На Кат   ПРОЛОГ     Нова Земя1, Северна Русия, 30 октомври 1961     Температурата беше под нулата, но доктор Серафим Волков се потеше. От една страна, това се дължеше на чисто физическо натоварване. От друга - нервите му бяха опънати. Макар да беше оставил по-трудната част от мисията на своя млад сътрудник, когато излезе от дълбоката яма, застана нащрек. Всяка една грешка можеше да доведе до фатални последици. Сурнин успя да вземе пробата без никакви усложнения, след което се заизкачва по стълбата към повърхността. Волков, чиито дебели дрехи бяха полепнали по тялото му въпреки смразяващия вятър, го чакаше. Не от катеренето докторът беше плувнал в пот, а от страх. Със самото си присъствие на това място Волков нарушаваше заповедите на най-могъщия човек в Съветския съюз - самия Никита Хрушчов2. Това беше достатъчно, за да бъде пратен в гулаг3, а истинската причина за тази негова неоторизирана визита би му донесла сигурна смъртна присъда. До слуха му достигнаха поредица металически звуци, които подсказваха, че Сурнин е започнал да изкачва последната стълба. Волков разхлаби яката си и студен въздух облъхна врата му; мъжът заоглежда околността. Небето беше надвиснало като тъмносив покров над безплодната, покрита със сняг равнина. На няколкостотин метра на запад се намираха овъглените останки на редица сгради: те бяха неговото работно място за последните години, а сега представляваха грозни черни грамади. Споменът го накара да смръщи лице. Комплексът беше разрушен по заповед на Хрушчов - заедно с всичко в него. Проучванията на Волков, експериментите му, откритията му... бяха отишли по дяволите. Или поне онези, за които правителството знаеше. Тайният му експеримент все още имаше шанс да просъществува. За целта трябваше да избяга от Съветския съюз... жив. Волков беше сигурен, че ще успее да стори това. Самият факт, че се бе върнал при ямата незабелязано, доказваше, че забранената зона около островите на Нова Земя, до която се стигаше през Баренцово море, не беше непробиваема. Пилотът на Серафим беше самоед, местен, принудително изселен от родното му място, когато дългият архипелаг бе избран за тестване на ядрени оръжия. Той чакаше доктора в малката си риболовна лодка в залив на няколко километра в северозападна посока; лукавият старец беше единствената надежда на учения да се завърне успешно на континента заедно с безценния си товар. След това съдбата на Волков зависеше изцяло от ЦРУ. Досега бяха спазили всяко едно свое обещание. Съпругата му, бременна в седмия месец, вече се намираше в Западен Берлин; веднъж да стигнеше при нея, щяха да са на един полет разстояние от Съединените щати. Там можеше да продължи с работата си. Щеше да разполага с нов спонсор, много, много по-щедър от предишния. Но не парите, които иначе бяха добре дошли, стояха в основата на решението му да смени предаността си. Стори го заради обещанието, че в Америка ще е способен да постигне много повече, че ще е освободен от всякакви ограничения. Светът щеше да се промени завинаги... по негов образ и подобие. Погледна в ямата. Сурнин наближаваше повърхността, стоманеният цилиндър с пробата беше завързан за рамото му. Волков се отдръпна, за да му направи място да излезе. Наблизо кучетата стояха кротко до шейните си, кожените им поводи бяха завързани за една скала, подаваща се от земята като надгробна плоча. Точно този каменен блок беше причината да са тук - причината всички да се заинтересуват от това пусто парче земя. Преди време целият архипелаг бил въздушно фотографиран, като част от подготовката за тестване на ядрено оръжие - търсело се място, откъдето резултатите от взривовете може да бъдат наблюдавани. Някой с набито око забелязал странния камък и черната дупка в земята; изпратили разузнавателен отряд да проучи обстановката. Това, което открили, било отвъд човешките представи. Последвали седем години усърден труд; седем години от живота на Волков изтекли в това проучване. В началото следвал стриктно заповедите. Макар Сталин да бил мъртъв, заветът му продължавал да живее: Съветският съюз се нуждаел от оръжия, толкова могъщи и страховити, че никой враг да не помисли да се изправи срещу него от страх, че репресивната мярка ще бъде пълно изтребление. Най-разрушителните - атомните и хидрогенните бомби - не били достатъчни, трябвало да се намерят други, по-страшни оръжия. Задачата на Волков била да превърне онова, което се намирало на дъното на ямата, в един от тези кошмари. Докторът успял в начинанието. В процеса на работата си обаче осъзнал, че трудът му има потенциала да създаде нещо повече от смърт. Точно обратното всъщност. Този, който контролирал това, щял да притежава силата на Бог. Или може би силата на боговете, помисли си Волков и се запъти към скалата. Не можеше да разчете древните руни, издълбани в нея, но нямаше и нужда да го прави; преводът беше направен преди години и той го знаеше наизуст.   Вие, велики воини, които сте отпътували надалеч от Валхала през мост от дъга и езеро от мълния...   На лицето му се появи крива усмивка. Викингите, които дошли по тези земи преди хиляда години, били варвари, те не могли да осъзнаят същността на намереното в ямата. Включили го в своята митология... по-скоро изградили митологията си около него. Голяма загуба беше, че никой археолог никога нямаше да бъде допуснат до това място; там долу, където чакаха богове и чудовища. Чудовища. Последва нова гримаса. Тази дума бе сложила края на всичко. Докторът изруга при спомена за Айзенхов. Младият учен не знаеше нищо за тайния му експеримент - иначе веднага щеше да докладва, а последиците за Волков щяха да са арест и екзекуция - вероятно обаче подозираше за него, след като Серафим се опита (глупава постъпка от негова страна) да го привлече за съюзник. Айзенхов ясно му показа, че е против, че е потресен от самата идея да работи задкулисно. Затова Волков продължи сам, правеше открития, които не смееше да разкрие на никого, преди да достигне целта си... Тогава стана злополуката. Смъртните случаи. Чудовищата. Нещата бяха овладени бързо, но вредите бяха нанесени - цял град бе изтрит от картата, все едно никога не беше съществувал. Айзенхов с прочувствената си невестулска реч насъска Хрушчов против проекта. Всички, които се намираха в комплекса на Нова Земя, бяха евакуирани на континента. Сградите и съдържанието им бяха опожарени. Единственото, което остана от труда на Волков, беше неговият последен, най-значим експеримент, както и познанията в главата му. Съветският съюз бе обърнал гръб на проучванията му, Америка обаче даваше мило и драго той да продължи с тях. Съдържанието в стоманения цилиндър щеше да му позволи да стори това. Сурнин достигна върха на стълбата, дишаше учестено. Волков го доближи. - Завърти се - заповяда му той. - Искам да проверя пробата. - Никъде не съм я удрял, другарю доктор - възрази Сурнин, но въпреки това послушно се обърна, за да предостави цилиндъра на спътника си. Покорството беше една от причините Волков да се довери на големия мъж, както и изумителната му липса на инициатива. Той бе готов да изпълни всяка заповед, дадена му от по-висшестоящ, без дори да си помисли да я оспори. Ученият разгледа контейнера, като обърна специално внимание на уплътнението около капака. Нямаше следа от пробив. - Всичко е наред. Прибери пробата в шейната. Внимателно. - Слушам, другарю доктор. - Сурнин закрачи тежко по снега към камъка с руните, погали едно от кучетата, след което колебливо постави цилиндъра в специален метален куфар. Волков го наблюдаваше внимателно, отпусна се, когато пробата беше прибрана. - Хайде да се връщаме на лодката. - Тъкмо щеше да се качи на шейната, когато забеляза, че Сурнин се е втренчил в кучетата. - Какво има? - Те чуват нещо. - Животните бяха наострили уши, погледите им бяха насочени на северозапад. Волков се заслуша. В началото чуваше само вятъра, но след малко долови вяло, далечно боботене. - Това е самолет - изсъска презрително. - Един от нашите бомбардировачи. - Подобен звук беше нещо обичайно за островите с военно присъствие. - Не се безпокой, доста е далеч. Няма да ни види през тези облаци. Хайде да вървим. - Докторът зае своето място и направи нетърпелив знак на Сурнин да стори същото. Младият мъж отвърза поводите от камъка с руните и скочи в шейната. Кучетата усетиха подръпването на ремъците и се втурнаха напред през снега, теглейки Волков и неговата награда.   * * *   Предположението на учения се оказа правилно. Източникът на звука наистина беше бомбардировач - туполевски4 Ту-955; той летеше високо над облаците в посока Нова Земя, идваше от своята база на Колски полуостров6, която се намираше на шестстотин мили северозападно от тук. Този съвсем не беше обикновен самолет. Ту-95В бе единствен по рода си модел, модифициран за специални цели. Уникалният му товар беше толкова голям, че за да бъде побран, бяха премахнати стените на товарния отсек. Макар да беше лишен от всички ненужни тежести, с четири масивни двигателя, които работеха на пълна мощност, самолетът едва успяваше да носи своето ужасяващо съкровище. Официалното обозначение на този товар беше АН602. По време на разработването и конструирането му обаче бе получил псевдоним. Цар Бомба. Императорът на разрушението. Осем метра по дължина и близо два метра в диаметър, „Цар Бомба“ тежеше почти двайсет и седем тона. Това я правеше най-голямата бомба, създавана някога, три пъти по-тежка от английската Grand Slam, използвана през Втората световна война, но размерите ѝ въобще не бяха единствен индикатор за разрушителните ѝ способности. „Царят“ беше водородна бомба, най-могъщата от всички. Ядреното оръжие, с което беше унищожена Хирошима, разполагаше с шестнайсет килотона експлозивна сила - това се равняваше на 16 000 тона тротил. Бомбата, която дванайсет дни по-късно беше пусната над Нагасаки, имаше двайсет и един килотона заряд. Първата водородна бомба, детонирана от САЩ през 1952 година, разполагаше с експлозивна сила над десет мегатона - десет милиона тона тротил. „Цар Бомба“ продължаваше да е най-мощната бомба, създавана някога. Беше толкова мощна в действителност, че в последния момент я бяха настроили да стовари само половината от максимума си, за да се сведе до минимум радиацията. Детонацията на „само“ петдесет мегатона пак си беше десет пъти повече от цялата комбинирана мощ на всички експлозиви, използвани по времето на Втората световна война - включително и тези за Хирошима и Нагасаки. Това беше бомба, проектирана да унищожава цели градове. Настоящата ѝ цел обаче беше много по-специфична. Тя беше мястото, на което се намираше древен скандинавски рунически камък.   * * *   Волков дръпна ръкава си, за да погледне колко е часът. Беше 11,25. Ако времето не се променеше, щеше да стигне до чакащата ги лодка по пладне, а вече щеше да е нощ, когато се добере до сушата, но това не беше от значение. Неговият контакт в ЦРУ щеше да го очаква, откъдето щеше да започне пътуването му към Запада, където го очакваше съпругата му. Възможността да не успее да осъществи плановете си също изникна в главата му. Затова той беше оставил писмо на Галина, което тя трябваше да отвори само при потвърждение от страна на ЦРУ, че е мъртъв, с изрични указания какво да прави оттук нататък. Имаше тайни, които пазеше даже и от нея. Надяваше се съпругата му да го разбере защо беше сторил всичко това... но дори и да не можеше, заровете вече бяха хвърлени. Независимо дали успееше да отиде при нея, или не, тя щеше да научи за стореното от него. Писмото беше неговото разкритие, неговото прощаване. Неговото извинение, провикна се една част от ума му, но той побърза да изгони мисълта. Беше сторил необходимото за своята работа. Забеляза, че Сурнин отново се е загледал на северозапад - не, като че ли сега гледаше пò на запад. Това означаваше, че бомбардировачът идва от посоката на океана. Бомбардировка? Изгони и тази идея. Ядрените тестове бяха постоянен бич за работата му в комплекса, целият персонал трябваше да се евакуира предния ден и можеше да се завърне не по-рано от една седмица, едва когато радиационните нива в района бъдеха обявени за безопасни. Висшите служители биваха уведомявани за предстоящите изпитания предварително; ако такова беше планирано, той щеше да знае за него. Волков се надвеси над рамото на Сурнин. Облаците над главите им продължаваха и над океана и представляваха непробиваем сив щит, който щеше да скрие рибарската лодка от очите на онези, които идваха със самолета. Нямаше да бъдат забелязани от летателния апарат.   * * *   В слушалките на пилота се разнесе глас: - Една минута до изстрелване. Потвърдете готовността си. - Потвърждавам - отговори майор Андрей Дърновцев, хладният професионализъм в гласа му прикриваше безпокойството, което се криеше в него. Двата екипажа, на Ту-95 и на по-малкия Ту-16, който служеше за наблюдение и летеше близо до другия летателен апарат, бяха доброволци - много ясно им беше обяснено, че има голяма вероятност да не се завърнат по домовете си. На теория максималната скорост на самолетите „Туполев“ щеше да им позволи да се оттеглят на безопасно разстояние за много кратко време... но теорията и практиката бяха две много различни неща. - Съобщението е получено - дойде отговорът. - Петдесет секунди до изстрелване. Скоростта на вятъра и пътят ви за изтегляне остават непроменени. - Последва пауза, след което долетя: - Успех. Дърновцев не отговори, вместо това провери инструментите и се приготви да действа. Същинското освобождаване на бомбата беше контролирано от земята; неговата работа бе да закара самолета над точно определена точка и да отчете преобладаващите въздушни течения, за да може „Цар Бомба“ да се приземи възможно най-близо до целта си. Ядреното оръжие можеше да унищожи град с размерите на Ню Йорк, така че мъжът недоумяваше защо господарите му в Кремъл държаха тяхното супероръжие да удари строго определено място. Навярно това беше демонстрация към Запада за прецизност и могъщество, предположи пилотът. Мислите му бяха нарушени от ново радиосъобщение: - Трийсет секунди до изстрелване. Пригответе се да освободите устройството. - Потвърждавам, трийсет секунди до изстрелване - отвърна Дърновцев и превключи на вътрешния интерком на самолета. - Трийсет секунди! До целия екипаж, заемете позиция и потвърдете готовността си! Един по един всички потвърдиха, че са готови да действат, системните светлини светеха в зелено. - Петнайсет секунди - съобщиха на Дърновцев от наземен контрол. Стомахът на мъжа се сви, но ръцете му стискаха здраво управлението, беше готов да действа. Провери за последен път инструментите. Всичко беше както трябва. - Десет секунди! - хвърли поглед на компаса. Самолетът летеше на изток, право към целта си; за да оцелее, Дърновцев трябваше да обърне тромавия бомбардировач възможно най-бързо и остро. - Изстрелване след пет секунди! Четири! Три! Две! Една... Пускай!. Механизмът за освобождаване се задейства - летателният апарат се изстреля нагоре, когато двайсет и седем тона смърт се спуснаха от зеещото му бомбено отделение. В момента, в който бомбата се отдели от фюзелажа на самолета, се отвори голям парашут и веднага беше подхванат от въздушното течение. Барометричните сензори щяха да задействат детонаторите на височина четири километра от надморското равнище. Даже парашутът не можеше да попречи на „Цар Бомба“ да пори въздушното пространство с ужасяваща скорост, което даваше на бомбардировача и следващия го изтребител само три минути за изтегляне. Ако въобще можеха да се измъкнат. Дърновцев вече работеше усърдно по управлението - Ту-95 направи рязък завой. По-малкият Ту-16 продължи да поддържа същия курс още няколко секунди, за да могат камерите и проследяващите му устройства да потвърдят, че парашутът се е отворил успешно, след което също се плъзна в посока северозапад. Пилотът му даде на пълна мощност и изтребителят бързо изпревари тромавия турбовитлов самолет. - Товарът е освободен, парашутът се отвори - съобщи глас в слушалките на Дърновцев, предавайки онова, което беше докладвано от другия летателен апарат. - Очаквана детонация след две минути и четиресет секунди. Дайте на максимална скорост и започнете процедура за детониране. - Едва доловимо мъжът добави: - Дано Бог да е с вас. Като лоялен комунист, Дърновцев не беше вярващ, но определено оцени сантимента. Пое по курс за изтегляне: изравни самолета и даде на пълна мощност. Ту-16 вече се губеше в далечината пред него. Спидометърът показваше, че Ту-95 лети със скорост малко над 510 възела, четирите му двигателя работеха на пълна мощност. - Започнете процедура за детониране! - нареди Дърновцев. На мястото до него помощник-пилотът му постави на очите си чифт големи тъмни очила. Мъжът изчака колегата си и нахлузи своите - с тях приличаше на насекомо. Денят се превърна в нощ, едва виждаше инструментите през замъглените лещи. Наясно беше, че съвсем скоро небето щеше да стане изключително ярко.   * * *   Волков отново хвърли поглед към облаците. Тропотът на кучетата не му попречи да чуе прелетяващия бомбардировач. Звукът беше различен от очаквания. Летателният апарат се отдалечаваше. Мъжът се отърси от безпокойството си. Каквото и да търсеше самолетът тук, то нямаше нищо общо с него - или с причината, поради която беше тук. Докосна куфара, в който се намираше металният цилиндър, за да се увери, че си е на мястото. Беше. Уверен в начинанието си, Волков погледна назад точно когато шейната преодоля едно възвишение. Черните останки на комплекса стояха уморено на фона на снега, а отворът на ямата зееше като зловещо прозинала се уста. Руническият камък стърчеше като единствен счупен зъб на ръба ѝ. Нямаше сантимент в погледа на Волков, когато изгледа доскорошното си работно място за последно. Това, което в крайна сметка имаше значение, беше самата работа, както и онова, което беше открил и докъде можеше да го отведе то. Обърна гръб на руините и на устните му заигра усмивка. С пробата, която имаше, и новия живот, който го очакваше в Съединените щати, работата му щеше да продължи.   * * *   - Трийсет секунди до детонация! - излая Дърновцев по интеркома. - До целия екипаж, подгответе се за ударната вълна! Мъжът затегна коланите си, доколкото това беше възможно, и отново се зае с управлението на самолета. Компасът беше неразличима сянка през лещите, но да поддържа курса на летателния апарат беше най-малкият му проблем. От наземен контрол продължиха с обратното отброяване. Двайсет секунди. Десет. Дърновцев хвърли последен поглед към екипажа в кокпита. Мрачните фигури се взираха с непроницаеми черни очи. Единият от мъжете в задните места държеше малка кинематографическа камера, която беше насочена през рамото на пилота към предния прозорец. Дърновцев му кимна вяло и се опита да изгони мисълта, че може би това беше последният път, в който някой виждаше лицето му, след което се огледа отново. Пет секунди. Четири. Три... Въпреки силно затъмнените му очила, изведнъж небето стана ярко колкото слънцето.   * * *   Волков отново погледна часовника си: 11,32. Кучетата се справяха доста по-добре по обратния път до лодката, навярно и те бяха нетърпеливи като него да се разкарат от мрачния остров... Оловносивите облаци станаха чисто бели. Лумна блясък, който озари околността отгоре, отражението му в снега беше ослепително. Около шейната се надигна пара, хапещият студ беше прогонен от изпепеляваща жега... Последната мисъл на Волков беше ужасното разкритие: бомбардировачът все пак имаше мисия. Всичко в радиус от няколко километра беше погълнато от невъобразими пламъци.   * * *   „Цар Бомба“ беше детонирана на около четири километра от земята. Дърновцев бе свършил работата си, показвайки завидни умения; дори това, че не беше възможно да накараш парашута да падне на точно определено място, а оръжието беше стоварено на по-малко от километър от целта си. За петдесет мегатонова водородна бомба точността не беше от значение. Ядрената огнена топка с диаметър над три километра бе гореща като ядрото на слънцето. Тя така и не достигна до земята, но бързо разпростиращата се ударна вълна срещна повърхността и беше отблъсната нагоре. Блясъкът, който се носеше със скоростта на светлината, бе достатъчен, за да разтопи скалите и да превърне в пара всички по-малки частици за секунда. След него дойде и взривът, образува се стена от изключително нагрят въздух, компресирана дотолкова, че на практика беше станала изключително твърда. Малкото останало след проблясъка беше унищожено мигове по-късно. Ту-95 се намираше на почти петдесет километра от кота нула, когато бомбата експлодира. Екипажът в самолета усети жегата от високоенергийна радиация, рентгенови лъчи и гамалъчи, които преминаха през летателния апарат... и телата им. В кабината просветваха искри, електромагнитните импулси от ядрения взрив смущаваха окабеляването на бомбардировача. Дърновцев чу неземен писък, когато малките говорителчета в тях превръщаха електрическото претоварване в звук. Ярката светлина навън започваше да отшумява, но пилотът знаеше, че опасността въобще не беше преминала. Ударната вълна бе тръгнала на поход. Макар мъжът да използваше машината на максимум, тя щеше да ги достигне след секунди. Подготви се за сблъсъка, ръцете му стискаха здраво управлението, беше готов да реагира светкавично... Усещането беше подобно на това в задницата ти да се натресе засилен влак. За момент Дърновцев беше зашеметен от силата на сблъсъка, коланите се впиха в гърдите му и му изкараха въздуха. Мъжът съумя да се върне в пълно съзнание, задиша учестено в кислородната си маска и свали очилата. Небето беше оцветено в гневно оранжево-червено, огнената топка го осветяваше като някаква малка звезда. Колосален тътен достигна до ушите на пилота: звукът на горяща атмосфера. Изкуственият хоризонт пропадаше, стрелката на висотомера рязко спадаше надолу. Ужасното чувство в стомаха му подсказваше, че се намират в състояние на свободно падане. Ту-95 пропадаше през небесата като ранена оса. Изгуби един километър и продължаваше да губи още... Пластовете облаци под самолета бяха изпарени от ударната вълна. Студеното море проблясваше през прозорците - летателният апарат се движеше с носа напред. Дърновцев стисна по-здраво управлението и се опита да изравни самолета. Двигателите продължаваха да работят на пълна мощност; той промени това, за да намали натоварването в крилата. Хоризонтът бавно се завърна пред очите му. Гаденето му изчезна, тежестта в гърдите му се надигна. - Всички добре ли сте? - провикна се Дърновцев, опитвайки се да надвика грохота. За негово успокоение всеки член на екипажа му даде положителен отговор. Последва проверка на системите. Имаше някои повреди, но въпреки тях самолетът продължаваше да лети и четирите му двигателя работеха. За мъжа това беше щастлив завършек на мисията. Дърновцев пробва радиото. Както очакваше, от него не се разнесе нищо друго освен статичен шум. Експлозията беше йонизирала атмосферата и комуникацията бе невъзможна. Нямаше представа колко време щеше да е необходимо ефектът да отшуми - единственото, което можеше да стори, бе да следва заповедите и да се върне в базата. Навигаторът беше осигурил на Дърновцев точните координати, но докато ги въвеждаше, той беше споходен от желанието да види какво бе сторил току-що. Пилотът обърна бомбардировача, за да може да погледне назад към Нова Земя през страничните прозорци на кокпита. Онова, което видя, смрази кръвта му. Ту-95 се беше издигнал до първоначалната си височина от около десет километра над морското равнище... но подобният на гъба облак се беше разпрострял още повече, в него продължаваше да гори демоничният огън и да се издига към небесата. В основата му се беше образувал и нарастваше пръстен от пушек и прах. Нищо на земята нямаше шанс да оцелее в този ад. Дърновцев се взира в ужасната гледка още известно време, след което обърна самолета и пое към базата.   * * *   Пейзажът около кота нула нямаше нищо общо с онова, което представляваше само преди няколко минути. Снегът се беше превърнал в пара, замръзналата почва под него бе станала на сгурия, преди да бъде отнесена от необхватната сила на взрива. Дори самите скали се бяха стопили и приличаха на глазура върху оформилия се кратер. От комплекса не беше останало нищо. Той беше атомизиран, заедно с двамата мъже. Даже руническия камък, който беше устоял на прищевките на суровия климат цели хиляда години, го нямаше. Както и ямата. Взривът я беше затворил завинаги, безброй тонове разтопена и натрошена скала я бяха запълнили. Мрачните тайни, които криеше, щяха да останат непокътнати до края на вечността. Освен... Руническия камък и думите, издълбани в него, вече ги нямаше. Но те бяха записани, преведени и анализирани. Човекът, който беше възложил мисията на Дърновцев, знаеше какво пишеше на него. Също така знаеше и каква опасност представляват тези думи. Опасност, която не можеха да си позволят да освободят.   Напътстващият камък те доведе тук, за да участваш в последната битка Рагнарьок. Ямата на змията лежи пред теб, а другата те чака оттатък Западното море...     1.     Ню Йорк Петдесет и три години по-късно     - Нина, Еди! - провикна се Лола Адамс, по баща Джианети, която стоеше срещу кафенето, където бяха седнали. - Отдавна не сме се виждали! Нина Уайлд скочи на крака, за да поздрави приятелката си. Само допреди пет месеца Лола беше лична асистентка на Нина в Агенцията за световно наследство. Причината за нейното напускане надничаше любопитно към заобикалящия го свят от бебешкото кенгуру на гърдите на съпруга на Лола. - Лола, Дон, здравейте! Много се радвам да ви видя! Както и да се запозная с това малко човече. Оу, такъв е красавец! Съпругът на Нина също се изправи от мястото си. - Аха, имате си един не особено зле изглеждащ бебешок - каза Еди Чейс и се ухили. - Макар че името му не е подходящо. Лола се нацупи. - Какво му има на Джино? Така се казваше дядо ми. - Нищо му няма, просто не е толкова хубаво, колкото беше моето предложение. Казах ви, че Еди е добро име за едно бебче. - Мъжът се намръщи. - Чакай, това не прозвуча така, както исках. Нина се засмя. - Но пък беше много точно. - Оплешивяващият англичанин направи физиономия, на която малкият Джино се разсмя гърлено. - О, я го виж! Толкова е сладък. - Такъв е - съгласи се Лола и прегърна любимите си мъже, - когато не е окупирал всяка секунда от времето ми. А си мислех, че ти си взискателна, Нина! Сега беше ред на Уайлд да изглежда оскърбена, а на Еди да се усмихне. - Заповядайте, седнете при нас - покани ги англичанинът и придърпа стол за младата майка. - Значи, да си родител, е стресиращо, така ли? - Нямаш си представа, човече - каза Дон, докато развързваше кенгуруто. - Смятах, че да си пожарникар е трудна работа, но да вадиш хора от горящи сгради е направо елементарно пред това, да гледаш бебе по цял ден. - Дон е по-страхлив и от мен - каза Лола и седна на предложения ѝ стол. - Опасностите са навсякъде, нали, мили? За него всяка стая е смъртоносен капан като онези от филма „Последен изход“. Направо ме подлудява, сега дори не мога да си включа сешоара, без да махна джунджуриите, които е поставил на всички контакти. - Сигурността е сериозна работа, скъпа - отвърна Дон, звучеше така, все едно постоянно търпи подобни подигравки. Дългокосата блондинка взе Джино от кенгуруто му и го постави в скута си. - Както и да е, вече навлизаме в нещата, така че скоро ще имаме време да излизаме с приятели. Какво пропуснах, докато ме нямаше? С какво се занимавахте вие двамата? Да сте намирали нови древни чудеса или да сте спасявали света отново? - Имаш предвид от последния път ли? - изсумтя шеговито Еди. - Стига де, минаха само няколко месеца. Дай ни малко време. - Аз се наслаждавам на факта, че не обикаляме света, не ни преследват, не стрелят по нас и не се опитват да ни вдигнат във въздуха - заяви Нина с видимо облекчение. - Това означава, че мога да върша онова, за което ме наеха в АСН. Като да бъда истински археолог, нали се сещате? Да наглеждам разкопки, да правя проучвания, да оформям документи... Еди се прозина артистично. - Аха, много е вълнуващо. - О, я млъквай - сопна се червенокоската. - Невероятно е колко по-продуктивен може да бъде човек, когато не е преследван от стрелящи хеликоптери и свирепи убийци. - И нинджи. Не забравяй нинджите. Дон вдигна едната си вежда. - Скъпа? Няма да се връщаш в АСН. Лола целуна главичката на Джино. - Не се безпокой, това малко човече ще е моят шеф през следващите няколко години. - Жената погледна към Нина. - Ако нещата в работата са толкова прекрасни и лесни, остава ли ви повече време да планирате семейния си живот? - Какъв семеен живот? - учуди се Уайлд. - Знаеш. - Лола повдигна Джино, който изцвърча от удоволствие, и го целуна отново. - Семейните въпроси. - Аха - добави Дон. - Женени сте от, колко, две или три години? Изненадан съм, че все още нямате деца. - Работата ми не беше особено предразполагаща към подобни неща, какво остава с всичките... нинджи и спасявания на света. - Нина се учуди сама на себе си, че реагира толкова отбранително. Едрият пожарникар кимна. - Но сега, след като всичко е спокойно, обмисляте възможността, нали? Имам предвид, не желаете да стане прекалено късно, нали? Еди се намуси. - Не сме чак толкова стари - каза той и си преправи гласа на сърдит старец: - В час съм с всички модерни мелодии, на които се радват младите в днешно време, казвам ти, човече. - Лола се засмя. - Все пак минаваш четиресетте, нали? Аз навърших трийсет, а Лола ги наближава и въпреки това се притеснявахме, че е станало прекалено... - Дониииии - скастри го съпругата му с монотонен глас и през зъби. Мъжът схвана намека и замълча. - Какво ново в АСН? Как се справя заместничката ми? - Мелинда ли? - започна Нина. - Тя е страхотна, върши чудесна работа. - Жената видя, че лицето на младата майка посърна, и побърза да добави: - Почти колкото теб. - Лола грейна. - Хм, какво друго? Ал Литъл отиде да работи за „Апъл“ в Калифорния, Люси Демил се сгоди, Бил Скофийлд получи повишение... а, сетих се, ООН намериха заместник на Себастиан Пенроуз, който, хм, се пенсионира. - Причината за напускането на служителя на Обединените нации беше, меко казано, обгърната в мъгла, но за да се избегне медийният скандал, подробностите бяха покрити. Нина беше изумена от това решение, но то беше взето от най-горните политически етажи, на които тя не можеше да повлияе по никакъв начин. - Мъж, на име Освалд Сирици. Лола се замисли за миг, след което кимна. - Аха... баща му също е дипломат, нали? Срещнах ги веднъж в ООН, преди да се прехвърля в АСН. - Да, така мисля. Както и да е, това е всичко интересно. - Трябва да наминеш покрай офиса някой път - предложи Еди. - Има много хора, които ще се радват да видят теб и твоя малчуган. - Може би ще дойда - каза Лола и погледна към сина си. - Искаш ли да видиш къде работеше мама, преди да се родиш ти? Искаш ли, мой малък уки-буки? Джино не изглеждаше ентусиазиран от възможността. - Първо се увери, че няма да има никакви шибани нинджи през този ден - каза Дон. - Няма да има - увери го Еди. - Застрелях ги всичките. Пожарникарят изглеждаше развеселен, но едновременно с това подозираше, че англичанинът въобще не се шегува. - Всички ще се радват да те видят. Както и Джино - каза Нина. Лола се усмихна. - В такъв случай ще дойдем. - Добре! Междувременно май се нуждаем от малко кофеин. Какво мислите? Лола и Дон си казаха предпочитанията, след което Нина се обърна към Еди и го видя, че се е вторачил умислен в Джино. - Еди? - Хм? - отвърна отнесено той. - Добре ли си? - Аха, да. Просто се бях замислил за нещо, това е всичко. Какво? - Кафе? - Ще донеса. Какво да ви взема на всички? Нина се изправи. - Всичко е наред, аз ще отида. За теб обикновеното ли да бъде? - Да, благодаря ти. Жената се насочи към бара, но преди да направи поръчката, се обърна, за да види съпруга си отново отнесен в своите мисли и далеч от разговора на масата.   * * *   Същият поглед се беше наместил на лицето на Чейс и вечерта. Нина се беше свила в един фотьойл и четеше книга, не обръщаше внимание на включения телевизор. Хвърли поглед на съпруга си, който се беше изпънал на дивана, той също не забелязваше случващото се на екрана. - Земята вика Еди. Мъжът премига и повдигна глава. - Какво? - Беше се отнесъл нанякъде. Давам едно пени, за да разбера за какво си мислиш? - Звучи ми като добра сделка - отвърна Чейс. - Ако получавах по едно пени всеки път когато ми идваше мисъл на ума, щях да имам около... охо, три паунда и седемнайсет пени досега. - Толкова много? - И двамата се усмихнаха. - За какво мислиш? Погледът ти беше същият днес следобед, докато бяхме заедно с Лола и Дон. Еди се подвоуми, преди да отговори: - Мислех си за... онова, което каза Дон. Че е време да имаме деца. - Той се изправи на дивана и седна. - Чудех се дали не е прав. Искаме ли да имаме деца, и ако искаме, не отлагаме ли вече прекалено дълго? - Разполагаме с достатъчно време, за да решим - увери го Нина. - Както ти му каза, все още не сме толкова стари. Еди не изглеждаше убеден. - Не знам. Аз минавам четиресетте, ти ще ставаш на трийсет и пет... Имам предвид, господи, майка ми и баща ми са били на двадесет и една, когато съм се родил аз. - Времената се променят. Тогава хората са имали деца по-рано. Родителите ми са били в средата на двайсетте си, когато съм се пръкнала. - Предполагам, че си права. Нина осъзна, че темата продължава да тревожи съпруга ѝ, затова остави книгата си и се присъедини към него на дивана. - Хей - започна тя и обви ръце около него, - ти искаш ли да имаме деца? Последва нова пауза. - Не знам. Наистина не знам - каза Чейс и сложи ръка върху нейните. - Имам предвид, и преди сме говорили по темата, която е едно от онези неща, които очакваш да се случат, рано или късно, когато се ожениш. Но... има някои спънки, които се появяват на пътя. Като полудели култове и изгубени градове и психари, които се опитват да започнат Трета световна война. Нина се ухили. - Незначими пречки, бих казала. - Да. Повечето хора трябва да мислят единствено за кариерите си. На нас ни се е паднала честта да носим тежестта на целия свят. - Това не е нещо, което би искал да правиш с дете наоколо, нали? В крайна сметка май е по-добре, че нямаме. Нина направи коментара по-скоро шеговито, но когато видя как мъжът пред нея посърна - нещо, което той се опита да прикрие бързо - осъзна, че Еди го е приел на сериозно. - Хей, хей - започна жената с извинителен тон, - просто се шегувах. Не съм изключила този вариант, никак даже. Но животът ни досега е бил толкова... сложен. - Да, знам. - Чейс сплете пръстите си с нейните и ги стисна здраво, след което се наведе и я целуна по бузата. - Въпреки че... - Какво? - Нещата не са чак толкова сложни в момента, нали? Всички операции на АСН си вървят по часовник, без никакви проблеми... - Не предизвиквай съдбата! Мъжът се засмя. - Въпреки това съм прав, нали? Разкопките на Атлантида тръгнаха по план след случилото се миналата година, египтяните ни помолиха да им помогнем с гробницата на Александър Велики... - Ако въобще е това, за което я мислят - прекъсна го Нина. Дори и най-големите експерти в тази сфера не бяха сигурни, че новите разкопки в Александрия ще доведат до някакви положителни резултати. - Въпреки това важното е, че сме замесени. Също така индийското правителство ни сътрудничи по работата върху Криптата на Шива, дори и перуанците допуснаха АСН да се намеси в случващото се с Ел Дорадо. - Неохотно - отвърна Нина с нотка на професионално раздразнение. - Важното е, че всички продължават да желаят помощта ни. Работим по редица разкопки едновременно и знаеш ли защо? Защото всичко върви чудесно. - Толкова сериозно предизвикваш съдбата! Еди се ухили. - Всичко върви гладко - настоя той, - но знаеш ли защо? Защото поставяш правилните хора на правилните места и те знаят какво правят. Това означава, че вече не ти се налага да наблюдаваш под лупа всичко, което се случва. Съпругата му го дари с особено намръщена физиономия. - Защо казваш „вече“? - Защото ти никога не си надничала през рамото на хората си и не си им казвала да копаят петнайсет сантиметра по-вляво, нали? - каза Еди и я целуна отново. - АСН се намира в затишие в момента. Така или иначе, си говорихме да си вземем малко почивка от агенцията - може би правилното време е сега. Пък и ще имаш време за книгата. - Да, книгата - повтори Нина. Неин ред беше да се умисли. - Продължавам да се чудя какво да правя с нея. - Какво има да се чудиш? Мамка му, любима, предложиха ти шестцифрена сума, за да пишеш за всичко, което си открила! Знам, че не се нуждаем отчаяно от парите - Еди размаха ръка около техния апартамент в Горен Ийст Сайд, - но трябва да си признаеш, че ще ни дойдат много добре. Господи, ако искаш, аз ще напиша всичко вместо теб. Тъй като не мога да работя с пишеща машина, ще надраскам приключенията ни с химикалка. - Просто се увери, че няма да пишеш за всички онези неща, които са строго секретни - напомни му Нина развеселена. - И за онази част, в която Интерпол те преследваха за убийство. - И когато цялата беше в лайна, докато пълзеше в онази канализация. Жената се намръщи при спомена. - Един известен археолог трябва да бъде бляскав и очарователен, нали? Еди подуши бузата ѝ. - Миризмата почти се е изгубила. Тази книга обаче... Навярно сега е перфектното време да си вземеш отпуск и да я напишеш, докато нещата в работата са спокойни. Също така можем да правим и... - на квадратното му лице се появи сладострастна усмивка - ...малко други неща. Нина сложи най-невинната си физиономия. - Какви неща, господин Чейс? - Ами нали знаеш. Да се чукаме като зайци. Съпругата му се засмя и изблъска ръката му от своите. - Ето го и онова очарование, в което се влюбих. - Неустоимо е, нали? Макар че съм сериозен за всичко, не само за непрестанния секс фест. - Нина се разкикоти. - Имам предвид за книгата и за отпуска. Можем да си направим една изключително дълга почивка, някъде, където не сме ходили досега - и където няма да има и помен от археология. Жената се престори на ужасена. - Хайде да не правим нищо шантаво... - Грант ни покани в Холивуд, помниш ли? Можем да го включим в едно турне по Западното крайбрежие - ще започнем от Сиатъл, ще минем през Сан Франциско и Ел Ей, за да го гледаме как снима новия си филм. Който навярно ще е същият боклук като предния му. - Мислех, че харесваш екшъни. - Харесвам хубави екшъни. „Нитурос 2“ беше пълен ташак. - Май имаш предвид „Ни2рос“ - поправи го Нина с усмивка на лице. Новият филм на техния приятел, филмовата звезда Грант Торн, се рекламираше под странното заглавие „Ни2рос“ по постерите, което представляваше едно безкрайно забавление за двойката - както и водещите на късните вечерни шоута. - Когато никой не знае как да произнесе заглавието на филма, това навярно е лош старт. Наистина беше пълен боклук. Особено онази част, където изскочи от колата, докато тя прелиташе през скалата в пропастта, и се хвана за автомобила на приятеля си, който беше прелетял от другата страна. Тази сцена беше толкова нереална, че дори да му бяха поникнали крила, нямаше да се смея толкова много. - Не беше по-невероятна от онова, което се случва в другите му филми, които ти харесваш. - Които харесвах. Май остарявам. Тя му се усмихна широко. - Може би просто порастваш. Еди изсумтя. - Няма такава опасност, любима. Но трябва да си призная, че в последно време ми стига да гледам два часа как Мат Деймън ходи наперено. Въпреки всичко обаче ще ми е забавно да наблюдавам как Грант снима новия си филм. Преживяването ще е нещо, което ще разказваме на внуците си. - Май първо трябва да имаме деца - каза Нина. - Мисля, че разговорът ни се върти в кръг. Еди се обърна към нея. - Та... какви са възгледите ти по темата? Ти си... - Той млъкна, за да избере правилно думите си. - Ти не си изцяло против, нали? Нина също обмисли внимателно отговора си. - Не - отговори най-накрая тя. - Не, не съм против. Просто имах предвид, както казах и по-рано, че животът ни дотук беше малко сложен. Щом нещата започват да се оправят, то тогава... - Жената отново се замисли. - То тогава не бих казала не. От възторженото изражение на Еди, който даде всичко от себе си, за да го прикрие, ѝ стана ясно, че мъжът е много щастлив от отговора ѝ. - Нито пък аз. Целунаха се и прекараха известно време в прегръдките един на друг. - Трудно е да се вземе подобно решение - каза Нина най-накрая. - Права си - да си вземеш отпуск, за да изкараш половин милион долара и да се спукаш да правиш секс, е страшно трудно решение. Нина го сръга в корема, Чейс се присви и се засмя. - Нямах предвид това. По-скоро... говорех за онова, което изтърси Дон. - Съпругата му стана сериозна. - Ние наистина остаряваме, в чисто биологичен смисъл. Когато жената навърши трийсет, рисковете започват да се увеличават почти геометрично с всяка изминала година, а освен това колкото по-възрастен е един мъж, толкова шансът за усложнения е по-голям. - Какви усложнения по-точно? - Като за начало - доста по-трудно е да забременееш. След това има голяма вероятност от прееклампсия, високо кръвно налягане, гестационен диабет... - Мислех, че си доктор по археология, а не гинеколог! - Знаеш ли - призна си глуповато Нина, - когато Лола все още беше на работа, се тревожех за нейното здраве и за това на бебето, така че прочетох някои неща за потенциалните проблеми, които можеха да се появят. Какво? - попита го тя, като видя подигравателното му изражение. - Тя е единствената ми близка приятелка, която е била бременна. Исках да съм готова, ако нещо се случеше с нея! Еди се ухили. - Виждаш ли? Ето за такова „гледане изкъсо“ на подчинените ти говорех. Сигурен съм, че ООН разполага с няколко доктори на щат. - О, я млъкни - скастри го Нина и го сръга отново. - Искам да кажа, че това ме накара да осъзная, че шансовете нещо да се случи с Лола бяха ниски... но те започват да се увеличават, когато става въпрос за жена на моята възраст. - Тези шансове би трябвало още да са ниски - каза Еди. - Имам предвид, че си в добро здраве - тренираш, не си дебелогъза, не ядеш вредни храни, дори не пиеш толкова много вече. А аз съм в абсолютно същата форма, в която напуснах САС. Нина погледна скептично корема му. - Аха! Еди изръмжа. - Добре де, може би съм качил някое и друго килце за девет години. Но не прекарвам вече дните си, бягайки трийсет километра в пълно бойно снаряжение, така че какво очакваш? Както и да е, и двамата сме в цветущо здраве, това навярно ни поставя в изгодна позиция спрямо другите двойки на нашата възраст? - Не става въпрос само за здравето. Има някои неща, които си остават опасни, независимо от здравословното състояние на хората. Не искам да съм черногледа и депресивна, но шансовете за недоносване нарастват значително след навършването на трийсет години. Увеличават се и рисковете при раждането, възможността от родилни дефекти... - Родилни дефекти? - прекъсна я остро Еди и се изправи. - Страхувам се, че да. Аутизмът се среща често при деца с възрастни родители, както и синдромът на Даун и други генетични заболявания. - Нина забеляза изплашеното му изражение. - Какво има? Съжалявам, не исках да те разстройвам толкова много. Чейс поклати глава. - Не, всичко е наред. - Подобни неща притесняват ли те? - Имаше нещо много по-сериозно в реакцията и изражението му. - Може би нещо, което си видял в миналото? Отговорът му не дойде веднага. - Да. - Къде? - По време на работа - отвърна Еди с много по-груб тон. - Не мога да говоря за това. След шест години, прекарани заедно, Нина познаваше достатъчно добре съпруга си и улавяше всички нюанси в държанието му, когато заговореше за професионалното си минало - първо като британски войник в специалните части, а после и като наемник. - По време на работа, а не на мисия? - Разликата беше малка, но важна. При мисия всичко се покриваше от държавните органи, а тайните, които Еди пазеше от втората половина на своята кариера, бяха по лични причини. - Няма значение. Нека просто кажем, че съм виждал подобни неща. И наистина не искам да говоря за тях. Нина реши да не го притиска. - Добре, няма проблем. Ти и тайните ти - продължи тя, като се пошегува умишлено, с надеждата да смени темата. - Мисля, че те познавам достатъчно добре. След всичко, което сме преживели заедно, не съм убедена, че може да има нещо от миналото ти, което да ме шокира. Еди се усмихна. - Да, навярно си права. Нямаше как Нина да не забележи, че съпругът ѝ се подвоуми, преди да отговори.     2.     Лондон Осем години по-рано     Еди Чейс се взираше безутешно в олющения таван и се чудеше има ли смисъл въобще да става от леглото. И да го стореше, почти нямаше какво да прави. Времето беше нехарактерно горещо за този сезон и неприятно влажно, температурата в малкия студио апартамент бе непоносима още от сутринта, а навън едва ли щеше да е по-добре. Нямаше работа, нямаше много пари... и се намираше по средата на горчива раздяла със съпругата си. Какво, по дяволите, се беше объркало? Той и София се бяха оженили преди по-малко от година и половина, в безумен ураган от страст, който смяташе, че ще продължи вечно. Изведнъж всичко се беше сринало за един ужасен миг, оставяйки го смаян и объркан в тази бърлога. Сватбата - на която не присъстваха близки - беше само месец след като се запознаха, така че първият път, когато Чейс се срещна с бащата на булката си, беше след медения месец. Лорд Блекууд даде ясно да се разбере с всяка извивка на аристократичните си устни, че бракът на дъщеря му с войник - дори не офицер, а обикновен командос! - е нещо, което той въобще не одобрява. Съвсем скоро София беше отрязана от парите на баща си за пръв път през живота си - и не след дълго Чейс бе принуден буквално да я търси, докато тя подновяваше стари приятелства. Приятелства предимно с мъже, млади, от горните класи и богати. Така се беше озовал тук, сам в този калпав апартамент под наем, с изглед към претоварения с движение главен път в един от западналите квартали на Лондон. Дори не можеше да отвори прозореца, за да проветри, без да се опуши с дизелови пари и да му се надуе главата от шумотевицата. Да остане в леглото, също не беше добър вариант. Годините му, прекарани като военен, го караха да мисли за бездействието като за подсъдно пилеене на време. Отви се и се изправи. Гледката накара настроението му още повече да се влоши. Една стая - до това беше редуциран животът му. Даже се налагаше да дели банята с един от другите наематели. Мухлясалото студио въобще не беше най-отчайващото нещо пред погледа му, в сравнение с онова, което стоеше на сгъваемата масичка до вратата. Чейс се загледа в документите, които се подаваха от скъсания плик като вътрешностите на малко животно. Бяха от София - или по-точно от нейните адвокати - и подписът му беше последното нещо, което бившата му съпруга искаше от него. Ако въобще се съгласеше да подпише. Еди издиша - получи се нещо средно между въздишка и изръмжаване. София искаше развод, за да може да се отърве от него колкото се може по-скоро и да се закачи за първия богат мухльо от града, който попаднеше пред погледа ѝ. Според британските закони, за да се позволи развод, мъжът и жената трябваше да живеят поне две години разделени или да съществува много сериозна причина за раздялата. Прелюбодейството беше една от тези причини и определено се вземаше много на сериозно; София на практика навираше в лицето му изневерите си, преди Еди да се изнесе от жилището им, неспособен да търпи повече подигравките ѝ. Съществуваха обаче два проблема. Първият, в който виждаше намесата на бащата на съпругата си: София искаше самият Чейс да си признае, че има извънбрачна връзка. Милото татенце пазеше репутацията на дъщеря си - или най-вероятно името Блекууд. Една наследница от аристократичен род, която си развяваше байрака наоколо и изневеряваше на своя съпруг - военен герой, щеше да е много сериозна хапка за медиите и злите езици, докато някакъв нехранимайко от Йоркшир, който е предал своята красива аристократична съпруга, нямаше да роди нищо друго, освен съчувствие за нея. Вторият проблем беше по-прост: Еди не желаеше да приключва брака си. Въпреки всичко, което София му бе сторила, въпреки всичките кавги и викове, и изневери... той все още я обичаше. Беше ѝ се врекъл във вярност, беше ѝ дал обещание, а мисълта да наруши това обещание му носеше нещо повече и от физическа болка. Макар вече да не беше член на Военните сили, Еди продължаваше да отдава голямо значение на дълга, честта и лоялността - дори София да не го правеше. Ако приемеше развода, това означаваше, че се е предал, че се е провалил. Като бивш член на Специалната авиодесантна служба не можеше да приеме нито едно от двете. Чейс въздъхна. Изправи се на крака и се протегна, за да раздвижи вдървените си мускули. Матракът беше непреклонен като съпругата му. Прекоси стаята до барплота, който играеше ролята на кухня, и напълни чайника, за да се подготви - макар и неохотно - за началото на деня.   * * *   Половин час по-късно Еди беше закусил, бе си взел душ и се беше облякъл. За негово разочарование документите не бяха изчезнали по магически начин. - Гръм и мълнии! - промърмори той и се загледа в тях. Беше разбрал от личен опит, че адвокатите на София нямаше да се поколебаят да му звънят по телефона или дори да дойдат лично, ако не получеха отговор от него на мига. На плика се упоменаваше, че офисът им се намира в Лондонското Сити7, и вероятно начисляваха по хиляда паунда на лорд Блекууд за времето си, докато финансовото състояние на Еди му налагаше да прекосява два големи квартала, за да получи безплатна помощ в най-близкото Гражданско съветническо бюро. Чейс се опита да потисне надигналото се в него чувство на отвращение. Пари. В крайна сметка всичко се свеждаше до тях. София беше свикнала с тях, не можеше да живее без тях, искаше още от тях - и сега, когато отново имаше достъп до тях, ги използваше срещу него. Жената знаеше, че чувството му за достойнство няма да му позволи да моли приятелите си за помощ. Имаше такива по цялото земно кълбо, но докато винаги можеше да разчита на тях за услуга, както и те можеха да са сигурни, че той ще им помогне, единственото нещо, за което не можеше да ги моли, бяха парите. Еди беше попаднал в капана на собствената си гордост. Независимо дали се съгласеше с исканията на София, или помолеше някого за финансова помощ в борбата срещу нея, и в двата случая щеше да се чувства като пораженец. По време на битка винаги имаше вероятност да стигнеш до победа, но в този случай Чейс не виждаше подобен шанс, освен ако не се случеше някакво чудо... Телефонът му изчурулика. Еди знаеше, че не е София - беше настроил на нейния номер песента на Клиф Ричард „Дяволска жена“, а сега звънът бе заложената в апарата „Нокия“ заводска мелодия. Взе мобилния, отвори го и видя, че номерът е лондонски. - Ти ли си, Исус? - Чувал съм много странни неща да излизат от устата ти, Еди, но това определено ще заеме челни позиции в списъка ми. - Не беше чудото, на което Чейс се надяваше, но познатият глас също беше приятна изненада. - Мак! - провикна се англичанинът и се усмихна за първи път от няколко дни насам. - Да си го начукам, въобще не очаквах да чуя точно теб. Мислех, че си извън страната? - Върнах се, за момента съм тук - обясни шотландецът. - Ще ти разкажа всичко - е, поне онова, което ми е позволено според Закона за държавната тайна - ако желаеш да го чуеш, разбира се. Зает ли си? - Нека си проверя графика - отвърна саркастично Чейс. - Не, свободен съм. Къде искаш да се срещнем? - Ела в моето местенце - спомняш ли си къде е? - Да. - Добре. Единайсет и половина или някъде там? Пропуснах да ти кажа, че ще присъства и още един човек, когото, сигурен съм, ще се радваш да видиш отново. - Дори през слушалката на телефона Еди можеше да усети веселата нотка в гласа на другия мъж. - Стар наш приятел.   * * *   - Да ме вземат мътните - провикна се Чейс, неспособен да прикрие усмивката си. - Я виж ти кой е тук. Хюго Кастил, белгийският дрънкалник. Дългунестият мъж подсмръкна с клюнестия си нос. - Едуард Чейс, учтив и очарователен както винаги. - Белгиецът се вторачи в главата на по-ниския си събеседник. - Косата ти... Поотъняла е, да? Особено на върха. - О, ходи се шибай, Хюго. - Все още ухиленият Чейс се ръкува с мустакатия мъж, след което двамата се прегърнаха и започнаха да се тупат по гърбовете. - Господи, колко време мина? Година? - Повече - отвърна Кастил. - Не съм те виждал от сватбата. - Изражението на Хюго стана печално. - Мак ми разказа какво се е случило между теб и София. Много съжалявам. - Всичко е наред - каза Чейс, макар и малко по-грубо, отколкото трябваше, след което смени темата: - Значи, всичко при теб е наред? Справяш се с цивилния живот? - Развивам се в нов сектор. Не особено различен от предишния - добави Кастил с тънка усмивка на лице. - Ще ти разкажа за него. Може да ти се стори интересен. - Горя от нетърпение. - Чейс се обърна към бившия си командващ офицер: - Ами ти, Мак? Как е кракът? Джим „Мак“ Маккримън се помести, за да изпъне левия си крак напред, подкрепяше се с метален бастун. От глезенната става се разнесе слабо скърцане - произведено не от кокал, а от алуминий и пластмаса. - Ядва се. Смятат, че след още две-три години трябва да стана напълно подвижен. Аз мисля да постигна това за една. - Ако мога да помогна с нещо, само ми кажи. Високият брадат шотландец се усмихна. - Вече стори достатъчно, Еди. Ако не беше ти щях да изгубя нещо повече от крака си от тези талибански копелета. - Мъжът направи жест на Чейс да седне на едно от дълбоките червени кресла в дневната му. - В интерес на истината, може би ние ще можем да ти помогнем. Йоркширецът не се помръдна, лицето му помръкна. - Не съм тук, за да прося милостиня. - А аз не те повиках, за да ти предлагам такава. Не забравяй, че те познавам много добре, Еди. Хайде, сядай. Така или иначе, аз ще го сторя. - Шотландецът почука левия си пищял с бастуна. - Да стоя на това проклето чудо, не е едно от най-приятните неща на света. Чейс неохотно седна, Мак и Кастил сториха същото. - Така - започна той, - значи, си станал призрак, а? Продал си се. Мак се ухили. - Да, спомням си какво мислиш за мъжете и жените в нашите разузнавателни организации. Но не всички са толкова лоши. По-скоро само няколко не са. Даже в момента работя с някого, когото познаваш. Чейс направи отвратена гримаса. - О, не ми казвай, че е онова шибано тъпо копеле Олдърли! - Точно той. - Как е носът му? - Все още крив на мястото, където го счупи. - Мъжът се ухили широко. - Забавното е, че той също те помни доста добре. - Супер. Не мога да повярвам, че работиш с този женчо! Поне на мен вече никога няма да ми се налага да имам вземане-даване с него. Шибаняк. - Значи, си бил в Африка, Мак - започна Кастил. - Какво си правил там? Усмивката на възрастния мъж стана още по-широка. - Нищо, за което имам намерение да ти кажа, Хюго. Знам, че не го правиш нарочно, но дори да ти намекна за причината, до края на деня ще я споделяш с първия непознат в някой бар. - Това не е вярно! - възпротиви се Кастил. - Никога не издавам тайни. - Само защото някой от нас те сваля на шибания под, преди още да си си отворил шибаната уста - каза му Чейс, смеейки се. - Нека просто кажем, че съм вършил консултантска дейност от името на Нейно Величество, и да оставим нещата така - заяви Мак. - Важното е, че това ме върна на крака - на един крак - и същевременно свърших доста полезна работа. След три месеца, прекарани в болницата, и по-голямата част от годината във възстановителни процедури, това си беше голямо облекчение. Или казано по друг начин, бе за предпочитане пред безкрайните разговори с психолозите. Накара ме да осъзная колко много се нуждая да правя нещо, да допринасям за страната си. Да имам някаква цел. - Мисля, че всички мислим като теб, да? - добави Кастил. Чейс го изгледа изпод вежди. - За това ставаше въпрос, нали? Причината, поради която ме повикахте тук? - Отчасти - призна Мак. - Но Хюго е прав - мисля, че ще се заинтересуваш от онова, което има да ти казва. - В погледа му се появи нотка на загриженост. - Може би то е точно това, от което имаш нужда сега, като се има предвид какво преживяваш заради София. - Изглежда, знаеш доста за човек, който е бил извън страната. - Чейс го дари с подозрителен поглед. - И докато сме на темата, откъде намери номера ми? Имам го едва откакто се изнесох. - Работя за МИ6, а не за 1188. Те могат да намерят всичко в своите директории. Но това не е особено важно сега. - Мъжът кимна към белгиеца: - Хюго, защо не му разкажеш за работата? Кастил се поизправи в мястото си. - Работя за частен клиент - обясни той на Чейс. - Тъкмо изскочи една задача... и искам да се присъединиш към мен за изпълнението ѝ. Еди поклати глава. - Напуснах армията едва миналата година, не ми се иска да се връщам към нея, па макар и под друга форма. Наясно съм, че в момента това е голям бизнес, но наистина не желая да се скитам из някоя забравена от Бога дупка и да служа като човешки щит за група задници от поредната петролна компания. - Не, не - възрази Кастил, като жестикулираше енергично, - тук не става въпрос за такива неща. Помниш ли Хал Съливан? Чейс погледна към Мак. - Онзи твой приятел от новозеландската САС? - Той не ми е просто приятел, Еди - каза му Маккримън и кимна. - Той ме научи на всичко, което трябва да знае един войник. Той е добър човек. - Работя за него - продължи Кастил. - Но не като охранител. По-скоро като... как да го опиша? Оказваме помощ и организираме спасителни акции - на места, където съществуват личности, които не желаят хората да получават помощ и да бъдат спасявани. - Отстраняване на проблеми - добави Мак. – Хуманитарна работа, при която понякога се налага да се пипа с твърда ръка. Хал ми се обади с предложение да му стана партньор и със сигурност щях да се съглася, ако не беше това. - Мъжът изпъна изкуствения си крак на килима. - Но всичко това е точно като за теб. Ще използваш способностите си, за да помагаш на хората. Знам колко важно е това за теб. Чейс обмисли внимателно думите на приятеля си, преди предпазливо да попита белгиеца: - Каква е работата? - Спасителна мисия - отвърна Хюго. - Няколко хуманитарни работници са отвлечени от бандити във Виетнам. Бащата на една от тях се е обадил на Хал, за да ги спаси; той събира екип в момента. - Мъжът го дари с умолителен поглед. - Ще си ни от голяма полза, Едуард. Имаш опит в такива мисии. - Да, и виж какво се случи накрая - отвърна Чейс, гласът му беше напоен със сарказъм. - Ожених се за заложничката. И защо виетнамското правителство не се занимава с проблема, а се е наложило някой да ангажира наемници? - Умишлено бавят разследването - обясни Мак. - Според мен тези бандити държат в малкия си джоб местните власти. Ако се действа по нормалните канали в Ханой, ще минат дни, с които заложниците навярно не разполагат. - Тази нощ летя от „Хийтроу“ - каза Кастил. - Имаш ли виза? Чейс кимна. - Всичките ми документи от времето ми в САС са още валидни, поне доколкото ми е известно. - Като част от подготовката му за мисията в Камбоджа - точно онази, в която срещна София - му бяха издадени визи за всички съседни страни, в случай че на екипа му се наложеше да напусне държавата по алтернативен маршрут. - Самолетът отлита в девет часа. - Кастил го погледна и в очите му се четеше надежда. - Ще е чудесно, ако се качиш на него заедно с мен. Помощта ти ще ми е от голяма полза. Чейс не отвърна нищо, в главата му се гонеха противоречиви мисли. Практическата му същност беше наясно, че трябва да поиска повече подробности: точното местонахождение на операцията, кой друг щеше да е замесен в нея, заплащане и условия, път за изтегляне. Но всички тези въпроси бяха ненужни, преди да се даде отговор на най-важния: - Защо дойде при мен? - попита Еди най-накрая. - Напуснах частите преди година и оттогава не съм в най-добрата си форма. Семейният живот води до залежаване - единственото упражнение, което съм правил, беше избягване на чиниите, с които София ме замеряше. - Всъщност леко преувеличи, съпругата му стори това само веднъж, но то се оказа решаващ фактор за решението му да се изнесе. - И не ми казвай, че си тук, за да ми помогнеш да изляза от батака. Казах ти, няма да приема подаяния. Кастил вдигна ръцете си. - Не съм дошъл, за да ти предлагам такива. Едуард, обърнах се към теб, защото си ми приятел и знам колко добър си в онова, което правиш. - Само дето не го правя вече. - Няма нищо по-лошо от мъж, който похабява потенциала си - тихо вметна Мак. - О, я се разкарайте и двамата - излая Чейс, беше искрено подразнен. - Намирам се по средата на шибан развод! Адвокатите на съпругата ми ми дишат във врата, за да сложа подписа си на нещо, което не желая да подписвам. Ако летя до шибания Виетнам, навярно ще използват това ми действие срещу мен, ще го обявят за неразумно поведение. - Еди, предполагам, че не искаш да чуеш мнението ми, но това е най-доброто, което може да ти се случи, предвид обстоятелствата - заяви шотландецът. - Може и така да е - контрира го Чейс, в гласа му се усещаше горчивина, - но може и да не искам най-доброто за себе си. Може би искам онова, което искам - което въобще не е шибан развод! Мак поклати глава. - Много добре знам как се чувстваш. Бил съм на твое място. Понякога се случват и такива неща - трябва да се случат. Наясно съм, че боли, но с времето болката отминава. Чейс дари бившия си командир с пронизващ поглед. - Така ли се чувстваше, когато се разделихте с Анджела? Погледът на Мак не потрепна. - Сторих онова, което трябваше да се стори. Фактът, че то ме направи нещастен, не означава, че не е правилното нещо. Настъпи мълчание, този път за по-дълго време, след което Еди се обърна към Кастил: - Хюго, съжалявам, но... отговорът ми е „не“. Не мога да го направя. Благодаря ти за предложението, но... нещата са прекалено прецакани и сложни в момента. - Изражението на белгиеца разкриваше пределно ясно разочарованието му. - Трябва да си намериш някой друг. - Ти си най-добрият, за когото се сещам - заяви Кастил. - Какво ще кажеш за Джейсън Старкман? - предложи Мак. - Старкман? Заеби го! - излая Чейс с такава жлъч, че двамата мъже се изненадаха. Като видя изумените им изражения, обясни: - Той е един от мъжете, с които София е спала зад гърба ми. Маккримън искрено се изненада. - Джейсън ти е причинил подобно нещо? Дори не бих си и помислил, че... - Шотландецът поклати глава поразен. - Копеле. - Да - каза Чейс, все още накипял. - Ето заради това не искам да го препоръчвам. - Така или иначе, не беше в списъка ми - извинително обясни Кастил, - но ще го сложа, за да мога да се срещна отново с него! - Защо не си го взел под внимание? - попита Мак. - Не знаех къде се намира. Последно чух, че работи за някаква организация, но оттогава... - Мъжът сви рамене. - Просто се е изпарил. Никой не знае с какво се занимава. - Ако му е останал малко ум в главата, ще стои надалеч от мен - изръмжа Еди. - Но не мога да ти помогна, Хюго. Съжалявам. Белгиецът въздъхна. - Аз също съжалявам... но те разбирам. Последва неловка пауза, която Чейс наруши, като се облегна назад в креслото си е преувеличено нехайство. - Така. С какво друго се занимавате вие, задници, откакто ви видях последния път?   * * *   Предложението на Кастил не беше споменато през двата часа, които Еди прекара с бившите си военни другари, макар че сянката му не се надигна от разговора им през цялото време. Най-накрая йоркширецът някак си неохотно каза довиждане и тримата си обещаха да поддържат връзка. - Ако си промениш решението... - каза Кастил с надежда. Чейс се ръкува с него. - Успех във Виетнам, Хюго. Пази си главата, става ли? - Става. - Изражението на белгиеца продължаваше да излъчва разочарование, но този път мъжът преглътна поражението. - Ти също се пази, да? Предпочитам да се крия от куршуми, отколкото от адвокати! - Така е. Поне докато се криеш от куршумите, имаш възможност да отвърнеш на огъня. - Последва ново ръкостискане, двамата мъже се бяха ухилили, след което Чейс се обърна към Мак. - Пак ще се видим. - Бори се до края, Еди - отвърна шотландецът. - Винаги така правя. - Двамата се ръкуваха, след което Чейс си тръгна, завръщайки се в тежката градска жега. Едва беше стигнал до ъгъла на къщата на Мак и унинието се намести отново отгоре му като черен облак. Предложението на Кастил се беше появило от нищото, но - Еди продължаваше да си повтаря - сега не беше най-подходящият момент, за да го приеме, макар че то му даваше възможност да се занимава с нещо. Дали една спасителна мисия в джунглата щеше да е по- лоша от това, да стои самотен в мизерния си апартамент? Тази мисъл се завръщаше през цялото време на двете му автобусни пътешествия, които трябваше да направи, за да се върне в резиденцията си. На прага го чакаше поща, но всяка надежда, че сред нея може да има покана за интервю за работа, бързо беше попарена; всичко бе боклук. Еди потъна в самотния си фотьойл. Апартаментът беше по-задушен от всякога, но шумотевицата от трафика навън му подсказа, че ако отвори прозореца, ще се сблъска с други неприятни последици. - Мамка му - промърмори англичанинът. Няколко минути се взира с празен поглед в стаята. Не очакваше животът му да се преобърне така, след като напусна САС. Тогава беше младоженец и лудо влюбен; сега имаше цяла маса, пълна с бракоразводни документи, и чувства към София, на които тя не отвръщаше... Клиф Ричард се разнесе тихичко от телефона му. Като стана въпрос за дявола. Еди отвори апарата. - Здрасти, Соф. - Някъде там в дъното на душата си се надяваше да чуе гласа ѝ отново. Може би тонът й щеше да е променен, може би тя щеше да иска да се помирят... Тази надежда бързо беше набучена на кол. - Еди - започна София, кристалният ѝ акцент беше изпълнен с нетърпение и презрение. - Къде, да те вземат мътните, беше? Цяла сутрин се опитвам да се свържа с теб. - Бях си изключил телефона - отвърна Чейс. - Получих... предложение за работа. Жената показа незаинтересуваността си. - Искам да поговорим. Можеш ли да дойдеш до къщата ми? - Не знам адреса, Соф - отвърна Еди. - Дали е някъде близо до нашата къща? Очакваше саркастичен отговор, но получи единствено гневно изпръхтяване. - Много добре знаеш къде се намирам. Ела възможно най- бързо. - Това може да отнеме известно време, тъй като вече нямам кола. - Вземи си такси. Еди не успя да потисне раздразнението си. - Да не е станал пожар, София! Предполагам, забрави времената, когато татенцето те отряза. Помниш ли, когато нямаше никакви пари? Когато кредитните ти карти не служеха за нищо друго, освен да си правиш вятър с тях? Не мога просто да скоча в някое такси и да се возя до Челси. Не. Мога. Да. Си. Го. Позволя. Чаткаш ли? Последва ново изпръхтяване, този път изпълнено с неприкрита неприязън. - Добре. Ако това ще помогне, аз ще дойда при теб. Къде се намираш? Еди ѝ продиктува адреса си, след което затвори телефона с гневен жест. - Мааааамка му - изръмжа той и разтри челото си. София пристигна двайсет минути по-късно; като се имаше предвид лондонският трафик, Чейс предположи, че жената е карала през градските плетеници със скорост, подходяща за Формула 1. Не искаше да ѝ дава допълнително амуниции, затова я посрещна на улицата, вместо да я покани в мрачния си апартамент. - Готина кола - изсумтя Еди, когато видя какво беше паркирано на двойните жълти линии, аварийните светлини на автомобила бяха пуснати. - Кой Чичко Паричко ти я купи? - Не го познаваш - отвърна му София и хвърли бегъл поглед през слънчевите си очила на чисто новото мазерати купе, преди да присвие начервисаните си устни, когато огледа околността. - Значи, тук живееш? Не съм впечатлена. - Не мога да кажа, че аз съм, но нуждата повелява. Какво искаш? Жената свали слънчевите си очила и развя дългата си черна коса. - Моите адвокати ми казаха, че все още не си отговорил на последното им писмо. Помислих си, че ако разговаряме лично, това ще ти помогне да забързаш нещата. - Не съм отговорил на писмото им, защото не съм съгласен с него. Искаш от мен да заявя нещо, което не е истина. Не аз спя с който ми падне. София оголи зъби. - Вече минахме през това, Еди. Ще е много по-лесно за всички ни, ако просто склониш и най-накрая приключим с развода. - Имаш предвид ти да запазиш името си чисто, а аз да опера пешкира. - Доста груб начин да се изразиш, което досега не трябва да ме изненадва, но да. Трябва да признаеш, че финансовото ни предложение е повече от адекватно. - Финансовото... - Чейс поклати глава. - Имам чувството, че това е някаква шибана сделка за теб. Става въпрос за брака ни, София! Може би той не значи нищо за теб, но не и за мен. Направих обещание. - Понякога обещанията трябва да се нарушават. - Не и от мен. Ако съм дал думата си на някого, ще преместя небесата и земята, за да я спазя. - Ах, рицарят в лъскави доспехи надига глава. - София извърна поглед и си пое дълбоко въздух, преди да се обърне отново към него. - Еди, съжалявам, че трябва да бъда толкова груба, но просто се налага да съм такава, за да пробия тази броня. Нямам нерви да се занимавам повече с теб. - Чейс се почувства така, все едно някой го беше сритал в гърдите. Съпругата му продължи: - Някога се обичахме, но това вече е в миналото. Нещата се променят. Аз се промених. - А аз не. - Може би точно това е проблемът. Имаш всички онези благородни и романтични представи за истинската любов и как бракът трябва да продължава цял живот... Но тук е истинският свят. Нещата между нас не вървят, това е краят. Най-добрият начин да престанеш да си причиняваш болка е да подпишеш документите и да се свършва, бързо и чисто. Очаквам да се обадиш скоро на адвокатите ми. - София се върна при мазератито си и отвори вратата му, но преди да влезе в него дари Чейс с малко по-нежен поглед. - Съжалявам, Еди, но просто не сме един за друг. Може би някой ден ще срещнеш своята половинка. Надявам се да го сториш. Чейс искаше да ѝ отговори, но гърлото му беше стиснато от порой от емоции. Когато се окопити, София вече се беше качила в спортната си кола и я беше запалила. Мазератито си проправи път в трафика, двигателят V8 ревеше под капака на колата, докато Чейс стоеше ненужен на тротоара. Гледаше след нея и се надяваше, че ще обърне и ще дойде да му се извини, но вместо това бързо я изгуби от поглед. Йоркширецът излезе от вцепенението си и се насочи към апартамента, където се стовари за пореден път във фотьойла си. Писмото от адвокатите все още беше на масата и му се подиграваше. Просто подпиши и всичко ще приключи... Еди стовари стиснатата си в юмрук ръка върху облегалката на фотьойла. - Заеби това! - изръмжа той. Думите на Мак прозвучаха в главата му: бори се до края. Това беше неофициалното мото на САС екипа му, онзи, е който беше живял толкова дълго време. Вече беше напълно сигурен, че никога няма да си върне София, но въобще нямаше намерение да се предава без борба и да склони пред онова, което тя искаше. Също така нямаше намерение да бездейства и да се откаже от живота си. Щеше да направи нещо. Чейс взе телефона и прегледа последните обаждания, преди да се спре на онова, което търсеше. - Мак - каза той, когато получи отговор от другата страна на линията. - Какъв е номерът на Хюго?     3.     Ню Йорк     - Ставай, Еди - каза Нина, като влезе отново в спалнята и намери съпруга си още в леглото, завивките се бяха отметнали на една страна и разкриваха мускулестото му, па макар и покрито с белези, тяло от кръста нагоре. - Време е за работа. Чейс не се помръдна. - Ти си шефът - кажи на всички, че днес ще си вземем почивен ден. Планетата няма да експлодира, ако не се появим в офиса. - Отново предизвикваш съдбата! - Нина го сръга в корема. - Хайде, размърдай си... Бърз като змия, Еди хвана китката ѝ и я издърпа на леглото върху себе си. - Да си размърдам кое? - попита той, хилейки се самодоволно. - Задника. - Дупето. - Задника. - Дупето. - Врат, шия, все тая, трябва да се размърдаш. Самодоволната усмивка на Чейс стана по-широка. - Просто се бях замислил. За нещото, което се прави в две посоки - напред-назад. След онова, което каза вчера, ако ще имаме деца, то трябва да се спукваме да го практикуваме. Нина се засмя. - Така е, но не предполагах, че трябва да го правим във всеки възможен момент. - А аз да! - Едуард Джей Чейс, ти си един ограничен тип. - Жената го целуна, след което се изправи. - Напълно съм сериозна, че е време да се размърдаш. Имам среща в девет и трийсет. Сигурна съм, че и ти имаш някаква работа за вършене. - Нина килна главата си на една страна и дари съпруга си с подигравателна усмивка. - Какво всъщност работиш в АСН? - Спасявам света и чукам шефката, предимно. - Не мога да оспоря това. Хайде, ставай. - Нина дръпна завивките от него и се вторачи в онова, което беше разкрито. - Аха, виждам, че ти вече си станал. Еди се разкикоти. - Нямам време да те ухажвам. Хвърляй парцалките и се качвай на борда... Жената перна игриво надигналия се член. - Ще трябва да почакаш до довечера, съжалявам. Но си запази мисълта. - Ако го сторя, няма да мога да вървя цял ден! Нина се засмя отново, отдръпна се от него, изправи се и погледна часовника си. - Тръгвам след петнайсет минути. А ти ще бъдеш с мен. За предпочитане напълно облечен. - О, да не би да имам право на избор? - Ха! Ти си женен мъж, нямаш право на избор за нищо. - Да, разбрах това по време на първия си брак. - Еди изпръхтя, след което се търкулна от леглото. - В случай че светът отново се нуждае от спасяване, по-добре да ставам. - Надявам се да не се нуждае от услугите ни точно днес - вметна Нина. Сега беше неин ред да се ухили самодоволно. - Защото имам планове за довечера. Еди се ухили на свой ред и се насочи към банята.   * * *   - Не мога да повярвам, че още ти е студено - каза Еди, когато влязоха в офиса на Нина. - Защо? - оплака се тя и разкопча палтото си. - Имам чувството, че е средата на зимата! - Жената посочи към градския пейзаж през прозореца на сградата на Секретариата на ООН. Гледката към родния й Манхатън беше изпъстрена със сняг, донесен от неочакван снеговалеж преди няколко дни, студеният вятър навън ги бе пообрулил, докато пресичаха Първо Авеню и площада пред комплекса на Обединените нации. - Точно ти държеше да хванем метрото, а не такси. - Еди свали старото си кожено яке, изглеждаше незасегнат от лошото време. - А ти трябваше да се постараеш да ме убедиш, че това е лоша идея! - Кога съм успявал да сторя това? - Мъжът закачи връхната си дреха и е наслаждение гледаше как съпругата му сваля пласт след пласт дрехи. - Какво имаме за днес? - Господи, поне ме остави да стигна до бюрото си. - Най-накрая Нина беше свалила всичката вълна от себе си, седна на работното си място и отвори лаптопа. - Така, ето я срещата за международните отношения в девет и трийсет, счетоводния брифинг в единайсет... - Брой ме и мен! Звучи ми вълнуващо. - Срещата с Ай Ти специалистите в два и онази в четири за междуведомствената комуникация. - Нина се наведе напред и заклати глава. - Знаеш ли какво липсва тук? Истинска археология. - Виждаш ли? Сега му е времето да си вземем една дълга почивка. Нищо не се случва в момента. - Признавам, че офертата е примамлива. Много примамлива. - Нина започна да чете имейлите си, но беше прекъсната от интеркома. - Да? - Доктор Уайлд? - започна Мелинда, французойката, която беше заместила Лола. - Един господин, на име Трули, желае да ви види. Той няма запазена среща, но... - Мат? - учуди се Нина. - Всичко е наред, пусни го да влезе. Еди повдигна едната си вежда. - Мат е тук? - Сигурно се е прибрал по-рано от разкопките. - Не след дълго някой почука на вратата. - Влез! В стаята влезе Мат Трули. - Добро утро, приятели! - поздрави бодро австралиецът. Двойката не го беше виждала от няколко месеца, през това време главният инженер на Организацията за океански изследвания беше подобрил тена си, бе си пуснал опърлена от слънцето брада и беше качил няколко килца около и бездруго закръглената си талия. - Радвам се да ви видя и двамата. - Ние също - отвърна Нина и се изправи да го посрещне. Еди се ръкува с него. - Добре дошъл обратно! Как беше пътуването ти? - Брилянтно, друже! Точно от подобно нещо имах нужда, за да се отпусна след случилото се в Атлантида. - Миналата година Мат едва не загина в повредената си подводница насред руините на изгубения град. - Прекарах времето си в проектиране на нова подводница - този път с освобождаване на свързващите скоби от двете страни! - и в конструиране на няколко дистанционно управляеми машинки. - Твоята представа за почивка се различава от моята - каза англичанинът. - На това не му казвам релаксация. - Не беше точно почивка, друже. Технически погледнато, беше кратко оттегляне от служебните задължения. Работен отпуск може би. - Не бих се изразила по-добре - каза Нина и прегърна Мат. - Май се омъжих за неправилния човек... - Ох! - възпротиви се Еди. Трули се засмя. - Никога не бих си и помислил да ви разделя, друже. Като за начало, сигурен съм, че тя ще ми спре тока! - Значи, си се върнал в Организацията за океански изследвания? - попита Нина. Мат кимна. - Официално се връщам на работа следващата седмица, но ми хрумна да дойда по-рано, за да си почистя бюрото. Не съм стъпвал в офиса от месеци, така че не ми се мисли на какво ще прилича входящата ми поща! А и исках да се появя, за да ви кажа „здрасти“. - Благодаря, Мат - усмихна се на мъжа Нина. - Радвам се, че се върна. - Аз също се радвам. Макар че времето навън е малко лошо! Та какви ги вършите вие двамата? Нещо интересно около вас? - Не и в момента - отвърна Уайлд. - Купища срещи, бюрокрация, бюджети... - Няма угода - подигра се Еди. - Когато нещата са спокойни, тя се оплаква. Когато някой стреля по нея или ѝ се налага да скача от дирижабъл, пак се оплаква! Мат изглеждаше изумен. - Скачали сте от дирижабъл? - Не - увери го Нина. - Макар че това е единственото нещо, от което не сме били изхвърляни. - Все още - добави съпругът ѝ. Уайлд го сръга с пръст. - Какво ти казах за предизвикването на съдбата? - Радвам се, че не сте се променили - усмихна им се Мат. - Ще ми е приятно да си наваксаме скоро. Ако тази седмица сте свободни, ще е чудесно да хапнем някъде. - Звучи ми добре - каза Еди. - Вчера се видяхме с Лола, днес с теб, а и обсъждахме да посетим Грант Торн в Ел Ей - май бандата се събира отново. - Ако се видим с Грант, навярно ще видим и Мейси - двамата са заедно - добави Нина. - Чудя се дали няма да се срещнем и с някой друг? - Като си знам късмета, навярно ще попаднем на шибания Питър Олдърли. Уайлд се усмихна и тъкмо щеше да казва нещо, когато ин- геркомът се обади отново. - Да? - Доктор Уайлд, господин Сирици е тук - съобщи Мелинда. Нина и Еди си размениха изненадани погледи; служителят на ООН не присъстваше в графика им за деня. - Казва, че става въпрос за нещо изключително важно. - Благодаря ти, Мелинда. Пусни го да влезе - каза Уайлд. - Чудя се какво ли иска? - Каквото и да е, едва ли ще касае мен - констатира Мат. - По-добре да тръгвам. - Ще се видим по-късно - каза му Еди и го потупа по рамото. - Разбира се, друже. Ще се видим скоро, Нина. Тя целуна Трули по бузата. - Чао, Мат. - Мъжът се усмихна и напусна, вратата едва се беше затворила, когато отново се отвори и през нея влезе вторият неочакван посетител за тази сутрин. Освалд Сирици беше млад и привлекателен чернокож, в края на четиресетте, с изправена стойка и аристократична осанка. Носеше тънко и скъпо куфарче. - Добро утро, доктор Уайлд, господин Чейс - поздрави той, гамбийският му акцент беше умело прикрит под патрицианското му произношение, придобито по време на следването му в „Оксфорд“. - Моля те - започна жената, докато разтърсваше предложената ѝ ръка, - наричай ме Нина. - Сирици определено се държеше много по-формално, отколкото неговият предшественик. - Ние, в АСН, не държим особено на официалностите. - Добре... Нина. - Мъжът не се чувстваше комфортно с подобно фамилиарничене. - Еди. - Освалд - каза Чейс, ръкува се с представителя на ООН и му се ухили насреща. - Или мога да те наричам Ози? Сирици го изгледа изпод вежди. - Предпочитам да не го правиш. - Какво можем да направим за теб? - попита го Нина и му направи жест да седне на едно от канапетата в ъгъла. - Не очаквах да те видя до края на седмицата. - Нещо изникна. - Сирици седна, изглади внимателно гънките на панталона на своя елегантен костюм, преди да постави куфарчето на ниската масичка за кафе и да го отвори. - Предполагам, ще се съгласите с мен, че то засяга точно АСН. Еди се намести на съседното канапе до Нина. - Нещо свързано със сигурността? - Тъй като това е областта на АСН, бих казал да. - Освалд извади хартиена папка. - Докт... Нина, доколко си запозната със скандинавската митология? - Знам основните неща - отвърна му Уайлд, беше искрено заинтригувана. - Чела съм „Беоулф“ в гимназията, а викингската история беше част от курсовата ми работа при завършването на бакалавърската ми степен. До известна степен съм се натъквала на скандинавската митология, когато съм правила проучвания на най-различни легенди, като тази за Атлантида, тъй като викингите са свързани с някои от тях - честно казано, всяка древна цивилизация е била свързана с Атлантида по едно или друго време, макар, както разбрахме по-късно, викингската намеса да е била минимална и по никакъв начин не е повлияла на основните занимания на атлантите. Като цяло не бих се нарекла експерт по скандинавска митология. Сирици кимна. - Разбирам. Но си чувала за викингските рунически камъни, нали? - Естествено. В интерес на истината, познавам специалист в областта - Дейвид Колуей. Не е на щат в АСН, но е работил с нас и преди. Ако желаеш, мога да му се обадя. Дипломатът енергично заклати глава. - Както вече казах, това е въпрос, свързан със сигурността. Цялата информация по случая е поверителна. - Мъжът отвори папката и ѝ подаде някаква снимка. - На фотографията е онова, което стана известно като Валхалския рунически камък. Нина разпозна артефакта веднага. - Намериха го миналата година в Швеция. Дейвид отиде в Стокхолм, за да може да го изследва няколко дни. Сигурен ли си, че не желаеш да му се обадя? - Абсолютно. Еди разгледа снимката отблизо. Руническият камък представляваше дълга, назъбена, покрита с мъх гранитна плоча, положена върху покрита с плат маса, която позволяваше детайлното му изследване. Линията до него даваше представа за размерите му: беше малко повече от два метра в дължина, шейсет сантиметра широк в основата си и се стесняваше до половината на този размер на върха. Камъкът беше дебел около трийсет сантиметра. Ред след ред тънички, ъгловати знаци бяха изсечени в лицевата му част, заедно с мотиви и символи, заобикалящи едно кръгло парче доста по-тъмен камък, разположено на две-трети от разстоянието до върха в малка вдлъбнатина. - Кое му е специалното? Камъкът не казва как се стига до Валхала9, нали? Еди изрече последното под формата на шега, но Нина му отговори сериозно: - Всъщност... до някаква степен го показва. - Какво? Шегуваш се. - Не, не се шегувам. Ако си спомням добре, предполага се, че показва пътя, който викингите трябва да поемат, за да я открият. Навремето доста се шумеше около темата; хората се питаха дали Валхала не е нещо повече от обикновена легенда, както се оказа Атлантида. Затова помолих Дейвид да провери камъка за нас. - Какво откри? - Нищо конкретно. Написаното в руните беше много мъгляво. Шведите продължават да работят над него, но всички останали като че ли позагубиха интерес. - Не всички - каза Сирици. - Някой е доста заинтересуван от руническия камък. Толкова много, че го е откраднал - и е убивал, за да го стори. Нина зяпна. - Какво? Сирици извади друга снимка. Тази обхващаше по-голяма площ от помещението - масата от предишната фотография се намираше в някаква лаборатория. На нея нямаше нищо. - В Националния музей на антиките в Стокхолм са проникнали крадци миналата нощ и са откраднали руническия камък - обясни им представителят на ООН високопарно. - Също така са простреляли и убили охранителя. - Откраднали са камъка? - учуди се Еди и се върна на първата снимка. - Господи, ако това чудо е направено от солиден гранит, сигурно тежи цял тон! - Почти. Нула-точка-девет метрични тона, ако трябва да бъдем точни. - Необходими са доста хора, за да го помръднат. - Разполагали са с тях. Хакнали са охранителните камери и са ги изключили, преди да влязат в музея, но камерата на една от другите сгради ги е заснела. Били са поне осем души, навярно и повече. - Защо им е трябвало да го крадат? - учуди се Нина. - Всеки сантиметър от камъка е бил фотографиран и всяка една руна е била преведена. Защо да поемаш такъв риск, за да откраднеш артефакта, когато просто можеш да го намериш в Гугъл? - Точно това иска да разбере и ООН - отговори Сирици и се изправи. - Запазихме ви полет до Стокхолм тази вечер, утре сутринта ще пристигнете. - Какво? - изненада се Нина. - Май трябва да се обадя на Мат да отложим вечерята - промърмори Еди. - Чакай малко, не разбирам едно нещо - каза Уайлд. - Това е работа за стокхолмската полиция, а не за АСН. Какво общо имаме ние? Сирици извади трета снимка и я постави пред тях. Тя беше тъмна и зърнеста, тъй като бе направена през нощта. Няколко фигури в черни дрехи се бяха скупчили около някакъв ван, лицата им бяха прикрити от шапки и качулки. С едно изключение. Лицето на единия от обирджиите неволно се беше разкрило, па макар и само за секунда. Качулката му беше паднала, докато се качваше във вана, разкривайки физиономията му на светлината на една от уличните лампи. Нина и Еди веднага го разпознаха. - Това е връзката с АСН - обясни Сирици, като видя, че и двамата са познали крадеца. - Обирджиите са били предвождани от един от вашите хора.     4.     Виетнам Осем години по-рано     Чейс се взираше в бавно въртящия се вентилатор на тавана. - Сайгон. Мамка му. - Какво? - Кастил му хвърли учуден поглед от близкия стол. - Не сме в Сайгон. Това е Дананг. - Знам, но винаги съм искал да кажа това. - Еди видя смаяния поглед на приятеля си и продължи: - Стига де, Хюго! Не си ли гледал „Апокалипсис сега“? - От него ли е репликата? Чейс изсумтя и поклати глава. - Трябва да гледаш повече филми. - Или може би ти трябва да гледаш по-малко. И двамата мъже се обърнаха, когато телефонът в хотелската стая иззвъня. Кастил беше по-близо до апарата и го вдигна. - Ало? Да, тук сме... Добре. - Постави слушалката на мястото ѝ. - Това беше Хал. Той е с клиента в стая 503. Готови са да се срещнат с нас. - Крайно време беше - изръмжа Чейс, изправи се и се разтъпка. Полетът от Лондон до Хошимин беше отнел повече от дванайсет часа, след което той и партньорът му се качиха на чартърен самолет до крайбрежния град Дананг, който се намираше на повече от осемстотин километра на север. Макар да се беше възползвал от всяка подходяща възможност да поспи, все още беше изморен. Вентилаторът не ги заливаше с леденостудени вълни, но правеше достатъчно течение, за да раздвижи тропическата жега - която се завърна с пълна сила, когато Чейс и Кастил напуснаха стаята. Не за първи път Еди беше подложен на подобни условия, но тежката, влажна атмосфера бе далеч от приятна. Белгиецът също се мръщеше и попиваше врата си с носна кърпичка. - Нямам нищо против малко жега - оплака се той, - но това? Ъгх! - А аз си мислех, че Лондон е задушен - съгласи се Чейс, когато стигнаха до асансьора. Изчакаха древното устройство да достигне етажа им с голяма порция ръмжене, качиха се в кабината му и се насочиха към петия етаж. Поеха по друг задушен коридор. От разстоянието между вратите Чейс си направи извода, че на това ниво се намират апартаменти, а не обикновени стаи. Спряха се на третата врата, Кастил почука. Един глас от вътре им каза да влязат. Хладният въздух, който посрещна Еди, когато пристъпи прага на помещението, беше добре дошъл. Оказа се прав, че това е апартамент, а с допълнителното място вървеше и климатик. Англичанинът веднага огледа стаята: тя разполагаше с още два изхода и няколко френски прозореца на балкона, които гледаха към пристанището. Имаше петима мъже в нея. Оръжия не се виждаха, но от преценяващите го погледи можеше да си направи извода, че поне четирима от присъстващите са били в армията. Чейс разпозна единия от мъжете, беше го срещал за кратко преди няколко години: Хал Съливан, бивш полковник от новозеландския САС (НЗСАС). Макар да беше преминал шейсетте си години, Съливан продължаваше да бъде внушителна и заплашителна фигура. Беше висок над метър и осемдесет, с едрото телосложение на човек, който спортува всеки ден, и напълно плешив - което караше посивелия му във формата на кормило за велосипед мустак да изпъква още повече. Загорялата му кожа беше с цвят и вид на орех. - Хюго, друже - посрещна ги той. - Радвам се да те видя. Заповядайте. - Мъжът разтърси ръката на Кастил, след което се обърна към спътника му. - А ти трябва да си Еди Чейс. - Трябва - отвърна англичанинът и подаде ръка на Съливан. Мъжът я пое, хватката му беше толкова силна, че Еди си помисли, че може да му счупи ръката, ако пожелаеше да стори това. - Мак ми е разказвал много добри неща за теб, което за мен е повече дори и от кралска препоръка. Радвам се, че се присъедини към нас. - Съливан пусна ръката на Чейс и посочи към другите мъже в помещението: - Това е останалата част от екипа. Джон Ломакс - късо подстриган, брадат човек, Фернандо Риос - индивид с гъсти черни вежди, който лочеше кока-кола от кутийка, и Карл Хойт. Хойт беше най-високият мъж в стаята, бе по-скоро жилав, отколкото мускулест, с кокалести, силно хлътнали бузи. От стиснатите му устни се подаваше ръчно сгъната цигара. - Добре дошли в бандата - каза той, акцентът му беше американски. Чейс и Кастил поздравиха групичката, след което Съливан им направи знак да седнат, а самият той застана до последния мъж в помещението. - Това е нашият клиент: Айвър Лок. Господин Лок, бихте ли ни запознали със ситуацията? Лок имаше добре оформена козя брадичка, носеше шити по поръчка костюм и риза и единственият му отговор към жегата беше едно разкопчано копче. Чейс предположи, че е на около четиресет, от гладката му кожа и зализаната му назад кестенява коса можеше да си направи изводът, че е адвокат или бизнесмен. Също като при Ломакс и Хойт, акцентът му подсказваше, че е американец. - Добър ден, господа - започна той. - Нека ви запозная с малко история: съществува благотворителна организация, на име „Ейд Сон Лимит“, която обикаля страните от Третия свят и осигурява безплатна медицинска помощ за бедните. Един от екипите им работи във Виетнам. Преди два дни - мъжът се приведе напред, изражението му се напрегна - членовете на групата са били взети за заложници от бандити, които оперират в джунглата до границата на Лаос, на около осемдесет километра западно от тук. Местните власти са... безполезни. Затова се свързах с господин Съливан, с молба той да организира бързото им освобождаване. - Знам, че казвайки това, действам против собствените си икономически интереси, тъй като нямаше да сме ви нужни - започна Ломакс, - но защо не отидохте в американското посолство и не ги накарахте да окажат натиск на виетнамското правителство? - В екипа няма американци - отговори на въпроса Лок. - Повечето от заложниците са европейци, но от различни националности, което означава, че трябва да премина през редица посолства и безкрайна бюрократщина. Виетнамците ще се опитат да потулят цялата афера през това време. Туризмът е проспериращ бизнес за тях, така че последното нещо, което желаят, е да плашат хората с истории за бандити и отвличания. Риос, испанецът, проговори: - Така или иначе, ще се разчуе за случилото се. - Не и достатъчно бързо, за да може това да помогне по някакъв начин на заложниците. - Каква ви е връзката с тях? - попита Чейс. Док си пое дълбоко дъх. - Дъщеря ми е една от доброволките. - Май казахте, че няма никакви американци? - Тя е германка по народност. - Кремъчните очи на Лок се присвиха; явно не му се нравеше да го разпитват. - Наталия Пьолтл, дъщеря ми от първия ми брак. - Мъжът извади портфейла си и го отвори, за да покаже малка снимка на млада ру- сокоса жена. - Сега вече разбрахте защо съм замесен, господин Чейс, и защо желая да решим този проблем колкото се може по-бързо. Искам дъщеря ми да бъде спасена от тези... животни. Преди да ѝ се случи нещо. - Знаем в кои райони действат бандитите - започна Съливан - и стеснихме предполагаемото им местонахождение до няколко квадратни километра. - Мъжът отиде до голяма карта, закачена на една от стените, и посочи в точно определена зона. - Намира се на около осемдесет километра западно от Дананг, така че ще поемем по магистрала 49 до една точка северно от целта ни, след което ще поемем на юг. Ще ни се наложи да ги търсим, но ми се струва, че тези палячовци са си вяли байрака на свобода за известно време. Ако не се безпокоят, че някой ще ги погне, едва ли се крият чак толкова усърдно. - Какво ще правим с тях, когато ги открием? - попита Кастил. Хойт се ухили хладно. - Идват ми няколко идеи на ума. Съливан вдигна предупредителен пръст. - Ще използваме смъртоносна сила само като последна мярка, ясно ли е? На първо място сред приоритетите ни е да спасим заложниците. Като се има предвид миналото на Виетнам, тези хора въобще не толерират някакви западняци да се скитат из джунглите им и да стрелят по сънародниците им, дори те да са бандити. Ако решат да се заяждат, могат да ни стъжнят живота, докато напуснем страната. Повярвайте ми, извървял съм трудния път през 73-та и въобще не беше забавно. Чейс погледна отблизо картата. Съдейки от контурните линии, районът, който Съливан беше отбелязал, бе хълмист и наблизо имаше следи от цивилизация. - Само джунгла ли е това? Хал кимна. - Има няколко малки села в долините по поречието на реката, но след тях пътят до границата и отвъд нея е стабилен. Няма да сме много далеч на юг от старата демилитаризирана зона, а както знаем, тази част от страната беше разкъсана по времето на войната. Оттогава е оставена да се възстановява. - Добро място за криене - печално вметна Кастил. - Ще ги намерим - увери го Съливан. - Та ето какъв е планът. Един мой местен приятел, Тък, ще ни вкара и ще ни изкара. Започваме претърсването от отправна точка. Намерим ли заложниците, спасяваме ги - с минимална сила, и то само ако се наложи, запомнете това - и ги завеждаме до точката за изтегляне на тази река - мъжът посочи една тънка синя линия на картата, - където Тък ще ни чака с лодка. Това е най-бързият начин да стигнем до магистралата. От там се връщаме в Дананг и работата е бомба. - Какво ще кажеш за оборудването? - попита Ломакс. - Разполагам с човек, който има достъп до оръжия и екипировка. В момента пътува насам. Междувременно - Хал посочи към няколко карти с по-голям мащаб, на които бяха отбелязани отправната точка и точката за изтегляне - се запознайте с терена. Господин Лок, няма нужда да оставате, ако не желаете. - Благодаря ви - отвърна мъжът, - но предпочитам да съм тук. Дъщеря ми е някъде там, не забравяйте това. Съливан кимна и започна доста по-подробен брифинг. Чейс внимаваше в картинката, мъжът беше служил във Виетнам като млад офицер на НЗСАС и информацията от първа ръка за джунглата щеше да му е изключително полезна. За разлика от него, Хойт беше зает със свиването на нова цигара. След двайсет минути бяха прекъснати от почукване на вратата. Съливан я отвори. За голяма изненада на Чейс, човекът, който влезе, беше друго познато лице за него. - Господи, и ако това не е Еди Чейс! - каза мъжът, след като поздрави Съливан. - И Хюго Кастил. Още малко и ще съберем целия екип от Афганистан. - Блуи! - изрева Чейс. - Да ме вземат мътните, ти си последният човек, когото очаквах да видя. Какво търсиш тук, старо пърдящо копеле? - Снабдявам този овцетъпкач и останалите от вас идиоти с оръжия и оборудване - отвърна Боб „Блуи“ Джаксън и кимна весело на Съливан. - Съли, взел си Еди и Хюго на борда? Те ще ти свършат работата, макар да са големи чекиджии. - Както би казал Едуард, „да ти го начукам, вомбатоеблив женчо“! - Кастил се беше ухилил, произнесе последното в ужасен опит за имитация на йоркширски акцент. Австралиецът заклати гъстите си вежди от смях. - С нас ли идваш? - попита белгиецът. Блуи поклати глава. - За бога, не, друже. От известно време живея тук, последното нещо, което искам, е да вляза в конфликт с местните палячовци. А и гаджето ще ме убие! - Изумен съм, че някой те е взел - вметна Чейс. - Понякога и аз съм изумен! Тя е чудесно момиче - малко е гръмогласна, но ме държи в правилния път. Имаме планове да се преместим в страната на Оз в скоро време. Имиграционните документи може да се окажат проблем, но тя разполага с няколко трика в ръкава си. - На лицето на Джаксън се появи добре познатата усмивка, но той забеляза, че Съливан започва да губи търпение, и продължи: - Както и да е. Съли, донесох ти оборудването. Пистолетите са четиресет и седмици - малко са поостарели, но ги проверих, всичките са в прилично състояние. Съливан кимна. - Носиш ли радиостанции? - Взел съм ти няколко уоки-токита „Моторола“ и няколко комплекта слушалки. От едно време са, но работят перфектно. Сменил съм батериите на всички. - Добре. Благодаря ти за това, Блуи. Къде се намира стоката? - Във вана ми - отвърна австралиецът. - Всичко е опаковано в кутии, така че няма да ви се налага да се криете от околните, докато разтоварвате. Кога тръгвате? - Веднага след като Тък пристигне с буса. - Съливан се обърна към екипа си: - Всички готови ли сте за действие? - Само да се изпикая, и тръгваме - отвърна Чейс. Съливан го дари с изморен поглед. - Мак ме предупреди, че се държиш странно... Всички други готови ли сте? Останалите наемници потвърдиха, че са. - Да действаме - каза Хойт. - Успех - каза Лок на Съливан. - Ще чакам обаждането ви. Върнете дъщеря ми жива и здрава. - Ще я намерим - отвърна новозеландецът. Мъжът отмести поглед от Лок към френските прозорци и към небето над океана през тях. - Горе главите - обърна се към екипа си Хал. - Прогнозата за времето казва, че тази вечер трябва да има тропическа буря, с вероятност да се превърне в тайфун. Макар че по това време ще сме далеч от океана, така или иначе, ще се намокрим. Надявам се Блуи да ни е приготвил малко екипировка за дъжд. - Я виж - рече Чейс. - Все едно съм си в Англия! Това предизвика мълчаливи усмивки в групата, които бързо бяха попарени от телефона. Съливан отговори на обаждането. - Превозът ни е тук - каза мъжът и остави слушалката на мястото ѝ. Наемниците напуснаха стаята и се завърнаха в задушната жега на виетнамския ден. - Купонът започва - каза Чейс на белгиеца. - Отново съм в играта. - Готов ли си за нея? - попита го тихичко Кастил. - Да - отвърна Еди. Надяваше се да казва истината.     5.     Швеция     Нина се беше вторачила в лаптопа си и колкото и дълго да гледаше екрана, не можеше да повярва на онова, което вижда. В офиса ѝ в Ню Йорк Сирици ѝ беше показал само снимка, но сега Уайлд разполагаше с целия запис от охранителната камера. Тъй като устройството наблюдаваше съседната сграда, а не самия музей, крадците се бяха озовали в полезрението ѝ - в един от ъглите ѝ - почти случайно. Ако ванът им беше паркиран три метра по-надясно беше малко вероятно някое от лицата на обирджиите да бъде уловено от камерата. В крайна сметка един от мъжете беше записан. Нина го познаваше добре. - Лоугън Бъркли - каза на себе си тя и поклати глава. - Какво, по дяволите, правиш? Еди се беше излегнал на мястото си в първа класа и надигаше глава единствено, за да гледа към екрана. - Никога не съм харесвал този чекиджия, дори и преди онова, което стори в Египет. Трябваше да го удариш по-силно. Каквото и да говори Сирици, той вече не е част от АСН. Уволнихме го, когато го арестуваха. - По-скоро, когато го осъдиха - поправи го Нина и се зачуди защо отдава такова голямо значение на своя бивш колега и съперник за поста ѝ. Доктор Лоугън Бъркли беше начело на разкопките в Кайро, които целяха да отворят отдавна изгубената Зала на записите, която се намираше под Великия сфинкс в Гиза. След като Нина го направи за смях на живо по телевизията, разяреният и унижен Бъркли стигна дотам, че взе пари от някакъв култ, за да открие много по-голям залък, отколкото можеше да поеме - легендарната Пирамида на Озирис. Не след дълго пирамидата беше плячкосана, а лидерът на сектата беше убит от собствения си психично болен брат; Бъркли усети, че се е замесил с неправилните хора, но вече беше станало прекалено късно за покаяние. Според Сирици докторът е бил пуснат от египетски затвор само преди няколко месеца. - Както и да е. Все още е пълен тъпак. А сега е замесен в грабеж и убийство. - Така изглежда - въздъхна Нина. - Само дето не мога да си обясня защо. - Навярно цяла година в египетски затвор е достатъчна, за да накара човек да превърти. - Не, нямах предвид това. Исках да кажа, защо му е да краде руническия камък? - Жената почука по екрана на монитора си, където се появи снимка на монолита. - Целият текст е преведен от експерти, така че няма нужда да се проверява лично, нищо ново няма да изникне. Като се изключи инкрустацията - Нина посочи към кръга от по-тъмен камък, вграден в лицевата част на монолита, - няма нищо необикновено относно руническия камък. Той е просто един гранитен блок. - Тогава има нещо специално относно това чудо. - Еди също посочи към инкрустирания камък. - Има някакви знаци на него. Може би е карта. - Надявам се да научим повече от доктор Скилфингър. - Ха! Ще се срещаме със злодеите на Бонд ли10? - Сигурна съм, че тя е от добрите. Поне се надявам да е! - И двамата се ухилиха. - Всъщност точно доктор Скилфингър откри руническия камък и оттогава го изучава. Ако някой знае тайните му, то това е точно тя. Еди се надвеси над малкия илюминатор. Прелитаха над покрит със сняг горист район. - Значи, това е Швеция, а? Никога не съм бил в тази страна. - Малко съм изненадана - каза Нина. - Смятах, че си ходил навсякъде. - В Норвегия, Финландия и Дания, да, но някак си съм пропуснал тази. Макар че знам всичко нужно за нея. ИКЕА, „Волво“, висококачествено порно, АББА, девойки с драконови татуировки. - Последва още една развратна усмивка. - Всичко, което се иска от мен, е да пия тонове кафе, да ям отворени сандвичи, да съм равнодушно героичен, и ще мога да правя секс без обвързване с всяка една жена, която срещна. - Няма да правиш - твърдо заяви Нина, след което и двамата се засмяха. - Сигурна съм, че страната може да ни покаже доста повече от тези неща. - Така е, права си. Също така има кюфтета, Шведския готвач11... - Добре, добре - прекъсна го съпругата му с усмивка. Пилотът съобщи, че самолетът приближава летище „Стокхолм Арланда“. - Ако някой швед те попита какво мислиш за страната му, няма да е лошо да отговориш „Много е хубава“. В противен случай може да си навлечем неприятности.   * * *   Деветдесет минути по-късно, след като техните дипломатически визи им осигуриха бързо преминаване на митницата и след кратко отбиване в хотела, за да оставят багажа си, Нина и Еди пристигнаха в шведския Национален музей на антиките в Стокхолм. Цялата страна беше покрита от снежна покривка, но улиците на столицата бяха забележително чисти, което позволяваше на трафика да е много оживен. - Трябва да наемем тези момчета да чистят улиците на Манхатън - отбеляза Нина. - Трябва да ги вземем да оправят цяла Англия, ако питаш мен - отвърна Еди и излезе от таксито. - Една снежинка да падне и цялата страна се сгромолясва. Уайлд плати на шофьора и се присъедини към него. Музеят представляваше огромна бледобежова сграда, която се намираше близо до триъгълен площад на изпълнен с дървета булевард, огромни банери, закачени за лицевата ѝ част, обявяваха какви са настоящите изложения. Върху тях бяха изобразени викинги. Нина посочи към брадатите воини. - Виждам, че знаят какво се продава... Чейс и Уайлд се затътриха по студения площад към главния вход, намериха един служител и го попитаха за доктор Скилфингър. Очакваха ги; забързаното тракане на токчета по пода само минута по-късно им подсказа за приближаването на домакинята им. - Доктор Уайлд, здравейте! - поздрави я висока, слаба блондинка, беше задъхана, което говореше, че жената е бързала да ги посрещне, прекосявайки целия музей. - Аз съм Тува, Тува Скилфингър. За мен е голяма чест и удоволствие да се запозная с вас. - Макар домакинята им да имаше остър акцент, английският ѝ беше перфектен. - Аз също се радвам да се запознаем, доктор Скилфингър - отвърна Нина и двете се ръкуваха. - Моля ви, доктор Уайлд, наричайте ме Тува. - А ти ме наричай Нина. - Съгласна. - Скилфингър грейна насреща ѝ. Американката предположи, че жената е в края на четиресетте или началото на петдесетте си години, но възрастта не беше помрачила по никакъв начин поразителната ѝ красота. Косата ѝ беше вързана в хлабав кок, облеклото ѝ беше изцяло в черно. - Следя работата ти от години. Може да се каже, че съм ти нещо като фен. - Тува се изчерви. Нина също. - Благодаря ти. Това е съпругът ми, Еди Чейс. - Приятно ми е да се запознаем - каза мъжът. Тува се ръкува с него. - На мен също. Направо от летището ли идвате? - Долу-горе - отвърна Нина. - Исках да разговаряме за руническия камък колкото се може по-скоро. - Можем да сторим това в офиса ми. Подготвила съм всичките си записки. Моля, оттук. - Тръгнаха по един коридор. - Причината, поради която ти казах, че съм ти фен, е, че твоята работа ме накара да преосмисля моята собствена и да я погледна от нова перспектива. - По какъв начин? - попита Нина. - Въпреки че съм предимно историчка, проявявам огромен интерес към староскандинавската митология, както и почти всички хора в Швеция! - Жената се усмихна. - Откриването ти на Атлантида в частност, а също и на други легендарни обекти, като гробницата на крал Артур и Ел Дорадо, предизвикаха възраждането на евхемериската теория. - Фехе-мехе кой? - учуди се Еди. - Евхемер е бил древен философ - обясни му Нина. - Той е смятал, че митовете и легендите са произлезли от действителни исторически събития, които с времето са били преувеличени и изкривени. Ранните християни използват тази теория, за да отрекат езическите богове. - Това е важна част от „Прозаичната Еда“ - добави Тува. Като видя учудения поглед на англичанина, тя продължи: - Произведението е едно от най-важните в скандинавската митология. Написано е през тринайсети век от исландския поет и историк Снуре Стурласон. Той е бил християнин, така че е използвал „Еда“, за да популяризира вярванията си, че скандинавските божества - като Один12 и Тор13 - някога са били крале, които са си спечелили такава отдаденост от поданиците си, че след смъртта им са се сформирали култове в тяхна чест. Смятал е, че с времето историите за тях са ги превърнали в богове. - Мъдро - заяви Нина. - Искал е да запази прехристиянската митология за поколенията, но в същото време я е развенчавал. - Хора като него всъщност са били прави, не е ли така? - намеси се Еди. - В крайна сметка открихме Атлантида, а голяма част от митовете се оказаха истина. Научихме, че Херкулес е бил реална личност, а не бог, тъй като открихме гробницата му. - Точно това ме накара да променя възгледите си в работата ми - обясни Тува. Влязоха в нов участък от музея, в който се помещаваше викингска изложба. Витрини със скандинавски артефакти и възстановки от живота на племето бяха осеяли цялата дължина на осветената в приятна светлина зала. - Приложих евхемеристичните принципи към по-ранните ми проучвания и взех под внимание теорията, че в тях се съдържа някакво количество истина, а не са просто мит, и по този начин съумях да открия местонахождението на Валхалския рунически камък. - Жената се спря пред някакъв експонат. - Един рунически камък, точно като този, ми помогна да сторя това. Нина разгледа витрината. Камъкът в нея беше сравнително по-малък от онзи, който беше видяла на снимката, висок бе около шейсет сантиметра. Сложна резба във формата на змия заобикаляше външните страни на триъгълоподобната му форма, руните в нея приличаха на змийски люспи. Уголемената глава на змията посягаше към мъж с брадва, който се намираше в центъра на изображението. - Това, предполагам, е илюстрация на Тор на Рагнарьок. Скилфингър кимна и продължи: - Камъкът, върху който работех, описваше мястото, на което скандинавските богове си организирали срещи, за да разрешават конфликтите между племената. Разбира се, всичко това се смяташе за мит, но аз се запитах: ами ако е истина? Руните назоваваха имена на хора и места, повечето от които бяха по-скоро исторически, отколкото митични, така че ги потърсих всички. Когато събрах частите на пъзела, те ме насочиха към Гамла Упсала14, наречена Ярлста - район, който е бил разкопаван в миналото, но който не е считан за особено важен. Успях да назнача нови разкопки и като разкопахме по-надълбоко, стигнахме до останките на доста по-старо селище. В него открихме Валхалския рунически камък. - Голяма находка - поздрави я Нина. Тува кимна доволна. - Благодаря ти... макар да не е толкова голяма, колкото Атлантида! Но поне доказа, че прилагането на евхемериските принципи към староскандинавските артефакти може да доведе до още по-големи открития. Когато преведох руните на камъка, осъзнах къде могат да ни отведат те. - От името на този артефакт си правя извода, че говориш за Валхала? - предположи Еди. - Да - отвърна Тува. - Великата зала, където воините, избрани от Один, очакват да бъдат призовани за последната битка. Скилфингър ги поведе към един страничен изход, където излязоха на нов коридор, в края на който имаше врата - жената я отключи. Изражението на лицето ѝ изведнъж стана сериозно. - Това е лабораторията, от която руническият камък беше откраднат - обясни тя. - Охранителят, Арвид... беше застрелян ей там. - Скидфингър посочи към една врата в помещението, където беше опъната жълта полицейска лента. В отсрещната стена се намираше доста по-голяма двойка врати, през малките им прозорчета влизаше дневна светлина. - От там са изнесли камъка, нали? - попита Еди. - Да. Той е толкова голям и тежък, че може да мине само през сервизния вход. Нина огледа наоколо. Масата, на която беше поставен артефактът на снимката, се намираше в центъра на помещението, белият чаршаф беше намачкан на пода до нея. - Полицията огледа ли мястото? - Да, но не откриха нищо важно. - Лицето на Тува посърна още повече. - Няма отпечатъци, нито ДНК. Крадците са били професионалисти. - Ние разполагаме със следа - разкри ѝ Нина. Шведката се изненада, явно никой не ѝ беше казал за записа и за участието на Бъркли в него. - Но все още не ни е ясно защо са искали да откраднат камъка, така че навярно ти ще ни кажеш нещо, което да обясни това. - Ще ви помогна, доколкото ми е възможно, разбира се. Офисът ми е ей там. - Жената посочи към една кабинка в ъгъла. Мястото беше тясно, но в същото време и странно празно. На Нина ѝ трябваше известно време, за да осъзнае какво липсва: работата на Тува. По бюрото нямаше документи, а на повърхността му имаше по-тъмно петно, което подсказваше, че върху него е стоял лаптоп. - Взели са и проучванията ти? По-възрастната жена кимна, нещастна. - За щастие, разполагам с копия у дома си, но да - за мен беше истински шок в началото. Тъкмо бях разбрала за кражбата на руническия камък и убийството на Арвид, а след това открих, че целият ми труд е окраден... Помислих си, че съм изгубила всичко. - Това означава, че не знаят какво точно търсят - замисли се Еди. - Ако се нуждаят от твоите проучвания, то тогава каквото и да преследват, то не е толкова близо, колкото би им се искало. - Но какво може да бъде това, което преследват? - почуди се Нина. - Какво му е толкова специалното на този камък? Тува отвори голяма чанта и извади дебела папка от нея. - Направих разпечатка на работата си от резервните копия в дома ми. Разполагам със снимки, преводи на всички руни, всяка една връзка, която съм открила с митологията или с историята, въобще всичко, за което съм се сетила. Надявам се отговорът да е някъде тук. - Жената покани гостите си да седнат. Нина го стори, а Еди си дръпна един стол и го постави до този на съпругата си. - Предлагам да започнем от превода на руните. Какво ще кажеш? Тува отвори папката и започна да прелиства листовете в нея, като подаде няколко от тях на Уайлд. - Има и превод на английски. Не е толкова точен колкото шведския, но ще ти помогне да придобиеш ясна представа за какво става въпрос. Американката побърза да прегледа текста. - Това е нещо като описание на подготовката за Рагнарьок, нали? - не след дълго попита Нина и вдигна поглед към Скилфингър. - Ето заради това предпочитам шведската версия, как ми се иска да можеше да прочетеш нея - отвърна Тува. - Там има повече нюанси. Не става въпрос точно за „описание“, а по-скоро за... - Жената се намръщи; въпреки перфектния си английски, тя не можеше да намери правилните думи. - Може би използваното време не е най-правилното. Ако го наречем „описание“, това налага минало време, описване на нещо, което вече се е случило. Текстът на Валхалския камък е по-скоро... - Скилфингър отново се намръщи, преди да ѝ дойде правилната дума. - По-скоро е нещо като пророчество. - Пророчество? - учуди се Еди. - За какво? - Рагнарьок - отговори Нина. - Края на света. Мъжът изстена: - Не отново! Тува го изгледа объркана, след което върна погледа си на Нина. - Точно така. Смятам, че всъщност казва на воините какво се иска от тях по време на Рагнарьок. Уайлд продължаваше да чете, но искаше да чуе и мнението на шведката. - Какво по-точно? - Да отпътуват за Валхала и да намерят оръжията, които ще са им необходими, за да убият Йормунганд и Фенрир - змията и вълка - разясни жената. - Йормунганд, известен още като Змията на Мидгард, е гигантско влечуго, което опасва Земята под повърхността, а Фенрир е огромен и ужасен вълк. Когато се завърнат, ще настъпи Рагнарьок. Не е много правилно да се казва, че е краят на света - поправи изказването на Нина Тува. - Преводът повече се доближава до „залез на боговете“. По-скоро е краят на един цикъл, след което светът ще се възроди, но преди това да се случи, ще има много смърт и унищожение. Уайлд кимна и продължи да чете. Големият камък беше целият изпълнен с текст, така че преводът бе на няколко страници. През това време Еди имаше свои собствени въпроси: - Този артефакт ни казва как се стига до Валхала, нали така? Значи, можем да добавим и нея в списъка „легенди, които се оказват истина“. - Всъщност камъкът не ни дава напътствия като Гугъл Мапс - вметна Нина, без да вдига поглед от превода. - Написаното е под формата на гатанки. - До известна степен - съгласи се Тува. - Руническият камък казва, че до Валхала се стига, като се тръгне нагоре по реката до Биврьост - моста дъга, който в легендата свързва земята с Асгард15, царството на боговете. Веднъж пресечеш ли го, Валхала била наблизо. Руните разкриват какъв е пътят. Но не казват коя река трябва да се следва. Нина стигна до същата част в превода. - Има и втори рунически камък? - Да. Първият ни дава насоки как да го открием и казва, че един истински воин ще разбере. - Скилфингър се наведе над бюрото и посочи към една част от текста. - „В Залата на дружбата, чака другата половина.“ Смятам, че вторият камък се намира някъде в Норвегия. Предполагам, че прилича на първия и ни казва коя река трябва да се следва, но не и как се стига до Валхала. - Нещо като код за сигурност - осъзна Еди. - Трябват ти и двата камъка, за да откриеш мястото - ако имаш само единия и не си викингски воин, няма да успееш да намериш другия. - Какво следва, след като се съберат двете части? - попита Нина. - В текста се споменава някакъв напътстващ камък... - Слънчев компас - обясни Тува. Тя извади една снимка от папката си, беше близък план на кръга от черен камък, инкрустиран в гранитната плоча. Нина разгледа внимателно фотографията. В тъмната повърхност бяха врязани едва видими дъговидни линии, които покриваха цялата му площ. Външната му страна също беше изцяло белязана с триъгълни шеврони по периферията. Имаше и други рунически знаци в пространството между линиите. - Виждала съм това и преди. Викингите са ги използвали за навигация. Еди погледна към изображението. - Прилича на корабна карта. - Нещо подобно е. Използвали са го, за да определят географската ширина. Викингите не са разполагали с магнитни компаси, затова е трябвало да намерят друг начин за ориентиране в морето. - Всъщност това не е точно така - отбеляза Тува. - Компасът, инкрустиран в руническия камък, е магнитен. Представлява парче магнетит, магнитен камък. Не знаем обаче дали е служил, за да намагнетизира игла, която да сочи север, или е считан за специален просто защото е имал магнитни свойства. Но си права, че никой не е намерил доказателство, че викингите са използвали магнитни компаси. Еди кимна. - Тази дупчица в средата изглежда пригодена за клечка или нещо подобно, така че е възможно да се използва като слънчев часовник. - В основата си е така - съгласи се Нина. - Линиите - американката посочи към няколко от дъговидните черти - представляват различните периоди в годината, чрез тях са проследявали пътя на слънцето в небето, за да може да се прецени от сенките, колко на север се намират. Мисля, че са били доста точни. - Човек, който е умеел да борави с подобен компас, е бил способен да определи географската ширина с точност до един градус - обясни Тува, горда от своите прадеди. Еди беше впечатлен. - Хитро. Явно викингите са били нещо повече от плячкосващи, носещи шлемове с волски рога племена. - Няма доказателства, че са носели рогати шлемове по време на битка - настоя шведката леко засегната. - Това е толкова мит, колкото легендите за Один и Тор. - Струва ми се, че всичко е повече от мит, ако се окажеш права, че руническият камък дава насоки как да се стигне до Валхала - каза Нина и се върна на превода. - Що се отнася до слънчевия компас... „когато двете части станат една, те ще отворят смъртоносната порта към Валхала“. Знаеш ли какво означава това? - Страхувам се, че не. Но има препратка към портата на Валхала в „Поетичната Еда“ - друго произведение на Снуре Стурласон - добави шведката, за да му стане на Еди по-ясно. - В зависимост от превода, се среща като „святата порта“, „свещената порта“... или „смъртоносната бариера“. Чейс въздъхна. - Като си познавам късмета ни, знам точно кое ще се окаже. Ако откриеш мястото, пази се от капани. Тува изглеждаше притеснена от подобна вероятност. - Не бях помисляла за това! - Разполагаме с богат опит - печално ѝ обясни Нина. - Прекалено богат даже. - Жената се върна на страниците с превода и се замисли за онова, което току-що беше научила. - Добре тогава. Мисля, че няма да е грешно, ако кажа, че Валхалският рунически камък е бил откраднат, защото някой - Уайлд умишлено пропусна да спомене името на Бъркли, беше се съобразила със съвета на Сирици - иска да намери Валхала. Навярно този някой в момента търси втория артефакт. - Освен ако вече не разполага с него - каза Еди. - Да се надяваме, че не си прав. Но въпросът остава: защо този някой иска да намери Валхала толкова много, че е готов да убива? - Не знам - каза Тува и поклати глава. - Поемата „Гримнисмал“ в „Поетичната Еда“ описва Валхала като „златна“ и с покрив от щитове. В някои интерпретации на поемата тези щитове са направени от злато, така че навярно крадците предполагат, че ще открият съкровище в нея. - Трябва да имат много по-добра информация от някаква легенда, за да убият някого - отбеляза англичанинът. - Така е - съгласи се Нина. - Има ли нещо друго в руните, което може да ни е от полза? Тя върна погледа си на превода и затърси в текста. Скилфингър извади шведската версия на древния надпис от папката. - Руните казват как да се открие Валхала - или поне показват половината от пътя - и обясняват, че е необходим слънчев компас, за да се мине през портата. Почти няма никакво описание на онова, което е зад нея обаче. Всичко, което се казва в руните, е, че воините ще намерят онова, от което се нуждаят, за да стигнат до бойното поле, където ще се сразят със змията и вълка на Рагнарьок. „Змийската отрова надълбоко скрита е, черен ейтр16, който може да погуби даже бог...“ Шведката продължи, но вниманието на Нина беше привлечено от реакцията на съпруга й, който веднага се изправи в мястото си, когато чу думите ѝ. - Еди? Какво има? - Нищо - отвърна той, изведнъж беше станал груб. - Току-що се стресна, все едно осъзна, че има бомба под масата. - Уайлд погледна отново към Тува. - Казваше нещо за някаква отрова? - Отровата на Змията на Мидгард се нарича етер - обясни Скилфингър, изненадана от разсеяността на двойката. - Тя е... - Онова, което убива Тор - прекъсна я Еди. - Предполага се, че е източникът на целия живот, във викингските легенди, но ако те докосне, е смъртоносна. Тор убива змията, но се отравя от нея и умира веднага след това. - Точно така - съгласи се шведката. - Според мита първият великан, Имир, е роден от етер, а останалият живот е тръгнал от него. Но Еди е прав, че етер също така е и смъртоносна отрова. Тор е направил едва девет крачки, след като е убил змията, и е паднал. Нина попита подозрително съпруга си: - Откъде знаеш всичко това? - Учих викингските легенди в училище - отвърна той. Тонът му обаче продължаваше да е сдържан и Нина сметна, че е по-добре да не задълбава в темата, защото знаеше, че бързо ще стигнат до препирня. Точно сега имаше доста по-големи тревоги от странното държание на Еди. - Каза, че вторият камък е в Норвегия? - попита американката, обръщайки се към Тува. - Така мисля - отвърна историчката. - Но се опасявам, че ще е невъзможен за откриване. Мястото се намира на дъното на езеро - беше наводнено, когато построиха язовир през 1930 година. - Тогава това е краят - заяви Еди, като звучеше облекчен. - Я чакай малко, господин Поражение - скастри го Нина. - АСН разполага с ресурсите да огледа, ако се наложи. Тува като че ли стана леко подозрителна: - Ще претърсите езерото за втория рунически камък? Какъв е интересът на АСН във всичко това? - Работата ни е такава. Ако Валхала е нещо повече от обикновена легенда, то наше задължение е да я предпазим от иманяри. - Хмм. Това е официалното ви становище, но... - Жената изгледа Нина с преценяващ поглед. - Чух слухове, че организацията ви е свързана с глобалната сигурност. - Американката се опита да запази изражението си неутрално. - Затова ли сте тук? Откриването на Валхала ще донесе ли някаква опасност за света? - Даже не ми беше хрумвало, че някой може да иска да открие това място, преди ти да ми кажеш - отговори честно Нина. - Всичко, което мога да ти кажа сега, е, че навярно имаме следа кой може да бъде този някой. Можем ли да разчитаме на твоята помощ? - Да, разбира се. Аз също искам да разбера кой стори това и защо, но трябва да си призная... че също така желая да открия и Валхала. - На лицето на Тува се появи стеснителна усмивка. - Името ми е Скилфингьр, а в „Прозаичната Еда“ се споменава „Скилфингр“, без „ъ“-то. Затова си мисля, че по някакъв начин съм свързана с митологията. - Явно всичко е нещо повече от обикновен мит - тихо обяви Еди. Нина все още искаше да разбере причината за реакцията на съпруга си, когато се спомена думата „етер“, но реши, че може да го стори по-късно. Вместо това се обърна към Тува: - Това е чудесно. Ще се върнем в хотела и ще се свържа с Ню Йорк, за да уредя някои неща, след което можем да започнем работа. Надявам се бързо да стигнем до истината. - Аз също - отвърна шведката. - С такси ли ще се приберете? Нина се изправи и облече палтото си. - Абсолютно. Не искам да вървя в това време! - Слабачка - каза Еди и докато ставаше от стола, пропъди разсеяната си физиономия. Тува взе своето палто. - Ще ви повикам такси и ще ви изпратя до него. Вие не харесвате студа, а аз не искам да ви оставям да чакате сами навън! Жената проведе кратък телефонен разговор, след което триото измина същия път през музея до изхода. - Щом си успяла да организираш разкопки, то значи, си толкова археоложка, колкото и историчка - каза Нина. - Върша и двете неща - отвърна Тува, което предизвика смеха на Еди, който бързо беше възнаграден с раздразнен поглед от страна на съпругата си. - В един идеален свят щях да съм и двете, но времето никога не ми стига. Особено когато се родиха децата ми. - Имаш деца? - учуди се Чейс. - Две момчета. Е, вече са мъже, и двамата пораснаха. Беше ми трудно да продължа да работя, когато се появиха на бял свят, но в крайна сметка успях благодарение на съпруга ми, Бог да поживи душата му. Обичам много синовете си, но историята ми е страст от дете, така че да я изоставя, щеше да е равносилно на това, да се откажа от част от себе си. Знаете ли какво имам предвид? - Да, знам - отвърна Нина, замислена. - Съумяла си да запазиш кариерата си и да имаш деца в същото време - каза Еди и погледна многозначително към съпругата си. - Значи, е възможно. - О, да. Ако нещо е изключително важно за теб, винаги ще намериш време за него - дори и да има други неща, които също са важни! Ако съм научила нещо за живота, то е точно това. - Чу ли, любима? - Еди ръгна Нина в ребрата. - На мен ми се струва, че съветът е доста добър. - Определено е нещо, върху което да помисли човек - отвърна му Уайлд с топла усмивка на лице. Стигнаха до главния вход. Тува надникна през стъклените врати. - Мисля, че таксито ви е тук - обяви шведката, когато видя тъмносин мерцедес да отбива в края на площада. - Благодаря ти - каза ѝ Нина. Тя и Еди излязоха навън. - Ох, мамка му! Замръзвам. - Уайлд се сви още повече в палтото си. - Трябва да посетите страната, когато наистина е студено - каза Тува развеселена. - На теб не ти ли е студено, Еди? - Имам магическо яке - ухили се насреща ѝ мъжът. Пред тях едно черно ауди спря рязко зад таксито им. Двама мъже с черни палта и бейзболни шапки излязоха от задната му част, а трети слезе от пътническото място отпред. - Помага ми, когато... За втори път този следобед Нина видя как настроението на съпруга ѝ се смени рязко. - Еди? Какво... Чейс вече беше заел отбранителна поза, дясната му ръка инстинктивно се стрелна към якето за оръжието, което, за съжаление, не беше там. - Нина, Тува... бягайте! Вече беше прекалено късно. Приближаващите мъже също бъркаха под палтата си, но за разлика от Еди те разполагаха с оръжия. Три пистолета се появиха на бял свят. Единият мъж изкрещя нещо на шведски. Нина не разбираше думите, но прозря значението им: Не мърдайте! Двама от колегите му държаха оръжията си, насочени към Чейс и Уайлд, докато той сграбчи изплашената Тува и навря дулото на пистолета си в ребрата ѝ. Една случайна минувачка стана свидетел на суматохата - и на оръжията. Тя се разпищя и по този начин предупреди хората наблизо за заплахата. Очите на шофьора на таксито се ококориха срещу нападателите, кракът му настъпи педала на газта до долу и превозното средство се изпари по най-бързия начин. - Хей! - изкрещя Еди на третия човек, който влачеше Тува към черното ауди S4. - Пусни я! - Млъквай и стой мирен! - излая единият от спътниците му и размаха пистолета си пред йоркширеца. Партньорът му стори същото към Нина и жената се уплаши. Тува изпищя, краката ѝ се тътреха в снега, докато похитителят ѝ я влачеше през площада. Двигателят на аудито изрева, шофьорът сигнализираше на другарите си да побързат. Мъжът, който държеше Уайлд на мушка, каза нещо - може би на руски, помисли си тя - на спътника си и отиде да помогне на третия да натикат пленничката в автомобила. - Да не сте мръднали! - предупреди ги последният останал мъж, размахваше пистолета си ту към Еди, ту към Нина. Той тръгна заднешком, като рискува един поглед към колата, за да се увери, че разстоянието е прекалено голямо, за да може Чейс да го догони. - Мръднете ли, убивам ви! - Просто я пуснете и никой няма да бъде наранен - каза Нина, страхуваше се повече за Тува, отколкото за себе си. Ако руснаците искаха да убият нея и Еди, вече щяха да са го сторили, но не искаше и да си помисля какво бяха приготвили за жертвата си. - Млъквай, назад! - беше единственият отговор на мъжа с пистолета. Зад него двамата му спътници бяха успели да натикат съпротивляващата се историчка в колата. Все още с вдигнато оръжие последният от тримата се затича и се качи отзад в автомобила. Преди да има възможност да затвори дори вратата, аудито се изстреля напред, гумите му разхвърляха сняг откъдето минеха. Еди хукна да бяга след него, но знаеше, че никога няма да успее да го догони. Моделът S4 беше със задвижване на четирите колела и за него не беше никакъв проблем да прави добро сцепление дори и на покрит със сняг път. Англичанинът се огледа за някоя кола, която можеше да използва за преследване на похитителите... Единственото приближаващо превозно средство не беше онова, което си представяше той. - Трябва да се шегуваш с мен - промърмори си под мустак и огледа другата страна на булеварда за нещо, каквото и да е. Но късметът му изневеряваше. Нямаше избор. Излезе на улицата и започна да маха енергично на шофьора да спре. Нина беше извадила айфона си, за да уведоми полицията, но забеляза, че другите хора на площада вече бяха сторили това. Тя се затича след съпруга си. За неин ужас, осъзна, че той има намерение да преследва нападателите - страхът ѝ се увеличи още повече, когато разбра какво цели в момента. - Еди, какво правиш? - Ще тръгна след тях! - отвърна ѝ Чейс, крещейки, и извади уплашения шофьор - който беше млад мъж с очила с дебели рамки и няколко слоя маркови дрехи - от автомобила му. - Надявам се, говориш английски - започна Еди, - защото се нуждая от колата ти. - Това не е кола - възпротиви се Нина, когато стигна до него. - Това е карт за голф! Всъщност автомобилът беше „Рено Туизи“, мъничко електрическо превозно средство с футуристичен дизайн - отворено от двете страни тяло, което приличаше на спасителна капсула. Разполагаше само с две места - това на шофьора и съвсем ограничено място за един пътник, точно зад първото. - Само това имаме - настоя Еди. Собственикът на колата възрази срещу действията на англичанина, но Чейс просто го избута настрани. - Съжалявам, Бьорн. Обади се в полицията. Полис, полицаи? Както там ги наричате на шведски! Нина вече се промъкваше в тясното пространство, предназначено за един пътник. - Наистина ли си мислеше, че ще те оставя да ме зарежеш тук? - каза тя, предвиждайки реакцията на съпруга си. - Не, вече съм се научил. Чейс се намести на шофьорското място и без да обръща повече внимание на крякането на собственика на автомобила, настъпи педала на газта. Малката електрическа кола не реагира със скоростта на ферари, но определено беше по-добре, отколкото да тича. Еди видя автомобила на похитителите да се изгубва надолу по булеварда. Натисна педала на газта, доколкото това беше възможно, и започна преследването.     6.     Виетнам     - Добре дошли в джунглата17! - запя си фалшиво Чейс, когато наемниците пристигнаха на мястото. Намираха се на около осемдесет километра от Дананг, местната свръзка на Съливан ги беше откарала от града до отправната им точка с един остарял минибус „Фолксваген“. Пътят, по който пътуваха, беше отбелязан на картата като главна магистрала, но според Чейс не беше нищо повече от селско платно в Англия. Поне се оказа павиран, което направи пътешествието им сравнително прилично - макар виетнамската пътна дисциплина да беше много по-лоша от коя да е в Европа. Минибусът беше поел на юг от магистралата по един черен път, който минаваше през някакво малко село, от което се стигаше до необработвана селска земя, водеща първо до шубрак, а след това и до истинската джунгла. Веднъж навлезли във влажните гори, пътят се изгуби изцяло. След като огледаха района, за да се уверят, че не са наблюдавани, екипът се въоръжи с оборудването на Блуи. Оръжията бяха АК-47, със сигурност датираха от времето на Виетнамската война, но Чейс осъзна, че австралиецът е верен на думата си. Автоматите бяха в добро и изправно състояние. Останалата част от оборудването също беше наред. Когато всички се въоръжиха, фолксвагенът ги остави и се насочи на север. Хойт го гледаше как се оттегля, докато си палеше цигара. Съливан погледна някаква карта и посочи на мъжете накъде трябва да поемат. - Ако информацията ни е точна - започна новозеландецът и застана начело на групата - трябва да вървим пет или шест километра, преди да стигнем до района, в който оперират бандитите. Но дотогава си отваряйте очите, става ли? Не искам да попаднем на часови. - Ако бурята ни застигне, ще ни е много трудно да ги забележим - отбеляза Кастил. - Това може да се окаже в наша полза - заяви Чейс. - Ще ни осигури прикритие и особено ако е силна, ще накара лошите момчета да се скрият на сухо. - Англичанинът вдигна поглед към балдахина от дървесни корони. Времето определено започваше да се променя, знойната тропическа жега отстъпваше, небето се изпълваше с облаци, а вятърът започваше да духа по-силно. Бурята трябваше да се разрази след около два часа, ако следваше прогнозата, а най-лоша щеше да стане след още час. - Но, да, ще държа очите си отворени. Продължиха на юг, Съливан постоянно проверяваше картата си. Теренът беше мъчен, почти нямаше равно място на него. Самата джунгла също допринасяше за забавянето им - нямаше пътеки, а гъстите шубраци трябваше да бъдат сечени от време на време. Всички членове на групата не за първи път изпълняваха мисия в подобни условия, така че приемаха препятствията и бавното си придвижване като нормално стечение на обстоятелствата. Имаше нещо в тази джунгла, което я отличаваше от другите, в които Чейс беше стъпвал. Не можеше да се отърве от това неизменно лошо предчувствие - че смъртта е навсякъде около тях. Част от някогашния хошимински път беше преминавал през този участък от страната по време на войната, по него се бяха осигурявали провизии за северновиетнамските войници и за южната част на държавата, в резултат на това целият район е бил обект на хербицидна атака от страна на американските сили, за да се убие всякаква растителност и да се унищожат укритията на врага. Макар околността да се беше възстановила сравнително добре след над три десетилетия, околността беше пълна с мъртви дървета - гниещи паметници на някогашната химическа война. Англичанинът не беше човек с развинтено въображение, но не можеше да отрече, че се чувства неудобно в тази отровена земя. След два часа светлината беше намаляла значително, и то не само заради приближаващата нощ. - Вятърът сериозно се усилва - каза Ломакс. Над главите им бяха надвиснали заплашително гъсти облаци. - Така като гледам, бурята ще ни застигне съвсем скоро. - Напълно съм съгласен - отвърна Съливан. - Бих казал, че разполагаме с не повече от десет минути, преди дъждът да ни връхлети. Може би сега е моментът да си облечете подходящи дрешки. - Аз съм навит - каза Чейс, свали раницата от гърба си и извади от нея найлоново пончо с качулка и с камуфлажна окраска. - Макар че, ако бурята се обърне на тайфун, ще се намокрим, въпреки екипировката. - Ще взема да си разквася малко устата - заяви Кастил, навлече своето пончо, след което извади найлонова торбичка от раницата си. Чейс въздъхна. - Какъв странен плод си си донесъл този път, Хюго? Съливан се дръпна на една страна и направи физиономия. - Дано не е дуриан18. Мирише като задника на шимпанзе. - Ах, и вие, хора - отвърна Кастил с престорено презрение. - Никога не искате да пробвате нови неща. Не, не е дуриан. Лонган19 е. - Белгиецът извади един от кръглите плодове от торбата, натисна го, за да разкъса кората, под която се разкри блед, приличащ на око плод. Мъжът го лапна и задъвка. - Превъзходно. - Аз предпочитам да се придържам към златна превъзходна20 - каза Чейс, с което си заслужи презрително изсумтяване от страна на приятеля си. Риос провери картата си. - Ако бандитите оперират в този район, къде биха се скрили? Другите се присъединиха към него. - Ако са тъпи - започна Хойт, - ще са в тази долина тук. - Мъжът посочи точката, която имаше предвид. - Теренът е гладък и става за лагер - но така ще бъдат лесна мишена. - Съмнявам се да изкараме чак такъв късмет - намеси се Съливан. - Ако познават добре джунглата, в което не се съмнявам, знаят, че подобно място ще се наводни в сезона на тайфуните. Но... - Мъжът прокара пръста си през картата към една местност над стръмната западна част на долината. - Това място тук е доста по-добро. Земята е почти равна, лесно се защитава - има и пътища за изтегляне, които могат да им влязат в употреба. Чейс погледна своята карта. - Ако се промъкнем от този голям хълм в посока северозапад, това ще ни осигури по-висока точка и по-добра видимост. - В случай че наистина се намират там - отбеляза Кастил. Съливан погледна към мястото. - Щом имат затворници трябва да ги държат някъде, така че не може просто да си опънат палатките където им скимне и да се изпарят във всеки един момент. Нуждаят се от пространство, за да си построят истински лагер. - Очите му прескачаха и към други възможности. - Това място отговаря на изискванията. Ако не са там, просто ще продължим с претърсването - но това е основната ни цел за момента. Хойт повдигна автомата си. - Добре. Да отиваме там и да им сритаме задниците. - Минимална сила - напомни му Съливан, беше сериозен. - Искам всичко да мине по мед и масло, ако е възможно. - Ти си шефът - меко отвърна американецът, но не свали оръжието си. Чейс извади компас. - Трябва да вървим оттук - каза той и посочи в посока югоизток. - Пътят е около километър и половина, но докато стигнем, вече ще се е мръкнало. Кастил погледна нещастен към люлеещите се дървета. - Също така бурята ще ни е застигнала дотогава. - Още една добра причина да спрем на бърборим и да почнем да вървим - каза Съливан. - Хайде, движение.   * * *   Малко след това заваля. Дори балдахинът от клони не можеше да предпази хората на Съливан от този потоп. Засилващите се ветрове разтваряха короните над главите им и пропускаха проливния дъжд през тях. Почвата бързо се превърна в кал, която полепваше с всяка стъпка по ботушите им. Последните остатъци от дневна светлина също се изгубиха и в джунглата се спусна пълен мрак. Макар че очите на наемниците бързо привикнаха с тъмнината, мъжете се видяха принудени да забавят още повече крачка, всяка стъпка можеше да се окаже фатална по този неравен терен. Чейс прескочи един наклон и едва не падна, когато ботушът му срещна малко ручейче с вода, което беше втечнило горния слой на почвата. Успя да се задържи на крака в тинята, но знаеше, че трябва да бъде по-внимателен. - Добре ли си? - попита го шепнешком Кастил зад него и вдигна ръка, за да предупреди останалите да спрат. - Да - отвърна Чейс. - Гледайте си в краката, доста вода се стича надолу по хълма. - Ако продължава така, има вероятност от кално свлачище - предупреди ги Съливан. - Всички стойте близо до онези големи скали ей там. - Мъжът посочи към някакви измити от дъжда очертания, които се намираха под пътя, на който бяха. Еди тъкмо щеше да поеме отново напред, когато забеляза раздвижване пред себе си в далечината. Вдигна високо ръка - сигналът за потенциална заплаха. Другите мъже на мига се приведоха и се хванаха за автоматите. - Какво има? - изсъска Кастил. - Видях нещо. - Англичанинът прикри очите си, за да ги предпази от дъжда, и се загледа внимателно в мястото, където забеляза движението. За няколко секунди не видя нищо друго освен неясните очертания на дърветата, които се поклащаха в мрака... тогава онова нещо се появи отново. Светлина. Беше слаба, но в гъстата тъмнина изпъкваше като фар. Тя подскачаше между дърветата, след което отново се изгуби зад стволовете им. Чейс нямаше нужда от допълнителни наблюдения. Единственият човек, който щеше да се разхожда в джунглата през нощта и с надвиснал над главата му тайфун, можеше да е само часови. - Това е фенерче - прошепна Еди на Съливан, който тихомълком се беше промъкнал до него. - Открихме ги. Новината наелектризира настроението в групата. До този момент наемниците бяха в режим на готовност, но сега застанаха нащрек и се приготвиха за действие. Хойт изплю влажната си цигара и я стъпка с ботуша си. - Добре - каза Съливан, когато фенерчето отново заигра в далечината, - часовият се намира на двеста метра пред нас. Ще останем на това ниво и ще скъсим разстоянието наполовина, за да получим по-добра видимост. Няма да се приближаваме повече, докато не разберем с колко души си имаме работа и къде точно се намират. Разпръснете се на пет метра един от друг. Еди, ти водиш. Чейс окачи автомата на рамото си, приклекна почти на четири крака и се запромъква бавно. Кастил изчака англичанинът да се отдалечи на необходимото разстояние и го последва. Другите мъже сториха същото, най-отзад остана Хойт. През това време Еди вече беше изминал петдесет метра и бе забелязал други признаци на живот. Фенерчето определено принадлежеше на часови, който ходеше напред-назад по виеща се пътека. Имаше поне още един пазач в далечния край, с който покриваха периметъра. В този кръг Чейс видя още светлини. С приближаването му постепенно се появяваха нови отблясъци от няколко палатки, в които имаше лампи, а един голям фенер беше окачен на входа на друго укритие. Еди спря на стотина метра от лагера. Оттатък палатките имаше някаква постройка, приличаше на барака във формата на куб. Светлината, идваща от нея, се отразяваше в дъжда, който падаше като стена върху подобните на плочи стени. Слабо правоъгълно сияние очертаваше малък прозорец на една от тях. На Чейс укритието не му приличаше на останал от войната бункер, а по-скоро на каравана или на морски контейнер. Англичанинът имаше по-сериозни притеснения от вида на мистериозната структура. Двамата часови продължаваха да обикалят района, в това време Еди забеляза, че още един мъж се появи от една от по-малките палатки и прекоси целия лагер, за да отиде до най-голямото укритие. Пазачите не бяха единствените будни бандити. Другите наемници се присъединиха към Чейс. Мъжът ги запозна с наблюденията си. - Нямам идея какво представлява онази барака - заяви той. Съливан извади бинокъл и огледа лагера. - Не мога да видя нищо в този проклет дъжд - измърмори той - Малките палатки биха побрали трима, най-много четирима мъже, ако се натъпчат в тях. Голямата... десет, че дори и повече. - С колко души си имаме работа, с близо трийсет ли? - попита Ломакс недоволен. Новозеландецът поклати глава. - Съмнявам се. Навярно държат заложниците в голямата палатка - много по-лесно е да ги пазят, когато всички са на едно място. Те са осем души. - В такъв случай остават двайсет и двама срещу шест. Пак не ми се нрави подобен вариант. - Изненадата е на наша страна - отбеляза Хойт. - Можем да отстраним повечето от тях, преди въобще да са разбрали, че сме тук. Ако се наложи - добави мъжът, когато видя намръщената физиономия на Съливан. - Ако хуманитарните работници са в голямата палатка, мисля, че можем да стигнем до тях, без да бъдем забелязани. - Чейс посочи към едно тъмно петно между укритията и пътеката, по която вървеше единият от часовите. - С добре премерени действия ще се скрием в храстите и ще минем периметъра, а когато този пазач се отдалечи от нас, ще се промъкнем точно зад палатките. - По един и същ маршрут ли върви всеки път? - попита Кастил. - Откакто го наблюдавам - да. Навярно си е направил пътека, от която не би искал да се отклони в тази тъмница. Риос прехапа устната си. - Трябва да сме сигурни, че заложниците са там. Ако нападнем и тях ги няма... - Прав си - съгласи се Съливан. - Също така имаме нужда от информация срещу колко точно хора сме изправени. Някой от нас трябва да разучи. - Аз ще го направя - веднага се обади Хойт. Съливан го дари с непроницаемо изражение, след което поклати глава. - Еди, Мак ми каза, че имаш наскорошен опит от операции в джунгли и освобождаване на заложници. Прав ли съм? - Ако за наскорошен опит имаш предвид преди две години, то, да, прав си - отвърна Чейс. - Мислиш ли, че можеш да се промъкнеш, без да те забележат? Англичанинът огледа отново лагера, прецени разстоянията, възможните пътища за проникване и оттегляне, маршрута на часовите... - Да, мога да се справя. - Добре - каза Съливан. - Хюго, ти си с мен - ще отидем до онези скали и ще го прикриваме. Останалите, стойте тук и си дръжте очите отворени. Ломакс, Риос и Хойт кимнаха, след което се разделиха и заеха позиции, от които можеха да наблюдават случващото се долу и имаха възможност за чиста стрелба. Другите трима мъже тръгнаха предпазливо надолу по склона към скалите. Кастил и Съливан се спряха, за да огледат палатките, а Чейс се приготви да продължи. - Успех - пожела му новозеландецът. - Бори се до края, Едуард - добави Кастил. - Винаги го правя - отвърна Еди, кимна на приятеля си, преди да се свлече на земята и да запълзи между растителността. Обърна се бързо назад - двамата мъже се намираха на пет метра от него, но не бяха нищо повече от сенки, а тримата на върха на склона бяха невидими, скрити от мрака и дъжда. Нямаше да им е проблем да останат незабелязани от бандитите. Както нямаше да е проблем за него да намери похитителите. Часовият не правеше никакви опити да се скрие, светлината на фенерчето му се виждаше ясно, мъжът не изглеждаше никак внимателен. Лъчът на осветителното устройство прекарваше повече време насочен в земята, отколкото в недрата на джунглата. Това нямаше значение, Чейс замръзна веднага щом стигна до пътеката на пазача. От своето скривалище, залегнал под провисналите клони на някакво огромно растение, Еди наблюдаваше мъжа, който мина на около пет метра от него. Бандитът носеше дълъг дъждобран и широкопола шапка в цвят каки, водата шуртеше и от двата му аксесоара. От изражението на лицето му на светлината на фенерчето личеше, че човекът не изглеждаше никак щастлив, че е бил назначен за часови. Светлината също така разкри и оръжието, окачено на рамото му. То беше „Калашников“, което не беше никаква изненада за Чейс... Изненадата за него беше типът „Калашников“. Специалното му обучение в САС го беше научило да разпознава оръжията от пръв поглед, така че късото дуло му подсказваше, че това е автомат АКС-74У, скъсената версия на АКС-74. Този модел бе компактен и предназначен за операции, в които се изискваше добра мобилност, за сметка на обхвата и огневата мощ, използваше се предимно от специалните служби. Не беше от оръжията, които често се срещаха в ръцете на бандитите в джунглите. Очакваше нещо подобно на неговия застаряващ АК-47. Еди изгони мисълта от главата си и се съсредоточи върху тътрещия се часови, чакаше го да се скрие зад дърветата, преди да действа. Маршрутът на пазача беше ясен, калта, осеяна със стъпките на мъжа, говореше достатъчно. Чейс вдигна глава, за да се увери, че бандитът продължава да се отдалечава, скочи на крака и се размърда, като се опитваше да оставя следи далеч от пътеката на патрула. След малко отново се просна на земята и продължи да напредва. Движеше се бавно и внимателно, отне му пет минути, за да стигне до лагера. Надникна над един изгнил дънер. Видя шест палатки - пет малки и една голяма, като две от малките тъмнееха. Барабаненето на капките върху платнищата не му попречи да чуе тихите разговори, които се водеха в укритията. Сенките се движеха върху някои от палатките в подобие на странен магически фенер. Чейс не помръдваше, изучаваше района. В трите малки укрития имаше поне шест души, плюс онези, които се намираха в двете неосветени. Голямата палатка беше трудна за преценка, но мъжът предположи, че в нея няма да се намират по-малко от шест души. Ако хуманитарните работници бяха в нея, това означаваше, че трябва да се справят с поне девет бандити, за да я превземат: шест в малките палатки, един, който вероятно пазеше пленниците, и двама часови. Също така не трябваше да изключва и мистериозната барака. Със сигурност не беше останала от войната. Имаше формата на куб, всяка от страните ѝ бе около четири метра и половина, беше издигната от земята на подпори, които приличаха на хеликоптерни шейни. Прозорчето, което беше видял по-рано, се оказа, че се намира на врата, от другата му страна имаше вертикални щори. На покрива беше инсталирана сателитна чиния и дори през шума от поройния дъжд и силния вятър можеше да чуе работещия генератор. Лагерът беше нещо повече от обикновено укритие. Вниманието на Чейс беше привлечено от ново раздвижване. Предната част на една от малките палатки се отвори и от нея излезе някакъв мъж, той прибяга до едно от двете неосветени укрития. Каза нещо на виетнамски. След няколко секунди палатката се освети и някой отговори. В такъв случай враговете бяха поне десет, но Еди забеляза и нещо друго - този мъж също беше въоръжен с АКС-74У. Едно такова оръжие можеше да мине за случайност, но две? Не, нямаше начин. Освен ако някой не ги беше раздал на бандитите... Или тези хора въобще не бяха бандити. Мъжът приключи разговора с партньора си и се върна в своята палатка. Чейс остана на мястото си доста дълго време, преди отново да започне да се движи. Каквото и да се случваше на това място, той имаше цел: трябваше да локализира пленниците. Преодоля дънера и запълзя към голямата палатка. Тя имаше две полиетиленови прозорчета от най-близката до Еди страна. Англичанинът се промъкна до тях и надникна през прозрачната пластмаса. Вътре се намираха няколко закачулени фигури, ръцете им бяха вързани зад гърбовете, някои седяха, други лежаха върху одеяла, не помръдваха. Това бяха хуманитарните работници. Един виетнамец стоеше на малко столче до входа, а в другия край на палатката имаше втори пазач. И двамата бяха въоръжени с АКС-74У. Чейс преброи пленниците. Бяха седем. Къде ли се намираше осмият в такъв случай? Звукът от генератора му предложи една възможност. Чейс отново залегна в тревата и започна да пълзи в кръг около лагера към бараката. Беше изминал две-трети от разстоянието, когато ново раздвижване го накара да замръзне. Трима мъже излязоха от палатката и се насочиха към мистериозната постройка. Всички носеха найлонови пончота и шапки, но не широкополи като на бандитите, а бейзболни. Главите им бяха наведени и вървяха с гръб към Еди, така че той не успя да види лицата им. За сметка на това чуваше какво си говорят. Определено разговорът им не беше на виетнамски. Руснаци ли бяха? Чейс знаеше само няколко фрази от този език, но акцентът и произношението му се сториха такива. Какво, да го вземат мътните, търсеха те тук? Фигурите стигнаха до бараката и влязоха в нея. Еди видя малка част от вътрешността на помещението, но бялата боя и неръждаемата стомана не му подсказаха абсолютно нищо. Той се приближи още повече. След няколко минути вратата се отвори отново и тримата мъже излязоха. Този път Чейс видя лицата им. Определено не бяха виетнамци. Единият от тях беше в средата на петдесетте и с червеникава брада, другият бе едър човек с неумело поддържан тънък мустак, в края на двайсетте си години. Той беше потънал в разговор с третия руснак. Еди не разбираше какво си говорят, но едно нещо му стана пределно ясно от държанието им: последният мъж беше шефът. Той бе и най-високият от тримата, изглеждаше на възрастта на Чейс, в началото на трийсетте си, с триъгълна форма на лицето и със строг, бледен поглед, който завъртя пренебрежително при предложението на по-младия си спътник. Уплашен, мустакатият мъж потъна в неловко мълчание. Англичанинът изчака триото да се върне при палатките, преди да продължи с разузнаването. Не след дълго достигна бараката. Изкачи металните стъпала до вратата. Внимателно опита дръжката. Тя поддаде. Чейс вдигна оръжието си, отвори вратата и бързо се вмъкна вътре. Нямаше представа какво ще открие там, но въпреки това остана шокиран при гледката, която се разкри пред очите му. Стъклена преграда разделяше бараката на две. Тясната част, в която се намираше Еди, приличаше на галерия, място, където хората можеха да наблюдават какво се случва от другата страна. Медицински експерименти. Чейс забеляза последната пленничка. Веднага позна младата блондинка от снимката, която Лок му беше показал - това беше Наталия Пьолтл, дъщерята на американеца. Момичето спеше - навярно беше упоено, няколко интравенозни системи се подаваха от голата му ръка. По кожата му имаше синини, там, където бяха забивани още игли. Пьолтл беше облечена единствено в бяла операционна пижама, която като че ли бе направена специално за нея; коремът ѝ беше покрит с парче плат, пристегнат с лента велкро, под него личаха превръзки. Силната синьо-бяла светлина идваше от няколко кръгли лампи на тавана и осветяваше жертвата като някакво животно на масата на препаратор. На Еди започна да му се повдига, но той запази самообладание и огледа останалата част от помещението. В единия ъгъл имаше голям неръждаем шкаф, който приличаше на хладилник; може би служеше за съхранение на проби? Другият ъгъл приютяваше малка метална мивка, остъклените рафтове до нея съдържаха блестящи хирургически инструменти и колби с различни химикали. Върху един шкаф с чекмеджета, който се намираше до операционната маса, стоеше лаптоп. Каквото и да се случваше тук, беше ясно, че не ставаше въпрос за случайно отвличане от бандити. Някой бе хвърлил много усилия, за да се докопа до Наталия. Получаването на отговор на въпроса кой беше този някой, можеше да почака. Пьолтл не беше единствената пленничка. Основен приоритет пред Еди бе да се върне при Съливан и да запознае екипа със ситуацията. Чейс се пребори с желанието си да освободи младата жена и да я отведе на сигурно място, след което отвори едва вратата. Проливният дъжд продължаваше да държи похитителите на момичето по палатките им. - Съвсем скоро ще се върна за теб - обеща Еди на спящата Наталия и се измъкна от бараката.     7.     Швеция     Еди натисна още повече педала на газта и изпрати туизито на юг по булеварда след похитителите на Тува. Доста пред тях аудито направи рязък завой надясно. Чейс погледна към спидометъра и се опита да прецени колко време ще му отнеме, докато стигне до разклонението. За един момент му се стори, че малката кола е изключително бърза - след което се сети, че числата отговаряха на километри в час, а не на мили. - Еди! - изкрещя Нина от задната седалка. - Завий надясно, точно там! - Жената посочи към една улица, която продължаваше на югозапад, докато стискаше айфона си здраво в ръце. На екрана на апарата се възпроизвеждаше 3D карта на Стокхолм. - Това е пряк път, по него можем да ги настигнем! Чейс направи завоя и вкара туизито в другото платно, за да изпревари една бавно движеща се кола. Пътят беше без изход, в края му имаше дървета, между които се намираше велоалея. Еди се надяваше колата да е достатъчно малка, за да се промъкне по нея. - Какво има там долу? Нина завъртя картата. - Река. Единственият път, по който могат да минат, е покрай нея. Пътят се казва... „Страндвеген“. Еди натисна клаксона на автомобила, изплашените минувачи скачаха настрани, когато той се отклони по велоалеята. През отворените страни на колата влязоха сняг и киша, които ги изцапаха. - Къде отива този път? - Откъде, по дяволите, да знам? Никога не съм била тук! Въпреки това идеята ѝ да използват прекия път беше добра. Аудито мина точно пред тях и продължи на запад по протежението на реката. Чейс още натискаше клаксона, когато излезе на друг широк булевард. Трамвайни линии бяха обрамчили всичките платна, в средата на пътя имаше разделителен тротоар и дълга редица с дървета на него, трамваи кръстосваха улицата в и бездруго натоварения трафик. Аудито беше принудено да се промъква агресивно между колите, за да избегне опасността да попадне в задръстване. Доста по-малкото рено се промъкваше в пролуките без проблем. - Вече започвам да намирам смисъл в това чудо - призна си Еди. - Настигаме ги. Нина наклони картата на една страна, за да добие по-добра представа за онова, което се намираше пред тях. - Ако не завият в една от страничните улички, ще трябва да продължат надолу по реката още километър. Навярно са се насочили към един от главните пътища извън градаааа! - пропищя жената, когато Чейс прекара колата между два други автомобила на милиметри от тях. - Другият път не минавай така! - Предпочиташ да ги бях ударил ли? - Предпочиташ аз да те ударя ли? - Не съм навит... чакай малко, виж! - Двете платна пред тях бяха пълни с неподвижни превозни средства, а трамваят в третото запушваше единственото отворено пред похитителите авеню. Стоповете на аудито светеха. - Заседнали са. - Май не са - каза Нина, когато автомобилът даде пълна газ, избута една по-малка кола от пътя си и прекоси линиите точно зад трамвая и мина през разделителния тротоар. Един мъж, който вървеше по него, отскочи от пътя ѝ, колата отклони рязко в последния момент, за да го избегне. Аудито премина бордюра от другата страна и отново се заплъзга в посока запад - с тази разлика, че сега се намираше в насрещното движение. Еди се възползва от ниската част на бордюра, където прекосяваха пешеходците, за да преодолее залесения централен разделител. Запромъква се между дърветата, преди да се озове на празното платно от другата страна, предназначено за автобуси и трамваи. Шофьорът на аудито се опита да пресече пътя и да излезе на празното пространство пред тяхната кола, но не успя да намери достатъчно голяма пролука между преминаващите коли, за да го стори. Разярен от неуспеха си, мъжът зави в другата посока и подкара автомобила по павиран път по крайбрежната линия, през цялото време надуваше клаксона и присвяткваше с фаровете. Изплашените пешеходци бързаха да се махнат от пътя му. - Господи! - възмути се Нина, когато руснаците завиха. - Някой ще бъде убит! - Да, навярно ние! - отговори Еди притеснен. Платното, на което се намираха, вече не беше празно, пред тях светеха фаровете на трамвай - и приближаваха с обезпокоителна скорост. Бордюрът отдясно беше достатъчно висок, за да се преобърне малката кола, ако англичанинът се опиташе да мине през него, но връхлетеше ли върху насрещното движение, щеше да е още по-опасно... Нямаше време. Трамваят беше изключително близо. Чейс зави наляво. Нина изпищя, когато релсовата машина премина отдясно на тях, всичко от другата им страна се размаза, когато Еди яхна вълната и се озова на разделителната линия между двете платна. Шофьорът на автомобила срещу тях инстинктивно зави, за да избегне челния удар, двете коли ожулиха страните си, разнесе се пронизителен стържещ метален звук. Движението зад тях рязко спря, зазвучаха клаксони и удари на броня в броня. Трамваят премина и Чейс веднага се върна на празното платно. Съпругата му го удари по рамото с юмрук. - Казах ти да не правиш така! Еди не ѝ обърна внимание, търсеше похитителите на Тува. Черното ауди продължаваше да се движи по павирания път. С доста по-бавна скорост, за да не удари някой от пешеходците. Това подсказа на Еди, че мъжете не бяха тотални изверги, стремяха се да избегнат косвените жертви сред невинните жители на града. Това съвсем не означаваше, че Скилфингър беше в безопасност. Чейс подкара туизито с максималната му скорост, макар тя да не беше много голяма - беше достатъчна в този момент, за да настигне похитителите. - Какво ни чака отпред? - провикна се англичанинът към съпругата си. Нина увеличи картата. - Прилича ми на голямо кръстовище. Ако искат да напуснат града, трябва да продължат напред... - Жената млъкна. - Чувам сирените на ченгетата! Еди също ги чу малко по-късно. Погледна към аудито. Булевардът, по който караха, свършваше. След него пътят се разделяше като вилица, всеки ръкав беше осеян с пулсиращи сини светлини. Не всички пътища за бягство пред похитителите бяха отрязани. Вляво от тях имаше тесен залив, около който бяха акостирали малки развлекателни корабчета, по края му се извиваше в полукръг друг път. Руснаците също го бяха забелязали, единият от силуетите в колата жестикулираше енергично. Автомобилът продължи, зави покрай малкото пристанище, преди най-накрая да успее да слезе от тротоара и да се включи в пътя, на косъм от катастрофата. Еди прекара малкия автомобил между пъплещите коли наоколо и ги последва. - Накъде води този път? - попита той. Нина бързо провери на картата. - Казва се „Ниброхамнен“ и води до... никъде! - Екранът на смартфона показваше, че едната страна на улицата продължаваше покрай силно застроена площ, а другата следваше реката, откъдето водеше отново до главния път. - Ако караме напряко, ще ги настигнем! Аудито се отдалечаваше бързо по бреговата линия. Явно беше, че шофьорът му също не бе запознат със сложната география на Стокхолм. Еди погледна назад, изви автомобила на една страна и спря. Полицейските коли се опитваха да си проправят път през трафика, но не постигаха особен успех. - Откъде можем да минем напряко? - От ей там долу! - Нина посочи вдясно. Между бледа каменна сграда, от която висяха банери, на които пишеше „Мусиколиска“, и огромен хотел се намираше тесен път. Еди видя предупредителния знак в началото му. - Влизането е забранено - еднопосочна е. - Тази улица е единствената ни възможност. Иначе няма да можем да настигнем похитителите. - Преднината на аудито растеше. Още няколко секунди и щеше да се изгуби зад крайречния завой. Еди опита да обърне, но видя, че и двете платна са блокирани от други коли, които чакаха на светофарите. Това не бяха автомобили, покрай които можеше да се промъкне с туизито. Единият беше камион за боклук, а другият снегорин, двете метални туловища заемаха цялата площ на уличката. Мантинелите отстрани не позволяваха на Чейс да подкара превозното си средство по тротоара. - Уха! Няма как да минем. - Англичанинът бързо върна реното на „Ниброхамнен“. Руснаците се бяха скрили от поглед. - Изгубихме ги! - констатира ужасена Нина. - Не, въобще не сме - настоя Еди. Насочи превозното им средство по улицата покрай покрития с бръшлян хотел „Радисън“, след което рязко спря. Колата им се приплъзна на една страна и застана точно срещу главния вход на сградата. - О, даже не си го и помисляй... - простена Уайлд. - О, даже си го помислих! - Чейс настъпи педала на газта до долу. Туизито подскочи върху ниския бордюр и мина през вратите към лобито на хотела. Гостите запищяха и се опитаха да се махнат от пътя, малката количка свистеше покрай тях. Еди натискаше клаксона постоянно. - Разкарайте се от пътя! - Една възрастна двойка беше прекалено бавна и объркана, за да успее да реагира навреме, и това принуди Еди да се отклони от пътя си. Мокрите гуми на автомобила се плъзнаха по теракотения под, той се удари в една маса и я запрати на една страна заедно е лампата върху нея, преди англичанинът да успее да го овладее. - Хайде де, размърдайте си задниците! - Много съжалявам - извиняваше се Нина на гостите на хотела. Последваха още викове и крясъци, когато малката количка продължи да кара през лобито. Рецепцията се откри пред погледа на Чейс, служителите зяпнаха, когато видяха какво се е насочило към тях. Англичанинът направи нов рязък десен завой, заобиколи ъгъла и разпиля нечий багаж. - Надявам се да има изход от тук - каза той. - О, сега ли се сети да мислиш за това? - излая Нина. - Познаваш ме от шест години. Кога съм мислил за каквото и да било предварително? - Ако имаме деца, ще трябва да започнеш да го правиш! - Жената забеляза един знак на стената със стрелка, която сочеше надясно. - В края на този коридор има изход. - Този път ще ни изведе до мястото, от което влязохме - възрази Еди. Видя двойка врати пред себе си и се насочи към тях, като отново занатиска енергично клаксона. - Тази възможност ми се струва по-добра. - Не, недей! - Беше прекалено късно, за да спира. Нина се подготви за удара... Малкият автомобил изблъска вратите, като едва не изкърти едната от пантите ѝ. Сервитьорите се дръпнаха стреснати на една страна, чиниите от таблите им се разлетяха наоколо. Двойката беше влязла в ресторант, който някога е бил двор, сега беше покрит със стъклени плоскости вместо таван. Хранещите се в заведението хора подскочиха, стреснати от неочакваното нахлуване. Еди се промъкваше ловко между масите. - Къде е проклетият изход? - Големи участъци от стената бяха покрити с черни завеси. Най-накрая мъжът забеляза един светещ знак, който се подаваше измежду пердетата и се насочи към него. - Не ни обръщайте внимание - каза Нина, засрамена от изумените погледи на посетителите на ресторанта. Някои от тях я бяха разпознали: все пак тя беше публична фигура. - Мамка му! За пореден път ще вляза във вестниците. - Мислех си, че вече си свикнала с всичко това. Извинете ме - добави Еди и натисна клаксона, за да накара един сервитьор да се разкара от пътя му. Мъжът режеше печено върху малка масичка за сервиране; на Чейс му хрумна една идея и когато мина покрай човека, взе от ръцете му големия нож. - Какво правиш? - попита Нина. - Планирам! - Еди заклини ножа до седалката и се насочи между завесите към изхода. За негово облекчение, вратите бяха летящи, колата ги отвори и мина през тях. Пред очите му се откри дълъг коридор. Чейс настъпи педала на газта. - Къде ще излезем? - Не мисля, че приложението показва вътрешностите на сградите - оплака се жената и провери екрана на айфона си отново. - Чакай малко... този коридор изглежда достатьчно дълъг, за да ни изведе в другия край на хотела... - Нина завъртя изображението, за да придобие по-добра представа за сградата. - Отзад има паркинг. Ако успеем да излезем на него и завием надясно, ще излезем на онази еднопосочна улица. Еди отново натисна клаксона и още служители на хотела се разбягаха, когато реното влезе в друго лоби в задната част на сградата. Огромна арковидна двойна врата водеше навън. Един мъж с табелка на костюма си се забърза към изхода, като че ли искаше да им препречи пътя, но когато автомобилът не показа никакви признаци, че ще намали, човекът просто отвори вратите, за да ги предпази от потрошаване. - Благодарско, човече - провикна се Чейс, когато мина покрай служителя. Излязоха навън и ги лъхна леденият стокхолмски въздух. Павираната зона между двете крила на хотела наистина се оказа малък паркинг, една порта водеше до някакъв път. Еди мина през нея, зави надясно и веднага след това наляво, за да излезе на еднопосочната улица, към която се стремяха. Изсвистя опасно покрай преминаващите автомобили. - Добре, а сега накъде да карам? - Право напред - отговори Нина. - Ако онези следват крайбрежната линия, ще се озоват вляво от нас. Чейс кимна. - Надявам се все още да сме пред тях. - Дясното платно беше чисто откъм коли и англичанинът се премести в него. Наближаваха едно оживено кръстовище, намиращо се в единия край на мост над реката. Автомобили и автобуси идваха от всички посоки. Не се чуваха сирени - нито пък изнервени мелодии от клаксони. Похитителите още не бяха минали оттук. Не можеше да са далеч, скоро щяха да се появят - развиваха доста по-добра скорост от тяхното електрическо туизи. Еди се съсредоточи и с пълна газ се стрелна през улицата към крайбрежната линия. Сега вече чу клаксони, които свиреха в някакъв свиреп синхрон. - Ето ги, идват! - провикна се Нина, когато видя лъскавата черна кола да се прокрадва между другите автомобили точно към тях. - Дръж се здраво! - предупреди я Еди и се шмугна през платната, за да пресече пътя на аудито. Двете коли бяха много близо една до друга, двигателят на немската машина ревеше. Чейс взе ножа, точно когато другото превозно средство ги връхлиташе. Малкото туизи беше достатъчно атрактивно, за да се запечата в ума на похитителите. Шофьорът се изненада, когато го видя, но бързо се опомни и рязко насочи автомобила си към него. Еди завъртя волана, за да избегне сблъсъка. Предницата на аудито остърга подобното на спасителна капсула превозно средство. - Мамка му! - изкрещя Нина, когато руснакът обърна колата и се насочи към тях в нов опит да ги изблъска от пътя. Съпругът ѝ не се безпокоеше толкова много от шофьора, колкото от мъжа до него. Предното стъкло на автомобила се смъкна надолу, от него се появи оръжие, насочено към тях... Еди наби спирачка... и вкара ножа в задната гума на аудито, изстрелът премина над него. Острието се заби в колелото и ръката му за миг беше захваната от въртенето на гумата - почувства силна болка. По-голямата кола се завъртя и запрати по-малката на една страна... повредената гума се пръсна и изгърмя подобно на изстрел. Руснакът се опита да овладее колата, но дори и подобен модел със задвижване на четирите гуми, не можеше да се справи с мократа настилка. Мъжът в мястото за пътника беше захвърлен навън, той изтърва оръжието си. Опита се да се върне обратно в колата... но изкрещя, когато видя какво го връхлита... Аудито се удари странично в един съчленен автобус. Прозорците на леката кола се счупиха и посипаха пътниците със стъкла. Немската машина отскочи назад и замря по средата на пътя. Стрелецът се свлече мъртъв от смачканата страна на колата, лицето и по-голямата част от ръката му се бяха забили в разкъсаната хармоника, която свързваше двете части на автобуса. Другите пътници в аудито се разминаха единствено със замайване от сблъсъка. Техните преследвачи също не успяха да избегнат катастрофата. Въпреки усилията на Еди да овладее туизито, то се заклати и се обърна... Англичанинът стискаше здраво волана, а Нина седалката му, докато колата се плъзгаше като шейна по пътя на едната си страна. Удариха се в един бордюр, закръгленият таван на превозното средство пое удара с ужасен вой на смачкана ламарина. Преминаващите хора се запътиха към тях, за да помогнат, разтревожени лица надничаха във вътрешността на автомобила. Еди потръпна, когато се опита да се движи; болката в лявата му ръка беше подкрепена от силно пулсиране в дясното му рамо, там, където асфалтът го беше ожулил. За щастие, нямаше нищо счупено. Тревожеше се повече за съпругата си. - Нина! - изпъшка той и се опита да се надигне. - Добре ли си? - Не, определено не съм! - изрева тя, когато хората ѝ помогнаха да се поизправи. Беше си ударила главата в заледения път и по слепоочието ѝ се стичаше кръв от една рана над него. Притисна с ръка мястото, но съжали, че го стори, нова порция болка заля главата ѝ. - Мамка му, това болеше! Някой от все по-сгъстяващата се тълпа заговори на английски: - Ще повикам линейка. - Зарежи линейката, обади се на ченгетата - заповяда му Еди и се обърна, за да локализира колата на похитителите. Шофьорът се опитваше да се измъкне от нея, беше замаян. - По дяволите! Още мърдат. - Как е Тува? - попита уплашена Нина, обхващаше я сериозно безпокойство за шведската ѝ колежка. Еди се измъкна от преобърнатото туизи. Руснаците искаха да извадят Скилфингър от аудито... Не, по-скоро се опитваха да я извадят. Жената не помръдваше, навярно беше в безсъзнание. Похитителите ѝ не изглеждаха много по-добре от нея. Единият от мъжете заобиколи колата, хвърли поглед към историчката и към тълпата от зяпачи, след което излая някаква команда към спътниците си. Триото заряза Тува и се насочи към парка, намиращ се в северозападна посока. - Нина, увери се, че тя е добре - каза Еди и хукна, но не след руснаците, а обратно към автобуса, беше забелязал нещо на земята. - Какво смяташ да правиш? - попита го съпругата му. - Ще разбера кои са тези момчета - провикна се в отговор Чейс. Стигна до онова, което търсеше - падналото оръжие на мъртвия мъж. Вдигна го. Отне му известно време, докато го разпознае: беше „Вектор СР-1“, мощен пистолет, който се използваше предимно от ФСБ - руските служби за разузнаване, които бяха наследили КГБ. Това доста ясно заявяваше кой точно се опита да отвлече Тува Скилфингър. Но въпросът, който оставаше, беше защо? Имаше само един начин да разбере. Докато Нина се измъкна от туизито и тръгна към другата кола, Еди хукна след опитващите се да избягат похитители. Водачът на групата видимо беше ранен, накуцваше, като бягаше, но определено имаше подготовката и волята да преодолее болката. Обърна се, за да погледне зад гърба си, когато стигнаха до входа на парка, и видя, че Еди е по петите им. Излая нова заповед, единият от мъжете замръзна на тротоара и бързо извади оръжието си... Чейс се хвърли и претъркули зад едно спряло „Волво“ точно когато руснакът откри огън. Жената в колата запищя и се наведе, куршумите се врязваха в превозното ѝ средство. - Господи! - стресна се Нина, като чу стрелба, и залегна зад аудито. Паниката се беше разнесла сред хората наоколо, пръскаха се като ято уплашени птици. Руснакът продължи да стреля и счупи няколко от прозорците на волвото, след което се обърна да погледне зад гърба си докъде бяха стигнали спътниците му... Точно такава възможност чакаше Еди. Англичанинът се изправи и стреля през купето на колата, пред погледа на изпадналата в истерия шофьорка. Две кървави точки се появиха на гърдите на руснака. Той се свлече на земята. Чейс набързо се извини на жената в автомобила и хукна да избие оръжието от ръцете на похитителя, в случай че той все още представляваше заплаха. Не беше такава, очите му бяха широко оцъклени. Еди изгледа с гневен поглед мъртвия мъж и тръгна след спътниците му.   * * *   Нина наблюдаваше Еди, докато не навлезе в парка, изправи се и надникна в аудито. Скилфингър се беше проснала на задната седалка, не помръдваше. - Тува? - повика я притеснената американка и посегна към врата ѝ, за да провери пулса. - Добре ли си? За момент не почувства нищо... след което усети слаб, но постоянен ритъм. Тува реагира на допира, стресна се и изстреля нещо на шведски. - Всичко е наред, всичко е наред! - успокои я Нина. - Тръгнаха си. Историчката се вторачи в нея, все още беше уплашена. - Кои бяха тези? Какво искаха от мен? - Нямам представа, но сега си в безопасност. Полицията е на път. Добре ли си? Тува се изправи и сложи ръка на главата си. - Така... така мисля. Ударих се, когато катастрофирахме... - Жената видя раната на Нина. – Oj here Gud!21 Ранена си! - Ще оживея - отвърна Уайлд през стиснати зъби. - Еди как е? Добре ли е и той? - Надявам се. - Нина Уайлд се обърна, за да види как съпругът ѝ преследваше похитителите в парка.   * * *   Чейс прескочи една малка ограда, мина напряко през някаква цветна леха, покрита със сняг, преди да излезе на голяма пътека. Двамата руснаци се намираха на около петдесет метра пред него, бяха минали покрай една голяма статуя, издигната на висок каменен плинт22. Накуцващият водач се обърна отново назад, за да открие, че Еди продължава да ги преследва. Последва нова заповед, спътникът му спря на място и вдигна оръжието си. - Мамка му! - изруга Чейс и бързо смени посоката си, за да изпречи плинта между себе си и стрелеца. Свръхзвуково изсвистяване му подсказа, че току-що се е разминал с куршум. Последваха нова серия писъци, когато хората в парка осъзнаха, че се води престрелка. Отливки от старовремски оръдия и мортири играеха ролята на ограда, между тях висяха вериги. Еди прескочи една от тях и опря гърба си в плинта. Вдигна оръжие и надникна зад ъгъла. Дали руснакът просто се опитваше да го забави, или целта му беше да го убие? Последвалият нов изстрел и посипалите се каменни частици от ъгълчето на платформата му отговориха на въпроса; Чейс бързо се прикри. Преди да катастрофират, руснаците се опитваха да избегнат косвените жертви, но сега, след като изгубиха пленничката си и бяха притиснати в ъгъла, всичките им задръжки бяха отпаднали. Еди се наведе дотолкова, доколкото смяташе, че ще е безопасно да не бъде отнесен от куршум, и надникна, за да види какво прави опонентът му. Водачът бягаше напряко през една поляна в посока към някаква червена черква, която се намираше зад редица дървета. Макар и куцащ, съвсем скоро мъжът щеше да се изгуби от поглед - а Чейс не се съмняваше, че той разполага с достатъчно умения да се слее с тълпата наоколо. Ако руснакът се измъкнеше, Тува щеше да продължава да бъде в опасност от евентуално ново отвличане - или дори по-лошо. Не можеше да позволи това да се случи. Първо обаче трябваше да се справи със стрелеца. Еди свали коженото си яке. Хвърли го от едната страна на плинта... и се стрелна към другата. Руснакът стреля... по първата цел - якето се сгърчи във въздуха, когато куршумът премина през него. Мъжът светкавично осъзна, че това е било само примамка, и се извърна към следващата цел... Чейс обаче беше по-бърз от него. Изстрелът му улучи стрелеца точно в челото, куршумът излезе от задната част на главата му, последван от силна струя кръв. Руснакът едва не направи задно салто, преди да падне в снега, който се оцвети в червено. Този път нямаше смисъл Еди да проверява дали опонентът му е неутрализиран. Скочи през веригите, вдигна якето си и тръгна след последния похитител. Еди бързо настигаше руснака, раненият глезен на мъжа го забавяше. Той излезе от парка и тръгна по един път, който минаваше покрай черквата. Чейс бързо скъсяваше разстоянието помежду им. Шест метра, три. Похитителят чу, че го застигат, обърна се и вдигна пистолета си... Еди се хвърли отгоре му и го събори на земята. Двамата мъже се затъркаляха в снега. Шапката на руснака падна. Англичанинът насочи ритник в слабините му. Онзи се сви и Чейс улучи бедрото вместо тях. Кракът на похитителя отвърна на предизвикателството. Еди се отдръпна. Мъжът го удари в рамото. Англичанинът се претъркули и вдигна оръжието си. Както и руснакът... За първи път двамата имаха възможност да огледат лицата си... Когато го сториха, застинаха. Пистолетът на Еди не помръдваше от целта си - както и този на противника му. Мъжът беше по-висок от него, очите му бяха бледи, а лицето сурово и изпито. Двамата се гледаха един друг доста дълго време. Руснакът наруши тишината: - Знаеш защо съм тук, Чейс. - Това не беше въпрос. - Знам - отвърна Еди. Похитителят кимна и свали оръжието си. Англичанинът стори същото. Погледът на руснака остана закован в Чейс, замислен, пресметлив - тогава без повече приказки мъжът се изправи и си тръгна. Еди също стана на крака, мълчаливо наблюдаваше как онзи зави зад червената черква и се изгуби от поглед. Едва когато накуцващата фигура изчезна, англичанинът си облече отново разкъсаното яке и прибра пистолета в него. Чу, че някой се приближава, и се обърна. - Еди! - провикна се Нина, тичаше към него. - Добре ли си? - Да, добре съм - отвърна ѝ той. Жената се огледа наоколо притеснена, нямаше и следа от похитителя. - Какво се случи? Къде отиде онзи? - Измъкна се. - Но ти беше плътно по петите му. - Измъкна се - равнодушно повтори Чейс и тръгна отново към парка, оставяйки изумената си съпруга зад себе си.     8.     Виетнам     - Цялата тази работа не ми харесва - сподели Чейс. - Нещо не е наред. - И така да е, нямаме право на избор - отвърна Съливан, но видимо и той беше обезпокоен. - Трябва да измъкнем онези заложници от там, въпреки обстоятелствата. Но... - Очевидно е, че тези хора не са обикновени бандити - каза Кастил, довършвайки мисълта на новозеландеца. - Тогава какви са? - попита Риос. - Каза, че всички са въоръжени с АКС-74У, нали? - обърна се Съливан към Чейс, който кимна. - Единствените виетнамци, които по принцип използват подобни оръжия, са членовете на специалните служби... или ТС2. - Какво е ТС2? - попита Ломакс. - Tông cuc Tình báo - официално се води Виетнамска военна агенция за разузнаване, но също така действа като тайна полиция и се ползва за шпионаж. Въпреки това не мога да се сетя за добра причина да вземат хуманитарни работници за заложници. - Какво ще кажеш за руснаците? - попита го Чейс. - На мен ми се стори, че те ръководят онова, което се случва с Наталия. Но се питам какво правят и защо точно на нея? - Нека вършим нещата едно по едно - отвърна новозеландецът. - Първо трябва да я освободим, както и останалите пленници - ако тези хора наистина са от ТС2, то тогава да изпълним мисията без никакви жертви става още по-важен приоритет за нас. Ако убием дори един член на тяхната тайна полиция, повярвайте ми, ще ни преследват докрай. - Не виждам как бихме успели да сторим това - намеси се Хойт. - Ако наистина са толкова, колкото Чейс казва... - Ще намерим начин - сопна се Съливан. - Ясно? Опитах комунистическото гостоприемство на виетнамците през седемдесетте. Не бих го пожелал и на най-големия си враг - а със сигурност не желая да го изпитвам отново на гърба си! - Ако искаме да бъдем максимално незабележими, сега е най-подходящият момент да действаме - отбеляза Чейс. - Бурята ще ни осигури прикритие. Нито един от тези палячовци няма да си покаже носа навън, ако не се налага. - Независимо от укритията, които си бяха намерили, наемниците бяха подгизнали. Съливан надникна иззад скалата, зад която се бяха прикрили. - Има само един часови от тази страна на лагера - докладва той, след като видя светлината на едно фенерче. - Изглежда, мъжът се придържа към един и същ маршрут. Ако се възползваме от момента, можем да го обезвредим без много шум. И без да го убиваме - добави Хал и погледна предупредително към Хойт. Американецът изсумтя саркастично. - Добре, добре. Схванах намека. Бързо създадоха план за действие, след което шестимата наемници се насочиха към лагера. Тъй като вече се беше запознал с терена, Чейс поведе групата. Често спираше, за да установи позицията на часовия, докато не стигна до утъпканата пътека; сигнализира на спътниците си. Нямаше нужда от обяснения - всеки си знаеше работата. Еди залегна зад един храст на около метър от пътеката, а Кастил зае позиция близо до него. Другите мъже се пръснаха зад тях, бяха готови да действат, ако се наложеше. Вятърът брулеше здраво, дъждовните капки се сипеха по англичанина като малки бомби. Пончото го пазеше от дъжда толкова, колкото и ако беше без него. Но наметалото му служеше по друг начин - камуфлажната му окраска му помагаше да се слее с околността. С ниско приведена глава и храст, който да закрива фигурата му, часовият щеше да го види само ако се намираше на крачка от него. Или поне така се надяваше... Еди хвърли поглед настрани към една приведена сянка: това беше Кастил. Светлината, която се задаваше от другата посока, го наближаваше, фигурата на приносителя ѝ се появи по пътеката. Слабият проблясък на мокър метал подсказа, че оръжието на мъжа още е окачено на рамото му. Както и преди малко, лъчът на фенерчето осветяваше предимно пътеката и от време на време се стрелкаше към околната растителност. Пет метра, два и половина. Чейс се напрегна, беше готов да действа. Метър и половина и светлината на фенерчето озари храста... след което рязко се насочи към него... Чейс се изстреля като пружина, заби рамо в корема на виетнамеца и го събори на земята. Часовият се опита да изкрещи, но успя единствено да изгъргори, когато получи лакът в слабините. Сви се от болка. Еди се претъркули и обви здраво едната си ръка около врата му, докато Кастил се шмугна към тях, взе автомата на мъжа и го хвърли зад храстите. Чейс стегна хватката си. Жертвата му започна да се гърчи и да посяга с нокти към лицето му, но Хюго бързо се намеси и резултатът беше ясен. Очите на мъжа се разшириха, той изстена за последно и се отпусна. Еди не го пусна още няколко секунди, за да се увери, че опонентът му не се преструва, след което го освободи. Главата на мъжа се олюля. Бързо провери пулса му. Все още беше жив. От растителността изникнаха няколко фигури. - Добре ли е? - попита Съливан. - Припадна - докладва Чейс, отблъсна неподвижното тяло на мъжа и се изправи. - Добре. - Хал се огледа наоколо. - Хойт, Риос, вържете го за онова дърво ей там. Също така му запушете устата - вероятно няма да може да надвика този вятър, че да го чуят в лагера, но не искам да поемам никакви рискове. Останалите продължаваме. Еди? Чейс отново поведе групата и откри пътеката около лагера, по която беше минал по-рано. Не след дълго екипът се озова пред храстите зад най-голямата палатка, Риос и Хойт скоро се присъединиха към тях. - Няма никой навън - докладва Кастил, когато огледа района. - Двама мъже охраняват заложниците, да? - попита Риос. Чейс кимна и каза: - Няма да е лошо да проверим дали някой друг не е влязъл там. Хойт хвърли поглед към мрачната барака. - Какво ще правим с момичето? Съливан обмисли въпроса. - Първо ще се справим с пазачите в палатката - реши той. - Когато ги премахнем от пътя си, ти и Еди ще отидете да я измъкнете, докато ние спасим другите заложници. - Двамата пазачи се намират в противоположните страни на палатката - предупреди Чейс, - а входът е само един. Ако някой от тях вдигне олелия, прецакани сме, така че трябва да измислим начин да обезвредим и двамата едновременно. Съливан се ухили, бръкна под пончото си и извади един блестящ нож. - Ще си направим друг вход. Хайде, да се размърдаме. Групата се раздели на два екипа от по трима, Чейс беше заедно с Кастил и Съливан. Те се промъкнаха до затворения край на голямата палатка, докато другите запълзяха към входа ѝ. Англичанинът отново надникна през пластмасовия прозорец. - Пазачите все още са двама - прошепна той и се върна при спътниците си. - Единият е до вратата - с гръб към нея, наблюдава пленниците. Другият е с гръб към другия край на палатката. Съливан използва своя предавател, за да предаде информацията на другия екип. Риос вдигна палец, за да му покаже, че всичко е наред. - Добре - каза новозеландецът, - да направим нова врата... Мъжът внимателно разгледа ъгъла на палатката, избра най-подходящото място и ловко натисна върха на ножа върху него; то се намираше на около метър и двайсет над земята и точно до опорния прът. Мокрото платно се набръчка, но веднага се разцепи, когато Хал вложи повече сила. Непрестанното тупуркане на дъжда прикриваше шума от разрязването на плата. Мъжът бавно насочи острието надолу. То беше изключително остро, платното се разделяше, все едно новозеландецът режеше сварено яйце. Кастил придържаше срязаната част. Най-накрая ножът стигна до земята. Съливан го изтегли и хвана долната част на плата, за да не изплющи на вятъра. Кимна на Чейс, който от своя страна се показа зад ъгъла и сигнализира на Риос от другата страна на палатката. Той отново вдигна палец в знак, че е разбрал съобщението. - В готовност са - прошепна Еди. - Подгответе оръжията - нареди Съливан. За да се увери, че другият екип ще го види какво прави, Чейс внимателно свали автомата от рамото си. Мъжете отсреща сториха същото. Англичанинът кимна към Хал, за да потвърди готовността на всички. - Добре - каза той. - Кажи им да действат на пет. Съливан се дръпна малко назад, като използва ботуша си, за да притисне платното на палатката, и приготви своя АК-47. Кастил зае бойна позиция, когато Чейс изпъна петте пръста на ръката си. Изчака, докато се увери, че тримата от другия екип са го забелязали, след което сви палеца си. Четири. Сви показалеца си, три... Еди беше започнал обратното отброяване, така че нямаше нужда да продължава да свива пръстите си. Шестимата мъже знаеха точно кога трябва да се размърдат. Англичанинът стисна оръжието с две ръце и усети прилив на адреналин. Да повали от засада часови, беше лесна работа, но всяка грешка оттук нататък можеше да струва човешки животи. Две, едно... Съливан дръпна силно срязаната част на палатката и изсъска предупреждение на виетнамски към двамата пазачи да замръзнат на място, докато Чейс се промъкна приведен и навря дулото на автомата си във врата на по-близкия от двамата. Кастил влезе веднага след него. Едновременно с тях входът на палатката се отвори и Риос и Хойт нахълтаха вътре. Испанецът насочи оръжието си в уплашения втори пазач... но американецът вече беше обърнал оръжието си с приклада напред и го стовари в черепа на мъжа. Той се свлече на пода. - Да не си мръднал, Чарли - изръмжа Хойт, стовари крака си в гърба на виетнамеца и пак насочи автомата с приклада напред, за да го стовари отново в главата му. - Стига толкова - провикна се Съливан, когато влезе в палатката. Издаде заповед на езика на бандитите. Пленникът на Чейс се намръщи, но вдигна ръце зад главата си и коленичи. - Чисто ли е навън? Ломакс се показа на входа. - Да, чисто е. - Добре. Остани на пост. - Американецът кимна и се върна на позицията си отвън. - Обезопасете тези двамата. Насочените към пазачите оръжия ги отказаха да опитат нещо глупаво, докато наемниците ги завързаха и им запушиха устите. Когато приключиха с тях, Чейс огледа закачулените фигури. Най-близката до него беше на жена, дрехите ѝ бяха мръсни, но по тях нямаше следи от кръв. Другите пленници бяха в подобно състояние. Двама от мъжете имаха синини по себе си, но те бяха няколкодневни, навярно получени, когато хората бяха взети за заложници, а не след това. - Тук сме, за да ви спасим - обяви тихичко Съливан. - Ей сега ще ви развържем. Не издавайте никакъв звук, става ли? Ако ме разбирате, кимнете с глави. - Всички пленници с изключение на двама отговориха. - Освободете онези, които кимнаха, за да могат да обяснят на приятелите си, че ще ги измъкнем от тук - нареди на хората си Хал, преди да направи знак на Чейс и Хойт. - Вие двамата освободете Наталия. Внимавайте - все още искаме да избегнем престрелката. - В такъв случай не се женете за нея - ухили им се насреща Кастил. Еди му направи знак, че ще послуша съвета му, и се измъкна от задната част на палатката. Дъждът го връхлетя отново със силата на струя от пожарникарски маркуч. Зад него Хойт измърмори някаква ругатня. - Накъде? - попита американецът. - Оттук. - Чейс залегна в тревата и запълзя около лагера. С приближаването си до бараката забеляза сред дърветата светлината от фенерчето на втория часови, но той се намираше на известно разстояние от тях. В никоя от по-малките палатки нямаше признаци на живот. - Стигнахме. Еди излезе от храстите до постройката, Хойт беше плътно зад него. Вертикалните щори зад единственото прозорче все още бяха затворени, нямаше как да прецени дали руснаците се бяха върнали вътре. Приготви оръжието си за стрелба и за- изкачва стъпалата. - Добре, на три... Последва ново мълчаливо отброяване - след което натисна дръжката и се стрелна вътре в помещението. Наталия продължаваше да лежи в безсъзнание на масата. Но сега не беше сама. Червенобрадият мъж, който беше облякъл бяла лаборантска престилка, вземаше кръвна проба от ръката ѝ. Той вдигна поглед, изглеждаше ядосан, че е бил прекъснат... Физиономията му бързо прие изплашено изражение, когато видя въоръжените нарушители. Той се спусна към уоки-токито, оставено до компютъра... Чейс изблъска плъзгащата се врата и насочи автомата си към мъжа. - Не мърдай! Хойт взе на мушка главата на руснака. - Чу го. Не мърдай. - Червенобрадият неохотно отстъпи. - Наблюдавай го - каза Еди и влезе във вътрешното помещение, за да провери Наталия. Спринцовката, която беше забита в ръката ѝ, бавно се пълнеше с тъмна кръв. Макар да беше заспала, изражението на младата жена показваше, че тя не се чувства удобно. Англичанинът се нахвърли отново на руснака, намръщен: - Какво си ѝ сторил? Хойт се приближи до него и размаха заплашително автомата си. - Отговори му, Иван. Или може би не говориш английски? Мъжът премига. - Вий американски? - попита мъжът и изстреля цяла тирада от протести на руски. Чейс нямаше никаква представа какво казва, но страхът на руснака беше примесен с възмущение... или може би гняв. Хойт го изблъска грубо в стената в отговор на изблика му. - Просто стой там и си затваряй плювалника - нареди мъжът, с едната си ръка държеше автомата, а с другата отваряше чекмеджета и рафтове. - Тя добре ли е, Чейс? - Нямам си никаква представа, не знам какво са ѝ направили. - Синините по ръцете на момичето личаха ясно на светлината, идваща от тавана на помещението. Англичанинът се обърна ядосан към... доктора? Учения? - Какво има в тези системи? Ще я нараня ли, ако ги извадя? - Руснакът го гледаше неразбиращо, затова Чейс хвана гумения интравенозен маркуч и направи жест, все едно го вади. Изражението на мъжа се смени, но то не показваше притеснение, че пациентът е в опасност, както очакваше Еди; по-скоро беше ужасен, че ще изгуби нещо изключително важно. - Ще приема това за „не“. Чейс отлепи лепенката, която държеше иглата на място, след което махна и цялата система. В центъра на отворената раничка се събра малка капка кръв. Ученият възрази, Хойт заби приклада на оръжието си в корема му и онзи се строполи на пода. Еди махна и другите маркучи, след което внимателно извади малката спринцовка от ръката на момичето и я захвърли настрани. - Наталия? - повика я той и се приведе по-близо до нея. - Чуваш ли ме? - Клепачите на момичето потрепериха едва, но Пьолтл имаше да извърви дълъг път, докато дойдеше в съзнание. - Мамка му! Трябва да я нос... Какво правиш? Хойт беше свалил раницата от гърба си и прибираше лаптопа вътре в нея, преди да продължи с претърсването на чекмеджетата и събирането на купчинките е листове, които Чейс предположи, че са бележки по проучването, което се провеждаше тук. - Ще разбера върху какво са работили. - Не това е целта на мисията ни. Помогни ми да я изправим. - След минутка. Тя няма да избяга никъде. - Наистина няма, ако не дойдеш да ми помогнеш, мамка му! - оплака се Еди, но американецът не му обърна внимание и продължи да рови из бараката. - Да го вземат мътните! - промърмори англичанинът и се обърна отново към момичето. Нежно я потупа по бузата, но не получи никакъв отговор. Пьолтл все още беше свързана с медицинските монитори. Еди погледна към тях с надеждата, че те ще отчетат промяна в състоянието ѝ. Вместо това видя отражението на Хойт в единия от тях. Американецът насочи оръжието си в руснака, който се опитваше да стане на крака... Тътнещият лай на калашника беше почти оглушителен в това малко помещение. Хойт изстреля три куршума и бялата престилка на учения се обагри в червена кръв, когато те преминаха през гърдите му. - Господи боже! - изкрещя Чейс, ушите му запищяха. - Какво, да го вземат мътните, правиш? - Тоя ми налетя - отвърна американецът. - Не, не ти налетя. Просто си стоеше на място, шибан психар такъв! Сега целият лагер знае, че сме тук... Димящото дуло на автомата се насочи към нова цел: Чейс. - Хвърли оръжието си - студено нареди американецът. - Действай или ще последваш съдбата на тоя тук. - Еди неохотно остави автомата си да издрънчи на металния под. - Много добре, ти ще си моето муле за багажа. Вземи момичето. Веднага! Англичанинът вдигна Наталия от масата. Тя изстена едва, но не се свести. - Копеле! - изръмжа Чейс, докато Хойт затваряше раницата и я сложи на гърба си. - Знаел си какво правят с нея, нали? Американецът не отговори на въпроса, вместо това му направи знак да излезе от помещението. - Добре. Изведи я навън и... Вратата се отвори. Мъжът с тънкото мустаче влетя вътре, подгизналата му от дъжда коса беше полепнала по челото му. Тъкмо щеше да казва нещо на руски, когато видя какво се случва наоколо и замлъкна. Хойт насочи оръжието си в него. Новодошлият се вторачи в американеца, сините му очи се ококориха... Той изруга и се втурна навън в бурята. Хойт просто си стоеше и наблюдаваше как мъжът избяга, след което премести оръжието си върху Чейс и му нареди: - Тръгвай. Еди отведе Наталия до вратата и погледна навън. Стрелбата беше вдигнала на крака целия лагер, от палатките излизаха хора. Избягалият мъж стигна до една от тях, точно когато някакъв руснак излезе от нея. Чейс го разпозна като човека с изпитото лице, който беше с учения по-рано. Той не беше ръководител само на руснаците; от подчинението на виетнамците, на които крещеше заповеди, ставаше ясно, че мъжът е шеф на всичко онова, което се случваше на това място. - Размърдай се! - провикна се Хойт. Еди слезе по стъпалата към разкаляната земя. Наталия подгизна цялата на мига от шибащия дъжд, тънката ѝ болнична пижама полепна за тялото ѝ. - Върви към дърветата! Двама от „бандитите“ бягаха към бараката, техните АКС- 74У бяха готови за стрелба - но една заповед от водача им ги накара да не откриват огън. Хойт нямаше подобни задръжки. Той изстреля един откос и свали двамата мъже, след което прескочи стълбите и последва Еди. От голямата палатка се разнесоха викове. Чейс видя един виетнамец да излиза от нея и да маха енергично на останалите. Мъжът не беше от пазачите. Това означаваше, че Съливан, Кастил и останалите бяха успели да измъкнат пленниците незабелязано. Едва ли обаче бяха стигнали далеч за толкова кратко време. Очакваше някои от похитителите да тръгнат след тях - вместо това цялото им внимание беше насочено върху него, Хойт и освободеното момиче. Искат си Наталия обратно... но защо? Еди нямаше време да мисли по темата. Премигваше енергично, за да не бъде заслепен от шибащия го в лицето дъжд, и се насочи към вътрешността на джунглата. Зад него Хойт се спря и извади нещо от джоба си. Хвърли го през отворената врата на бараката. След няколко секунди последва експлозия, придружена от силен оглушителен взрив. Лагерът беше окъпан от оранжева светлина. Гранатата беше запалителна; тя погълна цялата лаборатория и всичко в нея в пламъци. Американецът тръгна след Чейс. Разстоянието между тях даваше възможност на бандитите да стрелят по него, без опасност да наранят Наталия. Последваха нови заповеди, гласът на руския водач беше подпомогнат от гневни викове на виетнамски. През дърветата полетяха куршуми. Еди се обърна назад. Проблясъците от стрелбата бяха достатъчни за англичанина да види залегналия Хойт, който се опитваше да отвърне на огъня. От лагера се разнесе писък, когато още един мъж беше прострелян. Чейс забеляза, че няколко души се разпръсват в опит да му пресекат пътя за бягство. Той смени посоката си и се запромъква между клатещите се стволове на дърветата. Да се измъкне от похитителите на Наталия, беше основен приоритет за него в момента - но съвсем не беше маловажно и да избяга от Хойт. Дори за момент не се съмняваше, че онзи ще го застреля, без да се замисли, за да опази тайните си. Американецът и виетнамците си размениха още изстрели. Чейс не им обръщаше внимание. Беше загубил всякаква ориентация в суматохата, но продължаваше напред по стръмния склон, не можеше да стори нищо друго, освен да се отдалечи от лагера. Нямаше как да разбере къде са Кастил и останалите... Радиостанцията. Можеше да предупреди Съливан за Хойт. Вдигна ръце, за да премести непохватно тежестта на Наталия и да включи уоки-токито си. Най-накрая намери бутона и го натисна, чу прещракване в слушалките си. - Хал! Чуваш ли ме? Тук е Еди, чуваш ли ме? Аз... Земята пред него изчезна. Чейс изруга и се хвърли по гръб, точно навреме, за да избегне прекатурване. Наталия не беше тежка, но теглото ѝ беше достатъчно, за да му изкара въздуха, когато се приземи върху него. Англичанинът заби пети в калта и се избута надалеч от пропастта. Намираше се на ръба на долината, която беше видял на картата, мрачната бездна долу бе готова да погълне непредпазливите. Еди успя да се изправи на крака. Радиото му изпука и гласът на Съливан се разнесе в слушалките едва доловим: - Чейс? Къде си? Добре ли си? Англичанинът отново тръгна да върви по диагонал на склона. - Хал, Наталия е с мен, но Хойт... Едновременно се разнесе изстрел и едно туп от дървото вдясно от него. Чейс хукна да бяга, в тялото му се надигаха адреналин и страх. Очакваше да види Хойт, но фигурата, която го наближаваше през дъждовната мрачина, беше по-малка. Това бе жена - рускиня - под дъждобрана ѝ се подаваше бяла престилка, малката ѝ ръка беше протегната и стискаше пистолет. Тя извика нещо на Еди, но той не разбираше какво му казва. Съливан проговори в слушалките отново, но англичанинът не му отговори. Жената го приближаваше, беше се прицелила в главата му. Тя едва не се строполи, когато едно дъждовно ручейче се спусна в краката ѝ, но Чейс нямаше как да се възползва от този удобен момент с Наталия на ръце. Рускинята повтори искането си и размаха пистолета към земята за повече изразителност. Пусни я долу. Веднага. Жената се намираше в позиция, в която можеше да застреля Еди, без да нарани Наталия; единствената причина, поради която не беше сторила още това, бе, че ако англичанинът изтървеше момичето, имаше голяма вероятност то да се претъркули и да падне в пропастта. Ясно беше, че тези хора бяха готови да запазят живота на Пьолтл на всяка цена. Но това нямаше как да му свърши работа без някакво сериозно отвличане на вниманието... Такава възможност се отвори - от неочакван източник. Някъде над тях се разнесе свистящ тропот, който се увеличаваше с всяка изминала секунда. Ручеите с вода, които се стичаха по хълма, изведнъж се превърнаха в потоци, блъскащи се свирепо в скали и коренища. Чейс и рускинята се огледаха едновременно наоколо... За момент англичанинът си помисли, че целият склон се топи... преди да осъзнае, че наблюдава кално свлачище. Една голяма част от подгизналия хълм се беше предала под ударите на безмилостната тропическа буря и сега се спускаше към Еди. Калната вълна беше висока едва двайсет сантиметра, но това бе достатъчно, за да отнесе нестабилната почва под краката му. Чейс се опита да продължи с Наталия в ръце - олюляваше се и се хлъзгаше безпомощно надолу по склона... но най-накрая беше завлечен и заедно с пищящата рускиня се прекатуриха през ръба към черната пропаст.     9.     Швеция     Нина прочете за милионен път превода на Тува на руните върху Валхалския камък. Думите бяха на английски, но като че ли бяха изгубили всяко значение, което съдържаха. След осуетения опит за отвличане на историчката двамата с Еди бяха отведени в управлението на стокхолмската полиция. Независимо че показанията на Скилфингър бяха в тяхна полза, двойката беше арестувана в обвинения, вариращи от кражба на кола, през притежание на нелегално оръжие, до убийство. За да избегне по-нататъшни обвинения, Нина беше принудена да извади голямото си оръжие: дипломатическия имунитет. Като директор на агенция към ООН, тя де факто притежаваше статута на висш дипломат, привилегия, която автоматично се прехвърляше и върху съпруга ѝ. В резултат на това, предната вечер Уайлд беше принудена да изтърпи една неудобна телефонна дискусия с Освалд Сирици. Обикновено спокойният и учтив служител на Обединените нации беше на път да получи апоплексия, преди тя да му обясни ситуацията; със сигурност, когато се върнеше в Ню Йорк, щяха да последват още въпроси. Засега двамата с Еди бяха напълно свободни хора и можеха да продължат с работата си... или поне тя можеше. Лаптопът ѝ беше свързан с базата данни на АСН и Нина претърсваше за някаква информация, която да ѝ подскаже защо руснаците искаха да откраднат руническия камък и да отвлекат една историчка. Подобно проучване не беше най-силната страна на Чейс, затова тя се бе заела със задачата. Като се замисли за него, къде беше той? Бе толкова погълната от работата си, че чак сега осъзна, че съпругът ѝ е напуснал хотелския апартамент. Опита се да му се обади по телефона, но единственият отговор беше гласовата поща. Навярно просто беше забравил да го включи, но фактът, че бе излязъл, без да ѝ каже къде отива - без дори да ѝ каже „чао“ - я обезпокои. Отново се върна към работата си, но мисълта продължи да я гложди. Няколко минути по-късно телефонът ѝ иззвъня. Тя погледна дисплея му, но не беше Еди. - Ало? - Здравей, Нина? - беше Тува. - Добре ли си? - Аз трябва да те питам това. - Аз съм супер, благодаря ти. Притеснявам се за теб и Еди. Обясних на Министерството на правосъдието, че вие просто се опитвахте да ме спасите, но... - Всичко е наред - прекъсна я Нина, не искаше да възобновява спомена за дипломатическите спорове. - У вас ли си? - Да... а отвън има полицейска кола, в случай че похитителите се опитат да ме отвлекат отново. - Това е добре. - Макар Тува да звучеше спокойна, Нина усещаше стреса в гласа ѝ. За съжаление, това ѝ беше до болка познато чувство, от личния ѝ горчив опит. - Какво мога да направя за теб? - Опитвах се, ах, да се отърся от онова, което се случи, като се съсредоточа върху работата си. - Разбирам те напълно - отвърна ѝ Нина с огромна доза черен хумор. - Да... казах, че съм вдъхновена от работата ти, но не очаквах да преживея същото, което и ти! Стига ми да си стоя в кабинета или в лабораторията. След като ми каза, че ще погледнеш отново всичката информация за Валхалския рунически камък, реших да сторя същото и да направя някои допълнителни проучвания. Относно следата в руните за местонахождението на втория камък. - Ти смяташ, че се намира на дъното на някакво езеро, нали? - Да, така мислех, преди да възобновя проучванията си. До момента смятах, че няма никакъв смисъл да го правя. Сега обаче, след като разгледах отново нещата, имам усещането, че се приближих още повече до точното му местонахождение. Изумително е как лошите събития могат да стимулират ума на човек. - Жената направи вял опит да се засмее. - За съжаление, нямам достъп до информацията, която може да ми помогне да потвърдя, че съм права - поне не и лесен такъв, искам да кажа. Трябва да се ровя в архивите, а това ще отнеме време. - Каква информация точно ти трябва? - Предимно стари карти. Такива на Норвегия - не само от времето на викингите, но също и век-два преди него. - Базата с данни на АСН би трябвало да разполага с подобни материали. Имам достъп до нея от лаптопа си. Можеш да използваш всичко, от което имаш нужда. Тува прозвуча едновременно изненадана и доволна от предложението: - О, супер! Мога да донеса бележките си в хотела. - Не, недей, ние ще дойдем при теб - настоя Нина. - Ченгетата те държат под око... а и ако трябва да съм честна, вече не ми се стои на едно място. Кажи ми адреса си. - Шведката го каза и Уайлд го записа. - Добре, съвсем скоро ще дойдем. Двете жени си казаха „довиждане“ и американката се опита да се обади отново на съпруга си. Пак нямаше отговор. - По дяволите, Еди! - измърмори тя и върза червената си коса на конска опашка, след което събра бележките и лаптопа и ги прибра в чантата си. Тъкмо щеше да си вземе палтото, когато вратата се отвори. - Еди, ти ли си? - Не, аз съм руски похитител - отвърна ѝ той. - Ти кого очакваше? - Мъжът влезе в апартамента, един цветен шал висеше през врата му, за да прикрие съсипаното му яке, а ботушите му бяха подгизнали от снега навън. Носеше някакъв предмет, около двайсет сантиметра дълъг и увит в кафяв хартиен плик. - Къде беше? Опитах се да ти звънна, но постоянно се свързвах с гласовата поща. - В полицейския участък. Изключих си телефона, докато бях там. - Защо си се върнал в него? Нямало е нужда да го правиш, докато имунитетът ни е в сила. - Искаха да ми зададат няколко допълнителни въпроса за похитителите - отвърна остро Чейс. - Помислих си, че ако им дам необходимата информация, те ще ми разкрият дали са открили нещо. - Е, разкриха ли ти? - Не. - Еди се насочи към спалнята. - Какво си купил? - попита Нина и посочи към хартиения плик. - Хммм? А, взех си дебели чорапи - отвърна той и без да се обърне да я погледне, влезе в другата стая. - Краката ми подгизнаха днес, а не искам да замръзнат. - Жената чу как съпругът ѝ отвори и затвори куфара си, след което се върна при нея. Хвърли поглед на чантата с лаптопа. - Ще излизаш ли някъде? - Тува е направила ново проучване във връзка с местонахождението на втория рунически камък. Щях да ходя у тях, вместо тя да идва тук. Ченгетата я наблюдават, в случай че похитителите се завърнат. - Няма да го сторят. Нина килна глава на една страна. - Изглеждаш много сигурен, защо? Еди я погледна раздразнен от факта, че съпругата му оспорва думите му. - Бяха четирима души, от които трима са мъртви. Последният останал жив би постъпил много глупаво, ако опита нещо, особено сега, когато всяко ченге в Стокхолм се оглежда за него. Ти какво си мислеше, че имам предвид? - Господи, нищо не съм казала - отвърна отбранително Нина. - Просто попитах. Защо си в такова лошо настроение? - Защото прекарах два часа в полицейския участък. Още не съм се прибрал и трябва отново да излизам. - Не се налага да идваш, ако не желаеш. - Не, ще дойда. - Еди се усмихна и извади на показ разстоянието между предните си зъби. - Тъкмо съм си наместил шала както ми харесва, срамота ще е да го сваля. Нина му се ухили в отговор, облекчена, че лошото му настроение бързо се беше изпарило. - Добре тогава, Доктор Кой23. Да вървим.   * * *   Тува живееше в малък, но уютен апартамент в Южен Стокхолм. Както каза тя, пред него, на улицата отсреща, стоеше полицейска кола на пост, двамата офицери в нея наблюдаваха посетителите, които влизаха в сградата. Посрещането на шведката се оказа доста по-топло, отколкото онова на пазителите ѝ. - Нина, Еди! Здравейте отново, толкова се радвам да ви видя и двамата. - Благодаря ти - отвърна Уайлд. - Как си? Добре ли си? - Страхувам се, че все още съм малко замаяна - каза Тува и взе палтата на гостите си. - Да те отвлекат, е като... - Жената потрепери. - Аз съм просто една историчка. Това е пълна лудост. Никога не съм си и помисляла, че работата ми ще доведе до подобни последици. - Не смятам, че ще се върнат - успокои я Еди. - Не трябва да се притесняваш повече за похитителите си. - Надявам се да си прав! Искам отново да ти благодаря, че ме спаси, и на двама ви благодаря. - Всичко е част от работата ни - отвърна Чейс с лека усмивка. Нина отвори чантата си. - Донесох лаптопа си, така че ако в базата данни на АСН има нещо, което може да ти помогне, ще го получиш. Тува кимна. - Ще ти покажа какво открих до момента. Жената ги поведе през апартамента си към една малка стая, изпълнена с рафтове, на които имаше безброй книги по скандинавска история и митология. На бюрото беше оставена карта на Норвегия, както и купчина с бележки. Скилфингър седна и отдели няколко страници. - Това е английският превод на онази част от руните на Валхалския камък, която описва пътешествието към Рагнарьок - обясни шведката и остави единия от листовете на масата. Беше същият текст, който им показа и в музея. Нина го прочете отново, а Еди прояви доста по-голям интерес от предния път.   О, велики воини! Когато Рагнарьок настъпи, Трябва да отпътувате за Валхала, За да се подготвите за последната битка. Змията и вълкът са се въздигали и преди От техните леговища - земите на леда. Змийската отрова надълбоко скрита е, Черен етер, който може да погуби даже бог. Черният камък не е един, а са два. Те разкриват истинския път към Валхала, Онзи, който води до портите ѝ. Другият, реката следва той. Нагоре по нея трябва да поемете вие, Докато не стигнете до великия Биврьост. Отвъд него следвайте потока до водопадите. На върха им е Залата на Один, Залата на убитите. Пред вас е насочващият камък, Половината от цялото, която води до битката. В Залата на дружбата чака другата половина, Място, познато на всички истински воини. Когато двете части станат една, Те ще отворят смъртоносната порта към Валхала. В нейните зали се намират пътищата, Които водят до Рагнарьок. В последната битка вълкът и змията ще паднат Съсечени най-накрая от нашите най-велики герои. Цената обаче ще е висока. Онези, които се борят, ще бъдат почетени за вечни времена.   Нина първа приключи с четенето. - Нищо друго ли няма в останалите руни, издълбани в камъка? - попита тя. Тува поклати глава. - Нищо, което да изглежда свързано с Валхала по някакъв начин. По-голямата част от останалия текст е списък с онези, които са присъствали при направата на камъка. Еди се изправи. - Така, ако съм разбрал правилно прочетеното, то тогава трябва да следваме упътването на двата рунически камъка, за да разберем как да стигнем до Валхала, след което, когато я открием, ще използваме двете половини на черния камък, за да отворим портите ѝ, а отвъд тях ще намерим две карти, които ще ни кажат местоположенията на ямите с етер. Прав ли съм? Русата историчка кимна. - Две карти? - учуди се Нина и отново се върна на текста. - Казва се „в нейните зали се намират пътищата“, множествено число. - Чейс ѝ посочи цитирания ред. - Това може просто да означава, че пътят за Рагнарьок минава както по море, така и по суша. - Не, Еди е прав - каза Тува. - Както ти казах вчера, английският превод не носи нюансите на оригинала. В нордическия24 текст определено се имат предвид две различни местоположения за последната битка. Рагнарьок е събитие, а не място. Нина се ядоса на себе си, че не се е досетила сама за това, и на съпруга си, че беше лепнал на лицето си самодоволната си усмивка. - В такъв случай означава ли това, че не се знае къде ще се проведе битката Рагнарьок? - Така изглежда - каза Еди. - Могат да избират от две места - тези леговища на змията и вълка. И двете трябва да се намират някъде на север в „земите на леда“. Предполага се, че като стигнат до Валхала и открият картите, една група викингски воини ще тръгнат да търсят първата етерова яма, а втора група ще издирва втората. От която започнат да излизат чудовища, това ще е битката Рагнарьок. - Начинът ти да представиш нещата е... интересен - каза Тува, - но е точно така. - Преди ямите трябва да открием Валхала - отбеляза Нина. - За да сторим това, ни е необходим и другият рунически камък. Скилфингър махна страниците с превода, за да разкрие картата. - Ще ви покажа къде смятам, че се намира той. - Пръстът ѝ се спря на едно дълго езеро в Западна Норвегия. - Това е Тинватнет. Представлява долина, която е била наводнена през трийсетте години на миналия век, когато е бил построен един язовир. Също така на това място са започнати археологически разкопки. За съжаление, не са били добре описани, преди водата да ги залее. - Защо не са отложили работата по язовира, докато не приключат разкопките? - учуди се Нина, изглеждаше ядосана. - Били са други времена. Жалкото е, че тогава археологията не е била толкова важна, колкото прогресът. Но човекът, отговорен за проекта тогава, Толак Енберг, е водил много записки. - Шведката вдигна друга купчинка с листове. - Викингите са наричали мястото Фиелахфинг, което буквално означава „асамблея на дружбата“, и също като Ярлста е било точка, където племената са се събирали, за да обсъждат и решават проблемите помежду си. Нещо като висш съвет, място от изключителна важност. - Толкова важно, че е било известно дори на племената на стотици километри в Швеция? - предположи Нина. Тя посочи към една част от превода: - „Място, познато на всички истински воини“, казано с други думи. - Така мисля, да - отвърна Тува. - Наричат го среща на племената, но много рядко, което доказва, че става въпрос за нещо изключително важно. - Като Рагнарьок - каза замислено Еди. - Да. Затова в началото си мислех, че може би е мястото, споменато във Валхалския камък - залата на дружбата. Когато се запознах с бележките на Енберг, те ме накараха да вярвам още повече, че съм права. В тях се казваше, че на това място се намира рунически камък с черен кръг, инкрустиран в него. Сред книжата на Тува имаше снимка на откраднатия артефакт. - Също като слънчевия компас - констатира Нина и го посочи на фотографията. - Сигурна съм, че Енберг не е превел руните, нито пък им е направил снимки, иначе нямаше да водим този разговор. - Опасявам се, че си права. Той е сметнал, че текстът върху руническия камък е обикновен мит, и вместо на него се е съсредоточил върху важните от историческа гледна точка археологически открития. Също така не е разполагал с много време за работа - макар мястото да е открито няколко години по-рано, едва когато строежът на язовира е бил завършван, Енберг е успял да организира разкопки. Той и хората му са работили до последно, докато водата не ги е достигнала. - Няма нищо по-стимулиращо от крайните срокове. - Нина се върна на картата. - Това означава, че руническият камък е все още някъде там, на дъното на езерото. Знаеш ли къде се намира мястото, за което говорим? - Имам някаква основна идея - призна си Тува. - Езерото е много дълго, почти трийсет километра. Много от ориентирите, които Енберг е отбелязал, също се намират под водата и не са посочени на съвременните карти. Затова исках да проверя в архивите, да видя дали старите ги обозначават. С тях мога да открия мястото с много голяма точност. Нина извади лаптопа си. - Мисля, че мога да ти помогна с този проблем. Само ми дай паролата за безжичния си интернет и ще видя какво мога да намеря в базата данни на АСН. - Не че това ще промени нещо - намеси се Еди, звучеше пресилено презрително. - Камъкът е на дъното на езеро. Шансовете да успеем да го изровим от там клонят към нула. - „Клонят към нула“ не е същото като „са нула“ - контрира Уайлд. - Хората, които откраднаха Валхалския камък и се опитаха да отвлекат Тува, определено искат да се сдобият с втория камък, за да открият Валхала. Ако са твърдо решени да сторят това, малко вода няма да ги спре. Мисля, че работата на АСН е да им попречи подобно нещо да се случи. Не е ли така? - Жената преднамерено вложи предизвикателство в тона си, за да види реакцията на съпруга си. Еди просто сви рамене. - Както казах, камъкът се намира на дъното на езеро. Дори да откриете точното му местонахождение, остава проблемът как ще го изровим от там. Нина се усмихна. - Не е задължително да е проблем. Познавам точния човек, на когото да се обадя...     10.     Виетнам     Болката и натъртванията върнаха Чейс в съзнание. Той се опита да се раздвижи. Изгарящото усещане в мускулите му го накара да изстене, ребрата и бедрата му бяха поели удара и доколкото можеше да прецени, нямаше нищо счупено в тялото му. Еди отвори очи... и веднага ги затвори, когато дъждовните капки ги нападнаха. - Ох, мамка му! - промърмори англичанинът, раздразнен и облекчен едновременно. Ако водата в очите му беше най-голямата му тревога, то тогава едва ли бе толкова лошо ранен. Чейс завъртя главата си и отново се опита да разтвори клепачи... Не видя нищо. Обзе го моментна паника: ослепял ли беше? Не, забеляза много слаба светлина; сиянието на Луната проникваше едва през гъстите облаци над главата му. Храсти и дървета постепенно приемаха призрачни форми пред погледа му. Къде се намираше? Гора ли беше това? Не, джунгла... Веднага си припомни всичко и застана нащрек. Намираше се във Виетнам - бягаше с Наталия на ръце, но една рускиня го беше настигнала. След това калното свлачище ги повлече през ръба на скалата... - Наталия! - Чейс се изправи в седнало положение и нова порция болка сряза ребрата му. Не получи отговор. Огледа се наоколо. Една бледа фигура лежеше наблизо: беше младата блондинка в своята бяла болнична пижама. Повика я отново по име. Пак не получи отговор. Тъкмо щеше да проверява дали е все още жива, когато се сети, че не бяха сами. Рускинята... Видя още една просната в калната земя фигура, на около три метра от него. Дори в мрака осъзна, че тя вече не представлява заплаха. Под врата на жената забеляза мокър камък, главата ѝ се беше изкривила под неестествен ъгъл. Еди запълзя през калта към Наталия. Намери пулс - беше слаб, но стабилен. Момичето продължаваше да е в безсъзнание, навярно заради наркотиците, които ѝ бяха давали, или в резултат на падането. Нейното приземяване определено бе било по-леко от неговото; тъпата болка в гърдите му подсказа, че е изиграл ролята на възглавница, когато се озоваха тук. Чейс погледна нагоре, за да прецени от каква височина бяха паднали. Склонът не беше напълно вертикален, той бе направил няколко стъпки по него, преди да бъде повлечен от прииждащата кал. Не виждаше добре джунглата на върха - дали беше на десетина метра? Петнайсет? Нямаше да е лесно за когото и да било да се движи, независимо дали нагоре, или надолу, в този мрак и при тези хлъзгави условия. Това не означаваше, че с Наталия се намират в безопасност. Бурята беше надвикана от крясъци, идващи някъде над тях. Дали бяха на руски, или виетнамски, не можеше да каже, но едно нещо беше сигурно - преследвачите им приближаваха. Един лъч светлина се появи над ръба на склона като някакъв крайбрежен фар. Чейс отиде при мъртвата жена. Къде ли беше оръжието ѝ? Огледа земята наоколо за издайнически метални проблясъци, но видя единствено кал и камъни. Нямаше време да разширява търсенето. Върна се при Пьолтл, изправи я до седнало положение и ѝ удари няколко леки шамарчета по бузата. - Наталия! Будна ли си, можеш ли да ме чуеш? За първи път момичето реагира и отговори нещо шепнешком. Англичанинът се наведе по-близо до нея, за да я чуе, но познанията му на родния език на Пьолтл бяха прекалено повърхностни, за да разбере какво казва тя. - Името ми е Еди. Баща ти ме прати, за да те спася - обясни ѝ той, като се надяваше английският й да е по-добър от неговия немски. - Трябва да се измъкнем от тук. Момичето заговори отново с немощен глас: - Mein Vater... баща ми? - Клепачите ѝ потрепериха, когато се опита да съсредоточи погледа си върху мъжа, който я държеше в ръцете си. - Да. Можеш ли да вървиш? Наталия направи опит да се раздвижи, но нямаше никаква сила в тялото ѝ. - Nein, не, аз... - Имаше и още, но то се изгуби под прага на чуваемост. - Предполагам, че не можеш. - Чейс я вдигна на ръце, при което още рани и натъртвания се обадиха. Главата на Наталия се килна към слушалките му, които бяха частично счупени при падането. Еди ги намести. - Хал, Хюго - чувате ли ме? Не последва никакъв отговор - нямаше дори и статичен шум. Чейс погледна към уоки-токито, но то не беше на мястото си - кабелът, който го свързваше със слушалките, висеше свободно. - Мамка му! - Англичанинът огледа набързо земята за някаква слаба LED светлинка, но не видя такава. Моторолата се беше счупила при падането или беше заровена под калта. Трябваше да се оправят сами. За щастие, разполагаше с раницата си, в която имаше карта, но основен приоритет пред тях беше да се измъкнат от преследвачите си. Растителността в подножието на склона беше оскъдна. Вдясно от тях се намираха нагъсто разположени дървета - това беше източна посока, доколкото помнеше от картата. Ако тръгнеха натам, щяха да се отдалечат от точката за изтегляне, но така или иначе, имаха нужда от прикритие. Бялата пижама на Наталия, макар да беше мокра и мръсна, щеше да се откроява ясно. Чейс повдигна момичето още повече и тръгна към гъстата джунгла. Още светлини заиграха между дърветата на върха на скалистия хълм. Виковете ставаха по-ясни, носеха се от по-близо. Не се чуваше стрелба, което подсказваше на Еди, че Съливан е успял да измъкне другите заложници без много шум. Какво ли правеше Хойт? Споменът за американеца накара стомаха му да се свие от гняв. Ако отново се срещнеше с него... Набързо изгони мислите за отмъщение. Те не бяха професионални, а и имаше много по-важни проблеми - като този как да оцелее. Гъстият балдахин на джунглата започваше след около петнайсетина метра. Чейс се насочи към него, краката му затъваха в лепнещата кал, все едно се намираше в лош кошмар. Някой се провикна зад него. Обзе го страх - дали го бяха забелязали? Един поглед назад му разкри, че светлината от фенерчетата беше насочена към мястото, където калта се беше свлякла надолу по хълма. Щеше да им отнеме секунди, за да установят какво точно се е случило, и щяха да слязат долу, за да огледат... Калта лепнеше по ботушите на Еди. Той се опита да я махне и едва не изгуби равновесие. Наталия простена, от олюляването дойде в съзнание за миг. Чейс успя да се задържи на крака и продължи напред към дърветата. Почти беше стигнал до тях; мокри храсти посягаха към стволовете им и към него. Отново погледна назад. Светлините се бяха насочили надолу по хълма, към мястото, на което беше паднал. Силата на стоварващия се дъжд намаля, когато Еди се намъкна под укритието на гъстите клони над главите им. Трябваше да продължи да се движи, докато двамата с Наталия не се скриеха от преследвачите си... Лъчите от фенерчетата разкъсваха долината наоколо. Някои от тях се насочиха към джунглата - едно се спря точно върху него и нечий орлов поглед го забеляза. Последва вик. Още фенерчета бяха мигновено насочени към бегълците. Някой стреля... Чейс се гмурна зад едно дърво, Наталия изохка, когато се стовари отгоре ѝ. Куршумите се забиха в кората на ствола му. Един от руснаците излая нещо разярен и стрелбата секна. Въпреки това преследвачите знаеха накъде се бяха насочили жертвите им. Съвсем скоро щяха да слязат долу и да тръгнат след тях. Еди рискува да надникне иззад дървото. Надвисналите клони го скриваха от мъжете от лагера. Това му даваше кратък прозорец от време, през който можеше да вземе преднина и да ги остави да търсят следите му. Вдигна Наталия отново. Мисълта да я изостави дори не му мина през ума. Неговата работа беше да я отведе на безопасно място и той смяташе да направи точно това - или да умре, докато се опитва да го стори. Земята беше кална, но не и толкова много, колкото беше на хълма. Ако се движеше в близост до дърветата, можеше да стъпва по корените им и по камъните и така да ограничи следите, които оставя. Но накъде да върви? Опита се да си спомни картата. Хълмът беше разположен приблизително от север на юг, вървеше паралелно с някаква река... - Дръж се за мен - каза Еди на момичето и се насочи в посоката, която се надяваше да е правилната. Наталия съумя да вдигне едната си ръка и прегърна рамото на мъжа. Чейс се движеше толкова бързо през джунглата, доколкото му позволяваха възможностите. Стъпалата му търсеха опора в камъни и коренища, но от време на време стъпваше и в меката, подгизнала почва. С допълнителната тежест на Пьолтл, следите му нямаше да са трудни за намиране. Единственото, което можеше да стори, беше постоянно да сменя посоката, за да обърква преследвачите. Минутите минаваха. Еди напредваше сравнително бързо предвид обстоятелствата, но беше наясно, че момичето го забавя доста. Един поглед назад му разкри светлини от фенерчета - те се намираха на земята, а не на хълма. Преследвачите бяха слезли по склона и сега вървяха по петите им. Англичанинът разпозна нов звук над воя на бурята. Течаща вода. Бяха стигнали до реката. Чейс излезе от джунглата и се озова на брега ѝ. Тя беше придошла от пороя, бяла пяна къпеше стволовете на дърветата там, където течението бе прояло крайбрежната ивица. По плясъка на водата от другата страна Еди прецени, че реката е широка около петнайсет метра, но нямаше как да знае колко е дълбока. Не че имаше някакъв избор. С всяка изминала секунда виетнамците и руснаците ги приближаваха все повече и повече, така че трябваше да действа. Ако не прекосеше реката, не само че щеше да бъде приклещен от преследвачите, но нямаше как да скрие и дирята, която оставяше след себе си. Много бързо щяха да го догонят. - Наталия? - каза Чейс. Момичето обърна главата си към него. - Хората, които те отвлякоха, ни преследват. Налага се да прекосим реката, за да им се изплъзнем. Двамата ще се намокрим доста сериозно. Разбираш ли ме? - Аз вече съм мокра - отвърна Пьолтл. Еди я дари с окуражителна усмивка. - Добре тогава. Просто се дръж здраво за мен. Тръгваме. Англичанинът пристъпи към водата. Въпреки че краката му бяха покрити само няколко сантиметра от нея, мъжът можеше да почувства безмилостното течение. Продължи напред. Реката ставаше все по-дълбока с всяка крачка. Нямаше време да си играе игрички с преследвачите, като се опита да ги обърка накъде е поел - надолу или нагоре - по нея, трябваше да мине напряко и да достигне отсрещния бряг колкото се може по-бързо. Напиращата вода беше стигнала до кръста му, всяка стъпка представляваше истинско усилие. Студени пръски мокреха гърба на Наталия. Момичето скимтеше и се свиваше в ръцете му, тънката материя на пижамата ѝ не можеше да ѝ осигури никаква защита. - Дръж се - каза Еди. - Ей сега ще стане наистина страшно... Още две стъпки... речното корито изчезна под краката му, двамата бяха погълнати от водата. Реката се оказа доста по-дълбока, отколкото Чейс очакваше. Наталия изпищя, но мигновено замлъкна, когато главата ѝ се потопи. Студената вода стискаше гърдите му като гигантска длан. Той изпъна ръце, за да я върне на повърхността, риташе енергично с крака. Това не беше достатъчно. Реката ги помете, Еди не можеше да намери дъно. Наталия си пое дълбоко въздух, преди да се потопи отново. Една вълна блъсна мъжа в лицето. Той се прокашля и издуха водата през ноздрите си, махна ръката си, която държеше краката на момичето и я стисна здраво през кръста с другата. Главата ѝ излезе на повърхността, когато стъпалата ѝ потънаха надолу. Тя се закашля, но успя да си поеме въздух. С една свободна ръка, Чейс можеше да контролира посоката им на придвижване, па макар и не особено много. - Дръж главата си горе! - изломоти англичанинът и се опита да повдигне Наталия малко по-високо над водата, докато вървеше към другия бряг. - Опитвам се! - изстена тя. - Нищо не виждам! Момичето беше на ръба на нервен срив. Чейс се стегна и загреба със свободната си ръка, за да ускори придвижването им напред, след което вдигна Пьолтл доколкото можа и се отпусна във водата. - Използвай краката си, ритай! Трябва да плуваме! На Наталия ѝ отне известно време, докато разбере какво ѝ говори Еди, но след малко мъжът я усети, че тя се размърда, в началото бедрата ѝ се движеха в различна на неговата посока, но не след дълго двамата влязоха в синхрон. Пяната в основата на дърветата бързо се приближаваше към тях. - Продължавай в същия дух! - провикна се Чейс, когато предната част на ботуша му докосна речното корито. Той се опита да се изправи, но кракът му затъна в тинята, преди да успее да намери опора. - Почти стигнахме! Наталия съумя да вдигне едната си ръка и загреба енергично с нея, когато доближиха отсрещния бряг. И двата крака на Еди стъпиха на твърдо дъно. Той отново подхвана момичето през кръста; водното ниво се снижаваше с всяка крачка. - О, да! - изгрухтя англичанинът. - Успяхме, стигнахме! Той вдигна на ръце младата германка и измина последните метри в полубяг. Навлязоха между дърветата. Почвата съвсем не беше суха, но Чейс я чувстваше като твърда скала. Задъхан, той остави Наталия до едно дърво, на което тя се подпря. - Добре ли си? - Не - простена момичето. - Мислех си, че ще се удавя! - Доста близко бяхме - потвърди англичанинът и се закашля. - Не можем да останем тук. Онези мъже са след нас. Шокът от потапянето в студената вода бе извадил Наталия от дрогираното ѝ състояние. - Кои са те? Какво... какво се случва с мен? - Не помниш ли? - Аз... не знам. - Последва пауза, докато Пьолтл се опитваше да възвърне спомените си. - Пътувахме и после... те ни спряха! Някакви бандити... - Аха - прекъсна я Еди, - само дето не са никакви бандити. - Какви са тогава? - Не знам, но някои от тях са руснаци. Мисля, че са отвлекли цялата ви група само заради теб. - Руснаци? - възмути се Наталия, потресена. - Защо някакви руснаци ще искат... Тя замлъкна. Чейс си помисли, че момичето е споходено от някакво ужасяващо разкритие... но каквото и да беше то, трябваше да почака. - Време е да тръгваме. Можеш ли да ходиш? Пьолтл се насили да се изправи, олюля се, но съумя да запази равновесие. - Аз... мисля, че мога. - Добре. Да вървим. Еди я хвана за ръката и я поведе навътре в джунглата. Момичето се подвоуми. - Как... как каза, че ти е името? Англичанинът се обърна към нея: - Чейс. Еди Чейс. Дори в мрака успя да види, че Наталия се усмихна едва. - Оу... Като Бонд, Джеймс Бонд? - Аз съм по-добър от него. Като изключим Роджър Мур25. Това изказване обърка момичето, но тя съумя да каже: - Както и да е, радвам се да се запознаем... Еди. - Не ми благодари, преди да те отведа на сигурно място. Готова ли си? - Да. - Чудесно. Да вървим тогава.   * * *   Въпреки уверението на Наталия, че може да ходи, съвсем скоро тя започна да залита, последиците от пленничеството и умората от плуването я застигаха. Но това не бяха единствените неща, които ги настигаха. Преследвачите им бяха последвали дирята им до брега на реката - и я бяха прекосили. Викове и проблясъци от фенерчета подсказаха на Чейс, че мъжете са по петите им в джунглата, точно зад тях. Онези се разпръскваха. Това означаваше, че не бяха намерили нито неговите следи, нито тези на момичето... все още. До този момент единственият избор, който имаха, беше просто да бягат, но сега пред тях се откриваше нова възможност. Ако руснаците и виетнамците се разпръснеха прекалено нашироко, можеха да минат между празнините в мрежата им... Внезапно Наталия изпищя от болка и едва не подскочи. - Какво има? - попита Еди. - Стъпих на нещо остро - отвърна момичето, едва сдържаше сълзите си. Чейс приклекна; Пьолтл държеше крака си вдигнат като котка, чиято лапа е била наранена. Той внимателно опипа ходилото ѝ и намери голяма дървена треска. Извади я и почисти мръсотията от мястото, но нямаше достатъчно светлина, за да види дали раната е сериозна, или повърхностна. - Можеш ли да ходиш? Наталия свали крака си на земята и стъпи на него - потръпна цялата и едва се сдържа да не изпищи. - Мисля, че е останало някакво парченце в кожата ми. Чейс изруга под мустак, когато се обърна да провери за преследвачите им. Достатъчно добре видя едно от фенерчетата, преди да се скрие зад дърветата, за да прецени разстоянието му. По-малко от двеста метра. И приближаваше. - Ще те нося - каза англичанинът и я вдигна на ръце. Момичето простена, но този път от изненада. Еди поднови вървенето, като на няколко крачки се обръщаше да проверява за преследвачите им. Онези мъже определено се отклоняваха от дирята. Течението беше повлякло Чейс и Наталия много по-надолу, отколкото мъжът очакваше, и досега никой от бандитите не беше открил мястото, на което излязоха от водата на другия бряг. Шансовете им за бягство се увеличаваха. Много малко, но англичанинът беше доволен и на толкова... Момичето промърмори нещо на немски. Гласът ѝ беше завалян, също така изпитваше трудности да държи главата си вдигната. Дали това не беше страничен ефект от лекарствата, които ѝ бяха дали? - Какво има? - попита Еди обезпокоен. - Чувствам се... много изморена - отвърна тя. - И... болна. Чейс осъзна, че щом Пьолтл няма спомен за пленничеството си в бараката, навярно през цялото време е била държана в безсъзнание - и вероятно не беше яла нищо дни наред. Дори някоя от системите да я снабдяваше с хранителни вещества, тялото ѝ беше на ръба на изтощението, а освен това бе премръзнала, подгизнала и ранена. Нуждаеше се от топлина и почивка. Щеше да ги получи, когато стигнеха до мястото на срещата и напуснеха джунглата, но - неохотно си призна Еди - навярно виетнамците и руснаците щяха да ги заловят много преди това да се случи. Само да бягат не беше достатъчно. Трябваше им друг план на действие. Пьолтл се опита да каже нещо, но думите ѝ се изгубиха в мрака. Тя изгуби съзнание. Еди се спря, за да провери състоянието ѝ. Дишането ѝ беше обезпокоително слабо. - Мамка му! - изруга под мустак англичанинът и се прикри зад едно дърво, за да огледа района. Един от преследвачите се беше насочил в тяхната посока. Заля го студена вълна, когато осъзна, че мъжът ще попадне на следите им. Ако онзи видеше отпечатъците в калта, щеше да уведоми приятелчетата си и те щяха да тръгнат след тях като хрътки. Макар че... Чейс продължи да наблюдава. Други светлинки се появяваха и изчезваха между дърветата - не бяха наблизо. Англичанинът се изпълни с надежда: преследвачите се бяха разпръснали прекалено надалеч един от друг. Можеха да виждат светлините на спътниците си, но гласовете им щяха да бъдат заглушени от непрестанното свистене на дъжда. Дори мъжът, който вървеше в тяхната посока, да забележеше следите им, нямаше да успее да уведоми другарите си. Самият факт, че комуникираха помежду си с викове, подсказа на Еди, че не разполагат с радиостанции. Нова възможност се откри пред англичанина. Нападение. Погледът на Чейс се върна обратно на фенерчето, той прецени разстоянието, посоката... след това се огледа около себе си. Трябваше му някое сигурно място, на което да остави Наталия. Един голям камък се надигаше от земята под ъгъл, от едната му страна растяха храсти. Размести клоните с тялото си и внимателно положи момичето в укритието. Когато се отдръпна, храстът обви Пьолтл като в прегръдка. Мястото не беше идеално. Бялата пижама на Наталия личеше през листата. Трябваше да я намаца с кал, за да промени това... Наблизо се разнесе вик. Нямаше време да прави това. Дирята им беше открита. Чейс се прикри зад едно дърво и погледна предпазливо към джунглата. Последва нов вик на виетнамски. Мъжът беше на не повече от осемдесет метра от него. Той се провикна отново и замаха енергично с фенерчето си. Еди бързо провери двете страни. Другите ловци, които можеше да различи, напредваха в доста разкъсана линия надалеч от него, някои от тях се изравняваха с неговата позиция. Единственият начин да забележат колегата си беше да се обърнат назад и да имат добра видимост; нямаше шанс и да го чуят. Какво щеше да направи мъжът? Да зареже следата и да тръгне да вика спътниците си... Или щеше да я последва? Виетнамецът избра второто. Лъчът на фенерчето му се върна върху дирята, преследвачът започна да приближава Чейс. Бързо при това. Мъжът бягаше, сигурен, че е надушил миризмата на плячката си. Дирята щеше да го прекара покрай скривалището на Еди. Англичанинът приклекна зад дървото, за да се скрие от светлината. Ловецът се провикна отново, в гласа му се усещаше задоволство от предстоящата победа. В ръцете му проблесна мокър метал - оръжието му. АКС-74У се движеше наляво-надясно в търсене на жертвата си. Чейс залегна още повече. До него достигна звукът на шляпащи стъпки, извисяващ се над вятъра и дъжда. Виетнамецът почти го беше достигнал. Преследвачът прибяга покрай дървото... забави крачка, фенерчето му осветяваше околната растителност. Следите от ботуши се размазваха, минаваха една през друга. Мъжът се подвоуми, но бързо избра една посока и тръгна след нея. Тази, която водеше към Еди. Англичанинът продължи да се движи около дървото, когато онзи го освети. Лъчът му проследи дирята до ствола. Чейс усети безпокойството на виетнамеца, че навярно е попаднал в засада. Оръжието и фенерчето му в унисон се обърнаха към околната растителност. Еди се напрегна, когато светлината се насочи към него... Разнесе се стенание. Наталия. Мъжът рязко се обърна, лъчът освети мокрия камък... и фигурата в бялата пижама до него, момичето надигна едва главата си. Ловецът насочи оръжието си... Чейс се спусна иззад дървото и се хвърли отгоре му. Онзи се извърна, за да стреля, но йоркширецът вече го връхлиташе и измести автомата при сблъсъка. Хвана магазина, извади го от оръжието и го захвърли надалеч в мрака. Двамата мъже паднаха на земята, около тях се разплиска кал. В цевта на АКС-74У беше останал един патрон. Ако виетнамецът успееше да стреля, щеше да привлече вниманието на другите ловци. Мъжът беше наясно с това. Чейс бе отгоре му, но онзи продължаваше да стиска автомата с дясната си ръка. Опита се да го насочи към тялото на опонента си. Еди по-скоро усети, отколкото видя движението и стрелна лявата си ръка, когато онзи стреля... Нищо не се случи. Англичанинът беше предотвратил изстрела - бе вкарал палеца си зад спусъка на оръжието. Ловецът го натисна отново, този път по-силно. Металът се заби в пръста на Чейс като острие на гилотина, захрускаха нерви и сухожилия. Мъжът простена, но не се отдръпна. Виетнамецът излая, когато не успя да се пребори с тежестта на противника си - освободи лявата си ръка и стовари тежкото фенерче в главата на Еди. Той изрева. Светлината проблясна отново... Този път Чейс реагира, но не се дръпна настрани, за да избегне удара, а се стрелна надолу, за да стовари челото си в носа на мъжа. Онзи изпищя, когато хрущялът му се пречупи като мокър клон. Премазващата болка в палеца на Еди изведнъж се разсея. Той хвана автомата, издърпа го от хватката на виетнамеца и го запрати на една страна. Противникът му продължаваше да е замаян от удара в носа, окървавеното му лице се беше изкривило на светлината от фенерчето, но Чейс знаеше, че мъжът бързо ще се окопити. Той се превъртя, хвана нападателя си за врата и го притегли към себе си, за да стегне хватката си около него. Виетнамецът осъзна какво ще последва и се опита да се освободи, зарита енергично и започна да удря с лакти тялото на Чейс, но йорк- ширецът прие ударите стоически и стисна още по-силно врата на противника си. Яростта на ловеца се превърна в паника, но нямаше какво да стори. Атаките му станаха по-слаби, накрая изцяло секнаха. Тялото му се разтресе и замря. Чейс отпусна хватката си и си даде няколко секунди, за да възстанови дишането си и да се успокои, след което провери пулса на мъжа. Беше слаб, но стабилен. Англичанинът пусна безжизненото тяло и болезнено се изправи на крака. Наталия също се беше поизправила. Гледаше го с ужасен поглед. - Ти... ти го уби! - Не съм, жив е - отвърна задъхан Еди, - но трябва да се разкараме бързо от тук, преди приятелчетата му да са разбрали, че липсва, и дойдат да го търсят. - Вдигна автомата от земята, струваше му се някак си странен без пълнителя. Огледа наоколо за закривения магазин, но не го намери, нямаше представа и къде беше паднал. - По дяволите! Чейс помогна на Наталия да се изправи. Тя изпъшка, когато стъпи на ранения си крак, затова той я преметна през рамо както правеха пожарникарите, в дясната си ръка държеше автомата и така тръгна да се отдалечава от танцуващите светлини. Не след дълго чу викове зад гърба си. Виетнамецът се беше върнал в съзнание и викаше за помощ. Празнината в линията на преследвачите бе забелязана, някои от другите ловци се връщаха да разследват причината. Единственото, което Еди можеше да стори, беше да продължава напред и да прикрива следите си, доколкото това му бе възможно. Вървя още пет минути, десет. Погледна назад. Най-накрая светлините от фенерчетата на преследвачите им се бяха изгубили в бурята. Дали можеше да рискува да потърси укритие? От рамото му се разнесе вял стон, който отговори на въпроса му. Изтощена от лекарствата и от експериментите, които бяха правили с нея, подгизнала и премръзнала в своята тънка пижама, Наталия беше достигнала ръба на издръжливостта си. Ако съвсем скоро Еди не ѝ намереше подслон, имаше голяма вероятност да припадне и повече да не се събуди. Прескочи още няколко корена и се опита да потърси подходящо укритие. На земята пред него стоеше една мрачна форма, която, когато се доближи до нея, се оказа паднало дърво. Единият му край беше подпрян на полузаровен камък и бе издигнат по-нависоко от другия. Тъмната празнина в него му подсказа, че дънерът е кух. Чейс отиде до отворената му страна и опита вътрешността с автомата - искаше да се увери, че е достатъчно широка, за да побере Пьолтл, и че не е дом на някоя отровна змия. Дънерът изглеждаше достатъчно голям, за да я приюти - само нея - и в крайна сметка нищо не изсъска насреща му. Еди се приведе леко, за да премести внимателно младата германка от рамото в ръцете си. - Наталия, не знам дали ме чуваш, но ще те скрия в този дънер. Ще съм точно тук, до теб. - Чейс я вдигна отново и се помъчи да вкара краката ѝ в кухия край на падналото дърво. Щеше да му е много по-лесно да прокара сварени спагети през ключалката на врата, но след няколко опита съумя да уцели правилното място и спусна момичето вътре. Когато дънерът я погълна цялата, Еди свали раницата от гърба си, извади дъждобрана си от нея и зави с него Пьолтл, доколкото това му беше възможно. Под високия край на дървото имаше ниска празнина. Чейс отново провери за змии, вмъкна се в нея и насочи автомата, който разполагаше само с един патрон, към джунглата, в посоката, от която дойдоха. Не се виждаха светлини, нито някакво движение, с изключение на люлеещите се от вятъра дървета и храсти и падащия дъжд. Еди стоя на пост, докато беше в състояние, но накрая умората го пребори. Въпреки усилията си да остане буден, сънят го погълна и той заспа в непрогледната нощ.     11.     Норвегия     Еди се взираше в дългото замръзнало езеро. - Значи, някъде там долу... има викингско село? - Така предполагаме - отвърна Нина. - На това се надяваме. Тува стоеше на брега до тях, на лицето ѝ се беше настанило обезпокоително изражение. - Моля се да съм права, Нина - извинително каза шведката. - Толкова бързо организира нещата! Хора, оборудване, машини, всичко това само за два дни. Похарчила си цяло състояние. Ако греша за местоположението на... - Ако ние грешим - поправи я американката и я дари с окуражителна усмивка. - Не открием ли нищо, аз ще нося отговорност за това - няма за какво да се тревожиш. Бездруго работата на АСН е точно такава. Когато се наложи да действаме, разполагаме с необходимите ресурси, за да го сторим. - Да, виждам, че е така. Трябва да си призная, че ти завиждам малко! - Тува посочи към машините, наредени на брега на езерото. - Докара тук всичкото това оборудване, без дори да сме сигурни, че руническият камък се намира там долу. - Ако е тук - отбеляза Нина, - се налага да го обезопасим колкото се може по-скоро. Престъпниците, които откраднаха другия камък и убиха охранителя на музея - а също така се опитаха да отвлекат теб - отчаяно се стремят към втория артефакт. - В случай че говорим за едни и същи хора - вметна тихичко Еди. - Хмм? Какво имаш предвид? Англичанинът поклати глава. - Нищо. Просто отбелязвам, че ако първата групировка е откраднала руническия камък, защото иска да открие Валхала, то тогава руснаците ще се стремят към Тува, тъй като тя е второто най-добро нещо след него. - Еди сви рамене. - Само разсъждавам на глас. Може и да греша. На Нина не ѝ беше хрумвала тази идея. - Искрено се надявам да не си прав. Ако наистина има две групи с лоши момчета, които желаят артефактите, то тогава не искам да се озовем между шамарите им! - Поне няма да е първият път, в който подобно нещо се случва. - Чейс я дари със сардонична усмивка. - Но да продължим напред, разполагаме с оборудване за гмуркане, имаме помпи, осветителни тела, бормашини, флотационни торби, лебедки... всичко необходимо за изваждането на еднотонен камък. Единственото, което трябва да сторим, е да го открием. Нина се обърна при звука на приближаващи превозни средства. - Мисля, че разполагаме с човек, който може да стори това. Един дълъг пикап си проправяше внимателно път по крайбрежната линия. В багажника му беше монтиран кран, стрелата му беше завъртяна така, че да виси над кабината на автомобила. Ако беше обърната на другата страна, щеше доста да стърчи от задницата. След превозното средство идваше друго, по-малък пикап, в багажника му имаше нещо ъгловато, добре обезопасено под платнище. Двата автомобила спряха до паркираните джипове. Нина, Еди и Тува отидоха да поздравят шофьора на втория пикап, когато той излезе от него. - Опаля и до’ър ден, палавнико! - поздрави го Еди. Мат Трули потрепери и се загърна по-добре с палтото си. Дебелата материя на връхната му дреха го правеше да изглежда още по-пълен, отколкото наистина беше. - Това на австралийски ли трябваше да е, друже? Прозвуча ми повече като уелски. - Опитвам се да му обясня, че хич не го бива с акцентите - пошегува се Нина. - Но той не иска да ме чуе. Еди подсмръкна. - Мечтая си да дойде този ден, в който и аз няма да те послушам, като ми звъннеш по телефона и ми кажеш: „Мат, има нещо под водата, от което се нуждаем. Ще донесеш ли една от твоите подводници на гъза на географията, за да го извадиш?“. Особено когато на мястото, на което ме викате, е толкова студено, че дори топките на месингова маймуна могат да замръзнат. - Трули забеляза непознатото лице в групата със закъснение. - Опа, извинете ме за езика - обърна се той към Тува. - Няма... проблем - отвърна шведката с учтив и учуден тон, който подсказваше, че навярно не беше разбрала какво говори мъжът, за да бъде обидена. - Тува, това е Мат Трули - представи го Нина. - Той работи за Организацията за океански изследвания към ООН, но също така помага и на АСН от време на време. Мат, запознай се с Тува Скилфингър, историк и експерт по викингска култура. Лицето на мъжа грейна. - Викинги, а? Ето на това му викам интересна история! Викингите са били невероятни строители на кораби и навигатори за времето си. - Давам ти шанс да откриеш още невероятни неща за тях. А и всичката история е интересна - смъмри го Нина. Двамата мъже се разкикотиха; това им действие си спечели професионално неодобрение от страна на двете докторки. - Само те бъзикаме, любима - увери съпругата си Еди. Мат се ръкува с Тува, след което посочи към езерото: - Отне ми цели два дни, но успях да донеса оборудването, за което ме помолихте. Какво всъщност се опитваме да намерим? - Викингски рунически камък - обясни Нина. Тя ги поведе към един от паркираните офроудъри26 и извади някаква снимка от куфарчето си, което се намираше в превозното средство. - Навярно прилича много на този тук. Австралиецът разгледа внимателно снимката на Валхалския рунически камък, правена в лабораторията на Тува. - Изглежда ми доста голям. Затова сте поискали всичките тези НПЕ-та, нали? Мъжът погледна към яркооранжевия товар на един от камионите. - НПЕ-та? - учуди се Тува. - Надуваеми плавателни единици. На практика представляват въздушни торби - използват се за изваждане на предмети от водата. Онези ми приличат на двеста и петдесет килограмови, имате осем от тях, значи, говорим за артефакт с тежина около два метрични тона? - Руническият камък, който беше откраднат, тежи деветстотин и деветдесет килограма - обясни шведката. - Откраднат? - Мат дари Нина с отегчен поглед. - Нека позная, хората, които са го взели, искат да пипнат и неговия брат близнак, нали? - Ами... да - призна си американката. - Убиха охранителя на музея на Тува, за да го докопат, след което се опитаха да отвлекат нея. - Аха. Защо ли хич не съм изненадан? - Трули поклати глава. - Кога ли ще дойде денят, в който ще се науча да те питам за тези неща, преди да си донеса всичкото оборудване! - Хм... май имаш опит в тези работи - обезпокои се Скилфингър. Мат изсумтя пренебрежително. - О, за бога, разбира се. Загубих им бройката на всичките пъти, в които тези две папагалчета са ме вкарвали в смъртна опасност! Нека ти разкажа... - Не, недей - прекъсна го Еди и се ухили насреща му. - Ще ѝ предизвикаш кошмари. - Не е толкова лошо, колкото звучи - настоя Нина, като видя, че по-възрастната жена преосмисля решението си да се присъедини към мисията. - А и се уверих, че процедурите за сигурност на АСН са спазени този път. Броят на хората, които знаят какво правим, е много малък, а и всеки един от тях е наясно колко е важно всичко да остане в тайна, предвид случилото се в Стокхолм, не трябва да имаме никакви проблеми. - Добре познати предсмъртни думи - вметна Мат. - Никой не знае, че сме при това езеро. Тува и аз открихме местоположението на втория рунически камък и освен тук присъстващите само още няколко норвежки висши служители, Сирици и неколцина от АСН разполагат с информация за нашето проучване. - Има още хора, които навярно знаят за мястото - мрачно отбеляза Еди. - Кои? - Онези, които откраднаха първия камък. - Надявах се да не споменаваш това. Но... - продължи Нина - ...техният експерт не разполага със знанията и опита на Тува, нито пък има достъп до базата с данни на АСН. - Чакайте малко - прекъсна ги шведката. Сега беше неин ред да изглежда подозрителна. Жената подбра думите си много внимателно: - Вие знаете ли кой открадна руническия камък и застреля Арвид? - Когато Уайлд не отговори веднага, Скилфингър продължи: - Знаете, нали! Защо не ми казахте? - Аз... Да, права си, знам кой е отговорен - отвърна Нина засрамена. - Не ти казах от съображения за сигурност... сигурността на АСН. Един от крадците - вероятно и техен предводител - работеше за нас, преди да го уволним. Шведката побесня. - Не мога да повярвам, че не ми каза! Споделихте ли тази информация с полицията? - ООН уведоми твоето правителство и Интерпол. Не знам дали Стокхолмската полиция разполага с нея, макар че се надявам да я има. Няма запис този мъж да е влизал или излизал от Швеция, така че вероятно пътува под фалшива самоличност. Даже не знаем дали все още е в страната. Тува се вторачи в заледената земя и осмисли онова, което току-що научи, преди да се обърне към американката и да я изгледа със строг поглед. - Кой е този човек? Нина се подвоуми, но след като се сети през какво мина по- възрастната жена, реши, че тя заслужава да знае. - Казва се Лоугън Бъркли. Тува премига изненадана. - Чувала съм това име. - Той беше археолог, който работеше за АСН и ръководеше разкопките на пирамидите преди две години. Лицето му беше по всички вестници и телевизии - биваше го да се рекламира сам. - Сега е доста по-потаен - вметна Еди. Шведката кимна. - Той е онзи, който отвори залата под Сфинкса - и се оказа, че вие вече сте вътре в нея! - Никога не ми прости, че му отнех славата - каза Нина. - Продаде се на хората, които се опитаха да плячкосат пирамидите... и заради това си действие отиде в затвора. Пуснат е на свобода преди около шест месеца. Явно отново се е продал. - Чакай малко - намеси се Мат озадачен, - ако този тип е експерт по египетската култура, откъде ще знае каквото и да било за викингите? Уайлд се почувства леко обидена. - Аз съм експерт по Атлантида и по твоята логика не трябва да знам нищо за Александър Велики или за Древен Рим, така ли? Археолозите не се съсредоточават само върху една ера от момента, в който станат такива. Еди се засмя. - Не, вие се съсредоточавате върху всички ери. - Лоугън е толкова запознат с историята и археологията, колкото и аз. Както и ти, предполагам. - Нина се обърна към Тува, която кимна в знак на съгласие. - Може да сме специализирали в определени области, но това не ни прави невежи за всичко останало. - Добре де, добре! - каза Мат и вдигна ръце пред себе си в знак, че се предава. - Нямах намерение да оспорвам качествата на цялата археологическа колегия. - В интерес на истината, има връзка между египтяните и викингите - обясни Тува. - Пътешествията им са ги отвеждали до много отдалечени места - търгували са с Византия и Багдад, смята се, че и с Египет. - Колко далеч са стигнали? - попита Еди. - Доста. Били са в Америките един век преди Колумб, колонизирали са Гренландия и Исландия, пътували са през Русия до Каспийско море, били са във Франция и Германия... разбира се и в Британия. През единайсети век са обитавали почти цяла Англия. Навярно предците ти са били викинги! Мат сложи пръст на брадичката си и огледа англичанина с явен интерес. - Знаеш ли, виждам приликите. Еди Оплешивяващия. Чейс направи предупредителен жест и изрече: - Ой. - Приятелят му се ухили. - Впечатляващо е каква площ са владеели - обърна се Чейс към Тува. - Не съм знаел, че са стигнали толкова надалеч. - Предполагам, че в часовете в училище си внимавал само когато е ставало въпрос за кървавите битки на викингите - пошегува се Нина. Мъжът ѝ не можа да разбере това нейно вмятане. - Сещаш се, когато сте учили за етера? - подкани го да възвърне спомените си тя. - О, да, да - отвърна Еди и побърза да смени темата. - Както и да е, да се върнем на Бъркли - една охранителна камера го е заснела, когато е излизал от музея с хората, с които е откраднал руническия камък, затова знаем, че е бил той. Големият въпрос е: защо го желае толкова много? - Може би просто се нуждае от парите - предположи Мат. - АСН го уволни, професионалната му репутация е отишла по дяволите - навярно иска да подсигури старините си. - Дори да прави всичко за пари, това означава, че някой му плаща, на него и на всичките други замесени, за да откраднат камъка и да преведат руните по него - обясни Нина. - И все пак въпросът остава, защо им трябва толкова много? Какво си мислят, че ще открият във Валхала? Пламъците на гнева на Тува бяха позагаснали. - Навярно ще разберем, като открием втория камък. - В такъв случай май по-добре да се раздвижим - каза Мат. - Разполагам точно с онова, което ни е необходимо за тази работа. Поне се надявам да е точно то - ще е голяма загуба, ако съм го разходил на такова голямо разстояние за нищо! Трули върна снимката на Нина и поведе малката група към пикапа си, където свали каната и скочи в каросерията. - Ето я и новата ми играчка - обяви гордо мъжът и дръпна платнището. - Не е ли красавец? - Ако си падаш по подводници, да, красавец е - отвърна Нина. Машината представляваше светлосин правоъгълник, дълъг около метър и половина и около метър висок и широк, от страните му се подаваха тръстери27. Лъщящи метални мани- пулаторни ръце бяха сгънати като крайниците на насекомо от двете страни на „главата“, върху която бяха инсталирани камери и прожектори. На хълбока на подводницата беше написано „НЕЛСЪН“. - Какво означава това? Нестандартна екипировка и... хм... логистични съоръжения... нещо започващо с „Ъ“... не, не мога да се сетя. - „Нелсън“ не означава нищо - отвърна Мат развеселен. - С главни букви е, защото ми хареса шрифтът, това е всичко. Обикновено име е. Нали се сещате, адмирал Нелсън28? - О, да. И така става. - Конструиран е за работа при тежки условия, включително и под лед, така че навярно е точно онова, което ви трябва. Организацията за океански изследвания ми възложи задачата да го построя, за да може да се оперира на Северния полюс - до няколко години се очаква да се сблъскаме с някои сериозни спорове относно това, чия територия е той и кой има право да копае там, така че ООН иска да провери, че мястото няма да се окаже нефтеното находище на поредния магнат или нещо подобно. За следващите няколко месеца няма насрочени морски изпитателни тестови, така че успях да го заема. Еди се приближи, за да огледа по-добре машинарийката. - Как се управлява? - С оптична дистанционна връзка. - Мат посочи към главата на машината и злото ѝ механично око. - „Нелсън“ е снабден с 30 камери и лидар29 за далечно сканиране. Обичайните ми глезотийки. Може да издържи двайсет часа на максимално натоварване. Нина се обърна и погледна към замръзналите води. - Каква площ от езерото ще можеш да покриеш за това време? - Става въпрос за едно много дълго езерище - вметна Еди. Мат потупа външната обвивка от стъклопласт на подводницата. - Не се безпокойте, движи се с доста добра скорост. Когато ми казахте, че онова, което търсите, вероятно има вграден магнетит в него... - Трули се наведе и посочи към една черна кутия, инсталирана на носа на подводницата. От нея се подаваше дълъг метален прът, който продължаваше надолу по корпуса на машината. - Запознайте се с МАД. Тува повдигна вежди. - Не си ли ти Мат? - Навярно го е кръстил на себе си - вметна Еди. Кръглото лице на австралиеца се изкриви в полуусмивка. - Много забавно, друже. Но МАД означава „детектор за магнитни аномалии“. Точно този е проектиран, за да намира тръби; всичко метално, което променя магнитното поле на планетата, ще бъде засечено от него. Ако магнетитът, който търсим, е голям колкото този, който ми показахте, ще го намерим много лесно. Просто трябва да търсим, докато нещо изскочи. - Колко скоро можем да започнем с претърсването? - попита Нина. - Колко скоро можете да ми пробиете достатъчно голяма дупка в леда? - последва дръзкият отговор на Трули. - Машината е напълно заредена, така че ще ми трябва време да покрия конзолата за дистанционно управление и някои други части по корпуса, след което ще използваме крана, за да спуснем подводницата във водата. Уайлд кимна. - Добре, ще уведомя Микел. - Микел беше тяхната свръзка с норвежкото правителство и техен гид. - Той и неговите хора ще ти направят дупка. Еди? - О, да го вземат мътните - въздъхна англичанинът. - Не ми казвай: назначен съм за ледотрошач, нали? - Не мисля, че ще ти се наложи да къртиш лед с брадва - увери го Нина. - Видях няколко резачки в един от камионите. Лицето на Чейс просветна. - Резачки? О, щом настояваш... Съпругата му се разсмя. - Добре - хайде да разчупим ледовете.   * * *   Еди беше ядосан: - Изиграха ме! - оплака се той. Микел беше ограничил ползването на резачката до себе си и един член на малкия му екип, а за йоркширеца и останалите норвежци се беше паднала доста по-тежката работа, състояща се в извлачването на нарязаните ледени блокове от замръзналото езеро. Операцията беше извършена с професионална ефикасност, дупка с размери три метра и половина на два метра и половина бе създадена, преди Мат да успее да събере оборудването си в разпънатата шатра. По това време на годината ледът беше дебел над шейсет сантиметра, което беше повече от достатъчно, за да издържи тежестта на пикапа с крана и дистанционно управляваната подводница, която висеше от него. Въпреки това придвижването от бреговата ивица - Мат беше избрал място, което се намираше на около двайсет метра от брега, за да е сигурен, че водата под него е достатъчна за „Нелсън“ да се движи - се осъществи с огромно търпение, Микел и екипът му постоянно проверяваха какъв натиск се оказва на повърхността. Нина се изнервяше от разнасящото се скърцане и хрущене, носещо се изпод гумите с вериги на превозното средство, но за щастие, то достигна до целта си без никакви произшествия. Трули слезе от пикапа, за да провери дали товарът му се намира точно над мразовитата бездна. - Всичко е точно, започнете спускането - нареди той, когато се увери, че подводницата няма да се удари в някой от ледените ръбове на дупката. - Внимателно. Операторът на крана каза с многострадателен тон нещо на норвежки, което накара сънародниците му да се разсмеят. Тува, която беше прекосила разстоянието по леда с увереността на човек, който е свикнал да живее на ръба, се разкикоти. - Човекът каза: „Няма да съм внимателен, ще го пусна да падне“ - преведе тя на австралиеца, който въобще не се развесели. Спускането на подводницата започна съвсем бавно. Еди се насочи към дупката, за да наблюдава случващото се, Нина, все още изнервена от факта, че стои на леда, го последва неохотно. Хапещият вятър, който се носеше над езерото, я накара да потрепери. Въпреки че небето беше ясно и слънцето грееше, времето беше много студено. Жената погледна към отсрещния бряг. На километри във всяка посока имаше единствено покрити със сняг дървета. За първи път откакто дойдоха тук, се замисли колко изолирано е в действителност това място. Ако нещо неочаквано се случеше, бяха много надалеч от помощта. Нина се опита да изгони неприятните мисли от главата си, когато Мат се провикна: - Добре, отпусни! Освободи въжето! „Нелсън“ се намираше във водата. Всички се събраха около дупката, за да гледат как Трули разви един кабел от кутия с релета, която беше оставил на леда, след което скочи на гърба на подводницата и го съедини с някакъв конектор. - Направляващ кабел - обясни мъжът и се върна на повърхността на замръзналото езеро. Кутията с релетата беше свързана чрез друг кабел с дистанционното управление в шатрата. - Макарата е на подводницата, вместо тук, така че, ако водата замръзне, връзката няма да се изгуби. - Колко е дълъг кабелът? - попита Нина. - Достатъчно, не се безпокой! - Мат се наведе, за да провери връзката с кутията, след което се изправи доволен. - Така! Остава да пусна една диагностика и сме готови за действие. - Последва извинителна усмивка от негова страна. - Опасявам се, че от тук започва скучната част. Не мога да кажа колко време ще е необходимо, за да открием нещо. - Не сме далеч от мястото на викингското селище, ако вярваме на старите записки - обясни Тува. - Вероятността камъкът да е тук е много голяма. - Ако го открием след пет минути, всичко ще е тип-топ. Но ако не успеем, няма да е лошо да си пуснете някое приложение със судоку на телефоните. Трули тръгна към брега. Другите го последваха, пикапът с крана запълзя след тях. - Ако наистина камъкът е там, Мат ще го открие много бързо - каза Еди, - така че по-добре да подготвим водолазната екипировка за всеки случай. Няма смисъл да губим време и да се моткаме наоколо в този студ. - Смятах да се скрия в камиона, където е много по-топло, отколкото да стоя навън - отвърна с усмивка Нина. - Сигурен ли си, че искаш да отидеш там долу? Педер и Матиас могат да се справят с работата. - Точно затова ги доведох тук. - Гмуркал съм се в далеч по-лоши условия - отвърна Чейс и сви рамене. - Пък и с колкото повече ръце разполагаме там долу, толкова по-бързо ще извадим камъка на повърхността. По това време на годината се стъмва доста рано - ще е много изнервящо, ако не успеем да свършим работата днес и утре се върнем, за да започнем отново. - Не си участвал в много археологически разкопки, нали, Еди? - попита Тува развеселена. - Обикновено отнемат дни, дори седмици. Мисля, че работата ти за АСН те е накарала да смяташ, че всичко се случва много бързо! Нина се ухили. - Умирам си за едни дълги, бавни, старомодни разкопки в пръстта - каза тя и си спечели едно автентично потреперване от страна на съпруга си, - но си права, че нещата често галопират, когато АСН е замесена. Надявам се сега също да се случат бързо. Достигнаха брега. Мат се отправи към шатрата, а Нина се присъедини към Еди и двамата гмуркачи, които проверяваха екипировката си. Мъжете нямаше да носят стандартни водолазни костюми, а двойно подплатени такива, пригодени за ледените условия в езерото. - Сигурни ли сте, че не искате да дойдете с нас и да видите нещата от първа ръка? - пошегува се с двете жени Еди, като размахваше облечената си в неопрен ръка. - О, не, не - Тува беше категорична в отговора си. - Не съм добра плувкиня. А и не обичам студа. - Но ти живееш в Швеция - отбеляза Нина. - Да, страната е прекрасна... през лятото! - Трябва да се организират повече разкопки на тропически острови - вметна Чейс. - Ти си директорка на АСН, Нина, уреди ни нещо. - Англичанинът провери налягането в своята бутилка с нитрокс30 - сместа беше по-богата на кислород от обикновения въздух. - Така, всичко е готово. - Педер и Матиас също потвърдиха, че са приключили с приготовленията. - Сега остава да намерим камъка. - Това е работа на Мат - отвърна Нина. Отидоха до шатрата. - Всичко готово ли е? - попита жената, когато влезе в малкото укритие. - Дръж палатката затворена, става ли? - оплака се австралиецът. - Тук е адски студено! - Мъжът разполагаше с халогенна отоплителна лампа, включена в същото захранване, в което и оборудването му, но това не му пречеше да се свива в зимните си дрехи. - Иначе да, „Нелсън“ е готов за работа. - Чудесно. Действай. Мат погледна някаква карта на лаптопа си, след което отвори друг прозорец, преди да се заеме с управлението. Единият от мониторите беше свързан с една от камерите на подводницата, дневната светлина бързо се изгуби, когато машината се потопи. - Превключвам на МАД. Ще заведа „Нелсън“ в центъра на езерото и ще стартирам радиално претърсване, за да покрия района, в който смятате, че се намира старото село. Ако нищо не излезе от това, ще премина на радар и ще се чупя от там. - Звучи ми примамливо. - Нина наблюдаваше как върху картата се раздвижи един символ, след което премести поглед върху монитора, който предаваше пряко от камерата. Слабата светлина, която преминаваше през ледовете, лека-полека се изгубваше, докато подводницата се спускаше в дълбините на езерото. - Нека видим какво има там долу. - Ако въобще има нещо - добави Еди зад нея. Американката не можеше да се отърси от чувството, че съпругът ѝ се надяваше да не открият нищо.   * * *   Първият час от претърсването мина бавно и безплодно. Данните от МАД не носеха никаква информация за незапознатите. След няколко минути настъпи вълнение, когато нещо изкриви фона на магнитното поле - Мат не му обърна особено внимание, тъй като беше сигурен, че става въпрос за обикновено парче метал, а не за магнитен източник, и се оказа прав, когато изпрати „Нелсън“ да го провери. Прожекторите на подводницата осветиха ръждясала корабна котва. Последващите сигнали се оказаха също толкова разочароващи: корозирала ав- томобилна врата и някакво неразгадаемо парче боклук. - Казах ви да си пуснете судоку - обърна се Мат към Нина след четвъртата фалшива тревога. Жената искрено желаеше да има занимавка, с която времето да минава по-бързо, но също така ѝ беше много интересно да наблюдава бавно движещата се машина под водата. Виждаше се, че някога долината е била изпълнена с дървета, също както и заобикалящите я хълмове, преди да бъде наводнена, и останките им още стояха по местата си като големи разлагащи се надгробни плочи. Гледката беше изключително обезпокоителна. Еди не изглеждаше впечатлен. - Майната му на всичко това - каза той и тръгна да излиза от шатрата, - отивам да се поразходя. Извикайте ме, ако нещо интересно се появи. Нищо такова не се случи през следващия един час. Йоркширецът се върна в палатката, за да намери картината на монитора леко променена. - Да сте се натъквали на още кофи? - попита той. - Достатъчно, за да отворим магазин за стръв - отвърна Нина и потисна една прозявка. - Също така открихме парчета от лодки, нещо, което приличаше на двигател... - Но не и рунически камък - мрачно вметна Тува. - А съм сигурна, че сме близо до старите археологически разкопки. Навярно съм сгрешила и те въобще не се намират тук. - Дай им шанс - настоя Уайлд. - През 30-те години на миналия век хората не са разполагали с GPS и е нямало как да определят точното местоположение. Ако по това време археолозите са се намирали в гората и наоколо е нямало никакви отличителни белези, би било лесно да се объркат. - Така е, но с какво отклонение? Подводницата се намира на половин километър от мястото, на което се спусна. Не биха... От компютъра се разнесе нова мелодия, която отбеляза поредното откритие на МАД. - Задръжте, това изглежда интересно - обяви Трули, след като провери резултатите - графика, която показваше поредица от криви линии, една, от които се беше изкривила значително. - Определено не е кофа. Нещо магнитно е, а не обикновен метал. Еди се наведе над рамото на Мат. - Намери ли го? - Нека огледаме... Австралиецът се зае с управлението и насочи подводницата към потопените стволове на дървета. Дъното на езерото беше осветено от прожекторите. Тинята се беше наслоявала върху него десетилетия, но няколко големи скали бяха останали недокоснати от нея. Една се отличаваше от останалите. Докато те бяха с криви форми, тази беше с доста по-правилна. Нина веднага се оживи. - Тува, погледни насам - посочи американката и се премести така, че шведката да има по-добра видимост към монитора. - Това ли е вторият рунически камък? Скилфингър въздъхна звучно. - Ами... възможно е - запелтечи тя. - Смятам, че е възможно. Мат приближи подводницата до предмета. Прожекторите осветиха някакви знаци по гладката му повърхност: линии, изрязани в камъка. Руни. - Какво ще кажеш за другата част на компаса? - попита Еди. - И тя ли е там? Камерата се насочи надолу. Разкриха се още руни и някакво изображение под тях - стилизирана резба на вълк. Звярът се извиваше около нещо инкрустирано в повърхността под него... - Там е! - извика Нина, когато забеляза черния камък. Целият диск беше покрит с извити линии, по краищата им бяха направени бразди. - Това е другият слънчев компас! Намерихме втория рунически камък. - Тя се обърна към Тува, която наблюдаваше монитора изумена: - Извадим ли го от водата, той ще ни разкрие как да открием Валхала.     12.     Виетнам     Чейс беше попаднал в кошмар. В капана на мрака между безброй дървета, чиито тинести стволове блокираха всеки възможен път за бягство, а преследвачите го настигаха. Опита се да бяга, но с всяка следваща крачка краката му затъваха все по-надълбоко в мазната кал. Дърветата ставаха все по-гъсти, клоните се увиваха все повече и повече около него, покриваха лицето му... Еди се стресна и се събуди объркан... осъзна, че има нещо на лицето му. Едва удържа изплашения си вик и перна стоножката, която изучаваше бузата му. Звуците на джунглата го обгръщаха в нежна прегръдка: непрестанното жужене на насекомите и чуруликането на птиците. Англичанинът се изправи, мускулите и костите го боляха, защото беше прекарал нощта свит под кухия дънер. Бурята бе отминала. Лъчи ярка слънчева светлина прорязваха короните на дърветата, за да предизвикат призрачни видения от изпаряващата се мокра почва. На Еди съвсем не му беше топло. Дрехите му бяха подгизнали, също както и пръстта наоколо, и неприятно полепваха по тялото му. - Добре дошли в шибаната джунгла - промърмори той и направи опит да се изправи... Спомените си проправиха път през мъглата в главата му. Чейс залегна на мига и грабна автомата, той беше някак си странен и небалансиран без пълнителя си. Очите на мъжа обходиха околността, търсеха някакво движение, заплаха... Нямаше никого. Намираха се в безопасност. Засега. Еди се изправи внимателно и погледна в отворения край на дънера. - Наталия? Добре ли си? Сплъстената руса коса на момичето бавно се подаде от прегръдката на камуфлажния дъждобран. - Wo bin... Къде съм? - изграчи Пьолтл и присви очи на светлината. Чейс забеляза, че изумлението ѝ бързо се замени от страх. - Всичко е наред - увери я той, като държеше автомата на една страна и вдигна свободната си ръка, за да й покаже, че не представлява заплаха за нея. - Аз съм... Еди, помниш ли ме? Еди Чейс? Доведох те тук миналата нощ. Наталия се вторачи в него... след което неочаквано започна да се гърчи в клаустрофобично тясното пространство на своето укритие. Момичето простена, каза нещо на немски и заудря безрезултатно по гнилото дърво. - Хей, хей! - провикна се Чейс в опит да я успокои. - Всичко е наред... ще те извадя от там. Мъжът се пресегна в дънера. В началото германката отблъсна ръцете му, но тогава и нейната размътена памет започна да се завръща. - Ти... ти ме носи в бурята. - Да, точно така. - Еди я хвана и като се опитваше да не закача кожата ѝ в някоя стърчаща треска, я извади от скривалището. Момичето се огледа изплашена, наоколо. - Някой ни преследваше! Ти... ти се би с него. - Така е. Но им избягахме. Засега сме в безопасност, но се налага да се размърдаме. Приятелите ми ни чакат, но първо трябва да разбера къде се намираме, за да ги намерим. Чейс остави Наталия на земята. Тя потръпна, когато босият ѝ крак докосна почвата. - Боли. - Вдигни го. - Англичанинът сложи автомата на рамото си и се наведе, за да прегледа крака на момичето. Малка дървена треска се беше забила в ходилото ѝ, кожата около нея се беше зачервила и подула. - Стой мирна. - Нареди ѝ той и внимателно измъкна парченцето, в мъничката прободна рана се събра кръв. Лицето на Пьолтл се изкриви, но тя издържа на болката. Еди взе раницата си изпод сухия дънер и извади от нея аптечката. Само след минута беше сложил антисептична паста на раната и я беше превързал. - Засега и това ще свърши работа, но когато се измъкнем от тук, трябва да те прегледа истински доктор. Да получиш рана в джунглата никога не е на добре. - Знам, работя на това място от четири месеца. Ние... - момичето млъкна, на лицето й се появи уплаха. - Бяхме нападнати! Взеха ни за заложници... те... - Всичко е наред - увери я Чейс и я хвана, когато тя започна да се тресе. - Бяхме изпратени, за да ви спасим. Приятелите ми изведоха твоите колеги от онова място. Ние двамата бяхме отрязани, но съвсем скоро ще ги настигнем. Обещавам ти. Наталия леко се поуспокои. - Какво се случи с нас? Пътувахме към следващото село, когато бандитите блокираха пътя ни. Имаха оръжия, нищо не можехме да сторим. Сложиха ми превръзка на очите, след което... - Челото ѝ се набръчка, когато момичето се опита да си припомни събитията. - Не си спомням абсолютно нищо. Събудих се и... бях с теб. - Не помниш нищо, така ли? - Пьолтл поклати глава. - Бяхте в един лагер в джунглата. Държаха приятелите ти в палатка, а теб в барака, съвсем сама. Спомняш ли си това? - Не знам. Аз... - Последва ново сбръчкване на челото. - Помня много ярка светлина в лицето ми. Ръцете ме боляха... - Наталия погледна към тях... и простена, когато видя синините. Опита се да се освободи от хватката на Чейс. - Какво са ми сторили? Еди я отпусна, но не изцяло, страхуваше се, че момичето ще се паникьоса и ще се опита да избяга. - Не знам какво ти правеха. Приличаше ми на някакви тестове. Това му напомни за Хойт, който застреля руския учен, без да му мигне окото, и открадна работата му, но сега нямаше време да се безпокои за истинските мотиви на предателя. Момичето застина. - Тестове? - учуди се тя със слаб детински глас. - Като... експерименти? - Да, така мисля. - Наталия продължаваше да изглежда изплашена, но нещо в страха ѝ беше различно. - Знаеш ли какво правеха? - Единственият ѝ отговор беше ново поклащане на главата. - Някои от хората в лагера бяха руснаци - напомни ѝ Чейс. - Руснаци, да. - Видимо беше, че момичето знаеше за похитителите си, но причината за експериментите явно бе нещо, за което не искаше да говори... Или да си спомня. Какъвто и да беше отговорът, в момента имаха доста по-сериозни притеснения. Еди пусна младата германка и погледна часовника си. Показваше малко след осем сутринта. Видя под какъв ъгъл падаха слънчевите лъчи, за да установи накъде е север. - Трябва да тръгваме. Можеш ли да вървиш? Наталия внимателно стъпи на бинтования си крак. - Така мисля. - Чудесно. Започне ли да те боли много, просто ми кажи и ще те нося. Готова ли си? - Да. - Добре. - Тъкмо щяха да тръгнат, когато Чейс забеляза нещо да виси от едно малко дърво. - Кой би предположил, че Хюго би казал нещо полезно... - Какво правиш? - попита Пьолтл. - Осигурявам ти закуската. Мисля, че се наричат лонгани. - Еди набра няколко от оранжево-кафеникавите плодове. - Нямам представа какъв е вкусът им, но един мой приятел белгиец ги харесва, така че се надявам германските вкусове да се доближават до неговите. Англичанинът подаде плодовете на Наталия. Тя, изглежда, не изгаряше от желание да провери думите на мъжа, но гладът ѝ надделя и разтвори единия от тях, за да опита бледото месо в него. - Оу! Това е добро. - Момичето излапа лонгана, изплю черната му костилка и смутено погледна към Еди. - Съжалявам. Обикновено обноските ми са доста по-добри... Англичанинът се ухили. - Не се старай да си учтива покрай мен, мила. Казваш, че тези си ги бива? - Да, опитвала съм ги и преди, в едно от селата. Не знаех, че растат на дърво. - Щом ти харесват, набивай. Дори аз може да пробвам един. Имам предвид, след като ти се нахраниш - имаш нужда от храната много повече от мен. Наталия разтвори нов лонган и го изяде с по-голямо благоприличие. - Благодаря ти. - Няма проблем. Хайде да намерим изход от тук. Мъжът тръгна на север. Пьолтл го последва, все още ядеше.   * * *   Макар Чейс да знаеше, че се движат в правилната посока към мястото на срещата, нямаше представа къде се намират в момента. Извади картата, но тя не можеше да му помогне особено, във влажната джунгла наоколо нямаше никакви отличителни ориентири. - Трябва да се изкачим на по-висока позиция - каза англичанинът. Видя, че на североизток земята се надига. - Ако имам добра видимост на околността, мога да преценя къде сме. Наталия изучаваше картата с интерес. - Лагерът, от който ме спаси... къде се намира? Еди посочи: - Ето тук. - Чакай да видя. - Момичето взе картата и я разгледа още по-внимателно. - Познавам това място! - рече развълнувана тя и зачука с пръст по един малък черен квадрат, маркиран с виетнамски текст. - Това е Ли Куанг - селото, в което работехме, преди да ни... преди да ни отвлекат. - Тонът ѝ стана по-печален. - Тъкмо отпътувахме от него, когато бандитите спряха автобуса ни. Чейс забеляза, че селото е на около два километра североизточно от лагера и на още няколко километра южно от магистралата. - Имаш ли приятели там? - Да, да! Прекарахме четири дни там. Помогнахме на местните - осигурихме им медицинска помощ, ваксини. - Разполагат ли с телефон? - Има един, да. Еди мълчаливо обмисли опциите си. Съливан му беше осигурил номер за спешни случаи, който, надяваше се, щеше да го свърже със сателитния телефон на техния виетнамски шофьор. Ако се чуеше с Тък, щеше да разбере какво се случва с останалата част от екипа и със заложниците, щеше да уреди да го приберат... и да предупреди Съливан за Хойт. Лошото беше, че преследвачите им също знаеха за селото. Би било едно от най-вероятните места, на които да търсят бегълците... или да се спотайват и да ги чакат да им паднат в ръцете. - Ще се опитаме да стигнем до там - най-накрая взе решение Чейс. Ползите надделяха над рисковете; ако успееше да се обади по телефона, щеше да си спести изключително дългото пътешествие до мястото за срещата, а и беше сигурен, че би забелязал една евентуална засада. - Само трябва да разберем как. - Знаеш ли къде се намираме сега? Англичанинът размаха пръст около един район на изток от лагера. - Някъде тук. Наталия отново се загледа в картата и посочи едно петно на юг от селото. - На върха на този хълм има кула - обясни, замислена, тя. - Останала е от войната, американците са я построили. Жителите на Ли Куанг ми разказаха за нея. Вижда се от селото, доста е висока. Ако успеем да я намерим... - Ще знаем къде се намираме - довърши Чейс. Остави картата на една страна и се обърна към момичето: - Как е ходилото ти? - Добре е, благодаря ти. - Пьолтл вдигна крака си, за да го огледа, бледата ѝ кожа беше покрита цялата с пръст. - Малко е... - тя се опита да си спомни английската дума - ...възпалено. Но ще се оправя. - Добре. Ако изпиташ някакви трудности, просто ми кажи. - Благодаря ти - каза отново момичето. Еди ѝ се усмихна и заедно тръгнаха да изкачват хълма. - Господин Чейс... - Еди. Наричай ме Еди. - Добре. Еди. - Наталия се усмихна едва, но бързо стана отново сериозна. - Миналата нощ каза, че баща ми те е изпратил. - Да. Аз и още няколко мъже бяхме наети, за да спасим теб и приятелите ти. - Войници ли сте? - Някога бяхме. Технически погледнато, сега сме наемници. Но от добрите. - Мисълта за Хойт го накара да се намръщи. - Повечето от нас. Младата германка беше прекалено погълната от собствените си мисли, за да забележи промяната в изражението му. - Баща ми не познава никакви войници или наемници... а и няма много пари. Как си е позволил всичко това? - Нямам представа. Но той те чака в Дананг. Лицето на Пьолтл просветна. - Татко е тук? - Да. И аз ще те отведа при него. Обещавам ти. Само трябва да се измъкнем от тази проклета джунгла. Продължиха нагоре по склона. Чейс проверяваше постоянно за някакви следи от преследвачите им, но такива нямаше, чуваше единствено постоянното жужене на насекомите и цвъртенето на птиците. Макар още да беше сутрин, жегата ставаше непоносима. - Каза ми, че хората, които са ме отвлекли, са руснаци - започна Наталия, обсебена от мисълта за своите похитители. - Знаеш ли какво ми правеха? - Не - призна си Еди. - Беше упоена, вземали са ти кръвни проби. Нямам представа защо или с каква цел. - Англичанинът погледна момичето; изплашеното ѝ изражение, макар и прикрито, се беше завърнало. - Ти знаеш ли? Очевидно беше, че Пьолтл е наясно или поне има някаква представа, но също така беше очевидно, че не желае да говори за това. - Ако не искаш да ми казваш, недей - продължи Чейс и ѝ се усмихна окуражително. - Работата ми е да те отведа на сигурно място, това е всичко. Единственият отговор на момичето беше едно тихо „Благодаря“. Чейс сметна, че е редно да я остави на мира, и се затътри към издигащия се пред тях хълм. Не след дълго през балдахина от листа на север се процеди ясна дневна светлина. Еди се насочи към нея. Там склонът ставаше по-равен. Отпред земята се накланяше надолу и разкриваше буйната зелена покривка на тропическата гора. Хълмът не беше висок, но от него се виждаха върховете на дърветата, с изключение на най-високите от тях. Чейс извади отново картата. Сега, когато имаше ясна видимост към околността, лесно можеше да открие тяхното местоположение. Наталия вече беше намерила начин да ускори процеса. - Виж натам! - каза тя и посочи на североизток. Англичанинът направи няколко крачки напред, за да има по-добра видимост, и проследи погледа ѝ. На малко повече от километър от тях се издигаше по-висок хълм. От билото му стърчеше дълга кула. Еди предположи, че някога е била радиокула. Тя беше занемарена и десетилетията бяха оставили своята следа върху нея, върхът ѝ беше изкривен, липсваха части. - Селото се намира на около километър от кулата - продължи момичето. Чейс бързо намери мястото на картата си. - Така, значи, ние сме тук - обясни той и почука по хартията. - Ако тръгнем на... нека видя... на изток до върха на ей това възвишение и после се спуснем надолу по него, ще излезем от долната част на хълма с кулата и ще се насочим на север към селото. - Няма ли да е по-бързо, ако тръгнем по този път? - попита Наталия и посочи една тънка линия на югоизток от Ли Куанг. - По-бързо ще е, но искам да остана в джунглата, докато не се уверя, че наоколо е безопасно. Лошите момчета продължават да ни търсят. Лицето на момичето посърна. - О, разбирам. - Хей, всичко е наред - каза Еди, опитваше се да я разведри. - Стигнем ли до телефона, приятелите ми ще дойдат да ни приберат. - Какво ще кажеш за моите приятели? Ще бъдат ли и те в безопасност? - Навярно вече са на път за Дананг. Струва ми се, че онези хора в лагера бяха заинтересувани единствено от нас. Това предизвика смесени чувства в Пьолтл. - Надявам се да са се измъкнали, но... щом ме искат толкова много, това не е особено добре за нас, нали? - Ще направя всичко възможно, за да те върна на баща ти - увери я Чейс. - Колкото по-скоро тръгнем, толкова по-скоро ще се случи това. Насочиха се надолу по хълма. - Не можеш да стоиш на едно място, нали, Еди? - попита го Наталия с лека усмивка на лице. - Да си стоя на задника, никога не ми е било любимото занимание - отвърна англичанинът развеселен. - Харесва ми да правя нещо, разбираш ли ме? Това ме кара да се чувствам полезен. - Познавам добре това чувство - отвърна момичето. - То е една от причините да дойда във Виетнам: за да направя нещо различно, за да помогна. Хората в тази част от страната са много бедни, не могат да си позволят обикновени лекарства и ваксини, които могат да спасят животите им - а и последиците от войната още се усещат. - Пьолтл посочи в посоката на радиокулата, която отново се беше скрила зад дърветата, когато започнаха да се спускат по другата страна на възвишението. - Глупавата война между Изтока и Запада е донесла единствено мизерия за хората, попаднали в средата ѝ. Исках да направя нещо, за да се реванширам. Чейс я погледна изненадан. - Звучиш така, все едно приемаш нещата лично. Англичанинът не можеше да се сети за основателна причина защо момичето се чувстваше така; та тя беше на двайсет и няколко години, едва ли помнеше дори Студената война. Наталия поклати глава. - Не аз, а моето семейство. Някои от тях са били замесени в неща, които аз... не одобрявам. - Пьолтл отново замлъкна. Еди реши да уважи решението ѝ. Хълмът стана по-стръмен. Мъжът използва автомата си като бастун, с другата си ръка помагаше на блондинката да не падне на хлъзгавия склон. Отне им няколко минути, докато стигнат на равна земя. - Така е по-добре - въздъхна Наталия. Тя изчисти насъбралата се по краката ѝ кал и тръгна към дърветата. - Стой! - нареди й Чейс, докато вадеше картата. - Нека видя къде се намираме. - Ако поемем на север, ще стигнем до хълма с кулата - отговори му тя и продължи да върви. - Заобиколим ли го, ще излезем на пътя, не е ли така? - Така е, но ми се иска да минем по най-краткия маршрут. - Еди погледна стрелката на часовника си и разположението на слънцето, за да установи къде се намира север. - Добре, значи, сме... насам - посочи той. Точно в Наталия. - Видя ли? През цялото време съм била права - отвърна тя и се усмихна. Мъжът ѝ се ухили в отговор и тръгна след нея. - Казах ти, бях тук четири месеца. Научих някои... Щрак! Звукът беше метален, а не от пречупена клонка. - Замръзни! - провикна се Чейс, тренираните му инстинкти го бяха накарали да се просне на земята още преди да е излаял заповедта. - Не мърдай! Каквото и да правиш, просто не мърдай! Наталия простена през стиснатите си зъби. Замалко щеше да вдигне крака си... но замръзна, когато Еди беше изкрещял, и си наложи да стои мирно. Англичанинът вдигна главата си. Нещо се подаваше от калта и изгнилите листа, някакъв мръсен метал, точно под крака на младото момиче. Три тънки крачета, които излизаха от бледозелен цилиндър. Спусъкът и детонаторът на противопехотна мина. - Стой мирно, много мирно - предупреди германката Чейс. Той остави оръжието си на земята и запълзя към нея. Разпозна точния тип на оръжието, когато се доближи до него: беше американска М16А2, наричана още „Скачащата Бети“. Стотици хиляди, може би дори милиони подобни мини бяха заложени по времето на Виетнамската война, осеяли джунглите, за да възпрепятстват и убиват виетконгците31. Много от тях бяха все още тук. И все още бяха смъртоносни. Изведнъж Еди се изпоти, и то не заради нарастващата жега, той стигна до Наталия и разгледа оръжието. Подготовката му в САС включваше и обезвреждане на мини, а „Скачащата Бети“ беше един от видовете, с които бе работил. Знаеше, че на теория може да я обезвреди безопасно без никакви проблеми. Но само на теория. В тропически условия М16А2 имаше срок на годност дванайсет години. Виетнамската война беше свършила през 1975 година, така че дори тази мина да беше поставена през последния ден от конфликта, бяха минали деветнайсет години след края на този срок. Може би времето, ръждата и калта бяха направили мината инертна, а микробите в почвата бяха повредили експлозивния заряд от тетрил. Или... беше станала толкова нестабилна, че едно раздрусване щеше да я възпламени. Наталия простена отново, от болка, а не от страх. Едно от крачетата се беше забило дълбоко в крака ѝ. Нямаше кръв по него, което говореше, че металът не е пробил кожата; момичето не смееше да се помръдне. - Какво е това? - попита шепнешком тя. Чейс погледна нагоре към нея. - Наталия, искам да останеш спокойна и да не мърдаш. Става ли? Обещай ми, че ще ме слушаш. - Обещавам - съумя да отговори германката. - Добре. - Еди не отмести погледа си от нейния. - Стъпила си на противопехотна мина. Не се движи и остани спокойна - добави мъжът, когато момичето се напрегна. - Повредена е, иначе досега да е избухнала. Нарича се „Скачащата Бети“ - би трябвало да изскочи нагоре и да експлодира, когато някой я настъпи; дори този някой да не си отмести крака, тя пак ще си свърши работата. Тази не го стори, което ме навежда на мисълта, че детонаторът е остарял. Но ако преместиш крака си, има вероятност да се задейства... освен ако не го обезвредя. - Можеш... можеш ли да го сториш? Гласът на Пьолтл трепереше. - Да. Мога. Знам, че те боли, но не мърдай. Най-накрая Чейс отмести поглед от момичето, насочи го към мината и внимателно премахна листата около детонатора. От едната му страна се подаваше малък метален пръстен. Ако оръжието беше свързано с корда и настроено да експлодира, когато някой се спъне в нея, около кръгчето щеше да има частици от влакното, а такива нямаше. Това означаваше, че мината се детонира при натиск. Кракът на Наталия беше задействал механизма - а теглото ѝ беше единственото нещо, което му пречеше да избухне. Дали оръжието беше неизправно... или всяко едно движение щеше да го активира? Чейс нямаше представа. Можеше само да се помъчи да си спомни онова, което беше учил по време на обучението си. - Така - каза той, колкото да държи вниманието на Наталия далеч от гибелните ѝ помисли и да се съсредоточи върху собствените си мисли, - знам как да я обезвредя. Има малка дупчица, в която стои предпазителят. - Англичанинът използва върха на нокътя на кутрето си и изключително внимателно премахна мръсотията от детонатора, на който се разкри малък кръгъл отвор отстрани на металната издатина между трите крачета. - Трябва да сложа нещо в нея. Някоя клонка? Не, щеше да е прекалено голяма. Някое парченце тел щеше да свърши работа, но къде можеше да открие такова в недрата на джунглата? Нямаше нищо в багажа му... Чакай малко - имаше. Комуникационният комплект. Свързващият му щекер беше прекалено голям, за да влезе в отвора, но самият проводник... - Не мърдай, ще стана за малко - предупреди Еди. Наталия кимна. Мъжът се отдръпна назад, след което внимателно се изправи на колене. Свали си слушалките и използва палеца и показалеца си, за да навие покритата с пластмаса жица. Кабелът се съгласи с новата си форма. Чейс кимна окуражително на германката, извади швейцарското си ножче и използва ножицата му, за да отреже малко парче проводник. Легна по корем на земята, за да се заеме с обезвреждането на мината. Веднага забеляза, че ще има проблеми. - Наталия, искам да бъдеш спокойна - каза Еди. Кракът ѝ - не, по-скоро цялото ѝ тяло - трепереше. Крачетата се кривяха под тежестта на момичето. - Опитвам се - каза Пьолтл, гласът ѝ беше изпълнен е напрежение. - Ходилото ме боли... и кракът ми трепери. Не мога да се спра. - Всичко е наред. Я ми кажи... откъде си? Наталия се изненада. - Какво? - Разкажи ми за себе си, това ще ти помогне да се успокоиш. Откъде си? - Ах... родена съм в Хамбург. Чейс почака няколко секунди, но момичето не продължи, за разлика от треперенето ѝ, което не преставаше. - Никога не съм бил там. Приятно местенце ли е? - продължи с въпросите мъжът. - Да, градът е красив. - Имаш ли братя или сестри? - Не, сама съм. Треперенето малко понамаля. Еди прие това като добър знак и се зае е деликатната работа да промуши кабела в отвора. - С баща ти се запознах... какво ще кажеш за майка си? И тя ли живее там? - Не, тя... - Тъгата замести страха в гласа на Наталия. - Тя почина преди няколко години. От рак. - Съжалявам. И моята майка умря от рак. - Съжалявам - като ехо произнесе момичето. Последва нова пауза, но този път Пьолтл беше тази, която я наруши: - Баба ми също почина от рак. Тя беше рускиня, отишла в Германия през 1961 година. - Моля? Измъкнала се е от Русия? Чейс почти беше вкарал кабела в отвора, но треперенето на Наталия поместваше мината. Мъжът използва другата си ръка, за да стабилизира устройството. - Да. В интерес на истината е трябвало да отиде в Америка с дядо ми, но... - Какво? Имаше някаква странна - острота? язвителност? - в гласа на момичето: - Той не успял да се измъкне от Русия. Така че баба ми не отишла по-далеч от Западна Германия. Майка ми се родила там няколко месеца по-късно. - Щастливка е, че се е озовала от правилната страна на стената. - Най-накрая кабелът влезе в отвора. Дупчицата беше тясна, затова Еди го натисна внимателно навътре. - Западна Германия е била по-добро място за отглеждане на деца от Източна Германия. - Може би си прав. - Не звучиш много убедена. - Източна или Западна, и двете са лоши по свой си начин. Не говоря за хората - побърза да добави Наталия, - а за политиците, които са на власт. - Не мога да споря с това. - Кабелът малко по малко изчезваше в дупчицата. Чейс продължи да го натиска навътре - в ума му се роди нова мисъл. - Значи, баба ти и дядо ти са били руснаци? Мислиш ли, че това има някаква връзка с мъжете от лагера? Пьолтл си пое дъх, все едно щеше да прави сериозно самопризнание... Щрак. Звукът беше много по-мек от предния път, съпроводен от слаб, но осезаем натиск, който Чейс усети по кабела. Ако вярваше на подготовката си в САС, детонаторът трябваше да е обезвреден. Трябваше. Не можеше да се довери на предположения, тъй като мината принципно трябваше да избухне и няколко секунди след като германката стъпи на нея. Предпазителят на оръжието можеше да не работи, също както и детонаторът. Еди отдръпна пръста си. Кабелът остана на място. - Слушай ме, Наталия - каза англичанинът. - Когато преброя до три, искам да си вдигнеш крака, много бавно. Готова ли си? Отговорът беше по-тих и от шепот: - Да. - Добре. Едно, две... три. Пьолтл се подвоуми, след което вдигна крака си. Трите крачета на мината се върнаха до първоначалната си позиция... и останаха на нея. От вътрешността на устройството не се разнесоха никакви звуци. Всичко беше наред. Експлозия все пак последва... но от Чейс. - Мамка му! Гръм, мълнии, задници и лайна! - изрева той, за да освободи насъбралото се в него напрежение. - Шибан. Ад! Господи, мразя мини. Наталия продължаваше да стои на един крак, приличаше на фламинго. - Безопасно ли е? - Да, безопасно е. Можеш да пуснеш крака си. Момичето така и стори... и се разплака. - Съжалявам. Трябваше да съм по-внимателна... Чейс закриви края на кабела, за да не излезе от дупчицата, след което разви детонатора от тялото на мината и внимателно го извади. Металът беше целият покрит в ръжда, спусъкът бе заял. - Хей, вината не е твоя, ясно ли е? Вината е на задника, който е позволил да се заровят милиони мини и след това хората му са забравили местоположенията им. Момичето поклати глава. - Не, трябваше да внимавам повече. Когато бях в Ли Куанг, ни предупредиха да не навлизаме в джунглата. Едно от момчетата в селото загубило крака си миналата година от една стара мина. - Навярно янките са ги сложили, за да пазят радиокулата си. - Чейс остави на земята детонатора и се изправи. - Тази не би трябвало да създава проблеми вече. Наталия избърса очите си. - Не би трябвало? Все още ли представлява заплаха? - Зависи от това, колко нестабилен е експлозивът ѝ. Може въобще да не става за нищо вече, но също така е възможно да избухне, ако получи сериозен удар. - В такъв случай не можем да я оставим тук. Друго дете от селото може да я активира. Можеш ли да я взривиш от безопасно разстояние? - Да, но подобна експлозия ще бъде чута на километри от тук. Преследвачите ни веднага ще разберат къде се намираме. Просто ще кажем на приятелите ти в селото да внимават. - Ние дори не знаем точното си местоположение! - възпротиви се Наталия. - Виетнамското правителство разполага с хора, които унищожават мини, но за да го сторят, се нуждаят от точни напътствия как да ги намерят. - Момичето се замисли за момент. - Ако я вземем с нас можем да я оставим близо до селото, така че да я открият и да я неутрализират. Чейс се опули насреща ѝ. - Искаш да вдигна противопехотна мина. - Да. - И да я нося през цялата джунгла. - Да. - Докато лошите момчета са по петите ни. - Идеята не е добра май, а? - Никак. Но... - продължи Еди - ...признавам, че имаш право. Не се намираме далеч от селото, така че вероятността някой да намери мината е доста голяма. - Още една причина в полза на това, да я вземат с тях, изникна в ума на англичанина: ако преследвачите им ги откриеха отново, щяха да имат допълнително оръжие - макар и малко опасно - с което да се отбраняват. По очевидни причини Чейс не сподели тази си мисъл с момичето. - Ако бъдем внимателни, вероятно няма да имаме проблеми. Експлозивите в тези мини могат да станат малко нестабилни, но не и като нитроглицерина или подобните му - трябва им много повече от обикновено почукване, за да се задействат. Мъжът се наведе отново и внимателно почисти почвата около тялото на мината. Съществуваше вероятност да е двойно защитена - по времето на Виетнамската война се използваше тактиката да се заравя „жива“ граната32 под „Скачаща Бети“, така, ако мината бъдеше обезвредена и извадена, скритата бомба се задействаше - не след дълго Еди осъзна, че тук случаят не беше такъв. Пое си дълбоко въздух... след което извади оръжието от земята. - Така, все още сме тук - обяви Чейс след известно време. Наталия си позволи една нервна усмивка. - Добре, ще я нося. Ти вземи автомата. - Изражението на момичето се промени. Беше притеснена, дори отвратена. - Какво? - Аз съм пацифистка - обясни Пьолтл и посочи към калашника на земята, все едно беше отровна змия. - Не искам да имам нищо общо с оръжия. - Да не би да желаеш да носиш мината вместо него? - Когато Еди видя, че сарказмът му не е оценен, веднага омекна. - Виж, няма проблем, автоматът няма магазин, а и предпазителят му е спуснат. Дори да натиснеш спусъка, няма да стреля. - Не става въпрос дали може да стреля, или не. Става въпрос за основното му предназначение. Да убива хора. Не искам да имам нищо общо с оръжията на войната. Подобно поведение беше присъщо за доста по-възрастен и изморен от света човек, а не за млада жена като Наталия. Мнението на Чейс по въпроса се свеждаше до простичкото „някои хора просто заслужават да бъдат гръмнати“, но това си беше лично негово решение. - Добре, ще ги взема и двете - каза ѝ Еди. - Но ако имаш проблеми с крака си, няма да мога да те нося. Момичето кимна. - Съгласна съм. Не исках да те обидя - добави то извинително. - Ти си войник и използваш оръжия в работата си. Но това не е... не е за мен. Искам само да помагам на хората, а не да ги наранявам. Надявам се, разбираш това. - Да, разбирам. - Чейс се усмихна насреща ѝ; Наталия изглеждаше малко изненадана от готовността му да приеме това. - Какво? Аз също искам да помагам на хората и никога не съм наранявал безпричинно. Само един идиот, един луд би тръгнал да си търси белята. Просто понякога човеците правят лоши неща и... укорителната дума няма да ги спре. Германката го изгледа несигурно. Редица въпроси се разхождаха по лицето ѝ, но накрая излезе само един: - Убивал ли си някога? Отговорът на мъжа беше простичък: - Да. - Те правеха ли... лоши неща? - Да. - Еди се изправи, в ръцете си държеше мината. - Ако наистина не искаш да носиш автомата, няма проблем, аз ще го взема. Но можеш ли да сложиш детонатора в раницата ми? Ще е безопасен, докато кабелът остане в дупчицата, но все пак внимавай с него. Пьолтл предпазливо вдигна предмета и го прибра в един от външните джобове. - Какво ще се случи, ако кабелът излезе? - попита тя. - Вероятно нищо, целият е ръждясал и пълен с мръсотия. Пък може и да се активира. Разполага с барутен заряд, който може да отнесе няколко пръста, ако го държиш в ръка. Зад гърба на Чейс се разнесе изненадан стон. Когато се обърна, видя, че момичето е отстъпило с няколко крачки назад. - Искаш ли да вървиш пред мен? - Ако може. Англичанинът се ухили. - Щом не е гръмнал досега, навярно няма да гръмне въобще, освен ако някой не го накара. Аз те уверявам, че няма да съм този някой, поне не и докато нося проклетото нещо в раницата на гърба си! Младата германка не изглеждаше напълно убедена, но съумя да дари мъжа с лека усмивка. Вдигна автомата, все едно целият беше покрит с тръни, и го подаде на Еди. - Заповядай. - Благодаря ти. - Чейс го окачи на рамото си. - Така, накъде се бяхме запътили? Наталия посочи към дърветата. - Насам. - Чудесно. Хайде да отиваме в това твое село. А - ухили се насреща ѝ мъжът, - и да внимаваш върху какво стъпваш този път, става ли?     13.     Норвегия     Еди излезе от палатката, разтриваше енергично с длани облечените си в неопрен ръце. - Гръм и мълнии! Малко е резливо. - Казах ти, че няма нужда да правиш това - напомни му Нина. Тя погледна водолазния костюм с одобрителен поглед. - Но ако трябва да бъда честна, изглеждаш много добре в тези дрешки. Макар личният ѝ фитнес режим да поизоставаше, съпругът ѝ продължаваше да тренира достатъчно, за да запази телосложението си, мускулите му личаха дори и под пластовете на екипировката за гмуркане в студени условия. Една самодоволна усмивка се появи на лицето на Еди. - Години наред ти приказвам, че ти изглеждаш чудесно в тесни гумени облекла. Ако не беше такава свята личност, щеше да си вземеш онази дрешка с дупки на всички правилни места. Нина се изчерви, когато осъзна, че имат аудитория; Мат и Тува тъкмо влязоха в шатрата. Очите на шведката се ококориха, но реакцията на австралиеца не беше нищо повече от едно свиване на раменете, което говореше само по себе си и казваше „чувал съм всичко това и преди“. - Не му обръщайте внимание, той просто се шегува - побърза да каже Уайлд. - Не, не, всичко е наред - отвърна Тува и се усмихна на двойката. - Здравословно е да обсъждате сексуалния си живот... и да го поддържате интересен. - Мм-хмм - отговори Нина и се изчерви още повече. Еди направо изкудкудяка от смях. - Каааакто и да е - намеси се Мат, за да смени темата, - всички надуваеми плавателни единици са готови. „Нелсън“ чака в дупката в леда - когато ти и останалите гмуркачи натоварите оборудването в багажното му отделение, можете да се хванете за него и той ще ви отведе до мястото с разкопките. - Забелязвате ли как всички казват „задник“, а не „ледена дупка“33? - отбеляза ухилен Еди и си сложи качулката на водолазния костюм. Преправи си гласа на Арнолд Шварценегер и каза: - Да ти го начукам, ледена дууупка. Единствен Мат се усмихна на шегата, Тува явно не разбра какво каза англичанинът, а Нина просто въздъхна уморено. Чейс изсумтя: - Мислех си, че шегата е забавна. Значи, сме готови? - Няма по-добро време от веднага - заяви съпругата му. Макар да беше ранен следобед, в тази географска ширина и през този сезон от годината им оставаха само няколко часа, докато се стъмнеше. Жената тръгна към брега, другите я последваха. - Поддържай пламъците живи - каза Еди, когато минаха покрай огъня, запален от Микел. - Знам, че имаме печки в палатките, но понякога една голяма горяща купчина с дърва е най-доброто нещо, което може да си пожелае човек. - О, не се безпокой - каза му Нина. - Ще прекарам остатъка от деня около него, докато ти работиш. Може да изпека и малко бонбони. Еди взе резервоарите си с нитрокс и една малка кутия с инструменти. - Да бе, да - сгълча я той. - Много добре те познавам. Ще надничаш над рамото на Мат и ще се ядосваш, че не можеш да ни държиш изкъсо през цялото време. - Човекът познава съпругата си - вметна Трули, смеейки се. Нина се нацупи. - Млъкнете. Но той е напълно прав - призна си на Тува американката. По-възрастната жена се усмихна. Групичката тръгна през леда към Микел и двамата гмуркачи от АСН, които чакаха до дупката. Чейс си сложи акваланга, тежестите и плавниците, след което закачи кутията с инструментите за колана си. Уайлд забеляза, че никой от останалите водолази не разполага с такава. - Какво има там вътре? - Някои джунджурии, които може да ми потрябват - беше уклончивият отговор на Еди. - Като например? - Като такива, които се намират в една кутия с инструменти. Сещаш се, инструменти? - Добре де, за бога - сопна се и Нина на язвителния сарказъм на съпруга си. - Просто се поинтересувах. Англичанинът не отговори, вместо това сложи очилата си и провери за последно мундщука. - Аз съм готов. - Ние също - отвърна Матиас. Чейс изпъна палци в знак ОК. - Отдръпнете се, ако не желаете да ви изпръскам - предупреди той, сложи ребридера34 в устата си и скочи във водата. Няколко секунди по-късно главата му отново се появи на повърхността, ококорените му очи дадоха добра представа на околните за температурата в езерото. - Добре ли си? - попита го Нина. Другите двама водолази също скочиха във водата. Еди отново изпъна палци, които накриви на една страна, но по изражението на лицето му Уайлд разбра, че просто се шегува. Тримата мъже провериха екипировките си, за да се уверят, че уплътненията бяха изправни, след което, с помощта на хората около дупката, натовариха НПЕ-тата в багажното отделение на подводницата. Когато всичко беше готово, Мат се насочи обратно към шатрата си на брега, Тува го последва. Нина остана, за да наблюдава как съпругът ѝ потегля. - Ще се видим скоро - каза тя. Ръката на Еди излезе на повърхността, за да ѝ помаха. - И да не настинеш... упс, късно е вече. - Чейс направи поздрав с два пръста. Жената се разсмя. - Хайде, заминавай - нареди тя и помаха. Съпругът ѝ се скри под повърхността, другите мъже сториха същото. Уайлд ги наблюдава, докато не се изгубиха напълно в мрака отдолу, и пое към брега.   * * *   - Господи, Еди беше прав - оплака се Мат. Тонът му беше спокоен, но се усещаше истинско раздразнение в него. Както Чейс беше предвидил, Нина надничаше над рамото му и изучаваше внимателно изображенията, които камерата на подводницата предаваше. - Съжалявам, съжалявам - извини се тя и се отдръпна назад... на няколко сантиметра. - Достатъчно изнервящо е, че нямам връзка с тях. - Искаш да кажеш, че не можеш да ги командваш. - Всъщност, да. - Двамата си размениха по една усмивка. Главният екран показваше руническия камък, който се подаваше от дъното на езерото, осветено от прожекторите на дистанционно управляваното подводно средство. Тримата гмуркачи бяха почистили част от тинята и сега монолитът се виждаше доста по-добре - докато интересът на Нина и Тува се състоеше в текста върху камъка, работата на мъжете под водата беше да подсигурят артефакта с изключително здрави метални въжета. Те бяха обгърнали плочата от трите страни с тях и бяха изградили помежду им мрежа от ремъци; всяка от трите линии щеше да бъде закачена за две повдигащи торби, които, в зависимост от тежестта на своята противотежест, щяха да са повече от достатъчни, за да извадят камъка на повърхността. Единият от гмуркачите закачи кука за плетеницата от въжета, след което изпъна палци пред камерата. - Или са готови, или Еди се сети за някой як филм - обясни Нина. - Значи, няма да е един от тези на Грант Торн - каза Мат, който също познаваше холивудската звезда. Австралиецът увеличи картината от камерата, за да погледне отблизо създадената система. - Матиас и Педер разбират от възли, предполагам, че и Еди също, така че всичко ми изглежда здраво и стегнато. Тува продължаваше да е нервна. - Съществува ли опасност камъкът да бъде наранен? - Най-опасните моменти предстоят. Те са, когато артефактът бъде издърпан от ямата, в която е заседнал и прекарал няколкостотин години, и когато кранът го извади от водата - обясни Мат. На екрана плувците се насочиха към подводницата, след което преминаха покрай камерата ѝ, за да достигнат до багажното отделение, в което беше екипировката. - Ако ще се чупи, сега е най-подходящият момент това да се случи. Но... - продължи австралиецът, когато видя притесненото изражение на лицето на жената - ...на мен камъкът ми се струва доста здрав, няма никакви видими пукнатини или нещо подобно. Не мисля, че ще имаме някакви проблеми. - Надявам се да нямаме! - отвърна шведката, продължаваше да не е особено убедена. - Не за първи път им се случва да вършат подобна работа, не се безпокой - успокои я и Нина. Въпреки собствените си уверения, тя също се чувстваше малко обезпокоена. Не беше необходимо някакво сериозно нараняване, за да бъде прекратена мисията им; ако някое малко, но изключително важно парче от текста на камъка се отчупеше и се изгубеше на дъното на езерото, търсенето на Валхала щеше да приключи още преди да е започнало. Уайлд наблюдаваше на екрана появилите се отново гмуркачи, всеки един от тях държеше надуваема плавателна единица. Когато бяха празни, НПЕ приличаха на светлооранжеви спортни сакове с прикачен към тях резервоар със сгъстен въздух; веднъж напълнени, те щяха да се уголемят значително, докато заприличат на саламоподобни цилиндри. Мъжете ги закачиха за плетеницата от въжета на камъка и се върнаха на „Нелсън“ за втория комплект. Не след дълго и той беше поставен на място. - Готови са - съобщи Мат, когато получи сигнал от един от гмуркалите, който Нина вече беше видяла; жената се беше върнала на предишната си позиция и сега надничаше иззад рамото на австралиеца като папагала на някой пират. Трули само поклати глава и просветна прожекторите, за да покаже на мъжете долу, че е получил съобщението. - Хайде да извадим това чудо на повърхността. Водолазите отвориха вентилите на въздушните резервоари. НПЕ-тата се разгънаха, гънките по твърдото ПВЦ започнаха да се изглаждат. Торбите се издигнаха във водата, въжетата, с които бяха свързани, се опънаха. Нина се съсредоточи върху дъното на езерото. - Мат, можеш ли да увеличиш картината там, където е камъкът? Мъжът изпълни нареждането. Докато гледаха внимателно, лепкавата тиня се раздвижи. - Тръгна да се издига - каза развълнувана Тува... но също така беше и напрегната. Уайлд се чувстваше по същия начин. - Не още - обясни Мат. - Разполагат само с три надути двеста и петдесет килограмови торби, което не е достатъчно, за да извадят артефакта. Но поне малко ще го поместят. Истинското раздвижване ще настъпи, когато надуят и другите три НПЕ-та. - Няма да се изстрелят като ракети и да счупят леда, нали? - попита Нина. Мат се засмя. - Това ще си струва да се види, но не. Торбите ще издигнат камъка до определена височина, необходима на „Нелсън“ да го извлачи до дупката. - Чудесно. Нина се успокои и върна поглед на екрана. Трули отново увеличи картината, за да види докъде бяха стигнали гмуркалите. Първите три НПЕ-та бяха опънали въжетата, мъжете бяха започнали да надуват и втория комплект. Преди да се издуят и наполовина, дъното на езерото около камъка сравнително помътня. - Движи се - съобщи Мат. - Нещото ще бъде извадено като загнил зъб. И като се заговорихме за зъби, ще престанеш ли да правиш това? Нина осъзна, че беше стиснала своите. - Съжалявам - извини се тя и се отдалечи от ухото на австралиеца. Двама от гмуркалите настройваха вентилите на НПЕ-тата, за да забавят надуването. Третият - Нина осъзна, че това е Еди - не правеше нищо, докато единият от спътниците му не му направи знак да се заеме със същото като тях. Съпругът ѝ изпълни нареждането... както ѝ се стори с нежелание. - Закъде бързаш, Еди? - каза на себе си жената, но беше достатъчно близо до Мат, за да може той да я чуе. - Може би просто му е адски студено там долу? - ухили се насреща ѝ австралиецът. - Навярно си прав. - Въпреки това Нина смяташе, че има нещо... странно в държанието на съпруга ѝ. НПЕ-тата продължаваха да се издуват. По дъното на езерото се появиха цепнатини и се разпростряха настрани. Тува сложи ръка на устата си и промълви нещо на шведски, преди да каже: - О, моля ви, внимавайте... - Излиза... излиза! - въодушеви се Нина. Част от дъното около руническия камък най-накрая се разтвори и вдигна облак от тиня, който скри гледката от очите на американката. Целият монолит се помести настрани... а след това и нагоре. - Успяха - съобщи Мат. Двамата гмуркачи от АСН отново внесоха настройки във вентилите на НПЕ-тата. Издигането на камъка се забави, а след малко спря изцяло. - Първо ще проверят дали няма някакви опасни пукнатини по артефакта, след което, ако всичко изглежда наред, ще го извадят. - Мъжът погледна към Тува, чието изражение беше някъде по средата на паниката и щастието. - Не се безпокой, оттук нататък плаването ще е леко. - Да се надяваме - каза Нина и се обърна към шведката: - Успяхме. Ти намери втория рунически камък и всичко с него е наред. Направи невероятно откритие. - Не, не, ние направихме невероятно откритие - настоя Тува. - Нямаше да се справя без вас и без АСН. - Да не забравяме и ООИ - отбеляза Мат. - Не всичко се върти само около археолозите! - И ООИ също, благодаря ти. Постигнахме това със съвместни усилия. - Всичко започна от теб - напомни Нина. - Проучването беше твое, както и откритието. Аз само ти помагах. - Е... добре, щом настояваш - съгласи се Тува и най-накрая се усмихна. Уайлд погледна отново към екрана. - Мат, ако приближиш подводницата още малко, можем да направим снимки на руните на камъка. За всеки случай. Трули пое управлението и просветна няколко пъти с прожекторите, за да извести гмуркалите, че машината ще се раздвижи. Двама от тях се отдалечиха, но третият не помръдна от мястото си пред артефакта. - Хайде, друже, размърдай си задника - каза Мат и отново просветна с прожекторите. Нина забеляза кутията с инструменти на колана на мъжа. - Това е Еди. Защо не се маха от там? - Съпругът ѝ изглеждаше зает с проверката на една от НПЕ. - Хайде, скъпи, блокираш камерите! - Мога да разпъна една от манипулаторните ръце и да го разкарам от пътя - предложи Мат, но разбира се, не беше сериозен. - Не ме изкушавай. Чейс не се помръдваше. Труди закара „Нелсън“ по-близо до него и отново просветна с прожекторите. Този път получи отговор - макар и не този, на който се надяваше Нина. Еди се обърна и направи категоричен жест на подводницата да се отдалечи. - Навярно нещо го тревожи - обяви Мат. - Ще се оттегля на безопасно разстояние. - Какво го притеснява? - оплака се Уайлд. Доколкото виждаше всички въжета бяха на мястото си и руническият камък изглеждаше стабилен. Австралиецът сви рамене. - Той е там, а ние не сме - сам може да прецени ситуацията. По-добре да внимаваме, отколкото после да съжаляваме, нали? Еди и артефактът постепенно започнаха да се отдалечават, когато Мат изтегли подводницата. Нина беше наясно, че в такива ситуации не е редно да се рискува, но въпреки това беше ядосана. - Поне можеше да се отмести, за да направим няколко снимки, да го вземат мътните. Единственото, което можеше да стори, беше да наблюдава как гмуркачите приготвяха камъка за изтеглянето му на повърхността. Постепенно пускаха повече въздух в НПЕ-тата, като използваха компенсаторите на собствените си водолазни костюми, за да се издигат с тях, докато древният камък не стигна на около два метра под леда, покрил езерото. Мат обърна подводницата на една страна, за да може да се закачат въжетата за теглене, и започна мъчителното влачене към дупката. Нина хвърли поглед на часовника си, след което за кратко отвори входа на палатката, за да погледне към небето. - Докато извадим камъка на повърхността, слънцето ще е залязло - оплака се тя. - Щом е закачен за крана, няма от какво да се безпокоим - отвърна Трули. - Разполагаме с достатъчно осветление, така че няма да имаме проблеми да го натоварим. - Да, но ще е станало още по-студено, отколкото е сега. Краткото ѝ излагане на въздуха навън я накара да потрепери. - Не мога да разбера защо се оплакваш. Ти си от Ню Йорк, свикнала си със студени зими. Аз съм австралиец - всичко под двайсет градуса по Целзий е като зима за нас! Нина се ухили, след което се отдаде на дългото чакане, докато ледът над камерите бавно пълзеше на екрана. На подводницата ѝ отне близо час, за да превози товара си до дупката. Слънцето се скриваше лека-полека на запад, а небето почервеняваше. Уайлд напусна шатрата с нежелание, за да наблюдава как Микел и екипът му се насочват към отвора в леда, за да си свършат работата. Първо използваха крана, за да извадят „Нелсън“ от водата, качиха го в пикапа и го върнаха на брега, където Мат го свърза с апаратурата в шатрата, за да проведе някои системни проверки. Върнаха камиона отново до дупката. Руническият камък беше позициониран точно под нея, гмуркачите пускаха още въздух в НПЕ-тата, малко по малко, за да го извадят на повърхността. Най-накрая светлооранжевите торби се показаха. Последва ги и горният край на артефакта, текстът се покри със скреж. Тува се присъедини към групата и надникна нетърпеливо към древните писания, в опит да ги разчете. - Толкова е близо! Всичко е много вълнуващо. Микел махна на оператора на крана, който удължи стрелата му над отвора. - Няма да ни отнеме много време да извадим камъка от водата - съобщи на двете жени той. - Чудесно - каза Нина, но вниманието ѝ беше привлечено от гмуркачите, които се появиха на повърхността. Едно познато лице заплува към ръба на дупката. - Мамка му, хладничко е тук долу - оплака се Еди и свали очилата си. Заразтрива бузите си с облечените си в ръкавици ръце. - Не чувствам абсолютно нищо! - Поддържахме огъня за теб - съобщи му Уайлд и коленичи до него. - Какво правеше там долу? - Какво искаш да кажеш? - Помолих Мат да направи няколко снимки на руническия камък, но ти направи знак на подводницата да се разкара. Очите на Чейс за момент се отклониха от нейните. - Не исках да се доближава много, за да не предизвика течение, което да премести торбите. - Еди заплува към гнездото, което се беше образувало между НПЕ-тата. - Само трябва да го закачим за крана и да го извадим, тогава можеш да правиш колкото си искаш снимки. Операторът излезе от кабината на пикапа и се зае с управлението на крана, за да снижи стоманеното въже. Куката на края му, която беше използвана, за да вдигне подводницата, бе заменена от няколко вериги, които гмуркалите закачиха за плетеницата от ремъци от всички страни на камъка. - Всичко е обезопасено - провикна се Еди. Педер и Матиас доплуваха до ръба на дупката и излязоха от водата. Чейс остана в нея. - Няма ли да излезеш? - попита го Нина. - Просто искам да огледам за последен път. Ти трябва да се връщаш на брега, не бива да стоиш тук, когато започнат да го изваждат. - Прав е - намеси се Микел и Уайлд се разочарова... както и Тува. - Не знаем колко точно тежи камъкът, така че не е безопасно да стоите прекалено близо до крана. Ледът трябва да е достатъчно дебел, за да издържи, но никога не се знае. - Ще се видим на брега - каза Еди и отново си сложи очилата. - Хвърли още някое дръвце на огъня заради мен, става ли? - Става - отвърна Нина. Все още беше обзета от неприятното усещане, че нещо не е наред, когато последва останалите към брега. Операторът на крана си облече спасителна жилетка, погледна към Микел, който му кимна, и мъжът задейства механизма. Веригите се опънаха и артефактът започна своето бавно изкачване към повърхността. Еди пристигна в лагера скоро след Нина, прибягвайки по леда. Замръзнали кристалчета блестяха на светлината на залязващото слънце по водолазния костюм на мъжа. - Надявам се печката в палатката да е все още пусната - каза англичанинът, докато сваляше акваланга и бутилките с нитрокс. - Не, друже, изключихме я, за да пестим енергия - ухили се насреща му Мат. - Също така потопихме бельото ти в хладка вода. Нали това ни помоли да направим? - Ледена дупка - отвърна му Еди. Свали ръкавиците си и изпъна ръце над огъня, за да се стоплят, след което откачи кутията с инструменти и я остави да падне на земята, последвана от кухо издрънчаване. - Ей сега ще се върна, само да се преоблека - каза той на Нина и тъкмо щеше да влезе в палатката, когато се обърна и добави предупредително: - Не ходи на езерото. - Ще се видим скоро - отвърна му тя и попита Тува: - Успя ли да разчетеш руните? - Само няколко реда - отговори шведката. - Нямам търпение да прочета целия текст! - Аз също. Жената се обърна към езерото, за да наблюдава изваждането на камъка. Две от оранжевите саламоподобни торби се бяха показали на повърхността, но камионът прикриваше по-голямата част от гледката. Уайлд остави Скилфингър до огъня и тръгна по брега, за да намери по-добър ъгъл за наблюдение, но резултатът не беше кой знае колко по-добър. - Микел! - провикна се тя. Норвежецът, който наблюдаваше леда под пикапа, се обърна към нея. - Безопасно ли е? - Засега да - отвърна той, - но не се приближавай прекалено много до камиона. Нина държеше под око леда под краката си и се запромъква към дупката, внимателно заобиколи крана, за да получи по-добра видимост. Горната част на руническия камък беше на около половин метър над водата, целият беше покрит със скреж. Успя да различи някои от заледените руни. Какво ли казваха? Каква ли тайна криеха вече повече от хиляда години? Уайлд се приближи още повече, надяваше се кранът да си свърши по-бързо работата. Още от артефакта се показа над повърхността. Една от торбите се изпречи пред монолита, затова американката се премести точно срещу крана. Нещо проблесна - метален цилиндър с размерите на бутилка за шампоан, който беше прикрепен за черния кръг на слънчевия компас чрез найлонова мрежа. Нина едва не го пропусна като част от екипировката... Намръщи се. Изглежда, нещото беше поставено там едва след като камъкът е бил обезопасен, плетеницата от ремъци бе точно до него. Какво беше това? - Нина! Гласът на Еди дойде от брега, беше притеснен. Англичанинът бе облякъл дрехите си... бягаше покрай изумените хора на езерото и махаше с ръце. Микел също чу врявата и се обърна, изненадан, да види какво става. - Махни се от него, махни се! - провикна се норвежецът към оператора на крана, който веднага изключи механизма и се отдръпна от камиона. Микел стори същото, очите му обхождаха леда за пукнатини. Такива нямаше. Нина също не забеляза проблеми с повърхността. С изключването на крана наоколо настъпи зловеща тишина - не се разнасяха и обезпокоителни звуци от леда. Доколкото американката виждаше, всичко си беше стабилно и безопасно. Тогава защо Еди беше изпаднал в паника? - Нина, отдръпни се! - отново извика той, докато бягаше към нея. Жената се изплаши, без да знае от какво, и се отдалечи от дупката. - Не! Не натам, нататък... Противоречивите му напътствия я накараха да замръзне на място. Еди млъкна раздразнен, смени посоката си, когато премина покрай двамата норвежци, и се насочи към крана. Съпругата му го наблюдаваше, изумена, как мина покрай него... скочи от ръба на дупката, ръцете му махаха като мелница, и се приземи тежко на руническия камък. Веригите издрънчаха, когато се хвана за тях, камионът се наклони на една страна от допълнителната тежест. Студената вода се разплиска около артефакта и ботушите на Чейс. Той се притегли по-нагоре и задращи по металния цилиндър. - Нина, тръгвай към брега! Бягай! - Еди, какво правиш? - почуди се жената. - Това е бомба! Върви, върви! Англичанинът изтръгна предмета и го метна към средата на езерото. Уайлд продължаваше да не разбира нищо - но думата бомба накара сетивата ѝ да се събудят и тя хукна да бяга. Чейс скочи след нея, но нестабилната повърхност и липсата на подготовка при скока му изиграха лоша шега. Удари се здраво в ръба на дупката, краката му цопнаха във водата. Изпъшка от болка и затърси с нокти опора в леда... Облечените му в ръкавици пръсти не можеха да намерят такава. Потъна в езерото до бедрата, до кръста... Нина се спря, обърна се и хукна обратно към съпруга си. - Не! - провикна се той. - Махай се от тук, върви! Жената не му обърна внимание, хвана го за китките и започна да го дърпа. Ботушите ѝ търсеха опора в хлъзгавата земя. Еди риташе с крака, докато съпругата му го издърпа, мъжът успя да извади едното си коляно на ръба на дупката. Изкатери се на повърхността. Нина едва не тупна назад, когато го пусна. - Добре ли си? - попита го тя. Чейс скочи на крака. - Да... а сега да се махаме от тук! - изкрещя той, хвана я и я задърпа към брега... Около езерото се разнесе гръмовният тътен от експлозия. Нина и Еди се хвърлиха на земята, когато вода и парчета лед се разхвърчаха във въздуха. Двамата се погледнаха един друг едновременно изплашени и облекчени, че са непокътнати от взрива... бързо прикриха главите си, когато около тях заваляха ледени отломки. - Какво, по дяволите... Оу! Кучи син! - оплака се Нина, когато една заледена бучка отскочи от ръката ѝ. Тя заразтрива удареното място и изгледа мъжа си толкова студено, колкото беше ледът под тях, когато осъзна какво се беше случило току- що. - Ти знаеше, че бомбата е там. Чейс не отговори, вместо това я изправи на крака. - Трябва да се махнем от леда. Може да не е безопасен. Микел и операторът на крана вече се бяха насочили към брега. - Ще ти кажа кое не е безопасно - сопна се Нина, когато тръгнаха към шатрата, отдалечавайки се от дупката. Руническият камък продължаваше да се клати на веригите си и да прави вълни в кишавата вода. - Бомбите! - Ако беше избягала, когато ти казах, нямаше да има проблем. Съпругата му се изсмя скептично и посочи назад към мястото на експлозията. Взривът беше разтворил леда, пукнатината бе около два метра дълга. - Смяташ, че това не е проблем? Ако бомбата беше експлодирала на камъка, щеше да го пръсне на парчета... Жената млъкна, частите на пъзела започваха да се нареждат в обща картина. Кутията с инструменти на колана на Еди издрънча на кухо, когато я беше пуснал на земята, беше попречил на камерата да снима, беше останал във водата, когато всички останали бяха излезли от нея... Нина спря на едно място. Чейс продължи още няколко крачки, преди да осъзнае, че тя вече не върви до него. - Какво правиш? - Мога да те попитам същото - отвърна съпругата му, едва сдържаше гнева си. - Ти не просто знаеше, че бомбата е на камъка. Ти си я сложил там. Криенето на емоциите не беше една от силните черти на англичанина, Уайлд можеше да различи вътрешната борба в погледа му. За съжаление, не получи отговора, който се надяваше. - Не знам за какво говориш - отвърна той. - Еди, не увъртай, това е единственото логично обяснение! Била е в кутията с инструменти. По този начин е стигнала до камъка. Поставил си бомбата точно под слънчевия компас, за да се увериш, че ще бъде унищожен. Също така умишлено не ни позволи да снимаме руните. - Нина повиши тон, когато истината я озари: - Искал си да се увериш, че няма да го използваме, за да открием Валхала! Защо? Чейс поклати сдървено глава. - Не мога да ти кажа. - Защо не? - Защото дадох обещание. - На кого? Англичанинът продължаваше да се бори вътрешно, отвори уста, като че ли да направи признание... но се обърна и тръгна към брега с наведена глава. Нина го последва, едва успяваше да сдържа гнева си. - Еди? По дяволите, Еди! Говори с мен! Какво става? - Казах ти толкова, колкото мога да споделя. - За какво става въпрос? За някоя военна тайна ли? Знам, че не би споделил подобно нещо, но как е възможно един викингски камък да е свързан с... Уайлд забеляза, че хората на брега гледаха към нещо на запад, по протежението на езерото. Когато млъкна, чу звук, който нарушаваше тишината на обвитата в сняг гора. Грохот, който се усилваше, приближаваше... Чейс също го чу. Светкавично се обърна, за да намери източника му. - Хеликоптери - каза той. - Не си им се обадила ти, нали? - Не. - Нито пък те биха го сторили, така че... - Кои са тези „те“? - настоя Нина. Съпругът ѝ отново не даде отговор на въпроса ѝ. - Хайде, бързо! - каза той вместо това. Сграбчи я за ръката и хукна да бяга. - Еди, какво става? - Жената погледна по протежението на езерото. Слънцето приличаше на червена треска на хоризонта на запад - на фона му се виждаха две тъмни форми, ярките звезди на прожекторите му светеха под него. Хеликоптерите се бяха насочили право към лагера. - Кои са тези? - Навярно хората на Бъркли! Вече разполагат с първия камък - сега искат да пипнат и втория. - Последва гневен поглед от негова страна. - А ти току-що им го намери! - Какво? Да не си посмял... - Тези хора убиха охранителя на музея, а сега ще убият и нас, за да се доберат до онова, което искат! Двамата прекосиха езерото и се насочиха към паркираните превозни средства. Другите членове на екипа им се лутаха наоколо, комбинацията от взрива и приближаващите хеликоптери беше хвърлила всички в недоумение. - Какво има? - попита Тува, обезпокоена. - Неприятности - отговори ѝ Еди, преди да се провикне: - Всички по камионите, веднага! Трябва да се измъкнем от тук... Беше прекалено късно. От единия от пикапите, който беше ударен от нещо, се разнесе метален звук, люспи боя се разлетяха като остри снежинки от дупката (голяма колкото палец) на капака му. Проехтелият изстрел от едрокалибрена пушка беше последван от втори свръхзвуков куршум. Той уцели друг камион в двигателя. - Прикрийте се! Прикрийте се! - провикна се Еди. - Бягайте към дърветата! Хеликоптерите се разделиха, единият продължи над езерото, а другият около брега му. Още изстрели се разнесоха от втория... Рев от автоматично оръжие. Двама от екипа, които бяха побегнали към гората, бързо промениха посоката си, когато фонтан от куршуми им отряза пътя. Още едно превозно средство не успя да потегли, когато изстрел от снайпер уцели и неговия двигател. - Мамка му! - изрева Еди и се огледа за нещо, което можеше да му послужи за оръжие. Такова нямаше. - Микел! Къде ти е пушкалото? Норвежецът беше донесъл със себе си 22-калиброва ловна пушка, за да се пазят от мечки и вълци. - В камиона! - отвърна мъжът и посочи към... най-далечното превозно средство. Всеки, който се опиташе да стигне до него, щеше да е подложен на дъжд от куршуми. Нина се наведе инстинктивно, когато единият от хеликоптерите, „Джет Рейнджър“, мина ниско над нея и надигна вихър от ледени кристали. Машината намали скоростта си и се извърна така, че стрелецът да може да държи на мушка лагера, докато се приземява. Другият летателен апарат, по-голям „Юрокоптер ЕС 175“, увисна над дупката в леда, като че ли да се увери, че руническият камък е обезопасен, след което също се насочи към брега. Снайперистът продължи да държи оръжието си изправено, новите му мишени бяха хора, а не машини. - Какво ще правим? - попита Нина. Еди я изгледа мрачно и се обърна към дърветата, изглеждаше така, все едно всеки момент ще хукне да бяга към тях... Матиас го изпревари, но веднага се спря и залегна, когато нова порция куршуми му отряза пътя. Уайлд изпищя, помисли си, че мъжът е застрелян, но той се изправи и се върна обратно. Изстрелите бяха предупредителни. Нападателите не желаеха смъртта им. Поне... все още не. Двата хеликоптера се приземиха на противоположните краища на лагера. Вратите им се отвориха, от тях слязоха няколко мъже и заобиколиха лагера. Всичките бяха въоръжени. Почти всички, забеляза Нина. Последният, който слезе от ЕС 175, носеше куфарче вместо оръжие. Той потръпна на студа, сложи си качулката на главата и последва спътниците си. Американката веднага го позна. - Здравей, Лоугън - поздрави го тя с нескрито отвращение. Лоугън Бъркли ѝ се ухили презрително в отговор. - Нина. Не мога да кажа, че се радвам да те видя отново. Междувременно Еди наблюдаваше внимателно шестнайсетте въоръжени мъже, които ги бяха заобиколили. Погледът му се спря на един от тях. Той беше висок и жилав, с хлътнали бузи и дълбок тен... Новодошлият се ухили злобно и насочи оръжието си в Еди. - Ето и едно познато от миналото лице - ухили се Карл Хойт.     14.     Виетнам     - Това е пътят - каза развълнувана Наталия и посочи между дърветата. - Крайно време беше - изръмжа Чейс. Пътуването им отне повече време, отколкото очакваше, отчасти защото се налагаше да внимават за други противопехотни мини, но предимно заради онази, която вече носеше. Макар да беше убеден, че експлозивът в ръждясалия ѝ корпус не е опасен, нещо го караше да бъде изключително внимателен в пренасянето на оръжието. Излязоха на открито. Така нареченият път беше черен и разкалян, но следите от гуми в него подсказваха на Чейс, че се използва сравнително често. Видимо беше, че днес никой не бе минавал по него; отчупени клони от бурята предната нощ бяха разпръснати навсякъде, но никой от тях не бе пречупен. Преследвачите им не бяха достигнали до тук... все още. Въпреки това Еди беше нащрек. - Върви в тревата край пътя - каза на Наталия той. - Така няма да оставяш следи. Младата жена спря и се ослуша. Огледа се в двете посоки. - Селото е... натам - обяви тя и посочи наляво. - Сигурна ли си? - Да. Двата пътя, които тръгват от него, водят до хълмовете. Двойката тръгна надолу по склона. Не след дълго забелязаха първите признаци за човешко присъствие: разпръснат в храсталаците боклук. - На това ли му викаш цивилизация? - попита я Чейс с крива усмивка на лице. За негова изненада, Наталия отвърна отбранително: - Хората тук правят каквото могат - обясни тя. - Нямат почти нищо - нито пари, нито плодородна земя, която да обработват. Не могат да си позволят отпадъците им да се обработват. Еди си спомни думите на починалия си дядо: „Човек никога не е толкова беден, че да не може да чисти след себе си“, но реши да не ги споделя с момичето, защото не мислеше, че тя ще оцени тази йоркширска мъдрост. Вместо това я попита: - Колко души живеят тук? - Около осемдесет. Селото е малко. - Колко време каза, че си прекарала в него, четири дни ли? Не съм предполагал, че ще ти отнеме толкова много, за да бучнеш всички. - Да бучна? О, имаш предвид ваксинациите. Още на първия ден направихме инжекции на тези, които имаха нужда. Но осъществихме и други дейности. Всъщност точно те са причината да дойда във Виетнам, а не само медицинската част. - Така ли? - Чейс щеше да продължи с въпросите, но видя раздвижване отпред. Някой вървеше по пътя. - Залегни - изръмжа той и се скри в близката растителност. Наталия се разсмя. - Всичко е наред - познавам го! - момичето помаха на човека и се провикна нещо на виетнамски. - Хората, които ни търсят, може да са... О, по дяволите! - Приближаващият мъж също помаха на германката, която се затича към него. Чейс остави внимателно мината на земята и вдигна автомата, беше нащрек за някакви следи от евентуална опасност. Такива нямаше. Наталия заговори на мъжа, който се радваше да я види, след което махна на англичанина да се присъедини към тях. Еди, все още ядосан, вдигна отново „Скачащата Бети“ и тръгна към тях. - Ще ми кажеш ли кой е този? Радостното изражение на виетнамеца стана тревожно, когато забеляза изцапания с кал и вдигнал оръжие западняк, който приближаваше към тях с мина в ръка. Пьолтл побърза да обясни нещо на селянина, което според Чейс беше уверение, че той не представлява заплаха. Мъжът, който изглеждаше доста стар - макар че, като се вземеше предвид трудният му живот, можеше да е в края на четиресетте - не се успокои, но като че ли сега изпитваше по-скоро любопитство, отколкото страх. Младата жена продължаваше да говори. Виетнамецът се изненада от нещо, което тя каза, размениха си още няколко въодушевени реплики и мъжът им направи знак да го последват. - Каза да тръгнем с него към селото - обясни Наталия на Еди. - Ще ни помогнат. - Питай го дали днес е идвал някой и се е интересувал от нас - каза ѝ той. Момичето изпълни заръката, но в отговор виетнамецът поклати глава. - И това е нещо. Само след пет минути стигнаха до Ли Куанг. Селището не беше нищо особено, представляваше няколко бараки, разположени по поречието на реката. Повечето от тях бяха направени от дърво и тръстика, а други, частично, от метал. Бурята беше нанесла щети на някои от тях, хората запълваха дупките в покривите на няколко къщички. Чейс беше по-заинтересуван от нещо друго: телефонните стълбове, които вървяха встрани от пътя и продължаваха на север от селото. Линията свършваше до една от големите сгради, един-единствен кабел стигаше до нея. - Трябва да използвам телефона - напомни той. Пристигането им в селото привлече вниманието на хората. Всички изглеждаха искрено щастливи да видят отново Наталия, макар реакциите им към спътника ѝ да не бяха толкова положителни. Чейс демонстративно окачи автомата на рамото си, но продължи да държи мината в ръка, което накара виетнамците да стоят настрана от него. След като поздрави всички наоколо, германката проведе кратък разговор с един от мъжете, след което се обърна разочарована към англичанина. - Казва, че телефонът не работи. Бурята е скъсала жицата - може да отнеме дни, преди да я оправят. - По дяволите - измърмори Еди и погледна към „Скачащата Бети“. - В такъв случай няма да могат да се обадят, за да дойде някой да обезвреди това тук. Какво правят обикновено с мините, които намират? Последва нов кратък разговор. Пьолтл се ухили на англичанина. - Оставят ги някъде, отдалечават се на безопасно разстояние и хвърлят камъни по тях, докато не избухнат. Смятат, че си луд, щом си я носил през целия път. - Господи, никое добро дело... Какво да правя с това? - Има едно място край реката, където можеш да я оставиш - отговори му момичето, след като отново се консултира с виетнамеца. - Ще кажат на всички да не ходят там. - Един младеж, който се беше ухилил широко, макар да му липсваха няколко зъба в устата, пристъпи напред. - Тан ще ти го покаже. Можеш да оставиш и автомата там. Чейс не беше особено щастлив да стори това, но въпреки всичко последва усмихнатото хлапе до едни камъни, където остави оръжията, извади детонатора от раницата си и също го заряза тук. Когато се върнаха, „шествието“ се беше преместило в една от къщите. Някаква жена на средна възраст им направи знак да се присъединят към тях. - Не се шегуваше, когато каза, че имаш приятели тук - каза Еди, когато влезе в помещението. Наталия беше седнала на един килим, а по-старите селяни се радваха на гледката как няколко весели деца се бяха вкопчили в нея. Едното момче беше с нескопосана протеза под коляно. Младата германка беше сменила мръсната болнична пижама със стара пола, избеляла тениска, която рекламираше някакъв виетнамски продукт, който Чейс не познаваше, и беше обула сандали. - Винаги съм искала да работя с деца - отвърна Наталия с усмивка, която бързо се изпари от лицето ѝ и тя стана сериозна. - Когато разбрах какво се е случило тук, още повече желаех да помогна. - Какво се е случило? Наталия си размени няколко думи с две от жените и посочи към Чейс. Те го погледнаха подозрително, но една молба от нейна страна ги накара да кимнат неохотно. - Казах им, че си англичанин, а не американец - обясни му Пьолтл. - Хората тук... те се опитват да забравят войната, но им е много трудно. - Това има ли нещо общо с мините? - попита Еди. Дълбока тъга проряза лицето на Наталия. - Нещо по-лошо и от тях. - Момичето заговори на всяко едно от децата и ги откъсна от себе си, преди да се изправи. - Ще ти покажа. - Една от жените също стана. - Трябва да те предупредя, че това, което ще видиш, е... - германката млъкна, търсеше подходящата дума - ...смущаващо. Чейс не знаеше какво да очаква, но последва жените навън от малката къща до сградата, където телефонната линия свършваше. Виетнамката отвори предната врата и се провикна, след което получи отговор от някого вътре. Влязоха в сградата. От тавана висеше електрическа крушка, около която кръжаха насекоми; Еди чу равното пърпорене на малък генератор някъде навън. Една жена на около трийсет, с красива външност, но изморен вид, неприсъщ за годините ѝ, ги посрещна. Един покрит със завеса вход водеше до друга стая. От нея се разнесе плач на малко дете. Жената дръпна пердето. Наталия погледна Чейс със смесица от предупреждение и извинение. - Моля те, не се страхувай или... отвращавай. Те са деца, не са направили нищо, за да заслужат това. Хората тук правят всичко възможно, за да им помогнат. - Какво се е случило с тях? - попита Еди. Германката прекрачи през прага на входа и му направи знак да я последва. - Ела и виж сам. Мъжът се подвоуми, но влезе в другата стая с нея. Онова, което видя там, щеше да го преследва до края на живота му. В помещението имаше пет легла, на всяко от тях лежеше по едно дете. Възрастта им варираше от около три до дванайсет години. Всичките бяха ужасно, жестоко деформирани. Чейс разбра защо Наталия му беше отправила предупреждение. Първата му реакция към тази гледка беше инстинктивна погнуса... англичанинът се почувства засрамен от собствените си чувства, но го обзе и тъга, когато осъзна на какви страдания са подложени тези същества. Едното дете беше със закърнели крайници, несиметрична глава и тъмни очи, които се взираха жално зад изключително изпъната кожа. Челюстта на друго, едно момиченце, беше частично оформена, в бузата му имаше дупка, под която се подаваха венците и кривите корени на зъбите му. Най- малкото дете от всички нямаше никакви крайници, само загрубели чуканчета. Главата му беше издължена и заострена на върха си, очите му бяха изпъкнали, малките му гърдички се издигаха и спадаха бързо в борба за всяка глътка въздух. - Господи - прошепна Еди и потрепери въпреки жегата в помещението. Мъжът беше виждал достатъчно смърт във военната си кариера, безброй смазани и обезобразени по ужасен начин тела, но самата мисъл, че тези малки същества бяха живи, правеше нараняванията им - ако това въобще беше правилната дума - изключително обезпокоителни. Наталия отиде до всяко едно легло. Децата я разпознаха, посрещнаха я с радостни възгласи. Тя им се усмихваше в отговор, прегръщаше ги и ги милваше, говореше им нежно на виетнамски. Жената, която беше дошла с тях, заговори; Чейс не разбираше какво казва, но от тона ѝ предположи, че изразява благодарността си. - Донесохме на селяните някои неща за децата - обясни германката. - Лекарства, мрежи против комари, храна, играчки... - посочи към малка масичка до едно от леглата, на която имаше кукла. На стената над нея беше закачена снимка, на която Пьолтл беше прегърнала малкото момиченце в леглото, на фотографията то стискаше пластмасовата играчка. - Дадохме им всичко, което можехме, но и то не е достатъчно. Никога няма да им дадем достатъчно - добави тъжно Наталия. Англичанинът подозираше каква е причината за нещастието на тези деца, но се почувства длъжен да попита: - Какво се е случило с тях? - Химическа война. „Агент Ориндж“35. - Чейс кимна; подозренията му се потвърдиха. - Американците хвърлиха милиони литри от тази отрова върху джунглите, без да се замислят нито за миг какви ще бъдат последиците за хората, които живеят тук. Или дори за техните собствени хора. Децата на американските войници също получават деформации и рак, защото техните бащи са били изложени на... както и да е. Тази отрова продължава да съществува в земята, във водата и растенията, навсякъде. В крайна сметка децата плащат за всичко, дори и след толкова много време. - Съжалявам. Това беше единственото, което Еди съумя да каже. Дори не можеше да си представи ужаса и страданията, които родителите на тези деца бяха преживели. Наталия погледна към него, очите ѝ бяха пълни със сълзи. - Затова дойдох тук, да помагам на деца като тези. Има още много в селата в тази част от страната. Исках да направя каквото мога за тях. Налагаше се. Чейс усети изповеднически тон в думите ѝ. - Защо? Германката се извърна на една страна и нежно докосна главата на най-малкото дете. - Защото... защото аз съм част от онова, което се е случило с тях. - Преди Еди да успее да я попита какво има предвид, тя продължи: - А и защото аз съм една от тях. Наталия се изправи на крака, обърна се на една страна и вдигна тениската си, за да разкрие лявата част на тялото си. В джунглата пижамата ѝ скриваше онова, което беше под нея, но сега Чейс го видя ясно и потръпна. Крив белег започваше под мишницата ѝ и стигаше почти до талията, малки разклонения осейваха кожата ѝ около гърдите и гърба ѝ. - Претърпях операция за премахване на тумори - обясни германката, като видя изумлението му. Отново си свали тениската над белега. - Докторите не знаеха какво ги е причинило. Но аз да. Пьолтл каза довиждане на децата, размени си няколко думи с виетнамката и излезе навън. Чейс я последва и примижа на ярката слънчева светлина. - Каква беше причината? Германката не отговори веднага, първо избърса очите си, които обхождаха малкото село. - Майка ми имаше същите тумори. Както и баба ми. И двете умряха заради тях. Аз също ще последвам съдбата им. - Не можеш да си сигурна - отвърна Чейс, обезпокоен от спокойното ѝ приемане на тази ужасна възможност. - Да - въздъхна момичето. - Сигурна съм. Това е семейното ми проклятие и причината, поради която не трябва да имам свои собствени деца - защото и те ще наследят нашите мъки. - Какво искаш да кажеш, какво е това ваше проклятие? До една от сградите имаше импровизирана пейка - два стари петролни варела и една дъска върху тях. Наталия седна на нея и направи знак на Еди да стори същото. - Дядо ми се е казвал Серафим Волков - започна момичето, когато англичанинът се намести до нея и остави раницата си под пейката. - Бил е руснак, учен по времето на Студената война. Имал е намерение да избяга на Запад заедно с баба ми, но е умрял, преди да напусне Русия. Чейс кимна. - Да, каза ми. - Дал на баба ми писмо, което да прочете, ако той не успее да се измъкне. Тя казала на майка ми, че не го отворила повече от година, надявала се, че още е жив. Когато най-накрая го сторила, предполагала, че ще прочете за любовта му към нея и за надеждите му, че детето им ще получи по-добър живот в новата страна. - Наталия направи пауза и въздъхна печално. - Не се оказала права. - За какво е ставало въпрос в него? - За работата му. Какво е вършил за Съветския съюз - и какво е имал намерение да продаде на американците. Създавал е оръжия. Невъобразими, ужасни оръжия. - Химически? - Да. Както и биологически - понякога разликата между тях е много малка. Онова, което създал, било точно такова оръжие. - Последва нова пауза, Пьолтл поклати глава. - Не, това не е правилната дума. Той не го създал. Той просто... го експлоатирал. Било е нещо, което руснаците са открили. - Какво нещо? Нова пауза. Наталия дълго се взира в земята, преди да го погледне отново. - Запознат ли си със скандинавската митология, Еди? - За викинги ли говориш? - попита англичанинът, изненадан от рязката смяна на темата. - Не точно. Никога не съм внимавал в часовете по история. - А аз, да. Майка ми постоянно ме окуражаваше, особено що се отнася до скандинавските легенди. Не знаех защо, научих точно преди тя да се спомине. В тяхната митология съществува субстанция, която се нарича етер. Представлява черна течност, смъртоносна отрова... но също така е и източникът на живота. Чейс се намръщи при това противоречие. - Как така? - В легендата се говори за море от етер, от неговите капки се ражда първият великан Имир. От него е произлязъл целият живот. Но отровният етер останал под земята. - Изражението на Наталия стана гробовно. - Руснаците го открили. На Северния полюс намерили викингски рунически камък до отвора на яма, пълна с етер. Дядо ми преписал първите няколко реда от този артефакт в писмото си; в тях се казвало как викингите са пътували от Валхала през мост от дъга и езеро от мълния, за да се сразят е гигантското чудовище и да предотвратят края на света. - Искаш да кажеш, че легендата е самата истина? - Не... не точно. Не вярвам във великани и в богове, и в змии, които опасват цялото земно кълбо - кръвта на змията била от етер и в легендите точно етерът е убил Тор. Но вярвам, че легендите са базирани на събития, които са били реални. Етерът е смъртоносен, но също така има... други действия. Дядо ми ги открил. Опитал се да го превърне в оръжие, което Съветският съюз да използва срещу Запада, но успоредно с това започнал свои собствени експерименти - които смятал да отнесе в Америка. Чейс имаше чувството, че всяка следваща дума е все по-трудна за Наталия. Мъжът осъзна, че ще последва нещо ужасно. - Какви точно експерименти? - попита той. - Върху човешки същества - прошепна момичето. - Върху баба ми. Използвал я е, за да види какво ще причини етерът на живо същество - и нейното неродено дете. - Мамка му - отвърна Еди шокиран. - Отровил е собствената си жена? Докато е била бременна? - Бил е наистина зъл човек. - Нова сълза се стече по бузата на германката. - Срамувам се, че имам нещо общо с него. - Нямаш вина за действията му. Но защо е направил всичко това? Пьолтл вдигна глава. - Етерът не е само отрова, макар че, ако няколко капки от течността попаднат на кожата на човек, тя може да го убие - тествали са го върху затворници. - На лицето на момичето се настаниха пълно отвращение и презрение за момент. - В малки количества представлява... мисля, че мутаген е думата на английски. Предизвиква мутации в ДНК-то, понякога те са прекалено съществени. Дядо ми е вярвал, че тези мутации може да бъдат контролирани, за да се създаде нова порода хора. Супермени, върховна раса. - Последва нова физиономия на отвращение от собствения ѝ роднина. - Руснаците се интересували единствено от превръщането на етера в оръжие, така че той тайно продължил с работата си. След експериментите с животни, дядо ми сложил малко количество от течността в храната на баба ми, за да види какъв ще е ефектът върху хора. - Причинил ѝ е рак? - На практика я е убил. Но тъй като я е променил на генетично ниво, тези мутации са се прехвърлили върху майка ми, докато тя била още в утробата ѝ... а след това и на мен. - Наталия погледна към лявата си страна, с една ръка проследи белега по тялото си. - Туморите се появиха, когато бях на шестнайсет. Едва не ме убиха, прекарах половин година в болница. Когато излязох, майка ми също се бореше с тях. В нейния случай докторите не можеха да рискуват с премахването им; бяха в напреднал стадий. Единственото, което можех да сторя, беше... да я гледам как умира. - Германката подсмръкна и отново си избърса очите. - Съжалявам, но все още ми е трудно да говоря за това. - Всичко е наред - увери я Чейс съчувствено. Самият той беше преминал същото със своята собствена майка. - Благодаря ти. О... - Наталия изпусна дълга въздишка, огледа се и видя как детето с протезата изкуцука до нея и я прегърна силно, говореше на виетнамски и се смееше. Германката съумя да го дари с усмивка, целуна го по челото и го изпрати при майка му. Последва нова въздишка. - Обичам деца. Но не мога да си позволя да имам такива - прекалено опасно е. Това е моето семейно проклятие, Еди. Дядо ми ни е отровил завинаги. - Господи. Съжалявам. Дори не мога да си представя какъв шок е било за теб, когато си разбрала истината. - Баба ми дала писмото на майка ми на смъртния си одър и ѝ разказала истината как са дошли в Германия - продължи Пьолтл. - ЦРУ е трябвало да я изведе от Русия в Западна Германия, откъдето да я прехвърли в Америка. Когато дядо ми не успял да се върне, те зарязали баба. Наложило ѝ се е да се справя сама в новата страна. Което и сторила... докато най-накрая етерът не я убил. Майка ми запазила писмото, но не ми беше споменавала за него, докато също не се озова на смъртния си одър. - Ако майка ти беше казала на някого за причинителя на туморите, нямаше ли да успеят да ѝ помогнат? Младата жена поклати решително глава. - Не искахме да казваме на никого за експериментите на дядо ми или пък за етера. Това е нещо, което баба ми накарала майка ми да обещае да не разкрива, а майка ми накара мен. Не мисля да нарушавам обещанието си. Дори баща ми не знае истината. - На мен обаче разказа всичко. - Има и други, които са наясно. Чейс погледна към джунглата. - Руснаците? - Това е единствената основателна причина да ме отвлекат. Желаят да започнат експериментите наново. - За какво си им ти? Не могат ли просто да отидат до мястото, където са открили този етер, и да си вземат колкото им е необходимо? - Било е разрушено. Баба ми имаше идея какво точно се е случило там. В писмото се казваше, че етерът е открит на Нова Земя, на север от Русия. - На това място руснаците са тествали ядрените си оръжия - спомни си Чейс. - Да, но също така построили изследователски комплекс там, където открили етера. Там е работил дядо ми. Не разполагам с подробностите, няма ги в писмото, но е имало злополука, свързана с тази течност. Много хора умрели. Хрушчов наредил проектът да бъде прекратен. В този момент дядо ми решил да избяга заедно с проучванията си. Трябвала му е проба от етера, която да даде на американците. Имало само едно място, от което можел да си я осигури - ямата на Северния полюс. Планът му бил тайно да отиде до комплекса и да открадне малко, след което ЦРУ да го изведат от страната. Така и не се завърнал. В същия ден имало ядрен тест. - Искаш да кажеш... че са взривили мястото? - Навярно са искали да се уверят, че никой няма да се докопа до етера. Пуснали най-голямата бомба, правена някога... - „Цар Бомба“. - Чейс видя въпросителния ѝ поглед. - Внимавах в часовете по военна история. - Но не си знаел истинската причина, поради която е пусната, нали? Била е предназначена да унищожи комплекса и етера. Чела съм за резултатите от експлозията. Нищо не е останало - дори земята се е разтопила. - Така и не мога да разбера защо се нуждаят от теб. Все пак в кръвта ти не тече етер. - Не, не тече. Но... - Наталия се вторачи замислена в земята отново, преди да продължи: - Била съм изложена на него. През майка ми и баба ми. ДНК-то ми е мутирало от етера. Щом тези руснаци са взели проби от мен, могат да ги сравнят с обикновено ДНК и да разберат как точно е мутирало. Това би било достатъчно, за да открият какво прави етерът и да създадат още от него, или поне нещо, което има същия ефект. - Момичето се обърна към него, погледът ѝ беше изплашен. - Те искат да ме използват. Искат да вземат онова, което дядо ми ми е дал, и да го превърнат в оръжие. Еди, това не трябва да се случва! Няма да им позволя. - Няма да се случи - увери я Чейс. - Ще те измъкна от тук, обещавам. - Това не е обещание, което можеш да спазиш! - изрече Наталия. - Преследвачите са по петите ни, сигурна съм - щом съм толкова важна за тях, няма да ме оставят да избягам. Ако ни открият... Англичанинът постави ръка върху нейната. - Няма да им позволя да те отведат. - Как? С какво? Със счупена мина и автомат с един патрон? - Германката се изправи решително. - Патрона - трябва да го запазиш за мен. - Какво? - Сериозна съм. Видя онези бедни дечица вътре. - Наталия посочи с пръст към сградата им. - Химическата война им стори това... а то е само страничен ефект. „Агент Ориндж“ е създаден, за да убива растителност; дори не са се замислили какво ще причини на хората. Ако руснаците успеят да създадат още етер, ще разполагат с оръжие за масово изтребление. Всеки, който бъде изложен на него, ще умре, независимо дали от отровното му действие, или от мутациите, които предизвиква. Не мога да позволя подобно нещо да се случи. То е против всичко, в което вярвам. Допусна ли го, значи, съм толкова лош човек, колкото и дядо ми! Не трябва да се случва. Не трябва. - Момичето се разплака отново. - Обещай ми, Еди. Обещай ми. - Няма да ти обещавам, че ще ти пусна куршум в главата, Наталия! - отвърна ужасен мъжът. - Но ще се придържам към обещанието си, което вече ти дадох. Ще те измъкна от тук, довери ми се. Ще отнеме повече време, тъй като телефонът не работи, но успеем ли да стигнем до мястото на срещата, ще те отведем в безопасност. Тези руснаци няма да те докопат. - Те работят с виетнамците - възпротиви се момичето. - Мъжът, който нокаутира... - Да, наясно съм. Един от спътниците ми ги разпозна като тайна полиция - нещо, наречено ТС2. - От изуменото ѝ изражение Еди разбра, че славата им се носи навред. - Но и те няма да ни докопат. Нали помниш, че ти казах, че бях войник? - Да? Чейс я дари с кратка, но съдържателна усмивка. - Не бях обикновен взводник. Довери ми се, аз... Англичанинът рязко извърна глава на север. От там се разнесе звук от двигател. Някой идваше по пътя за селото. - О, мамка му! Време е да тръгваме! - Мислиш ли, че са те? - попита Наталия, когато Еди скочи на крака. - Дори да не са, не искам да поемам излишни рискове! - отвърна той и погледна нагоре към хълма. Превозното средство още не се виждаше, но мъжът успя да различи играта на цветове между дърветата. Земята около селото беше чиста, което правеше шансовете им да се измъкнат незабелязани минимални. - Разказа ли на селяните какво се е случило с теб? - Да, но... - Приятели ли са ти наистина? - Да, абсолютно, но... - Тогава им кажи, че се нуждаем от място, където да се скрием! Двамата побягнаха към стоящите наблизо хора. Наталия бързо си размени няколко думи с тях и се провикна към Еди: - Оттук, хайде! Тя и англичанинът се насочиха към сградата, в която се намираха жертвите на „Агент Ориндж“, една от виетнамките тръгна с тях. Тя повика жената вътре. Пьолтл размени няколко думи с нея и тя ги заведе в стаята на децата. Единствените скришни места бяха под леглата. Сестрата остави Наталия до едно от тях, след което направи жест на Чейс да влезе под друго. Мъжът се просна по корем и се шмугна под него. Мястото беше много тясно, гърбът му се беше опрял в ребрата, които придържаха тънкия матрак; другото, което той осъзна, беше, че скривалището му не можеше да го скрие напълно. Дори да се разположеше така, че да не се вижда, когато някой влезе през вратата, щеше да е открит, ако някой минеше покрай леглото. Наталия, по-малка и по-слаба, беше доста по-добре прикрита, но при един задълбочен оглед нямаше да се измъкне. Пьолтл дари Еди с уплашен поглед. Едно от децата изскимтя развълнувано, като видя младата русокоса жена отново, но сестрата му каза да пази тишина. Автомобилът приближаваше. За момент Чейс си помисли, че ще подмине селото, но тогава чу как минава на по-ниска предавка, преди да спре. Чу гласове - някакъв мъж викаше заповеднически. Наталия се напрегна. - Това е онзи от лагера - прошепна тя. - Пита селяните дали са виждали някакви чужденци. Те му казват, че не са, но... Изведнъж настъпи тишина, новодошлите изключиха работещия на празни обороти двигател на превозното си средство, което беше сигурен знак, че не са убедени в уверенията на селяните. Още думи бяха разменени. - Мъжът казва, че е от правителството - продължи германката. - И това, че... Еди, той им казва, че си ме отвлякъл! - Да се надяваме, че приятелите ти няма да му повярват - отвърна мрачно Чейс. Момичето продължи да слуша неспирната дискусия. Селяните започваха да се изнервят. Дали щяха да издадат бегълците? Еди провери стаята за други възможни изходи. Имаше един прозорец, наполовина отворен, планките от едната му страна бяха изкривени и навярно щяха да се изкъртят, ако им се приложеше достатъчно сила... Задъханият шепот на Наталия върна погледа на мъжа към нея. - Продължават да твърдят, че не са ни виждали! Чейс се напрегна да слуша, опитваше се да разбере емоционалното състояние на тези отвън по гласовете им. Ако селяните твърдяха прекалено настоятелно, че не са имали посетители, това щеше да породи съмнения. Дали бяха убедили тайната полиция? Или може би щеше да бъде наредено претърсване на всички къщи? Еди погледна отново към прозореца, обмисляше кой би бил най-краткият път до оръжията му край реката... - Тръгват си - въздъхна Наталия. Командирът раздаде заповедите си неохотно. Мъжете му се качиха в автомобила. - Приятелите ми не ни издадоха. Знаех си, че ще ни помогнат. Чейс запази мълчание. Онзи навън продължаваше да говори; може би напомняше на селяните, че е техен дълг да докладват, ако видят похитителя и неговата пленница. Отговорите им звучаха като уверение, че ще сторят точно това. Една от жените произнесе „Tam biet“, което Еди знаеше, че означава „довиждане“, въпреки краткото време, което беше прекарал във Виетнам. Бяха успели... Някакво дете се разсмя и забърбори. Беше еднокракото момченце, което беше прегърнало Наталия по-рано; то бе излязло от една от къщите, за да види новите посетители. Майка му се провикна да се връща, но то вече се намираше в центъра на групата и задаваше развълнувано въпроси. Чейс потисна раздразнението си. Хлапето щеше да забави заминаването на тайната полиция... Обезпокоеното изражение на германката му подсказа, че детето ще стори много повече от това. - Какво става? - попита я той шепнешком. Германката му направи знак да млъкне, слушаше внимателно разговора навън. Командирът заговори отново, този път с много по-дружелюбен тон. Хлапето се засмя и му отговори щастливо. Останалите селяни бяха подозрително тихи. - Пита детето дали ме е виждало - сподели, уплашена, на Чейс Наталия. - Нарича ме „момичето с жълтата коса“ и... то му отговаря „да“! - По дяволите! - изсъска Еди. Навън вратата на колата се отвори отново. Командирът зададе друг въпрос, тонът му беше изключително любезен. Момчето отговори ентусиазирано. Прекалено ентусиазирано. Мъжът изкрещя нещо и се насочи към сградата. Пьолтл преглътна. - Каза им, че съм тук! Чейс прехвърли възможностите в ума си. Не хареса никоя от тях. Двата изхода щяха да им позволят да се отдалечат само на няколко метра от преследвачите си, а ако се изправеше срещу тях, щеше да е числено превъзхождан и без никакви оръжия... Времето им свършваше. Момчето не обърна внимание на молбите на майка си да се прибере у дома си и влезе в сградата... а после и в стаята. Зад него Еди забеляза здрави кожени ботуши под панталон в цвят каки. Това беше командирът. Втори мъж, а след това и трети го последваха. Едно от децата в леглата издаде уплашен звук, когато забеляза странниците. Тялото на англичанина се изпълни с адреналин, когато еднокракото хлапе докуцука до него и се спря... но не до неговото легло. Нито пък до това на Наталия. Момченцето нетърпеливо приканяше командира да погледне нещо. Един от другите мъже се разсмя тихичко и си заслужи раздразнена въздишка от своя офицер. Командирът каза нещо на детето, този път по-скоро снизходително, отколкото дружелюбно, след което издаде заповед. Тримата мъже се обърнаха и закрачиха към изхода. Хлапето ги последва и продължи да задава въпроси. Наталия тръгна да излиза изпод леглото, но Чейс ѝ направи знак да остане в прикритието си. Изчака да чуе запалването на двигателя и оттеглянето на автомобила, преди да ѝ каже, че е безопасно да го стори. Момичето трепереше цялото, едва се движеше. - Какво се случи? Еди вече се беше изправил на крака и бе разбрал правилния отговор. - Ти си тук, момчето ги доведе, за да те покаже. Когато осъзна истината, Наталия се разсмя, макар че го стори по-скоро за да освободи напрежението, а не защото й беше забавно. - Така е, тук съм - съгласи се германката и нежно докосна собствената си снимка. - Господи, помислих си, че са ни открили... - Аз също. - Чейс си пое въздух, опитваше се да се успокои. - Прекалено опасно е да оставаме тук - навярно ще се върнат. Те са наясно, че познаваш това село, и тъй като е най-близкото от всички, ще очакват да се появиш, рано или късно. - Не мога да допусна нещо да се случи на приятелите ми заради мен - каза Пьолтл и кимна. - Прав си, трябва да тръгваме. Една мисъл се появи в главата на Еди. - Мамка му! - Какво има? - Мината. Не можем да я оставим на човека по обезвреждането... ще се усети, че сме били тук. - Как? - Ще му направи впечатление, че някой с необходимото обучение му е свършил работата. Сигурен съм, че това няма да се отрази много добре на приятелите ти, ако разберат, че са ни приютили. - Няма - мрачно се съгласи Наталия. - Във Виетнам нещата се оправят... но страната все още не е свободна. Какво предлагаш да направим? - Трябва да вземем проклетото нещо с нас. Когато се доберем до мястото на срещата, ще го взривя точно преди да се изтеглим. Англичанинът отиде до прозореца и го отвори изцяло. Селяните бяха събрани навън, някои от тях продължаваха да наблюдават нервни пътя, по който се отдалечаваше превозното средство. - Сбогувай се с приятелите си, докато взема мината и автомата. Благодари им и от мое име. - Ще го сторя - обеща Наталия и каза,довиждане“ на децата. Чейс я остави и излезе навън, където направи благодарствени жестове към хората, взе си раницата и побягна към реката. „Скачащата Бети“ и калашникът си стояха непокътнати на мястото, където ги остави. Окачи автомата на рамото си, внимателно вдигна мината и детонатора и се насочи към селото. Изплашената германка го чакаше в покрайнините. - Казах им, че ако ме заловят, няма да споменавам, че съм била в селото - обясни момичето. - Но аз... - Няма да ни заловят - прекъсна я уверен Еди. - Ще те отведа до мястото на срещата и след това ще се махнем от тук. Само трябва да прекосим реката. Жената посочи надолу по нея. - Има една плитчина малко по-надолу, там можем да преминем. Ще излезем на един път от другата страна. - Чудесно. Чейс беше запомнил приблизителните местоположения на селото и на мястото за среща на картата; пътешествието през джунглата щеше да отнеме само няколко часа. Мъжът прегърна мината в сгъвката на едната си ръка и тръгна напред покрай реката. Наталия вървеше след него.     15.     Норвегия     Нина се взираше студено в бившия си колега. Макар да беше в края на трийсетте си години, времето, прекарано в затвора, беше състарило Лоугън Бъркли значително, в кестенявата му коса се забелязваха сиви косми, а около слепоочията му се бяха образували дълбоки бръчки, които със сигурност не бяха в резултат на много смях. Носът му беше чупен... но причината за това беше Нина, а не затворът. - Лоугън, имаш ли нещо против да ми кажеш за какво е всичко това? - попита Уайлд, опитваше се да сдържа гнева си. - Обираш музеи, нападаш археологически разкопки. Такива като теб се наричат рецидивисти, щом излежаването на присъдата не ти е помогнало да промениш възгледите си. - Моите възгледи! - сопна се Бъркли. - Ти ме въвлече в това, Нина! - Никой не те е въвличал в нищо. - Така ли? Всичко лошо, което ми се случи през последните две години, дължа изцяло на теб. Ти опропасти отварянето на Залата на записите и ме направи за посмешище на цял свят, след което ме тикна в египетски затвор! - Носовият глас на мъжа, с новоанглийски акцент, продължаваше да е изпълнен с арогантност, въпреки несгодите, които беше преживял. - Ти погуби кариерата ми. Правя онова, което се налага, за да си стъпя на краката. - Беше затворен в египетски затвор, защото работеше за култ, който ти плати да плячкосаш древна пирамида! - избухна Нина. - Моето мнение е, че се измъкна много леко от цялата ситуация. Ако наистина искаш „да си стъпиш на краката“, винаги можеш да си намериш работа. А не да се движиш с банда крадци и убийци. Последното изуми другия археолог. Чертите на лицето му се стегнаха. - За какво говориш? Никого не сме убивали. - Стига толкова - намеси се Хойт, докато си палеше сгъната цигара. - Хайде просто да вземем камъка, става ли? Тъкмо са го извадили за нас. - Мъжът погледна към замръзналото езеро. - Аксби, Силвър, отидете да проверите дали ледът е устойчив и после извадете артефакта. Двама от мъжете му се спуснаха да изпълнят заповедта. - Какво, да го вземат мътните, търсиш тук, Хойт? - попита Еди, без да се опитва да прикрива презрението си към американеца. - Все още съм в играта, Чейс. Наемат ме за определени услуги и ми плащат големи пари за изпълнението им. Точно както правеше и ти... е, освен частта с големите пари. Не ти платиха за Виетнам, нали? - Остави оръжието на земята и ще избия дължимото ми от задника ти - изръмжа англичанинът. Единственият отговор на Хойт беше една подигравателна усмивка, той не отмести компактния си автомат FN Р90 от целта си. - Еди, кой е този? - попита Нина. - Казва се Карл Хойт - отвърна съпругът й. - Той е продажно, мръсно копеле, с което имах нещастието да работя преди около осем години. - Наемник? - попита жената и Чейс кимна. Тя се обърна към Хойт. - За кого работиш? Какво искаш? Мазната усмивка на американеца се разшири значително. - Фирмена тайна, скъпа. Не мога да ти споделя тази информация. Важното е, че сме тук за камъка, това е всичко. Първият е при нас, искаме да си попълним колекцията и с другия. - Опитвате се да намерите Валхала, нали? Защо? - Коя част от „фирмена тайна“ не разбра? - Някой се провикна от крана и наемникът се обърна към него. - Издигнете го! - нареди той. Мъжете изпълниха нареждането му и руническият камък започна отново да се издига над ледената вода. - Какво смяташ да правиш с нас? - попита Еди. - Нищо няма да правим - отвърна Бъркли, преди Хойт да е успял да отговори. - Всичко, което ни интересува, е артефактът. Мъжът се приближи до огъня и се наведе, за да стопли лицето си. Нина обмисли дали да не го срита в пламъците, но при гледката на насочените към тях оръжия си позволи единствено да го застреля с покосяващ поглед. - Значи, ни чакахте да го намерим и се домъкнахте, за да го откраднете? Бъркли се изправи и отговори на заяждането на жената със значително възмущение: - Независимо дали го вярваш, или не, Нина, напълно съм способен да преведа руните и да намеря точното местонахождение на втория камък. - Лоугьн се намръщи, от ноздрите му излизаха облачета пара. Той се обърна към Тува: - Съжалявам за всичко това, доктор Скилфингър, но правя онова, което се налага. - Което се налага, така ли - предизвикателно отвърна шведката. - Значи, се е наложило да убиете Арвид, за да откраднете първия камък? Бъркли отново изглеждаше объркан от това обвинение. - Какво искате да кажете? - Охо, нима приятелите ти не са ти споделили, Лоугън? - попита Нина, тонът ѝ беше киселинен. - Убили са охранителя в музея, когато сте откраднали руническия камък. Ти си съучастник в убийство. Май са пропуснали да ти споменат, а? Археологът погледна към Хойт. - Това вярно ли е? Хората ти... те убили ли са някого? - Страхувам се, че да - отвърна американецът без следа от покаяние в гласа си. - Онзи изникна изневиделица. Нямахме друг избор. - Това не е вярно! - възпротиви се Тува. - Полицията каза, че е бил застрелян в гръб! - Докато бягаше към алармата - обясни наемникът на Лоугън толкова спокойно, все едно говореше за времето. - Случилото се е минало и нищо не може да го промени. Тук сме с определена задача, нека да я свършим, става ли? - Хойт вдигна още малко оръжието си за повече тежест на думите си. - Доктор Бъркли, навярно ще искате да разгледате камъка, преди да го донесем на брега. Уверете се, че тези тук наистина си знаят работата и са извадили правилния. Лоугън премига насреща му, за момент беше объркан от всичките тези разкрития. - Какво? О, да, точно така. Хеликоптерът готов ли е да го натоварим? - мъжът посочи към ЕС 175. - Веднага щом донесем камъка до него - отвърна Хойт. Бъркли кимна и се насочи към езерото. - Какво смяташ да правиш с нас? - попита Нина, достатъчно силно, за да може бившият ѝ колега да я чуе. - И нас ли ще убиеш? Бъркли се спря и се обърна, за да види какво ще отговори наемникът. Лицето на Хойт се стегна. - Ако не ни създавате никакви неприятности, и ние няма да ви създаваме такива. Единственото, което искаме, е камъкът. Лоугън беше доволен от чутото и продължи да върви по леда. Кранът вече беше извадил целия артефакт от водата. Нина наблюдаваше внимателно целия процес, беше разяждана от яд и безсилие. Хвърли бегъл поглед на Еди. Изражението му ѝ беше добре познато, беше го виждала безброй пъти: предпазливо, прикрито... но тя знаеше, че зад маската си съпругът ѝ изучаваше противниците си, търсеше слабостите им. Подготвяше се за нападение. Чакаше да му се отвори подходяща възможност... Такава до момента нямаше. Като че ли прочел мислите му, Хойт отстъпи назад и нареди на хората си да разширят примката около пленниците им. - Не прави нищо глупаво сега - каза американецът, забележката му беше насочена към англичанина. - Не бих ти откраднал гръмотевицата - отвърна му Еди. Ако целта му беше да провокира Хойт, не успя с начинанието си; наемникът се ухили подигравателно, без да отмества автомата си от някогашния си другар. Нина върна вниманието си отново към случващото се на езерото. Бъркли отвори куфара си и извади от него скъп фотоапарат, с който направи няколко снимки на заскрежените руни, след което кимна на хората на Хойт. Единият спря лебедката, а другият се качи в кабината и включи двигателя. Ледът захрущя под гумите му, когато започна бавното пътешествие към брега. Лоугън вървеше пред камиона, водеше го към по-големия хеликоптер. Хойт кимна към няколко от мъжете с него. - Помогнете му да го натовари - нареди им той. Хората му веднага тръгнаха към археолога. Нина видя как Еди се помести лекичко, докато наблюдаваше как останалите наемници се разпръснаха, за да държат под око пленниците си. Шансовете се бяха променили - съвсем леко, но жената знаеше, че съпругът ѝ е майстор, що се отнасяше до възползване от малките преимущества и възможности. За съжаление, все още не можеше да стори нищо. Наемниците се намираха прекалено далеч от него, за да може да се справи с тях, без да го неутрализират. Слънцето се скри зад хоризонта, полумракът на небето бавно гаснеше и оставяше постепенно лагера на тъмно. Още светлини бяха пуснати в ЕС 175, когато хората на Хойт извадиха от кабината на хеликоптера здрава лебедка, с която да издърпат камъка. В този момент мъжете с монолита бяха стигнали до сушата, камионът с крана, в който бяха, тромаво се движеше към очакващия го летателен апарат. Още вериги бяха закачени за камъка, тези идваха от лебедката в хеликоптера. С постоянните наставления и предупреждения на Бъркли тежкият каменен блок бавно беше вкаран в кабината. Мат наблюдаваше прехвърлянето унило. - Вложихме толкова много труд, за да извадим това чудо от водата, а тези момчета долитат като чайки и ни го отмъкват? - Австралиецът погледна Хойт и прошепна на Еди: - Трябва да има нещо, което да сторим, друже. - Няма такова - отвърна грубо англичанинът. Наемникът дари йоркширеца с подигравателен поглед. - Този път няма кой да ти помогне, Чейс. Макар че заради начина, по който изразяваш благодарността си, навярно това е нещо хубаво! Англичанинът се намръщи. - Я млъквай. - Защо? - Хойт се приближи по-близо, но продължаваше да държи оръжието си изправено. - О, сега чатнах. Не си разказал на никого какво всъщност се случи във Виетнам, нали? Не мога да кажа, че съм изненадан - ако някой научи какво стана с хората, които трябваше да защитаваш, едва ли ще ти е лесно да си намериш работа. - Американецът погледна към Нина. - Това е съпругата ти, нали? Изумен съм, че още е жива, след като ти се грижиш за нея. Разказвал ли си ѝ за Виетнам? Еди изпепели мъжа е поглед, умишлено не поглеждаше към обърканото изражение на жена си. - Няма нищо за казване. - О, не съм сигурен. Може би ще ѝ е интересно да разбере какъв си ти всъщност. - Много добре знам какъв е - отвърна Нина. - Знаеш ди тогава какво е направил? Може би това ще промени... Хойт млъкна, защото някой се провикна от хеликоптера, отдръпна се от Еди и чак тогава се обърна да види какво става. Руническият камък беше обезопасен в кабината на юрокоптера. Шофьорът премести камиона с крана на разстояние от летателния апарат и излезе от него. Бъркли направи знак на Хойт, че всичко е готово, и се качи в хеликоптера. Двигателите му заработиха, роторите му започнаха да набират скорост. Джет рейнджърът също беше задействан. - Получи онова, за което дойде - започна Нина. - Ще ни пуснеш ли да си вървим? Наемникът се обърна, за да погледне към пленниците си. Противна усмивка се насади на мършавото му лице. - Не. - Не съм си мислил и за миг, че ще го сториш - изръмжа Еди. - Казах онова заради Бъркли, за да го държа настрана. Нуждаем се от него, за да преведе камъка и да намери къде се намира Валхала, но разбрах от първата минута, в която го срещнах, че няма смелост за нищо друго. Като това, да се отървем от свидетелите. Сред групата настъпи паника. Хората, които ги бяха обградили, пристъпиха напред и вдигнаха оръжията си. Тува умираше от страх. Въпреки собствения си страх Нина съумя да предизвика мъжа: - Просто ще ни изпозастреляш всички ли? - попита тя, като се надяваше, че Еди е измислил някакъв план за действие. Съпругът ѝ изглеждаше изключително спокоен. Не беше приел съдбата си - по-скоро чакаше подходящия момент за действие. Уайлд нямаше представа какво смята да прави той. - Мисля, че Лоугън ще чуе стрелбата дори и в хеликоптера. - Не, няма - отвърна Хойт. - Гароу? Единият от наемниците бръкна в якето си и от там извади малък черен метален цилиндър. Плъзна го на върха на дулото на автомата си и го заключи за него е тихо изщракване. - Тишината е злато - ухили се насреща им Хойт. Един от норвежците изрева от страх, когато Гароу вдигна оръжието си. Нина застана нащрек, мускулите ѝ се стегнаха, когато рефлексът ѝ „бий се или бягай“ се активира, но за съжаление, не можеше да направи нито едното, нито другото. Видя как погледът на Еди прескача между мъжете, които ги бяха заобиколили, но не изглеждаше съпругът ѝ да предприема някакви действия... - Действай - нареди Хойт и кимна на Гароу. Р90 беше насочен към Нина... Разнесе се пронизителен звук и в челото на Гароу се появи дупка с размерите на монета - задната част на качулката му избухна навън във фонтан от кръв и мозък. Сега вече Еди се размърда, стрелна се към мъртвия мъж, който се свличаше на земята, и сграбчи автомата от безжизнените му пръсти. Другите хора на Хойт застинаха при неочакваната атака... тогава един от тях излезе от ступора и посегна към англичанина, за да го спре. Чейс беше по-бърз от него. Отнетият Р90 подскочи в ръцете му, когато натисна спусъка, заглушителят превръщаше изстрелите в затъпени потраквания. Наемникът и човекът до него паднаха назад, когато един автоматичен откос изрисува кървави линии в гърдите им. - Бягайте! - провикна се Еди. Проследи Хойт, но американецът се скри зад един камион, преди да успее да стреля по него. - Прикрийте се! Нина първа се осъзна, хвана Тува за ръката и я дръпна покрай огъня към едно от извадените от строя превозни средства. Мат се затича в противоположната посока и се промъкна в малката палатка, където се намираше управлението на подводницата. Микел също реагира бързо и избута Педер зад един от джиповете. Някои от екипа им бяха също толкова вцепенени, колкото и наемниците, те стояха зяпнали и наблюдаваха как телата падат едно след друго около тях. Това им коства собствените животи. Един от мъжете на Хойт най-накрая се опомни и откри огън по групата, която се раздели, куршумите му покосиха двама от членовете ѝ, наемникът се обърна, за да потърси още... Един откос от страна на Еди разкъса корема му. Мъжът изпищя и се свлече на земята. Англичанинът беше основната цел на наемниците. Един от тях се насочи към него... Втори изстрел от снайпер разкъса гърдите на нападателя, куршумът излезе през гърба му. Еди беше разбрал от свръхзвуковия пукот на първия изстрел, че невидимият стрелец се намира в далечната страна на езерото. Един от наемниците не беше толкова схватлив, колкото Чейс, и се оглеждаше за снайпериста наоколо, като местеше главата си насам-натам. Два изстрела от заглушения Р90 сложиха край на търсенето му. Англичанинът залегна зад един камион и провери с колко патрона разполага полупрозрачният пластмасов магазин на автомата му - бяха около половината от първоначалните петдесет. Изправи се и потърси Хойт. Американецът бягаше към по-големия хеликоптер. - Отлитай! Отлитай! - разкрещя се на пилота той. - Отведи камъка далеч от тук! Останалите, прикривайте ни! Още членове на екипа му скочиха от машината, за да се присъединят към битката. Бъркли се оглеждаше наоколо ужасен. - Какво стана? Хойт се качи в кабината на хеликоптера. - Чейс грабна едно оръжие и започна да стреля - излъга наемникът и се обърна към пилота: - Давай, отлитай! Вдигай се! Отведи... Мъжът залегна, когато няколко куршума уцелиха фюзелажа, в кабината се разлетяха алуминиеви стружки. Бъркли изпищя, мъжете навън се бяха прикрили. Предводителят на наемниците много добре знаеше кой стреля по него. - Чейс! - изръмжа той, преди да нареди на хората си: - Убийте го! Еди бързо се прикри зад предницата на камиона, когато наемниците от хеликоптера с камъка откриха огън по него. Куршумите пронизваха ламарината с лаещи потраквания, прозорците на джипа се пръснаха. Англичанинът знаеше, че предната гума и двигателят щяха да го предпазят; 5,7-милиметровите патрони на Р90 бяха проектирани да пронизват плът и бронежилетки, а не дебела стомана и чугун. Мъжът повече се притесняваше от наемниците, които се намираха в непосредствена близост до него. Оцелелите се бяха прегрупирали. Страхът от снайпериста ги държеше настрана за момент, но един поглед откри пред Чейс, че мъжете бяха тръгнали из лагера, за да търсят останалите членове на експедицията. На светлината от огъня забеляза съпругата си и Тува, които се бяха прикрили зад едно друго превозно средство. - Нина! Идват към вас! - провиква се Еди. Имаше намерение да стреля по приближаващите наемници, но един от тях се ориентира по гласа му и откри огън, който принуди англичанина да се прикрие отново. Нов пронизителен звук и нов писък. Снайперистът продължаваше да покосява врагове. Другите наемници залегнаха. Единият от тях приклекна зад пикапа, в който се намираше подводницата. Той се опря в него и надникна към целите си. Забеляза Нина и Тува, които се движеха, приклекнали, към езерото заради предупреждението на Еди. Вдигна автомата си и взе на мушка през оптиката си за нощно виждане червенокоската, пръстът му натисна спусъка... Пикапът се разтресе точно когато стреля. Изстрелът пропусна главата на Нина на сантиметри и се вряза в камиона зад нея. Тя изпищя и се прикри. Наемникът изруга. Като че ли някой беше разтресъл каросерията на пикапа, за да му попречи да си свърши работата. Мъжът вдигна автомата си, за да потърси натрапника... Една блестяща метална ръка се обви около дулото на оръжието му и го стисна здраво. Наемникът се стресна и инстинктивно натисна спусъка - автоматът експлодира, когато куршумът стигна до смазания метал, затворените в него газове разкъсаха оръжието на части. Мъжът падна назад и задращи по изгорелите си от шрапнелите ръка и гърди. Мат работеше върху управлението на подводницата в малката палатка, за да разтвори манипулаторната ръка и да пусне останката от Р90. Беше превключил на камерата на машината, за да следи какво се случва навън, точно когато наемникът беше взел на прицел Нина - протегна ръката и раздруса пикапа. - На косъм беше - въздъхна той. Уайлд стоеше приклекнала, не искаше да излиза на открито отново. До нея Тува беше затворила очи и шепнеше уплашена нещо на шведски. - Хей, всичко е наред, наред е - каза американката в опит да успокои спътницата си... както и себе си. Запълзя към багажника на камиона и надникна над водолазната екипировка към огъня - търсеше някакво движение. Един от наемниците я видя в същия момент, беше точно срещу нея. Жената изстена и бързо се оттегли назад - един куршум уцели земята пред нея и вдигна малък фонтан от сняг. Тува изпищя и се сви още повече към страната на камиона. Нина чу приближаващи се стъпки. Наемникът идваше за тях. Страхът ѝ се завърна. Нямаше къде да избягат, нямаха оръжия... Не. Тя имаше оръжие. Знанието какво се намира в бутилката, подпряна на камиона. Нина се спусна напред, прекатури резервоара и развъртя вентила му до края. От него се разнесе зловещо съскане на сгъстения газ вътре - огънят изведнъж се превърна в ад. Високото съдържание на кислород в нитрокса отвя пламъците така, все едно Уайлд беше хвърлила в тях кофа с бензин, а силата на газа ги завихри като огнехвъргачка. Преди наемникът да успее да вдигне оръжието си, огнената топка го погълна. Нина отстъпи назад заради горещата вълна. За един момент единственото, което чуваше, бяха пронизителното съскане от бутилката с нитрокс и песента на пламъците, които давеха дори и шумотевицата от хеликоптерите - но над всичко това се надигна ужасяващ писък. Мъжът, напълно обгърнат от огъня, мина покрай жената и хукна да бяга към езерото. Там нямаше вода, която да потуши пламъците, само лед. Наемникът се хвърли на повърхността, плъзна се върху нея, докато не спря изцяло, гърчеше се и пищеше в агония. Гледката беше толкова шокираща, че хората на брега не можеха да направят нищо друго, освен да наблюдават случващото се. Жегата от горящите дрехи и кожа на мъжа отвориха пукнатина в леда. Тялото му на мига пропадна в нея, чу се силен плясък, все едно някое езерно чудовище го беше придърпало във владенията си, над повърхността се надигнаха малки облачета пара. - Господи! - възмути се Нина. - Огън и лед - автор Робърт Фрост! Мат също следеше ужасните събития на монитора си, въртеше камерата на „Нелсън“, за да проследи бягащия мъж до неговото падение... но нещо се изпречи пред нея. Въпреки раните си наемникът зад пикапа не беше вън от играта. Експлодиралият автомат беше разкъсал и обгорил ръкава му, пострадалата му ръка беше цялата окървавена... но явно един от талантите на мъжа беше да работи и с другата, защото с нея извади голям нож. Мат стрелна роботизираната ръка, но наемникът лесно я избегна. С изкривено от яд лице той се затътри към малката палатка. - Ах, мамка му - преглътна дундестият инженер и проследи с камерата наемника... прекалено късно осъзна, че онзи се беше насочил към неговото укритие. Човекът на екрана сряза платното на палатката... Трули видя как ножът му работи върху плата. - Ах, мамка му! Инженерът се притисна в ъгъла на малкото укритие, когато раненият мъж се озова вътре. - Опита се да ме убиеш с някакъв шибан робот? - излая наемникът и вдигна ножа си. - Хайде да те видим колко си корав, когато сме лице в лице! Онзи пристъпи напред... - Мат! - разнесе се гласът на Еди. - Лягай долу! Трули изпълни заповедта... Куршуми разкъсаха плата над главата му. Нападателят му залитна назад и размята ръце, когато изстрелите намериха горната част на тялото му. Мат въздъхна облекчен. - Благодарско, друже! - провикна се. - Пак заповядай - дойде отговорът. - Откъде разбра, че съм залегнал? - Не съм, просто се надявах да си. - Аха. Австралиецът пребледня. Еди си позволи малка усмивка - беше видял силуета на Трули върху платното на светлината на печката - но бързо стана смъртоносно сериозен. Смени позицията си, за да получи видимост към хеликоптера на Хойт. ЕС 175 почти се беше вдигнал във въздуха, вдигаше около себе си вихър от сняг и ледени кристали. Наемниците се бяха разпръснали, но не настъпваха напред. Вместо това стояха в укритията, които си бяха намерили на заледения бряг, криеха се от снайпериста - но същевременно прикриваха Хойт и плячката му. Чейс хвърли бърз поглед към тях, но веднага беше обстрелян, затова се прикри, когато куршумите заваляха върху камиона. Вторият хеликоптер все още не отлиташе, чакаше пътниците си. - Нина! - провикна се Еди над шумотевицата. - Колко от тях останаха? - Не знам! - провикна се в отговор жената. - Мисля, че един или двама! Един или двама бяха прекалено много. Единственото нещо, което ги възпираше да действат, беше страхът от снайпериста - а фактът, че хеликоптерът с руническия камък не е обстрелян, подсказа на Еди, че техният невидим пазител беше в движение. Нямаше да отнеме много време на наемниците, за да стигнат до същия извод. Чейс провери отново Р90. Около четвърт от амунициите му бяха останали - двайсет-трийсет патрона. Налагаше се да ги брои... Най-накрая юрокоптеръг се отлепи от земята, двигателите му ревяха под допълнителната тежест на каменната плоча. Независимо от това само след трийсет секунди машината щеше да е далеч от обсега на автомата. Сега или никога... Еди излезе от прикритието си, хвърли се на земята по корем и откри автоматични стрелба по хеликоптера. Куршумите намериха целите си. Един от прозорците на летателния апарат се пръсна, друг изстрел разхвърли искри, когато се вряза в солидния двигател на машината, под алуминиевия ѝ корпус. Чейс не можеше да види резултатите от другите си изстрели заради тъмнината, но по отката на оръжието си прецени, че са били близо до останалите - навярно повечето, а може би и всички, бяха намерили целите си. За съжаление, не бяха сторили нищо съществено. Хеликоптерът продължаваше да се издига. Нямаше пушек, нито пръски гориво или хидравлична течност. Еди не беше уцелил нищо критично. Куршумите му свършиха, той беше изложен пред наемниците, които се раздвижиха... Те не идваха за него. Бяха се насочили към втория летателен апарат, използваха лагера и превозните средства наоколо като прикритие от снайпериста. Чейс се върна зад камиона. Автоматът му беше празен. Мъртвите наемници бяха изпуснали оръжията си, но щеше да се изложи на огъня на другарите им, ако се опиташе да вземе някое от тях. Въпреки това трябваше да намери начин да се бори. Хората на Хойт не бягаха. Щяха да се вдигнат и да преследват оцелелите от въздуха. Нуждаеше се от оръжие... Онова, което намери, съвсем не беше идеално, но нямаше други алтернативи. Еди се приведе ниско и прибяга до камиона, в който бяха флотационните торби. Неизползваните НПЕ-та се намираха в каросерията му, с прикрепените към тях въздушни цилиндри, готови за употреба. Мъжът извлачи една от тях. Хвърли бърз поглед към джет рейнджъра и видя, че последните наемници се качваха в него... На светлината на огъня забеляза и подаващото се от едната му страна дуло на снайпер. Същото оръжие, което беше извадило от строя превозните средства в експедицията, щеше да се опита да неутрализира и членовете ѝ. Чейс побягна към крана. - Кажи на всички да се прикрият зад камионите! - викна на Нина той. Знаеше, че това няма да бъде достатъчно, когато хеликоптерът излетеше. Разполагаше само с един шанс да го спре... изключително малък шанс. Налагаше се обаче да се възползва от него. Еди стигна до крана, закачи НПЕ-то за една от висящите куки, отиде до управлението на лебедката и освободи спирачката. Задейства двигателя, върна се и грабна яркооранжевата торба, хукна да бяга и въжето зад него започна да се развива. Чейс се придвижваше зад превозните средства, но съвсем скоро трябваше да прекоси открития терен, за да стигне до хеликоптера. - Надявам се шибаният кабел да е достатъчно дълъг - промърмори си под мустак той и спря зад последния джип, за да си поеме дъх... След което отново се втурна към летателния апарат. Сняг и лед избухнаха в лицето му, когато джет рейнджърът даде на пълна мощност. Разклати се на шейните си, докато роторите поемат цялото му тегло. Еди се стрелна към машината изотзад. Снайперът се насочи към него... Англичанинът се хвърли на студената земя и се търкулна; куршумът прелетя над него. Друг мъж го прихвана на прицел, наведе се от кабината... и стреля. Опашъчният ротор избръмча над главата на Чейс като циркуляр, когато той се промъкна под надлъжника на хеликоптера и вихрушката го помете. Стрелбата секна, когато наемникът изгуби от поглед целта си, но побърза да уведоми своите спътници от другата страна на кабината. Още оръжия се показаха навън... Еди отвори вентила и хвърли НПЕ-то през отворената врата на машината. Тя удари здраво един от наемниците, стоманеният цилиндър го запрати назад... Твърдата оранжева торба се разтвори със скоростта на капан за мишки, щом започна да се пълни с въздух. Единият ѝ край се заклещи в рамката на вратата и замаяният наемник беше избутан в мястото си със сила, която се увеличаваше с всяка изминала секунда. Хеликоптерът се отлепи от земята. Един от мъжете от другата страна на кабината откри огън по лагера, куршумите му се врязваха в превозните средства, зад които се беше скрил археоложкият екип. Втори стрелец от страната на Еди, Силвър, се наведе и се прицели... Бързо издуващата се торба го избута точно когато онзи стреля. Куршумът отвори малък кратер в снега, на няколко сантиметра от главата на Чейс. Силвър се опита да произведе втори изстрел... но се сепна, когато беше избутан от кабината. Другият наемник се опита да изпищи, когато налягането върху гърдите му се увеличи, но единственият звук, който съумя да издаде, беше задавено грачене. Хеликоптерът се заиздига. Десет метра, петнайсет, мъжете в него продължаваха да обстрелват лагера... Най-накрая Силвър изгуби хватката си, когато уголемяващата се флотационна торба го избута през вратата. Той падна от машината, пищеше през целия път надолу към заледената земя и се стовари върху нея със звук от трошащи се кости. Заклещеният в хеликоптера наемник изплю огромна храчка с кръв върху яркооранжевата ПВЦ торба, която премаза ребрата му, едно от тях проби дроба му. Един от спътниците му се измести настрани, за да я обстреля с оръжието си... Въжето се опъна. Задната част на камиона с крана подскочи нагоре, когато хеликоптерът го завлачи, но превозното средство беше прекалено тежко за и бездруго натоварения летателен апарат. Машината се килна рязко назад. Пилотът се опита да възвърне контрола си над нея, бутна лоста за цикличността в панически устрем да изравни летателния апарат. Беше станало прекалено късно. Хеликоптерът се понесе обратно към лагера, двигателят му ръмжеше... Очите на Нина щяха да изскочат от орбитите си, когато видя, че машината се е насочила точно към нея. - Бягай! - провикна се тя и сграбчи Тува. Мат също излезе от палатката и се втурна към езерото, другите членове на експедицията се пръснаха наоколо, когато летателният апарат тръгна да пада... Първо опашъчният ротор се вряза в земята, а след това го последва и основният, покосявайки замръзналата повърхност като коса. Перките се разместиха, откъснаха се от главината и отломките им се разлетяха на всички посоки. Нина събори Тува на земята, когато един шрапнел прелетя точно над тях. Очуканият корпус на хеликоптера заподскача из лагера и избухна в пламъци, когато се блъсна в един от камионите. Матиас беше съборен на земята от една отломка, докато бягаше. Един от норвежците също беше ранен, парче метал се беше забило в крака му. Най-накрая нещата се поуспокоиха. Нина вдигна глава. Камионът, в който се беше ударил хеликоптерът, беше смазан като мокър картон, двете превозни средства бяха обгърнати в пламъци. На жената не ѝ изглеждаше възможно някой да е оцелял след катастрофата, а и нямаше намерение да предлага услугите си дори и да имаше. - Добре ли си? - попита тя Тува. С трепереща ръка шведката отметна падналата върху лицето ѝ коса и кимна. - Стой тук. Ще отида да проверя останалите. Уайлд тръгна към онова, което беше останало от лагера. Замаяни фигури бавно се надигаха на светлината на огъня - разпозна Мат, Педер, Микел и двама мъже от екипа му. За съжаление, не видя онзи, за когото беше най-загрижена. Къде беше Еди? - Нина! - извика някой и страховете на жената се разсеяха. Тя се обърна, облекчена, и видя съпруга ѝ да се тътри към нея. - Добре ли си? Уайлд прибяга до него и го прегърна. - О, боже! Радвам се, че си добре! - Аз също се радвам, че ти си добре - отвърна Еди, прегърна я силно и я целуна. - Господи. Шибаният Хойт... Мъжът вдигна глава. Хеликоптерът с камъка се отдалечаваше бързо на запад. - И Лоугън - допълни Нина. - Кучият му син! За какво, по дяволите, е всичко това? Въпросът ѝ предизвика завръщането на някои спомени, които от своя страна водеха до дедуктивни изводи, никой от които не ѝ се харесваше. Тя отстъпи назад. - Ти знаеш нещо за всичко това - каза Нина, като се опитваше да бъде възможно най-спокойна. - Кой е Хойт и откъде го познаваш? Какво общо има той с руническия камък? - Чейс не отговори. Спокойствието на Уайлд се пропука. - Да го вземат мътните, Еди! - развика се съпругата му, гневът ѝ беше избил на повърхността. - Защо просто не ми кажеш какво се случва? Англичанинът погледна на една страна. - Защото дадох обещание - отвърна той, жената усети борбата в гласа му. - Но... той не е. - Кой? - Нина проследи погледа му... и се изуми, когато видя мъжа, който вървеше по замръзналото езеро. В ръцете си държеше дълга пушка. Снайпер. - Кой е той? - попита американката. - Някой, който срещнах преди осем години. Във Виетнам - обясни Еди и тръгна да посрещне новодошлия. Съпругата му го последва. Когато фигурата се приближи и лицето ѝ беше осветено от огньовете, Нина се шокира - познаваше тази физиономия. Мъжът беше шефът на руснаците, които се опитаха да отвлекат Тува. Уайлд се изуми още повече, когато двамата мъже застанаха лице в лице... и се ръкуваха. - О, боже господи! - промърмори тя объркана... И изведнъж изпита страх. - Ето защо си му позволил да избяга в Стокхолм. Бомбата... той ти я е дал, нали? Работите заедно! Нехарактерното за Еди мълчание беше най-лошият отговор, който можеше да получи.     16.     Виетнам     - Най-накрая - промърмори Чейс. Тесният път, по който поеха той и Наталия, откакто прекосиха реката, водеше до по-голям и по-добре утъпкан. - Колко далеч се намират приятелите ти? - попита момичето. Англичанинът окачи автомата на рамото си и премести „Скачащата Бети“ и детонатора ѝ в сгъвката на ръката си, след което разгледа картата отново. - На по-малко от километър. Ще ни отнеме десетина минути, за да стигнем до там. - Чудесно - зарадва се Наталия и предпазливо надникна да види дали пътят е чист. - Дали ще те чакат там? - Надявам се. Еди беше сигурен, че Кастил няма да го изостави; съмняваше се също Съливан да го зареже сам в джунглата. Мъжът погледна внимателно калния път. Дирята по него, която идваше от север и продължаваше на юг, беше направена поне от едно превозно средство, големите грайфери на офроуд гуми се бяха отпечатали дълбоко в калта. Тъй като лагерът, от който беше спасил Наталия, се намираше на юг, имаше голяма вероятност джипът да е този на преследвачите им. Следите нямаха остри ръбове, както се очакваше при пресни такива. Бяха оставени преди поне няколко часа. Чейс вдигна глава и се заслуша. Над обичайните звуци на джунглата не се чуваше шум от двигател. - В безопасност ли сме? - попита Наталия. - Така мисля. Но чуеш ли нещо, по-добре се прикрий в храстите. - Мъжът се обърна на север. - Почти стигнахме. Тръгнаха по дирята. От време на време до тях стигаше шумът на реката; мястото за среща беше една стара сграда, точно където водоемът се виеше. Не след дълго Еди забави крачка. - Какво има? - попита Наталия, нервна. Чейс я дръпна в близката растителност. - Чух гласове. Близо сме до целта си, така че е възможно да принадлежат на другарите ми... но може и да не са те. Еди се придвижи бавно, беше нащрек за всеки един звук и движение; германката се намираше на няколко метра зад него. Изгнилият скелет на една дървена сграда се изпречи пред погледа му. Мъжът прошепна на момичето да остане където е и да запази мълчание, остави мината и детонатора на земята, хвана в ръце автомата и се запромъква напред. Останките от сграда се намираха на брега до една изгнила дървена платформа, която се простираше над реката. Близо до пътя беше паркирана кална, но чисто нова „Тойота Ленд Крузър“. Четири фигури стояха до нея и разговаряха. Сърцето на Чейс се разтуптя от радост: единият от мъжете беше Кастил. Приятелят му го чакаше, точно както се надяваше. Белгиецът си беше облякъл цивилни дрехи, мрачният камуфлажен екип беше заменен от светла риза на птички в ярки цветове. До него стоеше Съливан, новозеландецът бършеше потта от плешивата си глава. За голяма изненада на Еди, третият мъж беше Айвър Лок - той не изглеждаше на място тук и видимо се чувстваше неудобно, подложен на тази лепкава жега. Скъпият автомобил трябва да беше негов; явно човекът беше толкова притеснен за дъщеря си, че когато бе научил, че тя не е сред спасените заложници, беше дошъл на място, за да следи случващото се с нея. Четвъртият мъж беше Хойт. Леден гняв се надигна в Чейс, когато видя пушещия цигара американец. Независимо каква беше причината да плячкоса лабораторията и да опита да отвлече Наталия, наемникът щеше да побърза да покрие стореното от него. Той беше единственият от групата, чието оръжие беше готово за употреба - неговият АК-47 беше опрян в бедрото му. Това на Съливан висеше на рамото му, а на Кастил беше подпряно на едно дърво. Планът на Хойт беше ясен. Ако Наталия се появеше, наемникът щеше да убие всички останали и да я отвлече. Чейс нямаше да позволи това да се случи. Англичанинът хвърли бърз поглед към момичето зад гърба си, за да се увери, че тя е добре прикрита, и излезе от храстите... с оръжие насочено в Хойт. - Не мърдай! Четиримата мъже се обърнаха към него изненадани. Лок потръпна при вида на автомата, Кастил и Съливан бяха объркани... Хойт обаче веднага вдигна своето оръжие. - Казах да не мърдаш, мамка ти - излая Еди. - Хвърли го! Американецът застина, но автоматът остана в ръцете му. - Няма ти го магазина, Чейс - отвърна мъжът и посочи с очи към АКС-74У. - Има достатъчно в цевта. Хойт премести погледа си към неговия калашник и пълния му догоре магазин. - Един куршум срещу трийсет? Оръжието на Еди не помръдна. - Имам нужда само от него. - Вярвам, че е така. Хойт изплю цигарата и неохотно свали оръжието си към земята. Чейс кимна към приятеля си. - Хюго, вземи му оръжието. Кастил изпълни нареждането, макар да беше искрено изненадан. - Едуард, ще ми кажеш ли какво става? - Въпросът е много добър - намеси се и Съливан. - Защо, по дяволите, е всичко това, Чейс? Лок също имаше въпроси. - Къде е дъщеря ми? Намери ли я? - Наталия е добре. - Еди обмисли варианта да я повика тук, но реши първо да изясни ситуацията. - Хюго, имаш ли нещо, с което можем да вържем този задник? Не желая да ни създава повече проблеми. - За какво говориш? - попита Съливан. - Това копеле е причината за престрелката в лагера - обясни англичанинът, докато Кастил, който държеше Хойт под око, отиде до ленд крузъра. - Той не е тук, за да спаси заложниците, тук е, за да вземе Наталия и да открадне проучванията на руснаците. През цялото време е знаел какво се случва в лагера. - Моля? - изуми се Лок и се нахвърли на Хойт: - Какво са правили тези хора на дъщеря ми? Наемникът запази мълчание. - Когато влязохме в онази барака, за да спасим момичето, първото нещо, което той стори, беше да прибере всичките им записки - продължи Чейс. - Един от руснаците вече беше там. Казах на Хойт да го държи под око, докато помогна на Наталия, но вместо това той го застреля хладнокръвно. Заплаши ме с оръжието си и ми нареди да нося пленничката. Съливан погледна към Хойт, като че ли очакваше мъжът да отрече, но той продължаваше да мълчи. - Защо го направи? - попита той. Единственият отговор, който получи от американеца, беше надменната му усмивка. - Едуард - провикна се Кастил от задната част на ленд крузъра. - Няма нищо, с което да го вържем... но виж тук. - Белгиецът вдигна отворена раница, която Чейс разпозна - беше на Хойт. - Прав си. Пълна е с листове, дискове, лаптоп... Съливан свали от рамото си собственото си оръжие и го насочи към американеца. - Така, така. Искам някои отговори. - Нямам какво да кажа - отвърна Хойт. Чейс наведе дулото на автомата си и се присъедини към Кастил. - Измъкнахте ли другите заложници? Хюго кимна. - Стигнахме до тук миналата нощ и ги качихме на лодката. Ломакс и Риос тръгнаха с тях - всички са в безопасност в Дананг в момента. Аз исках да те изчакам, а Хал остана с мен. Хойт пристигна няколко часа по-късно. - И реши да се навърта наоколо, докато се появя с Наталия - добави Еди и хвърли поглед на пленника. - Хал, от колко време познаваш този палячо? Каква е историята му? Съливан изглеждаше обезпокоен от ужасните разкрития. - Познавам го отскоро, но ми беше препоръчан от човек, на когото смятах, че мога да имам доверие. Препоръките му бяха перфектни. - Обикновено са такива, когато става въпрос за призрак36. - Къде е дъщеря ми? - попита Лок, нетърпението му беше надделяло над безпокойството му. - Тя се намира в безопасност - ще я доведа, когато обезопасим Хойт. Хюго, свали колана от калашника му. Ще му завържем ръцете е него. - Еди отиде до американеца. - Сега ще ни кажеш за кого всъщност работиш. - Ходи се шибай! - отвърна му наемникът. Чейс го дари с крива усмивка... и го удари здраво в лицето. Хойт падна на земята, от двете му ноздри потече кръв. - Никога не съм чувал за тях. Имат ли уебсайт? Ходи-се-шибай-точка-ком? - Копеле мръсно! - изръмжа американецът. Избърса устата си и потръпна, когато докосна счупения си нос. - Току-що направи най-голямата грешка в живота си. - Ти направи по-голяма - намеси се Съливан. - Не обичам да ме лъжат или да ме използват. Или ще ни дадеш някои отговори, или ще те оставя на виетнамците и техните приятелчета, руснаците, да те намерят. След като оставя Еди да изнесе цялото си представление. - Говори - нареди Чейс и срита Хойт силно в ребрата, когато не последва отговор. Наемникът стисна с ръка удареното място. - Шибаняк такъв! Добре, добре - бързо отстъпи американецът, когато Кастил се присъедини към Еди и се приготви да нанесе ритник на мъжа. - Но ако ви кажа истината, трябва да ме пуснете, става ли? Съливан кимна неохотно. - Имаш думата ми. Ако си достатъчно убедителен. - Добре. - Хойт си пое дълбоко въздух. - Така. Ето какво се случва. Руснаците разполагат с тайна агенция за биологични оръжия, която наричат Отдел 201. Създадена е по времето на Студената война и е една от най-големите им тайни - само хората на най-горните етажи на руското правителство и армията знаят за нея. Питате за „русите“ в лагера? Те са част от Отдел 201. - Биологични оръжия? - учуди се Кастил. - Защо им е тогава да отвличат хуманитарни работници? - Хич не им пука за хуманитарните работници. Единствената, която ги интересува, е германката, Наталия. - Защо я искат? - попита Съливан. - Заради семейството ѝ - спомни си Чейс. Мъжът хвърли поглед през рамо към растителността, за да се увери, че момичето все още е скрито там, но нямаше и следа от него. - Дядо ѝ е бил руснак, учен, който е разработвал биологични оръжия. Опитал е да избяга в Америка с проучванията си, но не успял да го стори. Това е връзката, нали? Те искат нея. Или по-скоро искат онова, което е в нея. Кастил и Съливан не можеха да разберат за какво става въпрос, но Хойт кимна. - Да. Смятат, че могат да използват ДНК-то ѝ в експериментите си. - Тъй като убиваш руснаци, без да ти трепне окото, ограбваш ги и им подпалваш работното място, предполагам, че не работиш за тях - язвително каза Еди. - Адски си прав, че не работя за тях - отговори разгневен Хойт. - Проблемът е, че Отдел 201 е като шибана крепост. Помещава се в бункер с максимално ниво на сигурност, който се намира в една от авиобазите им, където държат ядрените си бомбардировачи. Невъзможно е да се проникне в нея. Така че единственият начин да се сдобием с работата им... беше да ги накараме да излязат навън. - Устроили сте им клопка - осъзна Еди. - Казали сте им за Наталия, за да се опитат да я заловят и да получат онова, което им трябва. Хойт избърса носа си, след което дари англичанина с крива усмивка. - Не си толкова тъп, колкото изглеждаш, Чейс. Да, устроихме им клопка. Пуснахме им информацията за Наталия и те веднага захапаха стръвта. Тъй като тя се намираше в приятелска за Русия страна, Отдел 201 лесно получи разрешение да прави каквото си иска тук. Когато руснаците направиха своя ход, ние бяхме готови да им отвърнем. - Малко копеленце - излая новозеландецът, оголвайки зъби. - От колко време планираш това? - Достатъчно дълго. Но си струваше. Извадихме Отдел 201 от Русия и го пратихме някъде, където можем да го докопаме. Щом се озоваха на открито, тогава... - Последва нова неприятна усмивка. - Откраднахме проучванията им, унищожихме всичко, върху което са работили, убихме някои от най-добрите им учени. Единственият начин нещата да се развият по-добре, щеше да е, ако шефът им беше тук, за да мога отнеса главата на шибаняка. - Не можеш да получаваш всичко, което искаш - отвърна Еди. - Не успя да докопаш Наталия. Хойт изпръхтя. - Ще я получим. Смяташ, че това е краят ли, Чейс? Тъпо английско копеле. Ние току-що започваме... Еди стовари ботуша си в корема на американеца и го остави да се бори за въздух и да се присвива. - Ние също. Със стисната челюст Съливан се надвеси над Хойт, оръжието му беше насочено в главата на продажния наемник. - Искам отговори, Хойт. Продължаваш да казваш „ние“ - за кого работиш? Кой е твоят работодател? Американецът погледна предизвикателно към тримата мъже. Пръстът на Хал бавно занатиска спусъка... Пронизителен гърмеж се разнесе около брега на реката. Не оръжието на Съливан го беше произвело. Водачът на наемниците се разтресе, на лицето му се изписа ужас... Мъжът залитна и се свлече на дървената тераса. От раната в центъра на гърба му бликна кръв. Чейс и Кастил се завъртяха... за да видят, че димящото оръжие сега беше насочено към тях. - Искахте да разберете кой е работодателят на Хойт? - каза Лок, в ръцете си държеше стабилно малък хромиран „Глок 26“. - Това трябва да съм аз.     17.     Русия     - Колко време смяташ да ме избягваш? - попита Еди. Нина не го дари с вниманието си, погледът ѝ следеше осветените от зората степи на Южна Русия, над които прелетяха ниско с малкия бизнес самолет. - Не те избягвам, просто съм ти толкова ядосана, че ако те погледна, може да не успея да издържа на изкушението да ти разбия лъжливото лице. - Жената посочи гневно с пръст към мъжа в другата част на пътническото отделение. - От колко време сте заедно с руското си приятелче ей там? - Той не ми е приятел - отвърна Еди ядосан. - Единствената причина, поради която работя с него, е... защото се налага. - Налага се - саркастично повтори Нина. - Сигурно се наложи да го пуснеш, след като отвлече Тува. - Шведката, която се намираше на задния ред със седалки, сънено вдигна глава, когато чу името си. - Навярно се наложи да саботираш и мисията. Наложи се да сложиш шибана бомба на руническия камък! - Най-накрая жената погледна в очите съпруга си, гласът ѝ се беше повишил значително. - Продължаваш да не ми казваш защо се е наложило да сториш всичко това? Какво става, Еди? Защо не ми кажеш какво се случва? Гласът на мъжа подсказваше, че вътрешно води борба със себе си: - Защото... защото дадох обещание. Казах ти, не мога да ти разкрия повече. - Но аз мога - намеси се руснакът. Беше се наложило на Еди дълго да увещава Нина и Тува, че непознатият не представлява заплаха, но нито една от двете жени не искаше да се довери на техния мистериозен - и до момента мълчалив - спасител. На езерото мъжът се беше обадил на свой хеликоптер, който да ги изведе от мястото на събитията, Уайлд настоя също така той да уведоми норвежките власти да приберат Мат и другите оцелели. На частно летище ги чакаше самолет, който да ги отведе дълбоко в сърцето на огромната бивша комунистическа република. Руснакът беше запазил мълчание от този момент насетне. - Реши да проговориш вече, така ли? - попита го Нина. - Защо? Домакинът им се усмихна. - Не обичам, когато мъж и жена се карат. Напомня ми за родителите ми. Така. Какво желаеш да знаеш? Жената го дари с леден поглед. - Всичко. Започни от там: кой всъщност си ти? Мъжът се изпъна като струна и отдаде чест. - Аз съм полковник Григори Алексеевич Каган, главнокомандващ операциите на Секция двести один, или както му викат на английски: Отдел 201. - Какво всъщност е Отдел 201 ? - Ако ти кажа, трябва да те убия. Това е държавна тайна. Сега обаче... смятам, че трябва да знаеш. Така че ще ти отговоря на въпроса и няма да те убия. - Последва нова тънка усмивка. - Засега. На Нина не ѝ беше забавно. - Е? Ще казваш ли? Каган се обърна към Еди: - Нетърпелива е, да? Червената коса е като горящ огън в една жена. Харесва ми. - Просто ѝ разкажи, Юри - изръмжа англичанинът. - Григори. Както кажеш. - Мъжът върна вниманието си на Нина. - Отдел 201 беше създаден по времето на Студената война. Той представлява агенция за борба с биологични оръжия. - За борба с биологични оръжия? - учуди се Нина. - Точно така. Преди повече от петдесет години Съветският съюз намери нещо дълбоко под земята, отровна субстанция - първоначално открита преди хиляда години от викингите. - Нина и Тува слушаха внимателно мъжа, двете си размениха погледи. - По онова време съветските лидери решили да го превърнат в оръжие. Това се оказало голяма грешка. Както открили по-късно, течността била прекалено опасна, за да се използва. Отдел 201 бил създаден, за да се увери, че никой никога няма да се докопа отново до нея. Една част от работата на агенцията се състои в изследването на субстанцията, но също така е оторизирана да... действа и пряко. Уайлд присви очи. - Имаш предвид, че са ви позволили да убивате всеки, който се изпречи на пътя ви? Зад нея Тува се присви от надигащия се в нея страх. Каган поклати енергично глава. - Ние не сме убийци. Нямаше да ви убием, доктор Скилфингър. Но враговете ни вече бяха откраднали руническия камък и изследванията ви. Щяха да ги използват, за да намерят другия артефакт, а с него и Валхала. Не можехме да позволим това да се случи, нашето намерение беше да използваме знанията ви, за да намерим втория камък и да го унищожим, преди те да го докопат. Моите извинения. Нина вече навързваше нещата. - Според текста върху артефакта викингите ще отпътуват за Валхала, за да се подготвят за Рагнарьок - последната битка. Краят на света. - Наистина ще настъпи краят на света, ако нашите врагове я открият - кимна Каган. - Кои са тези ваши врагове? - попита Тува. - Опасявам се, доктор Уайлд, че те са ваши сънародници - обясни руснакът на Нина, която се опули насреща му. - През 1961 година един руски учен се опитал да избяга в Америка заедно с това ужасно оръжие. - Дядото на Наталия - промълви тихичко Еди. Каган кимна. Американката хвърли въпросителен поглед на съпруга си. - Коя е Наталия? Руснакът отговори вместо него, когато видя, че англичанинът няма намерение да го стори. - Една млада невинна жена. Преди осем години научихме, че американците се интересуват от нея. ДНК-то ѝ, кръвта ѝ можеше да им осигури онова, чрез което щяха да пресъздадат работата на руския учен. Намерихме я във Виетнам... - Отвлякохте я - поправи го Еди. - Както и всичките ѝ спътници. - Налагаше се да го сторим. Не можехме да позволим на американците да я докопат. Планът ни беше да използваме ДНК-то ѝ, за да създадем неутрализиращ агент. След това тя и останалите щяха да бъдат пуснати - историята щеше да гласи, че виетнамската полиция ги е освободила. Но тогава - мъжът дари Чейс с остър поглед - се намесихте ти и приятелите ти. - Бяхме наети да ги открием - обясни на Нина Еди. - Аз, Хюго и няколко други. - Но не знаехте кой ви е наел, нали? - Каган цъкна с език. - Или пък че един от вас е шпионин, който работи за враговете ни. Заради него двама от най-добрите учени на Отдел 201 бяха убити, а проучванията им унищожени. А една невинна жена... Чейс го прекъсна отново, този път доста по-грубо: - Знам какво се случи. От високоговорителите се разнесе гласът на пилота. Каган го изслуша, след което каза на останалите пътници: - Скоро ще кацнем. Академикът ще ви обясни всичко. - Чудесно - отвърна Нина и надникна през илюминатора. Заснеженият пейзаж наистина се приближаваше. - Крайно време е някой да ми даде смислено обяснение. Тя насочи репликата си към Еди, който я гледаше с извинителен поглед, но не каза нищо. Не след дълго самолетът прелетя над някаква широка река, от двете страни на която се намираха градове, и се насочи към дълга писта, оттатък населеното място на източния бряг. Дестинацията, към която се бяха насочили, не изглеждаше гостоприемно. Заобикалящата я площ беше осеяна със замръзнали блата, кръстосани от бетонни пътеки за рулиране. Бизнес самолетът се приземи и започна да забавя ход; Нина забеляза редици с паркирани летателни апарати: големи, тромави стари зверове, чиято груба, но за сметка на това функционална конструкция, коренно различна от лъскавия модернизъм, който жената свързваше с американския самолет, им придаваше почти извънземен вид. Еди надникна зад рамото ѝ. - Това е авиобаза „Енгелс“. Каган го изгледа подозрително. - Откъде знаеш това? - Защото Русия има само две активни бази с ядрени бомбардировачи, а другата е далеч, далееееч на изток. - Англичанинът посочи към някои от летателните апарати, тези приличаха по-скоро на спринцовки с крила, отколкото на тромавите турбовитлови машини, покрай които минаха преди малко. - А Ту-160 е ядрен бомбардировач. - Знаеш много за руската армия, господин Чейс. Еди се ухили. - Част от старата ми работа. Не знаехме в кой момент ще ни изпратят да взривим всичките ви самолети, така че се налагаше да сме подготвени. - Надявам се да не взривите никой от тях днес - кисело отвърна Каган. Нина въздъхна. - О, господи. Някой все трябва да предизвиква съдбата, нали? - Усмивката на Еди се разшири още повече, а сърдитото изражение на руснака стана още по-сърдито. Самолетът зави по една от пътеките за рулиране и се насочи към нисък бетонен бункер, пред едната му стена бяха наредени големи метални резервоари. Пътниците излязоха от летателния апарат. Нина не успя да разчете написаното на кирилица върху мрачната и грозна постройка, но нямаше как да сбърка с числата, които бяха еднакви и на руски, и на английски: 201. - Последвайте ме - нареди Каган и поведе групата към чифт широки и доста масивни плъзгащи се метални врати. Трима униформени мъже излязоха да ги посрещнат, техният командир - един набит офицер с черна коса и тънки мустаци - подхвана кратък, но оживен разговор на руски с Каган. Мъжът направи пренебрежителен жест и се обърна към гостите си. - Това е капитан Славин - представи охранителя Григори. - Той отговаря за сигурността в бункера. Еди се намръщи, когато разпозна мъжа. - Помня го. Той беше във Виетнам. Това всъщност бе човекът, който ги откри в бараката с Хойт. Изненаданото изражение на лицето на Славин подсказа на йоркширеца, че и той го е разпознал. - Така беше - потвърди Каган. - Но после осъзна, че постът на охранител му допада повече, отколкото този на шпионин. Не съм ли прав, Колчак Якович? Тонът на мъжа съдържаше огромна доза снизхождение, която Славин не одобри. Въпреки това охранителят не се хвана на въдицата и каза: - Сър, академик Айзенхов очаква вас и гостите ви - английският му звучеше комично, тъй като слагаше ударенията на грешните срички. Нина потисна смеха си, но Еди не можеше да пропусне подобна възможност: - Бла-годаря ти мно-го, ня-маме търпе-ние да се срещ-нем с него. Славин се намръщи и посочи към вратата. - От тук. - Мъжът влезе в сградата, двамата му подчинени го последваха. Тува се подвоуми, но Каган я дари с окуражителна усмивка. - Всичко е наред. Моля. Жената неохотно тръгна след тримата охранители в бункера, Нина и Еди вървяха след нея. Озоваха се в голям асансьор със стоманени стени. Уайлд потрепери, когато забеляза символа за биологична заплаха: подобния на нокти черен трилистник на жълт фон, под него беше изписано дълго и смразяващо кръвта предупреждение. Каган влезе в кабината последен и натисна един бутон. Вратите се затвориха, изолирайки дневната светлина с металически звън. Разнесе се далечен грохот на машини, след което асансьорът се разтресе и започна своето спускане. - Колко надълбоко отиваме? - попита Нина. - Съоръжението се намира на трийсет метра под земята - отвърна Григори. - Проектирано е така, че в случай на извънредно положение да бъде напълно откъснато от повърхността. И ако се налага да бъде стерилизирано. Еди го погледна колебливо. - Какво имаш предвид под стерилизация? Руснакът посочи към предупредителния знак. - При биологична заплаха всеки заразен участък от бункера може да бъде изолиран и изгорен с помощта на ацетиленови горелки. Видяхте резервоарите с газ пред бункера. - Някога налагало ли ви се е да изпълнявате процедурата? - попита Нина и нервно погледна към тавана на кабината за споменатите пръскачки. - Не и тук - отвърна Каган. - Но веднъж стана... злополука, на друго място. Заради това Отдел 201 беше създаден. За да се увери, че подобно нещо никога няма да се повтори. Асансьорът спря. Тежките метални врати изпъшкаха, преди да се отворят, втори чифт, също толкова дебели, колкото първите, се появи зад него. За разлика от първите, тези тук бяха от полиран метал. Те също се разтвориха. Стените и подът на помещението, в което се озоваха, бяха покрити с чисто бели плочки. Ботушите на Славин затракаха по тях, когато мъжът напусна кабината. - Академикът е в кабинета си - съобщи той и направи знак на всички да излизат от асансьора. - Ето ги и газовите пръскалки - промълви тихичко Еди, когато той и Нина се озоваха в някакво бяло преддверие. Жената проследи погледа му и забеляза малък черен купол в единия ъгъл на тавана. Още подобни устройства бяха разположени така, че да покрият всеки сантиметър от вътрешността на бункера. Славин ги поведе по един огромен централен коридор. От двете му страни бяха разположени стаи, до които се стигаше през дебели метални плъзгащи се врати. Някои от тях имаха прозорци, през които Нина побърза да хвърли един поглед; оказаха се различни лаборатории, но само две от тях бяха в употреба в момента. Обитателите им ги погледнаха учудено през предпазните си очила, бяха облечени в костюми за биологична защита. На всеки десет метра пред тях се изправяха нови врати, които руският офицер отваряше с карта. До панела за отключване на всеки вход имаше и друго подобно табло, което съдържаше лост зад стъклен капак, заплашително ограден от лента на черни и жълти ивици и белязан със знака за биологична заплаха. Нина осъзна предназначението му: всеки, който го активираше, щеше да изолира участъка зад себе си и да активира стерилизирането. Странични коридори пресичаха лабораториите, но групата продължи по главния, докато не достигна края му. Последната врата беше някак си не на място, направена от тъмно, дебело, лакирано старо дърво, а не от метал. Славин чукна почтително на нея. Отвътре се разнесе глух отговор. Мъжът я отвори и се отдръпна, за да могат другите да влязат. Дори нелепата за това място врата не успя да подготви Нина за изненадата, която я споходи, щом влезе в стаята. Тя беше много по-уютна от бункера навън, бе създадена почти задушевна обстановка. За разлика от останалата част от комплекса, покрита със стерилни бели плочки, това помещение беше декорирано с дървени плоскости, по-голямата част от стените беше заета от полици с книги. Приятна музика се носеше от малък СD плейър, която жената със закъснение осъзна, че принадлежи на Франк Синатра - „Най-доброто тепърва предстои“37. Малки саксийни растения бяха разположени на произволни места, като масички и рафтове. В стаята се носеше миризмата на нещо остаряло, миризма, навяваща спомени за академични заведения, библиотеки и лекционни зали. Мъжът, който се намираше в помещението, перфектно се връзваше с обзавеждането. Той стоеше в добре износено широко кресло с облегалки, на малка кръгла масичка от дясната му страна димеше чаша с чай. Костюмът му беше малко по-голям за неговата старческа фигура, отколкото трябваше, и по този начин му придаваше странен детински вид. Нина предположи, че домакинът им е около осемдесетгодишен. Едното му око беше млечно, но другото все още бе пронизващо синьо. Каган заговори на мъжа на руски. Старецът кимна и посочи с кокалестата си ръка към столовете срещу него. - Моля, заповядайте - покани посетителите да седнат Григори. Еди изчака Нина и Тува да се настанят, след което и той се намести. - Приятно местенце - каза той. - Харесва ми как се връзва с декора навън. Малко е топличко обаче. По-възрастният им домакин се разсмя гърлено. - Когато остареете колкото мен, също ще държите стаята си добре отоплена! - Мъжът владееше английски език, което изненада гостите му. Заговори пак на руски и хората на Славин напуснаха стаята, но капитанът остана в нея, наблюдаваше западняците злобно. - Доктор Уайлд, доктор Скилфингър, господин Чейс, аз съм академик Димитрий Прокопиевич Айзенхов, директорът на Отдел 201. Трябва да призная, че съм със смесени чувства относно тази среща, но съм щастлив, че Григори Алексеевич - мъжът размаха пръст към Каган - е успял да ви доведе тук живи и здрави. - Не всички в екипа ми извадиха такъв късмет - отвърна Нина. Гневът ѝ заради случилото се край езерото се завърна. - Никой не ми дава ясни отговори какво, по дяволите, се случва. Мисля, че е време това да се промени. Жената погледна право към Еди, докато изричаше последното; съпругът ѝ не се чувстваше удобно. Айзенхов кимна. - Права сте. Време е, доктор Уайлд. - Академикът изключи музиката и се облегна назад в креслото си. - По времето на Студената война Съветският съюз решил да използва Нова Земя като тестови обект за изпробване на ядрени бомби. За да подготвят мястото, руснаците изследвали целия остров. Натъкнали се на нещо. - Синьото му око се премести върху Тува. - Викингски рунически камък, който маркирал дълбока пещера. Той представлявал предупреждение за онова, което ги чакало вътре. - Какво предупреждение? - попита шведката, заинтригувана. Айзенхов заговори на руски на Каган, който отиде до един шкаф и взе някаква папка от него. Подаде я на стареца. - За смърт - отвърна академикът и извади една голяма и пожълтяла фотография. - За края на света. Мъжът подаде снимката. Тува я взе и двете с Нина се вторачиха в нея. Изображението беше на мрачна, пустинна тундра, която се разпростираше във всички посоки, в средата ѝ имаше каменна дупка, а в нея се виждаше единствено мрак. Пред зловещата паст беше поставен рунически камък, почти същият като този от норвежкото езеро. - Ние, руснаците, познаваме добре скандинавските легенди - продължи Айзенхов. - Викингите са част и от нашата история. Но никога не сме предполагали, че може да има истина в техните разкази за богове и чудовища. Това беше, преди да влезем в ямата. Тува изучаваше съсредоточено снимката, но тя беше прекалено зърнеста, за да успее да разчете написаното на камъка. - Не мога да разчета какво пише... - Аз мога да ви кажа - увери я академикът. - Казват, че ямата е домът на Йормунганд - Змията на Мидгард. - За изненада на гостите си, мъжът продължи: - И в действителност е до някаква степен. Веднъж я видях със собствените си очи, но беше преди много време. Не става въпрос за истинска змия, но знам защо викингите са смятали, че е такава. Гледката беше изумителна и плашеща. Но не от змията трябва да се страхуваме, а от отровата ѝ. - Етерът - вметна Еди. Също както в Стокхолм, който ѝ се струваше на светлинни години от сега, Нина се изненада от знанията на съпруга си. Макар че и сега му беше вбесена заради това, че бе пазил тайни от нея. - Етерът, да - съгласи се Айзенхов. - Черна течност, точно както го описва легендата. Ужасна отрова. Имаше огромен резерв от него под земята, река, течаща под повърхността... но не знаехме накъде. Беше прекалено опасно за проучване, а и нямахме необходимата технология, за да го сторим. Научихме от руническия камък, че викингите са намерили и друго място, където има етер. Вярвали са, че когато Рагнарьок настъпи, змията ще излезе от една от тези две ями. Викингските воини щели да се разделят на две армии, така че където и да се появял Йормунганд, те щели да го чакат. - Значи, викингите са открили два източника на етер - започна Нина - и вие сте попаднали на единия от тях по времето на Студената война. Защо смятате, че е толкова опасен? Казвате, че е отрова, но хората са се справяли с някои доста сериозни отрови и преди. С какво тази е по-различна от тях? - Ако бяхте видели на какво е способна - отвърна старият руснак с тъжна въздишка, - нямаше да ми задавате този въпрос. Аз съм свидетел на действията ѝ. Беше преди петдесет години, но кошмарите още ме преследват. Честността му накара Нина да потръпне, но тя искаше да разбере всичко. - На какво е способен етерът? Какво всъщност представлява той? За нейна изненада, отговорът дойде от Еди: - Етерът е мутаген. Ако не те убие, напада ДНК-то ти и го променя. Като рак. Наталия, момичето, което спасих във Виетнам? Дядо ѝ експериментирал със семейството си. Преднамерено заразил баба ѝ със субстанцията, докато била бременна. Предизвикала тумори, които я убили, а след това сторила същото и с майка ѝ. - Тонът на Чейс стана още по-зловещ. - Заплашваше да убие и нея. - Серафим Чернобогович Волков - каза Айзенхов с презрение. - Предател и чудовище. Ако беше оцелял, името му щеше да се нареди до това на Менгеле38. Опита се да пренесе етера и работата си във вашата страна. - Погледът на стареца се спря едва ли не укорително върху Нина. - По някакво щастливо стечение на обстоятелствата беше възпрепятстван да стори това. Избра неправилния ден да се върне на Нова Земя. - Какво се случи с него? - попита Тува. - Някога чували ли сте за „Цар Бомба“? - попита Еди. Двете жени поклатиха глави. - Това е най-голямата водородна бомба в историята на света. - Какво общо има тя с... Оо! - осъзна Нина. - Място за изпитания. Има логика. Айзенхов кимна. - Хрушчов заповяда да се активира онова, което стана известно като Царския протокол. Бомбата беше пусната на 13 октомври 1961 година, тя напълно изтри всичко от лицето на Нова Земя и запечата ямата с етер завинаги. Никой няма да успее да я отвори някога. Нина беше изумена. - Използвали сте водородна бомба? Не е ли било малко пресилено? - Не бихте помислили подобно нещо, ако бяхте виждали онова, на което съм ставал свидетел - отвърна академикът. - Какво е било то? Старецът не отговори веднага, сякаш имаше нужда да събере цялата си смелост, за да го стори. - Два месеца преди Царският протокол да влезе в сила - започна най-накрая той, - проба от етера беше изпратена до една база за тестване на ракети. Стана злополука по пътя. Етерът се разля в цивилен район. Предизвика... ужасни последици. Не само върху хора, но също така и върху животни, растения, дори и насекоми - върху всичко живо. Повечето от човешките същества, които бяха изложени на него, умряха до няколко дни, до няколко часа даже. - Мъжът направи пауза, за да навлажни с език сухите си устни. - Те бяха късметлиите. Онези, които оцеляха... - Какво се случи с тях? - настоя Нина, когато Айзенхов остана мълчалив за няколко секунди. Академикът си пое дълбоко въздух и отново отвори папката пред себе си. - Навярно не желаете да виждате тези снимки. Те бяха държавна тайна в продължение на половин век, за тях знаеха само хора на най-високите етажи на родното правителство. Всички, които ги видяха... се молеха да не го бяха сторили. Но веднага разбраха защо Хрушчов беше наредил ямата да бъде заличена. Въпреки сериозността на Студената война, никой руснак не дръзна да използва етера като оръжие отново. Все още ли искате да видите снимките? - Не - прошепна Тува. - Аз не желая. - Аз също - каза Нина, - но мисля, че се налага. Ако става въпрос за глобална заплаха, това е работа на АСН и аз трябва да знам с какво си имаме работа. Айзенхов кимна. - Вие сте много смела жена, доктор Уайлд. Така да бъде. Но помнете, че ви предупредих. Старецът се пресегна отново, за да ѝ подаде снимките. Еди се наведе над нея, за да ги гледат заедно. - О, боже! Нина дори не успя да проговори, когато видя първата фотография, ужас и отвращение заседнаха в гърлото ѝ. Снимката показваше горната част на тялото на проснат на земята човек, то беше изкривено в невъобразима агония, мъжът беше мъртъв. Причината за смъртта беше очевидна. Части от лицето и врата му като че ли бяха експлодирали от вътре навън, противни злокачествени израстъци в плътта му се бяха подули и пръснали, от големи кратери в кожата му течеше гъста каша. Кървавите петна под дрехите му подсказваха, че отвратителната зараза се беше разпростряла по цялото му тяло. Гласът на Айзенхов достигна до американката като че ли от много далече. - Излагането само на няколко милилитра с етер кара ДНК-то да мутира и да расте неконтролируемо. Действието е мигновено. Резултатът почти винаги е смърт. Нина се насили да говори: - А какво се случва, когато излагането е в по-малки дози? - Има снимки. Уайлд неохотно погледна следващата, имаше представа какво щеше да види на нея. Страховете ѝ се оправдаха. Еди затвори очи и поклати глава. - Мамка му! - прошепна той. На фотографията имаше жена в болнично легло, грозни бучки по кожата ѝ подсказваха, че тя също е била заразена с етер. Коремът ѝ беше целият окървавен, на него се виждаше дълбок, надлъжен разрез - цезарово сечение, пъпната връв все още беше свързана с току-що роденото бебе. Детето беше създание, което почти не личеше, че е човешко същество. Нина едва се удържа да не повърне. Крайниците на бебето бяха крайно деформирани, единият му крак представляваше сух и крив израстък, ръчичката му беше подута и покрита с тумори и гнойни пъпки. Ребрата му бяха изпъкнали по кожата, някои вътрешни органи бяха увиснали през една дупка в подутия стомах на детето. Най-ужасно от всичко беше лицето му - желатинова маса от криви очертания, които се опитваха да изпищят, но нямаха уста, за да го сторят, единственото видимо око се беше ококорило измъчено... Снимките се изплъзнаха от треперещите ръце на Нина и паднаха на пода, жената затвори очи, не можеше повече да понесе тази гледка. - Не живя дълго - каза Айзенхов с тих, печален глас. - За щастие. Тува изстена ужасена, когато зърна падналите фотографии и побърза да извърне поглед от тях. Уайлд се опита да проговори: - Какв... - Устата ѝ изведнъж пресъхна. - Какво... какво се случи с майката? - съумя да попита най-накрая. - Тя също почина скоро след раждането - отвърна руснакът. - Детето се роди месец след като тя беше изложена на етера. Само няколко капки, но те бяха достатъчни, за да сторят това с нея и да превърнат бебето ѝ в чудовище. - Не е чудовище - възпротиви се ядосан Еди. - Говорим за бебе. То не е искало да се роди такова. Вие сте му го причинили, с вашите шибани експерименти! - Експерименти, които знаехме, че трябва да бъдат прекратени и изоставени завинаги - отвърна Айзенхов. Разкаянието беше видимо на лицето му, въпреки наложената маска на стоицизъм. Старецът направи жест на Каган и мъжът събра снимките от пода. - Всяко живо създание в близост до злополуката беше засегнато от етера. При по-малките форми, като растенията и насекомите, мутациите се разпространяваха бързо. Повечето от тях умряха, но някои оцеляха достатъчно дълго, за да се размножат. Това предизвика последващи мутации в поколенията им. Осъзнахме, че съществува заплаха от разпространяване на заразата отвъд зоната на карантината. Така че целият район беше... стерилизиран. Академикът погледна към тавана. Още един купол се намираше на него, близо до осветителното тяло. - Убили сте всичко? - изуми се Нина. Айзенхов кимна. - Дори и хората? - Трябваше да се направи - отвърна старецът печално. - Дано Бог да ни прости стореното. Но не можехме да позволим мутациите да се разпространят. Когато Хрушчов научи какво се е случило, мигновено заповяда всички експерименти с етер да бъдат прекратени. Дори водородната бомба не е толкова страшно оръжие, колкото отровата, идваща от земните недра. - Кръвта на Йормунганд - вметна Тува. - Отровата на Змията на Мидгард. - Значи, все пак легендата е самата истина, до известна степен - осъзна Нина. - Етерът създава живот или поне го променя - може би дори е отговорен за началната еволюция, започнала преди милиарди години, като е предизвикал мутации в големи мащаби. - Жената беше наясно от откритията, които направи в Атлантида, че животът е бил донесен на Земята от метеор. Но беше възможно етерът да е накарал този живот да експлодира в безброй нови форми. Родени от отровата, както твърдяха скандинавските легенди. Нина погледна към съпруга си. - Точно това се е опитвал да направи дядото на онова момиче, нали? Да вземе контрол над еволюцията, да я насочи по пътищата, които той е искал? - Волков! - Айзенхов отново изрече името с огромна доза презрение. - Този човек беше луд - експериментирал е със собствените си съпруга и дете! Когато Хрушчов сложи край на проекта, се опита да продаде работата си на американците. - Но вие успяхте да му запалите задника, преди да го стори - намеси се Еди. - Браво на вас. - Да. Изгоря заради алчността си, а сега се пече в ада, където му е мястото. - Каган върна снимките на стареца, който ги сложи отново в папката и я затвори. - Веднъж видели ужасните неща, на които етерът е способен, ако бъде изпуснат - продължи академикът, - разбрахме, че трябва да направим всичко възможно, за да избегнем подобна заплаха за в бъдеще. Заради това беше създаден Отдел 201. - За да се намери начин да се неутрализира субстанцията? - попита Нина. - Това е една от целите ни, да - съгласи се Каган. - Нашите учени създадоха химикали, които може и да проработят. - Може? - учуди се Еди. - Това не ми звучи много обнадеждаващо. - Има един проблем - обясни Айзенхов. - Няма как да проверим теориите си, защото не разполагаме с етер, върху който да ги тестваме! Всички проби бяха унищожени, а ямата беше заличена от „Цар Бомба“. Хрушчов беше прав да спре експериментите, да, но той прекали, когато заповяда всичко да бъде изгорено. Ние се подчинихме, без да помислим. - Старецът поклати глава. - Ако бяхме запазили известна част от изследванията си, щяхме да разполагаме с ценна информация, която да ни е от изключителна помощ. Вместо това се наложи да възстановим всичко по памет. Сега, петдесет години по-късно, с всичките тези компютри и апаратура, не знаем дали сме успели в начинанието си. Каган погледна към Еди. - Ако разполагахме с някой, който е заразен с етера, човек, чието ДНК можехме да тестваме и да сравним с незаразена проба... Еди размаха пръста си към мъжа: - Да не си посмял да го кажеш. Нина изгледа и двамата. - Какво? - Има предвид Наталия... иска да обвини мен, че не получиха онова, за което бяха тръгнали! - Ако не се бяхте намесили преди осем години - започна Каган, - щяхме да я пуснем и да се завърнем тук с всичко, от което имахме нужда. Еди скочи на крака. - Може би ако просто я бяхте помолили, вместо да се правите на тайни агенти и да излизате с онзи номер с фалшивото отвличане, тя щеше да ви позволи да ѝ вземете кръвна проба! Айзенхов вдигна ръка, каза остро нещо на Каган, преди да се обърне към гостите си: - Достатъчно за това, моля ви. Стореното сторено. Не можем да го променим - можем само да се опитаме да поправим грешките си. И да попречим на други да ги повторят. - Това е другата цел на Отдел 201, нали? - попита Нина. - Научили сте от руническия камък, който сте открили на Нова Земя, че има втори източник на етер, някъде там. Искате да го намерите... преди някой друг да го е сторил. - Да, да - съгласи се академикът. - За съжаление, досега нямахме никакъв успех. Руните разкриват, че викингите са стигнали до Нова Земя от Валхала, но не казват къде точно е тя. - Но двата камъка, които Хойт открадна - да - отбеляза Еди. - Бъркли ще ги преведе. Отне му повече време, отколкото на Тува, за да разбере, че вторият артефакт се намира под езерото... но в крайна сметка ще успее. - Трябва да открием Валхала - настоя Каган. - Трябва да унищожим етера, преди американците да го намерят. - Какво ще стане, ако вашият антиетер не проработи? - попита Нина. Промяната в настроението на Айзенхов привлече вниманието на тримата посетители, старецът беше застинал в стола си. Той си пое дълбоко въздух и обмисли много внимателно следващите си думи: - Ако не проработи - започна мъжът, - то тогава Отдел 201 се е провалил. Случи ли се това, армията поема щафетата. - Старецът погледна нагоре, но не към тавана, а като че ли към авиобазата на трийсет метра на повърхността. - Какво означава това? - попита Еди. Нотката на притеснение в гласа му подсказа на Нина, че има доста добра идея какъв ще бъде отговорът. - Царският протокол така и не беше изтеглен - обясни академикът на групата. - Продължава да е активен до ден днешен. Съветският съюз имаше няколко тайни... апокалиптични програми. Когато Съюзът падна, Русия ги възобнови. Царският протокол беше една от тях. Въпреки жегата, Нина почувства ледени тръпки да обхождат цялото ѝ тяло. - Чакайте малко... ако намерите другата яма и не можете да неутрализирате етера... ще го унищожите с ядрено оръжие? Айзенхов кимна сериозен. - Без значение местонахождението му. Дори да е в Съединените щати... дори да е в самия Вашингтон. Това гласи Царският протокол. Никой не трябва да има контрол над етера. Налага се да бъде унищожен. Независимо от обстоятелствата. Тува се ококори срещу стареца. - Това е лудост - прошепна тя. Нина забеляза, че Славин, който стоеше до вратата, беше също толкова шокиран, колкото и те. Вероятно с тази информация разполагаха единствено хората на най-високите етажи на Отдел 201. Мъжът заговори бързо и посочи към изхода, за да покаже, че трябва да върви, но Айзенхов поклати глава. Старецът отговори на младия мъж, след което се обърна към западняците: - Колчак Якович смята, че онова, което току-що ви разкрих... как му викате вие... е над неговото ниво на секретност - обясни академикът. - Аз обаче имам нужда от всяка възможна идея как да се справим с настоящата ситуация. Не желая Царският протокол да бъде задействан отново. Ако се провалим... Нямаше нужда мъжът да споменава ужасните последици, които щяха да настъпят. - Готови сте да рискувате с война - жестока ядрена война - заради това? - опули се насреща му Нина. Айзенхов вдигна папката. - Видяхте на какво е способен етерът, а това е само малка част от възможностите му. Можете ли да си представите последиците, ако бъде изпуснат върху някой голям град? Онези, които не умрат, ще се превърнат в чудовища, децата им ще бъдат прокълнати за поколения наред. Никой не трябва да разполага с подобно ужасно нещо. Никой. - Намерим ли втората яма навреме, за да унищожим етера, това няма да се случи - напомни Каган. - Само ако вашият еликсир проработи - отбеляза Еди. Айзенхов заговори отново на руски и Григори му помогна да се изправи. Старецът се затътри към един от рафтовете. Посегна под него, намери опипом онова, което търсеше, чу се тихо прищракване, след което и жуженето на електрически мотор. Цялата библиотека потъна навътре, а после се скри встрани зад дървените плоскости, за да разкрие лъскавата метална врата на сейф, вграден в стоманената стена. Чейс кимна одобрително. - Трябва ни едно такова вкъщи - обърна се той към Нина. - Място, където да си държим порното. - Твоето порно, искаш да кажеш - поправи го съпругата му. - Аха. Твоето няма да се побере в нещо толкова малко. - Аз нямам никакво порно - настоя Уайлд, но тази заигравка я накара да изпусне напрежението малко. Тя видя как академикът постави едната си длан върху черен стъклен панел: скенер за отпечатъци. Разнесе се нежна мелодия. Възрастният руснак премижа пред клавиатурата в стената и я прикри с тялото си, за да не могат присъстващите в стаята да видят кода, който въведе на нея. Последва нова мелодия... и метално изщракване от вътрешността на сейфа, когато дебелите заключващи механизми се отключиха и вратичката се отвори бавно. Вътре се намираха редица папки и метални контейнери, маркирани с текст на кирилица. Айзенхов се пресегна за един от тях, който представляваше стоманен цилиндър, около трийсет сантиметра висок и двайсет сантиметра в диаметър. Металът беше дебел - старецът изпита трудност, когато го вдигна. Хвана го за закривената му дръжка и се обърна към аудиторията си. - Това е най-голямата ни надежда - заяви той. - Официалното му име е Артикул 3472, но ние го наричаме „Чук на Тор“. Според викингската легенда Тор убива Великата змия. Ако сме прави, това ще стори същото с етера. Тува изглеждаше притеснена. - Не искам да звуча песимистично, но Тор също така умира. Отровата на Йормунганд, етерът, го убива. - Надявам се ние да се справим по-добре от него - каза Каган. Нина посочи към цилиндъра. - Какво всъщност прави „Чукът на Тор“? - Той представлява химично съединение - обясни Айзенхов, - което би трябвало изцяло да неутрализира етера. Веднъж пуснато в извора, ще погне мутационните агенти и ще ги направи безвредни. Ще създаде... - старецът се опита да намери правилната дума на английски - ...автокаталитична реакция. Започне ли тя веднъж, ще се разпростре през целия етер, докато не го унищожи напълно. Ако съществуват подземни канали, по които черната течност се движи, и те се свързват с онази, намираща се под Нова Земя, ще можем да унищожим всичкия етер на света. Не знаем дали ще извадим такъв късмет... но поне можем да се надяваме. - Значи, когато намерите другата яма, просто ще пуснете това нещо в нея и фъшшш! Всичко ще е наред? - попита Еди. - Звучи ми прекалено лесно. - Не е точно така - обясни Каган. - Аха, никога не е. - „Чукът на Тор“ е смъртоносен също толкова, колкото и етерът - каза Айзенхов. - Ще използваме отрова, за да унищожим отрова. Трябва да бъдем много внимателни. Ако те докосне, ще те убие. - Благодаря за успокоението - рече Нина с язвителен тон. - Но нищо от това няма да има смисъл, ако не намерите втората яма, нали така? - Ето затова помолих Григори Алексеевич - старецът кимна към Каган - да ви доведе тук. Нуждаем се от помощта ви. Сега, когато враговете ни - както наши, така и ваши - разполагат с двата рунически камъка, ще се опитат да открият Валхала... и когато го сторят, ще намерят втората яма. Вие сте единствената ни надежда да ги спрем. Ако не успеем, тогава... Царският протокол ще бъде задействан. Светът ще бъде въвлечен във война. - Ще ни помогнете ли? - попита Каган. Нина погледна към спътниците си. - Имаме ли избор? - Трябва да им помогнем - заяви твърдо Еди. - Не искам Хойт или някой като него да се докопа до този боклук. Защото те са точно типът хора, които използват подобни неща. - Изражението на англичанина стана печално. - Видях какво стори „Агент Ориндж“ във Виетнам, а онова е нищо в сравнение с етера. Знам какво направи той на Наталия. Дадох ѝ обещание - ще сторя абсолютно всичко, за да попреча на когото и да било да продължи работата на дядо ѝ. А знаеш - продължи мъжът с усмивка на лице, - че обичам да спазвам обещанията си. Каган не изглеждаше впечатлен. - Ако не беше дал това обещание, сега нямаше да се намираме в подобно положение. Отдел 201 щеше отдавна да си е свършил работата във Виетнам... а Наталия още щеше да е жива. - Не ми трябват шибаните ти лекции - сопна се Еди. Изражението му беше изпълнено с гняв, но бързо се промени, когато го озари една мисъл. - Чакай малко... - Какво? - попита Нина. Съпругът ѝ остана мълчалив за няколко секунди, размишляваше. После каза: - Вие отидохте във Виетнам - каза Еди на Каган. - Отдел 201 отиде във Виетнам специално заради Наталия, за да може да я докопа, без никой да се усъмни, че вие сте замесени, нали така? - Да - съгласи се Григори, не беше сигурен накъде клони англичанинът. - Тогава откъде знаехте, че тя е там? - От разузнавателните доклади - отговори Айзенхов. - Американците също проявяваха интерес в намирането на внучката на Волков. Осъзнахме, че има само една възможна причина да я желаят, така че решихме да действаме първи. Виетнамската тайна полиция ни помогна да я локализираме - разбира се, те не знаеха за какво ни е необходима. - Щом американците са знаели за Наталия, са можели да я отвлекат по всяко време - живяла е в Германия, която е съюзник на САЩ. Щяло е да им бъде много по-лесно да оперират там, отколкото във Виетнам... но това не се отнася за вас. Така че те са изчакали тя да отиде в страна, която е ваш съюзник... някъде, където може да ви се размине, ако я отвлечете. Следващите думи на Каган бяха добре премерени: - Накъде клониш, Чейс? Кажи какво имаш предвид. - Хойт ми каза, че неговите хора целенасочено са ви снабдявали с информация, за да ви изведат от Русия, за да ви изведат от тук. - Еди посочи към стените на бункера. - Но щом Отдел 201 е толкова таен, откъде са знаели на кого да предоставят тази информация? Кой ви снабди с нея всъщност? - Офицер от разузнаването... - започна Каган, но бързо млъкна и се обърна светкавично към Славин. - Информацията дойде от теб! Какъв беше нейният източник? Охранителят премига, очите му щяха да изскочат от орбитите си, потеше се обилно. - Източникът... - запелтечи той, но обърна на руски и предостави някакво неуверено обяснение. Нито Каган, нито Айзенхов изглеждаха убедени. - Хойт не те уби - продължи Еди, нападайки Славин. - Застреля учения в бараката на Наталия, но когато ти влезе, теб те остави да избягаш. Познавал те е, затова не те е убил, нали? Ти си шибана къртица! - Сукин сын!39 - изръмжа Григори. Ръката му се стрелна за оръжието му. Славин беше по-бърз от него и извади пистолета от кобура си. Насочи го към мъжа... - Нет! - изкрещя академикът и застана пред Каган... когато охранителят стреля. Куршумът уцели стареца в гърдите. Той се разтресе, на лицето му се изписа ужас, падна на колене, след което се свлече по лице. Стоманеният цилиндър се отскубна от ръката му и се търкули по пода, докато не се спря в краката на шокираната Нина. - Да, работех за американците - отвърна Славин задъхан, едва удържаше паниката в гласа си. Мъжът погледна към контейнера на земята. - И все още работя... Сега ще им осигуря и „Чука на Тор“!     18.     Виетнам     Чейс погледна Лок. Оръжието на американеца не трепваше. - Какво, да го вземат мътните, правиш? - попита йоркширецът. - Къде е Наталия? - настоя да научи Лок. - На автобус за шибания Сайгон. - Еди присви очи. - Ти не си ѝ баща, нали? - Не, не съм. - Американецът хвърли поглед на Хойт, който мъчително се опитваше да се изправи. - Хойт! Не може да е отишла далеч. Отиди я... - Наталия, бягай! - провикна се Чейс. - Това е капан, изчезвай... Хойт грабна падналия калашник на Съливан и удари Еди с дървения му приклад. Англичанинът падна. Наемникът насочи автомата към него... но заповедта на Лок накара пръста му да застине на спусъка. - Не! Още не, нуждаем се от него да ни каже къде е тя. - Айвър размаха пистолета си в знак към Кастил да коленичи до приятеля си. - Аз ще ги пазя. Ти се обади на останалите. - Какви останали? - попита Хюго. Хойт изгледа Чейс с отровен поглед и се насочи към ленд крузъра. - Вие не сте единствените, които наех да дойдат в тази забравена от Бога страна. - Не знам защо сме ти били ние в такъв случай? - Защото лесно могат да се отрекат от нас - каза Чейс и изстена от болка, когато седна. - В случай че нещата се объркат, не е искал руснаците да разберат, че той е след тях. Лок кимна. - Ако не бяхте създавали неприятности, Наталия щеше да бъде спасена с останалите заложници. Но вместо това ти трябваше да се правиш на герой. Чейс съумя да се усмихне саркастично. - Такава ми е работата. - Работата ти беше да правиш точно онова, което ти бе наредено, и нищо повече. - А твоята каква е? Да използваш Наталия като опитно животно, за да съживиш експериментите на дядо ѝ? - Малко или много. Това, че откраднахме проучванията на руснаците, ни дойде като неочакван бонус - мъжът погледна към раницата на Хойт на задната седалка на джипа, - който ще върне копелетата години назад. Етерът има потенциала да се превърне в изключително мощно оръжие, ако попадне в правилните ръце... или в ужасна заплаха в неправилните. - Разбира се, твоите ръце са правилните - язвително отвърна Кастил. - Очевидно. - Кой си ти всъщност? - попита Чейс. - Поредният шибан призрак, нали? Боже, мразя шпиони. - Можеш да бъдеш сигурен, че чувствата са взаимни. Но всъщност си прав, аз съм заместник-директорът на Агенцията за биохимична защита. - Никога не съм я чувал. Лок се ухили. - Така и трябва. - Тук явно се извършва разузнавателна операция на високо ниво, щом голяма клечка като теб е дошла в гъза на географията, за да я ръководи лично. Вие, янките, поемате огромен риск като въртите подобни игрички във Виетнам. Усмивката на Айвър стана лукава. - Тази операция не е официално оторизирана. Но аз разполагам с автономия, която ми позволява да действам както преценя... А и греховете винаги се опрощават, когато мисията завърши успешно. Трябва да отбележа, че това е важна операция, не се заблуждавай. Да не би да искаш руснаците да докопат етера, Чейс? Или китайците, или - пази боже - иранците, или севернокорейците? - Не желая никой да притежава шибаното нещо - отвърна Еди. - Нито пък Наталия. Лок поклати глава. - Какво иска тя не е от особено значение. Нещата са много по-сериозни, за да бъдат оставени в ръцете на цивилни. Или на тяхната съвест. Хойт остави радиостанцията. - На път са, ще дойдат след пет минути. Мъжът посочи към пътя на север. - Добре. Когато пристигнат, ги прати след момичето - съмнявам се да е отишла далеч. - Какво ще правим с тези двамата? Високият наемник насочи своя калашник първо към англичанина, а после и към белгиеца. Лок обмисли въпроса. - Използвай ги. Чейс, извикай момичето тук. - Единственото нещо, което смятам да извикам, е, че си путка - отвърна Еди предизвикателно. Въпреки сериозността на ситуацията, Кастил не успя да потисне усмивката си. Хойт се насочи към тях с вдигнато оръжие. - Мери си шибаните приказки. - Ще я извикаш, Чейс - каза Лок. - Защото, ако не го сториш, ще застрелям приятеля ти. - Мъжът насочи пистолета си към Хюго. - Това, че нося костюм, а не униформа, не означава, че няма да го сторя. Еди погледна към мъртвото тяло на Съливан. - Не се съмнявам - изръмжа той. - Добре. Имаш десет секунди. - Едуард, не го прави - каза Кастил, макар в гласа му да се усещаше страх. Чейс вдигна поглед към Лок и Хойт, адреналинът прогонваше болката му. Знаеше, че тези двамата, така или иначе, щяха да убият него и приятеля му, независимо дали щеше да изпълни нареждането им, или не. От настоящата си позиция не можеше да стори нищо друго, освен да се помъчи да неутрализира единия от тях, но щеше да бъде застрелян още преди да е преполовил разстоянието до него... Вариантите бяха два: да опита нещо или да наблюдава как убиват Кастил, а след това и него. Нямаше намерение да им предава Наталия, без значение какви бяха обстоятелствата. - Пет секунди. Размени си кратък поглед с Хюго, предавайки му намеренията си: бори се до края. Белгиецът го разбра и също се приготви за действие. - Четири. Три. Чейс се напрегна... - Не стреляйте! Моля ви, не ги наранявайте! Всички глави се завъртяха като на пружини, когато чуха гласа на Наталия. - Не, бягай! - провикна се Еди, когато момичето излезе от храстите... И замръзна, когато видя какво държи. Противопехотната мина беше балансирана едва-едва на протегнатата ѝ лява ръка. Детонаторът беше завъртян на мястото си, а жицата беше премахната от отвора на предпазната игла. Дясната ѝ длан беше над ръждясалите крачета на спусъка. Тримата наемници погледнаха към оръжието с безпокойство. - Активна ли е? - попита предпазливо Кастил, когато германката се насочи към тях. - Беше, когато ѝ махнах детонатора - отвърна Чейс мрачно. - Но той отново е на мястото си. - Аха, забелязах! Лок беше по-заинтересуван от момичето, а не от това, което държеше то. - Казах ти, че не е отишла далеч. Наталия, ако искаш приятелите ти да живеят, ще правиш точно онова, което ти наредя. - Пусни ги - отвърна тя с треперещ глас. - Или ще използвам това. Мъжът премести погледа си към ръцете ѝ. - Какво е това? Мина? - Адски си прав, че е мина - измърмори Хойт. - Шибана „Скачаща Бети“! Лок също се притесни, когато видя изнервеното изражение на подчинения си. - Колко е опасна? - Ще ни избие всички, ако експлодира. Айвър застина. Наталия пристъпи напред. - Не мърдайте - заповяда тя. - Хвърлете оръжията си или ще ни взривя всички. - Остави мината на земята или ще ги застрелям - заплаши Лок. Момичето постави дясната си длан върху крачетата. - Ще го направя, наистина ще го направя! Пусни ги! - Няма да се самоубиеш. Нито пък ще убиеш тях. - Айвър се отпусна, на лицето му се прокрадна самодоволна усмивка. - Може и да не съм баща ти, но знам достатъчно за теб. Ти си пацифист - не би убила никого. Просто не можеш. - Въобще не ме познаваш - отвърна Наталия. Макар гласът ѝ да продължаваше да трепери, Чейс разпозна същата увереност в него, както когато му сподели колко много мрази оръжията на войната. - Знам за какво искате да ме използвате - вие и руснаците. Желаете да възобновите работата на Серафим Волков. Да, знам всичко за него - добави германката, когато видя изненаданата физиономия на Лок. - Знам какво е сторил на баба ми и на майка ми... а и на мен. Няма да ви позволя да постигнете целта си! Айвър премести пистолета си от Кастил към крака на момичето. - Остави мината, Наталия, или ще се наложи да те принудя. - Недей! - сопна се Хойт. - Ако я изпусне, ще се взриви! Шефът му се подвоуми. - Мислиш, че след като вярвам в мира, съм страхливка? - Пьолтл продължи да върви напред, докато не се озова на около три метра от мъжете. - Грешиш. Не мога да ви позволя да ме използвате, за да направите оръжие. Наясно съм, че заради експериментите на дядо ми няма да доживея до старини... но предпочитам да умра и да спася животи, отколкото да се гърча мъчително в болнично легло. - Но така ще убиеш Чейс и приятеля му - напомни ѝ Лок. - Нямаме нищо против - отвърна Еди. Кастил вдигна пръст, навярно искаше да изрази несъгласието си по темата, но преди да го стори, англичанинът продължи: - Ако това ще спре вас, задници, да получите биооръжието си, ще си е струвало. Хвърлете железата... или Наталия ще ни вдигне във въздуха. - Чейс дари момичето със сериозен поглед, за да я увери, че не се шегува, след което се обърна към Лок: - Имаш десет секунди. Пистолетът на американеца още беше насочен в Наталия, но вече не толкова стабилно. - Хойт! - провикна се Айвър. - Направи нещо! - Какво? - възпротиви се наемникът. - Ако мината избухне, всички сме пътници! - Може и да не е работеща! - Искаш ли да заложиш живота си на това предположение? За ужас на Лок Хойт бавно свали калашника си. Чейс се усмихна студено към другия американец. - Четири. Три... - Мамка му! - изсъска Айвър и пусна своя глок. - Умно момче - похвали го Еди, изправи се и взе хвърления пистолет. Кастил стори същото с автомата и направи знак на Хойт да се отдръпне. - Наталия, не мърдай, докато не се оправим с тези двамата. - Добре - съгласи се момичето, гласът ѝ отново трепереше. - Едуард, трябва да се разкараме от тук - напомни Кастил. Белгиецът се обърна към пътя на север. Все още не се виждаха приближаващи автомобили, но шумът от реката беше способен да прикрива техните звуци. - Ще вземем джипа - каза Чейс, провери глока и го насочи към доскорошния му притежател. Налагаше се да потеглят на юг, да поемат този риск, тъй като щяха да карат в посоката на виетнамския лагер, но англичанинът предпочиташе това, отколкото да се натъкнат на камион, пълен с въоръжени до зъби наемници. Еди направи знак на Лок да се присъедини към Хойт. - Вие, пишкоглавци такива, вдигайте ръце и тръгвайте назад. Веднага! Двамата американци неохотно се подчиниха. Кастил се качи в джипа и запали двигателя. Чейс отиде при младата германка. - Добре, Наталия, сега ще взема мината. Махни си ръката от крачетата, всичко е наред. Ръцете на момичето трепереха, когато му подаде оръжието. Еди разпери широко пръстите на лявата си ръка, както и дланта на дясната и внимателно пое мината. Пьолтл въздъхна облекчена, когато устройството не беше вече в нея. - Качвай се в джипа - нареди ѝ Чейс. Тя побърза да изпълни нареждането. Англичанинът продължи да държи мината към Хойт и Лок, докато се оттегляше по дървената тераса. Наталия се качи на предната седалка на тойотата, а Еди отиде до отворената врата на багажника. Кастил кимна към „Скачащата Бети“ невярващо. - Защо носиш това? - Не го нося, използвам го! Звукът на друго превозно средство, приближаващо от север, достигна до слуха на англичанина. Той клекна и постави мината в един от разкаляните коловози, след което скочи в багажника на автомобила и затвори вратата. - Давай, тръгвай! Кастил настъпи газта и гумите заораха в калта, джипът се разлюля, преди да намери опора в подгизналата пръст и да се изстреля напред. Разни неща полетяха в товарното отделение на автомобила, едно от тях беше Чейс. Той се хвана за предната седалка, за да се задържи, и погледна назад. Лок и Хойт бягаха към пътя... и махаха енергично, но не на тях, а на другия ленд крузър, който се появи. Шофьорът му реагира мигновено на предупреждението и наби спирачки. Тежестта на джипа и на пътниците му обаче го повлече напред в калта, хлъзгавата ѝ консистенция го запрати право върху противопехотната мина. Лок и Хойт се хвърлиха на земята, когато предната гума на автомобила мина през „Скачащата Бети“... Макар да беше далеч от периметъра на действие на оръжието, Еди залегна инстинктивно... но експлозия не последва. От детонатора се разнесе малко облаче пушек. Кастил зави и се скри от погледа на наемниците, но пред очите на Чейс все още беше опръсканият с кал Лок, който изглеждаше едновременно облекчен и разярен. - Господи! Всичкото това притеснение е било за нищо, спокойно сме можели да използваме мината вместо футболна топка. - Не експлодира ли? - попита Наталия. - Не... макар да ми се искаше да го беше сторила, защото сега цял джип със задници ще тръгнат след нас! - О, merveilleux40 - въздъхна Кастил. - Предполагам, нямаш план, Едуард? Не, разбира се, че нямаш - добави белгиецът. - Ще измисля нещо. Просто карай. - Англичанинът погледна към Наталия. - Добре се справи там, страшен блъф - възхити ѝ се Еди. - Убеди чак мен, така че не се изненадвам, че и те се хванаха. - Аз също се хванах! - направи физиономия Хюго. - Не блъфирах - отвърна тихо момичето. Чейс нямаше представа как да отговори на това признание, но нямаше време за мислене, тъй като видя светлини от фарове в огледалото за задно виждане. Вторият ленд крузър ги настигаше. - Хюго, настъпи газта - нареди англичанинът, прибра пистолета в джоба си и се пресегна към задната седалка за калашника на белгиеца. - Ето ги и тях. 19.     Русия     - Скрийте се зад мен - нареди Еди на Нина и на Тува, очите му не се откъсваха от оръжието на Славин. Шведката се подчини, но не и съпругата му, тя се наведе, за да провери Айзенхов. - Още е жив... трябва да му помогнем. Жената се опита да притисне раната, за да спре кървенето, но Славин размаха пистолета си към нея. - Не! Горе! Ставай! Или ще те гръмна и теб. Нина се изправи неохотно. - Работил си за американците - констатира Каган отвратен. - Всичките тези години си шпионирал за тях! Защо? Руският офицер се потеше и едва успяваше да си поеме дъх, беше се паникьосал. - Аз... аз изгубих пари на хазарт - съумя да изрече той. - Трябваше да взема заеми от разни гангстери, за да се разплатя. Ако американците не ми бяха помогнали, онези щяха да ме убият! - Заради това стана предател, така ли? - попита Нина. - Предател? - учуди се Славин, гласът му беше станал много писклив. Той пристъпи напред и размаха пистолета си отново към нея. - Предател на какво? На една страна, управлявана от гангстери; от дъното до върха - всички са корумпирани! Нямаш ли пари, си никой! - Мъжът хвърли поглед на падналия стоманен контейнер. - Но аз ще имам пари, ще продам „Чука на Тор“ на американците. След това ще се покрия. - Със свободната си ръка офицерът посегна към радиостанцията на колана си. - След като застрелям шпионите, убили Димитрий Прокопиевич! Славин заговори бързо в устройството. - Казва им, че сме убили академика - предупреди Каган. - Млъкни! - Охранителят прескочи Айзенхов и насочи пистолета си към своя командир. - Чаках този момент толкова дъл... Академикът срита с крак глезена на Славин. Ударът беше лек, но достатъчен, за да накара и бездруго изнервения офицер да трепне и да погледне надолу. Пистолетът му се отмести от Каган... Еди срита стола към предателя. Широката му облегалка удари мъжа и го накара да се присвие. Преди да успее да се съвземе, Чейс използва стола като трамплин, за да се хвърли отгоре му. Двамата се блъснаха в един рафт, отгоре им се посипаха книги. Върху главата на англичанина падна един доста дебел том. - Мамка му! - оплака се той, бързо се отърси от болката, но разсейването му беше дало време на Славин да реагира. Той стовари лакътя си в корема му, изблъска го назад, след което се завъртя и насочи оръжието си... Нина грабна стоманения контейнер за дръжката и го стовари с всичка сила върху изпънатата ръка на военния. Славин изпищя, когато два от пръстите му се счупиха, но бързо замлъкна, когато Еди му вкара един силен юмрук в лицето. Руснакът се спъна на стола зад него и се прекатури, от разцепената му устна шурна кръв. Каган вдигна пистолета от земята и провери Айзенхов. - Нет! - въздъхна той огорчен. Старецът не дишаше. Тува сложи ръка на устата си, ужасена. - Славин щеше да ни убие, ако не беше той - напомни им Нина. - Той ни спаси. Каган кимна, когато се изправи, тежко приемаше загубата. - Той беше добър човек... герой. Еди срита Славин. - За разлика от този боклук тук. Какво ще правим с него? Зазвуча аларма. - Дръж го под око - нареди Каган и вдигна радиостанцията. Заговори бързо в нея, но лицето му посърна, когато чу отговора. - Това не е добре - съобщи на останалите той. - Какво казаха? - попита Нина. - Вярват му. Смятат, че ние сме шпионите и сме убили академика! - Но главнокомандващият тук си ти! - възпротиви се Тува. - Не можеш ли да им обясниш, че не сме го сторили? Каган хвърли поглед на Славин. - Той е начело на охраната в този бункер. Те са негови хора, всичките са избрани и повишени от него. Явно наистина всички са корумпирани! - Мъжът помисли за миг. - Трябва да защитим „Чука на Тор“ на всяка цена - заяви той и посочи към контейнера. - Не можем да му позволим да го продаде на американците. - Григори стъпи на наранената ръка на Славин, онзи изкрещя от болка. - За да минем покрай хората му, трябва да го вземем за заложник. - Или да го ползваме като щит - каза Еди и изправи руснака на крака. - Има ли друг начин да се измъкнем, освен асансьора? - Каган поклати глава. - Не сте предвиждали такива ситуации по времето на Студената война, нали? - Няма да се измъкнете от тук - изхъхри Славин. - Бункерът е заключен. - Мога да премахна защитата, когато стигнем до асансьора - обясни Григори. - Ако въобще стигнем до него - отбеляза Нина. - Намираме се в другия край на бункера, а и трябва да минем през всичките онези охранителни врати... пък и не знаем колко от хората му ни очакват навън! Каган я дари със зловеща усмивка. - Хайде да разберем. Руснакът дръпна Славин от хватката на Еди, изви ранената му ръка зад гърба му и натисна пистолета в главата му. - Ще кажеш на хората си да стоят настрана или ще те убия. - Ако ме застреляш и те ще те застрелят - изръмжа охранителят в отговор. - Нека тогава се надяваме, че никой няма да застреля никого, а? - вметна Нина. Каган кимна. - Нека се надяваме. Чейс? Провери вратата. Еди я открехна лекичко. Някакъв мъж отвън се разкрещя на руски. - Какво казва? - Иска да пуснем Славин и да се предадем - преведе Григори, върна отговор на родния си език и се обърна към Чейс: - Отвори я. - Сигурен ди си? - Казах им, че го държа на мушка и ако го искат жив, трябва да се отдръпнат. - В такъв случай се надявам да не е бил лош шеф. Англичанинът си пое дълбоко дъх и отвори вратата. Не бяха посрещнати от изстрели. - Това е добро начало - каза Нина и надникна нервно зад двамата руснаци. Няколко униформени мъже с вдигнати оръжия ги причакваха в страничните коридори на десетина метра пред тях. - Макар че не е кой знае колко добро. Каган излая някаква заповед на руски, но когато нищо не се случи, завря дулото на пистолета си в главата на Славин. Обилно потящият се затворник кимна неохотно и войниците бавно отстъпиха назад. - Доктор Уайлд, доктор Скилфингър, стойте точно зад мен. Руснакът изблъска сънародника си напред и мина през вратата. Нина и Тува го последваха, след което и Еди се присъедини към бавнодвижещата се процесия. Каган заговори отново на руснаците, но Славин го прекъсна... Енергичното му бръщолевене секна с вик на болка, когато другият мъж му изкълчи ръката. - Говно! - изръмжа Григори, преди да преведе на останалите: - Каза им да ни застрелят... ако могат да го сторят, без да го уцелят. Еди погледна напред. - Ще ни причакват в страничните коридори. Никога няма да успеем да се измъкнем, ако се тътрим така. Славин съумя да се ухили. - Смяташ, че можеш да ме принудиш да бягам ли, Григори Алексеевич? Дори и с пистолет, опрян в главата ми? - В такъв случай се налага да направим нещо друго - намеси се Чейс. Забеляза пожарогасител, закачен за една скоба няколко крачки пред тях. - Добър стрелец ли си, Каган? Руснакът кимна. - Да. - Наистина добър стрелец? - Да, да! Стигнаха до пожарогасителя. - Добре... тогава застреляй това! Еди свали бутилката от скобата и я хвърли надолу по коридора. Тя издрънча на твърдия под, подскочи и се плъзна в страничния коридор... Каган отмести пистолета от главата на Славин и стреля. Куршумът му уцели цилиндъра под налягане... и той експлодира. Ударната вълна събори войниците, а леденият облак от въглероден диоксид ги ослепи и задуши. - Бягайте! - провикна се Чейс и хукна покрай страничните коридори. - Хайде! Григори бутна пленника си напред, но предателят умишлено се спъна и падна на пода. Каган се подвоуми какво да прави, но реши да последва Еди. Двете жени тръгнаха след него, Тува заобиколи падналия на земята Славин, докато Нина стъпи на ръката му и го накара да изпищи отново. Чейс си пое дълбоко въздух и навлезе в облака. Той вече се разсейваше, неясните форми се превръщаха в руски войници. Англичанинът ритна най-близкия от тях в главата и му взе оръжието, АК-103. Втори силен шут и втори войник падна, след което Еди излезе от виещата се мъгла. Коридорът пред тях беше празен. - Чисто е, вървете! - провикна се той. Зад него Каган се появи от облака, Тува и Нина го следваха по петите. Чейс усили крачка. Една от охранителните врати се изпречи насреща му. - Каган! Можеш ли да я отвориш? - Да, картата ми ще я отключи - отвърна руснакът. - Действай тогава, бързо! Англичанинът се обърна да прикрива мъжа, който стигна до вратата. Въглеродният диоксид се беше разсеял... един от войниците се изправяше на крака, държеше автомата си... Еди стреля първи и мъжът се строполи на пода. Яркочервена кръв обагри белите плочки. Тува изпищя и покри ушите си с ръце, когато воят на каланшика проехтя из помещението. Другите войници побързаха да се скрият в страничните коридори, Славин се затътри след тях. Каган намери картата си и я вкара в процепа. Разнесе се предупредителен звън, но мъжът бързо набра четирицифрения код на клавиатурата и вратата се плъзна встрани. Той си взе картата и с вдигнато оръжие огледа коридора пред него. - Чисто е! - Вървете! - каза Еди и гърбом се придвижи към вратата. Първи мина Григори, след него и жените. Той изчака Чейс да стори същото и натисна един бутон на контролния панел на вратата. Тя се затвори. - Славин може ли да я отвори? - Да - отговори Каган. - Трябва да побързаме. - Руснакът хукна надолу по коридора до следващото разклонение, надникна зад ъгъла, за да провери дали има някой. - Чисто е. Групата се спусна напред към следващата охранителна преграда. Нина погледна през стъклото на една от лабораториите, покрай които минаха. Объркани учени, заключени в своите работни пространства, когато алармата се активира, се взираха в тях, погледите им подсказаха, че са шокирани от онова, което тя носеше в ръцете си. За разлика от Царския протокол, явно „Чукът на Тор“ не беше тайна за персонала на Отдел 201. Каган въведе кода в следващата врата и тя се отвори. Отново провери дали някой не ги чака от другата страна, преди да продължи. - Още две врати и ще стигнем до асансьора - съобщи той. Нина го последва. - Мамка му! Идват! - провикна се тя, като видя, че първата врата се е отворила. Няколко войници си подадоха главите през нея, но бързо се прикриха, когато Еди стреля по тях. - Надявам се шибаният асансьор да ни чака - каза англичанинът, мина през прага на вратата и натисна бутона за затварянето ѝ. Тя се плъзна... точно когато един куршум издрънча от другата ѝ страна. - Така, трябва да се размърдаме! Прибягаха покрай още лаборатории, някои от тях се използваха в момента, а други бяха слабо осветени и празни. Стигнаха до следващата охранителна врата. Каган въведе кода си отново. Тя се отвори... а след няколко секунди и онази зад тях, през която бяха минали преди малко. Чейс изстреля още два куршума, за да задържи преследвачите им, стрелна се през прага, а Каган затвори бариерата след него. Последваха редица изстрели, които се врязаха от другата ѝ страна. - Остана само една - обяви руснакът. Бързо стигнаха до последната врата и Григори използва картата си. Бариерата зад гърба им се отвори почти в синхрон с тяхната. Този път хората на Славин заеха позиции за стрелба. Нина изпищя, когато един куршум счупи плочката над главата ѝ. Еди превключи АК-103 на автоматична и стовари оглушителен порой от куршуми върху противниците си, една от приклекналите фигури беше улучена в рамото и се свлече на пода с писък. Другарите на мъжа се прикриха. - Чейс! - провикна се Каган. - Асансьорът... почти стигнахме до него! Англичанинът премина гърбом през вратата, която се затвори след него. Мъжът погледна надолу по коридора. Асансьорът се намираше на двайсет метра от тях, в далечния край на преддверието. Трябваше да минат още едно разклонение, но след него щяха да имат права пътека покрай последните лаборатории до целта. Еди бързо стигна до разклонението и огледа страничните коридори. Нямаше никой там. - Чисто е - съобщи той и погледна отново към асансьора. Каган прибяга покрай него. Все още нямаше никого в преддверието. Чакай малко... Светлините на тавана хвърляха сенки по пода в края на коридора. Движещи се сенки... - Назад, залегнете! - провикна се Чейс и издърпа Нина в един от страничните коридори. - Чакат ни! Тува, ела тук! Шведката уплашено хукна към тях. Каган се подхлъзна на плочките и смени посоката си... няколко войници излязоха от скривалищата си и вдигнаха своите автомати АК-103. Руснакът се хвърли към спътниците си, когато няколко изстрела експлодираха в плочките и посипаха шрапнели зад него. Падна тежко на пода... и се нарани, един червен разрез обозначаваше мястото в прасеца, където се беше забила една отломка. Нина и Тува го издърпаха в коридора, докато Еди изстреля два куршума по нападателите, за да ги принуди да се отдръпнат. Уайлд провери раната на Григори. - Не изглежда дълбока. Каган, можеш ли да вървиш? - Помогнете ми да се изправя - каза мъжът през стиснати зъби. - Ще се опитам! - Опитвай се по-бързо - нареди му Еди и погледна към един нов коридор. - Накъде води това? - До офиси - отвърна Каган и се намръщи, когато стъпи на ранения си крак. - Задънена улица е... Не, чакай! - Мъжът посочи развълнуван към една врата на няколко метра от тях. - Можем да минем през тази лаборатория. От другата ѝ страна има врата, която излиза точно на асансьора! - Има ли някой в нея? - попита Нина, припомняйки си учените в другите помещения. - Не, празна е. Бързо, бързо! Руснакът докуцука до вратата, вкара картата си в слота и вдигна оръжието си, докато бариерата се плъзгаше встрани. - Чисто ли е? - попита Еди иззад ъгъла. Съпругата му провери. Дългата стая беше потънала в сенки, единствената светлина в нея идваше от някакъв прозорец до друга врата в края на помещението. Прибрано в кашони оборудване и натрупано по работните маси дебнеше в мрака, но не се забелязваше никакво движение. - Така мисля. - Добре, вървете тогава. Ще бъда точно зад вас. Каган мина през вратата, Тува го последва. Нина се подвоуми, когато чу тропота на приближаващи стъпки. Славин и хората му бяха стигнали до последната охранителна врата. - Еди, побързай! Англичанинът се обърна. - Идвам, не се безпокой! Войниците доближиха разклонението. Чейс стреля още два пъти и още плочки се превърнаха в отломки; стъпките секнаха. Мина през вратата и натисна бутона за затварянето ѝ. Тува придържаше куцащия руснак, докато прекосяваха мрачната лаборатория. Нина бързо ги настигна. Видя асансьора през прозореца. - Господи, ще бъдем напълно открити. - Това е единственият път за навън - напомни ѝ мрачно Каган. - Чейс! Колко патрона ти останаха? Еди броеше изстрелите си. - Около десет. Руснакът се намръщи отново. - Трябва да свършат работа. - Достигнаха до изхода и мъжът вдигна картата си. - Налага се да ги удържим, докато вратите се отворят... Пронизителна писклива аларма изпълни помещението, задействаха се светлини. Те не бяха нормалното осветление, което опасваше комплекса, те бяха тъмножълти. - Какво е това? - попита Еди. Изражението на Каган беше изключително уплашено. Той вкара картата си в слота, но единственият отговор, който получи, беше предупредително стъргане и присвяткваща червена светлина. - Говно - изръмжа Григори и залитна назад. - Алармата... стартирали са процедура по стерилизиране! - Какво? - изуми се Нина и вдигна поглед към тавана. Лабораторията беше снабдена с два зловещи черни купола... те се разтваряха като каменни цветя и разкриваха под себе си съцветие от метални дюзи, насочени във всички посоки. - О, боже мой! Спри ги, използвай специалния си код! - Не мога! - отвърна Каган. - Веднъж активирана, процедурата няма как да се спре. - Трябва да има начин! Жената грабна картата му и отново я вкара в слота, но последва единствено предупредителното стъргане. Пред прозореца се появиха няколко от руските войници, те надничаха предпазливо в помещението, последвани от Славин. Потъналият в пот офицер беше сложил една противна победоносна усмивка на лицето си. - Колко време ни остава? - попита Еди. Каган хвърли поглед на близкия купол. - Газът трябва да създаде налягане, преди да бъде възпламенен... около трийсет секунди. Чейс вдигна калашника и изстреля един откос по прозореца - целеше се право в Славин. Руснакът се дръпна уплашен назад, когато куршумите се врязаха в стъклото, но бързо възвърна самоконтрола си, самодоволната му усмивка се разшири още повече, когато видя, че стъклото се е пукнало, но не се беше счупило. - Мамка му! - Стреляй отново по него! - извика Тува. - Няма да постигнем нищо така - отвърна англичанинът и се огледа наоколо. - Но... с това може и да успеем! На една работна маса между кашоните и оборудването беше оставена червена бутилка с вентил за налягане. Еди не можеше да разчете текста на кирилица върху етикета ѝ, но веднага разбра значението на знака: предупредителен триъгълник с пламък в него. Премести тежкия цилиндър на една количка и я запрати към прозореца. - Всички залегнете зад тази маса. - Какво правиш? - попита Нина. - Помниш ли пожарогасителя? Същата работа... само дето ще стане по-голямо бум. - Взривиш ли бутилката, ще ни избиеш! - отбеляза Каган. - Може и да ни убия... но ако не направим нищо, това там определено ще ни затрие - отвърна Чейс и посочи към единия купол. - Залегнете! Уайлд се прикри зад масата, в ръцете си стискаше здраво стоманения контейнер. В помещението се разнесе нов звук: съскане, което се засилваше все повече и повече. - О, боже - прошепна жената, когато другите се присъединиха към нея. - Започна се! - Готова ли си? - попита я Еди и приклекна до нея. Взе на мушка бутилката с газ. Очите на Славин заплашиха да изскочат от орбитите му, когато осъзна какво смята да направи англичанинът. - Прикрийте си ушите! Спътниците му изпълниха заповедта... Предателят се опита да се отдалечи от прозореца, като блъскаше подчинените си настрани. Чейс натисна спусъка... Автоматът излая веднъж... и бутилката експлодира. Взривът разклати помещението, откъсна горната част на работната маса и разхвърли горящо оборудване наоколо. Счупени парчета от плочките по тавана се посипаха върху бегълците като градушка. - Господи! - изпищя Нина, когато едно остро парче я удари. Еди дори не провери какъв е резултатът от неговата работа, грабна съпругата си и хукна да бяга към прозореца. Вариантите бяха два: той щеше да е счупен... или всички щяха да умрат. - Давайте, давайте! Дори с рана в крака си, Каган се стрелна с нечовешка скорост напред и двамата с Тува последваха двойката. Лабораторията беше пълна с горящи отломки... Сред тях имаше и счупено стъкло. Пропукалият се прозорец беше отнесен. С вдигнат автомат Чейс мина през прага заедно с Нина. Онези войници, които не бяха реагирали достатъчно бързо и не бяха последвали Славин, лежаха на пода, лицата им бяха в прорези, униформите им - разкъсани и димящи. Самият Славин се беше проснал в далечния край на преддверието. Мисълта да го гръмне мина през ума на англичанина, но на първо място беше оцеляването - все още не се намираха в безопасност. - Качвайте се в асансьора! Еди избута Нина пред себе си, Тува мина през счупения прозорец. Шведката хукна да бяга към асансьора, но Каган рязко я дръпна на една страна... Ацетиленов газ под налягане струеше от дюзите на тавана, задействаха се електрически възпламенители... и лабораторията беше погълната от горещи бели пламъци. Огънят лумна през счупения прозорец. Тува се разпищя, Григори я притисна към затворената метална врата и я прикри с тялото си. Един от войниците успя да избегне огнената струя, но колегата му до него не извади същия късмет и се подпали на мига. Еди и Нина се хвърлиха надалеч от пламъците и се приземиха близо до асансьора. Опасността не беше преминала. Дюзите на тавана започнаха да се въртят, огнени струи обливаха всеки един квадратен сантиметър от лабораторията като някакъв смъртоносен морски фар... достигаха и до преддверието. Още войници се разбягаха, един от тях беше уцелен от огъня и пламна като факла. Гърбът на вратата засвети в червено, когато изгарящият газ се изля отгоре ѝ, косата на Каган се подпали от рязко повишилата се температура... Струите намаляха, след което секнаха напълно. Всяка една част от лабораторията беше стерилизирана от огън, толкова горещ, че дори неръждаемата стомана се беше деформирала и керамичните плочки се бяха напукали. Оборудването, което не се беше потрошило от експлозията, се беше стопило или обгорило до въглен. От лабораторията се разнесе пушек. - На мен ли ми се струва, или е малко топличко тук? - Еди се закашля, докато се изправяше. Опита се да отвори вратите на асансьора, но те бяха заключени. - Каган, отвори го! Григори докуцука до него. Тува го последва, опитваше се да не поглежда към обгорените останки на мъртвите войници. Руснакът постави картата си в слота и въведе своя специален код; след момент вратите се плъзнаха. Чейс се шмугна в кабината, държеше оръжието си вдигнато към войниците, но те или бяха замаяни от взрива, или се опитваха да избегнат пламъците, нямаха никакво намерение да преследват бегълците. Славин вдигна глава, но когато видя англичанина, се спусна светкавично зад ъгъла. Еди го проследи с оръжието си, но преди да успее да стреля, Каган затвори вратите. Кабината започна да се изкачва. - Какво ще правим, когато стигнем горе? - попита Нина. Григори се облегна на стената, за да премести тежестта на тялото си от ранения крак. - Ще обясня на командира на базата какво се случи в действителност. Познавам го - сигурен съм, че ще повярва на мен, а не на Славин. - Не се ли обади той именно на него? - попита Чейс и извади магазина на калашника, за да провери с колко патрона разполага; включително с този в цевта - с три. - Едва ли ще ни бъде от полза, че сте другарчета с този тип, ако той вече е наредил на хората си да ни застрелят! - Ще видим какво ще се случи, когато стигнем на повърхността. Ако ме послушат, навярно имаме шанс да се измъкнем. - Каган затвори очи и се намръщи, когато се изправи. - Ако ли не... - Ще трябва да си проправим сами път в авиобаза, която се намира в центъра на Русия? - довърши вместо него Нина. - О, братче. Тува се хвана за главата. - Как се случи всичко това? Еди постави отново пълнителя на автомата. - Чудя се как е възможно това да продължава да ни се случва! Каган, готов ли си? Руснакът отвори очи. - Готов съм. - Чудесно. Хайде да видим какво ни чака там горе.     20.     Виетнам     Чейс провери набързо автомата на Кастил. Пълнителят беше пълен. Погледна през задния прозорец на джипа, за да види къде са преследвачите им - Хойт се беше надвесил от една от страните, в ръцете си държеше калашник. - Залегнете! Еди се прикри точно когато американецът стреля. Неравният път пращаше повече от изстрелите на Хойт настрани, но един от тях уцели задната врата на джипа и счупи прозореца ѝ. Наталия изпищя. Чейс изрита счупените стъкла и върна два изстрела. Знаеше, че шансовете му да улучи другия ленд крузър, а камо ли някой от пътниците му, бяха много малки, но главната му цел беше да принуди шофьора да залегне. В главата му се зараждаше план, но имаше нужда от подходяща възможност, за да го осъществи... - Дръжте се! - предупреди Кастил. Пътят пред тях се виеше в остър завой покрай една скала. Мъжът наби спирачки, завъртя волана, за да изнесе на една страна задницата на автомобила, преди да даде повече газ и отново да завърти волана рязко в противоположната посока. Джипът изстреля мокра струя кал върху препятствието, което преодоля. Чейс видя, че му се отваря възможност, и изстреля нови два куршума. Не можеше да види дали беше уцелил нещо, или не, но изстрелите му постигнаха резултата, който търсеше. Шофьорът се присви, разсея се точно в критичния момент... и натисна прекалено рязко спирачките, докато завиваше. Джипът им се пързулна на една страна като шейна, задницата му нагази в околната растителност, преди да се удари в скалата, задната му врата се смачка. Англичанинът отново се хвана за предната седалка, когато Кастил направи нов завой. Преследвачите им се изгубиха някъде зад дърветата. - Добро шофиране, Хюго! Не знаех, че си падаш по ралита. - Израснах на село - отвърна белгиецът. - Там има доста кал, когато вали! - Уха, това е най-интересното нещо, което чувам за Белгия. - Чейс видя в огледалото, че приятелят му направи саркастична физиономия. - Чуй ме, Хюго, имам план, но навярно няма да ти хареса. - Искаш да намаля, за да можете ти и Наталия да скочите, след което да продължа да играя ролята на примамка, докато вие се измъкнете? - Е, поне няма да се налага да ти го обяснявам! Значи, наистина ти харесва? Кастил изпръхтя. - Хич даже! Но... - добави той и дари момичето с бърза усмивка - ...това е най-добрата ни възможност да те отдалечим от тях. Едуард ще се погрижи за теб, няма нужда да се притесняваш за това. - Знам - отвърна тихо Наталия. Имаше нещо в думите ѝ, което накара Чейс да я погледне учуден: решителност или... примирение? Не беше сигурен. Нямаше време за размишления точно сега. - Там, там - каза Еди и посочи мястото. Пътят започна да се издига, земята отляво се снижаваше доста стръмно към долината. Мъжът осъзна, че това е същият склон, на който той и Пьолтл бяха повлечени от калното свлачище предната нощ. - Ще скочим зад онези храсти ей там. Наталия, готова ли си? Момичето го дари с обезпокоено кимване. Чейс се покатери на задната седалка на джипа и тъкмо щеше да скочи през вратата, когато една мисъл му дойде на ума. Пресегна се към багажното отделение и взе раницата на Хойт, в която бяха лаптопът и бележките, откраднати от руснаците. - Искам да се увериш, че онези педали няма да се докопат до това нещо - каза Еди на Кастил. Белгиецът го изгледа с нещастен поглед. - Звучиш така, все едно не вярваш, че ще им се измъкна. - Надявам се да успееш, но... бори се до края, Хюго. - Бори се до края - отвърна Кастил. Той протегна едната си ръка и Чейс я стисна силно в братски жест, след което сложи раницата на гърба си и се насочи към вратата. - Надявам се да се видим скоро. - Аз също - отвърна Еди прочувствено. Отвори вратата и стисна здраво автомата си. - Точно тук. Наталия... скачай! Хюго сравнително намали скоростта. Момичето скочи първо, Чейс го последва. Прекатуриха се, но бързо се съвзеха. Пьолтл се скри зад храстите, а англичанинът тупна с юмрук по стъклото, за да покаже на Кастил, че е чисто да тръгва. Белгиецът му помаха и ускори. Еди се плъзна надолу по склона след Наталия. - Стой ниско - предупреди я той. Вече чуваше приближаващия втори ленд крузър. Чейс вдигна автомата, някой пътник с набито око можеше да забележи следите им. Шумът от двигателя на джипа на Хойт и Лок беше съпроводен от скърцане и дрънчене от натоварването върху окачването на автомобила заради неравния път. Еди усети как германката се напрегна до него. Ленд крузърът ги приближи... И профуча покрай тях, без дори да забави ход, устремен към джипа на Кастил. Чейс изчака няколко секунди, след което се изкачи по склона и надникна след тях. Превозното средство не се виждаше, беше се скрило зад дърветата. Мъжът се върна при Наталия. - Махнаха се. - Надявам се приятелят ти да успее - каза младата германка. - Ако го хванат, те ще... - Хюго е доста корав - заяви твърдо Еди. - Ще е нужно нещо повече от задник като Хойт, за да го сломи. Ще се оправи, той не се страхува от нищо. Освен от хеликоптери - добави англичанинът. - Хеликоптери? - Имаше лошо изживяване с един. Дълга история, а точно сега трябва да се раздвижим. - Къде отиваме? - Хубав въпрос. Ще измислим, когато се махнем от тук - може да се усетят, че вече не сме в джипа, и да се върнат да ни търсят. Хайде. Двойката тръгна надолу по склона и към балдахина от дървета.   * * *   Кастил настъпваше педала на газта, гумите му подскачаха върху неравния път. Хълмът ставаше все по-стръмен и мъжът осъзна с неохота, че навярно се е насочил право към лагера, от който спасиха хуманитарните работници, но нямаше друг избор, беше хванат в капан между две сили. Нямаше време за притеснение, имаше много по-важни проблеми, с които да се справя. Когато намали, за да могат Еди и Наталия да скочат от джипа, беше дал на своите преследвачи възможност да го догонят. Фаровете на втория ленд крузър се появиха в огледалото му за обратно виждане. Издигащият се терен също щеше да го забави... и да доведе хората на Лок до стрелкови обхват. Единственото, което му оставаше, беше да набере възможно най-много преднина и да я задържи. Кастил стисна зъби, бе твърдо решен да даде на приятеля си и на жената, която той пазеше, възможно най-голям шанс за бягство. Пътят пред него беше извит като лодка, в средата ѝ го чакаше огромна кална локва. Хюго знаеше, че водата ще го забави и ще направи джипа му труден за управление, но въпреки това не отмести крака си от педала за газта. Другият ленд крузър продължаваше да го настига, Хойт отново се беше подал от страничния му прозорец. В джунглата се разнесоха изстрели. Белгиецът залегна и стисна здраво волана, когато доближи локвата... Усилията на Кастил не помогнаха да удържи джипа в права линия, гумите на автомобила изстреляха на струи огромни порции кал. Водата се оказа по-дълбока, отколкото очакваше. Воланът се гърчеше в ръцете му като змиорка. Мъжът го стисна по-силно в опит да изправи по пътя офроудъра... но той се плъзна към подгизналата канавка от едната страна. - Merde!41 - изкрещя Кастил, когато осъзна, че няма връщане назад. Пусна волана и вдигна двете си ръце, за да предпази главата... Джипът се наклони на една страна, предното му колело влезе в канавката. Хюго беше запратен във вратата, а след това и болезнено във волана, когато автомобилът рязко спря. Мъжът се отпусна в седалката си. Ръцете му бяха омекотили удара донякъде, но болката в челото му беше пронизваща, усети също така, че от едната му ноздра тече кръв. Зад него се разнесе шум, грохотът на двигател - и викове. Кастил се опита да се изправи, ленд крузърът се беше изкривил под ъгъл, двете му колела бяха пропаднали в канавката. Опита дръжката на вратата, но за свой ужас осъзна, че тя не поддава, беше блокирана от насипа. Белгиецът изгрухтя от болка и се насочи към другата страна на автомобила. Вратата се отвори, преди да стигне до нея. - Да не си мръднал, мамка ти! - изкрещя Хойт и навря автомата си в Хюго. Той се дръпна назад. Американецът разгледа вътрешността на джипа, а неговите хора отвориха задната врата и тази на багажника. - По дяволите! Няма ги тук! Лок закрачи към тях. - Как така ги няма? Къде са? - Навярно са се измъкнали някъде по пътя - отвърна Хойт и погледна към шофьора на тяхната тойота. - Глупав кучи син. Ако не беше ударил онази скала, нямаше да ги изгубим! Лок вдигна ръка. - Достатъчно, достатъчно! - каза той и посочи към човека в обърнатия джип. - Изкарай го от там. Хойт и още един наемник извадиха Хюго от автомобила и го блъснаха в калната локва. - Слушай ме... Кастил беше, нали? - започна Лок. - Ще ни заведеш до мястото, където изсипа Наталия и приятелчето си. Белгиецът избърса кръвта от носа си. - Знаеш ли, тъкмо си мислех да те заведа... хм... - Хюго се замисли за момент: - ...да те заведа да го начукаш на курвенската си майка. Прощавай за лошия език. Той е по-характерен за Едуард. Лицето на Лок се изкриви от гняв. - Забавен тип си - каза Хойт, намръщен, и ритна Кастил силно в корема. - Ако ти се живее, покажи ни накъде тръгнаха. В противен случай ще те застрелям и ще потърсим следата им. И в двата случая ще ги намерим. Имаш десет секунди, за да вземеш решение. Белгиецът затаи дъх. - Направи каквото трябва, abruti42. Никога няма да ги предам. - Както желаеш. Хойт насочи оръжието си в главата на Хюго... Всички мъже се завъртяха при донесения от вятъра неочакван шум. - Какво става, мамка му! - изуми се американецът, когато пронизителният писък на полицейска сирена се разнесе наоколо. Кастил погледна нагоре по пътя и видя приближаващите три автомобила. Първото превозно средство беше пикап „Форд Рейнджър“ в полицейско бяло и синьо, светлините на тавана му присвяткваха. Следваше го джип „Нисан Патрол“, а най-отзад беше шестколесен камион във военно зелено. Мъжете, натоварени в каросерията му, надничаха над кабината, за да видят какво става, всички бяха униформени, въоръжени с автомати „Калашников“. Някои от хората на Лок също вдигнаха оръжията си, но осъзнаха, че техният шеф беше хукнал към ленд крузъра. - Тези са от ТС2 - викнали са подкрепление, мамка му! - излая той. - Хайде, да се омитаме от тук! Хойт върна вниманието си върху Кастил, автоматът му беше насочен право в него. Белгиецът се приготви за фаталния си край... но американецът се обърна и тръгна след шефа си. Другите наемници се натовариха в джипа, автомобилът даде на заден, наби спирачка в мократа кал и потегли напред по пътя. Полицейският пикап го последва, а фордът отби в растителността, близо до джипа на Кастил, за да пропусне военният камион да мине. Хюго се изправи бавно на крака... и взе решение каква роля да изиграе. - Благодаря на Бога, благодаря на Бога! - заговори на френски той и дари мъжете, които излязоха от автомобила, с усмивка на облекчение - отчасти тя се дължеше на факта, че тези не бяха от охранителите, които пазеха отвлечените хуманитарни работници, които екипът на Съливан спаси. Ако имаше някой от тях тук, те щяха да го разпознаят. - Изблъскаха ме от пътя, опитаха се да ме убият! Четиримата мъже - Кастил предположи, че са служители на ТС2 - го изгледаха подозрително. Знаеше какво си мислят: търсеха западняци, така че всеки бял в района автоматично се превръщаше в заподозрян, дори в мишена... но група от други бели го държеше на прицел, преди да избягат; а и освен това ярките ризи съвсем не бяха камуфлажно облекло. Един от виетнамците заговори на развален френски: - Кой си ти? Какво търсиш тук? - Толкова се радвам да ви видя - каза Кастил, приближи се до тях и артистично избърса челото си. - Казвам се Хюго, Хюго Кастил. Минах покрай тези мъже на кея на около километър нагоре по пътя, а те тръгнаха след мен и започнаха да стрелят по джипа ми! Катастрофирах - посочи към обърнатата тойота, - а те ме ограбиха... опитаха се да ме убият! - Французин ли си? - Не, белгиец съм - отвърна горделиво Кастил. - Какво търсиш тук? - Турист съм. Разглеждах джунглата... не знаех, че ще е толкова опасно! Френскоговорещият мъж преведе всичко на колегите си. Единият от тях, навярно командирът им, огледа Хюго от глава до пети зад големите си огледални слънчеви очила, след което издаде някаква команда. - Ще претърсим джипа ти - съобщи му първият мъж. Кастил прикри притеснението си; не мислеше, че в автомобила ще има нещо, което да го издаде като наемник, но не знаеше какво беше домъкнал Лок със себе си. - Разбира се, разбира се - отвърна той с усмивка на лице. - Ако ми помогнете да го извадим от канавката, ще е страхотно! Виетнамецът го избута до ленд крузъра, командирът им стоеше настрана, за да може да държи под око чужденеца, докато другите трима претърсваха вътрешността на автомобила. За щастие на Кастил, Лок не беше скрил никакви оръжия в него. Мъжът със слънчевите очила заговори отново, преводът гласеше: - Покажи ни документите си. - Те са точно тук - каза белгиецът и бръкна в джоба на ризата си, където се намираха паспортът и визата му. Мъжът ги грабна от ръцете му и ги запрелиства. - Отседнал си в Дананг? - Да, в хотел „Червеното листо“. Онзи кимна. - Мъжете, които те преследваха... какво точно правеха те, когато ги видя? Кастил се опита бързо да измисли нещо. - На кея имаше някаква лодка - мисля, че се канеха да се качат в нея. - Лодка? Виетнамецът бързо предаде думите на Хюго на колегите си, които се спогледаха с преценяващи погледи. - Да. Имаше още хора с тях. Това изказване привлече вниманието на мъжа. - Кои бяха те? Огледа ли ги добре? Белгиецът поклати глава. - Приличаха на европейци или американци - помня, защото се изненадах, когато видях толкова много бели наоколо. Помислих си, че са туристи, но после те се опитаха да ме убият. - Видя ли едно момиче? Русокосо момиче? - Не знам. - Кастил вдигна рамене. - Може и да съм. Не съм сигурен. За пореден път командирът получи доклад на родния си език. Той се намръщи, не отлепяше огледалните си очила от белгиеца, след което заговори на подчинения си. - Защо пътуваш по този път? - попита другият мъж. Кастил отново вдигна рамене. - Видях отбивката на магистралата и поех по нея. Както вече казах, исках да разгледам джунглата. - Тук няма нищо за гледане. Обърни и се връщай. Ако искаш да разгледаш джунглата, отиди в парк Бач Ма. Това е военна зона. - На картата ми нямаше нищо... Виетнамецът го изгледа заплашително. - Ще те арестуваме, ако не изпълниш нареждането. - В такъв случай ще се върна обратно - побърза да го увери Кастил. - Какво ще правите с тези мъже? - Ще ги хванем. А сега тръгвай. Четиримата виетнамци се върнаха в своя нисан. - Ще ми помогнете ли да извадя джипа си от канавката? - попита Кастил. Затръшнатите пред погледа му врати бяха достатъчен отговор. - Не? Ами добре. Покатери се в ленд крузъра си, когато мъжете профучаха покрай него. - Едуард, надявам се да сте достатъчно далеч от тук - промърмори си той и запали двигателя.   * * *   Чейс напредваше в джунглата. - Стигнем ли до реката, ще намерим брода и ще се върнем в селото - каза през рамо на Наталия той. - Ще помолим приятелите ти да се погрижат за теб, докато... Еди осъзна, че момичето не го следва. Не беше паднала, нито пък се беше спряла, за да си поеме дъх; просто стоеше на едно място и се взираше с празен поглед в земята. Цялото ѝ излъчване говореше за пълен срив. - Какво има? - попита англичанинът. - Какво не е наред? - Всичко - отвърна германката, гласът ѝ беше изпълнен с мъка. - Нищо не е наред. - Да, така е. Но трябва да продължим. Не е безопасно да стоим тук. - Точно това искам да кажа! - проплака Наталия и вдигна глава, за да го дари с отчаян поглед. - Никъде не е безопасно! Поне не за мен. Онзи мъж край реката, който се правеше на мой баща - той работи за американците, нали? - Чейс кимна. - А хората, които ме отвлякоха, са руснаци. Мислиш ли, че ще престанат да ме търсят? - Ще направя всичко по силите си, за да не те докопат. - Колко дълго? Седмица? Месец? Година? Смяташ да ми бъдеш бодигард за цял живот ли? - По страните на момичето потекоха сълзи. - Еди, тези типове ще ме намерят където и да отида. Ако вярват, че чрез мен могат да продължат експериментите на дядо ми, никога няма да се откажат. Ще продължат да изпращат хора след мен, докато не получат онова, което желаят... и ще убият всеки, който се опита да ги спре. Ще убият и теб, Еди. - Може да се пробват - изръмжа Чейс. - Смяташ, че си непобедим ли? - Пьолтл разпери ръце в умолителен жест. - Те ще дойдат за мен и ще те убият, а след това ще използват кръвта ми, за да изтребят още повече хора. Не искам това да се случи. Аз... аз няма да позволя това да се случи! - Аз също няма да позволя - настоя англичанинът. - Първото нещо, което трябва да сторим, за да изпълним обещанията си, е да се измъкнем от тук. Хайде. Еди посегна да я хване за ръката, но Наталия се дръпна. - Не, няма да позволя някой да умре заради мен. Няма да позволя някой да нарани теб, приятелите ми в селото или който и да било! Не желая да убиваш хора, за да ме защитиш. Дори те да правят... лоши неща. В крайна сметка ще бъдат мъртви заради мен, а аз не мога да живея с подобно бреме. - Гласът ѝ беше спаднал до шепот. - Не трябва да живея. Чейс разбра значението на думите ѝ, но отказа да го приеме. - Не казвай това. Все още мога да те измъкна от тук. Германката поклати глава. - Не. Тук... тук трябва да свърши всичко. - Наталия се завъртя, за да огледа заобикалящата ги зелена джунгла. - Тук е много красиво, нали? Американците се опитаха да убият това място с „Агент Ориндж“, но всичко израсна отново. Природата се възстановява. - Момичето се обърна към Еди и го погледна със сериозен поглед. - Онова, което дядо ми се е опитал да направи, е било срещу природата. Искал е да я опорочи, да създаде чудовища. Това ще сторят и американците, и руснаците, ако ме докопат. Ще напълнят света с чудовища и ще отровят всичко живо. Има само един начин да ги спрем. Сега беше ред на Чейс да поклати глава. - Не, няма. - Знаеш, че съм права, Еди! - Наталия се приближи до него, още повече сълзи се стичаха по бузите ѝ. - Така или иначе, ще умра млада. Проклятието на дядо ми се е погрижило за това. Но това не означава, че трябва да си отида като майка ми или баба ми. Мога да избера как да си тръгна от този свят. И аз избирам да умра, за да спася други хора. Включително и теб. - Последва дълга пауза, след която германката си пое дълбоко въздух. - Дай ми оръжието. Чейс я погледна ужасен. - Няма да ти позволя просто да се гръмнеш! - Тогава ти трябва да го сториш. - Не! - възпротиви се англичанинът. - Това е лудост. Пьолтл размаха гневно ръка към пътя. - Твоят приятел, белгиецът... - Хюго. - Хюго, той беше готов да се жертва, за да се спасим. Ти си готов да се жертваш, за да спасиш мен. Греша ли? - Не, но има разлика между това, да дадеш живота си, за да защитиш някого, и това, да рискуваш... - Единствената разлика е в това, колко късмет имаш. Но все някога късметът ще ти изневери. В крайна сметка всички умираме. Това е мястото, на което идва моят ред. - Момичето посочи към заобикалящите ги дървета, гневът ѝ беше заменен от примирение. - Когато умра, изгори тялото ми и няма да остане нищо за тях. Заветът на дядо ми ще бъде погубен. - Това е лудост - отвърна Еди и заклати отново глава. - Наталия, няма да те убия. Обещах да те пазя! - Аз съм само един човек. Ако умра, много животи ще бъдат спасени. - Няма как да си сигурна. - Щом тези хора получат своя етер, мислиш ли, че няма да го използват? Защо иначе го искат? А и - продължи момичето - единият от животите, които ще бъдат спасени, е твоят. Умра ли аз, няма причина да желаят твоята смърт. - Не съм много убеден - промърмори Чейс. - Знаеш, че съм права, Еди - продължи Наталия, в гласа ѝ се усещаше пълно отчаяние. - Искам да изпълниш желанието ми. Моля те! - Тя обви ръце около неговите. - Няма да позволя някой друг да умре заради мен. Трябва да го направиш. Налага се! - Момичето стисна дланите му, после ги пусна, обърна се и коленичи. - Ти... знаеш как да го направиш безболезнено, нали? - попита тихичко тя. - Да, знам - отвърна Чейс. - Но... - Тогава го направи. Всичко трябва да приключи тук. Наталия вдигна глава и затвори очи. Еди се беше вторачил в младата жена. - Сигурна ли си, че това е, което искаш? - Да - непоколебимо отвърна тя. Англичанинът остана мълчалив за един дълъг момент. Вдигна оръжието си. - Моля те - прошепна момичето. - Направи го. Чейс се подвоуми... но в крайна сметка натисна спусъка.     21.     Русия     Асансьорът спря. Еди и Нина застанаха от едната страна на вратите, а Тува и Каган от другата. Те се отвориха. Вледеняващ вятър полъхна в кабината. За облекчение на всички, той не беше съпроводен от дъжд от куршуми. Чейс предпазливо излезе с вдигнат автомат. Съпругата му го последва. Бизнес самолета го нямаше, но несекващото тихо бръмчене им подсказа, че друг летателен апарат е в готовност за излитане на една от дългите пътеки за рулиране на авиобазата. Единственото движение, което забелязаха, беше снежната вихрушка, която шибаше празните пространства между бетонените платна. - Няма никой тук... все още. Каган докуцука до газовите бутилки от едната страна на бункера и посочи към няколко стабилни постройки срещу пистата. - Налага се да стигнем до щаба на базата. Еди прецени разстоянието. - Боже, те са на около километър от тук. Нина беше насочила погледа си към нещо, което се намираше доста по-близо. - Може би тези момчета ще ни откарат! - каза тя и посочи обезпокоена с пръст. По една от пътеките за рулиране ги приближаваше военен джип У АЗ. Когато видя групата, шофьорът на превозното средство направи рязък завой, за да мине по заледената трева, право към тях. Уайлд се обърна към Каган. - Това добре ли е, или не е добре? Един мъж се показа през прозореца на УАЗ-а и насочи Калашников към тях. - Познай! - отговори й Чейс. - Прикрийте се! Върнаха се назад... за да видят как вратите на асансьора тръгнаха да се затварят точно пред Тува. - Какво става? - попита тя. - Не, задръж ги отворени... мамка му! - изруга Еди, точно когато обрулените от времето метални врати се затвориха. - Сега Славин и хората му ще тръгнат след нас! - Съжалявам, много съжалявам! Но ти каза, че няма никой тук - отбеляза шведката. - Всичко е наред, вината не е твоя - успокои я Нина. - Какво ще правим? Чейс имаше идея. - Ще се скрием зад бункера - обясни той и посочи в срещуположната посока на приближаващия УАЗ. Нина, Тува и Каган тръгнаха към прикритието... но англичанинът побягна по пътеката за рулиране. - Еди! - провикна се съпругата му и спря на място. - Какво правиш? - Смятам да им направя едно топло посрещане! - викна ѝ в отговор той. Хвърли поглед назад. Двамата в джипа го бяха забелязали, те промениха посоката си, за да му пресекат пътя. Чейс също промени курса си, искаше автомобилът да мине близо до бункера... Автоматът на военния на пътническото място излая. Еди усети няколко куршума да преминават близо до него, в снега се образуваха малки кратерчета там, където се врязваха те. Чейс стигна до края на бетона и залегна в тревата, за да насочи своето оръжие. Стрелецът произведе няколко нови изстрела, този път те намериха пътеката на няколко сантиметра от англичанина. Той потрепери, след което вдигна глава и се прицели. Бяха му останали само три патрона, така че трябваше да бъде изключително ефективен... Дръпна спусъка. Куршумът му намери предното стъкло на джипа. Шофьорът наби рязко спирачки, автомобилът се плъзна по снега и спря почти до него. Двамата военни слязоха бързо от превозното средство и се прикриха зад него. Точно както се надяваше Еди. Прицели се отново - в газовите резервоари до стената на бункера, които се намираха на около петдесет метра от спрения УАЗ. Взе на мушка вентила на най-близкия до него, спря да диша, за да стабилизира автомата... и стреля. Куршумът издрънча в бутилката точно под целта му. Мерникът не беше прецизен. Чейс изруга под мустак, вдигна малко оръжието, за да компенсира отклонението... Двамата войници също откриха огън. Този път се бяха прицелили доста по-добре. - Мамка му! - оплака се Еди и наведе глава, когато куршумите се врязаха в бетона. Стрелбата секна, но англичанинът знаеше, че мъжете не са се отказали от намеренията си, просто щяха да превключат оръжията си от автоматична стрелба на единична за по-голяма точност. Чейс вдигна отново глава и се приготви да изстреля последния си патрон. С периферното си зрение забеляза, че единият от войниците също се прицелва в него... Стреля. Ацетиленовият резервоар се пръсна, ударната вълна запрати военните на земята. Надигна се огнена топка от едната страна на бункера. Двамата руснаци усетиха как адската жега се разстила върху им и едновременно взеха решението да скочат на крака и да се отдалечат възможно най-бързо от източника. Еди също беше на крака и бягаше към УАЗ-а, чиято предница бе осеяна с петна, там, където огънят я беше засегнал. Махна към другите да се присъединят към него. - Някой да си е поръчвал такси? - провикна се той. Нина и останалите излязоха от прикритието си зад бункера и се насочиха към джипа, като се опитваха да бъдат по-далеч от пламъка и все още здравите ацетиленови резервоари. - От днес нататък ти забранявам да работиш с барбекю - каза на съпруга си тя, когато стигна до автомобила. Чейс, който вече беше заел шофьорското място, се ухили насреща ѝ. Тува погледна изплашено джипа, докато помагаше на Каган да се качи в него. - Но той гори! - Колите втора ръка винаги имат нещо, което не им е наред - каза Еди. Включи на скорост и направи рязък завой, за да се отдалечи от бункера. - Накъде отиваме? Каган размишляваше на глас: - Няма да стигнем навреме до командира, за да му обясним ситуацията... а и е издал заповед да бъдем застреляни на място. Тези нареждания може да бъдат отменени само от горе... Налага се да разговарям с началниците си в Москва - съобщи мъжът. Нина посегна за телефона си, но Григори поклати глава. - Всички клетки в района са били дезактивирани още когато алармата беше задействана. Трябва ми сигурна линия. - Къде можем да намерим такава? - попита Уайлд. - В главния комуникационен център... в който никога няма да стигнем живи. Или... - Каган посочи настрани. - Или там! Нина се огледа... и се опули срещу онова, което видя. - На самолет? На една от пътеките за рулиране стоеше сребърният бомбардировач Ту-95МС, наричан още „Мечка“, барабаненето на осемте му мощни витла заглушаваше всичкия шум наоколо. Стълби водеха към големия му корпус, два малки камиона чакаха наблизо. - Това чудо има радиовръзка? - попита Еди. Каган кимна. - Разполага с честота за спешни случаи, която ще ме свърже с Кремъл - моите началници могат да наредят на командира на базата да арестува Славин. Ще отнеме само няколко минути. - Може и да не разполагаме с толкова - намеси се Нина обезпокоена, когато видя няколко джипа да се приближават от всички страни на авиобазата. - По-добре малко, отколкото нищо - заяви Еди и насочи УАЗ-а през тревата към бомбардировача. На страничното огледало видя няколко души да излизат от асансьора. - Мамка му! Славин и хората му току-що се появиха на повърхността. - Залегнете - предупреди ги Каган. Всички се прикриха. Няколко куршума бяха произведени зад тях, но нито един не улучи. - Намираме се извън обхвата на оръжията им - констатира Нина с облекчение. Чейс веднага ѝ развали настроението. - Няма да бъдем още дълго - отбеляза той, като видя приближаващите ги превозни средства. Каган провери магазина на оръжието си. - Имам само седемнайсет патрона. Няма да са достатъчни, за да ги задържим. - Трябват ни повече оръжия... Еди погледна отново към „Мечката“. Наближаваха големия бомбардировач от задната му част... Видя прозорчета в самия край на фюзелажа под опашката, на която беше монтирана оръдейна кула. От нея се подаваха дългите черни дула на две автоматични оръдия АМ-23. - Вече имаме повече оръжия - заключи Чейс. - Къде? - попита Нина, тъй като не виждаше никакви други в УАЗ-а. - Там - посочи англичанинът към оръдейната кула. - Майтапиш се. - Съвсем не! - Една от стълбите водеше към артилерийското отделение. Еди погледна под крилата. Пилоните бяха заредени с лъскави сиви форми: „Мечката“ беше въоръжена с крилати ракети „Радуга Кх-101“. Надяваше се и оръдията да са готови за битка. - Нина, Тува, насочете се към предната стълба и заведете Каган при радиото. Аз ще ги задържа с оръдията. Григори го изгледа косо. - Имаш намерение да убиваш руски войници? - Не, само ще ги подплаша... освен ако не са толкова глупави да продължават да ни преследват! Еди закара димящия УАЗ до пътеката за рулиране, той подскочи здраво, когато дойде краят на бетона. Двама мъже, облечени в дебели кожуси над работните си дрехи, работеха върху шасито на самолета. Те се огледаха изненадани, когато джипът спря до тях, и се отдръпнаха назад, като видяха насочения към тях автомат на Каган. Той закуцука към стръмните метални стъпала, които водеха до предната част на фюзелажа, Нина и Тува вървяха с него. В същото време Еди се качи по задната стълба. Лице, на което беше изписано объркване, надникна през люка към него и го попита нещо на руски. Англичанинът стигна горе и му отговори с юмрук. - Съжалявам, друже - каза той, намести се в тясното помещение и изхвърли замаяния човек през отвора. Онзи падна от три метра и половина, удари се здраво на пистата, изпищя от болка, но за щастие, нямаше счупени кости. - Ако бях на твое място, щях да си размърдам задника! Еди се огледа наоколо. Артилерийската станция беше отделена от вътрешността на бомбардировача, представляваше самотно, клаустрофобично и шумно орлово гнезденце, чиято единствена утеха по време на дългите патрули на „Мечката“, щеше да е прекрасната гледка през панорамните му прозорци. Настоящата - голата и мрачна осанка на авиобаза „Енгелс“ - съвсем не беше вдъхновяваща, но Чейс беше по-заинтересуван от целите си, отколкото от забележителностите. Приближаващите джипове караха с бясна скорост към самолета. Англичанинът се намести в мястото на артилериста. - Мисли като руснак - каза си под мустак, когато погледна таблото за управление. Всички контроли бяха описани на кирилица, но нямаше нужда да е лингвист, за да разбере каква функция изпълнява червеният бутон на ръкохватките под въртящия се механизъм на оръдията близнаци. В момента те бяха насочени нагоре към небето - знак, че се отстранява някаква повреда по самолета; Еди коригира това чрез грубия, но ефективен метод на превключване на всички превключватели, докато дулата не се снижиха с хидравличен вой. Чейс изпробва да премести ръкохватките и цялата кула се премести, за да е в синхрон с неговите движения. Премижа през мерника, целеше се в едно петно на пистата, малко пред един от връхлитащите джипове. - Надявам се да са заредени... - каза той и натисна бутона. Бяха. Режещият лай на 23-милиметровите оръдия близнаци, които изстрелваха двайсет патрона в секунда, беше оглушителен. Еди потръпна, когато шумът се вряза в ушите му. Пламъците от дулата закриха гледката му - в промеждутъците видя как бурята от куршуми дъвчеше бетона на пътеката за рулиране. Приближаващите джипове завиваха настрани, за да избегнат унищожителната огнева линия, която Чейс насочваше към тях, единият загуби контрол, завъртя се прекалено рязко на мократа повърхност и се обърна на една страна. Еди махна палеца си от бутона за стрелбата точно преди куршумите да уцелят преобърнатото превозно средство. Оръдията замлъкнаха, ушите му обаче продължаваха да кънтят. Останалите джипове се отдалечаваха от него... но, осъзна той, не всички бягаха. Някои заобикаляха бомбардировача с намерение да минат оттатък стрелковия обхват на артилерийската кула. Чейс изстреля още няколко патрона, за да ги обезкуражи, след което забеляза чифт слушалки и побърза да си ги сложи. - Нина! Качихте ли се в самолета? - попита в микрофона.   * * *   Нина се беше качила в самолета... и държеше пистолета на Каган, насочен срещу шокирания екипаж, докато руснакът издърпваше оператора по комуникациите от неговото място, което гледаше към задната част на летателния апарат. Взе слушалките от главата му и си ги сложи, след което вдигна изненадано вежда и посочи към другия чифт със слушалки. - Теб търсят. Тува предаде устройството на Нина, която внимателно остави стоманения контейнер зад седалката на Каган и си сложи с една ръка слушалките на главата. - Еди, ти ли си? - Не, шибаният Лев Троцки е - отговори добре познатият глас с йоркширски акцент. - Разбира се, че съм аз! - Чухме стрелба - от теб ли беше? - Да, поуплаших тези джипове, но копелетата са решили да ни издебнат отстрани, където не мога да използвам оръдията. Каган там ли е? - Чувам те - обади се руснакът, докато изучаваше управлението на радиото. - Кажи на пилота да потегля по пътеката, докато не са ни светили маслото. До колко време можеш да се обадиш на шефовете си в Москва? - Две или три минути. Трябва да мина някои процедури за потвърждаване на самоличността ми. - Захващай се тогава, какво чакаш! Каган предаде заповедта на пилота, който се възпротиви, но Нина размаха оръжието пред лицето му и той бързо промени решението си. Мъжът провери инструментите, освободи спирачките и избута напред четирите лоста за мощността. Грохотът на витлата се усили и целият корпус се разтресе, когато „Мечката“ започна да си движи. Предната стълба се прибра в „корема“ на самолета, докато задната, за артилерийското отделение, падна с гръм и трясък. Изхвърленият от Еди мъж се махна от пътя ѝ.   * * *   Еди погледна през страничните прозорци. Някои от джиповете почти бяха достигнали тромавия бомбардировач и се опитваха да го заобиколят. - Искат да блокират пистата - докладва той. - Не позволявайте на пилота да спре... за нищо на света. - Какво ще правим, ако стрелят по нас? - попита Нина. - Няма да го сторят - отбеляза Каган. - Този самолет е натоварен догоре с ракети - прекалено е ценен, за да го повредят. - Надявам се някой да им е споменал това - промърмори Еди. Погледна назад към бункера. Нещо подобно на голям камион с вериги се беше насочило от периферията на базата към горящите ацетиленови резервоари, навярно за да качи Славин и хората му, но надигащият се пушек от експлозията не позволяваше на Чейс да види дали наистина е така.   * * *   В другата част на самолета Каган започна да предава съобщението си по радиото. Нина върна вниманието си върху екипажа на „Мечката“. Освен пилота и помощник-пилота, които се намираха в кокпита, в каютата имаше още четирима души и всеки един от тях, изглежда, се чудеше как да се направи на герой. - Хей! Ръцески горески - излая Уайлд, когато видя, че единият мъж посяга към някакво отделение зад седалката си. Онзи дръпна ръката си. През кръглия страничен прозорец до него Нина забеляза два джипа, които настигаха бомбардировача и завиваха, за да поемат по пътеката, от която щяха да излязат пред него. - О, мамка му. Еди, ще ни пресекат пътя! - Кажи на пилота да увеличи скоростта - отвърна съпругът ѝ. - Качат ли се на борда, прецакани сме. Как се справя Каган? Руснакът продължаваше да говори в микрофона на руски, но направи пауза за миг, за да каже: - Свързах се и им дадох кодовете си. Потвърдят ли ги, ще мога да говоря с началниците ми. - Надявам се шефовете ти да не са отишли да пият кафе - каза Нина. Докато държеше под око мъжете в каютата, се придвижи към кокпита и погледна през прозореца му. Пред тях два УАЗ-а изскочиха от заледената трева и се качиха на бетона. Светкавично се наместиха така, че да пресекат пътя на самолета, един мъж се беше навел през прозореца на единия джип и енергично махаше на бомбардировача да спре. Ръката на пилота стисна здраво лостовете за мощността, все едно имаше намерение да ги издърпа назад. - Не - предупреди го Уайлд. Пилотът погледна през рамо към нея, беше на средна възраст. - Каган! Как е на руски „давай по-бързо“? - Идти быстрее - отговори Григори. - Прави каквото казва - нареди на мъжа тя. Той неохотно избута лостовете още напред. „Мечката“ започна да набира скорост. Единият УАЗ побърза да се махне от пътя ), но другият остана на мястото си, войникът още ръкомахаше енергично... но накрая спря да го прави и се прибра вътре. За да се появи секунда по-късно... в ръцете си държеше калашник. - Мамка му! - излая Нина и залегна, когато онзи откри огън. Куршумите се врязваха в носа на самолета, пробиваха алуминиевата му кожа и се смачкваха в конструктивните елементи под нея. Тува изпищя и се свлече на пода, когато един от прозорците се пропука. - Нямало да стрелят, а? - изкрещя американката. Пилотът дръпна назад лостовете за мощността, с което си спечели гневните крясъци на Каган, последвани от: - Доктор Уайлд! Опрете пистолета в главата му! - Какво? Няма да го застрелям! - Той не знае това... никой от тях не говори английски! - Стискай ми палци тогава. - Жената неохотно навря дулото на оръжието си в задната част на главата на пилота. - Идти... бис... истри... онова нещо, което каза той! Дори и на развален руски, пилотът схвана намека. Отново премести лостовете напред. Самолетът ускори и скъси значително разстоянието между себе си и УАЗ-а. Войникът продължи да стреля. Този път един от куршумите улучи пилотската кабина и уцели самия пилот, от лявото рамо на мъжа шурна кръв. Той изрева от болката и изпусна йока43, за да притисне раната си с другата ръка. Помощник-пилотът също беше зарязал управлението и стоеше приведен с ръце върху главата. Още изстрели намериха самолета, друг прозорец се счупи... Нина се шмугна в кокпита и избута лостовете напред. „Мечката“ изрева, когато и четирите ѝ двигателя заработиха на пълна мощност. Офицерът по комуникациите, който беше изхвърлен от мястото си и оставен на пътеката отвън, се олюля и падна. Осем огромни витла се завъртяха с максимална скорост и масивният бомбардировач ускори по пътеката за рулиране... Право към УАЗ-а. Стрелецът видя, че огромната сребърна машина няма намерение да спира, и се провикна към шофьора да ги разкара от пътя на този гигант, но спътникът му вече беше забелязал връхлитащите ги витла на огледалата си и бе осъзнал, че джипът няма къде да ходи. Мъжът скочи, удари се здраво в студения бетон, но се съвзе точно когато бомбардировачът връхлиташе автомобила. Колегата му го наблюдаваше глуповато за момент, след което също се измъкна от разклатения джип. Останал напълно празен, УАЗ-ът се килна на една страна, когато самолетът се вряза в него... Двойката въртящи се в противоположни посоки перки на крилото стигнаха до джипа и започнаха да го режат, все едно беше направен от хартия. Онова, което остана от превозното средство, беше изхвърлено отзад върху пътеката, парчета смачкан метал се търкаляха по снега. Задействаха се предупредителни сирени, на таблото засвети червена лампа. Помощник-пилотът хвана своите лостове за мощността и ги дръпна рязко назад, докато панически викаше нещо на Нина. - Казва, че единият двигател е повреден! - преведе ѝ Каган. - Не можем да спираме! - отговори жената и насочи пистолета си към помощника, за да възстанови мощността. Руснакът погледна безпомощно към своя командир за съвет, но по-възрастният мъж беше затворил очи от болка. Нямаше какво друго да направи, освен да бутне напред три от лостовете, като остави повредения двигател на мира. Гласът на Еди се разнесе в слушалките на Нина. - Какво, да го вземат мътните, беше това? Да не ударихме нещо? - Наслаждаваме се на турбуленцията - отговори съпругата му и погледна назад към Каган. - Свърза ли се с твоите шефове? - В момента съм... на изчакване - призна си малко стеснително мъжът. - О, чудесно! Жената погледна отново напред. „Мечката“ наближаваше редицата с паркираните ѝ посестрими, след тях се намираха няколко от заплашително изглеждащите реактивни бомбардировачи, които видяха на идване в базата. В далечината се виждаха ярки светлини, които маркираха края на пътеката, те приближаваха бързо към тях. Нина се обърна към страничните прозорци и видя, че няколко джипа продължават да карат успоредно на самолета им, но след случилото се с превозното средство на техния другар, никой от тях нямаше желание да изиграе ролята на барикада. - Еди, съвсем скоро ще ни свърши пътят. Никой друг да ни е погнал?   * * *   Чейс видя няколко превозни средства да тръгват от всяка една сграда на щаба към тях. - Изпратили са дори и камионите си за боклука след нас. Докъде я докара Каган? - Все още чака. - Какво, оставили са го на изчакване? - Ами... всъщност да. - О, мамка му! Колко време ни остава, докато стигнем края на пътеката? - Минута... може би? - По дяволите! - Чейс отново огледа района зад бомбардировача. Верижното превозно средство беше качило Славин и хората му и сега разкъсваше открития терен в свирепо преследване, светлините му бяха заслепяващи. Дългата главна писта вървеше успоредно с техния път, но за разлика от него, тя продължаваше напред в далечината. - Добре, кажи на пилота да завие към пистата... налага се да продължим да се движим колкото е възможно по-дълго време. Трябва да намерим начин да ги задържим... Минаха покрай първия паркиран бомбардировач. Еди се ухили и плъзна мерника си на една страна. Оръдията последваха движението му. - Да не би току-що да се изхили? - попита Нина. - Спомних си нещо от обучението си - отвърна англичанинът, взе на мушка мишената си и натисна червения бутон. Оръдията излаяха, дори слушалките не успяха да сторят много, за да заглушат шума. На Еди не му пукаше, той сееше опустошение сред редиците бомбардировачи. Поток от 23-милиметрови патрони отваряше големи дупки в корпусите на паркираните самолети Ту-95, алуминиеви стърготини летяха като конфети. - Чейс! - обади се Каган. - Какво правиш? - Опитвам се да ги държа заети! - надвика шума англичанинът. - Не се безпокой, една приятелка ми каза преди време, че руските самолети са лесни за поправяне. - Издутият радарен купол под „брадичката“ на една от „Мечките“ се разпадна, когато Еди концентрира стрелбата си в нея. - Малко чук и резачки и ще са като чисто нови. - Чейс! - Просто говори с шибаните си шефове, става ли? Този път англичанинът се прицели в колесника на самолета. Той поддаде под мощта на касапницата. Предната му част пропадна, фюзелажът му се смаза като изпуснато яйце и се пречупи надве. Повечето от преследвачите им рязко намалиха. Съобщението беше получено: отстъпете или ще унищожа целия ви флот. УАЗ-овете, които преследваха отвлечения Ту-95, се отдалечаваха. Еди спря да стреля. Обърнеше ли оръдията към превозните средства, щеше да настане сеч, а той нямаше намерение да наранява когото и да било от персонала на базата. Минаха покрай още бомбардировачи, старите турбовитлови бегемоти, последвани от по-новите и по-големи Ту-160. Чейс го сърбяха пръстите да изстреля няколко десетки експлозивни патрона във всеки един от тях, за да направи живота на НАТО по-лек, но не го стори; дори да оцелееха достатъчно дълго, за да могат висшестоящите на Каган да отменят лова, вече бяха достатъчно затънали пред руското правителство, а дипломатическият им имунитет щеше само да удължи агонията им.   * * *   Гласът на Еди се разнесе в слушалките на Нина: - Оттеглят се. - Това е добре - отвърна тя и погледна напред. - Пътят ни почти свърши! Краят на дългата бетонна пътека за рулиране беше само на няколкостотин метра от тях. Уайлд направи знак с пистолета на помощник-пилота да следва едно свързващо платно, което водеше до главната писта. Самолетът зави по новия си курс, колесникът под носа на летателния апарат изпищя недоволно от резкия завой. Каган заговори бързо на руски, за кратко сложи длан на микрофона, за да съобщи на Нина: - Свързах се - след което отново продължи. - Слава богу - въздъхна жената. - Еди, Каган се свърза с шефовете си. - Чудесно - отвърна съпругът ѝ. - Да се надяваме, че няма да ги оставят на изчакване, когато опитат да се свържат с базата! Пилотът изстена от болка. Уайлд видя, че по цялата му риза има кръв. Трябваше да му помогне по някакъв начин. За една от боядисаните в отровнозелено стени на каютата беше закачена бяла кутия с червен кръст на нея. - Тува, можеш ли да даваш първа помощ? - Шведката кимна. - Вземай това и му помогни. Аз ще се уверя, че никой няма да опита нещо глупаво. Жената взе аптечката и влезе в кокпита. Помощник-пилотът беше искрено изненадан, че похитителите им искат да помогнат на другаря му, но бързо върна погледа си навън, където „Мечката“ приближаваше главната писта. - Насочи се към нея - нареди Нина и акомпанира заповедта си с размахване на ръката. Мъжът се зае с контролите, за да обърне бомбардировача. - Каган, какво става? - Разказах им за Славин - отвърна той. - Ще наредят на командира на базата да оттегли заповедта си за стрелба на месо и да задържи нещата, докато не стане ясно кой крив, кой прав. - Колко време ще отнеме това? Главната писта на базата, която беше дълга около три километра, се появи пред тях. - Не много. Отдел 201 има високо... „Мечката“ се разтресе, когато едната ѝ страна беше ударена от поредица от експлозии. Във фюзелажа се отвориха дупки. Офицерът по комуникациите беше разкъсан надве от един метален шрапнел, кръвта му опръска задната част на каютата. - Майка му стара! - изкрещя Нина и приклекна. - Какво, по дяволите, беше това? Помощник-пилотът изпищя в микрофона на слушалките си. Уайлд нямаше нужда да знае езика му, за да разбере, че мъжът молеше онзи, който стреля по тях, да престане. Молбите му не пожънаха успех, последва нов залп, който уцели крилото. От най-външния двигател се издигна черен пушек.   * * *   Еди изруга под мустак и премести мерника си докъдето позволяваше, но не успя да види нищо - завоят, който направиха, скриваше нападателя им. Въпреки това англичанинът знаеше какво беше причинило щетите... и кой. - Това е Славин! Руският офицер командваше ЗСУ-23-4 - танкоподобна противовъздушна система, оборудвана с четири оръдия, изстрелващи 23-милиметрови патрони, много подобни на тези на Еди. В своето отчаяние предателят беше готов да унищожи целия самолет, за да запази злодеянието си в тайна. Оръжията му щяха да разкъсат „Мечката“ на парчета... и никой не можеше да стори нищо, за да му попречи. Освен... Още топовни удари разклатиха бомбардировача. Чейс се изви, погледна през едно малко странично прозорче и видя ЗСУ-то под крилото. - Давайте! Пълна мощност, разкарайте ни от тук! - провикна се англичанинът в микрофона. - Няма да успеем да излетим! - възпротиви се Каган. - Не искам да отлитаме, искам да го отминем, за да мога да му върна услугата!   * * *   Руснакът бързо предаде заповедта на помощник-пилота. Мъжът се подвоуми, но когато още експлозивни куршуми разкъсаха фюзелажа, съмненията му се изпариха на мига. Той избута напред всички лостове на пълна мощност. Ранената „Мечка“ се спусна напред. Надигащият се от повредения двигател пушек се превърна в пламъци... Експлозия разкъса корпуса му. Нина рискува да вдигне главата си, за да погледна навън, и видя, че ЗСУ-то се е насочило към пистата. Още изстрели бяха произведени от оръдията му, снарядите му бяха като метеори. Жената залегна отново, куршумите разкъсваха фюзелажа на самолета. Нови лампички засвяткаха предупредително на таблото. - Еди! Това чудо ще ни разкъса! - Просто продължавайте напред - бронята му е слаба, така че само да ми падне на мушката и отива в историята! - Ако въобще имаш възможност да го уцелиш! Не знам дали си забелязал, но ние сме доста по-голяма мишена от него! Нина вдигна глава отново. ЗСУ-то се намираше на около триста и петдесет метра пред тях, но бомбардировачът бързо стопяваше разстоянието. - Само ми кажи колко е далеч... и къде да се прицеля! - Вляво от теб, около... не знам, на трийсет метра от пистата и приближава. Ние сме на около двеста и седемдесет метра зад него... уха! Жената залегна зад седалката на пилота, когато патроните на оръдията отнесоха радарната кула под кокпита. В каютата нахлу студен вятър. Помощник-пилотът изкрещя нещо на Нина, но тя му направи знак да продължава в същия дух. - Сто и осемдесет метра, почти стигнахме... От ЗСУ-то беше отприщена нова порция изстрели. Една голяма част от крилото на самолета се откъсна, прорязана от куршумите, които се забиваха в резервоара с горивото. Горещ вихър премина през дупките в корпуса на летателния апарат. Руският офицер по оръжейните системи, който стоеше срещу Каган, се разпищя, паникьосан. Нина се обърна да види какво става и видя, че на контролното му табло светят няколко червени лампички. - Крилото се е подпалило... както и ракетите! - изкрещя в отговор Григори. - В такъв случай му кажи да ги пусне! Жената се заклати по пътеката. - Това е против протокола! - Майната му на твоя протокол! Нина отиде до таблото за оръжията. Руският беше непреводим за нея, но символът под поредицата превключватели и присвяткващи светлини говореше достатъчно. Той представляваше стилизирана ракета и стрелка, насочена надолу, обградени от неравна многолъча звезда: пускане на експлозивите. Уайлд погледна напред и видя как „Мечката“ профуча покрай ЗСУ-то. - Еди, изпращам ти малко бомби! Преди офицерът по оръжейните системи да има възможност да я спре, жената занатиска превключвателите. От горящия пилон на крилото се разнесе поредица от пропуквания... след което трите крилати ракети, монтирани в него, паднаха и се прекатуриха върху пистата като кегли.   * * *   Гледката пред Еди беше прикрита зад огромен облак черен пушек. Ако не унищожеше ЗСУ-то, то щеше да разкъса осакатената „Мечка“ на части; за съжаление, не можеше да види целта си... Бледосиви проблясъци се появиха на земята... Чейс осъзна, че няма нужда да вижда мишената си. Всяка ракета Кх-101 беше заредена с гориво и разполагаше с бойна глава, която тежеше цял метричен тон. 23-милиметровите патрони на врага бяха повече от достатъчни, за да я детонират. Ракетите експлодираха, комбинираната им сила отвори огромен кратер в пистата. Еди беше залепен за седалката си, когато детонацията помете опашката на „Мечката“. Бомбардировачът бързо се отдалечи от експлозията. Но не и ЗСУ-то. Славин беше в командирския купол и надничаше от него. Триумфът, изписан на лицето му, бързо се превърна в ужас - ударната вълна запрати главата му в отворения капак на люка зад него. ЗСУ-то се преобърна и горящата му останка се катурна върху горната си част в снега. - Пипнах го, пипнах го! - разкрещя се Еди в микрофона на слушалките си. - Можете да намалите скоростта!   * * *   Нина отчаяно търсеше място, за което да се хване. - Не можем! - отговори тя. Помощник-пилотът вече беше върнал назад лостовете за мощността и бе настъпил педала на спирачките, но с половин липсващо крило „Мечката“ не беше особено балансирана и захождаше встрани от пистата. Една от предните гуми, която беше поела огромна част от натоварването, се пръсна, металният пръстен под нея застърга по бетона, произвеждайки дъжд от искри. - Дръж се! Жената се хвана за задната част на седалката на пилота, а самолетът се килна към замръзналата трева... Предните колесници се откъснаха под натиска на грубата земя, а миг по-късно бяха последвани и от задните. Ту-95 се просна по корем. Осемте мощни витла задълбаха дълбоки канали в почвата, преди да бъдат откъснати от главините си. Горящото крило на самолета се отдели от корпуса му и продължи да се търкаля далече от летателния апарат, докато горивото в него не се въз- пламени в колосална огнена топка. Останалата част от руската машина продължи да се плъзга напред по заснежената повърхност, оставяйки зад себе си черна следа и смачкани алуминиеви отломки, преди да спре напълно. Нина замаяно повдигна глава. Тува, свита в краката на пилота, простена едва. Каган беше съумял донякъде да затегне колана си точно преди катастрофата, докато екипажът на самолета се намираше в различни състояния на объркване и облекчение поради факта, че бяха оцелели след осакатяването на тяхната машина. Уайлд видя проблясващата стомана сред разпръснатите отломки на сгърчения под на каютата и веднага застана нащрек. - О, мамка му! - оплака се тя и се запромъква към предмета. Контейнерът, в който се намираше „Чукът на Тор“, се беше търкулнал от скривалището си и сега лежеше на пода. Каган също го забеляза. - Счупен ли е? - попита той и се опита да отвърже ремъците си. Доколкото Нина можеше да види, цилиндърът беше здрав, с изключение на няколко драскотини по него. Тя внимателно го обърна, за да може да разгледа и другата му страна, като най-вече се интересуваше от уплътнението около капака. - Благодаря на Бога - прошепна тя. Контейнерът беше непокътнат. В слушалките на Уайлд се чу пукот. - Нина, добре ли си? Нина! Чуваш ли ме? - Тук съм, тук съм - отвърна тя. - Ти добре ли си? - Ще оживея - увери я той. - Но имам малък проблем. - Какъв? - попита го съпругата му и я обзе тревога. Ако бомбардировачът се беше подпалил или ако шефовете на Каган не бяха предали съобщението си до командира на базата да прекрати преследването... - Самолетът се приземи по корем и не мога да се измъкна! Предполагам, че нямаш чук, за да разбием прозореца? Смехът на облекчение прозвуча странно във вътрешността на развалината.     22.     Виетнам     Да се намери достатъчно сухо дърво за горене, в средата на джунглата, не беше едно от най-лесните неща в света, но Чейс се беше справил със задачата. Кладата, която беше конструирал в центъра на едно празно пространство, не беше голяма, но бе достатъчна, за да се справи с тялото на младото момиче. Мъжът използва барута от няколко от последните си патрони, за да запали огъня. Пламъците се разнесоха бързо, дървото пукаше и пращеше. Над короните на дърветата се заиздига черен пушек, когато пламъците обвиха фигурата. Чейс наблюдаваше зловещата гледка, лицето му беше сериозно и безизразно. Когато се увери, че трупът е напълно погълнат от огъня, отиде и взе раницата на Хойт. Хвърли едно по едно нещата, които американецът беше откраднал от руснаците, на кладата. Хартията се превърна в пепел, а дисковете се стопиха. Лаптопът беше последното нещо, което трябваше да унищожи; парлив сив дим изригна от отворите в корпуса му, пластмасата съскаше и се топеше. Батериите се възпламениха и гръмнаха, изригнаха искри. Еди се отдръпна от вонята - тази от пластмасата и от обгорената плът. Времето минаваше, небето стана червеникаво, когато слънцето се скри, но англичанинът не си тръгваше. Вместо това сложи още дърва в огъня, за да не изгасне. Наталия му беше казала да не оставя нищо за американците и руснаците и той знаеше, че трябва да постъпи така както желае тя. Това беше единственият начин всичко да приключи. Знаеше, че така ще издаде позицията си, че ще изпрати напътствия на своите врагове как да го намерят. Хвърли последния клон в пламъците, седна на един изгнил пън и се зачуди какво ли се беше случило с Кастил. Пушекът можеше да доведе и приятеля му тук - ако въобще още беше жив - а можеше да привлече и някой друг. Еди продължи своето страховито бдение. Не можеше да си тръгне, преди напълно да се увери, че тялото е изгорено. Ако някоя част от него останеше непокътната, съществуваше вероятност руснаците или хората на Лок да я анализират и да открият тайните, които съдържаше в себе си... Една птичка изпищя. Чейс се огледа наоколо и вдигна оръжието си. Не видя нищо, но имаше неприятното усещане, че животинчето е било обезпокоено от нещо. - Хей! - провикна се той и се прикри зад пъна. - Знам, че има някой там. Хайде, покажи се! За момент нищо не последва, след което се чу познат глас: - Чейс! - беше Лок. Еди не можеше да види американеца, но прецени, че се намира някъде на трийсет и пет метра от него, в храстите. Това означаваше, че Хойт и хората му също бяха наоколо... - Ако ни предадеш Наталия, съм склонен да те оставя жив. - Ела и си я вземи - отвърна англичанинът и забеляза раздвижване наоколо. Ако Хойт вече не беше изпратил хората си да го обградят, сега навярно правеха точно това. Имаше някого в близката растителност. - Опа, да не си зад храстите! Да, виждам те. - И аз те виждам - обади се друг глас, по-близо. Хойт. Чейс се завъртя, за да види наемника с изпитото лице зад едно дърво на двайсетина метра, държеше калашника си насочен в него. - Не мърдай. Пусни автомата. Еди изпълни заповедта и вдигна ръце. Американецът се приближи предпазливо към него. - Раздвижете се - провикна се той към останалите. Четирима мъже в тъмни дрехи се появиха от храстите и обградиха йоркширеца. Погледът на Хойт се стрелкаше подозрително във всички посоки. - Кучи син! - започна той. - Това е поредната ти шибана уловка, нали? Къде е момичето? - Тук е - отвърна Еди, като вложи голяма доза злоба в гласа си. - Къде? - Да не си сляп, мамка ти? Точно пред теб. Хойт погледна в огъня, продължаваше да е на тръни... Тогава осъзна истината и очите му се ококориха. - Какво, по дя... Кучи син! - излая той. - Шефе, елате тук! - Американецът се обърна към Чейс, за първи път изражението на лицето му беше лишено от обичайната арогантност. - Какво, мамка му, си направил? - Онова, за което тя ме помоли - отвърна англичанинът. Хойт се ококори насреща му, все още беше потресен, след което се провикна към един от хората си: - Бонел, наблюдавай го! Ако мръдне, гръмни го! - Наемникът застана до Чейс, докато шефът му притича до кладата. Лок се показа иззад дърветата и тръгна към групата. - Какво става? - попита той. - Къде е Наталия? Хойт се хвана за главата с една ръка. - Тя е... тя е тук, пече се в шибания огън! Тя е адски мъртва! Лок застина. - Какво? - Той я е изгорил! И... Кучи син! - Наемникът грабна празната си раница и я разтърси. - Унищожил е и проучванията, които взех от „русите“. Господи! Челюстта на мъжа увисна, когато видя фигурата в пламъците. - Мили боже! Какво си сторил, Чейс? Какво, мамка ти, си сторил? Еди продължаваше да държи ръцете си във въздуха, но малко се поизпъна. - Наталия знаеше, че така или иначе, ще умре млада благодарение на онази гадост, с която дядо ѝ я е заразил. Каза ми, че предпочита да си отиде така, както реши тя, а не като майка си и баба си. Искаше да спаси животи. Стори го, като ви отне онова, което се крие в нея. - Заради това ти я уби! Гръмна я? Еди заби поглед в земята. - Да. Застрелях я. Хойт поклати глава, нещо подобно на възхищение се беше появило на лицето му. - Подцених те, Чейс. Никога не съм предполагал, че си толкова хладнокръвен. - Не е нещо, което ми достави удоволствие - отвърна разгневен англичанинът. - За разлика от теб. Шибан психар. Лок поклати глава. - Не, няма начин. Не вярвам на това. Сигурно е някакъв номер. Изгаси огъня и провери тялото. Виж дали можеш да спасиш нешо от проучванията. Другите наемници използваха прикладите на оръжията си, за да развалят основата на кладата клон по клон, след което изритаха настрани горящите дърва. Хойт сръчка останките от лаптопа с пръчка. - Това чудо се е препекло доста добре. Както и всичко останало. - А Наталия? Единият от мъжете сложи ръка на устата си, когато пламъците намаляха и той видя ясно обгореното тяло. Физиономията на Лок се изкриви от отвращение, но мъжът се наведе, за да огледа по-добре черния череп. - Определено е човешки... и то такъв с огромна огнестрелна рана. - Една част от лицето на мъртвото момиче липсваше, имаше голяма дупка, която започваше от дясното ѝ око и завършваше долу в лявата ѝ буза. - Мамка му, всичко е изгоряло... Чакай малко. - Погледът му се премести до едно тъмно петно на земята до огъня. - В кръвта има кичур коса. Мъжът го вдигна, много внимателно издърпа мръсните косми и ги разстла в дланта си. - Някой да има вода? Един от наемниците извади манерката си. Лок изсипа малко в ръката си и бавно изми кръвта и мръсотията с пръстите си. - Руса е. Американецът изтърси кичура от дланта си и се обърна към Чейс. - Господи, наистина си го направил. Изгорил си всичко. - За да те спра - отвърна англичанинът с каменно изражение на лицето. - На една и съща страна сме, Чейс! Америка и Британия имат специална връзка! Помниш ли? - Лок закрачи към него, наемниците му го последваха. - Ние печем сладкиша, а за вас са трохите. Така работят нещата. Имахме шанс да изпреварим руснаците с години напред и да дадем голям напредък на работата си. - Мъжът стрелна пръста си към празната раница. - Но благодарение на теб не ни остана нищо! - Чудесно! Наталия ми разказа всичко за работата на дядо си. Никой не трябва да притежава това шибано чудо. Нито вие, нито руснаците, нито никой. - Не си ти човекът, който ще решава тези неща. - Не аз. Тя е човекът, който трябваше да вземе това решение. - Еди погледна покрай Лок към останките от кладата. - Тя взе решение какво иска да стори. Аз само ѝ помогнах. Господ ми даде сили, за да го направя. - Забавно е, че споменаваш Бог - започна Хойт. - Съвсем скоро ще се срещнеш с него лично. Ако Наталия е мъртва и работата на Отдел 201 е изгубена, то тогава ние приключихме тук. Единственото, което ни остава, е да почистим след себе си. - Наемникът погледна към Лок, който му кимна в знак на потвърждение. - Всичко е по твоя вина, Чейс. Ако просто си беше свършил работата, вместо да се правиш на голям герой, сега щеше да се намираш на самолет на път за къщи. Но не... предпочете да си стъкмиш погребална клада. В такъв случай няма смисъл тя да отива нахалос. Хойт насочи автомата към англичанина. Чейс се приготви да посрещне съдбата си. - Имам ли право на последни думи? - попита той. - Само ако си бърз - отвърна Лок. - Но не ми ли харесат, няма да те оставя да довършиш изречението си. Хойт се разкикоти. - Е, какво имаш да казваш? Еди си пое дълбоко въздух, за да потисне страха си. - Само това... че поне успях да спазя обещанието си. Високият американец изпръхтя саркастично. - Аз чух друго. Пръстът му се стегна около спусъка на калашника... - Никой да не мърда! Хвърлете оръжията си! Хойт се обърна светкавично по посока на непознатия глас, хората му сториха същото... и се озоваха пред насочени към тях оръжия. От храстите излязоха някакви мъже. Повечето бяха виетнамци, но не и този, който се насочи към наемниците. Чейс веднага го разпозна. Беше ръководителят на лагера, слабоватият руснак с бледите очи. С него беше препотеният младок с рехавия мустак, който беше намерил него и Хойт и в бараката. - Казах да ги хвърлите! - нареди отново командирът и изстреля един куршум във въздуха за по-голяма тежест на думите си. Хойт погледна към Лок за инструкции, изражението му подсказваше, че е готов да се пробва да си проправи път със сила, но шефът му енергично заклати глава. Наемникът неохотно свали оръжието си. - Правете каквото ви казва - нареди Айвър на хората си. Автоматите бяха хвърлени на мократа земя. Виетнамците се приближиха и събраха изхвърлените оръжия. Руснакът се изправи пред костюмирания американец. - Господин Лок. Не съм очаквал да срещна заместник-директора на АБЗ лично. - Не беше част от плана - отвърна Айвър. Руснакът се усмихна накриво, хвърли недружелюбен поглед към Хойт и хората му, след което се обърна към Чейс. - Не знам дали да ти благодаря, или да те застрелям. - Предпочитам първата възможност - отвърна Еди, без да знае за какво говори мъжът, но винаги готов да се възползва от отворила се пред него възможност. - Кой си ти? - Казвам се Григори Алексеевич Каган. Аз съм полеви командир на руски специален отряд. Сигурен съм, че вече имаш представа с какво се занимаваме. - Да, така е - отговори неодобрително Чейс. - Защо искаш да ми благодариш? - Защото не предаде Наталия на тези мъже. Като я държеше далеч от тях, направи услуга не само на Русия, но и на целия свят. Когато си я върнем, ще се уверим, че никога няма да се докопат до онова, което желаят. - Мъжът погледна отново към Лок. - Предполагам, че скоро ще си безработен, да? За изненада на всички, Айвър започна да се смее. - О, глупав кучи сине - каза американецът. - Все още не можеш да разбереш какво е сторил, нали? - Какво искаш да кажеш? Лок посочи към огъня. - Виж сам. Каган се приближи, озадачен... и се обърна рязко към Чейс, ужасен. - Какво си сторил? Какво си сторил? - Онова, за което тя ме помоли - отвърна Еди. - Помолила те е да я убиеш? - Да. - Защо? - изкрещя руснакът. - За да попречи на всички вас, задници, да възобновите работата на дядо ѝ. Накара ме да ѝ обещая, че няма да позволя това да се случи. Изпълних обещанието си. - Ние не се опитвахме да възобновим експериментите! Опитвахме се да сложим край на всичко! Самодоволното изражение на лицето на Лок подсказа на Чейс, че нещата не са точно така, както той си беше мислил. - Чакай малко, какво имаш предвид? - попита той руснака. Каган заговори бавно, като се опитваше да контролира емоциите си: - Доколко си запознат с работата на Серафим Волков - дядото на Наталия? - Тя ми каза, че той е оставил писмо на баба ѝ, в което ѝ е обяснил за... онова нещо, наречено етер, и за експериментите си. Също така знам, че твоите хора са използвали най-голямата правена някога водородна бомба, за да запечатат ямата, в която субстанцията е открита. - Разказала ти е достатъчно. - Мъжът поклати глава. - Но не ти е казала всичко. Цар Бомба разруши ямата с етер, но ние знаехме от викингския рунически камък, че някъде другаде съществува още една яма. Отдел 201 беше създаден, за да намери начини да неутрализира тази отрова, ако тя бъде намерена отново. Няма как да знаем дали сме успели да създадем правилната противоотрова, ако нямаме проби, с които да експериментираме... докато не разбрахме за Наталия. Мутациите в нейното тяло щяха да ни разкрият същността на етера, а с това знание щяхме да бъдем способни да го унищожим. - Затова ли я отвлякохте? Защо просто не я помолихте да ви помогне? - Не смятахме, че ще повярва на нашите мотиви. - Каган размаха пръст към Лок и Хойт. - Тя си мислеше, че ние сме същите като АБЗ и се опитваме да превърнем етера в оръжие. Но не беше така. Виждали сме на какво е способен... и няма да позволим да бъде използван отново. Така че, когато научихме, че Наталия е във Виетнам, уредихме нещата тя да ни бъде доведена по начин, който щеше да ни гарантира пълна секретност. Тя и приятелите ѝ щяха да бъдат освободени напълно невреди- ми веднага след като завършехме тестовете си. - Руснакът погледна към кладата, в погледа му личеше отчаяние. - Нямахме намерение да я нараним. Но ти... ти си я убил! За нищо! - О, мамка му... - промълви Еди. Сега беше ред на Хойт да се засмее. - Мътните го взели, Чейс! Трябваше да я спасиш, а вместо това ти я утрепа! Наистина прееба нещата, не мислиш ли? Англичанинът му се нахвърли разгневен: - Мисля, че твоето убийство ще е услуга за света. - Достатъчно! - излая Каган. Разтри челото си и се приближи до пленниците. - Наталия е мъртва, а всичките ни проучвания са унищожени. Това означава, че никой не притежава знанията. Никой не постигна предимство. Но... - руснакът погледна Лок право в очите - ...ако те убия, тук и сега, ще престанеш да бъдеш заплаха. Американецът вече не се усмихваше. - Дори да ме премахнеш, някой друг ще заеме мястото ми. Това няма да приключи. - Ще приключи за теб. Разполагам с информацията, че твоята агенция е - как му викате вие? - в изключително деликатно положение, що се отнася до финансирането ви. Ако ти умреш и АБЗ е унижена, може би американското правителство ще реши да я затвори завинаги. Това ще е едно голямо добро за целия свят. Изпотеният спътник на Каган заговори бързо на руски и кимна към Хойт и Лок. Отговорът на Григори беше рязък. - Моят другар смята, че ако те убия, ще стане международен скандал, което не е желателно - обясни Каган. - Но вие се опитахте да ни убиете, без да ви трепне окото, така че... Руснакът помисли за миг, след което издаде заповед на виетнамски. Хората, които съпровождаха руснаците, вдигнаха оръжията си. За втори път през последните няколко минути Чейс беше изправен пред дулото на автомат. - И мен ли смятате да гръмнете? - Съжалявам - отвърна Каган. Видимо беше, че не се радва на идеята. - Ти си мислеше, че правиш правилното нещо за Наталия и за света. Онова, което си решил да сториш... - Мъжът погледна англичанина право в очите. - Мисля, че не си искал да го правиш, да? - Адски си прав, че не исках да го правя. Каган кимна. - Всичко това трябва да приключи. Ако Лок изчезне, американците навярно ще преустановят работата си по етера. - Те, така или иначе, ще го сторят, нали? - Чейс посочи към Айвър. - Той се провали! Планът му беше да отвлече Наталия и да открадне проучванията ви, но се издъни. Ще си тръгне с празни ръце, а вие не губите нищо. - Двама от най-добрите ни учени са мъртви! - сопна се Каган. - Той не унищожи Отдел 201, но му навреди достатъчно. - Но ти оставаш в бизнеса. Лок - не! Ти си прав, той ще бъде изритан от поста си в момента, в който шефовете му научат, че е преебал всичко и е причинил международен скандал с действията си. Може и да е наел наемници, за да остане в сянка, но с присъствието си тук, точно сега, се издъни. - Еди кимна към Лок, който изглеждаше също толкова уплашен от вероятността да се озове в средата на дипломатическа буря, колкото и от насочените в него оръжия. - Никой не печели. Всички губим. Като ни убиеш, няма да получиш никакви бонус точки. Каган не отговори веднага, първо погледна, замислен, Чейс, а след това и погребалната клада. - Свършил си доста добра работа - каза накрая руснакът. - Не е възможно да се вземе ДНК от толкова изгорено тяло. - Самият ти спомена преди малко, че всичко трябва да приключи. Е, това слага край на нещата. Наталия не желаеше никой да вземе каквото и да било от нея - нито вие, нито те. - Англичанинът наведе глава. - Просто я оставете на мира. Нека почива в мир. Другият руснак отново се обади, явно зададе въпрос. Каган го обмисля доста дълго време. Чейс се чувстваше неспокоен от виетнамците, които бяха насочили оръжия към тях, пръстите им бяха на спусъците на калашниците им... - Нет - каза най-накрая Григори и поклати глава. - Не, ти си прав, както и англичанинът. Лок се провали, а това ще направи за смях Вашингтон, ако се възползваме добре от ситуацията. - Кучи син! - излая Айвър. Чейс изпръхтя: - Да не би да предпочиташ да те убие? Каган си размени няколко думи с един от виетнамците, след което се обърна отново към Лок: - Моите сътрудници от виетнамската тайна полиция ще ви отведат в Дананг... за разпит. - От тона на мъжа стана ясно, че няма да бъдат задавани единствено въпроси. - Все още са бесни, че няколко от приятелите им са били убити, когато нападнахте лагера. Мисля, че имат желание да разберат кой е отговорен за това. - Лицевите мускули на Хойт се обтегнаха. - Що се отнася до вас, господин Лок, сигурен съм, че ще ви пуснат да си вървите до няколко дни. След като направят официално оплакване до американския посланик и до ООН. Изражението на Айвър наподоби това на сънародника му. - Какво мислите да правите с мен? - попита Еди. - С теб? Как ти беше името... Чейс? - Англичанинът кимна. - Работата ти тук приключи, господин Чейс. Трябва да си вървиш у дома. Вече няма нищо за теб в тази страна. Еди погледна покрай него към останките в кладата. - Има едно нещо, което трябва да направя. - Какво е то? - Да я погреба. Няма да оставя тялото ѝ да гние в джунглата. Заслужава повече от това. Каган кимна. - Добре. Когато приключиш, трябва да си вървиш. Джунглата е опасно място, особено през нощта, да? - Забелязах. Руснакът издаде още заповеди, виетнамците събраха наемниците заедно и ги подкараха под прицела на оръжията си. Каган и помощникът му сториха същото с Лок и Хойт, двамата американци продължаваха гневно да се оплакват. Командирът стигна до края на празното пространство, спря се и се обърна към Чейс. - Понякога... понякога трябва да вършим лоши неща с добри намерения - каза той. - Но макар да знаеш, че си сторил правилното нещо, едва ли се чувстваш по-добре. - Не - отговори Еди. - Не се чувствам. - Тя намери своя мир - продължи Каган и кимна с глава към огъня. - Надявам се някой ден и ти да намериш твоя. Англичанинът не каза нищо. Руснакът се обърна и последва останалите в недрата на джунглата. Чейс не помръдна за около минута, изчакваше мъжете да се отдалечат. След това вдигна един голям клон и започна да копае дупка във влажната почва.   * * *   Слънцето почти беше залязло по времето, когато Чейс приключи със задачата си. Ръцете му бяха мръсни от калта, той погледна надолу към творението си, лицето му беше изключително сериозно. Плиткият гроб беше маркиран от неумел кръст - два клона, привързани с тънка лоза. Логичната част на ума му казваше, че маркерът няма да издържи дълго време - условията в джунглата и насекомите щяха да се погрижат за това - но Еди се чувстваше много по-добре, че го беше направил. Това бе най-малкото, което можеше да стори за мъртвата жена, тя заслужаваше някаква форма на възпоменание. Англичанинът вдигна глава, когато чу далечен, но познат вик. - Едуард! Едуард, чуваш ли ме? - Хюго! - провикна се в отговор Чейс. - Тук съм! Кастил се появи няколко минути по-късно. - Едуард! - Мъжът се ухили широко, когато видя приятеля си. - Забелязах пушека. Добре ли си? - Да, добре съм - отвърна Еди и съумя да се усмихне. Двамата мъже се прегърнаха. - Ти как си? В крайна сметка си успял да се измъкнеш, а? Кастил стисна устни. - На косъм бях! Хойт щеше да ме убие, ако не се беше появила полицията. - Дотук с приказките, че никога няма полицаи, когато ти трябват. - Така е. Доста се изненадах! - Хюго пусна англичанина. - Къде е Наталия? Добре ли е? Последва дълга пауза, преди Чейс да отговори: - Не - промълви тихо той. - Тя... не успя. Еди отстъпи настрани, за да разкрие гроба. Кастил не можеше - или по-скоро не искаше - да повярва на очите си. - Mon dieu!44 Какво се случи? - Не ми се говори за това. - Но... но аз си мислех, че си се измъкнал... - Белгиецът погледна земята и забеляза отпечатъците от стъпки. - Били са тук? Хванали са ви? - Хойт и Лок... и руснаците. Малко се посчепкаха помежду си. Кастил огледа празното пространство. - Няма кръв, няма гилзи. Имало ли е въобще престрелка тук? - Не. - Тогава къде са те? Защо си тръгнаха? - Защото не получиха онова, за което бяха дошли. - Какво се случи на Наталия? Те ли я убиха? Хойт и Лок... или руснаците? Чейс поклати глава. - Както вече казах, не ми се говори за това. Онова, което искам да сторя, е да се разкарам от тази проклета джунгла. На какво разстояние е от тук джипът ти? - На около километър, близо е до мястото за среща. - Чудесно. Хайде да тръгваме. Еди тръгна напред, но Кастил не се помръдна, беше се вторачил в гроба. - Едуард - започна той. - Какво се случи всъщност? Аз съм ти приятел, можеш да ми кажеш... знаеш това. - Да, знам. - Чейс дари Хюго с измъчена, тъжна усмивка. - Дадох обещание на Наталия. И... в крайна сметка го спазих. - Англичанинът въздъхна. - Това е всичко, което ще ти разкрия. Може би по-късно, когато нещата са различни, ще ти разкажа всичко. Но не и сега. Сега имам нужда от душ. Кастил реши да не притиска другаря си. - Да, разбира се, че имаш - каза белгиецът с пресилена веселост. Тръгна към джунглата, Чейс вървеше до него. - Все пак си англичанин. Вие винаги имате нужда от душ. - О, я си го начукай, Хюго. - Йоркширецът отново се усмихна вяло, спря се, когато стигнаха до дърветата, и се обърна към гроба. - Сбогом, Наталия - прошепна той. Кастил го погледна с искрено съчувствие, но запази мълчание, за да уважи чувствата на приятеля си. Чейс се обърна и заедно с другаря си навлязоха в джунглата. - Сещаш се, че няма да ни платят за тази мисия, нали? - каза белгиецът. - Да, знам. Мислиш ли, че можем да вземем нещо за джипа? - Хмм. Сигурен съм, че Блуи познава някого, който да го купи, без да задава излишни въпроси. Какво смяташ да правиш, когато се прибереш вкъщи? - Кой е казал, че ще се прибирам вкъщи? Там няма нищо, което да ме чака. Само голяма купчина с писма от адвокатите на София. Знаеш ли какво? Заеби я. Тя иска развод, ще си го получи. Има много по-важни неща в живота. - Все пак какво смяташ да правиш? - попита отново Кастил. - Онова, в което съм най-добър. Решаването на проблеми, както казва Мак. Юмрукът в ръкавицата. Мисля, че мога да правя това. - Винаги можеш да разчиташ на моята помощ, Едуард. Ще се борим до края. - Знам, че мога. - Чейс тупна приятеля си по гърба. - Бори се до края.     23.     Москва     - Е, това беше... забавно - каза Нина и направи физиономия, докато оставяше телефона си. - Сирици не остана доволен, нали? - попита Еди, който се беше опънал на леглото в апартамента на хотела. - Не остана. Някой от Съвета за сигурност на ООН му е напукал канчето. Чейс се изправи. - Какво ще се случи? Имам предвид с нас? Нина прокара ръка през косата си, чувстваше се изморена. - Колкото и да му се иска да изрита задниците и на двама ни, не може да стори кой знае какво. Изглежда, шефовете на Каган в Кремъл са се постарали доста - все още желаят Отдел 201 да намери и да унищожи другия източник на етер, преди Хойт или някой друг да го открият, но се нуждаят от Тува и от нас, за да го сторят. Предполагам, разговорът на Сирици с руския представител е протекъл по следния начин: „Двама служители на АСН току-що опустошиха нашата ядрена авиобаза и нанесоха щети за милиарди рубли! Но не ги уволнявайте, защото все още работим с тях. Не можем да ви кажем защо, можем да споделим единствено че става въпрос за нещо много важно. Просто исках да ми олекне, затова ви се разкрещях“. - Да, това е същото, като някой да ти се изпикае в портокаловия сок. Предполагам, че сега се налага да намерим проклетото нещо. Нина погледна към вратата, която свързваше техния апартамент със съседния. - Всичко, което можем да сторим, е да стоим и да чакаме Тува да намери местоположението на Рагнарьок. - Жената се намести до съпруга си. - Което ни дава възможност да поговорим за нещо друго. Еди заклати вежди. - Искаш да се пробваме да си направим бебе? - Много си забавен, но не. - Лицето ѝ стана много сериозно. - Какво се случи във Виетнам, Еди? Какво наистина се случи? Хойт и Каган, и онзи тип Славин от бункера - срещнал си ги и тримата там. Знаеше за етера и за ямата, която руснаците са намерили. - Очите на жената се присвиха. - И ме излъга за всичко това. - Знам, знам. И съжалявам. - Чейс се намести. - Но не можех да ти кажа нищо, защото... защото дадох обещание. - На кого? Англичанинът не се чувстваше удобно дори и след осем години, най-накрая отговори: - Наталия. Момичето, което бях нает да спася във Виетнам. Нина се приближи по-близо до съпруга си, беше искрено заинтригувана. - Какво беше обещанието? - Отдел 201 я отвлече, за да проведе тайни тестове с нея. Това чудо в буркана, „Чукът на Тор“ - точно него се опитваха да направят, като използват нейното ДНК. Моята работа беше да върна нея и приятелите ѝ. Хойт и шефът му бяха нагласили нещата така, че да примамят Отдел 201 навън от бункера им в Русия. Всичко е било много добре премислено. Славин им е казал къде се намира лагерът, така че планът им е бил да откраднат всички проучвания, да изгорят останалото и да убият колкото се може повече учени... както и да отвлекат Наталия. - Искали са да я използват като руснаците? - попита Уайлд. - Да разберат от ДНК-то ѝ състава на етера? Еди кимна. - Да. Само дето те искаха да създадат отровата, а не да я унищожат. - Явно не са успели с начинанието си. Нито една от страните не е. Какво точно се случи? - Стигнах до нея преди Хойт. Руснаците ни преследваха през джунглата, но не успяха да ни хванат. Имаше едно село, не много далеч от лагера, в което тя имаше приятели, така че отидохме в него. По пътя ми разказа всичко за етера, за дядо си и за неговите експерименти. Тогава ѝ дадох обещанието си. - Какво беше то? - настоя да научи съпругата му. Еди остана мълчалив за един дълъг момент, преди да отговори: - Накара ме да ѝ обещая, че независимо от обстоятелствата няма да позволя някой да я използва, за да възобнови експериментите на дядо ѝ. Заради това изгорих проучванията, които Хойт открадна от руснаците. Но... все още имаше нещо, до което те можеха да се докопат. Направих онова, за което тя ме помоли, за да се уверя, че никой няма да го залови. - Какво си сторил? Последва нова, по-дълга пауза. - Не мога да ти кажа. - Защо не? - Заради обещанието, което дадох на Наталия. - Даде обещание и на мен - напомни му Нина, не ѝ харесваше нехарактерното за него увъртане. - Когато се оженихме. Знаеш, че можеш да ми се довериш за каквото и да било. - Знам, знам - отвърна Еди. - Но това е... различно. Не искам... не мога да ти кажа. Не мога да кажа на никого. Нина си направи някои изводи от бързата корекция, която съпругът ѝ направи. Според нея причините за мълчанието му бяха колкото професионални, толкова и лични. Криеше нещо повече от тайните на съветските проучвания. Знаеше, че Еди няма да ѝ разкрие какво пази в тайна, поне не и днес. След шест години заедно, беше наясно кога защитните му стени са издигнати. Вместо това смени тактиката. - Какво се случи с Наталия? Върна ли я у дома? За нейна изненада това направи Чейс още по-дръпнат. - Не искам да говоря за това - отвърна той грубо. - Защо не? - учуди се Нина. Не получи отговор. - Еди, какво се случи с нея? - Отново последва мълчание. - Тя... тя умря ли? Еди стана от леглото, отиде до прозореца и се загледа навън. - Спасихме другите заложници, но Наталия... - Англичанинът я погледна, изражението му беше мрачно. - Не успях да я изведа от страната. - О... - Нина също стана и се присъедини към него. - Еди, съжалявам. Мъжът кимна, но не каза нищо. Моментът отмина, когато някой почука на свързващата врата. Каган я отвори и влезе при тях. - Браво на нас, че не се пробвахме да си направим бебе - каза Чейс, част от обичайната му непочтителност се беше завърнала. - Не са ли те учили на курсовете по английски какво означава „Влез“? - попита Нина, раздразнена. - Има моменти, в които етикетът трябва да се зачита - отвърна Григори. - Този не е един от тях. - Какво откри? - попита Еди. - Първо, „Чукът на Тор“ е на безопасно място. Всички проучвания на Отдел 201 бяха преместени от „Енгелс“. - Надявам се този път персоналът да е бил по-добре проучен, отколкото беше в бункера - заядливо вметна Нина. Каган я погледна сърдито, но продължи: - Нашето разузнаване се опитва да открие Хойт и доктор Бъркли. Засега няма доказателство да са напускали Скандинавия. - Навярно Бъркли все още превежда руническия камък - вметна Чейс. - Възможно е. Тъй като успя да заведе хората на Хойт до норвежкото езеро, трябва да приемем, че ще успее да преведе и руните. Стори ли го, ще разполага с маршрута до Валхала. Трябва да стигнем до там преди тях, но... - Мъжът погледна към съседния апартамент. - Доктор Скилфингър смята, че не разполага с достатъчно информация, за да я намери. - Какво е научила до момента? - попита Нина. - Най-добре е да зададеш въпроса си направо на нея - отвърна Каган, но погледът му беше достатъчно красноречив: не беше получил отговора, на който се надяваше. Руснакът се върна в съседния апартамент, Еди и Нина го последваха. Тува вдигна поглед от лаптопа си, когато влязоха при нея. - Здравейте - посрещна ги тя с изморена усмивка. - Здрасти - поздрави я Нина и посочи към листовете с бележки, напечатани и ръчно изписани, разпръснати по цялото ѝ бюро, на което се намираха заедно с лаптопа: те представляваха всяка частичка информация, с която разполагаха за руническия камък. - Намери ли нещо полезно? - Страхувам се, че не, поне не много - призна си Тува и въздъхна. - Ако можех да прочета само малка част от текста върху втория камък, може да се окаже достатъчно, за да разбера името на реката, изписано върху него, но... - Жената вдигна безпомощно рамене. - Това, с което разполагаме, не е достатъчно. - Кажи ни какво си намерила - прикани я Нина. - Всяка нова информация може да ни бъде от полза - добави Каган. Шведката отново вдигна рамене. - Ще се опитам. - Тя събра няколко от бележките си и прокара пръст по тях. - Така. Текстът, който видях върху руническия камък в Норвегия, беше почти същият като на другия, с изключение на една част. Смятам, че тя е точно онази, която разкрива на викингите коя река да следват, но аз не разполагах с достатъчно време, за да я прочета както трябва, преди Еди да ни накара да се махнем от мястото. Скилфингър изгледа англичанина начумерено. Беше ред на Чейс да вдигне рамене. - Ако някой - той погледна съпругата си - не беше отишъл да огледа отблизо и не бях принуден да махна бомбата, Хойт и Бъркли нямаше да си тръгнат с камъка. - Може ли да играем на кой е виновен някой друг път, благодаря? - оплака се Нина нетърпеливо. - Тува, какво успя да разбереш? - Спомням си, че го нарекли Фярихейм - каза шведката. Тя отвори една карта на Швеция и посочи към точка, приблизително в средата на страната. - Това е стара археологическа местност. Казва се, че от там трябва да се поеме на север - не, да се „преодолее“ Севера, което според мен означава, че трябва да се премине голямо разстояние, докато се стигне до някакви планини. - Това не ни помага особено - каза Еди. Цветните контури на картата изобразяваха планинския гръбнак на Скандинавия, планинските вериги на Швеция бяха разположени по границата ѝ с Норвегия. - Така е, но има нещо, което може да ни е от полза. Не съм напълно сигурна, но мисля, че една от думите, които видях в руните, може да се преведе като „седло“. Навярно става въпрос за староскандинавско име на някоя планина. - Има ли такава в Швеция, с подобно наименование? - попита Нина. Тува поклати глава. - Поне аз не знам да има. - Жената направи знак към лаптопа си. - Направих проучване, доколкото това ми беше възможно, проверих дори базата с данни на АСН, но няма никакво съвпадение. - Навярно името е описание - предположи Каган. - Навярно става въпрос за планина, която прилича на седло. Еди се разсмя саркастично. - Ще е лесно да я намерим. Ще е точно до планината, която прилича на кон. - Не мисля, че ще е толкова лесно - каза Тува с тънка усмивка на лице. - Вярно е, че викингите често са използвали описателни имена за планините и езерата си. Само да имахме още няколко думи от руните! - Шведката се обърна към Григори. - Каза, че имало рунически камък до ямата на Нова Земя. Какво гласеше преводът? - Освен превод имаше и снимки - отвърна руснакът, - но вече ги няма. - Как така? - учуди се Нина. - Бяха унищожени заедно с проучванията ни за етера по нареждане на Хрушчов. Навярно Айзенхов щеше да си спомни отделни части от написаното върху артефакта, но вече е мъртъв и никой от Отдел 201 не е достатъчно стар, за да го е виждал. - Не си прав, има още един човек - побърза да добави Еди, което веднага привлече вниманието на съпругата му. - Волков. Дядото на Наталия. - Да, така е, но той също е мъртъв - отбеляза Каган с пренебрежителен тон. - Знам, но преди да умре, е написал писмо до съпругата си, в което ѝ е разказал какво е открил. Лицето на руснака придоби изненадано изражение. - Написал е писмо? Откъде знаеш това? - Наталия ми разказа - както и какво е написано на камъка! Това изказване предизвика наелектризиране на обстановката в стаята. - Знаеш какво пише на руническия камък? Защо не ни каза това по-рано? - попита Каган. - Защото си спомних току-що! Тува ме подсети, когато спомена за имената на викингските езера. Наталия ми разказа, че когато викингите напуснали Валхала, отишли до едно от тях. - Кое е то? - попитаха едновременно Нина и Григори. - За бога, успокойте се, опитвам се да мисля! Беше преди осем години, а и не бе единственото нещо, което ми беше на главата. Чакайте да си спомня, напуснали са Валхала и са минали по моста от дъга... - Биврьост - помогна му Тува. - Същото пишеше и на първия камък, като ориентир за пътя към Валхала. - В такъв случай трябва да сме на правилната следа. След това те минали през, хм... - Чейс се намръщи, опитваше се да извлече спомените от ума си, след което щракна с пръсти. - Мълния! Точно това беше. Езеро от мълния. Нина погледна към шведката. - Говори ли ти нещо? Езеро от мълния? Очите на историчката се ококориха. - Да, има едно място... нека само проверя! - Жената се обърна към лаптопа си и започна да трака. Много скоро получи желаните резултати. - Ето, ето! Има едно езеро, което се казва Бликстрьо - буквално се превежда като „мълниеносното езеро“, името му идва от староскандинавски. Намира се на река, която във викингските легенди понякога е наричана Лейпт. Името накара Нина да си спомни нещо. - Според скандинавската митология това е една от първите създадени в света реки, нали? - Да, права си. В началото са потекли единайсет от извора Хвергелмир и една от тях била Лейпт. Езерото получило подобно име, защото викингите са предполагали, че прилича на мълния. Винаги съм смятала, че става въпрос за мит, но след онова, което видяхме... - Къде се намира то? - попита Еди. - Чакай да видя... - Шведката отново затрака по клавиатурата на лаптопа си, бързо прочете изписаните резултати и върна вниманието си върху картата. - Намира се... тук! Тува посочи към тънко, виещо се езеро във високите части на Централна Швеция. Чейс се приближи, за да разгледа по-добре картата. - Това е на север от Фярихейм. - В планините - добави Нина. - Ако една от тях прилича на седло... - Американката взе лаптопа, влезе в базата данни на АСН, за да получи сателитно изображение на езерото и околностите му. - Не мога да преценя от това. - АСН похарчи толкова много пари за това чудо, а ти искаш да ми кажеш, че Гугъл Карти ще ти свърши по-добра работа - подразни я Еди. - Ще се оплача на следващото гласуване на бюджета. Вижте, в северния край на езерото се влива река, която продължава нагоре в планините. Тува, какво казва Валхалският рунически камък за следването на пътя? Шведката не се нуждаеше от бележките си, за да изрецитира нужната част от древните писания: - Нагоре по реката трябва да поемете вие, докато не стигнете до великия Биврьост. Отвъд него следвайте потока до водопадите. На върха им е Залата на Один, Залата на убитите. Нина стисна устни. - Ако това е правилната река, то тогава Биврьост се намира някъде горе. Мостът от дъга. Но мост закъде? Жената премести изгледа на картата и последва реката на север, но не видя нищо друго освен гори и планини около нея. - Ако Валхала е някъде там, трябва да я открием - каза Каган. - Бъркли и Хойт разполагат със същата информация, с която и ние. Възможно е вече да пътуват натам. - Но как ще я намерим? - попита Тува. - По старомодния начин - обясни Нина. - Ще отидем на мястото и ще разгледаме. Ще се обадя в АСН, за да уредят някои неща с шведското правителство и да ни осигурят подходящ транспорт. Каган, какво е положението с твоите шефове в Кремъл? Ще ни създават ли проблеми заради онова, което сторихме на авиобазата? Руснакът я изгледа мрачно. - Президентът е много ядосан... Най-вече на теб, Чейс - добави мъжът и се обърна към Еди. - Унищожи много ценен военен самолет. Англичанинът се намръщи. - Чудесно, световен лидер, който разполага с ядрена сила, ми е ядосан... - Няма да ти е за първи път - напомни му Нина и му се усмихна печално. - Но... - продължи Каган - ...той е наясно с важността на Отдел 201 и неговата работа. Склонен е да приеме дипломатическите ви имунитети от ООН и да не ви наказва за онова, което сторихте. Докато помагате на моята организация да намери другия източник на етер. - Предложение, на което не можем да откажем, а? - попита Еди. - Славин спомена нещо за гангстери - отбеляза американката, с което предизвика недоволството на руснака. - Но предвид обстоятелствата, ще приема офертата. Така, ако си се разбрал с шефовете си, можем да се заемем с работата. Тува, сигурна съм, че ще си отидеш в Швеция, така или иначе, но... решението е твое дали искаш да дойдеш с нас, или не. След всичко, което преживя, ще те разбера, ако не желаеш да го сториш. Скилфингър обмисли думите на Уайлд за момент. - Не, аз... ще дойда с вас - каза накрая тя. - Ако Валхала наистина съществува, ако реката наистина е пътят, който води до нея, искам да я видя с очите си. - Благодаря ти. Наистина оценявам всичко, което направи, за да ни помогнеш. - Нина се изправи и погледна отново към картата. - Добре. Хайде да вървим да открием Залата на убитите. В погледа на Еди се четеше черен хумор. - Надявам се да не се превърнем в постоянни нейни обитатели.     24.     Швеция     - Ето го езерото! - обяви развълнувана Тува, която надничаше над рамото на пилота на хеликоптера. Нина, която стоеше отпред в мястото за пътници, разполагаше с по-добра видимост. Бликстрьо представляваше зигзагообразна ивица, прорязваща покритите с дървета хълмове. Приближаваха водоема от юг, пред тях се откриваше цялата му дължина - американката веднага разбра защо викингите, а по-късно и шведите му бяха дали подобно име. От този ъгъл наистина наподобяваше на мълния. Една от близките планини също отговаряше на описанието в руните и приличаше на седло. Американката погледна оттатък езерото. Там ландшафтът се издигаше, докъдето ѝ стигаше погледът покрити със сняг върхове и хребети се подаваха от осеяни с гори долини. Гледката беше много красива, но възхищението ѝ бе по-скоро археологическо, отколкото естетическо. Скрита някъде там, сред безкрая от дървета, чакаше Валхала. Ако се окажеха прави. Следваха маршрут, който беше съставен от частици умишлено непълни писания върху древен рунически камък, няколко кратки откъса от друг, втора ръка знания от викингски писания върху артефакт, превърнал се в стъкло преди повече от половин век... и спомените на съпруга ѝ и онова, което Наталия Пьолтл му беше разказала, също от втора ръка, преди осем години. Частите на пъзела, изглежда, създаваха логична картина, но нямаше никакви гаранции, че ще се окаже правилната картина... Нина изгони съмненията от ума си. Това беше всичко, с което разполагаха, тъй като Бъркли и Хойт държаха двата камъка и на теория притежаваха всичко, от което имаха нужда, за да открият Валхала. Опозореният археолог беше доказал, че умее да разчита следите, оставени от викингите; Уайлд се надяваше, че Тува е също толкова, че даже и по-добра от бившия ѝ колега. Шведката беше единственият им шанс да открият Валхала първи - а с нея и местоположението на втория източник на етер. Хеликоптерът се снижи. На западния бряг на езерото се намираше малкото село Бликстхолм, където Нина забеляза, че ги очакват. - Ето ги и снегоходите - каза тя. - Напомнете ми да благодаря на Мелинда, че организира всичко толкова бързо. Пилотът приземи хеликоптера върху езерото. Ледът изпука достатъчно силно, за да бъде чут дори и над грохота от роторите, когато пое тежестта на летателния апарат, но за успокоение на всички пътници, не показа следи, че няма да издържи. Въпреки това четиримата пасажери събраха вещите си и се запътиха към брега възможно най-бързо. Машината отлетя, съпроводена от виелица от искрящи ледени кристали. Нина, с помощта на Тува като преводач, започна разговор с мъжа, който им беше доставил снегоходите, а Еди отиде направо до една кутия сред екипировката им. - Напомни ми и на мен да благодаря на Мелинда - ухили се той. - Какво е това? - попита Каган. Чейс отвори кутията, която беше облепена със стикери, обявяващи, че това е дипломатически пакет на ООН. В него се намираше правоъгълна метална кутия с дължина около четиресет и пет сантиметра. Повдигна капака и под него се откри блестящ стоманен пистолет, дългото му и дебело дуло беше подсилено от здраво стоманено ребро по цялата му дължина. - О, да - ухили се англичанинът, все едно беше сутринта на Коледа и току-що бе отворил подаръка си. - Крайно време беше. Нина въздъхна неодобрително, когато забеляза оръжието. - Боже. Кога си взе още едно от тези? - Преди два месеца - отвърна Еди, извади автоматичния „Уайлди“ от кутията му и го огледа с възхищение на сутрешната светлина. - И не си ми казал? - Не съм, защото знам, че ще побеснееш. Имам предвид, че изгубих последните два още преди да имам възможност да ги пробвам. - Не заради това побеснявам и честно казано, въобще не побеснявам - оплака се съпругата му. - Причината, поради която не желая да си купуваш пистолети, е, че струват по две хиляди долара, а ти постоянно ги губиш... - Виждаш ли? Побесняваш. - ...и съвсем не е законно да притежаваш оръжия в Ню Йорк! Еди издърпа назад затвора на уайлди. - Точно заради това го държах на работата. Нина запелтечи: - Ти... ти си държал пистолет в ООН? - Технически погледнато, не е част от града, нали? Съпругата му сложи длан на едното си ухо. - Чуваш ли този далечен пукот? Това е главата на Сирици, която експлодира. За бога, махни този пистолет, преди някой да се е обадил на ченгетата. - Пристигането на хеликоптера определено беше привлякло любопитните погледи на селяните. - Изгубиш ли това оръжие, никога повече няма да получиш друго, не и за два бона. Сериозно ти говоря. Еди се ухили отново, след което постави единия от двата магазина в пистолета. Затворът се върна на мястото си с прищракване и зареди първия 45-милиметров патрон „Уинчестър Магнум“ в цевта. - Писна ми постоянно да ме хващат без оръжие. Ако бях вкарал няколко куршума в Хойт, когато имах този шанс, всички щяхме да бъдем много по-добре. Англичанинът извади от кутията кожен раменен кобур, постави втория магазин в клипса на един от ремъците му и съблече палтото си, за да си го постави. Каган разтвори връхната си дреха, за да покаже своят СР-1. Руското оръжие беше сравнително по-малко от уайлди. - Явно обичаш мелетата, Чейс. - Меле е второто ми име - отвърна йоркширецът. - Не е вярно - намеси се Нина. - Второто ти име е Джеръми. Еди изгрухтя недоволен. - Благодаря, че ми напомни, Персефона45. Тува я изгледа изненадана. - Второто ти име е Персефона? Уайлд се изчерви. - Родителите ми са били... обсебени от митологията. Щастливка съм, че не са ме нарекли Мелпомена46 или Ерида47, или някоя друга. Шведката се разсмя. - Щеше да е страхотно, ако знаех малко повече за гръцките богове - призна си Еди. Плъзна пистолета в кобура и си облече палтото. - Готов съм. Ще тръгваме ли? Каган закопча своята връхна дреха. - Да, но щях да съм много по-уверен, ако знаех какво точно търсим. - Ще ми се да можех да ти кажа - рече Тува. - Всичко, което знам, е, че ако преводът ми на руните е правилен, някъде нагоре по реката от тук ще намерим Биврьост, моста от дъга към Асгард. Какво точно означава това, не знам. - Надявам се да разберем, когато го видим - добави Нина. Не им отне много време да натоварят оборудването си на снегоходите. Чейс включи GPS-а, закачен за дръжката на машината, и запали двигателя. - Всичко е точно! Хайде да попеем малко Джеймс Браун. - Какво? - опули се насреща му Уайлд. Чейс се опита да си направи гласа удебелен и дрезгав: - Йо! Отведи ме до моста!48 Тува и Каган бяха озадачени от действията на англичанина, Нина само завъртя очи. - Това ли ти е най-добрият Джеймс Браун? Не се чувствам добре!49 - Шах! Какъв е планът - насочваме се на север по реката, докато не видим нещо, което да наподобява на мост от дъга? След което се скитаме, докато не намерим Валхала? - Да, нещо такова - отговори съпругата му и се почувства много абсурдно, когато нелепата им мисия беше облечена в думи. Чейс сви рамене. - Не е като Денят „Д“50, но... в миналото сме намирали неща с доста по-оскъдна информация. - Англичанинът форсира двигателя и подкара снегохода по заледеното езеро, оставяйки зад себе си облак от сняг. - Ще се видим някъде над дъгата! Еди се насочи на север и ускори към пролуката между дърветата, която маркираше устието на реката. Нина, Тува и Каган запалиха своите машини и последваха англичанина.   * * *   Пътуването нагоре по реката беше живописно... в началото. Не след дълго монотонността от километър след километър иглолистни дървета стана изморителна. Режещият рев на двутактовите двигатели на снегоходите и непрестанното вибриране на леда - който съвсем не беше равен, целият беше на бразди, като дъска за пране, образувани от замръзването на стичащата се по него вода - съвсем не улесняваха прехода. Засега групата не можеше да види нищо, което да наподобява на мост от дъга. Преминаваха покрай скали и камъни, които ставаха все по-големи колкото по-нагоре по хълмовете отиваха, но не и достатъчно големи, за да прекрачат реката. Еди огледа с надежда едно образувание, покрай което премина, но нямаше нищо интересно около него. - Майната му на всичко - промърмори той, спря снегохода си и провери GPS-а. - Какво има? - попита Нина и се изравни до съпруга си. Каган и Тува я последваха. - Просто искам да видя колко надалеч сме отишли. Господи! Само трийсет километра? Усещам ги така, все едно са били сто и трийсет. - Онова, което търсим, не може да е много далеч - обясни Тува. - Руните казват, че пътешествието е траяло два дни от езерото пеша. Дори викингите не са можели да пътуват толкова бързо на подобен терен. Еди извади една карта и използва координатите на GPS-а, за да определи позицията им. От тук реката течеше на северозапад към планините, които формираха гръбнака на Скандинавия. - Така, след около десет километра реката се разклонява и става като вилица, за което руните не казват нищо, нали? - Тува поклати глава. - Ако онова, което търсим, наистина е тук, то не може да е много далеч. - Има ли нещо на картата? - попита Каган. - Само едно голямо нищо. Най-близкият град, който виждам, е поне на дванайсет километра от тук. Изглежда, теренът става стръмен, но няма достатъчно детайли. - Чейс сгъна картата. - Най-лошото тепърва предстои: можем да продължим, докато стигнем до вилицата, след което да се върнем тук и да видим дали не сме изпуснали нещо. Тува изглеждаше обезсърчена. - Бях толкова сигурна, че това е правилната река. - Нищо не е приключило все още - напомни ѝ Нина. - Десет километра са си голямо разстояние. Еди намести задните си части върху седалката на снегохода. - Да, особено на тези гадни неравности. Все едно карам по най-дългата решетка за добитък51 в света. - Щом викингите са можели да се справят, сигурна съм, че можеш и ти - ухили се насреща му Нина и продължи напред. Пътят не се промени. Не след дълго изследователите установиха, че Еди беше разтълкувал картата напълно точно, ландшафтът стана много по-стръмен и по-скалист, а коритото на реката се стесняваше. Поеха нагоре по него и в един момент им се наложи да влагат много повече усилия от обикновено, за да преодолеят изпречилия се пред тях остър завой, за да продължат на северозапад. Изминаха още два километра и бреговете станаха по-високи, долината се превърна в дефиле. Нина се изравни със съпруга си. - Ако страните станат прекалено високи, няма да виждаме нищо от тях - каза тя. - Да, знам - отвърна Чейс и погледна към надвисналите над тях дървета, преди да върне погледа си на леда. - Уха, намалете. В реката има някаква купчина камъни. Мъжът отпусна газта, когато достигнаха до струпване на покрити със сняг форми, издигащи се от повърхността. Тува също намали скоростта и смени посоката, за да избегне препятствието. - Щом викингите са ходели пеша, навярно са минали от тук. Може би и ние трябва да сторим същото. - Не е лоша идея - съгласи се Еди и изкриви врат, за да погледне към върха на дефилето. Западната страна беше видимо по-голяма от източната. - Не знам дали ще успеем да минем със снегоходите от там. Нина, за разлика от тях, гледаше напред. - Хора! Мислите ли, че това може да е нашият мост? Всички последваха погледа ѝ. От едната до другата страна на дефилето имаше огромна каменна плоча, която представляваше парче скала, откъсната и повлечена от глетчер преди еони време, докато най-накрая не се беше озовала тук, когато ледът се бе оттеглил. Цялата ѝ дължина беше осеяна с тъмни ивици, няколко пласта от камъка се бяха открили. Някои от тях блестяха на слънцето. Снегоходите спряха. - Да, това е мост - съгласи се Еди, - но не и от дъга. Този е тъмносив. Може би викингите, които са правили руническите камъни, са били далтонисти? - Възможно е - отвърна разочарована Нина. - Макар че и този е доста красив. Навярно има голямо съдържание на кварц, щом създава този ефект със светлината. - Проклятие, аз се надявах да е пълен с диаманти. - Чейс тъкмо щеше да потегли напред, когато забеляза изражението на шведката, жената се взираше в плочата и изглеждаше така, все едно се опитва да си спомни нечие име, но така и не може да го стори. - Тува? Какво има? - Мостът от дъга - отвърна тя повече на себе си, отколкото на него. - Не, Еди е прав, не е от дъга. Той е... той е... - Скилфингър трепна от вълнение. - Не е мост от дъга! Преводът е неточен! - Какво искаш да кажеш? - попита я Нина. - Преводът на руническия камък - не само онзи, който беше откраднат от музея, но и на много други. Много често Биврьост е описван като „моста от дъга“, с което ние приемаме, че става въпрос за много цветове, да? Но има и друг възможен превод, който е... ох! Как беше думата на английски? - Шведката се намръщи, затвори очи и се замисли сериозно. - Думата, думата... - Изведнъж отвори очи. - Блестящ! Може също така да се преведе като „блестящия мост“! Светлината се променя, когато погледнеш към него! Нина отново огледа внимателно плочата. Кварцовите кристали в нея наистина блестяха, отразяваха слънчевата светлина и я променяха с всяко поместване на главата ѝ. - Подобно описание определено му приляга. Ако се окажеш права и това наистина е Биврьост, то в такъв случай... - От другата му страна се намира Асгард. Както и Валхала! - Тува ликуваше. - Всичко е истина, тя е тук горе! Каган се отнесе по-скептично. - Не можем да сме сигурни. Навярно виждате онова, което искате да видите. - Аз желая да видя един приятен пъб с горяща камина в него, но не се получава - намеси се Еди. - Поне трябва да проверим. Ако няма нищо там горе, можем да се върнем и да продължим напред. - Да, задължително трябва да огледаме - съгласи се съпругата му. Тя приближи снегохода си до Чейс. Независимо че руснакът продължаваше да се съмнява, всички продължиха по реката към подножието на дефилето. Еди пое водачеството, на моменти форсираше двигателя, за да преодолее стръмния склон. Нина, Тува и Каган го следваха между дърветата. Снегоходите се накланяха и подскачаха върху препятствията, скрити под снега. - По дяволите! - оплака се англичанинът след трийсет метра. - Тук наистина е доста каменисто. Навярно не е лоша идея да оставим машините и да преминем останалата част от пътя пеша. Ако нещо се счупи, ще е истинска мъка да се поправи на това място. На Нина ѝ се замая главата при мисълта за някаква повреда. - Да, определено - съгласи се тя, спря снегохода и въздъхна облекчено. Обърна се, за да разгледа пътя, по който дойдоха, докато останалите също изключваха двигателите си. Замръзналата река се виеше в далечината, докато не беше погълната изцяло от гората, слънцето се отразяваше хипнотизиращо върху леда. Неподвижността и настъпилата тишина накараха изключително красивата гледка да изглежда като картина. Определено имаше нещо митично в покрития със сняг ландшафт, Уайлд лесно можеше да си представи как старите викинги преминават оттук. Дали те бяха ходили наистина до Валхала - до реално, физическо място, а не просто мираж от някаква легенда? Погледна нагоре по склона. Нищо не се виждаше, само дивата природа: дървета, скали, сняг. Ако Великата зала беше някъде тук, то тя беше добре скрита. - Готови ли сте? - попита американката, но въпросът ѝ беше насочен предимно към Тува. Шведката кимна. - Да. Нямам търпение да видя какво ще открием! Ако този каменен мост наистина е Биврьост... - Хайде да видим дали не е, става ли? - каза Еди, взе раницата от снегохода и си я сложи. - Какво ще кажеш, Каган? Не ми изглеждаш много въодушевен. - Боли ме кракът, надявах се да не вървим много - оплака се руснакът, докато вземаше собствения си багаж. Продължиха нагоре по хълма. Преходът не беше лек, дълбокият сняг и неравната земя правеха всяка стъпка истинско изпитание. Не след дълго достигнаха върха на склона и блестящата кварцова плоча се озова пред погледите им. Още няколко минути ходене и стигнаха до нея. Еди прецени моста. - Не мисля, че ще е трудно да го прекосим - заяви той и разчисти снега, за да огледа каменната повърхност под него. По дължината си приличаше бегло на връх на копие, тесният му край се намираше от другата страна на дефилето. - Изглежда ми доста гладък под снега. А също така и стабилен. - Нямам нищо против да провериш дали си прав - каза Каган с ехидна усмивка. Чейс извади навито на руло въже от раницата си. - Вържи го за онова дърво - нареди англичанинът, опаса се с единия му край и подаде другия на руснака. - Да не си посмял да направиш бабешки възел52! Въжето бързо беше обезопасено. Еди тръгна по моста. Нина наблюдаваше внимателно всяка негова стъпка - от тук до долу бяха поне десет метра - но с изключение на няколко спиращи дъха моменти, в които съпругът ѝ едва не се прекатури, стигна бързо до другата страна. - Лесно е, като да се изпикаеш! - провикна се Чейс. - Ще опъна въжето, за да можете да преминете. Останалите бързо го последваха и се озоваха при него. Нина, която мина последна по моста, огледа внимателно околността. - Ако това, което току-що прекосихме, наистина е бил Биврьост, то технически... вече се намираме в Асгард - дома на скандинавските богове. - Точно така - съгласи се Тува, беше развълнувана от този факт. - Ако старите митове са евхемериски, то тогава Тор, Один, Локи53, Фрейя54... всички те са дошли от тук. Това е земята, от която са управлявали. - Няма много за управляване, така като гледам - каза Еди. - Освен борове. - Може би невинаги тук е имало гора - отвърна Скилфингър малко отбранително. - Имало е по-топли периоди в миналото. Навярно тази земя е ставала за фермерство. - Тува, накъде трябва да поемем? - попита Нина, искаше да продължат, без да губят повече време. Шведката провери бележките си. - Руническият камък казва: „Отвъд него следвайте потока до водопадите“. Наблизо трябва да има поток. - Жената посочи напред. - Мисля, че трябва да продължим в тази посока. - Досега се оказа права за всичко - каза ѝ Уайлд окуражително. - Какво всъщност търсим? - попита Еди, когато започнаха своя преход в гората. - Смята се, че Валхала е зала, но се съмнявам да намерим някаква сграда, изпънала се в средата на тази пустош. - Не знам - призна си Тува. - Това зависи доколко двете Еди са базирани на факти и колко от съдържанието им Снуре си е измислил или е заимствал от други източници, които също са добавили свои щрихи към митологията. В „Поетичната Еда“ Валхала е описана като пространство с петстотин и четиресет стаи. - Голямо местенце. Сметките за ток сигурно са убийствени. Шведката се усмихна. - В „Прозаичната Еда“ обаче огромната златна зала, която крал Гилфи вижда, когато пристига в Асгард, може да е илюзия, създадена, за да го впечатли. Така че няма начин да знам кое е истина и кое не. - Докато не я намерим - добави Нина. - Ако руническият камък описва реално място, едва ли се намираме далеч от него. Има ли нещо друго, споменато в Едите или в други източници, което може да ни е от полза? Някакъв ориентир? - Има едно дърво или малка горичка, наречена Гласир - отговори Тува. - Зависи от превода дали дървото е едно, или са много. Но Гласир бележи входа на Валхала. Има спекулации, че е свързан с Игдрасил55, световното дърво, което е ясен. - Значи, просто трябва да се оглеждаме за такова - каза Еди. - Не че знам как изглежда ясенът. Някой наясно ли е? Нина и Каган вдигнаха рамене. - Аз знам - отговори Тува, но побърза да добави: - Поне така мисля. Чейс се усмихна сардонично. - Бих го проверил на телефона си, но едва ли имам интернет тук. - Смятам, че е достатъчно да се оглеждаме за някое дърво, което „не е едно от тези“ - пошегува се Уайлд и посочи към боровете, които ги заобикаляха. Чейс се ухили и продължи напред. След няколко минути забеляза нещо пред тях. - Хей хо! - Да не видя ясен? - попита съпругата му. - Не, но това се връзва с онова, което Тува каза, не мислиш ли? - На около деветдесет метра от тях гората беше разсечена от замръзнало корито на поток, врязано дълбоко в земята. - Какъв беше преводът? Да следваме някакъв поток до водопада? Шведката кимна. - Водата е замръзнала - отбеляза Каган, когато се доближиха до водоема. - В коя посока да тръгнем? - Не съм експерт - започна Нина с лек сарказъм в гласа си, - но съм напълно сигурна, че водата не тече нагоре. - Тя вдигна поглед към склона, където се намираше източникът на потока. - Ето там. В далечината между дърветата видяха скалистата стена на урва. Последваха замръзналия път. - О, каква красота - каза Тува, когато достигнаха до подножието на урвата. Наистина имаше водопад тук, но също както и потокът, беше замръзнал, спускащата се вода се бе превърнала в прескачащи се една друга огромни ледени висулки. Еди беше по-впечатлен от заобикалящите ги скали. Водопадът се бе врязал надълбоко в урвата, образувайки стъпкоподобни слоеве от всяка страна. - Няма да е много трудно да се покатерим - каза той и се качи на най-ниското ниво. - Ще потърся добър маршрут, след което можете да ме последвате. Англичанинът започна да се изкачва. Както предвиди, задачата не се оказа особено трудна; имаше няколко места, на които се наложи да се набере, за да стигне до следващото стъпало, често пъшкаше и ругаеше, но не след дълго се озова на върха. - Така, пътят е сравнително лесен - обяви той. - Внимавайте на онова стъпало, което се намира на половината разстояние до горе. Насъбрал се е доста лед по него. - Разбрано - каза Нина и започна да се катери. - Какво виждаш от там? - Безброй бъдещи рафтове за книги. Накъде се предполага, че трябва да вървим? - Руните казват да отидем на върха - провикна се Тува към него. - Навярно си близо. - Добре. Ще огледам наоколо. - Да не се изгубиш - предупреди го съпругата му. Еди се усмихна, след което изчезна от поглед. Жената продължи да се катери. Отне ѝ повече, отколкото на Чейс, за да достигне върха; подходи изключително внимателно към стъпалото, за което я предупреди съпругът ѝ, но в крайна сметка стъпи на твърда земя без особени проблеми. Погледна надолу, за да види как се справят Тува и Каган. Руснакът следваше археоложката, раненият му крак почти не го забавяше. От другата им страна потокът си проправяше път през гората, видя и замръзналата река под различен ъгъл. Гледката беше още по-завладяваща от тук, отколкото от каменния мост. Нина се обърна и установи, че съпругът ѝ се е изгубил от поглед. - Еди? Къде си? Приглушената от дърветата светлина правеше проследяването на дирята му доста трудно занимание. - Тук съм - дойде отговорът от една падина на около петдесет метра от нея. Жената се насочи натам. Чейс се появи, когато достигна до ръба ѝ. - Трябва да хвърлиш едно око на това. - На кое? - попита съпругата му. Нямаше нищо необикновено: просторна, подобна на купа падина, с голяма могила в центъра ѝ, а над нея покрити със сняг дървета. Самодоволната усмивка на Еди ѝ подсказваше, че е пропуснала нещо. Тя последва пътеката надолу по склона, като се оглеждаше във всички посоки. Може би имаше отвор в земята или струпани камъни, които някога са били част от сграда? Не можеше да види нищо подобно... Отговорът се яви пред нея толкова внезапно, че Уайлд не успя да повярва, че го е забелязала толкова късно. - Разбра ли сега? - попита Еди. - Да, разбрах - отвърна съпругата му и се разсмя. - От дърветата не можем да видим леса. Гората, която ги заобикаляше, беше изцяло съставена от вечнозелени дървета - но онези на върха на могилата бяха лишени от листа под завивката от сняг и лед. Жилави клони се протягаха така, че да образуват сравнително сферични форми, които контрастираха на характерните конуси на иглолистните. - Мислиш ли, че това е ясеново дърво? - попита Еди. - Да, така смятам - обади се задъханата Тува, която се зададе зад Нина. - Това е горичка от ясени - поправи го Уайлд. Преброи поне дванайсет от различния вид. Няколко малки вечнозелени бяха успели да се наместят в тяхната групичка, но с изключение на тях, ясените се бяха установили на могилата от доста дълго време. - Това ли е? Намерихме ли Валхала? - Не знам. Елате, нека проверим! Тува се стрелна покрай Нина надолу по склона. - Ако е имало някакви сгради тук, то отдавна вече ги няма - обяви Чейс. Съпругата му последва шведката. - Не мисля, че трябва да търсим някаква постройка - отвърна историчката. - Май търсим точно това. Тя посочи към могилата. Еди въобще не беше впечатлен. - Смяташ, че това е Валхала? - Не, тя е под нея! - обясни Тува. - Викингите често са поставяли мъртвите си в погребални могили. Най-голямата в Швеция се нарича Анундшьог във Вестманланд. Доста е голяма, над девет метра е висока. - Шведката ги поведе към малкото хълмче. - Навярно името идва точно от тук: „Валхала“ означава „Залата на убитите“, но ако са искали да скрият или предпазят нещо, то те са щели да построят именно погребална могила. - Това съвпада и с руните - отбеляза Нина. - Те казват, че Залата на Один сега е Залата на убитите. - Смяташ, че „Валхала“ е просто прякор? - колебливо попита Еди. Нина се усмихна. - Някога чувал ли си за император Калигула? - Онзи луд перверзник ли? Разбира се, че съм. - „Калигула“ било само прякор, означавало някакъв вид ботуши. Истинското му име било Гай Германик. - Не се учудвам, че го е сменил. Но ако това място е било толкова важно за викингите, тогава защо са го заровили? Какво са се опитали да защитят? - Етера - каза Каган, който също се присъедини към тях. - Страхували са се от него, защото са знаели колко е смъртоносен. Но също така са били наясно, че ще има достатъчно луди хора, които да го търсят. - Навярно митът за Локи произлиза от тук - каза Нина, замислена. - Бил е скандинавски бог като Тор и Один, но ги предал и се съюзил със Змията и Вълка за Рагнарьок. Навярно е бил като Хойт, искал е да използва етера като оръжие. - Затова са скрили картата за ямите, в които се намира субстанцията, и са сторили така, че само викинги, на които имат доверие, да могат да я открият? - предположи Еди. Тува кимна. - Те ще имат нужда от нея единствено по време на Рагнарьок. - Един вид „отвори, в случай че настъпи краят на света“? - Това би обяснило защо са пропътували такива огромни разстояния, за да я скрият - каза Нина. - Не са искали някой от хората им да се направи на мъж и да отиде при ямите. Само когато Змията на Мидгард тръгне да излиза на повърхността, чак тогава събираш воините си и тръгваш по тайната пътека за Валхала. Това е мобилизационна точка. Стигнеш ли веднъж до тук, следващата спирка е ямата на Змията - източникът на етер. - Нова Земя - каза Каган. - Или... другото място. Трябва да го открием... преди Хойт и Бъркли да го сторят. - Първо трябва да влезем вътре - отбеляза Чейс и погледна към могилата. - Може да се наложи доста да покопаем. Това чудо е много голямо, сигурно е високо дванайсет метра. Трябва да намерим врата. Тува се спря на място. - Компас! Някой от вас има ли компас? - Всички извадиха едновременно телефоните си. - Ах, разбира се, че имате. Трябва да отидем при западната страна на могилата. Накъде е това? Еди провери приложението си. - Трябва да вървим от тук. Не е далече. - Защо западната страна? - попита Нина. Шведката тръгна да върви, този път още по-бързо от преди. - Предполага се, че входът към Валхала се намира от западната страна, където се охранява от вълк. - Вълк, значи, а? - учуди се Чейс и заоглежда гората, обезпокоен. - Добре, че донесох уайлди. - Не мисля, че още е на пост след хиляда години - каза американката. Наложи ѝ се едва ли не да тича, за да следва Тува, която беше взела една пръчка и ровеше с нея в снега, докато заобикаляше могилата. - Какво търсиш? - Навярно са оставили някакъв маркер, дори рунически камък, както беше на Северния полюс - отвърна Скилфингър. - Стигнахме ли западната страна? - Почти - отговори Еди. - Трябва да има нещо, което да сочи пътя за навътре. Помогнете ми да го намерим, моля. Останалите се присъединиха към шведката в нейното търсене. Съвсем скоро Нина откри нещо в снега, което изглеждаше обещаващо, но едно подритване с ботуша ѝ подсказа, че не е нищо повече от парче дърво. Разочарована, тя продължи да се оглежда около могилата. Ако Валхала наистина беше заровена под нея, навярно представляваше изключително огромна структура: предположи, че дължината на хълмчето беше около деветдесет метра. Не намереха ли маркер, то тогава Еди щеше да се окаже прав - трябваше доста да копаят, за да я отворят... Американката се доближи до едно дърво, беше иглолистно, а не ясен. Стволът му бе изкривен под ъгъл. Когато стигна до него, разбра защо: земята пропадаше от другата му страна, все едно някой беше изкопал окоп. Нина отиде до ръба му и погледна в него. Някои от коренищата на дървото се бяха подали на местата, където нестабилната почва беше отнесена, но самото дърво го пазеше от по-голямата част от снега. Макар окопът да беше покрит със замръзнали мъртви листа и частично скрит от бодливи храсти, Уайлд не се заблуждаваше, че с равния си под и гладките си страни се е образувал естествено. Тъмен отвор с височина около метър и половина и ограден от чепати ясенови корени се спотайваше в края му. Сърцето на Нина препусна. - Тува! Насам... Мисля, че го открих! Групата се насочи към нея. - Това трябва да е! - въодушеви се шведката, скочи на замръзналия детрит56 и надникна в отвора. - Има нещо тук... възможно е да е врата! - Хей, хей! - развика се Еди, когато жената се запъти да влиза. - Чакай малко! Скилфингър се спря и го изгледа учудена. - Какво има? - Не помниш ли? В зависимост от преводите, има различни имена. Едно от тях е врата... а другото беше смъртоносна бариера! Недей така да връхлиташ вътре. - Бих го послушала - добави Нина. - Уверили сме се в това по трудния начин. Еди, носиш фенерче, нали? Чейс слезе в окопа, извади голям фенер от раницата си и го насочи към отвора. Светлината разкри мръсен, потъмнял метал. - Прилича ми на олово - каза той и разходи лъча по цялата повърхност. Появиха се още детайли. Препятствието представляваше едната от двойка врати. В оловото беше издълбано грубо изображение на вълк, главата му беше наведена агресивно. Линии от малки отвори преминаваха на височината на главата, корема и коленете върху бариерата. - Какви са тези? - попита Каган. - Не знам, но не бих пъхнал пръст в някой от тях, за да разбера. - Еди вкара фенера в една от по-големите вдлъбнатини във вратата и го надигна, за да освети вътрешността ѝ. - Мисля, че са направени от дърво - оловото е само броня. Не мога да видя нищо от другата страна. Блокирано е. Нина се приближи до него. - Знаеш ли какво ще пасне на това? Слънчевият компас, който беше инкрустиран в руническия камък, ако го пъхнеш настрани. - „Когато двете части станат една, те ще отворят смъртоносната порта към Валхала“ - каза Тува. - Навярно компасът е някакъв ключ. Едва ли е съвпадение, че е със същите размери. Еди, подай ми фенера. - Внимавай - предупреди я съпругът ѝ, когато ѝ го даде и тя пристъпи по-близо, за да освети отвора. - Може да задействаш нещо. - Няма да го пипам - увери го Нина и се наведе доколкото ѝ стигаше смелостта, за да надникне през него. Както Еди спомена, бариерата беше направена от огнеупорно дърво, покрито с олово. Но във вътрешността имаше още олово - някакви плочки от всяка страна на пролуката. Изкушението да бутне една от тях, за да види дали се местят, беше голямо, но тя успя да устои. - Мисля, че има някакъв механизъм, но не знам... Тя беше прекъсната от Каган, който излая „Тихо!“. Руснакът се обърна, изражението на лицето му беше напрегнато. - Чувам нещо. Мисля, че е самолет! Останалите застинаха и се заслушаха. Снежната тишина на гората беше навсякъде около тях... но изведнъж бе прекъсната от груб механичен грохот. Идваше отдалече, но приближаваше. - Не е самолет - прошепна Нина, опитваше се да установи произхода на летателния апарат. - Прекалено ниско лети. - Задава се откъм реката - мрачно констатира Чейс. Годините, прекарани сред престрелки и експлозии, бяха направили слуха му не особено чувствителен към високочестотните звуци, но монотонните шумове чуваше добре. Той изскочи от окопа и хукна да бяга по склона обратно към водопада. - Хайде! Нина и Тува го последваха, Каган подскачаше след тях възможно най-бързо. Групата стигна до върха на урвата и погледна отново към замръзналата река. Няколко превозни средства прииждаха по нея. На Нина не ѝ беше необходим бинокъл, за да знае кой е в тях. - Това са Бъркли и Хойт - каза тя. - Намериха ни.     25.     Тува наблюдаваше ужасена конвоя. - Може би... може би не са те - каза тя, без сама да си вярва. - Не, те са - изръмжа Еди. Преброи седем превозни средства: два снегохода, които водеха групата, следваха ги трио големи джипове и една двойка, която му отне време, за да я определи като ледоходи - двуместни машини, наподобяващи бобслей на стероиди, задвижвани от мощни тласкащи витла, които се намираха на опашките им. - Никой друг не би дошъл тук с такава сила. - Проклет да си, Лоугън - излая Нина. Дори тези офроудъри да имаха по четирима пътници, това означаваше, че превозваха поне осемнайсет души. Наблюдаваха как превозните средства пътуват към дефилето. Вместо да спрат, за да могат пътниците им да стигнат пеша до каменния мост, те продължиха в тясната долина, ревът на двигателите ехтеше от всичките ѝ страни. - Навярно нямат намерение да спират - каза Тува, без да е сигурна в предположението си. Уайлд поклати глава. - Те, също като нас, имат достъп до сателитни карти. Може би са сметнали, че ще е по-лесно да стигнат до Валхала, като отидат нагоре по реката и после се върнат. - Американката се обърна към съпруга си: - Какво ще правим? - Навярно не са видели снегоходите ни - каза той, - така че не знаят, че ние сме тук. А щом не знаят... - Чейс обмисли нещо за момент, прибяга до близкото дърво и скочи, за да се хване за един голям клон, вложи цялата си тежест, докато той не се отчупи от ствола. - Има едни скали, които гледат към входа - англичанинът посочи едно място, което се намираше на стотина метра западно от могилата. - Отидете при тях и се скрийте. - Какво смяташ да правиш? - попита Каган. - Мисля да прикрия следите ни. Ще дойда при вас, когато приключа. - Еди преметна клона на едното си рамо и се върна при входа, а Нина и останалите се насочиха към скалите. Не след дълго грохотът от двигателите секна. Уайлд провери картата си; по звука от превозните средства предположи, че са стигнали равна земя и се намират на около осемстотин метра на север. Ако приемеше, че Бъркли правилно е определил местоположението на Валхала, то Хойт и хората му бяха само на петнайсет минути път пеша от нея. Нина погледна от прикритието си към могилата. Съпругът ѝ използваше клона от иглолистното дърво като прахосмукачка, въртеше го наляво-надясно, докато отстъпваше назад и прикриваше следите, които бяха оставили. За съжаление, не бяха необходими много наблюдения, за да се забележи, че нещо е стъпвало върху снега, дори отпечатъците от ботушите им да не личаха. Ако екипът на Хойт претърсеше района, играта щеше да загрубее. Най-накрая Еди стигна до върха на падината. Изтри следите по края на склона, след което се присъедини към останалите. - Направих най-доброто, на което съм способен, но не е перфектно - каза той. - Някакъв знак от тях? Каган беше извадил малък и компактен бинокъл и оглеждаше дърветата на север. - Не, но не мисля, че се намират далеч. - Да, знам. Освен ако не ги е изял някой трол. Тува съумя да се усмихне на шегата на Чейс. Отново настана тишина. Минутите минаваха. Напрежението растеше сред Еди и спътниците му. Пристигането на нарушителите беше неизбежно - бе въпрос на време и откъде щяха да дойдат... - Виждам ги - изсъска руснакът и задържа бинокъла на едно място. - На около сто и петдесет метра са. Нина забеляза други цветове освен бялото, кафявото и зеленото. Мъже в дебело зимно облекло и с качулки на главите, които да ги пазят от студа, прекосяваха гората. Идваха право към тях. Изчисленията на Бъркли бяха правилни. Каган продължи да гледа. - Преброявам... деветнайсет, може би двайсет. - Дай да погледна - каза Еди. Руснакът му подаде бинокъла. - Виждам Хойт... и Бъркли. Държи GPS или нещо такова, проверява го... току-що посочи към могилата. - Англичанинът върна уреда на Григори и разтвори палтото си, за да извади своя уайлди. - Трябва да съм готов - обясни на притеснените жени. - Няма да почна да стрелям. Все още. До тях достигнаха гласове, когато екипът на Хойт ги доближи. Бъркли водеше групата, беше облечен с подплатено яркожълто яке, което контрастираше на облеклото в убити цветове на спътниците му. Зад него вървеше наемникът, качулката му беше спусната, а от устата му се подаваше цигара. От рамото му висеше автомат FN Р90. Повечето от останалите мъже бяха въоръжени по подобен начин. - Жалко, че не си донесе снайпера - обърна се Еди към Каган. Наблюдаваше как групата следва Бъркли през снега. Археологът беше зает да гледа GPS-a си и околностите - свали устройството, посочи към ясените и побягна тромаво към тях. - Това е! - провикна се той. - Вижте дърветата! - Стигна до могилата и се огледа наоколо, след което забеляза окопа до наклоненото дърво. - Ето тук! Еди си пое дълбоко въздух и стисна по-силно пистолета си. - Видят ли отпечатъците ни, ще загазим яко. Ще трябва да бягаме до водопада и да се опитаме да стигнем до снегоходите. Нина усети хлад, какъвто никоя дебела дреха не би успяла да прогони, когато Бъркли стигна до окопа и скочи в него. Хойт стори същото, изчака един невъоръжен мъж, чието лице беше скрито от качулка, да се присъедини към него, и двамата се насочиха към мрачния вход. Доближиха се до снега, който Еди заглади с пръчката, и... Минаха покрай него. Онова, което се криеше в мрака, беше много по-примамливо от всичко останало. Още двама наемници ги последваха, а останалите се разпръснаха около ниската част на могилата. Запалиха цигари, извадиха храна и напитки от джобовете си. - Не знаят, че сме тук - отбеляза Нина, в гласа ѝ личеше облекчение. - Не очакват никакви неприятности. - Може и така да е, но все пак са готови за такива - отвърна Еди и зае отново бинокъла. Видя отблясъци светлина, когато Лоугън насочи фенера си към оловната бариера. - В момента оглеждат вратите... Бъркли проверява онзи отвор. - Дай да видя - настоя Нина и изтръгна бинокъла от ръцете на съпруга си. Чейс издаде недоволен звук, но тя не му обърна внимание, искаше да разбере на всяка цена какво се случва долу. Бъркли продължи да изучава малкия отвор, след което си размени няколко думи с Хойт и другия мъж, обърна се и направи знак на един от въоръжените наемници зад тях. - Какво прави сега... О, по дяволите! - Какво има? - попита Тува. - В него са слънчевите компаси! - Наемникът извади една кутия от раницата си, в нея се намираха двата черни диска. Лоугън ги взе и изключително внимателно ги съедини един с друг. Премига, когато внезапно изщракаха, звукът достигна до тях. - Те са магнитни. Просто трябва да ги постави заедно. Бях права, размерът им е същият като този на отвора. Проклятие, те наистина представляват ключ! Нина наблюдаваше безпомощно как Хойт освети отвора във вратата, а Бъркли, който изглеждаше изключително доволен от себе си, внимателно постави компасите така, все едно пуска монета във вендор машина. - Слага ги вътре и... - И? - подкани я Еди след няколко секунди. - И нищо! - заяви съпругата му. Изражението на Бъркли бързо се смени, на него първо се изписа раздразнение, а след това и объркване. Извади диска с краищата на пръстите си, след което се пробва да го вкара отново с повече сила. - Нищо не става. Последва нов опит, но резултатът беше същият. Раздразнен, Лоугън махна компасите и поведе оживена дискусия с Хойт и спътника му. Тя продължи известно време, археологът на няколко пъти посочваше към вратите и се изнервяше повече с всеки пореден жест. - Въобще не е щастлив - докладва Нина. - Мисля, че Хойт иска да взриви бариерата. - Но това... това ще унищожи всичко - възпротиви се Тува. - Май не му пука особено - каза Еди. Наблюдаваха от скривалището си как Бъркли неохотно се съгласи с Хойт и спътника му и се провикна към наемниците. Някакъв мъж, който Уайлд разпозна като един от екипа, нападнал ги на норвежкото езеро, хвърли цигарата си, вдигна големия куфар, който носеше със себе си, и слезе в окопа. - Кучи с... - изсъска жената, когато видя какво има в него. - Какво е? - попита Каган. - Резачка! Смятат да отворят вратата с шибана резачка! Еди се ухили, без да му е особено весело. - Ето на това викам аз археология. - Двете жени го изгледаха мрачно. - Явно е, че се шегувам. Донякъде. Нина се намръщи, след което отново погледна през бинокъла. Бъркли насочи лъча на фенера си към вратата в точно определена точка. Мъжът с резачката кимна и дръпна връвта, за да я запали. Машината разкъса тишината със своя вой, няколко птички, които бяха кацнали наблизо, излетяха в паническо бягство. Другите в окопа се отдръпнаха, когато мъжът пристъпи с електрическия трион. - Мамка му, Лоугън - изръмжа Уайлд и потръпна, когато чу стърженето на метал в метал. - Не трябва... Един писък накара всички, наемниците и техните скрити наблюдатели, да подскочат. Резачката изрева зловещо, когато операторът ѝ се залюля назад към светлината и сряза крака си с нея, кръв опръска едната страна на окопа. - Какво, да го вземат мътните, се случи току-що? - попита Еди изумен. Нина видя всичко с помощта на бинокъла. Ужасният срез в бедрото не беше единствената рана, която наемникът бе получил. В предната част на връхната му дреха също имаше кръв - от стомаха му стърчеше около трийсет сантиметра дълга стрела. Мъжът изпищя отново и падна по гръб. - Господи! - възмути се Уайлд, а в същото време Хойт прибяга до ранения и взе от ръцете му резачката. - Еди, ти беше прав, наистина има капани. Явно от един от отворите е излетяла стрела. Още наемници се спуснаха да помагат на пищящия мъж. - Всички да се отдръпнат от вратите! - провикна се Бъркли и се отдалечи от тях. Раненият наемник беше извлечен извън окопа, след него оставаше кървава диря в снега. - У кого е шибаната аптечка? - попита Хойт. Един от хората му извади нещо от раницата си. - Не, това няма да е достатъчно! Ще му е нужен морфин! Някой да се върне при автомобилите и да вземе шибаното нещо! - Двама от мъжете се спуснаха обратно по собствените им следи. - Опънете палатка, трябва да извадим това от него! Заповедта беше бързо изпълнена, няколко наемници внимателно пренесоха все още виещия си другар вътре. Останалата част от мъжете просто стояха и наблюдаваха случващото се - по-скоро от любопитство, отколкото от притеснение. Хойт връхлетя като буря върху Бъркли и започна да му крещи. Отговорът на археолога: „Казах ти да не го правиш!“, се изгуби в недрата на гората. Спътникът на Хойт също се присъедини към спора, явно вземаше страната на бившия войник. Лоугън вдигна слънчевите компаси. - Пробвах ги, какво друго да ви кажа? - отвърна разгневен той. - Руническите камъни съвсем ясно казват, че трябва да се съединят, за да отворят вратите. Точно това направих, но не сработиха. Мястото е на около хиляда години - може ключалката да се е повредила, знам ли! - Археологът изслуша с нежелание лекцията на третия мъж, който го ръгаше с показалеца си. - Добре, добре, щом смяташ, че е необходимо! Но аз направих всичко по силите си. Бъркли се отдалечи, все още държеше компасите в ръката си. - Сигурна съм, че отива някъде, където да се разплаче - подигра се Нина, развеселена. Еди наблюдаваше внимателно как Лоугън се отдалечава от групата. - Знаеш ли... - Какво? - Всички са се съсредоточили върху ранения мъж - но виж, някои от тях просто си седят и си пушат цигарите. Ако бяха нормални войници, щяха да са обезпокоени за своя другар, но ми се струва, че тази шайка едва се познава. - Убихме доста от хората на Хойт в Норвегия - отбеляза Каган. - Трябвало е да наеме нови, и то бързо. Нина осъзна, че съпругът ѝ имаше нещо наум... което щеше да съдържа огромна доза риск. - Какво мислиш, Еди? - Мисля - започна той, квадратното му лице се изкриви в усмивка, - че повечето от тези момчета не се познават много добре... и всички са облечени доста сходно, а и са със спуснати качулки. - Мъжът постави своята. - Ето така. Нина се опули насреща му. - Не си сериозен. - Защо не? Ще мога да се промъкна незабелязано, докато всички наблюдават Харолд Пронизания-от-стрела в палатката. Палтото ми е почти същото като на останалите, така че, ако никой не огледа добре лицето ми, мога спокойно да стигна до Бъркли и... - Чейс вдигна тежкия уайлди - ...да го убедя да ми даде слънчевите компаси. Тува изглеждаше ужасена. - Но ако осъзнаят, че не си един от тях, ще те убият! - Ако не сторим нищо, просто ще взривят шибаните врати и ще плячкосат всичко, което намерят вътре. - Не можем да им позволим да сторят това - твърдо заяви Каган. - Това ще ги заведе при другия източник на етер. - Компасите няма да ни помогнат да стигнем до Валхала - отбеляза Нина. - Те не отвориха вратите дори когато ги съедини... - Американката млъкна, беше я осенила нова мисъл. - Той ги съедини по грешен начин. Затова не направиха нищо. Ключалката не е развалена, просто ключът не я докосна! - Какво имаш предвид? - попита шведката. - Компасите са магнитни - но има два начина, по които можеш да свържеш магнити. В единия случай се привличат... а в другия се отблъскват. Бъркли ги съедини така, че да се привличат, което е логичното решение. Механизмът в ключалката обаче е от двете страни на отвора. Единственият начин частите на ключа да докоснат двете му страни едновременно е, когато магнитите се отблъснат! - Като израза, че противоположностите се отблъскват - кимна Еди. - Или май беше обратното? Никога не мога да го запомня. Но това няма значение, просто трябва да знаеш кои страни се отблъскват. - Подобно предположение съвпада с онова, което казва руническият камък. Точно така трябва да работи ключалката. - Нина погледна отново към могилата. Бъркли стоеше сам под едно дърво и натискаше с една ръка - онази, на която нямаше ръкавица - екрана на таблета си. Хойт беше отишъл до палатката, а третият човек гледаше към входа на могилата, но след малко се обърна, за да се присъедини към американеца. Останалите стояха на позиция и притеснени, наблюдаваха какво се случва с ранения им колега или просто очакваха развоя на събитията. Уайлд премести поглед към окопа. Всички бяха послушали предупреждението на Бъркли и се бяха отдалечили от него. - Ако успеем да вземем ключа от Лоугън, можем да влезем вътре, без никой да ни забележи. Тува не беше впечатлена от идеята. - Как ще стигнем до вратите? Дори да не забележат, че Еди не е един от тях, със сигурност ще обърнат внимание на допълнителните трима души, особено щом сред тях има две жени! - Покрай дърветата - отговори Каган и посочи към ясените на могилата. - Ще заобиколим хълма, докато не сме извън видимост, изкачваме върха му и се спускаме към вратите. Ако сме достатъчно внимателни, няма да ни забележат. - Можем ли да се справим? - обърна се Нина към Еди. Англичанинът огледа района с добре тренираното си око на войник. - Да. Мисля, че можем. Има достатъчно укрития горе, за да стигнем до входа, стига да не им привличаме вниманието. - Това е лудост - заяви Скилфингър, нещастна. - Не се налага да идваш с нас - увери я Уайлд. - Можеш да ни изчакаш тук, ако желаеш. Тази възможност беше също толкова неприятна за нея. - Съвсем сама? Ами ако нещо ви се случи? - Хукваш към снегоходите и се омиташ от тук колкото се може по-бързо - отговори й Еди. - Можеш да тръгнеш и сега, ако се страхуваш - добави Каган. - Ще е много по-безопасно. Имаше нещо в тона на мъжа, което привлече вниманието на Нина, но жената не знаеше какво се крие зад него. - Тува, нуждаем се от теб - заяви от своя страна американката. - Това тук е Валхала, или поне трябва да бъде. Мястото е точно онова, което посочват руническите камъни. Вътре се съдържа информация как да бъде открита втората яма с етер и ние се нуждаем от теб, за да преведеш руните. Все пак - продължи Уайлд с все по-нарастващо професионално въодушевление - това е Валхала! Тя ще е най-великото староскандинавско откритие, правено някога. И то ще бъде твоето откритие. Залата е била запечатана за стотици, дори хиляди години. Не искаш ли да разбереш какво се крие вътре? Шведката проведе кратка вътрешна борба между инстинктите и интелекта си. В крайна сметка второто спечели, макар победата да беше съпътствана от огромна доза безпокойство. - Да, добре... но какво ще стане, ако ни видят, преди да влезем вътре? Еди вдигна уайлди. - Ще се молят да не са го сторили. Скилфингър не изглеждаше успокоена. - Ще дойдеш ли с нас? - попита Нина и получи положително кимане. - Хайде да вървим тогава. Приведени ниско, те се отдалечиха от скалите и заобиколиха падината. Скоро групата наемници се изгубиха от поглед зад иглолистните дървета. - Чуйте ме - започна Еди, когато се увери, че са скрити от чужди погледи, - всички се изкачвате на могилата и чакате над входа ѝ. Не правете нищо, докато не взема компасите. Ако нещо се обърка, дим да ви няма. - Няма да те изоставим - възпротиви се Нина. - Вариантите са два: или ще съм точно зад вас, или ще съм мъртъв. - Наистина се надявам да не се случи второто. - Да, аз също! - Англичанинът се ухили насреща ѝ. - Отивам да си поговоря с Бъркли. Еди се насочи към по-долната част на падината, заобикаляйки подножието на могилата. Съпругата му и останалите се изкатериха по нея и се насочиха към ясеновите дървета. Чейс забави крачка, когато доближи до входа. Виковете на ранения мъж бяха затихнали до стонове, но той все още беше в съзнание и изпитваше огромна болка. Това означаваше, че хората изпратени за морфин, все още не се бяха върнали. Когато го стореха, цялото внимание щеше да се съсредоточи в тях... Еди запази тази мисъл в главата си, докато се придвижваше между вечнозелените дървета, които заобикаляха острова от ясени. Забеляза някакво раздвижване пред себе си, спря и се скри зад ствола на едно дърво, за да огледа. Видя яркожълто сред горските цветове. Бъркли. Археологът продължаваше да е увлечен в работата си на таблета. Чейс се приближи още малко към него. Двама от наемниците можеха да го забележат от местата си, но тяхното внимание беше насочено към палатката. Нищо в стойките им не показваше, че са нащрек. Еди тръгна отново, качулката му беше вдигната, а главата приведена. Погледна в двете посоки и видя още от хората на Хойт, докато заобикаляше могилата. Държеше пистолета си така, че да не могат да го видят; приближи се още повече до Бъркли. Онзи се намираше само на девет метра от него, достатъчно, за да го чуе, че си мърмори нещо под носа, докато натиска екрана на таблета. Отново се обърна, за да провери наемниците... Единият от мъжете до палатката гледаше право в него... Студен адреналин се разбушува в тялото на Чейс, ръката му се стегна около пистолета... но тогава наемникът се обърна на другата страна. За него англичанинът беше поредната непозната фигура, облечена в дебело палто. Еди почувства облекчение и надежда. Планът му можеше и да проработи... Приближи се до Бъркли. Ученият набираше някакви бележки на таблета, видимо беше, че е бесен, чукаше непрекъснато по екрана на устройството като кълвач, студът влияеше на чувствителността на машинката. Археологът въздъхна в облак от пара, когато натисна един виртуален бутон и нищо не се промени, след което се обърна - отражението в дисплея му подсказа, че не е сам. - Да, какво? - К’во ста’а, Лоугьн? - подхвана го Еди и заби уайлди в гърдите му. - Как вървят нещата? Бъркли потрепери от изненада и страх. - Чейс! Очите му се стрелнаха към Хойт и хората му. - Само да си промълвил и дума, ще те гръмна - каза англичанинът, изражението му беше смъртоносно сериозно. - Въобще не блъфирам, ще ти тегля един куршум в сърцето, ако се опиташ да ги предупредиш. Чатна ли? - Лоугън имаше намерение да каже нещо, но размисли и реши просто да кимне. - Така те искам. Къде е компасът? - Археологът посочи с глава надолу. Тъмните дискове се намираха в сгъвката на ръката му. - Чудесно, хайде да се разходим до входа, тихо и кротко, за да отвориш вратата за нас. - Тя... тя не работи! - изсъска Бъркли. - Имам предвид, че ключът не работи. Сложих го в ключалката и нищо не се случи! - Знаеш ли, хубаво е, че Нина е по-умна от теб. - Тя тук ли е? Мъжът се огледа нервно наоколо, все едно съпругата на Чейс щеше да се материализира всеки момент зад някое дърво и да дойде да го удари. - Не, пристигнах тук съвсем сам, защото ми харесва да колекционирам борови шишарки. Разбира се, че е тук, шибано лайно такова. Сега се размърдай. Еди вървеше зад Лоугън, пистолетът му беше скрит и не се виждаше. Наемниците все още стояха надалеч от входа, но двойката трябваше да мине на по-малко от шест метра от един от тях, за да стигне до окопа. Англичанинът се напрегна, когато приближиха. Наемникът се огледа наоколо... Но бързо извърна поглед от Бъркли и го върна на палатката. Чейс навря пистолета си в ребрата на археолога. - Продължавай да вървиш - прошепна му той. Еди вдигна глава, за да провери върха на могилата. На пръв поглед не забеляза нищо освен ясеновите дървета, но когато се съсредоточи, видя Каган, който почти не се различаваше от покрития със сняг храст, зад който се криеше. Руснакът беше добре трениран да се възползва от всяко възможно укритие. Англичанинът се обърна назад към наемниците. Никой не изглеждаше заинтересуван от тях. Поведе археолога пред себе си към окопа. Над главите им Каган започна да излиза от скривалището си... - Бъркли! Руснакът замръзна... както и ученият при вика на Хойт. Чейс спря до него. Обърна главата си точно толкова, колкото да види високия американец, който ги гледаше гневно от палатката. - Отговори му - нареди Еди, пистолетът му беше опрян в тялото на археолога. Лоугън неохотно се обърна към водача на наемниците. - К-какво? Какво има? - Какво, по дяволите, правиш? - Измисли нещо добро или ще те гръмна - изръмжа Чейс, когато пленникът му не отвърна нищо. Бъркли запелтечи, но накрая съумя да отговори на Хойт. - Щях... щях да проверя щетите, които резачката е нанесла. Ако е счупила механизма, може би ще успеем да отворим вратите, без да се натъкваме на повече капани. - Какво ти пука? - отвърна наемникът нетърпеливо. - Така или иначе, ще ги взривим. - Еди се напрегна отново, притесни се, че американецът ще им нареди да се махнат от там, но тогава някакъв вик в гората привлече вниманието на всички. Мъжете, които бяха изпратени за морфин, се завръщаха. - Просто гледай да не се гръмнеш - каза Хойт, сви рамене и се обърна. - Съветът е много добър - каза Чейс на Бъркли. - Прави каквото ти казвам и няма да се случи. Така, раздвижи се. - Англичанинът бутна напред учения отново. Над тях Каган излезе от скривалището си зад дърветата и запълзя надолу по склона към входа на могилата. Нина и Тува сториха същото, втората жена с известна доза страх. Никой не гледаше към тях, всички наемници се бяха обърнали към пристигащите мъже. - Здрасти отново, Лоугън - каза студено Уайлд, когато Еди закара Бъркли в сенките. - Я ми дай тези. - Тя грабна слънчевите компаси от него. - Нина! - възпротиви се ученият. - Какво е това, какво става? Защо твоят съпруг маниак е насочил оръжие в мен? - Щастливец си, че аз не съм насочила оръжие в теб, кучи сине! - Жената свали ръкавиците си и с известно усилие раздели магнитните дискове. - Твоите приятелчета щяха да ни убият в Норвегия, когато ти си тръгна. Бъркли поклати глава. - Не, това е абсурдно. Защо им е да правят това? Нина обърна компасите и ги притисна един към друг. Както се надяваше, те се отблъснаха, изглеждаха така, все едно се гърчат в ръцете ѝ, докато ги свързваше. - Може би фактът, че всички са въоръжени с автомати, не ти е бил достатъчен, за да разбереш, че тези момчета не са от добрите? Задник такъв! - Американката го погледна с отвратен поглед, след което се обърна към вратите. - Добре. Да се надяваме, че това ще проработи... Еди посочи към линиите с отвори, които бяха разположени върху бариерата. - Да, нека се надяваме! Тува, стой зад мен. Аз ще застана зад този бърк57. Бъркли въобще не подозираше, че това съкращение на името му също така беше и британска обида. - Какво... ти... ти смяташ да ме използваш като жив щит? - възпротиви се мъжът. - Най-накрая намерихме нещо... в което си добър - отговори му Еди. - Стой си на мястото и мълчи. - Ами ако задействате още някой капан? - Тогава и двамата ще се превърнем в игленици - отвърна Нина. - А сега млъквай! - Жената вдигна двата компаса, които бяха един до друг, и внимателно ги пъхна в отвора. Те се отъркаха в стените му, когато магнитните им сили се опитаха да ги разделят. - Така, почти успяхме... Всички затаиха дъх, наблюдаваха, без да мигнат - Бъркли най-вече - когато Уайлд успя да пъхне компасите изцяло в дупката... Метален звън! Звук от удара на камък в метал проехтя пред входа, когато дисковете получиха достатъчно място, за да се отблъснат - и да избутат оловните планки, които стояха от двете страни на отвора. От вътрешността на вратата се разнесе приглушено тупване, механизмът се освободи... С пронизващо ушите стъргане бариерата започна да се разтваря за първи път от хилядолетие насам. - Господи! - каза Еди и потръпна. - Слухът ми може и да е зле, но чух това! - Както и хората на Хойт! - осъзна обезпокоена Нина. - Влизайте вътре, бързо! - Тя се насочи към отворилата се пролука между двете дебели по шейсет сантиметра врати, които се движеха с агонизиращо бавна скорост. - Нямаме представа какво ни чака оттатък! - отбеляза Тува. - Но знаем какво ни чака тук - пичове с оръжия! - отвърна Еди. Той избута Бъркли напред и се огледа наоколо. Един мъж се появи на ръба на окопа и се разкрещя, когато видя нарушителите. Вратите най-накрая се отвориха достатъчно, за да може Нина да мине през тях. Тя се промуши и се озова в някакво мрачно помещение, единственото нещо, което можеше да различи от малкото навлизаща дневна светлина, беше мръсният каменен под. - Хайде! - провикна се археоложката и отстъпи назад, за да направи място за останалите. Еди дръпна Лоугън назад, за да може Тува да мине първа, след което бутна американеца вътре, преди да го последва. Каган беше най-отзад и държеше пистолета си вдигнат. Вратите се отвориха по-широко. Появиха се още наемници, всички се бяха насочили към окопа. - Да затворим шибаната бариера! - изкрещя Еди, блъсна Бъркли на пода и опря гръб в една от вратите. Тя забави своя ход, но не спря да се движи. - Каган, заеми се с другата! Руснакът изпълни нареждането. Двамата мъже започнаха да натискат, ботушите им търсеха опора в пода. С дълбоко ехтящо скърцане бариерите спряха да се движат, но макар да влагаха всичката сила, на която бяха способни, не можеха да ги върнат обратно. - Мамка му! - излая Чейс. - Нина, Тува, помогнете ни! Шведката застана от страната на Каган и започна да бута с всичка сила. Това се оказа достатъчно, за да наклони везните... но само малко, вратите се помръднаха едва. Прекалено бавно. Мъжете отвън приближаваха бързо, всичките приготвяха оръжията си за битка. Нина отиде да помогне на съпруга си, макар да знаеше, че това ще е безполезно... Очите ѝ бяха привикнали достатъчно с мрака, за да може да различи повече неща във вътрешността на могилата... едно от тях беше механизмът, който отваряше покритите с олово врати. - Еди! - провикна се тя. - Дай ми пистолета си! - Няма как да ги убиеш всичките! - възпротиви се той. - Нямам подобно намерение! Бързо, дай ми го! Убедителността в гласа на съпругата му изгони всичките му съмнения. С гръб, опрян във вратата, той ѝ подаде уайлди. Нина се завъртя светкавично към големия цилиндър от грубо изсечен камък, който висеше от дебело въже. Уайлд насочи дулото към него... и дръпна спусъка. Задвиженият механизъм и оглушителният трясък накараха жената да се отдръпне назад. Куршумът 45 калибър беше разкъсал въжето... Големият каменен блок се строполи на пода и размести плочите му, Нина падна по гръб, запратена от силата на удара. Без тази противотежест вратите можеха да се затворят. - Бутай, бутай! - провикна се Еди и започна да натиска по-силно бариерата. Каган и Тува сториха същото. Разстоянието между двете врати започна да се смалява... - Застреляйте ги, застреляйте ги! - викаше Хойт някъде отвън. - Не ги оставяйте да ги затворят! Излаяха оръжия, куршуми се врязаха в оловното покритие и направиха дървото под него на трески. Еди потръпна, когато няколко от тях се забиха в лицето му. Той не обърна внимание на болката и продължи да натиска, докато още изстрели разкъсваха бариерата. Двете страни се срещнаха със звучно туп... Механизмът изщрака, когато отново се заключи. Някои от наемниците се спуснаха към вратите в опит да ги отворят. Чейс се отдръпна назад... Нещо във вътрешността на бариерата се задейства... отвън долетяха писъци, капаните се бяха активирали отново и бяха пратили залп от стрели от изключително близко разстояние. Панираните наемници се отдалечиха от опасността. - Мисля, че си взеха бележка. Така де, взеха си стреличка. - Сигурна съм, че си използвал тази шега и преди - отбеляза Нина, извади фенера и го включи. - Ще поговоря със сценаристите ми. - Чейс се увери, че вратите са обезопасени, но забеляза, че шведката още стои до тях, свита на топка. - Тува, добре ли си? - попита я той и се притесни, че може да е ранена. Нина се присъедини към тях. - Тува? - Тя клекна до по-възрастната жена, която трепереше цялата. - Всичко е наред, вече сме в безопасност. Скилфингър неохотно повдигна глава. Лицето ѝ изглеждаше много измъчено, шведката се опитваше да не заплаче. - Аз... аз съжалявам, но... - Тува преглътна в опит да навлажни пресъхналото си от страх гърло. - Уплашена съм! Всички се опитват да ни убият, но вие въобще не изглеждате обезпокоени! - О, повярвай ми, доста съм обезпокоена - увери я Нина. - Не ти личи! - След известно време свикваш. Еди се приближи до нея, за да ѝ помогне да се изправи. Тува стана. - Не искам да свиквам с това - промълви тихичко тя. - Не искам да правя това. Чейс и Уайлд си размениха притеснени погледи, но после американката видя нещо на светлината на фенера. В задната част на вратата имаше два отвора на височината на коленете - в тях се намираха слънчевите компаси. След освобождаването на резето, те бяха паднали през вътрешностите на бариерата, за да може да бъдат взети отново. - Явно ще имаме нужда от тях - каза Нина, вдигна ги и ги остави да залепнат един за друг. Каган се изправи и погледна към една дупка от куршум близо до главата му. - Добре ли си? - попита го Еди. - Да, но... това беше на косъм - отвърна той. - Трябва да вървим. Съвсем скоро ще взривят вратите. - Така е. - Англичанинът отиде до Бъркли, който все още лежеше на пода. - Стига почива, задник - каза той и изправи археолога на крака, - време е да се раздвижим. - Те стреляха по нас! - отбеляза разгневен Бъркли. - Можеха да ме уцелят! - Оу, забелязал си? - отвърна Нина подигравателно. - Това са хората, за които работиш, Лоугън. Наистина знаеш как да си ги избираш. - Археологът отвори уста да се възпротиви, но бившата му колежка вдигна предупредително пръста си. - Млъквай. Не разполагаме е много време. Жената насочи лъча от фенера към тунела пред тях. Подът и стените бяха от камък, подсилени от дебели дървени подпори. Още по-дебели греди подкрепяха тавана, но от количеството пръст, което беше паднало върху плочите на пода, и кривите корени, които посягаха като нокти над главите им, ставаше ясно, че самата тежест на почвата и дърветата, които прикриваха викингската зала, бяха взели своята дан през вековете. Самият факт, че това място съществуваше, беше достатъчно невероятен. Въпреки адреналина и страха, които се надигаха в нея, Нина почувства неоспоримата тръпка на откритието, когато поведе групичката надълбоко в недрата на Валхала.     26.     - Така - започна Еди, докато вървеше надолу по тунела, - какво точно търсим? Въпреки опасенията си Тува беше професионалистка. - Според митологията съществува огромна главна зала с таван от златни щитове. Смятам, че тя е най-вероятното място, в което можем да открием нещо. Пред тях тунелът се разклоняваше на два нови прохода: ляв и десен. - По кой да тръгнем? - попита Каган. Шведката поклати глава. - Не знам. - Нито пък аз - призна си Бъркли. Нина го изгледа намръщена. - Хич не съм изненадана. Еди извади фенера и освети десния тунел. - Трябваше да вземем резачката с нас. - Чворести корени се протягаха надолу към пода като завеса, едно от ясеновите дървета отгоре беше пробило през гредите на тавана. - Нека дадем шанс на другия път. Групата пое наляво. Нисък вход водеше до някаква странична стая, но светлината от фенера на Нина разкри единствено изгнили чували, покрити с мръсотия. Каквито и запаси да бяха складирали викингите тук, те отдавна се бяха развалили или бяха нападнати от подземни животни и насекоми. Малко по-нататък тунелът правеше остър завой надясно и Еди, който отново беше поел водачеството, спря веднага след като зави по него. - По дяволите! Не мисля, че ще можем да стигнем до където и да било по този път. Таванът беше пропаднал, счупени греди стърчаха от тонове изсипала се пръст. Още ясенови корени се опитваха да си пробият път към празните пространства. - Има нещо там горе - каза Каган и посочи към мястото. Еди премести лъча на фенера си и откри останките от голяма птица, които се намираха близо до върха на купчината пръст. - Това е орел - отбеляза Тува, шокирана. - Навярно е минал през някоя дупка в търсене на храна и е попаднал в капан. Нина изпита моментно съжаление към величествения хищник, но той съвсем не беше единственото нещо, приклещено в тунела. - Трябва да се върнем обратно. Хайде. Бързо стигнаха до началната си позиция. Чейс погледна към входа. Наемниците бяха постъпили умно, като не се опитваха да отворят вратите, но въпреки това знаеше, че следващото дело на Хойт ще включва експлозиви. - Ще се наложи да окастрим някои от корените, за да можем да преминем - заяви той и продължи по десния тунел. - Каган, помогни ми. Бъркли, ти също можеш да свършиш малко работа. - Защо да го правя? - изхленчи американецът. - Защото, ако не го сториш, ще ти спукам задника от бой. Лоугън пребледня. - Щом поставяш нещата по този начин... Тува взе фенера на Еди, когато тримата мъже стигнаха до корените. Бъркли счупи няколко от по-малките, докато Чейс и Каган се съсредоточиха върху един от по-големите израстъци. Двамата вложиха всичко от себе си и с общите си усилия успяха да го пречупят. Пролуката, която отвориха, не беше голяма, но бе достатъчна за англичанина да се промъкне и да разчисти по-малките препятствия пред тях. Той хвърляше откъснатите корени настрани и се привеждаше все по-ниско. Безброй сухи нокти дращеха тялото му, докато си проправяше път, но скоро мина от другата страна. - Има още един завой - обяви Еди и освети прохода пред него, докато Нина се промушваше зад гърба му. Отиде наляво и каза: - Този път е чист. - Виждаш ли нещо? - попита съпругата му. - Струва ми се, че има още стаи и тунели встрани. Надявам се това място да не се окаже някакъв лабиринт. Тува се чувстваше неудобно - не само защото се промушваше след Нина - и това пролича в гласа ѝ: - Някои от описанията на Валхала казват, че е заобиколена от лабиринт. - Надявам се да не е евхемериски - отбеляза Уайлд и се присъедини към съпруга си. Тува също се появи, следваше я Бъркли, а най-отзад беше Каган. Руснакът имаше намерение да продължи надолу в тунела, но американката вдигна ръка и го спря. - Не ми харесва този звук. От входа се разнесоха далечни викове, от тона им стана ясно, че не са причинени от болка, нито пък бяха някакви предупреждения - бяха заповеди. - В такъв случай май е по-добре да се раздвижим - каза Еди и тръгна напред. - Тува, според теб къде можем да открием указанията за местоположението на ямите с етер? - В центъра - отвърна шведката. - Ако Валхала е била построена като традиционна викингска зала, то таванът ѝ ще е най-висок там. Главната зала изпълнява церемониална функция; точно там трябва да бъде. - Значи, би трябвало да ни се падне отляво - каза Нина. Лявата стена на дългия тунел изглеждаше здрава, за разлика от няколкото изхода отдясно. В края му имаше Т-образно разклонение. - Знаем колко е голяма могилата, така че... трябва да се намира зад следващия ъгъл. Тръгнаха надолу по коридора. Уайлд първа стигна до завоя и зави наляво. - Това трябва да е! - заяви тя. - Да, трябва - съгласи се Тува развълнувана. Бъркли също беше впечатлен. На около дванайсет метра пред тях друг тунел, който водеше на изток, пресичаше този, в който се бяха озовали. Срещу него, на лявата стена, се намираха двойка врати, от двете им страни имаше богато украсени дъбови колони. Други врати на отсрещната стена на коридора водеха до малки стаи, но групата ги игнорира и се насочи към величествения вход. Еди огледа внимателно широкия източен проход. - Затворили са го умишлено - заяви той и насочи лъча на фенера си към стабилна барикада, която запречваше тунела. Още корени се бяха увили като червеи около гредите на тавана, пред барикадата се беше струпала пръст. - Вероятно това е било главният вход - каза Тува. - Сигурно са го затворили, когато са заровили залата, така че единственият път навътре да е през смъртоносната бариера. - А единственият начин да я преминеш, без да бъдеш убит, е с помощта на компасите - добави Нина и вдигна двата диска. - Искали са да се подсигурят, че само хората, които смятат за достойни - истинските викингски воини, тръгнали за Раг- нарьок - могат да влязат вътре. - Това не ни ли прави викинги? - попита Еди и се ухили, когато достигнаха вратите. - Имам предвид, че ти и бездруго имаш червена коса... Уайлд му се усмихна в отговор, след което разгледа резбата върху колоните. - Много са красиви - каза тя, възхитена от изкусната изработка. Тя изобразяваше преплитащи се листа, клони и нещо, което наподобяваше на змии... или една змия, както осъзна археоложката, когато проследи безкрайните извивки от стилизираното тяло на влечугото, което се увиваше около колоните. Над вратите трегерът беше украсен от изображения на конници, бойни кораби, а в самия център имаше лице: някакъв брадат мъж, чертите на лицето му бяха частично прикрити зад бойния му шлем. Тува също го забеляза. - Това не е ли... може ли това да е Один? - Така мисля - отвърна Нина. Суровото изражение с дълбокия белег, който минаваше през едното му затворено око, ги гледаше намръщено, все едно ги предизвикваше да влязат в залата отвъд. Бъркли забрави за момент положението си на пленник. - Има много повече детайли, отколкото очаквах - изрази мнението си той. - Шлемът му прилича на много по-сложна версия на открития в Рингерике, така че, да, несъмнено говорим за някой, който се намира изключително високо в йерархията. Не сте ли съгласна, доктор Скилфингър? - Да, да, аз... - започна Тува, но бързо млъкна и го дари със странен поглед. Нина също го изгледа неодобрително. - Значи, говорим за една приятна антика - каза Еди нетърпеливо. - Възможно ли е да има капани? - Не мисля - отвърна шведката. - Смъртоносната бариера беше капанът - всеки, който я премине, би трябвало да е воин, достоен да влезе тук. Въпреки това англичанинът накара останалите да се отдръпнат и повдигна резето на височината на ръката си. От другата страна не последва дрънчене на смъртоносни механизми. Внимателно отвори вратата. Светлината от фенера му разкри форми в мрака в далечния край, те хвърляха слаби метални отблясъци, но никоя от тях не се движеше. - Сезам, отвори се... - каза англичанинът и натисна по-силно. Дъбовата врата се плъзна още повече и разкри помещението отвъд. Великата зала Валхала. Нина и Еди влязоха и обходиха цялото пространство с фенерите си, а Тува и Каган ги последваха. Както шведката беше споменала, сводестият таван беше висок, около дванайсет метра в най-високата си част. За разлика от коридора, от който дойдоха, на този имаше нещо повече от обикновени дървени греди. - Уха! - изуми се Уайлд, когато лъчът от фенера ѝ се отрази обратно към нея в много по-мек отблясък. - Вижте това. - Възхитително е! - каза Бъркли, който се беше прехласнал по гледката. Целият таван беше покрит от застъпващи се една друга златни плочи и ефектът, който създаваха, бе, че това са змийски люспи. Всяка беше поне метър и двайсет дълга и почти толкова широка. - Точно както е описано в поемата „Гримнисмал“ - отбеляза Тува. Беше изумена от гледката. - Таван, направен от златни щитове... Вижте това! Гредите са във формата на върхове на копия. За разлика от квадратните, насечени с брадва подпори в тунелите, тези бяха изработени в по-обли форми. Еди свали фенера си към масите и пейките, групата беше залята от светлината, хвърлена от метал. - Приличат на ризници - каза той и отиде до най-близката маса. Тува се присъедини към него. - Наричат се „бирни“ и са точно това - ризници. Също както в „Гримнисмал“! Каган влезе надълбоко в помещението, но едва не падна, когато се спъна в някакъв предмет. Нина освети краката му с фенера си. - Добре, че не го ритна прекалено силно, иначе трябваше да ти бием инжекция против тетанус. - Препятствието представляваше голяма двойна брадва, главата ѝ беше цялата в ръжда. - Тук е пълно с тях - констатира Еди и разходи лъча от фенера си по пода. Той беше много по-чист от този отвън, златните люспи на тавана пречеха на пръста да проникне тук, но за сметка на това имаше много слама наоколо... и захвърлени оръжия: ножове, мечове, брадви, дори и копия. Подобни бяха оставени и по масите. - Господи, просто са изоставили всичко с надеждата, че феята на мечовете ще разчисти след тях ли? - Като теб и чорапите ти - пошегува се Нина и като се опитваше да избягва препятствията по пода, тръгна напред в голямата зала. Помещението беше повече от трийсет метра дълго и почти три четвърти от тази дължина широко. С приближаването си към далечната стена, Уайлд забеляза нещо на нея. - Тува, погледни това. Шведката се присъедини към нея и двете стигнаха до каменна платформа, на която се намираха три богато украсени трона. Върху тъмния дъб, от който бяха направени, имаше сребърни и златни украшения. Не креслата обаче привлякоха вниманието на археоложката, а онова, което се намираше на стената зад тях. Още руни бяха издълбани в гранитните плочи, около тях се виждаше добре познатият символ: виещата се форма на Йормунганд, Змията на Мидгард. - Какво се казва в тях? - попита Чейс. Тува разгледа писанията. - Тези определено са изключително стари, някъде около 200 година. Написани са на ранната руническа азбука, която се състои от двайсет и четири знака, а не от шестнайсет, както е след 800 година. Нека видя дали мога да ги преведа... - Всъщност аз мога да ускоря нещата - намеси се надменно Бъркли. Вдигна таблета си, но бързо свали гарда, когато Еди насочи пистолета си в него. - Чакай, чакай! Това е преводаческо приложение. Доста по-бързо е от старомодния начин. - Ако говорим за теб - сопна му се Тува, обидена. Чейс погледна към съпругата си, която вдигна рамене. - Поне знаем, че програмата му работи, иначе въобще нямаше да е тук - отбеляза тя. - Не опитвай нищо глупаво - предупреди го Чейс и го изблъска към платформата. Беше ред на отклонилия се от правия път археолог да се обиди. - Аз съм заинтересуван от всичко това, колкото и вие. Е, така де, може би с изключение на теб. Нямам си представа от какво се интересуваш ти. Като изключим псуването и насилието. - От хегелиански диалектизъм, друже - отвърна йоркширецът и изненада изключително много Бъркли. - Така, нека видим дали твоят айпад може да се справи по-добре от човек. Все още огорчен, Лоугън включи таблета си и включи едно приложение, преди да насочи камерата към руните. Нина се приближи до съпруга си. - Та откога се интересуваш от хегелиански диалектизъм? - попита го шепнешком тя. Еди се ухили. - От никога... даже не знам какво значи, мамка му. Беше един от въпросите на „Риск“58. Уайлд въздъхна. - За един кратък момент си помислих, че съм те накарала да се заинтересуваш от философия. Но явно... - Вижте това - каза Тува и посочи един абзац от руните. - Тук се описва пътят до една от ямите с етер, доколкото успях да прочета до момента. - Съгласен съм, наистина става въпрос за указания - добави Бъркли. Нина се приближи до него и погледна екрана на таблета. Приложението беше подобно на програмите, които и тя бе ползвала: потребителят фотографира древния текст и софтуерът прилага разпознавателен алгоритъм на модели, за да намери думите и да ги преведе на английски. Компютърчето обработваше руните ред по ред. На такива програми им липсваше финес, преводите бяха груби и често с ужасен словоред, въобще не можеха да се сравняват с работата на човек, който е експерт в тази насока, но вършеха достатъчно за намирането на смисъла, скрит в оригиналния текст. - Пълно ръководство - стъпка по стъпка. Вижте тук, започва с указание да се мине по Биврьост и надолу по реката към езерото от мълния. - Дали това са насоки към ямата с етер, която руснаците откриха, или към другата? - попита Нина. - Все още не знам. Ще отнеме известно време, докато таблетът преведе целия текст. Чейс се обърна и погледна към входа. - Да бе, недей да бързаш, друже. Няма закъде. - Мисля, че мога да се справя по-бързо - заяви Тува. Тя изучаваше един каменен блок с руни, като прокарваше пръст по древния текст - вместо да превежда всичко ред по ред, тя пропускаше несъществените части и избираше единствено ключовите думи. - Знам къде ще се озовем, ако следваме тези указания. Нина и Бъркли побързаха да се присъединят към шведката. - Къде? - попита американката. Скилфингър посочи към една дума. - Тук. Казва се Хелуланд. Името е староскандинавско и е за... - Бафинова земя59! - прекъсна я Лоугън. Той вдигна таблета си и направи снимка на текста. - Разбира се, всичко си идва на мястото. Съществуват археологически доказателства, че викингите са стигнали там дори преди Лийф Ериксон60. Долината Танфилд, Кимирут... Тува изгледа учения, раздразнена. - Тези открития не са категорични. Но... - продължи да чете тя - ...това може да помогне да ги направим такива. Руните казват къде трябва да отидем в Хелуланд и от там - лицето на жената беше обзето от въодушевление - накъде трябва да поемем за западното леговище на Йормунганд! - Точно от това се опасявах - призна си Каган. Руснакът отиде до тримата археолози и преди някой от тях да успее да осъзнае какво се случва, грабна таблета от ръцете на Бъркли и го запрати в пода. Екранът се пропука, няколко стъклени парчета се разлетяха настрани. - Хей! - възпротиви се Лоугън. - Какво... какво правиш? - Върша си работата. - Мъжът избута двете жени от пътя си, уплашеният Бъркли сам се беше дръпнал настрани, и извади пистолета си. - Отстъпете. Нина хвана шашардисаната шведка и я дръпна на една страна, а Каган се прицели в руните и стреля от упор. Върху тях се посипаха песъчинки; куршумът откъсна голямо колкото човешка длан парче древен камък. - Господи! - възмути се американката. - Защо, по дяволите, го направи? - По този начин ще се уверя, че етерът никога няма да бъде открит - обясни ѝ руснакът. - Ще унищожим руните и слънчевите компаси. Така никой няма да има възможност да следва пътя на викингите. Нина застана между Каган и текста. Мъжът свали леко оръжието си, но не напълно. - Смяташ да сториш това, като ги направиш на парчета? - Не разполагаме с експлозиви, така че или стреляме, или ги удряме с брадвите. Не разполагаме с много време - Хойт и хората му ще взривят вратите всеки момент. Сега се отдръпни. - Това тук е Валхала! - възпротиви се Тува. - Най-изумителното скандинавско откритие, правено от векове насам. Нина, не можеш да му позволиш да го унищожи. - Нямам подобно намерение - увери я американката. - Налага се - настоя Каган. - Ти си директорка на АСН - знаеш какво е заложено на карта! Тук става въпрос за глобалния мир, а не за археология. Трябва да унищожим руните. И то бързо! Нина погледна към съпруга си, търсеше подкрепата му, но той само поклати глава. - Съжалявам, но съм съгласен с него. Не можем да позволим на Хойт да докопа тази гадост. Прекалено е опасно. - Мамка му, Еди! - изрева жената. - Ако преведем руните, ще дадем шанс на Отдел 201 да използва „Чука на Тор“, за да неутрализира етера! Последните думи на американката накараха Каган да се замисли, но Чейс беше непреклонен. - Ами ако той не проработи? Ще ударят мястото с ядрено оръжие! Това ще е едно голямо световно благо, нали? Особено ако се окаже, че другата яма се намира в Норвегия или Шотландия, дори в Щатите. Моментът на съмнение премина у Каган. - Трябва да се направи. - Руснакът вдигна пистолета си и го насочи в Нина. - Отдръпни се. Жената потрепери, но не се помръдна. - Не. Трябва да има друг начин. Григори не отстъпваше. - Ще стрелям през теб, ако се наложи... Еди също вдигна пистолета си и си намери цел: главата на Каган. - Опа! Какво, мътните те взели, си мислиш, че правиш? Руснакът се напрегна, но също не помръдна. - Чейс, трябва да свършим работата. Знаеш, че съм прав! - Да, така е, но хм! Насочил си шибано оръжие в главата на съпругата ми! Не ми пука колко си прав, ще те гръмна на място, ако не... Цялата зала се разтресе, пронизана от оглушителна експлозия. Два от златните щитове на тавана се отчупиха и издрънчаха на пода, буци пръст се посипаха между показалите се отдолу греди. - Мамка му! - изруга Еди. - Проникнаха. От тунелите навън се разнесоха викове, както и приглушени стъпки. - Какво ще правим? - попита Нина. Тя прокара лъча на фенера си по стените. Дървените врати, през които бяха влезли тук, изглеждаха единственият възможен изход. - Ако ги пуснем и им позволим да заснемат руните, навярно ще ни оставят на мира - предположи Тува, беше много уплашена. - Хойт няма намерение да ни предлага никакви сделки. - Чейс избута една от масите до вратата и я обърна на една страна. Ризниците се плъзнаха от тях и паднаха на пода. Англичанинът взе две и ги сложи като завеси върху дебелите дъбови врати за допълнителна защита. - Няма причина да ни остави живи. Каган, налага се да ги задържим колкото се може по-дълго. Имаш ли резервни пълнители? Руснакът обърна още една маса. - Само един. - В такъв случай гледай всеки изстрел да намира целта. Някои от наемниците са били ранени от капана - ако намалеят като бройка, може и да отстъпят. - Гълчавата в тунела се усилваше, наемниците забелязаха счупените коренища и веднага разбраха по кой път трябва да поемат. - Нина, ти и Тува си намерете някакво укритие и се прикрийте. - Чакай малко, ами аз? - изхленчи Бъркли, когато жените приклекнаха зад дървените тронове. - Нали са ти приятели, за какво се безпокоиш? - попита Уайлд. - Тогава може би трябва просто да изляза от тук. - Или може би трябва да млъкнеш и да си държиш главата наведена - излая Еди. - Или пък, да, това. Лоугън залегна зад една от пейките. - Нина, насочи светлината от фенера си надолу - каза ѝ англичанинът и стори същото. Лъчите близнаци осветиха входа. Те не бяха ослепително ярки, но мъжът се надяваше да объркат достатъчно всеки, който влезе в голямата зала, дори и само за миг. Вдигна пистолета си и се замоли да му се удаде възможност да го ползва. Навън стъпките приближаваха. Разнесоха се тихи гласове; наемниците бяха видели светлината на фенерите през полуотворените врати. Чейс беше наясно, от своето собствено обучение, какво мислеха да правят Хойт и хората му. Имаше само един начин, по който да влязат, но всеки, който го стореше, щеше да е напълно открит. Дали щяха да се опитат да разузнаят първо... или щяха да рискуват с някоя шокова тактика и да опитат изненадваща фронтална атака? Гласовете затихнаха до оживени шепоти. Един от тях издаде команда. Еди не можеше да различи думите, но знаеше кой ги беше изрекъл: Хойт. Каквото и да планираха наемниците, те бяха на път да го изпълнят. Наблюдаваше внимателно за някакво движение в пролуката между вратите. Някой се размърда в сенките на мрака. Не при вратата, а няколко метра надолу по барикадирания коридор. Чейс забеляза слаб проблясък на метал, когато някакъв мъж вдигна своя Р90, за да стреля по светлините... Англичанинът го изпревари, уайлди изрева като оръдие. Тува се стресна и покри ушите си. Мъжът отвън отстъпи назад, в гърдите му се беше образувала дупка е размерите на палец... а в гърба му имаше изходна рана колкото свит юмрук. - Мамка му проклета! - оплака се някой. - Хойт! - провикна се Еди, когато ехото от изстрела отшумя. - Това беше предупреждение - опаковай и да те няма. Последва пауза, след което се понесе подигравателен смях. - Чейс, да те вземат мътните. Ти си като шибан рак на дробовете - тъкмо смятаме, че сме се отървали от теб, и изскачаш отново, за да направиш живота ни ад. - Американецът издаде заповед, но прекалено тихо, за да може Еди да я чуе. - Знаеш ли, някога имахме своите различия, но мисля, че тук можем да стигнем до консенсус. Има много пари в тази работа. - Върви по дяволите! - излая Григори. - Няма да ти позволим да откриеш източника на етер. Твоят шпионин, Славин, е мъртъв. Последваха нови шепоти. - Този Каган ли е? - попита Хойт. - Взе да се заформя нещо като среща на курса. Макар че има някой, който никога няма да успее да дойде, нали, Чейс? Една сладка млада германка? - Копеле! - излая Еди и се развика: - Унищожихме руните, Хойт! Никога няма да откриеш другата яма с етер. - Предпочитам сам да проверя това. - Проври си главата през вратата и огледай. Наемникът не отговори веднага, вместо това зашепна на някого. Когато заговори отново, Чейс застана нащрек: имаше нещо в гласа му, колкото и да се опитваше онзи да го скрие, което предполагаше, че всеки момент ще предприеме действия. Хората му щяха да направят своя ход. - Мисля да пропусна, Чейс. Но какво ще кажеш ти... Мъжът млъкна, когато някой изрита едната врата. Еди вдигна пистолета си, но наемникът вече се беше прикрил зад стената. Една ръка се подаде и хвърли нещо в помещението. Англичанинът забеляза с периферното си зрение, че е малко и светло, някаква метална тръба стърчеше от него. Това беше достатъчно, за да разбере, че става въпрос за пластичен експлозив, тръбата представляваше детонаторът. Тежеше малко повече от трийсет грама... но и това количество експлозив беше повече от достатъчно. - Долу, залегнете! - провикна се той и се хвърли на пода, когато бомбата падна... Детонацията разкъса една маса и прати на пода изоставените оръжия и ризници във всички посоки. Макар да беше подготвен за нея и да беше предпазил сетивата си, доколкото това му беше възможно, Еди се чувстваше замаян. Каган се оказа малко по-бавен от англичанина и залегна по-късно. Плати цената за тази си грешка - голямо парче обгорено дърво се беше забило в рамото му като кама. Малко по-нататък Бъркли изрева от болка, когато ударната вълна запрати една пейка върху него. Независимо че се намираха в другия край на залата, Нина и Тува бяха паднали на земята замаяни. Слънчевият компас се търкаляше по платформата. Еди се бореше с болката и дезориентацията си и се опита да отвори очи. Не виждаше много - фенерът му беше запратен на една страна, виждаха се само беглите очертания на мебелировката в помещението. Въпреки всичко останало продължаваше да стиска пистолета си в ръка. Вдигна го, както и главата си... Мъже с готови за употреба оръжия нахлуваха в залата. Плъзна своя уайлди към тълпата, опитваше се да намери Хойт, но веднага разбра, че е станало прекалено късно. Ярки светлини се насочиха в него. - Хвърли го, копеле! - излая някой. Победен. Еди обърна оръжието в ръката си. Преди да успее да го пусне на пода, някой го издърпа от него. Примижа срещу блясъка в очите си и видя Хойт да му се хили насреща. - Хубав патлак - възхити се шефът на наемниците. - Ставай. Премести се тук. Американецът посочи към далечния край на помещението. Раненият Каган беше вдигнат на крака, други мъже влизаха в залата с вдигнати оръжия и светлини към Нина, Тува... и за изненада на Еди, към Бъркли. Цялата група беше оградена на платформата. - Претърсете ги - нареди Хойт. Докато хората му отупваха пленниците, той извади магазина на уайлди и го захвърли в мрака, след което отвори затвора, за да извади патрона в цевта. Той иззвънтя на каменния под. - Въоръжени ли са? - попита шефът им и изхвърли пистолета настрани. Всички отговори бяха негативни. - В какво състояние са руните? - попита друг мъж, също американец. Еди изпита внезапно чувство, че познава човека. Веднага разпозна гласа му, дори и след осем години. Хойт освети стената с фенера си. - Изглеждат така, все едно са се опитали да ги унищожат. - Нека се надяваме, за тяхно добро, че не са погубили нещо важно. Наемниците отстъпиха, за да дадат възможност на мъжа да се качи на платформата. Айвър Лок свали качулката си, разгледа руните и се обърна към пленниците си: - Здравей, Чейс, пак се срещаме.     27.     Еди гледаше с презрение новодошлия. Почти цяло десетилетие не беше променило особено Лок, косата и козята му брадичка бяха посивели и лицето му беше станало по- закръглено, но общо взето, си беше същият като по времето на последната им среща. - Айвър Лок. Трябваше да се досетя. Хойт няма достатьчно мозък да направи нещо подобно, без твоята ръка като на кукловод да е навряна в задника му. Наемникът се подсмихна... и удари англичанина силно в корема. Въпреки дебелата подплата на връхната му дреха, ударът накара Чейс да се присвие. - Забавен шибаняк. Еди забеляза месингов проблясък на пода - патрона, който Хойт беше извадил от пистолета му. Преди да успее да го вземе, го изправиха на крака. Междувременно Лок се приближи до Каган. - Значи, двамата работите заедно. Местата са разменени от последния път, когато се срещнахме. Сега аз имам числено превъзходство. От онова, което чух, изглежда, ти си един от последните хора в Отдел 201. Руснакът го дари с леден поглед. - Не си чул правилно. - О, не мисля така. Нима вярваш, че Славин е бил единственият ни източник? Парите говорят, приятелю! Може и да не сме успели да привлечем някой от вътрешния ви кръг, но все пак знаем какво се случва. Каква загуба, да си отиде старият Айзенхов, а? Каган се опита да се нахвърли върху американеца, но беше дръпнат назад от двама наемници, единият от тях изви забитото в рамото му дърво. Руснакът изпъшка от болка. - Смятах, че са те уволнили след огромния ти провал във Виетнам - намеси се Еди. Опитваше се да привлече вниманието към себе си. Ако съществуваше някакъв начин да се измъкнат живи от тук, щеше да му е необходима помощта на Каган. Подигравателното изражение на Лок бързо се промени, когато се обърна към Чейс. - Признавам си, че нещата бяха малко трудни, когато се върнах във Вашингтон. Но един провал не е достатъчен, за да сложи край на кариерата ми; в интерес на истината, сега съм по-добре от всякога. В края на президентството на Буш АБЗ беше запратена в частния сектор и се превърна в „Ксенитек“. Бях назначен за директор на операции, а няколко години по-късно и за изпълнителен директор. Оказа се, че веднъж освободен от оковите на публичния сектор, аз развих таланта си за бизнес. Кой да ти каже? - Последва самодоволна усмивка. - Същата работа, същият клиент - Чичо Сам - но сега става въпрос за много повече пари. Никога не забравих за потенциала на етера, така че, когато Валхалският рунически камък беше открит - мъжът погледна към Тува, - осъзнах, че ми се предоставя шанс да продължа от там, откъдето прекъснах преди време. - Айвър отиде при Бъркли. - Лоугън, все още си жив. - На косъм беше работата - отвърна ученият, облекчен. - Радвам се, че хората ти имат точен мерник. Когато хвърлиха бомбата тук... ако се беше приземила малко по-близо, щях да съм мъртъв! - Смяташ, че въобще са знаели къде се намираш? - попита го Нина. Явно тази мисъл не беше хрумвала на бившия ѝ колега. - Не ѝ обръщай внимание - каза Лок и освети стената с фенера си. - Намери ли нещо интересно в руните? - Започнах превод на таблета си. За съжаление, този тип беше против, показа го доста красноречиво. Бъркли посочи счупеното устройство на пода и погледна мрачно към Каган. - Не се шегуваш - отбеляза Хойт и кимна към следите от куршуми в камъка. Лок се приближи и огледа по-добре. - Мамка му, някои редове липсват - промърмори той. - Лоугън, преведе ли този участък? - Опасявам се, че не - отвърна Бъркли. - Но доктор Скилфингър го прочете. - Така ли? - С вълча усмивка на лицето Лок се обърна към шведката. - Доктор Скилфингър, ще бъдете ли така учтива да попълните празнините? Тува се подвоуми, обърна се към Нина за подкрепа, преди да отговори: - Не. Знам какво търсите и няма да ви помогна да го откриете. Хойт заговори със саркастичен тон: - Е, в такъв случай май приключихме тук. Хайде да опаковаме багажа и да си ходим. - Ще е срамота, ако сме били целия този път за нищо - каза Лок. - Вижте, доктор Скилфингър, нека перифразирам. Кажете ми какво се съдържаше в повредената секция от руните... - американецът бръкна под палтото си и извади пистолет от там... който насочи към Нина, - или ще убия доктор Уайлд. Еди се спусна към него, но Хойт и още един мъж го издърпаха грубо назад. Шефът на наемниците завря оръжието си в ребрата на англичанина. - Стой мирен или ще си отидеш преди нея. Лок хвърли само бегъл поглед към свадата, преди да върне вниманието си върху Тува. - Е? Ще ви дам десет секунди за размисъл и след тях ще застрелям приятелката ви... И не си мислете, че няма да го сторя. Чейс ще потвърди думите ми. - Ако я нараниш, ще те убия - изръмжа Еди. Американецът не му обърна внимание. - Десет секунди, доктор Скилфингър. Девет. Най-накрая Бъркли излезе от унеса си. - Чакай малко... Айвър, какво правиш? Ти нямаш намерение... хм, няма да я убиеш наистина, нали? - Мислех си, че това ще те зарадва, Лоугън - отговори Лок. - Седем. Шест. Доктор Скилфингър, кажете ми сега. - Тува, не му казвай нищо - нареди ѝ Нина и се опита да потисне връхлетелия я страх. Айвър издърпа петлето на пистолета. - Ще я убия. Три, две, едно... - Не, чакай! - намеси се Тува, панирана. - В руните се споменаваше за Хелуланд! Не знам какво точно се е съдържало в тях, не успях да прочета целия текст, но в общи линии ставаше въпрос за Хелуланд! За един дълъг момент пистолетът на Лок остана насочен към Нина... след което американецът го свали. - Хелуланд - повтори той. - Къде се намира това? - Това е... това е Бафинова земя в Канада - отговори Бъркли шокиран. - Но... Господи, ти наистина щеше да я гръмнеш! Айвър, какво правиш, по дяволите? Сърцето на Нина продължаваше да препуска. - За бога, Лоугън! Все още ли не си видял картинката? Тези са лошите момчета! Ученият поклати глава, отчаяно се надяваше думите ѝ да не са истина. - Не, не, не може да са... Те работят за правителството на САЩ! - Не, те работят за себе си. Не са дошли във Валхала от интерес към скандинавската история. Дошли са, защото искат да използват етера, за да направят биологично оръжие. Смяташ, че са довели цяла армия със себе си, за да не попаднат на страниците на „Национален вестник по археология“ ли? Бъркли зяпна като риба, преди да се обърне към Лок. - Добре, добре - отвърна ученият в опит да запази някаква минимална частица от достойнството си. - Айвър, какво има предвид тя? Истината ли казва? Директорът на агенцията го изгледа пренебрежително. - В интерес на истината, да. Това представлява ли някакъв проблем за теб, Лоугън? Определено Бъркли не беше очаквал подобен отговор. Той погледна объркан първо към работодателя си, а после и към Нина. - Чакай малко, искаш да кажеш... че леговището на Змията на Мидгард е реално? Че етерът наистина съществува? - Да - намеси се Каган. - Съветският съюз откри една от ямите. За последните петдесет години Отдел 201 се грижи никой да не повтори тази грешка отново. - Да, истина е - потвърди и Лок на изумения Бъркли. - Почти е в ръцете ни. - Мъжът разгледа руните още веднъж. - Значи, това е някакъв вид пътеводител? Сигурен съм, че с помощта на съвременните технологии можем да пропуснем няколко крачки и да разберем къде е крайната точка. Нуждаем се единствено от някого, който да преведе текста. - Не го прави, Лоугън - настоя Нина. - Тези хора са убийци... Опитват се да се докопат до нещо, което могат да превърнат в оръжие за масово унищожение. Виждала съм снимки на онова, на което е способен етерът, и се моля да не го бях правила. Не можеш да им помогнеш. Не трябва. - Гласът ѝ стана по-настойчив. - Знам, че двамата никога не сме се разбирали. Ако трябва да съм честна, винаги съм смятала, че си задник. - Моята жена, дипломатката - промърмори Еди. - Но - продължи Уайлд - никога не съм смятала, че си лош човек. Не мисля, че и те те приемат като такъв. - Американката хвърли презрителни погледи на Лок и Хойт. - Иначе нямаше да държат в тайна всички тези неща от теб. - Руните, Лоугън - напомни Айвър. - Можеш ли да ги преведеш, или не? - Разбира се, че мога да ги преведа - отвърна Бъркли, старата му гордост се беше върнала на повърхността за кратко. - С необходимото време и ресурси няма да е никакъв проблем. Но основният въпрос е: трябва ли да го направя? - Не, въпросът е: защо не? - отвърна Лок, в гласа му ясно се усещаше заплаха. Ученият я усети на мига. - Защото - започна с известно колебание той - не те чух да отричаш думите на Нина, че ще използваш етера за създаването на оръжие за масово унищожение. - Изражението на Айвър стана мрачно, но Бъркли продължи да го притиска: - Започвам да си правя извода, че... - погледна към наемниците около себе си и като че ли за първи път забеляза, че всички те са въоръжени - ...може да не е добра идея да го правя. Не се обиждай - побърза да добави Лоугън. Настъпи продължителна тишина... след което, за изненада на всички, Лок сви рамене и се усмихна. - Разбира се, решението е твое, доктор Бъркли, и аз го уважавам. Ученият премига. - Наистина ли? О! Добре, радвам се. - Макар че не съм съгласен с него. Вече няма значение, защото имаме нея - той посочи към Тува - и ти не си ни необходим. Хойт се ухили. - Крайно време беше. Този тип е истински трън в задника от момента, в който го взехме при нас. Американецът направи знак на двама от хората си и преди Бъркли да осъзнае какво се случва, те го хванаха за ръцете и го дръпнаха настрани от Лок. - Какво пра... Хей! Я ме пуснете! Какво, по дяволите, правите? - възпротиви се археологът. Айвър не обърна внимание на крясъците му. - Някой да снима руните - нареди той. Един от наемниците отвори раницата си и извади от нея висококласен цифров огледално-рефлексен фотоапарат и започна да прави снимки. - Доктор Скилфингър, вие ще ги преведете за нас. - Няма - отвърна шведката. - Да, разбира се, че ще ги преведете. Защото ние не държим само вас... държим и доктор Уайлд. Ако не правите онова, което ви кажа, тогава... Американецът издаде бум-звука. - Не го прави - каза Нина на Тува. - Не можем... Американката изпищя, когато Док я удари с опакото на ръката си през лицето. - Млъквай - изръмжа ѝ той. - Говориш прекалено много. Същата си като съпруга си. Качвайте ги в джиповете, вземаме ги с нас. Уайлд притисна длан към ударената си буза, беше изпълнена с гняв и възмущение от това, че е била унижена по този начин. - Гаден шибаняк! Единствено оръжието, опряно в корема на разгневения Еди, го възпираше да се спусне към платформата, където се намираше Док. Хората на американеца влачеха съпругата му и Тува към изхода. - Нина, не давай на тези лайнари нищо! - провикна се той. - Ще дойда да те измъкна, обещавам! Хойт са разсмя. - Да, всички сме наясно колко струват обещанията ти, Чейс. Колкото куршум в задната част на главата, какъвто пусна в тази на Наталия! Макар и заета с това, да се съпротивлява, тези думи привлякоха вниманието на Нина - както и рязката промяна в изражението на Еди. Хойт забеляза шока, изписан на лицето ѝ. - Уха, чакайте малко! - провикна се към мъжете, които водеха жените. - Тя ще остане още минутка тук. Наемниците спряха заедно с Нина, а другарите им изведоха Тува от помещението. - Какво правиш? - попита Док. Зловеща усмивка озари изпитото лице на Хойт. - Мисля, че Чейс пази тайни от старата си госпожа. - С оръжие, насочено към Еди, американецът го пусна и отстъпи назад. - Значи, не си ѝ споделил за твоето малко приключение в Нам61? - Знам за Виетнам - предизвикателно отвърна Нина. - Опитвали сте се да използвате едно младо момиче, за да извлечете формулата на етера. Еди я е защитил. Сега беше ред на Лок да се разсмее. - Това е едно адски добро определение за защита. Мисля, че си прав, Хойт, тя не знае. - Какво не знам? - настоя да научи жената. - Не схващаш ли? - попита я Хойт. - Той я уби! Просто я екзекутира и изгори тялото ѝ, за да не можем да вземем проби от нейното ДНК. До подобни неща водят неговите обещания! Май не си способен да защитиш жените си, а, Чейс? Мъжете, които държаха Нина, отпуснаха хватката си, но тя беше прекалено смаяна, за да се опита да избяга. - Еди? За какво говорят те? Нима... Уайлд не успя да изрече думите. Изражението на англичанина продължаваше да е като маска, но за съжаление, не можеше да скрие ужаса и вътрешната си борба зад нея. - Какво има, Чейс? - попита злорадо Хойт. - О, сега май не ти идват на ума никакви тъпи коментари? Виж какво чудо. Нина поклати глава. - Не. Не вярвам на това. - То е... то е самата истина - каза Каган и въздъхна тежко. - Видях тялото ѝ със собствените си очи. Съжалявам. Жената погледна отново към съпруга си. - Еди? - попита го тя с жалостив тон. - Направих онова, за което Наталия ме помоли - отвърна Чейс, не можеше да срещне погледа ѝ. Тишината, която последва, беше нарушена от мъжа с фотоапарата: - Готов съм със снимките. Лок кимна. - Работата ни тук приключи. - Какво ще правим с тях? - попита Хойт и посочи с оръжието си към Еди, Каган и Бъркли. Айвър насочи фенера си към тавана. Лъчът му се отрази в златните щитове, но мъжът беше по-заинтересуван от дървените подпори, които проследи до самия под. - Всичко това изглежда много запалимо, не мислиш ли, Хойт? Наемникът се ухили злобно. - Да, направо си плаче за пожар. - С все още насочен към Еди пистолет, американецът извади запалката си и слезе от платформата. Клекна до една маса, счупи по-разхлабените ѝ дъски, натрупа ги на купчина и я запали. - Момчета? Палете каквото можете! Една част от наемниците се пръснаха в помещението и също подпалиха няколко огнища. Нина наблюдаваше случващото се, ужасена. - Какво правите? - Можеш да го наречеш викингско погребение - отвърна Хойт. Той гледаше как неговият огън лумваше, поглъщайки древното, изсъхнало дърво от масата. - Гори, бейби, гори. Надигнаха се още пламъци в залата, още греди и мебели се подпалиха. - Но... не можете просто да изгорите всичко! - възпротиви се Бъркли. - Това е Валхала, едно от най-великите открития... Лок го прекъсна. - Нямам представа колко души в АСН или в Русия знаят за това място, но щом доктор Уайлд може да го намери, то значи, и други могат. Не желая да рискувам някой да открие руническите камъни, преди ние да стигнем до ямата с етер. Хойт се обърна към Бъркли: - Освен това смятах, че един археолог си умира за възможността да остане в историята. Ти ще... Чейс удари с лакът мъжа, който го държеше, и го изблъска назад. Спусна се към Лок, но наемникът бързо се опомни и стовари приклада на автомата си в него. - Еди! - провикна се Нина, когато съпругът ѝ падна на земята. - Добре съм, добре съм - изръмжа той. Опита се да се изправи на колене... Тайно взе патрона, който Хойт извади от цевта на уайлди, и го хвърли умело. Той издрънча върху каменния под и се озова в един от разпространяващите се огньове. Лок беше потресен от опита за покушение над него, но бързо се осъзна. - Това беше глупаво, Чейс. Какво се надяваше да постигнеш? Наистина ли смяташ, че можеш да си проправиш път с юмруци? - Струваше си да опитам - отвърна Еди и се приготви. Когато горещината нажежеше патрона и го накараше да експлодира, той щеше да е готов да се възползва от този единствен шанс. Когато се опечеше. Това трябваше да стане всеки момент... Нищо не се случи. Хвърли поглед на огъня. Блестящият патрон проблясваше в пламъците, но те не бяха достатъчно горещи, за да го възпламенят. За разлика от този, другите огньове се разпространяваха бързо. Пушекът се блъскаше в сводестия таван. Той започваше да дразни гърлото на Хойт. - Шефе, мисля, че е време да се размърдаме. - Съгласен съм - отвърна Лок. Насочи пистолета си към Чейс и гърбом заслиза по стълбите на платформата. Наемниците последваха примера му. - Изведете доктор Уайлд от тук. Мъжете, които държаха Нина, я затътриха навън. - Копелета! - развика се жената. - Какво да правим с тези задници? - попита Хойт, като посочи към Еди, Каган и Бъркли. - Застреляй ги - беше решението на Лок. Лоугън простена. - Не! - провикна се Уайлд, когато наемниците вдигнаха оръжията си... Но тогава я изведоха от Великата зала, виковете ѝ бяха приглушени от нарастващия пукот на огньовете. Чейс наблюдаваше безпомощно как отвеждат съпругата му, след което се обърна отново към патрона. Едва успяваше да го види от пламъците, но все още не беше експлодирал... възможно беше никога да не го стори. - Оставим ли ги живи - продължи Лок, - може да успеят да избягат, ако таванът се срути. - Не се оплаквам, че трябва да им видя сметката - увери го Хойт и вдигна пистолета си. - Виж, Чейс! Прекарах три години във виетнамски затвор заради теб. Сега дойде времето за разплата. Еди се стегна... Нещо изпука. Патронът се детонира и разхвърли дъжд от искри и горяща слама... Наемникът, който се намираше най-близо до Чейс, изпищя, когато 45-милиметровият куршум разкъса прасеца му. Всички се обърнаха светкавично, за да видят неочакваната заплаха... Еди се изстреля като бегач на стартова линия и хукна напред по платформата. Оръжията на наемниците се опитаха да го проследят, но той вече се беше прикрил зад една обърната маса. Хойт откри огън, хората му последваха примера. Куршумите се врязаха в дебелото дърво. Чейс прикри лицето си от разхвърчалите се трески... но 5,7-милиметровите патрони на Р90 не успяваха да пробият плътните дъбови дъски. - Заобиколете го и го хванете! - провикна се Лок. Каган сграбчи Бъркли и го задърпа към троновете, когато един от наемниците се отдалечи от тях и тръгна към масата. Еди потърси нещо, което може да му послужи като оръжие... Имаше в изобилие. Мъжът достигна масата с намерение да застреля фигурата, приклекнала зад нея... но вместо това откри, че плячката му е готова за него. В пищяла му се заби ръждясалата глава на брадва и счупи кокала. Наемникът изпищя в агония, забрави за автомата си, раненият му крак поддаде и той падна на колене. Чейс извади брадвата... и удари отново, стоварвайки древното оръжие във врата на опонента си. Струя кръв опръска каменния под, мъжът рухна, раната зееше като втора уста под брадичката му. - Господи, да го еба! - провикна се Хойт, а Еди грабна автомата на убития от него наемник и отново се прикри. - Свалете го, убийте това копеле! Лок бързо се изтегли от суматохата, хората му бяха открили автоматични стрелба. Този път дървото не успя да се опре на тази яростна атака. - Мамка му! - оплака се Чейс и се просна на пода, старата маса се тресеше, от нея се откъсваха големи парчета. Прикритието му щеше да издържи само още няколко секунди... Нов звук завладя залата - плътен, заплашителен пукот от горе... Огънят беше достигнал гредите на тавана. Една от тях се беше пречупила надве и бе изтрещяла като изстрел на пушка, златните щитове около нея се отделиха и паднаха на пода. Камъни и пръст се сипеха след тях, един от наемниците се присви, когато беше ударен по рамото. Друга греда, върху която пируваха пламъци, се отдели от сводестия таван и падна долу върху една маса и я превърна на трески. Стрелбата секна, наемниците се разпръснаха. - Излизайте, излизайте! - развика се Лок. - Цялото място ще се стовари на главите ни! - Ами Чейс и останалите? - попита Хойт. - Все още са живи! - Просто се увери, че никой няма да излезе през главния вход! Лок си прикри устата и носа с ръкава на дрехата си и напусна Великата зала. Наемникът изгледа мрачно масата, зад която се криеше Еди, и неохотно последва шефа си. - Всички навън! - провикна се той и изстреля последните си няколко патрона, за да се увери, че англичанинът няма да посмее да си вдигне главата и да стреля по тях. Хората му, които влачеха ранения си другар, тръгнаха след него. Чейс надникна зад масата и видя как последният наемник напуска помещението. Скочи на крака. - Каган! Добре ли си? Руснакът се изправи иззад троновете, Бъркли се подаде страхливо зад него. - Рамото ме боли - каза мъжът през стиснати зъби, - но ще оживея. - Няма да е задълго, ако не намерим начин да се разкараме от тук. - Еди се дръпна назад, когато едно горящо дърво падна от тавана и се приземи на платформата. Пушекът ставаше все по-гъст и се врязваше в гърлата им. - Хайде. - Те ще ни чакат! - възрази Лоугън и се изкашля. - Да не би да искаш да останеш тук? - Чейс тръгна към изхода... след което се върна, за да си вземе пистолета. - Няма да изгубя и този - отговори англичанинът на въпросителния поглед на Григори. - Нина никога няма да ми го прости. Тръгна отново към изхода. Руснакът взе един фенер и го последва. - Чакайте, чакайте! - провикна се Бъркли и бързо промени посоката си. - Какво, мамка му, правиш? - попита го Еди. Още един зловещ пукот, подкрепен от посипалата се върху главите им пръст, му подсказа, че таванът е на път да се срути. - Таблетът ми! Американецът вдигна счупения компютър и изчисти парчетата стъкла. - За какво ти е? Прецакан е! - Екранът е счупен, но все още можем да възстановим паметта! - отговори Бъркли и заедно с устройството прибра изоставения слънчев компас, след което хукна след Чейс. - В него са насоките как да стигнем до Бафинова земя! Все още можем да ги преведем. Еди беше на път да го попита какво му пука, но имаше много по-важни проблеми за решаване. Няколко щита издрънчаха на пода като възголеми чинели, още греди поддадоха. Англичанинът ги заобиколи и забави ход, за да може Лоугън да го настигне. - Хайде, давай по-бързо, мамка му! Чейс погледна назад... и осъзна, след като ученият го изпревари, че ще е последният човек, видял някога великата зала Валхала. Тя бе останала скрита за хиляда години, но беше разрушена за няколко минути. Цялото помещение беше завладяно от пламъци, които алчно поглъщаха сухото дърво. Трите трона и руническите камъни бяха скрити някъде в пушека. Нямаше време за съжаление - а и освен това, каза си Чейс, когато се обърна и тръгна напред, това беше по частта на Нина, а не неговата. Беше се опитал да спази обещанието, дадено на Наталия, да не позволи на никого да намери това място, и се беше провалил. Сега единствената му надежда да спре Лок и Хойт се състоеше в това, да не им позволи да избягат с онова, което бяха открили. Освен това трябваше да спаси и съпругата си. Чейс изблъска Бъркли през вратите, когато ужасен тътен разтресе цялата зала. Гръбнакът на величествения сводест таван се пречупи. Той поддаде и заля танцуващите огньове със златни щитове... центърът на дългото помещение беше смазан от изсипалите се пръст и дървета. Горещ вятър издуха пушек и сгурия през вратите точно в момента, в който Каган и Еди се опитаха да ги затворят. Най-накрая съумяха да го сторят. От вътрешността на залата се носеха ужасяващи звуци на разрушение, стените се тресяха. Англичанинът се заклати назад, очите му смъдяха. - Шибан ад! - оплака се той между покашлянията си. - Предполагам, викингите не са имали бог на противопожарните системи. Каган изръмжа, когато извади дървения къс от рамото си. От раната потече кръв. - Как ще излезем от тук? Те ще наблюдават входа. - Мисля, че знам как - отвърна Чейс. - Дай ми фенера. - Прибра уайлди в кобура си, след което с Р90 в едната ръка и осветителното тяло в другата хукна по коридора и предпазливо огледа зад ъгъла, когато стигна до него. Не се виждаха никакви светлини от фенерчета и предвид обстоятелствата, се съмняваше наемниците да се спотайват в страничните стаи, за да им направят засада. Бързо огледа наоколо и осъзна, че от пукнатините в стените излиза пушек. Камъните не можеха да горят, но не можеше да каже същото за гредите, които ги обгръщаха. - Чисто е. Еди тръгна надолу по дългия коридор, другите го последваха. Пушекът беше станал много гъст, докато достигнаха края, една секция от стената се беше срутила частично там, където падналите отломки в главната зала се бяха струпали зад нея. - Господи - простена Бъркли, ужасен. - Цялото място ще пропадне. Изгубихме всичко! - Приятелчетата ти получиха онова, за което бяха дошли - каза Чейс и провери следващия завой. И тук не ги чакаше никой, но в прохода, който водеше към смъртоносната бариера, навлизаше дневна светлина. - Те не са ми приятелчета - сопна се Лоугьн. - Те ме използваха, щяха да ме убият! - Все още могат да го сторят, ако не говориш малко по-тихо. Еди заобиколи висящите дървесни корени и настъпи към разклонението, Каган и Бъркли вървяха по петите му. Изключително предпазливо, той надникна зад ъгъла към входа. Наемниците буквално го бяха отнесли. Двойката покрити с олово врати бяха разкъсани така, все едно бяха направени от тънко алуминиево фолио, изкривеният метал стърчеше от всички страни на една голяма дупка. Парчета дърво се бяха посипали по целия под. Онова, което вълнуваше Еди, беше положението навън. Той примижа на слънчевата светлина, докато очите му привикнаха към нея, и различи няколко фигури в окопа. - Очакват ни. Определено не можем да излезем от... - Чейс, внимавай! - провикна се Бъркли и го дръпна настрани. Еди се обърна светкавично, вдигна фенера като палка - мисълта, която мина през ума му, беше, че археологът ренегат се опитва да го предаде, за да се докаже пред Лок, но тогава забеляза, че той и Каган също се отдръпват настрани, когато гредите на тавана се огънаха, а след това и се пречупиха. Огромно количество пръст се стовари на мястото, на което стояха допреди секунди, една част от каменната стена се олюля и задръсти прохода. - Бягайте! - провикна се Григори, когато още една греда се пречупи с камшичен пукот. Чейс нямаше нужда от допълнително подканяне. Триото се насочи към вътрешността на могилата... В стената зад тях се врязаха куршуми, когато единият от наемниците забеляза раздвижването в сенките. Стрелбата секна, когато достигнаха до другата страна, над главите им се разнесоха нови звуци от пречупващо се дърво. - Не спирайте! - провикна се Еди. - Продължавайте напред! - Но това е задънена улица! - възрази Каган. - Не, трябва да има път за навън... само трябва да го намерим! Англичанинът освети с фенера си пътя. Следващият завой беше точно пред тях... Таванът зад гърба им напълно поддаде. Стотици тонове замръзнала пръст и ясенови корени пропаднаха в празното пространство, от силата на сблъсъка се надигнаха плочите на пода и запратиха тримата мъже на земята. Те бяха погълнати от заслепяващ прах.   * * *   - Уха! - измуча Хойт и прикри очите си, за да ги предпази от разлетелите се камъчета, тъмен облак пушек изригна от входа на могилата. Над нея едно ясеново дърво се олюля, преди да падне със зловещо изтрещяване. Другите ясени също се сгромолясваха, когато целият връх на хълмчето се продъни. - По дяволите! Цялата могила пропадна. Лок наблюдаваше случващото се отдалеч, наемниците му охраняваха вързаната с белезници Нина и Тува зад него. - Не мисля, че някой ще успее да се измъкне от там. А и съм сигурен, че никой няма да открие руническите камъни, преди да стигнем до Бафинова земя. Уайлд наблюдаваше случващото се, ужасена. От сърцето на пропадналата могила се заиздига пушек. - Боже господи! Еди... Лок се обърна към нея с противна усмивка на лицето. - Мога единствено да изразя съболезнованията си, доктор Уайлд. Но... - продължи мъжът, когато видя, че жената се разгневи - ...някак си всичко ми се струва много логично. Валхала е последният дом за воините герои, а ако не друго, то Чейс беше точно такъв. - Отдаваш му прекалено голяма чест - заяви Хойт, когато се присъедини към тях. - Пичът беше пълен задник. Нина го изгледа с омраза, но беше толкова разгневена и покрусена, че не успя да каже нищо. - Слушайте - обърна се Лок към хората си, - качвайте се по автомобилите. Доктор Скилфингър, надявам се, нямате проблеми с дългите пътувания, защото веднага се захващате с преводите на руните. В противен случай доктор Уайлд ще се присъедини към съпруга си в страната на почетените мъртъвци. - Ти си чудовище! - изръмжа насреща му Тува. - Нина, толкова съжалявам. Американката беше прекалено завладяна от емоциите си, за да може да отговори. Всичко, което можеше да стори, беше да погледне назад към останките от Валхала, когато наемниците я поведоха през заснежената гора.     28.     Сред развалините нямаше нищо друго освен мрак. Беше настъпила тишина, воят на пламъците бе потушен от тоновете земна маса. Всичко беше застинало, не се забелязваше движение, нито звук... - Гръм и мълнии! Еди се поизправи и изтупа от себе си пръст и дървени отломки. Главата му туптеше там, където една част от тавана го беше ударила, а по цялото си тяло бе събрал чисто нова колекция от синини и натъртвания. Но все пак беше жив. Не виждаше нищо. За момент го обзе паника при мисълта, че е ослепял, но бързо се отърси от нея, когато осъзна, че просто е изгубил фенера си. Клекна и започна да рови в пръстта с ръце и съвсем скоро откри пластмасовото уредче, но счупеното стъкло му подсказа, че няма да може да го използва повече. Въздухът беше толкова изпълнен с прах, че беше спекъл устните му. - Каган? - повика той и едва се удържа да не се закашля. - Къде си? - Тук съм - изграчи руснакът някъде отдясно. - Добре ли си? Не последва отговор, докато другият мъж не се изправи и не изсумтя. - Не съм по-зле, отколкото бях - заключи той. - Това май е най-доброто, на което можем да се надяваме. Бъркли? - Чейс? - дойде треперливият отговор от мрака. - О, господи, в капан сме! Сигурно целият таван е пропаднал! Въздух... няма да имаме достатъчно въздух! - Не се подмокряй още - каза му Еди и затвори очите си за няколко секунди, преди да ги отвори отново. Бавно огледа мястото и различи някакви неясни форми. - Намираме се в срутения проход, който намерихме на влизане тук. - Това как ни помага? По-скоро значи, че сме двойно затворени! - Ако можех да те видя, щях да те напляскам - отвърна Чейс с въздишка и предпазливо пристъпи към приглушената светлина. - Имаше един мъртъв орел; щом той е влязъл тук, значи, някъде има изход. Просто трябва да го намерим. - Усети под краката си, че каменните плочи отстъпват на пръстта; беше стигнал до мястото, където таванът се беше срутил. Светлината идваше от горе, слаба сиво-синя вълна, която беше филтрирана през сняг. - Мисля, че го виждам. Англичанинът се закатери към върха на изкуствения склон. Наистина имаше дупка, както си беше помислил. Бе широка по-малко от трийсет сантиметра, но когато очите му привикнаха, видя, че страните ѝ не бяха особено стабилни. Той опита да я поразтвори. Няколко малки камъка се отделиха, но по-голямата част от почвата беше замръзнала. - Предполагам, че никой от вас не си е донесъл брадва? - Не можеш ли да преминеш? - попита Бъркли, който отново беше обезпокоен. - Навярно ще успея, но ще отнеме известно време. - Мисълта, че всяка минута, прекарана във Валхала, го отдалечаваше от Нина и Тува, постоянно тормозеше ума му. - Подай ми фенера, може би ще успея да изровя... Не, чакай, забрави - каза Еди и бръкна в палтото си. - Разполагам с нещо по-добро. Англичанинът извади пистолета си. - Ще застреляш отвора ли? - колебливо го попита Каган. - Харесва ми тази идея, но не. - Извади резервния пълнител от раменния кобур и го сложи в оръжието, за да се подсигури, че няма да го задръсти с пръст, хвана тежкия уайлди за дулото и заудря почвата с дръжката му. - Нина винаги е казвала, че не вижда смисъл да имам пистолет като този. Каква срамота, че не е тук, за да я оборя. - Самодоволно превъзходство, най-здравата основа за един брак - каза саркастично Бъркли. - Но работи, нали? Не виждам брачна халка на пръста ти. - Еди продължи да атакува със своята импровизирана мотика. От дупката започнаха да се отделят по-големи късове и тя се разшири. - Нека видим дали мога да достигна... Чейс протегна ръка през отвора, пръстите му опипваха страните. Натъкнаха се на камъни, студена почва... след което усети внезапен хлад. Драсна бързо и дръпна ръка, за да открие ледените кристалчета под ноктите си. - Стигнах до снега - докладва на другите. - Дупката не ще да е много дълбока - можем да се измъкнем! С подновени сили той вдигна пистолета си и продължи да копае.   * * *   Преходът през гората до превозните им средства трая около петнайсет минути. - Хайде, побързайте - нетърпеливо се провикна Лок към хората си, някои от тях бяха намалили крачка заради ранените си другари, които носеха. - Рагнарьок ни очаква. - Знаеш, че това е събитие, а не място, нали? - контрира го Нина. - Педантичността няма да ви доведе до никъде, доктор Уайлд - отвърна американецът и се приближи до единия от триото джипове. Голямото „Волво ХС90“ беше превърнато в превозно средство за всякакъв терен. Гумите му бяха качени на багажника на покрива, заменени от гъсенични системи62 „Матракс“, пригодени за всяка от главините. - Хойт, ти идваш с мен. Искам да се увериш, че доктор Скилфингър няма да създава проблеми. Наемникът дръпна Тува с него към офроудъра. - Ами тя? - попита той и кимна към Нина. - По-добре да ги държим разделени. Сигурен съм, че ще прекара всяка минута от пътешествието в убеждаване на доктор Скилфингър да не превежда руните. - Можем да я вържем, да ѝ запушим устата и тогава да я хвърлим в джипа. - Само се пробвай и ще ти отгриза шибаните пръсти - изръмжа Уайлд. - Просто я качете в един от другите джипове - нетърпеливо нареди Лок. - Искам да се махна от тук. Колкото по-бързо напуснем Швеция, толкова по-скоро ще открием етера. Мъжът отвори вратата на волвото и се намести на мястото на шофьора. - Трейнър, Тарновски, дръжте под око Червената - нареди Хойт на двама от хората си и им направи знак да качат Нина на задната седалка на втория джип. - Уейк, ти ще караш. Ранените да се натоварят в третия. Всички останали си събирайте багажа и си намерете място. Изнасяме се. Наемниците се разпръснаха в различните превозни средства. Тишината в гората беше нарушена първо от воя на снегоходите, а след това и от пронизителното бръмчене на ледоходите, докато витлата им се завъртаха на пълна мощност. Първи потегли Лок; Нина погледна отчаяно към Тува, след което и нейният джип се приготви да отпътува. Зареваха двигатели, конвоят се насочи обратно по протежението на замръзналата река.   * * *   - Да! - въздъхна Еди, когато се провря през дупката и се търкулна по гръб на снега, едва успяваше да си поеме въздух от усилието. - Успях. Бъркли надникна от долу. - Е, хайде де! Помогни ми да изляза! Чувството за успех бързо напусна англичанина, когато чу далечния грохот сред дърветата. - Мамка му! - изруга той и се изправи в седнало положение. - Трябва да се оправяте сами... Лок се е раздвижил. - Какво ще правиш? - попита Каган. - Ще тръгна след тях, ти какво си помисли? Подай ми автомата. - Чейс прибра в кобура мръсния уайлди, след което пое подадения му през дупката от руснака Р90. - Когато излезете, се насочете към снегоходите и се върнете в онова село. Ще се срещнем там. - Успех - провикна се Каган. Еди вече се беше насочил към водопада. Слезе по скалите възможно най-бързо, като скочи от четири метра и половина върху твърдата хлъзгава земя в основата на заледените води. Следите, които неговата група беше оставила на път за Валхала, водеха обратно до коритото на потока; Еди се отдалечи от тях, като се надяваше, че посоката, в която поема, ще се окаже пряк път до великия каменен мост Биврьост. Не след дълго дърветата се разредиха, бележейки върха на дефилето. Ревът на двигателите се усилваше. Видя, че онова, което търси, се намира отдясно, и пое нататък. Въжето продължаваше да си е на мястото, вързано за дърветата от двете страни; Чейс се хвана за него и мина по моста, покритието от лед и сняг го караше да върви много по-бавно, отколкото му се искаше на него. Остана му четвъртина от пътя за прекосяване... Тихият рев на двигателите изведнъж се извиси до гръмовен вой. Еди погледна към реката... и изруга, когато конвоят се появи в каньона долу. Един от джиповете водеше колоната, следваха го един ледоход и другите два джипа, които постоянно сменяха позициите си. Отстрани на тях се движеха двойка снегоходи, а вторият ледоход беше най-отзад. Лок определено бързаше. Превозните средства се движеха с доста по-голяма скорост от удачната за този терен. Щяха отдавна да са се изгубили, докато Чейс стигнеше до паркираните снегоходи. Трябваше да слезе долу до реката. Но как? Идеята, която му дойде, беше чиста лудост - осъзна това още на мига, в който му се появи в главата, но бе единствената, с която разполагаше. Хвана въжето с една ръка, вдигна с другата автомата и го насочи към него. Стъпи колкото се може по-стабилно на опасната повърхност и натисна спусъка. Въжето подскочи, когато куршумът премина през него, пламъкът обгори няколко раздърпани нишки, но не успя да го скъса. - По дяволите! - промърмори Еди и подготви оръжието за втори изстрел. Един щеше да уведоми наемниците да очакват неочакваното, а втори щеше да ги убеди, че нещо не е наред. Нямаше друг избор. Стреля отново. Този път въжето поддаде... и той едва не падна, когато тежестта му, останала без опора, се килна на една страна. Изпълнен от моментен страх, Чейс се наведе, за да запази равновесие. Конвоят продължаваше да наближава по заледената река. Англичанинът нямаше представа дали са го забелязали, или не, щеше да разбере, когато някой започнеше да стреля по него. Като вървеше приведен, той се отдалечи от кварцовия мост, носеше със себе си хлабавото въже. Дали щеше да е достатъчно дълго, за да изпълни плана си? Трябваше да бъде. Времето му свършваше. Джипът, който водеше групата, щеше да мине под него след около двайсет секунди, дори по-малко, а останалите щяха да имат нужда от още толкова, за да минат и те. Чейс огледа отново обстановката. Ако шофьорите запазеха настоящия си курс, щяха да минат точно под него. Волвото се приближи, изхвърляше струи сняг зад четирите си гъсенични системи. Повърхността на замръзналата река се намираше на около девет метра под него. Дали разполагаше с достатъчно въже, за да я достигне? Не и толкова, че да го върже около големия каменен мост. Ако се опиташе да се спусне по него, щеше просто да се залюлее към стената на каньона, надалеч от превозните средства. Трябваше да намери начин да се озове право долу... Имаше само един, но в такъв случай се налагаше да се лиши от едно от оръжията си. Отново нямаше друг избор... Еди завъртя Р90 вертикално, с дулото напред, и го провря в една пукнатина в скалата, докато не се заклещи там. Заизвива оръжието, за да го намести, после се опита да го издърпа. То се помръдваше, но нямаше вероятност да излезе от капана си. Първият джип мина покрай него. Останалите превозни средства наближаваха, не искаха да изостават. Чейс взе въжето, върза го за автомата и го хвърли през ръба. То падна надолу, изправяйки всяка своя гънка, и увисна на около три метра над леда. Поклати се от въздушната струя на витлото на първия ледоход, който мина покрай него. Англичанинът хвана въжето с две ръце и го дръпна силно. Оръжието изскърца под натоварването, но не се помръдна. Засега. За един момент щеше да поеме цялата му тежест... Вторият джип с гъсенични системи профуча под него, от двете му страни го следваха снегоходи. Третото волво беше на няколко секунди зад тях... а последен беше ледоходът... Еди се спусна надолу. Триенето изгори ръцете му, когато се спусна по въжето. Той изгони болката и се приготви да скочи на покрива на последния джип... но за свой ужас, осъзна, че го е изпуснал. Волвото профуча - беше увеличило скоростта си, за да догони групата. Чейс стегна хватката си около въжето, за да забави ход, и се извъртя, за да види къде се намира ледоходът. Пътниците на превозното средство го забелязаха. Шофьорът зяпна от изненада при гледката на висящата фигура... Бързо завъртя волана, за да се отдалечи от англичанина. Еди се пусна... точно в момента, в който Р90 се счупи от опъна и въжето се отскубна от хватката му като камшик. Витлото в задната част на ледохода пореше въздуха заплашително към него... Чейс се приземи тежко на левия аутригер63 на превозното средство. Сблъсъкът накара стоманения, подобен на кънка плъзгач в края му да се вреже дълбоко в леда, което олюля сериозно ледохода и раздруса здраво двамата наемници в местата им. Завоят запрати пътника без билет в корпуса на машината. Еди се опита да намери къде да се хване, но гладката повърхност не предлагаше никакви подходящи места. Той се плъзна назад към пищящото витло... Някакъв въздушен отвор зяпаше като грозна уста от изгърбеното отделение за двигателя зад кокпита. Ръката му се обви около ръба му. Витлото се опитваше да всмуче лицето на Чейс и да го предложи на перките си. Мъжът размаха свободната си ръка за един спиращ дъха момент, без да успее да хване нищо друго освен въздух, след което можа да се улови за задния ръб на аутригера. Беше се спасил от една опасност... За да се натресе на друга. Двамата пътници в ледохода бяха излезли от шока си. Шофьорът се съсредоточи върху управлението на превозното средство и го насочи след останалите от конвоя, докато колегата му в задната седалка взе своя автомат, разкопча предпазния колан, изправи се и се обърна, за да насочи оръжието си към нарушителя... Еди замахна с крак и изрита Р90 точно когато онзи стреля. Три куршума излетяха нахалос в небето. Наемникът се дръпна назад и смени позицията си, за да произведе нови изстрели... В този момент йоркширецът се възползва от опората си и се плъзна напред над ръба на кокпита. Преди стреснатият мъж да успее да реагира, Чейс го удари здраво в лицето, след което сграбчи ръката му, с която държеше автомата. Двамата мъже започнаха борба за оръжието. Еди, който беше отгоре, се възползва по най-добрия начин от преимуществото си. Избута ръката на опонента си настрани и му вкара един лакът в лицето. Хватката на наемника около Р90 отслабна, той изплю кървава храчка. Чейс се опита да му го отнеме, но не можеше да си намери здрава опора. Автоматът се изплъзна от ръцете и на двама им и отскочи от десния аутригер. Попътната струя на бързо движещия се ледоход го подхвана, той се приземи върху заледената повърхност и се изгуби от поглед за един миг. - Духач! - изръмжа наемникът. Нахвърли се по-яростно върху англичанина, като се опитваше да го прати след оръжието. Краката на Еди продължаваха да са извън тесния кокпит, той ги опря в аутригера, поизправи се и измъкна другия мъж от мястото му. Наемникът се опита да го удари, но нямаше достатъчно опора, за да направи нещо повече от леко перване. Отговорът на Чейс съдържаше много по-голяма сила. Той стовари жестока глава в носа на опонента си и го разби, след което го издърпа от кокпита и го изхвърли от машината. Последва кратък писък, когато наемникът се озова на леда... който беше мигновено прекъснат от тежкия плъзгач на аутригера, който мина през врата на мъжа като гилотина. Тялото на онзи се спря върху замръзналата река, докато отрязаната му глава продължи да се търкаля още известно време. Еди нямаше възможност да изрече някоя безвкусна шега. Шофьорът беше извадил оръжие и го насочваше през рамото си, за да стреля. Англичанинът се намести в току-що освободеното място, когато онзи натисна спусъка. Куршумът премина през палтото на йоркширеца, точно над дясното му рамо, разкъса плата и обгори кожата му. Шофьорът се извърна, за да види дали е уцелил мишената си, но видимостта му беше закрита от надигналата му се качулка. Той я свали със свободната си ръка, след което погледна отново... Новият му пътник вече не седеше в мястото отзад, а се беше изправил в него. Чейс изрита наемника в главата и лицето му се удари във волана, после грабна ръката на замаяния мъж, в която държеше оръжието, и я извъртя назад, за да насочи дулото в слепоочието му. Преди мъжът да осъзнае какво точно се случва, англичанинът натисна неговия собствен пръст върху спусъка. Гротескна червено-сива струя изпръска чисто белия сняг. Мъртвият се сгърчи, десният му крак се отпусна върху педала на газта. Ледоходът се наклони на една страна. Еди трябваше да се върне в мястото си, за да не бъде изхвърлен от кокпита... Това го принуди също така да пусне пистолета на наемника. Той също полетя навън от ледохода. - Проклятие! - изръмжа Чейс. Все още разполагаше със своя пистолет, но самата големина на патроните „Магнум“ означаваше, че в магазина си може да побере само седем от тях. А хората, които се опитваха да му попречат да спаси Нина и Тува, бяха много повече от тази бройка. Чейс продължи да ругае, докато поместваше трупа на мъртвия шофьор. Кракът му се махна от педала на газта. Оборотите на двигателя паднаха, пронизителното стъргане на витлото спадна до меко лаене с намаляването на скоростта. Еди се изправи отново, за да освободи мъртвото тяло от предпазните колани, и погледна напред, докато се мъчеше да извади мъртвеца от кокпита. Другите превозни средства от конвоя се отдалечаваха... но след миг най-задният от трите джипа рязко смени посоката си, силуетите в него бяха насочили погледите си в него. Знаеха, че е той.   * * *   Нина осъзна, че нещо неочаквано се беше случило зад тях, когато шофьорът на джипа - мъжът с присвитите очи и брадата, Уейк - погледна бавно към огледалото за обратно виждане... след което рязко се обърна назад, за да види по-добре случващото се. - Какво, мамка му, правиш? - попита Трейнър. - Уилсън току-що падна от шибания ледоход! - отвърна наемникът, като се взираше в страничния прозорец. Двамата пазачи и пленничката им последваха погледа му. Дори от това разстояние, Нина позна мъжа, който се наместваше в шофьорското място на машината. - О, надявам се вие, момчета, да сте си написали завещанията - каза тя, сърцето ѝ туптеше силно от радост. Еди беше жив! - Това е онзи англичанин! - докладва Тарновски. - Как, мамка му, се е измъкнал от онова място? Трейнър извади уоки-токи от джоба на палтото си. - Хойт, обади се! Шефе! Последва пауза, след което: - Какво има? - дойде изкривеният глас на водача на наемниците. - Имаме проблем! Онзи британец... жив е, току-що уби Уилсън и му взе бъгито! Последва кратка тишина, а после Лок заговори: - Слушайте, всички. Не ми пука какво ще правите, но искам това копеле мъртво!   * * *   На Еди не му отне много време, за да схване основното в управлението на ледохода. Имаше педал, който контролираше подаването на газ, а воланът управляваше плъзгача на носа на превозното средство. Шофирането на тази машина обаче не беше особено лесно. Нямаше спирачки и единственият начин за намаляване на скоростта бе да си махне крака от педала изцяло и да се моли, че ледоходът ще спре, преди да се удари в нещо. Завиването също си имаше своите тънкости - въпреки че превозното средство разполагаше с аутригери, които му осигуряваха допълнителна стабилност, то продължаваше да се държи така, все едно Чейс се опитваше да ходи върху острието на нож. Всеки малко по- рязък завой заплашваше да преобърне машината. - Чудесно, карам шибан „Рилайънт Робин“64 - промърмори англичанинът и предпазливо увеличи скоростта. Погледна пред себе си. Какво ли щяха да предприемат Хойт и хората му сега, като знаеха, че той е по петите им? Отговорът веднага му се предостави. Последното волво се върна към първоначалния си курс след своите спътници, но за сметка на това двойката снегоходи, които караха от двете страни на джиповете, се отделиха от конвоя и изхвърляйки големи струи сняг зад себе си, направиха обратни завои, за да се насочат към него. Водачите им подготвиха своите автомати Р90. Това си беше чист рицарски турнир - с тази разлика, че бяха въоръжени с автоматични оръжия, а не с копия. Чейс вдигна своя пистолет, напълно наясно с положението си - той разполагаше само със седем патрона срещу стотици. Единственото му преимущество, макар и малко, беше, че можеше да държи голямото си оръжие в дясната ръка, докато шофираше, а водачите на снегоходите се налагаше да местят автоматите си в която ръка им е свободна, тъй като управлението на газта се намираше на ръкохватките им. Еди увеличи скоростта си и се прицели в първия си противник. Онези приближаваха бързо - прозорецът, който му се отваряше, за да произведе точен изстрел, щеше да е кратък. Наемниците щяха да настроят оръжията си на автоматична стрелба и да се надяват огневата им мощ да им помогне да уцелят мишената си. Със своите ограничени амуниции Чейс трябваше да бъде изключително прецизен. Снегоходите бързо го приближаваха. Наистина двамата шофьори държаха автоматите си в левите си ръце и се накланяха в тази посока, за да могат да стрелят. Еди промени курса си... и усети как плъзгачът от вътрешната страна за момент се отдели от леда. Ако пресечеше пътя на наемниците достатъчно остро, за да ги накара да се отклонят настрани и да направи стрелбата им изключително трудна, рискуваше да изгуби контрол над ледохода си и дори да го преобърне. Вместо това се насочи напред - право към мъжете. Оръжието на първия наемник излая... Еди се приведе, когато куршумите започнаха да профучават над него. Повечето бяха далеч от целта си, но един от тях се вряза във вдигнатия капак на двигателя и разцепи стъклопласта, а друг премина през носовата част на ледохода и се озова в седалката между краката му. Чейс трепна, но бързо се овладя и се прицели... Пистолетът му изгърмя като оръдие. Стреляше с една ръка, в движение и върху неравна повърхност, така че не успя да уцели наемника, но все пак нанесе вреди на возилото му. Куршумът пръсна фара и запрати счупени парчета стъкло в лицето на шофьора. Мъжът се дръпна настрани, инстинктивно се опитваше да избегне частиците и се отклони право към ледохода. Сблъскаха се... Еди рязко завъртя волана в отчаян опит да избегне катастрофата. Единият от аутригерите се отдели напълно от повърхността, ледоходът продължи напред по заледената река само на двата си плъзгача. Чейс хвана волана, изправи се в мястото си и се премести на една страна, за да послужи като противотежест. Наемникът се паникьоса и дръпна силно ръкохватките на снегохода си. Той се разлюля и започна да се плъзга неконтролируемо... Мъжът отвори уста, за да изпищи... но звук така и не излезе от нея, острият плъзгач на вдигнатия във въздуха аутригер го сръга право в гърдите и го измъкна от превозното средство. Допълнителната тежест накара ледохода на Еди отново да падне на земята. Тялото на наемника се заклещи между аутригера и твърдия лед като котва, машината започна да се върти. Светът около Чейс се превърна в петно от бял сняг и черни дървета... и една форма, която приближаваше към него, това беше вторият снегоход... Англичанинът стреля, като разчиташе единствено на инстинкта си, и пистолетът подскочи в ръката му. Другото превозно средство мина светкавично покрай него... чу как се блъсна в нещо и след по-малко от секунда избухна. Тялото на мъртвия наемник се освободи от плъзгача. Еди отпусна педала на газта и стисна здраво волана, когато опашката на машината започна да се тресе неудържимо. Все още беше наведен на една страна в кокпита, за да балансира въртящия се ледоход. Аутригерът подскачаше върху леда - веднъж, два пъти... най-накрая се приземи и спря. Замаяният Еди се свлече в мястото си. Спираловидните следи в снега показваха как се беше въртял ледоходът му. Наемникът, когото набучи на аутригера, се намираше свит на около петдесет метра от него. Малко по-надалеч се виждаше премазана купчина горящи останки. Двата снегохода се бяха сблъскали и бяха експлодирали. Вторият шофьор беше изхвърлен настрани... но не беше и в безопасност. Той също гореше, от безжизненото му тяло се вдигаше пушек. Чейс изчака замайването му да отмине и погледна надолу по реката. Конвоят бързо се отдалечаваше от него. Отвеждаше Нина със себе си. Стисна челюсти, настъпи педала на газта и последва с ледохода си групата.     29.     Нина погледна през задното стъкло на волвото. Това, че беше охранявана от трима въоръжени и враждебно настроени мъже, не я спря да им се подиграе, когато ледоходът се насочи след тях, оставяйки след себе си колона от черен пушек и премазани снегоходи. - Ох, това изглеждаше болезнено. Вие, момчета, плащате ли здравни осигуровки? Има ли специални болнични заведения за наемни убийци? Винаги ми е било интересно. - Просто млъкни, мамка ти! - изръмжа Трейнър. - Онзи ни настига! Това чудо не може ли да върви по-бързо? - Не и ако искаме да запазим веригите си цели - отвърна Уейк. Ледоходът бързо догонваше джипа; да се заменят гумите с гъсенична система, означаваше да се замени скоростта със стабилността. - По дяволите! - Наемникът помисли за момент, след което прибра пистолета в джоба си. - Наблюдавай я - каза на Тарнов- ски и бръкна в багажното отделение на превозното средство, за да си вземе автомат. Махна предпазителя и свали прозореца си. Леден вятър нахлу в купето. - Какво смяташ да правиш? - попита го Уейк. - Ти какво мислиш? Ще гътна това копеле! Насочи се надясно, за да мога да имам възможност за чист изстрел. Трейнър се завъртя тромаво в тясното пространство, застана на колене на седалката и се надвеси през прозореца. - Да не си си помислила даже да направиш нещо, мамка ти - предупреди Нина той. - Опиташ ли се да ме бутнеш, когато стрелям, следващият куршум ще е за теб. - Не мисля, че шефовете ти ще одобрят подобно държание - отвърна жената. Тарновски се ухили. - Честно да ти кажа, не мисля, че им пука. Има и други начини да накараме русата ти приятелка да проговори, освен този да я заплашваме, че ще те убием. Просто стой мирна сега. Наемникът я стисна здраво за окованите с белезници ръце за повече тежест на думите си. Нина го изгледа злобно и се обърна на една страна. Ледоходът бързо ги настигаше. Еди беше победил двамата мъже на снегоходите, но джипът представляваше много по-стабилна платформа за стрелба, а и Трейнър използваше двете си ръце, за да се прицели... Сърцето на жената прескочи, когато забеляза, че наемникът има и друго оръжие. На колана му беше препасан калъф с нож. Когато мъжът се завъртя, тя осъзна, че може да го достигне. Докато Тарновски я държеше за китките, това беше невъзможно. Нина погледна назад към ледохода. Вече се намираше толкова близо, че можеше да види фигурата в кокпита. Трейнър също я видя. - Ела при татенцето - промърмори наемникът и се прицели.   * * *   Еди вдигна пистолета си отново. Дори да не беше броил патроните, по леката промяна в теглото и баланса на оръжието щеше да разбере, че вече не е заредено изцяло. Оставаха общо пет и това беше всичко, с което той разполагаше. Не беше сигурен дали иска да използва оръжието си срещу бързо приближаващия се джип. Патроните на уайлди бяха достатъчно мощни не просто да пробият ламарината на автомобила, но и да прекосят целия път до другата му страна. Ако стреляше по него, куршумът можеше да уцели и Нина. Мъжът, който се беше подал през прозореца, нямаше подобни притеснения. Той изстреля три бързи куршума. Те не успяха да уцелят ледохода, само вдигнаха малки фонтанчета лед пред него. Машината се намираше извън обсега на автомата. Това нямаше да продължи още дълго. Еди се приближи повече към десния бряг, за да може да се скрие от стрелеца в джипа, но шофьорът на волвото стори същото. Ледът стана по-неравен там, вибрациите от плъзгачите разтрисаха сериозно гръбнака му. Нямаше друг вариант, освен да се върне в средата на реката - ако удареше по-голям камък, можеше да счупи някоя от ските. Покрай него минаха откос куршуми. Наемникът оправяше мерника си с приближаването на целта му. Ако англичанинът скоро не стореше нещо, нямаше да представлява нищо повече от лесна мишена. Еди видя отново фигурите в превозното средство. Една от тях беше видимо по-малка от останалите: Нина... Осъзна, че тя също гледа към него. Мъжът вдигна ръката, в която беше пистолетът му, но вместо да стреля с него, той направи знак надолу...   * * *   Тарновски се обърна към приближаващия ледоход, все още стискаше китките на Нина. - Ха! - изуми се той, когато видя, че преследвачът им маха с ръка. - Няма да посмее да стреля по нас... Не и докато държим жена му. Уайлд веднага разбра какво искаше да ѝ каже Еди. - Не и докато тя държи главата си горе, имаш предвид. - Какво? - учуди се Тарновски и когато се обърна към нея, тя се свлече възможно най-ниско на седалката и притисна брадичката си към гърдите. - Хей, я чакай... Задното стъкло на автомобила се пръсна на парчета.   * * *   Еди забеляза, че сянката на Нина се скри от поглед, и на мига вдигна пистолета си и изстреля два куршума. Единият от тях отиде нависоко, но другият счупи задното стъкло. Само стотна от секундата беше необходима на англичанина, за да разбере, още преди прозорецът да бъде строшен, че няма да уцели никого в джипа. Въпреки това постигна онова, което целеше. Уплашеният шофьор завъртя рязко волана и волвото кривна от пътя, това разлюля стрелеца, който произвеждаше нови изстрели в този момент. Чейс разбра, че това е шансът му, и ускори след джипа. Ако успееше да се доближи достатъчно близко, преди наемниците да се съвземат, можеше да му се открие чиста възможност за стрелба... Късно беше. Автомобилът тръгна напред, след което отново зави към десния бряг. Стрелецът гневно удари с юмрук по вратата и се изправи. Прицели се в йоркширеца.   * * *   Тарновски залегна и потръпна, когато задният прозорец се пръсна... Мъжът пусна Нина. Жената осъзна, че това е нейният шанс... и се възползва от него, стисна ножа на Трейнър с вързаните си с миши опашки ръце и го извади от калъфа му. Преди някой от заобикалящите я наемници да успее да реагира, тя наръга собственика на оръжието в ребрата. Мъжът изпищя, изви гърба си конвулсивно от болка и удари главата си в рамката на прозореца. Тарновски се опита да я хване, но тя прокара кървавия нож през дланта му и я сряза. Наемникът се дръпна назад и я притисна с другата си ръка. Трейнър се сгърчи, опитваше се да се върне отново във вътрешността на джипа, но осъзна, че Нина му препречва пътя. Жената забеляза хромираната дръжка зад него, спусна се към нея, дръпна я... Тежестта на наемника накара вратата да се плъзне навън. Уайлд го блъсна, опитваше се да го изхвърли. Мъжът падна и отново изпищя, когато се удари в твърдия лед с шейсет и пет километра в час, и се затъркаля зад волвото. - Шибана кучка! - изръмжа Тарновски. Нина се опита да вдигне ножа отново, но наемникът беше готов този път. Сграбчи я за китката и използва всичката си сила, за да стовари болезнено вързаните ѝ ръце върху коленете ѝ, докато не пусна острието. То падна на пода. Тарновски я удари брутално с лакът през лицето и я запрати обратно в мястото ѝ. Единствено ватираното му палто не позволи да ѝ счупи носа. - Какво, по дяволите, става там отзад? - изрева Уейк, но Тарновски не му обърна внимание, вместо това се пресегна към багажното отделение зад задната седалка, за да вземе друг автомат.   * * *   Еди видя наемника да пада от джипа, на палтото му имаше голямо червено петно. - Браво, любима - каза на себе си... но бързо осъзна, че мъжът може да е паднал, но съвсем не е вън от играта. Въпреки тежкото приземяване ледът беше много по-мека покривка от бетона или пръстта например. Трейнър продължаваше да държи оръжието си. Той съумя да се изправи, ръцете му трепереха, но не изпускаха Р90. Ледоходът връхлиташе върху му. Мъжът вдигна автомата и погледна през мерника му, целейки се във водача на превозното средство... Чейс махна крака си от педала на газта. Опашката на ледохода се разтресе отново от внезапната загуба на мощност и заплаши да се плъзне по леда... Англичанинът търсеше точно този резултат, изви рязко волана и машината се завъртя. Превозното средство се завъртя на сто и осемдесет градуса, около него летяха отчупени парчета лед, пометени от плъзгачите му, които стържеха по повърхността, и едва не се преобърна. Еди вложи цялата си тежест, за да успее да върне на земята всичките три ски. Ледоходът тръгна назад... Право към Трейнър. Чейс настъпи педала на газта. Двигателят извиси глас, витлото заработи на пълна мощност, заора тялото на наемника и го превърна в червена струя. Единственото, което остана непокътнато от него, бяха краката му от коленете надолу - те съумяха да останат изправени за момент, докато намаляващото скоростта превозно средство не се плъзна отгоре им, преминавайки през пурпурната локва от вътрешности. - Малко си се разтекъл - каза Еди и направи физиономия. Отпусна педала още малко и завъртя волана, за да се насочи след конвоя за пореден път. Двата водещи джипа и другият ледоход не се виждаха, бяха скрити зад покритите със сняг дървета около един от завоите на реката. Докато Еди се разправяше с Трейнър, волвото, в което се намираше Нина, беше продължило напред. Той ускори и ги последва в посоката, в която се бяха насочили. Оставаха още двама наемници, с които да се справи, за да спаси съпругата си; единият щеше да е зает е шофирането, но другият представляваше сериозна заплаха. Приготви пистолета си. Оставаха три патрона. Лошо. Такава се оказа и ситуацията му, когато забеляза джипа и хората вътре в него...   * * *   - Да ти го начукам! Да ти го начукам! - зарева Тарновски и започна да стреля на автоматична с автомата си през счупения заден прозорец на волвото. Нина изпищя и прикри е вързаните си ръце лицето си, за да се предпази от летящите във вътрешността на автомобила гилзи. - Хайде, шибаняко! Ела ми!   * * *   - Мамка му! Еди зави рязко, когато един откос куршуми се вряза в леда пред ледохода му. Няколко изстрела намериха корпуса на машината зад него. Цялото превозно средство се разтресе, когато един куршум улучи двигателя. Англичанинът остави пистолета в скута си, за да може да хване волана с две ръце и да възстанови контрол над ледохода. Стрелбата секна; наемникът беше изразходил целия магазин за няколко секунди. Във вътрешността на джипа Чейс забеляза, че онзи посяга за друг. Или пък за нещо много по-смъртоносно...   * * *   Тарновски отвори закопчалките на зелена метална кутия и вдигна капака, за да разкрие съдържанието под него. Ръчни гранати. Наемникът взе една, махна ѝ иглата и остави лостчето да изхвърчи. - Едно, две... - Хвърли я през счупения прозорец. - Изяж това, шибаняко! Еди забеляза, че нещо малко и черно беше хвърлено на леда от задницата на джипа. На мига осъзна какво е, бързо се отклони от маршрута си и залегна... Гранатата експлодира и изпрати шрапнели във всички посоки, в леда се отвори голяма дупка, а наоколо се разлетяха парчета лед. По корпуса на ледохода задрънчаха стоманени частици, но не сториха нищо друго, освен да одраскат боята му; машината се намираше извън смъртоносния обсег на взривното устройство. Но не и извън обсега на вторичните му ефекти. Тъмна ивица под формата на светкавица се появи на леда точно пред Еди, пукнатините се напълниха е вода, когато тежестта на ледохода натисна задната част на ледената плоча... Чейс настъпи до долу педала на газта, ледоходът се стрелна напред... и премина през отворилата се пукнатина с разтрисаш мозъка на костите му сблъсък. - Господи! - извика той, докато се опитваше да запази контрола над машината. Ударът беше повредил предната ска на превозното средство, воланът беше станал притеснително хлабав. Пребори се с него и зави по посока на волвото. Джипът приближаваше острия завой на реката, опитваше се да го преодолее с висока скорост. Наемникът посягаше към товарното отделение за втора граната. Еди вдигна пистолета си, провери дали Нина продължава да държи главата си наведена и стреля. Този път дори не успя да уцели превозното средство, неравният път развали мерника му. Един куршум беше похабен - оставаха само два. Тарновски замахна с ръка. Още една граната се приземи в леда... Тя се детонира миг след като падна и отвори втора дупка в замръзналата повърхност. Този път резултатите бяха по-тежки, пукнатините се стрелнаха към тези от първата експлозия. Леденият лист се откъсна, вече не беше солидна основа, а счупено парче от странна настилка. Чейс забеляза, че опасността се е насочила към него, и се опита да промени курса си. Ледоходът реагираше изключително бавно и когато най-накрая зави, единият от аутригерите му отново се вдигна във въздуха. С панирано изражение на лицето мъжът се облегна на една страна, за да може да балансира машината с тежестта си. Непокорната ска се върна обратно на леда. Последва трета граната - цялата ледена покривка се разцепи и след завиващия по завоя джип започна да излиза вода от цепнатините, заледената река се раздвижи от бряг до бряг. Еди се намираше на около сто метра зад волвото. Знаеше, че ледоходът няма да успее да мине през нарушената повърхност, без да се вреже в ледената вода. За съжаление, превозното му средство не беше конструирано и за движение по осеяния с камъни бряг. Не можеше да продължи с преследването. Освен ако... Спомни си за завоя, който видя на идване. На практика беше U-образен и минаваше през нисък хребет. Хребет, покрит с дебел сняг. Погледна към него. Имаше пролука между дърветата - може би беше достатъчно широка, за да успее ледоходът да мине през нея... - О, какво, по дяволите, правя? - простена Еди, когато някаква подсъзнателна част на ума му взе светкавичното решение и той завъртя волана. Машината се плъзна и се насочи към хребета. Мъжът настъпи до долу педала на газта, пронизителният вой на окървавеното витло беше оглушителен. Излезе от леда... и превозното средство се разтресе цялото, когато ските му стъпиха на каменистия бряг. Пое по склона, нагоре към дърветата... Пролуката не беше достатъчно широка. - Маааамка му! - пропищя Чейс, но беше прекалено късно, за да спре. Двата аутригера се откъснаха, когато се врязаха в стволовете на иглолистните. Ледоходът се извиси над върха на малкия хребет, все едно правеше ски скок, след което се приземи на отсрещната страна. Англичанинът забеляза, че джипът се приближава отдясно, но всичко, което можеше да стори, беше да се опита да запази живота си... Ледоходът се озова отново на заледената река. Предният плъзгач се счупи и машината се просна по корем... а витлото, останало без необходимата височина, заора в леда.   * * *   - Уха! - провикна се Уейк, когато видя, че пътят пред тях се е пропукал. Той настъпи спирачката. Джипът се разклати, четирите му покрити с гума вериги изскърцаха върху леда. Нина и Тарновски бяха захвърлени в предните му седалки. Автомобилът се плъзна до черната вода... и спря. Предните му вериги бяха наполовина над счупения ръб.   * * *   Еди се опита да се задържи в кокпита, ръцете и краката му се бяха захванали за двете му страни, докато повреденият ледоход започна да се върти... Перките се откъснаха от главината на витлото. Онова, което остана от машината, падна на повърхността и застина. Чейс въздъхна с облекчение и се измъкна от кокпита. Витлото беше прорязало почти перфектна линия, дълга метър и двайсет, през реката. Джипът беше спрял несигурно точно на ръба на леда.   * * *   Нина вдигна главата си. Не беше сигурна какво се случи току-що, но видя нещо да проблясва за кратко пред джипа, преди Уейк да настъпи панически спирачките. Волвото спря... Вратата! Сграбчи дръжката с вързаните си ръце, но Тарновски я дръпна за косата. - Връщай се тук! Уейк свирна от облекчение, като видя плискащата се вода под носа на превозното средство. - Мамка му, това беше бли... Едната страна на черепа му експлодира навън, когато 45-милиметровият куршум „Уинчестър Магнум“ мина през него.   * * *   Мъртвият шофьор се отпусна върху волана, а Еди завъртя димящия си пистолет, за да намери другия наемник на задните седалки на волвото. Беше му останал само един патрон, но той бе напълно достатъчен, за да спаси Нина... Ледът се пропука, едно широко парче под предната част на джипа се отдели... и предницата на автомобила се килна във водата, тежестта на двигателя повлече цялото волво в мразовитата река.   * * *   Нина и Тарновски се блъснаха в предните седалки на джипа, който се заби в ледената вода, тя нахлу през счупените му прозорци. Студът беше като удар в сърцето на жената. Дебелите ѝ дрехи не можеха да сторят нищо, за да изпъдят парализиращия мраз. За един кратък момент реката я погълна напълно, волвото се насочи към дъното ѝ. В нея се надигна паника, но тя се опита да се пребори с нея. И преди беше изпадала в подобна ситуация. Напрегна мускулите си и се пробва да се оттласне нагоре. Задният прозорец на автомобила беше счупен, така че можеше да се промуши през него и да плува до повърхността... Волвото се разтресе, под Нина се разнесе приглушено хрущене. Джипът беше стигнал до дъното на реката. Разни предмети от багажното отделение преминаха покрай нея на бавен каданс - сюрреалистична градушка от оръжия, гранати и екипировка. Светът започна да се преобръща, когато автомобилът мързеливо се завъртя наобратно. Балончета от останал в отделението на двигателя въздух се завъртяха покрай нея и водата потъмня от кръвта от раната в главата на Уейк. Преобърнатият джип се приземи с приглушен метален стон, подпорните колонки на тавана се изкривиха под тежестта му. Едно от останалите здрави стъкла се счупи. Нина беше с главата надолу, задната седалка се беше превърнала в препятствие за нея. Тарновски все още беше наблизо, така че имаше само един път за действие. Тя се придърпа към страничния прозорец... Една ръка я хвана като в скоба за глезена. Наемникът беше осъзнал, че има само един лесен път за бягство от преобърнатото превозно средство, и нямаше намерение пленничката му да мине първа по него. Той я дръпна назад, стовари лакътя си в ребрата ѝ и мина покрай нея. Ударът я накара да отвори уста и да издиша част от въздуха си, тя неволно глътна студена вода и едва не се задави. Уайлд отвърна на предизвикателството и замахна към лицето на мъжа, но в това тясно пространство и все още с вързани ръце не успя да вложи достатъчно сила в удара си. Все пак Тарновски се уплаши, когато ноктите ѝ се насочиха към очите му, и в отговор стовари юмрука си в главата ѝ. Макар и забавен от водата, ударът си беше доста болезнен за Нина. Тя се блъсна в предните седалки и нова порция въздух напусна дробовете ѝ. Паниката се завърна, когато усети стягане в гърдите си - не от студа, а от липсата на кислород. Наемникът се промуши първи през рамката на прозореца. Жената се насочи към другата врата, където стъклото, макар и да беше напукано сериозно, все още се държеше на положение. Нямаше достатъчно пространство, за да се промъкне под преобърнатите седалки, Тарновски блокираше единствения изход. Беше хваната в капан. Еди! - проплака наум. Първият път, когато се срещнаха, той се беше гмурнал в една река, за да я спаси от друга потъваща кола. Но сега него го нямаше, за да ѝ помогне. Какво ли би направил той, ако... Жената забеляза тъмната форма на автомат Р90 върху бледата облицовка на тавана. Тя го сграбчи, насочи дулото му към стъклото и натисна спусъка. Почувства звука от изстрела под водата като голяма камбана, която някой е ударил точно до ухото ѝ. Ефектът върху автомата беше дори още по-неприятен. Тъй като барутът бе запечатан в гилзата, куршумът беше изстрелян нормално, но в мига, в който срещна водата, която беше нахлула в дулото му, масивното свръхналягане разкъса патронника, а след миг и цялото оръжие. Въпреки това Нина беше изпълнила целта си. Куршумът пропътува само няколко сантиметра, преди да бъде спрян от съпротивлението на водата, но все пак успя да счупи стъклото. Милиони миниатюрни кубчета от него се разстелиха в реката и заблестяха под ласките на призрачната си- ньо-зелена светлина, която се промъкваше под леда отгоре. На жената й запари на ръката от разкъсаното оръжие, тя го пусна и се насочи към новоотворилия се изход. Тарновски я срита два пъти, преди да се промуши през другия прозорец и да се насочи към повърхността. Уайлд се опита да не извика, отчаяно искаше да запази последните остатъци въздух в дробовете си. Сърцето ѝ биеше учестено, гърдите ѝ бяха стегнати; тя се насочи към отвора. Студът загриза мускулите ѝ, всеки миг за нея беше все по-сковаващ и болезнен. Но Нина не се предаде и успя да се извие така, че да погледне към повърхността. Дупката в леда се виждаше ясно, така желаният въздух се намираше само на шест метра от нея. Единственото, което трябваше да стори, беше да се измъкне от джипа... Нещо дръпна палтото ѝ. За един ужасен миг тя си помисли, че това е върналият се от мъртвите Уейк. Оказа се, че дрехата ѝ се беше закачила за една от огънатите рамки на вратите. Тя се опита да я откачи, но нямаше никаква сила в себе си, липсата на въздух и студът най- накрая я бяха сломили. В гърдите ѝ се появи смазващо налягане, тялото ѝ се опитваше да изхвърли застоялия в дробовете ѝ въздух. Единственото, което можеше да направи, беше да се извива в опит да се освободи, но дори това беше безнадеждно, мускулите ѝ бяха толкова изтощени от липсата на кислород, че успяваха само да потрепват едва. Кръвта забушува в ушите ѝ, пред очите ѝ започна да става все по-черно, когато погледна към светлината за последен път... Някой се хвърли във водата и заплува към нея. Тъмната фигура ставаше все по-голяма и когато се доближи, успя да различи лицето ѝ. Еди! Той се пресегна и скъса палтото ѝ. Обви я с една ръка, опря двата си крака за джипа, за да я измъкне, след което я извлече до повърхността. Излязоха на открито заедно. Уайлд се закашля и изплю речна вода, след което си пое няколко пъти дълбоко въздух. Еди я придържаше и разбутваше плаващите над водата ледени късове. - Добре ли си? Нина, как си? - задъхано я попита Чейс. - Аз... о, боже! Добре съм, добре съм - отвърна съпругата му и се изкашля отново. - О, боже! Англичанинът достигна до ръба на отворилия се канал. - Хайде, покатери се - каза ѝ той и използва лявата си ръка, за да се хване за леда, а дясната, за да ѝ помогне да излезе от водата. Нина с облекчение стовари подпухналата си ръка върху повърхността и немощно се покатери, съпругът ѝ я буташе отдолу. - Благодаря ти, Еди. Благодаря ти. О, боже, смятах, че този път ще умра... - Денят още не е свършил! Тарновски беше излязъл на сушата в другия край на канала. Целият беше подгизнал, той бръкна във вътрешността на палтото си и извади пистолет от там, наклони го на една страна, за да излее водата от дулото му, преди да го насочи към двойката. - Гадни шибаняци! - провикна се през стиснати зъби. - Мамка ви, едва не ме убихте! Не ми дреме дали шефът те иска жива... точно тук ще... Чу се приглушен тътен и пред Еди се надигна гейзер... гърдите на Тарновски експлодираха, кръв и откъсната плът се разлетяха около него, докато се свличаше на земята. Оръжието на наемника издрънча в леда и се катурна във водата. Чейс вдигна пистолета си от водата. Затворът на голямото му оръжие се беше затворил след изстрелването на последния патрон, дебелата стомана на дулото и тялото му го предпазваха от свръхналягането, което беше пръснало автомата на Нина. - Ако ще стреляш, стреляй - каза Еди с пресилен мексикански акцент. - Не говори.65 - Цитат от филм ли е това? - попита треперещата жена. - Аха. - Така си и помислих. - Уайлд го хвана за ръкава и му помогна да се покатери на леда. - О, боже, умирам от студ! - Зъбите ѝ тракаха толкова много, че едва успяваше да говори. - Какво ще правим? - Ще стигнем до брега - отвърна той. - Загърни се добре, за да ти е топло. Не сваляй дрехите си. - Не ме караш често да правя това - отвърна Нина и съумя да се усмихне едва. Еди се разсмя, но смехът му бързо се превърна в кашлица. - Винаги има първи път. Макар дрехите ти да са мокри, все пак ти осигуряват някаква изолация. Ще видя дали мога да стъкмя огън... - Не мисля, че ще имаме време за това - прекъсна го съпругата му, в гласа ѝ се беше завърнал страхът. Гората бе затихнала, но тишината беше нарушена от приближаващо бръмчене. Вторият ледоход. Той се появи зад друг завой, който се намираше на няколкостотин метра надолу по реката, витлото образуваше виещ се облак зад себе си. - Мамка му - оплака се Еди. Посегна, за да извади празния магазин на пистолета си, но си спомни, че няма резервен. Оръжието на Тарновски беше паднало във водата. - Мамка му! Ледоходът се беше насочил точно срещу тях. Мъжът на задната седалка се бе навел на една страна с вдигнато и готово за употреба оръжие. Чейс и Нина се изправиха и се затътриха към брега, но тъй като студът ги забавяше, знаеха, че няма да успеят да се скрият между дърветата, преди да се озоват в обсега на оръжията на наемниците. Бръмченето се превърна в пронизителен писък... Шумът не идваше само от един двигател. Двамата осъзнаха едновременно този факт и си размениха безмълвни погледи... точно когато един снегоход прелетя над върха на хребета и се приземи на речния бряг, вдигайки зад себе си голяма снежна вихрушка. Водачът на превозното средство беше Каган, той зави настрани, за да избегне двойката, както и тъмната пукнатина в леда. Успя да спре върху заледената река, извади автомат Р90 и изпразни цялото съдържание на магазина му върху ледохода. Наемникът в задното място отвърна на огъня, но куршумите на руснака бяха намерили целта си. Водачът на машината подскочи, когато изстрелите се врязаха в гърдите му. Единият от аутригерите се вдигна от повърхността, когато превозното средство рязко промени курса си... ледоходът се преобърна, витлото заора в леда и го запрати в дърветата. Той се размаза в едно високо иглолистно и експлодира, горящи останки се разхвърчаха във всички посоки. - Май това ще ти спести труда да палиш огън - каза Нина на Еди. Съпругът ѝ я дари с нервна усмивка, след което ѝ помогна да се изправи на крака. Стигнаха до брега и Каган се приближи със снегохода си до тях. - Бързо ни настигна. В превозното средство на руснака все още стоеше екипировката, която бяха взели с тях, той бръкна в багажното отделение и извади от него две одеяла. Нина прие своето с благодарност. - Тръгнах веднага щом излязох от дупката - обясни Григори. - Не обичам да чакам. А и... - добави той с пренебрежително поклащане на главата - ...Бъркли хленчеше като дете! Не знаех колко дълго мога да издържа с него. - Къде е той? - попита Нина. Отговорът дойде от звука на друго приближаващо се превозно средство по хребета. Появи се втори снегоход, но този се движеше доста по-предпазливо. Лоугън неохотно го насочи между дърветата и надолу по склона. - Вие сте живи! - някак си невярващо каза американецът, когато видя Нина и Еди. - Аха, радвам се, че и ти си добре - саркастично му отвърна жената. Другият археолог спря и с известно облекчение слезе от машината. Погледна към онова, което беше останало от ледохода на Чейс, и горящите останки на другия ледоход. - Винаги на работа. Откъде взе това оръжие? Мъжът посочи към автомата на Каган. - Намерих го на леда на около километър от тук, беше до един катастрофирал снегоход - обясни руснакът и погледна към Еди със завоалирана усмивка. - Не мога да си представя как се е озовало там. - Да, странно е какви неща изхвърлят хората в днешно време - отвърна Чейс. - Къде е доктор Скилфингър? - попита Бъркли. Каган се обърна остро към Еди: - Не сте ли я спасили? - Нека правим шибаните неща едно по едно - каза англичанинът и се сви в одеялото си. - Не, не сме си я върнали. Навярно вече са я отвели на километри от нас. Руснакът отново запали снегохода си. - Трябва да ги настигнем! Те ще я принудят да им намери местоположението на втората яма с етер! - Колко патрона ти останаха в това нещо? - попита Еди, изморен, и кимна към оръжието на руснака. - Предполагам, че отговорът е корен квадратен от майната си. А те все още имат два джипа, пълни с разгневени момчета с автомати. Освен това... - допълни англичанинът и се уви още по-добре с одеялото си - ...кача ли се отново на снегоход, студеният вятър ще ме убие. Аз и Нина имаме нужда да се изсушим и да се стоплим, преди да правим каквото и да било. - Така или иначе, знаем накъде са се насочили - напомни жената на Каган. - Тува каза, че второто място е Хелуланд - Бафинова земя. Ще отидем там. - Но не знаем точно къде - възпротиви се руснакът. - Бафинова земя е голяма, по-голяма е дори от Британия! Онези разполагат със снимки на всички руни от Валхала, докато ние нямаме нищо! - Ами... не бих казал, че е точно така - намеси се Бъркли и вдигна показалец, самодоволен. Той разкопча палтото си и извади от там счупения таблет и слънчевите компаси. - Все още имаме тези. - Американецът се ухили. - Видя ли? В крайна сметка има полза от мен. Можем да възстановим информацията от паметта на устройството и да довършим превода. Тогава ще разполагаме точно с толкова информация, колкото и те. Каган се намръщи. - Това съвсем няма да ни помогне, ако изоставаме от тях. Нина се сгуши в Еди, колкото за удобство, толкова и за топлина, и погледна надолу по реката към отдавна отдалечилия се конвой. - В такъв случай е по-добре да побързаме.     30.     Канада     На Нина отново ѝ беше студено, леденият вятър хапеше лицето ѝ, макар сега да можеше да се стопли по всяко време, като се върне във вътрешността на кораба. Онова, което я спираше, беше въпросът, който знаеше, че трябва да зададе на съпруга си... и отговорът, който се страхуваше, че ще получи. „Академик Рожков“ беше 3-тонен руски океанографски изследователски съд, на който, за изненада на екипажа му, бе наредено мигновено да зареже мисията си в Северноатлантическия океан и да поеме към пролива Дейвис, който се намираше между двата големи острова Гренландия и Бафинова земя. На борда му се качиха нови пътници, докараха ги с хеликоптер: това бяха Нина, Еди, Каган и Бъркли, както и малка група мъже, които, макар и облечени в цивилни дрехи, видимо бяха членове на някаква военна организация. Всички бяха със сходна възраст, телосложение, прическа и бяха изключително мълчаливи. Бегълците от Валхала бяха успели да се доберат до Бликстхолм, откъдето се обадиха на хеликоптера да се върне и да ги прибере. През това време научиха, че Лок и екипът му са сторили същото. Това означаваше, че похитителите на Тува не са много далеч от тях. Разликата беше тази, че Айвър можеше да си позволи да отпътува на мига за Бафинова земя, като използва ресурсите на „Ксенитек“, докато Каган забрани на Нина да стори същото с АСН, опасяваше се, че един евентуален пробив в сигурността на агенцията можеше да уведоми американците за техните намерения. Вместо това бяха принудени да ползват помощ от Русия чрез Кремъл, което значително забавяше напредъка им. За щастие, вече бяха отпътували към целта си и скоро щяха да бъдат там. Преводът на Бъркли, който мъжът направи доста бързо, веднага след като снимките на руните бяха възстановени от счупения му таблет, им позволи да проследят маршрута, който викингите бяха следвали от Валхала надолу по реката до брега, а след това около Южна Скандинавия до следващата отправна точка в Западна Норвегия. От там древните моряци пътували пеша до Шетландските острови, Фарьорските острови и Исландия, а насетне и до Гренландия. Последната част на пътешествието беше и най-критична: къде точно в Хелуланд бяха стъпили на земя викингите, за да стигнат до ямата с етер? Слънцето се беше оттеглило, а небето изцяло бе погълнато от облаци, които пречеха още повече на деня. Под тях на запад се виждаше крайбрежието на Бафинова земя, пейзаж от почти непрекъснато бяло, което контрастираше на оловния небосвод. Нина се взираше в захлас, след което си пое дълбоко въздух и се върна вътре. Имаше въпроси, които искаше да зададе на Бъркли, и беше обезпокоена от техните евентуални отговори, обезпокоена беше и от онова, което Еди щеше да ѝ разкрие. Страхуваше се, че казаното от съпруга ѝ щеше да промени отношението ѝ към него завинаги. Отговорите на Лоугън пък можеха да я убият. Нея и много други. Уайлд тръгна надолу до една от лабораториите на изследователския кораб, която им беше преотстъпена за ползване. Четиримата руски войници се бяха разположили в единия ъгъл на помещението, играеха карти и си разказваха, по нейна преценка, мръсни вицове. Каган стоеше близо до Бъркли и наблюдаваше нетърпеливо как археологът безброй пъти препрочита бележките си и проверява превода на лаптопа. През това време Чейс стоеше отделен от останалите, вдигна глава, когато Нина влезе, и й кимна за поздрав, но не каза нищо. Той също знаеше, че моментът да даде някои отговори е назрял, но също не желаеше да се изправи пред него. Лоугън временно ги спаси от нежелания разговор. - Изглеждаш замръзнала - каза той. Нина разтри бузите си, които, макар да бяха изложени на студа за кратко, се бяха вкочанили. - Навън е под нулата. По Фаренхайт и по Целзий. - Не мога да кажа, че съм изненадан - каза американецът. Жената седна до него и той обърна лаптопа си към нея. - Ако преводът ми е точен, то трябва да слезем някъде над Арктическия кръг. - Намерил си точното място, което търсим? Ученият се почувства леко неудобно. - Намерил е доста точна дума. Използвах слънчевия компас, за да изчисля ширините, към които викингите биха се насочили, но точността е до един-два градуса, което си е около триста километра суша. Дори не съм сигурен дали успявам да разбера всичко написано правилно, тъй като древните воини не са оставили ясни инструкции. Имам предвид, че все още има доста историци, които биха поспорили дали това въобще е навигационен инструмент. - Нека се надяваме, че ти си прав, а те грешат - каза Каган, не беше особено впечатлен. - Аз обикновено съм прав - духовито отвърна Бъркли. Нина го изгледа строго. - Освен когато се налага да избираш на чия страна да си. - Добре де, добре! - възпротиви се американецът. - Права си, направих някои... не особено идеални избора. Но си излежах дължимото в Египет, а сега ви помагам да поправим нещата, нали? - Няма да е лошо първо да видим някакви резултати. Какво имаш? Лоугън изгледа Уайлд сърдито, но все пак погледна към лаптопа си. В една част от екрана бяха разположени руните от Валхала, в друга - генериран от компютъра превод на текста, а под него се намираше негова, по-прецизна версия, редактирана от Бъркли. Мъжът посочи към един абзац: - Тази част казва на викингите, когато заобиколят южния край на Гренландия и поемат на север по западния й бряг, да продължат до два острова, които според мен се намират на шейсет и осем градуса северна географска ширина. След това да поемат право на запад през пролива Дейвис до някакъв голям остров. - Лоугън се намръщи. - Руните са малко странни, но смятам, че не съм направил никакви грешки в превода. В тях се казва нещо от рода на: „Ще видите три планини, които ще познаете“, но не съм намерил никакъв отговор на въпроса защо ще ги разпознаят. - Да не би да е нещо от Валхала? - почуди се Нина. - Някакво изображение или карта? - Може и така да е, но поне аз не намерих нищо, както и Каган, и съпругът ти. Както и да е, оттам нататък описанието на маршрута е същото като на двата рунически камъка в Скандинавия. Намерете тази точка, отидете в тази посока и така нататък. Не мисля, че мястото, което търсим, е на повече от петнайсет-шестнайсет километра от брега. - Кажи ѝ за вълка - каза Еди, обаждайки се за първи път. Нина усети прикрито притеснение в гласа му. - Какъв вълк? - Според мен е нищо - отвърна Бъркли пренебрежително. - Сигурен съм, че става въпрос за поетично своеволие. - Другите руни си бяха доста буквални. Езеро, което прилича на мълния, блестящ мост, всичко това - отвърна англичанинът и стана от стола си, за да се присъедини към тях. - Навярно и тук има някакво значение. Кажи ѝ. Лоугън въздъхна раздразнен. - Добре, добре. Една част от маршрута се нарича „Долината на вълка“... и то на точно определен вълк, Фенрир. - Имаш предвид „онзи, който е на страната на лошите по време на Рагнарьок“ Фенрир? - попита Нина. - Този Фенрир ли? - Точно той. Син на Локи и брат на Йормунганд, хранен от ръката на Тир... и убиецът на Один. Чейс вдигна вежди. - Фенрир погубва Один? Смятах, че той е най-коравият от скандинавските богове. - Такъв е бил, но вълкът го убива. Според легендата го поглъща целия. - Трябва да е бил доста едричък. - Не те е страх от Големия лош вълк, нали? - попита го Нина с усмивка на лице и се приближи до екрана. Ако приемеше, че преводът на Бъркли е верен, не можеше да интерпретира по друг начин древния текст. - В такъв случай трябва да се премине през Долината на Фенрир, нагоре по планината, докато се достигне равнината Вигрид66... Там ще бъде открито леговището на Змията на Мидгард? Лоугън кимна. - Част от маршрута беше доста лесен за превод. - Навярно Лок и Хойт вече са принудили доктор Скилфингър да го преведе - отбеляза Каган. - Сигурно вече са пред нас. - Само ако знаят точно къде да слязат на сушата - каза Уайлд. - Все още не сме открили това, а разполагаме с една и съща информация. - Може и да не им се наложи да търсят точно място - намеси се Еди. - Имат насоките, както и всички описания и ориентири какво да търсят по пътя. Ако въведат всичко това в компютър с достатъчно добра релефна карта, е възможно той да им изчисли крайната точка. Имам предвид - англичанинът посочи към лаптопа, - че вече знаем от руните, че ямата се намира на остров, който е поне петнайсет-шестнайсет километра дълъг и има три планини - това доста скъсява списъка с местата, които трябва да се проверят. Нина изгледа косо Каган. - Базата с данни на АСН можеше да ни осигури тази информация. Руснакът поклати глава. - Не можем да рискуваме някой друг да открие етера. - Той погледна към масивния метален сейф на едната стена на лабораторията. В него се намираше стоманеният цилиндър със субстанцията, която Отдел 201 се надяваше, че ще неутрализира отровата, а именно „Чукът на Тор“. - Не и преди да го унищожим. - Да се надяваме, че това чудо ще проработи - каза Еди. - Мисля, че канадците хич няма да харесат алтернативата. - Каква е тя? - попита Бъркли. - Няма да се стигне до нея - твърдо заяви Каган. - Академик Айзенхов работи десетилетия, за да създаде „Чука на Тор“, така че ще проработи. Трябва да проработи. - И въпреки всичко първо се налага да намерим къде да го изсипем - каза Чейс и отиде до голямата карта на Бафинова земя, закачена за стената. - Къде ще слезем на сушата? - Някъде близо до три планини - отвърна Нина. - Само дето не знаем до кои три точно. - Ние също разполагаме с база данни на терена - обясни Каган. - Можем да я използваме и да потърсим мястото, което отговаря на описанието. - Половината бряг е осеян с планини - каза Еди и прокара пръст надолу по релефните контури на картата. Уайлд погледна отново към лаптопа. - Руните казват, че викингите ще познаят трите планини. От къде? - Може да наподобяват планинските вериги в Швеция - предположи Бъркли. - Не съм сигурна - воините, които ще вземат участие в Рагнарьок, са повикани от всички племена в Скандинавия. За да бъдат планините такива, че всички да ги разпознаят, те трябва да се намират близо до Валхала, тъй като е единственото място, на което се събират. Но лично аз не си спомням някакви по-особени форми там. Еди отиде до масата и взе слънчевия компас. - Няма ли нищо на това? - попита той и наклони диска на една страна, за да може да огледа на светлината очертанията, издълбани в повърхността му. - Само навигационни маркировки - обясни Лоугън. - Онези, които ни доведоха тук. Нина килна глава към съпруга си. Думите му не бяха просто констатиране на фактите, а по-скоро въпрос. - Какво има? Еди завъртя компаса в ръката си. - Едната му страна ни доведе до тук - започна той, - а другата би ни отвела до мястото, което руснаците удариха с водородна бомба през 1961-ва, нали? - Англичанинът почука тъмния каменен диск там, където имаше друг комплект линии. - Да, какво имаш предвид? - попита Бъркли. - Викингите не биха носили двата компаса, нали? Тъй като не са знаели на кое от двете места ще се случи Рагнарьок, воините са били принудени да се разделят на две армии. Всяка една от тях - Чейс зарови нокти в малката пролука между двата свързани диска - е разполагала само с един компас. Англичанинът се напрегна, пребори се е магнитното поле, което държеше двете части заедно, и те се отделиха. Нина взе единия диск от него и разгледа другата му страна. Осъзна, че досега не се беше сетила да стори това - когато бяха във Валхала, нямаше време да ги изучава, а оттогава бяха все съединени за по-лесно пренасяне. Върху тази страна имаше някакви маркировки, но те бяха доста по-малко от онези на другата ѝ. - Лоугън, погледни това - каза Нина и показа диска на своя колега археолог. - Навярно са пиктограми! Бъркли едва не го изтръгна от ръцете ѝ. - Дай да видя. - Той прокара леко пръст върху гравираните линии, след което завъртя компаса, за да сравни позицията му с онова, което се намираше от другата му страна. - Уха, божичко. Ако разбирам правилно, то това е ориентир за пътешествието около Гренландия. - Погледът му прескачаше от диска към написаното на екрана на лаптопа. - Викингите са носели компаса, за да им дава насока за географската ширина, на която се намират, но също така с помощта му са можели да потвърдят, че са стигнали до правилното място. - Един вид „завийте надясно от тази планина“? - предположи Еди. - Да, точно така! - Американецът погледна по-отблизо гърба на компаса. - Мисля, че си права, Нина, това са пиктограми. Много са груби, но е достатъчно да изобразяват само основни форми. Тези тук приличат на два острова. - Мъжът потупа по една от малките триъгълни илюстрации. - В такъв случай коя изобразява нашите три планини? - попита Нина. Тя взе диска от ръцете на Бъркли, който ѝ го даде с неохота. - Ако островите са ориентирът в Гренландия, то те трябва да са по-нататък. Тогава... тези... - Жената посочи една пиктограма. Тя представляваше обърнати нагоре V-символи, два по-малки и един голям, които можеше да свърже с релефа на Бафинова земя. Малките бяха свързани помежду си с крива линия, която можеше да символизира бреговата ивица, докато големият беше позициониран отгоре. - Това ми прилича на две планини, всяка от тях в двата края на брега, и трета, доста по-голяма от тях, разположена навътре зад другите две. Какво мислите? - Съвпада с описанието - отбеляза Еди, докато изучаваше изображенията. Англичанинът погледна Бъркли подигравателно. - През цялото време компасите са били у теб и ти не си се сетил да ги обърнеш от другата страна, за да видиш какво има на нея? Американецът присви очи, разгневен. - В интерес на истината, проверих двата компаса. Тъй като не знаех значението на другите маркировки, не мога да бъда обвиняван, че не съм ги забелязал. Имаше много по-належащи теми, по които да разсъждавам. Като да се измъкнем от едно горящо помещение! - Това не е от особено значение - намеси се Каган, нетърпението му се беше завърнало. - Важното е, че вече знаем какво търсим. - Мъжът отиде до един от вътрешните телефони на кораба и проведе кратък разговор на руски, след което се върна при групата. - Ако работата на доктор Бъркли е вярна и ямата с етер се намира на шейсет и осем градуса на север, трябва да стигнем до мястото за единайсет-дванайсет часа. Наредих на капитана да ни приближи повече до брега, за да можем да огледаме за трите планини. Еди погледна часовника си. - По времето, когато стигнем, ще е станало тъмно. Нямаш намерение да тръгнем към сърцето на Арктика по средата на нощта, нали? Каган се усмихна. - Силно искам да намерим ямата с етер преди Лок и Хойт, но не съм чак толкова луд. Ще имаме нужда да виждаме къде ходим - не желая да падна вътре в ямата! Не, ще изчакаме да се развидели, преди да стъпим на сушата. - В такъв случай - каза Бъркли и се изправи на крака - ще отида да вечерям и да си легна. Искам да се наспя добре, преди да тръгна да обхождам пустошта на Канада. - Това е първата добра идея, която чувам от теб - каза Еди. Англичанинът не обърна внимание на гневния поглед на учения, вместо това се обърна към съпругата си: - Искаш ли да си починеш? Зад въпроса му се криеше нерешителност. Лоугън не я забеляза, но Каган веднага я усети и изгледа двойката с въпросително повдигане на веждите си. Нина много добре знаеше какво има предвид Еди. Времето да отговори на въпроса, който и двамата отбягваха, беше настъпило. - Да - отвърна тихо жената. - Да, мисля, че това е... добра идея. - В такъв случай - каза руснакът - ще се видим утре сутринта. Ако сте гладни, капитанът е наредил кухнята да работи за вас. - Благодаря - отвърна Чейс и се насочи към вратата. Нина го последва. - Значи, легла на етажи, а? - Каютата, в която ги настаниха, беше прекалено малка за двойно легло, всъщност беше малка дори и за легла на етажи. В сравнение с нея, средностатистическата затворническа килия беше просторна. - Това донякъде скъсява списъка с нещата, които можем да правим... макар че имаме възможност да опитаме нещо акробатично. Съпругата му се усмихна. - Сънят ще ни бъде достатъчен за тази вечер. - Последва пауза. - Мисля, че трябва да поговорим. - Да, съгласен съм - въздъхна тежко Еди, когато поеха по коридора. Никой от двама им не проговори, докато не стигнаха до тясната каюта. Чейс затвори вратата, направи знак на Нина да си вземе стол, а той се разположи на долното легло. - Така - започна жената, изведнъж се беше почувствала много странно. Искаше да зададе изпепеляващия я въпрос, думите пищяха вътре в нея: Ти ли уби Наталия?, но не можеше да го стори. Вместо това попита: - Онова, което Хойт каза за теб и Наталия... какво всъщност се случи във Виетнам? Еди си пое дълбоко въздух, преди да отговори: - Шефът на Хойт, Лок... той стоеше зад всичко. Той организира мисията във Виетнам под предлог, че е баща на Наталия, и внедри Хойт в екипа ни като негов вътрешен човек. Искаха да се докопат до изследванията на руснаците върху ДНК-то ѝ, а нея да задържат за себе си. Не им позволих да вземат нито едно от двете неща. Изгорих проучванията. - Какво стана с Наталия? - Секундите течаха, но отговор не последва. - Еди? - настоя Нина. Мъжът отново въздъхна. - Помниш ли, като ти казах в Русия, че Наталия беше инфектирана с етера? - Да, дядо ѝ заразил баба ѝ с него. Мисълта, че някой беше способен да извърши нещо толкова безразсъдно и неморално - нещо толкова зло - в името на науката, я накара да потръпне. - Наталия знаеше за това и донякъде го приемаше; точно заради това беше решила да отиде във Виетнам - искаше да помага на деца с родилни дефекти, причинени от „Агент Ориндж“. Също така беше пацифистка. Но не от онези, които просто казват „ох, колко лошо нещо е войната“, без да го мислят наистина, тя беше напълно против всякакъв вид оръжия. Тя беше готова да се пожертва за нещата, в които вярваше. Когато разбра, че някой може да създаде същата отрова, която бавно я убиваше, и да я превърне в подобно оръжие, Наталия... Замълчаването му даде шанс на Нина да си направи свои собствени заключения. - Тя... тя те е помолила да я убиеш? Искала е да не им позволиш да се докопат до ДНК-то ѝ и да създадат етер. Еди кимна. - Да. - Точно това е обещанието, което си ѝ дал, нали? Че няма да позволиш някой да използва тялото ѝ като оръжие? - Да - отвърна отново съпругът ѝ. - Тя знаеше, че където и да отиде, рано или късно, руснаците или хората на Лок щяха да я открият и да вземат от нея онова, което желаеха. Тя не искаше това да се случи. - Англичанинът заби поглед в пода. - Каза ми да я убия. Умоляваше ме да я убия. - И ти... ти всъщност изпълни молбата ѝ? - Направих онова, което поиска от мен. - Господи, Еди! - извика Нина, беше шокирана от разкритието, макар то да съвпадаше със страховете ѝ. - Хойт не е излъгал? Ти наистина си я убил? - Искаше да научиш какво се случи във Виетнам - отвърна Чейс с равнодушен тон. - Вече знаеш. Дадох обещание на Наталия и го спазих. В стаята настъпи дълга тишина. Англичанинът погледна към съпругата си. - Добре ли си? - Дали съм добре? - отвърна, изумена, жената. - Не съм... За бога, Еди, нямам представа какво да кажа. Даже не знам какво да мисля. Никога... никога не съм предполагала, че си способен на подобно нещо. Независимо че Наталия те е накарала да го направиш, за да не позволиш на Лок да се докопа до ужасно оръжие... Господи. Наистина не... Гласът ѝ се изгуби, когато цялата тежест на онова, което научи току-що, се стовари отгоре ѝ. Каквато и да беше причината, дори и тази, че младата германка го бе умолявала... съпругът ѝ беше убил невинна млада жена. Мисълта се намести в главата ѝ и пусна пипала върху спомените ѝ през всичките шест години, прекарани заедно. Всичко, което Еди беше направил след първата им среща, щеше да бъде оцветено с нови щрихи от това знание... - Нина? - Жената премига, изненадана, и видя, че той я наблюдава, посърнал. - Значи... Тя се изправи. - Не знам как да се справя с това, Еди. Даже не знам дали ще мога. - Стените на клаустрофобично малката стая като че ли започнаха да се движат към нея. Нина си пое дълбоко въздух и се опита да прочисти ума си. - Добре. Добре. Точно сега не искам да мисля за това. Имаме мисия, която трябва да изпълним. Когато всичко приключи... не знам. Ще видим. Засега искам просто да си легна и да забравя какво ми каза, поне за тази нощ. Чейс изглеждаше съсипан. - Добре. Нина, ако „Чукът на Тор“ проработи и успеем да неутрализираме етера, ще ти кажа... Уайлд вдигна ръката си. - Не искам да чувам нищо повече, Еди. Моля те. Не съм сигурна, че ще мога да го приема. Мъжът кимна печално, след което също се изправи. - Искаш ли долното легло? - попита той и посочи към него. - Да, благодаря ти. В каютата нямаше достатъчно място, макар Чейс да беше притиснал гръб в стената, за да може Нина да мине покрай него, без да го докосне, но някак си съумя да го стори. Също като двете части на слънчевия компас, те не можеха да се доближат един до друг, без някаква невидима сила да ги отблъсне.   * * *   Сънят на Нина беше в най-добрия случай неспокоен, клатенето на кораба и постоянният грохот на машини я събуждаха час през час. Когато успя да се дистанцира от тези дразнители, някой почука настоятелно на вратата им. От това тя не успя да се дистанцира. - Какво? - провикна се, сънена. - Мисля, че стигнахме - достигна до нея приглушеният глас на Каган от другата страна. - Елате на мостика. Думите му я накараха да се разсъни на мига. - Идваме след малко. - Тя се изправи и седна в леглото си... и си удари главата в долната част на това на Еди. - Ох! Мамка му! - И така става да се събуди човек - каза съпругът ѝ, включи осветлението и скочи долу. - Колко е часът? - Прекалено рано. Задникът на Чейс беше точно до Нина, която люлееше краката си на леглото. Тя посегна да го удари закачливо... но сякаш ръката ѝ сама се дръпна назад, когато си спомни какво ѝ каза той предната вечер. Потисната, тя се изправи на крака и се облече, отново съумяваше да не се докосва до съпруга си, въпреки тясното пространство. Двамата стигнаха до мостика на изследователския кораб, там вече ги очакваха Каган и Бъркли. Нина се намръщи, когато погледна през прозорците и... не видя абсолютно нищо. - Все още е пълен мрак навън. Нощите през зимата в тази географска ширина бяха прекалено дълги. - Да - отвърна руснакът с вяла усмивка, - но корабът разполага с радар и апаратура за нощно виждане. - Мъжът взе едни специални очила за увеличаване на картината и ги включи. - Сложи си едни от тези. Уайлд си ги постави и премига, за да привикне към блестящата зелена гледка, която се откри пред нея. Бреговата линия се виждаше съвсем ясно, дори минималната околна светлина беше достатъчна за устройството, за да я усили. - Какво виждаш? - попита Еди. - Виждам... онова, което търсим - отвърна тя. - Поне така мисля. Пред очите ѝ се изправиха три планини - двете бяха в краищата на скалист бряг, а третата, която беше някак си по-висока от тях, се намираше зад тях. Беше трудно да се прецени през очилата какво е разстоянието до тях, но най-големият от трите върха беше навътре. Земята пред него представляваше смачкано одеяло от хребети и падини, снежната покривка бе нарушена само тук-там от някоя изпъкнала скала. Нямаше никаква следа от растителност. Нина даде очилата си на Еди. - Лоугън, дай да видя компаса. Бъркли й го подаде. - Побързай, Чейс, искам и аз да погледна - оплака се ученият, докато англичанинът изучаваше района. - Съвпада ли с пиктограмата? Уайлд сравни оцветената в зелено гледка в ума си с онова, което беше издълбано в диска. Малкото изображение бе изключително опростено, но наистина наподобяваше топографията на острова. - Да, съвпада. Две планини в двата края на брега и трета, по-голяма, зад тях. Каган си размени няколко думи с капитана, след което се обърна към групата: - Съвсем близо сме до шейсет и осем градуса северна ширина. Викингите са били много добри навигатори. - Да се надяваме, че това е правилното място - каза Еди и подаде очилата на Бъркли. - Макар че съвпадението е доста явно. - Островът се нарича Некталук - обясни руснакът и отиде до една маса, на която имаше карта. Посочи към група с острови, никой от които не беше маркиран със следа от човешко присъствие. - Използвах сателитната връзка, за да получа някаква информация за него, но с изключение на името и позицията му, не успях да открия нищо. - Григори добави с вяла усмивка на лице: - Няма дори страница в Уикипедия. Еди посочи към картата. - В такъв случай говорим за двайсет километра едно голямо нищо. - На които има яма, в която се съдържа една от най-отровните субстанции на Земята - каза Нина и се приближи до него. Контурите на картата показваха, че най-високата точка на Некталук е на около 550 метра над морското равнище; жената направи бързо преизчисляване наум и осъзна, че това отговаря на 1800 фута. В много страни подобни размери не бяха достатъчни, за да се определи един географски обект за планина - в този случай важно беше мнението на викингите. Те се бяха изкачили между склоновете, за да стигнат до мястото на битката, която щеше да реши съдбата на света. И сега, близо хиляда години по-късно, Нина беше на път да ги последва.     31.     Зората мързеливо се разпростираше върху острова, докато „Академик Рожков“ се приближаваше до брега, за да изпрати лодките си към него. Дори когато денят напълно разцъфна и слънцето апатично се издигна далеч на север, околността съвсем не беше светла, облаци закриваха цялото небе. Времето нямаше намерение да се оправя. Нина гледаше напред, докато надуваемата лодка, в която се намираха, приближи пустия бряг. Върховете на планините едва се виждаха, бяха покрити от ниски облаци, а по склоновете им се беше спуснала мрачна мъгла. Целият пейзаж беше монохромен, нито един различен цвят не се забелязваше, за да наруши монотонността на белия сняг и сивите скали. - Можеше и да е по-лошо - каза Еди, който стоеше зад съпругата си. - Поне не вали. - Сигурна съм, че ще намери начин - отвърна Нина. Макар да беше облечена с много по-дебели дрехи от онези, които носеше във Валхала в Швеция, на жената ѝ беше изключително студено. - Няма да ни отнеме много време да стигнем до ямата - решително каза Каган и посочи към втора лодка от другата им страна. Тази беше много по-голяма от тяхната и пренасяше оборудването на екипа - сред което бяха два от четирите им снегохода. - Трябва да изминем колко? Десет-единайсет километра? - Руснакът погледна към Бъркли за потвърждение; американецът кимна. - Ще следваме маршрута, указан в руните от Валхала, след което ще локализираме ямата... и ще пуснем „Чука на Тор“. Мъжът погледна надолу. Между краката му се намираше куфарче, направено от изключително здрава пластмаса, в което беше стоманеният контейнер е биологичния контраагент. - Неутрализираме ли етера, всичко това ще приключи. Ще можем да се завърнем у дома. - Все още има много „ако“-та пред нас - отбеляза Нина. - Ако „ Чукът на Тор“ проработи. Ако ямата е тук. Ако сме превели руните правилно. Мамка му, ако това въобще е правилният остров! - Не се безпокой за превода - каза Бъркли подигравателно. - Свършил съм си работата. - Ако не си беше свършил работата, нямаше сега да сме тук, в гъза на географията - напомни му Еди. - Струва ми се обаче, че се намираме на правилното място. Въпросът е, успели ли са Хойт и Лок да накарат Тува да им го покаже? - Няма да бъдат толкова убедителни без мен - каза Нина. Каган поклати глава. - Това не е точно така. Залогът е прекалено голям, така че ще сторят каквото е необходимо. Ще намерят други начини да я принудят да преведе руните. Остатъкът от краткото пътуване до брега премина в тягостна тишина. По заповед на Григори четиримата руски войници слязоха от плавателния съд и го издърпаха до чакъла, за да могат останалите пътници да слязат от него и да разтоварят екипировката си. Докато те правеха това, четиримата отидоха до другата лодка и внимателно пренесоха снегоходите на грозния бряг. Превозните средства бяха частично разглобени, за да може да бъдат по-лесно транспортирани; мъжете започнаха да ги сглобяват, когато лодката се върна на „Академик Рожков“ за втория комплект. - Тези момчета добри ли са? - попита Еди и посочи към четиримата младежи. - Къде ги намери? - Те са членове на Отдел 201 - отвърна Каган. - За щастие, бяха далеч от бункера, на обучение. Призовах ги обратно за мисията. - Защо имам странното усещане, че те са били единствените членове на Отдел 201, които си можел да повикаш? - попита Нина. Руснакът я изгледа печално, но не каза нищо. Петнайсет минути по-късно втората лодка се завърна с другите снегоходи. Бъркли се възползва от това време, за да препрочете бележките си, на моменти хвърляше погледи към далечната планина. - Знаеш ли накъде трябва да поемем? - попита Нина. - Така мисля - отвърна ученият. - Макар че се наложи да поработя доста, за да започна да мисля като древните. - Сигурен съм, че е така - каза Еди. - „Корав викингски воин“ не е първото нещо, което ми идва на ума, когато те погледна. Бъркли се намуси, но все пак продължи: - В крайна сметка мисля, че го разгадах. Трябва да тръгнем на северозапад по този хълм. - Мъжът посочи към вътрешността на острова. - На върха му трябва да намерим ориентир, който наричат „камъка щит“. Надявам се да прилича на името си. - Поне няма да ни се налага да вървим - каза Нина и се огледа наоколо, докато войниците нагазиха във водата към завръщащата се лодка, за да разтоварят снегоходите. Склонът, за който говореха, беше сравнително равен в началото, но бързо ставаше много стръмен. Въпреки това жената беше сигурна, че превозните средства могат да се справят с него. - Какво ще правим след това? - От този камък щит продължаваме да вървим по хребета, след което трябва да прекосим Долината на Фенрир. Все още нямам представа какво точно означава това - надявам се да разберем, когато я видим. - Бъркли отново се консултира с бележките си. - Докато намираме ориентирите, не мисля, че ще имаме някакви проблеми със следването на маршрута. Все пак няма никакви дървета, които да ни пречат на гледката. - Може и така да е, но тук има мъгла - контрира го Еди. Над билото продължаваха да се стелят късове от нея, които превръщаха върха на планината в смътна сянка сред безкрайната сивота и покриваха някои от по-ниските части на брега. - Изглежда доста дебела. Трябва да стоим близо един до друг, ако ще ходим там. - Ще се справим - увери ги Каган. Обърна се към войниците, които пренасяха последните остатъци от багажа им. - Ще можем да потеглим след няколко минути, след като момчетата сглобят снегоходите. Готови ли сте всички? - Аз, да - отвърна Нина. - Както и аз - отговори и Еди. - Да се навъртам около някакъв студен бряг, не е точно представата ми за забавление. Докарва ми прекалено много спомени за обучението ми в САС. Каган се разсмя. - САС, пфу! Студ като този? Това е един нормален ден за всеки руски войник. - О, боже, не го подхващай - помоли Нина руснака, като видя, че честта на бившата организация на съпруга ѝ е накърнена. - Започне ли веднъж да обяснява как САС е по-добра от всички останали, няма млъкване. - В такъв случай няма да го слушам - ухили се Каган и се присъедини към войниците си. - Нахакан мръсник - изръмжа Чейс. Съпругата му се разсмя. На руснаците не им отне много време, за да сглобят снегоходите и да ги натоварят. Шофьорите заеха местата си и съживиха двигателите на машините в унисон. Всяко превозно средство побираше двама души; четиримата войници си разделиха двата снегохода, Бъркли се намести зад Каган, а Нина се качи на последната машина зад Еди. Тя се подвоуми за миг, след което обви ръцете си около талията му. Погледна над рамото му към терена пред тях. Гледката я накара да изпита странно усещане за страх. Макар пътуването да не предвещаваше да е кой знае колко различно от онова в Швеция, издигащите се вечнозелени дървета там бяха неотлъчно доказателство, че животът може да вирее дори и на студено. Тук обаче нямаше нищо друго освен мрачни и голи скали и сняг. Земята беше мъртва. Бъркли посочи нагоре по един хълм. - От тук! Каган подкара снегохода си, изхвърляйки снежна струя зад гумените вериги на превозното средство. Войниците го последваха. Еди изгледа куфарчето, в което се намираше „Чукът на Тор“ в багажника на руснака, със съмнителен поглед. - Когато намерим ямата и това нещо не стори онова, което е написано на етикета, какво правим? - Не знам - отвърна Нина. - Но имам усещането, че Каган разполага с резервен план. Просто не ни е разказал за него. - Да, и аз имам такова чувство. - Чейс отвори палтото си и извади от там своя уайлди, разгледа го някак си артистично, преди да го върне обратно в кобура му. - Хубавото е, че и аз си донесох резервния план. - Не можа ли да изгубиш това нелепо нещо във Валхала? - въздъхна Уайлд и поклати глава. - За какво ти е такъв голям пистолет? - Застрелям ли нещо с него, то си остава застреляно - отговори Еди, форсира двигателя на снегохода и потегли. - Какво нещо? Полярна мечка ли? - Жената каза последното като шега, но бързо се осъзна, че се намираха точно във владенията на този огромен арктически хищник. - Чакай малко, не мислиш, че ще се натъкнем на някоя полярна мечка, нали? - попита тя и нервно се огледа наоколо. - Просто искам да съм подготвен - ухили ѝ се Чейс. Той настигна снегохода на Каган и заедно започнаха да се изкачват към очакващата ги планина.   * * *   Отне им десетина минути, за да стигнат до върха на първия склон. Когато се озоваха там, Бъркли затупа енергично Каган по рамото, за да спре. Руснакът изпълни искането на американеца и останалите спряха до него. - Там, ето там - въодушевен, посочи археологът. Встрани от тях имаше голяма равна скала, килната под малък ъгъл. - Камъкът щит? - почуди се Нина. Формата му беше кръгла и наистина приличаше доста на традиционния викингски щит. - Отговаря на описанието, да - съгласи се Бъркли. Той бръкна в джоба си с облечена в ръкавица ръка, извади бележките си от там, разгледа ги и се огледа наоколо. - Трябва да има дълъг хребет, който да води до планината. - От тук - каза Еди и посочи към едно възвишение, на върха на което се очертаваха криви линии върху донесения от вятъра сняг. - Ще трябва да внимаваме много, страните му са много стръмни. Нина се опита за разгледа терена нагоре, но хребетът се губеше в сивата мъгла. - Все пак знаем от викингския маршрут, че някъде там има долина. Надявам се да не е прекалено... - Жената забеляза, че Каган се изпъна в мястото си като някоя хрътка. - Какво има? - Спрете двигателя си - каза руснакът на Чейс и издаде същата заповед на хората си на руски. Снегоходите замлъкнаха. - Чух нещо. Наистина имаше някакъв тих грохот, който едва се долавяше. Всички се огледаха в търсене на източника му. Единият от войниците заговори нетърпеливо на руски и посочи на юг. Ниско висящите облаци определено закриваха по-голямата част от гледката, но звукът се усилваше. - Хеликоптер! - изсъска Каган. - Това е Лок, трябва да е той! Мъжът изруга на родния си език. - Не можем да сме сигурни - каза Бъркли, макар самият той да не беше особено убеден в думите си. Еди от своя страна беше напълно сигурен. - Кой друг може да бъде? Накарали са Тува да им преведе руните и са разбрали накъде трябва да тръгнат по същия начин, както и ние. Задници! Ще стигнат там преди нас! - Дори да прелетят право до ямата, пак ще са само на няколко километра пред нас - обясни Каган. - Хайде! Трябва да побързаме. Руснакът потегли отново, Лоугьн се заклати на мястото си зад него и изкрещя от рязкото ускоряване. Еди погледна мрачно в посоката на невидимия летателен апарат и също тръгна след групата. - Видя ли? Постъпил съм добре, като си донесох пистолета - каза през рамо той. - А те са постъпили добре, че са взели тези. - Сред екипировката на снегоходите на руските войници имаше комплект автомати АК-12: най-модерният модел на „Калашников“, който макар с добавени тактически релси и полимерни части, които да заместят дървото, си беше пряк наследник на високоуважаваното съветско оръжие. - А аз се безпокоях за полярни мечки - изпъшка Нина. - Може би ще извадим късмет и Лок и Хойт ще катастрофират в мъглата - каза Еди, но бързо осъзна, че няма да изкарат чак такъв късмет, и сви рамене. - Не, и аз не мисля, че ще се разбият. - Колко време ще ни отнеме, за да стигнем до там? - Нямам представа - ние даже не знаем къде точно отиваме. - Англичанинът погледна нагоре по планината, която се извисяваше зловещо над мъглата в далечния край на хребета. - Вероятно трябва да изминем още шест-седем километра. Ако времето се влоши... Еди не довърши изречението си. Нина също предпочете да запази притесненията за себе си и се съсредоточи в това, да се държи здраво за съпруга си. Снегоходът мина през един равен камък и започна да се изкачва нагоре. Вятърът хапеше яростно ездачите, които катереха открития хребет. Уайлд се опита да си представи какво ли е коствало това пътуване за викингите, които са вървели пеша и са разполагали само с животински кожи, които да ги пазят от студа. След дългото пътешествие по Атлантическия океан, скандинавските воини със сигурност са претърпявали големи загуби още преди битката да е започнала. В края на краищата когато са стигнали до мястото... С какво точно са очаквали да се сблъскат на Рагнарьок? Мисълта я тормозеше от известно време. В Русия Айзенхов беше споменал, че каквото и да чака в ямата, то не беше истинска змия, но със сигурност приличаше достатъчно на такава, за да накара викингите да вярват в това. Според легендата те са се сблъсквали веднъж с нея, когато мъжете, които по-късно са били превърнати в богове, Один и Тор, са загинали. Какво ли ги очакваше в планината сега? Нина сметна, че трябва да попита Каган какво друго знае за съветските експерименти, но мъжът беше доста напред. Стесняващият се път беше принудил снегоходите да се движат един зад друг и на известно разстояние, за да избегнат струите сняг, които другите машини изхвърляха зад себе си. Насрещният вятър ги блъскаше в лицата. - Мамка му, това щипе - оплака се Еди и се приведе ниско до ръкохватките на превозното средство. - Няма майтап - каза съпругата му. Чувстваше се премръзнала, също както в Швеция... след като излезе от реката. - За щастие, на върха няма да е толкова ветровито, щом има мъгла. Чейс огледа отново хребета. Пластове тъмна материя бавно се носеха над ръба на върха, краищата ѝ бяха разкъсвани от силния вятър, който брулеше лицето на планината. По-голямата част от сивата маса оставаше непокътната пред тях, отвсякъде беше заобиколена от скалисти склонове. - Не ми харесва този път, но за съжаление, няма друг. Не можем да преминем със снегоходите по тези скали. - Трябва да продължим напред, ако искаме да следваме насоките в руните - напомни му Нина. - Ако не сме се отклонили от пътя, това навярно е Долината на Фенрир. - Вълчата, така ли? Предполагам, се радваш, че донесох пистолета си, нали? - Еди я дари с кратка усмивка, след което върна вниманието си върху управлението на превозното средство. Минаха още няколко минути и екипът се озова на върха. Пейзажът пред тях се изгуби в нищото, мъглата беше покрила всичко. Каган отново направи знак на всички да спрат и да изключат двигателите си. Настъпи тишина. - Не чувам хеликоптера - констатира той. - А аз не чувам нищо - добави Еди. Сега групата се намираше между стените на долината, където вятърът не ги достигаше. Като че ли всички звуци бяха погълнати от мъглата. - Ако са успели да намерят ямата и са кацнали, трябва да ги намерим, преди да отлетят. Доктор Бъркли, накъде казват руните, че трябва да продължим? Лоугън отново провери бележките си. - През Долината на Фенрир към някакво скално образувание, което те наричат „счупения пръст“, който сочи към планината. Следваме този път, докато не стигнем до Вигрид - „мястото на битката“. Ако тази яма съществува, ще я открием точно там. Остават ни само още два-три километра. - В такъв случай трябва да се движим възможно най-бързо. Каган отново запали двигателя си. - Внимавайте в мъглата - предупреди го Еди. - Ударите ли камък със скорост осемдесет километра в час, ще се прецакате. - Знаем какво правим - отвърна остро руснакът. Той раздаде заповеди на хората си и потегли по равното поле, този път доста по-бързо, отколкото на идване насам. Четиримата войници го последваха със сходна на неговата скорост. - По дяволите - изръмжа Чейс и включи двигателя на тяхно- то превозно средство. - Ако удари снегохода и счупи буркана със злата течност... - Просто няма да минаваш върху локвата, образувала се от нея - пошегува се Нина, но всъщност беше изплашена при мисълта това наистина да се случи. Навлязоха в долината. Мъглата бързо ги обви, като първо отне всички цветове от превозните средства и пътниците им, след което отмъкна очертанията им и ги превърна в бегли силуети. Скоро и те избледняха - не само защото мъглата стана по-дебела, но и защото навлязоха все по-навътре в нея. - Движат се прекалено бързо - констатира Еди и намали скоростта, след което направи бърза маневра, за да избегне един камък е размерите на футболна топка, който се материализира като че ли от нищото на пътя му. - Видя ли? Ако го бях ударил, можехме да се преобърнем или да откъснем предната ска. - Все още разполагаш със светкавични рефлекси - увери го Нина. - Макар че тези русначета сигурно са по-бързи. Имам предвид, те са с по двайсет години по-млади от теб... - Ба! - Еди направи груб жест и погледна към снега пред тях. - Какво, мамка му, правят? - възропта англичанинът, когато забеляза виещите се в три различни посоки коловози. - Те се разделят. Няма да могат да се виждат един друг. - Аз и сега едва ги виждам. - Нина примижа в мъглата и за миг изпита чувство на пълна дезориентация, тя беше толкова гъста, че скриваше всякакви очертания, жената имаше чувството, че стои в лоното на безформена сива празнота. - Не, чакай малко... не мога да ги видя! По дяволите, аз си мислех, че Лондон е мястото, където подобни мъгли са характерни. - Не, Лондон само вони на нафта - отвърна Еди. Той също се опита да различи нещо пред себе си, но останалите снегоходи се бяха изгубили напълно от поглед, даже ръмженето на двигателите им беше заглъхнало. Намали скоростта и тръгна по една от трите дири. - Надявам се, който е поел насам, да има представа къде отива... Двамата с Нина се напрягаха да видят нещо през заобикалящата ги пустош. Земята стана съвсем неразличима, покрилият я бял сняг правеше всичко да изглежда еднакво. От време на време като че ли се появяваше някоя неясна форма отпред, но тя изчезваше в мига, в който се съсредоточаха в нея. Нина замръзна в мястото си при долетелия до нея тъп звук. - Какво беше това? - Какво беше кое? - попита Еди. - Чух нещо... не знам какво, трясък или нещо подобно. Чейс веднага спря снегохода и се ослуша над звука от пърхащия двигател. - Не чувам нищо. - Няма ги, но... не мога да чуя никоя от другите машини. Еди изгаси снегохода. Върху тях се спусна влажната пелерина на тишината. - Нито пък аз - каза англичанинът след малко, - но ако продължим да следваме дирята им, ще... Околността беше прорязана от писък. - Добре де, това го чух - призна си Чейс, форсира двигателя на превозното средство и даде на пълна мощност. - Какво, по дяволите, беше това? - провикна се Нина. - Сигурно са катастрофирали. Мамка му, казах им да внимават в тази мъгла! Не след дълго Еди намали отново. Дирята, която следваше, изведнъж зави рязко, без да има следа от камък или някакво друго препятствие. - Къде са отишли? - попита мъжът и се обърна да огледа. - Натам. - Съпругата му посочи в една от посоките. Неясната форма, към която приближаваха, се оказа преобърнат снегоход. - Не виждам никого от мъжете. Еди спря на няколко метра от другата машина. - Хей! - провикна се той. - Чува ли ме някой? Добре ли сте? Не последва никакъв отговор. - Може би не говорят английски - предположи съпругата му, обезпокоена. - Ой! Водка, безплатна водка! - Много забавно - отбеляза Нина, но въобще не се смееше, докато слизаше от машината, както не се смееше и Чейс. - Виждаш ли ги? - Не, но имам чувството, че нещо се е случило тук - отвърна той и приклекна. Следите на снегохода стигаха до едно място, на което превозното средство се беше преобърнало и претъркулило заради рязката смяна на посоката, навярно за да избегне някое препятствие... такова обаче отново нямаше. - Отиди до снегохода и виж дали ще можеш да ги откриеш. Ще проверя дали някой не е бил изхвърлен наблизо. Нина отиде до катастрофиралата машина. Двигателят беше изгаснал, багажът бе разпилян наоколо в снега. Нямаше следа от куфарчето, в което беше „Чукът на Тор“. - Не са били Каган и Лоугън - провикна се жената към съпруга си, след което огледа района. В началото не видя нищо... но мъглата се раздвижи и тя забеляза неясна фигура, много по- тъмна от заобикалящия я сняг. Направи няколко крачки, след което се затича, когато осъзна, че това е човек. - Еди! Ела тук! Младият мъж се беше проснал на земята, едната му ръка беше извита зад гърба му. Нина се доближи до него... но бързо отскочи назад, ужасена. Руснакът беше мъртъв. Причината за смъртта му съвсем не беше падането от снегохода. Гърлото му зееше отворено, късове плът лежаха в локва ярка кръв. Чейс отиде при жена си. - Боже господи! - излая мъжът, когато видя ужасната гледка. - Какво чудо му е причинило това? Нина извърна поглед... и видя нещо. - Еди, там има някакви следи. Мисля, че другият войник е лазел в тази посока. - Не е лазел - констатира съпругът ѝ и огледа отъпкания сняг. - Бил е извлачен. - От какво? Отговорът се яви под формата на ръмжене. Но не от снегоход. Нина и Еди се обърнаха към източника на шума. Нещо се материализира от мъглата и тръгна към тях с безстрашна арогантност. Беше вълк. Този не приличаше на никой друг, който бяха виждали преди. Беше огромен, поне с трийсет сантиметра по-висок от нормалното, прегърбеното му тяло стигаше до гърдите на Чейс. Но не само размерът му беше чудовищен. С приближаването си двойката забеляза, че животното е деформирано, подути израстъци се подаваха под влажната му козина. Едното му око почти беше затворено от тумор от едната страна на лицето му. Уродливостта обаче не пречеше на способностите му на ловец. От устата и зъбите му капеше кръв, козината на гърдите му беше напоена в пурпурно от разкъсаното гърло на войника. - О, боже мой! - прошепна Нина. - Викингите са били прави. Това е Фенрир...     32.     Вълкът оголи покритите си с кръв зъби и изръмжа, докато приближаваше към двойката. - Мини зад мен - нареди Еди на Нина и без да отмества поглед от хищника, бавно бръкна във вътрешността на палтото си. - Не прави резки движения. Жената предпазливо запристъпва към гърба на съпруга си... до слуха ѝ долетя нов звук. Тя се обърна уплашена. - Мамка му! - Втори вълк, също толкова голям и уродлив като първия, се измъкна от мъглата. Той също беше целият в кръв от жертвата си - другия руски войник. - Еди, има още един! Ръката на Чейс се стегна около дръжката на пистолета му. Първият вълк се намираше на около шест метра от него, но се приближаваше с премерена крачка и почти механична непреклонност. Мъжът започна да изважда оръжието си, отмести поглед от него, за да провери позицията на ловния му партньор. Той се намираше по-далеч, но също приближаваше с приведена глава. Еди погледна отново към първия хищник... Вълкът се спусна към тях. Англичанинът извади пистолета от кобура... но животното вече беше скочило върху него с шокираща бързина и го събори на земята. Нина изпищя и се махна от пътя на звяра. Вълкът тежеше колкото човек. Ноктите му разкъсаха дрехите на Чейс, а главата му се стрелна към гърлото му. Мъжът съумя да я избута с дясната си ръка точно когато челюстите на животното изщракаха, кривите му зъби се намираха на сантиметри от лицето му. Еди дръпна спусъка на пистолета. Гърмежът на голямото оръжие беше почти оглушителен; англичанинът се надяваше бумтежът да изплаши нападателите им. За съжаление, не го стори. Вълкът потрепна от шума и от проблясъка, който излезе през цевта, но след това поднови атаката си с още по-голямо настървение, жаждата му за кръв надделяваше над страха му. Второто животно се подвоуми, но веднага след като забеляза, че спътникът му не е ранен, продължи да пристъпва напред. - Нина! - провикна се Чейс, като се опитваше да удържи извиващото се в ръцете му чудовище. - Махай се от тук, бягай! Съпругата му залитна назад, беше разкъсана между желанието си да избяга и да помогне на мъжа си. Взе решение да стори второто, присви крак, за да изрита вълка от него... Другото животно направи своя ход и се спусна към Нина. Тя прекрати планираната си атака и се отдръпна настрани. Скоростта на звяра го запрати покрай нея... но той веднага се съвзе и се подготви за втори опит, ръмжеше и се лигавеше. Жената хукна да бяга към преобърнатия снегоход, но чу как вълкът бързо я настига... Тя се гмурна зад превозното средство и се приземи тежко върху разхвърляното му оборудване. Животното светкавично промени посоката си, за да заобиколи снегохода и да достигне жертвата си. Еди изпищя, когато ноктите на вълка отново го одраха, разкъсаха качулката му и се врязаха в челюстта му. Няколко сантиметра по-ниско и щяха да прережат гърлото му. - Мамка ти, Куджо67! - изръмжа той, сви свободната си ръка в юмрук и удари животното в муцуната. Прикован от него, Чейс не успя да вложи цялата си сила в удара... но той се оказа достатъчно силен, за да стресне звяра. Вълкът изръмжа гневно и се отдръпна назад, преди да се спусне отново. Моментното отстъпление даде възножност на англичанина да раздвижи ръката си. Той насочи пистолета си към... Големите челюсти на животното се стегнаха около китката му. Острите зъби пробиха през дебелия ръкав и достигнаха кожата, бяха на път да разкъсат сухожилия и артерии... Последва изстрел... и цялата задна част на главата на вълка ексгшодира. Уайлди се беше озовал вътре в устата му и Еди беше натиснал спусъка. Звярът се свлече върху мъжа. Той разтвори челюстите на животното, за да извади пистолета си, след което избута трупа настрани. - Сега кой го е страх от Големия лош вълк, а? - промърмори си Чейс и се изправи на крака... но бързо застина от звука, който му донесе празнотата. Дълъг, пронизителен вой. От бавно движещата се мъгла се появиха още неясни форми. Останалите вълци от глутницата. Те го заобиколиха и започнаха да го приближават. Еди проследи настъплението им... но бързо си спомни, че има още един звяр, доста по-близо от тези. - Нина! Изстрелът отново беше накарал втория вълк да замръзне, но той се бе опомнил и сега се спускаше към жената, която беше на четири крака зад преобърнатия снегоход. Тя отчаяно стискаше някакъв подобен на жезъл предмет от багажа им, който смяташе да ползва като тояга... Американката осъзна, че може да му намери много по-добро приложение. Жезълът представляваше факла. Нина махна предпазната капачка и удари с дланта си запалителя точно когато ръмжащият хищник ѝ се нахвърли, за да я разкъса. Устройството заработи и от върха му пламна яркочервена светлина. Жената я вдигна... Вълкът скочи като на пружина и я блъсна в снегохода с победоносно изръмжаване, което се превърна в писък, когато Уайлд заби горящата факла във врата му. Звярът отскочи назад, хвърляше се и се въртеше, за да избяга от изпепеляващата го болка, но нямаше как да го стори, горещото устройство беше подпалило козината му. С ужасен вопъл то избяга в мъглата, пламъците се разпространяваха по цялото му тяло и го превръщаха в жива факла. Еди хукна по снега, прескочи снегохода и се приземи точно до съпругата си. - Добре ли си? - Да, така мисля - отговори тя, задъхана, след което забеляза разкъсаните и пропити с кръв дрехи на мъжа си. - Господи! Ти как си? - Аз съм добре - кръвта е от господин Кумчо Вълчо. - Какво се случи с него? Чейс вдигна пистолета си, от него още се стичаха лигите на животното. - Отхапа по-голямо парче, отколкото можеше да преглътне. - Последва много кратка усмивка, която замръзна при гледката на приближаващата глутница. - Има много от шибаните чудовища. - Просто ги застреляй! - Ще го сторя, когато ми се открие чиста възможност. Макар че въобще не са глупави. - Другите вълци бяха осъзнали, че плячката им съвсем не е беззащитна, и бяха сменили тактиката си. Те бавно заобикаляха двойката, като използваха мъглата за прикритие и излизаха от нея само на моменти, за да предизвикат хората да действат. - Даже не знам колко са на брой. Три, четири, нямам представа. - Еди забеляза една от бягащите форми, която усети опасността и отново потъна в празнотата, но друг от спътниците му се появи от другата страна. - Останаха ми само пет патрона в този пълнител - ако пропусна, ще ми отнеме няколко секунди, за да презаредя, а това ще им даде шанс да ни атакуват. - Това няма ли да помогне? Нина взе един АК-12 от тези на войниците, махна предпазителя и го вдигна в стрелкова позиция. Чейс се ухили. - А аз си мислех, че не харесваш оръжия. - Не ги харесвам, но не отричам, че понякога са полезни! Съпругата му се огледа наоколо, проследи един от вълците, прицели се в него... и стреля. Оръжието беше настроено на автоматична стрелба и отприщи разкъсващ залп от куршуми. Животното изпищя и се катурна на опръскания с кръв сняг. - Ей там! - предупреди я Еди. Нина се завъртя и видя, че още два вълка приближаваха снегохода от противоположната посока. Още един откос от калашника неутрализира единия от тях, другият се строполи от единичен изстрел от пистолета на Чейс. Уайлд беше ужасена от факта, че убиваше тези животни, но знаеше, че ако не го стори, те щяха да разкъсат гърлата им. - Има ли още от тях? - попита тя и огледа празнотата, която ги заобикаляше. - Не знам. - Еди също оглеждаше района, пистолетът му беше вдигнат и готов за употреба. - Може и да... Мамка му! С периферното си зрение забеляза раздвижване, което се оказа, че е друг вълк, който го връхлиташе с ужасяваща скорост. Чейс се завъртя точно когато животното прескачаше снегохода... Уайлди излая отново, но инерцията на звяра нямаше как да се спре. Той блъсна англичанина и го събори на земята, пистолетът му хвръкна на една страна. - Еди! - провикна се Нина и насочи автомата си към вълка... но той не помръдна, беше се проснал в снега, устата му зееше отворена. Под него се образува червена локва. Съпругът ѝ се изправи и потръпна от болката в рамото му, причинена от сблъсъка. - Ю, мамка му, хуууу, копеле! - изкрещя на мъртвия звяр той и се огледа наоколо. Дори да имаше още вълци в мъглата, те бяха схванали намека и се бяха чупили от тук. - Къде ми е патлакът? Ако изгубя още един уайлди никога няма да спреш да ми го натякваш... - В такъв случай май е по-добре да не ти казвам, че е ей там - каза Нина и съумя да го дари с вяла усмивка, докато се опитваше да успокои дишането си. Чейс се затътри до мястото, което съпругата му му показа, и намери оръжието си наполовина заровено в снега. Той се наведе, взе го и се върна при нея, за да огледа по-добре тялото на вълка. Този - също толкова деформиран, колкото и първият, който видяха - беше с много по-големи размери и мускули, с редица деформации и злокачествени израстъци под кожата му, а и над нея, както и безброй лезии. - Господи, погледни го. Прилича на създание, излязло от „Нещото“68. Нина беше виждала подобни мутации и преди. - Причинителят е етерът - констатира жената и потрепери, но не заради студа. - Също като онези снимки, които шефът на Каган ни показа. - Да. Това означава, че се намираме на правилното място. Субстанцията ги е променила. Двамата се взираха съжалително към трупа, след което се обърнаха към приближаващия ги звук. Този път не беше вой на вълци, а ръмженето на двигатели. Другите снегоходи се появиха. Двамата останали живи войници спряха на около десет метра от двойката и скочиха от превозното си средство, оръжията им бяха готови за стрелба, докато оглеждаха района. - Господи! - възмути се Бъркли, когато Каган спря до Еди и Нина. - Чухме изстрели. Какво, по дяволите, се е случило тук? Григори беше по-заинтересуван от тялото на своя другар. - Контарски! - провикна се мъжът и прибяга до падналата фигура, но след като я провери, се върна бавно към групата, изражението му беше посърнало. - Виждали ли сте Лишин? - попита той Чейс. Йоркширецът поклати глава. - Един от тези го отнесе. Не знаем къде, не го видяхме. Навярно вече е мъртъв. Съжалявам. - Аз също - промълви Каган тихо и кимна към едно от животните. - Етерът, той им е сторил тези деформации. Това е единственото обяснение. - Знаем - съгласи се Нина. - Такива са резултатите при минимално излагане на тази субстанция. Още малко от нея и нямаше да доживеят толкова. Никога не съм виждал ефектите със собствените си очи, но... - Последва пауза, след което руснакът изпъна раменете си. - Вече знаете защо трябва да унищожим етера, да? Това, което се е случило с вълците, не трябва да напуска този остров. - Не мога да споря с теб - каза Еди. Бъркли поклати глава. - Не разбирам. Как тези животни са оцелели толкова дълго време? Викингите са наричали това място Долината на Фенрир, но не е възможно да са живели хиляда години. - Това навярно са децата на животните, дошли на острова преди месеци, когато морето е било замръзнало - обясни Каган. - Родителите им са умрели веднага след като са били изложени на етера, но кутретата им са оживели, макар и като уроди. - Ужасно е - каза Нина. - Да. Но ние можем да го спрем... ние трябва да го спрем. - Руснакът изгледа печално тялото на войника за последен път, след което се върна на снегохода си. - Хайде. Да тръгваме. - Задръж го - каза Еди на съпругата си, която имаше намерението да зареже автомата си. - Може да имаме нужда от него. - Мъжът върна пистолета в кобура си и двамата се насочиха към снегохода, докато другите палеха двигателите на своите машини. - Хей! Този път не карайте толкова бързо! - провикна се англичанинът. - Трябва да се движим заедно! - Съгласен - отвърна Каган. Той се завъртя върху собствената си следа и тръгна напред, с доста по-умерена скорост. Войниците го последваха, както и Чейс.   * * *   Теренът отново стана стръмен и не след дълго излязоха от мъглата, която беше уловила в капан долината. Около планината още прелитаха кълбета от нея, но върхът ѝ вече се виждаше ясно, той представляваше зловеща пирамида, насочена към об- лачното небе. Преводът на Бъркли на древните руни нямаше нужда от сложни интерпретации. „Счупеният пръст“ се оказа дълга каменна плоча, която студът беше пречупил надве през средата, късият й край сочеше нагоре. Изоставиха снежната пустош под тях и започнаха да се изкачват. Важно беше какво ги очакваше там горе. Нямаше следа от хеликоптера, вероятно беше кацнал. Ако го беше сторил, то в такъв случай пътниците му бяха открили онова, което търсеха. Бъркли потупа Каган по рамото. Руснакът отби, другите два снегохода сториха същото. - Какво има? - попита Нина. - Навлизаме в последната част от пътуването си - отговори Лоугън. - Трябва да търсим открит терен. Намерим ли го... това е. Значи, сме стигнали до Вигрид, където викингите са отишли, за да се изправят пред Рагнарьок. Еди се вторачи нагоре по склона. - Трябва да е онова там - каза той и посочи. Встрани от издигащия се връх, на няколко десетки метра от позицията на групата, част от терена ставаше равнинен. Вятърът издухваше снега по краищата му. - Струва ми се, че можем да стигнем със снегоходите до него - каза Нина. - Не мисля, че трябва да го правим. Не искаме да разберат, че приближаваме. Навярно са видели кораба и ще се оглеждат за компания. - Ето там - каза Каган и посочи към една скала не много далеч от тях. - Можем да скрием снегоходите и да продължим пеша. - Руснакът погледна за пореден път зад Бъркли, като че ли, за да се увери, че куфарчето, в което се намираше „Чукът на Тор“, все още е на мястото си, след което потегли отново. Чейс го последва, същото сториха и войниците. Отне им пет минути, за да стигнат целта си. Еди спря снего- хода до скалата и слезе от него, Нина свали калашника от рамото си. Киселият Лоугън я гледаше мрачно. - Не трябва ли и аз да имам оръжие? - попита той. Единственият отговор на Каган беше кратък лаещ смях, докато Чейс беше доста по-вербален: - Хич не ти трябва, друже! - Защо не? Знам как да се оправя с него - използвал съм оръжия и преди. Добре де, стрелял съм само по мишени, но знам от коя страна се хваща. А и досега трябва да съм доказал, че съм на ваша страна. Дори и на теб, Нина. - Може и така да е - отвърна жената, - но даже да искам да ти дам оръжие, другият автомат остана някъде там долу при вълците. - Американката посочи към гъстата мъгла. - А не съм сигурна дали успяхме да ги убием всичките. Бъркли погледна надолу, изглеждаше така, все едно наистина обмисляше варианта да се върне обратно и да вземе оръжието, но бързо поклати глава и се отказа от това си намерение. - Добре де, добре. Но ако ни превъзхождат, когато се сблъскаме с тях, недейте да вините мен. - Става. Има достатъчно други неща, за които да те виня. - За бога - промърмори ученият, но реши да смени темата, като извади бележките си. - Така. Онова там наистина трябва да е Вигрид. Стигнем ли до него - мъжът посочи нагоре към платото, - ще открием ямата. Леговището на Йормунганд. Мидгардската змия. - Вече се срещнахме с брат ѝ, вълка - каза Еди, докато събираше багажа си от багажника на снегохода. - Между другото, как стават тези неща? Баща им трябва да е бил в адски кофти настроение. - Локи е бил трикстер69 - обясни Бъркли. Всички останали бяха прибрали багажите си от машините и бяха последвали англичанина нагоре по склона. - Можел е да приема всякаква форма. Всъщност - продължи американецът, ентусиазиран, когато го осени една мисъл - знаете ли какво ми идва на ума, като се сетя за мутациите на тези вълци? Ако те са причинени от етера, това може да обясни доста от староскандинавските легенди. Великани, моноподи, скрелинги - навярно всички са били хора или животни, подложени на подобни мутации. - Може би ще успееш да възстановиш позициите си в археологическия свят, като напишеш труд по темата - каза му Нина рязко. Лоугън схвана намека и млъкна сърдит. Групата се изкачи по склона. С приближаването на платото той стана още по-стръмен, там, където не можеше да се задържи сняг, се подаваха голи скали. Последните няколко метра им се наложи да се катерят. Пръв на върха стигна Еди. Той направи знак на останалите да останат по местата си и внимателно надникна над ръба. - Виждам хеликоптера - докладва той. Каган се присъедини към него, куфарчето, в което се намираше „Чукът на Тор“, беше на гърба му. - Има ли следа от Лок и хората му? - Само някакъв тип, който се размотава наоколо, но не виждам никого друг. Макар че... - Чейс заслони с ръка очите си, за да ги предпази от прелитащия сняг. - Има и някакъв голям кратер. Вероятно ямата с етер. Последва сериозно раздвижване, когато Нина, Бъркли и войниците се покатериха нагоре, за да надникнат. - Прав си - мрачно констатира Каган. - Прилича на онази, намерена на Нова Земя. Оказа се, че платото не е чак толкова равно; бяха се озовали в горния му край, снежната му повърхност се снижаваше постепенно, преди да се вреже остро в планината. Хеликоптерът „Сикорски S-76“ беше боядисан в отличително червено, за да може да изпъква при тези арктически условия. Той се намираше на няколкостотин метра под настоящото им местоположение. До него стоеше един мъж, но той гледаше в противоположната на тяхната посока, към единствената забележителност в околността. Зеещата дупка. Самото плато представляваше неравен овал, издълбан в сърцето на планината, в най-широката си част беше дълго над трийсет метра. От ямата в него се надигаше пара, тя кондензираше, когато се сблъскаше със студения въздух над нея, и бързо биваше отнасяна от непрестанния вятър. - Има нещо топло там долу - констатира Нина и забеляза, че около кратера нямаше никакъв сняг. Каган кимна. - Етерът извира някъде от дълбините на земята. Другата яма също беше гореща. - Струва ми се, че Лок и Хойт вече са вътре в нея - каза Еди. От едната страна на дупката беше построен подпорен мост, от който се спускаха няколко въжета към бездната. - Според теб колко души са? - попита Нина. - Хеликоптер от този ранг може да превозва без проблем дванайсет пасажери. Направо чудесно, поредната частна армия. - Какво ще правим? - попита Бъркли. - Няма значение, не можем да им позволим да си тръгнат с етера - настоя Каган. - Трябва да извадим от строя този хеликоптер. След това ще слезем в ямата и ще използваме „Чука на Тор“, за да го неутрализираме. - Ако проработи - каза Чейс и огледа, замислен, обстановката долу. Наемникът, който беше на пост, продължаваше да се взира в ямата, явно чакаше онези в нея да се завърнат на повърхността. - Те не знаят, че сме тук. - Сигурен ли си? - попита го Нина. - Ако знаеха, Хойт нямаше да остави само един юнак тук горе. Може и да е гадняр, но не е глупав. Този тип там просто държи под око въжетата. - Какво мислиш? - попита Каган. - Можем да се промъкнем до хеликоптера, без да ни забележат. Ще използваме онези скали за прикритие. - Мъжът посочи към няколко големи камъка, които се подаваха от снега между позицията на групата и машината. - Ако този тип остане съсредоточен върху ямата, можем да се доближим на петнайсетина метра от него, без да ни усети. - Ами ако се огледа наоколо преди това? - попита Бъркли. Еди извади своя уайлди. - Тогава ще разбера колко ми е точен патлакът от далечни разстояния! Смятам, че можем да се справим. - Аз също - съгласи се Каган и кимна. Заговори нещо на хората си на руски, след което отново се обърна към Чейс. - Те ще ни прикриват, докато се промъкваме към хеликоптера. - Предупреди ги да не се целят в това чудо на гърба ти, става ли? - Англичанинът се надигна внимателно. - Нина, чакайте тук, докато не е безопасно. Дръж го под око. Мъжът посочи с палец към Лоугън. - Нямам нужда от бавачка - оплака се ученият. Сърдитата му физиономия стана още по-кисела, когато жената свали автомата си. - Нина, сигурна ли си, че знаеш как да използваш това? - Питай вълците - отвърна археоложката. Тя се пресегна и стисна ръката на съпруга си. - Успех. - Ще се видим скоро - усмихна ѝ се той. - Хайде, Каган, да тръгваме. Има проблем долу в ямата! - ухили се англичанинът и добави: - Винаги съм искал да кажа това. - Всички го погледнаха. - Това е йоркширски израз... о, няма никакво значение. Хайде. Еди се изкатери по платото и приведен, стигна до първата скала. Григори го последва. Руснаците се разположиха от двете ѝ страни, за да ги прикриват. - Та - започна Каган и погледна към уайлди, - големият пистолет впечатлява ли жените? - Мъжът се подсмихна. Чейс изпръхтя. - Всички наоколо са някакви шибани комедианти. Използвам голям патлак, защото, когато гръмна някого с него, той пада и повече не става, ясно ли е? Е, поне обикновено не стават. - Стигнаха до следващата скала и се скриха зад нея. Самотният пазач продължаваше да наблюдава ямата; сега, когато Еди беше близо до него, можеше да прецени от стойката на мъжа, че той е премръзнал и отегчен. Вероятно Лок и компания не бързаха със задачата си. - Оръжието му е преметнато през рамо, така че въобще не очаква неприятности. Какво е онова в лявата му ръка? Каган присви очи. - Предполагам, че е радиостанция? Не го виждам добре. - Навярно чака Лок да му съобщи, че са успели да вземат етера, за да може да ги изтегли. - В такъв случай трябва да отидем там, преди да го стори. Движеха се на зигзаг между скалите. Бяха на около трийсет метра от летателния апарат, когато Еди направи знак на руснака да спре. - В хеликоптера има някой друг - докладва англичанинът и двамата приклекнаха зад една покрита със сняг скала. Неясната фигура се виждаше през прозореца на машината. - Това е пилотът. - Има и още някой - забеляза Каган. В едно от местата за пътници се намираше друга фигура. Русокоса фигура. - Това е Тува! - каза Еди. - Довели са я с тях, в случай че има още руни за превеждане. - Няма да им е необходима още дълго - мрачно отбеляза руснакът. - Трябва да я измъкнем от там. Ти се заеми с пазача, а аз... Каган млъкна, двамата с Чейс залегнаха, когато наемникът се раздвижи. Предметът в ръката му наистина се оказа радиостанция, вятърът донесе звука от нея до наблюдателите. Еди не можеше да различи думите, които се носеха от устройството, но позна гласа, който ги изричаше. - Хойт! Това копеле. - Англичанинът се приведе напред в опит да чуе какво се говори. - Чуваш ли го какво казва? - Не, прекалено е далече... Залегни. Чейс отново се прикри зад скалата, когато наемникът се обърна и тръгна към хеликоптера, все още слушаше съобщението на шефа си. Фрагменти от предаването достигнаха до наблюдателите: - ...на дъното - каза Хойт. - Уверете се, че въжетата... ще издържат товара. Веднъж да... шефът иска да се връщаме горе. Кажи на пилота... - На път са да вземат етера - констатира обезпокоен Каган и вдигна калашника си. - Не можем да чакаме, трябва да ги спрем. - Чакай, чакай - спря го Еди. Радиосъобщението стана по-ясно, когато наемникът се приближи до хеликоптера. Думите на Хойт изпратиха студени вълни по тялото на англичанина. - Шефът каза, че нямаме повече работа с Русокоска. Изведи я навън и я застреляй. - Разбрано - отвърна мъжът, а на лицето му се появи садистична усмивка. Затъкна радиостанцията за колана си и хвана автомата. - Излизай навън - излая той, отвори вратата на летателния апарат и издърпа Тува. Ръцете ѝ бяха завързани зад гърба ѝ с миши опашки, така че жената едва не падна. - Шибаняци - изсъска Еди, щом видя лицето на шведката. Останали без Нина, Хойт и Лок бяха минали към много по-директни - и брутални - начини да я накарат да им съдейства. На лицето ѝ имаше редица натъртвания и синини, а долната ѝ устна беше подута. Очите ѝ бяха подпухнали и червени от изтощение... и страх. - Отивам. - Чейс, чакай... - започна Каган, но англичанинът вече беше потеглил. Еди се запромъква към хеликоптера, като се опитваше да е извън видимостта на пилота и на наемника. Не можеше да рискува да застреля втория, защото дори да го уцелеше, куршумът можеше да мине през тялото му и да нарани Тува. Трябваше да бъде много внимателен. Наемникът отведе шведката на три метра от хеликоптера. - О, боже - проплака тя, когато осъзна какво предстои. - Не, моля ви! Направих всичко, което искахте от мен! - Нищо лично - отвърна наемникът, макар насладата в гласа му да подсказваше, че самото убийство беше нещо повече от работа за него. - На колене. - Моля ви, недейте! - замоли се жената. - Млъквай. - Мъжът я събори върху снега и насочи оръжието си в задната част на главата ѝ. - Ако не беше толкова студено, щяхме да се опознаем. Малка услуга заради това, че ще го направя бързо... - Направи това бързо - изръмжа Еди и се извиси като привидение зад наемника, обви с една ръка главата му, а другата прокара през предната част на раменете му... и ги изви в различни посоки. Чу се неприятно изхрущяване от врата на войника, кокалът се беше счупил, мускулите и тъканта само изхрускаха влажно. Очите на мъжа се ококориха, той отвори уста, за да изпищи от болката, но нямаше въздух, за да изпълни намерението си; трахеята му беше смачкана, гръбначният му стълб беше прекършен под четвъртия прешлен. Чейс го остави да се свлече. Той падна на земята напълно безжизнен, устата му зееше отворена като златна рибка на суша. - Не се ебавай с приятелите ми - изръмжа англичанинът и отиде да помогне на Тува. - Всичко е наред, ще те измъкнем от тук. - Еди? - почуди се жената и се огледа наоколо със смесица от шок и изненада. - Oj, herre Gud, Еди! Ти ме намери! - Да, следвахме руните. Не ми се иска да го призная, но Бъркли си знае работата. Чейс изправи Тува на крака, след което извади пистолета си и отиде до вратата на хеликоптера. Пилотът тъкмо беше осъзнал какво се случва навън и търсеше радиостанцията, но когато видя голямото оръжие, замръзна и я пусна на земята, без дори да му е заповядано да го стори. Каган прибяга зад англичанина. - Добре ли си? - попита Тува той, извади нож и освободи ръцете ѝ. - Да, благодаря ти! Благодаря и на двама ви - проплака тя. Еди направи знак на пилота да излезе от кабината. - Колко души са точно? - попита шведката той. - Знаем вече, че Хойт е тук, какво ще кажеш за Лок? - Да, и двамата са налице. - Доктор Скилфингър разтри ръцете си там, където мишите опашки се бяха впили в кожата ѝ. - Има още шестима с тях. Всички слязоха долу. - Историчката посочи към ямата. - И няма да се върнат горе - увери я Чейс и направи знак на Нина и останалите да се присъединят към тях. - Слушай ме сега - каза той на пилота. - Кажи ми една добра причина да не ти пръсна шибания мозък? Лицето на мъжа се изкриви от ужас. - Аз... аз... аз не знам за какво е всичко това! - запелтечи той, акцентът му беше френско-канадски. - Бях нает да ги докарам тук! - Бил си нает от банда момчета, въоръжени до зъби, които държат за заложник пребита жена. Това не ти ли подсказа, че работата може да е малко съмнителна? - Не задавам въпроси, просто управлявам хеликоптера! - Мъжът погледна към наемника, ужасен. От устата на онзи се разнесе последен гърлен звук, след което застина. - Ще направя каквото кажете, само не ме убивайте, моля ви! Каган се вмъкна в кокпита и разгледа нещо, залепено на таблото за управление. - Мисля, че казва истината. Това тук съобщава, че работи за чартърна компания. Еди кимна. - Слушай, герой - каза на пилота той. - За какво те наеха и къде трябваше да ги отведеш от тук? - Накараха ме да ги докарам до тези координати - отвърна канадецът. - Разполагаха със снимки и сателитни фотографии. Когато забелязахме ямата, се приземихме тук и те слязоха в нея. Казаха, че трябва да вземат някаква проба, след което искаха да летим обратно до Икалуит, където ги чака самолетът им. Това е всичко, което знам, кълна се! Страхът на мъжа беше автентичен. Еди неохотно прие историята му. - Добре, няма да те убия... ако не ме ядосваш - добави той и размаха пистолета си, моментното облекчение на пилота се изпари на мига. - Каган, какво трябва да сторим? Можем ли просто да пуснем това чудо в ямата? Руснакът свали куфарчето и го отвори, за да разкрие стоманения цилиндър в него. - Не. „Чукът на Тор“ трябва да бъде изсипан в етера. - Да, така си и помислих. - Последва изморена въздишка и Чейс погледна към дупката. Над нея все още се издигаше пара, въздухът отдолу беше топъл и влажен. - Колко е горещо в ямата? - Академикът ми е казвал, че температурата в нея може да достигне над сто градуса по Фаренхайт70 дори през зимата. - Значи, не говорим просто за ужасна мутагенна отрова, а за вряща ужасна мутагенна отрова. Чудесно. - Еди се обърна точно когато Нина, Бъркли и двамата войници прибягаха до тях. - К’во ста’а. Радвам се, че се присъединихте към нас. Каган раздаде заповеди на хората си, те вдигнаха своите калашници и застанаха на пост около ямата. Лоугън се намръщи, когато видя мъртвия наемник. - Вие... ах... сте си свършили работата. Нина беше по-обезпокоена за Тува. - Господи - каза тя, когато видя синините по лицето ѝ. - Добре ли си? - Ще се оправя - отвърна шведката. - Съжалявам. - За какво? - Заради това, че им казах как да намерят ямата. Ако бях по-силна, вие щяхте да стигнете тук първи. - Вината не е твоя - обясни ѝ американката. - Просто... не им позволявайте да се измъкнат с етера. Моля ви! - Нямаме такова намерение - отвърна Еди. - Имаш ли план? - попита Бъркли. - Отиваме там долу, убиваме всичко живо, което намерим, пускаме руския еликсир в етера и се прибираме вкъщи. Как ви се струва? - Трябва да идваш на повече срещи на АСН - каза Нина. - Основните ти точки са много по-сбити от моите. - Само ако с мен е господин Уайлди. - Чейс вдигна пистолета си. - Той окуражава хората да са кратки. - Представям си лицето на Сирици, ако участва в среща, на която ти си оставил оръжие на бюрото пред себе си. - Американката се обърна към Каган. Руснакът беше извадил внимателно стоманения контейнер от куфарчето, както и малка военна радиостанция от багажа си. - Какво правиш? - Заповедите ми са да докладвам за местоположението на ямата с етер, когато я открием и сме готови да пуснем „Чука на Тор“ - отвърна мъжът, включи устройството и заговори на руски в него. Веднага получи отговор, след което започна оживена дискусия. Нина огледа дупката. Забеляза някакъв предмет над снега близо до ръба ѝ - друг рунически камък, похабен от ласките на жестокото време. - Тува, преведе ли този артефакт? - Да - отвърна шведката. - Това е съобщение към всеки викингски воин, който е следвал дирята от Валхала, поздравление, че е успял да издържи пътешествието. Пожелава му се кураж в битката срещу Змията на Мидгард. - Не ми се струва, че са намерили много змии наоколо - каза Еди и огледа замръзналата пустош. - Не, но аз не съм слизала в ямата. Нямам представа какво са открили там долу - обясни шведката. - На път сме да разберем - каза Нина, съвсем не беше ентусиазирана от идеята. - Там са Лок, Хойт и още шестима, с които трябва да се разправим. - Имаме изненада за тях - започна Чейс. - Ако ги хванем, преди да са излезли... - Ебать копать! - излая Каган, ужасен. Всички очи се насочиха към него, когато заговори енергично в радиостанцията. Отговорът, който получи, беше строг и непреклонен, изплашеното изражение на мъжа стана още по-сериозно. - Какво има? - попита Уайлд. Григори я погледна, очите му щяха да изскочат от орбитите си. - Дадох им координатите на ямата с етер... и те са на път да активират Царския протокол! Еди, Нина и Тува си размениха ужасени погледи. Бъркли сбърчи устни. - Предполагам, че това не е... нещо хубаво. - Стига бе - отвърна американката. - Искаш да кажеш, че ще ни ударят с ядрено оръжие! Изражението на Лоугън беше толкова объркано, все едно тя му говореше на суахили. - Като казваш „ядрено“, имаш предвид... - Истинска ядрена бомба! - Жената се обърна към Каган. - Кажи им да не го правят! - Опитах се - отвърна руснакът. - Не искат да ме чуят. Те знаят, че Лок е тук, така че моите заповеди са да го спра да не си тръгне от тук с етера. - Това не е особено трудно - каза Бъркли, който трепереше от нервна възбуда. - Качваме се в хеликоптера и казваме на пилота да ни отведе от тук. - Водачът на машината закима енергично. - Лок и приятелчетата му са заседнали, така че когато бомбата долети, ще ги изпържи. Просто е! - Мъжът беше дарен с враждебни погледи от страна на спътниците си. - Не е ли просто? - Русия е на път да изстреля ядрено оръжие по Канада - обясни му Нина язвително. - Какъв мислиш ще е отговорът на НАТО към това действие? - Кога ще изстрелят бомбата? - попита Еди. Радиостанцията оживя отново, руснакът от другата страна на линията даде кратък и отсечен отговор. Каган пребледня. - Току-що са я пуснали. - Какво? - изуми се американката. - Разполагат с патрулиращ „Туполев-160“ над Арктическия океан. Той носи... носеше крилата ракета Кх-102. Това е стелт оръжие, радарите на НАТО няма да го засекат. - Мамка му, знаех си, че трябва да взривя онези Ту-160! - изръмжа Чейс. - Колко е голяма бойната глава? - Двеста килотона. Много по-малка е от Цар Бомба, но не ѝ трябва да е повече. Изключително прецизна е. - Руснакът погледна към димящата яма. - Ще я пуснат право в дупката. - С колко време разполагаме? Каган заговори отново в радиостанцията и съвсем скоро получи отговор. - Трийсет минути. Ракетата е дозвукова, но е бърза като изтребител. - Въобще не ни дадоха шанс - възпротиви се Нина. - Имаме време да опитаме с „Чука на Тор“. Ако сработи, няма нужда да взривяват ямата! - Могат ли да отзоват ракетата, когато вече е отлетяла? - попита Еди. Григори кимна. - В такъв случай се обади на онези духачи и им кажи, че етерът ще бъде неутрализиран след двайсет и девет минути! - По-добре за по-малко - каза съпругата му. - Мразя, когато вършим нещата в последния момент. - Не ми се иска да ви напомням - започна Бъркли в момента, в който Каган се свърза отново с Кремъл, - но се съмнявам Лок и Хойт да ни оставят да правим каквото сме си наумили. - Нямаме голям избор, нали? - Все още разполагаме с опцията с хеликоптера... - Когато ракетата удари и НАТО разбере откъде е дошла и отвърне на удара, може да няма къде точно да се приберем! Каган прекрати кратката си дискусия. - Какво казаха? - попита Уайлд. - Неутрализираме ли етера, ще прекратят мисията - отвърна мъжът. - В такъв случай да изчакаме пет минути и да им кажем, че сме свършили работата - предложи Бъркли. Григори не остана впечатлен. - По един или друг начин Русия ще унищожи етера - обясни той. - За благото на целия свят трябва да сторим това по начина на Отдел 201. Нина се обърна към Тува. - Не е необходимо да идваш с нас. Чакай ни в хеликоптера... и дръж под око този тип - каза американката и дари пилота с подозрителен поглед. Взе автомата на наемника и го даде на историчката. - Знаеш как се използва, нали? - Така мисля - отвърна шведката и колебливо пое оръжието. Еди го погледна и каза: - Предпазителят е вдигнат. - Значи, сега зная как да го използвам. - Вземи и това - каза Каган и ѝ подаде радиостанцията. - Сателитна е - обясни ѝ той. - Няма да работи в ямата. При теб ще е на сигурно място. Нина дари Тува с окуражителна усмивка. - Не си тръгвай, преди да се върнем. - Вие дойдохте да ме спасите, така че аз ще ви изчакам - заяви шведката. - Не се безпокойте, ще наблюдавам пилота. Успех. - Благодаря, ще имаме нужда от него! - отвърна Еди, отвори вратата на хеликоптера и блъсна пилота вътре, след което се отдръпна, за да може и Тува да се качи в летателния апарат. Бъркли гледаше с надежда машината. - Ами аз? - Свърши нещо полезно - каза му йоркширецът и посочи към стоманения цилиндър. - Носи това. И да не си посмял да го изтървеш, че ще пукнеш, преди да имам възможност да те гръмна! Ученият беше на път да отговори на нападката, но мрачният поглед на Каган го накара да замълчи. - Трябва да побързаме. Хайде - прикани ги руснакът и побягна към ямата. Нина, Еди и уплашеният Бъркли го последваха. Забелязаха някакви форми под снега, когато доближиха отвора. Чейс сбърчи лице от отвращение, когато видя мъртъв вълк, студът беше съхранил чудовищно деформираното му туловище. - Навярно са дошли тук, защото е по-топло. Лош ход. - Може въобще да не са слизали в ямата - предположи Уайлд обезпокоена. - Цялата природа наоколо вероятно е токсична. Бог знае какво дишаме в момента. - Ако въздухът е като този на Нова Земя - започна Каган, - то той не е смъртоносен, но не е и приятен също така. Еди изпръхтя саркастично. - Винаги ходим на най-приятните места, нали? Отидоха при руските войници и Григори си размени няколко думи с тях. Нина вдигна поглед към близкия рунически камък, последния ориентир на викингското пътешествие, след което и в самата яма. Нямаше много за гледане, издигащата се пара пречеше на видимостта. Скалата беше тъмна - почти черна, напластена от мазните изпарения. Жената се приближи по-близо, за да огледа по-добре, но се закашля, когато я лъхна гореща пара. Каган се оказа прав - усещането беше неприятно, парливо, почти киселинно и дразнеше синусите ѝ. - Надявам се да си прав, че това нещо не е токсично - каза на руснака тя. - Ако не успеем да изпълним мисията си, няма да има никакво значение дали е отровно, или не - отвърна мъжът, провери дали въжетата са обезопасени и хвърли поглед към ямата. - Аз ще се спусна първи. - Готова ли си? - обърна се Еди към Нина. - Доколкото това е възможно. Англичанинът се усмихна. - Тогава нека спасим света. Отново.     33.     Каган пое водачеството, единият от хората му, Маслов, вървеше след него; групата започна своето спускане в ямата. След тях беше Еди заедно с Нина и Бъркли. Вторият войник, Правдин, ги следваше най-отзад - дали за да пази гърба на цялата група, или просто за да държи под око американския археолог и контейнера с „Чука на Тор“, беше ясно само на рускоговорещите. Съвсем скоро групичката се възползва от въжетата, поставени от екипа на Док. Склонът ставаше все по-стръмен, парата кондензираше там, където издигащият се горещ въздух се сблъскваше със студения на повърхността; не им отне дълго да слязат под мъгливата граница. Еди се опули изумен в онова, което се разкри под него. - Какво, по дяволите, е това? Бъркли също беше възхитен от гледката. - Сега разбирам защо викингите са смятали, че са открили гигантска змия! - И то не само една - добави Нина, също толкова захласната, колкото и мъжете. Безброй дебели колони сочеха като пръсти към тях, извиваха се около ръбовете на ямата и я пресичаха като мостове, преплитаха се една в друга като кълбо от змии. На жената ѝ отне известно време, докато осъзнае какво представляваха: кристали. Беше виждала снимки на кристални пещери по целия свят, една от най-големите се намираше в Мексико и представляваше огромна подземна каверна, изпълнена с тези масивни природни образувания, които тежаха десетки тонове. Тази тук беше на съвсем различно ниво. Кристалите ѝ не бяха от добре познатия млечнобял селенит, а от отблъскващо петролно черно, покрито от струпеи, които наподобяваха люспите на змия. - Това е най-странното нещо, което съм виждала, като се има предвид, че съм сядала на лаптопа на Еди. Макар да имаше представа какво да очаква, Каган също беше впечатлен от онова, което видя. - Формирали са се от етера - обясни той и продължи да се спуска надолу. - Академикът ми е разказвал онова, което съветските учени са научили за тях. Те нарастват постоянно - всяка седмица се уголемяват с няколко сантиметра. Повечето на Нова Земя бяха изчистени, за да се освободи място за стълбите, но съвсем скоро бяха заменени от нови. Нина посочи към един от кристалите, който доближиха. Горният му край се беше отчупил и около него бяха нападали нащърбени обсидианови късове. - Изглеждат доста чупливи. Изненадана съм, че са стигнали толкова нависоко, без да се срутят под собствената си тежест. - Отслабени са от студения въздух на върха. Но вътре в ямата са достатъчно здрави, за да издържат човек. Еди погледна надолу. - Да, страхувах се, че ще кажеш точно това. Стигнаха до подножието на склона, където ямата се спускаше вертикално. Въжетата водеха до горната част на една доста голяма кристална колона, която се протягаше под остър ъгъл по цялата ширина на дупката. Тя беше около метър и половина в диаметър, но осмоъгълната ѝ форма правеше площта в горния ѝ край сравнително по-тясна. - Така - продължи йоркширецът, - значи, трябва да се спуснем по това, докато не стигнем шибаното дъно? - Лок и хората му са успели да го сторят - напомни му Нина. Въпреки този факт, тя също се почувства неуверена, когато погледна надолу. Дъното на ямата не се виждаше, то беше скрито от нащърбената, няколкопластова решетка от кристали, но жената знаеше, че пътят до долу е дълъг. - Дори да издържат теглото ни, безопасно ли е да ги докосваме, щом са се образували от етера? - Кристалната форма е безопасна - обясни Каган. - Добре де, не е точно безопасна, но ще ви убие само ако я изядете. Отровна е, но не е мутаген. - Браво на мен, че не планирах да си направя пикник тук - намеси се Еди. Англичанинът затаи дъх, когато Григори стъпи с два крака на кристалната повърхност и пусна въжето. Върху нея настъпи видима промяна, черната ѝ обвивка се превърна в сива под натиска на тялото му, но колоната не показа никакви признаци от предстоящо срутване. - Добре. Как ще слезем долу? Руснакът огледа пътя пред себе си. - Ще последваме Лок и хората му. Виж, оставили са отпечатъци. - Каган посочи към одрасканите и напукани места върху структурата. - Щом те могат да стигнат до дъното, значи, можем и ние. - Да, но колко от тях са паднали, докато го правят? - попита Бъркли. - Надявам се всички - отвърна Чейс. Той се наведе напред, за да огледа по-добре долу, все още се държеше за въжето. - По принцип бих казал, че трябва да вървим по кристалите един по един, за да не се счупят, но тъй като сме притиснати от ядрен часовник, ще се наложи да се движим в група. - Англичанинът се дръпна назад и погледна часовника си. - Мамка му, отнело ни е три минути само за да стигнем до тук. - В такъв случай трябва да се движим по-бързо - твърдо заяви Григори. Той вдигна ръцете си за равновесие и се спусна надолу по стръмния кристал. Маслов му даде възможност малко да се отдалечи и тръгна след него. Черната повърхност изпука тихо под краката му. Еди потръпна, но когато войникът последва Каган, той тръгна след тях. Образуванието пое тежестта му, но усещането беше някак странно, все едно стъпваше върху дебел слой линолеум, а не върху стабилна структура, каквато изглеждаше, че е. Навярно тази лека гъвкавост не позволяваше на кристалите да се напукат, докато се виеха около стените на ямата. Грубата повърхност създаваше опора и правеше спускането му по-стабилно, отколкото очакваше. Пред него Григори стигна до далечната страна на дупката и с мъка се прехвърли на друг мост под него. - Нина, тръгвай. Жената неохотно пусна въжето и последва съпруга си. Повърхността на горната част на кристала беше достатъчно широка, за да се поберат краката ѝ, но беше килната под лек хоризонтален ъгъл надолу, което я правеше трудна за преодоляване. Маслов стигна до ниския й край и слезе при Каган; Уайлд се обърна към Бъркли. - Лоугън? Идваш ли? - Да, само дето не е толкова лесно - промърмори мъжът и вдигна тежкия стоманен цилиндър за дръжката. Археоложката го изгледа съжалително. - Слушай, ще се протегна назад и двамата можем да си разделим тежестта помежду си. - Нина, нека Иван зад него да му помогне - каза ѝ Чейс, но жената вече беше спряла на място и изпъваше ръка назад към сънародника си. Той ѝ подаде контейнера и тя го хвана. - Бъркли, ако жена ми падне заради теб, ще я последваш надолу с куршум в главата! - Еди, той е с нас - увери го Нина, преди да се обърне към бившия си колега отново: - Нали, Лоугън? - За бога - изръмжа археологът, когато стъпи на кристала. - Имам достатъчно възможности да бъда убит днес, без да добавям към тях смахнатия ти съпруг. Искам да се махна от тук толкова, колкото и вие... и не ми се иска да го направя само за да не ми падне ядрена бомба на главата! - Добре, разбрах ти гледната точка! - Нина продължи да се движи, контейнерът висеше между двамата. Чейс стигна до дъното, обърна се, за да се увери, че съпругата му напредва без никакви проблеми, преди да последва надолу двамата руснаци. Каган вече се намираше на следващото стъпало от спускането, кристалният кръстопът долу беше много по-стръмен от първия. - Вижте, там има светлина - отбеляза йоркширецът и посочи надолу. - Да, видях я - отвърна руснакът. Дневната светлина, която се стелеше от горната част на ямата, бързо беше погълната от мрака, но сред черните останки се виждаше меко синьо сияние. - Навярно Лок и Хойт са я донесли. - Колко мило от тяхна страна. - Еди се загледа в светлината, докато чакаше войника да му освободи място. - Знаеш ли на какво ми напомня всичко това? На гигантска игра на Керплънк71. - Ние сме в ролята на топчетата - констатира нервно Нина. Чейс ѝ помогна да слезе долу, Бъркли ѝ подаде Чука на Тор и я последва. Правдин пък последва него точно когато англичанинът стъпи на следващата колона. - Остават ни само двайсет и пет минути - предупреди Еди. Това накара всички да се размърдат. Каган скочи на следващия спускащ се надолу кристален мост и поведе групата. Не след дълго източникът на странната светлина беше разкрит. Той представляваше полупрозрачен балон около метър и двайсет в диаметър, подпрян между два кристала, от вътрешността му се стелеше изненадващо ярко сияние и осветяваше наоколо. - Ето ти го твоето топче за Керплънк - каза Чейс и го сръга, когато мина покрай него. Напомпаната сфера беше направена от същия здрав латекс, който се използваше в направата на метеорологичните балони. - Трябва да е оборудван с цял куп LED диоди в него. - Има още от тези чудесии долу - докладва Каган. Нина надникна над ръба и видя още от светлинните глобуси в ямата. - Виждаш ли вече дъното? - Още не. Дупката на Нова Земя беше дълбока почти сто метра. Надявам се тази да не е повече. - Да, и аз! - Въздухът беше станал доста горещ, това принуди американката да си откопчае ципа, за да се охлади. Групата продължи напред, като вървеше на зигзаг. Близо до гигантските кристали, които се извиваха в ямата, се подаваха по-малки, направо от стените, и заплашително стърчаха като стъклени върхове на копия. Други висяха надолу като сталактити. Каган се наведе, за да се предпази от един от по-големите, и издаде заповед, когато забеляза нещо долу. - Внимавайте. Някои от кристалите са напукани. Не знам дали ще успеят да ни издържат. Еди разбра какво има предвид спътникът му. Предположи, че някакво парче се беше откъснало от тавана и се бе стоварило върху един от мостовете. По черната повърхност имаше нащърбени криви линии, които приличаха на мълнии, и бяха видими дори на тази слаба светлина. За съжаление, това, изглежда, беше единственият път, по който можеха да продължат. - Накъде са тръгнали Док и хората му? Дали са рискували да минат от тук? - Трудно е да се каже. Чакай... - Последва кратка пауза, след което: - Не, слезли са от другата страна. - Каган стъпи на повредената повърхност, пропуканият кристал издаде слаб, но обезпокоителен звук, след което се прехвърли на друг кристал. - Добре. Вече е безопасно. Чейс се обърна към двамата археолози. - Добре ли си? - Долу-горе - отговори Бъркли и изтри потта от челото си. - Не питах теб. Нина? - Оцелявам някак си - отвърна му тя. - Това нещо наистина почва да тежи, като го поносиш малко. Жената повдигна стоманения контейнер. - Подай ми го - каза й Еди. - Аз ще го нося. Ще помоля другия човек на Каган да ми помогне. Не може да е толкова... - Тишина! - изсъска Григори. - Чувам ги. Всички млъкнаха. Чейс пристъпи бързо до двамата руснаци, които се бяха свили зад едно леко възвишение. Видя още от светлинните глобуси... За първи път забеляза дъното на ямата. И източника на етер. Между лабиринта от кристали се виждаше само малък резен от него, но той беше достатъчен, за да разкрие лепкавата, абсорбираща светлината тиня. Тя проблясваше и се гърчеше на неестествената светлина от глобусите, все едно къкреше върху някакъв огромен котлон. До тях достигнаха гласове. - Това е Хойт - промърмори англичанинът. - Както и Лок. - Щом още са тук, значи, не са успели да вземат проба от етера - каза Каган. - Можем да ги спрем. Мъжът вдигна автомата си. Еди стори същото, но бързо разбра, че няма да може да получи чиста възможност за стрелба. - Мамка му! Не мога да стрелям от тук. Трябва да отидем по-долу. Каган кимна и погледна към объркващата мрежа от черни колони. - Там - каза той и посочи към точно определен участък от един кристал. Този беше най-широкият, който бяха виждали до момента, представляваше тежък шестоъгълен стълб, вклинен почти хоризонтално през ямата, като че ли от някой великан. - Ще имаме възможност да ги отстраним, преди да са разбрали, че сме тук. Руснакът направи знак на останалите да продължат напред. - Не съм сигурен, че е безопасно - подвоуми се Еди. Светлината от един от глобусите, който се намираше над стълба, разкри пукнатини в структурата му. - Налага се да рискуваме. Времето ни изтича. Англичанинът нямаше как да не се съгласи - крилатата ракета беше на малко повече от двайсет минути разстояние от тях. - Добре, да тръгваме. Нина, остани на мястото си. - Не - настоя Каган и слезе по-долу. - Трябва да занесем „Чука на Тор“ при етера колкото се може по-скоро, а и трябва да се върнем на повърхността, за да отзовем ракетата. Не можем да чакаме. - Григори добави нещо на руски на войника, който вървеше най-отзад, и онзи се опита да мине покрай Нина и Бъркли, но нямаше достатьчно място, за да стори това. - Доктор Уайлд, слез долу. Въпреки притесненията си Еди кимна на съпругата си. - О, боже - оплака се жената и предпазливо заслиза надолу. Каган се озова на следващия мост и с готово за употреба оръжие, тръгна по него. Първо го последва Чейс, а после и Маслов. Англичанинът стигна до средата и погледна надолу... и най-накрая видя ясно онова, което лежеше на дъното. Ямата се разширяваше в полусферична каверна с дължина около четиресет и пет метра, скалата беше станала черна от изпаренията. Стотици нащърбени сталактити висяха от горе и правеха мястото да прилича на обсидианова зала за мъчения. Жегата беше непоносима, а парливата миризма - болезнена. Дъното на каверната беше пълно с онова, заради което всички бяха тук, още светлинни глобуси се клатеха на повърхността му. Това беше етерът. Езерото от отвратителна първична тиня се точеше бавно, големи балони се образуваха и пръскаха отгоре му. Огромните кристални колони се издигаха във всички ъгли от блестящата течност. Някои бяха изтласкани от нея към стените и тавана, където се удряха в непреклонната скала и се ронеха в нея, докато други се бяха изпънали нагоре към дневната светлина, все едно се съревноваваха помежду си. Субстанцията се точеше мързеливо покрай основите им... Видимо беше, че не се движеше само от топлинния източник под нея. Определено имаше течение, което започваше от едната страна и се движеше на другата. Черната отрова излизаше за кратко на повърхността, след което продължаваше своето пътешествие през виещите се подземни канали. Всичко това не беше от такова значение за Еди, от каквото беше за хората долу. Лок, Хойт и екипът им бяха слезли почти до отвратителното езеро, като използваха кристалните колони за пътеки. Както Тува ги беше предупредила, с двамата американци имаше още шестима души. Всички бяха въоръжени с карабини „Зиг Зауер 516“, а не с автомати. След онова, което се случи в Норвегия и във Валхала, Хойт не искаше да рискува да бъде числено превъзхождан. Въпреки това мъжете не очакваха да бъдат нападнати. Вместо да са нащрек, те се бяха съсредоточили върху единия член на групата си, който беше най-близо до езерото. Съвсем предвидимо Лок и Хойт бяха делегирали опасната задача да се добие проба от етера на свой подчинен. Наемникът беше облечен в предпазен жълт костюм, а на лицето си имаше филтьрна маска, той беше коленичил на една наклонена плоча от черен кристал на около трийсет сантиметра от врящата субстанция. Пред него се намираше стоманен контейнер: той наподобяваше онзи, в който се съхраняваше „Чукът на Тор“, капакът му беше отворен. Мъжът работеше с помпа, като внимателно всмукваше етер през змиеподобен метален накрайник и изсипваше съдържанието му в цилиндъра. Който беше почти пълен. Лок се намираше на около шест метра от него и по-нависоко. - Колко ти остава още? - попита нетърпеливо той. - Почти съм готов - отговори операторът на помпата, гласът му беше приглушен. - Крайно време е. Искам тази проба в лабораторията ни до края на деня. Хойт, който стоеше зад него, се изкашля и каза: - Колкото по-скоро се измъкнем от тук, толкова по-добре. Навярно ще хванем рак само като дишаме тия лайна. - Волков казал на ЦРУ, че няма опасност - отвърна Лок. - Да, но това е било през шейсетте, а тогава са говорели същото и за цигарите. - Наемникът се закашля отново и се отдръпна нагоре по една от колоните. Айвър не му обърна внимание, наблюдаваше напълването на цилиндъра с благоговение. - Викингите са били прави - каза той, по-скоро на себе си. - Животът и смъртта в една субстанция. - Благоговеенето му се превърна в алчност. - Която ние ще контролираме... Каган изпръхтя отвратен и погледна към моста. Нина и Бъркли бяха успели да направят място на Правдин и сега руснакът се придвижваше към тримата си въоръжени спътници. - Трябва да ги отстраним бързо - обърна се тихичко към Еди Григори. - Можеш ли да ги уцелиш от тук с това? - Руснакът кимна към уайлди. - Лесна работа, друже - отвърна Чейс. - Хойт е за мен. Най-накрая това копеле ще си получи заслуженото. Англичанинът насочи оръжието си към нищо не подозиращия американец. - Когато дам заповед - нареди Каган. - Налага се да ги отстраним едновременно. Еди неохотно махна пръста си от спусъка. - Трябва да сте много бързи и да свалите по двама на човек, преди да могат да отвърнат. - Ще се справим - увери го Григори. Бързо раздаде заповеди на хората си и се прицели със своето оръжие. - Всеки си има цел - стреляме на три. Готови ли сте? - Да - отвърна Чейс. Под тях Хойт прескочи на друг мост. Пистолетът на англичанина го следваше навсякъде. Вторият руски войник най-накрая стигна до спътниците си и вдигна своя автомат. Мъжът кимна към Каган, че е готов да действат. - Добре - каза руснакът. - Едно, две... В ямата проехтя силен гръм... но не от изстрел. Еди усети сътресение под себе си. - Мамка му! - излая той, мигновено разбрал какво е на път да се случи. Пристигането на Правдин беше добавило прекалено много тежест в центъра на моста... и пукнатините се бяха отворили още повече. Хойт вдигна изненадан поглед нагоре към неочаквания звук. - Махнете се от... Кристалната колона се счупи на части.     34.     Еди вече се беше раздвижил, имаше намерение да скочи някъде на безопасно... но Каган блокираше пътя му, натрупалите се наранявания на руснака го бяха направили доста по-бавен. Кристалната повърхност се срути и ш повлече със себе си. Правдин беше осъзнал опасността. Той скочи обратно към издатината в стената, на която се намираха Нина и Бъркли... Но не успя да стъпи на нея и пропадна. Задращи в отчаян опит да се хване за ръба ѝ. Пръстите му уловиха скалата, но тя се строши под тежестта му. Войникът падна с ужасяващ писък, звукът секна след миг, когато човекът се удари в друг кристален мост и се катурна в етера, зарита в лепкавата тиня, но тя бавно го погълна. Другите мъже на срутващия се мост се справиха малко по-добре. Голямото парче кристал под Чейс и Каган се сблъска в една по-тясна структура по пътя си надолу, сблъсъкът уби инерцията му, но хвърли руснака върху една стръмна издатина в стената и той се приземи тежко на нея. Еди беше запратен покрай Григори, за да се озове накрая върху едно по-ниско кристално образувание. Той се плъзна по него и едва съумя да се хване с лявата си ръка за някакъв стърчащ шип, иначе щеше да падне. Маслов се приземи до него и изпъшка от болка. Останките от разрушения мост се посипаха върху двамата мъже. Хаосът се пренесе надолу. - Боже господи! - извика Хойт, когато големият кристален къс се срина право в каверната, по пътя си откъсваше черни копия в ужасна какофония от стъклени звуци. Американецът приклекна зад една от по-големите колони точно когато един шрапнел премина наблизо. Единият от хората му не успя да реагира толкова бързо, той само погледна шокиран към източника на гюрултията... Падащата плоча го премаза под тежестта си. Кристалът, който служеше като пътека, се взриви на парчета и се върна обратно в етера, откъдето се беше появил. Срутеният мост продължаваше да се руши, като по пътя си повличаше още колони и черни сталагмити, хрущеше върху острите шипове, които излизаха от коритото на езерото, за да се намести накрая в купчина отломки.   * * *   Нина наблюдаваше случващото се, ужасена. - Еди! - провикна се тя и се спусна към ръба на малката тераса, за да види съпруга си, проснат на земята на около девет метра под нея. Не можеше да бъде сигурна на бледата светлина на глобусите, но ѝ се струваше, че е възможно да се спусне надолу и да обиколи външната стена на ямата в спирала, за да стигне до него. - Дръж се, идва... Последва ново остро изпукване, този път под краката ѝ. Ръбът на терасата се отчупи. Жената се хвърли назад, но вече падаше... Едната ръка на Нина се хвана за новообразувалия се ръб... тя изпищя, когато остри като бръсначи частици се врязаха в кожата ѝ. Захватът ѝ поддаде... Падна. Страх изпълни сърцето ѝ, когато усети, че вече не се държи, под нея нямаше нищо друго освен врящия черен казан с етер... Бъркли я хвана за китката. Нина изпищя отново, когато изведнъж раменната ѝ става пое цялата тежест на тялото ѝ, мускулите и сухожилията ѝ нададоха вой. - Дръж се, дръж се! - задъха се Лоугън. Той се беше хвърлил към нея, за да може да я улови, и сега лежеше по корем на терасата, двете му ръце бяха извън нея. - Издърпай ме! - изстена жената. - Не мога... да намеря достатъчно опора! - Бъркли направи опит да се издърпа назад, но не успяваше да вдигне ръцете си по-нависоко. - Хвани се за стената! - Опитвам се! Нина разлюля свободната си ръка в опит да намери място, за което да се хване, но новооткритата повърхност беше стъклено гладка. С ъгълчето на окото си забеляза по-нащърбено парче кристал на нивото на бедрото си. Тя се пресегна към него... но докато го правеше калашникът се свлече от рамото ѝ. Жената се опита да вдигне ръката си нагоре, но вече беше станало късно, ремъкът се изплъзна от пръстите ѝ и оръжието издрънча в една от повърхностите по-долу. Освободена от излишната тежест, Нина съумя да стигне издатината и да се хване за нея... но без опора под краката си не можеше да се притегли нагоре. Етерът се люшкаше гладно под нея.   * * *   Мъжът, който се намираше близо до езерото с етер, едва не падна в него, когато повърхността около краката му се разлюля. Той хвърли помпата, с която работеше, и грабна стоманения контейнер за ремъка, преди да падне в черната тиня. - Дръж го здраво, за бога! - изкрещя Лок, който се беше хванал за една тясна кристална колона. - Какво се случи току- що, по дяволите? - Няма да повярваш - излая Хойт, който излезе от прикритието си и погледна нагоре в ямата. - Чейс! Мъжът свали карабината от рамото си.   * * *   Еди не усещаше нищо под краката си. Той се огледа и разбра, че крайниците му стърчат от едната страна на колоната. Мъжът потръпна от болката, причинена му от падането, и ги прибра... Куршуми разкъсаха кристала под него. - Чейс, шибаняк такъв! - изрева Хойт, докато стреляше с карабината. Еди и Маслов запълзяха по естествено образувалия се мост, в чиято долна част се забиха още изстрели. - Ела ми, шибано английско копеле! Другите наемници се присъединиха към нападението. Каверната се изпълни от оглушителния грохот на автоматична стрелба. Какофонията не попречи на Чейс да чуе хрущенето на пропукващ се кристал, мостът под него отслабваше... Разнесе се стрелба, но този път от горе. Това беше автоматът на Каган. Единият от наемниците се присви, когато куршумите на руснака разкъсаха тялото му, и той падна в черното езеро. Останалите се прикриха зад виещите се колони. Еди се възползва от този шанс, наведе се през моста и се прицели с пистолета си. В суматохата беше изгубил следата на Хойт, но светлината на един от плуващите над тинята глобуси разкриваше сянката на фигура, скрита зад малка кристална кула. Сталагмитът експлодира като бомба, куршумът продължи през него и уцели спотайващия се наемник в гърлото. Последният руски войник също се присъедини към битката и обсипа наемниците с изстрели от калашника си.   * * *   Престрелката продължаваше долу, докато Бъркли се опитваше да издърпа Нина. - Дръж се! - Какво си мислиш, че правя? - сопна му се археоложката. - Има една... скала - изрече задъхан Лоугън. - Ще се опитам... да се хвана за нея. - Ученият смени тактиката си и запълзя напред, вместо назад. Успя да затъкне крака си зад един камък... И без да иска, срита стоманения контейнер. Археологът беше изтървал стоманения цилиндър, когато се хвърли, за да спаси Нина. Единственото нещо, което не позволяваше на контейнера да падне, беше точно този клиновиден камък... Металът се катурна от терасата и набра скорост. Лоугън потисна писъка си, когато видя контраагента да пада в бездната, но не можеше да направи нищо друго, трябваше да спаси Нина. - „Чукът на Тор“! - беше единственото, което американецът съумя да каже.   * * *   Каган забеляза металния проблясък горе. - Не! - изкрещя той, спря да стреля и безпомощно загледа как контейнерът падна покрай Нина към мазното езеро... По пътя си откъсна из основи малък кристал, който стърчеше от една от стените - този лек сблъсък беше достатъчен, за да промени траекторията на цилиндъра. Той се удари в една от колоните, отскочи от нея и продължи да пада надолу. Този път се стовари тежко, със звук, подобен на камбана, върху друг кристален мост в каверната.   * * *   Лок чу шумотевицата и вдигна глава, за да провери какво се случва. - Майка му стара - измърмори американецът, когато видя цилиндъра. - Славин беше прав - наистина са работили над контраагент. - Мъжът се провикна: - Хойт! Не им позволявай да се доближат до контейнера! - Единственото нещо, до което ще се доближат, ще са Перлените порти72 - извика в отговор наемникът и премести ръката си върху добавката към оръжието му, монтирана под дулото. Това беше гранатомет М203. Хойт го насочи към надупчената от куршумите колона. - Залегнете!   * * *   Еди чу предупредителния вик. - О, мамка му! - излая той и запълзя напред по колоната, когато отдолу отекна оглушителен изстрел... Кристалният мост беше ударен от 40-милиметрова граната... която се детонира. Маслов се намираше точно над мястото на сблъсъка. Взривът разруши повърхността под краката му и запрати разкъсаното му тяло към дъното на ямата, то се удари в един остър като кама кристал, израснал от стената, черният му връх проби гърдите на войника и се обагри в кръв. Мъжът увисна гротескно за момент, след което тежестта му счупи шипа. Падна в каверната и се приземи тежко върху купчината останки. Еди беше захвърлен във въздуха, когато счупеният мост подскочи под него. Приземи се болезнено на остатъка от колоната и се плъзна по нея към ръба ѝ. Падна... И се озова на един от надуваемите светлинни глобуси. Сферата се пръсна, но все пак му помогна да се приземи, без да си счупи кокалите. Въпреки това болката беше неописуема, батериите и светодиодите в глобуса оставиха тежки следи по кожата му. Разрушеният мост полетя покрай него и се разби в купчината останки долу.   * * *   Хойт бързо презареди гранатомета. - О, пипнах те... - ухили се наемникът и се прицели в замаяния англичанин... - Недей! - изкрещя Лок. Мъжът го изгледа изненадан. - Трябва да се измъкнем от тук, идиот! Ако строшиш още някой от големите кристали, няма да можем да се изкачим на повърхността! Разгневен, водачът на наемниците сложи пръста си отново на спусъка на карабината... но забеляза как Еди скочи долу и се скри зад купчината останки. - Мамка му! - изръмжа той. Каган беше уцелен от един шрапнел от експлозията. Той излезе от замаяното си състояние и насочи оръжието си към целите долу... Хойт забеляза раздвижването и стреля. Руснакът се отдръпна бързо, по него се посипаха кристални частици. - Орбач! - провикна се шефът на наемниците към мъжа до езерото. - Обезопаси пробата! Трябва да я извадим от тук. - Онзи кимна, затвори капака над черната отрова и натисна един бутон. Вътре изщрака механизъм и червената LED лампичка светна в зелено, за да потвърди, че контейнерът е запечатан.   * * *   Нина погледна, уплашена, към каверната под нея, след което отново се обърна към Бъркли, който беше съумял да затъкне и другия си крак в скалата. Ученият се опита да я изтегли, повдигна я с няколко сантиметра, но това пак не беше достатъчно, за да я прихване здраво. - Нина, аз... не мога да те вдигна повече! - Погледите им се срещнаха. - Съжалявам - прошепна мъжът, извинението му беше напълно искрено. Жената забеляза поражението в очите му... но не искаше да го приеме. - Залюлей ме - нареди му Уайлд. - Какво? - Залюлей ме! - Вместо да се хване за счупения край, Нина се оттласна от него настрани. - Мога да стигна до онази тераса! - Няма да успееш! Малката кристална издатина, която беше забелязала, се намираше на около три метра под нея... и почти толкова настрани. - Ще успея, ако ме хвърлиш достатъчно силно. - Жената го дари е печална усмивка. - Хайде де, сигурна съм, че си прекарал времето си в затвора, представяйки си как ме хвърляш от някоя скала. - Не ми напомняй - отвърна Бъркли, но в гласа му се усещаше, че е оценил шегата. Хватката му се стегна, той се приготви да действа. - Готова ли си? Нина си пое дълбоко въздух. - Да. - Тя също стегна ръката си. - Давай... разлюлей ме! Уайлд се отблъсна от скалата, а Бъркли я залюля на другата страна. Краката на жената увиснаха над пропастта. Не успя да се оттласне достатъчно; издърпа се отново в начална позиция и опита отново. Последва ново залюляване на това импровизирано човешко махало, този път преодоляното разстояние беше малко повече от първия път... Трети опит и тя отиде още по-надалеч. - Давай още веднъж! Лоугьн изпълни нареждането, но изпръхтя от вложеното усилие. Нина се върна обратно и се отблъсна от стърчащата скала за последен път. - Пускай! Бъркли се подчини... и тя прелетя над бездната, гравитацията си даде заявката да я погълне в обятията си. Уайлд мина покрай кристала... Тя протегна и двете си ръце, за да го хване, и се удари лошо. Почувства сблъсъка така, все едно някой я удари с бейзболна бухалка в гърдите, болката беше толкова силна, че едва съумяваше да диша. Ноктите ѝ застъргаха по грубата повърхност, но тя не успя да се хване здраво, собствената ѝ тежест я влечеше неумолимо надолу... Нина изкрещя, ужасена... и втъкна пръстите си в една пукнатина в кристала. Ноктите ѝ се изкривиха, но надигналият се в тялото ѝ адреналин притъпи болката. Американката повика на помощ някакви последни остатъци от силата си и изтощена, успя да се притегли на терасата.   * * *   Под нея Хойт се обърна към Орбач, маскираният наемник държеше контейнера с етер и бързо пристъпваше от езерото към работодателя си. - Обезопаси ли го? - попита Лок. Подчиненият му показа зелената светлина върху цилиндъра. - Добре. Трябва да се размърдаме. - Мъжът се провикна: - Прикрий ни! Тръгваме си! - Ще се погрижа за Чейс - заяви Хойт, тонът му подсказваше, че няма да приеме никакви други заповеди. Лок се намръщи, но кимна. - Франкс, ела е мен! Останалите, прикривайте шефа! Единият от наемниците се присъедини към работодателя си и двойката се насочи от колона на колона към англичанина. Други двама от мъжете продължиха да стрелят към Каган, докато Лок и Орбач се придвижваха, приведени зад кристалните укрития. Григори ги забеляза, че се опитват да се измъкнат, но се видя принуден да отстъпи пред дъжда от куршуми. - Чейс! - провикна се той. - Идват за теб!   * * *   Зад купчината счупен черен кристал Еди беше затаил дъх, но бързо осъзна, че приближаващите го въоръжени мъже не са единствената опасност, пред която е изправен. От горещината, която идваше от дъното на каверната, направо му се завиваше свят, надигащите се изпарения нападаха носната му кухина и пареха на очите му. Англичанинът се намираше точно над езерото с етер... Локви от смъртоносната тиня се надигаха през пролуките в останките, когато тежестта на мъжа ги натисна. Чейс бързо се отдръпна от най-близката от тях, на мига осъзна, че най-малкото опръскване със субстанцията може да го убие за минути. Ако въобще оцелееше толкова дълго. - Върви от тази страна - чу как Хойт даде заповед на подчинения си. Стъпките на двамата наемници хрущяха върху счупените парчета кристал от другата страна на укритието му, те се бяха разделили, за да го обградят. Еди вдигна пистолета си, но беше наясно, че ще има време само за един изстрел - нямаше да успее да се обърне и да се прицели достатъчно бързо, за да свали втория наемник зад него. Освен ако не накараше единия от тях да отстъпи, дори и за няколко секунди... Останка от смазан сталактит се подаваше наблизо, беше висока около шейсет сантиметра, а единият ѝ край беше потопен в етера. Доколкото виждаше на слабата светлина от глобусите, горната му част не беше опръскана от черната субстанция. Ако грешеше, щеше да умре. Но това, така или иначе, щеше да се случи... Еди хвана сталактита. Обзе го облекчение, когато осъзна, че е сух, и го задърпа. Етерът се разплиска долу, когато го отчупи. Англичанинът го залюля, като използва центробежната сила, за да държи смъртоносната течност, която капеше от кристала, далеч от себе си, след което го заметна през импровизираната барикада. - Мамка му! - излая Хойт и отскочи назад, за да се предпази от отровния снаряд. Не успя да се задържи на неравната повърхност и замаха енергично с ръце, за да запази равновесие. Еди се възползва напълно от това моментно разсейване на врага му, обърна се точно когато Франкс се появи от другия край на счупения мост с готово за стрелба оръжие... Уайлди изгърмя, куршумът отнесе мъжа и го събори на земята. Той падна по гръб и част от нестабилния под се разтресе, горещата тиня под него се надигна и го погълна. Крайниците на наемника се мятаха енергично, но езерото бързо го засмука. Англичанинът вече се беше спуснал в другата посока. Трябваше да неутрализира Хойт, преди да се съвземе... Заобиколи купчината с останки... и откри, че е закъснял. Наемникът се беше съвзел. Погледите на двамата мъже се срещнаха, когато насочиха оръжията си един в друг... Американецът стреля първи... но не куршум. Пръстът му беше на спусъка на гранатомета. Последва нов оглушителен рев и Еди се присви от болката, когато снарядът го удари в рамото. За щастие, не експлодира. Гранатата трябваше да измине определено разстояние, преди да се задейства, това беше предпазна мярка, с която да се избегне евентуалното нараняване на стрелеца. Снарядът се отклони настрани. Хойт видя, че Чейс е замаян и изтърва пистолета си. Ухили се триумфално и сложи пръст на спусъка на карабината, за да довърши опонента си... Отклонилата се от тялото на англичанина граната се удари в сноп кристали... и този път се детонира. Еди беше хвърлен на земята от взрива, летящи фрагменти се забиха в гърба му. Макар Хойт да беше по-далече, той също пострада от експлозията, един шрапнел се вряза в очите му и той енергично заразтрива лицето си. Наемникът залитна назад, но този път не успя да запази равновесие и падна. Карабината се приземи с приклада напред и подскочи в ръката му.   * * *   Над тях Нина чу експлозията и се опита да се пребори с изтощението си, за да погледне надолу към каверната. Надигащ се облак от пушек маркираше мястото, където гранатата беше ударила - и обезпокоително близо до него тя забеляза съпруга си, той се беше проснал на земята. Хойт се намираше на няколко метра от него, притискаше с ръка лицето си - след което отърси глава и потърси карабината си. - Еди, внимавай!   * * *   Чейс чу гласа на жена си през звъненето в ушите си. Вдигна глава и видя, че Хойт пълзи към карабината си. - Няма да стигнеш до нея - изръмжа той и се насили да стане, гневът му му даде сили. Лицето на наемника беше цялото в рани и кръв, той стигна до оръжието си... точно когато Еди се хвърли отгоре му. Двамата мъже се затъркаляха по нестабилната земя, ручейчета етер се стрелкаха към тях, когато натискаха кристалите: те сменяха позицията си и потъваха. - Путка такава! - изрева йоркширецът и стовари юмрука си в корема на Хойт. Американецът изпъшка от болката. Еди се качи отгоре му, стегна силно едната си ръка около врата на наемника, а другата вдигна, за да нанесе втори удар в лицето му... Хойт опипваше повърхността, намери едно голямо колкото кокосов орех парче от останките и го стовари в главата на Чейс. - Точно така, копеле гадно! - излая той, когато опонентът му простена от болка. Последва нов удар, Еди отпусна хватката си и падна на една страна. - Хайде, мамка ти! Американецът скочи на крака, срита англичанина в ребрата и го запрати към ръба на езерото с етер.   * * *   Нина безпомощно наблюдаваше схватката... и тогава забеляза нещо под нея. Приглушени светлини върху някакъв тъмен метал, в който се отразяваше един от светлинните глобуси. Това беше нейният АК-12. Беше се приземил върху една счупена колона, която се намираше на около два метра и половина под нея. - Лоугън! - провикна се тя. Бъркли надникна от терасата. - Отивам за автомата. Ти се опитай да вземеш „Чука на Тор“ - трябва да го занесем при етера, независимо от цената! - Но той е там долу на дъното! - отбеляза ученият и посочи към контейнера, който все още беше заклещен между две пресичащи се ръце от черен кристал. - Имаш по-голям шанс да стигнеш до него - разстоянието е прекалено голямо за мен, за да го прескоча. Но ти можеш да го сториш, като слезеш по това. - Нина посочи към една от змиевидните колони, която се беше увила около обиколката на ямата, в един момент се сблъскваше с друга издигаща се кристална колона и се отдръпваше назад. - Прекалено е стръмно! Да не съм маймуна. - Не го ли сториш, след десет минути ще се превърнеш в радиоактивен въглен! Бъркли светкавично си промени решението. - Добре. Ще опитам. Той предпазливо се прехвърли през ръба на терасата. - Чудесно! Жената запълзя по полегатата повърхност, докато не се озова над оръжието, хвана се за кристала и се плъзна по ръба му - беше съвсем наясно, че площта, на която трябваше да се приземи, беше малко по-широка от трийсет сантиметра и се намираше точно над етера... Нямаше време за бавене. Ракетата летеше към тях. Нина погледна отново надолу, изравни се с притеснително малката си цел и се пусна. Същинското разстояние, което увисналото ѝ тяло трябваше да прелети, не беше голямо, но бе достатъчно, за да я разтресе, когато се приземи на повърхността. Тя залитна напред към бездната. Замаха с ръце... Движението я уравновеси, но само за момент. Тя се възползва от този миг, сви коленете си, падна на четири крака и се опита да си поеме въздух. Калашникът се намираше на няколко крачки от нея. Запълзя към него. - Нина! - провикна се Каган, когато я видя какво прави. - Лок се измъква! Трябва ми прикритие! Американката стигна до автомата. Първата ѝ мисъл беше да помогне на съпруга си, но когато погледна надолу, осъзна, че молбата на руснака е с приоритет. Лок и мъжът, който носеше пробата с етер, се изкачваха на зигзаг по наклонените кристални колони. Жената нямаше чиста възможност за стрелба, двамата мъже изникваха и се скриваха от погледа й зад други черни стълбове... но тя можеше да види наемниците, които още се намираха в каверната, оръжията им бяха насочени към Каган. Нина се прицели в единия от тях и стреля. Куршумът пропусна целта си на сантиметри и се заби в един кристал. Въпреки това постигна целта си. Двамата мъже се заоглеждаха наоколо, за да намерят новата заплаха. Архео- ложката се отдръпна назад, когато изстрелите им се врязаха в долната част на издатината, на която се намираше. Каган пък се показа от укритието си и стреля. Единият наемник се просна на земята в кървава локва, няколко куршума бяха уцелили главата и гърдите му. Другият на мига осъзна къде се крие по-голямата заплаха и се завъртя, за да се прицели отново в руснака. За съжаление, не беше достатъчно бърз. Още един откос от АК-12 попадна в целта си. Мъжът изпищя, изгуби почва под краката си и се просна в етера. Цвърчаща пара се надигна около него, докато той потъваше в черните дълбини. - Занеси „Чука на Тор“ до езерото! - провикна се Каган към Бъркли, който неуверено си проправяше път надолу. - Аз ще се заема с Лок! Руснакът прибяга и скочи върху една от колоните, за да пресече пътя на американеца и спътника му. Нина върна вниманието си обратно на Еди, чиято битка с Хойт беше излязла от полезрението и, мъжете се бяха скрили зад няколко кристални образувания. - Мамка му! - изсъска жената. Преметна автомата и потърси съпруга си.   * * *   Под нея Еди все още се отбраняваше, а Хойт го изблъскваше към ръба на етера. Височината на наемника беше голямо преимущество пред бившия командос от САС и той се възползваше максимално от него, нанасяше поредица от удари на опонента си, а същевременно не позволяваше на англичанина да му отвърне със същото. - Май пак прецака нещата, Чейс! - подразни го американецът, престори се, че ще атакува отдясно, но вместо това стовари болезнен юмрук отляво. - Провалите са твоят специалитет, а? Последва нов удар, англичанинът го отклони едва. - Въобще не ме познаваш - изръмжа Еди. - Както и жена ти! Не й беше казал, че уби момичето, което трябваше да спасиш? Бих нарекъл подобно нещо голямо преебаване! Нов юмрук се озова в главата на Чейс... Този път той не беше достатъчно бърз, за да го блокира, и се олюля назад. Единият му крак стъпи тежко на една кристална останка... която потъна и вдигна струя черна тиня. Само рефлексите на йоркширеца му помогнаха да избегне ботушът му да се плъзне в етера, но въпреки това продължи да се клати назад към една от големите вертикални колони. Хойт усети, че това е неговият шанс, и се опита да изрита опонента си в слабините. Еди стрелна дясната си ръка, за да се предпази от удар, който щеше да предреши изхода на събитията... но изпищя, когато го погълна изпепеляваща болка, американецът беше счупил една от костите в ръката му с металния накрайник на ботуша си. Наемникът направи нова атака, този път вряза коляното си в стомаха на англичанина. Останал без дъх и пребит, Чейс се свлече в центъра на колоната. Хойт се отдръпна назад, за да нанесе ритник в лицето на замаяния мъж, но забеляза нещо в краката си, наведе се и го вдигна. Беше парче черен кристал, дълго над тридесет сантиметра е остър като на копие връх. Американецът се ухили, беше готов да го забие в гърлото на опонента си. - Чаках осем години за това... От рамото му се разлетя кръв и разкъсана плът. Хойт се присви и погледна шокиран към огнестрелната рана... Еди се пребори с болката от собствените си наранявания, сграбчи черния кинжал и го обърна вертикално. - Аз също чаках - отвърна той, изстреля се като пружина от земята и с цялата си сила заби кристала в челюстта на наемника. Върхът прободе тъканта под брадичката на Хойт, премина през езика и мекото му небце, след което удари и счупи костта. От вътрешността на черепа на американеца се разнесе влажно изхрущяване. Наемникът се вторачи, ужасен, в Еди, беше прекалено шокиран, за да помръдне... и неспособен да изпищи, въздушните му канали бяха запушени от кръв. Англичанинът изви кристала и го вкара още по-навътре в мозъка на врага си. - Не съм се провалил - изръмжа Чейс. - Аз победих тогава. Прецаках те преди осем години, просто не го знаеше... - Мъжът извади острия кинжал и още кръв потече от зейналата дупка под челюстта на наемника. - Победих те и сега. Хойт задращи наранения си врат, свлече се на колене, от зеещата му уста излезе задушаващ звук. За момент йоркширецът се взря с леден поглед в американеца... но бързо премина към действие. - Майната ти! - излая той, изрита Хойт в главата и го събори в езерото. Наемникът беше все още жив, когато горещата черна тиня го погълна. Кожата му започна да цвърти при контакта със смъртоносната отрова, най-накрая от устата на мъжа излезе гъргорещ вой. Етерът обля врата му, лицето му... и след миг вече го нямаше, само няколко вълнички подсказваха, че американецът е бил там. Еди пусна кървавия кинжал и изморено се обърна към своя спасител. Отне му известно време, докато забележи Нина горе, жената беше намерила стрелкова позиция между две кристални колони. - Добре ли си? - попита го, притеснена, тя. - Долу-горе - отвърна ѝ той. - Щеше да е много по-лесно, ако го беше уцелила в главата. Съпругата му вдигна автомата нагоре и сви рамене. - Така направих! Чейс се усмихна и дори това му действие му причини болка, след което чу вик от горе. - Нина! - изрева Бъркли. Американецът беше достигнал „Чука на Тор“. - Хванах го, хванах... В ямата проехтяха изстрели. Не от автомата на археоложката, а от карабина. - Лоугън! - проплака жената, когато бившият ѝ колега потръпна и се свлече. Тъмночервена кръв обагри палтото му, три куршума бяха разкъсали гърдите му.     35.     Орбач свали карабината си. - Добър изстрел - похвали го Лок. - Да се размърдаме. - Шефът му посочи към един кристал наблизо, който се издигаше нагоре. - От тук. Нина все още беше над двойката. Тя вдигна калашника си, но от настоящата си позиция не можеше да ги види добре през змиеподобните колони. - О, боже мой, Лоугън! - Жената погледна отново към другия археолог. - Лоугън, чуваш ли ме? Мъжът не помръдна за момент, след което бавно повдигна глава. - Нина, аз... - заговори задъхано той, от едната страна на устата му потече кръв. - Съжалявам, аз... обърках всичко. Но поне... мога да сторя това. С последния си дъх Бъркли протегна треперещата си ръка и бутна стоманения контейнер през ръба. Тежкият цилиндър полетя надолу в ямата... Удари се в един счупен кристал, който стърчеше в каверната на около три метра над Чейс. Стъклени частици се посипаха върху него, но металният съд не продължи да пада, беше заседнал между пропуканата повърхност. - Еди! - провикна се Нина отгоре. - Това е „Чукът на Тор“, занеси го при етера! Англичанинът потърси начин да го вземе. Една колона се издигаше под ъгъл близо до контейнера. Като избягваше надигащите се под него локви с етер, той се насочи към нея.   * * *   Лок също беше забелязал „Чука на Тор“. - По дяволите! - изръмжа той и спря до следващата колона, на която трябваше да се покатери. - Орбач, не му позволявай да стигне до цилиндъра! Отстрани го! Наемникът се спря и погледна надолу в ямата, Еди беше частично скрит зад един счупен сталагмит. Мъжът остави етера на земята между едно издадено образувание, което беше под краката му, и се обърна отново към целта си. Трябваше да се измести само два метра, за да получи чиста позиция за стрелба. Насочи карабината си надолу... Разнесе се хрущящ звук от бягащи стъпки някъде над него. Орбач вдигна поглед... Каган скочи от един мост по-нависо- ко и се приземи близо до контейнера с етер, в ръката си държеше калашника си. Наемникът насочи оръжието си към него... Руснакът обаче беше по-бърз. Тътнещият лай на автомата му проехтя из цялата яма, пороят от куршуми разкъса тялото на Орбач. Гърчещият се американец се прекатури от ръба и падна в каверната долу. Един сталагмитен връх го очакваше, агонизиращият писък на мъжа секна, когато беше набучен на назъбения шип. Каган се обърна и се приготви да изрита етера обратно в езерото... Зад гърба му се разнесе един-единствен изстрел. Руснакът остана изненадан, шокът му потискаше болката от куршума, който беше пронизал гърба му. Калашникът падна от ръцете му и полетя надолу в ямата. Мъжът се опита да довърши започнатото, да изпрати етера обратно в езерото... но тялото му отказа да се подчинява. Коленете му поддадоха и той се свлече върху колоната, краката му стърчаха от едната ѝ страна. Контейнерът се намираше извън обхвата му, Каган се опита да го достигне, но това промени основата на тежестта му, долната част на тялото му постепенно започна да го дърпа надолу. Лок скочи на долната повърхност и се насочи към руснака, от дулото на оръжието му продължаваше да се издига тънка струйка дим. - Допусна същата грешка, каквато направи и Чейс в Нам, приятелю - самодоволно каза американецът. - Смятате, че човекът, който раздава заповедите, никога не си цапа ръцете, нали? Опасявам се, че не е точно така. - Айвър стигна до падналия руснак. - Искаш ли да ти кажа и нещо друго, Каган? Когато бяхте във Виетнам, вие минахте през всички онези неприятности, за да се докопате до тайната на етера, която онова момиче криеше - но честно казано, нямаше нищо за откриване! Григори се насили да говори, думите му имаха вкус на кръв. - Какво... искаш да кажеш? - АБЗ беше взела тайно проби от момичето още преди то да напусне Германия, но резултатите бяха безполезни. Не научихме абсолютно нищо за естеството на етера от нея... но използвахме Славин, за да ви накара да вярвате, че можете. Тя беше просто примамка, начин да разберем докъде сте стигнали с проучванията си. - Лок се приближи по-близо до Каган, вътрешно ликуваше. - Ти разкри Отдел 201 за нищо! Просто исках да разбереш това, преди да умреш, да се разплатя с теб за всичките проблеми, които ми причини с Вашингтон, копеле! Лок вдигна ботуша си с намерението да изрита руснака долу в пропастта... - Не! - провикна се Нина. Тя се беше преместила, за да може да получи чиста видимост към американеца долу. До нея се намираше един от светлинните глобуси. Изненаданият американец вдигна оръжието си, но жената вече се беше прицелила със своя АК-12... Нина стреля, но Лок светкавично се скри. Куршумът разкъса левия му ръкав и одраска кожата му. Мъжът изкрещя от болката, но за съжаление на жената, раната му беше повърхностна. Затворът на автомата на Уайлд изщрака. Тя беше използвала по-голямата част от патроните си върху вълците и сега оръжието ѝ беше празно. Лок се възстанови от шока от получената рана. Прицели се в опонентката си, триумфална усмивка се настани на лицето му... Нина изрита светлинния глобус като някаква голяма футболна топка, тя прелетя над бездната право към Айвър. Мъжът стреля. Куршумът му проби надутата латексова сфера, но се спря в снопа от диоди и батерии, вместо да продължи напред. Преди Лок да успее на реагира, спуканият глобус го удари и го събори назад. Внезапен страх изпълни американеца, когато изгуби почва под краката си... и падна. Разстоянието беше само два метра и половина до тясната колона долу. Мъжът отчаяно задращи енергично, за да избегне ново, смъртоносно падане, но беше принуден да пусне оръжието си. То полетя надолу в ямата и изчезна в лепкавата празнота. Каган продължаваше да се изплъзва неумолимо, хватката му постепенно отслабваше. - Григори! - провикна се Нина и се огледа откъде може да мине, за да стигне до руснака. - Дръж се, идвам! - Не... - изръмжа мъжът. Вече не само краката, но и кръстът му беше извън ръба, единствено кристалът, за който се държеше, не му позволяваше да падне. - Аз съм... свършен. Но същото се отнася... и за етера! - Недей! - изкрещя Нина, но беше прекалено късно. Каган заби ноктите на лявата си ръка в неравната повърхност, а с дясната удари силно контейнера с етер. Пръстите му едва го достигнаха, но съумяха да го освободят от мястото, на което се беше заклещил... това движение коства живота на руснака. Той се изплъзна и полетя надолу в мълчание, сблъска се с отровното езеро и потъна завинаги под мазната му повърхност. Контейнерът се разклати... и се катурна надолу... Ремъкът му се закачи отново за друг кристален връх. Нина и Лок бяха застинали за момент, проследяваха пътя на стоманения цилиндър, който се разлюля над каверната... но мигновено се раздвижиха, Айвър се изпъна нагоре, за да го достигне отдолу, а Уайлд хвърли празния калашник и скочи на колоната, от която Каган беше паднал. * * *   Еди достигна контейнера с „Чука на Тор“. Чу изстрели някъде отгоре и се изпълни от страх за съпругата си, но не можеше да стори нищо, за да ѝ помогне. Вместо това вдигна тежкия стоманен цилиндър и скочи обратно на нестабилната купчина от останки, които се местеха под тежестта на тялото му. В капака на контейнера имаше дръжка. Чейс я хвана и се опита да я завърти с всичка сила. За момент тя отказа да поддаде, но се предаде, когато англичанинът се напрегна още малко. Без да отвърта напълно капака, Еди се насочи към брега от останки. В началото си помисли, че нивото на етера се е вдигнало, но после осъзна, че отчупените кристални парчета, върху които стоеше, просто потъваха в тинята. Черни циреи се надигаха от нея и заплашваха да се пръснат. - Хайде да приключваме с всичко това, да му се не види! - промърмори Чейс и се закашля, когато парливите изпарения от езерото се врязаха в носа и гърлото му. Завъртя капака още веднъж и го отвори. Хвърли го настрани и за първи път видя какво се крие под него. Артикул 3472 - „Чукът на Тор“ - представляваше, също като субстанцията, на която трябваше да противодейства, гъста черна тиня. Съвсем нов и още по-неприятен мирис се разнесе от нея. Еди се отдръпна, защото, докато парите от етера не бяха отровни, той не знаеше дали същото се отнасяше и за неговия контраагент. Останките се разместиха под краката му, течността се опитваше да се докопа до ботушите му. Чейс направи крачка назад, като държеше контейнера с двете си ръце. Нямаше време за речи или за остроумни коментари: знаеше какво точно трябва да стори. Изпъшка и хвърли „Чука на Тор“ в етера. Контейнерът направи дъга и се преобърна над сърцето на езерото. Черната течност закапа от него. Ефектът беше моментален. От химическата реакция се надигнаха облаци гореща пара. Миг по-късно цилиндърът се удари в повърхността и потъна под нея... Етерът започна да се променя. От мястото, на което падна контейнерът, се надигна гъста пяна, около нея лъскавото черно олио се превърна в бледосиво; метаморфозата се разнасяше навсякъде. Когато стигна до основата на огромните кристали, те също започнаха да се променят. Черната обвивка се превърна в сива, след което се отлюспи и падна, пукнатините се врязаха нагоре към черните върхове. Една от колоните се наклони почти хоризонтално над повърхността, преди да се удари в една от стените на каверната и да се срути с гръмовен тътен в езерото от тиня. Каквото и да правеше „Чукът на Тор“ на етера, то също действаше и на кристалите, които бяха израснали от него, премахваше гъвкавостта от структурата им, която им позволяваше да се вият и вървят зигзагообразно като змии - без тази гъвкавост огромните естествени образувания не бяха способни да издържат собствената си тежест. Още кристали започнаха да трещят като картечни изстрели, когато обезцветяването нападна и тях. Еди осъзна, че мястото, на което стоеше, е станало по-опасно от всякога. Един от светлиниите глобуси, който плуваше върху етера, се спука, когато цвъртящата пяна го докопа. - О, мамичката му! - изхълца англичанинът и скочи назад от ръба на езерото, който се срути и потъна в тинята. Чейс хукна да бяга към кристала, по който Лок се беше изкачил, надяваше се, че ще оцелее достатъчно дълго, за да последва маршрута на американеца... но неочаквано промени посоката си, когато забеляза уайлди наблизо. Отломките под него бяха проядени от химическата реакция, която се разпространяваше в етера, токсичната субстанция се надигаше отдолу и посягаше към оръжието... Еди го грабна секунда преди течността да го докопа. - Не, няма да ми го вземеш! - изръмжа той, насочи се обратно към пътя си за бягство и тръгна по него възможно най-бързо. Колоните се местеха под тежестта му, от тях се отделяха късове, когато се удареха една в друга.   * * *   Нина се приземи тромаво, наложи ѝ се да падне на четири крака, за да се задържи на кристалния мост. Тя го прегърна за няколко секунди, докато се успокои, и погледна надолу, за да намери Лок и контейнера е етер. Цилиндърът продължаваше да се клати на острия шип, зелената LED лампичка светеше. Айвър беше точно под него и се опитваше да го достигне... Все още на колене жената се пресегна точно когато американецът обви ръце около него и го тласна нагоре, за да освободи ремъка му. Той се откачи и Нина го хвана, но беше попаднала в игра на дърпане на въже срещу много по-силен от нея опонент. Лок също така имаше стабилна почва под краката си, докато тя нямаше опора, ръцете ѝ бяха протегнати и единствено коленете ѝ я държаха на повърхността. Уайлд дръпна контейнера с всичка сила, опита се да го изтръгне от ръцете на Айвър... Но усилието ѝ не беше достатъчно. Едно рязко дръпване отдолу я накара да залитне... за втори път през последните няколко минути сърцето ѝ се разтуптя светкавично, когато падна отново. Жената изкрещя... писъкът ѝ секна, когато изведнъж се спря. Ремъкът се беше закачил пак, този път за сноп от по-големи шипове, които се подаваха отстрани на едно кристално образувание. Те изпукаха заплашително, черната им повърхност се превърна почти в бяла и се отвориха пукнатини по тях, но не се счупиха. Нина висеше на половин метър от Лок, но докато той стоеше стабилно на тесния мост, тя нямаше нищо под краката си, освен очакващото я долу и започнало да кипи и да се пени езеро с етер. Еди трябва да е използвал „Чука на Тор“, каза си археоложката, когато погледна надолу, но това не й помагаше по никакъв начин. Тя погледна отново към Айвър. Мъжът продължаваше да стиска с вдигнати ръце преобърнатия контейнер, но сега, когато Нина беше увиснала на ремъка му, му беше изключително трудно да задържи гладкия метал. Ако го пуснеше, Уайлд щеше да падне долу и да умре - но също така щеше да изгуби и пробата. Ако обаче се опиташе да изрита жената, тя щеше да пусне ремъка и цилиндърът щеше да си остане в ръцете му... Лок бързо осъзна това. Кокалчетата на пръстите му побеляха, когато стисна още по-силно стоманения контейнер, той вдигна единия си крак, за да провери доколко може да си позволи да се движи... и го стрелна към Нина. С върха на ботуша си срита прасеца на жената. Тя стисна зъби, за да не изкрещи, и сви още повече ръцете си около ремъка. Последва нов ритник, този път не толкова болезнен, колкото първия, но Айвър вече се подготвяше за трети. Уайлд погледна нагоре. Лесно можеше да стигне до мястото, където се беше закачил ремъкът. Тя пусна едната си ръка и веднага я сложи над другата, успя да се притегли с няколко сантиметра по-нагоре. Лок нападна за пореден път. Ботушът му се вряза болезнено в глезена на Нина, дебелото ѝ арктическо облекло я спаси от тежко нараняване. Въпреки това изпитаната болка беше изключително силна, археоложката се изкачи още малко нагоре. - По дяволите, жено, не знаеш кога да се предадеш - изръмжа мъжът. - Просто се пусни! - Американецът удари отново, този път в пищяла на Уайлд. Тя изрева, мускулите на ръцете ѝ изгаряха от усилието да се задържат за ремъка. - Етерът е мой! Айвър се подготви да я изрита за последен път... Нина се напрегна, за да преодолее още няколко сантиметра... и за изненада на Лок, увисна на една ръка. - Искаш го, нали? - изпъшка жената и протегна ръката си към контейнера със субстанцията. - Вземи си го! Уайлд стрелна пръст към бутона на заключващия механизъм. Чу се изщракване, зелената LED лампичка стана червена... Капакът се отвори. - Не! - изрева Лок. Гласът му бързо се превърна в гъргорещ писък, когато смъртоносното съдържание на контейнера бликна в лицето му, кожата му стана на мехури, ноздрите и устата му се напълниха с черната отрова. Мъжът се затресе в агония, капчици етер се разхвърчаха от разпадащата му се кожа... Една от тях опръска бузата на Нина. Беше съвсем мъничка капчица, но тя я усети като пробождане от нажежена до червено игла. Обзе я страх, когато осъзна какво се е случило... но нямаше време да реагира, защото Лок пусна изпразнения цилиндър. Уайлд пропадна... Здрави ръце се увиха около китката ѝ. - Хванах те! - провикна се Еди. Айвър издаде последен гъргорещ писък. По-голямата част от етера се стичаше по лицето му, разкривайки щетите, които му беше нанесло. Двете му очи ги нямаше, от очните му кухини течеше черна кръв, където разяждащата отрова беше прояла меката тъкан. Плътта на бузите му бе станала почти течна, под нея се бяха разкрили зъби и кости. От гърлото му се образуваха балони... Лок се катурна и падна в бездната, за да се забие в кипящата пяна, която беше покрила дъното на каверната. Еди издърпа Нина нагоре, краката ѝ най-накрая намериха опора. - Добре ли си? -Да, но... - Чудесно, а сега да бягаме! - Англичанинът хукна нагоре и задърпа съпругата си. - Желето на Каган проработи, но всички шибани кристали се топят! На път са да се срутят! Уайлд погледна надолу... и съжали за това. Бледосива вълна попиваше по кристалните колони зад тях като мастило по хартия. По-малките стълбове в каверната вече се сгромолясваха и пропадаха в езерото, а по-дебелите структури, които се виеха като змии към повърхността, не бяха далеч от подобна гибел. Кошмарното изкачване започна. Всяка стъпка беше истинско предизвикателство за двойката, повърхността пред тях беше стръмна, те постоянно се оглеждаха за проходими пътеки към изхода в този вертикален лабиринт. Нина забеляза тялото на Бъркли, когато минаха покрай него, но нямаше никакво време, за да признае неговото изкупление и саможертва. Археоложката последва съпруга си нагоре, постоянно се катереше и скачаше между кристалните мостове. Хрущенето и тропотът от долу се усилваха повече и повече, докато още от етеровите образувания биваха унищожавани от „Чука на Тор“. Кристалите около тях бяха покосени от пропуквания... Чейс внезапно спря, блъсна Нина в скалната стена и я предпази със собственото си тяло, когато една от по-тънките колони се разпадна и полетя точно покрай тях, прелитащите останки помитаха мостовете след себе си. Англичанинът вдигна поглед и видя, че четвърт от виещите се нагоре пътища са разрушени. - По дяволите! Ако още една като тази падне, никога няма да стигнем до върха! - Виждам въжетата - съобщи Нина и присви очите си на проблясъците дневна светлина. Намираха се на около петнайсет метра от отвора на ямата, въжетата, спуснати от екипа на Док, висяха от ръба ѝ. Еди огледа наоколо. - Оттук - каза той и посочи към един от останалите здрави кристали. Стигнаха до края на една от колоните и се покатериха нагоре. Повърхността се разлюля под краката им, отдолу се разнесоха още звуци от пропукващи се и пропадащи образувания. - Почти стигнахме! Прескочиха над бездната към последната колона, въжетата висяха изкусително над тях. Пътят за бягство беше вече видим, но Нина осъзна, че ги дебне друга опасност. - Колко време остава, докато ракетата стигне до тук? Еди погледна часовника си. - Мамка му! Две минути, че и толкова няма! - Ти си по-бърз от мен, отивай за радиостанцията и кажи на руснаците да я отзоват. Не се безпокой за мен. - Съжалявам, любима, но това ми е работата! - Чейс стигна до въжетата и изчака съпругата му да го настигне. - Хайде, хайде! - пришпори я и й подаде едно от тях. - Хващай го, бързо! Кристалът е на път да се... Някъде най-отдолу се разнесе колосално срутване. Нина се хвърли напред и се хвана за въжето... Останалите до момента здрави кристални колони се разлюляха и започнаха да падат надолу в ямата, когато техните корозирали основи най-накрая поддадоха. Удряха се една в друга, докато не станаха на парчета. Дори участъците, които се виеха спираловидно около стените и бяха свързани е черния камък, бяха пометени от летящите отломки, оставяйки след себе си вертикална празнина във вътрешностите на земята. Няколко дълги секунди изтекоха, преди грохотът и разрухата да започнат да отшумяват. От ямата се беше надигнал прах... и тогава две фигури, кашляйки, болезнено се изкачиха по въжетата на стръмния склон. - О, господи - оплака се Нина. Единственото, за което мечтаеше в момента, беше да седне и да си почине, но знаеше, че трябва да продължат нагоре. - Добре ли си? - Ще живея... но само за минута, ако не се обадим в Москва - отвърна Еди и мрачно се затътри напред. Склонът стана по-тесен. Те пуснаха въжетата и се устремиха към повърхността, краката им тежаха, все едно бяха от олово. - Знаеш ли - започна задъхан англичанинът, докато преодоляваше последните няколко метра, - ако Тува има малко здрав разум в главата, досега да се е махнала от тук с хеликоптера. - Прав си, но се надявам поне да ни е оставила радиостанцията - отвърна Нина. Върхът на ямата се изпъчи пред тях, когато и двамата излязоха на дневна светлина, покритият от снега рунически камък беше над тях. Отворът гледаше към облаците, малко количество слънчева светлина си проправяше път през него, но очите на жената бяха насочени към близкостоящия летателен апарат. - Благодаря на Бога! Тува! Чейс хукна да тича, като остави съпругата си зад себе си. - Радиото! - провикна се той, когато шведката надникна през прозореца на кабината, и енергично замаха с ръце, за да я накара да отвори вратата. - Радио, радио! Радиорадиорадио! Жената слезе от хеликоптера, все още държеше автомата в едната си ръка и сателитния предавател на Каган в другата. - Еди, Нина! Какво се случи! - Просто включи радиото! - изкрещя англичанинът, докато бягаше в снега. Когато я достигна, шведката беше изпълнила нареждането. Мъжът грабна устройството от нея. - Ало, ало! - провикна се в него. - Чувате ли ме? Тук е Еди Чейс - използвахме „Чука на Тор“, успяхме да неутрализираме етера! Прекратете мисията! За няколко секунди нямаше никакъв отговор, след което се обади един глас... на руски. - Какво, по дяволите, казва? - попита задъхана Нина, когато се изравни с тях. - Не знам! - отвърна англичанинът и се обърна към Тува: - Разбираш ли нещо? - Жената поклати глава. - Мамка му! Говорете на английски, нет руский! - провикна се в радиостанцията. - Прекратете! Прекратетски! Съпругата му го дръпна за ръкава. - Хм, Еди... - Какво... О, да го вземат мътните! - Чейс се огледа и забеляза малка черна точка, идваща от сивите облаци на североизток. Беше малка... но растеше. - Това е ракетата - невярващо отбеляза Нина. - Господи, тя е тук! Еди заговори в радиото отново: - Английски, английски! Хм... английский! - изкрещя той, вкарвайки в употреба малкото от руския, което знаеше. - Дайте някой, който говори английски и прекратете мисията! Съпругата му го стисна по-силно. - Прекалено късно е вече. - Точката продължаваше да расте. Слабият звук от двигател достигна до тях. Жената си размени притеснен поглед със съпруга си. - Еди, обичам... Ракетата изведнъж промени посоката си рязко нагоре и се скри зад пелерината от сиви облаци. - Какво се случи? Къде отиде? - попита Уайлд. - Отзоваха я! - изрева от щастие Тува с усмивка на лице. Изражението на Еди подсказа на Нина, че не това се беше случило. - Отива нагоре, за да може да се стовари право в ямата. - Като че ли в потвърждение на думите му ракетата се появи в една пролука между облаците, докато се извисяваше нагоре... Стигна до връхната си точка и започна да прави дъга, за да се насочи към целта си. Чейс се разкрещя отново в радиостанцията, стискаше я толкова силно, че тя изпука от натиска. - Неутрализирахме етера, „Чукът на Тор“ проработи. Повтарям, „Чукът на Тор“ проработи! Прекратете мисията! - Ракетата започна своето вертикално спускане. - Прекратете мисията! Мамка му, отзовете шибаната ракетаХайде де, тъпи, ядящи цвекло копелета, прекратете... Бледосивата писалка, каквато беше Кх-102, се насочи към тях... И експлодира. Нина изпищя. Помисли си, че ядрената глава се беше детонирала... след което осъзна, че ако наистина го беше сторила, тя нямаше да стои тук и да мисли по темата. - Хей, прикрийте се! - провикна се Еди, хвана двете жени и ги изблъска към фюзелажа на хеликоптера, когато димящите останки започнаха да падат върху платото. Горящият двигател на ракетата и ядрената ѝ глава продължиха по своя маршрут и навлязоха в ямата. Отдолу се разнесоха нови срутвания и експлозии, когато те се срещнаха с руините на кристалните колони. Малки частици от ракетата се посипаха върху хеликоптера, те изкривяваха алуминия и дращеха стъклата. Металната градушка секна, експлозиите заглъхнаха и оставиха на мира непрестанния вой на вятъра. Англичанинът надникна предпазливо в ямата. Черен пушек беше заменил слабите изпарения, които се надигаха от земните недра. - Гръм и... е, знаеш какво - започна той и се приближи още малко до отвора. - Бяхме на косъм. Тува наблюдаваше, ококорена, случващото се. - Безопасно ли е? Ядрената бомба... ако експлодира няма ли да... - Всичко е наред - увери я Еди. - Само ракетата избухна, а не ядрената глава. Сега тя е някъде долу в ямата... надявам се да е на дъното на огромната маса от тиня, където никой няма да може да я намери. - Какво се случи с етера? „Чукът на Тор“ проработи ли? - Да. - Еди се усмихна на шведката. - Рагнарьок се отлага завинаги. Убихме Мидгарската змия, без дори да бъдем отровени. Справихме се с нея по-добре от Тор. Нали, любима? Мъжът адресира последния въпрос към съпругата си, но не получи отговор от нея. - Нина? - каза той и се обърна към нея. Лицето ѝ беше извърнато настрани. На него не се виждаше нито облекчение, нито ликуване, а само ужас. - Еди, ние... не успяхме да унищожим всичкия етер. Чейс се приближи към нея. В него започна да се надига чувство на страх, без дори да знае защо. Никога досега не беше виждал подобно изражение на лицето ѝ... но за сметка на това го беше виждал у други, по време на битка. В момента, когато осъзнаваха, че са в капан, в безизходица... че са на път да умрат. - Нина - започна той, страхът се четеше в гласа му. - Какво има? Съпругата му го погледна право в очите. На бледата кожа на лявата ѝ буза имаше малко червено петно, все едно някакво въгленче я беше изгорило. Само дето в ямата нямаше никакви пожари. Гласът ѝ трепереше: - Когато разлях етера на Лок... - Не, не го казвай - замоли се Еди. Вярваше, че ако съпругата му не изрече думите, може би нямаше да се е случило... Но тя продължи, очите ѝ бяха пълни със сълзи. - Аз бях... аз бях изпръскана. Беше само една капка, но... о, боже. - Последните частици от хладнокръвието й се бяха сгромолясали. - О, боже - проплака тя с треперещ глас. Чейс се приближи до Нина, но тя се отдръпна и извърна червената си буза от него. - Не ме докосвай - прошепна тя. - Може да има още от него по мен, може да съм заразна... Мъжът се пресегна, отчаяно искаше да я успокои, да почувства кожата ѝ... но се спря и остави треперещата си ръка да се свлече. - Нина... - Трябва да се махнем от тук - съумя да изрече тя през сълзите си. Отвори вратата на хеликоптера и се вмъкна в него. Еди се взря след нея, известно време не можеше да помръдне. Тува му говореше нещо, но той не чуваше думите ѝ. - Аз съм добре. Да тръгваме - отвърна автоматично, взе автомата от ръцете ѝ и се отдръпна, за да може и тя да се качи в летателния апарат. Подигравателните думи на Хойт се върнаха в ума му: Май не си способен да защитиш жените си, а, Чейс? Еди погледна отново в ямата и с гневен вик на отчаяние изпразни пълнителя на оръжието в присмиващите се призраци в небето.     ЕПИЛОГ     Ню Йорк     Освалд Сирици погледна писмото на бюрото си с нескрито съжаление. - Нина, абсолютно сигурна ли си, че искаш точно това? Жената трябваше да се вземе в ръце, преди да отговори, емоциите напираха да излязат на повърхността на видимо спокойното ѝ изражение. - Да, опасявам се, че да. Това е оставката ми от поста директор на АСН, която желая да влезе в сила от този момент. - Моята също - твърдо добави Еди от един стол в ъгъла на офиса на дипломата. - Но защо? - попита Сирици. - Не си ми дала основателна причина. - Налага ли се да го правя? - учуди се Нина. - Не, но... - Тогава би ли уважил решението ми? - Мъжът се изненада от грубия ѝ тон, който тя побърза да смекчи: - Повярвай ми, при други обстоятелства не бих напуснала. Но... сега се налага. Има някои други неща, които искам да направя... които се налага да направя. - Като да напишеш книгата си? Нина се изненада. - Значи, си чул за нея? - Това, че имам самостоятелен офис в сградата на ООН, не ме изолира от клюките наоколо. Пък и какъв дипломат бих бил, ако не си държа ушите отворени. - Предполагам, че си прав. Да, вече приех офертата да я напиша. Не се безпокой, текстът ще мине през ветото на ООН, преди да бъде публикуван. Тайните на АСН ще си останат тайни. - Никога не съм се съмнявал в това - увери я Сирици. - Като се заговорихме за тайни, ти определено имаш такива. Бях притиснат, предимно от Държавния департамент на САЩ, да разбера какво точно се е случило на последната ви операция. Знаем, че се е състояла престрелка на езерото в Норвегия, където са загинали няколко души, и според думите на господин Трули и още няколко от оцелелите свидетели сте напуснали мястото с някакъв руснак; след това сте изчезнали от небосклона, за да се появите по-късно в Москва, откъдето сте се върнали пак в Швеция... и най-накрая сте завършили в Северна Канада! Досега не съм получил каквото и да е обяснение за всичко това, освен краткия ви доклад. Доктор Скилфингър е също толкова некомуникативна, единственото, което повтаря, е, че ти и Еди сте спасили живота ѝ. - Мъжът се приведе напред в стола си. - Какво точно става, Нина? - Не мога да ти кажа, Освалд - отвърна жената. - Съжалявам. Основната задача на АСН, от нейното основаване преди шест години, е да пази някои потенциално опасни археологически открития далеч от неправилните ръце. Като директор на тази агенция аз взех решение да засекретя цялата информация от съображения за световната безопасност. - Дори и от държавите, които спонсорират АСН? - Особено от тях - изръмжа Еди. Сирици го погледна в очите. - Разбирам. - Чиновникът се облегна назад. - Дали ще съм прав, ако предположа, че разкриването на тази информация би довела до, нека ги наречем, някои несъгласия между определени членове на Съвета за сигурност на ООН? Някои разполагащи с ядрена сила членове? - Как да го кажа по-меко... да - отвърна Нина. Дипломатът кимна. - В такъв случай е по-добре да приема оставката ти веднага. - Той премести писмото от бюрото си в една малка тавичка на него. - В крайна сметка не мога да използвам позицията си на служител на ООН, за да накарам някого, който не работи вече за тази организация, да ми даде определени отговори, нали така? Уайлд го дари с бегла усмивка. - Благодаря ти, Освалд. - О, не се съмнявам, че ще ми набият канчето заради това. Но тъй като вие двамата вече не сте част от АСН, няма за какво да се тревожите. - Мъжът се изправи, изглади елегантния си костюм и протегна ръка. - Вярно е, че работих с вас за доста кратко, но и двамата не изменихте на репутацията си. Еди се изправи от мястото си и прекоси стаята, за да застане до Нина. - Добра или лоша е тя? Сега беше ред на Сирици да се усмихне лекичко. - Май ще е най-добре да не казвам. - Дипломатът се ръкува и с двамата. - Пожелавам ви късмет. - Благодаря - отвърна Уайлд. - Съжалявам, че хвърлихме тази бомба точно на теб... - Чейс потисна саркастичния си коментар относно избора на думи на съпругата си - ...но трябваше да направим това. Искаме... - Този път жената беше по-внимателна с фразеологията, която използва. - Искаме да прекараме колкото се може повече време заедно. - О, да, определено мога да разбера желанието ви. Работа като тази може да ни отдели от семействата ни за доста дълго време. - Нещо в погледа на Сирици подсказваше, че той е разбрал много повече от онова, което думите на Нина казваха. - Надявам се да направите всичко, което сте си поставили за цел. - Аз също - отвърна археоложката, разчувствана. Дипломатът заобиколи бюрото си, за да ги изпрати. - Ако мога да попитам, какво смятате да правите оттук насетне? - Ще попътуваме известно време, но не с археоложката ми шапка. Искам да видя непознати места, да се срещна с нови хора. Сирици кимна. - Звучи ми много интересно. Къде отивате? - Първо във Виетнам - отвърна Еди. - Има едно място там, което искам да посетя. След това... ами ще направим нещо като световно турне. - По някое време ще се видим и с приятелите ни в Холивуд - обясни Нина. - Чувал ли си за Грант Торн? Филмовата звезда? Освалд поклати глава. - Трябва да си призная, че предпочитам френското кино пред холивудските блокбастъри. - Аз също. Но не мисля, че някога ще успея да убедя Еди да му обърне внимание. - Нали се сещаш за онези филми с Джейсън Стейтъм - „Транспортер“? Технически погледнато, те също се броят за френско кино, нали така? - ухили се насреща им англичанинът. Съпругата му въздъхна. - Да, това е човекът, с когото ще прекарам остатъка от... времето си. - Жената се ръкува отново със Сирици. - Сбогом, Освалд. - Чао, Ози - добави Чейс. Дипломатът изгледа и двама им с изморен поглед, но в крайна сметка се усмихна. Нина запази веселото си настроение, докато двамата с Еди не стигнаха до асансьорите, но фасадата ѝ се пропука, когато започнаха да се спускат надолу към лобито на сградата на Секретариата. Съпругът ѝ я прегърна. - Всичко е наред - опита се да я успокои той. - Всичко е наред. - Не е наред - отвърна тя, като се опитваше да запази присъствие на духа. - Еди, аз ще умра! Видя медицинския доклад. Макар да не знаеха какво точно ми има, всички бяха на мнение, че то не е добро. Етерът ме зарази и... не знам колко ми остава. - Може да са години. - Но може да са и седмици! Руснаците ни показаха колко смъртоносни може да е субстанцията, дори и в малки дози. - Уайлд несъзнателно докосна бузата си, червеното петно на нея беше избеляло, но все още личеше: грубо петънце на иначе гладката ѝ кожа. - Беше само една капка, но и двамата знаем, че тя е достатъчна. Издържах по-дълго от деветте стъпки, които Тор е направил, но... всичко е просто въпрос на време. Вратите на асансьора се отвориха. Жената замига, за да прогони сълзите си, преди да излезе от кабината. - Добре де - съгласи се меко с нея Еди и двамата излязоха навън. - Не знаем колко ти остава. Но е възможно някъде да има лек. Не можем да се откажем да го търсим, никога... Сигурен съм, че аз няма да го сторя, а няма да ти позволя и на теб! Докато го намерим, можем да прекараме оставащото ти време... оставащото ни време добре. Става ли? - Става - съумя да каже Нина. Двамата прекосиха лобито и се насочиха към изхода, който водеше на улицата навън. Чейс огледа модерната вътрешност на сградата. - Знаеш ли, това място ще ми липсва. - И на мен - отвърна съпругата му. - Но има нещо друго, което ще ми липсва повече. - Какво е то? - Да бъда... - Гласът ѝ се изгуби за миг, задушен от връхлетелите я емоции. Нина вдиша дълбоко и съумя да изрече думите си: - Да бъда майка на децата ти. Еди не успя да отговори, той също се прочувства. С течащи от очите им сълзи, двамата излязоха през вратите навън, в зимен Ню Йорк.   * * *   Два дни по-късно времето беше сравнително по-топло. - Стигнахме ли? - попита Нина в опит за шеговито оплакване и изтри потта от челото си. Макар наетият джип да разполагаше с климатик, обедното време беше изключително задушно. - Не сме много далеч - отвърна Еди и поведе превозното средство надолу по неравния път на джунглата. При нормални обстоятелства, за да наеме кола във Виетнам, първо трябваше да кандидатства за виетнамска шофьорска книжка, което щеше да отнеме минимум седмица. Сега времето за обработка на документите му костваше само два часа; и двамата бяха благодарни на Сирици, че документите им от ООН щяха да са валидни още няколко месеца. - Значи, това е мястото, на което си бил преди осем години? - Жената се възхищаваше на брилянтната зеленина наоколо. - Наоколо е много красиво. - Да, така е. - Чейс звучеше почти изненадан, с което си заслужи въпросителен поглед от страна на съпругата си. - Честно казано, нямах много време да разглеждам забележителностите миналия път, когато бях тук. Освен това валеше като из ведро. - Радвам се, че днес не вали. Нямаше да е особено приятно да прекосяваме джунглата в търсене на гроба на Наталия в подобно време. Еди я изгледа объркан. - Какво каза? - Гроба на Наталия? Затова дойдохме тук, помниш ли? Колко далеч от селото се намира той? - А, да. - Съпругът ѝ изглеждаше разсеян, но имаше и нещо друго в държанието му. Нина не можеше да разбере какво точно. Сякаш тънеше в... очакване? - Не е далеч. Еди зави с наетия джип „Нисан Патрол“ зад един завой на тесния път, няколко храста се удариха в страничната врата. Пред тях се издигнаха редица сгради: село Ли Куанг. - Това ли е? - попита Уайлд. - Това е. Не се е променило много. - Съпругът ѝ се насочи надолу по хълма и спря до най-голямата постройка. Непоносимата жега ги удари в момента, в който отвориха вратите на нисана. Нина присви очи, когато капки пот се образуваха около тях, и огледа околността. Ясно беше, че в селото не идваха много посетители; няколкото хора наблизо вече бяха зяпнали насреща им. Една от тях, жена, която американката предположи, че е в средата на трийсетте си години, погледна към Еди първо с подозрение, но бързо го разпозна. - К’во ста’а - поздрави англичанинът. - Май някой си ме спомня. Жената забърза към автомобила им, за да го посрещне, говореше развълнувана. - Съжалявам, но все още не говоря виетнамски - отговори той и извинително сви рамене. - Но ей това тук говори. Чейс извади телефона от вътрешния джоб на коженото си яке и стартира необходимото приложение: английско-виетнамски преводач. Няколко фрази вече бяха предварително запаметени, Еди чукна по екрана и устройството произнесе една от тях с механичен глас. Виетнамката не беше изумена от технологията - за изминалите осем години мрежата за клетъчните телефони се беше разширила значително в страната - но определено се развълнува от онова, което чу. - Какво я попита? - поиска да разбере Нина. Съпругът ѝ не отговори, вместо това натисна върху друга фраза. Жената се заслуша и закима ентусиазирано, направи му знак да почака и се скри в голямата сграда. - Еди? - попита отново Уайлд. - Какво ѝ каза? - Просто проверявам нещо - отвърна ѝ той, макар да изпитваше затруднения да прикрие усмивката си. - Какво... - започна Нина, но бързо млъкна, когато виетнамката се върна... и водеше още някого. Бяла и руса жена в края на двайсетте си години, чиито очи се ококориха широко от щастие, когато видяха англичанина. - Еди! - провикна се тя. - Боже мой! Но това значи... - Да, точно това. - Усмивката на Чейс не можеше да бъде прикривана повече. Той се обърна към съпругата си. - Нина? Искам да те запозная с Наталия Пьолтл.   * * *   Осем години по-рано...     - Знаеш, че съм права, Еди - продължи Наталия, в гласа ѝ се усещаше пълно отчаяние. - Искам да изпълниш желанието ми. Моля те! - Тя обви ръце около неговите. - Няма да позволя някой друг да умре заради мен. Трябва да го направиш. Налага се! - Момичето стисна дланите му, после ги пусна, обърна се и коленичи. - Ти... знаеш как да го направиш безболезнено, нали? - попита тихичко тя. - Да, знам - отвърна Чейс. - Но... - Тогава го направи. Всичко трябва да приключи тук. Наталия вдигна глава и затвори очи. Еди се беше вторачил в младата жена. - Сигурна ли си, че това е, което искаш? - Да - непоколебимо отвърна тя. Англичанинът остана мълчалив за един дълъг момент. Вдигна оръжието си. - Моля те - прошепна момичето. - Направи го. Чейс се подвоуми... но в крайна сметка натисна спусъка. Наталия изпищя, трепна... бавно отвори едното си око, не смееше да проговори за няколко секунди. - Ти... не ме застреля. Оръжието на Чейс беше насочено към небето, от дулото му се вдигаше тънка струйка дим. - Разбира се, че няма да те гръмна. Да не съм психопат! - Но... трябваше да го сториш! Ако американците или руснаците ме докопат жива, ще ме използват, за да... - Няма - отсече твърдо мъжът. - Знаеш ли защо? Защото ще те смятат за мъртва. Наталия се изправи и го погледна объркана. - Не разбирам. - Ще разбереш. Няма да ти хареса, но ще разбереш. - Еди тръгна в югозападна посока. - Хайде. - Къде отиваме? - Да открием мъртвото ти тяло. Озадачено момичето го последва. - Еди, за какво говориш? - Смятам да изпълня обещанията си - и двете всъщност - каза ѝ мъжът. - Аз обещах да те пазя, а ти ме накара да ти обещая, че няма да позволя някой да продължи работата на дядо ти. Току-що ми дойде идея как да изпълня и двете. Продължиха да вървят през джунглата. Дъното на долината беше кално, все още беше мокро от бурята предната нощ, но сравнително равният терен им позволяваше да се движат с добро темпо. Не след дълго дърветата започнаха да оредяват, когато стигнаха до стръмната пръстена стена на западната част на долината. Чейс вдигна поглед нагоре по нея. - Някъде на върха ѝ се намира лагерът, в който държаха теб и приятелите ти. Малко по на юг е голямото кално свлачище. - Погледът му се разходи по стръмната скала и забеляза един район на около половин километър от настоящата му позиция, който беше лишен от растителност. - Точно там пропаднахме. Двамата тръгнаха по дъното на долината, докато стигнаха до мястото на разрушението. Чейс огледа наоколо, опитваше се да съпостави спомените си от предната вечер с това, което виждаше в момента. - Там! - каза най-накрая той и посочи към една фигура, наполовина заровена в калта. Наталия се сви, когато осъзна какво е това: тялото на жена. - Коя е тя? - Беше с руснаците - тръгна след мен, когато те извеждах от лагера, но всички бяхме пометени от калното свлачище. Чейс отиде до трупа със счупения врат, ботушите му затъваха в калта. Насекомите вече бяха започнали своя пир, с погнуса изгони мухите и вдигна тялото. Главата на рускинята увисна грозно. Младата германка се отврати. - Какво правиш? - попита го тя и потръпна, когато видя, че Еди носи трупа към нея. - Спасявам ти живота. Съблечи се. - Какво? - Трябва да си размените дрехите. - Чейс остави тялото на земята и с висока степен на отвращение към самия себе си (макар да знаеше, че трябва да бъде сторено), започна да съблича мъртвата. - Смятам да направя онова, за което ме помоли: да те застрелям в главата и да изгоря тялото ти. Само дето тя ще изиграе твоята роля. А Лок и хората му ще повярват във всичко. Германката осъзна какъв точно е планът на Еди. - Смяташ да ги заблудиш, че си ме убил? - Да. Ще се уверя, че ще ме намерят и ще видят какво е останало от тялото. Ако е толкова изгорено, че да си помислят, че няма какво да извлекат от него, те ще си тръгнат... и ще спрат да те търсят. - Те ще те убият, когато те намерят! - Могат да се опитат - отвърна Чейс с увереност, която самият той не изпитваше. - Важното е, че ти ще си в безопасност. - Мъжът се обърна на една страна, когато Наталия започна да се съблича, и се съсредоточи върху неприятната си задача да свали дрехите на мъртвата рускиня. - Когато се облечеш, искам да се върнеш в селото и да останеш при приятелите си. Имам някаква представа къде се намираме, така че, ако се насочиш на изток - англичанинът посочи с палец зад рамото си, - ще стигнеш до реката, откъдето можеш да минеш по онзи брод, който ползвахме. Ако видиш или чуеш някого, скрий се, докато не се увериш, че са си тръгнали... И за бога, не стъпвай повече върху противопехотни мини! Без да я поглежда, Чейс можеше да разбере, че момичето е изключително изплашено. - Ти... смяташ да ме изоставиш? - Не - отвърна той. - Ти ще изоставиш мен. Но преди да го сториш, ще ти обещая още нещо. Никога няма да кажа на никого - абсолютно на никого - че си жива, докато напълно не се уверя, че няма как да бъдеш използвана, за да се възстановят експериментите на дядо ти. Повече няма да ме видиш, освен ако не съм сто процента сигурен, че е безопасно. Другояче съществува риск да доведа някого до теб. - Еди свали последната дреха от мъртвата рускиня. - Ето. Облечи си тези - каза той и подаде купчината на Наталия, без да се обръща към нея. Тя взе влажните и мръсни дрехи и му подаде своите собствени. - Дай да ти помогна. Чейс поклати глава. - Не. Като се облечеш, тръгвай към селото. Аз ще поема в друга посока. - Но... - Не спори. Това е единственият начин да те предпазя, а и не искаш да си наруша обещанието, като не те защитя, нали? Еди започна да облича трупа с дрехите на германката. Рускинята беше малко по-голяма от нея, но облеклото, което Пьолтл беше заела от приятелите си в селото, така или иначе, й беше широко, така че нямаше никакъв проблем. Чейс почти беше приключил, когато усети ръка на рамото си. - Еди? Аз... готова съм да тръгвам. Мъжът се обърна към Наталия и видя, че се е облякла. Въпреки думите ѝ, тя не желаеше да тръгва. Той се изправи и я погледна в лицето. - Добре ли си? - Не - призна си тя. - Уплашена съм. Не само за мен. Когато те открият, тези хора ще... - Хей, хей. Всичко е наред. - Чейс постави ръце на раменете на момичето и го целуна по челото. - Ще се оправя. Това е единственият начин да те предпазя. Макар че... - добави той, когато една идея му хрумна - ...съжалявам за това. - Съжаляваш за... Ох! - оплака се момичето, когато англичанинът уви кичур от косата ѝ около показалеца си и дръпна силно, за да го откъсне. - Това болеше! Защо го направи? Еди прибра кичура в джоба си. - Нейната коса е по-тъмна от твоята. Ще направя всичко възможно, за да намерят този кичур, така нещата ще изглеждат по-правдоподобни. А сега тръгвай, бързо. Чейс се изправи и нежно, но настоятелно я бутна. Наталия схвана намека и с изпълнено със съжаление изражение потегли в джунглата на изток. Спря се и се обърна. - Еди. Благодаря ти! Мъжът кимна. - Можеш ли да ми обещаеш нещо? - попита я той. - Разбира се. Какво? - Че ще прекараш пълноценно остатъка от живота си. В очите на момичето заискряха сълзи. - Ще го направя. Ако и ти сториш същото. - Разбира се. - Еди ѝ направи знак да върви. Тя неохотно се обърна и тръгна към дърветата. Не след дълго се изгуби между тях. Чейс я наблюдава, докато не се увери, че вече я няма, и погледна към мъртвата жена. - Така - въздъхна той, - съжалявам за това, но се налага да те убия отново. - Довърши обличането на трупа, след което го преметна през едно рамо като пожарникар. - Къде е най-подходящото място да запаля клада? Огледа се наоколо и се върна обратно в джунглата...   * * *   - Ето това се случи - завърши Еди. Той и Нина бяха седнали до Наталия на същата онази импровизирана пейка, на която младата германка беше разказала своята история на йоркширеца преди осем години. - Лок и Хойт се хванаха, Каган и руснаците също. Те повярваха, че съм екзекутирал Наталия. Както и всички останали! - Да, аз също ти повярвах - призна си Нина, все още беше разтърсена от това разкритие. - Скапаняк! Ти ме излъга! Тя го удари, но съвсем не шеговито, по рамото. Пьолтл я наблюдаваше със смесица от веселие и притеснение, не знаеше всъщност колко ядосана е съпругата на Еди. - Не, не съм! - възпротиви се Чейс. - И между другото: ох. - Излъга ме, каза, че си я убил! - Не, казах, че направих онова, за което тя ме помоли. Което беше да се уверя, че никой няма да използва ДНК-то ѝ, за да пресъздаде етера. Лок и руснаците я смятаха за мъртва, така че спряха да я търсят. Проблемът беше решен! - По онова време не бях съгласна с него - призна Наталия. - Но сега съм много щастлива, че направи това. Не ми беше лесно, но приятелите, които си създадох тук, и помощта, която имах възможност да дам на децата... Не бих се отказала от тези неща за нищо. Изражението на Еди стана сериозно. - Проявиха ли се още... симптоми? Младата жена го погледна печално, след което надигна дискретно ръба на тънката си памучна риза. Няколко бучки, които варираха по размер - някои бяха големи колкото крайчето на малкия ѝ пръст, а други почти колкото топка за голф - започваха от талията ѝ и продължаваха нагоре. - Първата се появи миналата година - обясни германката и посочи към най-голямата. - Другите я последваха съвсем скоро. Растат бавно... но непрестанно. Гледката охлади Нина. Такова бъдеще ли я очакваше? Трябваше да поочисти гърлото си, преди да заговори, защото изведнъж беше пресъхнало: - Ходила ли си на лекар? Наталия поклати глава. - Не исках да рискувам някой да разбере, че съм още жива. Страхувах се, че американците или руснаците ще започнат да ме преследват отново. - Пьолтл спусна ризата си. - Няма - увери я Еди. - Преди осем години ти обещах, че ще ме видиш едва тогава, когато съм сигурен сто процента, че няма опасност това да се случи. - Англичанинът разпери ръце. - И ето ме тук! - Напълно ли си убеден? - попита го младата жена, неуверена. - Втората яма с етер беше унищожена - обясни Нина. - Руснаците бяха разработили субстанция, която да неутрализира отровата, и доколкото знаем, тя проработи. А и чух Лок да казва, че никой не може да научи нищо за етера от твоето ДНК. Така че, ако искаш да отидеш на лекар... - Не мисля, че ще успеят да ми помогнат - отвърна Пьолтл и въздъхна. - Не те чух да казваш, че американците или руснаците са създали лек. - Страхувам се, че никой не е открил нищо. Все още - добави Еди, не искаше да разстройва съпругата си допълнително. - Ако се нуждаеш от нещо - обърна се той към Наталия, - можем да го уредим. - Той сръга Нина. - Тъкмо ще видим дали Сирици е блокирал кредитната ти карта. Пьолтл отново поклати глава, но този път от благодарност. - Няма нищо, от което да се нуждая. - Наистина ли? - учуди се Уайлд. - Тук имам всичко, което бих искала. Изживях живота си по начина, по който обещах на Еди. - Като видя, че мъжът не е сигурен какво има предвид, тя продължи: - Че ще прекарам пълноценно всеки миг, който ми остава. - Наталия се усмихна. - Съветът беше много добър. - Може би трябва да напиша книга за него. Навярно ще получа шестцифрен аванс - каза англичанинът и се ухили на съпругата си. - Ако можете да осигурите лекарства и играчки за децата, ще ви бъда много благодарна - продължи германката. - Всичко, което им дадете, ще бъде от помощ. - Ще се погрижа за това - увери я Нина. Тримата продължиха с разговора си още известно време, любопитните селяни от време на време се приближаваха до тях и питаха по нещо. Дори момчето с липсващия крак, което вече беше станало истински младеж, се появи, за да покаже колко е пъргав със своята протеза. Разговорът се прехвърли към това, какво беше правил Еди за времето от последната им среща, което доведе до случилото се във втората яма с етер. - Ти... си се заразила? - попита тихо Наталия. Нина докосна малкия белег на бузата си. - Да - въздъхна тя. - Само капка, но тя беше достатъчна. Не знам колко време ми остава. - Толкова съжалявам. - Пьолтл заби поглед в земята. - Всичко това е по вина на дядо ми. Той е бил зъл човек. Иска ми се никога да не беше... - Вината не е твоя - сряза я Еди. - Нина, не те доведох тук просто за да кажа на Наталия, че вече е в безопасност. Исках да видя дали все още е добре... и да ти покажа, че не всичко е приключило. Не можеш да се предадеш и да приемеш съдбата си. Може би ти остават години, даже десетилетия, преди да се появят някакви симптоми. Това е достатъчно време, за да се намери лекарство. Нищо не се знае. Боже, спомни си всичко, което сме преживели. Досега да сме умрели петдесет пъти, но все още сме тук! Така че нямам намерение да се отказвам от теб, а и нямам намерение да те оставя да се предадеш. Както обичаше да ми казва Мак: бори се до края. Нина се опита да получи утеха от тези думи на съпруга си, но беше трудно да превъзмогне мрака, който се беше настанил в душата ѝ. - Ще ми се да разполагах с твоята увереност. - Не, Еди е прав - намеси се Наталия. - Заради него получих още осем години живот. Понякога са били трудни, но всеки един момент си е струвал. - Младата жена се усмихна на американката. - Ти си голяма късметлийка. Имаш чудесен човек до себе си, с който да прекараш живота си. Той винаги ще се грижи за теб и ще те защитава - знам това, защото стори същото за мен. Чейс прегърна съпругата си. - Тя е права. Винаги ще бъда до теб, любима. Знаеш това. Мрачното настроение на Нина се изпари, когато се обърна и видя усмихнатата физиономия на мъжа си. Той не беше красавец в конвенционалния смисъл на думата, но тя не можеше да си представи да се буди всяка сутрин до някой друг до края на дните си. - Да, знам. Обичам те. - И аз те обичам. Те се целунаха и накараха Наталия едновременно да се усмихне и да се изчерви.   * * *   Останаха в селото още няколко часа, които прекараха в разговори. - Страхувам се, че трябва да тръгваме - каза Еди на Наталия, когато погледна часовника си. - Имаме да хващаме самолет от Дананг утре, а не ми се иска да шофирам по тъмно. - Така ми се иска да останете, но те разбирам - отвърна гер- манката и се усмихна. - Обичам хората тук, но те наистина са много лоши шофьори! - Ще се погрижа лекарствата и другите неща да стигнат до теб - обеща Нина. Германката кимна благодарствено. - О, имам още нещо за теб - каза Еди, извади едно листче хартия и й го подаде. - Какво е това? - попита Наталия. - Телефонният номер на баща ти. Все още живее в Хамбург. Пьолтл погледна хартията със страх, преди да я вземе от ръката на Чейс. - Аз... не знам какво да му кажа. Минаха осем години... сигурно ме смята за мъртва... - Да, така е - отвърна англичанинът съчувствено. - Но каквото и да му кажеш, сигурен съм, че той ще се зарадва да го чуе. В очите на младата жена заискриха сълзи. - Благодаря ти, Еди. За всичко. Отидоха до джипа и се сбогуваха. - Ще ти кажа онова, което Еди каза на мен - обърна се Наталия към Нина. Млъкна за миг, за да си спомни точните думи. - Прекарай пълноценно остатъка от живота си. - Ще го сторя - усмихна ѝ се американката. - Благодаря ти. Наталия я целуна по бузата, а след това стори същото и с Чейс. - Ти също. - Никога не съм се отклонявал от тази максима! - отвърна той и я целуна. Двойката се качи в нисана. Еди запали двигателя, махна за последно на германката и обърна превозното средство към пътя. Слънцето се беше разходило по цялото небе и осветяваше джунглата с невероятно медно сияние, докато се опитваше да се скрие зад хоризонта от дървета. Нина се наслади на гледката. - Виж това - каза тя. - Светът наистина е изумителен, нали? Искам да му се наслаждавам заедно с теб, докато мога. Еди я прегърна, двамата се целунаха. - Ще бъда до теб през целия път - обеща ѝ той. - Бори се до края - усмихна се насреща му тя. Целунаха се отново, след което потеглиха към очакващия ги свят.     Бележки [←1] Група острови в Северния ледовит океан. - Б. пр. [←2] Никита Сергеевич Хрушчов (1894-1971) - съветски политик, ръководител на СССР след смъртта на Йосиф Сталин. - Б. пр. [←3] Гулаг - лагер за изправителен труд. - Б. пр.   [←4] Авиоконструкторско бюро „Туполев“ - носи името на академик Андрей Туполев. Произвело е повече от 18 000 самолета. - Б. пр. [←5] Съветски дозвуков бомбардировач ракетоносач, един от най-бързите самолети, снабден с турбовитлови двигатели. - Б. пр. [←6] Полуостров в най-северната част на Русия, част от Мурманска област. - Б. пр.   [←7] Сити, или Лондонско Сити - отделна административна единица в Англия, сравнително малък квартал в Голям Лондон. Представлява историческото сърце на Лондон, някогашният древен римски град Лондиниум. - Б. пр.   [←8] Британски колцентьр, нещо подобно на телефонни справки. - Б. пр.   [←9] Валхала - от староскандинавски „Царството на убитите“ - дворец, в който според древните скандинавски митове живеят ейнхерерите - повалените в битка воини. - Б. пр.   [←10] Препратка към героя Орик Голдфингър от поредицата книги и филми за Джеймс Бонд. - Б. пр. [←11] Герой от американския куклен сериал „Мъпет Шоу“. - Б. пр.   [←12] Один - върховният бог в митологията на германите, повелител на небето и справедливата война, следи за справедливостта. Баща на Тор, Тир, Балдур и други. - Б. пр. [←13] Тор - бог на гръмотевиците, бурите и плодородието в скандинавската митология и викингските саги. Син на Один и на богинята на земята Йорд. Закрилник на хората. - Б. пр.   [←14] Район в Швеция, богат на археологически находки. - Б. пр.   [←15] Асгард - небесен град, обиталище на боговете Аси - основната група богове в пантеона на скандинавската митология. - Б. пр.   [←16] Ейтр - думата идва от старонорвежките езици и означава „отровен“, „токсичен“. В някои страни като Швеция и Холандия се изговаря като „етер“. - Б. пр.   [←17] Welcome To The Jungle - песен на американската рок група „Guns N’ Roses“ от дебютния им албум „Appetite For Destruction“ от 1987 г. - Б. пр.   [←18] Дуриан - тропически плод с остра миризма. - Б. пр. [←19] Лонган - един от най-сладките плодове в света, познат още като „драконово око“. - Б. пр.   [←20] „Златна превъзходна“ - популярен в цял свят сорт ябълки, създаден през 1890 г. във Вирджиния. - Б. пр.   [←21] О, боже мой! (шведски.) - Б. пр.   [←22] Плинт - основа или платформа, върху която се издига колона, пиедестал, статуя, паметник и др. - Б. пр.   [←23] Doctor Who - герой от едноименния британски научнофантастичен сериал, създаден през 1963 г. от Би Би Си. - Б. пр.   [←24] Нордическият е древен германски език, който дава началото на днешните датски, шведски, норвежки, фарьорски и исландски. Наричан е още датски или старонорвежки. - Б. пр.   [←25] Роджър Мур - английски актьор, участвал в седем филма за Джеймс Бонд. - Б. пр.   [←26] Офроудъри - общо наименование на всички високопроходими превозни средства. - Б. пр.   [←27] Тръстерите дават тяга по различните оси на движение на подводницата. - Б. пр.   [←28] Хорацио Нелсън (1758-1805) - британски адмирал, известен с участието си в Наполеоновите войни и в битката при Трафалгар, в която губи живота си. - Б. пр. [←29] LIDAR (Light Identification Detection And Ranging) - технология за получаване на информация от далечни обекти чрез активни оптични системи. - Б. пр.   [←30] Нитрокс - по-богата на кислород смес, която позволява да се прекарва повече време под водата. - Б. пр.   [←31] Членове на Народен фронт за освобождение на Южен Виетнам, съкратено наричан Виет Конг. - Б. пр.   [←32] Жива граната - има се предвид, че иглата е махната, а предпазителят е притиснат към корпуса на мината. При изваждането на мината, предпазители пада и гранатата се взривява. - Б. пр.   [←33] В някои диалекти на английския ice hole („ледена дупка“) се произнася почти както asshole („задник“). - Б. пр.   [←34] Ребридер - апарат за дишане. - Б. пр.   [←35] „Агент Ориндж“, или „оранжев агент“ - хербицид дефолиант, използван от армията на САЩ по време на Виетнамската война. - Б. пр.   [←36] Така се наричат шпионите и агентите на ЦРУ. - Б. пр.   [←37] The Best Is Yet To Come - песен на Сай Коулман, написана през 1959 г., която често се приписва на Франк Синатра. Синатра записва песента през 1964 г. за своя албум „It Might As Well Be Swing“. Думите „Най-доброто тепърва предстои“ са изписани на надгробната му плоча. - Б. пр.   [←38] Йозеф Менгеле (1911-1979) - германски офицер от СС и лекар в нацисткия концентрационен лагер „Аушвиц“ по време на Втората световна война. Провеждал е експерименти с човешки същества със съмнителна научна стойност и придружени с изключителна жестокост. - Б. пр.   [←39] Кучи син! (Рус.) - Б. пр.   [←40] Merveilleux (фр.) - „чудесно“. - Б. пр.   [←41] Мамка му! (фр.) - Б. пр.   [←42] Глупак (фр.). - Б. пр.   [←43] Йок - самолетното кормило. - Б. пр.   [←44] Господи! (фр.) - Б. пр.   [←45] Персефона - древногръцка богиня, царица на подземното царство и съпруга на Хадес. - Б. пр. [←46] Мелпомена - муза на трагедията в древногръцката митология. - Б. пр. [←47] Ерида - древногръцка богиня на раздора и съперничеството, една от първичните сили. - Б. пр.   [←48] „Отведи ме до моста!“ - често използвана реплика в песните или по време на концертите на Джеймс Браун. - Б. пр. [←49] Отново заигравка с Джеймс Браун и една от най-известните му песни - „Чувствам се добре“. - Б. пр. [←50] Десантът в Нормандия, известен още като Денят „Д“, е военна операция на Великобритания, САЩ и Канада срещу Третия Райх по време на Втората световна война. - Б. пр.   [←51] Решетка за добитък - вид препятствие, което пречи на добитъка да излиза на пътя, но което може да се използва от автомобили за преминаване. Съставено е най-често от дебели метални пръти. - Б. пр.   [←52] Бабешки възел - два преметнати възела, които са еднакво ориентирани. - Б. пр. [←53] Локи - бог на злото, огъня и шегите. Един от боговете Аси в скандинавската митология. Син на великаните Лаувейя и Фарбаути. Представян е като близък на Один, но също така и като негов смъртен враг. - Б. пр. [←54] Фрейя - богинята на любовта, плодовитостта, щастието и пролетта в скандинавската митология. Тя е най-красивата и дружелюбната сред богините в Асгард. - Б. пр.   [←55] В скандинавската митология гигантски ясен, свързващ трите свята - подземното царство, света на хората и небесния свят на боговете. - Б. пр.   [←56] Детрит - мъртва органична материя. - Б. пр.   [←57] Berk - британски сленг, означава „глупав човек, глупак“. - Б. пр.   [←58] Развлекателно предаване, подобно на „Стани богат“. - Б. пр.   [←59] Най-големият канадски остров и пети в света. - Б. пр. [←60] Лийф Ериксон (970-1020) - исландски изследовател, смятан за първия европеец, стъпил в Северна Америка близо 500 години преди Христофор Колумб. - Б. пр.   [←61] Нам - съкратено от „Виетнам“; американците често го използват в речта си. - Б. пр.   [←62] Верижни системи, заместители на гумите. Използват се при изключително трудни терени. - Б. пр.   [←63] Аутригер - допълнителна конструкция, издадена навън от превозното средство, която служи за осигуряване на по-добра стабилност. Най-често се среща при плавателните съдове. - Б. пр.   [←64] Малка триколесна кола, произвеждана от английската компания „Рилайънт Мотор Къмпани“. - Б. пр.   [←65] Перифразиране на репликата от филма „Добрият, лошият и грозният“ на Серджо Леоне: „Когато трябва да стреляш, стреляй. Не говори“. - Б. пр.   [←66] В скандинавската митология това е равнината, на която ще се проведе Рагнарьок. - Б. пр.   [←67] Куджо - побеснял санбернар от едноименния роман на Стивън Кинг. - Б. пр.   [←68] Американски научнофантастичен филм. - Б. пр.   [←69] Митичен или фолклорен персонаж, характерен с това, че е много умен, забавен, но и без никакви морални задръжки. Често злоупотребява с гласуваното му доверие, мошеник, измамник. - Б. пр.   [←70] Около 38 градуса по Целзий. - Б. пр.   [←71] Детска игра, която се състои от прозрачна пластмасова тръба, пластмасови клечки и топчета. Клечките влизат в специални отвори в тръбата, а над тях се поставят топчетата. Целта е всеки играч да издърпа колкото се може повече клечки и съответно в долната част на тръбата да паднат колкото се може по-малко топчета. - Б. пр.   [←72] Според Библията портите на рая са изработени от перли. - Б. пр.