Вал Макдърмид
	Преследвачът



	На Туки Флайсток, любимия ми сериен убиец на насекоми




	„Чувал съм песента на русалките, които си пеят една на друга. Не мисля обаче, че биха пели и на мен.“
	„Любовната песен на Дж. Алфред Пруфрок“
	Т. С. Елиът


	„Душата на мъчението е мъжка.“
	Надпис на пояснително картонче в Музея по криминология и мъчения, Сан Гиминяно, Италия*
	[* Всички епиграфи към главите на книгата са взети от „Убийството като едно от най-изтънчените изкуства“ от Томас де Куинси (1827)]



	Благодарности

	Винаги е обезпокоително, когато ти се струва, че животът имитира изкуството. Планирах да започна настоящата книга през пролетта на хиляда деветстотин деветдесет и втора, дълго преди убийствата, които разтърсиха общността на гейовете в Лондон. Искрено се надявам, че в тези страници няма нищо, което би оскърбило или причинило мъка на някого.
	Бях използвал, както винаги, изобилните знания на приятелите си, които експлоатирах изцяло, докато събирах материал и пишех „Преследвачът“. Особено искам да благодаря на клиничния специалист психолог, човекът, който направи психологическите профили на престъпниците — Майк Бери от психиатричната клиника за суперохрана в Ливърпул, — заради това, че щедро отдели от времето си и даде компетентните си съвети в подготовката на тази книга. Разбирането и информацията, които получих от него, са безценни.
	Благодаря също на Питър Байром от колежа в Блекбърн за съветите в последната дума на компютърните технологии. На Алисън Скот и Франки Хегарти, предоставили ми услужливо информация по медицинските въпроси. На началника на полицията Майк Бенисън от полицейския отдел в Съсекс, който щедро отдели от времето си, за да ме вмъкне в разследването на големите убийства. На Джай Пена, Даяна Купър и Паула Тайлър, които доказаха, че все още има адвокати, готови на драго сърце да дадат времето и знанията си.
	Особено бих искал да благодаря на Бриджит Бейли и Лизан Радис за подкрепата, търпението и съветите през цялото време. Не е лесно да си в компанията на някого, който прекарва дните си в главата на сериен убиец…
	Северният град Брадфийлд съществува само във въображението ми. В частност отношенията и поведението, приписани от подбрани професионалисти, включително полицаите, бяха избрани по-скоро заради нуждата от елемента на измислицата, отколкото заради правдоподобност. В Британия ние сме щастливи да имаме малко серийни убийци. Така е, защото повечето от тях са залавяни още след първото им убийство. Да се надяваме, че създателите на психологически профили и полицията ще продължават в същия дух.


>
	От дискета 3,5" с етикет: „АРХИВ. 007“
	„ФАЙЛ ЛЮБОВ. 001“
	Никога не можеш да забравиш първия път. Нали така се казва за секса? Колко по-вярно звучи това за убийството. Никога няма да забравя неповторимия прекрасен миг на тази странна и екзотична драма. Дори сега, с ползата от натрупания опит, като хвърлям поглед назад към събитията, разбирам, че всичко е било само едно аматьорско представление. И все пак то още има вълнуваща сила, макар и недостатъчна да те удовлетвори.
	Въпреки че не го осъзнавах, преди да ме е завладяло решението да действам, аз все пак бях измислил предварително начина на убиване. Картина на един августовски ден в Тоскания. Автобус с климатик ни носи от град в град. Цял рейс лешояди на северната култура, отчаяно копнеещи да допълват всеки миг ценния си багаж, трупан две седмици с нещо за спомен, което да се противопостави на замъка Хауард и Чатсуърт.
	Наслаждавах се на Флоренция, на църквите и картините, на галериите, изпълнени със странни, противоречиви образи на мъченичество и на Мадони. Бях претеглил наум главозамайващата тежест на купола на Брунелески*, който увенчаваше огромната катедрала. През входа на витото стълбище се излизаше от галерията към друг мъничък купол. Износените каменни стъпала едва се провираха между кубето и покрива. Все едно че си в моя компютър. Истинско приключение — игра, в която търся верния път през лабиринта на хаоса към дневната светлина. На всичко това му липсваха само чудовища, които побеждавам по пътя си. А после, за да изплувам в яркия ден от учудването, което ме бе завладяло там, в края на този мъчителен възход, се появи една пощенска картичка и продавач на сувенири — дребен, мургав, усмихнат човек, прегърбен от годините влачене на стоки нагоре-надолу. Ако това наистина беше игра, щях да мога да купя някаква магия от него. Тъй като беше, купих повече картички, отколкото ми трябваха, защото нямах толкова познати, на които да ги изпратя.
	[* Прочут ренесансов архитект. — Б.пр.]
	След Флоренция следваше Сан Гиминяно. Градът беше разцъфнал върху зелената тосканска равнина. Полуразрушените му кули стърчаха към небето като пръсти, които се опитват да сграбчат нещо. Екскурзоводът дрънкаше нещо за „средновековен Манхатън“ — последното тъпо сравнение, което прибави към списъка на всички глупости, които бяхме принудени да изслушаме от Калас насам.
	Когато приближихме града, вълнението ни нарасна. Из цяла Флоренция виждах реклами за единствената туристическа атракция, която наистина исках да видя. Великолепни обяви, висящи по уличните лампи, блестящи в яркочервено и златно. Знамената настояваха да посетя „Музео криминоложико Сан Гиминяно“. Съветвайки се с разговорника си, установих, че съм намерил това, което търсех. Музеят по криминология и мъчения. Не е нужно да споменавам; че той не беше включен в маршрута на културните забележителности.
	Не ми се наложи да търся обекта си. Рекламната табела за музея, допълнена с уличен план, буквално се наби в очите ми само няколко метра, след като бях влязъл през масивната каменна порта, опасана от средновековни стени. Вкусвайки вече удоволствието от това, което очаквах да видя, аз се разходих наоколо, чудейки се на паметниците на дисхармония, които представляваха кулите. Всяко семейство, което е имало власт и влияние, е построило своя укрепена кула, която е отбранявало яростно срещу съседите с всякакви средства — от разтопено олово до оръдия. Предполагам, че в дните, когато градът се е радвал на най-голямо благоденствие, са израснали най-малко двеста кули. В сравнение със средновековния Сан Гиминяно тази съботна вечер доковете долу наподобяваха детска градина, а моряците приличаха на дребни аматьори в хулиганска банда.
	Когато вече не можех да издържам притегателната сила на музея, пресякох централния площад, хвърлих една двуцветна монета от двеста лирети във фонтана за късмет и се упътих надолу по улицата, където вече познатите ми червено-златни знамена украсяваха древните каменни стени. Вълнението изпълваше всяка част на тялото ми и ме подлудяваше. Чувствах се като опиянен от кръвта комар. Влязох в прохладното фоайе и спокойно си купих входен билет и една лъскава илюстрирана брошура на музея.
	Как мога да опиша преживяването? Физическата реалност бе хиляди пъти по-поразяваща от всички снимки, видеокасети и книги, с които се бях подготвял за този момент. Първият експонат беше дървена стълба за мъчения, придружена от картонче, което описваше начина й на работа. Надписите бяха на италиански и английски. Раменете излизали от раменните кухини, бедрата и коленете се разкъсвали под звука на раздиращи се хрущяли и сухожилия. Гръбначният стълб се опъвал като конец, докато прешлените не паднели от него като мъниста от скъсан гердан. „Жертвите — лаконично поясняваше картончето — често се оказвали петнадесет-двадесет сантиметра по-високи от стълбата.“ Инквизиторите са имали брилянтни мозъци. Те не са се задоволявали само с разпитите на жертвите си еретици, докато били живи и страдали, а трябвало да търсят други отговори от разкъсаните им тела.
	Изложбата представляваше паметник на човешката изобретателност и находчивост. Как може някой да не се възхити на мозъците, изследвали човешкото тяло с такава тънкост, че са успели да проектират и създадат така деликатно премерено страдание? С тогавашната относително проста технология онези средновековни гении са успели да изобретят системи за мъчения, така изпипани, че все още са в употреба. Изглежда, че единственото подобрение, до което е достигнало индустриалното ни общество, е допълнителните уреди, свързани с електричеството.
	Движех се през стаите, като докосвах всяка една играчка поотделно — от огромните шипове, стил „Айрън Мейдън“, до почти, неуловимата и елегантна машинка с формата на круша — онези тънки, делящи се яйцевидни форми, които били напъхвани във вагината и ануса. След това задържащият механизъм се отпускал, двете части се разделяли и разширявали, докато крушата не претърпявала метаморфоза, превръщайки се в странно цвете, чиито листенца били остри като бръснач метални зъбци. Накрая машинката била измъквана от тялото. Понякога жертвите оцелявали, което вероятно е било по-жестоката съдба.
	Забелязах безпокойството и ужаса по лицата и в гласовете на хората около мен, но разбрах, че това бе само лицемерие. Тайничко те обичаха всяка минута от посещението си тук, но почтеността им им забраняваше и най-малкото разкриване на вълнението, което ги изпълваше. Само децата бяха неподправени в пламенното си очарование. Щях да бъда щастлив да се обзаложа, че докато обикаляхме изложбата, далеч не бях единственият човек в тези хладни пастелни стаи, който чувстваше надигащото се вълнение на сексуално желание между краката си. Често се чудя колко ли ваканционни сексуални срещи са станали по-пикантни от тайния спомен за посещението в музея на мъченията.
	Навън, в окъпания от слънце двор, един скелет седеше сгънат в клетка с лъснати кости, като че ли оглозгани от лешояди. В онези дни, когато кулите се извисявали високо, тези клетки висели пред външните стени на Сан Гиминяно — своеобразно предупреждение за жителите и странниците, че влизат в град, където законът изисква сурово наказание, ако не се зачита. Аз почувствах онези жители много близки. Също като тях уважавах нуждата от наказание след измама.
	Близо до скелета едно огромно колело, облицовано с метални плочици, стоеше подпряно срещу стената. То щеше да изглежда съвършено на място, в един музей на селското стопанство. Но картончето, прикачено на стената зад него, обясняваше функция, измислена от човек с богато, въображение. Престъпниците били връзвани към колелото. Първо кожата им била смъквана чрез бичуване. Плътта оголвала костите им, излагайки на показ вътрешностите им пред нетърпеливата тълпа. След това костите им били натрошавани на колелото с железни пръти. Усетих, че мисля за картите тарок, колелото на бъдещето.
	Когато осъзнах, че ще трябва да стана убиец, споменът за музея на мъченията изплува пред мен като муза. Винаги съм бил добър в ръцете.
	След онзи първи път част от мен тайничко се надяваше, че няма да бъда принуден да го направя отново. Но в същото време знаех, че ако се наложи да го направя, следващият път би бил по-добър. Ние се учим от грешките си, от несъвършенствата в действията ни. И за щастие практиката ги прави по-съвършени.


	Глава първа


	Джентълмени, имах честта да бъда назначен от вашия комитет да се справя с непосилната задача да изчета лекциите на Уилямс за убийството като едно от най-изтънчените изкуства. Задача, която би била достатъчно лесна преди три-четири века, когато изкуството не е било добре разбирано. А са съществували и малко примери за подражание. Но в този век, когато превъзходните шедьоври са дело на професионалисти, е очевидно, че в стила на критиците публиката ще търси съответстващо подобрение.


	Тони Хил пъхна ръце зад главата си и заби поглед в тавана. Пред очите му изплува фина паяжина от пукнатини около сложната гипсова роза, която ограждаше полилея, но той беше забравил за нея. Бледата светлина на зората, обагрена с оранжевия блясък на уличните лампи, се процеждаше през триъгълния процеп в горния край на завесите му. Но това също не го впечатли особено. Подсъзнателно той отбеляза, че парното се е задействало, готово да стопи влажния зимен скреж, опасал рамките на прозорците и вратата. Носът му беше леден, очите зачервени. Не можеше да си спомни последния път, когато е спал като хората. Тревогите и грижите му за това, което трябваше да свърши през следващия ден, бяха част от причините за неспокойния му, накъсан сън. Но имаше още нещо. Много по-голямо.
	Днес като че ли не му беше достатъчно само да се тревожи. Знаеше какво се очаква от него, но въпреки това ставаше друго. Останалите хора успяваха да се справят с тези неща само с леко вълнение в стомаха си, но не и Тони. Усилията му да поддържа фасадата, с която да успее да се справи с поредния ден, изстискваше всичките му сили. При тези обстоятелства той разбираше колко много черпи от метода на актьорите така да се вживяват в представлението, че да пленят публиката. Колкото до днес, очертаваше се поредният напразен опит да си докара осемчасов сън.
	Завъртя се в леглото, измъкна едната си ръка и я прокара през късата си черна коса. Почеса наболата четина по брадата си и въздъхна. Знаеше какво му се искаше да прави днес, но в същото време добре съзнаваше, че това би било професионално самоубийство. Какво като знаеше за съществуването на истински сериен убиец в Брадфийлд? Не можеше да си позволи да бъде първият, който да го каже на глас. Празният му стомах се сви и той потрепери. С въздишка отметна завивката и стана от леглото. Разтърси крака, за да изправи набраните като хармоника крачоли на торбестата си пижама.
	После се помъкна към банята и запали лампата. Докато изпразваше пикочния си мехур, той се протегна със свободната си ръка и включи радиото. Говорителят, който съобщаваше за трафика, разкриваше очакваните задръствания с такава бодрост, че сигурно никой шофьор не би могъл да седне зад волана, без да е глътнал здрава доза концентрат. Благодарен, че днес не му се налага да шофира, Тони се обърна към мивката. Вгледа се в дълбоките си сини очи, все още замъглени от съня. „Онзи, който е казал, че очите са огледало на душата, е бил наистина продавач на глупости“ — помисли си иронично той. Вероятно е така, иначе нямаше да има и едно здраво огледало в къщата. Откопча горното копче на пижамата си и отвори шкафчето, за да измъкне крема за бръснене. Забеляза, че ръката му трепереше, и спря за момент. После ядосано тресна вратичката, която изскърца високо, и грабна електрическата самобръсначка. Мразеше да се бръсне с нея, защото никога не оставаше у него усещането за свежест и чистота, както след бръсненето на мокро. Но по-добре да се чувстваш горе-долу бръснат, отколкото да заприличаш на подвижна илюстрация на усмъртен от хиляди резки.
	Другото удобство на електрическата самобръсначка бе, че не трябваше да се съсредоточава толкова усилено върху това, което правеше, а оставяше мислите му да се реят напред в предстоящия ден. Понякога бе изкушаващо да си представи, че всички са като него — стават всяка сутрин и си избират образа, който ще бъдат през деня. Но той се бе научил през годините, в които изследваше мисленето на другите хора, че това не е така. За повечето хора възможният избор бе страшно ограничен. Някои безспорно щяха да бъдат благодарни за възможностите, които знанията, способностите и нуждата бяха донесли на Тони. Той не беше един от тях.
	След като изключи самобръсначката, той чу дивите акорди, които предшестваха всички кратки новини по радиото. С лошо предчувствие обърна лице към апарата. Напрежението и безпокойството го държаха нащрек като бегач на дълги разстояния, който чака стартовия изстрел. В края на петминутния бюлетин той въздъхна с облекчение и дръпна завесата към душа. Очакваше разкритие, което щеше да бъде невъзможно да пренебрегне. Но засега броят на телата оставаше три.


	На другия край на града Джон Брандън, заместник-началник на полицейското управление в Брадфийлд (криминален отдел), се наведе над мивката и се загледа мрачно в огледалото. Даже кремът за бръснене, покрил лицето му като брадата на Дядо Мраз, не му придаваше по-доброжелателен вид. Ако не беше избрал полицията, щеше да бъде идеален кандидат за кариерата на погребален агент. Бе висок метър и деветдесет, почти кожа и кости, с дълбоки тъмни очи и преждевременно посребряла коса. Дори когато се усмихваше, киселата му физиономия си оставаше все така меланхолична. Той си мислеше, че днес прилича на твърд и решителен копой. Поне за всичките му нещастия този път си имаше причина. Щеше да продължи курса на действия с цялата си педантичност на полицейски шеф и упоритостта на свещеник към Оранжистката ложа.*
	[* Оранжистката ложа — организация на ирландската ултрапротестантска партия. — Б.пр.]
	Брандън въздъхна дълбоко и опръска огледалото с пяна. Дерек Армтуейт, неговият шеф, имаше изгарящи сини очи, но с отнесен мечтателен поглед, който не виждаше нищо прогресивно. Той беше от хората, които смятаха, че Старият завет е далеч по-подходящ наръчник за ченгетата, отколкото полицейския правилник. Вярваше, че повечето модерни полицейски методи са не само неефективни, но и еретически. Според неговото, често доста отвлечено мнение връщането на боя с пръчки и камшици би било далеч по-ефективно за намаляването броя на престъпленията, отколкото многото социални работници, социолози и психолози. Ако имаше и най-малката представа какво планираше Брандън за тази сутрин, щеше вече да го е прехвърлил в най-забутания отдел.
	Преди потиснатото настроение да съсипе окончателно решителността му, Брандън бе стреснат от блъскане по вратата на банята.
	— Татко! — извика голямата му дъщеря. — Колко време ще се бавиш?
	Брандън грабна самобръсначката, потопи я в умивалника и застърга по едната си буза, преди да отвърне:
	— Пет минути, Карън! Извинявай, скъпа!
	В дом с трима тийнейджъри и само една баня рядко се отваряше възможност за размишления в тази поза.


	Карол Джордан остави полуизпитото си кафе до мивката и се затътри към душа, като се спъна в черната котка, която се увиваше около глезените й.
	— Минута, Нелсън — промърмори сънливо тя и затвори вратата след въпросителното му „мяу?“ — И не буди Майкъл!
	Карол си бе представяла, че повишението й в главен следовател и съпътстващото излизане от графика на дежурствата щяха да й дарят непрекъснат осемчасов сън. Това беше постоянният й копнеж още от първата седмица, в която се присъедини към полицията. Само че късметът й изневери, защото повишението й по едно съвпадение дойде едновременно с това, което нейният екип наричаше помежду си „странните убийства“. Шефът й, Том Крос, можеше да крещи колкото си иска и на пресата, и в дежурната им стая, че няма никаква връзка между убийствата и нищо, което да подкрепи предположението за наличието на сериен убиец в Брадфийлд. Екипите, разследващи убийствата, мислеха другояче.
	Докато горещата вода се изливаше върху Карол, напоявайки русата й коса, тя си мислеше, не за пръв път, че становището на Крос, както и това на шефа на полицията, служеше повече на предразсъдъците му, отколкото на обществото. Колкото по-дълго отричаше съществуването на сериен убиец, който нападаше мъже, зад чиято почтена външност се криеше таен живот на гейове, толкова повече хора щяха да умрат. Ако повече не можеш да ги разкараш от улиците, като ги арестуваш, остави един убиец да ти свърши работата. Няма много значение дали това ще стане, като ги убива или като всява страх.
	Политиката, която той водеше, превръщаше безбройните нейни и на колегите й часове работа по разследването в пълна глупост. Не смееше и да си помисли за стотиците хиляди лири от парите на данъкоплатците, които струваха тези дела, особено откакто Крос настоя всяко убийство да бъде разглеждано като напълно отделен случай. Всеки път, когато един от трите екипа се натъкваше на някаква улика, която изглеждаше като връзка между убийствата, Том Крос я отхвърляше, като винаги намираше поне пет несъответствия. За него нямаше никакво значение, че всеки път връзката беше нещо различно, а несъответствията — все същата стара песен. Но Крос беше шефът й. А и ръководството си изми ръцете и се измъкна от създалата се конфликтна ситуация, като им обърна гръб.
	Карол разтърка шампоана, докато той се превърна в гъста пяна, и усети, че постепенно започва да се пробужда под топлите струи. Е, нейната посока на разследване нямаше да затъне в скалите на фанатичните предразсъдъци на Крос с прякор Моряка Попай. Дори някой от младите полицаи да бе склонен да прегърне тесногръдата хипотеза на шефа им като извинение за собственото им късогледо разследване, тя нямаше намерение да го търпи за по-малко от сто процента свършена работа в правилна посока. Беше си скъсала задника през последните девет години първо да вземе добра образователна степен, а после да оправдае мястото си по пътя към бързото издигане. Карол нямаше намерение да остави кариерата й да свърши в глуха улица само защото е сторила грешката да избере полицейско управление, оглавявано от неандерталци.
	Събрала решителност, тя излезе от душа с изправени рамене и непокорен, предизвикателен блясък в зелените очи.
	— Хайде, Нелсън! — извика тя, докато се намъкваше в роклята си. После грабна вързопчето черна козина. — Скачай на месото, момчето ми!


	Тони проучва изображението на екрана над себе си няколко секунди. По-голямата част от аудиторията му вече бе изразила пълната си незаинтересованост към неговата лекция чрез очевидно неводене на записки. Тогава той реши да даде поне на подсъзнанието им максимална възможност да възприемат текущите таблици в процеса на създаване на психологически профил на престъпника.
	Обърна се отново към аудиторията:
	— Нямам намерение да ви казвам това, което вие вече знаете. Хората, които създават профилите, не хващат престъпниците. Това правят ченгетата. — Той се усмихна на слушателите си — висши полицейски служители и представители на Министерството на вътрешните работи, подканяйки ги да споделят мнението му. Няколко го сториха, въпреки че повечето останаха с каменни физиономии и нехайно обърнати настрана глави.
	Колкото и да се стараеше, Тони знаеше, че не може да убеди по-голямата част полицаи, че не е някой надут университетски експерт, дошъл да им каже как да си вършат работата. Въздържа се от въздишка, хвърли поглед към бележките си и продължи, като се стараеше да поддържа колкото се може повече зрителен контакт, като имитираше с естествения език на тялото успешно изпълнил номера си клоун. Нещо, което беше изучил, докато работеше в северните клубове.
	— Но понякога ние, хората, които правим профилите, виждаме нещата различно. И тази нова перспектива може да промени всичко изцяло. Един мъртвец наистина може да ви разкрие много неща. Но това, което е разказал на нас, не е същото, каквото и на полицаите. Един пример. Намерено е тяло в храстите на около три метра от пътя. Полицаят ще отбележи този факт. Ще провери земята наоколо за следи. Дали няма стъпки. Има ли нещо, захвърлено от убиеца. Има ли някакви конци, закачени по храстите. Но за мен този единствен факт е само стартовата точка за размишление дали, прибавен към останалата информация, която имам на разположение, би могъл да ме доведе до някакви полезни заключения за убиеца. Ще се запитам дали тялото преднамерено е било оставено там? Или убиецът е бил притеснен от нещо, за да го мъкне на друго място? Дали го е крил, или просто го е захвърлил? Искал ли е трупът да бъде намерен? Колко дълго е очаквал или е искал да бъде скрит? Какво означава това място за него? — Тони сведе рамене и задържа ръцете си в отворен въпросителен жест. Аудиторията му го наблюдаваше неподвижно. „Господи, с колко номера още трябваше да ги изработя, докато получа отговор?“ — мислеше си уморено той. Капчиците пот, които избиха по врата му, започнаха да се превръщат в струйки, които се стичаха по кожата и попиваха в яката на ризата му. Чувстваше се неудобно, защото това му напомняше кой всъщност бе той зад маската, която беше надянал за пред публика.
	Тони прочисти гърлото си и се съсредоточи върху това, което обясняваше, защото бе по-важно от чувствата му, и продължи:
	— Създаването на психологически профил е просто друго средство, което може да помогне на следователите да стеснят фокуса на провежданото разследване. Работата ни е да осмислим непонятното. Не можем да ви дадем името на нападателя, телефона или адреса му. Но това, което можем да направим, е да ви насочим в правилната посока — какъв тип е извършил престъплението и какви са специфичните му характеристики. Понякога можем да посочим предполагаемия район, където живее, или вида професия, която очакваме, че има. Знам, че някои от вас са разбрали необходимостта от създаването на Национална служба за изработване на профили към полицията. Вие не сте сами. Обществените организации за защита на човека настояват за същото.
	Най-сетне Тони въздъхна с дълбоко облекчение. Усмивки и одобрителни кимания от аудиторията. Бяха му трябвали четиридесет минути, за да привлече вниманието им, но накрая все пак бе разбил нехайното им безразличие. Това, разбира се, не означаваше, че можеше да се отпусне, но поне намали чувството му на неудобство.
	— Преди всичко — продължи той — ние не сме като американците. У нас няма серийни убийци, спотайващи се зад всеки ъгъл. Все още обществото ни е такова, че повече от деветдесет процента от убийствата са извършени от членове на семейството или хора, които са били познати на жертвата.
	Сега вече напълно ги бе завладял. Забеляза няколко чифта некръстосани крака и ръце, стегнати като добре тренирани служители.
	— Но създаването на един профил не означава да уличите следващия Ханибал*, че е канибал. Профилите могат да бъдат използвани в широк кръг престъпления. Вече имаме забележителен успех на летищата при пренасяне на наднормено количество алкохол, при залавянето на наркокуриери, при типове, изпращащи анонимни писма със заплахи, изнудвачи, серийни изнасилвачи, подпалвачи. И като много важен момент, не на последно място, създаването на профил бе използвано много резултатно да се даде съвет на полицаите в някои техники за разпитване на заподозрени в големи, престъпления. Не искам да кажа, че на вашите хора им липсват умения да провеждат разпит. Напротив, но нашият клиничен опит ни помогна да усъвършенстваме различни подходи и методи, които често могат да бъдат по-резултатни от познатите ни вече техники.
	[* Ханибал Лектър — психологът канибал от нашумелия филм „Мълчанието на агнетата“. — Б.пр.]
	Тони пое дълбоко дъх и се наведе напред, сграбчил ръба на катедрата. Финалният му абзац звучеше добре пред огледалото в банята. Молеше се да удари на точното място, да не сбърка да ги настъпи по мазола.
	— Моят екип и аз вече цяла година проучваме възможностите за създаване на Национална служба за изработване на профили към полицията. Вече предадох временен доклад до Министерството на вътрешните работи, които изразиха готовност да създадат такава служба веднага щом получат последния ми доклад. Дами и господа, тази революционна промяна в борбата с престъпността скоро ще бъде реалност. Имате една година да се уверите, че това става във форма, която е удобна за вас. Екипът ми и аз сме изцяло отворени към вас. Всички сме в един бизнес. Ние искаме да знаем какво мислите вие за всичко това, защото имаме желанието системата да заработи. Искаме опасните серийни нападатели зад решетките, точно както и вие. Вярвам, че бихте могли да ползвате помощта ни. Знам, че и ние можем да разчитаме на вашата.
	Тони направи крачка назад, за да избегне бурята от аплодисменти не защото бяха особено ентусиазирани, а защото сигнализираха края на тези четиридесет и пет минути, от които се беше страхувал седмици наред. Обществените речи винаги са били твърдо извън границите на спокойствието му дотолкова, че обърна гръб на академичната си кариера, след като защити докторат. Не можа да свикне с постоянния театър на лекциите. Способността му да разяснява нещата сама по себе си не бе достатъчна, за да се занимава с това. Някак си да прекарва дните си в ровене из изкривените ниши на безумните мозъци му се струваше далеч по-безопасно.
	Когато кратките ръкопляскалия замряха, наблюдателят на Тони от Министерството на вътрешните работи скочи на крака от стола си на първия ред. Докато Тони провокираше премереното недоверие на полицейската част от аудиторията си, Джордж Расмасън се бе развълнувал доста. Нетърпеливата му усмивка разкри твърде много зъби и обезпокояваща прилика с Джордж Формби, която не отговаряше на такъв отговорен държавен служител. Беше облечен елегантно, в сиво сако на тънко райе, а крещящият му акцент на възпитаник на богаташко частно училище бе толкова преувеличен, че Тони бе убеден в снобското му образование. Слушаше го с половин ухо, докато си събираше записките и ги подреждаше в папката. Благодарности за великолепната проницателност, дрън, дрън… за възможностите да зададе неофициални въпроси, дрън, дрън… с дължимото уважение към доктор Хил…
	Шумът от тътрещи се крака заглуши останалото от речта на Расмасън и словоохотливостта му секна. Когато се стигна до момента да избира между благодарностите на държавния служител и чашата кафе, за Тони нямаше спор. Дори и заради държавните служители. Той пое дълбоко дъх. Време беше да свали маската на лектор. Сега трябваше да бъде очарователният, добре информиран колега, достатъчно търпелив да те изслуша. Трябваше да осмисли и да си създаде от новите контакти усещането, че наистина е на тяхна страна.


	Джон Брандън стана и отстъпи встрани, за да позволи на другите хора от неговия ред да излязат. Докато наблюдаваше представяното от Тони Хил, той разочаровано бе установил, че липсваше повечето информация, на която се беше надявал. Разбира се, научи много за психологическия профил, но почти нищо за човека, освен че изглеждаше доста самоуверен мъж, без да е арогантен. Последният един час не го беше убедил, че това, което планира, е правилната посока на действие. Но не можеше да види някаква алтернатива. Като се придържаше близо до стената, Брандън се придвижи напред срещу потока от хора, докато се изравни с Расмасън. Като го видя, държавният служител рязко прекрати речта си и изключи сияйното си изражение. Докато Расмасън събираше бумагите си, които разпиля по стола, Брандън се шмугна покрай него и пресече залата, за да хване Тони, който оправяше катарамите на смачканата си чанта.
	Брандън прочисти гърлото си и попита:
	— Доктор Хил?
	Тони вдигна глава с любезно въпросително изражение на лицето си. Брандън преглътна безпокойството си и продължи:
	— Не сме се срещали преди, но сте работили на моя територия. Името ми е Джон Брандън…
	— Отдел „Престъпления“? — прекъсна го Тони, а в очите му проблесна лека усмивка. Беше чувал достатъчно за събеседника си и знаеше, че той е човек, когото искаше да има на своя страна. — Радвам се да се запозная с вас, господин Брандън! — поздрави го той с най-топлия си глас, който можа да измъкне.
	— Джон. Просто Джон — каза Брандън по-рязко, отколкото възнамеряваше. Осъзна с изненада, че бе нервен. Имаше нещо в спокойната увереност на Тони Хил, което го правеше несигурен.
	— Чудя се дали бихме могли да разменим няколко думи?
	Преди Тони Хил да може да отговори, Расмасън се намести между тях.
	— Моля да ме извините — подхвърли той, без ни най-малко притеснение, надянал отново усмивката си. — Тони, ако сега дойдеш с нас в кафенето, знам, че приятелите ни от полицията ще са нетърпеливи да поговорят с теб по-задълбочено. Господин Брандън, ако желаете, може да се присъедините!
	Брандън усети, че го обзема яд. Осъзнаваше, че е почти невъзможно да води поверителен разговор в стая, пълна със сърбащи кафе ченгета и любопитни важни клечки от Министерството на вътрешните работи.
	— Бих ли могъл да разменя само няколко думи с доктор Хил насаме?
	Тони хвърли поглед към Расмасън и забеляза лекото смръщване на успоредните линии между веждите му. Обикновено в такива случаи го засърбяваше да се измъкне от ситуацията. Сега му се искаше да приключи с Расмасън и да продължи разговора с Брандън. Винаги го беше забавлявала превзетата надутост, която превръщаше позирането пред него в безпомощност. Доста дълго за днес удържа успеха при словесните си дуели с другите полицаи, затова реши да се лиши от това удоволствие. Той се отдалечи преднамерено от Расмасън и каза:
	— Джон, нали се връщаш обратно към Брадфийлд след обеда?
	Брандън кимна.
	— Тогава сигурно би могъл да ме закараш? Дойдох с влак, но ако нямаш нищо против, предпочитам да не се боря с британските железници и на връщане. Винаги можеш да ме оставиш в покрайнините на града, ако не искаш да бъдеш видян да се сприятеляваш с Джак Изкормвача.
	Брандън се усмихна и мрачното му лице се нагъна в маймунска физиономия.
	— Не смятам, че това ще е необходимо. Ще бъда щастлив да ви оставя в Централното управление на полицията.
	Той се отдръпна назад и загледа Расмасън, който тикаше Тони към вратата и се суетеше по целия път. Не можеше да се отърси от леко объркващото усещане, което го обзе от срещата с психолога. Може би просто защото бе свикнал да контролира всичко в своя свят и молбата за помощ му бе толкова чужда, че автоматично го караше да се чувства неудобно. Очевидно нямаше друго обяснение. Брандън сви рамене и последва тълпата в кафето.


	Тони закопча колана и се наслади на удобството на лъскавия „Рейндж Роувър“. Не каза нищо, докато Брандън маневрираше, за да излезе от паркинга на Главното полицейско управление в Манчестър. После се насочи към градската мрежа, силно съсредоточен да не пропусне верния път в непознатия град. Докато кръстосваха по хлъзгавите пътища надолу и се вляха в летящия поток коли, Тони наруши тягостното мълчание:
	— Ако това ти помага, мисля, че вече знам за какво искаше да поговорим.
	Ръцете на Брандън се изопнаха на кормилото.
	— Мислех, че сте психолог, не медиум — пошегува се той. Изненада се от себе си. Хуморът не беше в стила му. Обикновено прибягваше до него, когато беше под силно напрежение. Брандън не осъзнаваше колко нервен беше в действителност, като поиска тази услуга.
	— Някои от колегите ти щяха да ме забележат със сигурност, ако бях такъв — подхвърли Тони сухо. — Така че искаш ли да направя предположение и да поема риска да изляза пълен глупак?
	Брандън хвърли бърз поглед към психолога. Той се беше отпуснал с ръце на бедрата и кръстосани в глезените крака. Изглеждаше като че ли е у дома си по дънки и пуловер, а не в костюм, който дори Брандън намираше за доста старомоден. Това го впечатли, защото си спомни суровите коментари на собствените си дъщери, които редовно получаваше по адрес на непретенциозните си дрехи. Изведнъж той се отприщи и изплю камъчето:
	— Мисля, че имаме работа със сериен убиец, който се е развихрил в Брадфийлд.
	Тони пусна една малка въздишка на задоволство.
	— Бях започнал да се чудя дали някога ще забележите — каза той иронично.
	— Това обаче съвсем не е единодушно мнение — уточни Брандън, почувствал за нужно да предупреди Тони, преди дори да го е молил за помощта му.
	— Събрах достатъчно впечатления от пресата. Ако това е някакво успокоение за теб, от материалите, които прочетох, съм сигурен, че изводът ти е правилен.
	— Останах с друго впечатление от онези ваши цитати в „Сентинъл Таймс“ след първото убийство.
	— Работата ми е да сътруднича на полицията, а не да уронвам авторитета й. Допусках, че имате някакви професионални причини да не правите версията си за сериен убиец публично достояние. В действителност подчертах, че това, което казвам, е само неофициално предположение, базирано на достъпната информация — добави Тони с някак мек тон, който явно противоречеше на неочакваното напрежение в пръстите му, които си играеха с панталона и го мачкаха на плисета.
	Брандън се усмихна, незабелязал нищо друго, освен гласа на събеседника си.
	— Добре. Заинтересован ли сте да ни подадете ръка?
	Тони почувства разливащото се в него задоволство. Беше копнял за този момент седмици наред.
	— На няколко мили от тук има едно крайпътно ресторантче. Какво ще кажеш за едно кафе?

	* * *

	Главен следовател Карол Джордан гледаше втренчено хаоса от разпокъсана плът, която някога е била човек, и се бореше решително да фокусира погледа си поне малко встрани. Искаше й се да не се тревожи, че бе грабнала онзи стар сандвич с кашкавал от лавката. Някак си бе приемливо за млад мъж полицай да повърне, когато се окажеше лице в лице с жертва на насилствена смърт. Те дори си спечелват съчувствие. Но въпреки факта, че жените винаги са били смятани за страхливи, когато жена полицай напусне мястото на престъплението още преди да го е приближила напълно, тя веднага губи всякакво уважение, което някога е спечелила. По-лошото — става обект на пренебрежение и посмешище за всички мъже, от шефа й до последния в лавката. Опитваше се да вникне в логиката на това отношение. Докато горчиво размишляваше, тя здраво стискаше зъби. Мушна ръце дълбоко в джобовете на шлифера си и сви юмруци така силно, че ноктите й се забиха в дланите.
	Карол почувства нечия ръка върху своята точно над лакътя. Благодарна за възможността да откъсне хипнотизирания си поглед от страшната гледка, тя се обърна, за да открие лицето на един полицай, което изплува пред нея. Дон Мерик се извисяваше с две педи над шефа й и всеки път, когато разговаряше с нея, добиваше някаква странна нагърбена поза. В началото тя намираше, че е достатъчно разтоварващо да се напие с приятели или да се съберат на случайна вечеря, когато успее да измъкне някоя свободна вечер. Сега дори не се сети за подобно нещо.
	— Мястото вече е отцепено с кордон, мадам — каза той с мекия си акцент от щата Джорджия. — Патологът е на път. Какво мислите? Дали този е номер четири?
	— Внимавай да не те чуе шефът какви ги говориш, Дон — подхвърли тя полушеговито. — Макар че и аз бих казала същото.
	Карол се огледа наоколо. Намираха се в района Темпъл Фийлдс, в задния двор на някаква кръчма, която обслужваше главно типове от гей занаята, в един бар на горния етаж, който три пъти в седмицата беше притежание на лесбийките. Въпреки мераците на расовите мъже, с които си беше имала работа покрай съдействието им в разследванията, Карол никога не бе имала причина да влезе в подобен бар. — Какво ще кажеш за вратата?
	— Залоства се — отвърна лаконично Мерик. — Не е свързана с алармена система.
	Карол разгледа високите, контейнери с боклуци и натрупаните празни щайги.
	— Изглежда, няма причина да слагат такава. Какво казва собственикът?
	— Уейли говори сега с него, мадам. Изглежда, снощи е затворил около седем и половина. Имат подвижни контейнери на колела зад оградата за празните бутилки и когато затварят, просто ги преместват там, в задния двор. — Мерик махна към задната врата на кръчмата, където стояха три сини найлонови чувала, всеки с размер на количка от супермаркет. — Не ги махат до следобеда.
	— И това е времето, по което са го намерили? — попита Карол, като посочи с палец през рамото си.
	— Просто е лежал там, така да се каже.
	Карол кимна. Побиха я тръпки, но това нямаше нищо общо с острия североизточен вятър. Направи крачка към вратата.
	— Добре. Нека засега оставим това на хората от лабораторията. Ние само им пречим.
	Мерик я последва по тясната алея, водеща зад кръчмата. Беше широка колкото едва да се провре една кола. Карол огледа уличката нагоре и надолу. Сега тя бе затворена от полицейските оградителни ленти и охранявана в двата й края от по двама униформени полицаи.
	— Познавал е добре територията си — размишляваше тихо тя на глас. Вървеше надолу по алеята, като държеше непрекъснато под око вратата на кръчмата. Мерик я следваше неотлъчно и чакаше следващата серия заповеди.
	В края на алеята Карол спря и се завъртя, за да огледа улицата. Срещу алеята се издигаше висока сграда, бивш склад, превърнат сега в занаятчийска работилница. През нощта той ще бъде пуст, но в късния следобед почти на всеки прозорец висяха любопитните лица на сеирджиите, които зяпаха от топлото вътре към драмата долу.
	— Предполагам, няма много шансове някой да е гледал през прозореца в критичния момент — отбеляза тя.
	— Даже и да са гледали, едва ли са обърнали внимание — подхвърли Мерик цинично. — След края на работното време улиците тук оживяват. Във всеки вход, алея или полупаркирана кола има по една двойка педали, които си чешат задниците. Нищо чудно, че шефът нарича Темпъл Фийлдс Содом й Гомор.
	— Знаеш ли, често съм се чудила. Съвършено ясно е какви са ги вършили в Содом, но какъв, предполагаш, е бил грехът на Гомор? — попита Карол.
	Мерик изглеждаше объркан. Това увеличи приликата му на лабрадор с тъжни очи, обезпокоително тъжни.
	— Не съм на вашето мнение, мадам.
	— Няма значение. Изненадана съм, че господин Армтуейт не ги е прибрал още заради порочно поведение.
	— В действителност той опита преди няколко години — довери й Мерик. — Но полицейската комисия заяви, че това били глупости и безсмислени акции. Той се бори с тях, но накрая те го заплашиха с Министерството на вътрешните работи. И след аферата с тройката от Холмуд той знаеше, че засяга деликатен въпрос за политиците, така че беше принуден да се откаже. Въпреки всичко това не го спря да ги хули всеки път, когато имаше възможност.
	— Е, добре, надявам се, че този път нашият квартален убиец ни е оставил малко повече, за да можем да продължим. В противен случай любимият ни вожд просто ще има следващия си порочен обект за оплюване. — Карол изпъна рамене. — Добре, Дон. Искам сега да се мине от врата на врата при всички от околните къщи, а тази нощ ще излезем по улиците, за да поразпитаме хората от бранша.
	Преди Карол да може да довърши инструкциите си, един глас зад лентата я прекъсна:
	— Следовател Джордан? Пени Бърджес, „Сентинъл Таймс“. Какво открихте до тук?
	Карол затвори очи за момент. Едно от досадните й и изнервящи задължения като главен следовател бе да се оправя с неконтролируемите маниаци. Проблемът с пресата бе безкрайно по-труден. Сега й се искаше да бе останала в двора със зловещия труп, но вместо това пое дълбоко дъх и се насочи бавно към кордона.


	— Нека го кажем направо. Искаш да се кача на борда, докато трае разследването по това убийство, но не желаеш да казвам на никого? — Насмешливият блясък в очите на Тони бе маската, зад която скри гнева си от нежеланието на един влиятелен полицай да приеме стойността на това, което може да направи за тях.
	Брандън въздъхна. Тони никак не го улесняваше. Пък и защо трябваше да го прави?
	— Искам да избягна възможността пресата да научи, че работиш за нас. Единственият шанс, който имам да те привлека официално към разследването, е да убедя шефа, че няма да откраднеш величието му и да засенчиш подчинените му полицаи.
	— И така няма да стане обществена тайна, че Дерек Армтуейт, дясната ръка на Бога, се е обърнал към един куку за помощ — каза Тони с такава нотка в гласа, която издаваше повече, отколкото искаше.
	Лицето на Брандън се изкриви в цинична усмивка. Почувства се добре от откритието, че не е невъзможно да разрови тази гладка фасада.
	— Ти го казваш, Тони. Технически това е въпрос на организация на операцията. Предполага се, че всъщност той няма да се намеси поне докато не направя нещо, което да е в ущърб на политиката, водена от полицията и Министерството на вътрешните работи. А това е тяхна политика — да използват съдействието на експерти винаги, когато е подходящо.
	Тони се изкикоти.
	— И смяташ, че ще ме приеме като „подходящ“?
	— Мисля, че той не би искал друг сблъсък с Министерството или полицейския комитет. Трябва да се пенсионира след осемнадесет месеца и води отчаяна борба за рицарско звание. — Брандън не вярваше на ушите си, че изрича тези думи. Не бе споменавал на глас дори пред жена си тази нелоялност към шефа си. А и през ум не му бе минавало да го прави пред някакъв непознат. Как Тони Хил успя да го накара да се отпусне така леко и бързо? Трябва да има нещо все пак в този психологически майтап. Брандън се успокояваше, че поне бе успял да впрегне това нещо в служба на правосъдието. — Е, какво ще кажеш?
	— Кога започвам?


>
	От дискета 3,5" с етикет: „АРХИВ. 007“
	„ФАЙЛ ЛЮБОВ. 002“
	Дори този първи път планирах предстоящото събитие по-внимателно от театрален режисьор, подготвящ премиерата на нова пиеса. В съзнанието си доизкусурявах и най-малката подробност в преживяването, докато не се превърна в ярка и блестяща мечта. И всеки път затварях очи. Проверявах и препроверявах всяко движение в хореографията, като се уверявах, че не съм пропуснал някоя съществена подробност, която би застрашила свободата ми. Като се връщам сега назад, установявам, че мислената картина на събитията, която създавах, ми достави почти същото удоволствие, както и самото изпълнение.
	Първата стъпка бе да намеря място, където безопасно щях да мога да го заведа. Място, където щяхме да бъдем заедно, в интимна обстановка. Веднага изключих дома си. От тук чувах разправиите на съседите от долния етаж, лаенето на истеричната им немска овчарка и дразнещото бумтене на басите от стереоуредбата им. Нямах желание да деля апотеоза си с тях. Освен това на моята улица има прекалено много махленски клюкарки, които дебнат всяка твоя крачка зад спуснатите си перденца. Не исках никакви свидетели при пристигането и заминаването на Адам.
	Обмислих варианта да наема гараж, но отхвърлих идеята поради същите причини. Освен това ми се стори доста изтъркано, като клише от някой стар телевизионен филм. Исках нещо подобаващо за случая. Тогава си спомних за лелята на майка ми — Дорис. Тя и съпругът й Хенри отглеждаха овце в пустите полета високо над Брадфийлд. После, преди около четири години, той умря. Дорис се опита да поддържа работата известно време, но когато синът й Кен я покани миналата година на продължителна ваканция със семейството му в Нова Зеландия, тя продаде овцете и си стегна багажа. Кен ми беше писал по Коледа, че майка му е прекарала лек сърдечен удар и няма да се върне в близко бъдеще.
	Онази нощ аз се възползвах от затишието в работата, за да се обадя на Кен. В началото той звучеше доста изненадан, че ме чува, а после промърмори: „Предполагам, че ползваш телефона в работата?“
	— Възнамерявах да ти се обадя от доста време насам — излъгах убедително. — Исках да разбера как е леля Дорис.
	Много по-лесно е да демонстрираш загриженост чрез сателитна връзка. Издавах подходящи възклицания, докато Кен се кахъреше за здравето на майка си, съпругата си, трите им деца и овцете.
	След двадесет минути реших, че всичко това ми дойде в излишък.
	— Другото нещо, което ме притеснява, Кен, е къщата — излъгах отново. — Тя е толкова изолирана там горе… Някой трябва да наглежда мястото.
	— Прав си. Предполагам, че адвокатът трябва да го направи, но не смятам, че я е приближавал скоро.
	— Искаш ли да прескоча дотам и да видя как стоят нещата? Сега отново живея в Брадфийлд и това няма да ми коства нищо.
	— Така ли? Направо камък ще ми падне от сърцето. Не смеех дори да те помоля за това. Между нас казано, не съм сигурен, че мама някога ще бъде достатъчно добре, за да се върне обратно у дома. Но не искам да мисля, че нещо може да се случи на родния ни дом — каза Кен с нетърпение.
	Или иначе казано, не искаше да мисли, че нещо може да се случи с наследството му. Познавах Кен. Десет дни по-късно ключът бе в ръцете ми. В следващия си почивен ден се качих на колата и отидох дотам, за да проверя точността на спомените си. Неравният път до фермата Старт Хил се оказа много по-занемарен от последния път, когато бях тук. Джипът ми се бореше с трите мили разстояние от най-близкото шосе. Спрях на около десет метра от мрачната малка къщичка и останах заслушан около пет минути. Режещият вятър от високите пусти полета шумолеше в избуялата ограда от жив плет. От време на време пропяваха птици. Но не се долавяше отдалеченото свистене на движението по шосето.
	Слязох от джипа и се огледах. Единият край на навеса за овцете се бе срутил в купчина кремъчен пясъчник. Но това, което ме зарадва, бе, че не видях никакви следи от случайно човешко посещение, никакви отпадъци от пикник, никакви ръждясали бирени кутийки или смачкани вестници, никакви фасове или презервативи. Върнах се обратно към къщата и влязох.
	Оказа се малко по-голяма от две напред, две назад. Вътре нямаше нищо общо с уютната фермерска къщичка, която помнех. Всяко лично присъствие — снимки, украшения, конски подкови, антики — беше изчезнало. Сигурно бяха пакетирани в кашони за съхранение. Йоркширска предпазливост. Така или иначе, отдъхнах си — тук нямаше нищо, което да може да отприщи някакви спомени и да попречи на това, което трябваше да направя. За мен това място бе като празна табелка, от която всичките унижения, затруднения и болки бяха отдавна заличени. Нищо от моето спотаено минало не можеше да ме изненада. Човекът, който бях, не съществуваше.
	Пресякох кухнята и се насочих към килера за храна. Лавиците бяха празни. Един господ знае какво е направила Дорис със стройните редички буркани със сладко, туршия и домашно вино. Може би ги е качила на кораба с нея за Нова Зеландия като защитна мярка срещу непознатата чужда храна. Стоях на входа и се взирах в пода. Усещах хиленето, глупавото си хилене на облекчение, което се разстилаше върху лицето ми. Паметта ми не ме разочароваше. Имаше капак на пода. Клекнах и издърпах ръждясалата желязна халка. След няколко секунди капакът се изви на скърцащите панти. Като подуших въздуха в мазето, се убедих, че боговете бяха с мен. Страхувах се, че ще вони на мухъл и влага. Вместо това то бе прохладно и свежо, с леко сладникав дъх.
	Запалих газената лампа и внимателно се спуснах по каменните стъпала. Светлината разкри една порядъчно голяма стая — около шест на девет метра. Подът бе посипан с каменни плочи, широка каменна пейка се простираше по дължината на едната стена. Вдигнах лампата високо и огледах здравите греди над мен. Паянтовият дъсчен под на стаята отгоре беше единственото, което разкриваше някакви белези на запуснатост. Лесно можех да го укрепя с мазилка, което щеше да бъде двоен удар, тъй като щеше да попречи на светлината да пробива през разредените дъски отгоре. В десния ъгъл, до каменната пейка, имаше мивка. Спомних си, че фермата ползваше собствен извор. Кранчето беше затегнато, но когато накрая успях да го развъртя, водата от него потече чиста и свежа.
	Близо до стълбите стоеше дървен тезгях, целият в белези, допълнен с менгеме и клещи. Инструментите на Хенри висяха в стройни рекички над него. Само няколко часа работа ми бяха необходими, за да превърна това мазе в тъмница, далеч по-ужасяваща от всичко, на което са се натъквали някога програмистите на компютърни игри. Като начало не трябваше да мисля за допускането на някаква слабост, така че моите авантюристи да могат да избягат.
	В края на седмицата, след като бях идвал в свободното си време, свърших цялата работа. Нищо прекалено изтънчено. Прикрепих катинар и вътрешно резе към капака на пода. Поправих пода и варосах стените. Исках мястото да бъде толкова светло, колкото е възможно, за да се подобри качеството на видеозаписа. Направих даже разклонител през халката, за да се снабдявам с електричество.
	Вях мислил дълго и усилено, преди да реша как да накажа Адам. Накрая се спрях на това, което французите наричат chevalet, испанците — escalero, немците — ladder, италианците veglia, а поетичните англичани „Херцог на Ексетърската щерка“. Закачалката е получила смекченото си наименование от находчивия Джон Холанд, херцог на Ексетър и граф на Хънктингдън. След успешна кариера на воин херцогът станал управител на Лондонската кула и някъде около хиляда четиристотин и двайсета година той въвел най-великолепния инструмент за убеждаване, правен по тези брегове.
	Най-ранният й вид се състоял от отворена правоъгълна рамка, вдигната на крака. Затворникът бил слаган отдолу в нея, привързан с въжета около китките и глезените. Във всеки ъгъл въжетата били прикрепени към винт, задвижван от надзирател, който дърпал лостовете. Това тромаво и трудоемко приспособление станало по-изтънчено през годините, свършвайки почти във вид на маса или хоризонтална стълба, като често включва валяк с шипове в средата. Така че, ако затворникът мръднел, шиповете му разкъсвали гърба. Била създадена също система със скрипеца, която свързвала всички четири въжета заедно. Така вече било възможно машината да бъде управлявана само от един човек.
	За щастие тези, които са прилагали наказания през вековете, са били много старателни в описанията и рисунките си. Имах също снимките от музейната брошура, към която можех да се обърна, и с помощта на програмата CAD създадох моя собствена закачалка. Прикачих й старомодна изстисквачка, която намерих в един антикварен магазин. На търг купих и дървена маса. Занесох я направо във фермата и я насякох в кухнята, като се възхищавах на майсторлъка, вложен в това твърдо дърво. Отне ми два дни да построя стълбата. Всичко, което оставаше, бе да я изпробвам.


	Втора глава


	Остави после читателя да си представи чистото безумие на ужаса, когато в тази тишина на очакване гледаш и наистина очакваш непознатата ръка да нанесе поредния си удар. И все пак не ти се вярва, че някой би имал подобна дързост пред очите на всички… Втори случай със същата мистериозност, убийство със същия унищожителен план, извършено в същия квартал.


	Веднага, след като запали колата си и потегли, мобифонът, монтиран на таблото, иззвъня. Той грабна слушалката и изрева:
	— Брандън.
	Тони можеше да чуе компютърния глас, който съобщаваше: „Имате съобщение. Моля, обадете се на сто двадесет и едно. Имате съобщение…“
	Брандън свали телефона, натисна копчетата и отново го долепи до ухото си. Този път Тони вече не чуваше какво се говореше. След малко Брандън набра друг номер.
	— Секретарката ми — обясни той кратко. — Извинявай за това… Ало, Мартина? Джон е. Ти ли си ме търсила?
	Няколко секунди след отговора Брандън стисна очи, като че ли го прониза остра болка.
	— Къде? — попита той с глух глас. — Добре, разбрах. Ще бъда там след половин час. Кой работи по него?… Добре, благодаря, Мартина. — Брандън отвори очи и затвори телефона. После внимателно върна слушалката на мястото й и се завъртя с лице към Тони. — Искаше да знаеш кога можеш да започнеш? Какво ще кажеш за веднага?
	— Друго тяло?
	— Да — съгласи се мрачно Брандън, обърна се напред и даде пълна газ на колата. — Как се чувстваш на мястото на престъплението?
	Тони сви рамене.
	— Вероятно ще се лиша от обяда си, но за мен ще бъде награда, ако успея да видя трупа в истинското първоначално положение.
	— Няма нищо първично в начина, по който това смахнато копеле ги оставя — изръмжа Брандън, като спря на магистралата и зави в страничната улица. Стрелката на скоростта удари сто и петдесет, преди да отпусне педала на газта.
	— Върнал ли се е обратно в Темпъл Фийлдс?
	Брандън остана все така изопнат, но го стрелна с бърз поглед. Тони бе забил поглед напред, а тъмните му вежди бяха сбърчени в намръщено изражение.
	— От къде знаеш?
	Това беше въпрос, за който Тони не беше подготвен.
	— Наречи го съвпадение. Мисля, че последния път се е уплашил, че в Темпъл Фийлдс може да стане доста напечено. Като захвърли третото тяло в „Карлтън Гардънс“, той измести фокуса, може би, за да заблуди полицията да не се съсредоточава в един район и вероятно за да намали малко бдителността на хората. Но той обича Темпъл Фийлдс. Или защото познава района достатъчно добре, или защото, поради някаква причина, е важно за фантазията му. Може би пък се опитва да покаже нещо, да се докаже — размишляваше Тони на глас.
	— Винаги ли ти хрумват половин дузина различни хипотези всеки път, когато някой ти подхвърля факт? — попита Брандън и мигна с фаровете на едно БМВ, което не искаше да му отстъпи място в лентата за висока скорост. — Мърдай, копеле такова, преди да съм те изхвърлил от шосето — изръмжа той.
	— Просто опитвам. Така си върша работата. Постепенно очевидното ме кара да изключа някои от първоначалните си версии. Накрая започва да се оформя някакъв модел.
	Той замълча, защото фантазията му вече работеше върху това, което щеше да открие на местопрестъплението. Стомахът му се беше свил, а мускулите му трепереха като на музикант пред концерт. Обикновено всичко, което бе успял да види досега, бяха версии втора ръка на почистени вече сцени на престъпления. Независимо колко добри бяха снимките и докладите на съдебните медици и полицаите, това винаги си оставаше нечий друг поглед върху нещата, които той трябваше да си преведе. Този път той щеше да бъде толкова близо до един убиец, колкото винаги му се е искало. За човек, който е живял живота си ограден в обвивката на опознати поведения, проникването зад фасадата на един убиец бе единственото предизвикателство в града, което си заслужаваше.


	Карол обяви за дванайсети път:
	— Без коментар.
	Пени Бърджес стисна ядосано устни и очите й отчаяно зашариха из мястото на престъплението, търсейки някой, който да е по-мек от каменната стена Карол. Попай Крос можеше да е една мъжка шовинистична свиня, но в снизходителните си коментари той винаги раздуваше малко запомнящи се цитати. Тя примигна и отново фокусира Карол.
	— Какво стана с добрите ни отношения, Карол? — оплака се тя. — Прояви малко разбиране. Сигурно трябва да има нещо, което можеше да ми кажеш извън това „без коментар“?
	— Съжалявам, госпожице Бърджес. Последното нещо, което вашите читатели очакват да чуят, е зле информирани, предварително написани спекулации. Веднага, след като намерим нещо конкретно, което можем да обявим, обещавам, че ще сте първата, която ще разбере — довърши Карол, като омекоти думите си с усмивка.
	Тя се обърна да си тръгне, но Пени сграбчи ръкава на шлифера й.
	— Извън написаното вече! — примоли се тя. — Само за мое сведение! Така че да не се довърша, като напиша нещо и изглеждам като пълен идиот. Карол, не е нужно да ти обяснявам какво всъщност става. Работя в офис, пълен с типове, които ме дебнат кога ще направя поредния си гаф, за да ме побъркат от подигравки!
	Карол въздъхна. Трудно й бе да устои. Само мисълта какво щеше да направи Том Крос заради това в стаята за разбори задържаше все още устата й затворена.
	— Не мога. Както и да е, що се отнася до мен, мисля, че добре си вършите работата. — Докато довършваше изречението, мерна познат „Рейндж Роувър“ зад ъгъла. — По дяволите! — измърмори тя и дръпна ръката си от репортерката. Точно това й трябваше сега — Джон Брандън да си помисли, че от нея изтича информация към „Сентинъл Таймс“, който увеличаваше истерията около серийния убиец.
	Карол бързо се насочи към колата, която заби спирачки, изчаквайки някой да премести лентата, която държеше тълпата сеирджии настрана. Тя спря и зачака, докато полицаите хукнаха през глава да впечатлят шефа си с експедитивност. Роувърът си проби път напред, като даде възможност на Карол да зърне непознатия, който седеше на мястото до Брандън. Когато двамата мъже слязоха, тя огледа внимателно Тони, като се опитваше да запомни подробности. От доста време работеше по усъвършенстването на това качество. Човек никога не знае кога ще му се наложи да търси някого по словесен портрет чрез фотографски способи. Около метър и осемдесет, слаб, широки рамене, тесен ханш, пропорционално тяло, къса тъмна коса, разделена настрани, тъмни очи, вероятно сини, сенки под очите, светла кожа, среден нос, широка уста, долната устна по-пълна от горната. Никакъв усет за дрехи. Костюмът му беше даже по-старомоден от този на Брандън. Не изглеждаше овехтял обаче. Заключение: този мъж не прекарваше работното си време в костюм. А също, изглежда, не обичаше да хвърля пари на вятъра, така че одеждата му я чакаше перспективата да бъде носена, докато не се разпадне на парчета. Второ заключение: сигурно нито беше женен, нито имаше постоянна връзка. Всяка жена, чийто партньор се нуждаеше от прилично сако, щеше да го подтикне, уж случайно, да си купи нещо класически тип, за да не изглежда толкова смешно пет години след купуването му.
	Когато стигна до това заключение, Брандън вече се намираше до нея, като посочи придружителя си, за да ги запознае.
	— Тони, бих искал да ти представя главен следовател Карол Джордан. Карол, това е доктор Тони Хил от Министерството на вътрешните работи.
	Тони се усмихна и подаде ръка. Привлекателна усмивка, добави тя към списъка от подробности, докато стисна ръката му. Приятно ръкостискане също. Кратко и твърдо, но не прекалено, както мъжкарите, които се опитват да ти строшат кокалите. За жалост повечето й колеги бяха точно такива расови мъжкари.
	— Радвам се да се запознаем — добави Тони.
	Изненадващо дълбок глас с лек северняшки акцент. Карол се въздържа от усмивка. Човек никога не може да бъде сигурен с тия от министерството.
	— Аз също.
	— Карол ръководи един от екипите по убийствата, с които работим по тези случаи. Номер две, нали, Карол? — попита Брандън, макар че знаеше отговора.
	— Точно така. Пол Гибс.
	— На Тони му е възложено от министерството да проучи възможностите за създаване на Национален център за изработване на профили към полицията. Помолих го да хвърли поглед на тези убийства, за да види дали опитът му може да ни даде някакви отправни точки.
	Брандън пронизваше Карол с поглед, за да се увери, че е разбрала какво трябва да чете между редовете.
	— Бих оценила всяка помощ, която доктор Хил може да ни даде, сър. От краткия поглед, който имам от местопрестъплението, не смятам, че имаме нещо повече, с което да продължим, както и в предишните подобни случаи. — Карол даде знак на Брандън, че е разбрала какво иска да й каже. Те и двамата вървяха по едно и също опънато въже, но от различните му краища. Брандън не биваше да подкопава авторитета на Том Крос, а ако Карол искаше добро отношение в полицията в Брадфийлд, не можеше открито да противоречи на прекия си началник дори висшестоящите да бяха съгласни с нея. — Ще желае ли доктор Хил да види мястото на престъплението?
	— Ние всички ще огледаме. Можеш да ми докладваш, докато вървим. Какво имаме тук?
	Карол следваше пътя.
	— Тук е, в задния двор на кръчмата. Местопрестъплението очевидно не е мястото на смъртта. Никаква кръв наоколо. Имаме бял мъж на около двадесет и седем-осем години, гол. Данни за самоличност липсват. Изглежда, е бил измъчван, преди да бъде убит. И двете раменни стави като че ли са извадени, а също бедрата и коленете. Няколко кичура коса от скалпа липсват. Лежи по корем, така че нямахме възможност да видим пълната степен на нараняванията му. Предполагам, че смъртта е причинена от дълбоката рана в гърлото. Струва ми се също така, че тялото е било измито, преди да бъде захвърлено. — Карол завърши монотонния си доклад пред портата на двора. Хвърли поглед към Тони. Единствената промяна, която думите й бяха предизвикали у него, бе стиснатите устни. — Готов ли сте?
	Той кимна и пое дълбоко дъх.
	— Ще бъда както винаги! — добави уверено.
	— Стой зад лентата, Тони — помоли го Брандън. — Криминологичният екип все още има доста работа и няма нужда да оставяме допълнителни следи.
	Карол отвори вратата и махна на двамата мъже да влязат. Ако Тони бе мислил, че думите й са го подготвили за гледката вътре, един поглед бе достатъчен, за да разбере, че греши. Беше странно; което се подсилваше още повече от неестествената липса на кръв. Логиката крещеше, че такова потрошено тяло би трябвало да изглежда като остров в море от съсирена кръв, като кубче лед в коктейл „Блъди Мери“*. Никога не бе виждал толкова чист труп извън погребална зала. Но вместо да лежи спокойно като мраморна статуя, това тяло бе извито в някаква жалка пародия на човешко подобие, с абсурдно изкривени крайници. Приличаше на разчленена марионетка, оставена да лежи, както е паднала, когато са отрязали конците.
	[* Коктейл от водка с доматен сок. — Б.пр.]
	Когато двамата мъже влязоха в двора, полицейският фотограф спря да снима и кимна на Джон Брандън, когато го позна.
	— Добре, Хари — каза Брандън, очевидно неуплашен от гледката пред него. Никой обаче не можеше да види ръцете му, здраво стиснати в юмруци в джобовете на шлифера.
	— Направих снимки на обстановката наоколо, господин Брандън. Тъкмо бях започнал тези в близък план — обясни фотографът: — Има много рани и натъртвания. Искам да съм сигурен, че не съм пропуснал някоя.
	— Добре, момче.
	Зад тях Карол добави:
	— Хари, като свършиш с всичко това, би ли могъл да снимаш всички коли, паркирани в непосредствена близост в района?
	Фотографът вдигна учудено вежди:
	— Всичките?
	— Всичките — потвърди тя.
	— Добър ход, Карол — подхвърли Брандън, преди намръщеният фотограф да може да каже нещо. Винаги има възможност убиецът да е напуснал местопрестъплението пеша или с колата на жертвата. Може да е оставил неговата тук, за да я прибере по-късно. И снимките са много по-силен коз на обвинението, когато се разглежда делото в съда, отколкото показанията на един полицай.
	С едно рязко поемане на дъх фотографът се обърна обратно към трупа. Кратката размяна на реплики бе дала време на Тони да стегне стомаха си, който бе започнал да се бунтува. Гадеше му се. Той направи крачка по-близо до тялото, като се опитваше да намери някакво примитивно разумно обяснение какво би могло да доведе един човек до такова състояние.
	„Каква е играта ти? — зададе си той въпрос наум. — Какво означава това за теб? Какво е обяснението, което произтича между тази разкъсана плът и твоите желания? Смятах себе си за експерт в изясняването на тези неща, но ти си нещо по-различно, нали? Ти наистина си нещо специално! Ти си властният каприз на самоконтрола. Ще станеш един от тези, за които се пишат книги. Добре дошъл в голямото време!“
	Усетил, че е стигнал опасно близо до възхищение пред един ум, така тревожно сложен, Тони си наложи да фокусира съзнанието си към действителността, която лежеше просната пред него. Дълбокият разрез на гърлото действително почти бе обезглавил човека, главата му висеше килната като прикачена на тила. Тони пое дълбоко дъх и каза:
	— Вестник „Сентинъл Таймс“ твърди, че те всичките са умрели от прерязване на гърлата им. Така ли е?
	— Да — потвърди Карол. — Всички са били измъчвани, докато са били живи, но именно раната на гърлото е фатална при всички случаи.
	— И всички ли са били така дълбоки като тази?
	Карол поклати несигурно глава.
	— Аз съм напълно запозната само с втория случай и той нямаше нищо общо с тази свирепост тук. Пробождането бе малко. Но гледах снимките на другите двама и последният бе почти толкова зле, колкото и този.
	„Благодаря на бога, че нещата са познати като по учебник“, помисли си Тони. Той направи две крачки назад и огледа внимателно района. Освен тялото нямаше нищо, с което да отличиш задния двор на тази кръчма от която и да е друга. Празни каси от бутилки бяха струпани до стената. Капаците на големите подвижни кофи за боклук бяха здраво затворени. Очевидно нищо не бе отмъкнато, нито явно нещо бе оставено, освен самия труп.
	Брандън прочисти гърлото си:
	— Е, тук, изглежда, всичко е под контрол, Карол. По-добре да ида и да кръстосам шпага с пресата. Видях, че Пени Бърджес се опита да ти откъсне ръкава на шлифера, когато пристигахме. Няма съмнение, че останалите хиени от глутницата я следват вече по петите. Ще се видим по-късно. Прескочи до кабинета ми. Искам да поговорим с теб за включване в екипа на доктор Хил. Тони, ще те оставя в способните ръце на Карол. Когато свършиш тук, може би ще можете да обсъдите с нея наличните материали по случая.
	Тони кимна.
	— Звучи добре. Благодаря, Джон.
	— Ще бъда на разположение. Благодаря ти отново — довърши Брандън и изчезна, като затвори вратата зад себе си.
	— Значи вие правите психологически портрети? — обади се Карол.
	— Опитвам се — отвърна Тони предпазливо.
	— Слава богу, че мъдрите глави най-накрая проумяха! — подхвърли тя сухо. — Бях започнала да мисля, че никога няма да се минат да признаят, че наистина имаме работа със сериен убиец!
	— Значи и двамата сме били на едно мнение. Започнах да се тревожа след първия, но след втория вече бях убеден.
	— И, предполагам, не е било твоя работа да им го казваш — допусна Карол уморено. — Проклета бюрокрация!
	— Това е слабото им място. Дори когато създадем Национална полицейска служба за такива задачи, подозирам, че дълго ще трябва да чакаме следователите да се научат да идват при нас.
	Отговорът на Карол бе прекъснат от хлопването на портата към двора. Двамата се завъртяха едновременно. На прага й стоеше един от най-огромните мъже, които Тони бе виждал някога. Той представляваше солидна телесна маса, която сякаш щеше да прелее. Биреното шкембе предхождаше масивните му рамене с петнадесетина сантиметра. Очичките му лъщяха като маслини на месестото лице, а от това бе тръгнал и прякорът на шефа на детективите Том Крос. Устата му, същата като тази на анимационния му прототип Попай, бе несъразмерно малка, като купидонов лък. Рехавата коса опасваше голото му теме като калугерска тонзура.
	— Сър! — поздрави Карол появяването му.
	Бледите вежди се сбърчиха в недоволна намръщена гримаса. Съдейки по дълбоките линии между веждите му, това явно бе обичайното му изражение.
	— Кой, по дяволите, си ти? — извика той и посочи с къс дебел пръст към Тони.
	Автоматично Тони забеляза огризаните нокти. Преди да успее да отговори, Карол бързо обясни:
	— Сър, това е доктор Тони Хил от Министерството на вътрешните работи. Възложено му е да проучи условията за създаване на Национална служба към полицията за изработване на психологически профили. Доктор Хил, това е главен детектив Том Крос. Той отговаря за всички разследвания на убийства.
	Втората част от въведението на Карол бе рязко прекъсната от цветистия отговор на Крос:
	— Какво, по дяволите, си мислите, че правите, жено?! Това е местопрестъпление. Не може да позволявате на всякакви Сульо и Пульо или навлеци от министерството да се влачат и душат наоколо.
	Карол затвори очи малко по-дълго от премигване. После каза с глас, чийто бодър тон озадачи Тони:
	— Сър, господин Брандън доведе доктор Хил. От ръководството смятат, че той може да ни помогне да направим психологически портрет на нашия убиец.
	— Какво имате предвид под „нашия убиец“? Колко пъти трябва да ви казвам?! Нямаме работа със сериен убиец, развилнял се из Брадфийлд! Имаме просто една гадна група от странни съвпадения и копия на убийствата. Знаете ли какви неприятности можете да ни докарате с вашите прибързани заключения? — изкрещя Крос и се надвеси заплашително над Карол.
	— Сигурна съм, че вие ще ми обясните, сър — отвърна мило Карол.
	Крос спря за момент, с леко объркания вид на куче, което може да чуе мухата, но не и да я види. После заключи:
	— Вие всичките отчаяно се борите за слава! Искате възхищение и гръмки заглавия. Не щете безпокойствата на истинските ченгета. Не можете да си седнете на задниците и да работите по три случая на убийства, затова се опитвате да ги напъхате в едно, за да си спестите усилията и увеличите големината на статиите за себе си. А вие — завъртя се той към Тони — имате разрешението ми веднага да се разкарате от моето местопрестъпление. Последното нещо, от което имаме нужда точно сега, е един състрадателен психар да ни казва, че търсим някакъв окаян педераст, на когото не са разрешавали да спи с мечето си като дете. Негодниците не се хващат с дрънканици, а с полицейска работа.
	Тони се усмихна.
	— Не мога да се съглася с вас, господине. Но вашият началник, изглежда, мисли, че мога да ви помогна да вършите полицейската си работа по-ефективно.
	Крос беше стара пушка и смяташе, че любезният тон не му подхождаше.
	— Аз ръководя най-ефективния екип в тази полиция — възрази той — и последното нещо, от което имам нужда, е някакъв проклет доктор да ми казва как да хвана група развихрили се педали. — Той се обърна отново към Карол. — Изведете доктор Хил извън охраняваната територия, инспектор. — Успя да докара такъв тон, че рангът й звучеше като обида. — И когато свършите с това, можете да се върнете и да ме осведомите какво сте успели да откриете около последния ни убиец.
	— Много добре, сър. О, между другото сигурно бихте искали да се присъедините към шефа. Той дава импровизирана пресконференция някъде отпред. — Този път любезността й бе с оттенък на въздържана рязкост.
	Крос хвърли повърхностен поглед към тялото, проснато и двора.
	— Е, този няма да избяга никъде в крайна сметка, нали? — отбеляза той. — Добре, инспектор, очаквам доклада ви веднага след като свърша с Брандън и пресата.
	После се завъртя на пети и се омете така шумно, както и пристигна.
	Карол сложи ръка на рамото на Тони и го упъти към портата.
	— Това заслужава да бъде видяно — промърмори тя в ухото му, като го насочваше надолу към алеята по дирите на Крос.
	Половин дузина репортери правеха сега компания на Пени Бърджес зад жълтата найлонова лента. Джон Брандън, застанал с лице към тях, говореше. Когато се приближиха, те можаха да чуят какофонията от въпроси, с които пресата го заливаше. Карол и Тони останаха отзад, тъй като Крос избута един полицай, застанал до Брандън, и закрещя:
	— Един по един, дами и господа. Всички ще бъдете изслушани!
	С безизразно лице, полуобърнат към Крос, Брандън отсече:
	— Благодаря, господин Крос.
	— Сериен убиец ли вилнее из Брадфийлд? — извика Пени Бърджес с глас, който проряза моментната тишина като крясък на птица, носеща лоша поличба.
	— Няма причина да допускаме… — започна Крос.
	Брандън го сряза ледено:
	— Остави това на мен, Том. Както казах преди малко, този следобед открихме тялото на бял мъж на около двадесет и девет, тридесетгодишна възраст. Твърде рано е, за да твърдим със сигурност, но има признаци, че това убийство може би е свързано с предишните три, които станаха на територията на Брадфийлд през последните девет месеца.
	— Означава ли това, че разглеждате тези убийства като работа на един сериен убиец? — попита млад мъж, като протегна касетофона си напред като остен за добитък.
	— Да. Все още проучваме възможността сериен извършител да е отговорен за всичките четири престъпления.
	Крос изглеждаше така, като че ли едва се удържаше да не фрасне някого. Ръцете му бяха стиснати в юмрук, а веждите така сключени, че очите му се бяха превърнали в цепки.
	— И все пак това си остава само предположение на този етап — възрази той бунтарски.
	Пени отново се противопостави:
	— Как ще се отрази това на подхода ви по разследването, господин Брандън?
	— Засега ще обединим разследванията по предишните три случая с този, последния. Ще използваме главната компютърна система при Министерството на вътрешните работи. С нея ще можем да анализираме наличните данни и сме уверени, че това ще даде възможност да развием нов подход към случая — довърши Брандън с мрачна физиономия, която контрастираше с оптимизма в гласа му.
	— Ха сега да те видим — промърмори Карол под носа си.
	— Не се ли решихте малко късно? Не мислите ли, че убийствата се увеличиха, защото вие не си признавахте, че това е сериен убиец? — извика над врявата един ядосан глас.
	Брандън изпъна раменете си нервно и погледна строго.
	— Ние сме само полицаи, не ясновидци. Не правим изводи, преди да имаме доказателства. Когато се уверим в нещо, ще направим всичко, което е по силите ни, за да изправим този убиец пред правосъдието толкова бързо, колкото ни позволяват човешките възможности.
	— Ще използвате ли човек, който да ви направи психологически портрет? — намеси се отново Пени Бърджес.
	Том Крос хвърли убийствен поглед на Тони. Погледът му беше изпълнен с омраза.
	Брандън се усмихна.
	— Това е засега, дами и господа. По-късно ще има официално изявление от пресцентъра на полицията. А сега, ако ни извините, имаме доста работа за вършене — кимна той благосклонно към репортерите, после се обърна и се отдалечи, хванал здраво Крос за лакътя. Вървяха обратно към алеята. Брандън усещаше гърба му скован от ярост. Карол и Тони ги следваха на няколко крачки. Когато тръгнаха, гласът на Пени Бърджес прокънтя зад тях:
	— Инспектор Джордан? Кой е новият младеж?
	— Боже мой, тази жена не пропуска нищо! — измърмори ядосано Карол.
	— Тогава по-добре да не й се мяркам пред очите — отбеляза Тони. — Може да се окаже, че си подритвам здравната книжка, ако ме лепнат в новините на първа страница.
	Тя забави крачка.
	— Искаш да кажеш, че убиецът може да те вземе на прицел?
	Тони се ухили:
	— Не. Искам да кажа, че твоят шеф ще получи удар.
	Неудържимият вътрешен подтик да отвърне на усмивката му порази Карол. Този човек не приличаше на сухарите от Министерството на вътрешните работи, с които се беше сблъсквала. Не само че имаше чувство за хумор, но не му пукаше, че се излага на риск. И в заключение, той определено спадаше към категорията, която приятелката й Луси описваше като „нещо свежо“. Проявяваше признаци да е първият интересен мъж, който се беше появявал в работата от доста време насам.
	— Може би си прав — бе всичко, което каза тя, като успя да докара достатъчно неангажиращ тон, та думите й да не бъдат използвани срещу нея.
	Те достигнаха завоя на алеята точно навреме, за да видят как Том Крос се нахвърля върху Брандън.
	— С цялото ми уважение към вас, сър, вие току-що опровергахте всичко, което им бях казал за педалите, преди да започне този панаир.
	— Време е за различен подход, Том — отвърна хладно Брандън.
	— Тогава защо не го обсъдите с мен, вместо да ме правите на идиот пред онази тълпа? Да не споменете дори на хората ми! — Крос се наведе напред войнствено. Ръката му замахна нагоре с насочен показалец, като че ли с намерението да промуши Брандън в гърдите. Но здравият разум надделя над кариеризма и ръката му се отпусна свободно до тялото.
	— Да не смяташ, че ако съм имал готово решение, нямаше да те повикам в кабинета си и да ти го кажа?
	Зад мекотата в гласа му Крос долови стоманени жилки. Долната му челюст се изнесе напред.
	— Все пак решенията за следствените действия са в моята компетенция!
	Зад тази нескрита войнственост Тони си представи малко момче, агресивен побойник, негодуващ срещу възрастните, които все още имат властта да го командват.
	— Но като началник на криминалния отдел аз поемам отговорността за взетите полицейски решения. Току-що реших нещо, което случайно касае и твоята сфера на действие. От сега нататък това е един-единствен главен случай на разследване. Ясен ли съм, Том? Или искаш да продължа с разясненията?
	За пръв път Карол разбра за себе си как Джон Брандън се бе изкачил толкова високо по хлъзгавия склон на властта в полицията. Заплахата в гласа му не бе само безсмислено голо позьорство. Той очевидно беше готов да направи каквото се наложи, за да постигне целта си, и действаше с цялата увереност на човек, свикнал да побеждава. Том Крос нямаше къде да ходи.
	Тогава Крос се нахвърли към Карол:
	— Няма ли какво по-добро да правите, инспектор?
	— Чакам да докладвам, сър. Вие ми казахте да ви изчакам след пресконференцията.
	— Преди да започнете работа… Том, позволи ми да ти представя доктор Тони Хил — каза Брандън и направи знак на Тони да се приближи.
	— Вече се запознахме — промърмори Крос, гузен като виновен ученик.
	— Доктор Хил се съгласи да ни сътрудничи в това разследване. Той има по-голям опит в създаването на психологически портрет на серийни нападатели, от когото и да е друг в страната. Съгласи се също така да запази в тайна включването му в екипа.
	Тони се усмихна дипломатично.
	— Точно така. Последното нещо, което искам, е да се превърне разследването ви в панаирджийско представление. Ако има някакво признание или похвала, когато пипнем това копеле, искам те да бъдат за вашия екип. Все пак именно те ще са тези, които ще изнесат работата.
	— Тук не грешите — промърмори Крос. — Не искам да ни се мотаете в краката.
	— Никой от нас не иска това, Том — намеси се Брандън. — Точно затова помолих Карол да действа като свръзка между Тони и нас.
	— Не мога да си позволя да загубя старши полицай точно сега — протестира Крос.
	— Ти не я губиш — обясни Брандън. — Ти печелиш сътрудник с уникален поглед върху всички случаи. Може да излезе безценен, Том. — Той хвърли поглед към часовника си. — По-добре да тръгвам. Шефът ще иска да чуе накратко за последния случай. Дръж ме в течение, Том — каза Брандън, махна с ръка и се упъти обратно към улицата, докато изчезна от поглед.
	Крос издърпа пакет цигари от джоба си и запали.
	— Знаете ли в какво е бедата ви, инспектор? Вие не сте толкова умна, колкото се мислите. Една издънка само, госпожице, и ще ви го изкарам на носа. — Той дръпна силно от цигарата и се наведе напред, за да издуха дима в лицето на Карол. Намерението му се провали от внезапния порив на вятъра, който разпиля дима, преди да достигне до нея. Очевидно възмутен, Крос се завъртя на пети и се упъти обратно към мястото на престъплението.
	— Имаше щастието да срещнеш един първокласен представител на професията ни — усмихна се Карол.
	— Сега поне знам накъде духа вятърът — отвърна Тони. Докато казваше това, той усети една дъждовна капка на лицето си.
	— По дяволите! — извика Карол. — Точно от това се нуждаем сега! Виж, можем ли да се видим утре? Мога да взема всички материали по този случай и да ги прегледам набързо предварително. После можеш да ги прелистиш и ти.
	— Добре, в моя кабинет в десет, става ли?
	— Прекрасно. Как да те намеря?
	Тони даде напътствия на Карол и остана да я наблюдава, докато тя се отдалечаваше надолу по алеята. Интересна жена. А също и привлекателна. Повечето мъже биха се съгласили с него. Имаше моменти, когато почти желаеше да може да намери не толкова сложен отзвук в себе си. Но той бе копнял прекалено, докато стигна точката, отвъд която не би допуснал да бъде привлечен от жена като Карол Джордан.


	Минаваше седем, когато Карол успя най-после да се върне в централното управление на полицията. Когато позвъни на вътрешния номер на Джон Брандън, бе приятно изненадана да го открие все още на бюрото му.
	— Качвай се.
	Горе почудата й бе още по-голяма, когато се появи на вратата на секретарката и го намери да пълни с конска доза кафе две димящи чаши.
	— Мляко и захар?
	— Не, благодаря. Това е неочаквано удоволствие.
	— Отказах пушенето преди пет години — довери й Брандън. — Сега единственото, което ме поддържа, е кофеинът. Влез насам.
	Карол пристъпи в офиса, горяща от любопитство. Никога преди не бе прекрачвала този праг. Тапетите бяха в кремав пастелен тон, мебелите, същите като тези в офиса на Крос, с тази разлика, че тук дървото блестеше и липсваха одрасквания, изгаряния от цигари и издайнически кръгове от горещи чаши. За разлика от другите шефове Брандън бе лишил стените си от украсата на полицейски снимки и поставени в рамка отличия и грамоти. Вместо това беше избрал пет-шест репродукции на картини от началото на века, изобразяващи улиците на Брадфийлд. Все пак гамите бяха мрачни, често почти просмукани от дъжда, и отразяваха грандиозната гледка от прозореца на седмия етаж. Единственото нещо в стаята, което съвпадна с очакванията й, се оказа снимката на жена му и децата му, подпряна на бюрото. Дори тя не бе направена в дървена поза пред обектива във фотото, а бе увеличено копие от ваканционен миг, запечатан на борда на една яхта. Заключение: въпреки впечатлението, с което Брандън се опитваше да заблуди другите, че е едно честно, обикновено ченге, всъщност бе далеч по-сложен и сериозен под повърхността.
	Той махна на Карол, посочи й двата стола пред бюрото си, после седна от другата страна.
	— Има едно нещо, за което искам да сме наясно — започна Брандън направо. — Ти докладваш на шефа на отдела ти, Крос. Той отговаря за тази операция. Обаче искам за мен копия от всички твои доклади, както и тези на доктор Хил. Освен това искам да знам всяка теория, до която вие двамата достигнете, дори още да не сте готови да я напишете на хартия. Мисля, че ще успееш да се справиш с това.
	Карол повдигна вежди.
	— Има само един начин да разбера, сър.
	Устните на Брандън трепнаха в полуусмивка. Винаги бе предпочитал честността пред глупостите.
	— Добре. Сега искам да се увериш, че имаш достъп до всички материали по тези убийства. Ако имаш някакви проблеми с това или имаш усещането, че някой се опитва да пречи на теб и доктор Хил, искам да ми кажеш незабавно, независимо кой е виновен. Ще говоря утре сутринта лично с екипа, за да се уверя, че никой не се съмнява в това, какви са новите правила. Имаш ли нужда от нещо, с което да мога да ти помогна?
	Следващите дванайсет часа от деня щяха да бъдат началото, помисли си Карол уморено. Да обичаш предизвикателствата винаги е било добре. Но този път, изглежда, тази любов щеше да бъде трудна битка.


	Тони затвори вратата зад себе си. Пусна папката и се облегна на стената. Имаше това, което бе искал. Сега вече предстоеше борба на нерви и надхитряне. Неговата проницателност и усет срещу барикадата на престъпника. Някъде в мотива на тези престъпления лежеше пътят през лабиринта, който водеше право в сърцето на убиеца. Тони трябваше да попадне някак на този път, като се пази от заблуждаващи сенки, и да внимава, за да не се загуби в коварните шубраци.
	Той се отлепи от стената, внезапно почувствал се много изтощен, и се запъти към кухнята, като развърза вратовръзката и разкопча ризата си в движение. Една студена бира и после можеше да прегледа малобройната си колекция от вестникарски изрезки от предишните три убийства. Тъкмо бе отворил хладилника да грабне една бира „Бодингтън“, когато телефонът иззвъня. Блъсна вратата, за да се затвори, и вдигна слушалката, докато си играеше с кутийката в другата си ръка.
	— Да?
	— Антъни? — запита един глас.
	Тони едва преглътна.
	— Това не е най-подходящото време да се обадиш — сряза той ледено дрезгавия алт, който нахлу от слушалката.
	Остави кутийката на шкафа и издърпа пръстена с една ръка.
	— О, правим се на недостъпни? Е, това е част от забавлението, нали? Смятах, че вече съм те излекувала от манията ти да ме отбягваш. Мислех, че сме оставили всичко това зад нас. Не ми казвай, че ще започваме отначало и отново ще ми затваряш! Само това искам от теб! — Гласът беше дразнещ, а едва сдържан смях клокочеше под повърхността му.
	— Не се правя на недостъпен, но наистина моментът не е подходящ.
	Той вече усети лекото жегване на гнева, който се надигаше в стомаха му.
	— Това ти е работата. Ти си мъжът. Ти си шефът. Освен ако разбира се, не искаш да направиш нещата различни, за разнообразие. Ако схващаш какво имам предвид! — Гласът бе почти въздишка, дразнещ с неуловимостта си. — В крайна сметка това е точно между теб и мен. Съгласие между възрастни, както се казва.
	— Тогава аз нямам ли право да кажа не? Не точно сега? Или това е запазено право само за жените? — попита той, като улови напрежението в гласа си, докато ядът му се надигаше в гърлото му.
	— Господи, Антъни, гласът ти става толкова секси, когато си ядосан! — измърка тя.
	Не знаейки какво да отговори, Тони отдалечи слушалката от ухото си и се втренчи в нея, като че ли бе предмет от друга планета. Понякога се чудеше дали това, което излизаше от устата му, бяха същите думи, които чуваха ушите на тези, който го слушаха. Не успяваше да се отнася с неочакваните й обаждания с клинична безпристрастност. Забеляза, че така силно се бе вкопчил в слушалката, че пръстите му бяха побелели. След малко върна слушалката до ухото си.
	— Само като чуя гласа ти, и се навлажнявам, Антъни! Не искаш ли да знаеш с какво съм облечена, какво правя точно сега? — Гласът бе прелъстителен, дишането по-осезаемо доловимо, отколкото беше в началото.
	— Виж, имах тежък ден. Сега ме чака цял куп работа и колкото и да се забавлявам от нашите малки игри, тази вечер не съм в настроение.
	Твърде възбуден, Тони огледа отчаяно кухнята, като търсеше някакво спасение.
	— Звучиш толкова напрегнато, скъпи! Остави ме да те освободя от напрежението. Нека поиграем! Мисли за мен като техника за отпускане. Знаеш, че ще работиш по-добре след това. Прекрасно осъзнаваш, че ти давам най-приятно прекарване, което някога си имал. С такъв жребец като тебе и кралица на секса като мен няма нищо, което да не можем да направим! И като начало ще те даря с най-мръсното, сексапилно и възбуждащо телефонно обаждане, което някога сме споделяли!
	Изведнъж гневът му намери слабо място във възпиращия го бент и той избухна.
	— Не тази вечер! — извика Тони и тресна слушалката толкова силно, че бирената кутийка подскочи. Бялата пяна се надигна и излезе през триъгълния отвор отгоре. Той я погледна с отвращение, после, вбесен, я грабна и запрати в мивката. Кутията издрънча в безупречно чистия метал и се затъркаля от единия до другия край. Бира и пяна пръснаха на кафяви и бели струйки. Тони падна на колене и се сви с отпусната глава, заровил лице в шепите си. Тази вечер се опитваше да се взре в тъмнината на нечии други кошмари и последното нещо, което искаше, бе неизбежният сблъсък със собствените му слабости, които тези телефонни обаждания винаги разбуждаха. Телефонът отново иззвъня, но той остана неподвижен, със силно стиснати очи. Когато телефонният секретар се включи, линията прекъсна.
	— Кучка! — изсъска той злобно. — Кучка!


>
	От дискета 3,5" етикет: „АРХИВ. 007“
	„ФАЙЛ ЛЮБОВ“. 003
	Когато съседите ми излязоха на работа сутринта, оставиха немската си овчарка отвързана в задния двор. По цял ден кучето тичаше неуморно нагоре-надолу по двора, претърсваше във всички посоки покрай бетонната стена с усърдието на затворнически надзирател, който наистина обича работата си. То беше яко, черно, с кафяви ивици и лъскав косъм. Когато и да влезеше някой в двора, то вдигаше безкрайна врява, като лаеше с пълно гърло, а това продължаваше далеч по-дълго, отколкото ми стигаше търпението. Когато чистачите слизаха по задната алея, за да избутат подвижните кофи до камионите си, кучето изпадаше направо в истерия, изправяше се на задните си лапи, а с предните дращеше безполезно по масивната дървена порта. Следях го от моята наблюдателница — прозореца на задната спалня. Той е почти толкова висок, колкото и самата порта. Страхотно наистина!


	Следващият понеделник сутринта купих килограм пържоли и ги нарязах на малки кубчета, както съветват в най-добрите рецепти. После направих по един малък прорез във всяка и инжектирах едно от успокоителните, които моят лекар настоя да ми изпише. Никога не съм ги искал, нито съм имал намерение да ги ползвам, но имах чувството, че един ден те могат да се окажат полезни.
	Излязох през задната врата и се заслушах радостно във врявата, която вдигаше кучето с лая си. Можех да си позволя удоволствието, защото това щеше да бъде последният път, когато ми се налагаше да го понасям. Пъхнах ръка в купата със сочно месо, наслаждавайки се на хладния му хлъзгав допир. После го хвърлих през оградата с пълни шепи. Върнах се обратно вътре, измих се и се качих горе при моята наблюдателница до компютъра. Бях избрал атмосферата в играта „Дарксайд“, която успокояваше малко вълнението ми със страховитата си варварска преизподня, която бях опознал така добре. Въпреки че бях напълно погълнат от играта, не можех да се въздържа да не хвърлям поглед през прозореца през минута-две. След малко кучето се отпусна на земята с увиснал език. Оставих играта и грабнах бинокъла. Изглежда дишаше, но не се движеше.
	Спуснах се надолу по стълбите, взех сака, който бях приготвил преди това, и скочих в джипа. Дадох на заден ход надолу по алеята, докато бронята опря в портата на съседния двор. Изключих двигателя. Тишина. Не можех да устоя на самодоволството, което ме обземаше, когато сграбчих лоста и изскочих от джипа. Отне ми няколко секунди да се справя със заключената порта. Когато тя се отвори, видях проснатото куче, което не помръдваше. Отворих сака и клекнах до него. Набутах езика му обратно в устата, залепих върху муцуната му лейкопласт. Вързах краката му два по два и го натоварих в джипа. То бе доста тежко, но аз поддържах формата си и не беше проблем да го отнеса на ръце до багажника на колата.
	Когато стигнахме до фермата, кучето дишаше с приглушено хриптене, но нямаше никакви признаци, че е в съзнание дори когато вдигнах клепачите му. Изсипах го в една ръчна количка, която бях оставил там, закарах го до къщата и го разтоварих на стълбите. Включих лампите и примъкнах животното като чувал с картофи до неизползваната още машина. После се обърнах да разгледам ножовете. Бях приспособил магнитна лента на стената и те висяха там, всеки наточен професионално, с острие като бръснач — сатър, нож за риба, нож за месо, нож за белене и нож за дялкане. Избрах ножа за дялкане и отрязах въжетата около краката на кучето. След това го опънах по корем. Затегнах здраво каиша, минаващ през средата му, за да го задържа плътно за стълба на мъчението. Точно тогава осъзнах, че имам проблем.
	Някъде в последните минути кучето бе спряло да диша. Сложих глава върху грубата му козина на гърдите, за да потърся някакъв пулс, но вече беше твърде късно. Очевидно не бях преценил добре дозата лекарства и му бях дал твърде голяма. Трябва да си призная, че освирепях. Смъртта на кучето нямаше да засегне особено практическата страна на научно изпробвания ми апарат, но аз копнеех за неговото страдание. То щеше да бъде малкото ми отмъщение за хилядите пъти, когато влудяващият му лай ме събуждаше, особено когато бях грохнал след нощна смяна. Но то умря, без да се мъчи дори една секунда. Последното нещо, което си спомня, са сочните късчета месо. Изобщо не ме радваше фактът, че то се помина щастливо.
	И това не беше всичко. Скоро открих втори проблем. Ремъците, които бях приспособил, бяха чудесни, но за човешки глезени и китки. Но кучето нямаше длани и стъпала, които, веднъж стегнати с ремъците, не позволяваха крайниците да се измъкват.
	Но объркването ми не продължи дълго. Разрешението на проблема далеч не беше най-изисканото, но поне служеше на крайната ми цел. Все още имах няколко петнадесетсантиметрови пирона, останали ми от ремонта и преустройството на мазето. Внимателно издърпах предната му лява лапа така, че да се намести на гредата. Опипах разстоянието между костите му и с един замах на чука забих пирона в лапата, точно под последната летва. Прикрепих ремък под пирона и го стегнах. Смятах, че ще издържи достатъчно дълго.
	Закрепих другите два крака за пет минути. Веднъж, след като бе вече сигурно привързано, бе време най-накрая да се заема със съществената част. Даже и с очевидната перспектива за чисто научния експеримент, който ме очакваше, можех да усетя нарастващото вълнение, което ме обземаше, та чак стомахът ме присви. Изглежда, почти несъзнателно ръката ми опипа ръчката на машината. Наблюдавах я безпристрастно, сякаш бе ръката на някой непознат. Тя милваше зъбците, наредени по протежение на колелото, и накрая се отпусна върху ръчката. Ароматът на маслото за смазване все още се носеше във въздуха, смесвайки се със слабия мирис на боя, плесен и куче — асистентът в моя експеримент. Поех дълбоко дъх, потръпнах от очакване и бавно започнах да въртя ръчката.


	Трета глава


	Не бих твърдял, че всеки човек, който се занимава с извършване на убийства, трябва задължително да има неправилен начин на мислене и неточни принципи.


	Дон Мерик разкопча ципа си. Той въздъхна с облекчение, отпусна мускулите си и остави надулия се почти до пръсване пикочен мехур да се изпразни. Зад него вратата се отвори. Удоволствието му бе рязко нарушено, когато една тежка лапа се отпусна на рамото му.
	— Сержант Мерик? Точно човека, когото исках да видя — прогърмя Том Крос.
	Мерик откри, че необяснимо защо, не можеше да продължи започнатото.
	— Добрутро, сър — промърмори той предпазливо и се обърна, бързо напъхвайки мъжеството си далеч от погледа на Крос.
	— Шефката ти сигурно вече ви е казала за новото си хрумване, а? — попита хрисимо Крос с цялата сърдечност и добродушие, които успя да струпа.
	— Да, сър, спомена нещо — отвърна Мерик, докато гледаше с копнеж вратата. Но нямаше никакъв изход. Не и с ръката на Крос, затегната все още около рамото му.
	— Чух, че планираш да взимаш изпитите за следовател — отбеляза Крос.
	Стомахът на Мерик се сви на топка.
	— Точно така, сър.
	— Така че ще се нуждаеш от всичките приятели по високите места, които можеш да намериш, нали, момче?
	Той се напъна да разтегли устните си настрана в нещо, което се надяваше да изглежда като усмивка, в отговор на началническата пред него.
	— Щом така казвате, сър.
	— Ти имаш качества за добър полицай, Мерик. Поне докато помниш къде лежи лоялността ти. Знам, че следовател Джордан ще бъде една много заета жена през следващите няколко седмици. Може би невинаги ще има достатъчно време да ме държи напълно в течение на нещата — ухили се Крос цинично. — Ще разчитам на теб да ме информираш за развоя на събитията. Разбираш какво искам да ти кажа, нали, момчето ми?
	Мерик кимна.
	— Ъхъ, сър.
	Крос най-после освободи рамото му и се упъти към вратата. Отвори я и се обърна отново към Мерик:
	— Особено ако се опита да се чифтоса с нашето приятелче — докторчето.
	Вратата изстена зад Крос.
	— Пълни глупости — си каза под носа Мерик, докато отиваше към умивалника.
	После започна енергично да търка ръце под горещата струя.


	Тони седеше на бюрото си от осем. Всичко, което бе направил досега, бяха няколко фотокопия на доклада анализ на престъпления, които успя да изнамери от отряда за специални задачи. Той бе базиран основно върху въпросника на ФБР от програмата за задържане на опасни престъпници. Целеше създаването на стандартна класификация за всеки аспект на престъплението — от жертвата до съдебните доказателства. Той прелисти формулярите разсеяно, а после подреди отново изрезките от вестниците в спретната купчинка. Оправдаваше липсата си на хъс за работа, като се успокояваше с това, че докато Карол не пристигне с полицейските доклади, той не можеше да направи кой знае какво. Но това беше просто едно извинение.
	Истината беше, че имаше основателна причина да не може да се концентрира. Тя се въртеше в главата му. Мистериозната жена. В началото той се чувстваше уязвим и не желаеше да участва в игрите й. Точно като пациентите ми, помисли си той с ирония. Колко пъти бе изричал правилото, че всеки човек е неподатлив към сътрудничество в терапия на определено ниво. Той самият бе изгубил безброй пъти, тряскайки телефона вбесен първите дни. Но тя се беше оказала настоятелна и продължаваше търпеливо да му предписва успокояващите си убеждения, докато той не започна да се отпуска и дори да се включва.
	Напълно го беше изкарала вече от релси. Изглежда, от самото начало бе усетила ахилесовата му пета и все пак никога не го бе настъпвала там. Тя беше всичко, за което някой можеше да мечтае в представите си за фантастична любовница — от нежна до похотлива. Ключовият въпрос за Тони беше дали бе трогнат от факта, че се бе привързал към порнографските обаждания на една непозната, или трябваше да се поздрави, че се бе приспособил така добре, та разбираше от какво се нуждаеше и какво работеше за него. Но не можеше да не се опасява, че ако все още не бе станал зависим от телефонните обаждания, бе изложен на риска да им се поддаде. След като вече бе неспособен да поддържа нормална сексуална връзка, дали не работеше за влошаване на положението си, или вървеше към подобрение? Единственият начин да провери кое е правилното бе да изпробва промяната от фантазията към действителността. Но той все още бе твърде предпазлив заради скорошното унижение, което претърпя. Поне засега, изглежда, се бе нагодил към мистериозната непозната, която успя да го накара да се чувства мъж достатъчно дълго, за да прогони демоните в него под земята.
	Тони въздъхна и вдигна каната. Кафето беше студено, но въпреки това той го изпи. Макар че не искаше, последният им разговор започна да се превърта в главата му. Това бе по-силно от него. Като че ли не го беше възпроизвеждал достатъчно в ранните сутрешни часове, когато сънят беше тъй неуловим, като серийния убиец от Брадфийлд. Женският глас бръмчеше в ушите му, неизбежен и досаден като нечий уокмен в затворено помещение. Опита се да овладее емоциите си и да третира обажданията с обективността на интелекта си, която прилагаше в своята работа. Това, което трябваше да направи, бе да изолира себе си от външния свят, както правеше; когато изследваше перверзните фантазии на пациентите си. Със сигурност бе събрал достатъчно опит, отказвайки да приеме отраженията в себе си. Спри гласа. Анализирай. Коя беше тя? Какво я движи? Може би тя, както и самият той, се забавляваше да се рови из тъмните лабиринти на нечие мръсно съзнание? Ако е така, поне би обяснило нещата и това, как тя успя да се промъкне през издигнатите от него барикади. Положително беше някакво различно животно от жените, които работеха за съмнителните секстелефони, известни с лоша слава. Преди да започне това разследване за Министерството на вътрешните работи, Тони бе нает за едно проучване на тези телефонни услуги. Оказа се, че забележителен брой от наскоро осъдените нарушители, с които си бе имал работа, бяха постоянни клиенти на доста скъпичките телефонни линии, където можеха да изливат сексуалните си фантазии, независимо колко ексцентрични или перверзни бяха, в ушите на добре платените жени. Окуражавани от шефовете си, те разговаряли с обаждащите се самци колкото може по-дълго — докато онези имали готовност да плащат. Всъщност той сам се беше обаждал на няколко от тези линии просто за да изпробва какво предлагат и да открие, ползвайки преписи от някои разпити, доколко далеч може да се отиде, преди отвращението да надделее над мотива за печалбата или отчаяната нужда да изработиш насъщния си.
	Накрая разпита няколко подбрани жени, които работеха за тези телефони. Едно нещо беше общо за всичките — те страдаха от усещането, че са изнасилвани и унижавани, макар че някои от тях го прикриваха чрез презрението в гласа, с който говореха на клиентите си. Тони си беше направил няколко извода, но докладът, който написа по-късно, не включи всички. Някои той умишлено отстрани, защото бяха твърде странни и ексцентрични, други пък защото се опасяваше, че могат да разкрият прекалено много за собствената му психика. Сред премълчаното бе и убеждението му, че отношението на един мъж, който преди е наричал тези линии мръсни телефонни обаждания, би било коренно различно от реакцията на една жена в същата ситуация. Вместо да треснат слушалката или да съобщят в телефонната компания, повечето от тези мъже или биха се отдали на забавлението, или биха се възбудили. И в двата случая те биха искали да чуят повече.
	Сега се опитваше да разбере защо, обратно на другите телефонни жрици на любовта, тайнствената непозната намираше секса по телефона с непознат толкова привлекателен. Това, от което Тони се нуждаеше, бе да задоволи интелектуалното си любопитство, което бе поне толкова силно, колкото и желанието му да изследва сексуалното поле, което тя разкри пред него. Може би трябваше да обмисли предложение за среща. Мислите му бяха прекъснати от звъна на телефона. Тони се засили да вдигне, но ръката му замръзна по средата на механичното посягане към слушалката.
	— О, за бога! — промърмори той нетърпеливо и разтърси глава като гмуркан, изплувал на повърхността. Вдигна слушалката и каза:
	— Тони Хил.
	— Доктор Хил, обажда се Карол Джордан.
	Той не каза нищо, но усети облекчение, че мислите му, които извикваха образа на мистериозната жена, изведнъж се пръснаха.
	— Следовател Джордан. Полицията в Брадфийлд, не помните ли? — продължаваше да говори Карол в безмълвната слушалка.
	— Да, да, здравей. Извинявай, тъкмо се опитвах да… да разчистя малко територия на бюрото си — заекна Тони, а левият му крак започна да трепери като чаша чай във влак.
	— Наистина съжалявам, но няма да съм в състояние да свърша до десет. Господин Брандън свиква целия екип на кратък инструктаж и не смятам, че ще е много разумно да го пропусна.
	— Да, разбира се — съгласи се Тони, докато със свободната си ръка взе химикал и нахвърли щрихите на един нарцис. — Ще ти бъде достатъчно трудно да действаш като посредник и без да даваш вид, че не си част от екипа. Не се тревожи. Разбирам положението.
	— Благодаря. Виж, не смятам, че този инструктаж ще продължи дълго. Ще дойда при теб веднага щом мога да се измъкна. Най-вероятно около единайсет, ако това не пречи на твоето разписание.
	— Става — съгласи се Тони и отдъхна, че няма да има много време да мъти главата си с объркани мисли, докато се захванат за работа. — Нямам никакви работни срещи за днес в бележника, така че върши си работата. Няма да ми объркаш програмата.
	— Добре тогава. Доскоро.


	Карол остави телефона. До тук добре. Поне един човек да не изглежда роб на професионалното си его, както експертите, с които си бе имала работа. И за разлика от повечето мъже той разбираше вероятните трудности, които я очакваха, съчувстваше й, без да бъде снизходителен, и бе добре дошъл с работата си, което щеше да намали проблемите й. Тя бързо прогони спомена за чувството, което изпита от неговата привлекателност. Тези дни нямаше нито време, нито желание за емоционално увлечение. Съжителството в един апартамент с нейния брат и поддържането на няколко близки приятелства й костваха повече енергия, отколкото можеше да отдели. Освен това рухването на последната й връзка бе такъв удар върху нейното самоуважение, че едва ли бе готова да влезе в нова така леко.
	Аферата й с един хирург за спешни случаи в Лондон не издържа заради преместването й от Мет в Брадфийлд преди три години. Според Роб решението си беше чисто нейно — да се премести в по-студения север. Така че пътуването нагоре-надолу по магистралите, за да прекарват известно време заедно, бе нейно право. Той нямаше абсолютно никакво намерение да губи от безценното си свободно време в навъртането на ненужен километраж на БМВ-то си само за да отиде в град, чиято единствена забележителност бе Карол. Освен това сестрите в болницата бяха далеч по-малко чепати по характер, не бяха критични и проявяваха разбиране към дългите часове работа и неочакваните промени така добре, както ченгетата, ако не и по-добре. Бруталният му егоизъм бе разтърсил Карол, която се чувстваше изиграна заради чувствата и енергията, които бе вложила в любовта си към Роб. Тони Хил може би е привлекателен, чаровен и ако репутацията му бе точна, интелигентен и чувствен, но тя не бе готова да рискува сърцето си отново. Особено пък с колега професионалист. Ако намираше, че й е трудно да го изхвърли от главата си, то бе, защото беше очарована от това, което можеше да научи от него за случая, а не защото го харесваше.
	Карол прекара ръка през косата си и се прозя. През последните двадесет и четири часа бе прекарала вкъщи точно петдесет и седем минути. Двадесет от тях минаха в напразни опити да се имунизира срещу въздействието от недоспиването. Загуби голяма част от вечерта, като чукаше от врата на врата с екипа си от следствения отдел. Провеждаше безплодно разпитване сред изнервените жители, работници и клиенти в Темпъл Фийлдс и неговия гей бизнес. Реакцията на хората варираше от пълен отказ за сътрудничество до обиди. Но това не беше кой знае каква изненада за нея. Тази област кипеше от куп противоречиви чувства.
	От една страна, гей бизнесът не искаше районът да се препълни с ченгета, защото това щеше да подейства пагубно за въртенето на работата. От друга страна, сега активистите на гей общността ожесточено настояваха за прилична охрана, след като полицията със закъснение установи, че има работа със сериен убиец на гейове, който скита на свобода. Една група клиенти се ужасяваха дори от идеята да бъдат разпитани, тъй като техният двойствен живот бе дълбока тайна от съпругите, приятелите, колегите и родителите. Друга група, противоположно на първата, бяха щастливи да се правят на мъжкари и да се перчат, че никога не биха попаднали в ситуация, където да бъдат заклани от някакъв маниак със стъклени очи. Трета група бяха жадни за подробности, объркани и, в очите на Карол, дори неприлично развълнувани от това какво би могло да се случи, когато един човек излезе извън контрол. Имаше и шепа твърди лесбийки сепаратистки, които не скриваха радостта си, че този път мъжете бяха мишената.
	— Може би сега те ще разберат защо бяхме така обидени, докато преследваха жестокия йоркширски убиец, а мъжете предлагаха за самотните жени да има полицейски час — се бе подиграла една от тях на Карол.
	Изтощена от бъркотията, тя се бе върнала с колата в участъка, за да се зарови из папките на текущите разследвания.
	Стаята на Следствения екип бе някак странно тиха, тъй като детективите бяха навън в Темпъл Фийлдс, където провеждаха различни разпити или възползваха от няколкото си почивни часа да ударят по едно-две питиета, да се отдадат на разпускащ секс или жадуван сън. Тя вече успя да си размени любезности с нейни колеги, които работеха по другите две разследвания за убийствата. Те неохотно се бяха навили да й предоставят достъп до събраните материали, като подчертаха, че първото, което трябва да направи сутринта, е да ги върне обратно на бюрата им. Точно това беше очаквала — повърхностно сътрудничество, макар че в реални условия смяташе, че ще й причинят даже по-големи проблеми.
	Когато пресече вратата на кабинета си, тя бе ужасена от огромната камара бумаги на бюрото й. Купища различни изложения, съдебни и патологични доклади, а папките със снимките направо заринаха кабинета й. Защо, за бога, Крос не бе склонил да използват компютърната система „ХОЛМС“ за по-ранните убийства? Тогава поне всички тия материали щяха да бъдат достъпни в компютъра, включени в индекс и с направени препратки! Това много я ядосваше. Единственото, което трябваше да направи при това положение, бе да убеди някой от съставителите на азбучния списък по системата „ХОЛМС“ да напечата съответните неща за Тони. Тя простена и затвори вратата след себе си, като остави бъркотията в кабинета си. Мина през пустите коридори до скучната стая на сержанта. Беше настъпило времето да провери дали се спазват инструкциите на Брандън към всички рангове да й сътрудничат. Без още един чифт ръце тя никога не би успяла да отхвърли толкова много работа за един ден.
	Даже с неохотното съгласие на един дежурен полицай да я дари с помощта си беше истинска борба да прехвърли всички материали. Карол прегледа набързо полицейските доклади, като изваждаше всичко, което й се струваше, че е от значение, и го подаваше на полицая да го преснима. Дори така пред очите й оставаше една обезсърчителна камара документи, които тя и Тони трябваше да прегледат. Когато помощникът й приключи в шест, Карол уморено натовари фотокопията в два кашона и се помъкна надолу към колата си с тях. Направи си пълен комплект от снимките на всички жертви, както и местата на престъпленията. Попълни един формуляр, за да изиска необходимите нови копия за разследващите екипи, за да смени тези, които тя бе взела.
	Едва сега вече можеше да се прибере вкъщи. Но и там тя не можа да отдъхне. Нелсън чакаше зад вратата, мяукаше сърдито, като извиваше гъвкавото си тяло около глезените й и я насочваше право към кухнята и металната кутийка с храна. Когато сложи купата с ядене пред него, той първо се втренчи надолу, подозрително намръщен. После гладът му надделя над желанието да я накаже и той нападна купата, без да спира нито за миг.
	— Радвам се да видя, че ти липсвам — изкоментира тя сухо и се насочи към банята. Когато се появи, Нелсън просто бе решил да й прости. После започна да я следва по петите, като мъркаше като сигнал за набиране по телефона. Сядаше на всяка дреха, която тя измъкваше от гардероба и хвърляше на леглото.
	— Ти си истинска напаст — промърмори тя и издърпа черните си дънки изпод него. Нелсън продължаваше да я обожава, а мъркането му почти замря. Тя се намъкна в дънките си, като се възхищаваше на отражението в огледалото на гардероба. Марката им бе „Катарин Хамет“, но плати за тях само двайсет лири в един луксозен магазин на улица „Кенсингтън Чърч“, където си позволяваше да се отбие два пъти годишно за дрехи на дизайнерите, които харесваше, но не бяха по джоба й дори и със заплатата на следовател. Кремавата ленена риза бе френска, а сивият раиран елек си бе харесала в известна верига от магазини за мъжка конфекция. Карол събра няколко черни котешки косъма от елека и хвана укорителния поглед на Нелсън.
	— Знаеш, че те обичам. Но не е нужно да те разнасям навсякъде.
	— Ще получиш шок, ако вземе да ти отговори — обади се мъжки глас откъм вратата.
	Карол се обърна, за да види брат си, облегнат на касата на вратата по боксерки, с рошава руса коса и още мътни от съня очи. Лицето му имаше странно сходство с това на Карол, сякаш някой бе вкарал снимката й в компютър и много внимателно и неуловимо бе променил чертите й от женски в мъжки.
	— Нали не те събудих? — попита тя обезпокоено.
	— Не. Трябва да прескоча до Лондон днес. Идват хората с парите — прозя се той.
	— Американците? — попита Карол, докато чешеше котката зад ушите. Нелсън веднага се изтъркаля по гръб, като изложи цялото си коремче, за да бъде галено.
	— Точно така. Те искат пълна демонстрация на това, което сме постигнали до тук. Казвах на Карл, че точно сега нещата не изглеждат внушително, но според него те искат да се уверят, че не инвестират парите си в някаква черна дупка.
	— Какъв късмет за софтуерните разработки — пошегува се тя, като разрошваше козината на Нелсън.
	— Водещи технологии в софтуерните разработки, моля — подчерта Майкъл със самоирония и подигравка. — А с теб какво става? Как вървят нещата в зоната на смъртта? Чух по новините снощи, че сте се натъкнали на още един?
	— Така изглежда. Поне най-после официално признаха, че имаме работа със сериен убиец, който шета свободно. Вкараха и психолог в играта, за да създаде психологически портрет на убиеца.
	Майкъл подсвирна.
	— Не може да бъде! Полицията в Брадфийлд навлиза в двайсети век?! Попай все пак го прие? Как се държи с него?
	Карол направи гримаса.
	— Действа му като трън в очите. Нали знаеш какъв кон с капаци е! Смята, че е пълна загуба на време — отговори Карол, като промени гласа си, имитирайки брадфийлдския акцент на Том Крос. — После, като ме назначиха за свръзка между екипа и психолога, той направо се облещи.
	Майкъл кимна с цинично изражение на лицето.
	— С един куршум два заека.
	Карол се ухили:
	— Аха, но това ще стане само през трупа ми. — Тя стана, въпреки че Нелсън мяукаше в знак на протест. После въздъхна и се насочи към вратата. — Обратно на работа, Нелсън. Благодаря ти, че ми отвлече съзнанието от труповете.
	Майкъл се завъртя, за да й направи място да мине, и я прегърна.
	— Не създавай повече затворници, сестричке.
	— Не мисля, че схващаш добре принципите на полицията, братле — изсумтя тя.
	Когато седна зад волана, котката и Майкъл бяха забравени. Тя бе отново с убиеца.
	Сега, няколко часа по-късно, с един куп доклади на екипа по убийствата, домът й се струваше някакъв далечен спомен като лятната й почивка в Итака. Костваше й доста усилия да се отлепи от стола. Взе книжата си и се насочи към главния офис на Отдела за криминални разследвания.
	Стаята приличаше на чакалня — всички бяха на крака и когато тя пристигна, детективите вече се бореха за по-удобно положение в тълпата. Двама от нейните полицаи се отместиха и й направиха място, а единият дори й предложи стола си.
	— Скапан натегач! — провикна се един глас от другия край на стаята.
	Карол не можа да види кой е, но поне успя да различи по гласа, че не принадлежеше на никой от нейния екип. Тя се усмихна и поклати глава към подчинения й полицай. Вместо да седне на неговия стол, тя избра да приседне на ръба на бюрото му до Дон Мерик, който я поздрави мрачно. Часовникът показваше девет и двадесет и девет. В стаята се носеше мирис на евтини цигари, кафе и потни сака.
	Един от другите следователи зърна Карол и започна да си пробива път към нея. Но преди да могат да разменят и дума, вратата се отвори и вътре тежко нахлу Том Крос, следван от Джон Брандън. Шефът на отдела гледаше съмнително добронамерено, докато крачеше през стаята. Тълпата автоматично се отваряше пред него, оставяйки малка пътечка, за да минат с Брандън и стъпят до бялата дъска в другия край на стаята.
	— Добрутро, момчета — каза Крос мило. — И момичета — добави след очевидно премисляне. — Тук няма никой, който да не знае, че на ръцете ни висят четири неразкрити убийства. Вече сме установили самоличността на първите три трупа — Адам Скот, Пол Гибс и Гарет Финеган. Досега нямаме никакъв напредък с четвъртата жертва. Момчетата от лабораторията още работят по него, като се опитват да пооправят лицето така, че да не уплаши и мъртвите, когато пуснем снимката на пресата.
	Крос пое дълбоко дъх. Ако нещо се промени, то бе единствено изражението му, което стана още по-благосклонно.
	— Както вече знаете, не съм човек, на когото му се отдава да прави хипотези, които да предхождат доказателствата. Така че трябваше с неохота да призная официално връзката между убийствата заради истерията, създадена от пресата, която идеше да се стовари върху нас — довърши той и посочи към няколкото вестника в ръцете на детективите. — Обаче в светлината на последното убийство ние ще трябва да променим стратегията си. Така вчера следобед обединих разследванията по четирите убийства в едно главно.
	В стаята се разнесе одобрителен шепот. Дон Мерик се наведе напред и промърмори в ухото на Карол:
	— Направо е като фурнаджийска лопата!
	— Бих желала да си сменя по-често чорапите вместо убежденията — кимна тя.
	Крос гледаше свирепо в тяхната посока. Не би могъл да чуе забележките им, но че съзря движещите се устни на Карол, бе достатъчна улика.
	— Спокойно — извика той строго, — още не съм свършил. Не е нужно да имаш кой знае какви детективски способности, за да разбереш, че това място е твърде малко за нас и нормалната работа на полицейския ни участък, така че колкото по-скоро свършим тук тази сутрин, толкова по-скоро ще преместим операцията в предишния ни участък на улица „Скаргил“, който бе затворен преди шест месеца. През нощта там работиха хора по поддръжката, компютърни специалисти и инженери от „Бритиш Телеком“, които го върнаха отново в работно състояние. Поне временно.
	Над стаята се разнесе недоволен стон. Никой не бе проронил и сълза, когато старата викторианска сграда на улица „Скаргил“ бе затворена. Изложена на течение, неудобна, с недостатъчни места за паркиране, малко тоалетни — всичко освен, разбира се, килиите, които бяха в излишък. Сградата е била белязана вече за събаряне и построяване отново. Но общата диагноза — недостатъчно пари в бюджета — попречи проектът да започне да се изпълнява.
	— Знам, знам — прекъсна Крос оплакванията им, — но само така ще бъдем всички под един покрив. Така ще мога да контролирам работата ви и да ви държа под око. Аз нося цялата отговорност по това разследване. Ще имате двама следователи, на които да докладвате — Боб Стансфийлд и Кевин Матюс. Те ще ви разпределят задачите за минута. Следовател Джордан също ще бъде ангажирана по инициатива на господин Брандън, но малко по-иначе. — Крос направи пауза. — Сигурен съм, че всички ще искате да й сътрудничите.
	Карол държеше главата си високо вдигната и се огледа наоколо. Лицата, които успя да види, показваха предимно нескрит цинизъм. Няколко глави се обърнаха към нея. В погледите им нямаше и грам съчувствие и топлина. Дори тези, които бяха склонни да подкрепят инициативата с психологическия профил, бяха недоволни, че главната работа се оставяше в ръцете на една жена вместо на някой мъж.
	— Така че Боб ще поеме отговорността по разследванията на следовател Джордан — случаите с Пол Гибс и Адам Скот, а Кевин ще се заеме с вчерашния труп и Гарет Финеган. Екипът на „ХОЛМС“ вече е уведомен и ще започне да вкарва наличните данни в компютрите си веднага щом експертите направят необходимите свръзки. Следовател Дейв Улкот, когото някои от вас може би ще си спомнят, тъй като беше сержант при нас, ще отговаря за разследването на екипа „ХОЛМС“. Свърших вече, господин Брандън.
	Крос отстъпи назад и махна на заместник-шефа на полицията да се приближи. Жестът му беше някъде на границата на високомерието и любезността.
	Брандън застана за момент да огледа стаята. Никога не му се беше налагало да предприема толкова важна стъпка. Повечето от детективите в стаята бяха преуморени и объркани. Много от тях бяха работили по някое от предишните убийства месеци наред с малката надежда да стигнат до нещо. Способността на Том Крос винаги да се мотивира беше легендарна, но дори той трябваше да приеме, че ги чака трудна борба, защото досега само им пречеше с твърдоглавия си отказ и инат да признае, че престъпленията бяха свързани. Време беше да го бият на собствената му игра. Откровеността никога не е била от силните черти на Брандън, но той бе репетирал цяла нощ и сутринта. Под душа, пред огледалото, докато се бръснеше, наум, докато дъвчеше препечената филийка и яйце, в колата, на път за участъка. Преди да започне, пъхна едната си ръка в джоба на панталона и кръстоса пръстите си за късмет.
	— Това вероятно е най-трудната задача в професионалната кариера на всеки от нас. Доколкото сме запознати, този тип действа само в района на Брадфийлд. В известна степен се радвам, че е така, защото никога не съм виждал по-добър екип детективи, както тези тук. Ако някой може да пипне това копеле, това сте всички вие. Имате сто и десет процента подкрепата на шефовете си и всички средства, от които се нуждаете, ще ви бъдат предоставени, независимо дали това се харесва на политиците или не — Войнственият и решителен тон на Брандън спечели одобрителен шепот и кимания в стаята. — Ще трябва да проправяме пътища тук в много отношения. Всички знаете за плановете на Министерството на вътрешните работи да създаде Национална служба за изграждане на психологически портрети на престъпниците, които се проявяват повече от един път. Е, ние ще бъдем опитните мишки. Доктор Тони Хил, който е експертът на министерството, се съгласи да работи за нас. Разбира се, знам, че между вас има и такива, които смятат, че психологическият профил е чиста загуба на време. Но дали го харесвате или не, то е част от нашето бъдеще. Ако му съдействаме и работим с него, ще имаме много по-голям шанс да доведем тази специална задача до такъв край, какъвто бихме искали. Ако го разсърдим и прогоним, сами си слагаме главата в торбата. Това ясно ли е на всички тук?
	Брандън огледа стаята с острия си поглед, като не пропусна и Том Крос. Киманията варираха от ентусиазирани до едва забележими.
	— Радвам се, че всички се разбираме. Работата на доктор Хил е да прецени доказателствата, които му предоставяме, и да изгради портрет на убиеца, така че да ни помогне да фокусираме разследването. Назначих следовател Карол Джордан като свързващо звено между екипа по убийствата и доктор Хил. Следовател Джордан, бихте ли станали за минутка?
	Стресната, Карол едва се отлепи от мястото си, като, ставайки, блъсна папките с материалите. Дон Мерик веднага коленичи и грабна разпилените листа.
	— За тези от вас от другите отдели, които не познават следовател Джордан, ви я представям. Това е тя.
	„Браво, Брандън — помисли си Карол, — като че ли има цял куп жени детективи, от които да избираш!“
	— Инспектор Джордан трябва да има достъп до всеки и до всяко листче хартия по това разследване. Искам да я държите в течение и за най-малкия напредък, който постигнете. Всеки, който преследва обещаваща следа, трябва да я обсъди с нея, както го правите с вашите следователи или с шефа на отдела ви. Всяка нейна молба трябва да бъде приемана като неотложно разследване. Ако чуя, че някой от вас си придава важности и пречи на следовател Джордан и доктор Хил за разследването, ще бъда безмилостен. Същото важи и за този, който допусне да изтече информация към медиите за тази страна на разследването. Така че мислете. Ако не горите от желание да наденете отново униформа и да обикаляте из улиците на Брадфийлд в дъжда до пенсия, ще трябва да правите всичко, което е по силите ви, за да й помагате. Опичайте си акъла. Това не е състезание. Всички сме в един кюп. Доктор Хил не е тук, за да хване убиеца. Това е ваша…
	Брандън спря по средата на изречението. Никой не бе забелязал отварянето на вратата, но думите на полицая от службата за приемане на съобщения грабнаха вниманието на всички по-бързо от куршумен изстрел.
	— Извинете, че ви прекъсвам, сър — започна той с нервен глас, като едва потискаше чувствата си. — Идентифицирали са вчерашната жертва. Сър, той е един от нашите!


>
	От дискета 3,5" с етикет: „АРХИВ. 007“
	„ФАЙЛ ЛЮБОВ. 004“
	Един американски журналист беше казал: „Видях бъдещето и то действа.“ Знам какво точно е имал предвид. След като знаех, че Адам няма да бъде никакъв проблем.
	Прекарах остатъка от седмицата в състояние на нервно напрежение. Дори се бях изкушил да взема едно от успокоителните, но устоях. Не беше време да се предавам на слабостта. Освен това не можех да си позволя да бъда някакво мекотело. Трябваше да имам пълен контрол над себе си. Годините на самодисциплина сега ми се отплащаха. Съмнявам се, че някой от колегите ми е забелязал нещо необичайно в поведението ми, докато съм на работа. Освен може би, че не си предлагах услугите доброволно извън работно време през уикендите, както обикновено.
	До понеделник сутринта бях в пълна готовност. Всъщност достигнах връхната си точка. Бях спретнат и лъснат, бях съвършеният дебнещ убиец. Дори времето бе на моя страна. Свежа, ясна есенна утрин. Един от онези дни, които събуждат усмивка на устните дори на контрольорите. Точно преди осем минах край дома на Адам — нова триетажна градска къща с тераси и залепен за приземния етаж гараж. Пердетата в спалнята му бяха спуснати, бутилките с мляко все още стояха пред вратата, а от пощенската кутия се подаваше „Дейли Мейл“. Паркирах две пресечки по-надолу пред верига от магазини и повторих маршрута си. Вървях надолу по неговата улица, изпълнен със задоволство, че дотук се движех точно навреме. Перденцата вече бяха дръпнати, а млякото и вестникът — изчезнали. В края на улицата пресякох към един малък парк отсреща и седнах на една пейка.
	Разгърнах моя „Дейли Мейл“ и си представих, че Адам чете в момента същата статия, в която аз се взирах, без да виждам и буква. Смених позата си така, че да мога да виждам външната му врата, без да се налага да надничам над вестника. Периферното ми зрение беше нащрек. Точно по разписание вратата се отвори в осем и двадесет и на прага й се появи Адам. Аз небрежно сгънах вестника си, пуснах го в близкото кошче до пейката и се спуснах по улицата, като следвах стъпките му.
	Гарата се намираше на по-малко от десет минути пеша. Намирах се точно зад него, когато той прекрачи претъпкания перон. Малко след това влакът се плъзна в гарата и той тръгна, понесен напред от потока пътници. Задържах се малко назад и оставих няколко човека да застанат между нас. Нямах никакви планове и шансове.
	Адам проточи шия, когато влезе във вагона. Знаех точно защо го прави. Когато погледите им се срещнаха, Адам кимна и си проби път през тълпата, така че можеха да си дрънкат безсмислици през целия път из града. Наблюдавах го, като се наведе напред. Познавах всяко изражение на лицето му, всяка извивка и жест на слабото му, мускулесто тяло. Леко чупливата му коса бе още влажна над врата, кожата му бе лъскава и свежа от бръсненето, ухаеше на парфюма му „Арамис“. Той се изсмя гръмогласно на нещо в глупавия им разговор и аз усетих киселия вкус в устата си на жлъчта, която се надигаше в мен. Вкусът на предателството. Как можа? Трябваше аз да говоря с него, аз да карам лицето му да се озарява, като ме види, и красивата усмивка да грейва върху топлите му устни. Ако намеренията ми някога са се люшкали нестабилно, то при вида на тия двамата, които се наслаждаваха на понеделничната си утринна среща, решителността ми стана твърда като гранит.
	Както обикновено, той слезе от влака на площад „Улмаркет“. Следвах го на не по-малко от десетина метра. Той се обърна и помаха на тази, чийто любовник ще да бъде отнет. Леко се бях обърнал, преструвайки се, че чета разписанието на влаковете. Последното нещо, което исках точно тогава, бе той да ме забележи и да осъзнае, че го следвам по петите. Отделих няколко секунди в разсейване и поднових преследването си. Наляво по улица „Белуедър“. Черната му коса се мяркаше между магазините, сред магазинерите и служителите в офисите, които се тълпяха на тротоарите. Адам пое по една алея надясно и излезе на площад „Краун“ точно навреме, за да го видя, че изчезва в сградата на отдела за държавните приходи, където работеше. Доволен, че това бе просто един пореден понеделник, аз продължих през площада, покрай сградите от метал и стъкло, и влязох в новоиздигнатия търговски център с викториански сводове и колони.
	Имах време за убиване. Мисълта ме накара да се усмихна.
	Отидох в централната библиотека да направя някои проучвания. Нямаха нищо ново, така че се спрях на старата ми, любима „Убиване за компания“. Случаят Денис Нилсен никога нямаше да престане едновременно да ме очарова и отблъсква. Той успял да убие петнадесет млади мъже, без да липсват дори на един човек. Никой нямал и най-малка представа, че един сериен убиец на гейове дебне бездомните и скитниците. Той се сприятелявал с тях, отвеждал ги вкъщи, черпел ги по напитка, но можел да се справя с тях само когато били вече напълно умрели. Само тогава той можел да ги прегърне, да прави секс с тях, да ги обича. Това е гадост. Те не са направили нищо, за да заслужат такава съдба. Не са извършили никаква измяна, по никакъв начин не са го предали. Единствената грешка на Нилсен била в това как той се освобождавал от телата. Като че ли подсъзнателно е искал да го пипнат. Да ги насича и сготвя добре, но да ги пуска да изтичат в тоалетната?! Трябва да е било очевидно за интелигентен мъж като него, че тръбите няма да са в състояние да поемат такъв обем тежест. Така и не можах да си обясня защо той просто не е нахранил кучето си с месото.
	Обаче никога не е късно да се поучиш от грешките на другите. Глупавите грешки на убийците никога не са спирали да ме озадачават. Не е нужно кой знае каква интелигентност, за да проумееш по какъв начин процедират полицията и съдебните експерти, за да вземеш подходящи предпазни мерки. Особено пък след като мъжете, които си изкарват прехраната, опитвайки се да хванат убийците, така подробно са написали учебници за специфичната природа на тяхната работа. От друга страна, ние само понякога чуваме за провали. Знаех, че никога няма да се появя в тези каталози за некомпетентност. Планирах всичко прекалено добре, всеки риск беше сведен до минимум и съпоставен с ползата, която щеше да донесе. Единственото обяснение за работата ми ще бъде този дневник, който няма да бъде отпечатан поне докато последният ми дъх не е далечен спомен. Единствено ще съжалявам, че няма да съм наоколо, за да прочета рецензиите.
	Върнах се на поста си към четири, макар прекрасно да знаех, че Адам не напуска работата си преди пет без петнадесет. Седнах до прозореца в „Бъргър Кинг“ на площад „Улмаркет“ — съвършеното място, за да следя цялата алея, водеща към офиса му. Точно по график той се появи в четири четиридесет и седем и се насочи към гарата. Присъединих се към тълпата хора, чакащи на перона, и се усмихнах на себе си, когато чух влака да свири в далечината. Наслаждавай се на пътуването си, Адам. То ще бъде последното.


	Четвърта глава


	Факт беше, че си го представих, и реших да започна работа върху гърлото му.


	Провалът на Дамиен Коноли още в началото на опита му да се премести в информационното бюро на участък в южната част на града го притесни прекалено. Въпреки че беше един от най-добрите в полицията в събирането на информация и обучен да работи по системата „ХОЛМС“, той беше прочут с вечните си закъснения. Поне два пъти седмично профучаваше през вратата на участъка десетина минути след като е трябвало да поеме смяната си. Но когато не се появи и половин час след започването на смяната му, сержант Клер Бонър направо побесня. Дори Коноли имаше достатъчно мозък да осъзнае, че ако имаше намерение да закъснее повече от петнадесет минути, беше длъжен да се обади. На всичко отгоре точно днес в Главното управление на полицията призоваваха целия екип служители по програмата „ХОЛМС“ заради разследването по случая със серийния убиец.
	Сержант Бонър въздъхна и провери в тефтера домашния телефонен номер на Коноли. Набра, но телефонът звъня, звъня, докато накрая не се изключи автоматично. Започна да я изпълва чувство на безпокойство. Коноли бе самотник извън работата. Той бе по-мълчалив и може би по-замислен, отколкото другите полицаи, с които работеше сержант Бонър. Винаги поддържаше дистанция, когато се включваше в социалния живот на участъка. Доколкото бе запозната, нямаше приятелка, в чието легло Коноли да се е успал. Тя продължаваше да прехвърля наум различните възможности. Цялото му семейство живееше в Глазгоу, така че наблизо нямаше роднини, които да провери. Вчера бе почивен ден, така че би могъл да отдъхне някъде на друго място. Но когато свършиха смяната от предишната нощ, той бе отишъл да закуси с нея и още няколко от другите момчета. Не бе споменал нищо за евентуални планове през почивния ден, освен да си навакса съня и да поправи колата си — старичък открит спортен модел „Остин Хили“.
	Сержант Бонър отиде до контролната стая и размени няколко думи с колегата си, като го помоли да предаде на една от патрулните коли да свърне покрай дома на Коноли и да провери дали не е болен или ранен.
	— Вижте дали могат да проверят гаража, за да се уверят, че проклетата му кола не се е смъкнала от крика, оставяйки го отдолу — добави тя, като се обърна и пое към бюрото си.
	Минаваше осем, когато дежурният от контролния пулт се появи в кабинета.
	— Момчетата провериха къщата на Коноли. Никой не отваря вратата. Огледали са подробно наоколо. Всички пердета са били дръпнати. Млякото все още е било пред вратата. Доколкото са разбрали, не е имало никакви признаци на живот. Забелязали са обаче нещо странно. Колата му е била паркирана на улицата, което изобщо не е в неговия стил. Не е нужно да ти казвам, че той се отнася с оная кола като с безценно бижу.
	Тя се намръщи.
	— Може би някой му е дошъл на гости? Роднина или момиче? Вероятно им е позволил да оставят своята кола в гаража?
	Полицаят от контролната поклати глава.
	— Не. Момчетата са погледнали през прозорчето. Гаражът е бил празен. А не забравяй и млякото.
	Тя сви рамене.
	— Тогава не можем да направим нищо повече, нали?
	— Е, той е на около двайсет и една. Мислех, че има повече акъл в главата, та да не попадне в списъка на изчезналите. Еми, хората са си казали — тихите води са най-дълбоки.
	Сержант Бонър въздъхна.
	— Ще му откъсна главата до кръста, само да ми се мерне пред очите! Между другото помолих Джоуи Смит да застъпи вместо него в кабинета за информация.
	Дежурният вдигна отчаяно очи нагоре.
	— Ти наистина знаеш как да уплътниш времето на човек. Не можа ли да хванеш някой от другите? Смит едва се справя с азбуката.
	Преди да успее да му върне заяждането, на вратата се почука.
	— Да? — извика тя. — Влез!
	Една жена полицай от контролния пулт влезе нетърпеливо. Изглеждаше зле.
	— Вижте — започна тя с тревога в гласа, която пролича от първата дума, — мисля, че е добре да хвърлите един поглед на това.
	Държеше в ръцете си факс с оръфан край, където припряно е бил дръпнат от ролката.
	Полицаят от контролния пулт бе по-близо, затова взе листа хартия и заби нетърпелив поглед в него. Пое рязко дъх, после за момент затвори очи. Постоя така миг, след което безмълвно подаде листчето на сержант Бонър.
	В първия момент единственото, което видя, бе черно-бялото петно на снимката. За момент, сякаш мозъкът й механично превключвайки на защитна реакция, за да я предпази от ужаса, тя се учуди защо някой на своя глава е докладвал, че Коноли е изчезнал. След това очите й фиксираха знаците в думи.

	„Спешен факс до всички полицейски участъци. Това е неидентифицирана жертва на убийство, открита вчера следобед в задния двор на кръчмата «Кралицата на сърцата», Темпъл Фийлдс, Брадфийлд. Прилагаме и снимка към това съобщение. Моля, размножете и разпространете. Всяка информация да се предава на инспектор Кевин Матюс, улица «Скаргил», отдел за тежки криминални престъпления.“

	Сержант Бонър хвърли мрачен поглед към другите двама полицаи.
	— Няма никакво съмнение в това, нали?
	Колежката й гледаше в една точка в пода, бледа и с влажни очи.
	— Не мисля така. Това е Коноли. Искам да кажа, че ти не би го нарекла добра прилика, но това определено е той.
	Полицаят от контролния пулт вдигна факса.
	— Ще се обадя веднага на инспектор Матюс.
	Бонър блъсна стола си назад и стана.
	— По-добре да прескоча до моргата. Те ще се нуждаят от официално установяване на самоличността колкото може по-скоро, така че да могат да се захванат енергично с работата.


	— Това напълно променя играта — каза Тони с мрачно лице.
	— Положително обърква изводите ни до тук — съгласи се Карол.
	— Въпросът, който ме измъчва сега, е дали Ханди Анди е знаел, че ни подхвърля ченге — размишляваше Тони на глас, при което се завъртя на стола си, за да се загледа през прозореца към покривите на сградите.
	— Моля?
	Той пусна една крива усмивка и отвърна:
	— Извинявай, трябваше да ти обясня. Винаги им давам име. То го прави личност, човек от плът и кръв, а не някакъв фантом. — Отново се обърна с лице към Карол. — Това притеснява ли те?
	Карол поклати глава.
	— Не, във всеки случай е по-добро от прякора, който му лепнаха в полицията.
	— Какъв е прякорът? — учуди се той и повдигна въпросително веждите си.
	— Странния убиец — отвърна тя с отвращение.
	— Това събужда много въпроси — продължи Тони уклончиво, — но ако то им помага да преодоляват страха и гнева си, вероятно не е чак толкова лошо попадение.
	— Не го харесвам. Не ми звучи като лично име това Странния убиец.
	— Какво го прави толкова лично за теб? Фактът, че сега очисти един от вашите?
	— Вече така се чувствам. Когато дойде второто убийство, това, което аз разследвах, бях убедена, че имаме работа със сериен убиец. Тогава се почувствах съпричастна и то стана нещо лично за мен. Исках да се добера до това копеле. Изпитвах нужда да го направя. Професионално, лично, каквото и да е. — Ледената решителност в гласа на Карол вдъхна увереност на Тони. Тя бе жена, готова да премине през всякакви пречки, за да получи това, от което се нуждаеше, и да си свърши работата. Тонът и думите, които избра, също бяха преднамерено предизвикателство, за да му покаже, че изобщо не й пукаше какво мисли той за желанието й. Тони имаше нужда точно от такъв човек. Поне професионално.
	— Ти и аз, двамата заедно, можем да го осъществим. Но, подчертавам, заедно. Знаеш ли, първия път, когато бях пряко увлечен в създаването на профил, ставаше въпрос за сериен подпалвач. След като успя да причини пет-шест големи пожара, вече знаех как го прави, защо го прави и какво означава всичко това за него. Знаех точно какъв тип откачено копеле е и все пак не можех да му сложа име и да си го представя. За известно време чувството за безсилие ме бе докарало до лудост. После осъзнах, че това вече не беше моя работа. А твоя. Всичко, което зависи от мен, е да те насоча в правилната посока.
	Карол се усмихна мрачно.
	— Просто ме насочи и аз ще хукна като ловджийско куче. Какво имаше предвид, когато каза, че се чудиш дали е знаел, че Дамиен Коноли е ченге?
	Тони прекара пръсти през косата си, при което тя остана да стърчи като на пънкар.
	— Добре. Имаме значи два сценария. Ханди Анди може би не е бил наясно, че Дамиен Коноли е ченге. Може би е просто съвпадение, особено неприятно съвпадение за колегите му, но въпреки това само съвпадение. Това обаче не е сценарият, който ми допада, защото от прочетеното и като се основавам на малкото, което знам до тук, излиза, че убитите не са случайни жертви, белязани на око. Според мен нашият човек избира грижливо жертвите си и планира всичко в детайли. Не си ли съгласна?
	— Той не оставя нещата на шанса, това е очевидно.
	— Така. Тогава алтернативата е, че Ханди Анди е знаел много добре, че четвъртата му жертва е полицай. Това само по себе си води до две други възможности. Ханди Анди е знаел, че пречуква ченге, но този факт е нямал никаква връзка със смисъла, който той влага в убиването. С други думи, Дамиен Коноли е паснал на всички критерии, които Анди изисква от жертвите си. Затова той е щял да умре, независимо дали е ченге или шофьор. Другият сценарий, който ми допада повече, е следният: фактът, че Дамиен е ченге, е решаващият довод за Ханди Анди да избере точно него за поредната си жертва.
	— Искаш да кажеш, че по този начин той ни натрива носа? — попита Карол.
	Слава богу, тя се оказа бързо схватлива. Това много щеше да улесни работата му. Издигаше се в очите му — освен привлекателен външен вид не беше и безмозъчна. Тези две качества щяха да направят повишението й по-лесно.
	— Да, твърде възможно е — потвърди Тони. — Но мисля, че е по-вероятно да го е направил от суетност. Смятам, че е започнало да му писва от упорития отказ на шефа ви Крос да признае съществуването му. В собствените си очи той е просто най-добрият. И заслужава признание. И това желание да го признаят, е било противопоставено на отказа на полицията да признае, че зад всички убийства стои само един извършител. Добре, „Сентинъл Таймс“ е спекулирал с възможността за сериен убиец от втората жертва насам, но то не е същото, както полицията сама да го потвърди. Може би и аз несъзнателно съм налял масло в огъня след третото убийство.
	— Имаш предвид интервюто, което даде за „Сентинъл Таймс“?
	— Да. Предположението ми, че е възможно да действат двама убийци, вероятно е разгневило Анди, задето не е признат като майстор в занаята си.
	— Боже мой! — възкликна Карол, раздвоена между отвращението и очарованието. — Затова той е излязъл и е видял сметката на първия полицай, та да ни накара да го вземем на сериозно.
	— Това е вероятност. Разбира се, не може да бъде случаен полицай. Въпреки че е хвърлил око на полицията, важното за Ханди Анди, неговата главна директива, си остава жертвата да се вмести все пак в неговите много лични изисквания.
	Карол се намръщи.
	— Значи това, което искаш да кажеш, е, че Коноли по някакъв начин е различен от другите ченгета?
	— Така изглежда.
	— Може би става въпрос за неговата сексуалност. Имам предвид, че в полицията няма много гейове. А и тези, които са такива, така дълбоко се прикриват, че човек никога не би могъл да се усъмни в тях.
	— Оу! — засмя се Тони и изпъна ръце, сякаш да я парира. — Недей да теоретизираш, без да имаш данни. Все още не знаем дали Дамиен е бил гей. Това, което може да ни бъде от полза, все пак е да разберем какви смени е работил в последно време. Да кажем, последните два месеца. Това ще ни даде представа по кое време си е бил вкъщи и ще улесни полицаите, които ще разпитват съседите му. Трябва да разчитаме също на колегите му, да ги разпитаме, за да проверим винаги ли е оставал сам, или дали понякога е карал някого до вкъщи. Нуждаем се от всичко, което можем да открием за Дамиен Коноли и като човек, и като ченге.
	Карол измъкна тефтера си и нахвърли нещо в него, за да не забрави.
	— Записки — промърмори извинително тя.
	— Има още нещо, което това убийство ни казва за Ханди Анди — продължи Тони бавно, хващайки се за идеята, току-що озарила съзнанието му.
	Тя вдигна очи и го погледна нетърпеливо.
	— Продължавай.
	— Той е много, много добър в това, което върши. Помисли. Един полицейски служител е добре обучен наблюдател. Дори най-тъпото ченге е много по-бдително за това, което става наоколо, отколкото средностатистическия член на обществото. Сега от чутото от теб излиза, че Дамиен Коноли е бил умна глава. Обработвал е наличната информация, което означава, че е бил даже по-схватлив и буден от повечето полицаи. Доколкото разбирам, работата му е била да действа като подвижна енциклопедия на участъка. Много добре е да разполагаш с цялата получена информация за познатите местни престъпници, но ако обработващият данните не е точен, тогава системата е безполезна. Прав ли съм?
	— Улучи десетката. Добрият информатор замества цели шест човека. А както всички казват, Коноли е бил един от най-добрите.
	Тони се отпусна назад в стола си.
	— Значи, ако Ханди Анди е дебнал Дамиен, без да събуди никаква тревога или подозрения у него, нашият човек е много добър. Представяш ли си го, Карол? Ако някой редовно следи всяка твоя стъпка, рано или късно ще се усетиш, нали?
	— По дяволите, поне така се надявам — отвърна тя сухо. — Но аз съм жена. Може би интуицията ни е малко по-силна от тази на мъжете.
	Тони поклати глава.
	— Мисля, че толкова умно ченге като Коноли щеше да забележи, че е следен, освен ако не е имал истински професионалист за опашка.
	— Искаш да кажеш, че търсим някого, който е между нас, в полицията? — попита Карол, а гласът й се изви истерично, без да има време да обмисли въпроса си.
	— Само предположение. Но не мога да го поддържам, докато не видя всички доказателства. Това ли са? — попита Тони, кимайки към кашона, оставен до вратата в кабинета й.
	— Само част от тях. Има още една кутия и няколко папки със снимки в колата. И това е подбрано след доста солидна редакция.
	Тони направи гримаса.
	— Предпочитах да ги прегледам аз. Да идем да ги донесем.
	Карол стана.
	— Защо не започнеш с тези тук, докато донеса останалите?
	— Искам да хвърля първо едно око на снимките, така че мога също да сляза и да ти помогна.
	— Добре, благодаря ти — съгласи се Карол.
	В асансьора застанаха на двата противоположни края. И двамата осъзнаваха въздействието от физическото присъствие на другия.
	— Акцентът ти не е тукашен — отбеляза Тони, когато вратата се плъзна и затвори. Ако искаше да работи успешно с Карол Джордан, бе нужно да разбере не само как се справя с професионалния, но и с личния си живот. Колкото повече научеше за нея, толкова по-добре.
	— Мисля, спомена, че смяташ да оставиш детективската работа на нас?
	— Ние, психолозите, сме добри в установяване на очевидното. Нали това казват и тези, които ни критикуват. Твоите колеги, полицаите.
	— Точно така. Родена съм в Уорик. После университета в Манчестър и на бърза ръка стигнах до столичното полицейско управление. Ами ти? Не съм много добра по акцентите, но мога да забележа, че си северняк, въпреки че също не звучиш като местен — отвърна Карол.
	— Роден съм и израсъл в Халифакс. Завърших Лондонския университет, а после правих докторат по философия в Оксфорд. Прекарах осем години по специални болници. Преди осемнайсет месеца Министерството на вътрешните работи ме потърси, за да проведа това предварително проучване.
	„Дай малко, за да получиш много — помисли си Тони с кисела физиономия. — Всъщност кой кого проучваше?“
	— Значи и двамата сме аутсайдери? — попита тя.
	— Може би това е и причината Джон Брандън да те избере за свръзка между мен и останалите.
	Вратата на асансьора се плъзна и отвори. Те пресякоха подземния паркинг и стигнаха до мястото, където Карол бе оставила колата си. Тони вдигна кашона над багажника.
	— Трябва да си по-силна, отколкото изглеждаш — каза той задъхано.
	Карол грабна папките със снимките и се ухили:
	— Имам черен колан по таекуондо. Виж, Тони, ако този маниак е в полицията, какъв тип очакваш да открием?
	— Не трябваше да го казвам. Правех хипотези, преди да имам някакви данни, и не искам да придаваш някаква тежест на това предположение. Става ли? Изключи го от мозъка си — каза Тони, като едва си поемаше дъх.
	— Добре, но какви биха били белезите? — упорстваше Карол.
	Намериха се обратно в асансьора, преди Тони да успее да отговори.
	— Поведение, което демонстрира, че си добре запознат с полицейските и съдебните процедури. Но само по себе си това не доказва нищо. В днешни дни има толкова криминални книги по действителни случаи и телевизионни филми за детективи, че всеки би могъл да знае някои доста специфични неща. Виж, Карол, просто го изхвърли от главата си, без предразсъдъци. В противен случай работата, която вършим, е безсмислена.
	Карол потисна една въздишка.
	— Добре. Но ще ми кажеш ли поне дали все още смяташ така, след като видиш доказателствата? Защото, ако се окаже нещо повече от едно голо предположение, може би ще се нуждаем от преосмисляне на начина, по който подхождаме към разследванията.
	— Обещавам.
	Вратата се отвори, сякаш слагайки точка на разговора им.
	Вече в кабинета й Тони изтърва първата папка със снимките.
	— Преди да започнем, би ли искал да ме просветлиш как смяташ да продължаваш? — попита го тя с готова тетрадка в ръце.
	— Първо ще прегледам всички тези снимки, после ще те помоля да ми разкажеш какво сте постигнали с разследването дотук. Когато приключим, ще прегледам копията сам. Тези, които ти си направила. После обикновено нахвърлям психологически портрет на всяка от жертвите. Тогава ще направим втори разбор на материалите — каза той, като размаха документите. — И накрая ще отида в кабинета си, за да направя психологически портрет на нападателя. Звучи ли ти всичко това приемливо?
	— Става. Колко време смяташ, че ще ни отнеме цялата операция?
	Тони се намръщи.
	— Трудно е да се каже. Сигурно няколко дни. Както и да е, изглежда, Ханди Анди се развихря на цикъл през осем седмици и няма никакъв знак, че ще ускорява темпото. Това междувременно е необичайно само по себе си. След като проуча материалите, ще имам по-добра представа доколко успява да се контролира, но мисля, че вероятно имаме достатъчно време, преди той да убие отново. Като казвам това, не изключвам възможността вече да е избрал следващата си жертва. Затова трябва да сме сигурни, че всеки напредък, който постигнем, е далеч от очите на пресата. Последното нещо, което искаме, е да му въздействаме като катализатор и това да доведе до ускоряване на процеса.
	Карол простена:
	— Винаги ли си толкова оптимистичен?
	— Зависи от обстановката. О, и още нещо. Ако вече си стигнала до някакви подозрения, предпочитам да не знам нищо за тях на този етап, защото има опасност подсъзнанието ми съответно да промени профила.
	Карол изсумтя.
	— Де да имахме този късмет!
	— Толкова ли е зле?
	— О, ние притиснахме всички, които имаха вид на агресивно настроени и нападателни срещу гейовете, но никой от тях не изглеждаше дори мъничко подозрителен.
	Тони направи състрадателна гримаса, после вдигна снимките от трупа на Адам Скот и бавно започна да ги прехвърля. Взе химикала и придърпа тефтера си по-близо. Хвърли поглед към Карол.
	— Искаш ли кафе? — предложи той. — Исках да питам по-рано, но бях погълнат от разговора, който водехме.
	Карол се чувстваше като конспиратор. Тя също се бе потопила в дискусията с интерес, въпреки угризенията и чувството за вина, че многобройните убийства не трябва да бъдат източник на удоволствие. Да приказва с Тони бе като да говори с равен, който нямаше да й забие нож в гърба. Главната му грижа бе да намери път към истината, вместо начин да повиши самочувствието си. Това бе нещо, което й липсваше досега в тоя случай.
	— Аз също — призна си тя. — Искаш ли да отида и да донеса?
	— Не, за бога! — засмя се Тони. — Ти не си за това тук. Почакай малко, сега ще се върна. Какво искаш да е твоето?
	— Чисто. Без захар. И предпочитам да ми го вкараш венозно.
	Тони измъкна една голяма кана от шкафа си и изчезна. След пет минути се върна с две димящи чаши и кана в ръка. Подаде едната на Карол и се пресегна към термоса.
	— Ще го напълня. Предполагам, ще ни стигне за известно време. Обслужвай се, когато поискаш.
	Карол отпи с наслада и благодарност.
	— Ще се омъжиш ли за мен? — изгука тя с престорена романтичност.
	Тони отново се засмя, за да прикрие спазъма на опасението, който стегна стомаха му — позната реакция дори към най-безобидния флирт.
	— Няма да говориш така след няколко дни — подхвърли той небрежно и отново вниманието му бе привлечено от снимките.
	— Жертва номер едно. Адам Скот — обяви той тихо и нахвърли нещо в бележника си.
	После прехвърли снимките една по една, след което се върна отначало. Първата бе запечатала градски площад с високи къщи от осемнайсети век от едната страна, модерна административна сграда от другата и верига магазини, барове и ресторанти от третата. В средата му се кипреше градинка, пресечена от две диагонални пътечки. В средата й бе разположен богато украсен викториански фонтан. Паркът бе ограден от около петдесетинасантиметрова на височина тухлена ограда. Край двете страни на градината сплиташе клони гъст храсталак. Обкръжението бе леко запуснато, мазилката на къщите олющена на места. Тони си представи, че стои на ъгъла, поглъща с поглед пейзажа, вдъхва мръсния градски въздух, примесен с мирис на застоял алкохол и бързи закуски, и слуша звуците на нощта. Въртенето на моторите, отекването на високите токчета по паважа, случаен смях и викове, донесени от вятъра, цвърченето на скорците, лишени от сън заради луминесцентната светлина на уличните лампи. „Къде стоиш, Анди? От къде наблюдаваш ловното си поле? Какво виждаш? Какво чуваш? Какво чувстваш? Защо тук?“
	Втората снимка показваше част от стената и храсталака откъм улицата. Тя бе достатъчно ясна, за да може Тони да съзре по стената малките железни връхчета, останали от оградата, която вероятно е била свалена през войната, за да бъде претопена в оръжие и снаряди. Откъм храстите се виждаха изпочупени клони и смачкани листа. Третата снимка бе запечатала тялото на мъж, проснат по очи на земята, с крайници, изкълчени в странни ъгли. Тони се остави картината да го увлече и погълне, като се опитваше мислено да стъпи в обувките на Ханди Анди. „Как се чувстваш, Анди? Горд ли си от себе си? Беше ли те страх? Ликуваш ли? Усети ли спазъм на съжаление, като изостави обекта на желанията ти? Колко дълго си позволи да те опива тази гледка, тази странна пародия, която създаде? Звукът на стъпки ли те подплаши? Или не ти пукаше?“
	Тони откъсна очи от снимките. Карол го наблюдаваше.
	За негова изненада за пръв път не се почувства неудобно под женски поглед. Вероятно защото връзката им имаше толкова здрава професионална основа, но без открита надпревара. Напрежението в него задълбочи една бръчка на челото му.
	— Мястото, където е намерено тялото. Разкажи ми за това.
	— „Кромптън Гардънс“. В сърцето на Темпъл Фийлдс, където свърталищата на гейовете и районите с червените фенери се застъпват. Там е едва осветено през нощта главно защото уличните лампи са винаги варварски разбити от продавачите на секс, които искат тъмнината да скрие деянията им. Сексът там много върви — в храсталаците, по пейките в парка, под дърветата, по праговете на офисите, в сутерените на къщите. Сутеньори, проституция и случайно минаващи. Хора се мотаят там през цялата нощ, но не са от тоя тип, които ще решат да направят услуга, като развържат езиците да кажат дали са видели нещо необичайно, дори да са забелязали — довърши Карол обясненията си, докато Тони нахвърляше записки в тефтера си.
	— Ами времето?
	— Суха нощ, въпреки че земята бе доста мокра.
	Тони се върна към снимките. Тялото бе щракнато от различни ъгли. Следваха снимки за влажната земя в близък план след преместване на тялото. Нямаше видими следи от стъпки, но вместо това се забелязваха късчета от черна найлонова торба под тялото. Той ги посочи с върха на химикала си.
	— Знаем ли какви са?
	— Боклукчийските торби на отдел „Чистота“ към общината в Брадфийлд. Стандартен образец за офисите, блоковете… Някъде кофите на колела са неуместни. Този модел чували са в употреба през последните две години. Очевидно няма нищо, което да изясни дали парчетата са били вече там, или са хвърлени по едно и също време с тялото — довърши Карол.
	Тони вдигна вежди.
	— Изглежда, си погълнала дяволски много количество подробности от вчерашния следобед насам.
	Тя се ухили.
	— Изкушаващо е да се преструвам на супержена, но трябва да призная, че вече имах цел да разбера каквото мога за другите две разследвания. Бях убедена, че са свързани, въпреки че шефът ми не вярваше. И за да бъда справедлива към колегите си, следователите, водещи другите разследвания, трябва да кажа, че ми съдействаха непредубедено. Те не възразиха да преглеждам от време на време събраните от тях материали. Да се поровя в тях цяла нощ, просто опресни паметта ми. Това е всичко.
	— Била си на крак цяла нощ?
	— Както каза ти — зависи от обстановката. Ще бъда добре до около четири следобед. После умората и недоспиването ще ме сгромолясат, все едно ме е ударил чук по главата — призна си тя чистосърдечно.
	— Съобщението е получено и разбрано — отвърна Тони, обръщайки се отново към фотографиите. Продължи да отхвърля сериите снимки от аутопсията. Тялото лежеше по гръб на бялата плоча и той за пръв път можа да види ужасяващите рани. Бавно премина през цялата последователност на снимките, като от време на време връщаше отново предишната, за да я разгледа отново. Когато затвори очи, можеше да си представи непокътнатото тяло на Адам Скот, върху което бавно се появиха рани и натъртвания, които приличаха на странни цветове. Почти успя да извика във въображението си на каданс ръцете, които докараха плътта до това критично състояние. След известно време той отвори очи и попита:
	— Какво каза патологът за тези натъртвания по шията и гърдите?
	— Белези от смукане. Като любовни ухапвания.
	Тони спусна рязко глава над снимката и си помисли: „Каква странна пародия на любовта!“
	— И какви са тия участъци на шията и гърдите? Нима наистина плътта е откъсната на три места?!
	— Не, били са отрязани след смъртта. Може би обича да ги яде?
	— Възможно е — кимна Тони, изпълнен със съмнения. — Можеш ли да си спомниш дали е имало някакви следи от мъченията по остатъците от тъкани?
	— Мисля, че имаше — отвърна Карол с глас, който не можа да скрие изненадата й.
	Тони кимна.
	— Ще проверя доклада на патолога. На нашия Ханди Анди му сече пипето. Първото ми усещане е, че това не са сувенири или признаци за канибализъм. Мисля, че биха могли да бъдат белези от ухапвания. Но Ханди Анди знае достатъчно за съдебната стоматология, за да осъзнае, че идентифицирането на белезите от зъби може да се окаже достатъчно, за да се издъни. Така че, когато безумието отшуми, той е напълно хладнокръвен и премахва следите. Тези порязвания на гениталиите кога са направени — преди или след смъртта?
	— След. Патологът отбеляза, че му се струва доста аматьорски и експериментаторски.
	Тони се усмихна самоуверено.
	— Патологът спомена ли какво е причинило травмата на крайниците? На снимките, където са го открили, прилича на парцалена кукла.
	Карол въздъхна.
	— Той не иска да прибързва с официално заключение. Всичките четири крайника са били изкълчени и някои от прешлените са били откачени от гръбначния стълб. Той каза… — Тя спря за момент и имитирайки зловещия тон на патолога, продължи: — Не ме цитирайте, но струва ми се, че съм виждал подобни наранявания от времето на испанската инквизиция, когато са разпъвали някого на диба*.
	[* Колело за разпъване в средните векове. — Б.пр.]
	— Диба? По дяволите, наистина си имаме работа с пълна откачалка! Тоя не е сам в главата! Добре. Следващият. Пол Гибс. Този, мисля, че е от твоите, а? — попита Тони, като остави настрана снимките на Адам Скот и извади съдържанието на втората папка. Повтори действията си в същата последователност, както с първата. — Така, къде се намира второто престъпление и как е свързано с първото?
	— Почакай за секунда, сега ще ти покажа.
	Карол отвори една от кутиите и измъкна голяма мащабна карта, която не бе забравила да вземе със себе си. Разгъна я и я простря на пода. Тони стана от бюрото и коленичи до нея. Веднага усети аромата му — смес от шампоан и собственото му слабо животинско ухание. Нямаше и помен от парфюмите и одеколоните за след бръснене, предназначени за расови мъжкари. Тя наблюдаваше бледата му четвъртита ръка, положена върху картата с къси, почти набити пръсти с изрядно поддържани нокти и редки черни косъмчета в основата на всеки пръст. Ужасена, тя почувства възбудата на желанието си. „Същински пубер! Колко трогателно! — укоряваше се тя свирепо. — Като ученичка, която започва да лети във въображението си с първия учител, който я похвали за работата й. Кога ще пораснеш, Карол?“
	Сега, скрита зад маската си, увлечено показваше местата по картата. Премести пръст.
	— „Кромптън Гардън“ е тук. Улица „Канал“ е на около километър и половина оттам, ето тук. А кръчмата „Кралицата на сърцата“ е точно тук, някъде по средата между двете.
	— Дали можем да допуснем, че той е добре запознат с територията си? — попита Тони, докато нахвърляше собствена карта в ума си с местата на убийствата.
	— Така мисля. „Кромптън Гардън“ очевидно се е превърнало в хубаво бунище, но другите две намекват за доста висока степен познаване на Темпъл Фийлдс.
	Карол приклекна, като се опитваше да разбере дали моделът на местопрестъпленията намеква за подход от специална посока.
	— Нужно ми е да огледам местата. За предпочитане около времето, когато телата са били намерени. Знаем ли кога е било това?
	— За Адам не. Предполагаемото време на настъпване на смъртта е час преди или след полунощ, но не преди това. С Пол знаем, че прагът е бил чист до три през нощта. Смъртта на Гарет се преценява между седем и девет вечерта, преди тялото да бъде открито. А при Дамиен се знае със сигурност, че в двора е нямало труп поне до единайсет и тридесет — изрецитира Карол, стиснала очи, за да си припомни информацията.
	Тони се улови, че е забил хипнотично поглед в лицето й, доволен от свободата, която му се предоставяше от затворените й клепачи. Дори без живите очи той разбираше, че тя имаше класическа красота. Хубав овал на лицето, високо чело, чиста бледа кожа и гъста руса коса, подстригана леко етажирано. Силна решителна уста. Една бразда се появяваше между веждите й, когато се концентрираше. Преценката му бе направена с клинична рутинност така, като че ли бе снимка от медицинския картон за състоянието на някой болен. Защо става така — да срещне жена, която всеки нормален мъж би преценил като привлекателна, а в него нещо се затваряше? Дали защото отказваше да си позволи да почувства първите вълнения и тръпки, които могат да го завлекат до място, където ще изгуби контрол върху себе си и където го дебне съжалението. Карол отвори очи и в тях пробягна изненада, когато установи, че е наблюдавана.
	Тони почувства, че ушите му пламват, и се върна обратно към картата.
	— Значи той е нощна птица — каза внезапно. — И бих искал да огледам територията му тази вечер, ако мога. Сигурно ще можеш да намериш някой да ме разведе, за да можеш ти да поспиш малко.
	Тя поклати глава.
	— Не. Ако се справим с това тук до пет, ще се прибера вкъщи и ще дремна малко. Ще те взема около полунощ и тогава ще отидем. Така става ли? — попита след малко.
	— Страхотно — отговори Тони, като се изправи на крака и се оттегли на бюрото си. — Стига ти да нямаш нещо против. — Вдигна отново снимките и си наложи да ги погледне пак през очите на Ханди Анди. — Направил е истинска пихтия от този, нали?
	— Пол е единственият, който е пребит така жестоко. Гарет има нарези по лицето, но не се е стигнало до крайности. Лицето на Пол е смазано на каша — счупен нос, разбити зъби, раздробени скули и челюст. Аналните наранявания също са ужасяващи. Бил е частично изкормен. Степента на насилие е една от причините, заради която шефът ни чувстваше, че търсим друг извършител. Другият различен момент е, че нито един от неговите крайници не е изкълчен, за разлика от другите три трупа.
	— Това ли е този, за когото вестниците писаха, че бил покрит с чували за боклук?
	Карол кимна.
	— Същата разновидност като парчетата, открити под тялото на Адам.
	Преместиха се на Гарет Финеган.
	— Ще трябва да помисля сериозно по този случай. Променил е начина на действие поне в два важни аспекта. Първо, мястото на захвърляне варира от Темпъл Фийлдс до „Карлтън Гардънс“. Това все още е запазена територия на гейовете, но все пак е отклонение. — Спря за малко и се разсмя гърлено. — Чуй ме. Като че ли не цялото му поведение е напълно ненормално. Вторият смущаващ момент е писмото и видеокасетата му до „Сентинъл Таймс“. Защо е решил да обяви местоположението на това тяло и не го е повторил с нито едно от другите?
	— Мислих за това — обади се Карол — и се чудех дали няма нещо общо с факта, че в противен случай то би могло да лежи там дни наред, може би дори седмици, преди някой да го открие.
	Тони нахвърля бележка в тефтера си и посочи с палеца на другата ръка:
	— Тези рани по дланите и стъпалата. Знам, че звучи абсурдно, но изглежда почти като че ли е бил разпънат на кръст.
	— Патологът също не бе достатъчно луд, за да запише това свое мнение. Но раните по дланите му, в съчетание с двете изкълчени рамене правят разпъването заключение, на което трудно можеш да се противопоставиш, особено като си спомниш, че това вероятно се е случило на Коледа. — Тя се изправи на крака и разтърка очи, за да прогони съня, който натежаваше върху клепачите й. Не успя да удържи дълбоката прозявка, от която чак челюстите й пропукаха. Закрачи напред-назад из малкия кабинет, свивайки рамене, за да поотпусне схванатите си мускули. — Проклетото копеле! — измърмори тя.
	— Обезобразяването на гениталиите става дори по-свирепо — отбеляза Тони. — Той на практика го е кастрирал. И фаталната рана — прореза на гърлото. То също е по-дълбоко.
	— Това казва ли ни нещо? — попита Карол почти неразбиращо между двете прозявки.
	— Както вашия патолог, не ми се иска още да спекулирам с някакви заключения — отвърна Тони и продължи с последния комплект снимки.
	За пръв път Карол видя как професионалната му маска се смъква. На лицето му се изписа ужас, очите му се разшириха, челюстта му увисна и едва си пое дъх. Не беше изненадана. Когато бяха обърнали Дамиен Коноли по гръб, детективът — двуметров ръгбист — се беше свлякъл като мъртъв, припадайки. Дори полицейският патолог, човек с богат опит, се бе обърнал за минута настрана, очевидно мъчейки се да не повърне.
	Крайниците на Дамиен Коноли се бяха вкочанили в някаква странна пародия на човешки жестове. Изкълчените стави стърчаха в налудничави ъгли. Но имаше още нещо, далеч по-лошо. Пенисът му бе отрязан и напъхан в устата му. Трупът бе жигосан на гърдите със странни струпвания тук-там на цъфнали звезди от изгорено, но не по-големи от сантиметър.
	— Боже мой! — възкликна Тони, като едва си пое дъх.
	— Той наистина си разбира от работата! Става все по-добър, нали? — попита Карол горчиво. — Гордее се с произведенията си.
	Тони не отвърна, а се съсредоточи върху ужасяващите снимки, за да ги проучи така подробно, както останалите. Накрая се обади:
	— Карол, някой предложил ли е някаква теория за произхода на тези белези? С какво са направени?
	— Няма версии.
	— Изгарянията са доста странни. Варират по вид. Не прилича да са от един предмет. Фигурират поне пет различни форми. Имаш ли някой под ръка, който би могъл да направи компютърен анализ на формите? Да разбере дали няма някакво скрито заложено послание в тях? Трябва да са десетки тия проклети жигосвания!
	Карол отново разтърка очите си.
	— Не знам. Аз и компютрите сме толкова съвместими, колкото принцът и принцесата на Уелс. Ще попитам, като се върна в кабинета. И ако нямаме подходящ човек, ще попитам брат ми.
	— Брат ти?
	— Майкъл е компютърен гений. Занимава го разработването на компютърни игри. Искаш компютърен анализ, обработен и вкаран в игра с канонадни стрелби? Тогава той е точно човекът, който ти трябва!
	— И може да си държи езика зад зъбите?
	— Ако не можеше, нямаше да работи точно това. Милиони лири зависят от това дали компанията му ще се изкачи на следващото стъпало на стълбата, преди някой друг да го е направил. Повярвай ми, той знае кога да си затваря устата.
	Тони се усмихна.
	— Не исках да прозвуча нападателно.
	— Не си.
	Той въздъхна и продължи:
	— Молих се на Бога да ме вземете много по-рано от това. Ханди Анди няма никакво намерение да спре до тук. Прекалено е увлечен и влюбен в работата си. Виж тези снимки. Това копеле ще продължи да пленява, измъчва и убива, докато не го хванете. Карол, тоя тип изгражда кариера на убиец.


>
	От дискета 3,5" с етикет: „АРХИВ. 007“
	„ФАЙЛ ЛЮБОВ. 005“
	Изкачих се дръзко по пътеката до прага на Адам и натиснах звънеца. Докато звънът отекваше, аз се стараех да си докарали извинителна усмивка на физиономията. Вярвах, че се справям добре. Виждах неясното очертание на главата и раменете му, докато слизаше по стълбите и идваше по коридора. После вратата се отвори и изведнъж се озовахме лице в лице. Той се усмихваше полувъпросително. Като че ли ме виждаше за пръв път в живота си.
	— Извинявайте за притеснението — започнах аз, — но колата ми се развали и не знам къде има уличен телефон. Чудех се дали мога да използвам вашия, за да се обадя на пътна помощ. Разбира се, ще си платя за услугата… — Оставих гласа си да заглъхне.
	Той се разтопи в широка предразполагаща усмивка, а тъмните му очи се присвиха в ъгълчетата.
	— Няма проблеми. Заповядайте! — покани ме той и отстъпи назад. Прекрачих прага. После Адам ми посочи с жест коридора. — Има телефон в кабинета ми. Там, право вдясно.
	Крачех бавно през коридора, наострил уши за звука от затварянето на външната врата след мен. Когато ключалката щракна бавно на мястото си, той добави:
	— Всичко е наред, нали?
	— Просто търсех номера — отвърнах, застанал на прага на кабинета, докато ровех в торбичката си. Адам продължаваше да върви по коридора, така че, когато измъкнах сълзотворния спрей, той се намираше само на две крачки от мен. Просто не можеше да бъде по-добре. Оставих го да посрещне струята право в лицето си.
	Той изрева от болка и се препъна към стената, като дереше с ръце лицето си. Движех се бързо. Едно стъпало между глезените, ръце на раменете му, светкавично извиване и той падна долу, като заби нос в килима. Едва си поемаше дъх. Намерих се върху него за секунди, сграбчих китката му и извих ръката му на гърба, докато щракнах белезниците върху нея. Досега той се бореше яростно със стичащи се по лицето му сълзи. Аз обаче успях да сграбча свободната му махаща ръка и да щракна другата половина на белезниците около нея.
	Съпротивляваше се яростно с крака под мен, но тежестта ми бе достатъчна, за да го задържи прикован към пода, докато измъкна найлоновия чувал с цип. Разкопчах го, извадих напоения с хлороформ тампон и го притиснах към носа и устата му. Гадната миризма ме удари право в ноздрите и почувствах лек световъртеж и гадене. Надявах се хлороформът да не е изветрял. Имах бутилката от две години, когато я свих от диспансера на един съветски кораб, където прекарах нощта с първия помощник-капитан.
	Адам започна да се съпротивлява още по-ожесточено, когато почувства студения компрес, който отряза достъпа на въздух, но след няколко минути краката му прекратиха безсмислената съпротива. Почаках още малко, за да съм сигурен, че хлороформът е задействал. После омотах и завързах краката му заедно с хирургическа лепенка. Върнах тампона на сигурно място в торбичката и залепих една лепенка на устата на Адам, за да мълчи.
	Станах и въздъхнах дълбоко. До тук всичко беше добре. Надянах чифт гумени ръкавици и се заех с товара си. Запознат съм добре с теорията на един известен френски адвокат, Едмон Локар, демонстрирана за пръв път в един процес за убийство през хиляда деветстотин и дванайсета година. Според него всеки контакт оставя следи. Престъпникът винаги ще вземе нещо от местопрестъплението и ще остави нещо след себе си. Като имах предвид това, бях избрал внимателно гардероба си за днес. Обух дънки „Ливайс 501“ — същата марка, която бях забелязал, че Адам често носеше. Отгоре надянах торбест спортен пуловер с шпиц яка — точно копие на този, който го видях да си купува от „Маркс и Спенсър“ преди две седмици. Всяка изгубена нишка, която оставя след себе си, неизбежно ще бъде приписана към съдържанието на собствения гардероб на Адам.
	Огледах набързо кабинета и се поспрях до телефонния му секретар. Беше старомоден, от онези с една записваща касета. Отворих капака и измъкнах касетката. Би било добре да имам спомен от гласа му с нормално звучене. Знаех, че звукозаписът на видеото нямаше да има същото спокойствие и качеството му щеше да се влоши.
	Вратата към гаража беше заключена. Отклоних се от стълбите и намерих сакото му, метнато на гърба на един стол в кухнята. Открих връзка ключове в левия му джоб. Върнах се обратно долу, отворих вратата на гаража и отключих багажника на неговия двегодишен „Форд Ескорт“. После се върнах при Адам. Той, разбира се, беше дошъл в съзнание. Погледът му бе пълен с паника, а зад лепенката се чуваше приглушено мърморене. Усмихнах му се, после отново наложих тампона с хлороформ върху носа му. Този път, разбира се, той изобщо не можеше да се бори ефективно.
	Изправих го в седнало положение. После донесох един стол от кабинета. Успях да го кача на стола, а от там да го преметна през рамо и да го домъкна до гаража. Разтоварих го в багажника и хлопнах капака. Нямаше никаква следа от тялото му.
	Проверих часовника си. Минаваше шест. Щеше да изтече още един час, докато се стъмни достатъчно, за да бъда сигурен, че никой от случайно лишаващите съседи няма да забележи някакъв непознат силует, който кара колата на Адам. Убих си времето, като разгледах набързо живота му. Снимките разкриваха приятелите му, семейна коледна вечеря. Щях да пасна в живота му съвършено. Можехме да имаме всичко това, ако не се беше оказал такъв тъпак.
	Бях стреснат и изваден от мечтателния унес от телефона. Оставих го да звъни и отидох до кухнята. Намерих бутилка почистващ препарат и един парцал и грижливо заличих всички петна по коридора. Хвърлих използвания парцал в чантата си, след което донесох прахосмукачката. Минах целия коридор бавно и внимателно, за да залича всички следи от борбата по здравия берберски килим. После довлякох машината с мен право в гаража, където я оставих в един ъгъл. Там изглеждаше така, като че ли винаги е била там. Доволен, че премахнах всички следи след себе си, аз се метнах в колата на Адам, натиснах дистанционното на връзката му с ключовете и запалих мотора. Вратата на гаража се вдигаше плавно пред мен.
	Затворих вратата след себе си и потеглих. Можех да чуя приглушените шумове, идващи от багажника на колата. Порових в жабката, докато открия касетката на „Ует, ует, ует“. Пъхнах я в касетофона и увеличих звука. Пеех заедно с музиката, докато излизах от града и се насочвах към пустите полета.
	Притеснявах се, че колата на Адам може да не изкара целия път, и се оказах прав. На около километър от дома ми пътят стана твърде избуял с трева и набразден от коловози със засъхнала кал. С тежка въздишка трябваше да изоставя колата и да се кача до къщата да взема, количката. Когато отворих багажника, за да го прехвърля в нея, той ме гледаше с ужасени, широко отворени очи. Но заглушените му викове бяха напразно губене на време — така или иначе той вече не можеше да ме трогне. Извлякох го от колата най-безцеремонно и го прехвърлих в количката. Изкачването на последната част от пътя ми се видя доста тежко, тъй като постоянното му мятане правеше управлението на количката по-трудно. За щастие леля Дорис бе проявила предвидливостта да купи подходяща строителна количка — от тези с две колела отпред.
	Когато стигнахме фермата, отворих капака на пода. Мазето долу изглеждаше мрачно и гостоприемно. Очите, на Адам щяха да изхвръкнат от орбитите си от ужас. Погалих меката му коса и казах: „Добре дошъл в царството на удоволствията!“


	Пета глава


	Както… тълпата читатели на жълтата преса са доволни от каквото и да е, стига само да е достатъчно жестоко. Но чувствителните натури изискват нещо повече.


	След като изпрати Карол до колата, Тони пресече двора до големия магазин и си купи един вечерен вестник. Ако Ханди Анди бе жадувал за публичност, накрая я бе постигнал. Страх и отвращение се ширеха из страниците на „Брадфийлд Ивнинг Сентинъл Таймс“. В интерес на точността на пет от тях — първа, втора, трета и двадесет и четвърта — двадесет и пета, плюс уводната статия, също посветена на Странния убиец. Ако по прякора може да се съди за тези, които са го пуснали, то за полицията можеше да се каже, че са се раздрънкали като правителствена комисия.
	„Няма да ти хареса да те наричат Странния убиец, нали, Анди?“ — размишляваше на глас Тони, докато се връщаше обратно към офиса си. Седнал отново на бюрото си, той прелисти вестника. Пени Бърджес бе имала плодотворен ден. От първата страница крещеше заглавието „СТРАННИЯ УБИЕЦ НАНАСЯ ОТНОВО УДАР!“ Беше по протежението на цялата страница. Отдолу с по-ситен шрифт на читателите се обясняваше: „Полицията допуска, че из града дебне сериен убиец.“ Отдолу се намираше потресаващото съобщение за откриването на тялото на Дамиен Коноли и снимка на трупа, обърнат по корем. На втора и трета страница се мъдреше сензационно резюме на предишните три случая, допълнено със скицирана карта. „Тухли без слама, много добре!“ — промърмори Тони под носа си, докато гледаше през прозореца към разпрострелия се отдолу център.
	„ГЕЙОВЕТЕ СА УЖАСЕНИ ОТ СТРАННИЯ УБИЕЦ ЧУДОВИЩЕ“ — достатъчно ясно казано, та да не оставят никакво съмнение у читателите си кой според „Сентинъл Таймс“ е в рисковата група. Вестникът фокусираше вниманието на предполагаемата истерия, обхванала обществото на гейовете. За по-пълна информация статията бе допълнена с вътрешни снимки на кафето, барове и клубове, които изкарваха обстановката достатъчно западнала, та да поощрят предразсъдъците на читателите си.
	— О, момче! — възкликна Тони. — Ти наистина ще намразиш това, Анди!
	После обърна на уводната статия.

	„Най-сетне — зачете той — полицията призна това, което много от нас допускаха от известно време. Сериен убиец шета на воля из Брадфийлд. Негов обект са младите, самотни мъже, които често се отбиват в мръсните гей барове.
	Позор е, че полицията не предупреди досега хомосексуалистите от града ни да си отворят очите на четири. В зоната на здрача с анонимни партньори и случаен секс едва ли е трудно за това хищно чудовище да открие желаните жертви. Мълчанието на полицията може само да е облекчила убиеца.
	Тяхната неохота да говорят увеличава съществуващото подозрение на гейовете към полицията. Те се опасяват, че властите ценят живота на хомосексуалистите по-малко, отколкото на другите членове на обществото.
	Точно както процедираха и с убийствата на «невинните» жени и проститутките, които пренебрегваха, преди полицията да насочи цялото си внимание към йоркширския убиец психопат. За съжаление трябваше да бъде убит полицай, та Централното управление на полицията в Брадфийлд да възприеме Странния убиец на сериозно.
	Въпреки това ние настояваме гей общността напълно да съдейства на полицията. Искаме също полицията да разследва тези ужасяващи убийства прецизно и с необходимото състрадание към засегнатите брадфийлдски гейове. Колкото по-скоро пипнат този свиреп похотлив убиец, толкова по-сигурни ще бъдем всички ние.“

	„Обичайната смес от самодоволство, възмущение и нереални изисквания“ — обясни Тони на бръшляна, плъзнал около прозореца. После изряза статиите и ги разпростря върху бюрото си. Включи портативното касетофонче и заговори:
	— „Брадфийлд Ивнинг Сентинъл Таймс“. Двадесет и седми февруари. Най-сетне Ханди Анди направи големия си удар. Чудя се колко ли важно е това за него. Един от принципите на създателите на профили на серийните убийци е, че престъпниците копнеят за реклама, която е като кислород за тях. Но този път не съм толкова сигурен, че той е твърде обезпокоен за това. Нямаше никакви съобщения след първите две убийства и нито едно от тях не получи толкова много гласност след първоначалното откриване на телата. И въпреки че последва съобщение, насочващо полицията чрез един вестник към третото тяло, тази бележка нямаше никакви претенции към предишните две убийства. Чудех се върху това, докато следовател Джордан не ми предложи алтернативно обяснение за бележката и придружаващата я видеокасета, а именно, че без тях тялото можеше да лежи неоткрито доста дълго време. Така че, докато Ханди Анди не бе обзет от манията да създава стряскащи заглавия и паника, поне бе ясно, че той искаше телата да бъдат открити, докато все още се разпознават като негово дело.
	Той изключи касетофона с въздишка. Въпреки че вече бе обърнал гръб на академичните години, не можеше да избяга от навиците си — да записва на касетофон всеки етап от процеса на работата. Перспективата от това разследване да излезе необработен материал за статии или дори книга бе нещо, на което Тони трудно можеше да устои.
	— Аз съм канибал — обясни той на цветето. — Понякога се отвращавам от себе си.
	После събра изрезките и ги пъхна в една папка, където събираше статии от вестниците. Отвори кутиите и измъкна купчините документи, които те съдържаха. Карол бе залепила прилежно етикети на всички. „Равни печатни букви“ — отбеляза наум Тони. Една жена, която не се притесняваше да се изразява писмено.
	За всяка жертва имаше доклад на патолога и предварително съдебно проучване. Твърденията на свидетелите можеха да се разделят на три групи. Произход (на жертвата), Свидетел (на местопрестъплението) и Разни. Докато разглеждаше папките с произхода (на жертвата), той придърпа въртящия се стол до масата, където стоеше компютърът му. Когато бе пристигнал в Брадфийлд, университетът му бе предложил да го свържат към тяхната мрежа. Тогава им отказа, като не желаеше да си губи времето, като изучава нов куп указания, когато се чувстваше напълно в свои води със собствения си компютър. Сега бе доволен, че не му се налагаше да добавя пароли за сигурност към списъка тревоги, които го държаха буден през нощта.
	Тони извика специално поръчания софтуер, който щеше да му позволи да направи сравнение между жертвите, и започна дългото блъскане по вкарване на данните.


	Пет минути в полицейския участък на улица „Скаргил“ бяха достатъчни, за да накарат Карол да пожелае да се върне направо вкъщи. За да се добере до кабинета, който й беше отпуснат, докато трае разследването, тя трябваше да прекоси по дължина главната зала за съвещания на целия екип, работещи по случая. Броеве от вчерашния вестник бяха разхвърляни по половината бюра и я подразниха с дебелите си черни заглавия. Боб Стансфийлд стоеше с двама детективи в средата на залата и й подвикна, като мина покрай тях:
	— Добрият доктор се оттегли вече, а?
	— От това, което видях от добрия доктор, Боб, разбрах, че той може да даде няколко добри урока на шефовете ни в извънработно време — каза Карол, съжалявайки, че не можа да измисли нищо по-остро, за да го скастри. Без съмнение щеше да й хрумне часове по-късно, докато релаксира под душа. От друга страна, може би беше добре, че не се натъкна на нещо твърде унищожително. По-добре да не отчуждава момчетата повече — и без това назначението й вече го бе направило. Седна и се усмихна:
	— Нещо ново?
	Стансфийлд се отдели от оперативните служители и каза:
	— Добре, момчета, само карайте по-бързо. — После се приближи до Карол и продължи: — Нищо особено. Екипът на „ХОЛМС“ се изтрепаха от работа да предъвкват и вкарват в компютъра информацията, която имаме до тук. Да видим те до какви изводи могат да стигнат. Крос ни заповяда да приберем на топло всички заподозрени, които са обратни. Убеден е, че някой от тях е нашият човек и ще направи големия удар.
	Карол поклати глава:
	— Чиста загуба на време.
	— Ти го каза. Мога да се обзаложа, че това копеле пак няма да се оформи в един образ. Все пак Кевин събра екип, който ще излезе довечера да опита нещо малко по-различно — обясни той, като извади и запали поредната си цигара. Метна празния пакет в близкото кошче с израз на отвращение, изписан на лицето му. — Ако скоро не получим шибаната почивка, ще трябва да предявя иск за покриване на разходите ми по скапаната никотинова консумация.
	— А аз пия толкова много кафе, че ръцете ми вече треперят като на алкохолик — оплака се Карол. — Е, каква е тази идея на Кевин?
	„Тактично измъкване. Първо съчувствие и разбиране, после въпросите“ — помисли си тя. Стори й се много забавно как измъкването на информация от колегите следваше същите правила, както и разпитването на заподозрени.
	— Той има екип, на който е възложил шпионска дейност. Те ще се пуснат в района на гейовете, като ще се съсредоточат предимно в клубовете и кръчмите с репутация за садо-мазо. — Стансфийлд подсмръкна. — Всички се впуснаха в незаконна търговия и изкрънкаха кожени панталони от рокерите.
	— Заслужава си да се опита — съгласи се Карол.
	— Аха. Е, нека се надяваме, че Кевин не изпраща група прикрити педерасти, какъвто се оказа Дамиен Коноли. Последното нещо, което искаме, е букет самодиви от специалните части да свършат, заключени със собствените си белезници.
	Карол отказа да възвеличае коментара с отговор и се насочи към кабинета си. Ръката й бе вече върху дръжката, когато гласът на Крос прогърмя в залата:
	— Следовател Джордан! Донеси персоната си при мен!
	Карол затвори очи и преброи до три.
	— Идвам, сър — извика тя бодро, като се обърна и закрачи през залата към временния кабинет на Крос.
	Беше се настанил там само от ден, но вече го бе маркирал, както котаракът бележи територията си. Стаята вонеше на цигарен дим. Полуизпити пластмасови чашки кафе стратегически бяха поставени на перваза на прозореца и върху бюрото и в тях плуваха фасове. На стената се мъдреше дори календар с голи мадами, доказващ, че дискриминацията срещу жените бе жива и добре работеше за рекламната индустрия. „Не са ли разбрали още, че именно жените стояха пред рекламите в супермаркетите, решавайки вместо тях коя марка водка да купят?“
	Като остави вратата малко отворена, за да влиза въздух, Карол пристъпи в кабинета на Крос и каза:
	— Сър?
	— Какво чудо излезе накрая?
	— Малко е рано за заключения, сър — отвърна тя весело. — Той ще трябва първо да изчете всички доклади, които му преснимах.
	Крос измърмори:
	— Аха! О, бях забравил, че той е един проклет професор! — Последните думи бяха изсъскани саркастично. — Всичко черно на бяло, а? Кевин има някакви нови материали по делото на Коноли. Ще трябва да прескочиш до него. Има ли още нещо, следовател? — попита той войнствено, като че ли тя бе този, който му се беше натрапил на главата.
	— Доктор Хил има предложение, сър. Става въпрос за белезите от изгаряния по тялото на Коноли. Той се чудеше дали някой от екипа на „ХОЛМС“ би могъл да направи статистически анализ на формите.
	— Какво, по дяволите, е статистически анализ на формите?! — извика Крос и удави фаса си в една чашка за кафе.
	— Мисля, че това означава…
	— Няма значение, няма значение — прекъсна я Крос. — Иди виж дали някой долу знае на какво, по дяволите, сте попаднали.
	— Да, сър. О, и още нещо. Ако не можем да го направим тук, моят брат би могъл да свърши тази работа — той се занимава с компютри.
	Крос се втренчи в нея с безизразно лице за момент. Когато проговори, бе олицетворение на вежливостта:
	— Добре, действай. В края на краищата господин Брандън ти даде картбланш.
	„Значи така звучи прехвърлянето на топката!“ — помисли си Карол, докато слизаше по стълбите към кабинета на екипа „ХОЛМС“. Петминутен разговор с изтормозения следовател Дейв Улкот я убеди в това, в което вече се съмняваше. Екипът му нямаше нито програмните продукти за тази цел, нито нужните познания и сръчност на специалистите, за да направят анализите, които Тони искаше. Докато слизаше към бюфета, за да открие Кевин Матюс, Карол се надяваше, че Майкъл ще може да запази пълна дискретност. Поддържането на тайна и мълчание около технологическото развитие беше нещо съвсем различно от това да издържиш на изкушението да пуснеш някоя клюка около тясно специализираното и секретно разследване за убийство. Ако той я разочароваше, можеше само да плесне с ръце и да каже сбогом на всякаква бъдеща кариера.
	Кевин бе клюмнал над чаша кафе като плачеща върба, а до него стоеше зарязана чиния с него, изпържено набързо. Карол издърпа стола срещу него.
	— Ще имаш ли нещо против да ти правя компания?
	— Бъди мой гост — великодушно каза той. Вдигна поглед и докара някакъв спомен от усмивка, докато махаше непокорните къдрици от челото си.
	— Как върви?
	— Вероятно много по-лесно, отколкото е за теб и Боб.
	— Що за птица е онова експертче от Министерството на вътрешните работи?
	Карол обмисли за момент отговора си.
	— Той е внимателен, бърз, точен, но в никакъв случай не претендира, че е всезнайко. Освен това не прилича на ония самонадеяни типове, които искат непременно да ни казват как да си вършим работата. Наистина е интересно да го наблюдаваш как работи. Той гледа на нещата от различна гледна точка.
	— Какво имаш предвид? — попита Кевин, искрено заинтересуван.
	— Когато ние оглеждаме едно престъпление, търсим физически следи, някаква начална брънка. Търсим неща, които да ни насочат с кого можем да поговорим или къде можем да потърсим. Когато той оглежда престъплението, не го интересуват всички тези неща. Иска да узнае защо физическите следи са оставени по начина, по който ги откриваме, така че от това да може да установи кой го е направил. Както ние използваме информацията да ни придвижва напред, той я използва, за да се върне назад. Кажи, има ли смисъл?
	Кевин се намръщи.
	— Звучи ми логично. Мислиш, че вече се е натъкнал на нещо?
	Карол сви рамене.
	— Все още е много рано. Но всъщност — да, от първи впечатления мисля, че има какво да предложи.
	Кевин се ухили.
	— Да предложи нещо по разследването или да предложи нещо на теб?
	— О, майната ти, Кевин — извика Карол, уморена вече от злонамерените намеци, които я следваха из работата. — За разлика от други не си предлагам задника там, където си изкарвам хляба!
	Той веднага се почувства неудобно.
	— Само се шегувах, Карол, честна дума!
	— Предполага се, че шегите трябва да бъдат забавни.
	— Добре де, добре, съжалявам! Как се работи все пак с него? Точен тип ли е, или какво?
	Карол заговори бавно, като премерваше думите си:
	— Като имам предвид, че прекарва работното си време, опитвайки се да проникне в съзнанието на психопатите, той изглежда доста нормално. Има нещо доста… затворено у него. Поддържа дистанция. Гледа да не се издава открито какво чувства. Но се отнася към мен като с равна, а не като с някое тъпо ченге. Той е на наша страна, Кевин, и това е главното. Подозирам, че е от онези работохолици, които са по-запалени да доведат работата си докрай, отколкото да си живеят живота. А като говорим за свършена работа, Попай каза, че е излязло нещо за ченгето Коноли.
	Кевин откърти една въздишка.
	— Не знам колко струва като информация. Една съседка се прибирала вкъщи от работа в шест без десет. Знае времето, защото по радиото тъкмо започнала програмата за нивото на реката. Коноли правел обичайната си обиколка. Когато го видяла, той затварял капака на колата си. Бил облечен в работен гащеризон. Според съседката трябва да е работил по машината си, както често го е правел. Докато тя слязла от колата си и влязла в дома си, Дамиен дал на заден ход към гаража. Същата съседка излязла около час по-късно на път за ежедневната си игра на тенис и забелязала колата на Коноли паркирана на улицата. Била малко изненадана, тъй като той никога не оставял возилото си на открито, особено пък по тъмно. Видяла също, че гаражът му свети. Е, това е всичко.
	— Гаражът под къщата ли е?
	— Не, но е залепен за нея и има врата, която води към кухнята.
	— Значи, изглежда, че той е бил отмъкнат от къщата?
	Кевин сви рамене.
	— Кой знае. Няма никакви следи от борба. Говорих с един от криминолозите, които преобърнаха цялата къща, но ни предупреди предварително да не затаяваме дъх в очакване.
	— Звучи точно както с първите двама.
	— Това каза и Боб — сподели Кевин и бутна стола си назад. — По-добре да изчезвам. Довечера ще се пуснем из града.
	— Значи може да налетя на теб по-късно — каза Карол. — Доктор Хил иска да минем през всички местопрестъпления горе-долу по времето, когато телата са били изхвърлени.
	Кевин се изправи на крака:
	— Само не му позволявай да говори с никакви странни типове.


	Тони извади пластмасовата опаковка с лазаня от микровълновата фурна и седна на барплота в кухнята. Беше успял да вкара цялата съществена информация, която можа да открие за четирите жертви. После прехвърли файловете на дискета, така че да може да ги обработи вкъщи, докато чака Карол да пристигне. Когато стигна спирката на трамвая, усети, че е прегладнял. Тогава си спомни, че не беше ял нищо от сутрешната си зърнена каша. Така се бе концентрирал в работата си, че дори не беше забелязал. Откри глада си със странно задоволство. Това означаваше, че дотолкова се бе увлякъл в заниманията си, че напълно бе изключил за себе си. Знаеше от дългогодишния си опит, че се справяше най-добре с работата си, когато забравяше за съществуването си и успяваше да влезе под кожата на друго човешко същество, заключен в чуждата логика, настроен на вълна от различни чувства.
	Нападна храната с удоволствие, като я хвърляше в устата си, колкото му бе възможно по-бързо, за да може по-скоро да се добере до компютъра и да продължи работата си по профилите на жертвите. Оставаха му още една-две хапки в чинията, когато телефонът иззвъня. Без секунда размисъл Тони грабна слушалката и извика бодро:
	— Ало?
	— Антъни? — попита гласът.
	Тони изпусна вилицата и разпиля лазанята около чинията.
	— Анджелика? — позна я той. Озова се отново в своя собствен свят, закотвен в собствената си глава, само от гласа й, който нахлу през слушалката.
	— По-общителни ли се чувстваме днес? — обля го тя със сладка дрезгавина.
	— Не съм бил необщителен вчера. Просто имах да свърша цял куп неща, които не можах да пренебрегна. А ти ме разсейваше — чу се Тони да казва, докато се чудеше защо си правеше труда да се оправдава пред нея.
	— Това е целта на занятието. Но ти ми липсваше, Антъни. Толкова ме възбуждаше мисълта за теб, че когато ме захвърли като мръсен чорап, цялото ми удоволствие от деня рухна.
	— Защо правиш това с мен? — попита я той. Въпросът бе задаван и преди, но тя винаги го отклоняваше и отплесваше за друго.
	— Защото ти ме заслужаваш — обясни гласът. — Защото те желая повече от всеки друг на света. И защото няма никой друг в живота ти, който да те ощастливи.
	„Същата стара песен“ — помисли си. Винаги отцепваше въпроса му с умилкване и празнословие. Но тази вечер Тони искаше отговори, а не ласкателство.
	— Какво те кара да мислиш така? — провокира я той.
	Гласът се изсмя тихо и самодоволно.
	— Знам повече за теб, отколкото можеш да си представиш. Антъни, не трябва повече да си самотен.
	— А ако на мен ми харесва да съм сам? Не е ли логично да допуснеш, че съм сам, защото го искам?
	— Не ми приличаш на щастливец. Някои дни приличаш на човек, който се нуждае от една прегръдка повече от всичко друго на света. Друг път имаш вид, като че ли не си спал повече от два часа. Антъни, мога да ти дам спокойствие. Жените са те наранявали преди и двамата знаем това, но с мен няма да е така. Аз мога да спра болката. Знаеш, че мога да те накарам да заспиш като пеленаче. Всичко, което искам, е да те направя щастлив. — Гласът звучеше успокояващ и нежен.
	Тони въздъхна. „Само ако…“
	— Трудно ми е да го повярвам — опъна се той. От самото начало на тези разговори част от него искаше да тръшне слушалката на телефона, за да сложи край на това изящно мъчение. Но ученият в него желаеше да чуе какво имаше да му каже. А и съсипаният мъж в него съзнаваше достатъчно ясно, че се нуждаеше да бъде лекуван и че може би точно това бе начинът. Припомняше си първоначалната решителност да не допусне тя да му влезе под кожата, така че когато му дойде времето, да може да се махне без болка.
	— Позволи ми да опитам. — Гласът бе самоуверен. Тя осъзнаваше властта, която има над него.
	— Аз те слушам, нали? Присъединих се. Все още не съм затворил телефона! — оправда се отново, като се помъчи да докара фалшива топлина в гласа си.
	— Защо не направиш точно това? Защо просто не затвориш и не се качиш горе в спалнята си, за да вдигнеш телефона там? Така ще можем да се чувстваме по-удобно.
	Студени тръпки страх го прерязаха в гърдите. Мъчеше се да формулира въпроса си професионално. Не „От къде знаеш?“, а „Какво те кара да мислиш, че имам телефон в спалнята?“
	Последва пауза, толкова кратка, че Тони не беше сигурен дали не си я въобрази.
	— Просто предположение — отвърна тя. — Създала съм си представа. Ти си от тоя тип мъже, които имат телефон край главата в спалнята.
	— Добро попадение — съгласи се Тони. — Добре. Ще затворя тук и ще вдигна в спалнята. — После премести слушалката и се забърза към кабинета си, където включи телефонния секретар на записващ режим на работа. Чак тогава вдигна отново: — Здравей. Върнах се.
	— Удобно ли сме седнали? Да започнем тогава — промълви тя и отново се чу онзи нисък, секси самодоволен хилеж. — Изглежда, ще се забавляваме истински тази вечер? Почакай да чуеш само какво съм ти приготвила за днес. О, Антъни! — Гласът й премина почти в шепот. — Мечтаех за теб. Представях си ръцете ти по тялото си, пръстите, които се плъзгат по кожата ми.
	— С какво си облечена? — попита Тони, макар да знаеше, че това беше стандартен въпрос.
	— С какво желаеш да съм облечена? Имам голям гардероб.
	Тони преглътна налудничавата идея да каже, че я желае в рибарски ботуши, балеринска поличка и дъждобран. Вместо това въздъхна дълбоко и каза: — Коприна. Знаеш как обичам допира на коприна.
	— Точно затова харесваш кожата ми. Коства ми много грижи да я поддържам в съвършено състояние. Но само заради теб покрих част от кожата си с коприна. Нося чифт черни копринени френски гащички и черна копринена туника. Ооо, обичам усещането на коприна върху тялото си. Ооо, Антъни! — простена тя. — Коприната нежно се търка в зърната ми, както биха го правили твоите пръсти. О, вече са твърди като камък, изпъкнали, възбудени от теб!
	Тони не можеше да преодолее възбуждащия интерес. Тя беше добра, няма спор. Повечето от жените, които беше слушал по секс линиите, звучаха банално и отсечено. А отговорите им — предсказуеми и шаблонни. Нищо в онези разговори не бе събудило нищо друго у него, освен научен интерес. Но Анджелика беше нещо различно. За едно нещо беше сигурен — звучеше, като че ли наистина мислеше това, което говореше.
	Тя простена тихо:
	— Господи, овлажних се! — дишаше учестено, тихо. — Но ти не може да ме докосваш още. Трябва да чакаш. Просто легни по корем. Добро момче! О, харесва ми да те събличам. Ръцете ми се плъзгат под ризата ти, пръстите ми галят гърдите ти, докосват те, усещам зърната ти под тях. Господи, ти си невероятен! — въздъхна тя.
	— Това ми харесва — каза Тони, като се наслаждаваше на ласката в гласа й.
	— Това е само началото. Сега те възсядам. Разкопчавам ризата ти. Навеждам се над теб, зърната ми докосват гърдите ти през коприната. О, Антъни! — възкликна гласът й възбудено. — Наистина си доволен, че ме виждаш, нали? Ти си твърд като камък под мен. О, не мога да чакам да те поема в себе си!
	Думите й смразиха Тони. Ерекцията, която усещаше да втвърдява панталона му, замря като снежинка в локва. Отново удариха на камък.
	— Опасявам се, че ще те разочаровам — продума той с дрезгав глас.
	Отново онзи секси, самодоволен кикот.
	— Няма начин. Ти вече си повече от това, за което съм мечтала. О, Антъни, докосни ме! Кажи какво искаш да ми направиш?
	Тони не можеше да намери думи.
	— Не се срамувай, Антъни! Между нас няма тайни, няма къде да ходим! Затвори очи. Остави чувствата да те завладеят. Докосни гърдите ми, продължавай! Засмучи зърната ми, изяж ме! Нека почувствам горещите ти влажни устни по цялото си тяло!
	Тони изстена. Това вече му идваше в повече, отколкото можеше да понесе. Дори и заради научния интерес.
	Дишането на Анджелика сега бе станало по-учестено, като че ли думите й възбуждаха и самата нея толкова, колкото трябваше да възбудят и него.
	— Така е добре, о, боже, Антъни! Това е страхоотно! Ооо! — простена тя разтреперано. — Виж, казах ти, че се овлажних. Точно така, пъхни пръсти дълбоко във влагалището ми! О, боже, ти си невероятен… нека… нека, о, господи, нека те поема!
	Тони чу пращенето по линията.
	— Анджелика… — опита се да вземе думата той. Връзката отново се разпадаше както винаги, разбира се, като шумът се увеличаваше неконтролируемо като писък на ранена птица.
	— О, Антъни, ти си красив! Това е най-красивия инструмент, който някога съм виждала! О, позволи ми да го вкуся… — Гласът й заглъхна със звука от смучене. Кръвта нахлу в главата му и лицето му пламна от неочаквания порив на срам и гняв. Той затръшна телефонната слушалка и веднага я вдигна отново. „Господи, какъв мъж трябва да си, за да не могат да те провокират дори по телефона? И какъв учен, за да можеш да разграничиш трогателните си провали от опитите за събиране на обективните данни?“ — мислеше си Тони.
	Според него най-лошото от всичко беше, че разпознаваше собственото си поведение. Колко пъти бе седял на една маса очи в очи срещу масови изнасилвачи, подпалвачи или убийци и ги наблюдаваше как, достигайки точката на преживените събития, те не можеха да се изправят срещу себе си. Точно като него те просто се затваряха. Не можеха да прекъснат телефона, но по същия начин прекъсваха връзката си със света около тях. Накрая, разбира се, с правилна терапия, те пробиваха стените и успяваха да се изправят лице в лице с това, което ги бе докарало дотам. Това бе и първата крачка към възстановяване. Част от Тони се молеше Анджелика да знае достатъчно за теорията и практиката на психологията, за да остане с него, докато е готов да събори бариерите и да погледне смело това, което подхранваше тези сексуални и емоционални задръжки.
	Но другата част от него се надяваше тя никога да не се обади отново. „Какво от това, че риск печели, риск губи!“ Той просто не искаше повече болка.


	Джон Брандън съвестно обърса чинията си с последния залък хляб и се усмихна на жена си:
	— Чудесно беше, Маги.
	— Ъхъ — измуча синът му Анди в съгласие с пълна уста агнешко с патладжанено къри.
	Брандън се завъртя несръчно на стола си.
	— Ако нямаш нищо против, ще прескоча до улица „Скаргил“ за един час. Само да видя как вървят нещата при тях.
	— Смятах, че полицаите с твоето положение не трябва да работят вечер — подхвърли Маги добродушно. — Ако не ме лъже споменът, не е нужно да държиш под око специалните части.
	Той погледна гузно.
	— Знам, знам, но просто искам да разбера как се справят момчетата.
	Жена му поклати глава с примирена усмивка:
	— Предпочитам да излезеш и да си видиш хората, отколкото да седиш и цяла вечер да се измъчваш пред телевизора.
	Карън вдигна глава.
	— Татко, ако се връщаш до града, ще можеш ли да ме хвърлиш до Лаура? Ще разработваме заедно реферата по история.
	Анди се усмихна дяволито.
	— От кога му казвате така? По-скоро ще разработите тактика за сваляне на Крейг Макдоналд.
	— Ти пък какво знаеш? — сряза го заплашително Карън. — Нали ще ни закараш, татко?
	Брандън стана от стола.
	— Само ако си готова да тръгнеш веднага. И при условие, че те прибера на връщане с мен.
	— О, татко! — изхленчи тя. — Ти каза, че излизаш само за половин час! А това не е достатъчно, за да свършим работата заедно!
	Сега беше ред на Маги Брандън да избухне в смях:
	— Ако баща ти се върне преди девет и половина, ще направя палачинки за десерт!
	Карън погледна родителите си един след друг. Мъчителният избор бе изписан на четиринадесетгодишното й лице.
	— Добре, ще можеш ли да ме вземеш към девет?
	Брандън се разтопи в усмивка.
	— Защо ли се чувствам така, като че ли ме вързахте?
	Минаваше седем и половина, когато Брандън прекрачи в стаята на екипа „ХОЛМС“. Въпреки че беше късно, във всички кабинети имаше движение. Дочуваше удари по пишещи машини, които заглушаваха тихите разговори, провеждани на някои бюра. Следовател Дейв Улкот стоеше зад едно от момчетата, което работеше по събиране на данните. То му посочваше някакви подробности на екрана. Никой не вдигна глава при влизането на Брандън.
	Приближи се до Улкот и го изчака, докато свърши разговора си с полицая. Потисна една въздишка. Определено вече започваше да се замисля за пенсиониране. Сега вече не само полицаите му изглеждаха младоци, а и следователите не му се струваха достатъчно улегнали и на възраст, за да ги изключи от стажантския екип, какъвто му изглеждаха.
	— Продължавай да търсиш съвпадения, Хари — подхвърли Улкот за финал.
	Момчето на клавиатурата кимна и се взря в екрана.
	— Добър вечер, Дейв — поздрави Брандън.
	Улкот се завъртя на стола си. Установи личността на новодошлия и скочи на крака:
	— Добър вечер, сър.
	— Прибирах се към къщи и реших да се отбия да видя как вървят работите — излъга Брандън.
	— Е, сър, все още сме в началото. Имаме екип от хора, които ще работят на смени следващите няколко дни, за да обработя и огледат наличните подробности от предишните случаи, както и последния, с полицай Коноли. Аз съм също така свръзка с екипа полицаи, които сме поставили на горещите телефонни линии. Повечето от обажданията са обичайните злоба, отмъщение и параноя, но сержант Пасъл се справя добре с отсяването на съществените съобщения.
	— Нищо ли не е излязло още?
	Улкот потърка оплешивялото място на темето си — жест, който му беше станал навик и според втората му жена бе причината за опадането на косата му.
	— Отделни неща. Нищо важно. Имаме имената на няколко типове, които са шетали из Темпъл Фийлдс поне в две от въпросните нощи и сме ги прибрали на топло. Проверихме също номерата на колите, които периодично са се появявали по времето на убийствата. За щастие след второто убийство следовател Джордан е нареждала на фотографа винаги да снима номерата на колите на гей района. Това е много работа, сър, но ще се оправим.
	„Ако убиецът има някаква връзка с колите“ — помисли си Брандън. Съжаляваше, че именно той се бе противил дълго време случаят да бъде поет от екипа на „ХОЛМС“. Но този убиец не приличаше на никой друг от онези, които беше виждал или за които беше чел. Техният човек се оказа много внимателен.
	Брандън не разбираше много от компютри. Една поговорка се въртеше в главата му: „Да преливаш от пусто в празно.“ Той горещо се надяваше да не се окаже, че е обременил хората си с работа, която да излезе чиста загуба на време.


	Карол отвори рязко очи. Сърцето й биеше лудо. В кошмара й една тежка желязна врата се бе затръшнала зад нея, затваряйки я в студена влажна килия без прозорци. Все още бе замаяна от съня и й трябваше известно време, за да осъзнае, че не усеща познатата тежест от тялото на Нелсън върху краката си. После чу стъпки и издрънчаването на ключове, хвърлени на масата. Тънка ивица светлина се процеждаше през процепа на отворената врата, който бе нужен на котарака за неговите влизания и излизания. Измъкна се от завивките с пъшкане и грабна часовника. Десет и десет. Ограбени бяха двайсет минути от безценния й сън заради шумното прибиране на Майкъл.
	Карол стана от леглото и намъкна тежката си хавлия. Отвори вратата на спалнята си и влезе в огромната стая, която заемаше почти целия апартамент, който делеше с брат си. Пет-шест монтирани на пода лампиона с различна тежест разпръсваха мека изискана светлина в помещението. Нелсън се появи от кухнята, като подскачаше бодро по паркета. После приклекна и с един скок, с който сякаш се противопоставяше на гравитацията, се намери във въздуха, докосна леко един тънък високоговорител, преди да се приземи грациозно върху етажерката от светло дърво. Оттам той огледа високомерно стаята към Карол, като че ли искаше да каже: „Обзалагам се, че не можеш да го направиш!“
	Размерите на стаята бяха дванайсет на седем метра. В единия ъгъл бяха подредени три канапета, покрити с губери. По средата им стоеше масичка. В отсрещния край бяха разположени трапезарията — голяма кръгла маса с шест стола в стил „Макинтош“. Близо до канапетата стоеше подвижно барче, върху което бяха сложили телевизор и видео. Половината от отсрещната стена бе заета с етажерки, отрупани с книги, видеокасети и компактдискове.
	Стените бяха боядисани в успокояващо гълъбовосиво, освен отдалечената стена, която представляваше тухлена зидария с пет високи сводести прозорци, откриващи просторна гледка към града. Карол пресече стаята и стигна мястото, откъдето можеше да види черната извиваща се лента на канала „Дука на Уотърфорд“ долу. Градските светлини блестяха като витрина на евтин бижутерски магазин.
	— Майкъл? — извика тя.
	Брат й подаде глава над барплота откъм тясната кухня. Изглеждаше доста изненадан.
	— Не разбрах, че си тук. Да не те събудих?
	— Така или иначе трябваше да ставам скоро. Трябва да се върна обратно в работата. Просто откраднах няколко часа сън — обясни тя примирена. — Чайникът включен ли е?
	Отиде до кухнята и се метна на едно от високите столчета на барплота. Майкъл сипа чай и си направи сандвич с говеждо месо, маслини, домати, лук и риба тон.
	— Ще хапнеш ли?
	— Бих могла да се справя с един като твоя — призна си тя. — Как мина в Лондон?
	Майкъл сви рамене.
	— Знаеш как е. Те винаги харесват това, което правим, но ако може да сме го свършили вчера.
	Карол направи гримаса.
	— Звучи точно както уводните статии на „Сентинъл Таймс“ за масовия убиец. Между другото какво точно правиш в момента? Може ли да се обясни с думи без съкращения на човек, който нищо не отбира от техника?
	Майкъл се ухили:
	— Следващото голямо изобретение ще бъде компютърни приключенски игри със същите качества като видеоигрите. Снимаш истински неща, дигитализираш ги и ги подреждаш, за да направиш игра, която е реална като филм. Представи си, че участваш в някакво компютърно приключение, но всички герои там са хора, които познаваш. Ти си героят, но вече не само във въображението си.
	— Сега вече нищо не разбрах!
	— Добре. Когато вкараш играта в компютъра си, ще трябва да включиш скенер, който разлага образа, за да го вкара в компютъра. Ще трябва да сложиш също твоя сканирана снимка, както и други на хората, които искаш в играта си. Компютърът прочита информацията и я превежда в образа на екрана. Така че, вместо Конан Варварина да води преследването, това ще бъде Карол Джордан. Можеш да вкараш образите на най-добрите си приятели или обектите на твоята страст, за да ти бъдат компания в играта. Всеки, когото не харесваш, веднага включваш в отбора на лошите. Така можеш да преживееш приключение с Мел Гибсън, Денис Куийд и Мартин Еймис и да се бориш срещу враговете като Садам Хюсейн, Маргарет Тачър и Попай — обясни Майкъл ентусиазирано, докато подреждаше хранителните продукти в хляба. После сложи сандвича в чиния и двамата заедно се върнаха в хола, където седнаха, втренчили поглед към канала под тях, докато похапваха.
	— Ясно ли ти е?
	— Донякъде. Значи, когато имаш този програмен продукт, вероятно би могъл да го използваш, за да компрометираш определени хора? Както с фотомонтажите и порнографските филми?
	Майкъл се намръщи.
	— На теория — да. Но широко разпространените компютри са толкова тромави, че дори няма да знаят откъде да започнат. Нужно е да знаеш с какво се захващаш и не на последно място се нуждаеш от сериозна, скъпа компютърна техника, за да получиш образи с прилично качество на компютъра.
	— Благодаря ти, Господи, за това! — извика Карол с облекчение. — Бях започнала да мисля, че сътворяваш чудовището на Франкенщайн за изнудвачите и журналистите от жълтата преса.
	— Те нямат шанс. Както и да е, подробните анализи ще го покажат. А с теб какво става? Как се справя твоят гост?
	Карол сви рамене.
	— Честно казано, ще ми трябват няколко супергерои, за да изляза от това объркано положение.
	— Що за птица е този създател на профили? Ще размести ли малко нещата?
	— Тони Хил ли? Той вече го направи. Попай се движи наоколо с физиономия като разтопена гума. Но се надявам, че можем да измъкнем нещо полезно от него, от психолога де. Вече работихме заедно. Той е пълен с идеи. Изглежда ми готин и като човек. Не се караме, като работим.
	Майкъл се ухили.
	— Това трябва да е освежаваща промяна!
	— Не се бъзикай!
	— Той твой тип ли е?
	Карол издърпа една коричка от хляба и замери с нея Майкъл.
	— Господи, ти си по-лош дори и от ония похотливи свини, с които работя. Нямам определен тип, а дори и да имах и Тони Хил да бе неговото олицетворение, трябва да знаеш, че никога не бъркам работата с удоволствието.
	— Като имам предвид факта, че работиш непрекъснато и прекарваш цялото си свободно време в сън, подозирам, че си се ориентирала към отшелничеството за цял живот — възрази й сухо Майкъл. — Така че той великолепен ли е, или какво?
	— Не съм обърнала внимание — упорстваше тя. — И се съмнявам, дали е забелязал, че съм жена. Този мъж е работохолик. Всъщност той е причината да работя отново през нощта. Иска да видим местата на престъпленията горе-долу по времето, когато са били извършени, за да може да почувства усещането.
	— Не те ли е срам, че трябва да излизаш отново! Цяла вечност не сме се случвали и двамата тук, пред телевизора и няколко бутилки вино. Толкова рядко се виждаме вече, че все едно сме женени и живеем в противоположните краища на града.
	Карол се усмихна съжалително.
	— Е, цената на успеха, братко.
	— Сигурно е така — каза Майкъл и стана. — Добре, щом ще ходиш на работа, аз може също да свърша нещо, преди да си легна.
	— Преди да тръгнеш… имам нужда от една услуга.
	Майкъл отново седна.
	— Стига това да не включва гладенето на дрехите ти.
	— Какво знаеш за статистическите анализи на формите?
	Майкъл се намръщи.
	— Не много. Опитвал съм малко, когато работех на половин ден, докато пишех дисертацията си. Но не знам какво е състоянието на нещата сега. Защо питаш? Интересува ли те нещо конкретно?
	Карол кимна.
	— Опасявам се, че е малко зловеща — каза Карол и му показа садистичните наранявания на Дамиен Коноли. — Според Тони Хил в тях може би е заложено някакво съобщение.
	— Сигурно. Ще погледна. Имам едно приятелче, което почти със сигурност има най-новите програмни продукти в тази област. Убеден съм, че ще ме остави да проверя на машината му тези неща.
	— И на никого нито дума за какво става въпрос! — предупреди го Карол.
	Майкъл я погледна обидено.
	— Разбира се! За какъв ме имаш! Слушай, да не мислиш, че ще съчувствам на един сериен убиец вместо на теб?! Ще си държа езика зад зъбите. Просто ми донеси нещата утре и аз ще направя каквото зависи от мен. Става ли?
	Карол се наведе и разчорли русата коса на брат си.
	— Благодаря ти. Оценявам помощта ти.
	Майкъл я грабна и я прегърна.
	— Това е сериозна територия, сестричке. Бъди внимателна там, нали? Знаеш, че не мога да си позволя сам ипотеката на това местенце.
	— Винаги внимавам — отвърна Карол, като не обърна сериозно внимание на вътрешния си глас, който я предупреждаваше да не предизвиква съдбата. — Обикновено оцелявам.


>
	От дискета 3,5" с етикет: „АРХИВ. 007“
	„ФАЙЛ ЛЮБОВ. 006“

	— Пожелах те още първия път, когато те видях — казах аз меко. — Толкова дълго копнях за теб!
	Отпуснатата глава на Адам се изправи леко. Натиснах дистанционното на видеокамерата, монтирана на триножника. Не исках да изпусна нищо. Клепачите на Адам, натежали от целия тоя хлороформ, се отваряха едва-едва, с мъка. После изведнъж рязко се отвориха, като че ли в паметта му проблеснаха смътни спомени. Главата му почна да се мята насам-натам, тъй като се опитваше да види къде се намира и как беше захванат. Забелязвайки голотата си и подробностите на меките кожени каиши, с които бе привързан за китките и глезените, той осъзна, че е привързан за моята диба. От лепенката върху устата му се изтръгна стенание на паника.
	Пристъпих напред и излязох от сянката зад него. Приближих се така, че можеше да ме вижда. Намазаното ми тяло светеше на ярката светлина. Бельото ми бе вече свалено.
	То бе грижливо избрано, за да подчертае великолепното ми тяло и да го покаже в най-добрата му светлина. Когато ме видя, очите му се разтвориха още повече. Той се опита да проговори, но това, което успя да излезе от устата му, бе само някакво напрегнато мучене.
	— Но ти бе решил, че не може да си позволиш да ме пожелаеш, нали? — попитах го аз с твърд обвинителен тон. — Ти предаде любовта ми. Не намери смелост да избереш любов, която щеше да извиси и двама ни. Не, ти пренебрегна истинското си аз и се мъкнеше с оная невзрачна тъпа пикла, която е пълен боклук. Не го ли осъзнаваш? Аз съм единственият човек в света, който истински разбира от какво се нуждаеш. Можех да те докарам до екстаз, но ти избра безопасния емоционален вариант. Жалко, че не събра дързост, за да слеем душите и телата си в едно истинско съвършенство.
	Капчици пот се стичаха по слепоочието му, въпреки студенината на мазето. Приближих се напред и погалих тялото му, прокарвайки пръсти по бледите му мускулести гърди. После ги пуснах по слабините му. Той потръпваше конвулсивно, а тъмносините му очи ме гледаха умоляващо.
	— Как можа да отхвърлиш това, което знам, че е в сърцето ти? — изсъсках аз, впивайки нокти в меката плът над тъмните къдрави косми между краката му. Той се изопна под мен. Вълнувах се от усещането. Махнах ръката си и забелязах, че алените полумесеци от ноктите ми са врязани в кожата му. — Знаеш, че ми принадлежиш. Ти ми го каза. Ти ме желаеш и двамата знаем, че е така.
	Ново стенание се откъсна от лепенката. Сега потта се стичаше вече и по гърдите му, а капките пот слепваха гъстите черни косми, които се заостряха надолу по корема му в тънка линия, насочена към члена му, висящ извит и безпомощен като охлюв между краката му. Въпреки че бе очевидно, че той не ме желаеше, гледката на уязвимата му голота ме възбуждаше. Той беше красив. Чувствах, че кръвта тече лудо в жилите ми, плътта ми се разширяваше, готова да го поеме и експлодира от бушуващата в мене страст. Мразех се, че проявявам слабост, и се обърнах, за да не може да види въздействието си върху мен.
	— Всичко, което исках, бе само да те обичам — казах тихо. — Не исках да бъде така.
	Пресегнах се към ръчката на дибата и помилвах с ръка гладкото дърво. Обърнах глава към Адам и се взрях в красивото му лице. После бавно, безкрайно бавно започнах да въртя ръчката. Тялото му, вече изопнато, се изпъна срещу дърпането на каишите. Но усилията му бяха напразни. Приспособленията на навиващия се механизъм умножиха малкото ми усилие и го превърнаха в силата на няколко човека. Адам не можеше да се противи на моята машина. Можех да видя мускулите на ръцете и краката му, които изпъкваха от обтягането, гърдите му, които се повдигаха, борейки се за всеки дъх.
	— Не е твърде късно — казах аз. — Ние все още можем да бъдем любовници. Би ли искал това?
	Той отчаяно мръдна с глава. Нямаше грешка — това бе кимване. Усмихнах се.
	— Това е нещо друго. Сега, разбира се, трябва да ми докажеш, че наистина го мислиш.
	Прекарах ръка по влажните му гърди, после потърках лице в хубавите му тъмни коси. Можех да помириша страха му, да го опитам в потта му. Зарових глава в шията му, смучех и хапех ушите му. Тялото му оставаше сковано и аз не усетих и следа от ерекция под мен. Обзе ме ярост и се отдръпнах. Наведох се над него и с едно бързо и мъчително движение смъкнах лепенката от устата му.
	— А-а! — изпищя той от болка, когато лепкавата материя раздра кожата му и оскуба леко наболата му брада. После облиза пресъхналите си устни.
	— Моля те, пусни ме да си ходя! — прошепна той.
	Аз поклатих глава.
	— Не мога да направя това, Адам. Може би, ако наистина бяхме любовници…
	— Няма да кажа на никого! — изграчи бързо. — Обещавам!
	— Ти вече веднъж ме отхвърли — обясних му тъжно. — Как мога да ти вярвам?
	— Съжалявам. Не разбирах… Наистина съжалявам!
	Но в очите му не открих и капка разкаяние. Само отчаяние и ужас. Бях разигравал тази ситуация хиляди пъти в главата си. Част от мен ликуваше, че бях предвидил развитието на приключението така добре, че дори диалозите бяха подобни със сценария, който разигравах преди. Другата ми половина бе разяждана от неописуема тъга, че той се оказа толкова слаб и нечестен, колкото се бях опасявал. А някаква моя част бе почти неконтролируемо развълнувана от това, което лежеше пред мен. Дали любов или смърт, или може би и двете…
	— Прекалено късно е за думи. Време е за действие. Ти каза, че искаш да бъдем любовници, но тялото ти говори точно обратното. Може би си уплашен. Но не е нужно да бъдеш. Аз съм щедър и обичлив човек. Може би си го разбрал вече. Ще ти дам един последен шанс, за да изкупиш изневярата си. Ще те оставя сега за известно време. Когато се върна, очаквам да си в състояние вече да контролираш страха си и да ми покажеш какво чувстваш наистина към мен.
	Оставих го с мислите му и се приближих до камерата. Извадих касетата, на която бе запечатана срещата ни, и я смених с нова. На края на стълбището се обърнах.
	— В противен случай, Адам, ще ме принудиш да прибягна до наказанието заради твоята измяна.
	— Почакай! — изви той отчаяно, когато изчезнах от погледа му. — Върни се! — чух го да крещи, когато затворих капака на пода. Предполагах, че продължава да пищи. Но аз не го чувах. Качих се горе в стаята на леля Дорис и чичо Хенри. Пъхнах касетата във видеото, което стоеше на един шкаф на края на леглото. Включих телевизора и се пъхнах между хладните чаршафи. Дори Адам да не ме желаеше, не можех да спра да копнея за него. Гледах го, изопнат на дибата. Погалих се с ръка, докосвайки се с цялата си сръчност и находчивост, която исках от него. Представях си красивия му инструмент, който се увеличаваше в устата ми. Всеки път, когато достигах точката на оргазъм, спирах, стисках се здраво, като си налагах да не свършвам, за да запазя всичко от себе си за това, което ми предстоеше. След като изгледах касетата за четвърти път, реших, че бе имал достатъчно време да се вразуми.
	Измъкнах се от кревата и се върнах долу. Огледах го, вързан за китките и глезените на дибата.
	— Моля те! — простена той отново. — Пусни ме да си ходя! Ще направя каквото искаш, само че ме пусни! Умолявам те!
	Усмихнах се леко и поклатих глава:
	— Ще те върна в Брадфийлд, Адам. Но сега е време за забавление.


	Шеста глава


	Хората започват да виждат, че в състава на едно убийство има нещо повече от двама празноглавци — единият да убива, а другият да бъде убит — и нож, портфейл и тъмна алея. Сега за съществени качества в опитите от този характер са считани замисълът, изискаността, подборът, светлината и сянката, поезията и чувството.


	Работата може да е безполезна, но поне беше тактика за отвличане на вниманието. Тони бе забил очи в екрана и спускаше поглед надолу, към табличката информация, която бе събрал от полицейските рапорти. Доволен, че успя да отсее и класифицира всичко полезно, той включи принтера. Докато машинката потрепваше и шумеше при печатането, Тони отвори друга папка и започна да нахвърля заключенията, които бе събрал от необработените данни. Трябваше да прави каквото и да е, само да я държи далеч от съзнанието си.
	Бе толкова погълнат от работата си, че едва установи звъненето на вратата. Когато иззвъня втори път, той вдигна сепнато глава и хвърли поглед към часовника. Единайсет и пет. Ако бе Карол, значи бе подранила. Той я очакваше по-късно. И двамата се бяха съгласили, че не е от кой знае какво съществено значение дали ще предприемат обиколката си преди полунощ. Тони се изправи на крака, разяждан от съмнения. След като знаеше телефонния му номер, за Анджелика нямаше да е много трудно да се добере и до адреса му. Той се домъкна до входната врата точно когато звънецът издрънча за трети път. Сега горещо съжаляваше, че не бе монтирал шпионка на вратата си. Предпазливо отвори вратата на няколко сантиметра.
	Карол се ухили насреща му.
	— Изглеждаш, като че ли очакваш Ханди Анди да нахлуе вътре.
	Тони замълча и тя добави:
	— Съжалявам, че малко подраних. Наистина се опитах да позвъня по телефона, но непрекъснато даваше заето.
	— Съжалявам — промърмори Тони. — Трябва да съм забравил случайно да го затворя преди това. Хайде, влез, няма проблеми — каза, успявайки да докара усмивка на устните си, и поведе Карол към кабинета си. Като стигна до бюрото, върна слушалката обратно върху телефона.
	Карол отбеляза, че сигналът „заето“ съвсем не е бил случаен. „Заключение: той не иска да бъде безпокоен дори от телефонния секретар“ — помисли си тя. Сигурно като нея не можеше да понася телефонния звън. Тя хвърли поглед към листовете хартия, които се бяха струпали на принтера.
	— Ти очевидно си бил доста зает. А пък аз си мислех, докато чаках да отвориш, че ти трябва време, защото си задрямал.
	— Ти успя ли да дремнеш? — попита Тони, като забеляза, че очите й бяха по-ясни отпреди.
	— Четири часа. Щом не са десет, не ми стигат. Междувременно имам малко информация за теб.
	Тя накратко му разказа за посещението си на улица „Скаргил“, но си премълча за враждебността на Крос.
	Тони слушаше внимателно, като си нахвърляше кратки бележки в тефтера.
	— Интересно. Не мисля, че имаме много мотиви да прибираме отново прелюбодейците в района. Ако Ханди Анди влиза във форма сега, по-вероятно е да е бил забъркан в незначителни нарушения, дребни кражби, малко насилие, въобще нещо такова. Все пак аз съм бъркал и преди.
	— Не сме ли грешили всички? Между другото проверих специалистите ни от екипа „ХОЛМС“, но нито един от тях си няма и понятие от статистически анализи на модели. Затова попитах брат си какво може да направи за нас. Трябваше ли да му оставя снимките, или има някакъв друг начин за представяне на необработените данни?
	— Предполагам, че шансът да сгреши, е далеч по-малък, ако работи направо от снимките — каза Тони. — Благодаря ти, че свърши тази работа вместо мен.
	— Нямаш ядове! Между нас казано, мисля, че е много доволен, задето го помолихме за услугата, защото смята, че не го приемам на сериозно. Сигурно знаеш, че брат ми създава програмни продукти с игри, а аз работя с реални неща.
	— И приемаш ли го?
	— Какво? Да го приемам на сериозно? Разбира се! Уважавам всеки, който надвишава моите скромни компютърни възможности. Освен това печели два пъти повече от мене. Това трябва да е сериозно.
	— Не знам дали е точно така. Андрю Лойд Уебър* вероятно печели на ден повече, отколкото аз на месец, но все още не го възприемам на сериозно. — Той стана. — Карол, ще имаш ли нещо против, ако те оставя сама десетина минути? Имам нужда да си хвърля един душ набързо, за да се разсъня.
	[* Композитор, автор на мюзикъли. — Б.пр.]
	— Добре, не се притеснявай. И без това съм подранила.
	— Благодаря ти. Искаш ли една биричка, докато чакаш?
	Карол поклати глава.
	— Не, аз съм пас. Навън е студено, а из Темпъл Фийлдс няма много места, където една жена би могла да изпразни бойлера си.
	Почти засрамен, Тони вдигна снопа листа от принтера и ги предложи на Карол.
	— Започнах работа върху жертвите. Може би ще искаш да погледнеш, докато ме няма?
	Карол взе листата с нетърпение.
	— Разбира се. Аз съм истински очарована от целия тоя начин на работа.
	— Това е само подготовката за съществената част — поясни Тони, като се обърна към вратата. — Искам да кажа, че все още не съм свършил със заключенията. Тъкмо работех по тях.
	— Не се притеснявай, Тони. После ще ти помогна — каза Карол, когато той напускаше стаята. Тя задържа за момент поглед след него. Чудеше се каква бе причината, която го бе разстроила така. Според нея до времето, когато се бяха разделили следобеда, лесно бяха изградили приятелско отношение. Но сега той бе отнесен и раздразнителен. Дали беше уморен, или причината бе, че се чувстваше неловко заради присъствието й в дома му, чудеше се Карол.
	— Господи, какво значение има това! — промърмори тя на глас. — Концентрирай се, Джордан! Събери си акъла!
	После фокусира погледа си върху първия лист и започна да разглежда данните.
	I. Измиване на тялото: Не са били използвани никакви козметични средства (сапуни, шампоани), което предполага, че нападателят не влага в процеса на измиване някакво специфично значение. По-скоро, имайки предвид цялостното му внимателно поведение, допускам, че измиването е с намерение да се заличат евентуални следи, оставени по тялото. Особено след като убиецът очевидно е проявил специално внимание към ноктите си. Драскотините по всичките четири жертви не показват нищо друго, освен следи от неароматизиран сапун.
	II. Превръзките: Нито една не е намерена по телата, но след аутопсиите са открити натъртвания, наподобяващи белезници по китките, леки белези от залепващ материал, липсващи косми и охлузвания по глезените, съответстващи на лейкопласт и отделни превръзки. Белези от лейкопласт са намерени и по лицето около устата. Няма следи от превръзки на очите.
	А: Адам Скот. Изкълчване и разместване на глезените, колената, бедрата, раменете, лактите и няколко прешлена на гръбнака. Наподобяват разпъване на диба. Пробни нарези след настъпване на смъртта по пениса и тестисите.
	Б: Пол Гибсън. Жестоки разкъсвания на дебелото черво, съществени нарушения на целостта на аналния сфинктер и частично изкормване. Предполагам, че шиповиден предмет многократно е бил вкарван през ануса. Има също няколко вътрешни изгаряния на тъканта. Възможна употреба на топлинен или електрически удар. Лицето е жестоко пребито преди смъртта — охлузвания, натъртвания, надробени лицеви кости и зъби. Нарязвания по гениталиите след смъртта, по-изразени, отколкото при А.
	В: Гарет Финеган. Неравномерни прободни рани по дланите и стъпалата. Приблизителен диаметър — един сантиметър. Разкъсвания по лявата буза и носа. Предполагам, от счупването на чаша или бутилка с дясната ръка на нападателя. Изкълчени рамене? Вероятно разпъване на кръст? Нараняването по гениталиите е след настъпването на смъртта. В действителност — кастриран.
	Г: Дамиен Коноли. Изкълчвания, подобни на А, но липсва голямата гръбначна травма, за да ни наведе на идеята за използването на дибата. Голям брой малки изгаряния по трупа с формата на звезди. Пенисът е отрязан след смъртта и напъхан в устата на жертвата. Въпрос: Били ли са белезниците на Дамиен Коноли все още в дома му, или са били заключени в работния му кабинет в полицейския участък?
	Въпрос: Защо телата винаги са изхвърляни в нощта на понеделник срещу вторник? Какво се случва в понеделник срещу вторник? Какво се случва в понеделник, което му позволява да бъде свободен? Дали работи през нощта и понеделникът е свободният му ден? Или вероятно е женен мъж, чийто понеделник е свободен, защото жена му членува в някой клуб или излиза с приятелки? Дали понеделникът не е от обичайните дни за нощни митарства и той може да бъде сигурен, че ще открие жертвите в домовете им?


	Карол усети, че Тони се е върнал, но продължи да чете, като просто вдигна ръка и помаха с пръсти, за да му даде знак, че е видяла присъствието му. Когато стигна края на материала, пое дълбоко дъх и каза:
	— Е, доктор Хил, трябва да си бил доста зает.
	Тони се усмихна и се отмести от прага на вратата, където се беше подпрял.
	— Не мога да повярвам, че там има нещо, което ти да не си подредила вече добре в главата си.
	— Не, но като го виждам така подредено, изглежда някак си по-ясно.
	Тони кимна.
	— Той има много специфичен почерк.
	— Искаш ли да поговорим за това сега?
	Тони погледна пода.
	— По-скоро бих искал засега да оставя повечето от работата. Имам нужда информацията да улегне в съзнанието ми. Освен това трябва да прегледам всички свидетелски показания, преди да мога да си помисля за създаването на профил.
	Карол не можа да скрие разочарованието си.
	— Разбирам — бе всичко, което успя да каже.
	Тони се усмихна.
	— Повече ли очакваше?
	— Всъщност, не.
	Усмивката му се разшири още повече.
	— Дори мъничко?
	Беше заразителна усмивка. Карол се ухили в отговор.
	— Надявах се, може би. Но да очаквам — не. Между другото има нещо, което не разбрах. Какво е това НПП, ПП, НСП? Искам да кажа, нали не става дума за Национални паркинги за превозни средства или Национална социалистическа партия?
	— Това са акроними. НПП — няма постоянен партньор, ПП — постоянен партньор и НСП — няма скорошен партньор. Това при нас е станало мания и засяга всички заети в областта на психологията и социологията. Трябва да е доста объркващо за непосветените. Съжалявам за това. Опитах се да огранича професионалния ми жаргон колкото ми бе възможно.
	— За да не объркваш профаните като нас ли, а? — подразни го Карол.
	— По-скоро е самосъхранение. Последното нещо, което искам, е да дам повод на скептиците да се хванат за нещо. Доста трудно е да накарам хората да приемат, че докладите ми си заслужават да бъдат прочетени, без да ги отблъсквам с всички онези ненужни псевдонаучни глупости.
	— Вярвам ти — увери го Карол с ирония. — Ще тръгваме ли?
	— Разбира се. Но има още нещо, на което искам да ти обърна внимание — каза Тони, като изведнъж стана сериозен. — Става дума за жертвите. Всички смятат, че убиецът си е набелязал гейове за мишена. Сега има стотици, вероятно хиляди активни гейове в Брадфийлд. Тук е едно от най-големите свърталища на хомосексуалисти в страната извън Лондон. И все пак нито една от жертвите не е била известна с някакъв хомосексуален живот. Какво ти говори това?
	— Предполагам, че той е прикрит и си пада по мъже, които също са прикрити като него.
	— Може би. Но ако всички те са твърде заети да се правят на нормални, как ги среща той?
	Карол изправи ръбчето на хартията, за да спечели малко време за обмисляне.
	— Списания с рубрики за запознанства може би? Малки обяви? Телефонни линии за разговор на няколко човека едновременно? Интернет?
	— Добре. Всички възможности. Но не е имало никакви следи за подобни интереси според докладите на полицията, когато са претърсвали домовете им. В нито един от случаите.
	— Тогава какво се опитваш да кажеш?
	— Не смятам, че Ханди Анди напада гейове. Мисля, че ги харесва нормални.


	Сержант Дон Мерик реши, че никога не му бе идвало така до гуша. Като че ли не му беше достатъчно зле, задето Попай му беше пряк началник според новото разпореждане на шефа на полицията, ами сега се оказваше слуга на трима господари. Предполагаше се, че той трябва да съблюдава дали се изпълняват нарежданията на следовател Джордан, когато тя не е наоколо. От него се очакваше също да работи с Кевин Матюс по случая Дамиен Коноли. И не на последно място да бъде свръзка с Боб Стансфийлд във връзка с работата, която той и следовател Джордан са свършили вече по случая с Пол Гибс. Като капак на всичко трябваше да прекара вечерта в „Дяволската дупка“.
	Мнението му бе, че никога не бе попадал в клуб с така подхождащо си име. За „Дяволската дупка“ се мъдреше следната обява в гей пресата:

	Клубът, който господства в Брадфийлд. Само едно посещение, и ще бъдете покорени. Вие сте длъжни да прекарате живота си в „Дяволската дупка“!

	Всичко това беше скромно казано. „Дяволската дупка“ бе мястото, където можеш да отидеш и да намериш партньори, ако садомазохизмът и игрите на пленници бяха начинът, по който се разтоварваш.
	Мерик се чувстваше като Снежанка, попаднала в оргия. Нямаше и представа как се предполага, че трябва да се държи. Дори не беше сигурен дали се беше напъхал в подходящо облекло. Бе намъкнал стари нацепени дънки „Ливайс“, които обикновено виждаха бял ден само когато му се случеше да свърши някаква работа около къщата, обикновена бяла тениска и изподрано кожено яке, което носеше в дните, когато летеше на мотора си много преди да се родят децата му. В задния му джоб се намираха служебните му белезници. Той се надяваше, че придават правдоподобност на образа, в чиято кожа трябваше да влезе. Като огледа слабо осветения бар, Мерик забеляза много изтъркани дънки и кожени якета. Толкова много, че очакваше да види огнен сигнал SOS да се издигне над сцената. Поне повърхностно, мислеше си той, можеше да се съсредоточи върху ролята си. Което бе обезпокояващо само по себе си. Когато очите му свикнаха със слабата светлина, той зърна някои от колегите си. Повечето се чувстваха точно толкова неловко, колкото и той самият.
	Всъщност клубът бе празен, когато бе влязъл към девет. Чувстваше, че невероятно много бие на очи и бе помолил да го пуснат. Върна се обратно на улицата и поскита из Темпъл Фийлдс близо час. Пи капучино в едно кафене. Чудеше се защо някои от гей клиентите му хвърляха такива странни погледи, докато не разбра, че бе единственият облечен с дънки и кожа. Ясно беше, че бе нарушил някакъв неписан код за определени дрехи. Чувстваше се толкова неудобно, че лисна горещото кафе като в мивка и бързо излезе обратно на улицата.
	Мерик се чувстваше сериозно уязвим и самотен по тротоарите и пешеходните пътеки из Темпъл Фийлдс. Мъжете, които минаваха край него — сами, по двойки или на групи — го оглеждаха до един от главата до петите с любопитство. Повечето погледи се задържаха на нивото на чатала му. Имаше желание да се гръмне, че не бе намерил по-широки дънки, а бе скочил в тия, които се впиваха в тялото му доста стегнато. Когато една двойка чернокожи младежи мина покрай него с преплетени ръце, той чу единият да казва на висок глас на другия:
	— Страхотен задник за бял, какво ще кажеш, а?
	Мерик усети, че бузите му пламват. Не бе сигурен дали бе от гняв, или от объркване. В един миг на проблясък той ужасен осъзна какво имаха предвид жените, когато се оплакваха, че са третирани само като сексуални обекти от мъжете, че им служели само за сексуални забавления.
	Върна се в „Дяволската дупка“ и се почувства облекчен, когато откри, че сега мястото се бе напълнило с народ догоре. Гърмеше силна дискомузика. Тактът на ударните инструменти бе толкова силен, че Мерик го усещаше да пулсира в гърдите му. На дансинга мъже в кожени дрехи, украсени с вериги, ципове и капси, се движеха ритмично и енергично, излагайки на показ естествено развитите си мускули, притискаха слабините си в празното пространство в странна пародия на секс. Сдържайки дъха си, Мерик си проби път през тълпата до бара. Поръча си бутилка американска бира, която му се стори невероятно блудкава, защото бе свикнал с пикантно сладкия вкус от бирата „Нюкасъл Браун“.
	Завъртя се да огледа дансинга отново. После се приведе над бара и огледа помещението, като отчаяно се мъчеше да избягва зрителния контакт с отделни посетители. Той постоя така десетина минути, когато усети, че мъжът до него всъщност не се опитваше да бъде обслужен. Мерик се озърна наоколо, за да открие впитите в него очи. Беше почти толкова висок, колкото и самият той, но по-едър и мускулест по телосложение. Обут беше в тесни черни кожени панталони и бяла фланелка. Русата му коса бе късо подстригана отстрани и по-дълга отгоре, а тялото му имаше приятен загар. Той повдигна вежди и проговори:
	— Здравей. Аз съм Йън.
	Мерик се ухили слабо.
	— Дон — отвърна той, като повиши глас, за да може да надвика музиката.
	— Не съм те виждал преди тук, Дон — каза Йън и се приближи по-близо, така че голата му ръка се притисна до износения ръкав на Мерик.
	— За първи път ми е — оправда се той.
	— Тогава си новак в града, а? Не звучиш като местен.
	— От североизток съм — каза той внимателно.
	— А, това обяснява всичко. Едно хубаво момче северняче! — възкликна Йън, имитирайки акцента на Мерик.
	Той от своя страна усети как усмивката му се стопи.
	— Значи ти си редовен клиент тук?
	— Никога не пропускам. Това е най-добрият бар за моя тип момчета — подхвърли Йън и му намигна дяволито. — Мога ли да те почерпя една напитка, Дон?
	Потта се стичаше по гърба на Мерик, но той не можеше да промени нищо при жегата, която го душеше в бара.
	— Ще взема още една от тази — склони той.
	Йън кимна и се завъртя към бара, като използва тълпата около тях като извинение, за да се притисне по-плътно до Мерик. Мерик се бе втренчил към залата със стиснати зъби. Забеляза, че един от другите детективи от екипа го държи под око. Неговият колега му намигна странно и му изимитира нещо, помпайки с пръста на едната ръка към свития юмрук на другата. Мерик се обърна и се оказа лице в лице с Йън, който вече го бе обслужил.
	— Хей, симпатяго, значи дойде да потърсиш малко забавление чак от далечния Север?
	— Проучвам обстановката — оправда се Мерик.
	— Каква е ситуацията при вас в Нюкасъл тогава? — попита Йън. — Позамряла? Или има избор за всякакви вкусове?
	Мерик сви рамене.
	— Не знам. Не съм от Нюкасъл. Роден съм в едно малко селце нагоре по крайбрежието. Това не е място, където можеш да бъдеш себе си.
	— Разбирам те — подкрепи го Йън, като сложи ръката си върху тази на Мерик. — Е, Дон, ако искаш да проявиш себе си, дошъл си точно където трябва. И си намерил най-подходящия човек.
	Мерик се молеше ужасът, който го сковаваше, да не е изписан на лицето му.
	— Тук май е доста оживено — подхвърли той.
	— Ако искаш, бихме могли да отидем на някое по-тихо местенце. Има една специална стая ей там, отзад, където музиката не е така силна.
	— Не, тук се чувствам добре — побърза да каже Мерик. — Честно казано, музиката ми харесва.
	Йън се премести напред така, че тялото му се надвеси над Мерик.
	— Ти по какво си падаш, Дон? Отгоре ли обичаш да си, или отдолу?
	Мерик се задави с бирата.
	— Моля? — задъха се той.
	Йън се засмя и разчорли косата на избраника си. Светлосивите му очи проблясваха лукаво, докато гледаше Мерик.
	— Ама ти наистина май си самата невинност! Това, което искам да кажа, е какво харесваш най-много? Да го вкарваш или да го поемаш?
	Ръката му се плъзна надолу по панталоните на Мерик. Точно когато детективът си мислеше, че е на път да бъде опипан така, както само жена му някога е правила, ръката на Йън се плъзна настрана, за да погали задника му.
	— Зависи — успя да изграчи той.
	— От какво? — прояви любопитство Йън и услужливо се присламчи толкова близо до Мерик, че той можеше да усети ерекцията на ухажора си.
	— Зависи от това, доколко имам доверие на човека, с когото съм — отвърна ченгето, като се опитваше отвращението да не проличи в гласа или изражението му.
	— О, на мен можеш да разчиташ. Ти също ми изглеждаш благонадежден тип.
	— Съгласието няма ли да е малко обезпокоително? Все пак ние не се познаваме добре. А и при положение, че серийният убиец скита наоколо? — попита Мерик и се възползва от възможността да върне празната си бутилка на бара, за да мръдне леко от настоятелното тяло на Йън.
	Йън му се ухили нагло.
	— Защо трябва да се страхувам? Тия типове заемат високо положение в обществото и не киснат в места като това. Очевидно е, че оня откачен копелдак не ги прекарва тук.
	— От къде знаеш?
	— Видях снимките във вестника. Никога не съм видял нито един от тях на нашата територия. А, вярвай ми, аз я познавам много добре. Така разбрах, че и ти си ново парче в града — поясни Йън и отново се присламчи до Мерик, за да пъхне ръка в задния му джоб. Пръстите му попаднаха върху твърдите извивки на белезниците. — Ей, ама това изглежда вече интересно! Започвам да си представям как чудесно можем да се забавляваме двамата!
	Мерик се напъна да се засмее.
	— Ами ако съм убиецът?
	— Е, и какво от това?! — попита Йън самоуверено. — Не съм от тоя тип мъже, по които си пада оня шибан смахнат. Той обича прикритите хомосексуалисти, а не расовите мъжкари. Ако попадне на мен, със сигурност ще иска да се чука, а не да убива. Освен това хубавец като теб няма нужда да убива, за да чука някого.
	— Е, добре, може и така да е. Но как мога да съм сигурен, че ти не си убиецът?
	— Ще ти кажа как. За да ти докажа, че не съм, ще ти разреша ти да си отгоре тази вечер. Ти ще си активният, а аз — този с белезниците.
	„Продължавай в същия дух, и ще се окажеш прав за белезниците!“ — помисли си вбесен Мерик. После се протегна и стисна здраво китката на Йън, за да измъкне ръката му от джоба си.
	— Не смятам така. Не и тази вечер. Както каза ти, аз съм новак в града. Нямам навика да мъкна някого вкъщи, поне докато не го опозная малко по-добре — озъби се той, освободи китката на Йън и отстъпи назад. — Радвам се, че се запознахме, Йън. Благодаря за питието.
	Лицето на Йън се промени за секунди. Очите му се присвиха злобно, а усмивката му се деформира в ръмжене.
	— Почакай за малко, северняко! Не знам в какви измислени сифилистични клубчета си свикнал да ходиш, но в този град никой не приема свалките на друг и не порка аванта, ако не е готов да си плати по някакъв начин!
	Мерик се опита да се махне, но натискът около бара затрудняваше всяко движение.
	— Съжалявам, ако нещо не съм разбрал.
	Ръката на Йън се протегна и сграбчи Мерик здраво точно под бицепса му. Болката беше много мъчителна. Той намери време да се учуди що за птици бяха хората, които упорито търсеха такава болка в сексуалното си удоволствие. Йън мушна лицето си толкова близо, че Мерик можеше да помирише лошия дъх, който се бе научил да свързва със злоупотребата на амфетамин.
	— Това не е недоразумение — сряза го той. — Ти си дошъл тук тази вечер за секс. Няма друга причина да си тук! Така че сексът е това, с което ще се заемем сега!
	Мерик се завъртя на пети и остро изръга с лакът в ребрата Йън. Той остана без дъх, изстена и се преви на две, при което освободи ръката на Мерик, а неговата автоматично се притисна в слънчевия му сплит.
	— Не, в грешка си, мой човек. Няма да стане! — каза меко Мерик и тръгна напред през очистилото се като по чудо пространство.
	Докато пресичаше помещението, един от другите дегизирани полицаи се залепи зад него.
	— Добра работа, сержант — каза той с половин уста. — Ти направи това, което всички се опитваме, откакто сме тук.
	Мерик се спря и се усмихна на колегата си.
	— Предполага се, че трябва да действаш под прикритие. Или танцувай мръсни танци с мен, или се омитай и дай възможност на някой от тези педали да те заговорят.
	Като остави ченгето зяпнало, с увиснало чене, Мерик се отдалечи до дъното на дансинга и се опря на стената. Смущението, което бе предизвикал на бара, вече бе отшумяло. Йън си проби път през тълпата, като все още се държеше за стомаха, и напусна клуба, хвърляйки убийствени погледи към Мерик.
	Не след дълго той отново имаше компания. Този път разпозна в събеседника си един детектив от другите полицейски участъци, който се бе присъединил този ден към екипа, занимаващ се с убийствата. Той се потеше под тежестта на коженото си яке и панталони, които приличаха подозрително на стандартна полицейска униформа за катаджии на мотори. Наведе се към Мерик така, че да не бъде чут от тълпата около дансинга, и му каза на ухото:
	— Има един тип, когото смятам, че трябва да държим под око.
	— Защо?
	— Подслушах разговора му с двама педали — хвалеше се, че познавал убитите момчета. Много беше горд от този факт. Смятам, че не са много хората, които могат да го кажат. Чух го да казва също, че убиецът трябва да е добре сложен, като него, с мускулесто тяло, иначе не би могъл да развлачва телата насам-натам. Твърдеше и се обзалагаше, че тази вечер тук има хора, които не са знаели, че познават убиеца. Продължаваше да се перчи през цялото време.
	— Защо не го хвана сам? — попита Мерик, тъй като думите на колегата му събудиха интерес в него. Но не искаше да си присвои заслугата за откритието му.
	— Опитах се да завържа разговор с него, но той ме разкара — каза колегата му извинително и се усмихна криво. — Може би не съм неговият тип.
	— А какво те кара да мислиш, че аз съм? — попита Мерик, защото подозираше, че му пуснаха тънка обида.
	— Носи същите атрибути като тебе.
	Мерик въздъхна.
	— По-добре ми го покажи.
	— Не поглеждай веднага, но сега той се е надвесил над диджея. Мъжкар, около метър и осемдесет, къса тъмна коса, сини очи, гладко избръснат, силен шотландски акцент. Облечен е като теб. Пие бутилка бира.
	Мерик се облегна отново на стената и бавно огледа помещението. Веднага хвана в полезрението си заподозрения.
	— Мисля, че го видях. Добре, приятелю, благодаря. Гледай да изчезнеш, когато аз тръгна.
	После отлепи гръб от стената и остави колегата си да се упражнява да докара разочарован потиснат поглед. Мерик пресече заведението с бавна крачка, докато не се намери до мъжа, който му бе посочен. Той имаше едрото телосложение на щангист и лице на боксьор. Екипът му бе почти същият като на Мерик, като изключим повечето капси и ципове.
	— Доста е оживено тук тази вечер, а? — подхвърли Мерик небрежно.
	— Аха. Много нови лица. Половината от тях сигурно са куки. Видя ли тая мижитурка, с която говори преди малко? Той може да е дошъл тук направо с патрулката си. Срещал ли си някой друг, на когото на челото му да е изписано, че е ченге, като на тоя тук?
	— Затова го и разкарах по-остро — отвърна Мерик.
	— Аз съм Стиви между другото — представи се мъжът. — На теб ти идва доста досадна вечер от тия натегачи. Видях те как би дузпата на оня боклук одеве. Добра работа, момче.
	— Благодаря. Аз съм Дон.
	— Радвам се да се запознаем, Дон. Значи ти си новак тук, а? С тоя акцент е очевидно, че не си местен.
	— Тук всеки ли се познава с останалите? — попита Мерик с крива усмивка.
	— До голяма степен, да. В Темпъл Фийлдс всички сме като едно голямо семейство. Особено със садо-мазо постановките. Представяш ли си го, ако решиш да се оставиш някой да те върже, ще искаш да знаеш в какво се забъркваш.
	— Прав си, Стиви — съгласи се съчувствено Мерик. — Трябва да си отваряш очите на четири, още повече като имаш предвид убиеца, който се шляе необезпокояван.
	— Това е и моята гледна точка. Искам да кажа, вероятно нито един от убитите не се е замислял, че се забърква в нещо повече от малка неприятност. Знаеш ли, аз ги познавах: Адам Скот, Пол Гибс, Гарет Финеган и Дамиен Коноли. Всички. И нека ти кажа нещо. Никога не бих могъл да задържа който и да е от тях в подобна обстановка. Но никога не знаеш какво се мъти в главите на хората.
	— Откъде ги познаваш тогава? Май според вестниците те не са били известни в тия кръгове тук.
	— Държа гимнастически салон — обяви Стиви гордо. — Адам и Гарет бяха членове. От време на време излизахме да пийнем по едно. Пол Гибс го познавам от една моя партия, с когото си пийваха заедно. А онова ченге, Коноли, намина, когато гимнастическият ми салон бе ограбен.
	— Обзалагам се, че тук няма много хора, които могат да кажат, че познават всички ония нещастници — подхвърли Мерик.
	— Тук си прав, момчето ми. Предполагам, че убиецът не е имал нещо повече в главата си от идеята за малко забавление.
	Мерик повдигна вежди.
	— Според теб е забавно да убиваш хора?
	Стиви поклати глава.
	— Не, ти не следиш мисълта ми. Виж, не смятам, че той е имал намерение да убива тези момчета. По-скоро е нещо случайно, инцидентно, ако схващаш какво искам да кажа. Те си играят игричките и ако нашият човек се увлече, просто всичко излиза извън контрол. Той очевидно е силен, защото разнася труповете и ги захвърля из центъра на града. За бога! Едва ли тежи петдесет килограма. Ако той наистина е добре сложен, като мен, твърде вероятно е да не може да прецени силата си. Тогава това може да се случи на всекиго — добави той след кратка пауза.
	— Четири пъти? — попита Мерик недоверчиво.
	Стиви сви рамене.
	— Може би те си го търсят. Знаеш ли какво имам предвид? Да го дразнят или нещо такова. Да обещават неща, които никога не биха дали някому, когато опре до набучването? Изпадал съм в такива ситуации, Дон, и повярвай ми, няколко пъти ми е идвало да удуша копелето.
	Детективът в Мерик стоеше нащрек. Карол Джордан не бе единственото ченге в Брадфийлд, което се интересуваше от психологията на серийния убиец. Мерик бе чел случаи, където убийците се измъкваха с подобен род оправдания, хвалейки се пред непознати. Знаеше например, че йоркширският убиец се бе перчил пред приятелчетата си, че оправял проститутки. Искаше Стиви в стаята за разпити. Единственият проблем бе как да го докара дотам.
	Мерик прочисти гърлото си.
	— Предполагам, че единственият начин да избегнеш подобна ситуация, е да опознаеш хората, с които си лягаш, преди да стигнеш до кревата.
	— Така мисля и аз. Какво ще кажеш да излезем? Може да мръднем на кафе или на вечеря? Да се опознаем по-обстойно?
	Мерик кимна.
	— Добре — склони той и остави остатъка от бирата си на близката маса. — Да вървим.
	Малко след като излязоха, той успя да включи радиостанцията си само да предава и един от скритите екипи можеше да ги последва. После щяха да изпробват бабаитството на Стиви на улица „Скаргил“.
	Въпреки че минаваше полунощ, улицата навън от „Дяволската дупка“ далеч не изглеждаше безлюдна.
	— Насам — посочи Стиви наляво.
	Мерик плъзна ръка в джоба си и опипа радиото.
	— Къде отиваме?
	— Има денонощен ресторант в „Кромптън Гардънс“.
	— Страхотно. Бих могъл да видя сметката на един сандвич с бекон — възкликна Мерик.
	— Всички тези мазнини са много вредни за здравето ти.
	Когато завиха зад ъгъла и продължиха по алеята към площада, Мерик усети, че някой пристъпи от тъмното зад него. Той опита да се завърти по посока на стъпките.
	Точно като небе, озарено от фойерверки, бе последният му съзнателен спомен, преди да му изскочат звезди от очите.


>
	От дискета 3,5" с етикет: „АРХИВ. 007“
	„ФАЙЛ ЛЮБОВ. 007“
	Не продължи дълго, както очаквах. За моя изненада Адам се оказа много по-неиздръжлив, отколкото немската овчарка. След като изпадна в безсъзнание заради изкълчването на ставите на крайниците му, изобщо не можа да дойде на себе си. Чаках часове наред, но той не даваше никакви признаци на живот. Не реагираше нито на болка, нито на обливане със студена и топла вода. Признавам си, че бях разочарован.
	Неговото страдание бе бледа сянка на моето, неговото наказание — недостатъчно за изневярата, която му го докара.
	Свърших чисто това, което трябваше да направя, някъде след полунощ. После го смъкнах от дибата и го напъхах в един голям черен чувал за смет на брадфилдската служба за чистота. Борих се с тежестта на мъртвото тяло, докато го изкачвах по стълбата на мазето, и после, докато го напъхам в количката, но часовете помпане с щангите сега се оказаха безценни.
	Нямах търпение да се добера вкъщи до компютъра, за да трансформирам вечерта в нещо съвършено. Но все още имах доста работа, преди да се отпусна и да се поглезя. Карах към центъра на града с малко над разрешената скорост — не прекалено бързо, за да ме спрат за превишена скорост, и не много бавно, за да ме вземат за внимателно каращ поркан шофьор.
	Отправих се към гей района зад университета. Темпъл Фийлдс открай време си е бил студентско средище, пълно с малки кафенета, ресторантчета, магазини и барчета с ниски цели и стандарт. По-късно, някъде преди десетина години, няколко барчета станаха свърталища на гейове. Нашият левичарски общински съвет реагира на натиска и откри център за гейове и лесбийки, който се премести в сутерена на индийския ресторант. Това, изглежда, предизвика ефекта на доминото и след година-две Темпъл Фийлдс се превърна в Град на обратните. Студентите, които не бяха обърнали резбата, се преместиха към Грийнхолм в отдалечения край на района. Сега Темпъл Фийлдс бе дом за всички, които си падаха по гей барчета, клубчета, стилни бистра, магазини, продаващи кожа и принадлежности за връзване, и скрити от нощта, се скатаваха направо край канала.
	Около един и половина във вторник през нощта из улиците все още се мотаеха няколко човека. Минах там два пъти и се концентрирах на района около „Кромптън Гардънс“. Площадът бе тъмен. Ловенето от уличните лампи бяха вандалски потрошени за нуждите на потайния секс. А общината прекалено се скъпеше, за да ги поправи. Освен това никой от местния бизнес не се оплакваше — колкото по-тъмен бе площадът, толкова по-желана бе територията и съответно по-големи техните печалби.
	Огледах се внимателно. Нищо не шаваше. Преборих се с чувала, докато го подпра на ботуша си. После се завъртях и го примъкнах до стената. Подпрях го на ръба с шумолящ тъп звук и затворих капака колкото се може по-тихо. Извадих джобното си ножче, надвесих се до стената и разрязах чувала. Освободих тялото и смачках чувала на топка.
	Чак след това паркирах колата на Адам на две улици от къщата му. После се върнах до джипа си и напъхах чувала в една кофа за боклук по пътя. Легнах си към три часа. Въпреки изгарящото ми желание да продължа с работата си, трябваше да се откажа, защото изтощението ме бе смазало. И нищо чудно, че капнах от умора, като имам предвид всички усилия, които ми се наложи да хвърля. Заспах веднага след като угасих лампата.
	Когато се събудих, се преобърнах и погледнах към часовника. После проверих и този на ръката ми. Трябваше да приема това потвърждение. Сънят ми бе продължил тринайсет часа и половина. Не помня някога да ме е измъчвало такова дълго спане, дори след пълната упойка. Ядосах се на себе си. Очаквах с нетърпение момента, когато ще седна на компютъра си, за да съживя и възстановя срещата ми с Адам, докато все още се доближава до най-дълбоките ми фантазии. Но сега едва ми стигна време да хапна и да хвърля един душ.
	На път за работата купих един вестник от последното издание на „Брадфийлд Ивнинг Сентинъл Таймс“. Мъдреше се на втора страница.

	ОТКРИТО ГОЛО ТЯЛО
	Обезобразено тяло на гол мъж бе открито в градчето на гейовете в Брадфийлд рано тази сутрин. Работникът в отдел „Чистота“ Роби Грейвс направил страшното откритие при рутинно събиране на боклуците в района на „Кромптън Гардънс“ в Темпъл Фийлдс.
	Сега гей общността в града ни се страхува, че това може би е първото деяние на сериен убиец на гейове като мъжа, който наскоро тероризираше лондонските хомосексуалисти.
	Тялото е открито между храсталаците зад една стена в парка, прочуто място за нощни срещи на гейове, търсещи случаен секс.
	Мъжът изглежда на двадесет и шест-седем и все още не е идентифициран. Полицията го описа като бял, с мускулесто тяло, тъмна къса чуплива коса и сини очи. Няма отличителни белези или татуировки.
	Говорител от полицията каза: „Гърлото на мъжа е прерязано, а тялото е обезобразено. Който е извършил това ужасяващо престъпление, е свиреп и опасен човек. Естеството на нараняванията на жертвата означават, че убиецът трябва да е бил целият в кръв.“
	Според нас мъжът е бил убит на друго място, а тялото захвърлено в парка някъде през нощта.
	Настояваме всеки, който е бил в района на „Кромптън Гардънс“ в Темпъл Фийлдс снощи да се обади заради принципа на елиминирането. Всяка информация ще бъде третирана строго поверително.
	Роби Грейвс, двадесет и осем годишен, служителят на отдел „Чистота“, сподели пред нас: „Тъкмо започвах работа. Минаваше осем и половина. Използвах греблото си, за да събирам боклуците. Когато за пръв път ударих на тялото, помислих, че е мъртво куче или котка. Тогава разтворих храстите и намерих трупа.
	Беше ужасно. Веднага се изправих и хукнах към най-близката телефонна кабина. Никога не бях виждал нещо подобно в живота си и се надявам това никога да не се повтори.“

	Е, поне бяха попаднали на нещо правилно. Тялото е било убито някъде другаде и захвърлено в „Кромптън Гардънс“. Колкото до останалото… Ако това бе демонстрация за способностите на полицията, не смятам, че има кой знае за какво да се тревожа. Това бе добре за мен. Последното нещо, което исках, бе да бъда арестуван точно сега, когато заместникът на Адам бе вече открит. Знаех, че с Пол щеше да бъде различно. Този път не трябва да свършва със смърт.


	Седма глава


	Всички, които са го познавали, след това описват лицемерието му като толкова правдоподобно и съвършено, че ако върви по улицата… и случайно се блъсне в някой човек, би… спрял, за да предложи най-любезно извиненията си. В същото време с дяволско сърце ще обмисля сатанинските си намерения. Той би спрял да изрази мило, че се надява да не е причинил някаква болка на непознатия, върху когото е налетял заради огромния чук, завързан под закопчаното му елегантно сетре. Инструментът ще бъде представен като крайно необходим, за да свърши малко работа, която го очаква; след час и половина.


	Карол сви от главното шосе и се впусна по малките тъмни пресечки, за да излезе на „Кромптън Гардънс“.
	— Адам Скот е бил намерен точно тук — обясни тя и посочи едно място в храсталака.
	Тони кимна.
	— Можеш ли да обиколиш бавно около площада, а после да паркираш срещу стената, където е било открито тялото?
	Карол направи това, за което я помоли. Докато кръстосваха площада, Тони се оглеждаше съсредоточено наоколо. Два пъти се завъртя на мястото си, за да хвърли отново поглед. Когато колата спря, той излезе и без да я чака, пресече тротоара и започна да обикаля края на площада. Карол също напусна колата и го последва, като се опитваше да разбере какво е видял Тони.
	Нито убийствата, нито мразовитото време бяха променили навиците на онези, които често посещаваха Темпъл Фийлдс. По входовете и сутерените все още седяха шушукащи си двойки, които приличаха на хетеро и хомосексуални. Някои замръзнаха за момент, когато чуха тракането на токчетата по паважа, но повечето не й обърнаха внимание. „Страхотно място, където можеш да киснеш, ако си падаш по воайорството“ — помисли си Карол цинично.
	Тони отмина къщите и пресече улицата откъм витрините на магазините и баровете. Тук поне нямаше съвкупяващи се двойки. Нарастването на престъпността в града наложи появата на тежки капаци и решетки по прозорците и вратите. Тони не обърна внимание на къщите, а вместо това огледа внимателно градините в центъра на площада, като сравняваше видяното от снимките с реалността. От тази страна нямаше храсти, а само ниска стена. Той едва забеляза двама мъже, които минаха край него, така вкопчени един в друг, сякаш бяха първа любов. Но сега не го интересуваше никой друг, освен Ханди Анди.
	— Ти си бил тук — започна да разсъждава на глас той. — Това не е мястото, което си избрал случайно, нали? Ти си минавал по този тротоар, наблюдавал си тази пародия на привързаност и любов, за която хората плащат. Но не това е била твоята цел, нали? Искал си нещо по-различно, много по-интимно, за което да не трябва да плащаш. Как ли си се чувствал по времето на тези воайорски похождения, Ханди Анди?
	Тони се концентрира и продължи да разсъждава мислено. „Ти никога не си имал нормална връзка с друг човек. Въпреки че проститутките не те притесняват. Или момчетата под наем. Тях не ги убиваш. Не си заинтересован от това, което можеш да правиш с тях. Двойките са тези, които ти пасват. Знам го, разбираш ли, знам го по себе си. Дали се изхвърлям? Не мисля така. Смятам, че търсиш уединението на двойката, съвършената връзка. Тази, в която да бъдеш себе си и в която ще бъдеш оценен така високо, както мислиш, че трябва да бъдеш оценен. И тогава всичко ще бъде наред. Миналото няма да има значение. Но то винаги ще има значение, Анди. Миналото има по-голямо значение от всичко друго.“
	Той изведнъж усети, че Карол е застанала до него и го наблюдава с любопитство. Вероятно устните му са помръдвали. Трябваше да бъде по-внимателен или тя можеше да го вземе също за смахнат. А не можеше да допусне това. Не и докато трябваше да я задържи на своя страна достатъчно дълго, за да достигне до резултатите, от които се нуждаеше.
	Последната сграда от тази страна бе денонощно ресторантче, стъклата, на което бяха непроницаеми от изпотяване. Силуетите се движеха на ярката светлина вътре като създания на тъмнината. Тони прекрачи напред и бутна, за да отвори вратата. Няколко от клиентите се обърнаха да му хвърлят по един поглед, преди да продължат с брътвежите и хапването. После Тони отново излезе обратно на улицата и остави вратата да се затвори след него.
	— Не смятам, че е добра идея да влизаш и ти — каза той решително. — А и не мисля, че ще искаш да бъдеш видяна сама на място, където се предполага, че си търсиш компания.
	Третата страна на площада се състоеше от няколко модерни офис центрове. По входовете им спяха сгушени един в друг бездомни тийнейджъри, завити в дрехи, вестници и кашони. Карол вече бе увлечена от него.
	— Те разпитани ли са? — попита Тони.
	Карол направи гримаса.
	— Опитахме. Баща ми обичаше да пее народни песни. Като дете често ми изпълняваше една, чийто припев гласеше: „О, но мога само да се опитам да гоня Михаля.“ Сега знам какво означава.
	— Така по-добре ли е?
	Пресякоха към къщите от четвъртата страна на площада, като минаха край двойка проститутки на ъгъла.
	— Ей, сладурче! — извика едната. — С мен би могъл да прекараш по-добре, отколкото с тая мършава кучка!
	Карол избухна в смях.
	— Направо ти излезе късметът! Сега има да ти се надяват! — сухо изкоментира тя.
	Тони не каза нищо. Думите едва бяха проникнали в периферията на съзнанието му. Продължаваше да крачи бавно надолу по тротоара, като спираше на всеки пет крачки, за да попие атмосферата. Противоречива музика се процеждаше слабо през апартаментите и спалните в нощта. Миризма на къри се носеше с бриза, който разпръсна и разшумоли боклуците, издухвайки пластмасовите подносчета от бързите закуски в канала. Тони забеляза, че площадът никога не беше напълно пуст.
	— Ти презираш объркания им живот, нали? — продължи да разговаря той с Ханди Анди. — Ти обичаш нещата да са спретнати, чисти и подредени. Това отчасти е и причината да миеш телата. Това поне е толкова важно за теб, колкото и да заличиш евентуалните следи.
	Той зави зад последния ъгъл и пресече улицата. Насочи се към багажника на колата на Карол, като усети първите трепети увереност, че е способен да проникне и разбере това сложно и фатално изкривено съзнание.
	— Вероятно е трябвало да постои тук няколко минути, за да се увери, че не е наблюдаван — каза Тони. — Зависи каква кола е използвал. Може да му е отнело само минута, за да измъкне трупа и да го прехвърли през стената. Но той е искал да бъде сигурен, че никой не го гледа.
	— Минахме от врата на врата по цялата улица, но никой не призна да е видял нещо необичайно — отвърна Карол.
	— Карол, представи си го, като гледаш какво е обичайното положение тук. Това открива широк простор за действие на един сериен убиец. Добре, видях достатъчно. Ще тръгваме ли?


	Крос се изкачи в залата за съвещания на целия екип. Чувстваше стъпалата си учудващо леки, както често се случва на дебелите хора, които, като се движат бавно, сякаш намаляват теглото на тялото си.
	— Добре, къде е оня нещастник? — изрева той.
	После видя слабата фигура, облегната на стената. Разговорът му с Кевин Матюс бе прекъснат от шумното влизане на Крос.
	— Сър? — обади се Крос, като спря на средата на пътя си. — Не ви очаквах тук.
	Ако можеше, щеше да се скрие или да убие Кевин Матюс с поглед.
	Брандън се изправи.
	— Не, аз и не допусках, че ме очаквате — призна той и се приближи до Крос. — Оставих инструкции в дежурната, та ако се наложи да правят някакви арести във връзка със серийния убиец, да бъда информиран веднага. Този случай се очертава да бъде доста сложен, когато влезе в съда, Том. Искам да бъдем напълно чисти.
	Да, сър — съгласи се Крос войнствено.
	Както и да бе представил Брандън нещата, това, което искаше да каже, бе, че не вярва Крос да е човекът, който може да удържи прекалено настървените детективи да не отидат твърде далеч. Докато Брандън беше наоколо, нямаше опасност на никой от заподозрените около серийните убийства да му се случат случайни злополуки в предварителния арест. Крос се обърна към Кевин Матюс.
	— Какво точно се случи?
	Кевин бе толкова пребледнял от умора и стрес, че луничките му бяха цъфнали на млечнобялата кожа като опасна шарка. Едва проговори:
	— Доколкото можахме да забележим, Дон Мерик излезе от „Дяволската дупка“ придружен от някакъв тип. Един от внедрените екипи ги видял. Дон включил радиото на режим на предаване, затова ние решихме, че смята да го разпита. Бяха се насочили към денонощния ресторант в „Кромптън Гардънс“ според мнението на нашите момчета. Има една алея, която скъсява пътя, и те тръгнаха по нея. Следващото нещо, което нашите чуват, е тъп удар и боричкане. Веднага хукват натам и намират Дон, проснат на земята и двама типове, бягащи от мястото. Арестували и двамата и сега се забавляват в килиите.
	— А Мерик как е? — попита Крос. Въпреки всичките му недостатъци Крос си оставаше ченге до дъното на костите си. Хората му бяха толкова важни за него, както и личната му кариера.
	— Откараха го в спешното отделение, за да му зашият главата. Замина с линейка. Изпратих един от полицаите си с него, за да вземе показания. — Кевин хвърли поглед към часовника си. — Трябва да се върне всеки момент.
	— Тогава какво търсим тук? — попита Крос. — Имаме ли заподозрян или какво?
	Брандън прочисти гърлото си.
	— Мисля, че можем да се досетим за намеренията на Мерик. Вероятно е смятал, че си заслужава да си побъбри с оня тип, когото бе повел. Колкото до мъжа, който ги нападна, подозирам, че ще имаме нужда от време, за да изчакаме показанията на Мерик. Предлагам следовател Матюс и още някой от екипа му да поговорят с нападателя, докато ти и аз направим предварителния разпит, който е искал Мерик. Става ли, Том?
	Крос кимна с намръщена физиономия.
	— Да, сър. А веднага, след като се върне от спешното твоят човек, Кевин, искам да го видя.
	После се насочи към вратата, като поглеждаше очаквателно към Брандън.
	Брандън отново го погледна:
	— Преди да тръгнем, Том, мисля, че се нуждаем от следовател Джордан и доктор Хил тук.
	— Моите уважения, сър, но минава полунощ. Нужно ли е да разбиваме съня на човека?
	— Не искам да започвам разпит на когото и да е за убийствата, без шанса да получа от доктор Хил съвет как трябва да протече разпитването. Освен това те двамата вероятно все още работят навън. Инспектор Джордан планираше да покаже местопрестъпленията на доктор Хил тази вечер. Може ли да провериш, Кевин?
	Кевин хвърли поглед към Крос, който кимна леко.
	— Няма проблеми, сър. Ще набера пейджъра й веднага. Сигурен съм, че ще бъде очарована да ни помогне.
	Брандън се усмихна, мина покрай Крос и излезе в коридора.
	— Като седнеш на бюрото, стигаш дотам, че за да разпиташ някой боклук от улицата, търчиш при психолог — промърмори Крос подигравателно-съжалително, клатейки глава.


	Улицата покрай канала бе все още оживена. Хората излизаха и влизаха в клубовете, таксита докарваха и откарваха хора, двойките споделяха общи порции кебапчета и чипс по ъглите, проститутки и момчета, които предлагаха сексуслугите си, наблюдаваха с надежда бавно движещите се коли, за да се хванат и за най-малката възможност, която им се отдаде.
	— Не е ли интересно как районите се обособяват — каза Тони, докато крачеха бързо по улиците.
	— Искаш да кажеш, че този тук е за обществени срещи, докато „Кромптън Гардънс“ е за тъмната страна?
	— Да. И двата никога няма да се пресекат. Наистина е прекалено оживено за това време на нощта. Понеделнишките вечери по-тихи ли са?
	— Да, малко — отвърна Карол. — Някои от клубовете затварят в понеделник. А един клуб отваря само за жени.
	— Значи вероятно няма толкова много движение наоколо — размишляваше Тони на глас.
	Докато караха из улиците и изследваха приблизителния маршрут на Ханди Анди, Тони бе шокиран от факта колко оживен бе районът, който убиецът е избрал за първите си две убийства. Изглеждаше така, че той като че ли търсеше предизвикателствата. Сега на ъгъла на алеята, водеща към страничната врата на „Страната на сенките“, той погледна улицата и каза:
	— Той е отчаяно убеден, че е най-добрият.
	— Моля?
	— Ханди Анди. Той не си пада по лесния избор. Всичките му жертви са във високорискова категория. Местата, където се е отървал от труповете, не са потайни и запустели. Телата са изчистени от възможни отпечатъци и следи. Той смята, че е по-умен от нас и трябва да продължи да го доказва на себе си. Обзалагам се, че следващото тяло ще бъде захвърлено някъде на централно обществено място.
	Карол почувства, че я побиха тръпки. Но причината не бе студът.
	— Недей да говориш за следващото тяло така, като че ли няма да го пипнем, преди да се случи отново — примоли се тя. — Прекалено потискащо е дори само като си го помислиш.
	Карол продължи по една къса тъмна и глуха улица.
	— Сега слушай, второто тяло, Пол Гибс, е било открито точно тук. Това е аварийният изход на клуб „Страната на сенките“.
	— Достатъчно тъмно е — оплака се Тони, след като се спъна в един кашон.
	— Наистина. Предложихме на собственика да сложи лампа дори за личната му безопасност. Просто за да го предпази от нападение в тъмнината, когато заключва през нощта. Но можеш да видиш колко сериозно е приел идеята ни — обясни Карол, ровейки в чантата си, за да открие минифенерчето си. После го щракна и тънкото снопче светлина разкри пред Тони силуета на една проститутка в червена лачена рокля, твърде заета с духателна дейност върху инструмента на един бизнесмен с мътен поглед на прага на аварийния изход.
	— Махай се! — изкрещя нарушителят. — Изчезвай, курво!
	Карол въздъхна.
	— Полиция. Закопчай си дюкяна или те прибирам веднага.
	Преди да успее да довърши изречението, проститутката си плю на петите и хукна нагоре по алеята толкова бързо, колкото й позволяваха токчетата с дебелина на пирон. Осъзнавайки, че сега вече не си заслужава да се кара, след като бе изпуснал курвата си, мъжът набързо си закопча панталона и профуча покрай Тони. Когато стигна ъгъла, изкрещя към нея:
	— Фригидна кучка!
	— Добре ли си? — попита Тони. Искрената му загриженост бе очевидна.
	Карол сви рамене.
	— Когато започнах работа, наистина се разстройвах, когато отрепки и боклуци като тоя ме обиждаха така. После осъзнах, че не аз, а те имаха проблем.
	— Чухме теорията. А как действа на практика?
	Тя направи гримаса.
	— Понякога се прибирам вкъщи и кисна под душа около двайсет минути и все още не се чувствам чиста.
	— Знам точно какво имаш предвид. Някои от обърканите глави, в които ми се налага да се ровя, ми оставят усещането, че никога няма да имам отново нормална връзка с друго човешко същество — сподели Тони и се обърна, защото не искаше лицето му да го издаде. — Значи тук сте открили Пол?
	Карол мръдна напред и застана до него. Освети с фенерчето вратата.
	— Лежеше там с няколко чувала боклуци, хвърлени около него така, че не бил видян веднага. Съдейки по презервативите наоколо, работещите момичета очевидно здравата са се чукали цяла нощ в съседство с един труп.
	— Предполагам, че си говорила с тях?
	— Да. Прибрахме ги всичките. Тази, която офейка със скоростта на бит педераст, когато я осветих, използва това място почти всяка нощ. Твърди, че е имала един клиент някъде около четири сутринта. Знае, че е било така, защото тоя тип й е редовен клиент и се измъква в края на смяната си от печатницата за вкъщи винаги по това време. Както и да е, имала е намерение да го домъкне тук, разбира се, но по пътя насам видяла кола — въздъхна Карол. — Мислехме, че ни бъзика, защото си спомни марката, модела и номера на колата, които съвпадали с тези на собствената й къща. „2-4-9“.
	— Не ми казвай. Нека позная. Колата е била на Пол Гибс.
	— Улучи право в десетката.
	Настоятелният сигнал на пейджъра на Карол се вряза в разговора им като детски плач.
	— Трябва да намеря телефон — каза Карол.
	— Какво става?
	— Нещо, в което винаги можеш да си сигурен — каза Карол и се забърза обратно надолу по алеята. — Новините никога не са добри.


	— Вижте, казах ви всичко, което знам. Просто срещнах това момче, Дон, в „Дупката“. Бяхме тръгнали на по чаша чай, когато изведнъж чухме стъпки и Дон рухна на земята, като че ли Вини Джоунс току-що го бе тръшнал. Обърнах се и видях оня натрапник от клуба с тухла в ръка. Затова като съвестен гражданин го арестувах, като му сложих белезници. Точно тогава се изсипа цяла тълпа от вашите момчета и ето, че се оказах тук — довърши Стиви Макконъл и разпери ръце пред себе си. — Трябваше да ме похвалите, а не да ми прилагате разпит с насилие.
	— И ти очакваш от нас да ти повярваме — каза Крос, докато правеше справка с бележките си. — Този Йън е нападнал Дон само защото е бил отблъснат по-рано вечерта?
	— Точно така. Вижте, този Йън е известен из града. Той е перко. Понякога изключва централно за момент и се мисли за всемогъщ бог. Знаете ли, Дон правилно го направи на плюнка, като му показа какъв е наистина, а не да си мисли, че е мъжкар, за какъвто той се смята. Затова вашият човек трябваше да бъде предпазлив. Вижте, вие ще ме пускате ли или не?
	Крос се въздържа от отговор заради почукването на вратата. Брандън, който се бе облегнал на стената, се изправи и я отвори. Размени няколко думи шепнешком с полицая отвън и влезе отново.
	— Разпит на заподозрения в един и четиридесет и седем през нощта — каза той, като мина покрай Крос, за да изключи касетофона. — След малко се връщаме, господин Макконъл — обеща Брандън.
	Като излязоха отвън, Брандън обясни:
	— Следовател Джордан и доктор Хил са горе. И Мерик се е върнал от спешното. Очевидно според него е достатъчно добре, за да приключи сам със събитията от тази нощ.
	— Правилно. Е, добре ще е да чуем какво има да ни каже той и тогава ще имаме пълното право да окошарим шотландеца — каза войнствено Крос и се упъти нагоре към залата за целия екип. Там загрижената Карол се бе надвесила над Мерик. Тони седеше малко встрани, с подпрени на кошчето за хартия крака.
	— По дяволите, Мерик! — изрева Крос, като видя драматичната превръзка, която опасваше главата му. — Да не си им заприличал на скинар? Боже мой, знаех си, че е рисковано да изпращам екип на разузнаване, дегизирани като педали. Но не очаквах да попаднете на такива маниаци.
	Мерик се усмихна слабо.
	— Помислих, че няма да ме накарате да се пускам на педалите в униформа, сър.
	Крос се усмихна неохотно в отговор.
	— Да те чуем тогава. Защо сте арестували един празноглав любител на мъжки задници?
	Брандън, който стоеше на две крачки от Крос, стана и го прекъсна:
	— Преди сержант Мерик да ни разкаже какво се е случило, искам просто да обясним на доктор Хил с две думи защо го довлякохме тук по това време на нощта.
	Тони се изпъна на стола и издърпа лист хартия към себе си.
	— Когато изнасяхте лекцията си онзи ден — продължи Брандън, като мина покрай Крос и седна на ръба на бюрото, — споменахте, че психолозите често могат да дадат напътствия на детективите за подходите при разпит. Чудя се дали бихте могли да приложите това в тази ситуация.
	— Ще направя каквото мога — съгласи се Тони, като освободи химикала си от капачката.
	— Какво искаш да кажеш с тези „подходи за разпит“? — попита подозрително Крос.
	Тони се усмихна.
	— Добре. Ето ви един скорошен пример от практиката ми. Полицейският участък, в който ме помолиха за съвет, бяха арестували един тип, заподозрян в два случая на изнасилване. Беше типичен расов мъжкар — мускули, бицепси и въздух под налягане. Предложих им да изпратят жена следовател, за да го разпита, за предпочитане дребничка, много женствена, миньонче. Това, разбира се, го вбеси от самото начало, защото той презираше жените. Според него не се бяха отнесли към особата му с нужното уважение. Инструктирах я предварително да го подхлъзне с провокиращи въпроси, като му намекне, че вероятно той не е изнасилвачът. Макар че, честно казано, тя наистина не вярваше да е той. Резултатът беше, че той изплю камъчето и си призна двете изнасилвания, за които го бяха прибрали, и добави още три нападения, за които дори не подозираха.
	Крос не каза нищо.
	— Мерик? — обърна се Брандън към полицая.
	Той им разказа преживелиците си в бара, като често спираше, за да си помисли. В края на монолога му Карол и Брандън погледнаха с очакване към Тони.
	— Какво мислиш? И двамата ли можем да заподозрем?
	— Не смятам, че Йън Томсън е нашият човек. Убиецът е далеч по-внимателен, за да се забърка в нещо толкова смешно от гледна точка на психологическия му профил, каквато е уличната разправия. Дори Дон да не беше ченге, много вероятно Томсън щеше да се забърка в неприятности с някой друг заради това, че го е преследвал с тухла — четворка в ръка. Дори в град, в който нападенията срещу гейовете не получават много внимание заради недотам високия им приоритет в отношението на полицията — добави той сухо.
	Крос се намръщи:
	— Гейовете са третирани от момчетата по същия начин, както и всички останали.
	Тони съжали, че не си затвори устата навреме. Последното нещо, което искаше, бе да стигне до сблъсък с Том Крос заради незачитането на правата на гейовете и чернокожите от брадфийлдската полиция. Реши да не обръща внимание на коментара и продължи:
	— Освен това не знаем още нищо за поведението на убиеца, за да предположим, че той е открит гей, с наклонности към садомазохизъм. Ясно е, че не избира жертвите си от гей заведенията. Обаче Макконъл звучи по-интересно от ваша гледна точка. Знаем ли с каква работа си изкарва доходите?
	— Собственик е на гимнастически салон в центъра на града. Същият, който е използвал и Гарет Финеган — поясни Крос.
	— Не е ли бил разпитван преди? — попита Брандън.
	Крос отвърна със свиване на рамене.
	— Един от хората на детектив Матюс е говорил с него — обади се Карол. — Забелязах доклада, докато запознавах с материалите доктор Хил — добави бързо, като видя, че лицето на Крос започна да става все по-намръщено. „Да не дава господ да си помисли, че го подценявам!“, помисли си с ужас Карол. — Проблясъци на паметта ми! — пошегува се тя. — Доколкото си спомням, това беше рутинен разпит, който целеше да установи дали Гарет е имал някакви особени приятели или контакти в гимнастическия салон.
	— Знаем ли нещо за жилището на Макконъл? — попита Тони.
	— Дели една къща с друга двойка обратни свалячи като него — обясни Крос. — Казва, че те двамата също се занимават с културизъм. Така че дали можем да го сложим в групата заподозрени?
	Тони драскаше в полето на страницата пред него.
	— Възможно е. Какви са шансовете да се сдобием с разрешително за обиск?
	— Съдейки по това, което имаме в момента? Няма начин. Пък и нямаме никакви основания за обискиране. Дори и в най-смелите си мечти не можем да твърдим, че едно улично нападение ни дава повод да претърсим къщата на Макконъл за евентуални доказателства, свързани със серийните убийства — каза Брандън. — Какво по-специално търсим?
	— Каквито и да са белези, че той има достъп до някое изолирано и запустяло място като стар склад, завод, изоставена къща, заключен гараж — обясни Тони и прекара ръка през косата си. — Снимки, правени от „Полароид“ например. Порнография в стил садо-мазо. Сувенири от жертвите. Липсващи скъпоценности от телата. — Той спря за момент, вдигна поглед и срещна подигравателното изражение на Крос. — Трябва да проверите също фризера заради слабата надежда да намерим парчета плът, които той е смъкнал от труповете и пази грижливо — поясни Тони и почувства моментно задоволство, като видя, че изражението на Крос премина в отвращение.
	— Очарователно. Но първо трябва да имаме нещо ново, за да продължим. Някакви предложения? — попита Брандън.
	— Изпратете сержант Мерик и следовател Джордан да го разпитат. Като осъзнае, че човекът, когото се опита да прекара, е полицейски служител, ще стане несигурен. Ще почувства, че не може да се доверява на инстинктите си. Не е изключено също да се окаже, че има проблеми в общуването с жените…
	— Разбира се, че има проблеми с жените — прекъсна го Крос. — Той е бандит и шибан задник.
	— Не всички с обратна резба мразят жените — обясни меко Тони. — Но за повечето е безспорен факт. И Макконъл може би е един от тях. Във всеки случай Карол ще го накара да се почувства заплашен. Изцяло мъжкото обкръжение му предлага възможност да завърже някакво приятелство, затова ние ще му отнемем това.
	— Нека опитаме тогава — съгласи се Брандън. — Ако сержант Мерик, разбира се, е готов за това.
	— Разбира се, аз съм в играта.
	Крос хвърли такъв поглед, сякаш се чудеше кого да фрасне първо — Брандън или Тони.
	— Значи аз мога спокойно да се оттегля вкъщи? — добави той заплашително.
	— Идеята не е лоша, Том. Доста безсънни нощи ти се събраха напоследък. Аз ще остана тук да видя какво ще излезе от разпита на Макконъл.
	Крос се извлече от стаята, като мина покрай Кевин Матюс на излизане. Атмосферата видимо се просветли от отсъствието му.
	— Сър? — обади се Кевин. — Йън Томпсън, изглежда, е извън кръга на заподозрените в убийствата.
	Брандън се намръщи.
	— Мисля, че ви казах да не правите заключения по убийствата. На този етап всичко, което искам, е да обвиним Томпсън в нападението.
	— Не правя заключения, сър — възрази отбранително Кевин. — Но по време на разпита излезе информацията, че Томпсън работи три пъти седмично като диджей в „Хот Рокс“. Това е гей клуб в Ливърпул. Ангажиран е там в понеделник, вторник и четвъртък. Много лесно ще проверим бил ли е на работа в нощите на убийствата.
	— Добре, хвани някой да го провери — съгласи се Брандън.
	— Ако е така, Макконъл отпада… — замислено каза Карол.
	— Да действаме — подкани ги Брандън.
	— Някакви съвети? — обърна се Карол към Тони.
	— Не се страхувай да го покровителстваш. Бъди мила и любезна, но му покажи ясно, че си полицай с положение. Сержант Мерик, а вие може да си позволите да изиграете малка сценка на благодарност.
	— Благодаря — каза Карол. — Дон, готов ли си?
	Оставиха Брандън и Тони заедно.
	— Как върви? — попита шефът на полицията, като стана и се протегна.
	Тони сви рамене.
	— Започвам да добивам усет за жертвите му. Тук имаме определен тип мъже, които предпочита. Той е преследвач. Трябва да имам грубия му профил след ден-два. Сега просто избрахте лош момент да намерите заподозрян.
	— Какво имаш предвид под „лош момент“?
	— Разбрах защо поискахте намесата ми. Но не обичам да знам заподозрените, преди да съм нахвърлял профила. Бедата е, че изграждам профила подсъзнателно, така че е по-добре да не знам предварително нищо за подозренията.
	Брандън въздъхна. Винаги му беше трудно да бъде оптимист в малките часове.
	— Всяко нещо с времето си. Утре по това време подозренията ни може би ще бъдат далечен спомен.


>
	От дискета 3,5" с етикет: „АРХИВ. 007“
	„ФАЙЛ ЛЮБОВ. 008“
	Опознаването на Пол беше някак по-вълнуващо, отколкото с Адам. Предполагам, че е, защото донякъде вече знаех как да се справям с нещата, ако излязат от контрол и не се развиват така, както исках. Дори Пол да не се окажеше толкова проницателен, за да разбере, че мога да му дам повече от всеки друг, дори да отблъснеше любовта ми, даже да се държеше като Адам и действително изневереше на неизбежното ни партньорство с някой друг, знаех, че винаги има алтернативен сценарий. Сценарий, който можеше да донесе почти толкова задоволство, колкото постигането на това, което заслужавах. Но този път се чувствах сигурен, че ще постигна това, което желая. Сега разбрах, че Адам бе слаб и незрял. Пол не беше нито едното, нито другото. Това веднага ми стана ясно. Като начало не беше избрал да живее в снобските квартали като Адам. Вместо това се бе установил в южната част на града, в Астън Хей, потънало в зеленина предградие, предпочитано от университетски преподаватели и алтернативни терапевти. Къщата му бе разположена в една от по-бедните улици. Също като моята имаше тераси, но стаите му горе и долу очевидно бяха по-големи. За разлика от моята, неговата имаше малка градинка отпред, а задният му двор бе два пъти по-голям, с разпръснати из него керамични съдове, пълни с цветя и дребни храсти. Съвършеното място да поседим заедно, пиейки аперитива си след работа в топлите летни вечери. Сега Пол ми отваряше възможността да живея в Астън Хей, да се наслаждавам на тихите му улици, да се разхождаме заедно в парка, да бъдем точно като всяка друга двойка. Той също имаше интересна работа — лектор в брадфийлдския университет, в института за наука и техника. Специализираше в програми за компютърно конструиране. Ние вече имахме толкова общи неща. Срамота беше, че никога нямаше да мога да му покажа какво постигнах с Адам.
	Едно от главните предимства на това да нямаш ипотека бе, че фактически можеш да въртиш всичките си пари от заплатата. Това е доста солиден доход в наличност за човек на моята възраст и при липсата на каквито и да е ангажименти. Това означава, че можех да си позволя компютърна система последна дума на техниката, с постоянни подобрения, които да ме поддържат винаги на ниво. Като имам предвид, че само една софтуерна програма ми струва почти три хиляди лири, добре е, че нямам никого, който да ме изстисква. С новата си система с по-голяма оперативна памет, апарата за дигитализиране на видео образа и програми за специални ефекти ми отнема по-малко от ден, за да вкарам материала от видеото в компютъра. Веднъж, след като бъдат дигитализирани и вкарани вътре, можех да работя и формирам образите, да създам всякаква история, която искам да видя. Благодарение на другата видео еротика, която вече бях инсталирал в системата, можех даже да създам ерекцията на Адам, до която той не успя да стигне приживе. Накрая можех да го чукам, да го лижа, да го изтезавам и да го наблюдавам да прави същото върху мен. Но въпреки увереността ми, че щях да направя това, то все още не бе достатъчно, за да ме спаси. Дори компютърът и въображението ми не можеха да ми доставят удоволствието и радостта, които той би могъл да ми даде само ако беше напълно честен пред себе си, че ме желае. А така той трябваше да умира всеки ден отново и отново. Развинтената ми фантазия постоянно се променяше и оформяше така, че да пасне на всяко мое настроение, на всеки мой каприз. Накрая Адам изпълняваше всичко, което някога е могъл да си представи във фантазиите си. Жалко, че не можеше да сподели удоволствието ми.
	Не бе съвършено, но поне се забавлявах повече от ченгетата. От това, което прочетох, ми стана ясно, че не са стигнали доникъде. Смъртта на Адам заслужи само споменаване в националните медии и дори „Брадфийлд Ивнинг Сентинъл Таймс“ загуби интерес след пет дни. Самоличността на трупа му бе установена след четири дни, когато разгневените му колеги докладвали, че е изчезнал след пълния провал на опитите им да го открият по телефона или у дома. Бях заинтересован от хвалбите им по негов адрес — достъпен човек, работлив, харесван от всички. За момент чак съжалих, че глупостта му ме беше лишила от такова приятелство. Репортерът по престъпленията на „Сентинъл Таймс“ бе успял даже да се добере до бившата жена на Адам — една грешка, която бе допуснал на двайсет и една и бе поправил на двайсет и петия си рожден ден. Коментарите й ме накараха да избухна в луд смях.

	Бившата жена на Адам — Лиза Арнолд, двадесет и седем годишна — едва сдържаше сълзите си, докато ни разказваше:
	„Не мога да повярвам, че това се е случило с Адам. Той беше чудесен мъж, много общителен. Не бе почитател на чашката. Не мога да си представя как този странен тип е успял да се докопа до него.“
	Лиза е учителка в начално училище и сега отново е омъжена. Тя продължава:
	„Нямам представа какво е правил той в «Кромптън Гардънс». Никога не е имал наклонността на гей, докато бяхме женени. Сексуалният ни живот бе напълно нормален. Ако е имало нещо нередно, то бе само че беше малко скучен.
	Оженихме се много млади. Майката на Адам го бе възпитала да очаква жена, която да му бъде слугиня. А аз просто не пасвах за тази роля.
	По-късно срещнах друг човек и поисках развод от Адам. Той наистина бе разстроен, но мисля, че основната причина бе наранената му гордост и мъжко честолюбие.
	Не съм го виждала след развода, но чух, че живее сам. Знам, че е имал няколко любовни авантюри през последните три години, но доколкото знам, не е било нищо сериозно.
	Просто не мога да свикна с мисълта, че той е мъртъв. Зная, че се наранихме взаимно, но все пак се чувствам опустошена от факта, че той е убит така жестоко.“

	Не оценявах шансовете на втория брак на Лиза, ако продължава в същия дух и все така не е достатъчно проницателна, за да схване как е устроено мъжкото съзнание. Скучен? Лиза е била единствената причина, за да бъде сексът им с Адам толкова скучен.
	А колкото до това, че съм странен тип… Именно тя е обърнала гръб на чаровен, красив мъж, който я обичаше толкова много, че разказваше за нея на напълно непознати хора три години след като тя го е зарязала. Знаех всичко за това. Бях го изслушал. Ако някой бе странен тип, то това бе Лиза.


	Осма глава


	Дори неопитен специалист не можеше да допусне толкова дръзката идея за съществуването на пладнешки убиец в сърцето на един голям град. Бъдете сигурни, че не някой неизвестен пекар, търговски пътник или анонимен коминочистач са свършили тази работа. Знам кой е бил.


	Стиви Макконъл прекара ръце през косата си с отчаян жест.
	— Виж, колко пъти трябва да ти казвам? Просто раздувах. Зарибявах го. Опитвах се да звуча като голяма клечка. Опитвах се да го успивам, затова се правех на интересен. Никога не съм познавал Пол Гибс или Дамиен Коноли. Никога през живота си не съм ги виждал.
	— Можем да докажем, че си познавал Гарет Финеган — каза Карол студено.
	— Добре. Признавам, че познавах Гарет. Беше член на гимнастическия салон. Не мога да твърдя, че не съм го срещал преди. Но, за бога, жено, та този мъж бе адвокат! Трябва да е познавал хиляди хора в града! — изкрещя Макконъл и удари с юмрук масата.
	Карол дори не трепна.
	— А Адам Скот? — продължи безмилостно.
	— Да, да — кимна той уморено. — Адам Скот опита да посещава салона около месец, но това беше преди две години. След това вече не се включи в заниманията ни. По-късно налетях на него два пъти в местната кръчма. Пихме по бира заедно и това беше всичко. С много хора ми се случва да удряме по едно. Знаете как е. Да не съм някой проклет отшелник! Боже мой, ако убивах всички, с които съм седял в бара, вашите копелета щяха да си съдират задниците от работата, която щеше да им се отвори отсега до края на света!
	— Ще докажем, че си познавал Пол Гибс и Дамиен Коноли. Знаеш го, нали? — обади се Мерик.
	Макконъл въздъхна. Стисна длани и мускулите на мощните му ръце изпъкнаха в остър релеф.
	— Ако го направите, ще трябва да си го измислите, защото не можете да докажете нещо, което не е истина. Знаете, че не можете да ме пратите на „Бирмингтън“ №6. Вижте, ако аз наистина бях онова откачено копеле, мислите ли, че щях да се мотая наоколо, за да ви помагам? При първия признак за беда щях да си плюя на петите. Това е очевидно.
	Явно отегчена, Карол се обади:
	— Но тогава вие не сте знаели, че сержант Мерик е полицай, нали? Така че да чуем алибито ви за понеделник вечерта.
	Макконъл се отпусна назад в стола и се втренчи в тавана.
	— Понеделникът е почивният ми ден — рече той. — Както вече ви казах, момчетата, с които споделям къщата, са във ваканция, така че бях сам. Станах късно, слязох долу до супермаркета да напазарувам, после отидох да плувам. Около шест отбих към автокиното до магистралата, за да гледам новия филм на Клинт Истууд.
	Изведнъж той скочи от стола:
	— Те ще могат да го потвърдят. Платих с кредитна карта, а цялата им система е компютъризирана. Те могат да докажат, че съм бил там! — заяви той триумфално.
	— Те могат да докажат само, че си купил билет — сряза го лаконично Карол. — От киното до къщата на Дамиен Коноли би отнело не повече от половин час по околовръстната магистрала дори ако човек е попаднал в задръстване.
	— Мога да ви разкажа целия филм, по дяволите! — извика ядосано Макконъл.
	— Могъл си да го гледаш по всяко време, Стиви — каза меко Мерик. — Какво прави след киното?
	— Прибрах се вкъщи. Сготвих си пържола с малко зеленчуци. — Макконъл спря и се втренчи в масата. — После ходих до града за около час. Пихме по едно с някои приятели.
	Карол се наведе напред, чувствайки неохотата на Макконъл.
	— Къде в града? — попита го тя.
	Той не отвърна.
	Тя се наведе още по-напред, носът й почти докосваше неговия. Гласът й бе спокоен, но леден.
	— Ако трябва да лепна физиономията ти на първа страница на „Сентинъл Таймс“ и да изпратя екип във всяка кръчма в града, повярвай ми, няма да се колебая, господин Макконъл. Къде в града?
	Макконъл дишаше тежко през носа си.
	— „Кралицата на сърцата“ — изплю той камъчето.
	Карол се отпусна на стола с доволна усмивка. После стана и се приближи до касетофона.
	— Разпитът приключен в три и седемнадесет сутринта — каза тя и го изключи. Хвърли поглед към Макконъл. — Ще се видим пак, господин Макконъл.
	— Чакайте за малко! — започна да протестира той, когато и Мерик стана и се насочиха с Карол към вратата. — Кога ще се махна от тук? Нямате никакво право да ме задържате!
	Карол се обърна на вратата, усмихна се мило и каза:
	— О, имам пълното право, господин Макконъл. Вие бяхте арестуван за нападение, да не го забравяме все пак. Имам двайсет и четири часа да направя живота ти ад, преди да си помисля да те обвиня.
	Мерик му хвърли една извинителна усмивка, когато тръгна да напуска стаята по стъпките на Карол.
	— Съжалявам, Стиви. Дамата не се шегува.
	Той настигна Карол, докато тя се разговаряше със сержанта от охраната, който чакаше да върне Макконъл в килията му.
	— Какво мислите, мадам? — попита Мерик, докато слизаха заедно.
	Тя се спря и го изгледа критично. Кожата му бе бледа и потъмняла, очите му горяха като от треска.
	— Мисля, че трябва да се прибереш вкъщи. Имаш нужда от малко сън, Дон. Приличаш на привидение.
	— Не ми обръщайте внимание. Какво ще кажете за Макконъл, мадам?
	— Ще видим какво има да каже господин Брандън — отклони тя въпроса и се спусна надолу по стълбите. Мерик креташе след нея.
	— Но какво смятате вие, мадам?
	— На пръв поглед той може да излезе нашият човек. Няма нищо, подобно на алиби, за понеделник вечер. Собственик е на гимнастически салон, който е бил посещаван и от Гарет Финеган. Познавал е Адам Скот и като капак на всичко, по собствените му признания, е бил в „Кралицата на сърцата“ в понеделник вечерта през последните часове. Изглежда достатъчно силен, за да стоварва и разтоварва телата от кола. Той ни е в ръцете, дори само по обвинение в нарушение на обществения ред и побой. Освен това си пада по садо-мазо. Но всичко това са косвени улики. Все пак не смятам, че имаме сериозни основания, за да получим разрешително за обиск — не спираше да обяснява Карол. — Ами ти какво смяташ, Дон? Какво ти казва интуицията за него?
	Завиха надолу по коридора към залата за съвещания в полицейския участък.
	— Аз… по някакъв начин ми допада — призна той неохотно. — Не бих могъл да си представя преди това, че ще ми хареса копелето, което очисти всички тези хора. Но после, предполагам, че ще ви се стори налудничава реакция. Осъзнах, че той не е някакво двуглаво чудовище, нали? Имам предвид, че у него трябва да има нещо, което да му позволява да се приближи достатъчно до жертвите, за да си свърши работата. Така че може би все пак това е Стиви Макконъл?
	Карол отвори вратата, като се надяваше да открие Брандън и Тони седнали там, заредени с канички кафе и сандвичи от бюфета. Но стаята бе празна.
	— Къде се е дянал шефът сега? — попита Карол уморено, с нотка на раздразнение в гласа.
	— Може би е оставил бележка на бюрото? — предположи Мерик.
	— А може би е направил нещо умно, като се е замъкнал вкъщи да си легне. Е, това е за тази вечер, Дон. Ще се наложи Макконъл да се притеснява известно време. Ще чуем тежката дума на шефовете утре сутринта. Може би ще успеем да измъкнем разрешително за обиск, след като знаем, че е бил в „Кралицата на сърцата“. А сега изчезвай от погледа ми и отивай да си лягаш, преди твоята Джийн да ме е обвинила, че те отклонявам от правия път. Поспи малко. Не искам да ми се мяркаш преди обяд, а ако главата те боли, остани да лежиш. Това е заповед, сержант! Ясно ли е?
	Мерик се ухили.
	— Да, мадам, разбрах ви.
	Карол остана да го наблюдава, докато се отдалечаваше по коридора. Беше обезпокоена от забавените му движения.
	— Дон? — извика тя.
	Мерик се обърна с въпросително изражение към нея.
	— Вземи такси. За моя сметка. Не искам да целунеш някой стълб и после да ми тежиш на съвестта. И това също е заповед!
	Мерик отново се ухили, кимна и изчезна надолу по стълбите.
	Карол въздъхна и се спусна надолу по стълбите към временния си кабинет. На бюрото й нямаше никакви съобщения. „Проклет да е Брандън! — помисли си вбесена тя. — И Тони Хил също!“ Брандън трябваше да почака поне докато приключи с разпита на Макконъл. А Тони можеше да остави някакви координати, където да го очаква, за да обсъдят профила. Като си мърмореше под носа, Карол последва Мерик и излезе от сградата. Когато стигна фоайето, полицаят, който седеше на пропуска, извика:
	— Следовател Джордан?
	Карол се обърна.
	— Аз съм. Или поне това, което е останало от мен.
	— Господин Брандън остави съобщение за вас, мадам.
	Карол се приближи до бюрото и взе плика, който полицаят й подаде. Тя го скъса набързо и измъкна отвътре един лист.

	„Карол, гласеше той, взех Тони с мен на малка мисия. След това ще го хвърля до вкъщи. Моля те, ела в офиса ми до десет сутринта. Благодаря ти за всеотдайната работа. Джон Брандън.“

	— Страхотно! — промърмори Карол горчиво. После хвърли към полицая уморена усмивка и се пробва: — Предполагам, че не знаете къде са запрашили господин Брандън и доктор Хил?
	Той поклати глава.
	— Съжалявам, мадам. Нищо не казаха.
	— Чудесно! — каза тя саркастично.
	„Само се обърни за миг, и те двамата изчезват на секундата да си гонят техни си мъжки работи! Наистина малка мисия! Да успиват друг с тия глупости, не мен!“ — мислеше си Карол ядно, докато крачеше обратно към колата си.
	— И трима могат да играят тая игра! — каза тя, като завъртя ключа, за да запали колата.


	Тони прехвърли последното списание и го върна на шкафчето за книги, което бе отстрани на леглото.
	— Садо-мазото винаги ме е карало да се чувствам малко неприятно — отбеляза той. — А всичко това е особено противно.
	Брандън се съгласи. Колекцията на Макконъл от открита порнография се състоеше предимно от списания, натъпкани с лъскави цветни снимки на добре сложени млади мъже, които се измъчваха взаимно и мастурбираха. Няколко бяха дори още по-смущаващи черно-бели кадри, запечатали мъжки двойки, отдадени на краен секс в обкръжението на цял куп садомазохистични съоръжения. Брандън не помнеше да е виждал по-отвратителни „творения“ дори когато го бяха прикачили за половин година към Нравствената полиция.
	Седяха на кревата в стаята на Стиви Макконъл. Веднага след като Карол и Мерик бяха напуснали стаята, за да проведат разпита, Брандън бе казал:
	— Ще ти бъде ли от полза, ако видиш къде живее Макконъл?
	Тони вдигна химикалката си отново и започна да драска върху листа.
	— Би могло да ми даде вътрешен поглед за човека. И ако той е убиецът, би могло да има доказателства, които го свързват с престъпленията. Нямам предвид оръжието на престъпленията или нещо подобно. По-скоро някакви сувенири. Снимки, вестникарски изрезки, въобще нещата, за които говорих одеве. Но това е на теория. На практика ти казваш, че нямаме шанс да се сдобием с разрешение за обиск.
	Меланхоличното лице на Брандън се озари от странна, почти цинична усмивка.
	— Когато имаш заподозрян в ареста, може да се направи нещичко, за да се заобиколят правилата. В играта ли си?
	Тони се ухили.
	— Изкушен съм — примири се той и последва Брандън надолу по стълбите към килиите. Полицаят, който охраняваше там, бързо пусна романа на Стивън Кинг, в който се бе съсредоточил, и скочи на крака.
	— Всичко е наред, сержант — успокои го Брандън. — Ако и аз имах само двама затворници, за които да мисля, също бих се наслаждавал на добро четиво. Искам само да хвърля един поглед върху вещите на Макконъл.
	Сержантът отключи шкафа с личните вещи на затворниците и му подаде прозрачна найлонова торбичка. Вътре имаше портфейл, носна кърпичка и връзка ключове. Брандън я отвори и измъкна ключовете.
	— Не си ме виждал, нали, сержант? И няма да ме видиш, когато се върна след два часа, нали?
	Полицаят се ухили.
	— Няма начин да сте били тук, сър. Щях да съм длъжен да ви забележа.
	Двайсет минути по-късно Брандън паркира рейндж роувъра пред къщата на Макконъл.
	— За наш късмет Макконъл спомена, че двете му приятелчета, с които споделя жилището, са на почивка.
	После измъкна картонена кутия от жабката и подаде на Тони чифт гумени ръкавици.
	— Ще имаш нужда от тях — каза той, докато намъкваше другия чифт върху ръцете си. — Ако все пак успеем да се сдобием с разрешително за обиск, ще бъде малко объркващо, когато екипът, снемащ отпечатъците, установи, че ти и аз сме главните заподозрени.
	— Има едно нещо, за което съм много любопитен — каза Тони, когато Брандън мушна ключа в секретната брава.
	— И какво е то?
	— Това е незаконно претърсване? Прав ли съм?
	— Точно така — съгласи се Брандън, като отвори вратата и влезе в коридора. Напипа ключа за лампите, но не ги включи.
	Тони го последва и затвори вратата. Чак след това Брандън светна лампите. Пред погледите им се разкриха коридор и стълби, покрити с мокети. Няколко рамкирани плаката на културисти се мъдреха на стената.
	— Значи, ако намерим някакви доказателства, вероятно те са неизползваеми?
	— Отново си прав. Но има какво да се направи по въпроса. Ако например открием бръснач, опръскан с кръв от прерязаните гърла, под леглото на Макконъл, той мистериозно ще смени местопребиваването си с кухненската маса. След това ще отидем при съдията и ще му обясним, че сме прескочили до къщата на Макконъл, за да проверим казва ли истината за отсъствието на двамата му съквартиранти. Тогава случайно сме надникнали и сме видели през прозореца това, което имаме причина да смятаме, че е било оръжието на престъплението, с което са били убити Адам Скот, Пол Гибс, Гарет Финеган и Дамиен Коноли.
	Тони поклати развеселено глава:
	— Да сме изкръшкали от правилата? Ние?! Никога, Ваша чест!
	— Има кръшкане и кръшкане — обясни мрачно Брандън. — Понякога е нужно да тласнеш нещата във вярната посока.
	Тони и Брандън обходиха къщата стая по стая. Брандън бе заинтересован от метода на Тони. Той влезе в една стая, застана в средата й и бавно обходи с поглед стените, мебелите, килимите, етажерките. Почти душеше въздуха. После педантично отвори шкафовете и чекмеджетата, вдигна възглавниците на дивана, разгледа списанията, провери заглавията на книгите, компактдисковете, аудио и видеокасетите, като държеше всичко, което докосваше, внимателно и прецизно като археолог. След няколко секунди мозъкът му вече обработваше получената информация, като анализираше всичко видяно и докоснато. Той бавно изграждаше в съзнанието си картина за човека, който живееше тук, като постоянно я сравняваше с бледата представа за Ханди Анди, която се оформяше в ума му като снимка, пусната в проявител.
	— Бил ли си тук, Анди? — попита той на глас. — Допада ли ти обстановката? Миризмата? Би ли гледал тези видеокасети? Твои ли са тези компактдискове? Джуди Гарланд и Лайза Минели? „Пет шоп бойс“? Не мисля така. Ти не си превземка, поне това съм разбрал за теб. А и в къщата няма нищо превзето или изкуствено. От това място лъха направо агресивна мъжественост. Холът е обзаведен в стил седемдесетте, в хром и черно. Но това не е къщата на нормален мъж, нали? Никакви списания с мацки, дори липсват и снимки на коли. Само периодични издания за културизъм, струпани под масичката за кафе. Виж стените. Мъжки тела, лъснати и блестящи, с мускули като изваяни от дърво. Мъжете, които живеят тук, знаят какви са, знаят какво харесват. Не мисля, че си техен тип, Анди. Ти се контролираш, но не е достатъчен такъв контрол. Едно е да се поддържаш в пълна готовност, но съвсем друго е в същото време да бъдеш достатъчно силен, за да представляваш толкова ясен образ. Трябва да съм прав, все пак аз съм експертът. Ако беше така здраво свързан със своята самоличност, както момчетата, които живеят тук, нямаше да ти се налага да правиш това, което вършиш, нали? Виж книгите. Стивън Кинг, Дийн Кунц, Стивън Галахър, Лейн Банкс. Автобиографията на Арнолд Шварценегер. Няколко евтини романчета за мафията. Нищо по-леко, по-забавно, но също така и нищо ексцентрично или ненормално. Би ли прочел тези книги? Може би. Мисля, че харесваш четивата за серийни убийци, въпреки че тук няма нито един такъв.
	Тони се обърна към вратата. За него бе малък шок да открие, че Брандън стоеше там. Той бе така погълнат от подробното проучване, че съвсем бе загубил представа, че беше в компанията на Брандън. „Внимавай, Тони! — предупреди се наум. — Стой в собствената си глава!“
	После, в мълчание, се упътиха към кухнята. Тя бе спартанска, но добре оборудвана. В мивката имаше мръсна купичка от супа и кана, наполовин пълна със студен чай. Малка етажерка с готварски книги демонстрираше нескрита мания към здравословно хранене.
	— Вятър работа! — отбеляза сухо Тони, като отвори шкафа, пълен с буркани с варива.
	В чекмеджетата се натъкна само на кухненски ножове. Имаше малък нож за зеленчуци с острие, износено от точене, нож за хляб, който бе станал на дупки от възрастта, и евтин нож за месо с избеляла дръжка от машината за миене на съдове.
	— Това не са твоите инструменти, Анди — каза Тони на себе си. — Ти харесваш ножове, които си вършат работата както трябва.
	Без да се консултира с Брандън, той излезе от кухнята и се качи нагоре по стълбите. Брандън го наблюдаваше, докато Тони залепи глава до вратата на първата спалня и я блъсна. Когато влезе, установи, че това вероятно е стая за двама. Брандън последва Тони през стаята. В спалнята на Макконъл Тони, изглежда, потъна напълно в собствения си свят. Стаята бе семпло обзаведена с модерно легло от борово дърво, шкафче и гардероб. Цяла поредица трофеи от вдигане на щанги стояха подредени в стъклена витринка. Една висока етажерка бе натъпкана с долнопробни романчета научна фантастика и няколко гей четива. На малка масичка бе разположен компютър за игри и телевизионен монитор. На етажерка отгоре стояха подредени колекция игри. Тони прехвърли набързо заглавията — „Смъртоносен боец“, „Уличен боец II“, „Терминатор 2“, „Съдба“ и няколко други игри, чийто основен смисъл бе свирепи битки.
	— Това по` върши работа — промърмори той. Стоеше до шкафа с ръка на едно от чекмеджетата, готов да го отвори.
	— Може би все пак си ти, въпреки всичко? — продължаваше да мисли на глас Тони. — Може би си оставил хола на другите двама? Ами ако всичко тук е твое владение? Какво очаквам да открия тук? Искам твоите сувенири, Анди. Ти имаш нужда да запазиш нещо за себе си. В противен случай споменът са разпада и разпилява твърде бързо. Ние всички имаме нужда от нещо осезаемо, определено. Захвърленото флаконче дезодорант, което пази уханието й и извиква образа пред очите ни, театралната програма от нощта, когато за пръв път сме правили любов и всичко е било прекрасно. Запази хубавите спомени и захвърли лошите. Какво имаш за мен?
	Първите три чекмеджета бяха отчайващо безвредни — бельо, тениски, чорапи, екип за джогинг и шорти. Когато Тони отвори последното шкафче, възкликна от задоволство. То съдържаше садо-мазо принадлежностите на Макконъл — белезници, кожени каиши за връзване, пръстени за члена, камшик и един куп дреболийки, които изглеждаха на Брандън като принадлежности от някоя лаборатория или институт. Когато Тони грижливо ги извади и проучи, Брандън потръпна.
	Тони седна на леглото и се огледа наоколо. Бавно и внимателно той се опитваше да построи образа на човека, който живееше в тази стая.
	— Ти обичаш да упражняваш силата чрез насилието — помисли той на глас. — Наслаждаваш се на прилива на болка в твоите сексуални преживявания. Но тук няма никаква хитрост. Никакъв знак, че си човек, който планира нещата грижливо, в детайли. Обожаваш тялото си. То е храм за теб. Постигнал си нещо и си горд от този факт. Не си необщителен. Успяваш да делиш една къща с други двама мъже и не страдаш от мания за собственост, тъй като нямаш ключалка на вратата си. Нямаш проблеми със сексуалността си и за теб е съвсем прилична идеята да вземеш някого от някой клуб, като преди това си имал шанса първо да го опознаеш малко.
	Изграждането на образа му бе прекъснато от Брандън.
	— Виж това, Тони! — извика той развълнувано.
	До този момент той старателно бе преглеждал една кутия от обувки, пълна с разписки, квитанции от електрическата компания и отчети за състоянието на банковата сметка и кредитната му карта. Кутията бе почти празна, но той държеше тънко листче хартия.
	Тони го взе и се намръщи. Беше някакъв официален полицейски формуляр.
	— И какво е това?
	— Това е глобата, която получаваш, когато те спре полицай и нямаш документи за колата в себе си. Трябва да ги занесеш в полицията в рамките на фиксирания в квитанцията срок, така че колегите да могат да проверят всичко ли е в ред. Виж името на полицая — насърчи го Брандън.
	Тони отново се загледа в хартийката. Името, което в началото му се бе сторило като нечетлива драсканица, изведнъж се проясни пред погледа му в „Коноли“.
	— Познах номера му — каза Брандън. — Трудно можеш да разчетеш името.
	— По дяволите! — въздъхна Тони.
	— Дамиен Коноли трябва да го е спрял за някакво дребно нарушение или просто за проверка на документите — поясни Брандън.
	Тони се намръщи.
	— Мислех, че Коноли работи в местното бюро за информационен обмен. Какво е правил, та е връчвал полицейски честитки?
	Брандън погледна през рамото на Тони към листчето.
	— Това е било почти преди две години. Очевидно тогава Коноли е бил пътен полицай. Или е бил временно към пътната полиция, или е бил дежурен с някоя кола, обикаляща определен район, когато е видял Макконъл да върши нещо нередно.
	— Можеш ли да го провериш дискретно?
	— Няма проблеми — съгласи се Брандън.
	— Тогава всичко ти е ясно, нали?
	Брандън изглеждаше учуден.
	— Искаш да кажеш… мислиш, че това има някаква връзка? Според теб нашият човек е Макконъл?
	— Не, не — побърза да отрече Тони. — Изобщо не мога да кажа подобно нещо. Това, което имам предвид, е, че ако можеш да проследиш пътя на квитанцията до другия й край, сигурно ще можеш да получиш от съдията официално разрешително за обиск, базирайки се на факта, че Макконъл е познавал три от четирите жертви. А това вече отива далеч зад простото съвпадение.
	— Добре — съгласи се Брандън и въздъхна. — Значи ти все още не си убеден, че Макконъл е убиецът?
	Тони започна да крачи напред-назад по килима. Шареният му геометричен десен от сиви, червени, черни и бели фигури му напомняше за ужасната мигрена, която някога се бе завихрила в главата му.
	— Преди да го откриете и вие, аз стигнах до заключението, че сте прибрали не тоя, когото трябва — обясни той след няколко минути. — Знам, че нямах време да седна и да напиша вече пълния профил, но се чувствам така, сякаш вече имам усет за това, какъв е убиецът. А тук има прекалено много неща, които не пасват на тази представа. Но това е дяволско съвпадение. Градът е голям. Установихме, че Стиви Макконъл е познавал или поне срещал три от четирите жертви. Колко хора ще намерим още в същото положение?
	— Не много — съгласи се мрачно Брандън.
	— Все още не възприемам Макконъл като убиец, но твърде вероятно е човекът, когото търсим, да го познава и дори да е срещнал Адам Скот и Гарет Финеган чрез него. Може би този някой е бил с него дори когато е получил тази полицейска честитка. Или някой, на когото Макконъл е посочил Дамиен и го е набедил. Знаеш, нещо от рода на: „Това е копелето, което ми тегли теслата за превишена скорост.“
	— Ти наистина си убеден, че не е той, а? — попита Брандън равно, с нескрито разочарование в гласа.
	— Допускам, че доводите ни са слаби. Все пак нямаме такива доказателства, които да свържат къщата с убийствата — каза Тони внимателно.
	— Но ти самият каза, че е по-вероятно убийствата да са извършвани някъде другаде. Може би там пази и сувенирите си.
	— Не е само тяхната липса. Грубо казано, Джон, серийните убийци убиват, за да превърнат фантазиите си в реалност. Типично е да го развият до такава степен, че стават по-реални за тях, отколкото заобикалящия ги свят. Тук няма нищо подобно, за да предположим, че Макконъл е такъв тип човек. Разбира се, има цял куп порно списания. Но такива можем да открием в дома на всеки ерген на неговата възраст, без значение от сексуалната му ориентация. Има компютърни игри, в които преобладава насилието, но ги имат също хиляди тийнейджъри и възрастни мъже. Това, което имаме, са доказателства, за да допуснем, че Стиви Макконъл не е социопат. Огледай се около себе си, Джон. От цялата къща струи напълно нормална атмосфера. На календара в кухнята са отбелязани датите, на които са им гостували приятели за вечеря. Виж този куп коледни картички на етажерката му. Трябва да са около петдесет. Ами снимките от почивката? Очевидно е бил с един и същ партньор в продължение на четири-пет години, съдейки по промяната на местата и прическите. Стиви Макконъл, изглежда, не е имал проблеми да завързва контакти с хората. Добре, май няма нищо, което да го свързва със семейството му, но повечето гейове скъсват всякакви връзки с тях, когато открият идентичността си. Това, разбира се, не означава, че семейството му го е третирало по начин, който го е тласнал към формирането на личността му в сериен убиец. Съжалявам, Джон. В началото не бях сигурен, но колкото повече виждам, толкова повече ми намирисва, че този тип не е нашият човек.
	Брандън се изправи на крака и внимателно върна листчето там, където го беше открил.
	— Мъчно ми е, че трябва да го кажа, но мисля, че си прав. Когато го разпитвах по-рано, смятах, че е твърде спокоен, за да е човекът, когото търсим.
	Тони поклати глава.
	— Не се оставяй това да те заблуди. Твърде възможно е, когато пипнеш истинския убиец, той да е не по-малко спокоен. Не забравяй, че това е нещо, което той планира внимателно. По-лошото е, че смята себе си за най-добрия. И ще продължава да прави непредвидими планове. Той ще очаква да бъде привикан за разпит рано или късно. Ще бъде готов да застане срещу теб. Ще бъде разумен и много любезен. Няма да прилича на мошеник. Пред теб ще стои един приятен, услужлив човек и твоите детективи изобщо няма да се усъмнят в него. Алибито му ще бъде самата липса на алиби. Вероятно ще каже, че е бил с проститутка или е ходил сам да гледа мач. Накрая работата ще приключи с това, че ще бъде елиминиран от разследването, защото другите заподозрени на пръв поглед ще бъдат далеч по-подходящи.
	Брандън бе докарал такъв израз на лицето си, че изглеждаше дори по-потиснат, отколкото бе нормално.
	— Благодаря, Тони. Сега ти вече наистина ме окуражи. Така че какво предлагаш?
	Тони сви рамене.
	— Както вече казах, има възможност той да познава убиеца. Може би дори има свои собствени подозрения. Бих го задържал още малко, за да го поизпотя за това какво знае и кого наистина познава. Не бих се отказал от помощта на екипа. Вземи разрешително за обиск. Направи пълно претърсване — под дъските на пода, на тавана. Никога не знаеш на какво можеш да се натъкнеш. Не забравяй, че може напълно да греша.
	Брандън хвърли поглед към часовника си.
	— Добре. По-добре да върна ключовете обратно, преди края на дежурството на сержанта. Ще те оставя у вас на път за там.
	После хвърлиха последен поглед, за да проверят не са ли оставили нещо не както трябва, и напуснаха къщата. Когато доближиха рейндж роувъра, изведнъж чуха глас от сянката:
	— Добро утро, господа! Разкрити сте! — обяви Карол и пристъпи в светлината на уличните лампи. — Доктор Алтъни Хил и заместник-директор на полицията Джон Брандън, арестувам ви в подозрение за взлом и нахлуване в частна собственост. Не трябва да казвате нищо… — На това място кикотът й надделя и тя избухна.
	Сърцето на Брандън бе паднало в петите му при първите й думи.
	— По дяволите, Карол! — започна да протестира той. — Прекалено съм стар вече за подобни номера!
	— А, разбирам, но май не достатъчно за този — каза Карол сухо, посочвайки с палец към къщата на Макконъл. — Незаконно претърсване, при това с цивилно лице?! Точно както и вие, и аз не съм дежурна, сър.
	Брандън се усмихна уморено:
	— Тогава защо се навърташ около къщата на заподозрения?
	— Аз съм следовател, сър. Помислих си, че мога да ви намеря тук с доктор Хил. Някакви радостни новини?
	— Доктор Хил смята, че няма. Какво ще кажеш за разпита? — попита Брандън.
	— Подозренията ти се развиват много добре, Тони. Макконъл няма никакво алиби за убийството на Дамиен Коноли, освен един час късно през нощта, по което време Дамиен вече може би е бил мъртъв. Особеният момент е къде е бил до този час. Сър, той е заливал в кръчмата, където е било захвърлено тялото.
	Тони вдигна вежди и пое дълбоко дъх. Брандън се обърна към него с въпросително изражение.
	— Е?
	— Това е точно наглият момент, който Ханди Анди би могъл да ни подхвърли. Можете да изпратите някой да провери дали той е редовен посетител там. Ако не е, това ще е вече нещо по-особено — обясни бавно Тони. Преди да може да каже нещо повече, го връхлетя продължителна прозявка. — Съжалявам — каза той едва-едва, — не съм нощна птица.
	— Ще те хвърля до вкъщи — предложи Карол. — Мисля, че шефът трябва да остави нещо в участъка.
	Брандън хвърли поглед към часовника си.
	— Добре. Нека бъде единайсет, не десет, Карол.
	— Добре, благодаря, сър — каза мило Карол, докато отключваше колата си за Тони.
	Той се строполи на мястото до шофьора, неспособен да овладее сериите прозявки, които го погълнаха.
	— Наистина съжалявам. Не мога да спра да се прозявам.
	— Откри ли нещо, та поне да си заслужава? — попита Карол с тон, в който се прокрадваше повече съчувствие, отколкото в думите й.
	— Дамиен Коноли го е спипал преди две години за улично нарушение.
	Карол подсвирна.
	— Я виж ти! Хванахме го в двойна лъжа. Така! Първоначално Макконъл казал на Дон Мерик, че е срещнал Коноли след грабеж в гимнастическия му салон. После на разпита отрече въобще някога да го е виждал. Каза, че е лъгал, за да се прави на интересен в гей средите. А сега излиза, че наистина го е срещал. Какъв обрат!
	— Само ако вярваш, че той е убиецът. Съжалявам, че трябва да те разочаровам, Карол, но мисля, че той не е човекът, когото търсим. Прекалено съм уморен, за да ти обяснявам сега всичко, но след като нахвърлям профила си и го проучиш внимателно, ще разбереш защо не съм толкова въодушевен за Стиви Макконъл.
	Той се прозя отново и отпусна глава върху ръката си.
	— Кога ще можем да го видим? — попита Карол, като се бореше с желанието си да го накара да изплюе камъчето.
	— Слушай, остави ми останалата част от деня и до утре сутринта ще имам в общи линии профила за теб. Какво ще кажеш?
	— Добре. Да се нуждаеш от нещо друго междувременно?
	Тони не отвърна. Карол му хвърли бърз поглед с периферното си зрение и разбра, че е задрямал. Това бе добре донякъде, помисли си тя. После, като се помъчи да се концентрира, пресече града към дома на Тони — старомодна тухлена къща-близнак в тиха уличка на две спирки от университета. Карол подаде глава навън. Бавното плъзгане на колата до окончателното й спиране изобщо не смути Тони, чието дишане бе станало шумно.
	Карол разкопча колана си и се наведе към него, за да го разтърси леко. Тони вдигна сепнато глава и се ококори с див поглед. Втренчи се с неразбиращи очи в Карол.
	— Всичко е наред — успокои го тя. — Ти си вече вкъщи. Беше заспал.
	Тони разтри очи с юмруци, като мърмореше нещо несвързано. Погледна с мътен поглед Карол и й хвърли сънлива крива усмивка:
	— Благодаря, че ме докара.
	— Няма проблеми — успокои го Карол, все още завъртяна на мястото си, като болезнено осъзнаваше неговата близост. — Ще ти звънна този следобед и можем да изберем подходящо време, за да се видим утре.
	Тони, който вече се бе разбудил, започна да се задушава от клаустрофобия.
	— Благодаря отново — каза той и бързо се измъкна, отваряйки вратата на колата, като почти падна на тротоара благодарение на комбинацията от бързина и сънливост.
	— Не мога да повярвам, че исках да ме целуне! — каза си Карол, докато го наблюдаваше как отваря портата и се насочва по късата пътечка към къщата. — За бога, какво става с мен?! Първо се отнасях към Дон като квачка към пилците си, а после се заплесвам по експертите по делото. — Видя, че предната врата е отворена, пъхна касета в стереоуредбата и потегли. — Това, от което имам нужда — обясняваше тя на Елвис Костело, — е една хубава почивка.
	„Ти предизвикваш, флиртуваш и блестиш със зелените копчета на ризата си“ — припя той в отговор.


	— Снощи на практика пъхнахме шампанското в леда. А сега вие ми казвате, че трябва да освободя Макконъл? — пенеше се Крос и клатеше глава с жест на раздразнение — толкова старомодно, че вероятно се е появило още на някоя гръцка ваза. — Какво се е случило, та се промени всичко? Да не сте се натъкнали на желязно алиби, а? Може би е бил с принц Едуард и бодигардовете му?
	— Не казвам, че трябва да го пуснем на минутата. Нужно е да го разпитаме по-подробно за познатите му, да проверим представял ли е някого на Гарет Финеган и Адам Скот. И чак след това ще го оставим да си върви. Няма никакви съществени доказателства, Том — обясни Брандън уморено. Липсата на сън бе трансформирала лицето му в сива маска, която идеално би паснала в някой филм на ужасите. Крос, от друга страна, изглеждаше и звучеше така свежо и бодро, като пеленаче, току-що събудено от дрямка.
	— Бил е в „Кралицата на сърцата“ онази нощ. Доколкото знаем, убиецът е карал тялото на Дамиен Коноли в багажника на колата си и само е изчакал заведението да затвори. Това може да е била причината да се навърта там.
	— Веднага след като съберем достатъчно доказателства, за да получим разрешение за обиск, ще го направим — каза Брандън, не желаейки да признае, че вече е предприел тази незаконна стъпка. Той вече бе помолил сержант Клер Бонър да провери всички квитанции от арести и пътни глоби на Дамиен Коноли заради предполагаемата връзка с Макконъл, но засега тя не бе получила решителната информация, която той знаеше, че се търкаля някъде из компютъра.
	— Предполагам, че всичко това е работа на Момчето Чудо — обади се горчиво Крос. — Вероятно психиатърчето е казало, че детството на Макконъл не е било достатъчно щастливо.
	Карол стисна зъби. Достатъчно лошо бе, че се чувстваше като муха на стената в битката между титани, за да напомня на шефовете си, че става свидетел на конфликта им.
	Брандън се намръщи.
	— Наистина се консултирах с доктор Хил и е вярно, че той чувства, на базата на това, което имаме до момента, че Макконъл вероятно не е нашият човек. Но това не е главната причина, заради която смятам, че трябва да го освободим. За мен липсата на доказателства е дяволски по-важен довод, за да го направим.
	— За мен също. Точно затова се нуждаем от време, за да съберем нещо повече. Трябва да разпитаме ония педали, с които е поркал в понеделник вечер, за да разберем що за птица е. Нужно е да разберем какво крие Макконъл под маската си! — обясни Крос разпалено. — Държим го в ареста по-малко от дванайсет часа, сър. Имаме право да го задържим до полунощ. После можем да го обвиним в нападение и засега да помолим съдията за предварителен арест, което ще ни даде още три дена. Това е всичко, което искам. Дотогава ще е прикован тук. Не можете да кажете „не“ на това, сър. Момчетата направо ще вдигнат ръце.
	„Погрешен ход — помисли си Карол. — Дотук се справяше добре, но емоционалният шантаж просто го извади от строя.“
	Ушите на Брандън пламнаха.
	— Надявам се, никой не мисли да стачкува — каза той с опасна нотка в гласа си.
	— Те са много предани, сър, но работят по този случай твърде дълго време без почивка.
	Брандън се обърна и се загледа през прозореца към града долу. Инстинктът му подсказваше да освободи Макконъл, след като направят един последен опит да изкопчат от него нещо повече за контактите му. Но той прекрасно осъзнаваше и без неуместните коментари на Крос, че наличието на заподозрян бе вдъхнало нови сили и енергия на екипа, работещ по убийствата. Преди да вземе решение, на вратата се почука.
	— Влез! — извика Брандън, като се извъртя и отпусна тежко в креслото си.
	На вратата цъфнаха русите къдрици на Кевин Матюс. Приличаше на хлапе, на което са обещали пътуване до Дисниленд.
	— Сър, съжалявам, че ви прекъсвам, но току-що получихме доклада от лабораторията за събраните доказателства по убийството на Дамиен Коноли.
	— Влез и ни го разкажи — покани го Крос мило.
	Кевин пусна една извинителна усмивка и се шмугна през тесния процеп на вратата.
	— Един специалист от екипа на криминолозите намерил парче от скъсана кожа, останало върху един пирон на портата. Това е охранявана територия, посетителите не могат просто така да си влизат, затова помислихме, че може да е важно. Очевидно трябва да елиминираме хората, които работят в кръчмата и шофьора за боклука, който наминава там. Както и да е, в крайна сметка излезе, че дворът е бил варосан, а портите боядисани само преди месец, така че не трябваше да преследваме твърде много хора. Освен това всички, които разпитахме, отрекоха да притежават кожена дреха като тази. Затова я занесохме в лабораторията и ги помолихме да я изследват колкото се може по-бързо. Докладът тъкмо пристигна — довърши той и го подаде на Брандън със скоростта на скаут.
	Съответният пасаж бе подчертан с жълто. Той се наби веднага в очите му.

	„Парчето тъмнокафява кожа е изключително необикновено. Като начало, изглежда, че е някакъв вид еленова кожа. По-важното е, както анализите посочват, че е била обработена в морска вода вместо в специална химическа среда. Знам един-единствен източник на такава кожа: бившия Съветски съюз. Тъй като редовните доставки на точно необходимите химикали трудно се изпълняват, майсторите обработват кожата по старите методи в солена вода. Предполагам, че това парче е дошло от кожено яке, произведено в Русия. Кожа като тази не може да се намери в търговската мрежа на друго място, тъй като качеството й не е достатъчно високо и не може да бъде одобрено от западните държавни стандарти“ — дочете го на глас Брандън и го подхвърли към бюрото на Крос.

	— По дяволите! — обади се той. — Не ми казвайте само, че търсим някой Иван!


>
	От дискета 3,5" с етикет: „АРХИВ. 007“
	„ФАЙЛ ЛЮБОВ. 009“
	Четох някъде, че разследванията по убийствата струват милиони лири стерлинги на месец. Когато Пол ми демонстрира същите глупост и фалш като Адам, започнах да осъзнавам, че действията, които налагах, можеха да окажат забележително въздействие върху местните данъци. Не че ми пукаше за няколко допълнителни пенса годишно върху общинските данъци. Това бе малката цена, която плащах за удоволствието, спечелено от сблъсъка ми с тяхното коварство.
	Душата ми бе опустошена от измяната на Пол. Точно когато щях да поставя сцената с нашата тържествуваща любов, той ми обърна гръб и избра друг. Нощта, когато той постигна желаната близост, не знам как се добрах до вкъщи. Не мога да си спомня подробности от пътуването. Седях в джипа си пред фермата и беснеех за това, че бе толкова повърхностен. Той се бе провалил. Не можеше да осъзнае, че бях единственият човек, когото той обичаше истински. Яростта ми бе толкова голяма, че загубих физическа координация. В действителност направа се смъкнах от шофьорското място и се заклатушках като пияница към убежището на моята тъмница.
	Качих се на каменната пейка и притиснах колене до гърдите си, докато, непознати за мен, сълзите се търкаляха надолу по бузите ми и капваха на грубия камък, като оставяха тъмни петна като кръвта на Адам. Какво им ставаше? Защо не можеха да се отпуснат и да приемат това, което знаех, че желаеха?
	Избърсах очите си. Трябваше да направя преживяването ни колкото се може по-богато и съвършено. Дължах го и на двама ни. Време за нови играчки. Адам бе генералната репетиция. Пол щеше да бъде премиерата.
	Номерът с колата, която не иска да запали, ми бе послужил добре с Адам, така че реших да го приложа и на Пол. Той действаше безупречно. Преди да направя и три крачки по коридора, домакинът ми дори ме покани да пийнем по напитка, докато чакам пътната помощ да пристигне. Но аз не се поддадох на ласкателствата му. Той бе проиграл своя шанс и сега бе твърде късно да изоставя плановете си.


	Когато дойде в съзнание, вече бе завързан с каишите за стола на Юда. Отне ми няколко дни, докато го конструирам, тъй като трябваше да започна от чертежа. Той бе едно от откритията ми в музея на Сан Гиминяно. В тефтера ми имаше само няколко препоръки, но нито една не обясняваше точно как бе конструиран въпросният стол. Но там, в музея, имаха свой собствен действащ стол. Тогава направих няколко снимки, които допълваха и увеличаваха образа на този от каталога на музея. Така, снабден с материали, успях да извадя работния модел на компютъра си.
	Това не е машина, която инквизиторите са използвали много, въпреки че не мога да разбера защо. Музеят в Сан Гиминяно предлагаше теория, която, откровено казано, ми звучеше абсурдно. В комбинация с другите описания на картончетата, тази малоумна теория ме убеждаваше, че те са били надписвани от някои ограничени, вманиачени феминисти. Та въпросната теория гласеше следното: „Естествено било по онова време да се използват инструменти за мъчения върху жените като вагиналната круша, която разкъсвала шийката на матката и вагината, и като така наречените «целомъдрени» колани, които разцепвали и превръщали срамните им устни в кървава маса. Използвали се инструменти които откъсвали гръдните им зърна с такава лекота, все едно че откъсвали филтър на цигара. Инквизиторите били толкова изобретателни, защото смятали жените за отделно племе и в действителност те често се оказвали дяволски създания. От друга страна, инструментите за мъчения, прилагани върху мъжете, изобщо не били насочени към половите им органи, въпреки особената чувствителност и нежност на тези области, защото мъчителите се чувствали подсъзнателно свързани с жертвите си и затова всяко осакатяване, причинено върху членовете и тестисите им, било немислимо.“ Ясно е, че драскачът на тези картончета в Сан Гиминяно не е много далеч от изтънчената жестокост на Третия райх.
	Моят „стол на Юда“ е сам по себе си шедьовър, ако мога да го нарека така. Състои се от квадратна рамка с четири крака във всеки ъгъл, с дръжки отстрани за ръцете и дебела дъска за облегалка. Много наподобяваше примитивен, дялан стол, като изключим това, че нямаше седалка. Вместо това в празнината, където трябваше да се намира, е прикрепен конусовиден шип с остри зъбци, монтиран за основата на краката чрез здрава дървена подпора. За шиповете използвах един от големите конуси, използвани на тъкачните станове за навиване на памучните прежди. Човек може да ги купи от всеки магазин за сувенири от остарялата индустрия. Обвих го с тънък, податлив меден лист и го затегнах с тънка режеща като бръснач жица, намотана спираловидно около него. Добавих едно мое приспособление към модела от музея на мъченията — шипът ми бе снабден с електричество чрез реостат, което ми позволяваше да прилагам електрошок с различно напрежение. Цялото това нещо е монтирано на пода, за да се избягнат инциденти.
	Докато все още бе в безсъзнание, Пол бе закрепен над шипа от здрав ремък, минаващ под мишниците му. Той го държеше привързан за облегалката. Бях завързал също всеки от глезените му за предните крака на стола. Веднага щом отвържех ремъците, той щеше да увисне на собствените си сили, разчитайки на мускулите в прасците и раменете си да го държат далеч от жестокия шип, сложен внимателно точно под ануса му. Тъй като столът бе толкова висок, че само пръстите му можеха да достигат пода, не очаквах той да издържи твърде много.
	Очите му отразиха същата паника, която вече бях видял в погледа на Адам. Но той сам си бе виновен за ситуацията, в която бе изпаднал. Казах му го и на него, преди да махна превръзката от устата му.
	— Нямах никаква представа, наистина нямах представа! — бръщолевеше той. — Съжалявам! Съжалявам! Трябва да ми позволиш да се реванширам! Просто ме освободи от това нещо и ти обещавам, че ще можем да започнем всичко отначало!
	Аз поклатих глава.
	— Робърт Максуел бе казал нещо много важно и вярно. Според него доверието е като девствеността. Може да го загубиш само веднъж. Ти си фалшив в душата си, Пол. Как да ти повярвам?
	Зъбите му започнаха да тракат, въпреки че, както подозирах, причината не бе студът.
	— Направих грешка! — извика той отчаяно. — Знам, че е така. Всички грешим! Моля те единствено да ми дадеш шанс да опитам да я поправя! Обещавам, че мога да се справя!
	— Покажи ми тогава. Покажи ми, че наистина го мислиш. Нека да видя, че ме желаеш!
	Погледнах сбръчкания му член, който висеше с топките му на мястото, където трябваше да се намира седалката на стола. Очаквах с нетърпение да видя нещо красиво, но той и там ме бе разочаровал.
	— Н-не тук, не така! Не мога! — Гласът му се изви в трогателен вой.
	— Това или нищо. Тук и никъде другаде — отсякох аз. — Между другото, в случай че се чудиш, ти си привързан към „стола на Юда“. — После внимателно му обясних как действаше този уред. Исках да бъде информиран. Докато говорех, кожата му посивя от страх и започна да му избива студена пот. Когато му обясних за електричеството, той напълно изгуби контрол върху себе си и от члена му започна да се стича урина, която направи локва под него. Вонята ме удари в носа и направо ме задуши.
	Залепих му такава плесница, че главата му се удари и пукна в дървената стена на „стола на Юда“. Той изкрещя от болка и от очите му бликнаха сълзи.
	— Ти, гадна, мръсна свиня! — креснах му аз. — Ти не заслужаваш любовта ми! Погледни се — пикаеш и ревеш като момиченце! Ти не си никакъв мъж!
	Чувайки думите на майка ми да излизат от собствената ми уста, самоконтролът ми направо се разби, както нищо друго не би могло да го направи. Продължавах да го удрям, като се опивах от пращенето на хрущяла, когато му размазах с юмрук носа. Не бях на себе си от ярост. Той ме бе изиграл, карайки ме да го смятам за нещо, което не беше. Мислех, че Пол е силен и смел, интелигентен и чувствителен. Но той бе просто една тъпа, страхлива и развратна свиня, жалко подобие на мъж. Как можах да допусна в представите си, че той би могъл да бъде съвършеният партньор?! Дори не се съпротивляваше. Просто седеше там и скимтеше като помиярче, оставяйки се да го налагам.
	Накрая, след като се задъхах от изтощение и гняв, спрях. Пристъпих назад и се взрях презрително към него. Стичащите се сълзи измиваха вадички през кръвта по лицето му.
	— Ти сам си го докара! — изсъсках аз.
	Всичките ми внимателно обмислени планове се стопиха като лед.
	Но сега не исках да му давам втория шанс, който дадох на Адам. Не желаех любовта на Пол при никакви обстоятелства. Той не ме заслужаваше. Приближих се обратно към гърба на стола и сграбчих края на каиша.
	— Не! — изхленчи той. — Моля те, недей!
	— Проигра си шанса — срязах го аз вбесено. — Дадох ти шанс, но ти го проигра. Няма кого да виниш, освен себе си. Идваш тук и пикаеш по пода като бебе, което не може да се контролира.
	Дръпнах колана, затягайки го достатъчно, така че да мога да го освободя от закопчалката. После го оставих да се плъзне свободно.
	Мускулите на Пол веднага се стегнаха, като го задържаха вдървено на няколко сантиметра от зловещия шип. Аз се придвижих в полезрението му и бавно се съблякох, като галех тялото си, представяйки си какво щях да почувствам под ръцете му. Очите му щяха да изскочат от усилието да се задържи в същото положение. Седнах бавно и започнах нежно да се разтърквам, като се разпалвах непреодолимо от отчаяната му борба да остане над мъчителния шип.
	— Можеше ти да правиш това — подигравах му се аз, докато се възбуждах още повече от треперенето на бедрата и прасците му. — Можеше да правиш любов, вместо да се мъчиш да опазиш задника си.
	Ако той не се изтощеше бързо като Адам, удоволствието ми би продължило по-дълго. Както и стана, писъците на неговата агония се смесиха със стенанията на моето удоволствие. Превърнах се в ракета. Цялото ми тяло бе пронизвано от мълнии и разкъсвано от огъня, който накрая избухна в оргазъм. Това ме накара да коленича.
	Той се опитваше да се освободи, но това само помагаше остриетата да се забият по-дълбоко в нежната кожа. Легнах обратно на стола, успокоявайки вълните на удоволствие, които се разливаха по цялото ми тяло сред оргазма. Стенанията и писъците на Пол бяха като заключителен акорд на сексуалното ми задоволство.
	С течение на времето той потъваше все по-дълбоко върху шипа и писъците му намаляха до хленчещи стенания. За моя изненада почувствах, че у мен отново се надига сексуална възбуда. След изящното удоволствие от първия си оргазъм исках възбудата ми да продължи по-дълго. Протегнах се до контролната кутия за електрическия проводник към шипа. Натиснах копчето, което пускаше тока. Дори с относително ниско напрежение тялото на Пол се изви конвулсивно в дъга, която почти го изтръгна от шипа. В този момент около него плисна голямо количество кръв, която опръска пода в радиус две крачки от стола.
	Обединих движенията на двете ни тела като поддържах съвършен ритъм на скоростта на напрежението от взаимната възбуда. Усещах, че мускулите ми треперят като неговите, когато ги притисках с ръка. Когато се усетих, установих, че тялото ми се извиваше в синхрон с неговото, а стенанията ми отекваха с неговите последни викове, преди да изпадне в безсъзнание.
	Трябва да призная, че се изненадах от това колко много се насладих на наказанието на Пол. Вероятно защото заслужаваше много повече от Адам или защото хранех твърде големи очаквания от него. Или пък просто защото се чувствах по-добре от това, което трябваше да направя. Каквато и да бе причината, второто ми пътешествие в света на убийствата ми остави усещането, като че ли най-накрая намерих истинското си призвание.


	Девета глава


	Ние изсушаваме сълзите си… и откриваме, че сделката, която от морална гледна точка е шокираща и не може да се оправдае дори според принципа „въпрос на вкус“, се оказва спектакъл, достоен за уважение.


	— Добре, Анди, време е за шоуто! — каза Тони, като седна зад празния екран на компютъра си. След като Карол го остави, той едва се беше замъкнал горе, после бе изритал обувките си и захвърлил бейзболното си яке на площадката на стълбището. Беше направил пауза само за да изпразни пикочния си мехур и после веднага се зарови под завивките, потъвайки в най-дълбокия сън от месеци насам. Когато се събуди, минаваше обяд. Но за пръв път не усещаше вина заради работата, която трябваше да е свършил. Чувстваше се освежен, развълнуван, дори въодушевен. Претърсването на къщата на Стиви Макконъл му бе донесло нова увереност, че наистина разбира какво прави. Бе разбрал преди това с абсолютна яснота, че Ханди Анди не живее така. Това не бе нещо, което можеше да признае пред всеки извън тесния кръг приятели, занимаващи се също с профили. Но той откри у себе си истински устрем, осъзнавайки, че вероятно може да влезе в главата на Ханди Анди и да прекара пътечка през изопачения лабиринт на уникалната му логика. Всичко, което се искаше от него сега, бе да намери ключа от вратата.
	В кабинета си Тони прерови останалите купове документи, като нахвърляше бележки през това време в тефтера си. После пусна щорите и каза на секретарката си да задържи всички обаждания. Завъртя стола си настрани, насочен към този за посетители. На бюрото от едната страна постави касетофона, все още изключен. После се отдалечи до вратата, обърна се с гръб към нея и започна да оглежда стаята. Някакви стихове, които бе чел някога, отекваха в съзнанието му. Нещо за някакъв път, разделящ гора, и важността да избереш разклонение, по което е вървяно най-малко. Доколкото можеше да си спомни, винаги го беше привличал неотъпканият път. Тъмната диря, по която вървяха пациентите му и която ги отвеждаше към мрачните гъсталаци, далеч от пъстротата и слънчевата светлина на широкия път.
	— Нужно ми е да разбера защо си избрал този път, Анди — мърмореше си Тони под носа. — С това се справям най-добре, мой човек. Разбираш ли, знам какво ме привлича в него. Но аз не съм като теб. Мога да се върна, когато поискам. И да избера слънчевия път. Не трябва да бъда тук. Всичко, което правя, е да изучавам следите ти. Или поне това казвам на света. Но ние знаем истината, нали? Не можеш да криеш от мен, Анди — продължи по-меко Тони. — Аз съм точно като тебе, не разбираш ли? Аз съм огледалният ти образ. Бракониерът, превърнал се в пазач на дивеч. Единствено преследването ти ме е предпазило да се превърна в теб. Аз съм тук и те очаквам. Краят на пътуването.
	После спря за момент, като се наслаждаваше на признанието, което направи пред себе си.
	Накрая седна на стола си и се наведе напред, с лакти на коленете и сплетени ръце.
	— Добре, Анди. Сега сме просто ти и аз. Ще прескочим към подготовката. Всички тези неща, които правим, за да започнем словесната си борба и накрая ти да решиш, че ще говориш с мен. Отиваме направо на този момент. Първо, искам да ти кажа колко съм впечатлен. Никога не съм виждал по-чиста работа. Нямам предвид само телата, а цялата изработка. Истински шедьовър. И никога никакви свидетели. Или иначе казано: никой никога не е открил нищо важно в това, което са видели или чули, защото би трябвало да има хора, дочули и видели нещо, но не са направили връзката. Как успя да бъдеш толкова невидим?
	Тони стана, натисна касетофона на запис и пристъпи към другия стол.
	После пое дълбоко дъх и бавно отпусна тялото си. Свикнал беше да използва дихателни техники, за да се докара до леко състояние на транс. Инструктираше съзнанието си да заспи, за да позволи на висшето му Аз да получи директно достъп до всичко, което знаеше за Ханди Анди, и да му даде отговори. Когато говореше, дори гласът му бе по-различен. Тембърът бе по-груб, тоновете по-дълбоки.
	— Комбинирам. Внимавам много. Наблюдавам и изучавам.
	Тони смени отново столовете.
	— Тогава очевидно си разбрал много. Как ги избираш?
	Отново в стола на Анди.
	— Харесвах ги. Знаех, че с тях щеше да бъде по-различно, по-особено. Исках да бъда като тях. Всички те имаха добра професия, хубав живот. Аз съм добър в изучаването на нещата. Можех да се науча да бъда като тях и чудесно да пасна в живота им.
	— Тогава защо ги убиваше?
	— Хората са тъпаци. Те не ме разбират. Бях този, на когото винаги се смееха. После се научиха да се страхуват от мен. Не обичам да ми се смеят и се уморих от това хората да се пазят от мен, като че ли съм някакъв звяр, който ще ги нападне. Дадох им възможност, но те не ми оставиха никакъв избор. Трябваше да ги убия.
	Тони потъна обратно в собствения си стол.
	— И след като го направи веднъж, ти осъзна, че това е най-хубавото нещо на света?
	— Почувствах се по-добре. Държах нещата под контрол. Знаех какво щеше да се случи. Всичко бе грижливо планирано и действаше добре.
	Тони сам се изненада от степента на ентусиазъм, който излезе наяве. Почака още малко, но, изглежда, нямаше какво повече да изплува на повърхността.
	Върна се обратно в своя стол.
	— Не продължи твърде дълго, нали? Беше ли удоволствие за теб? Или усещане за сила?
	В стола на Анди той за пръв път се почувства в затруднено положение. Обикновено въображаемият разговор със събеседника освобождаваше идеите му, позволяваше мисълта му да тече свободно. Но нещо тук пречеше. Явно това бе същината на проблема. Тони се върна пак на стола си и започна да обмисля.
	— Серийните убийци реализират фантазиите си в престъпленията. Престъплението само по себе си никога не е същото като в представите, така че то има ограничена сила. Подробностите са включени във фантазиите, които по-късно се реализират на секунда, често като обредно убийство. И така нататък. Но колкото повече време минава, толкова повече мощта им намалява. Убийствата трябва да се приближават възможно най-близко като честота, за да подхранват фантазиите. Но твоите убийства не се приближават, Анди. Защо е така?
	Той започна да крачи напред-назад, загубил вече надежда да разбере нещо повече. Позволи на съзнанието да се опразни от съдържание, остави подсъзнанието си да се понесе свободно, надявайки се, че накрая ще изплува отговор, който да задоволи представата му за Анди. След известно време Тони усети, че съзнанието му го напусна. Изведнъж, сякаш от много далече, дълбок кикот проехтя в него.
	— Аз го знам, а ти трябва да го откриеш — подигра му се собственият му глас.
	Тони отърси глава като гмуркач, изплувал на повърхността. Изправи се на крака. Бе доста замаян и вдигна щорите. Достатъчно с алтернативните техники. Това, което бе интересно обаче, бе точката, в която бе ударил мозъкът му. Това бе един от факторите за Ханди Анди, който бе уникален. Празнините оставаха постоянни.
	Сети се за намерението си да посети университетската библиотека. Там, в отдела за проучване на пресата, той прегледа старите броеве на „Брадфийлд Ивнинг Сентинъл Таймс“ за определени дати. Внимателно проучване на страниците разкри малко общо между четирите въпросни вечери, ако не се смята, че местният театър винаги изнася класически британски комедии всеки понеделник. Тони някак не можеше да си представи, че гротеска като „Паспорт до Помлико“ подхранваше смъртоносни сексуални фантазии. Накрая, някъде след седем, той бе готов да започне работа по профила.
	Започна с обичайното предупреждение.

	„Настоящият профил на престъпник е само ръководство и не трябва да бъде смятан за идентичен портрет. Нападателят вероятно няма да пасне на профила във всяка подробност, въпреки че очаквам да има висока степен на сходство между скицата на отличителните черти, посочени долу, и реалността. Всички твърдения в профила изразяват вероятността и възможността, а не твърди факти.
	Серийният убиец дава сигнали и оставя следи при извършване на престъпленията си. Всичко, което прави той, е преднамерено, съзнателно или не, като част от някакъв модел. Разкриването на същността му ще покаже логиката на убиеца. Може да не ни се стори достатъчно логично, но за него е решаващо. Защото логиката му е толкова характерна и специфична, че никога не бихме могли да го пипнем с прости капани. Тъй като той е неповторим, по същия начин трябва да го третираме и ние в действията си да го хванем, разпитаме и възстановим деянията му.“

	Тони продължи създаването на профила с подробни обяснения за четирите жертви. Включи всичко, което беше събрал от полицейските доклади, за домашните условия, къде и какво са работили, репутацията им между приятели и колеги, физическото им състояние, личността им, семейните връзки, хобита и социално поведение. След това написа кратко, резюме от доклада на патолога за всеки мъж, същността на нараняванията и описание на местопрестъпленията. После се зае с решителната част по организиране и подреждане на информацията в модел, който вече имаше някакъв смисъл, така че да може да започне да прави заключенията си.

	„Нито една от жертвите не е имала известни хомосексуални връзки, доколкото можа да се установи. (Не можем да изключим обаче хомосексуална или бисексуална ориентация, но в нито един от четирите случая няма никакви доказателства, за да го предположим.) И все пак всички тела са захвърлени в район, известен главно с използването му от гей общността. И по-специално труповете са били зарязани точно на, места, известни като убежища за случайни сексуални срещи. Какво ни казва това за убиеца?
	1. Той е човек, който не се чувства добре в своя пол. Определено избира мъже, които не са открити гейове. Може също така той да се е пробвал с жертвите си в сексуален аспект и да е бил отблъснат. Убиецът почти сигурно не е външно изразен гей. Той вероятно потиска сексуалността си на някаква лична цена. Не е изключено да е израснал в среда, където мъжествеността е била високо награждавана и поощрявана, а хомосексуалността — отричана, както това най-често става в силно религиозните среди. Ако той има някаква домашна сексуална връзка, това би било с жена. И той, почти сигурно, ще има проблеми в тази връзка с потентността.“

	Тони погледна мрачно екрана. Понякога мразеше професията си, която постоянно го принуждаваше да се изправи лице в лице със собствените си проблеми. Дали собствените му сексуални проблеми и провали не означаваха, че и той самият бе започнал да боксува по неотъпкания път? Щеше ли да има нощ, когато някоя жена можеше да отиде твърде далече, решавайки да обясни проблема му от женска гледна точка? Това би го извадило от равновесие. За Тони този сценарий бе прекалено жив. Затова и Анджелика му се струваше безопасна. Когато го докарваше до безумие, той просто можеше да тресне слушалката, вместо да й отвърти шамар. Или дори нещо още по-лошо. Най-добре беше да не рискува, мислеше си той. Не искаше дори да си помисля за Карол Джордан. „Ти го видя в очите й! Тя се интересува не само от мозъка ти! Дори не си го помисляй! Безполезно е! Залавяй се за работа!“

	„2. Той презира онези, които открито демонстрират хомосексуалните си наклонности. Поне част от мотивацията му да използва тези места, за да захвърля труповете, е да покаже презрението си към тях, както и да ги стресне. Не на последно място той също така демонстрира своето превъзходство. «Вижте ме, мога да дойда, да мина между вас и никой от вас и да не разбере! Мога да оскверня домовете ви и вие не можете да ме спрете!»
	3. Въпреки това той е добре запознат с районите, където гейовете ходят, за да общуват и да си търсят партньори. А може би и професията му е свързана с доставки или изпълнението на някакви бизнес услуги, които му отварят от време на време път към района Темпъл Фийлдс. Той до такава степен е привлечен от културата на гейовете, че чак е проучил специфичните места в «Карлтън Гардънс», където те са се разселили.
	4. Има висока степен на самоконтрол. Движи се в населени области и успява да захвърля телата, като се държи по такъв начин, че изобщо не привлича вниманието върху себе си.“

	— Разкажи ми за това — каза горчиво Тони. Стана и започна да крачи между прозореца и вратата. — Аз направо можех да напиша справочник.
	Още когато побойниците започнаха да го налитат, тъй като беше най-дребният и на улицата, и в класа му, той научи жестоките уроци на самоконтрола. НИКОГА не показвай, че са уцелили белязаната цел. Това само разкрива слабото ти място. Научи се да бъдеш един от тях. Изучи речника им, езика на тялото и жестовете, изгради своя лична поза. Смеси всичко това и какво ще се получи? Един човек, който няма и бегла представа кой всъщност е той. Имаш един съвършен актьор, мошеник, който може да си смени цвета като хамелеон в зависимост от средата около него.
	Чудно е все пак, че заблуждава толкова много хора около себе си. Брандън явно си мисли, че е добър човек. Карол Джордан очевидно е очарована от него. Клер, секретарката му, го смята за най-добрия шеф, когото някога е имала. Все пак минаваше за човек. Добре. Единственият човек, когото не можеше да изработи, беше майка му, която все още го третираше със зле прикрито презрение. Единственото, което някога бе получавал от нея. Вината му — че баща му ги беше изоставил. Но нищо чудно да е било заради нея. Беше го зарязала в един детски дом, тъй като така нямаше да е нужно да се обвързва с родителите си, които имаха парите. По-късно, когато успя да убеди собствената си майка да гледа малкия Тони, тя се впусна презглава да прави кариера. Той правеше всичко възможно, за да се държи добре с майка си, както баба му го беше инструктирала, но това невинаги беше лесно. Не беше лоша жена, а просто бе обременена от собственото си възпитание, вярвайки, че децата трябва да се виждат, но не и да се чуват. Резултатът от домашната тирания бе бягството и на дядо му първо в хазартните игри и накрая заминаването му в Легиона. Тони бързо се бе научил на самоконтрол по най-трудния начин. Дали нещо подобно не се бе случило и с Анди? Тони разтри очи и за своя изненада откри, че са навлажнени. После отново се метна на стола и започна да печата с дивашка стръв.

	„5. Домашните и служебните ангажименти са му позволявали да бъде свободен в понеделник вечер. Освен това не е очаквал да бъде забелязан в Темпъл Фийлдс от някой, който го познава. Това ни дава няколко възможности: Може би определено избира понеделнишките нощи, защото са почивната му вечер от нощната му работа. Може би защото тогава приятелката или съпругата му са извън дома. Не е изключено да убива в понеделниците, защото първия път е било понеделник и му е потръгнало, и сега от суеверие поддържа един и същ ден. А може и да е решил да убива в понеделник с надеждата, че това ще поведе в грешна посока разследването.
	Той очевидно е интелигентен и не трябва да го подценяваме, поне що се отнася до грижливото планиране на всяка негова стъпка…“

	Тони спря да помисли, като прехвърли страниците, които беше напечатал. Все още не мислеше като Ханди Анди, но загадъчното съзнание му ставаше все по-близко и по-близко. Той отново се зачуди дали ровенето му в изкривената логика на убийците бе заместител, единственото нещо, което го предпазваше да се присъедини към техните редици. Единствено бог му е свидетел, че понякога неизбежната лудост, която обхващаше главите им, му се струваше привлекателна. Достатъчно много пъти бе чувствал и убийствена ярост, въпреки че тя обикновено бе насочена срещу самия него вместо към човека, който споделяше леглото му.
	— Стига вече! — извика Тони на глас и се обърна към светещия екран.

	„Нападателят е организиран убиец, който успява да поддържа постоянната осемседмична разлика между убийствата. Интервалът му е необичаен сам по себе си, тъй като обичайният модел е намаляване на паузите между убийствата, защото фантазиите на извършителите започват да се изчерпват и те не се чувстват задоволени. Една от вероятните причини да поддържа този период може би е, че губи прекалено много време, дебнейки жертвите си, преди да ги пречука. Така удоволствието от очакването би могло заедно със спомена от предишните убийства да действа като спирачка. Склонен съм също да вярвам, че убиецът използва компютър и видео, за да записва деянията си и да ги възпроизвежда, подхранвайки фантазиите си между убийствата.“

	Тони спря да обмисли написаното. Сбъркан тип. Анализите му вероятно биха се сторили достатъчно добри на някой профан, но той далеч не беше удовлетворен от тях. Но дори да продължаваше да се рови в ума си и събраните данни, не можеше на този етап да изкара по-добро обяснение. Той въздъхна и продължи.

	„Каква е основната цел на убийствата му? Можем да изключим убиването като начин на престъпна дейност от типа на въоръжен грабеж или кражба. Отхвърляме също емоционалните, егоистични или специфични убийства като при самозащита, от съжаление, политическо убийство или при домашни свади. Това логично поставя въпросните убийства в категорията на сексуалните саморазправи.
	Всичките избрани жертви попадат в групата на слабо рисковите. С други думи, и четиримата са имали професии и начин на живот, които не са ги правели уязвими мишени. От друга страна обаче, убиецът е трябвало да поема всички рискове, за да ги пипне и убие. Какво ни казва това за убиеца?
	1. Той действа при изключително трудни условия.
	2. Планира убийствата си много внимателно. Не може да си позволи да прави грешки, защото, ако го допусне, жертвите му ще се измъкнат и ще го хвърлят в риск и във физически, и в законен аспект. Той е уверен в дебненето на плячката. Избира грижливо жертвите си и изучава живота им в подробности. Интересното е, че до тук нищо не е успяло да осуети избора му на вечерта. Дали това е резултат от внимателното планиране, предварително уреждане, или просто късмет? Знам, че третата жертва, Гарет Финеган, е казал на приятелката си, че ще се събират мъжка компания в някоя кръчма, но както излезе, никой от приятелите и колегите му не знаеше нищо за това. Така че не става ясно дали е бил похитен от дома си, или контактът се е осъществил на предварително уговорено място. Възможно е убиецът да е имал уговорка да се срещне с жертвите си или в домовете им, или на друго място. Не е изключено да се представя за застрахователен агент или нещо подобно, въпреки че интуицията ми подсказва, че е малко вероятно той да има способностите на тези хора, за да се справя успешно с работата и да си изкарва прехраната с това.
	3. Обича допълнителното вълнение, което му носи ходенето по въже. Нуждае се от тази тръпка. Тя е като наркотик за него.
	4. Той трябва да има в известна степен емоционална зрелост на характера, която му позволява да се контролира в тази рискована ситуация. Това би могло също да му позволи да се издигне в работата си в някаква тясно специализирана област, което е типично за серийните убийци. (Виж отдолу.)
	Повечето серийни нападения демонстрират степен на изолация, показваща нуждата на убиеца от по-голяма тръпка, по-блестящо изпълнение на фантазиите му. Като влакче в увеселителен парк, всяко следващо възвишение трябва да бъде по-голямо, за да компенсира неизбежното спускане, което го е предшествало…“

	Тони вдигна стреснато глава. Какъв беше този шум? Звучеше като трясък на вратата в коридора, но по това време на нощта не би трябвало да има друг на етажа. Той нервно се отблъсна от компютъра, пързаляйки въртящия се стол, докато излезе извън осветения кръг на лампата върху бюрото му. Задържа дъх и се заслуша. Тишина. Напрежението постепенно започна да намалява. После неочаквано под вратата на кабинета му се появи светла ивица.
	Металният вкус на страха скова Тони. Най-близкото нещо, върху бюрото му, което можеше да му послужи като оръжие за самоотбрана, бе парче ахат, което използваше като преспапие. Грабна го и започна да се промъква леко.
	Когато Карол отвори вратата, с изненада откри Тони по средата на стаята, вдигнал някаква скала в ръката си.
	— Аз съм! — изписка тя.
	Ръката му се отпусна долу.
	— По дяволите!
	Карол се ухили.
	— Кого толкова очакваше? Крадци? Журналисти? Или някой вампир?
	Той се отпусна.
	— Съжалявам. Прекарваш цял ден, опитвайки се да проникнеш в главата на един откачен, и накрая свършваш като не по-малък параноик от него.
	— Откачен? — повтори Карол. — Това сега като някакъв нов технически термин, използван от психолозите ли идва?
	— Само между тези четири стени — поясни Тони и се върна до бюрото си, като остави ахата на мястото му. — На какво дължа удоволствието?
	— Тъй като „Бритиш Телеком“, изглежда, не е в състояние да ни свърже, помислих, че би било по-добре да дойда лично — отвърна тя, като си придърпа стол. — Оставих съобщение на телефонния ти секретар вкъщи тази сутрин. Допусках, че вече си напуснал работа, но не можех да те открия и тук. Опитах отново към четири, но не последва отговор от вътрешния ти номер. Поне така предположих, защото операторът ми казваше: „Свързвам ви ей сега“ и потъваше като в черна дупка. И, разбира се, след това човекът се е прибрал вкъщи, а на мен и през ум не ми беше минало да попитам за директния ти номер.
	— Ти си била истински детектив! — подхвърли Тони.
	— Е, както и да е. И бездруго това ми беше оправданието да се измъкна от улица „Скаргил“, защото вече не издържах и една секунда.
	— Искаш ли да поговорим за това?
	— Само ако мога да говоря с пълна уста, защото умирам от глад. Можеш ли да се отлепиш от компютъра си?
	Тони погледна екрана му, после върна поглед към мрачното лице на Карол и уморените й очи. Все пак той я харесваше, въпреки че не искаше да се сближават. Имаше нужда тя да е на негова страна.
	— Изчакай само да запиша този файл и ставам. Мога да се върна по-късно и да го свърша.
	Двайсет минути по-късно те вече опустошаваха пилешкото и лука от пикантните гозби на китайското ресторантче в Грийнхолм. Другите клиенти бяха студенти и такива с крайнодесни наклонности, които не бяха осъзнали факта, че вече не учат нищо друго, освен политическа търпимост.
	— Не точно от типа „Всичко най-добро само при нас!“, но поне е евтино и вкусно, а и обслужването е бързо — извини се Тони.
	— На мен ми допада. Предпочитам повече яйце и препечена филийка пред някакъв деликатес. Брат ми е наследил гена на чревоугодника в семейството — каза Карол. После бързо се огледа наоколо. Масата им за двама бе на не повече от крачка от съседната. — Нарочно ли ме домъкна тук, за да не можем да поговорим за работа? Някакъв психологически номер, за да освежиш мозъка, си?
	Очите на Тони се разшириха.
	— Дори не си го помислих. Ти си права, разбира се, не можем да говорим тук.
	Усмивката на Карол огря очите й.
	— Нямаш си и представа какво удоволствие е това за мен.
	Продължиха да се хранят мълчаливо. Тони наруши тишината. По този начин контролираше темата за разговор.
	— Какво те накара да станеш ченге?
	Карол вдигна едната си вежда.
	— Защото обичам да потискам непривилегированите и да се разправям с етническите малцинства — пробва се тя в отговор.
	Тони се усмихна.
	— Не мисля така.
	Тя блъсна чинията си встрани и въздъхна.
	— Младежки идеализъм. Имах налудничавата представа, че полицията трябва да бъде на мястото си, за да служи на обществото и да го защитава от беззаконието и анархията.
	— Това не е чак толкова налудничава идея. Повярвай ми, ако си имаш работа с хората, с които на мен ми се налага да общувам, ще се радваш, че не са по улиците.
	— О, на теория не е лошо, но на практика е пълен провал. Всичко започна, докато следвах социология в Манчестър. Специализирах в социологията на организациите и всичките ми колеги презираха полицията като корумпирана, расистка, сексистка организация, чиято единствена роля е да поддържа измамливото спокойствие на средната класа. Разликата бе, че те искаха да атакуват институциите отвън, докато аз винаги съм вярвала, че ако искаш основни промени, те трябва да дойдат отвътре.
	Тони се усмихна.
	— Не е ли малко пагубно за теб самата?
	— Е, предполагам, че в началото не съм била наясно в какво се забърквам. Борбата на Давид да убие Голиат е било детска игра в сравнение с опитите да се променят нещата в полицията.
	— Разкажи ми за това — подкани я той заинтересовано. — Екипите със специално предназначение биха могли да предизвикат коренна промяна в разкриването на сериозните престъпления. Но от начина, по който някои от младите полицаи я карат, човек би могъл да си помисли, че създавам тази схема, за да разреша на педофилите да работят като възпитатели на деца.
	Карол се изкиска.
	— Искаш да кажеш, че би предпочел да се върнеш обратно в изолатора между твоите откачалки?
	— Карол, понякога се чувствам така, като че ли никога не съм го напускал. Нямаш си и представа каква освежаваща промяна за мен е да работя с хора като теб и Джон Брандън.
	Преди Карол да може да отвърне, сервитьорът пристигна с основните им ястия. Докато хапваше от агнешкото и спанака, пилешкото и ориза, тя се обади:
	— Твоята професия създава ли ти проблеми в личния живот, както полицейската служба?
	Той веднага зае отбранителна позиция и отвърна на въпроса й с въпрос:
	— Какво имаш предвид?
	— Както каза по-рано, работата ти те е завладяла напълно. Пилееш си времето със смахнати и животни…
	— А, точно като колегите ти — прекъсна я той.
	— Да, прав си. И се прибираш вкъщи посред нощ, след като си си имал работа с изпочупени тела и натрошен човешки живот. Какво очакваш — да седнеш да гледаш поредния епизод от някой сапунен сериал и да бъдеш съвсем нормален човек?
	— А ти не можеш, защото главата ти все още е пълна с кошмарните гледки от деня — довърши Тони. — А и с твоята работа ти имаш допълнителното усложнение да си непрекъснато в движение.
	— Точно така. Твоите проблеми същите ли са?
	Дали го подпитваше от чисто любопитство, или това бе просто заобиколен начин да разбере нещо за личния му живот, мислеше си Тони. Понякога му се искаше да може да изключи част от главата си, която трябваше да анализира всяко твърдение, всеки жест, всеки по-сложен елемент от езика на тялото и просто да се отпусне и наслади на вечерята с човек, който, изглежда, се радваше на компанията му. Изведнъж, осъзнавайки, че бе допуснал твърде дълга пауза между въпроса и отговора, той се обади:
	— Аз вероятно съм още по-зле. Мъжете, изглежда, се вманиачават повече от жените. Искам да кажа, колко работохолици, колекционери на марки или футболни фанатици жени познаваш?
	— И това пречи на личните ти връзки? — настояваше Карол.
	— Е, нито една от тях не успя да преодолее дистанцията — обясни Тони, опитвайки се да поддържа нехаен тон. — Не знам дали е заради работата, или заради самия мен. В повечето случаи последното нещо, което са ми казвали на вратата, не е било „Ти и твоите откачалки“, така че стигнах до извода, че причината трябва да съм аз. Ами ти какво ще кажеш? Как се справяш с проблемите в работата?
	Вилицата на Карол продължи пътя си до устата й и чак след като сдъвка и преглътна хапката, тя отвърна:
	— Открих, че мъжете не са очаровани от постоянното ми отсъствие, освен ако и тях ги няма. Знаеш как е, никога не си там, за да поднесеш чай на масата, когато те трябва да хукнат за някой жизненоважен мач. Добави към това проблема да ги накараш да проумеят защо професията ти постоянно заема мислите ти. И какъв избор ти остава? Млади докторчета, колеги ченгета, пожарникари, линейкаджии. И от личен опит мога да ти кажа, че не са много тези, които са съгласни да имат връзка с равен. Предполагам, че професията ни отнема прекалено много, за да остане нещо от самите нас. Последният тип, по когото се бях увлякла, беше доктор и това, което искаше да прави, когато не работеше, бе да спи, да чука или да се забавлява.
	— А ти искаше повече?
	— Исках от време на време да разговаряме или дори да излезем на кино или театър. Но търпях всичко това, защото го обичах.
	— Тогава какво те накара да сложиш край?
	Карол заби поглед в чинията си.
	— Благодаря за комплимента, но не го направих аз. Когато се преместих тук, той реши, че пътуването нагоре-надолу по магистралата е напразна загуба на време, така че ме смени с една медицинска сестра. И сега сме само котаракът ми и аз. На него, изглежда, не му пука много за непостоянния ми час на прибиране.
	— Така значи… — поклати глава Тони. Беше доловил истинската болка под повърхността, но за пръв път не бе в състояние въпреки всичките си професионални способности да открие подходящ отговор.
	— Ами ти? Има ли някакво увлечение?
	Тони поклати глава и продължи да се храни.
	— Такъв точен тип като теб? Мислех, че са те похитили още преди години — подхвърли Карол. Закачката в тона й скриваше нещо, което Тони се надяваше да си е въобразил.
	— О, ти виждаш само очарователната страна! На пълнолуние ми пораства козина по лапите и започвам да вия срещу луната — призна Тони с мелодраматичен тон и цинична усмивка. — Аз не съм това, което изглеждам, Карол! — изръмжа той.
	— О, бабо, защо са ти толкова големи зъбите?! — изписка Карол фалцетно.
	— За да ям по-добре кърито си с тях — изсмя се Тони. Знаеше добре, че това бе точката, от която можеше да се задвижи връзката напред, но бе загубил прекалено много, като изграждаше защитата си точно срещу такива моменти на слабост. Затова не можеше да се предаде толкова лесно. Освен това си бе казал, че няма нужда от тази връзка. Имаше си Анджелика и горчивия опит, който го беше научил, че това бе всичко, с което можеше да се справя и все още действаше.
	— И как попадна в тази съсипваща душата ти професия?
	— Открих, докато работех по защитата на доктората си по философия, че мразя да се перча и да говоря пред публика, което изключваше и какъвто и да е вид академична работа. Така че се отдадох на клиничната практика — обясни Тони и леко прехвърли темата към порой от вицове за професията му. Чувстваше, че се бе разпуснал като човек, ходил по замръзнало езеро и осъзнал, че отново е на твърда почва.
	Доядоха останалата част от вечерята си в безопасната тема за кариерите си. После Карол поиска сметката от сервитьора, когато той дойде да отсервира.
	— Аз ще оправя сметката, става ли? Забрави феминизма. Ти си ми един законен разход по работата — обясни Карол.
	Докато се връщаха към кабинета на Тони, той се обади:
	— Така, обратно на работа. Разкажи ми как мина денят ти.
	Бързото превключване от личен в професионален аспект на разговора увери Карол в нуждата да бъде по-резервирана с Тони. Не бе виждала някой друг така бързо да се отдръпва от един лек флирт. Това беше странно, още повече че бе усетила симпатиите му към себе си. А освен това нямаше никакви съмнения в способността си да привлича мъжете. Поне преследването на Ханди Анди в екип с Тони й даваше пространство и време, за да хвърли мост между тях.
	— Тази сутрин направихме пробив. Или поне всички така се надявахме.
	Тони изведнъж спря и се върна към Карол.
	— Какъв точно пробив? — попита той.
	— Не се притеснявай, не те държим настрана — успокои го Карол. — Нещо, което е било пренебрегвано досега, но понеже имаме твърде малко, за да продължаваме напред, всички се развълнуваха. Едно парче кожа, намерено върху един пирон на портата в двора на „Кралицата на сърцата“. В лабораторията направили бързо проучване и в крайна сметка излезе, че е доста необичайно. Еленова кожа с произход от Русия.
	— О, боже мой! — възкликна Тони. После се обърна и направи две крачки. — Не ми казвай, нека да позная. Не можеш да си го набавиш в тази страна и вероятно е нужно да изпратиш някого в Русия, за да те снабди. А това е вече доста мътна история. Прав ли съм?
	— Как, по дяволите, се сети? — извика Карол, като го дръпна за ръкава.
	— Очаквах нещо подобно — отвърна той просто.
	— Подобно на какво?
	— Че нашият човек ще подхвърли нещо, което да отвлече вниманието от главния проблем, и цялата полиция ще започне да се щура наоколо като мухи без глави.
	— Според теб това е подхвърлено нарочно? — почти изкрещя Карол. — Защо?
	Тони потърка с ръце лицето си и после ги прокара през косата си.
	— Карол, този тип е бил толкова внимателен досега. С почти аптекарска мания за чистота. Досега не бе оставил никакви следи. Типично за серийните убийци е да имат висок коефициент на интелигентност. А Ханди Анди е сигурно един от най-умните, на когото някога съм се натъквал и лично, и в цялата литература. И изведнъж, най-неочаквано, от нищото се появява не само някаква стара следа, но толкова странна, че вероятно би могла да бъде оставена от ограничен кръг хора. И ти продължаваш да твърдиш, че според теб е истинска улика! Точно това се опитва да постигне и самият той. Обзалагам се, че почти всички сте летели като финикийци цял ден, опитвайки се да разберете от къде се е появило това странно парче руска кожа, нали? О, и не ми казвай, нека позная. Хващам бас, че има специален екип, който да проучи живота на Стиви Макконъл, като се опита да установи откъде, по дяволите, се е сдобил с такова яке!
	Карол го гледаше втренчено. Изглеждаше толкова очевидно, когато той обясняваше нещата. И как никой от тях не се бе запитал за достоверността на коженото парче!
	— Прав ли съм? — попита Тони, този път с по-мек тон.
	Карол направи гримаса.
	— Не сме целият отдел. Само аз, Дон Мерик и двама от специалистите. Прекарах по-голямата част от деня на телефона в опити да установя дали Макконъл някога е бил в националния отбор по вдигане на щанги или културизъм, които са се състезавали в Русия или срещу руснаците. А Дон и момчетата обикаляха туристическите агенции, като проверяваха дали някога е бил на екскурзия там.
	— О, боже! — простена Тони. — И?
	— Преди пет години той е бил в отбора по вдигане на щанги от Северозапад, които са се състезавали по някакъв повод в Ленинград.
	Тони пое дълбоко дъх.
	— Горкото копеле! Просто няма късмет! Дано не ви е хрумнала идеята, че това е било умишлено премълчано! — добави той. — Не го казвам покровителствено. Осъзнавам колко сте вътре в работата и как отчаяно искате да пипнете това копеле. Просто ми се щеше някой да ми беше казал по-рано, преди да се допусне това да стане толкова важно за всички.
	— Аз наистина се опитах да ти се обадя тази сутрин — оправда се Карол. — Ти все още не си ми казал къде беше.
	Тони вдигна ръце.
	— Съжалявам. Добре, предавам се. Бях в леглото. Спах. С изключен телефон. Бях изтощен от снощи и знаех, че няма да мога да се концентрирам, за да напиша профила, освен ако не поспя. Трябваше да проверя телефонния си секретар, когато станах. Съжалявам, че трябваше да изляза.
	Карол се усмихна.
	— Добре, от мен да мине. Този път ти прощавам и вместо да ти вземам страха, по-добре е да си запазиш малко за тогава, когато хванем Ханди Анди.
	Тони направи гримаса.
	— Не звучи ли по-добре „ако“?
	Той изглеждаше толкова уязвим и несигурен с отпуснатите си рамене и клюмнала глава, че вътрешният порив на Карол надделя над решението, което бе взела само преди минута — да бъде по-сдържана и хладна към Тони. Тя пристъпи напред и го прегърна здраво и окуражително.
	— Ако някой може да го направи изобщо, то това си ти — прошепна Карол, като триеше глава в брадичката му като котка, маркираща територията си.


	Брандън гледаше втренчено Том Крос. Лицето му приличаше на маска, запечатала ужасена гримаса.
	— Какво си направил? — попита той.
	— Претърсих къщата на Макконъл — обяви Крос войнствено.
	— Не казах ли категорично, че нямаме никакво право да вършим подобно нещо? Никой съдия в тази страна няма да приеме, че един арест за обикновено нападение на улицата ни дава достатъчно основания да лепнем на някого подозрение в убийство.
	Крос се усмихна и се наежи като боен петел.
	— Моите уважения, сър, но това беше преди. След като следовател Джордан установи, че Макконъл е бил в Русия, картината се промени. Все пак не са много хората, имали достъп до руски кожени якета със съмнителен произход. Това го прави вече подозрителен. Освен това има повече от едно съдебно доказателство, което дължите на мен.
	— Трябваше да се посъветваш с мен! — заяви Брандън. — Последната заповед, която дадох по този въпрос, бе ясна — никакъв обиск!
	— Опитах се да ви открия, сър, но вие бяхте на среща с шефа на полицията — опонира му самодоволно Крос. — Реших, че е по-добре да кова желязото, докато е горещо. И без това изглеждаше като че ли сме го опандизили без причина.
	— Така че изгуби още повече време, като претърси къщата на Макконъл — допълни Брандън горчиво. — Не смяташе ли, че ти и хората ти можехте да бъдете заети с нещо по-полезно?
	— Не съм ви казал още какво открихме.
	Брандън усети, че сърцето му се сви. Не беше човек, който разчиташе на интуицията си, но сега го разяждаше черно предчувствие, толкова сигурно, както всеки твърд факт, на който беше попадал.
	— Мисли много внимателно какво ще кажеш, Крос! — предупреди го той.
	Моментно озадачение премина през лицето на Крос. Той се намръщи, но след секунда чертите му отново се разляха в доволна гримаса, защото бе прекалено уверен във важността на съобщението, за да се притеснява от думите на шефа си.
	— Пипнахме го, сър! — обяви доволно той. — По дяволите правилата! Открихме една от фирмените коледни картички на Гарет Финеган в спалнята на Макконъл и един пуловер, за който жената, чистеща къщата на Адам Скот казва, че липсва. Плюс пътна глоба с номера на значката на Дамиен Коноли върху нея. Добавете това към руската връзка и мисля, че е време да обвиним един шибан бандит!


>
	От дискета 3,5" с етикет: „ЗАПАЗЕН. 007“
	„ФАЙЛ ЛЮБОВ. 010“
	Разбира се, откритието, че някой има вродена склонност към нещо, не означава, че трябва да хукнеш да го преследваш сляпо. Докато се освобождавах от трупа на Пол, този път в един тъмен вход в една алея на Темпъл Фийлдс, вече бях решил кой щеше да бъде следващата ми цел. Но дори след толкова великолепното преживяване, което току-що споделих с Пол, нямах намерение да го повтарям с Гарет.
	Третият опит трябваше да бъде щастлив. Знаех вече за Гарет. Знаех, че бе човек с богата и плодовита сексуална фантазия. Даже, докато вкарвах в компютъра трогателното представяне на Пол, аз тъгувах заради факта, че благодарение на Гарет никога нямаше да имам възможността да усъвършенствам изключителния талант, който открих в себе си. С техниката си според желанието си, правех филми, каквито никога не бях виждал. Същинска дрога. Ако можех да ги пусна в продажба, щях да направя състояние. Знаех, че има пазар за такава стока. Много хора биха платили куп пари, за да гледат как Пол ме чука с предсмъртни спазми на „стола на Юда“. А пък за това, което направих с Адам… Дори всезнайковците, дето знаят две и двеста, никога не са виждали подобно нещо.
	За собствено удоволствие ходих до гробищата, където бе погребан Адам преди няколко седмици. Погребението бе отразено в местните телевизионни новини, които записах на видеокасета, за да мога да проуча със сигурност къде точно се намираше гробът. След като мракът ме скри, тръгнах между гробовете и намерих този на Адам след двайсетина минути. Отворих капачката на спрей с червена боя, който носех със себе си, и напръсках „ЧЕКИДЖИЯ“ от едната страна на плочата и „ПЕДАЛ“ от другата. Това щеше да даде на полицията следа, с която да се занимава.
	На следващата вечер, докато чаках Гарет да се появи от адвокатската фирма, където работеше, аз си убивах времето с хиперболата на „Брадфийлд Ивнинг Сентинъл Таймс“. Този път ми бяха отделили първа страница.

	ГЕЙ — УБИЕЦЪТ НАНАСЯ ПОРЕДНИЯ СИ УДАР?
	Обезобразеното тяло на гол мъж бе открито тази сутрин в квартала на гейовете в Брадфийлд.
	Убитата жертва е захвърлена на прага на аварийния изход на гей клуба „Страната на сенките“ в известния район Темпъл Фийлдс.
	За втори път през последните два месеца е открито голото тяло на мъж на територията, кръстосвана от гейовете.
	Сега местните се страхуват, че извратен сериен убиец дебне из голямата общност на хомосексуалистите.
	Днешното страшно откритие е направено от собственика на заведението — Дани Съртийс, тридесет и седем годишен, когато пристигнал, за да се срещне със счетоводителя си.
	Той каза на репортера ни: „Винаги влизам в клуба през аварийния изход. Паркирам колата на алеята. Тази сутрин вратата беше блокирана от нещо покрито с два чувала за боклуци.
	Когато грабнах чувалите, за да се опитам да ги преместя от вратата, те просто останаха в ръцете ми и видях, че под тях има тяло. То беше ужасно наранено! Нямаше начин човекът да е още жив. До края на живота си ще имам кошмари от тази гледка!“
	Господин Съртийс каза, че прагът на вратата е бил чист, когато е заключил клуба в три през нощта.
	Жертвата, около трийсетгодишна, все още не е идентифицирана. Полицията го описва като бял, около метър и осемдесет, телосложение — слабо, с тъмнокестенява коса до врата и кафяви очи. Има стар белег от операция на апандисит.
	Един полицай каза: „Според нас мъжът е бил убит другаде и тялото е захвърлено тук някъде между три и осем сутринта.
	Настояваме всеки, който е бил в района на Темпъл Фийлдс снощи, да се яви в полицейския участък, за да бъде елиминиран от кръга на заподозрените. Всяка информация ще бъде строго поверителна.
	На този етап на разследването ни няма доказателства да свържем това убийство със смъртта на Адам Скот преди два месеца.“
	Карл Фелоус, работник в Брадфийлдския център за гейове и лесбийки, каза днес за нас: „Според полицията няма връзка между двете убийства.
	Не знам какво ме притеснява повече в интереса към градската гей общност — мисълта, че там има един откачен, убиващ гейовете, или страхът, че те са двама.“

	Не знаех дали да плача, или да се смея. И все пак едно нещо беше ясно. Полицията трябва да измине много дълъг път, ако иска да се покрие със слава около този случай. Очевидно свърших добра работа, като покрих следите си.
	Сгънах вестника, след като свърших капучиното си, и махнах за сметката. Всеки момент Гарет щеше да се появи от офиса си и да тръгне по оживената улица към трамвая. Исках да съм готов за него. Тази вечер планирах наистина нещо много специално за него. Исках да се уверя, че е сам вкъщи, за да му се наслади.


	Десета глава


	Светът въобще е доста неприятен, господа. Всичко, което иска, е изобилно леене на кръв. Излишествата в това отношение ги задоволяват напълно. Но просветеният ценител е по-изтънчен във вкуса си.


	Пени Бърджес напълни чашата си с „Калифорнийско шардоне“ от бутилката върху хладилника и се върна обратно в хола точно навреме, за да чуе заглавията на водещите местни новини на Би Би Си. Нищо ново, за което да се притеснява, помисли си тя с облекчение. Сутринта първото, на което попадна, бе въоръжен грабеж. Полицията все още разпитваше един мъж във връзка със серийните убийства на гейове, но въпреки това до момента нямаше никакви отправени обвинения. Пени сръбна от виното и си запали цигара.
	„Скоро трябва да се придвижат нанякъде“ — помисли си тя. До сутринта или трябваше да го обвинят в нещо, или да го пуснат да си върви. До тук никой от колегите й не бе надушил нищо около самоличността на заподозрения, което беше доста забележително. Цялата журналистическа гилдия разчиташе изключително много на личните си контакти с полицията, но за пръв път източникът й на информация бе отказал решително да снесе нещо. Пени реши, че е по-добре да хвърли поглед към съдебните списъци на съдиите от сутринта. Имаше голяма вероятност ченгетата да го разпитват за някоя дреболия, за да могат да го задържат, докато изровят доказателството, от което се нуждаят, за да му лепнат серийните убийства.
	Когато новините продължиха със седмичната прогноза, телефонът иззвъня. Пени се протегна до масичката край дивана и грабна слушалката.
	— Да?
	— Пени? Кевин се обажда.
	„Алелуя!“ — помисли си радостно тя, стана, но това, което си позволи да каже с цигара между зъбите, бе само:
	— О, Кевин! Как я караш?
	В същото време ровеше в чантата си за химикал и бележник.
	— Излезе нещо, което може да те заинтересува — каза внимателно следователят.
	— Няма да ми е за пръв път! — заяви тя нагло.
	Случайните й срещи от сексуален характер с женения Кевин Матюс я снабдяваха с нещо повече от вътрешна информация от брадфийлдската полиция. Той се оказа един от най-изключителните любовници, които някога бе имала. Искаше й се само да надмогва по-често католическото си чувство за вина.
	— Това е сериозно, Пени! — протестира Кевин.
	— Аз също съм сериозна, скъпи!
	— Слушай, искаш ли тази информация или не?
	— Определено я искам. Особено ако е името на оня тип, който държите в ареста за странните убийства.
	Тя чу остро поемане на дъх.
	— Знаеш, че не мога да ти кажа това! Има ограничения все пак!
	Пени въздъхна. Това бе определението за тяхната връзка.
	— Добре тогава, какво можеш да ми кажеш?
	— Попай е бил отстранен.
	— Разкарали са го от случая? — попита Пени, докато мозъкът й работеше на бързи обороти. „Том Крос? Отстранен?“
	— Отстранен е от работа, Пен. Бил е изпратен вкъщи с висящо дисциплинарно наказание.
	— От кого? — „Боже мой, та това е статия и половина! Какво ли е намислил Попай обаче този път?“ За момент я обзе паника. „Ами ако са го пипнали да дава името на заподозрения на някой от съперниците ми?“
	Едва дочака отговора на Кевин.
	— От Джон Брандън.
	— За какво, по дяволите?
	— Никой не казва. Но последното, което направи, преди да види Брандън, беше, че претърси къщата на заподозрения.
	— Законно ли? — пробва се Пени.
	— Доколкото знам, е имал разрешително — отвърна предпазливо той.
	— Тогава какво става, Кевин? Попай попаднал ли е на някакви доказателства, или какво?
	— Не знам, Пен — смънка той жално. — Виж, трябва да тръгвам. Ако чуя нещо друго, ще ти се обадя. Става ли?
	— Добре, благодаря, Кев. Ти си страхотен!
	— Да, да. Ще ти се обадя скоро.
	Линията прекъсна. Пени остави слушалката обратно на мястото й и се изправи на крака. Забърза се към спалнята си, като събличаше халата си в движение. Пет минути по-късно летеше надолу по стълбите, като ги прескачаше по две наведнъж, към подземния гараж. В колата провери тефтерчето си за адреса. После потегли, като репетираше наум какво щеше да каже на вратата.


	Тони се усети да се отдръпне пръв от затягащия го обръч. Тялото му се откъсна и увеличи дистанцията помежду им от сантиметър на метър.
	Опитвайки се да замаже положението и за да скрие неудобството, което го обзе, Карол се обади:
	— Извинявай, но ти просто имаше вид на човек, който се нуждае от прегръдка.
	— Няма нищо — отвърна Тони сковано. — Ние го използваме непрекъснато в груповите терапии.
	Те останаха така за момент, без да посмеят да кръстосат погледи. Тогава Карол се приближи до Тони, плъзна пръсти по отпуснатата му ръка и го насочи напред през университетския двор.
	— Е, кога ще мога да видя най-после този профил?
	Разговорът вече бе на безопасна тема, но Карол все още бе твърде близо, за да се успокои. Тони чувстваше напрежението в себе си, сякаш студена ръка притискаше гърдите му. Постара се да докара спокоен, нормален глас:
	— Имам да свърша малко друга работа сега. А профилът ще е първото нещо, с което ще се захвана сутринта. Ще го имам в общи линии готов за теб някъде в ранния следобед. Три часа става ли?
	— Добре. Виж, ще имаш ли нещо против, ако се навъртам наоколо, докато работиш? Мога да препрочета онези изявления, защото няма да имам спокойствие, ако се върна на улица „Скаргил“.
	Той, изглежда, се колебаеше.
	— Предполагам.
	— Обещавам да не ви досаждам, доктор Хил! — подразни го тя.
	— По дяволите! — каза Тони и щракна пръсти с фалшиво разочарование. „Погледни се на какво приличаш! — помисли си той цинично. — Минаваш за човек, уверен във всяко свое движение.“ — Всъщност не е точно така. Колебаех се само защото не съм свикнал да работя с някой друг в стаята.
	— Ти няма да усетиш, че съм там!
	— Силно се съмнявам! — увери я Тони. Може би тя го възприе като комплимент, но той знаеше истината.


	Пени натисна звънеца на къщата — близнак, имитираща стила на Тюдорите, разположена на една от най-отбраните улици в Южен Брадфийлд. Дори с шефска заплата тя изглеждаше не по джоба на Том Крос. Но репутацията на Попай като човек с късмет се бе материализирала преди няколко години, когато спечели петцифрена сума от тотализатора. Последвалият купон влезе в полицейската митология. Сега, изглежда, бе изпуснал по пътя талисмана си за щастие.
	В коридора щракна лампа и някой се приближи до вратата, превръщайки се в безформена сянка върху петнистото стъкло.
	— „Петък — тринайсети“ посреща „Хелоуин“ — промърмори Пени под носа си, когато чу завъртането в ключалката. Вратата се отвори подозрително само няколко сантиметра. Тя се наведе леко напред и се усмихна на силуета зад вратата.
	— Детектив-суперинтендант Крос? — попита тя благо и не можа да си поеме дъх от вихъра дим, които излизаше на талази от вратата. — Пени Бърджес, „Сентинъл Таймс“.
	— Знам коя сте! — изграчи Крос, като размазваше думите, очевидно след употреба на алкохол. — Какво, по дяволите, искате, като ми се мъкнете по това време на нощта?
	— Чух, че сте имали малък проблем в работата — пробва се Пени.
	— Тогава сте в грешка, мадам. А сега се омитайте!
	— Вижте, утре всичко ще цъфне по медиите. Ще се окажете под обсада. „Сентинъл Таймс“ винаги ви е подкрепял, господин Крос. Бяхме на ваша страна през цялото това време, през цялото разследване. Не съм някой сеирджия или хиена от Лондон, готова да довърши повалената жертва. Ако проявите интерес, читателите ни ще имат правото да чуят вашата гледна точка за историята.
	Вратата все още зееше отворена. Ако успееше да каже толкова, че да му попречи да затръшне вратата под носа й, тогава шансовете бяха на нейна страна. Щеше да измъкне нещо полезно от него.
	— Какво те кара да смяташ, че съм отстранен от случая? — засече я той предизвикателно.
	— Така чух. Не знам защо и това е причината да дойда, за да чуя вашата истина, преди да издадем официалната версия.
	Крос се намръщи, а изпъкналите му очи като че ли изхвръкнаха още повече.
	— Нямам какво да кажа — отвърна той, като наблягаше на всяка сричка.
	— Дори нещо, което не се записва? Вие желаете просто да стоите и да ги наблюдавате безучастно как унищожават репутацията ви след всичко, което сте направили за полицията?
	Крос отвори по-широко вратата и хвърли поглед към улицата.
	— Сама ли сте?
	— Дори не съм оставила бележка, че съм тук. Току-що чух новината.
	— Тогава по-добре веднага да влезете.
	Пени пристъпи прага и влезе в коридор, който като че ли бе излязъл от каталога на Лора Ашли. В отдалечения край на коридора една врата беше полуотворена, и въпреки разстоянието ясно се отличаваха гласовете от телевизора. Крос я насочи в обратната посока в един просторен хол. Когато запали осветлението, очите на Пени се изпълниха с всевъзможни модели плетки, които не можеше да види накуп и в магазин за плетива. Завесите, килимите, мокетите, тапетите, хладилника и разпръснатите възглавнички бяха нюанси на зелено и кремаво.
	— Чудесна стая! — възкликна Пени, заеквайки.
	— Така ли мислите? Смятах, че е ужасна. Жена ми казва, че това е най-доброто, което може да се купи с тези пари, което бе единственият аргумент да го направя — мърмореше Крос, докато я водеше към барчето. Наля си твърдо питие от една гарафа, а после като че ли го осени някаква мисъл и той се обади: — Вие сигурно не желаете, тъй като сте с кола?
	— Точно така — съгласи се Пени, като се мъчеше да докара гласа си по-мил. — Нямам шанс да се измъкна, след като вашите момчета са по пътищата.
	— Искате да знаете защо мекушавите копелета ме отстраниха от случая? — попита той войнствено, като източи шия напред като гладна костенурка.
	Пени кимна, не смеейки да измъкне тефтера си.
	— Защото те предпочитат да вярват повече на някакво проклето измислено докторче, отколкото на едно истинско ченге. Ето защо!
	Ако Пени бе куче, ушите й със сигурност щяха да се вирнат. И тъй като не беше, тя се установи на любезно вдигнати вежди.
	— Доктор?
	— Те домъкнаха този психар — чекиджия, за да върши нашата работа! И според него оня шибан педал, когото пипнахме, не е виновен! Така че доказателствата отиват по дяволите. Бил съм ченге от двайсет и кусур години и вярвам на инстинкта си. Копелето е в ръцете ни, чувствам го с цялото си същество! Това, което направих, бе опит да се уверя, че той ще остане зад решетките, докато хванем всички проклети изгубени краища на плетеницата. — Крос изгълта питието си и тресна празната си водна чаша върху барчето. — Те имат шибаното безочие да отстраняват точно мен!
	„Изплюй камъчето за доказателствата тогава!“, помисли си Пени. Въпреки че отчаяно искаше да разбере повече за мистериозния доктор, Пени чувстваше, че първо трябва да остави Крос да си излее болките.
	— В какво ви обвиниха?
	— Не съм направил нищо лошо — отвърна той, като си сипа нова стабилна доза алкохол. — Бедата на проклетия Брандън е в това, че толкова дълго се стремеше към удобното бюро, че накрая забрави в какво всъщност се състои работата му. Инстинктът, за това става въпрос! Шесто чувство и скъсване от работа. А не някакъв фокусник с глава, бъкаща от проклети малоумни идеи като на някой шибан социален работник.
	— Кой е този тип тогава? — попита Пени.
	— Доктор Тони, проклетникът Хил! От шибаното Министерство на вътрешните работи. Седи си в своята кула на мечтите, далеч от действителността, и ни учи как да хващаме негодници. Той разбира от работата на ченгетата толкова, колкото аз от проклетата ядрена физика. Но доброто докторче казва педерастът да си ходи и Брандън веднага се съгласява. „Да, сър“, „не, сър“, „веднага, сър“! И понеже не съм на тяхното мнение, ме изхвърлиха от играта — довърши жално Крос и сръбна от уискито си. Лицето му вече бе пламнало от яростта и алкохола. — Всеки би помислил, че си имаме работа с майстор, а не с някакъв тъп, шибан задник, който се прави на бандит и просто е имал малко повече късмет досега. Човек не се нуждае от всезнайковци с проклетото „доктор“ пред имената им, за да пипне отрепка като нашия човек. Това, което трябва да стори, е да изхвърли убийствените отнесени идеи вън от полицейския участък!
	— Значи, правилно е да се каже, че вие не сте съгласен с провежданата линия на разследване?
	Крос изсумтя.
	— Може и така да се каже. Отбележете думите ми, че ако пуснат това копеле да си върви, ние скоро ще търсим поредното тяло!


	За изненада на Тони Карол доказа, че бе права за думите си. Седна на бюрото му и прегледа купа с показания, докато той продължи да работи на компютъра си. Далеч бе от разсейването, дори, напротив, присъствието й го успокояваше. Нямаше проблеми да се заеме отново с профила от там, докъдето го беше оставил.

	Като влакче в Пратера всяко следващо възвишение трябва да е по-голямо, за да компенсира неизбежното спускане, което го е предшествало. В този случай имаме три главни знака за ескалация. Раните на гърлата стават все по-дълбоки, направени от все по-уверена ръка. Сексуалното обезобразяване се е развило от няколко пробни прореза в областта на гениталиите до степен на пълно осакатяване. И ухапванията, причинени от него, които след това са изрязвани, се увеличават по брой и дълбочина. И все пак той успява да се контролира достатъчно, за да се справя с покриването на следите си.
	Трудно е да се прецени дали степента на мъченията се увеличава или не, тъй като той, изглежда, прилага различни методи за изтезаване във всеки отделен случай. Самият факт, че той се нуждае от стимула под формата на различни методи, е един вид форма на ескалация.
	Съдейки по докладите на патолога, последователността на събитията би трябвало да е следната:
	1. Пленяване с използване на белезници и ремъци около глезените.
	2. Мъчения, включващи сексуално мотивирани действия като ухапвания и засмуквания.
	3. Фатален удар в гърлото.
	4. Обезобразяване на гениталиите след смъртта.
	Какво ни казва това за убиеца?
	1. Той има сложна и доста развинтена фантазия, която изследва чрез методите на мъчение.
	2. Има място, където ги убива. Количеството кръв и други части от телата, отделени в резултат на развихрянето му, не биха могли да бъдат почистени своевременно в нормална домашна обстановка. Това би било повече от случайно, като се има предвид изключително внимателното му поведение до момента. Почти сигурно е, че има удобства, за да почиства себе си и машините си след убийството, за да има свобода на действие. Дори не е изключено да заснема представянето си. Ще трябва да търсим нещо като заключен гараж, охранявана сграда, която вероятно има течаща вода и електричество. Би могло да бъде също изолирано място, така че да избегне възможността писъците на жертвите му да бъдат чути. (Почти сигурно е, че маха това, с което е запушил устите им, защото би искал да чуе писъците им и молбите им за милост.)
	3. Той е изцяло погълнат и вманиачен от мъчението на жертвата си. Очевидно е достатъчно сръчен в ръцете и има уменията, за да конструира собствена машина за изтезания. Изглежда, няма нито медицински, нито касапски умения, съдейки по несръчните и пробни опити в първите прорязани гърла и обезобразени гениталии.

	Тони отлепи поглед от екрана и се обърна към Карол. Тя бе напълно погълната в четенето си. Между веждите й се бе изписана познатата линия от намръщената й, съсредоточена физиономия. Дали не бе откачил, като обръщаше гръб на това, което, изглежда, тя му предлагаше, мислеше си той. От всички, с които се бе забърквал, тя най-добре би разбрала напрежението от работата му, възходите и паденията, съпътстващи проникването в главата на един социопат. Тя беше интелигентна и чувствителна и ако се отдадеше така цялостно на една връзка, както на кариерата си, може би щеше да се окаже достатъчно силна да се справи с проблемите му заедно с него, вместо да ги използва като средство за тормоз.
	Изведнъж, почувствала очите му върху себе си, Карол вдигна глава и го озари с уморена усмивка. В този момент Тони взе решение. „Няма начин.“ Имаше достатъчно проблеми и глупости в главата му и без да допуска някой друг да го прави заложник на бъдещето. Карол беше твърде проницателна, за да я допусне до себе си.
	— Всичко наред ли е? — попита го тя.
	— Започвам да го усещам — призна Тони.
	— Това може би не е най-приятното място, където се ровиш? — подхвърли Карол.
	— Не, но за това ми плащат.
	Тя кимна.
	— Е, предполагам, че те задоволява. А сигурно е и вълнуващо?
	Той се усмихна криво.
	— За теб може и така да изглежда. Аз понякога се чудя дали това не ме прави толкова смахнат. Почти като тях.
	Карол се засмя.
	— Ти си като мен. Казват, че най-добрите в залавянето на крадци са тези, които влизат в главите на негодниците. Така че, ако аз съм добра в това, което правя, значи и аз трябва да мисля като тях. Което не означава да искам да правя същото като тях.
	Странно успокоен от думите й, Тони се обърна отново към екрана.

	„Времето, което убиецът прекарва с жертвите си, също може да се определи. В три от четирите случая, изглежда, убиецът е осъществил контакта в ранната вечер и е захвърлил тялото в ранните часове на следващата сутрин. Интересното в третия случай е, че е отделил далеч повече време, отколкото за другите, като го е държал жив почти два дена. Това е убийството, станало по Коледа.
	Изглежда, в нормалните ситуации му е невъзможно да отдели много време на жертвите си заради други ангажименти в начина му на живот, които са се променили в периода около Коледа. По-вероятно е те да са свързани с работата, отколкото с домашна заетост. Въпреки че е възможно той да има връзка с някой, който е посетил семейството си за Коледа и така го е оставил сам, с достатъчно време, което да отдели за жертвата си. Друга вероятност е продължителното време, което е посветил на Гарет Финеган, да се окаже особен коледен подарък, който е направил на себе си като награда за доброто представяне в предишните му изпълнения.
	Краткият период от време между убийствата и захвърлянето на телата предполага, че той не използва алкохол или дрога на някакъв важен етап, докато трае мъчението и убийството. Не би рискувал да бъде спрян за неконцентрирано шофиране с тяло в багажника на колата, независимо дали е живо или мъртво. А също така, въпреки че както изглежда, понякога ползва колите на жертвите, ясно е, че има също свое превозно средство. Възможно е то да е сравнително нова кола, в добро състояние, тъй като не може да си позволи случайността някой полицай да го спре за проверка.“

	Тони натисна бутона „съхрани“ на компютъра и се отпусна назад с доволна усмивка. Това бе добро място да спре. Утре сутринта щеше да допълни списъка с подробностите от характеристиките, които очакваше да открие в главата на Ханди Анди. Трябваше да опише предложенията за потенциалния начин на действие от страна на полицията по случая.
	— Свърши ли? — попита го Карол.
	Той се обърна и я видя, отпуснала се назад в стола си пред затворените папки от купчината пред нея.
	— Не разбрах, че и ти си свършила.
	— Преди десет минути. Не исках да смущавам шеметното движение на пръстите ти.
	Тони мразеше другите да го наблюдават и изучават, както той самият правеше. Мисълта, че може да се превърне в пациент на собственото си изследване, бе един от онези кошмарни ужасии, които го караха да се събужда, облян в пот.
	— Свърших за днес — каза той, като направи копие от файла си на дискета и после я прибра в джоба си.
	— Ще те закарам до вкъщи — предложи Карол.
	— Благодаря — прие Тони, като се изправи на крака. — Изглежда, тук няма да има нужда да се притеснявам, че съм без кола. Честно казано, не обичам много да шофирам.
	— Не мога да те обвиня. Движението в града е истински ад на колела.
	Когато Карол спря отвън пред къщата на Тони, се обърна към него:
	— Имам ли някакъв шанс да си изпрося чаша чай? И по-добре да не споменавам, че ми се пика, та ми се вика!
	Докато Тони слагаше чайника на котлона, Карол хукна нагоре към банята. След малко, докато се спускаше по стълбите, чу собствения си глас да излиза от телефонния секретар. Застана на стъпалата на стълбите, за да го шпионира как той се наведе над бюрото си с лист и химикал в ръце, слушайки съобщенията. Тя се наслаждаваше на нарастващото чувство на близост към лицето му и жестовете на тялото му. Гласът й спря и машината даде звуков сигнал.
	— Здравей, Тони, аз съм Пийт! — съобщи следващият глас. — Трябва да съм в Брадфийлд следващия четвъртък. Имам ли шансове да се класирам за легло и една бира в сряда вечерта? Между другото поздравления, че си влязъл в отбора на разследването на странните убийства. Надявам се, че ще пипнеш копелето!
	Отново звуков сигнал.
	— Антъни, скъпи мой! Къде се мотаеш? Лежа тук сама и копнея за теб. Имаме една недовършена работа, любов моя…
	При звука на гласа Тони изведнъж се изопна и се втренчи в телефонния секретар. Гласът бе дрезгав, секси, интимен.
	— Не си мисли, че можеш…
	Тони удари с ръка копчето и прекъсна изведнъж гласа.
	„Твърде разпалено реагира за човек, който не е обвързан с някого!“ — помисли си Карол с горчивина.
	Тя пристъпи напред през прага на вратата.
	— Нека просто забравим чая. Ще се видим утре — каза тя с леден, режещ глас.
	Тони се завъртя. В очите му се четеше паника.
	— Не е това, което изглежда — измънка той, без дори да има време да обмисли отговора си. — Дори не съм виждал някога тази жена!
	Карол зави покрай вратата и се спусна надолу по коридора. Когато стисна бравата, Тони продължи с леден глас:
	— Казвам ти истината, Карол. Въпреки че всъщност това въобще не е твоя работа.
	Тя обърна глава назад и успя да измъкне отнякъде една полуусмивка.
	— Ти си напълно прав. Това не е моя работа. До утре, Тони.
	Затварянето на вратата отекна в главата на Тори като удар от пневматичен чук.
	— Слава богу, че си психолог! — каза той горчиво на себе си, като се отпусна на стената. — Това направо би могло да накара човек, който не е специалист, да рухне. Ти наистина си вярваш, че се справяш с работата, нали, Хил?


>
	От дискета 3,5" с етикет: „АРХИВ. 007“
	„ФАЙЛ ЛЮБОВ. 011“
	Когато Гарет ми пусна една полуусмивка в трамвая, се уверих, че мечтите ми бяха на път да се осъществят. Заради една неочаквана криза в службата и цялото допълнително извънработно време, което тя ни докара, нямах възможност да го следвам повече от седмица.
	Образът му ме успокояваше, за да заспя, когато се връщах вкъщи след всичките часове работа, и гласът му звучеше изкусително в ушите ми, но аз изпитвах нужда да го видя от плът и кръв. Нагласих будилника си в ранен час, за да ми даде малко повече време да бъда пред къщата му, преди да тръгне за работа. Но изтощението ме повали и аз се успах. Когато се събудих, осъзнах, че единствената ми възможност бе да настигна трамвая му, две спирки по-надолу по линията. Трамваят тъкмо дойде, когато стигнах спирката. Нетърпеливо огледах по диагонал първия вагон, но не можах да го открия. Тревога стегна гърлото ми. Тогава изведнъж видях блестящата му глава точно до вратата на втория вагон. Пробих си път през тълпата и успях да застана до него. Колената ми се търкаха в неговите. При физическия контакт той вдигна глава. Сивите му очи се присвиха в ъгълчетата и една усмивка трепна върху устните му. Аз му върнах усмивката и се извиних.
	— Съжалявам.
	— Няма проблеми. Трамваят е доста тъпкан през деня.
	Исках да продължа разговора, но изведнъж блокирах и не можех да измисля какво да кажа. Той отново се върна към вестника си „Гардиън“, а аз се установих така, че да мога да го наблюдавам с периферното си зрение, докато се преструвах, че гледам преминаващия градски пейзаж. Знаех, че не беше кой знае какво, но поне беше поставено началото. Той ме познаваше. Знаеше вече, че съществувам. Сега всичко беше само въпрос на време.
	Шекспир е имал право, когато е казал: „Първото, което трябва да направим, е да убием всички адвокати.“ Така поне на света ще останат по-малко лъжци. Какво да очакваш от човек, който защитава първия ден тъжителите, а на другия ден обвиняемите.
	Паркирах точно на ъгъла, недалеч от къщата на Гарет, откъдето можех да го видя, като се прибира у дома. Благодарение на тъмните стъкла на джипа ми оставах незабелязан. Къщата му нямаше ограда, така че можех да виждам право в хола му.
	Дотук знаех навиците му. Прибираше се малко след шест, отиваше до кухнята за кутийка „Гролш“ и се връщаше в хола, където пиеше бирата си и гледаше телевизия. След около двайсет минути си донасяше нещо за хапване — пица, вечеря по поръчка, печени картофи. Определено не го биваше много в готвенето. Когато бъдем заедно, мислех си, щеше да се наложи да поема отговорността за тази страна от живота ни.
	След новините напускаше стаята, вероятно за да свърши някаква друга работа в някоя от останалите стаи на къщата. Представях си юридическите книги, подредени върху чамови етажерки. След това или се връщаше пред телевизора, където оставаше до късно през нощта, или прескачаше до кръчмата на ъгъла, за да пийне една-две бири „Лейджърс“.
	Гарет се нуждаеше от някого, с когото да споделя живота си, мислех си аз, докато го чакаме да се прибере. Точно аз бях човекът, който можеше да го направи. Гарет щеше да бъде коледният подарък, който исках да си направя.
	В пет и петнайсет един бял „Фолксваген Голф“ се плъзна на паркинга зад къщата на Гарет и една жена излезе от него. После се наведе отново към колата и взе папка, натъпкана с документи и дамската си чантичка. Помислих си, че имам смътен спомен за нея, докато тя вървеше по тротоара. Миньонче, светлокестенява коса, опъната назад в тежка плитка, големи очила с рогови рамки, черен костюм, бяла блуза с жабо около врата.
	Когато зави към портата на Гарет, направо не можех да повярвам на очите си. За няколко секунди тя стигна вратата. Казвах си, че може би е неговият посредник за недвижими имоти, застрахователният му агент или колежка, която му е докарала някакви дела. Каквото и да е. Всичко друго.
	После тя отвори капака на чантата си и измъкна един ключ. Съзнанието ми пищеше „Не!“, докато тя пъхна ключа в ключалката и влезе вътре. Вратата на хола беше отворена и тя метна папката си на канапето. После изчезна отново. Десет минути по-късно тя се върна, увита в голямата бяла хавлия на Гарет.
	Откровено казано, споделях мнението на Шекспир през цялото време.
	Сезонът изискваше да бъдем весели, така че си наложих да не се оставям разочарованието да ми развали настроението. Вместо това се концентрирах в търсенето на следващия обект. Исках нещо подходящо за сезона. Малко добър, стар, примитивен християнски символизъм. Наистина не може да се направи кой знае какво с ясли и пелени, така че си позволих малко артистична волност и се спрях на другия завършек на живота.
	Разпъването на кръст като форма на наказание вероятно е било заето от римляните. А те пък от своя страна са го заели от картагенците. (Интересно все пак, че римляните са смятали всички останали за варвари…) Те са го възприели някъде по времето на Пуническите войни и в началото разпъването е било запазено само за роби. Което ми се струва доста подходящо, тъй като беше единствената роля, която очаквах да пасне на Гарет. По-късно, в дните на империята, наказанието е станало по-общо, отсъждано за всички местни, имали наглостта да се държат непристойно, след като римляните така любезно са дошли да ги окупират, о, извинете, да ги цивилизоват.
	По традиция престъпникът първо е бил бичуван, после е бил заставян да мъкне напречната греда за кръста из улиците до мястото, където един висок кол е стоял забит в земята. След това е бил приковаван за напречната греда и издиган чрез скрипец. Краката му понякога били приковавани, друг път връзвани за стълба. Понякога, полумъртви от изтощение, жертвите случвали на изблици милост и състрадание от страна на войниците, които чупели краката им, за да позволят на нещастниците да изпаднат в безсъзнание. Моите намерения обаче бяха да избера далеч по-атрактивния кръст на свети Андрю. От една страна, щеше да се получи много по-интересно натоварване върху мускулите на Гарет. От друга страна, ако той случайно се надигне, това ще улесни достъпа на шиповете.
	Интересно, че разпъването на кръст никога не е било използвано като наказание върху войници освен в случаи на дезертиране. В крайна сметка римляните може би са били прави.


	Единайсета глава


	Но коя между другото беше жертвата, към която той се стремеше? Със сигурност никога няма да е толкова недискретен, че да обикаля наоколо, търсейки и най-малката възможност, за да убие човек. О, не, той се е познавал от известно време с жертвата, с други думи: един стар и много интимен приятел.


	Брандън гледаше мрачно листа хартия на пишещата машина. Том Крос може да е много далеч от представата на шефа му за идеалното ченге, но той винаги се бе представял добре в залавянето на престъпниците. Авантюра като тазвечерната можеше да постави под въпрос цялата му кариера. Просто бе странно колко много хора се бяха приспособили към Крос през годините, без някой да се замисли. Ако Брандън сам не беше нарушил правилата на играта, като взе Тони на незаконен обиск, никой нямаше да се усъмни в „доказателството“, което измъкна Том Крос. Никой, освен Стиви Макконъл, нямаше да знае, че две от трите „открития“ на Крос бяха подхвърлени от него. Само от мисълта за последиците от това на Брандън му изби студена пот по гърба.
	Крос не му бе оставил друг избор, освен да го отстрани от случая. Дисциплинарното разглеждане, което неизбежно щеше да последва, обещаваше да бъде доста болезнено за всички засегнати, но това пък бе последната му грижа. Той бе далеч по-разтревожен от въздействието, което случката щеше да предизвика върху морала на екипа, работещ по убийствата. Единственият начин да се справят със ситуацията бе той самият да поеме пряка отговорност за разследването на случая. Сега се налагаше да убеди големия шеф, че е прав. Брандън въздъхна тежко, издърпа последния лист от машината и сложи нов.
	Писмото му до директора на полицията бе кратко и точно по въпроса. Оставаше му да свърши само една задача, преди да може да допълзи до леглото си. Брандън откърти една въздишка и хвърли поглед към часовника. Единайсет и половина. Той блъсна машината далеч от себе си и започна да пише на собствените си бланки.

	„За следовател Кевин Матюс.
	От Джордан Брандън, заместник-директор на полицията, отдел «Престъпления».
	Относно: Стивън Макконъл.
	След отстраняването на Том Крос аз поемам прякото ръководство на екипа, работещ по убийствата. Нямаме никакви основания да обвиняваме Макконъл в нещо друго, освен нападение. Той трябва да бъде освободен под гаранция, докато не стане нужно да се яви на определена дата в съда по обвинение в нападение. Трябва да даде и отделна гаранция, че ще се върне на улица «Скаргил» до една-две седмици, за да можем да го разпитаме по-нататък, ако изникнат нови доказателства. Предвид отказа му да ни даде някаква информация за контактите му или имената на хора, които може да е представил на Гарет Финеган и Адам Скот, ще трябва да следим всички негови контакти. Ще вземем също разрешително да сложим подслушвателно устройство на телефона му, като се основаваме на познанството му със Скот и Финеган и срещата, която е имал с Дамиен Коноли на професионално ниво. Разследването ни на четирите свързани убийства ще продължи на широк фронт, въпреки че, предполагам, след освобождаването му под гаранция да поддържаме отблизо наблюдението на Макконъл.
	Утре ще направим среща на целия екип, работещ по случая, за да обсъдим новите правила на играта. Ще се видим утре по обяд.“

	Накрая подписа писмото и го запечата в плик. Как да спечелиш приятели и да влияеш на хората, мислеше си той, когато се превръщаш в бюрократ. Брандън се молеше Тони Хил да бе прав за Стиви Макконъл. Защото, ако Том крос излезеше прав в подозренията си, не само моралът на екипа щеше да бъде изложен на риск.


	Карол се отпусна върху масата, приготвена за вечеря, с брадичка, подпряна на сгънатите й лакти. С едната ръка галеше Нелсън по коремчето.
	— Какво мислиш, момчето ми? Дали той е поредният лъжлив кучи син или какво?
	— Мъррр — измърка котаракът с извисяваща се интонация и очи, затворени като цепки.
	— Знаех си, че и ти ще си на моето мнение. Съгласна съм, знам как да разкривам такива като него. Знам и как да ги разкарвам — въздъхна Карол. — Ти си прав. Трябваше да запазя дистанцията. Така е, като хукнеш презглава, без да мислиш! Получаваш сърцебиене. Сега поне знам защо ми обръщаше гръб през цялото време. По-добре далеч от него, котенцето ми. Животът е достатъчно труден и без да поемаш партията на втора цигулка.
	— Мъррр — съгласи се Нелсън.
	— Трябва да ме смята за малоумна, след като ми пробутва идеята, че една напълно непозната може да му оставя такива съобщения на телефонния секретар. Пък и да очаква да му повярвам!
	— Ррр — оплака се Нелсън и се завъртя на гръб, като се бореше срещу пръстите й с лапички.
	— Добре. Значи ти също смяташ, че е абсурдно. Но човекът е психолог. Ако е имал намерение да направи нещо, за да ми обясни факта, че ме е лъгал, можеше да го направи с нещо по-правдоподобно, отколкото със смешни телефонни обаждания. Това, което трябваше да каже, бе, че това е някоя, с която е приключил, но тя не иска да приеме съобщението му.
	Карол разтри очи, за да прогони съня, прозя се и се изправи на крака с бавни, неконтролируеми движения.
	Вратата към стаята, която Майкъл използваше за кабинет, се отвори и той застана на прага й.
	— Стори ми се, че чух гласове. Знаеш, че можеш да разговаряш и с мен. Аз поне ще ти отговарям.
	Карол му хвърли уморена усмивка.
	— Същото мисли и Нелсън. В края на краищата не е негова вината, че ние не говорим котешки. Не исках да те притеснявам. Видях, че работиш.
	Майкъл отиде до барчето и си наля малко уиски.
	— Само изпробвах една игра, като се опитвах да открия някаква нередност в това, което сме направили дотук. Не може да се каже, че е голяма работа. Как мина денят ти?
	— Не, питай. Преместиха ни на улица „Скаргил“. Същински ад е. Представи си, че са те върнали толкова назад, все едно да смяташ на сметало, и ще добиеш представа за сегашната ми работна обстановка. Атмосферата е отблъскваща и се говори само за Тони Хил. Освен това всичко е доста мистериозно — довърши Карол тирадата си и последва примера на Майкъл, като си наля една чаша.
	— Искаш ли да поговорим за това? — попита я той, като приседна на ръба на единия диван.
	— Благодаря, но не искам — отвърна тя, глътна питието си на екс, потрепери от удара на алкохола и продължи: — А, между другото донесох ти няколко снимки. Можеш ли скоро да им хвърлиш едно око?
	— Откраднах малко време, което да отделя на софтуера за утре вечер. Става ли?
	Карол обгърна с ръце Майкъл и го прегърна здраво.
	— Благодаря ти, братле!
	— Удоволствието е изцяло мое — каза той, като й върна прегръдката. — Знаеш колко си падам по предизвикателствата.
	— Аз си лягам. Чака ме дълъг ден.
	Малко след като Карол изключи лампата, почувства познатото примъкване на Нелсън в краката й, на другия край на леглото. Действаше й успокоително да чувства топлината му, въпреки че не можеше да замени тялото, за което се бе надявала по-рано вечерта. Разбира се, веднага щом отпусна глава на възглавницата, сънят й тутакси изчезна. Все още бе пребита от изтощение, но мисълта й се щураше във всевъзможни посоки. Тя се молеше до утре следобед неудобството между нея и Тони да се е изпарило. Преживяното унижение все още щеше да й е като обеца на ухото, но се утешаваше с това, че е достатъчно голям човек и професионалист, за да преодолее неловкостта. Вече знаеше, че той е запазена територия, и нямаше намерение да го поставя повече в трудни ситуации. Освен това сега, когато той знаеше, че тя знае, може би щеше да се отпусне. При всички случаи профилът щеше да доведе до установяване на неутрална позиция между тях. Нямаше търпение да види до какво е стигнал.


	На другия край на спящия град Тони също се търкаляше буден в леглото си, забил поглед в тавана, като рисуваше мислено пътища около издатината на гипсовата роза. Знаеше, че е напълно безсмислено да гаси лампата над леглото си. Сънят щеше да продължи да му се изплъзва дори в тъмнината и клаустрофобията щеше да започне бавно да го задушава. Броенето на овце никога не го беше привличало. Най-бавно процеждащите се нощи за него бяха, когато Тони Хил сам си ставаше терапевт.
	— Защо трябваше да се обадиш точно тази вечер? — промърмори той. — Аз харесвам Карол Джордан. Знам, че не искам да нахлуе в живота ми, но и не искам да я нараня. Умилкването ти на телефонния секретар трябва да й е подействало като шамар през лицето, след като я убеждавах преди това, че в живота ми няма никой. Външен човек би казал, че ние едва се познаваме и всичко, което се случи тази вечер, е излишна реакция. Но те не биха разбрали обвързването, интимността, извираща отнякъде, когато работиш в голяма близост с някого в преследване. А часовникът неумолимо отчита приближаването на заплахата за живота на поредната жертва.
	Той въздъхна. Поне не беше изтърсил единственото нещо, което можеше да убеди Карол, че не я лъжеше. Истината, така грижливо заключена в него. Какво казваше на пациентите си?
	— Оставете го да си върви. Няма значение какво е. Самият факт, че разговаряте за проблема, е първата стъпка да прогоните болката — чу той собствения си глас.
	— Пълни глупости! — продължи с горчив тон. — Просто един от безбройните номера, които измъквам от торбата с фокуси. Торба, създадена, за да оправдае болезненото ми любопитство, и да измъкне обърканите мозъци от пропадането в емоционалните дупки, които ги карат да разиграват фантазиите си по начин, който обществото не приема. Ако бях казал на Карол истината, това нямаше да премахне болката ми. Щеше само да ме накара да се чувствам много по-безопасен и безполезен нещастник. Съвсем естествено е за възрастните мъже да са импотентни. Но хората на моята възраст, които не могат да го вдигат, са посмешище.
	Телефонът иззвъня, стресна го и го измъкна от гласните му размишления. Тони се завъртя и грабна слушалката.
	— Да? — обади се той с напрегнат глас.
	— Антъни! Най-после! О, колко ми липсваше!
	Надигащата се ярост към провлачения дрезгав глас се разпиля веднага, след като той прозвуча в ушите му. Какъв бе смисълът да й се ядосва, помисли си Тони. Не тя беше проблемът. А самият той.
	— Чух съобщението ти — предаде се той.
	Не тя беше причинила недоразумението между него и Карол. Нямаше да има никакви основания за неудобство, ако той не беше толкова трогателно подобие на мъж. Безсмислено бе даже да си помисля за евентуална връзка с хубава, нормална жена. Щеше да се провали и с Карол, точно както винаги се беше провалял с жените, които бе допуснал по-близо до себе си. Най-доброто, на което можеше да се надява, беше телефонният секс. Това поне пораждаше някакво равенство с другите — позволяваше на мъжете да симулират не само оргазъм, но също и ерекция.
	Анджелика се изкикоти.
	— Мислех, че съм ти оставила нещо приятно, заради което си заслужава да се прибереш вкъщи. Надяваме се, че не си прекалено уморен за малко разпускане.
	— Никога не съм прекалено уморен за твоя вид разпускане — отвърна Тони, преглъщайки самоотвращението, което заплашваше да го съсипе. „Мисли за това като за терапия“, успокояваше се той. После се отпусна назад, остави се гласът да го завладее и ръката му започна да се спуска към слабините.


	Чистачките обменяха клюки край асансьора, когато Пени Бърджес се появи на третия етаж в офиса на „Брадфийлд Ивнинг Сентинъл Таймс“. Спусна се надолу към стаята на репортерите, като щракаше лампите по пътя си и си тананикаше под носа. Метна чантата си на бюрото до компютъра и го включи. Изпълни командите, които я отведоха до запаметените данни, и натисна бутона за „търсене“. Машината й предложи пет варианта за избор: 1. Тема. 2. Име. 3. Подзаглавие, съдържащо името на автора. 4. Дата. 5. Снимки.
	Пени натисна двойката, а срещу „фамилия“ напечата „Хил“. На мястото за първото име набра „Тони“, а за титла вмъкна „Д-р“. После седна и зачака, докато компютърът обработваше мегабайтовете информация, съхранена в огромната му памет. Пени измъкна пакет цигари и извади първата за деня. Беше успяла да дръпне само два пъти, когато на екрана светна „Открито“ (6).
	Пени допълни шестте данни и ги извика на екрана. Те се появиха в обратен ред. Първото беше изрезка от „Сентинъл Таймс“ отпреди два месеца, написани от някой от репортерите новинари. Въпреки че я беше чела навремето, тя почти напълно бе забравила за нея. Докато четеше, Пени тихо подсвирна.

	В УМА НА ЕДИН УБИЕЦ
	Човекът, когото Министерството на вътрешните работи избра да оглави залавянето на серийния убиец, говори днес за последното убийство, което потресе общността на гейовете в града.
	Съдебният психолог Тони Хил от една година работи по голямо изследване, спонсорирано от правителството, което ще доведе до създаването на отдел за борба с престъпността чрез използването на профили, подобно на екипа от ФБР, показан във филма „Мълчанието на агнетата“.
	Доктор Хил, тридесет и четири годишен, е бил преди това главен клиничен психолог в болницата „Бламайърс“, максимално подсигурена клиника за душевноболни. Тя е приютила най-опасните британски ненормални престъпници, включително масовите убийци Дейвид Харни и Кийт Понд Лудия, който се е вихрил по магистралите.
	Споделяйки мнението си по въпроса, доктор Хил каза: „Полицията не ме е търсила за съвет по никой от посочените случаи, така че не знам повече от вашите читатели.“

	Или въпросният доктор е излъгал колежките й, или официалното му включване в разследването е станало след интервюто. Ако случаят беше такъв, Пени вече виждаше как да поднесе материала в такъв вид, че да се хареса на редактора й. Сега се опитваше да си представи някое гръмко заглавие. „ПОЛИЦИЯТА СЛЕДВА НАЙ-ДОБРИЯ В ЗАЛАВЯНЕТО НА УБИЙЦИ“. После бързо превключи и отново се върна към останалата част от статията. Тя не казваше нищо ново, макар че бе отбелязала размишленията на доктор Хил върху противоречията и различията в третото убийство, което можело да означава, че си имат работа с двама серийни убийци. Подхвърлената идея, изглежда, бе потънала без следа.
	Трябваше да пита Кевин следващия път, когато успееше да го хване на телефона.
	Следващата статия от „Гардиън“ съобщаваше за създадената от Министерството на вътрешните работи програма за организиране на специален национален екип за борба със серийните престъпници. Проектът трябвало да се базира на изследванията в университета на Брадфийлд. Този материал й даваше повече информация за миналото на доктор Хил и тя нахвърля подробности за кариерата му в бележника си. Нямаше нищо фалшиво или подозрително покрай този тип. С него трябваше да се действа много внимателно. Пени потропа с химикала по зъбите си, докато се чудеше защо „Сентинъл Таймс“ не е пуснал статия за доктор Хил. Може би са опитали, но са ударили на камък. Трябваше да провери при колегите си.
	Следващите две статии бяха в национален вестник, който в две части разглеждаше серийните убийства, станали по същото време с излизането по екраните на филма „Мълчанието на агнетата“. Те намираха това за странно съвпадение. Доктор Хил беше цитиран и в двете си някакви общи приказки за работата на създателите на психологически портрета.
	Последните две изрезки се занимаваха с един от най-забележителните му пациенти — Кийт Понд, наречен Лудия от магистралите. Понд бе отвлякъл пет жени около крайпътни автосервизи. После ги бе изнасилил и убил по най-брутален начин. По времето на процеса срещу него бяха открита само две от телата. Но след продължителна терапия при доктор Хил Понд бе разкрил местонахождението и на другите три жертви. Докторът бе поздравен за усилията и наречен чудодеец от ощетеното семейство на една от жертвите. В една от двете статии колегата й беше направил опит за обрисуване на портрета на доктор Хил, но оскъдната информация му бе попречила. Както обикновено, журналистът не беше издържал да напише материала си просто като добра фактология.

	„Тони Хил, който никога не се е женил, се е посветил изцяло на работата си. Бивш негов колега сподели с нас: «Тони е работохолик. Направо е женен за работата си. Погълнат е от желанието да разбере какво мотивира неговите пациенти за деянията им. Вероятно няма друг психолог в страната, който да има умението и похвата му да прониква дълбоко в техните объркани мозъци и да извлича причините за това, което ги кара да действат. Понякога си мисля, че се разбира по-добре с масовите убийци, отколкото с нормалните хора.»
	Саможивият доктор Хил не споделя жилището си с никого и е известен с това, че не се среща никъде с колегите си. Освен изучаването на болните мозъци на серийните убийци единственото хоби, на което очевидно се отдава, е изкачването на планини. През свободните си уикенди той редовно запрашва с колата си към езерата или Йоркширските долини и скита из планините на Кимбърланд и Уестморланд.“

	— Да се спукаш от смях! — каза Пени на глас, докато си нахвърляше бележките.
	После се върна на менюто. Отново вкара името на Тони Хил за търсене на снимката му. Данните разкриха, че имаше една налична фотография във файла. Пени извика необходимата информация и се взря в лицето, което се показа на екрана.
	— Пипнах те! — възкликна тя. Беше го виждала само веднъж преди, но сега вече знаеше кой беше новият партньор на Карол Джордан.
	Пени се отпусна назад в стола си, като се наслаждаваше на третата си цигара, и установи, че стаята е започнала постепенно да се пълни. Трябваше бързо да звънне един телефон и след това можеше да си позволи да отдели малко време да се почерпи с нещо пикантно долу в кафето. Тя се протегна към телефона и набра домашния телефон на Кевин Матюс.
	Той вдигна на второто позвъняване.
	— Следовател Матюс — съобщи сънен глас.
	— Здрасти, Кев, аз съм, Пени — обяви тя и се наслади на зашеметяващата тишина, която трябваше да е поздрав за появяването й. — Съжалявам, че се налага да те безпокоя вкъщи, но, предполагам, ще предпочетеш да ми отговориш от там, отколкото от кабинета си.
	— К-к-какво? — запелтечи той, а след това измънка: — Да, да, по работа. Иди да спиш, любов моя.
	— От колко време доктор Хил работи с екипа?
	— Ти откъде го чу? По дяволите! Предполага се, че това е строго секретно! — избухна той.
	— Успокой топката, Кев. Съкровището ти никога няма да заспи, ако крещиш така. Няма значение как съм научила, просто бъди благодарен, че можеш да сложиш ръка на сърцето си и да отречеш, че информацията е изтекла от теб. От колко време, Кев?
	Той се покашля.
	— Само от два-три дни.
	— По идея на Брандън ли беше?
	— Точно така. Виж, наистина не мога да говоря за това. Предполага се, че трябва да си държим езика зад зъбите.
	— Той прави психологически профил, права ли съм?
	— Какво си намислила?
	— Работи с Карол Джордан? Синеокото момиче на Брандън, нали?
	— Тя е свръзката в екипа. Виж, трябва да тръгвам. Ще поговорим за това по-късно. Става ли? — опита Кевин да звучи заплашително, но се провали.
	Пени се усмихна, бавно изпусна дима от цигарата и каза:
	— Благодаря, Кев. Дължа ти нещо много специално.
	После премести тефтера си, изчисти екрана на компютъра и отвори нов файл.
	„Изключително. От Пени Бърджес“ — написа тя. Закуската вече не я изкушаваше. Имаше далеч по-интересно занимание.


	Тони се бе върнал отново пред екрана към осем и половина. Вместо разяждащото чувство за вина, което очакваше да го връхлети заради еротичното му изживяване, той се чувстваше освежен. Установи, че след като си позволи да се отдаде на Анджелика да го поглези, някак си се бе отпуснал и освободил от напрежението. За него бе изненада да открие, че въпреки обстоятелствата той наистина успя да се възбуди, докато тя му говореше по време на един скандален въображаем полов акт. Всъщност Тони не успя да задържи ерекцията си, докато стигне до оргазъм, но понеже нямаше кой да стане свидетел на провала му, това, изглежда, нямаше значение. Може би няколко обаждания от страна на Анджелика щяха да се окажат всичко, от което той се нуждаеше, за да очаква реалността с нещо по-малко от жалка паника.
	Но не и в работата. Сега му трябваше пълно спокойствие. Вече бе инструктирал секретарката си да задържи всички обаждания, а той изключи директния си телефон. Никой и нищо нямаше да прекъсне хода на мислите му. Задоволството му се повиши, когато прочете работата, която беше свършил снощи. Сега вече беше на линия, готов да изложи заключенията си за Ханди Анди на хартия. Тони си наля чаша кафе от термоса и пое дълбоко дъх.

	„Имаме си работа със сериен убиец, който със сигурност ще убива отново, докато не бъде хванат. Следващото убийство ще стане на осмия понеделник от смъртта на Дамиен Коноли, освен ако нещо не ускори нещата. Това, което може да го накара да излезе от равновесие, би могло да бъде някакво катастрофално събитие за него. Нещо, каквото и да е то, отнело вдъхновението, което поддържа фантазията му жива. Тъй като например той използва видео, загубата или повредата на касетите му може да го накара да излезе от контрол. Другият възможен сценарий е някой невинен човек да бъде обвинен за убийствата. Това би било такава обида за самолюбието му, че може да го накара да извърши следващото си убийство преди планирания ден.
	Вярвам, че е твърде вероятно той вече да е набелязал следващата си жертва и в момента да се запознава отблизо с движението и начина й на живот. Не е изключено избраната жертва да е мъж, който не е познат на гей общността. В действителност той ще бъде нормален мъж с хетеросексуален начин на живот.
	Фактът, че последната жертва е полицай, е обезпокоителен. Много вероятно е това да е било избор, а не случайност или инцидент. Убиецът изпраща послание към следствието. Той иска да му обърнем внимание, да го вземем вече на сериозно. Също така ни казва, че е най-добрият. Той може да ни хваща, но ние него не. Съществува теория, че такова поведение е начин да ни предизвика да го заловим, но не вярвам това да важи за настоящия случай.
	Възможно е следващата му цел също да е полицай. Може би дори някой, който работи по разследването. Само това не би било достатъчен мотив за убиеца, за да го избере. Човекът трябва също така да пасне на изискванията към жертвата, които той е изградил в съзнанието си, за да може убийството да добие пълно значение за него. Горещо препоръчвам на всички полицаи, които намират у себе си нещо общо с профила на живота на жертвата да бъдат изключително бдителни през цялото време. Да наблюдават за всякакви подозрителни превозни средства, паркирани край домовете им, и да бъдат нащрек дали не са следени от или до работата им и на обществени места.
	Преследването и подготовката служат за две цели на убиеца — това отхвърля всички потенциални елементи на изненада, когато се стигне до самото убиване, а също така подхранва фантазията му, която е най-важната и съществена част от неговия живот.
	Предполагам, че нашият човек е бял мъж, на възраст между двадесет и пет — тридесет години. Вероятно е висок поне метър и осемдесет, добре сложен, със значителна сила в ръцете и тялото си. Въпреки това той сигурно не е доволен от своето тяло. Вероятно тренира в някакъв фитнес или бодибилдинг център, но ако може да си го позволи, би предпочел да използва свое собствено частно оборудване у дома. Десняк е.
	Няма да прилича на пандизчия, а ще има вид на най-обикновен средностатистически гражданин. Поведението му ще е такова, че да не провокира и най-малко подозрение. Той е от този тип хора, на които не бихме спрели погледа си втори път и със сигурност не бихме го заподозрени, че е масов убиец.
	Може би има татуировка и/ или направени от самия него белези, но те вероятно ще са много дискретни.
	Чувства се в свои води в Брадфийлд и е много добре запознат с Темпъл Фийлдс, включително и с последните промени. Това предполага, че нашият човек най-вероятно живее или работи в градчето. Не смятам, че е случаен посетител, нито пък някогашен жител на района, който просто се връща там, за да убива. Няма някакъв общ географски модел на домовете или работните места на жертвите, освен факта, че те винаги са живели в съседство с някоя трамвайна линия. Домът на първата жертва вероятно е с най-голяма географска близост до мястото, където убиецът живее или работи. Като имам предвид общия произход и начин на живот на убитите и изхождам от принципа, че той се подвизава в обстановка, която познава и разбира, подозирам, че убиецът живее в собствен имот, а не под наем. Склонен съм да вярвам, че това е къща, а не апартамент, намиращ се в предградията, по подобие на тези на жертвите. Техните къщи вероятно са по-скъпи от неговата. Но все пак това са мъже, към които той се стреми по някакъв начин.
	Възможно е да е с над средна степен на интелигентност, въпреки че не очаквам да има университетско образование. Училищното му досие вероятно е на типична издънка — с много отсъствия и крайно вариращи оценки. Той никога не е живял съобразно своите потенциални очаквания за себе си или тези на другите хора за него. Повечето серийни убийци не могат да се похвалят с блестящо служебно досие. Те прехвърчат от една работа на друга, като по-често се оказват на улицата уволнени, отколкото доброволно напуснали.
	Но този тип демонстрира изключително ниво на самоконтрол в престъпленията, така че не бих се учудил, ако е способен да се задържи на постоянна работа. Възможно е дори да носи някаква степен на отговорност и да прави планове за бъдещето. Обаче не смятам, че професията му създава много контакти с други себеподобни, тъй като връзките му с жертвите могат да се характеризират с неслужебния им характер. Всичките му жертви са костюмари с изключение на Дамиен Коноли, което означава, че сигурно действа в подобна работна обстановка. Няма да се учудя, ако открия, че работи в област, свързана с технологиите, вероятно компютърните. Това е среда, където хората могат да заемат добра длъжност, без да имат някакви забележителни човешки качества. Тези, които не паснат, са склонни да приемат и се отдадат на странния свят на софтуерните разработки. Наистина често те са много добре платени, тъй като трудно могат да бъдат заменени. Съмнявам се, че нашият убиец е водещ творчески кадър в света на софтуерните технологии, но няма да се учудя, ако го видя като организатор по системите или като човек, който изпробва новите програми. Вероятно не се разбира добре с шефа си, тъй като е склонен да бъде непокорен и скандалджия.
	Трябва да е от средната класа по отношение на работата си, стремежите, дрехите и дома си, въпреки че в средата си той може би е черноработникът. Сръчен е в ръцете, но съм склонен да смятам, че заниманието му не е занаятчийско, дори и само заради високата степен на планиране при убийствата.
	Социално той се чувства изолиран. Не е необходимо да бъде самотник, но не се свързва с хората. Чувства се като аутсайдер. Вероятно е развил повърхностни умения за общуване, но по някакъв начин поведението му винаги остава неразбрано. От този тип хора, които се смеят твърде високо, мислят, че се шегуват, когато в действителност са дълбоко наскърбени, или понякога се отнасят в своя собствен свят на фантазии. Човек, който в действителност няма никакви приятели. Би се присъединил към някоя компания, но никога не би се усамотил с някого, когато се разделят по двойки. Има слаба представа за обществените си провали. Предпочита да се отдаде на фантазиите си, защото, когато другите са заети с обществена дейност, той не може да контролира напълно това, което става около него.
	Напълно е възможно да не живее сам. Ако споделя дома си с някого, по-вероятно е това да е жена, отколкото мъж. Тъй като сексуално го привличат мъжете, той не може да допусне при никакви обстоятелства да живее с мъж, дори при платоническа връзка.
	Връзките му с жените биха могли да са на сексуална основа, но той не е ентусиазиран или блестящ любовник. Представянето му едва ли ще бъде задоволително и може би той постоянно преживява проблеми при постигане и/ или задържане на ерекцията. Обаче при извършване на престъпленията едва ли е импотентен и почти сигурно е способен да доведе докрай един пълен полов акт или негово подобие с жертвите си.“

	Тони спря и се загледа през прозореца. Понякога дилемата му приличаше на старата история за яйцето и кокошката. Дали съчувстваше на пациентите си, защото той също познаваше разстройването и гнева от импотентността? Или нарастването на сексуалния му проблем точно сега му помагаше да си свърши по-добре работата, терзаеше се Тони мислено.
	— Какво значение има пък това? — възкликна той нервно. Прекара ръка през косата си и отново се съсредоточи върху екрана.

	„Ако живее с жена, тя сигурно няма и най-малко подозрение, че партньорът й е убиец. Заради това е доста вероятно първият й инстинкт, когато разбере, да застане в негова защита, тъй като в сърцето си тя вярва, че е невъзможно да е той. Така че каквито и подозрения да има, ако ги опровергават единствено приятелките или съпругите, те не трябва да бъдат елиминирани само заради това основание.
	Той е моторизиран. Със собствена кола, която е в добро състояние. И в понеделничните нощи той е свободен да скита без някаква пречка или задължения да бъде някъде.
	Сложно изградена личност, контролиращ се чешит. От тоя тип хора, които избухват, защото приятелката му е забравила да купи любимата му зърнена закуска. Вярва, че действията му са напълно оправдани. Смята, че в престъпленията си извършва това, което всеки друг би искал да направи, но просто не му стига куражът. Завижда и има усещането, че целият свят заговорничи срещу него. Как се е получило така, след като е толкова умен и талантлив, да не ръководи собствена компания, вместо да се занимава с тази отвратителна работа?! Как така, след като е такъв чаровник, не излиза с някой супермодел? Отговорът е, че светът навън е настроен срещу него и го съсипва.
	Той има егоцентричния поглед на разглезено дете върху света и няма никакъв усет за въздействието на поведението му върху другите. Единственото, което вижда, е начинът, по който събитията му влияят.
	Човекът е постоянен фантазьор и мечтател. Светът на фантазиите му е сложно устроен и изглежда за него по-важен, отколкото реалността. Това е убежището, където той се оттегля по свое желание, а също и всеки път, когато претърпи някакво поражение и пречка в ежедневния си живот. Фантазиите му вероятно включват насилие, както и секс, а могат също така да бъдат фетишистки. Те не остават статични. Напротив, губят мощта си и трябва да бъдат доразвивани.
	Нашият тип е напълно сигурен, че може да изпълни насилствените си фантазии, без някой да бъде в състояние да го спре. Има крайната увереност, че е по-умен от полицията. Не предвижда, че някой ден ще бъде хванат. Смята, че е прекалено умен и хитър, за да се случи това. Бил е изключително внимателен, за да заличи всички следи, и точно заради това, както вече подчертах и пред следовател Джордан, съм убеден, че парчето руска кожа на местопрестъплението при четвъртото убийство е подхвърлено. Пратил ни е за зелен хайвер. Почти сигурно е, че държи под око разследването и развитието му отблизо и несъмнено ни се надсмива тайничко, като хукнем да търсим произхода на кожата. Дори полицията да попадне по следите й, подозирам, че когато пипнем убиеца, между вещите му няма да намерим нищо, което да има макар и далечна връзка с парчето еленова кожа.
	Ако изобщо има някакво криминално досие, вероятно то е от младежките години. Възможните прояви включват: вандализъм, малки палежи, кражби, жестокост към малките деца или животни, нападения над учители. Както и да е, някъде по трасето нашият човек се е научил на невероятен самоконтрол и вероятно няма регистрирани прояви като възрастен.
	Ще върви в крак с разследването, доколкото може, и ще вдигне шум около себе си веднага щом се появи в медиите, за да получи възхищението и уважението, за които копнее. Интересно е, че гробът на Адам Скот е бил осквернен скоро след второто убийство. Може да е било опит да промени профила на престъплението си. Той сигурно има някакви контакти с полицията и ако е така, ще се стреми да ги използва, за да събира информация за напредъка на разследването. Всеки от специалния екип, който чувства, че е подпитван по някакъв начин, трябва да се насърчи да докладва за това.“

	Тони записа файла си и изчете отново всичко. Някои от психолозите, с които бе работил, включваха голямото влияние на произхода и вадеха извода, че преживяното в детството на убиеца ще е същият списък от прояви, които той ще демонстрира, вече пораснал. Но не и Тони. Имаше достатъчно време за подобен вид информация, след като вече имаха един заподозрян, готов за разпит. Тони никога не забравяше, че си има работа с ченгета, които бяха там, на топа на устата. Хора като Том Крос, които не даваха и пет пари що за ужасно детство може да са преживели техните заподозрени.
	Тони и без това ги гледаше с критично око, но мисълта за Том Крос само увеличи недоверието му. Да ги убеди в стойността на профила щеше да се превърне в кошмар за него.


	Първото издание на „Брадфийлд Ивнинг Сентинъл Таймс“ се появи по улиците малко преди обяд. Нетърпеливите граждани, устремили се към офиси, за работа или сделка, разграбваха първите екземпляри от уличните продавачи, без дори да хвърлят поглед към първата страница. Обръщаха веднага на карето за малки обяви, където се надяваха да открият това, което търсят, предоставяйки на минувачите предимството да зърнат първата и последната страница. Всеки любопитен, хвърлил поглед към големите заглавия на първа страница, щеше да открие следното:

	„ШЕФ НА РАЗСЛЕДВАНЕ ПО УБИЙСТВА ОТСТРАНЕН! Изключително интервю на криминалния ни репортер Пени Бърджес“

	По-надолу на страницата вдясно се мъдреше снимката на Тони, с текст към нея:

	„ЧЕНГЕТАТА ПО УБИЙСТВАТА СЛЕДВАТ НАЙ-ДОБРИЯ ПРИМЕР. ИЗКЛЮЧИТЕЛНО!
	От Пени Бърджес.“

	Ако бяха достатъчно заинтересовани, за да си купят вестника, можеха да прочетат и подзаглавието, което гласеше:

	„ИЗБРАХМЕ ТОП ПСИХОЛОГ ДА СЕ ПРИСЪЕДИНИ В ПРЕСЛЕДВАНЕТО НА СТРАННИЯ УБИЕЦ.
	Виж стр. 3“

	В един офис, високо над суетнята по улиците на Брадфийлд, един убиец гледаше вестника и го изпълваха вълнение и задоволство. Нещата се развиваха прекрасно. Като че ли полицията сама разиграваше фантазиите на убиеца, като доказваше, че понякога желанията наистина се сбъдват.


>
	От дискета 3,5" с етикет: „АРХИВ. 007“
	„ФАЙЛ ЛЮБОВ. 012“
	Светът беше навън по улиците, като купуваше коледни подаръци, които по Великден все още щеше да изпраща. Тъпаци! Бях в тъмницата си, за да се уверя, че щях да имам Коледа, която никога нямаше да забравя. Въпреки че тя щеше да бъде последната за Гарет на земята и със сигурност всеки детайл щеше ясно да се запечата в паметта му, както и върху лентата ми.
	Подготвях срещата ни с цялата грижа и прецизност, която притежавам. Пристигането на оная кучка означаваше, че не мога да използвам възможността да го хвана вкъщи, както направих с Адам и Пол. Трябваше да изготвя алтернативен план.
	Изпратих му покана. Размислих, че Бъдни вечер ще бъде уговорена, независимо дали ще е със семейството си или с кучката, така че избрах предишния ден — двадесет и трети декември. Изразих се в такъв стил, като знаех, че той няма да устои на изкушението и никога няма да я покаже на кучката. Последното изречение гласеше: „Вход само чрез покани!“ Хитър номер. Това означаваше, че той трябваше да донесе единственото доказателство за контакт между нас.
	Посоката на гърба на поканата, ако той предварително си бе направил труда да провери, го упътваше към една изолирана ваканционна къщичка, високо в пустите полета между Брадфийлд и йоркширските долини, към фермата и моето подземие. Предчувствах, че виличката нямаше да остане празна около Коледа. Но нямах намерение да оставя Гарет да стигне дотам.
	Вечерта срещу Коледа бе съвсем банална — изцъклен полумесец, бял като лъснати кости, звезди, блеснали като диамантени късчета на кичарски часовник, тревата и оградите от жив плет, натежали от скреж. Завих по двупосочния път край запустелите полета, към ваканционната вила и две-три ферми. В далечината можех да видя двойните релси, упътени към Брадфийлд, виещи се като лъскави ленти през пустошта.
	Включих аварийните светлини, излязох от джипа и отворих капака. Преместих това, от което се нуждаех, да ми е под ръка, после се облегнах на предния капак и зачаках. Беше лют студ, но не ми пукаше. Всичко бе добре пресметнато. Чаках само около пет минути, когато чух звука на мотор, който набираше по стръмния склон. Фаровете завиха на завоя под мен и аз пристъпих напред, като се размахах отчаяно с достатъчно премръзнал и отчаян вид.
	Възстарият „Ескорт“ на Гарет наби рязко спирачка и спря пред джипа. Направих две колебливи крачки към него, когато той отвори вратата и излезе.
	— Някакъв проблем ли имате? — попита той. — Опасявам се обаче, че съм съвсем бос по колите, но ако искате, бих могъл да ви хвърля донякъде…
	Усмихнах се.
	— Благодаря, че спряхте — отвърнах. Когато се приближих, нямаше и най-малка следа по лицето му, че ме е познал. Направо го намразих заради това.
	Пристъпих обратно назад към джипа, като сочех към багажника.
	— Не е сериозен проблем, само че се нуждая от помощ. Ако можете да задържите това тук неподвижно, за да мога да взема гаечния ключ и да завия тази гайка… — обясних аз, като сочех двигателя.
	Гарет се наведе над багажника. Вдигнах ключа и го оставих да го опита.
	След пет минути той бе здраво завързан като коледна пуйка и метнат в багажника на собствената си кола. Взех ключовете му от портфейла, а също така и поканата, която му бях изпратил. Върнах се обратно през града към фермата, където захвърлих безжизненото тяло най-безцеремонно на каменните стъпала на мазето. Тогава нямах време да направя нищо повече.
	Не се върнах в джипа.
	Подкарах колата на Гарет към центъра на Брадфийлд. После я зарязах в Темпъл Фийлдс, в задната алея на „Кромптън Гардънс“. Никой не ме забеляза. Всички бяха прекалено заети с празнуването. Отне ми просто десетина минути през града, за да стигна до гарата.
	Двайсетина минути с влака и петнайсетина бързо ходене ме отведоха обратно до джипа. Приближих се много внимателно. Нямаше никакви признаци на живот или нещо подозрително, което да ме наведе на мисълта, че някой се навърта наоколо. Върнах се обратно до фермата, като си подсвирквах песента „Слушам песента на ангелите вестители“.
	Когато светнах лампите на мазето, тъмносивите очи на Гарет ми метнаха яростни мълнии. Това ми хареса. След трогателния ужас на Адам и Пол за мен беше нещо ново да видя човек, който имаше някакъв кураж. Приглушените звуци, които идваха от запушената му с лепенка уста приличаха повече на гневно мърморене, отколкото на молба.
	Наведох се над него и разроших косата му назад от челото. В началото той се отдръпна от мен, но после се успокои и престана да се тресе. В погледа му прочетох, че ме преценява.
	— Така повече ми харесва — казах аз. — Не е нужно да се бориш. Безсмислено е да се съпротивляваш.
	Той кимна в съгласие и после промърмори нещо, като посочи с очи лепенката. Коленичих до него и хванах анкерпласта в единия му край. После го махнах с едно бързо движение. Това беше по-мило от моя страна, вместо да го правя постепенно.
	Гарет раздвижи челюсти и облиза пресъхналите си устни. После ме погледна свирепо.
	— Някакво шибано забавление ли си устройваш? — изграчи той с дрезгав глас.
	— Точно това, което си заслужи — обясних аз.
	— Как, по дяволите, го направи?
	— Ти се подигра с мен. Хвана се с оная курва. А на всичкото отгоре се опита да го скриеш!
	В очите му просветна.
	— Ти си… — започна той.
	— Точно така — прекъснах го безцеремонно. — Така че вече знаеш защо си тук.
	Гласът ми беше по-студен от каменния под. Станах рязко и отидох до пейката, където бях подредил оборудването си.
	Гарет отново започна да ломоти, но аз просто изключих за гласа му. Знаех колко убедителни могат да са адвокатите и затова нямах никакво намерение да се оставя да ме отклонят от намеренията ми чрез каквито и да са сладки брътвежи. Отворих ципа на чантата и измъкнах кърпата с хлороформ. Обърнах се към Гарет и коленичих до него. Сграбчих с една ръка косата му, а с другата залепих опиума върху устата и носа му. Той се съпротивляваше конвулсивно, така че накрая приключих операцията с кичур коса в ръката си. Той изпадна в безсъзнание. Добре, че бях с найлонови ръкавици, защото в противен случай косата му щеше да ме пореже. А последното нещо, което исках сега, бе кръвта му да се смеси с моята.
	Докато лежеше безжизнен, смъкнах дрехите му. Свалих колана от „стола на Юда“ и го затегнах около гърдите му, точно до подмишниците. Предварително закрепеният основен скрипец и хаспелът на една от гредите на тавана вече го очакваха. Прикрепих куката към колана. Издигнах тялото на Гарет с хаспела, докато то не увисна като коледен венец от имел. След като вече бе във въздуха, беше само въпрос на време и на няколко допълнителни движения да махна белезниците и да го закрепя на коледното си дърво. Кръстът на свети Андрю се бе получил от прикрепянето на две дъски за стената. Те бяха обвити предварително с бодливи клони от син норвежки смърч. На противоположните краища на кръста бяха прикачени кожени каиши, с които затегнах китките и глезените му. Разтворих свитите юмруци на Гарет и ги залепих с разтворени длани към кръста. Накрая махнах куката и оставих каишите на китките да поемат напрежението. Тялото му увисна обезпокоително и за момент се разтревожих, че избраните каиши не бяха достатъчно подходящи. Чу се кратко изскърцване на кожа върху дървото и после настъпи тишина. Висеше като апостол — мъченик на стената в тъмницата.
	Измъкнах чука за забиване на пирони и подострените студени длета, подбрани специално за случая. Сега щяхме да бъдем заедно до настъпването на Коледа. Исках да вкуся всяка минута от предстоящите четиридесет и осем часа.


	Дванайсета глава


	Много малко хора извършват убийство в името на някакви филантропически или патриотични принципи… Колкото до повечето убийци, те са много сбъркани характери.


	Четиримата следователи седяха с каменни физиономии в това, което доскоро беше кабинет на Том Крос, докато Джон Брандън им представяше официалната версия за отстраняването на шефа на отдела. Понякога му се искаше да е отново един от тях, способен да обяви доводите си, без да се бои, че уронва авторитета си.
	— Това, което трябва да направим, е да зарежем досегашната посока и да задвижим разследването напред — каза той енергично. — А сега ми кажете какъв е резултатът с Макконъл?
	Кевин се наведе напред в креслото си.
	— Направих всичко по вашите инструкции, сър. Той напусна ареста малко преди полунощ и от този момент нататък хора от екипа го държат под око. До тук не е направил нищо нередно. Отиде си вкъщи и съдейки по светлината, сигурно си легна. Стана в осем тази сутрин и излезе за работа. Едно от моите момчета е в гимнастическия му салон. Ще се представи за нов член. Друг ще го поеме на улицата.
	— Не го изпускайте от наблюдение, Кевин. Нещо друго? Дейв, не излезе ли вече нещо интересно от компютъра?
	— Проследихме много номера на коли и типове, свързани с предишни нападения над гейове — мястото и начина им на действие. Имаме намерение също да проверим отново онези списъци, които Дон Мерик събра от туристическите агенции на хора, прекарали отпуските си в Русия. Щом получим профила, може би ще сме в състояние да оформим някакви подозрения, но за момента това е невъзможно, сър.
	Карол се обади:
	— Някои от дружествата на щангистите ни обещаха съдействие със списъците на техни членове, които или са излизали в Русия, или са се състезавали срещу руски отбори.
	Дейв направи гримаса.
	— О, боже! Още проклети списъци!
	— Имам контакти с хора от кожарската индустрия — обади се Стансфийлд. — Най-големият вносител на Великобритания. Попитах го за парчето и думите му бяха, че след като е еленова кожа, това едва ли е якето на някой обикновен работник. Според него вероятно е човек с известно влияние, но не и реална мощ. Вие знаете. Примерно един следовател — ухили се той. — Или служител в кметството, наполовина изпълзял по хлъзгавия път в кариерата. Заместник-шеф на ЖП-то. Втори помощник-капитан на кораб. Нещо такова.
	Дейв се ухили.
	— Ще кажа на момчетата от „ХОЛМС“ да държат под око всички бивши служители на КГБ.
	Брандън понечи да каже нещо, но бе възпрян от звъна на телефона. Грабна слушалката и каза:
	— Брандън е на… — Изведнъж лицето му стана безизразно и вдървено като на човек, на когото току-що бяха казали, че ще носи ковчег. — Да, сър. Идвам веднага. — После остави леко слушалката и стана. — Шефът на полицията се заинтересува как сме допуснали вечерният вестник да излезе в този си вид — каза той, пресече стаята и спря до вратата с една ръка на дръжката. — Надявам се, че този, който е извадил на показ кирливите ни ризи пред госпожица Бърджес, ще съумее да ме убеди да не го наказвам за назидание на другите! — И като хвърли към Карол ледена усмивка, добави: — Или тази, като стана на въпрос.


	Тони заключи вратата на кабинета зад себе си и хвърли една щастлива усмивка към секретарката си.
	— Излизам за малко да хапна, Клер. Сигурно ще прескоча до кафене „Дива котка“ в Темпъл Фийлдс. Следовател Джордан трябва да намине към три, но дотогава ще се върна. Всичко наред ли е?
	— Сигурен ли сте, че не искате да отговорите на някои от обажданията на журналистите? — извика Клер след него.
	Тони завъртя глава, като продължаваше да върви през стаята.
	— Какви журналисти?
	— На първо място оная Пени Бърджес от „Сентинъл Таймс“. Опитва се да ви открие и звъни на всеки половин час, откакто съм тук. А през последния час досаждат вече всички от националните вестници и Радио Брадфийлд.
	Тони се намръщи. Изглеждаше объркан.
	— Защо? Казаха ли какво искат?
	Клер държеше един брой на „Сентинъл Таймс“, който бе купила пътьом от продавача в двора на сградата.
	— Аз не съм психолог, Тони, но мисля, че има нещо общо с това.
	Тони спря. Дори от разстояние можа да прочете заглавията и да хвърли поглед на собствената си снимка, лепната на първа страница на вестника. Както метални стърготини се залепват за магнит, така и той на секундата се залепи за вестника, докато не прочете името на Пени Бърджес под двете статии.
	— Мога ли да погледна? — попита той с дрезгав глас и се протегна към вестника.
	Клер му го отстъпи и застина, като наблюдаваше реакцията му. Тя харесваше шефа си, но все пак се позабавлява с притеснението му, че са го изтипосали на видно място във вечерния вестник.
	Тони бързо дръпна страницата, нетърпелив да прочете цялата история за себе си. С нарастващо чувство на ужас той прочете:

	„Доктор Хил е добре подготвен, за да проникне в объркания мозък на Странния убиец. Освен двете университетски степени и богатия опит от практиката, натрупан в пряката работа с криминално проявени дегенерати, които са тормозели обществото, той се ползва с репутацията на решителен преследвач.
	Негов колега сподели: «Той е женен за работата си. Това е всичко, за което живее. Ако изобщо някой може да хване Странния убиец, то това е Тони Хил.
	Убеден съм, че сега е просто въпрос на време. Тони е безмилостен. Той няма да се откаже, докато това копеле не падне в ръцете на полицията.»
	Нека си го представим — Тони има мозък, остър като бръснач. Тези серийни убийци може да имат висок коефициент на интелигентност, но никога не се оказват достатъчно умни, когато ги притиснат в ъгъла.“

	— Боже мили! — простена Тони. Освен факта, че никой уважаващ себе си колега не би направил някога подобни изявления, тази статия открито хвърляше ръкавица на предизвикателството към Ханди Анди. Тя звучеше като покана. Тони беше сигурен, че Ханди Анди ще намери начин да отговори на това.
	Той хвърли вестника на бюрото и се намръщи, докато го гледаше.
	— Това е малко прекалено — каза секретарката му съчувствено.
	— Не, това е проклета безотговорност, без значение дали е прекалена! — избухна Тони. — Майната му! Отивам Да обядвам. Ако се обади шефът на полицията, кажи му, че днес почивам! — довърши той и отново се насочи към вратата.
	— Ами на следовател Джордан? Ако тя се обади?
	— Можеш да й кажеш, че съм напуснал страната! — озъби се Тони. После спря на отворената врата и продължи: — Не, само се шегувам. Кажи й, че ще бъда тук за срещата ни.
	Докато стоеше пред асансьора, изчаквайки го да дойде, Тони осъзна, че нищо в натрупания му опит не го бе подготвило за директно противопоставяне с един убиец. А този беше такъв, че трябваше да разчита повече на инстинкта си, отколкото на способностите си.

	Кевин Матюс пресуши чашата си и махна към барманката.
	— Дори да ни е пратил за зелен хайвер, той все пак трябва да има достъп до тази проклета странна кожа? — продължаваше да упорства той пред Карол и Мерик. — Ще повторим ли поръчката?
	Мерик кимна.
	— За мен този път кафе, Кевин — обърна се към него Карол. — И хвърли едно меню насам. Имам чувството, че сме на безкрайно дълго заседание с докторчето, а той има проклетия навик да забравя храната.
	Кевин поръча напитките и отново се обърна към Карол. С упорство, което му бе спечелило повишението, той продължи:
	— И все пак съм прав, нали? За да се сдобие с такова яке от еленова кожа, той не само че има достъп до нея, но и добре знае колко е необикновена.
	— Съгласна съм — кимна Карол.
	— Значи не е загуба на време да се опитваме да установим източника, нали?
	— Никога не съм го твърдяла — отвърна Карол търпеливо.
	— А сега ще бъдете ли така добри да ме светнете по въпроса какво се случи с Том Крос, или трябва да се развихря като нашия убиец и да измъкна уредите за мъчения?
	Докато Кевин обясняваше случилото се, вниманието на Мерик постепенно се отклони. Вече достатъчно беше слушал тази история. Облегна се на бара и започна да мери клиентите. „Саквил Армс“ не беше най-близката кръчма до участъка на улица „Скаргил“, но тук продаваха наливна „Тетлис“ от Йоркшир и „Бодингтън“ от Манчестър, които неизбежно правеха мястото полицейско свърталище. Заведението се намираше в покрайнините на Темпъл Фийлдс, което му придаваше допълнителна привлекателност за местните полицаи, когато сградата на улица „Скаргил“ все още беше отворена. Местонахождението му означаваше, че проститутките и дребните мошеници, които искаха да споделят нещо на ухо с някой от полицаите, с когото имаха лични контакти, можеха да го сторят дискретно тук. Обаче за няколко месеца, в които участъкът на улица „Скаргил“ бе потънал в нафталин, кръчмата се беше променила неусетно. Редовните посетители бяха обсебили мястото и сега имаше ясно разграничаваща се дистанция между ченгетата и останалите клиенти. Ченгетата, които използваха кръчмата в опит да вербуват нови източници от най-уязвимата част на обществото, се бяха сблъскали с хладен прием. Дори скитащият наоколо сериен убиец не ги стряскаше и никой не искаше да се върне към навиците си на информатор.
	С набитото си око на полицай Мерик внимателно огледа залата, като класифицираше пиячите. Проститутка, пласьор, наемник, сводник, богаташ, бедняк, просяк, мекотело. От вглъбяването му го измъкна гласът на Карол, който почти го стресна.
	— Какво мислиш ти, Дон? — успя да долови той.
	— Съжалявам, мадам, но се бях отнесъл. Какво мисля за какво?
	— Че точно сега е времето да внедрим някои от нашите информатори между проститутките, вместо да разчитаме на момичетата, с които си има работа отделът за борба с порока. Те така разтягат локуми и те мотаят, че се налага да излезеш да провериш лично, ако ти кажат например, че е валяло.
	— Зарежи проститутките — отвърна Мерик. — Имаме нужда да разберем дяволски много неща за това как действа гей общността. Нямам предвид момчетата, които се уединяват по тоалетните и край „Дяволската дупка“. Думата ми е за потайните. Онези, които не го демонстрират открито. Те са точно хората, които може да са се натъквали на нашия тип преди. Освен това, имайки предвид всичко прочетено някога за серийните убийци, знам, че в действителност понякога те не убиват от първия път, а просто се запознават с жертвата. Както правеше и йоркширският убиец. Така че може би има някой уплашен дребен клозетаджия, който е отнесъл някакво насилие, останало в тайна. Това може да се окаже нишката към развръзката.
	— И Господ знае, че се нуждаем от промяна — съгласи се Кевин. — Но след като не знаем как са станали свалките, как ще открием нашите хора?
	Карол отвърна замислено:
	— Когато се съмняваш, попитай полицай.
	— Какво? — попита Кевин.
	— В службата си имаме гей ченгета. Те трябва да знаят повече от всички останали как се поддържа дискретност около личния им живот. Те биха могли да ни кажат.
	— Това не е отговор на въпроса — протестираше Кевин упорито. — Ако те са толкова потайни, как ще разберем кои са?
	— Има една организация на гейовете и лесбийките в полицията. Защо не се свържем с тях поверително и не ги помолим за помощ? Все някой трябва да има някакви контакти в Брадфийлд.
	Мерик гледаше Карол с възхищение, а Кевин с чувство на безсилие, като и двамата се чудеха как така следовател Джордан успяваше винаги да намери отговор.


	Том Крос съзерцаваше първата страница на „Сентинъл Таймс“ със самодоволна усмивка и подръпваше от цигарата си. Госпожица Бърджес може да си е въобразявала, че контролира малката им среща миналата нощ, но Том Крос мислеше иначе. Той я беше оплел като паяк в мрежата си и тя бе направила точно това, което очакваше от нея. Да, той залагаше винаги там, където трябва. Тя се бе справила дори по-добре от очакваното. Статията й подчертаваше мудността на полицията, която стигаше до истината последна. А като капак проклетият доктор Хил излезе всъщност голям чешит.
	Днес щеше да има много ядосани мъже в полицията на Брадфийлд, злорадстваше мислено Крос. Това беше елементът на отмъщението от играта му с Пени Бърджес. Но и още някой щеше да се разгневи. Когато прочете тазвечерните вестници, убиецът щеше да бъде повече от изненадан.
	Том Крос изгаси цигарата си и сръбна от кафето. После сгъна вестника, сложи го на масата пред себе си и се загледа през прозореца на кафенето. Запали нова цигара. Успя да провокира Странния убиец. Провокиран, той щеше да стане по-нехаен, ще започне да греши. И когато Стиви Макконъл направи това, Том Крос ще бъде готов и ще чака. Щеше да им натрие носовете на онези жалки копелета от ръководството и да им покаже как се хваща убиец.


	Тони се върна обратно в кабинета си към три без десет. Но даже така той не бе подранил достатъчно, за да изпревари Карол.
	— Следовател Джордан е тук — обяви Клер веднага, след като той отвори вратата. Тя посочи с глава към кабинета му. — Вътре е и ви чака. Казах й, че ще се върнете.
	Тони отвърна с пресилена усмивка. Когато хвана дръжката на вратата, той стисна здраво очи и пое дълбоко дъх. Като закова на лицето си това, което смяташе за гостоприемна усмивка, Тони отвори вратата и пристъпи прага на кабинета. При звука на отваряне Карол се обърна, защото бе зареяла поглед през прозореца. Хвърли му хладен, пресметлив поглед.
	— Приличаш на човек, който току-що е стъпил в локва, която се е оказала по-дълбока от обувката му — подхвърли Карол язвително.
	— Значи е някакво подобрение — отвърна Тони с жлъчна ирония. — Обикновено се чувствам като човек, стъпил в локва, по-дълбока от главата му.
	Карол пристъпи към него. Бе репетирала това, което възнамеряваше да каже.
	— Не е нужно да таиш неприязън към мен. Снощи… е, ти не беше достатъчно искрен, а и аз недоразбрах сигнала. Така че ще те помоля да забравим всичко и да се концентрираме върху това, което е важното между нас.
	— Кое е то? — попита Тони безпристрастно като терапевт. Въпросът му подтикваше повече към разговор, а не звучеше като предизвикателство.
	— Да работим заедно, за да пипнем убиеца.
	Тони се отлепи от вратата и седна на безопасно място във фотьойла си, като се грижеше бюрото да бъде през цялото време между тях.
	— Аз съм съгласен — отвърна той с крива усмивка. — Повярвай ми, много по-добър съм в професионалните отношения, отколкото в някакви други. Един вид компенсация.
	Карол заобиколи от другата страна на бюрото и си придърпа един стол. Кръстоса обутите си в панталон крака и скръсти ръце.
	— Е, нека погледнем тогава този профил.
	— Не трябва да се държим, като че ли сме непознати — каза Тони тихо. — Аз те уважавам и ти се възхищавам за това, че си толкова открита за новите аспекти от работата. Виж, преди… преди да се случи това снощи, ние като че ли вървяхме към нещо повече от приятелство между колеги. Толкова ли е лошо? Не можем ли да се установим на това?
	Карол сви рамене.
	— Не е лесно да запазиш приятелството си с някого, след като си проявил открито слабост.
	— Не мисля, че да покажеш на някого, че те привлича, е непременно слабост.
	— Чувствам се глупаво — отвърна Карол, като не беше съвсем сигурна защо отново се разкриваше пред него. — Нямах право да очаквам нещо от теб. Сега ме е яд на мене си.
	— И на мен също, предполагам — каза Тони. Оказа се, че положението не е толкова драматично, колкото бе очаквал. Техниките му на съветване не бяха ръждясали от неупотреба и все още действаха, помисли си той с облекчение.
	— Повече на мен. Но мога да го преодолея. Най-важното за мен сега е да свършим работата.
	— За мен също. Голяма рядкост е да попадна на полицай, който, изглежда, схваща какво се опитвам да направя. — Той вдигна листата от бюрото си. — Карол… Знаеш ли, това не е заради теб. Свързано е с мен. Имам лични проблеми, с които трябва да се справя.
	Карол се взря в него дълго и изпитателно. Тони почувства, че го обзе паника, когато осъзна, че не може да прочете израза в очите й. Нямаше и най-малка представа какво чувства тя.
	— Разбирам за какви проблеми говориш — отвърна тя с леден глас. — Е, да почваме работа?


	Карол седеше сама в кабинета на Тони с профила на убиеца в ръцете си. Беше я оставил да чете, докато той работеше през една врата при секретарката си. Преглеждаше купчината кореспонденция, която се бе натрупала за няколко дни, откакто Брандън го бе отмъкнал.
	Карол не помнеше някога в цялата си кариера да е била толкова очарована от нечий доклад. Ако това бе бъдещето на полицейската работа, то тя отчаяно искаше да е част от него. Стигна до края на главната част от текста и обърна един отделен лист.

	„Цели за преследване:
	1. Някой от жертвите споменавал ли е пред приятел или приятелка, че е бил обект на нежелана хомосексуална близост? Ако е така — къде, кога и на кого?
	2. Убиецът е преследвач. Първата му среща с жертвите вероятно става доста време преди да ги убие. Сигурно седмици по-рано, а не дни. Къде ги среща? Може да се окаже някое съвсем банално място, като химическото чистене например или обущаря. Може да е кафе, в което си купуват сандвичи, или сервиз, където заедно си сменят гумите или ауспуха на колите.
	Като имам предвид, че всички те живеят в близост до трамвайната мрежа, мисля, че няма да е зле да проверим дали жертвите редовно са ползвали трамвая, за да ходят или се връщат от работа, или за да излизат вечер. Предполагам, че проверките за произхода и средата са вече направени, като се мине през банковите сметки, състоянието на кредитните им карти, показания на колеги, приятелки и членове на семейството. Това може да ни помогне да разработим някакви подозрения.
	3. Има ли някакви доказателства, че жертвите са се освободили през въпросната вечер с някаква особена цел? Гарет Финеган е излъгал приятелката си. Дали и другите са го направили?
	4. Къде извършва убийството? Вероятно не е в дома му, тъй като е пресметнал възможността да го пипнат и арестуват. Пресметнал е и усилията, които би му коствало да заличи следите там. Освен това мястото трябва да бъде достатъчно голямо, за да построи и използва машините за мъчения, които, допускаме, че съществуват в тези случаи. Може би е изолиран гараж или склад в някое индустриално предприятие, което запустява през нощта. Като имам наум, че той почти сигурно живее в Брадфийлд, възможно е да съществува някакъв изолиран селски имот, до който той има необезпокояван достъп.
	5. Той трябва да е открил някъде инструментите за мъчения, така че да може да конструира свои собствени. Може да си заслужава да се проверят книжарниците и библиотеките, за да разберем дали някой от клиентите им е питал или поръчвал книги за мъчения.“

	Карол взе обратно някои страници, като препрочиташе някои пасажи, които определено я бяха впечатлили първия път. Трудно й бе да повярва колко бързо Тони бе погълнал и асимилирал купищата бумаги, които му бе връчила. И не само това. Той бе успял да ги синтезира и да измъкне ключовите моменти, които за пръв път създадоха в представите на Карол образа, макар и неясен, на мъжа, когото преследваха.
	Но профилът събуди някои въпроси в главата й. Поне един от тях, изглежда, не беше хрумнал на Тони. Чудеше се дали просто не го бе пропуснал. И в двата случая трябваше да знае, мислеше си тя решително. И трябваше да намери начин да го пита така, че да не прозвучи нападателно.


>
	От дискета 3,5" с етикет: „АРХИВ. 007“
	„ФАЙЛ ЛЮБОВ. 013“

	Не ми се искаше да оставя Гарет да виси, но трябваше да го напусна заради една малка мисия. В колата му открих няколко коледни картички, подписани вече от всички партньори, които компанията му изпращаше на любими клиенти. Вътре в една от тях с писец, мастилница и кръвта на Гарет написах с печатни букви:

	„ВЕСЕЛА КОЛЕДА НА ВСИЧКИТЕ ВИ ЧИТАТЕЛИ! ВАШИЯТ ИЗКЛЮЧИТЕЛЕН КОЛЕДЕН ПОДАРЪК ВИ ОЧАКВА В ХРАСТАЛАЦИТЕ НА ПАРКА «КАРЛТЪН ГАРДЪНС», ЗАД ЕСТРАДАТА. МНОГО ПОЗДРАВИ ОТ ДЯДО КОЛЕДА.“

	Не беше лесно да се пише с кръв. Тя се съсирваше на върха на писеца и трябваше да го почиствам през няколко букви. За щастие „мастило“ не липсваше.
	Адресирах плика до главния редактор на „Брадфийлд Ивнинг Сентинъл Таймс“ и пъхнах картичката в него заедно с една видеокасета, направена преди две седмици, когато започнах да планирам какво ще правя с Гарет. Решението да променя малко начина си на действие вече бе взето. Сега Темпъл Фийлдс можеше да се окаже малко рискован район. Дори педалите да бъдат твърде дървени от поркане и дрога, за да забележат нещо, полицията ще си отваря очите на четири, за да открие нещо повече от случайно заложил се някъде обратен. Но утъпканата пътека през храсталаците на „Карлтън Гардънс“ е почти толкова прочута като място за извънредни разходки.
	Рано в една неделна дъждовна сутрин, докато нямаше никой наоколо, аз запраших с колата към парка. Камерата също беше с мен. Започнах да снимам от естрадата от ковано желязо. Обиколих я, като запечатвах от всеки ъгъл. Нямаше да отнеме много време някое от _най-добрите_ ченгета да разпознае пейзажа. Все пак „Карлтън Гардънс“ е най-големият в рамките на града и всяка неделя от април до септември там изнася концерти духов оркестър. Умишлено държах камерата на нивото на гърдите си, а не на раменете, защото някъде прочетох за случаи, при които е било направено точно изчисление за височината на снимащия именно от ъгъла на такива снимки. Ако на някоя умна глава от полицията й хрумнеше да направи някакви заключения от видеокасетата, исках да се уверя, че те ще бъдат погрешни.
	След като заобиколих естрадата, аз се спуснах надолу поутъпканата пътека към храсталаците. Завъртях се около фиксираното място, където възнамерявах да хвърля тялото, и спрях камерата. Не срещнах никого по обратния път към джипа си. Това вероятно бе по-добро, тъй като се хилех от задоволство при мисълта за втрещената физиономия на главния редактор пред коледното ми послание.
	Съобщението ми щеше да послужи също за още две цели. Щеше да намали до минимум времето за откриване и идентифициране тялото на Гарет, което означаваше, че машината за раздухване на клюките щеше да има много фураж, който да дъвче през иначе слабия им откъм новини период. И второ, то щеше да изпрати полицията да гони вятъра, опитвайки се да разбере кой би могъл да има достъп до коледните картички.
	Не е изключено полицията да реши, че някой, свързан с Гарет чрез работата, е решил да му свети маслото и да го направи да изглежда като убийство, копие на предишните, захвърляйки трупа в района на гейовете. Точно такова нещо би могло да му хрумне на някой малоумен или разочарован клиент. А ако наистина имам късмет, оная кучка също може здравата да го закъса.
	После се насочих към центъра на града, за да пусна пакета в централната поща. Имаше достатъчно клиенти, които панически се щураха да пуснат колетите си в последния момент, така че минах незабелязано. На връщане спрях до един магазин, за да си купя бутилка шампанско. Обикновено не пия, когато работя, но този случай бе по-специален.
	Когато се върнах, Гарет беше в полусъзнание и мърмореше несвързано.
	— Дядо Коледа е тук! — поздравих го аз бодро, като слизах по стълбите.
	Гръмнах шампанското и налях две чаши. Приближих едната до Гарет и като се вдигнах на пръсти, нежно повдигнах клюмналата му глава. Долепих чашата до устните му и я наклоних.
	— Това ще ти хареса. „Дом Периньон“.
	Изведнъж очите му се отвориха широко. За момент изглеждаше объркан, после си спомни и ми хвърли убийствен поглед, пълен с чиста омраза. Но устата му бе пресъхнала и не можеше да устои на изкушението, за да откаже шампанското. Погълна го жадно, без изобщо да го усети.
	После се оригна в лицето ми със странно задоволство в очите.
	— Само го изхаби! — креснах аз ядосано. — Като всички хубави неща в живота.
	Обърнах се и разбих чашата в лицето му. Тя се счупи в носа му, разрязвайки бузите му на ивици. Радвах се, че леля Дорис няма да се върне. Тя пазеше като очите си този комплект от шест крехки кристални чаши, получени като подарък за сребърната й сватба. Никога не ги бе използвала, защото се ужасяваше само при мисълта, че някой може да счупи някоя от тях. И беше права да се притеснява.
	Гарет отърси глава.
	— Ти си дяволско изчадие! — смотолеви той. — Сатана!
	— Не, не съм — отвърнах му спокойно. — Аз съм правосъдието. Спомняш ли си правосъдието? Предполага се, че символизираш точно това!
	— Откачено дяволско копеле!
	Не можех да повярвам, че все още имаше сили да ми се репчи. Време беше да му покажа кой беше шефът. Ръцете му вече бяха приковани с длетата към кръста. Кръвта се бе съсирила около тях, черна и твърда. Сега беше ред и на стъпалата.
	Когато ме видя, че взимам инструментите от пейката, той най-сетне се предаде.
	— Не е нужно да правиш това! — извика той отчаяно. — Моля те! Все още можеш да ме освободиш да си вървя. Те никога няма да те открият. Изобщо нямам представа къде сме. Не знам кой си, къде живееш, с какво се препитаваш. Можеш да се махнеш от Брадфийлд и те никога няма да те намерят.
	Приближих се с една стъпка. Очите му се напълниха със сълзи, които започнаха да се търкалят по бузите му, смесвайки се с кръвта по тях. Солта от сълзите сигурно го изгаряше, но той изобщо не трепна.
	— Моля те! — прошепна отново. — Не е твърде късно! Дори да си убиецът на онези мъже. Ти ли ги уби?
	Той бе умен, трябваше да му го призная. Прекалено умен за негово нещастие. Току-що си бе спечелил допълнително страдание. Обърнах се и оставих чука и длетото на пейката. Оставих го да се заблуди, че премислям. Щеше да прекара нощта убеден, че ще проявя милост. Това щеше да направи самата Коледа още по-сладка.
	Затворих вратата на мазето след себе си и се качих до леглото горе, въоръжен с няколко видеокасети и бутилка прекрасно шампанско. Прекарвах най-хубавата Коледа в живота си.
	Спомних си всичките години на отчаяна надежда, молитвите си, че това ще бъде годината, когато майка ми най-сетне ще ми купи подаръци като на другите деца. Но единственото, което ми даваше тя, бе разочарованието. Сега разбирам, че единственият човек, който може да ми дари копнежите ми, съм самият аз. Знаех, че за пръв път в живота си можех да очаквам с нетърпение такава Коледа, каквато изживяваха другите хора — пълна с изненади, задоволство и секс.


	Тринайсета глава


	Разчитайки действията му по едва забележимите следи, които бе оставил след себе си, полицията стигна до извода, че напоследък той трябва да се е разтакавал. И причината, която го направлява, е поразяваща, защото означава, че това убийство не е било преследвано от него просто като средство да го доведе докрай, но също и заради самия край.


	„Банкерска среща“ бе една от малкото кръчми в централната част на града, където Кевин Матюс се чувстваше в безопасност да се среща с Пени Бърджес. Заведение за шумни веселби, където гърмеше рап музика, а обстановката наподобяваше тази от сапунените опери от типа на „Бар Наздраве“. Тук сигурно бе последното място, където той можеше да види друго ченге, а Пени — колега журналист.
	Кевин направи гримаса, когато устата му се сви от силното горчиво кафе, подаващо се под водовъртежа пяна, която приличаше повече на отходна промишлена вода, отколкото на капучино. „Къде, по дяволите, се губи тя?“, помисли той и погледна нервно часовника си за двайсети път. Беше му обещала да е там най-късно до четири, а сега вече минаваха десет минути. Той блъсна полупразната чаша по-далеч и грабна модерния си шлифер от съседния стол. Тъкмо се канеше да стане, когато въртящата се врата на бара изсвистя и изхвърли Пени. Тя махна и се насочи право към масата му.
	— Ти каза четири! — подхвана я Кевин вместо поздрав.
	— За бога, Кевин! Наистина ставаш ужасно противен с напредването на възрастта! — оплака се Пени, като го млясна по бузата и се разтече на стола до него. — Вземи ми една от онези минерални води, с дъх на горски плодове. Това възбужда любовта ми — каза тя с подигравателен глас за превзетата си напитка.
	Когато Кевин се върна с чашата, която вече се беше изпотила, Пени веднага постави собственически ръка на вътрешната страна на бедрото му.
	— Мммм, благодаря — разчувства се тя и сръбна от питието си. — Е, какво ново? Защо бе тази неотложна среща?
	— Заради днешния вестник — отвърна той глухо. — С тая глупост направо удари десетката.
	— О, радвам се. Може би сега трябва да се надяваме на някакви резултатни действия. Като доказателство срещу заподозрения, когото сте пипнали.
	— Ти не разбираш! Те търсят предателя, който се е раздрънкал. Шефът привика сутринта Брандън и резултатът е, че Вътрешният отдел започва разследване за изтичане на информацията. Пени, ти трябва да ме покриеш, чуваш ли! — каза отчаяно Кевин. Тя се възползва от паузата, за да си запали цигара. — Слушаш ли ме?
	— Разбира се, любов моя! — отвърна Пени, като веднага омекна, а мозъкът й вече планираше новата статия за следващия път. — Просто не разбирам защо се вълнуваш толкова! Знаеш много добре, че добрият журналист никога не разкрива източниците си на информация! Какъв е тогава проблемът? Или смяташ, че не съм достатъчно добър журналист?
	Пени с усилие си наложи да чуе отговора на Кевин, откъсвайки се от гласа, който подхвърляше заглавия в главата й.
	— Не, не че не ти вярвам — прекъсна я Кевин нетърпеливо. — Тревожа се за нещата вътре в участъка. Сега всички отчаяно ще искат да покажат, че са чисти, така че всеки, който знае за нас, ще си счупи краката да хукне да докладва на тия от Вътрешния отдел. И след като разберат, че ние сме… е, ти знаеш. Това е! И аз ще го отнеса!
	— Но нали никой не знае за нас? Или поне не от мен — довърши Пени тихо.
	— Аз също смятах, че никой не знае. Но тогава Карол Джордан каза нещо, което ме кара да мисля, че тя е в течение.
	— И мислиш, че Карол ще те предаде на Вътрешния? — попита Пени, като не успя да скрие скептичността си. Не си беше имала вземане-даване с най-обаятелната полицайка от специалния екип, но от това, което знаеше за следователката, не беше склонна да я причисли към доносниците.
	— Ти не я познаваш. Тя е напълно коравосърдечна. Иска да се издигне и ще ме подхлъзне веднага, ако реши, че това ще я изкачи с едно стъпало нагоре по стълбата.
	Пени раздразнено поклати глава.
	— Престараваш се. Дори Карол Джордан да е разбрала по някакъв начин, че ние с теб се срещаме, сигурна съм, че е прекалено заета да се фука като свръзка с доктор Хил. Така че едва ли ще си направи труда да се занимава с теб. Освен това, ако си направиш труда да помислиш разумно, ще схванеш, че тя не печели нищо, ако си докара репутация на доносник пред момчетата.
	Кевин поклати глава съмнително.
	— Не знам, Пени, нямаш си представа какво става сега в работата. Всички ние работим по осемнайсет часа на ден и сме стигнали до под крушата.
	Пени потърка крака му.
	— Скъпи, много си напрегнат. Виж какво ще ти кажа. Ако всичко това излезе наяве и някой те посочи, Вътрешният отдел ще стигне до нас. Но те ще търсят потвърждение. Ако това се случи, ще накисна Карол Джордан за мой информатор. Става ли? Това трябва да размъти водите.
	Тази усмивка на Кевин си заслужаваше блъфа, реши тя. Заради това и още едно-две неща у него, си позволи да го метне. Вече успокоен, той стана на крака.
	— Благодаря ти, Пен. Слушай, трябва да се връщам. Ще ти се обадя скоро, така че ще можем да се видим. Става ли?
	После се наведе и я целуна дълбоко и страстно.
	— Дръж ме в течение, любовнико — каза Пени тихо към отдалечаващия се гръб на Кевин. Преди той да успее да стигне до вратата, уводът й вече се оформяше. О, да, сега повече нямаше да го види.

	„Полицията в Брадфийлд хвърля нови сили за преследването на серийния убиец, на когото се приписват вече четири жертви и който изложи на риск хората, както никога преди това.
	Но допълнителните полицаи няма да се присъединят към търсенето на чудовищния Странен убиец. Тяхната работа ще бъде да контролират самите детективи.
	Висши чиновници в полицията са толкова обезпокоени от прецизността на статиите за убийствата в нашия вестник «Сентинъл Таймс», че са започнали преследване, за да открият източника на изтичане на информация към нас. Вместо да заловят убиеца, полицаите ще организират лов между колегите си, за да хванат «предателите», които смятат, че ужасеното общество има право да знае какво всъщност става.“



	Карол отвори вратата на кабинета и каза:
	— Готова съм. Може ли да поговорим?
	Тони вдигна глава от компютъра разсеяно, задържа пръст във въздуха и кимна.
	— Да, разбира се, само секунда — каза той и довърши това, което беше захванал.
	Карол се оттегли и пое дълбоко дъх. Нямаше значение, че се опитваше да се държи като професионалист. Тя не можеше да се справи с вълнението от привличането, което изписваше към този мъж. Без да се брои, че е по-лесно да се каже, отколкото да се направи.
	След малко Тони се присъедини към нея. Приседна на ръба на бюрото си. Косата му бе щръкнала като на Денис Белята от непрекъснатото ровене с пръсти, докато се бе концентрирал.
	— Е, какво ти е мнението?
	— Впечатлена съм. Наистина обхваща всичко. И все пак има две неща.
	— Само две? — попита Тони, като почти се изсмя.
	— Говориш много за това колко би трябвало да е силен нашият човек, за да надвие жертвите си и да ги влачи насам-натам. Размишляваш също как, на първо място, той ги докарва до безпомощно състояние и те стават уязвими. Чудех се дали пък не са двама?
	— Продължавай — каза Тони без следа от подигравка в гласа си.
	— Нямам предвид двама мъже. По-скоро един мъж и някой друг, който изглежда уязвим. Може би някой тийнейджър или по-вероятно някоя жена. Не знам, би могло да бъде и човек в инвалидна количка. Партньор в престъплението като Йън Брейди и Майра Хиндли — обясни Карол, шумолейки с листата, докато ги подреждаше. Тони все още не казваше нищо. След като погледа известно време безизразната му физиономия, тя добави: — Знам, че вероятно вече си го обмислял. Просто се чудех дали е възможност, която все още трябва да имаме наум?
	— Извинявай, нямах намерение да демонстрирам пренебрежително отношение към теб — каза бързо Тони. — Просто съпоставях мисълта ти с това, което знаем, и с профила. Едно от първите неща, които обмислях, беше именно дали той е солов играч. Като се вземе предвид статистиката, реших, че е сам. Случаи като тресавищните убийства, където имахме двама души, развихрили жестокостта си в тандем, са невероятно редки. Очаквах също да открия повече разнообразие в методологията и патологията, ако бяха въвлечени двама души. Трудно е да се повярва, че фантазиите им биха съвпаднали толкова точно. Но е интересно, че ти също се натъкна на това. Права си в едно отношение. Ако той работи с жена, това обяснява как се добира толкова лесно и толкова близо до жертвите, без да ги накара да хукнат да бягат презглава — обясни Тони, загледан в една точка право пред себе си. Веждите му се бяха сключили, докато мислеше.
	Карол стоеше неподвижна на мястото си. Накрая Тони се обърна с лице към нея.
	— Не, аз оставам на варианта за солиста. Идеята ти е интересна, но не мога да видя доказателства, които да ме убедят да се откажа от вероятно най-достоверния сценарий.
	— Добре, ясна ми е гледната ти точка — съгласи се Карол спокойно. — Да продължим нататък. Обмислил ли си възможността нашият човек да е травестит? Както ти каза преди малко, една жена по-трудно би ги накарала да си плюят на петите. Тогава какво ще кажеш, ако жената е просто един мъж в женски парцалки? Това не би ли имало същия ефект?
	Тони изглеждаше озадачен за момент.
	— Може би няма да е зле да кандидатстваш за включване в националната служба за специални задачи, когато се създаде.
	Карол се ухили.
	— Ласкателството няма да те отведе далеч.
	— Говоря сериозно. Мисля, че имаш всичко необходимо, за да се справяш с този вид работа. Виж, аз не съм безпогрешен. В действителност не съм обмислил варианта с травестит. Сега… защо обаче пренебрегвам тази възможност? — размишляваше на глас той. — Трябва да има някаква подсъзнателна причина, за да отхвърля тази вероятност, преди дори да е изплувала на повърхността на мозъка ми… Не, чакай за момент, моля те. Нека да го обработя.
	Ръцете му отново пробягаха през косата, пренареждайки черните кичури.
	Тя притихна, като си казваше, че той е толкова арогантен, колкото и всички останали, неспособна да приеме, че може би той току-що е признал пропуска си. „Престани да се залъгваш, че той е различен!“ — каза си тя строго наум.
	— Добре — каза Тони с глас, пълен със задоволство. — Имаме си работа със сексуален садист, съгласна ли си?
	— Съгласна съм.
	— Садомазохизмът е емоционалният заряд за сексуалните фетишисти. Но при травеститите е точно обратното. Те искат да влязат в ролята на жените, защото се предполага, че са по-слабите и беззащитни същества в обществото. Това, което ги поддържа, е именно тази вяра, че жените имат скрита мощ, силата на пола им. А това не може да има нищо общо с жестоката жажда да причинят болка и да усетят могъществото си, което е копнежът на садомазохистите. Но това изобщо не влиза във фантазиите на травеститите. За да може да заблуди жертвите си, че имат работа с жена, — а не с накипрен в дамски парцалки мъж, убиецът трябва да е съвършено маскиран. Но това, което е уникално въпреки опита ми на клиничен психолог, е, че в същото време той е сексуален садист. Двете просто не вървят заедно — завърши Тони. — Същото важи и за транссексуалните. Всъщност, като че ли най-вече за тях, защото те трябва първо да се проявят, преди да бъдат приети за лечение.
	— Значи изключваш идеята ми като вариант? — попита Карол, чувствайки се направо смазана.
	— Никога нищо не изключвам. Иначе може да изглеждаш като глупак в тази игра. Просто го смятам за толкова невероятно, че не ми се иска да го вкарам в профила, защото самото му включване може да изпрати хората в погрешна посока. Но при всички случаи ще имам едно наум. Ти мислиш в правилна посока — довърши той, като най-после смени покровителствения и нравоучителен тон и се усмихна. — Както казах в самото начало, Карол, ние с теб заедно ще можем да се справим.
	— И си напълно убеден, че не е жена?
	— Психологията е напълно погрешна. Като се има предвид най-очевидната особеност, че убиецът е склонен да се вманиачава при убиването, си правя извода, че това е типична мъжка черта. Колко жени познаваш, които биха киснали по спирките в анораци, записвайки номерата на трамваите?
	— А какво ще кажеш за синдрома, не помня как се казваше, когато човек до такава степен е завладян от някого, че превръща живота си в истинско бедствие? Мислех, че главно жените страдат от глупостта си.
	— Синдрома на Де Клерамбо — поясни Тони. — Права си, основно жените са склонни на такива саможертви. Но те се съсредоточават само върху един мъж и единственият, който има вероятност да умре като резултат, е страдащият, стигащ понякога до самоубийство. Работата е там, че женските вманиачавания и непреодолими импулси са различни от тези на мъжете. Мъжките страсти са свързани с контрола. Те събират марки и ги разпределят по каталози. Или са запалени колекционери на бикини от всяка жена, с която са преспали. Имат нужда от трофеи. Страстите на жените са около покорството. Например при безразборно ядене — това е мания, която ги поглъща изцяло и контролира повече от каквото и да е друго нещо. Една страдаща от синдрома на Де Клерамбо жена, която успее да се докопа до обекта на желанията си и се омъжи за него, вероятно би била идеалът на шовиниста за съвършена съпруга. Но този модел не пасва на нашия убиец.
	— Разбирам какво имаш предвид — каза Карол малко неохотно, защото не искаше да се откаже от единствената свежа идея, с която бе допринесла за създаването на профила.
	— Добави към това, че тук имаме използвана истинска физическа сила — продължаваше безкомпромисно Тони, гледайки неохотата й. — Ти си в добра форма. Сигурно си и доста силна за височината си. Аз съм само няколко сантиметра по-висок от теб. Но колко далеч смяташ, че можеш да ме отмъкнеш? И колко време би ти отнело да качиш тялото ми в багажника на колата и после да го захвърлиш зад някоя стена? Би ли могла да ме метнеш през рамо и да ме пренесеш през „Карлтън Гардънс“ до храсталаците? Освен това имай предвид, че всички жертви досега са били по-високи и по-тежки от мен.
	Карол пусна една усмивка на разкаяние.
	— Добре де, печелиш. Убеди ме. Но има още едно нещо, което ми мина през ума.
	— Да го чуем.
	— След като прочетох профила ти, ми се струва, че причината, която изтъкваш за поддържането на еднакви периоди между убийствата просто не е достатъчно убедителна — започна тя пробно.
	— И това ли забеляза? — попита той сухо. — И мен не ме убеди достатъчно. Но не можах да се сетя за нещо друго, за да ги обясня. Никога не съм се сблъсквал с нещо подобно нито в личния си опит, нито в литературата. Всички серийни убийци, с които съм си имал работа, постепенно стигат до ескалация на събитията.
	— Имам една теория, която може да обясни проблема.
	Тони се наведе напред, целия в слух.
	— Обясни ми, Карол.
	Тя се почувства като златна рибка в чаша вода и си пое дълбоко въздух. Искаше да привлече вниманието му, но сега не беше съвсем сигурна дали това й харесва.
	— Помня какво ми каза преди два дена за интервалите. — После затвори очи и го цитира: — При повечето серийни убийци склонността е времето между действията да намалява драматично. На първо място точно фантазиите им отприщват убийствата, а реалността никога не съвпада с тях. Няма никакво значение колко усъвършенстват изпълнението на престъпленията си. Но колкото по-крайни стават, толкова повече се притъпява чувствителността им. И съответно нараства нуждата им от стимули, за да получат сексуалната тръпка, която им носи самото убиване. Така че, логично е, убийствата да зачестяват. Шекспир май беше казал: „Апетитът идва с яденето.“ Права ли съм?
	— Забележително! — въздъхна Тони. — И визуалната ти памет ли е толкова добра, колкото слуховата?
	Ядосана, тя отвори очи.
	— Опасявам се, че само слуховата. Както и да е, когато прочетох пасажа в профила ти, където предполагаш, че той може би работи с компютри, нещо ми щракна. Въпросът, който не си формулирал точно, но очевидно те е тормозил, е, защо интересът му към видеокасетите не е намалял с течение на времето?
	Тони кимна. Въпросът, който повдигаше Карол, беше съществен и точно това го притесняваше. Търсеше отговор, който би задоволил и двамата. Като опипваше почвата, той каза:
	— Предполагам, защото първата видеокасета е успяла да го задържи емоционално устойчив две седмици. Но той вече е започнал да дебне втората жертва и удобният момент е настъпил, преди да е бил действително принуден да убие отново. Просто не е могъл да устои на възможността, която му се отдала и е била толкова съвършена. След това осъзнава, че е оставил осем седмици между убийствата, и решава, че този период ще стане традиция. Дотук очевидно видеокасетите му позволяват да го поддържа постоянен. Може би сега това ще се промени.
	Карол поклати глава.
	— Звучи приемливо, но не съм убедена.
	Тони се ухили.
	— И слава богу, че е така. И аз не съм убеден. Трябва да има по-добро обяснение, но не знам какво е.
	— До каква степен си запознат с компютрите?
	— Знам къде е бутонът за включване и изключване и как да използвам програмните продукти, с които ми се налага да работя. Но от там нататък съм пълен профан.
	— Е, това ни прави двама. Брат ми обаче е компютърен гений. Партньор е в търговска къща за софтуерни продукти и по-специално създаването на игри. Техниката, с която работи, е последната дума на модата. В момента той и партньорът му разработват системи на по-достъпни цени, които ще позволят на играещите да вкарат собствените си образи в играта, с която се забавляват. С други думи, вместо суперменът на екрана да е Арни, който винаги се справя с лошите в „Терминатор — 2“, това би могъл да бъде Тони Хил. Или Карол Джордан. Факт е, че вече има такава техника и програмни продукти, които позволяват човек да разгледа внимателно видеолентата и да вкара образите в компютъра. Мисля, че ги наричат цифрови образи. Както и да е, веднъж след като ги имаш в компютъра си, можеш да ги направиш точно така, както искаш. Можеш да включиш и снимки или откъси от други видеокасети. Или да наложиш отгоре допълнителни неща. Когато за пръв път получиха оригиналната техника преди шест месеца, Майкъл ми показа резултатите от тази последователност и съгласуване, които сам бе направил. Първо бе заснел малко от конференцията на консерваторите и вкара в компютъра, освен техните образи и секс наръчник от друга касета. Бе избрал всички онези прочути лица на министри от правителството, докато произнасяха речите си, и ги бе комбинирал със секс сцените. — Тя се изсмя при спомена за картинката. — Беше малко недодялано като качество, но повярвай ми, никога не си виждал Джон Мейджър и Маргарет Тачър да го дават така добре. Това придава съвършено нов смисъл на израза „празнословна помпозност“.
	Тони гледаше Карол зашеметен, мълчалив.
	— Ти се шегуваш!
	— Това е съвършеното обяснение защо видеокасетите успяват да му помогнат да се контролира.
	— Не означава ли това, че той, също като брат ти, трябва да е истински специалист по компютрите?
	— Не мисля така — отвърна Карол. — От това, което успях да събера като информация, най-разпространената техника всъщност е доста проста. Но програмните продукти и периферните устройства, които са необходими, са невероятно скъпи. Можеш да броиш две или три хилядарки дори само за една програма. Така че той или работи в някоя компания, където има такова оборудване под ръка и уединението да работи над собствените си неща, или в другия случай компютрите са му хобито и разполага с много допълнителни доходи.
	— Или е крадец — добави Тони полу на шега.
	— Или е крадец — съгласи се Карол.
	— Не знам — прояви съмнение той. — Това не разрешава проблема, но е невероятно странно.
	— А Ханди Анди не е ли? — заяде се тя войнствено.
	— О, той също е странен, съгласен съм, но не съм съвсем сигурен, че и това е от неговата компетенция.
	— Не забравяй, че той създава машини за мъчения. Това би било далеч по-лесно с компютърен дизайн. Тони, нещо го поддържа уравновесен и стабилен в осемседмичния му цикъл. Защо да не е това?
	— Само предположения, Карол, нищо повече от това на този етап. Виж, защо не направиш предварителни проучвания, за да разбереш до каква степен е осъществимо на практика това, което предлагаш?
	— Не искаш ли да го включиш в профила? — попита Карол с горчиво разочарование.
	— Не искам да обезценявам онези неща, за които усещам, че са почти сигурни, като вмъквам нещо толкова фантастично, поне на този етап. Ти самата каза, че фантазиите му са отприщени от едно от малкото сигурни неща, включени в профила. Не ме разбирай погрешно, аз не отхвърлям идеята ти. Дори мисля, че е великолепна. Ще се наложи да поработим наистина здравата, за да преодолеем несъответствията в някои части на профила като цяло. Дори хората, които са склонни да поддържат идеята, едва ли ще се съгласят с някои неща. Така че нека не им даваме лесни поводи за нападки. Да премерим първо всяко твърдение и да им представим целия профил в лесно смилаем вид, така че хиените да не могат веднага да го хвърлят на боклука, а мен да свалят от пиедестала ми на експерт. Съгласна ли си?
	— Добре — кимна тя, като усещаше, че той наистина беше прав. Взе лист хартия и химикал. — Ще проверя производителите на софтуерни продукти и експертите на територията на Брадфийлд — мърмореше си тя, докато пишеше. — Да проверя с Майкъл необходимия софтуер и хардуер, който трябва да се набави от производителите за такава дейност, а след това ще инспектирам регистрите на продажбите им. Да видя дали има кражби наскоро.
	— Компютърните клубове — добави Тони.
	— Да, благодаря — съгласи се Карол и го добави в списъка си. — И таблото с бюлетините. Я виж, изглежда, ще се ползвам с голяма популярност сред екипа на „ХОЛМС“. — Тя се изправи на крака. — Очаква ни продължителна работа. По-добре да изчезвам. Ще отнеса профила до улица „Скаргил“ на господин Брандън. Ще имаме нужда от теб, за да го разтълкуваме.
	— Няма проблем.
	— Радвам се, че поне нещо не е.


	Тони бе забил поглед през прозореца на трамвая и наблюдаваше светлините на града, които се мяркаха през дъждовната завеса. Имаше нещо в блестящия бял интериор на трамвая, което наподобяваше какавида. Без да е оплескано, чисто и топло, мястото навяваше спокойствие. Когато приближи светофара, ватманът натисна клаксона. Прозвуча му като звук от детството. Беше от тоя вид клаксони, каквито използваха някога в анимационните филмчета, реши той.
	Откъсна очи от прозореца и тайно разгледа няколкото човека в трамвая. Сега му беше нужно каквото и да е, нещо, което можеше да откъсне мислите му от странната пустота, която го беше обзела, когато предаде профила си. Не беше заради това, че участието му в този случай можеше да приключи. Все пак Брандън бе казал на Карол, че трябва ежедневно да се консултират с него.
	Искаше му се да бе по-ентусиазиран относно компютърната й теория, но годините на обучение и практика бяха вкоренили у него изключителна предпазливост. Самата идея бе великолепна. Той щеше да бъде много доволен, ако Карол заедно с колегите си успееше да потвърди предположението си. Но заради правдоподобността на профила си той трябваше да се дистанцира от подобни идеи, които обикновеното ченге би отхвърлило като прекалено фантастични.
	Чудеше се как ли прекарват вечерта в полицията. Карол се бе обадила да му каже, че екипите излизат и обикалят из Темпъл Фийлдс, наблюдават редовните посетители на района и се опитват да разберат дали предположенията от профила са верни. Ако имаха късмет, можеха да се натъкнат на някои имена, които вече са вкарани в компютрите на „ХОЛМС“ или от предишните им криминални досиета, или от номерата на колите, въведени в системата като заподозрени. Това бяха возилата, снимани в района на местопрестъпленията.
	— Следващата спирка ще бъде „Бенк Вейл“, „Бенк Вейл“ е следващата спирка — съобщи електронен глас от високоговорителите.
	Тони сепнато установи, че центърът бе останал далеч зад тях и наближаваха покрайнините на „Карлтън Гардънс“, на по-малко от километър от дома му. „Бенк Вейл“ дойде и отмина, а Тони се завъртя на мястото си, готов да скочи към вратата, когато съобщят следващата спирка.
	Вървеше бързо през тесните улички на предградието, мина покрай училищните игрища, заобиколи жалките шубраци — всичко, което беше останало от растителността, наречена някога Горски склон, името на района. Тони хвърли поглед към дърветата, докато профучаваше край тях, като си помисли с кисела физиономия, че пътят му пресичаше диагонално през горичката и почти сигурно беше напълно безлюден. Първо го бяха напуснали жените, които се прибираха сами вкъщи. После ги следваха децата, прогонени от разтревожените родители. Сега в Брадфийлд именно мъжете бяха тези, които научаваха горчивите уроци на рискования живот.
	Тони зави по своята улица, като се наслаждаваше на тишината, защото по нея нямаше движение. Трябваше да се справи някак с вечерта. Може би щеше да отиде до супермаркета и да купи продукти за пилешки котлети. Щеше да си вземе и видеокасета или да се разсее с четене.
	Когато пъхна ключа в ключалката, чу звъна на телефона. Хвърли куфарчето си и хукна в тази посока, оставяйки вратата да се затвори с трясък. Вдигна слушалката, но преди да успее да изрече нещо, гласът й се разля в ухото му като топло олио, успокояващо болката.
	— Антъни, любими мой, звучиш така, сякаш умираш от копнеж по мен.
	Беше успял да избегне мислите си в тази посока по целия път към дома, но добре знаеше, че се бе надявал именно на това.


	Брандън тъкмо бе угасил лампата си, когато телефонът го стресна.
	— Трябваше да се предполага — измърмори Маги, когато той се измъкна от приятната топлина на леглото, за да вдигне слушалката.
	— Брандън! — изръмжа в отговор.
	— Сър, следовател Матюс е на телефона — започна уморен глас. — Току-що прибрахме Стиви Макконъл. Момчетата преди малко го пипнаха в опит да се измъкне с ферибота на пристанището в Сийфорд. Имаше намерение да отплава за Ротердам.
	Брандън седна на смачкания юрган, пренебрегвайки протестите на Маги.
	— И какво са направили?
	— Е… ами, сър, те са смятали, че нямат голям избор, тъй като той е освободен под гаранция и при никакви условия не може да я нарушава.
	— Задържали ли са го? — попита Брандън, като се протегна към чекмеджето с бельото.
	— Да, сър. Сега се намира в предварителния арест.
	— За какво?
	— За нападение над полицай — обяви самодоволно Кевин с лека подигравка в гласа си. Брандън си представи размазаната му ухилена физиономия. — Позвъниха ми, за да ме питат какво да правят по-нататък. И тъй като вие проявихте такъв личен интерес към случая, си помислих, че ще е най-добре да попитам първо вас.
	„Не избухвай! Овладей се!“ — заповяда си яростно Брандън. Това, което обаче каза, бе:
	— Това е напълно очевидно. Арестувайте го за опит да наруши наложената му мярка за неотклонение и го доведете обратно в Брадфийлд.
	Пребори се с чифт боксерки и се наведе да вземе панталоните си от облегалката на стола.
	— Доколкото разбирам, този път ще го предоставим на съдиите и ще искаме отмяна на гаранцията — поясни Кевин с толкова сладък глас, че направо бе на границата да получи кариес.
	— Точно това правим обикновено, когато имаме основание, следовател. Благодаря, че ме осведомихте.
	— И още нещо, сър — продължи мазно Кевин.
	— Какво? — изръмжа отново Брандън.
	— Момчетата трябва да направят още един арест.
	— Още един арест? Кого, по дяволите, още трябва да арестуват?
	— Шефът на отдела — Крос, сър. Очевидно той се бе опитал да попречи насила на Макконъл да се качи на кораба.
	Брандън затвори очи и преброи до десет.
	— Макконъл наранен ли е?
	— Явно не, сър, просто е малко поотупан. Въпреки че Крос е отнесъл някое кроше и си е докарал синьо око.
	— Добре. Кажи им да освободят Крос да се прибере вкъщи. И още, нека му предадат да ми се обади утре сутринта. Ясно ли е, следовател? — Брандън отдалечи слушалката и целуна жена си, която бе оправила завивката и се бе увила като мечка, готвеща се за зимен сън.
	— Ммм — измърка Маги. — Сигурен ли си, че трябва да ходиш?
	— Това не е представата ми за най-подходящо време, но, повярвай ми, искам да съм там, когато доведат този затворник. Той е типът хора, дето всеки момент могат да рухнат.
	— Проблем ли има с равновесието?
	Брандън мрачно поклати глава.
	— Не неговото равновесие. Други хора понякога стават малко неуравновесени, любов моя. Вече имаме един белязан от нощното дебнене. Не мога да рискувам повече. Ще се разберем, като се видим.
	Петнайсет минути по-късно Брандън се бе упътил към залата на екипа по убийствата. Кевин Матюс се бе отпуснал върху едно бюро в дъното на стаята, с глава, сгушена между ръцете. Когато Брандън се приближи, той чу лекото дишане на Кевин. Чудеше се кога някой от екипа за последен път бе имал здрав сън цяла нощ. Нищо чудно, че офицерите се уморяваха и ставаха заядливи при липсата на резултати. Затова и допускаха сериозни грешки. Брандън отчаяно искаше да избегне провала, заради който името му щеше да се споменава десетки години наред като човек, допуснал сензационна съдебна грешка. Готов бе на всичко, за да го избегне. Имаше само един проблем около това, размишляваше той с кисела физиономия, докато седеше срещу Кевин. За да бъде в течение на всеки ход от разследването, той трябваше да работи също толкова абсурдно много часове, което водеше именно към погрешните преценки, които искаше да избегне. „Параграф 22“. Беше прочел тази книга преди няколко години, когато Маги бе решила да ходи на вечерно училище и да вземе всички изпити, които никога не бе успяла като ученичка. Беше му я препоръчала като чудесно четиво — забавно, грубо, с остра сатира. Той я намираше твърде болезнена. Напомняше му за работата му. Особено в нощи като тази, когато иначе нормалните мъже се превръщаха в главорези.
	Телефонът иззвъня. Кевин се размърда, но не се пробуди. Брандън направи гримаса на съчувствие, протегна се и вдигна слушалката.
	— На телефона е Брандън, отдел „Убийства“.
	Последва моментна объркваща тишина. После един напрегнат глас му съобщи:
	— Сър, сержант Мерик се обажда. Попаднахме на нов труп.


>
	От дискета 3,5" с етикет: „АРХИВ. 007“
	„ФАЙЛ ЛЮБОВ. 014“
	Замъкването на Гарет до „Карлтън Гардънс“ беше далеч по-лесно, отколкото предполагах. Разузнаването ми беше старателно. Както смятах, успях да се добера до избраното място по труднопроходимия градински път. Това, което не беше включено в сметките, беше дългата коледна ваканция. Пътят бе блокиран от два метални стълба, забити в асфалта и заключени на мястото с тежки катинари. Вероятно можех да се промъкна отстрани, тъй като джипът нямаше да има проблеми да премачка дребните храсталаци, които ограждаха пътя. Но неизбежно щях да оставя следи от гумите, а сигурно и малки люспи боя. Нямах намерение да се оставя точно Гарет да ме лиши от свобода, така че отхвърлих този вариант. Паркирах джипа до склада отзад, където работниците по поддръжката на парка държаха инструментите и оборудването си. Там поне оставах незабелязан и от двете посоки — и откъм пътя, и откъм парка. Нямаше много хора в тази коледна нощ около два часа, но сигурността беше над всичко.
	Излязох от джипа и се разтъпках наоколо. Складът отпадаше, защото забелязах алармената система срещу крадци. Но тогава боговете ми се усмихнаха. Отстрани попаднах на ниска дървена количка, от онези, които навремето носачите използваха, за да прекарват багажите на пътниците по гарата, когато все още имаше носачи, харесващи професията си. Градинарите очевидно ги използваха, за да развозват растенията из парка. Откарах я до джипа и смъкнах голото тяло на Гарет в нея. После увих трупа в два черни найлонови чувала и впръсках смазочно масло в осите, за да избягна противното скърцане. След това предпазливо се насочих към шубраците.
	Отново имах късмет. Не видях никого. Дотътрих количката до задната част на естрадата при обраслите с растителност стъпала. В края на пътеката бутнах количката към храсталака. После внимателно, за да не оставя отпечатъци по меката земя, обърнах количката и изтърсих тялото на Гарет в шубраците. Пристъпих назад и прескочих мястото, където стоях. След това прекарах количката отгоре. Храстите изглеждаха малко смачкани, но нямаше и следа от Гарет. Ако имах късмет, щеше да остане неоткрит, докато пощальонът не предаде последното ми послание към _най-добрите_.
	Десет минути по-късно оставих количката на старото й място и насочих джипа си към задния изход на парка, който се намираше на една тиха алея, точно срещу църквата. Въпреки че шансовете някой да ме забележи бяха нищожни, карах на угасени фарове, докато не излязох на главната магистрала. За разлика от Темпъл Фийлдс точно това бе районът, където някой любопитен клюкар, страдащ от безсъние, би забелязал непознато возило в ранните часове на деня.
	Прибрах се вкъщи, трупясах се и спах непробудно дванайсет часа. Събудих се навреме, за да прекарам два интересни часа на компютъра, преди да изляза за работа. За щастие си уплътних добре нощта, така че имах много сложни задачи, които да занимават съзнанието ми и да не се разсейвам в догадки за предстоящия брой на „Сентинъл Таймс“.
	Накараха ме да се гордея, въпреки краткото време, за което трябваше да обработят посланието ми. Очевидно се бяха захванали за работа веднага и бяха успели да убедят полицията да го приеме на сериозно. Бяха ми отделили първа страница, допълнена със снимка на посланието ми, въпреки че нищо не посочваше от кого бе изпратена картичката.

	НАЙ-ДОБРИЯТ УДАР НА УБИЕЦА!
	Гола и обезобразена жертва на откачения убиец бе открита в един градски парк след получаване на странно съобщение, адресирано до „Сентинъл Таймс“.
	Убиецът, който се е подписал като „Дядо Коледа“, разкрива чрез зловещо коледно послание мястото в „Карлтън Гардънс“, където е захвърлил поредния си труп.
	Ужасното съобщение, изглежда, е написано с кръв. Било е нахвърляно върху фирмена коледна картичка на една от водещите адвокатски кантори в града.
	Писмото беше придружено от домашна видеокасета, посочваща мястото на тялото, в което _най-добрият_ екип веднага разпозна специфичната лятна естрада на парк „Хил“.
	Уведомена от _най-добрите_ репортери, полицията веднага изпрати екип от униформени и цивилни служители на мястото в парка, посочено от коледната честитка.
	След кратко претърсване на храсталаците около утъпканата пътека край лятната естрада, както бе посочено на касетата, един униформен полицай откри тялото на мъж.
	Според източници на полицията трупът е бил гол. Гърлото на мъжа е било прерязано, а тялото обезобразено. Смята се, че той вероятно е бил измъчван, преди да бъде убит.
	Въпреки че този район на парка е известен като територия за зажаднели за любов хомосексуалисти, полицията не свързва последното убийство с предишните на двама млади мъже, направени по-рано тази година, чиито трупове също бяха захвърлени в Темпъл Фийлдс. Район, известен като гей територията на града.
	Тялото все още не е идентифицирано, а полицията не е разкрила описанието на жертвата, която е на видима възраст около двадесет и шест, двадесет и седем години.
	Пакетът, пуснат в навечерието на Коледа в Брадфийлд, е пристигнал в редакцията на „Сентинъл Таймс“ с тазсутрешната поща, адресиран към редактора на новините — Мат Сметуик.
	Господин Сметуик сподели: Първата ми мисъл беше, че някой си прави шега, лоша шега, особено като познавам един от адвокатите в засегнатата фирма.
	После разбрах, че приятелят ми е извън страната на ски ваканция, така че не би могъл да пусне пакета, за да ми демонстрира черен хумор.
	Обадих се на полицията веднага и за щастие те го приеха на сериозно.

	Крайно време беше да го направят. Никога нищо не е било толкова сериозно в живота ми. Въпреки това, което полицията казваше, фактът, че Гарет бе третият в една поредица, би трябвало да ги накара да се позамислят. Това със сигурност не убягна от вниманието на журналистите, които използваха последното откритие като извинение, за да преразгледат отново убийството на Адам и Пол. Докато излезе вечерният брой, нищо чудно да получат съобщение за четвъртата жертва.

	В УМА НА ЕДИН УБИЕЦ
	Човекът, когото Министерството на вътрешните работи избра да оглави залавянето на серийния убиец, говори днес за последното убийство, което потресе общността на гейовете в града.
	Съдебният психолог Тони Хил от една година работи по голямо изследване, спонсорирано от правителството, което ще доведе до създаването на отдел за борба с престъпността чрез използване на психологически профили, подобно на екипа от ФБР, показан във филма „Мълчанието на агнетата“.
	Доктор Хил, тридесет и четири годишен, е бил преди това главен клиничен психолог в болницата „Бламайърс“, максимално подсигурена клиника за душевноболни. Тя е приютила най-опасните британски ненормални престъпници, включително масовите убийци Дейвид Харни и Кийт Понд Лудия, който е действал по магистралите.
	Споделяйки мнението си по въпроса, доктор Хил каза: „Полицията не ме е викала за съвет по никой от посочените случаи, така че знам не повече от вашите читатели. Нямам навика да давам веднага мнения, но ако настоявате, ще ви кажа, че е много вероятно убийствата на Адам Скот и Пол Гибс да са извършени от същия човек.
	На пръв поглед това последно убийство изглежда сходно, но със сигурност има съществени разлики. Като начало, тялото е било открито на съвсем различно място, въпреки че «Карлтън Гардънс» също е известен като район на гейове. Мястото има съвсем различна атмосфера от Темпъл Фийлдс, който се е превърнал в специфично градче.
	Също така изпращането на съобщение до «Сентинъл Таймс» е забележителна промяна. Нищо подобно не се е случило в предишните случаи, а и убиецът изобщо не ги споменава в посланието си.
	Затова съм склонен да смятам, че тук може би си имаме работа поне с две особи.“

	И така нататък, и така нататък, все в тоя тон. Всичко това казваше гръмко и ясно: „Нямаме си и най-малка представа от къде да започнем търсенето.“ Не мисля, че този доктор Хил би ме разтревожил дотолкова, че да наруши съня ми. Реших, че е време да дам добър урок на ченгетата. Урок, който те няма да забравят скоро.


	Четиринайсета глава


	Не е нужно човек да си отваря очите и ушита на четири, за да разбере, когато срещне убиец. Ако не е съвсем заблуден, предполагам, ще види, че убийците са различни по майсторство.
	Убийствата имат малките си различия и достойнства, както статуите, картините, ораториите, гравираните предмети и какво ли още не.


	Тони се бе опънал във ваната си с шишенце бренди под ръка. Отпуснат, вял, освободен, той не можеше да си спомни кога за последен път се е чувствал толкова комфортно и така оптимистично настроен. Преживяванията му по телефона с Анджелика, както и убеждението, че е свършил наистина добра работа по профила, му бяха вдъхнали нова надежда. Може би не трябваше да се крие само в служебните си отношения. Сигурно би могъл да се присъедини към останалия свят, към онези, които държаха нещата в свои ръце, преглъщаха миналото си и оформяха светогледа си според това, дето искаха да видят.
	— Мога да променя живота си! — обяви гласно Тони.
	Безжичният телефон иззвъня. С бавно плавно движение той се протегна към него. Вече не го изпълваше ужас. Странно колко бе израснал в това отношение — да приема обажданията на Анджелика като добре дошли, вместо да се страхува от тях.
	— Да? — каза той бодро.
	— Тони? Джон Брандън е на телефона. Изпращам веднага една кола да те вземе. Попаднахме на още един.
	Тони седна и водата се разплиска около него.
	— Сигурен ли си?
	— Карол Джордан и Дон Мерик отидоха на местопрестъплението пет минути след обаждането.
	Тони стисна очи.
	— О, боже! — простена той. — Къде?
	— Обществените тоалетни на улица „Клифтън“, Темпъл Фийлдс.
	Докторът стана и излезе от ваната.
	— Ще се видим там — каза той мрачно.
	— Добре, Тони. Колата ще пристигне след около пет минути или там някъде.
	— Ще бъда готов.
	Прекъсна връзката и излезе от банята, като пътьом се препаса с една хавлия. Мозъкът му работеше напрегнато. Той намъкна набързо едни дънки, тениска, риза, пуловер и кожено яке. Обу още един чифт чорапи, като си спомни колко мразовита му се стори предишната нощ. Звънецът на вратата иззвъня точно когато завързваше вече обувките си.
	В патрулката напрегнатата обстановка разби всякаква възможност за градивно обмисляне на ситуацията. Колата профучаваше из нощните улици, а синята светлина на лампата отгоре разбиваше прозрачното оранжево от уличното осветление. Ескортът му, двете пътни ченгета мъжкари, бяха застинали в мълчаливо самообладание. Със свистящи гуми те влетяха по улица „Клифтън“ и шофьорът наби спирачки при вида на полицейската лента, която бе отрязала достъпа до централната й част.
	Лентата бе вдигната за Тони и той се насочи към средата на платното, където се бяха скупчили няколко полицейски коли и една линейка, паркирана встрани, изглежда, за всеки случай. Когато се приближи, видя знака на обществената тоалетна, осветен на фона на потъналата в тъмнина сграда. Край линейката забеляза фигурата на Дон Мерик, очебийна заради бинтованата му глава. Като пренебрегна щуращите се насам-натам полицаи, той се насочи право към Мерик, който се бе отнесъл в дълбок разговор по мобифона. Махна бързо на Тони, за да му даде сигнал, че го е забелязал, и приключи с думите:
	— Добре, благодаря. Извинявай, че те притеснихме.
	— Сержант, търся господин Брандън или следовател Джордан.
	Мерик кимна.
	— И двамата са вътре. Предполагам, че вие също ще искате да хвърлите око наоколо?
	— Кой е открил трупа?
	— Едно от момичетата от улицата. Твърди, че всички дамски тоалетни били пълни и затова влязла в незаетата мъжка тоалетна. Бас ловя, че е била вътре с клиент. Той трябва да си е плюл на петите веднага, щом е усетил, че може да се забърка в неприятности.
	С периферното си зрение Тони забеляза появяването на Карол, която излезе навън. Тя веднага се насочи към тях.
	— Добре, че той се разкара — каза тя, след като Мерик се отдалечи и продължи телефонния си разговор.
	— Ако бях казал, че точно това не съм искал, някой сигурно щеше да го приеме по друг начин — каза сухо Тони. — Какво те кара да смяташ, че и това е работа на Ханди Анди?
	— Тялото е голо и гърлото му е прерязано. Очевидно е домъкнат тук на инвалидна количка, но е бил изсипан на пода. А върху него намерихме захвърлен вестник — първата страница на „Сентинъл Таймс“ от снощи — обясни Карол с напрегнат глас. Очите й бяха измъчени и уморени. — Ние го провокирахме, нали?
	— Не ние. Вестниците може би, но не и ние — отвърна Тони мрачно. — И все пак не очаквах да реагира така светкавично.
	Мерик се приближи отново и обяви бодро:
	— Изглежда, попаднах по следите на инвалидната количка. Някакъв се разхождал край приемната на родилния дом по-рано тази вечер. С малко повече късмет може да се окаже, че някой го е видял.
	— Добра работа, Дон! — насърчи го Карол. — Ще хвърлим ли вече по един поглед? — обърна се тя към Тони. Той кимна и я последва.
	Тя си пробиваше път с рамо покрай щуращите се наоколо ченгета към входа на тоалетната. Тони бавно пристъпи вътре и започна да прави опис на обстановката наум, докато се оглеждаше. Забеляза пода, покрит с черна гумена настилка, очевидно случайно сложените сиви и черни плочки по стените, предизвикателните надписи, напръскани със спрей, тежкия влажен въздух, мириса на дезинфекциращите препарати, които едва маскираха вонята. Вътре тоалетната се разделяше на две — мъжката вляво, женската надясно. Брандън и Кевин Матюс стояха до вратата и надзъртаха през широкия праг. Тони го прескочи и се присъедини към мрачната им мълчалива група. Един фотограф стоеше до стената и запечатваше местопрестъплението на лентата си. Това би разтърсило някои съдии до дъното на душата им, ако хората на Брандън успееха да им предоставят Ханди Анди. През няколко секунди ярката бяла светлина на светкавицата отразяваше ужасната сцена върху ретината на наблюдаващите мъже.
	Тони гледаше съсредоточено проснатото на земята тяло. Имаше петна от някакъв вид тъмна, мазна субстанция по коленете, лактите и единия глезен. Не липсваха също кървави дири по тялото. Прорезът на гърлото беше дълбок, но според предположенията на Тони не достатъчно, за да е причина за настъпването на смъртта. Доколкото можеше да забележи, самите полови органи бяха непокътнати, но дебелото черво, ануса на мъжа и меката плът около тях бяха ожесточено нарязани с дълбоки промушвания от наточено острие. По тялото му се разля топла вълна на облекчение, която го накара да си признае това, което се боеше дори да помисли. И той, като Карол, се опасяваше, че по някакъв начин действията му са провокирали Ханди Анди да наруши паузата и да направи нов удар. Откакто Брандън се беше обадил, ужасът го дебнеше като злобна хищна птица.
	Тони се обърна към Брандън и каза:
	— Това не е той. Имаме случай на имитация.


	От сянката на далечния край на улица „Клифтън“ с вдигната яка на шлифера се появи Том Крос и се смеси със сеирджиите, които сякаш изплуваха изпод тротоарите и зяпаха познатия ритуален танц на огледа на мястото на убийството. Устните на Том Крос се разтегнаха в доволна усмивка и той се присламчи в сянката. Извади бележник от вътрешния си джоб и откъсна един лист. На бледата светлина от една улична лампа написа:

	„Скъпи Кевин, главата си режа, че това не е работа на Странния убиец. Готов ли си да се обзаложиш? Всичко най-хубаво, Том.“

	Том Крос имаше доста объркан и измъчен вид, но той не беше от хората, които можеха да допуснат унижението да им попречи да постигнат целите си. Сгъна листчето на четири и написа отгоре: „За следовател Кевин Матюс. Лично.“ После си проби път през тълпата, докато хвана в полезрението си едно от ченгетата зад полицейската лента.
	— Знаеш кой съм аз, нали, момче? — попита Крос.
	Човекът кимна колебливо, като хвърли бърз поглед от двете си страни, за да види дали някой не е забелязал срещата му с най-голямата издънка на полицията.
	Крос протегна ръка.
	— Виж следовател Матюс да получи непременно това. Нали ще го направиш?
	— Да, сър — отвърна бързо ченгето, като стисна бележката в юмрука си и дори намери време да се учуди кой бе набрал достатъчно смелост, за да лепне такъв грим по окото на Попай.
	— Ще си спомня за тебе, когато се върна отново на линия — каза Крос през рамо и отново започна да си пробива път през зяпачите.
	Стигна до тъмната алея, където бе паркирал волвото си пред аварийния изход на един нощен клуб. Денят далеч не бе задоволителен за него, а утрото не даваше никаква надежда за промяна или подобрение. Но убеждението, че със съобщението си бе казал истината на Кевин Матюс, караше Том Крос да се чувства полезен.


	— Аутопсията ще потвърди думите ми — упорстваше Тони. — Който и да е довършил този тук, това със сигурност не е нашият сериен убиец.
	Боб Стансфийлд се намръщи.
	— Не разбирам как може да сте сигурен само заради няколко мазни петна.
	— Причината не е само в това, че тялото не е чисто — обясни Тони и сгъна единия си пръст за първото доказателство. — Той не е същата възрастова група. Едва ли има и двайсет. Като изключим това, че е бил в тоалетната, той е бил добре познат из гей средите. Вие сте успели да го идентифицирате около три сутринта.
	Кевин Матюс кимна.
	— Стар познайник на Нравствения отдел. Чейс Колинс. Бивш член на бар, в който момчетата си предлагат услугите на хомосексуалисти. Любител на твърдия секс.
	— Точно така — съгласи се Тони. — А също така няма белези по пениса или тестисите му, където нашият убиец постепенно увеличаваше насилието, акцентирано върху тези органи. До тук знаем само, че мъжът е бил сексуално обезобразен. Не можем да кажем със сигурност как и къде. Но този убиец е използвал модела, за да отстрани цялата анална област. Подозирам, че го е сторил, защото се е изпразнил в жертвата, преди да я убие, и е искал да бъде сигурен, че ченгетата няма да използват семенната му течност като следа. — Тони спря за момент, за да събере мислите си и да налее още една чаша кафе от термоса, който бяха изпратили със закуската от техния бюфет. Джон Брандън ги бе поръчал за сутрешното им съвещание.
	— Инвалидната количка — обади се Карол. — Той е поел голям риск, като я е откраднал от болницата. Не мисля, че това пасва с изключително внимателното поведение и обмислени действия, които серийният убиец ни демонстрира досега.
	— Освен това този не е бил измъчван — добави Кевин с пълна уста, докато хапваше от ролето яйца и наденица. — Или поне не видимо.
	В джоба си имаше бележка, която определяше тактиката му повече от всеки друг аргумент, изречен в тази стая. Попай можеше да е отстранен от работа, но Кевин щеше да подкрепя интуицията му срещу останалите.
	Но Боб Стансфийлд не се отказваше.
	— Добре, ами ако той нарочно го е направил по различен начин, за да ни накара да смятаме, че някой го имитира? Сигурно умишлено се опитва да ни обърка. Все пак не можете да пренебрегнете вестника, който лежеше там. А и профилът на доктор Хил ни предупреди, че шокът от неправилното интерпретиране на случаите във вестника би могло да промени модела му на действие.
	Тони продължаваше невъзмутимо да си подрежда роле с бекон и яйца. Обля жълтъка отстрани с кафяв сос.
	— Не е лошо като теория. Съвършено приемливо е да е убил просто за да се изфука със способностите си. Може да се приеме, че не е било планирано предварително, както при другите случаи, така че изборът му на жертва се е случил съвсем различен. Но основният начин на действие би трябвало да е същият.
	— Ами той е! — настояваше Стансфийлд. — Гърлото на това хлапе е отрязано, както и на останалите. И копелето е направило същинска каша от момчето. Как можете да кажете, че не е бил измъчван, като виждате състоянието на задника му?!
	— Ако си падах по залаганията, бих се обзаложил с теб едно на хиляда, че Чейс Колинс не е умрял от прерязване на гърлото. Сигурен съм, че е бил удушен с ръце и след това е направен прорезът на врата му, за да изглежда като поредната жертва на серийния убиец. Това, което според мен се е разиграло тук, е просто сцена на твърд секс, излязъл от контрол. Чейс се е борил, докато е бил изнасилван, и секспартньорът му го е стиснал за гърлото, за да го накара да миряса. В безумието на оргазма си е прекалил с натиска и се е сдобил с труп. Пресметнал е, че единственият шанс да се измъкне от създалата се ситуация е да го направи да изглежда като работа на серийния убиец. А в случай, че ние не се окажем достатъчно схватливи, е решил да ни помогне, като е подхвърлил последния брой на вестника върху трупа.
	— Звучи наистина правдоподобно — съгласи се Брандън, докато изтънчено забърсваше мазните си пръсти в една салфетка, измъкната от джоба му.
	— Мисля, че Тони е прав — обади се и Карол решително. — Първата ми реакция беше, че това е петата жертва, но колкото повече си мисля, толкова повече се убеждавам, че съм сгрешила. И знаете ли какво затвърди извода ми? — Четири чифта очи се впериха въпросително в нея. Почувства същото напрежение, което усещаше винаги на свидетелската скамейка. — Снощи не беше понеделник.
	Тони се ухили. Стансфийлд вдигна очи нагоре. Кевин кимна неохотно, а Брандън рече:
	— Смяташ, че денят от седмицата е толкова важен за него?
	Карол кимна.
	— Очевидно има някаква много основателна причина, за да избере единствено понеделника, независимо дали това е заради практичност или суеверност. Без значение какво е, то означава много за него. И не смятам, че ще наруши традицията си само за да ни заблуди.
	— Съгласен съм с Карол — намеси се Кевин. — Не само заради нощта от седмицата. Има също други моменти.
	Стансфийлд изглеждаше изненадан.
	— Добре. Очевидно мнозинството печели — предаде се той добродушно. — Съгласих се, че е работа на друг. Кой ще се заеме със случая?
	Брандън въздъхна.
	— Говорих вече с шефа на централата — Шарпълс. Ще му прехвърлим топката. Ако няма никой от нашите, който да е свободен, ще предадем случая на техния главен следовател.
	— Направо ще му призлее — подхвърли Кевин разсеяно.
	— Така е. Е, ще бъде връчено на който и да е следовател, който днес има лош ден. А сега искам да ви кажа, че събитията от последната нощ ни лишиха от възможността да отдадем на профила на доктор Хил нужното внимание, но мисля, че е време вече да го сторим… — Брандън бе прекъснат от чукане на вратата. — Влез! — извика той, като едва успя да прикрие раздразнението си.
	Влезе един униформен полицай, който носеше две папки.
	— Това пристигна току-що, сър. Едното е от съда, другото от лабораторията за патологичните случаи — поясни той и ги остави на бюрото пред Брандън.
	Докато Брандън вдигна писмата, полицаят вече бе изчезнал.
	Останалите в стаята едва сдържаха любопитството си, докато Брандън преглеждаше по диагонал доклада на патолога по предварителните проучвания.
	— „Скъпи Джон, знам, че ти се иска да попаднеш на нещо по тази последна жертва, тъй като на пръв поглед изглежда като че ли вашият сериен убиец накрая е оставил някакви следи. Лошата новина обаче е, че според мен това не е работа на вашия човек. Жертвата е била вече мъртва от задушаване, когато е направен прорезът на гърлото. Вероятно е удушен с ръце. Освен това мисля, че вратът му не е отрязан със същото острие, както на предишните четири жертви. При огледа установих, че е било далеч по-дълго и по-тъпо. Нещо подобно на нож за зеленчуци. Докато, както знаеш, аз смятам, че предишните са направени вероятно с нож за месо. Времето на смъртта фиксирам някъде между осем и десет снощи. Ще ти изпратя пълен доклад веднага, щом като…“ И така нататък, и така нататък. Е, както изглежда, Тони, ти си бил прав.
	— Добре, че точно навреме се съгласих да взема страната ви, в противен случай щях да изглеждам пълен профан — каза Боб Стансфийлд и протегна ръка към Тони. — Добра работа, докторе.
	Карол се усмихна скришом. Беше благодарна на бога, че останалите от екипа накрая започнаха да приемат, че Тони имаше какво да каже и то трябваше да бъде ценено. Странно беше колко различна ставаше атмосферата сега, когато Крос го нямаше.
	Кевин се размърда в стола си, за да се намести по-удобно.
	— Какво имат да кажат експертите? Нещо за нашите случаи или всичко е предварителни доказателства по случая Чейс Колинс?
	Брандън прегледа набързо другия лист.
	— Предварителни… предварителни… предварителни… — Изведнъж той спря и рязко си пое дъх. — Боже мой! — възкликна с нескрито отвращение в гласа.
	— Какво има, сър? — попита Карол.
	Брандън прокара ръка през мрачното си лице и отново се втренчи в листа хартия, като че ли проверяваше дали пък не го е прочел погрешно.
	— Проверявали са белезите от изгаряне по тялото на Дамиен Коноли. Опитвали са се да разберат какво ги е причинило.
	Тони замръзна, а ръката с последния залък сандвич увисна по средата на пътя към устата му.
	— И какво е мнението им? — обади се рязко Боб Стансфийлд.
	— Това е пълна лудост! — каза Брандън. — Единственото, до което момчетата са достигнали, е формички за сладки.
	— Разбира се! — възкликна разпалено Тони и една далечна усмивка озари очите му. — Всичките различни форми на звезди. Това е очевидно, той веднъж го е посочил.
	Изведнъж Тони осъзна, че останалите четирима бяха вперили погледи в него. Единствено Карол изглеждаше заинтригувана. По останалите лица вида изражения, които бе виждал преди. Мнителност. Антипатия. Отвращение. Неразбиране.
	— Двайсет и четири каратова откачалка! — каза горчиво Стансфийлд.
	Никой не бе съвсем сигурен кого имаше той предвид — убиеца или Тони.


	Денят, в който Пени Бърджес се захвана с криминалната хроника на „Брадфийлд Ивнинг Сентинъл Таймс“, тя бе решена, че ще си създаде по-добри връзки, отколкото който и да е от предшествениците й мъже беше успял. Тя бе разбрала, че сред мъжките ритуали на масонската ложа и пушачите трябва да се чувства в свои води, но твърдо бе решила, че дори там нямаше да допусне да се случи нещо забележително без нейно знание.
	Нищо чудно тогава, че телефонът й звъня между шест и седем сутринта. И двете обаждания бяха от полицейски служители, които й съобщиха, че мъжът, разпитван по-рано във връзка със серийния убиец, е арестуван при опит да напусне страната. Никакви имена. Никакви заплахи. Но разбра, че анонимният заподозрян щеше да бъде изправен пред съдиите тази сутрин, за да бъде върнат отново зад решетките по обвинение, че се е опитвал да наруши наложената му мярка за неотклонение. Като се има предвид открития пети труп, който бе изкарал Пени от леглото около два сутринта, връзката беше очевидна.
	Тя се усмихна доволно над втората си чаша силно кафе. Това щеше да й запази отново първата страница на вечерния брой. Надяваше се само главният редактор и юрисконсултът на вестника да не се уплашеха. После натопи чашата и купичката от кашата в мивката и грабна палтото си. И в двата случая се очертаваше интересен ден.


	На Карол започнаха да й залепват очите за сън, когато стана време да отиде до съда, за да се увери, че всичко върви по план. Стансфийлд и Кевин имаха да изчистват недовършената си работа по обичайните разследвания. Тони беше заминал за Лийдс заради една продължителна среща с канадски психолог, който бе организирал конференция в града. Беше й обяснил, че трябва да обсъди някои езотерични аспекти от изследването си за създаване на специални части към полицията. „Изясняване на понятията“, й бе казал, когато успяха да останат сами за момент, след кратката сбирка на екипа.
	Можеше със същия успех да й пробута и „квантова механика“, помисли си тя иронично, докато тичаше нагоре по стълбите на съдебната палата. Бе вдигнала яката си, за да се предпази от източния вятър, който обещаваше да се превърне в суграшица до вечерта. Налагаше се да научи много неща, ако искаше да я възприемат на сериозно като кандидат за тази специална полицейска група. Това беше повече от ясно.
	Всичките й мисли за това отлетяха веднага, щом се зае с проверката на взетите мерки за сигурност. После се насочи по дългия коридор, където бяха кабинетите на половината съдии от сградата. Вместо с обичайните недоволни и предизвикателни мутри на дребните нарушители и потиснатите им семейства тя се сблъска този път с цяла тълпа нагли журналисти. Никога не бе виждала толкова много представители на медиите в съда, при това в събота сутрин. В нормални условия това бе най-спокойният ден от седмицата. Насред тълпата тя зърна Дон Мерик, който подпираше вратата към заседателната зала с изтормозен вид.
	Карол веднага се завъртя на токовете си и смени посоката. Но беше твърде късно. Не само че я забелязаха, но и я разпознаха. Пени Бърджес я видя и я издаде на колегите си от националните медии, надушили вече възможността за сензация. Когато Карол заобиколи ъгъла, те й налетяха отвсякъде. Всички, освен Пени Бърджес, която се бе облегнала на стената и хвърли към Дон Мерик уморена усмивка.
	— Май не си била единствената, на която са се обадили в ранни зори — подхвърли той цинично.
	— За нещастие, да, сержант. Е, поне момчетата изглеждат по-заинтересовани от шефката ви, отколкото от теб.
	— Тя изглежда по-добре.
	— О, не бих го казала.
	— Така се говори — отсече Мерик сухо.
	Пени вдигна глава.
	— Трябва да ми позволиш да те черпя едно питие някой път, Дон. Тогава ще можеш да направиш сравнение.
	Мерик поклати глава.
	— Не мисля така, душичко. На жената това няма да й хареса.
	Пени се ухили.
	— Да не споменаваме пък началството ти. Е, Дон, сега, когато тълпата се изнесе в свински тръс и с боен вик след следовател Джордан, ще ми позволиш ли да упражня демократичното си право да отразя работата на съдиите?
	Дон Мерик се отмести и я пусна да влезе.
	— Бъди мой гост. Но запомни, госпожице Бърджес, само фактите! И нищо друго! Не искаме да подлагаме на риск невинни хора, ясно ли е?
	— Искаш да кажеш, както го прави Странния убиец? — попита Пени с разтапяща усмивка и се шмугна покрай него в залата.


	Брандън гледаше втренчено Том Крос и не можеше да повярва. Лицето на изпадналия в немилост Крос се бе размазало в изражение на дълбоко самодоволство. Единствено пъстрите му очи нарушаваха картинката на разтекла се наслада.
	— Между нас казано, Джон — започна той, — трябва да признаеш, че направих удар с Макконъл. Онзи труп от последната нощ не е изобщо работа на Странния убиец, нали? Е, не би могъл и да бъде, като имаме предвид, че пипнахте моето момче и го тикнахте зад решетките.
	Като се направи на ударен за липсата на пепелник в кабинета на Брандън, Крос си запали невъзмутимо една цигара и с нескрито задоволство издуха облака дим във въздуха.
	Брандън се мъчеше, но не можеше да намери подходящите думи. За пръв път бе занемял.
	Крос се огледа небрежно наоколо за пепелник и като не го откри, се спря на пода, като с върха на обувката си нехайно втри пепелта в килима.
	— Така че, искам да чуя, кога започвам отново работа?
	Брандън се отпусна назад в стола си и заби поглед в тавана.
	— Ако зависеше от мен, ти никога няма да работиш повече в този град — отвърна той любезно.
	Събеседникът му се задави с дим. Брандън погледна към него и се наслади на момента.
	— По дяволите! Винаги обичаш да се правиш на духовит! — изпелтечи Крос.
	— Никога в живота си не съм бил по-сериозен — сряза го ледено шефът му. — Извиках те тук тази сутрин, за да те предупредя. Това, което си направил на Стивън Макконъл вчера, е нападение. Случаят е отворен, господин Крос. Ако отново припарите към това разследване, кълна се, няма изобщо да се колебая да ви подведа под отговорност. Всъщност това много ще ме зарадва. Няма да допусна нито един офицер да коментира полицията, независимо дали е действащ, или отстранен!
	Когато схвана думите му, Крос пребледня, а после пламна от гняв и унижение. Брандън се изправи.
	— А сега се омитай от кабинета и участъка ми!
	Крос стана като зашеметен.
	— Ще съжаляваш за това, Брандън! — изсъска той разярено.
	— Не ме предизвиквай, Том! Заради тебе самия не ме предизвиквай!


	Докато ходеше, Карол обмисляше отговорите си и насочваше журналистите към малкото фоайе до адвокатското кафене.
	— Добре, добре — опитваше се тя да успокои развълнуваните им и преувеличени ръкомахания. — Вижте, ако ми дадете само две минути, ще се върна веднага и ще отговоря на всичките ви въпроси. Става ли?
	Те я изгледаха недоверчиво, а един-двама отзад дори бяха склонни отново да хукнат и окупират вратата на заседателната зала.
	— Вижте какво — обърна се отново към тях, като леко масажираше челюстта си. — Аз направо агонизирам. Имам жесток зъбобол и ако не се обадя на зъболекаря си преди десет, няма да имам никакъв шанс да се класирам при него днес. Моля ви! Ще ми дадете ли тази възможност? Само една малка пауза? После съм изцяло на вашите услуги, обещавам! — довърши тя изречението си отчаяно и се постара да докара една болезнена усмивка. После се мушна в кафето. На стената в дъното имаше телефон. Тя веднага се насочи към него. Изигра добре етюда с изваждането на бележника, от който да намери телефона на зъболекаря. После набра добре познатия номер на съда.
	— Зала номер едно, моля! — изчака да я свържат и каза на чиновника: — Следовател Джордан е тук. Мога ли да говоря с адвоката на КСС?
	Малко по-късно тя вече имаше връзка с един от адвокатите на Кралската съдебна служба.
	— Еди? Аз съм, Карол Джордан. По петите ми са хукнали трийсетина хиени, които чакат да нападнат Стивън Макконъл. Умират да си направят всевъзможни грешни заключения. Затова мисля, че може би ще предпочетеш да ми го доведеш сега, докато ги държа обуздани на една импровизирана пресконференция? Можеш ли да се справиш с бюрокрацията?
	Изчака го да се разбере нещо със съдебния служител от охраната.
	— Добре, Карол, ще опитам. Благодаря ти.
	Като продължаваше номера си, Карол нахвърли нещо в бележника си и затвори телефона. После пое дълбоко дъх и се насочи отново към тълпата.


>
	От дискета 3,5" с етикет: „АРХИВ. 007“
	„ФАЙЛ ЛЮБОВ. 015“
	Дамиен Коноли — типично ченге. И да исках, нямаше да мога да намеря по-подходящ човек, за да дам урок на полицията, дори да търсех цяла година. Но той бе вече там, в моя списък, един от личната ми класация „Топ десет“. Беше ми по-трудно да го следя, защото плаващият му график на работа често се разминаваше със собственото ми работно време. Но както често казваше баба ми, нищо хубаво не идва лесно.
	Хванах го в капана по обичайния ред.
	— Съжалявам, че ви безпокоя, но колата ми се развали, а нямам никаква представа къде е най-близкият апарат за пътна помощ. Може ли да ползвам телефона ви, за да им се обадя?
	Почти смешно е колко лесно можеш да прекрачиш прага на домовете им. Трима мъже са мъртви, а те все още не вземат най-елементарни предпазни мерки. Почти ми беше жал за Дамиен, тъй като от всичките той беше единственият, който не ме бе предал и измамил. Но ми беше нужен, за да им дам пример. За да им покажа колко трогателно безпомощни са. Дразнеше ме, че ме спрягаха с така наречената „гей общност“, но те бяха донякъде прави, когато казваха, че докато жертви са предполагаемите гейове, полицията не ще направи нищо. Убийството на един от техните хора щеше да бъде това, което да ги стресне и да ги накара да седнат и да се замислят. Поне щяха да бъдат принудени да ми отдадат признанието и уважението, които заслужавах.
	За да отбележа това, замислих нещо по-специално за Дамиен. Един необичаен метод за наказание, използван от време на време, за да действа като ужасяващ пример. Изглежда, най-често е прилаган в случаи на тежка измяна, където някой е бил уличаван в заговор за убийството на краля. Напълно подходящо, смятах аз. Защото какво беше Дамиен, ако не една неразделна част от групата, която трябваше да ме унищожи, стига да можеше?
	Последният запис за прилагането на това наказание датира от 1238 година в Англия, когато някакъв дребен благородник нахлул в кралските територии в Удсток, възнамерявайки да убие Хенри Осми по време на лов. За да демонстрира на всички други потенциални изменници, че кралят се отнася сериозно към опитите за покушение срещу живота му, непокорният мъж бил осъден да бъде разчленен от коне, а след това обезглавен.
	Друго, пак кралско убийство, е предизвикало същата участ в средата на осемнайсети век. Името на убиеца просто трябва да е било предзнаменование. Франк Дамиенс е пронизал крал Луи Петнадесети във Версай. Присъдата му гласяла: „Гърдите, ръцете, бедрата и прасците му трябва да бъдат жигосани с щипци; дясната му ръка, държала ножа, с който е извършено нападението, да се изгори в сярна киселина; след това във врящо олио, разтопено олово; смола и восък, смесени със сяра да се излеят в раните му и накрая тялото му да бъде дърпано и разчленено от четири коня.“
	Според записките за екзекуцията тъмнокафявата коса на Дамиенс побеляла от ужас, докато извършвали мъченията. Казанова, онзи, великият любовник, пише в спомените си: „Наблюдавах ужасната сцена четири часа. Но на няколко пъти бях принуден да извърна главата си и да запуша ушите си, когато чувах неистовите му писъци при откъсване на половината му тяло.“
	Очевидно не можех да се сдобия с чифт коне долу в мазето, така че трябваше да се справя със собствените си уреди. Построих система от въжета и скрипци, прикачена за тавана и пода и свързана с една от онези лебедки, които използват на яхтите. Всяко въже завършваше с по една стоманена окова и щеше да обхване китките и глезените. Като нагласих дължината и тежестта на въжетата, провесих Дамиен във въздуха, а стиснатите му в окови крайници бяха разпънати в едно масивно човешко Х. Жалките му гениталии висяха в средата като нещо, наподобяващо карантия в месарски магазин.
	Хлороформът имаше по-лош ефект върху него, отколкото върху другите. Веднага, след като дойде в съзнание, той започна да повръща постоянно, което не беше лесна работа, когато висиш във въздуха на метър от земята. Добре, че махнах преди това кърпата от устата му, защото в противен случай той щеше да се задави от собственото си повръщане. Това щеше да ми изиграе лош номер, лишавайки ме от задоволството да се насладя на мъчението му.
	Естествено, беше напълно объркан. Нямаше никаква представа защо бе тук.
	— Защото аз те избрах — обясних лаконично. — Просто не си имал достатъчно късмет да си избереш друга професия. Сега имам намерение да те разпитам, както вие разпитвате заподозрените си.
	Докато се лутах из кухнята на леля Дорис и търсех напосоки нещо, което щеше да ми бъде полезно, се натъкнах на формичките й за сладки. Спомнях си го много добре. Всяка година нейният последен коледен сладкиш ставаше произведение на изкуството, непостижимо, за който и да е пекар от Брадфийлд. Веднъж чичо Хенри я извика, докато тя правеше големия сладкиш, и аз взех торбичката с формичките с намерението да помогна. Едва ли имах повече от шест години. Когато тя се върна от противната селскостопанска работа и видя усилията ми, направо обезумя от ярост. Грабна кожения ремък за точене, който чичо Хенри използваше, за да остри бръсначите си, и така ме нашиба с него, че ми прокъса ризата. После ме заключи в стаята, лиши ме от вечеря и ме забрави за двайсет и четири часа само с една кофа, в която да пикая. Сега знаех, че най-после намерих подходяща функция за безценните й формички.
	На тавана бе прикачена горелка, така че лесно можех да нагрявам приспособленията и да жигосвам Дамиен точно така, както екзекуторът е правил с адаша му Дамиенс преди двеста и четиридесет години. Имаше нещо много красиво в начина, по който кожата му разцъфваше в алени звезди, когато нагрятата до червено метална розетка се допираше до бледата му кожа. Оказа се също изненадващо ефективно. Каза ми всичко, което ме интересуваше, и един куп глупости, за които и пет пари не давах. Съжалявах само, че не е бил пряко включен в разследването на последното ми произведение. Но успях да се уверя колко безпомощни и неориентирани са ченгетата.
	Реших да захвърля останките от Дамиен отново в Темпъл Фийлдс. Използвах времето от Гарет насам, за да намеря други безопасни места за остатъците от произведенията ми. Задният двор на „Кралицата на сърцата“ се оказа съвършен за целта — уединено и изолирано през нощта. Но на сутринта щеше отново да се превърне в оживено място, така че Дамиен нямаше да вкочанясва на студа твърде дълго време.
	Беше назряло времето за нова игра. Някъде в подготовката на всичко това, малко след Адам, се качих един ден на тавана. Отворих един стар сандък, който съдържаше съхранени от мен вещи, части от миналото ми. Едно от нещата, които открих, запазено като сувенир, бе кожено яке, подарено ми от инженера на един съветски кораб вместо пари за една нощ, която той скоро няма да забрави. Има вид и се смята за нещо много различно от всичко, което видях в тази страна. Започнах да цепя кожа от ръкава, докато не получих нещо, което би могло да мине за закачено на пирон или остър ръб на ключалката. Чувствах задоволство. Пъхнах парчето в чекмеджето. После нарязах останалото яке на парчета, напъхах го в една найлонова торба с черупки от яйца и обелки от картофи. След това подкарах колата към града, докато намерих желязна кофа — вагонетка, където я хвърлих. Докато се наложеше да използвам уловката, за да ги заблудя, остатъците от якето ще бъдат дълбоко погребани на неизвестно място.
	Не можех да овладея тръпката на задоволство, която ме изпълваше при мисълта за това колко време и усилия щеше да загуби полицията, докато се опитваше да разбере откъде се е появило това странно парче кожа. Но никога няма да могат да го свържат с мен. А и никой в Брадфийлд не ме е виждал никога да го нося.
	Този път гласността освети всичко, което постигнах до тук. Най-накрая полицията се предаде и призна, че зад всичките четири убийства стои един мозък. Най-сетне бяха разбрали, че е време да ме възприемат на сериозно.
	След като Дамиен бе премахнат и вкаран в компютъра ми, оставаше един човек, с когото все още имах работа, преди да се върна на първоначалния си проект. Не можех да открия мъж, който да ме заслужава. Мъж, който да сподели живота ми като равен и уважаван партньор. Не и докато не накажех онзи, който публично се бе отнесъл към мен с такова пренебрежение.
	Доктор Тони Хил, глупакът, който дори не разбра, че Гарет Финеган е един от моите трупове, бе новата ми цел. Той ме обиди. Беше ме облял с презрение, отказвайки да признае постиженията ми. Нямаше си и представа за калибъра на мозъка, срещу който се бе изправил. Щеше да се наложи да си плати за арогантността.
	Премахването му бе истинско предизвикателство. Не би ли било за всеки така?


	Петнайсета глава


	Не могат ли да продължат с доброто старо прерязване на гърлата, без да въвеждат такива отвратителни новости?


	Звукът на силно ревяща тълпа посрещна Карол, когато затвори вратата на апартамента зад себе си. Майкъл се бе проснал на едно от канапетата и дори не откъсна поглед от телевизора, който предаваше ръгби мач.
	— Здрасти, сестричке! Инфарктен мач! След десет минути свършва и целият съм твой.
	Карол хвърли поглед към екрана, където калните гиганти в английски и шотландски цветове се хвърляха по земята в свирепи хватки.
	— Много технично, няма що! — промърмори тя. — Ще си хвърля един душ.
	Петнадесет минути по-късно брат и сестра споделяха една бутилка вино.
	— Имам една разпечатка за теб — каза Майкъл.
	Карол се оживи.
	— Нещо важно ли е?
	Майкъл сви рамене.
	— Не знам какво смяташ за важно. Вашият убиец е използвал предмети с пет различни форми, за да направи белезите. Разделих ги на пет отделни модела. Имате нещо, наподобяващо сърце и някакви зачатъци на букви — „А“, „Д“, „Г“ и „И“. Да ти говори нещо?
	Карол неволно потръпна.
	— О, да. Много. В теб ли е разпечатката?
	Майкъл кимна.
	— Да. В куфарчето ми.
	— Ще я погледна за момент. Междувременно може ли да ангажирам отново умствените ти способности?
	Майкъл пресуши чашата си и я напълни отново.
	— Не знам. Аз какво ще получа за това?
	— Вечеря, легло и закуска в някой мотел по твой избор през първия уикенд, в който съм свободна — предложи Карол.
	Майкъл направи гримаса.
	— При това положение мога да се пенсионирам, докато те чакам да се наканиш. Какво ще кажеш да ме гладиш един месец?
	— Две седмици.
	— Три.
	— Смятай, че сделката е сключена — предаде се тя и протегна ръка към Майкъл.
	— И така, какво искаш да знаеш, сестричке?
	Карол изложи теорията си за компютърните манипулации с видеокасетите, които убиецът според нея правеше.
	— Какво мислиш? — попита нетърпеливо.
	— По принцип е възможно. Няма спор. Има вече такава техника и не е трудно да се използва софтуерът. Бих могъл да го направя, представям си го как става. Но тук е нужна сериозна сума. Да кажем триста лири за видеоплатката, четиристотин за възпроизвеждаща платка, други от триста до петстотин за приличен дигитализатор на видеообраза, плюс поне хилядарка за компютърен скенер, последна дума на техниката. Въпреки че софтуерът е на истинския убиец. Има само една цялостна програма, която би могла да направи това, за което говориш — „ВиКом 3Д“. Във фирмата имаме такава и джобът ни олекна с близо четири хилядарки, за да си я доставим. А това беше преди шест месеца. Последното подобрение ни струва още осем стотачки — ръчно средство за управление и насочване.
	— Значи това изобщо не е такъв програмен продукт, какъвто биха могли да си позволят много хора.
	Майкъл изсумтя.
	— Дяволски си права. Нужно е сериозно оборудване. Вероятно притежателите са само професионалисти като нас, студията за разпространение на видеопродукции и може би няколко човека, на които компютърът е сериозно хоби.
	— Колко бързо може да бъде доставена тази техника? Можеш ли да си я купиш от специализиран магазин? — поинтересува се Карол.
	— Всъщност не. Ние се свързахме директно с „ВиКом“, защото искахме да ни проведат пълна демонстрация, преди да се решим да хвърлим толкова много пари. Опасявахме се те да не отидат на вятъра. Възможно е някои дистрибутори — специалисти в бизнеса — да ги продават, но те едва ли прехвърлят голямо количество. Това обаче със сигурност не е поръчка по пощата чрез каталог. С повечето компютърни продукти е така.
	— А другите неща, които спомена, дали са техника, достъпна за широк кръг хора? — попита Карол.
	— Не са необикновени. Доколкото мога да си спомня, има около два-три процента пробив на пазара на видеопродуктите и около петнайсет процента на скенерите. Но ако смяташ да хванеш следите на твоя човек, направи следното — аз бих се заловил за нишката „ВиКом“, ако бях на твое място — посъветва я Майкъл.
	— Мислиш ли, че ще ни допуснат да се ровим в регистрите им за продажбите?
	Той направи гримаса.
	— Точно това се чудех и аз. Все пак ти не си конкурент, а и става въпрос за разследване на убийство. Човек никога не знае. Може пък да ви сътрудничат. Все пак, ако този тип използва тяхната техника, би било проява на лош вкус да не ви помогнат. Мога да изкопая от документацията ни името на човека, с когото работихме. Той беше директор на продажбите. Шотландец. С някакво име, за което не можеш да твърдиш, че е християнско — Грант Камерон, Камбъл Елиот… Мотае ми се в главата…
	Докато Майкъл прелистваше бележника си с телефони и адреси, Карол напълни отново чашата си и опита на вкус пенещите се пръски. В последно време удоволствието от живота като че ли придобиваше все по-малки размери. „Колко малко му трябва на човек, за да бъде щастлив!“ — помисли си иронично тя. Но ако можеше да се натъкне на нещо, което да подкрепи теорията й, всичко това щеше да се промени.
	— Открих го! — възкликна Майкъл. — Фрейзър Дънкан. Обади му се в понеделник сутринта и кажи, че аз съм ти го дал. А сега е време да се отпуснем и да си починем.
	— Прав си — съгласи се Карол. — Повярвай ми, наистина си го заслужавам.


	Кевин Матюс се бе проснал върху смачкания широк креват с размазана от блаженство физиономия и се усмихваше на жената, която го бе възседнала.
	— Това бе хубаво.
	— По-добре, отколкото да готвиш вкъщи — каза Пени Бърджес, като прокара пръсти през тъмнокестенявите косми по гърдите му.
	Кевин се засмя самодоволно.
	— Безспорно — съгласи се той и се протегна за остатъка водка с кола, която Пени му бе наляла одеве.
	— Учудвам се, че можа да се измъкнеш точно тази вечер — укори го тя и се примъкна бавно към него, докато зърната на гърдите й не докоснаха неговите.
	— В последно време работим толкова много извънредно, че жена ми се е отказала да ме чака вкъщи за нещо друго, освен кратък сън.
	Пени се отпусна и притисна гърди в Кевин.
	— Нямах предвид Лин, а работата.
	Кевин сграбчи китките й, преобърна я и се намери върху нея. Когато се успокоиха и вече лежаха един до друг, той най-после каза:
	— Нямаше кой знае какво да се прави, честно казано.
	Пени се размърда недоверчиво.
	— Така ли? Снощи Карол Джордан откри труп номер пет, заподозреният е арестуван при опит да напусне страната, а ти ми казваш, че няма какво да правите? Хайде, Кевин, не говориш с кого да е!
	— Нищо не си разбрала, скъпа — отвърна той високо и великодушно. — И ти, и всичките ти останали приятелчета от медиите.
	Не му се случваше често да поставя Пени на мястото й и имаше намерение да се възползва пълноценно от отдалата му се възможност.
	— Какво искаш да кажеш? — повдигна се тя и се подпря на лакът, като несъзнателно покри тялото си със завивката. Това вече не бе забавление, а сериозна работа.
	— Първо. Трупът, който откри Карол снощи, не е поредната жертва на серийния убиец, а нескопосано подражание. Аутопсията го доказа без никакви съмнения. Просто още едно отвратително убийство на сексуална основа. От Централното управление ще изчистят този случай за няколко дни с помощта на Нравствения отдел — обясни й Кевин с очевидно самодоволство в гласа си.
	Пени преглътна поражението си и промълви през стиснати зъби:
	— И?
	— Какво, скъпа?
	— Ако това е първо, то тогава кое е второто?
	Кевин се ухили така нагло, че Пени изпита желание веднага да го изрита. Взе незабавно решение, че той ще изхвърчи от леглото й на секундата, щом намери някаква приемлива алтернатива.
	— А, да! Второ. Стиви Макконъл не е убиецът.
	Пени направо загуби и говор, и картина. Информацията сама по себе си бе шокираща. Но още по-шокиращо в случая бе, че Кевин, макар да е знаел, не й беше казал нищо. Той бе запазил мълчание, оставяйки я да пусне такава статия във вестника, което в крайна сметка щеше да я представи като пълен идиот, при това зле осведомен.
	— Така ли? — възкликна тя с високомерния тон, който не бе използвала, откакто с облекчение напусна колежа и реши да зареже превзетия начин на говорене.
	— Точно така! Знаехме го още преди да се опита да се чупи — поясни Кевин, отпуснат така блажено на възглавницата и толкова доволен, че изобщо не забелязваше мълниите на чиста злоба, които Пени мяташе в негова посока.
	— Тогава какъв точно беше смисълът на тази пародия в съда сутринта? — попита го с такъв тон, че учителката й по дикция би била много доволна, ако можеше да я чуе.
	Кевин отново се усмихна самодоволно.
	— Е, повечето от нас бяха стигнали до заключението, че Макконъл не е нашият човек. Но Брандън му бе прикачил опашка за всеки случая, така че когато той се опита да забегне от страната, ние бяхме малко или много задължени да го приберем на топло. По това време започваше да става съвсем сигурно, че Макконъл не е Странния убиец. Като добавим й факта, че той въобще не пасна с профила, създаден от Тони Хил, картинката е ясна.
	— Не мога да повярвам на ушите си! — извика силно Пени.
	Кевин най-после забеляза, че не всичко е наред.
	— Какво? Някакъв проблем ли имаш, скъпа?
	— Един малък шибан проблем! — каза тя, като насичаше остро всяка изречена сричка. — Искаш да ми кажеш, че не само сте тикнали напълно невинен човек в затвора, но сте допуснали също така пресата да раздуха предположението ви, че е много вероятно този човек да е Странния убиец?
	Кевин се надигна и отново отпи от напитката си. После се протегна да разроши косите на Пени, но тя се отдръпна рязко.
	— Не се притеснявай! Не е станало кой знае какво! — успокои я той покровителствено. — Така поне на никого няма да му хрумне да сформира агитка, за да го линчува или да обсади къщата му, докато е вътре. Смятахме, че като намекнем на медиите, че сме пипнали убиеца, бихме могли да провокираме истинския убиец да се свърже по някакъв начин с нас, за да ни увери, че все още е на свобода.
	— Имаш предвид, че сте го подтиквали да убие отново? — извика почти в истерия Пени.
	— Разбира се, че не! — възмути се Кевин. — Имах предвид да се свърже с нас! Както направи, след като прецака Гарет Финеган.
	— Боже мой! — възкликна тя изненадано. — Кевин, как можа да си седиш тук и да ме убеждаваш, че на Стиви Макконъл няма да се случи нищо лошо, докато е под ключ в панделата?


	Докато Пени Бърджес и Кевин Матюс се караха относно моралната страна на ареста на Стиви Макконъл, в крило „С“ на затвора на нейно величество, „Барли“, трима мъже се бяха заели да покажат на Стиви Макконъл какво се случва в пандиза с типове, забъркани в секс случаи. В края на коридора един пазач стоеше невъзмутим, очевидно глух за писъците и молбите за помощ на Макконъл. А в пустите полета на Брадфийлд един безпощаден убиец изпипваше последните неща по инструмента си за мъчение, който щеше да му помогне да покаже на света, че човекът в затвора не е отговорният за четири съвършено изпълнени серийни наказания.


	Залата на екипа „ХОЛМС“ жужеше тихо от напрегнатата работа на операторите, втренчени в екраните и чукащи по клавишите.
	Карол откри Дейв Улкот седнал в кабинета си да хапва напълно безучастно рибки и чипс. Вдигна глава при влизането й и едва докара една измъчена усмивка.
	— Мислех, че имаш свободна вечер — каза той.
	— Все още се надявам да е така. Брат ми обеща да купи цяла торба пуканки само за мен, ако свърша предварителната работа. Исках просто да намина и да ти оставя нещо — каза тя и стовари на бюрото на Дейв две найлонови торби. От тях се изтърсиха лъскави списания за компютри.
	— Имам една теория — обясни му тя. — Е, повече е подозрение. — За трети път Карол изложи теорията си за убиеца, който използва видеокасети, трансформира образите и ги вкарва в компютъра и така поддържа фантазиите си.
	Дейв слушаше внимателно и кимаше, докато поглъщаше разказа на Карол.
	— Това ми допада — каза накрая просто. — Прочетох вече няколко пъти профила и досега наистина не можах да възприема какво има предвид доктор Хил, като казва, че убиецът се поддържа емоционално устойчив чрез видеозаписа на убийствата. Звучеше безсмислено. Твоята идея ми го изяснява. И какво искаш от мен?
	— Майкъл смята, че ако засечем купувачите на програмата „ВиКом 3Д“, това може да ни отведе до него, ако сме прави, разбира се. Аз лично съм съвсем уверена в това. Твърде вероятно е компанията, за която работи убиецът, да има необходимите програмни продукти и той да може да борави там с тях. Въпреки това, за да бъде в безопасност, ще е необходимо да прави цялото сканиране и дигитализация на образите вкъщи. Затова си мислех, че ще си заслужава да се направи списък на дистрибуторите на видеодигитализатори и платките за възприемане на видеосигнала от компютъра. Можем да открием доставчиците чрез обявите в тези списания, тъй като в действителност всички компютърни продукти могат да се поръчат и по пощата. Ще трябва да се свържем също с местните компютърни клубове. Няма да е зле, ако можеш да отделиш няколко човека да свършат тая работа.
	Дейв въздъхна.
	— Надявам се, Карол. — Вдигна едно списание и го прелисти. — Предполагам, че днес и утре ще мога да нахвърлям списъка, а първото нещо в понеделник сутринта ще е да хванем двама оперативни да звънят по телефоните. Но кога компютърните ми оператори ще имат време да вкарат данните, не мога да ти кажа. Ще гледам все пак да се направи. Става ли?
	Карол се ухили.
	— Ти си страхотен, Дейв!
	— Аз съм същински мъченик, Карол. На най-малкото ми хлапе са му пробили две зъбчета, които дори още не съм видял.
	— Мога да остана и да ти помогна да прегледаме заедно списанията — предложи неохотно Карол.
	— О, я стига! Изчезвай и се забавлявай. Време е поне един от нас да го направи. Какво смяташ да гледаш?
	Карол направи гримаса.
	— Съботната специална програма — „Преследвача“ и след това „Мълчанието на агнетата“.
	Смехът на Дейв отекваше в ушите й по целия път до колата й.


	Дългото къркорене, изглежда, идваше от стомаха му. Когато оргазмът го разтърси и се разля по цялото му тяло, Тони почувства невероятно чувство на облекчение.
	— О, боже! — простена той.
	— О, да, да — задъхваше се Анджелика. — Възбуждаш ме отново, о, Тони, Тони… — Гласът й потъна в ридание.
	Тони лежеше на леглото си и дишаше тежко. Около него се разнасяше тежката миризма на пот и секс. Чувстваше се като че ли най-неочаквано бе освободен от товар, който бе носил толкова дълго, че бе престанал да забелязва тежестта му. Дали това бе усещането, че си излекуван, чувството на лекота и желание за живот, мислеше си Тони. Като че ли беше захвърлил миналото зад себе си като тежък чувал въглища в сандък. Дали така се чувстваха пациентите му, когато разтоварваха проблемите и обърканите си истории върху него, за да се освободят от тежестта си, чудеше се той.
	Чуваше в ушите си накъсаното дишане на Анджелика. След малко се обади:
	— Чудо! Истинско чудо! Беше по-добре от всякога. Страхотно ми хареса начинът, по който ме любиш!
	— И за мен беше хубаво — призна си Тони, като неочаквано за самия него наистина го имаше предвид. За пръв път, откакто бяха започнали тази странна комбинация от терапия и сексуална игра, той нямаше проблеми с ерекцията си. От самото начало днес инструментът му бе твърд като скала. Никакво спадане, никакво съмнение, никакъв срам. Просто за пръв път изживя безпроблемен секс, какъвто не беше имал от години. Е, в действителност Анджелика не бе с него в стаята, но все пак това бе гигантска стъпка в правилната посока.
	— Постигнахме най-сладката хармония — изчурулика Анджелика. — Никога и никой досега не ме бе издигал така, както ти.
	— Често ли го правиш? — попита Тони вяло.
	Тя се изкикоти. Дрезгав, секси, задавен смях.
	— Не си първият.
	— Предполагах. Ти си далеч повече от експерт — поласка я той почти искрено. Тя бе съвършеният терапевт за него, а това бе съвсем сигурно.
	— Много съм претенциозна към мъжете, които подбирам да споделят удоволствието си с мен — поясни Анджелика. — За съжаление не всеки оценява това, което предлагам.
	— Те трябва да са големи особняци, за да не се забавляват. Сигурен съм, че е така.
	— Радвам се за теб, Антъни. Никога няма да разбереш колко съм щастлива. Сега трябва да вървя — довърши тя, като тонът й рязко се смени и придоби делови характер. Тони свикна да го разпознава, защото винаги се появяваше в края на разговорите им. — Тази вечер наистина беше специална. Скоро ще се чуем.
	След това линията прекъсна. Тони изключи телефона и се изпъна. Тази вечер с Анджелика за пръв път в живота си Тони почувства покровителство, нежност и внимание, които му помагаха, без да задушават. Той усещаше със сърцето си, че баба му го бе обичала и се бе грижила за него, но семейството им никога не бе демонстрирало чувствата си открито. Любовта й бе безцеремонна и практична и служеше повече на нейните нужди, отколкото на неговите. Сега той осъзнаваше, че жените, по които се беше увличал в миналото, бяха нейни емоционални двойници. Благодарение на Анджелика той смееше да се надява, че моделът бе вече счупен. Беше му причинил достатъчно болки през годините.
	Сексуалният му живот бе започнал по-късно, отколкото на връстниците му. Отчасти защото тялото му не искаше да съзрява до седемнайсетата му година. Той бе винаги най-дребният в класа. Тогава му даваха най-много тринадесет-четиринадесет години и той се страхуваше от секса повече от всички. После изведнъж дръпна с няколко сантиметра в течение на два-три месеца. Докато постъпи в университета, вече бе загубил девствеността си в едно недодялано изпълнение, от което му беше останал ужасен спомен. Грубата кувертюра на леглото го бе ожулила доста неприятно и се наложи дни наред да ходи с белези. Приятелката му, доволна, че се е отървала най-сетне от бремето на девствеността си, го бе зарязала скоро след това.
	В университета бе прекалено срамежлив, а освен това работеше твърде усилено, за да има време да трупа някакъв опит. По-късно, когато започна работа по доктората си, той се влюби до уши в една млада преподавателка по философия от колежа си. И тъй като беше умен и интересен, успя да грабне вниманието й. Патриша не криеше факта, че бе омъжена жена, както не скри и факта, че слага край на връзката им заради сластните му погледи, които той не можеше да крие.
	— Виж, скъпи мой — каза му тя един ден, — мозъкът ти може да е на ниво за докторска степен, но чукането не би ти донесло и тройка!
	Естествено, това бе краят, но оттогава нещата в интимната му област тръгнаха надолу. Последните две жени, с които бе имал връзка, смятаха, че Тони е истински джентълмен, защото никога не ги вкарваше веднага в леглото си, както останалите. И това продължаваше до момента, когато те го замъкваха и откриваха колко рядко в действителност той можеше да се отпусне. Много отдавна бе разбрал колко трудно е да убедиш една жена във факта, че проблемът да не ти се вдига, няма нищо общо с нея.
	— Просто са ми писнали такива комплексарки! — възмути се той на глас.
	Вероятно сега най-сетне бе намерил начин да се изправи срещу миналото си и да продължи напред. Още няколко нощи като тази с Анджелика и може би, но само като предположение, щеше да събере смелост да направи истински опит. Той се зачуди дали обслужването й стигаше дотам. Сигурно трябваше да обмисля дали да й пусне някакви намеци. Все пак трябваше да пробва.


	Брандън прочете листа на бюрото си и разтри очи, за да прогони съня от тях. Той и Дейв Улкот бяха прекарали нощта, преглеждайки десетките доклади, които им се бяха струпали. Това беше резултат от действията, които предприе Дейв в отговор на връзките, изкарани от компютъра на „ХОЛМС“. Въпреки решителните им усилия да открият някаква, макар и тънка връзка, което да им помогне да разплетат кълбото и стигнат до убиеца, не откриха нищо, което някой от тях да идентифицира като съществено.
	— Може би все пак идеята на Карол ще ни свърши работа — прозя се Дейв.
	— Така или иначе опитахме всичко друго — отвърна Брандън с толкова потиснат глас, колкото бе смачкана и физиономията му. — Няма да се претоварим кой знае колко, ако проверим и това.
	— Тя е умница, тази следователка! — отбеляза Дейв. — Ще се справи с работата. — В тона му нямаше горчивина, само умерено възхищение. Поредната прозявка деформира лицето му.
	— Прибирай се вкъщи, Дейв. Кога за последен път си виждал Марион будна?
	Дейв простена.
	— Не започвайте пак, сър. Така или иначе вече смятах да се омитам. Нима какво повече да се прави. Ще дойда утре, за да довърша прегледа на списъците с всички тези компютърни дистрибутори.
	— Добре, но не много рано. Ясен ли съм? Обърни малко внимание на семейството си. Закуси с тях.
	Преди да се вслуша в собствения си съвет, Брандън искаше да прегледа още веднъж показанията на свидетелите и впечатленията на следователите. Не можеше да повярва, че там не се спотайваше нещо, което би им дало възможност да направят първия удар. Когато прехвърли половината купчина, откри, че му е почти невъзможно да се насили, за да продължи с останалата част от камарата. Перспективата да се пъхне до топлото тяло на Маги му се струваше в момента изключително привлекателна.
	Брандън въздъхна и се концентрира върху следващия лист. Подробното му проучване бе прекъснато от настоятелния звън на телефона.
	— Брандън — въздъхна той.
	— Сержант Мъри се обажда, сър. Извинете, че ви прекъсвам, но в момента в участъка няма никой от следователите. Работата е там, че при мен има един господин, с който, мисля, че ще поискате да говорите. Съсед е на Дамиен Коноли, сър.
	Брандън бе вече скочил от стола си.
	— Тръгвам!
	Мъжът в чакалнята бе седнал на дървената пейка, която опасваше стената. Беше с наведена глава и набола груба черна брада покрай устата си. Когато Брандън се приближи, той вдигна поглед. Гонеше трийсетте според преценката му. Загорял от слънцето, с тъмни кръгове под очите. Съдейки по скъпия му, но в тъмни тонове костюм, вероятно бе бизнесмен. Копринената му вратовръзка се бе килнала настрани под разкопчаното копче на ризата. Със зачервени от безсъние очи, той имаше смачкания вид на човек, който е пътувал толкова дълго, че вече е забравил кой ден е и в кой град се намира. Окаяната картинка на някой, който беше по-зле от него, сякаш изпълни Брандън със свежи сили.
	— Господин Хардинг? — попита той бодро. — Аз съм Джон Брандън. Заместник-шеф на полицията, отговорен за провежданото разследване по смъртта на Дамиен Коноли.
	Мъжът кимна.
	— Тери Хардинг. Живея през две врати от Дамиен.
	— Дежурният сержант ми съобщи, че може би имате някаква информация за нас.
	— Точно така, сър — съгласи се той с глас, дрезгав от изтощение. — Видях един непознат да изкарва колата на Дамиен от гаража му в нощта, когато бе убит.


>
	От дискета 3,5" с етикет: „АРХИВ. 007“
	„ФАЙЛ ЛЮБОВ. 016“
	Работата ми по случая Тони Хил бе започнала, преди още да свърша с Дамиен Коноли. Изглеждаше ми доста поетично и романтично, че както при Дамиен, така и неговото име бе отдавна в списъка на потенциалните партньори. Ако се нуждаех от някакъв вид потвърждение, че правилно го наказвам, точно това стигаше.
	И така, вече знаех къде живее, къде работи и как изглежда. Знаех по кое време сутрин напуска къщата, кой трамвай хваща до работата си и колко време прекарва в тесния кабинет в университета.
	Осъзнах колко гладко беше вървяло всичко до тук, когато нещата започнаха да ми се изплъзват в посоки, които не бяха предвидени и не ми харесваха. Предполагам, че допусках грешка, като подцених глупостта на полицията срещу мен. Никога не ми беше и минавало през ум, че между ченгетата на Брадфийлд има голям мозъчен потенциал, но развоят на събитията от последните дни шокира и мен дори. Бяха арестували невинен човек!
	Невероятната им липса на интелигентност и възприемчивост можеше да се сравни само с медиите, които ги следваха безпрекословно като овце. Не можех да повярвам на очите си, когато прочетох в поредния брой на „Сентинъл Таймс“, че един мъж е в панделата, при което е пострадал полицейски служител. Как, по дяволите, можа да им го роди главата, че някой като мен, който е вземал толкова много предпазни мерки, ще свърши в някаква улична разправия в Темпъл Фийлдс? Това бе обида за моята интелигентност. Дали наистина ме смятаха за някой неконтролируем пубер хулиган?
	Четях и препрочитах статията и не можех да повярвам в безнадеждната им глупост. Направо побеснях от ярост. Можех да го усетя в червата си като лошо храносмилане. Исках да направя нещо похотливо и драматично, нещо, което да им докаже колко много грешат.
	Започнах да вдигам щангите, докато мускулите ми не затрепериха от усилието, а екипът ми не се просмука от пот. Но гневът ми отказваше да намалее. Хукнах нагоре към компютъра и прехвърлих записите от касетата с Дамиен, която вградих в системата. Когато свърших, ние двамата представяхме такава гимнастика, че руският национален отбор би могъл да ни завиди. Но нищо не ме задоволяваше. Не можех да се освободя от гнева си.
	За разлика от тях имах късмета, че не съм тъпо същество. Освен това знаех колко опасна бе яростта за мен, защото ме изкарваше извън контрол. Имах нужда да впрегна в нещо гнева си, да го накарам да създава, да работи за мен. Опитах се да го канализирам в съзидателни пътища. Планирах всичко педантично до най-малкия детайл — как да разпитам доктор Тони Хил и какво щях да правя с него, когато ми паднеше в лапите. Щях да го държа в неизвестност, в буквалния смисъл на думата. Избрах специално за него метода за изтезаване чрез издигане и спускане с въже. Испанската инквизиция е знаела точно как да използва всичко, създадено в тази област. Те просто са впрегнали най-мощната сила на планетата — силата на гравитацията. Всичко, от което се нуждае човек, е скрипец, макара, няколко въжета и един голям камък. Завързвали ръцете на жертвата зад гърба му, омотавайки ги с въжето, и го свързвали с макарата. След това прикрепяла камъка за стъпалата му.
	В книгата си „Жестоките изтезания на Инквизицията“, публикувана през 1770 година, Марчант описва това ефикасно мъчение по най-красноречив начин.

	„След това се издърпва високо, докато главата му достигне скрипеца. Държи се да повиси така известно време. От огромната тежест, прикачена за стъпалата му, всичките му стави и крайници могат да се опъват страховито. После изведнъж той се спуска надолу чрез разхлабване на въжето, но се спира малко над земята. От това ужасно разтърсване ръцете и краката му излизат от ставите си, което му причинява невероятно остра болка. Шокът, който получава от рязкото спиране на падането и тежестта, опъваща цялото му тяло, все по-интензивно и жестоко, направо го довършва.“

	Немците са добавили едно подобрение, което ми допада. Под жертвата са поставяли валяк с шипове, така че когато той бил спускан, остриетата се забивали и раздирали гърба му и го превръщали в кървава, смачкана маса. Смятах да приложа това допълнително въздействие. Но дори след много опити с наличното ми оборудване не можах да достигна до съвършенството на дизайна от компютъра ми. Изпълваше ме недоволство, защото машината не действаше така гладко, както исках. Това продължи, докато не се сетих да вържа ръцете му отпред, което правеше мъчението далеч по-резултатно. „Опростявай нещата“ — беше мотото ми.
	Докато планирах и конструирах, направих няколко стъпки напред, за да затегна паяжината си около доктор Хил. Той може и да си въобразява, че ще успее да проникне в главата ми, но бе подкарал нещата в погрешна посока.
	Не можех повече да изчаквам до започването на шоуто.
	Броях часовете.


	Шестнайсета глава


	„А сега, госпожице Р, представете си, че се появя около полунощ край кревата ви въоръжен с касапски нож? Какво ще кажете?“ На което увереното момиче отговори: „О, господин Уилямс, ако беше някой друг, със сигурност щях да се уплаша. Но щом чуя гласа ви, веднага ще се успокоя.“ Горкото момиче! Ако този подхвърлен пример от господин Уилямс бе възприет и осъзнат от нея, тя би трябвало да си представи някое мъртвешко лице и да чуе зловещ глас. Това щеше да разбие спокойствието й завинаги.


	Когато телефонът иззвъня, първата реакция на Карол бе възмущение. Осем и десет в неделя сутрин можеше да означава само обаждане от полицейския участък. Тя се размърда и Нелсън се размърка недоволно, с наострени уши. Карол подаде една ръка над завивките и започна да опипва масичката до леглото. Напипа слушалката, домъкна я до ухото си и измърмори в нея:
	— Джордан.
	— Будилникът ти звъни! — обяви бодро гласът.
	Тя успя да определи, че човекът отсреща бе прекалено радостен още преди да се сети кой е.
	— Кевин, можеше да проявиш малко милост!
	— Никаква милост! Имам добри новини. Какво ще кажеш за един свидетел, видял убиеца да напуска къщата на Дамиен Коноли?
	— Моля? Я повтори отново! — промърмори тя. Кевин повтори съобщението. Втория път гласът му я накара да седне на ръба на леглото. — Кога?
	— Човекът е дошъл късно снощи. Бил е извън страната по работа. Брандън го е разпитал. Свиква съвещание в девет — обяви Кевин, развълнуван като дете на Коледа.
	— Кевин, ти, проклето копеле! Можеше да ми се обадиш досега…
	Той се засмя доволно.
	— Смятах, че ще се нуждаеш от повече сън, за да изглеждаш красива.
	— По дяволите сънят за красота…
	— Не се ядосвай! И аз самият разбрах преди пет минути. Можеш ли да доведеш доктора с теб? Тъкмо опитах да му звънна, но никой не се обади.
	— Добре, ще прескоча и до него да видя ще мога ли да го изкарам. Той, изглежда, има навика да изключва телефона си. Добре замислено, ако е искал да си докара приличен нощен сън. Не можеш да го объркаш с ченге — добави тя. После затвори и се упъти към душа. През главата й мина мисълта, че Тони може да е изключил телефона, защото е с жената от телефонния секретар. Тази идея направо сви стомаха й.
	— Тъпа кучка! — промърмори ядно тя, докато водата я обливаше под душа.
	В девет без двайсет вече се бе облегнала на вратата на Тони. След две минути той отвори. Опита се да се съсредоточи в нея с размазан от съня поглед, докато се мъчеше да задържи постоянно смъкващата му се пижама.
	— Карол?
	— Съжалявам, че трябваше да те събудя — каза тя делово. — Но ти не отговаряш по телефона. Господин Брандън ме помоли да те взема. Имаме съвещание в девет. Появи се свидетел.
	Тони разтри очи. Имаше вид на дрогиран.
	— По-добре влез — покани я той и продължи надолу по коридора, като остави Карол да затвори вратата след себе си. — Наистина съжалявам за телефона. Късно си легнах, затова го изключих. — Поклати глава. — Можеш ли да ме почакаш малко, докато си хвърля един душ и се обръсна? Иначе ще дойда с моята кола, ако бързаш. Не искам да закъсняваш за моя сметка.
	— Ще те изчакам — прие тя и взе един вестник от стелажа. После се облегна на стената и огледа много внимателно обстановката, търсейки някакви следи от чуждо женско присъствие. Почувства се невероятно удовлетворена, когато не откри нищо. Макар да осъзнаваше, че реакцията й бе детинска, това не означаваше, че отговорът бе същият и за другите нощи. И терзанията й продължаваха. Карол знаеше, че просто трябва да се научи да се прави на незаинтересована, докато й мине. Надяваше се това да отзвучи накрая, защото тръпката й към него беше безнадеждна при пълната липса на интерес от страна на Тони.
	Десет минути по-късно той се появи отново, облечен в дънки и фланелка за ръгби, с влажни коси и гладко обръснат.
	— Съжалявам за преди малко. Напълно съм неадекватен, докато не си взема душ. Сега ми обясни пак какво става. Спомена свидетел.
	Карол му разказа малкото, което знаеше, по пътя за колата.
	— Това е страхотна новина! — възкликна ентусиазирано Тони. — Първият сериозен пробив, нали?
	Тя сви рамене.
	— Зависи колко може да ни каже. Ако ни съобщи например, че е видял някакъв червен форд ескорт, това няма да ни придвижи и крачка напред. Трябва да засечем нещо сериозно. Може би нещо като компютърна следа.
	— О, да! Теорията за компютъра! Докъде стигна с това?
	— Обсъдих я с брат ми. Смята, че е напълно осъществима — отвърна рязко Карол с леден глас, почувствала снизходителното му отношение.
	— Страхотно! — запали се той. — Искрено се надявам от това да излезе нещо. Знаеш, че не се опитвах да подценявам идеята ти. Трябваше да работя, като балансирам между вероятностите и реалността, а твоята идея беше извън параметрите ми. Но това е един вид щастливо хрумване по разследването и ние ще се нуждаем от подобни идеи в националната служба за специални задачи. Карол, наистина смятам, че трябва сериозно да обмислиш постъпването си в тази спецгрупа, когато започне да се създава.
	— Не мисля, че ще бъдеш очарован от идеята да работиш с мен след това, което стана — отряза го тя с твърд поглед, вперен в пътя пред нея.
	Тони въздъхна дълбоко.
	— Досега не съм попадал на полицай, с когото да имам желание да работя повторно.
	— Дори ако навляза в личните ти територии? — попита тя с горчив тон, като в същото време се мразеше за това, че бърка с пръст в раната и продължава да чопли болната тема.
	Той пое дъх.
	— Мислех, че се съгласихме да бъдем просто приятели. Знам, че аз…
	— Добре! — прекъсна го тя, като се проклинаше, че подхвана този разговор. — Мога да завързвам и приятелства. Какво ще кажеш, кой според теб има най-големи шансове да спечели купата на открития шампионат по тенис в Брадфийлд?
	Изненадан, Тони се завъртя на мястото си и се втренчи в Карол. Забеляза дяволитата усмивка в ъгълчетата на устните й. Изведнъж и двамата избухнаха в смях.


	Последните заплахи от правителството към затворническата администрация доведоха до това, че надзирателите от затвора „Барли“ бяха започнали да работят по правилата. С други думи, това означаваше, че от двайсет и четири часа затворниците бяха тормозени само двайсет и три. Стиви Макконъл лежеше проснат по корем на леглото си в килията. Нападението, което преживя, му донесе две посинени очи, две пукнати ребра, повече натъртвания, отколкото можеше да преброи и такова сексуално нараняване, което правеше сядането невъзможен вариант за него. Беше помолил управата за единична килия и сега го бяха преместили.
	Нямаше никакво значение колко протестираше, че той не е Странния убиец. И пазачите, и пандизчиите пет пари не даваха за воплите му. Осъзна, че надзирателите се отнасяха към него с по-голямо презрение, отколкото към останалите, когато чу отварянето и затварянето на другите килии. Но при него не благоволи да дойде никой, за да го освободи от смърдящата кофа с нечистотии, която го тровеше от ъгъла. Вонята беше някак по-натрапчива и отвратителна, отколкото която и да е от десетките обществени тоалетни, където Стиви Макконъл водеше непознати за секс.
	Доколкото можеше да схване, чакаха го мрачни перспективи. Самият факт, че е зад решетките, беше достатъчен, за да бъде виновният в очите на повечето хора. Вероятно целият свят бе убеден, че Странния убиец бе взел последната си жертва, след като сега Стиви Макконъл бе в затвора. След като го освободиха от първия разпит, той, колкото и да бе болезнено за него, осъзнаваше, че всички в работата му, и колеги, и клиенти, щяха да го избягват, отказвайки дори да срещнат погледа му. Достатъчно бе да седне за едно питие в барчето в Темпъл Фийлдс, където бе редовен посетител години наред, за да установи, че солидарните иначе гейове също мистериозно го бяха напуснали. И полицията, и пресата очевидно смятаха, че той е техният психопат. И докато не хванеха Странния убиец, Брадфийлд едва ли можеше да бъде нормално място за живеене за Стиви Макконъл. Решението да се премести в Амстердам, където един бивш негов любовник имаше салон за бодибилдинг по това време, му изглеждаше най-разумно: Изобщо не му бе минало през ума, че може да го следят.
	Иронията, че всичко това му се случи тъкмо защото се беше притекъл в защита на един полицай. Той се засмя горчиво. Онова отворено ченге вероятно броеше „благословиите“ му, които Стиви изпрати по негов адрес, придружавайки ги с удари с тухли. Сега си мислеше, че единственото, за което извади късмет от тази история, бе, че така е на сигурно място, за да не се превърне в следващата жертва на Странния убиец. Но в действителност Стиви Макконъл се оказа единствената жертва през онази нощ. А и нямаше никакви изгледи за подобрение на положението. Дори шокираното му семейство не искаше и да чува за него според адвоката му. Докато лежеше там и безстрастно обмисляше бъдещето, той стигна до решението. Намръщи се от болка, когато се преобърна на леглото и свлече ризата от себе си. Трепереше при пронизващото пробождане в ребрата си. Със зъби и нокти той старателно разпра ръба на дънките си. След това на заострения край на една пружина разцепи материята така, че да може да я разкъса на тънки ивици. Навърза ги една за друга. Омота единия край на импровизираното въже около врата си в здрава примка. Качи се на горния креват. Върза другия край на късото въже за рамката на леглото.
	Накрая, в девет и седемнадесет, в една слънчева неделна сутрин, той се хвърли с главата напред през ръба.


	Подобно на западаща компания, която бе спечелила животоспасяваща отсрочка за всичките си дългове, така и улица „Скаргил“ се бе оживила от развълнувано тичане нагоре-надолу. В центъра на всичко това беше стаята на екипа „ХОЛМС“, където полицаите, забили поглед в екраните, обработваха новата информация, оценявайки новите съответствия, които системата изхвърляше.
	В кабинета си Брандън провеждаше съвещание с четиримата си следователи и Тони. Всичките държаха в ръка копие от записания разпит на Тери Хардинг. Шефът им бе успял да дремне само пет часа, но перспективата за някакъв напредък на следствието му бе вдъхнала нови сили и енергия. Издаваха го само широките сенки под дълбоките му очи.
	— Да започваме — обяви Брандън. — Около седем и петнайсет в нощта, когато е бил убит Дамиен Коноли, един мъж е изкарал от гаража му някакъв джип с тъмен цвят. Излязъл е от колата, за да затвори вратата на гаража, и точно тогава нашият свидетел го е видял най-добре. Описанието, което имаме, е следното: бял, към метър и осемдесет-деветдесет, на възраст между двайсет и четири, двайсет и пет. Косата му вероятно е била вързана отзад на опашка. Обут е бил в бели маратонки, дънки и дълга мушама. Цяла нощ момчетата от екипа „ХОЛМС“ проверяваха регистрираните превозни средства на територията на Темпъл Фийлдс, като търсеха джипа, който да пасне на описанието. Повечето от тези шофьори вече бяха разпитани, но те всички ще бъдат следени отблизо и отново ще ги разпитаме по-обстойно особено сега, след като имаме доказателството на Тери Хардинг. Боб, искам да се заемеш с тази работа и лично да отговаряш за изпълнението й. Искам също да се проверят всички алибита.
	— Слушам, шефе! — каза Стансфийлд и изтръска решително пепелта от цигарата си в пепелника.
	— О, и още нещо, Боб. Можеш ли да изпратиш някого да провери дали този Хардинг наистина е бил на командировка в Япония цяла седмица? Искам да съм сигурен, че сме го преслушали по всички показатели.
	Стансфийлд кимна.
	— Изпращам кола до Хардинг в единайсет часа — продължи Брандън, като се консултира със списъка, който направи в седем сутринта в кухнята си. — Карол, искам ти да го разпиташ. Провери коя таксиметрова фирма е използвал Хардинг, за да стигне до летището. Нека видим можем ли да стесним времето до нещо по-конкретно. Тони, бих желал ти да присъстваш. Може би ще ни помогнеш да опресним спомените му. Виж дали не можем да получим някакво по-конкретно описание за това как изглежда нашият човек.
	— Ще направя всичко възможно. Поне ще мога със сигурност да разгранича какво наистина си спомня той и какво мисли, че си спомня.
	Брандън го изгледа странно, но продължи нехайно:
	— Кевин, искам ти да организираш група, която да обиколи автосалоните и да събере колкото се може повече брошури и плакати на джипове. Така ще можем да ги покажем на господин Хардинг и да разберем ще може ли да ни даде положителна идентификация.
	— Ще бъде направено, сър. Ако желаете, можем да обиколим съседите и от предишните случаи. Може пък някой да е забелязал същото превозно средство и там? — предложи Кевин нетърпеливо.
	Брандън обмисли за момент предложението.
	— Нека видим как ще тръгнат нещата днес — каза той след малко. — Ще ни трябват много хора и време, за да се обходят предишните адреси, а може да се окаже, че не се нуждаем изобщо от това. Вероятно си заслужава да разпитаме и другите съседи по улицата на Коноли. Все пак сега имаме нещо конкретно, към което да ги насочим. Добра идея, Кевин. А сега, Дейв. Ти какво можеш да направиш за нас?
	Улкот изложи действията на екипа „ХОЛМС“ и всичко, което те вече бяха извършили.
	— Тъй като е неделя, ще трябва да изчакам до утре, за да се свържа със Суонси, докато се опитваме да стесним спецификацията на колата. Колкото повече информация можем да дадем, то с толкова по-малко вероятности ще трябва да работим. Ако този Хардинг може да ни даде марката, модела и годината или поне да изключи някои модели, бихме могли да се свържем с автомобилните представителства, за да ни предоставят списък на всички марки в Обединеното кралство. Тогава можем да започнем да разпитваме регистрираните притежатели на такива возила, като започнем с Брадфийлд и разширим обсега около него. Знам, че това е дяволски много работа, но ще трябва да стигнем до нещо в крайна сметка.
	Брандън кимна одобрително.
	— Някой да има да добави още нещо?
	Тони вдигна ръка.
	— Ако така или иначе разпитваме съседите, може да си заслужава следствието да се разшири още малко.
	Всички погледи бяха вперени в него, но той осъзнаваше само очите на Карол. Това, което бе станало между тях, само бе заострило желанието му да бъде средството, чрез което да пипнат най-после Ханди Анди.
	— Този тип е съвършен преследвач. Не мисля, че някой ще обори твърдението ми. Смятам, че е държал Дамиен Коноли под око известно време. Като имам предвид, че сме посред зимата и това не е идеалното време, за да се мотае човек на открито, вероятно е той да е извършвал по-голямата част от дебненето от колата си. Сигурно не е паркирал твърде близо, тъй като би бил прекалено забележим за такава къса уличка и щеше да се набие на очи. Допускам, че е спирал някъде в долния край, откъдето все пак е имал изглед към къщата. Може би някой там е забелязал присъствието на непозната кола, паркирана отвън за по-продължително време.
	— Добре измислено — одобри Брандън. — Кевин, можеш ли да обхванеш и тази задача?
	— Ще се опитам, сър. Ще пратя наш човек там.
	— Можеш да използваш и женското подкрепление — подхвърли сладко Карол. — А дали няма да е по-добре да не им казваме да се съсредоточават само върху джип? Ако този тип е толкова внимателен, колкото смятаме, може би ползва тази кола само за действителни отвличания и прибягва до нещо прозаично, когато следи жертвата си, за да не го засече някой любопитен съсед.
	— Ти какво мислиш за това предложение, Тони? — попита Брандън.
	— Не би ме учудило. За нас е важно да не забравяме колко е компетентен убиецът. Възможно е дори да ползва наети коли.
	Дейв Улкот простена.
	— О, Господи, защо точно на мен?!
	Боб Стансфийлд вдигна поглед от тефтера си, където нахвърляше имената на екипа си.
	— Доколкото схванах, другите линии на разследване, които предложи доктор Хил, засега са в шеста глуха?
	Брандън сви устни. Еуфорията се бе изпарила някъде, докато течеше брифингът. Тежестта на предстоящата работа му изглеждаше непосилна. Идеята да открие убиеца му се струваше толкова далечна, колкото и преди Тери Хардинг да влезе в участъка.
	— Точно така. Не се обиждай, Тони, но твоите предположения са хипотези, а това, което имаме сега, е първият ни сериозен сбор от факти.
	— Няма проблеми — каза Тони. — Твърдите доказателства винаги се появяват първи.
	— А идеята на Карол за компютрите? Това е предположение, а не факт, така че, да, и то засега отива в шеста глуха.
	— Моите уважения, сър — намеси се Карол, решена да не се остави да я държат настрани. — Дори ако Тери Хардинг ни даде положителна идентификация за модела и марката на возилото, може да не мръднем и крачка напред. Имаме нужда от други елиминиращи фактори, преди да можем да стесним нещата. Ако се окажа права за компютъра, ще се наложи да търсим сред такава малка част от населението, че ще бъде чудо, ако наистина не направим пробив.
	Брандън се замисли за момент. После заключи:
	— Това има смисъл, Карол. Добре, можем да продължим да го разследваме, Дейв, но не като приоритетна задача. Само като вероятност и когато имаме хора, свободни от главното разследване. Е, всички ли са наясно какво трябва да правим?
	После се огледа наоколо с очакване, установи кимванията им за съгласие и довърши със строг глас:
	— Е, група, да започваме тогава!
	— Може и да спечелиш благословията на полицията — подхвърли Кевин под мустак на Карол, когато излизаха от кабинета на Брандън.
	— По-добре на полицията, отколкото на проклетата преса! — отвърна тя сухо и му обърна гръб. — Тони, можем ли да намерим някой по-тих ъгъл и да планираме стратегията за разпита?


	— Единственият начин да измъкнеш нещо повече от него, е хипнозата — обясни Тони на Карол, докато вървяха по коридора, след като бяха прекарали един час с Тери Хардинг.
	— Можеш ли да го направиш?
	— Владея основната техника. Съдейки по движението на очите му и езика на тялото му, той казваше истината за това, което е видял, без да си измисля нещо или да преувеличава нещата. Така че той би могъл да даде повече подробности, ако е подложен на хипноза, особено ако имаме и снимки, които да му покажем.
	Десет минути по-късно Карол се появи с купчина брошури за коли, които екипът на Кевин бе събрал из градските разпространители.
	— От това ли имаме нужда?
	Тони кимна.
	— Страхотно. Сигурна ли си, че искаш да го направя?
	— Заслужава си да опитаме.
	Върнаха се обратно в залата за разпити, където Тери Хардинг допиваше чашата си кафе.
	— Мога ли да си вървя сега? — попита той простичко. — Трябва да летя до Брюксел утре, а дори още не съм разопаковал багажа си.
	— Няма да ви забавим, сър — успокои го Карол, като приседна на единия край на масата. — Доктор Хил би искал да пробва нещо с вас.
	Тони се усмихна, за да вдъхне увереност.
	— Имаме няколко снимки на джипа, който сте видели да напуска гаража на Дамиен. Ако сте съгласен, искам да ви поставя в лек хипнотичен транс и да ви помоля да ги погледнете.
	Хардинг се намръщи.
	— Защо просто не ги погледна сега?
	— Шансовете да разпознаете точния модел са много по-големи — обясни Тони успокоително. — Подтиква ме следното, господин Хардинг. Вие очевидно сте много зает човек. Откакто сте видели случката, сте пътували до другия край на света, имали сте няколко важни бизнес срещи и вероятно не сте си доспали. Всичко това означава, че съзнателната част от мозъка ви сигурно е пропуснала доста подробности от видяното миналата неделя. Чрез хипнозата ще ви помогна да възстановите тази информация.
	Хардинг се колебаеше.
	— Не знам. Винаги съм си представял, че в това състояние можете да ме манипулирате и да ви кажа дори лични неща.
	— За нещастие нещата не стоят точно така. В противен случай всички хипнотизатори щяха да бъдат милионери — пошегува се Тони. — Както вече ви казах, процедурата е да се освободи информацията, която сте захвърлили в подсъзнанието си, защото тогава не е била важна за вас.
	— И какво трябва да направя? — попита Хардинг подозрително.
	— Просто да се отпуснете, да слушате гласа ми и да следите какво ви казвам. Ще се почувствате малко странно, като че ли сте извън тялото си, но ще бъдете под контрол през цялото време. Използвам техника, наречена невролингвистична програма. Много е разпускащо, обещавам ви.
	— Трябва ли да лежа или какво?
	— Не е необходимо да правите нищо подобно. Нямам намерение да размахвам часовник пред лицето ви. Готов ли сте да опитате?
	Карол не смееше да си поеме дъх, докато наблюдаваше Хардинг, по чието лице пробягваха различни изрази на колебание. Накрая кимна.
	— Опасявам се, че можете да ме използвате. Аз съм човек, който познава възможностите на мозъка си. Но бих желал все пак да опитаме.
	— Добре — усмихна се Тони. — Сега искам да се отпуснете. Затворете очи, ако така се чувствате по-добре и по-удобно. Искам да се спуснете надълбоко в себе си…


	Опиянени от успеха си, Тони и Карол хукнаха към общата зала на екипа. Боб Стансфийлд стоеше до прозореца с втренчен поглед в мокрите от дъжда улици под него. Раменете му бяха отпуснати и една цигара димеше забравена в ръката му. Той се озърна, като ги чу, и видя Карол, която се провикна:
	— Можеш да ни поздравиш! Не сме и предполагали, че ще ни се случи такова нещо!
	Стансфийлд се завъртя и продума с горчив тон:
	— Вие очевидно не сте слушали новините днес.
	— Какви новини? — попита го тя, като се приближи.
	— Стиви Макконъл се е самоубил.
	Карол се спъна и полетя до бюрото. Ушите й писнаха и си помисли, че ще припадне. Тони инстинктивно скочи напред и я подхвана, насочвайки я към един стол.
	— Дишай дълбоко, Карол. Бавно и дълбоко — обясни й той успокоително, наведен над нея, съсредоточен върху пребледнялото й лице.
	Тя затвори очи, заби нокти в дланите си и се подчини.
	— Съжалявам — извини се Стансфийлд. — И мен новината ме шокира.
	Карол вдигна поглед и отметна косата от челото си, по което бе избила студена пот.
	— Какво се е случило?
	— Очевидно вчера е отнесъл побой. Винаги се отнасят така със секс случаите. По всичко личи, че и с него са го направили. Тази сутрин е разкъсал панталона си и се е обесил. Шибаните надзиратели нищо не са забелязали, защото си придават важност и се правят на всесилни! — добави той бесен.
	— Горкото копеле! — простена Карол.
	— Трябва да има ад, за да могат някои да си плащат дяволиите! — предсказа като мрачен пророк Стансфийлд. — Радвам се, че нямам нищо общо с това. Поне моят задник няма да се пече на огъня. Искам да кажа, че Брандън си намери извинение в многото работа и сега ще ни пратят някой самонадеян следовател, който ще трябва да се заеме със самоубийството в затвора.
	Карол го погледна така, като че ли едва се въздържаше да не го удари.
	— Боб, понякога наистина си в състояние да ме изненадаш — отвърна тя ледено. — Къде е Брандън?
	— Долу, в залата на екипа „ХОЛМС“. Вероятно се крие от Големия шеф.
	Откриха Брандън и Дейв Улкот напъхани в тясната дупка, която представляваше кабинета на следователя. Тя беше като преходно помещение след главната зала.
	— Открихме нещо полезно, сър — каза Карол, но първоначалното й въодушевление вече се бе стопило от новината на Стансфийлд. — Знаем каква кола е карал нашият човек.


	Пени Бърджес отби от главния път и се насочи по второстепенния, който водеше дълбоко в гората. Целта й беше да достигне до един паркинг и мястото за пикник към него в сърцето на гората. Това бе едно от любимите й кътчета, от което обичаше да тръгва и да се разхожда между дърветата и нагоре към голите пясъчници. Там острият вятър можеше да разпръсне цялата мръсотия, която бе натрупала в себе си през седмицата. Сега със сигурност се нуждаеше от това освежаване след последните няколко дни на тежки афери, големи истории и редовно недоспиване.
	Песента по радиото свърши и говорителят съобщи:
	— А сега от информационния бюлетин водещите новини от последния час.
	Последва съобщението за няколко нови събития. После един женски глас обяви с твърде весел тон, предвид темата:
	— А сега местните новини от последния час. Един мъж, който бе разпитван от полицията във връзка със серийните убийства, които тероризираха града в последно време, е намерен мъртъв тази сутрин в килията си в затвора „Барли“.
	От шока Пени свали крака си от газта и излетя напред от рязкото забавяне на колата.
	— По дяволите! — възкликна тя.
	— Смята се, че Стивън Макконъл е извършил самоубийство, като се е обесил с въже, направено от собствените му дрехи. Макконъл, собственик на салон за бодибилдинг в града, бе арестуван миналата седмица, след като се е забъркал в улична свада с един подставен полицай в гей района — продължаваше новинарката, като звучеше така, все едно че съобщаваше резултатите от конкурса за най-добра песен на „Евровизия“. — Той бил пуснат под гаранция, но повторно арестуван при опит да се измъкне от страната. Говорителят на Министерството на вътрешните работи заяви, че ще се проведе пълно разследване на обстоятелствата, причинили смъртта му. Икономиката никога не е била в по-добро състояние, каза премиерът днес…
	Пени щракна вбесено копчето и направи опасен завой на тясната алея, преди да натисне отново мощно газта и да запраши обратно към града. Още по-добре беше, че вече бе взела решение да зареже Кевин, мислеше си тя. След статията, която възнамеряваше да напише сега, не можеше да си представи, че той щеше да има желание да я види отново някога.


	Тони барабанеше с пръсти, седнал отзад в таксито. Беше го завладяло странно безпокойство. Не беше лесно да си тръгне от улица „Скаргил“, но бе наясно, че няма работа там, докато полицията обработва единственото твърдо доказателство. Последното, от което се нуждаеха точно сега във водовъртежа на упреци и засилена активност, бе да им се мотае из краката, напомняйки им с присъствието си, че ги бе предупредил. Достатъчно причини им бе изтъкнал защо не е убеден, че Стивън Макконъл е техният човек.
	Утехата му бе, че сигурно Анджелика щеше да се обади довечера. Докато таксито се плъзгаше по мокрите и пусти улици, Тони превъртя последния им разговор в главата си. Чувстваше някаква увереност, сигурност, че нощес няма да има проблеми, защото най-сетне бе укротил демоните в себе си благодарение на странната й еротична терапия. Щеше да й каже, че си няма и представа колко много означаваха за него обажданията й. Че му беше помогнала повече, отколкото можеше да предположи. Доволен, че държи нещата под контрол, Тони въздъхна облекчено и прогони от мислите си Ханди Анди.


	Пени Бърджес отвори една кутийка бира „Гинес“, запали цигара и включи компютъра. След като бе направила няколко задължителни телефонни разговора, за да потвърди версията на събитията, които чу по радиото, сега тя гореше от самодоволен ентусиазъм, който само политиците, журналистите и фундаменталистите изглеждаха способни да впрегнат за професионалния си напредък.
	Тя изпусна дълга струя дим, помисли за момент и започна да чука по клавишите.

	Серийният убиец от Брадфийлд взе поредната си, пета жертва вчера (неделя), когато културистът хомосексуалист Стивън Макконъл се самоуби в затворническата си килия.
	Полицията намекна, че самият Макконъл е Странния убиец като цинична покана към истинския извършител, за да го предизвика да се разкрие.
	Но необмисленият им опит свърши с трагедия, когато трийсет и две годишният Макконъл се обеси собственоръчно с направено от разкъсаните му дрехи въже. Той го вързал за горното легло в единичната си килия в затвора „Барли“ и се хвърлил от там, причинявайки смъртта си.
	Снощи един полицейски служител, включен в разследването, сподели: „Знаехме от няколко дни, че Стиви Макконъл не е убиецът.“
	Предишния ден Макконъл помолил затворническите служители да го преместят в единична килия след варварско нападение от съкилийниците му.
	Източник, близък до затвора „Барли“, сподели: „Той отнесе голям бой. Новината, която се разпространи от ухо на ухо при пристигането му, беше, че той е Странния убиец, само че полицията още нямала достатъчно доказателства, за да го обвини. Затворниците мразят секс убийците и са склонни да дават воля на чувствата си. Макконъл е бил брутално изнасилен и след това е бил пребит до неузнаваемост.“
	Научихме, че надзирателите не са обърнали внимание на виковете на жертвата при жестокия побой. След това вчера, неделя, заради правото на затворническите служители да „колят и бесят“ на своя територия, те решили да го оставят забравен и от бога. Така нещастникът бил зарязан без грижи и надзор достатъчно дълго, за да сложи край на живота си.
	Говорителят на Министерството на вътрешните работи заяви, че ще има пълно разследване по инцидента.
	Макконъл е притежавал салон за бодибилдинг в центъра на града, където е членувал и адвокатът Гарет Финеган, третата жертва на убиеца. Макконъл е бил обвинен в дребно хулиганство заради сбиване, когато се е притекъл на помощ на един подставен полицай, който е бил нападнат от трето лице в района на гей селището в Темпъл Фийлдс.
	След освобождаването под гаранция се е опитал да напусне страната. Полицаите го арестували, преди да се качи на ферибота за Холандия, и убедили съдиите да го тикнат обратно в затвора.
	Един полицейски източник разкри: „Искахме да накараме хората да мислят, че Макконъл е убиецът, и то стана. Серийните убийци са много суетни и ние смятахме, че убиецът ще бъде толкова вбесен, че сме обвинили друг човек, та ще наруши прикритието си и ще се свърже с нас. Но всичко тръгна ужасно погрешно.“
	Един приятел на Макконъл сподели: „Полицаите от Брадфийлд са убийци. Що се отнася до мен, считам, че именно те убиха Стиви. Те направо го пекоха на бавен огън, като го разпитваха за серийните убийства. Упражниха всякакъв натиск върху него. Въпреки че след това го пуснаха да си върви, името му вече бе опетнено. Той получи студен душ и в работата, и навън, в гей баровете. Ето защо, отблъснат от всички, той е решил да приключи с живота си. Истинска трагедия! По-лошото — безсмислена трагедия! Това не е придвижило полицията и на сантиметър по-близо към убиеца.“

	Пени запали поредната цигара и прочете набраното.
	— Връщам си го, Кевин. Това е отмъщението ми за теб — каза тя тихо, като чукна клавиша, който щеше да съхрани файла и да го прехвърли чрез модема в компютъра на вестника. После й хрумна нещо и тя добави:

	„Съобщение за отдел «Новини».
	От Пени Бърджес, криминален репортер.
	Вземам си утрешния ден, понеделник, за почивен поради допълнителните часове работа от миналата седмица и днес. Надявам се това да не доведе до твърде много проблеми.“



	— „Ленд роувър Дискавъри“, сив металик или тъмносиньо? — попита за потвърждение Дейв Улкот, като си отбеляза нещо в бележника.
	— Това каза човекът — каза Карол.
	— Добре. И тъй като е неделя, не мога да получа пълна разпечатка от Суонси за всяко подобно превозно средство на наша територия — каза Дейв.
	— Това, което можем да свършим обаче, е да обиколим главните търговски сдружения и търговците, продаващи качествени коли втора ръка. Ще ги помолим да ни предоставят регистрите си за продажбите — предложи Кевин. Като всички тях и той гореше от вълнение, което бе само леко помрачено заради трагичната новина от затвора „Барли“.
	— Не — сряза го Брандън. — Това е загуба на време и хора. Няма никаква гаранция, че убиецът е купил джипа си от местните представителства. Ще изчакаме до утре сутринта. Тогава ще действаме по-ефикасно и бързо.
	Всички изглеждаха разочаровани, въпреки че схванаха смисъла на доводите на Брандън.
	— В такъв случай, сър — обърна се към него Карол, — бих искала да работя с Дейв по списъците на дистрибуторите на компютри, компютърна техника и програмни продукти. Така ще имаме готовност да се захванем с проверката им веднага, щом могат да се отделят няколко човека на телефоните.
	Брандън кимна.
	— Добре обмислено, Карол. А сега защо останалите не си идем вкъщи да преоткрием как изглеждат домовете ни?


	Тони се бе излегнал на канапето и се опитваше да се самоубеди, че се забавлява от гледането на телевизия, когато на вратата се звънна. Осени го надеждата, че поне някой ще му прави компания, за да го измъкне от досадното чувство на безпокойство. Скочи на крака. Отвори вратата и усмивката веднага се разля по лицето му. Но тя се стопи в ъгълчетата на устните му, когато установи, че не бе извадил късмет. На прага му действително стоеше една жена, но не беше никоя от познатите или колегите му. Беше висока, с едър кокал, с груби, резки черти и солидна квадратна челюст. Отметна дългата черна коса от лицето си и каза:
	— Наистина съжалявам, че трябваше да ви обезпокоя, но колата ми се развали, а не знам къде наоколо има уличен телефон. Чудех се дали ще е удобно да използвам вашия, за да звънна на пътна помощ. Ще си платя за услугата, разбира се…
	Гласът й заглъхна и тя се усмихна извинително.


>
	От дискета 3,5" с етикет: „АРХИВ. 007“
	„ФАЙЛ ЛЮБОВ. 017“
	Когато мярнах сержант Мерик в „Поразяващата ръка“, си помислих, че ще припадна. Наминах от там само защото знаех, че следователите от улица „Скаргил“ посещаваха тази кръчма. Исках да чуя какви клюки се носят из екипа, да ги слушам как си говорят за мен и постиженията ми. Последното, което очаквах, бе да видя едно такова познато лице, втренчено право в мен.
	Седях в един закътан ъгъл, когато видях Мерик да влиза вътре. Колебаех се дали да не си тръгна веднага, но реших, че това можеше да ме изложи прекалено много на показ и той ще ме познае. А това е последното, което трябваше да ми се случи точно сега. Не смеех и да помисля, че можеше да ме последва, по каквато и да е причина. Освен това защо трябваше да позволявам едно ченге да ме прогонва от обедната ми почивка?
	Но не можех да се успокоя — стомахът ми се беше свил на топка да не попадна в полезрението му, да се приближи и да ме заговори. Не се страхувах от него, но просто не исках да привличам вниманието върху себе си. За щастие той беше с двама колеги и бяха прекалено заети да обсъждат нещо. Мен вероятно. И пет пари не даваха за някой друг. Разпознах жената от вестниците. Следовател Карол Джордан. Изглежда далеч по-добре на живо, отколкото на снимка, сигурно защото косата й бе с някакъв прекрасен нюанс на русо. Другият не го разпознах, но запомних физиономията му за бъдещи срещи. Морковенорижа коса, бледа кожа, лунички, момчешки черти. И, разбира се, Мерик, който стърчеше с една глава над другите. Имаше някаква превръзка на главата си. Чудех се откъде ли си я е докарал.
	Никога не намразих Мерик така, както мразех другите, въпреки че именно той ме бе вкарал в пандиза няколко пъти. Той никога не се отнасяше с мен с презрението, което показваха другите. Никога не ми се подиграваше, когато ме арестуваше. Но можех да схвана, че той все пак ме възприемаше като обект, незаслужаващ уважение. Никога не можа да разбере, че когато продавах тялото си на моряците, то беше целенасочено. Но каквото и да правех тогава, то нямаше нищо общо с живота ми сега. Бях вече друг човек, съвършено променен. Всичко, което се случи там, в Сийфорд, сега ми се струваше толкова далечно и чуждо, като нещо, видяно на кино.
	По някакъв странен начин това, че бях именно сред ченгетата, които ме преследваха, бе невероятно вълнуващо. Изпитах истинска тръпка на самодоволство да седя на крачка от преследвачите си, които дори не подушваха своята плячка. Дори им липсваше достатъчно шесто чувство, за да осъзнаят, че става нещо изключително. Даже Карол Джордан спеше. А толкова много приказват за прочутата женска интуиция. Приех го като вид тест, проверка на способностите ми да ги заблудя. Идеята, че те могат да ме пипнат, беше толкова абсурдна, направа немислима.
	На другия ден след тази среща се чувствах отлично, кипях от енергия и сила и затова вестникът ми подейства като удар с пясъчна торба. Вървях през главната компютърна зала, когато видях ранния брой на „Сентинъл Таймс“, захвърлен на едно от бюрата на младите инженери. „ИСТЕРИЯТА ОКОЛО СТРАННИЯ УБИЕЦ ОТНЕСЕ ПЕТАТА СИ ЖЕРТВА!“ — изкрещя в лицето ми гръмко заглавие.
	Исках да беснея и да крещя, да хвърля нещо през прозореца. Как смееха?! Моите произведения са толкова индивидуални! Как можеха да сбъркат някакви тъпи малоумни подобия за мои деяния?!
	Направо треперех от потиснатата ярост, когато се върнах в собствения си кабинет. Исках да помоля инженера да хвърля един поглед на вестника му, но не смеех да продумам. Изгарях от желание да хукна навън до най-близката будка за вестници и да грабна едно копие. Но това щеше да бъде непростима проява на слабост от моя страна. Тайната на успеха, казвах си аз, бе да запазя пълно спокойствие и да се държа нормално. Не трябваше да правя нищо, което би усъмнило колегите, че в живота ми става нещо по-особено.
	„Търпението е главното качество“, успокоявах се тогава. Така че седнах на бюрото си и се заех с преработката на една програма, която трябваше да се препише. Но не работех от сърце и знам, че този следобед не оправдах заплатата си. Около четири вече не можех да издържам. Направо не ме свърташе на едно място. Грабнах телефона и набрах специалния номер, който предаваше новините по местното радио.
	Историята беше водеща в новинарските емисии, както трябваше и да бъде.

	„Тялото на мъж, открито в района на Темпъл Фийлдс в ранните часове на тази сутрин, не е петата жертва на серийния убиец, който вся ужас сред гей общността на Брадфийлд, разкри полицията днес следобед.“

	Когато говорителят млъкна, усетих как гневът ми се разпиля, като сега празнината в мен стана още по-голяма.
	Без да чакам повече, треснах слушалката. Най-после бяха разбрали нещо. Но аз минах през истински ад през последните четири часа заради тяхната грешка. Всеки час, който изстрадах, ще бъде допълнителен час към агонията на доктор Хил, заклех се аз.
	Защото сега брадфийлдската полиция бе извършила пълен абсурд. Доктор Тони Хил, тъпакът, който дори не можа да разпознае, че всички мои престъпления ми принадлежаха, бе назначен за официален полицейски консултант в разследването на серийния убиец. Жалки заблудени глупаци! Ако това е последният им коз, тогава значи нямат никакви шансове!


	Седемнайсета глава


	В едно убийство от чиста похотливост, напълно безкористно, където не е имало неприятни свидетели, които да отстраняваш, никаква допълнителна плячка, която да събираш, и никакво отмъщение, което да те задоволи, става ясно, че бързането е равносилно на провал.


	Агонията му бе толкова ужасна, че Тони искаше да вярва, че сънува кошмар. Никога преди не бе осъзнавал колко различни видове болка имаше. Тъпото туптене в главата му, жестоката болка в раздраното му гърло, острото, раздиращо пробождане в раменете му и пронизващото усещане, като от забити ножове, в прасците и бедрата му. В началото болката блокираше всичките му други усещания. Очите му бяха здраво стиснати и единственото, което осъзнаваше, бе нечовешкото страдание, толкова разтърсващо, че по челото му изби студена пот.
	Постепенно той се опита да понесе крайната болка и да я преодолее. Разбра, че ако вдигне тежестта на краката си, пробожданията леко щяха да спаднат, а разкъсващото разпъване на раменете му да намалее. Когато мъчението му стана поносимо, осъзна, че му се повдига. Дълбоко гадене, което бе тръгнало от стомаха му и заплашваше да изригне всеки момент. Един бог знаеше колко време бе висял така.
	Бавно, изпълнен със страх, той отвори очи и вдигна глава. Движението светкавично изпрати един спазъм, който увеличи агонията му, прерязвайки шията и раменете му. Тони се огледа наоколо. Веднага си пожела да не беше го правил. Незабавно разпозна мястото, където бе попаднал. Окъпано бе в ярка светлина. На тавана и стените бяха монтирани прожектори, разкриващи стая, боядисана в бяло. Грубите камъни по пода бяха белязани с тъмни петна, които, без да бъдат изследвани, бяха видими остатъци от кръвта, която се бе ляла в тая касапница. Срещу него се бе облещило безжизненото око на една камера, закрепена за триножник. Червеният индикатор отстрани показваше, че подробното му оглеждане наоколо не оставаше незаписано. На стената в дъното имаше закрепена магнитна лента с набор ножове, които висяха грижливо подредени. В единия ъгъл на стаята забеляза инструментите за мъчение, които не можеха да бъдат сбъркани с нещо друго. Една диба, някакъв странен уред, подобен на стол, който Тони разпозна, но не можа да назове веднага. Нещо религиозно ли беше, чудеше се той. Нещо, смътно напомнящо за християнството. Нещо коварно, далеч от това, което изглежда. „Столът на Юда“ — досети се той. На стената бе облегнат голям дървен кръст като някакво ужасно извратено подобие на свещена реликва. Едно дълбоко стенание се откъсна от пресъхналите му устни. Сега знаеше най-лошото. Разбра в какво положение се намираше. Беше гол, кожата му се бе накокошинила от студа в мазето. Ръцете му бяха стегнати зад гърба. Съдейки по острите ръбове, врязани в китките му — сигурно с белезници. За тях здраво бе вързано въже, верига или нещо подобно, което очевидно бе закрепено за тавана. Примката бе достатъчно стегната, за да наклони тялото му напред, превито на две в кръста.
	Тони успя да се тласне надолу и да стъпи на върха на пръстите си. После изви тялото си настрана. С периферното си зрение успя да види дебело найлоново въже, което водеше откъм гърба му, минаваше през една макара през тавана, след това през друга макара към един скрипец.
	— Боже мой! — изграчи той.
	Ужасяваше се да погледне към стъпалата си, да не би най-лошите му страхове да се потвърдят. Но въпреки това успя да събере сили и си наложи да погледне надолу. Както се опасяваше, всеки негов глезен бе захванат с кожен каиш. Самите каиши бяха прикрепени към една въжена люлка, в която бе поставен тежък камък. Неволна тръпка на ужас го разтърси целия, като опъна измъчените му мускули още повече. Тони знаеше за мъченията достатъчно. За да лекува пациентите си, трябваше внимателно да изучи историята на садизма. Но даже и в най-лошите си моменти никога не си беше представял, че ще го застигне такава нечовешка съдба.
	Мозъкът му вече работеше на високи обороти. Ще бъде издиган, докато не достигне тавана. Мускулите му ще се разтегнат до крайност и ще се скъсат. Ставите му ще се изкълчат до краен предел. После скрипецът ще се освободи, оставяйки го да полети надолу, и ще спре рязко на няколко стъпки от земята. Тежестта на камъка, който все още ще лети надолу, ще бъде три пъти по-голяма. И ако дотогава ставите му все още са били цели, тогава със сигурност те вече ще се изпотрошат, като го оставят да виси като една безформена маса с изкълчени крайници. Ако имаше късмет, шокът и болката можеха да го накарат да изпадне в безсъзнание. Този уред за измъчване чрез издигане и спускане с въже се смята за едно от най-големите постижения в изкуството на измъчването, създадено от испанската Инквизиция. Няма нужда от по-модерни технологии.
	Опитвайки се да избегне сляпата паника, която го обземаше, като осъзна в какво положение бе изпаднал, той си наложи да върне мислите си към началото. Да си припомни какво се бе случило. Жената на вратата! От там бе започнало всичко. Когато я пусна да влезе, усети някаква позната тръпка. Сигурен беше, че я е виждал някъде преди, но не можеше да си представи да е виждал някого толкова специфично грозен и да не го е запомнил. Вървеше пред нея по коридора в посока към кабинета си. После лекият полъх на някаква странна медицинска миризма го удари в носа, а една ръка го стисна през врата и лепна студено отвратително парче плат на лицето му. Един удар през коленете му го подкоси и той се свлече на пода. Бореше се неистово, но с нейната тежест отгоре безсмислената му съпротива не продължи дълго. После изгуби съзнание.
	След това изплуваше и потъваше в някакъв странен свят от светлини и сенки. Осъзнаваше само парцала на лицето си, който, изглежда, го връщаше незабавно там, откъдето бе успял да се пребори и да изплува на повърхността. За да открие най-накрая, че се намира в тъмницата за мъчения на Ханди Анди. Един цитат се появи от нищото и изплува в главата му. „Уповавам се на това, сър, че когато човек знае, че ще бъде обесен след две седмици, съвсем сигурно ще концентрира мозъка си да заработи блестящо.“ Той знаеше, че някъде във всичко, което се случи, е ключът към загадката. Нещо, което да му помогне да се измъкне, колкото и невъзможно да изглеждаше. Трябваше да се напрегне и да се опита да я открие.
	Сега се чудеше дали напълно бе объркал профила си. Дали жената, която го отвлече, и Ханди Анди са едно и също лице? Сама ли работеше? Или просто бе примамка, желан съучастник, който се бе отдал на порока на господаря си?
	Тони отново се опита да превърти спомените си, които щяха да му позволят да се хване за нещо. Повика образа на жената отново. Първо дрехите. Бежов шлифер в европейски стил, точно като на Карол. Когато се разтваряше, той забеляза бяла риза, достатъчно разкопчана, за да разкрие меките извивки на пълни гърди и една дълбока цепка. Дънки, маратонки. Маратонки! Те бяха същата марка и модел като неговите. Но нищо от всичко дотук не беше по-особено или забележително, каза си наум Тони. Те представляваха само външни символи на грижите, които Ханди Анди полагаше, за да не бъде хванат. Облеклото на жената бе съвсем умишлено избрано, в случай че тя оставеше някъде нишки от него. Никой от полицаите не би и помислил, че заслужават внимание. Тони с ирония осъзна, че те просто щяха да ги разпознаят като принадлежащи на самия него или на Карол. А Карол бе посещавала къщата му достатъчно често, та да е оставила неволно нишки от дрехата си.
	Лицето на жената също не му говореше нищо. Бе твърде висока за жена. Поне метър и деветдесет, с доста едра структура. Вероятно дори майка й не би могла да я нарече привлекателна с тази голяма челюст, нос с формата на патладжан, широка уста и очи, разположени доста далеч едно от друго. Въпреки че бе добре сложена, макар и доста едра, не можеше да постигне кой знае какво с тези данни. Сигурен беше, че никога не са били в една стая заедно, въпреки че не можеше да бъде убеден дали не са се разминали на улицата, на трамвайната спирка или на двора.
	Маратонките! По някаква странна причина продължаваше да се връща към тях. Само ако можеше болката да спре достатъчно дълго, за да се концентрира както трябва. Тони изпружи краката си напред, опитвайки се да облекчи агонизиращото разпъване на раменете си. Сантиметърът, който успя да спечели, обаче не беше достатъчен. Отново го сграбчи вътрешният страх и той премигна една сълза, която се откъсна от клепача му.
	Какво толкова го притесняваше в тези маратонки, чудеше се той. Напрегна се максимално, за да събере цялата концентрация, на която беше способен, и отново извика в представите си образа на жената. С едно бавно озарение на Тони му просветна и разбра причината. Стъпалата бяха прекалено големи. Дори за жена с такава височина стъпалата бяха твърде големи. Веднага, щом го осени това просветление, той се сети и за ръцете. Първо черната кожа, после тънките найлонови ръкавици, които прикриваха същински лапи с дебели и силни пръсти. Човекът, който го бе домъкнал тук, невинаги е бил жена!


	Карол натисна отново звънеца на вратата. „Къде, по дяволите, се е дянал?“ — ядосваше се тя. Лампите бяха запалени, а завесите спуснати. Може би се е измъкнал навън, за да си купи пица, да пусне писмо или да си купи бутилка вино. Може дори да е излязъл да си вземе видеокасета. Тя въздъхна раздразнено, завъртя се и се упъти надолу, към края на улицата. Разходи се и се върна обратно към задния двор на къщата. Предишният собственик бе съборил стената и бе залял половината площ с цимент, за да осигури здрава настилка. Тони й бе казал, че винаги държи колата си там.
	Както и предполагаше, тя си бе на мястото, точно където трябваше да бъде.
	— О, по дяволите! — оплака се Карол.
	Мина покрай колата, приближи се към къщата и надникна през кухненските прозорци. Светлината, която проникваше през отворената врата към коридора, хвърляше бледи сенки в стаята. Никакви признаци на живот. Нито мръсни чинии, нито празни бутилки. Със слаба надежда тя натисна задната врата, но не я огря.
	— Проклетник! — промърмори тя и се упъти обратно към колата. — Давам ти пет минути, негоднико, и изчезвам — каза тя и се отпусна на шофьорското място.
	Минаха десет минути, но никой не се появи на хоризонта. Карол запали колата и потегли. В края на улицата тя хвърли едно око на кръчмата, разположена от другата страна на магистралата. Заслужаваше си да опита, предположи тя. Отне й не повече от десет минути, за да огледа задименото претъпкано помещение и да открие, че където и да се бе запилял Тони Хил, то не беше в кръчмата „Сбогом на армията“.
	„Къде ли би могъл да запраши пеша в девет часа в неделя вечерта?“, кахъреше се Карол.
	— Навсякъде — отговори си сама. — Може би не си единствената приятелка на света! Не те е очаквал. В края на краищата ти намина само за да си уредите среща за утре.
	Накрая все пак се отказа и потегли към къщи. Апартаментът беше празен. Спомни си, че Майкъл бе споменал за излизане. Да, сети се тя, беше на вечеря с някаква жена, с която се бе запознал на търговския панаир. Реши да прекъсне всякакви връзки със света и да си легне. Но по-добре първо да остави съобщение на телефонния секретар на Тони, реши тя. Иначе, ако му се изтърсеше в два през нощта, без да го е предупредила, той можеше направо да си глътне езика от изненада. Телефонният секретар даде два звукови сигнала, но тя установи, че няма записано съобщение от собственика. Чуха се няколко щраквания, последваш от сигнал за свободно.
	— Здрасти, Тони. Не знам дали апаратът ти работи съвсем нормално, така че не съм сигурна дали ще получиш това съобщение. Часът е девет и двадесет и аз имам намерение да си легна рано. Първата ми работа утре в кабинета ще бъде да прегледам дистрибуторите на компютърни продукти. Господин Брандън свиква утре съвещание по случая. Ще бъде в три часа. Ако искаш да се видим преди това, обади ми се. Ако не съм в общата зала на екипа, ще бъда в стаята на „ХОЛМС“.
	Карол се бе отпуснала на давана с Нелсън в скута си и чаша силно питие в ръка и размишляваше за работата, която ги чакаше. Списъкът на компаниите, произвеждащи и разпространяващи периферните устройства и компютрите, необходими на Ханди Анди, за да създаде собствените си образи, бе отчайващо дълъг. Бе казала на Дейв да не избързва с проверката по него, докато не и се отдадеше случай да провери първо компаниите за програмни продукти. Техният списък с купувачи поне ще бъде по-малък и ще може да се засече документацията им за продажбите. Само ако и тук удареха на камък, щеше да склони да пусне хората на Дейв да звънят на десетките номера, които тя старателно бе събрала тази вечер.
	— Е, Нелсън, разкарай се — обърна се тя към котарака. — По-добре ще е да си направя една разходка.


	Тропането на високи токчета по каменната настилка го прорязваше през делириума от болка така, както жица би нарязала сирене. Толкова баналният ежедневен звук, като се имаше предвид мястото му, се превръщаше в заплаха. Нямаше представа ден ли е, нощ ли е. Колко време бе минало, откакто бе откъснат от собствения му живот? Тони се напъна да бъде нащрек, тъй като звукът се приближи откъм гърба му. Тя се спускаше по стълбите. На последното стъпало чаткането на токчетата замря. После Тони чу тихо кикотене. С бавни стъпки тя мина зад него. Можеше да усети подробното наблюдение, под което се намираше.
	Наслади се достатъчно време на гледката, като обикаляше завързаното му тяло, и накрая застана в полезрението му. За момент Тони бе изненадан от великолепното й тяло. От врата надолу би могла да бъде чудесен модел за порносписание. Стоеше с разтворени крака и с ръце на хълбоците. Беше облечена в широко червено копринено кимоно, което падаше свободно, разкривайки изключително червено кожено боди с дупки за гръдните зърна и разцепено до чатала. Черни чорапи обвиваха оформените й мускулести крака, които завършваха с черни обувки на високи, остри токчета. Дори през кимоното Тони можеше да различи ясния силует на едно силно тяло, с добре оформени мускули на ръцете и раменете. Но от позицията, от която висеше, тя събуждаше в него толкова еротика, колкото би събудил един чувал картофи.
	— Все още ли ти въздейства това, Антъни? — попита го тя с провлачен глас, като очевидно потискаше смеха си.
	Подчертаното произнасяне на името му, на цялото му име, бе последното завъртане на Рубик куба на спомените му. Мозъкът му включи светкавично. И той отвърна:
	— Предполагам, че и дума не може да става да почерпиш по напитка, а, Анджелика?
	— Радвам се да видя, че не си загубил чувството си за хумор.
	— Не. Само достойнството си. Не очаквах това от теб, Анджелика. Нищо в нашите телефонни разговори не можеше даже да ме накара да си представя какво си имала предвид за мен.
	— Ти изобщо си нямаше и идея коя съм аз, нали? — заяви с нескрита гордост тя.
	— И да, и не. Не знаех, че ти си човекът, който уби всички онези мъже. Но това, което със сигурност знаех, е, че точно ти си жената за мен.
	Анджелика се намръщи, сякаш се колебаеше в отговора. Обърна се и провери камерата.
	— Трябваше ти достатъчно време, за да стигнеш до това прозрение! Имаш ли представа колко пъти само ми затваря телефона?! — Гласът й звучеше по-скоро ядосано, отколкото обидено.
	Тони усети опасността и се опита да намери успокояващи думи.
	— Причината беше, че имах личен проблем, а не беше заради теб.
	— Имаше проблем с мен! — сряза го тя, като се приближи до каменната пейка до стената. Взе друга касета и се върна отново към камерата.
	Тони се пробва отново:
	— Точно обратното. Винаги съм имал проблеми с жените. Връзките ми не издържаха дълго. Точно затова не знаех как да се държа с теб в началото. Но нещата тръгнаха и ставаха все по-добре. Знаеш, че е така! Знаеш, че чудесно се забавлявахме заедно. Благодарение на теб чувствам, че всичките ми проблеми са зад гърба ми — довърши той тирадата си, като се надяваше, че тя не е усетила неволната ирония в думите му.
	Но Анджелика нито беше вчерашна, нито бе глупава.
	— Мисля, че можеше да го кажеш по-убедено, Антъни! — отряза го тя с крива усмивка.
	— Знаеш, че ти ме надхитри. Уверен бях, че убиецът е мъж. Трябваше да бъда по-внимателен.
	С гръб към него Анджелика смени касетата в камерата. После се завъртя на токчетата си и отвърна:
	— Ти никога нямаше да ме хванеш. А сега, когато си вън от играта, никой от останалите малоумници няма и шанса да го направи.
	Пренебрегвайки надвисналата над главата му опасност, Тони продължаваше да бъбри, като се стараеше да поддържа гласа си сърдечен и спокоен.
	— Трябваше да се досетя, че си жена. Точността, тънкостта, изпипването и вниманието към всеки детайл, грижата да очистиш всяка следа след себе си… Безкрайно глупаво от моя страна да не схвана, че това бяха белези на женски мозък, а не на мъжки.
	Анджелика се ухили самодоволно.
	— Ти си си неизбежно все същият — психолог! — изсъска тя последната дума, като че ли бе нещо мръсно. — Липсва ти каквото и да е въображение.
	— Но аз не съм като тях, Анджелика. Добре, направил съм тази фатална грешка, но се обзалагам, че знам за теб повече, отколкото който и да е от тях. Защото ти ми разкри вътрешното си съзнание. И не само чрез убийствата. Ти ми показа истинската жена. Жената, която разбира любовта. Но предполагам, че те не са те разбрали, така ли е? Не са ти вярвали, когато си им казвала, че имаш женска душа, хваната в клопката на едно мъжко тяло. О, вероятно те са се престрували или сигурно са се отнасяли с теб покровителствено. Или още по-лошо — карали са те да млъкнеш. Но дълбоко в себе си те са се отказвали от теб и са те захвърляли като боклук, нали? Повярвай ми, аз никога не съм си го и помислил. — Гласът на Тони продра, когато стигна края на речта си. Устата му бе пресъхнала с някаква смес от страх и хлороформ. Поне адреналинът, който се разливаше във вените му, изглежда, му действаше като обезболяващо.
	— И какво знаеш за мен? — попита тя грубо. По лицето й бе изписана болка, която странно контрастираше с кокетната поза, която бе заела.
	— Нуждая се от нещо за пиене, ако имаме намерение да говорим — подхвърли Тони, залагайки на това, че нейният нарцисизъм ще я подтикне да сподели бойните си подвизи. Имаше нужда да чуе версията му за самата нея. Беше разбрал, че ако му се отваряше някаква възможност да спаси живота си, единственото, от което се нуждаеше сега, бе да я спечели, да изгради връзка с нея. Едно питие би било първата тухла в стената. Колкото повече успяваше да постигне да бъде забелязан като личност, а не като кръгла нула, толкова повече нарастваха шансовете му за успех.
	Анджелика се намръщи подозрително. После с едно тръсване на дългата си коса, която отметна настрана, тя се обърна и се насочи към мивката до стената. Завъртя кранчето и се огледа разсеяно наоколо за някакво подобие на съд за течности.
	— Ще взема една чаша — промърмори тя, мина покрай него и отново затропа нагоре по стълбата.
	Тони почувства тръпка на облекчение от малката си победа. Анджелика изчезна за по-малко от половин минута и се върна с дебела бяла чаша. Значи кухнята бе отгоре, направи си извод Тони. Тя се движеше много добре на токчетата си, с преднамерена и женствена походка. Това бе интересно, смяташе той, тъй като навярно й се е налагало да прибягва до по-мъжки движения под стреса на преследването и убиването. Това бе единственото обяснение, като се има предвид увереността на Тери Хардинг, че е видял мъж да изкарва джипа си от гаража на Дамиен Коноли.
	Анджелика напълни чашата и се приближи внимателно до Тони. Сграбчи косата му, дръпна назад главата му така, че агонията за него беше ужасна, и изсипа ледената вода в устата му. По-голяма част от нея се изсипа по брадичката му вместо към гърлото, но облекчението беше осезаемо.
	— Благодаря — каза той задъхано, като се отдръпна.
	— Човек винаги трябва да бъде гостоприемен към гостите си — отвърна тя саркастично.
	— Надявам се да остана такъв за известно време. Знаеш, че ти се възхищавам. Ти наистина имаш стил.
	Тя отново се начумери.
	— Не ме баламосвай, Антъни. Не можеш да ме изработиш с тъпи ласкателна.
	— Това не са глупости — започна да протестира той. — Прекарах дни и нощи наред, ровейки се из детайлите на това, което си постигнала. Толкова дълбоко съм проникнал в главата ти, как мога да не ти се възхищавам? Как да не съм впечатлен? Другите, които си довеждала тук, са нямали и най-малка представа коя си ти и какво можеш да направиш.
	— Това е вярно, признавам ти го. Те приличаха на хлапета — уплашени, тъпи хлапета — каза Анджелика презрително. — Не оцениха какво една жена като мен може да направи за тях. Бяха толкова лицемерни и фалшиви. Развратни тъпаци!
	— Така е, защото не са те познавали така, както аз те познавам.
	— Продължаваш да го твърдиш. Докажи ми го. Докажи, че знаеш нещо за мен.
	Сега вече ръкавицата на предизвикателството беше наистина хвърлена, помисли си Тони. Трябваше да забрави неангажиращото ломотене, с което си изкарваше прехраната. Сега му се налагаше да се бори за живота си. Настъпил бе момента, който щеше да докаже достатъчно убедителни ли бяха основанията му да стане психолог. А мястото щеше да разкрие дали неговата психология бе наистина наука, или просто боклук.


	— Фрейзър Дънкан? Обажда се следовател Карол Джордан от полицията в Брадфийлд.
	Досега никога не се бе представяла с цялата си титла. Имаше чувството, че всеки момент някой щеше да скочи и ще извика: „О, не! Не си! Накрая разбрахме какво представляваш!“ За щастие това нямаше да се случи днес.
	— Да? — отвърна й предпазливо един глас. Лаконичният отговор представляваше въпрос.
	— Всъщност брат ми Майкъл Джордан ме насочи към вас. Предполага, че точно вие ще можете да ми помогнете в едно разследване, което провеждаме.
	— О, да. И? — Започваше да омеква. — Как я кара Майкъл? Забавлява ли се с новите програмни продукти?
	— Мисля, че са любимата му играчка.
	Фрейзър Дънкан се засмя.
	— Доста скъпа играчка, следовател. А сега, какво мога да направя за вас?
	— Става въпрос за „ВиКом 3Д“. Исках да ви питам за него. Строго поверително, ако ме разбирате. Провеждаме много важно разследване на няколко убийства. И една от теориите, които проверяваме сега, е, че нашият убиец може би използва ваши програмни продукти, за да вкара личните си записи от видеокасетите в компютъра. Може би включва и други неща към тях. Това би било възможно, нали?
	— Повече от възможно. Напълно осъществимо.
	— Така че молбата ми към вас е да проверите клиентите си, ако пазите документите за продажба.
	— Разбира се, че ги съхраняваме. Но не само ние продаваме продуктите си директно. Обаче всеки, който купи програмата от нас, е регистриран в документите за продажбите. Това дава право на всеки наш клиент за безплатен сервиз, ако се наложи. То означава също, че имат предимство при получаване по пощата на каталози за най-новите ни разработки. — Дънкан се увлече в обяснения. — Ако ви разбирам правилно, следовател, вие искате да получите достъп до нашите основни данни?
	— Прав сте. Става въпрос за разследването на няколко убийства и информацията би могла да бъде ключова за нас. Освен това държа да подчертая, че всичко това ще остане строго поверително. Аз лично ви гарантирам, че вашите данни ще бъдат изтрити от системата ни веднага, щом като свършим с проверката — каза Карол, като се опитваше да не звучи като просяк.
	— Не знам — каза Дънкан колебливо. — Не бих казал, че идеята ви ми допада, още по-малко пък колегите ви да тропат по вратите на клиентите ни.
	— Това няма да стане, господин Дънкан. В никакъв случай. Искаме просто да вкараме списъка в Системата за изключително важни разследвания на Министерството на вътрешните работи и да засечем информацията с наличните данни. Ще предприемем действия само при евентуални съвпадения, на които се натъкнем, на хора, попаднали вече в системата.
	— Вие серийния убиец ли преследвате? — попита неочаквано Дънкан.
	Какво ли искаше да знае, учуди се Карол за момент.
	— Да — отвърна, като се надяваше да е заложила на печелившия коз.
	— Ще ви се обадя след малко, следовател. Само да се уверя, че точно вие сте лицето, за което се представяте.
	— Няма проблеми. — След това му даде главния номер на централния полицейски участък. — Помолете ги да ви свържат с мен — в стаята на екипа „ХОЛМС“, на улица „Скаргил“.
	Следващите пет минути минаха в тревожно очакване. Нетърпението й нарастваше. Телефонът едва успя да звънне, когато тя грабна слушалката.
	— Следовател Джордан.
	— Задължена си ми, сестричке!
	— Майкъл!
	— Тъкмо казах на Фрейзър Дънкан какъв уважаван човек си и въпреки всичко, което е чувал за полицията, може да ти се довери.
	— Обичам те, братле! Сега изчезвай от телефона и ми дай човека!
	След един час данните от „ВиКом“ бяха в компютърната мрежа на „ХОЛМС“ благодарение на способностите на Дейв Улкот и чудесата, които правеше днес модерната технология. Карол го бе насочила към Фрейзър Дънкан, след като се бяха споразумели за задължителните правила при използването ни информацията. После бе принудена да слуша края на разговора, който Дейв довърши и който се състоеше от непознати изрази като „честота на предаване на информацията“ и „АБСП файлове“.


	Карол седеше до Дейв, докато той работеше на един от компютрите.
	— Добре. Имаме списъка от Суонси на всички в радиус на тридесет километра от Брадфийлд, които имат някоя версия на „Дискавъри“. Имаме също списъка от „ВиКом“ на хората, които са купили техни програмни продукти. Натискаме този клавиш, слизаме по това меню, правим този избор, натискаме тук и сега изчакваме машината да потърси съвпадения.
	Една минута, която й се видя цяла вечност, нищо не се случи. После на екрана проблесна едно съобщение: „Открити две съвпадения. Желаете ли списък?“
	Дейв натисна бутона за потвърждение. На екрана се появиха две имена с адреси.
	1. Филип Крозиър, „Браутън Краг“ №23, Шефийлд Роуд, Брадфийлд ВХ 46, J.B.
	2. Кристофър Торп и Анджелика Торп, улица „Грегъри“, Мурсайд, Брадфийлд ВХ 6, L.R.
	— Какво означава това? — попита Карол, посочвайки двойката имена.
	— „Дискавъри“ е регистриран на името на Кристофър Торп, а програмният продукт е бил купен от Анджелика — обясни Дейв. — С натискане на този избор в програмата компютърът сортира не само адресите, но също и имената. Е, Карол, вече имаш нещо. Независимо какво означава, ние трябва да проверим.


	Пени Бърджес крачеше по грубата напукана варовикова настилка. Небето бе яркосиньо, типично за ранната пролет. Тревата по ливадите започваше да придобива цвят и изглеждаше повече зелена, отколкото кафява. От време на време във въздуха прелитаха чучулиги и разливаха песента си наоколо. Каква наслада за ушите й, мислеше си Пени. Тя се съживяваше само в два случая. Или когато беше по следите на някоя гореща история, или когато се качваше из голите йоркширски хълмове. Навън, в откритите простори, тя се чувстваше волна като чучулига. Разтоварваше се от цялото натрупано напрежение. Никакви спешни новини, никакви спорове, които трябва да бъдат изгладени; никаква необходимост да хвърля поглед през рамото си, за да се убеждава, че винаги е пред съперниците си. Просто небето, полята, невероятният варовиков пейзаж и тя сред тях.
	Без никаква причина Стиви Макконъл изплува в мислите й. Той никога повече нямаше да види небето, никога отново нямаше да се разхожда през полето и да наблюдава смяната на сезоните. Пени благодареше на бога, че имаше силата да изложи нещата така, че виновните да си платят за тази нелепа загуба.


	Къщата на Филип Крозиър бе тясна триетажна модерна градска постройка с тераси. Приземният етаж бе зает главно от вътрешния гараж. Карол, седнала в колата, я огледа от горе до долу.
	— Ще влезем ли вътре, мадам? — попита я младият следовател, седнал на шофьорското място до нея.
	Тя помисли за момент. В идеалния случай би искала Тони да е с нея, когато разпитва хората, чиито имена извади компютърът. Опита се да се обади отново вкъщи. Никакъв отговор. Клер каза, че все още не се е появявал и в офиса, което я изненадало, тъй като имал уговорена среща за девет и половина. Карол бе завъртяла край къщата, но тя изглеждаше по същия начин, както и предишната вечер. Сигурно е запрашил нанякъде с някоя дама, реши тя, и сега се забавлява, докато тя обикаляше да го търси. В такъв случай си заслужава да пропусне разкриването на Ханди Анди, помисли си тя. Като не успя да открие Тони, Карол се опита да намери поне Дон Мерик, за да я подкрепи. Но той беше излязъл, за да проверява собствениците на другите джипове „Дискавъри“. Единственият човек, когото можа да намери и който не бе ангажиран с някаква спешна работа, бе следовател Морис. Той имаше само три месеца служба в системата.
	— Можем също да видим дали той е вътре — предположи Карол. — Въпреки че най-вероятно е на работа.
	Прекосиха пътеката към къщата. На Карол й направиха впечатление дребните детайли като педантично подкастрената ливада и елегантно оформения жив плет. Къщата съвсем не подхождаше на описаната в профила на Тони. Дори по-скоро приличаше на домовете на жертвите по отношение на цената и местоположението, отколкото да е на човек, който се стреми към техния начин на живот. Карол натисна звънеца и отстъпи назад. Тъкмо се канеха да се откажат и да си тръгнат към колата, когато тя чу стъпки, слизащи по стълбището. Вратата се отвори широко и на прага й се появи един едър, набит негър, обут в сини панталони и алена тениска. Като допълнение беше бос. Едва ли изглеждаше много по-различно от описанието на Тери Хардинг. Сърцето на Карол спря за момент. После си припомни, че Крозиър може би не е единственият човек, който има достъп до своите програмни продукти и джипа си. Все пак заслужаваше си да бъде разпитан.
	— Какво обичате?
	— Вие ли сте господин Крозиър?
	— Точно така. Кой се интересува? — Гласът му беше провлачен, със силен местен акцент.
	Карол показа служебната си карта и се представи:
	— Чудя се ще бъде ли удобно да влезем и да разменим няколко думи, сър?
	— За какво?
	— Името ви се появи в едно рутинно проучване и искаме да ви зададем няколко въпроса, за да можем да ви елиминираме от списъците.
	Крозиър сбърчи вежди.
	— Какво разследване?
	— Ако може да влезем все пак, сър?
	— Не! Почакайте! За какво е всичко това? Аз се опитвам да свърша една работа, а вие нахлувате изневиделица!
	Морис пристъпи до Карол.
	— Не е нужно да създавате трудности, сър. Всичко е само рутинна проверка.
	— Господин Крозиър не създава трудности, сержант — сряза го Карол хладно. — И аз бих се чувствала точно така, ако бях на ваше място, сър. Една кола, отговаряща на описанието на вашата, е била замесена в инцидент и е необходимо да ви отхвърлим от разследването ни. Говорим с много други хора, свързани с това следствие. Така че няма да ви отнемем много време.
	— Добре тогава — въздъхна той и се предаде. — По-добре влезте.
	Последваха го нагоре по стълбището, което свърши в едно разчупено помещение, представляващо хол и зад барплота кухня. Мебелировката беше скъпа и подредена с вкус. Никаква претрупаност и натруфеност. Кимна им към два от фотьойлите от кожа и дърво, а самият той се настани на една кожена възглавница на полирания лъскав под. Морис измъкна бележника си и го отвори показно на нова страница.
	— Значи вие работите вкъщи? — започна Карол.
	— Точно така. Аз съм професионален аниматор.
	— Анимационни филми?
	— Предпочитам повече научната анимация. Ако искате нещо показно за университета си, например как се сблъскват атоми, точно аз съм човекът, който ви трябва. И така, за какво е всичко това?
	— Вие карате ли „Ленд роувър Дискавъри“?
	— Да. В гаража е.
	— Можете ли да ми кажете дали сте шофирали с него миналия понеделник през нощта? — попита Карол. „Господи! Това само преди седмица ли беше!“, чудеше се тя.
	— Разбира се. Не съм го карал, защото бях в Бостън, щата Масачузетс.
	После минаха през рутинните въпроси, които установиха какво точно е правил Крозиър. Така можеше да се провери достоверността на информацията му. Когато приключи, Карол се изправи. Така печелеше време за ключовия въпрос. Обаче много важно беше да звучи зададен нехайно.
	— Благодаря ви за съдействието, господин Крозиър. А, и още нещо, има ли някой друг, който има достъп до дома ви, докато отсъствате? Някой, който би могъл да вземе колата ви назаем?
	Крозиър поклати глава.
	— Живея сам. Дори нямам котка или цветя, така че не се налага някой да влиза, когато съм на път. Единствено аз имам ключове.
	— Сигурен ли сте? Никакви прислужници, никой колега, който би могъл да се възползва и да работи на системата ви?
	— Абсолютно съм сигурен. Чистя сам и на компютъра работя единствено аз. Разделих се с приятелката си преди два месеца и смених бравите. Това достатъчно ли е? Никой друг, освен мен няма ключове! — Крозиър започваше да става сприхав.
	Но Карол не се отказваше:
	— А сигурен ли сте, че никой не е вземал някога ключовете ви и не е имал възможност да извади дубликат?
	— Не виждам как може да стане. Нямам навика да ги захвърлям да се търкалят някъде. А и джипът е застрахован само на мое име, така че никой друг, по какъвто и да е повод, не го е карал — отвърна той с видимо нарастващо раздразнение. — Вижте, ако някой е направил нещо престъпно с кола с моя номер на нея, значи е използвал фалшиви номера.
	— Приемам това, което казвате, господин Крозиър. Уверявам ви, че ако информацията, която ми дадохте, се потвърди, няма да ни видите повече. Благодаря ви, че отделихте време да ни изслушате.
	Когато седнаха обратно в колата, Карол се обади:
	— Намери ми телефон. Искам да пробвам отново да се свържа с доктор Тони Хил. Не мога да повярвам, че е хванал гората единствения път, когато се нуждаем от него!


>
	От дискета 3,5" с етикет: „АРХИВ. 007“
	„ФАЙЛ ЛЮБОВ. 018“
	Това е смехотворно! Наели са човек, който дори не може да разбере кога съм извършила по-специално наказание. Извикали са го, за да им помогне да ме хванат. Могли са поне да си направят труда да ми демонстрират малко уважение, като ангажират някой с повече репутация. Опонент, достоен за способностите ми, а не някой идиот, който никого не е срещал човек от моя калибър.
	Вместо това те ме обидиха. Предполага се, че доктор Тони Хил е правил психологически профил на личността ми, като се е основавал на анализите си от убийствата ми. Този разказ ще бъде отпечатан след години, когато умра в леглото си от естествена смърт, и историците ще имат възможност да сравняват профила му с реалността. Ще се надсмиват на грубите грешки на неговата псевдонаука.
	Той никога няма да приближи истината. Заради точността реших да я изложа аз.
	Родена съм в йоркширското пристанище Сийфорд, един от най-оживените рибарски и търговски докове в страната. Баща ми беше търговски моряк, първи помощник-капитан на петролни танкери. Обикаляше по целия свят. После се връщаше у дома. Но майка ми бе толкова лоша съпруга, колкото майка. И досега си спомням вечния хаос, който цареше в къщата. Ястията бяха доста редки като явление и отвратителни на вкус. Единственото нещо, в което си я биваше и което си пасваха и двамата, беше поркането. Ако имаше олимпиада за надпиване, те несъмнено щяха да спечелят златото.
	Когато бях на седем, баща ми престана да се връща вкъщи. Разбира се, майка ми ме обвини, че не съм била достатъчно добър син. Упрекваше ме, че аз съм го прогонила. Каза ми, че сега аз съм мъжът в къщата. Но никога не успях да й угодя. Не оправдах очакванията й. Винаги изискваше от мен повече, отколкото можех да й дам. Управляваше ме с чувството за вина, което успя да ми създаде, а не с похвали. Прекарах заключена в гардероба повече време, отколкото палтата на хората за целия им живот.
	Без баща ми, който плащаше сметките, тя беше захвърлена на улицата и се наложи да разчита на средствата, отпускани от „Социални грижи“. Те обаче едва стигаха, за да живеем, да не говорим пък за пиене. Когато общината си взе обратно къщата, ние заминахме да живеем при роднини в Брадфийлд за известно време. Но тя не можа да се справи с вечните им укори, така че се преместихме обратно в Сийфорд. Тогава тя се отдаде на другата процъфтяваща промишленост в града — проституцията. Израснах в обичайната обстановка на върволицата гнусни поркани моряци, които се влачеха през непрекъснато сменящите се мърляви апартаменти и стаички-спални, където живеехме. Вечно закъснявахме с наема и обикновено изчезвахме в полунощ, точно преди търпението на хазаите да се е изчерпало до крайност.
	Намразих грозното мърморещо съвкупление, на което бях постоянен свидетел. Оставах извън къщата, колкото ми бе възможно, като често дори заспивах направо на земята край доковете. Свикнах да тероризирам по-малките хлапета и да ги обирам. С парите им можех да си позволявам да ям. Сменях училищата почти толкова често, колкото и къщите, така че никога не блестях със знания. Въпреки това осъзнавах, че мога да въртя на малкия си пръст останалите, които просто бяха тъпанари.
	Когато станах на шестнайсет години, напуснах Сийфорд. Нямаше раздяла, защото заради постоянното местене не успях никога да завържа приятелство. Видях достатъчно от мъжете, за да разбера, че не исках да пораствам такъв като тях. Чувствах се по-различен отвътре. Мислех си, че като се върна обратно в някой по-голям град като Брадфийлд, ще ми бъде по-лесно да направя това, което исках. Един от братовчедите на моята майка ми намери работа в електронната фирма, където работеше.
	Някъде по това време открих, че обличането в женски дрехи ми доставя удоволствие. Наех си собствена стая, където можех да го правя винаги, когато пожелаех. Това много ме успокояваше. Започнах да изучавам компютърни технологии във вечерно училище и накрая получих една прилична квалификация. По това време майка ми наследи къща в Сийфорд от брат си.
	Отново имах шанса да си намеря работа в Сийфорд. Станах оператор в компютърната система на местната частна телефонна компания. В действителност съвсем не исках да се връщам пак там, но работата бе прекалено изкушаваща, за да я отхвърля. Никога не приближавах майка си. Не мисля, че и тя знаеше за пребиваването ми наоколо.
	Едно от малкото добри неща на Сийфорд беше удобството да се ползва фериботът до Холандия. Обичах да ходя там всеки уикенд, защото в Амстердам можех спокойно да се разхождам в женски дрехи, без това изобщо да направи впечатление на някого. Именно там срещнах много транссексуални и травестити, и колкото повече говорех с тях, толкова повече се убеждавах, че аз бях точно като тях. Осъзнах, че съм жена, попаднала в капана на едно мъжко тяло. Това обясняваше защо винаги ми бе липсвал кой знае какъв сексуален интерес към момичетата. И въпреки че ме привличаха мъжете, знаех, че не съм педераст. Те ме отвращаваха с претенциите си, че връзката им с друг мъж е нормална, макар всички да знаеха, че единствено мъж и жена можеха да си паснат както трябва.
	Отидох да се срещна с докторите в една клиника в Лийдс, където се правят всички операции за смяна на пола в северния район. Но те не ме одобриха и ме отхвърлиха. Техните психолози бяха толкова тъпи, тесногръди и ограничени, както всички себеподобни докторчета от тяхната прослойка. Все пак успях да намеря един частен лекар в Лондон, който ми предписа хормоналното лечение, от което се нуждаех.
	Разбира се, не можех да продължавам да ходя на работа, докато протичаше процесът на промяна. Но след като поговорих с шефа си, той обеща да ми даде добри препоръки за друго място, след като ми направят операцията, за да бъда вече жена.
	Заради самата операция трябваше да замина в чужбина. А всички разходи по нея бяха далеч по-скъпи, отколкото бях очаквала. Отидох при майка ми и я помолих да ипотекира къщата, за да ми заеме парите, но тя само ми се изсмя в очите.
	Така реших да направя това, което бях научила от нея. Започнах да се продавам по доковете. Учудващо е колко много пари са готови да плащат моряците за травестит. Те направо откачат от възбуда при мисълта за някой, който едновременно има и гърди, и член. Но в същото време не бях като другите курви. Не духах за поркане, за дрога или за някой сводник. Заделях всичко настрана, докато успях да събера сумата, за да си позволя операцията.
	Когато пристигнах в Сийфорд, дори собствената ми майка не можа да ме познае, виждайки ме за пръв път. Бях там само няколко дни, когато й се случи онзи трагичен инцидент — пое свръхдоза алкохол и хапчета. Естествено, никой не бе изненадан от случилото се. Да, докторе, можете да я добавите в списъка.
	С моята квалификация, опит и препоръки, нямах никакъв проблем да си намеря отново работа като младши аналитик по системите в телефонната компания на Брадфийлд. Парите, които взех от продажбата на къщата в Сийфорд, ми помогнаха да си купя сегашния си дом в Брадфийлд. След това си поставих задачата да намеря мъж, който да ме заслужава, за да споделя живота си с него.
	А доктор Тони Хил си въобразява, че ме познава, без да знае нищо от всичко това. Е, след много кратко време ще споделя цялата си история с него. Колко жалко за Тони, че няма да има възможността да си я запише сам.


	Осемнайсета глава


	Истината е, че аз съм много педантичен човек, що се отнася до убиването. И вероятно прекалих с изпипването на подробностите.


	Дон Мерик влезе в стаята на „ХОЛМС“, дъвчейки голям чийзбургер с бекон, печен на скара.
	— Не мога да разбера как го правиш! — оплака се Дейн Улкот. — Как успяваш да накараш ония повлекани долу в кафенето да ти приготвят нещо прилично за ядене?! Обикновено не могат да се справят с нещо повече от чаша чай. Но на теб винаги ти се отдава да ги омаеш и да ги въртиш на малкия си пръст.
	Мерик му намигна дяволито.
	— Сигурно е от естествения ми северняшки чар — обясни скромно той. — Просто се приближих до най-грозната и й казах, че ми напомня страшно много за майка ми, когато беше в разцвета на силите и младостта си. — После седна и изпъна дългите си крака. — Проверих шест джипа „Дискавъри“, които вашият сержант ми даде на списък. Всички са чисти. Две от тях са жени. Други двама имат желязно алиби поне за две от въпросните нощи. Един има прогресивна склероза, така че не би могъл да натвори всичко това. А шестият го е продал на някакъв търговец от централните графства на страната още преди три седмици.
	— Страхотно, няма що! — отвърна тежко Дейв. — Дай списъка на един от операторите, за да можем да допълним файла.
	— Къде е шефът?
	— Карол или Кевин?
	Мерик сви рамене.
	— Все още смятам за мой шеф следовател Джордан.
	— Навън е да гони Михаля.
	— Значи има някакъв резултат? — оживи се Мерик.
	— Две съвпадения за джиповете и програмните продукти.
	— Да погледнем.
	Дейв прерови купа листа пред него и откри три листа, захванати с кламер. Първият беше списък на двете съвпадения. Мерик се намръщи и обърна на следващия лист. Вторият беше запис от разпита на Филип Крозиър. Нищо интересно. После нервно прехвърли и отвори третата страница. Това беше списък на двама Торп. Единият имаше адрес в Девън, който му бе познат отдавна, и няколко присъди за обир. Вторият също бе на стар адрес, само че в Сийфорд. Тук имаше пълен набор обвинения от ученическите години — пребиване на футболен съдия, чупене на прозорци в училище, джебчийство по магазините. Имаше и цял куп присъди вече като пълнолетен, всички за проституция. Мерик пое рязко дъх и се върна обратно на първата страница.
	— По дяволите!
	— Какво става? — попита Дейв, неочаквано разтревожен.
	— Видя ли това? Кристофър Торп от Сийфорд?
	— Да. Е, и? Карол смята, че той няма връзка с нашия тук. Искам да кажа, че онзи е имал обвинения в мъжка проституция, а този тук, в Брадфийлд, изглежда е женен, защото жената на неговия адрес носи неговата фамилия. А освен това как си представяш да наемаш момчетата, които се пускат из доковете за една нощ, като ги развозваш с такъв лъскав джип „Ленд роувър Дискавъри“!
	Мерик поклати глава.
	— Не. Схванали сте погрешно нещата. Познавам този Кристофър Торп от Сийфорд. Работех в Нравствения отдел там, преди да попадна тук, спомняш ли си? Аз го арестувах по две от тези обвинения в проституция. Въпросният Торп по това време бе свършил половината от необходимото за смяна на пола. Имаше цици и всички останали мъжки атрибути. Опитваше се да събере достатъчно пари за операция, като се пускаше на моряците. Познай какъв беше работният му псевдоним? Кристофър Торп не е женен за Анджелика Торп! Той е Анджелика Торп!
	— По дяволите! — повтори възклицанието на колегата си Дейв.
	— Дейв, къде, за бога, се е дянала Карол?


	Анджелика стоеше пред него с ръце на хълбоците, засукала единия край на устата си.
	— Не можеш, нали? Не можеш да го докажеш, защото не знаеш нищо за живота ми.
	— В известен смисъл си права, Анджелика. Не знам фактите от живота ти — започна предпазливо Тони, — но мисля, че поне долавям контурите. Майка ти вероятно не може да се похвали, че е била пример за такава — почти съм убеден, че не те е обичала. Не е изключено да е имала проблеми с алкохола или дрогата, или просто не е разбрала от какво се нуждае едно малко дете. И в двата случая не те е карала да се чувстваш обичана, когато си била малка. Прав ли съм?
	Анджелика гледаше намръщено.
	— Продължавай! И без това си копаеш гроба!
	Тони почувства тръпка на ужас, която вцепени мозъка му. Ами ако грешеше? Какво щеше да стане, ако тази жена се окажеше изключение от всички стандартни варианти, до които се опитваше да я сведе през цялото време на разследването? Не искаше да мисли какво го чака, ако този сериен убиец произхождаше от някое чудесно, щастливо семейство. Отпъждайки съмненията си като лукс, който не можеше да си позволи точно сега, Тони продължи да сондира:
	— Баща ти не се е навъртал много около вас, докато си раснала. Никога не ти е показвал, че е горд със сина си, въпреки че ти сигурно си опитвала всичко възможно, за да му се харесаш. Чудила си се как да го накараш да почувства тази гордост. Майка ти е очаквала прекалено много от теб. Казвала ти е, че си мъжът в къщата. Наказвала те е всеки път, когато си се държала като дете, каквото си била, вместо като мъж, какъвто е искала да се преструва, че си.
	Лицето на Анджелика трепна неволно, чувайки собствената си история от чужда уста. Тони спря.
	— Продължавай — изръмжа тя през стиснати зъби.
	— Не ми е много удобно да говоря прегънат на две в това положение. Не можеш ли да охлабиш малко въжето и да ме оставиш да се изправя?
	Тя поклати глава с нацупени като дете устни.
	— Не мога да те виждам от тази позиция както трябва — изпробва нова тактика Тони. — Имаш невероятно тяло, сигурно го знаеш. Ако това ще бъде последното нещо, което ще видя, поне ме остави да му се насладя напълно.
	Тя изви настрана главата си, като че ли анализираше думите му наум, за да провери истински ли са, или лъжливи.
	— Добре — отстъпи накрая. — Но това не означава, че нещо се променя — допълни тя и се приближи до скрипеца, за да го охлаби. Освободи около петдесет сантиметра от въжето.
	Тони не можа да преглътне писъка от болката, която преряза раменете му, когато мускулите му бяха освободени от напрежението, което ги бе изпънало до краен предел.
	— Ще ти мине — успокои го грубо Анджелика, като се върна обратно на предишната си позиция до камерата. — Продължавай да говориш! — изкомандва тя наставнически. — Фантастичните измислици винаги са ме забавлявали.
	Тони се отпусна назад, като се бореше с нечовешката болка.
	— Била си умно, будно дете — задъха се той. — По-интелигентно от останалите. А не е много лесно да завържеш приятелства, когато блестиш над другите. Може би сте се местили малко насам-натам. Различни съседи, не е изключено дори различни училища.
	Анджелика отново поддържаше пълен контрол върху себе си. Лицето й остана безизразно, когато той продължи:
	— Не ти е било лесно да завързваш приятелства. Знаела си, че си по-различна от всички останали от твоето обкръжение. Била си нещо по-специално, но в началото не си могла да си обясниш това усещане. После, когато си пораснала, си осъзнала какво е то. Не си била същата като другите момчета, защото изобщо не си била момче. Не си изпитвала никакъв сексуален интерес към момичетата, но причината не е била, защото си била хомо. В никакъв случай. А защото ти самата вътре в себе си си чувствала, че си момиче. Това, което си открила, е, че когато се накиприш в женски дрехи, усещането е като че ли си се завърнала вкъщи. Сякаш точно така е трябвало да бъде винаги. — Той спря и й пусна една крива усмивка. — Как се справям до тук?
	— Много впечатляващо, докторе — отвърна тя студено. — Очарована съм. Продължавай!
	Тони сви леко мускулите на раменете си и остана доволен, като откри, че досега уврежданията бяха само временни. Игличките, които яростно са забиваха в гърба му, сега му се струваха само като неприятно дразнене след това, което преживя по-рано. Пое дълбоко дъх и продължи:
	— Решила си да станеш човекът, който вътрешно си чувствала, че си. Да се превърнеш в жена, каквато в действителност си знаела, че си. Господи, Анджелика, толкова много ми се издигаш в очите заради всичко това, което си преживяла! Безкрайно много те уважавам заради смелостта ти. Знам колко трудно е да убедиш медицинските профани да приемат идеята на сериозно. Цялата хормонална терапия, електролизата, трудността да живееш като полумъж, полужена, докато чакаш операцията! А след това и цялата болка в хирургията! — Той поклати глава учудено. — Аз лично не бих имал куража да мина през всичко това!
	— Не беше лесно — изпусна се Анджелика. Думите се измъкнаха от устата й почти против волята й.
	— Вярвам ти — каза Тони съчувствено. — И след всичко преживяно сигурно неведнъж си се чудила дали в крайна сметка всички тези мъки са си заслужавали. Тогава си осъзнала, че глупостта, безчувствеността, липсата на усет, всички типични качества на мъжете не просто са изчезнали, а никога не са съществували у теб, защото винаги си била жена. Те са продължавали да бъдат все същите стари гадни копелета, неспособни да различат една изключителна жена, когато тя им поднася любовта и привързаността си на тепсия. — Той спря, проучвайки лицето й, за да разбере дали бе дошъл часът за големия риск. Налагаше се да играе ва банк. Студенината в очите й бе отстъпила място на един почти нещастен израз. Той смекчи гласа си и намали тона. „Господи, дано цялото ми учене и опит сега оправдаят целта си!“, помисли си отчаяно Тони. — Те са те отблъснали, нали? Адам Скот, Пол Гибс, Гарет Финеган и Дамиен Коноли? Пренебрегнали са те най-грубо?
	Анджелика поклати яростно глава, сякаш не можеше да опровергае миналото.
	— Боклуци! Те ме разочароваха! Не са ме пренебрегнали, а ми изневериха!
	— Разкажи ми това — каза Тони меко, като се молеше отработените му с мъка техники да не го провалят точно сега. — Разкажи ми, моля те!
	— Защо трябва да го правя? — изкрещя тя, пристъпи напред и му заби такъв шамар, че устата му се разкървави. — Ти не си по-добър от тях! Какво ще каже за оная курва?! Оная руса кучка, с която пиеше шибаното вино?
	Тони преглътна топлата, солена кръв, която пълнеше устата му.
	— Имаш предвид Карол Джордан? — попита той наивно, за да печели време. Чудеше се отчаяно как да се измъкне от създалата се ситуация. Трябваше ли да я излъже, или да каже истината?
	— Знаеш много добре кого имам предвид. Знам, че си бил с нея, не се опитвай да ме лъжеш! — изсъска тя, като вдигна отново ръка. — Ти, лицемерно, невярно копеле! — Вторият път така го зашлеви през лицето, че вратът му изскърца от силата.
	От очите му неволно бликнаха сълзи от болката. Истината нямаше да свърши работа, реши Тони. Щеше да му спечели само повече наказания. Като се молеше да може да лъже убедително, той се обърна към нея:
	— Анджелика, тя беше просто една бройка. Само начин да се разнообразя. Нищо повече от една креватна история. Ти така ме възбуждаше с твоите телефонни обаждания! Никога не знаех кога щеше да се обадиш отново и дали щеше изобщо да се обадиш! — Остави ядът да обземе гласа му и продължи: — Аз те желаех, а ти не ми казваше как мога да се свържа с теб! Анджелика, разбери, че положението ми беше същото, както твоето с другите! Запълвах времето, чакайки равностоен партньор. Не ми казвай, че можеш да повярваш, че едно ченге би могло да осъществи фантазиите ми, нали? Знаела си, защото ти също си била с ченге.
	Анджелика отстъпи назад с шокирана физиономия. Усетил, че бе направил някакъв пробив, Тони продължи да я залива с думи.
	— С теб бяхме различни. Ти и аз. Те не ни заслужаваха. Но ние сме нещо по-специално. Трябва да си го разбрала от телефонните разговори. Не чувстваш ли, че ние притежаваме нещо изключително? Че този път ще е по-различно? Та не искаш ли точно това? Никога не си желала убийствата! Не истински! Убийствата са се случили само защото те не са те заслужавали, защото са те разочаровали. Единственото, което винаги си търсела, е достоен партньор. Ти искаш любов! Анджелика, това, което си търсила цял живот, съм аз!
	Известно време тя го гледаше втренчено, с широко отворени очи и увиснала от изненада долна челюст. Но после объркването й премина така явно, както красноречивото кимване „хайде“, когато някоя проститутка те подкарва.
	— Не използвай тази дума пред мен, жалък помияр! — изкрещя тя, побесняла. — Не я споменавай никога, по дяволите!
	Гласът й се бе превърнал в нисък, гърлен писък. Най-неочаквано тя се завъртя на токчетата си и хукна вън от помещението. Той чуваше тропането им по стълбите нагоре.
	— Аз те обичам, Анджелика! — изкрещя той отчаяно след бягащите й стъпки. — Обичам те!


	Карол и Морис стояха на прага на малка къщичка с тераса на улица „Грегъри“. Не беше необходимо да е психолог, за да разбере езика на тялото му. На Морис просто му бе писнало да го влачи като шлифер в жегата, в преследване на налудничавите й подозрения.
	— Трябва да са на работа — отбеляза той след четвъртото натискане на звънеца.
	— Така изглежда…
	— Ще се върнем ли по-късно?
	— Нека пообиколим наоколо. Да видим някой от съседите. Може би ще ни кажат кога Торп се връщат от работа.
	Морис имаше вид, като че ли би предпочел да е в охранителен кордон на студентска демонстрация.
	— Да, мадам — съгласи се той отегчено.
	— Ти мини от другата страна на улицата, аз ще пробвам отсам.
	Карол го наблюдаваше как се мъкне през платното, толкова уморено, като че ли беше миньор в края на работната си смяна. Поклати отчаяно глава, въздъхна и насочи вниманието си към номер дванайсет. Това тук много повече се приближаваше до територията, която Тони бе описал като възможна за техния убиец. Мисълта за него само я вбеси още повече. „Къде, по дяволите, си се запилял?“ Наистина се нуждаеше от съдействието му точно днес. И от малко подкрепа на идеята й, която, както изглежда, всички останали смятаха за пълна загуба на време. Не можеше да избере по-лош момент да се покрие. А това беше непростимо. Поне да си беше направил труда да звънне на секретарката си, а не да я остави да приема обажданията и да се извинява от негово име.
	На номер дванайсет липсваше звънец на вратата, затова Карол почука на солидното дърво. Жената, която отвори, приличаше на карикатура, излязла от сапунена опера. Около четиридесетгодишна. Гримът й обаче би бил прекалено крещящ за вечеря в Лос Анджелис, да не говорим пък за ранния следобед в една затънтена уличка на Брадфийлд. Боядисаната й платиненоруса коса бе прибрана високо на главата й в килнато настрани кокче. Облечена беше в тесен черен пуловер с дълбоко деколте, което разкриваше част от набръчканата кожа; яркосиньо клинче, бели обувки на токчета и тънка златна верижка на глезена. Една цигара беше увиснала на ъгълчето на устата й.
	— Какво има, моето момиче? — попита тя носово.
	— Извинявайте, че ви безпокоя — започна Карол, като показа служебната си карта, — следовател Карол Джордан от полицията в Брадфийлд. Опитвам се да открия съседите ви на номер четиринайсет, семейство Торп, но, изглежда, няма никой вкъщи. Чудех се дали случайно не знаете по кое време се връщат от работа?
	Жената сви рамене.
	— Един господ знае! Тая крава се прибира и излиза по всяко време на денонощието.
	— А господин Торп?
	— Какъв господин Торп? Няма никакъв господин Торп в съседство, мила! — Тя се изсмя дрезгаво. — Ясно е като бял ден тогава, че не си я виждала. Мъжът, който се ожени за тая грозна крава, сигурно ще трябва да е сляп и голям задръстеняк. И за какво я търсите?
	— Просто рутинно разследване.
	Жената изсумтя.
	— Не ми ги разправяйте тия на мен! Гледала съм достатъчно серии от „Законът“, за да знам, че нямат навика да изпращат следователи на рутинна проверка. Въпрос на време е да тикнете тая крава зад решетките, ако питате мен!
	— Защо мислите така, госпожо…
	— Гудисън. Бет Гудисън. Като Бет Дейвис. Защото е грозна, необщителна. За това!
	Карол се усмихна.
	— Опасявам се, че това не е престъпление, госпожо Гудисън.
	— Не. Но убийството е, нали? — ухили се тя триумфално.
	Карол преглътна, надявайки се въздействието от думите да не е било толкова очевидно, колкото осезаемо.
	— Това е много сериозно обвинение.
	Бет Гудисън дръпна за последен път от цигарата си и майсторски изпрати фаса в канала.
	— Радвам се, че ти си на същото мнение. Това е вече нещо повече. Колегите ти от участъка „Мурсайд“ не си мръднаха и пръста.
	— Съжалявам, че сте се почувствали пренебрегната от колегите ми — отвърна Карол със загрижен тон. — Може би все пак ще успеете да ми кажете какво се е случило?
	„Моля те, Господи, дано това не излезе както в случая с йоркширския убиец, когато най-добрият му приятел казал на полицията, че го подозира, но никой не му обърнал внимание!“, помисли си Карол.
	— Принс, за него говоря.
	В първия момент Карол си представи дребната американска рок звезда, захвърлена на някоя тераса в задния двор. Като се опомни, попита:
	— Принс?
	— Нашата немска овчарка. Анджелика Торп вечно се оплакваше от кучето. А нямаше никакви основания. Животното само й правеше услуга. То ни известяваше за всеки, който приближеше двора ни. В противен случай щеше да й се наложи да плати цяло състояние за алармена система против крадци, не по-ефикасна, колкото и кучето. После, един ден преди няколко месеца… мисля, че беше през август, ако не се лъжа, уикенда преди празника, той изчезна. Ние с Кол се връщахме от работа, когато открихме, че от Принс няма и следа. Няма никакъв начин той да се е измъкнал от двора, а и би довършил всеки, който се осмели да прекрачи портата. Има само един начин, по който може да е изчезнал. И той е, ако Принс е бил убит — довърши госпожа Гудисън, като мушна показалец към Карол, за да подчертае разказа си. — Отровила е горкото животно и после се е отървала от тялото, така че да няма никакви доказателства. Тя е убийца!
	В обикновена ситуация Карол би хукнала точно в обратната посока, за да избегне този разговор, но сега преследваше Ханди Анди и всичко странно можеше да се окаже следата, за която да се хванат.
	— От къде сте сигурна, че е била госпожица Торп?
	— Стечение на обстоятелствата. Тя беше единствената, която някога се е оплаквала от него. Денят, в който Принс изчезна, и аз, и Кол бяхме на работа, но тя си беше у дома цял ден. Знам го като сигурен факт, защото тази седмица тя излизаше по нощите. А когато на другия ден й почукахме, за да я попитаме дали знае нещо за изчезването на кучето, тя само се усмихна нагло с грозната си мутра. Веднага разбрах, че е тя — каза госпожа Гудисън категорично. — И така, какво възнамерявате да правите?
	— Страхувам се, че без доказателства не можем да направим кой знае колко — отвърна Карол със съчувствие. — Напълно ли сте сигурна, че госпожица Торп живее сама?
	— Никой не би се прежалил да живее с такава грозна крава като нея! Дори никой не идваше при нея, което не е чудно, като се има предвид, че изглежда сякаш я е влачило течението.
	— Случайно да знаете каква кола кара?
	— Някаква от ония гъзарските джипове. Питам, кой нормален човек се нуждае от такъв габаритен джип посред Брадфийлд?! В крайна сметка не живеем в някоя ферма я!
	— А да знаете къде работи?
	— Не знам и не ме интересува! — Тя хвърли поглед към часовника си. — Сега, ако нямаш нищо против, ще изчезвам, за да не изпусна сериала.
	Карол все още стоеше на вратата, когато Бет Гудисън затвори под носа й. В главата й започваше да се оформя едно неприятно подозрение. Преди да провери и номер десет, пейджърът й сигнализира настойчиво. „Обади се на Дон на улица «Скаргил». Изключително спешно!“, прочете тя изписаното.
	— Морис! — извика тя колегата си. — Закарай ме до някой телефон! Бързо!
	„Каквото и да става на улица «Грегъри», то можеше да почака. Дон очевидно не може“ — помисли си тя.


	Изтощен, Тони бе потънал в някаква кошмарна делириумна дрямка. Ледената вода, която го обля през лицето, го хвърли изведнъж в другата крайност и той дойде в съзнание — истинска агония за него. Вдигна сепнато глава, което му причини невероятна болка.
	— Ооо — изстена той.
	— Спокойно! — сряза го Анджелика.
	— Прав бях, нали? — едва продума Тони през залепналите си устни. — Имала си време да го обмислиш и знаеш, че съм прав. Искаш убийствата да спрат. Те е трябвало да умрат. Заслужавали са го. Разочаровали са те, изневерили са ти. Но всичко това сега може да се промени. С мен ще бъде различно, защото аз те обичам!
	Скованата маска на лицето й се смъкна пред очите му, ставайки по-мека и нежна. Тя му се усмихна.
	— Знаеш ли, никога не съм си падала само по секса. Можех да го получавам, когато си поискам. Мъжете ми плащаха за това. Плащаха много пари за секс. Ако те интересува, точно така събрах парите за операцията. Те винаги са ме желаели! — Гласът й бе пълен с някаква странна смесица от гордост и гняв.
	— Виждам защо е било така — излъга Тони и докара на лицето си изражение, което се надяваше да наподобява поне малко страст и възхищение. — Но това, което ти винаги си желала всъщност, е било любовта, нали? Копняла си за нещо повече от гол секс по улиците, лишен от чувства, или телефонен секс без зрителен контакт. Господи, ти заслужаваш да бъдеш обичана! Наистина! Именно това мога да ти дам аз, Анджелика. Любовта не е само физическо привличане, въпреки че бог ми е свидетел, ти наистина си невероятно привлекателна. Любовта е също уважение, възхищение, очарование от някого. А аз изпитвам всичко това към теб. Анджелика, можеш да имаш това, което винаги си желала. Можеш да го имаш с мен.
	Недоверието беше ясно изписано по лицето й. Тони можеше да види как част от нея отчаяно искаше да му повярва, да избяга в света на нормалните връзки. Но тази част трябваше да се пребори с другата, която имаше толкова ниско ниво на самоуважение, та се съмняваше и изобщо не можеше да си представи, че някой, който заслужава да бъде обичан, би искал да я обича. А най-същественото от всичко бе подозрението й, което я държеше нащрек, да не би да бъде уловена в клопка.
	— Как бихме могли? — попита тя грубо. — Ако не се лъжа, точно ти ме преследваше. В крайна сметка ти си от отбора на полицията. И играеш за тях.
	Тони поклати отрицателно глава.
	— Това беше, преди да разбера, че ти си същата жена, в която се влюбих по телефона. Анджелика, повярвай ми, любовта е единственото чувство, заради което мога да пренебрегна и служебните си задължения. Да, работих за полицията, но аз не съм от тях.
	— Ти си като фурнаджийска лопата. Днес с тия, утре с ония. Ти си се опитвал да ме пипнеш, Антъни, за да ме вкараш в панделата. И очакваш да ти повярвам?! Трябва да ме смяташ за пълна глупачка!
	— Точно обратното. Ако ще говорим за глупаци, това са ония от полицията. Повечето от тях са толкова праволинейни, ограничени и повърхностни фанатици, че един психолог не може да задържи интереса им повече от пет минути. Наистина нямам нищо общо с тях — спореше той отчаяно.
	Тя поклати глава по-скоро със съжаление, отколкото с гняв.
	— Работиш за Министерството на вътрешните работи. През цялата си кариера си се занимавал със залавянето и лечението на серийни убийци. И очакваш от мен да ти повярвам, че изведнъж си си променил принципите и си станал лоялен към мен? Хайде, Антъни, няма да се вържа на такива глупости!
	Тони усети, че силите му го напускат. Просто мозъкът му вече не действаше достатъчно бързо, за да продължава още дълго да я държи на разстояние. Обърна се към нея и продължи жално:
	— Не съм правил кариера от залавянето на хора, а само от лечението им. Трябваше да го правя, не разбираш ли? Единствено вътре, в тези места, където работех, можех да открия мозъци, които са достатъчно сложни, за да бъдат интересни. Същото е като да отидеш в зоологическата градина да разгледаш животните. Иска ти се да ги наблюдаваш в естествената им среда, но ако единственият начин да ги видиш някога е зоопаркът, тогава просто отиваш там. Винаги трябваше да чакам, докато ги хванат, преди да започна да ги изучавам. Но ти все още си на свобода, все още си това, което искаш да бъдеш, и съвършено ловко се прикриваш. В сравнение с тях ти си просто върхът. Ти си изключителна. Искам да прекарам остатъка от живота си вдъхновяван от блестящия ти ум. Не мога и да си представя, че някога ще ми стане досадно или скучно с теб. — „Ужасен да, но никога отегчен, със сигурност!“ — помисли си Тони.
	Тя стисна устни, докарвайки изражение на пресметнато раздразнение. После кимна към слабините му, където пенисът му висеше клюмнал.
	— И ако ме намираш толкова привлекателна, как така изобщо не ти личи?
	Това беше единственият въпрос, на който Тони нямаше никакъв отговор.


	— И какво точно имаме, Карол? — предизвика я Брандън.
	Тя пресече кабинета му, като отбелязваше на пръсти доводите си.
	— Имаме транссексуален. Но в неговия случай той не е минал през процеса на изследване и одобрение от Националната здравна служба. Според Дон тук, в Брадфийлд, молбата му за смяна на пола е била отхвърлена. Затова се е наложило да събере пари за операцията, като е правил секс, продавал се е. Така, до тук знаем, че нашият човек от самото начало е бил отхвърлен като емоционално нестабилен от изследвалите го психиатри. Този транссексуален тип кара същия джип като на заподозрения в убийството на Дамиен Коноли. Имаме съседка, която е убедена, че Анджелика Торп е видял сметката на кучето й. То е било убито две седмици преди първото убийство. Анджелика Торп е купила програмни продукти, които й позволяват да прехвърля видеообрази в компютърната система. А това съвпада с теорията за поведението на убиеца, развита от мен и потвърдена от нашия психологически профил. Тя дори живее в такъв тип къща, какъвто Тони бе описал! — спореше Карол ожесточено и разпалено.
	— И като Кристофър Торп тя определено пак не беше цвете за мирисане — допълни Дон.
	— Искам да се посъветваме с Тони за тая история — изправи се Брандън.
	— Аз също! — процеди Карол през зъби. — Но той очевидно си е намерил по-интересно занимание за днес. — Една неочаквана мисъл я удари като гръм от ясно небе. Коленете й омекнаха и тя се спусна на най-близкия стол. — О, господи! — простена тя.
	— Какво има? — попита загрижено Брандън.
	— Тони. Не се е обаждал на никого, откакто излезе вчера от тук. Имаше две уговорени срещи за днес, според думите на секретарката му, но той не се е появил на работа. Дори не се е обаждал по телефона. Снощи не си беше вкъщи, а и сега още го няма. — Думите на Карол увиснаха във въздуха като облак отровен дим. Пристъп на гадене стегна стомаха й и почти я задуши. Успя да овладее някак себе си под съсредоточения поглед, който Брандън отправи върху нея.
	С треперещи пръсти тя взе копието от профила, което беше на бюрото на Брандън. Бързо прехвърли страниците му, докато намери това, което търсеше.

	„Възможно е следващата му цел да бъде полицай. Може би дори някой, който работи по разследването. Само това не би било достатъчен мотив за убиеца, за да го избере. Жертвата трябва също така да пасне на изискванията, които той е изградил в съзнанието си, за да може убийството да добие пълното си значение за него. Горещо препоръчвам на всички полицаи, които намират в себе си нещо общо от профила на живота на жертвата, да бъдат изключително бдителни през цялото време. Да наблюдават за всякакви подозрителни превозни средства, паркирани край домовете им, и да бъдат нащрек дали не са следени от или до работата им и на обществени места.“

	— Помислете за това, сър. Спомнете си профила на жертвата. Сър, та Тони съвършено пасва към него!
	Брандън не искаше да повярва в предположението на Карол.
	— Не са минали осем седмици. Не е времето!
	— Но днес е понеделник! Не забравяйте, че точно Тони споменаваше, че е много вероятно графикът му на изпълнение да се ускори, ако нещо го травматизира! Стиви Макконъл, сър! Помислете си за цялата гласност, която се даде по случая. Фактът, че друг човек е отнесъл почестите за неговите престъпления. Вижте, то е тук.

	„… Другият възможен сценарий е някой невинен човек да бъде обвинен за убийствата. Това би било такава обида за самолюбието му, че може да го накара да извърши следващото си убийство преди планирания ден.“

	— Сър, трябва да действаме по тази следа веднага!
	Ръката на Брандън бе вече върху телефона, преди Карол да успее да каже последното си изречение.


	Входната врата водеше направо към къщата. Надолу по стълбите обстановката просто не можеше да има по-нормален вид. Малкият хол бе обзаведен скромно, но уютно, с две кожени канапета и едно кресло, облицовано в приятно зелен нюанс. Имаше телевизор, видео, средно скъпа стереоуредба, а до тях малка масичка с натрупани под нея списания „Ел“. Два плаката на бели китове в океана висяха на стената. Единствената полица за книги съдържаше подбрана научна фантастика и няколко романа на Джаки Колинс. Карол, Мерик и Брандън се движеха предпазливо из стаята, минаха под стълбището и влязоха в кухнята. Тя бе педантично лъсната, като образцова аптека. Всичко бе чисто и подредено на мястото си. На стелажа за сушене на съдовете видяха една чаша, една чиния, една вилица и един нож.
	Като следваха Брандън, който ги водеше напред, те се изкачиха по тясното стълбище, построено между двете стаи на първия етаж. Първата спалня беше изцяло в розово и приличаше на ягодов млечен шейк. Дори облицованата с дантела тоалетка беше розова.
	— Барбара Картланд направо пасти да яде! — промърмори Мерик.
	Брандън отвори гардероба и огледа купищата женски дрехи. Карол се зае с чекмеджетата от високия розов скрин, като ги инспектираше от горе на долу. Те не съдържаха нищо интересно или по-обезпокоително от отбран комплект предизвикателно бельо, повечето от червен сатен.
	Мерик пръв откри задната част на спалнята. Още щом отвори стаята, той вече знаеше, че този път никой нямаше да надава вой по вестниците за липса на веществени доказателства.
	— Сър? — извика той. — Мисля, че го пипнахме!
	Стаята беше подредена и обзаведена като офис. Имаше едно голямо бюро, на което бяха разположени компютър и подбрани периферни устройства. Не можеха да разпознаят нито едно от тях. От едната страна имаше телефон, свързан с доста сложен касетофон. От другата — малък видеопулт. Една количка вместваше телевизора и видеото, и двете последна дума на техниката, най-добрите модели. Етажерките обточваха две от стените. Отрупани бяха с компютърни игри, видеокасети, аудиокасети и компютърни дискове. Всички кутийки бяха прецизно облепени с етикети, надписани с главни букви. Единственият чужд предмет, който не се връзваше с обстановката, бе кожен стол, който се разпускаше почти до легнало положение, като шезлонг.
	— Бинго! — извика Брандън. — Добра работа, Карол!
	— От къде, по дяволите, да започнем! — попита Мерик.
	— Знае ли някой от вас да работи на компютър? — попита Брандън.
	— Мисля, че по-добре да оставим тая част на експертите от отдела — предложи Карол. — Може да е програмиран да изтрие информацията, ако някой друг се опита да проникне в него.
	— Добре. Дон, ти прегледай кутиите и чекмеджетата. Аз ще се заема с видеокасетите, а ти Карол — с аудиокасетите.
	Тя се приближи до етажерката. Първите десетина, изглежда, бяха с музика, от Лайза Минели до „Ю Ту“. Следващите десетина бяха отбелязани със знака АС и номерирани от едно до дванадесет. Четиринайсетата имаше етикет ПГ, а петнайсетата — ГФ. Следващата, осемнайсетата, бе със символи ДК, а шестнайсетата с АХ. Карол грабна първата касета АХ и със свито сърце я пъхна в касетофона. Сложи слушалките на главата си и ги включи отзад в уреда. После го пусна. Чу телефонен звук. А после един глас, толкова познат, че щеше за малко да се разплаче.
	— Да? — попита Тони. Гласът му бе по-нисък по телефона.
	— Здравей, Антъни! — един глас, който не й беше много чужд.
	— Кой е на телефона?
	Самодоволно дрезгаво кикотене. Твърде секси.
	— Никога няма да познаеш! Дори и след хиляди години.
	„Пипнах те!“ — помисли си Карол, разяждана от мрачното предчувствие. Разбира се, това бе гласът на телефонния секретар на Тони.
	— Добре, кажи ми тогава! — попита Тони. В тона му се четеше любопитство, приятелско доверие и готовност да се включи в играта.
	— Каква искаш да бъда?
	— Това някакъв майтап ли е? — попита Тони.
	— Никога през живота си не съм била по-сериозна. Тук съм, за да осъществя мечтите ти. Аз съм жената от твоите фантазии, Антъни. Ще бъда твоята телефонна любовница.
	Последва пауза, мълчание, после телефонът се тресна от страна на Тони. След това Карол чу странната жена да казва в слушалката:
	— Хаста ла виста*, Антъни!
	[* Довиждане (исп.). — Б.пр.]
	Натисна копчето за спиране и ядосано свали слушалките. Обърна се, за да открие Брандън, втрещен в екрана на телевизора пред образа на Адам Скот. Беше разпънат на дибата, гол и очевидно в безсъзнание. Част от нея не можеше да схване това, което бе пред очите й. Злото бе удавено в кръв и ужасяващата картина някак си не се връзваше с прозаичния вид на уреда, който я показваше.
	— Сър? — едва продума тя. — Касетите. Тя е следила Тони.


	Тони се опита да се изсмее, но излезе повече като ридание. Въпреки това продължи нехайно:
	— Ти очакваш да получа ерекция? Но как ще стане, като съм вързан в тоя вид? Анджелика, първо ме упои с хлороформ, после ме отвлече и ме домъкна в тая килия на мъченията. Съжалявам, че трябва да те разочаровам, но нямам никакъв опит в робуването. Прекалено съм уплашен, за да ми се втвърди инструментът.
	— Знаеш, че няма да те пусна да си вървиш. Не и за да хукнеш право при тях.
	— Не те моля за това. Повярвай ми, аз съм щастлив да бъда твой затворник, ако това е единственият начин, по който мога да прекарам времето си с теб. Бих искал да ми дадеш възможност да те опозная. Искам да докажа чувствата си към теб. Да ти покажа какво усещане е любовта. За да видиш на коя страна съм в действителност!
	Тони се опита да докара оная усмивка, която вече бе научил, че му върви при жените.
	— Добре тогава, покажи ми — предизвика го Анджелика, като пусна една ръка по тялото си. Галеше се нежно, обиколи покрай гръдните си зърна и се спусна надолу.
	— Ще се нуждая от помощта ти. Точно както имах нужда от теб по телефона. Ти ме караше да се чувствам върховно, като истински мъж. Моля те, помогни ми и сега!
	Тя пристъпи към него, като се гънеше грациозно като змия.
	— Искаш да те възбудя? — попита го тя провлачено, с някаква ужасна пародия на прелъстяване.
	— Не мисля, че така ще мога да се справя — призна си Тони. — Не и с ръце, вързани на гърба.
	Анджелика замръзна и се намръщи:
	— Казах, че няма да те оставя да си ходиш.
	— И аз ти казах, че не го и искам. Единственото, за което те моля, е да махнеш белезниците, за да дойдат ръцете ми отпред. Така, че да мога да те докосвам.
	Отново се напъна да докара някакво подобие на нежна усмивка.
	Тя го гледаше внимателно.
	— От къде да съм сигурна, че мога да ти вярвам? Ще трябва да освободя ръцете ти, за да ги заключа с белезниците отпред. Може би се опитваш да ме измамиш?
	— Не, грешиш. Давам ти думата си. Ако това те кара да се чувстваш по-сигурна, използвай хлороформа отново. Направи го, докато съм в безсъзнание — предложи Тони, като отново играеше на риск печели, риск губи. Реакцията й щеше да му покаже какви са шансовете му.
	Анджелика се премести зад него. Един ликуващ глас в главата му извика „Супер!“ Усети топлината на ръката й между своите длани, когато грабна белезниците и доста болезнено ги смъкна.
	— По дяволите! — извика Тони, когато нова болка проряза ръцете и раменете му. Чу щракване на метал, когато халките, свързващи въжето с белезниците, се освободиха. Анджелика ги отключи и Тони падна на колене. Краката му трепереха. — Боже мой! — изруга той, като падна напред по лице. Усети, че грубият камък раздра лицето му.
	Анджелика действаше бързо. Отметна назад косата си и го изправи отново на крака. Все още държеше ръцете му, вече отпред. Прикрепи едната в белезницата, пристъпи пред него и грубо грабна другата му ръка точно под бицепса, издърпвайки я пред тялото му. Секунди след това Тони отново бе с белезници, този път отпред. Той клекна като за молитва. Неудобството му се увеличаваше от стегнатите кожени каиши на глезените му.
	— Видя ли? — задъха се той. — Казах ти, че няма да предприема нищо.
	— Е, покажи ми на какво си способен!
	— Ще трябва да ми помогнеш. Не мога да го направя сам — направи лек протест Тони.
	Тя се наведе, отново грабна косата му и го издърпа нагоре. Мускулите на краката му трепереха от усилието да се задържи изправен. Стояха така само няколко сантиметра един от друг. Коприненото й кимоно допираше ръцете му. Усещаше топлината на дъха й върху ожулената кожа на бузата си.
	— Целуни ме — каза той тихо. Проститутките никога не се целуват, припомни си той. Това ще направи нещата по-различни.
	Нещо проблесна в окото на Анджелика, но тя се наведе над него, отмести косата му и придърпа лицето му към своето. Сега трябваше да концентрира всички сили на волята си, за да не се дръпне неволно или да трепне издайнически, когато устните й докоснаха неговите. Езикът й нахлу в устата му, изследвайки зъбите и езика му. „Животът ти зависи от това! — окуражаваше се мислено той. — Имаш план!“ После си наложи с върховни усилия да отвърне на целувката й, като мушна език в устата й. В същото време се успокояваше, че на света има далеч по-лоши неща. А тази жена бе посветила вече предишните си жертви в тях.
	След това, което му се стори най-дългата целувка в живота му, Анджелика се отдалечи и погледна критично към мъжествеността му.
	— Ще се нуждая от известна помощ там. Денят никак не беше лесен за мен.
	— Какво имаш предвид? — попита тя, като се задъхваше леко, с полуотворени устни. Ясно беше, че тя нямаше никакви трудности със сексуалната възбуда, за разлика от него.
	— Помогни ми. Това е единственото нещо, което винаги е действало, когато съм имал проблем с ерекцията. Сега почувствах устните ти. Просто вече знам, че ще бъде страхотно. Моля те, наистина те желая цялата!
	Още преди да успее да довърши изречението си, тя бе коленичила и започна да разтрива с ръце топките му. Много нежно тя вдигна отпуснатия му пенис и го пъхна в устата си, без да сваля очи от лицето му. Тони се протегна и започна да разрошва косите й. После с преднамерено забавени движения той придърпа главата й по-близо до себе си, натискайки я леко надолу така, че очите й да са далеч от него.
	Това беше решителният момент. С върховни усилия на волята си той събра цялата сила, която му беше останала, вдигна ръце и с цялото натрупано отчаяние заби белезниците в главата на Анджелика.
	Ударът я завари напълно незащитена и тя се строполи напред между краката му, забивайки зъби в него. Това бе направо агонизираща болка. Тони се облегна назад и усети стягането в глезените си, когато те се опъваха в движения, за които каишите никога не са били създадени. Когато се свлече на пода, той се протегна напред, грабна главата на Анджелика и започна да я удря ожесточено в каменния под, докато тялото й престана изобщо да шава.
	После се провлече покрай проснатото й тяло, докато достигна с вкочанените си пръсти каишите на глезените си. С влудяваща несръчност той се мъчеше да разкопчае каишите, които бяха закрепени към торбата с каменната плоча. Тези усилия му се сториха цяла вечност, но накрая все пак успя да ги разкопчае и се освободи. Когато се опита да стане, глезените му отказаха това предизвикателство. Той се олюля и отново се свлече на пода. Жестоки болки прорязаха краката му от горе до долу. Стенейки, Тони се опита да се довлече до каменните стъпала. Но не беше изминал и половината път, лазейки по пода, когато тялото, недалеч от него, простена.
	Анджелика вдигна глава. Кръвта и слузта бяха превърнали лицето й в зловеща маска от филм на ужасите. Когато го видя, тя изрева като ранено животно и се опита да се изправи на крака.


	Търсенето на следа от кланицата на Анджелика ставаше все по-отчайващо, докато страхът и притесненията им за Тони нарастваха. Бяха изсипали съдържанието на всички чекмеджета и кашони на пода. Всяко листче хартия бе изследвано под лупа за някакъв евентуален намек за местоположението на мазето, което видяха на екрана. Фактури, гаранции, сметки и рецепти — всичко мина през ръцете им. Карол преглеждаше една купчина писма със служебна кореспонденция с надеждата да се натъкне на някакви подробности за жилище под наем или ипотека, каквото и да е, свързано с някаква друга собственост. Мерик се ровеше в купчината, свързана с размяната на писма около смяната на пола на Торп. Брандън вече веднъж беше обявил фалшива тревога, когато се натъкна на една купчина писма от някакъв адвокат, свързани с някакъв имот в Сийфорд. Но скоро стана ясно, че са за продажбата на последния дом на майката на Торп в града.
	Отново Мерик намери ключа. Беше свършил с писмата и започна да разглежда една връзка отбрани писма с лепенка „Данъци“, когато се натъкна на писмото. Трябваше да го прочете два пъти, за да се увери, че желанието му да намерят следа не го караше да си въобразява.
	— Сър — обади се той внимателно, — мисля, че това би могло да бъде отговорът на загадката.
	Подаде писмото на Брандън, който прочете следното:

	„Пенънт Тейлър, Бейли и сие, адвокати.
	Скъпи Кристофър Торп, получихме писмото от леля ви, госпожа Дорис Мейкинс от Нова Зеландия, която ни упълномощава да ви предадем ключовете от фермата «Старт Хил» над Брадфийлд, Йоркшир. Като нейни агенти ние сме упълномощени да ви предоставим достъп до описания имот за поддръжка и охрана. Моля ви, свържете се с нашия офис, за да вземете ключовете в удобно за вас време…“

	— Точно изолиран селски имот — сети се Карол, докато надничаше през рамото на Брандън. — Тони спомена, че нещо подобно би могло да бъде и мястото за убиване на нашия човек. А сега тя го е замъкнала там! — Обля я вълна на ярост, която изместваше страха, който я въртеше на бавен огън и я разяждаше от момента, в който разкриха страховитите тайни на този привидно обикновен офис.
	Брандън затвори за момент очи и после каза нервно:
	— Не знаем със сигурност, Карол.
	— Но даже и да го е хванала, той е много умен. Ако някой изобщо може да се измъкне от такива неприятности, като успява с приказки, това е само Тони — допълни Мерик.
	— Няма смисъл да гадаем повече — каза рязко Карол. — Къде, по дяволите, е тази ферма „Старт Хил“? И колко бързо можем да стигнем там?


	Тони се огледа отчаяно. Закачалката с ножовете висеше от лявата му страна, но бе невъзможно високо. Докато Анджелика се изправи на колене, той се покатери на каменната пейка и протегна ръце нагоре. Дланта му пипна една от дръжките, когато тя успя да се изправи на крака и се хвърли към него, като все още мучеше като крава, загубила телето си…
	Тежестта й и внезапното нападение наклониха Тони назад от пейката. Ръцете й стиснаха гърлото му с такава сила, че пред очите му започнаха да играят бели кръгове. Точно когато вече си мислеше, че с него е свършено, усети топлата, лепкава струйка кръв по корема си и смъртоносната хватка на Анджелика стана изведнъж слаба като мокър вестник.
	Преди да успее да разбере напълно какво става, Тони чу стъпки, спускащи се надолу по каменните стъпала. Като налудничаво видение, дошло от рая, Дон Мерик се появи на вратата, бързо последван от Джон Брандън. Челюстта му увисна при вида на драматичната картина пред него.
	— По дяволите! — едва си пое дъх той.
	Карол се набута между двамата мъже и погледна ужасната касапница пред себе си. Умът й не го побираше.
	— Вие май не си давахте много зор — едва продума Тони.
	Последното нещо, което чу, преди да припадне, бе собственият му истеричен смях.


	Епилог

	Карол бутна вратата на вътрешното отделение. Тони бе потънал между куп възглавници. Лявата страна на лицето му бе подута и натъртена.
	— Здрасти! — поздрави я той и пусна една бледа усмивка, най-доброто, което можеше да постигне без твърде много болка. — Хайде, влизай.
	Карол затвори вратата след себе си и седна на един стол до леглото му.
	— Донесох ти това-онова — каза тя и остави найлоновата торбичка и един запечатан плик върху завивките.
	Тони се протегна към торбата. На Карол й се сви стомаха при вида на гривната от натъртвания и охлузвания около възпалените му китки. Той измъкна един брой „Ескуайър“, кутийка „Аква Либра“, кутия шамфъстък и един том от Дашиъл Хамет.
	— Благодаря! — каза Тони, изненадан колко много нейният вкус съвпадаше с неговия.
	— Не бях сигурна какво ще ти хареса — обясни тя отбранително.
	— Значи тогава си добра познавачка. Съвършеният офицер за специалния екип.
	— Трябва да свалим летвата малко. Надценяваш ме — отвърна Карол горчиво.
	Тони поклати глава.
	— Джон Брандън беше одеве тук. Разказа ми как си се справила с всичко това, въпреки недоверието и скептицизма на останалите. Не виждам как би могла да го направиш по-бързо.
	— Трябваше да се досетя по-рано, че ти не би се запилял нанякъде в такъв критичен момент. Не разбираш ли! Трябваше да осъзная веднага, щом видях профила ти, че ти би могъл да бъдеш следващата цел, и веднага да предприема стъпки да те защитя.
	— Глупости, Карол. Ако някой трябваше да схване този момент, това бях само аз. Ти свърши изключително добра работа.
	— Не. Ако бях в час, щяхме да стигнем навреме там, за да те спасим от… от това, което си направил сам.
	Тони въздъхна.
	— Искаш да кажеш, че можехте да спасите живота на Анджелика? И за какво? За да прекара с години в отлично охранявани психиатрии? Погледни го откъм хубавата му страна, Карол. Спести на държавата цяло състояние. Няма да има скъпи процеси, години по затворите и лечение, за което да се плаща. По дяволите, те сигурно дори трябва да ти дадат медал!
	— Нямам предвид това, Тони. Исках да кажа, че не трябваше да живееш с мисълта, че си убил човек.
	— Е, тук си права. Не мога да се преструвам, че това е идеалният резултат от цялата история, но ще се науча да живея и с това чувство. — Отново се напъна да се усмихне. — Не ме разбирай погрешно, но първото, което ще направя, когато мога отново да ходя, е да изляза и да ти купя нов шлифер. Всеки път, когато погледна твоя, изпитвам желание да изкрещя.
	— Защо? — намръщи се Карол изненадано.
	— Не знаеш ли? Тя носеше същия шлифер, когато цъфна на вратата ми. По този начин, ако евентуално бе оставила някъде нишка, експертите ще кажат, че е дошла от теб.
	— Страхотно! — подхвърли Карол иронично. — Как са глезените ти между другото?
	Тони направи гримаса.
	— Надали ще изнасям някога концерти. Успявам да направя няколко крачки с патериците, но се налага да седя на ръба на ваната, за да пишкам. Лекарите казват, че вероятно няма да има никакви постоянни последствия, но ще мине известно време, докато скъсаните сухожилия бъдат излекувани. Как мина твоят ден?
	Тя се намръщи.
	— Страхотно. Предполагам, че си бил в стихията си, когато си писал профила. Излезе прав за поддържането на фантазиите й. Тя, той, то има записи на всички телефонни сексразговори, които е провеждала с жертвите си. Открадвала е касетките от телефонните секретари. На компютърните ни експерти им отне известно време, за да разберат как действа системата от всичките устройства, които намерихме в къщата. Нямахме човек, който наистина да разбира от това, което вършеха. Но брат ми Майкъл дойде и ни свърши добра работа.
	Тони отново пусна една крива усмивка.
	— Не исках да ти казвам нищо по онова време, но в един момент наистина бях започнал да се съмнявам в брат ти Майкъл.
	— В Майкъл? Ти се шегуваш!
	Тони кимна объркано.
	— Това стана, когато ти предложи идеята си за компютърна обработка на образи от видеокасети. Безспорно Майкъл е имал способностите и възможностите да го направи. В същата възрастова група е. Живее с жена, но не със сексуална връзка, има достъп до информация, цялата информация, нужна на убиеца да следи докъде са стигнали с работата полицаите и съдебните медици. Професията му е в същата област, както очаквахме да бъде и за убиеца. Освен това е бил в идеална позиция да знае до какво точно е достигнала полицията и как върви самото разследване. Ако не бяхме хванали Анджелика по това време, аз вече замислях да поканя брат ти на вечеря и да го проверя.
	Карол поклати глава.
	— Виждаш ли какво имам предвид, когато казах, че ме надценяваш? Имах достъпа до същата информация като теб, а Майкъл никога не ми е минал през главата като възможност.
	— И нищо чудно. Познавала си го достатъчно добре, за да знаеш, че не е психопат!


	$source = Моята библиотека
	$id = 34427
	$book_id = 7014

	__Издание:__
	Вал Макдърмид. Преследвачът
	Английска. Първо издание
	ИК „Атика“, София, 1996