Сара Цукерман се сепна при вида на мъжа със светлосиня, протрита пижама, и рязко спря. Летящата врата на операционната зала я удари по лявото рамо. Тя се усмихна, за да прикрие болезнената си гримаса. Оказа се излишно: той още не я бе забелязал.

Медицинската сестра тъкмо му помагаше да се премести от подвижното болнично легло върху операционната маса. Движенията на болния бяха вдървени като на доста по-възрастен от седемдесетте му години мъж. Предния ден пациентът отбеляза юбилея си със съвсем скромно тържество в болницата. Размъкнатата пижама му придаваше още по-уязвим вид и доктор Цукерман се поколеба дали да не излезе от залата. От четиридневния потискащ престой в болницата бе пострадала и гъстата му коса, иначе неизменно пригладена грижливо назад. Докато се качваше на операционната маса, той наведе глава и над пижамата лъсна тилът му.

Неузнаваем, старчески тил.

От гледката Сара Цукерман усети туптене във върховете на пръстите си и леко тръсна ръце. Над хлабавата яка на болничната му пижама пет сиви кичура коса, сплъстена от пот, се спускаха по кокалестия му гръб, толкова измършавял, че лопатките изпъкваха под тънкия памучен плат като остриета на кънки за лед.

Сара Цукерман притаи дъх и усети как пулсът й се ускорява.

Това беше грешка.

Би следвало друг колега да стои на нейното място в седма операционна зала: предпоследната от наредените една след друга осем зали с врати към два дълги коридора. Всеки от кардиолозите в болницата би се справил с операцията не по-зле от нея. Всъщност дори по-добре — така смяташе тя, — макар да не притежаваха нейния опит, професионалните й успехи, уменията й, средата и репутацията й. Сара Цукерман беше звезда, не, мегазвезда върху небе, по-голямо от небето над Норвегия, над Берюм, над малката провинциална болница, която наистина минаваше за голямо и модерно здравно заведение по тукашните стандарти, но не представляваше нищо в сравнение с някогашната й работна среда. В момента Сара Цукерман се славеше като най-добрата, най-великата, най-способната сред посредствените норвежки медици.

Да, безспорно беше грешка.

Трябваше да откаже.

Всъщност тя направи точно това: отказа.

И все пак Ерик Бернтсен — професор емеритус[1] и доктор на медицинските науки — успя да наложи своето.

— Добро утро! — поздрави Сара Цукерман с неестествено висок и весел глас.

Само след броени минути й предстоеше да извърши операция, която макар и рутинна, при непредвидено усложнение можеше да отнеме живота на мършавия старик, когото някога бе смятала за въплъщение на мъжката сила. Пациентът осъзнаваше това по-добре от всеки друг.

Обърна лице към нея. Погледите им се срещнаха за миг, после тя пристъпи напред и се зае да проверява дебелия абокат[2] в сгъвката на левия му лакът. През втори абокат, по-тесен, поставен върху опаката част на дланта му, във вените на пациента се вливаше прозрачна течност от банка, окачена на инфузионен статив.

Всичко, разбира се, беше наред.

— Напълно излишно е да разяснявам как протича операцията на специалист с твоята ерудиция — подхвана Сара Цукерман, — но заради специализантката Карита Сулхайм, която ще присъства…

Тя кимна към млада жена, застанала до вратата. Специализантката сякаш бе дошла да наблюдава не операция, а екзекуция. Стоеше изправена като войник и така притискаше гръб о стената, че още малко и тя щеше да поддаде.

— … ще започна с обичайните разяснения.

Сара Цукерман още се затрудняваше да гледа пациента в очите — хлътнали в черепа, жълто-кафяви и необикновено големи. Няколко посивели твърди косъмчета от черните му вежди стърчаха неизменно нагоре — понякога бодро, понякога зловещо. Сара познаваше добре погледа му: самоуверен, властен и леко арогантен. Именно тази лека арогантност Сара бе смятала за най-голямото му професионално достойнство. Той беше уникален, единствен по рода си като онези, с които Сара бе свикнала да общува преди да се завърне в Норвегия — нито го бе искала, нито бе допускала, че ще се случи. През 2002-ра, след нещастието, тя се прибра вкъщи. Дотогава Норвегия битуваше в мислите й като избледнял неканен спомен от младостта, към който изобщо не искаше да се обръща.

Ерик Бернтсен щеше да си остане уникален, независимо къде се подвизава по света.

Гледайки го толкова безпомощен, Сара изпита почти физическа болка.

— Интервенцията е наложителна — подхвана механично тя, сякаш четеше от медицински картон, — заради рязко настъпила вентрикуларна тахикардия и синкоп[3] преди две седмици. След 24-часово проследяване на електрокардиограмата диагнозата се потвърди. Проведената коронарна ангиография диагностицира само изменения на съдовите стени. Ехокардиографията показа нормално функционираща лява камера и фракция на изтласкване над 60 процента. Имплантирането на кардиовертер-дефибрилатор от вида „Мъркюри Деймос“ ще продължи по план около един час.

И тя, и пациентът знаеха, че той е сред малцината късметлии в страната. В богата Норвегия медицинските изисквания за поставянето на ИКД (имплантируем кардиовертер-дефибрилатор), който струва над 100 000 крони на данъкоплатците, бяха по-строги отколкото в която и да е друга страна в Западна Европа. Доктор Цукерман бе изпратила безчет писма до регионалния здравен фонд „Здраве Юг — Изток“. С американска директност, понякога граничеща със заплашителен тон, тя обръщаше внимание на ведомствата колко абсурдно е точно в Норвегия да се поставят престъпно малко дефибрилатори и пейсмейкъри. В най-добрия случай службите отговаряха на писмата й с глупави оправдания, а в най-лошия — което се случваше най-често — с мълчание.

— Както знаеш по-добре от всеки друг… — продължи тя и го погледна право в очите.

От напрежение той не можеше да лежи спокойно. Главата му изглеждаше твърде голяма върху тънкия му врат. Прииска й се да го погали по бузата, но за щастие успя да устои на този импулс.

— … всяка оперативна намеса крие известен риск. Най-често срещаното усложнение в твоя случай е пневмоторакс — попадане на въздух в белите дробове. При поставянето на ИКД, разбира се, има опасност и от сърдечна тампонада, тоест да пробия сърдечната стена и перикардът да се напълни с кръв. В такъв случай състоянието може да стане критично и…

За пръв път, откакто го доведоха в операционната, Ерик Бернтсен се усмихна — вяло, леко снизходително.

— Извинявай — възкликна тя. — Забравям на кого обяснявам.

Гласът й продължаваше да звучи доста високо.

Специализантката до вратата почти бе престанала да диша, макар че още дори не бяха започнали със старателното миене на ръцете. И двете бяха облечени в зелени манти, Сара Цукерман — в торбести панталони и с нелепа хартиена шапка на главата. Операционните престилки ги очакваха в съблекалнята. Излизайки, Сара спря до младата жена и сложи ръка на рамото й:

— Ела с мен. Всичко ще бъде наред.

Не й хрумна нищо по-добро.

Карита Сулхайм никога нямаше да осъществи абсурдната си мечта да стане кардиолог. За доктор Цукерман представляваше загадка как изобщо й е хрумнало да става лекар. Карита правеше трети опит да присъства на поставяне на ИКД. Накратко, операцията се състоеше в имплантиране на малък, сложно устроен компютър под лявата ключица. Кабел, наречен електрод, свързваше дефибрилатора с долната част на сърцето, като електродът минаваше през вени и през сърдечните кухини, а краят му се закрепяше за вътрешната страна на сърдечната стена. Тази сравнително лесна и бърза манипулация не представляваше трудност за опитен кардиолог. Карита Сулхайм обаче не издържаше дори да наблюдава какво се случва на операционната маса.

Първият й опит — преди шест месеца — се превърна в катастрофа.

Още докато Сара Цукерман навеждаше скалпела, специализантката припадна и при падането събори табла с подредени стерилни инструменти. В операционната зала се разнесе силно дрънчене, а пациентът, според правилата само под въздействието на локална анестезия, изпадна в паника и се отскубна от абоката и от чевръстите, но за жалост твърде слаби ръце на медицинската сестра.

При втория си опит да издържи интервенция за поставяне на ИКД Карита избяга от операционната десет минути след началото и се върна в болницата цели три часа по-късно.

Това беше последният й шанс и двете със Сара Цукерман го знаеха.

„Трябвало е да се насочиш към психиатрията, моето момиче — мислеше си лекарката, докато вървеше към съблекалнята, следвана по петите от специализантката, която ситнеше като страхливо пале. — Така никога нямаше да имаш вземане-даване с реалната медицина.“

Сара Цукерман беше убедена в това, но бе живяла твърде дълго в Норвегия и знаеше, че няма да си позволи да го изрече на глас.

От съблекалнята имаха възможност да наблюдават операционната през стъклена стена. Ерик Бернтсен най-после се бе примирил и лежеше напълно отпуснат върху масата. Докато си обличаше тежката операционна престилка, Сара Цукерман забеляза, че пръстите му треперят. Дясната му ръка висеше над ръба на операционната маса. Венчалният пръстен сякаш бе станал твърде голям за тънкия му пръст. Досега Сара не бе обръщала внимание, че опаката част на дланите му е осеяна с бледокафяви старчески петна. Тя започна усърдно да търка ръцете си със стерилна четка. Отдели на процедурата повече от обичайните пет минути. Едва когато Сиверт Санд, програмистът от „Мъркюри Медикъл“, демонстративно погледна големия стенен часовник, Сара вдигна високо мокрите си ръце на разстояние от тялото си и ритна вратата към операционната, като внимаваше да не докосне нещо.

— Парите или животът — промърмори Сиверт Санд.

Този човек я дразнеше, но все пак си вършеше съвестно работата, а и се нуждаеха от помощник от „Мъркюри Медикъл“, за да програмират и изпробват дефибрилаторите веднага щом ги имплантират в тялото на пациента.

Медицинската сестра вече бе отворила пакета със стерилни принадлежности. Най-отгоре имаше две хартиени кърпи. Сара ги дръпна от пакета и си подсуши ръцете. Сестрата й помогна да си завърже престилката на гърба. Сара си сложи два чифта ръкавици: отдолу зелени, а отгоре сиви, размер шест и половина.

Завеждащ отделението Сара Цукерман беше готова за първата операция за деня.

Приближи се до масата. Ерик Бернтсен затвори очи. Цялото му тяло беше покрито с изключение на старателно почистен правоъгълник с размери десет на четири сантиметра точно под лявата ключица. Над долната част на врата му се спускаше преграда — и по хигиенни причини, и пациентът да не вижда какво става зад паравана.

— Кефлин? — попита анестезиологичната сестра с равен, почти механичен глас.

— Да — кимна доктор Цукерман. — Два грама интравенозно.

Погледна мониторите. Показваха нормално кръвно налягане, правилен синусов ритъм и задоволителна сатурация.

Медицинската сестра постави антибиотика в абоката, както нареди лекарката.

— Как е кучето ти? — попита Сара Цукерман, надникна зад паравана и поиска да насочат лампите към сърдечната област на пациента. — Ще се оправи ли с две трети от опашката си?

Той не отговори.

Сиверт Санд си тананикаше ужасно досадно парче. Анестезиологичната сестра Фрид Мьолв седеше неподвижно пред мониторите. Карита Сулхайм започна да отстъпва от операционната маса крачка по крачка.

— Всичко ще бъде наред, Ерик — прошепна доктор Цукерман, наведена до ухото му. — Правила съм го безброй пъти. Сред най-добрите съм. Знаеш го. Отпусни се.

Той повдигна леко клепачи и се опита да се усмихне. Изкашля се и сключи ръце.

— Започвай — помоли с немощен глас. — Говори ми, докато работиш. Така ще се чувствам по-добре, все едно… все едно аз го правя.

— Разбира се — обеща тя и си пое дълбоко въздух, а марлята пред устата й се впи в устните й. — Първо ще сложа двайсет милилитра ксилокаин под клавикулата… Ето така.

Извади канюлата, след като сложи местна упойка, и мястото прокърви.

— След пет минути съм готова да направя разрез.

Рязко се обърна към Сиверт Санд.

— Извинявай, но ще престанеш ли?

— С кое? — изуми се той.

— С това припяване или тананикане. Ще престанеш ли?

— О, съжалявам. Изобщо не се усещам.

После се съсредоточи върху апарата пред себе си. Приличаше на лаптоп от началото на осемдесетте: тежък, тромав, но със сензорен екран и без клавиатура.

— Добре е — прошепна Ерик Бернтсен.

— Кой? — надвеси се над него Сара.

— Зоро. Въпреки че му отрязаха върха от опашката.

— Чудесно. Това куче направо ще те надживее.

Осъзна колко неуместно прозвуча коментарът й. Вдигна скалпела.

— Ще направя около петсантиметров хоризонтален разрез. Ето…

Върху хартиенобялата кожа се появи почти непристойна цепнатина. Доктор Цукерман бързо взе апарата за еднополярна диатермия, който с помощта на електрически ток преминава през мастната тъкан.

— А сега внимателно правя разрез до фасцията — продължи Сара Цукерман. — Наблюдаваш ли операцията, Карита? Фасцията се намира точно над мускулатурата, на около два сантиметра навътре в горния слой на кожата. С диатермията изгаряме тъканта и така предотвратяваме…

— Мирише на обгорено месо — дрезгаво пророни специализантката.

— Не обръщай внимание на миризмата. Гледай какво правя.

От раната се процеждаха капчици кръв. Сара Цукерман пъхна десния си среден пръст между мускулната и мастната тъкан, за да направи джоб, където по-късно да постави имплантируемия кардиовертер-дефибрилатор. Действаше сръчно и ефективно. После взе синя канюла с физиологичен разтвор.

— Първо трябва да си осигурим нещо като фуния за водача. А сега се насочвам косо към югулума…

Иглата се плъзна към върха на гръдната кост.

— … за да улуча вена субклавия. Което… не успях да направя.

Преди следващия й опит се въдвори пълна тишина. Отново провал. И третия път не успя да улучи вената, която отвежда към сърцето. Устата й пресъхна, преди да поднови опитите.

— Мамка му! Майка му стара!

Когато на осемнайсет години напусна родния си град Тромсьо, където впрочем повече не се завърна, Сара Цукерман взе със себе си само две неща: оранжева раница с „кенгуру“ за носене на бебе, пълна с книги и чисто бельо — подарък от баба й за Бат Мицва, — и неприятна склонност да ругае.

През годините в САЩ езикът й се култивира благодарение на изпълненото с предизвикателства следване, на стипендиите, на получените научни степени, на професионалния опит и престижните проекти, в които взе участие. Сара Цукерман бързо се американизира, превърна се в преуспял специалист и все по-рядко си позволяваше да изрича псувни. През 2002-ра се върна в Норвегия. Клиниката в Клийвланд и цялото й лекарско съсловие посрещна решението й с шок и разочарование. Там тя се бе превърнала в един от най-уважаваните специалисти. Нещо повече — Сара Цукерман си извоюва място сред малцината избрани с право да преценяват кой да работи в екипа на клиниката. В родината си тя осъзна, че старите навици не се изкореняват. Диалектът й изчезна с изключение на едва доловима напевна интонация, но ругатните постоянно напираха на езика й.

Вместо вена субклавия Сара улучи артерия субклавия — един от кръвоносните съдове, които се разклоняват от главната артерия на сърцето. От върха на спринцовката бликна яркочервена кръв.

— Проклятие! Направете компрес!

Карита Сулхайм се олюля, когато лекарката извади спринцовката.

Анестезиологичната сестра Фрид Мьолв се изправи с пъргавина, каквато никой не би очаквал от пълна жена на средна възраст като нея.

— Опа! — Фрид обгърна специализантката с пълните си ръце. — Пак ще припадне.

— Изведете я! — просъска Сара Цукерман, докато притискаше мястото. — Веднага я разкарайте и нека никога повече не се връща!

— Не е от кръвта — смотолеви Карита едва доловимо изпод марлята, докато я подпираха. — Не е от кръвта. Мога да гледам кръв, разбира се. Прилошава ми от… сърцето. Кръвта не ме смущава, но като я гледам как пипа…

— Млък! Изведете я, дявол да го вземе!

— Не ми е добре… — прошепна Ерик Бернтсен.

Лицето му бе придобило пепелявосив оттенък. Сара си пое дълбоко въздух, надникна зад паравана и улови погледа му.

— Допуснах грешка, Ерик. Банална грешка. Нали чу какво става. Знаеш не по-зле от мен, че сега всичко е под контрол. Успокой се. Опитай се да се отпуснеш. Ще притискам мястото около пет-шест минути и после продължаваме. Ясно?

Той навлажни устни и прошепна нещо като „добре“. След петминутно мълчание Сара улучи вената от първия опит. През кухата игла на спринцовката вкара метална нишка в тялото на пациента.

— Говори! — заповяда дрезгаво Ерик Бернтсен. — Кажи ми какво правиш!

— Водачът влезе безпроблемно — докладва Сара. — Рентгеновият екран ми дава чудесна картина… ето така.

На монитора на апарата, описващ дебел полумесец около гръдната област на пациента, Сара Цукерман виждаше как кардиологичният водач върви по вената към сърцето, слиза в дясното предсърдие и почти стига до дясната главна камера. Водачът имаше единствената функция, за която подсказваше името му: да проправи път на следващите инструменти.

— Подай ми седемфренчов въвеждач — поиска лекарката и Линда Гюндершен веднага й подаде малка пластмасова тръбичка. — Въвеждам катетъра във водача — обясни Сара. — А сега ще…

Наложи се да натисне петнайсетсантиметровата куха тръбичка на мястото, където водачът влизаше в кръвоносния съд. Накрая тръбичката се вмъкна във вената. Всъщност във вената имаше две тръбички една в друга. Отвън се виждаше само незначителна част от малкия фуниевиден край. Водачът бе изпълнил задачата си и можеше да го издърпа обратно.

— Приготви електрода.

Линда Гюндершен отвори стерилен пакет и обля със солена вода половинметровия кабел — електрода, който щеше да свърже дефибрилатора със сърцето. Доктор Цукерман внимателно издърпа вътрешната част на катетъра от гърдите на пациента и веднага затисна отвора с палец, защото оттам бликна тъмночервена кръв.

В залата стана много горещо. Прекалено задушно за Сара.

Отдавна не си водеше сметка колко такива операции е извършила. И все пак при мисълта, че в момента провира пластмасова тръбичка през главната вена на сърцето на Ерик Бернтсен, й премаля и се сгорещи. А може би преходната възраст, за която не смееше да мисли, бе решила неочаквано да й напомни на колко години е.

Изобщо не биваше да се съгласява.

Пое електрода с леко треперещи ръце и вдигна палец от отвора. Бързо провря кабела през въвеждана към дясното предсърдие. Погледът й се закова в рентгеновия монитор.

— Ето — промърмори тя.

— Говори! — нареди й Ерик Бернтсен. — Казах ти да не спираш!

— Сега ще издърпам стилета на електрода — побърза да отговори тя.

Под лявата ключица все още се подаваше частта от трансвенозния проводник, която без втвърдяващата метална нишка, наречен стилет, беше мека като спагети. Сара Цукерман огъна стилета така, че да образува 40-градусов ъгъл, и пак го вкара в кухината на електрода.

— Ето така. Остана само още малко…

Внимателно плъзна твърдия проводник във въвеждача. Кривката на стилета се оказа безупречна и електродът, вместо да продължи право към вена кава инфериор, се насочи над трикуспидалната клапа.

„Още малко… — повтори си наум Сара. — Дано наистина да е малко.“

— Тук не е ли необичайно горещо? — промърмори тя.

Електродът мина през сърдечната клапа и вече се намираше където трябва.

— Перфектно. Дай ми отвертката.

Линда Гюндершен й подаде инструмента, наподобяващ повече миниатюрна лешникотрошачка отколкото отвертка. Сара я закрепи за края на електрода, който се подаваше само на четири-пет сантиметра от раната под ключицата, хвана електрода с два пръста на лявата си ръка и завъртя отвертката дванайсет пъти около оста й с десния си показалец. На монитора се виждаше, че другият край на електрода, вече в дълбините на дясната половина на Бернтсеновото сърце, се е закрепил за сърдечния мускул. Сара свърза още един кабел към електрода и подаде свободния му край на Сиверт Санд. Преди да включи имплантируемия кардиовертер-дефибрилатор, трябваше да се увери, че всичко функционира успешно.

— Изпробвай силата на сигнала — остро разпореди тя.

— Четири миливолта — поклати глава Санд.

Твърде слабо. Силата на сигнала от сърдечната мускулатура трябва да е поне пет миливолта, та дефибрилаторът да работи задоволително. Именно електрическата комуникация между организма и техниката с помощта на малките, но мощни батерии в дефибрилатора щеше да стимулира жизнеността на седемдесетгодишното сърце на пациента, ако пак започне да работи небрежно. Сара бързо разви електрода от сърдечната стена, премести накрайника с няколко милиметра и пак го зави.

— Три миливолта — съобщи беззвучно Сиверт Санд.

— Проклятие — прошепна Сара Цукерман и пак отви електрода.

На третия опит Сиверт Санд се усмихна:

— Единайсет миливолта!

По принцип всеки кардиостимулатор изпълнява две основни функции. Първо, улавя естествените електрически сигнали на сърцето. За целта е нужно напрежението да е достатъчно голямо, за да бъде отчетено. Второ, имплантируемият кардиовертер-дефибрилатор тълкува постъпилите сигнали, тоест, ако се появи животозастрашаваща аритмия, подпомага сърцето да възобнови нормалния си жизнен ритъм. Освен това е нужно лекарят, който поставя ИКД, непременно да се увери, че електродът е в състояние да стимулира сърцето в случай че ритъмът се наруши. Затова при подобна хирургическа интервенция лекарите винаги изпращат пробно малко напрежение по електрода, за да разберат дали сърцето отговаря на командите на импланта.

— Не ми е добре — промърмори Ерик Бернтсен.

— Всичко е наред — усмихна се Сара Цукерман. — Още малко работа и пак ще си във форма.

— Кръвното пада — отбеляза спокойно Фрид Мьолв. — Леко повишена сърдечна честота.

— Добре — промърмори доктор Цукерман. — Кажи ми, ако промяната продължи.

Отворената опаковка с ИКД чакаше готова. Сара закрепи муфа в раната, за да стабилизира положението на електрода. На монитора виждаше, че проводникът се намира в отлична позиция, и го включи към кардиостимулатора с опитни движения. Анестезиологът доктор Айвин Стурелв влезе в операционната, за да постави на пациента временна пълна упойка с цел да проверят как действа дефибрилаторът при шок.

Доктор Цукерман тъкмо затваряше раната.

— Болят ме гърдите — простена Ерик Бернтсен. — Получавам… диспнея.

Той прошепна латинското наименование на „задух“ едва доловимо.

— Пневмоторакс? — предположи Айвин Стурелв.

Доктор Цукерман поклати глава. Нямаше никакви основания да подозира перфорация на бял дроб.

— Готов съм — оповести Сиверт Санд.

— Деветдесет на седемдесет — предупреди Фрид Мьолв с тревожна нотка в гласа. Кръвното продължаваше да пада.

Сара Цукерман хвърли бърз поглед към рентгеновия монитор. Сърдечната сянка — размитото изображение на сърцето при рентгенография — се движеше по-слабо отколкото преди няколко минути.

— Мамка му! Тампонада! — извика Сара Цукерман.

Явно бе пробила дупка в сърдечната стена и кръвта бавно бе изпълнила перикарда — съединителната тъкан, обграждаща сърцето. Някаква необяснима увереност й подсказваше, че се е случило по време на опитите й да закрепи електрода. Вече бе поставен правилно — усещаше го с цялото си същество. Беше извършвала тази манипулация безброй пъти и инстинктите й на лекар винаги й диктуваха: Остави електрода така! Не го пипай повече!

В цялата й практика само три пъти се бе случвало да пробие сърцето на пациента. Стотици, вероятно хиляди пъти бе разрязвала гърдите на пациенти, бе вкарвала водачи в телата им, бе завинтвала електроди в сърдечната им стена с точност до милиметри. И само в три проклети случая бе допуснала перфорация на сърцето.

Без фатални последици. Никога не бе губила пациент на операционната маса.

Нито веднъж.

Сара Цукерман, четирийсет и осем годишна, не бе изгубила нито един пациент по време на операция. Мнозина от оперираните умираха по-късно, разбира се. Някои случаи просто бяха безнадеждни. Сърцата им бяха толкова болни, че дори прочут кардиохирург като нея не би могъл да ги спаси. Но нито един не издъхна там, на операционната маса, където отговорността носеше тя.

Сара зърна за миг страха в очите на доктор Стурелв.

И в нервните движения на медицинската сестра личеше силно безпокойство.

— Да повикаме ли още един анестезиолог? Или интервенционен радиолог? — попита за втори път Фрид Мьолв.

— Не. Не!

Сара не можеше да познае собствения си глас.

Ерик Бернтсен беше неин пациент и следователно нейна отговорност.

Сара Цукерман, професор доктор на медицинските науки, носителка на наградата „Мировски“ за 2001-ва, бивш директор на Института за сърдечно-съдови заболявания в Клийвланд, Охайо, а понастоящем завеждащ отделение и професор в модерна и отлично оборудвана болница в малката, но богата Норвегия, беше решена сама да оправи кашата, която надроби.

Без да дава нареждане, в дясната й ръка се озова дебела канюла.

— Ехокардиография? — предложи вяло Стурелв. — За да диагностицираме дали наистина става дума за тампонада.

Сякаш разполагаха с време за това! Типично по норвежки: всичко трябва да е под контрол, провери, провери пак, за да си сигурен. А през това време умират пациенти.

— Осемдесет систолично — оповести Фрид Мьолв. — Налягането продължава да пада.

Ерик Бернтсен се намираше в безсъзнание.

Сара взе дебелата канюла и я заби косо под гръдната кост на пациента с решително, брутално, безкомпромисно движение.

Оттам рукна тъмночервена кръв.

Бернтсен изгрухтя като прасе. Завърна се.

— Сто систолично — възкликна Фрид Мьолв, без да крие въодушевлението и радостта си, задето всичко започна да се оправя и да потръгва нагоре. Буквално, защото кръвното се покачваше.

— Сто и десет на осемдесет — почти извика сестрата.

Сара се усмихна.

— Наскоро Зоро стана татко — промърмори Ерик Бернтсен. — На осем прекрасни малки шнауцерчета.

Сара Цукерман мълчеше. Прикрепи катетър към канюлата, която само преди секунди заби в перикарда на пациента с всичка сила. Кръвта течеше бавно.

— Тампонадата ще се затвори сама заради налягането — оповести тя и се изправи. — Сиверт, ти ще се погрижиш за ИКД. Още щом преместите пациента в стая под наблюдение, програмирай кардиостимулатора да реагира при стойности над 220 за камерна фибрилация и над 180 за камерна тахикардия. Не се бави, ако обичаш. По-късно ще мина да проверя. Айвин, този път ще пропуснем теста с дефибрилатора.

След възникналата тампонада беше твърде рисковано да изпробват импланта по всички правила, защото имаше опасност в това състояние Ерик Бернтсен да получи камерно мъждене.

— Благодаря на всички за помощта.

На излизане от операционната Сара Цукерман си махна ръкавиците, развърза тежката престилка и я остави да се свлече върху пода. Усети, че тялото й лепне от обилната пот. Хлад лъхна гърдите й и тя си пое с мъка въздух:

— Тази специализантка повече няма да припари до моята операционна — зарече се тя, без да се обръща към никого, и ритна летящата врата. — А ако зависи от мен, кракът й няма да стъпи в ничия операционна.

Вратата зад нея литна обратно и тя се сети, че не каза нито дума на пациента, след като го върна към живота. Няма значение. И без това нямаше какво да му каже.

Ръката върху рамото на Дейвид Кроу го натискаше с особена тежест. Охранителят не го потупа приятелски в знак, че го е познал, или просто като поздрав. Не го стисна силно, но не го и пусна. Тази команда да не мърда, дадена от човек с авторитет, принуди Дейвид Кроу да се приведе.

Не знаеше кой точно от обичайно дружелюбните мъже в тъмносини униформи стои зад него. Всъщност изобщо не знаеше дали зад него стои охранител, но предполагаше, че е така, заради тежестта на ръката. Дейвид изпита непреодолимо желание да хукне. Разбра, че са го спипали, и веднага се сети кой се е раздрънкал: онази курва Холи, кой друг. Той, естествено, можеше да отрече почти всичко. Ще бъде неговата дума срещу нейната, а той е по-ценен за „Мъркюри Медикъл“ от нея.

По-зле стоеше въпросът с кокаина.

Всъщност положението беше много критично, защото Дейвид имаше вече две предупреждения. Тук — пред охранителната преграда във великолепния небостъргач, където се помещаваше централата на „Мъркюри Медикъл“, звуците изчезнаха. Никой не влизаше, никой не излизаше. Дейвид остана сам с тежката ръка върху рамото си и всичко приключи.

Точно като в деня на единайсетия му рожден ден. Избягваше да си спомня този ден и си бе изградил начини да прогонва спомените, но тази убийствено тежка ръка върху рамото му съживи случилото се тогава.

От много години момчето не празнуваше рождения си ден с приятели и баща му реши този път да е различно. Дейвид раздаде поканите малко смутен, но и горд. Петнайсет момчета получиха картичка с Ватман. Там бе написан часът, мястото и поводът за празненството. Дойдоха само четирима, но и това беше нещо, а баща му се престори, че не са поканили повече. Купи торта — истинска торта с ослепително бяла глазура. Изчисти къщата, сложи свещи на тортата. Окачи надпис „ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН“ с блестящи букви. Изпълнен с щастие и вълнение, Дейвид се залови да отваря подаръците, но толкова бавно, че останалите се изнервиха и започнаха да го целят с хартиени топчета.

Мама обеща да пази леглото.

Дейвид се чувстваше спокоен, убеден, че тя няма да слезе долу, колкото и да й се иска. Без чужда помощ не бе способна да стигне дори до гърнето в спалнята й. Не, не беше възможно да слезе.

Но слезе.

По-точно падна.

В мига, когато се наведе да духне свещите на тортата, го спря гръмко трополене. Дейвид се изправи. Тъкмо си бе поел въздух и се бе надвесил над единайсетте потрепващи свещички. Канеше се да си пожелае нещо хубаво, да издуха въздуха от бузите си и да изгаси всичките свещи наведнъж.

Трополенето по стълбите накара гостите да вдигнат очи.

Майка му се търкаляше надолу.

Вече никой не знаеше колко тежи. Около 213 килограма — така поне предполагаше баща му. Не съществуваше домашна везна, годна да издържи такава тежест, а и точната цифра нямаше значение.

Майка му се търколи чак до долу — тлъсто човешко туловище, чиято скорост не успя да убие дори парапетът. Озова се долу, върху пода на първия етаж, в малката всекидневна, а единият й огромен крак се подгъна под тялото. Вторачи се в тавана с невиждащи очи.

Момчетата се разсмяха.

Първо се чу сподавено кикот. Нали не е редно човек да се смее на такива неща. После обаче всички прихнаха. Дейвид и баща му се втурнаха към майката, а момчетата се смееха пронизително, ужасени от гледката.

А тя лежеше съвсем неподвижно.

Косата й приличаше на нарисувана с мазни бои. Колосалните й гърди се разливаха върху ръцете й като две омекнали плажни топки. Единият й крак, всъщност заклещен под туловището й, сякаш бе ампутиран в потвърждение на казаното от лекаря: постепенно крайниците й ще некрозират. Само лицето й бе запазило част от хубостта си, въпреки лигите, потекли през отворената й уста. Имаше миловидно, малко лице с красиви черти. Понякога, в безсънните си нощи, Дейвид изваждаше нейна снимка и не можеше да откъсне очи от фигурата на седемнайсетгодишната девойка, едра, но не и дебела.

Сега лицето на майка му изглеждаше прекалено малко за огромното й тяло. Сякаш красивото й лице и отблъскващото й тяло не си принадлежаха. Той все още разпознаваше майка си по лицето, по правилния, леко чип нос, същия като неговия, по парадоксално хубавите й бадемовидни тъмни очи, които се бореха с нагънатите й клепачи, за да се покажат. Майка му още съществуваше в меките розови устни. Всяка вечер го целуваше с тях по бузата за лека нощ, когато Дейвид се приближаваше до леглото й, подсилено със стоманени укрепващи елементи. После той си отиваше в стаята да си легне.

Баща му се разплака и го хвана за рамото.

Майка му продължаваше да се взира в тавана с празен поглед. Баща му хлипаше и стискаше рамото му до болка. Момчетата се хилеха. Дейвид не издържа и хукна навън.

Избяга надалеч и полицията го намери чак след три дни.

Охранителят каза нещо. Дейвид не го чу. Усещаше само тежестта върху рамото си и предчувстваше какво ще се случи. Този път няма как да избяга. Поизправи се, отскубна се от чуждата ръка и се обърна.

— Чарли! — усмихна се Дейвид Кроу. — Ще ме арестуваш ли или какво? А аз си въобразявах, че ме очаква един съвсем нормален работен ден!

Протегна му ръцете си със събрани китки и леко свити юмруци. Чарли не обърна никакво внимание на сарказма му и пак го хвана — този път за слабата ръка над лакътя. Дейвид само сви рамене.

Заедно се отправиха към офиса на охранителите в дъното зад големия асансьор. Едрият Чарли буташе пред себе си страхливия двайсет и три годишен младеж с неспокойно блуждаещ поглед.

Само преди минути ръката на Чарли накара Дейвид да изгуби самообладание. Изплаши се. Ако трябва да сме честни, изгуби ума и дума от страх. Обзе го вцепеняващата увереност, че всичко свърши.

Както онзи път, когато майка му падна по стълбите на единайсетия му рожден ден и смехът на гостите заглъхна на километри от дома му.

След първоначалната паника, обаче, помъдрелият Дейвид Кроу си възвърна самоконтрола.

С крайчеца на окото си забеляза Питър Адамс да се приближава към него с разочаровано, резервирано лице. Дейвид се усмихна злорадо.

— Как ли пък не — промърмори той и умът му се зае да скалъпва поредната история, която ще го спаси от затруднението.

Защото компанията „Мъркюри Медикъл“ беше загубена без младия гений Дейвид Уилям Кроу-младши.

Медицинската сестра видя, че леглото е празно, но изобщо не се притесни. Състоянието на пациента беше стабилно, а предната вечер той дори се разходи из коридора, изгледа новините в общото помещение, поговори си с други пациенти и заспа рано без никакво приспивателно. Сигурно е отишъл в тоалетната.

Сестрата се ослуша. От банята не се чуваше нищо.

Забеляза, че тоалетните му принадлежности стоят върху нощното шкафче. Сложи празната чаша за вода върху чиния с трохи и малко петно от конфитюр с намерение да ги отнесе, но се разколеба, остави мръсните съдове и мушна ръка под неоправената завивка: топлината от тялото още се усещаше. От банята не се чуваше нищо.

— Ехо! — извика предпазливо сестрата и долепи ухо до огненочервената врата. — Ерик Бернтсен? Там ли сте?

Никой не й отговори и тя отстъпи крачка назад. Дигиталният екран показваше, че вратата не е заключена отвътре. Нерешително сложи ръка върху дръжката и я натисна. Вратата се отвори.

В банята нямаше никого. Под и около душа не се виждаха дори пръски. Миризмата на урина я подтикна да надникне в тоалетната чиния. Пациентът явно се бе облекчил сутринта. Сестрата пусна водата с лека погнуса и бързо се върна в стаята да огледа. Дрехите на пациента също бяха изчезнали, както и мобилният му телефон, който тя неколкократно го помоли да изключи. В отговор той се засмя пренебрежително и отбеляза, че не съществуват доказателства за вредното влияние на сигналите от мобилните телефони върху деликатната болнична апаратура. Ала сестрата държеше правилата да се спазват, независимо какво смята по въпроса възрастният професор.

Тя отвори двете крила на гардероба до прозореца и намери там куфар и платнена торба, препълнена с книги.

Сестрата се огледа малко колебливо.

Пациентът, наистина, не беше от най-послушните. Само преди две денонощия, обаче, претърпя сериозна операция, особено за човек на неговата възраст. Доколкото прочете в документите, интервенцията не бе минала съвсем гладко.

Медицинската сестра приглади с нервни движения косата си, посегна отривисто към мръсните съдове и ги отнесе. Дано намери Ерик Бернтсен по коридорите.

Най-вероятно не бе станало нищо тревожно, но когато вратата се хлопна зад гърба й и тя се огледа наляво-надясно, без да го види, пак се притесни.

Това никак, ама никак не й харесваше. Нейно задължение беше да наглежда пациентите по леглата и да следи те да спазват указанията й или поне да не кръстосват болницата на своя глава.

Тръгна към общото помещение, където болните гледаха телевизия. Сандалите й удряха силно върху балатума като сабо.

— Ерик Бернтсен е изчезнал — сопна се тя на санитар, който тикаше празно легло срещу нея. — От стая 301. Случайно да си го виждал?

Санитарят сви рамене и дори не си направи труда да й отговори.

Всичко изглеждаше толкова по детински абсурдно, че Дейвид Кроу завъртя очи с досада, макар да беше сам в стаята. Оставиха го тук, в тази дупка без прозорци и със заключена врата — абсолютното клише! Дейвид беше готов да се обзаложи, че Питър Адамс стои пред вратата и чака затворникът да изпадне в паника и да се размекне като в отчайващ посредствен трилър.

Много шум за нищо.

Няма да го издадат на полицията, разбира се, защото ги очакваше предварително начертан сценарий: ченгетата веднага ще се заемат ревностно да разследват как се е сдобил с такова голямо количество кокаин. „Мъркюри Медикъл“ ще изпрати на Дейвид високоплатени адвокати, за да му спасят кожата, и той няма да влезе в затвора. Междувременно ще настане голяма суматоха: предварителен арест, парична гаранция, съдебен процес. Нито Дейвид, нито „Мъркюри“ се нуждаеха от подобни неприятности.

Фармацевтичният гигант беше изгубен без него.

Преди няколко години „Аполо“ и „Джемини“ се сляха в обща компания с крайно идиотското име „Мърюкри“ и онзи урод Ото Шулц проглуши ушите на всички колко оригинално било хрумването да се използват имената на американски програми за пилотирани космически кораби. Всяка от двете компании разполагаше с добре обучени отдели за научноизследователска дейност и развитие, съответно в областта на софтуерните, хардуерните и фармацевтичните технологии. Софтуерните специалисти запазиха офисите си в „Манхатън“ и така предизвикаха завист у близо хилядата работещи в хардуерния и фармацевтичния отдел. В отдела за софтуер през последните месеци постъпиха единайсет нови служители, но нито един от тях не беше ценен колкото Дейвид Уилям Кроу-младши.

Знаеше го той, знаеха го и всички останали.

В малката стая стана задушно и горещо. Не му дадоха нищо за пиене. Поредното клише. Питър Адамс явно имаше ужасен вкус за филми.

Жегата започна да действа на нервите му.

Не разбираше какво целят.

Не се сещаше за друга причина да го затворят, освен заради кокаина. Показа го на Холи като пълен малоумник! Дейвид се примири, че охранителите ще конфискуват дрогата. Но защо продължават да го държат тук? Недоумяваше какво печелят, като правят от мухата слон. Питър Адамс беше все пак началник на целия отдел за научноизследователска дейност и развитие. Защо човек на пост като неговия губи толкова ценно време и оставя звездата на отдела Дейвид Кроу да бездейства цял предобед? Само за да му даде урок ли?

Дейвид се прозина.

Снощи стоя в лабораторията до три през нощта, а после обърна няколко бири и спа до шест и половина сутринта.

В лабораторията се работеше най-спокойно нощем.

Макар всички в „Мъркюри“ да си скъсваха задниците от бачкане и никой да не смееше да изчислява колко часа остава в офиса след работно време, повечето служители гледаха да се ометат след девет.

Тогава Дейвид се отдаваше на забавление.

В стаичката миришеше на прах. Миниатюрни прашинки гъделичкаха и дразнеха носа и гърлото му. Премлясна, за да активира слюнкоотделянето, но пресъхналият му език сякаш се бе удебелил в устата.

На вратата се почука.

Дейвид се усмихна ехидно. Не отговори.

Питър Адамс влезе и затвори вратата след себе си, без да я заключва. За миг прикова поглед в Дейвид. После поклати леко глава, хвърли тънка папка с документи върху масата и седна срещу него.

— Днес имам рожден ден — съобщи Питър, докато пръстите му барабаняха по плота.

— Честито — промърмори Дейвид.

— Ставам на петдесет.

— Аха.

— За толкова години не съм срещал по-интелигентен и талантлив човек от теб.

Дейвид вдигна равнодушно рамене.

— Никога не съм срещал толкова стопроцентов, пълен, безспорен и явен… — интонацията му се повиши, той си пое дъх и избълва: —… глупак като теб!

Дейвид се сепна.

— Може ли малко вода? — Само това му хрумна.

— Не. Ще приключим бързо.

Питър Адамс се облакъти върху масата и отпусна лице върху дланите си.

— Двайсет години — горчиво отбеляза той. — Ти беше само на двайсет години, когато те привлякохме в Масачузетския технологичен университет. На тази възраст другите младежи едва се ориентират в университетския кампус, а на теб ти предстоеше защита на докторска дисертация. След като изобрети най-популярната компютърна игра, беше въшлив с пари. Беше… — Питър се поизправи. — Дейвид, Дейвид, Дейвид…

Онзи избягваше да го гледа в очите. Дразнеха го опитите на Питър да му се прави на баща.

— Иска ми се да ти бях баща — рече Питър.

— Престани.

— Щях да те пратя три месеца в клиника за наркозависими, а после да те заведа за още три в Аляска, да те настаня в ловна колиба, далеч от компютри и интернет и да проверя дали на теб може да се разчита.

— Престани, Питър! Писна ми вече! Не съм наркоман! Само не ми казвай, че и ти не си…

Дланите на събеседника му се стовариха шумно върху масата.

— Ти престани! — изрева той с цяло гърло. Сигурно го чуха на целия етаж. — Осъзнаваш ли какво е това?

Посегна към червената папка и я размаха пред очите на Дейвид. Не чакаше отговор.

— През трите ти години в „Аполо“, а после в „Мъркюри“ постъпиха осем сериозни жалби срещу теб. Осем! Два пъти те хващаха с кокаин. Шест жени те обвиниха в…

— Алчни курви! Само пари им бяха в главата! — озъби се Дейвид и удари по масата с юмрук.

— И си ги получиха! Осъзнаваш ли какво ни костваше да ти спасяваме задника всеки път? И то само защото така и не се научи как да се държиш с дамите! А? Осъзнаваш ли?

Дейвид скочи от стола и той се прекатури зад гърба му.

— До гуша ми дойде!

— Сядай!

— Майната ти!

— Уволнен си.

Почти стигнал до вратата, Дейвид спря.

— Престани с тези глупости.

Не се обърна, а се вторачи в дръжката на вратата с празен поглед. Питър въздъхна шумно зад гърба му.

— Проблемът ти, Дейвид, е, че непрекъснато молиш другите да престанат, а всъщност ти трябва да сложиш край. Сутринта в чекмеджето на бюрото ти намерихме десет тръби с кокаин. Дори не си се постарал да го заключиш.

— Холи се е раздрънкала, нали? Тя ли е?

— Няма значение. Всичко свърши, Дейвид. Седни.

Младият мъж не помръдна.

— Няма да се справите без мен.

— Разбира се, че ще се справим без теб, Дейвид. Не ни се иска да се лишим от таланта ти, но ти не ни оставяш друг избор. Компания с нашите претенции е длъжна да спазва стриктна политика на сигурност. А ти представляваш сериозен риск, Дейвид. Не можем да си позволим да се компрометираме. Седни.

— Нали не си забравил колко неща знаем за случващото се тук? Хрумвало ли ви е, че мога веднага да отида в „Бостън Сайънтифик“ или „Сейнт Джуд“ и да им покажа…

— Седни най-после, дяволите да те вземат!

Питър Адамс се намираше в безупречна форма въпреки петдесетте си години. Всяка трета вечер пробягваше шест мили в Сентрал Парк, а в просторния си апартамент на Шейсет и шеста улица разполагаше с малко, но богато оборудвано фитнес студио. Преди хилавият Дейвид Кроу да се усети, началникът му го хвана изотзад, вдигна го, отнесе го до масата, изправи прекатурения стол с крак и стовари младия мъж върху седалката.

— Ау! — изкрещя Дейвид. — Какво правиш!

Питър се наведе към лицето му и Дейвид инстинктивно вдигна ръце да се предпази.

— Не смей да ме заплашваш! — просъска началникът. — Една необмислена дума и те хвърлям на вълците.

Дейвид промърмори нещо неясно. Питър се беше задъхал. Прокара ръка по лицето си и се върна на мястото си. Поседя мълчаливо с разочарована, почти печална физиономия.

— Ще подпишеш този документ — заяви най-сетне той и издърпа от папката няколко листа, закрепени с телбод. — А след като го направиш, ще получиш чек за сто хиляди долара и ще се ометеш оттук.

— Какво е това? — попита Дейвид и кимна към листовете.

— Прочети ги.

— Не ми се чете.

— Декларация.

— И какво декларирам?

— Задължаваш се да напуснеш работа, да признаеш престъпленията си и три години да не се занимаваш с фирми-конкуренти на „Мъркюри“. С подписа си удостоверяваш, че си запознат с клаузата всички данни за теб, касаещи конфискацията на дрога, да бъдат предоставени на полицията, ако нарушиш споразумението. Подобно нарушение от твоя страна отменя автоматично и споразуменията с жените, пострадали от контактите си с теб. Те ще могат да те подведат под отговорност, без да връщат тлъстите обезщетения, които им изплатихме.

Пръстите на Питър забарабаниха по червената папка.

— Трябва да призная, че сте много бързи — отбеляза Дейвид. — Подготвили сте всичко това само за няколко часа.

— Документите са готови от последния път, когато сгафи. Адвокатите ни отдавна следят проявите ти. Ще го прочетеш ли, или не?

Дейвид нервничеше на стола. Мъчеше да се потисне желанието да избяга.

Просто да се махне оттам, както някога, когато майка му падна по стълбите.

По лицето му течеше пот и му пареше на очите.

Няма да се справят без него. Той провежда всички тестове. Открива пропуски в програмите, направени от другите идиоти. Той, Дейвид Кроу, се грижи джаджи, произведени от „Мъркюри“, да функционират, както трябва.

Направо не можеше да повярва, че му бият шута. Една вечер, скрит зад водния охладител, чу двама колеги да си говорят:

— Дейвид Кроу е направо недосегаем!

Самата истина. Никой не би посмял да го пипне.

Златното момче, геният на компанията.

Но ето че го изритаха.

Само да знаеха какви ги върши нощем в лабораторията!

— Спомена за пари — обърна се Дейвид към Питър.

— Ако има нещо, което да притежаваш в изобилие, това са пари. Но понеже сме принципни, ще ти направим малък жест и ще ти дадем сто хиляди долара, ако веднага подпишеш декларацията, предадеш всички магнитни карти за достъп до помещенията на компанията и се ометеш оттук завинаги.

— Трябва да си събера нещата — отвърна Дейвид, който вече дишаше с отворена уста, защото въздухът не му стигаше.

Питър се усмихна снизходително и поклати глава.

— Дейвид, не ставай смешен! Няма как да ти позволим да вземеш каквото и да е от кабинета си. Умно момче си, а се излагаш. Охраната ще прегледа вещите ти и ще отдели само снимки и подобни лични неща. Доколкото съм виждал, в кабинета ти няма почти никакви сувенири. Ще ги опаковаме в кашон и ще ти го изпратим. Да не ти стана лошо, Дейвид?

Питър Адамс се наведе напред, наклони глава и се усмихна съчувствено, докато се опитваше да улови погледа на младежа.

— Може ли малко вода? — попита Дейвид.

— Ще подпишеш ли?

Стаята се сви пред очите на младежа.

Трикът им проработи.

Проклятие! Смехотворният им трик наистина проработи!

Скроиха му шапката. Намериха начин да се отърват от него.

Мамка му.

Искаше му се просто да избяга.

Изведнъж, толкова неочаквано, че Питър Адамс повдигна изумено вежди, Дейвид грабна листовете от масата и отвори на последната страница.

Питър му подаде химикалка.

Дейвид надраска нечетливо подписа си. От натиска хартията изскърца.

— Напиши и инициалите си най-долу на всяка страница — настоя Питър.

Дейвид прелисти нервно страниците, а третата се откачи.

— Благодаря — кимна Питър, след като младежът изпълни всички изисквания, и извади чек от джоба на ризата си. — Ето ти парите.

Дейвид стана, този път бавно, за да не падне. Откачи картата от колана си, която хем служеше за идентификация, хем осигуряваше достъп до помещенията, и я хвърли върху масата.

— Имам само тази. Ако не ми вярваш, провери в регистъра.

По лицето на Питър не трепна и мускул. Продължаваше да стои спокойно, хванал небрежно чека с два пръста. Все едно плаща на проститутка, помисли си Дейвид.

— Охраната ще те изведе. Убеден съм, че сърдечноболните по целия свят биха те изпратили с благословия, ако те познаваха.

— Kill those motherfuckers for all I care![6] — процеди Дейвид.

Прикова поглед към вратата и тръгна натам. Дръпна чека от ръката на човека, който допреди малко беше негов шеф, и хукна навън.

Патологът говореше с неприятно стържещ глас, а лошата връзка го правеше още по-непоносим. Сякаш се бе заврял в най-забутаната стая на държавната болница. Сара Цукерман обмисляше дали да не го помоли да я набере от друг телефон.

— Заключението е готово — издекламира сухо той. — Или поне временното заключение: скорошен сърдечен инфаркт, както впрочем очаквахме.

Сара стискаше слушалката между бузата и рамото си, докато въртеше нож за писма със сребърна дръжка в ръцете си. Прокара десния си показалец по фината украса на дръжката и внимателно докосна върха му. После натисна по-силно.

— Съгласна съм с вас — промълви тя.

— А колкото до казаното от вас, ще ви зарадвам с новината, че няма следи от тампонада.

Острието се заби в кожата й. Сара остави ножа за писма и се вторачи в капчицата кръв, която постепенно се увеличаваше.

Не знаеше какво точно усеща. И все пак сякаш опасението, че Ерик е починал по нейна вина, отстъпи пред моментно облекчение. Той беше мъртъв и трагичната вест нямаше нищо общо с въпроса дали тя е предизвикала, или не кончината му, пробивайки по невнимание дупка в сърцето му по време на операция, с която изобщо не биваше да се нагърбва.

Патологът продължи да „стърже“:

— Бернтсен не е страдал от коронарна болест, затова инфарктът би могъл да се нарече неочакван. Но все пак говорим за възрастен човек. Нямаме основания да подозираме цереброваскуларен инцидент или белодробна емболия.

— А имплантираният дефибрилатор?

— Накарах един от електрофизиолозите ни да го погледне, но той отказа да прави толкова… — гласът се изгуби за малко —… интимен — продължи патологът, радостен, задето най-после е намерил точната дума — оглед на възрастен колега. Затова изпратих да повикат кардиоложка от стационара. Тя не откри нищо смущаващо.

Сара лапна пръста си и затвори очи.

Чувстваше неизразимо облекчение: вече не можеше да го отрече.

Несъмнено допусна грешка, съгласявайки се да оперира бивш любовник. Въпреки че прекратиха връзката си преди повече от три години, Сара не само наруши лекарската етика, а и извърши нечувана глупост, като се поддаде на увещанията му. Емоционалната връзка с пациента под ножа е табу в тези среди, независимо дали става дума за омраза, любов или за смесица от двете.

Както беше в нейния случай.

След като съдебномедицинският доклад показа, че пациентът е починал от инфаркт, а не от сърдечна тампонада, Сара почувства как хищните нокти, стиснали стомаха й, малко поотпускат хватката.

През изминалата нощ не мигна, а на сутринта, когато пердетата пред прозорците на спалнята й се обагриха в розово и вече нямаше смисъл да се мъчи да заспи, стана и се зае да подготвя доклад за Коре Беняминсен относно провинението си. Шефът на болницата съвсем сигурно щеше да изпрати доклада за разглеждане в комисията по етика към здравното заведение. Седнала пред компютъра, Сара усети как я побиват ледени тръпки: член на комисията беше и Ларш Квам.

След две чаши кафе и три скъсани чернови тя реши да изчака първоначалния доклад от аутопсията.

Вече дишаше по-леко.

— Състоянието на тялото подсказва, че Бернтсен е паднал много лошо — продължи патологът. Сара слушаше разсеяно. — Сутурите[7] се бяха разтворили. Разрезът зееше. Доколкото знам, намерили са го в гората. Сигурно се е спънал, ако се съди по синините по тялото му. Направо не ми го побира умът как светило като Бернтсен тръгва из гората само два дни след сериозна операция, но за щастие не е моя работа да разсъждавам по въпроса. Имплантираният дефибрилатор не е пострадал.

Сара усети миризмата на Ерик като внезапен полъх.

От чистото му тяло винаги се носеше неопределен аромат на ванилия и пипер. Появяваше се само с безупречно изгладени ризи. Веднъж, докато бяха заедно, Сара се събуди посред нощ и погледът й падна върху ризата му, окачена на вратата на гардероба. Лунната светлина придаваше леденосинкав оттенък на белия плат. Сара дълго се взира в ризата. Накрая стана и на пръсти я отнесе в банята. Жена му Будил гладеше ризите му, переше и готвеше. Будил отгледа двете му дъщери и сина му, изтърсака в семейството, за който Ерик бе настоял. Именно раждането на малкия попречи на Будил да се върне на работа, след като дъщерите им поотраснаха и не се нуждаеха непрекъснато от грижите й. А когато момчето навлезе в юношеска възраст, и Ерик, и Будил прецениха, че за нея е вече късно да се връща към професията си. Три пъти седмично тя гладеше ризи, без изобщо да подозира, че те пренощуват на закачалка в спалнята на Сара Цукерман.

— Ало? Там ли сте? — попита патологът.

— Да, да. Чувам ви. Благодаря за информацията. Ако в окончателния доклад се появи нещо различно, моля да ме уведомите.

— Разбира се. Дочуване.

Той затвори. Сара остави телефона. Ако смъртта на Ерик Бернтсен действително е настъпила вследствие от инфаркт, имплантираният дефибрилатор трябва да регистрира камерно мъждене, сети се тя. Кардиостимулаторите от този тип играят роля и на „черна кутия“, записваща „повредите“ в сърцето на приносителя секунди преди катастрофата. За миг Сара се поколеба дали да не сподели хрумването си с патолога.

Двата й пейджъра започнаха да писукат едновременно.

Единият показваше номер 4300, тоест централата. Търсеше я човек извън болницата. Ще се наложи да опитат по-късно, реши тя. Второто повикване идваше от служебен мобилен телефон на неин колега. Явно Петер Бротен се опитваше да се свърже с нея.

Сара въздъхна и се изправи. Разреса с пръсти къдравата си коса и вдигна очи. Необичайната за месец май жега се задържа. Небето се нажежи до бяло. Тревните площи между крилата на болницата придобиха неестествено тъмнозелен цвят. По прозрачната повърхност на водата се носеше ято патици. Момченце, още в детска количка, им хвърляше трохи от кифличката си, а майка му четеше вестник, седнала на ръба на басейна.

На Сара й се прииска да излезе навън и да храни патици; да разтвори книга под сянката на някое дърво.

Ерик Бернтсен почина, но не по нейна вина.

Повъртя между пръстите си медальона на врата си с формата на Давидова звезда. После бързо го мушна на обичайното му място под блузата си и го притисна под сутиена.

Реши да забрави Ерик Бернтсен.

Както съумя да прогони мисълта за Будил, като премести онази риза, така щеше да тегли чертата и под страстната, противоречива, а през последните години, когато той вече не я искаше, и болезнена връзка с Ерик. Сара се изненада, че не изпитва съкрушителна скръб. Тъга — да, но не и скръб. Смъртта на пациентите й винаги я натъжаваше и сега тя тъжеше за Ерик като за когото и да е от починалите си пациенти. Облекчението й не се дължеше на оневиняващото заключение на патолога, а по-скоро на невъзможността повече да копнее за Ерик.

Усещането за свобода взе връх над болката.

Докато излизаше от кабинета, се спря пред огледалото. Изглеждаше страшно изморена, бледа, с натежали и подпухнали клепачи. Доскоро безсънните нощи не й се отразяваха видимо. Все пак бяха неизбежна част от ежедневието на лекарите в болница. Направи гримаса с широко отворени очи, а после стисна клепачи няколко пъти.

Упражнението подобри малко вида й.

Но необходимостта от козметична операция ставаше все по-неотложна.

В сряда, само след пет дни, Сара заминаваше за Денвър, Колорадо, за да вземе участие в ежегодния научен конгрес „Сърдечен ритъм“ заедно с десет хиляди кардиолози от цял свят. Очакваха я срещи с много колеги, късни вечери, запивки в хотела. Отражението в огледалото никак, ама никак не й вдъхваше кураж. Реши в понеделник да намери малко време за козметик.

Разроши къдриците си, извади червило от джоба на престилката си, бързо мацна малко цвят върху устните си, поизправи се и се усмихна сухо на себе си. После отвори вратата и излезе да потърси Петер Бротен.

Още се случваше Питър Адамс да се сеща за Дейвид Кроу. Особено в моменти, когато животът му поднасяше неприятни изненади. Макар с Катрин да искаха деца повече от всичко, вече стана твърде късно. Питър не говореше за това, но се улавяше как се заглежда по малчуганите в Сентрал Парк със затаен копнеж, който не смееше да си признае. Понякога усещаше, че възрастта започва да му тежи и физически. Вече не можеше да бяга с някогашната скорост и издръжливост. Усещаше болки в коленете по време на тренировките във фитнес залата. И понеже Питър Адамс рано се научи да оценява добрините, поднесени му от живота, и да не обръща внимание на пораженията, споменът за Дейвид Кроу му помагаше да се почувства благодарен и удовлетворен от съществуването си. Петдесет и четири годишен, той се радваше на добро здраве и отлично финансово състояние.

От петнайсет години беше женен.

А Дейвид Кроу изгуби всичко само на двайсет и три. Хилавият, неоценим гений на „Мъркюри Медикъл“ напусна централата на компанията с чек за сто хиляди долара и само три дни по-късно загина при нещастен случай. От любопитство, а вероятно и от съжаление към него, Питър Адамс си направи труда да разбере какво точно се е случило.

Дейвид тръгнал към Флорида. Там наел няколко компаньонки и високоскоростна трийсет и петфутова лодка, която нямал представа как да управлява. Точно пред носа на круизен кораб Дейвид предприел убийствена маневра със скорост близо 50 възела. Лодката се преобърнала. След няколко минути хора от минаваща оттам яхта прибрали на борда трупа на Дейвид със счупен врат и невъобразим коктейл от наркотици в кръвта. Двете проститутки оцелели.

Сега, застанал до богатата си библиотека, Питър Адамс отново се сети за Дейвид Кроу. През 2002-ра охраната прерови вещите му и остави на Питър няколко папки да ги разгледа. Първо той възнамеряваше направо да ги изхвърли, ала после ги занесе в кабинета си и реши да ги прочете при възможност.

На практика такава не се появи.

Папките си останаха на най-долния рафт до стената зад вратата.

След като изгониха Дейвид Кроу, се оказа невъзможно да запълнят празнината, която остана. Гении като него се раждат веднъж на сто години. И въпреки това „Мъркюри Медикъл“ се справи прекрасно и без него. Да разполагаш с извънредно даровит специалист е наистина голямо предимство, но не и гаранция за подобрение на многото сложни програми, с които работеха в компанията. „Мъркюри“ ставаше все по-влиятелна, богата и голяма и изследователската среда привличаше най-способните в бранша.

Питър Адамс се издигна.

Стана заместник-шеф и се премести по-нагоре не само в йерархията, а и в сградата. Предоставиха му нов, по-просторен кабинет на предпоследния етаж. Израстването му осигури по-хубава гледка, увеличение на заплатата с четирийсет и пет процента и пакет опции, който след година-две щеше да му донесе достатъчно печалба, за да осъществи една мечта на Катрин: имение във Франция.

С присъщата си щедрост Ото Шулц им подари почивка на Бахамите. Нека отпразнуват повишението. Починете си, заповяда началникът. Точно тогава плановете на Питър и Катрин не включваха почивка на Бахамите, но Ото Шулц винаги намираше начин да осъществи намеренията си. Стегнаха куфарите и Питър дори успя да се въодушеви. Неочаквано Катрин получи силен кръвоизлив. През последната година цикълът й почти спря и понеже наближаваше петдесетия й рожден ден, лекарите решиха да я приемат в болница още същата вечер. Наложи се операция за отстраняване на матката й. Ваканцията на Бахамите се провали.

Затова Питър Адамс се зае да разчисти работното си място, да изхвърли всички ненужни документи и да подреди онези, които ще вземе в новия си кабинет.

Ако Ото Шулц разбереше, че Питър използва отпуска си за работа, щеше да избухне скандал. За да го избегне, Питър пристигна в офиса половин час след тръгването на началника за Вашингтон.

Питър Адамс действаше методично. Започна с изпразването на най-горните рафтове отляво надясно. Намери стара снимка, останала между две книги: двамата с Катрин в Париж. Там отпразнуваха първата годишнина от сватбата си и помолиха японски турист да ги снима пред център „Помпиду“. „Фотографът“ отряза половината от главите им и на снимката се виждаше предимно дебела червена тръба. Питър се усмихна.

От време на време спираше и разлистваше стари каталози и книги. Непрекъснато се удивляваше с какви темпове се развива електрониката. В момента разглеждаше описания и снимки на устройства, произведени само преди десетина години, но отдавна попаднали в бунището на историята. Зад един справочник бе останала брошура за първия пейсмейкър на „Аполо Мед-Елек“. Питър поклати глава при вида на прекалено големия апарат, изработен от метална сплав, която вече не се използваше.

Пълнеше кашоните един по един. Половината от вещите в кабинета му бяха за изхвърляне. До вратата стояха шест червени кутии. Охраната щеше да се погрижи за унищожаването им.

Папките на Дейвид, сети се Питър, когато приклекна пред най-ниския рафт. Прокара пръст по гръбчетата им, надписани с туш по дати.

March 4th, 2002

Пръстът му спря.

Четвърти март. В този ден уволниха Дейвид.

Питър потръпна. Така и не успя да си прости, задето не помогна по някакъв начин на клетия младеж. Вероятно просто не се бе постарал достатъчно. Дейвид беше златното момче на компанията и всички шефове на „Мъркюри“ не пропускаха възможност да изразят радостта си, задето го бяха привлекли да работи за тях. Питър неведнъж се бе опитвал да му влее малко разум в главата, ала младежът се затваряше в черупката си и отказваше да го слуша.

Четвърти март.

Тогава Дейвид изобщо не влезе в офиса, сети се Питър и смръщи вежди. Нали точно на този ден го пресрещнаха във вестибюла.

Внимателно издърпа папката.

Отвори я. Погледът му веднага падна върху USB-флашка, увита в пластмасов джоб и залепен от вътрешната страна на червената корица на папката, флашката беше много стара — от първите модели на пазара. От часа, обозначен върху първия лист, Питър се досети защо се натъкна на предполагаемо сгрешената дата четвърти март.

01:26 a.m. 04.04.02

Дейвид, разбира се, е бил в лабораторията през нощта. Всички знаеха, че често остава там по тъмно.

Очите на Питър пробягаха по листа. Приличаше на програма, написана на компютърен език от ниско ниво — един от четирите, които се използваха в „Мъркюри“. Питър отдавна бе забравил как се използват по-старите езици за програмиране. Разгърна следващата страница. Програмата продължаваше и върху нея.

Някога Питър се славеше като един от най-добрите програмисти в „Аполо Мед-Елек“, но след като стана шеф на софтуерния отдел след сливането, административната работа зае по-голямата част от времето му. Като награда за усилията дойде повишението и благодарение на него Питър никога повече нямаше да се занимава с други програми освен с „Уиндоус“.

Все пак не беше забравил всичко. От написаното разбра, че става дума за „Деймос“ — ИКД на „Мъркюри Медикъл“, шедьовъра на компанията; хита, който се надяваха да заеме прогнозираните четирийсет процента от пазара.

Питър се изправи бавно, без да сваля поглед от листовете. Седна зад бюрото и постави папката пред себе си. Навлажни устни, пресъхнали от смътно безпокойство. Продължи да прелиства папката. Следваха разпечатки от различни симулации с „Деймос“.

Пръстите му започнаха леко да треперят.

В кабинета цареше тишина. Питър предупреди Холи на рецепцията, че не желае никой да го безпокои.

Продължаваше да чете с нарастващо безпокойство. Половин час по-късно безпокойството на Питър Адамс прерасна в силна тревога.

Точно на този ден преди шейсет и пет години Норвегия се освободи от петгодишната германска окупация. Знамената от двете страни на широкия път, криволичещ към главния вход на университетската болница „Грини“, плющяха силно под напора на вятъра. Пилоните, по десет от всяка страна, превръщаха платното в алея от червено, бяло и синьо. Небето продължаваше да блести безоблачно, но през изминалата нощ се изви североизточен вятър.

Необикновената жега си отиде.

Пак настъпи нормална норвежка пролет.

Болницата лежеше в ниското. От птичи поглед приличаше на гигантска чайка. Височината на сградите не надвишаваше пет етажа, а леките ъгли в стените и плоските покриви смаляваха видимо комплекса. Теренът около болницата представляваше необятен парк с езерца, басейни, ботаническа градина, две игрища и медицински музей с вход откъм юг, точно върху едното крило на „чайката“.

Строежът на нова университетска болница на запад от Осло се осъществи след разгорещен и продължителен дебат. В крайна сметка надделя мнението, че жителите на градчето Драмен ще се сдобият със здравно заведение на север от европейския път в община Лиер, но местните представители на дясната партия в Берюм най-неочаквано ги изненадаха с — както стана известен впоследствие — скандалния си саботаж. Оповестявайки нови алармиращи доклади за токсични отлагания в почвата на района, където някога се помещаваха фабриките на „Дино“ — един от най-големите световни производители на взривни вещества, — функционерите от Берюм извършиха бърза политическа маневра, чийто успех впоследствие никой не успя да обясни напълно. Министърът, който по закон еднолично взема решение за здравните заведения, а в случая бе роден и израснал в Берюм, оповести изненадващата промяна само броени дни преди в Стуртинга да бъде внесено предложението за държавния бюджет за 2003-та година. Концесията за строежа на нова болница на стойност четиринайсет милиона крони само на няколко километра от вече съществуващата болница в Аскер и Берюм предизвика нещо като гражданска война между съседските общини Драмен, от една страна, и Аскер и Берюм, от друга.

Така или иначе, проектът ГРУС се осъществи. Спазиха срока и бюджетните рамки.

Уникалното постижение затвори устата и на най-върлите противници на проекта. В слънчеви дни като този районът около болницата се пълнеше с народ. Данъкоплатците се сдобиха не просто с нова болница, а с място за отдих, където благодарение на държавните инвестиции в екологични пречиствателни станции малчуганите спокойно можеха да се плацикат в многото плитки басейни.

Докато навън цареше радостно оживление, на сутрешната оперативна тягостно настроение се бе отпечатало върху лицата на лекарите от медицинския блок. Обикновено в събота присъстващите бяха доста по-малко отколкото в делничен ден и Ула Фармен се настани в дъното на залата като един от четиримата асистент-лекари, отстъпващи поста на следващите. Срещата щеше да води Ларш Кваме, който цял уикенд беше дежурен на повикване. Бъдещият асистент-лекар в кардиологичното отделение Петер Бротен май се бе успал и бе пропуснал сутрешния тоалет — не се бе избръснал, а и лъхаше на пот. Ула се запита дали пък миризмата, която усети, не идва от самия него. Погледна тримата стажанти, сякаш току-що върнали се от почивка. Тази дума вече не съществуваше в речника на Ула; наистина, цялото му семейство прекарваше три седмици през лятото във вилата в Сандефиур, но нарастващият от година на година брой на децата, обединявани впрочем от един-единствен общ интерес — да се подиграват на страстта му към футбола — превръщаше почивката в преживяване, по-изтощително дори от грижите вкъщи. Децата си правеха каквото си искат и след като „ваканцията“ най-сетне приключеше, Ула се прибираше изтощен и се принуждаваше да дава двойни дежурства в болницата, за да влезе в час.

— Ула! Доктор Фармен!

Ула се сепна.

— Да?

— Изкарал си само едно нощно дежурство. Не се дръж, сякаш си бил цяла седмица в ивицата Газа. Попитах те за деветнайсетгодишния тийнейджър с травма на главата.

— А, да — вяло кимна Ула и се помъчи безрезултатно да задуши прозявката си. — Хрумнало му да „прескочи“ до съседния прозорец по перваза на най-горния етаж на гимназията „Валер“. Изследванията половин час след инцидента показаха два промила алкохол в кръвта му. Свързах се с дежурния неврохирург в болница „Юлевол“. Разгледал компютърната томография и установил мозъчна контузия с травматичен кръвоизлив, но момчето ще остане при нас. При промяна на клиничната картина пак ще се свържем с колегите от „Юлевол“. За днес преди обяд е насрочена нова томография. Доктор Юакимсен от неврологичното отделение се грижи за невръстния глупак.

— При такива тежки случаи, които си длъжен да наблюдаваш, ми се струва нередно да напускаш болницата посред нощ — отбеляза Ларш Квам.

Специализантите започнаха да местят поглед от Ларш към Ула и обратно, все едно гледаха тенис мач.

— Цял час — продължи доктор Кваме, след като Ула не отговори. — Едно птиче ми изпя, че си отсъствал повече от час.

— Четирийсет и пет минути — натърти Ула и прикова поглед в специализантите.

Карита Сулхайм се изчерви и се усмихна смутено.

— Много е. Доста безотговорно, ако питаш мен.

Ула се поизправи на стола, пое си дъх и отвори уста да отговори, но мобилният му телефон извибрира в джоба. Вместо да увери Ларш Кваме, че никой не го е питал за мнението му, Ула махна пренебрежително и погледна екрана на телефона си.

Обади ми се. Трябва да се видим. Най-добре у нас. Сара.

Зави му се свят. От далечината гласът на Ларш Кваме обясняваше нещо за бременна жена със свръхвисока температура и за двама пациенти с инфаркт без ST-елевация. Тези случаи изобщо не интересуваха изморения Ула. Дежурството му приключи и той искаше да се прибере и да поспи. Да забрави за всичко. Да, но близнаците бяха болни и Гюру сигурно цяла нощ е тичала като луда между стаята им и банята.

На екрана се изписа „ново съобщение“ и Ула се опита да предизвика сълзене в очите си, та да ги навлажни.

Не забравяй какво се разбрахме снощи: никому нито дума. Обади се.

Ако се прибере, няма да мигне.

Отиде ли у Сара, пак го очаква работа, а и Гюру ще остане още няколко часа сама с болните деца. Палецът му колебливо се плъзна по клавишите. Не можеше да реши какво да прави. Ругатнята, изписана върху всяка страница от разпечатката с информацията от дефибрилатора, която пъхна в задния си джоб, предизвика такъв прилив на адреналин в кръвта му, че Ула не почувства потребност от сън цяла нощ.

Ала сега умората го надмогна. Тялото му натежаваше с всяка изминала секунда, гласът на Ларш Кваме ставаше все по-неясен и напевен, а думите му — все по-незначителни.

Ула заспа.

Събуди се и се огледа. Оперативката бе приключила. Всички бяха излезли. Повдигна ръкава на сакото си с показалец. Бе спал само седем минути, но и те се оказаха достатъчни, за да му върнат силите да взема решения.

Бързо написа две съобщения: дълго за Гюру и кратко за Сара. Второто гласеше:

До половин час съм при теб.

После си изключи телефона.

Не желаеше да получава отговор нито от жена си, нито от доктор Цукерман.

Преди два часа Питър Адамс влезе в една от лабораториите в софтуерния отдел и я завари пълна. Програмистите едва вдигнаха глава да видят кой е дошъл и продължиха работа. Във фармацевтичния гигант беше по-скоро правило, отколкото изключение служителите да остават в офиса до късно, кажи-речи до спускането на нощта. Малко по малко лабораторията се изпразни. Служителите си събираха нещата и си тръгваха един по един. Половин час след полунощ се изнесе и последният — трийсетинагодишна жена. Погледна го въпросително и попита с какво се занимава. Въпросът й всъщност беше съвсем уместен. Досега Питър не бе докоснал нито един апарат, а в лабораторията се намираха десетки компютри, симулатори, огромни монитори и поне трийсет програматора, заради недодялания си вид наподобяващи праисторически лаптопи от времето, когато тези компютри бяха по-скоро транспортируеми, отколкото преносими. Навсякъде из помещението имаше различни модели на имплантируеми кардиовертер-дефибрилатори.

— От време на време обичам да се отбивам тук — отвърна Питър на колежката си. — Да се потопя в атмосферата.

— Какво четеш?

— Опитвам се да си опресня знанията за езици от ниско ниво.

Жената изведнъж се разбърза да си ходи. Явно се опасяваше, че Питър ще я помоли за помощ.

Седнал до маса в дъното на правоъгълното помещение, той всъщност разглеждаше папките на Дейвид Кроу. Още не схващаше напълно кодовете, но в главата му започна да се оформя предположение, което обаче изглеждаше абсурдно.

Не, всичко това бе невъзможно.

След като най-сетне остана сам, Питър извади лаптопа си и го включи. Внимателно отлепи флашката на Дейвид от папката му и я свърза с лаптопа. На екрана се появи папка с името HELL[16].

Питър преглътна едва-едва и кликна два пъти върху нея, за да я отвори.

Папката съдържаше един-единствен файл: Ktmfsetup.ехе.

Сухият, прекалено пречистен въздух в лабораторията дразнеше очите. Усещаше сухота и в устата: сякаш бе ял пясък. Отвори бутилка минерална вода и пи. После разгледа файла с помощта на програмата за езици от ниско ниво на „Мъркюри“.

Веднага разпозна файла, защото прекара няколко часа надвесен над разпечатаната му версия.

Стана колебливо и се огледа. Върху висок плот, разположен на няколко метра от него, до огромен плосък екран и три свързани програматора, се намираше симулатор „АЕН-234“. Питър забеляза, че симулаторът е включен към екрана, взе един „Деймос“ и с нервни движения го свърза със симулатора.

Не смееше да допусне мисълта, която го връхлетя в офиса по-рано през деня.

За да се поразсее и да се успокои, че всичко е наред и „Мъркюри Медикъл“ произвежда най-надеждните дефибрилатори, Питър се заигра със симулатора. Апаратът можеше да имитира всякакъв сърдечен ритъм и симулираше работата на човешко сърце.

Първо въведе синусов ритъм при различна честота на пулса. На екрана се появиха криви на ЕКГ. Нисък пулс. Пулс в покой. Висок пулс, после още по-висок. Така биеше сърцето му всеки път след крос с увеличение на темпото на десет минути.

Дефибрилаторът не реагира, точно както се очакваше.

Питър зададе камерно мъждене на симулатора.

Дефибрилаторът тутакси реагира със стимул — от 31 джаула, показа осцилоскопът. Ако симулаторът беше жив, щеше да усети болезнен, но спасителен удар в гърдите.

Питър отново промени командата: този път симулаторът получи сериозна камерна тахикардия. Дефибрилаторът направи точно каквото трябваше. В този случай беше напълно излишно да стимулира сърцето със силен ток, затова малкото устройство подаде пейсинг-леки електрически стимули — с малко по-висока от регистрираната честота. Питър се усмихна: симулаторът реагира като човешко сърце и заби с нормален синусов ритъм.

„Меркюри Деймос“ е безупречен продукт, доволно заключи той и се помъчи да диша по-равномерно.

Обърна се и погледна екрана на лаптопа си.

Флашката още стоеше в USB-порта.

Късният нощен час, бръмченето на апаратите и упоритата вентилационна система засилиха умората му. Прииска му се да се прибере, да влезе тихо, да изпие бутилка бира пред някой стар комедиен сериал на изключен звук и да се мушне под завивките до спящата Катрин.

Но се сети, че тя не си е вкъщи.

Без да се колебае повече, направи три крачки до персоналния си компютър и извади флашката. Повтаряше си наум, че е необходимо да действа решително. Върна се до плота, отвори най-горния програматор, включи го и мушна флашката в свободен USB-порт.

— А сега трябва да й откажеш достъп — заповяда той на апарата и се вторачи в него като в непослушно дете. — Откажи й, дяволите да те вземат. Няма да приемаш тази програма.

Програматорът не се подчини.

Питър прехапа долната си уста до кръв.

Това, разбира се, не означаваше още нищо.

Проклетото устройство прие програмата — какво толкова? Това показваше единствено, че Дейвид просто е използвал правилно криптиране и коректни кодове. Питър взе плоската глава на програмиращото устройство с големината на юмрук и я постави над имплантируемия дефибрилатор.

Така се прави, мислеше си той. Това е съвсем нормално. Всеки път, когато открием начин да извършим подобрение в ИКД, пациентите ни по цял свят получават възможност да се възползват от нововъведението, като с помощта на програматор се актуализира версията на техните безупречни имплантирани ИКД, произведени от „Мъркюри Медикъл“.

От нервност Питър започна да говори на глас, когато кликна върху иконата на екрана, която показваше наличие на нов софтуер в системата:

— Всичко е наред. Няма причина за притеснение.

Warning: Do you want to transfer this file to ICD?[17]

Въпросът стоеше изписан в плътен жълт шрифт върху целия екран.

— Да — прошепна Питър и натисна yes.

Бръмченето в стаята се усили.

Значи преди четири години Дейвид Кроу бе създал софтуерна програма, съвместима с „Мъркюри Деймос“. Питър не знаеше нищо за тази програма. Тя не бе регистрирана никъде.

Пръстите му затанцуваха по клавиатурата сякаш от само себе си, докато променяше настройките на симулатора. На монитора се показа каквото бе въвел: нормален синусов ритъм с нормална честота.

Това продължи точно трийсет секунди.

Обля го студена пот. Дефибрилаторът започна да стимулира сърцето. Въпреки че симулаторът работеше като напълно здраво човешко сърце с нормален пулс и синусов ритъм, малкото устройство започна да изпраща електрически импулси, които да ускорят сърдечния ритъм до 350 удара в секунда.

Нито едно сърце, пък било то и най-здравото на света, не би понесло подобно натоварване.

Симулаторът също не издържа и получи мъждене.

— По дяволите — просъска Питър Адамс. — Мамка му!

Олюля се и отстъпи крачка назад, ала без да откъсва поглед от монитора. Дефибрилаторът изведнъж започна да изпълнява истинската си функция, сякаш се засрами от стореното и се опита да поправи грешката си.

На три пъти подаде електрошок на сърцето.

Три силни стимула един след друг.

Не помогнаха. Мониторът показваше права хоризонтална линия.

Въображаемият пациент издъхна.

Пет часа по-късно, когато в централата на „Мъркюри“ започнаха да пристигат най-ранобудните птички, Питър Адамс бе разбрал с какво се е занимавал Дейвид нощем в лабораторията. Сигурно е създал програмата само за удоволствие, мъчеше се да се успокои Питър. Просто защото е възможно да се създаде такава програма. Ktmfsetup.exe е само някаква си програмка, играчка, с която шантавият Дейвид е убивал симулатори; абсурдна приумица, каквато може да се роди единствено в главата на откачен програмист на компютърни игри.

По едно време Питър реши най-сетне да извади флашката от компютъра си. Прибра я в джоба си. Изведнъж му хрумна, че името на програмата не може да е избрано случайно.

Ktmfsetup.exe.

— K-t-m-f — измърмори той буква по буква, изгаси осветлението в лабораторията, затвори вратата и я заключи.

KTMF.

Вцепени се.

„Kill those motherfuckers…“

С тези последни думи гениалният, но уволнен Дейвид дръпна чека от ръката на Питър и хукна навън.

Не биваше изобщо да рискуват, наемайки такъв служител. Макар всичко да му подсказваше да не го прави, Питър назначи Дейвид Кроу.

Вината за случващото се носеше именно той — Питър Адамс.

Сара не проумяваше как се живее в такъв безпорядък. Не за пръв път идваше в дома на Ула и Гюру, ала продължаваше да се удивява защо канят гости, при положение че има опасност те на всяка крачка да се спънат в търкалящите се по пода играчки или да се натъкнат на отпечатъци от мръсни детски крака върху тоалетната чиния.

Тази сутрин обаче неразборията биеше всички рекорди. Още щом прекрачи прага, я посрещнаха близнаците с ръце, омазани в нещо, прилично на изпражнения. Сара се молеше да е шоколад. Тобиас дори се опря с длани на бялата стена. Върху пода се мъдреха мръсен скейтборд, купчина вмирисани маратонки и препълнен черен чувал за смет, вързан на двоен възел. От дръжката на кухненската врата до дръжката на чекмедже от другата страна на антрето беше опънато цветно въже за скачане.

— Моля, плати си, за да преминеш бариерата — Тара протегна лепкавата си ръка.

— Ей, вие двамата — строго се обади Ула, преди Сара да попита колко струва входният билет. — Веднага отидете да се измиете!

С едната си ръка хвана дъщеря си, с другата — сина си, и ги повлече към стълбите за втория етаж.

— Две минути — извика той на Сара. — Дай ми две минути! Най-добре слез да ме изчакаш в мазето!

Сара огледа колебливо „бариерата“.

— Здрасти — Гюру се появи от всекидневната. — Извинявай, малко е разхвърляно. Знаеш как е.

Сара се усмихна и кимна.

Всъщност изобщо не знаеше как е, защото живееше с дете, по-организирано и от самата нея. Четиринайсетгодишната Теа переше сама дрехите си и ги подреждаше безупречно в шкафа.

— Кафе? — предложи Гюру и откачи въжето от бравата.

— Не, благодаря. Току-що закусих.

— Разбрах, че имате проблеми.

Сара пак се усмихна уклончиво с надежда да избегне необходимостта да потвърди или да отрече думите на Гюру. Не, Ула едва ли е споделил нещо конкретно с нея, помисли си Сара. Нали изрично го предупредих да си мълчи.

— Всички имаме проблеми — отвърна неопределено тя. — Ула ми каза да сляза в мазето, за да ми покаже нещо… апарат, чието устройство така и не мога да схвана.

Гюру прикова поглед в Сара, както малцина се осмеляваха. Обикновено Сара караше другите да навеждат смутено очи. Но сега се почувства някак неловко. Съпругата на Ула работеше по четири часа дневно в психиатричен център за деца и юноши и като медицински работник съответно се намираше на едно от последните места в класацията на Сара. И все пак тази дребна набита жена объркваше Сара и я смущаваше с пронизващия си поглед.

Гюру се облегна на рамката на вратата и скръсти ръце на гърдите си.

— Аз пък си мислех, че ти си менторът, а Ула — протежето. Виж ти, колко съм грешала! Само внимавай да не си усложните живота.

— Ето ме! — задъхано промълви Ула и взе последните три стъпала наведнъж. — Съжалявам, че те накарах да чакаш. Както виждаш, децата правиха мъфини. Ела да слезем долу.

Сара го последва по стръмното стълбище към мазето. Там Ула се забави, борейки се с опърничав катинар.

— У нас всичко се заключва — процеди той през стиснати зъби. — Иначе децата ще изпотрошат каквото им падне.

Най-сетне успя да извади металната скоба и отвори вратата.

— След теб — подкани я той и Сара влезе.

Мазето се простираше върху не повече от осем квадратни метра. Площта му обаче можеше да се прецени само приблизително, защото стените бяха покрити с рафтове от пода до тавана. По рафтовете се мъдреха какви ли не апарати и от тях лъхаше остър мирис на метал и обгорял прах. Сара забеляза, че зад привидния хаос се крие добре измислена система. На рафтовете до вратата стояха поне десет усилвателя от различни марки и години, а под тях — три осцилоскопа и оригинално изработена прозрачна пластмасова кутия, пълна с различни печатни платки. Сара се питаше за какво ли са му.

На най-долните рафтове Ула бе наредил цяла колекция от настолни компютри: някои по-нови, други от зората на компютърната ера, което ще рече средата на осемдесетте. Сара не сдържа усмивката си при вида на „Комодор 64“, видимо в безупречно състояние.

Най-големият осцилоскоп беше същият модел като в болницата.

— Ула — тихо се обади Сара, когато той свали апарата от рафта и го постави върху тесен плот. — Сигурно си похарчил цяло състояние за всичката тази техника?

Той сложи показалец пред устните си и погледна към горния етаж.

— Всеки мъж си има тайни — усмихна се широко Ула. — Особено ако си станал баща на двайсет и оттогава си бил само с една жена!

Сара беше напълно съгласна с него, но си замълча.

Ула извади плика с имплантируемия дефибрилатор иззад малка тонколона.

— Не се притеснявай — успокои я той, защото видя, че е готова да се възпротиви. — Погрижил съм се за всичко. Следите от кръв…

Хвана дефибрилатора с два пръста.

— … съм запазил.

Посочи две затворени стъклени плочки с малки четчици вътре.

— А сега държа да ме изслушаш, както аз съм те слушал неведнъж.

Забелязвайки с какво въодушевление и нетърпение Ула се наведе да вземе някаква книга от пода, Сара се усмихна неохотно. За пръв път го виждаше такъв. За да му направи място, се долепи до висока купчина, натрупани едно върху друго компютърни списания.

— Открай време ми повтаряш да прочета целия учебник на Кенет Еленбоген за пейсмейкърите и дефибрилаторите — подхвана Ула и разтвори тежката „тухла“ с яркооранжеви корици. — Честно казано, не вярвам някога да го направя. Ако питаш мен, това е справочник. Знаеш ли какво открих вътре?

Наплюнчи показалеца си и намери търсената страница.

— И така, ако погледнем таблица 11-1 и данните под нея, ще установим, че изключително рядко се случва първият електрошок от ИКД да не приведе сърцето на пациента от мъждене в синусов ритъм!

Показа й таблицата.

— Ти спомена нещо за разпечатката от дефибрилатора с ругатните, което ме накара да се размисля — Ула хлопна звучно дебелия справочник. — И снощи, след като се събудих два пъти преди три часа и после не успях да заспя, прозрението ме осени като… като гръм от ясно небе!

Пръстът му зашари драматично в зигзагообразна линия.

— Сърцето на Бернтсен първо получава пейсинг, без да се нуждае от него, и в резултат — камерно мъждене, нали?

Погледът на Сара стана мрачен и празен. За миг Ула се поколеба дали следи мисълта му.

— Сърцето му е функционирало отлично и въпреки това получава електрически импулси — заобяснява той. — И затова реагира с опасно мъждене…

— Знам какво означава пейсинг — обади се Сара. — Имам и доста добра представа каква опасност представлява мъжденето за човешкия живот.

Ула сложи ръка върху дефибрилатора.

— За да нормализира пулса, дефибрилаторът подава на сърцето не един, а три електрически шока!

Сара кимна едва доловимо.

— Но сърцето на Бернтсен не реагира на стимула, Сара! Не се връща към нормален синусов ритъм. Каква е вероятността електрошокът да не подейства? Сърцата на почти всички пациенти нормализират мигновено ритъма си след един толкова мощен импулс, а сърцето на Бернтсен получава три без резултат!

— Вероятността е минимална — бавно изрече тя. — Почти нулева.

— Разбрах причината да не реагира.

— Кажи.

— Първо ми обещай да не се ядосваш — помоли той. Звучеше като децата си, когато го увещаваха да не им се сърди.

— Стига, Ула. Какво откри?

Той се усмихна широко, пак се наведе и смъкна куфар от най-долния рафт. Сара веднага разбра какво е и избухна:

— Само не ми казвай, че си взел програмиращото устройство от болницата, Ула! Не ми казвай…

— Нали обеща да не ме мъмриш.

— Този апарат е собственост на болницата и…

— Снощи отидох да го донеса — обясни той. — Никой не ме видя. Дотам вървях пеш, защото бях пил, но се върнах вкъщи с такси, понеже апаратът тежи много.

— Не искам да слушам! — Сара си запуши ушите. — Не ми обяснявай повече!

— Тогава поне гледай.

Ула приготви апаратурата с ловки, обиграни движения. Включи програмиращото устройство и сложи тежката му глава върху дефибрилатора, от който висеше дълъг тънък електрод.

— А сега ще свържа дефибрилатора с осцилоскопа.

Сара наблюдаваше мълчаливо действията му.

— Какъв електрошок трябва да е подал дефибрилаторът, след като Бернтсен е получил камерно мъждене? — попита реторично Ула.

— Всеки от трите електрошока по принцип е по 31 джаула — отвърна Сара с видимо повишен интерес.

— Погледни разпечатката — Ула извади „хармониката“, вече доста поизмачкана и протрита. — Според нея Бернтсен е получил шок от точно 31 джаула. Дотук всичко уж изглежда както трябва.

— Уж?

— С този осцилоскоп ще проверим дали наистина е получил такъв шоков импулс. За целта ще използваме и малък симулатор, който направих сам.

И той извади от чекмедже под плота черна кутия с големина на дебела книга.

— Наистина ли го направи сам?

В отговор Ула само се усмихна и свърза симулатора на човешко сърце с електрода на дефибрилатора.

После посочи екрана и започна да обяснява, все едно разговаря не със Сара Цукерман, а с Таряй:

— И така, внимавай. Свързах дефибрилатора към симулатора, който ще играе роля на човешко сърце. Дефибрилаторът е свързан и към осцилоскопа, за да измерим с точност какъв импулс е подал дефибрилаторът, а не какъв импулс се запаметява в устройството.

Ула се поколеба.

— Бъди снизходителна. Като говоря, по-лесно си подреждам мислите. Ето така.

Ула включи симулатора към настолен компютър и въведе няколко команди.

— Сега нашето „сърце“ ще получи камерно мъждене и…

Дефибрилаторът реагира мигновено. На монитора на осцилоскопа се появиха четириъгълници.

— Изглежда ми напълно нормално — замислено отбеляза Сара.

— Да — кимна Ула. — Но според теб колко голям е бил шоковият импулс?

— 31 джаула?

— Не. 0,31.

Той проследи с пръст по монитора на осцилоскопа линия, която първо поемаше рязко нагоре с деветдесетградусов ъгъл, после продължаваше хоризонтално и накрая също така рязко се спускаше надолу.

— Какво? — възкликна Сара. — Как така 0,31 джаула? Нали според разпечатката…

— Точно там е разковничето! Разпечатката подава грешна информация! Лъже! Заблуждава ни, че дефибрилаторът е подал шоков импулс, а всъщност импулсът е бил съвсем слаб — твърде недостатъчен да възобнови нормалния ритъм на сърцето! Този дефибрилатор е програмиран първо да предизвиква камерно мъждене, а после — да подава лъжлива информация за излъчения импулс. Нищо чудно, че Бернтсен е починал!

Сара притаи дъх.

От горе се чу шум от течаща вода: някой пусна казанчето в тоалетната. Устните й пресъхнаха от неподвижния въздух в тясното мазе. Навлажни ги с език и си приглади косата зад ушите с две ръце. Ула я гледаше въпросително, но тя не можеше да откъсне очи от леденосивия екран: линията по него доказваше, че дефибрилаторът е умишлено повреден.

— Нищо не разбирам — пророни тя след дълго мълчание. — Нищичко. А ти?

На Ула Фармен му идеше да благодари на Карита Сулхайм за експозето й и така да я накара да млъкне.

Специализантката пропиля седемнайсет минути от сутрешната оперативка, за да представи доклад на тема „Лечение на гастроезофагеален рефлукс с антиациди“, тоест как киселините се повлияват от приема на медикаменти, неутрализиращи произвежданата от стомаха солна киселина. От скука Ула задряма. Стресна се, когато някой започна да докладва за случаите през изминалата нощ, и се почувства по-бодър. Изсумтя леко, стисна няколко пъти очи, за да ги навлажни, и хвърли красноречив поглед към Сара.

— Може ли за малко да прекъсна колегата? — обърна се тя към доктор Беняминсен.

Асистентът, току-що включил компютъра си, за да направи обзорен преглед на поетите случаи, не възрази, макар видимо да се подразни, че доктор Цукерман го прекъсна. Бенямисен пък само сви рамене.

— Сигурно е важно — рече той. — Кажи, Сара.

— Става дума за „Мъркюри Деймос“ — престорено небрежно подхвана тя. — Налага се да прекратим използването на точно този ИКД. Според правилника на болницата за покупката на…

— „Деймос“? — прекъсна я Ларш Кваме. — Защо, дявол да го вземе, ще спираме имплантацията на „Деймос“?

— Тъкмо това се канех да обясня — отвърна спокойно Сара. — Според правилника болницата е длъжна да купува по равно устройства от „Медтроник“, „Бостън Сайънтифик“, „Сейнт Джуд“ и „Мъркюри Медикъл“. През тази година досега сме използвали много повече „Деймос“-и, отколкото ни позволяват тези ограничения. До второ нареждане спираме имплантация на „Деймос“, ясно?

Тя се усмихна делово, за да сигнализира, че обсъждането е приключило, и тъкмо се канеше да даде думата на асистента, но Ларш Кваме не й позволи:

— Сега е месец май, Сара! Никога не сме започвали да изчисляваме бройката импланти от съответната компания преди края на есента! На какво основание ми забраняваш да използвам най-добрия ИКД? А?

Кваме прикова разгневен поглед в доктор Беняминсен, ала той само сви равнодушно рамене:

— Ще стане, както го е решила Сара.

— Дявол да го вземе! — избухна Ларш Кваме. — Да не искате от мен да имплантирам по-долнокачествени дефибрилатори само защото Сара Цукерман най-неочаквано е станала ревностна привърженичка на дословното спазване на правилата! И дума да не става. За някои пациенти „Деймос“ е многократно по-добър от продуктите на конкурентните фирми и…

Лицето на Ларш Кваме потъмня от гняв. Вените на врата му се изопнаха. Ула си помисли, че пулсът му вероятно е надхвърлил сто удара в минута. Възмущението на Кваме бе напълно основателно. Колкото и да не го понасяше, Ула му признаваше качествата на отличен лекар.

— Предлагам да поохладим страстите — намеси се меко доктор Беняминсен и хвана Ларш над лакътя. — Няма защо да…

— Няма защо ли? — просъска Кваме. — Как така няма? В събота имплантирах ИКД „Деймос“ на пациент с тежка…

— В събота? — обади се Сара. — Имплантирал си ИКД в събота?

Ула наведе глава, та останалите да не забележат гъстата червенина, плъзнала на петна по врата и лицето му.

Уж се бяха успокоили, че държат ситуацията под контрол, а сега изведнъж се оказа, че още един пациент носи в тялото си заразен ИКД.

Кръвта забуча в ушите му.

Не биваше изобщо да се включва в глупавите опити на Сара да проведе собствено разследване. Ула се опасяваше точно от това. Нито знаеха с какво, а още по-малко с кого си имат работа, затова контролът непрекъснато им се изплъзваше. Докато разсъждаваше, Ула се мъчеше да прикрие червенината, като се почесваше ожесточено по врата, все едно го мъчи обрив.

— Защо не знам нищо за тази имплантация? — попита Сара; Ула се молеше единствено той да е доловил нервното потрепване в гласа й.

— Ти какво искаш? Да ти докладвам и всеки път, когато пръдна, ли? Разбрах се с доктор Томас Тебе от Немския кардиологичен център в Мюнхен. Пациентът е норвежец и предпочита да се подложи на операцията в родината си. В петък следобед пристигна с всички документи, изрядно изготвени от доктор Тебе, и…

— Кога го оперира в събота? — прекъсна го Сара.

— Кога ли? Какво знач… Не сменяй темата, Сара. Говорим за идиотското ти решение да забраниш употребата на „Деймос“, а не кога през деня насрочвам операциите си. Цял уикенд бях на повикване, ако още не си забелязала, и един час в операционната…

— Кога? — повтори по-високо Сара. — В колко часа?

Ларш местеше поглед от Сара към доктор Беняминсен.

— Към обяд — отвърна най-сетне той. — Някъде към дванайсет. Ако професор Цукерман се интересува от точния час, да провери документацията — обърна се той към Беняминсен, който видимо се забавляваше.

Ула не разбираше реакцията на началника. Коре Беняминсен принадлежеше към малцината норвежци, завършили медицина в Източен Берлин в прехода между шейсетте и седемдесетте години. Баща му участвал в съпротивата по време на войната и го мобилизирали в Червената армия, когато през късната есен на 1944-та руснаците освободили Финландия. Останал си верен на съветския комунизъм до края на живота си, а ученолюбивия си син изпратил в ГДР, за да стане лекар. Самият Коре Беняминсен никога не бе демонстрирал определено политическо убеждение, но от студент се вълнуваше от съдбата на палестинците. На няколко пъти бе ходил като доброволец в бежански лагер в Средния изток. Понякога Ула се питаше дали еврейският произход на Сара не предизвиква неприязън у доктор Беняминсен; шейсет и пет годишният началник на болницата, който иначе не пропускаше да пресече всяка назряваща разправия, винаги наблюдаваше спокойно и безучастно, когато Сара и Ларш се хванат за гушите.

Коре Беняминсен се радваше на всеобщо уважение, и то съвсем основателно. Умееше да управлява отлично болничната администрация, разчиташе на лекарите си и ги защитаваше без изключение. Когато Сара оперира злощастния бежанец, без да има други законови основания освен Хипократовата клетва, и я накараха да отговаря за постъпката си пред ръководството, доктор Беняминсен веднага се застъпи за нея. Началникът на болницата бе известен с уравновесения си нрав и оптимистичната нагласа при разрешаването на всеки проблем. Толкова по-учудващо изглеждаше почти извратеното удоволствие, с което наблюдаваше как Ларш и Сара се унижават взаимно.

Ула недоумяваше защо Беняминсен не се намесва.

Ларш приличаше на бойно куче, опънало каишка, сякаш едва се сдържа да не й се нахвърли, а Сара, станала на крака, изглеждаше не по-малко ядосана.

— Няма да оставя нещата така! — закани се Кваме, обърнат към Беняминсен.

— Ще ти се наложи — възрази Сара. — Ула, тръгвай с мен.

— Срещата не е приключила — напомни Беняминсен.

— За мен приключи. Ула!

Ула се помъчи да стане по-нисък от тревата, докато се измъкваше през вратата след нея.

В стаята настъпи гробна тишина. Дори Ларш Кваме не пусна някоя от редовните си ехидни реплики.

— Разбери къде се намира сега пациентът и кога точно са му поставили ИКД — поръча Сара, след като вратата се хлопна зад гърба му. — Ще взема програматора и ще се срещнем в отделението. Слава богу, имаме достатъчно време да извадим този „Деймос“ от тялото на пациента.

И двамата си погледнаха часовниците.

Девет и пет.

— Имаме почти три часа — установи с облекчение Ула. — Ще се справим.

— Надявам се — отвърна Сара, докато черните й токчета вече се отдалечаваха по коридора. — Горещо се надявам.

— CDO — каза Джо Джаксън и бавно вдигна чашата с вино срещу светлината. — Collateralized debt obligation[22]. Ето на това трябва да заложиш, Ото. Там е истината.

Ото Шулц остави ножа и вилицата и избърса старателно устата си с ленената салфетка.

— Надявам се, разбираш каква е целта ми — отвърна той след кратка пауза. — Минимален риск и максимална печалба.

— Да не мислиш, че си единствен? — засмя се Джо Джаксън. — Нулев риск, огромна печалба! Ако можех да го постигна, щях да стана милиардер!

— Ти и сега си милиардер, както и всички негодници на твоето ниво в „Голдман Сакс“. Сюзън? Донеси ни още една бутилка, ако обичаш.

Повиши глас съвсем леко, макар вратата между трапезарията и съседната стая да бе затворена. Първоначално обзаведоха площта от едва петнайсет квадратни метра като малко помещение за сервиране. Няколко години след като купиха необятното плажно имение обаче, Сюзън го превърна в дневна. Ото така и не проумя защо тя настоява да стои в тази възтясна стаичка с прозорци към градината, където растат подправките на старата Рут, вместо да се разположи в огромната трапезария и да се наслаждава на гледката към океана.

Просто Сюзън беше устроена по такъв начин. Първо го накара да купи имот във Вилфранш сюр Мер, а след като Ото похарчи седем милиона евро за къща на хълма, Сюзън купи четиристаен мрачен апартамент в старата част на града. Твърдеше, че там спяла много по-добре. А в апартамента в „Манхатън“ стъпваше единствено в спалнята, в банята и в кухнята. Жилището й се струваше направо невъзможно за обзавеждане, защото отказвало да й проговори. Въздишаше всеки път в отговор на желанието му двамата да гледат телевизия в дневната.

Сюзън влезе с бутилка вино.

— Трябва да се декантира — отбеляза тя с бледа усмивка и я остави редом с тирбушона върху внушителния плот до стената. — Извинете ме, задето се оттеглих, но не се чувствам добре. Ще си лягам.

— Вече? — Ото Шулц сбърчи недоволно нос и погледна часовника.

— Рут е в кухнята — успокои го Сюзън. — Ако искате нещо, обръщайте се към нея. Лека нощ, Джо, ще се видим на закуска. Радвам се, че дойде.

Думите й звучаха искрено. Прегърна за кратко госта и се отправи към вратата.

— Жени — прошепна Ото, след като тя затвори вратата след себе си. — Не можем без тях, но не можем и да ги разберем. Сега обаче ми обясни повече за тези облигационни емисии.

Джо Джаксън отпи от виното и продължи да оглежда цвета му на светлината от стеариновите свещи, сложени в големи канделабри от двете страни на масата. Ото стана и се приближи до плота.

— Колко имаш? — попита Джо.

Тапата изскочи с глухо пукане.

— Сто милиона — отвърна Ото. — Седемдесет мои, трийсет от заем.

Джо се усмихна, без да поглежда бившия си съученик. За него не беше тайна, че Ото Шулц печели добре: основа „Аполо Мед-Елек“, а после, след сливането, направи „Мъркюри Медикъл“ свръхуспешна компания. Ала Джо изобщо не бе очаквал Ото да разполага с такава баснословна сума в налични пари.

— В такъв случай ще печелиш около двайсет милиона годишно, имайки предвид какъв опитен финансист си.

— Не съм финансист — поправи го Ото. — Някога бях борсов спекулант. Сега съм индустриален магнат. Нямам нищо общо.

Джо кимна и започна да оглежда с интерес току-що донесеното вино, което домакинът наля в чиста чаша, поставена до използваната досега.

— Обясни ми — изкомандва Ото.

Джо подуши тъмночервената течност и остави чашата на масата, без да опита от виното.

— CDO, базирани върху високорискови ипотечни кредити, са сред най-обезпечените ни финансови инструменти. Направо са ненадминати. Както знаеш, от Втората световна война насам цените на жилищата в тази страна се покачват всяка година. И слава богу. Благодарение на рекордно ниските ни лихви дори хора с ограничени доходи си позволяват да осъществят мечтата си за собствено жилище.

Вдигна вежди и огледа стаята, все едно великолепната обстановка представляваше архетип на американския дом.

— Банките обезпечават сигурността си с така нареченото walk-out-правило — продължи Джо. — Ако кредитополучателят не може да обслужва заема, банката му взема къщата и я продава на друг. Това е много по-ефективно, отколкото банките да преследват неплатежоспособните си длъжници. А тъй като цените на жилищата показват тенденция само за растеж… — лявата му ръка описа крива към тавана —… този начин на действие не е обвързан с никакъв риск.

— Нещо повече — намеси се Ото. — Ако съм те разбрал правилно, за банките е дори изгодно хората да не могат да погасяват задълженията си към тях. Получават вноските по кредитите, докато длъжниците ги обслужват, а после конфискуват имотите им и прибират печалбите от продажбата, нали?

Джо Джаксън облиза устни.

— Да — небрежно отвърна той. — Защо иначе според теб давам такива заеми? От добро сърце ли?

— Но ако цените на жилищата започнат да падат, всичко това няма ли да…

— Цените на жилищата няма да паднат — прекъсна го разпалено Джо и се облакъти на масата. — Щом не са падали в продължение на шейсет-седемдесет години, защо да започнат да се сриват сега? А?

Прикова поглед в Ото, очаквайки отговор, но реши да не му дава такава възможност и продължи:

— Замисли се колко промени са се случили в тази страна от четирийсетте! Преживели сме куп възходи и падения. Участвали сме във военни действия, били сме свидетели на революционно технологично развитие. Последният половин век подложи американците на много по-сериозно изпитание, отколкото предишните десет хиляди!

— САЩ са създадени преди двеста и трийсет години — възрази Ото.

— Все тая! Важното е, че икономическите показатели са се променяли непрекъснато, но не са оказвали влияние върху цените на недвижимите имоти. Те винаги са вървели нагоре, нагоре и все нагоре.

Ръката му отново описа дъга към тавана, но този път я вдигаше поетапно, при всяко изговаряне на „нагоре".

— А за да сведем риска до минимум, свързваме заемите. Ако например имаме хиляда такива високорискови кредити…

Взе сребърните прибори — два ножа, вилица и десертна лъжичка — в едната си ръка, докато се опитваше да улови погледа на Ото.

— Ако петдесет от тези жилища, въпреки очакванията, донесат загуба — Джо остави вилицата, — останалите деветстотин и петдесет успешни инвестиции ще компенсират тази загуба и пак ще донесат печалба. Колкото повече такива заеми свържем, толкова по-малък риск поемаме. Никой няма…

Ото Шулц вдигна ръка да го прекъсне:

— И ти наричаш CDO облигации тези… — спря и се поколеба за миг —… тези „снопове" от високорискови кредити, така ли?

— Да, казано най-просто. Най-сигурният ни финансов инструмент, Ото. Миналата година средната възвръщаемост възлизаше на деветнайсет процента.

Настъпи пълна тишина. Джо чуваше дори съскането на догарящите стеаринови свещи.

— Осемнайсет-деветнайсет процента възвръщаемост е много на днешния пазар — напомни тихо той.

— Много е — кимна Ото. — Но не бива да забравяме, че се каня да вложа всичко. Ще си помисля. Дай ми няколко дни. Ще си помисля.

— Някога да съм те подвеждал?

— Не, не си.

Пак се въдвори мълчание. Джо се наведе наляво и извади няколко гланцирани брошури от чанта с документи.

— Вземи ги — плъзна ги той по масата към Ото. — „Галакси CDO“… — показалецът му потупа върху едната брошура, после Джо се облегна назад —… е много обещаваща инвестиция.

Ото се поусмихна.

— Името ми подхожда — отбеляза той, без да посяга към брошурата.

Джо го погледна с недоумение.

— „Галакси“. „Мъркюри“.[23] „Аполо“.

— И двамата сме момчета на космическата епоха — усмихна се с облекчение Джо. — Ако ти е удобно, ще взема един от най-добрите ни кадри и ще дойдем при теб следващата седмица. В офиса ти, имам предвид.

— Става — кимна Ото. — Искам цифри, оценки на рейтинговите компании, накратко информация за всички съществуващи CDO. В цялата галактика.

Този път Джо Джаксън се разсмя гръмко.

— След две-три години хората ще ронят кървави сълзи, задето са изпуснали този шанс. Добре дошъл на борда, Ото.

— Още не съм взел окончателно решение — отвърна малко остро Шулц и вдигна чашата.

Но това не беше истина.

— Открих къде е — съобщи мъжът пред компютъра, без да погледне към двамата лекари.

Сара Цукерман едва ли не за пръв път се натъкваше на човек, който толкова категорично да опровергава хорските стереотипи. Скюле Холст се извисяваше до метър и деветдесет, имаше широки рамене и гъста руса коса, сякаш фризирана за модно ревю. Всъщност Сара не беше сигурна какво точно е очаквала, преди Ула да я запознае със своя състудент-компютърен магьосник. При всички случаи обаче не си бе представяла мъж с такава външност. Единствено старателното избягване на зрителен контакт причисляваше атлетичния Скюле към компютърните маниаци, които тя познаваше. Погледът му беше прикован към апаратите върху средния плот в склада за пейсмейкъри.

— Всичко е вътре — Скюле посочи програматора, отделен от останалите със солиден кръст от сребристо изолационно тиксо.

— Точно него използвахме по време и на трите операции! — възкликна почти възторжено Ула. — Направо…

— Съдържа допълнителен файл — прекъсна го Скюле Холст, без да му обръща внимание. — файлът се нарича кейтиемефсетъпточкаекзе.

— Кейти коя? — слиса се Ула.

— Кей-Ти-Ем-Еф setup.exe — поясни Скюле. — файлът присъства само в този апарат.

— Допълнителен файл — повтори бавно Сара. — Колко файлове всъщност съдържа такъв програматор?

— Няколко милиона — отвърна Скюле, без по лицето му да трепне и мускул. — Отне ми известно време, докато открия този. Понеже не знам как точно е криптиран, се затруднявам да определя конкретно каква функция изпълнява.

— И сте сигурен, че този файл липсва в останалите два програматора? — попита Сара.

— Да. Щом ви казвам, че съм сигурен, значи съм сигурен.

Той се взираше в клавиатурата на преносимия си компютър.

— Но… каква е задачата му? Как променя имплантируемите кардиовертер-дефибрилатори?

Сара пристъпи крачка напред, за да привлече вниманието му.

— Както отбелязах, няма как да разбера. Но по онова, което ми разказа Ула, съдя, че става дума за малък вирус, който променя поведението на дефибрилаторите. Вероятно съдържа алгоритми, позволяващи устройството да се настройва за време. Впрочем вие вече имате такава теория, доколкото разбрах. Щом смъртоносните дефибрилатори се тестват преди изписването на пациентите, значи до определен момент функционират според очакванията.

Сара преглътна и си пое дълбоко въздух:

— Ула, нали се разбрахме да не споменаваш подробности за случилото се. Съгласих се да се допитаме до господин Холст с изричната уговорка да не му…

— А как да знае какво точно да търси, а? Скюле, кажи й, че…

— Едно нещо е сто процента сигурно — прекъсна го невъзмутимо Холст, сякаш разправията им изобщо не го засяга. — Този файл е създаден от производителя, тоест от „Мъркюри Медикъл“.

— Невъзможно е — остро възрази Сара. — Продуктите на „Мъркюри“, както и на останалите компании, произвеждащи такава медицинска техника, са защитени с драконовски мерки за сигурност.

Скюле сви рамене и най-сетне вдигна очи от компютъра.

— Невъзможно, госпожо, е създателят на вируса да не е „Мъркюри“ — натърти по-високо той с поглед, прикован в устата й. — За криптирането на файла е използвана непробиваема техника. Преди да започна работа, Ула ми подхвърли нещо подобно и се оказа напълно прав. Според мен вирусът е дело на нелоялен служител или се е получил при рутинен тест, който обаче е довел до нежелани последствия. Най-вероятно вирусът е попаднал в този програматор впоследствие.

— Впоследствие? — изуми се Сара. — Какво имате предвид?

— Според мен сте го имали от известно време — отвърна Скюле, вторачил се право пред себе си.

Сара кимна.

— Такъв вирус може да се прехвърли на програматора през USB-порт — продължи Скюле. — Ула ми каза, че програмите в тези апарати непрекъснато се актуализират. Имам една съвсем сурова хипотеза: този програматор си е бил читав, но после някой го е заразил. Може да е станало например миналата седмица. Нали тогава хората в болницата са започнали да умират?

— Но…

— Вижте — прекъсна я Скюле и се оттласна със стола от масата. — Изгубих половин ден в опити да идентифицирам някакъв си шибан файл сред милиони други, защото фирмата производител е платила милиарди за криптирането им. От Ула разбрах, че няма как да ми платите. С други думи, правя ви приятелска услуга. Ако имахте представа колко вземам, щяхте да си дадете сметка колко голяма услуга ви правя. Нямам обаче намерение да си губя времето в излишни обяснения.

— Не се и налага — побърза да го увери Ула. — Нека само проверим дали разбрах всичко правилно.

Скюле Холст сви рамене, но не стана от стола.

— Един файл — Ула докосна левия си показалец с десния. — Един апарат, файлът съдържа вирус, вкаран в програматора вероятно съвсем наскоро. Вирусът заразява апарата и апаратът корупмира настройките на всеки ИКД, свързан с програматора.

Трите изпънати пръста на лявата му ръка показваха нагледно за какво говори.

— Три факта.

— Последното е само предположение — поправи го Скюле. — Но по разказа ти за дефектните ИКД съдя, че най-вероятно истината е точно такава. Съвсем елементарно, нали? — Неочаквано Скюле се разпали: — Да речем, имаш файла с вируса на такъв носител — той размаха сребриста флашка, — пъхаш я в USB-порта на програматора, натискаш няколко копчета и хоп! — По лицето му се разля широка усмивка и откри зъбите му — безупречни като цялата му външност. — Ето ти машина за убийства! Всъщност това е адски готино! С колегите от години обсъждаме дали е възможно да хакнеш нечий пейсмейкър, а се оказва, че има и по-лесен начин — предварително му вкарваш вирус!

— „Готино“ ми се струва доста неподходящо определение за случая — хладно отбеляза Сара. — Освен това тази ваша версия предполага, че човекът, заразил с вирус трите ИКД, е разполагал с достъп до програматорите. В болницата хора с такъв достъп са малцина.

Скюле огледа стаята с подигравателна физиономия.

— Драконовски мерки за сигурност, няма що. Седя тук от часове. Влязоха четирима души и само двама ме попитаха по каква работа съм дошъл. А името ви се оказа достатъчно да не ме разпитват повече — отбеляза ехидно той, поглеждайки я изкосо.

— Но ние ви отключихме трите врати, които разделят общодостъпните помещения от тази стая. Иначе не бихте могли да влезете тук.

Скюле обаче не изглеждаше убеден в думите й.

— Кой притежава код за достъп и магнитна карта за тези врати?

— Доста хора — натърти Ула, преди Сара да отговори. — Лекари, медицински сестри, чистачи. Не знам дали портиерите и останалият персонал са информирани какъв е последният код за тази врата, но… — той се почеса по ъгълчето на окото с показалец, чийто нокът бе изгризан до малък полумесец. — Случвало ми се е да заваря вратата отворена — довърши той.

— Виж ти! — въодушеви се Скюле и посочи отворения шкаф в единия ъгъл. — И колко ИКД има там? Двайсет и пет? Или дори повече? Всеки от тях струва около сто хиляди крони! Доста небрежно се отнасяте към техника, закупена с постъпления и от моите данъци!

— Имплантируемите кардиовертер-дефибрилатори са неизползваеми за хора, които не притежават нашата квалификация — реагира Сара; Ула непрекъснато долавяше остра агресивна нотка в гласа й. — А мерките за сигурност изобщо не са за подценяване, каквито искате да ги изкарате. При всички случаи…

Тя зарови пръсти в косата си и те потънаха в тъмните й къдрици. Сара отвори широко очи за миг, после отпусна ръце и въздъхна примирено:

— Стига толкова.

— Какво искаш да кажеш? — попита я Ула.

— Разбрахме достатъчно.

— В смисъл?

— Време е да направим онова, за което ми опяваш от няколко дни. Ще съставя подробен доклад за случилото се. Ти — също, но те моля да се съсредоточиш върху техническите детайли. Утре сутринта ще пуснем бомбата. Ще предадем докладите, програматора и трите ИКД на Коре и на директора на болницата.

— Благодаря ти, направо си Господ! — Ула потупа Скюел Холст по гърба. — Знаех си, че мога да разчитам на теб. Ще ми помогнеш ли с доклада?

— Не — хакерът започна да си прибира нещата в голям куфар с твърди стени. — Сам ще си свършиш черната работа. Преди да си тръгна обаче, искам само да…

Спря да мести апаратурата си и замръзна с харддиск в едната ръка и купчина кабели, висящи от другата.

— Хрумвало ли ви е, че е възможно някой да е искал да откриете всичко това?

Ула го изгледа объркан. Сара присви очи и поклати леко глава.

— Как така да е искал? — попита Ула.

Скюле Холст сложи последните си вещи най-отгоре в куфара и щракна ключалката.

— Всичко, казано дотук, ме навежда на мисълта, че този вирус съвсем неслучайно е заразил именно устройство в ГРУС.

— Става ми все по-трудно да ви следя мисълта — бавно отбеляза Сара.

— Заразата на дефибрилаторите е свързана с вас двамата — поясни Скюле. — Най-вече с вас, доктор Цукерман — кимна той, без да я поглежда. — Според Ула сте специалист на световно ниво. Изключителен професионалист.

Сара кимна едва доловимо. Ула се помъчи усмивката му да не стигне до ушите.

— Освен това се движите в компанията на инженер. В Норвегия лекарите с техническо образование не са много.

— Напротив, всъщност…

Скюле прекъсна Ула с нетърпелив жест.

— Рядко се среща комбинацията от двама компетентни специалисти като вас. Не бъди толкова скромен, Ула. Това ме навежда на мисълта, че някой ви е… избрал. Пуснал е вируса точно в тази болница, защото вие двамата имате най-големи шансове да разнищите случая. Засега този някой се оказва прав. На ваше място ченгетата още щяха да се почесват по главите.

— Но кой, по дяволите… — подхвана Ула. — Защо му е на някого да убива хора, за да…

— … за да компрометира „Мъркюри Медикъл“ — довърши Сара. — Да не твърдите, че някой иска да компрометира „Мъркюри“?

— Но нали вирусът без съмнение е създаден именно от “Мъркюри“? — отчаяно попита Ула, без да очаква отговор. — Кой ще иска да компрометира… самия себе си?

— Нямам представа — сви рамене Скюле Холст. — Но от това, което видях и чух днес, стигам до извода, че вирусът тук — той сложи ръка върху програматора със сребристия кръст — е попаднал при вас съвсем умишлено. Някой е искал да откриете възможно най-бързо какво става.

Скюле вдигна куфара и тръгна към вратата. Съвсем объркани, Сара и Ула го проследиха с поглед. Хакерът се обърна и додаде:

— Ако до утре сутринта не сте уведомили органите на реда, ще го направя аз. Все пак става дума за предумишлено убийство.

Докато говореше, изобщо не ги погледна. После излезе и остави вратата свободно да се хлопне зад гърба му.

Агнес Клеметсен се прибра в апартамента след дълъг работен ден. С влизането съобрази, че от дълго време, вероятно от няколко седмици, не е прекарала и вечер в домашна обстановка. Е, и сега минаваше девет, но поне щеше да има на разположение няколко часа за любими занимания.

Които впрочем не бяха никак много.

Вече бе пропуснала ключови серии от актуални телевизионни сериали, а и DVD плейърът й не работеше. Много рядко се сещаше да го пусне и все забравяше, че се нуждае от ремонт. Последният роман на Джон Ървинг лежеше започнат до леглото й, но всяка вечер тя заспиваше преди десета страница, а на следващия ден изобщо не помнеше какво е прочела. И така, книгата продължаваше да увенчава купчината литературни перли, старателно подбрани в случай че журналист от редовната рубрика „Какво стои на нощното ви шкафче“ се обади да я интервюира.

Въодушевлението от свободната вечер започна да отслабва, след като Агнес хвърли ключовете върху масичката в антрето и окачи палтото си на закачалката „Hang-It-All“, купена от магазина за сувенири в Нюйоркския музей за модерно изкуство на многократно по-ниска цена, отколкото я продават в Норвегия.

Изхлузи си обувките и занесе получената поща в дневната.

Навсякъде миришеше на чисто. На необитаван дом, помисли си тя. След чистачката оставаше слаб мирис на синтетични почистващи препарати. Полякинята идваше всяка сряда и бършеше едва полепналия съвсем тънък слой прах по чистите, минималистични повърхности. Всъщност посещенията й бяха ненужно чести: в промеждутъците Агнес не успяваше да замърси апартамента си. Чувстваше се като на хотел. Ремонтът в кухнята предприе като опит да внесе малко домашен уют. Но понеже така и не й оставаше време да завърши проекта си, Агнес престана да готви и се задоволяваше с полуготовите храни в хладилника си.

На лято, обещаваше си тя, на лято всичко ще се подреди.

Прегледа пощата: три плика. Писмо с молби за дарения от „Лекари без граници“, съобщение за събиране на безвъзмездно отпуснати средства за благоустройството за общите площи в района, което ще се състои следващата събота, и сметка от интернет доставчика „Хафслюн“, вече платена по електронен път.

Остави книжата върху ниската стъклена масичка и се облегна назад. Краката я боляха, след като цял ден бяха стояли заклещени в чифт нови и тесни обувки. Усещаше тежест в кръста и първите признаци на обичайното главоболие. Затвори очи и изведнъж се почувства напълно обезсилена.

В апартамента цареше пълна тишина. Ушите й зашумяха.

Дали да не звънне на някой приятел? Да покани някого, да пийнат по чаша вино и да си побъбрят.

В сряда вечер? Приятелите, с който все още не бе изгубила връзка, вероятно в момента приспиват малки деца, опаковат закуски за следващия ден, перат дрехи или пишат домашни с разсеяни тийнейджъри.

Дори самата мисъл повиши настроението й.

Тишината се промени. Обви я като пухена завивка. Полуизлегната, Агнес се усмихна леко.

Сама си избра да живее така. Единствено дете на двама твърде възрастни родители, тя отдавна ги изгуби, но понякога се улавяше, че изпитва прилив на необикновено щастие, задето е съвсем сама. Сама и свободна.

Дишането й се успокои. Мисълта за Ларш Кваме се появи изневиделица и неволно. Направо я сепна. Болките в гърба я принудиха да се поизправи. Изведнъж се почувства съвсем, съвсем будна.

Предната вечер той се възползва максимално от отделените му петнайсет минути. Накрая едва го убеди да си тръгне. Разочарованието по лицето му личеше повече от ясно, когато най-сетне излезе от жилището й, без да получи каквото и да било обещание от нея.

Агнес Клеметсен се опита да омаловажи цялата история не само за да се отърве от нежелания гост, а и защото действително смяташе, че той греши. Първо, струваше й се немислимо „Мъркюри Деймос“ да има дефект. В подобрението на устройството се влагаха астрономически суми, а множество тестове гарантираха качеството му. Ако противно на всички очаквания имплантируемият кардиовертер-дефибрилатор съдържа дефектни елементи, едва ли в провинциална норвежка болница ще открият тези проблеми.

Така разсъждаваше Агнес Клеметсен и затова помоли Ларш да напусне дома й. После обаче дълбоко се замисли над думите му и се отнесе до степен да закъснее с десет минути за вечерята в ресторант „Екеберг“. Получи се конфузна ситуация, наистина, но поне успя да се поразсее.

Досега наистина мислеше за друго.

Агнес се изправи и застана разколебана насред стаята.

Тази Сара Цукерман явно минаваше за голям специалист. Под явната неприязън, с която Ларш говореше за нея, прозираше неволно възхищение. Ларш настояваше твърдоглаво, че доктор Цукерман не би постъпила така, освен ако не прикрива нещо. Агнес пък прозря евентуални егоистични мотиви зад действията на професора: дали Сара Цукерман не е допуснала фатална лекарска грешка и решението й да преустанови имплантирането на „Деймос“ не е продиктувано от желание да потули грешката си? В отговор на хипотезата й Ларш само изсумтя презрително.

Най-вероятно става дума за някаква дреболия, мъчеше се да се убеди Агнес. За интриги, свързани с правила за покупка на медицинска техника, за някаква случайност или просто за съперничество между двама лекари в болница, твърде малка да побере и двамата. Агнес Клеметсен неведнъж бе ставала свидетел на подобни раздори по времето, когато беше мениджър на университетската болница в Осло.

Ами ако „Деймос“ наистина е дефектен, помисли си тя и тръгна към голата кухня; ако действително съществува връзка между имплантацията на „Деймос“ и последвалите смъртни случаи…

Дори не посмя да довърши мисълта си.

Това би означавало пълна катастрофа.

Норвежкият държавен пенсионен фонд бе инвестирал над една шеста от капитала си в компания, която никога не е губила пари. Досега никой от акционерите в „Мъркюри“ не бе претърпявал загуба, фармацевтичният гигант се развиваше именно благодарение на доверието, което вдъхваше у клиентите си, и на изключителния професионализъм, проявяван в условията на хиперчувствителния пазар, където се срещаха човешкият живот, от една страна, и високите технологии и постиженията на съвременната химия, от друга.

Агнес тръсна рязко глава.

Явно съм преуморена, помисли си и влезе в голямата празна кухня. Болките в кръста се усилиха, както и дърпането в долната част на корема. Цикълът й избързваше с цяла седмица. Реши повече да не отлага прегледа при гинеколог.

Дали да не пийне чаша студена бира? Или вино. Поколеба се, после наля вода в термоканата и я включи.

— Но ако… — прошепна тя и отвори долапа, където се надяваше да има чай. — Но ако…

Ако наистина имаше някакъв проблем с „Деймос“, тази Сара Цукерман веднага щеше да вдигне тревога. Агнес на два пъти изтъкна този факт пред Ларш и посочи, че теорията му издиша. В отговор той само промърмори нещо неразбираемо.

Водата завря бързо. В долапа намери само насипен чай, но не и цедка. Сложи пълна лъжичка с чай „Kusmi“ в порцеланова чаша и остави черните фибри да потънат във врялата вода. Извади от съседния долап две шоколадови бисквити и бавно, за да не разлее препълнената чаша, се отправи към дневната.

Погледна часовника: девет и половина.

Шест часа разлика с източното крайбрежие на САЩ.

Значи в Ню Йорк още е следобед.

Остави чашата върху масата и посегна към слушалката на стационарния телефон, който в момента се зареждаше върху малка помощна масичка до дивана.

Ото Шулц й даде най-тайния си от трите номера и надраска на визитката строго секретния си имейл адрес. „По-лесно ще се сдобиеш с имейла на Барак Обама“, прошепна в ухото й той.

Само след три сигнала той вдигна.

Сред многото си таланти Агнес Клеметсен притежаваше и нетипичното за норвежците умение да води разговор за дреболии. Забеляза го още в икономическия университет, а после успя да облагороди и усъвършенства тази своя дарба. Много от състудентките й имаха по-впечатляваща външност от нея, а неколцина — и по-висок успех, но нито една не притежаваше способността й да привлича вниманието на околните с чар и комуникативни умения.

Сега й отне по-малко от минута да разсмее изпълнителния директор на „Мъркюри Медикъл“. Просто му разказа как по грешка взела чужд куфар на летището в Осло. Ото Шулц не просто се задъхваше от смях, нещо повече: изобщо не се изненада, че тя му звъни от другия бряг на Атлантика, за да му разкаже как отворила куфара си и вътре се натъкнала на вещите на осемдесет и три годишен старец.

— Между другото — вметна тя след няколко минути, — имам един въпрос за „Мъркюри Деймос“.

Смехът му изведнъж секна.

— Ало?

— Да, тук съм. Какво за „Деймос“?

— Случайно да…

Агнес съжали, задето не си бе намислила по-подходящ преход в разговора. От друга страна, ако бе прекалила с плановете, едва ли изобщо щеше да събере смелост да му се обади.

— Случайно да сте получавали сигнали за неизправност на устройството?

Той пак се засмя: някак гърлено. В слушалката прозвуча направо грубо.

— Неизправност? Гарантирам ти, че е невъзможно. Защо ме питаш такива неща?

— Ами просто… Не съм получавала тревожни сигнали, но…

— За какво става въпрос? — прекъсна я той.

Хладната нотка в гласа му извика в съзнанието на Агнес спомена за внушителната му фигура.

— Навярно дреболия — заекна тя и се позасмя. — Най-вероятно е някаква… Виж, много съжалявам, че те занимавам с глупости. Допуснах типичната грешка на начинаещия, Ото. Понеже съм много щастлива, задето имам възможност да работя заедно с теб, и непрекъснато се боя да не сбъркам някъде, ти звъня за…

— Хайде де — подкани я отново той. — Ако те сметнем за начинаещ, то значи си най-добрият новобранец, откакто изиграх първия си сезон с хъскитата[24].

Гласът му пак зазвуча дружелюбно.

За миг тя се поколеба. После реши да постъпи, както е редно.

Това би й осигурило възможност за отстъпление.

Каза му защо всъщност се обажда.

След като приключиха разговора, Агнес Клеметсен бавно постави слушалката на мястото й. Чаят, недокоснат, вече бе изстинал. Занесе чашата в кухнята, отвори бутилка червено вино, купено от безмитен магазин, и си наля голяма чаша.

Не знаеше дали има основание за безпокойство, но й стана съвършено ясно какво трябва да направи.

— Не е разположен? Да не ми казваш, че Джо Джаксън не е разположен? — процеди побеснял Ото Шулц.

Мъжът срещу него сложи показалец пред устните си.

— Изобщо не ми прави знаци да мълча — сопна се малко по-ниско Ото Шулц. — Джо ме набута в тази история. Не му завиждам, ако не ме измъкне. Чуваш ли, Алекс? Чуваш ли какво ти казвам?

Главният консултант в банковия и финансов гигант „Голдман Сакс“ Аликзандър Граус отново помоли Ото да намали децибелите, като вдигна длани и погледна красноречиво гостите на съседната маса.

— Не само ти имаш проблеми — отбеляза той. — За теб едва ли е новина, че се надига буря. Да не кажа ураган. Според слуховете „Лемън Брадърс“ още утре щели да…

— Въобще не ми пука за „Лемън Брадърс“ — процеди Ото Шулц. — В момента ме интересува единствено „Галакси“! И къде, по дяволите, е Джо Джаксън?

Алекс Граус остави менюто и се усмихна с присвити устни на сервитьорката, която спря до масата им.

— За мен гуакамоле ен молкахете за начало — поръча той с безупречно испанско произношение. — После флаутас де поло и накрая такос судадос де чичарон. И чаша вода с лед, да не е газирана.

Сервитьорката кимна и погледна въпросително Ото Шулц.

— За мен същото — поръча той. — Но с бира. Голяма.

Слабата висока жена взе двете менюта и се отдалечи.

— Както казах — подхвана Аликзандър Граус съвсем тихо; Ото едва го чуваше, — както казах, Джо не е никак… добре. Трябва да се радваш, че успях да го заместя.

— Да се радвам ли? Да се радвам?

Лицето на Ото Шулц ставаше все по-мрачно, а над масата се посипа дъжд от слюнка, когато продължи:

— Искаш от мен да се радвам, защото стоте ми милиона отидоха по дяволите?

— Виж сега — Алекс се прокашля и оправи безупречния възел на вратовръзката си. — Не тук е мястото да обсъждаме бизнес въпроси. Предлагам да се насладим на вечерята, а после да поговорим по работа в офиса ми. Става ли?

— Не, не става — грубо отвърна Ото. — Ако ще говорим по-късно, ще е в моя офис.

— Съгласен съм — усмихна се Аликзандър. — Така да бъде. Как се справя „Мъркюри Медикъл“ в цялата тази ситуация?

— Добре. Далеч е от най-добрите си години, но за разлика от всички тези идиоти на финансовия пазар…

Юмрукът на Ото спря на два милиметра от масата.

— … ние изкарваме прехраната си, като произвеждаме. Да, точно така: ние създаваме продукти, използваеми продукти, Алекс. Някога през живота си създал ли си нещо?

Събеседникът му не отговори. Облегна се назад, пое си дъх и се опита с усмивка да се извини на двойката от съседната маса.

— Как е семейството? — попита той. — Сюзън? Децата? Очертават ли се внуци?

Ото Шулц пребледня видимо. На никого не бе казал, че Сюзън го напусна. След като най-после подписаха бракоразводно споразумение, като Ото издейства отлагане на окончателното изплащане на дължимата издръжка, за да реализира фиксираните си активи без големи загуби, той осъзна, че пазарът на високорискови ипотечни ценни книжа не е златната мина, за каквато го мислеха хората.

Направо не можеше да повярва как всичко отиде по дяволите.

— Не се очертава да ставаме дядо и баба — промърмори той. — Поне доколкото знам.

Сервитьорката се върна и поднесе деликатни купички с царевичен чипс, гуакамоле и два вида салца. Пред Ото постави голяма халба бира, после наля вода в чашата на Аликзандър.

— И преди си се сблъсквал с проблеми — тихо отбеляза той, взе парче чипс и го потопи в купичката с гуакамоле. — Когато осъществи сливането на „Аполо“ и „Джемини“, пострадаха доста хора. Заряза няколко трупа в канавката, не отричай.

— Какво общо има това? — остро попита Ото и изпи половината халба на един дъх. — Сливането на две компании винаги има брутални последици. На една позиция има двама служители и се налага да уволним излишните. Но да подвеждаш инвеститори с недостоверна информация е нещо съвсем друго!

— Никого не сме подвели, Ото. Финансовият пазар е несигурен. Точно затова там можеш да спечелиш голяма сума или да загубиш. Бизнесмен от твоята класа несъмнено знае рисковете. Не ти прилича да хленчиш.

— Не хленча!

Ото преглътна и стовари юмрук в купичката с чипс. Чувстваше се зле. Изобщо не биваше да се виждат на вечеря, защото той искаше единствено да обсъдят какво стана със стоте милиона долара, които инвестира. Неговите сто милиона долара трябваше досега да са набъбнали до сто и четирийсет, а вместо това изчезнаха. Всъщност Джо настоя да съчетаят разговора с вечеря, явно защото не смееше да се срещне с Ото насаме.

А после дори не се появи.

— Не хленча — повтори Ото Шулц. — Обвинявам фирмата ти в измама. Точно така, Алекс, занимавате се с измами.

Около чинията на Ото се бяха пръснали парченца натрошен чипс. Аликзандър бе престанал да се храни.

— Финансовият пазар е брутален. Точно като индустриалното развитие. А какво да кажем за Джон например? Чу ли, че преди три дни се самоубил?

— Какво? — Ото застина с пълна уста.

— Самоубийството му е било чиста формалност, така да се каже — хладно уточни Аликзандър. — Всъщност Джон умря в дена, когато ти го изрита. Оттогава животът му бе едно непрекъснато пътуване към пропастта.

— Глупости — Ото преглътна хапката си и пресуши халбата, като се мъчеше да привлече вниманието на сервитьорката, за да си поръча още една бира. — Джон получи тлъсто обезщетение, когато напусна „Аполо“. В „Мъркюри“ нямаше място за нас двамата, трябва да го е осъзнал. Тръгна си с доста пари, а и аз се погрижих за сина му.

— Точно това ме озадачава.

— Кое?

Ото напразно махна на сервитьор, който подмина бързо масата им, натоварен с чинии.

— Че си се погрижил за сина му.

— Беше част от сделката. Аз съм човек, който държи на дадената дума. Това теб не те засяга.

— Не бих му се доверил.

За пръв път, откакто влязоха в ресторанта, Ото се усмихна.

— Сега ще ме учиш как да си върша работата, така ли? Първо прахосвате парите ми, а после си позволяваш да…

— Желаете ли още нещо за пиене?

Слабичката сервитьорка се бе доближила до масата им. Огледа неодобрително мръсотията около чинията на Ото и се отдалечи да му донесе нова халба.

— Изобщо не се опитвам да те поучавам — отрече Аликзандър. — Само ти давам съвет. Не му се доверявай, особено сега, след смъртта на баща му.

Ото въздъхна шумно и се облегна на стола. Вече не му се ядеше. Изяде само една купичка с чипс, а се чувстваше надут до пръсване. Жаден, изтощен и отегчен.

И изплашен, ако бе честен.

Неустрашимият Ото Шулц изпитваше неописуем страх.

— Всичко ли е изгубено? — попита неочаквано той и погледна събеседника си право в очите. — Наистина ли изгубих всичко? Цялата сума?

Аликзандър не отмести очи. Само ги присви, издаде напред брадичка и отвърна:

— Страхувам се, че да, Ото. Ужасно съжалявам, но инвестицията ти пропадна. Окончателно.

— Знаете го от събота и си мълчите толкова време?

Директорът на болницата Свайн-Арне Гран удари с длани по масата.

— Не — спокойно отрече Сара Цукерман.

— Напротив, точно така е — потвърди Ула.

— Не е — настоя Сара и сложи ръка върху бедрото му, за да го прекъсне; двамата седяха един до друг от дългата страна на масата, а Гран и Беняминсен — от двете къси, все едно бяха привикали Ула и Сара на съдебно изслушване. — Знаем от вчера следобед. Всъщност от късния следобед. Тогава прозряхме взаимовръзката и решихме да…

— Но още от събота, тоест отпреди четири дни, сте знаели, че онова нещо на „Мъркюри“ дава дефект?

— Да — смотолеви Ула и започна да гризе нокътя на палеца си.

— Не — високо отвърна Сара. — В нощта срещу събота се появиха някои съмнения, но се потвърдиха чак снощи. И не говорим за „нещо“, а за имплантируем кардиовертер-дефибрилатор.

Слабите й пръсти описаха кавички във въздуха и тя продължи:

— Медицинската ти компетентност наистина се свежда до ускорен курс за медицински сестри, но все пак…

— Достатъчно съм компетентен да си дам сметка, че в хижи не се експлантират дефибрилатори без упойка и с алкохол като дезинфектант — прекъсна я хладно Гран. — Осъзнаваш ли какво ще ни струва тази каскада? Разбираш ли как това твое хрумване ще повлияе на безупречното ни реноме?

— Реноме — презрително повтори Сара. — То ти е първата грижа.

— Не първата! Но само се постави на мое…

— Успокойте се — прекъсна ги началникът на болницата Беняминсен и вдигна ръце. — Станалото — станало. Въпросът е какво ще правим оттук нататък. Случили са се две… убийства…

В стаята настана тишина. Преди няколко часа рукна пороен дъжд. Задуха силен вятър и храстите заудряха по прозорците. Пролетта отново отстъпи. Сара зъзнеше.

— … две предумишлени убийства и един опит за убийство в нашата болница — обобщи Коре Беняминсен.

После поклати глава, все едно още не можеше да повярва на разказаното от Сара Цукерман.

— Вероятно правилникът изисква да вземем мерки? — обърна се въпросително той към директора.

— Веднага ще уведомя главния мениджър — отвърна Гран. — А той ще запознае със ситуацията останалите членове от борда по телефона, ако не успее да ги събере. После трябва да информирам изпълнителния директор на „Здраве Юг-Изток“. Понеже имам насрочена среща с нея в десет, със сигурност ще я уведомя. Нужно е, разбира се, да сезираме и комисията за медицински одит и да съобщим в полицията. Ще се обадя лично на полицейския началник в Аскер и Берюм веднага щом уведомя главния мениджър и се разберем как да действаме.

— А „Мъркюри Медикъл“? — попита Ула и свали ръка от устата си. — За тях ще настъпи истински ад, а все пак говорим за поверителна информация, която ще повлияе на…

— Изобщо не ми пука за „Мъркюри Медикъл“!

Свайн-Арне Гран се наведе напред и взе папката с докладите на Ула и Сара.

— Органите на реда ще се разправят с „Мъркюри“! Вие почти сте свършили работата на полицията, като сте заловили онзи… — той се замисли.

— Свере Бакен — помогна му Ула. — Но в момента той не е особено полезен свидетел. Получи тежък психически срив. Уредих да го приемат в Юлеволската болница. Остра психоза.

— Приет е в болница? — Гран гледаше ту Ула, ту Сара. — Не ми казвайте, че сте завели убиец в Юлеволската болница, без да уведомите персонала там! Да не сте полу…

— Получи психотичен пристъп — прекъсна го Сара. — Нито доктор Фармен, нито аз сме психиатри, но можем спокойно да ви уверим, че в момента Свере Бакен е тежко болен. Впрочем и дежурният психиатър в нашата болница споделя същото мнение.

— Но…

Гран прокара пръсти през гъстата си късоподстригана, все още черна коса.

— А как трябваше да постъпим? — попита малко високомерно Сара. — Да го доведем при теб? Да замъкнем в полицията мъж, който говори несвързано, фъфли, плаче и се намира в неадекватно състояние? Освен това…

Тя отметна рязко косата си назад. Ула усети как го лъхна аромат на шампоан и забеляза, че къдриците й са влажни. Сара явно бе намерила време да си вземе душ, преди да дойде на срещата. Самият той вонеше ужасно. Притисна ръце плътно към тялото си, за да не се разнесе острата миризма на пот из цялата стая.

— Свере Бакен също е жертва в много отношения — заяви тя. — Единственото, което успяхме да изкопчим от него, преди да изпадне в психотично състояние, беше „не знаех, че някой ще умре“.

Тя пак описа кавички във въздуха.

— И ти му повярва? — иронично попита Гран. — Просто така?

— Да — усмихна се Сара. — Вярвам му. За мен е повече от ясно, че някой стои зад всичко това. Ако бяхте слушали внимателно доклада ми…

Продължавайки да се усмихва, тя погледна първо Беняминсен, после Гран и накрая прикова очи върху червения найлонов джоб.

— … щяхте да съобразите, че е почти невъзможно човек със знанията на Свере Бакен да изобрети такъв вирус. Създателят на вируса е друг, а поръчителят — трети. Някой е имал интерес този вирус да се разпространи. Свере Бакен е само пионка.

Гран сякаш искаше да продължи спора, но шефът на болницата го изпревари:

— Ето какво ще направим — отсече той и удари леко с юмрук по масата. — Двамата с Ула ще се постараете да сте на наше разположение през целия ден. Случаят може да се проточи.

Вдигна въпросително вежди към директора, но онзи само кимна, прибра червената папка в чантата с документи и стана.

— Не искам да рискувам програматора отново да попадне в чужди ръце — заяви Гран. — Затова ще го взема в моя кабинет и няма да го изпусна от очи, преди да са дошли от полицията.

Сара разпери подканващо ръце, стана и тръгна към вратата.

— Ще се наложи да разследвам по-подробно случката с експлантирания ИКД! — извика директорът.

— Както искаш — отвърна тя, без да се обръща. — Според мен те очакват много по-важни занимания.

— Пътуването ти за Америка ми изглежда все по-несигурно — отбеляза Беняминсен.

— Нищо подобно — възрази тя. — Заминавам утре следобед. Ангажирана съм да изнеса два доклада на важна конференция. Никой не може да ме обвини, че не съм направила всичко по силите си, за да разбера истината за „Деймос“.

На вратата Сара се обърна леко към двамата началници:

— Струва ми се редно поне да ни благодарите — на мен и най-вече на доктор Фармен. Той беше блестящ.

Обърна се и излезе.

Сара си легна в леглото за гости в стаята на Теа.

Отмереното дишане на момичето, лекият мирис на парфюм и грим, които Теа отскоро бе започнала да слага, синкавата нощна светлина и плюшените играчки, наредени нагъсто една до друга върху дълъг рафт над прозорците, подействаха успокоително на разтревожената Сара и накрая тя все пак заспа. Реши, ако Теа се събуди и я попита защо е дошла в стаята й, да я излъже, че е станало, докато е ходела на сън. Тъй като такова нещо досега не се бе случвало нито веднъж, Сара не си донесе спално бельо, защото иначе историята й съвсем щеше да изгуби достоверност.

Зави се с одеялото, което намери.

Когато се събуди, не успя да се ориентира.

Зъзнеше от студ и не разбра защо е спала без чаршафи.

Звъненето на стационарния телефон отдолу я стресна, тя се надигна и провери колко е часът; беше спала едва трийсет минути.

Стационарният телефон звънеше в изключително редки случаи.

Който искаше да се свърже с нея, я търсеше на мобилния. Ако не отговори, значи не иска или не може — всички се досещаха. Сара и Теа разполагаха със стационарен телефон единствено защото услугата влизаше в абонаментния пакет на мобилния оператор. Иначе и двете не помнеха номера.

Но ето че някой звънеше на стационарния телефон. И то посред нощ.

Сара отметна рязко одеялото и се измъкна на пръсти от стаята. Зашляпа боса по стълбите към долния етаж. Звъненето се усилваше. Останала без дъх, тя дръпна слушалката от зарядното на перваза, натисна зелената иконка и просъска:

— Ало!

— О, hello! Му name is Catherine Adams, and I’m calling from New York. I’m trying to reach doctor Zuckerman. Sara Zuckerman. Is this the correct number?[46]

— He, аз съм. Знаете ли кое време е тук?

— Вие сте с доста часове по-напред от нас, знам, но… извинете… много ли е късно?

— Да, нощ е. За какво става дума?

Сара се отпусна върху един от кухненските столове и се облакъти на масата. В редките случаи, когато се случваше да й се обаждат след полунощ, винаги се касаеше за пациенти. Доколкото знаеше обаче, в САЩ нямаше пациенти. Не и след като напусна работата си там.

— Става дума за…

Жената млъкна, но Сара чуваше ускореното й дишане. Безпокойството, с което се събуди, започваше да се превръща в силно раздразнение.

— Нали разговарям със същата Сара Цукерман, която интервюираха днес по Си Ен Ен? Която е кардиолог и…

— Да, нали ви казах. За какво става въпрос?

— За… Не знам откъде да започна… Покойният ми съпруг Питър… Питър Адамс… той… работеше в „Мъркюри Медикъл“.

— И?

— Оглавяваше софтуерния отдел. С други думи…

Жената отново млъкна. Сара се изправи и отвори кухненския шкаф. Стисна слушалката между бузата и рамото си, извади си чаша и пусна чешмата да тече. Изчака водата да се изстуди и си наля.

— Повишиха го точно преди смъртта му. Стана заместник на изпълнителния директор, на Ото Шулц. Вероятно сте чували за него, той е…

— Знам кой е Ото Шулц — прекъсна я Сара.

— Докато ви гледах днес по телевизията, ми хрумна… Наистина съжалявам за безпокойството. Значи при вас е нощ? Просто не знаех към кого да… Извинете ме. Наистина съжалявам. Аз…

— Няма нищо. Лекар съм и съм свикнала да ме будят през нощта. А тъй като вече така или иначе съм будна, кажете ми защо ме търсите.

— Благодаря ви. Аз… Докато гледах един репортаж, се сетих за вечерта, когато Питър почина.

В слушалката се разнесе остър, пронизителен звук — като свистене на чайник.

— Само секунда — извини се Катрин Адамс.

Чу се тракане на съдове и леко щракване, после гласът й пак се появи:

— Той почина преди четири години. Точно тогава бях претърпяла операция и се възстановявах при родителите ми в северната част на щата. Бяхме се разбрали Питър да дойде при нас вечерта, но той се обади и каза, че е много изморен и не може да шофира в такова състояние. Тогава работеше върху… някакъв дефект или нещо такова, не си спомням какво точно ми обясни. Едно от… устройствата или как ги наричате…

— Да — потвърди Сара и отпи от чашата. — „Мъркюри Медикъл“ произвежда устройства. ИКД например е устройство.

— Доколкото разбрах, Питър не беше мигнал четирийсет и осем часа, а беше и провел дълъг разговор с Ото Шулц. Стори ми се…

Катрин отново млъкна. Сара се чувстваше съвсем бодра. Безпокойството и раздразнението й отстъпиха пред силно любопитство.

— Стори ми се отчаян — довърши Катрин Адамс. — И възмутен. Тогава не обърнах специално внимание на този факт, защото си имах достатъчно грижи с моето здраве. Но той почина през същата тази нощ и…

— От какво почина съпругът ви?

— Нападнали го в Сентрал Парк.

— Кой?

— Така и не откриха убиеца. Полицаите твърдяха, че са го нападнали с цел грабеж, но той не е носел пари в себе си, а и не му бяха взели пулсомера…

— Нима съпругът ви е ходил да бяга из Сентрал Парк през нощта?

— Да. Не знам защо го е направил. Обикновено отиваше да тича там всеки трети ден, но за да не ме тревожи, никога не оставаше в парка след девет и половина вечерта. Убили са го посред нощ. Така и не престанах да се питам…

Катрин Адамс си пое пресекливо дъх и изхлипа съвсем тихо.

Сара мълчеше.

— Оттогава не съм правила никакви промени в кабинета му — продължи жената, след като се посъвзе. — От време на време влизам, за да притъпя скръбта. На рождените му дни, на Коледа. Наричам такива дни „дните на Питър“. Вътре все още усещам миризмата му. Мирише на наслоен прах и на моя Питър.

Сара долови усмивка в гласа й.

— Днес влязох вътре — продължи Катрин и пак си пое рязко дъх. — Не е от специалните дни, отредени за посещения, но след репортажа по телевизията реших да… — тя си прочисти носа. — Почти никога не му пипам нещата. Просто влизам, за да постоя. Вдишвам въздуха, затварям очи и го виждам. Този път обаче се поразрових. И открих нещо, свързано с онова устройство… „Деймос“ или как му беше името.

— Разбирам — обади се най-после Сара. — И защо се свързахте с мен?

Даде си сметка колко недружелюбно и дори грубо прозвуча този въпрос.

— Възможно ли е този вирус, за който говорят в момента, да е бил… създаден от злонамерен служител в „Мъркюри Медикъл“?

— Напълно възможно е — потвърди тихо Сара и едва преглътна.

Настъпи мълчание. Сара погледна през прозореца. Нощта беше най-непрогледна в този час, но на изток, зад черните силуети на брезите, се зараждаше слаба синкава утринна светлинка.

— Нямам доверие на полицията — призна неочаквано Катрин.

— Ясно.

— Не си помръднаха пръста, за да разкрият кой е убил Питър.

— Разбирам.

— Не пожелаха изобщо да ме изслушат. А и откритието ми не доказва нищо… — тя млъкна; явно се колебаеше.

Сара чуваше някакво дращене и помисли, че връзката се е разпаднала.

— Ало?

— Не доказва нищо, което да може да се сметне за престъпление. Имам усещането, че съм се натъкнала на важна улика, но полицаите не биха обърнали внимание на такава дреболия, защото тя не дава основание за наказателно дело. Няма да ми обърнат никакво внимание.

— Разбирам какво имате предвид — бавно каза Сара.

— От телевизионния репортаж останах с впечатлението, че сте открили всичко съвсем сама.

— Е, не съвсем сама, но…

— Не ми се говори за това по телефона.

— За кое?

— За онова, което открих.

— Добре.

— Искам да ви го дам. Вашата борба срещу „Мъркюри Медикъл“…

— Не водя борба срещу „Мъркюри Медикъл“ — възрази Сара. — В никакъв случай.

— Нямам доверие на полицията — повтори Катрин Адамс.

— Разбирам.

— Мога ли да ви се доверя?

— Принципно, да. Но няма откъде да сте сигурна.

— Как да се уговорим, за да получите каквото открих? Да ви го изпратя ли, или…

— Обаждате се от Ню Йорк, нали?

— Да.

Сара изпи остатъка от водата и долепи хладната чаша до шията си. Цялата пламтеше. Горещината я обливаше на неприятни тласъци и висулката на врата й — Давидовата звезда — бе залепнала за кожата й. Студеното стъкло все пак поразхлади шията й. Отиде да напълни чашата си с ледени кубчета от диспенсъра.

Не знаеше какво да мисли за историята, която й разказа Катрин Адамс. Не беше изключено да е пълна измислица или жената да е напълно луда. Все пак се обаждаше от другия бряг на Атлантика посред нощ на лекар, чието име бе чула от новинарски репортаж по телевизията.

От друга страна, думите на Катрин Адамс определено бяха подчинени на известна логика и звучаха обмислено, макар и малко объркано.

— Give me a moment, ОК?[47]

Катрин промърмори нещо в знак на съгласие. Сара остави чашата и слезе с безжичния телефон в мазето. За късмет компютърът там се намираше в спящ режим и не беше изключен. Сара бързо въведе думите „Питър Адамс Мъркюри Медикъл“ в полето за търсене на Гугъл.

Бинго.

Мъж на име Питър Адамс, главен мениджър на софтуерния отдел в „Мъркюри Медикъл“, наистина съществуваше. Сара прочете, че той действително е загинал трагично при нападение в Сентрал Парк на 6 май 2006. Сара пак сложи слушалката до ухото си:

— Still there?[48]

— Да…

— Следобед летя за Денвър. Тоест сутринта по ваше време. Имам прекачване в Нюарк. Кацаме в 7:35, а следващият полет излита след три часа. Може да се срещнем там.

— Да се срещнем? А бихте ли… — гласът на Катрин Адамс стана въодушевен, направо разпален: — Ще запишете ли телефонния ми номер?

Сара грабна химикалка и надраска цифрите, а после продиктува на Катрин своя номер.

— Ще летя с Британските авиолинии — уточни тя. — Понеже имам американско гражданство, ще мина бързо паспортната проверка. Ако сте съгласна да се срещнем на летището, ще трябва да изтегля багажа си и после пак да го регистрирам за следващия полет. В крайна сметка ще ми остане не повече от час свободно време.

— Един час ще стигне — побърза да я увери Катрин Адамс. — Един час е предостатъчен. Много ви благодаря. До скоро.

— До скоро.

Разговорът приключи. На компютърния екран пред Сара още стоеше статията за трагичната кончина на Питър Адамс, която Гугъл откри в обширния архив на сайта на фармацевтичната компания. Сара прочете текста бавно. В некролога се споменаваха само добри думи за починалия и съвсем логично се оказа неизползваем като източник на обективна информация.

На Сара обаче повече не й трябваше. Отново активира спящия режим на компютъра.

Вече знаеше достатъчно: Питър Адамс не е измислица. Следователно историята на съпругата му би могла и да е истина, а защо не и решаваща за разследването. Среща на американско летище с драконовски мерки за сигурност, пък макар и с напълно непозната жена, не криеше сериозни рискове.

Само да можеше да поспи. Върна се и си взе чашата с ледчетата. Толкова се бе сгорещила, че потта течеше между гърдите й под торбестата тениска, с която спеше. Мъчеше я силна жажда.

Жажда, горещина и никакво желание за сън.

Сара Цукерман протегна ръка към будилника, но не успя да го стигне, и захлупи главата си с възглавницата.

И това не помогна.

Настойчивият пронизителен звън я изтръгна от дълбок сън. Едва дошла на себе си, най-сетне напипа туристическия будилник върху пода, изключи го, отпусна се отново в леглото и заспа.

Но не за дълго.

Стресна се, надигна се, отметна тънката завивка и чаршафа и с три скока се озова до бюрото. Последният мобилен телефон на Питър Адамс си стоеше където го бе оставила, свързан към зарядното, което Катрин Адамс й даде. Макар едва четиригодишен, телефонът изглеждаше вече древен — с прекалено малък екран и миниатюрни копчета. Първоначално Сара не успя да улучи копчето за включване и изключване, за да провери дали е зареден. Явно 2006-а е била годината, когато производителите на мобилни устройства са ликували при успешните си опити да създават телефони с минимални размери.

Полетът закъсня, а на летището в Нюарк Сара попадна на свръхпедантичен служител по сигурността, който сметна за подозрителен факта, че Сара, макар да има американско гражданство, не се е прибирала в „родината“ си повече от година, и я забави допълнително. В крайна сметка за срещата с Катрин Адамс й останаха едва десетина минути.

Висока, елегантна, Катрин изглеждаше малко по-възрастна от Сара. Не си бе боядисала посивелите коси, а на лицето й личаха дълбоки мимически бръчки. При срещата им очи в очи Катрин й се стори много по-овладяна, отколкото при телефонния им разговор. Не се стресира, въпреки ограниченото време, което успя да й отдели Сара. Спокойно я помоли да се усамотят в тих ъгъл на залата за заминаващи и й даде прозрачен плик с мобилен телефон и зарядно за него.

— На диктофона са записани и няколко съобщения от личен характер — уточни Катрин. — Не посмях да ги махна от страх да не изтрия по грешка и онова, което държа да чуете. Разчитам на вас, че няма да ги прослушвате и ще ми върнете телефона.

Сара кимна и изгледа въпросително плика.

— Чуйте последния запис. За всеки случай ви нося и ръководството за употреба на мобилния телефон, за да не сгрешите нещо.

Катрин й подаде малка тетрадка и Сара я прибра в дамската си чанта заедно с телефона.

— Както споменах и по-рано, не знам доколко е важна информацията от записа — отбеляза високата жена. — Но съм сигурна, че Питър би искал да ви я дам.

Катрин се усмихна припряно и подаде слабата си хладна ръка.

— Обадете ми се, ако желаете — сбогува се тя и си тръгна.

В самолета от Нюарк за Денвър Сара се опита да довърши „Човешкото петно“, но се усети, че за да схване смисъла, трябва да препрочита всяко изречение по няколко пъти. Причината не беше в книгата. Сара се поколеба дали да не отиде в тоалетната с телефона на Питър Адамс и там да прослуша тайнствения запис, но веднага се отказа. Не искаше да поема никакви рискове. Нека послуша съвета на Катрин и първо прочете ръководството за употреба. Нямаше как да не признае пред себе си, че използва мобилния си телефон единствено за разговори и само бе чувала за функцията „диктофон“.

Пристигна в хотела късно през нощта. Този път необикновено щедрите организатори я настаниха в голям апартамент. „Ако изслушам записа, няма да мигна“, съобрази Сара. Никак не й се щеше да изпадне в крайна емоционална възбуда или да остане силно разочарована, защото умираше за сън. Намери сили единствено да си махне грима и да си измие зъбите и се строполи в леглото. Докато пътуваше, мечтаеше за душ, но после съвсем забрави и го пропусна.

Сега, след пет часа сън, се чувстваше напълно бодра.

До входната врата на апартамента бе разположен елегантен кухненски кът. Наметна си халат и си приготви чаша убийствено силно кафе. После се настани в леглото с ръководството, което й даде Катрин Адамс.

Цялата работа й се стори съвсем елементарна.

Прочете напътствията три пъти и едва тогава събра смелост да вземе в ръце остарелия телефон. Докато следваше инструкциите, които научи наизуст, ръцете й трепереха. На екрана се появи списък с пет аудиофайла. Предположи, че най-долният е последен в хронологичен ред, маркира го и го отвори.

Чу се стържене, все едно някакъв предмет бе одраскал микрофона по време на записа.

После чу непознат мъжки глас.

Записът на диктофона продължи малко повече от четирийсет и пет минути. След като го прослуша, Сара остана вторачена в телефона още петнайсет минути.

После извади своя.

— Джери, обажда се Сара. За колко време можеш да дойдеш в Денвър?

Всичко беше изгубено.

Е, той наистина разполагаше с още около двайсет милиона долара в брой, но бе задлъжнял със сума, надхвърляща многократно авоарите му.

През лятото настъпваше крайният срок за погасяване на кредитите, а и крайният срок Сюзън да получи своя дял от общото имущество.

Такова вече просто нямаше.

Ото Шулц обикаляше из голямата си празна вила с чаша бърбън в ръка. Кубчетата лед подрънкваха лекичко при всяка негова крачка. През последните два часа изпи три чаши. Сега държеше четвъртата.

Най-безцеремонно отпрати Рут, която дойде да му приготви вечеря. От обяд Ото Шулц не бе ял друго освен пакетче фъстъци, ала не чувстваше глад. Вечерната тъмнина настъпваше откъм морето с тежки дъждоносни облаци, но той не запали осветлението. Единствено външните лампи, които се включиха автоматично, разпръскваха мрака в стаята, като чертаеха ивици жълта, приглушена светлина по пода. Ото Шулц сновеше от единия край на стаята до другия. Напред-назад, напред-назад.

Всичко беше изгубено.

Преди петнайсет месеца — през септември миналата година — той разбра, че голямата инвестиция във високорискови ипотечни ценни книжа се намира пред провал, но все още таеше известни надежди. Капиталът му не се бе изчерпил: притежаваше много имоти, портфейл от акции в „Мъркюри Медикъл“, както и други активи. Понеже трийсетте милиона, потънали безвъзвратно в безумната покупка на структурирани облигационни емисии, бяха отпуснати от кредитни институции, Ото Шулц се принуди да тегли все нови и нови кредити, за да обслужва старите си заеми. Банките му отпускаха средства, защото виждаха достатъчно обезпечение в недвижимото му имущество и в репутацията му на сериозен предприемач. Неусетно обаче въртележката се завъртя прекалено бързо.

Прекалено бързо.

— Не съм финансист — това каза Ото на Джо Джаксън през онази фатална вечер на 2006-а.

И се оказа прав.

Ото Шулц беше предприемач. Познаваше законите на икономическия растеж, принципите на производството, умееше да ръководи и да организира. Увеличаваше благосъстоянието си, като създаваше продукция. Откакто се върна от Виетнам — още съвсем млад, — постепенно и уверено усъвършенстваше уменията си да създава все повече, по-големи и по-качествени продукти на по-изгодни цени от конкурентите си. Така изгради империята си — първо „Аполо Мед-Елек“, а след сливането с „Джемини Фармаси“ — „Мъркюри Медикъл“.

Ото Шулц измерваше успехите в живота с постигнатите печалби. Оценяваше растежа и обема на производството, работните места и успешния мениджмънт на компанията най-вече по стойността на нетния финансов резултат на „Мъркюри Медикъл“.

Мъж на неговата длъжност владееше, разбира се, всички неписани правила на финансовия пазар и умееше да следи развитието му. Ото преведе „Мъркюри Медикъл“ непокътната през икономическата криза — постижение, което предполага задълбочени познания как функционира пазарът.

И как не функционира.

И въпреки всичко най-силната му страна се криеше другаде.

Ото Шулц притежаваше изключителна интуиция, която му помагаше да вземе решение кои малки фирми да купи, обезглави и инкорпорира в „Мъркюри Медикъл“ и до кои да не припарва, дори целият свят да крещи „купувай, купувай!“. Никога не се осланяше на очаквания за още непроизведени продукти и изобщо не се впечатляваше от оптимистичните спекуланти, които, с надеждата за печалба в далечното бъдеще, представяха чисто теоретични идеи като вече налични главозамайващи суми. Той анализираше единствено суровите факти, а не мечтите за евентуален успех. При вземането на неотложни решения за пазарни оферти, навлизане на нови пазари, свиване или разширяване на дейността на компанията и нови инвестиции го водеше безпогрешният му инстинкт. По отношение на непредвидимите скокове и сривове на фондовия пазар Ото Шулц не се чувстваше особено далновиден. Активите там се покачваха и падаха само въз основа на слухове и зловредни измислици: величини, към чието повлияване Ото никога не бе притежавал нюх.

И въпреки това се изкуши.

Джо Джаксън му обеща толкова главозамайваща печалба, че Ото не устоя на предложението му.

Ото Шулц се продаде на дявола, а отчаяните му опити да си възвърне изгубените средства и да измисли как да обслужва големите си заеми го тласнаха към някои хитрини. През януари новият президент на САЩ встъпи в длъжност. Тогава икономиката на страната беше оголена, обезчестена и с прекършен гръб. Ото Шулц започна да купува акции. Говореше се, че това е хитър ход, защото сривът на американската икономика нямало да продължи дълго. Който има пари, да купува, да се въоръжи с търпение и да чака да настъпят по-добри времена. Страната се намираше в силно опиянение от идването на Обама: отсега нататък нещата щели да вървят само към подобрение.

За жалост Ото нямаше пари и затова изтегли още заеми. Някои от покупките му се оказаха провал, други акции започнаха да се покачват през лятото на 2009-а, както се бе надявал. Но покачването ставаше много бавно. Преди да е реализирал сериозна печалба, се принуди да прибегне до тегленето на краткосрочни заеми с по-висока лихва. За да ги изплаща, изтегли още няколко кредита. На два пъти Ото посегна към единствените си спестявания: акциите в „Мъркюри Медикъл“ на стойност повече от четирийсет милиона долара. В първите години на „Аполо“ Джон Мюндал и Ото Шулц държаха по двайсет процента от акциите на компанията, но след множество наложителни емисии, продажби, покупки и сливания ценните книжа на Ото намаляха и станаха по-скоро незначителни спрямо общия брой. Ото Шулц беше важен за „Мъркюри Медикъл“ не в ролята си на акционер, а като всепризнат лидер и шеф.

И все пак четирийсет милиона долара са сериозна сума. Ото се принуди да продаде част от акциите си. Избухна ужасен скандал, въпреки че той не пускаше на борсата книжа за повече от пет милиона наведнъж. Проклетият пазар реагира тревожно на новината, че главният изпълнителен директор на компанията е решил да продава акциите си. Ото мотивира постъпката си с желанието да купи жилища на трите си деца и помоли хората да уважат неприкосновеността на личния му живот.

Децата реагираха равнодушно на изявленията му. Никога не се бяха интересували от професията му.

Оставащите му акции обаче струваха далеч по-малко от дълговете, които влачеше, а и всички имоти бяха ипотекирани до няколко етажа над стрехите.

Ото Шулц беше разорен.

Фалира, макар никой да не знаеше.

Никой не биваше да разбира.

И в никакъв случай Сюзън.

Ото спря насред стаята и изгълта бърбъна в чашата си на един дъх.

Можеше да хвърли картите на масата, да разкъса споразумението за подялба на общото имущество и да обясни на Сюзън, че когато всичко е изгубено, и императорът остава с пръст в устата.

Дори Сюзън няма да получи нищо.

Да обяви лична несъстоятелност, означаваше да се оттегли от поста си в „Мъркюри Медикъл“.

Щеше да изгуби всичко и така да докаже, че онзи дългокос бояджия може да се грижи по-добре за Сюзън, а тя е направила правилния избор, като е напуснала съпруга си след близо четирийсетгодишен брак. Обявявайки фалита си, би се унижил да признае, че е по-жалък от алкохолизирания любовник на Сюзън.

Ото Шулц без пари, власт и ръководна позиция не би бил Ото Шулц пред семейството си и пред света.

И пред самия себе си.

Загледа се през прозореца. Дъждът се усилваше непрекъснато. Сведе очи към дигиталните цифри, светещи в червено на самото стъкло малко над нивото на пода, и видя, че температурата навън е спаднала рязко. През нощта се очакваше сняг.

Още една чаша бърбън, помисли си той и тръгна към барчето.

Само още една.

Не се чувстваше пиян, нито дори замаян. Посегна към съда с кубчета лед. Рут го постави върху масата с огромно нежелание, след като й забрани да му приготви вечеря. Пусна кубчетата в чашата си и я напълни с алкохол до ръба.

Остана му един-единствен коз.

Преди време Джо Джаксън му спомена за така наречените put-опции — опции за продажба — и му обясни много подробно как се действа с тях. Тогава той само изсумтя презрително: печалба от нещо, което се проваля, противоречеше на цялото му същество.

Но тогава се намираше на гребена на вълната и разполагаше с много пари.

Тогава — да, но нещата се промениха.

През последната седмица се зае да си припомни как функционират опциите за продажба.

Взе чашата. Изведнъж нещо го прихвана и той се отправи към малката стая до кухнята, обзаведена по идея на Сюзън. Не беше стъпвал вътре, откакто тя си тръгна, но знаеше, че Рут поддържа стаичката. Отвори вратата, прекрачи прага и направи няколко крачки. Почувства се, все едно Сюзън се е върнала при него. Ароматът й продължаваше да се носи из стаичката — или вероятно Ото си въобразяваше — и за миг му се стори, че я вижда, седнала в дълбокото червено кресло с книга в скута. Растенията, които тя обожаваше, все още бяха живи. Той включи невидимите светодиодни лампички, а те окъпаха малкото помещение в приглушена светлина. Грижливо гледани саксийни растения лъснаха пред очите му. Тази стая му се виждаше съвсем различна от останалите в къщата. Беше по-малка, разбира се, много по-малка, но с ефирни пердета на дребни цветчета и етажерки, където подредба на пръв поглед липсваше. Тук-там Сюзън бе наслагала разни фигурки за украса: приказни животни, изработени от четчици за почистване на лули, някоя и друга кола-играчка от парчета твърд картон, оцветен в синьо. От тавана до стола висеше миниатюрен ангел, чиито съставни части личаха при по-внимателно вглеждане: сурови макарони, слепени и лакирани в жълто.

Тази стая никак не се вписваше в стила на къщата. Прекрачвайки прага й, Ото се потопи в друг свят. Седна. Отпи от бърбъна. Затвори очи и си пое дълбоко въздух.

Възможностите за изход не бяха съвсем изчерпани. Остана му билет, макар и един-единствен, с който да се върне към истинската си същност. Пътуването обаче се очертаваше доста рисковано.

Вирусът, създаден от Дейвид Кроу, представляваше последния му коз. Ото реши да го използва.

— Всичко или нищо — прошепна той, докато се наслаждаваше на вкуса в устата си.

Помнеше ясно как изпадна в състояние на силна възбуда вечерта, когато Питър Адамс влезе в кабинета му и съобщи за скандалната пробойна в мерките за сигурност, позволила на откачения гений Дейвид Кроу да създаде смъртоносен вирус не къде да е, а именно в лабораториите на фармацевтичната компания. По-кошмарна вечер Ото не бе преживявал през цялата си професионална кариера.

Ото Шулц се имаше за корав мъж, ефективен и понякога безпощаден. Случваше се да се разгневи, но не и да изгуби контрол. Силните емоции, смяташе Ото, подхождат на жените и на по-незначителните мъже от мен. Питър Адамс обаче успя да разклати сериозно равновесието му.

За щастие Ото прибра флашката на сигурно място.

Питър Адамс почина през нощта след разговора им.

Ото си спомняше съвсем ясно кога точно научи за смъртта му: един съботен следобед. Тъкмо се прибираше от едночасов джогинг по плажа и се бе отправил към фитнес студиото, за да завърши тренировката си с вдигане на тежести. На пътеката покрай южната стена на къщата Сюзън го пресрещна. Изглеждаше силно разстроена и той инстинктивно я прегърна и започна да я успокоява. Чак след няколко минути разбра какво му казва.

Новината за смъртта на Питър му донесе неописуемо облекчение и той едва успя да се престори на шокиран. В главата му нахлуха хиляди мисли и той благодари на съдбата, че Сюзън, изцяло погълната от скръбта си, изобщо не обърна внимание на неговата реакция.

През следващите дни Ото Шулц се чувстваше силно обезпокоен. Малцина видяха Питър да влиза в кабинета му в петък следобед, а ако Адамс не го бе излъгал, абсолютно никой не знаеше за какво точно са разговаряли.

Смъртта на Питър Адамс сложи край на най-сериозния проблем в „Мъркюри Медикъл“.

Ото Шулц се тревожеше да не би полицията да сметне убийството на Питър Адамс за поръчково. Но безпокойството го гложди само няколко дни. Тъй като се установи, че Питър, кой знае вследствие от каква идиотска приумица, бягал из Сентрал Парк след полунощ, разследващите приключиха случая със заключението „жертва на сляпо насилие или нападение с цел грабеж“. Ото присъства на погребението и се погрижи вдовицата Катрин да получи солидна сума за сбогом. После отново можеше да диша свободно.

Вирусът се намираше на сигурно място в сейфа в кабинета му и Ото реши да забрави завинаги за Питър Адамс и Дейвид Кроу.

Но наскоро пак се сети за тях.

Затвори очи и се отпусна в червеното кресло на Сюзън. Тапицерията сякаш още пазеше очертанията на тялото й. Рязко се поизправи и отпи още една глътка. Спомняше си с каква унищожителна точност обясни на Питър последствията от евентуалното огласяване на проблема. Тогава Ото настоя да унищожат флашката с вируса и да приключат със случая, но Питър Адамс му възрази разпалено, макар да си даваше сметка какви икономически загуби ще донесе новината за наличието на потенциален дефект в „Деймос“. А разпространението на вируса би отприщило истински кошмар или по-конкретно временен срив на акциите с трийсет процента, предположи Ото. Ако купи опция за продажба на акции със срок от шест месеца и страйк, с десет процента по-нисък от актуалния курс, го очакваше сериозна печалба.

Бе заделил двайсет милиона долара и успя да изцеди от кредитния пазар още толкова, благодарение на несломимата си упоритост. За съжаление тези четирийсет милиона долара изглеждаха направо като дребни пари на фона на дълговете му, но put-опцията, която се канеше да купи, при успех не просто би стабилизирала финансовото му положение, а би му възвърнала и старото му аз.

Така Ото Шулц щеше да стане отново някогашния финансов лъв.

Ако put-опцията му донесе печалба, разбира се.

Отне му три седмици да планира всичко.

С помощта на шестима независими един от друг посредници — двама на Каймановите острови, един в Швейцария, един на Бахамските острови и двама на Британските Вирджински острови — ще купи опции за продажба. Ще похарчи всичко, което притежава.

Или по-точно: което не притежава.

При тази мисъл се усмихна кисело и стана от креслото на Сюзън. Ако в деня на падежа на опцията акциите на компанията отбележат спад от трийсет процента, го очакваше печалба от двеста и осемдесет милиона долара.

— Двеста и осемдесет милиона долара — каза на глас той и затвори завинаги вратата на стаичката, обзаведена от Сюзън. — А ако щастието ми се усмихне — дори повече.

Камуфлирането на транзакциите ставаше сравнително лесно.

Винаги се бе удивлявал колко лесно се оперира анонимно на фондовия пазар. Благодарение на интернет и с помощта на посредници от общества с по-либерални закони и по-дискретни процедури от американските, проследяването на паричния поток ставаше невъзможно.

Почти невъзможно.

Оставаше известен риск, разбира се, и успехът или провалът на Ото изцяло зависеха от надеждността на финансовите лабиринти, които бе конструирал.

Освен това го занимаваше въпросът как да изнесе вируса.

Отначало обмисляше да го направи сам. Да скалъпи някаква история: получил го в анонимен плик; да напише и кратка загадъчна бележка и да я занесе в кабинета на новия шеф на софтуерния отдел заедно с флашката, все едно няма представа какво е.

Ото Шулц не можеше да прецени дали новият началник е толкова прецизен като предшественика си. Дори Питър с присъщото му усърдие се бе затруднил да разбере какво съдържа малката програмка. И все пак Ото сметна, че този вариант е най-приемлив. Така вирусът ще нанесе поражения в компанията, която ръководи, и това ще му даде възможност да покаже гнева си от появата му и да решава какво да предприеме „Мъркюри“ след установяването на проблема.

Но появата на вируса на работното му място носеше не само дивиденти.

Изведнъж прецени, че колкото по-далеч от него открият вируса, толкова по-добре. А и вирус, който се разпространява неконтролируемо, му се стори за предпочитане вместо вирус, изолиран в софтуерния отдел на компанията. Даде ли го на подчинените си, те никога няма да позволят на фондовия пазар да изтече информация за него.

„Мъркюри Медикъл“ ще задейства незабавно изтегляне на продукта „Деймос“ с някакво бегло обяснение, което не отговаря на цялата истина. Аферата ще предизвика финансови загуби и акциите ще тръгнат надолу. Ако Ото си изиграе картите подобаващо и ценните книжа дори отбележат сериозен спад, едва ли ще се сринат чак с трийсет процента.

Вирусът трябва да бъде открит от друг, външен човек, заключи Ото. За да реагира пазарът негативно, е нужно да стане пределно ясно, че се касае за вирус. Следователно човекът, който ще открие вируса, трябва добре да познава „Деймос“, но да не работи в компанията.

Да живее далече.

Колкото е възможно по-далече.

Дори след петата чаша бърбън Ото се чувстваше напълно трезвен.

Побърза да излезе от кухнята. Някога тук цареше уютна атмосфера, но сега помещението приличаше повече на просторна кухня в луксозен хотел. Благодарение на старателната Рут голите повърхности лъщяха, металните плотове хвърляха матови отблясъци, а всички врати на шкафовете светеха от чистота. Кухнята изглеждаше стерилна. Мъртва. Ото реши да промени нещо в интериора. Но преди това се налагаше да измисли какво да предприеме с вируса на Дейвид Кроу. Най-накрая почувства глад. Сигурно алкохолът изостри апетита му.

Отвори хладилника. Вътре имаше изобилие от продукти, защото отдавна предупреди Рут да е готова за гости по всяко време. Посегна към отделението на вратата и извади парче бекон и няколко яйца. Все ще се справи с толкова просто ястие. Остави продуктите върху плота и се зае да търси нож из чекмеджетата.

Изборът му падна върху Ян ван Лире, регионален шеф на филиала в Дърбан, и върху Хал Бристол, ръководител на техническия отдел в хонконгското подразделение на „Мъркюри Медикъл“. Ван Лире се оказа отличен кандидат за целите на Ото Шулц поради една-единствена, и то съвсем очевидна причина: беше си спечелил омразата на служителите от софтуерния отдел и от отдела по сигурността. Ван Лире оглавяваше списъка с мениджъри от целия концерн, подали най-много сигнали за нередности. Наистина, обезпечаването на сигурността в „Мъркюри Медикъл“ се подчиняваше на изключително строги правила и протоколът задължаваше всички служители в компанията незабавно да информират централата при подозрение за нередности. Ван Лире обаче приемаше тези задължения твърде присърце. Само през първото полугодие на 2009-а той бе изпратил деветнайсет сигнала за нарушения в офиса, в качеството на продуктите, в поведението на служителите, в бюджета и в бог знае още какво. През октомври го повикаха на среща в Ню Йорк и след като го смъмриха, Ван Лире се поуспокои. Но анонимна пратка, съдържаща флашка с подозрителна програма и придружена от съмнителна бележка, със сигурност щяха да се окажат достатъчен стимул Ван Лире да се върне към старите си навици.

За всеки случай Ото реши да изпрати копие и на Хал Бристол — най-способния инженер в целия концерн. Ако не бе настоял да живее в Хонконг, Хал щеше в момента да оглавява софтуерния отдел. За не повече от час Бристол щеше да разгадае програмата.

И да вдигне тревога.

Най-сетне Ото Шулц намери нож и тиган. Котлонът загря бързо. Пусна пет парчета бекон в нагорещения тиган.

Изведнъж някаква неясна мисъл се стрелна в главата му.

Спомен… разговор… не помнеше с кого.

Ото Шулц поклати глава и се опита да възкреси случката в паметта си. От тигана започна да пръска мазнина, той се отдръпна крачка назад и се сети.

Мортен Мюндал.

Аликзандър Граус предупреди Ото да внимава с младия амбициозен син на Джон. По време на обяд в „Роса Мексикана“ Алекс му съобщи, че Джон се е самоубил, и посъветва Ото никога да не обръща гръб на сина му. Тогава Ото не обърна никакво внимание на думите му.

С Мортен се разбираха отлично. Още съвсем млад, младежът оглави отдела, отговарящ за продажбите в Северна Европа. С Ото го свързваше продуктивно сътрудничество, основано на взаимно доверие, макар и да не се превърна в приятелство. В началото Ото остана крайно изненадан от дружелюбното отношение на младия мъж. Явно не знае цялата истина за причините баща му да се оттегли от „Мъркюри“, заключи Ото. Постепенно обаче престана да мисли за това. Нещата вървяха по план: Мортен Мюндал заемаше висока позиция в йерархията на концерна и следователно беше длъжен да се разбира с лидера.

Ото разбърка бекона в тигана. Потъна в мисли за миналото. Наистина след смъртта на Джон нещо се случи с Мортен. Продължаваше да се държи коректно, да работи неуморно и да демонстрира амбициозност, но в поведението му се прокрадна нещо хладно и стегнато, все едно стоеше нащрек. Всъщност двамата се виждаха само три-четири пъти в годината. През останалото време общуваха по телефона. След смъртта на баща си Мортен престана да говори с Ото за неща извън работата. По-рано двамата често сравняваха с какъв хендикап участват в турнирите по голф или колко вдигат от лежанка, а като се срещнеха, Мортен му носеше дребни подаръци: нов запис на някоя от любимите класически творби на Ото, книга за американските фарове, купена от антикварна книжарница, бутилка отлежало вино. Всички тези жестове секнаха отведнъж. Чак сега Ото направи връзката със смъртта на Джон.

Докато чукаше яйцата едно по едно в ръба на тигана, жълтъкът на едното се раздели. Половината изтече върху печката, а другата половина моментално загоря по ръба заради силно нагрятата плоча.

— Shit![54] — процеди той и изключи котлона.

После прехвърли бекона в чиния, отвори хладилника, извади три домата и една чушка и ги сложи до бекона, без да ги реже.

— Shit — промърмори още веднъж и занесе храната на масата, прилична на барплот, с четири високи табуретки от едната страна.

Да, след смъртта на баща си Мортен Мюндал определено се промени. Навярно Алекс имаше право.

След като изгълта набързо бекона, Ото Шулц взе яркочервената чушка в ръка и я огледа.

Ако на Мортен Мюндал наистина вече не можеше да се разчита, Ото щеше да му подаде примамлива стръв.

Ще му изпратя чудесен подарък, помисли си Ото Шулц и захапа сочния зеленчук като ябълка.

Трима души щяха да получат възможността да открият вируса и така — да помогнат на Ото Шулц да си възвърне старото аз.

Очертаваха се отлични изгледи за успех.

„Няма начин да не успея“, отсече той наум.

— Тревожи ли те нещо, скъпи? — попита Елса ван Лире и сложи чаша с кафе пред съпруга си.

— Не — разсеяно поклати той глава.

Тя се засмя, погали го по бузата и отнесе чинията с нарязани плодове.

Ян ван Лире нямаше желание да пие кафе. Избута настрани чинийката с чашата, изправи се и тръгна към терасата. Докато се мъчеше да отвори вратата, установи, че пак е заяла, и си поряза пръста. Накрая успя.

Навън го лъхна хлад. Зимата приближаваше. Дори в Дърбан с неговия мек климат и много слънчеви часове, през зимата температурите падаха до десет градуса. Ян ван Лире никак не обичаше да захладнява. Мъчеше го ревматоиден артрит, който се обостряше от студа. За болестта впрочем знаеха само той и лекарят. Ян видя, че една от плочите на покрива се е отлепила. Парапетът около голямата тераса се нуждаеше от боядисване, а по време на последния дъжд една от лехите с рози се свлече по наклона към морето. Предишният градинар си вършеше съвестно работата, ала загина при автомобилна злополука. После Ян и Елса така и не успяха да му намерят свестен заместник. Постъпилите на работа се оказваха или лениви и небрежни, или прекалено млади и неопитни, за да различат роза от орхидея. А отгоре на всичко домашният помощник, който си вършеше работата, стига да не го изпускаш от поглед, неочаквано съобщи, че майка му починала, и изчезна.

Но градината далеч не беше най-голямата тревога на Ян ван Лире. Загледан в проблясващата повърхност на морето, той се питаше какво означават обезпокоителните новини за проблеми с „Мъркюри Деймос“.

През януари Ян получи анонимна пратка със загадъчна подкана да разгледа съдържанието на приложената флашка. Притеснен, свърза флашката с компютъра си. На екрана се появи картина, която не му говореше абсолютно нищо. Пратката го хвърли в силна тревога, както впрочем всички случки извън рутинния му работен ден. При други обстоятелства той незабавно би се свързал с компютърен инженер и би го помолил да му разясни странните знаци.

При други обстоятелства — да.

Но конското, което му четоха миналата есен, когато го привикаха в централата на компанията, още му държеше влага. Началниците на софтуерния и фармацевтичния отдел, както и на отдела по сигурността седнаха срещу него от едната страна на дълга маса и със заплашителния вид на триглав трол прегледаха и обсъдиха всички сигнали за нарушения, с които Ян ван Лире ги бомбардирал, както се изразиха те, през последната година.

Преживяването му нанесе сериозни травми. Проявиха нечувана несправедливост. Ян ван Лире беше предпазлив, а в неговия бранш предпазливостта се смяташе за достойнство. Докато излизаше от офиса на трийсет и шестия етаж в централата на „Мъркюри Медикъл“, Ян гледаше да не мисли колко унизително го смъмриха като ученик само защото следваше неотклонно принципа си винаги да проявява предпазливост. Просто в онзи момент всичките му усилия се насочиха към стремежа да не издаде чувствата си. По-късно обаче, докато летеше към ЮАР, го обзе силна ярост.

Губиш ни времето — така се изразиха те. Тъй като по протокол всички сигнали за нарушения без изключение подлежат на незабавно разследване от служителите в централата, независимо кой и от кой филиал е подал сигнала, само опасенията на Ян ван Лире отваряли работа на петима-шестима души от екипа.

— На това трябва да се сложи край — отсякоха в един глас трите глави на трола.

Ако има основания, нека изпраща сигнали, уточниха те, но само ако има сериозни основания. После го отпратиха.

Затова, след като отвори програмата от флашката, Ян ван Лире я затвори, извади флашката и я прибра заедно с бележката от пратката в големия сейф, който му направиха по поръчка в стената на мазето му.

Оттогава не беше отварял сейфа.

И изведнъж медиите и вътрешните информационни бюлетини на компанията гръмнаха с информация за появил се вирус. Двама пациенти починали, а акциите се сриваха с всеки изминал ден.

През януари Ян ван Лире не разбра нищо от появилите се на екрана символи, но в бележката към флашката се споменаваше „Деймос“.

— Какво правиш? — обади се Елса зад гърба му. — Скъпи, тече ти кръв!

Ян ван Лире вдигна показалец. Съвсем забрави, че след схватката с вратата се бе порязал: от раната течеше кръв. Той лапна пръста си.

— Ще донеса лепенки — Елса отново изчезна.

От октомври не бе подавал нито един сигнал.

Реши веднага да се свърже с някой от старшите инженери. Нищо че е неделя. Искаше незабавно да разбере какво съдържа флашката. Ако е свързана с вируса, Ян ван Лире не желаеше да му тежи на съвестта, че е позволил да се изплаши от забележките на хора, които мислят повече за икономическите последствия, отколкото за живота и здравето на себеподобните си.

След като взе решение, се почувства развеселен и заобиколи ъгъла. Елса го пресрещна с аптечката. Направи й знак да почака.

Първо трябваше да слезе в мазето и да се обади на инженер.

Ще им покаже, че предпазливостта винаги е за предпочитане.

Малко късно, но по-добре късно, отколкото никога.

Предвид всичко случило се не съществуваше по-добро решение.

Ото Шулц седна до кръглата маса, където вече се бяха разположили деветима гости. След като влезе през елегантната двукрила врата на балната зала, той се спря кажи-речи до всяка от двайсетте маси, за да се ръкува с гостите и да размени по няколко думи. Запази сериозното си държане — ситуацията го налагаше, — но коментираше конференцията, докладите или красивата рокля на някоя дама с присъщата си самоуверена усмивка.

Всичко вървеше по план.

Ото Шулц заложи всичко и спечели.

Пред обществеността изигра блестящо ролята си на уравновесен, отговорен и осъзнаващ вината си мениджър, а на работното си място крещя и вилня, заливайки подчинените си с упреци — с две думи, държа се като онзи разгневен от чуждия непрофесионализъм Ото Шулц, когото служителите на „Мъркюри“ познаваха.

Отново се чувстваше силен.

Възвърна си някогашното аз.

Първоначално планираха много по-мащабен прием и бяха ангажирали цялата зала. Поканиха над хиляда и двеста гости, за да отбележат края на конференцията. Но тъй като пиар отделът на компанията още в четвъртък посъветва ръководството, че подобна екстравагантност няма да се приеме добре в такъв критичен за „Мъркюри“ момент, шефовете решиха да отменят приема. После обаче същите специалисти от пиар отдела настояха приемът да се проведе, но в намален състав. Така щели да сигнализират на обществеността, че всичко е под контрол. С помощта на подвижни стени стесниха залата до една четвърт от площта й. Всички важни гости се отзоваха на поканата, установи Ото Шулц не без задоволство и се усмихна на изпълнителния директор на „Бостън Сайънтифик“, седнал през три маси вдясно.

На Нюйоркската борса акциите на „Мъркюри Медикъл“ потънаха с още седем процента само в рамките на днешния ден. От избухването на „бомбата“ миналата сряда ценните книжа отбелязаха общ спад от трийсет и един процента.

Ото Шулц най-после се почувства сигурен в успеха си.

През деня раздаде нужните нареждания.

Нетната му печалба, след като от брутната извади стойността на премията и други разходи, се равняваше на двеста и трийсет милиона долара. Вече спокойно можеше да изплати дълговете си — сто и десет милиона, — и да даде на Сюзън седемдесетте милиона и имота във Вилфранш, които й се падаха според шибаното споразумение. И пак щяха да му останат повече от петдесет милиона долара.

При мисълта, че съвсем скоро няма да дължи никому нищо, Ото Шулц се усмихна и направи комплимент на сътрапезницата си за изключително красивия й кок.

„Мъркюри Медикъл“ се намираше в критично положение, но с повече работа за година-две щеше да възстанови репутацията на компанията. Бе готов да преглътне, че 2010-та се превърна в най-кошмарната в историята на фармацевтичния концерн. Гледаше оптимистично към бъдещите предизвикателства. Досега винаги случваше на попътен вятър. А какво пречи трудностите на компанията да се превърнат в ново начало за него и в личен, и в професионален план?

Изчака сервитьорите да налеят бяло вино и да поднесат предястието на всички гости, и почука с нож по чашата си. Изправи се. Моментът не беше подходящ за поредната от традиционните му приветствени речи, в които гарнираше хвалбите за собствените си качества с щипка самоирония и величаеше успехите на компанията, но все пак държеше да поздрави гостите с добре дошли.

Разговорите около масата стихнаха веднага. Всички погледи се насочиха към него.

А той бе свикнал винаги всички да гледат него. Прокашля се.

Странно, вратата в дъното на залата се отвори. Надигна се тревожен шепот, който впоследствие се усили, докато четирима облечени в черно мъже прекосяваха помещението, движейки се по двама край симетрично разположените маси.

Ото Шулц забеляза, че го гледат.

Всички винаги го гледаха. И тези мъже, с тъмни якета и безизразни лица, не правеха изключение. Нямаха вид на облечени за случая. Двама от тях бяха разкопчали късите си връхни дрехи и оттам се подаваха ризи без вратовръзки.

Ото Шулц изтръпна.

В залата отново се възцари тишина.

Мъжете се приближаваха все по-близо и по-близо. Той вече прочете жълтите, добре познати инициали върху лявата част на гърдите им. Спря да диша. Изведнъж сякаш изчезна. Тялото му олекна и той се отдели от него, а сърцето му престана да бие. Да, Ото Шулц беше готов да се закълне, че сърцето му спря. Пропусна два удара. Надяваше се то да спре завинаги; мислено го умоляваше и му заповядваше да спре — същото онова здраво, младежко сърце, с което толкова се гордееше.

Но за сърцето животът не е сложен: бие, докато може.

Неговото също не правеше изключение.

— Ото Шулц? — попита най-възрастният от мъжете.

Ото Шулц кимна леко.

— Арестувам ви за…

Не чу останалото. Всички звуци и усещания се притъпиха. В ушите му отекваха само глухите, ритмични удари на сърцето му, което упорито и неумолимо продължаваше да бие.

— За какво говори в лекцията си? — засмя се Ула Фармен и отпи от шампанското. — Наистина ли присъстваха три хиляди души?

— Да — усмихна се Сара. — Преместиха доклада в по-голяма зала, но и тя се оказа тясна. Организаторите ме осведомиха, че пред залата чакали още толкова хора, колкото пуснали вътре. Лекцията беше на тема „Уместни и неуместни електрошокове при модерни ИКД“.

Ула прихна и се задави с шампанско.

— И шест хиляди души искаха да те слушат?

— Да! Получи се изключително качествена лекция и в неделя отново я изнесох, вместо да говоря за предсърдно мъждене, както предвиждаше първоначалната програма.

Сара се засмя тихо и доволно.

— Нищо не събужда по-ефективно човешкото любопитство от възможността да слушаш лектор, открил вирус убиец и поставил на колене водеща фармацевтична компания.

— Само се замисли какъв народ щеше да приижда, ако изнасяше лекцията днес! — Ула облещи театрално очи. — През уикенда реалният обхват на заплахата още не беше известен. Не бяха заловили Ото Шулц, а и не знаеха за вирусите в Африка и Азия!

Той се усмихна широко и вдигна чашата си.

— Ако лекцията беше днес, щях да напълня стадиона в Денвър! — отбеляза доволно тя.

Отпиха и се спогледаха.

— И все пак не успях да разбера някои неща — призна Ула. — Обвиняват Ото Шулц в търговия с вътрешна информация. Разследването показало, че е знаел за съществуването на вируса, и е сключил облог, за който ни обясниха по телевизията — с две ръце описа правоъгълен лист. — Нищо не разбирам от борсова търговия, но по всичко личи, че именно Ото Шулц е виновник за разпространението на вируса. Щом е купил put-опция или както там я наричат, явно е знаел, че акциите ще паднат, нали?

Сара се настани по-удобно на дивана и качи краката си върху масичката.

— Сигурно си прав. Не съм юрист, а и не разбирам от акции и правила за търгуване с тях, но според мен пред SEC, ФБР и всички останали абревиатури на агенции, които влизат в създадената от Барак Обама… — тя се замисли и след кратка пауза довърши: — Financial Fraud Enforcement Task Force, се откриват добри шансове да разкрият истината, след като вече заловиха Ото Шулц и разполагат с доказателства, че е предизвикал умишлено спад на акциите. Наистина, две копия на вируса се появиха най-неочаквано в…

— … Дърбан и Хонконг — помогна й Ула.

— Да. Тези копия, адресирани до шефове на „Мъркюри Медикъл“ в местните филиали, не означават непременно, че Ото Шулц ги е изпратил. Благодарение на тези разкрития обаче полицията ще има повече отправни точки.

Тя се прозина лениво и тръсна глава.

— Още не сме чули последната дума на разследващите — напомни тя и ококори очи, за да прогони избилите от прозявката сълзи. — Ще поживеем, ще видим.

— Но ако — Ула натърти върху последната дума, — ако Ото Шулц стои зад разпространението на вируса…

— Очевидно е, че именно той стои зад разпространението на вируса — прекъсна го Сара. — Както си забелязал, никога не очаквам чудеса от полицията, но служителите в SEC явно си разбират от работата. Ще разкрият истината, Ула. Имай търпение.

— Колко добре познаваш Ото Шулц? Останах с впечатлението…

— Колко нахален си станал! — възкликна Сара. — Стига си разпитвал, Ула. Нека оставим тази тема.

Изобщо не се усмихваше и Ула се изчерви, без да знае защо.

— Но, Сара — подхвана той след кратка пауза, — как Свере Бакен се е сдобил с вируса? Шеф като Ото Шулц не би се обърнал за съдействие към някакъв си нищожен инженер…

— Защо не? — възрази Сара. — Оказва се, че Свере Бакен е имал сериозни парични затруднения и, меко казано, объркани представи за редно и нередно.

Тази вечер по новините излъчиха подробен репортаж по случая. Интервюираха Мортен Мюндал. Със сериозно изражение той призна, че покойният вече Свере Бакен, старши инженер в „Мъркюри Медикъл“, и преди се е провинявал в опити за финансови измами: предната година премълчал, а после и отрекъл, че в продължение на няколко месеца компанията по погрешка му е изплащала двойна залата. Мюндал се саморазкритикува остро, задето след провинението на Бакен не е взел необходимите мерки и вместо да го санкционира, го е оставил на длъжност, която следва да бъде заета от служител, ползващ се с безусловното доверие на ръководството. На въпроса дали обмисля да подаде оставка Мортен Мюндал кимна:

— Да. Но в момента най-важната ми задача е да съдействам на властите да проведат безпрепятствено разследване по случая, който, нека не забравяме, започна с кончината на двама души.

Сара взе чашата си от масичката и я завъртя в ръка.

— Ото Шулц е търсел човек именно като Свере Бакен — заключи тихо тя. — Нелоялен, разорен и озлобен. Горките му близки.

Ула стана и донесе бутилката с шампанско. Доля чашите — своята и на Сара.

— Сега ще ми е скучно да се върна на работа — усмихна се Ула. — След като участвах в екшън, сравним с двоен епизод на „От местопрестъплението“, кардиологичното отделение в ГРУС ще ми се стори като… Дъкбург, да речем.

— Радвам се за теб — отвърна Сара.

— За мен ли? Нали ти казах: връщат ни на работа! И двамата! Говори се дори за политическа намеса и…

— Не знам дали ще се върна.

— Какво? Как така не знаеш? Да не си…

Тя вдигна ръка да го прекъсне:

— Навярно утре ще виждам нещата по друг начин. Но точно в момента просто не…

На вратата се позвъни.

— Теа сигурно си е забравила ключа — Сара стана. — Обеща да се прибере до десет.

Ула остана на дивана. Отпи от шампанското. По тялото му плъзна приятна топлина. Пресушиха бутилката. Облегна се назад и затвори очи, но го стресна викът на Сара:

— Ларш! Какво…

Ула стана и се втурна към коридора.

— А, и послушкото е тук, значи!

Ларш Кваме стоеше пред вратата само по риза, задъхан и с тънък сноп листове в ръка.

— Ще влезеш ли? — попита Сара.

— Не. Нося ти… — размаха листовете под носа й. — Нося ти копие от жалбата ми в полицията.

Ула протегна ръка да разгледа документа, но Ларш Кваме го дръпна рязко.

— Това теб не те засяга — студено отбеляза той. — Ти си само жалък слуга, който й върви по свирката. Помниш ли Клаус Омот, Сара?

— Помня го, разбира се — смути се тя. — Пациентът, който…

— Моят пациент — прекъсна я Ларш Кваме. — Моят пациент, когото ти уби.

— Уби?

Погледът на Ула сновеше трескаво между Сара и Ларш.

— Сепсис — лаконично обясни Кваме. — При аутопсията е установена причината за смъртта: ендокардит. Възможни септични емболии в мозъка, които доведоха до критично състояние в събота. Пациентът почина в нощта срещу неделя.

— Какво? — стъписа се Сара. — Какво искаш да…

Ула захапа без това изгризания до живеца нокът на показалеца си.

— Ти уби пациента ми с нелепата си намеса в нестерилни условия миналия понеделник — извика Ларш и двама минувачи се спряха на десетина метра от тях. — Уби го! Няма да ти се размине. Ще подам сигнал в полицията и ще уведомя за престъплението ти всички служби за медицински одит. Нека преценят какво наказание заслужава главен лекар, лаком за медийно внимание, който действа по свое усмотрение.

Сара стоеше с отворена уста. Поклати глава.

— Моля те, влез — настоя тя. — Случилото се е ужасно и…

— Да. Ужасно — точно това е думата. Ще си платиш, Сара Цукерман. Ще напуснеш ГРУС. Няма да спра, докато не те изгоня от норвежкото здравеопазване.

Тикна документа пред гърдите й и тя инстинктивно го обгърна с ръце. Ларш Кваме се завтече към портата. Там се обърна и извика високо, та дано цял „Хьовик“ го чуе:

— Ще те накарам да напуснеш тази страна, Сара Цукерман! Ще го направя, каквото и да ми струва!

После изчезна.