната със слабостта на Кевин да се рови в софт-порно сайтове, където достъпът беше безплатен и не се налагаше да се цитират лични данни. Знаеше, че Дон Мерик се интересува от американски бейзбол, че Пола е пристрастена към новинарските сайтове, както и това, че Джен си поръчваше книги от една онлайн книжарница за дами в Йорк. Особено я беше заинтригувала явната предпазливост на Карол Джордан да поверява каквато и да било лична информация на компютъра си, докато не научи, че братът на Карол също се занимава със софтуер и явно беше предупредил сестра си, че всяка работа в компютъра оставя следи. Стейси беше и наясно със среднощните похождения на Сам. Седеше в апартамента си и следеше движението му, опитите му да проникне във файловете на колегите си и виждаше как всеки път паролата се оказваше непреодолима пречка за него. Можеше да се очаква, че тя би приела Сам за сродна душа, но вместо това Стейси го презираше заради некадърността му. Най-добре беше да си рови отблъскващите сайтове със снимки от аутопсии и местопрестъпления, към които имаше явна слабост. Очевидно за нещо повече не му достигаше ум. Ама че откачено нещо бяха това ченгетата! Днес обаче Стейси беше сама в мрежата. Където и да беше Сам, поне бе сигурно, че не се навърта в офиса в опити да се добере до информация, която да го изведе с едни гърди пред останалите. А и в хард диска не можа да намери нищо ново, което да представлява интерес за нея. Запита се какво ли става в Темпъл Фийлдс. Няколко кликвания и изписването на няколко команди бяха достатъчни, за да се появи на екрана й това, което камерите подаваха като образ към служебните компютри. Стейси си наля още кафе от термоса на бюрото й, разположи се удобно и започна да се взира внимателно в екрана. Пола нямаше представа от колко време лежи в голата, потискаща стая. Ярката светлина на електрическата крушка не спестяваше нито една от ужасните подробности на обстановката. Първоначално бе изпитвала единствено отчаяна благодарност, че е все още жива. Не можеше да разбере на какво се дължи това — знаеше, че предишните жертви са били нападани практически веднага след като той ги е отвеждал от улицата. Когато той извади онази ужасна вещ, тя беше убедена, че и нея я очаква същата смърт. Но не стана така. Той само насочи обектива на камерата към гениталиите й, размаха ужасяващото устройство пред нея и се изкиска. После провери дали я е завързал здраво, отстъпи назад и започна да се опипва през излинелия плат на панталоните си. Тогава Пола реши, че се кани да я изнасили, но и това не се случи. Той само я гледаше с алчен поглед в продължение на няколко минути, галейки доволно пениса си. После провери за последен път дали камерите работят, и си тръгна. Оттогава тя лежеше тук сама. Беше се опитвала да се освободи, но накрая се отказа, съзнавайки, че това е само излишно изразходване на енергия, която можеше да й е нужна по-нататък. Опитала се беше и да вика за помощ, но кожената топка беше много ефикасна, така че от устата й се изтръгваха само слаби стонове. Не можеше да направи нищо друго, освен да лежи, трепереща от страх и студ. Локвичката урина под нея се беше просмукала в тънкия дюшек и влагата я караше да мръзне още повече. Опитваше се да се убеди, че колегите й скоро ще дойдат да я спасят. Карол Джордан никога не би я изоставила. Надяваше се, че той е решил да я остави жива, защото е знаел, че те са по петите му. Може би си беше тръгнал, защото е разбрал, че няма да има време да остане при нея и да я наблюдава, докато кърви до смърт. Но времето си течеше и надеждите й постепенно избледняваха. Имаше един миг, когато й се стори, че чува стъпки и приглушен говор. Но още докато напрягаше слух, звуците заглъхнаха и тя така и не разбра дали не са били само плод на въображението й. Сама си беше виновна. Как можа да не забележи кога той бе прерязал кабела? Ако си беше гледала работата както трябва, вместо да изпада в паника, защото той бе стиснал до болка зърното на гърдата й, щеше да разбере, че той прекъсва връзката. А после, веднага щом влязоха в стаята и тя видя всичко, което бе наредил на масата, това трябваше да й послужи за потвърждение, че именно той е убиецът, трябваше да го нападне изненадващо и да го залови. Но се беше провалила. Беше се съсредоточила върху собствените си реакции, вместо да мисли за служебните си задължения и сега си плащаше за тази небрежност. Но поне беше още жива. А докато беше жива, оставаше и вярата в избавлението. Знаеше, че ако се наложи, Карол Джордан ще нареди да разбият всички врати в Темпъл Фийлдс — до една. Тя знаеше какво е да бъдеш изоставена от шефовете си и нямаше да допусне същото да се случи с Пола. Каквото и да й струваше това, Карол щеше да я открие. Минутите течаха неумолимо. От изтощение Пола от време на време се унасяше и изпадаше в състояние, близко до съня, но не заспиваше истински нито за миг. Когато вратата се отвори, тя не можеше първоначално да осъзнае дали не сънува. После сърцето й подскочи в гърдите. Бяха я открили! Надеждата угасна за секунди, когато мъчително познатата фигура на мъжа, който я държеше затворена тук, изплува пред очите й. Беше сменил якето с горнище на анцуг с качулка — вероятно за да не го разпознае някой. Но за нея не можеше да има съмнение, че той е същият човек. — Аз съм — каза той. — Дойдох да сменя касетата. Уебкамерата не върши много добра работа, затова ни трябва и видеокамера. За да се наслаждаваме, като те гледаме как страдаш. Тя изви мъчително шия и успя да го види как застава зад видеокамерата и вади касетата. Пъхна заснетата касета в джоба си, после се наведе над уебкамерата и натисна нещо. След това се обърна ухилено към Пола и каза: — Предполага се, че нямам право да те докосвам. Гласът казва да изчакам да му дойде времето. Но Гласът не вижда всичко. Тръгна към нея, като започна отново да се гали. Качи се тромаво на леглото и Пола долови застояла миризма на канабис и острия дъх на вкиснала бира от устата му, когато се отпусна върху нея. Беше тежък и несръчен, ципът на якето му дращеше меката кожа на корема й. Внезапно тя усети докосването на облечените му в гумени ръкавици пръсти, търсещи вагината й. Стегна се и чу изръмжаването му: — Отпусни се, кучко, така само ще ти бъде по-неприятно. Тя се опита да се извърти, но белезниците не позволяваха. Усети как пръстите му проникват в нея и захапа кожената топка, преглъщайки сълзите си. Чувстваше през дрехите втвърдения му пенис, притиснат към тялото й. Не искаше той да види страданието й. Опитваше се да изключи, да не мисли за това, което ставаше с тялото й, но не успяваше. Поне всичко свърши бързо. Движенията му ставаха все по-трескави, той блъскаше слабините й с юмрук, докато възбудата му нарастваше. После отметна глава, изквича като ритнато куче и се отпусна върху нея. Тя почувства как пръстите му се измъкват от разранената й вагина. Той се търкулна настрани и й се ухили: — Много си стегната, кучко. Така ми харесва. Ще бъде по-хубаво, като почна да те режа. Стана тежко от леглото и придърпа якето си, за да прикрие влажното петно на панталоните си. Пъхна нова касета във видеокамерата, включи отново уебкамерата и тръгна към вратата. — До скоро, приятелко. Махна с ръка и излезе. Вратата се хлопна зад него. Едва тогава Пола се разплака. Карол беше в кабинета си и си вземаше бележки за предстоящия брифинг, когато на прага се появиха Сам и Кевин. — Може ли да поговорим, шефе? — попита Кевин. Тя им махна с ръка да влязат и кимна примирено. Беше очаквала нещо подобно. Поредният безсмислен разговор, след който тя щеше да се почувства не на място като слепец на състезания по стрелба. — Мога ли да предположа защо сте дошли? Искате да помогнете в търсенето на Пола, нали? — Тя е една от нас, шефе. В началото самата вие казахте, че трябва да бъдем истински екип. Струва ми се нередно да пращате мен и следовател Еванс някъде другаде, когато всички други я търсят — заяви Кевин. — Напълно разбирам как се чувствате — отвърна Карол. — Но аз трябва да знам, че съм изпратила най-добрите хора, с които разполагам, да водят разследването по случая Голдинг и Льофевр. Не може да не сте видели сутрешните вестници — вече е известно, че са открити двете тела. Журналистите се занимават с предположения. Антипедофилската истерия нараства като вълна и ние сме точно на пътя й. Трябва да ги убедим, че сме хвърлили всички сили в търсенето на убиеца. — Но те са мъртви, а Пола може още да е жива — възрази Еванс. — Това, че са мъртви, не значи, че трябва да ги пренебрегваме. Освен това човекът, който ги е убил, е още на свобода, и вероятно планира ново престъпление. — Не искаме да кажем, че искаме да ги пренебрегнем, шефе — продължи да спори Кевин. — Сам искаше да каже, че това търсене не е толкова спешно. — Да, нищо няма да се промени, ако го позабавим с ден — два, докато тече търсенето на Пола — допълни Еванс. — Не можем да го позабавим, колкото и да ви се иска — Карол почука с пръст по една папка на бюрото. — Имаме две положителни идентификации — и на Тим Голдинг, и на Гай Льофевр. Причината за смъртта и в двата случая най-вероятно е удушаване. Били са удушени с голи ръце. Не можем да скрием това от пресата. Самите вие вече сте разбунили духовете, като сте разговаряли с лесничеите и други вероятни посетители на Суиндейл. Ако нашият човек не е сляп и глух, вече е наясно, че го търсим. Не искам да му дам възможност да се измъкне. Търсенето трябва да продължи със същата интензивност. Съжалявам, момчета. Продължавате да се занимавате с Тим и Гай. Двамата мъже явно още нямаха намерение да се предават. — Ама, шефе… — започна Кевин. — Кевин, разбери, че най-доброто, което можете да направите за Пола, е да се постараете вашите търсения да дадат резултат възможно най-скоро. Знаеш, че това ще повдигне духа на всички, ще им помогне да повярват, че ще успеем да върнем Пола жива у дома и да заловим човека, който я е отвлякъл. Не се изискват кой знае какви умения да чукаш по вратите и да проверяваш общински регистри, а това е единственото, което можем да правим днес. Моля ви да използвате уменията си, за да представите скоро нещо положително — Карол бе малко учудена от самата себе си. Точно такава аргументация би използвала навремето, без да се замисли. Това, че успя да я приложи така умело и сега, й възвърна малко от загубената през нощта самоувереност. Поне Кевин се хвана. Наду се видимо, перчейки се, доволен от ласкателствата на Карол. — Ще направим всичко по силите си — заяви той и стана. Еванс погледна него, после Карол. Поклати невярващо глава и последва Кевин към вратата. Тя го чу как промърмори на излизане: — Направо не мога да повярвам, че се хвана на тези дрънканици… Карол скочи и отиде до вратата. — Еванс! — извика тя от прага. — Върни се тук. Веднага. Той се извърна стреснато. — Кевин, Еванс остава тук. Разчитам на теб — тя изгледа яростно Еванс. — Влез в кабинета ми. Незабавно. Карол затвори вратата и се обърна към него. — Всички работим под напрежение, но това не може да те извини за такива прояви на неподчинение. Не желая подчинените ми да работят без желание, а за мен е повече от ясно, че не си способен да се посветиш цялостно на задачата да облекчиш страданията на родителите, чиито синове са били убити. — Това не е честно — възрази нацупено Еванс. — Без възражения, следовател Еванс — каза Карол бавно, студено и отчетливо. — Ако искаш да останеш в моя екип, е крайно време да схванеш, че изобщо не ме вълнуват лични предпочитания, когато разпределям задачи. Струва ми се, че вече съм говорила по този въпрос. Избирам хората за определени задачи, защото считам, че са годни да се справят с тях. Ти си талантлив следовател, Еванс, но това не ти дава правото да поставяш под въпрос решенията ми, особено пък пред мен самата. Прехвърлям те към разследването в Темпъл Фийлдс. Но не си въобразявай, че си успял да се наложиш. От настоящия момент се на първо място в черния ми списък и ще трябва да направиш нещо наистина изключително, за да те извадя от него. Погледът на Еванс проблесна самонадеяно. — Няма да чакате дълго — заяви той и добави: — Госпожо главен инспектор. Карол поклати глава, обзета от раздразнение. — Време е да пораснеш, Сам. А сега изчезвай оттук, преди да съм те прехвърлила в частите по контрол на движението. Проследи го с поглед, докато излизаше, и въздъхна. Една стъпка напред, две назад. Време беше да сменят танца, каза си тя горчиво. Да наберат най-сетне инерция и да решат случая. На гигантския телевизионен екран отново се виждаше Пола, застанала в мъглата на уличния ъгъл. Мъжът с дългото яке спря до нея и докосна ръката й. Разговорът отново загърмя — все още се долавяше пропукване, но думите се чуваха по-ясно, отколкото в слушалките на Карол предната вечер. Пола и мъжът завиха зад ъгъла и екранът угасна. Продължи да се чува само разговорът, докато звукът секна рязко като отрязан с нож. В стаята настана пълна тишина, лампите светнаха отново. Повечето от екипа изглеждаха така зле, както се чувстваше и самата Карол. „Шоуто продължава“ помисли тя, изправи рамене и размърда пръсти като пианист. — Това е — поде тя. — Така видяхме за последно Пола. От нея все още няма и следа. Нашата работа е да я намерим. Според доктор Хил има реални шансове тя да е още жива. Този убиец иска жертвите му да бъдат откривани много скоро след настъпването на смъртта. Фактът, че все още не сме открили Пола, говори, че тя още не е убита. Затова да се постараем да се доберем до нея, докато нещата стоят така. Може ли някой от вас да разпознае този глас? Нещо в мъжа не ви ли напомня на някого? Това са въпросите, които трябва да задаваме отново и отново. В дъното на стаята има снимки на Пола, има и разпечатки на кадри от видеозаписа. Имаме и ограничен брой миникасетофони със запис на гласа на мъжа — карайте хората от Темпъл Фийлдс да ги прослушват, може пък някой да успее да го идентифицира по гласа. По-късно през деня ще ни доставят още касетофони. — Разделям ви на три групи. Инспектор Мерик остава тук, за да координира информацията, постъпваща от четците на протоколите от разпитите и от анализаторите на HOLMES. Сержант Маклауд от униформените части ще ръководи екипа, който ще проверява общинските регистри и ще сваля данни за обитателите на всяко жилище в Темпъл Фийлдс. Сержант Шийлдс ще ръководи групата, която ще разпитва един по един всички жители на района, опирайки се на сведенията, събрани от екипа на сержант Маклауд. Търсете под дърво и камък. Вие сте колеги на тази жена, която е някъде в този квартал и разчита на нас. И ние няма да я предадем — гласът на Карол бе много по-уверен, отколкото се чувстваше тя самата. Но това й беше работата — да им вдъхва кураж, дори да е неоснователен, и тя беше твърдо решена да се справи. Когато всички започнаха да се разотиват, тя допълни: — Инспектор Мерик, сержант Шийлдс, следовател Чен, останете, ако обичате. Подчинените й я наобиколиха. — Всички сте работили с Пола и преди. Има ли някой, когото трябва да уведомим за случилото се? Родители? Приятел? — Майка й и баща й живеят в Манчестър — обади се Мерик. — Мога да намеря адреса. Ако искате, да отида да поговоря с тях. — Не, няма нужда, Дон. Само ми намери адреса, аз ще се заема с това. — „Ако някой трябва да го отнесе, поне да съм аз“. — Значи, само родителите? Сама ли живее? — В момента няма постоянна приятелка — отвърна разсеяно Джен. Мерик се извърна към нея и попита ядосано: — Какво искаш да кажеш с това „приятелка“? Джен го изгледа съжалително. — Гадже, партньор, любим човек. Който в нейния случай принадлежи към същия пол. — Глупости — избухна Мерик. — Пола не е обратна. Джен се разсмя на глас. — Живееш под един покрив с нея и още не си схванал, че е лесбийка? И ти се имаш за следовател? Карол се слиса. Заместникът й живееше с една от подчинените й, която пък се оказа хомосексуална, а тя нямаше и най-малка представа. Нещо не беше наред с вътрешната информация в този екип и тя имаше намерение да промени доста неща, след като откриеха Пола и работният им ритъм се възвърнеше поне отчасти към обичайното. Карол не се интересуваше от клюки, но знаеше, че ако иска екипът й да функционира добре, трябва да е наясно с междуличностните отношения на подчинените си. — Това са твои измишльотини, Шийлдс. Само гадости говориш — заяви презрително Мерик. Джен поклати глава с присмехулно изражение на херувимското си лице. — Щом така казвате, господин инспектор. Мерик я изгледа разярено. Стейси, която следеше разправията, въртейки глава ту към единия, ту към другия, като че ли гледаше тенис, най-сетне проговори. — Какво значение има с мъже ли спи Пола или с жени? Не е отвлечена, защото е обратна или хетеросексуална, отвлечена е, защото е ченге, а ние я изпратихме да върши мръсната работа. Затова си отивам при компютъра и смятам да направя каквото мога, за да поправим станалото. Госпожо Джордан? Тя погледна към Карол. — Чудесно казано, Стейси. А вие двамата — за Бога, заемайте се с програмата. Работа ни чака и предлагам да започваме. Тони се взираше в мъжа, свит на кълбо в леглото, обърнал лице към стената. Тайлър отново бе отказал да отиде в кабинета му, не пожела да отиде и в общата стая. Но този път Тони не приемаше отказ. Трябваше да измъкне нещо от този човек. Беше му ясно, че ако Пола Макинтайър не оцелееше, Карол никога вече нямаше да работи в полицията, и макар тази идея лично на него да му се струваше привлекателна, той нямаше намерение да наблюдава безразлично как тя губи единственото нещо, което бе оформило самосъзнанието й на зрял човек. Той придърпа стола близо до леглото и се приведе напред, опрял лакти на коленете си. Събра мислите си, съсредоточи се и заговори с непринуден тон: — Не е приятно, нали? Не е никак хубаво да знаеш, че са те зарязали заради някой друг? Тайлър дори не трепна. — Искам да кажа, когато човек чува гласове, най-малкото, което може да очаква, е те да му останат верни. Не да те зарежат като чифт стари обувки само защото вече не си в състояние да правиш това, което са искали от теб преди. Кракът на Тайлър трепна конвулсивно. — Разбирам, че мисълта за това те разстройва. Нищо чудно. На твое място и аз бих се чувствал така. Ти си изоставен, Дерек. Сигурен съм, че твоят Глас ти е обещал, че ще те измъкне оттук, нали? Сигурен съм, че затова ти се включи в играта и се представи за „луд, а не престъпник“ — защото Гласът ти е казал да мълчиш. Казал ти е, че един ден, когато отново проговориш, ние ще решим, че си излекуван. Да, той определено се раздвижи — мускулите на раменете се стегнаха, краката се свиха още повече. — Странна работа — забелязал съм през годините, че хората, които твърдят, че чуват гласове, използват това за свое извинение. Да вземем например мен — ако реша, че някакъв глас ме съветва да убивам проститутки, все пак няма да го направя, защото нямам такова скрито желание. Но ако човек дълбоко в себе си вярва, че проститутките трябва да бъдат избивани, той ще използва гласа като извинение, за да върши това, което счита за правилно. Точно такова е било обяснението на Питър Сътклиф, когато решил да се прави на луд. Гласът на Тони стана по-дълбок, той се постара да вложи в него топлота и съчувствие. — Но ми се струва, че с теб нещата стоят по-различно, Дерек. Не мисля, че ти си използвал гласа. Мисля, че гласът е използвал теб. А сега използва някой друг. Погледни истината в очите, Дерек, излиза, че не си толкова неповторим, както те е подвел да вярваш. Внезапно Тайлър се изпъна и се претърколи. Изправи се рязко и седна на ръба на леглото. Лицето му беше на сантиметри от лицето на Тони. Тони запази загриженото си, добронамерено изражение. Време беше да изиграе коза си. — Ти остана верен на гласа, но той ти изневери. Остави те да гниеш тук. Намери си друг да изпълнява заповедите му. Измамен си, Дерек. Затова спокойно можеш да му върнеш със същото. Настаналото мълчание продължи една неестествено дълга минута. После Тайлър се приведе още по-близо към него. Тони чувстваше горещия му дъх по кожата си. — Чаках ви — изграчи той. Тони кимна кротко. — Знам, Дерек. Очите на Тайлър се отвориха толкова широко, че Тони видя цялата окръжност на ириса, откроена на фона на белите еклери. — Имат ме за тъп, а всичките тези лекари уж са много умни. Но те така и не разбраха нищо. — Знам. — Всички си мислеха, че съм чувал Божия глас или нещо такова. Но аз не съм изкукуригал, нали ви е ясно. Може да съм тъп, но не съм луд. — Знам и това. Чий е тогава гласът? Устните на Тайлър се извиха в тържествуваща усмивка. — На Паяка. — Паяка ли? — Тони прикри с усилие разочарованието си. — А кой е Паяка? Тайлър се отдръпна леко и се почеса по носа. — Нали сте много умен, намерете сам отговора. После, само с едно плавно движение, той се извърна отново към стената, легна и се сви в предишната зародишна поза. Ако само се бяха ориентирали навреме, по-съобразителните престъпници от Темпъл Фийлдс можеха със същия успех да отидат и на излет извън града. Полицаите и следователите от района, всички до един, кръстосваха улиците и разпитваха всеки срещнат. Разговорите и срещите се преплитаха, сякаш видени в калейдоскоп. На ъгъла до сексмагазина стоеше полицай Дани Уелс и плашеше клиентелата: — Виждали ли сте тази жена през последните двайсет и четири часа? Снимката на Пола, която гледаше широко усмихната в обектива, снимана на вечеря с приятелки. — Познавате ли този мъж? Разпечатка на кадър от видеозаписа. „Може да е абсолютно всеки“, мислеше самият Дани. — Познавате ли този глас? Включване на касетофона, стоп, връщане на лентата. Надолу по улицата, в магазина за вестници близо до мястото, където заставаше вечер Пола, се появи сержант Джен Шийлдс. Азиатецът зад щанда се беше надул като човек, кипящ от справедливо възмущение. — Виждали ли сте тази жена? Снимката на Пола върху куп сутрешни вестници. Човекът завъртя глава в знак на отрицание. — Познавате ли този мъж? Кадърът от видеозаписа до снимката на Пола. Свиване на рамене. — Откъде да знам? Може да е всеки. Може да сте вие — добави той нагло. — Вие ли сте собственик на сградата? — Не, наел съм само магазина. — Само магазина? А горните етажи? — Там живеят наематели. Нямам нищо общо с тях. — Добре. Трябват ми име, адрес и телефон на наемодателя ви. Продавачът се намръщи. — Защо се интересувате? Някакъв проблем ли има? — Да, има проблем, но засега вероятно не е ваш. Мога ли да огледам стаята зад магазина? Внезапно надутата самоувереност се изпари и отстъпи място на видимо безпокойство. — За какво ви е да влизате там? Това е просто склад, нищо повече. Джен, която нямаше настроение да води спорове, се приведе над тезгяха. — Вижте какво, пет пари не давам, дори да сте натъпкали склада до тавана с контрабандни цигари; не търся такива неща. Оставете ме да огледам стаята и веднага след това ще си тръгна. В противен случай се обаждам ей сега на митническите служби, приятелче. Той я изгледа яростно, но после вдигна подвижната дъска на тезгяха и я пропусна да мине отзад. — Мога да обясня… В сградата на Брадфийлдския общински съвет се яви сержант Фил Маклауд и застана начело на петима полицаи пред приемното гише на местните данъчни служби. Жената на бюрото отзад го изгледа неразбиращо. — Днес затваряме в дванайсет. Събота е — обяви тя. — Точно днес няма да затворите. Разследваме убийство. Тя беше видимо смутена и уплашена. — Не знам каква е процедурата в такива случаи. — Интересуват ни общинските регистри — по-точно искаме да ни представите общинския данъчен регистър за тези улици — сержант Маклауд извади списък на улиците в Темпъл Фийлдс. — Трябва да говоря с шефа. — Правете каквото е необходимо, само по-бързо — отвърна рязко Маклауд. В една от сградите, където елегантните, просторни викториански жилища бяха превърнати в същински пчелен кошер от гарсониери, влезе следовател Лора Блайт и почука на първата врата. Никакъв отговор. Продължи по коридора, вмирисан на зеле и индийски подправки, и почука на следващата врата. Отвори сънлив млад мъж по боксерки и тениска. Блайт показа служебната си карта. — Следовател Блайт от брадфийлдската полиция. Търсим една жена, която е била отвлечена. Мога ли да огледам жилището ви? — Какво? — попита той слисано. — Необходимо е да се уверя, че тя не е тук. — Мислите, че съм отвлякъл някого? — попита той, стреснат и недоумяващ. — Не, но тя изчезна съвсем наблизо и моята задача е да елиминирам от нашия списък местата, където не би могла да бъде. Е, мога ли да огледам набързо? — Имате ли разрешение за обиск? Блайт сниши глас и тонът й стана заплашителен. — Не ми излизайте с този номер. Днес никак не съм в настроение — извади снимката на Пола и му я показа. — Не ме интересува нищо друго, освен тази жена. Той поклати объркано глава, бутна вратата и пред очите й се разкри разхвърляна и мръсна стая. — Не е мой тип, скъпа — отбеляза той иронично. Карол стоеше на прага на кабинета на Тони в „Брадфийлд Мур“. Стаята приличаше на всички останали, в които бе работил досега — така затрупана с книги и хартия, че изобщо не можеше да се различи нещо под тях. Тази негова особеност й напомняше на нрава на катерицата — където и да се озовеше, изграждаше около себе си едно и също гнездо. — Оставил си съобщение на телефонния секретар. Стори ми се, че е спешно. Той вдигна очи към нея и й се усмихна. — Благодаря, че дойде. Мислех, че само ще се обадиш. — Вече излизах от града. Отивам да говоря с родителите на Пола — тя влезе в кабинета и седна. — О! — Именно. Е, какво искаш да ми кажеш? — Тайлър проговори — каза Тони. — Занасяш ли се? — възкликна Карол. — Не се радвай чак толкова — и Тони преразказа разговора си с Тайлър, после я погледна въпросително. Тя зарови пръсти в косата си. — Паяка ли? И това е всичко? Той кимна енергично. — Нали ти казах, че Дерек Тайлър няма необходимите умствени способности, за да извърши сам толкова добре организирани престъпления. Убийствата изобщо не са негова идея. Целият сценарий не е измислен от него. — Значи се връщаме към твоята теория за кукловода, който е дърпал конците на Дерек Тайлър? И който сега отново се е заел със старите си номера? — Това е една от възможностите. Ако е така, излиза, че е намерил още един човек, подаващ се на манипулация също толкова лесно колкото Тайлър. А това не би било много лесно. Другият вариант е две години да е събирал кураж да се заеме сам с тази работа. — О, Божичко — изпъшка тя. — Имаш ли някаква представа колко налудничаво звучи тази теория? — Знам. Затова пък е единствената, в която се вписва логично цялата информация, с която разполагаме. Или кукловодът си е намерил нов изпълнител, или сега вече убива самият той. Тревожна мисъл проблесна в съзнанието на Карол. — Що за човек би трябвало да е той, след като е в състояние да контролира толкова цялостно мисленето на друг? — попита тя, сякаш против волята си. Тони се смръщи. — Трябва да търсите силна личност. Човек, за когото не е проблем да очарова околните, да им влиза под кожата. Вероятно е много добре запознат с различни техники за промиване на мозъци, а сигурно самият той има известни умения в областта на хипнозата. — С две думи, някой като теб — Карол искаше да придаде на думите си шеговит оттенък, но не успя. Тони я изгледа странно. — Който й да е, би трябвало да умее да общува с хора значително по-добре от мен — отвърна той иронично. — Но всъщност си права, един практикуващ клиничен психиатър би отговарял на изискванията — той наклони глава на една страна и попита: — Карол, какво е това, което криеш от мен? — Нищо — тя се изсмя смутено. Сега не беше моментът да споменава как Еванс се беше вманиачил да следи Ейдън Харт. Искаше й се първо да си изясни какво мисли самата тя по въпроса. — Трябва да разбера каква е връзката на този човек с Тайлър. Какъвто и да е този, когото Тайлър нарича Паяка, той трябва по някакъв начин да е играл роля в живота му навремето. Освен това трябва отново да разпратя хора по улиците, за да разпитват дали някой не е чувал прозвището „Паяка“. Тони я изгледа продължително, обмисляйки думите й. После стана и взе палтото си. — А пък аз имам нужда да помисля малко. Връщам се към момента на изчезването на Пола — той спря за миг, преди да тръгне към вратата. — Тя е още жива, Карол. Убеден съм в това. Образите в калейдоскопа отново се разместиха. Следовател Сам Еванс, в претенциозно обзаведена съмнителна кръчма. На горните етажи се предлагаха стаи под наем. Собственикът, трийсет и няколкогодишен, с бръсната глава, с кожена жилетка на голо и кожени панталони, лъскаше чаши зад бара. Въпросите, снимките, записът. Собственикът на кръчмата сви рамене. — Не си спомням да съм я виждал, приятел. — Колко стаи давате под наем? — Осем двойни и две единични. — Искам да ги огледам. — Четири от тях са заети. Собственикът остави кърпата на бара. — Особено държа да огледам именно тези четири. Мъжът се захили. — Падаме си малко воайор, а? Еванс се приведе над бара и го загледа заплашително. — Кога изтича срокът на лиценза ви? Е? Чакам отговор. А в една стая само на петдесетина ярда от кръчмата Пола лежеше с мътен поглед на леглото — муха, пленена от паяк. Устата й беше толкова пресъхнала, че устните й бяха залепнали за кожената топка. Похитителят се бе появил отново, за да смени касетата, но този път не я бе докоснал. Беше се задоволил само отново да размаха ужасния изкуствен пенис пред лицето й. Никога през живота си тя не беше изпитвала такъв ужас. Разумът й беше помътен, в съзнанието й се въртяха странни идеи. Дали това не беше наказание свише, задето се бе усъмнила в способностите на Карол Джордан? А може би провидението я наказваше, задето е хомосексуална? Сякаш всичко вече губеше смисъл. Живееше само с надеждата, че вратата ще се отвори и на прага няма да застане похитителят й. А по улиците, преплетени като паяжина около плячка, животът продължаваше по своя утъпкан път, по коловози, прекалено дълбоки, за да бъдат изменени дори от тежестта на полицейското присъствие. Хората бяха по-предпазливи от обикновено, но обичайната търговия си вървеше. Дий вече беше намерила друго помещение, в което да забавлява клиентите си и в момента се полюшваше механично, възседнала един търговски представител на мебелна фирма, чиято жена прибираше двете им деца от училище по същото време, докато той пъшкаше на леглото под Дий. Хъни си купуваше доза хероин от Карл Макензи — и двамата знаеха отлично, че ченгетата, които шареха по улиците, в момента не биха се развълнували, дори да видеха, че си разменят килограм най-чист кокаин. А убиецът крачеше наперено по улиците на Темпъл Фийлдс, наслаждавайки се надменно на съзнанието за собствената си неуязвимост. Стейси Чен беше сама в стаята на специалния екип, когато забеляза нещо ново в електронната поща. Провери съобщението за вируси, тъй като към него бе прикрепен файл, и когато се убеди, че няма нищо обезпокоително, го отвори. Беше изпратено от Ник Сандърс, лесничей в националния парк „Пийк Дистрикт“, и към него бе прикрепен препис от дневника му за юли, както и около дузина снимки на Чи Дейл и Суиндейл. Докато Стейси ги преглеждаше, се активира друга програма. Тя беше качила на компютъра програма, която анализираше всеки JPEG-файл, който срещнеше в компютрите и ги класифицираше по сериен номер на фотоапарата, когато такъв можеше да бъде намерен. Стейси имаше намерение да предложи продукта на екипа, който разследваше педофилските публикации в интернет, за да могат по-лесно да сортират по групи файлове от различни източници, и така да забелязват възможни връзки между отделни индивиди, но искаше преди това да се убеди, че програмата функционира без проблеми. В момента, в който се връщаше към файловете, които преглеждаше преди, в стаята влезе един от специалистите по анализ на местопрестъпления. — Тук ли е главен инспектор Джордан? — попита той. — Тя замина за Манчестър. Мога ли да помогна с нещо? Той постави една папка на бюрото й. — Успяхме да извлечем ДНК-материал от замърсения образец, намерен върху тялото на Джеки Майал. Не е в добро състояние и не бихме могли да го пуснем за сравнение в националната база данни с надеждата, че ще намерим сигурно съвпадение, но върши работа за елиминиране. Въз основа на този образец няма да можете да обвините предполагаем престъпник, но все пак може да ви послужи за ориентир, че сте на прав път. — Чудесно. Ще й го покажа веднага щом се върне — отвърна малко разсеяно Стейси, защото в мислите си вече отново се беше върнала към текущата си работа. Когато погледна отново монитора, забеляза с учудване едно мигащо прозорче в средата. На него пишеше „съвпадение на номер“. Тя въздъхна. Това вероятно беше отново проблемът, който се опитваше да разреши вече цяла седмица. Вместо да приема поредица образи от един и същ източник като отделна група, програмата ги приемаше поотделно и реагираше така, като че ли беше открила съвпадение с нещо, което вече присъстваше в системата. Беше решила, че вече е успяла да изчисти грешката, но явно се беше заблудила. Вероятно програмата я уведомяваше, че една от снимките в атачмънта към съобщението на Сандърс е направена със същия фотоапарат като останалите. С други думи, нищо потресаващо, освен че щеше да се наложи да поработи още върху програмата, преди да може да я предостави другиму. Без да храни особени надежди, Стейси кликна върху прозорчето. И остана като вцепенена, неспособна да повярва на очите си. — По дяволите — измърмори тя и посегна към телефонната слушалка. Тони успя да се добере до Темпъл Фийлдс по-късно, отколкото бе очаквал. Точно когато напускаше „Брадфийлд Мур“, го задържа Ейдън Харт, който настояваше да обсъдят състоянието на един от пациентите на Тони. — Не сега, Ейдън — каза нетърпеливо Тони. — Точно сега, Тони. В крайна сметка все още няма обяд и по договор се предполага, че работиш тук — възрази непоклатимо Харт. — Знаеш отлично, че тази уговорка е чиста формалност. Поемам часовете, които съм длъжен да изработя — дявол да го вземе, поемам дори доста повече — по време, което е удобно за мен и за пациентите. Харт се усмихна примирително. — Какво е това толкова важно нещо, което не може да почака два часа? Тони разроши косата си с пръсти. — Убиецът на проститутки. Отвлякъл е една от следователките. Имам основание да мисля, че тя е още жива. — Но това все пак е работа на полицията, нали? Надявам се, че не очакват от теб лично да преследваш убиеца? — Харт се постара думите му да прозвучат шеговито. — Не. Но успях да изкопча нещо от Тайлър и трябва да си изясня как това може да помогне на следствието. Харт го изгледа стъписано. — Тайлър е разговарял с теб? — Съвсем малко. Но ми каза прякора, с който нарича убиеца. Или по-скоро човека, който се крие зад убиеца. Очите на Харт се разшириха. — Прякор ли? — Не мога да ти кажа нищо, Ейдън. Поверително е. Езикът на Харт плъзна по ъгълчетата на устата му. — Струва ми се, че разбирам от поверителност, Тони. — Въпреки това… — Добре, добре. Но какво все пак искаш да кажеш с това „човека, който се крие зад убиеца“? Тони се намръщи. — Сега нямам време, Ейдън. Налага се да отида в града. Ръката на Харт стисна рамото му здраво като желязна скоба. — Съжалявам, Тони. Присъствието ти на обсъждането на случая е наложително — и той го избута обратно в коридора. — Е, какъв е този човек, който се крие зад убиеца? — Просто една идея — не съм я обмислил достатъчно, за да говоря за нея — измъкна се Тони, подразнен от въпросите, които приемаше като натрапничество в другата сфера на професионалния му живот. Отказа да говори повече, но остана по време на цялото обсъждане. Кипеше вътрешно, но същевременно съзнаваше, че чувството му за дълг налага да помогне на пациента според силите си. Все пак в крайна сметка успя да се измъкне. Кръстосваше улиците на Темпъл Фийлдс, вървеше по стъпките на човека, отвлякъл Пола, опитвайки се да прецени откъде можеше да е дошъл. Докато вървеше, устните му се движеха, но той не забелязваше как го заглеждат останалите минувачи. Два пъти го спираха полицаи със снимката на Пола в ръце и малко се объркваха, когато той се представяше и обясняваше защо е тук. — Е, къде е тя? Защо не си ни я върнал още? Досега си връщал всички, защо не искаш да върнеш Пола? Вече знаем, че силата е на твоя страна. Какво се опитваш да докажеш? — мърмореше той под нос, докато вървеше. Въпросите караха мислите му да се въртят в кръгове, доста по-тесни от тези, които краката му описваха по уличната настилка. Зави зад един ъгъл и се сблъска с Джен Шийлдс и Сам Еванс, увлечени в разговор под тентата на един букмейкърски пункт. Без всякакви встъпления Тони попита: — Когато кажа „Паяка“, каква е първата ви асоциация? Еванс сви рамене. — Насекомо? Неправилно паркиране? Джен поклати глава. — Нямам представа. Звучи като прякор, но не съм чувала да наричат някого така. Тони кимна. — Сводниците обикновено имат прякори, нали? — Някои от тях имат. Но както обясних вече многократно, напоследък тук наоколо почти не са останали сводници — каза Джен. — Можете ли да поразпитате, да проверите дали някой не е чувал подобен прякор? — попита Тони. — Разбира се, но каква е връзката? — отвърна Еванс. Тони се озърна, като че ли отговорът се криеше в някой от входовете на близките сгради. — Тони? — каза въпросително Джен. — Мисля, че това е човек, който е познавал Дерек Тайлър — каза Тони, изтръгвайки се от мислите си. — Човек, който може да даде ценна информация във връзка с убийствата. — Не си спомням да съм попадал на такова име в досието на Тайлър — каза Еванс. — Няма го в досието му. Каза ми го самият Тайлър — Тони продължаваше да се оглежда наоколо. Беше ясно, че в мислите си вече е някъде другаде. — Успели сте да накарате Тайлър да говори? — възкликна невярващ Еванс. Потънал в мисли, Тони направи крачка напред. — Но това, което каза, не беше достатъчно — измърмори той. — И не ми се вярва да ми каже нещо повече, преди да съм доказал, че го заслужавам. И той продължи нататък, без да обърне внимание на озадачените им лица. Вървя до края на улицата, а после започна да следи една мислена линия през кривите улички и проходите, докато накрая се озова на мястото, където бе прекъснала връзката с Пола. — Така и предполагах — каза той. — Можеше да се очаква, че ще е кръг. Той се облегна на вратата в стената. През ум не му минаваше къде се намира. — Ти обичаш да ни изпращаш послания. Защо тогава изведнъж изчезна? Ти си Паяка. Обичаш да слушаш собствения си глас. Но защо тогава вече не ни говориш? Дали не е заради нещо, което сме направили? Нещо, което сме казали? Или обратното? — Той изпъшка и притисна главата си с длани. — Дявол да го вземе, да можех най-сетне да разбера какво става тук! Кевин вече чакаше Карол, когато тя се върна в кабинета си. Беше шофирала по обратния път от Манчестър, разкъсвана от противоречиви чувства. Срещата й с родителите на Пола беше мъчителна. Бащата на Пола, електротехник, беше изпаднал в паника още когато разбра, че Карол иска да се срещне с тях. Беше убеден, че тя идва, за да им съобщи, че дъщеря им е мъртва. Госпожа Макинтайър изглеждаше вледенена, като че ли се опитваше да спре времето, за да не й се наложи да възприеме това, което имаше да й казва Карол. Обаче когато Карол обясни реалното положение, страхът на бащата на Пола премина, напълно предсказуемо, в гняв. Държеше да получи отговори на въпросите си, а Карол не бе в състояние да му ги даде, искаше да разбере кой е виновен. Карол понесе бурните пристъпи на гнева му, направи всичко по силите си да успокои и двамата, и си тръгна от невзрачната типова къща с обещанието, че ще ги държи в течение на всички развития. Но тази среща я изтощи и породи у нея чувство за вина. Радостното вълнение, които я обзе, когато научи за откритието на Стейси, я накара да се чувства дори още по-виновна; как можеше да се радва на каквото и да било, докато Пола беше все още в ръцете на безжалостен убиец, който се наслаждаваше прекалено много на чуждата смърт, за да се надяват, че ще я остави жива още дълго? И като че ли всичко това не стигаше, безпокоеше я и въпросът как да постъпи по отношение на Ейдън Харт. Ако гротескната хипотеза на Тони беше вярна и някакъв виртуозен манипулатор бе съумял да принуди друг човек да извършва поръчвани от него престъпления, тя нямаше право да си затваря очите пред фактите, които Сам Еванс бе открил за директора на „Брадфийлд Мур“. Никой нямаше по-добра възможност от него да опознае престъпленията на Дерек Тайлър до най-малки подробности. Нямаше спор, че е бил в Темпъл Фийлдс непосредствено преди Санди Фостър да бъде убита. При това той притежаваше точно тези умения, които според Тони бяха необходими, за да може човек да владее до такава степен съзнанието на друг. Съзнаваше, че е редно да обсъди това с Брандън, но докато нямаше някакво по-категорично доказателство, което да му представи, не й се искаше да рискува, а после да се окаже, че греши. Искаше да поговори за това с Тони, но я безпокоеше възможният конфликт на интереси. Самата тя никога не беше срещала Харт и нямаше ясна представа за отношенията му с Тони. Знаеше, че не бяха близки, но Тони не беше близък с никого. Освен може би с нея. Но не й се искаше да го поставя в неприятно положение, ако се окажеше, че Харт е човек, когото той харесва и уважава. Затова и присъствието на Кевин я зарадва, защото то означаваше, че има нещо конкретно за вършене, нещо, което няма да й позволи да се отдава на мрачни мисли. — Добри новини, нали? — каза тя и хвърли палтото си върху шкафа с класьорите. — Тази Стейси е страхотна — отвърна Кевин. — През ум не би ми минало да направя такова нещо. — Нито пък на мен. А къде е тя всъщност? — Отиде да търси ваза, защото ние тук нямаме. Карол зяпна. — Ваза ли? — Нали знаете, едно такова високо нещо, в което се слагат цветя — ухили се Кевин. — Благодаря за обяснението. А за какво ни е високо нещо, в което се слагат цветя? — Защото получихте букет — заяви той, доволен, че е успял да я смае. — Получила съм букет? — повтори тя и се упрекна за глупавата си реакция. — Къде е? Той посочи с палец към общата стая. — Стейси постави цветята в кошчето за отпадъци, докато намери ваза. Карол вече се беше упътила обратно към общата стая. Зави зад бюрото на Стейси и се закова на място при вида на огромния сноп от рози и лилиуми, подпрян отстрани на бюрото. — О, по дяволите — измърмори тя под нос и взе картичката, забодена на целофановата обвивка. Скъса плика и съвсем помръкна, след като прочете следното: „Добре дошла отново на белия свят. Ти си изключителна жена. С обич, Дж.“ — По дяволите, по дяволите, по дяволите — каза тя, смачка картичката и понечи да я хвърли в едно от кошчетата, но се възпря в последния момент и я натъпка в джоба си. Върна се бързо обратно в кабинета си и се усмихна криво на Кевин. — Е, какво имаме тук? — Ами вие си имате цветя — отвърна той, без да забележи, че настроението й далеч не е весело. — Стига за тези цветя. Казвай какво си донесъл. Кевин разпръсна по бюрото разпечатките, които Стейси му беше дала, разпределяйки ги в четири групи. — Това са снимките, които ни изпрати Ник Сандърс. Направени са с четири различни фотоапарата. Интересуват ни тези три — той посочи три снимки, на които Карол веднага разпозна изгледи от Суиндейл. — Според програмата на Стейси те са заснети със същия апарат, който е направил и снимката на Тим Голдинг, която открихме в компютъра на Рон Алегзандър. Доволна усмивка плъзна бавно по лицето на Карол. — Следователно имаме всички основания да предполагаме, че един от тримата лесничеи е направил тази снимка на Тим? — каза тя. — Така изглежда. — Какво смяташ да предприемем? — попита Карол. — Ами като се има предвид, че интересуващият ни фотоапарат е бил купен срещу пари в брой от Бирмингам, той надали е от служебните, които са собственост на националния парк. Затова реших да се обърна към дербишърската полиция с молба да претърси едновременно домовете и офисите им, да изземат всякакви фотоапарати, които открият, и тогава ще проверим дали съвпадението ще се потвърди. Карол обмисли предложението. — Така ще им дадем прекалено добра възможност за измъкване — възрази тя. — Започнем ли да претърсваме, ще предупредим убиеца, че сме по следите му. Ще му остане време да си намери алиби или дори да изчезне. Не, по-добре е да вземеш домашните им адреси от администрацията на националния парк, после вземаш три следователски екипа, заминавате за Дербишър, проследявате ги, и когато моментът е подходящ, арестувате и тримата едновременно — по подозрение в убийство. Едва тогава ще помолим местната полиция да проведе обиск по домовете им, докато ние ги разпитваме тук. Искам този човек да е уплашен, да не е на собствена територия, да се чувства несигурен. — А откъде да намеря хора за три екипа? — попита Кевин. — Говори с инспектор Мерик. Кажи му, че съм наредила да ти отпуснат петима души — тя вдигна предупредително пръст. — Но Сам Еванс не бива да е един от тях. Кевин се намръщи. — Но нали именно той намери Сандърс и го накара да ни прати снимките. — Именно — отвърна Карол. — И въпреки това не прояви желание да доведе търсенето до край. Не го допускай до финалното преследване, Кевин. Дано това да му е за урок — съзнаваше, че постъпва прекалено строго, но искаше да овладее склонността на Еванс да се прави на единак, да му помогне способностите му да работят в негова полза, а не в негова вреда. Карол разбираше идеята на такъв урок; самата тя имаше трудности с него в началото на кариерата си. Поемането на рискове си вървеше с работата, но ако тръгнеше по несигурен мост, човек трябваше да умее да различава здравото дърво от гнилото. А според Карол Еванс имаше да учи още много в това отношение. _Признавам си, че се наслаждавам на всеки миг; на това, че ченгетата се лутат като слепи насам-натам, защото успях да отвлека техен човек; на заглавията с големи букви на челните страници във вечерните вестници; на жлъчните редакционни статии, които унищожават ръководните органи на полицията заради излагането на техен служител на риск без осигуряване на необходимата безопасност. Разбира се, Пола Макинтайър не стана жертва на тяхната некомпетентност — просто аз се справям далеч по-добре от тях. Но мога да простя неточната оценка на пресата, защото благодарение на нея полицията става още по-безпомощна. А с властта нещата стоят както при енергията — стойността й има определени граници и когато някой я изгуби, друг я придобива. В дадения случай я придобивам аз. Имам властта да ги манипулирам, да поставям пречки по пътя им и да ги карам да се чувстват като глупци._ _Навсякъде около мен има доказателства за властта ми. Дори когато съм у дома, чудесата на съвременните технологии ми позволяват да наблюдавам пряко ужаса и страданията на Пола. А дресираната ми маймуна донася на равни интервали дигиталните записи. Мога да я наблюдавам, унизена и безпомощна, на телевизионния екран или на монитора, докато лежа на дивана и се наслаждавам на силата си. Каквото и да пожелая да сторя с нея, само от мен зависи то да бъде изпълнено. Галя собственото си тяло и си представям устните й по него, виждам я как изпълнява волята ми, вперила очи в моите, изпълнена от желание да ми угоди. Въображението доставя толкова по-голямо удоволствие от действителността, която често е разочароваща. Не че се отказвам от физическата наслада, когато ми се предостави такава възможност. Имам талант и склонност да карам жените да се подчиняват на волята ми. Но в сравнение с упражняването на такава абсолютна власт това е само нещо като ордьовър. Скоро остриетата ще се забият във вагината й, кръвта ще рукне и ще образува локва между краката й, тялото й ще се извива и гърчи в пароксизма на болката…_ _Понякога си пускам някой от другите записи — тези, на които всичко е доведено до край. Но от тях свършвам прекалено бързо, и се налага да започвам отново, гледайки Пола._ _Безпокои ме само въпросът как да усъвършенствам нейната смърт._ След като Кевин си тръгна, Карол установи, че не може да се отпусне и да работи спокойно. Опита се да се свърже с Тони, но попадаше само на телефонния секретар и гласовата поща. Пи кафе със Стейси, похвали я за добрата идея и настоя тя да приеме изпратените от Джонатан цветя. Прекара половин час в стаята на отдел „Убийства“ с Дон Мерик, където установи потиснато, че имената, които разпитваните бяха цитирали при вида на човека, отвлякъл Пола, бяха десетки. Накрая реши да направи нещо, за което по-рано бе упреквала Мерик — имаше нужда сама да тръгне по улиците, да изпита чувството, че върши нещо по-конструктивно, вместо само да преглежда резултатите на чуждата работа. Първоначално просто се поразходи из Темпъл Фийлдс, заговаряйки колегите си, които продължаваха да обикалят от врата на врата и да разпитват минувачите. Винаги беше добре да окуражаваш с по някоя дума подчинените си, да ги оставяш да видят, че и ти участваш в диренето също като тях. Разговаряше с един от младите униформени полицаи, когато видя Дий Смарт да хлътва в един добре осветен вход на отсрещната страна на улицата. Тя приключи разговора с метафорично потупване по рамото, прекоси бързо улицата и влезе в бара на Стан. Дий вече седеше сама на една маса пред чаша чай и пушеше. Карол седна на стола срещу нея и каза усмихнато: — Здравей, Дий. Проститутката подбели очи. — Вижте какво, казах ви всичко, което знам — сега знаете за мен повече, отколкото знае бившият ми съпруг. Проваляте ми работата, не ви ли е ясно? — Благодарна съм за помощта ти, Дий. Но сега имам нови данни, за които пак трябва да поговоря с теб. Кажи ми, Санди споменавала ли е някога пред теб човек с прякор Паяка? Дий зяпна. Отворената й уста разкриваше непривлекателна гледка — многобройни грозни пломби върху потъмнели зъби. — Паяка? Карол сви рамене, сякаш за да се извини. — Знам, че звучи смешно, но все пак — говорила ли е Санди някога за човек, наричан така? Дий поклати глава с изписано по лицето й недоумение. — Вие питате мен за Паяка? Карол застана нащрек. Не беше очаквала такава реакция. Недоумението на Дий не бе събудено от прякора, а от факта, че именно Карол задава този въпрос. — Познаваш човека, за когото говоря — каза Карол, убедена, че предположението й е правилно. Дий изсумтя. — Да не мислите, че ще кажа това тъкмо на вас? Карол беше озадачена. — Какво искаш да кажеш с това „тъкмо на вас“? Дий не отговори, но се поизмести на стола си, като че ли искаше да увеличи разстоянието между себе си и Карол. Карол не се предаваше. Нямаше и друг изход. — Дий, ако знаеш нещо, каквото и да е то, трябва да ми го кажеш. Животът на една жена зависи от това и аз нямам никакво намерение да си играя с теб на криеница. Ако трябва, ще те арестувам за възпрепятстване работата на полицията. Дий угаси цигарата си и стана. — Да не мислите, че ще ме уплашите? Да знаете, тук има хора, от които се страхувам много повече, отколкото от вас или от всичко, което сте в състояние да ми причините. Не разбирам за какво говорите, ясно ли е? Карол скочи на крака и се опита да застане на пътя на Дий към изхода. Но Дий я блъсна настрани и затича. — Дий! — извика Карол. В кафето настана пълна тишина и всички погледи се насочиха към тях. — Разкарайте се! Нищо няма да ви кажа! — извика през рамо Дий, бутна външната врата и изхвърча навън. Карол пламна цялата. Стоеше посред бара, останала единствен център на вниманието. Усети как някой я докосва по ръката и се обърна рязко, готова да наругае всеки, понечил да се намеси. — Тони? — ахна тя изненадано. — Не те видях. Да не би да ме следиш? Дойде й налудничавата идея, че той я следи, за да се увери, че не се излага на опасност. — Не, Карол. Просто бях излязъл да се поразходя и да поразмисля — Тони я поведе към една маса в най-далечния ъгъл, където седеше пред чаша кафе и проучваше обстановката, когато се появи Карол. — Ти не забелязваше никой, освен жената, с която разговаряше — каза той. — Това е Дий Смарт. — Същата, която е деляла стая със Санди? Карол скръсти ръце пред гърдите си. — Оплесках всичко — тя изду устни. Гневеше се на самата себе си. — Тя знае нещо за Паяка. Щом споменах прякора, изпадна в паника. Убедена съм, че знае нещо и че вече няма да я убедя да ми го каже. — Какво точно каза тя? Карол притвори очи и повика на помощ способността си да възпроизвежда дословно всичко чуто. — Каза: „Да не мислите, че ще кажа това тъкмо на вас?“ И после: „Да не мислите, че ще ме уплашите? Тук има хора, от които се страхувам много повече, отколкото от вас или от всичко, което можете да ми причините“. — Интересно — отбеляза Тони. — Какво искаш да кажеш? — Не съм съвсем сигурен. Напипвам нещо, но още не ми е съвсем ясно — отвърна той бавно. Карол знаеше, че няма никакъв смисъл да настоява. Дори когато хипотезите му звучаха като плод на болен мозък, той никога не ги огласяваше, докато те не придобиеха за него действителна стойност. Щеше да й се наложи да изчака този момент, колкото й мъчително да беше това чакане сега, когато бе заложен човешки живот. — Няма да е зле това да стане скоро — измърмори тя. — Искаш ли аз да поговоря с Дий? Карол се замисли. Идеята не беше лоша. — Мислиш ли, че ще постигнеш нещо? Той разпери скромно ръце. — Ами все пак не съм ченге. А не съм и жена. Карол не устоя. — Вече съм забелязала това. Той направи гримаса. — Остава и Дий да забележи. — Тони… — поде Карол. Той я погледна въпросително. — Да? Тя въздъхна. — Нищо. Това може да почака. Моментът не е подходящ. Той се озърна. — Разбирам. Добре, до по-късно тогава. Тя го изпрати с поглед, питайки се кога ли моментът ще е удобен да сподели с Тони подозрението си, че шефът му е сериен убиец. Сам Еванс не вярваше в късмета. В късмета вярваха наивниците. Той вярваше в упоритата работа, в умението да подготвиш почвата и да се възползваш от подходящия момент. Това бяха нещата, които различаваха преуспяващите хора от тези, които така и не успяваха да излязат от слепите улички. Затова се налагаше човек да търси постоянно това, което ще му даде първоначално ускорение. Именно това правеше и Сам Еванс цял ден. Полагаше сериозни усилия да излезе от черния списък на Карол Джордан. Би й подложил крак, без да се замисли, но не искаше тя да препъне него по пътя му към върховете. Освен това той наистина обичаше да привлича вниманието на шефовете — но не такъв вид внимание, затова държеше неприятната случка да премине в историята и да се забрави колкото е възможно по-бързо. Затова, независимо от монотонността на задачата си, той беше постоянно нащрек и дебнеше, за да не пропусне някоя дребна, но важна подробност. Описанията, дадени от Тони Хил на отношенията между Тайлър и Паяка, като че ли му даваха шанс да постигне така желания успех. Хубаво щеше да бъде, ако успееше да открие някой, който да отговаря на показателите. По улиците на Темпъл Фийлдс вече цареше мрак и студ, а той все още не беше открил търсената следа. Но тъкмо когато вече започваше да губи надежда, почувства едно особено настръхване на кожата над челото, което обикновено му подсказваше, че е попаднал на нещо интересно. Беше спрял една млада уличница с мътен поглед и й бе тикнал снимката на Пола под носа. Тя като че ли отклони прекалено бързо поглед от снимката и неволно потръпна. Еванс беше готов да се обзаложи, че потръпването й не се дължеше на нощния студ. — Хайде да идем да пийнем нещо — каза той, хвана я за лакътя и я поведе към най-близката кръчма. За негов късмет заведението беше достатъчно западнало, така че никой не се впечатли от присъствието на жената, която си бе избрал за компания. Еванс намери една по-отдалечена от бара маса и попита момичето какво ще пие. Когато той се върна с нейния „Бакарди Брийзър“ и своята пинта Гинес, тя не се беше измъкнала. — Е, откъде познаваш Пола? — попита Сам. Тя отпи малко от бутилката и избърза уста с опакото на ръката си. Жестът я накара да заприлича на дванайсетгодишно дете. — Тя се държа мило с мен след смъртта на Джеки. Напомняше ми на Джеки, разбираш ли? Абе просто беше свястна — ама пак не й минаваха никакви номера. — Описанието отговаря на Пола. Та как се казваш? — той постави отворената си длан върху гърдите си. — Аз съм Сам. — Приятно ми е, Сами. Аз съм Хъни. Значи той е спипал Пола, а? Същият тип, дето закла Джеки? Тя измъкна пакет цигари и му го предложи. — Така изглежда. — Значи този път сериозно сте решили да го хванете, а? — Винаги сме го търсили сериозно. Сигурен съм, че Пола ти го е казала. Хъни повдигна едното си рамо. — Вярно е, така каза. Ама все пак не ми се вярваше, че ще се изпопребиете да търсите човек, който е пречукал само две проститутки. — Значи си познавала Джеки? Хъни издиша тънка струйка дим. — Точно затова Пола искаше да говори с мен. Да провери дали знам нещо за човека, който я закла. Дори ме накара да гледам снимките на разни типове, ама не разпознах никого. Еванс нямаше намерение да спре дотук. — Но оттогава си имала време да размислиш. Да си спомняш случайно Джеки да ти е казвала, че се страхува от някого? Хъни го изгледа с насмешка. — В нашия занаят трябва да си пълно куку, за да не трепериш от шубе от сутрин до вечер. — Все пак, имаше ли някой определен човек, от когото се страхуваше Джеки? Еванс въртеше небрежно чашата в ръка, така светлата, мека като сметана пяна полепваше по стените. — После, след като бяхме говорили с Пола, се сетих за един клиент, за когото Джеки ме беше предупредила — каза да гледам да си нямам работа с него. Вече влизах в колата му и тя направо ме издърпа да сляза. После каза, че веднъж я бил и после я изхвърлил, без да й плати. Вратата на бара се отвори и вътре влезе Джен Шийлдс. Еванс я забеляза с периферното си зрение и поклати съвсем леко глава. Но тя или не забеляза жеста, или държеше на всяка цена да говори с него, защото се упъти право към тях. — Каква беше колата? — попита бързо Еванс. — Ами от ония, големите джипове, нали знаеш, четири по четири. Черна. Нещо проблесна незабавно в съзнанието на Еванс. „Шибаният Ейдън Харт!“ Той е бил прав, а Карол Джордан е сбъркала. Ако Харт отговаряше на показателите в профила, който бе направил Тони Хил на Паяка, алибито не му вършеше работа. — А да си спомняш марката? — попита той трескаво. — Модела? Хъни отправи очи към тавана. — Сами, приличам ли ти на човек, който разбира от коли? Джен дойде и седна край масата. Хъни трепна незабавно като ужилена, взе си цигарите и понечи да се измъкне. Джен протегна ръка и я задържа. — Спокойно, Хъни. Не съм тук по обичайната си работа. Случаят е по-специален. Хъни се дръпна. — И така да е, нали трябва да изкарам нещо, за да си платя наема. До скоро, Сами. — По дяволите — каза Сам, когато Хъни бе изчезнала надолу по улицата. — Тъкмо я бях накарал да се разприказва. Джен го изгледа съчувствено. — Съжалявам, приятелю. Миналото ми в отдела за борба с порока си има своите минуси. Как върви? Еванс побутна настрани недопитата си чаша. Нямаше никакво намерение да споделя идеите си с колеги. — Бавно и безрезултатно. А при теб? — Същата история. Никой никога не е чувал за този Паяк на Тони Хил. Никой — нито проститутките, нито сводниците, нито редовните клиенти. Чиста загуба на време си е това, ако питаш мен. Еванс стана. — Е, щом дотук няма новини, да вървим да поизтормозим още хора. Джен тръгна редом с него. — Пола е постоянно пред очите ми — като че ли ме преследва. Като че ли ме укорява, че не съм успяла да й помогна. — Как мислиш, какви са шансовете да я открием жива? Джен притвори очи за миг, като че ли изпита физическа болка. — Искреното ми мнение ли искаш? — Да. — Мисля, че Тони Хил дрънка измишльотини. Мисля, че тя е вече мъртва. Кевин затвори зад себе си вратата на стаята за разпити. Току-що бе прекарал четиридесет минути с последния от тримата лесничеи, арестувани по подозрение в убийство. Беше решил твърдо той да разпита и тримата въпреки оплакванията на служебните защитници, че ги принуждава да чакат. Но не успя да открие и най-дребното несъответствие в разказите им, за да ги притисне. Ник Сандърс, Калъм Доналдсън и Пит Сайврайт категорично отказваха да са правили снимките от Суиндейл. Нямаха никакви възражения да идентифицират останалите снимки като свое дело, но бяха непоклатими в твърденията си, че не са снимали скритата долина. И тримата отричаха да са виждали Тим Голдинг и Гай Льофевр, освен по телевизията и във вестниците. И тримата твърдяха, че дневните им отчети ще докажат, че са били много далеч от Брадфийлд в деня на отвличането. Сами по себе си тези данни не биха доказали нищо, защото работното им време свършваше в шест, а и двете деца бяха отвлечени след седем. Биха имали достатъчно време да стигнат от Пийк Дистрикт до Брадфийлд. Бронуен Скот излезе след него от стаята. Адвокатката изглеждаше потискащо свежа и енергична. — Нямате никакви основания да задържате клиента ми — заяви тя. — Смятам да направя постъпки за освобождаването на Калъм Доналдсън пред дежурния офицер в предварителния арест. Кевин се беше облегнал на стената. Както винаги, когато беше уморен, кожата му беше толкова бледа, че луничките се открояваха по нея като миниатюрни белези. — Никой няма да бъде освободен, докато не получим резултатите от обиските, които провежда в момента дербишърската полиция. — Но това може да отнеме часове — възрази тя. — Ами вървете си вкъщи тогава. Ще ви се обадим, когато сме готови с резултатите от обиска и разпитите — каза той, без изобщо да се опитва да прикрие враждебността си. — Един от тези трима мъже е отвлякъл и убил две малки момчета. Така че личният ви комфорт изобщо не фигурира сред приоритетите ми, госпожо Скот. Тя повдигна вежди. — Надявах се, че главен инспектор Джордан ще ви запознае с понятието учтивост, но очевидно не съм имала основание — и тя мина покрай него и се упъти към приемната на предварителния арест. Но преди да стигне вратата, тя се отвори рязко и дежурният сержант застана на прага. — Кевин — извика той, — търсят те по телефона от Бъкстън! Бронуен Скот се извърна и погледна към Кевин, който тръгна забързано по коридора. Устата й се сви, като че ли бе захапала лимон. Кевин си достави удоволствието да й се ухили широко, когато минаваше покрай нея. — По всичко личи, че може да не ви се наложи да чакате дълго — той грабна слушалката и се представи. После слуша мълчаливо в продължение на една-две минути. Няколко пъти измърмори само: — Да… да… Накрая каза: — Продиктувайте ми марката, модела и серийния номер — взе химикалка и започна да пише бързо, после добави: — Благодаря, приятел. Ще черпя. Чакам документацията веднага щом е възможно. Затвори телефона и се обърна широко усмихнат към Бронуен Скот. — От полицията в Дербишър току-що ме уведомиха, че са открили фотоапарат, чийто сериен номер отговаря на този на апарата, с който са направени снимките на Суиндейл и снимката на Тим Голдинг. Познайте къде са го намерили. Бронуен Скот изкриви презрително устни. — Хайде, кажете. — В спалнята на вашия клиент — той се облегна на гишето в приемната и скръсти ръце. — Като че ли няма да си тръгнете скоро оттук, така ли е, госпожо Скот? Тони си мислеше, че обиколката по нощните улици на Темпъл Фийлдс с кола поражда съвсем различно усещане в сравнение с разходката по същите места пеш. Човек виждаше всичко от съвсем различен ъгъл. Когато се разхождаше по улиците, не можеше да не забележи проститутките, но не беше кой знае колко трудно и да не им обръща внимание. Но седнеше ли зад волана, предлагането на секс услуги направо му се натрапваше. Търговията беше ориентирана предимно към автомобилния трафик, не толкова към пешеходците. По време на първата обиколка Тони беше толкова погълнат да преценява промяната в атмосферата, че не забеляза Дий. Когато минаваше за втори път по същите улици, я видя на един ъгъл. Стоеше на бордюра и полюшваше бедра, наведена към платното. Той намали скоростта и спря до нея. Когато видя, че той сваля прозореца, тя пристъпи напред и се наведе към него, предлагайки обширен изглед към дълбокото й деколте. — Какво да бъде за теб? — Ти ли си Дий? — Аз съм. Препоръчал ли ме е някой, сладур? Е, значи не е сбъркал. Та какво ти трябва? За миг Тони се смути. Колко по-сложно стояха нещата всъщност! — Нямам намерение да ползвам услугите ти, Дий. Трябва да поговорим. Дий отстъпи крачка назад, но не прикри деколтето си. — Да не си ченге? Той посочи първо колата, а после и себе си. — Какво тук ти напомня на ченге? Не, не съм от полицията. — В такъв случай, щом искаш да разговаряме, ще си платиш. Тони кимна. Звучеше разумно. В края на краищата, хората си плащаха, за да разговарят и с него. — Добре, ще платя. Искаш ли да се качиш? След десет минути той спря пред един елегантен бар на границата с квартала на банките. В колата Дий се опитваше да го заговори, но той я помоли да почака. — Не ме бива да говоря и да шофирам едновременно — каза той. — Няма да успея да намеря мястото, което търся. Двамата тръгнаха към бара, а на входа за най-голямо учудване на Дий Тони отвори вратата и я изчака да влезе първа. Щом влязоха, към тях се упъти набит мъж с недвусмисления вид на бияч. — Я чакайте, вие накъде сте тръгнали? Поведението му беше нагло и агресивно. — Теб какво те интересува, мутро? — сопна се Дий. — Тук не се допускат такива като теб — заяви охранителят. Тони се намеси с непринудеността, която бе в състояние да постигне единствено когато случаят не го засягаше лично. — Какво точно имате предвид с това определение? — Ти не се меси, приятел — посъветва го биячът. — Дамата е с мен. Дойдохме да пийнем нещо на спокойствие. — Точно тук няма да стане. Дий постави ръка над лакътя на Тони. — Остави, Тони, ще отидем някъде другаде. Той я потупа по ръката. — Не, Дий, няма да си тръгнем — после се обърна към бияча и продължи с леден тон: — Нямате никакви основания да откажете достъп на приятелката ми. Тя в никакъв случай не е облечена по-недискретно от поне три от посетителките в бара. Не практикува занаята си тук, за разлика от всевъзможните банкови служители на бара, и за разлика от повечето ви клиенти няма намерение да ползва тоалетната ви, за да взема там наркотици. Така че, ако не сте в състояние да изтъкнете смислена причина, поради която ние трябва да си тръгнем, смятам да си намерим някоя маса, да пийнем и да поговорим. Той кимна учтиво и поведе Дий навътре. Охранителят, стъписан, ги проследи с погледа на бик, който не е успял да наниже матадора на рогата си. Тони избра маса, издърпа стол, изчака, докато Дий седна, и тогава се намести срещу нея. Тя му се ухили. — Как успя да го изработиш така, че да ти се размине? Тони се престори на смутен. — Може да се дължи на вродения ми чар. Дий се разсмя с дълбокия и леко пресипнал глас на жена, която пуши много и си ляга късно. — По-вероятно не можа да те разбере. — Това ми е проблемът от години… — Тони вдигна поглед при появата на сервитьорката, която тръсна на масата купичка с оризови бисквити. Подозираше, че незабавната й поява се дължи на любопитството й да види мъжа, който е успял да запуши устата на охраната. Тони й се усмихна лъчезарно. — Добър вечер. Дамата иска… — той погледна въпросително Дий. — Ром с касис. — А на мен чаша каберне. Благодаря — сервитьорката се оттегли, хвърляйки им последен заинтригуван поглед. Дий се понамести с видима наслада на удобния стол с кожена тапицерия. — Е, за какво искаше да говориш с мен? — Струва ми се, че знаеш отговора на този въпрос. Дий отметна глава назад и въздъхна, сякаш искаше да кая®, че не се е надявала на нещо по-добро. — Да не е във връзка с това, за което ме питаше оная жена от полицията? Тони не отговори, просто продължи да я гледа с очакване. Дий се приведе рязко напред над масата. — Тя каква ти е? Защо ти е да й вършиш мръсната работа, ако не си ченге? — попита тя рязко. — Аз съм психолог. — Аха, от онези, дето карат хората да лягат на някаква кушетка и да им разказват за детството си — отбеляза тя презрително. — Нямам кушетка. Дий се усмихна предизвикателно. — Жалко. Не бих имала нищо против да полегна на кушетка с теб. — Животът е пълен с разочарования, Дий. Защо се страхуваш толкова от Паяка? — Кой казва, че се страхувам? Преструвката беше толкова неубедителна, че думите й едва не го разсмяха. — Защо иначе отказваш да ни кажеш това, което знаеш, при положение, че става дума за спасяването на човешки живот? Не ми се вярва да мълчиш от привързаност към него. Дий отклони поглед. — Защо да рискувам кожата си заради ченге? — тя се поразмърда неспокойно на мястото си. — Вие нямате представа в какво сте се набутали, така ли е? — Какъвто и да е случаят, ние можем да те защитим. Кой е Паяка, Дий? Този път тя се ядоса и се постара да прикрие гнева си, нападайки го яростно. — Ти още не можеш да вържеш, а? Може да не си точно ченге, но пак си един от тях. Единствените, за които се грижите, са вашите хора. Да, страхувам се, и имам основания да се страхувам. Обещанията ви няма да променят нищо. Тя скочи внезапно и сграбчи чантата си. — Чакай, Дий! — настоя Тони. Но тя вече вървеше към изхода, без да се обърне нито веднъж. — Дори не си изпи… — сервитьорката тъкмо се връщаше с високо вдигнат поднос — … рома — довърши той с въздишка. Той седя дълго, вперил поглед в червеното вино — от време на време поглеждаше и към рома с касис в чашата отсреща. В съзнанието му мислите се мяркаха и изчезваха, докато той се опитваше да свърже в логична последователност това, което знаеше, и това, което само предполагаше. Обичайното за ранната вечер оживление утихна и барът опустя — така щеше да остане докъм девет часа. Почти всички клиенти освен Тони си бяха тръгнали, когато той внезапно извади мобилния си телефон и набра един номер. — Карол Джордан — чу се от другата страна. — Аз съм. Може ли да поговорим? — На работа съм. Искаш ли да дойдеш тук? Това беше последното място, на което би желал да проведе точно този разговор. — По-добре не — отвърна той. — Защо не се видим вкъщи? — Точно сега не мога да се откъсна. По всичко личи, че случаят Тим Голдинг и Гай Льофевр ще бъде решен всеки момент. — Това е чудесна новина. Но наистина се налага да говоря с теб, само че не там, където си сега. Той я чу как въздъхна. — Дай ми един час. Ще дойда при теб. И виж какво, Тони… — Да? — Постарай се причината да е основателна. Под натиска на адвокатите, представляващи Ник Сандърс и Пит Сайврайт, Кевин бе принуден да освободи тях двамата. Нямаше и друг избор след като ги бе уведомил за новината, което беше и тяхно право — а именно, че проведените обиски не са довели до откриване на улики срещу техните клиенти. Когато Бронуен Скот заяви, че е имала достатъчно време за предварителна консултация с Калъм Доналдсън, той отдели още няколко минути, за да се подготви за срещата. Беше почти сигурна, че адвокатката ще посъветва клиента си да не отговаря на никакви въпроси, но все пак не искаше да рискува. Кевин чувстваше как във вените му пулсира възбудата от непосредствената близост на успеха. Напоследък приемаше всеки успешен арест, всяка присъда над уличен от него престъпник като още една стъпка към възстановяването на доброто му име. Чувстваше някогашната си грешка като петно, грозно петно от онези, които уличните хлапета правеха със спрей по стените. И всеки успех го заличаваше все повече — сякаш за пореден път по него минаваше четка с бяла боя. Един ден от петното нямаше да има и следа, стената щеше да е изцяло покрита с прясна боя, и той щеше да бъде отново това, което беше преди. Калъм Доналдсън отговаряше на изискванията. Съответстваше на описанието в психологическия профил. Живееше сам в отдалечена къщичка между Чапъл-ин-льо-Фрит и Касълтън. Беше пристрастен към наблюдаването на птици и често водеше в Пийк Парк ученици на наблюдения за опознаване на птичия свят. Разполагаше и с необходимите технологични познания, имаше нов компютър и пейджър, настроен да го уведомява автоматично за появата на редки видове птици на територията на Обединеното кралство. При първия си разговор с него Кевин забеляза, че е смутен и объркан. Ако трябваше той да прецени кой от тримата заподозрени е убиецът, би се спрял именно на Доналдсън. Взе всички необходими материали и влезе в стаята за разпити. Веднага след като включи магнетофоните и произнесе обичайните встъпителни думи за записа, Бронуен Скот заяви: — Клиентът ми иска да направи изявление. Кевин не съумя да прикрие изненадата си. Усмихна се и се запита дали бе възможно в крайна сметка всичко да мине толкова лесно. — Добре, нека го чуем. Адвокатката извади очила без рамки, окачи ги на върха на носа си, покашля се и зачете: „Казвам се Калъм Доналдсън и работя като лесничей в националния парк «Пийк Дистрикт». Искам да направя изявление във връзка с фотоапарат «Канон Елф», който понастоящем е мое притежание. Закупих фотоапарата в средата на септември настоящата година от своя колега Ник Сандърс“. Бронуен Скот замълча и вдигна поглед от листа. Кевин съзнаваше, че тя се наслаждава на възможността да го постави в неудобно положение и направи всичко по силите си да се овладее. Тя си позволи да се усмихне леко със стиснати устни и продължи: „За фотоапарата платих на Сандърс сто и петдесет паунда. Сумата беше платена с чек, продажбата беше реализирана в кръчмата «При червения лъв» в Литън. Присъстваха Дейвид Адамс от Литън Мил и Мария Томлинсън, също от Литън Мил. Съгласен съм да позволя достъп до банковите си сметки, за да бъде потвърдена трансакцията и съм уверен, че Дейвид Адамс и Мария Томлинсън ще си спомнят случая, тъй като всички снимахме с въпросния фотоапарат в кръчмата същата вечер.“ Тя му подаде текста, написан със спретнатия й почерк и допълни: — Подписан пред свидетели. Кога ще освободите клиента ми? Кевин се взираше с мътен поглед в листа пред себе си, виждайки как щастливата му вечер рухва пред очите му. Знаеше, че въпреки всичко би трябвало да зададе предварително подготвените въпроси, но точно сега времето беше скъпо. — Трябва да поговоря с главен инспектор Джордан — каза той вместо отговор и допълни в микрофона: — Разпитът е приключен в седем часа и четиридесет и три минути вечерта — после скочи и излезе забързано от стаята. Отиде тичешком до приемната и попита дежурния сержант: — Кога освободихте Сандърс? — Когато ми наредихте. Преди около четиридесет минути — отвърна сержантът. — Кой ще го откара обратно? — И двамата освободени отклониха предложението някой от колегите да ги откара. Казаха, че не искали да общуват с нас повече от необходимото и щели да се приберат сами. — По дяволите! — избухна Кевин. — Проблем ли има? — И още как. Пуснали сме не този, когото трябваше — изръмжа Кевин. Пресегна се, сграбчи телефонната слушалка, и когато се обадиха от централата, каза: — Свържете ме с полицията в Бъкстън. Щом отсреща отговориха, той се представи и каза: — Искам да разговарям със следовател Том… как така си е отишъл у дома? След продължителен разговор, в процеса на който Кевин се свърза с трима различни представители на криминалната полиция, най-сетне успя да ги принуди да обещаят, че ще отидат до къщата на Ник Сандърс в Челмъртън и ще го арестуват отново веднага щом го видят да се прибира. Но обещанието бе дадено само при условие, че Кевин успее да намери по-старши офицер, който да го потвърди. Изтича нагоре по стълбите, прескачайки стъпалата, и откри Карол в кабинета й, където подписваше документи, отмятайки насъбралата се работа. Вдигна поглед и го загледа с очакване, защото знаеше колко обнадежден беше Кевин, че е близо до успешен край на разследването. Той описа набързо какво се беше случило. — Ох, Господи — изпъшка Карол, без да прави опит да прикрие безпокойството си. — Вината не е твоя, Кевин, но… о, Божичко. Остави това на мен, аз ще се обадя в Дербишър. А ти най-добре освободи веднага Доналдсън, защото Бронуен Скот ей сега ще започне да дрънка за човешки права. Докато Кевин излизаше от кабинета й, тя си помисли: „А всъщност вината е моя“. Трябваше да изчакат да получат резултатите от обиските в Дербишър, преди да разговарят с тримата арестувани. Но Кевин много държеше да действат бързо, а се опасяваше, че от Дербишър ще се забавят просто напук. А по закон имаха право да задържат тримата не повече от тридесет и шест часа — след това трябваше да представят случая на магистратите, които най-вероятно нямаше да схванат цялата заплетена история с доказателствата, свързани с фотоапарата, и щяха да отхвърлят иска за продължаване на срока на ареста. Кевин й бе казал, че от Дербишър реагират все по-раздразнително — били на мнение, че умниците от големия град им прехвърлят мръсната си работа. Затова тя разреши поредица предварителни разпити в разрез със собственото си убеждение. Карол стисна с пръсти горната част на носа си. Правеше прекалено много грешки — това не й се беше случвало досега. И като се има предвид, че в момента животът на Пола висеше на косъм, тази промяна я плашеше. Да се провалиш беше достатъчно неприятно само по себе си, но страхът от провала можеше да я накара да се колебае и това да има фатални последици; в толкова рисков случай неспособността да вземе решение можеше да бъде също толкова опасна, колкото и вземането на погрешно решение. Тя въздъхна и се зае да телефонира с Дербишър. После взе палтото си. Време беше да се види с Тони и да разбере защо той се държи толкова тайнствено. И може би щеше да успее същевременно да премахне поне едно от измъчващите я съмнения. Отби се в стаята на отдел „Убийства“, където Мерик продължаваше да се рови из разпитни протоколи. Очите му бяха уморени, раменете — приведени. Той вдигна поглед, когато тя влезе, и поклати бавно глава. Карол обиколи стаята, подхвърляйки по някоя окуражаваща дума на всеки. Накрая застана до Мерик и постави ръка на рамото му. — Ще я намерим, Дон — каза тя. — Защо не си отидеш у дома, за да си починеш малко? Лицето му се изкриви болезнено. — У дома ли? Госпожо Джордан, аз живея при Пола. Прибера ли се, се чувствам още по-зле. Сякаш всичко ме укорява. Карол се наруга наум за несъобразителността си. — Не можеш ли да се прибереш при Линди и децата? Само за няколко вечери? — Късно е. Тя дори вече не иска да разговаря с мен. Карол стисна рамото му. — Наеми си стая в хотел, Дон. Отделът ще поеме разноските. Но те моля да си починеш. Той се усмихна едва-едва. — Обещавам, ако и вие си починете. — Прав си. Но аз поне си тръгвам сега — най-добре и ти направи същото. Тя вървеше по коридора, потънала в размисъл, когато познатата фигура на Джонатан Франс, който вървеше наперено, облечен в кожения си костюм, я върна към действителността. Той се усмихна широко и забърза към нея, без да забелязва леденото й изражение. — Какво правиш тук? Кой те пусна? — попита тя. Джонатан спря и усмивката му изчезна. — Исках да те видя. Човекът в приемната си спомни, че съм идвал преди, затова ми позволи да се кача — той я изгледа наскърбено и допълни печално: — Мислех, че ще се зарадваш. В отговор Карол отвори най-близката врата, която водеше в една празна заседателна зала. — Влизай тук — тя посочи с глава празното помещение. Той я последва, пооживен при мисълта, че ще останат насаме, въпреки неблагоприятните признаци. Карол затвори вратата и го загледа ядосано. — Откъде ти хрумна да ми пращаш тук цветя? Лицето му се изопна от удивление. — Надявах се да ти харесат. — Защо не ми ги изпрати у дома? — Защото никога не си вкъщи. — Щяха да ги оставят при някой съсед. А вместо това ти ги изпращаш тук. Случайно да ти е минавало през ума какъв клюкарник е един полицейски участък? Че в резултат на този ход личният ми живот е обект на дискусии, които се водят навсякъде — от закусвалнята до кабинета на началника? — Не ми е дошло на ум… — Очевидно. Водя две извънредно тежки разследвания и последното, което ми е притрябвало, са подобни странични занимания. Засегнат, той попита рязко: — Странични занимания? Така ли ме приемаш? Като странично занимание? Карол сви рамене. По бузите й бяха избили червени петна. — Ти си ме използвала — досети се той внезапно. — Употребила си ме, за да си докажеш, че си преживяла шока от изнасилването. Тя повдигна вежди. — Но и ти получи това, което ти трябваше. Това ти даде възможността да се преживяваш като силния и нежен спасител. Само че то не ти беше достатъчно, права ли съм? Искаше преживяното да има стойност за мен, искаше ти да си мъжът, който ще излекува и сърцето ми. Е, Джонатан, длъжна съм да ти съобщя нещо. Ти не можа да докоснеш сърцето ми, защото има друг, който вече го е сторил. Както се случва често при силно емоционални спорове, той се хвана за най-маловажното. — Но ти ми каза, че не се виждаш с друг мъж. Онази вечер, когато вечеряхме заедно, каза така. Карол стисна юмруци. — Аз не се виждам с друг мъж. Поне не в този смисъл, който ти имаш предвид. Но не е възможно отношенията между хората да бъдат опростени така, че да заприличат на правилата на спортна игра. — Ти се отнесе нечестно с мен — заяви той с горчивина. — Още тогава сърцето ти не е било свободно. Тя поклати ожесточено глава. — Никога не съм твърдяла подобно нещо. Ти видя това, което искаше да видиш, и си досъчини останалото. — Не заслужавам подобно отношение — продължи той развълнувано. Изведнъж Карол усети как гневът я напуска. Почувства се отпаднала и потисната. — Така е — съгласи се тя. — Вероятно си прав — отвори вратата и продължи: — Аз не съм неблагодарна, Джонатан. Бих се радвала, ако можехме да останем приятели. Но това е невъзможно след всичко, което се случи. Джонатан тръгна да излиза и спря на прага. — Не му завиждам — на този мъж, когото обичаш — каза той мрачно. — Това е първото разумно нещо, което казваш тази вечер — отвърна натъжено Карол. — Довиждане, Джонатан. Проследи го с поглед, усещайки отлива на последните следи от адреналин. Господи, още какви неприятности щеше да й донесе тази вечер? Тони седеше на бюрото си и се взираше в картината на нощния град, който сякаш се стичаше надолу по хълма към центъра. В далечината по високите сгради в квартала на банките се очертаваха разпилени светли правоъгълници, което ги караше да напомнят на недовършена игра на бинго. — Ти си там някъде — каза той тихо. — Кроиш планове, обмисляш как да ни принудиш да играем играта по твоите правила, решаваш какво да правиш с Пола. В главата му започваше да се оформя образът на човека зад тези престъпления. Необходими бяха големи усилия, за да започне да прониква в съзнанието на смътната фигура на кукловода, но най-сетне започваше да сглобява картината, да напипва постепенно логичната връзка в хаотично натрупаната информация. Мислеше си, че далеч по-трудно ще бъде обаче да убеди Карол. Видя колата й да спира пред къщата и изтича долу да й отвори. Стъписа се, когато видя колко изтощена изглеждаше. Очите й бяха хлътнали, кожата — бледа и отпусната. — Изглеждаш напълно разбита — каза той и й направи път да влезе. — Издъних се с разпитите на задържаните за убийството на Тим Голдинг. Излиза, че сме пуснали на свобода престъпника, а сме задържали невинен човек. Кевин смята, че заподозреният е толкова самоуверен, че ще се прибере отново у дома и ще можем да го арестуваме повторно. Но аз се съмнявам. Освен това търсенето на Пола не дава никакви резултати. Дон и Джен се изпокараха, защото Джен твърди, че Пола е хомосексуална, а Дон настоява, че не е. Сам Еванс си е въобразил, че Господ му е отстъпил мястото си. Единствената, която не ми къса нервите, е Стейси, и то само защото тя разговаря предимно с компютрите — тя свали палтото си и го окачи на ниската колонка в началото на стълбищните перила. — Къде да вляза? — Ще пиеш ли нещо или се водиш още на работа? — Отговорът и на двата въпроса е да. Чакам новини от Кевин, но няма да се връщам в офиса, освен ако няма развития в търсенето на Пола. — Отиваме в кухнята тогава. Ще отворя една бутилка. Докато Тони се занимаваше с напитките, Карол се разположи край кухненската маса. — Току-що разкарах Джонатан — заяви тя. Тони се зарадва, че беше с гръб към нея, така че тя не можа да забележи радостния блясък в очите му, нито пък усмивката, която огря лицето му. — И как се чувстваш сега? Карол избухна в смях. — Тони, държиш се като шибан психоаналитик. Той я погледна през рамо. — Съжалявам. Въпросът не беше проява на професионално любопитство. Просто приятелски интерес. — Още се дразня, като си помисля как се опита да ме притисне в ъгъла. Изпрати ми в офиса някакъв смехотворен букет, а тази вечер се появи и лично. Ако беше оставил всичко така, както си беше, бихме могли поне да бъдем приятели. Вбеси ме самоувереността му, нали разбираш? Тони постави чатите на масата. — Разбирам. „След като прекара една нощ с мен, не е възможно да не ме обичаш“. — Именно. А нали знаеш каква ставам, когато някой се опитва да ми наложи собствените си решения. Той направи гримаса. — Страховита картина. — Държах се ужасно с него — призна тя. — Но държах да не остава никаква възможност за нови недоразумения. Точно сега нямам време и сили за такива истории — тя отпи с наслада глътка вино. — Дано само не откаже да даде показания като експерт. — Не ми се вярва. Ако съдим по досегашното му поведение, вероятно ще се надява да те впечатли с великодушието си. И, разбира се, ще му се иска да вярва, че след време ще осъзнаеш какво си изпуснала. Не се безпокой, Карол, той ще се върне — Тони вдигна чашата си към нея в безмълвна наздравица. Тя изпъшка. — Понякога направо те мразя. — Ще ме намразиш още повече, когато разбереш защо те повиках. — О, да — каза тя. — Имаше някакъв повод да дойда тук, нали? Хайде, разказвай. Тони така и не се беше научил да поднася деликатно сведения. Говореше винаги прямо, смущаващо откровено, без каквито и да било опити да украсява фактите. Дори заради Карол не съумяваше да бъде по-дипломатичен. — Някъде в основата на този случай има човек, който работи в полицията или поне е свързан по някакъв начин със следствието. Служител на съдебномедицинската лаборатория или нещо подобно. Карол тъкмо поднасяше чашата към устните си, но ръката й застина във въздуха. Тя върна внимателно чашата обратно на масата. — Това е много сериозно обвинение. — Но обяснява много неща. Убеден съм, че Дерек Тайлър не би могъл да организира тези престъпления. Тайлър е нискоинтелигентен, упорит, но същевременно податлив на внушение. Ако беше решил да убие някоя проститутка, не би измислил такъв сложен план. Щеше да я убие на улицата — с нож или дори с тухла. Местопрестъплението щеше да е осеяно с улики. Щяхте да го арестувате още същата вечер. Той не е любител на сложната игра като човека, когото търсим. От друга страна, Тайлър не е обвинен несправедливо. Следователно стигаме до Паяка. Защото не можем да заобиколим един категоричен психологически аргумент — тези престъпления не може да са се родили във фантазията на Дерек Тайлър. Те са плод на нечие друго въображение. Някой друг е дърпал конците. — Ами ако Тайлър е този, който дърпа конците сега? Ако той е убедил някой друг да извърши новите престъпления, за да възникнат основания да бъде освободен? Тя съзнаваше, че трябва да му каже това, което знаеше за Харт. Но искаше да разбере хода на разсъжденията му, без да му влияе със собствените си подозрения. Тони поклати глава. — Можеш да ми вярваш, Карол. Достатъчно дълго го наблюдавам. Той просто няма достатъчно ум за такова нещо. — Но ако наистина в основата на тези престъпления е Паяка, защо му е било да чака две години, преди да започне отново? Тони притвори очи и постави ръце с дланите надолу върху масата. — Защото съм предпазлив. Защото изчаквам да се уталожи суматохата. Защото търсенето на човек, който да заеме мястото на Дерек Тайлър, отнема време. Защото нямам желание да си цапам ръцете. Защото истинското удоволствие се поражда от упражняването на власт над двама души — не само над жертвата, но и над убиеца. А сега вече и над полицията — той отвори очи. — Но най-вече защото нямам никакво желание да бъда заловен, и ми е необходимо време да организирам нещата така, че да не съществува опасност за мен. — Добре, това звучи логично до известна степен — призна Карол с нежелание. — Но все още не виждам доказателство, че може да си имаме работа с ченге. — Тази вечер разговарях с Дий. — Е, и? — Тя отказва да ни каже това, което знае за Паяка. Отказва, защото не ни вярва, че можем да я защитим от него. Това ме наведе на мисълта, че той е ченге или най-малкото е свързан по такъв начин с полицията, че може да разчита на закрилата й. Човек, чиято работа го свързва със следствието, а може би информатор? Карол поклати глава. — Не. Съжалявам, но не си достатъчно убедителен. Със същия успех Паяка може да е външен човек, който в нейните очи разполага с достатъчно власт, за да се добере до нея въпреки защитата, която бихме й осигурили. Не е задължително да бъде ченге. Може да е сводник или търговец на наркотици. — Но тя не работи за сводник. Джен казва, че са разчистили по-сериозните играчи. И какви основания би имала да смята, че някой от търговците на дрога може да разбие системата за безопасност на свидетелите? Погледът на Карол излъчваше цинично примирение. — Защото съществува несломимото убеждение, че ченгетата от отдела за борба с наркотици са подкупни. И че не можеш да навлезеш в сферата на сериозната търговия с дрога, ако не си плащаш на ченгетата. Тони се отпусна на стола си. Беше изтъкнал най-сериозните си аргументи, но всъщност не беше и очаквал, че ще успее да я убеди. — Обещай ми поне, че ще вземеш предвид това, което ти казах. Тя допи чашата си и посегна към бутилката. — Много съм благодарна за усилията, които полагаш, за да ни помогнеш. Наистина е така. Но ми се струва, че този път си далеч от целта. — Твое право е да мислиш така — отвърна той. — Нямам предвид хипотезата ти, Тони. Тя е блестяща. Но грешиш в предположенията си къде да търсим престъпника — каза Карол. Той се канеше да отпие от виното си, но се отказа и я погледна озадачено. — Пропуснал ли съм нещо? — Трябва ни някой, който разполага с достатъчно познания, за да може да промива успешно чуждите мозъци. Човек, който има достъп до Дерек Тайлър и може да бъде сигурен, че никога няма да го издаде. Някой, който е бил в Темпъл Фийлдс вечерта, когато беше убита Санди Фостър. Очите на Тони се разшириха. — Какво искаш да кажеш, Карол? — Казвам, че Ейдън Харт отговаря на твоя профил много по-точно, отколкото което и да е ченге. Тони се разсмя. — Ейдън Харт ли? Занасяш се. — Ейдън Харт е ползвал услугите на Санди Фостър същата вечер, когато тя е била убита. Призна си го, след като доказахме, че тя се е качила в колата му. Но можа да представи алиби за времето, когато е настъпила смъртта, затова престанах да се занимавам с него. Но се оказа, че Сам Еванс не е престанал. Продължил да го следи и установил, че Харт ползва услугите на проститутки два-три пъти седмично. Дори тогава не бях на мнение, че това дава основания за подозрение. Но ако ти си прав и наистина двете серии убийства са режисирани от един и същи човек, алибито му няма никаква стойност и всички останали данни добиват съвсем различно значение. Тони тръсна глава, опитвайки се да възприеме това, което говореше Карол. — Не, не е възможно. Този човек е истински шут. Смехотворен и жалък кариерист. — А може би просто умее да се прикрива? — възрази Карол. Тони отпи глътка вино, смръщи чело и се замисли. — Не става, Карол. Не се покрива с това, което ни каза Дий. Не съществуват основания да предполагаме, че тя знае кой е Харт, следователно не може и да изпитва такъв панически ужас от него. — Така ли? А какво знаем ние за психическото й здраве? Човек с положението на Харт може спокойно да обяви, че тя има болестни деформации на психиката, да я обяви за опасна и да се постарае да бъде затворена завинаги зад стените на някоя лечебница. Тони още се съмняваше. — Не знам… — той скочи на крака и започна да крачи из кухнята. — Чакай малко — възкликна той тържествуващо. — Преди две години, когато Дерек Тайлър е извършвал убийствата, Харт изобщо не е бил тук. Още е работел в Рамптън. Преместил се е в Брадфийлд преди по-малко от година. Следователно не може той да е бил човекът, обработил Дерек Тайлър да извърши онези убийства. И ако си съгласна с мен, че Тайлър не може да е измислил всичко сам, трябва да приемеш и това, че организаторът на двете серии убийства е един и същ. Което изключва възможността той да е Ейдън Харт. Карол го загледа внимателно. — Сигурен ли си в това? Не е ли възможно да е бил командирован тук? — Абсолютно сигурен съм. Но няма да е трудно да провериш и ти — Тони направи гримаса. — Съжалявам, че те лиших от заподозрения. Но дори ако изключим фактическите несъответствия, не си представям Харт в тази роля. Той просто няма необходимите данни. Тя въздъхна. Не беше напълно убедена, но не разполагаше с никакви контрааргументи. — Да му се не види. Е, поне не се изложих с тази хипотеза пред Брандън — тя допи чашата си. — Отивам да поспя. Денят беше ужасен. — Дръж ме в течение, нали обещаваш? — каза той, докато я изпращаше до външната врата. На прага тя се обърна, постави ръка на рамото му, притисна се към него, целуна го по бузата и каза: — Благодаря. — Това пък за какво беше? — попита Тони изненадано. Тя се усмихна. — Нали си психолог, разбери сам. После си тръгна, оставяйки го да продължи да броди из мрачните коридори на нечие чуждо съзнание. _Днес утрото за първи път от доста време е слънчево, и тъпите ченгета вероятно приемат това като добър знак. Там е проблемът със суеверията. Глупците, които вярват в поличби, като че ли не са в състояние да преценят, че поради естеството им е логично да предположим, че те са общовалидни. Поглеждат сутрин от прозореца на спалнята си, виждат една прекрасна дъга и веднага решават, че това е добро предзнаменование за тях. И през ум не им минава, че тази дъга би трябвало да означава абсолютно същото и за съседа, който е техен заклет враг. Следователно, ако слънчевото утро е добра поличба за враговете ми, излиза, че трябва да е такава и за мен._ _Хвърлям едно око на уебкамерата. Образът не е кой знае колко добър, въпреки допълнителното филтриране, но поне благодарение на нея мога да наблюдавам пряко Пола. Освен, разбира се, когато онзи идиот беше натиснал неволно копчето за пауза — първия път, когато сменяше касетата. Но поне забеляза какво е направил и поправи грешката си, преди да си тръгне. Такова нещо няма да се повтори скоро; постарах се да му покажа недоволството си и го докарах до жалко състояние, така че сега се старае отчаяно да си възвърне моята благосклонност._ _Ето я и нея, разчекната точно така, както ми харесва. Обзема ме възбуда, но сега нямам време да й се насладя, затова се насилвам да дам на мислите си по-практична насоченост. Нита една от другите не е оставала жива толкова дълго, а това създава известни проблеми. Знам, че може да издържи доста време без храна, но нямам представа колко дълго може да живее без вода. Все ми е едно дали ще е в съзнание и дали ще халюцинира, но не искам да умира. Поне не преди аз да реша, че е настъпил моментът. А когато той настъпи, тя ще умре така, както искам аз, а не така, както налагат физиологичните закони. Решавам да потърся в интернет това, което ме интересува, когато намеря време._ _Не мога да си изясня как да й дам да пие. Ако той извади топката от устата й, тя ще се опита да крещи. Възможно е да се процежда вода на капки през зъбите й, но се съмнявам, че дресираната маймуна ще се справи с такава деликатна задача. Може да се наложи да се заема аз, а такъв вариант е много далеч от идеалния. Не защото съществува някаква възможност тя да оживее и да ме разпознае, а защото ако ме види, това би разрушило мистичния чар на идеята ми._ _Езикът ми неволно се плъзва по устните, докато я наблюдавам. Апетитна гледка._ _Но сега не е време за фантазии. Чака ме работа._ Пола не знаеше, че се зазорява. В яркоосветения й затвор нямаше нито ден, нито нощ — само безкрайно светло безмълвие. Когато затвореше очи, светлината проникваше като червено сияние през клепачите й, припомняше й морето от кръв, сред което телата на Санди Фостър и Джеки Майал се бяха откроявали като острови. Измъчваше я тъпа, постоянна болка в главата, която тръгваше от тила и пълзеше напред като авангард на вражеска армия, докато не я обземеше чувството, че черепът й ще се пръсне всеки момент. Вече не беше в състояние да контролира мислите си. Нещо се появяваше в съзнанието й, но още преди тя да е в състояние да си го изясни, то се изплъзваше или добиваше съвсем различен вид. Спомени се редяха и преливаха един в друг, виждаше свои познати на места, където никога не бяха стъпвали, чуваше ги да казват думи, които никога не биха казали. Образите на любовници преливаха в лицата на колеги, съученици се превръщаха в непознати хора. Нервите й не издържаха. На моменти почти губеше представа коя е и как се е озовала на това място. Крайниците й бяха натежали, като че ли принадлежаха на много по-едър и отпуснат човек. Но това беше по-поносимо от болезнените спазми, които пронизваха ръцете и краката й на непредвидими интервали. Единственото, което присъстваше все още ясно в мислите й, беше убеждението, че някой все пак ще дойде. Тя вече не знаеше кой ще бъде той — но знаеше, че рано или късно, по един или друг начин, всичко ще свърши. Тони затвори вратата зад гърба си и постоя за миг на прага, наслаждавайки се на милувката на слънцето. Отдавна не беше спал толкова добре, но не му се мислеше на какво би могло да се дължи това. Внезапно в съзнанието му се появи образът на Пола Макинтайър и в същия момент цялото удоволствие от слънчевото утро се изпари. Продължаваше да поддържа у себе си отчаяната надежда, че предположенията му са верни и че тя е още жива. Качи се в колата и завъртя ключа в стартера. Моторът се задави, закашля се като осемдесетгодишен старец с белодробен емфизем и замлъкна. Тони се намръщи и опита отново. Чу се щракване, но нищо повече. Озърна се, сякаш очакваше да намери отговора във вътрешността на колата. И го намери, разбира се. След като Карол си тръгна, той беше отишъл с колата до един китайски ресторант, за да си вземе храна за вкъщи. И после беше забравил фаровете включени. — Да му се не види — въздъхна той. Дори да беше в състояние да открие къде е пъхнал картата за абонамента си за пътна помощ, нямаше време да чака патрулната кола да дойде и да му помогне да запали. А Карол вече беше тръгнала. Доколкото я познаваше, тя със сигурност имаше комплект кабели за подобни случаи в багажника. Вече с развалено настроение, той излезе от колата и се упъти към автобусната спирка. Знаеше, че един от автобусите има спирка близо до Брадфийлд Мур, но знаеше и от оплакванията на посетителите, че въпросната спирка е на цяла миля разстояние от входа на болницата. Четиридесет минути по-късно автобусът спря насред пуста местност и Тони слезе. Той се огледа, опитвайки се да разбере къде се намира, после пое по една тясна алея. Отървал се с облекчение от задушния автобус и присъствието на разновидните спътници, той можеше спокойно да насочи мислите си към проблема, който го занимаваше. — Хората, привлечени от властта, се делят на два вида — такива, които имат власт и такива, които нямат — разсъждаваше той, докато вървеше. — Оттам би трябвало да започне търсенето ни. — Тези, които са лишени от власт, обикновено са в такова състояние по основателни причини — може да не са достатъчно интелигентни, достатъчно амбициозни или достатъчно организирани. Но ти не отговаряш на това описание, нали? Той помълча известно време, премисляйки идеята си. — Следователно можем да приемем, че ти имаш достъп до някакъв вид власт. Което би отговаряло на истината, ако си ченге — само че според Карол в това отношение предположенията ми не са основателни. С властта нещата стоят така, че тези, които я имат, винаги искат още. Абсолютната власт корумпира абсолютно. А ти обичаш корупцията, нали? Обичаш вкуса и мириса й. Ако си ченге, със сигурност си корумпиран. Той спря за миг, преценявайки логично следващите заключения. — Именно затова Дий се бои толкова от теб. Защото е наясно, че ти не играеш по правилата. Един голям черен джип го настигна и спря до него, изтръгвайки го от размислите. Тъмният прозорец се смъкна и Тони видя пред себе си доволно усмихнатото лице на Ейдън Харт. Като знаеше вече това, което Карол му беше казала за предпочитанията на Харт, едва се въздържаше да не каже нещо, което би изтрило самодоволната усмивка от физиономията му. — За удоволствие ли се разхождаш или да те откарам? — попита шефът му. Тони се усмихна в отговор. — Всъщност — отвърна той, — ми се струва, че предпочитам да вървиш пеш. — Това май започна да се превръща в навик — каза Карол, влизайки в кабинета си, докато Кевин я следваше по петите. — Ще тръгнат клюки. Кевин се усмихна уморено. — Надали. Всички знаят, че не мога да си позволя да изпращам скъпи букети. — Кевин — каза заплашително Карол. — Съжалявам, шефе — каза той разкаяно. — Е, какво е положението? — Сандърс не се е прибрал в дома си снощи. След като си е тръгнал оттук, сякаш се е изпарил. Сайврайт твърди, че Сандърс споделил с него, че смята да посети приятели в Брадфийлд, и тръгнал пеш. Забелязали са Сандърс да тегли пари от банкомат при Уулмаркет десетина минути по-късно. Вече говорихме с колегите му в националния парк и изпратихме съобщение до всички летища и пристанища, но оттогава досега нямаме никакви нови сведения. — По дяволите — каза Карол. — Трябва да пуснем спешно съобщение в пресата, че се издирва, заедно със снимка. Трябва да го заловим, Кевин. Не искам да успее да се свърже с някаква мрежа на взаимно подкрепящи се педофили. Той сигурно има връзки — сигурно има хора, които биха го скрили. Хора, които ще му осигурят транспорт, пари и подслон. Преди Кевин да отговори, на вратата се почука. — Влез! — каза нетърпеливо Карол. На прага застана Стейси. — Съжалявам, че ви прекъсвам, но току-що открих нещо за Ник Сандърс, което сигурно и двамата ще искате да научите. Карол й направи знак да влезе. — Моля те, кажи, че знаеш къде се намира — каза тя със слаба усмивка. Стейси се намръщи, като че ли не можеше да прецени дали Карол говори сериозно. — Не, не знам това. Но се добрах до ново доказателство за вината му. Нали той ни изпрати работния си дневник за юли, в който фигурира и доклада за предполагаемия ексхибиционист? — Когато беше толкова склонен да ни помага — отбеляза Кевин, маркирайки с пръсти кавички във въздуха. — Е, аз поразгледах този дневник по-подробно. И знаете ли какво се оказа? Дневникът е променен, около час след появата на първите репортажи за откриването на труп в Суиндейл. Допълнил е измислени данни, за да отклони вниманието ни от себе си — Стейси беше видимо доволна от себе си. — Благодаря, Стейси, това ще ни свърши добра работа. Браво — каза Карол. В същия момент Дон Мерик надникна през вратата и попита: — Мога ли да вляза? Карол кимна. — Всъщност търсех Кевин — каза той и погледна един лист, който държеше в ръката си. — Получихме анонимно обаждане от някакъв човек, който твърди, че бил приятел на Ник Сандърс. Краят на това приятелство настъпил, когато заловил Сандърс да снима малкия му син в банята. Тогава си замълчал, защото искал да спести на детето неприятните разпити, но когато техен общ познат, който също работел в националния парк, му казал, че Сандърс е заподозрян и е избягал, решил да ни се обади. Така или иначе, според този човек Сандърс ще се укрие някъде извън града. Има необходимата опитност, за да живее сред природата. Доколкото разбирам, имало някакво място в Съдърленд, в северозападна Шотландия — заливът Акмелвик — Мерик се запъна, произнасяйки странното име, — та там Сандърс работил преди три години като домакин в някакво младежко общежитие. Това се споменава и в автобиографията, която е представил при постъпването на работа в лесничейството. Според човека, който се обади, Сандърс споменавал за някакво място там, наречено „Замъкът на отшелника“. Не помнеше подробности — само това, че някакъв лондончанин го построил на един нос, приличало на бетонна кутия. Собственикът живял там около година, не общувал с никого. Та нашият човек смята, че Сандърс ще тръгне натам. Струва си да проверим — завърши обнадеждено Мерик. — Шансовете са доста слаби — отбеляза Карол. Кевин направи уклончив жест. — Може да се обадим в местната полиция и да ги помолим да следят дали ще се появи. — Ако е работил там, със сигурност познава тамошните полицаи — възрази Мерик. — Мисля, че Кевин трябва да отиде. По обяд има полет за Инвърнес. Карол обмисли за миг предложението му, после поклати глава. — Възможността е минимална. Кевин, обади се на местните и им кажи да проверят какво е положението, но да го направят много внимателно. Ако нещо ги наведе на мисълта, че Сандърс може да е там, веднага ще се включим. Междувременно нека направим необходимото да бъде пуснат за общонационално издирване. Сега моля да ме извините, но трябва да се подготвя за брифинга. Това, което можеше да бъде обсъдено на сутрешния брифинг, беше безнадеждно малко, и всички го знаеха. Решимостта от предната утрин сега имаше привкус на отчаяние. Нямаше човек, който да не съзнава, че с всеки изминал час шансовете да открият Пола жива намаляваха стремително. — Ще продължим проследяването на имената по данъчните регистри — каза Карол, опитвайки се да говори енергично. — Не бива да пропуснем нито един наемател или наемодател в района, отбелязан на картата. Знам, че търсенето е прекалено хаотично, но докато нямаме никакви данни, които да стеснят обсега, ще правим всичко необходимо, за да намерим Пола. В допълнение искам всеки от вас да задава при разговора въпроса дали събеседникът му е чувал за човек с прякор Паяка. В стаята започнаха да се въртят по местата си и да шушукат в израз на съмнение. — Съзнавам, че това звучи странно, но си остава полезна информация. Дерек Тайлър е мълчал в продължение на две години. Наистина, не е изключено и да ни подвежда умишлено, но доктор Хил счита, че няма достатъчно развит интелект за такова нещо. Затова не пропускайте този въпрос. Добрите новини от съдебномедицинската лаборатория гласят, че разполагаме с ДНК-проба. За съжаление образецът не е доброкачествен и не можем да го пуснем за сравнение с наличните в националната база данни. — Разнесоха се разочаровани въздишки. — Все пак — Карол повиши глас, — пробата може да послужи за изключване на възможни заподозрени. Специалистите твърдят, че ако се доберем до истинския виновник, съвпаденията ще са достатъчно големи, за да послужат за доказателство в съда. Тя се обърна и посочи голямата карта на Темпъл Фийлдс. — Пола е някъде там. Трябва да я открием. След края на брифинга следователите започнаха полека–лека да се струпват около Дон Мерик, който изглеждаше така, сякаш не беше спал от години. — Сам — повиши глас Карол, за да надвика шумотевицата. Той се обърна и я погледна въпросително. — Ела за момент, моля. Той си проправи път през хората и се изправи до нея. — Да, госпожо инспектор? Тонът му беше безукорен. — Искам да ми намериш досиетата за убийствата отпреди две години. — Убийствата, извършени от Дерек Тайлър? — Именно. Когато е бил арестуван Тайлър, следствието, разбира се, прекъсва. Ние с теб ще прекараме една много досадна сутрин, преравяйки тези досиета. Целта ни е да открием всякакви планирани в рамките на разследването действия, които са били прекратени поради ареста. Еванс се постара да изглежда ентусиазиран, но не успя. Преди Карол да успее да добави нещо, забеляза познатата фигура на Джон Брандън, който се провираше между хората наоколо и вървеше право към нея. — Тръгвай, Сам — каза тя твърдо. Брандън стигна до нея и я отведе малко встрани. — Карол, Тони напълно в течение на разследването ли е? — Да, сър. — Струва ми се, че се налага да ни представи изготвен по официалните изисквания профил. По обяд имам пресконференция и искам да им представя нещо, което ще докаже, че имаме поне минимален напредък. Особено сега, когато изпуснахме Ник Сандърс — добави той остро. Тя се опита да не обръща внимание на скрития упрек. — Не може ли да им предоставим откъс от видеозаписа? Може някой да разпознае мъжа. — Защо не, можем. Но дали те ще го разпространят, е друг въпрос. Медиите не се вълнуват колкото нас от факта, че е изложен на опасност полицейски служител. Това, което ги интересува, е, че наоколо се навърта сериен убиец — а не спасяването на следовател Макинтайър — Брандън си тръгна, като се постара на излизане да окуражи с по някоя дума следователите, преди да се оттегли в относителното спокойствие на кабинета си. Карол се озърна, за да види кой от подчинените й е най-близо. — Джен? — извика тя. Джен вдигна очи от купчината документи, които четеше, срещна погледа на Карол и се насочи към нея. — Нещо за мен ли има? — Можеш ли да се свържеш с доктор Хил и да го помолиш да дойде? — Разбира се. Имате ли номера на мобилния му телефон? Карол взе лист хартия и надраска номера. Докато пишеше, отбеляза: — Възможно е да го е изключил, или да не се обади. Затова записвам тук и домашния му адрес. Струва ми се, спомена, че тази сутрин ще си бъде у дома. — А ако не е там? Карол сви рамене. — Опитай в „Брадфийлд Мур“. — Зовът на сродните души, а? Карол се наежи. Точно такова нещо би казала на Тони самата тя. Но това беше нейно приятелско право — не можеше да търпи подобно заяждане от страна на подчинените си. — Ние имаме по-голяма нужда от него, отколкото той от нас, сержант Шийлдс. Предлагам да не забравяме това. Вместо извинение Джен сви рамене и тръгна. На нейно място до Карол застана Мерик и прекара пръсти по косата си, видимо немита от доста време. Очите му бяха хлътнали в орбитите си. Той я загледа мрачно над ръба на чашата чай. Кракът му потрепваше нервно. — Не мога да се отърва от чувството, че би трябвало да предприемем още нещо — каза той с хрипкав от преумора глас. — Знам. Но не ми е ясно какво би могло да бъде то. А ако ти се опитваш да се самоубиеш от изтощение, имай предвид, че няма да помогнеш никому с това, Дон — каза тя меко. В очите му проблесна гняв. — Пола не е просто моя подчинена — произнесе той с усилие. — Тя е моя приятелка. Знам, че това може да звучи странно. Известно ми е, че повечето хора не вярват в приятелството между мъж и жена. Но при нас нещата стоят така. „Въпреки това не си знаел, че е хомосексуална“, каза си Карол. Но това вероятно говореше по-скоро за инстинктивната предпазливост на Пола, отколкото за липса на проницателност у Мерик. — Вярвам ти, Дон — каза тя. — И разбирам, че затова на теб ти е много по-тежко. — Наистина ли? — той поклати глава. — Знаете ли, тя беше на върха на щастието си, когато я избраха да работи в специалния екип. Мечтаеше да работи под ваше ръководство. От времето на случая Торп вие бяхте неин идол. Именно затова прие да работи под прикритие, въпреки че много се страхуваше. Беше твърдо решена да докаже, че може да направи всичко, което правите вие. Думите му засегнаха дълбоко Карол, макар тя да разбираше, че той й нанася удар, за да облекчи собственото си чувство за вина, породено от неуспеха на търсенето. — Струва ми се все пак, че тя прие заради самата себе си, Дон. Не за да ме впечатли, а за да остане вярна на собствената си представа за това какво трябва да умее едно ченге на място — каза тя. — Но независимо от това какви са били мотивите й, няма никаква полза да си прехвърляме вината един на друг. Трябва да се съсредоточим в търсенето. — Да не мислите, че не съм наясно? Но върху какво точно да се съсредоточим? Тук има стотици листове хартия, и на всички пише едно и също. Тя сякаш се е изпарила. — Все пак вървим напред. През цялото време стесняваме кръга на възможностите. Успяхме да претърсим много голяма част от Темпъл Фийлдс. Според твоите собствени изчисления сме влизали в седемдесет и пет процента от жилищата в района. Всичко опира до времето и правилния метод. Той въздъхна. — Така е. И аз вече не знам какво да мисля. Вижте, госпожо Джордан, ако нямате нищо против, сега ще си тръгна, за да поспя. Ще намеря някакъв мотел и ще дремна няколко часа. — Добра идея, Дон. Когато се наспиш, нещата няма да изглеждат толкова мрачни. Той се обърна мълчаливо и се повлече към изхода. Часът беше едва девет и половина, но Карол имаше чувството, че е изминал пълен работен ден. Когато прие предизвикателството да ръководи специалния екип, не беше преценила много точно колко изтощително ще бъде да прекарва дните си в опити да овладее своите подчинени, чиито естествени способности ги правеха точно толкова неуправляеми и непокорни, колкото беше самата тя преди години. На моменти направо копнееше да се прехвърли в пътна полиция. Единственият замисъл при проектирането на парка около болницата „Брадфийлд Мур“ очевидно е бил тревните площи да са лесни за поддържане. Но в това зимно утро през оголелите клони на дърветата и високата желязна решетка, опасваща парка, пред очите се разкриваше обширна гледка към мочурливата северна пустош. Възможно беше да пренебрегнеш гледката на града в низината, да прекъснеш връзката си с градския живот. Не се считаше за особено препоръчително членовете на персонала да се разхождат из парка с пациенти, но Тони беше решил, че една такава разходка би била само от полза за Том Стори, откъсвайки го от потискащата болнична обстановка. Разхождаха се на открито почти цял час и обсъждаха сегашните проблеми и тревоги на Том. Бяха спрели сред няколко израсли нагъсто брези близо до оградата и гледаха в далечината, към проблясващите води на едно изкуствено езеро сред тресавищата. Тони погледна часовника си. — Струва ми се, че трябва да се връщаме. След четвърт час имам друга среща. Те хвърлиха последен поглед на околния пейзаж и се упътиха обратно към грозната викторианска грамада на болницата. — Радвам се, че можахте да дойдете днес — каза Стори. — Нали имахме уговорка. Защо да не дойда? — Мислех си, че работата с полицията може да ви попречи. — За мен пациентите ми винаги са на първо място. Наистина сътруднича на полицията, но това не им дава власт да влияят на решенията ми. Стори го изгледа замислено. — Странна формулировка. — Така е, нали? Дължи се вероятно на това, че тази сутрин доста мислих на тема власт. Повървяха мълчаливо една-две минути, после Тони попита: — Какво е твоето схващане за властта, Том? Между веждите на Стори се очертаха две надлъжни линии, докато той търсеше начин да изрази по-точно това, което чувстваше. Напоследък му беше по-трудно да облича в думи мислите си. — Хората я сграбчват при първа възможност — каза той. — Притежанието й винаги предполага възникването на косвени връзки — властта на един означава подчинението на друг. Тони се закова на място. Не беше съвсем сигурен защо, но нещо в думите на Том Стори тласна мислите му в нова посока. Заговори толкова тихо, че пациентът трябваше да наостри слух, за да го чуе. — От потиснатия тръгва пътят към потисника… — Тони вдигна лице към небето. — Намеря ли нишката, която ги свързва, ще намеря и убиеца — той се обърна към Стори и му се усмихна щастливо. — Благодаря ти, Том. Благодаря за прекрасната мисъл. Струва ми се, че най-сетне започвам да напипвам пътя към истината. Но истината трябваше да почака. Както беше споменал, очакваше го друг пациент, чиято психоза налагаше да насочи вниманието си изцяло към него. След около час той най-сетне напусна кабинета си, свел глава, без изобщо да обръща внимание на околния свят. Регистрираше смътно минаващите край него фигури, но едва когато стигна края на коридора, нещо успя да проникне до съзнанието му. Той спря и се озърна смръщено, търсейки източника на гласа, който имитираше досадното подвикване на Бъгс Бъни. Джен Шийлдс се беше облегнала на стената и го гледаше широко усмихната: — Казвам… какво става, докторе? Внезапно го обзе тревога, но той я пропъди веднага. Ако се беше случило нещо лошо, тя нямаше да се шегува. — Да не си решила да сменяш професията? — Не, прекалено много си я харесвам. Той се изравни с нея. — Случило ли се е нещо? Тя се откъсна от стената. — Не, именно там е проблемът. Господин Брандън иска профил, за да има какво да подхвърли на хищниците. Дошла съм да ви закарам до полицията. Да тръгваме ли? Тя посочи към централния коридор и тръгна редом с него. — Откъде разбрахте къде съм? И че съм без кола? Тя му смигна. — Нали съм детектив. — Така или иначе ежедневието ми не е тайна за никого. Питали сте Карол. Джен се усмихна. — Когато видях, че колата ви е пред вас, а вас ви няма, й се обадих. Тя каза, че сигурно сте забравили фаровете да светят и ви е паднал акумулаторът. Или сте нямали гориво. После се обадих тук. Когато излязоха на паркинга, Тони забеляза с учудване, че колата, към която се упъти Джен, не беше обичайното безлично служебно возило, а нисък, елегантен японски спортен модел. — Радвам се да отбележа, че брадфийлдската полиция се грижи така добре за кадрите си — каза той, докато се наместваше на седалката до шофьора. — Доста странно чувство за хумор имате, доктор Хил — отвърна Джен. — Хайде да си говорим на малки имена — той си пое рязко дъх, когато Джен настъпи педала на газта и колата полетя по тесния път. — Та какво й е хубавото на тази работа? — поде Джен, докато сменяше рязко скоростите. — На кое? — попита недоумяващ Тони. — Да се занимаваш с кукувиците в „Брадфийлд Мур“. Можеш да си живееш спокойно с преподавателската работа и психологическото профилиране. За какво ти е да се занимават с тези нещастници срещу мизерно заплащане? Тони се замисли за миг. — Заради надеждата — каза той. — Само това ли? Надеждата? — Не подценявай силата на надеждата. Освен това — допълни той, — умея да върша тази работа. А човек изпитва огромно удовлетворение да върши нещо, когато знае, че е по-добър от повечето специалисти в същата област. Не си ли на същото мнение? Тя влезе рязко в един остър завой и той неволно се подпря на вратата до себе си. — Благодаря за скрития комплимент. А твоите кукувици помагат ли ти да решаваш задачите, свързани с профилирането? Той се усмихна. — Колкото и да е странно, разчитам повече на собствената си преценка. Което не означава, че работата ми с тях не ми помага понякога. — Днес имал ли си някакви прозрения? Тони поклати глава. — Просто нещо ми напомни, че не трябва да се съсредоточавам само върху престъпника, пренебрегвайки жертвата. И че трябва да проследявам връзката между двамата. — Това в случая не е проблем. Нали всички жертви са проститутки. — Като изключим Пола. Джен спря, изчаквайки да се включи в потока коли по главния път, и използва момента, за да го изгледа озадачено. — Но тя приличаше на проститутка. — Хубавата ябълка може да е червива — той се усмихна на недоумяващото й изражение. — Има още нещо, което може да я свързва с тях. — А именно? — Ако един убиец реши, че мисията му е да прочиства градовете от отрепки, спокойно може да оцени избиването на полицаи като също толкова общественополезно, колкото и избиването на уличници. Но, разбира се, в това би имало някакъв смисъл само ако Пола е криела нещо… — Човек може да има най-различни причини да крие нещо. — О, да, научих за твоето изненадващо разкритие. Идеята май никак не допадна на Дон Мерик. Този път усмивката на Джен беше лишена от всякаква топлота. — Напълно предсказуема реакция, нали? Такова хубаво момиче — как би могла да бъде лесбийка? — Но ти си се досетила — отбеляза Тони. — Всъщност това е разбираемо. — Какво искаш да кажеш? — попита тя. — Има една поговорка за краставите магарета… Тя го погледна за миг. — Какво те кара да мислиш, че съм хомосексуална? — Това тайна ли беше? Джен сви рамене. — Тези психоаналитични номера не ми минават. Отговори на въпроса. Кое те кара да мислиш, че съм обратна? „Начинът, по който се държиш с Карол“, помисли си Тони, но се въздържа да го каже, защото така би се разкрил прекалено много. Помълча за миг, търсейки друг начин да изрази същото. — Начинът, по който се държиш с мъжете. — Мислиш, че мразя мъжете, така ли? Ама че клише. — Не съм казал нищо подобно. Ти се държиш с всички нас съвсем еднакво. Отношението ти е все едно и също — шеговито, очарователно и примесено с леко презрение. Никой от нас не те интересува извън чисто професионалната ти сфера на дейност. Разбира се, обяснението може да бъде и друго — може да си от хората, които просто не проявяват интерес към секса, било то с единия или другия пол. Но някак не ми се вярва. Ти не си лишена от сексуално излъчване. Това отговаря ли на въпроса ти? Тя намали скоростта и се обърна към него. — Благодаря ти за сериозната преценка. Между другото си прав. Както и аз съм права за Пола. — А мислиш ли, че постъпи правилно, като разкри предпочитанията й? — въпросът на Тони не криеше предизвикателство, той беше искрено заинтригуван. — Нали ти самият току-що каза, че трябва да преценяваме и всички аспекти от личността на жертвите. Мислиш ли, че това има значение в случая? Че е хомосексуална? — Изобщо не съм се замислял по този въпрос. Искам да кажа, в такъв смисъл. — Това може да изложи човек на допълнителен риск по улиците, освен ако не се постарае да обърне нещата в своя полза. Не можеш да разчиташ някой друг да го направи вместо теб. Разбира се, това не е единствената причина, поради която човек влиза в рисковите групи. Най-различни други особености, отличаващи го от мнозинството, могат да имат същия ефект — принадлежност към друга раса, инвалидност… все неща, които човек трябва сам да се научи да компенсира по някакъв начин. Всеки път, когато Тони проследяваше хода на мислите на някой престъпник, се стигаше до момент, в който нещо важно си идваше на мястото и придаваше яснота на всичко останало. В сегашния случай той надали би отбелязал този момент, ако не бе разсъждавал толкова усилено на тема власт и подчинение тази сутрин — мисленето му беше вече настроено на тази вълна, затова и можа да оцени значението на осъзнатото. Стори му се, че най-сетне е разбрал. Същевременно му беше ясно, че няма никакъв шанс да убеди Карол или когото и да било друг, че е прав. Тъй като не му се искаше Джен да забележи реакцията му, той се загледа през прозореца на колата. — Сигурно е така. Което означава, че и на Еванс и Чен не им е лесно — отвърна той с привидно равнодушие. — Не знам, никога не съм ги питала и не ме интересува. — Виж ти. Значи няма и помен от така наречената солидарност между малцинствата? — осведоми се Тони. — Нямам нищо против тях, но нямам и нищо общо с тях. Защо трябва да очаквам от тях да решават моите проблеми? — Звучи справедливо. Та доколкото разбирам, Брандън иска въпросния профил за вчера? Вероятно затова са си дали труда да изпратят някой да ме откара? — Сигурно е така. Няма движение по нито един от случаите. Карол дори се е заела да прехвърля досиетата по убийствата, извършени от Дерек Тайлър, с надеждата, че ще открие нещо недовършено, което може да се проследи сега — тя се пресегна и включи касетофона. Бони Райт пееше, че няма гордост в любовта. — Мислиш ли, че ще успеете да откриете Пола жива? — попита Тони. — Честно? — Честно. — Мисля, че тя е вече мъртва. Той просто ни разиграва. Повече от всичко, което бе чул досега, думите на Джен достигнаха до сърцето на Тони, пронизвайки го с леденото острие на страха. Еванс отбеляза с пръст мястото, до което беше стигнал, и вдигна поглед. — Госпожо Джордан? Не намирам името на Пола в списъка на участниците в първото разследване. Карол се замисли за момент. — Тя вероятно не се е занимавала с това, Сам. Помагаше по случая Торп, но тогава беше командирована за шест месеца в криминалния отдел. След това вероятно пак е работила като униформен полицай. Мислиш ли, че това може да има някакво значение? — Не мога да разбера какво значение би могло да има — отвърна той. — Просто се опитвам да се хващам и за сламките. После отново се заловиха да се ровят из планините хартия, съсредоточено свели глави. Половин час по-късно се появи човек от отдела за оглед на местопрестъпления. — Вие ли сте главен инспектор Джордан? — попита той. — Да. Карол се постара да потисне внезапно обзелото я оживление. Не би могла да понесе рухването на нови неоснователни надежди. — Преравяхме кофите за боклук в района и открихме микрофона и предавателя, които е носила следовател Макинтайър — заяви той, видимо доволен от себе си. Карол застана нащрек. — Е, и? Забеляза появата на Джен и Тони, които влизаха в същия миг, но вниманието й беше съсредоточено върху човека пред нея. — Кабелът, свързвал микрофона с предавателя, е бил прерязан. На предавателя има два частични отпечатъка. В момента работим върху тях. Скоро би трябвало да получим сведения от автоматичната система за сравняване на пръстови отпечатъци дали има съответствие. Тони остана дискретно по-назад, но Джен хвърли палтото и чантата си до своето бюро и застана по-близо до разговарящите. — Защо го намирате чак сега? — попита Карол. — Какво сте правили цели два дни? Човекът я изгледа засегнато. — Открихме го на около двеста ярда от мястото, където тя е изчезнала. Наложи се да преровим доста боклук, докато стигнем дотам. — Така е, като работите от девет до пет. Джен, виж кого можеш да намериш и тръгвайте отново по улиците. Разширете търсенето около мястото, където са намерили микрофона. Сам, тръгвай и ти. Джен изобщо не спря, за да коментира заповедта, а се упъти право към вратата, която водеше към отдел „Убийства“. Еванс сложи капачето на скъпата си писалка, пъхна я във вътрешния джоб на сакото си и я последва. Междувременно Тони се разположи небрежно зад бюрото на Джен, очевидно изчаквайки Карол да се освободи. — Колко време трябва да мине, докато се получи резултатът за отпечатъците? — попита тя. Незабелязан от никого, Тони се приведе и отвори чантата на Джен. Плъзна пръсти вътре и порови, докато напипа връзката ключове. Сключи пръсти около нея, измъкна ги, без да издрънчат и ги пъхна в джоба си. — Трудно е да се каже с точност — отвърна специалистът от отдел „Местопрестъпления“. — Зависи колко натоварена е системата. Тони стана. — Отивам да си взема кафе. Карол почти не го чу. — Не можем ли да пуснем заявката с молба за предимство? — Така я пуснах — чу отговора Тони, докато излизаше от стаята. Забърза надолу по стълбите и излезе в приемната. Спря за миг пред гишето и попита: — Знаете ли къде най-близо мога да намеря ключар? Цивилният служител зад гишето се позамисли. — Зад ъгъла има един малък търговски център — в него има магазин за ключарски услуги, в дъното на партера. Тони излезе тичешком. Връхлетя задъхан в ключарския магазин. Задави го миризмата на разтворител и лепило и очите му се насълзиха. За щастие нямаше други клиенти. Той постави връзката ключове на гишето. Освен ключовете от колата на връзката висяха два секретни ключа, един дълъг и два по-малки. — Трябват ми копия от всички, с изключение на ключовете за кола — каза той. — И много бързам. Момчето зад тезгяха огледа набързо ключовете. — Няма проблем. След десет минути ще ги имате. — Чудесно. Ей сега се връщам — той изтича навън и забърза покрай магазините до кафенето край ескалаторите. Отново му беше спестено чакането на опашка. — Голямо кафе с мляко за навън, моля. Забарабани с пръсти по тезгяха, докато чакаше трагично туткавия барман да се пребори с техниката и да приготви напитката. Сграбчи картонената чаша и забърза обратно към ключаря. Пет минути по-късно той вървеше без излишна припряност към колата на Джен. Постави чашата с кафе на земята до себе си, отключи колата и пъхна ключа от връзката в стартера. Остави връзката да виси на арматурното табло и с вид на човек, чието съзнание не е ангажирано с нищо по-важно от кафето и профила на серийния убиец, се упъти обратно към стаята на специалния екип. Влезе точно в момента, когато Джен изсипваше съдържанието на чантата си върху бюрото. Тя вдигна глава, явно притеснена. — Да си забелязал къде си оставих ключовете? Тони се почеса по главата и се намръщи, привидно опитвайки се да си спомни. — Май не те видях да заключваш колата. — По дяволите — Джен натъпка всичко обратно в чантата, грабна палтото си и хукна навън. Еванс повдигна вежди, погледна въпросително Тони и я последва доста по-бавно. Тони сви рамене. — Какво да правя? Жените губят ума и дума, като ме видят. Хъни, чието истинско име беше Ема Туейт, вече изцяло се възприемаше като уличница. Само преди месеци бе обърнала гръб на мърлявото общинско жилище в Блекбърн и на задължението да гледа четирима по-малки братя, докато майка й си прекарваше дните в кръчмата, търсейки някой да я почерпи, а после водеше кръчмарските си познати у дома, за да им се отплати със секс на дивана в хола. Но изминалото време в представите на Хъни се равняваше кажи-речи на цял живот. Почти бе забравила момичето, което беше преди. Знаеше, че бе имала късмет да се озове под крилото на Джеки, и бе се оказала достатъчно наивна, за да реши, че е научила достатъчно, докато се намираше в това положение на относителна безопасност, за да се справя после и сама. Но изминалите няколко дни я убедиха, че далеч не умее да се бори с живота толкова умело, колкото бе мислила. Имаше нужда от някой, който да заеме мястото на Джеки, някой да й помага да пропъжда най-лошите си страхове и най-черните мигове на самотата. Затова, когато влезе в бара на Стан този следобед, тя се насочи право към масата, на която седеше Дий Смарт. Дий беше сама, пушеше и се взираше през прозореца. — Здрасти, Дий — каза Хъни. — Какво ще кажеш за още една чаша? Дий я огледа от горе до долу, като че ли искаше да прецени каква ли ще бъде цената на тази любезност. — Давай — прие тя с лека въздишка. Хъни се отправи към бара, тракайки с високите си токове, и се върна с две чаши чай и две шоколадови бисквити. — Заповядай — каза тя, разположи се срещу Дий и започна да разкъсва опаковката на своята бисквита. Дий продължаваше да гледа към улицата. — Тия копелета от полицията са навсякъде. Подплашили са ни клиентите. — Колкото по-скоро го спипат, толкова по-добре за нас — отвърна Хъни. Дий я изгледа презрително. — Тая работа няма да стане скоро. — Така ли мислиш? — Хъни се опита да прикрие тревогата си. — Не мисля, а знам. Да не мислиш, че Паяка не си знае работата? Употребата на прякора стресна Хъни. През ум не й беше минавало да свързва това име с престъпленията, които направиха живота й още по-тежък и мъчителен. — Ама всичко това има ли нещо общо с Паяка? — попита тя. — И още как — отвърна нетърпеливо Дий. — Нали всички те ме бяха награчили с все едни и същи въпроси. Познавам ли Паяка? Чувала ли съм за някой, който е имал зъб на Санди? Дрън-дрън. — И ти не им каза? — Хъни не можеше да схване защо Дий е премълчала нещо толкова важно. Дий я изгледа с присвити очи. — Ти луда ли си? Не искам да съм следващата в списъка. Хъни се смръщи. Не можеше да се каже, че се отличаваше със забележителен интелектуален потенциал, но все пак й се струваше, че има някаква непоследователност в думите на Дий. — Но нали ако затворят Паяка, няма да има никакъв следващ номер в списъка — изтъкна тя. Дий тръсна нервно пепелта от цигарата си. — Хъни, дръж се като голямо момиче. Те никога няма да пипнат и с пръст Паяка. — Все пак… Дий завъртя яростно глава. — Хич да не ти минава и през ум. Направиш ли го, все едно си организираш погребението, момиче — тя побутна чая встрани, сякаш бе решила, че ако го изпие, ще се обвърже прекалено много. — Човек би помислил, че си си научила урока след онова, което се случи с Джеки. Ако не искаш да свършиш като нея, не си пъхай носа в работите на Паяка. Хъни изпрати с поглед излизащата си Дий. Беше малко наскърбена, че тя отхвърли опита й за сближаване, но много повече я смущаваше причината, отколкото самият факт. Може би Дий беше права и би било най-добре да стои настрани и да не реже клона, на който седеше. Ами ако Дий грешеше? Дон Мерик стигна до извода, че високопланинските райони на Шотландия не му харесват. Никога през живота си не беше виждал такава пустош. Спомни си една екскурзия, на която бе ходил с Линди още преди да се родят децата — с джип през Сахара. В сравнение с това място в пустинята направо цареше оживление. През първите няколко мили, след като напусна летището на Инвърнес в наетата кола, все още не беше толкова лошо, но в момента, в който се отклони на запад от основния път, се озова буквално насред нищото. Според картата пътуваше по първокласен път, но той му напомняше по-скоро на най-забутаните странични пътища в Пийк Дистрикт. Мислеше си, че човек направо може да се побърка на такова място. Не се виждаше нищо друго, освен сиви скали и зеленикавокафява растителност — не, грешка, сиви скали, зеленикаво–кафява растителност и тук-там по някое езерце със сиво-кафяви води. Понякога се оказваше, че сивият камънак е рушащата се стена на нещо, което някога може да е било къща или обор. Много рядко се срещаха признаци, говорещи за човешко присъствие. Единствените живи същества, които срещаше тук-там, бяха овцете. За два часа се размина с две коли, и двете пътуващи в обратната посока — един ленд роувър и един червен пощенски микробус. Дон предполагаше, че на някои хора може да им харесва самотата и величествената природа, но той се чувстваше привлечен от градския шум и суматоха. Когато разглеждаше картата, бе предположил, че ще успее да открие лисичата дупка на Ник Сандърс за няколко часа — още преди някой да забележи, че го няма. Щеше да залови беглеца и да си възвърне себеуважението. Тогава славата и успеха щяха да му осигурят прошка заради неподчинението. Карол щеше да бъде принудена да признае способностите му, ако успееше да отведе обратно Ник Сандърс още преди свечеряване. Но освен всичко останало тук и мракът се спускаше по-бързо. Беше още ранен следобед, а дневната светлина започваше да чезне. Щеше да има късмет, ако се добереше до Акмелвик, преди да падне нощта — за връщане до Брадфийлд и дума не можеше да става. Искаше му се да се беше сетил да вземе фенерче. Подозираше, че уличното осветление на Акмелвик няма да бъде на висота. Ако изобщо попаднеше на някакви признаци за цивилизация по пътя, смяташе да спре и да си накупи някои необходими неща. Зачуди се дали тук се намира шоколад. Тони беше избрал да се разположи на бюрото, където обикновено седеше Кевин Матюс по простата причина, че когато седеше тук, Карол не можеше да види от кабинета си какво прави. Тя все още говореше по телефона, което му даде възможност да прелиства спокойно телефонния указател. Заслушан в гласа й, той проследяваше с пръст колонката с имена. Все по-трудно му беше да чете ситния шрифт. Май беше време да провери зрението си. Карол като че ли приключваше разговора. — Да, знам, че всички смятат своята заявка за най-важна. Но тук става дума за служителка на полицията, отвлечена от убиец… — кратко мълчание. — Добре, благодаря. Разговорът завърши тъкмо навреме — той току-що беше намерил това, което търсеше. Записа го на едно листче и пъхна листчето в джоба си точно когато Карол излезе от кабинета си и се упъти към него. — Джен обясни ли ти? — попита тя. — Какво да ми обясни Джен? — Брандън иска профила. Вече заяви пред журналистите на обедната пресконференция, че ползва услугите на професионален профайлър. Което за местните медии означава, че се е обърнал към теб. — О, това ли имаш предвид? Да, вярно. Така е, тя каза нещо такова — заговори той малко смутено, надявайки се, че тя ще го отдаде на обичайната му разсеяност. — Вероятно няма да си съгласна да спомена това, което обсъждахме снощи? — попита той с надеждата, че въпросът ще отклони вниманието й и ще й попречи да забележи нещо необичайно в поведението му. Карол повдигна вежди. — Не и ако държиш Брандън да приеме сериозно останалите неща, които имаш да му казваш. — А ти самата обмисли ли идеята? Карол разроши с пръсти косата си. Изглеждаше изтощена и нещастна. — Да, но не мисля, че това ми помогна с нещо. Съжалявам, Тони, но ако нямаш предвид нещо конкретно за обсъждане, сега не мога да ти отделя време. Той се изправи. — Разбира се, влизам ти в положението. Прибирам се вкъщи, там работя по-добре. — Добре, ще говорим по-късно — отвърна тя разсеяно. Мислите й бяха заети вече със следващата задача, телефонната слушалка отново залепна за ухото й, пръстите й набираха следващия номер. На улицата Тони повика такси. Измъкна листчето от джоба си и прочете адреса на шофьора. Отпусна се на задната седалка и се загледа някъде пред себе си. Беше толкова потънал в мисли, че не усети кога започна да говори на глас. Не забеляза и тревожното изражение на шофьора, който го наблюдаваше през стъклото в огледалото за обратно виждане. Интересуваше го единствено начинът, по който функционираше мозъкът на убиеца. — Ти нямаш това, за което си мечтаеш — мърмореше той. — При кръщението лошата фея ти е отредила мизерна съдба и достатъчно ум, за да съзнаваш колко мизерна е съдбата ти. Затова си се научил как да се сдобиваш с власт и да криеш слабите си места. Първото, което те интересува, е да ни отмъстиш. Да скриеш слабостта си зад демонстрация на сила. Но рано или късно по фасадата започват да се забелязват пукнатини. Преставаш да вярваш на собствената си легенда. Търсиш начин да си възвърнеш самоувереността, начин да се сдобиеш с още повече власт. И тогава се превръщаш в Гласа — той кимна доволно. Това звучеше разбираемо. Имаше структурата на логически аргумент. Елементарна логика, но все пак логика. — Първата ти работа е да започнеш да черпиш сила от слабите. Намираш в лицето на Дерек своя слушател. Успяваш да го принудиш да ти се подчинява. Нареждаш му да залавя твоята плячка вместо теб, а ти контролираш движенията му, сякаш е марионетка. Но Дерек се издънва и ти се връщаш в изходна позиция. Необходимо ти е била време, за да обработиш отново нечия чужда воля и да я поставиш в своя собствен калъп. Но в крайна сметка успяваш. Открил си ново съзнание, което можеш да контролираш, нов човек, в чиято глава можеш да се разпореждаш ти. И всичко започва отново. А после получаваш възможността да се изправиш срещу човек от своя калибър. И не устояваш на изкушението, нали? Унесът му беше прекъснат от тревожния глас на шофьора. — Добре ли си, приятел? Тони се наведе напред. — Всъщност не — отвърна той. — Но се надявам скоро да се оправя. _Една от причините за успеха ми е моята способност да съобразявам светкавично, да изменям плановете си в съответствие с промяната в обстановката. След като изгубих толкова време да го обучавам, се надявах да имам възможността да ползвам услугите на тази маймуна по-дълго, но междувременно стана ясно, че рано или късно някой ще го посочи — а аз нямам намерение да поемам такъв риск. Знаех, че Тайлър няма да ми измени, защото имаше личен интерес към работата, която му възлагах. Но този е по-неустойчив. Ще ме предаде, без дори да съзнава, че го прави._ _Спирам колата малко по-далеч от мръсния бордей, в който живее. Вече се смрачава и всички толкова бързат да се приберат на топло, че не обръщат внимание на нищо около себе си. Проверявам в огледалата, убеждавам се, че никой не гледа към мен, и вадя пистолета от жабката. Допирът до оръжието ме изпълва с наслада._ _Наоколо е чисто, аз слизам с приведена глава и тръгвам забързано към целта си. Имам ключ от външната врата, отварям си и се изкачвам тичешком до първата стълбищна площадка. Срещу мен има две мръснозелени врати. Протягам облечената си в ръкавица ръка и почуквам на вратата, на която е изписана с боя цифрата четири._ _Чувствам как пулсът ми се ускорява. Никога не ми се е случвало да застана лице в лице с жертвата, и се питам как ли ще се почувствам. Минават няколко секунди и вратата леко се открехва. Карл наднича през пролуката, облечен само в провиснали гащи и смачкана тениска. Явно сега се събужда. На лицето му е изписано подозрение, но когато ме вижда, изражението му се прояснява._ _— Здрасти — казва той. — Не ви очаквах._ _Отстъпва назад и аз влизам. Стаята е мръсна и разхвърляна. Леглото е разтурено, дрехите — натрупани на купчини, на стената има плакат на Бритни Спиърс. Мирише на мастурбация и пот. Всеки път, когато идвах тук, ме потискаше мисълта, че това беше най-доброто, което можах да намеря._ _Карл пелтечи нещо, но днес следобед нямам време за празни приказки. Предполага се, че съм на съвсем друго място. Изваждам пистолета и забелязвам с удоволствие как по лицето му се изписва паника. Не е кой знае колко умен, но дори той знае какво може да означава пистолет, чието дуло е опряно до главата му. Извиквам го обратно към леглото._ _— Направих всичко, както казахте. Не съм казвал нищо на никого — хленчи той. Краката му опират в ръба на леглото и той пада назад върху него. Междувременно е започнал да плаче. — Обещавам да не ви предам._ _Настройвам се да говоря с гласа, който ми трябва. Гласът, на който той е привикнал да се подчинява._ _— Легни, Карл. Легни и всичко ще бъде наред. Аз съм Гласът. Каквото и да ти кажа да направиш, ще бъде за добро. Аз съм Гласът, Карл. Легни._ _Подходът ми има ефект. Подсъзнанието му надвива паниката — достатъчно, за да се подчини на нарежданията ми. Трепери и се поти, но изпълнява._ _Вземам възглавницата и я поставям от едната страна на главата му. Притискам дулото на пистолета във възглавницата. Очите му са разширени, но ме гледат доверчиво._ _— Аз съм Гласът — напомням още веднъж. — Твоят Глас._ _И натискам спусъка._ Карол вдигна очи от досието, което четеше, и видя, че в стаята е влязъл един от специалистите по пръстови отпечатъци. — Току-що получихме отговор за подадените отпечатъци — каза той. — Кой е? — тя стана и посегна към листа, който държеше новодошлият. — Карл Макензи. Двайсет и шестгодишен. Съден за притежание на канабис, екстази, ексхибиционизъм… — Познавам го, той е дребен дилър, продава дрога по улиците — каза Кевин. — Обикновено се навърта в бара на Стан. — Последен известен адрес „Гроув Теръс“ №7, апартамент 4, Брадфийлд — продължи Карол. — Хайде, Кевин, тръгваме. Тя се промуши покрай експерта и повиши глас, за да повика Мерик. — Той си отиде, за да поспи — напомни й Кевин. — Мога да му се обадя на мобилния телефон. Карол поклати глава. — Няма нужда. Стейси, вземи си палтото — подвикна тя към другия край на стаята. Експертът остана на прага на кабинета на Карол и ги проследи с поглед, докато излизаха. — Благодаря за работата, момчета — измърмори той иронично. Карол, Кевин и Стейси тичаха презглава надолу по коридора. — Ще вземем моята кола — извика Кевин. — Имам синя лампа. Карол кимна. Продължиха да тичат надолу по стълбите и излязоха на паркинга. Качиха се един през друг в колата на Кевин, Карол отвори рязко жабката и измъкна оттам синята лампа. След няколко трескави опита успя да включи накрайника на кабела в извода за запалка, после отвори прозореца и постави лампата на покрива. Вече бяха вън от паркинга, вляха се в оживеното улично движение. Наближаваше краят на работното време и улиците бяха задръстени от коли. Кевин натисна с все сила клаксона, синята светлина замига и останалите шофьори започнаха постепенно да осъзнават, че трябва да им дадат път. Въпреки всичко им се струваше, че се движат мъчително бавно. Карол гризеше нокътя на палеца си. „Господи, нека намерим Карл Макензи. И моля ти се, Господи, нека той ни заведе при Пола!“ Тони плати на шофьора на таксито и постоя за миг на тротоара, оглеждайки къщата пред себе си. Беше нова, самостоятелна тухлена сграда, част от безлично застроените модерни квартали в по-отдалечените от центъра градски части. Къщата се издигаше в дъното на сляпа уличка, така че от прозорците можеше да се види ясно всяка наближаваща кола. В това нямаше нищо учудващо. Паяка сигурно се стараеше да контролира възможно най-отблизо околностите на дома си. Къщата на Джен Шийлдс беше дори още по-безлична от съседните, доколкото това бе възможно. Бяло боядисана, бяла входна врата, бяла врата на гаража. Скучна каменна настилка по входната алея и алеята към гаража. Спретната морава отпред с посадени на равни разстояния храсти и иглолистни дръвчета, подкастрени с маниакална точност. Дотук нищо изненадващо за Тони. Той тръгна по алеята към входната врата и опита дългия ключ в бравата. Първоначално той не можа да се завърти, но Тони го понамести и чу как езичето щракна. Първият секретен ключ не влезе в допълнителната ключалка, но вторият я отключи. Когато отвори вратата, дочу настоятелното предупредително писукане на алармата. Той се озърна и забеляза контролното табло. Късметът още не го напускаше — алармата не се контролираше от дигитално въвеждана комбинация, а с ключ. Отдели с изпотени от напрежение ръце двата малки ключа, пъхна единия в ключалката и завъртя. Настана тишина. Тони изтри потта от лицето си с две ръце и тръгна да оглежда къщата, която според него бе бърлога на Паяка. Доказателствата, които го бяха довели до това убеждение, не биха убедили нито един криминалист. Можеше да си представи изражението на Карол, ако споделеше с нея подозренията си. — Досетих се, когато тя заговори за властта и подчинението. От презрителния й тон, когато говореше за слабите — би казал Тони. А после щеше да наблюдава как по лицето на Карол се изписва борбата между желанието й да му повярва и професионалната й зависимост от осезаеми доказателства. Всъщност имаше и още нещо, но то също не беше от материално естество. От самото начало го безпокоеше въпросът с прерязването на кабела. Ако Пола беше забелязала, че се е случило, би започнала незабавно да се съпротивлява. А за да не забележи, убиецът е трябвало да го направи, без да я опипва, за да го търси. За да го напипа незабавно, извършителят не би могъл да разчита на късмета си. Трябва да е знаел къде точно минава кабелът — а това са знаели единствено Карол и останалите от екипа. Първоначално го заинтригуваха Чен и Еванс. Те бяха очевидни аутсайдери заради расовата си принадлежност. Не беше трудно да си представи постепенно нарастващата у тях ненавист, когато година след година са се виждали изправени срещу система, безмилостно устроена да дава властта в ръцете на другите. Особено подходяща му се виждаше Стейси Чен поради маниакалната й привързаност към машините. Очевидно беше, че общуването с хора я затруднява, което, ако тя беше убиецът, би я изкушило да ползва друг човек като изпълнител. У Еванс също се забелязваше студенина, отчужденост, което показваше, че е склонен да използва хората за постигане на собствените си цели. И тогава осъзна, че Джен не само също е аутсайдер, но е и аутсайдер по начин, който създава уникална връзка между нея и Пола. Затова насочи сутринта разговора в насока, за която се надяваше, че ще му помогне да опознае Джен по-добре. Така и стана. И тогава си спомни как Карол му каза, че Джен е съпровождала Пола, когато тя е купувала дрехите, с които играеше ролята на проститутка. Никой не е бил в по-изгодна позиция от нея, когато е трябвало да се прецени откъде точно минава кабелът. Затова Тони беше тук, залагайки всичко на идеята, подсказана от инстинкта му на ловец. Той включи осветлението в просторното антре. Това беше рисковано, но не би имало никакъв смисъл да се лута в тъмното. Подът бе изцяло покрит с плътен светлобежов мокет, който се простираше и по пода на дневната, и нагоре по стълбите, и беше безукорно чист. В този дом не живееха нито деца, нито животни. Сведе очи към пода и забеляза чифт широки пантофи, оставени до входната врата. Мръсотията на външния свят не биваше да оскверни вътрешността на къщата. Той отиде до дневната, застана на прага и започна да оглежда обстановката — първоначално най-общо, за първо впечатление, а после се зае с подробностите. Помещението беше просторно, разделено със сводест портал, който водеше частта с меката мебел към трапезарията. Два огромни кремави дивана се ширеха в първата част, на всеки имаше по четири тъмночервени възглавници, разположени на еднакво разстояние една от друга. Пред единия диван имаше ниска масичка от дърво и стъкло. На масата бяха симетрично подредени програмата на телевизията и сутрешният вестник. Стените бяха боядисани в малко по-тъмен тон от килима. Над камината с изкуствен огън висеше репродукция на едно от геометричните творения на Мондриан. В единия ъгъл имаше телевизор с плосък екран, а под него — DVD и видеоплейъри. В нишата до камината имаше вградени рафтове за книги. Тони отиде до тях и започна да ги оглежда, но вниманието му беше привлечено от лаптопа на масата в трапезарията. Той мина под арката, отвори го и го включи. Докато го чакаше да зареди, той отново започна да оглежда рафтовете. — Трябва да има някакъв запис — мърмореше той. На по-ниските рафтове имаше видеокасети, на по-високите — книги. Повечето книги бяха на теми, свързани с хомосексуализъм — от елементарни любовни романи до по-сериозна литература, произведения на писатели като Сара Уотърс, Али Смит и Джанет Уинтърсън. В абсолютно несъответствие с тях Тони забеляза и присъствието на половин дузина опърпани издания на романите на Джон Бюкън с меки корици. На най-горния рафт имаше учебници по право и полицейски наръчници. Той се приведе, за да огледа видеокасетите. Американски полицейски сериали от рода на „Закон и ред“ и „От местопрестъплението“. Имаше и лесбийска класика от рода на „Прикована“ и „Научи ме на любов“. Тони извади произволно няколко касети, но кутиите отговаряха на съдържанието. — Трябва да има запис — продължаваше да шепне той. Върна се при компютъра и впери очи в него. Проблемът беше там, че не разбираше много от компютри. Знаеше достатъчно, за да задейства програмите, които му бяха необходими — и нищо повече. Трябваше му Стейси Чен. Но точно в момента със същия успех можеше да си пожелае и разходка на луната. — Записът няма да е тук. Ти си прекалено умна, за да постъпиш така. Знаеш много добре на какво са способни специалисти като Стейси. Не, ти имаш нужда от нещо, до което да имаш директен достъп, без обаче да оставяш следи — той се озърна. В това помещение не можеше да се скрие нищо. Където и да криеше кукловодът записите, напомнящи му как упражнява абсолютната си власт, не ги бе скрил тук. Тони се насочи към стълбите. Не се безпокоеше, че може да бъде заловен — знаеше, че всички подчинени на Карол работят тъкмо сега по двайсет и четири часа в денонощието. Щеше да мине още доста време, преди Джен да се прибере у дома. Той можеше спокойно да продължи да търси. Тримата следователи тичаха нагоре по слабоосветените стълби на „Гроув Теръс“ №7, без да обръщат внимание на стреснатия студент, който им беше отворил и сега викаше след тях: — Ей, какво по дяволите… Те се блъснаха един в друг, спирайки на площадката пред вратата на апартамент №4. Карол започна да блъска с юмрук по вратата и завика: — Отворете! Полиция! — влагайки в гласа си целия гняв, безсилната си ярост и страховете от изминалите дни. Никакъв отговор. Кевин застана до нея и заблъска така силно по вратата, че дървото се пукна. — Отваряй, Карл. Играта свърши. — Разбий вратата — каза Карол. Кевин отстъпи назад и се хвърли с всички сили към вратата. Тя затрепери, но не се счупи. Когато той отстъпи, за да направи нов опит, Стейси се намеси. — Мога ли да опитам? Кевин едва не се разсмя. — Ти ли? Но Стейси не му обърна внимание. Тя застана с рамо към вратата и си пое дълбоко дъх. После се сви и изведнъж ритна рязко с крак встрани, улучвайки вратата точно при ключалката. Чу се пукот и вратата се отвори. — Да му се не види — беше коментарът на Кевин. Карол изгледа удивено Стейси. — Ти си пълна с изненади — каза тя и бутна докрай вратата. Гледката, която се разкри пред тях, пропъди мигновено обзелото ги весело удивление. Карл Макензи лежеше по гръб на леглото, кръв и мозък бяха опръскали завивките и стената зад него. Въздухът беше просмукан с тежкия, метален вкус на кръв. В дясната ръка на мъртвия имаше пистолет, пръстите му бяха все още присвити около него. — Рана от огнестрелно оръжие на дясното слепоочие. Пистолетът е в ръката му — отбеляза автоматично Карол. — Господи, не! — извика Кевин. — Шибано копеле! Защо не пожела да каже къде е Пола? Шибано егоистично копеле! — Прилича ми на самоубийство — отбеляза Стейси. Карол се наведе напред и започна да оглежда трупа отблизо. — Само че не забелязвам барутен нагар около раната — тя протегна ръка и докосна тялото. — Още е топъл. Изключително удобно. Стейси се намръщи. — Удобно за кого? — За човека, който иска да повярваме, че Карл Макензи е бил достатъчно интелигентен, за да организира няколко убийства и да отвлече ченге. — Не разбирам. Нали са открили негови отпечатъци по предавателя на Пола? Да не искате да кажете, че е работил с още някого? Карол въздъхна. — Не с някого, Стейси. За някого. _В крайна сметка не беше чак толкова неприятно. Не е толкова вълнуващо като удоволствието да караш другите да работят за теб, но все пак доставя наслада. Съзнанието, че имаш властта да отнемеш живот и смелостта да го сториш: как да не изпиташ почти върховно удоволствие?_ _Питам се колко ли ще издържи версията за самоубийство. Зависи от това дали ще го открият, защото го търсят като отговорен за убийствата, или просто ще го намерят случайно. Ако го открият ледената блондинка и верните й псета, няма да мине дълго, преди да разберат, че Карл не е бил сам, когато е издъхнал. Жалко, че се наложи да използвам възглавницата, но нямах заглушител, а освен това беше по-важно да се измъкна навреме, отколкото да се забавя, подреждайки както трябва сцената, та после някой любопитен съсед да забележи, че излизам от сградата след изстрела._ _Може би трябваше да се опитам да разиграя версия, според която докато сме разговаряли, той внезапно е извадил пистолет и се е застрелял. Щях да бъда герой на деня. Но това би бил много рискован подход, а аз стигнах толкова далеч именно защото се научих да не поемам излишни рискове. Умея да изчаквам момента, в който шансовете са на моя страна. Така беше и с дресираните маймуни — винаги изчаквах да се почувстват достатъчно задължени към мен, преди да започна да дърпам конците. В случая с Дерек унищожих материали по обвинение в изнасилване, доказващи вината му. Карл винаги можех да държа изкъсо, защото търгуваше с наркотици._ _Сега е време да разчистя и да приключвам. Озъртам се, за да видя нещо подходящо, обикаляйки улиците на около две мили разстояние от жилището на Карл. Успявам да открия търсеното в дъното на една малка уличка. Контейнер, пълен със строителни отпадъци, изпотрошени мебели, тухли и всякакви други боклуци. Спирам в началото на уличката и измъквам разкъсаната от изстрела възглавница. Натъпквам я в някакви останки от разбит скрин и само след минута съм обратно в колата._ _Налага се някой да ме види възможно най-скоро далеч оттук, но искам първо да видя Пола. Копнея за нея — от сутринта измина много време, а Карл вече няма да ми носи видеозаписи. Ще се наложи да отида там лично, за да сменя касетата и да проверя състоянието й. Напъхването на изкуствен пенис с бръснарски ножчета по него във вагината й няма да е чак такова удоволствие. Да накараш някой друг да го направи — ето това вече е нещо. Но в първоначалния ми план така или иначе не бе включен вариант, според който аз да си цапам ръцете._ _Но сега няма друг изход. Ако я оставя да умре без моя намеса, това би отнело много време. Може да успеят да открият мястото, където я държа, много преди това. И макар дотук нищо да не доказва моето участие, предпочитам тя да е мъртва, когато я намерят._ _Разбира се, ако остане жива, удоволствието ми ще бъде далеч по-продължително… Да я наблюдавам как се бори с това, което й е причинила моята сила — това би било изключителна наслада. Така ще имам какво да ме забавлява, докато търся нова маймуна, която да дресирам._ _Да. Може този път да се позабавлявам, проявявайки милост._ _Но преди това ще я накарам отново да страда._ Безукорно чистият кремав мокет покриваше и пода на целия горен етаж. Стаята, чиято врата беше точно срещу стълбището, очевидно беше голямата спалня. Въпреки че и тук цареше същият безкомпромисен порядък като в дневната — леглото беше идеално оправено, по столовете нямаше нахвърляни дрехи, вещите по тоалетната масичка бяха подредени като инструментите на доктор Върнън в патоанатомията — общият изглед на спалнята се разминаваше с очакванията му. Макар че атмосферата си оставаше стерилна, това помещение очевидно беше замислено като своеобразен будоар. Тапицериите бяха в прасковенорозово и кремаво, завесите хармонираха със спалното бельо, в цялата стая имаше повече волани и къдрички, отколкото Тони беше виждал извън магазините за спално бельо в търговските центрове. — Каква роля се опитваш да играеш тук? — продължи той разговора. — Кого водиш на това място? Може би се опитваш да приспиш бдителността им, да ги заблудиш, че всъщност не си кръвожадна акула? Отиде до скрина, смутено отбелязвайки, че се държи като хората със сексуални перверзни, които в крайна сметка ставаха негови пациенти. Издърпа най-горното чекмедже, което се оказа пълно догоре с най-фино и женствено дамско бельо — Тони рядко беше виждал такъв лукс, и то само по витрините на скъпите магазини. Но дори тук цареше същият порядък. Сутиените бяха подредени в единия край на чекмеджето, миниатюрните бикини — в другия. Той плъзна ръка по коприните и дантелата. Пръстите му не се натъкнаха на нищо необичайно. В следващото чекмедже имаше спретнато сгънати тениски и копринени блузи, както и всевъзможни чорапи и чорапогащници. Най-долното беше пълно с неизброимо количество пуловери. Тони затвори и него — в скрина нямаше нищо друго, освен дрехи. Започна да оглежда леглото. Беше огромно, със старинна табла от ковано желязо, боядисана също в кремаво. Помисли си каква голяма част от съзнанието му се занимава постоянно със сексуални перверзни, щом не можеше да погледне такова легло, без да помисли за садомазохистичен секс, предполагащ завързване на обекта към леглото. От двете страни на леглото имаше нощни шкафчета с лампи. По нищо не личеше от коя страна спи Джен. Отвори чекмеджето на по-близкото шкафче. Беше празно. В чекмеджето на другото имаше няколко книги с лесбийска еротика, една на садомазохистични теми, изкуствен пенис и анален стимулатор. Нищо особено, каза си той. — Разбира се, може и да съм се заблудил — макар да ми се струва малко вероятно — продължи Тони на глас. — Ако обаче съм се объркал, това може да ме постави в много неудобно положение. Той затвори чекмеджето и продължи да се озърта. Едната от стените в стаята се състоеше изцяло от врати. Тони отвори едната и се озова в малка баня. Тук нямаше къде да се скрие нещо. Втората врата водеше към просторен дрешник, който продължаваше по дължината на стаята до самия й край. Тони влезе и тръгна покрай редовете окачени дрехи, прокарвайки ръка по тях. Костюми, панталони, жакети, блузи, две вечерни рокли. Всичко беше чисто и изгладено, някои от дрехите висяха още в пликовете, с които са били взети от химическо чистене. Той коленичи, за да види дали няма да открие нещо зад обувките. Очевидна беше слабостта й към каубойски ботуши, която Карол вероятно би определила като потискаща. Докато ровеше сред ботушите, пръстите му докоснаха хладен метал. Тони протегна ръка по навътре и напипа метална кутия за документи, пъхната в една ниша в стената. — Бинго — прошепна той. Издърпа кутията на светло и опита последния неизползван ключ. Ако се съдеше по това колко леко се завъртя ключът, ключалката явно често се отваряше и затваряше. Без да се надява да види нещо повече от поредното порно, Тони вдигна капака. Карол стоеше на стълбищната площадка на „Гроув Теръс“ и наблюдаваше специалистите от отдел „Местопрестъпления“ да вършат своята бавна, досадна и загадъчна работа. Чуваше гласа на Стейси, която говореше с някого на горния етаж. — Добре ли познавахте Карл Макензи? Отговори й някакъв женски глас. — Не бих казала, че съм го познавала изобщо. Разговаряхме, когато се срещнехме по стълбите — и това беше. Нищо повече. Не беше съвсем с всичкия си, горкото момче. — Забелязвали ли сте други хора да влизат и излизат от жилището му? — Като че ли никого. Карл нямаше никакви приятели. Беше от хората, които много се стараят да се харесат, но пък никой не държи да ги има около себе си. — А днес забелязахте ли нещо? — Нищичко, скъпа. Гледах телевизия. Кевин се изкачваше по стълбите от долния етаж. Дойде при Карол и поклати глава. — Никой нищо не е чул. Карол въздъхна. — Наистина ли не са чули, или просто им е по-изгодно да твърдят така? — Моето впечатление е, че говореха истината — каза той с отчаяние в гласа. — На долния етаж живее една дребна стара дама, която би си умряла от удоволствие, ако можеше да каже, че е видяла или чула нещо. Не е преживявала такова вълнение от Бурската война насам. — Знаеш ли какво, Кевин, ако Карл Макензи се е самоубил, ще помоля да ме преместят в пътна полиция. Накарай униформените да претърсят кофите за боклук. — Кофите за боклук ли? Какво да търсят? — Погледни леглото. Забелязваш ли нещо нередно? Кевин погледна, но не видя нищо, освен изстиващото тяло, проснато върху мръсните чаршафи. Той сви рамене. — Няма възглавница. Ти можеш ли да спиш без възглавница? Кевин най-сетне разбра. — Търсим възглавница с дупка в средата. Сам Еванс беше бесен. Дори не беше наясно какво точно се очаква от него. Джен Шийлдс беше накарала него и още шестима от колегите му да се върнат в Темпъл Фийлдс и да се занимават с нещо, което поне според него беше повтаряне на вече свършена работа. Наредено им беше отново да разпитват обитателите на къщите в района непосредствено около мястото, където беше открил предавателят. Бяха се разпръснали по определените маршрути и оттогава той не беше виждал сержант Шийлдс. Беше чукал по вратите на всички жилища във възложения му сектор, беше задавал все същите въпроси и изслушвал същите отрицателни отговори. Беше решил да спре за малко, за да пийне нещо в бара на Стан. Кафето беше ужасно, но атмосферата беше една идея по-малко потискаща в сравнение с полицейския участък. Докато вървеше надолу по улицата към мърлявата кръчма, видя Хъни, която се мотаеше по тротоара в очакване на клиенти. — Здрасти, как върви работата? — каза той непринудено. — Здрасти, Сами — отвърна тя. — Честно казано, кофти върви. Съсипахте ни бизнеса — ти и твоите хора. — Какво ще кажеш, да пием по едно кафе? Той имаше чувството, че тя се канеше да му каже нещо в кръчмата последния път, но появата на Джен Шийлдс я беше накарала да млъкне. Може би сега щеше да успее да я накара да се разприказва отново. — Ти ли черпиш? — Аз черпя. — В такъв случай можеш да ме черпиш една яка закуска. Сам се ухили. Винаги беше уважавал хората, които си защитават интересите. — Да вървим тогава. След няколко минути Хъни вече нагъваше чудовищно количество пържена храна с апетита на изгладняло куче. С уста, пълна с яйца и наденица, тя измънка: — Страхотно, Сами. — Тази гадост ще те убие — отбеляза строго той. — Ще ти запуши артериите, ще затлъстееш. Тя поклати глава. — На мен нищо не ми се лепи. Еванс я изгледа цинично. — Да се чуди човек защо. Тя му смигна. — Много физически упражнения. — Да не говорим пък за стимулиращите медикаменти. Хъни го изгледа разочаровано. — Е, Сами, не разваляй всичко. — Аз съм ченге, Хъни, не мога да се променя — тя само се понацупи тъжно в отговор на думите му. — Помниш ли какво си говорихме онзи ден? Тя кимна. — Имах чувството, че се каниш да ми кажеш нещо. И тогава влезе сержант Шийлдс и ти духна веднага. Хъни преглътна. Печелеше време, обмисляше. После каза: — Отвращава ме тая жена. Той сви рамене. — Тя просто си върши работата, също като мен. Хъни го изгледа недоверчиво. — Така ли му казват вече? Разговорът не приемаше очакваната насока, но Еванс умееше да изслушва хората, особено когато ставаше дума за сдобиване с нови полезни сведения. — Какво искаш да кажеш? — подтикна я той. Хъни вдигна очи към тавана. — Хайде бе, Сами. Да не искаш да кажеш, че не знаеш нищо за тези от нравствената полиция и извънслужебните им занимания? Първоначално той не можа да я разбере. — Да не искаш да ми кажеш, че Джен Шийлдс взема подкупи? Тя измъкна парченце бекон измежду ситните си като на гризач зъбки. — Не така, както ти си мислиш. Не взема пари. Хъни разбираше защо мълчи той. Очакваше тя да му го каже ясно, като че ли така щеше да му бъде по-лесно да повярва. — Приема плащания в натура. Принуждава някои от момичетата да спят с нея. Еванс никога не бе харесвал Джен, но я считаше за добър полицай. Тя беше тази, която откри снимката на Тим Голдинг. Работеше неуморно за спасяването на Пола. Не му беше приятно да си я представя в светлината, която Хъни хвърляше върху нея. — Стига, Хъни — възрази той. — На хората им е най-лесно да обвиняват ченгетата, те са лесна мишена. Хъни остави вилицата и ножа. Изглеждаше напълно сериозна и потисната. — Чукала ме е и мен — грубо, накара ме да легна по лице на една маса. После ме би. Не можех да вървя дни наред. А друг път ми напъха бутилка от кока-кола в задника. Имаш ли представа какъв ужас изпитах, когато усетих стъклена бутилка в себе си — точно по такива неща отпада безценната ти сержант Шийлдс. Той съзнаваше, че тя говори истината, но нещо в него се съпротивляваше да я приеме. — Трудно ми е да ти повярвам, Хъни. Тя изкриви устни и каза с горчивина: — Ами нали затова й се разминава вече от толкова време. Не обичате да чувате такива гадости за своите хора. — Трябваше да подадеш оплакване. — Да бе. Като че ли някой щеше да повярва, че такава свястна дама, следовател при това, ще тръгне да насилва и бие някаква си уличница като мен — тя взе отново приборите и се зае да реже пържената филия и да я топи в жълтъка. — Случвало ли се е подобно нещо и с други жени? — Само с няколко, поне доколкото знам. Тя пробира, а пък ние си траем, за да не ни лепне някакво обвинение и да ни прибере. Всички я мразим. Лигави ни се, кара ни да я целуваме. А пък, разбираш ли, ние никога не правим такова нещо с клиентите си. Гадно е. И никога не знаеш кога ще си поиска пак. Появява се изневиделица и това е — тя го погледна изкосо, съзнавайки, че сега ще нанесе довършващия удар. — Затова й викаме Паяка. Той я зяпаше ужасен. — Видя ли, знаех си, че няма да ми повярваш — каза тя едновременно натъжено и тържествуващо. — Как каза, че я наричате? — Еванс изтръгваше думите с усилие от гърлото си. — Паяка. Така й викат всички момичета, които са си имали работа с нея. Сам я изгледа строго, навлизайки обратно в ролята си на полицай. — Съветвам те да не лъжеш, Хъни — каза той и бутна стола си назад. — Нямам причини да не казвам истината, Сами — отвърна тя нацупено. Еванс скочи на крака и хвърли някакви пари на масата. — Добре тогава, Хъни. Ставай. Идваш с мен — и той я поведе въпреки протестите й към вратата, измъквайки в движение мобилния си телефон. Първото нещо, което Тони измъкна от металната кутия, беше малка купчина снимки. Той разпозна незабавно тази, която беше най-отгоре. Джеки Майал, завързана на леглото, където беше убита. Но на снимката не се виждаше толкова кръв, колкото си спомняше той. На следващите две снимки количеството на кръвта се увеличаваше. На последните две, в ъглите, се виждаше жълтата лента, с която се ограждат местопрестъпления; на едната дори бе заснет и един от специалистите с линия в ръка. Повдигна му се, когато осъзна напълно какво държи в ръцете си. — Служебни снимки от местопрестъплението… и някои непубликувани кадри. Обзет от погнуса, той остави снимките и продължи да оглежда находките си. Имаше още снимки, този път на Санди Фостър, които също влизаха в категориите служебни и непубликувани. Под снимките имаше няколко диска. Той се отпусна на пети и ги загледа. После прошепна: — Спомени. Оказа се прав. Отне му много време да стигне дотук, но се оказа, че е бил прав. Запита се дали да не се обади на Карол, но желанието да научи повече, да се убеди, беше по-силно. Събра всичко накуп и се върна при масата в дневната. Седна пред лаптопа и понечи да постави вътре един от намерените дискове, но тогава се сети, че не е зле да види кои сайтове е маркирала Джен. Отвори програмата, натисна иконката за предпочитани сайтове. Банката й. Сайтът на Би Би Си. _Amazon._ Нещо, наречено _lesbiout.co.uk._ И още нещо, озаглавено просто _WEBCAM_. — О, по дяволите — възкликна той. Провери припряно дали има интернет, после кликна върху иконката. Докато слушаше бълбукането на свързващите се модеми, разпръсна снимките на масата пред себе си. После се разнесе жизнерадостен глас, който съобщи: — Имате поща. Без да обръща внимание на поканата да влезе в пощенската кутия, Тони кликна на линка с уебкамерата. Екранът потъмня, а после започна да се изпълва с неясни образи. Секунди по-късно пикселите дойдоха по местата си и той видя съвършено ясно Пола Макинтайър на екрана. — Господи Боже! — беше единственото, което можа да каже. Първоначално не можа да разбере дали е жива или мъртва. За щастие поне не видя кръв. Загледа смръщено екрана, опитвайки се да разбере как да контролира образа, дали може да го увеличи или не и дали има някакъв начин да разбере къде е мястото, където беше разположена камерата. Беше така погълнат в заниманията си, че изобщо не забеляза наближаващите към дъното на уличката светлини на автомобилни фарове, нито пък чу мотора на кола, който замря само на няколко ярда пред къщата. Още когато зави и навлезе в уличката, тя разбра, че нещо сериозно се е объркало. Всички прозорци на къщата й светеха ярко — и на горния, и на долния етаж. Но наоколо не бяха паркирани други коли, освен познатите й коли на съседите. Запита се дали да не побегне веднага. Така би си спечелила преднина, освен това имаше планове именно за такива непредвидени случаи. Но си каза, че от друга страна, ако колегите й бяха по следите й, тя би надушила нещо необичайно в разговорите по радиостанциите. А цял следобед по радиостанцията в колата си беше слушала обичайните глупости. Абсолютно нищо необичайно. Беше чула призивите за подкрепа, когато бяха открили тялото на Карл, и се поздрави за съобразителността, че реши да го очисти още преди да се получат резултатите от сравняването на пръстовите отпечатъци. Освен това, ако я бяха разкрили, ледената кралица Джордан със сигурност щеше да се постарае да я отпрати с някаква безсмислена задача в другия край на града, за да не участва в претърсването. Но щом в къщата й не бяха влезли ченгетата, вътре можеше да е единствено Тони Хил. Бе доловила нещо тази сутрин, докато го возеше с колата си, но тогава реши, че става параноичка. А сега излизаше, че инстинктивното й безпокойство е било основателно. Внезапно я обзе прозрение. Той сигурно беше отмъкнал ключовете и беше им поръчал копия. Тя изруга под нос. Ето какво е станало днес. Съвсем не е започнала да откача, а просто той я е измамил. Усети как я обзема ярост и разбра, че няма никакво намерение да бяга. Никой нямаше право да я води за носа. Никой. Ако наистина в къщата беше само Хил, имаше начин да изчисти много фино проблема така, сякаш не е съществувал. Щеше да се отърве от него, да премести спомените си на място, където никой нямаше да може да ги намери, и после да изиграе сцена на отчаяние, задето е убила психолога, вземайки го по погрешка за крадец. В най-лошия случай щяха да й дадат две години. Но за да издържи версията, трябваше да се държи така, като че ли се прибира у дома като всяка вечер. На трийсетина ярда от къщата изключи фаровете, навлизайки по навик в алеята към гаража по инерция. Излезе от колата и затвори вратата с почти недоловимо щракване. От тъмната алея се виждаше ясно цялата силно осветена дневна. Там беше, нахалното му копеле. Седеше край масата й в дневната и ползваше лаптопа й — като Снежанка, ако приемем, че тя беше седемте джуджета. Е, това решаваше всичко. Налагаше се да го убие. Зави и отиде на пръсти до задната част на къщата, привеждайки се, за да мине незабелязана покрай прозореца на дневната. Облегна се на стената до задната врата и започна да рови в чантата си, за да намери ключа. Държеше го отделно, за в случай, че изгуби връзката с останалите ключове. Винаги е планирала всичко с разум. И именно затова трябваше да схване много по-рано, че Карл далеч не е единственият й проблем. Тя пъхна ключа в ключалката и започна бавно и много внимателно да го превърта. Щракването на езичето беше почти нечуто. Тя изрита обувките си, натисна бавно дръжката на бравата надолу и започна полека да отваря вратата. Промъкна се на пръсти през пролуката и спря, ослушвайки се. Усети прилив на прекрасна жизнена енергия, кръвта запулсира по-оживено от възбуда, породена от съзнанието, че тя владее положението, а той няма и най-малка представа от това. През полуотворената врата, която свързваше кухнята с трапезарията, се чуваше приглушеното тракане на клавишите и от време на време кликване. Беше толкова напрегната, че подскочи, когато гласът му наруши тишината. — Къде си? Хайде, кажи ми! Къде си, Пола? Пулсът й се успокои веднага щом разбра, че той говори на образа на екрана, а не на нея. Пое си дълбоко дъх. На слабата светлина от уличното осветление, проникваща през кухненския прозорец, се виждаха очертанията на спретната и стерилно чиста, модерна кухня. Една от малкото жени, които бе водила да чука в къщата си, бе отбелязала, че кухнята има крайно микровълново излъчване. Не я покани втори път. До печката беше дървеното блокче с поставените в него ножове — рядко използвани и затова още съвсем остри. Тя посегна и измъкна ножа за обезкостяване, с тънко и дълго острие, после тръгна безшумно към вратата за трапезарията. Карол се бе опряла със свободната си ръка на стената, залитайки неволно пред вълната от сведения, заливащи я от телефонната слушалка. — Сигурен ли си, Сам? — попита тя, съзнавайки в сърцето си, че Сам е прав, че Тони е бил прав, че това е възможно най-лошият сценарий, по който можеше да се развие съдбата на Пола Макинтайър. Получените току-що сведения си проправяха път в съзнанието й, помагаха й да разчисти несъответствията, които я тормозеха с дни. — Невъзможно е да бъда по-сигурен — отвърна категорично Еванс. — Къде е тя сега? — попита Карол. Кевин, който бе тръгнал да слиза отново надолу, се закова на място, забелязал измъченото й изражение и примирения тон, с който говореше. — Не знам. Не съм я виждал от часове. — Трябва да я намерим. Излез на улицата и се опитай да я откриеш. Питай дали някой не я е виждал. Но не казвай нищо по радиостанцията, ясно ли е? — Разбирам. — Добра работа свърши, Сам — каза Карол, съзнавайки, че никой друг никога няма да му благодари за постижението. Затвори телефона. Искаше й се да се свие в някой ъгъл и да си поплаче, но това можеше да почака. — Шефе? — каза въпросително Кевин с угрижен тон. Карол разбираше, че тревогата му не е свързана пряко с нея, но му прощаваше. — Знаем кой е Паяка — каза тя. — Сам е убедил една от проститутките да проговори. Лицето на Кевин светна. — Но това е чудесна новина! — Не, не е — отвърна глухо Карол. Не успяваше да се принуди да му каже истината. Извърна се и затича надолу по стълбите. — Стейси! — извика тя. — И ти също, Кевин! Тръгвайте веднага с мен. Кевин я настигна при колата, Стейси тичаше по петите му. — Кой е? — настоя той. — Кой? Лицето на Карол се сви болезнено. — Джен Шийлдс — каза тя. Кевин се дръпна, като че ли го бе ударила през лицето. После се изсмя невярващо. — Натопили са я — каза той. — Някой е решил да си разчисти сметките с нея. — Сам казва, че не е това — каза тя мрачно. — Трябваше да послушам Тони. Зарови пръсти в косата си и продължи: — Да тръгваме, Кевин. Все още зашеметен, той отключи колата и тримата седнаха вътре. — Стейси, обади се в участъка и поискай домашния адрес на Джен Шийлдс — каза Карол през рамо и добави: — По дяволите, трябваше да се вслушам в това, което казваше Тони. — Какво? Казал е, че Паяка е Джен Шийлдс? — попита удивено Кевин. — Каза, че зад цялата история трябва да има ченге. А аз отказах да му повярвам. — Накъде да карам? — попита Кевин, докато Карол поставяше синята лампа отново на покрива на колата. От задната седалка Стейси повиши глас и каза адреса. — В района на Микълфийлд е — поясни тя. — Но все още единственото доказателство, с което разполагаме, са думите на някаква уличница — каза Кевин, докато си проправяше път през потока от коли. — При това няма никаква логика. Карол въздъхна така, като че ли носеше планина на раменете си. — Има логика, и още как. За първи път нещо звучи логично от самото начало на цялото проклето разследване. Тони натисна друг клавиш, продължавайки да търси някаква индикация откъде предава уебкамерата. Беше изключил образа, защото нямаше сили да гледа Пола в това унизително безпомощно състояние. Но поне беше още жива. Наистина беше време да се обади на Карол. Стейси Чен беше далеч по-подготвена от него да проследи връзката с камерата. Той посегна за мобилния си телефон. В момента, когато изваждаше ръката си от джоба, чу зад себе си тих глас, който го накара да изтръпне до мозъка на костите. — Ти си крадец. Имам пълното право да те убия. Тони застина и се обърна много бавно. Джен Шийлдс стоеше на сантиметри от него, стъпила здраво на краката си, а в ръката си държеше почти небрежно нож с лъскаво острие. Погледът й беше студен и нетрепващ, излъчваше внимателно овладяна жестокост. — Хвърли телефона на пода — допълни тя. Той се подчини. Не се съмняваше нито за момент, че щеше да го нарани, ако не я беше послушал. — Ще ти бъде малко трудно да се аргументираш, че си имала основания да приложиш сила. Искам да кажа, всеизвестно е, че да ме бутнеш, ще падна. Тя изви презрително устни. — Не вярвам да ми се наложи да давам обяснения. Защото никой не знае, че си тук, нали така? — Карол знае — каза той привидно спокойно, опитвайки се думите му да прозвучат убедително. Тя поклати глава. — Надали. Очарователната Карол държи на буквата на закона. Никога не би допуснала да дойдеш тук сам. Мисля, че сте изцяло мой, доктор Хил. Колко е привикнала към усещането за власт, мислеше той. Единственият начин да проникнеш под защитата й бе да я лишиш от съзнанието, че силата е на нейна страна. Което звучеше добре на теория. Проблемът беше там, че той имаше трагично малко аргументи, с които да я притисне. — Това не е в твой стил, Джен — започна той да опипва почвата. По някаква причина думите му я развеселиха. — Така ли мислиш? — Прекалено директен подход. Ти обичаш някой друг да ти върши мръсната работа. Тя повдигна едната си вежда. — Да не би да намекваш, че имам нещо общо с онези убийства? — по херувимското й лице се изписа изражение на обидена невинност. — Те са твое дело, Джен. Редно е да се гордееш с постижението си. Интересни изпълнения. — Може и да са интересни, но това няма нищо общо с мен, доктор Хил. Дерек Тайлър е убил четири жени. А после някакъв умствено изостанал тип на име Карл Макензи извършва още три убийства, подражавайки на Тайлър, и после се самоубива в пристъп на разкаяние — днес следобед. Това говорят доказателствата. „О, Господи, тя вече е убила със собствените си ръце!“. Прозрението прониза Тони като светкавица. Чувстваше, че от собствените му шансове за оцеляване остава само купчинка пепел. Въпреки това трябваше да опита. — Стига, Джен. Няма смисъл да лъжеш. Карл Макензи не е извършил три убийства. Пола Макинтайър е все още жива. — Очевидно знаеш за това нещо повече от мен. Може пък ти да си човекът зад цялата история. Може би се опитваш да ме натопиш. Може би ти си човекът, който ми е изпращал всички тези гадости. Той поклати глава и се постара гласът му да прозвучи разочаровано. — Този номер няма да мине. Карол Джордан ме познава прекалено добре, за да се хване на такава въдица. — Но аз ще съумея да представя нещата по този начин. Ако ти си мъртъв и случаят намери логично обяснение, мислиш ли, че някой ще се вслуша в думите на любимата ти блондинка? И без това всички знаят, че е психически нестабилна. Най-добре ще е да приемеш провала си, доктор Хил. Кевин навлезе с колата в квартал Микълфийлд, намали и спря на ъгъла, от който се влизаше в улицата, на която живееше Джен Шийлдс. — Какво да правим? — попита той. — Уличката е сляпа. Ако дебне да ни види, ще ни забележи в момента, в който завием по нея. — Колата е доста безлична — може да навлезем в улицата и просто да влезем във входната алея на друга къща близо до нейната. Вече е почти тъмно, пък и ние не правим нищо подозрително. Кевин зави по уличката и почти веднага забеляза открояващата се кола на Джен. — Изглежда, че си е у дома — каза той. — Придържай се към плана — нареди Карол. — Ето, спри пред онази къща, през две от нейната — така, че самата къща да попречи да ни забележи, когато навлезем в алеята. — И после? — попита Кевин. — Можем направо да влезем, да я арестуваме по подозрение и да претърсим къщата. Някаква мисъл гризеше Карол. — Някой знае ли къде е Тони? — Каза, че си отива у дома, за да приготви профила — напомни й Стейси. Карол извади мобилния си телефон и набра домашния номер на Тони. Сигналът отекна няколко пъти, после се включи телефонният секретар. Тя изчака да започне записът, после каза: — Тони, обажда се Карол. Ако си там, отговори. Спешно е. Почака половин минута, после изключи телефона. Опита да се обади на мобилния му телефон, но той звънеше безкрайно, без някой да реагира. — О, да му се не види — изпъшка тя. Ужасно подозрение започваше да обзема мислите й. — Няма причини да мислим, че той е в къщата — каза тревожно Кевин. — Като изключим театралната сценка с изгубените ключове на Джен — Карол чувстваше как отделните части на пъзела си идват на местата, картината се оформяше ясно в съзнанието й. — Каква сценка? — Джен не можеше да си намери ключовете. А Тони излезе от обичайната си роля на разсеяния професор и й напомни, че не си е заключила колата. Сами преценете колко вероятно е да се случат и двете неща. Но аз просто не обърнах внимание тогава — тя преглътна с усилие. — Той е там, вътре, Кевин. Заедно с нея. — Не можем да бъдем сигурни — възрази той. — Но се налага да разберем дали е така. Стойте тук — нареди Карол, отвори вратата, и без да обръща внимание на стреснатите изражения на подчинените си, тръгна към ъгъла на къщата и надникна внимателно иззад него. Намираше се под ъгъл спрямо къщата на Джен. Виждаше само част от дневната, но там нямаше никой. Прозорецът на фасадата на горния етаж беше също ярко осветен. Ако в стаята стоеше някой и наблюдаваше улицата, Карол би го забелязала от мястото, на което стоеше. Сега беше моментът да рискува. Тя излезе пред къщата, затича, прескочи един нисък жив плет и прекоси градината на съседната къща. Озова се до входната алея към къщата на Джен, точно до паркираната й кола. Големият прозорец под единия край на стрехата осветяваше настланата с плочи алея и едната страна на гаража. Карол прецени, че ако успее да се изравни незабелязано с другия край на прозореца, ще може да се заслони зад гаража и да надникне в прозореца — щеше да е на достатъчно голямо разстояние и надали някой щеше да я забележи. Приведе се и мина почти на четири крака край колата, стигна до края на стрехата и се притисна към стената. Започна да напредва предпазливо, докато почти стигна прозореца, после отново се наведе и пропълзя под рамката. Изправи се отново. Намираше се точно до светлия правоъгълник. Пое си дъх, приведе се отново и след секунди се беше добрала до задната част на гаража. Надявайки се дълбоките сенки да я скрият, тя се обърна и се изправи. Макар и под ъгъл, оттук можеше да вижда ясно дневната. Виждаше Джен от кръста нагоре. Малко встрани от нея се виждаше главата на Тони, застанал гърбом към прозореца. Сърцето й се сви. „Защо, по дяволите, не ми се обади?“ И тогава видя как Джен вдига дясната си ръка — погледнато отдалеч, движението й изглеждаше напълно безобидно. Само че нямаше нищо безобидно в острието на ножа в ръката й. Светлината се пречупи в острието и тънката светла линия се заби сякаш право в сърцето на Карол. Упоритото чуруликане на мобилния му телефон секна така рязко, както и беше започнало. Джен кимна. — Браво, умно момче. Добре, че не се опита да отговориш. — Това обичаш най-много, нали? Момента, когато държиш някого в ръцете си. Съзнанието за власт. Съзнанието, че си подчинила света на собствената си воля. Тя наклони глава на една страна. — Щом казваш. — Не само казвам, но и знам. Прекрасна идея. Да обработваш съзнанието на хора със слаба психика, да ги превръщаш в свои оръдия. Властта идва в двойна доза. Ти подчиняваш тях, а те подчиняват жертвата, но съгласно твоите указания. Моите поздравления. Сигурно не е било лесно да ги обучиш така, че да изпълняват всичко точно. Тя се усмихна. — Знам какво се опитваш да постигнеш. Само че няма полза. Няма смисъл да печелиш време, защото спасителният отряд не знае къде си. Той се изправи. — Не се опитвам да печеля време. — Седни — заповяда тя. — Предпочитам да стоя прав — отвърна той. — Нали ти е ясно, че за теб няма изход. Тя присви очи. — Обясних ти какъв е изходът. Ще твърдя, че си влязъл, за да се опиташ да подхвърлиш инкриминиращи улики. Заловила съм те на местопрестъплението, и докато сме се боричкали, съм те убила. — Подценяваш противника. Именно тази грешка става причина за повечето провали. Тя изпръхтя присмехулно. — Какво толкова подценявам? И двамата знаем у кого е силата. Аз съм полицай. А ти? Някакъв странен дребосък, който се занимава с луди. — Не, не, разбираш ме погрешно. Не съм аз този, който може да ти създаде проблеми. Разбираш ли, мисълта, че ще умра, не ме безпокои особено. Но твоят проблем е Карол Джордан. Споделих с нея подозренията си. Разбира се, тя ми се присмя. Но ако нещо се случи с мен, тя няма да остави нещата така. Джен го изгледа с презрение. — Няма да ме уплашиш с Карол Джордан. — Точно това имам предвид, като казвам, че подценяваш противника. Би трябвало да се боиш от нея. Защото, за разлика от това, което ти си си втълпила за нея, тя съвсем не се притеснява, че ще си изцапа ръцете. Не е човек, който би се скрил зад някакъв неадекватен нещастник като Дерек Тайлър или Карл Макензи. Ще те унищожи, и то ще го направи по възможно най-тежкия за теб начин. — Смятам да поема този риск. Той й обърна гръб. — Надали ще го направиш. Привикнала си други хора да рискуват вместо теб. — Какво си въобразяваш? Накъде тръгна? — изкрещя тя, внезапно загубила контрол над себе си. Той я погледна през рамо. — Омръзна ми да си говоря с теб. Твоята история завърши, а аз си отивам у дома. Тя се изтръгна от вцепенението си, скочи напред и го сграбчи за ръката, завъртайки го към себе си. Ножът блесна във въздуха, гладен за човешка плът. Щом видя ножа, Карол разбра, че трябва да действа незабавно. Хукна към задната врата на къщата и натисна дръжката на бравата. За нейно учудване вратата подаде, и тя връхлетя, залитайки, в кухнята. Видя пред себе си като в жива картина Джен и Тони — тя го нападаше, но ножът в ръката й не се виждаше, скрит зад телата им. От устата му се изтръгна болезнен стон. — Хвърли ножа! — извика отчаяно Карол, докато прекосяваше с няколко широки крачки кухнята. Когато чу вика, Джен се поколеба за секунда, но това беше достатъчно за Тони да се измъкне от траекторията на ножа. Тя хвърли поглед през рамо към Карол, а после очите й, изпълнени с омраза, се извърнаха отново към него. Карол измина последните метър — два, които ги деляха, скочи върху нея и я повали с инерцията на движението си. Двете рухнаха на пода в боричкаща се купчина от преплетени крайници. Карол нямаше представа къде е ножът, но се опитваше да сграбчи китката на Джен и да я притисне към земята. — Пусни ме! — извика Джен. — Боли! — Хвърли ножа! — извика в отговор Карол. Лицето й беше на сантиметри от лицето на другата жена. — Хвърлих го вече — почти изпищя Джен. — Махни се! Тялото й се гърчеше под тялото на Карол. Тогава се намеси Тони и притисна с колене раменете на Джен към пода. Беше притиснал ръка към гърдите си, през пръстите му се процеждаше кръв. — Ножът е на пода, Карол — каза той. Карол се поизправи, задъхана, но продължаваше да притиска с тяло краката на Джен. — Правиш ужасна грешка — изпъшка Джен. — Надали — отвърна Карол. — Джен Шийлдс, арестувам ви по подозрение в съучастие в убийство… — Ти май нищо не разбираш, а? — изкрещя Джен. — Спести си репликите за стаята за разпити. Всичко, което кажеш, може… — Карол, чуй ме — Джен събра последни сили, за да придаде на гласа си спокойствие и увереност. — В случая аз съм жертвата. Трябва да ме изслушаш. Дон Мерик не помнеше да е мръзнал така през живота си. Вече дори беше спрял да трепери. Тялото му беше изпаднало в нещо като транс, натежало, с притъпени усещания. А от Ник Сандърс все още нямаше и следа. Беше се добрал до Акмелвик на свечеряване. Селището се намираше в края на еднопосочен път, минаващ високо над дълбоко врязан в сушата залив, тънък като пръст. Малкото дървета, покрай които бе минал, растяха ниско приведени, по което можеха да се отчетат силата и посоката на ветровете в този район. Мерик си каза, че това струпване на няколко постройки почти не заслужаваше име на самостоятелно селище. Младежкото общежитие беше затворено през зимния сезон, а край високата скална стена, простираща се до морския бряг, се бяха сгушили само няколко ниски къщички. Само в една от тях се виждаше светлина. Запита се дали да не помоли някой да го упъти, но после си каза, че надали ще е толкова трудно да открие този Замък на отшелника. Разбира се, оказа се, че греши. Вече почти час се катереше по скалите с градските си обувки, подхлъзваше се по търкалящи се камъчета, а на едно място едва не падна право долу в морето. Най-сетне откри мястото, след като едва не го подмина. Изтощен, насинен и премръзнал, той насочи лъча на фенерчето си към неголямата бетонна постройка. Тя беше сгушена в една пролука между скалите и приличаше на сива кутия, висока не повече от седем фута. Малкият комин стърчеше в единия край на покрива като опашка. Имаше вход, но нямаше врата. Влизаше се направо в нещо като коридор, който веднага завиваше — чупката бе направена вероятно за да не нахлуват вътре дъждът и вятърът. Коридорът водеше към истинска килия, около шест на шест фута. На едната стена беше иззидана издатина с формата и размерите на легло. На отсрещната стена имаше открито огнище. Това беше всичко. Нямаше място, където би могъл да се скрие човек. Не беше място, където човек би могъл да си намери някакво занимание. Мерик не можеше да си представи как би прекарал тук дори един ден, да не говорим пък за година. Той излезе отново навън и започна да се оглежда, осветявайки околността с фенерчето си. Не му оставаше нищо друго, освен да чака. Реши да остане докъм десет вечерта, а после да си тръгне. Ако Ник Сандърс пристигнеше тук след десет, надали би тръгнал нанякъде преди зазоряване. Ако, разбира се, изобщо имаше намерение да се появи на това място. Близо до бетонната постройка Мерик откри едно подходящо място, на завет между скалите, и се сгуши там. Малко преди да пристигне, мина покрай бензиностанция, откъдето си купи тежък фенер с гумено покритие на дръжката, няколко кутии кока-кола, два пакета бисквити и чипс. Купи освен това един ужасно грозен ръчно плетен пуловер — надяваше се той да го предпази донякъде от студа. Но като че ли и той не вършеше работа. Плисъкът на вълните, разбиващи се в крайбрежните скали, му действаше хипнотизиращо. На моменти се унасяше, но се стряскаше, когато се размърдаше неволно и някоя издатина на скалата се забиеше в тялото му. В съзнанието му се въртяха хаотично мисли за Линди и синовете му. Нали заради тях беше тук. Дълбоко в себе си знаеше, че ожесточението, с което преследваше убиеца на Тим и Гай, се дължеше на надеждата да се сдобие с нещо като талисман — сякаш, ако заловеше убиеца, това би го предпазило по някакъв начин от опасността да загуби собствените си деца. Тази мисъл успяваше донякъде да неутрализира чувството за вина, задето бе изоставил Пола. Но за откриването на Пола работеха десетки техни колеги, а като че ли никой, освен него не се бе загрижил да открие убиеца на Тим и Гай — поне не достатъчно, за да тръгне по тази наистина неубедителна следа. Минаваше седем, когато той долови някакъв нов шум в далечината, шум, различен от плискането и разбиването на вълни в брега. Нямаше съмнение. Насам идваше кола. Той се поразмърда и започна да разтрива премръзналите си крайници с надеждата да ги раздвижи. Не беше изключено и някой от обитателите на малките къщички да се завръщаше у дома, след като бе прекарал деня в неясни занимания някъде из тази забравена от Бога пустош. Но можеше и да е Ник Сандърс, упътил се към мястото, на което смяташе, че ще бъде в безопасност. Минутите се влачеха бавно и му се струваха дълги като часове. Най-сетне иззад скалите проблесна светлина. Тя ставаше все по-ярка и силна, и когато се появи иззад една скална издатина, стана ясно, че това е лъчът на голям фенер. Мерик се приведе по-ниско, макар да знаеше, че надали някой би го забелязал сред черните скални грамади. Лъчът се завъртя рязко и освети Замъка на отшелника. Първоначално Мерик изобщо не можеше да види човека, който държеше фенера. Но когато светлината потъна в тесния коридор на постройката, той успя да различи човешка фигура с голяма раница на гърба. Доколкото можеше да прецени, фигурата отговаряше по размери на прочетеното от него описание на Ник Сандърс. Мерик преброи до шейсет, после се изправи. Трябваше да минат още две минути, докато краката му си възвърнат способността да държат тялото му. Той използва това време, за да се убеди, че белезниците, които бе донесъл, са отворени и готови за употреба, после стисна здраво фенера. Намери опипом пътя сред скалите и скоро се озова пред потъналия в мрак вход. Стараеше се да пристъпва съвсем тихо, заслушан в шумовете, които вдигаше влезлият преди него човек. Метално тракане на консервни кутии. Шумолене на найлонови пликове. Мерик влезе в стаята. Пред себе си видя мъжа, приведен край зидания нар, осветен от лъча на големия фенер. Не можеше да има никакво съмнение. Това беше човекът, чиято снимка висеше на таблото в работната им стая. Усмивка на задоволство плъзна бавно по лицето на Мерик. — Ник Сандърс, арестувам ви по подозрение в убийство — каза той, наслаждавайки се на всяка дума. Беше се отпуснал прекалено рано. Както стоеше приведен, Сандърс се обърна и скочи, поваляйки Мерик. Опита се да го прекрачи и да побегне през тунела, но пространството беше прекалено малко. Мерик се вкопчи в крака му, Сандърс залитна, блъсна се в стената и се препъна, падна назад и удари главата си в нара. Той изпъшка и се отпусна. Мерик се изправи с усилие и тръгна, залитайки, към Сандърс. За негово най-искрено съжаление другият още дишаше. Мерик го претърколи на една страна, без да го е грижа, че пренебрегва начина, по който се постъпва с хора с наранявания на главата, и забеляза със задоволство нарастващата подутина на челото му. Озърна се и се приведе, за да намери белезниците. Сандърс скочи внезапно нагоре и напред, сграбчи тежкия фенер и замахна с все сили към главата на Мерик. Улучи го в слепоочието. Пред очите на Мерик се спусна червена завеса, после всичко потъна в мрак. Карол се взираше невярващо в Джен Шийлдс. — Ти си жертвата, така ли? Глупости. Къде е Пола? Джен заговори по-тихо, с мек, топъл глас. — Нямам представа, Карол. Защо не попиташ доктор Хил? Нали ти казах, в случая аз съм потърпевша. Прибирам се у дома и установявам, че някой е влязъл в къщата ми с взлом. Открих го да пише нещо на моя лаптоп. Бях взела кухненския нож, за да се защитавам срещу натрапника. Не знам откога е тук, не знам и какви улики може да е подхвърлил. — Добър опит, Джен — произнесе с мъка Тони. — Карол, компютърът й е вързан с уебкамера. Връзката беше маркирана в списъка на предпочитаните сайтове. На екрана се вижда Пола. Още е жива. — Може ли да се разбере откъде предава камерата? Той поклати глава. — Може би Стейси ще успее да измисли нещо. Джен продължи да говори, като че ли не беше чула думите им. — Нали ти казах, Карол. Открих го в къщата си. Не разбирам нищо от това, което говори. — Млъквай — озъби се Карол яростно. Премести се леко, за да успее да вземе мобилния си телефон и набра номера на Кевин. — Кевин, идвай веднага тук — през задната врата. Стейси да дойде с теб. Моля те, повикай линейка, екип за оглед на местопрестъпление и няколко униформени полицаи. — Поставяш се в много глупаво положение, Карол — отбеляза Джен с усмивка, която изразяваше искрено съжаление. — Уважавана следователка, офицер от полицията, с награди за проявена храброст при изпълнение на служебния дълг, сътрудничила в операции на ФБР, се защитава при законна самоотбрана срещу натрапник — натрапник, нахлул в жилището й, за да подхвърли улики и да помогне на жената, която обича, да възстанови западащата си професионална репутация… ще прозвучи чудесно в съда, нали? Карол копнееше да може да запуши ушите си, за да не нахлува в тях отровата, която се лееше от лукаво усмихнатата уста на Джен Шийлдс. — Казах вече, спести си обясненията за разпита. Надявам се да имаш някоя пара настрана. Услугите на Бронуен Скот са скъпо удоволствие. Джен се изкиска. — О, струва ми се, че мога да си позволя няколко часа от ценното й време. Разбира се, това ще е необходимо, преди господин Брандън да осъзнае, че съм жертва на лъжа и фалшиво обвинение. И преди да разбере кой стои зад всичко това. Появата на Кевин и Стейси, които връхлетяха в дневната, спести на Карол необходимостта да слуша думите й. Тя направи знак с глава. — Сложи й белезници и й прочети предупреждението, Кевин. Стигнах до „подозрение в съучастие в убийство“. Можеш да добавиш и „причиняване на телесни повреди“. Тони, сега можеш да станеш — допълни тя. Изчака той да стане, а Кевин и Спейси да застанат от двете страни на Джен, преди да стане и тя. — Съжалявам, че сте принудени да участвате в този театър, приятели — каза съчувствено Джен. — Няколко пъти обясних на Карол, че в случая потърпевшата съм аз, но тя си има причини, поради които предпочита да вярва на Тони, нали? Тя се усмихна иронично към Карол, докато говореше. — Махнете я от очите ми — каза Карол, отивайки към Тони. — Щом пристигнат униформените, искам да я закарате в централата, в килия, докато намеря време да разговарям с нея — тя забеляза колко блед беше Тони и придърпа един от столовете подредени край масата в дневната. Той се отпусна на него, притиснал ръка към подгизналия си от кръв пуловер. — Много зле ли се чувстваш? — попита Карол. — Боли адски и не спира да кърви. По челото му бяха избили капчици пот. Карол изтича до кухнята и смъкна от закачалките две кърпи за съдове. Сгъна ги няколко пъти и го накара да ги притисне към широката рана през ръката му. След няколко минути, които им се сториха много дълги, по предния прозорец преминаха отблясъци от синя светлина. — Това е линейката — каза Карол. — Хайде, нека ти помогна да станеш. Докато санитарите помагаха на Тони да влезе в линейката, Кевин вече беше качил Джен на задната седалка на полицейската кола. Стейси се канеше да влезе след тях, но Карол я повика. — Имам нужда от теб тук! Стейси я последва обратно в къщата. — Този лаптоп има връзка с уебкамера, която предава на живо от мястото, където се намира Пола. Опитай се да откриеш всичко, което е във възможностите ти, Стейси. Стейси кимна. — По-добре ще е да отнеса лаптопа обратно в участъка — каза тя. — Там имам достъп до всичко необходимо. — Добре. Само действай колкото е възможно по-бързо. Пола е още жива. Очевидно е, че Джен няма да каже къде е тя, затова трябва да я открием, преди да издъхне — каза мрачно Карол. Наблюдаваше как Стейси прибира лаптопа, лутайки се трескаво из разбърканите си мисли. Не помнеше такъв заплетен финал при нито един от водените от нея случай. Но вместо да се уплаши, тя изпита изненадващ прилив на енергия. Да, несъмнено се беше възстановила. — Още нещо, Стейси — когато се върнеш, обади се на Дон Мерик по мобилния телефон и му кажи, че имам нужда от него. Да дойде тук. Аз трябва да отида до болницата, за да взема показания от Тони. Дон трябва да дойде, за да ръководи претърсването тук. Петнайсет минути по-късно Карол говореше пред смесената група от специалисти по оглед на местопрестъплението и следователи. — Трябва да открием къде е Пола. Трябва да има нещо, което да ни помогне — договор за наем, сметка, все нещо трябва да има. Трябва да действате бързо, но не забравяйте, че същевременно работата ви трябва да е безукорна. Не е необходимо да ви обяснявам какво зависи от нея. Вдигайте килимите, нарежете възглавниците, ако трябва. Не ме е грижа дори това място да заприлича на полесражение, след като минете през него — искам да откриете Пола. Тя се извърна и заговори на най-старшия сред пристигналите. — Отивам до болницата, за да взема показания от доктор Хил, а после ще започна да разпитвам Шийлдс. Ако откриете нещо, обадете ми се веднага. Няма да изключвам мобилния си телефон, изобщо не ме интересува дали влияе на болничните монитори — тя спря на прага и огледа за последен път екипа. — Знам, че мога да разчитам на вас. И Пола го знае. Тони седеше на ръба на кушетката в лекарския кабинет, в лявата си ръка държеше пластмасова чаша, пълна с неопределима кафеникава течност. В спешното отделение на „Брадфийлд Крос“ го приеха след по-малко от десет минути чакане — вероятно поради голямото количество кръв, което се бе просмукало в пуловера му. Сложиха му местна упойка, зашиха раната с осем шева и му казаха, без да бъдат категорични, че има шанс ръката му да не остане с трайно увреждане. Завесите около кушетката се раздвижиха и лицето на Карол се появи в пролуката. — Здравей — каза тя, промъкна се вътре и затвори отново пролуката в завесите зад себе си. — Как си? — Ще живея — отвърна Тони. Карол се намести на високата кушетка до него. — Трябва да взема показания от теб. Той се усмихна тъжно и уморено. — Какво искаш да знаеш? — Трябва да знам точно какво се случи между теб и Джен. Предисторията — как си се озовал там и какво, по дяволите, си си въобразявал, че правиш — това може да почака. Но искам да разбера как се стигна до финала. — Реших, че единственият начин, по който бих могъл да те убедя, е да намеря веществени доказателства. Моя грешка — каза той и отпи една глътка от чашата. Като че ли беше чай, но не би се обзаложил, че е така. — Намерих в една метална кутия за документи, скрита в дрешника й, снимки и дискове. Сред тях имаше снимки на жертвите, направени преди телата да бъдат открити. Снимки, правени вероятно от Карл Макензи. — Знаеш за Карл, така ли? Той кимна. — Джен ми каза основното — и той продължи с разказа си, до момента, в който се бе обърнал, за да си тръгне. — Тя ми се нахвърли — каза той. — Както и предполагах, че ще стори. Исках да я накарам да се чувства безсилна, да усети, че губи контрол над положението. Това беше единственият начин да намеря пролука в бронята й, което ми даваше някаква надежда да изляза оттам жив. Тогава се появи ти — допълни той с усмивка. — Но тя всъщност не си призна нищо, нали? Той поклати глава. — Не. Съжалявам. Репетираше пред мен версията, която използва после пред теб. — Не се безпокой — каза Карол. — Ще успеем да я притиснем. — А Пола? — попита Тони. — Все още търсим. Ще я открием. Възвърналата се увереност се бе изписала на лицето й и се долавяше в гласа й. Въпреки тревогата за Пола, част от Тони ликуваше. Ник Сандърс срита безжизненото тяло в краката си. Шибаното ченге беше провалило всичко. А планът му беше толкова добър! Щеше да се скрие за седмица — две, докато утихне суматохата — достатъчно време, за да си пусне и брада. После щеше да вземе ферибота за Ларн, а озовеше ли се в Ейре, лесно щеше да изчезне. А сега всичко се провали заради това досадно ченге. Щеше да се наложи да се укрива дълго в някоя планинска хижа, високо в заснежените части на планините; не би могъл да рискува слизане в населените места. По преценка на Сандърс материалите за преследвания убиец на деца щяха да се задържат по челните страници на вестниците за не повече от седмица, но убиецът на полицай щеше да бъде обявен за обществен враг номер едно и да си остане такъв, докато бъде заловен. Сандърс обаче нямаше намерение да допусне такова нещо. Той прибра отново вещите си в раницата, избърса кръвта от фенерчето в пуловера на Дон Мерик, и тръгна обратно през стърчащите наоколо скали към мястото, където беше оставил колата — почти в края на тесния макадамов път, водещ надолу към Акмелвик. Пътят водеше от последната къща на селото към скалистия нос. Ниските облаци бяха потопили всичко наоколо в мрак и Сандърс трябваше да ползва фенера — иначе рискуваше да падне и да си счупи някой крак по пътя сред зъберите, които го деляха от мечтаната сигурност. Най-сетне успя да излезе на тясната пътечка между скалите. Дъхът му се открояваше като бяла пара в ледения въздух. По гърба му беше избила студена пот. Затича се тежко напред. Беше само на няколко фута от колата си, когато блеснаха дългите фарове на друга кола и го заслепиха, очертавайки силуета му на фона на неравната скална верига. Съвсем отблизо се разнесе силен глас с подчертан местен акцент: — Полиция! Трябва да поговорим с вас, сър. Сандърс не се поколеба, а хукна веднага обратно по пътеката към морето. Чу зад себе си тежки стъпки и изпадна в паника. Отклони се от пътеката и се закатери по скалите. Беше изминал само десетина ярда, когато по скалите плъзнаха лъчите на мощни фенери и го откриха само за секунди. Той упорито продължи да бяга, но преследвачите му не бяха уморени, а имаха и предимството, че виждаха къде вървят. Всичко свърши за минути. Двама яки полицаи изправиха падналия Сандърс на крака, сложиха му белезници и го повлякоха обратно към пътеката и чакащата кола. — Защо е всичко това? — попита посъвзелия се Сандърс, докато вървяха. — Вие ни кажете, сър. Хората с чиста съвест обикновено не бягат от полицията — отвърна по-възрастният от двамата полицаи. — Уплаших се — заяви Сандърс. — Не можех да видя дали наистина сте полицаи. Откъде да знам, можеше да искате да ме оберете. — Сигурно. Когато стигнаха до колата, те го натикаха на задната седалка и включиха вътрешното осветление. — Хубава цицина имате — отбеляза същият полицай. — Но и тя не върши работа като дегизировка, господин Сандърс. Вече ви очаквахме. Само че мислехме, че ще тръгнете към Замъка на отшелника, вместо да хукнете в обратната посока. Сандърс мълчеше, най-вече защото не знаеше какво да отговори. Една-единствена сълза се стече от ъгълчето на окото му надолу по бузата. По-възрастният полицай кимна. — Добре тогава. Полицай Маккий ще остане с вас, докато аз поогледам пътя надолу към морето. Няма да се бавя. В болницата позволиха на Тони да си върви, останали с погрешното впечатление, че оттам той ще отиде право вкъщи и ще си легне. Вместо това той помоли шофьора на таксито да го откара в полицията. Беше уморен, имаше силни болки, но го чакаше още работа. Знаеше, че единствената практическа помощ, която можеше да окаже на Карол в търсенето на Пола, бе да я посъветва как да води разпита на Джен Шийлдс, за да пробие защитата й. Затова и дума не можеше да става да се прибере у дома. Когато се появи в участъка, завари Карол погълната от мъчителен разговор с Джон Брандън. Джен Шийлдс отказваше да ползва услугите на защитник, отказваше и да говори при официален разпит. Появата на Тони предизвика у Брандън учудващо, но видимо облекчение. — Как си? — попита той с приятелски загрижен тон. — Сър — намеси се предупредително Карол. — Знам, Карол, знам. Но нека все пак му обясня набързо положението. — Сър, тази нощ доктор Хил имаше травматизиращо преживяване. Ранен е, изтощен и вероятно натъпкан с обезболяващи — каза тя настоятелно. — Сложиха ми само местна упойка — възрази Тони. — Отказах да взема обезболяващи. Предположих, че трябва да бъда с ясно съзнание, след като ще трябва да давам обяснения дали съм подхвърлял улики и защо съм влязъл незаконно в чуждо жилище. Карол извърна очи към тавана. — Сега не му е нито времето, нито мястото за това — измърмори тя. — Тони, положението е много необичайно — каза Брандън. — Знаеш, че Джен Шийлдс е в ареста. Но тя отказва да разговаря с когото и да било, освен с теб. Казва също, че ще се съгласи разпитът да бъде записван, но само при условие, че го водиш ти. Появи ли се друг, щяла да отговаря само с „без коментар“. — А записът на проведен при тези условия разпит ще бъде ли приет като доказателство в съда? — попита Тони. Брандън сви рамене. — Не знам. Но смятам да оставя тази грижа на юристите. Това, което ме интересува, е да се доберем до Пола Макинтайър, докато е още жива. Ако Карол е права, значи Джен Шийлдс знае къде е Пола. Готов съм да поема риска разговорът ти с нея да се окаже безполезен като доказателство, стига благодарение на него да научим къде да търсим Пола. Какво ще кажеш? — Струва ми се, че тя просто иска да те разиграва, Тони — намеси се Карол. — Вероятно си права — отвърна той. — Но и Джон има право. Ако съществува и най-малкият шанс да спасим Пола, длъжен съм да се възползвам от него. Тони прегледа за последен път записките на Сам Еванс относно разговора му с Хъни, после си пое дъх и влезе в стаята за разпити. Джен Шийлдс седеше край масата, на вид толкова спокойна, сякаш самата тя се канеше да разпитва някого. Докато той прекосяваше стаята, тя не го изпускаше от очи. — Много мило от ваша страна, че се отбихте, доктор Хил — каза тя. — Имам основания да считам, че двамата скоро ще си разменим позициите — веднага щом успея да убедя друг следовател освен главен инспектор Джордан да огледа доказателствата. Не твърдя, че двамата сте се споразумели. Не, смятам дори, че вие сте действали изцяло по своя инициатива. Но тъй като сте направили всичко това заради нея, тя сигурно счита, че е редно да ви защити. — Спести си всичко това за записа — отвърна той любезно, натискайки едновременно двете копчета, съгласно инструкциите. После изреди часа, датата и имената на присъстващите и добави: — Може ли да обясниш условията, при които се провежда разпитът — заради записа? — Разбира се. Засега отказвам да се ползвам от правото си на юридическа защита. Отказвам и да разговарям с представители на полицията, и настоях да разговарям с вас, доктор Хил. Причината за това е, че държа да се изправя лице в лице с човека, нахлул незаконно в дома ми и подхвърлил там инкриминиращи ме улики. — Струва ми се, че не съм срещал по-пристрастен към властта човек от теб — каза Тони спокойно, както би повел приятелски разговор. — Кога започна това? Какъв беше моментът, който те накара да разбереш, че при раздаването животът ти е подхвърлил слаби карти? Как осъзна, че властта не се дава даром, че трябва да бъде завоювана? Кое те накара да прецениш, че си в състояние да проникваш в душите на другите и да отнемаш тяхната воля, за да се възползваш от нея? Как научи техниките на хипнозата, които си ползвала, за да обработиш Дерек и Карл? Предупреждавам те, Джен, оттук нататък няма да ти е леко. Защото за теб властта е като наркотик, нали? Не можеш да се откажеш от нея, прав ли съм? Дори сега, когато дълбоко в себе си знаеш, че всичко е свършено, не можеш да се лишиш от възможността да разиграваш сцени на надмощие. — Вие сте този, с чиято кариера е свършено, доктор Хил. Вие влязохте незаконно в дома ми. Тони поклати глава. — Влязох с ключовете, които сама ми даде. — За какво ми е било да ви давам ключовете си? — Помолих те да ми дадеш записите на „От местопрестъплението“, а ти предполагаше, че ще се прибереш много късно от работа — той се облегна на стола си. — Мога да измисля контраверсия на всяка измишльотина, която се опиташ да пробуташ. Но оръжието, с което аз разполагам, и на което ти не можеш да се противопоставиш, е истината. — Не ми се вярва — тя се усмихна. — Е, ще видим. Да започнем със сексуалното насилие, което си упражнявала над проститутки. Стори му се, че тя се смути за миг, но впечатлението беше прекалено мимолетно, за да бъде сигурен. — Сигурно ме бъркате с някого. Не си плащам за секс. — Не съм казал, че си плащала. Взехме показания от една млада жена, която твърди, че си я насилвала и си я заплашвала с арест, ако не ти се подчинява. Джен се разсмя доволно с тих гърлен смях, напомнящ на гукане. — Змиите са решили да изпълзят от дупките си, а? Доктор Хил, всеизвестно е, че работата в отдела за борба с порока постоянно излага човек на клеветнически обвинения. Мога да помоля много жени да свидетелстват, че съм имала сексуални отношения с тях, без да ги насилвам или заплашвам. Не ми е необходимо да заплашвам уличници, за да си осигуря секс. Като си помисля, ми се струва, че всеки съд ще е по-склонен да повярва на служителка на полицията със заслуги към обществеността, отколкото на някаква постоянно надрусана уличница. — Аз не бих поел такъв риск — заяви Тони, все така спокойно и невъзмутимо. — Да поговорим сега за веществените доказателства, които открих в дома ти. Нямам предвид само компютъра, Джен. Открих скривалището ти — снимките, дисковете. Сигурен съм, че по тях има твои отпечатъци. Тя въздъхна и сведе поглед към масата. — Признавам, за това сте прав, доктор Хил. Може би ще облекча положението си, ако кажа цялата истина още сега. Да, наистина притежавах материалите, за които говорите. Но това може да ме уличи единствено в укриване на доказателства. Всички тези материали ми бяха изпратени анонимно по пощата. Може би вие ще ми кажете кой ги е изпратил? Знам, редно беше да предам доказателствата в полицията, но… — тя разпери ръце в израз на обезоръжаваща откровеност. — Какво да кажа? Не се гордея особено с постъпката си. Исках да си извоювам име, затова, вместо да предам доказателствата на главен инспектор Джордан, реших да запазя славата по разкриването на случая за себе си — тя вдигна очи и срещна погледа му. На лицето й изгря закачливата херувимска усмивка. — Мога единствено да изразя искреното си разкаяние. Тони не можа да потисне напълно пораждащото се у него възхищение. Никога не беше виждал човек, който да се владее така съвършено, поне привидно. Беше разпитвал немалко психопати, някои от които със студена като лед психика, но никога не бе наблюдавал такъв абсолютен контрол над емоциите. — Признавам си, не мога да разбера как точно си се справила. Трябва да е било страхотно предизвикателство — да успееш да принудиш Дерек и Карл да изпълняват нарежданията ти с абсолютна точност. Виждал съм опитни хипнотизатори, но се съмнявам, че който и да било от тях би постигнал такова ниво на контрол върху съзнанието и импулсивните реакции. Тя го изгледа със съжаление и поклати глава. — Не разбирам за какво говорите. — Така ли? Аз пък си мислех, че ще ти бъде приятно да споделиш тайните на успеха си. Можела си да направиш добри пари, само като обучаваш хора като мен как да се сдобият с абсолютна власт над друго човешко същество, дори то да е жалък екземпляр като Карл или Дерек. Никаква реакция. Тя дори не трепна. Тони реши да опита нещо по-различно. — Жалко, че Карл Макензи е мъртъв. Сигурен съм, че би ни разказал доста интересни неща. — Съгласна съм. Аз съжалявам повече от вас за смъртта му, защото ако беше жив, показанията му биха ме оневинили. Ако някой е режисирал тези убийства — нещо, в което между другото аз не вярвам — то Карл би ви убедил, че аз не съм този човек. — Интересна мисъл, Джен. Все пак съществува един човек, който може да изясни този въпрос. В момента, в който разбере, че Гласът не е всевластното същество от представите му, когато узнае, че сме те арестували, Дерек Тайлър ще проговори. Дерек е жив и здрав, и мога да ти гарантирам, че ще говори. Този път в усмивката й се прокрадна жестокост, очите й потъмняха от злорад присмех. — На ваше място не бих била толкова сигурна в това. Всъщност не бих била сигурна в нищо от казаното дотук. Ледените пръсти на страха сграбчиха сърцето му. Видя пред себе си Джен Шийлдс, която го беше чакала, облегната на стената в коридора на „Брадфийлд Мур“. Колко дълго го беше чакала там? Дали беше успяла да види Дерек Тайлър? Дали бе имала възможността да активира някакво внушение, заложено отдавна в съзнанието му? — Какво става, докторе? — осведоми се Джен, видимо наслаждавайки се на изписалото се по лицето му объркване. — Като че ли си припомнихте нещо? Тони скочи на крака и излезе тичешком в коридора. В същия момент и Карол излезе от стаята, в която наблюдаваше разпита. Срещнаха се в коридора. — Тя дойде да ме вземе от „Брадфийлд Мур“ — каза той припряно, извади мобилния си телефон и набра с една ръка номера на болницата. — На телефона е доктор Хил. Трябва веднага да разговарям с дежурния санитар. — Той се обърна към Карол, докато чакаше да го свържат. — Трябва да отидеш веднага там. Доведете тук Дерек Тайлър. Някой трябва да стои неотклонно при него — двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата, докато успея да го убедя да даде показания. Не бива да остава сам. Тя го е програмирала да се самоунищожи — той заговори отново по телефона. — Винсънт? На телефона е Тони Хил. Случаят е много важен. Как е днес Дерек Тайлър? — Странно, че питате именно за него, докторе. Стори ми се много оживен, едва ли не весел. Мълчеше, както винаги, но в поведението му се забелязваше оживление. — Кога го видя за последен път? — Доколкото си спомням, когато изгасихме осветлението. Не сме имали основание да го проверяваме след това. „Да му се не види“. — Винсънт, мога ли да те помоля за една услуга? Можеш ли да идеш и да видиш как е Тайлър? Но сега, незабавно. Чойекът отсреща заговори малко учудено. — Разбира се, но… — И виж какво, Винсънт, обади ми се веднага след като го видиш. Той изключи телефона. — Карол, защо си още тук? Трябва да стигнем до Тайлър, преди да е станало късно. Трябва да говоря с него. — Няма ли да е по-добре ти да идеш там и да говориш с него на място? Той поклати глава. — Там наблюдават потенциалните самоубийци на всеки петнайсет минути. Но ако го вземем тук, можем да сложим при него някой, който изобщо да не го изпуска от очи. Точно това ни е необходимо, ако искаме той да остане жив. Карол, трябва да ми се довериш за тези неща. Тя се поколеба още миг, после каза: — Добре, така да бъде. Тръгна забързано по коридора, а Тони влезе в стаята за наблюдение. Вгледа се през огледалния прозорец в привидно напълно спокойната Джен Шийлдс. Арогантността й беше невероятна. Дори когато разбра, че прякорът й бе станал известен на хората, водещи разследването, не се беше уплашила, не беше побягнала. Продължи да работи спокойно и невъзмутимо, разчиствайки всеки потенциален повод за неприятности. Това, което го плашеше, бе нейната увереност в собствената й непобедимост. Тя като че ли имаше готов отговор за всичко. Тони се опасяваше, че ще съумее да накара съдебните заседатели да я харесат дотолкова, че да я оправдаят. Или поне да й простят. Минутите минаваха, а Тони ставаше все по-неспокоен. Колкото по-дълго чакаше, толкова повече се убеждаваше, че е станало най-лошото. На санитаря му трябваха не повече от четири-пет минути, за да стигне до стаята на Тайлър. Една минута, за да провери дали всичко е наред, после още пет минути, докато се върне. Десетина минути, не повече. Толкова бяха необходими на Винсънт, и след това трябваше да му се обади, ако всичко беше наред. Но десетте минути станаха петнайсет, петнайсетте се проточиха до двайсет. Когато телефонът му най-сетне иззвъня, Тони едва не го изпусна, опитвайки се да го включи с лявата си ръка. — Ало? Винсънт? — Аз съм — каза отсреща Карол. Тези две думи бяха достатъчни на Тони. — По дяволите — отвърна той. — Пристигнах тук преди пет минути — продължи тя. — Всичко тук е нагоре с краката. Току-що бяха открили Дерек Тайлър мъртъв в стаята му. Казват, че си бил глътнал езика. — Не вярвам — простена Тони. — Ще ти се наложи да повярваш — отвърна мрачно Карол. — Работата отива на провал, и все още нямаме никакъв шанс да открием Пола. Иде ми да се разплача. — Можем да си поплачем заедно. — Ще се видим, когато се върна в участъка. Тони… не продължавай разговора си с Джен, преди да съм се върнала. Обещаваш ли? — Да. Трябва да обмислим какво да правим. Ако изобщо бе останало нещо, което можеха да направят. Полицейският участък, който Стейси бе напуснала само преди няколко часа, изобщо не приличаше на това, което завари, когато се върна. В една организация, задвижвана изцяло от информация, каквато е полицията, лошите вести се разпространяват с невероятна бързина. Дни наред отвличането на Пола Макинтайър беше изпълвало разговорите и цялата атмосфера със смесица от гняв, критика и опити да се прецени дали нещо е можело да бъде направено по-добре. Всеки имаше мнение по въпроса. Но новината за предателството на Джен Шийлдс въздейства със силата на ударна вълна, така че в полицията бе настанал момент, подобен на този след експлозия, когато и въздух, и звук са сякаш изсмукани от епицентъра. По коридорите беше тихо, хората се движеха някак потиснато, лицата им бяха едновременно гневни и озадачени. Когато влезе в отдел „Убийства“, Стейси забеляза насочените към нея враждебни погледи, сякаш поради самото си присъствие на случилото се носеше някаква отговорност за жестокия удар по самооценката на цялата организация. Тя знаеше, че хората вече започваха да пренаписват историята; някои търсеха начин да оневинят Шийлдс; други, с които тя беше работила постоянно, се опитваха да подчертаят, че нямат нищо общо с нея, трети пък твърдяха, че открай време са долавяли нещо нередно около сержант Шийлдс. Развръзката щеше да бъде тежка и мъчителна. Когато се озова на собственото си бюро, Стейси глътна две таблетки парацетамол без вода и смръщи съсредоточено лице. Не й беше необходимо време, за да прецени, че не съществува лесен начин да се намери път към местонахождението на уебкамерата, като се ползва образът на екрана за отправна точка. Стомахът й се свиваше, когато виждаше Пола в това положение, и тя й обеща в себе си да изтрие необратимо изображенията от всеки компютър, до който може да са достигнали, веднага след като успееха да я спасят. Нямаше да позволи записите да бъдат докопани от някакви мазни воайори. Пола нямаше да се превърне в среднощно забавление за скучаещи дежурни ченгета — или за когото и да било ДРУГ. Един от колегите й, който работеше в компютърния екип по програмата HOLMES, се бе наел да прерови всички по-достъпни файлове в хард диска на лаптопа. Досега не беше открил нищо, освен потискащо количество хард порно записи. Но Стейси не се интересуваше от леснодостъпните файлове. Тя знаеше, че толкова организиран престъпник като Джен Шийлдс никога не би направил пропуска да остави някаква важна информация достъпна за всекиго. Тя сигурно бе изтривала всичко уличаващо, и поради участието си в разследването на педофилите, вероятно бе научила поне основните мерки, които бяха необходими за редовно почистване на хард диска. Това не означаваше, че не е останало нищо за откриване, и Стейси бе твърдо решена, ако такова нещо съществува, да го открие. След около час напрегнато търсене, тя успя да изолира само три фрагмента от неидентифицирани файлове. На пръв поглед изглеждаше, че съдържат само някакви неразбираеми йероглифи. Но Стейси разполагаше с достатъчно средства, така че не след дълго успя да превърне разбърканите символи в разбираеми думи и откъси от фрази. Първият фрагмент не съдържаше нищо интересно. Приличаше на останки от прикачен файл към електронна поща, вероятно някой от стотиците шеговити циркуляри, които обикаляха света, ако се съдеше по откъслечните думи и изрази. Но от втория фрагмент на Стейси й се зави свят, сякаш бе изпила наведнъж чаша водка. „… мен договор с предварително пла… Едност…!%… айтрън Лейн, Темпъл… Макензи“ Когато принтерът оживя и зашумоля с хартията, Стейси хукна надолу към стаята на отдел „Убийства“, където на стената висеше голямата карта на Темпъл Фийлдс. Плъзна пръст по хартията, проследявайки имената на улиците. Ето я. Сайтрън Лейн. Малката уличка, отклоняваща се от улицата, на която бе изчезнала Пола. С все по-нарастваща възбуда тя затича обратно към бюрото си. Междувременно знаците „!“ и „%“ бяха разчетени като 1 и 5. Беше се справила. Карол отпусна глава на волана и почувства болката от напрегнатите мускули да се разпростира по раменете й в поредица от спазми. Не можеше да се справи с Джен Шийлдс. Нима тази жена беше в състояние да се измъкне от всякакви уличаващи я доказателства? Очевидно беше използвала целия си професионален опит, за да си изработи съвършените обяснения и извинения за всеки аспект от престъпната си дейност. Карол беше привикнала на първоначалното перчене на заловените престъпници, но това тук излизаше извън границите на обикновената самоувереност и достигаше своеобразна, макар и деформирана, убедителност. Но с всичко това тя би могла да се примири, ако само успееше да прибере Пола жива у дома. Но шансовете в това отношение сега не бяха по-големи, отколкото в който и да било друг момент след отвличането й. Тя изправи уморено рамене и запали двигателя. В същия момент мобилният й телефон зазвъня. — Карол Джордан — обади се тя с глух глас. — Стейси е — чу се отсреща. — Струва ми се, че открих. — Какво си открила? — Карол не смееше да повярва. — Открих къде е Пола — в един апартамент на Сайтрън Лейн номер петнайсет, в Темпъл Фийлдс. Наемният договор е сключен на името на Карл Макензи. Наши хора са влизали там още в нощта на отвличането, но сержант Шийлдс е водела претърсването и казала, че няма нищо подозрително. Карол почувства, че гърлото й се свива от вълнение. — Благодаря ти, Стейси — каза тя с усилие, преди сълзите да я задавят окончателно. — Аз поемам нещата. Изключи телефона и се обади на Мерик. Никакъв отговор. Къде, по дяволите, се беше дянал? Сега нямаше време да го търси, но хубаво щеше да го насоли, когато най-сетне се появеше. Ругаейки под нос Мерик, Карол опита с номера на Кевин. Той отговори на второто позвъняване. — Кевин, тръгвай към Темпъл Фийлдс, Сайтрън Лейн номер петнайсет. Ще се срещнем там. Доведи цял екип. Не влизайте, повтарям, не влизайте вътре, преди да съм дошла аз. Ясно ли е? Тя затвори телефона, включи на скорост и посегна към микрофона на радиостанцията. — Главен инспектор Карол Джордан до централата. Пратете екип за спешна медицинска помощ на Сайтрън Лейн петнайсет, Темпъл Фийлдс. Повтарям, пратете екип за спешна медицинска помощ на Сайтрън Лейн номер петнайсет, Темпъл Фийлдс. Край. Радиостанцията запука в отговор. — Освен това да дойде някой с комплект клещи — допълни Карол. — Клещи ли? — повтори операторът. — Да, резачи — от онези, които могат да режат белезници. Помещението се намираше на третия етаж. Както бе казала Стейси, Джен Шийлдс бе тази, която бе обявила, че в сградата зад каменния зид няма нищо подозрително. Но дори да не бе успяла да уреди тя да ръководи претърсването там, би било лесно за полицаите да не забележат съществуванието му в бързината. По някое време някой от обитателите беше поставил на входа двойна врата. Когато се отвореше вратата на стълбищната площадка, отзад се виждаше недълбоко помещение, подобно на килер с прашни рафтове. Но ако се вгледаше по-внимателно, човек забелязваше скритата под един рафт ключалка и хлътналата в специална вдлъбнатина дръжка. Сградата беше от тези, чиито наематели трябваше да бъдат разпитани заедно с наемодателите. Най-много след още един ден щяха при всички положения да свържат името на Карл Макензи с жилището. Кевин Матюс и Сам Еванс се хвърлиха с все сили върху вътрешната врата. Тя рухна и се превърна в купчина трески и прах. Карол си проправи път и влезе първа. Сърцето й се беше качило в гърлото. Първоначално й се стори, че е много късно. Пола лежеше напълно неподвижно, със затворени очи. Стаята беше вмирисана на пот и урина. — Махнете белезниците! — нареди Карол и дръпна чаршафа за единия край, освобождавайки го достатъчно, за да прикрие голотата на Пола. Еванс притича покрай нея с клещи в ръце и изпъшка: — Господи, Пола! — докато режеше веригата на белезниците. В стаята нахлуха хората от екипа за спешна помощ, и веднага помолиха да им бъде освободено място, за да си вършат работата. Карол се наведе над Пола и я погали по главата. Кожата й беше гореща от високата температура. Сърцето на Карол подскочи от облекчение. Тя отстъпи назад, за да остави лекарите да си вършат работата, точно в момента, когато Еванс успя да среже последната верига. — Как е тя? — попита тревожно Карол, когато започна прегледът. — Жива е, но е много слаба — каза един от екипа, без да откъсва поглед от Пола. — Да не сте посмели да я изпуснете — каза Карол и тръгна към площадката. Там извади телефона си и набра номера на Тони. Той отговори още при първото иззвъняване. — Тони, намерихме я. Открихме Пола. — Жива ли е? — Да. Жива е. — Слава Богу — въздъхна той. Когато изключи телефона, Карол установи, че е заобиколена от изпаднали във възторг следователи, които си честитяха взаимно успеха. Възторгът беше всеобщ, така че никой, дори самата Карол, не забеляза, че някой липсва. Вдигаха толкова шум, че насмалко щяха да не чуят звъна на мобилния й телефон. Тя влезе обратно в стаята, където санитарите прехвърляха Пола на носилка, за да чува по-добре. Гласът от другата страна й беше непознат. — Търся главен инспектор Джордан. — Да, на телефона. С кого разговарям? — Обажда се инспектор Макгрегър. От Акмелвик. Говореше сухо и мрачно. — Да не би да сте заловили Ник Сандърс? Карол не смееше да се надява, но не можеше да си представи друг повод, по който човек с чина на Макгрегър би се озовал в онова затънтено селце посред нощ, освен арестуването на сериозен престъпник. Беше прекалено хубаво, за да е истина. Бяха открили Пола, бяха арестували Джен Шийлдс, а сега бяха заловили и човека, измъчвал и убил Тим Голдинг и Гай Льофевр. Настана кратко мълчание. После инспектор Макгрегър заговори отново, с все същата подчертана въздържаност. — Да, арестувахме Сандърс. — Някакъв проблем ли има? — попита тя, отстъпвайки встрани, за да могат санитарите да излязат с носилката. Когато минаваха покрай Карол, тя протегна ръка и погали леко ръката на Пола. — Главен инспектор Джордан — поде отново Макгрегър, — числи ли се към вашия екип някой си инспектор Мерик? Ужасно подозрение проблесна в мислите на Карол. — Какво се е случило? — попита тя. — Вижте, наистина съжалявам. Но няма лесен начин да съобщиш подобно нещо. Инспектор Мерик е мъртъв, госпожо. Краката отказаха да носят Карол, тя се свлече неусетно край стената и се отпусна на пода. Не беше в състояние да осмисли и това след всичко, което се беше случило през изминалите няколко часа. — Не — прошепна тя. — Не е възможно. Той трябва да е тук някъде. Отиде да спи. В някакъв мотел. Не е възможно. — Опасявам се, че няма място за съмнение, госпожо. Снимката на картата, която носи със себе си, е на същия човек. По всичко личи, че се е промъквал да огледа местността, и е причаквал Сандърс. Сборичкали се и Сандърс го ударил зле по главата. Утре сутринта сигурно ще знаем повече. Наистина много, много съжалявам, госпожо Джордан. Карол затвори телефона и го пусна обратно в джоба си. Скри лице в ръцете си, после си наложи да се изправи на крака. После щеше да има време да скърби. Но сега трябваше да изпълни дълга си. Тръгна бавно към вратата, пристъпвайки внимателно като пиян човек. Пое си дълбоко, треперливо дъх и заговори толкова високо, колкото можеше. — Имам лоши новини — започна тя. Тони продължаваше да се взира през огледалния прозорец. Знаеше, че трябва да се радва на новината, че Пола е освободена, но единственото, което изпитваше, бе горчивината от поражението. Най-сетне бе срещнал равностоен противник — престъпник, който устояваше на опитите да проникне в съзнанието му, и то видимо без никакво усилие. Техниките, които Джен бе развила, за да контролира мислите на другите, бяха развили у нея и забележителна способност да контролира собствените си реакции. Може би времето щеше да помогне да разбият защитата й, но Тони съзнаваше, че няма да разполага с време. Ако случаят изобщо стигнеше до съда, Джен щеше да бъде очарователна, щеше да вдъхва доверие — и най-вероятно щеше да бъде оправдана. Ако не успееше да убеди съдебните заседатели, би свършила в психиатрична лечебница за престъпници, но със сигурност не на място, където работеше той. Разбира се, фактът, че Пола оцеля, беше голяма утеха. От чисто човешка гледна точка това беше възможно най-добрата развръзка. Но въпреки това той не можеше да потисне надигащото се отчаяние, докато наблюдаваше спокойната и самодоволна Джен Шийлдс. Нямаше представа колко време беше седял в стаята, когато на вратата се почука. Тони прекоси стаята и отвори. Един униформен полицай застана неуверено на прага. — Съжалявам, че ви безпокоя, доктор Хил. Но това току-що пристигна за вас — той подаде на Тони малък кафяв плик. — Един от санитарите от „Брадфийлд Мур“ го донесе. — Благодаря — каза Тони. Затвори вратата и се зае да оглежда плика. Името му беше написано с големи, разкривени букви отгоре. Не познаваше почерка. Отвори плика и измъкна един-единствен лист евтина, тънка хартия за писма. Целият лист беше изпълнен със същите разкривени печатни букви. Отдолу се виждаше несръчен подпис: ДЕРЕК ТАЙЛЪР. Тони не можеше да повярва на очите си. „ДРАГИ ДОКТОР ХИЛ. СЕРЖАНТ ДЖЕН ШИЙЛДС Е ПАЯКА. ДЖЕН ШИЙЛДС МЕ НАКАРА ДА НАПРАВЯ ВСИЧКО. ТЯ ПРАВЕШЕ ЗАПИСИ И МИ ГИ ДАВАШЕ. ТЕ СА ЗАД РЕЗЕРВОАРА ЗА ВОДА НА ПОКРИВА НА «РОУМНИ УОК» 7 — ТАМ БЯХ НАЕЛ ГАРСОНИЕРА. НЕ СЪЖАЛЯВАМ ЗА ТОВА, КОЕТО НАПРАВИХМЕ ЗАЕДНО, НО НЕ ИСКАМ ДА ПОЕМА ЦЯЛАТА ВИНА.“ Рядко се среща нещо по-трогателно от тържественото погребение на служител в полицията. Десетки униформени полицаи и офицери, семейството и приятелите, още зашеметени от скръбта и повлечени от вълната на официалното сбогуване с покойния, заедно с цялата тържественост, на която е способна англиканската църква. Карол стоеше, заобиколена от всичките си подчинени, вперила очи пред себе си, вирнала брадичка, с униформената фуражка под мишница. Джон Брандън прочете прощалното слово, написано от нея в памет на Дон Мерик, докато синовете му стояха вкопчени в майка си — единственото познато за тях нещо в тази необичайна сцена. Тони стоеше малко по-настрани. Очите му почти не се отделяха от Карол, а до него се беше изправила Пола, цялата напрегната, с очи, дълбоко хлътнали в орбитите. Когато бе показал писмото на Дерек Тайлър на Карол, тя връхлетя като фурия върху сградата, където Тайлър бе държал малък партерен апартамент. Цялата й скръб и гняв заради смъртта на Дон Мерик се превърнаха в ожесточена решимост да събере всички необходими улики, за да не може Джен Шийлдс да се измъкне. Записите бяха още там — три етажа по-нагоре, натикани между резервоара и една стена на покрива. Ужасяващото им послание беше безспорно и необоримо. Единственият човек, който отказваше да осъзнае това, беше Джен Шийлдс. Но това нямаше значение. Нямаше съдебни заседатели, които биха я оправдали при това положение. Тони почувства искрено съжаление към персонала на затвора, където тя щеше да излежава присъдата си. Изминалите няколко седмици бяха огнено кръщение за Карол, мислеше той. Имаше моменти, когато му се струваше, че тя няма да се справи. Но тя доказа, че не е бил прав, и за първи път Тони беше доволен, че е сгрешил. Брандън завърши четенето на прощалното слово и наведе глава. Двайсет и един салюта отекнаха над гробището. Карол извърна глава и срещна погледа на Тони. Двамата си кимнаха леко, едва забележимо. Учудващо е, каза си Тони, от колко малко се нуждаем всъщност, за да оцелеем. $source = Моята библиотека $id = 32373 $book_id = 6367 __Издание:__ Вал Макдърмид. Чуждото страдание Английска. Първо издание ИК „Еднорог“, София, 2007 Редактор: Десислава Райкова ISBN: 978-954-365-011-8