[Kodirane UTF-8]

	Боб Джад
	Формула 1


	Форест Евърс е пилот от Формула 1, който решава да се откаже след три поредни и необясними катастрофи. Смъртта на съекипника му, който загива в четвъртата, го кара да се досети, че нищо не е случайно — и да седне отново зад волана. Сигурно не би го направил, ако знаеше, че така ще се сблъска не с мантинелата, а с плановете на могъща наркомафия…
	Но Форест Евърс не е свикнал да се отказва…



	На Том Рейфилд,
	който ми даде идеята.



	I.

	Вижте само как лети тази красива кола във въздуха! Толкова е мъчително това бавно и съблазнително въртене: дълъг, тих миг, който всички ще запомнят — въртенето на колата високо във въздуха над пистата. Ярки цветове в яркосиньото небе. Наистина екзистенциален момент. В този момент той все още има шанс.
	След първия удар светът се върна към нормалната си скорост и звук. Колата на Мишел се влачеше по земната повърхност с над 270 километра в час, когато на изхода на завоя „Нагамичи“ се завъртя и се удари с колелата си о „Брабъма“ на Такахаши. Миг, и Мишел Фабро отхвръкна на десет метра височина във въздуха.
	Рязко поемане на въздух от публиката. Времето и дишането спряха, докато колата летеше в небето.
	После се върна отново на земята с трясък и метално стържене, което продължи да гърми, докато стомахът на колата се разпори като шумно публично харакири и се пръсна на отделни назъбени парчета на разстояние 150 метра.
	Представете си как лежите почти хоризонтално с прострени напред ръце и крака и със 700 конски сили зад врата си. Тънката обвивка обхваща тялото ви като метална паяжина — толкова плътно, че сякаш Господ ви е дал не две ръце и два крака, а четири колела. С всяко свое колело сякаш чувствате вибрациите на колата, баланса и мощността.
	Малко по-лек от „Хонда Сивик“, този елегантен снаряд има мощност, достатъчна, за да се носи по улиците с 400 километра в час, ако не бяха трите тона сила, създавана от стабилизаторите, които натискат колата надолу върху пистата. При спиране, завиване и ускоряване тялото ви става двойно и тройно по-тежко. Центробежната сила откъсва краката ви от педалите.
	Запалянковците си мислят, че „Формула 1“ е само смелост. Те не са наясно.
	Разбира се, смелостта има значение. Трябва да си смел, за да пъхнеш главата си в устата на лъва в някой от онези приятни неделни следобеди. Но смелостта няма чак толкова голямо значение. Зелените плетове около състезателните писти са пълни с призраци на смели, вече забравени мъже. Това, което движи „Формула 1“, е силата.
	Катастрофата на Мишел беше като пукване на детски балон в сравнение със силата, която стои зад „Формула 1“. Зад състезателните коли, струващи милиони долари, и мултимилионерите, които ги карат, стоят милиардите на най-големите корпорации в света. (Каква кола карате? Какъв бензин горите? Какви гуми? Каква марка пушите, носите върху тялото си и размазвате по лицето си сутрин?) Ето къде проговарят парите. Спечели` в неделя и ще продадеш в понеделник…
	В този неделен следобед на пистата Сузука в Япония шумът от падането на състезателната кола от „Формула 1“ обратно на пистата беше толкова висок, че накара стоте хиляди зрители да замлъкнат.
	Колата се приземи наведнъж върху четирите си колела и първият звук беше от експлодирането на четирите състезателни гуми при удара. Той се смеси със звука от окачването, което разкъса резервоара от карбоново влакно, чупенето на фибростъкло и кости, звъна на метални сплави, когато блокът на двигателя се отдели от собствения си картер, и размазването на човек, превърнат в супа в един безмилостен казан с лека конструкция, весело носещ се напред.
	Късането, ударите и стъргането спряха. Появиха се червени флагове и останалите коли от „Формула 1“ на пистата отбиха и спряха или като стадо овце се затъркаляха към боксовете. Публиката беше отвратена и слисана не по-малко от мен. Какво нещастие, каква загуба на усилия, пари, машини и живот! Имаше толкова мръсотия за почистване.
	От моята коментаторска кабина аз видях всичко не по-зле от всеки друг. Мишел прелетя право пред мен. Но звуците на новинарската работа, жуженето на електрониката и стъклената клетка така ви изолират от това, което се случва, че то просто изглежда нереално.
	Освен всичко друго, пред мен имаше микрофон, а към лицето ми беше насочена телевизионна камера. Трябваше да кажа нещо. А направих това, което на мое място би направил всеки нормален трийсетгодишен бивш автомобилен състезател. Заплаках.
	Това е за всички умни и многообещаващи момчета и момичета, които висят по оградите на състезателните писти и стискат с пръсти стоманената мрежа. Те мечтаят как един ден ще бъдат пристегнати вътре в дивите зверове на колела, ще натиснат с крак педала до тенекията и ще завършат с почетната обиколка на победителите — там, където са естрадните звезди, а частният самолет търпеливо чака на бетона, докато тълпите се опитват да се доближат, да се докоснат до храбрите герои, да ги обсипят с богатство и слава, с всички нежни разкрачени бедра, които те могат да издържат. Това е и за същите тези многообещаващи и напрегнати деца със стиснати устни, които бутат своите строшени, стари формули „Форд“ обратно към боксовете, на път към славните си награди от „Формула 1“. Защото те ще се разпръснат като листата край пътя.
	Мишел Фабро беше моя резерва, мое протеже и мой приятел. Той караше „моята“ кола.
	Когато за пръв път се срещнах с Мишел през онази година, той беше просто хлапак — двайсет и две-тригодишен, пробиващ си път във „Формула 3000“ — трилитровия едноместен трамплин към „Формула 1“. Имаше лека и подвижна стойка на танцьор. Но това, което се запомняше, бяха очите му. Имаше малко лице с огромни, светлосини очи, широко отворени и слисани като очите на бебе. Рано или късно всеки автомобилен състезател се събужда една сутрин, поглежда огледалото и вижда как от него го гледа физиономия с присвити кривогледи очи. Това идва от взирането срещу слънцето в острите завои, които трябва да се вземат с 250 км в час, от опитите да видиш дали късовете мъгла пред тебе крият в тъмното две или три коли й от карането на кола, чиято скоростна кутия се чупи в трето поредно състезание.
	Само че Мишел все още нямаше този остър, подозрителен поглед. Представях си как неговото мило лице, скрито в каската от номекс, планира във въздуха, на десет метра над земята. Очи широко отворени, любопитни, искащи да видят какво ще стане.
	Запознахме се в един от онези дъждовни мартенски вторници на Силвърстоун, сиви като цимент. По някаква причина мениджърите на отборите се сговарят с боговете да направят всеки изпитателен ден мрачен, мокър и мразовит. Температурата беше три или четири градуса, духаше северен вятър и пистата беше осеяна с плитки локви. Отвратителен ден. Не можеш да караш колата на предела й, защото във всеки момент на пистата може да се окаже един милиметър повече или по-малко вода и шибаният ти предел изчезва.
	От друга страна, ако не си съвсем близо до предела, не можеш да научиш достатъчно. Техниците унило гледат своите монитори и казват, че данните не са достатъчни, не можеш ли да направиш още няколко обиколки…
	Влизах в боксовете, след като бях направил още няколко обиколки. Колата се беше завъртяла на излизане от завоя „Уудкот“ с 260 и не знаех дали това е от внезапен порив на вятъра, от малка локва в лявата страна на пистата, прекалено много и бързо натискане на газта, или е остатък от занасянето на колата, което се опитвахме да отстраним. Може би беше всичко заедно или нещо съвсем друго. Бях премръзнал и уморен и когато се върнах в боксовете и видях малка фигура в блестящ състезателен костюм, с каска в ръка, не можех да не се засмея. Чудесно. Нека някой друг наивник да свърши черната работа.
	Кен винаги водеше по някой новобранец, за да му даде да се пробва. Беше си извоювал репутацията на откривател на утрешни суперзвезди. Така че всеки тренировъчен ден можеше да се види някой горящ от нетърпение хлапак, застанал на пръсти с каска в ръка, и момичето му, седнало на празните трибуни. Както беше обещал Кен Аръндел, последният самостоятелен участник от Великобритания. Британският Свенгали*1 на многообещаващите автомобилни състезатели.
	[*1 Свенгали — зъл хипнотизатор от романа „Трилби“ на Жорж дьо Морие. — Б.пр.]
	Две неща отличаваха Мишел от върволицата многообещаващи новобранци. Първото беше Никол. Тя не седеше сама на празните трибуни, а беше застанала до него. Беше по-висока от Мишел, тънка, с тъмна къдрава коса, лунички и уста, която би подхождала на много по-голямо, по-латиноамериканско лице. Очите й бяха навсякъде, проникваха във всичко и не отсъждаха нищо. Тя тръгна право към мен, докато излизах от колата, и свали каската ми.
	— Привет, Фори — каза тя, втренчена в очите ми и виждаща всички тъмни и скрити дракони. — Казвам се Ниики, а това е Миишел — провлече тя и кимна с глава към ниското, доверчиво момче с широко отворени очи зад нея. — Той е едва на три години и все още се учи да говори. — Последва широка усмивка за мен, която ме въвлече в конспирация с тези двама, които се шегуваха с целия свят.
	Другото нещо, което отличаваше Мишел, освен неговата чудесна Ники, беше, че от първата си обиколка на Силвърстоун той се представи като великолепен състезател. Седалката ми беше твърде голяма за него и му сложихме друга. И докато го пристягахме и нагласявахме педалите и лоста за скоростите, му казах за пистата — да внимава за поривите на вятъра и локвите и за Бога, при излизане от „Уудкот“ да ускорява плавно.
	Кен изнесе на Мишел стандартното си слово как не иска да види колко е бърз, а колко постоянен и колко плавен може да бъде.
	— Ние не търсим рекорд за една обиколка, а търсим състезател, който е толкова постоянен, че да дава едно и също време във всички обиколки, така че да можем да измерим ефекта от нашите регулировки на колата. Разбрано? — Кен обичаше да открива нови таланти. Но не искаше да загуби кола от 250 000 лири стерлинги, за да направи това. Ники преведе и Мишел се усмихна — той много добре знаеше, че цялата работа беше Кен да го види колко е бърз. И че единственият начин да бъде бърз е да бъде постоянен и плавен.
	Мишел направи няколко внимателни обиколки, докато разбере тънкостите на колата и на пистата. После, когато беше вече измерил завоите и точките на спиране и превключване на скоростите, той полетя. От далечната страна на пистата ние чувахме как звукът на двигателя крещи и вие, усилва се и спада с кратки вдухвания и дълги нараствания. Макс Елис, главният конструктор на отбора „Аръндел“ (в сравнение с чието обичайно изражение една горила би приличала на телевизионен водещ), изглеждаше като в пристъп на стомашни колики. Хилядите негови часове пот и болка, неговото бебе, беше измъчвано от един невеж жабар.
	Кен изглеждаше сякаш е стъпил върху гвоздей, повдигаше и сваляше единия си крак, после другия. Едрото му тяло се беше огънало, плещите му бяха приведени, а тежките му черни вежди се въсеха под многото тревожни бръчки.
	И наистина — когато Мишел излезе от „Уудкот“, тъмната металиосиня кола започна да занася настрани. Това е, помислихме си, готови да събираме парчетата. Но, невероятно, Мишел поднесе задницата на колата към оградата, после я овладя, ускори докрай и се понесе към главната права. На следващата обиколка направи точно същото. И на следващата, и на следващата.
	В една съвременна състезателна кола, в която аеродинамиката притиска тялото на колата към пистата, наистина не е приятно да се плъзнеш. След като веднъж започнеш да се плъзгаш, стабилизаторите се насочват в малко по-различна посока от линията, по която се движи колата. Така — постепенно или изведнъж — можеш да загубиш онези тонове сила, които те задържат на пистата. Първо владееш колата. После я изпускаш. Здравей стена, сбогом свят. Но Мишел си беше там, измъчваше ни с ужасяващата картина на леко плъзгане, „за да видим кое причинява занасянето“, както по-късно обясняваше Ники.
	Времената му бяха с две и половина секунди на обиколка по-слаби от моите. И аз не си бях давал много зор. Но като си помислиш, че той никога не беше карал кола от „Формула 1“, пистата му беше непозната и времето… Не поглеждай назад Форест, стари приятелю — някой се опитва да те задмине. От първия опит неговият контрол над колата и способността му да поставя колата точно на мястото, където иска и когато иска, бяха феноменални.
	Кен го назначи за пилот изпитател, когато му разрешаваше заетостта във „Формула 3000“. А аз започнах да очаквам дните на тестовете, за да ги видя с Ники. Мишел беше като гост от друга планета, който се удивлява на странните навици, които вижда у нас, земляните. Не че беше страничен наблюдател, но умът му работеше като по-различен, по-прецизен часовник. Той твърдеше, че е просто много французин. Но Ники го наричаше „Тик-так“, защото беше дяволски точен във всичко.
	Онази пролет преди Монте Карло ние (Вероника, аз, Никол и Мишел) прекарахме заедно няколко дни във вилата, която бях наел в Грас. Това беше една модерна идея на архитекта за френски провинциален замък — дворец с двайсет стаи, с каменни тераси, гледащи към английски парк. Имаше махагонови подове, готически сводове в коридорите и кухненска прислуга от трима души.
	Ники го нарече „къщата мезон дела каза“*2.
	[*2 „Maison de la casa“ — „къща на къщата“ — френско-италиански. — Б.пр.]
	— Толкова ужасно претенциозна е — смееше се тя. — Но не знае кои са родителите й. Грозно помиярче, но човек го обиква, нали разбирате?
	Ние всички я обикнахме. Сутрин, от прозорците на спалните си виждахме морската синева.
	Отстрани на къщата, сред кипарисова горичка пред френските врати имаше дълъг, дълбок басейн. Басейнът беше направен така, че да изглежда като естествено езеро — обграден от гладки камъни и с вливащ се в него прохладен бърз поток. Слънцето светеше меко, въздухът беше пълен с аромати от екзотични растения и от парфюмериите на Грас, с тихия шум от цикадите и музикалната каскада на потока по камъните. Вероника и Ники се печеха голи натоплите камъни до басейна.
	В този рай, в това лениво място извън времето, Мишел записваше върху яйцата в хладилника датата, на която бяха купени. Така щеше да ги яде в правилен ред.
	Нямаше никакъв начин да се обърка толкова. Движеше се пети — на една обиколка зад Кавели във „Ферарито“ — на четвърта позиция, и на половин обиколка пред Праяно в „Даниелито“ — на шеста. Значи не беше притиснат.
	И все пак най-прецизният състезател във „Формула 1“ — не най-бързият, но най-прецизният — направи огромна и нехайна грешка: Връхлетя върху друг състезател и се уби. Мислех си за това, за безумието на катастрофата и за топлата усмивка на Ники, когато тя ме беше видяла как я гледам гола до басейна — усмивка за това, че се радва на дружбата ни и се радва, че е жива — привлекателна жена, която се пече на слънце. А аз мислех колко се радвам, че не бях в колата и колко ми ставаше зле от тази мисъл. Мислех си и за моите две катастрофи и че трябваше да я защитя от конските мухи — журналистите, които щяха да жужат около вонята на смърт и отвратителната каша и лепкава течност, която представляваше Мишел в кабината си. Всички тези мисли се гонеха в черепа ми, когато разбрах, че камерата беше насочена към мен и от мен се очакваше да говоря.
	Не можех да повярвам, че светът продължава да съществува. Не можех да повярвам, че от мястото на катастрофата все още се издига дим, че в лицето ми може да бъде тикнато нещо толкова невзрачно, колкото е една камера. Че от мен се очаква да „коментирам“. Дори и морето се отдръпва преди следващата вълна.
	После, когато гледах записа, видях как сълзите се стичат по лицето ми. Но тогава не го знаех. Обективът просто беше пред лицето ми, червената му лампичка светеше — безумното око на 90 милиона души по целия свят. Те бяха нетърпеливи. В очакване.
	Някъде далече, в слушалките, чух гласа на говорителя:
	— Форест? Форест Евърс? Чуваш ли ме? Форест, какво чувстваш, след като видя какво евентуално би станало, може би дори щеше да стане, ако твоята кола катастрофира като тази? Какво чувствам? Боже господи. Какво глупаво, невежо, безчувствено, безгрижно копеле. Открих, че мога да говоря. Казах на любимия на света говорител на състезанията да върви на майната си и разбих обектива с опакото на ръката си.
	Нямам представа колко време ми е било нужно, за да сляза до боксовете на „Аръндел“ и да намеря Ники. WBC ми изпрати сметка за четири микрофона, три компютърни терминала и две видеокамери. Казаха, че аз съм излетял от коментаторската кабина като побеснял бик. Не помня. Вероятно е било така.
	За разлика от повечето автомобилни състезатели, аз не съм нисък. Твърде висок съм, твърде широк в раменете и тежа твърде много. Долу на пистата всички тези допълнителни мускули и кости трябва да бъдат пренасяни по правата, забавяни, прекарвани по завоите и отново ускорявани. При тежест 84 килограма и височина 1,84, аз все едно давах аванс от 4–5 конски сили на другите, по-дребни състезатели. Но ако трябва да се излиза от претъпкана коментаторска кабина, там съм по-бърз от всички.
	В боксовете на „Аръндел“ цареше объркване като във военна болница след бомбардировки. Цяло подводно течение от японски разпоредители в жълти престилки, които се опитваха да бъдат едновременно навсякъде и заставаха на пътя на всеки. Започнаха да носят обратно в бокса парчета от колата: нацепено колело, обвито като с шал с парцали от гума, парче от заден калник, волан с лепкави петна от кръв върху огънатия кожен обръч.
	Макс Елис се опитваше да се доближи повече, за да огледа останките, които се натрупваха в бокса на „Аръндел“, но трима организатори на състезанието с емблеми в червено и златно, пришити на джобовете на гърдите им, му закрещяха на японски. От жестовете и от гнева им предположих, че му казват, че вината е негова като конструктор. Това не би могло да се случи на по-приятен човек.
	После започна шумът. Крясъци на стотици хора, струпани на алеята на боксовете, безумното тръбене на някакъв градински японски оркестър по високоговорителите — всичко това усилено от ръмженето и воя на стартиращите състезателни коли, които форсираха двигателите, за да ги прочистят, и отново ги изключваха.
	Като лешояди, накацали върху труп, телевизионните репортери с видеооператора начело бяха успели да се промъкнат през охраната и заснемаха частите от колата, струпани на земята.
	Друг телевизионен екип се опитваше да интервюира механиците от екипа на „Аръндел“. Но Дейв и Бил не се поддаваха и ги отпъждаха като мухи. Те знаеха, че ако говорят пред пресата без специално разрешение, Кен Аръндел ще им одере кожата.
	Оттатък, във втория бокс на „Аръндел“, Маурицио Алфонсо беше свалил каската си и огнеупорната шапка и бавно излизаше от колата „Аръндел“ номер две — както винаги, пренебрегнат. Бедният стар „Алфонс“. Състезанието щеше да продължи, но щеше да продължи без него. Кен щеше да изтегли втората си кола. Така че Маурицио трябваше да се ядосва двойно — за Мишел и за още едно незавършено състезание.
	Като камък от Стоунхендж, стърчащ над репортерите, официалните лица и екипа, Кен Аръндел гледаше в далечината, където един кран вдигаше отново към небето останките от корпуса на колата на Фабро. Японските организатори и телевизионните репортери шумно се стараеха да привлекат вниманието му. Не успяваха. Отборът „Аръндел“ започна да се занимава с прибиране на своите крикове, гуми, инструменти и пожарогасители. Те знаеха, че сега не бива да го безпокоят. Един-двама от тях ме погледнаха извъртяха очи. Те нямаха намерение да простят и да забравят.
	Пробих си път през тълпата до Кен Аръндел. Глупак, който се намесва.
	— Това не беше случайност — казах аз.
	През целия този шум той чу гласа ми. Но не престана да гледа към края на алеята на боксовете, където средната част от колата на Мишел се люлееше като махало, увиснала на стоманеното въже на крана.
	— Какво казваш?
	— Това се случи пред мен. Видях и забавеното повторение на монитора. Колата не се опита да спре. А Мишел не прави грешки.
	Кранът сваляше средната част върху автомобил с платформа, на страната й пишеше: „Мишел бро“. Липсващата част беше се отчупила. Може би някой запалянко я беше взел за сувенир, Аръндел бавно се обърна и ме погледна от височината на своите 1,95.
	— Може ли да поговорим за това по-късно?
	Той притежаваше патрицианския навик да изрече една заповед така, сякаш ти иска услуга. Аз кимнах.
	— Исках да кажа, преди да говориш за пресата.
	Той погледна към далечната страна на вътрешната писта, където пренасяха останките на Мишел от линейката в хеликоптер.
	— Не смятам, че има някакъв шанс Мишел да е оживял.
	— Няма — казах тихо. — Няма никакъв шанс. — Той дори не е цял.
	— Къде е Никол? Как е тя? — попитах, за да сменя темата на разговор.
	— Май че отиде в апартамента на „Гудиър“, за да се отърве от тълпата. Очаквам, че ще имам работа тук за известно време. Би ли казал… моля те, кажи й… — Гласът му прекъсна, той гледаше как хеликоптерът се вдига от земята.
	— Ще й кажа — отвърнах доволен, че мога да бъда полезен по някъкъв начин. Всъщност се радвах, че говоря с него. Радвах се, че той говори с мен. Не вярвах да съм на първо място в списъка на любимците му.
	Един от телевизионните репортери тикаше микрофона си в лицето ми. Сграбчих микрофона и го блъснах в лицето му.
	— Просто си гледам работата — каза той.
	Сигурно беше така. Сигурно, ако исках да тъгувам насаме, би трябвало да избера друга линия на поведение. Но аз вече не бях автомобилен състезател.
	Хеликоптерът изчезваше зад хоризонта. Кен отново погледна надолу към мен.
	— Плановете бяха да тръгнем утре. Но сега… сега ще трябва се погрижим за няколко неща. Дали ще си свободен утре за закуска.
	— Ако искаш да говорим за това?
	— Закуска, обяд, вечеря.
	— Има една малка тиха заличка за японска закуска в подземие на „Империал“ в Токио. Съвсем тайна е. Около осем?
	— Около осем. — Започнах да си пробивам път през тълпата, да потърся Никол, когато той ме извика.
	— Кажи на Ники да остане при нас.
	Японските организатори се препираха помежду си. Някои от тях казваха, че парчетата от колата не трябва да се връщат боксовете на „Аръндел“; те би трябвало да бъдат в закрития гараж накрая на алеята с боксовете, заключени за експертиза и разследване.
	Наистина беше задължително да има разследване. И ако се съди по начина, по който японците поддържаха състезателната си писта и бяха построили всички съоръжения, то би било извършено до болка научно и прецизно. И не биха открили нищо. Нищо, ако моят опит не е за пренебрегване.
	Погледнах пак към Кен. Той все още гледаше над главите на хората в точката от хоризонта, където беше изчезнал хеликоптерът с тялото на Мишел.
	— Господин Евърс? Джанис Хенриън, „Би би си“. Господин Евърс? Не мислите ли, че е време да спрем това безсмислено избиване? Причината да спрете състезанието не е ли в това, че колите „Аръндел“ са смъртоносни капани?
	Дори и в моето зашеметено състояние не можех да не забележа, че тя имаше зелени очи и остро личице под къдрава меденоруса коса. От мъката по Мишел стомахът ми беше стегнат на възел. Опитвах се да забравя облекчението, че не аз бях в „моята“ кола, когато тя заби като нож своя отвратителен въпрос, и си помислих — по дяволите, тя не носи сутиен.
	Старият добър, твърд Форест Евърс. Покажи му чифт поклащащи се цици и този бъдещ, предполагаем, обещаващ почти световен шампион омеква като гъба, започва да маха с опашка, а езикът му увисва до земята. Трябваше да намеря Ники. Да я спася от хора като тези.
	— Вижте — казах. — Обадете ми се утре в хотел „Империал“ и тогава може би ще мога да говоря с вас. — Завърших с евтина усмивчица. Проклет да бъда.
	— Страх ли ви е да говорите?
	О, благодаря, госпожице. Сега едно пряко попадение, което да промени гледната ви точка. Съсредоточих върху нея цялото си внимание и най-искрената си момчешка усмивка.
	— Защо не интервюирате Макс Елис? Той би бил очарован да обсъди с вас смъртоносните капани и безсмисленото избиване. Ето го там — говори с група журналисти.
	В другата част на бокса Макс виеше от ярост. Тримата японски организатори все още му препречваха пътя към останките от неговата любима му кола, а към тях се беше присъединила и полиция. Обърнах гръб на малката госпожица Джанис и се затичах нагоре по стълбите към редицата щабове на фирми откъм страната на пистата.
	От вратата към апартамента на „Гудиър“ лъхна хладината на климатичната инсталация, равните гласове на британските говорители и тихите звуци от разговор на четирийсет души добре облечени шефове и техни гости. Навън, на пистата долу, колите отново се повеждаха на стартовата линия. Състезанието, обявиха говорителите, ще започне отново след двайсет и пет минути.
	Гостите на „Гудиър“ преди състезанието се бяха почерпили със сандвичи с хайвер и шампанско. Сега чиниите от обяда бяха изнесени и току-що огладени японски келнери минаваха между гостите с нови чаши изстудено шампанско. Дори и някои от гостите на „Гудиър“, облечени в меките си спортни сака, да бяха почувствали скръб от жестоката смърт под прозореца им, те я скриваха добре. Разбира се, това е един от навиците в обществото, който е общ и за японците, и за англичаните — да се прикрива трагедията с безразличие.
	Някои ме забелязаха, един или двама дойдоха да ме поздравят, но повечето проявиха добрия вкус да не ми обърнат внимание. Моето публично гневно избухване не бе повдигнало акциите ми ред онези, чиято главна задача е да следят никой да не разклаща лодката на корпорацията.
	Ники седеше до малка масичка и гледаше през прозореца. Беше облечена с костюм в яркосиньо и бяло — пародия на комбинезоните на „Аръндел“, създадена от игрив моделиер. Нещастен тъжен клоун.
	Хелън Уулвъртън — съпруга на председателя на „Гудиър“ за Великобритания — седеше до нея и държеше ръката й. Хелън е едра здрава дама на петдесет с красиво лице и големи черни очи, по-млади с двайсет години. Тя е отгледала три деца и знае ролята на утешаваща мамичка. Аз се усмихнах за поздрав и седнах до Ники. Леко я прегърнах с ръка през врата. Тя обърна лице към мен.
	Без съмнение гримът от лицето на Ники беше избърсан с широката кърпичка на Хелън. Без съмнение лицето на Ники беше се обливало в сълзи. Но лицето, което видях сега, не плачеше. Това беше лицето на дете — просто и открито. Лустрото, получено от прекараното лято с хората от „Формула 1“, беше изчезнало. Спомних си, че тя беше излязла от манастирско училище едва преди година или две. Изглеждаше по-млада.
	— Благодаря ти, че дойде, Фори.
	— Той не е усетил нищо.
	— Мисля, че и аз също. Не усещам нищо.
	— Това е от упойката на природата. При големи рани тя ни дава малко да подишаме, преди да усетим болката.
	— Да, всъщност може би. Но не мисля, че съм готова. Винаги съм знаела, че е възможно, че той може да катастрофира. Че може да умре. Но никога не съм си представяла, че това ще се случи. Може би часовникът върви назад. Так-тик, започваме отново. — Тя успя да се усмихне едвам. — Може би всички се връщаме в „къщата мезон дела каза“.
	— Може би. — Аз забелязах тънки бръчки над носа й. — Мисля, че ми стига за един ден. Да намеря ли някой да ни закара в хотела?
	— Добре — отговори. — Но по-добре не казвай на Вероника — каза тя с крехка, комична сериозност.
	— Аз ще кажа на Вероника — Хелън продължи малката шега.
	— Имаш ли нещо против, ако открадна хеликоптера на компанията? — попитах я аз. — После ще го пратя обратно.
	— Разбира се, че може, Форест. Ще кажа на Дейв. — Дейв беше съпругът и, сър Дейвид Уулвъртън. Той пръв ми каза колко съжалява, че напускам състезанията, и колко по-богат щял да стане спортът веднага, щом се завърна. Тогава журналистите искаха да ме отстранят до живот. Ако има нещо, което искам или от което се нуждая… беше казал той. Видях го в далечния край на стаята с тези, които трябваше да представляват японското ръководство на компанията или хората, които пазаруваха за „Нисан“, „Тойота“ и „Хонда“. По времето, когато карах, щеше да има усмивки и покани „ела при нас“.
	Той срещна погледа ми и кимна. Да, каквото и да е нужно. Направи го.
	Един малък хеликоптер вдига невъобразим шум — шум толкова силен, че блокира почти изцяло мислите ти. Докато гледах как пистата Сузука се смаляваше под нас, а ние се вдигнахме достатъчно високо, за да видим обкръжаващата ни тъмна ивица на Тихия океан, мозъкът ми не преставаше да търси звеното, връзката между катастрофата на Фабро и моята. Единственото, което можех да призная, беше, че нямам никаква представа защо бях катастрофирал и аз. Главата на Ники клюмна на рамото ми. Беше заспала.


	II.

	На сто и петдесет метра под нас състезателите бяха отново по местата си в колите.
	Изглеждаха миниатюрни — мъже-играчки в машини-играчки.
	Когато аз бях на старта преди състезание, заобиколен от механици и коли, обикновено се изключвах от времето, хората, всички лица, всички красиви крака и задници в плътни шорти… Концентрирах се върху бавното си вдишване и издишване, докато умът ми не се изпразнеше и не се отпуснех като една голяма котка, заспала на слънце.
	Състезанието е упражнение на ума. Ако не успееш да се концентрираш като самурай или монах, никога няма да бъдеш бърз. Раздели секундата на десети и ако можеш да отделиш и разпознаваш всичките десет части, то може би си способен да се забавляваш на състезателната писта. Раздели всяка десета на десет части — на стотни от секундата, и може би ще можеш да си изкараш прехраната с каране на състезателна кола. Ако можеш да усещаш времето в хилядни от секундата, ти си за „Формула 1“.
	Ако умът ти не е по-бърз от колата, която караш, винаги ще бъдеш на неправилното място в неправилен момент, ще натискаш спирачките твърде късно преди завоя, ще завиваш прекалено рано или прекалено късно, ще се измъчваш, докато намериш правилната линия. Но ако умът ти е достатъчно бърз, винаги ще имаш много време.
	Време да тръгнеш напред и да погледнеш в мрака отвъд ръба, да подушиш мириса на смъртта и да се върнеш обратно към света със сетива, по-остри за сладостта на живота и бавния ход на времето.
	Остров Хонсю, на който се намира пистата Сузука, подобна на смачкана осмица, се сви под нас и после изчезна. Имахме четирийсет минути полет до покрива на хотел „Империал“ в Токио. Време за моя филм по време на полет — онзи, който пазя зареден в апарата в дъното на мозъка си, постоянно включен и готов за моментално повторение.
	— Шестата обиколка на Голямата награда на Европа в Брандс Хеч. Аз съм от външната страна на завоя „Клиъруейс“, лявото ми колело препуска по тънката бетонна лента на ръба на пистата, с 230 километра в час и с пълна газ.
	„Ферарито“ на Кавели е първо — на двеста метра напред, пресича старт-финалната линия. Арал е на два метра пред мен, втори. Синьо кълбо дим от ауспуха му ми казва, че току-що е превключил от четвърта на пета. Силата на завоя иска да извади каската и главата ми от раменете. Леките вибрации в левите ми колела спират, когато левите колела се връщат на асфалта, точно преди да свърши бетонната лента. Десният ми крак се опитва да натисне газта до пода. Двигателят сам превключва електронния прекъсвач с единайсет хиляди и петстотин оборота в минута, а аз отпускам за четиринайсет хилядни от секундата, за да включа на пета и смачквам газта до пода, все така два метра след Арал.
	Арал ме задържа. Ако мога да се хвана за него, да застана достатъчно близко зад него, в аеродинамичния вакуум зад гърба му, ще мога да развия допълнителна скорост, за да го задмина преди завоя „Падък Хил“ в края на главната права.
	На предишната обиколка бях направил опит да го задмина отвън. Тогава нямах скоростта, за да го задмина, но исках да се подготвя за тази обиколка.
	Арал се държи за вътрешната страна на пистата под голямото жълто табло на „Шел“, а седем хилядни от секундата по-късно и аз правя същото. Докато превключвам на шеста, проверявам уредите си (всичко е просто прекрасно) и, почти в същия момент (премествам вниманието, не и погледа си) поглеждам напред към стената на бокса вляво да видя дали няма съобщения за мен.
	Не че в този момент това ме интересува — нещата съвсем скоро ще се развият бързо. Екипът на Арал държи табло, на което пише, че е на втора позиция, на секунда пред третия. Засмивам се, защото съм запълнил всички огледала на Арал и той знае, че от две обиколки насам не изоставам чак на цяла секунда. Само за да изясня нещата, премествам се малко по-близо до ауспуха му — горе-долу на около осемдесет сантиметра, т.е. на две-три хилядни от секундата след него. Екипът ми ми прави окуражителни знаци с палец. Над главите им голямото електронно табло регистрира скоростта на Кавели — 315 км/ч.
	Ние се носим напред почти със същата скорост, макар че както съм се заврял зад него, Арал трябва да пренася двете коли през атмосферата, така че достигаме само 305.
	Поглеждам в огледалата си и виждам група коли зад нас при „Клиъруейс“. Но точно зад нас няма никой. Място много.
	При тази скорост има две зони. Вътре в кабината е бавното време. Когато повдигаш крака си от газта колкото можеш по-бързо, за да скочиш върху спирачката, толкова много от пистата преминава под тебе, докато преминаваш от единия педал на другия, че имаш чувството, че кракът ти е затънал в желе. Докато провериш страничните си огледала, профучава толкова много от пейзажа.
	Докато времето вътре в кабината се забавя, останалата част от света е увеличила скоростта си. Като в онези фантастични филми, когато космическият кораб се ускорява в хиперпространството и всичко се превръща в един размазан тунел, с изключение на една далечна точка на хоризонта.
	Колата е жива. Това е в характера й — нервна, жадна за нова посока, за собствен път, далеч от човешките ръце. Трябва й изящно, леко докосване и цялата ти сила и воля. Ако я забравиш за миг, тя ще се понесе към собствената си дива посока.
	Осемдесет сантиметра зад кола от „Формула 1“ при 305 километра в час не е идеалното място за отпускане. Едно мигване например, и си изминал трийсет метра със затворени очи. А дори и с широко отворени очи, изгледът се състои най-вече от задната страна на машината на Арал, осите на окачването, ауспусите и големите, широки, черни състезателни гуми. Всичко това подскачащо, тресящо се, клатещо се, вибриращо.
	Привързано за шасито, тялото ти при 11500 оборота в минута жужи заедно с двигателя, а колата подскача и се люлее от неравната повърхност на пистата и пристъпите на вятъра, който духа странично.
	А въздухът е лош, пълен с пушек, каучуков прах и облаци от пясък и малки камъчета, вдигнати от вакуумния ефект на колата отпред и отхвърлени назад към теб от гумите и въздушния поток от долната страна. Достатъчно причини да си потърсиш по-добър квартал.
	Та около трийсет метра преда старт-финалната линия аз се изместих вляво, както при предишната обиколка. Но Арал знаеше, че е вероятно да опитам да го задмина отляво. Главната права при „Брандс“ всъщност не е права, а десен завой с постепенно намаляващ радиус. Ако задминаваш отляво на правата и не си много по-бърз от колата, която задминаваш, можеш лесно да излезеш от пистата. Все пак Арал се премести наляво, за да ми попречи и ме накара да се преместя вдясно.
	Няма проблеми. Освен, разбира се, че пътят изчезва. След линията има малко издигане и просто едва-едва над веждите ти, където не можеш да видиш, пистата завива надясно и се спуска надолу — чудесен завой за спускане по инерция. Ако го вземеш правилно.
	В момента, когато стигнахме до върха на гребена и беше време да започне натискане на спирачки, аз бях рамо до рамо с Арал. Теоретично той беше точно където трябва да бъде: завиващ леко навътре, тъкмо да изправи под таблото на „Шел“, да натисне спирачки, да премине на втора, да достигне края на пистата и после да навлезе във вътрешността на кривата. Само че там щях да бъда аз. Бях отвътре, което значи, че щеше да се наложи да премина завоя малко по-бавно. Но бях с една предница напред, така че пистата беше моя…
	С ъгълчето на окото си видях, че Арал натиска спирачки и започва да изостава — точно каквото трябваше да направи, за да ми направи място. Продължих да натискам газта.
	Вместо да натисна спирачки и да завия, аз продължих да карам направо и когато Арал започна да завива, аз карах точно пред предницата и предните стабилизатори, а задните ми колела остъргаха красивото тъмносиньо и сребърно от челната част на колата му. Тъй като той е на абсолютния предел на прилепване, ударът и внезапната загуба на притискаща сила от предните му стабилизатори означават, че за няколко мига Арал няма управление и колата му се завърта, насочва се към оградата и пояса от автомобилни гуми. Вече съм пред него.
	Виждам флага и пожарникарите, застанали зад преградата си извън завоя. Двама от тях в червени огнеупорни костюми се навеждат — или за да се махнат от пътя на синьо-сребристата кола, понесла се към тях със скорост 305 км/ч, или за да вземат пожарогасителите си. Един от разпоредителите с флагове се е завъртял настрани, като че ли се оглежда за приятел в тълпата. Другият стои ма място, загледан право в мен, захласнат.
	С мисълта, че не искам да го ударя (въпреки че се намира зад преграда от пръст и бетон и е в безопасност), най-накрая аз влизам в завоя. Движение, което вероятно ми спаси живота. При тази скорост и само дванайсет метра преди края на пистата това не е повече от движение. Но то ме спасява от челен удар в преградата и от натрошаване на краката ми. Колата леко се завърта, удря преградата със страничен удар и се насочва надолу. Зад мен Арал се върти и се насочва към браздата, която съм изкопал в земния насип.
	Изминали са единайсет и половина секунди след влизането ми в главната права при „Клиъруейс“.
	Ударът е откъснал и двете ми колела и окачването от близката страна. Вече съм зрител с изглед от първия ред. Но представлението бързо се приближава към края си. Главата ми отскача от земния насип и каската се пълни с пръст. Триенето на корпуса на колата я придържа плътно до земния насип и колата трещи и стърже пръстта, а после и стоманобетонната преграда, след което носът й се забива в нея и колата започва да се удря ту отпред, ту отзад.
	Но повечето от енергията е погасена в земния насип и колата се удря само още веднъж, преди да се хлъзне по корем обратно по средата на пистата, където спира, носейки със себе си купчина пръст и прах, както и струйка масло от пробитите маслени радиатори и разлято езеро от изпаряващ се антифриз. В този момент групата коли зад мен, която досега е излизала от завоя „Клиъруейс“, ръмжат надолу и търсят безопасен обходен път. Разпоредителят, който е останал на мястото си в ъгъла, е действал бързо и хладнокръвно. След като ме е видял да минавам на метър-два, а Арал зад мен да се върти, той не е чакал удара, а вдигнал жълтия си флаг „опасност“, за да даде на следващите коли фаталното предупреждение от секунда и половина. Както и аз, те влизаха в завоя „Падък хил“ с над 305 километра в час. Избягвайки Арал, който спря извън завоя, и мен, три от колите се удариха, една от тях се хлъзна върху течащото масло. Всичките три бяха извън състезанието. Четвъртата кола — Пруньо във второто „Ферари“, успя да се промъкне напред.
	Благодарение на извънредно здравите карбоново-метални корпуси на колите никой не пострада. Аз получих спукване на тъпанчето, пълна уста с пръст и както Арал, така и аз, не можехме да ходим два дни, защото и двамата се чувствахме като обработени гумени чукове. Другите състезатели избегнаха повреди в колите, но не завършиха състезанието.
	Така че за произшествие с такава скорост, последствията далеч не бяха толкова лоши, колкото можеха да бъдат. Две коли от „Формула 1“ зачеркнати и три други от умерено до силно повредени — да кажем общо 500 000 лири стерлинги. Плюс петима силно натъртени и разтърсени състезатели и една повредена репутация.
	Всеки, който беше видял какво се случи — състезателите, разпоредителите, отговорникът на състезанието в кулата за управление, зрителите на трибуните и милионите, гледащи по телевизията забавените повторения — всички бяха съгласни, че вината е моя. Аз бях навлязъл в траекторията на друга състезателна кола. „Защо?“ — искаха да знаят всички. — „Защо, по дяволите?“
	Винаги са ме смятали за пресметлив и внимателен състезател. Такъв, който никога не поема риск, ако може да го избегне. Италианските ми почитатели ме наричаха „докторът“. Този, който анализира всичко и държи колата си върху острието на бръснача. Но не можех да кажа нито на тях, нито на репортерите, нито на отговорника на състезанието защо. Не знаех защо. Единствената причина, за която можех да се сетя, беше — защото ми се искаше.
	Ники се размърда и се отмести от мен, за да се облегне на чистата стена на хеликоптера. От лявата ни страна планината Фуджи изпълваше пейзажа, сякаш позираше за пощенска картичка. Изглеждаше толкова ясна, симетрична и гладка. Нищо чудно, че японците имат талант за простота.
	Рано или късно, всеки катастрофира. Нещо се счупва, някой друг прави грешка, мислите ти се отклоняват за стотна от секундата, на пистата има маслено петно, когато си на предела — това може да се случи на всеки и се случва. Всеки очаква да катастрофираш. Но никой не очаква да катастрофираш два пъти подред. Никой не очаква да се опиташ да се самоунищожиш.
	Ако сте гледали филми или сте наблюдавали състезание по телевизията, вие знаете за втората ми катастрофа на Хокенхайм не по-зле от мен. Германският невролог, който ме лекуваше след състезанието, ми го обясни.
	— Толкова е просто — каза той. — Мозъкът ви съхранява от десет минути до около половин час във вид на електромагнитни импулси това, което се е случило току-що. Да го наречем кратковременна памет. Някои от тези импулси се превръщат в електрохимични молекули и се запазват в дълговременната памет. Но ако получиш достатъчно силен удар по главата, който да разруши импулсите, преди да са се превърнали в дълговременна памет, никога няма да си спомниш тези десет, двайсет или трийсет минути преди сблъскването. Няма защо да се тревожите за това — каза той. — Това е просто минало.
	Най-силният ми спомен за катастрофата на Хокенхайм е това, което всички са ми разказвали за нея.
	След катастрофата на пистата Брандс Кен се държа като джентълмен. Той каза, че не знае какво я е причинило, но не смята да допусне това да попречи на спечелването „Гран при“ на Германия. На старта, готови, тръгни.
	След Хокенхайм нямаше приказки за забравяне и прощаване. Нямаше въобще никакви приказки. Той беше твърде сърдит на първия си пилот, за да говори с него. Аз също не горях от нетърпение да се обяснявам с него. Беше загубил близо половин милион лири стерлинги от разбитите машини, спонсорите му го притискаха, а също и другите отбори. Най-лошо беше със спонсорите. Те бяха вложили пари, за да видят имената си върху славните състезателни коли и по възможност на почетната обиколка на победителя. Те не искаха репутацията им да бъде смачквана всяка седмица. Това беше по-лошо, отколкото да поддържаш губещ. Не харесвах и чувството, че същото може да се случи отново на следващото състезание.
	Доколкото знаеше Кен, то щеше да се случи.
	Доколкото знаех аз, то щеше да се случи.
	Така че ние се подготвихме за следващото състезание — „Гран при“ на Унгария, като че всичко е наред. Макар да знаехме, че нещо не е наред. Ние проверявахме, проверявахме отново и отново колите.
	Карингдън, който караше десетия си състезателен сезон във „Формула 1“ и беше неофициален доайен между пилотите, една вечер ми позвъни в Лондон за „тих малък разговор“.
	Вероника ми беше казала, че няма да остане още една нощ вкъщи, така че излизаме навън. Или поне тя излиза. Това беше разговор, който обикновено провеждахме в средата на седмицата, когато започвахме да си доскучаваме един на друг. Докато Вероника правеше представление от тръшкане на врати и смяна на тоалети, Карингдън предложи „дали не бих могъл да помисля за изследване на личността при психиатър“. Пилотите били разтревожени. За да се състезаваш на сантиметри от друг човек, който държи в ръцете си 700 разгневени коня, трябва да му вярваш.
	Не казах на Кен, но отидох при доктора, предложен от Карингдън. Той започна с физически изследвания, които му доказаха, че притежавам изключително зрение и много по-ниска честота на мигане от нормалната. Всички резултати от тестовете на реакциите, контрола на движенията и координацията попадаха в най-горната част на диаграмите му. Неговите изследвания на характер показаха, че съм силно агресивен, нетърпелив и нетолерантен, с непреодолима воля за победа. Той оцени и интелигентността ми. С други думи, като оставим настрана размерите ми, аз бях един абсолютно нормален състезателен пилот от „Формула 1“.
	Изпратих резултатите на Карингдън. Не ги намирах за особено успокояващи, но може би той щеше да ги сметне за такива.
	В някои отношения унгарската „Гран при“ беше най-лошата. Трябваше да бъде най-добрата. Хунгароринг е прекрасна нова писта близо до Будапеща. Но е къса, много трудна за задминаване, с трийсет и девет смени на скорости на обиколка, една от тях от шеста при 300 км/ч на втора, при най-острия завой. Аз бях подготвен добре. Колата никога не се беше чувствала по-добре. Това, което не ни достигаше като мощност, ние наваксвахме с излишък в лекотата на управление. Със 173 км/ч установих нов рекорд на пистата и поставих отбора „Аръндел“ начело в подреждането на стартовите места.
	В деня на състезанието единственото нещо, което ми каза Кен, беше:
	— Опитай се да не загубиш. Това е последното в кутията.
	Предполагам, че той го каза като шега и като някакво предложение за мир. Но дори и да не беше така, слънцето светеше, аз се чувствах добре и нямах намерение да оставя нещо да ме разстрои. Стартът беше отличен. Когато завърших първата обиколка, аз водех с трийсет метра пред „Ферарито“ на Кавели.
	На втората обиколка, когато наближих главната права пред трибуната, бях на петдесет метра пред Кавели.
	Тогава пистата се раздели на две. Пистата се извиваше наляво и едновременно с това се извиваше надясно и аз не можех да определя коя от двете беше истинската.
	Натиснах спирачки, Кавели мина край мен като куршум и постепенно двете писти се съединиха на фокус. Отбих встрани и паркирах колата.
	Когато пилотът започна спускането през токийския смог към покрива на „Империал“, шумът на витлата се променя. Приятен, спокоен ден, никакви проблеми с въздушни течения. Но дишането е опасно за вашето здраве.
	Все още изпитвах лошото чувство, което имах в Унгария, когато се връщах пеша към боксовете. Минаващите покрай мен коли звучаха, сякаш бяха на 20 километра разстояние. Зрителите махаха към мен иззад оградата и питаха какво се е случило. Не можех да обърна глава и да ги погледна в очите. Дотича един телевизионен репортер, който искаше да знае защо… какво се е случило? Гласът му звучеше слабо и металически. Не можех и него погледна в очите, отминах го, сякаш не беше там. Но трябваше да погледна в очите Кен. Той стоеше със слушалки на ушите и на лицето му имаше онова изражение на болка, сякаш стегнат в менгеме, каквото понякога имат хората, които страдат от мигрена. Каквото и да му кажех, той знаеше, че няма да бъде добро. Макар че се стремеше да се владее.
	— Нищо лошо — казах аз като минах покрай него. — Колата е чудесна. Съжалявам, не мога да карам за теб.
	— Имаш договор — отвърна той зад мен. — Нека адвокатите ти да ми се обадят. — Което, предполагам, беше по-добре, отколкото неговите да се обадят на моите.
	Не горях от нетърпение да закусвам с него на сутринта.
	Хората от „Гудиър“ се бяха обадили да предупредят и японските помощници на помощник-управителите чакаха на покрива. Каква готовност — всякаква помощ, всякакво съчувствие. Поведоха ни надолу към асансьора, за да слезем един етаж по-долу до апартамента на Кен и Рут Аръндел. Когато ги помолихме да ни оставят сами, те се поклониха едновременно. Всички носеха спортни сака в цвят бордо. Жените носеха сиви поли, а мъжете — сиви панталони. „Удоволствие е да ви помогнем“ — казаха те.
	Мисля, че наистина бяха загрижени. Мисля, че се превръщах в кисел стар негодник.
	Ники не беше в добра форма. Тя огледа залата за приеми на апартамента на Аръндел. Тук бяха отсядали държавни глави. Не от големи държави — от малки… от такива, които все още посещаваха императора. Стаята беше обзаведена в меки пастелни сини и зелени цветове. По-голямата част от тапицерията беше от претрупана с цветове коприна, любима на съпругите на диктаторите от малките държави. Имаше малка кухня, голяма ъглова спалня с изглед към парка и една по-малка спалня в дъното.
	Ники стоеше и наблюдаваше обстановката, докато аз й обяснявах, че може би тя трябва да остане тук известно време. Може би неутралният терен щеше да бъде по-добро място. Семейство Аръндел искаха тя да остане при тях. Аз щях да й донеса багажа от стаята. Тя влезе в голямата спалня и погледна през прозореца към парка. Към пищния парк Хибия-Дори, безшумен поради двойното остъкляване и климатичната инсталация, ярките цветя и дървета в който все пак бяха сиви като смога. Може би те бяха просто изрязани от хартия и заместваха истинските цветя, изпратени в провинцията да подишат малко чист въздух. Може би това бяха белези върху картите, а оригиналите бяха умрели. Може би…
	Ники закрещя — започна с нисък стон и стигна до онзи висок писък, който издават разглезените деца, когато одраскат коленете си.
	Отидох до прозореца и я прегърнах, за да я успокоя. Раменете й бяха толкова малки. Тя се обърна бавно към мен и каза:
	— Лайно. — Отсичаше думите, за да е сигурна, че ще попаднат право между очите. — Глупаво, жалко лайно. Ако не се беше отказал, ако не те е страх да караш, Мишел все още щеше да е тук. — Тя се извърна от мен.
	— Ще донеса нещата ти — казах аз.
	Помощниците на помощниците ми бяха дали ключовете от стаята на Ники и Мишел. Помислих си, че освен да донеса нещата на Ники, бих могъл да събера багажа на Мишел, би било учтиво от моя страна. Нещо, което можех да направя.
	В стаята на Ники и Мишел завесите бяха спуснати и при тези обстоятелства щеше да изглежда като по-прилично, ако оставех лампите загасени. Под пердетата се промъкваше достатъчно светлина, за да виждам.
	Хотел „Империал“ е един от най-луксозните хотели в Токио. По японските стандарти стаята беше огромна. За моите западни очи тя беше малко под средната — модел в мащаб две трети на колата „Мотър Лодж“ на Хауърд Джонсън.
	Седнах на леглото, докато очите ми привикнат към слабата светлина.
	Веднага след като някой е умрял, дрехите и личните му вещи все още пазят малко от живота на бившия си собственик — някакъв почти невидим блясък, който прави този гребен, това кожено яке, метнато на облегалката на стола, да принадлежат на Мишел. Никой не е казал на халата в цвят бордо, проснат на леглото, че мъжът, който го е носил всяка сутрин, няма да се върне.
	Съмнявах се какво трябва да направя тук. Може би Ники не би искала аз да докосвам нещата на Мишел. И ако прибера всичките му вещи в куфарите, какво да правя после с тях? Да ги изпратя в апартамента му в Париж, следва ковчегът? Чувствах се като нашественик в живот, в който нямах място. Стаята миришеше на Мишел — на мускусния афтършейв, който той винаги употребяваше.
	Влязох в тоалетната и се погледнах в огледалото. Не особено красива гледка. Бихте ли оставили този човек да кара колата ви? Да прибира четката ви за зъби? Моето лице беше това, което един спортен писател едно време нарече лице, „изсечено в кожа“, каменисто лице. Сините ми очи са разположени дълбоко под тежки вежди. Косата ми е къса и къдрава, светлокафява. В повечето от портретите ми в автомобилните списания се отбелязва колко съм хубав. Бих искал да вярвам в това, но не виждам да е така. Опитах се да се ухиля, за да повдигна духа си. Проклето шимпанзе.
	Мишел беше мъртъв. Сюзън беше подала иск за развод. Вероника беше в Ню Йорк със „своя“ продуцент. Ники ме презираше. Бях се разделил с Кен. И с работата си в WBC. Е, помислих си, доброто на това да бъдеш сам е, че няма нужда да изглеждаш по най-добрия, начин.
	В сиво-розовата имитация на мрамор имаше две вградени мивки. На всяка от тях лежеше сапун в хартиена опаковка, създаваща впечатление на мида. Отляво — чисто шишенце с френски шампоан, балсам, някакъв специален овлажнител, лак за коса, крем за коса, противозачатъчна пяна, крем за ръце, пластмасови чантички и сешоар за коса. По някаква причина обикновеният малък натюрморт от личните кремове и масла на Ники ми напомни, че тя обичаше да прекарва дълго време във ваната. Когато бяхме в Грас, тя викаше Мишел отгоре да дойде при нея. И Вероника и аз ги чувахме, как се плискат цял час, а музикалният смях на Ники звънеше над долината.
	От другата страна имаше електрическа самобръсначка и четка за зъби, в отделни калъфки. Тубичката на пастата за зъби беше акуратно изстискана, отдолу нагоре. Всичко в пълен ред.
	Всички хавлиени кърпи, сапуни и пластмасови шишенца с шампоан, балсам и гел за душ с малки етикетчета на хотел „Империал“ бяха на място.
	Историята в спалнята беше потискащо същата. Нищо не изглеждаше поставено не на място, с изключение на вдлъбнатината на покривката на леглото, където бях седял. Нито едно от чекмеджетата не беше извадено. Дрехите в гардероба висяха като необличани.
	Пижамите и нощниците бяха акуратно сгънати в чекмеджетата. Чорапите и бельото — също акуратно сгънати и разпределени според пола. Докато разглеждах вещите им, се почувствах изтощен — шпионин в спалнята. Какво правех там, ровейки дрехите на мъртвия? И ако имаше връзка между Мишел и моите две катастрофи, то тя не бе тук, в този празен музей от съвместния живот на Мишел и Ники.
	Моята стая на седмия етаж беше копие на стаята на Мишел и Ники на единайсетия. Само че в моята имаше повече пустота. Същата ръждивочервена покривка на леглото, същите ръждиво червени пердета. Няма никой вкъщи, освен мене.
	Червената лампичка на телефона до леглото мигаше, което показваше, че има съобщения. Безизразният ясен глас на телефонистката продължи много дълго. Тя беше много търпелива. Записах два номера. Вероника с нейното обикновено отлично разчитане на времето беше звъняла от Ню Йорк, за да ми пожелае успех в първия ми ден като телевизионен коментатор. Бяха звънели около трийсет репортери. Джанис Хенриън беше подходила другояче. Тя беше оставила бележка, в която съжаляваше за своята безчувственост. Не би ли могла да я поправи на чашка или на тиха вечеря, ако аз бих желал да остана насаме с непозната? Пред очите ми трептяха красивите й розови гърди. Помислих си. Отхвърлих го. Мишел току-що беше умрял. Не, не искам да бъда насаме с непозната. Или с репортерка. Кен Аръндел беше звънял, за да потвърди закуската утре сутрин. Господин Организация. Беше се обадил и Бил Пакър от WBC.
	Първо звъннах на Никол под предлог, че не знам какво иска от стаята си.
	— О, Фори, толкова се радвам, че се обади. Чувствам се така ужасно от това, което ти казах. Моля те, можеш ли да ми простиш?
	— Няма нищо за прощаване. И на мен ми мина същата мисъл. Можеш да бъдеш толкова отвратителна, колкото пожелаеш, по всяко време.
	— Добре, ще бъда. Фори, наистина, не ми трябва нищо от стаята. Може би утре ще сляза и ще събера нещата. Просто сега мисля, че искам да бъда сама.
	— Разбира се, ако слезеш тази вечер, утре, по всяко време, обещай ми, че ще вземеш някого от хотела със себе си. И ако наистина дойдеш, виж дали не липсва нещо.
	— С един от, как ги каза, помощник-помощниците? Защо?
	— Тревожа се за тебе.
	— Като баба. Добре съм.
	— Ще го направиш ли просто за мене?
	— Трябва ли? Някой бил ли е там?
	— Обещаваш ли?
	— Обещавам.
	После звъннах на Бил Пакър в WBC в Ню Йорк. Ако говорех с репортерите, вероятно само бих влошил нещата. Но на Пакър дължах извинение. Той беше ръководител на спортния отдел на телевизията на WBC и именно негова беше идеята да ме наеме за цвят на коментарите в предаванията от „Формула 1“ от целия свят. Сега той вероятно ходеше като с насинено око в компанията. Не исках да му се обаждам, но както винаги казваше моят истински британски баща, един мъж трябва да отговаря за нещата, които е объркал.
	— Ей, чудесно, Форест. Радвам се, че се обади. Как е времето в Токио?
	— Виж, съжалявам. Той беше мой приятел. Ако искаш публично извинение…
	— Ей, какво каза, извинение? Извинение?
	Може би извинение не беше достатъчно. Предположих, че са ми прекратили договора. Може би те искаха някаква компенсация, някакви пари за щетите.
	— Е, какво друго?
	— Как е връзката от твоята страна? Къде беше? Трябва да ти кажа, Форест, че никога не съм виждал реакция като твоята. Имаме телефонни обаждания от целия свят. Още пристигат, фантастично. Очаровани са.
	— Очаровани? — Представих си колата на Мишел, плуваща във въздуха. — Очаровани? Защо не се състезават в римския Колизеум? Нека лъвовете да почистят каквото трябва.
	— ОЧАРОВАНИ, глупава главо.


	III.

	Може би закуската официално не е на почит в Япония. Може би тяхната закуска обяснява защо японците имат по-малко сърдечни болести, отколкото ние — хората от страната на кренвиршите, бекона и яйцата. И по-малък ръст.
	Кренвирши и бекон. В тях, в черупка от яйце, е моята родина. Вива Трансатлантика. Два паспорта и много прекосявания; антиподи в едно лице. Класически английски баща, дива и красива американска майка.
	Точно като Чърчил, както обичах да казвам. Докато не забелязах гримасата, която тази забележка предизвикваше в страната на британците.
	Британците в дъното на своите въгленочерни сърца искат да мярват, че след като Харълд е получил копие в окото*3, те са расово и културно чисти. Всичко отвъд брега след 1066 година е подозрително.
	[*3 Харълд — английски крал, победен и убит в битката при Хейстингс през 1066 г. от Вилхелм Завоевателя. — Б.пр.]
	Янките искат да вярват, че други страни не съществуват.
	Дължа почитания и на двете страни. Дайте ми или кренвирши, или бъркани яйца. Но не и тези малки горчиви зелени сгърчени неща, които приличаха на остатъци от аутопсия на жаба.
	Кен, както забелязах, също не беше докоснал закуската си. Някъде в гигантската му ръка се губеше нежна порцеланова чашка. Докато говореше, огромната му чернокоса глава бавно се завърташе — като купол на танк. Той лесно виждаше над параваните в залата за „традиционна“ японска закуска на хотел „Империал“ и проверяваше дали със сигурност сме сами. Сами бяхме.
	Без съмнение японците вече бяха изяли сутрешната си храна и тичаха на работа. Можеше да се видят на вълни сутрин по улиците, подтичвайки към работата си. Не защото са закъснели, а защото искат да отидат по-рано там. Да вземат бърз старт за деня. Или аз така си мислех. Може би те бягаха от ужасите на закуската.
	— Едва ли е нужно да се казва, намирам се в известно затруднение. — Кен наведе глава и ме погледна в очите с неприятно притеснение. Не бях очаквал това да бъде весела среща. Но този човек беше от класа и от поколение, което не говореше за личните си проблеми.
	— Вече загубих три състезателни коли; загубих двама пилоти; губя главния си спонсор. Спокойно може да се наложи и да се откажа от отбора.
	Успях само да кимна. Знаех всичко това, но беше болезнено да го чуя.
	— И което е много по-лошо — каза той — изглежда съм изгубил двама добри приятели.
	— Двама?
	— Мишел и тебе. — Той повдигна ръка, за да спре протеста ми. — Когато се случи първото ти произшествие, нещо тръгна много зле. В Унгария — отново. Нямам представа дали смяташ мен за виновен, или отбора, и въобще дали знаеш какво е това. Смятам, че не го знаеш. Но във всички случаи ти го запази в тайна и мен много ме заболя.
	Отново се опитах да възразя. Не бях свикнал да говори с мен по този начин. Но той не беше свършил и не желаеше да го прекъсвам.
	— Аз ти дължа много, Форест.
	Не можех да го оставя без отговор.
	— Например двете коли, които унищожих.
	— Много се съмнявам дали без твоя талант въобще щеше да има коли от „Формула 1“ за разрушаване. Вече сме заедно четири години. И в професионално отношения мисля, че твоето каране винаги е било по-добро от машината, която съм можел да ти предоставя. Успехът, който сме имали — а ние имахме огромен успех за един самостоятелен участник, до голяма степен се дължеше на твоите способности. Когато започнахме, мислех, че е само забавление. Детинска представа за човек на моята възраст. Но не лоша. Нашият успех, твоят успех, промени много живота ми. Сигурно знаеш, че те смятам за изцяло отговорен за пропадането на първия ми брак — той се усмихна широко. — Дори и само за това съм ти благодарен.
	Поисках да сменя темата.
	— Сериозно ли мислиш да изтеглиш отбора „Аръндел“?
	— Ами, аз трябва да финансирам последните две състезания от собствения си джоб. А това е много скъпо за нас. Трябва да транспортирам по въздуха нов корпус до Мексико и Австралия. А нямам нов корпус. Освен мулето, което използвахме за изпитването на бебето на Макс.
	Знаех всичко за бебето на Макс. Макс беше едно от най-противните човешки същества на света, но и „бащата“ на най-прекрасната автоматична скоростна кутия. Макс ми беше сърдит, защото, освен че беше арогантен, груб и инат, той не отделяше достатъчно време за разработването на двигателя. Гневеше ми се, защото го бях отклонил от работата върху неговото бебе. И защото направих любимото му създание на парчета.
	Автоматичната скоростна кутия има голямо значение за една състезателна кола. Ако има например четирийсет смени на предавките за една обиколка, а в едно състезание има седемдесет и пет обиколки, и ако използваш за смяна на предавките само три десети от секундата, това означава, че за едно двучасово състезание ти прекарваш четиринайсет минути с натиснат съединител, в движение по инерция. Състезания от „Формула 1“ се печелят с разлика десети от секундата, така че тези допълнителни четиринайсет минути с включен двигател са нещо, за което си струва да се помисли.
	Хората са се опитвали да се състезават с автоматични скорости, но с изключение на седемлитровите „Кан-Ам“ V8М от седемдесетте години (които имаха мощност и в излишък), автоматичните скоростни кутии са прекалено големи, прекалено тежки и изсмукват прекалено много мощност. А пилотите използват скоростите, за да помагат на спирачките — което не можеш да направиш с автоматична скоростна кутия. Въпреки че сега спирачките са толкова добри, че можеш да разчиташ само на тях и да превключиш на тази скорост, която ще ти трябва след това. Да превключиш от шеста направо на втора без проблеми.
	Красотата на „бебето“ на Макс е в това, че то тежи по-малко от стандартната скоростна кутия и е почти толкова малко. Тя се състои от два концентрични конуса — единия вътре в другия, и двата с винтове с променлива геометрия — като турбини. Ъгълът на турбинните винтове се управлява от компютър, който пресмята оборотите на двигателя, скоростта на пътя, подадената газ, и задава на винтовете оптималния ъгъл, така че да се поддържа двигателят на предела на кривата на мощността. Част от тайната на скоростната кутия на Макс се състои в специалната вискозна течност, която свързва двата турбинни конуса. Когато температурата се увеличи от триенето, течността става по-гъста и предавателното отношение — по-близо до директното. Така че това е винаги идеалната предавка, двигателят винаги е на върхова мощност и няма нужда да превключваш скорости. Така е поне на теория. Макс имаше неприятности, докато получи достатъчно стабилна формула, която да изкара цяло състезание. Но работеше върху нея.
	— Докъде е стигнал? — питах аз.
	— Мисли, че докрай. Но не я е изпробвал още върху гореща писта. Или върху писта на голяма височина.
	— Мексико е и двете.
	— Мексико е и двете — засмя се открито той за пръв път.
	— Така че смяташ да я опиташ?
	— Ако мога да намеря състезател. Едва ли Маурицио става за това, как смяташ? Ти каза, че имаш своя теория за катастрофата и Мишел.
	— Теория е твърде силна дума. Но мисля, че катастрофата на Мишел и моите не бяха случайни. Някой ги е предизвикал.
	— Някой, който не си ти или Мишел.
	— Който и да е, не преследва мен или Мишел. Всичките три произшествия се случиха с една и съща кола — колата номер две на „Аръндел“. И трите изглеждаха като много голяма грешка на състезателя. И трите се случиха в първите обиколки на състезанието.
	— Извинявай, но какво означава, че хипотетичният „той“ не преследва теб или Мишел.
	— Това не е нещо конкретно — само го чувствам с кожата си. И двамата бяхме в ролята на твой първи пилот. И подозирам, че ако вземеш друг първи пилот, те ще го накарат също да катастрофира. Защото искат да те накарат да спреш да се състезаваш. Независимо кой се състезава за теб. А от това, което каза, те почти са успели.
	— Смяташ, че някой се опитва да ни нокаутира, за да излезем от състезанията?
	— Не искам да кажа това.
	— Кое?
	— Нокаутира. Това не значи да ни изхвърли. Това значи да ни прецака.
	— Добре, да предположим, че вече сме. Нокаутирани. — То започна да издава свирещ звук, което означаваше, че се смее.
	— Имаш ли някаква представа — попитах — кой иска да не се състезаваш?
	— Господи, не — той отново се беше върнал в състоянието на висш господар и витаеше някъде над масата. — Искам да кажа, без да съм толкова самоуверен, аз съм от почти защитените видове. Последният самостоятелен участник. Всъщност някакъв вид изкопаемо. Прекалено дребна игра, за да бъде приета сериозно от големите момчета.
	— Някакви идеи?
	— Трябва да помисля. Алисия, може би. Тя мразеше състезанията. Искаше да остана в сърцето на замъка. Опитваше се да ме изкара от търпение. Успя. Изхвърлих я навън. Предполагам, че е способна на нещо долно. Но не мисля, че би наранила някого физически. Психологически рани — това й е амплоато.
	— Не е толкова лоша.
	— Ти винаги си харесвал съпругите ми повече от мен — каза накрая той и остава чашата си с чай. После сви огромните си черни вежди в гримаса на иронично самосъжаление и добави: — Трябвало е да се ожениш за някоя от тях.
	— Това радва ли те?
	— Това означава, че отново ще се състезаваш за мен, нали така?

	* * *

	От прозореца на стаята ми денят беше ярък като през пролетта, въпреки че беше октомври. Свежите пориви от Тихия океан издухваха смога някъде към Манджурия, а цветята в парка от другата страна на Хибия-Дори се бяха върнали, освежени от отпуската си в планините. Бях свикнал със смяната на времето по десет пъти на ден в Лондон. Но климатичните промени в Токио са от съвсем друг мащаб. Хапещ студ и тъмнина по пладне и изведнъж, бляскаво слънце. Потискащ смог и хайде, вятър с 80 км/ч от Бали.
	Това ме накара да осъзная, че живеем в земя на вулкани, земетресения и тайфуни. И се чудя дали времето не беше виновно и за внезапните и сеизмични промени на настроението сред японците.
	Кен беше опитал, но не успя да открие никого, който толкова много да иска той да се откаже, че да се реши на убийство. Имаше един треньор на отбор, когото се наложи да уволни само защото не му харесваше. И един бивш спонсор, чиято прибавка към маслото не се продаваше, въпреки че той даваше 750 000 лири на сезон за отбора „Аръндел“. Когато бизнесът му фалира, той заведе дело срещу Кен за измама, защото Кен бил гарантирал, че продажбите му ще скочат. Не успя да намери адвокат, който да поеме делото.
	И разбира се, съществуваше Алисия.
	Беше приятно отново да помисля за Алисия. Кен беше прав, аз наистина я харесвах повече от него. Тя беше дългокрака и червенокоса, малко под четирийсет. Постоянно казваше, че иска спокоен живот, но това беше само илюзия. Обичаше риска, блясъка и пътуванията във „Формула 1“. Това, което не обичаше, — беше пълното отдаване на Кен на този живот, любовта му към колите и това, че през сезона забравяше за нея с дни и седмици.
	Те наистина имаха замък — гранитен каприз на един железопътен магнат до езеро в Уелс. Почти не ходеха там, но тя обичаше да мечтае за прохладните, мрачни лета на езерото, дългите разходки в гората и връщането до бумтящия огън в голямата зала. Няколко пъти отидох с тях през зимните уикенди. След първия следобед обаче на нея й ставаше скучно от замъци и игра на високопоставена, недостъпна дама. Веднага, щом завършеше неделния обед, тя беше готова за връщане в Лондон.
	Кен бе прав. Тя би унищожила с нокти чувствата ти, но никога не би наранила някого физически. И все пак тя би могла да им някои догадки за това кой би поискал да го направи.
	Мина ми и друга мисъл: Макс. Макс и Кен имаха уговорка петдесет на петдесет върху всички патенти, които разработеше Макс. Кен осигуряваше финансирането и подвижната изпитателна лаборатория, а Макс — идеите. Беше възможно, ако Кен разпусне отбора „Аръндел“, да загуби претенциите си върху „бебето“ на Макс. Потенциалните такси за придобиване на правата върху една свръхлека, свръхефикасна автомобилна скоростна кутия бяха равни на стотици милиони долари, лири стерлинги, дойчемарки и йени. Това изглеждаше доста реален мотив. Но имаше и недостатък. Макс беше негодник, но не и луд негодник. Той не би убил никого.
	Намерих съобщение от Ники. Позвъних й.
	— Добре ли си?
	— Разбира се, че не. Арънделови са много мили. Грижат се за всичко. Кен се разправя с японците, урежда транспортирането, урежда погребението. Чувствам се излишна. И ми е толкова тъжно.
	— Аз също — почувствах се тъжен заедно с нея. Болката от загубата на Мишел отново се усили. — Може би трябва да се махнем оттук, да отидем на разходка на слънце, в парка.
	— Може би. Ако мислиш така. Стига да не трябва да говоря. Не ставам за компания.
	— Ще дойда пред вратата ти след пет минути.
	— Добре, Фори.
	Обичах Ники да ме нарича „Фори“. За пръв път някой беше успял в опита си да олекоти това тежко, мрачно, дървено име, което ме беше натоварила майка ми. (Да, чувал съм всички шеги за дървета.) Моята мила, безгрижна майка, ме беше нарекла Форест*4, защото мислеше, че звучи много британски. Това напомняше за зелената прекрасна английска земя, както казваше тя. И за Робин Худ.
	[*4 Гора (англ.). — Б.пр.]
	Баща ми не обичаше това име. Изобщо не му се струваше британско. Казваше, че звучи като че ли съм заченат в барака. Опитваше се да намери приемливо умалително (Форт твърде много му приличаше на „фарт“*5) и накрая започна да ме нарича Шерууд като подигравка към майка ми. Ако мислите, че Форест е лошо, опитайте се да наречете следващото десетгодишно момче, което видите, с името Шерууд. Евърс, разбира се, беше съкратен вариант от Еверард. Епископ на Норич, 1121–45, нали знаете.
	[*5 Фарт (Fart) (англ.) — Пръдня — Б.пр.]
	По време на разходката в парка Ники беше мълчалива като дърветата, листата на които проблясваха на слънцето. Вървеше с наведена глава. Пъхна ръката си в моята и ние тихо потъгувахме заедно. Малка, крехка ръка, прохладна в моя голям, грубоват юмрук.
	Когато тръгнахме да се връщаме, тя се обърна към мен:
	— Фори, има нещо странно. Тази сутрин, когато слязох в стаята да прибирам вещите… се почувствах толкова ужасно за Мишел, като видях вещите му така спокойно да си стоят там. Ти каза да видя дали липсва нещо. Липсваше неговият афтършейв.
	— Не си ли го е носил някога със себе си на пистата?
	— Никога.
	Смачквам колите си без причина; Мишел прави същото; пистата се разделя наполовина — това беше едно. Но да откраднеш афтършейва на Мишел… някой се бъркаше в мислите ми.


	IV.

	Намирах се на 12 000 метра над Тихия океан в предната част на „Боинг–747“, гледах навън в нощта и тъмната пропаст отдолу, пътувайки с помощта на реактивната струя със средна скорост 1100 километра в час. Скорост, която Британският парламент, поради страх от разрушителни вибрации при преминаване на звуковата бариера, беше поставил извън закона след Втората световна война.
	В салона на първа класа се чуваше подрънкване на кристал и сребро и тихото шумолене на внимателни разговори между непознати, които седят един до друг, разказват истории за това кои са, какво правят, къде са били, къде отиват и с какво биха желали да ги запомнят.
	Стюардесата беше свършила с напитките и започваше да сервира вечерята. Напитките и вечерята на борда на самолета са най-религиозната церемония за международния бизнесмен — стюардесите са облечени така, както в бъдеще ще бъдат облечени монахините, а главите на бизнесмените са наведени с благоговение над ястията, поднесени от микровълновата фурна: култът към продуктите на новите технологии.
	Без съмнение в близко бъдеще и това ще изглежда безнадеждно древно — реликва от едно по-бавно, по-милостиво време. Постоянното ускорение ни катапултира в неизвестното. Няма значение къде отиваме, само да стартираме.
	Изпаднах в лошо настроение, защото още не бях пил нищо; нямах и намерение да го правя, както нямах намерение и да вечерям. Вечната битка срещу прекомерното тегло продължаваше. Ако не броим борбата на един човек — сам срещу смяната на поясното време при полет през океана.
	Смяната на часовете е заболяване, заради което не е известна някой да е проявил съчувствие. Но както ще ви каже всеки международен бизнесмен, то е истинско. Опитай да изпиеш много алкохол и да ядеш много в самолета при полет през много часови зони, и ще разбъркаш чувството си за време и системата си за много дни. Ако караш състезателна кола, смяната на часовото време може да те убие.
	Повтарях си тези полезни малки поучения, когато стюардесата, мина покрай мен. Не искам нищо. Нито говеждо, нито пиле, нито риба. Не, благодаря. Наистина нищо. Не, добре съм. Само още малко вода, ако обичате. „Рибата“ беше гигантски снежнобели, подобни на пеперуди, скариди в бяло вино, масло, чесън и лимонов сок. О, боже, чак ми прилошава от въздържание.
	Тя беше блондинка и табелката с името й на сиво-синята найлонова блузка гласеше „Сузана“. Имаше зад гърба си милиони мили, прелетени под подметките на краката й, но очите й бяха свежи и пълни с живот, а живата й фигура не изглеждаше зле въпреки дългото пътуване. Хвърли ми нацупен поглед, пълен с престорено професионално съчувствие, от който ми се прииска да я хвана, да я издърпам към празните седалки в задната част и да демонстрирам всемогъщия сексуален ад (гледайте си яденетата, господа, не обръщайте внимание на смеха и виковете, ние само ще си поиграем на една стара добра игричка от сорта на „помниш ли кога“, „случвало ли ти се е“ и „искаш ли да пробваш?“). Но тя отдавна беше отминала, още преди да стигна до частта, в която наум порицавах Форест Евърс, че е толкова дяволски пораснал.
	Оплешивяващият бизнесмен със сърдечния глас на седалката пред мен ядеше от „Рибата“. Стюардесата му сервира шест гигантски скариди от един поднос. Постави ги върху чинията му с помощта сребърни щипци, една по една. Ако поискаше, щеше да има и допълнително.
	Обърнах се към малкия кръгъл прозорец и се загледах в мрака. Дори и да нямаше нищо за вечеря, имаше цял куп проблеми за предъвкване. Те се въртяха в една безкрайна касета. Някой ден наистина щях да отделя най-важните от тях, да съставя „Класация на катастрофите на Форест в реалния живот“ — предстои премиера.
	Не бях сигурен дали постъпвах правилно, като отново се състезавам за Кен.
	Всички причини, поради които се отказах, си бяха на място. Аз бях заплаха за останалите състезатели. Кен не можеше да си позволи да загуби още една кола. Колкото и скромни остатъци от гордост и професионална репутация да имах, исках да ги запазя. Ако бях започнал да виждам двойно или имах мания за величие, или както и да се нарича желанието да натиснеш газта докрай и да държиш така завинаги, ако това се случеше отново, щеше да ми се наложи да отбия и да паркирам. Или да бъда размазан като дървеница в бетонната преграда.
	Кен каза, че се си дава сметка за всичко това. Но исках ли друг състезател да поеме този риск? Исках ли Кен да се поддаде на натиска и да се оттегли от състезанията? Исках ли хората, които убиха Мишел и се опитаха да убият мен, да останат ненаказани? И ако аз не го направех, как въобще бихме узнали кой стои зад всичко това и как го беше направил? И защо?
	„Откажи се от Интерпол — каза той. — Ще им трябва месец само да преведат телексите си на своя език. Представи си среща на германската, унгарската, японската, мексиканската и австралийската полиция. (Как беше на унгарски «влошено възприятие»? Или на японски «извършителят неизвестен»?) В продължение на следващите четири седмици имахме още две състезания. И ако не става въпрос за нов състезател и не става въпрос за специални сили на ООН, кого друг да имам предвид?“
	Така че естествено казах „да“.
	Не ме притесняваше да служа за примамка. Но да съм пионка на друг, да оставя друг да щрака ключетата на мозъка ми — това вече ме притесняваше. Бях прекарал много години в упражнения, тренировки и усъвършенстване на концентрацията си, преценката си и времето си на реакция. Ако ми вземете една ръка, крак или дори око — все още ще мога да се състезавам. Но се намесите в мозъка ми дори за миг — загубен съм.
	Кой, как и защо? Без отговор.
	„Как“ изглеждаше най-лесно за познаване. Някакви наркотици както си мислех. Но защо те действаха пет или шест обиколки от началото на състезанието? И как попадаха в организма? Аз пазех отвратително ограничаваща диета. Но тя си беше направо свинско плюскане в сравнение с това, което ядеше Мишел. Диетата ми беше подготвена специално за него от швейцарски диетолог, който му изпращаше запечатани стъклени съдове с нещо, което сякаш беше събирано с метла от хамбар. Той никога не ядеше в ресторанти. Или ако го правеше, си носеше собствена храна и вода. И едва ли афтършейвът е ключът към загадката. Не бих докоснал и с малкия си пръст подобно нещо. Особено това на Мишел.
	Може би не бяха наркотици. Може би беше някакво сложно радиоуправление. Преди години бях чел във вестниците как само с натискане на едно копче някакъв разярен бик се превърнал гальовно котенце. За това бил необходим малък чип, имплантиран в мозъка на бика. Но може би оттогава насам техниката е напреднала. Може би сега те имат предавател, който може да осъществи електронна връзка с мозъка ми. Които и да са „те“.
	Имаше и друга по-вероятна алтернатива, която беше дори и малко успокояваща. Такава, за която не ми се искаше да мисля, би дала отговор на всички мои въпроси. Може би нямаше никакви „те“. Може би по този елегантен начин природата ми подхвърляше някои намеци. Може би и Мишел беше сгрешил.
	Може би се бях побъркал леко.
	Кен каза, че в първия миг, когато почувствам нещо странно, трябва да намаля и да отбия в бокса. Което звучи добре, с изключение на това, че просто винаги чувстваш нещо странно или лошо. Дали лявото предно колело криви, или окачването се е разхлабило? Или просто си въобразявам? Мога ли да го мина от вътрешната страна и не ме ли е забелязал в огледалата си? Всеки състезател се тревожи за колата си, за другите състезатели и за масло или кал върху пистата. В същото време да се тревожиш за реакциите си, да ме говорим за нормалността си, би било сериозен недостатък.
	Все пак се споразумяхме, че веднага, щом почувствам старите симптоми, ще намаля, ще се върна в бокса и ще стоварим вината върху новата скоростна кутия на Макс.
	Макс много ще се зарадва, без съмнение. Така и така ще е препълнен от радост, че се връщам. Той вече ме обвини, че съм съсипал отбора и съм му смачкал колите. Когато излязох от състезанието в Унгария, минах покрай Макс в бокса и той каза:
	„По-добре не спирай, проклет страхливец. Ако се върнеш, Евърс, ще те убия.“
	Именно подобна лоялност и чар бяха направили толкова приятно присъствието на Макс сред нас.
	Макс щеше да лети до Ривърсайд, щата Калифорния, с колата. Бащата на първата автоматична скоростна кутия във „Формула 1“ с малката си любима под крилото, срещу насилника, който иска да отвлече бебето му и да го накара да пищи. Но аз нямах нищо против да се срещна с Макс, ако това означаваше, че мога отново да карам.
	По-трудна щеше да е срещата със Сюзън. Сюзън искаше къщата в георгиански стил, които възстановихме на площад „Едуардс“ в Консингтън, обзавеждането и колата „Астън Мартин“ DB5 Воланте, която бях възстановил със собствените си ръце. И осигурен годишен приход от 150 000 лири стерлинги. Била изстрадала толкова много, а аз съм бил такъв негодник. Разбирах това, нали? Не, тя не живееше в къщата, беше се преместила при Чарлз, докато уредим всички тези неща. Такъв беше съветът на адвоката й. Адвокатът й беше Чарлз.
	Всъщност тяхната връзка съсипа нашия кретащ брак. Но виновен бях аз, защото много дълго отсъствах и не й бях обръщал достатъчно внимание. И трябваше да платя, защото не се бях сражавал достатъчно твърдо, за да я запазя.
	Звънът на количката с напитките ме върна отново в „Боинга“.
	Не бих ли желал нещо сладко — сладко запита Сузана. А кафе? А коняк след вечерята? Не бих ли желал само глътка от един много приятен двайсет и петгодишен „Мартел“? „Разбира се, давай, пийни една капка, Форест — подканяше ме един глас в главата ми. — Ти обичаш коняк. Една глътка ще ти помогне да заспиш.“
	— Не, благодаря — казах на превъзходната Сузана.
	Аз съм милионер и живея като монах.
	Чувам кискането на Вероника.
	„Монах? Кис-кис.“ — Тъмните очи на Вероника осветяват моето тъмно и мрачно лице. Тя би могла да накара всеки монах да запее. Или да затанцува. Тя би могла да направи всичко.
	Но не правеше почти нищо.
	Беше красива и богата, можеше да рисува, беше добра актриса, когато пожелаеше, пишеше толкова добре, че би могла да публикува разкази и стихове. Имаше точно око за числата и обичаше да решава задачи. Би могла да бъде актриса, художничка, писателка или управител на компания. Обмисляше. Беше на двайсет и девет. Една по една възможностите пред нея изчезваха. Продължаваше да обмисля. Чудех се дали сега щях да я видя?
	Дните ми се редяха като тухли в стена. Истинският живот ще трябва да почака, докато свърша някои неща. Ще се върна веднага след това, и това, и това. Бях загубил два дни в Токио по разследването на катастрофата на Мишел. Японската полиция чувстваше, че може да има някаква връзка между катастрофата на Мишел и моята. Аз бях сигурен, че има връзка. Но нищо не можех да им кажа. И те не откриха нищо.
	Японските организатори бяха извънредно учтиви с Макс (който имаше навика да ги нарича „поклончовци“ или „навеждачи“ и да им напомня „кой победи във войната“). Друга черта, обща между японците и англичаните, е, че се мислят за справедливи, защото са учтиви към хората, които презират. Но дори и японците не можеха да скрият разочарованието си, когато откриха, че Макс няма никаква вина за катастрофата. Заключението им беше: грешка на състезателя.
	Беше четвъртък, 8-и октомври, вечерта. Печелехме един ден от преминаването през линията на смяна на датата — пристигахме Лос Анжелос в 10,10 сутринта на същия ден. Два дни, преди Макс да пристигне със своята нова малка. Може би Вероника би могла да долети от Ню Йорк и бихме могли да прекараме два дни заедно.
	Макс и колата трябваше да пристигнат в Ривърсайд на 10-ти. Пистата беше запазена за тестове в неделя и понеделник и планирахме да превозим колата до Мексико в понеделник вечерта, а вторник сутринта — на 13-и, беше последният срок, ако се наложеха някакви последни модификации на новата обвивка (която щеше да долети в Ривърсайд на 11-и сутринта).
	Отлитане за Мексико сити на 14-и, в сряда. Първи тренировъчни обиколки в Мексико в петък, състезание в неделя, 18-и.
	Бих могъл да отлетя за Ню Йорк в понеделник, 19-и. Трябваше да се видя с Бил Паркър в WBC, и ако Вероника беше още в Ню Йорк, може би щях да я взема обратно в Лондон със себе си на 20-и или 21-и. Бих могъл да се срещна със Сюзън на 22-и или 23-и, за да разбера дали не можем да се споразумеем, та адвокатите да не ни вземат всичко. Само че за какво й беше споразумение на Сюзън, щом адвокатът й беше любовник.
	След това щеше да има погребална церемония за Мишел в Париж в събота, 24-и. Оттам трябваше да летя направо за Аделаида и да си оставя няколко дни за аклиматизация преди първата тренировка в петък, 29-и. Можех да се обадя на Вероника, когато пристигна в Лос Анжелос, за да разбера дали ще се срещнем в Ню Йорк на 19-и. Да разбера дали тя ще се върне с мен в Лондон.
	Докато преценявах разписанието си по дни и дати, ми мина друга мисъл — всъщност по-скоро въпрос. Отговорите в писмен вид, моля. Не бързайте да отговаряте. Ако реактивният самолет (който все пак е внук на първата летателна машина), та ако реактивният самолет ми позволява да усложня живота си толкова много, какви ли невероятни усложнения ще измислим с внучето на първата космическа капсула?
	Може би би трябвало да звънна на Алисия в Лондон и да разбера дали е свободна на 22-и или 23-и. Тя би трябвало да знае кои са враговете на Кен. Трябваше да отделя достатъчно време, за да намеря неизвестната личност или личности, които се опитваха да стигнат до Кен, като ме накарат да се размажа на кървави късчета.
	Но това всъщност не беше проблем, нали? Не трябваше да правя нищо. Всичко, което трябваше да правя, беше да бъда примамка.
	И Никол. Трябва да й звънна от Лос Анжелос, да видя дали е наред. Бедното дете. Да я попитам дали иска да дойде с мен, или да отиде в Лондон с Кен и Рут. Но не — тя искаше да отиде направо в Париж, за да бъде там, когато пристигне тялото на Мишел. Може би бих могъл да прекарам един ден с нея в Париж след погребението.
	Ники, Сюзън, Вероника, Алисия, Джанис. Коя беше Джанис?
	Замислих се в полусън. Токио, Лос Анжелос, Мексико сити, Ню Йорк, Париж, Аделаида. Въртележката се върти. И къде ще спре — никой не знае. Светлосините очи на Мишел, широко отворени, доверчиви, искащи да видят какво ще стане.
	Трябва да съм заспал. Усетих нежни ръце да ме завиват с одеяло. Парфюм, който не можех да определя — мускусен и силно ароматичен. Очите ми се отвориха към синята трепкаща светлина на екрана и на затваряне видяха сребърна табелка с име: „Сузана“. Затворих очи.
	При по-малко от една трета от тази скорост, само при 320 километра в час, ако карах „Аръндел“ от „Формула 1“, въздухът щеше да бъде препълнен с шум, горещина, вибрации, смрад и опасности. Тук беше по-добре.


	V.

	Когато допълзяхме до Лос Анжелос — град, който се виждаше смътно през смога, морето долу бавно се промени от синьо през зелено към бронзово.
	Блясъкът на плажната ивица ви показва къде се намира брегът, но морето и сушата са с един и същи цвят на кафяв индустриален дим. Една трета от града, пишеше в една статия в списанието на „Пан Ам“, се състои от платна на улици, автомагистрали и паркинги. От въздуха изглеждаше по-скоро половината. Може би Лос Анжелос беше добавил няколко десети от процента по пътя към твърдите 100 процента. Първият град в света изцяло от автомагистрали — платна открай докрай.
	Носехме се към вътрешността над Уотс, преди да завием на запад, за да подходим към пистата. Погледнах надолу да видя дали мога да я намеря, и да, там беше — Кулите на Уотс.
	Кулите на Уотс са оцелели радостно, фантастично, бляскаво трио на радостта, издигащо се в най-бедната и най-черната част на Лос Анжелос.
	Кулите на Уотс представляват всичко, което бюрокрацията мрази.
	Те са построени от един четирийсет и пет килограмов сицилиански зидар — Саймън Родеа, през трийсетте години. Никой не знае точно защо той е вдигнал кули от стоманобетон на своето мъничко триъгълниче земя. Религиозен паметник, скулптура, хоби, жест на благодарност към Америка — съществуваха много теории. През време на Втората световна война властите подозирали, че това е радиокула за вражески предавания, и го арестували. Но разбира се, там не е имало радиоапаратура и го освободили.
	Ако някой въобще знае защо Саймън Родеа е построил кулите, той не го казва. Един ден просто започнал да замесва бетон и да огъва бетонно желязо. Казал на децата от квартала, че плаща по едно пени за всеки десет парчета счупено стъкло или грънци, които намерят и му донесат. Местните майки го накарали да спре, защото децата им трошели семейната посуда.
	Но децата продължили да му носят парчета стъкло, чинии и паници, които измъквали от сметището, въпреки че той престанал да им плаща.
	Когато завършил, най-високата кула била висока трийсет метра — лека, бяла и въздушна като дантела. Със своята паяжина от повърхности, бляскащи със синьо, зелено и жълто стъкло от бутилки и не малко съседски порцелан, тя приличаше на нещо, което Гауди е мечтал да направи за детска площадка в Барселона. След като я завършил, той я осветявал нощем с прожектори. Докато властите не открили, че черпи ток от линията на тролея. Един ден — в началото на петдесетте години (той бил над седемдесет), просто си отишъл. Преместил се. Отишъл в Чикаго — може би.
	Отново без обяснение.
	След няколко години, когато станало ясно, че няма да се върне, изгорили дървената му къщичка. После градската управа на Лос Анжелос се обявила срещу кулите. Кулите били опасни и трябвало да бъдат съборени. Няколко души образували комитет „Спасете кулите“, закупили земята и се опълчили срещу градската управа.
	След дълга юридическа битка общината заявила, че ще проведе изпитание, което да докаже, че кулите не са безопасни.
	Ето какво било изпитанието. Гигантски стоманен кран се придвижил по авеню „Греъм“ до кулите на Саймън Родеа и се издигнал до височината на най-голямата кула. Пристегнали стоманено въже от крана към кулата и кранът започнал да опъва въжето. Някаква гигантска канадска борба между механизми. Моята е по-силна от твоята.
	Когато кранът задърпал по-силно, кулата започнала да показва признаци на напрежение. Едно по едно парчета стъкло и порцелан изскачали от повърхността, падали на земята и се чупели. Върху стените започнали да пълзят пукнатини. Тогава със страшен трясък кранът се счупил.
	Знаех как се е чувствала кулата, докато била „изпитвана“. Вече усещах напрежението от „тяхното“ дърпане. Парченца търпение и всекидневна любезност бяха започнали да се отлепят от кожата ми. При излизане от самолета изръмжах към хубавата Сузана. Само защото нейното „довиждане“ към мен не беше по-различно от „довиждане“-то към оплешивяващия бизнесмен. Глезено раздразнително момче. Да хапеш ръката, която те храни.
	Но постепенно Саймън Родеа и неговите кули започнаха да ме ободряват.
	След като преминах през митницата и чух безизразното носово американско произношение („Здрасти, как си?“ „О, мила! Виж какво са направили с чантата ми“), реших да взема пример от Саймън Родеа. Останалата част от света беше в отпуска, защо не и аз?
	Имах невероятния късмет да разполагам с цели два дни, без да правя нищо. Слънцето светеше, небето беше синьо… е, кафеникаво-синъо. Вместо да си пожелавам да съм на друго място — вкъщи в Лондон, в Ню Йорк с Вероника или хванал Ники заръка в Париж — нека си прекарам добре. На добър час, Хозе. Приятно прекарване и Лос Анжелос.
	Първото нещо, което направих, след като взех багажа си, беше да се обадя на „Таратайки под наем“. Имах късмет, таратайката все още беше там. Да, ще я докарат.
	— Просто излезте отпред, господин Евърс. Знаете ли къде е отпред?
	— На единственото място, където трябва да е.
	Преди няколко години, когато „Гран при“ се провеждаше в Лонг Бийч, от „Таратайки под наем“ бях наел нещо като корабче за разходки. Металически сребърносин открит „Линкълн Континентал“ с четири врати. Тази кола все още имаше същото въздействие върху мен. Когато момчето я докара пред входа на „Пан Ам“, аз се ухилих толкова широко, че избухнах в смях. Колата се приближаваше все по-близо и по-близо. Беше просто огромна. И широка. Да, и с подбрана в тон сребърносиня-металик тапицерия.
	Бели покрити гуми, телени спици, климатична инсталация, електронен стерео радиоприемник, автоматични регулируеми седалки с шест положения, автоматично регулиране на фаровете с радар, прозорци и антена с електромотор, спирачки със сервоусилвател двигател, кормилна уредба с хидравлика, автоматични скорости и 425 конски сили за пренасяне на трите тона, които колата тежеше. Държеше се като свиня в гьол, окачването й се молеше: „само не ме карай да правя завои, моля те, всичко друго, само това не“. От друга страна, в страната на автомагистралите и при ограниченията на скоростта до 90 км/ч се движеше гладко като в масло.
	Помолих момчето да свали покрива. Той махна един предпазител и натисна копчето. Чу се жужащ звук и иззад задната седалка се отвори един капак, като в същото време бляскавото платно се издигна към небето („горе ръцете или ще стрелям“), спря за миг и после като простреляно бързо се сгъна в гнездото си. Капакът се затвори и стана гладко разширение на металическото куршумено-синьо, сякаш покривът никога не беше съществувал. Жуженето спря. Край на представлението.
	— Бихте ли ме закарали обратно до паркинга?
	— Разбира се, момче.
	Когато го оставих, той остана до вратата и се загледа как се отдалечавам. Гледаше как изчезва историята. Докато карах по булевард „Сенчъри“ на излизане към автомагистралата за Сан Диего, другите шофьори и пътниците им зяпаха с отворена уста. „Куин Елизабет“ между лодки с гребла. „Линкълнът“ беше почти на двайсет и пет години — антика за стандартите на Калифорния. Възрастните над трийсет и пет повдигаха вежди с неодобрение. Хлапаците оставаха възхитени.
	Така беше. Наистина, човече, това си е Западният бряг на Америка. Въздържанието не е добродетел. Никое предимство не е за пренебрегване. Абсолютно никое. Чудна страна е тази Трансатлантика. От бронзово светещото море до мъгливия сив канал контрастите могат да накарат дъха ти да спре.
	Първият въпрос, който задава всеки в Лос Анжелос, когато пристигнеш, е „Къде си отседнал?“ Това идва от навика местните хора да се преценяват един друг според района. Холивуд — остави го; Бевърли Хилс — богаташ. Бел Еър — свръхбогаташ. Западен Холивуд — дизайнер. Истинските сноби имат много по-сложна таблица, но в общи линии това е идеята. Определенията им се извършват според улици, номера на улици, колко нагоре по хълма и т.н. При това класификациите им са така подробни, както и местенцата, които си отреждат британците един на друг според произношението на дадена гласна.
	„Къде си отседнал?“ е друг израз на въпроса кой си ти. Лос Анжелос е много силен по самоличностите — кой е на върха, кой е в периферията, кой се издига. И ако трябваше да определям самоличността си по района, имаше възможност да избирам между много хотели.
	Може да си представите хотелите като часови зони. „Бел Еър“, в своята уединена долина с буйна тропическа растителност, с аромат на двайсетте години, когато парите от киното са започнали наистина да стават големи. „Шато Мармон“ — за леко позападнало пътешествие в света на салонните мелодрами на трийсетте години. Хотел „Бевърли Хилс“ — за бурните приключения на четирийсетте и петдесетте. „Хаят Риджънси“ на булевард „Сънсет“, където рок-групите са се дрогирали през шейсетте години. Безличната грамада от стъкло и стомана на „Сенчъри Плаза“ от седемдесетте, когато големите корпорации сложиха ръка на филмовия бизнес. Или „Бевърли Хилс Уилшър“ — хотел за осемдесетте години, в които парите означават всичко, а фоайето е запълнено от провинциални имитации на Джоан Колинс, която слиза в града „малко на пазар“.
	Отбих в хотел „Бевърли Хилс“ и подхвърлих ключовете на пазача на паркинга, както правят новобогаташите в Холивуд, сигурен, че багажът ми ще пристигне в стаята ми преди мен самия. Момчето дори не хвърли око на „Линкълна“. На ден той сигурно караше повече „Ферари Тестароса“, „Бентли турбо“, „Астън Мартин Воланте“ и „Ламборджини“, отколкото бяха карали през целия си живот автомобилните журналисти. Ако смяташ да направиш впечатление в Холивуд, не можеш да го направиш с носталгия, дори и ако тя тежи три тона.
	Откровено казано, въобще не ми пукаше.
	Дадох на пазача стандартния бакшиш от 5 долара. Същото и на портиера, и на главното пиколо, който попита за името ми, за да може да вземе ключа от рецепцията. От този момент нататък щеше да има „благодаря, господин Евърс, благодаря, господин Евърс, благодаря, господин Евърс“ и 15 долара всеки път, когато вляза и изляза от хотела. Чудех се дали няма страничен вход.
	Но все пак целият въпрос в хотел „Бевърли Хилс“ е да влизаш и излизаш — да бъдеш видян. Това е свещеният храм на шоу — бизнеса. На масите във фоайето и салона „Поло“, на бара и до басейна има телефони, така че да можеш да направиш големите си сделки, когато сладострастната бъдеща звезда до тебе се е загледала в далечината, скучаеща до смърт.
	Влизаш в една от залите на хотел „Бевърли Хилс“ и хората поглеждат да видят дали си някой. Но не се заглеждат в тебе. Тук има толкова много знаменитости, че дори Шер или Робърт Редфорд не получават втори поглед. Нито пък един състезател от „Формула 1“ с нарастваща репутация на неуправляем.
	От ерата преди 1940 хотелът е запазил тъмното дърво и прясно изцедения портокалов сок, камината в стаята ти и градината до външната врата на спалнята. И златното калифорнийско слънце, което се промъква между лозите на прозореца. Багажът ми беше в стаята, а също и бележка от Джанис Хенриън. Нашата дама с малките стърчащи гърди. Беше написана на ръка върху хотелска бланка. Целенасочено момиченце.

	„Форест
	Продължаваш да ми липсваш.
	Моля те, моля те, прости ми. Работещо момиче, което тича след материал, не е красива гледка. Редакторът ми иска още за бедния Мишел. Преследва ме да те преследвам.
	Това е предлогът. Истината е по-сложна и по-малко лесна за обяснение. Освен, освен, че би било прекрасно да те видя. Само за мен, извън протокола?
	Направила съм резервация за двама в «Оливие» в девет часа. Нека редакторът ми да плаща. Никога няма да узнае, че е било за мое удоволствие и не му е влизало в работата.
	Позвъни ми в хотел «Риджънси Апартмент» в Холивуд, моля, моля.
	Джанис“

	Това означаваше всичко и не казваше нищо. Спомних си пронизващите й въпроси. В нея имаше хладна стомана.
	Тази година ресторантът „Оливие“ беше най-модния в Лос Анжелос. Списък на чакащите с дължина две седмици. Обаждат ти се, ако имат свободна маса. Ако смятат, че си струваш масата. Така че тя или имаше големи връзки, или беше планирала това от много отдавна.
	Позвъних в „Риджънси“, но не я намерих. Оставих съобщение, че ще я взема в 8,30. „Облечи се“ — й казах.
	Имах само една малка работа в Лос Анжелос: Уолтър Агабасян. Но да имаш работа с Уолтър Агабасян беше по-голямо удоволствие, отколкото да играеш с когото и да било друг.
	Уолтър Агабасян беше към метър и деветдесет, тежеше над сто килограма, имаше голямо кръгло като месечина лице и щастлива усмивка. Наричахме го Големия Баш.
	— Интересно — му казах, когато се запознахме, — мислех, че арменците са ниски, черни и мустакати.
	— О, да — каза той ухилен, — но това беше преди да дойда да живея в Калифорния.
	Тази голяма щастлива усмивка можеше да те заблуди. Преди няколко години той се подвизаваше като един от състезателите — фантоми по автомагистралите. Беше пъхнал един осемцилиндров двигател с двойно турбо на „Кадилак“ в един невинно изглеждащ „Кадилак Севиля“, беше подсилил окачването и излизаше на лов в ранните часове преди разсъмване, за да провери дали има някой толкова глупав, че да се мисли за най-бързия. На правите участъци скоростта му достигаше около 340.
	На тези нелегални състезания по автомагистрала „Холивуд“ от Пасадена до Вентура залаганията стигаха до 50 000 долара. Те направо подлудяваха пътната полиция. Е, как бихте се чувствали, ако си карате с 90 километра в час преди разсъмване, чувствате се леко сънливи и изведнъж един малък невинно изглеждащ „Кадилак Севиля“ ви задмине с 340 километра в час? Това беше 250 километра в час над разрешената скорост. Пътната полиция направо падаше в канавката.
	Баш беше най-добрия техник на тихоокеанското крайбрежие.
	Правеше специални ефекти за Холивуд. Изпълняваше каскади. Разработваше окачването на колите на Дан Гърни по времето, когато Дан подготвяше машини за „Формула Инди“. Ако искаш нещо странно и механично, нещо, което никой досега дори не е поисквал, и ако го искаш веднага и направено перфектно, човекът, който ти трябва, е Баш.
	Беше напълно вероятно, когато Макс и аз преминем през изпитанията на „Аръндел“, да ни потрябват някакви поправки. И ако някоя от тези поправки включваше част, която нямаме, би било удобно да имаме под ръка Баш. Радвах се, че имам повод да го видя.
	— Форест, проклет негоднико — каза той по телефона — идвай веднага, имам да ти покажа едно хубавичко ново нещо.
	Той винаги имаше „едно хубавичко ново нещо“.
	След като пред мен от паркинга с бръмчене премина един малък парад на „Ролс Ройс“, „Мерцедес“ и италианска екзотика, на сцената пред хотел „Бевърли Хилс“ изскърца и синият шлеп.
	Момчето с късото червено сако, което го докара, взе моите 5 долара, без да ме погледне.
	— Благодаря, господин Евърс.
	Погледът му беше вперен в красиво осемнайсетгодишно момиченце в детска рокличка, което беше увиснало на велурената ръка на трийсет и петгодишен мъж, който беше или следващият Пол Нюмън, или помощник-директор на банка. В Холивуд човек никога не знае…
	Като карах на север, по „Голдън стейт“, извън Лос Анжелос, извън смога, към сухите планини, въздухът ставаше по-хладен, по-чист. Автомагистралата с шест ленти се виеше в планините като подканяне и аз усетих как усещането за пространство и свобода затопля смразената ми душа. Точно противоположното на това, което чувствах в Япония. Върховете слизаха надолу, слънцето беше изгряло, а големият син „Линкълн“ мъркаше. Погледнах към спидометъра: 170. Нямах представа, че това старо корито може да се катери с такава скорост.
	„Уолтър Агабасян Ентърпрайсиз“ е къща от ранчо, горе в скалистите планини, близо до Согъс. Изглежда, че тук отглеждат главно прах, защото е в пустинята и тук без вода не расте нищо. Къщата е разположена на края на дълъг черен път и на големия паркинг отпред се виждат „Ферари“ и джипове „Канам Лола“. Ако не се смятат „Мустангите Р51“, „Емпайър Роуд Рейдър Уоршип“ от 2020-а година, „Кадилаци“ от 1941, смешни коли, влекачи, камиони, автобуси и къщи на колела.
	Може би Детройт, Торино и Бирмингам са местата, в които се произвеждат коли, но Калифорния е мястото, където автомобилът е предмет на религиозен култ. Нещо, което се обожествява. А Баш беше един от лъжливите епископи.
	Когато се изкачих на хълма, „цехът“ му изникна от прахта и скалистия пейзаж, за да ме поздрави — огромен навес, използван преди това за самолетен хангар.
	Спрях сред облак прах и Баш излезе от гофрираната си пещера, сваляйки от лицето си защитен шлем на заварчик. Носеше обичайната си синя фланелка, джинси, ботуши и златен „Ролекс GMT Мастър“.
	— По дяволите, Форест, чудесно, че те виждам, К’де намери Клеопатра?
	Излязох от колата и стиснах голямата му мазолеста ръка и с акцент като неговия отговорих:
	— Как си, Баш, и к’во искаш да кажеш с т’ва „Клеопатра“?
	— Шлепа — каза той и кимна към колата — това е старото корито, което майсторих за филма за Кенеди. — Беше коленичил отзад на колата и гледаше отдолу. — Виж, ще ти покажа. — Издърпа малка платформа изпод задната броня. Тя щракна на място. — Видя ли? Има четири такива — по една на всеки от ъглите, за онези от тайните служби, а може да се използват и за монтиране на камери за близкия план на специалните ефекти след изстрелите — каза той доволно. — Как се наричаше филмът? „Голямото убийство“? Винаги наричахме колата Клеопатра, защото беше такъв ужасен шлеп. Малко подсилих двигателя, за да вози всички актьори и камери. Откъде я намери?
	Нищо чудно, че развиваше 170 по планините, без да се задъха. Казах му, че е съм я наел от „Таратайки под наем“, и смених темата. Откровенията на Баш за колата ми и убийствата не ме развличаха много. Но се радвах да го видя и нямах намерение да се разстройвам.
	— К’во имаш?
	— Много работи. Ела насам, ще ти покажа.
	Последвах Баш в неговата нирвана за коли-уроди. В един от ъглите имаше купчина от нещо като дузина колички за блъскане по панаирите — от онези, които са боядисани в ярко червено, зелено и жълто, имат отвсякъде голяма каучукова броня и дълга антена, за да могат да черпят ток от телената мрежа горе. Само че тези имаха малък лъскав диск на антените си.
	— Те са за научнофантастичен филм — каза той — Гледай това — той вдигна нещо като радиотелефон, натисна няколко цифри и една от колите започна да издава „би-бип“, върна се назад, завъртя се и тръгна с жужене към Баш, където спря и зачака.
	Гледката на кола, която се движи сама, беше зловеща…
	— Шофьорите са застрашен вид, Евърс — каза Баш и натисна някакви копчета, малкото животинче направи завой и се върна обратно. — Интригата се върти около това кой управлява тази кутия с фокуси — той остави радиоуправлението на масата.
	— Искаш да кажеш, че президентът седи в една от тях и изведнъж излита към скривалището на Божия пръст?
	— Нещо такова — отвърна Баш. — Историята се случва в бъдещето, когато затворите приличат на развлекателни паркове. Разбира се, на една съвременна кола, каквото е новото БМВ, ти натискаш с крак педала, а всъщност изпращаш сигнали към компютър.
	Отидох до другия край на цеха, където под покривала той пазеше колекцията си от класически коли.
	— Какво лошо има в това?
	— Ами всъщност нищо, освен че няма причина, поради, която компютърът да не може да приема и сигнали от другаде, например „Това е твърде бързо за този път и не ме е грижа, че си натиснал педала докрай“ и „Не ми пука дали идва камион, няма да вървим по-бързо“. Или „Съжалявам, но не съм програмиран да превишавам разрешената скорост“. Или „Вече трети път тази седмица ме накара да вървя бързо и се обаждам на полицията“. — Гласът му, наподобяващ компютър, беше преминал във фалцет.
	— Искаш да кажеш, че не ти управляваш, а компютърът.
	— В бъдещето, Форест, ще трябва да искаш разрешение от компютъра и за да направиш пиш.
	Свалих покривалото от една от дузината коли: двойно-покрита „Минерва файтон“ от 1929 — опит на Белгия да накара „Ролсройсът“ да изглежда нещо обикновено.
	Колата беше открита, с четири врати, подобно на Клеопатра, но приликата свършваше дотук. Тази беше по-голяма и по-висока. Разстоянието от предното стъкло до дамата със сребърен шлем на върха на решетката се измерваше в метри. Имаше второ стъкло за пътниците отзад, високи резервни колела със спици, закачени на предните калници, багажник в стил Луи Вюитон с плетено покритие, орехови масички за пикник, които се сгъваха надолу, и фино килимче от вълна на лама, преметнато върху задната седалка в гълъбовосиво и зелено. В цвета на най-съвършените класически коли има нещо, което излиза извън химията на боята и съвършенството на монтажната линия.
	Както и при истинската английска морава, която може да бъде постигната само чрез косене в продължение на триста години, тук трябва да започнете с трийсет лакови покрития, полиране на ръка между покритията — както са полирали каретите преди началото на века. Прибавете бавнодействащия гланц на времето, който скрива под златиста мъгла несъвършенствата, и четирийсет години ежедневно лъскане от шофьора. Разбъркайте в бавното избледняване на цветовете и втвърдяването на повърхността и ще добиете чувството на това дълбоко, спокойно, бездънно море от синьо-зелено и златистата светлина на отминалото време, което светеше под повърхността на „Минервата“.
	Баш видя как се взирам в морскозелените дълбини на колата. Едва можех да видя отражението си. Изглеждаше призрачно, прозрачно.
	— Защо се отказа — попита той.
	— Ще ти разкажа. Но първо ти щеше да ми покажеш нещо.
	След няколко минути стоях до черната писта, когато на прашния хоризонт се чу грохот и от синьото небе, в облак от прах и скали покрай мен изрева някаква луда буря, напомняща ураган на колела. Баш имаше нова играчка. Той изчезна отвъд следващия хребет на черния път, но ужасният шум не престана. След две минути се върна.
	— Рекордът на пистата — каза той, като разкопчаваше каската си, — е една минута и трийсет и четири секунди.
	Гледах птичата клетка с широки колела, подобна на плажно бъги, но по-малка.
	— Господи, какъв ужасен шум! Знаеш ли, Баш, мисля, че това, което всъщност искаш да направиш, е да вържеш ракета на задника си и да запалиш фитила.
	— Ще я опиташ ли?
	— Коя?
	— Моя нов Башмобил. Чувал съм, че извличат 220 конски сили от онези малки извънбордови двигатели, и си помислих, че ако тежат само 70 килограма, съотношението мощност към тегло трябва да е много добро. Намислили сме да направим няколко дузини от тези за отборни състезания по телевизията.
	— Една и трийсет и четири — това ли е рекордът ти? Някой въобще учил ли те е да превключваш на по-висока от втора скорост? — Вече се вмъквах в това нещо. Баш ми подаде каската си.
	— Да, това ми е рекордът. Чух, че губиш самообладание, така че едва ли ще имам проблеми да го запазя. — Той се хилеше, дразнеше ме, защото знаеше, че самообладанието няма нищо общо със случая. Беше се състезавал със спринтови коли на черни писти.
	— Просто състезателните коли ме плашат до смърт — казах аз. — А защо да не се хванем на малък бас за по-сладко? Какво ще кажеш за моя „Астън Мартин“ срещу твоята „Минерва“?
	— Онази зелена консервена кутийка с парцален покрив не струва и чаения сервиз на „Минервата“. Например по една бира?
	— Съгласен — казах и отпуснах съединителя, като го засипах с душ от камъчета и прах. Проклетничето завъртя колела и се занесе напреки, преди да се втурне напред. Газ, газ, много мощност, но слабо зацепване върху рохкавата пръст. Пързаляне на летни кънки върху мрамор с огромна мощност. Потеглих по хълма.
	Баш беше оформил писта от миля и половина нагоре и надолу по хълма зад къщата си. Първоначално била предназначена за кросови мотоциклети, защото теренът е твърде неравен за машини с четири колела, но напоследък той беше изстъргал няколко по-неравни скални купчини и я беше обявил открита за всички, които дойдат.
	— Всеки, който е достатъчно тъп да поиска да се състезава тук, може да го направи. Стига да си донесе бира и да почисти след себе си, може да се счита за поканен.
	Някои мъже имаха билярдни маси, някои играеха голф, а някои обичаха да гледат телевизия. Баш обичаше да пристяга каската си и да се носи по скалите и пръстта. Това имаше своята прагматична страна. Беше добро трасе за състезателните коли за черни писти, които понякога конструираше. Но като състезателна писта притежаваше цялата изтънченост на полигон за изпитание на танкове.
	Да подобря времето на Баш нямаше да е толкова лесно. Малкият кълвач искаше колкото да върви напред, толкова и да се върти, а от спирачките му нямаше голяма полза. Най-добрият начин да го укротиш, беше да направиш едно голямо хлъзгане на четири колела преди завоя, да го насочиш в посоката, която искаш да поемеш, и да настъпиш газта точно преди началото на завоя. Другият малък трик беше, че Баш знаеше къде са камъните. Аз постоянно ги откривах със закъснение.
	На четвъртата обиколка, когато бях на върха на хребета, забелязах нещо, което можеше да свърши работа. Когато минах покрай Баш, му показах вдигнат нагоре палец, газ до тенекията, стъргано, грохот и рев. Беше като да си състезател на родео на открития пейзаж. Извиках „У-хууу“ и вдигнах предните колела във въздуха.
	На върха на хълма пистата в продължение на четиристотин метра вървеше право, сетне се спускаше по другата страна на хълма в остър ляв завой под наклон. После пистата навлизаше в серия гъсти „S“-ове, преди да стигне обратно до началото си.
	Като се плъзнах през завоя на върха на хълма, оставих крака си здраво залепен за пода и се спуснах по стръмния хълм — колата подскачаше, но поддържаше общо взето права линия. Отбелязах преминаването на точката на натискането на спирачки за виража в най-долната част (мястото, където би трябвало да стъпя на спирачките, да се изместя надолу и да започна едно от онези луди странични хлъзгания) с натиснат докрай педал, превключване на пета и насочване направо към виража. Нямах намерение да намалявам, смятах да излитам.
	Лети, малката ми, лети.
	Право в завоя, нагоре по виража и — във въздуха. Хубаво, плавно излитане. Вибрациите спряха. Бях на почивка, летях, отпусках.
	Отслабих газта, за да предпазя мотора от префорсиране, и погледнах калифорнийския пейзаж. Разкошен изглед над долината. Въздухът беше превъзходен, с аромат на степна трева и топла пръст. Отново се отпуснах върху газта и се приземих твърдо, отново върху пистата, насочен почти в правилната посока, отрязал цели осемстотин метра. Общо време на полета: 1,7 секунди.
	На следващия завой изгубих почти осем секунди — влязох твърде бързо и съвсем напреки, но нямаше значение. Когато преминах покрай Баш на старт-финала, той изглеждаше онемял като риба, вторачен в хронометъра си. Направих завой на 180 градуса на ръчна спирачка, насочих се обратно към него и направих втори завой пред обувките му. Имаше защо да се перча.
	— Часовникът е счупен.
	— Хайде, не се прави на ударен, дължиш ми една бира. А ако някога подобриш това време, ще ти дам „Астън Мартин“-а.
	— Форест, няма начин да си минал трасето за петдесет и четири секунди. Какво правиш, летиш ли?
	Седяхме под навеса на предната му веранда и гледахме към долината. Беше горещ следобед и ние охлаждахме ръцете и гърлата си с ледено студени бутилки „Дос Екуис“. Разказах на Баш защо бях напуснал „Формула 1“ и защо се връщах.
	Баш вдигна краката си на парапета, отметна глава назад и започна да задава въпроси.
	— Каква беше разликата между колите?
	— Кои коли?
	— Твоята, на Мишел и на Алфонсо.
	— Практически никаква. И да е имало нещо, то е било, че моята кола е била малко по-добре подготвена от тази на Маурицио. И смятам, че е имало едно или две подобрения в течение на сезона, които са направили колата на Мишел по-бърза от моята, но нищо наистина значително.
	— Окачване и регулировка на стабилизаторите?
	— Нищо важно, за което да знам. През време на сезона колите не показаха съществени подобрения в скоростта.
	— Значи са били практически еднакви?
	— Може би единствената разлика беше в надписите.
	— Различни спонсори?
	— Разбира се. Всички имахме надписи от Уайоминг на „Емпайър Тъбакоу“ — те бяха безспорно най-важният спонсор. А Алфонсо имаше договор с отоплителни тела „Фазолини“, а Мишел — с „Приятели на френското вино“. А и той, и аз имахме надписи „Флорела“ за текстилната група „Коулмън“.
	— „Флорела“?
	— Това е европейската марка на една нова тъкан. Всъщност се изработва от една от вашите американски химически компании. Започнала е като нещо огнеустойчиво. След това открили, че не задържа вода и кал и е лека и удобна. Състезателният ми костюм и огнеупорният под него са направени от тази тъкан.
	— Говориш като търговец на платове.
	— Бях на няколко от търговските им изложения миналата зима. Цялата им реклама е изградена върху колата. Както правят спонсорите — казах аз, без да спомена, че върху корицата на каталога на „Флорела“ беше моята снимка. Човек трябва да си има и някои тайни.
	— Нещо друго, което да е било различно по колите — масло, бензин, гуми, електроника?
	— Маурицио имаше договор с „Олио Браганци“, Мишел и аз — с „Еуропетрол“. И разбира се, освен от „Коулмън“ отборът се спонсорира от „Калкюлъс Компютър Системс“. „Калкюлъс“ извършва някои от разработките по управлението на нашия двигател. Но те не са основен играч.
	— И не познаваш никой, който да има желание да види как една кола от „Формула 1“ се врязва в тълпата?
	Това ме стъписа.
	— Никой не се е врязвал в тълпата.
	— Засега никой. Но не знаеш защо си катастрофирал, освен че просто си настъпил по-силно газта с проклетия си крак. И си започнал да виждаш пистата двойна. И ако Мишел се е отклонил от линията си на движение, смятам, че каквото и да е предизвикало тези катастрофи, то не е толкова предвидимо. Да погледнем нещата откровено — едно летящо с 300 километра в час торпедо не е толкова леко за управление дори ако състезателят знае какво прави. Така че, който и да е предизвикал това, той най-малкото трябва да отчита възможността един от вас, пуяци, да се насочи към публиката и да покоси няколко реда зрители. Трябва да отчитат тази възможност и да кажат „по дяволите, независимо от всичко, този кучи син трябва да катастрофира“.
	Остави празната бутилка от бира и ме погледна със сила, която не бих виждал дълго време.
	— Мисля — каза той, — че си прав, наистина не ти си тяхната цел. Но мисля, че и Кен също не е мишената. Има твърде много други по-лесни начини да се справят с него или с тебе. Трябва да има нещо по-голямо, за да не ги интересуват толкова много жертви. Подушвам в това някаква едра и зла риба. И ще ти кажа, Форест, те са там! Ако почувстваш нещо, което се приближава към тебе и то е голямо колкото корпорация, оставяй играчките и си върви вкъщи.
	Той спря и се извърна от мен, погледна към долината, в която големият град се виждаше като кафяво размазано петно.
	— Потърси къде са големите пари. Парите, на които не им пука, ако се врежеш в тълпата.
	— Нямам намерение да търся нищо — казах аз и оставих празната бутилка. — Ще чакам акулите да дойдат при мен.
	Когато обърнах Клеопатра и се понесох към пътя, той извика след мен:
	— Снишавай се, докато караш тази кола, Евърс.
	Върнах се в хотела си, минах край трите отворени длани, радостни да ме видят („Благодаря, господин Евърс“, „Благодаря, господин Евърс“, „Прекрасен ден, господин Евърс“) и се обадих на Вероника. Нямаше я.
	— Някакви съобщения?
	— Само обичайното. Кажете й, че съм се обадил.
	— Може ли да повторите името си, господине?
	Обадих се и на бившата жена на Кен — Алисия. Тя беше там.
	— Господи, нали нямаш намерение да караш отново за този стар лайнар? — и още: — Мисля, че всеки, който познава Кен добре, трябва да го мрази. Но не мисля, че той има смъртни врагове. — По начина, по който го правят британските дами, тя разтегли „смъртни“ в дълга и самодоволна фраза. — Все пак, ако това означава, че ще ме заведеш на обяд, трябва да помисля. Дали случайно не излизаш от душа? Обичам да си представям как от тебе капе вода.
	Обадих се и на Никол в Париж. Звучеше много отдалече.
	— Иска ми се ти да беше тук, Фори. Противно е. Студено е и вали. Също като в Лондон — би се почувствал у дома си. Семейството ми не е приятно и бих искала да са заминали. След погребението — ще дойдеш ли на погребението? — след погребението трябва да ме отведеш някъде за малко, за да мога да съм ужасна. Сега трябва да бъда много мила към всички роднини на Мишел. Ще ме заведеш ли на почивка?
	— Да кажем, че те взема със себе си в Австралия?
	— Всички ще приказват и ще се вдигне голям шум. Добре.
	Накрая се обадих на Сюзън. Вдигна адвокатът й. Да, той предполагаше, че тя ще е свободна за обяд на 22-и. Той щеше да обсъди проблемите с клиентката си. Да, би било чудесно. Би ли имал нещо против тя да дойде сама? Не, не би имал нищо против, това е напълно приемливо за него.
	Така че след емоционалния трамплин ми трябваше известно време, за да си върна ваканционното настроение. Едва когато отново минах през трите „благодаря“ и се мушнах зад волана на синия развлекателен шлеп, започнах да се чувствам като човек, който се крие. Беше приятна нощ, все още всичко беше с главата надолу и кой знаеше какво би могла да донесе вечерта.
	Излязох от „Риджънси“ и паркирах Клеопатра на малката платформа до предната врата, минах покрай секретарката, която говореше с приятеля си по телефона, и влязох в двора до плувния басейн.
	Минах съвсем близо до нея.
	Не че не бях я видял — нито един мъж не би я пропуснал — седеше до една от масите край басейна, облечена в ефирно супермини. Беше се подстригала.
	— Толкова лесно ли е да не ме забележите, господин Евърс?
	— Трябваше ми цялата сила на волята, госпожице Хенриън. Но вие изглеждате съвсем различно.
	— Е, вие ми наредихте да се облека — каза тя с вид на нацупено момиченце. Стана. Беше доста ниска и много тънка.
	— Приятно ми е да те видя, Форест. Може ли да те наричам „Форест“?
	— Вече съм свикнал. Искаш ли нещо за пиене?
	— О, нека да вървим направо в „Оливие“. Знам, че трябва да играя ролята на преситена, но съм очарована от възможността да отида в най-шикарния ресторант на Калифорния с най-добре изглеждащия мъж на километри наоколо.
	Фалшивата нотка в ухажването й изглеждаше непохватна, когато идваше от нея.
	— Само че днес ми предложиха роля във филм.
	— Наистина ли?
	— Сериал — ще снимат отново говорещото муле.
	— Добре, ти не си най-красивият мъж в Калифорния, само най-привлекателният. Да тръгваме — каза тя, хвана ме под ръка и се обърна с лице към мен. Русата й коса, бялата й кожа и розовите й устни… Започнах да мисля, че изглежда чуплива, почти прозрачна, когато пълнотата на устните й спря мислите ми. Имаше прекрасна уста.
	Трябваше да ме подръпне, за да прекъсне мислите ми и да ме подкара към колата. Над метър и осемдесет мускули и кости в отлична форма, с рефлекси, наточени до реакция от микросекунди, а трябва едно леко подръпване и добрият стар Форест се заклаща доволен след красивата дама.
	— Боже мой, това не е сериозно. Не можеш да отидеш в „Оливие“ облечен така!
	— Отпред ли ще се возиш, или отзад?
	— Приличат на дрехи от погребението на клоун.
	— Значи отзад.


	VI.

	Изиграхме играта — Джанис да седи отзад в Клеопатра: госпожица Джанис — ексцентричната богаташка, Евърс — шофьорът.
	— На следващия светофар наляво, Форест.
	— Да, госпожице Джанис.
	— Намали, Форест. Няма нужда да се смесваме със стадото.
	— Наистина, госпожице Джанис.
	И двамата се смеехме, когато портиерът на „Оливие“ отвори задната врата за Джанис с най-леко кимване. Но когато излязох и му подхвърлих ключовете, той изгуби надменния си вид. Джанис не му помогна много, когато каза:
	— Последвай ме, Форест.
	Може да се е стреснал, когато видя как една богата, красива дама води шофьора си на вечеря. Но знаеше отлично какво да прави с Шлепа Клеопатра. Ключовете въобще не спряха движението си — той ги пое и ги прехвърли зад себе си на пазача на паркинга, който преди аз да затворя вратата, вече беше в „Линкълна“, зад волана и в движение. „Оливие“, като и другите най-шикарни от шикарните ресторанти на Лос Анжелос, обича да украсява предните си дворове с автомобили, които струват седемдесет и пет хиляди и нагоре. Бедната синя измет като Клео беше скрита от погледа на задния паркинг.
	„Оливие“ знаеше, както личеше по подбраните покривки и менюта, че последният градски лукс е мястото. И че липсващото измерение в големите градове е времето. Нищо не ставаше прекалено бързо, никога не беше прекалено пълно с хора, радваха се да ни видят, имаше много време, много място. Бихме ли желали да влезем или преди това предпочитаме по едно питие в градината до басейна?
	Отвън фасадата на „Оливие“ представлява полиран черен гранит, който отразява движението по булевард „Сънсет“. В задната част на ресторанта има една стена от почти невидимо, изкривено стъкло. Така че, когато преминеш през предната врата, виждаш града Лос Анжелос, който блести под тебе, разпрострял се до морето. Имаш чувството, че си на мостика на голям космически кораб, който е пред приземяване. Малкото фоайе гледаше към залата на ресторанта, където келнерите, сновящи напред-назад, представляваха силуети на фона на редиците градски светлини в далечината. Още полиран гранит за повърхността на масите, прибори от масивно сребро, кристални чаши „Бакара“ и пет години разстояние между масите. Всички повърхности бяха тъмни и отразяващи. Скрити прожектори правеха от всяка маса едно островче от светлина.
	— Госпожица Хенриън и нейният гост? — попита красивият младеж в смокинг, накланяйки главата си над списъка с резервациите. Това анонимно „гост“ ме накара да се учудя дали Джанис имаше готов приятел за смяна, в случай че не дойда?
	— Госпожица Хенриън и господин Форест Евърс — казах, за да улесня записа.
	— Разбира се, господин Евърс — каза оберкелнерът, изобразявайки благодарност за любопитната информация.
	Той ни поведе към залата и всички лица в нея подред се обърнаха да видят дали сме от техния ранг.
	Джанис, в малкото си парче ефирен плат, можеше да мине или за утрешна звезда, или за днешна продуцентка. Сега, отделен от Клеопатра, повече приличах на големите пари зад филма, собственик на няколко квартала в Марина Дел Рей. Или състезател от „Формула 1“, който се връща на пистата.
	Бях облечен със спортно сако от матов сиво-син туид, което си бях ушил в Лондон, с една от по-спокойните тъмносини раирани ризи на „Блейдс“ и с тъмносиня вратовръзка на Кралския яхтклуб „Темза“. Дискретно и консервативно за Холивуд, твърде крещящо за Лондон. („Туид? — сякаш чувах един от старите дрезгави гласове с интонацията на Кралския яхтклуб. — Мили приятелю, наистина ли?“)
	Не беше трудно да накарам Джанис да разказва за себе си. Едно от предимствата на борбата за равенство е това, че сега жените могат да разказват за кариерата си не по-малко отегчително от мъжете.
	Джанис беше „истинска рядкост“ — лондончанка през целия си живот. Научих, че е израснала в Западен Кенсингтън — недалеч от площад „Едуардс“, където бяхме живели Сюзън и аз, така че сме имали общи улици и магазини, но не и приятели. Тя постъпила в Кембридж, а когато се върнала в Лондон, била назначена в „Би би си“. Целта й била да прави „истински“ журналистически разследвания. Не толкова от сензационния тип, в който президентите се разкриват като мошеници, а министър-председателите — като травестити. По-скоро онзи изкупителен, социален тип очерци, които акцентират например върху жилищния проблем или затварят „дупките“ в данъчното законодателство. Вече й било скучно, каза тя, да отразява автомобилни състезания.
	Като гледах малкото й, бледо и красиво лице под стърчащата руса коса, тя изглеждаше така уязвима, че си я представях как измъква тайни от по-съобразителните телефонистки в града. Те сигурно й предоставяха сведенията безплатно.
	Когато аз й разказах как съм израснал в Уестчестър и Съфок, тя слушаше с широко отворени очи и с престорен интерес. Разказите за студените лета до мразовития Ламанш и снежните зими в Америка, кръстосването между родителите, които си кореспондираха с писма. И колко сърдит беше баща ми, когато напуснах университета, за да се състезавам в „Формула 3“, да разкарвам кърпената си състезателна кола по Европа, прикачена към фургон „Морис Майнър“. И как майка ми настояваше да покара „онази шумна каруца“. Това бяха стари разкази — бях ги разказвал много пъти. Майка ми и баща ми загинаха в катастрофа на магистрала А30 след празненството по случай повторния им годеж.
	Баща ми, каза полицията, вдигнал над сто и четирийсет в дъжда и се хлъзнал извън пътя право в дърветата. Именно това беше колата — неговият „Астън Мартин“, която възстанових и която сега искаше Сюзън.
	Келнерът по вината стоеше търпеливо до Джанис, докато тя проучваше листа и със свити устни претегляше вариантите на избор. Спря се на „Джон Даниел Сосайъти Доминъс“ от 1983. Това очевидно щеше да бъде специална вечер. „Даниел Сосайъти“ е сдружение между собственика на „Шато Петрюс“ и две очарователни сестри — дъщери на покойния известен Джон Даниел. Ако желаете да получите бутилка от тяхното вино, вземете си една пълна пазарска чанта с пари.
	За да вкуси от най-добрата реколта на Доминъс за всички времена, Джанис повъртя тъмното вино в устата си, със затворени очи, с повдигнато като за целувка лице. Реших, че една чаша съвсем няма да ми навреди.
	Държах първата голяма глътка от виното в уста, въртях го около езика си и си мислех, че то имаше аристократичното лице на бордо и голямото сладострастно тяло на бургундско, пищното богатство… когато Джанис ме прекъсна.
	— Защо го правиш?
	Помислих си, че искаше да каже защо издавам силни мляскащи звуци, когато опитвам виното, и тъкмо щях да го глътна и да изнеса стандартната си скучна беседа за аерацията, когато тя каза:
	— Съвсем очевидно това е безсмислено — да препускаш в кръг.
	— Не харесваш автомобилните състезания?
	Тя се наведе напред под кръга от светлина, а предната част на бялата й рокля едва докосна масата от полиран черен гранит. Светлината премина през роклята. Зърна като розови напръстници.
	— Да ти кажа право, Форест — каза тя с по-тих глас, — мразя ги. Мразя вашата глупава, мъжкарска, безсмислена игра. Мразя бъркотиите, които правите, мразя вонята, мразя шума. Автомобилът е най-големият убиец на земята и аз ненавиждам превръщането му в някакъв сексуален символ. Той е мръсен, гаден и порочен.
	— Но за останалото го обичаш.
	— Смятаха да ме изпратят като постоянен кореспондент в Близкия изток. После Бил Опегаард ми намери нещо, не знам какво, плеврит, и ме запокитиха в боксовете при механиците и жокеите.
	— Късметлия момиче.
	— Съжалявам. Върша си добре работата. Просто не съм влюбена в нея. И не мога да се вълнувам от история за един мъж, който обикаля в кръг за няколко стотни от секундата по-бързо от друг мъж. Но не съм те довела тук, за да говорим за моите впечатления от автомобилизма. Какво ще поръчаш? — Тя ме хвана за ръката през масата и ми отправи полуразтревожен, полуусмихнат поглед. Като че ли темата автомобилизъм беше наистина твърде груба, за да се обсъжда на такова изискано място.
	— Счупи се скоростната кутия — казах аз. Думите се стовариха върху кристала, среброто и порцелана като голяма мръсна купчина.
	Тя остави менюто си и от лицето й изчезна всяка преструвка. Изведнъж разбра за какво говоря. „Това — каза репортерът в нея — е нещо истинско.“
	— Не можем да кажем нищо, защото имаме договор с Дариен. А освен това няма нищо, което да може да се докаже. Колата изключи от скорост.
	— Твоята кола?
	— Моята кола на пистата в Германия и в Унгария.
	— Това има ли значение? Не можеш ли просто пак да я включиш на скорост? Моята стара „Мини“ постоянно изключваше от скорост. Беше неприятно, но не и опасно.
	— Има значение, защото колата, която излиза от завоя, използва мощността си, за да се насочи в определена посока. Ако загубиш тази мощност изведнъж, центробежната сила те изхвърля в много по-широка дъга. В мантинелата.
	Очите й потърсиха тавана, като че ли търсеха празнини в разказа.
	— А в Унгария? Ти спря на правата. Там нямаше опасност от изскачане навън, нали?
	— Не, но на двата завоя, преди да спра, тя изключи от четвърта и аз едва не загубих управлението. И просто си казах, че това ми стига. Ако не са могли да я поправят преди състезанието, няма да я поправят и сега. А и нямах намерение да рискувам да убия себе си и другите състезатели.
	— А колата на Мишел?
	— Когато отделихме скоростната кутия, колата на Мишел беше изключена от скорост.
	— Мислиш ли, че някой ги е пипал?
	Свих рамене неопределено, сякаш не ме беше грижа.
	— Но вие сте единственият отбор, който използва скоростната кутия на Дариен.
	— Може би ги монтираме по по-различен начин. Във всички случаи имам да направя за теб едно съобщение. Връщам се в отбора „Аръндел“ — казах, докато отпих още една глътка вино. — Ще бъда състезателя на отбора „Аръндел“ до края на сезона.
	— Чакай малко, много бързаш и това няма смисъл. Искам да кажа, аз бях права, нали? Колата е смъртоносен капан, Форест, не можеш да се върнеш в кола, която едва не те уби и уби Мишел.
	Усмихнах се и се облегнах на стола, наслаждавайки се на изгледа към Лос Анжелос.
	— Макс има нова автоматична скоростна кутия.
	— Кой друг знае за това?
	— Никой извън отбора. Поне не още. След два-три дни ще дадем пресконференция на „Ривърсайд“, ако изпитанията ни вървят добре.
	Джанис дръпна стола си назад, стана, разходи се около масата, обви ръцете си около врата ми и ме целуна с дълга, влажна целувка. Усещането беше подобно на чувството, което е имал Юда, когато е целунал Исус Христос, макар че Юда е бил целуващият, а не целуваният, или както щете го наричайте. Предател.
	Последваха нестройни аплодисменти и Джанис се изправи смутена. Аз се усмихнах учтиво към двойката на най-близката маса — бизнесмен в командировка и бизнес-дама в командировка. Досега те бяха говорили на висок глас за „курсовете на акциите“, „адекватно представяне“ и „индекс на разработване на марките“ на далечния непознат език на хора, които изкарват прехраната си с продажби на изделия за масова консумация на масите. Те също ми се усмихнаха, после наведоха глави един към друг и започнаха да се консултират кои може да сме Джанис и аз.
	Джанис беше щастлива като ученичка на рожден ден, смееше се, кикотеше се, поръча още вино.
	— Ще пием ли шампанско? Няма да е прекалено. Келнер, шампанско — „Дом Периньон“, ако обичате.
	Келнерът „обичаше“ и Джанис го изпи цялото. Но не спираше потока си от въпроси. А какво ще стане с бедния стар Алфонсо? Как работи тази нова скоростна кутия? Не мислим ли, че ще може да се използва в обикновени коли? И планираме ли да дадем Дариен под съд за дефектните скоростни кутии? Не трябва ли и другите отбори да знаят за това? Или, ако е било нарочно, не е ли това убийство?
	Беше по-хубаво, отколкото на рожден ден. Джанис беше дошла с надежда да измъкне от мен един материал, а аз й бях предоставил четири. Големи материали. Чудесни материали. Тлъсти, сочни материали. Тя беше толкова щастлива. Толкова благодарна. Келнер, коняк, моля. Сигурен ли си, че не искаш, Форест?
	Докато чакахме пазача на паркинга да докара Клеопатра, тя се допря до мен в топлата нощ. Моля, попита, не би ли могла този път да седи отпред? Форест, който носи хубави материали, повярва на блясъка в големите й зелени очи. Когато отворих вратата пред нея, тя се излегна на цялата предна седалка, а когато влязох, обви ръце около врата ми и се сгуши в мен с глава върху гърдите ми. Когато завих към булевард „Сънсет“, тя се плъзна надолу така, че главата й се оказа в скута ми. Погледнах надолу към бодливата й руса глава.
	— Т-тихо — каза тя. — Фор… тихо!
	Когато спрях пред „Риджънси“, тя се изправи, разклати глава и замига.
	— Ох, добре. Уф! Форест. Трябва да се погрижиш за мен. Уф! Помогни ми да се прибера. Моля те! Ще ти направя чудесна чаша нескафе.
	Беше нежна, топла вечер, с онова чувство на отпускане, което в Лос Анжелос идва от само себе си и действаше като балсам за моята студена северна душа. Едно време, както казват, се е усещал ароматът на портокаловите горички, които опасват целия Холивуд и продължават с километри след Уитиър, до Ривърсайд. Сега въздухът беше парфюмиран с изгорели и неизгорели въглеводороди. Но докато вървяхме през малкото фоайе към басейна, усетихме миризмата на нощния жасмин, цъфтящ край оградата, което предизвика силна, ароматична, еротична връзка в първобитния център на мозъка ми.
	Апартаментът на Джанис беше на втория етаж, стигаше се по външна стълба през тераса с изглед към басейна. Тя порови в сатенената чантичка за ключа, намери го и влязохме.
	— Чакай тук — каза тя. — Идвам след миг.
	Минаха неколкостотин мига, а аз още седях на бежовото канапе с меки възглавници и наблюдавах ужасното обзавеждане. Кафяв мъхнат килим, който вероятно е започнал живота си в нискоразреден филм за горили. Тежки керамични вази-лампи с червени и черни орнаменти, направени с вкус, подчертани със златни петънца. Ламинирани с жълто масички. Кръгла бяла пластмасова маса за закуска с бели столове, имитация на ковано желязо. Голям черен свещник, имитация на ковано желязо, върху който имаше малки ленени абажури. Приличаха на обърнати чаши за кафе върху гигантски риболовни куки.
	Отидох до кухнята, за да погледна в хладилника за забавление. Това, което признавам на Америка, е, че хладилниците им са с добри размери. Поне в този на Джанис имаше достатъчно много място. Малките опаковки с витамини и други хапчета, картонената кутия с портокалов сок и празната кутия от мляко изглеждаха самотни. Не е имало много живот тук. Затворих вратата и за миг останах заслепен от ярката бяла лампа в хладилника.
	— Форест? — тя ме викаше от спалнята си. — Форест, там ли си още?
	— Още съм тук, Джанис — казах и отново се отправих към канапето.
	— Форест, би ли ми помогнал? — Гласът й звучеше приглушено. — Моля те!
	Когато влязох в спалнята, нощната лампа светеше и Джанис стоеше до леглото с ръце вдигнати във въздуха, сякаш някой с пистолет току-що беше казал „горе ръцете“. Беше обвита във виолетова копринена нощница, която започваше от китките й и стигаше до пъпа. Малкото снопче меденоруси косми между краката й едва ли щеше да й държи топло.
	Заклещих се — каза тя през нощницата. Започнах да я дърпам надолу за дантелите. — Не, не натам, махни я.
	Направих както ми каза — свалих нощницата през главата й и я хвърлих на леглото. Тя обви ръце около врата ми, целуна ме, пусна ме, завъртя се и падна с лицето надолу върху огромното легло.
	— Моля те, Форест, моля те. — Тя говореше на възглавницата си и аз се наведох над нея, за да чуя какво казва. — Моля те, мили Форест. Моля, използвай презерватив. — Тя се обърна по гръб, усмихна ми се, затвори очи и захърка.
	Станах. Както лежеше върху зелените завивки на леглото, тя приличаше на райска птичка, която е загубила перата си. Просто делово момиче на работа. Издърпах завивките изпод нея, завих я, загасих лампата и излязох.
	На излизане попитах нощния администратор дали е поръчала да я събудят. Той остава книгата си на телефонното табло и стана — висок, тънък и внимателен мъж, с оредяла коса и дълго цигаре от костенурка.
	— Хенриън — каза той с неочаквано дълбок глас, който сякаш идваше от някой, застанал зад него. — Госпожица Хенриън. Точно така, 34Б. Да, тя има записано събуждане в 12,30 тази вечер.
	Това правеше 8,30 сутринта лондонско време.
	— Благодаря — казах аз. — Само проверявам.
	Когато се върнах в стаята си в хотел „Бевърли Хилс“, беше полунощ и аз звъннах на Кен.
	— Форест — каза той, — не е ли минал часът ти за лека нощ?
	— Съжалявам, че прекъсвам скъпоценната ти почивка, но си помислих, че трябва да започнеш да забъркваш горещите си откази.
	— Глътна ли тя историята за развалената скоростна кутия?
	— Това не ме кара да се чувствам много горд.
	— Това беше акт на смелост.
	— Беше отвратителен, мръсен номер.
	— Това може да спаси живота ти. Ако това проработи, нашите мистериозни „те“ ще си помислят, че нямаме ключ към загадката и с лек стон ще тръгнат след теб.
	— Стига да ги чуя, когато дойдат. Ние нямаме ключ. Не трябва ли да споделим и с Макс това?
	— Хайде, Форест. Трябва да действаме колкото е възможно по-естествено. Представи си как Макс се усмихва и се опитва да бъде чаровен.
	— Прав си. Колкото по-малко знае, толкова по-добре. Каза ли му, че ще карам за теб отново? По твое искане.
	— По мое искане. Да, знае. Може би пътуването ще го успокои.
	— А говорил ли си с Алфонсо?
	— Говорих с Алфонсо. Обясних му, че не мога да си позволя да поддържам две коли, и той каза, че разбира. Доколкото аз знам, той е нает за целия сезон и ще получи заплата, независимо дали е карал, или не. При това нещастно стечение на обстоятелствата обаче той каза, че би желал да получава половин заплата и да не кара. Особено ако не трябва да ходи до Австралия. Явно има бивша жена или любовница в Австралия.
	— Както винаги — джентълмен. Моите почитания, Алфонс.
	— Мисля, Форест, че разбрах защо вестниците толкова рядко пишат истината. Просто никой не им я казва.
	Смехът му представляваше едно ужасно пъшкане и хриптене. За да го спра, казах:
	— Ще обядвам с Алисия на 23-и в Лондон. Искаш ли да дойдеш и ти?
	— Мили Боже, не. Наистина ти идват абсурдни идеи. Кажи ми, Форест, опитваш се да биеш на очи, нали?
	— Да бия на очи толкова — казах аз, повтаряйки думите на Джанис, — колкото клоун на погребение.
	След като Кен затвори, погледнах часовника си: 12,30 — време е госпожица Джанис да телефонира в Лондон. Обадих се на централата и им казах, че не искам да ме безпокоят. Стигаше ми толкова ваканция за един ден. Имаше да минава още един.


	VII.

	Събудих се от слънчевата светлина, която нахлуваше през прозореца, и от мигането на червената лампичка на телефонния секретар. На вратата се почука. Докато звънях на телефонистката, за да проверя за съобщенията, прислужницата от латиноамерикански произход — черни очи под сянката на черна коса — вкара на количка закуската ми, без да вдига очи от подноса и килима — моля, без глупости.
	Казах на телефонистката да почака и закрих с ръка слушалката.
	— Извинете — казах на момичето. Вероятно беше мексиканка и си помислих, че трябва да говоря ясно и бавно, за да може да разбере английския на един гринго. — Извинете. Бихте ли били така любезна да вземете петдоларовата банкнота върху шкафчето. Благодаря. Бакшиш. Благодаря много.
	Тя ме погледна с подозрение, отиде до шкафчето и прибра банкнотата в джоба си.
	— Мерси, татенце — каза през рамо, докато излизаше. — Благодаря за жеста. Приятен ден.
	Беше се обаждала Вероника. Попитах дали е оставила съобщение. Последва пауза, после жената, която според гласа сигурно беше над седемдесет, прочете по телефона с безизразно среднозападно наречие: Липсваш ми, мили. И много те обичам. Тази вечер си организирах оргия за сама жена със сандвич и телевизия и с мисли как ме докосваш тук и тук, а аз те целувам там и там. Позвъни ми скоро. С любов, Вероника.
	Не, каза жената, няма други съобщения.
	Позвъних на Вероника в Ню Йорк, а тя беше излязла. Дяволска телефонна любов. В бъдеще сигурно всичко ще става с факсове.
	Закуската беше както исках: купа с пресни плодове, билков чай, препечен сандвич без масло. Купата с плодове беше един многоцветен триумф на генното инженерство. Плодове за една нова и по-голяма раса. Манго, гуава, грейпфрути, портокали, праскови, пъпеши. Круши, ябълки, пасион фрут, малини. Черни череши с размера на лимони. Великолепни, вкусни, чудесни. И твърде много захар. Спрях след осем хапки. С моите възможности за консумация, в купата имаше достатъчно плодове за дванайсет едри състезатели от „Формула 1“.
	Беше 7,15 — начало на прекрасен калифорнийски ден. Петък, 9-и септември — последният ден на почивката ми. Фоайето беше пълно с хора, които напускаха хотела, телевизионни режисьори и бизнесмени, които щяха да се срещнат със съдружниците си на закуска.
	Докато чаках на опашка, за да сменя малко йени за долари, изучавах плешивината на ниския рус англичанин пред мен. Той стоеше с агресивна отпусната стойка и си спомням, че се зачудих не бях ли го виждал преди. Беше облечен обичайно за Калифорния — с кашмирен пуловер без риза под него. Може би имаше космати гърди, които искаше да покаже. Също като мен, той сменяше йени за долари. Чудех се как акцентът на някои англичани успяваше да включва подигравка във всяка сричка.
	— Абсолютно сигурна ли сте, че това е курсът? — Гласът му беше разстроен, нетърпелив.
	— От тази сутрин, господине — тя беше пухкава и сладка. Прекалено сладка, за да я държат като банков чиновник в хотел.
	— Не бихте ли могли да проверите отново. Защото ако курсът е този, то това е долна измама.
	— Ще направя проверка за вас след минута, господине. Бихте ли имали нещо против да почакате настрани, докато обслужа господина след вас?
	— Дяволски права сте, имам нещо против. Имам нещо против да бъда обслужван от кретени и имам нещо против да губя време, докато вие избягвате да ми отговорите на един прост въпрос. Или проверявате курса веднага, или дебелият ви задник ще бъде изхвърлен оттук поради некадърност.
	Беше твърде слънчева сутрин, за да ми я развалят.
	— Добре — казах. — Нямам нищо против да почакам. — Когато той не се обърна, започнах да ставам любопитен да видя лицето му. — Обменните курсове на хотелите винаги се натрупват във ваша вреда — казах на тила му, докато момичето отиде да свери цифрите.
	Той се обърна. Имаше малко кукленско лице — от тези, които майките наричат „сладки“. За един господин на средна възраст, който беше пушил и пил прекалено много, лицето му изглеждаше като розова гумена топка, пожълтяла по краищата.
	— Когато искам финансов съвет от задник… — започна да казва той, после спря, за момент отметна глава назад, сякаш ме позна. В този момент аз реших, че това е просто още един малък грубиян богаташ.
	— Не се тревожете за това — казах аз, докато той напъхваше стодоларовите банкноти в портфейла си, а пръстенът на ръката му бляскаше със своето злато и диаманти. — Когато става въпрос за задници, размерът не е най-важното.
	Той се престори, че не ме е чул и се отдалечи.
	„Отворените длани“ бяха толкова заети, че първите две ме изпуснаха. Служителят на паркинга страдаше от моментно пропадане на паметта.
	— Добро утро, господин ъ-ъ.
	— Евърс — каза високо. — Форест Евърс.
	От друга страна, англичанинът с кашмирения пуловер беше живо доказателство, че Холивуд е пълен открай докрай с надути хора. („Здравейте, господин Важна Клечка.“, „Радвам се да се запозная с вас, аз също съм господин Важна Клечка.“, „Господин Важна Клечка, господин Важна Клечка и господин Важна Клечка, бих искал да ви представя Боби Важната Клечка, той наистина е важна клечка.“)
	Ако не внимавах, можех да мина за местен, Форест Важната Клечка, състезателче. Седнах зад волана на големия син шлеп, тъгуващ по важните клечки, и тръгнах по „Сънсет“, в посока към морето.
	Денят, който планирах да използвам за себе си, започна с три километра тичане по пясъка до Малибу и обратно. Наложих си добър лек ритъм в такт с големите вълни, идващи от Шанхай, които се разбиваха върху пясъка. Слънцето очертаваше дългата ми сянка върху вълните. Въздухът все още беше хладен и прозрачен. През последните няколко месеца бях запазил формата си. Но трябваше да работя за издръжливост. Мексико сити е с надморска височина 2200 метра и въздухът там е рядък. С тази горещина, неравна писта, липса на кислород, това беше най-трудната във физическо отношение писта в календара.
	Докато тичах, си мислех за другите състезатели. Те вече сигурно бяха в Мексико сити, разменяха шегички около басейна в „Камино Реал“, яздеха прекрасни коне в големите хасиенди извън града, играеха голф. Оставяха си много време за аклиматизация към разредения въздух и горещината.
	Като индивидуален участник отборът „Аръндел“ винаги беше по-назад. Ние просто нямахме достатъчно пари да бъдем в първите редици. „Хонда“ имаше двайсет механици, вперили поглед в мониторите на всяка тренировка и на всяко състезание. Те следяха данните директно от колата, когато тя беше на пистата, и знаеха точно как действат тяхното окачване и стабилизатори на всеки завой. Знаеха също кога има проблем с двигателя и защо, колко сериозен е, още преди да е възникнал, „Ферари“ беше свързан с бездънната яма с пари на „Фиат“, както и с аеродинамичния им тунел и групата за научни изследвания в Англия, която работеше върху колата за следващата година, докато една друга група в Италия продължаваше разработването на „Ферарито“ от тази година.
	Ние имахме доста широка подкрепа в Англия. Бяхме добрият малък срещу добрите големи. Но нямахме достатъчно пари, за да им бъдем истински конкуренти. Бяхме статисти в цирка на „Формула 1“.
	Автоматичната скоростна кутия на Макс можеше да промени ситуацията. Ако работеше, тя можеше да привлече крупен спонсор, който ще да си позволи конкурентноспособен бюджет за научни изследвания. Така можехме да изградим достатъчно стабилна финансова основа, върху която да си позволим закупуването на всички онези допълнителни коне, които сега нямахме. Не се оплаквах, но наистина завиждах на състезателите, които можеха да натиснат педала на петдесет до осемдесет коня повече, с цена по 5000 лири стерлинги копитото. Моите крака започнаха да омекват в пясъка. Бедрата и прасците ми започнаха да парят, усещах ги тежки. Бях запъхтян, а едва виждах първата от колибите на колонията в Малибу, струваща милиони долари.
	Бяхме толкова близко. Това, че водехме в Унгария, се дължеше отчасти на щастлива случайност, но само отчасти, „Ферари“ имаше неприятности с електрическата си система, а окачването на „Лотус“ се държеше странно. А „Хунгароринг“ е къса писта, на която нашият недостиг на мощност ни струваше толкова много във времената за една обиколка. И все пак ние го бяхме постигнали. Бяхме водачи. Можехме да спечелим. Ако бяхме спечелили само веднъж, щяхме да забравим икономиите, лишенията, и щяхме да „ловим топката“, както казваха важните филмови режисьори в Малибу.
	Когато стигнах до Малибу по брега покрай верандите и плажните къщи със стъклени стени, обърнати към Тихия океан, красиви хора по бански седяха лениво пред закуската си. Някои от тях гледаха към морето преди да потеглят към студиото. Бях потен и запъхтян. Акула беше отхапала голямо парче от страната ми. Баракуда беше щракнала зъбите си в дясната ми перка. Усещах пясъка като мокър цимент. А някой беше запалил скара в гръдния ми кош. Гледах красивите хора, които мързеливо пиеха кафето си, и ми се прииска, не за първи път, някой друг да можеше вместо мен да провежда физическата подготовка.
	Спрях да тичам и продължих по програмата си, както ме беше научил _швейцарският армейски нож_ — Дитер Кюбел.
	— Без борба няма победа — сякаш чувах гласа му с швейцарско-немски акцент. — Ако искаш да имаш енергия, трябва да изразходваш енергия.
	В наше време спортист, който е достигнал върха, чува много теории по въпроса как да запази върхова форма. Всички те започват с една и съща мисъл: „няма лесни пътища“. Кюбел беше съставил курс за швейцарската армия въз основа на теорията, че отпускането и протягането на мускулите е не по-малко важно от съкращаването им, и затова съчетаваше силови упражнения с йога. След като съм преминал неговия курс в Цюрих, горещо ви препоръчвам да не опитвате ръкопашен бой с швейцарската армия. За мен той беше добавил няколко особени извивания.
	— Няма да тичаш нагоре-надолу по Алпите — казваше той, — затова за тебе мускулите на бедрата не са толкова важни. Трябва обаче да имаш здрав врат, за да поддържаш зрението си ясно, и трябва да имаш силни и гъвкави мускули на горната част на тялото. Преди всичко трябва да имаш издръжливост. — Наистина трябваше.
	Когато правех на плажа това, което прилича на индийска молитва към слънцето, чух някой да ме вика по име отдалече.
	— Форест, Форест, старо магаре! Хееей, Евърс! — На верандата на една от плажните къщи едра фигура ми махаше. Не преставаше да маха и усетих в гласа му някаква позната властна нотка. Момчешки разрошена руса коса, големи слънчеви очила, странна смачкана усмивка, бръчки — това беше Артър Уорън.
	— Боже, какво правиш, по дяволите? — каза провлечено той с по-сериозен тон, когато се приближих до верандата. — Видях как удари камерата по телевизията. Гадост, наистина съжалявам. Какво смяташ да правиш? — Беше се облегнал на балкона си, облечен с избелели бански гащета и избеляла синя фланелка. Не беше много трудно за въображението да си го представиш на кон.
	— Връщам се обратно на пистата. Ще карам за „Гран при“ на Мексико следващата седмица.
	— Хей — каза той и лицето му светна, — това е приказно, старче. Ела да те запозная с Бевърли.
	Бях се запознал с Артър, когато той играеше роля на автомобилен състезател, а аз бях технически съветник и дубльор в по-опасните сцени. Преди да завършим и половината от филма, той настоя сам да кара във всички сцени. И режисьорът, и продуцентът и агентът му казаха, че не е възможно най-голямата атракция на кината в Америка да рискува разбиването на красивото си лице в предното стъкло. „Добре — беше им казал. — Щом искате друг да кара, намерете и друг да играе.“
	Понеже половината филм беше завършен, т.е. нямаха изход. Така че през втората половина от снимките зад волана беше той. (Ако някога гледате „Последното състезание“, Артър е този, който в пистовите епизоди носи кожени ръкавици. Голите ръце върху волана са моите.)
	Големите звезди винаги постигат своето. Те са обкръжени от хора, които им казват колко са умни и красиви, колко са чудесни наистина, честни, благородни и мъдри. Накрая в сравнение с тях Калигула заприличва на котенце.
	Артър беше успял да избегне това. Единствената слабост, която си признаваше, бяха жените. А този тип жени, които харесваше Артър, го държаха здраво стъпил на земята. На екрана повечето от жените го намираха привлекателен. Отблизо в живота той беше неотразим. Беше известен, беше богат, беше хубав, беше очарователен, беше умен, беше забавен. И на всичко отгоре беше звезда.
	Така че само една рядко силна жена можеше да приеме Артър или и да го изостави и същевременно да не й пука нито в единия, нито в другия случай. Естествено такива бяха жените, в които се влюбваше Артър. Една след друга те го държаха на земята.
	Без съмнение Бевърли беше една от онези силни жени. Не съм сигурен — тя почти не каза нищо. Но изглеждаше наистина великолепна, когато утринното слънце очертаваше ореол около тъмната й коса, а тя ми носеше билков чай с лед, без захар. Поздравих я, а тя ме погледна със спокойно безразличие и си отиде, като остави спомен за тъмносини очи, изпъкнали скули, съвършен нос и тънки глезени. Кръстът й беше толкова тънък, че си представих как я държа в големите си ръце. Но тя беше малко по-широка отзад и средна в гърдите, което й пречеше да стане една от утрешните суперзвезди на Холивуд. И все пак беше не по-малко красива от Мери Асуел на петнайсет години.
	Попитах Артър дали е актриса. Като се обърна, за да погледне как протяга дългите си крака на парапета като балерина, той каза, че не; тя е професор по философия в Калифорнийския университет в Лос Анжелос.
	— Бог да благослови Калифорния. Каква е нейната специалност? Филология, логически позитивизъм, екзистенциализъм?
	— Питай нея.
	— Ами ако отговори? Аз знам само термините. Нищо друго.
	Бяхме се облегнали на парапета от червено дърво и гледахме Тихия океан. С Артър се чувстваш като че ли това е оградата на кораловия риф на мечтите. Той заговори за колите си. За своето „Ферари GTO“, което не могат да оправят като хората. Постоянно се зацапвали свещите на светофарите.
	— Какво, по дяволите, искаш от суперспортна кола, която се движи по улиците на Лос Анжелос?
	— Не искам нищо. Моят агент ми каза, че това ще бъде добра инвестиция. Единственото място, където мога да паркирам, без да се събират тълпи, е гаражът ми. И освен това прегрява. Познаваш ли някой от „Ферари“, който да я оправи?
	— Това е лесно за оправяне — казах аз. — Всичко, което трябва да направиш, е да смениш страната. Покарай из италианските Алпи и няма да имаш проблеми. Защо не я продадеш?
	— Не мога да си го позволя. Проклетницата си покачи двойно цената, след като я купих.
	— Сигурно е неприятно да си звезда.
	— Да — каза той и се ухили, — ужасно е. — Млъкна за момент и се намръщи, сякаш се опитваше да си спомни репликите си. — И така, кажи ми какво се случи? Гледах катастрофите по телевизията. Не приличаше на онзи Форест Евърс, когото познавам. Искам да кажа, че ако си ме научил на нещо, то е да бъда „плавен“. Да карам плавно. Всички превключвания на скорости, ускорения, спирания — да ги правя да текат като река — така ми казваше. Но онези катастрофи, Форест — ти приличаше на някакъв смахнат каубой.
	Разказах му историята, само пропуснах подозрението, че съм бил упоен. Добавих също, че скоростната кутия изключва. Не е лошо да бъдеш последователен.
	— Слушай, ние сме тук само за няколко дни. Утре сутрин се връщам в ранчото в Монтана — каза той и ме погледна. — Затова довечера имаме празненство. Нищо специално. Нали знаеш, напитки, бюфет, някои приятели. Защо не дойдеш, да си махнеш от главата проклетата писта. Каза, че си на почивка. Нека красивите дами да видят кавалер, който е готов за малко промяна.

	* * *

	Покани ме в шест, аз отидох в осем. Ако не пиеш и смяташ да минеш с малко ядене, не можеш да издържиш много дълго с чаша вода в ръка. От улицата плажната къща на Артър изглежда занемарена. Ако не си забелязал, че неравномерната, избеляла синя боя е в същия, цвят, както и ризите му. Той носеше онези сини ризи с цвят „деним“, ушити от парижки моделиер, който знаеше как да наподоби избеляло от слънцето — така изглеждаше, сякаш Артър е бил да поправя огради високо в планината Сиера. А небето през целия ден не е било облачно.
	Вратата отвори мъж с телосложение на ръгбист и къса сивкава коса.
	— Добър вечер, господин Евърс. Артър и Бевърли ви очакват. Бихте ли почакали малко тук. Ще намеря Бевърли.
	Вътре домът на Артър без съмнение не беше занемарен. Стените светеха в меки пастелни тонове, а подът беше от полирано естествено червено дърво. Наоколо бяха пръснати възглавници, канапета от кожа за седло, зелени растения и три големи клоуна от синия период на Пикасо по стените. (Приличаха ми на оригинали, но както казват, в Холивуд никога не можеш да си сигурен.) Имаше вида на небрежен, разхвърлян ергенски апартамент, в който през входната врата са били хвърлени много пари. Много спални, библиотека с рафтове за сценарии и касети, кухня с обхвата на Гарланд, но главната атракция беше остъклената тераса изглед към морето. Калифорнийците обичат да гледат през големи стъклени стени — да търсят нови граници. Оттук идваха приятните изгледи и ненормалният стил на живот.
	Бевърли ме удостои с остатък от усмивка, последвана от по-хладна оценка.
	— Боях се вече, че няма да се появите — каза тя. — Артър се похвали на всеки с вас.
	— Не знаех, че говорите с непознати.
	— Винаги отначало съм свенлива, но в края на краищата ми минава. Надявам се, че не бях груба сутринта.
	— Интересно — не приличате на професор по философия.
	Бевърли беше облечена в бледожълт спортен костюм, по-голям поне с четири номера. Тук-таме зееше, така че можеше да се видят проблясъци на загоряла и гладка кожа.
	Тя се разсмя.
	— Артър винаги преувеличава. Аз съм само аспирантка и имам шест месеца, за да завърша доктората си. За Артър всеки, който може да чете, без да мърда устните си, е професор. Всъщност философията е също като автомобилното състезание. И вие, и ние се движим в кръг. — Тя завъртя очи и се усмихна. — Елате да ви запозная с натрапниците.
	— Здравей, Форест! Чудесно! Къде беше, пуяк такъв! Знаеш ли колко хора искат да се запознаят с теб? — Артър Уорън ме поздрави с чаша джин и тоник над главата.
	— Явно ще трябва да ви предам — каза тя и погледна към Артър. Обърна се пак към мен и ми стисна ръката. — Не си отивайте, без да се обадите.
	Между мен и групата на Артър на терасата имаше може би двайсет и пет души. Зад тях стъклената стена беше отворена към верандата, където още около дузина фигури държаха чаши срещу последните лъчи на залеза. Нямаше музика, но ревът и плясъкът на падащите вълни, беше приятен и успокояващ.
	Нямаше нито един познат, но когато минавах, лицата се обръщаха към мен: „здрасти, Форест“, „радвам се да те видя, Форест“, „радвам се, че си отново на пистата, Форест“.
	— Здравей, Форест. Искаш ли да ти налея?
	— Не, благодаря. Ще карам.
	Някои от жените бяха ослепителни. Чакаха, както предполагах, да бъдат открити. Също като мен.
	Някои от тях бяха част от карнавала. Една висока, руса жена в края на четирийсетте, с тежки златни бижута, големи гърди под бялата блузка и лице като намазан орех, каза:
	— Форест, ние трябва да се срещнем на обяд, и то незабавно. Имам чудесни новини за теб. Секретарката ми ще ти се обади в хотела, за да уреди срещата.
	— Разбира се — казах, — звънни ми.
	— Сали Дийвър — обясни Артър. — Най-търсената режисьорка на месеца, филм ли ще правите?
	— Не, ако зависи от мен.
	— Ако Сали Дийвър мисли, че ще правите филм, може би трябва да правите филм.
	— Нямам такова намерение.
	— Много лошо — каза той и махна с ръка, така че да обхване всичките си гости. — Това са хората, които въртят ръчката на киното.
	— Ние не правим кино — ние сме само деца — каза високият мъж, който стоеше до Артър. Имаше дълбоки очи, гъсти черни вежди и напрегнат, гладен поглед, сякаш не беше ял с дни. — Ние сме само деца, които правят мръсотия в пясъка — а това пред нас е морето. — Дългата му ръка посочи към плажа и отвъд него. Изглеждаше пиян. Но в Холивуд никога не можеш да бъдеш сигурен.
	— Франк Диминяни — моят продуцент — обясни Артър. — Току-що е погледнал приходите от последния ни филм и мисли, че може да се наложи да продаде някои от имотите си. — Артър продължи представянето: — Фил Саперстайн — новият ми режисьор.
	Това беше нисък, тумбест, оплешивяващ мъж с хавайска риза, бейзболни панталони и червени кецове. Въпреки палячовското си облекло, изглеждаше приветлив като счупена бутилка. Сетне се усмихна и всичко беше наред.
	— Здрасти — каза той. — Кога ще пораснеш и ще си намериш работа?
	— Благословени децата — казах аз, като гледах ризата му, — защото те ще станат филмови режисьори.
	— И аз някога имах детство — каза той, — но го изгубих.
	— Никълъс, моят управител. — Никълъс не ми беше ясен: приличаше на едно от онези финансови генийчета, двайсет и осемгодишни мултимилионери от „Уол стрийт“, които качват в лимузините си фотомодели пред кафе „Грийн стрийт“. Но у него имаше и нещо, което ме смущаваше. Той изглеждаше радостен, че е жив. — И Джеръми Тарсян, който е продуцент. И който ще стане моят продуцент, нали, Джеръми? Ръкувайте се, Джеръми. Форест, това е Джеръми. Джеръми, това е Форест.
	Ръкувахме се, но умът му беше другаде. Двамата продуценти — Джеръми и Диминяни — размениха няколко бързи погледа. Израженията ми бяха непонятни, но изглежда те знаеха какво се премълчава.
	Обърнах се към Никълъс — агента на Артър.
	— Имате ли някаква връзка със Свети Никълъс?
	— Не раздавам колкото него.
	— Ти не раздаваш нищо, без да вземеш от него двайсет и пет процента — каза Артър и оправи смачкания ревер на сакото му.
	Никълъс кимна замислено, за да потвърди верността наказаното.
	— Може ли за минутка? — попита ме той.
	Отведе ме до верандата, където бях говорил с Артър сутринта. Отляво, сякаш силует, осветен от последните лъчи на залеза, един пълен мъж по бански костюм палеше скара. В пламъка имаше отблясък на керосин. Ние минахме покрай. Никълъс се облегна с гръб на парапета, а светлината трептеше върху лицето му.
	— Това ще прозвучи странно, но е абсолютно откровено. — Почаках, докато той отмести поглед от мен и погледна към плажа на Санта Моника. После погледна към мен. Беше толкова неподвижен, че се чудех дали диша. — Артър ми каза, че смяташ отново да се състезаваш за Аръндел.
	Кимнах.
	— Вярно, точно така смятам да направя.
	— Лоша идея.
	— Това заплаха ли е?
	— Обратното на заплаха. Просто много добър съвет към добър приятел на моя клиент.
	— Ще го имам предвид. Имаш ли нещо против да ми кажеш откъде идва този съвет?
	— Идва от мен — каза той и се върна в къщата.
	Е, помислих си, акулите захапват.
	По-късно, когато намерих Артър насаме, го попитах дали съветите на Никълъс са добри.
	— Тук имаме обичай да казваме — пусна той лед в чашата си: — ако агентът ти не прави за тебе десет пъти повече пари от неговите двайсет и пет процента, уволни го.
	Помислих за миг върху това.
	— Как по дяволите може да го направи?
	— Това си е негов проблем. И откровено казано, не искам да знам как го прави. Но мога да ти кажа, че Никълъс дава добри съвети.
	На излизане усетих ръката на Бевърли върху моята и се обърнах към нея. Тя ме целуна леко по устата.
	— Чао — казах аз.
	— Чао. Кога ще те видя отново?
	— Харесвам Артър. Той ми е приятел.
	— Аз също го харесвам. Но той отива в Монтана без мен. А аз трябва да довърша дисертацията си. Продължавам да мисля, че всички философи, които имат някакъв кураж, са ужасяващи. А добрите са скучни. — Тя се огледа, за да открие Артър, видя го в далечината до верандата и се обърна отново към мен. — Не знам защо те отегчавам с това, освен защото искам да те видя. Ти не си нито актьор, нито продуцент, нито агент, нито режисьор. В моя списък това те издига на доста високо място. Освен това не си студент по философия, нито преподавател по философия, което те издига още повече.
	— Бевърли, бих искал да мога, но съм тук само още два дни и то за сериозни изпитания в Ривърсайд.
	Тя ме погледна, сякаш това не беше проблем. Затова и признах всичко:
	— Виж, имам жена, която ме съди за развод в Лондон, любовница, с която живея в Ню Йорк, една жена в Холивуд, която ще ме намрази на сутринта, и едно момиче, за което трябва да се погрижа в Париж. Последното нещо, което искам сега, е нова болка.
	— Аз не причинявам болка.
	— Ще ти се обадя. — Така беше прието да се казва на хората в Холивуд, когато искаш да се разделиш с тях. Означаваше „може би ще се видим след няколко години“. Почивката беше свършила. Тя все пак ми даде номера си. Освен него — целувка и поглед в очите, след който можеш да си помислиш, че си разбрал всичко.
	Навън някой беше седнал на шофьорското място в колата ми.
	Той трябва да беше чувал за мен, защото се обърна да ме погледне. Изглеждаше на деветнайсет или двайсет — плажен хлапак. Ръцете му бяха разперени върху облегалката, сякаш колата беше негова. Доста впечатляващи ръце — пример за бицепс и трицепс. Къса руса коса, с тънка опашчица, висяща на врата му. Една поклащаща се златна обеца. Много дебел врат.
	— Здрасти — каза той с широка калифорнийска усмивка. — Само проверявам машината.
	Спрях на две крачки от колата.
	— Имаш ли нещо против да я провериш от външната страна на вратата?
	— Разбира се, не. Ей, не се засягай, такава великолепна кола. Просто трябваше да седна в нея, нали разбираш. Да видя как е изглеждал светът тогава, през отминалите години — урок по история. Непосредствен опит.
	Той отвори вратата и тръгна към мен. Внезапно напрягане на делтоидния му мускул под фланелката ми даде достатъчно време, за да видя юмрука, който идваше отдясно, и да отклоня глава назад. Едва успях да се дръпна достатъчно, за да може пропуснатият удар да го извади от равновесие. Когато юмрукът му мина покрай мен, аз му дадох още малко ускорение с удар е опакото на ръката, който го отпрати по лице върху страната на Клеопатра.
	— Провери машината, приятелче — казах аз и му нанесох къс ъперкът в ребрата. Той каза „оуууууу“, сякаш беше разочарован от това, че въздухът изведнъж излезе от дробовете му, и падна на четири крака, а от устата му потече кръв. Чух отваряне на врати на кола. И на още една врата зад мен.
	Вратите бяха на един „Мерцедес 300“ горе на улицата. Калифорнийски стандартен, бежов. От него излизаха трима мъже в сини джинси и фланелки. Не изглеждаше да бързат особено. Просто излизаха, за да се възхитят на пейзажа. Може би да кажат „здрасти“. Нещо зад мен ги накара да спрат.
	Това беше сивкавият ръгбист — дружелюбният портиер на Артър. Спринтираше към мен и то много бързо. Но не достатъчно бързо. Когато се обърнах към него, Слънчевото момче ме удари с глава отстрани и ме събори. Ритна ме в гърба между лопатките, след което побягна към своите приятели в „Мерцедеса“. Когато ръгбистът стигна до мен, от „Мерцедеса“ се чу свистенето на гумите.
	— Боже Господи, добре ли сте?
	Казах, че да, добре съм. Ръцете ми бяха одраскани. Но не бих си разменил мястото със Слънчевото момче.
	Клеопатра имаше вдлъбнатина на задната врата и петна от кръв по прага на вратата. В „Таратайки под наем“ нямаше да харесат това.


	VIII.

	Звънеше проклетият телефон, звънеше и ме издърпваше от топлите сънища. Бях предупредил да не ме безпокоят. По дяволите, пет и петнайсет сутринта! Трябва да има някакво бедствие, помислих си.
	Беше Вероника.
	— Форест, Форест, моля те, не се сърди. Миличък. Трябва да говоря с теб. Не съм чувала гласа ти от седмици. Звучи толкова сънливо и топло. О, как искам да съм в леглото при теб.
	— Сега е пет и петнайсет сутринта.
	— О, миличък, знам. Но тук минава осем и трябва да бягам. Ще закусвам с Лангфорд Еванс и просто не мога да изтърпя още един ден, без да съм говорила с тебе. Може би не беше добра идея да чуя гласа ти отново, Форест, толкова те искам, цял ден ще се гърча в мисли за теб. — Тя спря. Аз чаках. — Не искаш ли сега да сме заедно в леглото? Господи, толкова те обичам, обзалагам се, че сега си възбуден. О, просто те обичам и толкова ми липсваш; бих обвила краката си около теб и бих те притиснала до смърт.
	— Хрус, мляс — казах в същия тон, като си спомних нейната влажна и лепкава, стегната хватка. Отвъд тази сексуална димна завеса тя беше намислила нещо.
	— Кой е Лангфорд Еванс? — попитах.
	— Мили, трябваше да ти се обадя, защото чух най-ужасната новина.
	Чаках. Беше поела в своята посока и нищо не можеше да я отклони. И каменни стени би преминала с един скок.
	— Форест, кажи ми, моля те, кажи ми, нали няма да се върнеш на пистата? Нали няма отново да се състезаваш за Кен Аръндел?
	— Откъде си чула това?
	— Дан ми се обади от Лондон. Сигурно са го казали по радиото тази сутрин. По „Би би си“, Форест, не е истина, нали?
	— Кой съм аз, че да противореча на „Би би си“?
	— По дяволите, Форест, не се подигравай. Винаги съм мислела, че си интелигентен, че те е грижа какво чувствам аз. Искаш да кажеш, че е истина? Че ще се състезаваш в Мексико?
	— И в Аделаида.
	— Ако доживееш дотогава, Форест, не разбираш ли? Това е трудно за мен, много трудно е да бъдем разделени толкова дълго. А когато вземеш решение като това, без дори да си говорил с мен, без дори да го споменеш, се чувствам като глупачка. Не мога да повярвам, че си толкова безучастен, че толкова не те интересува какво чувствам. Защо, Форест, защо не ми каза? Не разбираш ли, че аз съм част от твоя живот?
	— Опитах се да ти се обадя, Вероника. Много пъти. Трябва да си получила съобщенията. Трябваше да взема решение. Това е, което правя. Аз съм състезател.
	— Ти си фукльо. Макар и приятен фукльо. Не те ли е страх? След Мишел?
	Последните два въпроса натежаха като олово в сънливия ми мозък. Страх? Не можех да изпитвам страх. Ако признаех пред себе си, че изпитвам страх, нямаше да мога да направя нищо. Умът ми беше съвсем наред. Нали така? Абсолютно наред във всяко отношение.
	Мишел? Широко отворени очи зад пластмасовата каска. Очакване да види какво ще се случи. Лицето му изглежда като моето зад гладката отразяваща повърхност. По прозрачната повърхност на каската преминават облаците в небето. Под нея е той, вторачен, пъхнат в каската, а очите му… Неговите или моите?
	— Погребалната церемония за Мишел ще се състои в Париж на 24-и. Искаш ли да дойдеш с мен?
	— Миличък, не мога. Затова ти се обаждам. Получих ролята. Нали е страхотно?
	Опитах да забравя за Мишел, да забравя опасността от загуба на самообладание и да попия малко ентусиазъм от новината. Това щеше да бъде краят на Вероника и Форест. Но тя се нуждаеше от успех. Това беше нейният живот. Нейната личност блестеше на сцената. Тя можеше да стане звезда. Защо трябваше да се влачи по света след мен като каравана на реактивен самолет? Тя даже не обичаше автомобилните състезания. Защо да няма свой собствен живот? Без мен. Може би ролята щеше да се провали и тя щеше да се върне вкъщи в Лондон за Коледа. Може би Ню Йорк щеше да събере сили и да направи свое състезание „Гран при“, което обещаваше от години. Щях да я виждам поне веднъж годишно.
	— Вероника, виждам те вече звезда. Разкажи ми, разкажи ми нещо повече. Каква е ролята? Кой още играе? Какъв е режисьорът? Ще ми даваш ли безплатни билети?
	— Любими, не мога. Трябва да бягам.
	— Закуска с еди-кой си.
	— Лангфорд Еванс. Режисьорът. О, престани да се сърдиш, стар досадник такъв! Той е педи и прилича на Мери Попинс. Звънни ми довечера и ще ти разкажа, Форест, няма смисъл да се връщаш в отбора. Всеки казва, че си бил супер по телевизията. Заспивай отново. Трябва да бягам. Обичам те.
	— И аз тебе — казах, но тя вече беше затворила.
	Трудно е да се повярва, че пътят до международната, писта Ривърсайд е само сто и двайсет километра. Изглеждат като триста и двайсет. Къщите се нижат ли, нижат край пътя с постоянна скорост деветдесет. Излизаш от магистралата на Сан Бернадино, отминаваш Алхамбра, Роузмийд, Ел Монте, Болдуин Парк, Уест Коувайна и нататък покрай Ромоуна. Някога това всичко са били портокалови горички. А още по-рано — пустиня. Сега е непрекъснато повторение на къщи от конвейер, търговски центрове и паркинги, които се виждат през тъмния филтър на смога.
	Това е родното място на Ричард Никсън. Той е израснал тук, в Уитиър. Тук хората силно вярват в телевизионната мечта; за килими, които не се цапат, и за безгрижни дни, за мечтани пасти за зъби и риболовни пътешествия, на които приятелите носят в ръка опаковки от по шест бутилки. Те гледат телевизия средно по седем часа на ден, докато мечтата, която виждат на екрана, не стане истина. Тази бричка тук е „Шевролет Малибу“ със счупено радио, а това тук е апартамент с износена тапицерия от изкуствена кожа, с пукнатини и неизплатени пет суми по 76, 36 долара, това е лодка с извънбордов мотор от 125 конски сили със счупен вал на ремаркето със спуканата гума, целият този боклук тук е само временен.
	Временен, защото един ден те ще станат Рамбо и ще си отмъстят. И това ще стане наистина.
	Излизах от Сан Бернадино, за да се срещна с Кен, Макс и механиците на международното летище на Онтарио. За да разсея скуката, започнах да пресмятам разходите на Кен този ден. Два билета първа класа за него и за Макс, от Лондон до Лос Анжелос — всеки по 1520 лири — общо 3040 лири. Два билета клуб-кпаса за Дейв и Бил, от Лондон до Лос Анжелос — всеки по 1035 лири — общо 2070 лири.
	Фил и Найджъл вече бяха в Мексико сити, за да посрещнат колата на Маурицио, която щяхме да използваме като резерва. Те бяха долетели с чартърен полет на „Формула 1“ директно от Токио до Мексико. Но Кен щеше да им плаща дневни — да кажем 85 лири на всеки за хотел и храна: 170 лири. Освен това имаше и въздушен превоз за колата — два двигателя, две резервни скоростни кутии, дузина състезателни гуми — да кажем 3750 лири от Лондон до Лос Анжелос. Хотел и вечеря довечера за нас петимата — да кажем 350 лири, плюс още две наети коли — 100 лири. И наемът за влекача — 375 лири на ден.
	Без да се брои стойността на двигателите (всеки по 45 000 лири), на шасито, гумите и скоростните кутии и моята годишна заплата от седем цифри, процентът на Макс, дори наемът за международната писта в Ривърсайд, за днешните разноски той плащаше около 10000 лири от собствения си джоб.
	Кен сигурно беше прекарал чудесна седмица. Беше уредил полета с тялото на Мишел до Париж, присъствал на следствието, уредил изпращането на парчетата от колата на Мишел в Хемел Хемпстед и колата на Маурицио до Мексико сити. Беше прелетял от Токио до Лондон, взел Макс и Мулето, подготвил полета до Лос Анжелос, уредил влизането на транспортера с документите в Мексико и намерил мексикански вътрешен човек, който да улесни пътя през мексиканската митница и полиция. Беше резервирал хотел за себе си, Макс и двамата механици, беше намерил писта за изпитанията близо до границата с Мексико, беше я наел, отговорил на въпросите на пресата и беше осигурил грижите за Никол. Освен това беше уредил втори полет за пренасяне на новия корпус от Лондон до Лос Анжелос веднага щом бъде готов в понеделник. И беше държал ръцете на нервните спонсори. (Въпреки че от „Уайоминг“ — цигарите, му бяха казали, че се отказват завинаги, а те даваха големите пари.)
	И беше опитал да ободри потиснатия персонал в Хемел Хемпстед. Загубата на Мишел и колата е била ужасен удар по самочувствието им. След всичко това трябваше в продължение на единайсет часа да седи до Макс в самолета.
	За щастие той имаше прекрасната Мариан Плъмър, която се грижеше за резервациите и документацията.
	— Няма нещо, което да не мога да направя — беше казал той веднъж, — докато имам Мариана, която да го направи. — „Прекрасната Мариана“, „Плъми“. Толкова великолепна, толкова сладострастна, толкова способна. Жалко, че има съпруг полицай.
	Бях подранил малко, затова отидох до входа на летището, за да видя дали има някакви следи, останали от пистата „Онтарио Мотър Спидуей“. Дори и да имаше, не успях да ги открия. Само още редици къщи от предградията. Може би е била погребана под тях, подобно на Хеопс. Чудех се дали някоя от стопанките на къщите знаеше, че някога бях карал през предните им врати с 280 километра в час.
	През 1970 „Онтарио Мотър Спидуей“ беше най-новата и най-голяма състезателна писта в света — съчетание от скоростна отсечка и състезателно трасе, а голямото състезание на „Формула Инди“ щеше да напълни трибуните с 250 000 души. Но съотношенията бяха объркани. Трибуните бяха толкова големи и толкова далече от пистата, че колите изглеждаха миниатюрни създания, пълзящи в далечината.
	Определение на Денис Дженкинсън за състезателна кола: „Когато стартира, ако публиката не отскочи назад, значи това не е състезателна кола.“ От 150 метра разстояние това не беше никакво състезание — беше просто пътен трафик. Хората стояха отстрани на големи тълпи и след едно десетилетие борба за оцеляване осмото чудо на света беше закрито.
	Не забравяйте старата теория за динозаврите. Най-големите са само най-големи, не и най-добри. А японците казват, че най-дългият стрък ориз първи се превива.
	Опитвах се да измисля някоя друга, по-успокоителна поука за добрите малки, когато Макс се появи пред мен на излизане от митницата на летището. Играеше своята имитация на „тиранозаурус рекс“, малките му кръгли очи бяха зачервени от единайсетчасовия полет.
	— Скапан лъжец — започна да мучи той, щом ме забеляза. — Жалък скапан лъжец. — Размахваше един брой от „Ивнинг стандард“. Всъщност Макс не е по-висок от мен, но голямата му ширина създава това впечатление. Приличаше на карикатура на състезател по борбата сумо.
	— Не мога да ти кажа колко се радвам, че те виждам, Макс — казах, без да се усмихвам.
	Една гигантска ръка изникна от небето и се отпусна на рамото на Макс. Беше Кен, когото не бях видял зад обема и яростта на Макс. Присъствието на Кен изглежда успокои Макс за момент.
	— Здравей, Форест.
	Кен сигурно беше работил като дипломат. Той имаше величествено, посланическо присъствие.
	— Макс — каза той, — е загрижен заради една история, която обикаля Лондон. Явно си казал на някаква репортерка, че скоростните кутии са били дефектни. И че това е било причината за твоите катастрофи и катастрофата на Мишел.
	Макс се беше вторачил в мен. Неговата оредяваща черна, къдрава коса беше залепнала върху черепа. Лицето му беше почервеняло и отиваше на очите му. Помислих си, че когато е бил бебе, трябва да е изглеждал като горила в прегръдките на майка си.
	— Ти лъжеш, за да спасиш кожата си — каза той с толкова висок глас, че хората се спряха и се загледаха. — Изпаднал си в паника, ето какво се е случило.
	Кен заговори от своята височина. Беше застанал между нас двамата.
	— Отрекох всичко, разбира се. И публично се извиних на Дариен. Без съмнение ти ще се извиниш също, Форест. Последното, което искам да направя сега, е да навляза в съдебна битка. Къде е колата ти, Форест? Можеш ли да побереш Макс и мен? Бил и Дейв си имат своя кола и транспортер. Те ще донесат нашето ново шаси и останалата част от машинариите ни до Ривърсайд.
	— Ново шаси? Мислех, че носите Мулето.
	— Може би ще ни помогнеш за багажа. Ще ти разкажем на обяд.
	Дори и Макс се засмя, когато видя Клеопатра. Накарах я да направи фокуса с изчезването на покрива и Макс каза:
	— Това не е автомобил, това е някакъв глупав парад.
	— Отзад — казах му. Той и Кен пътуваха заедно отзад и изглеждаха като гостуващи кралски особи. По пътя ни до мотела слънцето хвърляше сянката на Клеопатра върху магистралата Сан Бернадино и сенките на нашите глави се издигаха над сянката на Клеопатра като три кули.
	Вечеряхме в „Хуф и Флейгън“ — една от онези карикатури на английска бирария — с бронзови полилеи и борово дърво, матирано така, че да прилича на байцван дъб. Макс и Кен поръчаха стекове с размера на маса. Аз се задоволих с морски деликатеси, но стомахът ми ридаеше за големите, дебели, крехки и сочни стекове.
	През равни интервали някакъв пристегнат момък или девойка изникваше от тъмнината и обявяваше:
	— Здравейте, казвам се Кийт и ще бъда вашият келнер тази вечер. — И още: — Господа, добре ли прекарвате?
	Момиче с голям бюст, престилка и изкуствена, неподвижна усмивка разпитваше:
	— Как е рибата ви, господине?
	Макс обясняваше за новото си шаси с уста, пълна със стек. Нишки от месото висяха от зъбите му.
	— Всъщност то не е ново, Евърс — по-скоро е подобрение. Новата скоростна кутия, понеже е по-лека и понеже предава повече мощност и я предава по-плавно, ми даде възможност да спестя по нещо тук и там. Освен това заради формата й успях да разположа двигателя малко по-ниско, което означава, че аеродинамиката е малко по-добра.
	— Доста по-добра — намеси се Кен. — Докато беше извън отбора, Форест, дни наред бяхме заети с игра в аеродинамичния тунел на „Бритиш Аероспейс“. Лорд Годлей е мой стар приятел и ни даде възможност да го използваме в странни часове срещу дребни пари. Всичко това в името на националните интереси, разбира се. Беше много полезно. Макар че не обичаш да започваш работа в 3 часа през нощта, нали Макс?
	Аз се засмях, облегнат напред на стола си, а моята риба потъваше забравена в зеления си сос.
	— С други думи, новата кола е по-бърза и се управлява по-добре от тази, която изведох на първо място в Унгария.
	— На първо място и на паркинг в тревата — каза Макс с пренебрежение. Долната му устна приличаше на суров бъбрек.
	— О, няма ли да млъкнеш, Макс — Кен постави ръка върху ръката на партньора си и добродушно му се усмихна. — Нали на самолета се разбрахме да се опиташ да бъдеш цивилизован. — После Кен насочи вниманието си към мен. — Форест, ние очакваме, че е побърза, но знаем със сигурност само, че е нова. Имаме едва два дни, за да я изпитаме и да отстраним недостатъците. Въпреки че не очакваме да има недостатъци.
	Почувствах как космите на гърба ми — чак до темето — настръхват. Беше същото чувство, което изпитах, когато бях момче и веднъж, късно в нощта срещу Коледа, гледах от прозореца на стаята си и видях баща си да излиза от хамбара и да бута нов жълт състезателен велосипед по алеята. За мен.
	Кен отпи голяма глътка и задържа чашата под стълба светлина, идваща от един от миниатюрните прожектори, пръснати по тавана. Виното беше с дълбок тъмночервен цвят — почти черно.
	— Сега, когато прекарахме няколко мига заедно, има едно-две неща, които искам да кажа. — Той погледна към всеки от нас поред. Време за речи. — Мисля, че наистина за пръв път, откакто този отбор се е събрал, имаме шанс да победим. Вероятността за това далеч не е голяма, но шанс имаме. Едновременно с това ние сме заплашени. — Макс изглеждаше изненадан. — Мисля, че е важно да разберем заплахата колкото можем по-добре, за да можем да се преборим с нея също толкова добре. Затова аз мисля, Форест, че трябва да се доверим на Макс.
	— Вече го направихте.
	— Само толкова, колкото чу досега.
	Кен остави празната си чаша и направи знак за нова бутилка. Донесоха я на масата, показаха етикета на Кен, кимвания на познавачи бяха разменени между Кен и тържествения шестнайсет годишен ученик с малка сребърна табелка, окачена на врата. Той зави бутилката в бяла кърпа, внимателно отряза върха на восъка й, постави бутилката в дългокрак бронзов уред за изваждане на тапи, извади тапата, показа тапата на Кен, Кен кимна, наляха му една глътка в нова чаша, Кен опита, още кимвания на познавачи, още нови чаши, виното е налято и с кимване на познавач, оставено. Старата церемония беше жива като пародия — Калифорния.
	— Какво искате да кажете, педали такива? Каква заплаха?
	Дръпнах стола си назад от масата.
	— Мисля, че някой се опитва да пипне нещо, така че да катастрофирам в Мексико сити.
	— Да не си се побъркал — каза той. — На тебе не ти трябва никаква помощ. — Малките му свински очички се свиха и се защураха между Кен и мене.
	— Разкажи му ти, Кен, ако искаш. Аз ще отида да погледна колата. — Изправих се да си тръгвам. — И нека ти кажа, Макс, преди да започнем с това, ако ми направиш някой номер, ще ти откъсна главата.
	Макс се усмихна или пък получи колики — не бях сигурен.
	— Радвам се, че отново сте във форма, господин Евърс.
	Калифорнийската нощ ни потопи в своята магия. Мека, топла и нежна. Синият шлеп се понесе по страничните улици на Ривърсайд, които изглеждаха като играчка на предприемач на недвижими имоти от 1960-те години, излязъл за развлечения в съботната нощ.
	Транспортерът беше в предния двор на една бивша бензиностанция „Суноко“. Бензиновите колонки бяха махнати, но зад големите стъклени врати лампите светеха. Вътре имаше куп гуми, два двигателя на стендове и, поставено върху специални тънки колела, голото шаси на новата „Аръндел“. Почуках на вратата и Дейв ми отвори.
	Дейв беше двайсет и осемгодишен, с яко телосложение, безупречен и напрегнат. Беше облечен в чисто бялото си сако и ноктите му бяха чисти — един неврохирург между механиците. Каза, че се радва да ме види отново, но в очите му имаше подозрение. Бил се беше навел над окачването предницата на колата.
	— Ей, Форест, чудесно е да те видя пак тук — каза той, без да погледне нагоре. До него върху бетонния под на гаража бяха старите панели на корпуса на Мулето. Новият корпус, с прясна боя и реклами, трябваше да пристигне в понеделник.
	— Може ли да седна в нея?
	— Да, разбира се, няма проблеми. Всичко е тук. Тъкмо се организираме за утре — ще поставим окачването, ще налеем бензин, масло, вода, ще проверим електрическата система. Ще бъде полезно да се види отклонението на ресорите от твоето тегло.
	Дейв стоеше зад мен. Досега беше смятал тази кола за своя. Беше участвал във всеки от петстотинте часа на конструирането й. Дори и преди това, дори преди да беше оживяла в ръцете му, той беше работил с Макс върху размерите й, хлабините, допуските. Беше толкова добра, колкото можеше да я направи, а той беше най-добрият. Погледна към мен с недоверие и отмести очи.
	Влязох в колата и с ръце върху страните на кабината бавно се наклоних напред и заизвивах рамене, докато намеря най-добре прилягащото място. Седалката беше излята по контурите на тялото ми. Всички органи за управление, всички детайли в кабината бяха оразмерени така, че да ми пасват като моя втора кожа. Един от най-бързите, най-елегантните и най-скъпите автомобили, скроен по поръчка за Форест Евърс; съжалявам, не взимам пътници. Краката ми намериха педалите точно под правилния ъгъл. За момент потърсих липсващия съединител.
	— Можеш ли да преместиш педала за спирачките вляво, където беше съединителят?
	Бил погледна изпод сложната сглобка на окачването, върху която работеше пред мен.
	— Разбира се, няма проблеми. Искаш да спираш с левия крак?
	— Ще бъде по-лесно, ако ги натискам заедно с газта, отколкото да правя всичко само с десния крак.
	— Няма проблеми, Форест. На същата височина ли?
	Сложих ръце на волана, погледнах към уредите и затворих очи.
	Усетих старото болезнено чувство, което беше започнало да изчезва, усетих силата, с която отново се наливаха ръцете и раменете ми. По дяволите, хубаво чувство е отново да си жив.
	Когато излязох навън, някой седеше в колата ми. Трябваше да престана да я оставям без покрив. Освен това, този филм вече го бях гледал. Само че този път беше с други герои. И този път, когато се доближих, те бяха трима и излязоха от колата. Сигурно са репетирали.
	— Господин Евърс?
	— Вие просто проверявате машината.
	— Господин Евърс, може ли да отделите минута от времето си?
	Изглеждаха добре, загорели, с напрегнатия поглед на професионалиста. Никакво време за губене. Края на двайсетте — началото на трийсетте. Явно бяха ме оценили високо. Това беше първия отбор.
	— Защо не влезете в колата, господин Евърс? — Този беше със зализания вид на бизнесмен. Застраховки или банка. Много консервативен, много учтив. Мъжът, който стоеше от другата ми страна подсили въпроса на партньора си с натиск на палеца си върху моя лакът. От болката ми се повдигаше. От разстояние три метра може би изглеждахме отпуснати, просто разговарящи. Третият мъж беше зад мен — не знаех точно къде.
	— Просто седнете зад волана, господин Евърс. Няма да ви отнемем много време. Прекрасна вечер за разходка с кола в пустинята.
	— Нямам шофьорска книжка.
	— Каква ирония — каза той, — тъкмо искахме да ви помолим известно време да не карате. — Болката се увеличи неимоверно. Тази част от лакътя, която преди усещах като малко червено цветче, сега сякаш изстреля куршум в рамото ми — чак до врата и в мозъка. Главата ми се изпълни с болка. Ударих този, който даваше заповеди, с опакото на ръката си. Когато улучих хрущяла на носа му, се чу удовлетворяващ хрущящ звук.
	Но удовлетворението беше дотук. Джентълменът от лявата ми страна ме удари в ларинкса със саблен удар. В същото време този отзад обяви присъствието си с рязък ритник в „кукувицата“ ми — онази рудиментарна опашна кост, която държим добре скрита. Много нежна костица, имаща способността да предизвиква страхотни болки. Изкрещях с цялата мощ на дробовете си, но не излезе никакъв звук. Опитах се да омекотя падането си с извъртане на една страна, но лицето ми се тресна о бетона първо.
	Подозирам, че именно мъжът, чийто нос счупих, ме риташе в корема, докато не му омръзна, и вместо това стовари тока на обувката си върху дясната ми ръка, но може би е бил онзи, когото така и не видях. Онзи отзад. Преди да си тръгне, той силно ме ритна в слабините. Отново се опитах да извикам, но не успях.
	Докато си отиваха, чух как един от тях каза:
	— За какъв дявол не го оставят да кара? Добре ще му дойде на копелето.
	Бил и Дейв ме намериха на излизане от гаража половин час по-късно — опитвах се да стана.
	— Боже, Форест, какво, по дяволите, се е случило с тебе? — Дейв разглеждаше лицето ми под уличната лампа. — Какво те е блъснало, камион ли?
	— Хулигани — изкашлях.
	— Глигани?
	Изправиха ме на задната седалка на Клеопатра и ме закараха до мотела. По пътя Бил се обърна, погледна ме и потрепера.
	— Дявол да го вземе, не можа ли да дочакаш да влезеш в колата, преди да катастрофираш?
	Когато ме докараха в мотела, отново бях започнал да намирам гласа си и открих, че мога да мина през вратата на собствен ход. Бил обаче настояваше да извика доктор, който дойде и си отиде, след като остави предупреждения за счупвания и пуквания, кутийка с мехлем и рецепта за някакво лекарство срещу всичко, която хвърлих в кошчето за боклук. На сутринта трябваше да карам и не можех да си позволя лекото замъгляване на мозъка, което предизвикват подобни лекарства.
	Има разлика между контузиите, които получаваш при катастрофа, и тези, с които се сдобиваш в сбиване. След катастрофата или се оправяш, или не се оправяш — физически процес, който или е успешен, или не. След сбиване контузиите се задълбочават.
	Може би ми се струваше така, защото исках някой нежно и опрощаващо да каже, че съм наред, че вероятно това е било просто грешка и всичко ще се оправи — макар да знаех, че ни най-малко няма да му повярвам. Някакво изворче на нужда, което извираше от болката. Може би беше по-просто. Нейната прощална целувка не ме напускаше. Освен това аз имах претекст. Казах, че ще й се обадя. Трябваше ми известно време, но накрая открих номера пъхнат в джоба на едно сако. Тя вдигна на второто позвъняване.
	— Форест, не очаквах да те чуя отново. Гласът ти звучи дрезгаво. Да не си настинал?
	— Какво правиш?
	— По пижама съм. Тъкмо посягах към Кант. Два абзаца от Имануел върху природата на битието, и главата ми натежава като олово. Три абзаца, и съм заспала. Къде си ти?
	— Аз съм в Ривърсайд в един мотел и бих искал да дойдеш.
	— Господин Романтик. — Гласът й вече не беше сънлив и стана твърд. — Форест, когато една жена ти каже, че иска да те види отново, не следва непременно, че тя иска да те види в леглото си.
	— Кой е казал нещо подобно? Ще бъда тук още два дни, преди да отида в Мексико, и това е вероятно единственият път, когато мога да те видя, преди да замина. Просто да си поговорим. Аз съм по-добър от Кант.
	— В какво отношение?
	— В природата на битието. Той е мъртъв. А аз все още съм жив. Засега.
	— Какво?
	— Казах, че съм жив.
	— Не звучеше по този начин. Да не си прегракнал?
	— Нападнаха ме.
	Бевърли дойде с малкия си „Фолксваген“. Тъй като качването на леглото ми беше отнело около пет минути, когато почука, не се втурнах към вратата. Ходенето, ставането, сядането и лягането бяха трудни. Дишането — не толкова.
	— Отворено е — казах.
	Тя носеше фланела и сини джинси, беше без никакъв грим. Косата й стърчеше във всички посоки — очевидно тя не беше и помислила да се направи красива. Помислих си, че Бевърли е най-прекрасната жена, която някога съм срещал. Когато видя какво се е случило с лицето ми, тя не можа да потисне тихия си вик на ужас.
	— Каква каша! Виж гърлото си! Цялото е черно-синьо, лицето ти цялото е подуто и, мили Боже, какво си направил с ръката си.
	Познавах каталога на щетите.
	— Ще ми мине.
	— Кой направи това?
	— Да знаех само. Има някой, който не ме харесва. Или поне не иска да карам. Искаш ли да видиш корема ми? — Дръпнах надолу чаршафа, за да покажа виолетово-червено-жълтия колаж от натъртвания.
	Лицето й се сгърчи от отвращение.
	— О, Форест, това е ужасно — вдигни чаршафа.
	— Ти каза, че искаш да ме видиш. — Започнах да се претъркалвам, за да й покажа източника на острата, пулсираща болка — в основата на гръбначния стълб. — Искаш ли да видиш най-лошата синина?
	— Престани с това. Не е смешно. Мога ли да ти донеса вода или нещо друго? Да ти оправя възглавниците? Чувствам, че съм длъжна да направя нещо. Не трябва ли да отидеш в болница? — Тя започна да опъва покривките на леглото ми и аз я отстраних със здравата си ръка.
	— Добре съм. Нямам нужда от болница.
	— Няма ли поне да признаеш, че боли?
	— Боли — признах аз.
	Тя отстъпи от леглото и ме погледна. Хладна оценка.
	— Защо ме помоли да дойда всъщност?
	— За да те видя.
	— Това ли било? Да ме видиш?
	— Да говоря с теб. Там имаше нещо — на празненството на Артър — казах аз и се преместих непохватно.
	— Там имаше нещо. — Тя ми отправи плаха усмивка. — Сега се чувствам, като че ли съм сбъркала стаята.
	— Аз също. Но е много по-добре, че си тук. Защо не ми разкажеш за Бевърли?
	— Повечето хора искат да знаят за Артър.
	— Аз знам за Артър. Искам да знам за бъдещата доктор по философия, която е достатъчно луда да кара час и половина посред нощ по пижама, за да види някакъв пребит труп, когото не познава.
	— Не съм по пижама.
	— А какво се подава от джинсите ти, наполеонки ли?
	Тя погледна към глезените си, където от крачолите й се подаваше малко къдраво парче коприна.
	— Бързах. Няма какво друго да кажа.
	— В кой колеж си?
	— Обърлин, в щата Охайо. Вероятно никога не си чувал за него.
	— Чувал съм за него. Има добра репутация в областта на музиката. Представям си цяло градче от виолончелисти. Защо не седнеш? — Тя седна на малкото светлокафяво канапе, без да вдига очи от мен.
	— Е, аз това съм учила — музика. Композиция.
	— Звучи достатъчно невинно, но е много далеч от философията.
	— Не съвсем. И двете са интелектуални игри. Нали разбираш, далечни и независими. Поне модерната част. Знаеш ли онзи вид модерна музика, която продължава непрекъснато и не стига доникъде — онзи вид, в който постоянно се повтаря една и съща фраза с безкрайни незначителни вариации…?
	— Филип Глас?
	— Например. Е, паралелът между съвременната епистемология…
	Слушах, докато стигна до сърцевината на своята дисертация и обясни защо нейният живот преминава на малки кръгове с „безкрайни незначителни вариации“. Беше висока и слаба, с дълъг врат и високо чело. Имаше навика да търси в ъглите на стаята думите, които й трябваха, за да върне обратно на земята мислите си. Най-накрая към нея пропълзя една голяма прозявка и аз я спрях.
	— Ела в леглото.
	Тя ме погледна, като че вече беше обмисляла тази възможност, а веждите й се извиха присмехулно.
	— Не говориш сериозно. Дори и само да седна на леглото, ще ти причиня болка.
	— Нали каза, че не причиняваш болка. Както и да е, мисля, че не ме заплашват сексуални атаки.
	— Форест, виждала съм сурови пържоли, които изглеждат по-привлекателно от тебе.
	— Тогава ела в леглото. Часът е един и половина и се нуждая от моя прекрасен сън. Трябва да ставам в седем.
	— Как може някоя жена да ви устои, господин Романтик? — каза тя и стана. Свали фланелата си и видях, че гърдите й са неочаквано тежки — полюляваха се, докато се навеждаше, за да свали пижамата и джинсите си.
	Има нещо много лично в гледката на жена, която сваля дрехите си — нещо, което ме кара да се чувствам привилегирован и покровител. Отметнах завивките със здравата си ръка. Тя не обърна внимание на жеста.
	— Тази е моята страна — каза тя и се качи на леглото отляво. Обърна се с лице към мен. Отблизо лицето й беше гладко, а очите й — ясни. Имаше два малки белега на челото, прав и тесен нос и съвършени, бели, равни зъби, които сигурно бяха стрували цяло състояние на татенцето й. Сините й очи бяха спокойни и сънливи.
	— Лека нощ, Форест — каза тя и ми даде още една лека и дълга целувка, като онази, която бях запомнил от празненството. — Ти си по-добър от Кант — каза тя и се обърна, за да заспи на нейната страна.
	Събудих я, когато светлината започна да пропълзява под завесите, взех лицето й в ръце, целувах клепачите й и устата й. Очите й се отвориха и за миг тя се опита да установи кой съм аз и къде е. После сините й очи погледнаха в мен и казаха да, а ръцете й обвиха врата ми и тя ме притегли върху себе си, и аз я целунах отново, докато дългите й крака ме обгръщаха.
	— Ох.
	— Форест, какво има?
	— Топките ме болят.
	— Господин Романтик, може ли някое момиче да ви устои?


	IX.

	— Форест, какво беше онова френско зеленчуково ястие — онова с патладжани, домати, аспержи и лук — всичко разбъркано?
	— Гювеч?
	— Точно така. Виж, има виолетово, червено, зелено и наистина сочно жълто — коремът ти прилича на гювеч. Така изглежда и задникът ти — или като че върху него са разлели от онова мастило — как му беше името, синьо-черното? „Куинк“. Задникът ти прилича на „Куинк“ за „Паркер“.
	— „Паркер“ може да завре скапания си „Куинк“…
	— Явно го е направил.
	Тази игра не ме забавляваше. Опитвах се да сляза от леглото и това се оказа трудно. Най-накрая пресметнах, че ако се претъркалям на една страна и протегна крака, ще се получи нещо като лост, който ще повдигне главата ми и ще мога да седна, като използвам коремните си мускули колкото е възможно по-малко и седя на задните си части колкото е възможно по-малко.
	— Можеш ли да ме вдигнеш?
	— Разбира се — Бевърли скочи от леглото и ме издърпа до изправено положение.
	— И-и-и — каза тя с престорен ужас. — С това чудовище ли съм спала снощи? Форест, виж се само. Как си успял да правиш любов?
	— Ти си виновна — казах аз. — Болеше, но някой трябваше да го свърши.
	— Колкото до гювеча — каза тя, след като ме целуна по натъртения врат, — сега, както си изправен, коремът ти прилича повече на повърнато от куче. Ще ти трябва ли помощ в банята?
	Бях се превил като старец, болезненият ми корем ме дърпаше напред.
	— Не, благодаря, упражнението ще ми е необходимо. — Шегувах се само наполовина. Между странните явления в аналите на съвременната медицина е отбелязан фактът, че състезателите от „Формула 1“ се възстановяват след физически травми около три пъти по-бързо от средния спортист. Болката от снощния бой беше силна, но ако се движех, поддържах кръвообращението и отоците намалееха, след няколко дни щях да съм наред.
	— Мога ли да направя нещо?
	— Всъщност можеш. Можеш да слезеш до машината за лед, вземи четири или пет кофи с лед, сложи ги във ваната и я напълни със студена вода. Ще ти бъда благодарен.
	— Старото средство за охлаждане на страстите?
	— Ще помогне за спадането на отоците.
	— Изглежда доста мъки ще трябват дори само за да спаднат други твърди неща, Форест, но ако това ще свърши работа… — Лицето й омекна. — После отиваш на лекар за рентгенови снимки.
	— После отиваме на пистата. Ако имаш време.
	Докато лежах в ледената вана и се опитвах да намаля отоците и натъртванията на ръката, гърба и корема ми, Бевърли седеше гола на ръба на ваната, а красотата й придаваше изящество на най-грубия от всички интериори — баня на американски мотел, облицована с розови плочки. Гледах я и си мислех, че светът е пълен с момичета, имали късмета да се родят хубави. Те постигат своето. Много малко жени имат нещастието да са прекрасни и светът им отмъщава. Красотата възбужда завист у жените и алчност у мъжете. И докато една прекрасна жена се научи да се справя със завистта и алчността, тя рядко остава толкова прекрасна, колкото е била.
	Прекрасната Бевърли. Алчният аз.
	— Мога ли да ти разкажа за Артър?
	— Мислех, че си ми разказала. Нямам нужда от изповеди.
	— Е, това всъщност не е изповед, но е важно за мен. Искам да ти разкажа. Очевидно той е привлекателен — искам да кажа, че ме привличаше, както той, така и парите му, светският кръг. И си помислих, че това е големият шанс в моя живот. Когато бях малко момиче, мечтаех да живея в огромна къща на висок хълм и да бъда фантастично богата. А идеята да живея с Артър беше точно същото. Като живот на върха на планина, където всеки е мил с тебе, всеки иска да те зарадва и ти казва колко си прекрасна. Знам, че беше детинщина, но имах глупавата представа, че тогава всичко ще е лесно. Всъщност не исках да правя никакъв избор — мислех, че с Артър всеки път друг ще избира вместо мен. Нали разбираш, по течението. Като дете. Наистина си помислих, че това ще бъде някаква екзистенциална свобода, и го приех. Не правех никакво усилие, само се съгласявах. Но накрая това стана просто нова вариация на старата тема. Същата стара Бевърли — само че никой не ти казва истината, прекрасният принц има ужасни проблеми.
	— Какви проблеми?
	— Ами например, че Артър не спеше с мен. Имах чувството, че ме иска само за украса, за орнамент на масата си в ресторанта, нали разбираш? Някой, който е достатъчно умен, за да поддържа разговора и да знае учени думи като Шопенхауер, но без да присвоява неговия блясък, разбираш ли какво искам да кажа?
	— Разбирам. Но не разбирам защо не е спал с тебе. Артър не е обратен.
	— Той беше странен. Когато бяхме вкъщи сами, той каза, че просто не може. Каза, че не е преодолял развода си, въпреки че са минали две години.
	— Когато беше женен, той би спал и с купчина дърва, ако смяташе, че в нея се крие женски таралеж.
	— Е, вече не. Поне доколкото аз знам. Искам да кажа, че освен всички тези повърхностни флиртове, както е прието в Холивуд, никога не съм го виждала да погледне друга жена. Мислех си, че може би всичко е по моя вина. Интересно — от това, че не спеше с мен, още по-силно имах чувството, че ме използва. Бях като някаква вещ, която той държеше на рафта. Опитах, но той не ме допусна близо до себе си — нито емоционално, нито физически.
	— Повечето жени, преди да спят с някого, искат да се почувстват по-близки с него.
	— Аз исках да бъда близка с Артър.
	— Влюбена ли си в него?
	— Форест, казвам ти, че _не съм_ влюбена. Искаше да отида в Монтана с него, а аз не исках. Той каза, че ако не отида, всичко между нас е свършено. Така че аз си тръгнах. Потърсих какво е било общото между нас и не намерих нищо — затова си отидох. — Тя извади охлузената ми ръка от ледената баня и я задържа за миг. — Никога не съм била наистина влюбена в Артър — бях влюбена в представата за него. Но не това исках да ти кажа. Това, което исках да ти кажа, е, че животът с Артър не ме е променил, не е променил нищо. Беше като празна стая. Можеш да влизаш или да излизаш, но това няма особено значение. Беше като едно от онези малки разнообразия. Опитвам се да ти обясня, Форест, защо спах с тебе снощи — никога не съм правила това — да спя с мъж, когото едва познавам. Предполагам, че това е защото не съм била с никого от месеци. Но това е само една част и може би дори не най-важната част от обяснението. И наистина, това няма нищо общо с Артър. Май че съм прекалено стара, за да вярвам в любовта от пръв поглед, но първия път, когато те видях — онази сутрин на плажа, ти толкова ме развълнува, че не можах да ти проговоря. Уплаших се да не заприличам на глупачка.
	— Следващия път, когато видя Артър, ще му кажа, че е едно малко разнообразие.
	— Е, всичко е свършено и сега съм точно там, където бях, когато започнах.
	— Седиш гола на тоалетната чиния в мотел, държиш се за ръка с пребит автомобилен състезател, който лежи във вана, пълна с кубчета лед… Оттам ли си започнала?
	Бевърли се засмя и внимателно върна ръката ми във водата.
	— Не — каза тя и се изправи. — Аз съм тази, която е останала същата.
	— Благодаря на Бога за това.
	— Форест — каза тя и погледна синините на корема ми, — не те попитах, защото си мислех, че може би само ще те целуна и ще избягам. Искам да кажа, че ти ме привличаше, но не бях си намислила да спя с теб. Но сега все пак се чувствам отговорна. Ти се намираш в ужасна опасност, нали?
	— Не знам. Това, което знам, е, че в неделя ще се състезавам в Мексико сити. Преди да стане това, някой ще се опита да ме спре. И ако не успее, то ще се опита да ме накара да катастрофирам.
	— Защо?
	— Подай ми ръка да изляза от ваната. — Тя ме издърпа да се изправя и аз излязох от ваната, несигурен като старица. — Не знам защо. Опитвам се да разбера. — Обгърнах я с ръце и я притеглих към себе си.
	— О-о-ох! — изпищя Бевърли. — Леденостуден си. — После ме притисна до себе си.
	По-късно тръгнахме на изток към пистата. Аз бях се изтегнал на задната седалка на Клеопатра, облечен със състезателния си костюм, и се радвах на топлината на утринното слънце.
	— Бевърли, ако можеш да намериш отворен супермаркет, би ли се отбила?
	— Какво ти трябва?
	— Десет пликчета по един килограм замразен грах и хладилна чанта, в която да ги държа.
	— Някаква конкретна марка?
	— Най-дребните грахчета са най-добри.
	Бевърли намери един денонощен супермаркет на А&Р и зави в огромния, празен паркинг. След като паркира, тя се обърна към мен на задната седалка.
	— От многото неща, които не разбирам, Форест, кажи ми едно. След като едва можеш да ходиш и не можеш да караш и тази количка за сладолед, как очакваш, че ще можеш да караш състезателна кола?
	— Внимателно.


	X.

	Винаги съм мразил Ривърсайд. Тя е като кална чаша — мръсна, неприятна и опасна. Освен това е неравна. Щеше да ни помогне да се подготвим за неделната „Гран При“ в Мексико сити, но самото трасе беше сложно, с няколко обратни завоя и пръст по краищата на пистата. Имаше съвсем малко предпазни мерки — като бариерите или дълбок чакъл за намаляване на скоростта — и твърде много смъртоносни препятствия. Ако излетиш от трасето в пръстта, може да имаш сериозни неприятности. Гърбът ми щеше да си изпати от неравностите, но нищо не можеше да се направи.
	Празната състезателна писта представлява запустяло място — наоколо са пръснати опаковки от храна и пластмасови чаши, главната трибуна изглежда недовършена и изоставена, големите информационни табла зеят сляпо. А на завоите — белези от хлъзгане, излизащи извън пистата, показват къде героите на миналата неделя са заплатили за една микросекунда невнимание. Археологията на риска.
	Аз обичах това. Обичах тази самота и нула отвличане на вниманието. И въпреки че мразех Ривърсайд, празната писта притежаваше за мен същата притегателна сила, както празната сцена за актьора. Тук бяха се състезавали големи имена от състезанията на „Формула 1“: Джеки Стюарт, Стърлинг Мос, Хуан Мануел Фанджо, Дан Гърни, Джими Кларк. След още месец пистата на Ривърсайд трябваше да бъде изравнена с булдозери, за да се отвори място за нови редици от къщи. Не ме беше грижа. Нямах търпение да подкарам новата кола на Макс.
	Огледахме пустинята. Булдозерите бяха започнали да стържат по краищата, нетърпеливи да превърнат неравния пейзаж в апартаменти. На алеята на боксовете се виждаха няколко коли и двама-трима души. Когато се доближихме, отново бях поразен от разликата между отбора „Аръндел“ и големите марки. Ако това беше „Макларън“, „Ферари“ или „Уилямс“, за деня на изпитанията наоколо щеше да има стотина души. Компютърни инженери, вперили очи в мониторите, тълпи механици и персонал от боксовете, техници на „Гудиър“, журналисти, спонсори, приятели и роднини. Но това беше отборът „Аръндел“, пред възход или пред провал. Там бяха, Кен и Макс, Бил и Дейв, Баш и състезателят с приятелката си, която му помагаше да излезе от колата. И толкова. Никой друг. Кен дойде да ни поздрави, погледна първо към Бевърли, после по-внимателно към мен.
	— Боже-боже — каза той, — ако някоя млада дама беше направила това на мен, бих я изхвърлил.
	— Бевърли Уайът — казах аз. — Дейвид Кенет Дебрюей Аръндел-Барингтън. Дейвид Кенет…
	— О, млъкни, Форест — прекъсна ме дружелюбно Кен. — Моля, наричайте ме просто Кен. Всички тези имена ме потискат. Каталог на неблагоразумието на предците ми. Досада. — После се изпъна в целия си двуметров ръст и погледна надолу, сякаш пародираше самия себе си. — И мога ли да ви наричам Бевърли, госпожице Уайът?
	Бевърли се разсмя, очарована.
	— Наричайте ме както желаете, стига да не е Бев. Винаги съм мислела, че Бев звучи като марка паркетин.
	— Ясно, блестящо и без следи от обувки. — Той издаде хриптящия си смях.
	— Кен е собственик на отбора — обясних аз, — така че има право на ужасяващи шеги.
	— Не толкова ужасяващи, колкото изглеждаш ти, старче. Бил и Дейв ми казаха за малкото ти премеждие. Не изглеждаш в състояние да караш. Въобще не съм сигурен, че трябва.
	— Годен съм. Мога да карам, стига да не трябва да сменям скоростите.
	Тръгнах към колата, а Кен — след мен. Говореше, с Бевърли, ухажваше я, изграждаше конспирация между великолепното момиче с дългите крака и бедния, страдащ собственик.
	Баш седеше на стената на бокса и говореше с Дейв и Бил.
	— Здравей, Баш — казах аз. — Радвам се, че успя да дойдеш. Познаваш се с Дейв Спенс и Бил Уилямс — нашите механици, нали? — Те кимнаха. Няма нужда от представяне.
	Баш беше докарал един автофургон — малък остров на прохладен комфорт между сеансите на пистата. Място, в което можеш да влезеш след слънцето и вятъра и да легнеш. Благодаря на Бога за Баш. Голямото му лице беше напрегнато от съчувствие.
	— Господи, с кого си се сблъскал? Дейв ми каза за случката снощи. Сигурен ли си, че в тази ръка не се крият някои счупени кости? Изглежда като дъвкана от кон. Същия кон, който е дъвкал и лицето ти.
	— Не я усещам като счупена. А и не ми трябва да гледам лицето си. Момчета, готови ли сте? — С ъгъла на окото си видях как Кен представяше Бевърли на Макс. Горката дама.
	Колата беше със стария надраскан и закърпен корпус от фибростъкло и приличаше на бедното старо шаси, което бях мъчил Оултън Парк, Донинггън и Силвърстоун. Отдолу обаче то беше чисто ново, за пръв път на пистата.
	— Може ли да видя лицето ти? — прогърмя гласът на Макс. Изглеждаш ужасно зле.
	— Всички ми повтарят същото.
	— Трябваше да го видите, когато го събрахме от улицата снощи — намеси се доволно Бил. — Мислехме, че ще остане в болница със седмици.
	Макс пъхна ръце в джинсите си с размер на палатка и ме погледна, сякаш нарочно сам се бях наранил.
	— Не мисля, че трябва да караш моята кола. Всъщност, забранявам ти.
	— Не ставай смешен, Макс. Или ставай — казах аз. — Не ме е грижа. Така и така стигнали сме твърде далеч, за да обърнем и да се върнем вкъщи с празни ръце.
	Макс приближи лице до моето. По зъбите му имаше полепнали остатъци от бъркани яйца. Лицето му почервеняваше.
	— Не сме готови за това състезание, шибан идиот такъв. А ти не си в състояние да караш — не искам още една разбита кола. Във всички случаи не и от тебе. Най-добре е да прескочим Мексико и да отидем направо в Аделаида.
	Зад жабешкото лице на Макс се появи Кен.
	— Съжалявам, старче. — Гласът му беше премерен и разумен. — Дори да не разчитаме много на Мексико, този опит ни е нужен. Както за шасито, така и за новата скоростна кутия. — Кен постави голямата си като плавник ръка върху колата. Доверчивият собственик, който се грижи за кончето си. — Да пропуснем Мексико, просто значи твърде много да изостанем. А и се съмнявам, че и малкото спонсори, които не са ни изритали още, биха останали, ако няма представление. При положение, разбира се, че караш ти, Форест. Все пак изглеждаш малко напълнял.
	— Това е от замразения грах — каза Бевърли от желание да помогне.
	Носът на Кен се повдигна, сякаш той току-що беше забелязал, че се е надвесил над задръстен канал.
	— Замразен грах?
	— Помага за спадане на отоците. — Те продължиха да гледат със съмнение, с изключение на Бевърли, която се опитваше да запази невъзмутимо изражение. Тя беше напъхала найлоновите пликчета под състезателния ми костюм и мислеше, че така е много весело. Задникът ми беше премръзнал, но поне натъртванията не се влошаваха.
	— Да тръгваме. Всичко ще е наред, само да вляза в колата.
	Обикновено най-добрият начин да влезеш в кола от „Формула 1“ е да поставиш ръце от двете страни на кабината и да се спуснеш вътре в нея. Дясната ми ръка не можеше да понесе никаква тежест, но аз исках да изглеждам колкото е възможно по-естествено. Опитах се да стъпя в корпуса и после да протегна крака напред, поддържайки теглото си с лявата ръка и десния лакът. Коремът ми пулсираше, а болката в опашната ми кост беше пронизваща — трябва да съм приличал на костенурка, която се опитва да се пъхне обратно в черупката си. Отне ми известно време, но те не ме лишиха от достойнството да го направя сам.
	Бил ми постави коланите, аз запалих двигателя и забравих за болката. Макс включи портативния си компютър „Оливети“, за да отчита показанията от поставеното в колата записващо устройство — подобно на това в самолетите. Сега той щеше да се съсредоточи върху двигателя, да отчита наляганията и температурите на всмуквателния колектор, температурите на маслото и водата в критичните точки, температурите и наляганията на отработилите газове, потока на горивото. Данните щяха да се записват, за да могат по-късно да бъдат анализирани. След като направех една обиколка, компютърът щеше да разкаже на Макс за центробежната сила при завой, спиране и ускоряване, движенията на окачването, наклона на колелата и температурата на гумите.
	По-големите, по-добре финансирани отбори имаха телеметрични устройства, така че можеха да следят числата на екраните си в боксовете, докато колата отвън обикаляше по пистата. Което означава, че те не само знаеха какво става, но знаеха и кога и къде е станало. А това им даваше две крачки аванс пред нас, понеже повърхността, триенето и температурата на пистата можеха да са различни за два съседни завоя и две поредни обиколки.
	Но това е и целият смисъл на „Формула 1“: да създаде най-съвременните в технологично отношение машини в света. А новата технология, както всеки знае, е много скъпа.
	Думата „Формула“ от „Формула 1“ се тълкува точно в Жълтата книга — „Годишникът на ФИА по автомобилизъм“. Ръководителите на отбори я носят със себе си и я изучават със същото благоговение с което младшите свещеници стискат библиите си и произнасят свещените слова. (Алисия се оплакваше, че Кен я взел със себе си в леглото през първата им брачна нощ).
	В Жълтата книга се казва точно колко трябва да е дълга („не повече от 120 см пред осевата линия на предните колела и не повече от 60 см зад осевата линия на задните колела“), колко широка (не повече от 215 см); колко висока (не повече от 100 см от земята) и колко тежка (не по-малко от 500 кг).
	Пълна е с фрази-капани от сорта на „по цялата й дължина изграждащият материал в напречното сечение на всяка съставка на кутията трябва да има площ минимум 10 кв.см., минимална сила на напрягане 31 кг/мм и минимална дебелина на таблото 1 мм върху стабилизирани покрития или 5 см площ и дебелина 0,5 мм върху стабилизирани покрития“. И т.н., и т.н., и т.н.
	Двигателите са ограничени до обем 3,5 литра и трябва да бъдат с „нормално всмукване“. Никакви турбокомпресори или инжекционно впръскване.
	Никакво турбо?
	През 1986, когато правилата позволяваха двигатели с турбокомпресор, отборите с много пари конструираха специални двигатели „камикадзе“, само за квалификациите. Колелата им можеха да се въртят върху суха писта на всяка скоростна предавка, включително шеста.
	BMW бяха пресметнали, че има моменти, когато извличат мощност 1300 конски сили от техния 1,5-литров двигател за квалификации. Когато Герхард Бергер видеше цифрата 5,5 бара на индикатора на турбото на пистата в Монца, това означаваше, че той осъществява налягане на горивната смес в камерите пет и половина пъти по-голямо от атмосферното. Това теоретически означаваше, че 1,5-литровата му машина помпаше мощност като 8,25 литрово чудовище. 1300 конски сили от 1,5 литра караха квалификационните машини да се разрушават след обед и да насищат въздуха на околността с малки частици от екзотични двигатели.
	При цялото това напрежение (двайсет и пет тона в челото на буталото при 12 000 движения в минута), дори и ако не се взривят, те трябваше да бъдат подменяни след пет или десет обиколки. При единична цена от 70 до 110 хиляди лири стерлинги, и при три, четири или пет двигателя само за класиране на две коли, стойността на състезаването във „Формула 1“ се вдигна над способностите на спонсорите.
	Ето защо ФИСА забрани специалните машини за квалификации и турбодвигателите бяха изместени. Поради това конструкторите започнаха да търсят други начини за извличане на по-голяма мощност.
	Двигателите са дишащи устройства. Те вдишват гориво и въздух, запалват ги и издишват отработили газове. Направи дишането им по-лесно — и те ще ти дадат повече мощност. Накарай ги да дишат по-учестено — и те ще ти дадат още повече мощност. Повече клапани отварят повече прозорци в покрива на горивната камера, за да пропуска повече горивна смес. А поотделно те тежат по-малко, така че можеш по-бързо да ги движиш нагоре-надолу.
	Почти всички конструктори на състезателни машини предпочитат повече малки цилиндри пред по-малко, но големи. При дванайсетцилиндрова машина пътят на пламъка от запалителната свещ изминава по-кратко разстояние до стените на цилиндъра, отколкото при осемцилиндрова. Разстоянието от свещта до стената на цилиндъра е само няколко инча, но при 12 000 оборота в минута огънят има на разположение само две хилядни от секундата, за да измине пътя в горивната камера, преди работата да свърши, и ето — буталото идва отново, избутва дима и недоизгорялата горивна смес навън през изпускателните клапани.
	Ако имате дванайсет бутала вместо, да кажем, осем, всяко бутало ще бъде по-малко и по-леко. Така и те, като по-малките многобройни клапани, ще могат да се движат нагоре-надолу по-бързо. По-малка механична маса, както казват в бранша, означава повече обороти в минута.
	Но други инженери ще ви кажат, че допълнителните цилиндри не компенсират усложняването, триенето и теглото. Или дължината. Двигателите на „Формула 1“ са поместени в задния край на шасито, те поддържат задното окачване и скоростната кутия. Така че дори малки торзионни отклонения в двигателния блок могат да доведат до голямо влошаване на управлението. С други думи, един твърд, къс двигател, ще се управлява по-добре от дълъг, вибриращ двигател.
	Така че изберете сами. Четири, шест, осем или дванайсет, „Ферари“ кара с дванайсет цилиндъра (повечето от правилата за „Формула 1“ на ФИСА го разрешават); „Рено“ и „Хонда“ — с десет; „Джад“ и „Косуърт“ — с осем.
	Другият път към мощността — по-високи обороти — означава да се направят всички частички от вихъра леки, силни и балансирани като компютри, а съвременната физика знае как да стане това.
	Заслужава ли си? Ще изразходвате ли 1000 лири стерлинги за всеки от една дузина титанови бутала, които са по-леки от алуминий и по-яки от стомана, когато ще трябва да ги изхвърляте след всяко второ състезание? Отговорът е да, заслужава си. Ако имате толкова пари.
	По-високите обороти означават и шлайфане и полиране на ръка. А после сглобяване на ювелирните частички и парченца с внимание, търпение и прецизност, пред които един „Ролекс“ изглежда груб. И това да се прави в звуково и химически чисти условия, за да не може случайна прашинка да попадне в някоя от движещите се части и да развали баланса й. (При въртене предметите увеличават теглото си. Едно бутало, ос и мотовилка, които тежат в ръката ви половин килограм, тежат повече от седем тона, когато се движат в двигателя при 12 500 оборота в минута.)
	Но преди да надхвърлите 12 500 оборота, трябва да решите проблема с пружините на клапаните. Дори и ако са марка OTEVA–70 (най-качествената пружинна стомана, позната на авиоинженерите), клапанните пружини над 12 000 оборота в минута могат да се деформират. Деформирането може да изглежда като нещо безобидно за един клапан в неделя следобед, докато не разбереш, че докато клапанът е потънал надолу в цилиндър, буталото се приближава с онези седем тона моментна сила. Ако двете се целунат, клапанът ще се пръсне със звук на шрапнел. Оттук и търсенето на по-добра клапанна пружина или по-добър начин за затваряне на клапаните.
	„Рено“ мислят, че са намерили отговора със замяната на пружините със сгъстен въздух. Може и да е така. Но тъй като никой извън „Рено“ не знае как го правят, това не е решение за всички.
	През цялата зима се бяха носили слухове, че „Хонда“ е изразходвала 30 милиона лири стерлинги за произвеждане и изпитания на двайсет и пет двигателя с различни характеристики. Някои от тях, както се говореше, имали берилиеви бутала, керамични стени на цилиндрите, плазмено запалване и пневматични клапани.
	Междувременно отборът „Аръндел“ продължаваше с най-добрата технология от миналата година. Нашият добър „Форд Косуърт V8“ имаше солидната конструкция от миналата година и беше солиден боклук в сравнение с мощността на новите машини, включително тазгодишния нов „Форд“.
	На стария Евърс просто щеше да се наложи да наваксва на „бавните“ части на пистата. Да кара по тях малко по-твърдо. „Рено“ прави 13 000 оборота в минута. Ние правим 11500. Просто задържай крака върху газта малко повече, спирай малко по-малко, Евърс, и се опитвай да не се молиш бързите да се разбиват в стените. Парите говорят; лайната тичат, за да ги настигнат.
	Когато двигателят загря и Макс изключи компютъра си, аз потеглих и оставих зад себе си бързо изчезващата група от фигури, които в огледалото приличаха на статуи.
	Дясната ми ръка ме болеше много и не ставаше за работа. Оставих я да почива върху волана и въртях с лявата. Това нямаше да е лесно. Но мислех си, като натисна газта, може да стане интересно, след като свикна да спирам с левия крак. Отначало спирах твърде рано и трябваше да давам газ до завоя. Обаче като попривикнах, открих, че мога да бъда много по-прецизен като натискам спирачката постепенно, а другият ми крак още е върху газта.
	Новото шаси се усещаше по-леко, по-лесно за управление, по-добре балансиране. Макс беше се справил с домашното си. През първите няколко обиколки аз просто карах спокойно, поддържах не повече от 8500, за да съм сигурен, че работи, за загряване на гумите и притриване на накладките на спирачките. Болката ме дразнеше, крещеше, за да привлече вниманието ми. Но не го получаваше. Бяха минали месеци, без да влизам в кабината, и умственото ми острие беше ръждясало. Лесно можех да направя грешка. Направих десет обиколки и ми дадоха сигнал да се върна в бокса.
	— Как мислиш? Можеш ли да я задържиш на пистата? Макс беше пръв, на лицето му беше изписана тревогата на майка-хипопотам за малкото й. Когато включи компютъра си в колата, той трябваше да надвиква двигателя.
	— Имаш късмет, Макс. Усещането й е добро. Влизането в завоя е бавно, но без съмнение Дейв може да нагласи това. Ще ми трябва малко време да свикна със спирането с левия крак. Но ако скоростната ти кутия не губи време при ускоряване и максимална скорост, мисля, че само от спирането печеля по секунда на обиколка.
	— Педал — каза той. — Като си помисля само какво би могъл да направи един истински състезател! — Явно Макс беше в добро настроение, щом това беше представата му за комплимент.
	Кен завря главата си в кабината и произнесе пред мен обичайната си реч за отговорността — че не иска да доказва нищо, че изпитва колата, а не пилота. Бяхме правили това толкова много пъти, че просто трябваше да се спази традицията.
	Дори и автоматичната скоростна кутия наистина да изсмукваше допълнителна мощност, поне аз не го чувствах. Изстрелях се от боксовете, за да направя още десет обиколки — този път на осем десети; онзи вид бързо, но внимателно каране, което даваш, когато си на пето място, на една обиколка от четвъртия и на една обиколка пред шестия, а до финала остават десет обиколки.
	На пистата има особен вид освобождаване — освобождаване от останалата част на живота ти. Всички съпруги и събирачи на данъци, радио-зевзеци, банкови извлечения и мъже, които идват и те набиват посред нощ — всички те изчезват в прахта. Светът се размазва и ти се въртиш ли, въртиш на карнавалното колело.
	Влизаш дълбоко в завоя с хиперскорост; спираш, балансираш с колата на ръба на предела й по кривата на завоя — толкова точна, че колата едва ли не сама се управлява, като че ли е влязла в някаква невидима бразда; след излизане ускоряваш с такава сила, че бузите ти се сплескват върху зъбите; около тебе нараства воят на двигателя и писъкът на спирачките и гумите; това, приятелче, е най-близо до усещането за разтягане на този кратък миг от време, който отминава, преди да можеш да кажеш „сега“.
	Такова философско десертче ми хрумна, докато се движех по правата, защото автоматичната скоростна кутия на Макс ми даваше много свобода и време. Тъй като нямаше нужда да натискам съединителя и да премествам натиска от петата на пръстите, колата беше по-спокойна, по-отпусната.
	Точно като мен. Аз имах повече време да намирам точния момент за влизане в завоя, точната точка за придържане към кривата, точното време за ново подаване на газ и излизане на пълна мощност, като че ли въобще не е имало завой. Дори и скоростната кутия да не ме правеше по-добър състезател, то поне ме караше да се чувствам такъв.
	С изключение на врата ми. Очевидно не бях правил достатъчно упражнения за врата, с които да компенсирам загубеното време зад волана. Погледнете врата на всеки състезател със стаж във „Формула 1“ и ще видите прави линии от ушите до раменете му. Новите състезатели държат главите си наклонени на една страна, за да отпочиват уморените им мускули. Бях започнал да чувствам бодежите от изкривения врат, когато видях, че по служебния път до боксовете се вдига облаче прах. Посетители.
	Когато на следващата обиколка минах покрай боксовете, Кен подаде знака за десет обиколки. Зад него вратата на шофьора на малка лъскава „Тойота“ се отваряше и над покрива се показа една руса главичка. Каква радост, помислих си, а сърцето ми се сви. Джанис. Натъртеното на адамовата ми ябълка заговори красноречиво. Мускулите на стомаха и гърбът ми също ме боляха само като помислех за тях. Беше време да се прибирам. Направих още една обиколка и при влизането в острия завой преди боксовете спирачките ми отказаха.
	До този миг аз бях Форест Евърс — карах си в последния завой със скорост 170, мислите ми се въртяха около красивата дама с късата, стърчаща руса коса и хубавите розови зрънца, без да съм напълно наясно дали ще иска реванш или преиграване на мача — състезателен пилот, който се кани да се приземи между по-бавно движещите се биологични видове.
	До този миг управлявах колата, планирах бъдещето и сметките, които имах за разчистване, а в следващия миг се превърнах в пътник, който не може да управлява, педалът на спирачките пропада до пода, а предпазните релси стават все по-големи. Не можех да направя кой знае какво. С две бързи натискания установих, че помпането върху педала е губене на време.
	Исках да направя катастрофата минимална. Това беше единствено ново шаси, което имахме. А и не исках да се ударя челно в предпазната релса. Една от възможностите беше просто да се облегна върху преградата, като я ударя поред с двете леви колела, и да се надявам кривата на релсата да пренесе колата по завоя и да я забави. Но вече бях в самия завой. И дори да можех да успея да обърна колата успоредно на преградата, стоманената релса лесно можеше да откъсне колелата от колата, та да направя салто — с бензиновия резервоар напред. Така че не си струваше да разглеждам този вариант. Това беше възможност, от която се отказах преди кракът ми да се впие в мъртвия педал за втори път.
	Някъде вдясно имаше нещо.
	С единствената си здрава ръка хванах колата за врата и я извих в завоя — скъсих линията и я накарах да се хлъзне, опитах се да отнема колкото може повече скорост, подобно на състезател върху черна писта. Влизах в завоя прекалено бързо и линията ми беше прекалено къса, за да мога да се надявам да направя завоя. Но понеже стигнах по-рано до върховата точка и задържах крака си върху газта, аз се завъртях напреки в една дълга закривяваща дъга и излязох от пистата на изхода на завоя — просто се усуках около предпазната преграда и влязох в пръстта. Забих крак в пода, изпратих гейзер от пръст и камъни зад мен и изревах под плаката на „Ексон“, изстрелвайки камъчета и отломки в обратната му страна, а след това, като разклащах опашка наляво-надясно, прегазих през рохкавата пръст, докато се качих обратно на пистата — тъкмо навреме, за да вляза в алеята към боксовете.
	Макс нетърпеливо включи компютъра си в автомобила. Това беше неговият маниер на разговор с бедната му изнасилена любима. „Как се чувстваш, скъпа?“, „Боли ли те?“, „Нека ти премеря температурата.“, „О, мила, мисля, че имаш температура в скоростната си кутия.“, „Бедното ми бебе, има ли нещо счупено?“. Червеното му смръщено лице показваше, че той има намерение да се разправи с мен по-късно. След като се погрижи за бебето си. Бебето, което искаше да ме убие. Майната ти.
	Кен сведе лице точно пред моето.
	— Не е най-красивата гледка — казах аз.
	— Моля?
	— Лицето ти ми закрива погледа.
	— Как си?
	— Наред. — Адреналинът все още се носеше на вълни по мен, мислите ми бягаха, бях забравил натъртванията и болките в мускулите. — Спирачките отказаха и искам да знам защо. Окачването може да е изкривено от кроса, който проведох. Видяхте ли го?
	— Видяхме само как се връщаш на пистата. Изглеждаше, като че ли е нещо сериозно. Сигурен ли си, че са били спирачките?
	— Педалът е на пода. Те просто изчезнаха.
	— Какво друго?
	— Колата не поема достатъчно на бързите завъртания и затова закъснявам на влизане в завоите. Има и леко прекалено завъртане на излизане. Нищо драстично. Но ако можем да го оправим, ще сваля поне още секунда.
	— Ще отнеме най-малко час, докато го прегледаме. Наистина би трябвало да подложим окачването на дефектоскопия, но ще се наложи да разчитаме на преценката на Дейв. Ако той има съмнение за пукнатини, трябва да си събираме багажа още сега. Имаме посетител.
	— Виждам я. Подай ръка. И кажи на Дейв първо да се занимае със спирачките. Кажи на Дейв, че искам да знам причината. Искам да знам точната причина.
	Кен откачи колана ми и протегна надолу голяма месеста лапа, с която ме извади от колата.
	Като минахме покрай Макс, той мърмореше, че скоростната кутия е загряла. И че не мога да карам. И че никога вече няма да се кача в неговата кола.
	— Тази шибана кола насмалко не ме уби, тъпако. И преди отново да вляза в нея, искам да ми кажеш дали грешката е в твоята конструкция, или в производството, или и двете са скапани, или пък някой е пипал нещо. Казвай, Макс. Казвай. — Бях изрекъл всичко това тихо, но той трябва да е усетил колко близо съм до насилие. Не отговори. Само ме погледна с увиснала отворена уста като на булдог, със светещи очички в тесните цепки.
	Вземи се в ръце, спри рязко, премини на по-ниска скорост, намали оборотите, усмихни се на приятната дама.
	— Здравей, Джанис, какво неочаквано удоволствие — извиках с престорена радост. Мога да преподавам на проститутки.
	Джанис идваше от колата си. Беше облечена в свободна памучна блузка с къси ръкави на леопардови петна, напъхана в прилепнали сини джинси. Прилепналите сини джинси бяха напъхани в каубойски ботуши от змийска кожа. В ръка държеше тетрадка. Бърз набег. Джанис твърдата. Джанис репортерката. Само по работа.
	— Май че някой ме е насадил на тебе — каза; тя, а докато вървеше, зърната й правеха лупинги под тънката блузка. — На кого трябва да благодаря?
	— Последния път, когато те видях, Джанис, ти ме помоли да ти помогна да си свалиш нощницата.
	— Това беше преди да разбера, че си лъжец.
	— Дадох ти материала за автоматичната скоростна кутия на Макс и за това, че се връщам при Кен.
	— И излъга, че скоростната кутия се чупи.
	— Три от възможни четири не е лошо.
	— Стига с тези глупости, Евърс. Мога да те пронижа с писалката си. И ще го направя.
	— За да ми кажеш това ли си дошла дотук?
	— Дойдох тук, защото имах чудесна идея за репортаж. Смъртта на един отбор от „Формула 1“. Състезателят, който не може да се задържа на пистата дори и на тренировка.
	— Здравей, Джанис. — Кен беше направил номера си с безшумното доплуване. До неговата огромна височина Джанис изглеждаше като малкото му момиченце. — На какво дължим тази чест?
	— Само разказвам на Форест за новия си репортаж. За собственик на отбор от „Формула 1“, чиито коли непрекъснато убиват състезателите му, който губи спонсорите си и се опитва да манипулира пресата. Убедителна демонстрация беше Форест преди минута, не мислиш ли? Или се отказваш от „Формула 1“ и тренираш автокрос?
	Кен се засмя със своя сърдечен, дружелюбен смях. Някои от ударите й бяха го засегнали дълбоко, но Кен по-скоро би отрязал ръката си, отколкото да й даде да види болката му.
	— Джанис, аз не храня никакви илюзии — знам колко труден е животът за нас сега. Но ние ходим по ръба от толкова време, че мисля, вече сме развили много добро чувство за равновесие. И ако искаш, можеш да прогнозираш оттеглянето ни, но ние отиваме в Мексико и Аделаида.
	— Кен — Макс беше покрит с късчета от камъни и настилка от пистата. Очевидно беше лягал под колата. Махаше на Кен да отиде при него — по начин, който смяташе за дискретен. От това разстояние можеше да бъде взет за Оливър Харди, който сигнализира на Стан Лаурел да се пази от падащото пиано.
	— И относно конструктора на „Формула 1“, срещу когото една белгийска компания за скоростни кутии е завела дело за кражба на техния патент.
	Знаех за този случай. Белгийците претендираха, че Макс е откраднал един от техните патенти. Макс мислеше, че те нямат право. Той казваше, че конструкциите са фундаментално различни. Няма място за никаква тревога. Нападението на Джанис ме ядоса още повече. Ще открадне ли Макс нова конструкция? Една топла ръка се мушна под моята.
	— Джанис Хенриън, запознай се с Бевърли Уайът. — Беше ми ден за представяния.
	— О, вие сте новото цвете на седмицата, нали? Казали ви, че има жена в Лондон и приятелка в Ню Йорк?
	— И на мен ми е приятно да се запознаем, Джанис. — Бевърли беше посещавала училището по отвръщане на удара в Бел Еър. Обличай се в здрава кожа и не връщай удара по-силно, отколкото е необходимо. — Не се изненадвам, че много жени се интересуват от Форест. Понякога го преследват с дни. — Тя изчака фразата да попадне в целта. — Наистина, той ми е казвал.
	— Е, каквото и да ви е казвал, вероятно не е било истината. Ти не си се посветил изцяло на казването на истината, нали, Форест? — В гласа й едва се усети леко потрепване. Момиченце в героична роля.
	— Джанис, да поговорим една минута. — Взех я за ръка и я отведох, малката й ръка в моята голяма. Отидохме до сухите тревни площи в средата на пистата.
	— Какво се е случило с теб? Изглеждаш ужасно.
	— Професионални биячи. Някой иска да не се състезавам.
	— О, стига, Форест. Сигурно мислиш, че съм ужасно наивна. Защо някой би искал да те спре да не се състезаваш, когато е такова удоволствие да те гледа човек как катастрофираш? Мислиш, че само защото съм дяволски увлечена по теб…
	— Джанис, ти не си увлечена по мен.
	— Добре, така да бъде — не съм увлечена по теб. И няма да напиша материала си. „Епитафия за един губещ“ — какво ще кажеш за това заглавие?
	— Не бъди такава мръсница.
	— Такава съм. Трябва да бъда мръсница. Защото ако не съм, някой винаги ме използва. Знам за някои големи интереси в автомобилния спорт, Форест. И знаеш ли какво, те ви презират. Казват, че във вашия отбор сте любители. Казват, че спортът би се чувствал по-добре без отбора „Аръндел“. Мисля, че ще стане добър материал. — Усмихна се, застана на пръста и с ръце на раменете ме целуна. После си отиде.
	Когато се върнах обратно в боксовете, Кен, Бевърли и Макс се бяха събрали накуп. Бяха ни гледали и се чудеха.
	— Форест — попита Кен, — какво си направил на тази жена, че толкова сърдита.
	— Не съм й направил нищо.
	Бевърли се разсмя.
	— Нищо чудно, че е бясна.
	Зад рамото на Бевърли Джанис говореше с Дейв.


	XI.

	Кен ме поведе към прохладната сянка на автофургона. Когато постави крак на стъпалото, автомобилът изскърца и се наклони към него. При влизането се наведе, а главата му обърса тавана. Седна до гетинаксова масичка — изглеждаше непохватен и прекалено голям — като възрастен на детско празненство. Аз бавно и внимателно се изтегнах по гръб на дивана в дъното. Мина известно време, докато той събере мислите си.
	— Не се нуждаем от повече внимание.
	— Чувствам, че ме уведомиха — казах аз и докоснах пликчето с дребен грах „Птиче око“ под състезателния си костюм.
	— Наистина. Те захапаха. — Той се наведе напред и сложи ръце на коленете си. — Вероятно са мислели, че това, което са направили с ръката ти, няма да ти позволи да караш.
	— Така щеше да бъде, ако не беше скоростната кутия на Макс.
	— Точно така. И когато са научили, че не са те спрели, са се принудили да опитат отново с, ъ-ъ, да кажем, малко по-въздържано.
	— Дори две старици биха ме победили с пера за бърсане на прах. Не съм в съвсем отлична форма.
	— Да, мисля, че не трябва да се оправяш сам с тях.
	— Добре, ти си следващият.
	— Форест, искам да приемеш това по-сериозно. Нашият отбор е в обкръжение и мисля, че трябва да се защищаваме един друг, да действаме като едно цяло. Каква е новата ти приятелка?
	— Не знам. Бевърли е наред.
	— Тя е най-зашеметяващо изглеждащата жена. Но аз бих се чувствал по-спокойно, ако знаех повече за нея, освен че е бившо гадже на Артър Уорън.
	— Добре, съгласен съм, че това е популярна категория между хубавите жени в Калифорния. Но мисля, че е такава, каквато казва, че е. Никой не се преструва, че е аспирант по философия — твърде трудно е. Твърде лесно за проверка.
	— Може би. Тя би могла да учи философия и освен това някой да й плаща да се грижи за теб, да съобщава на хората къде си. Подозирам всяка жена, която е толкова привлекателна, а се преструва, че я привличаш.
	— Не подозираш, а ревнуваш. А и тя не знаеше къде съм бил снощи, докато не й се обадих.
	— Добре, провери. Защото докато не мине състезанието в Мексико, бих искал да се държим един за друг като хари-рикши. — Кен беше станал и ровеше в хладилника. Гласът му се заглушаваше между кутиите с кока, пепси, бира и сода.
	— „Хари“-какво?
	— Хари-рикши — нали знаеш онази източна секта, дето винаги виждаш по летищата. Плешиви глави, дрънчащи звънци, жълти широки дрехи — разни такива неща. Те постоянно си пеят „хари, хари, хари рикша“.
	— Харе-Кришна.
	— Правилно. Като тях. — Той излезе от хладилника с наградата си — кутия „Гейторейд“. Понеже беше твърде висок, за да се изправи съвсем, дотътри се полуприведен до масата и седна. — Във всички случаи, не искам да оставаш сам и за секунда. Искам целият отбор да ядем и доколкото е възможно, да спим заедно. По този начин сме много по-малко уязвими.
	— Виж, Кен, познавам тази дама достатъчно добре, за да не смятам, че я харесвам чак толкова много. Ако въобще ми даде тази възможност. Но не искам компания в Мексико. В отвратителна форма съм, контузен съм, а и просто нямам време. Знаеш какъв съм преди състезание. Освен това, ако отново ме нападнат, какво ще прави Бевърли, ще пищи ли?
	— Ако е била с тебе пред бензиностанцията на „Съноко“, за да запищи, сега не би си пъхал замразен грах в панталоните, нали?
	Автофургонът се разклати от качването на Баш и Макс, които запълниха с телата си цялото място. Представих си как са се сплескали и издули колелата от тонажа на нас четиримата.
	— Е, Макс, какво се е случило със спирачките? И колко ще чакаме, докато ги поправят?
	Макс се размърда неспокойно, лицето му беше обляно в пот и беше на петна от пръст. Протегнах се да увелича с една степен силата на климатичната инсталация.
	— Ще ти отговоря на въпросите поред, Форест: не знам и около два часа.
	— Не ме будалкай, Макс. Липсва ми търпение.
	Макс се промъкна покрай Баш и протегна ръка към мен. Покажи и разкажи. Държеше малка част от неръждаема стомана, която изглеждаше като изпилена на шмиргел. Отрязаните краища на медни тръбички стърчаха от двете страни.
	— Дозиращият клапан — обясни Макс. — Толкова е разрушен, че тече. Не се забелязва в продължение на няколко обиколки, но това протичане може да предизвиква внезапно падане на налягането и внезапна загуба на спирачки. Вероятно и тръбичките, които водят до двойната спирачна система са отслабени.
	— Защо не знаеш какво се е случило?
	— Когато си излязъл извън пистата, ти се е откъснала долната част на картера на колата. Напълно възможно е това да се е случило, след като си загубил спирачките си. Ако погледнеш внимателно, ще видиш, че в метала има вкарани частици пръст и камъчета — Макс затвори юмрука си около остъргания метал. — Така че може да е имало фабрична повреда, или пък саботаж, или пък може в системата да е попаднало въздушно мехурче.
	— Само едно от онези луди неща — казах аз, припомняйки си пропадането на педала до пода, — е достатъчно.
	— Форест — каза Баш. — Дейв, Бил и аз прегледахме всяка съставна част на системата — проверявахме ги един след друг. Освен това тук всичко изглежда сто процента здраво. Но наистина, там вътре би могло да има въздушно мехурче.
	— Не би могло да има никакво мехурче и не би могло да има неизправен детайл в колата, ако тя е била както трябва. И ако тя не беше монтирана твърде ниско под шасито, то не тя би се откъсвала всеки път, когато колата излезе извън пистата.
	— Казах ти — отвърна Макс, у когото гневът се връщаше заедно със самочувствието му, — не сме готови за Мексико. Трябва ни още време да изпитаме колата.
	— Форест — каза Кен, след като погледна към Макс, като че ли нашият главен конструктор би могъл да крие нещо, — може би Макс е прав. Може би трябва да си оставим още малко време за доработка.
	— Разбира се, че ни трябва още време. На всеки му трябва още време за доработка — казах аз. — Но не можем да пропуснем Мексико. След колко време ще бъде готова за пистата, Макс? — попитах аз. — По-добре е да открием дали там няма и други повреди.
	Макс погледна часовника си.
	— Още около час и половина — два.
	Баш отпи от бирата си и направи гримаса, сякаш изведнъж беше забелязал, че в нея има жаби.
	— Ти изглеждаше малко несигурен — каза той, облегнат на мивката. — Нямам предвид когато излезе от пистата.
	— Беше временно.
	— Е, не се насилвай. Гадината хапе.
	— Ще ти купя рокля на цветя. Така ще можеш да играеш мамичка. Дявол да го вземе — казах аз все по-бесен, — неделя е. Следващата неделя ще бъда в Мексико сити и ще подскачам на „Пералта“ с 270 километра в час. Как, по дяволите, ще направя нещо, ако не се насилвам? Благодаря ти за грижите, Баш, но ако оставя просто нещата да вървят, губя контрол над тях.
	— Не ме е страх, че ще загубиш контрол.
	— От какво тогава?
	Баш смачка бирената кутия на малка тенекиена топка и си взе нова от хладилника на автофургона.
	— Искаш ли да ти кажа защо напуснах Мексико? — попита той, като подсили въпроса си със звука от отварянето на кутията.
	— Дълга история ли е?
	— Би могла да бъде много по-кратка. — Той отпи голяма глътка от кутията. — Преди десет-петнайсет години правех състезателни коли в Мексико сити. Доста добра работица. Бях се състезавал във веригата „Трансам“, отборът се разпадна и си помислих: „Майната му, да ходим в Мексико.“ — Той го произнесе като „Мейхийко“.
	— Има бая пари в Мексико, ако знаеш къде да търсиш. Татковците на богатите хлапета им купуват „Мустанги“. А веднага, след като богатото хлапе получи новия си „Мустанг“, то иска той да върви по-бързо от „Мустангите“ на другите богати хлапета. Така че аз си създадох име с правене на състезателни коли и спечелих пари с правене на „Мустанги“, които вървят по-бързо от обикновените.
	— Някои от хлапетата имаха много пари, а може да се направи доста нещо чрез притягане — смукателни колектори, глави, свещените карбуратори. Но тези хлапета искаха това, което винаги искат хлапетата — още и още. Е, добре, сериозна преработка на двигатели, пробиване, бутала, балансиране, стендови изпитания, проверки на динамиката — за това е необходимо много и скъпо оборудване. Така че си взех един мълчалив съдружник. Той имаше много пари, хлапето му имаше „Мустанг“ и си мислех, че сме в безопасност — беше началник на полицията. Един ден хлапето му пробваше последния супертрик, който бях направил в „Мустанга“ му, и търкаше гумите на улицата пред работилницата ми, когато го спира един полицай. Хлапето казва на полицая да се разкара, защото татко му е началник на полицията. Полицаят не получава подкупа, на който мисли, че има право, дава на хлапето фиш за глоба и конфискува колата. Което наистина вбесява хлапето. На следващия ден се появяват двама нови полицаи, изваждат полицая, който е глобил хлапето, от полицейската му кола, изправят го до стената на моята работилница и го прерязват на две с автомати.
	Баш спря за момент да си припомни.
	— Не си бях представял, че от един човек може да изтече толкова много кръв. Ден след това аз натоварих всичкия си боклук на един открит камион, заключих работилницата и отпътувах за Калифорния.
	Бевърли показа глава през вратата, държеше пресен плик замразен грах. Промъкна се покрай Баш и Макс и седна на кревата до мен.
	— А поуката е…?
	— Поуката, Форест, е, че Мексико е един плитък гьол с много големи акули. Онзи полицейски началник се пенсионира преди две години с два милиарда долара в швейцарски банки.
	Погледнах го с невярващ поглед.
	— Дявол да го вземе, Евърс, да не мислиш, че Ли Якока е богат? Да не мислиш, че президентът на „Дженеръл Мотърс“, как се казваше, Смит, Роджър Смит, ще получи златно ръкостискане, когато се пенсионира от „Дженеръл Мотърс“? Глупости, тези двамата не са богати. Те общо едва ли имат и 500 милиона. Два милиарда са сериозни пари.
	— Явно имаш нужда от хапване — казах аз. — Да не си взел тези цифри от някой швейцарски банкер?
	— Почти позна. Виж, Форест, не се опитвам да те плаша. Един Господ знае какво би трябвало да направя, за да те уплаша. Просто искам да бъдеш внимателен.
	— Ще нося пътнически чекове.
	— Какво значи „по-слабо влизане“? — Бевърли напъхваше нов плик замразен грах на състезателния костюм на героя пилот и едновременно с това четеше автомобилно списание.
	— По-леко — казах аз при чувството на свежо потръпване от смразяващо студения найлонов плик. — По-слабо влизане означава, че предните колела се хлъзгат по-лесно от задните. Така че ако се движиш бързо и влезеш в завой, предните колела се хлъзгат и ти продължаваш да се движиш право напред. Не е трудно да се овладее — просто натискаш газта и когато центробежната сила се увеличи, предните колела успяват да зацепят и колата завива.
	— Да-а — каза Баш. — В Америка го наричаме „бутане“, защото колата се стреми да се бутне напред, а не да завие, когато искаш да го направи.
	— А обратното е „по-силно влизане“? — тя привърши лекия масаж върху натъртения ми задник и присви крака, обхвана ги с ръце, облегна брадичката си върху коленете. Хората обичат да гледат как състезателните коли се състезават, катастрофират и изгарят. Беше ли възможно тя да се интересува от теория?
	— По-силно влизане означава, че когато влезеш в завой, задната ти част се занася и, ако не си внимателен, колата се завърта.
	— Кое от двете те накара да катастрофираш? — попита Бевърли.
	— Нито едно от двете. Просто не вдигнах крака си от газта продължих направо, когато трябваше да завия.
	Баш свърши бирата си и хвърли смачканата кутия при другите.
	— Прилича ми на по-слабо влизане, Форест. Като че ли искаш да завиеш, а не можеш.
	Два часа по-късно, след като загрях отново колата и проверих, че всичко е наред, направих разгневен още десет обиколки, но по-слабото влизане все още съществуваше. Можеше да се дължи на настройката на предния или задния стабилизатор, наляганията на гумите, твърдостта на амортисьорите, можеше да бъде нещо от страничния наклон, баланса, нещо по шасито, разпределението на теглото, товара от гориво, коефициентите на ресорите, можеше да бъде всякаква комбинация от други неща. Макс се консултираше с компютъра си, докато Дейв и Бил обсъждаха поправките.
	Както става с проблемите при една нова кола, това съвсем не беше сериозно. Можехме да се справим с него. Малко повече време ни трябваше за откриване на неизвестното.
	Към края на деня все още не бяхме решили задачата. Баш си тръгна, като каза, че ако той бил мишената, би си намерил друга работа. Бевърли каза, че трябва да си отиде, защото не е смятала да остава и няма никакви дрехи.
	— Глупости, мило момиче — каза Кен и сложи покровителствена ръка върху раменете й. — Ще ти купя нови. Споменавал ли ти е той колко съм богат? Е, да ти кажа, аз съм благословен с огромно състояние и ще се радвам да го разделя с теб, стига само да останеш за вечеря. Ще я приспадна от заплатата на Форест.
	— Не се оставяй да те излъже, Бевърли. Не притежава огромно състояние, а го дължи. Но остани за вечеря. Заради мен.
	— Ще остана и заради двамата. Но сама ще си купя дрехите. При едно условие, Форест.
	— М-м-м-м — казах аз, като се постарах да бъда колкото е възможно по-неопределен.
	— Нека обиколим пистата с Клеопатра. Накарай я да фучи — каза тя с порочна усмивка.
	Влязохме всички накуп. Кен, Макс, Дейв, Бил, Бевърли и аз зад волана — целият отбор „Хари-Рикша“. Бях болен и уморен и вече познавах пистата толкова добре, че можех да карам по нея и със затворени очи. И бях в по-добра форма, отколкото в началото на деня.
	Ако някой ни гледаше от онези хълмове там, той щеше да види как оловносиният развлекателен шлеп, натоварен до фалшбордовете, се тътри по правите, накланя се на две колела, скърца/влачи се и изпуска дим. След две обиколки спирачките бяха спаднали до нула и единственият начин, по който можех да забавя чудовището, беше чрез странично хлъзгане преди завоите, както бях правил с малкия „Башмобил“.
	Бевърли включи радиото на рокендрол с пълна мощност и ние полетяхме. Стомахът ме болеше от смях, но не ме беше грижа и се обзалагам, че се чуваше на километри.
	Късно вечерта изключихме светлините. Шумът от пътното движение се чуваше като неравномерни вълни на плажа. Бевърли разтриваше врата ми, за да облекчи болките в сухожилията.
	— Бях забравил — казах аз — колко весело си живееше отборът. Всичко тръгна на зле, след като катастрофирах на Брандс Хеч. Там, там е гадината — ох! — В пръстите й имаше сила на каменоделец. — Но наистина се извинявам, че те подложих на гледката на Макс в кочината му.
	— Не е необходимо да го гледаш.
	— Дейв и Бил така смешно имитираха Кен. Винаги ли са такива?
	— Това е техният начин за изпускане на парата. Точно преди състезанието те ще бъдат на крак цяла нощ, ще работят къртовски, за да подготвят колата. Напрежението е голямо. Те знаят, че състезанието и моят живот зависят от работата им. Колко пъти си чувал състезателен пилот да е катастрофирал заради разхлабена гайка или счупването на някакъв детайл за два долара?
	— Не знам, мисля, че всички вие сте смахнати. Вие сте като малки момчета, които се занимават с нещо опасно, докато майка им е на пазар.
	Претърколих се, за да се обърна с лице към Бевърли под слабата светлина, която идваше от прозореца.
	— Сега пък психология. Мислех, че си само философ.
	— Моля ти се, не си прави шеги с мен. Прекрасно е, че съм с теб днес, но все пак се чувствам много нестабилна. Като че ли нещо ще се счупи, ако не внимавам.
	— Това е само защото сме отскоро заедно и не сме имали време да установим правилата.
	— Нека си остане така, Форест. Никакви правила. Ръката ми беше върху тънкия й кръст. Притеглих я към себе си.
	— Никакви правила — казах аз и я целунах по устата, — защото само ще ги нарушаваме.
	— Нали затова — каза Бевърли и ме целуна по гърдите — са правилата?
	Първата нощ, когато Бевърли се беше появила с пижама, подаваща се от джинсите й, бяхме правили любов доста неловко. Бях толкова радостен, че тази прекрасна жена е в леглото с мен, та непрекъснато мислех, че ще стане и ще си отиде. А и на толкова места бях ударен, че не можех напълно да забравя болката. И двамата бяхме отвикнали и внимателни, несигурни един в друг и жадуващи един за друг.
	Сега имахме повече време и бяхме сигурни. Всички ние опипваме пътя в тъмнината, само предполагаме какво мисли и чувства другият. Опитваме се да си кажем един на друг, но думите никога не са достатъчни. Тук и тук, тази ласка и тази. И целуни тук и там. О, да, още. Не, не, не така. Така? Да, точно така.
	Бевърли се събуди с вик. Прегърнах я с ръка, а тя се опита да се освободи, извика още по-високо, преди да разбере, че е с мен. След миг захлипа. Някой потропа на вратата.
	— Форест, какво става? — Силният английски глас на Кен, който можеше да накара кон на три ливади оттук да подскочи, вдигаше мотела на крака.
	— Нищо. Добре сме. Отивай да спиш. — Опитах се гласът ми да звучи уверено, но Кен не ме чуваше. Продължи да тропа на вратата и да крещи.
	— За Бога, Форест, добре ли си?
	Станах от леглото и отключих вратата. Той запълни антрето с пижамата си. Като ме видя гол, очевидно се стресна.
	— Е, добре — каза той. — Престани да биеш бедното дете и лягай да спиш. Утре има много да караш.
	Затворих вратата.
	— Мили, съжалявам. Не исках да събуждам никого. Кен ли беше?
	— В жълта копринена пижама — казах аз. — Приличаше на свети Бернард в затруднение.
	Когато се върнах в леглото и я прегърнах, Бевърли ми разказа за кошмара си.
	— Стоя на скала над морето. Ясен, слънчев ден е и аз гледам вълните. Когато се обръщам, виждам група мъже с костюми, нали разбираш, делови костюми, и те се усмихват и искат да ми дадат нещо, но аз не знам какво е и правя крачка назад и падам от скалата. Докато падам, виждам острите черни скали под мен.
	Задържах я за известно време в прегръдките си и й казах нещо, което трябваше да бъде успокояващо.
	— Наистина се чувствам в безопасност с теб. Мисля, Форест, че се влюбвам, и това ме плаши. — Тя ме целуна, лицето й все още беше мокро от плача.
	Ако имаше поне едно нещо, от всички неща, казано на Бевърли, което да можех да взема обратно, то беше последната ми фраза:
	— Ще дойдеш ли с мен в Мексико?
	Тя помисли малко, претегли трудностите, пресметна емоционалната цена.
	— Трябва да се връщам следващия понеделник — каза тя. — Но ужасно искам да дойда с теб. — После спря, погледна към тавана, после отново към мен. — При едно условие: никакви правила.
	В пет без петнайсет сутринта телефонът иззвъня. Пресегнах се през Бевърли и вдигнах слушалката. Естествено, беше Вероника.
	— Вероника, не мога да говоря с тебе сега. Не съм сам в леглото.
	— Мили — каза тя, — какво съвпадение. Аз също.


	XII.

	След като веднъж влезеш в „Пералта“, няма връщане. Никакви изходи, никакви бягства — само натискай педала и се надявай на най-доброто.
	„Пералта“ е мръсна работа — наклонен завой на 180 градуса, който води към главната права. Това е един от най-бързите завои във „Формула 1“, но също и един от най-неравните. Поема те дълбоко в устата си, после се опитва да те изплюе настрани.
	Ако влезеш твърде бързо, ще се хлъзнеш извън пистата през редкия чакъл и ще се удариш в мантинелата. Ако влезеш твърде бавно, ще се мъчиш да наваксаш загубените секунди по цялата права. Трябва да уцелиш скоростта, защото от това, къде влизаш на „Пералта“, зависи къде ще излезеш — на правата или във въздуха.
	„Гран премио де Мексико“ се провежда на „Аутодромо“ или „Стадион братя Педро и Рикардо Родригес“, както е написано името му с двуметрови букви на кулата до стартовата линия.
	Педро Родригес е карал за „Ферари“ във „Формула 1“ преди трийсет години. По-малкият му брат Рикардо бил още по-талантлив състезател. Местната преса предвиждала, че той ще стане световен шампион. Един слънчев следобед, когато бил на деветнайсет години, Рикардо влязъл в „Пералта“ съвсем малко по-бавно. В онези далечни дни, когато безопасност все още била мръсна дума, колата му попаднала под предпазната преграда и откъснала главата му. Брат му Педро умрял след няколко години на едно германско автомобилно състезание. А баща им, който бил достатъчно богат, за да могат децата му да карат „Ферари“ от четиринайсетгодишни, умрял без нито едно песо в джоба. Както и да го погледнеш, „Стадион братя Педро и Рикардо Родригес“ не е щастливо място.
	Особено откакто общинската пещ за отпадъци обсипва небето с овъглени късове хартия, които падат надолу като безкрайни погребални конфети за братята Родригес. Пистата минава и покрай летището на Мексико сити и смогът е толкова гъст, че самолетите приличат на сенки — не можех да видя дори края на главната права.
	Всеки път, когато излизам от „Пералта“, се надявам, че когато натисна педала и ускоря към бронзовата мъгла, няма да ме очакват изненади.
	Беше четвъртък. Организаторите бяха отменили правилата „без тренировки“ и ни разрешиха един допълнителен ден, за да свикнем с новото покритие: аз карах спокойно по правата и си мислех, че или ще взема „Пералта“ правилно, или ще свърша като овъглените парчета, които падат от небето. Чувствах се сърдит, възбуден, нервиран. Разбрах, че в Ривърсайд съм приемал нещата твърде леко за себе си. Че в сравнение с „Братя Родригес“ това е било приятно неделно каране на пистата на Мики Маус. Твърде дълго бях отсъствал и не се бях напрягал достатъчно. Времената ми на една обиколка бяха слаби и вината беше не в колата, а в мен самия.
	Бих се заклел, че бабуните се движат. Не ги виждах — това са къдрици, които се крият в черния асфалт. При поредната обиколка бях точно до канавката на „Пералта“ и точно на предела, когато поредица от вибрации разклати колата, извади я от канавката и я насочи към плочите, към купчините от гума, пръст и чакъл на високия край на завоя, а колата се стремеше да излезе от пистата и да се втурне към преградата.
	Затова на следващата обиколка влязох в „Пералта“ малко по-ниско — толкова ниско, колкото посмях, защото завоят ставаше твърде остър и изхвърляше колата навън като с камшичен удар. И там имаше същите проклети бабуни, само че този път щеше да бъде по-зле, защото линията на движението ми беше по-остра. Затова следващия път щях да вляза в „Пералта“ както в началото, да се стегна за трите тръскания, които бяха по-лоши от всички останали, така че не ги усетих. И когато излязох от завоя, скоростта ми беше намаляла и си мислех, че следващия път трябва да го премина по-бързо. Както и да е, времената ми бяха слаби — толкова слаби, че се тревожех дали ще премина квалификацията.
	Както и на много други състезателни трасета, трябва да си установиш ритъм. Това, колко бързо ще преминеш един завой, влияе върху следващия, и следващия, и следващия. Така че ако вземеш първия леко неправилно, всички тръгват неправилно. Има една поговорка, че един аматьор тренира, докато го направи както трябва. А един професионалист тренира дотогава, докато не може да не го направи както трябва. Аз се чувствах като аматьор. Една частица попадаше на място, един завой изглеждаше добре, но после другият беше твърде бавен или твърде бърз и следващите шест всички бяха зле.
	Дългата, широка права ми даде възможност да се отпусна, ако може да се нарече отпускане карането с 340 километра в час и гъст смог, но пак не можех да се съсредоточа както трябва. Чувствах се разнебитен, вместо да съм отпочинал и жизнен. Електронните таймери просто показваха, че съм бавен.
	Отбих в бокса, за да дам на Макс и механиците да поровят в колата. Тъй като въздухът беше много разреден и горещ, се наложи да се променят всички настройки от Ривърсайд, но аз нямах сериозни оплаквания. Освен по отношение на пилота.
	Кен разбра точно какво става.
	— Не се тревожи — каза той, когато излязох от колата и се насочих към вилата на отбора „Аръндел“ зад боксовете. — Колкото повече се тревожиш, толкова повече ще се притесняваш. Всъщност — каза той, докато отваряше вратата пред мен, — би трябвало да се наслаждаваш. Направи това, а останалото ще дойде само.
	Наслаждавах се на прохладния въздух от климатичната инсталация, който ме лъхна, когато Кен отвори вратата. И на мисълта да си легна и да облекча пулсирането на опашната ми кост. Всяко тръскане на пистата усещах като пронизване през целия гръбначен стълб. Малко по-добре, отколкото в Ривърсайд, но не много по-добре.
	Бевърли беше подгънала под себе си дългите си крака. Носеше миниатюрни шорти и миниатюрна жълта фланелка, която не достигаше до нейния плосък корем. Една линия от фини, тъмни косъмчета се разделяше на пъпа й, събираше се пак и изчезваше надолу в шортите й. Четеше нещо от Унамуно, със заглавие „Певецът“.
	Тъкмо бях затворил очи и в ума ми се промъкваше мързеливата мисъл, че не бих имал нищо против да регулират колата цял ден, когато вратата се отвори с трясък и вилата изведнъж се изпълни с мъже в жълти състезателни костюми. Те бяха само двама, но имаха енергия, достатъчна за петима: останах с впечатлението, че и двамата влязоха едновременно през вратата: Филипе с неговото лице на невестулка и очи, които шарят навсякъде, устремен напред към хладилника, за да потърси бира. Маурицио с неговото изпънато, тържествено лице — прекалено голямо за останалата част от тялото му, вървящ напред с тежест и достойнство, доколкото това е възможно за мъж, при ръст малко над метър и петдесет, Маурицио, привлечен към Бевърли като ракета с топлинно насочване.
	Маурицио — италианецът, на двайсет и осем, с три години по-млад, беше се класирал втори и трети през четирите години, откакто беше започнал да кара във „Формула 1“. Очите му блестяха така, сякаш нищо не можеше да застане на пътя му. Но той притежаваше и своя особен чар, който някои ниски хора добиват като заместител на високия ръст. Филипе беше бразилец. Два пъти световен шампион и макар че този сезон не беше добър за него, нямаше съмнение, че отново ще спечели титлата. Ако не тази година, то следващата или последващата. Беше фантастично бърз — от онези пилоти, при които всичко изглежда леко, като че ли всеки може да го направи. Главата му беше в хладилника и гласът му звучеше приглушено.
	— Какво има, скъпи, да нямаш главоболие, че трябва да лежиш? Не обръщаш внимание на красивата дама, не казваш здрасти?
	Излезе с бутилка „Негро Модело“.
	— И как така нямаш добра бира — само тази мексиканска пикня?
	В същото време Маурицио се промъкваше край него, с дръзка усмивка, която според него бе неотразима, право към Бевърли. Бевърли, с нейната черна коса и сини очи, поглеждаше над книгата си.
	— Форест, разрешавам ти да ме представиш на тази очарователна дама, ако това не е голям проблем за тебе. — Той се поклони леко пред Бевърли. — Казвам се Маурицио Праяно — най-добрият пилот на света.
	— И най-големия досадник — казах аз и бавно се изправих.
	— Хей, как става така, че на тебе все ти досаждат, Форест? — каза Филипе, седнал на ръба на канапето, на което лежах. — Чух, че са те набили. Затова ли караш като камион?
	— Бевърли — казах аз и станах, — мога ли да ти представя пилотите от отбора „Даниели“ Маурицио Праяно и Филипе Картабланка. Внимавай да не откраднат чантичката ти.
	— Форест — каза Маурицио с вид на обиден, — това не честно. Никога не крадем от красиви дами. Само от господа, които карат като костанурки.
	— Така ли е? — попита той Бевърли. — Така ли се казва, „костанурка“? Нали знаете, земноводно с голяма черупка на гърба си и изражение на устата, което показва, че знае, че върви твърде бавно, че закъснява, че животът му ще мине, докато стигне. — Маурицио беше обърнал надолу ъглите на устата си като стара костенурка.
	— Искате да кажете костенурка — каза Бевърли, очарована от него.
	— Да, както кажете. Мисля, че английският ми не е толкова добър. Може би ще ми помогнете. — Маурицио се усмихна и кимна с глава, тържествено съгласяващ се със себе си.
	Очите на Филипе шареха по стаята, като че ли търсеха думите. Той говореше четири или пет езика, но модулацията му беше от Бразилия — със синкопи като боса нова.
	— Знаеш ли, Форест, тревожа се, като чувам, че се връщаш. — Започнах да възразявам, но той протегна ръка, за да обясни. — Не, наистина, ти си много добър състезател, но напоследък мисля, че може би не се владееш толкова добре. Но сега не се тревожа толкова, защото гледам времето ти и виждам, че си бавен. Така че единственият момент, в който трябва да се тревожа, е когато те изпреварвам. През останалото време мога да забравя. — Той остави бутилката бира на пода. Беше отпил само глътка. — Ама нещо не разбирам, Форест. Защо караш толкова бавно? Толкова ли е лоша тази автоматична скоростна кутия? Не ти подхожда.
	Маурицио разглеждаше корицата на книгата на Бевърли. Остави я с почуда. После погледна отново към нея и лицето му светна.
	— Мисля, че тази прекрасна Бевърли взела цялата му сила.
	— Мисля, че цялата ти сила ще отиде, за да се протегнеш толкова високо, че да я целунеш, Маурицио. Не, не е Бевърли. И не е колата. Просто ме нямаше твърде дълго.
	— Мисля, че знам кой е проблемът ти — каза Маурицио. Той погледна през прозореца, после обърна голямата си глава към нас. — Същото беше и с мене — каза той с нисък глас, — когато катастрофирах в Монца и дойдох отново на пистата след шест месеца — от първия ден се опитах да докажа, че съм пак толкова бърз. Но не съм толкова бърз и се чувствам ужасно. Чувствам се, как е думата, неудобно, като танцьор, който танцува, без да има музика.
	Той седна на канапето, на което се беше свила Бевърли. Сложи ръка върху босия й крак и леко го подръпна с усмивка, за да поиска разрешението й. Дръпна крака към себе си и се наведе за демонстрация.
	— Това като красива жена, не можеш всичко да направиш наведнъж. Понякога, Форест — каза той и вдигна очи за момент, преди да се наведе отново към заниманието си — трябва да започнеш бавно. Трябва да целунеш пръстите на краката и глезените й, преди да целунеш устата й.
	— Или коляното — каза Бевърли, дръпна крака си, отметна глава и се изправи. После се наведе и го целуна леко по бузата, за да му върне достойнството. — Но вие сте много добър целувач.
	Маурицио замислено кимна с глава, сякаш да потвърди, че е много добър целувач.
	Маурицио и Кен бяха прави. Веднага, щом се върнах и започнах да се отпускам и да работя върху един завой и после върху друг, времената ми се подобриха. Все още чувствах, че съм далеч от целта — да докарам колата до предела на възможностите й, но все пак състезанието беше чак в неделя. В четири часа затвориха пистата и ние свършихме за този ден.
	Всеки голям град има своята миризма. Изгорелите газове на Флоренция миришат различно от аромата на Сиена. За Мексико това са „тортили“ и кориандър, покрити с одеало от дизелов дъх.
	По обратния път към хотела Бевърли се взираше в страничните улици и пазарите, гледаше пъстротата от червени, сини и морско-сини цветове върху кафявия цвят на бедността.
	— Сигурно така изглежда един град след война — каза тя. — Искам да кажа, като че ли е бил разрушен и изоставен, но хората все още живеят тук.
	Официалното предположение беше, че в Мексико сити живеят 18 милиона души, но това беше само предположение. Хората живееха в сандъци от опаковки, върху покривите на сгради, по алеите и уличките.
	Две години след земетресението все още имаше назъбени стени, стърчащи от купчини отломки. По-близо до центъра сградите на учрежденията изглеждаха така, сякаш са претърпели ядрен взрив. След 28 години в Мексико сити ще има 28 милиона души и това ще бъде най-големият град на света. В сравнение с Мексико сити Калкута ще прилича на китно селце.
	Кен беше настоял да се настаним в центъра на града, в „Камино Реал“.
	— Ще вървим срещу движението, старче. Много по-добре, отколкото „Холидей Ин“ с неговата паплач. Съвсем си струва безпокойството.
	— Всички ли са такива? — Бевърли гледаше към сериозното задръстване на движението на излизане от Мексико сити. Изглеждаше сякаш преди трийсет години е имало война на колите и победените все още се влачат към къщи с откъснати калници, кривящи се колела, смачкани врати и тропащи по платното ауспуси. Седяхме на задната седалка на един голям „Форд Америкън“ с климатична инсталация и вървяхме в обратната посока — към сърцето на града. Шофьорът носеше фуражка и шотландско спортно сако.
	— Всички ли са какви такива? — дръпнах я аз през седалката.
	— Онези състезатели — Маурицио и Филипе, всички ли са, не знам, толкова напористи? Или повечето състезатели са като тебе? — Тя се сгуши в мен и ме прегърна през врата, за да ме целуне.
	— И аз съм много напорист — казах аз и натиснах с палец носа й.
	— Ако искаш да спечелиш, трябва да натискаш. Трябва да изтикваш хората от пътя си, за да стигнеш пръв. Някои състезатели го прикриват с чара си, някои — не. Те са като всички други, само че са по-къси от мене.
	Ръката на Бевърли беше в скута ми и тя ме стисна.
	— Твоят размер е отличен.
	Целунах я отново.
	„Камино Реал“ си струваше пътя. Завихме между високи, жълти бетонни стени и оставихме външния свят зад себе си. Когато излязохме от колата, не забелязахме някакъв истински преход между външността и вътрешността на хотела. Отвън имаше плюшен зелен килим, а над главите ни бетонена козирка закриваше слънцето. Вътре пространствата бяха огромни — зони от светлина и сянка, а килимът беше яркочервен. След като прекосихме няколко декара от него, слязохме по три стъпала и прекосихме още един-два декара до рецепцията.
	Имаше тълпа от почитатели, туристи и спонсори, които се събираха преди всяко голямо състезание, а аз разпознах една група с делови костюми — управлението на „Фалкън“ от Северна Америка. Те не бяха всъщност толкова важни клечки — не бяха хората от корпорацията, които управляваха целия комплекс на „Фалкън Аероспейс“, стъкло, коли, камиони, банки и недвижимо имущество. Бяха управителите на Отделението за коли на „Фалкън Норт Америкън“, с диапазон на заплатите от 200 000 до 300 000 долара, и премия, която може да удвои тази сума през добрите години. Без съмнение, бяха дошли, за да съчетаят деловите срещи с няколко часа забавление в неделя на „Гран При“ на Мексико.
	Бях се запознал с двама от тях преди две години, когато говореха с Кен за доставка на двата двигателя за „Формула 1“, които те разработваха. Кен не получи двигателите — нямаше „постижения на пистата“, както казаха. Но все още се надяваше. Аз исках допълнителна мощност и поддръжката на техните инженери, за да ни направят конкурентноспособни с отборите от първата редица.
	Сигурно са долетели с един от реактивните самолети на фирмата си. След регистрацията щяха да имат среща по маркетинга и продажбите, бърза вечеря, още една среща до полунощ. Закуска в седем, с плътно планирани срещи чак до осем вечерта, когато щяха да пийнат и да вечерят с неофициални разговори за коли, преди наистина важната вечерна среща. Не можех да не мисля, че ако бяха по-умни, те не биха имали нужда да работят толкова усилено. Чудех се кога намираха време да имат деца, да отидат до магазина, да опитат трийсет секунди истински живот.
	Сам Мадокс ме позна и ми махна, както ми се стори, за добре дошъл. Той беше от големите. Вицепрезидент на корпорация. За разлика от другите костюми, които бяха само завеждащи отдели. Беше нисък, натежал, оплешивяващ, сипаничав и имаше по носа си плетеница от тънки червени вени. Изглеждаше отвратително, но вицепрезидент на корпорация не се става, като си създаваш приятели. Вицепрезидент на корпорация се става, като си създаваш врагове.
	— Форест — каза той с широка усмивка, — смяташ ли да ни представиш още една зрелищна катастрофа, или само смяташ да се откажеш на пистата? — После ме погледна с фирменото напрежение, което му беше извоювало място в залата на управителния съвет. — Ако бях на твое място, щях да си помисля, преди да подкарам тази кола. — После се върна към усмивката си и каза: — Не се обиждай.
	Аз се обидих.
	— Сам — казах аз, — сядал ли си някога в кола от „Формула 1“?
	Той поклати глава: не.
	— Е, в деня, в който успееш да напъхаш дебелия си задник в кола от „Формула 1“ и превключиш от първа на втора, без да предизвикаш сериозна повреда, ще послушам съвета ти относно кога и къде трябва да карам.
	Челюстта му увисна. Той обичаше да се бори.
	— Синко — каза той, — аз нямам нужда да карам. — После показа частица човек зад фирмената си броня. — Форест, внимавай там. Не предприемай нищо, което не е необходимо. — Той започна да се отдалечава, после се обърна. — Ние все още можем да сключим с твоите хора сделка за двигатели — каза той. — Но не тази година. И ако не изпълниш още някоя от твоите проклети каскади.
	Взех нашия ключ — 263 — и отидохме в стаята да се преоблечем за басейна. Беше точно пет часа и слънцето все още грееше горещо.
	Бевърли пъхна палците си отзад и с едно движение свали джинсите, белите сини слипове и маратонките „Рийбок“. Изхлузи през глава фланелката си, разкопча си сутиена и се наведе да рови в куфара си за бикините. Слънчево калифорнийско момиче. Готова за плажа точно за десет секунди. Малка бяла ивица за долнище на бикините, нищо за горнище. Нещо я накара да вдигне поглед и да се обърне.
	— Форест! Ако гледаш така, ще се превърнеш в един стар мръсник.
	— Аз съм един стар мръсник.
	— Ти си свръхсексуален мъж на средна възраст. Сложи си банските или ще изпуснем слънцето.
	— Трийсет не е средна възраст, това е узряла младост. Бевърли, защо не отидеш на басейна сама? Аз ще остана тук, ще прегледам моята документация. Моите синини ме правят да изглеждам като избягал затворник.
	— И какво? Кажи на хората, че съм те набила. Имаш синини като от художник, те са избледнели и освен това кой го интересува?
	— Мен ме интересува — казах аз.
	— Форест, престани да бъдеш дете. Сега стомахът ти повече прилича на ягодова леха. Само няколко сочни виолетови точки, като сливи. Би могъл да кажеш, че това ти е от колата ти. Състезателите винаги се удрят в колите си, нали? Вероятно затова и ти си го направил. Освен това, ако банският ти костюм не е от онези тесни плувки, като бандажи, синината на опашната ти кост въобще няма да личи.
	— Имаш предвид като тези? — Показах моите сини плувки-бандаж, които се поклащаха на върха на ерекцията ми.
	— Изглежда, като че ли е спечелил първа награда. Хайде, слънцето ще ти бъде полезно, ако навлечеш плувките си върху тази преграда.
	— Това не е преграда, това е… — Тя запуши устата ми с целувка, грабна една кърпа и излезе.
	Спрях за момент. Какво облекчение беше да почувствам как нейното слънце стопява моята ледена, цинична душа, да се закрепя на повърхността, благодарение на доброто чувство на Бевърли. Тя имаше дарбата да се държи с лекота сред непознати. Дори и Макс я харесваше.
	Ние си пасвахме — чувствах се, сякаш я познавах не от дни, а от месеци, дори години. Когато си спомнях за Вероника, сякаш нейната тежест беше паднала от гърдите ми. Въпреки че остроумието й щеше да ми липсва. Както и изумителните зърна на гърдите й.
	Заключих вратата и тръгнах по коридора да намеря Бевърли. Ако ацтеките бяха строили не храмове, а хотели, и ако бяха слагали басейни по средата им, те вероятно биха изглеждали като „Камино Реал“: големи дървета, живописни градини, блестящ син басейн, ограден от прости, масивни, полегати стени. Излязох на дворчето до басейна и за миг бях ослепен от ярката синева на басейна и от слънцето. Когато очите ми свикнаха, видях, че тя е сама и седи изпъната на един шезлонг. Мъжете около басейна крадешком хвърляха предпазливи погледи към нея. Аз можех да гледам навсякъде, където исках — какъв късметлия! Калифорнийските момичета се раждат със слънчев тен, а Бевърли беше направо разкошна. Тя беше изплувала няколко обиколки, за да се освежи, и размазваше масло по краката си. Аз имах английско заболяване на кожата — лигавобяло-сива кожа, която се получава от лято с проливни дъждове. На фона на кожата ми синините изглеждаха като смъртта.
	— Сложи масло върху гърба ми, а аз ще намажа твоя — каза тя и се обърна по корем. Изминах пътя до гърба на Бевърли с усещане за горещото слънце върху раменете ми, разтрих дългите й мускули и си помислих, че тя сигурно работи усилено, за да се поддържа в такава добра форма. И колко хубаво ще да е да си на двайсет и четири и да нямаш нито един от онези малки стегнати възелчета, които нервите връзват в гърбовете на хората, които толкова се грижат главно за удоволствията си.
	— Ако някога спреш да караш — каза тя с лице, скрито в хавлиената си кърпа, — ще те наема за свой персонален масажист.
	— Ох! Така боли. Не, не, не, не спирай.
	По гърба й пропълзя сянка.
	— Каква изненада, не очаквах толкова скоро да ви видя отново. Не, моля, не ставайте, аз ще седна. — Беше Маурицио. В плувки тялото му беше много по-набито, отколкото бихте очаквали. Той седна, тежките му бедра се разляха.
	— Седни, ако обичаш — казах аз.
	— Понякога, Форест, си мисля, че ме ядосваш.
	— Наистина, Маурицио, понякога го правя.
	— Добре. В неделя, когато ти откъсна вратите, ще ти помахам приятелски. — Той направи италианския жест за рога. — Как така Бевърли, толкова красива дама, се е закачила за такъв ужасен старец? Може би това е баща ти?
	Бевърли се повдигна на лакът, за да го погледне, примижала на слънцето.
	— Какво има, Маурицио?
	— Не съм много щастлив.
	Бевърли почака, засенчи очите си. Сенките бяха започнали да се удължават.
	— Тези копелета дават на Картабланка по-добрата кола. Но аз съм по-напред по точки. Имам по-добър шанс да спечеля шампионата. Аз съм по-добрият състезател.
	— Ти не можеш и да излезеш от паркинга, селяко. — Това беше казано с културен, провлечен английски акцент точно зад гърба ми. — Мисля, че не се познаваме — каза той на Бевърли, след като старателно ме пренебрегна.
	Аз станах и му препречих пътя — оставих го да се взира в лопатките ми.
	— Бевърли, разреши ми да ти представя отличника по английски от италианското държавно училище — Люсиен Фаенца. — Обърнах се с лице към него. — Той е взел всички навици на англичаните, но нито един от маниерите им.
	— Да не се държим гадно, Евърс — каза той. — Толкова малко е останало от деня, ще бъде жалко да го провалим.
	Люсиен произхождаше от богато италианско семейство. Според него Маурицио беше селяк. Няма значение, че Маурицио имаше частен реактивен самолет, малък замък на Коста Есмералда и дворец със средна големина в Тоскана. Всички състезатели от най-висока класа бяха мултимилионери. Люсиен се отнасяше с мен по-добре, защото беше чувал, че предците ми произлизат от един средновековен норфолкски епископ. Което, що се отнасяше до мен, имаше същата тежест, както и да познаваш някой, който някога е преминал с кола през Чиликоте, щата Охайо. Така или иначе, всички идваме отдалече.
	Бяхме прекъснати от още един състезател.
	— Да провалим какво, приятелче? Ти не би могъл да „го“ провалиш, каквото и да е „то“. Никой не би те слушал достатъчно дълго за това. — Мекият средноанглийски глас зад Бевърли принадлежеше на съотборника на Фаенца — Майкъл Барет. Майкъл ми харесваше. Той беше един от състезателите като Филипе Картабланка, който правеше всичко да изглежда лесно. Беше много спокоен и много бърз и приличаше на умален вариант на Греъм Хил, без мустаците.
	Обикновено при състезанията за Голямата награда бяхме постоянно заети с глупави трикове за забавление на обществеността. Например състезания с лодки по река Детройт или стрелба по глинени гълъби с вицепрезиденти по продажба и маркетинг. Всичко, което трябва, за да се забавляват и веселят корпорациите, които спонсорират „Формула 1“. А също и с това да даваме интервюта на осемнайсет различни френски журналисти, всеки от които искаше различна тема, и двайсет и осем германски журналисти, всеки от които и т.н., и т.н. Обикновено натискът върху състезателите за изявите пред обществото и пресата е толкова голям, че някои от тях си правят аудиокасета, раздават на пресата копия от нея и се оттеглят при колите си.
	Този път организаторите бяха отишли твърде далеч, поради което получихме рядкото щастие да имаме два часа, без да правим нищо. Мексиканците бяха включили в разписанието състезание с магарета за пилотите и ни бяха слисали. Един от журналистите попита дали ни е страх, че зрителите няма да могат различат кои са състезателите. Но аз бях съгласен с Карингдън: ездата на магарета приличаше твърде много на цирк.
	Ние не бяхме клоуни, а спортисти, които в неделя можеха да умрат. Така че мероприятието беше отменено в последната минута и в четвъртък следобед останахме свободни. Затова един по един състезателите се появяваха при басейна. Преди старт се стремяхме един към друг, неспокойни като котки в клетка.
	Люсиен се усмихна чаровно на обидата на Майкъл, показа два реда безупречни бели зъби и бутна Майкъл в басейна. Докато Майкъл политваше, той ме сграбчи за китката и ме дръпна със себе си. Люсиен Фаенца остана до ръба на басейна с ръце на кръста, доволен от себе си и ухилен. Маурицио го бутна вътре.
	— Всички вие сте съвсем като деца — каза Маурицио, когато Бевърли бутна него.
	Докато падаше, той се завъртя, хвана Бевърли за двете ръце и я дръпна със себе си.
	Бевърли загуби горната част на бикините си, след което последва тържествена процедура по връщането й на собственичката. Всеки път, когато някой от нас се опитваше да й я върне, останалите скачаха върху него и го полуудавяха, докато предаде горнището на някой друг, който на свой ред биваше полуудавен. Бевърли се смееше, макар и с известна тревога горната й част да не се скъса или загуби в тази животинска игра, и се опитваше да остане потопена във водата от шията надолу, но не винаги успяваше.
	За жена, която се е пекла с монокини по плажовете на Лос Анжелос, откакто е станала на възраст да носи сутиен, това не беше притесняващо. Но в града, наречен Мексико, случаят шокираше.
	Пазачът на басейна беше ужасен, започна да маха с ръце и да крещи на испански. Люсиен с един замах на ръката изпрати цял стълб вода към него и горкият човек хукна да търси охраната на хотела. Когато тримата мрачни мъже в спортни сака дотичаха на двора, ние седяхме около една от кръглите бели маси и тихо си говорехме за времето.
	— Простете ми — каза Люсиен на единия от мъжете, който започваше да се разгневява — бихте ли повторили това на английски? Ужасно съжалявам, но никога не успявам да се справя добре с този еспаньол.
	Тримата мъже си отидоха, мърморейки нещо като испанския еквивалент на „задници“. След което Люсиен на перфектен испански поръча кана леден чай, сварен с „Перие“.
	— И така, Форест — каза Майкъл, наведен напред на стола си, за да хване слънце върху лицето си, — какво мислиш за автоматичната скоростна кутия на Макс? От начина, по който се мъкнеше по пистата тази сутрин, не ми изглежда да е вълшебна.
	— Просто я подкарвах. Всъщност, след като престанеш да се опитваш да намираш съединителя, е много приятно за каране. Неприятностите са само от пистата.
	— За някои може да са неприятности — каза Маурицио самодоволно. — За мен е предизвикателство.
	Люсиен не му обърна внимание.
	— Ако се съди по тези синини, Евърс, помислих, че Макс е трябвало да те набие, за да те накара да стартираш. Сигурно е нещо като „Бюик“, бих предположил.
	— В такъв случай догодина ти ще караш „Бюик“. До две години всички коли ще имат автоматична скоростна кутия.
	— А на следващата година ще имат автоматични пилоти — тогава няма да има нужда да се занимавам с това лайно. — Маурицио отново беше в мрачното си настроение.
	— Наистина, Маурицио, опитай се да не забравяш, че си в присъствието на дама. — Люсиен се усмихна на Бевърли. — Доколкото разбирам, Маурицио не е доволен от колата си.
	— „Недоволен“ не е точната дума. Думата е „писнал му е…“, ако не присъстваше дама. Извини ме, Бевърли, за лошия ми език, но сега ми е много тежко.
	Бевърли го погледна с майчинска загриженост.
	— Ти каза, че смяташ, че съотборникът ти има по-добра кола.
	— Не само казах — аз знам. Можех да спечеля шампионата. Водя пред него по точки.
	— Какво значи точки? — попита Бевърли.
	— О, да, точки — каза Майкъл. — Всесилните точки. Както разбирам, Бевърли, ти не си чак толкова учена.
	— Никога не съм гледала състезание.
	— Добре, ще ти обясня. — Майкъл разпери ръце върху масата тъкмо когато келнерът слагаше каната с леден чай и чашите. — Има шестнайсет състезания за голямата награда в петнайсет страни. Ако спечелиш едно, получаваш девет точки. Ако се класираш втори, получаваш шест точки. Четири за трето място, три за четвърто, две за пето и една за шесто. След това в края на годината всички точки от единайсетте ти най-добри класирания се събират и този, който има най-много точки, става световен шампион.
	— Ти колко точки имаш? — попита Бевърли.
	— Четирийсет и шест и съм на второ място, наравно с Маурицио.
	— Но мисля, че Маурицио току-що каза, че може да спечели.
	— Би могъл, ако спечели и тук, и в последното състезание в Аделаида, и ако Марсел Арал, който води в момента с шейсет и три точки, и в двете състезания финишира без точки.
	— Значи ти също би могъл да спечелиш.
	— Всъщност бих могъл.
	— Но не е много вероятно.
	— Не много вероятно, но е възможно и си струва да се мисли за това. Казват, че „Даниели“ и техните спонсори плащат на Филипе Картабланка шест милиона тази година. Струва си да се спечели шампионска титла.
	Маурицио изруга полугласно. Той вече знаеше колко отнася вкъщи Картабланка, но като втори пилот Маурицио получаваше „само“ два и половина милиона и той смяташе, че му се плаща много по-малко, отколкото трябва.
	— Какво става, ако завършиш на второ място?
	— Надяваш се на по-добър късмет следващата година.
	— Или си сменяш отбора — каза Маурицио.
	— Има два шампионата — казах аз, — за пилотите и за колите. Например Люсиен е втори в шампионата за пилоти, но неговият отбор — „Лотус“ — води в шампионата на конструкторите.
	— Значи има двама световни шампиони — за кола и за пилот?
	— Точно така. Това прави два пъти повече спонсори и два пъти по-голям шанс да казваш, че си световен шампион.
	Бевърли се обърна към Люсиен Фаенца и се наведе към него.
	— Форест казва, че си втори. Това значи ли, че можеш да бъдеш следващият световен шампион?
	— Ако чистият талант беше единствената мярка, бих бил. Но уви, трябва и малко късмет, и превъзходна кола. А през този сезон и за двете не може да се каже, че са ми сервирани.
	— Фаенца — казах аз, — ако чистият талант беше единствената мярка, ти щеше да бъдеш шофьор на автобус.
	— Гледай в огледалата си за обратно виждане утре, Евърс. Автобусът ще те задмине толкова пъти, че ще заприличаш на въртяща се врата.
	Бевърли сложи ръка на рамото ми, за да не ми позволи да кажа на Фаенца къде може да паркира автобуса си.
	— Люсиен — каза тя, — надявам се, не мислиш, че съм, неучтива, просто съм любопитна — защо изглеждаш толкова италианец, а се държиш толкова като англичанин.
	— Каква странна мисъл — да се смяташ за неучтива. Макар че наистина малко си стегнала Форест. Но да ти отговоря на въпроса, аз съм квинтесенция на италианец. За съжаление, притежавам недостатъците на английското си образование. Граматиката на блатото.
	— Иска да каже Итън — обясних аз.
	— Иска да каже, че е лайно на всеки език — каза Майкъл Барет, повдигна стола на съотборника си и го бутна в басейна, без да става от своя.
	По-късно през нощта лежахме в леглото, залепнали един за друг. Ръката ми беше върху мекия корем на Бевърли и все още усещах нейния вкус на море върху езика си.
	— Форест — каза тя, — имаш ли някакви точки? Можеш ли да станеш световен шампион?
	— Две точки за пето място в Монако и три за четвърто в „Гран При“ на Сан Марино. Но те не се броят, защото не съм завършил достатъчен брой състезания тази година.
	— Но Кен все още може да спечели шампионата на марките?
	— Дори не е близо до това.
	— Тогава защо се състезаваш?
	— Защото искам да спечеля. Защото в това единствено нещо, което правя, бих искал да покажа, че мога го правя по-добре от всеки от онези нещастни тъпи копелета там.
	— Форест, смятам, че бяха доста приятни.
	— По-добре е да не ги харесваш. Тогава няма да ти е толкова неприятно, когато някой от тях се осакати или загине, или пък някой пъргав хлапак ги изтика извън квалификацията — право в клиниката за побъркани.
	— Говориш толкова горчиви неща.
	— Горчиви са, защото някое копеле уби Мишел и те ще се опитат да убият и мен.
	— Но ти въобще не си тръгнал на лов, за да ги хванеш.
	— Въобще не съм тръгнал на лов. Да тръгнеш на лов означава да излезеш и когато видиш това, което търсиш, да му откъснеш главата. Аз ловя риба. Искам да хвърля кукичката в устата на негодника и да го измъкна от водата жив.
	— Каква е разликата?
	— Искам всички да го видят. И да го накарам да страда.
	— О, Форест, не се прави на толкова груб. Отмъщението е мит. Не мисля, че такова нещо съществува. Това е само илюзия, която хората искат. А това, което получават, е бъркотия.
	— Не искам отмъщение. Искам да го спра и да го накажа.
	Бевърли се претърколи и с лице към мен. Виждах очите й и устата й. Тя ме целуна и ме попита къде са съпругите на всички състезатели.
	— Те са вкъщи — в Монако и в Швейцария, грижат се за данъчните им тихи пристанища. Те винаги получават диария, когато дойдат в Мексико, а освен това е много далече, така че си стоят вкъщи.
	— Но отиват на другите състезания?
	— Повечето от тях — да. Някои — не. До катастрофата на Мишел от години не е имало смъртен случай във „Формула 1“. Но заплаха винаги има и някои съпруги я понасят твърдо, а други гледат да се отдалечат от нея колкото е възможно повече.
	— Чел ли си Унамуно и „Необятността на възможностите“?
	— Наскоро не.
	— Когато си дете, си мислиш, че можеш да станеш крал или кралица. После, когато малко пораснеш, разбираш, че не можеш да го постигнеш, но си мислиш, че може би можеш да станеш президент или рок-звезда.
	— Или и двете.
	— Или и двете. Но когато пораснеш, възможностите вече не са толкова необятни и разбираш, че вече се надяваш на нещо обикновено, като например автомобилен пилот или преподавател по философия. Така че вече не правиш никакъв избор. Плуваш по течението. Когато си млад, има милиони възможности за избор, а когато си стар, няма нито една.
	— Мисля, че просто не искаш да пораснеш.
	— Добре, знам, че е детинско да оставиш всичко на случайността. Но има някакъв вид вяра в това. Имам усещането, че ако преминем през следващите седмици заедно, изборът ще бъде направен вместо нас. И ще бъде чудесно.
	— Искаш да кажеш — използвах нейната любима фраза, — „просто да вървим по течението“?
	— Да вървим по течението. Не е чак толкова трудно — каза тя.
	Останахме да лежим неподвижно известно време, поело тя се раздвижи.
	— Мисля, че сме правили това — казах аз.
	— Не по този начин — каза тя.
	— Нима? — казах аз.
	— Време е — каза тя — господин „Важен автомобилен състезател“ да научи колко е приятно е да караш бавно.


	XIII.

	В петък следобед на квалификациите се класирах единайсети. Същата вечер Бевърли изчезна.
	Около пет и половина бяхме в нашата стая. Бих предпочел да сме на басейна, но репортерите от автомобилните списания, вестниците и телевизията правеха всяка поява сред хората извънредно трудна. Съчетанието от двете ми катастрофи, отказването, смъртта на Мишел, избухването ми по международната телевизия и автоматичната скоростна кутия на Макс ми бяха осигурили изобилие от сочни репортажи. Ставаше трудно да изляза от стаята си, без да ми тикнат микрофон и бележник в лицето. „Какво съм почувствал относно…?“
	Не чувствах. Опитвах се да се съсредоточа върху състезанието. Класиране на единайсето място означаваше в средата на схемата. Класиране на единайсето място означаваше никъде.
	Бевърли скучаеше. Беше прекарала по-голямата част от деня във вилата и беше чула всичко, което имах да кажа за класирането си на единайсето място. Тя не беше поискала да излезе на басейна сама, но все пак беше интелигентна, здрава, двайсет и четиригодишна жена, която беше останала в една стая, а после в друга, в продължение на цял ден. Така че когато каза, че ще излезе във фоайето, за да вземе малко списания, аз дори и не помислих за това.
	В шест и петнайсет започнах да се тревожа. Може би беше срещнала Маурицио или някого от другите пилоти, с които се познаваше. Но не беше много вероятно те да се въртят във фоайето. Големите състезатели имат отвращение към срещите с ловци на автографи и ентусиазирани почитатели.
	Почитателите от латиноамериканските страни могат да бъдат неприятни. Нищо не им пречи да пъхнат лицето си пред вашето точно когато се опитвате да си купите пакетче дъвка, и да ви кажат колко страхотно е, че ви виждат отново. Моите почитатели най-често бяха британци — по-резервирани, по-малко и далеч оттук. Подозирах, че след като престанах да се състезавам в Унгария и двамата члена на Клуба на почитателите на Форест Евърс бяха поискали да им върнат парите.
	Може би, помислих си, тя е попаднала на Кен или жена му, Рут. Позвъних в стаята им. Никакъв отговор. Може би беше се загубила в лабиринта от коридори, но това изглеждаше доста невероятно. Стаята ни беше лесна за намиране. В шест и трийсет излязох от стаята, за да я потърся. Бях направил няколко крачки по коридора, когато един германски репортер от „Аутомотор унд спорт“ поиска да знае „Моля, как беше карането с автоматична скоростна кутия?“. След още три крачки към него се присъедини друг репортер, който искаше да разбере дали в събота ще подобря времето си. До момента, когато завих към фоайето, около мен имаше вече петима репортери и от тях беше трудно да се види нещо. Опитах се да ги отстраня, казах, че няма да правя изявления и ги моля да си отидат, но тълпата от репортери нарастваше. И когато успявах да махна някой от пътя си, друг заставаше на мястото му.
	Те бяха разочаровани — не се случваше нищо, редакторите им искаха материал — не ги обвинявах. Но намирах за ужасно досаден факта, че не мога да отида до малкия рафт за вестници и че за да се придвижа по коридора, трябва да избутам петима мъже и жени.
	— Форест, защо излъга за катастрофите си? Форест, защо прехвърли вината върху скоростните кутии? — Гласът без съмнение беше на Джанис Хенриън. Знаех, че рано или късно ще се сблъскам с нея, но сега не беше моментът. — Господин Евърс, не е ли вярно, че сте излъгали за катастрофите си? Не прикривате ли собствената си слабост? Или в колите „Аръндел“ има опасна неизправност? — Джанис беше точно пред мен и нямаше намерение да се помръдне назад.
	— Здравей, Джанис — казах аз.
	— Форест — каза тя, достатъчно високо, за да чуят останалите репортери, — ще отговориш ли на въпроса ми? Не излъга ли за катастрофите си, когато обвини за тях скоростната кутия?
	— Приятно ми е да те видя отново, Джанис — казах аз. — Извини ме, моля те, търся една приятелка.
	Другите репортери се опитваха да минат пред нея, но тя отстояваше позицията си. Аз също не можех да премина покрай нея, освен ако я избутам настрани. Тя носеше блуза в преливащо синьо, сини джинси и високи ботушки. Спомних си зърната на гърдите й, като розови напръстници, докосващи черната гранитна маса в „Оливие“, и в мен нахлу старото топло и защитно чувство.
	Тя отпусна малкия микрофон, който беше насочила към мен и посред виковете на всички други репортери заговори тихо:
	— Форест, моля те. Не съм създадена да воювам. Но ще го направя. Моля те, няма ли просто да ми кажеш нещо? — каза тя. — Никой не иска да купи статията ми.
	— Джанис, съжалявам, но точно сега търся някого и ще трябва да ме извиниш. — Проврях се покрай нея.
	Никакво развитие. Някои от репортерите губеха интерес, но на мястото на всеки репортер, който си отиваше, към групата се присъединяваха двама или трима туристи, любопитни да видят за какво е тази тълпа. Бевърли не беше в кафето и докато се придвижвах бавно в средата на групата от зяпнали в мене хора, видях, че тя не е и в големия бар от другата страна на входа на фоайето, където едно трио изпълняваше „Доведете клоуните“.
	Докато се върнах в коридора, на път към стаята си, само трима души си бяха отишли — туристи, които просто очакваха, че може да се случи нещо интересно. Когато стигнахме до стаята ми, аз им кимнах, отключих вратата, влязох и затворих вратата зад себе си.
	Надявах се, че ще я намеря да лежи на леглото, да чете списание или да облича рокля за вечеря, учудена къде съм бил. Но я нямаше. Беше 7, 25. Бях липсвал почти час. Бевърли я нямаше почти два часа. Трябваше да се срещнем с Кен и Рут за вечеря в 8, 00 във фоайето. Отново позвъних в стаята им.
	Обади се Рут.
	— Здравей, Форест, Кен е под душа, да ти се обади ли после?
	— Не — казах аз, — просто малко съм разтревожен за Бевърли. Тя излезе за списания преди два часа и не се е върнала. Да си я виждала?
	— Не, съжалявам, мили, ние мързелувахме край басейна и съм сигурна, че ако е била там, щяхме да я видим. Тя е такова ослепително момиче. Вероятно просто се е зачела приятно и е загубила усет за времето. Скоро ще се появи.
	След десет минути ми позвъни Кен.
	— Какво става, старче? — попита той, гласът му звучеше весело.
	Казах му.
	— Май това не ми звучи много добре — каза той. — Ще ти се обадя по-късно.
	След петнайсет минути звънна звънецът на вратата. Кен запълни за момент рамката, после наведе глава и влезе. Беше облечен за вечерята с нас: морскосин двуреден блейзър, риза цвят „деним“, тъмносиви панталони. Джентълмен в стихията си.
	— Още ли я няма?
	Поклатих глава.
	— Ще се обадя на полицията.
	Кен тежко седна на леглото.
	— Аз се обадих на министъра на спорта и той изпрати полиция в наше разпореждане. Един капитан. — Кен спря, за да погледне в бележника, който държеше в джоба на сакото си. — Сантакрус скоро трябва да бъде тук. Уредих среща с него в кабинета на помощник-управителя.
	— Кабинета на помощник-управителя? А къде е управителят?
	— Явно на почивка.
	Написах бележка за Бевърли и излязохме.
	Кабинетът на помощник-управителя беше един от няколкото, скрити зад рецепцията. Имаше бюро и два стола, а зад бюрото — слаб, мрачен човек. На табелката пишеше „Хулио Игнасио Салазар“. Празни стени, никакви картини, никакви лични елементи. Беше клетка, която можеше да използва всеки, стига да донесе табелка с името си. Когато Кен и аз влязохме, Хулио Игнасио ни покани с жест да седнем.
	Сеньор Салазар стоеше прав зад бюрото си. Беше висок метър и седемдесет и с цвета на дъбов сандък, който е бил фамилна собственост от поколения. Големият клюн, който представляваше носът му, го правеше да изглежда в профил като някой от орлите, които ацтеките са гравирали върху ритуалните си камъни. Тъмносив делови костюм, бяла найлонова риза, напрегнати тъмни очи. Протегна ръка.
	— Съжалявам, че се безпокоите — каза той. — Тя вероятно е излязла на разходка и се е загубила.
	— Предполагате, че това ще ни успокои? — попитах аз.
	— Е, противно на очакванията на повечето „грингоси“ — каза той леко разсърден, — улиците на Мексико са съвсем безопасни. Тя може да се загуби, но не може да бъде в опасност. И ако се разтревожи, винаги може да намери такси. „Камино Реал“ е единственият адрес, който знае всеки шофьор на такси в Мексико.
	— Тогава защо не е тук? Осем часа е, два и половина часа, след като излезе. Трябваше да се срещнем с Кен и Рут за вечеря.
	— Препоръчвам ви, сеньор Евърс, когато дамата се върне, да се храните винаги тук, в хотела.
	— Мисля, че току-що казахте, че улиците са безопасни.
	— Да, много безопасни. Но с оглед на заплахите, които сеньор Аръндел ми каза, че сте получавали, мисля, че трябва да стоите тук колкото е възможно повече. Нашите ресторанти са много добри. — После той се обърна към Кен. Съжалявам, че сте сметнали за необходимо да повикате полицията.
	— Не съм я викал. Алонсо де Параго — вашият министър на спорта, позвъни. Ако смятате, че може да намерите момичето, тогава го направете.
	— Не се сърдете, сеньор Аръндел. Просто се боя, че в Мексико полицията не винаги помага.
	— Чувал съм, че е корумпирана.
	Усетих силен аромат на афтършейв и друг глас зад мене каза:
	— Не е корумпирана, сеньор.
	Той изглеждаше като току-що излязъл изпод душа — черната му коса беше лъскава и сресана назад, посивяла на слепоочията. Носеше тъмносиня прозрачна риза на бели точки, трите й горни копчета бяха разкопчани. От джоба на кафявия му вискозен костюм стърчаха слънчеви очила.
	— Наистина някои от служителите на пътната полиция събират свои собствени глоби. Но те са нископлатени. По-голямата част от корупцията в Мексико, срещу която трябва да се боря, идва от други страни. — Той спря да говори на стаята и погледна към мен — Очите му бяха малки, черни и кръвясали. — Кой сте вие?
	Станах. Стаята беше толкова малка, че бяхме съвсем близо един до друг — на около петнайсет сантиметра. Усещах дъха му. Размахах два пръста пред лицето му. Не, не, казваха те, непослушно момче. В Мексико, където никой не знае кой си и където всеки се страхува от някого, това можеше да бъде полезен инструмент.
	— Първо — казах аз — името ви. Ние бихме желали да можем да кажем — поспрях за миг, за да си спомня името му — на сеньор де Параго, министъра на спорта, каква отлична работа сте свършили.
	Човекът с кафявия костюм извади портфейла си и протегна месингова значка, както свещеникът държи кръста пред паството си.
	— Аз съм Алесандро Сантакрус — каза той, — капитан от Мексиканската федерална полиция — той размаха значката пред лицето ми, — и не ми пука за вашия сеньор де Параго.
	— Ще му предам.
	Хулио Игнасио стана, ръцете му правеха жестове „спокойно, спокойно“.
	— Моля, господа, седнете. Нека обсъдим нашия проблем.
	Едно момиче беше внесло стол за Сантакрус и той седна на него тежко, като запречи вратата.
	— Сега — каза той, — как се казвате и какъв е вашият проблем?
	Казах му кой съм и че Бевърли е изчезнала. Той се впечатли от това, че съм автомобилен състезател. Но не се заинтересува от изчезването на Бевърли.
	— Може би сте се били. Тя съпруга ли ви е?
	— Не, нямаше бой — казах аз — и тя не ми е съпруга.
	На лицето му се появи лека усмивка, после изчезна без следа, като камък, който пада в басейн и не прави никакви вълнички.
	— Не ви е сестра или дъщеря. Не ви е и майка или леля. Приятелка ли ви е?
	Кимнах утвърдително.
	— Откога я познавате?
	— Отскоро.
	— Година, шест месеца?
	— Няколко дни.
	— Вие водите жена в нашата страна с аморални цели? И очаквате от мен да я търся? Знаете, че воденето на жена в нашата страна с аморални цели е сериозно престъпление в Мексико. Мой дълг е да ви арестувам. Това е сериозно престъпление с много сериозна глоба.
	— Ще я включа в сметката ви — каза Хулио Игнасио и погледна към мен с ръце, поставени на бюрото, сякаш за да каже „по-спокойно, да не стане по-лошо“.
	Започнах да протестирам, но Кен заговори пръв, с мек и разумен глас.
	— Както изглежда, не постигаме прогрес. Сигурен съм, ако господин офицерът беше разбрал, че за намирането на госпожица Уайът е предложено значително възнаграждение, той щеше да се съгласи да забрави за всякакви глоби.
	— Какво възнаграждение? — попита Сантакрус.
	— 1000 лири стерлинги — казах аз.
	— Виждате ли, дори и да не ми бяхте казали, аз щях да разбера, че не ви е съпруга. — Сантакрус наклони назад стола си със задоволство. — Ако беше ваша съпруга, не бихте предлагали хиляда — бихте предлагали 20, може би 50 лири. — После той се наклони напред така, че предните крака на стола отново стъпиха на пода. — Пошегувах се — той се усмихна широко. После усмивката му отново изчезна без следа. — Бих желал да ви помогна особено след като предлагате възнаграждение. Но не мога да направя кой знае колко.
	— Бихте могли да проверите всички стаи в хотела — казах аз. — Бихте могли да проверите на летището, на железопътната гара, на автогарите. Бихте могли да попитате полицаите на улицата около хотела, охраната на хотела…
	Той ме спря с ръка.
	— Тя не е в хотела, иначе досега да се е върнала. Ако някой я е отвлякъл, в Мексико сити има около 25 000 улици, които ги няма дори на картата. Бил ли сте някога на мексиканска автогара? Да не мислите, че те регистрират пътниците? Или тя ще се върне тук, или някой ще ви се обади.
	— Дори няма да разпитате полицаите отвън на улицата?
	— Това ще направя — каза той, отмести стола си назад и се изправи. — Но следващия път, когато дойдете в Мексико, доведете жена си.
	Той тръгна да излиза и аз го извиках.
	— Не искате ли да знаете как изглежда?
	Хулио Игнасио излезе с нас във фоайето. Хората бяха весели и засмени, облечени добре, излезли за вечеря. Регистрираха се, доволни, че са в такъв прекрасен хотел след дълъг полет.
	— Съжалявам — каза Хулио Игнасио. — Това е добра страна в много отношения, но полицията е неуправляема и се боя, че никой не може да направи нищо.
	— Трябва да намерим Бевърли — казах аз и погледнах три жени в дълги бални рокли, които внимателно изкачваха стълбите. — Биха ли могли вашите камериерки да проверят всички стаи на хотела?
	— Тук има близо хиляда стаи. Повечето от тях вече са били проверени преди вечерта. И по-голямата част от персонала ми вече си е отишла вкъщи. Не искам да тревожа гостите, ако е възможно да го избегна.
	— Възнаграждение ще помогне ли? — попита Кен. — Да кажем, 200 лири, които помощник-управителят да разпредели, както сметне за уместно.
	— Така това би било възможно — каза Хулио Игнасио Салазар с почтително кимване. — Но все пак би отнело време. Не мога да проверя хиляда стаи за десет минути.
	— Бихте ли могли да проверите и персонала на регистрацията и на вратите. Висока, млада, красива американка, облечена с фланелка и шорти, би трябвало да бъде забелязана.
	Помощник-управителят изглеждаше изпълнен със съмнение.
	— Срещу допълнително възнаграждение — добави Кен.
	Кен предложи аз да отида при тях с Рут в стаята им за тиха вечеря.
	— Можем да прехвърлим телефонните ти разговори, а ти да оставиш още една бележка за Бевърли — каза той.
	— Толкова съм разстроен, че не ми се яде.
	— Боже мой, разбира се, че ще си разстроен. Но ако не ти се яде, ела да ни гледаш как ядем. Нищо добро няма в това да си разстроен и да си сам.
	Когато се върнах в стаята си, до бележката, която бях оставил за Бевърли, имаше още една. Надраскана с молив.

	A ver la gringa no sale su cuarto domingo

	Това означаваше: „Ако искаш да видиш момичето, не излизай от стаята си в неделя.“ Под нея с трепереща детска ръка беше написано още едно, дори по-обезпокояващо съобщение:

	страхотно пътуване
	върви по течението
	всичко ще е наред
	до скоро виждане
	с любов Бевърли

	Никога не бях виждал почерка на Бевърли. Но никой друг не би използвал тази фраза — „върви по течението“. Тя принадлежеше на друго време, в което нямаше фрази „зарежи всичко“, „ей сега“ и хората не се наричаха „човече“. Или фразата се беше промъквала двайсет години, докато влезе във философския факултет на Калифорнийския институт в Лос Анжелос, или беше отгледана там, между застаряващи философи хипита. И в двата случая фразата беше на Бевърли.
	Позвъних на Кен и му прочетох и двете бележки.
	— Мисля, че няма голям смисъл отново да викаме полицията, как смяташ? — попита той. — Онзи приятел не може да намери и собствените си задни части. Боя се, че ще трябва да чакаме, докато отново ни се обадят.
	— Тя е един невинен външен човек.
	— Би могла да бъде съучастник. Тази бележка я прави да изглежда като такъв.
	— Кен, едно е за тебе и за мене да се преструваме, че можем да хванем тези копелета. Но нещата отиват твърде далеч. Те могат да убият Бевърли.
	— Няма да я убият.
	— Това би й попречило да каже кои са „те“. Единственият факт, който знаем за „тях“, е, че имат желание да убиват.
	— Мисля, че преувеличаваш. Защо не донесеш бележките и ще можем да обмислим следващите си стъпки.
	— Не ти пука за нея, нали? — бях бесен, крещях. — Не разбираш ли какво означават тези бележки?
	— За бога, успокой се, Форест, с викане няма да направиш нищо. Тези бележки означават, че имаме работа с отвличане.
	— Те означават — казах аз, — че Бевърли е все още в хотела.
	— Това е една възможност, но аз не виждам…
	Прекъснах го.
	— Ще говоря с камериерките, пазачите на вратата, на регистрацията, дамата на щанда за списания. Ще го направя лично, защото не вярвам на Хулио Игнасио. И се обзалагам, че нито един от тях няма да е забелязал висока красива американка брюнетка.
	— Биха могли да бъдат подкупени.
	— Биха могли. Но ще ги попитам и ако никой от тях не я е виждал, то тя е тук. Бевърли е висока, тя изпъква в тълпата — те не биха могли да я изведат, без да ги видят.
	— Сигурен ли си? А какво ще кажеш за покрития паркинг? Товарните рампи, пералните помещения. В толкова голям хотел трябва да има петдесет входа и изхода. А какво ще кажеш за задните врати на магазините?
	— И все пак мисля, че тя е тук.
	— Може би. Но ако аз бях похитител, щях да искам да отида колкото е възможно по-далече. В хотела има твърде голям риск да те хванат.
	— Не и ако подкупиш нужните хора — казах аз. — Има и нещо друго. Не съм бил в стаята си само за половин час, така че който и да е оставил бележката, трябва да ме е наблюдавал. Трябва да са знаели, че съм излязъл.
	— Или не ги е грижа.
	— Кажи на Рут, че съжалявам, но не мога да вечерям с вас. Не мога да седя със скръстени ръце.
	— Какво смяташ да правиш?
	— Да чукам на вратите.
	— Нали знаеш, че тя може да е горе в планините на петдесет километра оттук или в самолета на път обратно за Калифорния.
	— Знам.
	Пазачите на вратите, дамите в магазините и служителите на регистратурата, всички казаха не — не са виждали никаква подобна дама. Не, сигурни са.
	Така че започнах да чукам на вратите по нашия коридор. Знаех, че е глупаво да правя такова нещо, че похитителите няма да отворят. Че и да отворят, няма начин да ги разпозная. Че никой няма да ми позволи да претърся стаята му. Единствената ми надежда беше, че Бевърли ще ме чуе и ще ми отговори. Ако не беше вързана, със запушена уста, наркотизирана, в безсъзнание или мъртва. Нямаше голяма вероятност, но беше по-добре, отколкото да седя в стаята си и да гледам телефона.
	Разбира се, повечето от стаите бяха заключени. Беше време за вечеря. Хората бяха излезли. Но в четири от стаите имаше мъже по гащи, които гледаха телевизия, а няколко врати се отваряха със сложена верига и една дама погледна уплашено през процепа, а един мъж ми каза да се махам. Една затлъстяла дама с испански черти в червени слипове ме покани вътре, затвори вратата, прегърна ме и ме целуна. Отстраних ръцете й и я оставих да мърмори комплименти на испански.
	Продължих да чукам.
	— Бевърли — казвах високо всеки път. — Бевърли, вътре ли си?
	След половин час бях минал повече от половината от нашия етаж, когато трима мъже от охраната ме уведомиха, че сеньор Салазар, помощник-управителят, би бил благодарен, ако съм така любезен да го посетя в кабинета му.
	Табелката с името на Хулио Игнасио беше на другата страна на бюрото му. Когато влязох в кабинета му, той не стана.
	— Получих седем оплаквания срещу вас. Не можете да чукате по вратите на хората и да викате „Бевърли“.
	— Това е името й. Животът й е в опасност — тримата мъже от охраната влязоха зад мен.
	— В този хотел животът й не е в опасност. Аз говорих с моите служители на вратите, с моята охрана, с камериерките и с хората в магазините и нито един от тях не е виждал вашата, е-е, придружителка.
	— Това означава, че те трябва да са я хванали точно до вратата ми.
	— Това означава, че тя не е в хотела. Както я описахте, тя не може да е преминала десетте стъпала в „Камино Реал“, без някой да я види.
	— Може би са били подкупени.
	— Може би. Но тя не е в този хотел и аз не мога да ви оставя да тероризирате гостите ми. Те мислят, че сте грабител.
	— Трябва да я намеря.
	— Ще я намерите. Може би е отишла с приятели на вечеря.
	Показах му бележките.
	— Много съжалявам — каза той, гласът му звучеше уморено. — Много съжалявам. За съжаление, това не променя нещата. Въпреки всичко не мисля, че тя е в хотела. И въпреки всичко не мога да ви разреша да чукате по вратите. Ще разпитам отново камериерките и ще ви се обадя, ако науча и най-малкото нещо. Мога ли да направя копие на бележките, ако обичате? — попита той. — Все пак не вярвам, че е добра идея отново да се обаждам на полицията. Освен ако продължите да чукате по вратите.
	Изходих всички коридори на хотела — слушах и от време на време виках Бевърли. Когато хората се оплакваха, аз казвах, че съм изгубил кучето си. Когато чувах собствения си глас да я вика, ми се струваше, че камбана бие за удавените в морето. Най-накрая, в един часа през нощта, се отказах и се върнах в стаята си. Хотелът беше лабиринт и тя беше някъде в него. Но аз не можех да я открия.
	Имаше бележка от Кен и Рут, които ме молеха да им позвъня, ако има новини, и да не се тревожа. Тревогата не ми даде да заспя до два часа, когато иззвъня телефонът. Беше Вероника.
	— О, скъпи — каза тя — трябва да говоря с теб.
	— Не мога да говоря с теб — казах аз.
	— Не си още в леглото с онова момиче, нали? Да имах твоите проблеми!
	— Очаквам телефонен разговор, важен телефонен разговор.
	— Кое време е там? Форест, съжалявам, не трябваше да ти казвам такива неща по телефона. Мисля, че и двамата бяхме малко противни. Скъпи, наистина те обичам и трябва да те видя. Трябва.
	— За бога, два часа през нощта е. Затвори.
	— Не можем ли да се видим на обяд. Моля те, заради мен.
	— Ако затвориш.
	— Добре, добре. Исках само да ти кажа колко съжалявам, че излъгах за Лангфорд.
	— Онзи, за който каза, че е обратен, но спиш с него?
	— Той. Но сега мисля, че може би е такъв.
	— Вероника, ще говорим в Ню Йорк. Довиждане.
	Тя затвори.
	Включих телевизора на денонощната видеопрограма. В киселите цветове на избеляла снимка Дорис Дей играеше селска девица.
	Не можех да понасям да правя нищо — само да чакам. Наплисках лицето си с вода и отново излязох в лабиринта на коридорите, за да викам „Бевърли“. После си помислих, че пазачът може да е видял нещо. Пазачът на задния вход към улица „Лайбниц“ съжаляваше много, но не беше видял нищо необикновено, сеньор.
	Пазачът отпред ме позна и поклати глава, още преди да го попитам. Обръщах се, за да се върна вътре и за малко щях да го изпусна. То беше зад една група от сърдечни, смеещи се американки в ярки вечерни рокли и скъпи прически, с блясък на диаманти и злато. Но някъде имаше отражение. Някъде в дъното на мозъка ми. Само един пръстен върху мъжки пръст. Само едно лошо чувство. Мъжът си отиде — обратно в лабиринта от улици или в хотела — не можех да определя.
	Едно от правилата на Евърс за живота: ако не можеш да определиш къде отива един човек, разбери откъде идва. Таксито му с ръмжене се отделяше от тротоара и аз се затичах след него. То не отиде далеч — само на задната улица, за да заеме място накрая на опашката от таксита, които чакаха, за да отведат гостите на „Камино реал“ отново в реалния свят.
	От петдесет години работа на улиците, лицето на шофьора беше загубило изражението си.
	— Какво обичате, сеньор? — попита той през прозореца.
	Казах, че искам да отида на същото място, където е ходил последният мъж.
	— Добре, в някой публичен дом — каза той, когато влязох отзад.
	— Не. Не в някой публичен дом. В същия публичен дом.
	— Много скъпо. Момиченца — каза той и направи гримаса. — Знам много домове, които са много по-добри.
	Не се съмнявах, че познаваше голям брой по-добри публични домове. Не исках по-добър публичен дом, исках същия.
	— Същия дом — настоях. — Мъжът каза, че е фантастичен.
	Той сви рамене, подчини се на волята на побъркания мъж, който го беше хванал здраво за рамото.
	Не беше далеч. Пресякохме „Реформа“ до „Хамбурго“ в Червената зона, дрипаво подобие на Пето авеню. Шофьорът зави надясно и ме остави пред вратата до един ресторант, който на три езика обещаваше най-добрите морски деликатеси. Когато позвъних, вратата се отвори от малък, мургав мъж, който ме погледна с наглия поглед на човек, който носи автоматичен нож в джоба си. Качих се по тесните стълби. Краката ми не издаваха никакъв шум по новия дебел, сив килим. Отворих вратата на една стая, която приличаше на фоайе на малък, скъп хотел и миришеше силно на парфюм и цигари. Застанах в коридора и се загледах в момиченцата.
	Всички бяха под деветнайсет години. Малки, мургави, хубави момичета с жартиери, високи токчета и копринено бельо. Да се обличаш с дрехите на мама и лошите сънища на татко. Момиче, което изглеждаше на четиринайсет, стоеше зад малък махагонов бар. Три момичета играеха карти. Други две гледаха видео на испански. Кръглолико русо момиче с големи гърди се беше изтегнало напреки на огромно кресло и четеше книжка с комикси. Едно от специалните качества на СПИН е, че ако си подложен на многократно заразяване, инкубационният период рязко намалява. Някои от тези момичета след година щяха да са мъртви.
	— Мажете да вземете всяка от нас, сеньор — ми каза слабо момиче с вдлъбнати бузи и голям орлов нос, без да вдига очи от картите си.
	— Или две от нас, ако предпочитате — момичето, проснало се върху креслото, ми отправи професионална усмивка и отново се зае с книжката с комикси.
	— Търся момичето, с което е бил един мъж съвсем наскоро. Мъж, който носи златен пръстен с диаманти.
	Три от момичетата се спогледаха, опитвайки се да си спомнят с намръщени физиономии. Реших, че са тези, които говорят английски. След това една от тях — слабото момиче — остави картите си, стана, прекоси стаята и ме хвана под ръка. Застана много близо до мен, заля ме с парфюма си, стисна крака ми между краката си и започна да ме гали по бедрото. Върху детското й лице нямаше почти никакъв грим, освен яркочервеното червило.
	— Знам коя имаш предвид — каза тя, — но тя приключи за днес. Аз ще съм много по-добра за тебе. Много добра за тебе. Какво харесваш?
	— Бих искал само да поговоря с нея. Приятелят ми каза, че била фантастична. Променила живота му.
	Тя ме натисна толкова силно с бедро, че усетих костите на слабините й.
	— Казах ти, че тя приключи за днес. Може би харесваш нещо по-специално?
	— Искам само да говоря с нея. Нищо повече.
	— Струва пак толкова.
	— Можеш ли да ме пуснеш да говоря с нея?
	Тя се отдръпна от мен, по челото й премина сянка на съмнение.
	— Англичанин ли си? Трябва да си англичанин. Само един англичанин отива в публичен дом, за да поговори. Ще видя — каза ти и се отдалечи. — Нали разбираш, цената е същата.
	Казах, че ще платя.
	Когато се върна, тя каза, че момичето е съгласно да се срещне с мен, но само за кратък сеанс и само за разговор. Не се чувствала добра, каза тя. Номер 15, каза тя и посочи вратата зад телевизора. Никое от момичетата не ме проследи с поглед. Само още един безличен Джон.
	Когато отворих вратата на номер 15, тя стоеше в тясното пространство до леглото — малко над метър и петдесет, с червени обувки с високи токове. Малка хубава мексиканка с къса къдрава коса, светли очи и леко уплашен поглед. Носеше дълга, тъмночервена селска пола и селска блуза, с избродирани ярки цветя. Блузата й беше прозрачна.
	Тя просто остана на място, сякаш очакваше аз да направя нещо. Гърдите й под блузата бяха големи и твърди, раздалечени и стърчащи право напред. Беше на шестнайсет или седемнайсет. Дъщеря на някого. Казах й името си.
	— Радвам се, че ви харесва да ме гледате, сеньор Евърс. Аз съм Пердита. Мерида ми каза, че само искате да поговорим. Нямам нищо против, но първо трябва да ви помоля да платите.
	Дадох й стоте долара, които поиска. Предположих, че 65 долара са за заведението, 35 за семейството й от петнайсет души в Сонора и 5 за нея. Попитах я дали може да ми разкаже за един мъж с пръстен от злато и диаманти.
	— Моля ви, мога ли да седна? Много съм изморена. — Без да дочака отговор, тя се качи на леглото, натрупа възглавници за облегалка, обърна се, седна, сви колене нагоре и покри глезените си с полата си, обгърна краката с ръце и облегна брадичка върху коленете си. Седнах на един стол с лице към нея. Приличаше на хубаво детенце, което очаква баща му да му разкаже приказка за лека нощ. Тя затвори очи и за миг помислих, че ще заспи.
	Започна да говори, очите й все още бяха затворени, а сякаш част от живота й изтичаше от нея.
	— В заведението тук, където работя, тази вечер забавлявахме една група бизнесмени. Всички бяха заедно и имаха много пари. Някои от тях бяха американци, някои италианци, някои — такива, смешни французи, а един беше англичанин. Англичанинът ме харесва, защото говоря английски, и отидох с него. Но той беше пушил много марихуана и пил твърде много и имаше проблеми с члена си — той просто падаше. Опитах се да му помогна, да направя някои приятни неща за него, но нищо. Тогава се опитах да го разсмея, за да се отпусне. Но той прави грешка с мен и мисли, че аз му се смея, и ми причини болка с пръстена си.
	— Как изглеждаше?
	— Ще ви кажа. Това, което направи с пръстена си, е много жестоко и аз няма да мога да работя може би дни. Беше голям назъбен златен пръстен и той ми го напъхва и ми причини болка.
	— Много съжалявам.
	— Да. Благодаря. Не мога да работя повече тази вечер, затова се въртях около бара и го чувам да казва на един от италианските мъже, че ще се радва на състезанието, защото знае, че един състезател ще катастрофира. Казва, че го урежда.
	— Какво точно каза, помниш ли?
	— Не съм сигурна. Мисля, че каза горе-долу каквото сега ви казах. Бях малко пияна. Опитвах се да притъпя болката. Болеше много.
	— Помниш ли как изглеждаше?
	— Разбира се, много добре. Много пъти не забелязвам как изглежда един мъж. Но след като ми причини болка, аз го поглеждам. Поглеждам го добре. Беше по-нисък от вас, много по-нисък. Имаше жълта коса, само че не много и беше червен в лицето.
	— Искаш да кажеш розов?
	— Разбира се, розов. Кръгъл. Когато виждам лицето му, си мисля за лицето на кукла — розово, нали разбирате. Изглежда като че ли пие твърде много и не се грижи за себе си много добре. Не е в добра форма като вас. Има едно от онези коремчета, дето се издуват като пъпеши.
	— Чу ли го да казва нещо за Бевърли?
	— Бевърли? Не. Не Бевърли.
	— Нещо за криене или отвличане?
	— Нищо такова. — Тя поклати глава, беше със затворени очи.
	— Каза ли, че е отседнал в Мексико сити?
	— Не, но мисля, че не живее тук.
	— Защо така?
	— Не говори испански.
	— Каза ли нещо за това, в коя страна ще отиде оттук и с какви авиолинии ще пътува?
	— Не.
	— Каза ли ти името си или да си чула някой да казва името му?
	— Не. Май каза, че името му е Джон. Но нали аз винаги наричам „грингосите“ така. Освен вас, разбира се, сеньор Евърс.
	— Пердита, имали нещо, което мислиш, че може да ми помогне да го позная?
	— Използва много ругатни. И пръстенът му. Голям златен пръстен с диаманти.
	Проблясването в паметта ми. Мъжът във фоайето на хотел „Бевърли Хилс“.
	— Нещо друго?
	— Надявам се да го убиете.
	Станах да си ходя, а тя каза:
	— Много лошо, че само говорим. Искам да си изкарам парите. Когато съм по-добре, може да го направя безплатно. Ще трябва да платите само на заведението. Половин цена. Ще бъда много добра за вас.
	— Ти си много красива, Пердита, и аз бих бил много поласкан. Но аз много обичам една дама.
	— Тази Бевърли?
	— Тази Бевърли — казах аз, затворих вратата и прекосих обратно тъмните парфюмирани зали.
	Когато се върнах в стаята си, тя пак беше празна, пак в бъркотия, пак никакви съобщения.
	Нисък, розов, рус англичанин с коремче, който много ругае и носи отвратителен златен пръстен и може би се нарича Джон. Това все пак беше нещо. Изключих съскащия телевизор и лампата и се изпънах в очакване на сутринта.


	XIV.

	Нищо не съвпадаше. Нищо нямаше смисъл. Продължавах да се унасям в полусън, протягах ръка за Бевърли и хващах пълна шепа въздух. Събуждах се сепнат и тогава мозъкът ми показваше филми с Бевърли — ужасена и уплашена, упоена, бита. Изнасилена.
	Тя ми липсваше и исках да се върне. Не можех да разбера защо са хванали нея, а не мене. От всички въпроси това беше най-настойчивият, който се връщаше отново и отново. Защо Бевърли? Ако искаха да стигнат до мене, ако искаха да ми попречат да се състезавам, защо не бяха хванали мене вместо нея? Бих дал всичко да съм аз, а не тя.
	Кен мислеше, че Бевърли може да е изиграла собственото си отвличане. Но аз я познавах достатъчно добре. Това би обяснило защо беше изчезнала толкова тихо и защо са хванали нея, а не мене. Би обяснило бележката й. Звучеше възможно — но не беше.
	Празната спалня започна да се пълни със светлина от изгрева на слънцето. Бевърли я нямаше. И ако исках да я видя отново, трябваше да остана в стаята си в неделя. Твърде много ли искаха за Бевърли — един ден затворничество? Пропусни едно състезание, за да спасиш един живот.
	Нисък мъж с розово лице очакваше да ме види как катастрофирам в неделя. Ако той беше отвлякъл Бевърли, за да не допусне да се състезавам, защо би очаквал да катастрофирам? И ако не говореше испански, защо бележката беше на испански? Защо въобще някой би искал да катастрофирам? Единайсети на квалификациите не означаваше никаква заплаха за лидерите. Как го беше направил? Или просто беше още един гаден пияница, който се надява някой състезател да се размаже?
	Кошмарите имат собствена логика. Когато се опитваш да ги обясниш, те никога нямат смисъл за никого другиго. Но когато в съня си ти си в позната стая и подът се отвори и пропаднеш в тъмно и тихо място, където току-що е избухнала бомба, тишината, преди да започне крясъкът, е съвсем смислена. Чувах тишината. Но нищо нямаше никакъв смисъл.
	Чувствах се, като че ли Кен и аз бяхме наивни като деца, които си играят с адска машина и мислят, че един удар с чук ще я накара да спре да тиктака. Защо Бевърли? Защо не някой от жестоките и егоистичните? Защо не изберат един от бедните духом? Инстинктите на Бевърли бяха доброта и снизхождение. Душата й беше мека. Тя вървеше по течението, както казваше, като лист в поток. Знаех, че е в хотела, усещах я, но не можех да разбера дали е жива.
	В 7,15 се почука на вратата. Почудих се дали не е Бевърли или съобщение от Пердита, отворих вратата и видях Макс. Тлъстите вълни на тялото му бяха облечени във фланелка с гигантски червени букви, гласящи „ДАЙ МИ ЕДНО БЪРЗО“. Коремът му висеше извън светложълтите памучни панталони, ластичният му колан беше затегнат до точката на скъсване и от него стърчаха малки ластичета.
	— Съжалявам, Форест — каза той изненадващо за мене. Не бях очаквал съчувствие от Макс.
	— Можем ли да влезем? — гласът беше на Кен, който очевидно беше зад грамадата на Макс.
	Поканих ги да влязат и осъзнах, че дрехите ни са пръснати по целия под, куфарите са разхвърляни, леглото не е оправено, а въздухът е застоял.
	— Мирише ми на парфюм — каза Кен, който душеше като старо, изненадано куче. — Не много добър парфюм.
	— Пердита — казах аз. И обясних за хубавото момиче и мъжа с розовото лице и златния пръстен, помислих си за обреченото дете с устни на Мик Джагър, което се беше търкало о` мен.
	— Не прилича на някой англичанин, когото да познавам — каза Кен, — въпреки че си представям орди от такива в града. Познаваш ли го, Макс? — Макс поклати глава.
	— Бевърли беше много, много красиво момиче — каза Макс, загледан в килима.
	— Би било по-добре, Макс — казах аз, — ако не приказваш за нея в минало време. Би било добре поне да се преструваме, че още е жива.
	— Да — каза той, — съжалявам. Не исках да кажа… Беше страшно готино гадже, Евърс.
	— Благодаря, Макс — казах аз, — знаех си, че ще проумееш.
	Кен отиде до прозореца, за да погледне градините и басейна.
	— Трябва да кажа на господин Салазар. Това описание трябва да се даде на камериерките и пазачите колкото е възможно по-скоро. И е време, Форест, да отидеш на пистата.
	Погледнах го слисан. Не бях помислил за тренировка. Дори не бях помислял за състезанието. Но състезанието беше всичко, заради което се намирахме в Мексико.
	— Помисли си за момент, Форест — каза той. Огромният му гръб беше обвит от синьото на кралската флота — неговото любимо спортно сако. — Нищо повече не можеш да направиш тук, иначе щеше да го направиш. Приемаме, че Бевърли ще се върне. Ако обаче тя не се върне до неделя сутринта, разбира се, че няма да се състезаваме. Междувременно, Форест, нищо не ни пречи днес да тренираме. Имаме всички основания да го направим. Не само защото спонсорите ни ще се почувстват измамени и ще започнат да си искат парите. Много по-важно е, че догадките защо не сме на пистата, въобще няма да помогнат на Бевърли. Не искаме да накараме похитителите й да нервничат.
	Той се обърна с лице към нас — скалистото му лице беше се разширило от усмивката на стария командир.
	— Ти и Макс отивате на пистата. Аз ще остана тук и ще управлявам кораба.
	За миг си помислих пак. В хотела не можех да направя нищо. И ако останех тук цял ден, нямаше да бъда във форма да карам в неделя, каквото и да се случи.
	— Да тръгваме, Макс — казах аз.
	По пътя към пистата, притиснат на задната седалка на „Форда“, каран от униформен шофьор, Макс се опита да се извини. Той наистина се чувствал много обезпокоен за Бевърли, но не знаел какво да каже, освен че е „ужасно гадно“.
	— Макс — казах аз, — просто забрави за това. Колкото повече хора знаят за случая, в толкова по-голяма опасност е Бевърли. Така че спри да говориш за това — не искам да чувам нито дума. И не искам да чувам, че казваш и думичка на някой друг.
	В осем и трийсет сутринта в деня преди състезанието, слънцето прежуряше и пистата гъмжеше от почитатели, официални лица, красиви момичета и бързащи представители на фирми. Минахме между тях бавно и внимателно, колата ги разпръскваше настрани. От задната седалка виждахме бавно преминаващия парад от любопитни лица, които надничаха в прозорците и се чудеха кои ли сме.
	Запалянковците винаги са били проблем в Мексико. През 1970 те бяха нахлули на пистата по средата на състезание от „Формула 1“. По чудо нямаше никой убит, но ФИСА отне разрешителното на пистата за повече от десет години. Сега имаше стражеви кучета, полиция с автомати и бодлива тел над железните огради, за да държи под контрол „лос афисионадос“. По някаква ирония, когато карах по пистата, се чувствах сякаш съм в затвор с най-строга охрана. Но все пак настроението ми не беше от най-радостните. Гледах към морето от лица със злоба и непоносимост.
	Последният ден за тренировки преди състезание за Голямата награда на „Формула 1“ е генерална репетиция — състезание преди състезанието. 65 000 зрители, 1600 журналисти, фотографи, радио- и телевизионни репортери; 1200 разпоредители, съдии, статистици, времеизмервачи, наблюдатели, медицински лица, бърза помощ, прислуга; 1278 механици, техници и мениджъри на отбори — всички се бяха стекли, за да могат трийсетимата мъже с каски да изиграят „играта със столовете“ за двайсет и шестте места в утрешния старт.
	Духът ми се повдигна, когато видях нашите механици — Чарлз, Найджъл, Бил и Дейв, в техните тъмносини униформи на „Аръндел“, които чакаха пред малката вила. Чарлз Лорънс — специалистът по шаситата, дойде да ме поздрави, когато излязох от колата.
	— Къде е великолепната ти нова приятелка? — каза той, след като надникна в колата и видя само благообразната грамада на Макс.
	— Танцува коремния танц на ацтеките в хотела — казах аз с престорена усмивка, за да прикрия болката в сърцето си.
	— Надявам се, че не е толкова зле, колкото Арал. Чух, че нито ставал, нито лягал от два дни. Ти как си, Форест?
	— Единайсети, което значи, че съм сърдит, вбесен и неудовлетворен. Да започваме.
	По програма имахме час и половина тренировка без измерване на време — сутринта от 10 до 11,30. И един час тренировка за време следобед. Щяхме да използваме сутринта, за да подготвим колата за сеанса следобед. Само той беше важен.
	Веднага щом излязох на пистата, разбрах в какво греша. Въобще не карах достатъчно твърдо. Натисках спирачките твърде рано, а газта — твърде късно. И колата не развиваше пълна мощност. Опитвах се да я напъхам право в гърлото на Пералта, да развия мощността веднага щом отпусна спирачките, и колата все се тътреше по пистата като стар камион за хляб.
	Когато се върнах в боксовете след първите четири обиколки, механиците и Макс се хилеха като котараци. Чарлз се наведе над кабината, момчешкото му луничаво лице сияеше.
	— Така става, Форест. Това е със секунда и половина по-бързо от вчера.
	Бях бесен.
	— Макс — извиках, — тома проклето нещо с толкова слабо, че ми се приисква да сляза и да го бутам. Какво има, по дяволите? Сигурен ли си, че върви с всичките осем цилиндъра? А предницата не ме слуша. Не иска да завива.
	— Радвам се, че отново си в стихията си, Форест — каза Макс с тих глас. — Разбира се, че е с намалена мощност. На тази надморска височина въздухът е толкова разреден, че сме спаднали със 150 конски сили. Както и всички други. Можем да затегнем обтекателя на предницата. Това може да отстрани по-слабото влизане.
	— Да го направим — прекъснах го аз. — Но трябва да направиш нещо за мощността. Не може да обели и ципата на гроздово зърно. Натискам педала на газта докрай, а той е като желе. — Знаех, че всъщност нищо не можем да направим с мотора, но не ме интересуваше. Колата нямаше достатъчно мощност и ми трябваше още. Обърнах се към Найджъл Уийт, нашия специалист по изобретенията.
	— Ако въздухът е прекалено рядък, не можеш ли да направиш уловител, който да вкарва повече въздух в тръбата?
	— Разбира се, но ще заплатим за това с по-голямо съпротивление. И ще те дисквалифицират.
	— Ако въздухът е толкова рядък, колкото казваш, то няма да има много голямо съпротивление. Виж дали можеш да направиш нещо за този следобед и ще го пробваме. Макс, провери дали аеродинамиката е наред. Чувствам, че можем да увеличим ъгъла на предните стабилизатори.
	Макс кимна смирено. Никак не му беше лесно да прикрие потиснатото си настроение и искаше да помогне.
	Носех се с колата на пълна газ по пистата, влизах в завоите все по-дълбоко и излизах все по-твърдо. Продължавах да намирам една миниатюрна частица от секундата тук и друг микроскопичен момент там. След още двайсет обиколки на сутрешния сеанс имах нужда от нов комплект гуми, което означаваше, че съм се хлъзгал твърде много и съм спирал твърде рязко. Когато караш бързо, винаги можеш да намалиш. Но когато си перфектен, не можеш да ускориш.
	Чувствах, че колкото по-бързо се движа, толкова по-скоро ще намеря Бевърли. Продължавах да натискам газта, въпреки че друг нормален човек на мое място отдавна щеше да е натиснал бутона за катапултиране.
	Когато изведоха колата за следобедния сеанс, уловителите, които Найджъл и Макс бяха направили за колата, не бяха уловители, а прорези. Макс обясни за тях.
	— От работата ни в аеродинамичния тунел знаем, че точките на високо налягане са тук и тук — каза той и посочи към двата прореза, които бяха направили в обтекателя.
	— Направихме ги с такава форма — като фуния, разрязана наполовина, защото по-широкият преден край създава вакуум, вкарва вътре въздуха и го ускорява. Има същия ефект като уловител, но почти никакво съпротивление.
	— Точно като „Конкорд“ — добави Чарлс, горд от работата си.
	— Колко допълнителна мощност? — попитах аз.
	— Два, най-много три процента. — Макс се мръщеше, когато натискаше с ръка новите вдлъбнатини в тъмното металносиньо тяло на „Аръндела“.
	— Това не е достатъчно — казах аз, докато нахлузвах на главата си огнеупорната качулка. — Какво още можем да направим?
	— Можем да намалим ъглите на стабилизаторите, което ще намали съпротивлението. — Макс скептично повдигна вежда.
	— Не, и така влизането е по-слабо. Не мога да си позволя да намаля още устойчивостта. Да видим как се усещат тези два до три процента.
	Два процента не се усещаха въобще при излизането от по-бавните завои. Но видях, че към края на главната права бяхме добавили нови 350 оборота в минута — достатъчно за допълнителни три десети от секундата на обиколка. Но не и достатъчно, за да попречат на Арал и Фаенца да ме задминат на главната права.
	По средата на следобедния сеанс направих една обиколка, която усещах като добра. След главната права имаше един остър завой на втора скорост, друга по-къса права, после една криволичеща отсечка от десет криви, които постепенно се отварят и стават все по-бързи преди „Пералта“. И тъй като този път нямаше никакъв пътен знак, който да попречи на линията и ритъма, по целия път до „Пералта“ всичко изглеждаше направо отлично. С изключение на проклетите бабуни. Те ставаха все по-лоши.
	В края на последната тренировка за време подреждането беше: водач Марсел Арал в „Макларън“ номер едно, Люсиен Фаенца, „Лотус“ от външната страна на предната линия. После Уилсън Сифрет, „Уилямс“ — трети; Майкъл Барет, „Лотус“ — четвърти и Форест Евърс, „Аръндел“ — пети, на вътрешното място на третия ред, до мен — Маурицио Праяно в „Даниели“ — шести. Пруньо във „Ферарито“ беше точно зад мен. Иън Норкрос — младият австралийски пилот в другия „Макларън“ беше във външната позиция на четвъртия ред.
	Механиците се потупваха един друг по гърбовете и непременно държаха да ми стиснат ръката. Беше точно противоположно на това, което чувствах аз, но нямаше никакъв смисъл да пукам балона им. Бяха работили по-дълго и по-усилено от мен и колата им беше изпреварила и двете „Ферарита“ и по една от „Макларън“, „Уилямс“ и „Даниели“. Прорезите на Чарлз и Макс бяха ни добавили три десети от секундата и ни бяха качили четири позиции нагоре за старта. Не беше лошо за малка частна машинка, изправена срещу големите пари. Нищо, че никой никога не помни кой се с класирал пети. Нека опитат своя вкус на успеха — никак няма да им стигне.
	Насочих се направо към хотела, избягвайки репортерите. („Как ти се струва карането с автоматична скоростна кутия, Евърс?“, „Чудесно, чудесно.“) Бевърли трябваше да е там.
	Когато се върнах в хотела, беше празно време в късния следобед, когато администраторките почти са задрямали на рецепцията и слънцето под ъгъл влиза на потоци през прозорците. Две възрастни дами чакаха търпеливо в бара на фоайето, загледани в празните си чаши от бренди. Млада двойка американци с хавайски ризи и джинси бавно крачеше по декарите килим след зашеметяваща разходка цял ден под силното слънце.
	— Не, господин Евърс — каза младата администраторка с тъмна къдрава коса, — няма никакви съобщения.
	Спрях да погледна към басейна.
	Една майка с големи златни обеци и пробляскващ бронзов тен се преструваше, че чете книжка с меки корици — въведение във филмовия бизнес — когато петгодишната й дъщеричка изкрещяваше „Виж ме“ от плиткия край на басейна. Майката поглеждаше, дъщеричката потапяше глава под водата и заставаше на ръце с крака във въздуха. Но когато момиченцето се показваше, за да си вземе въздух, майката отново четеше, така че тя не знаеше дали майка й я е видяла как стои на ръце. И изкрещяваше отново. Това беше играта, която играеха.
	Нищо не се случваше. Може би, помислих си, няколко обиколки в хладната вода ще ми помогнат да измисля нещо, което може да помогне на Бевърли. Върнах се обратно по лабиринта от коридори, за да се преоблека в бански костюм.
	Когато завих на ъгъла до нашата стая, чух слабо ръмжене. На другия край на коридора срещу светлината се виждаше силует на голямо куче. Кучето бавно се движеше към мен.
	Приближих се и видях, че е твърде непохватно за куче. Движеше се сковано, издаваше необясним звук, сякаш от дъното на гърлото си. Движеше се в сноп от светлина, идваща от една от лампите на тавана; изведнъж видях, че това е жена, застанала на четири крака. Затичах се към нея и извиках:
	— Бевърли!
	Беше гола, устата й — подута, а устните й — напукани. Силно миришеше на урина.
	— Бевърли — казах аз и прегърнах главата й. Бялото на очите й беше кръвясало и жълто. — Бевърли — не преставах да повтарям и целувах сухата й напукана уста.
	Очите й се донякъде се фокусираха върху мен и тя изглеждаше изненадана, като че ли не ме помнеше напълно.
	— Ъзбогъх — каза тя. — Ъзбогъх. — Дъхът й имаше сладникавата, лоша миризма на развалено. Пренесох я по коридора и докато отключвах вратата ни, разбрах, че тя ми казваше, че е избягала.
	Положих я на леглото и позвъних на Салазар.
	— Намерих Бевърли — казах аз. — Тя е много зле. Имам нужда от доктор тук, веднага. Мисля, че трябва да отиде в болница. Изглежда, че е била упоена с наркотици.
	— Ще изпратя доктор незабавно — каза той и затвори телефона.
	Напълних ваната с топла вода и сложих Бевърли в нея. Тя се отпусна като гумена във водата — безпомощна като парализирана. След пет минути, когато докторът почука на вратата, Бевърли беше измита и изсушена, косата й беше сресана и тя лежеше на леглото в моята хавлия и пищеше.
	Преди езикът и разсъдъкът да са подредили света в каталог от малки частици, които да могат да бъдат проумени, в тъмните гори и джунглата трябва да е имало писъци като този. Писъци пред лицето на боговете на съдбата, които са карали земята да се разтърсва, а небесата да гърмят в нощта.
	Държах Бевърли в прегръдките си. Люлеех я, както майките правят с разплакалите си бебета, казвах й, че всичко е наред, че нищо й няма, че съм тук и че всичко ще бъде чудесно. Тя не даде никакъв знак, че ме чува и думите ми звучаха кухо. Не вярвах, че въобще нещо ще бъде чудесно.
	Между нейните писъци и моето баене се опитах да кажа на доктора да влезе, но, разбира се, той не можеше да влезе без ключ. И когато се опитах да стана, за да му отключа, Бевърли се вкопчи в мен и запищя още по-силно, сякаш й беше непоносимо да я оставя дори за миг. Така че я вдигнах, все така пищяща, и както я държах на ръце като някакво прекалено пораснало, ненормално дете, я пренесох през стаята до вратата, за да пусна доктора да влезе.
	Той беше дребен човек, не повече от метър и петдесет и пет, със спретнат тъмен костюм, жълта памучна риза, без връзка, и със скръбно лице. За момент Бевърли се стресна от вида му, сякаш мъчителят й се връщаше, после се успокои, облегна глава на рамото ми и утихна.
	— Има ли психическа анамнеза? — попита докторът. — Знаете ли да е страдала от някакви психически разстройства? Той ми направи знак с ръка да оставя Бевърли на леглото. Вече докторът отговаря. Извади някои неща от малка черна кожена чанта, която носеше, без да престава с потока от въпроси. Върху етикетчето на чантата му беше написано „Д-р Луис Попее“. Имаше навика, докато задава въпросите си, да гледа в празното пространство, като че ли някой от публиката може да знае отговорите по-добре от мене.
	Взимала ли е лекарства по рецепти? Знам ли да е поглъщала неизвестни препарати през последните двайсет и четири часа?
	Казах му, че е била отвлечена и че съм я намерил гола на четири крака в коридора и че нямам представа нито какво е поглъщала, нито къде го е поглъщала. Той не реагира на това, но продължи да се занимава със задачата си, погледна в зениците й, разтвори едната й ноздра и погледна вътре. Известни ли са ми някакви необичайни белези по тялото й, искаше да знае. Колко време е била „възбудена“. Имам ли някакво отношение към това?
	Всичко, което направих, беше да поклатя глава: не.
	Той попила врата й и под брадичката с докторския си маниер. Отново загледан в празното пространство, съобщи диагнозата си.
	— Дишането и пулсът й са сериозно потиснати. Температурата й е леко повишена и явно тя има сериозно душевно разстройство. Бих желал да я взема в болница и там да я наблюдавам, а сутринта да направя някои изследвания. — Той започна да прибира нещата си в чантата. — Междувременно, би било добра идея да се промие стомахът й. Може би е твърде късно да се предотврати допълнителното проникване в кръвта, но ако тя е приемала някакви препарати през устата, може да са останали следи от тях, въпреки че разбира се, ние ще изследваме и урината и кръвта й.
	— Искам да й помогнете, не искам да я разследвате.
	Той се обърна към мен с гневен поглед.
	— Докато не разбера причината, нищо не мога да направя за нея. Не мога дори да предпиша и аспирин, без да знам от какво е причинено това. Имате ли желание да я пазите?
	За пръв път, откакто беше влязъл, имах възможност да кажа да. Д-р Лопес телефонира на рецепцията за кола и после в болницата, докато аз приготвях четката за зъби и някои неща на Бевърли в тоалетната й чантичка.
	— Ще се оправи ли?
	Той сви рамене по своя уморен докторски маниер, а лицето му изглеждаше така, сякаш от месеци не беше спал цяла нощ.
	— Да — каза той, като гледаше настрани. — Ще се оправи съвсем.
	Пренесох я, все още увита в хавлията ми, покрай зяпналите погледи на изисканите гости във фоайето. Поне веднъж туристите и репортерите се отдръпнаха настрани. В колата Бевърли изглеждаше по-отпусната, с глава на рамото ми.
	Карахме, както винаги се кара в Мексико сити, право през най-задръстеното движение. Исках да кажа на шофьора, че това е спешен случай, да побърза. Но той не можеше да направи нищо.
	— Форест — каза тя тихо и спокойно на ухото ми — мисля, че бяха колумбийци. — Сякаш чувах глас в празна стая.
	Бавно и внимателно се обърнах към нея. Не исках да я стряскам.
	— Защо? — попитах.
	Но това беше всичко, което тя каза.
	Бях си представял мексиканската болница като някаква каша от хлебарки и хаос, със стенещи юноши, превързани с напоени с кръв бинтове, проснати в коридора. Представата ми е била погрешна.
	След като се измъкнахме от задръстването около хотела, болницата „Пабло Диас“ беше само на петнайсет минути път по „Ехерсито насионал“. Намираше се сред широки тревни площи, навътре от улицата — съвременна десететажна кула, от която излизаха четири крила. Вътре подът блестеше и сестрите се движеха с подчертана деловитост. Като се изключат черните очи и широките лица, единственият знак, че болницата не беше гордостта на центъра на Минеаполис или Лос Анжелос, а мексиканска, бяха мексиканските момчета, облечени в армейски куртки, носещи автомати през рамо. Те влизаха и излизаха в коридорите и площадките на стълбището като баракуди в подводен риф.
	Регистрирахме Бевърли на главното гише, санитарите я качиха на носилка на колела и я откараха за промивка на стомаха. След като болницата „Пабло Диас“ беше удовлетворена, че „грингото“ има достатъчно песоси, за да плати за всичко най-добро от съвременното лечение, позвъних на Кен.
	— Добре, добре — каза той. — Рут и аз идваме веднага.
	— Няма смисъл да идвате — казах му аз. — Тя не е в съзнание. В момента й промиват стомаха. След това тя вероятно просто ще спи. Можеш да накараш Салазар да провери дали са се регистрирали колумбийци. Тя спомена за колумбийци.
	— Ще видя какво мога да направя.
	Бевърли все още беше в безсъзнание, когато я закараха в стаята й на седмия етаж. Лицето й изглеждаше бяло под неприятно ярката болнична светлина и аз останах поразен от това колко млада изглежда — като че ли беше ученичка, сложена в леглото след млякото с бисквити. Останах седнал до нея и след като бях държал ръката й един час, в стаята влезе д-р Лопес.
	— Опитах се да намеря лаборант, който да направи изследвания, но нямаше никой на нощно дежурство. Тя изглежда стабилна, но би било добре, ако останете да я наглеждате.
	Попитах го дали има някакви предположения.
	— Предположения — каза той, пое въздух и погледна през отворената врата. — Бавният пулс и дишане биха могли да означават голяма доза сънотворни, а параноята може да означава голяма доза амфетамини; би могло също да има големи дози и от двете. А може да бъде и чисто душевна реакция на силен стрес. Или пък може да е силна алергична реакция, вирусна инфекция или съчетание от всичко това. От друга страна — каза той, като сложи ръце в джобовете си, — би могло да бъде и нещо съвсем различно. Би могло да бъде тропическо заболяване, което се е промъкнало в града. Ще започнем да го проучваме утре сутринта — каза той, отново с уверения си професионален тон. В антрето той се спря и погледна към Бевърли, която мирно лежеше между зелените чаршафи. — Сега е в стабилно състояние, ще се оправи.
	След като излезе, станах, за да раздвижа краката си, но веднага, след като започнах да изтеглям ръката си, Бевърли яростно я сграбчи.
	— Не — прошепна тя със затворени очи. — Не, не, не.
	Опитах се да й кажа нещо, но тя едва ли ме чуваше.
	Към полунощ Кен влезе в стаята и седна. Открили стаята, в която бяха държали Бевърли. Салазар се беше обадил на федералната полиция и те разследваха случая. Вероятно за да вземат подкуп, помислих си, но запазих мислите за себе си.
	— Тази вечер е имало самолет, излитащ от Мексико и вероятно те са били в него. Колумбийската полиция се съгласи да посрещне самолета.
	След час Кен си отиде. Останах, без да мърдам от леглото — при всеки опит да се отместя Бевърли издаваше остри викове на протест. Веднъж тя отново запищя, от което дотича нощната сестра. А веднъж заговори с неестествено ясен, спокоен глас.
	— Съжалявам — каза тя.
	— За какво? — попитах аз. — Всичко е наред, ще се оправиш. — Но както и преди, не вярвах, че ме е чула.
	После, в 419, в неделя сутринта, тя издаде лек сепнат вик на изненада — звук като този, който би издала, ако имаше някой чичо Чарли, когото не беше виждала от години и който внезапно се е появил на прага й.
	— А! — каза тя и издъхна.
	Хукнах да викам нощната сестра, но нито тя, нито докторите успяха да направят нещо. Когато се канеха да дръпнат чаршафа над главата й, аз ги спрях. Наведох се над нея и целунах Бевърли в отворената уста.
	— Върви по течението — прошепнах в ухото й.


	XV.

	Има един момент преди състезание, в който аз изучавам лицата в публиката.
	Когато чакам в боксовете, докато Дейв, Бил, Найджъл и Чарлз лъскат черупката на колата за петдесети път и проверяват — отново, и отново и отново — всички затягания и схеми, налягания и температури, няма какво да правя, освен да гледам вълните от лица, които се размиват зад кордона — тънкото въже, което ни отделя от 100 000 зрители. Това е един начин да се дистанцирам от издигащия се прилив на вълнение, да оставя настрани емоционалните неприятности. Начин да стана хладен и безучастен като съдия.
	Някои по-млади пилоти изцяло се потапят във възбудата преди състезание. Обичат да чувстват нервите си здраво опънати; вярват, че това ги докарва до върхова форма. Чак до мига, точно преди да светне зелената светлина, когато възбудата им се усилва, излиза извън контрол, превръща се в паника.
	Гледах лицата на някои от по-възрастните мексикански разпоредители — хората в бели униформи, които размахват флаговете и изтикват закъсалите коли извън пистата. Те гледаха към мен, наведен над работната маса, в моя тъмносин състезателен костюм „Аръндел“, към колата, механиците, резервните двигатели и гуми и инструментите. Изражението им беше пълно с безразличие от вида „не давам пукната пара“ — бяха виждали всичко това не един път. Мисля, че със същото изражение преди столетия бяха упоявали най-красивата девойка на града, занасяли я върху покрива на храма на ацтеките, разрязвали я и предлагали на боговете парче по парче.
	Търсех да видя лицето на Бевърли с надежда, че миналата нощ е била само кошмар; че лицето й ще се появи в тълпата и ще ми се усмихне, а аз ще се събудя и нищо няма да се е случило, и яростта, която се надигаше в мен, ще се изпари като мъгла.
	Видях лицето на дебело разглезено момче, което вероятно има „Ферари“ на паркинга. Носеше яке от мека кожа, облечено върху оригинална фланелка с емблемата на „Ферари“. Имаше малък нос и големи маси от бебешка тлъстина вместо бузи. Мислеше си, че може да кара една от тези машини, стига да му падне случай. Мислеше си, че ще бъде като неговото Ферари, само че по-бърза. Беше просто бебе — на не повече от осемнайсет. Вероятно все още устройваше истерични сцени, за да постигне своето. Той започна да прави снимки с автоматичния си „Никон“. Очите на приятелката му опипаха гаража на „Аръндел“ в търсене на нещо интересно, не намериха нищо и се изпълниха със скука. Той повдигна обектива си, за да ме снеме, и към очите ми блесна искра, някъде иззад него. Четири или пет реда по-назад един мъж си засенчваше очите от слънцето, а на ръката, вдигната като застинал поздрав, имаше масивен златен пръстен с диаманти.
	Бавно, стараейки се да изглеждам естествено като крокодил, който се плъзга към водата, аз се оттласнах от работната маса и отидох до момчето. Отправих му своята широка крокодилска усмивка и взех фотоапарата му, сякаш му се възхищавах, харесвах как е направен. Момчето беше поласкано, че известният състезател иска да прегледа апарата му.
	— Да ви направя ли една снимка? — попитах аз. Действах спокойно, небрежно, но всъщност дяволски бързах.
	Лицето на приятелката му отново светна от интерес. Тя обичаше да й правят снимки. Махнах им да се приближат един към друг за една сладка снимчица от деня, в който са били на състезанията. Когато вдигнах апарата, за да включа и Розовото лице в кадъра, той ме видя. Но аз щракнах затвора, преди да реагира. Той наведе глава и изчезна в тълпата.
	— Дейв — извиках аз и му подхвърлих апарата, — запази това — и се хвърлих след мъжа с диамантения пръстен.
	Ръце ме стискаха за раменете, едната ми ръка остана зад рамото, хората се трупаха пред мен, за да ме видят по-добре. Бях във фокуса на цяло море от хора и те нямаха намерение да ми направят път. Искаха да говорят с мен, да ме попитат за състезанието, за скоростната кутия, да получат автограф. Едно момиче с мрежеста блузка залепи целувка върху запотения ми врат. Една ръка се протягаше към емблемата „Коулмън“, опитвайки се да я откъсне от състезателния ми костюм. Минута и четирийсет и пет секунди жестоки усилия ми донесоха по-малко от два метра напредък. Той изчезна и аз не можах да го настигна.
	Усмихнах се, кимнах, обърнах се и с думите „благодаря“, „извинете“, „пардона ме“ и „грасиас“ бавно изминах двата метра обратно, към безопасността на бокса на „Аръндел“, зад кордона, а по пътя си откъсвах ръце и пръсти от състезателния си костюм. Вече в бокса, разбрах, че момчето се беше навело през кордона и си иска фотоапарата. Дейв не му обръщаше внимание.
	Взех „Никона“ на момчето, пренавих филма, отворих задния капак, пуснах филма в дланта си и върнах апарата на момчето. Очевидно той си искаше и филма. Аз подхвърлих касетата на Дейв и му казах да ми я запази на безопасно място.
	— Пази я — казах аз — като топките си. — Дейв се стисна в престорена паника, а аз се обърнах към момчето. — Колко искаш за филма?
	Той ме гледаше намръщен, дебелите му черни вежди се бяха извили като на бебе, секунди преди да заплаче.
	— Какво?
	Продължих на испански.
	— Колко песос струва филмът?
	— Това са снимки на баща ми и майка ми.
	— Добре — казах аз. — Добро момче, прави снимки на мама и татко. — Колко?
	— И на колата ми, и на къщата ми.
	— Слушай, шишко — казах отново на английски, — не ме будалкай или и ще увия това яке около шията ти и ще дърпам, докато очите ти изскочат.
	Той взе от дума. И 50 000 от песосите на Макс.
	По високоговорителя викаха пилотите да се подредят за обиколката за загряване на гумите. Имах сто въпроса в ума си и все още не можех да повярвам, че Бевърли е мъртва. Но нямаше време за осъзнаване.
	Беше горещо и влажно; бях обилно изпотен от борбата с тълпата. Затова ми стана неприятно, като открих, че шапката ми пече беше мокра, преди да я сложа на главата си. Някой трябва да беше излял минерална вода върху нея — върху масата имаше пръснати празни бутилки. Закопчах ципа на костюма си, сложих си каската и тежките огнеупорни ръкавици. С двупластова огнеупорна шапка под каска от два килограма и половина аз бях готов за неделното каране в 35-градусовата жега.
	С ръце над главата се вмъкнах в кожата, а Кен коленичи до мен, докато Нейджъл закопчаваше предпазния ми колан, затягайки ремъците през раменете и слабините ми. Ръцете и краката ми можеха да се движат, можех да въртя главата си, но тялото ми беше блокирано — част от машината. Кен свърза към каската ми медицинската антена и радиото. Понечи да каже нещо, после се отказа. Нямаше какво да се каже. Аз усетих металическо щракване в задната част на колата; чу се писъкът на стартовото моторче, двигателят изръмжа, оживя и аз натиснах газта, готов за потегляне.
	Вън, в ярката слънчева светлина, жега, прах и шум, аз ускорих по алеята към главната права. Зрителите ни окуражаваха, сякаш състезанието вече беше започнало, размахваха флагчетата на любимите си отбори. Те израснаха като стени от двете страни на пистата — лица зад телените огради и патрулиращите полицаи.
	Много жалко, помислих си, че нямат мексикански пилот, когото да окуражават, но това, изглежда, не им пречеше.
	Бяхме повече или по-малко в реда на стартиране — дълга цветна змия коли от „Формула 1“, извиваща се по пистата с див и сърдит шум. Марсел Арал беше начело и щеше да стартира от първа позиция. Неговият „Макларън“ беше поне със седемдесет и пет конски сили по-мощен от моята кола. Което означаваше, че те можеха да нагласят стабилизаторите си за по-голяма притискаща сила. Така че той беше по-бърз и по правите, и в завоите. Стига да завършеше състезанието, той беше с най-големи шансове за победа.
	Чуваха се слухове, че „отмъщението, на Монтесума“ ще го накара да направи поне половин дузина спирания в бокса през време на състезанието. И това беше забавна мисъл — Марсел изскача от колата, отваря ципа си и тича към тоалетната. Той страдаше от няколко дни, но това не му беше попречило да установи рекорд на една обиколка по време на тренировките. А имаше голям стимул да победи. Ако спечелеше мексиканската „Гран при“, той на практика щеше да спечели и световния шампионат. Подозирах, че слуховете в боксовете бяха пуснати от дребния французин. Това беше неговият тип хумор.
	Фаенца в своя „Лотус“ щеше да стартира рамо до рамо с „Макларъна“ на Арал. Вътрешността на пистата беше осеяна с парчета от меки състезателни гуми, кал, прах и хартия. Външният ред беше на състезателната линия и затова колите го бяха изчистили от развалини. Аз щях да стартирам на два реда по-назад от вътрешната страна, пред мен беше „Уилямсът“ на Сифрет, а до Сифрет и точно зад Фаенца — Майкъл Барет в другия „Лотус“. С други думи, стартовата схема изглеждаше така:

	Люсиен Фаенца | Марсел Арал
	„Лотус“ | „Макларън“
	Майкъл Барет | Уилсън Сифрет
	„Лотус“ | „Уилямс“
	Маурицио Праяно | Форест Евърс
	„Даниели“ | „Аръндел“
	Иън Норкрос | Алберто Пруньо
	„Макларън“ | „Ферари“

	Автоматичната скоростна кутия на Макс ми даваше добър шанс на старта да изпреваря всички освен Фаенца. А ако Фаенца стартира слабо — и него.
	Да подкараш една кола от „Формула 1“ бързо и чисто на старта на състезанието е като да танцуваш върху палубата на кораб по време на ураган. Необходима е практика. Съединителят е или натиснат, или отпуснат — няма средно положение. Мощността идва между 6 и 9000 оборота в минута. Ако са по-малко, двигателят може да загасне или колата да придърпва, преди да тръгне равномерно. Но ако го отпуснеш точно когато трябва, ще трябва да направиш прехода от 0 до 700 конски сили в задните колела колкото е възможно по-плавно — или с натиснат, или с отпуснат съединител. При прекалено много мощност колелата ще забуксуват и ще вдигнат облаци от дим, а всички останали ще те заобиколят. При прекалено малко — нечия друга кола ще връхлети върху задницата ти.
	А междувременно водовъртежът започва. Когато светне зелената светлина на стартера, 18 000 конски сили се пускат на свобода — шумът е оглушителен; не се вижда нищо от прах, кал и дим; и ако си направил всичко както трябва, ти си се ускорил до над 150 километра в час за не повече от четири секунди, а в същото време всички коли около тебе се плетат, лъкатушат, бутат се и ако нямаш късмет, спират.
	На тази линия са умирали хора, защото са блокирали на старта, а някой се е врязвал в тях отзад, или защото някой друг е спирал и е поднасял на водача на бързо ускоряващата се балистична ракета частично скрита еднотононна бариера от стомана, въглеродни влакна и плът.
	Веднъж, на старта на австрийската „Град При“, съединителят на Найджъл Менсъл отказа и десет други коли се сблъскаха в опитите си да го избегнат.
	Но аз нямаше защо да се тревожа за отказал съединител. Щях да държа левия си крак върху спирачката; докато форсирам двигателя до 8000 оборота в минута, а когато светне зелената лампа, щях сваля крака си от спирачката и щях профуча покрай мъжете, които трябваше да се безпокоят за спиране и буксуване. Бях тренирал стартове с автоматичната скоростна кутия на Макс и това, което се губеше в мощност, се компенсираше с излишък от гладкия начин, по който мощността работеше върху асфалта.
	Преминахме с друсане по „Пералта“ и отпред, между нас и старт-финалната линия, великолепните момичета на „Марлборо“ с белите си фланелки и червените миниполи стояха на позициите от схемата и държаха табели с името и номера на всеки състезател. Моята табела държеше Бевърли.
	Ускорих силно. Не можеш да я сбъркаш. Късата черна коса. Начинът, по който стоеше на единия от дългите си крака, с другият подвит назад, подпрян върху носа на маратонката й. Високите скули; пълната долна устна. Спрях със занасяне до краката й, което я накара да отскочи назад. Свалих каската си и започнах да откопчавам предпазния си колан, когато отново погледнах, и видях, че тя беше блондинка, нямаше дълги крака и високи скули и не беше…
	Усетих в мозъка ми да духа вятър и да разпилява мислите ми като боклук по улиците на града. Двете коли на „Лотус“ пред мен, ако вляза по средата. Макс се тътри по асфалта и прилича на три шейка и двоен сандвич със сирене. Розовото лице е някъде в публиката и гледа. Баща ми в неговия „Астън Мартин“ губи управление при сто и петдесет на шосе А30, майка ми е до него и се смее. Никол казва „Ако не те е страх да караш, Мишел щеше да е още тук.“ Бабуните на „Пералта“ друсат контузената ми опашна кост. Адвокатът на Сюзън отговаря на нейния телефон. Вероника се навежда напред, дългата й коса скрива лицето й, раменете й са присвити, от което сутиенът й се отваря. Пресичам линията на Арал и излизам направо извън пистата на Брандс Хеч. Бевърли ме държи за ръката и казва, че съжалява.
	Кен се беше навел над кабината; Макс му крещеше нещо отзад. Дейв и Найджъл повдигаха колата на крикове, за да могат да поставят загряващите устройства за гумите. Отметнах глава назад, затворих очи и изгоних всички мисли от ума си. Имаше място само за една мисъл — старта.
	— Метли — извиках аз. — Донесете метли. — Исках пистата пред мен и отляво да е изметена, за да мога да получа максимално сцепление на старта. Трябваше да задмина Маурицио и Барет, преди да достигна до състезателната линия, и да съм извън боклуците.
	Рогът, оповестяващ пет минути преди старта, изрева и тълпата започна да напуска пистата. После оповестиха три минути, загряващите устройства бяха махнати и механиците излязоха. Две минути, една минута и тръгнахме на парадната обиколка. Като се завъртяхме отново до местата си, разпоредителите бутаха „Скорсезето“ на Естебан Ибара към боксовете. Толкова по-добре, помислих си — тази кола беше един подвижен риск на пистата.
	Когато двайсет и двете коли заеха местата си, светна червената светлина — между четири и седем секунди до старта. Увеличих оборотите до 8500, светна зелената светлина и левият ми крак отпусна спирачката — вече бях задминал Барет вляво от мен. Сифрет беше останал зад мен отдясно, с буксуващи колела; Фаенца и Арал бяха избягали и бяха пред мен на правата. Бях трети.
	Под втория пешеходен мост Маурицио с „Даниелито“ се изравни с мен, за да ме задмине от вътрешната страна, но аз му препречих пътя с половин метър и той трябваше да блокира спирачките си, за да не позволи да се бутна в носа му, когато влизах в завоя. Маурицио ругаеше: бях го накарал да натисне спирачки твърде силно и да намали толкова много, че на излизане от завоя беше задминат от двете „Ферарита“. Аз също нямах време за усмивки — „Фераритата“ бяха точно зад мен, когато влязох в първата от десетте криви, водещи към „Пералта“. Открих, че когато съм точно на предела, на завоите мога да избягам напред от „Фераритата“. Но разбрах също, че за да натрупам достатъчно аванс, за да не им дам да ме задминат на главната права, трябва да премина през „Пералта“, без да намалявам.
	Теоретично да се премине „Пералта“ без намаляване беше възможно, но никой не го беше правил със съвременна кола от „Формула 1“. Скоростта на завоя и онези проклети бабуни правеха много трудно да не си вдигнеш крака от газта точно преди да влезеш в завоя.
	Бабуните на входа на „Пералта“ бяха толкова неприятни, че от тях кракът ти отскача от газта. Още по-лошо, когато най-важното нещо при влизане в бърз завой е да държиш колата в равновесие и добре насочена, кратерите по пистата на входа на „Пералта“ караха колата да подскача като топка за пинг-понг.
	Има моменти, когато инстинктивно разбираш какво ще направи една кола. Да вземем например големият Фанджо, каращ „Мазерати“ в състезанието за „Гран При“ на Германия през 1957 на „Нюрбургринг“, преследващ Питър Колинс във „Ферари“. Фанджо знае, че ако излезе без намаляване от някакъв завой, който има бабуна по средата, колата му ще излети и ще се приземи след двайсет и пет метра на ръба на пистата. Той никога не е правил това преди. Никой не го е правил. И когато зрителите за пръв път виждат да опитва, те мислят, че виждат началото на голяма и неприятна катастрофа. Но колата му се приземява точно там, където той е мислел — на двайсет и пет метра на ръба на пистата, и със секунда и половина по-близо до Питър Колинс. След това той казва, че не знаел как го е разбрал, просто е усетил, че така ще стане.
	Аз знаех, че ако продължавам да държа крака си натиснат, мога да премина „Пералта“ направо. Бабуните бяха големи и навсякъде — те разбалансираха колата и тя обра бордюра на изхода. Но аз не вдигнах крака си от педала и когато пресякох старт-финалната линия, бях на трийсет метра пред „Фераритата“. В края на правата те отново ме бяха настигнали. Не бях съкратил с нищо разстоянието до Арал и Фаенца, но като преминавах без намаляване по „Пералта“, оставах пред „Фераритата“ и Маурицио.
	Така преминаха първите шест обиколки. Печелех малко от „Фераритата“ на завоите и докарвах колата до абсолютния предел на „Пералта“, след което те с тяхната по-голяма мощност ме настигаха на главната права. Арал и Фаенца се сражаваха помежду си на 130 метра по-напред, гърбовете на колите им трептяха като призраци в горещината и смога.
	После, на седмата обиколка, във връхната точка на „Пералта“, колата напълно се занесе. В един момент завивах с 270 като топче по конец, а в следващия някой беше прерязал конеца и колата се изстреля настрани и във въздуха със завъртане.
	Колата се приземи в редкия чакъл, с предницата назад, зарови се, а после подскочи и се завъртя толкова силно, че за втори път се приземи на всичките си четири колела, заора дълбоко в чакъла, като скутер. Спря, полупотънала. Фантастично.
	Чувствах се ужасно. Знаех, че съм малко натъртен, но не се бях ударил и бях жив. Освободих предпазния си колан, излязох от колата, преди разпоредителите да стигнат до мен, свалих каската си и помахах на тълпата. Те завикаха радостно и аз тръгнах към оградата, без да обръщам внимание на разпоредителите, които искаха да седна и да чакам линейка. Хвърлих с размах каската си през оградата в публиката, те завикаха отново, станаха на крака и започнаха да махат.
	Усетих колко прекрасен е следобедът, колко приятно топъл, колко ярки са цветовете. Бях се разминал на косъм със смъртта и усещах сърцето си да тупти — като матадор на ринга. Тръгнах покрай оградата, махах на тълпата в движение, усмихвах се и раздавах целувки.
	После, към края на „Пералта“ стъпих отново на пистата. Тълпата подивя, крещеше и викаше окуражително, размахваше флагчетата си. Обърнах се с гръб към идващите коли, с риск да ме ударят. Мексиканците обичат борбите с бикове. Те разбират колко смел е човек, който се обръща с гръб към биковете под следобедното слънце.
	На инчове от мен една кола ме задмина с 270 — на предела си: въздухът, който прогърмя покрай мен, беше освежаващ, живителен. Вдигнах ръка, за да поздравя тълпата, после се обърнах с лице към колите, които се отдалечаваха от бордюра. Разпоредителите с флаговете бясно размахваха жълти флагове. Това няма да им помогне, помислих си, защото след като влезеш в „Пералта“, няма връщане — не можеш да спираш, не можеш и да промениш линията си. Не можеш дори да се издигнеш във въздуха, без да се завъртиш.
	Но колите намаляваха скоростта си. Вероятно разпоредителите размахваха флагове и по-нататък по пистата, помислих си. Ако смятаха да правят това, нямаше никакъв смисъл.
	Свих рамене към тълпата, за да им дам да разберат, че не аз съм спрял състезанието, и пресякох пистата, обратно към боксовете. Тълпа от разпоредители в бели престилки тичаше към мен, лицата им на ацтеки бяха изсечени от камък.


	XVI.

	Широка торба от плът, висяща заедно с по-малки торбички, покрити с младежки пъпки. Виолетови торбички под очите, отпуснати синкави торбички вместо бузи и хоризонтална, разтворена торбичка вместо уста. Очите му бяха сини като на филм, с жълтеникави белтъци, а долните му зъби бяха изпилени до жълти израстъци, подобни на царевични зърна. Оредяващата му грива, сресана гладко върху челото, беше с приказния бронзов цвят на боята за коса…
	Нямаше нищо друго за гледане. В стаята имаше и други хора, сред тях — Кен, но в продължение на последния четвърт час Ален Мафезон, мосю президентът на ФИСА, ми изнасяше лекция от разстояние два метра.
	ФИСА означава „Федерасион Интернасионал де Спорт Отомо-бил“ — органът, който определя и прилага правилата за „Формула 1“, а практически и за всички други разновидности международен автомобилен спорт. Имаше и други директори на ФИСА, но Мафезон ги управляваше с нежното докосване на капитан Хук. Той определяше правилата, беше и съдията, и съдебните заседатели. Беше догматик, грешеше и постоянно си противоречеше.
	Арал беше спечелил състезанието преди два часа и тълпата се беше разтворила в трафика на Мексико. В залата за конференции дълбоко вътре в кулата за управление на състезанията, Ален Мафезон излагаше встъпителните обвинения на прокурора, едновременно с мнението на съдията. Ако влезеше във форма, щеше да ни поднесе присъдата на съдебните заседатели след около час и половина.
	Не го обвинявах. Катастрофата може и да не е била по моя вина, но ходенето пеша по пистата си беше по моя вина — можеше да загинат хора. Преди да се върна в боксовете, Мафезон крещеше, че искал пресконференция веднага след състезанието. Щял да покаже на целия свят, че „във «Формула 1» няма място за каубои и клоуни“. Кен и аз предполагахме, че неговата „пресконференция“ ще се състои от публично изобличаване и разкъсване на части на Форест Евърс.
	Затова Кен беше оставил старите преструвки и му беше казал, че излагането пред пресата само ще напрани инцидента да изглежда по-сериозен, отколкото е всъщност. Беше му казал, че е по-добре въпросите да бъдат разрешени от него — мосю президента, тихо и дипломатично, отколкото да се остави на журналистите да забъркат каша в пресата и по телевизията. Пресконференциите могат да се проведат по-късно, когато той, Мафезон, можело да направи собствено изявление пред предпочитаните от него журналисти. Мафезон трябвало да бъде като Де Гол — над обикновените всекидневни ежби. Почти като Бог, беше казал Кен на Мафезон с безизразно лице. Мафезон се беше съгласил и този път журналистите щяха да бъдат оставени отвън. Или най-малко, така беше обещал президентът на ФИСА.
	В претъпканата зала за конференции. Мафезон беше сърдит, запотен и след четвърт час, все още загряващ.
	— Ще ти кажа нещо — повиши глас той, торбичките по лицето му се тресяха, заливаше ме дъх на чесън. — Ти опозори спорта. Заплаши живота на другите състезатели. Ако те беше ударила кола, пилотът почти сигурно щеше да загине. При тази скорост той може би щеше да убие и разпоредители, а може би дори щеше да се вреже в публиката. Състезанието се обърка тотално и повярвай ми, на останалите пилоти им е дошло до гуша от тебе и не ги обвинявам за това. Някои от тях са много сърдита, аз ти казвам. Не ги обвинявам.
	След състезанието много пилоти и механици от другите отбори бяха дошли в отбора „Аръндел“, за да видят дали съм добре. Бяха по-скоро загрижени, отколкото сърдити. Картабланка и Арал мислеха, че след катастрофата трябва да съм изпаднал в шок. Не вярвам през целия си живот Мафезон да е питал и един пилот за мнението му. Във всички случаи не е искал моето.
	Повдигнах длан, за да възразя, да вмъкна една дума, но той не обърна внимание. Беше известен с това, че говори по два часа, без да разреши да бъде прекъсван.
	— Да довърша — каза той. — Ти превръщаш този спорт във фарс, правиш се на клоун и си играеш с живота на хората пред 90 милиона души. Може би си мислиш, че е смешно. Може би не те интересува, че аз трябва да заплатя на мексиканската полиция 10 000 лири стерлинги, за да те спася от затвор. 10 000 лири — повтори той за потвърждение. — Може би, по дяволите, аз съм твърде мекосърдечен. Но това е семеен проблем и аз ще го запазя вътре в семейството. Трябва да изпълня задълженията си и ще го направя. Не се бойте, че Ален Мафезон няма да направи това, което трябва. Аз трябва да защитя този спорт, състезателите и зрителите. Ти представляваш заплаха. Може би ще разбереш, че това не е шега, когато ти кажа, че си глобен 100 000 лири, плюс десетте хиляди, които плащам на мексиканската полиция. Освен това в този момент отнемам лиценза ми. Забраната за състезания влиза в сила от този момент. Ти си свършен като пилот.
	Той се навеждаше напред, завираше лице в моето. Дръпнах стола си назад и станах, с лице към него.
	— Тогава ще кажа на репортерите — отговорих аз.
	— Не ми пука за репортерите — каза той, почти извика. После, с глас по-нисък с няколко децибела, попита: — Ще кажеш на репортерите какво?
	— Ще им кажа какво се е случило.
	— Как така „какво се е случило“? Всички — целият свят — вижда какво се е случило: не можеш да задържиш колата на пътя, катастрофираш и се държиш като клоун, едва не убиваш хора. Мислиш ли, че нещо друго се е случило? Мислиш ли, че някой ще обърне внимание, ако разкажеш някоя друга история, след като е видял със собствените си очи? Може би си бил пиян. Може би още си пиян.
	— Бях жертва на заговор. С колата ми беше извършен саботаж и аз бях упоен с наркотик.
	Видях как веселите цветове изчезват от лицето му. Подозрения за наркотици във „Формула 1“ биха накърнили сериозно престижа и доверието към този спорт. А подозрения за саботаж в колите непременно щяха да накърнят доверието на състезателите. Само мисълта за спукване на гума или счупване на скоба с цена 50 пенса е достатъчна да развали съня на състезателя. Дори и намек за наркотици би накарал спонсорите да отлетят като гарги след пушечен изстрел. Те искаха техните носители на реклами или безукорно чисти, или никакви. А от тяхна гледна точка състезателните коли бяха носители на реклами.
	За момент Мафезон се бореше с проблема, след което произнесе отговора.
	— Няма значение защо си се държал по такъв начин. Опасността за другите пилоти и вредата за спорта е една и съща. Лично аз не съм изненадан, че взимаш наркотици.
	Беше време аз да пъхна лицето си пред неговото.
	— Ще бъда благороден, Ален, и ще се престоря, че не съм чул последната фраза. А ако кажеш някога нещо подобно, ако дори намекнеш, че аз съм взимал наркотици, следващият звук, който ще чуеш, ще бъде звукът, който издават глутница адвокати, които дълбаят името ми по всичките ти сметки в швейцарски банки.
	— Слушай…
	Прекъснах го. Бях слушал достатъчно.
	— Бях упоен, колата ми беше умишлено повредена и мога да го докажа.
	— Как? — попита той със сянка на недоверие на лицето. — Как можеш да докажеш тези луди обвинения?
	— Трябват ми две седмици.
	— Две седмици, моля ви се. — Мафезон се обърна към залата, сви рамене и стисна устни, за да покаже с каква лудост има работа. — Отлично, две седмици. — Отново обърна лице към мен. — Междувременно отнемането на лиценза ти и глобата от 100 000 лири влизат в сила моментално. Плюс десетте хиляди, които трябва да дам на мексиканската полиция. И ще ти кажа, трябва да представиш много добро доказателство, неопровержимо доказателство, за да ме убедиш, това ще ти кажа. А сега — каза той и примижа с воднистите си очи, — бих желал да получа чека.
	— Парите пристигат по пощата — казах аз.
	— Форест. — Гласът идваше от Арнолд Макинтайър, председател на Асоциацията на конструкторите от „Формула 1“ и бизнесмен-мултимилионер. Със загорялото си лице, фланелка и оригинални джинси той можеше да мине за всеки друг бизнесмен, който през уикенда се интересува от състезания. Но беше врял и кипял в този спорт. Занимаваше се с всички писти и те му плащаха милиони, а той доставяше колите и отборите. Освен това той плащаше парите за наградите на отборите, представляваше ги и теоретично, ги защищаваше. Беше най-силният човек във „Формула 1“ и аз винаги съм си мислел, че е честен. Той взе думата за пръв път, откакто беше започнало събранието.
	— Форест, — повтори той, за да привлече вниманието на всички, — ти отправяш много сериозни обвинения.
	— Това, което се случи днес следобед, беше сериозно, Арнълд — казах аз спокойно. — Вярваш ли, че бих направил това, ако не бях упоен?
	— Разбира се — каза той, — вярвам.
	Когато станах, за да си тръгна, видях една малка, руса, бодлива глава, която се навеждаше. Мафезон беше излъгал. Той беше пуснал репортер. Някак си се съмнявах, че Джанис ще разкаже историята според моята версия.
	Макс, Кен и аз се връщахме от кулата за управление към нашия гараж. Пистата приличаше на празна площадка на панаир, осеяна с тонове празни цигарени кутии, опаковки от храни и полуизядени „тортили“. Отборите и репортерите си бяха отишли. Те трябваше да изпълняват плановете си, да посетят различни места, да спазят срокове. Нашите планове бяха точно толкова неясни, колкото и сенките ни в гъстия смог на ранния следобед. Доколкото зависеше от ФИСА, ние вече нямахме състезател. Виждах, че Кен се чуди дали си струва да продължава с отбора „Аръндел“. Може би не. Може би залозите бяха станали твърде високи.
	Пръв заговори Макс.
	— Съжалявам, че трябва да ти го кажа, Форест — каза той, без да ме погледне, — но по твоята кола нищо не е пипано.
	— Тогава какво, по дяволите, се случи? — избухнах аз с целия си гняв върху Макс. После гневът ми изчезна така бързо, както беше дошъл, обзе ме вълна от изтощение и усетих, че не съм спал две нощи. — Съжалявам, Макс — казах аз, — не исках да избухвам. Какво искаш да кажеш, че нещо се е счупило ли? В един миг колата попадна в браздата, а в следващия аз хвръкнах.
	— Моя е вината, че ти хвръкна — каза Макс с шепот, който не бях чувал от него досега. — Не отчетох достатъчно точно разредеността на въздуха. Направих пресмятанията за налягането на въздуха на височина 2300, но не прецених достатъчно горещината, от която въздухът става много по-лек. При днешната горещина, ние бяхме като при височина 3600 метра.
	— Макс, за какво говориш, по дяволите?
	— Говоря за това, че скоростната кутия се пукна, защото в тази горещина, при толкова ниско атмосферно налягане, дългата верига от полимери в моята трансмисионна течност за „Формула 1“ се е разширила. Разширила се е толкова, че се е създало налягане вътре в скоростната кутия, пукнало я е и течността се е разляла върху задната ти гума. Тази гъста течност е много лепкава, като тефлон, и е много хлъзгава. Така че изведнъж ти си загубил 100 процента от сцеплението на лявата си задна гума. Може би на по-гладка писта скоростната кутия никога не би се пукнала, но при тези бабуни и тази горещина… — Хрипкавият му глас секна. — Съжалявам — каза той.
	— Сигурен ли си, че е станало това? Сигурен ли си, че някой не е сцепил скоростната кутия отвън?
	— Абсолютно — каза той, — краищата на пукнатината се разширяват навън. Силата е дошла отвътре.
	— Но, Макс, глупчо — казах аз, — това е добра вест. Това означава, че това се случва само през горещи дни в Мексико и можеш да го оправиш. Подсили кутията, скъси веригите на полимерите, направи каквото — трябва. Можеш да го оправиш. И виж какво доказахме — продължих аз, за да го окуража. И когато е доволен, Макс е достатъчно грозен; но когато е отчаян, не ти се иска изобщо да го погледнеш. — Нашата автоматична скоростна кутия е конкурентноспособна. Ние бяхме там, в предните редици. Когато излязох от пистата, ние бяхме на трето място. — Преминах в моя тон „а ла Марлон Брандо“. — Ние бяхме кандидати.
	— Добре, радвам се, че чувстваш като след триумф — каза Кен. — Това едва ли ще усили доверието на Ален в тебе. Ти му каза, че имаш доказателство, че някой е пипал колата ти.
	— Това означава, че инцидентът не е бил по моя вина и не трябва да доказвам нищо. Всичко, което трябва да докажа, е, че съм бил упоен.
	— И кой го е направил, и как — каза Кен. Той не беше чак дотам щастлив. — Трябва да поговорим за глобата.
	— Остави аз да се погрижа за глобата — казах аз. В съзнанието ми изведнъж проблесна лицето на Бевърли. В сравнение с нея, глобата беше маловажна. Щях да я платя, ако се наложеше, но те можеха да почакат две седмици. Но нямаше да се наложи. Щях да намеря негодниците или да умра. Нямах избор.
	— Две седмици време трябва да ми стигнат. Оставих проби от урина в боксовете и мисля, че имам снимка на човека, който може да ни помогне в разследването.
	Кен ме погледна с подозрение.
	— Ти винаги оставяш проби от урина в боксовете. — След това се засмя с ужасния си свирещ смях, докато изведнъж го спря друга мисъл. — Довечера ще вечерям с Алистер Коулмън и бих искал ти да дойдеш. Съмнявам се, че той ще сподели днешния ти ентусиазъм, но мисля, че е по-добре да поговориш с него направо. Ако той оттегли спонсорството си, наистина не мисля, че можем да продължим.
	— Кажи ми в колко е срещата ви — казах аз, — и ще дойда с вас. Имам да свърша едно-две неща.
	Когато се върнахме в нашите боксове, механиците бяха отишли с отбора „Аръндел“ на летището, освен Дейв, който беше седнал на стената на изоставения бокс. Носеше тъмносинята си фланелка на отбора „Аръндел“ и джинси, а черната му коса беше сресана назад и намазана с гел — готов за пътуване. Той беше винаги безупречен, винаги напрегнат, като че ли може да е забравил нещо. Правеше си списъци и проверяваше нещата едно по едно. Което беше добро според мен — животът ми зависеше от него. Ако той забравеше да затегне дори една гайка, бих могъл да направя внезапен, неочакван завой към някоя стена.
	Под угасващата светлина лицето на Дейв изглеждаше като на нещастно куче, което беше заровило кокал и не можеше да си спомни къде. — Как мина? — каза той, слезе от стената и се загледа в лицата ни. — Ако се съди по вида ви, едва ли е било голямо забавление.
	Стояхме там четиримата, огромните площи на трибуните приличаха на храм на забравена религия. Стъпала, водещи към никъде в потъмняващото небе. През смога и вечерната светлина зад преградите на трибуните едва личаха призраците на самолети „Джъмбо джет“, които излитаха и кацаха, но шумът от двигателите им звучеше сякаш бяха на десет метра от нас.
	— Не мина добре — казах аз. — Отнеха ми лиценза.
	— Кофти. Какво ще правим в Аделаида? Откъде, по дяволите, ще вземем пилот за Аделаида? Защо направи това, Форест? — Дейв отмести поглед от мен, сякаш вниманието му беше привлечено от нещо друго. После отново ме погледна гневно. — За Бога.
	— Виж, Дейв — казах аз, — на всички ни е тежко и ще става много по-тежко. Казах ти защо тръгнах пеша по пистата днес и защо катастрофирах на Брандс и на Хунгароринг.
	— Разбира се. Точно така — каза той, свиваше и разпускаше юмруци. — Бил си упоен. Откъде, по дяволите, знаеш това? Може би малко си се побъркал? Нали знаеш, удар по главата.
	— Не са ме удряли по главата. И съм бил на толкова много катастрофи, че съм експерт по това какво е усещането. Усещаш се лек, сякаш тежиш само двеста грама и лекият бриз ще те издуха. Започваш да проверяваш наоколо, за да се увериш, че си жив и гледаш дали не си загубил някое парче от себе си и не тече ли кръв от тебе. И дори когато направиш това, макар да не чувстваш нищо счупено и не можеш да намериш никаква кръв, тялото ти казва да бъдеш много, много внимателен, защото можеш някъде вътре да си се пукнал по начин, за който още не знаеш. Може би се насилваш да вървиш, за да може почитателите ти да оценят колко си смел. Или може би оставаш на място, докато спре сърцебиенето ти и мускулите ти престанат да се свиват. И в двата случая започваш да мислиш, че си можел да не допуснеш това да се случи. И дори да знаеш, че нещо се е счупило в колата и че нищо не си могъл да направиш, за да не катастрофираш, знаеш също колцина ще си помислят, че вината е твоя. Но аз не помислих за това. И не чувствах нищо такова. Чувствах се върховно. Здрасти, миличка — извиках аз, като си спомних за чувството. — Чувствах се като бог. Чувствах се така, както мисли, че ще се чувства някой наркоман, когато получи следващата си добра доза. Когато катастрофираш, Дейв, ти не се чувстваш чудесно, чувстваш се зле. Много зле. А аз се чувствах чудесно. Знам, че съм бил упоен.
	— Звучи ми като глупости — каза Дейв, загледан в земята.
	— Пазиш ли онази касета с филма, която ти дадох?
	Той бръкна в джоба си и ми подаде касетата.
	— Кой ще ме закара до летището? — попита той. — Самолетът излита след час. Кой знае, може да имаме късмет. Може да бъде първият случай. Самолетът може наистина да излети навреме.
	Макс и Дейв заминаха за летището с такси. Главите им изглеждаха много големи през задното стъкло. Ще се чуем, казах аз, за пръв път след инцидента чувствайки несигурността, която трябва да е почувствал Кен, след като колата излезе от пистата на „Пералта“.
	След като те заминаха, открих, че урината, която толкова внимателно бях отделил в празна бутилка от минерална вода, беше изчезнала, заедно с всички други бутилки. При тези репортери, които ме следваха по петите, и състезателите от другите отбори, които ме спираха, за да разберат какво се е случило, не беше лесно да отворя ципа си, да сваля всички пластове на състезателния костюм и огнеупорно бельо, за да се изпикая в една празна бутилка, без да предизвиквам сериозни въпроси. Но го направих, мислейки си, че някой като Картабланка ще извика нещо от рода на „Хей, Форест, какво правиш с пишка в ръка и защо пикаеш в бутилка?“.
	Бях помолил Найджъл да я пази, защото исках да я изследват за наркотици. И исках наркотиците да бъдат сравнени с наркотиците, които бях сигурен, че мексиканският съдебен лекар ще открие в пробите от Бевърли.
	Някой знаеше, че тази бутилка ми трябва. Или не знаеше. Или не му пукаше. Или не искаше аз да я притежавам.
	Вечер Мексико сити омеква. Тъмнината скрива напуканите сгради и смога. Нанизи от цветни светлини правят тъмните улички да изглеждат като малки празненства. И по улиците светлината е по-благосклонна към лицата на малките просяци.
	— Тя живее в Тер От, Индиана — казах аз. Гледах от колата към редиците безименни улици, докато се пълзяхме по неравния стръмен път.
	— Кой? — Кен се беше облегнал назад със затворени очи.
	— Лелята на Бевърли Гретхен.
	— Как я откри?
	— Направих справка по телефона от вилата. В Калифорнийския университет в Лос Анжелос леля й Гретхен е записана като най-близък роднина. Тя каза, че ще дойде за погребението, ако има такова, но няма нужда да се транспортира тялото дотам. Каза, че Бевърли никога не е стъпвала в Тер От.
	— Мислех, че каза, че Артър Уорън организира погребението.
	— Сега да. Но помислих, че първо трябва да се обадя на някой роднина.
	— Единствената роднина ли е тази леля Гретхен?
	— Според леля Гретхен е така. Аз дори не знаех, че родителите на Бевърли са умрели. Тя никога не ми е споменавала за тях.
	— Откога я познаваш, Форест?
	— Осем дни.
	— Бедното момиче. Наистина много я обичах. Ще отидеш ли на погребението?
	— Вече й казах сбогом — казах аз, като си спомних лекия й вик, когато умря.
	После си помислих какво се е случило с Бевърли, след като дръпнаха върху лицето й зеления болничен чаршаф. На аутопсията, под ярките светлини, те ще разрежат черепа й от върха на едното ухо до другото и ще дръпнат кожата напред върху лицето й и назад до врата и, така че да могат да отрежат с електрически трион капак от розовобелия й череп, и с гумените си ръкавици да бръкнат в… Нямаше нужда отново да казвам сбогом. Тя не беше там, в найлоновите торби на съдебния лекар. След като я целунах за сбогом, тя изобщо не е била там.
	— Позвъни ли на съдебния лекар? — попита Кен.
	— Все още правят изследвания, но изглежда, че е умряла от поражения на нервната система. Мислят, че й е бил инжектиран коктейл от дестилиран кокаин, барбитурат и отрова, която не могат точно да определят, но казват, че прилича на алкалоид, какъвто използват южноамериканските индианци, на кураре. Казаха, че дозата е била толкова голяма, че нервната й система е била частично разрушена. Възможно е да са й давали и други наркотици в различни моменти, за да я накарат да мълчи.
	Спомних си паниката на Бевърли, тупкащото й сърце, черепа й под моята целувка.
	— А нещо за колумбийците? — попитах Кен. — Тези, които са били в хотела. Тези, които трябваше да хванат при слизане от самолета в Богота. Нали щеше да говориш със Салазар.
	— Още един ядец, боя се. — Кен се облегна назад и стисна горната част на носа си. За него бяха изминали кошмарни двайсет и четири часа и това беше започнало да се отразява върху неговото обикновено стоическото му лице. — Салазар казва, че колумбийската полиция чакала на митницата. Но за нещастие, докато пътниците слизали по стълбичката, един военен фургон излязъл на пистата и военната полиция хванала заподозрените, вкарала ги във фургона и заминала.
	— Каква военна полиция?
	— Колумбийската. Или най-малкото знаците по фургона били на колумбийската. Колумбийската армия твърди, че не били техни. Искаш ли да продължавам?
	— Има ли още?
	Кен се обърна към мен. При смяната на светлина и тъмнина от преминаващите улични лампи видях, че той е много разколебан. Гласът му беше пресипнал, несигурен. — Имам предвид искаш ли да продължаваме? Не мога да понеса още една смърт.
	— Съжалявам, Кен. — Исках да се протегна, за да го успокоя. Исках да му кажа, че всичко е наред. Но не беше наред. Мишел и Бевърли бяха мъртви.
	Две смърти за две състезания. Не знаехме дали ще можем отново да се състезаваме. Ако наистина се състезаваме отново, беше напълно възможно шансовете за още една смърт да са по-високи, отколкото преди. Погледнах през прозореца си, той погледна през своя, а никой от нас не виждаше нищо. След малко казах:
	— Ти си имаш Рут, състояние и огромна репутация. Аз нямам нищо от това, което да загубя, така че не знам дали трябва да ти давам съвети. Но знам какво искам аз — казах аз. — Искам онези негодници и ги искам повече от всичко. Дай ми две седмици. Трябва ми помощта ти само още две седмици.
	— Защо две седмици?
	— Защото австралийската „Гран При“ е след две седмици. И се кълна в Бога, че ще карам в Аделаида.
	— Дори и ако ми струва всичко? — Погледнах и видях, че той се беше обърнал към мен и се усмихваше.


	XVII.

	По-късно, в стаята, се опитах да си припомня усмивката на Кен. Нужен ми беше кураж. Бях открил, че всички експресни фотоателиета в Мексико сити са затворени в неделя вечер и ще бъдат отворени чак в девет сутринта — един час след като самолетът ми излети за Ню Йорк. Не си струваше да се мисли дори и за десет минути продължаване на престоя в Мексико сити. Значи Розовото лице трябваше да почака до Бродуей.
	В банята имаше още един образец от урината ми във водна чаша. Пробата беше от няколко часа и взета няколко изпикавания след състезанието. Дори и да е имало следи от наркотици, те трябваше да почакат до Ню Йорк, когато пробата щеше да бъде престояла не часове, а дни. Касета с филм и чаша стара пикня. Едва ли можеше да се каже, че държах всички аса. Изхвърлих урината в клозета. Майната й.
	Преоблякох се в леко ленено спортно сако, бледозелена риза „Ралф Лоран“, широки бели панталони и очила „Гучи“. Плейбой от Маями. Идеално за среща със спонсор. Те очакват състезателите им да изглеждат щастливи и преуспяващи — точно обратното на начина, по който се чувствах аз.
	„Ла Рубия“ е точно след „Лайбниц“, която минава зад „Камино Реал“. На пет минути лек ход от задната врата на хотела. От едната страна на „Лайбниц“ има лъскави бижутерии, парфюмерии, антикварни магазини и туристически агенции, които се полепват като молюски по страните на скъпите международни хотели. На другата страна на улицата индианки клечаха до огньове, запалени в канавката, и печеха люти чушки и „тортила“ със загадъчно месо, а децата им гледаха втренчено, вкопчени в шаловете и полите им. Нито една от страните, изглежда, не забелязваше другата — едно миниатюрно Мексико.
	„Ла Рубия“ означава блондинка на испански и тя беше точно зад вратата — момиче с орлов нос и тъжни очи, увито в черен шал. Погледна ме така, сякаш бях най-чудесната изненада тази вечер — толкова скучна, преди аз да вляза през вратата. Казах й името на Кен и погледът й се изпълни с дълбоко уважение, сякаш щях да вечерям с министъра на финансите. След като потърси името Аръндел в списъка на гостите, фасадата за миг изчезна от лицето й и разкри онзи поглед на безкрайна скука, който имат проститутките под маските си, когато се поклащат все по-близо до смъртта с всеки следващ скучаещ Джон.
	Тя ме въведе в просторна вътрешна градина, поглеждаше със светнали очи през рамо към мен и ставаше все по-скромна, докато се приближавахме към масата на Кен. Дръпна един стол и аз седнах. Когато се обърна, успя да ми хвърли един таен въпросителен поглед, сякаш по-късно очакваше още нещо.
	Сексът ми изглеждаше като нещо, което съм правил много отдавна — нещо като каране на велосипед. Когато блондинката зави и сводестия коридор, който водеше към предната част на ресторанта и ми отправи дълбок, задушевен поглед, не знаех дали да се смея, или да плача. В Мексико ми беше трудно да направя разликата между комедия и трагедия.
	Алистер Коулмън се приповдигна, докато сядах, и протегна за поздрав мека бяла ръка. Гладкото му, кръгло лице изглеждаше така, сякаш този следобед не се беше случило абсолютно нищо, което да го е разтревожило — като че ли просто се радваше да види един стар приятел. Аз знаех и другата причина. Той беше бизнесмен и разбираше, че може да се оправи с вас по-лесно, ако го харесате.
	Алистер беше със среден ръст, на средна възраст и въпреки скъпия си костюм и прическа можеше да мине за среден човек на средната редица в класа „клуб“ на самолета. Разбира се, Алистер никога не летеше в класа „клуб“, летеше винаги в първа класа. Неговото вежливо и приятно лице тип „Чарли Браун“ беше познато на оберкелнерите в най-скъпите ресторанти на Стокхолм, Барселона, Сингапур и Сан Франциско. Познаваха го в „Анабел“ в Лондон и в „Джофри“ в Ню Йорк.
	Бизнесмените се чувстваха добре с Алистер, защото му вярваха. И защото си мислеха, че могат да го надхитрят, когато му дойде времето. Но когато дойдеше време, играта беше свършила и картите се падаха у Алистер. Той имаше игриво, насмешливо очарование, което те развлича, докато той си върши работата. Беше нашият главен спонсор през този сезон — един от новото поколение британски бизнесмени от световен мащаб. За две години беше намалил ръководния си персонал с шейсет процента, беше намалил борда на директорите — от двайсет и четирима на шестима, беше продал дъщерните фирми, купил конкурентите и беше разширил действията на „Коулмън“ до Америка и Австралия. Той осигуряваше спонсорството на отбора „Аръндел“ от страна на корпорацията „Коулмън“. Но не го беше страх да признае, когато пишеше. Доколкото знаех, днешното състезание щеше да му бъде последно с отбора „Аръндел“.
	— Хубаво е, че те виждам, Форест — каза той. — За момент следобед си помислих, че ще отлетиш към къщи без нас.
	— Кен каза ли ти какво се случи? — опитах нещо като полувъпрос с надежда да предизвикам участието на Кен. Кен беше свикнал повече с тези словесни демонстрации на сила.
	— Кен ми каза защо се е случило. Какво се е случило видях и сам.
	— В този момент ние бяхме пред повечето участници.
	— Жалко, че за толкова кратко време. Но не се тревожи за това, Форест. Нямам намерение да издърпвам колата изпод тебе. Кен, да поръчаме на този мъж едно питие и да го включим на скорост.
	Алистер пиеше мартини в кристална чаша с размерите на малка кофа за лед. Кен държеше добро количество от „Хайланд Парк“ — уиски от Оркни, което кара възрастни мъже да плачат за годините, които са изхабили в пиене на обикновен алкохол. Поръчах си „Перие“.
	Кен остави чашата си и се облегна на масата. Огромните му ръце заплашваха приборите на масата.
	— Алистер каза, че неговият борд губи търпение след инвестициите, които е направил в нашия отбор.
	— Точно така. Така че мисля да си взема нов борд. — Алистер се облегна назад и се засмя на собствената си шега. — Сериозно, господа, тази година не беше най-добрата за нас. Трябваше да направим големи инвестиции за разширяване на търговския си потенциал в чужбина. А инвестирахме много в отбора „Аръндел“. Може би това е било грешка. — Кен понечи да протестира, но Коулмън го задържа с ръка, която едва повдигна от тъмната дъбова маса. — Направих на Кен предложение. Разбирам, че сте имали нещастна година. Не съм очаквал от вас да спечелите световната титла. Но не съм очаквал и да изхвърчате в храстите всеки път, когато състезанието започне. — Той вдигна голямата си чаша и отпи мъничка глътка. После я задържа пред лицето си и заговори на чашата. — Повтарям това, защото не искам да го чуете от втора ръка, искам да го чуете от мене. Взимам решения въз основа на хората. Уважавам числата, но вярвам в хората. И вярвам в тебе и в Кен, и в онова парче месо, което ви служи за конструктор. Мисля, че онази негова автоматична скоростна кутия ще ви прослави, и бих искал да продължите курса.
	Той спря, все още загледан в чашата, после я остави и погледна към мене.
	— При едно условие — каза той и се наведе напред. — Променяте името на отбора на „Коулмън“ и сменяте цветовете с фирмените цветове на „Коулмън“, зелено и жълто. Някои хора дори няма да забележат разликата.
	— Вярвам, че аз ще забележа — каза Кен и вдигна очи от менюто си. — Разбира се, трябва да обмислим всички подробности — каза той със замислен поглед. — Например произношението на „Коулмън“. Бих искал да се произнася като „А-Р-Ъ-Н-Д-Е-Л“.
	— Само малки подробности — каза меко изглеждащият бизнесмен с приятната усмивка. Беше спокоен, не бързаше, даде възможност на Кен да направи шегичката си, за да прикрие болката.
	След малко, след като мълчанието я остави да потъне в неговото чувство, че той е господарят, Коулмън продължи.
	— Има едно-две неща, които трябва да решим. — Коулмън чукна чашата си о моята в шеговит тост. — Например кой ще бъде пилотът — каза той. — Кен ми каза за твоето спречкване с Жабешкото лице. Форест, искам да знаеш, че стоя зад тебе сто процента. Мисля, че си страхотен пилот. Ако колата ти беше мощна, колкото тази на Арал, щеше да му откъснеш вратите. Така че по-добре си гледай работата, колега, и виж какво е това, което те кара да забравяш за колата си, когато си на пистата.
	Кен взе в ръце едно меню в кожена папка и ние го последвахме. Но след миг Алистер Коулмън остави своето.
	— Колко време трябва да продължаваш? Имаш ли някаква представа кой стои зад това?
	Казах му, че вероятно са наркотици. И че има колумбийска връзка.
	— Имам снимка на мъжа, който мисля, че стои зад това — казах аз.
	— Дай да я видя — каза той. — Как изглежда?
	— Направих снимката днес следобед, точно преди състезанието. Той беше в тълпата над боксовете преди състезанието. Но лабораториите са затворени и не мога да я проявя, преди да пристигна в Ню Йорк утре.
	— Нали си го видял?
	— Виждал съм го два пъти. Веднъж в хотел „Бевърли Хилс“ и веднъж този следобед.
	— Е, хайде, как изглежда? Може би мога да ти помогна да го намериш. Кой знае, може би е мой приятел.
	Ами той е нисък, може би на около трийсет и пет, има малко шкембенце, реше русата си коса настрана върху плешивото си теме.
	— Как изглежда отблизо?
	— Отблизо не изглежда много добре. Има розово пълно лице, пожълтяло по краищата, като че ли пие твърде много, чип нос, кръгли сини очички и носи златен пръстен с диаманти.
	— Малко свинско лице?
	— Точно така, с малки сини очи. Нагъл и неприятен…
	— Ако е нагъл и неприятен… — Алистер прекъсна и изчака за ефект. — И ако носи голям ръбест златен пръстен с диаманти — каза той, сложи две ръце отзад на врата си и се облегна, — не е необходимо да проявяваш този филм, Форест — аз го познавам. Не ми е приятел, но познавам Майлс Кортланд. — Алистер отново се наведе напред, сякаш го казваше под секрет. — Познавам го от години.
	Хубава руса келнерка търпеливо чакаше до Коулмън. Очевидно всички келнерки в „Ла Рубия“ бяха блондинки, макар че на нашата се показваха тъмните корени на косата. Той вдигна очи към нея, погледна в менюто си и поръча пресни скариди тип „пеперуда“, които всяка сутрин докарваха от Мексиканския залив.
	— Какво означава това „сос джабанеро“ — попита той.
	Тя завъртя очи в престорен ужас.
	— „Хабанеро“ е малка люта чушка, което расте в Юкатан — тя произнесе правилно испанското „j“ като „х“. — Ние имаме поговорка, че юкатанците са измислили соса „хабанеро“, за да покажат на слънцето, че то не е толкова горещо. Той е лютив, сеньор, „мучо пиканте“.
	— Тогава „мучо салса хабанеро“ за големите скариди — каза величествено той. Усмивката му показа бели, равни зъби. — И ми донесете още едно. — Той погледна заговорнически към Кен. — Имам неприятности с това мартини, вкусът на първото е ужасен.
	— Бедата при това — каза Кен и поднесе за допълване своята почти празна чаша „Хайланд Парк“, — е, че първото има чудесен вкус.
	Поръчах за себе си още едно Перие и „севиче“ за Кен и за себе си, което представлява сурови стриди и риба, мариновани в лимонов сос и смесени с кориандър, лук и люти чушки. Ако рибата е прясна, става отлично. Ако не е, става смъртоносно.
	Коулмън получи новото си питие, отпи мъничка глътка, облегна се на стола си отново и се усмихна на историята, която се канеше да разкаже. Големите пари говорят.
	— Коулмън, Кортланд и Аръндел. Звучи като някаква рекламна агенция, Кен. Един от нас трябва да си смени името. Истината е, че името на Кортланд твърде много прилича на моето. Хората винаги объркват Коулмън с Кортланд. Майлс Кортланд наследи контролния пакет на фабриките „Кортланд“ преди около петнайсет години, когато умря баща му. Мисля, че са били основани от пра-прадядо му. Тъкани, платове, оксфордски лен — същите неща, които правехме и ние — в горната част на списъка на производителите. Разбира се, по времето, когато Майлс наследи „Кортланд“, повечето от фабриките бяха закрити и голямата част от производството идваше извън Англия. Спомням си бащата на Майлс. Беше чаровен не повече от счупен крак, но беше сила в бизнеса. Беше един от първите, които разшириха производствената си база извън Общността и се свързаха с модните къщи. Знам че е паднал мъртъв на пода, както вечерял в Сао Пауло. Мисля, че имаше намерение да подготви Майлс да поеме компанията, но не успя да го направи. Както и да е, Майлс имаше два проблема. Първо, беше много млад и неопитен, за да управлява правилно такава голяма компания. Ако се погледне отстрани, ми се струва, че всъщност никога не е вземал работата на сериозно. Не може да се управлява голяма компания само с по няколко часа на седмица — винаги се появява някаква проклета криза, с която трябва да се справяш. Майлс, изглежда, прекарваше по-голямата част от времето си в надзираване на предприятията им в Далечния изток. Неговият борд напусна шест месеца, след като Майлс се назначи за председател и директор. Някои от тях преминаха на работа при нас. И трябва да ви кажа, никой от тях не каза и една добра дума за Майлс, нито като човек, нито като управител. Всъщност казваха за него, че е абсолютно лайно. При това мързеливо. Може би баща му е можел да го улесни в бизнеса, да му даде да се включи по-активно, ако беше живял още няколко години, но винаги съм имал чувството, че Майлс обича парите, а не работата. Другият му проблем бяхме ние — „Коулмън“. Ние сме най-големият вносител на текстил в Англия, снабдяваме 143 производители на облекло в Англия, 270…
	— Знаем, Алистер, знаем — каза Кен. Намръщеното му лице имаше израз на средновековен дипломат, — но ако не те прекъснем, ще попаднем в едночасовото ти слово „Чудесният свят на Коулмън“. И макар че това е чудесна реч, и „Коулмън“ са наистина чудесни, боя се, че се отдалечаваме от нашия въпрос, който се състои в тези скариди, които младата дама поставя пред тебе. Без да броим моето „севиче“.
	Когато Кен го прекъсна, Коулмън забеляза половин дузината розовобели скариди върху тъмното блюдо. Докато келнерката още поставяше яденето пред него и блюдото още не беше върху масата, той си взе една скарида, натопи я в купа с яркооранжев сос и отхапа единия й край с мляскане.
	Усмихна се със задоволство на първия вкус на крехкото и хладно месо на скаридата. После усмивката и цвета изчезнаха от лицето му, което придоби изненадано изражение, сякаш той чу отдалече някакъв стряскащ звук. Цветът се върна на загорялото лице, но вместо обичайният му диапазон от бежово и жълто, кафяво и розово, изпод бялата яка се показа ярко червено, което тръгна нагоре.
	Алистер Коулмън беше самоуверен човек и би могъл да бъде впечатляващ, свикнал да ръководи по свой начин голяма международна компания. Имаше чар, достойнство, пари и власт. Но досега не беше се срещал с малките люти чушки „хабанеро“. Челюстта му увисна отворена и от дъното на гърлото му излезе свистящ звук на чайник, преди да заври. Сграбчи мартинито си, пресуши чашата и раздвижи в устата си ледения алкохол, преди да го глътне. Което само влоши нещата. Отвори уста отново и издаде лек безпомощен вик на болка. Пъхнах чашата си „Перие“ в протегнатата му ръка и той я глътна наведнъж, очите му се затвориха, а по бузите му се стекоха сълзи.
	Келнерката му донесе още една чаша „Перие“, която той изпи на големи глътки. След известно време отвори очи. Дишаше тежко и при всяко издишване стенеше.
	— Как е скаридата? — попитах аз.
	Той ме погледна невярващо, устата му ловеше въздух. После видя Кен, който свиреше със своя ужасяващ смях и въпреки болката си Коулмън също се засмя.
	— Колко от тези малки чудовища сте сложили вътре? — попита той келнерката между издишванията. Тя гледаше безстрастно. И друг път беше виждала „грингоси“, поразени от „хабанеро“.
	— Само няколко люспи, сеньор. Лютиво е, нали?
	Той натопи нова скарида в соса и ми я подаде.
	— Ще опиташ ли една скарида, Евърс?
	— Много си мил — казах аз и приех предизвикателството.
	— Още вода, сеньор? — келнерката ми наля още една чаша вода. Тя знаеше правилата на двубой с мексиканските люти чушки. Някои играчи предпочитаха една хапка хляб, за да успокоят поразената си сякаш от напалм уста, други предпочитаха една глътка вода. Позволява ти се само една хапка или една глътка, не повече. Нито едно от двете не помагаше много, но аз предпочитах вода.
	— Казваше, че Кортланд ти е конкурент — казах аз. От края на скаридата капеше нажежен оранжев сос „хабанеро“. Пъхнах я цяла в устата си. Коулмън и Кен ме гледаха напрегнато.
	Тайната на ядене на люти чушки е да не позволявате на чушките да се допрат до устните ви и да ги прокарате надолу колкото е възможно по-бързо. Редовното практикуване на този похват ще прогори дупка в стомаха ви. Но ако не ви стане навик, единственият спомен за лютите чушки ще бъде техният прощален изстрел, огнен пръстен, когато те излизат обратно във вселената. Мексико е земя на пламтящите сфинктери.
	Преглътнах и направих малко дъвчещи движения с празна уста. Болката беше ужасяваща. Усмихнах се благородно, сякаш казвайки „не е зле“, отпих голяма глътка, задържах я за момент, преглътнах и казах:
	— Разбира се, наистина лютивите са в Мерида, на северния бряг.
	— Евърс, ти си истинско чудо. Затова те харесвам — ти си най-агресивното, подло, конкурентно копеле, което познавам. — Коулмън беше англичанин, но ругаеше по американски.
	— Седмицата не беше добра — казах аз и небрежно отпих глътка „Перие“, изпитанието вече беше завършило. — А и ставам противен, когато не пия.
	— Е, ако карането не ти е достатъчно, винаги можеш да дойдеш на работа при мене.
	— Ще запомня това — казах аз и го записах в папката за изхвърляне. — Та какво казваше?
	— Казвах, Господи, как гори това нещо — промърмори той, езикът му облиза подутите устни, — казвах, че другият проблем на Кортланд бяхме ние, „Коулмън“. Той няма нужда от по-голям, по-силен и по-умен конкурент, каквито сме ние. Особено откакто работата намаля. Ние имаме по-широка база от Кортланд и работим по-усилено. Но все пак това не го притеснява толкова много. Ние се състезаваме с него за правата върху новата тъкан на „Дюмон“ от Америка — „Флорела“. Разбира се, вие знаете всичко за това.
	Знаех. Състезателният ми костюм беше направен от нея, както и огнеупорното ми състезателно бельо. Коулмън беше издал каталог, на корицата на който бях аз.
	Като част от договора ни с Коулмън аз произнасях слова на техните търговски конференции. Автомобилен състезател говори за чудесата на „Флорела“. Можех да кажа на всеки търговец, който издържи да слуша, че докато първоначално „Флорела“ е била разработена като огнеупорна тъкан, конкурент на „Номекс“, тя е също така мека, гъвкава, не задържа орах и отблъсква огъня. Твърде скъпа е, за да бъде влакно за масовия пазар, но те имаха надежди за по-скъпия пазар — спортните дрехи от високата мода, панталони и ризи, които се носят на борда на взетата под наем яхта. Вътре в каталога можехте да ме видите да позирам в костюма, с манекенки, които изглеждаха, сякаш са отегчени от живота и влюбени в мен. На корицата пишеше „Форест Евърс носи Флорела“.
	Коулмън избута скаридата встрани.
	— Кортланд има едногодишен пробен договор за разпространение в Европа — точно същия договор, който „Дюмон“ предостави и на нас. В края на тази година те ще дадат правата или на Кортланд, или на нас, в зависимост от резултата.
	— И как се справяте вие? — попита Кен, ръцете му бяха скръстени зад тила.
	— Не зле. Тъканта е нова, никой не знае за нея и е скъпа. Мислехме, че като ви спонсорираме, ще направим продукта малко по-известен, особено между главните купувачи, които водим на състезанията. Казваме на „Дюмон“, че търсенията ни са за по-далечно бъдеще, за изграждане на имиджа. Няма да забогатеем от това, но знам, че се справяме по-добре от Майлс Кортланд.
	— Много ли е важен договорът? — попитах аз.
	— Може би половин милион за първата година и десет милиона за десет години, ако всичко върви добре. Но може да се провали. Този продукт за нас не е въпрос на живот и смърт.
	— Мислиш ли, че Майлс Кортланд би помислил да убие някого, за да получи договора?
	— Нито за момент — каза той. — Той може да е неприятен, отвратителен, себелюбив и жесток човек. Може дори да е в състояние да убие някого. Или може би не — не знам. Но договорът за „Флорела“ в никакъв случай не си заслужава това.
	Кен бавно отпи от уискито си.
	— Каза, че мислиш, че договорът може да струва 10 милиона лири?
	— Може би, може би. — Коулмън отпи нова глътка вода. Все още можеше да се види парата, която излизаше от устата му. — Тези десет милиона са цифрата на „Дюмон“ и тя предполага десетгодишно успешно разработване на пазара, зад което стоят много пари. Лично аз не мисля, че „Флорела“ ще отиде по-далеч от това — да бъде специализиран артикул. Имаме желание да хвърлим пари за нея и имаме търговски капацитет. Но това е риск и се съмнявам, че Кортланд има тези пари или персонал, или съобразителност на пазара. Така че това едва ли е сигурно нещо за него. То би могло да му донесе загуби, които надхвърлят печалбите. С други думи, той би могъл да се бори за него, може да бъде важно за него, но не мога да повярвам, че би искал да убива за него.
	— Сигурен ли си, че това е той? — попитах аз и набодох последното си парче стрида.
	— Винаги съществува възможност… — каза Коулмън, който толкова внимателно топеше една скарида върху повърхността на соса, така че само на единия й ъгъл имаше лека следа от оранжево. Погледна я, прецени я и я сложи обратно в чинията. — Винаги съществува възможност да има друг шумен и невъзпитан трийсет и осемгодишен англичанин с розово лице, със сини очи и шкембенце, който реше русата си коса върху плешивото теме и носи масивен златен пръстен с диаманти.
	— Винаги съществува тази възможност — казах аз.


	XVIII.

	Когато се върнах в хотела, беше след полунощ. Не бях спал две нощи, очите ми тежаха като тухли, а трябваше да си прибера багажа и да напусна хотела до шест часа сутринта, ако исках да хвана полета за Ню Йорк. Което означава, че бях в по-добро настроение, отколкото когато отключих вратата на стаята си и видях червеното око на телефона да мига в тъмното. Имаше три съобщения. Първо се обадих на Хулио Игнасио Салазар.
	— Сеньор Евърс, съжалявам, че ви безпокоя толкова късно. Но вие заминавате рано сутринта, когато аз няма да съм тук, а имам за вас новини. Мога ли да ви почерпя едно питие на бара?
	— Благодаря — казах аз, — но е късно и тази вечер не съм много приятен за компания. Не може ли да ми кажете новините направо, по телефона?
	— Намерили са човека, който е убил приятелката ви. Мисля, че бих предпочел питието, за да ви разкажа за това. Може ли да се срещнем в бар „Ксочикало“, да кажем, след пет минути?
	Бар „Ксочикало“ е тъмен, тих салон, точно зад флуоресцентния блясък на денонощното кафе. На една от пръснатите по салона маси една двойка на средна възраст, с глави, наведени един към друг, се опитваше да реши дали да си тръгне, или да остане. На друга трима бизнесмени се бяха напили тихо, но не бяха толкова пияни, че да се върнат към самотата в хотелската стая. Салонът миришеше на силни цигари и на парфюми на жени, които вече не бяха там.
	Салазар седеше сам на бара. Профилът му с наклонено чело и ястребов нос се очертаваше върху барелефа в стила на маите зад бара — гипсово копие във виолетово, оранжево и жълто на „Пернатите змейове от стените на Храма на луната в Ксочикало“, ако се съди по табелката на входа. Салазар трябва да ми е звъннал от бара, защото чашата му беше почти празна. Ако се съди по „пернатите змейове“ зад него, майте също са се борили с махмурлука. Когато ме видя, той вдигна чаша.
	— Сигурни ли сте, че не искате мескал? — каза той. — Той укротява нощните дракони.
	— Ще направя опит — казах аз и придърпах към абаносовия бар една табуретка от червена кожа. Махнах на бармана, като си мислех за чистите прохладни чаршафи и меката възглавница, които ме очакват в мрака на моята стая. Хулио Игнасио изглеждаше уморен и разрошен, с тъмни кръгове под очите. Какви, чудех се, са скритите проблеми на един помощник нощен управител на луксозен мексикански хотел. Бизнесмени, които умрат нощем в леглата си? Автомобилни състезатели, които губят жените си? Ключове, счупени в ключалките?
	Мескалът, който пихме, си беше чист джин и вървеше с едно кафяво червейче на дъното на бутилката. Може би някой ден, ако червеят е добър и изпие всичкия мескал, той също ще порасне толкова, че да му се появят пера и зъби. Ако искаш да бъдеш на ниво, трябва да пиеш мескала като текила. (Всъщност цялата церемония на лимона и солта при текилата е измислена, за да убие вкуса на мескал.) Ако не искаш, можеш да го пиеш по всякакъв начин. Той е направен чрез ферментация и дестилиране на сока на растението агаве, което расте в мексиканската пустиня и има вкус на содени бисквити и пиличка за нокти. Салазар пиеше своя чист, на малки глътки, от висока чаша с лед и резенче лимон.
	— Не знаех, че си разрешавате да пиете през работно време — казах аз, за да го накарам да започне и после да отида да спя.
	Той пресуши остатъка от чашата си и гледаше как бармана му налива отново, без да чака да го помолят.
	— Понякога правя изключения. Отначало си помислих, че може би не трябва да ви се обаждам — каза той и отпи първата си глътка. — Но не е лесно да се забрави тази история и след като я държах в ума си известно време, реших, че ще ви кажа. Това ще ви избави от мисълта за отмъщение.
	— Когато знам какво? — нетърпеливо попитах аз. — Какво трябва да знам?
	— Двамата мъже, мъжете, които са отвлекли вашата Бевърли — каза той, произнасяйки името й „Бей-вей-лий“, внимателно и бавно.
	„Бей-вей-лий“. Тя вече си променяше самоличността. В Индиана, казваше тя, я наричали „момичето с дългите възлести крака и скоби на зъбите“, Беви. В Калифорния имаше хора, които я познаваха само като „момичето на Артър“.
	— Тези мъже са колумбийски трафиканти на наркотици, но не са от някоя голяма организация. Те са малки независими търговци, което не е най-доброто за един търговец. През последните две години има голямо сплотяване между колумбийските банди. Американският пазар е бил много привлекателен за тях, особено с кокаина. Но вече това не е разрастващ се пазар, това е наситен пазар. Затова смяната е била добра за тях, защото е откривала нов пазар за деца. Но сега неговото нарастване също намалява. Пазарът е и силно конкурентен, затова колумбийците започват да отстраняват посредниците — мафията. Започват в Калифорния, където има голямо латиноамериканско население, многобройни роднински връзки. После се прехвърлят в Ню Йорк, Детройт, Чикаго. Сега това са милиарди долари. Знаете ли, че на испански болка е „долорес“? Казано по особен начин, това звучи точно както испанската дума за долари — „доларес“. Той я произнесе бавно специално за мене, сякаш разкриваше истината. Трябва да беше престоял известно време в бара, в бой с пернатите змии.
	— Това е твърде далече от Бевърли — казах аз.
	— Да, така е — каза той тържествено. — Искам само да кажа, че големите банди като „Калитос“ сега са много богати, много силни и не обичат конкуренцията. Мъжете, които са отвлекли Бевърли, са били двама дребни търговци, които са искали да се присъединят към „Калитос“, но не са се разбрали с тях. Били са обвинени, не знам защо, че са информатори на полицията. Така че трябвало да напуснат Колумбия и идват в Мексико сити, за да се скрият, и мислят, че ако направят нещо много голямо за „Калитос“, може би ще имат шанса да оживеят. Може би дори „Калитос“ ще ги наградят. Идват тук, в Мексико сити, преди две седмици и виждат във вестниците, че тук ще има състезание за „Голямата награда“. И виждат снимка на колата ви и името на спонсора ви — вносителя на текстил — отстрани. Техният английски не е добър. Те са дребни, но в търговията с наркотици дори и малките могат да станат много богати и да имат добри връзки. От своя бизнес, от своите връзки те знаят, че мафията има добра връзка в Англия — един вносител на текстил. Това е мечта за „Калитос“ — да имат надежден и уважаван канал в страна като Англия. Частните самолети, куриерите и контейнерите край брега, хвърлени от корабите, са скъпи и рисковани. Те знаят, че Англия е един недостатъчно разработен пазар. Европа, мислят си те, може само да спечели от много по-добрата колумбийска мрежа. Така че прикритието на един голям вносител има огромна стойност.
	— Искате да кажете, че Алистер Коулмън е свързан с мафията?
	— Слушайте — каза той, — ще ви кажа. Идеята им е да отвлекат жената на пилота на състезателната кола на Коулмън и да я задържат преди състезанието. После, тъй като знаят, че спонсорът сам идва в Мексико, мислят, че ще могат да разменят момичето за него или може би дори да го заловят — и в двата случая да го предадат на „Калитос“. В най-лошия случай това трябва да усложни пласирането на кокаин от мафията в Англия. В най-добрия случай успяват да накарат Коулмън да отвори целите Британски острови за „Калитос“. Мислят, че „Калитос“ ще бъдат благодарни и ще забравят за всичко друго.
	— Но защо нея? Защо не мен? Защо да не отвлекат самия Алистер? Той даже не познаваше Бевърли. Никога не беше я виждал. Никога не би разменил живота си за непознат. Не би направил това дори и за да спаси майка си.
	— Не знам. Те не са много умни. Не го познават, този Алистер. Не знаят, че той не би спасил майка си. Не знам какво мислят.
	— Какво мислите вие?
	— Нищо не мисля, само предполагам. Искате ли още едно предположение? — каза той и ме погледна над чашата си. — Мога да ви дам цял куп предположения, безплатно. Може би не са ви хванали, защото мислят, че с момичето ще се справят по-лесно. Може би мислят, че сте твърде силен за тях в коридора на хотела. Може би се безпокоят за себе си, защото Коулмън не пристига до събота вечер, и мислят, че „Калитос“ ще ги намерят по-рано от този срок. Може би са разтревожени, че този Коулмън не е толкова важен, че ще бъде заобиколен от охрана, и мислят, че по-малко шум ще се вдигне, ако откраднат момиче, което никой не познава, отколкото шефа на голяма компания или някой известен автомобилен състезател.
	— За това са прави. Вие дори нямахте намерение да помолите камериерките да проверят стаите.
	— Вярно, отначало не бях толкова загрижен за някакво момиче. Двамата дребни търговци мислят, че е мъдро да се защитят, да се свържат с „Калитос“, за да им кажат, че им подготвят приятна изненада. Обаждат се от телефонен автомат. Казват, че скоро ще имат голям подарък — шефа на компания на мафията, вносител в Англия. Те ще им докарат Алистер Коулмън. И „Калитос“ казват, че да, наистина това е изненада, защото Коулмън не е компанията на мафията, която внася наркотици в Англия. Двамата дребни търговци не четат толкова добре английски. Те са взели друго име.
	— Трябва да сте свързан с „Калитос“, за да знаете всичко това.
	Той ме погледна на нивото на ръба на чашата си.
	— Вие сте в Мексико по-малко от седмица, но дори и за толкова късо време би трябвало да научите, че има въпроси, които не се задават. Опитвам се да ви направя услуга.
	— Добре, няма да питам. Не ми трябва.
	Той се усмихна, успокоен.
	— Какво ще направите, ще ме издадете на полицията?
	— Не си струва. Какво е това, което искате да знам?
	Когато двамата дребни търговци научават, че са направили грешка, те изпадат в паника, защото знаят, че „Калитос“ ще ги намерят, където и да отидат. Така че се опитват да бъдат умни — мислят, че никой няма да очаква те да се върнат обратно в Колумбия. Правят на Бевърли инжекция, която да я убие, и отиват на летището. „Калитос“ може да са в Богота, мислят си те, но те са и навсякъде другаде, а поне в Богота двамата търговци имат приятели. Те са толкова уплашени, когато напускат стаята, че дори не заключват вратата.
	— Казахте, че са намерили тези двама души. Мислех, че са отлетели за Богота и колумбийската военна полиция ги е прибрала?
	— Колумбийската военна полиция наистина ги е прибрала — и ги е доставила на „Калитос“. На следващия ден двамата дребни търговци са намерени в едно селце, седнали, облегнати на една църковна стена на един малък и мирен площад, с вратовръзки. Знаете ли какво е това — с вратовръзки? — Салазар остави празната си чаша, барманът донесе бутилката с маринования червей и напълни догоре чашата. Салазар не погледна към бармана, но вдигна чашата си в момента, когато тя вече беше пълна, и отпи нова глътка.
	— Вратовръзката — каза той, — сега е много често явление в Ню Йорк, където отивате утре. Може би ще го видите там. „Калитос“ правят така с информаторите: след като прережат гърлото, те бръкват вътре и изваждат езика му, така че той се показва през прореза и ляга върху ризата му.


	XIX.

	265 километра в час в автомивка.
	Водните пръски са микроскопични, с високо налягане и идват от всички посоки. Предните ми колела ги разпръскват с огромна скорост. През стената от пръски не се вижда, но тя се завърта и зад нея проблясват черни блестящи грайферни гуми, които правят канали през водата надолу до повърхността на пистата, редици от миниатюрни Мойсей, които за миг разделят морето, така че колата ми да може да мине през него, незасегната поне още един миг.
	Пръските идват и от трите коли пред мен — въртящи се, движещи се облаци, които имат в центъра си червен въздушен лист: светеща червена светлина или пламък от ауспуха. Идва и от, колата до мен — Маурицио Праяно в тъмночервения и сребрист „Даниели“. Той мисли, че може да пъхне носа си пред мен, преди да натисне спирачки на „Сен Девет“, да ме задмине и да излезе на четвърта позиция. Греши.
	В миниатюрните си, вибриращи, опръскани от дъжда огледала виждам слабото бръмчене на ято водни пчели зад мен: останалите двайсет коли, всички на шеста, когато пресичаме старт-финалната линия в Монако. Не виждам таблото за обиколките през пръските и дъжда, но няма значение. Остава почти цялото състезание. Засега броят на обиколките няма значение.
	Дъждът вали върху зрителите — не особено силно — освежителна почивка в горещината на Монте Карло през май. За мене усещането е като да седиш на три метра пред дюзата на пожарникарски маркуч. Тя е мощна и хоризонтална, всяка капка експлодира на парчета, когато се удари в каската ми.
	Мъглата и пръските са навсякъде, идват отвсякъде, покриват уредите, огледалата и маската на лицето ми с частици мъгла. Дъждът вали право срещу мен. Това е като да караш право срещу Ниагарския водопад.
	Включих въздуха, за да се опитам да предпазя стъклото на каската от замъгляване, но ъглите потъмняват.
	Също като дъжда шумът представлява непреставащ писък, само с незначителни вариации в интензивността. След като години съм очаквал да чуя издигането и спадането на тона на двигателя, равномерният звук е непривичен. Автоматичната скоростна кутия ИВ Макс поддържа работата на двигателя на върховата му мощност — между 10 750 и 11 500 оборота в минута. Никакво отпускане. Започвам да натискам спирачки по-рано пред завоя „Сен Девот“ и „Даниелито“ на Праяно започва да подава носа си пред моята кола. „Сен Девот“ е класически десен завой, почти на 90 градуса, и подходът към него е едно от малкото места в Монако, където е възможно да се задминава. Така че Праяно хвърля всичко, което има, за да влезе от вътрешната ми страна. Аз спирам по-рано, но леко, с постепенно увеличаване на натиска през цялото време до завоя и в самия завой.
	Да караш на мокро означава да караш на пръсти, да правиш всички превключвания свръхплавно, защото имаш много по-слабо сцепление. Това е като каране върху лед — ако завиеш внезапно, просто се занасяш. Но ако направиш завоя внимателно и плавно, така че ускорението ти постепенно да се предава при превключването, то в момента, когато достигнеш границата на сцеплението, точно преди върха на завоя, ще си отпуснал спирачката и ще си натиснал газта.
	Праяно трябва да превключи на втора, докато намалява, и в същото време да държи колата си абсолютно стабилна и спокойна, да пренася тежестта на двете си леви гуми и окачването колкото е възможно по-постепенно и гладко. Предницата му се отдръпва назад, когато трябва да стъпи на спирачките си, и аз влизам в завоя с 10 или 11 километра в час по-бързо от него. Аз имам преимуществото на външната крива, което означава, че мога да използвам повече от пътя. Когато завивам, все още леко съм стъпил на спирачката и мога да си представя тихата паника и безсилие, която трябва чувства Праяно, когато затръшвам вратата пред него и го карам да спира много по-силно, за да не позволи задните ми колела да засегнат предния му стабилизатор. Майната му.
	Когато хващам вътрешната част на завоя при 145 километра в час, вече съм отпуснал спирачките и натискам газта постепенно до пода. Насочвам се нагоре към Казиното. Задницата на колата се полюлява, докато гумите се борят за сцепление.
	Праяно е от старата школа — извършва всички спирания и превключвания по правата, преди да влезе в завоя, а в него постепенно ускорява. Бавно навътре, бързо навън. В дъжда аз натискам спирачка през целия път при влизане в завоя и чак до връхната точка. Но спирам по-рано и по-леко. Бързо навътре, бавно навън. Праяно е изостанал на петнайсет метра от мен и аз забравям за него, съсредоточавам се върху трите бесни вихъра мъгла пред мен.
	Във всяко състезание има само едно място, където трябва да се намираш: отпред. В дъжда това е двойно, тройно по-важно. Защото отпред не ти се налага да караш през екрана от мъгла, вдигнат от друга кола пред теб, и да гадаеш къде си на пистата.
	Не съм отпред, четвърти съм. Но знам, че бих могъл и ще бъда пръв. Като напускам „Сен Девот“, колата се устремява нагоре като реактивен самолет върху палубата на самолетоносач. Тук почти си почивам и се радвам на усещането за сила, когато скачаш върху газта на кола от „Формула 1“: чувството на огромно, безгранично величие, на 700 конски сили, които те понасят напред с ускорение, което зашеметява ума с яснотата на подробностите, докато се приближаваш до следващата секунда. Ти ускоряваш толкова бързо, че бъдещето и настоящето се сливат — едно до друго, и виждаш драскотините по боята на електрически стълб от няколко метра разстояние, виждаш блясъка на златната обеца зад завеса от руса коса. В същото време имаш ясно съзнание за колата, пистата и състезанието. Тя те въвлича в две времена, слети в едно — и двете изискват, и двете получават цялото ти внимание.
	Когато ускорявам нагоре, към „Монте дю Бо Риваж“, до „Вираж Масне“, за да завия на площад „Казино“, виждам една кръпка от синьо в тъмното небе и много ми се иска да се насоча право към нея. Дивата синя далечина. Спирам, завивам на „Масне“, на площад „Казино“, виждам лицето на жена с тъмни вежди, зелени очи и тъмноруса коса, увита в зелен шал. Слънчевите й очила са вдигнати на главата — втори чифт очи на насекомо, гледащи в небето, обсипано с дъжд. Лицето й е спокойно и красиво, с фин прав нос и почти без грим.
	Усещам миризмата на парфюма й от това разстояние, сред гъстата тълпа, с писъка на колата в ушите ми. Миризмата й — сладък аромат, с мирис на праскова и секс, сякаш парфюмира вътрешността на каската ми, докато аз минавам наляво, надясно и отново наляво през площад „Казино“ и надолу, ускорявам в потока от дъжд към „Мирабо“.
	По време на състезание пулсът на състезател от „Формула 1“ варира от 140 (което е нормалният пулс на мъж след бягане на 100 метра) до 200 удара в минута. Което отговаря на човешко сърце, изпълнено с ужас. Освен че не си изпълнен с ужас, ти дори не се боиш. Просто поемаш огромно количество усещания и сведения с огромна скорост, радваш им се и действаш в съответствие с тях. Спиране, занасяне, ускоряване. Вдъхвах парфюма й и се опитвах да го задържа дори и след като беше изчезнал.
	При излизане от „Казино“ и при гмуркането надолу настигнах останалите три коли. Щом са скупчени по този начин, значи водещата кола, която не виждах освен като облак от пръски и мъгла, задържа другите две.
	Близко съм до жълт „Лотус“ — колата на Люсиен Фаенца. В покрова от пръски, изхвърлен от колите пред мен, почти не виждам пистата. „Мирабо“ е остър десен завой със спускане. Над него като каменна скала стърчи едноименният хотел. След като преминеш през „Мирабо“, навлизаш в най-тясната и бавна част от пистата. Тя продължава рязко да се спуска, с по някоя извивка надясно и наляво, а после идва много остър ляв завой на спускане през острия завой „Стасион“, два остри десни и после продължава през тунела, който леко завива надясно, преди отново да се покажеш на повърхността с 280 километра в час и започваш да спираш за кривата ляво-дясно.
	Преминавах през запаметената в ума ми карта на трасето, защото освен малката кръгла червена лампа на колата на Фаенца и тук-там някой случаен отблясък, аз не виждам пистата. Което, стига някой да не е паркирал по нея, няма такова голямо значение. Всъщност няма възможност за задминаване, докато отново не заобиколим пристанището до „Сен Девот“. Останах залепен за задната светлина на Фаенца.
	Четири коли от „Формула 1“ в тунела на Монако с максимална скорост в дъждовен ден издават ужасен грохот. Плътна мъгла, бледа светлина и шум. Повърхността на пистата на места представлява поток, а на други е почти суха, което дава страшно различно сцепление в рамките на няколко метра.
	Но това е шумът на четири двигателя от „Формула 1“ наведнъж — три V8 и един V12: 258 000 лири стерлинги, представляващи силно напрегнати най-съвременни машини от титанова сплав, които изпомпват 2800 конски сили: 36 бутала, 16 разпределителни вала, 152 клапана, 4 колянови вала и 137 скоростни предавки, и всичко това се върти, повдига се и спада, отваря се и се затваря, хлъзга се едно към друго 13 000 пъти в минута, напомняйки за себе си през тромпетите на ауспусите, рикоширащи в плочките на тунела — точно този шум кара плъховете да отплуват към Сицилия, и вибрира в свода на черепа ти с дни. Ако адът има камбани, те сигурно бият така.
	При излизане от тунела с внезапното съскане на декомпресията долавям проблясване на червена светлина, която завива в поредицата завои, и познавам, че това е „Ферарито“ на Пруньо, което ни задържа като неделен шофьор, който е яхнал средната линия.
	Следвам Фаенца отляво, точно след поредицата, вляво от пристанището, вляво, после вдясно от кея на пристанището. Изведнъж като призрачен кораб, който е изникнал от мъглата, се показва „Макларънът“ на Арал, който заема половината писта и се завърта настрани. Аз се промушвам покрай него точно когато задната част на колата му докосва бариерата и пуска искри, натискам спирачки за „Ла Раскас“ — десен остър завой, който те подготвя за завоя „Антони Ногес“, после излизам на главната права, покрай боксовете и главните трибуни преди „Сен Девот“.
	В завоя скъсявам малко разстоянието и се завъртам покрай Фаенца, който излиза от „Ла Раскас“, принуждавам го да остане отвътре и се подготвям да мина „Сен Девот“ по идеалната крива. Ако бих могъл да остана до него през цялата права, бих могъл да го задмина на „Сен Девот“ точно както изпреварих Праяно. После мога да хвана Пруньо — ако не на „Мирабо“, то отново на „Сен Девот“. Ще стана водач в това проклето състезание.
	Фаенца и аз ускоряваме през целия завой „Ногес“ и излизаме един до друг на главната права. Бях очаквал овации, но цари тишина. Не виждам розовите им лица — те са се извърнали и гледат нещо друго.
	Някъде напред, със забавено движение, излизащ от дъжда и мъглата, червеният заден стабилизатор на „Ферарито“ на Пруньо леко се носи към нас като коса. Усещам как Фаенца стъпва на спирачките си, но не виждам нужда да правя това. Има много време.
	Червеният стабилизатор се върти лениво във въздуха, отдалечава се от мен и има време да се сниша и да го оставя да премине над главата ми. Само че съм привързан здраво и не мога да се плъзна дълбоко в седалката си. Време е да се започне спирането за „Сен Девот“. Стабилизаторът, който все още се отдалечава от мен, изведнъж се ускорява и, сякаш през телеобектив показва предния си край пред лицето ми и срязва гърлото ми под брадичката.
	Не усещам никаква болка, но знам, че вече закъснявам с това, което би трябвало да правя с колата. Сега трябва да спирам, мисля си. Опитвам се да изкрещя, но не издавам никакъв звук — само въздух, който излиза от пробитото ми гърло. Усещам поток кръв, който изтича по предната част на състезателния ми костюм, и как колата се разтърсва, докато напуска повърхността на пътя. И подушвам парфюма „праскова и секс“ на блондинката със зеленото шалче в тълпата на площад „Казино“.
	— Господин Евърс? Добре ли сте? Господин Евърс, ние сме почти в Ню Йорк. Приземяваме се след двайсет минути. — Тя разтърсваше рамото ми. Погледнах нагоре към зелените очи на стюардесата, вдишвах нейния сексапилен, прасковен парфюм, без още да съм се събудил напълно. — Вие бяхте много неспокоен, господин Евърс. Искате ли коняк преди приземяването? Кафе? Чай?
	— Не, нищо — казах аз. — Добре ми е.
	Бях заспал още в Далас, умът ми сякаш беше контузен и болеше, опитваше се да компенсира нощите сън, които бях изгубил. Погледнах през прозореца към необятния зелен пейзаж, изпъстрен с кафявата ръжда на градовете. Топла вечер, в която слънцето хвърля дълги сенки, насочени на изток.
	Пенсилвания, Делауер, Ню Джърси? Не знаех дали историята на Салазар за двамата трафиканти на наркотици е истина, или не. Подозирах, че е истина, но освен безсмислената жестокост на смъртта на Бевърли тя не обясняваше нищо. Освен ако бях готов да повярвам, че двама полуграмотни колумбийски наркотрафиканти стоят зад смъртта на Мишел в Япония и зад моите катастрофи в Англия и Австрия. Както бях уморен, имаше празнини, които въображението ми не можеше да прескочи. Кортланд беше убил Мишел и се опита да убие мен, а щеше да се опита да ме убие отново — по най-явния, най-публичния начин, по който можеше. Но разбира се, не можех да се състезавам, докато не го откриех и не го покажех на всички, стиснат в едната ми ръка, докато с другата държа доказателството.
	Кафявите градове се сляха един с друг като черен път, който свършваше в река Хъдзън. Прелетяхме ниско над Статуята на свободата и над Ийст Ривър — част от процесията на самолетите, които се приземяват на всеки двайсет и две секунди на летище „Ла Гуардия“. Слънцето току-що беше залязло, оставяйки розово небе, за да очертае високите сгради в края на Манхатън. От въздуха градът изглеждаше като излязъл от водата, краят на острова приличаше на носа на огромен каменен кораб, насочен към морето. Цялата вода наоколо светеше в розово, синьо и златисто над Ист Сайд пресечена от носещите въжета на мостовете. Светлините на стоманените кули бяха запалени и блестяха от енергия, пари и власт.
	Долу на земята беше краят на един ненормално горещ октомврийски следобед — повторение на ден от юли — 37 градуса по Целзий и 98 процента влажност. С моя изтъркан кожен сак се присъединих към нестройната опашка от изморени бизнесмени на път за вкъщи след командировки до Детройт, Вашингтон, Чикаго и Питсбърг, с навити ръкави, сака, метнати през рамо, със съзнание, пълно с ипотеки и запотена бира „Ролинг Рок“, която ги чака в хладилника.
	Късметът ми беше променлив. Докато стадото стари жълти таксита внимателно се носеше напред като някакви останки от затворен гараж, моето беше най-странното от всички.
	То беше ново, блестеше и не беше боядисано с ивиците на боклукчийските коли отстрани.
	Беше тежък „Шевролет“, голям „Каприс“ с подсилено окачване.
	Освен това, прозорците му бяха затворени.
	И в него имаше въздух.


	XX.

	Затворих вратата на таксито, вдишах кондициониран въздух и в далечината изгърмяха оръдия.
	— Шибани гръмотевици — каза шофьорът и тръгна към най-голямата в света денонощна писта за детски колички — трафика на Ню Йорк сити. — Не стига, че имахме парна баня като през август, но трябва и да имаме и един порой допълнително. Знаете ли какво представлява този шибан трафик в час пик, когато завали шибаният дъжд?
	Облегнах се на меката тапицерия и се изключих, обгърнат от пружиниращи седалки и климатична инсталация, включена на максимум.
	Настилката на магистралата с шест ленти към моста Трайборо беше разрушена сякаш от метеоритен дъжд, но големият „Шевролет“ плуваше над кратерите като презокеански параход. Когато пресякохме Ийст Ривър, в небето над небостъргачите започнаха да се сгъстяват черни буреносни облаци, големи колкото щата Охайо. Докато завием от Ийст Сайд Драйв към 66-а улица, Ню Йорк вече беше на дъното на водопад; отвореният шлюз на дъжда отмиваше шума, праха и горещината на деня.
	Шофьорът беше прав — трафикът беше „шибана каша“. Но не ме беше грижа. Къщата на Том Касълмън се намираше само на пет квартала оттук и той ме очакваше чак след двайсет минути. Предостатъчно време. Шофьорът изръмжа нещо нечленоразделно. Пълзяхме във водния поток на улицата, като дърво в задръстване от трупи — таксита, камиони и „Кадилаци“.
	Сър Томас Касълмън купуваше международни корпорации, разделяше ги на парчета и ги продаваше на части. В моите представи той беше търговец на фирмен боклук. Според „Форчън“ той беше „Венецианският пират“, който нападаше спящите корпорации. „Форбс“ го наричаше „съвременен Медичи“ заради начина му на живот.
	Историите около Касълмън бяха една от друга по-интересни. Като тази във „Форчън“, която обявяваше, че когато се опитвал да разбие „Тексон Ойл“, той превзел събранието на борда на „Тексон“ в Далас чрез сателитна връзка. Сър Томас карал яхта край брега на Мелидес — неговия остров в Егейско море, и се появил в Мидланд, щата Тексас, като пират от космоса. „Това е изцяло преувеличено — каза ми той, — не съм превземал събранието им. Само им подхвърлих нещо за обмисляне.“
	Той имаше съпруга в Париж и любовници в Лондон и Ню Йорк. Къщи в Майори, Мелидес и Лос Анжелос, а също в Лондон, Ню Йорк и Париж. И врагове — навсякъде. Казваше, че Онасис „е беден малък рибар“, и управляваше годишен бюджет, двойно по-голям от този на Канада. С нетърпение очаквах да го видя. Бяхме стари приятели. Или врагове. Той живееше в зоната на непрестанните битки.
	Градската му къща се намираше в ред от кафяви каменни къщи с високи прозорци, високи тавани и висока степен на охрана, на 63-а улица, близо до Сентръл Парк. Отвън изглеждаше средно богата за Ню Йорк — нищо специално. На малка бронзова табелка до вратата беше написано „CFC“ — „Касълмън Файнанс Корпорейшън“. Дъждът беше спрял и стъпалата пред вратата вече съхнеха, водата се изпаряваше от нагретите камъни. Позвъних на звънеца, минаха десет секунди и един женски глас сякаш прошепна в ухото ми:
	— Влезте, господин Евърс, очакваме ви.
	Вратата се отвори широко, аз влязох и тя се затвори зад мене. Стоях в кръг от светлина, точно до вратата и ми трябваше един момент, за да могат очите ми да се приспособят към полумрака. Бях в широка входна зала, облицована с ламперия, и към мен идваше жена в бяло. Покрай стените на залата, осветени от отделни прожектори, стояха мраморни колони с мраморни бюстове на древногръцки и римски сенатори, поети, учители, генерали и диктатори: Цезар, Демостен, Сократ и доколкото разбирах, Калигула. Може би това имаше за цел да ме накара да се чувствам между боговете на западната култура. Но приличаше на вход в провинциален музей. Малките бели маратонки „Рийбок“ на жената поскърцваха приятно.
	— Здравейте, Форест. Мога ли да ви наричам Форест? Струва ми се смешно да се обръщам с „господин Евърс“, когато съм облечена с поличка за тенис. Аз съм Джийн.
	Джийн протегна загоряла ръка. В другата си ръка държеше ракета за тенис. Имаше къса кестенява коса, носеше бяла лента на главата си, бяла къса блузка, която подскачаше в ритъма на калипсо, и поличка за тенис, която се полюшваше от движението. Джийн вървеше с подскачане, сякаш беше малко над двайсет години, но бръчиците, които се разперваха лъчеобразно край кафявите й очи, подсказваха, че е наоколо трийсет и пет. Отляво на гърдите й имаше малка зелена лъвска глава — емблемата на Касълмън.
	— Форест е много добре, Джийн — казах аз и й стиснах ръката. Чудех се къде ли е кортът за тенис.
	— Том е горе в залата за игри. Той ме помоли направо да ви доведа. — Тя се усмихна и се обърна, поведе ме през залата с поскърцване на маратонките и полюшване на късата й бяла поличка. Изглежда играеше доста много тенис.
	Асансьорът беше сив отвътре, със сив канцеларски килим и с размер и скорост, която очаквате да намерите в голяма административна сграда. Не бяха жалени средства, но нямаше и прекален лукс. Джийн ухаеше на разгорещено момиче и парфюм и преодоляваше неудобството между непознати в асансьор със серия учтиви въпроси за полета ми. Преди да отговоря, вратите се разтвориха със съскане.
	— … да въздейства на облигациите си с гаранция за обратно откупуване — _ъ_ — _ъ_ — свързана с „Хофакс“ плюс три, виж дали това — _ъ_ — _ъ_ — ще им позволи да се задържат още, здравей, Форест — _ъ_ — _ъ_ — докато намерим ключ, за да отключим този доверителен фонд — _ъ_ — _ъ_. — Спокойният глас на Касълмън, подсилен от усилията за повдигане на тежестите на гимнастическата машина тип „Наутилус“ нагоре-надолу, изпълваше стаята със звучене по скоро на Господаря на моретата, а не на финансист, който върти сделки.
	Джийн разпери ръце, за да обгърне огромното пространство:
	— Това е залата за игри. Където великият играе игрите си. — Тя отправи към мен приятна, скромна усмивка, върна се обратно в асансьора и със съскането на вратите си отиде.
	— Две и девет ще ни спести дванайсет — каза един глас от лявата ми страна.
	— Три звучи по-добре — _ъ_ — _ъ_ — и няма да се придържаме към гаранциите си — _ъ_ — _ъ_ — ще накараме тази пуйка да хвръкне — _ъ_ — _ъ_ — Господи, стига толкова. Няма да свършим с пукване на книжна кесия. Този път искаме да запазим цялата структура, ще й въздействаме и ще използваме резултата, за да усучем „Юнивърсал“ около ядрото й.
	Касълмън разкопчаваше ремъците си в машината. Залата приличаше на замък, хванат в капана на времето, френски гоблени висяха от двете страни на голяма празна каменна камина. Катедралният купол високо над главите ни и облицовката на стените бяха от полиран дъб.
	В тази огромна антична кутия Касълмън очевидно беше разположил три отделения. Лека и изпълнена с въздух зала за упражнения в единия край, с няколко машини „Наутилус“, сауна, открит душ, облицован с полиран зелен гранит, и дълбок басейн, издълбан в същия зелен камък. В средата имаше островче от мека американска мебел с бежова тапицерия, поставена върху ярката пъстрота на ориенталски килим. В другия край, където току-що бях излязъл от асансьора, залата беше една модерна кантора с блед синьо-зелен килим и двама съсредоточени мъже по ризи, загледани в един ред компютърни терминали.
	Единият от мъжете беше нисък, дебел, въвеждаше цифри в колонки и гледаше зеления екран, преди да отговори на Том. Говореше с остър бруклински акцент.
	— Можеш да предложиш две и девет и да отидеш на три, ако изпищят. Нали знаеш, това е разумно. Или да им предложиш три с шейсет и пет процента гаранция за обратно откупуване по пазарни цени плюс, например плюс десет процента. Нека се препират за това, докато ти се добереш до доверителния фонд.
	— Трябва да е просто — каза Касълмън, докато вървеше към мен. — Ако не е просто, няма да мине. Колко е хубаво, че те виждам, Форест. Как е истинският живот? Какво мислиш за новата ми система за сигурност?
	— Не съм я виждал.
	— Там е работата. Винаги съм мислел, че думите „система за сигурност“ съдържат противоречие. Всички тези камери, мигащи червени лампички и зумери. Безпокоят всички. Карат те да се чувстваш несигурен през цялото време. Но застрахователната компания настоява и затова взех Джийн. В момента, когато те посреща, системата те претърсва, проверява и проверява още веднъж. Ако няма твоя пълен профил и нямаш уговорена среща, не влизаш. Естествено, има и голяма част технически средства, но за щастие, човек не ги вижда. Освен ако се опита да влезе със сила — тогава би видял доста от тях.
	— Значи това всъщност не е ракета за тенис?
	— Всъщност не е ракета за тенис. Нещо за пиене?
	Той прехвърли кърпата през раменете син се избърса с бялата пухкава тъкан. Лицето му се появи — свежо и сухо, почти гладко, лъскаво като восък, с момичешки дълги мигли и големи черни очи, които имаха дълбочината на оптически прибори. Беше плешив, с изключение на добре поддържана посребрена диадема. Равномерно загорял и с меки форми, той изглеждаше податлив, сякаш костите му можеха да се прегъват. В чисто бялата си фланелка и бели шорти изглеждаше като лесно раним ученик с големи очи, който не разбираше добре какво става. Това беше вид, който той поддържаше и често означаваше, че се готви да нанесе удар.
	Касълмън обърна глава към втория мъж, който седеше пред компютърен терминал — тънък, замислен двойник на Кафка, с изпити страни и зачервени очи.
	— Погледни още веднъж онзи доверителен фонд и виж дали можеш да откриеш слабо място в техните позиции. Нещо малко, което да можем да купим бързо, да го пуснем и да им натрием носа, без да взимаме душ.
	Той отново се обърна към мен, за да ме разгледа, докато говореше.
	— Енергията е като парите, Форест. Най-добрият начин да я получиш, е да я изразходваш. Ти си ми го казвал. Жалкото е, че не мога да си позволя покрай мен да се изниже цяло състояние, докато правя упражнения. Затова правя и двете едновременно. Което е още по-добро, защото иначе бих умрял от скука върху онова проклето нещо.
	Касълмън огледа залата и махна с ръка към каменната камина, дъбовата ламперия и сводестия таван.
	— Всичко това е фалшиво — каза той. — Изработено в Бруклин през 1936. Построено е от един от фамилията „Стюдебейкър“, чиято представа за Европа очевидно е изградена от гледане на холивудски мюзикъли. Все си мисля, че ще го променя, но не знам откъде да започна. — Той се усмихна обезоръжаващо, седнал на бежовото канапе и протегнал крака, докато приятелски разкриваше непоследователните си намерения.
	Повечето хора в присъствието на много богатите чувстват някакво топло излъчване, нещо като „добре дошъл на борда“, усещане, че и те са просто хора като нас. Точно обратното на това, което чувстват богатите и което чувствах аз сега. Чувствах, че той ми дължи услуга и аз съм дошъл, за да си я получа.
	— Бедата да си собственик на всички тези проклети здания — каза той, — е, че никога не ги получаваш в такъв вид, в какъвто ги искаш. И дори да е така, в края на краищата всички започват да изглеждат вътре по един и същи начин, така че е можело и да си останеш вкъщи.
	— Такъв пират като тебе не си стои вкъщи — казах аз. — Не те свърта, защото притежаваш само шест къщи и стотина корпорации, когато искаш да притежаваш целия свят.
	— Само изграждам бизнеса си, Форест — каза той с приятен глас. — И да ти кажа истината, това няма нищо общо с притежаването. Дори не го правя за пари, ако можеш да ми повярваш — не повече, отколкото ти. Затова толкова рядко губя. Какво мога да направя за тебе?
	Той ме погледна и ми отправи самодоволно кимване, сякаш четеше мислите ми.
	— Знам — каза той и разпери ръце в жест на откритост — Дължа ти услуга. — Той сви ръце в юмруци и се усмихна разсеяно. — Но дължа услуги на толкова много хора, че нямам време да се отплатя на всички.
	— Има една компания в Англия, наречена „Кортланд Интернешънъл“. Трябва ми да знам всичко, което може да се научи за тях.
	— Мисля, че не ги познавам наизуст, но смятам, че може да открием нещо, ако искаме.
	— Вероятно това не те интересува, но за мен е важно.
	— Няма нищо, Форест, което да не е важно за мен. И един долар ме интересува, ако е печалба. Кажи ми какво знаеш за „Кортланд“ и какво искаш да знаеш.
	— Това е стара фирма, която внася тъкани в Европа Преди са били производители, но сега са само вносители. Мисля, че е частна собственост, уважавана и под това прикритие внася кокаин. — На лицето на Касълмън не се изписа никаква изненада — гладко лице на професионален играч на покер. — Искам да изровя канала, по който се внасят наркотиците — казах аз. — Искам да го обърна с главата надолу и да изтръскам плъховете.
	Касълмън долови усилващата се нотка в гласа ми и вдигна меката си ръка, за да ме спре.
	— Закон на Касълмън. Никога не проваляй собствената си преценка с емоции. Не е свързано лично с тебе, нали?
	— Разбира се, че е свързано лично с мене.
	— И ако има наркотици, ти, разбира се, ще се обадиш на полицията. Или — каза той, кръстоса крака и погледна към тавана — искаш да ми кажеш, че и ти си се замесил с наркотици?
	— Мен ме наркотизират и мисля, че този, който прави това, е Майлс Кортланд. Или някой го прави за него. Мисля също, че той е упоил с наркотици Мишел Фабро и е причинил смъртта му.
	— Фабро?
	— Състезател от нашия отбор. Той умря на японската „Гран При“. Имаше и една млада жена, която умря в Мексико. Кортланд не е пряко отговорен за това. Но вината е негова („И моя, казах на себе си“)
	— Имаш ли някакви доказателства поне за нещичко от това?
	— Не. Нямам никакви доказателства. Ако имах, щях да отида в полицията. Искам да го направя колкото може по-просто…
	— Добре — каза той с бърза, автоматична усмивка, — обичам нещата да са прости.
	— Мисля, че той е убил колегата ми и се опитва да убие и мене.
	— Мислиш? Трябва да имаш някакви основания.
	— Много. Нещо се променя в съзнанието ми, когато карам на състезание от „Формула 1“. Когато тренирам — не, когато загрявам — не, само на състезанието. Пътят се разделя на две; приисква ми се да натисна педала докрай и да продължа така, да ускорявам вечно. Видях същите симптоми в карането на Мишел Фабро, когато той катастрофира на Сузука. Може да ти звучи странно, но можеш да разбереш каква е личността на един човек от начина, по който кара, а личността на Мишел в последното му състезание се беше променила радикално.
	— Само от начина, по който е карал? Нищо друго?
	— Получих предупреждение от мафията да не карам в Калифорния. И колумбийски наркотрафиканти ми съобщиха, че фабриките „Кортланд“ са каналът на мафията за внасяне на кокаин във Великобритания.
	— Дори и да не беше от устата на разбойниците, пак би било слух — каза той.
	— Слух е — съгласих се аз.
	— Прости ми неразбирането на всичко това, Форест, но тук ти нарушаваш чувството ми за реалност. Защо на мафията трябва да й пука дали ще караш, или не? Или наистина, защо точно Кортланд? Не следя автомобилните състезания, но не те виждам в прогнозите кой ще бъде следващият световен шампион. Поне не за тази година И винаги съм мислил за автомобилния спорт като за много реклами, които преминават твърде бързо и не могат да се прочетат. Никога не съм мислил за тях като за наркотрафиканти — каза той и се засмя на шегичката си.
	— Това няма нищо общо с колите, става дума за спонсорите. Моята кола се спонсорира от Коулмън, а Коулмън е конкурент на Кортланд. Като ни спонсорира, Коулмън е направил собствения си отбор звено за маркетинг на ново влакно от „Дюмон“, наречено „Флорела“. Състезателният ми костюм е направен от това. И Коулмън, и Кортланд искат правата за разпространение на „Флорела“ в Европа и моето предположение е, че Кортланд мисли, че ако накара отборът да катастрофира всеки път, когато се състезава, той ще провали усилията на Коулмън.
	— И Кортланд ще отнеме договора за „Флорела“ от Коулмън — каза Касълмън и ме погледна, сякаш бях лоша инвестиция. — Това не ми звучи достатъчно силно като мотив. Мога да си представя, че има почти безкраен брой причини да искаш да убиеш някого. Но не мога да си представя преуспяващ бизнесмен да се опита да те убие заради текстилен договор. Много по-просто би било да наеме повече търговци, да уволни рекламната агенция и да покани Дюмон на обяд на яхта по реката Потомак.
	— Може би той не е преуспяващ.
	— Може би. Но мисля, че твоето е параноя. Имаш ли някаква представа как бих могъл да намеря този канал и да изтръскам плъховете?
	— Не. Освен че трябва да бъде бързо — имам една седмица.
	— Форест — той стана и се усмихна със своята усмивка „колко абсурдно“, — наистина. Аз не съм магьосник. Не можеш да натиснеш една компания за седмица.
	— Можеш, ако са слаби и знаеш къде са невралгичните им точки. А кой знае, Том, може би ще прибавиш към колекцията си и една хубавичка европейска компания. Последният път, когато те свързах с една компания, те ти дадоха 85 милиона долара, за да се махнеш.
	Той се наведе над масичката за кафе и взе един вестник.
	— С „Тексон“ не беше толкова просто. И не беше масово изкупуване на акции. Но ще видя какво мога да открия. Дай ми няколко минути и хората ми ще започнат да търсят. Междувременно можеш прочетеш за себе си в днешния „Дейли Мейл“ — каза той и ми хвърли вестника.
	Не беше на първа страница, беше някъде в раздела за спорт.

	ТАНЦ КЪМ КАТАСТРОФАТА НА МЕКСИКАНСКАТА ГОЛЯМА НАГРАДА
	Мексико сити. Резултатът от вчерашната „Гран При“ на Мексико беше: победител — Марсел Арал, Състезание за „Гран при“ — минус десет.
	Артистът на тройната катастрофа Форест Евърс увеличи тежестта на критиците, които твърдят, че този шумен спектакъл не е спорт и трябва да се забрани. Недоволен от катастрофата и отново зад водачите, Евърс се върна отново на пистата, за да позира пред 125 000-те зрители в Мексико и на 110 милиона любители по целия свят, които наблюдаваха състезанието по телевизията.
	Докато по-сериозните пилоти завиваха, за да го избегнат при скорости 280 километра в час, Евърс важно се разхождаше и махаше като цирков клоун.
	Пред лицето на глоба и отнемане на лиценза в едно набързо свикано заседание след състезанието, Евърс обяви, че е бил упоен и следователно не е отговорен за поведението си.
	В усилие да поправи накърнената репутация на спорта, председателят на ФИСА Ален Мафезон отстрани за неограничен период Евърс от състезания. Експертите по автомобилизъм (и колегите му пилоти) издадоха въздишка на облекчение след излизането на Евърс. Но един въпрос остава без отговор. Защо, питат експертите преди всичко, на винаги опасния Евърс му е било разрешено да се състезава?

	Сгънах вестника и го сложих обратно върху масичката за кафе. Милата Джанис.
	Бях лъжец, неточен и нечестен. И по-лошо, това имаше ореол на истина. Предполагам, че трябваше да съм благодарен, че не беше озаглавено: „Наркоман от «Формула 1» наказан“. Джанис не беше казала нищо точно, нямаше как да я осъдиш за клевета. Подразбираше се, че аз взимам наркотици. И разбира се, така беше. Само че не знаех нито какво взимам, нито как, нито кога.
	Представих си Джанис легнала на леглото, с разтворени крака, леко похъркваща. Бедната нещастница, която трябва да събира боклука между останките от катастрофи, трагедии, смърт и корупция — съдържанието на всекидневните новини. Имаше остра захапка, но не убиваше. Ако я поканех, тя вероятно щеше да вечеря с мене. И да скочи в леглото ми, ако я помоля. Без силни чувства. Само в интерес на работата.
	Разхождах се час и половина, заслушан в жуженето на компютрите, когато Касълмън се върна забързан в залата и излая някакви инструкции на двамата оператори, с ръце, пълни с вестници.
	— Ти си прав, за нещастие — каза той. — Това е частна компания, така че голяма част от информацията за „Кортланд“ е неизвестна, но не цялата. Благодаря на Бога, че е създал факса. — Той стовари вестниците върху масичката за кафе. — Докато Лондон спи, бандитите на Касълмън подхранват факса. Виж това.
	Взех снопа листа, който ми подаде, факсове от миналогодишни вестници.
	— Прочети ги после, ако искаш. Историята е такава, че миналата година той се опитал да направи компанията си акционерна и финансовата преса го разкъсала на части. Един журналист съставил списък от единайсет договора, които той бил загубил за първите шест месеца на годината. Имало е известни догадки относно това, че въобще не му е останало нищо, само сградите. Във всички случаи очевидно е, че се задушава от дългове. Не знам защо той би се опитал при тези условия да направи акционерно дружество, освен ако е бил отчаян — и дезинформиран. Сега виж това.
	Касълмън протегна нещо като ръкопис от фирмен проспект с миналогодишна дата.
	— Тук има нещо много интересно — виж къде е. Явно той е написал това, когато е мислел да направи компанията акционерно дружество.
	Започнах да чета и Касълмън нетърпеливо го грабна от ръцете ми.
	— Не, не, забрави за първите страници. Всичко това са глупости — това, което компанията иска да се чуе. История на компанията, чудесни служители, грижливо и отговорно управление, чудесна година, в която се срещат миналото и бъдещето. Ако искаш да откриеш нещо в един фирмен проспект, приеми, че е написан на японски. Прочети го отзад-напред.
	Погледнах на задната страница. Бележки под линия за заеми, специални плащания, притежания на акции на директорите, пенсионни планове.
	— Виж бележка 16.
	Бележка 16 беше на две страници от края.
	— Погасяване на дълговете — прочетох на глас. Вдигнах очи и Касълмън ми даде знак да продължа да чета. Прочетох, че компанията е изплатила 750 000 лири стерлинги, за да погаси дълга си към научноизследователската си централа в Ейнтри.
	— Не ти ли се струва интересно? — Големите очи, оптическите прибори на Касълмън, светеха. Спрях и Касълмън скочи в пролуката. — Три неща — каза той и показа три пръста в случай, че не съм разбрал правилно. — Първо, не мислиш ли, че е странно, че имат научноизследователска централа?
	Не, не ми се струваше странно. Някои компании имаха такива, както къщите имаха бани.
	— Странно е — каза той и сви единия си пръст, — защото ти ми каза, че са само търговци. Защо тогава им трябва отдел за научни изследвания, ако не изработват нищо? Също е странно — каза той и сви втори пръст, — че едновременно той обявява това в проспект и изтегля компанията от продажба. Моите хора не могат да намерят никакво споменаване в цялата финансова преса за нови договори или храбри рицари, които да го спасяват. Въпреки всичко най-внезапно той се оказва толкова фрашкан с пари, че си плаща ипотеката предварително.
	— Искаш да кажеш, че внезапно той е намерил начин да спаси компанията си?
	— Парите е трябвало да дойдат отнякъде. Напълно е възможно, след като пресата е започнала да пише, че компанията му е загазила, той да е бил посетен от някакви хора, които да са казали, че могат да решат проблемите му. Забеляза ли къде се намира научноизследователския му център? В Ейнтри. Знаеш ли къде е Ейнтри? — Той не ми даде време да отговоря. — Ейнтри — каза той и сви последния си пръст, така че ръката му образува юмрук, е на шест километра от северните докове на Ливърпул. Ако търсиш канал, трябва да търсиш точно там.
	— Има и нещо друго — каза той, — датата на черновата на проспекта му е точно една седмица след последната статия във вестниците. Той трябва все още да си е мислил, че трябва да образува акционерно дружество. И трябва да е бил в ужасно състояние — компанията му пропада, той се кани да банкрутира и се бои, че ще загуби семейството си, къщата си, колите си и репутацията си. Поставял съм мъже, много способни мъже, в такова положение и ще ти кажа, че това може да накара един мъж да направи най-тъпите неща… неща, които един ден преди това не е и сънувал, че може да направи. Ако има жена, тя няма да му проговори, защото няма да й разрешават да пие по сметка напитките си в голф-клуба, а дечицата му се връщат вкъщи от скъпите си училища, защото не може да плаща скъпите им такси. Приятелите му се обаждат и го питат могат ли да му помогнат. Така че той преглъща гордостта си и търси помощ, а те не отговарят на телефонните му повиквания. Приятелката му загубва интерес към него, а компаниите за кредитни карти отменят неговите карти. Срокът на ипотеката му изтича, а той не може да я плати. Не може да изплати заплатите на служителите си и синдикатите го обвиняват в злоупотреба с вноските в пенсионните фондове. Доставчиците му отказват доставките. Заедно със сметките, които продължават да пристигат, на сутринта той започва да получава заплахи за съдебни действия. Може би го заплашва присъда и затвор. Така че той има проблемите си. И преди всичко вероятно или е лош бизнесмен, или не би се забъркал в такава каша. Не може да измисли никакъв изход. Не може да измисли дори някакво отлагане. Всичко, за което може да мисли, е какъв е бил досега животът му. Може да помисли дори за самоубийство. Тогава на своя реактивен самолет долитат мургавите мъже в тъмни костюми и му казват, че може да спаси компанията си. Може да запази къщата и семейството си. Може да бъде истински богат, по-богат, отколкото някога е бил. Може отново да предизвиква уважение. Да се кандидатира за обществен пост. Всичко, което трябва да направи, е да запази лъскава черупката на фирмата и да накара света да мисли, че бизнесът му все още е законен. Той разбира, че прави гнила сделка, но вероятно си казва, че го прави за жената и децата си. Макар че трябва да ти кажа, Форест, че дори и ако бизнесът му е прикритие на мафията, това все още не му дава достатъчно мотиви, за да тръгне да убива автомобилни състезатели.
	— Би могло — казах аз, а Касълмън ме погледна със съмнение. — Би могло, ако „Флорела“ е единственият бизнес, който му е останал. Ако това е било последният къс от бизнеса му, той е трябвало да го запази, защото ако загуби и него, то твоите хора в тъмни костюми вече не биха имали никакво законно прикритие и „Кортланд“ от собственост ще се превърне в задължение. Може би те оказват натиск върху него, а също и му помагат. Няма прикритие, няма „Кортланд“. Тази „научноизследователска централа“ има ли някакъв адрес?
	— Не, но не би трябвало да е трудно да се открие. Сигурен ли си, че трябва да направиш това за една седмица? Трябва да призная, че в момента перспективата на компания вносител в Англия може да ми бъде доста полезна. Но не искам да се хвърлям в храстите само за да видя, че пъдпъдъкът отлита. Искам да го направя както трябва, да не им оставя никакви шансове, никакви задни изходи.
	— Трябва да стане за една седмица. Имам една седмица, за да го извадя на бял свят.
	— Знаеш ли, Форест, животът в Америка ме е научил на нещо. Американците са много различни от англичаните. Те знаят значението на думите парацетамол, адвил и имбутан.
	— Това са болкоуспокояващи?
	— Точно така. И когато имаш някаква болка, те я убиват.
	— Не искам да го убивам, искам само да докажа, че той е виновен. Ако не докажа, че той предизвикал катастрофите ми, не мога да се състезавам отново. Ако не докажа, че той е убил Мишел, Мишел ще си остане само още един мъртъв и забравен небрежен автомобилен състезател.
	— Форест, бъди по-близо до реалността. След тази статия няма да ти разрешат да караш по главната улица на Чизуик, а какво остава да се състезаваш. И кой на този свят, по дяволите, го е грижа за това, какво могат да си помислят хората за начина, по който е карал един мъртъв автомобилен състезател?
	— Дявол да го вземе, мен ме е грижа. И ме е грижа, защото ако не мога да намеря доказателство, че Кортланд внася наркотици, много деца ще станат наркомани, ще си изповръщат мозъците и ще ограбят шестте ти къщи.
	— Мога ли да направя едно предложение? От това, което успяха да разберат моите хора, ми се струва, че той има повече пари в наличност, отколкото са приходите му по документи. Нека направя две неща. С всичките тези пари мисля, че е време да направим ревизия на книжата му чрез Специалния отдел за събиране на данъци в Службата за местните доходи на Нейно Величество. Това ще му изкара ангелите.
	— Можеш ли да направиш това?
	— Вероятно мога да направя това. Бог знае, че се случи достатъчно добре да познавам данъчните служби на Специалния отдел на Нейно Величество. Началникът им, Найджъл Стрикланд, ми е почти личен приятел. Сигурен съм, че той би обърнал внимание на едно подсказване. Мисля също така, че имаш нужда от някой вътре в компанията, който да те държи в течение за това какво той смята да прави, къде е, къде е бил и къде отива. — Той ми подхвърли един факс от „Манчестър Гардиън“: — Погледни отзад.
	Канех се да подхвърля нещо за навика му винаги да започва от края, когато видях, че изследователите му бяха заградили с кръгче една обява под рубриката „Назначения“. „Кортланд Интернешънъл“ търсеше администраторка.
	— В нашата кантора има една жена — казах аз. — Мога ли да използвам телефона ти?
	Той показа към един ред телефони на бюрото на дебелия.
	— Вторият отляво е линия с предимство за Англия. Нали не си забравил, че там е след полунощ? — Той ми подаде къс хартия. — Преди да се обадиш, секретарката ми ми даде това за тебе — мисля, че е съобщение.
	Вероника беше се обаждала, за да каже, че няма да успее за вечеря тази вечер, но ако отида в апартамента й на 79-а източна, номер 444, портиерът ще ми даде ключа. Беше подписала бележката „Очаквам с нетърпение, Вероника.“. Звъннах на Мариан в Хендън. Съпругът й полицай вдигна телефона.
	— Събудихте ме — каза мрачно той.
	— Трябва да говоря с Мариан.
	— За какво? След полунощ е. Тя спи.
	— Искам да утроя заплатата й за една седмица.
	— Ще отида да я доведа.
	Чуха се звуци от неумело взимане на телефона и глух удар, сякаш го бяха изпуснали. Още малко звуци и Мариан беше на телефона. Представих си я в бяла нощница, с нейната дълга руса коса, паднала над лицето, и ски-шанца, повдигаща нощницата на един фут от корема й.
	— Какво има? — каза тя с пресипнал от съня глас.

	* * *

	Единственото Нещо, което е общо между Ню Йорк и Лондон, е, че не можете да намерите такси в часовете между седем и осем вечерта. Всички таксита в града са се наблъскали в Бродуей и Ковънт Гардън, наредили са се по десет на дължина и ширина пред театрите и изригват туристи, жители на извънградските къщи, бизнесмени в командировка и младоженци. Касълмън ми даде на заем шофьора и колата си.
	— Вземи я — каза той. — Струва ми 350 долара на вечер, независимо дали си седят в гаража или те откарват на летището. Имат нужда от малко упражнения.
	Както пълзяхме бавно през Манхатън към летище „Кенеди“, вечерта се беше превърнала от лятна в октомврийска. Набрах номера, който Вероника ми беше дала.
	— Здравейте — каза телефонният й секретар, — би било чудесно да говоря с вас, но точно сега не мога да вдигна телефона. Бихте ли се обадили по-късно или оставили съобщение. Чао.
	— Вероника — казах в телефона, — съжалявам, че точно сега не можеш да вдигнеш телефона. Обади ми се в Лондон. Чао.


	XXI.

	_„Щрак, би-ип.“_
	— О, Господи, как мразя тези машинки! Като че ли си говориш сам. Алисия се обажда — в случай, че ме объркаш с някоя от твоите веселушки. Кен обичаше да казва, че гласът ми звучи като двайсет и девет тромбона. Просто ти се обади преди час да ме поканиш на обяд и ако не ти напомня, нали те познавам, ще забравиш. Не забравяй, нали мили? Или ще ти изскубя веждите косъм по косъм. Да направя ли резервация? За четвъртък? В „Пиеро“? Защото ако оставя на тебе, няма да направиш и ще се задоволим с някое скверно място, в което келнерите ще ни замерват с мелничките си за черен пипер. Виж, не мога да мисля, че Кен е имал смъртни врагове, като изключим мен. А и не искам да говорим за мен. Така че ще говорим за времето, презервативите, цените на рибата или за начина, по който го правят в Банкок. Господи, ще говоря дори и за автомобилни състезания, ако ти искаш. Откривам, че съм доста нетърпелива да те видя. Не си се блъснал в стена и не си станал по-къс, нали, мили? Ще се обадя, когато съм уточнила мястото. Чао.

	_„Щрак, бръм, би-ип.“_
	— Запазих в „Пиеро“, четвъртък, в един. Ще се видим там. Чао.

	_„Би-ип.“_
	— Форест, кога се връщаш? Мисля, че е добре и за двамата да не протакаме това нито миг повече, отколкото трябва, нали? Франк е съставил списък с моите неща и трябва да ти кажа, мисля, че е съвсем справедлив. Все пак това е моята къща, ти почти не си бил в нея. А от това, което научавам за тебе, едва ли се оплакваш от липса на пари. Пуснах списъка по пощата преди две седмици и мисля, че заслужаваме по-бърз отговор. И недей да се сърдиш за „Астъна“. Ти каза, че ми го даваш, и това беше преди дори да започнеш да се завираш в него. Той е моя кола. Сигурен ли си, че не искаш Франк да дойде да обядва с нас? Ще се чувствам по-добре, ако и той е там. Знаеш колко мразя сцените, а Франк е много опитен арбитър. Позвъни ми, нали мили, за да ми кажеш кога и къде. Ще нося малката черна рокля, която ти харесваше — онази, правата, с дълбокото деколте. Ти имаш номера ни, но вероятно си го загубил. 927 9489.
	_„Би-ип.“_
	— Ало, Фори. Може би ще се обадиш скоро. Моля те. Тук е Никол. Ники. Може би си забравил. Ало, аз забравих. Може би не си още вкъщи. Довиждане.

	_„Бръм, би-ип.“_
	Сега е 16, 37 часа. Петък, 16 септември. Тук е Мартин Пимънс, „Местни доходи“. Господин Евърс, вие трябва вече да сте получил нашето трето и последно искане за събеседване относно предната финансова година, която е завършила през април 1987. Това ви е изпратено по пощата сутринта на 9-и септември и, дори при малката скорост на пощенските услуги на Нейно Величество, мога да приема, че сте получил последното предупреждение. Сигурен съм още, че знаете: започват да се натрупват глоби за неплащане на определените значителни суми, дължими от вас на служба „Местни доходи“, и тези глоби са, както е отбелязано на предупреждението ви, доста чувствителни, дори и по вашите стандарти. Звъня ви, за да разбера дали не можем да се срещнем, за да обсъдим неизплатените суми. И бих предложил да доведете със себе си вашия счетоводител и вашия адвокат. Ако не ни се обадите в рамките на следващата седмица, а това означава, до края на работния ден в петък, 23-и, то ще предприемем съдебни мерки. Да повторя, името ми е Мартин Пимънс и може да ме намерите в нормалното работно време на учрежденията на 01605 9800, вътрешен 36. Имам обедна почивка във времето от 12, 45 до 13, 30. Довиждане, господин Евърс.

	_„Би-ип.“_
	— Ало, Фори. Неделя е. Надявам се, че си наред и може би можеш да ми се обадиш, когато се върнеш вкъщи. Ники е. Може ли? Довиждане.

	„Би-ип.“
	— Форест, ти си лайно, абсолютно лайно. Идвам си в апартамента, тичах през кварталите на 79-а улица, очаквах с нетърпение да те видя, бях обезумяла. Цяла седмица очаквах да те видя, да те прегърна отново и да те спукам от любов, а всичко на всичко — това скапано съобщение на телефонния ми секретар. Никакво обяснение, никакво извинение, нищо. Боже, иде ми да запищя. Как можеш да си такъв негодник? (осемсекундна пауза). О, миличък. Понякога съм толкова потисната, Форест, какво ще стане с нас?

	_„Б-ип, бръм, би-ип.“_
	— Здравейте, Господин Евърс. Направих каквото казахте и беше наистина дреболия. Бях в Манчестър в девет и половина и в десет говорих с госпожица Уигинс, която завежда кантората. Казах й за бедната си мамичка в Манчестър и всичко друго. И сега съм в „Кортланд“ и ви звъня. Сигурен ли сте? Толкова е скучно през цялото време. Заплатата е ужасна, но мога да я задържа, нали? И сте сигурен, че господин Аръндел няма да има нищо против да отсъствам една седмица и да ми плати тройно? Плюс разходите. Обещавате? Понеже съм секретарка, не мога да говоря дълго, не изглежда добре. Както и да е, джентълменът от „Кортланд“, когото споменахте, господин Кортланд, определено командва тук, но в момента го няма. Очакват го утре или вдруги ден. Така че няма нищо интересно. Но дори и когато той е тук, е съмнително да науча нещо. Мога да проверявам позвъняванията отвън, защото минават през мен, но разговорите оттук минават през личната му секретарка. И ако аз вдигна слушалката, той ще разбере. Така че ще проверявам само около половината и няма да знам на кого се обажда той. О, трябва да тръгвам. Чао-чао.

	* * *

	Къщата ми на площад „Едуардс“ изглеждаше куха като празен, дрейфуващ кораб. Само телефонният секретар, поток от сметки, изпаднали от пощенската кутия, и аз. Стаите бяха в ред, цялата мебелировка — на мястото си. Столовете около масата в трапезарията бяха подредени за проверка. Зилна, кипърската фашистка, прилежно беше изчистила и избърсала праха, така че подът на кухнята светеше.
	Но животът беше излетял от къщата, която приличаше на телевизор, след като е свършил серийният филм; стените, канапетата и масичките за кафе очакваха в тъмнината режисьорът да ги разчисти от сцената, за да направи място за друго представление.
	Кутията за котенцата на Дилан беше празна. Гардеробът в спалнята беше пълен с мои дрехи в моята част, а в другата нямаше нищо. В хладилника имаше кутия с мляко и резенче сирене, което се беше превърнало в биологично стопанство. Тоалетната миришеше на дезинфектант и плесен. Хромираните дръжки на черния кожен диван, който Сюзън и аз бяхме купили от „Конрън“ веднага след като се оженихме, тъмнееха от ръжда и от средната възглавница се подаваше снопче от пълнежа. Вдигнах телефона и набрах.
	— Сега пък какво?
	— Здравейте, Бил.
	— Мариан не е тук. Тя е в Манчестър. Цяла седмица. Благодарение на тебе.
	— Бил, искам да говоря с вас.
	— За какво?
	— Имам нужда от помощта ви. Знаете ли, че Мариан е в „Кортланд Интернешънъл“, за да подслушва телефона на Майлс Кортланд?
	— Вие неми казахте това. Ако бяхте казали това, щеше да бъда мой дълг…
	— Точно така, не съм казал това. Нямам намерение да казвам, че съм чул, че сте извършил някаква нелегална работа, докато сте изпълнявал задълженията си, и бих предположил, че си бил представян на един или повече джентълмени, които са овладели изкуството на подслушване на телефони. Имам нужда Мариан да проверява телефонните повиквания от кабинета на Кортланд. Трябва ми да знам на кого се обажда и къде отива. И ми трябва записано.
	— Сигурно се шегувате. Вижте, господин Евърс, не искам повече да се ядосвам за тая работа, но вие вече изложихте Мариан на риск и ако тя ме беше послушала, едва ли щеше да отиде там. Щеше да е тук и да готви вечерята ми. Дори и да съберете някакви данни с неразрешено подслушване, не можете да ги използвате в съда. Бъдете сериозен, господин Евърс. Вие искате от полицейски служител да включи подслушвателно устройство и си мисля, че може и да е истина това, което казват във вестниците, че сте се хванали на някаква игра с наркотици. Това не може да бъде сериозно.
	— Играта с наркотици, на която съм се хванал, е следната: Кортланд използва компанията са като прикритие за доставяне на кокаин от Южна Америка в тази страна с тонове.
	— Щом знаете толкова много, господин Евърс, обадете се на Специалния отдел.
	— Ще ви платя две хиляди.
	— Три.
	— Съгласен.
	— Плюс апаратурата.
	— Три и петстотин, ако стане до утре сутринта.
	— Съгласен. И не сте ми се обаждали никога.
	— Не, никога.
	— Наистина ли мислите, че има наркотици?
	— Басирам се на 3500 лири за това, Бил.
	— Ако има наркотици, господин Евърс, ще ми кажете ли?
	— Вие ще сте първият.
	След това позвъних на Сюзън и телефона вдигна Франк.
	— Добър ден, Форест — каза той, тенорът му звънеше с професионална топлота и искреност. — Досещам се, че се обаждаш за обяда и за списъка на Сюзън.
	— Въображението ти е ограничено — казах аз. — Дай ми да говоря със Сюзън.
	Чу се звук на изпускане на телефон върху бюрото и далечният глас на Франк, който викаше на Сюзън да вдигне, Франк се изключи от линията с леко щракване.
	— Няма нужда да бъдеш груб, Форест — каза тя. Винаги съм я харесвал най-много, когато започваше да се сърди.
	— Ни най-малко — съгласих се аз. — Защо не дойдеш вкъщи да изпием по едно?
	— Мислех, че ще обядваме заедно. Освен това не мога. Имаме ангажимент за вечеря.
	— Сюзън, нали не излизаш сега на вечеря. Три часа е. В Лондон съм само за един ден и нямам време за обяд. Ела, в избата все още има бутилка от онова „Шамбертен“. След два-три дни заминавам за Австралия и ако не се срещнем сега, това ще стане след месец или два. Ако искаш да си поговорим.
	— Добре. Ще взема и Франк.
	— Чудесно, аз ще взема адвоката си, а може би ще намеря и съдия, който обслужва по къщите, и ще уредим всичко. Ще се видим в пет часа.
	След това позвъних на счетоводителя си.
	— Ало, на телефона Климпсън.
	— Мервин, обажда се Форест Евърс.
	— О, да, господин Евърс. С какво мога да ви бъда полезен? Попълнихте ли онези формуляри, които ви изпратих?
	— Има някакъв Мартин Пимънс от „Местни доходи“: 605 9800, вътрешен 36.
	— Да, господин Евърс?
	— Виж какво иска.
	— Да, господин Евърс.
	— И не му го давай.
	— Разбира се, господин Евърс.
	Следваща беше Алисия, която вдигна след седмия сигнал.
	— Възпитаният човек не се обажда в три следобед — каза тя разстроено. — Кой звъни?
	Казах й и тя грейна.
	— Съжалявам, че съм ядосана — каза тя, — но съм обядвала само една хапка сирене и чаша вода и това ме прави такава змия. Идваш ли в „Пиеро“? В четвъртък в един. Съжалявам, че не успях да изкопая толкова смъртни врагове на Кен. Може някои да се спотайват в храстите, но едва ли ще мога да намеря дори и един. Все още ли искаш да обядваме?
	— В четвъртък в един, Алисия. Някога сблъсквала ли си се с Майлс Кортланд?
	— Поне не съм забелязала. Кой е той?
	— Около трийсет и осем, има текстилна компания на север, която се нарича „Кортланд Интернешънъл“, която е наследил от баща си. Може би можеш да разклатиш храстите и да видиш какво ще изскочи за него?
	— И за това ли искаш да приказваме?
	— Всичко, което можеш да намериш за него.
	— Само да не приказваме за автомобилизъм. Разваля виното.
	Най-накрая позвъних в Париж.
	— Фори, радвам се, че се обади. Много се радвам да чуя гласа ти. Ужасно би било да загубя и теб, освен Мишел. Ти си ми като по-голям брат, нали знаеш. Но лош брат, защото не се обаждаш от дълго време.
	— Знам.
	— Фори, службата за Мишел е в единайсет в събота сутрин в „Сен Шапел“. Нали знаеш къде е „Сен Шапел“?
	— Разбира се. — „Сен Шапел“ е на острова Сите близо до Нотр Дам — крехка готическа рамка за най-красивите стъклописи в Европа. В единайсет сутринта вътрешността ще свети в червените и сини цветове на катедралата. — Отлично.
	— Знаеш ли, Фори, приказват за тебе отвратителни, ужасни неща. А особено след Мексико е много по-лошо. Може би ще успееш дойдеш предната вечер. В петък вечер, да ме изведеш на вечеря или нещо такова. Сега не понасям да слушам семейството си, а семейството на Мишел е ужасно.
	— Ще ти позвъня в петък сутринта, Ники. Ще се опитам да дойда по-рано, но е трудно да се каже. Трябва да свърша едно-две неща тук.
	— Надявам се да ги хванеш и да ги научиш. Тези, които са направили тези неща на тебе и Мишел.
	— Знаеш ли за това?
	— Знам само, че Мишел никога не би карал толкова глупаво, а ти никога не би се държал така глупаво. Това не си ти. Това не е Мишел. Някой е предизвикал тази промяна.
	— Ще го намеря, Ники.
	— Надявам се да донесеш главата му на поднос.
	По-късно, когато чух, че на вратата се звъни, помислих, че това е телефонът в другата стая и реших да не се обаждам. Но, разбира се, беше Сюзън с мокра коса и лице, освежено от дъждовните капки.
	— За бога, Форест, поне можеш да отвориш вратата и да ме пуснеш в собствената ми къща.
	Пуснах я вътре, тя хвърли мокрия си шлифер на канапето и изчезна по коридора към банята, за да си изсуши косата. Носеше бяло ленено сако, много строго и официално — модерна бизнес дама. Само че под сакото не носеше нито блуза, нито сутиен. Имаше тен от масло „Копертон“ и краката й бяха боси в обувките с махагонов цвят. Беше на двайсет и девет, а изглеждаше на деветнайсет — с малко лукаво тяло, пълно с извивки и меки места. Върна се в дневната, изтриваше косата си с бяла кърпа и приказваше:
	— Виж, Форест. Нямам много време и разбирам, че това ще бъде толкова тежко за тебе, колкото е и за мен — каза тя и хвърли кърпата върху мокрия си шлифер.
	— Франк чака ли те в колата?
	Тя поклати глава.
	— Безпокоиш се, че може да влезе?
	Това ме накара да се усмихна.
	— Не, не се безпокоя. Чудех се защо толкова бързаш. Имаш ли време да ме изслушаш?
	— Мога да те изслушам.
	— Добре, тогава слушай. Смятам да пусна старите ти записи на „Дайър Стрейтс“, да отворя бутилка „Шамбертен“ от касата, която ни подари Фреди, и после ще видим дали, вместо да се държим като двойка лешояди, които се бият за една мърша, не можем да си поговорим като двама души, които някога са се обичали.
	Тя винаги беше изглеждала толкова безразлична към парите, приемаше ги като даденост, но никога не мислеше за тях сериозно. Сега искаше всичко — къщата, парите и „Астън Мартина“. Чудех се каква част от това се дължеше на адвоката й с теноровия глас и каква част беше на жената, която някога познавах. Когато отворих втората бутилка, и двамата вече бяхме достатъчно спокойни, за да си припомним защо все пак сме се оженили. Спомнихме си нощта, когато колата ни затъна на плажа в бурята на Кейп Код, с кутия бира между нас, и голямата топла вана, която разделихме, когато на сутринта се върнахме в хотела И Дилън — котаракът, който Сюзън дресираше да носи пръчки (той никога не ги връщаше).
	Седяхме един до друг на черното кожено канапе — стара брачна двойка, която се разделя.
	Сюзън си спомни лятната нощ, когато пихме „Пимс“ и боядисахме тавана в банята. На сутринта не можех да си обясня как сме изпуснали ивицата по средата, докато не влезе Сюзън и не видя широката ивица бяла боя върху главата ми, която се беше опирала в тавана.
	— Сега струва около два милиона — казах аз.
	Устата й се отвори от изненада. Малък розов език в кръгло розово „О“.
	— Ние платихме само триста и двайсет хиляди. Сигурен ли си?
	— Една с четири врати към терасата беше продадена за толкова преди два месеца.
	— Форест, нямах представа — Тя се намръщи и започна да реди в ума си чисто нов, много по-голям ред от цифри.
	— Можеш да я задържиш, ако искаш.
	— Форест — каза тя с мек глас, — аз обожавам тази къща.
	— Да ти кажа право, Сюзън, за мен тя не значи нищо, щом ти не си в нея. — Тя поклати глава, за да възрази, но аз я прекъснах. — Нека завърша. Има няколко начина, по които можем да решим този въпрос. Може ти да вземеш къщата. Доколкото разбирам, Франк има много пари, вероятно повече, отколкото аз. Така че няма нужда от подпомагане. А аз ще запазя „Астъна“. Друг начин да го направим е да го продадем, да продадем всичко и да разпределим това, което е останало, петдесет на петдесет, след като оценителите, търговците и адвокатите вземат своя пай. Друг начин за мен е да докажа прелюбодеяние и да те оставя с пръст в уста.
	Тя застина и започна да става сърдита.
	— Франк казва…
	— Майната му на Франк. Ти какво казваш?
	Когато стигнахме до края на втората бутилка, се споразумяхме, че тя ще получи къщата, аз ще взема колата и тя ще забрави за издръжката. Не беше съвсем честно, но кое ли е съвсем честно.
	Тя погледна часовника си и ме прегърна през врата.
	— Съжалявам, Форест.
	Целунахме се продължително. Прегърнах я под кръста, както тя обичаше, и я притеглих към себе си за нова целувка. Тя също продължи известно време и беше даже по-добра. Дръпнах Сюзън отново на канапето, ръцете й ме прегръщаха.
	— Форест, това е ужасна идея.
	Бялото й ленено сако се беше разтворило и гърдата й се виждаше — мека и трептяща.
	— Ужасна идея — казах аз и я целунах зад ушите, където си слагаше парфюм.
	Сюзън стана, тръсна дългата си, тънка, кафява коса, разкопча сакото си и го хвърли небрежно зад себе си.
	— Все още сме женени.
	Както си седях на канапето, разкопчах ципа на полата й. Отдолу слиповете й бяха светлосини и аз ги смъкнах и зарових в нея носа си.
	— Мисля, че не трябва да оставяме това да попречи на нищо друго.
	Вдигнах очи — Сюзън се усмихваше със старата си лукава усмивка.
	Правихме всички неща, с които бяхме свикнали, с бавната лекота на хилядата часове съвместна практика. Тя беше същото копринено момиче и когато стигна до оргазъм, все още държеше ръцете ми, пръстите ни бяха сплетени и тя все още издаваше леки приглушени викове, сякаш се боеше, че някой може да чуе.
	Останахме да лежим един миг неподвижни на канапето, а после Сюзън се наведе и погледна часовника си на пода.
	— О, по дяволите! Закъснях. Никога няма да успеем. Мога ли да се обадя по телефона?
	— Това е твоят телефон — казах аз.
	Навън на площад „Едуардс“ се стъмваше. Дърветата започваха да се сливат със сивия фон, а оттатък площада покривите образуваха назъбена линия на фона на небето. Когато си легнах, все още валеше и се чуваха звуците от водата, която капеше от покрива върху плочите в градината. Леглото беше влажно и когато загасих лампата, аз си помислих за петте години, през които бях лежал със Сюзън в същото легло. Заспах мигновено.
	_„Щрак, би-ип“_.
	— Ало, господин Евърс, безкрайно съжалявам, че ви звъня толкова късно. Не исках да ви безпокоя по никакъв начин. И трябва да говоря тихо, за да не събудя Бил. Но исках да ви благодаря за превъзходния обяд. Толкова приятна изненада беше да видя Бил и когато аз се приготвих и излязох от стаичката си и се нанесохме в апартамента, вече беше почти девет. Всичко наред ли е за апартамента? Бил ми казва да не се безпокоя, но аз не мога. Беше прекрасна вечеря и Бил казва, че всичко е от вас, и това беше толкова шикарно място, че наистина съм ви благодарна. Сигурен ли сте, че това с тройната заплата, апартамента и всичко останало е истина? Във всички случаи ние се върнахме чак след полунощ и имам много да ви разказвам. Първо, Бил казва да не се безпокоя по отношение на апаратурата. Всичко е готово и е най-доброто. Вие казахте да продължавам да търся нещо, което е свързано с научноизследователската централа. Е, тази сутрин написах на машина формуляр за освобождаване от пристанището на Ливърпул на един контейнер с памук, който трябва да отнесат утре, искам да кажа днес следобед, за научноизследователския център в Ейнтри. Онзи тип, Дани, ще отиде да го вземе. Той цял ден влиза и излиза — върши някакви странни работи и аз му разреших да ме покани на чашка. О, знам, лоша съм. Той не можеше да повярва на късмета си. Във формуляра записах — имате ли писалка? — пратка контейнери с памучна тъкан от „Атлантик Стар“, с начална точка Картагена, Колумбия, разтоварени са снощи и са задържани под гаранция. И че сме записали товарителница номер 33432MXCZ — товар със сива памучна тъкан, контейнер 338/LA, митото е платено за проверка и контрол на качеството — от обменна площадка 109 в 13, 30, след като докерите са се върнали от обяд. Записахте ли това? Както и да е, този Дани казва, че е съвсем просто, наистина. Вкарват всичко в компютъра. Той казва, че на излизане караш през полицейския пост на Фрийпорт от външната страна, после през поста на охраната на Фрийпорт, когато проверяват документите ти и се уверяват, че контейнерът е на обменната площадка. Влизаш вътре с колата, връщаш се и онова огромно нещо пуска контейнера върху камиона ти и си тръгваш, след като минеш през двете врати. Както и да е, той казва, че ще вземе камиона оттук по пладне, за да му остане малко свободно време, така че смятам, че ако искате да се срещнете с него и да говорите с него, трябва да стигнете тук по-рано. Ужасно лесно е да го познаете. Висок е до покривите и носи наистина хубаво кожено яке. Но лицето му е цялото сбръчкано, с гъсти вежди и прилича на жабок — с брадавици и така нататък. И е ужасно стиснат. Искаше аз да платя вторите питиета. Боже мой, можете ли да си представите? Господин Кортланд вероятно ще бъде на работа тази сутрин, мисля, че само през деня. Бихте ли ми се обадил, когато имате възможност? Толкова се боя. Бил казва, че сте луд. Говори, че трябва да каже на Специалния отдел.


	XXII.

	Бевърли ме събуди.
	Сънувах, че съм в коридора на болницата в Мексико сити и санитарите бутат на количка покрай мен едно тяло, покрито с чаршаф, и аз знаех, че това е Бевърли. Изтичах след тях, но не можах да ги стигна — те отминаха надолу към края на коридора и изчезнаха. Аз тичах, но те винаги тъкмо завиваха зад далечния ъгъл. После, в края на един дълъг коридор, видях, че я карат през широка летяща врата, но когато стигнах до нея, тя се оказа много тежка и не можех да я помръдна. Натиснах я с рамо и вратата започна да поддава, отвори се със скърцане точно колкото да вляза вътре — в една огромна зала. Залата миришеше на формалдехид и в нея върху масите имаше редици от тела, покрити със зелени чаршафи.
	Повдигнах един чаршаф, но това не беше Бевърли, беше скелет.
	После повдигнах още един чаршаф, и още един, и това беше още един скелет, с ухилен череп. И още един скелет, различен, без зъби, по-малък. Знаех, че Бевърли е там, в залата, но не можех да я намеря. Не знаех дали вече не съм я намерил, дали някой, от скелетите, които бях отвил, не е нейният.
	Тичах надолу покрай редиците и в движение дърпах чаршафите на скелетите. Изпаднах в паника, дъхът ми спря и открих, че редиците са безкрайни, стигат чак до тъмната далечина После чух гласа й зад мен, който казваше: „Форест, успокой се. Спри да тичаш. Аз съм тук.“ И се обърнах, а тя стоеше зад мен в болнична нощница и се усмихваше. Прегърна ме през врата и ме целуна — дъхът й беше топъл и я усещах мека и сладка.
	Бевърли се отдръпна леко и каза „Съжалявам“. Целуна ме отново, после престана да се усмихва и лицето й се сгърчи, тя запищя с онзи писък, който бях чул в Мексико сити, когато я намерих в хотела. Писъкът, който оттогава насам отекваше в спомените ми. Събудих се, все още с нейния писък в ушите.
	Беше 4, 30 сутринта. Сряда. Станах и слязох по стълбите надолу към дневната. Стълбите ми изглеждаха познати, но нереални, като че ли бях идвал тук хиляда пъти, но сега не бях на съвсем същото място. Сякаш бях прозрачен, безтегловен и светът свършваше зад мен.
	Запалих лампата и видях на масичката за кафе двете празни бутилки „Шамбертен“, двете винени чаши. Едната с червило по ръба. Сюзън също беше ме прегръщала и беше казала „Съжалявам“. На черното кожено канапе имаше свежи гънки; една от възглавниците все още беше накрая, до облегалката, както я бях сложил под главата й. До нея, върху стъклената масичка, телефонният секретар мигаше със съобщението на Мариан.
	Позвъних на Кен в апартамента му във Фулъм.
	— Форест, за Бога! Колко е часа? По дяволите, човече, четири и половина сутринта е! Повече няма да заспя. Какво искаш?
	Пуснах телефонния секретар с гласа на Мариан, който по телефона звучеше като стар запис от радиото.
	— Какво, по дяволите, прави Мариан Плъмър в Манчестър? Дявол да те вземе, аз си мислех, че е болна. Ужасно се измъчих, докато намеря момиче, което да я замести тази сутрин. Какво е това за тройната заплата и апартаментите?
	— Колко време ще бъдеш в Лондон?
	— До петък, включително. Резервирал съм билет до Париж рано сутринта в събота за погребението на Мишел. Виж, Форест. Приказвах с другите пилоти. Алфонсо ми казва, че е свободен за Аделаида. Мисля, че ти трябва да го знаеш. Не виждам никаква друга възможност.
	— Говори с тях, но не обещавай нищо. Поне преди четвъртък вечер.
	— Четвъртък е утре.
	Разказах му плана си.
	— Форест, това е смешно — и твърде опасно. Иди в Скотланд Ярд и нека те да се оправят, както му е редът. Ако закъсаш в някой момент, ще ти дам едно име, на което да позвъниш.
	— Ако отида в Скотланд Ярд и им кажа това, което знам сега, ще са им нужни три седмици, за да получат разрешения за обиск, да намерят веществени доказателства, да извършат арести и дори да проверяват алибито ми. Съмнявам се, че онези просто ще седят и ще чакат полицията да свърши с бумагите си. Междувременно, който и да е пилотът ти в Аделаида, той ще се блъсне в някоя стена — това ще бъде краят му и краят на отбора „Аръндел“.
	— Не мислех за състезанието. Мислех за тебе.
	— Тогава помисли за мене още малко. Какво мога да загубя? Ще ти позвъня утре.
	Горе в шкафчето за лекарства имаше едно неизползвано пакетче черен лосион за коса „Лавинг Кер“ с промиващ крем. Сюзън го беше купила преди година, когато беше открила един бял косъм. Бих ви препоръчал да го използвате, когато нямате посетители, защото трябва да седите неподвижно в продължение на половин час с найлонова торбичка на главата и черна сапунена маска върху веждите си. Ефектът ме изненада.
	Вместо набръчканото, дружелюбно лице, което бях привикнал да виждам в огледалото, изглеждах по-блед, по-стар, по-твърд и фалшив. Лицето насреща ми имаше обидения вид на мъж, който е видял парчета от душата си, изядена жива в затвора. Мъж, на когото не бихте се доверили в собствената си къща, освен в присъствието на въоръжена охрана. Може би това беше просто от флуоресцентната светлина, но аз разглеждах новата си черна коса и новия си престъпен вид и си помислих, че изглеждам просто чудесно.
	Облякох си една избеляла работна риза, джинси, чифт мръсни тренировъчни обувки и изтъркано кожено яке. Може би не изглеждах като типичен шофьор на камион, но можех да мина за такъв.
	Докато вървях по улиците, се почувствах по-лек, по-свободен. Непоносимата лекота на изгубените задължения. Болката не отминаваше — дългът ми към Бевърли, който никога нямаше да изплатя. Но свободата беше една неочаквана изненада, като чек, който се подава от пощенската кутия рано сутринта. Нямах намерение вече да се връщам в къщата, освен за да си събера багажа. Не вярвах повече да видя Сюзън. А Бевърли и Мишел бяха мъртви. И Вероника се чувстваше по-добре без мен. Бях опасен за всички, пошегувах се горчиво със себе си. Бях накарал всичките си приятели и любовници да изчезнат.
	Държах „Астъна“ в Пемброук Мюз, зад кръчмата. Когато отключих вратата на гаража и седнах зад волана, в колата имаше миризма на застояло — на кожа, мухъл, масло, както и лек дъх на киселина от акумулатора, за вкус. Време е за разходка, старото ми момиче, помислих си. Време за промяна.
	В 5, 30 сутринта часът пик по шосе М1 в посока север вече е започнал. Шофьори на камиони, тръгнали рано, за да стигнат до завода в Ейр преди отваряне, с доставките на дървен материал за изработване на масичките, поръчани за деня. Счетоводителите бяха пресметнали, че запасите за трийсет дни на склад са мъртви пари, така че онова, което преди кротко си стоеше в складовете, сега се носеше напред-назад по магистралите със сто и трийсет.
	Между големите чудовища „Сиерите“ и „Кавалиърите“ на търговците се провираха, за да пристигнат по-рано на срещите в Глазгоу, за да видят дали не могат да получат още няколко поръчки за малки масички. За да постигнат плановете си и да получат безплатна екскурзия до Мадейра.
	Аз не бързах. Старият „Астън“ с парцалив покрив имаше нужда от малко време за загряване. Карането по магистрала прилича на карането по състезателна писта точно толкова, колкото бягането в гардероб прилича на олимпийските 100 метра. И така, аз се тътрех по 5-та със скорост сто и трийсет, редом с големите камиони, нагоре към М1 и М6, покрай Бирмингам и Уулвърхемптън, преди потока работници от заводите за автомобили и гуми на път за първа смяна, и завих по М62, влязох в паркинга на Сейнт Джордж, в сърцето на града, в 8, 30 — време за закуска.
	Централната част на Ливърпул и централната част на Ню Йорк са отражения една на друга, които се намират на разстояние 5000 километра от двете страни на Атлантика. И „Уотър Стрийт“, и „Уол Стрийт“ са оградени от достолепни финансови сгради, които се издигат над доковете. И двата града са станали богати през деветнайсети век, като са търгували един с друг. Но сега парите бяха в Ню Йорк, а Ливърпул си ги искаше обратно. Чудех се колко ли тона наркотици изтичат през мрежите на пристанищната охрана и Митническата полиция на Нейно Величество. Може би николко. Може би това беше преследване на призраци.
	По улица „Лайм“ бризът носеше свежа миризма на море, а слънцето огряваше знамената, развяващи се над гарата. Ясен, прозрачен ден.
	Разходих се по улиците, усещах Ливърпул и бавно, приятно се отпусках. Докато пиех кафето си, чиновниците и продавачките, на път за щандовете в големите магазини, завършваха изреченията си с повишаване на глас, въпросително. С надежда за бъдещето, с цинизъм за настоящето.
	След закуска се върнах на улица „Лайм“. За турист изглеждах грубоват, но сивокосата дама на гишето „Туристическа информация“ не обърна внимание. Ако исках да потърся работа на денковете, каза ми тя, трябва да отида на Пайърхед, близо до сградата на ливърите, с големите птици — ливърите — на върха, и да завия надясно. Работещите докове бяха по-нататък, на север по реката.
	Птиците ливъри?
	— Ами да, те наистина са митични — каза тя и свали към върха на носа бифокалните си очила, — в смисъл, че никога не са съществували. Отначало били предназначени за храма Сейнт Джон, но през 1668 година тук все още имало много привърженици на Кромуел, които са решили, че на неговия покрив е твърде еретично да кацне католически орел, затова кръстили птиците с името на града, ливърите — каза тя, като го произнесе „ли-и-върите“. — Такива няма никой друг град. Наистина митични.
	Тя ме погледна отново и върна очилата си на място.
	— Толкова митични, колкото вашите шансове да си намерите работа на доковете. Въобще познавате ли Ливърпул?
	— Само от това, което съм чувал.
	— Е, за града се приказват много лоши приказки. Глупости. Докато казваха, че е мъртъв и свършен, построиха Фрийпорт — най-голямото и най-доброто пристанище с безмитна зона в Европа. Не обръщайте внимание на доковете „Албърт“ с музеите, магазините и ресторантите — всичко това е за туристите и младите бизнесмени. Идете на север, до Фрийпорт — там сега е истинското пристанище на Ливърпул.
	Малкият й гръден кош беше изпълнен с гордост и тя повдигаше глава назад, докато изброяваше забележителностите една по една.
	— Шестстотин акра. Международна търговска борса. Стоки, освободени от вносни мита, данък добавена стойност, налози и квоти на Общия пазар. Мрежа от магистрали и железопътни линии още от входа. Достъп до складираните стоки за четири часа. А когато ги изнесете, всички документи се изготвят от компютър.
	Тя ми връчи една брошура. Новото свободно пристанище на Ливърпул — звучеше като мечтата на наркотрафиканта. Беше крепост, патрулирана от охрана, пристанищна полиция и митница, но ако имаш ключа, ако си член на международната общност на бизнеса, ти си в безопасност. Тогава няма нужда да прикрепваш стоката килограм по килограм към телата на наркоманите и да им плащаш самолетните билети, или да я разтоварваш още в открито море, или да поемеш риска и разходите на един чартърен полет. Свободното пристанище беше един законен, защитен канал, предназначен да ускорява доставянето на суровини на едро за Европа. Всичко, което ти трябва, е да имаш установен бизнес, за да не ти задават никакви въпроси и да не проверяват никакви произволно избрани контейнери.
	— Но нали разбирате какво искам да кажа — завърши тя — относно вашите шансове. Сега всичко се прави от машини. Ако баща ви не е бил работник или брат ви не е ръководител на синдикат, едва ли днес може да си намерите работа.
	Отидох с колата до Мърси, завих надясно при митичните птици и петнайсет минути карах до портала на свободното пристанище на Ливърпул в Будъл. От разстояние през телената ограда видях „Атлантик Стар“. Един голям син кран взимаше контейнерите от кея, повдигаше ги и ги завърташе, за да ги подреди върху палубите. Изглеждаше, че почти приключват товаренето. Както се хвалеха в брошурата, двайсет и четири часа в денонощието оборот за най-големия кораб „РО-РО“ в света.
	Товарът на Кортланд сигурно беше между хилядите еднакви контейнери, наредени в редици върху площ 200 акра. Гледах как камионите спират пред портала, влизат и излизат. Опитах се да видя втората вътрешна врата, но тя не се виждаше.
	Трябваше да се връщам.
	До адреса на промишлената зона на Ейнтри имаше само двайсет минути път. Сградата на „Кортланд“ беше по-голяма от повечето останали, но нямаше никакви табели. Минах два пъти покрай нея и трябваше да проверявам номерата й от двете страни, за да съм сигурен, че е тя. Зад високата телена ограда зданието беше тухлено, с голяма врата на колелца и без прозорци — около петдесет на двайсет метра. Отвън бяха паркирани два с нищо незабележителни „Монтего“. Никакви признаци на живот. Все пак беше рано. Дани щеше да бъде тук след няколко часа.
	Подкарах „Астъна“ към пистата на Ейнтри, паркирах го близо до клуба, където нямаше да изглежда не на място и позвъних за такси в Ърмстън.
	Ърмстън, Международното управление на заводите „Кортланд“ в покрайнините на Манчестър, имаше две основни забележителности: Манчестърския корабен канал и реката Мърси. Заводите „Кортланд“ се намираха между двете, в красив парк с внимателно под държани храсти и наситено зелени равни морави. Образец на фирма в перфектно предградие — не ни губете времето, пазете тревата. На един постамент от полиран черен гранит със златни букви беше написано „КОРТЛАНД ИНТЕРНЕШЪНЪЛ“. Учредена 1868.
	Шофьорът ме остави на входа и аз влязох по широката, извита алея. Сградата на „Кортланд“, след като завих зад ъгъла, изглеждаше странно, несъразмерно — висок правоъгълник от неръждаема стомана и тъмно стъкло. Когато се доближих до него, видях тухлите под огледалното стъкло. Това беше нова облицовка. Бяха покрили викторианските тухли на старата фабрика с опаковка от двайсетия век.
	Като се изключат няколкото „Метро“, „Кавалиър“ и „Сиера“, както и няколко дългоухи „Мини“, добавени за вкус, паркингът беше празен като състезателна писта в деня след състезание. Единственият камион беше отстрани — нов голям „Мерцедес“ с ремарке. Отидох до него и зачаках, облегнат на решетката му.
	Дани, когато се появи в един без четвърт, се оказа по-едър, отколкото очаквах. Имаше дебел врат и тежки мускули на мъж, който си е вадил хляба с вдигане, пренасяне и разтоварване на тежести.
	— Махай се от скапания камион — каза той.
	— Дани — казах високо, оттласнах се от камиона, усмихнах се с широката доверчива усмивка на Евърс и протегнах лявата си ръка.
	Той не повярва — знаеше, че е трик. В същото време обаче направи половин крачка към мене, заразглежда лицето ми, за да види дали не може да си го спомни, и също наполовина протегна лявата си ръка.
	Замахнах силно и нанесох тежък десен в ъгъла на челюстта му. Той политна и падна на колене, залитна към мен и аз го подхванах. Беше заспал и сънуваше, както когато майка му го е возила в количка. Още едно безплатно возене за Дани.
	Сигурно тежеше сто и десет килограма и да го влача до далечната част на камиона, извън полезрението от прозорците на „Кортланд“, беше адски трудно. Да го вдигна на мястото до шофьора беше още по-трудно, но аз успях, като отворих вратата, преметнах го през рамо и се засилих като играч на американски футбол. Закопчах Дани с колана и го затегнах здраво, за да седи изправен. После влязох от страната на шофьора, пъхнах палеца и показалеца над челюстта му, отворих му устата и наблъсках шест от таблетките за сън на Вероника в гърлото му. Една от тях беше достатъчна на Вероника, за да заспи. Две — и тя спеше по двайсет и четири часа. Поне известно време Дани щеше да седи спокойно.
	Изглеждаше на около трийсет и пет и беше мирен като викарий. Вероятно никога не беше чувал за Мишел. Вероятно не познаваше нито едно от хлапетата с жадните очи, които попадаха на въдицата в Манчестър, Лондон, Глазгоу, Нотингам и Ливърпул… Просто си вършеше работата и получаваше допълнителна заплата за черна работа. Затворих челюстта му и той захърка.
	Извадих ключовете и компютърната разпечатка от модерното му кожено яке, заобиколих сградата и влязох през предния вход на „Кортланд“.
	Те бяха облицовали приемното помещение, високо поне два етажа, с мрамор в стил „арт деко“ от 1920-те години. Палми в саксии и никакви посетители. Редуващи се черни и бели ивици мрамор.
	Мариан седеше зад някакво мраморно гише с компютърен екран и стойка за телефон. Зад нея на стената имаше вентилатор от черен и бял мрамор. С дългата руса коса и високите си скули приличаше на свещеничка в един забравен ъгъл на фирменото царство. Тя се сепна, когато се появих, но после ми отправи безличната усмивка на професионална секретарка.
	— С какво мога да ви помогна, господине?
	— В разпечатката има грешка. Трябва да има двама шофьори. — Подадох й документите.
	— Няма проблем — каза тя и ги пъхна в машината си. Натисна няколко бутона, принтерът изскърца и тя ми върна документа, наведе се напред и прошепна:
	— Боже, какво се е случило с вас? Изглеждате ужасно. — Какво направихте с Дани? — сивите й очи бяха пълни със загриженост.
	— Дани е наред. Сега си дрямва и ще дойде с мен.
	— Той е неприятна личност. Не го изпускайте от очи.
	През затворената врата в дъното на стаята се чуваха звуци от канцелария.
	— Господин Кортланд тук ли е? — казах високо.
	— Господин Кортланд се очаква да се върне днес следобед — каза Мариан, отново в професионалното си амплоа. — Имате ли уговорен час? — после се наведе напред и отново прошепна:
	— Тази сутрин позвъни Дейв — вашият механик. Каза, че трябва да говори с господин Кортланд. Остави номер в Лондон.
	Наведох се напред, докато тя записваше номера на Дейв.
	— Мариан, ти си фантастична. Къде мога да намеря Бил днес следобед?
	Тя записа още един номер на жълто листче за бележки, откъсна го и ми го даде. Аз го сложих в джоба на ризата си, без да го погледна.
	— Бил е отседнал в Ливърпул — в Специалния отдел. Бъдете внимателен. Надявам се, че знаете какво правите.
	— Просто тръгвам на разходка с кола — казах аз.


	XXIII.

	Пътят надолу и колите по него изглеждаха миниатюрни от високата кабина на големия „Мерцедес“. Празното ремарке отзад тракаше и подскачаше — трябваше да бъда внимателен на завоите, гледах надолу към главите на хората по улицата, а от една стая над магазина за вестници ми помахаха две момичета с яркочервени коси, които сигурно още ходеха на училище.
	Главата на Дани се люшкаше на завоите, но ремъкът през гърдите му го държеше изправен и дишането му беше равномерно като стенен часовник. Челюстта му беше насинена и подута, а устата му беше отворена и хъркаше високо. Просто още един пияница, качен за компания по пътя. Полицията на главния вход на пристанището на Ливърпул ни махна да влизаме, направих широк завой и спрях пред втората врата. Един мъж със снежнобяла риза и остатъци от тънка черна коса, сресана върху плешивото теме, излезе от караулката, взе документите ми и влезе вътре… Просто процедура. Когато отново излезе, той ми махна и посочи към кантара. Докарах камиона върху платформата.
	След минута той се качи на стъпалото на кабината и ми връчи документите, попълнени от компютър и подпечатани. Сега в най-големият пристанищен компютър в Европа имаше запис: камион на заводите „Кортланд“, регистрационен номер СХ 9876 WAG, влязъл в Свободното пристанище, теглещ бордово ремарке, с тегло 1265 килограма. Камионът е взел контейнер номер 338/LA, разтоварен на 21-и септември от „Атлантик Стар“, номер на товарителница 33432 MXCZ — сива памучна тъкан, марка Е–76, тегло 12 430 килограма, пристанище на натоварването — Картагена, Колумбия, мито платено. На излизане компютърът щеше да провери общото тегло и факта, че съм излязъл с контейнер номер и т.н.
	— Площадка номер 19 — каза той и погледна настрани към Дани. Главата на Дани беше клюмнала на рамото му и той издаваше влажни, мляскащи звуци.
	— Влизам за пръв път — казах аз. — Къде е 19?
	— Точно зад онази, втората отляво. Ще стане след няколко минути, понеже вашият контейнер още е на борда, а единият мостов кран ни е развален. Най-много десет минути. Какво му е?
	— Беше още в кръчмата, когато отваряха тази сутрин. Колега ми е и не можех да го оставя пиян, затова помагам някак. Ще бъде наред след два-три часа.
	— Това е Дани, нали?
	— Да, това е нашият мил Дани — казах аз и се усмихнах, сякаш беше шега. Оплешивяващият мъж ме погледна, сякаш за да каже „не е толкова смешно“, и ми махна да влизам.
	Площадката беше широка точно толкова, че да вкарам ремаркето на заден ход и ми трябваха три маневри, за да го наместя. След десет минути мостовият кран, висок 15 метра, който приличаше на гигантски жълт паяк с четири крака, и дълъг контейнер, поклащащ се под корема му, се приближиха с грохот иззад ъгъла на бараката. Кранът се нагласи върху ремаркето с шум и дим, остави внимателно контейнера върху пода му, върна се обратно и с грохот се отправи да търси друг контейнер.
	Потеглих обратно към кантара, контейнерът и ремаркето бяха претеглени, въведени в компютъра, а служителят от охраната се върна, за да ми даде разписката. Той отново пъхна глава в кабината и погледна Дани.
	— Господи, когато спи, той е още по-грозен.
	Подадох разписката си на външния полицейски пост и излязох на открития път, в посока към Ейнтри. Забързан глупак.
	Преди години, когато се състезавах във „Формула 3“, поемах огромни рискове, за да спечеля една стотна от секундата, т.е. петнайсет сантиметра преднина. Никога не си мислех за рисковете.
	Знаех, че нищо няма да ми се случи. На двайсет и три бях безсмъртен — нищо не можеше да ме засегне. Щях да ставам световен шампион. Към края на втория ми сезон във „Формула 3“ „Лотус“ ми предложи проба в една от техните „Формула 1“. Мечтата на всеки младеж с гореща кръв — тест в един от водещите отбори. Но аз го провалих. Даже не успях да седна в колата им.
	През седмицата преди датата на пробата с „Лотус“ в Клермон Феран, воювах за петото място с един пилот, който вероятно също мислеше, че ще живее вечно. Към края на състезанието влязохме един до друг в остър завой по нанагорнище. Той беше на състезателната линия, а аз извън нея, но не отстъпих. Достигнах връхната точка на завоя и за миг колата ми олекна — сякаш щях да излетя. Успях да запазя равновесие, колата се стабилизира и влезе навътре — само на сантиметри от другата. Помислих, че ми се е разминало, и натиснах газта докрай, за да ускоря по нанадолнището.
	Може би ако бях увеличил мощността постепенно, плавно, наистина щеше да ми се размине. Но аз натиснах педала до пода и колата моментално се завъртя, законите на физиката поеха управлението от младежа, който бързаше прекалено много, и го блъснаха в дърветата.
	Получих две счупвания на дясната бедрена кост, счупен таз, счупена ключица и предостатъчно време, за да си търся извинение. Нямаше извинение. Грешката си беше моя.
	Докторите казаха, че съм имал късмет — с право. Имах късмет, че съм оживял, и получих урок завинаги. За да превърнеш мощността в скорост ти трябва финес. Забързаните глупаци не напредват, а катастрофират. Нямаше да живея вечно. Но с предпазливост и по-нежно пипане можеше да живея й малко повече.
	Влизането в „научноизследователската сграда“ на „Кортланд“ не попадаше в графата на нежното пипане. Там щеше да има много от тях и щяха да бъдат на собствен терен. Но аз не исках да ги арестувам, просто трябваше да ги залъжа. Да вляза отново, да ги оставя да разтоварят, да отида до някой телефон. Да кажа на Бил да дойде и да прибере негодниците.
	Само че това нямаше да ми помогне. Нямаше да докаже никаква връзка между Кортланд и Мишел или между Кортланд и мен. Трябваше да отида при Кортланд и да го изведа със себе си. Трябваха ми няколко минути разговор с него. Насаме.
	Когато паркирах от външната страна на оградата на научноизследователската сграда на „Кортланд“, порталът все още беше заключен, но към двата „Монтего“ се беше присъединил синьо-бял „Ролс-Ройс“ с позлатени лайсни, регистрационен номер МС1. Очевидно Кортланд не вярваше в необходимостта от скромност. Натиснах клаксона и „Мерцедесът“ избуча като локомотив. Вратата на сградата започна да се плъзга и двама мъже с работни ризи излязоха, за да отворят портала. Влязох на заден ход в сградата. Вътре имаше товарна рампа и аз внимателно опрях контейнера в гумените буфери. И двамата мъже бяха млади. Единият — нисък и набит, а другият с атлетическо телосложение, широк в плещите и тесен в таза. Имаха отегчения вид на работници, на които предстоеше цял ден тежък труд. Набитият натисна копчето до вратата и тя се стовари с грохота на стомана, която се удря в бетон.
	От кабината можех да виждам вътрешността на сградата в страничните огледала. Приличаше на всеки друг от поне хиляда склада — с кашони, натрупани по рафтове, електрокар с повдигаща вилка, флуоресцентни лампи на тавана. Само че върху една от редиците с рафтове имаше 50-килограмови чували със сода бикарбонат. Домашно лекарство за лошо храносмилане. И неутрализираща съставка при производство на наркотик. Излязох от кабината и един човек, когото не бях виждал преди, се появи от сянката, за да ме поздрави. Носеше ушит по поръчка шотландски костюм и блестящи обувки с малки черни пискюлчета. Имаше руса коса, подстригана късо отстрани, дълга отзад и сресана нагоре върху темето. Той измина около петнайсет метра по бетонния под и застана на два метра от мен. Беше на около двайсет и осем години, имаше напрегнати сини очи и лицето му беше почервеняло от гняв.
	— Кой си ти, по дяволите?
	— Аз съм колега на Дани — казах аз. — На него му е лошо и аз му помагам.
	— Глупости — започна той, но преди да завърши думата, вече замахваше към лицето ми. Имах предостатъчно време, за да блокирам удара и да го ударя, но някой хвана ръцете ми изотзад и всичко, което можах да направя, беше да отдръпна назад главата си. Юмрукът му засегна бузата ми. В същото време аз силно го ритнах в слабините и той падна.
	Този, който държеше ръцете ми, сигурно е бил изненадан, защото отпусна хватката си точно толкова, колкото да наведа дясното си рамо и да го прехвърля през гърба си. Докато прелиташе над главата ми, видях, че е атлетът. Той се приземи твърдо върху гърба си на бетона и остана неподвижен. Опитах се да нанеса удар назад с левия си юмрук — там, където смятах, че е лицето на набития, но той беше твърде бърз, дръпна се и ме изрита отстрани в ребрата, като ми изкара въздуха. Обърнах се с лице към него и видях, че взима един железен лост.
	Не можех да дишам и не бях във форма, но той изглеждаше на достатъчно разстояние, за да ми даде време да се кача върху дока. Напрегнах се, за да изтичам през трийсетте метра до ръба — виждах мръсотията и фасовете по пода и тъкмо скачах, когато той ме удари по гърба с лоста. Хлъзнах се от ръба на дока и паднах върху бетонния под — приземих се толкова меко, че въобще не ме заболя. Помня, че острите, лъснати черни обувки с пискюлчета ме ритаха, но не ги усещах.
	Събудих се бавно, сякаш пред очите ми падаха един по един пластовете марля. Чух гласове — първо в далечината, а после близо. Първото ми впечатление, когато отворих очи, беше, че лежа в езеро от кръв. Огромно езеро тъмна кръв. То беше дълбоко и меко — кървавочервен килим.
	Започнах да се надигам и една черна обувка с пискюл навлезе в полезрението ми и с бързо движение ме ритна в корема. Паднах отново, а болката от ритника ме накара да усетя стотината други ритници, които бях получил в корема, гърдите, гърба, краката и ребрата.
	— Остави го, Джеръми — няма къде да избяга. Нека седне, ако иска. Искаш ли да седнеш, Евърс, или ще продължиш да цапаш килима ми с лицето си?
	Припаднах отново и когато дойдох в съзнание, разсъдъкът ми беше по-ясен, но слухът ми, изглежда, не беше в ред. Чувах гласове, но не можех да ги възприема. Седнах, подпрях се на стената, която като че ли беше покрита със същия килим. Кортланд седеше в един прекалено голямо кресло зад голямо бюро от хром и орех. Обаждаше се по телефона. Пискюлените обувки се бяха навели над бюрото и ме гледаха. Костюмът му имаше петна на коленете от падането върху бетона.
	Атлетичният и набитият с железния лост не бяха в полезрението ми. Извих глава, без да обръщам внимание на болката, за да разгледам стаята. Беше голяма, покрита открай докрай с яркочервен килим, който се качваше до средата на стените. Над него стените и тавана бяха боядисани в черно. В другата страна на стаята, върху издигнат подиум, имаше легло „джакуци“ — кръгло легло, с кожена покривка и огледало над него. Отворена врата водеше към баня, облицована с огледала. Зад Кортланд имаше дълго канапе, покрито с кожа от зебра, и барче за напитки от никел и стъкло, в което имаше редици бутилки и кристални чаши. До него в също такова барче имаше скъпа стереоапаратура. В тавана имаше скрити прожектори, които хвърляха снопове светлина върху канапето, бюрото и леглото, а останалата част от стаята оставаше полутъмна като нощен бар. Предположих, че бях в тайния будоар, направен според вкуса на мъж, който носи златен пръстен с диаманти.
	Той остави телефона, а слухът ми започна да се връща. Махна с ръката си с пръстена в мил, опрощаващ жест, който включваше цялата стая.
	— Какво мислиш за това? Малко крещящо, знам, но смятам, че фантазиите на човек са крещящи, Евърс. — Той стана. Шкембенцето му се подчертаваше от издутите ивици на ризата — Тук са идвали някой от най-добрите курви в Англия, щастлив съм да го кажа. Почакайте, ще отида да се изпикая. И го остави на мира, Джеръми. Не искам тук повече мръсотия от необходимото.
	Той изчезна в банята, като остани вратата отворена. Видях на отражението в огледалата как разкопчава ципа си; чух как си пусна водата. Джеръми стоеше неподвижно. Опитах се да стана, но той едва ли ме забеляза. Нямах сила да си свия юмрука.
	Кортланд се върна, закопчавайки ципа си. Твърдото му розово лице беше спокойно и усмихнато, малки весели бръчици бяха издълбали жълтата плът около очите.
	— Едва ли ще можеш да говориш, но няма значение. — Той бръкна в едно чекмедже и постави на бюрото си едно медицинско флаконче и спринцовка с игла. После отново седна и се наведе напред като застрахователен агент, който се кани да приключи сделка — целият усмивка и доверие.
	— Удивен съм, че отиде толкова далеч. Или по-точно, толкова дълбоко. За щастие ти си дошъл тук предрешен и не са те проследили — ние проверихме. Но съм любопитен да разбера как си хванал Дани. Не че има значение, сигурен съм, че той ще ни каже, когато се събуди. Сигурно нямаш представа за размера на това, на което си се натъкнал. Един контейнер може да съдържа два тона кокаин — а може и да не съдържа. Дори и митниците да правеха проверка напосоки, никога нямаше да го намерят. Уличната цена на два тона кокаин — имаш ли някаква представа каква е? Познай. Ако кажеш 100 милиона лири стерлинги, няма да си много далеч. Ако кажеш 200 милиона, ще си по-близо. А това е само една доставка. Нашите анализи показват, че Европа приема петдесет и две доставки годишно. Разбира се, ние продаваме само на едро, но цифрите пак са впечатляващи, нали Евърс? Искам да кажа, че лично мене всъщност не ме интересува какво ще се случи с тебе — никога не ме е интересувало. Но сега, когато си стъпил тук, животът на други е в опасност, включително моят. И парите ми, естествено. — Той се засмя. — Господи, а преди си мислех, че съм богат.
	Той се върна на бюрото си, взе спринцовката и я заби в малкото прозрачно флаконче. Докато я пълнеше, продължаваше да говори.
	— Ще оставим на професионалистите, нали. Винаги съм казвал: Ако искаш да свършиш една работа добре, не я прави сам, дай я на някой професионалист. За съжаление, те трябва да дойдат от Лондон. Но междувременно доколкото зависи от мен, можеш да се наслаждаваш на прекарването си.
	Той изтегли иглата и като доктор я обърна нагоре, натисна буталото, за да изхвърли останалия вътре въздух. От иглата пръсна прозрачнобяла течност.
	— Меперидин хидрохлорид. Демерол, както се нарича във фармацията, ако не се лъжа. Един от по-полезните деривати на кокаина. Той премахва болката и човек се унася на някакъв хубав малък розов облак. Джеръми ще бъде гледачката. — Той му подаде спринцовката. — Инжектирай го, Джеръми. Не искам да го докосвам.
	Опитах се да стана, но май не успявах. Нагоре по гръбначния ми стълб плъзна гореща вълна от болка, която се разклоняваше на хиляди пулсиращи игли в мозъка ми. Докато Джеръми прекосяваше стаята, успях да се надигна само на сантиметри. Свободната му ръка ме удари с размах по гърлото и главата ми отново дрънна в стената, малко над килима.
	— По дяволите, Джеръми, не искам повече такива неща — каза Майлс с тих глас и поглади с ръка розовия си скалп. — Не искам да има никаква връзка между него и нас. Ти знаеш не по-зле от мене, че ако е мъртъв, нашите приятели от Лондон няма да го вземат. Тогава ти ще трябва да се отървеш от него, а аз все пак ще трябва да платя таксата. Така че отпусни се, бъди добро момче.
	Джеръми приближи спринцовката до сгъвката на ръката ми. Другата ми ръка беше извита зад гърба ми, усещах я като изключена, без желание да се придвижи напред и да отблъсне Джеръми. Очите му бяха налети с кръв и зениците му изглеждаха необикновено широки. Гневът излизаше от него като пара.
	— Един момент, Джеръми, преди да го боцнеш. — Кортланд отново беше станал и обличаше сакото на костюма си. — Предполагам, че би искал да знаеш как действахме с теб на пистата? Защо ти идваха онези забавни усещания и се забиваше в стените? — Той отиде до вратата и се обърна с лице към мен, оправи възела на връзката си, на която имаше малко „Д“ от „Дънхил“. — Сигурен съм, че ужасно би желал да знаеш. Е, върви на майната си. Съжалявам, че Мик и Рейнър не са тук, за да ти кажат сбогом — знам, че биха желали да го направят след вашата свада днес следобед. Но те са работни момчета и си имат много работа. Не им се плаща да се въртят наоколо. — Той махна леко с ръка, затвори вратата и изчезна, оставяйки след себе си тежка миризма на афтършейв.
	Джеръми заби иглата в ръката ми. Наблюдавах как палецът му натиска буталото и спира. Когато извади спринцовката, две трети от демерола все още бяха останали вътре.
	— Нали не искаш да проспиш всичко, слънчице — прошепна той. — Приготвил съм за тебе малко забавления и игрички.
	Почти веднага се почувствах по-добре — по тялото ми се разля топлина и болката изчезна като парченца лед, които се топят. Огледах стаята и видях защо Майлс я беше направил по такъв начин. Цялото това червено наистина изглеждаше секси — тук наистина той беше прав. Сега то се превръщаше в розово.
	Този път се събудих от звука на водата в тоалетната, после от течащата вода в мивката. Джеръми излезе с празна чаша в ръка. Едно питие на сметката на шефа му. Беше измил ръцете си.
	Почувствах се по-добре и тихо изпробвах мускулите си. Не чувствах сили да предприема внезапна атака. Да се изправя седнал изглеждаше предела на възможностите ми. А Джеръми правеше нещо на бюрото. Погледнах през почти затворените си очи, така че ако вдигнеше глава, щеше да помисли, че още съм припаднал.
	Той сложи празната чаша пред себе си, извади парче станиол от джоба на гърдите си и внимателно го прегъна около ръба на чашата. После натисна станиола, така че да образува джобче. Извади сгъваемо ножче и издърпа от него клечка за зъби от слонова кост, с която внимателно проби дупчици в чашката, която беше направил от станиол. Прибра клечката за зъби, извади острието и направи един прорез в станиола покрай ръба на чашата.
	Работеше с увлечението на дете, което рисува с пастели. Челото му беше набръчкано от усърдие. Погледна за миг това, което беше изработил, изръмжа от задоволство и извади пластмасово флаконче. Сложи го на бюрото до чашата. После издърпа едно чекмедже на бюрото и взе огледало в синя рамка, като онези, които жените носят в чантичките си. Повърхността му беше мътна и зацапана.
	Остави огледалото на масата, отвори капачето на флакончето и изсипа няколко бели кристалчета върху чашата. Порови в чекмеджето на бюрото, намери ножче за бръснене и започна да разтрошава кристалчетата на прах. После запали цигара и се облегна назад на стола си. След две дълбоки всмуквания, той отново се наведе напред, внимателно потупа с пръст цигарата и изтръска пепелта в чашата от станиол. Внимателно изстърга белия прах с ножчето за бръснене и го изсипа върху пепелта от цигарата.
	Вдигна чашата с лявата си ръка, разгледа я, бръкна в десния си джоб и извади миниатюрна горелка, от която с натискането на едно копче избухна яркосин пламък. Повдигна чашата с прореза в станиола до нивото на устните си и поднесе синия пламък към нея. Когато тя се нагря, вдиша дълбоко и задържа дъха си. След малко издиша и със затворени очи и отметната назад глава каза:
	— Доброто старо промиване.
	Остана така може би трийсет секунди, преди да дръпне още веднъж и да погълне дима докрай. Облегна се отново назад и затвори очи със задоволство.
	Усетих как силата отново се връща в мен. Колкото повече изчаквах, толкова по-големи щяха да бъдат шансовете ми. От друга страна, господата от Лондон щяха да дойдат и да ме отведат, така че времето ми да предприема някакъв ход не беше безкрайно.
	Не чаках дълго, понеже първия ход направи Джеръми.
	След като беше седял в стола на Големия бос около десет минути, очите му се разтвориха и той започна да нервничи. Обърна се и ме видя — опрян на стената, и аз видях гнева, който избиваше върху лицето му на червени и бели петна. Той рязко стана, плъзна стола си назад и тръгна към мен. Светлите му очи не се отделяха от лицето му. Очаквах ритник — това беше неговият стил — и той дойде отдалече, прицелен в слабините ми.
	Хванах крака му с две ръце и завъртях, усуках го внезапно и рязко. Усетих как коленните му връзки се скъсаха. Той изкрещя, изгуби равновесие и залитна, след което се приземи твърдо по корем. Аз се отблъснах от стената, все още със стъпалото му в ръце, извих крака му настрани зад него и усетих как той поддава, сякаш бях извадил ставата от гнездото й. Той припадна от болката. Станах бавно, за да си поема дъх, но ставането беше грешка. Седнах с размътена глава и зачаках съзнанието ми да се избистри.
	Пропълзях до него и свалих сакото, ризата и връзката му. После открих спринцовката в бюрото и изпразних в рамото му остатъка от демерола. Поне кракът нямаше да го боли толкова. Свалих му ризата, обувките, чорапите и панталоните. Гащите му бяха оловносини найлонови слипове с монограм „Дж“, изписано с красиви извивки. Тях му ги оставих. После, действайки бавно, го завлякох в банята, открих, че мога да стана без особено голяма болка, и го оставих с глава върху тоалетната чиния, докато намеря ножче за бръснене. Там беше ножчето, което беше използвал, за да нареже наркотика, но то нямаше да ми бъде от голяма полза. Намерих неотворено пакетче ножчета в шкафчето за лекарства, но ножичките за нокти, които бяха там, вършеха по-добра работа.
	След като бях отрязал косата му и бях свалил златната му обеца, намерих малко черна боя за обувки. След петнайсет минути търкане, миене и отново търкане, той беше се променил от златист блондин в лъскав брюнет. Извлякох го отново навън и го оставих на пода. Коляното му беше лошо подуто и долната част на десния му крак стърчеше под ъгъл.
	Облякох дрехите му. Моите му бяха около един номер по-големи, но доколкото бяха работни дрехи, това нямаше значение. Влязох в банята и се измих с шампоан шест пъти, докато цветът на косата ми се върне. Лицето ми не беше много зле. Едното ми ухо беше подуто, имах рана над окото, която продължаваше да кърви, когато я докоснех, а едната ми буза беше насинена и подута, така че окото ми над нея намигаше. Но лицето, което ме гледаше, си беше моето.
	Панталоните му не ми стояха много зле, въпреки че бяха по-тесни, отколкото бих предпочел, а черните му обувки ми стискаха, но успях да ги обуя. След като се пъхнах в тях, ми се прииска да го изритам, но се отказах. Ризата му ми беше твърде тясна и не можех да си закопчая яката. Сакото беше по-късо с пет сантиметра в ръкавите, така че го оставих да виси на вратата на банята.
	Подпрях го на стената, където бях лежал аз, седнах на големия кожен стол и зачаках.
	Нито аз приличах на Джеръми, нито той на мен. Но мислех, че това няма значение. Бях готов да се обзаложа, че господата от Лондон не познаваха никого от нас и не искаха да ни знаят. Бях готов да се обзаложа, че те очакваха да им предадат пакет. Кортланд можеше да им е дал описание на това, как съм облечен, но сега, когато обувките бяха на другите крака, се съмнявах, че те щяха да познаят, че Евърс не е вече Евърс. Това беше риск — толкова време да си сменяме костюмите — но беше важно те да си помислят, че са взели мен, така че да не дойдат да ме търсят отново.
	После осъзнах, че не знам къде се намирам.


	XXIV.

	Центърът на злото често изглежда точно така. Тъп и обикновен като склад, с една противна стая, като будоарът на Кортланд в средата.
	Отворих вратата на постланото с червен килим скривалище и открих, че още съм в склада. Камионът заедно с Мик, Рейнър и Дани беше изчезнал. Но кашоните върху рафтовете и чувалите със сода за хляб бяха на рампата. По-далече имаше редици 200-литрови варели, обвити в стиропор. Зад тях, до задната стена без прозорци, се намираше самата фабрика. Приличаше на завод за обикновен сапун и подозирам, че Кортланд беше купил оборудването си на старо от „Хайнц“ или „Кембъл“. Имаше 800-литрови котли от неръждаема стомана, с отделни пръстени за газовата инсталация. Всичко, което е необходимо, за да приготвиш наркотика за употреба, е кокаин, вода, сода за хляб и много топлина. Котлите бяха монтирани върху оси, за да се изпразват лесно. Само един от тях показваше следи от скорошно използване, фабриката все още стартираше и пред нея се откриваше голямо бъдеще. Неизползваните котли бяха капиталовложение за разрастването на пазара. Предстоеше разцвет на търговията с наркотици.
	Погледнах назад към стаята на Кортланд — голяма, празна кутия в средата на склада. Деца щяха да ядат боклуци, да крадат, да сводничат и да смучат членовете на непознати. Те щяха да убиват и да бъдат убивани, за да може Кортланд да задоволи фантазиите си. Когато отидеш в центъра на злото, там няма никакъв център, никакъв велик план. Просто малки хора без въображение, които не могат да проумеят чуждото страдание.
	Чу се клаксон на кола.
	Намерих стъпалата към рампата (заболяваше ме от мисълта да скоча) и натиснах копчето за вратата. Отпред имаше една синя „Сиера 1,6L“ с две врати. От този вид коли, които не бихте забелязали, дори и ако излязат на игрището по време на мач по крикет. Махнах на колата и когато тя влезе, затворих вратата, влезе един шкембест мъж на средна възраст, който затръшна вратата и се заоглежда, като че ли беше виждал всичко това и то никак не му харесваше. Под очите му имаше дълбоки синьо-виолетови торбички — изглеждаше, сякаш не беше спал поне година. Носеше мръсен кафяв пуловер и сини джинси „Биг Бой“ с ластичен колан.
	— Мислех, че ще бъдете двама — казах аз.
	— О, Господи, толкова ужасно сме заети по това време на годината, че не би повярвал. Казаха, че не могат да отделят двама души, така че ще трябва да пътувам сам. Всичко се обърка, нали така? Говорят за ново ръководство, нови методи, а всичко това са глупости, става все по-лошо. Защо трябваше да идвам чак от Лондон дотук. Можеше да се оправят с колегите от Бирмингам или Лийдс — много по-близко. Или Манчестър — има две стари пушки в Манчестър, които седят без работа и ръцете ги сърбят. А аз трябва да бия целия този път от Лондон. При това сам.
	— Мислех, че организацията е по-стегната.
	— Виж, колега, такава е работата — никога не знаеш кога ще ти се обадят. Не съм имал свободен уикенд, нито отпуска тази година, а те продължават да ми трупат работа. Глупаво е. И всеки си мисли, че заплатата ни е страхотна. Е, това изтощава, наистина изтощава. Трябва да си намеря някаква друга работа. Къде е той?
	Казах му, че е вътре и кимнах към „кантората“. Тръгнахме да вървим. Той ме погледна за пръв път.
	— О, я виж на какво приличаш, момче! Какво е станало, да не си паднал под влака?
	— Имах малки неприятности, докато го накарам да се отпусне.
	— Не е мъртъв, нали? Мъртъв няма да го взема — да не съм някакъв боклукчия!
	Отворих вратата — Джеръми си спеше мирно, подпрян на стената, а кракът му от коляното надолу беше прегънат настрани. Човекът от Лондон не обърна внимание на Джеръми, а леко свирна, впечатлен от обстановката. Вероятно като малък беше разглеждал същите списания за мъже, които беше разглеждал и Кортланд. Вероятно все още ги разглеждаше.
	— Момче, подай ръка, ако обичаш!
	Обърнахме Джеръми по корем и мъжът извади от джоба на панталоните си ролка скоч. Коленете на Джеръми се допираха, но глезените му бяха раздалечени, така че той трябваше да ги събере със сила. Мъжът изпъшка от напрежение. От коляното на Джеръми се чу скърцащ звук от скъсване на хрущял или сухожилие. Мъжът не обърна внимание на звука. Той като че ли опаковаше пиле в супермаркета. Прекара лентата около глезените на Джеръми, зад гърба му до китките и продължи нагоре към врата. После облепи два пъти устата на Джеръми. Когато свърши, Джеръми беше овързан във формата на U, гърбът му беше превит, главата му беше отметната назад, стъпалата почти допираха главата му.
	Мъжът побутна Джеръми и тялото се катурна настрани.
	— Какво си му дал?
	— Демерол.
	— Колко?
	— Около 45–50 кубика.
	Той кимна, после погледна в тавана към скритите прожектори:
	— Имаш ли количка или повдигач?
	— Количка?
	— Да, точно така. Щом имаш склад, трябва да имаш цял куп шибани колички. Или искаш да го пренесеш сам? Няма аз да го вдигам, я!
	Намерихме количка, качихме Джеръми отгоре и като я бутна с крак, подкара Джеръми, наведен настрани като носач, към рампата. Докара колата си на заден ход, отвори багажника и ние някак си изтъркаляхме Джеръми вътре. Мъжът влезе в колата и потегли, без да се обърне.
	Затворих портала, върнах се до бюрото в кабинета и позвъних на Мариан. Часовникът ми показваше пет.
	— Там ли е?
	— О, Форест, здравей. Не, няма го. Дойде около два и половина, бързаше ужасно. Поръча самолетен билет за Париж и след петнайсет минути излезе отново.
	— Мариан, слушай внимателно. Искам да станеш, да излезеш от вратата и да се махнеш оттам. Веднага Може би си в опасност. И не се връщай. Отивай си в Лондон. Сигурен съм, че Кен ще бъде благодарен, ако се върнеш при него утре сутрин.
	— Добре, щом казваш, но не са ми платили и аз…
	— Просто го направи — прекъснах я аз.
	— Добре, добре, не ми вади душата! Две неща, и тръгвам. Бил се обади — мисля, че трябва да се чуете. Все още е на същия номер, който ти дадох. Май не е много доволен.
	— Дай ми отново номера. Какво е другото?
	— 201 2121. Дейв звънна три пъти и изглеждаше разстроен. Но не успя да хване господин Кортланд.
	— Утре, когато си в Лондон…
	— Вече го направих — каза тя. — Разбрах, че обаждането на Дейв много те интересува и звъннах на приятелката ми Полин в телефонни услуги, а тя ми даде адреса на лондонския номер. Искаш ли го?
	— Утре сутрин. Сега тръгвай.
	— Тръгвам, тръгвам.
	Позвъних на Бил и го помолих да се срещнем в клуба на Ейнтри след половин час.
	— Доведи и приятеля си от Специалния отдел — казах аз.
	— Ще бъда там — ми каза втори глас по линията.
	— Докато все още сте на телефона, може да се обадите на пътната полиция за синя „Сиера 1,6L“, с две врати, регистрационен номер D 544 YAH. В багажника й има завързан мъж със запушена уста, на когото е необходима медицинска помощ. Той е наркоман и е опасен. Шофьорът е наемен убиец и може би го издирвате.
	— Ние ги хванахме — каза вторият глас.
	Позвъних за такси, изключих осветлението, заключих и излязох да чакам на вратата. След десет минути, когато слизах от таксито до моя „Астън Мартин“, се препънах и едва не паднах по лице. Демеролът все още действаше. Разбрах, че под неговото приятно прикритие всъщност ми е трудно да дишам, че тялото ми е подуто от отоци и че съм изтощен. Шофьорът на таксито помисли, че съм пиян. Не ми помогна И това, че бях облечен в тесните дрехи на Джеръми. Потърсих в джобовете на панталоните му и намерих банкнота от 10 лири.
	— Задръжте рестото — казах на шофьора. Нямаше съмнение, че Джеръми раздаваше щедри бакшиши. Отдето дошло, там и отишло.
	Колата ми беше покрита с прах от престоя си на паркинга в продължение на седем часа. Чудил съм се защо един автомобил на стойност 125 000 лири се изцапва пет пъти по-бързо от таратайка за 100 лири. Може би мръсотията обича парите. Отключих жабката и извадих портфейла си. Почувствах се уверен, че самоличността ми се е върнала, Форест Евърс, бивш автомобилен състезател, бивш коментатор на автомобилни състезания. Бивш съпруг, любовник и бивш гангстер. Понастоящем безработен.
	Бил направи голямо представление с новия „Ягуар“ — връхлетя със сто и двайсет и с надута сирена по изронения асфалт, спря със занасяне пред мен и вдигна водопад от камъчета и облак прах. Свали прозореца си и се наведе:
	— Забавно е да си ченге — каза той с неподвижно лице. — Ще дойдете ли при нас?
	Влязох на задната седалка на колата им, затворих вратата и човекът на предната седалка се обърна към мен.
	— Прекарали сте интересен ден, господин Евърс. — С пясъчноруса коса, късо подстригана отзад и отстрани, малки, ниско подстригани военни мустаци и благи очи на разочарован директор на училище, той изглеждаше като полицейски агент от среден ранг.
	Вратът ми се втвърдяваше и за да обърна глава, трябваше да обърна цялата горна част на тялото си. Кожата на седалката на „Ягуара“ беше удобна като легло и се изкушавах да затворя очи и да заспя:
	— Какво знаете за това?
	— Извършили сте нападение върху личност без утежняващи обстоятелства, отвличане, противозаконно отнемане на превозно средство със застрахователна стойност 45 000 лири. Виновен сте за непозволено влизане в частна собственост, а също и за транспортиране и притежаване на голямо, но неизвестно количество наркотични вещества. След това сте извършили второ нападение и сте били съучастник в опит за убийство. Доста интересен ден, господин Евърс.
	— Глупости. Ако сте знаели какво става, защо, по дяволите, не сте дошли да ме отървете? Те се опитаха да ме убият.
	— Това не са глупости — каза той, извъртя се на мястото си и се загледа през предното стъкло. — Това са личните ми наблюдения и те са регистрирани в архива на пристанището. А що се отнася до пристигането и отърваването ви, ако това е начинът, по който сте искали да действате — на своя глава — защо да ви пречим? Нямам намерение да рискувам себе си или хората си за човек, който, изглежда, не вярва, че в тази страна съществуват полиция и закон.
	Болката ставаше по-интензивна и имах чувството, че тя може да бъде и по-голям враг от Кортланд. Пазете се от поколението мъже в Англия, които говорят като гувернантки. Бил се извъртя на мястото си и силно ми намигна. Мисля, че искаше да ме успокои, но постигна точно обратния ефект.
	— Да не би да се опитвате да ми кажете, че знаете всичко за Кортланд и по какъв начин пренася кокаин, както и за фабриката на наркотици?
	— Не съвсем. Ако не беше полицаят Плъмър, сигурно още известно време нямаше да ги хванем. Макар да предполагам, че сте му казал, за да стигне информацията до нас. — Той ме погледна в огледалото за обратно виждане, на лицето му имаше лека самодоволна усмивка.
	— Ако наистина сте умни — казах аз, — вие ще оставите на мира фабриката и ще проследите наркотиците по цялата мрежа, както и ще откриете следата обратно в Колумбия. Така можете да направите наистина голям удар.
	— Съмнявам се, че сме толкова умни. Ще напиша доклад и после това ще излезе от ръцете ми.
	Което ми напомни за нещо.
	— Но нали сте хванали Кортланд?
	Мъжът от Специалния отдел продължи да гледа през предното стъкло. В далечината ято бели гълъби отлитаха от сочната трева в средата на състезателната писта. Бил се обърна, за да ми каже.
	— Не сме го хванали. Изгубихме го.
	— Изгубихте го? Не можете да изгубите двутонен „Ролс-Ройс“ с кантове от злато. Той е отивал към летището, за да отлети за Париж.
	— „Ролсът“ си стои на паркинга в двора. Въобще не се е показвал на летището.
	Специалният агент се обърна към мен и сега двете глави бяха една до друга. Бил имаше широко, красиво, момчешко лице, с тежки бузи и тясна брадичка. Агентът имаше умоляващ вид.
	— Бяхме само двамата — каза той. — Нямаме достатъчно хора, а и нямах никаква представа, че това ще бъде някакъв лов на диви гъски. Бил остана да държи под око Ейнтри, а аз проследих Кортланд до кантората му. Той въобще не излезе оттам. Трябва да е имал друга кола в задния вход. Поставих пост пред летището. Мариан, т.е. госпожа Плъмър, каза, че той е направил резервация за полет от Манчестър. Но не се е появил.
	Аз се засмях.
	— Сега разбирам. Сега виждам защо не се представихте и след това започнахте с цял куп заплахи. Объркали сте работата. Изпуснали сте голямата риба. Сега единственият път, който ви остава към онзи кокаин, е да обявите, че Джеръми ви е признал; да кажете, че е било просто щастливо попадение. Спирате „Сиерата“ за превишена скорост и господинът със счупеното коляно, вързан в багажника, бълнува и ви разказва за историята за кокаина. Но ако свържете случая с мене, ще трябва да върнете часовника до момента, когато Кортланд все още е тук. А целият шум за отвличането, нападението и транспортирането на непозволени препарати е, за да ме накарате да мълча.
	— Улучихте — каза той. — Но това не са празни заплахи, господин Евърс. Забелязали са ви. И ако продължите по някакъв начин да пречите на работата ни, обещавам ви, че ще се постарая да ви пратя на прокурора. В бъдеще оставяйте тази работа на професионалистите.
	Гласът му се понижи до шепот.
	— Не вярвам да го взимате сериозно. Нека ви разкажа някои факти. Понастоящем от Южна Америка в Европа влизат годишно около десет тона кокаин. Знаем, че те планират да доставят повече, и че зависят от пласмента, мъчат се да разширят пазара. Те изтеглят доставките на марихуана и хашиш и намаляват цените на обработения кокаин. Сега той се продава на улицата за не повече от 10 лири и ние смятаме, че един от всеки двама или двама от всеки трима, които са го опитали, се пристрастяват от първата си доза, говорим не само за децата ни. Говорим и за техните деца, от следващото поколение. — Той потърси цигара в джоба си, намери една смачкана, погледна ме, извади я от устата и я смачка в пепелника. После отново се обърна и се загледа в пистата — Кокаинът е разтворим в мазнини. Когато една бременна жена взима кокаин, той прониква в плацентата. Вече в плацентата, в околоплодната течност, той се превръща в норокаин, който не само е по-силен от кокаина, но е и разтворим във вода И така, този норокаин остава в плацентата. Плодът го всмуква, после го екскретира, всмуква го и го екскретира. И така, отново и отново, с дни.
	— Значи плодът се пристрастява, преди да се роди — казах аз.
	— По-лошо от това — каза той. — Ако се роди, това вероятно ще бъде преждевременно и той ще е ненормално малък. Има голяма възможност да има мозъчно увреждане или ненормално малка глава. Някои от тях имат деформирани полови органи, а у някои липсва долната част на храносмилателната система Най-лошите ефекти се случват, преди дори майката да разбере, че е бременна — в първите три месеца на бременността, когато се изграждат органите на бебето.
	Той спря за миг, после се обърна и отново ме погледна.
	— Бих желал да бъда твърд и циничен за тези неща, но не съм. Миналата година заловихме 406 килограма кокаин, но това е само драскане по повърхността. Колко кокаин смятате, че има в склада?
	— Кортланд каза — две тона.
	Те се спогледаха. Нямаха представа, че е толкова много.
	Умората се връщаше на вълни, мускулите ми ме боляха и пулсираха.
	— Вижте, не искам да си играя на детектив. Искам да карам състезателни коли, точка. Трябва ми доказателство, че съм бил наркотизиран, а без Кортланд го нямам. Бил, все още ми трябва помощта ви. Можете ли да дойдете в Бъкингам утре късно вечерта? Ще ви дам адреса — Бил и агентът се спогледаха и свиха рамене. Аз погледнах към него в огледалото. — Това е проста работа. Един човек е предостатъчно.
	Исках да стигна до Лондон, но се събудих от едно тръскане, когато звукът на гумите се промени и колата започна да завива към М6. Първото легло, до което стигнах, беше в един малък претенциозен мотел в Нътсфорд. Момиче с дълга черна коса и красиви ръце ме заведе до една стая с геометрични шарки по стените и други геометрични шарки по покривката на леглото. В момента, когато тя излезе от стаята, паднах по лице върху леглото и се престорих на умрял.


	XXV.

	— Ти си дал прекрасната къща на площад „Едуардс“ на онази ГЛУПАЧКА?
	Тромбонният глас на Алисия проби дупка в шума, който цари в „Пиеро“ по обед, и за момент всички вилици застинаха. (Една от шегите за „Пиеро“ е, че всички растения са толкова пищни и зелени, защото във всяко от тях се крие репортер по скандалните истории.) После шумът отново ни покри и ние се потопихме под повърхността на тракащите прибори, слухове, сделки и обещания.
	— Не искам къщата и не я обвинявам в нищо. Аз никога не съм бил образец на вярност.
	— О, хайде! Верността е номер за съпрузи. Бог знае, че бях вярна на Кен, но мисля, че просто съм била тъпа, мили мой. Ако не бях такава, може би нямаше да бъда толкова рязка към него. Но виж, съжалявам, не сме дошли тук, за да говорим за моя неприятен живот. Ти изглеждаш като че ли си се пързалял по лице по магистралата. Кажи ми, моля те, какво си правил?
	Алисия постави брадичка върху ръцете си, покрити с лунички, и се опита да изглежда колкото може по-порочна. Имаше прозрачна порцеланова кожа с едва видима плетеница от вени, както върху съдовете, които държат заключени в музеите, и фин, дълъг нос, който се мръщеше с неудоволствието на снобизма. Баща й притежаваше ирландска благородническа титла — титла, която никога не бе използвал. Но с титлата вървяха и огромна къща в провинцията, и имение; Алисия беше родена там.
	Когато тя се омъжи за Кен, носеше копринената сватбена рокля на баба си и викториански наниз от перли. Дългата й червена коса се появи върху страниците на повечето светски списания и известно време младите жени в Лондон си боядисваха косите червени.
	Сега, десет години по-късно, на четирийсет, тя с лекота заемаше първо място във всяка стая, пълна с красиви жени. Когато си с Алисия, ти си в центъра на внимание, независимо от това дали искаш това, или не. Вниманието винаги беше фокусирано върху нея, върху никой друг. Тя набоде една гъба и повдигна вежда, в очакване на отговор.
	— Бях в Ливърпул, търсих „джентълмена“, за когото те питах.
	— А, да, Майлс Кортланд. Той е само едно нищожество. Не мога да си представя, че той е направил това с тебе. Във всички случаи аз не открих никаква следа. Махнах на келнера за още една бутилка „Фалкини Вернача ди Сан Джиминяно“. Алисия беше настояла да поръчаме само половин бутилка („Ако ще трябва да пия сама, нямам намерение да ме хващат, че съм пресушила цяла бутилка.“) и после беше наляла половината от нея в моята чаша.
	— Добре, ако не го искаш, нека си седи там — толкова е хубаво за гледане. Кара ме да си мисля за онези прекрасни лозя под Сан Джиминяно. Кен едно време се познаваше със семейство Фалкини. Мисля, че още се познава с тях — каза тя и докато си припомняше, се загледа в дъното на салона.
	Келнерът наля, аз отпих от прекрасното сухо вино, кимнах и Алисия продължи:
	— Ами, във всички отношения той е един отвратителен жабок; не мога да си представя, че искаш да се запознаеш с него. Както и да е, аз позвъних по онази мрежа от стари момичета и се оказа, че братовчедка ми Сесили познава бедното момиче, което се е омъжило за него. Ан — така мисля, че беше, или по-скоро е, името й. Животът продължава. Те са се разделили преди пет години. Както и да е, тя мисли, че той имал много пари и след медения месец открила, че е беден като пътуващ проповедник. Голяма къща, големи дългове, никакви пари в брой. Сесили каза, че непрекъснато продавал разни вещи. Госпожа Кортланд се връща вкъщи и мебелите в трапезарията ги няма. Не че някога се е ограничавал — винаги е имал някой вулгарен „Ролс“. Вероятно знаеш, да, разбира се, че знаеш — той е наследил онази предачна компания или нещо подобно от родителите си. Изглежда я е поддържал в действие, така че е имал някакъв кредит, но смятам, че го е профукал докрай.
	— Имаш ли някаква представа къде би отишъл, ако иска да се скрие?
	— Банкок, Манила, Джакарта — каза тя без колебание. — Някой от онези мрачни градове, в които измъкват селски момичета от домовете им и ги предлагат на бизнесмените. Той обича да се къпе в разврат — хвали се с това. Очевидно е предал на жена си някаква лоша форма на… — тя направи пауза, за да наблегне върху фразата — … „заболяване, предавано по полов път“, което е донесъл от някое от ежегодните си пътувания до Банкок. И точно тогава тя го е напуснала. Казала на Сесили, че това е единственото трайно нещо, което й е дал.
	Банкок, Манила и Джакарта. Всички те бяха по пътя за Аделаида. Кортланд все още щеше да иска съперникът му — Коулмън — да се вреже в публиката. И когато открие, че аз още съм жив, щеше да ме преследва.
	— Да видим, какво още? Учил химия в Рединг и бил изхвърлен за измама. Няма братя и сестри. Родителите му вероятно са били ужасени от това, което са произвели, и са се оттеглили. А той е бил в психиатрична болница за много кратко, след като жена му го напуснала. Очевидно това твърде силно го е засегнало.
	— Алисия, бих искал да те помоля за една услуга.
	— Ти искаш от мен много услуги. Аз няма ли да получа някаква?
	— Селската къща в Бъкс. Ако няма да си ходиш там довечера, бих искал да я използвам тази нощ.
	— И аз няма да разбера защо?
	— Не мога да ти кажа.
	Тя посегна под масата за чантичката си.
	— Да ти кажа ли какво си мисля напоследък? — Тя извади един ключ и леко го сложи пред чинията ми. — Тези дни се сблъсквам с доста мъже, които, изглежда, са избрали роли за себе си. И играят ролите си доста добре. Така те, и вероятно никой друг освен жените им, не забелязват каква ужасна каша забъркват от живота си. А което е особено жестоко — те не могат да споделят нито дума. Искам да кажа, сигурно все пак са любопитни какво правят другите мъже, ако подозират, че и другите мъже са фалшиви като тях. Но те не знаят как да попитат самите себе си, а какво остава да се питат един друг. Нямат думи. Могат да говорят за колите си, хобитата си, компаниите си и ваканциите си. Но наистина не могат да говорят за самите себе си. Отчасти затова, защото ако го направят, ако кажат какво мислят наистина, хората ще ги пребият с камъни. Така че е твърде опасно. Могат да загубят прекрасните си роли в пиесата. Затова в края на краищата започват да говорят за себе си по единствения възможен начин — непряко, с шеги, с недомлъвки… Което ме кара да мисля, че светът е пълен със самозванци. А често се чудя, Форест, къде са мъжете? Къде са отишли?
	Тя отпи голяма глътка от виното си и остави чашата, загледана в нея.
	— Така очаквах да те видя, Форест, защото ти не си различен от това, което правиш, просто си такъв. Гледайте всички, пристига Форест. Профучаване, и те няма — като природна сила. Винаги си бил абсолютно искрен и честен към мен, Бог ми е свидетел. И въпреки това, винаги съм те надценявала, макар да знам, че никога не бих могла да те задържа. Винаги ще заминаваш на някакво скапано автомобилно състезание на другата страна на земята, точно като Кен. Но трябва да признаеш, че това е добра шега. Че единственият свестен мъж, когото познавам, иска къщата ми, но не иска аз да съм в нея.
	После тя се разсмя толкова високо, че вилиците отново спряха.
	— И я искаш само за тази нощ. — После заплака.
	Взех ръката й през масата.
	— От колко време сте разделени с Кен?
	— Две години и единайсет месеца, но кой го интересува? — каза тя с подсмърчане. Отново се владееше. Бръкна в чантичката си и извади миниатюрно огледалце. Никакви следи.
	— Вих, съжалявам. Просто преживях един неприятен край на нещо, което мислех, че е доста щастлива връзка, докато той не избяга с някаква безмозъчна двайсет и три годишна закачалка за дрехи. Сега се ядосвам, че всичко между нас е било измама, и ме избива на сълзи. Но съм добре, наистина. Ще се оправя. — Тя ми стисна ръката, с което събуди контузените ми кокалчета. — Както и да е, къщата е твоя. Така и така оставам в апартамента в Лондон. Стига, Форест, да обещаеш, че ще ми кажеш за какво става дума, защо ти е къщата за една нощ и защо лицето ти е в такова ужасяващо състояние. Изглеждаш сякаш си се бил.
	— Много е дълго за разказване.
	Алисия повдигна вежди.
	— Но ще ти разкажа — казах аз, — щом се върна от Австралия.
	— Гледай да не ме излъжеш — отговори тя с престорен гняв. — Защото ако се окаже, че просто е било за да легнеш с някаква уличница, ще изпържа очите ти за закуска.
	Останалата част от следобеда прекарах в организиране на вечерта. Кен го нарече „план на заешки мозък“. Но след като го измислих така, че той да не напуска официалната си вечеря, започна да се съгласява.
	Адресът, който ми беше дала Мариан, се намира зад Холанд Парк. Почаках отвън, докато видя, че лампата в спалнята загасва. И след няколко минути позвъних на вратата. Беше точно преди полунощ. След пет позвънявания, Дейв отвори вратата, увит с виолетова копринена нощница. Носеше тънък златен часовник, който не бях виждал преди и беше леко изпотен. Миришеше на парфюм и мускусния аромат на секс.
	— Форест, какво, по дяволите! Как си намерил…
	Влязох покрай него, сякаш случаят беше спешен.
	— Виж, съжалявам, че те карам да излизаш по това време, но току-що ми позвъни Кен. Макс е направил някои промени в скоростната кутия и ни трябва адаптерна планка. Те са в Хемел Хемпстед и се нуждаят от тебе, за да помогнеш на Кен да направи една. Кен казва, че ако можем да направим заготовка до сутринта, ще може да изработи цяла серия в някой цех, за да ги вземе в Аделаида.
	— Майка му стара, аз съм механик, не съм стругар. Защо не кажеш на Кени…
	— Дейви-и-и, какво става?
	Тя беше слязла до половината на стълбите, гласът й звучеше пресипнало и сънливо, малката й синя нощница едва покриваше бедрата й. Беше с цвета на мед и сметана, на около двайсет и няколко, и когато се облегна на перилата, гърдите й тежко се олюляха. Отметна дългата си руса коса и зачака отговор.
	Познавах Мидж, жената на Дейв — ниско, здраво, забавно, къдрокосо момиче от неговото село в Йоркшир. Те имаха двама сина на пет и десет години. Дейв ме погледна в паника, после отново погледна към момичето на стълбите. Запълних паузата, която заплашваше да стане толкова дълга, че Дейв можеше да смаже лагерите си и да започне да се замисля как съм го намерил.
	— Ако тръгнем сега, ще се върнеш за закуска.
	Раменете на Дейв увиснаха надолу.
	— Трябва да тръгвам — каза той на момичето. — Ще се върна сутринта право тук. Иди да си легнеш.
	Тя ме изгледа с възмущение, обърна се и показа на мястото на ефирната блондинка клатещия се задник на непослушно момиче, което са изпратили обратно в леглото. Дейв я последва по стълбите.
	След двайсет минути се носехме на север по М1. Дейв не беше проговорил, откакто влезе в колата, не знаеше откъде да започне. Той се размърда в седалката си, когато телефонът, който бях инсталирал същия следобед, иззвъня. Изчаках да звънне два пъти и вдигнах слушалката. Кен поздрави и аз заговорих високо:
	— Здравей, Кен, само не ми казвай, че Макс е променил решението си.
	— Дейв с тебе ли е? Добре, добре. Дай ми да поговоря с него. — Превключих телефона на високоговорител и подадох слушалката на Дейв.
	— Дейв, виж, съжалявам, че те вдигнах посред нощ, но мисля, че сме открили нещо. Макс и аз сме го опаковали в работилницата и сме в стопанството в Уайтфийлд. Не възразяваш ли да дойдеш при нас? Не е много далеч и наистина бихме се радвали да чуем съветите ти. Форест знае пътя.
	Когато Кен и Алисия купиха стопанството в Уайтфийлд след сватбата си, то беше изоставена стопанска сграда от шестнайсети век с дупки в покрива и половин метър вода върху каменния под. Сега това беше мечтата на всеки млад борсов агент — с нов покрив, модерна кухня, лъскав каменен под, лъчисто отопление, нов дренаж, плувен басейн с отопление зад къщата и каменни огнища, достатъчно големи да опечеш вол. Бяха го възстановили с парите и грижите, които биха посветили за детето си, ако имаха такова. Беше само на двайсет и пет минути на север от работилницата на „Аръндел“ в Хемел Хемпстед и на четирийсет и пет минути от Хийтроу. Бяха планирали да живеят там, докато Кен се оттегли, но живяха там само една година, преди да се разделят.
	Дейв беше изпълнен с въпроси, които аз с досада отклонявах, като се преструвах на безразличен и показвах умората си. Той започна на пресекулки да обяснява нещо за момичето и конюшнята и защо не е с Мидж в Ръгби. Казах му, че не искам да чувам за това. Колкото по-дълго можех да го държа в отбрана, толкова по-добре.
	Животът ми зависеше от него. Или вярваш на механика си, или не можеш да караш. Не можеш да докараш една кола до предела на възможностите й, ако се ядосваш, че не е подготвена точно както трябва. Бяхме приятели. Аз бях кръстник на по-малкия му син. Като го гледах, чувствах, че съм изтеглил по-късата сламка и трябва да стана негов екзекутор. Не беше добро чувство. А онова, което трябваше да направя, ме караше да се чувствам още по-зле.
	Спрях до портата без табелка, отворих я, вкарах колата и я затворих зад нас. Беше пълнолуние и когато минавахме през широките ливади, хълмовете приличаха на морски вълни. Минахме през един хълм и старата къща се появи, за да ни поздрави, осветена отзад от луната. Сламеният й покрив падаше стръмно надолу от върха, висок три етажа, почти до земята. „Пързалка за котки“, беше го нарекла Алисия. Преминах през портите зад решетката за добитъка и паркирах в двора до стопанските постройки.
	— Няма светлини. Като че ли няма никой.
	— Вероятно са в стаята отпред — казах аз, като че ли това обясняваше затъмнената къща. Дейв ме последва до кухненската врата. Почуках веднъж и се обърнах с лице към него. Той понечи да каже нещо, но преди да проговори, аз го ударих силно в челюстта. Дясната ми ръка изкрещя от болка. Трябваше да се науча да удрям с лявата. Отключих вратата, запалих лампата, завлякох го вътре и затворих.
	Кухнята миришеше на восък от тясно лъснатите дъбови шкафове и голямата кухненска маса. Върху рафтовете имаше редици от стъклени купи със стар боб и спагети. Бутилки скъпо вино бяха наредени на стойки до хладилника. Завлякох Дейв по лъснатите плочи на коридора към стаята отпред.
	След като се разделиха, Алисия беше изхвърлила цялата стара мебелировка и беше обзавела без излишък голямата предна стая с най-модерна кожа, стъкло и хром. Тя изглеждаше празна и студена, а още по-студена я правеше зеещата камина. Алисия казваше, че така стаята съответства на настроението й. Пред дългото канапе от масленосива кожа имаше ниска масичка за кафе — дебела стъклена плоча на четири масивни хромирани крака.
	Очистих масичката от списанията и пепелниците, след което свалих всички дрехи на Дейв. Качих го гол по гръб върху масичката за кафе и привързах глезените и китките му към хромираните крака с медната тел, която бях взел у себе си. Главата му провисна от единия край, а краката му лежаха разкрачени на другия край. Върнах се в кухнята да потърся чук, намерих го в най-долното чекмедже, после се върнах, седнах на канапето срещу слабините му и зачаках да се събуди.
	Когато се събуди, му беше необходимо известно време, за да осъзнае къде се намира. Опита се да вдигне глава и да огледа стаята, но беше изморително да поддържа главата си изправена и да гледа как седя на канапето. След десет секунди главата му клюмна отново назад.
	— Форест, за Бога, какво става? Къде сме?
	— На три километра от най-близката къща, така че ако искаш, можеш да крещиш. — Трябваше да се почувства колкото е възможно по-уплашен и по-беззащитен. По треперенето на гласа му личеше, че съм успял. Колкото по-скоро свършеше това, толкова по-добре. Станах.
	— Искам да разбера защо и как си го направил.
	За по-голям ефект разбих с чука стъклото между краката му. То издаде ужасяващ, мъртъв звук.
	— Ти си луд. Напълно си обезумял. Господи Боже, Форест, това не е шега. За какво, по дяволите, говориш? — Той се опита да се измъкне, но се отпусна назад, защото телта се врязваше в китките и глезените му.
	Отидох до стереоуредбата в нишата, включих я и поставих касетката на Бил. Усилих звукът докрай. Чу се механичният звук на телефонно повикване по линията и после гласът на Мариан:
	„Заводи «Кортланд».“
	После гласът на Дейв. „Ало, там ли е господин Кортланд?“
	„За кого да предам, че се обажда?“
	„Дейв. Просто му кажете, че се обажда Дейв.“
	„Съжалявам, но господин Кортланд в момента го няма. Очакваме го по-късно. Бихте ли му позвънили пак следобед?“
	Линията се прекъсна; после отново се чу звукът на повикване.
	„Заводи «Кортланд».“
	„Там ли е господин Кортланд?“
	„Съжалявам, господин Кортланд още не е дошъл. Да му кажа ли, че сте се обаждал?“
	„Да, вижте, тук е Дейв. Аз се обадих преди. Трябва да говоря с него. Кажете му, че е спешно. Кога го очаквате?“
	„Очакваме го тази сутрин. Очаквам, че ще се върне всеки момент. Бихте ли оставили номера, където може да ви се обади?“
	„Лондон, 629 9496. Вижте, мога ли аз да го потърся?“
	„Съжалявам, но господин Кортланд не е оставил никакъв телефонен номер.“
	„Май…“ — Линията прекъсна отново. Следващия път беше друг глас.
	„Имаше ли някакви обаждания за мен тази сутрин, госпожо Плъмър?“
	Мариан предаде съобщения от един търговец и двама кредитори. После каза:
	„Някой си Дейв се обади два пъти. Изглеждаше доста настойчив да говори с вас.“
	„Мариан, не искам да ми се обажда тук и той знае това. Ако се обади пак, кажете му, че съм извън страната.“ После се чу смях. „Поне това ще е вярно. И попитайте за здравето на малкия Дейвид. Той ще се зарадва много.“
	При споменаването на името на Мариан, главата на Дейв подскочи. Понечи да каже нещо, после се отказа и главата му отново увисна. Звукът от уредбата беше непоносимо висок.
	„Заводи «Кортланд».“
	„Там ли е господин Кортланд?“
	„Съжалявам, господин Кортланд излезе. Предадох му съобщението ви и той ме помоли да ви кажа, че би предпочел да не му се обаждате тук. Мисля, че е извън страната.“
	„Това копеле! По дяволите, той ми дължи цяло състояние. Направих всичко както се споразумяхме. Кажете му, миличка, че ако не ми плати до една седмица, ще дойда и ще си взема парите сам с лихвите.“
	„Ще се постарая господин Кортланд да получи съобщението Ви, но наистина не знам кога да го очаквам. Не е оставил координатите си.“
	„Копеле!“
	Пренавих лентата и я пуснах още веднъж, отново с максимална сила.
	„Заводи «Кортланд».“
	Дейв извика през звука на лентата.
	— Изключи онова проклето нещо. Това не доказва абсолютно нищо. Кортланд ми дължи пари. И какво от това? Той играе комар. Вероятно дължи пари на много хора.
	Изправих се над него, погледнах към тялото му, проснато върху масата, и вдигнах чука над члена и тестисите му.
	— Какво беше споразумението ви с Кортланд? — казах меко, под звуците на гласа на Дейв по уредбата.
	— Беше само облог на конни състезания, идиот такъв!
	Стоварих чука върху дебелата плоча между краката му и тя се разцепи. Тялото на Дейв тежко провисна между счупените стъкла. Той погледна нагоре към мен — страх го беше да мръдне, за да не се пореже.
	— Чуй ме — казах аз. — Ти уби Мишел и се опита да убиеш и мен. Или ще ми разкажеш всичко, или ще те размажа на парчета.
	Ужасно нещо е да видиш как един мъж се пречупва. Той се държи храбро — ден след ден, пази ужасните си тайни скрити от приятелите и жена си, мисли си, че накрая всичко ще се оправи. Но не се оправя, а става много по-зле, отколкото е можел да си представи. И никой не го е еня.
	Както лежеше неподвижно между стъклените парчета, Дейв отвори широко уста, но не излезе глас. Отвори я отново и измуча, сякаш всички демони на вината, които го бяха измъчвали, излязоха с грохот от ада и изчезнаха в нощта. Другите мъже го смятаха за силен, жените се възхищаваха от него, жена му го обичаше, децата му му вярваха. Кен и аз го харесваше, вярвахме му и се възхищавахме от него. Той знаеше, че нищо вече никога няма да е същото. По страните му покапаха сълзи.
	Изключих уредбата и седнах на канапето. В стаята влезе Бил, а след него — агентът от Специалния отдел. Дейв едва ли ги забеляза.
	— Разкажи ми — казах на Дейв.
	— Не съм убил Мишел — отговори той, — нямах нищо общо с това. Кортланд имаше връзки с японската мафия — не директно, но имаше. Той се хвалеше за всички японски специалитети, с които са го оправили. Казваше, че има нова формула, която иска да опита, и не трябва да се безпокоя.
	— Формула?
	— Той си въобразяваше, че е химик. Неговата мафия му беше дала малко ЛСД, за да си поиграе. Имаше нещо, което мисля, че наричаше трансдермал. После Дейв отново се разплака. — Той заплашваше децата ми. Щеше да направи Дейви наркоман. Дейви току-що беше започнал в това училище. Кортланд можеше да го направи, знам, че можеше. Ти нямаш деца, Евърс, не знаеш какво е това. — Дейв гледаше към тавана с подивели очи.
	— Не — казах, — не знам какво е това.
	— Може би аз трябва да задавам въпросите — каза агентът със своето силно шотландско „р“.
	Дейв не му обърна никакво внимание.
	— Моля те, Форест, извади ме от това стъкло. Порязал съм се. — От тялото му капеше кръв.
	Развихме телта и внимателно го повдигнахме. В гърба му се бяха забили няколко остри отломки, а на задника му имаше неприятен разрез, който изискваше хирургически шевове. Бил отиде до колата си и донесе аптечката за първа помощ, а мъжът от Специалния отдел ме отведе в хола. Оставихме Дейв легнал върху килима.
	Агентът извади цигара, понечи да я запали, после се отказа и я върна в пакета.
	— Нали разбирате, че нашите права не се простират толкова далеч. Може да има нещо във връзката му с Кортланд, но престъпления, извършени в Мексико и Унгария, са малко извън нашата юрисдикция.
	— А какво ще кажете за Брандс Хеч?
	— Е, ако си признае и това. Но по-скоро утре сутрин той ще реши, че всичко, което е казал тук тази нощ, е изтръгнато под натиск. Ще го помисли със сигурност, ако си вземе адвокат. А и не ми се иска особено да обяснявам присъствието ни с полицая Плъмър тук тази нощ.
	— Нямам желание да повдигам обвинение срещу него. Не знам какво би помогнало, ако го вкараме в затвора. Но наистина искам да разбера точно как са направили това.
	— Мисля, че мога да разбера всичко и да ви кажа.
	— Има и още нещо.
	Той повдигна вежди учудено.
	— Свободен ли сте следобед? — попитах аз.


	XXVI.

	Арнълд Макинтайър, президент на организацията на конструкторите от „Формула 1“ и най-силният човек в автомобилния спорт, се облегна на седалката от състезателен „Рекаро“, която използваше като стол в кабинета си, и се вгледа в нас четиримата. Прозорецът зад него представляваше стъклена стена, която се простираше от пода до тавана. От мястото, където бяхме седнали Кен и аз, изглеждаше сякаш алуминиевото му бюро плава във въздуха над Хайд Парк. Синьо-зеленото на килима беше в тон със замъгленото синьо-зелено на парка, а светлосиньото на стените се сливаше със светлосиньото на следобедното небе.
	— Едва ли мога да ви помогна — каза той. — Ако можех, щях да го направя, но се боя, че не е по силите ми.
	Кен стана и бавно отиде до прозореца, загледан в парка. В далечината едва се виждаше кулата на лондонския Хилтън.
	— Арни — каза той, — през всичките години, откакто те познавам, за пръв път чувам да използваш думите „не мога“. Никога не съм си представял, че те съществуват в речника ти.
	— Невъзможното мога да направя. Чудеса — не.
	— В такъв случай аз трябва сериозно да се замисля за завеждане на дело за „неправомерно отстраняване“ или както там е юридическият термин. Няма никаква причина да не бъде разрешено на Форест да кара в Аделаида.
	— Ако искаш да дадеш под съд Ален, нямам нищо против. Отново ти казвам, поговори с него. — Не аз съм забранявал на Форест — той го е направил. Въпреки че трябва да ти кажа — тогава се съгласих с решението му.
	Кен отиде до бюрото, огромното му тяло надвисна над Арнълд, а лицето му почервеня от гняв.
	— Ален дори не отговаря на телефонните ми обаждания. А ти трябва да представляваш конструкторите. Тоест мен. По дяволите, ако не ме представляваш, кого представляваш тогава?
	— Нека да обясня отново — казах аз.
	— Няма нужда да ми обясняваш нещата два пъти. Този, как му е името, Дейв? Този Дейв, твоят механик, те е упоявал с наркотик, затова си катастрофирал и се държа като клоун на пистата. И ето, Дейв казва, че няма вече да прави така; и господинът от Скотланд Ярд гарантира, че той вече няма да прави така — значи няма причина да бъдеш отстранен. Така ли е?
	— Точно — каза Дейв и застана до мен. — Форест няма никаква вина.
	Макинтайър погледна Дейв, който за случая се беше облякъл с костюм и връзка.
	— Защо не седнеш, Дейв? Отпусни се. Тук не съдим никого.
	— Ако нямате нищо против, господин Макинтайър, предпочитам да остана прав.
	Дойде ми нова идея.
	— Арни, ти имаш договор със собствениците на писти, с телевизионните и с радиокомпаниите от цял свят, нали? — казах аз.
	— Да.
	— Ти снабдяваш всички отбори, плащаш транспорта им и всички пари за награди, а собствениците на писти ти плащат само постоянна такса? — Той кимна.
	— Плюс процент от постъпленията? А договорите с телевизията и радиото се базират на броя на зрителите? Арнълд, не би ли казал, че при цялата известност, която имах — репортажите за катастрофите, скоростната кутия — не би ли казал, че ако се състезавам в Аделаида, броят на телевизионните зрители ще се повиши с двайсет процента?
	Арнълд записа няколко цифри в бележника си.
	— Пет, най-много десет процента, но не и двайсет.
	— Струва си да се замислиш за това.
	— Не съм чак такъв циник, Форест. Не се занимавам с това заради парите. Ти познаваш Ален — знаеш какво означава да се пребориш с него.
	— Би могъл да му се обадиш.
	Арнълд стана. Той беше висок, красив мъж, побелял по слепоочията. Обличаше се като преуспяващ актьор: бели памучни панталони, мек жълт пуловер, блестящи махагонови обувки, които отиваха на тена и авиаторските му слънчеви очила. Беше изминал дълъг път от дните, когато беше продавал старо желязо.
	— Едно нещо, което не ми е ясно, е защо Дейв е направил това — какъв е бил мотивът му? Вие непрекъснато ми повтаряте, че това е част от по-голямо разследване, което, трябва да призная, не ме прави по-спокоен. Но онова, което съвсем ме озадачава, е как е било изпълнено. Не ми обяснихте това.
	Мъжът от Специалния отдел, който лениво се беше проснал върху канапето с цвят на овесена каша, измъкна флаконче с прозрачна течност от джоба на сакото си. Той стана и го постави на бюрото на Макинтайър.
	— Направихме бърз анализ сутринта. Това е най-вече трансдермален препарат, повече от деветдесет и девет процента полиетилбифемерол, което означава, че е достатъчно фин, за да може да прониква през кожата. Наркотикът, както ти каза Дейв, ЛСД или диетиламид на лизергиновата киселина — това е клиничното му име. Сега го виждаме по улиците във вид на наркотик, който децата наричат „екстаз“. Както може би знаеш, ЛСД е без мирис, без вкус, без цвят и единична доза от него е толкова малка, че е почти невидима. Течността — от която е тази проба — използвана от Дейв, е съдържала една много малка доза, по-малко от 10 микрограма. Това не е достатъчно да предизвика сериозна психологическа травма, но е достатъчно да влоши възприятията на Евърс. А нещото, което прави тази формула необикновена, е малко количество от един разтворим полимер, който се боя, че още не сме успели точно да идентифицираме. Във всички случаи полимерът действа като своеобразен термостат. При нормална температура този полимер прави препарата твърде гъст и той не може да проникне през кожата — ЛСД не действа, но ако температурата се повиши с десетина градуса до 48-те градуса, които обикновено пилотът чувства във вътрешността на каската си, полимерът се разширява достатъчно много и препаратът прониква в кожата. Дейв просто е изсипал малко от препарата в шапката под каската на Форест преди състезанието и тъй като за да подейства ЛСД са необходими малко повече от трийсет минути, след като температурата вътре в каската на Форест се е покачила достатъчно при обиколките за загряване и при чакането на старта, това прави пет или шест обиколки след началото на състезанието, Форест е започнал да усеща леки халюцинации и влошаване на преценките си. И още една хитрост на този препарат. След състезанието е практически невъзможно той да бъде открит, дори и ако знаеш какво търсиш и къде да го търсиш.
	— Към това ЛСД се привиква, нали? — Арни беше седнал отново и разглеждаше цифрите, които беше записал в бележника си.
	— Не съвсем. Възможно е у някои хора да има известна психологическа зависимост при дълготрайна употреба, но не е доказано. В случая с Форест няма опасност от привикване.
	— Как каза, че ти беше името?
	— Не съм казвал нищо.
	Арнълд вдигна слушалката на телефона и започна да натиска бутоните на таблото пред него. Докато очакваше връзката, една идея го сепна.
	— Кажи ми, Дейв, какво те накара да промениш решението си? Просто съм любопитен какво те кара изведнъж да започнеш да сътрудничиш? Бързаш да отидеш в затвора?
	Мъжът от Специалния отдел отговори вместо Дейв.
	— Господин Спенс ни помага в разследването и е дошъл тук с разбирането, че господин Евърс няма да му предяви обвинение.
	— Обажда се Арни, там ли е Ален? — Последва пауза. — Ален… Слушай… Знам, Ален… Слушай… Слушай… Искам да възстановиш Форест Евърс. — Той отдръпна слушалката от ухото си и се намръщи. Чуваше виковете на Мафезон на френски на другия край на линията.
	— Не, Ален — слушай… Имам доказателство… Абсолютно… Не, Евърс е бил жертва… Жертва, Ален. Ж-Е-Р-Т-В-А… Това означава, че някой го извършва върху него… Върху него… Да, той е тук, в моя кабинет… И полицията… Без съмнение… — После спря, погледна надолу към цифрите, които беше записал в бележника си, отново погледна към мене и сгъна ръката си в юмрук със стърчащ нагоре палец. — Да, аз лично гарантирам. Моята лична гаранция, Ален… Да, Ален, знам… Да… Да… в „Сен Шапел“ в единайсет часа… Добре, веднага след службата… Не, не. Разбира се, че съм свободен за обяд, но сега е твой ред, последният път бях аз.
	Когато остави телефона, той каза, че след службата за Мишел в неделя в Париж ще има неофициално заседание на ФИСА и може би Кен би желал да дойде с него.
	— Това, което иска, е едно изявление, което той да изпрати лично до собствениците на отбори, за да е ясно защо възстановява Форест. Трябва да го донесеш, Кен. Ти чу, че дадох личната си гаранция. Така че ако отново катастрофираш, Евърс, аз заминавам с тебе.
	— Не ме изкушавай — казах аз, ухилих се и му стиснах ръката.
	Благодарих и на мъжа от Специалния отдел.
	— Ако не бяхте тук, щях да наблюдавам състезанието по телевизията.
	— Е — каза той, — не всеки ден някой те завежда при два тона кокаин. Почувствах, че ви дължа нещо.
	— Какво става с този случай? Има ли някакъв напредък?
	— Ще прочетете във вестниците, сигурен съм. Да се пази толкова кокаин прибран е все едно да скриеш слон на пързалка. Всеки полицай в Англия иска доверие. Но нашият малък клон от Специалния отдел иска преразглеждане на бюджета, така че, кой знае, може дори да получа повишение на заплатата.
	— А какво става с Кортланд? Все още ли е някъде навън?
	— Все още. Проследихме го до Париж. Той е взел влак до Лондон и е излетял от Хийтроу до „Шарл де Гол“. После го изгубихме. Така всичко, което знаем, е, че може да се е насочил към Далечния изток, или към Ню Йорк, или към Чичикастинанго.
	— Той очевидно има финансови ресурси и връзки в подземния свят, така че за него не би било трудно да получи фалшив паспорт, кредитни карти, къща на плажа в Тайван — всичко, което поиска. Предупредихме австралийските имиграционни власти. Но ако той пътува под друго име, можете просто да се спънете в него в Аделаида. А ако стане така, за Бога, не се опитвайте да се справяте сам. Първо, той няма да бъде много доволен, че не ви е убил още първия път… — Това изречение увисна във въздуха.
	— Все си мисля, че ще ми кажете името си.
	— То е различно. Променя се от седмица на седмица, така че не си струва. Всичко, което мога да направя, е да ви дам това. — Той ми подаде картичка с телефонен номер. Никакво име или адрес, само номер. — Може да се обадите на този номер по всяко време — каза той. — Попитайте за Боб. Звъннете ни следващия път, когато се сблъскате с тонове от бялото нещо.
	Откарах „Астъна“ обратно до гаража в Пемброук Мюз и го паркирах отвън. Беше изцапан и онези ужасни колела със спици, които се огъват всеки път, когато завивате на някой ъгъл, трябваше да се чистят с часове.
	Изчистих ги.
	Измих цялата кола със студена вода, без миещо вещество, и я изсуших с гюдерия. За завършване я намазах я с паста „Класик“ и я лъснах, докато колата светна под следобедното слънце. Избърсах кожата отвътре със специален шампоан. Почистих постелките с прахосмукачка. Изчистих над, под и около всяка от седемдесет и двете спици на всяко колело. Проверих маслото и налягането на гумите. После я вкарах на заден ход в гаража, извадих свещите и капнах малко масло в цилиндрите, завинтих обратно свещите без лулите им, завъртях двигателя веднъж и отново поставих лулите. Намазах клемите на акумулатора с вазелин и прибрах тубичката в джоба си. После извадих проводника за високо напрежение от бобината и го скрих на едно рафтче в задната част на гаража, така че да не може да се запали. Включих алармената инсталация, после застанах отстрани, полюбувах се на колата, на тъмнозеления й цвят и вдадените навътре фарове, меките й форми и агресивна стойка. Затворих вратите и ги заключих. Бащината ми кола.
	Когато се върнах в къщата, на телефонния секретар беше записана Алисия.
	„Съжалявам, че не си ме намерил, когато си се обадил, Форест. Бях тръгнала да видя дали не искаш някаква закуска в кухнята ми. Вероятно съм минавала точно покрай тебе по А41. Не си най-добрия пазител на къщи, но не искам и да чуя за плащане. Както и да е, преди твоето малко празненство тази стая приличаше на наказателна колония. Това е чудесен повод за Алисия да се заеме за работа и да пребоядиса стените с нещо по-интересно. Например с фрески с голи тела върху мазилката, гръцки момчета, които размахват пишките си — ще измисля нещо интересно. Така че пази се, мили, и ако видиш стария козел, ритни го през пищялките от мое име. Някой ден трябва да ми разкажеш какво правиш в къщата ми, докато ме няма. Можеш да ме поканиш, знаеш ли. Чао.“
	Позвъних на Ники в Париж, за да й кажа, че пристигам на „Шарл де Гол“ в девет.
	— О, толкова съм щастлива, че идваш. Ще дойда да те посрещна и можем да отидем на вечеря — може би, ако закъснеем, няма да се налага да се срещаш с ужасните ми родители.
	Сложих в сака си тъмен костюм — за службата в памет на Мишел, една вратовръзка без петна, която успях да намеря, чифт джинси, широки панталони и една шепа чорапи и гащи от чекмеджето. Добавих чифт обувки, четка за зъби и комплекта ми за бръснене. После застанах в старата ни спалня и се огледах за последен път. Костюмите и спортните ми сака висяха добре подредени в гардероба, а до тях — един ред панталони. В чекмеджето на тоалетката имаше снимки на Сюзън и мен на почивка и през уикендите, те не се виждаха. Трофеите ми бяха долу при книгите. Някой път Зилна можеше да ги прибере. И да ми ги изпрати някъде.
	Когато таксито пристигна, заключих предната врата и сложих ключа в плик с „другия“ адрес на Сюзън. После отидох до червената пощенска кутия на ъгъла и го пуснах. Сбогом. Всичко най-хубаво.
	Парижаните са дали името „Шарл де Гол“ на главното си летище, но не го наричат така. Наричат го „Роаси“, по името на едно село с 1500 оглушали души, над което кръстосват сенки на самолети „Джъмбо“, които с грохот излитат и с грохот кацат. Без съмнение те го наричат „Роаси“ от уважение към Големия Стар Нос, който никога не би позволил тази сбъркана смес от бетонна поничка и пластмасови тръби да петни „славата на Франция“.
	Докато се возех на ескалатора вътре в една от дузината пластмасови тръби, окачени във вътрешността на бетонната поничка, ми беше лесно да си представя, че някъде горе има един оплешивяващ, розоволик, британски психопат. Който наблюдава.
	Като по чудо изтърканият ми кожен сак се показа на лентата, а Ники ме чакаше отвън, зад непрозрачната стъклена врата.
	Тя бе отслабнала и под очите й имаше тъмни кръгове, но се затича към мен и силно ме прегърна, а аз осъзнах колко се радвам да я видя. Косата й беше подстригана късо — по-късо отзад, отколкото отпред — като рамка за огромните сини очи и широката й уста — бижу от слонова кост в черна овална рамка. Носеше черна права минирокля, която подчертаваше дългите й крака. И плоските й гърди, помислих си с неудоволствие. Прегърнах я силно, вдигнах я и я завъртях.
	— За една опечалена дама — казах аз, когато я оставих на земята, — изглеждаш много добре.
	— Това е почти отминало — скръбта, Фори. Но моля те, не ми се подигравай. — Тя несръчно се опита да вдигне сака ми, но аз я отместих и тя ме поведе към мястото, където един полицай гледаше с гняв черното й „Рено 5“. Последваха реплики на френски, твърде бързи, за да разбера нещо, и полицаят се отдалечи, мърморещ нещо под носа си.
	Потеглихме списък на гуми и се вляхме в магистралата към Париж. Тя караше уверено, сменяше скоростите плавно като професионален шофьор. Мишел я беше научил на нещо, помислих си. После, когато преминахме покрай три бавно движещи се коли със скорост, два пъти по-голяма от тяхната, си помислих, че може би тя е научила Мишел.
	Купето на колата беше изненадващо луксозно: сив велур, килимчета и телефон. Между допълнителните прибори имаше и датчик на турбоускорението.
	— Това е единствената кола за Париж — каза тя и превключи на по-ниска предавка за излизането към околовръстното шосе. — Ив Сен Лоран има същата. Окачването е много гъвкаво за големите неравности, много е малка и лесно се паркира. Освен това нямаш нищо против, когато някой се блъсне в нея, както винаги става в Париж. — Ние запълзяхме в непреставащото задръстване на околовръстното шосе. — Слушай, Фори, може ли аз да избера ресторанта? Това е особена вечер за мен.
	Ресторантът, който избра Никол, беше „Горски звезди“ — на малка уличка до булевард „Сен Жермен“. Беше облицован с огледала, махагон и месингови украшения, с картини в едуардиански стил с рамки в стил „арт нуво“, на които имаше сочни дами в прозрачни рокли. Всичко това излъчваше приятния блясък, който идва след едно столетие лъскане.
	— Красиви времена — изчурулика Ники през рамо, когато един келнер със смокинг, черна папионка и дълга снежнобяла престилка ни поведе към стълба, която се извиваше над бара. Оберкелнерът я познаваше и я поздрави с някаква тъжна почит („О, мадмоазел Маришал, толкова се радвам, че дойдохте тази вечер“ — каза той. — „Имаме маса за вас.“) Докато ни водеше през пълната зала под големия купол от матово стъкло и всички обръщаха глави, за да ни видят, аз разбрах, че като любовница на Мишел за нея сигурно са писали по вестници и списания; след което през последните три седмици тя е понасяла зловещата си известност.
	Мислех, че тя ще е затворена и тъжна, но когато седна върху стола от мека черна кожа с лице към мен, тя ми отправи ослепителна усмивка.
	— Толкова се радвам, че съм тук с теб. Първата вечер, когато Мишел имаше достатъчно пари за ресторант в Париж, той ме доведе тук. И когато имахме някакъв повод, идваше винаги тук. Не, не, не се мръщи, Фори. Ние бяхме много щастливи, просто искам да си спомня щастливите мигове с Мишел, преди утре да се сбогуваме с него. За мен това е сбогуване без тъга. Ние двамата бяхме като две деца. Познавам го от четиринайсетгодишна в манастирското училище. Майка му беше главна готвачка. Съблазних го, когато бях на петнайсет. Прекарахме заедно чудесно — споделяхме всичко, знаеш ли?
	Знаех.
	Келнерът донесе сребърна кофа с лед и бутилка „Мое де Шандон Дом Периньон 1980“.
	— Мосю Домбравол, управителят, ви поздравява, мадмоазел Маришал. И се надява, че не ви е попречил; също така се надява, че ще приемете неговата почит към вас и мосю Фабро заради много щастливите за нас мигове, когато сте били тук. Ако разбира се, това е приемливо за господина — добави той и отправи лек поклон към мен.
	Ники поблагодари и той отвори шампанското с приглушено пукване.
	— Виждаш ли? Мишел беше едно щастливо време за мен и не мога да прекарам живота си под облак, защото сме били заедно. Вероятно никой не може да разбере защо искам да бъда тук, да пия шампанско с теб, но Мишел би разбрал. С него бях дете — моят подарък за него. След тази вечер аз вече не съм дете.
	Наруших всичките си правила и отпих от най-хубавото шампанско на света с усмивка — със засмяно, прекрасно момиче с тъмни кръгове под очите. Тя ми разказа своите истории за Мишел; как е бил толкова тържествен и е трябвало да спечели и как тя го накарала да се смее. А аз й разказах моите истории със Сюзън и Вероника и лудориите с момичета, когато бях младеж.
	Вдигнахме очи от кафето, когато чухме, че смехът ни отеква в стените, и с изненада открихме, че ресторантът е почти празен. Беше едва един и половина след полунощ.
	— Добре — каза Ники. — Родителите ми са заспали и няма нужда да говорим с тях.
	Когато Ники влезе в двора на каменната къща на улица „Фий дю Калвер“, предположих, че родителите й притежаваха апартамент в сградата. Но не беше така — това беше тяхната къща. И разбира се, не бяха си легнали — очакваха дъщеря им да се върне.
	Майка й отвори вратата от ковано желязо и стъкло, докато се качвахме по стълбите.
	— Пол си легна — каза тя с лек упрек към дъщеря си; на английски (в моя чест). — Така че — блесна очарователната й усмивка, — трябваше сама да отворя вратата ни, за да ви кажа добре дошъл, мосю Евърс. Моля, влезте, да ни бъдете гост е голяма чест за нас — каза тя и протегна ръка. — Никол много ни е разказвала за вас, но ти си забравила да кажеш, Ники, че той е толкова красив. — Тя продължаваше да ме държи за ръка и разглеждаше отблизо израненото ми лице. — Но ще трябва да ми позволите да сложа компрес на бузата ви, Форест. Мога ли да ви наричам Форест?
	Ники ритуално целуна майка си.
	— Майко — каза тя, — ти си една безсрамна флиртаджийка.
	Майката на Ники беше дребна и хубава, а тънките й китки я правеха да изглежда крехка. Но тя имаше и широката уста и огромните очи, които беше наследила Ники. Леката й копринена рокля със старомодна блуза шумолеше, когато тя ни поведе по коридора, за да се срещнем с мосю Маришал. Очевидно това, че беше дребна и тънка, съвсем не означаваше, че е и немощна.
	Бащата на Ники седеше в ъгъла на тъмна стая, с книги до тавана, загледан в зелен компютърен екран, на който трепкаха числа. Той стана, за да ни поздрави, и отново присъствахме на ритуална размяна на целувки — по двете бузи — между баща и дъщеря.
	Ники ни представи.
	— Татко, мога ли да те запозная с господин Форест Евърс. Форест, баща ми — Шарл Шардоно де Маришал.
	— Шарл, моля — каза той с изненадващо дълбок и звучен акцент, който беше колкото френски, толкова и британски. — Наричайте ме Шарл. Всъщност наричайте ме както желаете, само не Чарли. В Оксфорд ме наричаха Чарли и по тази причина намразих това място. Сега вие, дами, отивайте да си легнете — времето за лягане мина, а пък аз ще се опитам да убедя господин Евърс да изпие чаша коняк с един старец. — Той ме хвана за лакътя и ме насочваше към един рафт с големи чаши за коняк и кристална гарафа. Последното нещо, от което се нуждаех, беше коняк, но тази вечер беше за нарушаване на правилата.
	Наля в две чаши, подаде ми моята, после отиде да изключи компютъра си.
	— Играя игрички на борсата — каза той и махна пренебрежително с ръка. — Нещо, с което да се занимава един старец. — Той се върна през стаята към мен — докато вървеше, паркетът поскърцваше — и ние допряхме чаши за тих тост, последван от церемонията на вкусване, помирисване и преглътване. Това беше много стар, прекрасен коняк, с дълбокия блясък на умиращ огън.
	— Никол каза много хубави неща за вас, така че ако ми простите, чувствам, че мога да бъда много прям.
	— Не й е било леко.
	— Да. Естествено, аз бях много опечален — аз съм много опечален от смъртта на Мишел. Знам, че сте бил там и че той е бил ваш приятел. Но няма да бъде честно, ако не си призная, че изпитах и чувство на, как да се изразя, нещо като облекчение.
	Кимнах. Това беше реч, която той беше репетирал. Реч — не разговор. Не беше необходим отговор.
	— Не защото неговото семейство е по-долу нашето. Ние не сме чак толкова старомодни. Но трябва да сте наясно, че той по никакъв начин не й беше равен в интелектуално отношение. Не желая да се намесвам в живота на дъщеря си. А и се съмнявам, че бих могъл, дори и да опитам. Обаче тя има първокласен ум, който я прави да изглежда по-стара и по-изискана, отколкото е всъщност. Тя е на деветнайсет, господин Евърс, и се надявам да се съгласите, че е много важно тя да следва. Би било ужасно да я видя как пропилява интелектуалните си възможности.
	— Това ли е, което тя желае — да отиде в университета?
	— Тя беше приета в Политехниката, което, както знаете, е доста голяма чест. Но не — в момента желанието й е да отиде с вас в Австралия.
	— А вие не искате да отиде?
	— Аз страстно желая тя да не заминава. А особено не искам тя да заминава с друг автомобилен състезател. Вие сте женен, доколкото знам.
	— Разведен, но не виждам какво общо има това с Никол. — Доста бях преживял, за да ме третират като ученик.
	Той усети, че у мен се надига гняв, и повдигна ръка.
	— Моля, не ме разбирайте погрешно. Не искам тя да отиде, но естествено, трябва да приема, че би било много добре за нея да бъде извън Париж за известно време. Въпросът, който искам да поставя пред вас, е, че ние я ценим твърде високо — повече от всичко друго. И аз бих желал, ако може, и вие да се отнасяте така към нея. Като джентълмен.
	— Тя ще бъде в добри ръце.
	Дери да беше забелязал ужасния гаф, той беше истински джентълмен, за да го покаже.
	Поведе ме към широките стълби, надолу по един коридор, където зад ъгъла имаше малка стая, запълнена от двойно легло със свалени покривки. Пожела ми лека нощ и изчезна в мрачния коридор, изпълнил дълга си. Без съмнение стаята на Ники беше в друго крило, на друг етаж — толкова далече, колкото е възможно.
	Заспах гол между свежите ленени чаршафи и спах, докато едно малко момиче в униформа на прислужница ме събуди с чаша чай. Слънцето блестеше през прозореца зад нея и я осветяваше като ангел.


	XXVII.

	Когато се разхождам в готическа катедрала, духът ми се извисява. Те са строени във времена, когато въпросът за съществуването на Бога не се е поставял; когато еретиците са били хора, оспорващи броя на ангелите, които могат да се закрепят на върха на една игла. Ако на някой човек му хрумнело, че не съществува висше същество, той вероятно си държал езика зад зъбите от страх за разсъдъка си — и за главата си.
	Поклонниците ходели с дни, дори седмици, докато камбанарията на църквата не се покажела иззад хоризонта. След това, докато бавно се доближавали пеша или на кон, цялата невероятна постройка на катедралата растяла — по-висока от всяка друга сграда на земята. По-висока от новите замъци на кралете, от кулите на военачалниците, високо над жалките съдби на хората. Вътре имало огромно, извисено, мрачно пространство; сводовете, както и камбанариите, се издигали право нагоре. Миришело на тамян, пеели хорове, а ярките цветове на витражите, пулсирали със силата на живия Бог.
	„Сен Шапел“ не е катедрала, това е готически параклис. Едновременно голяма и малка сграда — лесна за възприемане. Беше ясен, слънчев ден и светлината вътре в „Сен Шапел“ пулсираше с цветовете на петнайсет от най-прекрасните прозорци със стъклописи в Европа.
	Отпред, окъпани в снопове зелено, червено, синьо и златно, стояха неколцина широкоплещести хора — роднините на Мишел: баща му и майка му, сестричката му и двамата му по-големи братя, братовчеди, лели и чичовци, както и две древни души, които вероятно бяха баба му и дядо му. Те бяха облекли най-хубавите си костюми и рокли преди разсъмване и бяха дошли от Юга.
	Аз бях в центъра на параклиса, стоях до Кен. Ники беше три реда по-напред, с една глава по-висока от майка си и баща си, застанали от двете й страни. Като се огледах, видях, че параклисът е претъпкан с хора, които бяха дошли, за да отдадат почитта си към един национален герой — наред с туристите и просто любопитните, видели тълпата, чули музиката и влезли. Повечето от отборите бяха отлетели от Мексико направо за Аделаида, но тук-там виждах някоя фигура на автомобилен пилот.
	Марсел Арал — почти сигурно следващият световен шампион — беше долетял с жена си и двете си малки деца от дома им във френските Алпи. Карингдън — говорителят на пилотите, стоеше до Арнълд Макинтайър и Ален Мафезон. Маурицио Праяно беше пристигнал от дома си в Алмалфи. Луиджи Пруньо и Люсиен Фаенца бяха долетели с реактивния самолет на Люсиен от Монте Карло. Майкъл Барет и Алън Профит — долетели от Лондон. Хойбрехтс, все още възстановяващ се от катастрофата в Спа, стоеше облегнат на патериците си два реда зад мен.
	Това беше скромна, стилна церемония. Три седмици по-рано бе немноголюдното семейно погребение в родното село на Мишел. Днес се изнасяше мемориална служба — церемония за семейството, роднините и приятелите, събрани да почетат един храбър мъж и да споделят скръбта си.
	Службата трябваше да отслужи парижкият архиепископ, но той беше получил пристъп на астма и мястото му зад амвона зае свещеник от селото на Мишел. Той говореше тихо, на старинен, изискан френски език. Имаше кръгло лице и близко разположени очи, скрити от големи кръгли очила, с които приличаше на бухал.
	— Много е лесно да се провалиш. Провалът върви ръка за ръка с успеха. Посягаме към едното, а ни прегръща другото — каза той, гласът му изпълваше параклиса през високоговорителите, окачени високо на готическите колони. — Всяко постижение носи своите рискове. Но най-лошият провал е да не правиш нищо, да оставиш животът да премине покрай тебе. Да бъдеш зрител. Мишел Фабро не се провали. Подобно на Икар, чийто баща му беше направил криле, той се издигаше над главите на останалите със скорости, които можем да си представим, но не можем да почувстваме. Икар се издигна твърде високо, твърде близко до слънцето. Топлината стопи крилете му, той падна на земята и умря. Но кой от нас може да каже кое е твърде високо, твърде бързо, твърде далеч? Има предели: Бог има предели, които ние не бива да престъпваме. Но ако няма мъже, които да рискуват, как другите измежду нас, смъртните, ще разберат къде са тези предели? Как ще разберем къде са пределите на живота?
	След церемонията тълпата излезе на двора, затоплен от слънцето. Поздравих останалите пилоти и почувствах облекчението, което изпитваха всички — че церемонията е свършила и че не е била за нас. Чувството на тъга за Мишел и на гордост, че сме го познавали.
	Мафезон дойде при мен и ми стисна ръката. Каза:
	— Много се радвам, Форест, че се връщаш да се състезаваш отново. Лично аз никога не съм се съмнявал, че ще си толкова глупав да взимаш наркотици, но разбира се, мой дълг е да предпазвам спорта. Така че понякога трябва да предприемам мерки, които са ми много неприятни.
	Много ми беше трудно да запазя сериозно изражение, защото зад Мафезон беше застанал Арнълд Макинтайър, който правеше гримаси.
	Постепенно Ники и аз се доближавахме един към друг през тълпата. Тя се сбогува с родителите си, а баща й и аз си стиснахме ръцете.
	— Имам думата ви, че ще бъдете джентълмен — каза той — и ще се грижите за нашата малка Никол.
	— Имате думата ми.
	Ники беше облечена в дълга черна рокля и изглеждаше много уморена, много бледа. Тя плъзна ръката си в моята.
	— Да си отиваме, Фори, направо на летището. Колкото е възможно по-скоро.
	Докато си тръгвахме, ни пресрещна високата фигура на Кен.
	— Форест, имам подарък за теб, за да отпразнуваме връщането ти в състезанията. — Направи пауза и се изправи. — Въглеродни спирачки — добави той.


	XXVIII.

	Не успявах да я хвана. Тичах силно, краката ми затъваха в мекия бял пясък, но тя леко поддържаше дистанцията, дългите й крака летяха, ръцете й се размахваха.
	Паднах по лице, изтощен, пот струеше от мен, а тя се обърна и затича обратно към мястото, където лежах по лице, докато слънцето пареше гърба ми. Тя издаде шум на пренебрежение и презрение, както правят французите — издиша рязко въздух през свитите си устни.
	— Пфффффф. Какъв скапаняк! Тичаш съвсем малко, а когато се връщаш, не можеш да хванеш една малка френска ученичка! — Зад нея се чуваше грохотът и съскането на вълните, които идваха от Антарктика.
	— Бягал съм осем километра — казах аз, без да мога да си поема въздух, усещах влагата и солта на морския въздух в гърлото си. — Не е честно, ти имаш крака като плавници и те не затъват в пясъка. Отсега нататък ще ти викам Жабата.
	— О-о, колко си отвратителен! Отсега нататък ще ти викам Херингата, защото приличаш на студена риба. — Тя ритна пясък към мен и се втурна, за да се гмурне в големите се вълни. Гмуркането й беше тихо сред рева на вълните, които се разбиваха върху белия пясък. Ученичка, която изчезва. Обърнах се на гръб. Над главата ми небето беше дълбоко и абсолютно синьо. Затворих очи и усетих топлината на слънцето върху гърдите си и топлия пясък под гърба си. Понеделник, вторник, сряда, четвъртък, четвъртък следобед. Трябваше да бъда на пистата.
	Бяхме тръгнали от Париж в събота, късно следобед, спряхме в Бахрейн, сменихме самолета в Сингапур и пристигнахме в Аделаида в понеделник сутринта. Бяхме седели един до друг в меките седалки на първа класа като изморени непознати, които водят безсмислен разговор, задават си маловажни въпроси. Смъртта на Мишел и смъртта на Бевърли ни следваха като собствените ни сенки.
	Минахме през митницата в Аделаида, наех кола и за петнайсет минути стигнахме до Гленелг, на плажа. След час бяхме в лятната къща с трийсет и пет километра бял пясъчен плаж пред верандата ни. И с отделни спални вътре. Хвърлихме се в морето още преди да си отворим багажа. Леденият му шок изми праха от непрекъснатото пътуване — от Париж до Аделаида. После влязохме вътре и спахме до залез слънце в отделните си стаи. Просто добри приятели. И на двамата ни трябваше време, за да се възстановим от загубите и травмите си.
	Ники беше болезнено слаба, затова аз й наложих диета от обилни закуски, продължителни обеди, пържоли и вино, плуване и тичане, разходки по плажа и спане на слънце. Към сряда тъмните кръгове под очите й изчезнаха, тя загоря и вече не можеше да преброиш жилите по врата й една по една. С изключение на храната и виното, аз бях на същата диета, допълнена със здравословна доза от тренировъчния режим на швейцарските командоси. Тичане, разтягане на пружини, тичане, разтягане, тичане, тичане, тичане.
	Никол научи, че вината „Петалюма“, „Шардоне Пенфорд“ и „Каберне Совиньон“ от долината Бароса над Аделаида са не по-малко добри от всяко вино, което беше пила във Франция. А аз научих, че можеш да свикнеш и с местната вода.
	Във вторник на обяд отидохме до река Мъри и си наехме катер — плаваща къща. С по една голяма пържола, пълна купа австралийски зеленчуци, две бутилки „Пенфолд Грейндж Хермитидж ’76“ ние се понесохме по чистата и хладна река, плувахме, когато ни се искаше, а когато не ни се искаше, се печехме и дремехме. Вечерта, след ядене, тя ме попита какво се е случило и за пръв път й разказах всичко.
	Разказах й как се чувствахме с Бевърли — така свободни и спокойни, сякаш се познаваме от години, а не от дни. За деня, когато тя беше загубила горнището на бикините си в плувния басейн, и за нощта, в която изчезна. Разказах й как Бевърли умря; как, въпреки че нямаше връзка, съм обвинил Кортланд за смъртта на Бевърли и за гибелта на Мишел.
	— Сигурен ли си, че той е убил Мишел?
	— Напълно. Сигурен съм, че е поставил по-голяма доза от препарата си в афтършейва на Мишел; съдейки по начина, по който се случи произшествието, мисля, че Мишел сигурно е почувствал ефекта внезапно. Може дори да е изпаднал в безсъзнание.
	— И мислиш, че той ще те преследва тук, на състезанието?
	— Знам, че ще го направи — чувствам го. Има нещо в психиката на човек като Кортланд, което го кара да се чувства измамен, да търси отмъщение. Може би защото баща му го е потискал, може би защото жена му го е напуснала. Може би преди всичко, защото е слаб. Може би нещо друго. Наистина не ме интересува защо. Каквато и да е причината, чувството, че си изтеглил късата сламка, се усилва стократно. То го кара да смята, че каквото и да направи — колкото и това да е чудовищно — постъпката му е оправдана. Той няма чувство на вина. Иронията е, че каквото и да направи, то няма да го задоволи. Нищо не може да го задоволи. Той винаги ще се чувства измамен. Колкото и пари и власт да има, това никога няма да му е достатъчно. Но ако му ги отнемеш, както направих аз, той ще се почувства хиляда пъти по-зле. Ще се превърне в истинско чудовище — понесло се напред с наведена глава.
	— Да, добре, отмъщение. Аз го искам заради Мишел, предполагам, защото все още не мога да се примиря със смъртта му. Помня, че поисках от тебе главата на виновника на поднос. Но ако някога я получа, съм сигурна, че ми стане противно и ще намразя и себе си, задето съм го искала.
	— Бевърли обичаше да казва, че не съществува такова нещо като отмъщение. Че това е просто дума, която сме си измислили за нещо, което искаме. Във всички случаи, независимо дали ти и аз го искаме, той идва. Аз откраднах кутията му с играчки, пълна с наркотици и пари, и той ще ме подгони, като бик — червена кърпа.
	— Но, Фори, как ще се предпазиш от този препарат, който той има? Нали знаеш, няколко капки върху кожата. А този път мисля, че той ще повиши много дозата.
	Казах й как и тя се разсмя.
	— О, така ли. Видях онова мазно нещо в тоалетната. Помислих, че е някакъв сексуален препарат, може би. Трябваше да те познавам повече — отвратителна студена риба.
	Сексът се появяваше все по-често. Сблъскваш се с красиво сънено момиче в кухнята, пиете кафе заедно, търкаляте се по плажа, разтриваш плажно масло върху дългия й, извит гръб; заедно сте на дълги обеди и вечери, както и на продължителни разходки по плажа на лунна светлина. Плаваш надолу по ленивата река. Дните носеха всичко необходимо за едно любовно приключение, но душите ни бяха все още твърде наранени, за да могат да се докоснат. Така че ние правехме това, което правят всички мъдри и зрели хора, когато се случи нещо странно. Превръщахме го в шега. Преструвахме се, че всеки намира другия за грозен, непривлекателен, отблъскващ.
	— Ники, не си ли мислила някога за пробни снимки в детски филм? Ако си вържеш косата отзад, спокойно можеш да играеш роля на бухал.
	— Форест, мислех си, че си красив. Но сега, когато спадна подутината на бузата ти, ми приличаш на козел. Стар космат козел.
	Вечер си отивахме в отделните спални.
	— Лека нощ, Фори.
	— Лека нощ, Никол. — Бон соар, Шарл Шардено де Маришал.
	Тя беше едно непохватно и грозно френско момиче, аз бях студеният и грозен англичанин. И колкото повече време прекарвах с нея, толкова по-прекрасна ставаше тя. Онази нощ на река Мши хвърлихме котва малко тихо заливче, скрито от погледа. Ние останахме в отделните си легла, закотвени към миналото. На следващата сутрин, когато се връщахме плаващата къща, много пъти, без да искаме, се сблъсквахме и докосвахме един друг. Няколко микросекунди повече — нейната ръка на врата ми, моята ръка върху нейната.
	Отворих очи, легнал по гръб върху белия пясък, загледан в синьото небе и замислен за прекрасната извивка на корема й, която слиза надолу…, когато тя се върна от морето и прекъсна мечтите ми, като ме напръска със студена вода. Скочих.
	— Виждаш ли, студена херинга, толкова си студена, че морската вода те стопля, връща те към живота.
	Това беше нашият последен безгрижен следобед на плажа.
	— Трябва да отивам на пистата, Ники. Трябвам им, за да подготвят колата И аз искам да я видя и да говоря с Кен, Макс и с екипа.
	— Добре, риба-херинга, остави самотното момиче само в чуждата страна само с едни бикини. — После тя се засмя. — Отивай, наистина не искам да дойда. Не искам да виждам Кен и екипа. Не искам да виждам състезателна кола. Не искам да те видя на пистата. Плажът е много добър и аз имам да направя още много за тена си. Кога ще се върнеш — надявам се поне за вечеря?
	— Надявам се, за вечеря.
	Аделаида приличаше на града на мечтите от 1950-те години — подреден и безопасен, планиран като мрежа, с широки улици. Всички градинки, разположени пред кокетните къщи, бяха абсолютно перфектни, цветовете им — толкова ярки, каквито са в детството, всяко цветче и всеки лист изглеждаха така, като че ли днес е денят за рекламни снимки.
	Онова, което не достигаше, за да оживее Аделаида, бяха хората. Къде бяха те? Сякаш са построили този чудесен голям град на реката между планините и морето и си бяха отишли вкъщи, в Манчестър или в Токио, за да гледат телевизия. Улиците не бяха абсолютно празни. Ей там, на кръстовището, една дама с куче чакаше. От другата страна вървеше един мъж, а дългата му пречупена сянка го следваше върху сградите. Но това беше град с един милион жители! Къде са те? После осъзнах, че е само четири часа следобед. Те бяха в сградите, работеха, глупав плажен безделнико Евърс! Работеха, за да си изкарват прехраната, безгрижен англичанино!
	От птичи поглед пистата в Аделаида прилича на юмрук с изпъкнали кокалчета, чийто показалец сочи към морето. Този пръст може също да се опише като забучен в зелена питка, тъй като пръстът е част от пистата за „Формула 1“, която преминава парка Виктория, където обикновено подтичват чистокръвни коне с една конска сила. Когато дойде неделя, по-благородните, чистокръвни коне със 700 конски сили ще стигат до 300 километра в час на Терасата Декетвил. Където ограничението на скоростта в града е 60 км/ч.
	Австралийската Голяма награда носи едно особено чувство. Това е последното състезание за сезона, краят на цикъла, така че това е празникът на годината с радостта да кажеш довиждане. Дните от едно време, когато механиците се напиваха и преследваха пищящи момичета по улиците, са отминали, но духовете определено са приповдигнати. Машината за слухове на „Формула 1“ се препълва с истории за пилоти, механици и конструктори, които си сменят отборите, с истории за нови свръхдвигатели с удвоена мощност през следващата година, за свръхшасита, направени от свръхяки и свръхлеки материали, каквито още никой не е чувал.
	Докато карах по пистата към боксовете, отборите изглеждаха по-пъстри, по-оживени и по-доволни, отколкото на всяка друга писта през цялата година. Освен това австралийците могат да бъдат много мили. Дори когато говорят на техния диалект. Ако правят нещо, правят го много добре. Никакво размотаване. Пистата е доказателството. От деня, когато беше открита през 1985, това о най-добре организираната писта във „Формула 1“. Единствената неприятност е, че ти трябва допълнителен комплект спирачки. Обиколих отзад на боксовете, паркирах на сянка и влязох през задната врата в гаража на бокса на отбора „Аръндел“. За миг бях заслепен от късното следобедно слънце; после една огромна маса засенчи слънцето. Когато тя проговори: „Здрасти, Форест“ и „Къде, по дяволите, беше, Евърс?“, аз разбрах, че това са Кен и Макс, застанали един до друг.
	Здрависах се с Кен и казах на Макс, че съм плувал. После поздравих Бил Уилямс — също толкова спокоен и сигурен в новата си роля на главен механик, колкото беше и като помощник на Дейв. Погледнах над раменете на Найджъл Уийт и Чарлз Лорънс с желание да не прекъсвам работата им, но зарадван, че ги виждам. Поговорихме за Дейв и колко съжаляваме.
	— Трябва да е бил под сериозен натиск — предположи Бил и ние всички с радост спряхме дотук. Изглеждаше, че и те също толкова се радват, че ме виждат, колкото и аз.
	Поздравих Бил с длъжността главен механик.
	— Надявам се, че ще се опиташ да ме задържиш на пистата. Необходима ми е цялата ти помощ, която мога да получа.
	— Ще получиш всичко, което ти е необходимо — каза той, ухилен и спокоен. Те бяха работили непрекъснато от зори, за да подготвят колата, но ухилените им лица не показваха умора. Бил ми каза, че мексиканската митница е забавила колите няколко дни, така че всички отбори били на едно и също дередже — закъснели с една седмица.
	После, преди да вляза в кабината, той ме заведе отпред, при новата кола и каза високо:
	— Ей, Форест, мога ли да ти представя новия ни механик — Лари Хъчинс.
	Чифт крака се измъкнаха изпод колата, а след тях — разрошен, но стегнат и силен мъж, който имаше навика да приглажда косата си назад с опакото на ръката си.
	— Добър ден. Радвам се да се запознаем, колега. Винаги съм се възхищавал от карането ти.
	— Кен ми каза че си работил за „Брабъм“.
	— Да, така е. Когато отборът беше на Джак и Рон. Занимавах се със спирачките и магаретата.
	— Иска да каже двигателите — преведе Бил.
	— Радвам се, че си при нас, Лари.
	— Ще свършим работа — каза той.
	— Ще направим нещо повече — казах аз. — Ще станем най-добрият отбор във „Формула 1“.
	Кен се ухили и кимна към Лари с масивната си глава. Същото искаше и той. Външен човек, който би погледнал нашия мъничък отбор — само с една кола и без пари срещу големите и мощни фирмени отбори, би сметнал желанието ни като опасно романтично въображение. Ние бяхме с остарели каросерии, с по-слаби двигатели и скромни финанси.
	Но има само една причина да се състезаваш — желанието да спечелиш. Нямаше да спечелим тази година, ние си знаехме. Но знаехме също, че имаме технология, която може да привлече големите пари, които ще ни направят конкурентноспособни. Аз почти бях провалил шансовете в Мексико, но ако успеехме да спечелим точки в неделя, щяхме да привлечем спонсори, така че да спечелим световната титла след две години. Една година за подготовка, на следващата — победа.
	От края на алеята на боксовете, почти до задните маркери и резервните писти, ние бяхме като врабче, което размахваше нокти към орлите.
	Нито аз, нито Кен не допускахме и грам съмнение, че можем да го направим. И ако Лари беше готов да тръгне с нас, той трябваше да стане един от четиримата най-добри механици в състезанията — другите трима бяха Бил, Найджъл и Чарлз. Кен беше най-добрият мениджър, Макс беше най-добрият конструктор, а аз бях не по-малко бърз от всеки друг.
	Макс ме хвана за рамото.
	— Да ти покажа какво направихме, докато ти се разкарваше с дамите в Лондон.
	Той ме заведе до колата. Тя беше на колела за подготовка, които приличаха на колелата на древна колесница. Колелата за подготовка улесняват придвижването на колата в работилницата и работата върху нея — можеш да достигнеш до спирачките и окачването. Но те изглеждат антични редом с лъскавата, модерна кола от „Формула 1“, сякаш колелата не са били усъвършенствани от времето, когато са хвърляли християните за храна на лъвовете.
	Макс се наведе и посочи към спирачните дискове.
	— Ето, виждаш ли? Въглерод. Знаеш ли за дисковете с въглеродни влакна?
	Познавах дисковете с въглеродни влакна. Въглеродните влакна са за „Формула 1“ от осемдесетте години това, което беше алуминият през шейсетте и титанът през седемдесетте. Неимоверно здравият корпус, в който седи пилотът и който носи двигателя и окачването, е направен от въглеродни влакна. Връзката въглерод-въглерод е почти същото, само че още по-здраво. По-голямата част от съединителите във „Формула 1“ сега се изработват от въглерод, а повечето от другите отбори от години използват въглеродни дискове. Първо те са били разработени за „Конкорд“. После през 1984 година „Брабъм“ ги въведе във „Формула 1“. Макс щеше да ми разкаже за тях въпреки всичко.
	— Те ни спестяват двайсет кила допълнително тегло — каза той, опитвайки се да пъхне корема си навътре, — а коефициентът на триене е много по-висок, така че ще усетиш един много по-лек и по-чувствителен педал.
	Допълнителен спирачен ефект щеше да ни е необходим. Аделаида сякаш закусва със спирачки. Това е най-тежкото трасе за спирачките и в последните обиколки не е рядкост половината коли да се носят с почти износени спирачки. С автоматичната скоростна кутия на Макс аз не можех да използвам двигателя за спирачка, нямаше превключване на по-ниска предавка, така че се нуждаех от добри спирачки повече от всяка друга кола на пистата. Но не успях да устоя пред възможността да го подразня.
	Най-малкото той беше станал още по-дебел, фланелката му с надпис „ЗАЩО НЕ МЕ ВЗЕМЕШ ЦЕЛИЯ?“ се опъваше, а жълтите му панталони бяха започнали да се пукат по шевовете отзад.
	— Не знам дали ще ми трябват, Макс, този двигател има толкова малка мощност, че няма нужда да се намалява.
	— Ти караш толкова бавно, че е трудно да се разбере дали спираш, или ускоряваш — отвърна ми той с полуусмивка.
	Лари отново излезе от колата.
	— Това е интересна обработка, как ги правят тези малки животинки — каза той, докато ставаше и изтриваше ръцете си. — В общи линии това е един сандвич от въглеродна тъкан и влакна с графитна структура. Взимат мрежа от карбонизирани изкуствени влакна и я пъхат в пещ с газ метан; от отлагането на парите тя се покрива с въглеродни атоми. После усилват още малко огъня и я правят по-гъста чрез импрегниране на влакната с въглерод. Всичко това е донякъде тайно, а цялата работа отнема седмици.
	— Ето защо обзавеждането с такива спирачки ми струва малко повече от диаманта „Кохиноор“ — каза Кен. — Така че се опитай да не ги скапеш още първата обиколка.
	— Да не искаш да ми кажеш, че имаме само тези четири диска? — Въглеродните спирачки бяха добри, но не бяха безгрешни. Бях виждал да се пръскат.
	— Не, не, не — каза Кен, — разбира се, че не. Имаме още един комплект.
	Още един комплект.
	— Ало, има ли някой? — Марсел Арал, с дълга сянка, която хвърляше малката му фигура. — Форест, искам да ти кажа лично, много се радвам, че си отново на пистата.
	— Казано като от световен шампион — казах аз. — Трябва да завършиш, къде, четвърти ли, за да спечелиш шампионата в неделя? — Надявах се, че той ще бъде новият световен шампион. От всички пилоти, той беше суперпрофесионалистът. И макар да ми харесваше мисълта, че във „Формула 1“ никой не е по-бърз от мен при равностойни коли, трябваше да призная, че имах съмнения дали мога да се меря с Марсел.
	— Дори по-добре — отговори той, — само шести. Дори и да не завърша, Фаенца трябва да спечели, за да ме бие, така че май всичко е наред. Естествено, бих предпочел да спечеля състезанието. Кажи ми, видях Никол с тебе в Париж в „Сен Шапел“ и чух, че е тук с тебе. Как е тя?
	— Става все по-добре. Но не иска да дойде на пистата. Може би вие с Елен бихте искали да вечеряте с нас довечера?
	Той сви рамене. Атлас, който носи земята върху плещите си.
	— Да, би било прекрасно. Но нали знаеш, не ме оставят на мира. — Той извади картичка от джоба си. — Сега отивам да записвам телевизионно интервю. После, в шест и петнайсет, има радиопрограма с кмета на Аделаида; в седем и половина трябва да бъдем в някаква къща на коктейл с всички дистрибутори на „Рено“ в Австралия; после идва вечеря в Гудуей, където трябва да произнеса малка реч. Утре сутринта в осем има още едно телевизионно шоу. Май че е американско, но не съм сигурен. Казвам ти, Форест, когато седна в колата преди старта, си отдъхвам. Всичко, което трябва да правя, е да карам — не трябва да се усмихвам. — Той наподоби огромна усмивка. — Предай много поздрави на Ники. Може би ще се видим с нея на някое от тези празненства. Кажи й, че се надявам на това — И излезе — малка, съвършена фигура, сянката му плътно зад него, сякаш го издигаше на пиедестал.
	Когато се върнах в плажната къщичка, Ники се беше проснала на един стол на верандата, четеше роман и същевременно гледаше залеза.
	— О, Фори, върна се толкова скоро. Почти не забелязах, че те нямаше четири часа.
	— Знам. Нямаше ме толкова дълго, че почти забравих колко си грозна, Жабешко лице.
	Тя се протегна, усмихна се, стана и ме целуна със сестринска целувка.
	— Да отидем тази вечер на някое приятно място до морето.
	Когато се върнахме, луната беше осветила пътеката до вратата ни. Ники ме прегърна през врата и ме целуна, устата й все още имаше вкус на вино.
	Отблъснах я нежно.
	— Лека нощ, Жабешко лице.
	— Лека нощ, космата Херинго.
	От спалнята ми, през отворената врата, чувах повдиганията и спаданията на дъха й и между тях, вълните на брега.


	XXIX.

	Тренировката без измерване на време в петък беше пълен хаос. Лари Хъчинс седем пъти ми повтори, че спирачките трябва да бъдат загрети, преди да ги набивам.
	Макс бърникаше автоматичната скоростна кутия, правеше настройки в последната минута, проверяваше показанията на компютъра си, издаваше кудкудякащи звуци като огромна квачка.
	— Непременно ги загрей много добре, преди да започнеш да караш бързо. Можеш да направиш голяма беля, ако веднага тръгнеш бързо.
	А Кен ми каза това, което вече знаех — настилката е измамна и между две последователни обиколки може да се промени.
	— Затова отначало по-леко.
	Ускорих, за да изляза от боксовете на пистата, точно в 10 часа сутринта — точно в началото на срока от час и половина за тренировката без измерване на време. Не бързах, но знаех, че ми трябва колкото може повече време на пистата.
	Аделаида е най-доброто от уличните трасета, но е и най-трудното. Много по-трудно, мисля, от Монако. Монако изисква пълно внимание по цялото трасе. Няма никакви прави, на които да си починеш за момент и да поемеш дъх, за преминаване на завоите има само една-единствена възможна линия. Пистата е толкова тясна, че ако се отклониш от тази линия на няколко сантиметра, можеш да откъснеш колело, затова се настройваш по определен начин и продължаваш така до края.
	Но Аделаида изисква повече физически сили. Там е по-горещо, скоростите са по-високи на бързите завои, освен това е най-дългото състезание — за да направиш осемдесет и двете обиколки, са нужни близо два часа. Колкото по-добре успеех да изуча пистата, толкова по-гладко щях да карам и осемдесет и двете обиколки в неделя щяха да минат по-бързо.
	Правата с боксовете води към поредица от завои на изхода на пистата за конни състезания, към Уейкфийлд Роуд. След това идват десен, ляв, десен, ляв, десен — една серия от отворени 90-градусови завои, които трябва да преминеш съвършено точно още от първия завой, за да поддържаш равновесието на колата, защото иначе излизаш от идеалната крива и от ритъма за цялата серия. Повечето пилоти остават на втора скорост и постоянно сменят газта със спирачките. Щеше да ми отнеме няколко обиколки, докато уцеля скоростта на влизане в завоя съвсем точно, защото при мене нямаше покачване или спадане на оборотите, по което да преценя скоростта си. При автоматичната скоростна кутия на Макс оборотите на двигателя се изменяха в доста тесен диапазон, независимо колко бързо се движех.
	След последния 90-градусов десен завой трябва да отвориш малко, за да преминеш по правата „Джоунс“ с около 265, да натиснеш силно спирачки до около 190 и да преминеш със занасяне завоя към правата „Брабъм“ (във всекидневния живот на Аделаида — Терасата Декетвил), където натискаш газта до пода и чакаш да видиш колко бързо върви колата ти. После скачаш върху спирачките за един остър завой надясно, ускоряваш по продължителна дъга наляво през няколко извивки и отново на спирачките за острия десен завой, който води обратно към правата на боксовете.
	Тези два остри завоя са най-лесните на пистата. Обикновено в тях влизаш на първа скорост, за да ги преминеш сигурно, и неприятностите с тях са само до началото им. Всеки може да кара по бавен завой, но завоите при скорост 240 километра в час са онези, които отделят мъжете от момчетата. Само че двата завоя са ад за спирачките, които изобщо нямат шанс да се охладят, преди отново да стъпиш на педала, и отново, и отново чрез поредица обратни завои.
	Направих една предпазлива обиколка, за да почувствам пистата, да проверя уредите, да загрея гумите, скоростната кутия и спирачките. При втората обиколка започнах леко да ускорявам, а колата не искаше да завива. Тя искаше просто да оре направо и занасяше на завоите. Отначало си помислих, че може да е от гумите, ако не съм ги загрял достатъчно.
	Теоретично, след като въглеродните спирачки ни дават толкова голямо намаление на теглото, колата би трябвало да стане по-чувствителна, да има по-добро сцепление, а не обратно. Но влизането в завоите беше меко, а при голяма скорост ставаше като каране върху лед.
	Изключих двигателя и излязох от колата.
	— Някаква каша — казах на Кен и Макс. — Влиза по-слабо като луда и трябва да закъснявам с газта след — иначе занася на излизане от завоя. Просто няма никакво сцепление. Не се държи като същата кола.
	— Това не е същата кола — извика Макс сред воя на другите коли, които ускоряваха със смяна на скоростите на острия завой преди правата на боксовете. — Ние преработихме цялото окачване заради новите спирачки. Нямаше време за изпитания. Ще го настроим отново.
	Найджъл, Лари, Бил и Чарлз се скупчиха около колата под ръководството на Макс. Обикновено да пренастроят предните и задните стабилизатори, да регулират предните и задни щанги против буксуване и да сложат по-меки пружини на предницата щеше да им отнеме по-малко от пет минути, но една гайка на щангата против буксуване заяде в резбата и трябваше да заменят целия блок. Това не трябваше да се случва, особено в края на сезона. Но механиците бяха не по-малко нервни от мен и аз прекарах първия половин час от сеанса в бокса.
	Докато се върна отново на пистата, колата беше изстинала пак и ми трябваше още една обиколка и половина, за да загрее. И още една обиколка, която ми показа, че колата е по-добре, но все още е каша — хлабава на влизане, със задна част, която има склонност към занасяне.
	И така сутринта протече по следния начин: две обиколки на пистата, петнайсет обиколки в бокса. Успях да направя две бързи обиколки в последните пет минути от тренировката, но не минах поредицата обратни завои толкова гладко, колкото трябваше. Не беше толкова заради мен, колкото заради колата. Липсваше ми ритъмът на превключване на скоростите, а колелата твърде често буксуваха.
	Ние не бяхме единственият отбор, който имаше проблеми при подготовката за старта. Маурицио Праяно изгори един двигател на „Даниелито“. „Лотус“ имаха проблеми с електрическата система, а на „Ферарито“ на Пруньо блокираше предното дясно колело. Алберто Брава се завъртя на върха на правата Джоунс и сплеска предницата на неговото „Скорсезе“. Алън Профит имаше запушена дроселна клапа и заяждащи спирачки на своя „Марч“. А Кавели натискаше газта твърде бързо на излизане от острия завой преди боксовете и завъртя своето „Ферари“ пред боксовете, където останаха следи и от четирите му гуми.
	Помислих, че буксуването и мекото усещане може да е от разхлабени амортисьори, така че в продължение на този час и половина екипът трябваше да смени и тях.
	Тренировката за време е по-опасна от самото състезание. Има голяма разлика между най-бързите пилоти и машини и най-бавните, както винаги. Ситуацията се утежнява от наличието на пилоти, които правят обиколка за загряване, пилоти, които вече са загрели колите си и правят обиколката за време с летящ старт, на абсолютния предел на възможностите си; и пилоти, които правят обиколка за охлаждане след бързите опити.
	По средата на това загряване, охлаждане и каране в стил камикадзе „направи го или умри“, има още една група пилоти, които проверяват настройката на окачването, спирачките или пробват няколко обиколки с въздушен стабилизатор, преместен на една позиция нагоре или надолу. Това е нещо като да излезеш на сцената на киносалон, да извикаш „Пожар!“ и после да се опиташ да излезеш през вратата пръв.
	В Америка, в техните серии на „Индикар“ през време на квалификациите на пистата колите излизат една по една. Това проточва квалификационните сеанси, но е толкова по-безопасно, че в сравнение с него системата на „Формула 1“ прилича на бутащи се панаирджийски колички.
	Зелената светлина светна за следобедния сеанс и аз последвах Арал на излизане от боксовете в първата обиколка за загряване. Направихме я заедно — нос до опашка, а след това, на излизане от острия завой при боксовете към правата и двамата засилихме колите си за бърза обиколка с летящ старт, преди трасето да се напълни с коли. Арал в своя „Макларън“ излетя като опарена котка. Моята машина издаде звук като гръм на китайски фойерверк, но вече бях подминал входа към боксовете и продължих да карам отстрани, за да направя път за задминаване. Двигателят ми пукаше и кашляше.
	Когато се прибрах в бокса, времето на Арал беше обявено върху електронното табло: 1 м 18,347 с — близко до рекорда на пистата. Най-доброто, което бях направил сутринта беше 1 минута и 25 секунди. Ако не постигнехме нещо по-добро, нямаше да се класираме дори и на опашката.
	Бил смени черната кутия — електронния компютър, който прави всичко, само дето не потупва пилота по гърба. Това е най-сложната част от колата, най-лесната за замяна и обикновено тя се разваля, когато има повреда в електрическата система. След като бях загубил десет минути, отново излязох на пистата, направих обиколка за загряване, излязох на правата на боксовете, стъпих на педала и двигателят направи „туап-поп-бум“. Още една обиколка, и този път Бил намери повредата в частично запушен инжектор на гориво и хлабава лула на свещ.
	Още веднъж на пистата. Колата се усещаше по-добре, много по-устойчива в завоите. Когато излязох на правата на боксовете, си помислих, че този път работата ще стане, и тя стана — ускорявах чисто и после натисках силно спирачките за поредицата от завои. Вече загрели, въглеродните спирачки се държеха добре. Те наистина бяха подобрение — много по-леки и по-чувствителни, и имаха огромна сила. Трябваха ми още няколко обиколки, за да изцедя най-доброто от тях.
	Марголес ме задържа при излизането си от източната тераса — последният ляв от поредицата обратни завои, и аз усетих, че имам предостатъчно време пред себе си, предостатъчно места по завоите, където можех да спестя по нещо: една десета от секундата тук, половин секунда там. След като свикнах с новите спирачки, това щеше да свали още две-три секунди. Имаше още възможност да подобря времето си за една обиколка.
	В средата на правата „Джоунс“ аз се придвижих вляво, за да задмина две по-бавни коли — Барет пред мен в „Лотуса“ и Хозе Монталво в малката красива „Камила“.
	Всички пилоти в състезанията на „Формула 1“ са притежатели на суперлиценз, издаден от ФИСА. Тоест управителното тяло на „Формула 1“ смята, че всички пилоти на пистата имат достатъчни умения и опит, за да бъдат там, седнали в машини със 700 конски сили, опитвайки се да преминат финалната линия първи. Което означава, че Монталво би трябвало да поглежда в огледалата си, преди да тръгне да задминава. Но той не го направи и аз трябваше да изляза извън пистата, за да не го ударя отзад.
	Помислих, че всичко ще се оправи. Две от колелата ми бяха на пистата, две — извън нея, но знаех, че ако задържа газта натисната, имах достатъчно инерция, за да задмина Монталво и да се върна на пистата преди бързия десен завой. Трябваше да се върна на пистата, защото когато двете ти външни колела са на банкета, няма начин да преминеш завоя с 260 километра в час.
	Щеше да бъде тясно, но можех да го направя. Явно, когато Монталво най-накрая ме забеляза до себе си да го задминавам, той се стресна и кривна към мен. Всичко друго е добро, но не и допиране на колела при тази скорост, така че свих наляво и излязох изцяло от пистата.
	Когато нещата тръгнат зле при голяма скорост, светът става много тих.
	Продължих да натискам педала. Банкетът беше много мек за спиране. Започнах да завивам постепенно и успях да кача колата отново на пистата. За нещастие, веднага след като десните колела се върнаха на твърдата повърхност, колата се завъртя и вече не можех да направя нищо друго, освен да се повозя. Колата се завъртя два пъти, отново излезе от пистата и откъсна левия преден ъгъл от бариерата пред трибуните на „Брабъм“.
	Не бях засегнат, но бях бесен. Монталво се беше зазяпал за частица от секундата, а моята кола беше разбита. Както и шансовете ми да се класирам в квалификацията този следобед. Ако изобщо не се класирахме за състезанието, шансовете да запазим досегашните си спонсори, да не говорим за нови, през следващата година бяха вятър и мъгла. По-късно един журналист ми каза, че съм размахал юмрук на Монталво, когато преминал край мен на следващата обиколка. Монталво сигурно също не го е видял.
	Дългата разходка обратно към бокса ме успокои. Нова катастрофа ми трябваше не повече, отколкото нова бивша съпруга. За щастие, всичко се случи пред няколко хиляди зрители, така че нямаше да има никакъв въпрос чия е вината. Освен… Освен че може би не е трябвало да бъда толкова близо до Монталво. Той беше неопитен. Може би трябваше да очаквам той да направи нещо глупаво. Може би колите на „Формула 1“ трябва да бъдат оборудвани с мигачи. Когато се върнах в бокса, Кен попита какво се е случило и аз му казах.
	— Не звучи съвсем зле. След като корпусът не е повреден, ние ще успеем да я поправим. Ще поставим ново окачване и нов комплект дискове, и сме готови за утре сутринта.
	— Нов комплект дискове? Значи ли това, че ще трябва да участваме в квалификациите и в състезанието с един и същ комплект? — попитах аз.
	— Ами, те всички са различни. Предните са различни от задните, дясната страна е различна от лявата. И както каза Кен, ние имаме само един резервен комплект. — Лари беше дошъл при нас до стената на бокса и гледаше как минават колите.
	— Кен, не говориш сериозно. Не мога да участвам в квалификациите и състезанието с един и същ комплект дискове. С автоматична скоростна кутия двигателят не може да се използва за спиране. Така че един комплект дискове не може да издържи цялото състезание.
	— Ами, боя се…
	— Боиш се, глупости. Каква дума е това? Лари, кой произвежда дисковете ни? „Гърлинг“, „Си Ай“, „Ей Пи“?
	— „Ей Пи“. Но не знам дали имат дискове от 0,9 инча, които е избрал Макс.
	— Виж, Лари — започнах аз. Иди на алеята пред боксовете и намери представителя на „Ей Пи“. Ако той няма резервен комплект в задния си джоб, накарай да изпратят един от Лондон. Наеми „Конкорд“. А ако не можеш да направиш това, свий един комплект от другите отбори. Все някой от тях има резервен комплект, който можем да използваме. Добре, Кен, аз ще ги платя. Ти можеш да ми върнеш парите по-късно — казах през зъби. Трудно беше да поддържаш отбор със съвсем малко пари. Но имаше неща, без които не може да се мине. И с малко, и с много пари.
	Лари се върна след петнайсет минути с представителя на „Ей Пи“. Той имаше черна, вълниста коса, манчестърски акцент и лице на булдог, което изглеждаше така, сякаш се беше блъснал в стена. На фланелката му пишеше „СПРЕТЕ СВЕТА“.
	— Добре. Не мога да намеря точно тази смес, но имаме една по-нова — която използват „Ферари“ и „Макларън“. Издържа повече при тази горещина. — Разбира се, трябва да смените и четирите, за да запазите равновесието. А допускам, че и предният ти спирачен апарат е отишъл на кино. Мога да ви дам един от тези с титаново бутало за ъ-ъ… Той погледна в пространството, после отвори куфарчето си и ни показа някои цифри, които приличаха на цената на нова къща в Аделаида.
	— Колко странно — каза Кен. — Това е точно цената на една реклама върху предницата на колата.
	— Ще трябва да проверя в Лондон. Колко голяма реклама? Къде? И това включва ли надпис върху състезателния костюм на Евърс? Разбира се, че всяка сделка ще бъде свързана с това — как ще се класирате на квалификациите и как ще завършите, и все пак ще ми трябват налични в аванс.
	Оставих ги да довършат сделката си и се зачудих как ли щеше да се почувства Монталво, ако на него му се наложеше да сменя надписите върху костюма си.
	Точно преди края на тренировката Арал се беше класирал първи, а Фаенца и Картабланка — непосредствено след него. После, когато оставаше само минута и половина, Люсиен Фаенца излезе напред с „Лотуса“ и постигна брилянтното 1 м 17,994 с — нов рекорд на една обиколка. Отборът „Аръндел“ въобще не се класира.
	Когато върнаха колата обратно в бокса с помощта на автокран, се оказа, че повредата е по-лоша, отколкото бях очаквал. Предното колело беше строшило страничната опора, смачкало корпуса от фибростъкло и строшило радиаторите. Можеше да се поправи, но механиците нямаше да си легнат почти цяла нощ.
	В девет часа, когато излизах от гаража, Бил ме викна.
	— Ей, Форест, видя ли това? — Той донесе каската ми и ми показа лека бразда върху повърхността. Когато колелото се е откъснало, то трябва да е минало над главата ми, но ме е докоснало съвсем леко — колкото да остави следа. Аз не бях почувствал нищо, но ако е било по-ниско, например с два-три сантиметра, може би никога вече нямаше да почувствам нищо.
	— Карай върху пистата, не на главата си — приятелски каза Бил.
	Когато се върнах в къщата на плаха, всички лампи светеха.
	Ники седеше отвън на верандата и кипеше от гняв. Беше топла вечер и бризът развяваше широката й копринена риза.
	— Дявол да те вземе, не е честно. Когато не се връщаш, аз не знам какво се е случило. Може би нещо ужасно, може би си в болница. Защо не се обади, не каза нищо? Знаеш как се обажда по телефона — вдигаш слушалката, натискаш бутоните. Не е чак толкова трудно.
	Отидохме в един ресторант, който бяхме открили наскоро — и където рибата беше прясна, а вълните се разбиваха тихо под прозореца на залата. Ники беше права — глупаво беше, че не й се обадих. Спортът поставя толкова изисквания пред теб, та забравяш, че съществуват и други хора.
	Казах й за инцидента и веднага съжалих за това. Дотогава вечерта беше лека и приятна. Ники се беше развеселила и обмисляше къде можем да отидем след състезанието.
	— Ако, разбира се, ти, стара херинго, не смяташ, че една малка почивка с Ники може да е прекалено ужасна.
	След като й казах, тя, изглежда, загуби настроението си и апетита си, остави голямото филе от риба-меч почти недокоснато.
	— Не, не искам кафе — въздъхна. — Може би просто да се връщаме.
	Когато се върнахме, тя ме хвана за ръка и ме преведе през къщата — навън, на верандата. Луната беше изгряла, пълна и ниско над хоризонта. Аз отидох до парапета и се обърнах, а Ники ме прегърна и увисна на врата ми. Овалното й лице се повдигна, големите й очи блестяха на светлината.
	— Форест, искам да правим любов тази нощ.
	Понечих да я отблъсна.
	— Ники, това не е добра идея.
	Тя не позволи да я отблъснат и се притисна към мен.
	— Ти си толкова глупав. — После все пак се отдръпна и застана до мен, облегната на парапета, загледана в тъмното море и танцуващите златни монети, разсипани от луната.
	— Баща ти… — започнах аз, но тя ме прекъсна.
	— Баща ми е лъжец — каза тя с ярост, която не очаквах. — Аз го познавам. Той ти представя някаква благородна причина никога да не ме докоснеш, кара те да помислиш, че трябва да ме закриляш. Но ти не знаеш какъв ужасен сноб е той. Той мисли, че ти не си достатъчно добър, за да целунеш дъщеря му. Мразеше Мишел по същата причина.
	— Не че има някакво значение, но моето семейство…
	— Въобще не му пука за твоето семейство. Ти не си французин. Край на историята.
	— Виж, Никол, ти си само на деветнайсет.
	— Той ли ти каза това? На двайсет съм. Баща ми казва на всеки, че съм по-млада, отколкото в действителност, така че да може да се държи за малкото си момиченце. — Тя се обърна и се изправи с лице към мен.
	— А какво ще кажеш за университета? Баща ти изглеждаше много загрижен, че трябва да следваш.
	— И какво толкова? Бях три години в Политехниката — напуснах, за да пътувам с Мишел. Ще се върна през януари. Това е, което искам да направя. Всичко е уредено. Не се безпокой за мене, не мога да издържа да се въртя край онези глупави състезателни писти и да чакам телефона да звънне.
	— Мисля, че реагираш малко пресилено, Ники. Дошло ти е много.
	— О, искаш да кажеш, че още съм уязвима. Мислиш, че все още тъгувам може би. Мислиш, че пациентката се влюбва в доктора си? — каза сърдито тя. — Понякога си толкова покровителствен. И толкова глупав. Наистина ли мислиш, че съм малко момиче? Добре, може и да съм, донякъде. И какво? Във всеки човек живее едно дете. Но аз знам какво загубих, когато умря Мишел, и знам, че ти би могъл, може би утре или може би в други ден, да не се върнеш.
	— Ники, рискът всъщност не е толкова голям. Шансовете…
	— Не ми казвай какви са шансовете. Знам ги какви са. И не ми казвай, че това не може да се случи. Видях как става, с Мишел. — После тя омекна и отново се доближи до мен. — Знам какво чувствам към теб, то е много силно и съм много уплашена, че мога да те загубя. Но дери и ако се случи нещо ужасно, ще се чувствам радостна, че сме правили любов, че сме били заедно.
	— Ники, ти си много красива и аз много те обичам. И Бог знае, че ужасно ме привличаш. Но аз наистина казах на баща ти…
	— Какво си казал на баща ми? — прошепна тя в ухото ми. — Че няма да правиш любов с мен?
	— Казах му — казах с известна сериозност, — че ще се държа като джентълмен.
	Тя се изкиска.
	— Вие, англичаните, сте невероятни. Един джентълмен не може ли да прави любов с дама, която е влюбена в него?
	Един джентълмен може.
	Отидохме в нейната стая, с голям отворен прозорец, който гледаше към плажа. Под лунната светлина изглеждахме призрачни. Прекарахме много време в целувки и се радвахме на чудесното освобождение от напрежението да не се докосваме. Свалих блузата й, а тя разкопча копчетата на ризата ми едно по едно.
	Гърдите й бяха приятна изненада — розови на светлината. Беше ужасно чувствителна и мека, потръпваше и при най-малкото докосване. Но не беше плаха и доста се потруди, докато „ми разпори панталоните“.
	— Копчета? — попита тя. — Кой английски ученик носи панталони с копчета? Вече не съм много сигурна, Фори. Може би си прекалено млад за мене.
	— Това се най-модните панталони в Париж. Знам, защото това ми казаха, когато ги купувах.
	— Добре, но е много трудно. Мисля, че си купил по-малък номер — членът ти ги прави твърде тесни за тебе. Ники, жената от джунглата, ще ги разпори.
	И го направи.
	Нейните широки черни копринени панталони се смъкнаха лесно. И когато свалих малките и бели слипове, аз целунах глезените й и силните й прасци, и вътрешната страна на коленете, и вътрешната страна на бедрата й.
	На тази светлина очите й изглеждаха дори по-големи. Тя ме притегли към себе си с изненадваща сила, дългите й крака и ръце ме държаха така здраво, че за момент се почудих дали не се е уплашила. Меката й уста беше разкошна и сладка, целуваше ме отново и отново. Целуваше ме по устата, по гърдите, по корема и по члена. Притеглих лицето й отново до моето и пак я зацелувах и ние останахме дълго време да лежим неподвижни и да се целуваме, заслушани в морето.
	След известно време тя започна да се движи с бавния ритъм на прибоя — дълбок и бавен ритъм, в който, след като беше започнала веднъж, не можеше да спре. Аз се надвесих над нея и дългите слаби пръсти на Никол обхванаха члена ми; тя ме насочваше малко по малко, с дърпане назад, натискане по-дълбоко, дърпане назад почти докрая, само до докосване, после отново навътре. Ние се движехме заедно с морето — бавно, вълна след вълна. Пред нас беше цялото време на света.
	Заспахме, и когато се събудих, Ники лежеше плътно до мен, лицето й беше се свряло под рамото ми, а ръката й и кракът й — върху мен. Взех лицето й в ръце и я целунах в устата, за да я събудя. Тя се усмихна, целуна ме и аз я обърнах по корем, започнах да масажирам жилите на врата й, дългия й гръб и мекия задник. Заех се усърдно със задачата си, едновременно с това я целувах, взех големите мускули на краката й в ръцете си и ги мачках, докато тя стана мека като масло. Тогава леко прекарах ръцете си и езика си по нея, галех я и я целувах, докато дишането й стана по-дълбоко и тя се обърна и ме притегли към себе си. Отново я масажирах, галех и целувах гърдите й в ритъма на лекото повдигане и спадане на корема й, после надолу до бедрата й, също както бях целувал гърба й, правих го дълго, докато тя започна да се надига към мен.
	— Фори — каза с хрипкав слаб глас, — ти си толкова ужасен. Ако не престанеш с това и не влезеш в мен веднага, ще закрещя.
	Аз хванах задника й с ръце, повдигнах слабините й към устата си и започнах дълго, бавно, кръгово лизане, а тя едновременно крещеше и се смееше.
	Когато застанах на ръце и колене над нея, поставих дясната си ръка под задника й и я притеглих към мен, прониквайки в нея с учудваща лекота. Дългите, податливи и силни крака на Никол обхванаха гърба ми, а ръцете й ме обгърнаха здраво през врата, така че тя увисна напълно извън леглото. После започна да се друса като подивяла.
	— Почакай — казах аз и я целунах точно зад ухото. — Почакай. — Както бях дълбоко в нея, а ръцете и краката й бяха около мен, вкопчени здраво, аз станах от леглото и понесох Никол извън спалнята, на верандата. Над рамото й луната беше залязла и на хоризонта се виждаше тънка ивица светлина от утрото. Започнахме да се въртим като танцьори под рева на морето.


	XXX.

	Някои автомобилни журналисти (които биха могли и да не знаят), а дори и някои пилоти (които би трябвало да знаят) застъпват теорията, че бързите коли, особено състезателните от „Формула 1“, са заместител на секса.
	И да има някаква прилика между състезателните коли и секса, тя не е просто случайна, а само развеселяваща — На онези бедни сгърчени души, които вярват, че съществува заместител на секса — моите съболезнования. Слънцето беше изгряло, ярко и светло, а Ники в кухнята изстискваше портокали и правеше кафе. Аз стоях на верандата, вдъхвах аромата на морски въздух и кафе и си мислех колко хубаво чувство е да бъдеш жив.
	Съботните квалификации минаха далеч по-добре от петъчните. Рефлексите ми изглеждаха по-остри, усещах, че при тази скорост виждам по-добре, забелязвам маркерите в далечината и ги отчитам при 265 километра в час.
	Прекарахме сутрешния сеанс в донастройване на шасито, балансиране на по-голямата притискаща сила срещу загубата на скорост по правите. Когато колата стана по-добра, започнах да използвам спирачките повече — влизах по-бързо в завоите и спирах по-рязко. Открих също, че мога по-скоро да натисна газта. Автоматичната скоростна кутия на Макс предаваше мощността толкова плавно, че използвах техниката на застъпване, която бях пробвал в Мексико — застъпвах газта, докато още бях натиснал спирачките. Това правеше прехода от спиране към ускоряване бърз и лек.
	Следобед аз се класирах дванайсети — в средата на схемата, с време, което беше около средното за пистата. Средното във „Формула 1“ е боклук.
	Но във всичките досегашни обиколки аз не бях направил нито един чист пробег — винаги някой ми заставаше на пътя. Беше неприятно да си в средата на групата. Знаех, че при чиста писта мога да намаля поне две секунди от времето си. Бях достатъчно бърз, за да съм поне на втория ред. Всичко, което трябваше да направя, беше да го докажа.
	Вечерях с Кен и Рут, заедно с шестимата служители австралийския клон на Коулмън.
	— Щом продаваш вълна в Оз, значи можеш да продаваш и презервативи на папата.
	— Ха-ха.
	Извиних се и напуснах преди кафето, обясних, че трябва да си почина преди състезанието. Те учтиво казаха, че разбират. Кен ме изгледа с гняв. Трябваше още да работя върху връзките си с обществеността.
	Когато се върнах в плажната къщичка, Никол с нетърпение ми показа местния вестник. Журналистите бяха силно загрижени, че хората може да им прилошее от състезанието дори преди то да е започнало. На мен наистина ми прилошаваше да чета за себе си.
	— Не може ли по-късно?
	— Не. Не, не може по-късно.
	Имаше две новини. В раздела за бизнес намерих кратка статия за международния бизнесмен сър Томас Касълмън, който е спасил от банкрут заводите „Кортланд“, Великобритания. Касълмън беше придобил пълен контрол върху собствеността по номинална стойност, която не се съобщаваше. А в международните новини имаше малка дописка за рекордно залавяне на два тона кокаин в Ливърпул. Най-голямото досега в Европа. Полицейското разследване продължаваше.
	Почувствах се като матадор, който държи червеното наметало.
	В очакване бикът да се втурне напред.

	* * *

	Денят на състезанието беше слънчев, ясен и горещ.
	— Нали ще ми се обадиш веднага след финала. Веднага, щом успееш да стигнеш до телефона?
	— Веднага, щом успея да стигна до телефона.
	— Обещаваш?
	На трибуните и до оградите имаше 127 000 души, които очакваха половинчасовото загряване от 10 до 10,30. Всеки от тях държеше в ръка билет, на който до цената беше написано: „Автомобилните състезания са опасни. Това е потвърждение, че хората, които посещават състезанието, го правят изцяло на собствена отговорност.“
	По телевизията състезанието щяха да наблюдават деветдесет и шест милиона и триста хиляди души от цял свят. Независимо какви цифри Арнълд беше написал в кабинета си, бих се обзаложил, че те са твърде малки.
	Но аз не се тревожех нито за пари, нито за зрители — тревожех се за спирачките. Направих десет обиколки с пълни резервоари и когато се върнах в бокса, спирачките бяха нажежени до бяло.
	— Кен, трябва да ги сменим.
	— Нали току-що ги сменихме. Сменихме ги в петък вечер за съботната квалификация и ги сменихме отново снощи за състезанието. Това прави три комплекта — имаш ли някаква представа колко струват?
	— Кен, можеш да видиш износването, а това са само десет обиколки с натоварване девет десети. Състезанието е осемдесет и две обиколки. Не искам да стартирам с десет обиколки по-назад от другите.
	Бедният Кен! Той знаеше, че е напълно възможно някой да се вреже в мен на старта. Двигателят да прекъсне още на първата обиколка. Сто други неща да се развалят и отново да не можем да завършим състезанието. А наистина нямаше дори 10 000 лири, да не говорим за 10 000 само за спирачните ми дискове. Но все пак ги похарчи.
	Имаше часове между края на загряването и началото на състезанието, които трябваше да се убият. Убих ги, като отидох до подвижната къща зад нашия бокс, затворих вратата, пуснах завесите и си легнах. Отвън се чуваха звуците на високоговорителите, ревът на състезателните двигатели — колите за допълнителните състезания излизаха от боксовете на пистата и отново се прибираха. Чувах звуците на въздушното шоу — воят и свистенето на акробатичните полети. И все пак всичко това се отдалечаваше някъде далеч, беше по-маловажно и по-малко реално. Умът ми се изпразваше от всички мисли, дори от Ники и малкия човек с розова гумена топка вместо глава.
	Когато Кен почука на вратата, за да каже, че е време да седна в колата, бях си починал, чувствах се възможно най-спокоен. Отидох в тоалетната и намазах лицето и ръцете си с хладното, прозрачно желе, което Никол беше помислила, че е за секс. Сложих си огнеупорното бельо и чорапи от „Флорела“ и затворих ципа на състезателния си костюм, натъпках тапите в ушите си, пъхнах шапката от „Флорела“ и състезателните ръкавици в каската си и излязох под ослепителното слънце. Имаше някаква голяма катастрофа и трябваше да си пробивам път. Хората се протягаха да ме докоснат, пожелаваха ми успех, но аз ги виждах почти като през някакъв екран — от другата му страна.
	Колата изглеждаше великолепно — светеше в синьо и бяло, със сребристите реклами на „Флорела“ от „Коулмън“ отстрани. Нахлузих шапката, каската и ръкавиците, включиха стартера отзад на скоростната кутия, двигателят се запали с писък и аз излязох, дванайсети в процесията, която се движеше по пистата, за да заеме мястото си на старта.
	След десет минути си свалих каската и шапката и Лари вдигна над мен чадър, за да ме пази от слънцето. Устройствата за подгряване на гумите бяха сложени, Кен се беше навел над колата и нещо ми говореше, но аз не възприемах. Имах осемдесет и две обиколки, за да изпреваря единайсетте коли пред мен. Предостатъчно време. Не можеш да спечелиш състезание на първата обиколка, казва големият Джеки Стюърт, но можеш да го загубиш. Моята стратегия беше проста. Да се движа напред. Да се пазя от неприятности. Да се класирам между първите шест, които носят точки.
	Не възприемах нищо. Нямах нужда от нищо, не исках нищо. Дори прелестното триизмерно поклащане на задниците в червени шорти, без бельо, които преминаваха покрай мен, не можеше да привлече интереса ми. Така че аз почти не видях златистото проблясване. Помислих си за черната отровна змия мамба, която се крие между дърветата в Африка — онази, чиито зъби изстрелват силна струя отрова в очите на жертвата и я ослепяват.
	Това което видях, беше проблясване, отворен ръкав и в неговата посока, вече във въздуха, струя. Беше твърде късно да се помръдна — имах време само да затворя очи. Струята се изля върху лицето ми — прохладно усещане при това слънце. Когато отворих очи след частица от секундата, него го нямаше.
	Затворих очи отново и се върнах към последния кадър — проблясването на златния му пръстена, струята безцветна течност във въздуха — и се съсредоточих върху това, което бях видял. Тубичка? Прозрачна пластмасова тубичка? Чудех се дали имаше гумена помпичка, скрита от погледа, в ръкава си? Или пластмасов балон в джоба си, който беше стиснал? Нямаше значение.
	Кен стана.
	— Господи, какво беше това, по дяволите? Някой изплю ли се? Изплю се върху тебе? Кой, за Бога? Дай да те избърша. — Той започна да търка лицето ми с кърпичката си. Само Кен, помислих си, можеше да има ленена кърпичка.
	— Не се тревожи за това — казах аз и отдръпнах лицето си. Не исках той да го изтрива. — Няма значение. Ще изсъхне за минута.
	Прозвуча сигналът за петте минути и аз си сложих шапката, каската и ръкавиците. После за трите минути и всички, освен членовете на отборите, които държаха стартовите двигатели и официалните лица на състезанието, напуснаха пистата. При едната минута двигателите бяха пуснати отново. После трийсет секунди, после зеленият флаг и ние тръгнахме за още една обиколка, по реда на стартирането, изпреварването забранено, след Марсел Арал на първа позиция.
	Образувахме отново стартовата схема, светна червената светлина и двайсет и шест двигателя зареваха яростно; 18 000 конски сили започнаха да прегряват и бяха готови да експлодират, всички състезатели знаеха, че след като е светнала червената светлина, ще минат най-малко четири, но не повече от седем секунди, преди да светне зелената светлина и адът ще отвори врати. Чувствах се спокоен, изпълнен с лекота. Зеленото светна и светът експлодира в рев от горещина и светлина. Вместо да се опитам да си пробия път през средата, аз се стрелнах към страната на боксовете — автоматичната скоростна кутия подаваше мощност толкова плавно, че задминах четири коли преди първия завой. Облаче дим в огледалото ми ми каза, че в мелето на старта някой е връхлетял в стената на боксовете. Не можеше да се види кой — нямаше значение.
	Както бях от външната страна, по-далеч от боксовете, заех вътрешната позиция за първия завой, макар че бях встрани от идеалната крива и трябваше да пълзя около нея, запазвах шансовете си преди поредицата от завои. Осми. Напред водачите шумно преминаваха по правата „Джоунс“. Преминахме един по един през завоите, на разстояние един от друг. Добри момчета.
	С правата „Джоунс“ осъзнах ужасната истина. Колата просто беше прекалено бавна. Можех да ги конкурирам на завоите, но другите коли ми бягаха на правите. Те лесно можеха да ме задминат на правите, но за мен беше почти невъзможно да задминавам в завоите. До средата на правата „Брабъм“ ме изпревариха Марголес и Профит. Десети.
	По дяволите.
	И двете коли ме задържаха в острия завой след края на правата. Излязох до Марголес на изхода от дългия ляв завой, който завива обратно към боксовете, промъкнах се покрай него и го поведох през „Фостър“ — малко по-отворен завой, който водеше към правата на боксовете и старт-финала. Отново излизането ми от завоя беше по-бързо и пресякох линията един корпус пред него. Девети. Не чак толкова зле. Остават осемдесет и една обиколка.
	Завоят в края на правата на боксовете е по-остър, отколкото изглежда. Веднъж, когато ме бяха поканили на вечеря, като стар дърдорко бях описал какво чувстваш.
	— Забрави за скоростта — казах аз. — Доколкото владееш положението, ти си твърде зает и прекалено съсредоточен, за да можеш да усетиш силно скоростта. Но усещаш претоварването.
	— Претоварване?
	— Легни на лявата си страна на върха на една скала, като главата ти виси над пропастта. Завържи едно въже около главата си и на края му провеси топка за боулинг. Сега накарай едно десетгодишно дете да увисне върху топката и да подскача. Точно такова чувство имаш, когато преминеш през бърз десен завой. Ако след бързия десен завой следва бърз ляв завой, прережи въжето, обърни се на дясната си страна за половин или четвърт секунда, така че главата ти отново да увисне над пропастта, вържи друго въже през главата си с още една топка за боулинг и подскачащо дете на края й и ще добиеш известна представа за претоварването при поредни обратни завои.
	Разумните решения при тези обстоятелства не винаги са възможни. Но са необходими, защото заедно с подскачащите топки за боулинг, вибрациите, шума и неясните сигнали, които подсказват какво е сцеплението и дали се каните да изхвърчите от пистата, до вас може да има и един сърдит венецуелец, който мисли, че му препречвате пътя в завоя. Той си мисли така, защото е истина. Въпреки че Марголес е бил по-бърз по правата, аз нямаше да го пусна да мине покрай мен и да ме задържа в поредните завои. Затова му затварям вратата. А Профит ме задържа, когато преминавам завоите.
	И двамата отново ме задминаха на правата „Брабъм“ и аз разбрах, че проблемът ми е в две неща. Бях поне с половин секунда на обиколка по-бърз от тях, може би повече. Но ако не задминех и двамата и останех така, щях да си стоя вечно девети.
	Въпросът, който никой никога не задава:
	„Кой се беше класирал девети на австралийската Голяма награда?“
	Другият ми проблем беше, че не се състезавах само за днешното състезание. Или трябваше да ги задмина и двамата, или да намаля, като се надявам някоя от колите пред мен да отпадне, за да вляза в шестицата, носеща точки. Натиснах педала и шибнах старото корито да върви напред.
	Когато Марголес мина покрай мен, аз се гмурнах зад него, в неговия въздушен поток — дадох възможност на колата му да преодолява съпротивлението на въздуха, а моята да се носи във вакуума зад него. Използването на такъв заслон е добро за правите, но е опасно в бързите завои, защото задната кола губи притискащата сила на стабилизаторите. Завой, който си взел почти без спирачки и предишната обиколка, ако използваш заслона на предния, ти се струва покрит с лед.
	Когато Марголес започна да спира, аз ускорих и го задминах в острия завой. После настигнах Профит по дългата лява дъга, останах зад него, въпреки че можех и да го задмина. Навлязохме в правата на боксовете, влязох зад на Профит, хванах безплатното возене, изпреварих го с натиснати спирачки в кривата и навлязох в поредицата обратни завои. Осми. Остават осемдесет обиколки.
	Сега отново това беше моето състезание. Следващите няколко обиколки аз се отдалечих от Профит и Марголес с половин до една секунда на обиколка. Успях също да облекча малко спирачките, защото спирах по-рано и по-леко и натисках газта, преди да отпусна крак от спирачките. Точно това, което ти казват да не правиш във всички школи за автомобилни състезатели.
	Видях как Иън Норкрос излиза от своя „Макларън“, паркиран до оградата на „Уейкфийлд Роуд“. Седми. Остават седемдесет и четири обиколки.
	„Ферарито“ на Пруньо беше на стотина метра пред мен — последна в групата от три коли, но не виждах кои са другите. Прецених, че съкращавам по десетина метра на обиколка. Това, което те печелеха на правите, аз наваксвах, с малко отгоре, в завоите.
	Към петнайсетата обиколка отпадна Фаенца с прегрял двигател. Това означаваше, че съм шести, а каквото и да направи Арал, той е новият световен шампион. Това означаваше още, че там отпред, където не виждах, темпото може малко да намалее.
	След още две обиколки стигнах точно зад Пруньо. Този точно пред него беше Кавели в другото „Ферари“, а тройката се водеше от Картабланка в „Даниелито“. Изчаках зад тях две обиколки, докато избера тактиката си, но не исках да изчаквам твърде дълго. Пруньо беше отпаднал от отбора на „Ферари“ за следващия сезон и сигурно гореше от желание да докаже, че е по-бърз от Кавели. Исках да задмина и двамата, преди Пруньо да направи нещо необмислено.
	На деветнайсетата обиколка влязох плътно зад Пруньо на дългата права „Брабъм“ с малко над 305 км/ч и когато Пруньо започна да спира, се изравних с двете „Ферарита“ и влязох пръв в острия завой. Оставах близо да Картабланка и се опитах да се промуша пред него в края на правата пред боксовете, но той ми пресече пътя. Четвърти, фантастично. Чувствах се страхотно.
	Двайсет и първа обиколка — започнах да се придвижвам вляво към края на правата на боксовете, после задминах Картабланка и захлопнах вратата пред него. В страната на топките за боулинг — поредицата завои. Трети. Където трябваше да бъда, напред към втория. Давай, давай, давай.
	С олекването на колата от изгорялото гориво, я усещах все по-добре, сега бях на поредицата завои и ги преминах наистина като вятър. Когато минах покрай бокса, на четирийсет и четвъртата обиколка, таблото на Кен показваше, че съм на двайсет и пет секунди зад Праяно и трийсет и пет зад Арал. Арал вероятно не караше с пълна сила, а само пазеше аванса от десет секунди пред Праяно. Имах пред себе си почти половин състезание, за да стигна Праяно в „Даниелито“. За да стигна и Арал, щеше да ми трябва и малко късмет.
	На шейсет и третата обиколка имах този късмет. Приближавах се към Праяно с около половин секунда на обиколка, така че бях на около петнайсет секунди след него, когато той не успя да превключи скоростите в края на правата „Брабъм“, натисна спирачки и въглеродният му диск експлодира, завъртя го на пистата и го изпрати извън състезанието. Втори. Двайсет и две секунди зад Марсел; остават деветнайсет обиколки.
	На следващата обиколка Арал влезе в бокса за смяна на гуми. Сигурно механиците му си мислеха, че имат предостатъчно време, за да сменят гумите и той да се върне на трасето, преди да го догоня. Така и стана. Но когато Марсел излизаше от бокса, един друг механик падна и му препречи пътя. Марсел спря рязко, двигателят изгасна. Докато го запалиха отново, аз вече водех с петнайсет секунди и изчезвах в залеза. Оставаха още осемнайсет обиколки.
	Не се чувствах много уверен. Марсел беше голям състезател, колата му беше с нови гуми — напълно способна да наваксвало една секунда на обиколка. Но наистина се чувствах като крал на света. Докато карах по правата „Брабъм“ с 300, водач в „Гран при“ на Австралия нададох вик, който сигурно се е чул чак в Мелбърн…
	Лошото е, че бях крал на света само шест минути. Пет обиколки по-късно на правата „Брабъм“ видях Арал в огледалата си. Той наваксваше по две или три секунди на обиколка. Дадох пълна газ и се превърнах в истинска факла, а той спечели още една секунда и постави нов рекорд за една обиколка.
	Изкарах още една обиколка на предела, но Арал навакса още две секунди. Остават десет обиколки, три секунди преднина. Виждах малката му червена каска в кабината на бяло-червената кола. Забелязах, че трябва да спирам по-отдалеч и по-силно — все още влизах в завоите прекалено бързо. После си спомних как Лари Хъчинс ми обясняваше, че ако натискът върху педала нараства, а спирачките отслабват, това означава, че дисковете прегряват и след няколко обиколки ще се износят докрай. Значи трябваше да намаля.
	Когато оставаха осем обиколки, пропуснах Марсел на правата „Джоунс“ и му махнах. Новият световен шампион. Е, добре, казах си, стига ти да си втори.
	Но не бях втори. Спирачките не се оправяха, а се влошаваха. На осемдесетата обиколка пропуснах Праяно. А в последната обиколка Филипе Картабланка леко ме задмина на правата „Брабъм“. Така че бях четвърти.
	Направих последен кръг за охлаждане и в края на правата „Брабъм“ отбих по пътя към входа на боксовете, който извиваше от вътрешната страна на трасето. От другата страна на пистата, зад оградите, на главната трибуна имаше три или четири хиляди зрители. Докато карах по пътя към бокса, един разпоредител застана на пътя и ми махна да спра.
	Усетих същото, което изпитвам, когато колата ми загуби управление. Пълно внимание, а светът притихва. Той носеше синя шапка с дълга козирка. Жълта къдрава коса висеше отстрани и отзад. Беше загорял и жълтото около очите му не беше толкова силно. Но малкото му шкембенце все още се подаваше и очите му блестяха, втренчени в мен; главата му се поклащаше.
	Той се беше опитал да ме убие в Брандс Хеч, в Хокенхайм и в Унгария. Беше сигурен, че ще ме унищожи, когато влязох в свърталището му в Ливърпул. В ъгълчетата на устата му имаше малки бели кристалчета. Не знаех какво беше пръснал върху мен този следобед, но сигурно беше нещо по-силно от транквилан. Това, че не ми подейства, трябва да е било за него като ритник в зъбите.
	Всичко се случи бързо, изведнъж, може би за две секунди. Но аз го видях в забавен каданс. Той изваждаше пистолет от джоба си. Беше „Берета“ с къса цев, посребрен, със седефена ръкохватка. Пистолетчето на плейбоя. Но когато си заплашен с насочено срещу тебе оръжие, цевта пораства, докато стане голяма колкото главата ти. Зад нея очите му бяха вторачени в мен и виждах как, докато натискаше спусъка, кокалчето на пръста му побеля.
	Стъпих на педала за газта и колата с рев подскочи напред. Не исках да го убия, но не исках и да чакам, докато той ме застреля. Лявата ми предна гума премина през обувката му, удари го в глезена и го отхвърли силно назад върху настилката. Изстрелът, който аз не чух, мина над главата ми. Продължих да натискам газта.
	Предната гума премина през таза, гръдния кош и рамото му. Все още гореща от състезанието, набита с камъчета, парченца отчупен метал и стъкло, задната гума започна с пръстите на краката му, за миг премина през дрехите му, обели кожата му и протри костите на стъпалото и глезена му, отхвърли назад капачето на коляното, премаза таза му и започна да троши ребрата му едно по едно, след което смаза ключицата му, преди да го изплюе като кървава, смачкана топка.
	Завъртях колата на 180 градуса и спрях. Изключих двигателя, откопчах ремъците си и излязох. Свалих ръкавиците, каската и шипката си и ги хвърлих в колата. Майлс Кортланд беше три метра по-назад. Очите му все още блестяха. Опита се да се изправи и отново падна на земята.
	От отсрещната страна на пистата към нас тичаше цяла стена от пора. Обърнах се и тръгнах към бокса, изтривайки вазелина от лицето си.


	XXXI.

	Малките вълнички се плискаха в бордовете.
	Бялото слънце ниско над главите ни правеше повърхността на реката да прилича на течна жарава. От време на време във въздуха се чуваше жужене на комар или бръмчене на муха.
	Ники се беше изтегнала върху хавлиена кърпа на задната палуба, със затворени очи, с крака, потопени във водата, и облечена само с махагоновия си тен. Аз стоях гол в рубката и си играех с кормилото. Мислех си, че вече часове не съм бил във водата. Според часовника ми бяха минали шест минути. И трийсет секунди.
	Кортланд беше в болница в Мелбърн, която беше специализирана по присаждане на кости и кожа. След девет или десет месеца, както прогнозираха, той щеше да са оправи достатъчно, за да бъде пренесен в Англия, където да застане пред съда, макар че „застане“ беше преувеличение за подвижността, която щеше да има тогава. Докторите казваха, че ще мине поне година, преди да бъде в състояние да ходи с патерици.
	Австралийските власти бяха оттеглили обвиненията си за нападение със смъртоносно оръжие, незаконно притежаване на същото и нелегално влизане в Австралия, за да могат английските власти да го обвинят в рекет, трафик на наркотици и укриване на данъци. Плюс всичко останало, което можеха да разкрият „разследванията“ им. Скотланд Ярд беше изпратила един човек в Мелбърн, за да разпита Кортланд, и той си беше тръгнал със страници с имена, дати и места. Мислеше, че Кортланд не бил скрил нищо.
	Междувременно Ники и аз наехме още един катер — плаваща къща — по река Мъри и се носехме по течението, щяхме да достигнем морето след две седмици.
	Щяхме да бъдем, както си мислехме, на свой собствен остров, далече от останалия свят.
	Бяхме спокойни и естествени един към друг — стари приятели и нови любовници. Играеше и опитвахме смесената френско-австралийска кухня на Ники. Плувахме голи на луна. Но след няколко лениви дни Ники започна да включва радиото сутрин, „за да види какво става“, както казваше тя, и светът започна своя прилив.
	Както минаваха дните, нашата тишина нарастваше заедно със сенките и в разговорите ни все по-често се намесваха Лондон и Париж. Правехме всички неща, които любовниците правят един с друг. Но това не беше достатъчно; и беше твърде много.
	Може би, реших аз, докато стоях в рубката, толкова ни стигаше. Завъртях ключа и запалих двигателя.
	— Фори, какво правиш? — извика тя и се изправи.
	— Обръщам обратно. Връщаме се.
	Тя отново легна, а аз извих катера, следван от краката й, потопени във водата.
	След около час пълзене нагоре по реката усетих дъха й във врата си. Тя ме прегърна през гърдите и ме притегли плътно до себе си. Мекото й тяло опираше в гърба ми, горещо от слънцето.
	— Знаеш ли, Фори — прошепна тя в ухото ми — Ще ми липсваш, ужасна, хлъзгава, стара херинга такава!
	Обадих се на Кен от Париж — бях докарал Ники на родителите й, загоряла и уморена от полета, леко разплакана и очевидно радостна да се върне вкъщи. Не, бях казал, те са много мили, но не е възможно да остана през нощта.
	— Къде беше, по дяволите? — изгърмя в ухото ми гласът на Кен.
	— Плувах.
	— Реших, че си се удавил. Искаш ли първо добрата новина, или първо лошата новина, старче?
	— Какви новини?
	— Коулмън се оттегля. Алистер каза, че няма лоши чувства, но сега, след като Кортланд е извън играта, неговият договор за „Флорела“ е бетон. Всъщност няма нужда от нас. „Прекалено много пари“ — каза той.
	— Надявам се, че това е лошата новина.
	— Колко си ми умен. Имаме нов голям спонсор. Голям означава около 15 милиона лири стерлинги.
	— Най-накрая мога да си позволя да се подстрижа. Кои са те?
	— „Нау Гърлс“ — „Момичетата“. Или поне се казваха така. Чувал ли си ги някога?
	— Мултинационална агенция за търсене на работа. Офис-секретарки.
	— Абсолютно вярно. Дванайсет милиарда годишен оборот по целия свят. Само че никой вече не ги нарича така.
	— Не нарича кого и какво?
	— Жените — момичета. Вече не наричат жените момичета. Очевидно те не го харесват. Освен това „Нау Гърлс“ не допада на жените на ръководни постове, а има и доста дами в управителните съвети… Затова са си сменили името. Искат да наточат имиджа на фирмата си. Да разпространят новото име.
	— Ти го наточвай — казах аз. — Аз ще карам. Как е новото им име?
	— „Жени с неограничена отговорност“.




	Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/4617
	_Издание:_
	Боб Джад. Формула 1
	Превод: Йосиф Леви
	Преводът е осъществен със съдействието на фирма „Качин“.
	Предпечатна подготовка: фирма „Транспринт“
	Оформление: Емил Златанов
	Печат ПОЛИПРИНТ ЕАД — Враца
	Select-ABC International Publishers
	ISBN 954–958–002–2