АНДИ МАКДЕРМЪТ

   СВЕЩЕНАТА КРИПТА

   ПРОЛОГ

   Италия

   Беше хладна, освежаваща ноемврийска вечер, но докато караше своя камион-цистерна по криволичещия път през гората в Националния парк Касентинези, в главата на Джанкарло Мистрета вече се въртяха коледни мисли. Тази година щяха да празнуват в неговия апартамент; трябваше да осигури развлечение и храна за двайсет и трима души, може би двайсет и четирима, ако сестра му родеше поредното си бебе по-рано от очакваното...
   Фаровете осветиха остър завой и той бързо забрави за плановете си. Намали скоростта почти до пълзене и погледна часовника си. Малко изпреварваше разписанието си - оставаше да зареди още една бензиностанция, преди да се прибере в депото, но все пак щеше да се прибере във Флоренция преди седем часа. А после можеше пък двамата с Леани да поработят върху плана им за тяхно собствено бебе...
   Той прекара цистерната през завоя - и натисна рязко спирачката. Сивкаво БМВ беше спряло напреки на пътя, а едното му колело беше хлътнало в канавката. Някаква жена, облечена в тъмен костюм, му махаше да спре.
   Джанкарло потисна една въздишка. Колата блокираше пътя му. Край с мечтите да се прибере по-рано у дома. Но пък какъв пример щеше да даде на бъдещите малки Джанкарловчета, ако не спреше да помогне на дама в беда?
   Той спря камиона и се взря в жената. Дълга, лъскава черна коса и тъмна кожа - индийка, може би? Двайсет и няколко годишна, доста привлекателна по един строг, делови начин. Почти чу гласа на Леани в главата си да го смъмря за това, но женен или не, той все пак имаше очи, нали?
   Жената тръгна към камиона. Джанкарло слезе от кабината, за да я посрещне.
   -Здравейте - каза той. - Като че ли имате нужда от помощ.
   Докато се приближаваше към него, жената хвърли бърз поглед към гората. Джанкарло установи, че лицето и е обезобразено; помръдна само лявото и око, дясното остана втренчено в него. Блед белег се спускаше от челото през очната ябълка към бузата и. Стъклено око.
   Той погледна към колата.
   -Заседнахте ли? Бих могъл да ви...
   С рязко движение тя измъкна пистолет със заглушител и го простреля три пъти в лицето.
   Безжизненото тяло на Джанкарло се свлече върху асфалта. От сенките на гората излезе някакъв мъж. Висок, мускулест и облечен изцяло в черно, Урбано Фернандес погледна трупа с изражение на подигравателно извинение.
   -Горкият човечец - каза той. Говореше на английски, но акцентът определено беше испански. - Никакви любезности, а? - продължи той, обръщайки се към жената, която прибираше пистолета в кобура си.
   -Чиста загуба на време - изрече студено Мадиракши Дагду. Както беше предположил клетият Джанкарло, жената беше индийка. Говореше английски сковано, със силен акцент- ползваше езика отскоро. Тя кимна с глава към тялото на шофьора. - Отърви се от него.
   Фернандес отдаде подигравателно чест.
   -Да,мадам. -Той измъкна чифт черни кожени ръкавици и се спря за миг, за да приглади тънките си мустачки, преди да завлече трупа в шубраците. - Защо изобщо дойде? Нямаме нужда от...как беше думата? Бавачка.
   Той много добре знаеше каква е думата, но му беше забавно да гледа намръщеното и чело, докато жената се опитваше да си я преведе.
   -Тази операция е по-скъпа от останалите - каза тя, след като се досети за значението на думата. - Работодателите ми искат да бъдат сигурни, че парите им се използват попредназначение.
   -Заслужава си всеки един долар - каза Фернандес, захвърляйки тялото. Нямаше смисъл да го прикрива - скоро тук щеше да се напълни с хора. Той се приближи до цистерната. - А сега тръгвай. Ще се видим малко по-нататък.
   Мадиракши безмълвно се върна при беемвето. Фернандес я изпрати с поглед, размишлявайки колко е жалко, че такава привлекателна фигура е похабена за толкова противна личност, и докато колата се измъкваше на заден ход от плитката канавка, той отиде до клапаните, монтирани отстрани на цистерната.
   Дори след изпълняването на повечето доставки, в цистерната имаше повече от две хиляди литра гориво. Испанецът завъртя кранчето на едната зейнала стоманена дюза. Потече струя бензин. Разнесе се остра миризма, която го накара да примигне, след което той разви още повече кранчето, отдръпвайки се встрани, за да не бъде опръскан. Струйката се превърна в гейзер, който обля горските дървета.
   Мъжът се качи в кабината. Двигателят все още работеше. Той освободи спирачката, натисна съединителя, за да превключи на скорост и бавно последва отдалечаващото се с бърза скорост беемве.
   Цистерната с рев потегли в нощта, заливайки с бензин трупа на Джанкарло Мистрета.

   На около половин километър по-нататък Фернандес забеляза фаровете на чакащото го беемве. Той отби встрани, слезе и се запъти към колата.
   Мадиракши го посрещна с неприветлив поглед. Фернандес не и обърна внимание. След тази вечер оставаше само още една задача, която дори можеше да се размине, ако работодателите му бъдат достатъчно убедителни - след което щеше да се отърве и от тях, и от изродите в антуража им.
   Преди да успее да закопчее колана си, колата се стрелна покрай цистерната и продължи с пълна газ обратно по пътя. Разлято кърваво петно маркираше мястото, където беше застрелян шофьорът; Мадиракши спря колата до него.
   Фернандес свали прозореца. Извади запалка „Зипо” от джоба си и с едно единствено отработено движение отвори капачето и и я запали. За миг се взря в отражението си в лъскавия метал, след което метна запалката към дърветата.
   Експлозивната реакция настъпи още преди тя да докосне земята. Изключително лесно запалимите изпарения, които се издигаха над бензиновия басейн, се възпламениха за миг, запращайки огнено кълбо към дърветата. Гората се озари от пожар. Подгизналото от бензина тяло на Джанкарло беше погълнато от огнения ад също толкова лесно, колкото и изсъхналите клони. Плътната стена от пламъци се устреми надолу по пътя.
   Фернандес вдигна облечената си в кожена ръкавица ръка, за да предпази лицето си от жегата.
   -Време е да се махаме оттук.Бързо!
   Мадиракши нямаше нужда от допълнително подканяне. Колата се отдалечи с рев. Когато приближиха завоя, Фернандес погледна назад - тъкмо навреме, за да стане свидетел на мащабната експлозия на цистерната, която разкъса гората и запрати към нощното небе ослепителен оранжево-жълт гъбовиден облак. От него се посипаха пламтящи капкибензин. Миг по-късно го достигна и взривната вълна - разтърсващ удар, последван от гръмотевичния рев на всмуквания въздух, нужен за подхранването на пожара.
   -Идеално - рече Фернандес. - А сега фаза две.
   Колата профуча през тъмната гора и се отправи към град Флоренция, като остави зад себе си огнената стена, поглъщаща дърветата.

   Тракането на стола спря в мига, когато Брако Зек насочи пистолета си към младата жена, завързана за него.
   -Престани - каза той на перфектен италиански. - Нали ти казах, че ако изпълняваш всичко, ще те оставим жива. — Той дръпна стола с бунтуващата се жена по-далеч от стената, след което се върна в дневната на малкия апартамент. Стаята беше изпълнена от шестима облечени в черно мъже и екипировката им, но той си проправи път до прозореца и свали черната си балаклава, разкривайки загрубяло лице и ниско остригана посивяваща коса. Дълбоките бръчки по челото му показваха, че за своите трийсет и четири години мъжът е видял и преживял много повече от връстниците си.
   Наемниците бяха нахлули в апартамента същия следобед, като Зек беше успял да прилъже жената да отвори, заявявайки, че и носи пратка. Тя беше избрана по време на подготвителната фаза на операцията, защото живееше сама в един от подходящите горни апартаменти на тясната Виа дели Алфани. Като се имаше предвид какво се намира от другата страна на улицата, беше напълно естествено жената да се окаже амбициозна художничка.
   Той погледна навън към сградите от осемнайсети век - музейния комплекс, в който се намираше Галерия дел’Академия, една от най-популярните туристически атракции и дом на много от най-прочутите произведения на изкуството.
   Тяхната цел.
   Телефонът на Зек иззвъня. Фернандес.
   -Да?
   -Тук сме. Пусни ни.
   Босненецът изкриви врат, за да погледне по-добре към улицата. Двама души преминаха под уличните лампи и бързо се приближиха към сградата. Фернандес и индийката. Бръчките на челото му се задълбочиха още повече. Той приемаше присъствието на Дагду почти като обида, знак, че работодателят им не вярва, че ще успеят да свършат работата без надзор. Нима всичките им досегашни успехи, които включваха кражбата на комплект китайски керамични воини от музея в Сиан и отмъкването на една от най-свещените ислямски реликви от самата Мека, не бяха достатьчно доказателство за уменията им? Дори сега, осем месеца след първата им „поръчка”, Интерпол все още не беше попаднала по следите им. Познанията на Фернандес за това как работят полицаите и какъв е начинът им на мислене, ги държеше на няколко крачки пред полицията.
   Той потисна раздразнението си - все пак тябешепредставител на човека, който им плащаше - и отиде в коридора, където жужеше звънецът за входната врата. Натисна бутона за отключване и с леко безпокойство зачака двамата да се изкачат по стълбите. Ако някой от останалите обитатели решеше точно в този момент да излезе от апартамента си и видеше лицата им...
   Не се случи нищо такова. Отвън се разнесе тихо потропване на ботуши, последвано от силно чукване по вратата. Зек я отвори и Фернандес и придружителката му влязоха.
   Испанецът и заместникът му се поздравиха с кратки усмивки.
   -Нещо ново?
   -Има ви във всички новинарски емисии - каза му Зек.
   -Пожарът се разраства - повикали са пожарни команди от всички околни градове. Както и хеликоптери - добави той многозначително.
   -Отлично. - Фернандес набра някакъв номер на телефона си. - Статус?
   -Планът на полета е предаден на управлението на въз- душното движение - разнесе се глас от другата страна. - Готови сме.
   -Тогава тръгвайте. - Той прекъсна връзката. - Къде е изходът към покрива? - Зек посочи таванския прозорец. - Добре, да заемем позиции. - Той отиде в дневната, за да поговори с останалите от екипа.
   Мадиракши, която вървеше след него, погледна към спалнята.
   -Какво е това? - изсъска тя, щом зърна пленничката.
   -Няма да представлява проблем - отвърна Зек. - Не е видяла лицата ни.
   Лицето на Мадиракши беше застинало също като изкуственото и око.
   -Никакви свидетели. - Тя влезе в спалнята. Завързаната жена извърна глава и започна да опитва да освободи ръцете си, издавайки панически звуци. Не и трябваше да разбира английски, за да разпознае опасния тон в гласа на новодошлата.
   -Ако я застреляш, съседите може да чуят - предупреди я Фернандес.
   -Не ми трябва пистолет. - Тя се спря точно зад жената, чиито приглушени викове ставаха все по-отчаяни.
   -Остави я - рече Зек, влизайки в стаята. - Обещах и, че ще я оставя жива, ако не ни създава неприятности.
   Мадиракши не му обърна никакво внимание. Тя постави пръстите си върху дясната си очна ябълка и натисна. Разнесе се тих всмукващ звук и нещо падна в очакващата и длан с тихо пльокване.
   Това беше стъкленото и око, което проблясваше влажно.
   Зек беше виждал много ужасяващи неща през живота си, но въпреки това небрежността, с която жената свали протезата си, го погнуси. Отвращението му премина в объркване, когато тя стисна окото с двете си ръце и го завъртя. Разнесе се тихо щракване и то се разпадна на две полукръгли части. Какво правеше тя?
   Отговорът дойде веднага, щом тя отпусна ръце. В окото се намираше навита тънка стоманена тел. Докато Зек осъзнае, че това е гарота, Мадиракши вече я беше омотала около гърлото на беззащитната млада жена и дръпна силно.
   -Не! - изпъшка Зек, но Фернандес го стисна силно за рамото и го дръпна назад. Италианката не можа дори да извика, защото острата като бръснач жица спираше притока на въздух. Тя се сгърчи и опъна въжетата. Столът изтропа по пода; Мадиракши дръпна още по-силно и телта преряза кожата и плътта. Кръв плисна по шията на жената. Тя свиваше и отпускаше юмруци... после утихна. Едно последно изтрополяване и столът застина неподвижно.
   Мадиракши разви гаротата и се обърна. За пръв път Зек видя лицето и такова, каквото беше в действителност; на мястото на дясното и око като малка уста зееше празнатадупка на очната ябълка. Той отново потръпна от отвращение, придружено от прилив на гняв, и извика:
   -Не беше нужно да го правиш!
   -Никакви свидетели - повтори индийката. Тя извади един парцал и прекара през него окървавената жица. След като почисти гаротата, тя я намота на кълбо и отново сглоби двете половини на окото си.Щрак.Ново заучено движение и с тих, но смущаващ всмукващ звук протезата се озова на мястото си. - Така. Чака ви работа.
   -Така е - обади се Фернандес, преди Зек да успее да отговори. Той се наведе към лейтенанта си и добави с нисък глас: - Може би бебето те е поразмекнало, Брако. Ако това ще създава проблеми...
   -Няма проблем - отвърна твърдо Зек. - Но аз и обещах...
   -Никога не давай обещания, които може би няма да успееш да изпълниш - каза му Фернандес и щракна с пръсти. Мъжете в дневната вдигнаха глави като един, готови за действие.

   Десет минути по-късно всичките осем наемници се намираха на полегатия покрив над апартамента.
   Фернандес надникна през ръба. Видя как Мадиракши напуска сградата. Изпита облекчение, че най-накрая се е отървал от нея, обърна се и погледна хората си.
   -Готови ли сте?
   Мъжете отговориха утвърдително. Всеки беше въоръжен с компактен картечен пистолет„Хеклер и Кох МП-5”, оборудван с лазерен мерник и заглушител. Останалата част от оборудването им висеше закачена на ремъците, с които се бяха опасали; не просто стандартна сбруя, а парашутна окачваща система, способна да издържи теглото им, че и повече.
   Испанецът погледна часовника си. Разполагаха с пет минути, за да се прехвърлят на покрива на галерия „Академия”, още пет, за да елиминират охраната и да обезопасятстаята, в която се намираше целта им, други пет, за да подготвят нея - и себе си - за изтегляне...
   Петнайсет минути, за да извършат най-дръзкия обир в историята.
   Той махна на един от хората си, Франко, който вече беше подсигурил единия край на въжето през отворената капандура. На другия му край имаше метален харпун с шипове, които беше заредил в ръчно изработен газов катапулт.
   Франко вече беше избрал целта си - нисък тухлен вентилационен бункер, който стърчеше над покрива на галерията като перископ. Той наклони катапулта. Фернандес го наблюдаваше внимателно. Това беше „неизвестната величина”, най-рисковата част от операцията. Ако бункерът беше твърде слаб, за да издържи тежестта, ако някой чуеше звука от катапулта или изтракването при удара и погледнеше нагоре в неподходящия момент...
   Но поне можеха да намалят вероятността за последното до минимум. Франко вдигна палец. Друг от мъжете, Скляр, вдигна наниз от фишеци, запали фитилите им и ги хвърли долу на улицата.
   До югозападния ъгъл на галерията се намираше малък площад. Фойерверките паднаха в края му. Хората подскочиха стреснато от поредицата слаби експлозии. Щом премина първоначалната уплаха, някои от зяпачите се ядосаха, а други се забавляваха с изпълнението... но всички те гледаха към земята.
   -Сега - каза Фернандес.
   Франко натисна спусъка. Разнесе се тъп звук, когато сгъстеният азот изстреля харпуна над улицата - и силно издрънчаване, когато острието прониза стената на бункера.
   Хората долу продължаваха да гледат фойерверките.
   Франко остави катапулта и дръпна въжето, първо внимателно, след това по-силно. Харпунът се задържа. Франко дръпна едно лостче отстрани на катапулта, за да активира навивния механизъм и въжето бързо се изпъна.
   Фернандес кимна на трети мъж, Кристоф - най-дребния и лек член на екипа. Германецът подръпна кабела, за да се увери, че ще издържи тежестта му, след което закачи сбруята си към него и внимателно се спусна от покрива.
   Останалите затаиха дъх. Ако харпунът се изтръгнеше от стената, всичко щеше да свърши.
   Увиснал над улицата, Кристоф започна да се придърпва напред. Кабелът потрепна, но издържа. Фернандес не сваляше поглед от харпуна. Гърмежите на фойерверките бяха спрели и той можеше да чуе хрущенето на напуканите тухли, търкащи се една в друга...
   Кристоф достигна покрива на галерията.
   Всички въздъхнаха с облекчение. Фернандес осъзна, че се поти въпреки студа. Кристоф се откачи от кабела, след което го намота няколко пъти около бункера.
   Вдигна окуражително палец.
   Фернандес се закачи за кабела и се спусна напред, следван от останалите. Когато последният човек стигна до покрива на галерията, той погледна часовника си. Бяха успели дори да спестят трийсет секунди.
   Време беше за втората фаза.
   Той извади телефона си и набра друг номер. Но след като набра последната цифра, не го вдигна до ухото си. Ослушваше се за нещо друго.

   В едно флорентинско предградие, на около три километра югозападно от тях, бяха паркирали два автомобила, по един в двата края на една невзрачна уличка.
   Във всяка кола беше оставен по половин килограм експлозив С-4, свързан с детонатор, активиращ се чрез мобилен телефон. Телефоните бяха с еднакви номера и звъннаха едновременно.
   През детонатора премина електрически импулс...
   Когато осем секунди по-късно звукът от експлозията достигна галерия „Академия”, мъжете на покрива вече се придвижваха към следващата си цел.
   Те тичаха по покривите, разделени на четири групи по двама. Зек и Франко бяха в един екип и първи достигнаха целта си, докато останалите продължиха напред.
   Двамата се спуснаха върху секцията с равен покрив, където бяха монтирани външните тела на климатиците, поддържащи постоянна температура във вътрешността на музея. Точно под стряхата на съседната долепена, малко по-висока сграда, се виждаше малък прозорец. Зек светна през стъклото с малко фенерче. Както и очакваше, оказа се офис.
   Един бърз поглед под рамката разкри тънък електрически кабел. Прозорецът беше оборудван със сигнална аларма.
   Зек откачи една черна кутия от сбруята си, размота малко жици и заби острите зъби на щипката-крокодил в кабела така, че да достигне до вътрешната медна жица. Вторатащипка беше защипана в другия край на прозореца. Той натисна бутона на кутията. Светна зелен индикатор.
   Франко извади чифт клещи-секачи и с едно щракване преряза кабела между двете щипки.
   Индикаторът си остана зелен.
   Зек докосна микрофона на яката си, за да го активира.
   -Вътре сме.

   Лампите в коридорите и залите в музея излъчваха мека светлина. Ако зависеше от уредниците, те щяха да ги угасят съвсем, за да запазят картините от избледняване, но неудобната, чисто човешка нужда на охраната от осветление изискваше компромиси.
   Галерия „Академия” не е много голям музей, така че нощната охрана обикновено се състои от шестима души. Макар изложбите да представляват огромна културна ценностза италианците, привидно малкият охранителен екип не е проблем: всяко включване на алармата води до незабавната поява на полицейски коли.
   Но тази нощ полицията си имаше други проблеми.
   Двама пазачи влязоха в една от залите на долния етаж. Ежедневната среща с безценните произведения на изкуството ги беше превърнала в обикновена мебелировка, монотонността на обиколките из коридорите биваше прекъсвана единствено от минаването през контрола в стаята на охраната. Затова неочакваното изпукване на уоки-токито, което висеше на колана на единия мъж, привлече вниманието им; следващата контрола трябваше да бъде чак след двайсет минути.
   -Какво става?
   -Най-вероятно нищо - разнесе се насеченият от пропуквания на статични смущения отговор. - Но лампите в трети коридор угаснаха. Можете ли да погледнете?
   -Няма проблем - отвърна пазачът и погледна кисело колегата си. В тяхната работа проверката за изгорели крушки се считаше за силно усещане.
   Отправиха се към малкото стълбище. Веднага се видя, че става нещо с лампите в трети коридор, защото в него цареше пълна тъмнина. Единият пазач откачи фенерчето от колана си и двамата влязоха в галерията.
   Лъчът не освети нищо нередно. Вторият пазач сви рамене и се обърна към стената, за да провери ключовете на осветлението...
   Пред него в тъмнината плуваха две очи.
   Преди да успее да издаде звук, в сърцето му се забиха два куршума от картечния пистолет на Зек. Заглушителят превърна двата изстрела в две почти беззвучни пропуквания. Колегата на убития се обърна - и една облечена в ръкавица ръка запуши устата му, а бойният нож с черно острие на Франко се заби дълбоко в гърлото му.
   Завлякоха двете тела в сенките. Зек свали балаклавата си и взе уоки-токито на мъртвия пазач.
   -Нещо жужи - каза той на италиански, а евтиният уред изкриви гласа му. - Сигурно камерата е дала на късо. Можеш ли да провериш системата?
   -Ще пусна диагностиката. Изчакай малко.
   Зек захвърли уоки-токито. Следващите трийсет секунди компютърът щеше да проверява камерите и алармите из сградата, като най-накрая щеше да стигне до извода, че камерата в трети коридор е повредена - което не беше кой знае каква изненада, тъй като той я беше прострелял.
   Но докато компютърът беше зает, охранителната система нямаше да функционира.
   Той включи микрофона си.
   -Двамата са елиминирани. Тръгвайте!

   Фернандес и Скляр висяха на две въжета, спуснати от покрива на южната стена на сградата, и чакаха сигнала на Зек; веднага след обаждането му Фернандес отвори с ритник прозореца на горния етаж, залюля се и скочи вътре, вадейки пистолета си. Украинецът скочи зад него.
   Екипът беше проучвал галерията няколко пъти през последния месец и Фернандес знаеше точно къде се намира - на най-горния етаж, до главното стълбище. Точно в този момент друг екип влизаше в приземния етаж.
   Тази фаза от мисията беше свързана с търсене - и надпревара с времето. Да намерят останалите пазачи... и да ги убият, преди те да успеят да вдигнат тревога.
   Фернандес знаеше къде се намират двама от тях - в контролната стая на охраната. Двамата със Скляр хукнаха надолу по стълбите. Местонахождението на останалите двамапазачи беше друга „неизвестна величина”, и точно затова той беше избрал входни точки, които да позволят на екипите да се разпръснат колкото се може по-бързо. Бързината и изненадата бяха от изключително значение - достатъчно беше един от пазачите да натисне бутона на алармата...
   Стигнаха до приземния етаж. Петнайсет секунди, преди камерите отново да се включат. Скляр хукна към коридора към главния вход. Междувременно Фернандес се шмугна през една врата с надпис,Privato” и тръгна по тесния коридор.
   Още една врата. Оставаха пет секунди. Той вдигна пистолета и я ритна.
   Пазачът, който седеше пред мониторите, се обърна изненадано...
   Пук. Пук. Пук.Пазачът се стовари от стола си, вдигайки конвулсивно ръце към главата си, в която се забиха трите куршума, опръсквайки с кръв празните екрани на мониторите.
   По дяволите! Къде ли беше другият?
   Диагностиката приключи и мониторите оживяха. Той забеляза един от хората си във Византийското крило, друг - във Флорентинското. Къде бяха пазачите?
   Ето ги - в Салоне дел колосо. Скляр се намираше най-близо до тях...
   И двамата пазачи се строполиха на земята в предсмъртни конвулсии, покосени от безшумните куршуми на Скляровия МП-5. След миг дойде и потвърждението:
   -Двама са отстранени.
   Оставаше само един мъж - но къде?
   Отговорът беше почти комичен в яснотата си. Фернандес изхвърча от контролната стая и побягна обратно по коридора към една врата с надписWC.
   Отвори я. Малка стая с фаянсови плочки по стените, две кабинки, едната затворена...
   Бързотопук, пук, пукпрозвуча по-силно тук, отеквайки в тясното пространство. Дървената врата на кабинката се напука и от вътре се чу изненадано изохкване - заедно с дрънченето на трошащия се порцелан и тъпите удари на олово в плътта. Изпод вратата се процеди струя вода, прошарена от розовеещи ручейчета.
   Бяха се справили и с шестимата пазачи.
   Фернандес се върна обратно в музея, сви вляво по входния коридор и погледна към галерията, в дъното на която се виждаше целта му.
   Давид на Микеланджело.
   Може би най-известната статуя в света, ренесансов шедьовър, който се извисяваше над посетителите с височината си от над пет метра, без да се смята пиедестала, върху който беше поставен. През деня, осветявана най-вече от слънчевата светлина, проникваща през стъкления купол, мраморната статуя изглеждаше много светлосива и почти се сливаше с убития цвят на стените на полукръглата камера, в която беше поставена. Но през нощта, осветена от едната страна сред заобикалящия я сумрак, голата фигура изпъкваше ярко, придобивайки почти заплашителен вид; устните на младия бъдещ цар се изкривяваха в лека презрителна усмивка, сякаш се подготвяше да влезе в битка с Голиат.
   Фернандес се отъждествяваше донякъде с него. Та нали той също беше Давид, който беше победил Голиата на обединените световни правоохранителни организации...
   „Все още не си съвсем успял” - помисли си все пак той, докато вървеше към статуята, подминавайки други творения на Микеланджело. Трима от хората му вече го чакаха до краката на Давид, а зад гърба му се разнесоха и други стъпки - Зек и Франко също приближаваха. Колкото до последните двама членове на екипа му...
   Той погледна нагоре към купола и мерна движение отвън. Намираха се точно там, където трябваше да бъдат. Всичко вървеше по план.
   -Знаете какво да правите - заяви той, след като стигна до статуята. - Време е да напишем историята.
   -Или даотмъкнемисторията - обади се Зек. Двамата мъже се ухилиха, след което всеки се зае със задачата си.
   Единият изтича до контролния панел, монтиран на едната стена. Той беше защитен с метално покритие, но едно рязко натискане върху късия железен лост беше достатъчно, за да се справи с него. Останалите се събраха около статуята. Кристоф и Франко се изкатериха върху пиедестала - главите им достигаха едва до средата на давидовите бедра. Извадиха намотани ремъци, по-широки и много по-дебели от онези на сбруите им, и внимателно ги омотаха около краката на статуята.
   Щом приключиха, Кристоф извади още едно намотано въже, хвана катарамата в единия му край и хвърли другия нагоре. Той се преметна през рамото на статуята и падна от другата страна. Един от мъжете го хвана и го промуши между краката на Давид към Франко, който го прекара през катарамата и стегна здраво. Повториха операцията с второ въже, което преметнаха през другото рамо.
   Кристоф използва ремъците, за да се покатери бързо до гърдите на каменната статуя. Там увисна на една ръка, за да улови краищата на ремъците, които останалите хвърляха към него. Фернандес наблюдаваше как планът му постепенно се осъществява. Мрежата, която плетяха, наподобяваше сбруите, носени от него и хората му; тя трябваше да поеме максимално равномерно тежестта на предмета, след като го вдигнат.
   А при Давид тежестта се равняваше на над шест тона -плюспиедестала. Но те бяха помислили за всичко.
   Испанецът махна с ръка към мъжа, който стоеше до контролния панел. Той натисна някакъв бутон. От пода се разнесе бучене на хидравлика.
   Статуята започна да се издига много бавно.
   Наскоро галерията беше похарчила значителна сума пари, за да инсталира система, която да защити Давид от вибрации, породени от земетресения, градския трафик или просто от непрекъснатите стъпки на посетителите. Мощните шокови абсорбатори, разположени под пиедестала, защитаваха статуята от трусове - но освен това позволяваха да бъде повдигана в редките случаи, когато трябваше да бъде премествана. Под нея имаше точно толкова място, колкото беше необходимо да се подпъхне самотоварач с вилкова хватка.
   И то беше напълно достатъчно за Фернандес.
   Зек и още един мъж подпъхнаха под основата на статуята нови ремъци, още по-дебели, обхванати с плътни метални обръчи. След като приключиха, те ги затегнаха над пиедестала и започнаха да привързват краищата на сбруята към тях.
   Фернандес отново извади телефона си и набра номера, на който се беше обадил най-напред. Отговорът се чуваше неясно, заради големите смущения.
   -До две минути сме там, но от УВД издадоха предупреждение, че сме се отклонили от курса.
   -Почти сме готови - каза Фернандес. - Просто следвайте плана. - Той прекъсна връзката, чувайки почуквания откъм купола. Едната от двете фигури му показваше вдигнат палец.
   Зек обиколи статуята.
   -Всичко е готово. Надявам се сбруята да издържи.
   -Ще издържи - увери го Фернандес. Той повиши глас. - Отстъпете назад!
   Всички опразниха терена под купола.
   Мъжете на покрива също отстъпиха назад, единият натисна бутона върху контролната кутия...
   И експлозивите, които бяха поставили около купола, се взривиха едновременно.
   Стъклените панели се пръснаха на милиарди парченца, изкорубената стоманена рамка полетя надолу и се разби върху мраморния под. Гръмотевичният шум отекна в коридорите на музея - последван от пронизителния писък на сирените, задействани от сензорите за вибрации, разположени из цялата сграда.
   Скоро полицията щеше да се втурне към музея. Но тъй като вниманието им беше отвлечено от горския пожар на изток и взривените коли на югозапад, реакцията им щеше да бъде забавена, а броят им - намален.
   А Фернандес и хората му вече щяха да са изчезнали.
   Двамата мъже, които бяха заложили експлозивите, се спускаха по въжета в музея, докато останалите бързо разчистваха отломките. Дори през силния вой на алармите, испанецът можеше да чуе друг звук, приближаващо се пулсиращо боботене...
   Вятърът, който нахлуваше през дупката в покрива, се усили стократно, когато над главите им се появи хеликоптер. Това беше вертолет-кран Сикорски S-64 Скайкрейн - масивна въздушна машина, способна да повдига изключително тежки предмети.
   Като статуята на Давид от Микеланджело.
   От хеликоптера се спуснаха кабели с тежки куки, които изтракаха върху напукания мрамор. Фернандес и хората му хванаха по едно въже и ги придърпаха към статуята. Шест кабела бяха прикрепени към металните пръстени в основата, а Кристоф и Франко отново се качиха на пиедестала и закачиха своите въжета за мрежата, която беше обгърнала гигантската статуя.
   Фернандес се върна под разбития купол и погледна нагоре. Хеликоптерът беше боядисан в тъмнозелено, за да наподобява цветовете на пожарникарския S-64, който използваше италианската горска служба; предавателят му беше настроен така, че да излъчва към управлението на въздушния контрол идентификационния номер на един от истинските пожарникарски хеликоптери. Но отдолу, където при италианския вертолет се намираха гигантските резервоари с вода, тук издълженият корпус беше покрит с фалшиво алуминиево фолио, прикриващо мощна лебедка.
   Фернандес махна с ръка и лебедката започна да намотава кабелите.
   Мъжете заеха позиции от двете страни на статуята, притиснали длани към пиедестала. Кабелите се изопнаха силно, ремъците изскърцаха от напъна. Фернандес наблюдаваше отблизо мраморната фигура, надявайки се, че изчисленията му са правилни. Ако сбруята не успееше да издържи тежестта на Давид при издигането, нещата щяха да станат много грозни...
   Пиедесталът се плъзна от шоковите абсорбатори и застърга шумно по пода. Всички започнаха да натискат с всички сили, за да му попречат да се залюлее, докато ремъцитесе опъваха. Статуята трябваше да застане директно под дупката и едва тогава те можеха да побягнат. Кабелите ожулиха ръба на съборения купол и по пода се посипаха парчета стъкло и разбита зидария.
   Хеликоптерът се издигна, статуята подскочи рязко нагоре на около половин метър, преди основата и отново да остърже мрамора. Фернандес гневно размаха ръце към оператора на лебедката. Дори най-малката повреда щеше да се отрази на възнаграждението им.
   Операторът разбра посланието. Статуята отново се издигна, този път по-внимателно. Оставаха още два метра, преди да заеме правилната позиция. Хората продължаваха дая бутат, да я направляват. Метър и половина, метър...
   Пиедесталът издумка върху напукания под, правейки на сол начупените парчета стъкло. Фернандес видя, че кабелите минават почти през самия център на дупката.
   -Закачайте се! - извика той.
   Всеки от мъжете прикрепи куката на сбруята си към металните пръстени. След като всички бяха готови, Фернандес даде нов сигнал на оператора.
   Боботенето на двигателя премина във вой и хеликоптерът започна да се изкачва.
   Статуята се разклати отново и се издигна над пода - този път окончателно. Фернандес и екипът му се издигнаха заедно с нея. Шумът и вятърът от хеликоптера бяха ужасяващи, но ако всичко вървеше по план, то нямаше да се налага да ги търпят още дълго...
   Хеликоптерът увеличи мощността си. Силата на вятъра накара статуята да започне да се върти и да се клати, докато се издигаше нагоре. Фернандес го беше очаквал; нямаше начин това да бъде предотвратено. Оставаше му единствено да се надява, че нещата няма да излязат от контрол.
   Четири метра нагоре, пет, скоростта на издигане се увеличаваше. Галерията се завъртя около тях - и изведнъж се озоваха над покрива. Бяха се измъкнали!
   Продължиха да се издигат, а Фернандес огледа града под краката им. Хеликоптерът мързеливо превключи от издигане към полет и носът му се завъртя на северозапад. По улиците, които водеха към музея, се забелязваха пулсиращи светлини. Полицията. Фернандес се усмихна. Идваха твърде късно.
   Все пак се притесняваше от една от полицейските машини. В небето на югозапад се забелязваше пулсираща светлина. Друг хеликоптер.
   Който се беше отправил към тях.
   Фернандес очакваше, че ще го изпратят, за да осигури въздушна подкрепа за полицаите, предвид експлозиите на автомобилите - но след отклонението на техния хеликоптер от курса му и включените аларми в Галерия дел’Академия, някой беше събрал две и две и беше осъзнал, че както взривовете, така и горския пожар бяха просто за отвличане на вниманието.
   Хеликоптерът набра скорост, Флоренция се изнизваше под краката им. Но не достатъчно бързо. Полицейският хеликоптер скоро щеше да настигне тежко натоварения Сикорски - а за да успее планът, следващата фаза трябваше да бъде изпълнена без свидетели.
   Фернандес погледна напред, присвивайки очи заради брулещия вятър. Северният край на града не беше много далеч и с приближаването към хълмовете блещукащите градски светлини изведнъж бяха заменени от тъмнината на гората и полята. Нямаше никакви пътища; можеше да ги преследва само летателен апарат.
   Но той беше предвидил и това. Друг член на екипа му беше заел позиция върху един покрив в покрайнините на града, точно под курса на хеликоптера.
   Летателният апарат и странния му товар профучаха над последните къщи. Полицейският хеликоптер ги настигаше бързо. Прожекторът му освети зеления корпус на скайкрейна, преди лъчът му да се спусне надолу и да разкрие блестящата белота на висящата статуя.
   Полицейският хеликоптер се приближи...
   Но изведнъж полетя към земята, обвит в огнен воал, и се разби в гората, която се намираше отвъд покрайнините на града.
   Човекът на Фернандес беше въоръжен с руски преносим зенитен комплекс „Игла” и изстреляната от рамото му ракета се беше взривила в ауспуха на хеликоптера.
   Испанецът се усмихна. Италианските въздушни сили щяха да организират преследване на хеликоптера - а той искаше точно това от тях. Защото само след няколко минути той и хората му щяха да се намират колкото се може по далеч от въздушния кран.
   Хеликоптерът се спусна и забави ход, под краката им се появи тъмната гора. Приближаваха крайната си дестинация: отдалечен път, който криволичеше из хълмовете. Фернандес забеляза между дърветата примигваща червена светлина. Последният член на екипа му, който ги очакваше с камион.
   Хеликоптерът помете върховете на дърветата, а статуята се залюля колебливо за няколко тревожни мига, преди да се успокои. Каросерията на камиона се намираше точно под нея - стандартен дванайсетметров контейнер без покрив. На пода му беше излята метална рамка със специфична форма, покрита с дебело дунапреново уплътнение. До каросерията се забелязваше грамаден предмет, скрит под брезентово платнище.
   -Добре, скачайте! — извика Фернандес, откопчавайки един клипс на сбруята си. Помощното му въже се размота и увисна надолу. Той бързо се спусна в камиона, следван от останалите. След миг ботушите им се удариха в метала, те откачиха въжетата и се наредиха под статуята. Фернандес светна прожектора, за да осигури по-добра видимост на оператора на лебедката, след което се присъедини към останалите.
   Основата на статуята се намираше на три метра над контейнера и бавно се въртеше. Фернандес даде сигнал с ръка да я спуснат по-ниско. Лебедката нададе вой, кабелите потрепериха. Мъжете внимателно протегнаха ръце. За една мъчителна секунда ъгълът на пиедестала закачи ръба на контейнера, стоманата се огъна със скърцане, но след това камъкът се плъзна вътре.
   Вкопчили ръце в основата, осмината мъже се напънаха едновременно, за да насочат Давид в една посока, докато грамадната фигура продължаваше постепенно да се спуска.Фернандес махна с ръка на оператора да забави малко. Мъжете бутнаха по-силно, защото статуята продължаваше да се спуска под ъгъл. Оставаше по-малко от половин метър. Още едно бутване...
   Основата се изравни с металния прът в единия край на рамката. Фернандес размаха ръце. Операторът отговори - и статуята се отпусна на пода с тласък, който разтърси целия контейнер.
   Но задачата на хеликоптера не беше приключила. Контейнерът беше по-нисък от два метра и половина и статуята се извисяваше над ръба му. Мъжете се придвижиха към стените на рамката, докато хеликоптерът бавно се придвижи напред. Кабелите отново се опънаха силно, повличайки статуята след летателния апарат - но прагът на пода я спря.
   Подобно на футболист, спънат при опит да овладее топката, Давид политна към пода...
   В забавен каданс. Кабелите и сбруята се изпънаха. Лека-полека гигантът се наклони към очакващата го рамка, всяка част от която беше оформена така, че да поеме определена част от тялото на статуята. По-ниско. Фернандес затаи дъх. Давид сякаш беше вперил подигравателния си поглед право в него, предизвиквайки го да сбърка...
   Но той беше изчислил всичко точно. Статуята полегна, дунапренът поддаде, стоманата изскърца - но издържа.
   -Завържете я! - излая той. Трима от мъжете завързаха статуята за рамката, останалите разкачиха кабелите. Фернандес изтича към отворения край на контейнера и скочи наземята. Хеликоптерът набра височина и се отдалечи настрани, а куките издрънчаха в изкорубения метал. Вътре в контейнера мъжете се хванаха за въжетата, които висяхана едната му стена и започнаха да придърпват брезента върху отворения покрив.
   Мърлявото синьо платнище разкри предмета, който лежеше на земята. Щом го зърна, Фернандес едва не се изсмя на абсолютната му наглост, макар че очакваше да види нещо подобно.
   На земята лежеше копие на Давид.
   Изработката му беше груба, едва девет десети от истинския размер на статуята; частите, които бяха подложени на по-голям натиск, бяха изработени от фибростъкло, останалото беше телена мрежа, мукава и кашони. Отблизо приличаше на подигравка, сякаш беше отмъкнато от някой училищен фестивал по народно творчество. Но никойнямашеда я види отблизо. Всички щяха да видят онова, което им бяха казали, че ще видят: безценно национално съкровище, висящо от хеликоптер.
   Двамата с шофьора на камиона закачиха куките от сбруята за гърдите на дупликата, след което Фернандес махна с ръка на хеликоптера. Двигателите му завиха от увеличената мощност, имитацията се издигна във въздуха, хеликоптерът смени посоката и започна да се отдалечава от камиона.
   Фернандес изпрати машината с поглед. Това беше последната фаза от плана му: идеалната примамка. Пилотът щеше да издигне хеликоптера на десет хиляди фута, щеше да сеотправи на североизток, щеше да блокира управлението в курс на бавно, но стабилно падане - а той и оператора на лебедката щяха да скочат с парашути. Когато военните машини прихванеха хеликоптера, те нямаше да се осмелят на предприемат каквото и да било, от страх да не повредят статуята, а щяха безпомощно да наблюдават как се разбива в хълмовете на около петдесет километра по-нататък... а междувременно истинската статуя щеше да е отпътувала напълно безопасно към новия си собственик.
   Фернандес се разсмя, неспособен да сдържа удовлетворението си повече. Бяха го направили! Той наистинабешенай-великият крадец в историята. Още една задача и екипът му щеше да получи остатъка от обещаните сто милиона - половината от които бяха за лидера им и главен организатор на операцията. А последният обир, в Сан Франциско, щеше да е черешката на тортата в сравнение с онова, което бяха постигнали току-що.
   Брезентовото покривало беше закопчано, задните врати - затворени. Без да спира да се усмихва, Фернандес се качи в кабината и даде знак на шофьора да подкара камиона в нощния мрак.

   1.

   Ню Йорк:
   Три седмици по-късно

   - ...Затова искам да вдигна тост - единпозакъснялтост - за сватбата на двама мои много добри приятели... Еди Чейс и Нина Уайлд.
   Избухнаха аплодисменти, а Нина се наведе зад гърба на съпруга си към мъжа с посивяваща коса, който седеше от другата му страна.
   -Много хубава реч, Мак.
   -Да - промърмори Еди, далеч не толкова впечатлен. - Спомена самоняколкосмущаващи момента от времето, когато служех в Полка.
   Джим „Мак” Маккримън се ухили.
   -Че за какво иначе са кумовете? Освен това - продължи брадатият шотландец, - никога не бих разказал нам-смущаващите истории в смесена компания. И със сигурност не пред баба ти.
   Нина се изправи.
   -Добре - рече тя, прокарвайки смутено ръка през червената си коса под погледите на всички, - знам, че не е прието... ъъъ... „младоженката” - тя показа кавичките с пръсти,предизвиквайки смях в залата, - да изнася реч в този момент, но откакто се срещнахме, животът ни е всичко друго, но не и традиционен. - Нов смях. - Затова искам да ви благодаря, че сте тук - чудесно е, че толкова много от вас успяха да дойдат на първата ни годишнина, а и получихме наистина страхотни картички и съобщения от онези, които не са тук. Но най-вече бих искала да благодаря на човека, който направи всичко това възможно - моят странно очарователен, понякога много щур, но винаги невероятен съпруг. - Тя целуна йоркширеца, което доведе до нова вълна от ръкопляскания.
   -Искаш ли да добавиш нещо, Еди?
   -Ами ти общо взето каза всичко. Освен... До дъно! - Той вдигна чашата си. - Приятно празненство!
   Диджеят схвана намека и пусна песен - която според инструкциите на Еди беше кавър на „Рог Una Cabeza”. Той стана и протегна ръка.
   -Един танц?
   Тя се усмихна.
   -Знаеш ли, това май съм го упражнявала няколко пъти...
   -Много добре - защото в Монако беше трагедия! - Той я поведе към дансинга, като по пътя двамата разменяха поздравления и шеги с приятелите си, преди да заемат позиция за танго.
   -Готов ли сте за танц, господин Чейс? - попита Нина.
   -Само ако вие сте, госпожо Чейс - отвърна Еди. Нина повдигна вежда. - Добре де, доктор Уайлд - каза той със закачлива усмивка. - Просто си помислих, че в брака ни може да има поне едно традиционно нещо.
   -Толкова си старомоден - подразни го тя. - Едно, две и... танцувай!
   -Всъщност съм впечатлена - каза Елизабет Чейс на по-малкия си брат. След изпълнението на Еди и Нина диджеят беше преминал на поп-музика, на дансинга се струпаха по-младите и понапилите се гости, докато домакините се разделиха и започнаха да обикалят залата. - Нямах представа, че си толкова грациозен. Не трябва ли да носиш лъскави панталони и да танцуваш със знаменитости?
   Баба и изпуфтя неодобрително.
   -Е, споредменсе справи много добре, Едуард.
   -Благодаря ти, бабче - отвърна Еди. - А аз се радвам, че си тук, за да го видиш. Както и ти, Холи - усмихна се той на племенницата си, - и ти, Лизи... искам да кажа Елизабет.
   Елизабет го погледна с някаква смесица от сестринска закачливост и неодобрение. Но на лицето на Холи беше изписано истинско задоволство.
   -Толкова се радвам, че съм тук, чичо Еди! Трябваше да ви видя двамата с Нина - трябва ли вече да я наричам леля Нина? Звучи ми много странно - и да разгледам Ню Йорк,ида не ходя на училище! Обикновено мама не ми позволява да кръшкам.
   -Сигурно постъпва правилно, въпреки че аз кръшках от училище непрекъснато и никак не ми навреди - отвърна Еди, подхилквайки се на саркастичното изсумтяване на сестра му. - Но пък е хубаво цялото семейство да се събере тук.
   -Не ецялото -обади се многозначително Елизабет.
   Еди се престори, че не е чул думите и.
   -Някой да иска питие?
   -Аз! - изчурулика Холи, вдигайки празната си чаша от шампанско.
   -Достатъчно пи - рече твърдо майка и.
   -О, стига де! Та аз съм на седемнайсет,почтисъм пълнолетна.
   -Не, тук не си - каза Еди. - В Щатите консумацията на алкохол е позволена след двайсет и една години. - Съзирайки ужасения поглед на Холи, той продължи: - Знам, каква гадост, нали? Но ако пиеш още, може да се наложи Ейми да те арестува. - Той подръпна ръкава на една от гостенките. - Нали така, Ейми? Тъкмо казвах на племенницата ми за това колко стриктно американските ченгета следят за спазването на закона.
   -О, да - отвърна Ейми Мартин, присъединявайки се към групичката. Тя погледна чашата на Холи. - Като гледам тук имаме потенциален 10-64Д. Аз не съм на работа, но може да се наложи да докладвам и да те откараме в управлението. - Холи побърза да остави чашата си.
   Еди се разсмя и представи младата полицайка на семейството си, след което се обърна и се загледа в неразборията, която се беше заформила пред входа на сервизното помещение.
   -Трябваше да се досетя, че ще предизвика суматоха, по дяволите. Почакайте малко. - Той прекоси залата, за да затвори вратата, което се оказа доста трудно, заради опитите на събралите се отвън зяпачи да надникнат вътре. - Това е частно парти, така че се омитайте оттук! - предупреди ги той, затръшвайки вратата, след което се обърна към новопристигналия и неговата придружителка. - Радвам се, че успя. Закъсня само с един час.
   Както обикновено, Грант Торн не обърна никакво внимание на сарказма му.
   -Извинявай, пич - рече холивудската звезда. - Джесика не можеше да реши коя рокля да облече.
   Еди разпозна в придружителката му Джесика Лейнс, холивудска старлетка, станала известна с две успешни тийнейджьрски комедии и един хорър, както и с готовността си да се съблича пред камера.
   -Радвам се да се запознаем - каза той на русокоската, която се усмихна безизразно.
   -Еди тук спаси живота ми - каза и Грант. - Той е готин тип, нищо че е британец.
   -Леле, спасил си живота му? - попита Джесика. - Страхотно. Значи ти си някакъв телохранител?
   -Нещо такова - отвърна безучастно Еди. Някой се опита да надникне в залата; той мина зад Грант, за да залости вратата отново, прошепвайки му: - Мислех, че ще доведеш другата Джесика. Нали се сещаш, тъмнокосата?
   -Назад си с новините, старче - тихо му отвърна Грант.- Освен това все е Джесика, нали?
   Еди поклати глава, след което поведе двамата през залата, която изведнъж се наелектризира от присъствието на звездната двойка. Холи особено много беше зашеметена от появата в реално време на мъжа, когото досега беше виждала само на плакатите по стените в стаята си.
   -Народе, това са Грант и Джесика, които... сигурно познавате.
   Докато Еди се занимаваше с представянето им, бабчето ги гледаше втренчено.
   -О, теб те знам - каза тя на Грант. - Видях те по телевизията. Ти участваш в онази реклама, нали?
   -Не! - изсъска ужасената Холи. - Това беше реклама зафилмаму! В който играе главна роля! Като звезда!
   -О, това обяснява всичко. Напоследък не гледам филми - рече доверително бабчето на Грант. - Всичките са толкова шумни и пълни с насилие, големи глупости. Но съм сигурна, че твоят е много добър - добави учтиво тя.
   Еди сподави смеха си при вида на смутеното лице на Грант.
   -За питиета отивах, нали?
   Той се запъти към бюфета, разминавайки се с Нина.
   -Коя е тази с Грант? - попита тя.
   -Една Джесика.
   -Мислех, че приятелката му е с тъмна коса.
   -Стига, скъпа. Самата ти си знаменитост, знаеш как стават тия неща.
   -Несъм знаменитост - отвърна Нина, леко смутена от думите му.
   -Да бе. Все едно това, че двеста милиона души те видяха на живо по телевизията във вътрешността на Сфинкса, не се брои.
   Тя изръмжа.
   -Не ми напомняй. До после. - Целуна го по бузата и се отдалечи, забелязвайки група приятели и колеги до една от масите. - Мат, Лола! - извика тя, приближавайки се към тях. - Всичко наред ли е?
   -Страхотно е, благодаря - отвърна Мат Трули, вдигайки чашата си. - Страхотен купон сте спретнали двамата с Еди. Поздравления!
   -Е, всъщност Еди го организира - призна тя на тантурестия австралийски инженер. - Аз бях малко заета с работа - повечето време прекарах в Сан Франциско. Но щом ви е приятно, с удоволствие бих си приписала заслугата за това!
   -Изглеждаш страхотно, Нина - каза Лола Джианети. Нина усети как се изчервява от комплимента на личната си асистентка - макар че трябваше да признае, че кремавата и рокля беше много по-елегантна от костюма, който носеше в офиса или раздърпаните и удобни дрехи, които предпочиташе да носи на терен. - Освен това не знаех, че двамата с Еди можете да танцувате!
   -Това танго беше доста разгорещяващо - обади се Мат.
   -Има ли много... ъъъ... самотни жени на курса по танци?
   Появата на един от гостите спаси Нина от отговора на този въпрос.
   -Ето те и теб, Нина - каза Роуън Шарп. - Мислех си, че въобще няма да успеем да поговорим.
   -Прекарахме почти цяла седмица заедно, Роуън - каза тя с усмивка. - Човек би могъл да си помисли, че вече ти е писнало да ме гледаш.
   -О, стига глупости. - Високият, чернокос мъж от Кънектикът беше на около трийсет години и облечен в смокинг изглеждаше още по-елегантен от обикновено. Нина забеляза развеселено, че той веднага привлече вниманието на Лола. - Никога нямаше да го пропусна - дори ако трябваше да долетя от Сан Франциско, за да присъствам.
   -Роуън, това е Мат Трули - представи го Нина. - Той работеше за UNARA, а сега е в Организацията за океанографски проучвания. Мат, това е мой стар приятел, доктор Роуън Шарп. Той отговаря за изложбата „Съкровищата на Атлантида”.
   -О, нимаазотговарям? - попита Роуън, преструвайки се на изненадан. - Странно, мислех, че ти си шефът. Та ти непрекъснато обикаляш и раздаваш нареждания...
   Нина се изсмя.
   -Ако аз съм шефът, значи ми е позволено да давам нареждания. Освен това тази изложба е много важна за мен. Просто искам всичко да е идеално.
   -Е, ти винаги си била перфекционист. - Той и намигна, след това я огледа от главата до петите. - Като говорим за перфекционизъм, изглеждаш невероятно тази вечер. Ужаснозавиждам на Еди. - Той въздъхна, усмихвайки се. - Ех, пропуснатите шансове...
   -Престани, Роуън - каза Нина, но не и преди Лола и Мат да разменят любопитни погледи. - С Роуън излизахме известно време - обясни тя. - Преди много години, когато още бях студентка. - Двамата отново се спогледаха. -Да,имала съм гаджета и преди да срещна Еди. Защо всички толкова се изненадват от това?
   -Макар че всъщност я познавам от доста по-рано - добави Роуън. - Бях приятел на родителите и - Хенри Уайлд беше преподавателят ми по археология. Дори му помагах при част от проучванията му на Атлантида. - Той нежно постави ръка на рамото на Нина. - Хенри и Лора щяха да се гордеят с теб. Ти намери онова, на което те бяха посветили животаси.
   -Благодаря ти - отвърна Нина с лека тъга: родителите и бяха загинали, докато търсеха Атлантида. Тя се опита да потисне мисълта за това. Целта и на предстоящата изложба, и на тази вечер беше да отпразнува онова, което бе спечелила по време на търсенето на Атлантида, а не да тъгува за онова, което и беше отнето. - Но важното е, че сега целият свят ще може да и се наслади.
   -Жалко, че не можеш да дойдеш с мен за цялата обиколка. Но Еди сигурно ще се ядоса, ако те отнема от него за цели четири месеца.
   -Напълно е възможно - усмихна се Нина. - Като стана дума за Еди, трябва да отида да го намеря, така че до после.
   -Забавлявай се. - Роуън вдигна чашата си в наздравица, след което каза на Мат: - С какво точно се занимаваш в ООП?
   Мат се впусна в тирада, която обещаваше да бъде изпълнено с техническа терминология обобщение на работата му като проектант на роботизирани подводни съдове, а Нина тръгна из залата, търсейки Еди. Но преди да го намери, тя се сблъска с други познати лица.
   -Здрасти!
   -Нина! - извика радостно Мейси Шариф. Студентката по археология разговаряше с йорданците Карима Фаран и Ради Башир, тя - приятелка на Еди от годините му на наемник, той - продуцент от близкоизточна новинарска агенция.
   -Как си?
   -Добре, благодаря - отвърна Нина и я прегърна. - Как върви следването?
   -Ами, нали се сещаш, че не бях кой знае колко силна ученичка? - рече Мейси с наперена усмивка. - Е, сега имам... само петици! Пет плюс дори! Понякога.
   -Страхотно! Остават ти още година и половина, за да изкараш шестици - пък и както вече казах, ако искаш работа в АСН след като се дипломираш, само ми кажи.
   -Мисля, че ще искам. Благодаря. - Тя погледна покрай Нина. - Хей, това Грант ли е? - Нина кимна с глава, а очите на Мейси проблеснаха хищнически. - Отивам да го поздравя. Дали ще ме помни?
   -Теб трудно може да те забрави човек - увери я Нина. Мейси бързо си сложи червило и се устреми през тълпата. - Той е дошъл с компания - извика Нина след нея.
   -Ще видим!
   -Тя е много...дръзка,нали? - каза Карима.
   -И така може да се каже - отвърна Нина развеселено.
   Рад кимна.
   -Тъкмо ни разказваше с плашещи подробности за нощта, която прекарала с някакъв автомобилен състезател в Монако. А се срещаме едва за втори път! Аз може да съм журналист, но въпреки това съществува и нещо, наречено потоп от информация.
   -Много е жизнена, определено. А вие двамата как сте?
   -Все повече се приближаваме до момента, когато ще се оженим - каза Карима, поставяйки ръка на рамото на годеника си. - През пролетта, може би.
   -Или лятото - добави Рад. - Или есента. - Карима заби в рамото му дългите си нокти. - Ох!
   -Фантастично! - възкликна Нина. - Ужасно много се радвам, че успяхте да дойдете тази вечер. Благодаря.
   Красивата йорданка се усмихна.
   -По никакъв начин нямаше да го пропуснем. Макар че превърнахме пътуването ни в нещо като ваканция.
   -Две седмици в Щатите - каза Рад. - Ще си направим обиколка. С нетърпение чакам да видя Гранд каньон.
   -Има предвид Вегас - обади се многозначително Карима.
   -Сигурна съм, че ще ви хареса - рече Нина. - Казахте ли на Еди, че почти сте определили датата?
   -Още не - отвърна Рад. - След като пристигнахме, успяхме само да поговорим за малко.
   -Отивам да го намеря. Сигурна съм, че ще бъде ужасно развълнуван. - Нина забеляза съпруга си да разговаря с Мак.
   -Еди!Еди\ -Мак се обърна към нея, но Еди не реагира. - Остарява и оглушава!

   ***

   -Жена ти те вика - каза Мак.
   -А?
   -Жена ти. Около метър и шейсет и пет, червена коса, много красива, прочута археоложка?
   -О,тазижена. - Еди се обърна, но хората, които се бяха струпали около Грант и Джесика, му пречеха да я види. - Не я чух.
   -Повярвай ми, това извинение може да мине само веднъж. - Мак му се усмихна кисело, но усмивката му изведнъж се изгуби, след като не предизвика очакваната реакция. - Да не би нещо да не е наред?
   -Не, нищо - отвърна Еди твърде бързо, оглеждайки залата. Мак повдигна вежди, но не каза нищо повече. - Доста народ дойде. Жалко, че не всички, които поканих, са тук, но не мога да очаквам хората да прелетят през половината земно кълбо, само за да хапнат сирене и туршия на клечка.
   -Да, жалко - съгласи се Мак. Усмихна се отново, този път закачливо. - Някак си се надявах да видя Ти Ди...
   Еди изохка с отчасти престорен ужас при мисълта да види бившия си командир и много по-младата африканка заедно.
   -Дръж се прилично, дърт пръч такъв. Господи, изобщо не мога да разбера какво намира в теб.
   -Ами неща като чар, галантност, мъдрост... Може да си чувал за тях.
   -Пфу! Заслужаваш да те ритна по тенекиения крак за тия думи. - Кракът му спря на сантиметри от протезата на по-възрастния мъж.
   -Щом смяташ, че това е начинът шансовете ни да се изравнят... - Двамата се разкикотиха и Мак вдигна чашата си. - За успешния ви брак, Еди.
   -Благодаря. - Чашите им се чукнаха.
   -Как ти се отразява семейният живот?
   -Засега нормално. Но имаме нужда нещо да ни подсказва колко дни са минали от последния път, когато някой се е опитал да ни взриви. Засега сме на около пет месеца.
   -Да се надяваме, че ще поставите много, много по-дълъг рекорд. - Зад гърба на Еди се появи Нина и отново го повика. Мак умишлено повиши глас, за да може да го чуе. - Макар да подозирам, че скоро ще започне да ти липсва да бъдеш мишена на някого.
   -Хич да не се надява - каза Нина, заставайки до изненадания Еди. - Не ме ли чуваш?
   Той сви рамене.
   -Тук е доста шумно.
   -И за какво разговаряха двама стари бойни коне като вас?
   Еди я погледна обидено.
   -Ей! Какви са тия „стари” приказки!
   -Тъкмо се чукнахме за щастливия ви брачен живот - каза Мак. Нина погледна Еди с блеснали очи и го прегърна през кръста. - А Еди ми казваше колко се радва, че толкова много хора са успели да дойдат.
   -Знам - каза тя, оглеждайки гостите. - Не е ли страхотно? Макар да съм малко разочарована, че Питър Олдърли дори не се обади. Какво ти каза, като му даде поканата?
   Мак примигна.
   -Покана ли?
   -Да. Пъхнах я в твоя плик, защото не му знам адреса.
   Шотландецът я погледна озадачено.
   -Не съм получавал покана за Питър.
   -Не си... - Нина погледна подозрително съпруга си. - Еди? Какво си направил с поканата за Питър?
   -А, това ли... - отвърна равнодушно Еди. - Изпадна от плика, преди да успея да го оближа. А после някак си... се озова в канала.
   Нина се отдръпна от него.
   -Еди! Не мога да повярвам, че си го направил! Особено след всичко, което той направи в МИ-6, за да ни помогне.
   -Олдърли е нещастно онанистче, а и без това не може да ме понася.
   -Не е там работата!
   -Еди пак ли създава проблеми? - попита Елизабет, присъединявайки се към групичката им. - Защо ли не съм изненадана.
   -Боя се, че да - въздъхна Нина.
   -Бабчето започна да се уморява, така че е време да се качи в стаята си - каза Елизабет на брат си. - Но преди да отиде, иска да ти пожелае лека нощ.
   -Да, добре - отвърна Еди ухилено. - Нали съм любимият и внук.
   -Един Бог знае защо. Хайде, идвай. Ти също, Нина, нека цялото семейство се събере при нея. - Тя ги поведе през стаята, обръщайки се рязко към Еди, докато Нина отиде до близката маса, за да остави чашата си: - Почти цялото.
   -Вярно. Шашавият братовчед Дерек го няма, нали? - рече Еди.
   Елизабет нямаше намерение да се отказва.
   -Знаеш много добре кого имам предвид.
   -О, не започвай пак - промърмори той.
   -Не си разговарял с татко повече от двайсет години, Еди. Синът му се жени, за Бога. Не казвам, че трябва да се сдобряваш с него пред всички в холивудски стил...
   -Добре, ‘щототованяма да го бъде.
   - ...но поне можеше да му се обадиш.
   Лицето на Еди приличаше на каменна маска.
   -Защо? Нямам какво да му кажа.
   -Ами ако с Нина имате деца? Нима ще растат, без да познават дядо си? Той няма да стане по-млад. Нито пък ти, като стана въпрос за това.
   -Знаеш ли какво - изрече той раздразнено, - дай да сложим край на разговора, преди да е съсипал тотално този прекрасен ден, а?
   -Помисли си, Еди - каза Елизабет, докато се приближаваха до Холи и бабчето, които чакаха до входа.
   -Отдавна съм го премислил. Здрасти, бабче!
   -Ела тук, Едуард! - каза бабчето, а той се наведе и я прегърна. - Ох, малката ми агнешка пържолка. Отново женен! - Тя размаха закачливо пръст. - Обаче донякъде съм ти сърдита, че не ме покани на истинската сватба.
   -Нямахме време, бабче - каза Еди, когато Нина се приближи. - Всичко стана набързо.
   -Да, съжалявам много за това - обади се Нина. - Прощаваш ли ни?
   -Разбира се - каза бабчето. - Ела, искам да прегърна новата си внучка.
   -Искаш ли да те изпратя до стаята ти, бабче? - попита Еди.
   Тя му махна с ръка.
   -Стига глупости! Вие двамата трябва да останете и да се забавлявате. Холи ще ме отведе.
   Холи погледна скръбно към Грант, от чиято компания беше отведена насила, което накара майка и да въздъхне и да пристъпи напред.
   -Всичко е наред, бабче, аз ще те заведа. Никакво шампанско повече - рече тя твърдо на Холи.
   -Вдругиден заминаваме за Сан Франциско - каза Еди на бабчето, докато Елизабет я водеше към изхода, - но преди това пак ще се видим.
   -Толкова се радвам, че ви видях - рече бабчето. - Надявам се да имате чудесен брак. Всъщност знам, че ще бъде такъв.
   -Благодаря - отвърна Нина. Бабчето им махна за последен път и Елизабет я изведе навън. Пред вратите се бяха струпали още повече хора; слухът, че Грант и Джесика са вътре се беше разпространил из всички социални мрежи. Щом вратата се затвори, Холи изтича право при групичката около Грант, където в борбата за вниманието му се озова пред конкуренцията на Джесика и Мейси. Нина се обърна към Еди. - За какво разговаряхте с Елизабет?
   -Нищо важно.
   Но тя го познаваше добре.
   -Семейни въпроси?
   -Само за една част от семейството.
   -Да позная ли от три пъти?
   -Както вече казах, не е важно. - С надеждата да смени темата, той посочи с пръст към другия край на залата. - Хей, виж, това е Роуън! - Той му махна с ръка.
   -Внимавай, Еди - подразни го Нина, докато Роуън се приближаваше към тях. - Може да ме открадне от теб.
   -Всеки, който опита нещо такова, ще съжалява - изръмжа Еди, преди да се усмихне не съвсем искрено на високия мъж. - Здрасти, Роуън. Радвам се, че успя да дойдеш.
   -И аз се радвам, че съм тук! - отвърна Роуън. — Извинявай, че напоследък така бях обсебил Нина.
   -Да, хубаво е, че тази вечер най-накрая ще останем насаме. Стига да не е домъкнала вкъщи куп задачки.
   -Да, когато стане въпрос за Атлантида, тя винаги се вманиачава, нали? - каза Роуън. - Докато подреждахме изложбата, тя дори не пожела да се разходи из Сан Франциско. Абсолютен експлоататор.
   -На мен ли го казваш - отвърна Еди. Той се ухили на съпругата си, която полагаше големи усилия да не отвърне на закачката, и изимитира с фалцет нюйоркския и акцент: - Еди, ще преместиш ли тези кашони? Еди, можеш ли да обезвредиш този капан? Еди, можеш ли да убиеш тези лоши момчета?
   -Въобще не говоря така - възрази Нина. Тя погледна към Роуън. - Нали?
   Той и намигна.
   -Въобще. Но просто искам да ти кажа, Еди, че си един голям късметлия. Поздравления. И за двамата - амулетът на Нина явно действа и при други хора.
   Нина докосна медальона си, направен от късче атлантски артефакт, намерен при експедицията на родителите и.
   -Да се надяваме, че ще продължи да действа така, нали? Иска ми се „Съкровищата на Атлантида” да има голям успех.
   -Ще има - и то не заради амулета ти, Нина. А заради самата теб.
   -И теб.
   -Благодаря ти. - Роуън се усмихна и я целуна.
   -Ей, ей - обади се Еди и дръпна Нина към себе си. После посочи към дансинга. - Искаш ли да танцуваме?
   Диджеят беше пуснал песента на Рики Мартин „She Bangs”.
   -Това не е точно танго.
   -Ами ще импровизираме. Хайде.
   Той я поведе към дансинга. Нина го прегърна през кръста.
   -Благодаря ти, че направи всичко това.
   -Хей, винаги си намирам повод да се напия.
   -Сантиментален както винаги, а? - Но тя знаеше, че под безцеремонната му външност, оплешивяващият англичанин със счупен нос се забавляваше също като нея.

   2.

   Няколко часа по-късно партито беше завършило и Нина и Еди се върнаха в апартамента си в манхатънския Горен Ийст Сайд.
   -Боже, капнала съм - каза Нина, потискайки една прозявка, докато влизаше в антрето. - А утре ме чака толкова много работа. - Тя се тръсна тежко на дивана и изрита обувките си в ъгъла.
   -Поне няма да се наложи да я вършиш сама - обади се Еди.
   Тя му се усмихна.
   -О, скъпи, благодаря ти!
   В гласа му се промъкна саркастична нотка.
   -Нямах предвид мен, а приятеля ти капитан Идеален. Той ще ти помогне... с удоволствие.
   -О,Еди!Да не би да ревнуваш от Роуън?
   Той се ухили, разкривайки портичката между предните си зъби.
   -Стига глупости. Просто се бъзиках. - Тупване с крак.
   -Донякъде.
   -Няма за какво да се безпокоиш. С Роуън скъсахме толкова отдавна. - Тя се замисли за миг. - Боже, минали са дванайсет години. Бях едва на двайсет. Не мога да повярвам колко много неща се случиха междувременно.
   -А той на колко години беше?
   -На двайсет и шест.
   -Значи е от тия, дето си падат по по-младички.
   -А ти какъв си? - попита го тя с усмивка. - Същият като Роуън.
   -Да, ама сега ти си по-възрастна. Половината от годините на мъжа плюс още седем - на такава възраст трябва да е жената, за да не шарят очите на съпруга и.
   -Той беше на двайсет и шест, аз бях на двайсет. Направи си сметката.
   Той изчисли на ум.
   -Пусто да остане! Но я почакай малко - продължи той, след като тя се засмя, - на колко години беше, когатозапочнахтеда излизате?
   -На деветнайсет.
   -Ха!
   -Но и Роуън беше една година по-млад.
   Още няколко минути смятане на ум.
   -Определено е на границата. Както и да е, според мен той все още си пада по теб.
   -Той е само приятел, Еди. - Съпругът и седна до нея, а тя се унесе в спомени. - Беше много добър приятел, всъщност. Помогна ми да преодолея един наистина труден етап от живота ми, когато родителите ми починаха. Наистина не знам как щях да се справя без него. Или с какво щях да се занимавам сега.
   -Какво имаш предвид?
   -Почти се бях отказала от археологията. Родителите ми бяха убити - ако не бяха толкова обсебени от желанието си да открият Атлантида, щяха още да са живи. Бях на косъмда отпадна от университета, защото не исках да имам повече нищо общо с нея. Роуън промени намеренията ми. Останах, завърших, после взех докторската си степен и ето ме на.
   Еди поклати глава с иронично шеговито изражение на лицето.
   -Не мога да си те представя да се занимаваш с нещо различно от археологията.
   -Страх ме е да си го помисля. През една лятна ваканция работих в офис и ненавиждах всяка една минута, прекарана там. Ами ти? Какво щеше да правиш, ако не се бяхме срещнали?
   -Един Бог знае. Сигурно щях да обикалям света и да се забърквам в неприятности.
   -О, значи все същото.
   -Ха-ха, по дяволите. Но сигурно щях да върша същата работа. В това съм най-добър. — Той погледна към рафта на отсрещната стена.
   Нина проследи погледа му.
   -За Хуго ли си мислиш? - попита меко тя. На рафта бяха подредени различни неща, свързани с миналото им; на кубинската керамична фигура на Фидел Кастро беше облегната снимка на Еди заедно с някакъв мъж, който имаше продълговата физиономия и забележителен нос.
   -Да - отвърна Еди. - Щеше ми се да можеше да дойде на купона тази вечер. - Хуго Кастил, негов приятел и другар от наемническите му години, беше убит, докато издирваха Атлантида. - Както и някои други хора. Като Мици, например. - Той поклати глава. - Мамка му, май остарявам. Губя повече приятели, отколкото успявам да спечеля.
   Тя го погледна съчувствено.
   -Всеки, на когото си помогнал, ти е станал приятел, Еди. А такива има много. Повярвай ми, аз съм една от тях.
   -Благодаря ти, скъпа. - Той я целуна по бузата. - Значи донякъде трябва да съм благодарен на Роуън за това, че се събрахме? Все пак май се оказва свестен тип.
   -От твоите уста това звучи като висша похвала. - Тя отново се усмихна отнесено. - Когато бях още тийнейджърка, той тъкмо беше завършил университета и помагаше на родителите ми. Страшно си падах по него...
   -Да, направо умирам да го чуя.
   Тя го плесна леко по лицето.
   -Не се тревожи. Аз направих своя избор. И мисля, че не сбърках. Обикновено...
   Той я потупа игриво, изправи се и тръгна към кухнята.
   -Ще пусна електрическата кана. Искаш ли нещо?
   -Не, благодаря - извика тя след него. - Само един хубав сън. Изложбата се открива след два дни, а трябва да оправя още сто и едно неща!
   -Какво?
   -Казвам, че трябва да организирам хиляди неща. Утре няма да оставя телефона на мира. Това са радостите на мениджъра. - Тя се облегна назад, но се сети нещо. - Еди?
   Никакъв отговор.
   -Еди! - повтори тя на по-висок глас.
   Той се появи на вратата.
   -Да, чух те. Какво?
   -Всъщност става въпрос точно за това дали ме чуваш. Или не. Всичко наред ли е?
   -Защо да не е?
   -Защото на партито два пъти не ме чу - дори когато бях точно зад теб. Освен това го забелязах още няколко пъти напоследък. Може би трябва да отидеш на лекар да те прегледа. Все пак - каза закачливо тя - през годините си се оказвал в близост до доста взривове.
   На ъгловатото му лице се изписа странно изражение, което веднага я накара да съжали за лекомислието си. Тя се надигна и го погледна загрижено.
   -Какво има, Еди?
   Той седна до нея.
   -Работата е, че... вечеходихна лекар.
   -Какво? Кога?
   -Преди два месеца. Проблемите се появиха след онази проклета зала с органа в пирамидата. - Нина си спомняше твърде добре древния капан в дълбините на пирамидата на Озирис, чиято цел беше да оглуши нарушителите с непоносимо силен звук. - Затова си взех час при специалист.
   -Защо не ми каза?
   Той сви рамене; не презрително, а някак примирено.
   -Защото си мислех, че просто ще отмине. Преди винаги си е минавало от само себе си - както сама каза, доста взривове са избухвали край мен. Само че този път... не мина.
   -Какво каза лекарят?
   Той се изправи, отиде до кабинета и се върна с един кафяв плик.
   -Да видим - каза той, изваждайки от него лист хартия.
   -„Перманентна промяна на слуховия праг поради многократно излагане на вредни нива на шум... умерена сензорна загуба на слуха при високите честоти...” С две думи, слухът ми е прецакан.
   Нина изведнъж изтръпна и цялото очарование от вечерта се изгуби.
   -Завинаги ли?
   Той я хвана за ръцете и я стисна успокояващо.
   -Не съм напълно оглушал, а и той каза, че няма да се влоши повече. Просто няма да мога да чувам толкова добре като преди, като най-зле е при високочестотните звуци, като човешките гласове. Всъщност женските, най-вече.
   Тя не знаеше как да реагира.
   -О, Господи. Еди, това е...
   Той се усмихна криво.
   -Просто ако искаш да те чувам, ще трябва да ми намилаш с по-нисък глас.
   На Нина въобще не й беше забавно.
   -Защо не ми каза?
   -Ами... знаеш ме какъв съм. Не мога да се примиря, че не съм на сто процента в нещо.
   -Да, забелязала съм го. - Тя успя да се усмихне леко.
   -Пфу. Но да, това ме накара да се замисля. Щом едно нещо тръгва да си заминава, какво ли следва после?
   -Затова ли прекарваш толкова време във фитнеса? Бориш се с неизбежните опустошения на възрастта?
   -Ей! - възрази той. - Трийсет и осем години не е старост. Освен това съм във върхова форма - ходя във фитнеса само за да не затлъстея от проклетото седене по цял ден в офиса. Трябва и ти да идваш с мен.
   -Да не би да казваш, чесъмнадебеляла?
   Той се престори, че я оглежда критично.
   -Задникът ти е истинска красота. Освен това жените винаги изглеждат по-добре, когато са позакръглени.
   -Значинаистинатвърдиш, че имам дебел задник! - Те се спогледаха усмихнати, след което Нина отново стана сериозна. - Какво мислиш да правиш сега?
   -Нищо не мога да направя. Не мога да вляза във форма с тренировки, както стана след като си счупих ръката - няма как да вдигам тежести с ушите си. Просто трябва да стоя далеч от силни шумове. - Той я погледна унило. - Какъв майтап - докторът ме попита дали през последните години съм се намирал в близост до силни звуци. Помислих си, Боже, откъде да започна? Под реактивен самолет, докато той излита, бягайки от избухваща електроцентрала, обстрелван от стелт с авиационни бомби...
   Нина го потупа по рамото.
   -Знаеш, че бих предпочела спокойния живот.
   -Сигурно...
   Тя изсумтя.
   -О, Боже - наистина ти липсва екшънът, а?
   -Не, не - възрази той. - Е, добре де, малко. Та нали това ми е работата?
   -Може би, но ми се иска да не стигаш чак до такива крайности. Екзотични пътувания, невероятни исторически открития - подобни вълнения са ми достатъчни. Няма нужда да има и танкове и картечници! - Тя го целуна по бузата.
   -През последните четири години ти се грижеше за мен във всичко, което преживяхме. Сега вече можеш да го караш по-леко. Заслужил си си го.
   -Ами, добре... - Той и върна целувката. - Стига само да не става скучно.
   -Ще се опитам да намеря златната среда. - Тя отново го целуна и се изправи. - Хайде да си лягаме. Мисля, че има доста вълнуващи неща, с които да се занимаваме там.
   -Имам някакви идеи, но ти винаги ме наричаш „перверзник”, когато ти ги предложа! - Той тръгна след нея към спалнята, но телефонът му иззвъня. - Господи, кой ли е пък сега? - промърмори той, изваждайки го от джоба си. - Ало? А, бабче, здрасти. Мислех, че си си легнала. - Той се заслуша, потропвайки нетърпеливо с крак, докато баба му започна спокойно да обяснява какъв е проблемът. - Какво? Не, бабче, за филмовите канали се плаща допълнително. Затова не можеш да ги гледаш. Освен това бъди сигурна, че филмите на Грант няма да ти харесат.
   -Ще те чакам вътре - каза Нина с усмивка, влизайки в спалнята.
   Еди я изпрати с примирен поглед.
   -Не, бабче, не - със сигурност не ти трябва да гледаш точнотезиканали! Лягай си, чу ли? Да, да, ще се видим утре. Добре, бабче, лека нощ. Чао. - Той прекъсна разговора. - По дяволите! Дори в собствената си къща нямаме време за нас.
   -Само още два дни и най-накрая ще се отдадем на приятна, спокойна почивка - увери го тя.

   Както беше предположила, Нина прекара голяма част от следващия ден в разговори по телефона. Изложбата „Съкровищата на Атлантида”, която показваше множество древни артефакти, открити от Агенцията за световно наследство в потъналите руини на Атлантида, щеше да започне четиримесечно турне в шестнайсет града на четиринайсет държави. Въпреки че беше прехвърлила част от организационните въпроси на Роуън Шарп и няколко други хора, за директора на АСН оставаха твърде много задачи, които, честно казано, я изтощаваха.
   -О, Господи — въздъхна тя, разтърквайки очи след приключването на един особено продължителен разговор. - Следващият път, когато се наложи да си имам работа с тайнитеслужби, просто направи едно анонимно обаждане и им кажи, че съм комунист или нещо подобно, за да ме вкарат в черния си списък и повече да не се налага да се разправям с тях!
   -Много проблеми? - попита Еди, който седеше на един стол, вдигнал краката си на бюрото, докато я чакаше да приключи с разговора.
   -Точно. Интерпол предложи ООН да увеличи охраната на изложбата, защото всички ги е подгонила параноята след кражбата на Давид на Микеланджело, но сега пък градскиятсъвет на Фриско се оплаква, защото не искат да плащат допълнително за това и на всичкото отгоре тайните служби изпадат в истерия, защото трябва да проверяват всички новоназначени. Освен това от кабинета на кмета не спират да добавят хора към ВИП списъка, понеже очевидно всички искат да се срещнат с президента, а „мъжете в черно” трябва да проучат и всички нови гости. И незнайно защо са решили, че аз съм виновна за това.
   -Не е лесно да си на върха.
   -Много си прав. Сега свали краката си от бюрото ми. - Нина впери поглед в дразнещите крайници, докато те не се озоваха на пода. - Готово ли е всичко?
   Той кимна.
   -Полетите и хотелът са потвърдени, а Лола ще донесе докладите от Египет, които искаше да провериш. Освен това ми каза, че има нужда от по-високо ниво на достъп, за да ги вземе. Египетското правителство предпочита някои неща да останат секретни. Държи ги на сигурно място.
   Тя направи кисела физиономия.
   -Единственият начин това да стане преди да излетим утре е да отида и да увисна на главата на отговорника по безопасността, докато не подпише. Тя може да използва моето разрешително, знае кода.
   -Боже, ти дори наменне позволяваш да използвам кода ти.
   -Тя ми е лична асистентка, не съпруг. За съвсем различно доверие става въпрос. - Тя се усмихна на преувеличената обида, която се изписа на лицето му. Телефонът и иззвъня. Тя вдигна. - Здравей, Роуън! Върна ли се в Сан Франциско? Носиш ли цветя в косите?
   Еди видя, как усмивката и постепенно увяхва, докато слуша приятеля си.
   -Ще изчакам - каза той и отново вдигна краката си на бюрото.
   Нина раздразнено махна с ръка да ги свали.
   -Добре, ще говоря с тях - каза ядосано тя. - Ще се видим утре там. Чао. - Тя затвори и зарови лице в шепите си. - Уф!
   -Проблеми?
   -Разбира се. Кметът отново е променил списъка с ВИП гостите. Което означава, че до пет минути тайните служби пак ще ми се обадят, за да ми трият сол на главата.
   -Искаш ли да им кажа, че си комунистка?
   -Не ме изкушавай.
   -И все пак - каза Еди успокояващо, - мине ли утре, си измиваш ръцете и спираш да се тревожиш. Просто трябва да хванеш самолета за Фриско, да им покажеш нещата от Атлантида, да се срещнеш с президента... и после да се върнеш към онова, което наистина обичаш - да изкопаваш разни стари джунджурии от земята.
   Сега беше неин ред на го погледне обидено.
   -Ха ха. Макар че наистина ще бъде добре да се позанимавам с малко истинска археоложка работа. - Тя погледна към стъклената витрина в ъгъла. - Може пък най-накрая да успея да открия откъде се е появил Принс.
   Еди се ухили и се приближи до витрината.
   -Принс. Всеки път ме кара да се смея. - Той се взря в малката виолетова фигурка, която беше поставена вътре. Статуетката, издялана от странно оцветен камък, беше открита в пирамидата на Озирис, но не приличаше на нито един познат артефакт от древен Египет и дори след продължилите пет месеца анализи никой в АСН нямаше ни най-малка представа за произхода му. - Знаеш ли какво, дай ми един пробивен чук и ни остави десетина минути насаме и аз ще измъкна от него всичко, което знае.
   -Не мисля, че този метод ще мине пред комисията - пошегува се Нина, след което изведнъж се замисли.
   -Какво има?
   -Просто се сетих за президента - отвърна тя. - Не знам какво да очаквам. Та този човек беше вицепрезидент на Далтън. Може да не е особено доволен, че сме накарали шефа му да подаде оставка.
   -Шегуваш ли се? - каза Еди. - Той стана най-могъщия човек в света заради нас! Трябва да ни вкара в списъка си за коледни картички! Пък и мисля, че двамата с Далтън не можеха да се понасят.
   -Сигурно са се комбинирали по партийна линия. Но въпреки това се тревожа.
   -Ако има някакъв проблем с нас, тайните служби нямаше да ни допуснат на по-малко от миля от него.
   -Прав си. Но ще се радвам, когато всичко свърши.
   Еди заобиколи бюрото, наклони се над облегалката на стола и и започна да и масажира раменете.
   -Просто трябва да се успокоиш. Приеми го като безплатно пътуване до Сан Франциско. Какво му е лошото на това?
   Нина отметна глава назад и го погледна.
   -Това не са ли думите, които някой от нас винаги казва точно преди нещо да се взриви?
   Еди се засмя.
   -Стига де. Какви са шансовете точно това да се случи и сега?

   3.

   Сан Франциско

   Изложбената зала „Халиуел”, която се намираше в Сивик сентър, беше обвита в дим и уличните лампи, които се виждаха през стъклената и фасада, имаха неясен, призрачен ореол. Само за един час прословутото променливо време на Сан Франциско беше преминало от ясно, макар и студено, в непрогледна мъгла.
   На Нина и се искаше мъглата да беше паднала малко по-рано. Така кацането на „Еър форс едно” щеше да се забави, принуждавайки президента Лио Коул да промени маршрута си. Тя беше сигурна, че официалното откриване на изложбата „Съкровищата на Атлантида” беше най-маловажният от трите му ангажимента, преди да отлети към Далечния изток за предстоящата среща на Г-20 в Индия. Но сега той беше тук, придружаван от семейството си, политическия си антураж, пресаташетата и близо няколкостотин агенти от тайните служби, чиито безстрастни очи непрекъснато обхождаха залата.
   Всички бяха произнесли речите си - първо Нина, след това кметът на Сан Франциско и най-накрая самият президент - и сега Роуън Шарп и Нина представяха лично експонатите на Коул и семейството му.
   -А тук - каза тя, сочейки към една от витрините, - имаме артефакт, открит в храма на Посейдон: златен тризъбец.
   Коул кимна одобрително.
   -Оръжие от чисто злато. Предполагам, че техните производители на системи за защита не са се различавали особено от нашите! - От свитата му се разнесе подмазвачески смях.
   Макар да знаеше, че президентът се шегува, Нина се изкуши да го поправи.
   -Всъщност не е отчистозлато - ако беше, от него нямаше да има голяма полза като оръжие. Вътрешността му е от желязо, за по-голяма твърдост. Макар да има напълно церемониално предназначение, разбира се.
   -Разбира се - потвърди учтиво Коул. - Ами това? - Той посочи към съседната витрина, в която се намираше голяма книга, дебела около осемнайсет инча и широка почти един фут. Тя беше разтворена и разкриваше най-необичайната си черта - страниците не бяха направени от хартия, а от листи червеникаво-златист метал, изпълнен със ситно изписан текст на древния език на атлантите.
   -Наричаме го „Кодексът на Талънор” - каза Нина. - От чисто финансова гледна точка това не е най-ценният артефакт, който АСН откри в Атлантида - макар и да е направен от златната сплав орейхалк, което го прави доста скъп. Но истинската му стойност се крие в съдържанието му.
   -Талънор е велик изследовател от Атлантида - продължи Роуън. - При една от своите експедиции той посетил Южна Америка, а при друга обиколил Африка, прекосил Арабския полуостров и дори достигнал Индия. Кодексът е неговият дневник, в който описва всички места, които е посетил и хората, с които се е срещнал.
   -Нашите учени в АСН работят върху превода на целия текст - добави Нина.
   -Впечатляващо - каза Коул. Книгата беше подпряна на стойка; той заобиколи витрината, за да погледне корицата, върху която имаше изобразена просто една начупена линия, след което продължи нататък. -Товавече ми изглежда ценно.
   Роуън кимна.
   -Това буквално са диамантите на короната.
   -Красиви са - каза Първата дама. - Колко струват?
   -Трудно е да се каже - отвърна Нина, докато всички зяпаха предмета, скрит зад бронираното стъкло. Той представляваше богато украсена корона, направена от злато и орей- халк, със сребърен обков. Тя беше обсипана със скъпоценни камъни, които блещукаха изкусително под ярките лампи. - В чисто материално отношение, може би около три милиона долара. Но като културен артефакт, короната на владетеля на изчезнала цивилизация струва... кой знае? Тя е безценна.
   -Тогава дано охраната ви е на нужното ниво - пошегува се президентът. Последва нов смях. - Това е наистина невероятна изложба, доктор Уайлд.
   -Благодаря ви, господин президент. - Тя почувства облекчение. Може би притесненията и за високия бивш адвокат с квадратната челюст са били неоснователни...
   -Хубаво е да се види, че всички средства, които американското правителство наля в АСН, най-после дават видим резултат - продължи той, помрачавайки оптимизма на Нина. -Намираме се в криза, все пак. Американският данъкоплатец трябва да научи, че парите му се харчат мъдро.
   -Е, аз не съм американец, но си плащам данъците тук - каза Еди, приближавайки се до Нина, - и според мен АСН си заслужава парите. Най-вече защото прави разни полезни неща, за които повечето хора дори не научават, господин президент - добави той.
   Хората от свитата на президента го изгледаха студено, а Коул му се усмихна; усмивката обаче не включваше очите му.
   -Така е, господин Чейс. Между другото, радвам се, че най-после се срещнах с вас и доктор Уайлд. Предшественикът ми ви познаваше много добре.
   -Надявам се, че, ъъъ, сме оправдали очакванията ви - каза Нина, усещайки как стомаха и се свива на топка. А протоколната усмивка в отговор на Коул само я притесни още повече.
   Вместо това той се обърна към останалите.
   -Страхотна изложба, нали? Отдайте дължимото на доктор Уайлд и АСН. - Последваха учтиви ръкопляскания. - А сега, за съжаление, трябва да замина за следващата ми среща - не трябва да оставяте скъпо платени адвокати да ви чакат на гладен стомах, защото това е сигурен начин да си навлечете процес.
   Този път смехът на групичката прозвуча искрено - вицовете за адвокати винаги се харесваха. Агентите от тайните служби ги последваха към главния вход. Някой обяви на висок глас, че президентът си тръгва и останалите гости прекъснаха разговорите си, за да го изпратят с аплодисменти. Нина също се включи в тях, макар реакцията на Еди да беше просто бавно ръкопляскане.
   -Не ми харесаха намеците му за АСН - каза загрижено Нина на съпруга си. - Смяташ ли, че ще ни ореже бюджета?
   -Знае ли някой какво се върти в главата на един политик? Освен „Искам повече власт”?
   -Уверявам ви, че въобще не е така - разнесе се нечий глас зад тях. Нина примигна, когато осъзна на кого принадлежи: Роджьр Бойс, кмет на Сан Франциско.
   -Сигурна съм, че така, господин кмете - отвърна тя. Беше се запознала с Бойс преди пристигането на президента и го познаваше единствено по репутацията му: последният от дългата поредица кандидати на демократите и по мнението на всички пример за политическа коректност. Придружаваха го група хора, за които Нина предположи, съдейки по облеклата им, които струваха повече от месечната и заплата, че са ВИП-персоните, които и бяха създали толкова проблеми предишния ден. - Еди просто се шегуваше. Нали?
   -Аха - отвърна не особено убедено Еди.
   -О, не съм се засегнал - отвърна безгрижно Бойс. - Това е част от работата ми. Няма да се задържите дълго на кметския пост, ако сте обидчив! Но хей, бих искал да благодаря на вас и на доктор Шарп за страхотната работа, която свършихте с тази изложба. Сигурен съм, че утре ще бъде голям хит, щом я отворите за посещение. Жалко, че не можетеда останете тук по-дълго.
   -Ако го направим, петнайсет други града може да се обидят - обади се Роуън. - Но според мен турнето започва страхотно.
   -Че има ли по-добро място за началото му от Сан Франциско? - попита Бойс, махвайки с ръка към мъгливата улица, която се виждаше през прозореца. Нина едва се сдържа да не отговори „Ню Йорк”. - Успяхте ли да разгледате града ни?
   -Не още - отвърна Еди. - Но ми се ще да го направя. Искам да се спусна с пълна скорост по криволичещите улички и да видя къде са се заснели всички онези страхотни уличнипреследвания - в „Булит”, „Скалата”...
   -В Сан Франциско могат да се видят много други неща - изчурулика Нина, щом усети, че Бойс не е особено доволен да чуе, че градът му се приема просто като фон на холивудските блокбъстъри. - Ще посетим и наистина интересните места.
   -Радвам се да го чуя. - Кметът се обърна към придружителите си. - Бих искал да се запознаете някои много специални гости.
   Той ги представи: сред тях имаше лидери на либерални групи, предприемачи от Силиконовата долина и чуждестранни бизнесмени, ухажвани от кмета с надеждата да открият нови работни места в Калифорния и в частност в Сан Франциско.
   -А това е Прамеш Коил и съпругата му Ванита - представи той последните двама. - Господин Коил притежава една от най-бързо разрастващите се технологични компании в Индия - и освен това е изобретател на търсачката „Кексия”.
   -О! „Кексия, просто попитайте”, нали? - каза Нина, повтаряйки мотото от рекламите на интернет търсачката, докато се ръкуваше с него. На външен вик Коил изглеждаше абсолютно непретенциозен, закръгленото му лице беше гладко като морски камък, очите му се криеха зад очила с телени рамки и беше склонен към напълняване, което ушитият му по поръчка костюм „Неру” не можеше да скрие. Въпреки че Нина не беше обула обувки с високи токчета, той беше съвсем малко по-висок от нея. Тя предположи, че е околочетирийсетте. - Вие сте изобретили „Кексия”? Един приятел ми я препоръча - сега ползвам изключително нея.
   -До две години ще станем най-използваната търсачка в света - отвърна сухо Коил. Английският му беше правилен, но със странен акцент, равен, почти механичен. - Радвам се да се запознаем, доктор Уайлд.
   -Надявахме се, че ще можем да обсъдим изложените артефакти - каза Ванита. За разлика от съпруга си, тя имаше отличаващ се, мелодичен акцент, и беше наистина забележителна, облечена в традиционното индийско сари от изящна рисувана коприна и окичена с бижута, най-впечатляващи от които бяха големите златни обеци. Беше може би на същата възраст като Коил и безспорно красива, но по един странен, птичи начин, заради тънкия и, остър нос.
   -Просто попитайте, както се казва! Двамата с доктор Шарп с удоволствие ще отговорим на всичките ви въпроси - отвърна Нина, обръщайки се към цялата група.
   Както и очакваше, повечето въпроси бяха свързани с короната. Но семейство Коил се интересуваха повече от друг артефакт.
   -Кодексът на Талънор - каза Коил, навеждайки се да погледне отблизо. - Каква част от него е преведена?
   -Около деветдесет процента - отвърна Нина. - Доктор Шарп ръководи работата по превода. Последните десет процента са доста трудни, но познанията ни върху езика на ат- лантите се увеличават непрекъснато.
   -Обмисляли ли сте прилагането на краудсорсинг1за ускоряване на процеса?
   Нина беше изненадана то въпроса.
   -Ъъъ, всъщност не. Не работим по този начин.
   Той я погледна остро през очилата си.
   -Пускането му в мрежата ще помогне повече от разпределянето му между няколко души. Освен това събирането на повече резултати ще намали вероятността от индивидуални грешки. Компанията ми би могла да осигури необходимия софтуер - на много поносима цена.
   -Археологията изобщо не е като компютърните науки - отвърна Нина. - Освен това не желаем да разкриваме работата по превода заради информационната сигурност. Кодексът описва много места, посетени от Талънор, които са потенциален терен за важни археологически открития. Ако ги разкрием твърде рано, те могат да бъдат ограбени, преди да получим възможността да ги проучим.
   -Но част от страниците вече са публикувани онлайн от АСН.
   -Това е станало по решение на предшественичката ми, не мое - каза Нина с жлъч в гласа. - Щом ме назначиха за директор, веднага го отмених. Поставям науката на по-високо стъпало от рекламата.
   -И двете са еднакво важни. Самата вие сте обществена фигура.
   -Не винаги по мое желание, бъдете сигурен. Точно затова избрахме да покажем точно тези страници от Кодекса. - Нина посочи изписаните метални листи. - Картините по тях вече са били показвани в мрежата.
   -Но точно тези страници привлякоха вниманието ми. - В механичния глас на Коил за пръв път се появи намек за емоция - вълнение - когато посочи с пръст долния край на втората страница. - Този текст тук - това не е езикът на атлантите, а е ведически санскрит. - Той погледна Нина. - Езикът на древна Индия.
   -Да, знам. Бил е използван до около шестстотната година преди новата ера, след което е бил заменен от класическия санскрит, но никой не знае със сигурност колко продължително е бил използван преди това - всъщност не се е знаело досега. Атлантида е потънала около деветхилядната година преди новата ера, което означава, че езикът е съществувал отпреди това, щом Талънор се е сблъскал с него.
   -Както и индийската цивилизация. - Коил обиколи витрината, за да разгледа добре импресията, покриваща дебелата корица на книгата. - Цивилизация, основана върху ученията на ведите... които и днес имат свои последователи. А това превръща индуизма в най-древната оцеляла религия. - На лицето му се изписа усмивка, която изглеждаше твърде не на място на безизразното му лице. - Което увеличава вероятността някое от направленията му да е единствената истинска религия, не мислите ли?
   -Избягвам да се замесвам в религиозни дебати - отвърна твърдо Нина. Конфликтите между археологическите открития и догмата на няколко пъти едва не я бяха убили.
   Коил почти залепи лицето си за стъклото на витрината, взирайки се упорито в начупената линия. Застаналият наблизо до Ванита Еди се изкуши да наруши мълчанието.
   -Госпожо Коил - каза той, - как се запознахте със съпруга си? - Тя го погледна презрително, без желание да участва в салонни разговори. Той го прие като предизвикателство. - Кое в милиардера Прамеш Коил първоначално привлече вниманието ви?
   Ванита оголи зъби в отговор на леката закачка.
   -Да не би да ме мислите за някоя златотърсачка? - сопна му се тя.
   -Не, нямах това предвид - побърза да отговори Еди. - Просто...
   -Защитих доктората си по психология много преди Прамеш да създаде компанията си! Нима смятате, че само защото съм жена, аз съм просто някое пасивно, помощно допълнение към съпруга ми?
   -Не, според мен Еди смята, че всички оценяват положително неговото, ъъъ, характерно чувство за хумор - намеси се бързо Нина. Кметът изглеждаше ужасен, че подобен гаф се е получил точно когато той е домакин. - Не е имал никакво намерение да ви обиди.
   Еди кимна.
   -Да. Когатонаистинасе опитвам да обидя някого, не се правя на ударен.
   -Скъпи, въобще не ми помагаш - процеди Нина през зъби. Тя се обърна към Ванита. - И двамата се извиняваме за недоразумението.
   Индийката стисна устни, но вместо нея отговори съпругът и.
   -Приемаме извинението ви, доктор Уайлд. Да се върнем към Кодекса на Талънор. Сигурна ли сте, че АСН няма да приеме да използва софтуера ми, за да си помогне при превода?
   Нина си помисли, че той не е просто гениален програмист, а и упорит търговец.
   -Да, но ви благодаря за предложението. Както вече казах, достъп до пълния текст имат само няколко души, заради информационната сигурност.
   -Не ме разбрахте правилно. Не ви предлагам да го давате на непознати. Не, предлагам ви услугите на Кексия.
   -Не съм компютърен експерт - каза озадачен Роуън, - но не разбирам как пускането на текст в търсачка ще помогне за превода му.
   -Кексия е много повече от търсачка. Това е система от аналитични алгоритми, изчислителен компютър. - Лицето на Коил отново възвърна безизразната си маска. - Когато използвате Кексия за намирането на някаква информация по дадена тема, вие виждате не списък, а „облак” от взаимосвързани резултати, нали? Относителното значение на всеки резултат не зависи само от броя на връзките му с останалите уеб-страници, както при някои по-посредствени търсачки. - Той погледна един от важните клечки от Силициевата долина, който се намръщи. - Кексия анализира всяка страница и намира връзки с други страници чрез дедуктивна логика, базирана върху профила на потребителя. Тези принципи могат да се приложат и върху превода. С колкото повече данни разполага, толкова по-добри са резултатите. Дайте и цялата информация, която имате за езика на атлантите и тя ще ви върне пълен и точен превод.
   -Компютърен превод? - попита Еди. - Той винаги звучи като упътване за евтин дивиди-плейър. „Слагайки вътрешността на диска в таблата...”
   Коил настръхна при тази завоалирана обида на неговата технология.
   -Кексия е много по-добра от това. - Той погледна Нина. - Тя дори би могла да превърне част от професията ви в отживелица. Няма нужда да хабите години наред в сглобяването на късчета данни, за да намерите някое археологическо място. Като Атлантида. - Той махна с ръка към изложените артефакти. - Колко време ви отне да намерите местоположението и? Години? Ако разполага със същите данни, софтуерът ми може да я открие за дни. Може би дори за часове. След това единственото, от което ще имате нужда, са здрави ръце за разкопките.
   Сега пък Нина настръхна.
   -Археологията не е просто събиране на данни - каза тя язвително. - Трябва ви широко познание в области, които на пръв поглед нямат връзка помежду си. Когато работих върху местоположението на Атлантида, не разполагах с всички факти, затова трябваше да запълвам празнотите въз основа на собствения ми опит - и интуиция. Компютърът не може да го направи.
   -Позволете ни да не се съгласим с това - каза Ванина, заставайки до Коил. - Аз познавам мощта на софтуера на Прамеш. Той ще промени света.
   -Значи, доктор Уайлд, вие твърдо не се интересувате от предложението ми? - попита Коил.
   -Боя се, че не - отвърна Нина. - Ако не друго, той ще отнеме цялото забавление от работата ми.
   Той сви рамене.
   -Както желаете. Но аз съм сигурен, че Кодексът... - Към него се приближи една жена с мобилен телефон в ръка и той млъкна изведнъж. Тя беше индийка, облечена в официален костюм, по-скоро служителка, отколкото сътрудничка. Дългата и тъмна коса беше направена на такава прическа, че да прикрие, но без да скрива напълно, белега, който пресичаше лицето и от челото през дясното и око. - Какво има, Мадиракши?
   -Обаждането, което очаквахте, господин Коил - каза жената.
   -Моля да ме извините, но трябва да се обадя - каза Коил на Нина. Той отстъпи настрани, последван от Ванита и Мадиракши. - Да? Не, няма промяна. Както го обсъдихме, да.
   -По дяволите, нямах никакви проблеми да чуянейнияглас - промърмори Еди, имайки предвид Ванита. - А мъжът и, Бога ми, звучи така, сякаш е учил английския от електронен преводач.
   -Всичко наред ли е, доктор Уайлд? - попита Бойс с лека тревога в гласа.
   -Да. Просто малко недоразумение.
   -Радвам се да го чуя!
   Друг от официалните гости попита Нина нещо за Атлантида. Междувременно Коил приключи разговора си, двамата с Ванита се върнаха при групата, а асистентката му бързосе отдалечи. Еди я изпрати с поглед, установявайки, че след напускането на президентският антураж и агентите от тайните служби, залата изглежда далеч не толкова препълнена. В резултат на това разделението в социалната йерархия си личеше ясно: бодигардовете на Бойс и охраната на сградата се въртяха по ъглите на залата, а асистенти, секретари и служители кръжаха около центъра и, където се бяха събрали техните шефове. Жената, Мадиракши, се присъедини към трима индийци в най-отдалечения ъгъл. Единият от мъжете беше брадат гигант, който се извисяваше с поне една глава над останалите.
   Еди погледна през един от високите прозорци, докато Нина продължаваше да обяснява. Пред сградата имаше площад, а от другата му страна се забелязваше мъгливата светлина на автомобилни фарове. Надяваше се на следващия ден времето да се оправи; какъв е смисълът да обикаля града, когато няма да може да го види...
   Изведнъж застина, заставайки нащрек при усещането, че нещо не е съвсем наред. Фаровете се насочваха право към прозорците.
   Но улицата минавашепокрайзалата, а не срещу нея...
   Фаровете продължиха да се движат.
   Право срещу него.
   -Господин кмет! - излая той към Бойс. - Повикайте охраната, има...
   Стъклата избухнаха от под дъжд от куршуми.

   4.

   -Всички на пода! - изкрещя Еди, прикривайки Нина с тялото си. По излъскания под се пръснаха късчета стъкло. Залата се изпълни с паникьосани викове, които бяха бързо заглушени от рева на двигатели.
   Вътре влетяха няколко мотоциклета, върху които седяха облечени в черна кожа мъже, скрили лицата си зад визьори с огледални стъкла. Те се разпръснаха из залата, в която прозвучаха нови изстрели — нападателите пуснаха няколко откоса от своите картечни пистолети над главите на гостите, принуждавайки ги да останат на земята, след което снижиха дулата си към определени цели. Облените в кръв тела на охраната на сградата и бодигардовете на кмета се свлякоха на пода.
   В този миг се чу по-силен, по-яростен рев на двигател. Един джип прегази останките от прозореца, направи остър завой на сто и осемдесет градуса, прегазвайки хората, които бяха имали нещастието да се озоват на пътя му, и разби една от витрините. Той наподобяваше рейндж роувър, само че по-обемен и подсилен; дебели решетки предпазваха предницата и задницата му, а грамадните гуми изпъкваха под мощното окачване. „Боулър Немезис”, мощен офроуд състезателен автомобил, който можеше да изпревари много спортни коли - и то на изключително труден терен.
   Еди забеляза, че мотоциклетите също са офроуди. Нападателите бяха разработили план за бягство, който щеше да ги отведе на място, недостъпно за полицейските коли.
   Немезисът продължи на заден ход навътре в залата, хората на пода се опитваха да изпълзят от пътя му. Някои от мотористите слязоха от машините си, без да отклоняват пистолетите си от тълпата, а други трима поеха към мястото, където се намираха Еди и Нина.
   Погледът на Нина се насочи към короната. По-малко от трийсетина минути по-рано тя я беше определила катобезценна -но сега някой възнамеряваше да разбере точно каква е цената и в реалния свят.
   Мъжете спряха моторите и слязоха от тях с пистолети в ръце. Нито извикаха заповеди, нито ги заплашиха по някакъв начин. Намеренията им бяха пределно ясни — а един смел охранител, който се опита да извади оръжието си, беше покосен от куршумите на картечните пистолети.
   -Какво да правим? - изсъска Нина. - Не можем да им позволим да откраднат короната!
   -Д-да, можем! - каза Бойс с треперещ глас. Той надигна главата си, докато безликата троица се приближаваше към него. - Аз съм кметът на Сан Франциско. Моля ви, вземете онова, за което сте дошли и си вървете. Няма нужда да пострадат още хора. - Нина се намръщи, но знаеше, че нищо повече не могат да направят.
   Джипът продължаваше да се движи на заден ход. Задната му решетка закачи друга витрина, която падна на земята и се разби на парчета. Златният тризъбец издрънча на пода, а големият офроудър спря зад тримата мъже.
   Те изгледаха невъзмутимо короната... и по знак на най-високия от тях, очевидно лидера им, се приближиха към следващата витрина.
   В която се намираше Кодексът на Талънор. Въпреки обзелия я страх, Нина успя да се изненада.Товали беше целта им?
   Реакцията на Роуън беше същата като нейната.
   -Не, не можете да го вземете! - извика той, скочи...
   И водачът го застреля.
   Куршумът се заби в гърдите на Роуън и го отхвърли назад, облян в кръв. Главата му отскочи от пода.
   -Роуън! - изкрещя Нина. Опита се да допълзи до него, но Еди я притисна към пода. Приятелят и беше все още жив, гърдите му се повдигаха леко, но ризата му подгизна от кръв.
   Водачът простреля витрината с един единствен изстрел. Бронираното стъкло изпука, покри се с криви пукнатини, но не се счупи, докато един удар с дръжката на картечния пистолет не довърши работата. Мъжът извади Кодекса и притисна тежката книга към гърдите си, а един от хората му се върна при офроудъра и отвори капака на багажника.Вътре имаше голяма метална кутия, подплатена с дунапрен. Той постави древния артефакт вътре, затвори кутията и затръшна капака на багажника. Двигателят на офроудъра изрева.
   Мотористите, които се намираха най-близо до разбития прозорец, подкараха навън и се изгубиха в мъглата. Джипът потегли след тях, прегазвайки пръснатите отломки и ужасените гости.
   Тримата мъже, които бяха взели Кодекса, се качиха на моторите си. Двама от тях веднага потеглиха; водачът им се обърна и погледна групичката около Нина, преди също да подкара мотора си след тях...
   Еди се хвърли напред, приземявайки се до златния тризъбец. Грабна го, скочи на крака и го завъртя в ръката си така, че зъбците му да сочат назад.
   Нина се спусна към Роуън.
   -Някой да ми помогне! - извика тя, притискайки дланта си върху раната в опит да спре кръвта. Той изстена.
   Офроудърът и първите двама мотористи стигнаха прозореца и прегазиха натрошените стъкла. Водачът ги последва...
   Еди хвърли тризъбеца. Той прелетя през залата като блестящо копие, устремено към целта си...
   Която не беше човек, а мотор.
   Дръжката му се заби между спиците на задното колело и го блокира. Моторът падна на пода, изхвърляйки водача си.
   Еди хукна към него. Хвани водача и всичко ще свърши...
   Мъжът се претърколи като котка, скочи на крака - и извади пистолета си.
   Еди се хвърли зад една от оцелелите витрини, прикривайки се от дъжда от куршуми. Те се забиваха в дебелото стъкло, което се покри с пукнатини - след което стрелбата изведнъж спря. Стрелецът хвърли оръжието си на пода. Нямаше повече патрони.
   Изрева двигател. Шофьорът на офроудъра беше чул изстрелите и побърза да се върне в залата. Мотористът се затича към джипа и скочи в него.
   Отвън се чу засилващият се вой на полицейска сирена. Някой от улицата се беше обадил на 911 и полицията беше реагирала бързо при заплахата инцидентът да е свързан с кмета...
   Мотористите откриха огън по приближаващите се полицаи. Разнесоха се насечени удари на олово в стомана и пукане на стъкло, след това полицейската кола се завъртя наплощада и спря рязко до едно каменно сандъче с цветя. Сирената утихна, само светлината на полицейския буркан продължаваше зловещо да проблясва в мъглата.
   Осемцилиндровият двигател на офроудъра изрева и той бързо изчезна.
   Еди хукна към изоставения мотор и извади огънатата дръжка на тризъбеца от колелото. После изправи машината. Двигателят и беше угаснал. Той яхна мотора и скочи върху дългия педал на стартера. Машината забръмча. Той завъртя дросела няколко пъти, завъртайки предното колело.
   -Еди! - извика Нина от другия край на залата. - Какво правиш?
   -Тръгвам след тях!
   -Не, почакай...
   Твърде късно. Той излетя през разбития прозорец и подкара с пълна газ след отдалечаващия се офроудър. Стоповете на мотора се изгубиха в мъглата.
   Един от гостите, оплешивяващ мъж на средна възраст, се приближи бързо до Нина и Роуън.
   -Аз съм лекар - каза той. - Моля ви, махнете ръката си - трябва да видя раната.
   Нина неохотно повдигна дланта си от гърдите на Роуън и изписка, когато от дупката в гърдите му бликна гъста струя кръв.
   -Ще се оправи ли?
   -Не знам - отвърна лекарят и бързо огледа пораженията, преди сам да притисне твърдо длан върху раната. - Куршумът е минал покрай сърцето, но може да е пронизал белия дроб.
   -Обадих се за линейка - извика един от придружителите му, размахвайки мобилния си телефон.
   Погледът на измъчената Нина шареше между ранения мъж и разбития прозорец, през който беше изчезнал съпругът и. Роуън разчете изражението на лицето и.
   -Нина - изпъшка той, дишайки трудно и накъсано. - Върви да помогнеш на Еди. Върнете... върнете обратно Кодекса.
   -Не мога да те оставя тук!
   -Ще се оправя. - Той се насили да се усмихне. - Върви. Донеси ми малко шоколад в болницата. От черния.
   Нина го хвана за ръката.
   -Как бих могла да забравя какво харесваш. - Тя леко стисна ръката му и след миг колебание я пусна и се изправи. Роуън и намигна. Леко поуспокоена, тя се обърна. Вниманието и привлече мигащият буркан на полицейската кола.
   -Господин кмете!
   Бойс се изправи с труд, треперещ от притока на адреналин и от страх. Той се обърна към нея.
   -К-какво?
   Нина го сграбчи за ръката и го задърпа към площада.
   -Навън има полицейска кола - кажете им да блокират пътищата. Веднага!
   Той беше все още твърде стреснат, за да мисли бързо.
   -Но... аз не мога просто да им нареждам да правят разни неща...
   -Вие сте проклетияткмет! -напомни му Нина, докато двамата приближаваха полицейската кола. Тя беше Додж Чарджьр, мощен седан с четири врати, оцветен в черно и бяло, цветовете на полицията на Сан Франциско. Но и двамата полицаи, които се намираха вътре, се бяха отпуснали в седалките си, в безсъзнание или мъртви. - По дяволите!
   -Мили Боже! - изпъшка Бойс, щом гледката се разкри пред очите му. - Какво ще правим сега?
   Нина погледна в посоката, където се беше изгубил Еди - и взе решение.
   -Ще ги последваме. Така ще можете да упътвате ченгетата къде да ги блокират. - Тя отвори вратата на шофьора. Мъжът зад волана беше мъртъв, улучен от няколко куршума. Потискайки гаденето си, тя разкопча предпазния му колан и извлече тялото навън.
   Бойс я зяпна изненадано.
   -Не можете да постъпите така! Това е... сцена на местопрестъпление или нещо такова!
   -Влизайте вътре! Не, отпред! - извика тя, когато той отвори задната врата. - Трябва да използвате радиостанцията!
   Другият полицай също беше мъртъв, от слепоочието му висеше окървавено парче кожа и кост. Потръпвайки, Нина откопча и неговия колан, докато Бойс, подтичвайки, заобиколи колата.
   -Не гледайте лицето му, просто го издърпайте навън - заповяда му тя.
   Кметът се опита да послуша съвета и, но не се сдържа и погледна към раната, принуждавайки се да потисне отвратения си вик. Той неохотно измъкна трупа от колата и извика на някого от изложбената зала да се погрижи за телата.
   -Хайде! - извика нетърпеливо Нина. Бойс се настани до нея. Тя даде на заден ход. Бронята, която се беше заклещила в каменното сандъче, изскърца и задрънча, но после се освободи. Нина даде газ и потегли в мъглата. - Обадете се по радиото.

   Зад волана на офроудъра Зек повдигна визьора си и погледна разтревожено към Фернандес.
   -Добре ли си?
   Испанецът разтри натъртеното си рамо.
   -Така мисля. Благодаря ти, че се върна за мен.
   -Никога нямаше да те изоставя, Урбано. Все още не си ни платил остатъка от парите! - Той се усмихна, но на Фернандес изобщо не му беше весело. - Кой беше? Някой от охраната?
   -Не, един от гостите. Копеле! Ако го видя отново, ще го убия.
   Зек видя в страничното огледало, че нещо ги приближава бързо.
   -Това е твоят шанс.
   -Какво? - Фернандес погледна в огледалото. Самотна светлина от фар пронизваше мрака - един от техните мощни мотори Хонда XR650R. Неговата Хонда. - Той ни преследва?! - попита той невярващо.
   -Какво да правим?
   -Следвай плана - отиваме на Тейлър стрийт и тръгваме нагоре по хълма. Къде е радиото? - Той потърси уоки-токито на Зек. - Карай по-бързо!

   Мъглата беше направила улиците влажни и хлъзгави, а заради високата, недодялана структура на хондата Еди се чувстваше още по-несигурен. Но бързо започваше да улавядуха на офроудъра.
   Джипът ускори, ревът на мощния му двигател отекна в околните сгради. Той профуча покрай една кола, която рязко натисна спирачки и поднесе. Еди изруга и я заобиколи. Беше ли моторът му достатъчно бърз, за да настигне офроудъра?
   Имаше само един начин да разбере. Той даде газ.

   ***

   -Да, наистина съм кметът Бойс! - извика Бойс в слушалката на радиостанцията. Дежурната диспечерка беше засипана от спешни обаждания и въобще не се впечатли от лудия човек, който се беше намесил в полицейската честота и твърдеше, че е кметът. - Вижте какво, просто изпратете линейка до изложбената зала „Халиуел” и веднага блокирайте улиците! Група въоръжени обирджии на мотори и някакъв грамаден джип убиха няколко души, включително двама полицаи!
   Жената веднага промени отношението си.
   -Има убити полицаи?
   -Да, застреляха двама мъже! Сега сме в тяхната кола и преследваме, ъъъ, бандитите - намираме се на... - той се огледа в търсене на някакъв ориентир. - Не знам на коя улица,мъглата е много гъста.
   -В коя кола сте? Какъв е номерът r?
   Бойс бързо огледа вътрешността на колата за някакви отличителни знаци и забеляза една табелка, прикрепена към таблото.
   -Кола 643.
   -Изчакайте, проверявам джипиеса... Кола 643 се движи на изток по Еди стрийт, приближава Левънуърт.
   -Да, точно това е - каза Бойс. - Движим се на две пресечки след престъпниците - ще ви насочваме към тях. Просто ги спрете преди да се измъкнат!
   -Работим по въпроса, ъъъ... господин кмете. Екипите заемат местата си. Не поемайте излишни рискове.
   -Малко е късно за това - промърмори Нина. Пред тях от мъглата се материализира една спряла кола, принуждавайки я да завие рязко, за да избегне сблъсъка. - По дяволите, това е като бягане с препятствия! Къде е сирената?

   Мотоциклетът потрепваше под Еди, неравните офроуд гуми се опитваха да се закрепят върху мокрия асфалт.
   -Мамка му! - изпъшка той, рискувайки един бърз поглед към скоростомера. Движеше се с над 90 километра в час по трилентовото платно, а джипът продължаваше да увеличава разстоянието между тях.
   Някъде напред се разнесе шум, засвистяха гуми и засвириха клаксони. Офроудърът зави на север зад ъгъла и червените му стопове изчезнаха.
   Пътя му препречиха сблъскващи се и поднасящи коли, объркани от профучаващите офроудър и мотоциклети. Еди натисна спирачките и напомпа ръчките, за да не блокират колелата. Хондата завибрира и закриволичи. Еди пусна единия си крак на земята за баланс, подметката му застърга в асфалта и той едва успя да се промуши между две ударени коли, за да направи завоя. С крайчеца на окото си забеляза табелата на ъгъла:Тейлър стрийт.
   Пътят водеше нагоре по хълма и по изкачващата се редица улични светлини той разбра, че нататък става още по-стръмен. Но това не пречеше на офроудъра - червените светлини на стоповете се смаляваха все повече, избледняваха, отдалечаваха се.

   -Не знам кой е - каза Фернандес по радиото, докато офроудърът се изкачваше по Тейлър стрийт, криволичейки между трите платна, за да се провре през натовареното движение, - а и не ми пука. Просто се отървете от него!
   Пред него като светулки танцуваха светлините на мотоциклетите на хората му, които се опитваха да заобиколят препятствията по пътя си. Две от тях лумнаха по-ярко и след миг хондите и мотористите се материализираха в мъглата, след като бяха натиснали спирачките си.
   Немезисът ги изпревари и Фернандес вдигна поглед към огледалото за обратно виждане и видя как изостават, за да прихванат преследвача им.

   Еди беше принуден да свие рязко встрани, за да избегне един автомобил, който излизаше от близкия паркинг. Той погледна назад към мястото, където едва не се сблъскаха, след което отново съсредоточи вниманието си върху пътя. Къде беше офроудърът?
   Недалеч пред себе си забеляза две еднакви червени светлини...
   Които се разделиха.
   Мотористи!
   Бяха забавили скоростта си и го изчакваха да ги настигне. Движеха се от двете страни на улицата, готови да го хванат в капан.
   Профучаха през поредното кръстовище, оставяйки зад себе си хор от гневни клаксони. Мотористът отдясно на Еди се намираше по-близо до него. Двамата се движеха почти на една линия, той виждаше как безизразната огледална маска на моториста се обръща към него.
   Лявата му ръка се протегна към нещо...
   Еди рязко зави в мига, когато шофьорът измъкна картечния си пистолет. От дулото му блъвна огън и англичанинът бързо се наведе. Куршумите пръснаха някакъв прозорец и откъм тротоара се разнесе звън от счупено стъкло.
   Повече нямаше накъде да отстъпва, защото беше блокиран от поредицата паркирани коли - а другият моторист се движеше точно пред него, принуждавайки го да стои в обхвата на стрелеца.
   Ново кръстовище...
   Еди рязко зави наляво, приплъзвайки се между две коли, които чакаха на светофара, и подкара по тротоара на Тейлър стрийт. Пред него вървеше една пешеходка - той изкриви кормилото и профуча толкова близо до нея, че ръката му се удари в нейната.
   Вторият моторист изостана назад, за да получи по-добър ъгъл за стрелба. Навел ниско главата си, Еди профуча покрай втори стреснат пешеходец. В мъглата пред него проблесна зелена светлина - светофар на кръстовище. Докато го прекосяваше, щеше да се разкрие за преследвача си.
   Неясна фигура се появи в мъглата - някакъв мъж с чадър в ръка...
   Профучавайки покрай него, Еди грабна чадъра. Въздушният поток веднага го преобърна и той увисна зад него като счупено крило на прилеп.
   Кръстовище...
   Еди слезе отново на платното, появявайки се точно пред другия моторист, и хвърли счупения чадър в лицето му. Каската и кожените дрехи защитаваха добре мъжа, тънкитепръчки и пърхащия плат не можеха да го наранят...
   Но можеха да блокират видимостта му.
   Само за секунда, докато той вдигаше ръка, за да отмахне покривалото върху лицето си...
   Еди се нуждаеше дори от по-малко време. Рязко натисна спирачките, отклони се встрани и блъсна с рамо мъжа към един паркиран микробус.
   Разнесе се силен удар, хондата рязко спря, мотористът прелетя през кормилото и се залепи с разперени ръце и крака странично върху микробуса. Остана там за миг като забодена пеперуда от хербарий и се свлече върху разбития мотор.
   Еди не се обърна назад - трясъкът от удара беше достатъчен, за да му подскаже, че този човек повече няма да го притеснява.
   Другарят на мъртвия моторист обаче беше друг въпрос. Той се устреми към Еди с пистолет, готов за стрелба.

   -Отправили са се на север по Тейлър! - докладва задъхано Бойс, докато Нина завиваше и подкарваше с пълна газ нагоре по хълма. Пуснатата сирена караше обърканите шофьори, които бяха пострадали от преследването, да се отдръпват бързо от пътя им.
   -Ясно, господин кмете - каза диспечерката. - Изпратили сме екипи да ги пресрещнат.
   -Накъде води този път? - попита Нина.
   -Към върха на големия хълм... след това се спуска надолу - отвърна Бойс, припомняйки си картата на града. - Но стигнат ли там, могат да поемат накъдето си поискат.
   Нина не беше съвсем сигурна в това. Бандитите имаха някаква причина да изберат точно този маршрут. Но тъй като тя не познаваше града, тази причина оставаше скрита за нея. Можеше единствено да ги следва и да се надява, че полицията ще ги спре.

   Ревът на двигателя на офроудъра не можа да заглуши воя на сирени пред тях - все още отдалечен, но бързо приближаващ се.
   -Ами ако стигнат преди нас на върха? - попита Зек.
   -Постарай се това да не става — отвърна Фернандес. Зек разбра посланието и натисна педала за газта. Джипът изпревари един едва пълзящ фолксваген бийтъл и с пълна газ пое по стръмната част от пътя, към бързо приближаващото се кръстовище...
   Вдясно от мъглата изникна тромавото туловище на един трамвай и се насочи право срещу тях. Ватманът успя да забележи фаровете им навреме и натисна рязко спирачките.От металните колела се разхвърчаха искри. Офроудърът прелетя през релсите, разминавайки се на косъм със сблъсъка. Фернандес въздъхна облекчено.
   Зад тях трамваят спря със скърцане по средата на кръстовището, блокирайки улицата.

   Еди и мотористът криволичеха по улицата в смъртоносен танц на две колела. Картечният пистолет стреля; Еди чу - и почувства - прелитащите покрай него куршуми и рязко зави, преминавайки напряко по улицата.
   Мотористът се опита да го последва. Еди натисна спирачките и отново смени посоката. Ако не успееше да се отърве от преследвача си, щеше да остане изложен на атака отзад. Но ако намалеше скоростта, щеше да се превърне в лесна мишена.
   Пътят изведнъж стана по-стръмен. Предниците и на двата мотоциклета се удариха силно в резкия наклон. Преследвачът на Еди не беше съвсем подготвен за удара. Моторът му се наклони.
   Еди усети възможността.
   Той профуча покрай мъжа и се изстреля нагоре по хълма. В едното платно се движеше фолксваген бийтъл; Еди навлезе в насрещното платно, за да го изпревари. Трябваше дасе отдалечи максимално от преследвача си и да настигне офроудъра. Ако се приближеше достатъчно до джипа, мотористът щеше да се поколебае да стреля.
   Приближаваха се към едно кръстовище...
   А точно на пътя му се движеше един трамвай!

   5.

   Еди нямаше да успее да мине достатъчно бързо, за да избегне сблъсъка с трамвая - а ако спреше, преследвачът му щеше да го убие.
   Само ако успееше да го заобиколи...
   Той форсира мотора и се засили към полегатата задница на фолксвагена, изправяйки мотора на задна гума. Хондата се удари в колата - и продължи да се изкачва по нея. Задното стъкло се счупи, металът се изкриви под тежестта на мотора, но Еди вече се беше озовал във въздуха...
   И прелетя над трамвая.
   Мотористът нямаше този късмет - мъглата му попречи и той видя трамвая едва когато вече беше твърде късно...
   Блъсна се в него с повече от шейсет мили в час.
   Хондата се удари в тежкото стоманено шаси на вагона и се разпадна на разкривени парчета. Мотористът беше запратен навътре през старинните дървени прозорци, излетяот другата страна на вагона, стовари се върху пресечката на Тейлър и Калифорния стрийт и остана да лежи там, с изключение на едната му ръка, която се завъртя върху асфалта и продължи да се търкаля по пътя.
   Силна болка проряза гърба на Еди при приземяването му. Той рязко зави, за да избегне откъснатата ръка. Срещу него блеснаха фарове. Тази част от Тейлър стрийт имаше само две платна, което увеличаваше опасността от директен сблъсък. Той изкрещя и сви вдясно, а след като превозното средство отмина, отново даде газ.

   -Кола 643, 643 - каза диспечерката. - Джипиесът показва, че се движите по Тейлър и наближавате Пайн. Моля, потвърдете.
   -Говори кметът - каза Бойс в слушалката. - Потвърждавам.
   -Предупреждавам ви, че на пресечката на Калифорния и Тейлър има пътнотранспортно произшествие, така че внимавайте. Екипите организират блокадата на пътя. Други коли се готвят да се включат в преследването от двете страни на Уошингтън.
   -Отлична работа, диспечер, благодаря ви - каза Бойс, успявайки без особено усилие да превключи от гласа на паникьосан пътник към снизходителния тон на политик.
   -Какво означава това? - попита Нина.
   -Означава - отвърна той с нарастващо въодушевление, - че те са затворени от всички страни. Пипнахме ги!

   Офроудърът премина през пресечката на Тейлър и Уошингтън. Зек погледна нервно надясно и забеляза в мъглата примигващите синьо-червени буркани на полицейските коли, които ги преследваха. Към тях по хълма се спускаше друга патрулка.
   -Постарай се да запазиш преднина - каза Фернандес с напрегнат, но уверен глас. — Остават само още четири пресечки...

   ***

   Еди чу приближаващия се звук на няколко полицейски сирени. Само ако успееха да пресекат пътя на офроудъра...
   Но нямаха този късмет. Примигващите светлини изскочиха на улицата точно зад летящия с пълна скорост джип.
   Еди леко намали скоростта, обмисляйки възможностите си, преди да продължи. Ченгетата можеше и да успеят да спрат офроудъра, но все пак трябваше да бъдат предупредени за останалите мотористи - ако те се върнеха, за да спасят водача си, щеше да настъпи същинска кървава баня.
   Еди отново даде газ и последва полицейската кола през кръстовището...
   -Мамка му! - Наложи му се рязко да промени посоката, за да избегне втора полицейска кола, която се появи със свистене на гумите от завоя вляво от него, като едва не го отнесе.
   -Хей ти, на мотора! - разнесе се глас от високоговорителя. - Веднага отбий встрани!
   -Не съм аз, глупако! - извика Еди и посочи с пръст напред. - Тръгвайте следтях!Аз съм от добрите!
   Те не можеха да го чуят — и той осъзна със закъснение, че в мъглата жестът му лесно можеше да бъде сбъркан със показване на среден пръст.
   -Казах ти да отбиеш, умнико! - изрева ченгето.
   -Гръм и мълнии! - промърмори Еди и даде газ.

   Нина заобиколи спрелия трамвай, а Бойс изгледа слисано дупката, пробита в старото возило. С приближаването на полицейската кола малката група зяпачи, която се бешесъбрала на пътя, се пръсна, разкривайки облечено в кожа тяло, което лежеше на асфалта. Тя зави покрай него, забелязвайки малкия предмет на пътя твърде кьсно, за да гоизбегне.
   -Какво беше това? - попита Бойс, след като минаха през него.
   -Ами... мисля, че лошият е оставил част от себе си в Сан Франциско - отвърна раболепно Нина. Кметът я изгледа лошо.
   -До всички коли, до всички коли - чу се глас по радиото. - Провежда се високоскоростно преследване по Тейлър към Бродуей. Пътят е блокиран, натам се придвижват нови екипи…
   Бойс впери поглед напред.
   -Ако продължат по Тейлър стрийт, в никакъв случай няма да се измъкнат.
   -Не може даняматплан - отвърна Нина и увеличи скоростта. - Защо иначе ще използват офроуд мотоциклети и грамадно бъги, освен ако не са планирали да слязат от пътя?
   -В никакъв случай не могат да го направят на Тейлър стрийт - рече уверено Бойс, но след миг лицето му се сбърчи. - Освен при Кулбрит парк...

   Моторите, които водеха групата, намалиха, щом се приближиха до мястото на срещата. Офроудърът бързо ги настигна. Малко по-нататък започваше рязко спускане на Тейлър стрийт надолу по стръмния хълм, продължаващо до пресечката с Грийн стрийт, където полицаите бяха блокирали пътя. В продължение на две-три пресечки нямаше друг изход.
   Поне за хора с автомобили.
   Но на изток се простираше малък парк. Наречен на името на първата поетеса-лауреат на Калифорния, терасовидният склон представляваше малък оазис от зеленина след заобикалящите го жилищни квартали. Идилията му се допълваше от грижливо поддържани цветни лехи и храсти...
   Които бяха премазани от гумите на мотоциклетите. Хондите слязоха от асфалта, някои от тях предпочетоха чистия, но ръбест път надолу по стъпалата от двете страни на парка, а останалите просто преминаха през зеленината и гумите с големи грайфери разораха почвата и тревата.
   Офроудърът ги последва и се плъзна по разкаляния терен. Зак бързо го овладя и използва системата 4x4 и грамадните гуми, за да изкачи високия бордюр. Джипът премаза една цветна леха и продължи бързо да се спуска по склона.
   Първата полицейска кола стигна до върха и рязко наби спирачки, поднасяйки встрани, но беше невъзможно да ги последва в парка. Единият полицай изскочи навън и измъкна пистолета си, приготвяйки се да стреля по отдалечаващия се джип...
   -‘звинявай! - изкрещя Еди и профучавайки покрай него изби пистолета от ръката му, за да не получи някой куршум в гърба.
   После, лавирайки между дърветата, той се спусна през парка по следите на джипа, който се шмугна в гъсталака - откъдето се чу силен удар, последван от отдалечаващия се рев на двигателя му. Крадците бяха стигнали до другия път. Без да знае какво го очаква, Еди подкара мотора към смачкания храсталак - и след миг се озова във въздуха, защото се оказа, че това е краят на една от терасите. Моторът му се стовари на земята и миг по-късно той вече се отдалечаваше с пълна скорост по Валехо стрийт.
   Зад гърба му продължаваха да вият полицейските сирени. Засега планът на крадците се развиваше успешно. Бяха успели да заблудят полицията.
   Но преследвачите им не се отказваха. Еди форсира двигателя и се стрелна надолу по хълма по следите на джипа.

   Радиодокладът потвърди опасенията на Бойс: мотористите бяха преминали през Кулбрит парк и единственото, което оставаше на полицията, беше да тръгнат по дългия заобиколен път.
   Но Нина нямаше никакво намерение да ги остави да се измъкнат толкова лесно.
   -Откъде трябва да минем, за да им пресечем пътя?
   -Поели са на изток, значи трябва да завием надясно - каза Бойс. Пред тях се появи кръстовище; тя рязко завъртя волана. - Не, нетовадясно! Това е еднопосочна...
   Към тях се приближаваше самотна светлина...
   Двамата изкрещяха едновременно и Нина рязко сви към тротоара, за да избегне сблъсъка с тролея, който подрънкваше по Джаксън стрийт. Полицейската кола остърга стената, засипа тротоара с дъжд от искри и счупи страничното огледало на вагонетката.
   -Добре - изпъшка Нина, след като слязоха отново на пътя, - отсега нататък тези неща ще ми ги казвашпредида направя завой, става ли? - По хълма се изкачваше една кола, но воят на сирената и примигващият буркан бързо я накараха да се махне от пътя им. - Ти познаваш града добре - накъде са се запътили?
   Бойс се беше вкопчил в поставката за пушки и с усилие разтвори вцепенените си пръсти.
   -Аз... Не знам. Ако искат да излязат от града, единствените маршрути са през Бей бридж или Голдън гейт - но те не са се запътили към нито един от тях.
   -А в каква посока пътуват?
   -Към пристанището. Намира се на по-малко от миля оттук.
   -Сигурно ги чака някакъв плавателен съд - досети се Нина. Тя кимна към радиостанцията. - Кажи на ченгетата да тръгнат към морето.

   Грабителите се придвижиха на зиг-заг по градските улици, преди да се отправят отново на изток с пълна скорост по Юнион стрийт. Пътят се изкачваше стръмно нагоре по западния склон на Телеграф Хил, на чийто връх се издигаше бялата кула Койт.
   Фернандес погледна в огледалото за обратно виждане. Фарът на хондата все още проблясваше в мъглата зад тях, като досаден комар, който просто не искаше да се махне. Испанецът беше изучил всеки сантиметър от пътя; той се замисли за миг, след което взе слушалката на радиостанцията, за да даде нова заповед.

   Дори мощният мотор срещаше трудности при изкачването на стръмния хълм, но върхът му вече се виждаше. Джипът го достигна и ръмженето на двигателя му започна да заглъхва. Еди леко намали - нямаше намерение отново да излети в неизвестното.
   На източния склон на хълма мъглата не беше толкова гъста и в далечината блещукаха светлините на Бей бридж. Пътят се раздели на две - дясното платно направи завой на деветдесет градуса, а лявото продължи известно време надолу по хълма, преди да направи същото.
   Нямаше никаква следа от офроудъра. Накъде ли беше тръгнал?
   Ревът на двигателя му все още се чуваше някъде от ниското. Еди зави наляво. Пред него блеснаха светлини, предупреждаващи за строително-ремонтни работи по една къща,построена на стръмния склон. Той направи завой...
   И върху него се изсипа дъжд от куршуми.
   Мотористът беше спрял пред разбитата ограда в края на пътя и не сваляше пръста си от спусъка на картечния пистолет. Еди успя да зърне джипа, който се изгуби надолу по стръмния склон - но сега единственото, за което можеше да мисли, беше как да остане жив. Нямаше време за отстъпление.
   Той даде газ, блъсна се в бариерата и връхлетя в къщата, разкъсвайки найлоновото покривало.
   Мотористът продължи да го обстрелва; хоросанът и дъските не представляваха препятствие за деветмилиметровото оръжие. В лицето и ръцете на Еди се забиха хвърчащи трески, под гумите на мотора се пръснаха инструменти и кутии с боя.
   Куршумите се приближаваха застрашително. Както и задната стена.
   Но той не спря.
   Поредната найлонова мушама се разкъса и той излетя във въздуха над спускащия се надолу стръмен склон...
   Приземи се върху покрива на една от многото съседни къщи, обсипващи терасовидния склон. Но Еди знаеше, че дори и да натисне спирачките докрай, той няма да успее да спре, преди да стигне до ръба.
   Последва падане...
   И болезнено приземяване върху покрива на друга къща. Гумите застъргаха го плъстеното покритие, моторът се плъзна встрани, но не можа да спре...
   -Оооооох....
   Еди се стовари върху поредния покрив, но най-после успя да спре на по-малко от половин метър от ръба. Погледна към короните на дърветата под краката си и потисна едно потреперване.
   Вдясно от него се разнесе шум, през гората се забелязваше подскачащият лъч на автомобилни фарове. Той проследи курса им до улицата, която минаваше в подножието на хълма. Над главата му безпомощно виеха сирените на полицейските коли, за пореден път останали без посока.
   Еди огледа покрива. Атойнакъде да тръгне?
   Отдолу забеляза голяма тераса, от която се разкриваше панорамна гледка към залива. Еди яхна мотора, даде леко газ към ръба на покрива и скочи върху терасата. Тя се разтресе толкова силно, че той се уплаши да не се откъсне от стената.
   Но тя издържа. Еди погледна с облекчение към вътрешността на къщата, за да провери дали е обитаема и видя мъж и жена, които го гледаха ококорени от един скъпо изглеждащ диван.
   Той почука по стъклото. Двамата се спогледаха и мъжът колебливо отвори плъзгащата се врата.
   -Здравейте.
   -Добър вечер - каза Еди. - Мога ли да мина оттук?
   Двамата отново се спогледаха смутено и мъжът отстъпи назад. Еди вкара мотора в стаята.
   -Ако имате нужда от почистване на килима - каза той, забелязвайки калните следи, които оставя, - пратете сметката на Агенцията за световно наследство. Кажете им, че Еди ви праща.
   -Ще... ще кажа - отвърна със заекване мъжът. Жената отвори една врата и го упъти към коридора. Втора врата водеше навън. Към пътя с спускаха стъпала, но Еди осъзна, че зада прекоси пътя на крадците, може да мине напряко по стръмния хълм.
   Той погледна надолу. Светлините от фаровете на джипа се виждаха в ниското под краката му. Еди благодари на домакините си, изтика хондата навън и се спусна след тях.

   Моторите стигнаха до подножието на хълма. Висока телена ограда разделяше необработената земя от Сансъм стрийт, но Фернандес беше подготвил изход, като разряза катинара, който заключваше вратата. Първата хонда я блъсна с гумата си и вратата зейна. Останалите мотористи преминаха през нея. Зек подкара джипа направо през оградата.
   Фернандес се обърна и погледна към хълма. Досадникът не се забелязваше никъде. Той се усмихна и огледа улицата, която водеше на север. Пътят им до пристанището беше чист. Полицията трябваше да направи доста голям обход, за да заобиколи естествената преграда на Телеграф Хил.
   -Почти стигнахме - рече триумфално той на Зек, докато босненецът подкара джипа след моторите. - Приятен и лесен завършек на последната ти задача, нали?
   -Все още не сме се измъкнали - изтъкна Зек.
   Фернандес се подсмихна.
   -Защо винаги си такъв песимист, Брако? Усмихни се. Скоро ще се прибереш у дома при жена ти и детето. И то6огат! -През шума на двигателя се чу воят на сирена, но той беше далеч зад тях. - Кой би могъл да ни спре?

   Нина зави на север. Мъглата изтъняваше, което r позволи да увеличи скоростта, докато профучаваше през трафика с надута сирена.
   Бойс отново беше хванал радиото.
   -Говори кметът. Намираме се на Сансъм - къде са останалите полицаи?
   -Екипите ни на Калхун теръс изгубиха контакт, повтарям, изгубиха контакт - докладва диспечерката.
   -Къде се намира това? - попита Нина.
   Бойс посочи нагоре към лявата и страна.
   -На върха на хълма. Там има шест квартала без почти никакви улици; много е стръмно.
   -Не и ако караш офроудър. Колко далеч е от пристанището?
   -Девет или десет пресечки.
   Нямаше как да разберат докъде са стигнали крадците. Единственото, което и оставаше, бе да се движи още по-бързо.

   Хондата на Еди премина с плъзгане последните няколко фута до подножието на хълма, в спиците и се бяха заплели храсталаци. Фарът освети телена ограда. Той премина през съборената бариера и се огледа, за да се ориентира. От юг се чуваше вой на сирени... а от север долетя познатият рев на осемцилиндровия двигател.
   Еди форсира двигателя и се впусна в преследване.

   Джипът достигна Ембаркадеро, дългият, широк крайбрежен път по бреговата линия на Залива на Сан Франциско. Пристанището се намираше само на няколкостотин метра по-нататък. Моторите вече бяха стигнали до дървения кей. Фернандес даде знак на Зек да ги последва.
   До кея ги чакаха две мощни моторници. Оставаше им само да разтоварят Кодекса, да се качат на борда и бързо да се измъкнат през залива, като едната лодка се отправи наизток към Оуклънд, а другата - на север, към окръг Марин. Мъглата им идваше като непланиран бонус - тя щеше да затрудни преследвачите на моторниците, коварните условия щяха да оставят полицейските хеликоптери на земята. Тази вечер нямаше да се наложи да използват скъпите ракети.
   Зек зави към дъсчената пътека, която водеше до кея, и спря. Фернандес изскочи от джипа. Повечето от хората му вече тичаха към лодките; чакаше ги само един.
   -Двамата с Брако ще разтоварим сандъка - каза той, сваляйки визьора. - Погрижи се никой да не ни пречи. – Той посочи картечния пистолет на моториста; мъжът кимна утвърдително. - Брако, да се залавяме за работа.
   Испанецът и заместникът му хукнаха обратно към джипа. Вътре лежеше металният сандък, в който се намираше трофеят им - поочукан, но иначе непокътнат от лудото преследване из града. Те го вдигнаха...
   И чуха приближаващия се шум на двигател. Отличаващия се рев на хонда XR650R.
   -Не мога да повярвам! - рече раздразнено Фернандес. Към тях се приближаваха едни твърде добре познати светлини. Двамата със Зек понесоха сандъка към кея, а той се обърна към третия мъж и извика: - Убий това копеле!
   Мотористът зае позиция между джипа и приближаващия се мотор и вдигна оръжието си.

   Еди забеляза светлините на неподвижния офроудър. С приближаването започна да различава и неясните фигури около него.
   Една от тези фигури беше заела стойка за стрелба.
   Към него полетяха куршуми. Той се снижи максимално надолу. Един от куршумите пръсна фара и в лицето му се забиха десетки парченца, а друг проби предната гума. Тя експлодира и каучукът заплющя около оголената джанта. Мотоциклетът се плъзна напред неконтролируемо и кормилото заигра в ръцете му.
   Еди се хвърли встрани. Извика от болка, когато се удари в паважа и се плъзна към мокрия дървен кей, разкъсвайки дрехите си. Хондата се затъркаля след него...
   Право към офроудъра.
   Стрелецът се опита да отскочи от пътя и...
   Но закъсня. Мотоциклетът го притисна към паркирания джип с унищожителна сила. Страничната решетка на офроудъра разпра резервоара за гориво и стърженето на метал вметал произведе дъжд от искри.
   Мотоциклетът избухна и експлозията подхвърли задницата на джипа във въздуха - и тогава се взриви много по-големият резервоар на офроудъра. Над кея се понесе огненавълна, а горящият джип се преметна през парапета и се стовари върху едната от моторниците, размазвайки мъжете в нея, след което всичко се изгуби в тъмните води на пристанището.
   Експлозията събори Зек на земята, а Фернандес се олюля от взривната вълна. Сандъкът падна на ръба на кея и се залюля. Фернандес се хвърли към него...
   Но металната кутия падна с плясък във водата. За миг изглеждаше, че ще се задържи на повърхността... но морето постепенно я погълна.
   Фернандес се загледа ужасено в ситните вълнички. Бяха толкова близо до успеха, от бягството ги деляха буквално секунди - а сега съкровището беше изгубено! Той стисна яростно зъби и се завъртя рязко, за да намери мъжа, който беше съсипал всичко.
   Ръмжейки като разярен бик, Еди се нахвърли върху него.
   Цялото тяло го болеше от тежкото падане, дрехите и кожата му бяха разкъсани, движеше го само чистата ярост. Противникът му все още носеше мотоциклетния си шлем, но по тялото му имаше хиляди други места, където можеше да нанесе болезнен удар - както установи след миг Фернандес, след като отнесе силен ритник в слабините.
   -Тъпо копеле! - изръмжа Еди и го блъсна силно в дъските на кея. - Ще ме стреляш, а, гаден тъпа...
   Зек го изрита с тежкия си ботуш в ребрата и го повали до шефа си. Еди падна по гръб, замаян. Зек го ритна отново, след което помогна на Фернандес да се изправи...
   От улицата се разнесе изстрел от ловджийска пушка.
   Свистящите оловни сачми разкъсаха кожените дрехи на Фернандес и заседнаха в широкия гръбен мускул. Испанецът изрева от болка и падна на земята, сгърчен в агония. Той беше поел по-голямата част от заряда, но босненецът също отнесе няколко сачми в ръката си. Зек залитна назад, притиснал с ръка раните си.
   Полицейската кола на Нина се появи на кея - през прозореца се беше подал Бойс, стиснал пушката в ръка.
   -Така ви се пада, тъпанари! - изрева той и презареди.
   -Прицели се по-високо! - каза му Нина. - И гледай да не улучиш съпруга ми! - Кметът стреля отново. - По-високо! Цели сепо-високо,идиот такъв!
   Зек се поколеба, погледна Фернандес и се хвърли в оцелялата моторница под дъжд от сачми.
   -Тръгвай! - изрева той на мъжа пред кормилото.
   -Но Урбано...
   -Нищо не можем да направим за него! Да се махаме оттук!
   Моторницата се втурна напред, изригвайки струи пяна от двата си извънбордови двигателя.
   -Иху! - изкрещя Бойс и стреля отново. - А така! Бягайте, копелета! Разкарайте се от моя град!
   -Така ли се държиш на събранията на градския съвет? - Нина натисна рязко спирачките и полицейската кола спря почти на ръба на кея. Тя изскочи навън и хукна към Еди. Бойс слезе от колата и продължи да стреля след отдалечаващата се лодка, докато пушката остана без сачми. - Еди! Добре ли си? Еди?
   Той надигна глава с усилие, опита се да се усмихне, но лицето му се изкриви в гримаса.
   -Да, добре съм... Само че съм яко натъртен.
   -О, слава Богу. - Тя коленичи и му помогна да се надигне. - Какво стана с Кодекса? Успяха ли да го отнесат?
   -Не.
   Тя огледа кея, но не видя сандъка.
   -Къде е тогава?
   Той протегна треперещата си ръка и посочи към водата.
   -Дано да не ръждяса.
   Бойс се приближи с развълнувано и развеселено изражение на лицето.
   -Да му се не види! Това беше... леле! Никога не бях стрелял с пушка.
   -Забавно е, нали? - попита Еди.
   -Да... Тоест, не, разбира се! Оръжията са заплаха за безопасността в гражданското общество. Очевидно. - Докато се оправдаваше, на лицето му се изписа смущение.
   Воят на сирените приближаваше. Останалите полицейски коли най-после ги настигнаха. Полицаите наизскачаха на кея с извадени пистолети.
   -Господин кмете! - извика единият от тях. - Добре ли сте?
   -Добре съм - отвърна той и посочи ранения Фернандес. - Арестувайте този човек - той е член на бандата, която обра изложбата за Атлантида и уби няколко души, включително двама полицаи. Другарите му току-що отплаваха с една моторница - веднага организирайте преследване. - После посочи Еди. - Този човек се нуждае от медицинска помощ. Не, не го арестувайте! - добави той, когато ченгето посегна към белезниците на колана си.
   -Да не би да изглеждам като бандит? - оплака се Еди.
   -И по-добре си изглеждал - каза му Нина, преди да се обърне към Бойс. - Господин кмете, имаме нужда от водолази колкото се може по-бързо. Откраднатият артефакт се намира във водата.
   -Чухте ли я? - попита Бойс, кимайки с глава.
   -Да, сър! - Полицаят вдигна радиостанцията към устата си, но първо го погледна въпросително. - Ъъъ, господин кмете?
   -Какво?
   -Пушката, сър?
   -О. Да. - Бойс побърза да му подаде празното оръжие. Полицаят го взе и излая някакви заповеди по радиостанцията си. Близо до тях Фернандес изпъшка сподавено, когато други двама полицаи го изправиха на крака и оковаха ръцете му зад гърба; убийците на полицаи не ги галеха с перце, независимо в кой град се намираха.
   В далечината се разнесе вой на сирена - този път по-различен, на линейка.
   -Хайде, да те заведем в болницата - каза Нина на Еди и стана. - А после ще проверя как е Роуън.
   -Типично за теб - изсумтя Еди, изправяйки се с усилие. - Повече се тревожиш са бившето си гадже.
   -Хей, нали първо се погрижих за теб...
   Той успя едва-едва да се усмихне, но после лицето му стана сериозно.
   -Как е той? Не видях какво стана, след като го простреляха.
   -Оказа се, че един от гостите е лекар. Той предположи, че може да е пробит белият му дроб, но като че ли смяташе, че ще се оправи.
   -Добре. - Линейката се появи в далечината. Еди я наблюдаваше как се приближава, предпазливо опипвайки разпраните си панталони. - Дано имат някакви пинсети, защото задникът ми е набит с трески!
   Нина се ухили и леко го потупа отзад, на което той реагира с раздразнено сумтене, след което му помогна да се придвижи до линейката.

   ***

   За щастие раните на Еди се оказаха сравнително леки - доста порязвания, охлузвания и подутини, които изглеждаха много по-страшни, отколкото бяха в действителност. Щом се убеди, че всичко с него ще бъде наред, Нина го остави да го закърпят в спешното отделение, а самата тя тръгна да търси Роуън Шарп.
   Той беше откаран в операционната зала, където щяха да се погрижат за раната му. Тя беше ужасно разтревожена, но се поуспокои, когато сестрата я увери, че Роуън е стабилизиран и е бил в съзнание, когато са го изкарали от спешното.
   По пътя към чакалнята Нина мина покрай главния вход на болницата, където имаше малък магазин. Спомняйки си обещанието, което беше дала на Роуън, тя се усмихна и влезе в магазина, преди да продължи нататък.
   В чакалнята видя едно познато лице: лекарят, който беше оказал първа помощ в изложбената зала.
   -Какво става с Роуън? - попита Нина, след като се поздравиха. - От колко време е в операционната?
   -Около трийсет минути - отвърна лекарят. - За щастие куршумът е влязъл и излязъл чисто. Извадил е голям късмет. Едва е одраскал дроба му. Ако беше минал само инч встрани...
   Нина потръпна, отхвърляйки тази мисъл от ума си.
   -Но ще се оправи ли?
   -Бих казал, че шансовете му са добри. Обаче има минимална вероятност от мускулно увреждане, така че известно време ще чувства болка.
   -Знам какво е - каза Нина и несъзнателно докосна дясното си бедро, което също беше улучено от куршум. Лекарят продължи да говори за големия късмет на Роуън, но тя вечего слушаше с половин ухо. Важното беше, че ще се оправи.
   Двайсет минути по-късно вратите на операционната се отвориха и оттам се появи носилка на колела, върху която лежеше Роуън. В първия момент Нина помисли, че е в безсъзнание, но когато мина покрай нея, очите му се отвориха и срещнаха нейните. Едното отново се затвори... в намигване.
   -Слава богу - прошепна тя.
   Десетина минути по-късно една сестра я потърси.
   -Доктор Уайлд? Доктор Шарп пита за вас.
   Нина скочи от фотьойла и последва жената в стаята за реанимация. Роуън лежеше в леглото, към него бяха прикачени всякакви кабелчета и тръбички. Мониторът до леглото мълчаливо отчиташе бавния ритъм на сърцето му.
   -Роуън? Как се чувстваш? - Тя се почувства неудобно, че задава толкова глупав въпрос, но можеше да мисли само за това.
   -Здрасти, Нина. - Заради кислородната маска на лицето му гласът му едва се чуваше. - Значи така се чувства човек, когато е прострелян. Защо не ми каза, че толкова много боли?
   -Мога ли да го докосвам? - попита Нина сестрата, която и кимна утвърдително. - Глупак - каза тя и го хвана за ръката. - Господи, толкова се притеснявах за теб.
   -Аз също! - Той се опита да се засмее, но се закашля. Сестрата ги изгледа укорително и погледна монитора, преди да излезе от стаята. - Какво стана с Кодекса?
   -Не можаха да го отнесат - отвърна Нина, като тактично избягна да му съобщи, че в момента той лежи на дъното на залива на Сан Франциско, за да не го тревожи. - Еди ги спря.
   -Страхотно. Мисля, че... си намери добър съпруг. Естественоимашеи по-добър избор, но...
   -О, престани.
   Той се усмихна, леко изкриви глава, за да погледне медальона, който висеше на шията и и го посочи с пръст.
   -Това нещо... наистина ти носи късмет.
   -Добре, защото точно сега имам голяма нужда от него.
   -Радвам се, че успях... да закача поне част от него. - Погледът му се премести върху ръцете и. - Носиш ли ми... нещо?
   Нина държеше торбичка с шоколадчета.
   -Тъмен. Не съм забравила. Не ми се ще да напълнееш.
   -Да, като че ли... няма за какво друго да се тревожа! - Той се усмихна отново, но после леко се намръщи.
   -Добре ли си? - попита Нина. - Да извикам ли сестрата?
   -Не, добре съм, просто... леко главоболие. Мисля, че си ударих тавата, като паднах. Не му обърнах внимание, заради... всичките бумтежи... - Намръщи се отново, по-силно. - Ох, Боже. Ама си е силно главоболие. Да ти се намира тиленол?
   Пиукането на ЕКГ-монитора се учести.
   -Ще повикам сестрата - рече разтревожената Нина.
   -Не, добре съм, просто...кхрр! - Лицето му се изкриви, тялото му потрепна. Алармата на монитора се включи, машината беше открила нещо опасно.
   Нина скочи и се втурна към вратата.
   -Хей! Трябва ми помощ, бързо!
   В стаята се втурнаха лекар и сестра. Тя провери данните на мониторинговото оборудване, докато лекарят прегледа пациента.
   -Не е дишането - докладва сестрата.
   -Зениците са разширени, левият клепач е клюмнал - промърмори лекарят, осветявайки с фенерче очите на Роуън.
   -По дяволите! Трябва веднага да го върнем в операционната - извикай доктор Кианка!
   -Какво стана? - попита отчаяно Нина, докато сестрата тичаше към телефона. - Мислех, че всичко е наред!
   -Наред беше. Ние лекувахме раната от огнестрелно оръжие - това е нещо друго, прилича ми на церебрален аневризъм.
   -Какво? О, Боже!
   Сестрата затвори телефона.
   -Доктор Кианка идва. - В стаята влетя друга сестра, за да и помогне да преместят пациента.
   Нина ги наблюдаваше безпомощно как откарват сгърчения от болка Роуън.
   -Моля ви, помогнете му!
   -Ще направим каквото можем - отвърна лекарят и тръгна след сестрите по коридора. Но мрачното му изражение изпълни Нина с ужас.

   Здраво обинтован, накуцващ леко с вдървения си крак, Еди вървеше по болничния коридор. Беше му станало неприятно, че Нина не се беше върнала в спешното; раните на Роуън бяха много по-сериозни от неговите, да, но нямаше да е зле жена му да проявималкоповече подкрепа.
   Той влезе в малката чакалня и видя Нина, свита на един стол.
   -Ето те къде си! - извика той. - Значи предпочиташ да седиш тук и да чакаш бившето си гадже, отколкото да гледаш как вадят трески от задника на съпруга ти...
   Той млъкна изведнъж, когато тя го погледна със зачервените си, подпухнали очи. По бузите и се стичаха сълзи. За това можеше да има само една причина.
   -Ох, мамка му - каза той, бързо седна до нея и я хвана за ръцете. - Добре ли си? А Роуън...
   -Той... си отиде - отвърна тя със свито гърло. - Беше добре, лекарите се справиха с раната от куршум, но след това той, ох... - Гласът и започна да трепери. - Някакъв кръвоносен съд в мозъка му... се пръсна... - Тя избухна в ридания.
   -Съжалявам - каза Еди, който знаеше много добре какво е да изгубиш приятел. Той я прегърна и я притисна към себе си.
   6.

   Ню Йорк

   Кодексът на Талънор лежеше на бюрото на Нина. Около него бяха пръснати множество фотографии и десетки разпечатки - справки на АСН и преводи на древния документ.
   Но нищо не можеше да и помогне. Сутринта беше прегледала всичко по два пъти, но още преди да започне да ги чете за трети път, знаеше, че няма смисъл. Талънор беше описал всичките си пътувания твърде методично... което означаваше, че количеството информация беше огромно. Как би могла да открие онова, което и трябва в един дневник, обхващащ три континента?
   Но колкото и да се опитваше да се съсредоточи върху задачата, колкото пъти да препрочиташе древния текст, тя не успяваше да се отърси от постоянното, разяждащо чувство за вина. Знаеше, че използва работата, за да откъсне мислите си от събитията в Сан Франциско, аналитичната част на мозъка и се опитваше да натика емоциите в кутия някъде в ъгъла. Но опитите бяха обречени на провал. Самият Кодекс беше символ на провала и и непрекъснато и напомняше за него. Роуън Шарп беше умрял заради това.
   Тази мисъл отвори кутията. Съдържанието завладя мислите и - спомените за Роуън от целия и досегашен живот. Като колега, като приятел... като любим. Но най-ясно си го спомняше заедно с родителите и, когато тя беше сляпо влюбена в него тийнейджърка, а те тримата работеха заедно, за да разрешат загадката на Атлантида.
   Загадка, която щеше да струва живота на родителите и. А сега, четиринайсет години по-късно, макар и разкрита... тя беше отнела живота и на Роуън.
   Очите и се напълниха със сълзи.
   Еди влезе в кабинета и с вдървена походка.
   -Здрасти - поздрави я небрежно той, но когато забеляза изражението на лицето и, се намръщи загрижено. - Добре ли си?
   -Не - призна тя и избърса очите си, опитвайки се с всички сили да сдържи хлиповете си. Той се наведе и я прегърна през раменете. - О, Боже, Еди. Аз съм виновна за смъртта на Роуън...
   -Неси виновна ти - отвърна твърдо той. - Защо говориш така?
   -Защото... защото аз го въвлякох в това. Аз го наех да ръководи изложбата. Ако не бях аз, той щеше още да е жив... - Тя покри лицето си с длани, за да скрие мъката и срама си.
   -Нина, погледни ме.Погледни ме. -Той бавно отмести ръцете и, за да я погледне в очите. - Знам, че малко ревнувах от Роуън, но не беше сериозно. Той беше добър човек. Но ти не си го убила, чуваш ли? Не трябва да спираш да си го повтаряш. Същото се случи и... - Той замълча, припомняйки си ужасното чувство за загуба, което го беше връхлетяло година и половина по-рано. - Същото се случи и когато загина Мици, докато търсехме Екскалибур. Аз се обвинявах за смъртта и. Спомняш ли си?
   -Да.
   -Но... но с времето осъзнах, чене съм я убил аз.Само това, че беше с мен, не означава, че съм виновен - не аз дръпнах спусъка. Знам, че сега това може да ти прозвучи сурово, но същото се отнася и за теб. Не ти си убила Роуън. Нито пък са го убилизарадитеб.
   -Но няма да е правилно, ако...
   -Не си -повтори той още по-настойчиво. - Разбра ли? Човекът, който го направи, е арестуван. Той е виновен, не ти. Не трябва да се обвиняваш за това. Аз постъпих така с Мици и... е,спомняш си как беше. Нещата не вървяха добре известно време. Не искам и ти да преминеш през това.
   -Нищо не мога да направя - каза тя. - И... знам, че трябваше да говоря с баща му, да му разкажа, какво се е случи... но не можах. От болницата му казаха, той знае, че Роуън е мъртъв, но... - По бузите и започнаха да се стичат сълзи, гласът и премина в шепот. - Ами ако обвини мен за това? Ако той също си мисли, че вината е моя?
   Еди я прегърна по-силно и тя зарови лице в рамото му.
   -Хей, хей - каза той и я погали по косата. - Няма да те обвини, защото ти не си направила нищо лошо.
   -Аз... знам, че си прав. Осъзнавам го, но не гочувствам.
   -Трудно е, знам. Повярвай ми, знам го много добре! Но ти ще го преодолееш и ще спреш да се обвиняваш. Това също го знам. Виж какво, най-добре е да се прибереш у дома.
   Нина повдигна глава и отново избърса сълзите от очите си.
   -Не... предпочитам да работя. По-късно ще дойде един човек от Интерпол. Ако успея да разбера защо тези хора искаха да вземат точно Кодекса, а не нещо друго, това ще им помогне да разберат кой стои зад обира и зад кражбата на всички останали съкровища. - Тя се стегна и си пое дълбоко въздух, опитвайки се да се вземе в ръце. - Ще се оправя.
   -Сигурна ли си?
   Измъчена усмивка.
   -Доколкото мога.
   -Това е моето момиче. - Еди я целуна и се изправи, за да огледа разпилените по бюрото и материали. - Какво успя да откриеш досега?
   -Все още нищо - въздъхна тя. - Може би трябваше да приема предложението на онзи Коил за превода на книгата.
   -И с какво разполагаш, всъщност?
   -Най-вече че като изследовател Талънор трябва да бъде поставен редом с Колумб, Кук и Марко Поло. Кодексът отразява само една от експедициите му, но ние знаем, че той епосетил и Южна Америка - открил е мястото на тамошната колония на атлантите, която ние намерихме. Сигурно е имало и други експедиции; просто още не сме открили тези записки.
   Еди прегледа няколко страници.
   -Преводът точен ли е?
   -Доколкото ни е известно. Защо?
   -Защото начинът, по който е написан, ми е познат. Прилича на военен доклад, тактическа оценка - само фактите, мадам. Когато стигне до някое място, описва само колко мъже, годни да носят оръжие, живеят там, какъв е теренът, къде са разположени височините, такива неща. Този тип Талънор не е бил изследовател - бил е разузнавач.
   -Атлантите са били завоеватели - напомни му Нина. - Предполагам, че военната мощ на потенциалната им цел е била по-важна от културното и наследство. - Тя се сети нещо и порови из листите. - Макар че... тук. Проявява по-голям от обичайното интерес към една група хора.
   -Какви хора?
   -Някакви индуистки свещеници. Срещнал ги в Хималаите, докато пътувал нагоре по поречието на Ганг. След това изминал около стотина мили на североизток в Тибет и намерил Златния връх - друго важно за атлантите място.
   -Да, доста добре се позабавлявахме там, нали? - каза Еди с лека саркастична нотка в гласа. - И какво за тези свещеници? Преди толкова много години имало ли е индуисти въобще?
   -Индуизмът съществува отмноговреме - много по-дълго от останалите авраамически религии. Още преди да открием Кодекса и той да потвърди - тя отвори книгата на страниците, които бяха показани в Сан Франциско, и посочи частта, написана на ведически санскрит, - че древните индуисти са били съвременници на атлантите, имаше доказателства, че тази религия е съществувала поне от трихилядната година преди новата ера. А епическите индуистки текстове описват цивилизация, която е съществувала още отпреди това.
   -Нали не става въпрос за Ветерес?
   -Не знам. - При споменаването на отдавна изчезналата раса, която беше открила година по-рано, тя го погледна с леко огорчение. - Но дай да не раздухваме тази възможност, нали? И без това разни фанатици от трите религии се опитват да ни убият заради това - не искам да добавям към тях още една.
   -Ще го запазя за себе си - увери я той. - И какво казва Талънор за тях?
   Нина започна да чете от превода.
   -Тук пише: „Упътиха ни на север от реката, към място с ширина едно - тук очевидно става дума за атлантските мерки - където се намираше грамаден храм. Макар обитателите му да не се държаха враждебно, те бяха добре подготвени да защитават свещената си планина...” После продължава да описва колко е трудно да се планира нападение заради терена, така че може би си прав - това е тактически доклад. Както и да е... „Свещеникът ми оказа честта да вляза в храма, където ми показа техния бог - в когото разпознах великия Посейдон по тризъбеца, който държеше в ръката си, макар че тези хора го наричаха с друго име”. След това се чуди дали заради близката митология тези хора са братовчеди на атлантите - което всъщност е интересна теория. Ще трябва да я проверя... - Тя замълча, замисляйки се върху възможността.
   Еди изсвири остро и потупа с пръст по Кодекса.
   -Едно по едно, любов моя.
   -Да, извинявай. Докъде бях стигнала? „Свещеникът беше заинтригуван от разсъжденията ми. Каза ми, че познанието на Посейдон може да съдържа отговора, но тъй като текстовете бяха прибрани на сигурно място, трябваше да почакам, преди да ги видя. Когато го попитах колко дълго трябва да чакам, свещеникът отвърна, че на аколитите му ще им бъде нужен един ден да стигнат до свещената гробница, но ще се върнат само за един час. Когато го попитах как е възможно това, той се усмихна и каза, че Посейдон имал много тайни”.
   -Какво, да не би да се телепортират?
   -Нямам представа. - Нина прегледа превода. - Но да, Талънор решил да изчака и един ден по-късно те се върнали с няколко каменни плочи - които били изписани с текст на ведически санскрит. - Тя посочи текста, изписан върху листа от орейхалк. - Това тук е копие на част от познанието на Посейдон... чакай малко! - Тя щракна с пръсти, щом привидно различните елементи внезапно се подредиха идеално в ума и. - Колко съм глупава! Как не съм се досетила до сега? Въобще не става въпрос за Посейдон. Това еШива.В текстовете често се среща, че е използвал тризъбец като оръжие.
   -Шива ли? - попита Еди.
   -Един от индуистките богове.
   -Знамтова.Имам предвид какъв е той? Каква му е титлата?
   -О, нищо особено - отвърна Нина. - Просто Унищожителят на светове.
   Той се намръщи.
   -Значи е от лошите?
   -Не, съвсем не. Индуизмът е създаден въз основа на идеята за цикличността - всичко преминава пред безкраен процес от раждане, живот, смърт, прераждане, дори цялата вселена. Шива е богът, който слага край на всеки цикъл чрез акт на унищожение... но така дава възможност да се създаде нов цикъл. Той е една от най-важните фигури в индуистката митология. Преведохме го като Посейдон, защото Талънор прилага собствените си вярвания, за да опише чужда култура, с типичната за атлантите арогантност. Така че когато пише, че свещеникът му говори за познанието на Посейдон, всъщност е имал предвид познанието на Шива. А във ведическия санскрит думата за познание еведа -новедаима и друго значение. Ведите са някои от най-древните индуистки свещени текстове, които са създадени поне преди хиляда и петстотната година преди новата ера - но тези... Шива-веди са много по-стари. И те са съхранявани в неговата гробница... Криптата на Шива.
   Еди обърна на следващата страница, където имаше още текст, написан на ведически санскрит, преди отново да премине на атлантски език.
   -Какво друго пише тук?
   Нина погледна страницата.
   -Най-вече за циклите на живота. Унищожение и сътворение. Талънор сигурно е харесал идеята. - Тя отново погледна към текста, написан на езика на атлантите. - Свещеникътму показал и ключа за Криптата на Шива - което трябва да е ей това нещо тук. - Тя затвори кодекса и показа щампата върху корицата от орейхалк.
   Еди се вгледа отблизо в начупената линия. Тя имаше дължината на протегната ръка, в центъра и имаше богато украсен релеф на човешко лице, чиито устни бяха извити в загадъчна усмивка. Обграждаха го пет по-малки лица, всичките женски.
   -Свещеникът ще да е бил твърде доверчив, щом му е позволил да копира ключа им. Ами ако реши да ограби мястото?
   -Според написаното в текста, те са му казали, че дори и да намери Криптата, той никога няма да успее да влезе вътре, защото „само онези, които познават любовта на Шива” могат да използват ключа - каза му Нина. - Изглеждат много сигурни в това.
   -Едва ли са щели да са толкова сигурни, ако тогава е имало динамит. Кои са жените?
   -Богини. Жените на Шива, предполагам.
   -Имал е пет жени? Мислех, че е индуист, а не мормон.
   -Не са му били жени едновременно. - Нина посочи две от лицата. - Не знам кои са всичките, но тези двете са Шакти, богинята на женската сила, и Кали, богинята на смъртта.
   -О, знам много добре, коя е Кали - отвърна Еди и се ухили. - От „Индиана Джоунс и Храмът на обречените”, нали?
   Нина примигна.
   -Да, но ако някога говориш с някой вярващ индуист, никога не го споменавай! Веднъж разговарях с един индийски учен за представянето на археологията в медиите и споменах за Индиана Джоунс - той въобще не ми се зарадва. Кали не е богиня, срещу която би искал да се изправиш, но определено не е и зла, и той беше доста ядосан, че първото нещо, за което много американци се сещат, когато стане въпрос за религията му, са човешките жертвоприношения и замразения маймунски мозък. - Телефонът иззвъня.
   Обаждаше се Лола.
   -Доктор Уайлд? Човекът от Интерпол, когото очаквахте, е тук.
   -Добре. Би ли го довела, ако обичаш?
   Лола влезе, следвана от висок мъж, облечен с бледо син костюм.
   -Доктор Уайлд? Това е господин Джиндал.
   -Здравейте, заповядайте - каза Нина, изправяйки се да го посрещне. Както беше очаквала от името му, международният полицейски агент се оказа индиец; около трийсетте, с ъгловата, но все пак привлекателна физиономия и черна, зализана коса. - Аз съм Нина Уайлд; това е съпругът ми Еди Чейс.
   -Анкит Джиндал, главен следовател от Интерпол - представи се новопристигналият и се ръкува с тях, разкривайки белите си с зъби в широка усмивка. - Радвам се да се запознаем. - За разлика от скованите Прамеш и Ванита Коил, които бяха срещнали два дни по-рано, говорът му, макар и типично индийски, беше по-гъвкав и сърдечен.
   -Няма да споменавам Индиана Джоунс - прошепна Еди на Нина, която леко се усмихна.
   Джиндал погледна към артефакта на бюрото и.
   -Кодексът на Талънор?
   -Точно така - отвърна тя.
   Той кимна одобрително.
   -Радвам се, че не е пострадал. Не мога да кажа същото за всички съкровища, които открива отделът за престъпления срещу културното наследство.
   -Как бихме могли да ви помогнем, господин Джиндал?
   -Първо бих искал да ви кажа лично добрите новини: идентифицирахме водача на престъпниците. Урбано Луис Фернандес. Испанец, бивш член наGrupo Especial de Operaciones -спецчастите на испанската полиция.
   -Много радикална смяна на професията - каза Еди.
   -Ето защо толкова дълго време успяваше да се измъква - познава всички номера на полицията. Но сега, благодарение на вас, той е в ръцете ни.
   -И какво ще правите този кучи син? - попита Нина. По лицето и премина нетипична за нея жестокост. - Ако питате мен, заслужава електрически стол.
   -Може и така да стане. Макар че не сме сигурни къде. Бяха нужни много дипломатически усилия, за да убедим американското правителство да го предаде на Интерпол. Търсен е в поне дванайсет държави и всички искат да го съдят за кражбата на културни ценности - както и за убийствата на хора.
   -Мога да си представя. Давид на Микеланджело срещу теракотените воини? Италианци и китайци сигурно вече са на нож за това кой да го докопа пръв.
   -Не само това. Ще ви кажа нещо поверително — отвърна Джиндал, поглеждайки ги предупредително. - Има и други обири, които не са разкрити пред обществото - дали защото са политически неудобни, или защото могат да бъдат опасни. Един от откраднатите предмети е Черният камък в Мека. Саудитците са го заменили с дубликат, но ако това се разбере, ще настъпи хаос.
   -Настина ли? - каза стреснато Нина.
   -Кое? - попита Еди.
   -Смята се, че Черният камък е поставен в храма Кааба от самия Мохамед - обясни тя. - Той е ключова част от хадж, ислямското поклонение - ако се разбере, че е фалшив, цялата страна ще се взриви.
   -А Близкият изток има нужда точно от това.
   -Ето защо се опитваме да накараме Фернандес да ни разкрие името на работодателя си, за да можем да открием и върнем всички откраднати съкровища - каза Джиндал. - Но... той не иска да говори. Което е другата причина да ви потърся - може да успеете да ни помогнете. И по-точно господин Чейс би могъл.
   -Аз ли? - попита Еди. - Как?
   Джиндал извади няколко документа от куфарчето си и ги остави на бюрото на Нина. Към всеки един от тях беше прикрепена по една снимка.
   -Това са трима от престъпниците, които бяха убити в Сан Франциско. Те са от различни националности: никарагуанец, украинец, португалец. Но общото между тях е, че всички са известни наемници.
   -Наемници, а? - Еди погледна отблизо снимките, но не разпозна нито едно от лицата. Обърна се към Джиндал. - Добре сте ме проучили, нали?
   Индиецът се усмихна.
   -Надявам се, че не се обиждате от това.
   -Не, само че аз от доста време не се занимавам с такава работа. Пък и никога не съм се смятал за наемник, а по-скоро за посредник при уреждане на спорове.
   -О, да - каза Нина. - Скарат ли се двама, застрелваш единия.
   -Хей, навремето не се оплакваше! Та кои са тези мъже?
   Джиндал започна да показва снимките по ред.
   -Рамон Малтес Еспиноза; Генади Скляр...
   -Скляр ли? - прекъсна го Еди.
   -Познавате ли го?
   -Никога не съм го срещал, но го знам по име. Работеше предимно в Африка... Хараре, там чух за него.
   -Ходил си в Зимбабве? - попита Нина. Макар да смяташе, че знае за някогашните пътувания на съпруга си, той не спираше да я изненадва.
   -Преди около шест години - отвърна Еди. - Не възнамерявам да се връщам там - не съм особено популярен. Но името на този тип Скляр ми е познато оттам.
   -Светът е малък.
   -Постепенно опознаваш основните фигури в бизнеса. Поне професионалистите - онези, които са достатъчно добри, че да не ги убият. - Той се обърна към Джиндал. - За работата, която е вършил, този Фернандес се е нуждаел от най-добрите, които е можел да намери. А не са много посредниците, чрез които да се свърже с тях.
   -Съмнява ме, че ще поискат да говорят с Интерпол - каза Джиндал.
   -Може би не, но може да разговарят с мен. Някой все ще знае нещо - може би дори кой плаща на Фернандес. Може дори да не се наложи да ходя при тях - току виж мисълта, че мога да го направя, се окаже достатъчна да накара Фернандес да проговори.
   Джиндал се замисли.
   -Опитваме се да сключим сделка с него, но на този етап той отхвърля всяко предложение. Може би ако към моркова добавим една тояга той ще стане по-сговорчив... - Помислиоще малко. - Съгласен ли сте да се върнете в Лион с мен? Не само заради това - вие сте очевидец на събитията и всяка помощ от ваша страна относно връзките на Фернандес с наемниците ще ни бъде изключително полезна. Но ако не успеем да го убедим да приеме сделка, тогава може би заплахата ще бъде по-ефективна стъпка. Не физическа заплаха, разбира се - побърза да добави той.
   Еди се ухили.
   -Изобщо не ми е минало през ума. Но съм съгласен. - Той се обърна към Нина. - Обаче само ако ти нямаш нищо против. Ако не искаш да оставаш сама...
   -Ще се справя. Особено след като пътуването ти ще помогне за разобличаването на това копеле.
   -Сигурна ли си?
   -Абсолютно - настоя тя. - Щом ще помогне за залавянето на човека, отговорен за всичко това, имаш пълната ми подкрепа.
   -Отлично - кимна Джиндал. - Ще уредя полета. - Той отново погледна към древната книга. - Що се отнася до Кодекса... открихте ли някаква причина Фернандес да иска да го краде?
   -Мисля, че да - отвърна Нина. Тя му изложи разсъжденията си за връзката между бога на атлантите Посейдон и индуисткия бог Шива, отваряйки Кодекса на страниците, коитобяха показани на изложбата, за да илюстрира идеята си.
   -Ако тази Крипта на Шива все още съществува, то съдържанието и ще представлява невероятно археологическо откритие.
   -За което си заслужава да убиеш? - попита Еди.
   Джиндал погледна замислено към древните слова.
   -Текстът на ведически санскрит, индийската връзка, беше една от причините да поискам да получа тази задача. Черният пазар за древни индуистки артефакти е огромен - ида, за нещастие има хора, които са готови да убият заради тях. Но мащабът на този случай ще надхвърли в пъти всичко, с което съм си имал работа досега.
   -Откога работите в Интерпол? - попита Нина.
   -Около три години. Преди бях детектив в делхийската полиция - бях се специализирал в залавянето на крадци на произведения на изкуството и тъй като голяма част от случаите включваха международна търговия, беше напълно естествено да се прехвърля в Интерпол при първа възможност.
   -Струва ми се интересна работа - каза Еди. - Пътувания, арест на лоши момчета, откриване на откраднати съкровища...
   -Има си своите добри моменти, макар че според мен не може да се сравни с онова, което правите вие. - Той забеляза витрината. - Това египетският артефакт ли е?
   -Знаете ли за него? - попита Нина, изненадана, че той е запознат с малката виолетова фигурка.
   -Да, египтяните ни помолиха да проверим в базата данни на Интерпол дали не съвпада с нещо откраднато или открито. Не намерихме нищо такова, затова предполагам, че са го дали на АСН с надеждата вие да го идентифицирате.
   -Засега нямаме успех - призна Нина. - Но не спираме да опитваме - поне докато на египтяните не им омръзне да чакат и не си го поискат обратно!
   Тримата се засмяха, след което Джиндал събра документацията си.
   -Благодаря ви за помощта, доктор Уайлд. Господин Чейс, ще ви се обадя веднага, щом потвърдя полета. - Той се сбогува с тях и излезе.
   -По-добре да се прибера и да си опаковам четката за зъби - каза Еди.
   -Смяташ ли, че ще успееш да накараш този Фернандес да проговори? - попита Нина.
   Хитра усмивка.
   -Стига да ми дадат пет минути насаме с него в присъствието на нещо остро.
   -Съмнявам се, че Интерпол ще одобри... но в този случай аз не бих имала нищо против. - Тя внимателно постави Кодекса върху подплънката в голямата стоманена кутия и я затвори. - Но докато не открием кой точно стои зад обирите, трябва да държим това нещо на сигурно място. Можеш ли да го занесеш?
   -През повечето време си мисля, че се омъжи за мен само да имаш хамалин под ръка - оплака се Еди на шега и вдигна кутията, изпъшквайки напълно искрено: - Ох, по дяволите!
   -Добре ли си?
   -Да, добре съм. - Той притисна ръка към ребрата си. - Изведнъж ме преряза нещо.
   -Имам болкоуспокояващи в чекмеджето.
   -Не, добре съм - настоя той. - Просто от едната страна се чувствам така, сякаш някой я е изтъркал с шкурка.
   -И така изглежда. Сигурен ли си, че си добре? Мога да накарам някой друг да го отнесе в сейфа.
   -Не, няма проблем. - Той отново вдигна кутията. - Макар че библиотекарите сигурно са били адски доволни, когато на някого му хрумнало да прави книгите от хартия, вместо от метал.
   Слязоха с асансьора до сутерена на сградата на Секретариата. По-голямата част от етажа беше окупирана от центъра за обработка на данни, компютърните сървъри поемаха терабайтовете информация, която преминаваше през ООН, но те търсеха нещо с телесна форма.
   На входа се виждаше познато лице.
   -Здрасти, Лола - каза Нина, която беше забелязала, че асистентката и си говори с един от охранителите, висок млад хаитянин на име Анри Вернио.
   -О, Нина, здрасти. - Лола се изчерви, сякаш беше хваната на местопрестъплението; Нина се зачуди дали приятелката и не излиза с мъжа. Тя забеляза една малка количка, пълна с папки. - Тъкмо мислех да ти ги донеса.
   -Благодаря - отвърна Нина и добави закачливо: - Не е спешно.
   -Така или иначе смятах да се качвам горе - рече Лола, сбогува се набързо с разочарования охранител и забърза навън с количката.
   Нина се усмихна и се обърна към другия охранител, Лу Яблонски, бивше ченге от Бруклин с наднормено тегло.
   -Ще оставим Кодекса на Талънор обратно в сейфа.
   -Разбира се, доктор Уайлд - каза Яблонски. Той започна да вкарва данните им в компютъра. - Здрасти, Еди. Добре ли си? Лола ни каза, че доста си пострадал във Фриско.
   -Да, добре съм - отвърна Еди. - Само изглежда така, сякаш някой е работил с ренде върху задника ми.
   Яблонски се ухили.
   -Някой шантавели плащат добри пари за подобни неща. Така, елате с мен.
   Силно защитеният сейф беше само част от охранявания архив: голяма част от пространството беше заета от лабиринт от рафтове с шкафчета и чекмеджета, със зона за четене в единия ъгъл, където изследователите можеха да разглеждат класифицирани материали, спестявайки си цялата бюрократична процедура, необходима, за да ги изнесат от стаята. Разположени на тавана камери наблюдаваха всеки квадратен сантиметър от помещението с контролиран климат. Самият вход към сейфа представляваше огромна врата от неръждаема стомана, която се виждаше идеално от стаята на охраната. Яблонски прекара картата си през устройството до вратата и погледна към Вернио, който пъхна своята карта в друг четец и въведе някаква команда в компютъра.
   Виеща аларма предупреди всички в близост до сейфа да отстъпят назад, докато дебелата врата се отключи и бавно започна да се отваря. Нина изчака Яблонски да и кимне, след което влезе вътре, следвана от Еди, който носеше кутията. Вътрешността на сейфа представляваше тясна кръгла стая; стените и бяха покрити с метални шкафчета с различни размери. В центъра, върху малко бюро, се намираше компютърен терминал, чиито екран показваше общото тегло до един грам на посетителите и онова, което носеха: подът беше чувствителен на натиск, още една добавка в охранителната система, чиято цел беше нищо да не бъде измъкнато навън.
   -Господи - каза Еди, поглеждайки към решетката на вентилацията на тавана. - Тук винаги е адски студено.
   -Но пък през лятото е приятно - напомни му Нина. Тя седна на бюрото и вкара кода си за достъп. Някакъв панел на компютъра светна и тя постави дланта си върху него. Ярка светеща линия го прекоси по дължина - пръстов скенер. Червената лампичка над дръжката на един от най-големите шкафове светна зелено.
   Еди плъзна кутията вътре и затвори вратата. Лампичката отново светна червено.
   -Добре, готово. - Яблонски, който ги наблюдаваше от входа, изчака, докато посетителите напуснат сейфа, и махна картата си. Отново се разнесе предупредителната аларма и вратата се затвори.
   Еди погледна доволно бариерата.
   -Да видим дали някой може да разбиетова!
   -Да се надяваме, че никой няма да се опита - каза Нина, когато се върнаха в стаята на охраната и се подписаха. - Така, щом ще летиш до Франция, мисля да си взема малко работа за вкъщи. Да видим дали ще открия още нещо в онези преводи.
   -А хората разправят, че не знаеш как да се забавляваш.
   Нина присви очи.
   -Койго разправя?
   -Не съм аз - отвърна бързо той.
   Те влязоха в асансьора. Еди протегна ръка, за да натисне бутона за етажа на АСН - и едва успя да се сдържи да не изпъшка от болка. Разкърши рамото си, опитвайки се да раздвижи мускула си.
   -Мамка му.
   -Сигурен ли си, че си добре? - попита Нина. - Ако не ти се пътува...
   -Разбира се, че ми се пътува - рязко отвърна той. - Да не би да съм сакат! И по-зле съм бил.
   -А сигурен ли си, че не искаш някакви болкоуспокоителни?
   Еди се поколеба, преди да отговори.
   -Да, добре съм. Сравнително. - Той внимателно докосна едно особено зле натъртено място. - Но мисля, че по време на полета ще ми трябва още една възглавничка.

   7.

   Франция

   -Той каза ли нещо? - попита Нина.
   -Засега нищо - отвърна Еди. Двамата разговаряха по телефона, тя от кабинета си в сградата на ООН в Ню Йорк, той от кабинета на Джиндал в главната квартира на Интерпол в Лион. Еди беше изморен от часовата разлика и от работата цял ден със следователите, но се надяваше, че затворникът, когото скоро щеше да види, ще бъде още по-изморен - и съответно щеше да е по-вероятно да изпусне някаква информация при следващия разпит. - Кит ще ме пусне да гледам следващия разпит, който започва след няколко минути.
   -Кит?
   -Джиндал. Накратко от Анкит.
   В гласа и прозвуча закачлива нотка.
   -О, вече сте на малки имена? Колко мило!
   -Летяхме заедно осем часа, а и нали си ме познаваш, и осемминутине мога да си държа устата затворена. Ще го наблюдавам зад огледално стъкло, също като в полицейските сериали. Ще се опитат да му предложат сделка, за да издаде кой го е наел - пък да видим какво ще каже.
   -Сделка. Господи. - В гласа и се промъкна гневна нотка. - Ще ми се да имаше някакъв друг начин.
   -И на мен. Аз също не искам копелето да се измъкне на свобода. Но това може да е единственият начин да открием всичко, което е откраднал.
   -Сигурно... - призна неохотно тя.
   -Поне няма да се притесняваме, че ще открадне отново Кодекса. - Еди се обърна към Кит, който влезе в стаята и му махна с ръка да го последва. - Трябва да вървя - смятат дазапочват.
   -Добре - отвърна Нина. - До скоро. Обичам те.
   -И аз те обичам. Чао. - Той прекъсна линията и излезе след Кит от стаята. - Предполагам, че все още не се е пречупил, нали?
   Индиецът поклати глава.
   -Страхувам се, че не. Но нашите адвокати ще му направят предложение, което се надявам, че ще приеме. - Двамата стигнаха асансьорите и се изкачиха до седмия етаж на сградата на Интерпол. Стоманената врата се отвори веднага, щом пазачът потвърди легитимациите им и те влязоха в секцията за разпити.
   Кит въведе Еди в тъмната стая. Една висока служителка около четирийсетте нагласяше видеокамерата.
   -Еди, това е Рене Бушом - каза Кит. - Тя ще води разпита заедно с мен.
   Еди се ръкува с нея.
   -Доброто и лошо ченге, а?
   -И двамата сме от добрите - отвърна тя с усмивка, докато подаваше една папка на Кит. - Това е споразумението - както вече го обсъдихме. От него се иска само да го подпише.
   -Какво му предлагате?
   -Ако свидетелства срещу работодателя си и ни върне непокътнати всички откраднати съкровища, ще получи намалена присъда и процес само в една страна - по негов избор. Тъй като китайците обявиха, че го чака смъртна присъда за кражбата на теракотените воини, а саудитците почти сигурно ще го екзекутират тайно, за да прикрият кражбата на Черния камък, според мен ще погледне благосклонно на предложението.
   Еди погледна през стъклото към обитателя на стаята на разпити. Въпреки раните си и закопчаните с белезници ръце, Фернандес не му се стори особено притеснен. Дори изглеждаше самодоволен.
   -Предполагам, че ще го разберем след минута.
   Еди седна пред стъклото, а двамата полицаи влязоха в стаята за разпити, разкопчаха белезниците на Фернандес и седнаха срещу него на масата. Първа заговори французойката, обяснявайки му условията на сделката. Фернандес я изчака мълчаливо да приключи, изкривил устни в лека усмивка.
   -Благодаря за предложението - каза най-накрая той, - а сега ще чуете имоето.В замяна на пълно освобождаване от преследване, подписано от всяка страна, в която сепредполага -усмивката му се разшири, - че съм извършил престъпление, нова самоличност и включване в програмата за защита на свидетелите в страна по мой избор, аз ще ви кажа имената на хората, в които споредмен -той вдигна театрално показалеца си, - се намират откраднатите съкровища. Докато не получа всичко това, няма какво да говорим.
   -Наистина ли очакваш да ти осигурим пълен имунитет? - попита Кит.
   -Както вече казах, няма какво да говорим. - Двамата полицаи му зададоха още няколко въпроса, но той им отвърна със самодоволно мълчание. След няколко безплодни минути те се отказаха и го закопчаха отново за стола, преди да се върнат в наблюдателната стая.
   -Така - рече Кит, - не мина толкова добре, колкото се надявах.
   Бушом въздъхна.
   -Колко е арогантен! Как може да не разбира, че това е единственият му шанс?
   Кит погледна Фернандес през огледалния прозорец.
   -Сигурно се страхува много от работодателя си, за да предяви толкова високи изисквания в замяна на издаването му.
   -Има ли вероятност Интерпол да ги изпълни? - попита Еди.
   -Всъщност не зависи от нас. Зависи от това колко отчаяно искат държавите да си върнат откраднатите национални съкровища. Дори саудитците може да се съгласят, ако знаят, че така ще си върнат Черния камък без никой да разбере, че е бил откраднат.
   Еди се загледа в затворника.
   -Имам една идея - каза той най-накрая. - Но ще трябва да ме пуснете вътре. Сам.
   -Не съм сигурна, че това е добра идея - отвърна със съмнение Бушом.
   -С пръст няма да го пипна, ако това ви притеснява. Честна дума! - Той вдигна ръце. - Просто ще подходя от различен ъгъл. Може да реагира по-добре.
   Кит също не изглеждаше убеден.
   -Това не е точно стандартната процедура...
   -И това не е стандартен случай. Хайде де, нека опитам. В най-лошия случай ще ми каже да се разкарам.
   Двамата полицаи от Интерпол се спогледаха, след което Кит кимна.
   -Добре. Но ние ще гледаме оттук.
   -Ще се постарая кръвта да не оплиска стъклото и да ви пречи да гледате. Шегичка! - добави Еди, докато отваряше вратата.
   Той влезе в съседната стая. Фернандес го погледна, разпозна го и в очите му проблесна интерес.
   -Да, пак съм аз - каза Еди със студена усмивка. - Реших да отскоча да поговорим. Може и да довърша онова, което започнах в Сан Франциско. - Той удари с юмрук в дланта си и седна срещу испанеца в другия край на масата.
   Фернандес погледна към огледалното стъкло.
   -Това не е стандартна процедура на Интерпол.
   -Не работя за Интерпол.
   -А за кого работиш?
   -Няма особено значение. Онова, което ме интересува е,тиза кого работиш. Разбираш ли, когато някой се опита да убие менижена ми, го приемам много лично. Не е твърде професионално, знам, но аз съм си емоционален тип. А на теб хич няма да ти хареса да ти се ядосам.
   -Професионалист? - попита Фернандес, повдигайки вежда. - Ти не си ченге и не ми изглеждаш особено интелигентен, така че... наемник?
   -Бивш. Отказах се.
   Слаба усмивка.
   -Човек никога не се отказва. Колкото и да се опитва, ако е роден боец, винаги се връща към работата. А аз мога да видя, че ти си роден боец. Как се казваш, между другото? Предпочитам да знам името на човека, който ме заплашва.
   -Чейс. Еди Чейс.
   Ново повдигане на веждата, този път при появата на спомен.
   -Чейс... Алжир, нали? Преди около седем години? Взриви склада на Фекеш, търговеца на оръжие.
   -Може и да съм го направил.
   -И на самия Фекеш май не му провървя особено. Чух, че изгубил...
   -Не съм дошъл да говорим за мен - прекъсна го рязко Еди, решавайки, че не е необходимо Интерпол да научават подробности от тази мисия, която, макар и оправдана, не бешеособено законна. - Да поговорим за теб. И мъртвите ти другарчета. Особено Генади Скляр. Той заработваше добре в Зимбабве, нали?
   Леко проблясване в очите на Фернандес показа, че не е особено доволен от факта, че Еди познава мъртвия му съдружник.
   -Работил е на много места - каза презрително той, опитвайки се да прикрие фактите. - Това е част от работата, знаеш.
   -Нопредимное работил в Зимбабве. Което означава, че си е намирал работа чрез Струтър. От доста време не съм го виждал, но сигурно ме помни. Така, аз не харесвам Хараре, градът е гнусна дупка, а Струтър е боклук, но ако пийнем по няколко чашки с него, сигурен съм, че бързо ще науча клюките. Кой къде е, какво прави... и за кого.
   Фернандес очевидно беше започнал да се чувства неудобно.
   -Всеки знае по нещичко - продължи да го притиска Еди, - и те ще ми разкажат неща, което някое ченге никога не би открило. Може от известно време да съм вън от бизнеса, новсе още съм част от този свят - а светът е малък. Толкова много информация се носи наоколо... трябва просто да събера отделните късчета и ще разбера кой те е наел.
   -Никой няма да ти го каже - настоя Фернандес, но над тънките му мустачки изби пот.
   -Знам ли, мога да бъда много убедителен. - Той се наведе напред и го погледна твърдо. - Ако открия кой е шефът ти, тогава всички сделки, които Интерпол ти предлага, отиват директно в коша. Повече няма да си им нужен. И ти ще бъдеш прецакан, приятелче. Искаш ли процес в Китай? Или Саудитска Арабия? По дяволите, ти уби две ченгета в Калифорния - там все още прилагат смъртното наказание. - Той се изправи. - Ако бях на твое място, щях да се позамисля. Но гледай да е по-бързичко, че ме чака самолетът.
   Той излезе и се върна в стаята за наблюдение. Двамата следователи го очакваха - и двамата изглеждаха впечатлени.
   -Наистина ли можеш да намериш човека, наел Скляр в Зимбабве? - попита Кит.
   -На теория - отвърна смутено Еди. - Само че няма да съм най-подходящият човек, който да отиде там, защото, ъъъ... Там ме чака смъртна присъда.
   -Какво? - възкликна шокираната Бушом.
   -Да. Преди известно време помогнах на едни хора, които бяха в списъка за очистване на правителството, да се измъкнат от страната. Проблемът беше, че и мен ме сложиха втози списък. Така че нямам никакво желание да се връщам там.
   -Разбирам - рече Кит. - Да се надяваме, че няма да се наложи. - Той посочи затворника. - Фернандес като че ли обмисля думите ти.
   -В такъв случай трябва да го оставим да се поизпоти - каза Бушом. - Много добра работа, господин Чейс. - Тя се обърна към Кит. - Ще уведомя директора. Изглеждате ми уморен - и двамата изглеждате изморени. Трябва да си починете.
   -Денят беше дълъг - съгласи се Еди. Той погледна часовника си и установи, че минава девет вечерта. Той потисна една прозявка. - Мисля, че трябва да се прибирам в хотела.
   -Ще ти покажа изхода - рече Кит. Тримата излязоха от стаята за наблюдение, двамата мъже се сбогуваха с Бушом и тръгнаха към асансьора.
   Когато стигнаха до стоманената врата, вниманието им беше привлечено от униформената полицайка, която стоеше от другата страна. Еди предположи, че е индийка, черната и коса беше прибрана в стегнат кок. Като че ли имаше проблеми с приемането на идентификационната и карта. Охраната отвори вратата и тя премина, без да поглежда Еди или Кит. Що се отнася до тях, и двамата обърнаха глави след привлекателната, макар и адски сериозна жена.
   -Хей - каза Кит, - ти си женен.
   Еди закачливо сви рамене.
   -Не могат да ме осъдят за гледане.
   -Така ли щеше да говориш и ако Нина беше тук?
   -Най-вероятно да. Забавно е да я дразня. - Те преминаха през вратата. - О, забравих якето си в кабинета ти.
   -Няма проблем. - Кит натисна бутона, за да извика асансьора.

   Фернандес вдигна глава, когато вратата се отвори и потисна изненадата си при вида на новодошлата.
   -Не те очаквах толкова скоро.
   Мадиракши Дагду го изгледа равнодушно със здравото си око.
   -Каза ли им нещо?
   Той изсумтя.
   -Разбира се, че не! Не ми съобщиха нищо, което да заслужава вниманието ми. Не спираха да задават един и същи въпроси, да ми предлагат жалките си сделки.
   -Които ти отхвърляше.
   -Естествено. Иначе нямаше да седя тук, окован към стола, нали? А сега ме измъкни оттук.
   Мадиракши кимна и застана зад него.
   -Между другото - каза тя, преди да дойда тук, минах през съседната стая, за да проверя дали е празна. Видях една видеокамера.
   В гласа му се промъкна безпокойство.
   -И ти я изключи, надявам се? - попита той.
   -Да. - Зад гърба му се разнесе чмокащ, влажен звук. - А след това... изгледах записа.
   Фернандес изведнъж си припомни звука от апартамента във Флоренция.
   -Не, чакай, аз само...
   Гаротата се уви около гърлото му и жената дръпна силно.

   Еди взе коженото си яке.
   -В кой хотел ще ме настаниш?
   -„Девил”, от другата страна на реката. Между другото, докато си тук, трябва да видиш Фестивала на светлината на площад „Теро”. Намира се само на няколко минути пешаот хотела. Много е впечатляващо.
   -Зависи колко ще съм скапан, като стигна там. - Той облече якето си и се намръщи, когато схванатите му мускули запротестираха.
   -Добре ли си, Еди? - попита Кит.
   -Да, ще се оправя. Доста се понатъртих, това е.
   Индиецът се ухили.
   -Доста нови белези, които можеш да използваш, за да впечатляваш дамите.
   -Моята дама вече е видяла всичките ми белези... - Той изведнъж се спря. Шегата беше активирала един спомен.Белег...
   -Какво има?
   -Жената, която мина през вратата, когато излизахме - тя имаше белег на лицето си.
   Кит го погледна озадачено.
   -Не съм забелязал.
   -Не си я гледал в лицето. Но аз съм го виждал и преди... - Той се намръщи и се замисли - след което очите му се разшириха. - Сан Франциско! Мамка му, тя беше там малко преди нападението! Работи за семейство Коил!
   -Прамеш Коил? - попита изненадан Кит. - От Кексия?
   -Познаваш ли го?
   -Всички в Индия го познават - той е нашият Бил Гейтс. Сигурен ли си, че е същата жена?
   -Абсолютно - а сега за втори път се оказва на същото място, като Фернандес. - Изведнъж се досети. - Тя може би ще се опита да го освободи! Да вървим!
   Те изтичаха от офиса и забързаха към асансьора. Еди натисна няколко пъти бутона, след което изгубил търпение, отвори вратата към стълбището и хукна нагоре. Кит го следваше по петите.
   Седмия етаж. Двамата хукнаха към стоманената врата, предизвиквайки озадачени погледи от охраната. Ново дразнещо изчакване, докато проверят идентификационните им карти, след което се затичаха към стаята за разпит...
   Жената определено беше минала оттук - но не за да освободи Фернандес. Той все още беше окован към стола си, но главата му висеше отпусната, устата му вече не беше изкривена в презрителна усмивка, а беше зейнала от ужас. Шията му беше прерязана почти от ухо до ухо, от дълбоката рана все още се стичаше тъмна кръв.
   -Мамка му! - изпъшка Еди, стрелна се покрай изненадания Кит и хукна обратно към вратата. - Онази жена - тъмна коса, белег през едното око - къде отиде тя?
   -Тръгна си малко преди да се върнете - отвърна объркано единият пазач. - Какво става?
   -Тя току-що е удушила единия от шибаните ви затворници!
   Кит се появи.
   -Вдигнете тревога - затворете сградата! Никой да не излиза, докато не открием тази жена. Сега ни пуснете да минем!
   -Да, сър! - Пазачът побърза да отвори вратата, след което грабва слушалката на телефона, за да вдигне тревога.
   -Колко изхода има оттук? - попита Еди, докато бързаха по коридора.
   -Главните изходи са от източната и западната страна, освен това има противопожарни изходи, подземен паркинг...
   -Тя няма да се опита да се измъкне пеша. - Главната квартира на Интерпол се намираше близо до южния бряг на река Рона, а намиращото се наблизо езеро ограничаваше възможните маршрути за бягство. Те стигнаха до асансьорите; единият се намираше в сутерена. Еди отново удари с всичка сила по бутона за повикване, преди да се насочи към стълбището.
   Когато се разнесе сирената, те бяха стигнали до третия етаж.
   -Запечатване на сградата, запечатване на сградата - обяви мъжки глас по интеркома. - Охраната да запечата изходите. Целият персонал да остане по местата си. - Съобщението беше повторено на няколко езика, докато те продължаваха да се спускат по стълбището.
   Стигнаха до сутерена. Еди отвори вратата с ритник - и видя един униформен мъж да лежи на пода пред асансьора в локва кръв. Кобурът му беше празен.
   -Застреляла го е със собствения му пистолет - каза Еди, прикри се зад паркираните коли и махна на Кит да направи същото. - Накъде е изходът? - Кит му го посочи. - Добре, ти доведи още хора, а аз ще се опитам да я намеря.
   -Внимавай, Еди - предупреди го Кит и тръгна към спешния телефон, който се намираше до асансьора.
   -Защо си мислиш, че няма да внимавам? - Наведен ниско, той огледа паркинга за признаци на движение, преди да хукне към изхода. Някъде се затръшна врата, но ехото, което отекна в паркинга, му попречи да разбере къде се намира точно. Той се промъкна между редиците паркирани возила към бетонената рампа, която водеше навън. Раирани жълто-черни бариери блокираха и двете изходни платна.
   Все още не се забелязваше никакво движение. Може би тянаистинасе опитваше да се измъкне пеша, противно на всички очаквания...
   -Еди! - извика Кит. - Охраната идва насам!
   Думите му подтикнаха жената към действие. Един голям ситроен С6 се откъсна от мястото си и ускори към изхода - след което изведнъж зави към Еди.
   Той се хвърли върху предния капак на едно рено клио, ситроенът откърти предната броня на по-малката кола и се блъсна в едната от бариерите. Предното стъкло се напука от удара, но ситроенът беше набрал достатъчно скорост, за да разбие бариерата и да излезе навън.
   Еди хукна обратно към Кит. От асансьора излязоха трима въоръжени охранители.
   -Трябва ни кола - каза им той. - Дайте ми ключове, бързо! - Единият от мъжете бръкна в джоба си. Еди грабна ключовете от ръката му и натисна бутона за дистанционно отключване. Няколко редици по-нататък проблеснаха светлини. Той хукна към колата, старичък, поочукан малък фолксваген поло - далеч от идеалния избор за преследване на голяма и мощна скъпа кола, но само с това разполагаше.
   Еди запали двигателя и потегли. Кит вече беше дал заповеди на охранителите и тичаше към основната алея, махайки му с ръка. Еди натисна спирачката и хечбекът спря.
   -Хайде, влизай!
   -Нямам оръжие! - възрази Кит, когато англичанинът отново даде газ.
   -Имаштелефон,нали? Обади се на лионската полиция и ги накарай да блокират пътя!
   Колата стигна рампата и излезе от подземния гараж. Пътят се отдалечаваше от сградата на Интерпол и се вливаше в улицата откъм южната и страна. Еди натисна спирачките на кръстовището; не знаеше накъде да завие, докато не видя вдясно мигащи стопове - бягащият ситроен беше ударил друга кола. Той профуча покрай повредения автомобил и пое на югозапад, успоредно на реката. Подминаха един от мостовете на Рона, но нови сигнали за сблъсъци и хаос му подсказаха, че ситроенът е поел на юг.
   Кит крещеше някакви инструкции на френски по телефона си.
   -Пред нас има полицейски екип - докладва той. - Те ще и пресекат пътя.
   Еди забеляза характерните вертикални стопове на френската кола на около стотина ярда напред. Ситроенът забърса странично друга кола, която се завъртя на пътя - Едипремина в платното за насрещно движение, за да избегне задръстването.
   Една полицейска кола влетя в булеварда с включени светлини. Мадиракши рязко натисна спирачката, ситроенът поднесе и зави надясно, навлизайки в друга улица. Ченгетата го последваха, а Еди зави след тях. Сменяше предавките, опитвайки се да набере скорост колкото се може по-скоро. Полицейската кола пред него приближаваше ситроена.
   Светнаха вертикалните стопове...
   Полицейската кола се заби в задницата на ситроена. Пръсна се стъкло, багажникът на хечбека зейна отворен - но преследвачите му пострадаха много повече. Полицейската кола поднесе по пътя, блъсна се челно в един стълб и го огъна със силен трясък, който отекна по улицата. Кит измърмори нещо, което според Еди беше индийска ругатня.
   Единият от стоповете на ситроена все още работеше - самотна червена светлина, която бързо се отдалечаваше от тях. Еди се впусна в преследване, надувайки клаксона. След дългите редици нагъсто построените блокове с примигващи свещички на прозорците следваше празно пространство. Бяха се върнали до реката. От другата и страна се виждаха високите небостъргачи, чиито многоцветни лампи ги осветяваха в различни цветове на дъгата.
   Еди нямаше време да се наслади на гледката. Мадиракши се беше отправила към моста. Той се досети какъв е планът и: да изчезне в тълпата от туристи, които се бяха събрали за Фестивала на светлината.
   Една полицейска кола се опита да блокира пътя и към моста. Тя не намали скоростта си, а се насочи към задницата на патрулката, блъсна я и я отхвърли от пътя си. Смачканата полицейска кола се завъртя по асфалта и се вряза в тротоара.
   Кит отново изпъшка.
   -Загиватхора - трябва да се откажем!
   -Не, почакай! - Те бързо настигаха ситроена; втората катастрофа го беше повредила доста. - Скоростта и намалява. Пипнахме я!
   Очуканият ситроен мина напряко през улицата от другата страна на моста и се качи на пешеходната пътека; хората отскачаха от пътя и. Без да сваля ръка от клаксона, Еди я последва в прохода, който се беше отворил в тълпата.
   Пред тях се разкри голям площад; все повече туристи се стичаха към сърцето на глада. Мадиракши зави към тревните площи, събаряйки двама души по пътя си, но колата и вече издъхваше, над предния капак се издигаше пушек. Тя рязко натисна спирачката и ситроенът се плъзна по поляната сред дъжд от пръст и трева, заоравайки в събралата се тълпа. Над площада се разнесоха писъци.
   Еди спря фолксвагена, изскочи навън и забеляза индийката да тича между шокираните зяпачи. Той хукна подире и, следван от Кит.
   -Площад „Луи Прадел”,vite2! -каза индийката по телефона, преди да извика „Полиция!” и бясно да започне да размахва ръце пред хората да и направят път.
   Нови разтревожени и възмутени викове подсказаха на Еди посоката, в която се движеше Мадиракши. Тясната улица, в която навлязоха, беше осветена от балдахин от лампички, които блещукаха като звезди. Събралата се тълпа от зяпачи пречеше на Еди да види целта. Ако тя изведнъж се спреше, той щеше да мине на три фута от нея и въобще нямаше да се усети...
   Пред него се разнесе силен писък. Индийката беше съборила дете. Някакъв разгневен мъж се развика след нея и единствено полицейската униформа му попречи да направи нещо. Еди и Кит профучаха покрай него - но бащата сграбчи полицая от Интерпол и го дръпна назад. Няма униформа, няма задръжки. Мъжът го блъсна на земята и се накани да го ритне в лицето...
   Еди заби юмрук в ченето на разгневения баща и го събори на земята. Падналото дете отново изпищя. Нямаше време за извинения. Той хвана ръката на Кит и му помогна да сеизправи.
   Къде беше убийцата? Еди си проправи път напред, улицата се вля в широко пространство - площад „Теро”. Дори и да имаше още викове от раздразнени туристи, те щяха да бъдат заглушени от карнавалния шум на Фестивала на светлината; площадът беше претъпкан с народ.
   Еди примигна объркано при гледката, която се разкри пред очите му. Заобикалящите площада сгради изпълняваха ролята на гигантски екрани, които превръщаха града в калейдоскопична, почти психеделична експлозия от цветове. Картините се сменяха непрекъснато, в един миг подхождаха идеално на украсените фасади и придавайки на прозоречните рамки зашеметяващи сюрреалистични оттенъци, в следващия се завъртаха като грамадни анимирани герои, които танцуваха из тълпата.
   На самия площад имаше още екрани. Към студеното нощно небе се издигаше спираловидна скулптура, обсипана с неонови светлини, които примигваха последователно, създавайки впечатлението, че тя се върти. До нея една сюрреалистична фигура - висок десет фута човек, направен от светлинни топчета с размера на грахче - представяше акробатични номера на висок пиедестал. Холограма; непрекъснатото пропукване на пресичащите се лазерни лъчи се чуваше ясно, въпреки бумтящата музика и шумът на тълпата.
   Наблизо се чу едно силножжжти одобрителни викове. Еди видя пламъците, излизащи от устата на един огнегълтач. От Мадиракши нямаше и следа, а почти непрекъснато сменящите се светлини от огромните проекции правеха почти невъзможно намирането на когото и да било в тълпата.
   -Виждаш ли я? - попита Кит като го настигна.
   -Не. - Еди забеляза улука на съседната сграда и си проправи път към него. Изкачи се няколко фута, за да се огледа над заобикалящата го тълпа. Погледът му се плъзна по главите, в търсене на една...
   Там! По-близо, отколкото очакваше - очевидно спектакълът също я беше забавил. Тя се поколеба на изхода от площада, преди да тръгне напреки по него, близо до огнегълтача. Еди я посочи, скочи долу и двамата с Кит започнаха да си проправят път към нея.
   Някъде отпред една жена извика стреснато на френски. За миг тълпата пред Еди се раздели и той зърна полицейската униформа. Намираше се на двайсетина стъпки зад нея,дори по-малко. Новожжжти хората инстинктивно отскочиха от пътя на огъня, аплодирайки огнегълтача. Мадиракши смени посоката, гъстата тълпа блокираше пътя и.
   Вече се намираше на една ръка разстояние...
   Еди се хвърли към нея, пръстите му се вкопчиха в ръкава и, но тя се изтръгна. Той си проправи с лакти път през тълпата и се озова в празно пространство насред блъсканицата. Огнегълтачът, едър мъж, облечен в арабски дрехи, който беше приближил горящата факла почти до устата си, го погледна изненадано. Индийката изгледа Еди със здравото си око, протезата и проблесна безизразно.
   На поставка близо до огнегълтача бяха подредени запалени факли - и пластмасов съд с парафин. Тя го хвърли по преследвачите си. Еди отскочи встрани, но бутилката се удари в ръката на по-младия мъж и я заля цялата.
   Индийката хвърли факлите.
   Разпиляното гориво пламна. Тълпата се разпищя и започна да се оттегля, хората се блъскаха и падаха, създавайки верижна реакция, след като други се спъваха в тях. Огънят се плъзна по земята. Кит отскочи от пътя му, но ръкавът му вече се беше запалил. Той се опита да свали дрехата си. Асистентът на огнегълтача се хвърли към пожарогасителя.
   Мадиракши се възползва от паниката и се шмугна в тълпата. Еди хукна след нея.
   Отпред проблесна неон, пронизителното комарово жужене на холографския екран ставаше все по-силно. Зад гърба си чу съскането на пожарогасителя. Кокът на Мадиракши се беше разхлабил по време на бягството и и дългата и черна коса се мяташе като конска опашка.
   Еди я настигна, протегна ръка, сграбчи я за косата и дръпна. Жената изпищя и се обърна.
   В ръката си държеше откраднатия пистолет...
   Тя стреля, Еди се наведе, куршумът улучи мъжа зад гърба му и опръска околните с кръв.
   Преди тя да успее да стреля отново, той скочи и заби рамо в корема и. Индийката залитна. Избитият от ръката и пистолет издрънча на паважа.
   Еди се хвърли към падналото оръжие, пропусна го, хвърли се отново, забелязвайки, че някой тича към него, и се озова сред гора от тропащи крака. Някакъв мъж се спъна в него, стъпка ръката му. Еди извика и се опита да се изправи. Надмогвайки силната болка, осъзна, че е изгубил Мадиракши. Огледа се във всички посоки. Нямаше следа от полицейската униформа...
   Изведнъж нещо се уви около врата му.
   Еди инстинктивно подпъхна ръка точно преди индийката да стегне гаротата и пръстите му се притиснаха към адамовата му ябълка. Давейки се, той се опита да махне жицата, но тя се вряза болезнено в плътта му и се окървави. В гърба му се заби коляно. Той се опита да си поеме дъх, докато гаротата се впиваше все по-силно в гърлото му...
   Над площада се разнесе вой на сирени, усилен от мегафон мъжки глас започна да дава заповеди. Лионската полиция запечатваше площад „Теро”.
   Еди се изпъна.
   -Няма изход! - изпъшка той. - Ако се предадеш сега,можеи да не ти извадя второто око.
   От другата и страна Кит също се възстановяваше. Погледът и се стрелна между двамата мъже, тя потърси възможен път за бягство - но не можа да открие такъв.
   -Можем да сключим сделка - каза Кит. - Ако свидетелстваш срещу работодателя си, ние...
   Тя не се интересуваше от сделки. Вместо това хукна към неоновата скулптура - и започна да се катери по нея.
   -Мини от другата страна, отрежи и пътя! - каза Еди на Кит, но още тогава знаеше, че тя няма намерение да скача долу. Не спираше да се катери по стълбоподобната вътрешна рамка, въртящите се светлинни ефекти създаваха илюзията, че се носи нагоре. Какво правеше тя, по дяволите?
   Досети се за отговора в мига, когато тя достигна островърхата куличка на върха. Тянямашенамерение да слиза долу. Поне не жива.
   -Не, чакай! - извика той...
   Твърде късно.
   Ръцете и се вкопчиха в кабелите.
   Неонът проблесна и по земята се посипа дъжд от искри; през тялото и преминаха хиляди волтове. Хората се разпищяха. От тялото на Мадиракши започна да се вдига пушек, вибрациите разтърсиха цялата кула...
   Нещо се скъса. С електрическо пропукване дисплеят угасна и жената полетя надолу.
   За миг изглеждаше, че изкуственият човек се опитва да я хване... но той беше просто една илюзия. Докато падаше към холографския генератор, високоволтовите лазери се плъзнаха по гърба и, униформата и косата и пламнаха и горящият и труп се стовари с разперени ръце върху пиедестала. Операторът бързо изключи лазерите, но тялото продължи да гори, а издигащият се пушек се оцветяваше в различни оттенъци, докато преминаваше през лъчите на гигантските проекции.

   8.

   Ню Йорк

   -Каквое станало? - попита Нина, чудейки се дали е разбрала правилно Еди заради пропукванията в международната връзка.
   -Уби се с електрически ток и падна върху една холограма, която я подпали - повтори той. - Сигурно туристите, които са дошли заради Фестивала на светлината, не са искали да видят точно това... Тя беше готова да умре, но да не я хванем.
   -Чувала съм за лоялни служители, но чак толкова... - каза тя. - И Фернандес също е мъртъв? - Мисълта за това въобще не я натъжи.
   -Да. Тя практически му отряза главата. Току-що получихме предварителния доклад от аутопсията и - онова неподвижно око е било изкуствено.
   Нина не можа да се сдържи и се ухили.
   -Обикновено са такива.
   -Много смешно, мамка му. Имам предвид, че е било нещо като сейф - вътре си е криела гаротата. Някой е черпил идеи от „Последния екшън герой”. И под някой имам предвид Прамеш Коил.
   За по-малко от минута тя се изненадваше за втори път.
   -Сериозно ли говориш?
   -Видях тази жена в Сан Франциско - тя донесе телефона на Коил точно преди да ни нападнат. Така че освен ако не работи на две места, има голяма вероятност той да е свързан с това. Предполагам, че е наредил убийството на Фернандес, за да му попречи да се раздрънка.
   Тя си спомни жената.
   -Може би по телефона е съобщил на Фернандес да нападне - предположи тя. - Неговият план А е бил да ми поиска пълен достъп до Кодекса на Талънор, - но след като му отказах, той е задействал план Б.
   -Просто го е откраднал.
   -Точно така. И какво ще правите сега?
   -Кит отива в Индия, за да провери семейство Коил - склонен е да ми повярва, че това е жената от Фриско и смята, че си заслужава да ги разследва.
   -А ако Интерпол открие, че семейство Коил наистина стоят зад всичко това?
   -Не знам, но не ми се иска да съм на тяхно място. Най-вероятно ще започне надпревара между саудитските и китайските служби кой да ги убие пръв за това, че са откраднали съкровищата на държавите им.
   -А ти?
   Той се прозя и тя го съжали.
   -Като че ли няма да успея да поспя тази вечер. Трябва да завърша показанията си за Интерпол, след това ще летя за Ню Йорк.
   -Колко е часът там? - Тя погледна часовника си; минаваше седем вечерта.
   -Малко след един сутринта. Ти кога свършваш работа?
   -Почти съм готова. Изкарах доста забавен ден, обяснявайки на Себастиан Пенроуз и някакви хора от Държавния департамент как така директорът на АСН се е замесил в поредната престрелка. Знаеш ли, наистина се надявах, че сме оставили всичко това зад гърба си.
   -Нямаме късмет, а? - Той отново се прозя и изпъшка.
   -Добре ли си?
   -Да, само шията ми е отекла там, където тя ме поряза.
   -Какво? Порязала те е?
   -Нали помниш гаротата? Опита се да ме удуши с нея. Но съм добре.
   Тревогата на Нина се засили.
   -И как успя да я увие около врата ти?
   -Не е заради слуха ми - отвърна той с ясно раздразнение в гласа.
   -Не съм казала, че е.
   -Но си го помисли. Господи, точно за това не исках да ти го казвам.
   Сега и тя се раздразни.
   -Ами как да ти кажа, просто сетревожазасъпругаси. Боже!
   -Добре де, добре, извинявай. Просто съм много изморен. Мисля, че имам нужда от още едно кафе, или може би даже шест. - Поредната прозявка. — Смятам да затварям. Ще ти се обадя или от самолета, или като кацна на летище „Кенеди”.
   -Приятно пътуване - каза тя. - До скоро.
   -До скоро.
   Тя прекъсна разговора и неуспешно се опита да потисне една прозявка, протягайки се в стола си. Макар денят и въобще не беше толкова изтощителен, какъвто неочаквано се беше оказал този на съпруга и, тя се чувстваше изцедена от срещите и бюрокрацията и просто умираше да се отпусне в леглото си.
   Нина завърши работата по документацията, излезе от кабинета си, слезе с асансьора и тръгна през площада на ООН към Пето Авеню. При обикновени обстоятелства щеше да върви до спирката „Гранд Сентрал” и да хване метрото, но тази вечер предпочиташе да се прибере по-бързо. Значи щеше да хване такси. Както обикновено, улиците около ООН бяха пълни с таксита, но да намери свободно си беше трудна работа...
   Сигнализацията на една от паркираните наблизо коли светна в зелено. Това си беше чист късмет; почивката на шофьора сигурно тъкмо беше свършила. Тя тръгна към него иускори крачка, когато разбра, че някакъв мъж на средна възраст също го е забелязал. Той я видя, че се забързва и започна леко да подтичва. Двамата стигнаха едновременно таксито.
   Мъжът сграбчи дръжката на задната врата.
   -Съжалявам, госпожо.
   -Хей! - възмути се Нина. - Аз го видях първа.
   -Това не се брои. - Той отвори вратата.
   Шофьорът почука по бронираното стъкло, което отделяше задните седалки.
   -Дамата беше първа. - Акцентът му беше източноевропейски.
   Мъжът тръгна да сяда.
   -Закарайте ме до Източна деветнайсета улица.
   -Хей! - Този път шофьорът чукаше със стиснат юмрук. - Казах ви, че дамата беше първа. Хванете си следващото.
   След миг колебание мъжът отстъпи.
   -Ще се оплача! - изблея той и изсумтя саркастично към Нина. - Приятно пътуване.
   -Със сигурност ще е приятно - отвърна тя с усмивка. Качи се в таксито и кимна на шофьора. - Благодаря ви.
   Сега вече разбра защо конкурентът и се отказа толкова лесно - шофьорът изглеждаше доста внушително, с изсечено лице, едра фигура и късо подстригана коса.
   -Няма проблем. Накъде?
   Нина му даде адреса и след като таксито потегли, тя се отпусна назад и се замисли. Възможно ли беше Прамеш и Ванита Коил наистина да са замесени в кражбите? Със сигурност имаха достатъчно пари, за да финансират Фернандес и хората му. Но нямаше да могат да покажат колекцията си на никого - и как Кодексът на Талънор се вписваше в нея? Наистина беше ценен, да, и историческата му стойност беше огромна, но едва ли беше на нивото на микеланджеловия Давид...
   Изведнъж изпита чувство за силна вина. Мислите за Кодекса неизбежно водеха до Роуън и не само я изпълваха с тъга, но и и напомняха, че все още не е разговаряла с баща му. Вярно, че напоследък беше много заета... но не беше ли това само повод да избегне нещо, от което, трябваше да признае, се страхуваше ужасно много?
   Знаеше, че трябва да разговаря с него, което я ужасяваше. Накани се да извади телефона си, но реши, че таксито изобщо не е мястото, където да проведе един несъмнено изпълнен с емоции разговор.Пак си търсиш извинения,обади се укорителният глас в главата и, но тя наистина имаше нужда от тишина, спокойствие, повече време, за да събере мислите си...
   Таксито рязко спря, връщайки я в реалността. Намираха се на една от главните улици на града, но пред тях нямаше задръствания. Защо спираха тогава?
   Лявата врата се отвори и един грамаден брадат мъж се вмъкна и седна до нея.
   По дяволите! Искаха да я оберат!
   Тя грабна чантата си и се плъзна към другата врата...
   Но тя също се отвори и един дребен, кльощав мъж я избута навътре. Тя се озова притисната между тях. И двамата имаха тъмна кожа - индийци? Таксито отново потегли. Шофьорът въобще не реагира - той също беше замесен.
   Но ако смятаха, че просто ей така ще им се подчини, дълбоко грешаха.
   Стиснала с една ръка чантата си, тя заби лакът в лицето на дребния мъж, отмятайки главата му назад. Едрият протегна към нея грубата си космата ръка - но тя измъкна флаконче с лют спрей и го напръска в лицето.
   Той се отдръпна и стисна очи - но това бе по-скоро инстинктивна реакция, отколкото агонията, която Нина очакваше. Собствените и очи я засмъдяха ужасно, когато изпаренията изпълниха тясното пространство. Опита се отново да се измъкне, но дребният продължаваше да се притиска в нея. Тя замахна с лакът...
   Ръката му се вкопчи в нейната с такава сила, че тя изпита усещане като от удар в тухлена стена. Изненадана, тя се опита да се отдръпне, но хватката се затегна и задържа ръката и на мястото и. Дребосъкът беше много по-силен, отколкото изглеждаше. С нарастващ страх тя се извърна към него и го погледна.
   Под злобните тъмни очи се хилеше озъбена акулоподобна уста. Предните му зъби бяха изпилени до заостряне. Той отвори устата си още по-широко, наведе се към нея...
   И Нина изпищя, когато захапа силно ръката и. Опита се да го напръска със спрея, но едрият вече се беше съвзел - той сграбчи пръстите и и ги притисна силно към флакончето, докато ставите и не изпукаха.
   -Не се противете, доктор Уайлд - каза шофьорът. Те я познаваха! Това не беше обир, аотвличане!
   Мъжът с акулоподобни челюсти разтвори уста, кръвта на Нина се стичаше по брадичката му.
   -Мили Боже! - изпъшка тя. - Какво искате от мен? - Брадатият пусна ръката и и флакончето падна на пода. На светлината на преминаващите улични лампи тя успя да забележи, че устните му са обсипани с белези, наподобяващи изгаряния, а бузите му са странно хлътнали.
   -Скоро ще разберете. Заповядайте. - Шофьорът пъхна една хартиена торбичка през процепа за парите Едрият мъж я взе и я отвори; Нина видя, че вътре има малко шишенце антисептик и няколко лейкопласта. - Не ми се иска да се заразите.
   -Благодаря за загрижеността - изръмжа Нина и грабна торбичката от похитителя си.
   Колата пое към северната част на Ню Йорк. Пътуваха малко повече от час, но щом слязоха от магистралата, Нина изгуби представа къде се намират.
   Крайната им дестинация беше частно летище. Таксито спря до един бизнес джет, чийто двигател вече работеше. Похитителите и я измъкнаха грубо от таксито и я поведоха към стълбичката.
   На върха и се появи една фигура. Нина веднага я разпозна.
   -Странно - каза предизвикателно тя. - Тъкмо си мислех за вас.
   Гладкото очилато лице на Прамеш Коил имаше същото безизразно изражение, както в Сан Франциско.
   -Здравейте отново, доктор Уайлд. - Той погледна към по-едрия от индийците, които я държаха. - Качи я на борда. Имаше ли проблеми, Дхирен?
   Тя очакваше едрият да отговори, но вместо това той издаде само едно клокочещо грухтене. С ужас осъзна какво означават белезите и хлътналите бузи - човекът нямаше език. Другият мъж каза нещо на хинди, изпилените му зъби придаваха на говора му мокро, фъфлещо звучене.
   -Благодаря ти, Нахари - каза Коил. Той отстъпи назад и двамата завлякоха Нина в самолета. Тя примигна при смяната на осветлението и поглеждайки към луксозната кабина, забеляза Ванита Коил, която я гледаше студено, седнала в една от плюшените седалки. Зад нея стоеше прав някакъв друг индиец с квадратна челюст, облечен с черно поло. Стегнатата му стойка подсказваше, че е нейният бодигард.
   -Какво да правя сега? - попита таксиметровият шофьор отвън.
   -Следвайте плана, господин Зек - отвърна Коил. - Доктор Уайлд, ключовете ви.
   -Какво? Хей! - Мъжът с острите зъби порови в чантата и и подаде ключовете и на Коил, който ги хвърли на славянина.
   -Изчакайте господин Чейс в дома им - каза Коил. - Сигурен съм, че ще поиска да говори с жена си.
   -Какво искате от Еди? - попита остро Нина, прикривайки страха си с гняв.
   -Съпругът ви трябва да ни донесе нещо - отвърна Ванита с леден глас. - Кодексът на Талънор.
   Нина я погледна презрително.
   -Мечтай си. Нали знаете, че Интерпол вече са разбрали, че вие стоите зад обира в Сан Франциско?
   -Може и да подозират - отвърна Коил и отпрати Зек с кимване. Човек от екипажа затвори люка. - Но няма да намерят доказателства. А след това вече няма да има значение.
   -Но за какво ви е точно Еди? Ако искате кодекса, защо не накарате мен да ви го донеса?
   -Лесно ще вдигнете тревога. Освен това като сте ни заложница, господин Чейс ще ни сътрудничи по-охотно, отколкото ако бъде на ваше място.
   -Значи смятате, че ни познавате? - изсумтя тя.
   -Кексия ви познава. Цялата информация за вас и вашия съпруг беше събрана и анализирана. Господин Чейс е по-предсказуем от вас, което означава, че може по-лесно да бъде контролиран. Загрижеността му за вашата безопасност ще гарантира подчинението му.
   -По-лесно се контролира, а? Ще му кажа, като се обади - сигурна съм, че добре ще се посмее.
   -Млъквай - сопна и се Ванита и златните и обеци зазвъняха. - Прамеш, откарай ни у дома. Тая държава ми омръзна.
   -Както желаеш, любов моя. - Коил се обърна и влезе в пилотската кабина. Нина очакваше, че той ще даде нареждания, но за нейна огромна изненада той се настани на пилотското място и сложи слушалките на главата си.
   -Отзад — заповяда Ванита и посочи презрително задната част на кабината. Двамата мъже завлякоха Нина там. - Чапал, наркотикът.
   -Наркотик ли? - извика Нина, виждайки как мъжа с черното поло вдига някакъв уред с формата на пистолет - джет инжектор, използващ високо налягане за вкарване на лекарства през кожата, вместо игла. Тя започна да се бори и да рита, но похитителите и я държаха здраво.
   -Бих ви посъветвал да приемете наркотика, доктор Уайлд - обади се Коил от кабината. - Иначе господин Тандон ще бъде принуден да използва уменията си в бойните изкуства, за да ви изпрати в безсъзнание. Доколкото знам, това е изключително болезнено.
   Мъжът в черно се усмихна злобно на Нина.
   -В човешкото тяло има сто и осеммарматочки. Дванайсет от тях водят до незабавна смърт, ако са натиснати от някой майстор намарма-ади3.
   -Нека позная - рече навъсено Нина. - Ти си точно такъв майстор.
   -О, да. Но смъртоносните точки се намират съвсем близо до онези, които причиняват изпадане в безсъзнание и парализа. Ако се борите, дори аз бих могъл да сбъркам и да натисна погрешната точка. - Усмивката му се разшири. - Или може би предпочитате наркотика?
   Тя стисна зъби и неохотно прие поражението. Засега.
   -Просто... свършвай по-бързо.
   Тандон притисна дюзата на инжектора към шията и и натисна спусъка. Чу се силно изсъскване на газ и тя се сгърчи от болка, когато наркотикът беше впръскан през порите на кожата и. За миг като че ли не се случи нищо... но после краката и започнаха да омекват. Двамата мъже я оставиха върху седалката. Ревът на двигателя премина във войи самолетът се приготви за излитане.
   -Да знаете...каквови чака... когато мъжът ми ви хване - успя да каже Нина, преди всичко около нея да потъне в мрак.

   Схванат и изморен от дългия полет, Еди хвана такси до Манхатън. Опита се да се обади на Нина, но и в апартамента, и в офиса, и на мобилния и телефон му се включваше гласова поща. Леко раздразнен, той се обади на Лола.
   -Добър ден, Еди - поздрави го тя. - Как беше във Франция? Видя ли Фестивала на светлината? Чувала съм, че е много красиво.
   -Беше... ярко. - Тази дума му се стори най-подходяща. Нина очевидно не и беше разказала събитията от предишната вечер. — Знаеш ли случайно къде е Нина? Не мога да се свържа с нея.
   -Не съм сигурна, днес не съм я виждала. Сигурно е на някое събрание на комисията на ООН.
   -В самолет или на събрание? Не съм сигурен кое е по-лошото.
   -Поне в самолета можеш да гледаш някой филм. Както и да е, като я видя, ще и кажа да ти се обади.
   -Добре. Благодаря, Лола.
   Най-накрая стигна до етажа си и повлече куфара си към апартамента.
   -Нина, вкъщи ли си? - извика той, щом отвори вратата. Никакъв отговор. Той заряза багажа и отиде в кухнята да си направи кафе.
   На един от столовете седеше мъж, насочил към него автоматичния си пистолет.

   -Не мърдайте, господин Чейс.
   Еди веднага го прецени. Източноевропейски акцент, най-вероятно босненски; едър, мускулест, лице, което е видяло доста екшън. Определено бивш военен.
   Някой от хората на Фернандес? Дошъл да си отмъсти?
   Макар че умората от полета изчезна за миг след прилива на адреналин, той се престори на изморен.
   -Кой си ти? И къде е Нина?
   -Засега е в безопасност. Работодателите ми искат нещо от вас. Ако го направите, ще я освободим.
   -Работодателите ви? Семейство Коил, предполагам.
   Мъжът се изненада, но бързо се съвзе, посочвайки мобилния телефон на масата.
   -Да. Те искат да разговарят с вас. Номерът вече е въведен.
   Без да сваля поглед от пистолета, Еди взе телефона и натисна бутона за обаждане. Екранът светна и той успя да зърне номера, преди да бъде заменен от анимираната иконка „набиране...”; заради необичайния код 882 той реши, че се свързва със сателитен телефон.
   Тихо прещракване, призрачното ехо на сигнала, който се прехвърляше през спътниците... и спокоен глас.
   -Ало?
   -Добре, Коил, гад такава - каза Еди, разпознавайки равния, безизразен говор на Прамеш Коил. - Какво искаш?
   Кратка пауза заради закъснението при сателитната трансмисия.
   -Няма нужда да бъдете толкова груб, господин Чейс.
   -Мога да приложа и физическа сила.
   -Бях сигурен в тези мъжкарски номера. Не ме е страх. Сега ме слушайте внимателно. Както господин Зек вече ви уведоми, съпругата ви е заложничка при нас.
   -Зек? - Еди погледна към мъжа на стола, необичайното име му се стори смътно познато.
   -Искаме да вземете Кодекса на Талънор и да го доставите на господин Зек. Ако го направите, съпругата ви ще бъде пусната на свобода. В противен случай ще бъде убита. Днес е вторник; давам ви срок до четвъртък.
   В слушалката се чуваше жужене, което му беше твърде познато след няколкочасовия полет - бръмчене на самоле тен двигател. Коил се намираше на борда на самолет, което означаваше, че Нина също е там...
   -Нали знаеш, че си прецакан.
   -Моля?
   -Не мога да взема Кодекса. Никой не може, освен Нина. Сейфът се отваря след сканиране на ръката и. И тъй като вие най-вероятно летите нанякъде...
   -Знам за скенера на сейфа. Скоро ще го получите.
   Студена ръка стисна сърцето на Еди.
   -Ако посмееш да и отрежеш ръката, кълна се, че ще те намеря, ще ти отрежа шибаната ръка и с нея ще ти изтръгна шибаното сърце през задника!
   -Няма нужда от такива фантастични заплахи - не сте ме разбрали. Ще получите отпечатъка на ръката на съпругата ви.
   -Така ли? Искам да говоря с Нина.
   Коил каза нещо на хинди. Чу се слабо съскане, последвано от звуци на повръщане.
   Еди знаеше от кого идват и усети прилив на облекчение.
   -Нина!
   -Ох... Еди? - каза тя, замаяна и объркана. - Какво... ох, мамка му! Еди, тези задници ме отвлякоха... и ме упоиха!
   -Всичко ще бъде наред. Ще се погрижа за това.
   -Еди, те искат да откраднеш Кодекса на Талънор за тях! Това не бива да става.
   -Ако само така мога да си те върна, ще стане.
   -Не, абсолютно невъзможно! Не знам защо го искат, но със сигурност е нещо голямо, не само заради пазарната му стойност. Сигурно...
   -Накарай тази червенокоса кучка да млъкне! - разнесе се писклив женски глас. Ванита Коил. Чуха се звуци от борба.
   -Нина! - извика Еди. - Коил, дай я пак на телефона!
   Разнесе се ново съскане.
   -Кучи с... - извика Нина, но гласът и изведнъж секна.
   -Тя не е наранена, само е в безсъзнание - каза Коил. - Ако ни осигурите Кодекса, ще си я върнете обратно. Ако не го направите или нашият господин Зек ни уведоми, че сте се опитали да се свържете с властите - или пък по някаква причина не ни се обади - ще я убием. Сега ми го дайте на телефона.
   Ръмжейки безсилно, Еди направи каквото му беше казано и започна да крачи напред-назад из стаята. Зек изслуша Коил, каза: „Разбрано” и затвори.
   Еди отиде при него.
   -И сега как да изкарам Кодекса от сейфа? Не мога просто да отида и да изляза оттам с проклетото нещо под мишница.
   -Това не е мой проблем - отвърна Зек. - Моята работа е да го отнеса на Коил... и да се погрижа да не направиш някоя глупост.
   -Не съм чак толкова глупав, че да рискувам живота на Нина заради някаква си стара книга. Ще си я получите - един Бог знае как, но все ще измисля нещо. - Той се отдалечи от босненеца и отново започна да крачи напред-назад... докато погледът му не попадна на снимката на починалия му приятел. - Зек! Хуго Кастил веднъж ми каза, че е работил с някакъв босненец Зек! Ти ли си това?
   Зек погледна снимката.
   -Да. Виждал съм тая снимка. Светът на нашата професия е малък, нали?
   -Това вече не ми е професия. Но Хуго не би работил с теб, ако не си свестен тип. Защо се хвана с този задник Коил?
   -Защо наемниците работят за някого? - попита реторично Зек. — Аз бях пръв помощник на Урбано Фернандес. Коил поиска да заема мястото му.
   -Нали знаеш, че Коил заповяда да убият Фернандес? Оная мацка със стъкленото око едва не му отряза главата. - Зек изглеждаше разтревожен от разкритието, но не каза нищо. - Това ли е всичко? Никаква лоялност към другаря, просто грабваш парите от хората, които са го убили? Предполагам, че Хуго просто не те е преценил правилно.
   -Парите ми трябват - отвърна раздразнено Зек. — Вече имам семейство, син... искам да им осигуря добър живот на някое място, по-добро от Сараево. - Той осъзна, че е разкрил твърде много за себе си и отново наложи безизразната маска на лицето си. — Единственото нещо, за което трябва да мислиш през следващите два дни, е как да вземеш Кодекса.
   -О, да, фасулска работа - да измъкна нещо с подобни размери от силно охраняван сейф без никой да забележи. - Той се загледа в снимката на Хуго, след което се обърна към босненеца. - Ще имам нужда от помощ.

   9.

   Индия

   Когато се събуди, Нина установи, че се намира в дворец.
   Беше очаквала самолет или килия, но лежеше в легло с балдахин и копринени чаршафи, в просторна стая, украсена с цветни фрески по стените и тавана. Стилът на сводестите врати и прозорци беше отличително - почти шаблонно - индийски.
   Царуваше странното усещане за изкуственост, сякаш се намираше в хотел с индийска тематика, а не в оригинален замък. Тя отиде до прозореца със спуснати щори, през които се промъкваше ярката дневна светлина. Макар и да очакваше, че ще бъде заключен, тя се опита да го отвори и се изненада, когато щорите се разделиха и пред очите и серазкриха просторни поляни и градини. Виждаха се и други части от сградата; това наистина беше дворец, чиито колонади и бели стени бяха увенчани с куполи. Но въпреки това наоколо витаеше твърде чистото, твърде идеално усещане за тематичен парк-дубликат.
   -Доктор Уайлд - разнесе се зад гърба и гласът на Коил. - Добро утро.
   Стаята се беше променила, част от стената тихо се беше плъзнала встрани, разкривайки гигантски екран. От него я гледаше безизразното лице на индиеца. Тя осъзна, че се намира под наблюдение, под монитора блещукаха обективите на камери.
   -Господин Коил - каза остро тя. - Наблюдавали сте ме как спя, така ли? Не знаех, че сте натрупали богатството си чрез уебкамери.
   Той не обърна внимание на заяждането.
   -В стаята има сензори за движение. Компютрите в къщата ме уведомиха веднага, щом се събудихте. Добре дошли в дома ми.
   -Да,толковасе радвам, че съм тук. - Ако сарказмът и имаше физическа форма, досега да беше взривил екрана. - Къде точно се намирам?
   -В имението ми, източно от Бангалор. В него са комбинирани стиловете на дворците Мисор, Коудиар и Лакшми Нивас, осъвременени с модерни архитектурни елементи. И оборудвани с най-съвременната технология, разбира се.
   -Ами да, разбира се. Значи възнамерявате да ми изнасяте лекции от екрана като Големия брат или...
   -Може би ще пожелаете да се „освежите”, както обичате да казвате вие, американците, преди да ви докарат при нас?
   -Да ме докарат? - повдигна вежди Нина. - Колко всъщност е голямо това място?
   -Основната сграда има сто шейсет и пет стаи, разположени на пет етажа - каза Коил, приемайки буквално въпроса и. - Но в момента ние не се намираме в двореца, а в убежището.
   -Убежище ли? За какво?
   По безизразното му лице пробяга лека усмивка.
   -За тигри.

   След като Нина взе душ, Тандон я отведе от стаята. Заведе я до асансьора, който ги свали в грамаден подземен гараж под двореца. В помещението бяха паркирани десетки коли, от триколки Бенц Моторваген от деветнайсети век до чисто новия блестящ в златист цвят суперавтомобил на Макларън. Това беше една странно изглеждаща сбирка - малко британско Мини се кипреше до обемист Кадилак от 1959 година, рекордьорът Бугати Вейрон се беше изгърбил до дребната Тата Нано. Изглежда, някой аспект от дизайна на всяко превозно средство го правеше достойно за присъствие в колекцията на милиардера.
   Колата, до която я отведе Тандон обаче, беше много по-невзрачна от блестящите експонати: малка електрическа количка за голф. Те се изкачиха по една стръмна рампа и излязоха на открито, следвайки трилентовата алея. На около миля и половина на север от двореца се намираше грамадна територия, оградена от високи бетонени стени, увенчани с бодлива тел. Покрай ограденото място преминаваше писта и дългата черна лента показа на Нина докъде се простират границите на имението на Коил. Самолетът стоеше пред хангара, а открехнатите врати разкриваха малък, странно изглеждащ летателен апарат. Матовият му пепеливосив корпус, с перка в задната част, изглеждаше твърде тесен, за да носи някакви хора, дори и пилота му. Постепенно корпусът на самолета го скри от погледа им.
   До стената се издигаше двуетажна сграда, архитектурен близнак на двореца. Тандон я отведе до втория етаж. Убежището се простираше зад стъклена стена. Преобладаваха разлистени дървета, през които се виждаше открито пространство с трева и храсти. В центъра на ограденото пространство се виждаше езеро, по чиято повърхност блещукаха слънчевите лъчи.
   -Доктор Уайлд - обади се Коил от единия край на голямата стая. Магнатът седеше пред контролна станция, загледан в множеството монитори пред себе си. Най-големият показваше изглед от горните клони на дърветата. До него стоеше Ванита, наведена над контролния панел, и изглеждаше напрегната и загрижена - макар че погледът, който хвърли към Нина, беше абсолютно пренебрежителен. Немият гигант и зъбатият дребосък чакаха наблизо, без да свалят поглед от новодошлата. - Добре дошла в убежището.
   -Впечатляващо - каза Нина. - Сигурно много харесвате тигрите.
   -Те са великолепни животни - каза Ванита със страстна нотка в гласа. - А бракониерите ги избиват. През последните няколко години тигрите в двата най-големи резервата в страната бяха избити до крак.
   -Затова си направихте ваш резерват?
   Тя се усмихна студено.
   -Всеки ловец, който се опита да нарамимоитетигри, ще съжалява за това.
   Високоговорителят пропука и се разнесе глас:
   -Станция три готова.
   Коил потвърди, че е разбрал. На един от по-малките екрани се появи нова картина.
   -Приближете се да видите, доктор Уайлд. Може да ви стане интересно.
   Нина не можа да пребори любопитството си. Тигрите бяха любимите и животни в детските и години, макар че единственият път, когато ги беше видяла на живо, беше в зоопарка в Бронкс. Комбинацията от лъскава красота и могъщество впечатляваха много деца и от двата пола; и както изглеждаше, Ванита беше запазила това възхищение и в зряла възраст.
   На екрана се появи нисък бетонен бункер, отчасти прикрит от растителността. Над него се виждаше клетка с отво рена горна част - в която стоеше коза, завързана за стълб. През говорителя се чуваше слабото и блеене.
   -Какво правите?
   -Едната от тигриците нарани лапата си - каза Ванита. - Трябва да я примамим в клетката, за да може ветеринарите да я излекуват.
   -Имаме три тигъра, два женски и един мъжки - добави Коил. - Те се придържат към териториите си, затова разполагаме с няколко станции, свързани с тунели, през които можем да влизаме в убежището и да им осигуряваме жива плячка.
   Нина погледна със съчувствие козата.
   -Съжалявам, Били.
   Милиардерът се обърна към контролния панел. Образът на основния монитор се промени с движението на камерата. Нина видя, че тя виси във въздуха и бавно се спуска към откритото място. Коил натисна един бутон и координатният кръст замръзна в центъра на екрана. — Свалете клетката.
   През говорителя се разнесе тракане на метал и клетката се свлече на земята, оставяйки козата на металната платформа. Ванита показа един от маркерите с дългия си, лакиран в червено нокът.
   -Приближава се! Прамеш, искам да гледам!
   Коил послушно си поигра с бутоните. Камерата се изви наляво и се наведе надолу, показвайки група храсти в покрайнините на открития терен.
   -Всеки тигър има имплантирано проследяващо устройство - обясни той на Нина. - Можем да определяме местонахождението им с точност до един метър. Тази тигрица ще се появи в полезрението ни... сега.
   В първия момент Нина не видя нищо. След това забеляза леко движение в храстите - и внезапно онова, което смяташе за игра на светлосенки, прие грациозна, но смъртоносна форма.
   Бенгалски тигър, сто и четирийсет килограма мускули, зъби и нокти, висок почти метър и дълъг над два метра. Макар и с наранена лапа, животното се движеше тихо и устремено.
   -Обикновено не връзваме козата - обясни Коил, докато Нина гледаше, неспособна да отклони поглед от спектакъла. - Искаме животните ни да запазят ловните си инстинкти.
   -Дръпни дрона назад - рязко рече Ванита. - Ако го чуе, може да се изплаши.
   -Виманата4се намира на осем метра оттам. Звукът на роторите не се чува над шест метра от нея. - Но тя му хвърли остър поглед и камерата бързо се издигна нагоре.
   Козата най-накрая забеляза опасността. Блеейки ужасено, тя се опита да избяга, но въжето я принуди да спре рязко. Тигърът веднага реагира, черно-оранжевата фурия се стрелна към празното място по-бързо, отколкото успяваше да реагира камерата на Коил. Когато най-после успя да навакса, тигърът вече беше достигнал плячката си, повали я с един удар и заби зъбите си в гърлото на злочестото чифтокопитно животно. Кръвта и оплиска сивия бетон. Макар и смъртоносно ранена, козата продължаваше да се бори; тигърът замахна с лапа, ноктите му разпраха корема и и вътрешностите и се разпиляха по земята. Нина затвори очи.
   Коил завъртя джойстика. Дронът се спусна надолу, мерникът му се съсредоточи върху тялото на тигъра.
   -Не я наранявай! - предупреди го Ванита.
   -Няма, любов моя — отвърна Коил, а в равния му глас прозвуча леко нетърпелива нотка. Камерата се приближи още повече.
   Тигърът погледна нагоре, привлечен от тихия звук...
   Коил дръпна спусъка на един от джойстиковете. През говорителя се чу тихошляпи образът се завъртя. Когато картината отново се успокои, тигърът беше пуснал козата и се опитваше да избяга обратно в джунглата - но измина само няколко ярда, предида се строполи на земята. От хълбока му стърчеше сребриста стрела.
   -Готово - докладва Коил в слушалката. - Вкарайте я вътре. - Платформата, която се виждаше на по-малкия монитор, се спусна към земята. След кратка пауза се издигна отново и се появиха няколко мъже, облечени с бели престилки, които предпазливо пристъпиха към падналия хищник.
   -Добре ли е тя? - попита настоятелно Ванита. Единият от мъжете опипа тялото на тигрицата, след което вдигна палец към обикалящата ги камера.
   -Всичко ще бъде наред - увери я Коил. Той натисна някакъв бутон. На големия екран проблеснаха думите „Автоматично връщане”, камерата се залюля и се издигна над върховете на дърветата. - А сега, доктор Уайлд - каза той и се изправи, - вече можем да поговорим. Подозирам, че от това няма да има смисъл, но Кексия даде дванайсет процента вероятност, че бих могъл да ви убедя да работите с мен.
   Нина сви рамене.
   -Изглежда, прогнозите ви имат тринайсет процента вероятност за грешка, но щом сте решили...
   Както се беше случило и по-рано, Коил не можа да разбере подтекста и прие думите и буквално.
   -Всъщност по-малко от пет процента. Но вие може би се чудите защо искаме да се сдобием с Кодекса на Талънор?
   -Подобни мисли ми минаха през главата.
   -Господин Зек ми изпрати копия от всички проучвания и преводи на АСН, които откри в апартамента ви. Те потвърждават всичко, на което се бях надявал - че Кодексът съдържа информация, необходима за разкриване на местоположението на Криптата на Шива.
   -Значи смятате, че тя съществува?
   -Съществува, както е съществувал и самият Шива. - Забелязвайки скептичното изражение на лицето и, той продължи: - Изненадана сте, че компютърен милиардер също може дабъде вярващ? Това е Индия, доктор Уайлд. Боговете са навсякъде около нас, важна част от живота ни, също като водата. Двамата с Ванита сме вирашиваисти - „героите на Шива”. Следването на Шива ни донесе голямо богатство и могъщество и ние искаме да изкажем благодарността си, като изпълним плана за света на могъщия ни господар.
   -Какъв план? - попита Нина, но разговорът им беше прекъснат от жужащ звук. През прозореца в стаята влетя някаква сребристо черна летяща машина, широка около шейсет сантиметра и малко по-дълга. Тя имаше триъгълна форма, а в цилиндричните кожуси във всеки ъгъл съдържаха бързо въртящи се ротори. - Какво е това?
   -Една от моитевимани -така се наричат летящите машини, използвани от боговете в древен индуски епос. Описвани са като летящи колесници, механични птици, дори летящи дворци... продукт на велика цивилизация, изгубена във времето. - Малкият летателен съд се отправи към единия от ъглите на стаята, повъртя се там и бавно се снижи към земята. Когато жуженето на двигателите спря, Коил отиде при дрона, следван от Нина - и тримата му бодигардове.
   Тя видя, че нещото, което виси отдолу, е пушка за стрелички, над която се забелязваха лещите на камерата.
   -Значи така сте упоили тигъра? Готина малка играчка.
   -Оръжието имаше конвенционален спусък, дърпан посредством механизъм, който се подаваше през корема на дрона. В магазина имаше още две стрелички, които се изстрелваха чрез малка бутилка със сгъстен въздух.
   Тя се наведе по-близо. Количеството транквилизант, което бе необходимо, за да повали толкова голям звяр като тигъра, беше потенциално опасно и за човек. Само ако успееше да достигне спусъка...
   -Ванита си има нейните любимци, аз си имам моите. Израснах под излитащите самолети на летището в Бангалор и като малък смятах, че големите самолети савиманите,за които ми разказваше баща ми, когато четеше Ведите и Махабхарата. Всъщност исках да стана инженер, да строя самолети, но след това открих компютрите. - Коил забележимо се оживи, когато спомена любимия си предмет. - Но все още ме интересуват. Притежавам голям дял в един от индийските производители на въздушни военни съдове и сампроектирах този дрон. Постигането на високо съотношение тяга-тегло при малка рамка беше...
   -Прамеш - изфуча жена му откъм контролната станция, - щом сеналагада говориш с нея, поне се постарай да не се отклоняваш от темата.
   Лицето на Коил си възвърна предишното безизразно изражение.
   -Но да, Криптата на Шива. Аз вярвам, че съществува и освен това вярвам, че в нея се крие начинът за израстването на света до следващия етап на съществуване - думи на самия Шива, мъдростта на един бог. - Нина го изгледа продължително. - Вие не ми вярвате.
   -Струва ми се... невероятно. Меко казано.
   -Защо? В собствените ви преводи се казва, че свещениците са показали на Талънор каменни плочи от Криптата. Ведите на Шива, думите на Бога.
   -Което не означава, че са изсечени от самия Шива.
   -Не казвам, че са. Важното е, какво казват... и кога са били направени. Доктор Уайлд, чувала ли сте заюгите?
   -Накарахте ме да си размърдам паметта, така че да - това са циклите на живота в индуистката митология.
   -Правилно. В настоящия цикъл има четири етапа: Сатя-юга, Трета-юга, Двапара-юга и най-накрая Кали-юга. Кали-юга е последната, най-изродена част от цикъла, далеч от златната епоха на Сатя-юга. Освен това еюгата,в която се намира светът в момента.
   -Но това се среща практически във всяка религия - каза Нина. - Настоящето винаги е най-лошото време, а в миналото нещата винаги са били по-добре. Или става въпрос за носталгия, или за „доказателство”, че светът се е принизил до греховност и упадък - и единственият начин да се спаси от това е чрез съответния фундаментализъм, предпочитан от проповедника.
   -Но в случая на индуизма всичко това е истина. Светът затъва все повече в мрака, докато Шива не сложи край на цикъла.
   -Чрез унищожение.
   -Така може да започне новият цикъл. Нова Сатя-юга, време на просветление и блаженство. И ведите на Шива ще помогнат това да се случи.
   -Как?
   Той пренебрегна въпроса и.
   -Кодексът на Талънор доказва, че ведите на Шива са съществували по времето на Атлантида, около деветхилядната година преди новата ера, нали?
   -Точно така.
   -Тогава сигурно са написани през някоя по-ранна юга - най-кьсно през Двапара-юга. Индуисткият календар е много стар, а ние знаем точната дата, която е започнала Кали-югата: 3102 пр. н. е. По-точно двайсет и трети януари по грегорианския календар. И тъй като думите, написани във ведите на Шива, са от по-ранна юга, те са по определение почисти, по-просветени от всичко, създадено в покварената Кали-юга. Те ще поставят крайъгълния камък на новата епоха, когато тя започне - когато азпоставяначалото и.
   -О, значи вече се мислите за Шива? - попита слисаната Нина.
   -Не, просто осъществявам завета му. Но до края на цикъла трябва да притежавам ведите на Шива. Те са ключът към спасяването на човечеството. Без учението на Шива от едно по-просветено време, светът ще изпадне отново в поквара и всичко, което съм постигнал, ще бъде напразно. За да открия ведите на Шива, трябва да намеря Криптата на Шива и да вляза в нея - а за да го направя, ми трябва Кодексът на Талънор.
   -Но нали имате преводите? Защо ви е нужен самият Кодекс?
   -Заради ключа, доктор Уайлд. Ключът, който свещениците показали на Талънор - ключът, изобразен на корицата на Кодекса. Изображението ще ми помогне да направя дубликат. Който ще използвам, за да отворя Криптата.
   -Ще ви е нужно нещо повече от ключ - посочи тя. - Свещениците казали на Талънор, че „само онези, които познават любовта на Шива” могат да го използват.
   -Но аз познавам любовта на Шива - каза Коил. - Цял живот съм я познавал. Шива не се интересува от кастите. И двамата със съпругата ми сме далити - кастата „от черния списък”, както ги нарича правителството... или „осквернените”, както най-вероятно ги знаете на Запад. Най-нисшата каста, потискани и презирани единствено заради това, че са се родили и заради професиите на предците им отпреди векове. - В гласа му се усети горчивина. - Дори днес Ванита и аз страдаме от предразсъдъците - и то от хора, чиито бизнеси, чиитоживотибихме могли да купим и продадем просто ей така.
   -Аха, значи всичко, което правите, е заради страданията на кастата ви, така ли? - попита подигравателно Нина.
   -Донякъде - отвърна Коил, отново приемайки буквално думите и. - Аз вярвам в даването на власт на онеправданите, независимо дали чрез достъпа до информация, или чрез някои по-директни мерки.
   Тя махна с ръка към тримата бодигардове.
   -Като им плащаш да ти вършат мръсната работа?
   -Някои проблеми не могат да се решат просто чрез обсъждане. Като Урбано Фернандес, който би сключил сделка с Интерпол, ако Мадиракши не го беше накарала да замълчи. - Мъжът без език изгъргори нещо, Коил отговори на хинди. - Горката Мадиракши. Тя беше вярна служителка.
   -Да, Еди ми разказа колко е лоялна. Предпочела да се самоубие пред това да бъде арестувана.
   -Тя беше много добра в работата си. Окото и било избодено от някакъв пияница, който я сбъркал с проститутка. Двамата с Ванита разбрахме за нея от благотворителната ни организация и платихме за пластична операция, след това използвахме Кексия, за да открием нападателя и. Той се превърна в тестов обект за нея... тайното ни оръжие, ако може така да се каже.
   -Вие сте истински хуманист - рече Нина. Тя изгледа тримата мъже. - Имате си боливудски Брус Ли - каза тя за Тандон, който изглеждаше по-скоро развеселен, отколкото раздразнен от обидата. - Какви са историите на тези двамата?
   -Дхирен Махаджан - каза Коил, посочвайки брадатия гигант, след което пръстът му прескочи към мъжа с изпилените зъби, - и Нахари Сингх. Нахари участваше в незаконни улични боеве, но не по свой избор - беше принуден заради дълговете на семейството си. Не беше от най-големите бойци, затова собствениците му му осигурили предимство.
   Сингх я дари с акулска усмивка.
   -Значи работодателят ти няма нужда да ти осигурява зъболекарски услуги, а?
   -Изборът е бил негов. Понякога осакатяването може да се окаже полезно. Както сама разбрахте. - Нина разтърка раздразнено превързаната си ръка. - Колкото до Дхирен, той работеше за един гангстер, но се сближил твърде много с приятелката му. Едно древно наказание, което се прилагало от брамините, най-висшата каста, било поставянето на нажежен пирон в устата на грешниците. Гангстерът решил, че няма да е зле да възроди традицията.
   Нина погледна слисано брадатия мъж.
   -Господи! Да разбирам ли, че гангстерът, „собствениците”... вече ги няма?
   -Да, те преминаха в следващия кръг на съществуване. Но Дхирен и Нахари, и Шапал са просто мои служители - и също като мен и Ванита са служители на Шива. Вярата ми в негоме направи такъв, какъвто съм сега. И сега съм готов да му се отплатя, като отведа човечеството в следващия цикъл. - Той пристъпи към дрона. - И така, доктор Уайлд. Следкато вече знаете намеренията ми, аз искам да ви попитам: ще ми помогнете ли да намеря Криптата на Шива?
   Нина скръсти ръце на гърдите си.
   -Заради вас загина мой приятел, както и много други хора. Наистина ли вярвате, че ще се съглася да ви помогна доброволно?
   -Всъщност не. - Раменете му леко помръднаха. - Все пак дванайсет процента е твърде малък шанс. Но бях длъжен да опитам.
   Ванита му извика:
   -Слизам долу в лечебницата, за да наблюдавам операцията. - Тя тръгна към изхода, следвана от двамата си осакатени бодигардове.
   -Ще се видим в двореца - каза Коил и се обърна, за да я изпрати с поглед...
   Заставайки точно пред дрона, Нина се хвърли към машината. Тя хвана спусъка на пистолета със стреличките и го натисна. Оръжието подскочи в ръката и след силен удар от освобождаването на сгъстения газ, стоманената стреличка излетя от дулото...
   И спря на един инч от гърдите на Коил. Бърз като светкавица, Тандон протегна ръка и я хвана.
   Койл отскочи от мястото си с ококорени очи, а Тандон пусна стреличката в краката му.
   -Това... беше много глупаво от ваша страна, доктор Уайлд - каза той, възвръщайки хладнокръвието си.
   Реакцията на Ванита беше много по-емоционална. Тя се втурна към Нина, изкрещявайки:,Дръжте я!” на придружителите си. Нина се опита да се измъкне от тях, но бързо бешепритисната в ъгъла. Грамадният брадат мъж я сграбчи и изви ръцете и зад гърба. Тя се опита да го срита с токчетата си в пищяла, но той изви ръцете и още повече. Раменните и стави изпукаха болезнено, прогонвайки от главата и всякакви мисли за съпротива.
   Ванита пристъпи към нея, протегна ръката си и заговори на хинди. Острозъбият мъж се приближи до нея. За миг Нина се уплаши, че отново ще получи заповед да я ухапе, но вместо това той бръкна в джоба си и постави нещо в ръката на Ванита.
   Щрак.Предметът беше автоматичен нож; от дръжката му изскочи блестящо острие, дълго четири инча. Ванита злобно се протегна към косата на Нина, сграбчи дясното и ухо и опря острието в него. Нина замръзна.
   -Единствената причина още да си жива, е за да контролираме съпруга ти - изсъска Ванита. Тя плъзна острието по ушната мида на Нина, достатъчно силно, за да разреже кожата. Нина изпъшка от болка. - Но ако още веднъж направиш нещо такова...
   Ножът рязко се върна назад. Нина изпищя, когато острието се вряза в ухото и...
   -Ще те накълцам на парчета - завърши Ванина и отстъпи назад. - Шапал, ела с мен. - Тя върна окървавения нож на собственика му и хвърляйки един последен, изпълнен с омраза поглед към Нина, се устреми надменно навън, следвана от Тандон.
   -Откачена кучка такава! - извика Нина след нея, усещайки как кръвта се стича по врата и.
   Коил огледа раната и заинтригувано, сякаш проучваше лабораторен екземпляр.
   -Нахари, погрижи се за това - нареди той. По-дребният от двамата бодигардове се ухили презрително на Нина, разкривайки острите си зъби, и отиде да донесе аптечка. - Дхирен, освободи я.
   Гигантът пусна извитите и ръце. Тя притисна длан към ухото си и се намръщи при болката, която усети, щом го натисна. Ножът беше проникнал достатъчно надълбоко, за да разреже хрущяла.
   -Боже Господи! - проплака тя. - Шибана психопатка!
   -Надявам се това да ви научи да не ни подценявате - каза Коил. — Не правете грешката да ме мислите просто за някакъв обикновен компютърджия. - Думата прозвуча странно, произнесена с безизразния му глас. - Аз израснах в беден квартал. Преборих се за всеки сантиметър от пътя си дотук. И ще направя каквото е необходимо, за да постигна целите си.
   Сингх се върна с една аптечка и се приготви да сложи лепенки на ухото на Нина, но тя ги грабна от ръцете му.
   -Сама ще се оправя - сопна му се тя. Докато се занимаваше с опаковката, тя погледна към Коил. - А какви савсъщностцелите ви? Какво смятате да правите, щом намерите ведите на Шива?
   Той не отговори, а махна с ръка на бодигардовете си да изведат Нина от стаята.

   10.

   Ню Йорк

   -Значи това ни е задачата - каза Еди. - И трябва да я свършим до утре през нощта. Някакви идеи?
   Израженията по лицата на хората в стаята бяха най-различни, но нито едно не изразяваше самоувереност. Пръв заговори Мак.
   -Ясно е, че всички ще направим всичко възможно да помогнем - каза той, - но няма ли да е по-добре да тръгнем след тоя тип Коил и да освободим Нина?
   Еди поклати глава.
   -Оставил е Зек да ме следи. Ако го нямаше, досега да съм се метнал на самолета на път за Индия да му разбия физиономията.
   -Не може ли просто да напердашим тоя тип Зек следващият път, щом се появи? - попита Мат Трули.
   -Трябва да се обажда на хората на Коил в определени часове. Ако пропусне някое обаждане...
   Лицата на приятелите му отново помръкнаха.
   -Въобще смяташ ли, че има начин да се промъкнеш в сейфа? - попита Карима Фаран, която седеше до годеника си на дивана.
   Еди посочи широката шест фута стоманена вентилационна тръба, която стърчеше от едната стена.
   -Според чертежите, които Лола ми даде, това има същите размери като вентилационните тръби в сейфа. Би трябвало да се побера в тях.
   Карима погледна подозрително тръбата и талията на Еди.
   -Сигурен ли си?
   -След миг ще проверя. Ако не мога, ще трябва да си правя спешна липосукция.
   -Наистина ли в сейфа има тръби, през които би могъл да пропълзи човек? - попита невярващо Мат. - Ако питаш мен, звучи ми малко като „Мисията невъзможна”. Имам предвид оригинала, не онази глупост с Том Круз. Истинския Джим Фелпс никога няма да стане предател.
   Еди леко се усмихна.
   -Отдавна ти се иска да го споделиш, нали?
   -Много си прав, приятел!
   Лола взе чертежите.
   -Трябвало е да ги направят големи по закон. Когато са строели ООН, те са били освободени от строителните правила на Ню Йорк, защото законово се намират на международна територия. Но пожарната все пак трябвало да реагира в случай на пожар, затова, когато преди няколко години сградата беше подновена, те ги накараха да направят всичко както си е по закон. И едно от правилата гласеше, че сейфовете трябва да имат външна вентилация в случай, че някой остане заключен вътре... е, другото беше, че отдушниците към подземните етажи трябва да могат да пренасят минимално количество въздух за минута.
   -Което означава - додаде Еди, потупвайки тръбата, - че те трябва да са ей толкова дебели. Девет на четиринайсет инча.
   -Само че - продължи Лола, - те очевидно са се сетили, че подобни грамадни отдушници в сейфа въобще не са добра идея. Затова онези, които стигат до защитените архиви на ООН, имат вградени вътре в тях решетки, през които да може да преминава въздух, но не и хора. А истинската въздушна вентилация започва от шестия етаж. Ако се опитате да минете оттам, ви очаква падане от седемдесет фута височина, право надолу.
   -Значи единственият начин да се стигне до сейфа през вентилацията - каза Ради Башир, почесвайки се по брадичката, - е първо да се озовете в самата стая, където се намира сейфът.
   -Горе-долу е така - каза Еди.
   -А охраната няма ли да заподозре нещо?
   -Ами това е просто още нещо, цо което трябва да помислим, нали? Освен всичко останало - избягването на охранителните камери, изключването на алармите, взимането на Кодекса от сейфа, изнасянето на проклетото нещо от сградата, без никой да забележи...
   -Аз мога да се оправя с охранителните камери - каза Рад. - Ако Мат успее да докара подводницата под смесителното табло.
   -Серво ще стигне дотам за нула време - отвърна Мат с лека обида в гласа.
   -Серво ли? - попита Мак.
   -Сегментирано роботизирано превозно средство за подводни операции. Като змия е — работата му е да криволичи през тесните подводни пространства. Но трябва да го направим по време на най-високия прилив, което означава, че няма да разполагаме с много време. Ако нещо ни задържи, той ще остане заклещен долу, когато нивото на водата спадне.
   -И всички ще бъдем прецакани - додаде Еди. - Което означава, че още сега трябва да обмислим всичко. И то бързо.
   -Най-трудно ще бъде сглобяването на всички части - каза Мак. - Но ако някой може да се справи, то това си ти.
   -Благодаря ти - отвърна Еди с колеблива усмивка. - Но ако искам да спася Нина, ще се наложи да го направя, нали?
   -Тогава по-добре да измисляме плана. - Мак се изправи и изкуственият му крак изскърца, когато се отпусна върху него. - Но първо нека да видим как стоят нещата с вентилацията. Ако не можеш да минеш през тази тръба, всичко отива по дяволите още преди да сме започнали.
   -Защо трябва точно ти да го направиш, Еди? - попита Карима. Тя се изправи, изпъвайки слабото си тяло. - Аз ще вляза много по-лесно.
   -Аз ще го направя - каза твърдо Еди. - Ако ме хванат, така да бъде, но няма да позволя някой друг да го отнесе вместо мен. Добре, да видим как стоят нещата.
   Двамата с Мак поставиха тръбата на земята. Лола я огледа от единия край.
   -Леле, Еди! Това наистина ли е широко девет инча? Не ми изглежда много голямо.
   Еди си мислеше същото, отворът му се струваше невъзможно малък. Той съблече пуловера си.
   -Така. Мат, Рад, дръжте го да не мърда. Мак, помогни ми.
   Двамата мъже сграбчиха тръбата, Еди легна по корем и протегна ръце, свивайки раменете си колкото можеше, преди да започне да се придвижва напред. Лакти вътре, бицепси... Ръбовете на тънкия метал се забиха и в двете му страни. Щеше ли въобще да влезе?
   -Можеш да се справиш - рече окуражително Мак, сякаш четеше мислите му. - Само се изкриви леко - лявата страна надолу, дясната нагоре.
   Това движение му осигури допълнителния един инч, от който се нуждаеше. Той се намъкна в тръбата. Боже, колко тясна беше! Раменете му бяха най-широката част от тялото му, така че теоретически би могъл да влезе целият - но вече усещаше как го обзема неприятното чувство на клаустрофобия.
   -Не спирай - каза му Мак.
   Еди изсумтя и продължи лека-полека да напредва. Горната страна на тръбата се търкаше в главата му, принуждавайки го да я обърне настрани, което допълнително му причиняваше неудобство.
   -Мамка му - каза той. Пръстите му вече бяха започнали да се изпотяват и да се плъзгат по гладкия метал. - Не мога да се захвана.
   -Чакай - рече Мат. - Донесъл съм едни неща, които могат да ти помогнат.
   Еди погледна напред; всекидневната му се беше свила до малък правоъгълник, обграден от матова стомана. Нина надникна през отвора.
   -Как се чувстваш, Еди?
   -Като проклет шампион - отвърна той с несигурна усмивка. Лола се отмести и в отвора се появи закръгленото лице на Мат.
   -Ето, приятел - каза австралиецът, поставяйки нещо в ръката на Еди. - Да видим, дали ще свърши работа.
   Той огледа тежкия предмет: дебел диск от тъмен метал с пластмасово покритие, върху което имаше превключвател.
   -Какво е това?
   -Портативен електромагнит за подводни спасителни операции. Самозареждащ се; батерията е в кутията и е много мощна. Опитай го - само натисни превключвателя. Но внимавай. Гледай пръстите ти да не попаднат вътре - може да ги смаже.
   -Мерси за подсказката. - Еди внимателно натисна превключвателя. Магнитът веднага се залепи за стоманата с такава сила, че цялата тръба задрънча. - Господи!
   -Не е много тихо - отбеляза сухо Мак.
   -Бебешки стъпки, а? - рече Мак. - Първо да видим дали действа. Еди, опитай се да се издърпаш напред с него.
   Еди изключи магнита и се протегна колкото се можеше напред, преди отново да го активира. Макар да го притисна силно към метала, при включването му отново се чу потракване.
   -Това е проблем - промърмори той, придръпвайки се напред, - и... мамка му! Магнитът се плъзна по стоманения панел с пронизително скърцане. - А това съссигурностще бъде проблем!
   Мат се появи до отвора.
   -Проклятие. Боях се, че точно така ще стане. Създадено е да поддържа отвесни товари, не успоредни - непрекъснато ще се плъзга.
   Еди изключи магнита.
   -По дяволите. Все пак благодаря, че опита.
   -О, не съм приключил още, приятел! - Мат измъкна магнита и го замени с друг уред. - Това може да свърши по-добра работа.
   -Смукателна купа? - попита Еди, обръщайки я върху дланта си. Плосък черен гумен купол с диаметър около пет инча и прикрепена към него метална дръжка с U-образна форма. - Сега вечесъвсемзаприличах на Джим Фелпс.
   -Под дръжката има една ръчка - издърпай дръжката нагоре, завърти ръчката и притисни отново дръжката надолу, за да се създаде вакуум. Когато искаш да я освободиш, просто завърти ръчката наобратно.
   Еди направи опит, и въздухът излезе със съскане изпод купола, когато отново върна дръжката. Придърпа се нагоре по тръбата и с облекчение установи, че за разлика от магнита, уредът се държи здраво. Освободи го със съскане, премести го напред, залепи го отново. Придърпване...
   -Хмм - каза Мак, когато гърбът на Еди се заклещи на горния отвор на тръбата. - Май ще се наложи да свалиш някое друго килце.
   -Има какво да сваля... - изкиска се Лола и се изчерви. - Извинявай. Не е смешно.
   Карима се наведе да погледне отблизо, докато Еди се гънеше в опит да премине препятствието.
   -Всъщност тя е права. Не става въпрос за размера на задника ти...
   -Да не би да твърдиш, че имам дебел задник?! - отекна роптаещият глас на Еди.
   - ...а за това, какво си облякъл. Дрехите ти се закачват по ръбовете. Не трябва да го правиш с дънки; трябва ти нещо по-впито.
   Мак постави длан на задника на Еди и го натисна надолу. Еди се намъкна още малко навътре.
   -Надявам се, че това беше ръката на Карима.
   -Разбира се - отвърна Мак и и намигна.
   След като целият влезе вътре, Еди вече можеше спокойно да се придвижва напред. Все още беше ужасно тясно, но използвайки засмукващата купа, той успя да достигне до края за сравнително кратко време. Мат и Рад го издърпаха навън.
   -Боже! Не страдам от клаустрофобия, но след това може и да започна. - Дори пропълзяването на толкова кратко разстояние го беше накарало да се изпоти. Как ли щеше да се справи с далеч по-дългата тръба до сейфа?
   Мак си мислеше същото.
   -Еди, изглеждаш ми смазан, а измина само шест фута. А когато отидеш там, ще носиш и оборудване със себе си. Трябва да намерим начин да го направим по-лесно.
   Еди избърса веждите си с ръка.
   -Добре, Мат, имаш време до утре да измислиш смаляващ лъч. - Шегата му леко разведри обстановката, но всичко се промени след краткото жужене на входния звънец. - Мамка му, това трябва да е Зек. Мак?
   Мак измъкна револвера си и зае позиция в кабинета, докато Еди пускаше Зек в сградата.
   -Така — каза Еди на останалите, — бъдете спокойни, аз ще се оправя с това. - Накани се да тръгне към вратата, когато забеляза чашата, от която беше пил Мак и бързо я отнесе в кухнята. За колкото по-малко хора знаеше Зек, толкова по-добре.
   Почукване на вратата. Еди пусна босненеца вътре. Зек носеше устойчива на удар пластмасова кутия с размера на дипломатическо куфарче, както и войнишка торба. Огледавраждебните лица с пренебрежителен поглед преди да проучи тръбата.
   -Това е размерът на вентилаторните шахти в ООН?
   -Да - отвърна Еди.
   Той пъхна кутията в единия край на тръбата и я натика навътре. Влизаше, но трудно.
   -Голям късмет. Трябва да вземеш това с теб.
   -Какво е то?
   Зек издърпа обратио кутията и я отвори, разкривайки уред, който приличаше на разглобен скенер, монтиран върху прозрачен пластмасов резервоар с дълбочина около петинча.
   -Портативен уред за бързо прототипиране. Напълваш го...
   -Аз съм използвал такова - намеси се Мат. - В сканиращата глава има два лазера и там, където се пресекат, веществото в резервоара се втвърдява. Така изграждат слой върху слой, също като триизмерна факс машина. Щом приключиш с копирането, просто го изваждаш от резервоара.
   -И какво ще прави това нещо? - попита Еди.
   Зек се усмихна сардонично.
   -Ръката на жена ти. Утре ще ти дам мемори карта с нейния отпечатък.
   Мат изгледа подозрително уреда.
   -Каква му е резолюцията? Онези, които аз използвах, не бяха достатъчно прецизни, за да копират пръстови отпечатъци.
   Зек се замисли за миг.
   -В суб-милиметри, каквото и да означава това. Ще свърши работа.
   -Дано да е така - изръмжа Еди.
   Мат имаше още технически въпроси.
   -А какво е веществото в резервоара - фотополимер или термопластичен прах? Колко време ще е необходимо докато изработи отпечатъка?
   Наемникът се намръщи.
   -Десет минути, а течността е в чантата - няма никакво значение каква е! - Той погледна Еди. - Трябва ти само да знаеш как работи. Щом отпечатъкът е готов, ще трябва да изчакаш да изстине до нужната температура, преди да го използваш. - Той отвори торбата и извади един дигитален термометър. - Освен отпечатъците, скенерът проверява и телесната температура.
   Еди разтри челото си.
   -Чудничко, още нещо, за което да се тревожа.
   Зек прегледа чертежите.
   -Как върви планът ти?
   -Напредваме. Но трябва да поработим още, за да се получи наистина. Донесе си малката играчка, сега се разкарай оттук и ни остави да работим.
   Без да се впечатли от обидата, Зек тръгна към коридора.
   -Кодексът трябва да ми бъде донесен до утре през нощта. Ще чакам.
   -Да - отвърна студено Еди. - Аз също. - Той изчака Зек да си тръгне и заключи вратата.
   Мак излезе от кабинета.
   -Копеле. През цялото време ми беше на мушката - само ако беше казал, можех да му пръсна главата.
   -Не още - отвърна Еди. - Не мога да направя нищо, докато Нина не е в безопасност.
   -Нали знаеш, че сигурно е получил заповед да те убие в мига, щом му предадеш онази книга? И че най-вероятно възнамеряват да убият и Нина?
   Еди се усмихна тъжно.
   -Разбира се, че го знам. Тогава в действие влиза план Б.

   11.

   Индия

   Рязко почукване по вратата откъсна Нина от мислите и.
   От предишния ден стоеше затворена в стаята си; храната и се носеше там, а в коридора винаги стоеше пазач. Беше обмисляла бягство през прозореца, но той беше твърде високо, за да скочи оттам - освен това продължаваха да я следят с електронни сензори и малко след като отвори прозореца, пазачът влезе и и нареди да го затвори. Тя се надигна в леглото.
   -Какво?
   Влезе Тандон.
   -Господин Коил иска да ви види.
   Тя нямаше никакво желание да се среща с него, но реши, че поне ще разнообрази малко престоя си. Освен това всичко, което успееше да научи за плановете му, щеше да им бъде от полза.
   -Добре. Води ме.
   Тандон я поведе през двореца към една голяма стая с висок таван. В първия момент тя се зачуди дали не са я завели в някаква странна високотехнологична дискотека: стаята беше тъмна, в центъра и се издигаше странна куполообразна структура, в чиято вътрешност примигваха светлинки. Това бяха десетки големи плоскоекранни монитори,които бяха подредени така, че да образуват почти триста и шейсет градусова видеостена.
   -Заповядайте, доктор Уайлд - извика Коил от вътрешността на инсталацията. Тандон и посочи една пролука между екраните. Тя примигна и влезе, изумена от гледката във вътрешността на купола. Всеки екран като че ли показваше нещо различно - предавания от телевизионни мрежи от цял свят, уеб страници, сложни компютърно генерирани графики и таблици, които непрекъснато се променяха.
   Коил стоеше в средата пред една тясна стойка, която напомняше катедра, и гледаше към група монитори. Той вдигна ръка и направи жест на захващане и придърпване с показалец и палец. Информацията от няколко монитора се събра в единия от тях; отстрани се появиха нови фигури, готови да заемат мястото и. Той ги вкара в мониторите, следкоето вдигна ръка към ухото си, сякаш държеше невидим телефон, и започна да почуква във въздуха с другия си показалец. На екрана се появи курсор, който започна да се плъзга върху изображението на компютърната клавиатура, появила се върху образите. Нина осъзна, че сензорите, вградени в катедрата, разчитат движенията му: жестов контрол над технологията. След миг през говорителя се разнесе мъжки глас, който говореше на хинди. Коил му даде стегнати инструкции и свали ръката си, прекъсвайки разговора. Виртуалната клавиатура изчезна. Той провери екраните и се обърна към Нина.
   -Добре дошла в моя инфотарий.
   -Страхотно — рече тя равнодушно. - Хваща ли канал „Хистъри”?
   -Хваща всички канали. Позволява ми да обработвам данни за част от времето, което обикновено е необходимо при използването на конвенционалните медии. Това е най- ефективният начин да не бъда смазан от товара информация, с която работя всеки ден.
   Нина започна да чувства замайване от постоянното примигване на екраните.
   -Мисля, че бих предпочела вестниците.
   -Трябваше да се досетя, че като археолог бихте предпочели нещо архаично. Но пък и Ванита не го харесва. Твърди, че от него я боли глава.
   -Обзалагам се, че често ви го казват, нали?
   Коил или пренебрегна подигравателната жилка в думите и, или по-вероятно, просто не успя да я разбере, както обикновено.
   -Но аз не ви повиках тук, за да обсъждаме бъдещето на информационния обмен. - Той протегна ръце и ги разпери в красноречив жест:това тук е достатъчно.Визуалната какофония изчезна, заменена от инфотарийния еквивалент на компютърен десктоп. Той вдигна ръка и „чукна” във въздуха: докоснатата икона запулсира и екранът се изпълни с текст.
   Тя веднага разпозна превода на Кодекса на Талънор - но не съвсем същия като онзи, който беше чела. Фразеологията беше малко по-различна, а някой от частите, които всеоще не бяха преведени от АСН, тук бяха попълнени.
   -Това вашият превод ли е?
   -Да, извършен от Кексия. Както вече ви казах в Сан Франциско, тя има много повече способности от обикновената преводаческа програма. Кексия се самообучава чрез анализи - и не само на езици, а на всякакви обекти. Колкото повече информация има, толкова по-точен е резултатът.
   -Но очевидно не може да ви даде всички отговори. Иначе защо съм ви аз?
   -Въпреки че Кексия успя да направи този превод за няколко часа, а не за месеци, колкото бяха необходими на АСН, на нея все пак и липсва дедуктивното мислене в случаите, когато няма достатъчно информация.
   -Значи печеля точка за опит и интуиция - каза Нина, спомняйки си разговора им в изложбената зала.
   По безизразното лице на индиеца пробяга сянка на раздразнение.
   -Все пак научих достатъчно от нея. Чрез анализ на Кодекса и сравнение с останалите достъпни данни, Кексия откри приблизителното местонахождение на Криптата на Шива. - Ново почукване във въздуха и на видеостената се появи карта. - Доста е лесна за откриване, като се замисли човек - всеки истински последовател на Шива би се досетил, но пътешествието на Талънор помогна за потвърждаването на местонахождението и. - Той посочи с пръст и курсорът замръзна на картата. - Планината Кайлаш - домът на господаря Шива.
   -В Тибет ли се намира?
   -Да. На около седемдесет километра от границата между Индия и Китай - макар че е доста трудно да се определи, тъй като граничната линия е доста спорна.
   -Но със сигурност се намира откъм китайската страна - посочи Нина. - Малко ще ви е трудно да отидете и да душите наоколо.
   -Изобщо не е така. Първо, аз имам отлични връзки с китайското правителство - компанията ми осигурява софтуер и различни услуги. Второ, Свещената планина е място за поклонение на индусите. Всяка година хиляди пътуват дотам. Това е най-високата непокорена планина в света - дори китайците не са се осмелили да се месят там.
   -Но вие ще се осмелите, нали?
   Той я погледна обидено.
   -Разбира се, че не. Освен това е почти сигурно, че Криптата не се намира в самата планина. Свещениците са стигнали до нея за един ден.
   -И са се върнали за един час.
   -Парадокс, който Кексия отбеляза. Може би двете точки са били свързани с река и те са се спуснали надолу по течението, връщайки се обратно за малка част от времето, необходимо да се изкачат дотам.
   Нина за малко да каже, че за да посети индуския храм, Талънор се е отдалечил от реката, но реши, че даването на каквато и да е информация е лоша идея. Вместо това предпочете да смени темата.
   -Все още не мога да разбера как отварянето на Криптата на Шива ще доведе до края на света. Ще направите невероятно археологическо откритие, плочи с надписи, направени може би от ръката на самия Шива, но после какво? Това едва ли би довело до апокалипсиса.
   -Апокалипсисът ще настъпи въпреки всичко, доктор Уайлд. - Коил се обърна към нея; заради отраженията в стъклата на очилата очите му приличаха на безизразни дискове, също като изражението на лицето му. - Човечеството потъва в нова тъмна епоха на насилие и безправие. Ще се възцари варварщината. През следващите петдесет години модерното общество ще бъде унищожено.
   Нина вирна глава.
   -Вие не сте първият човек, който предсказва неизбежния Армагедон. Откровението на Йоан, Нострадамус, всичките онези глупости за края на света през 2012 година от календара на маите... и всички те се оказаха грешни.
   -Не и този път. Неизбежно е. - Той махна с ръка и край тях светнаха нови екрани. Появиха се образи — изсичане на гори, бълващи отрови фабрики, бунтове, горящи сгради, както и диаграма след диаграма, в които графиките с тревожна бързина се изстрелваха нагоре... или надолу. - Кексия прави логически предсказания, базирани на наличните данни. Резултатът винаги е един и същ - край на цивилизацията, каквато я познаваме. Единствената променлива в уравнението е времето.
   -Много симпатична пауърпойнт презентация - рече саркастично Нина. - Но използването на математика в предсказанието за гибелта на човечеството не означава, че то ще се сбъдне. Хората са го правили още от времето на Томас Малтус през осемнайсети век, а както се оказва, ние все още сме тук.
   -Но не можете да отречете, че обществото деградира все повече, докато навлизаме в Кали-юга. В Махабхарата е написано: „грехът ще се множи и процъфтява, а добродетелите постепенно ще избледнеят и ще изчезнат”. Убедете се сама. - Ново махване с ръка и депресиращата картина на екраните беше заменена от колони с изписан текст. - Това са думите, които най-често се използват в Кексия. Милиарди хора имат достъп до най-големия източник на познание в историята и какво търсят там? - Той мушна с пръст към екрана и думите започнаха да проблясват в яростно червено под виртуалното му докосване. - Секс! Порнография! Ежедневни новини за безполезни знаменитости! Изображения на насилие и унищожение! Най-интимните желания на обществото, изложени на показ. Моралната корупция е навсякъде около нас. Заслужава ли си това да бъде спасено?
   -Добре де, не сме идеални, но...
   Лека усмивка разтегна гладките бузи на Коил.
   -Искате ли да видите своите най-интимни желания, доктор Уайлд? - Стилизираната клавиатура се появи върху екраните; той започна да „пише” във въздуха, бутоните започнаха да примигват, докато въвеждаше текста.
   Нина се подразни, забелязвайки името си сред думите и дори се ядоса при появата на новия списък.
   -Чакайте малко, как се сдобихте...
   -Кексия помни всичко. Кой я е използвал, кога и защо. И когато анализира нови данни, тя ги добавя към всичко останало, което е научила. Дори може да познае с голям процент вероятност дали вие или вашия съпруг сте я използвали. - Той въведе нови команди и списъкът се раздели на три колони: едната под името на Нина, другата на Еди и последната, озаглавенаНеопределен.Коил подчерта една от думите в списъка на Еди. - Ето например, според мен е малко вероятно вие да се интересувате точно от тази тема.
   Нина се намръщи, след което дори се изчерви, откривайки, че съпругът и очевидно има ексцентрични интереси, за които тя нямаше никаква представа.
   -О, ще се наложи да поговоря с него затова!
   -И вие не сте съвсем невинна, доктор Уайлд. Да погледнем ли? - Курсорът се завъртя върху списъка.
   -Ъъъ, не, добре, разбрах какво имате предвид! - Коил самодоволно скри изображението. - И какво смятате да правите с всичката тази информация? Да изнудвате всеки, който използва интернет?
   -Не. Възнамерявам да сложа край на Кали-юга. - Той произнесе думите със същия равна механична сухота, с която се характеризираше говорът му. - Разпадането на настоящата цивилизация е неизбежно, но тъй като тя е част от цикъла на съществуване, възраждането - новата Сатя-юга, новата зора на добродетелите - също е неизбежно. Компютърните ми модели подсказват, че колкото по-скоро приключи Кали-юга, толкова по-кратък ще бъде периодът на хаос преди започването на Сатя-юга. Както вече казах, може да минат петдесет години, докато настъпи естественият край, петдесет години на упадък и разлагане, което означава, че възраждането ще започне от най-ниската си точка. Ще мине цял век преди да започне новата епоха - век на болка и страдание. Но ако краят бъде сложенсега...ще са необходими само десет години.
   -Но това са все пак десет години на хаос.
   -По-добре десет, отколкото сто. - Той пристъпи към нея. - Аз не съм пасивен човек, доктор Уайлд. Издигнах се от бедните квартали, като откривах възможностите и се вкопчвах в тях, променях света около мен така, че да се възползвам от него. Това ще бъде решаващата възможност и азтрябвада се възползвам от нея за доброто на човечеството. Аз ще сложа край на Кали-юга - но освен това ще поставя началото на Сатя-юга.
   -Падането на цивилизацията като благоприятна възможност за бизнес, а?
   -По-скоро като ръководна насока. Събирал съм ресурси от цял свят - хора с жизнено важни умения, запаси от храна и убежища, защитени архиви на данни в отдалечени места като Монголия и Гренландия, сателитни комуникационни връзки, които ще останат незасегнати от войните на земята. Те ще бъдат активирани в услуга на нуждаещите се след световния колапс.
   Нина присви очи.
   -И сигурно ще има някакви условия.
   -Светът трябва да признае, че Шива е истинският бог на сътворението. Точно затова наех Урбано Фернандес. Някои от предметите, които той ми осигури, са тук заради тяхната собствена защита; те представляват незаменими културни съкровища, които със сигурност ще бъдат откраднати или унищожени във времената на хаос.
   -А междувременно просто ще останат в личната ви колекция „на сигурно място”?
   -Обаче - продължи той, без да обръща внимание на думите и - някои от тях ще ми дадат преимущество на местата, където думата на Шива няма да бъде чута.
   -Като Саудитска Арабия - осъзна тя. - Но в случай на глобален колапс никой няма да им купува петрола, а те не разполагат с кой знае какви други ресурси. И тогава вие им казвате: „Ако искате помощ, ако си искате обратно Черния камък, аз искам нещо в замяна”.
   -Точно така. Парите няма да са от особено значение след колапса, но влиянието ще бъде. Властта над саудитците ще ми даде влияние над исляма, властта над италианците ще ми осигури влияние в римокатолицизма и така нататък. Ще го използвам, за да разпространя словата на Шива - истинските, непокварени слова, които ме очакват в Криптата.
   -Ако питате мен, всичко това много ми звучи като изсмукано от пръстите - намръщи се Нина. - Не можете да промените вековни вярвания и традиции чрез изнудване.
   -Когато са гладни и отчаяни, хората са готови на всичко. Когато един бог ги е предал, а друг им обещава надежда, ще го приемат ли? Според мен, да.
   Нина бавно започна да обикаля около него, Тандон вървеше като сянка по петите и.
   -И как смятате да постигнете всичко това? Не виждам как една търсачка може да се превърне в предвестник на апокалипсиса.
   -Значи ви липсва далновидност, доктор Уайлд. Кексия ще играе жизненоважна роля.
   Тя разбираше, че той си умира да я впечатлява с интелигентността си; въпросът беше каква част от информацията егото му ще го подтикне да разкрие? В гласа и се появи леко подигравателна нотка на недоверие.
   -Смятате да сложите край на света, използвайки резултатите от търсачката? Как?
   Той вдигна ръцете си и виртуалната клавиатура се появи върху екраните. Няколко команди и на стените грейнаха безброй страници от новинарски сайтове по цял свят.
   -Хората подбират източниците си на информация не защото смятат, че са безпристрастни, а защото отразяват собствените им виждания за света. Техните интереси - техните страсти, ако щете. - Той погледна към екраните. - Всички тези страници представят терористичния акт в Мумбай преди няколко седмици. Както сама виждате, той е отразенот десетки новинарски агенции в различни държави, всяка от които има собствена интерпретация на събитията.
   -Това не е новина, простете за каламбура.
   Нови команди.
   -Когато хората искат информация за нещо, те се обръщат към интернет търсачките. Като Кексия. Така, това тук са резултатите, които би видял един индиец, живеещ в Индия,който е потърсил информация за атентата.
   Появи се „облак” от резултати, като в центъра се намираха онези, които според Кексия, отговаряха най-точно на запитването. Нина проучи централната групичка; там заатаката се обвиняваха ислямски групировки, базирани в Пакистан.
   -Добре, но освен че изглежда по-красиво, не виждам с какво е по-различно от онова, което ще излезе в Гугъл.
   -Тогава вижте какви резултати ще излязат, ако търсенето се извършва от мюсюлманин или пакистанец. - Той отново написа нещо. Облакът с резултати се презареди... с доста по-различни заглавия.
   -Това... тук обвиняват индийското правителство в лъжа - видя Нина. - Че обвиняват пакистанците в нещо, за което не са виновни. - Изведнъж тя се досети за последиците. — Така се поражда напрежение между Индия и Пакистан.
   Коил кимна.
   -Както вече ви казах, Кексия сеучиот потребителите си. И след като я захранват с все повече информация, тя постепенно изгражда една обща картина на вярванията им. Проектирана е така с цел по-конкретна насоченост на рекламите... но може да се използва и за друго.
   -Вие нагласяте резултатите от търсенето - каза Нина обвинително. - Лъжете хората.
   -Съвсем не. Давам им онова, коетоочакватда намерят - подхранвам пристрастията им. Разгарям страстите им. Всички източници на информация в историята са филтрирали резултатите си в услуга на най-популярните гледни точки. Аз правя същото, но от по-благородни подбуди.
   -Благороднили? - сопна му се Нина. - Нима смятате, че разрушаването на съвременното общество и отнемането на не знам колко милиони животи е благородно дело?
   -Когато е в името на по-висша цел, да.
   -И как смятате да го постигнете? - Тя махна с ръка към екрана. - Разпалвайки страстите, поставяйки началото на война, да... но между кого? - Веднага щом заговори, тя осъзна, че Коил може би вече беше отговорил на въпроса и: той беше избрал обекта на демонстрацията си без колебание, сякаш вече го беше обмислил добре. Индия и Пакистан бяха ядрени сили, от десетилетия на ръба на открит конфликт. Дали стремежът му да се похвали с технологията си, с интелектуалното си превъзходство, не беше подвел ръката му?
   Въпреки това той отказа да отговори.
   -Скоро ще разберете. Както и останалият свят. Но не заради това ви доведох тук. Елате с мен. - Коил излезе от купола, а Тандон я побутна да тръгне след него.
   Коил заобиколи структурата с екраните и я поведе към единия край на залата. На едно бюро бяха подредени няколко високотехнологични уреда, но вниманието на Нина беше привлечено от нещо старомодно. В една стъклена витрина се намираше малък компютър от вид, който и беше непознат, но по дизайна - и състоянието му - тя предположи, че е от осемдесетте години.
   Коил забеляза интереса и.
   -Първият ми компютър - каза той. - „Спектрум плюс”. Всичко, което съм постигнал с Кексия, започна оттук. - В гласа му се промъкна нещо, близко до топлота. - Както малък изкарвах пари за семейството ми, като поправях и продавах счупените уреди, които намирахме на бунището - радиостанции, касетофони и така нататък. Не можех да повярвам, че някой е изхвърлил компютър! Беше повредено единствено захранването му и щом го поправих, смятахме да го продадем... но реших първо да поекспериментирам с него. Написах няколко прости програми - и както се казва, ударих джакпота.
   -Скромното начало - промърмори разсеяно Нина. При други обстоятелства историята за издигането от нищото би била интересна, но сега не беше в настроение да подкрепя носталгията на Коил.
   Тонът му се вледени още повече.
   -Точно така. Сега елате тук. - Тандон я бутна към бюрото. - Протегнете дясната си ръка.
   Нина изгледа с подозрение машината, която Коил настройваше. Тя наподобяваше струг, но там, където човек би очаквал да види режещия инструмент, се намираше силно излъскана призма.
   -Какво е това?
   -Лазерен скенер. Отпечатъкът на дланта ви е небходим за изнасянето на Кодекса на Талънор от сейфа на ООН. - Той посочи машината зад гърба и: уред за бързо прототипиране, идентичен с онзи, който Зек беше занесъл на Еди. - Използвайки шаблона от скенера, това ще създаде точно копие на ръката ви - достатъчно добро, за да излъже охранителната система.
   Нина поклати глава и стисна здраво ръце.
   -В никакъв случай няма да получите отпечатъка ми.
   -Ръката ви ще бъде изпратена в Ню Йорк по един или друг начин. От вас зависи дали ще бъде копие... или оригиналът.
   Изражението на Тандон подсказваше, че той би предпочел второто. Нина неохотно протегна ръката си. Коил я нагласи над скенера и натисна някакъв бутон. Призмата започна да се върти толкова бързо, че накрая се превърна в размазано петно. От тялото на скенера се разнесе ярка синкава светлина и от призмата изскочи тънък като игла лъч, който се разпиля в проблясваща мрежа. Тя премина бавно по дължината на дланта и. Машината изпиука, светлината изчезна, призмата изщрака и спря да се върти.
   Коил прегледа данните и я погледна доволен.
   -Отпечатъкът на дланта ви е записан. Вече разполагаме с всичко необходимо.
   Нина отдръпна ръката си.
   -Освен Кодекса. А без него сте нищо.
   -Това - отвърна Коил, - зависи изцяло от съпруга ви.

   12.

   Ню Йорк

   Еди чакаше в ъгъла на просторното мраморно фоайе на хотел „Делакорт” и наблюдаваше вратите, които водеха към Четирийсет и четвърта улица. През стъклото се виждаше малка, но възбудена тълпа, а персоналът на хотела отблъскваше назад всеки, който нямаше основателна причина да бъде в сградата.
   Часът беше почти осем вечерта. Приливът щеше да достигне връхната си точка в осем и четиринайсет минути и той очакваше сигнал от Пола, за да започне операцията. Мат трябваше да действа бързо.
   Някой си проправи път през тълпата отвън и беше набързо разпитан от портиера, преди да бъде допуснат вътре - Зек, облечен с тежък балтон и като че ли раздразнен от спирането. Той забеляза Еди и седна до него.
   -Какво става тук? - попита той, посочвайки блъсканицата отвън.
   -Папараци - отвърна незаинтересовано Еди. - В хотела има някаква звезда. - Той погледна кисело босненеца. - Носиш ли я?
   Зек му подаде малка мемори карта.
   -Отпечатъкът на жена ти. Прехвърли го в уреда и машината ще свърши останалото. Само не забравяй да изчакаш да се охлади до телесна температура, преди да я поставиш върху скенера. - Мъжът присви очи. - Освен това ми казаха да ти напомня какво ще се случи с жена ти, ако не ми донесеш Кодекса.
   -Не съм глух, по дяволите - изръмжа Еди, давайки си сметка, че това не отговаря напълно на истината. - Вече ми го каза.
   -Просто си върша работата.
   -Жена ти и синът ти знаят ли с какво се занимаваш? - Зек не беше подготвен за подобен въпрос и го погледна накриво. - Смяташ ли, че жена ти ще одобри това, че заплашваш да убиеш моята? Хлапето гордее ли се с тати убиеца?
   -Млъквай - сопна му се Зек. - Единствените хора, които съм убивал, са били целите на мисиите. Цивилните жертви не са по моя вина.
   -И това оправя всичко, така ли? - Еди го погледна кисело. - Хуго в никакъв случай не би работил с теб, ако му беше казал това. Но кой се интересува от морала, когато говорят парите, нали? - Това обвинение като че ли засегна босненеца, от което Еди изпита леко задоволство. - Сега искам да говоря с Нина.
   -И аз така си помислих. - Зек се обади. - Господин Коил? Чейс иска да говори със съпругата си. - Той изслуша отговора, след което подаде телефона на Еди.
   -Господин Чейс - каза Коил. - Надявам се, че сте готов да ми донесете Кодекса. В противен случай знаете какво ще се слу...
   -Да, да, спестете ми шибаните си заплахи - сопна му се Еди. - Момчето ви за поръчки вече ми ги стовари. Къде е Нина?
   -Тук, при мен.
   Настъпи пауза, в слушалката отекна кухо ехо и Нина заговори.
   -Еди? Добре ли си?
   -Добре съм, а ти?
   За миг му се стори, че не го е чула.
   -Еди? Там ли си... о, слава Богу! Да, добре съм. Виж какво, Еди, не можеш да го направиш. Знам отчасти какво планират семейство Коил. Те...
   -Достатъчно — каза Коил. Слабият ехо-ефект изчезна.
   -Господин Чейс, време е да ми донесете Кодекса. Направете го и съпругата ви ще се върне невредима при вас. - След тези думи линията заглъхна.
   Еди върна телефона на Зек, полагайки огромни усилия да не изрече на глас мислите си: Коил лъжеше. Нина не беше с него, закъснението от сателитната връзка показваше, че тя все още се намира в Индия. В мига, когато Коил - който, съдейки по бързата реакция, се намираше в Щатите, нетърпелив лично да получи Кодекса на Талънор - се сдобиеше с желаното, тя щеше да бъде убита.
   А Еди беше убеден, че същото очакваше и човека, който щеше да вземе Кодекса от него. Но единственото, което му оставаше на този етап, беше да изпълни поръчката, и да се надява, че план Б ще проработи.
   Телефонът му иззвъня.
   -Лола?
   -Всичко е готово - каза Лола. - Спомняш ли си номерата на шкафчетата?
   -Запечатани са в съзнанието ми.
   -Добре. Успех. - И затвори.
   Еди стана и взе голямото черно кожено куфарче с блестяща стоманена рамка.
   -Това беше сигналът за старт - каза той на Зек. - Като свърша, ще се видим отново тук.
   -Заедно с Кодекса.
   -Естествено, че с шибания Кодекс. Ти просто бъди готов с Нина. - Той тръгна към вратите, поглеждайки обратно към Зек... след което мина покрай него и се запъти към дивана. Облечен с костюм, с вестник в ръка, Мак му хвърли един бърз поглед. В краката му лежеше друго черно куфарче.
   Еди излезе навън, проправи си път през тълпата и потрепервайки от хапещия декемврийски студ, се запъти към края на Четирийсет и четвърта улица. От другата страна наПето авеню се издигаше комплексът на Обединените нации - извисяваща се мрежа от светлини, които грееха на фона на тъмното небе.
   Той отново извади телефона си.
   -Мат? Еди е. Готов съм!
   -Прието, приятел - отвърна австралиецът. - Ние вече сме в тръбата.

   ***

   От другата страна на сградата на ООН една лодка се поклащаше в Ийст ривър. Ради Башир трепереше от студ, увит в тънкото си палто, докато се взираше нервно в стъклената кула на сградата на Секретариата. Той не знаеше какви са правилата за плаване край бреговете на Манхатън, но беше сигурен, че хвърляйки котва в оживен морски път, са нарушили поне едно от тях. Властите сигурно щяха да бъдат още по-заинтригувани от тях, щом откриеха, че трима от пътниците в лодката са чужденци... и двама от тях са араби.
   Карима се показа през люка към долната палуба.
   -Еди се обади. Влиза. - Тя се шмугна обратно. Рад се огледа още веднъж за патрулни лодки и слезе при нея.
   В една от каютите Мат Трули си беше стъкнал работилница - два лаптопа и сложен уред за дистанционно управление бяха наблъскани върху една малка маса и бяха облепени с тиксо за по-голяма стабилност. Люкът беше отворен и през него нахлуваше студен въздух; на пода под него се виждаше голяма макара с оптичен кабел. Тънката, но здрава стъклена нишка минаваше през прозореца. Макарата беше свързана с единия лаптоп, а другият край на кабела стигаше до дистанционно управляемата подводна машина, която в момента си проправяше път през канала по западния бряг на реката.
   -Добре, красавицата ми - промърмори Мат, използвайки двата джойстика, за да управлява подводницата. - Влизай там... - На монитора на лаптопа се виждаше картина от едната камера на борда на робота, която показваше дебелия, обвит в гума кабел, губещ се в тъмнината на облия канал. Макарата бавно се завъртя, отпускайки още оптичен кабел към движещата се бавно напред машина.
   Земята под Манхатън беше прорязана от безбройни мрежи от подземни канали - като се започне с тунели на метрото, мине се през тръбите за парното и се стигне до градските телекомуникационни мрежи. Точно тази система, прокарана в началото на двайсети век, за да захранва градските противопожарни кранове с вода от реката, беше спряна от употреба преди почти четвърт век и заменена от много помощни помпени системи - докато предпиремчиви телекоми не осъзнаха, че това е идеалният начин за прокарването на километрите оптични кабели, необходими за задоволяване на все по-нарастващите нужди на града от бърза връзка, без да се налага разкопаването на улиците на Манхатън.
   Кабелите се опъваха изцяло от роботи, създадени да пълзят през тесните, наводнени тунели. Машината на Мат следваше техния път, но беше значително по-бърза от тях. Серво беше дълъг един метър и смътно наподобяваше змиорка с трите си тръбести секции, свързани посредством универсални връзки: гъвкаво торпедо, способно да се криви иизвива през тесни подводни пространства. В най-задния сегмент се намираха витлото и управляващите перки, средният съдържаше амумулаторните батерии, а най-отпред бяха камерите, осветлението и една сгъната манипулаторна ръка.
   Мат погледна към другия лаптоп, който показваше графика на системата от тръби, насложена върху план на сградата на ООН. Мигащият курсор показваше местоположениетона Серво, недалеч от крайните очертания на сградата на Секретарията.
   -Колко е часът? - попита той.
   -Осем и четири - отвърна Карима.
   -Господи, остават само десет минути до високия прилив. Забързай се малко, Серво! - каза той на екрана, натискайки бутона на ускоряване на единия от джойстиците. Макарата с оптичен кабел се завъртя по-бързо.

   Еди стигна до офисите на АСН.
   -Работиш до късно, а, Лола? - каза той с надеждата, че гласът му е прозвучал небрежно. Дори толкова късно вечерта тук имаше работещ персонал - хора, които губеха всяка представа за времето, заплеснати по някой древен боклук, и собствената му жена беше от най-лошите примери. Той не можеше да слезе в сейфа, докато приятелите му не приключеха задачата си, така че това беше най-малко подозрителното място, където да ги изчака.
   -Да, довършвам някои документи - отвърна Лола, след което снижи глас. - Използвах кода на Нина, за да ти осигуря достъп до шкафовете. Когато слезеш долу, просто използвай своята карта - всичко останало е в системата. Що се отнася до пазачите, Нина ти е дала разрешение за достъп.
   -Няма ли да проверят и да открият, че тя не е тук?
   -Но тяетук - каза Лола с напълно невинно изражение на лицето, докато набираше нещо на клавиатурата. - Според компютъра тя е прекарала цял ден в една от конферентните зали. Акомпютрите никога не лъжат, нали?
   Еди се ухили.
   -Благодаря ти, Лола. - Без да оставя тежкото куфарче, той влезе в кабинета на Нина.
   Погледна часовника си. 8:10.Побързай, Мат!

   Карима наблюдаваше напрегнато картата, върху която болезнено бавно пъплеше курсорът. Серво вече се намираше под сградата на Секретариата, но с навлизането в сушата старата система се разклоняваше и криволичеше все повече и подводницата трябваше да измине доста заобиколен път, за да стигне до крайната си цел.
   Тя погледна към другия лаптоп. Тръбата се разделяше, единият канал продължаваше право напред, а другият правеше завой на деветдесет градуса.
   -Накъде? - попита Мат.
   -Наляво - отвърна тя. - На около двайсетина метра напред има ново разклонение. Там надясно и после нагоре.
   Тръбата след следващото разклонение се издигаше нагоре под ъгъл от четирийсет и пет градуса.
   -На върха завий наляво - каза Рад. - Оттам започва права линия до съединителната кутия.
   -Време? - попита Мат, докато направляваше робота към финалния завой.
   -Осем и дванайсет - отвърна Карима.
   -Две минути до прилива... Боже! - Ново натискане на бутона за ускорение.
   Роботът достигна края на шахтата. Те се разтревожиха, когато установиха, че новата тръба не е изцяло пълна с вода. Тя беше прорязана от проблясваща линия.
   Повърхността. Приливът достигна връхната си точка. Но можеше да се окаже, че това не е достатъчно.
   Мат даде пълна газ. На екрана тръбопроводът заприлича на терен от някоя видеоигра.
   -Колко още?
   -Двайсет метра - каза Рад, взрян в картата. - Петнайсет...
   -Внимавай! - извика Карина, когато отпред проблесна нещо. Някакви отпадъци, донесени от прилива, блокираха пътя...
   Серво не успя да спре навреме. Картината лудо заподскача, когато роботът се блъсна в препятствието...
   И спря.
   -Мамка му. Мамка му! - изпъшка Мат. Серво се клатеше наляво-надясно, но не можеше да се освободи. Австралиецът въртеше контролните ръчки на дистанционното, опитвайки се да накара робота да се промъкне покрай боклуците.
   Водата се плискаше, развълнувана от перката на подводницата, но и така Карима успя да забележи, че нивото и спада.
   -Мат, водата намалява!
   8:15.Приливът се отдръпваше.
   Мат трескаво блъскаше ръчките.
   -Хайде, Серво, ще се справиш! Хайде!
   Отново пълна газ. Отново никакъв напредък.
   -Хайдеде! -Ново завъртане, камерата се засилва към стената...
   И картината изведнъж се стабилизира, когато подводницата се спусна свободно надолу по тръбата. Мат се опита да си върне контрола.
   -Колко още? Колко още?
   -Десет метра - отвърна Рад.
   Нивото на водата продължаваше да спада. Камерата излезе над повърхността, по лещите и започнаха да се стичат ручейчета вода.
   Още няколко секунди и роботизираната подводница щеше да застърже в тинята...
   -Почти стигнахме! - извика Рад. - Три метра, два...
   Тръбата се разшири. Роботът беше стигнал до входната
   шахта, от която нагоре се издигаше стълба. Мат промени посоката на въртене на перката. Серво спря на дъното на тръбата.
   -Пфу, да му се не види! - изпъшка австралиецът, въздъхвайки дълбоко с облекчение. - На косъм бяхме.
   Карима огледа екрана, но не видя нищо друго, освен тръбата, която се губеше в далечината.
   -Къде е съединителната кутия?
   -Отгоре, в шахтата. - Той превключи на втория комплект лостове за управление, за да задвижи манипулационната ръка на робота. На „китката” и беше монтирана друга камера; с разгъването на ръката, картината се изкриви под още по-странен ъгъл. В долния край на изображението се забелязваше заострена сонда-резач. - И така, да видим сега...
   Камерата рязко се обърна нагоре, фенерчето освети шахтата. Заради малкия обектив беше трудно да се прецени мащабът; стълбата изглеждаше като направена за гиганти, но капакът на върха се намираше на по-малко от три метра над робота. Тяхната цел се намираше много по-близо - съединителната кутия беше закрепена за стената на шахтата. Отдолу в нея влизаше дебелият основен кабел, а от горната и страна излизаше друг, който свързваше подземния център за данни на ООН с останалата част на дигиталния свят.
   -Това е - каза с облекчение Рад. Той посочи ключалката на предния панел. - Можеш ли да срежеш това?
   -Нямаш грижи - отвърна Мат и приближи ръката. Натисна някакъв превключвател; само за секунди резачката се нажежи до червено. Работейки внимателно с лостовете, Мат допря инструмента до панела и направи кръг около ключалката. Кутията беше направена от анодиран алуминий, водоустойчив и защитен от корозия, но стените бяха много тънки. Когато резачката мина през тях, във водата започнаха да падат разтопени капчици метал.
   За по-малко от минута цялата ключалка падна във водата. Мат изключи резачката и я прибра, а на нейно място се появиха роботизирани клещи. Те се захванаха за ръба на прогорената дупка и изкъртиха панела.
   -Така - каза австралиецът. - Сега какво?
   Рад огледа схемата.
   -От тук разбирам, че диагностичният порт е... този. - Той посочи едно от няколкото гнезда на чертежа. Мат отмести леко ръката, за да ги огледа по-добре в реални условия.
   -Втората редица, онзи в дъното.
   Мат отново върна ръката и огледа инструментите, включени в оборудването на Серво. Там откри оптичен кабел с конектори в двата края.
   -Ще мине известно време, за да прекарам потока данни през Серво. Сигурен ли си, че програмата ти ще проработи?
   Рад махна картата от екрана на втория лаптоп и стартира друго приложение. Появи се грозният интерфейс на една доста функционална програма, нареченаLevenex FODN Diagnostic 3.2а.
   -Според връзката ми тук има задна вратичка, която ще ни вкара в системата на ООН. Имам инструкциите - щом се вържем, ще открия дигиталните връзки към камерите в сейфа.
   -Тази твоя връзка - обади се Карима,-можеда му се вярва, нали?
   Рад се усмихна.
   -Естествено не мога да разкрия източниците си, но му вярвам. - Тя го плесна и усмивката му изчезна. - Повече или по-малко.
   -Разбирам... Въпреки това ще се обадя на Еди, за да му кажа, че сме на позиция. - Тя извади телефона си.

   Еди не беше сядал през цялото време, докато чакаше. Той крачеше напред-назад из кабинета на Нина в очакване на обаждането.
   -Добре. Тръгвам - каза той на Карима и затвори. Взе куфарчето си и излезе.
   Когато мина покрай Лола, тя беззвучно му пожела късмет. Той кимна и тръгна към асансьора. Натисна най-долния бутон и започна спускането си към третия подземен етаж.
   За негово огромно облекчение никой друг не използва асансьора. Най-накрая вратите се отвориха и той слезе. Тръгна спокойно към охраняваната зона с желанието да даде на Рад колкото се може повече време, за да проникне в системата.
   Но не можеше да чака дълго. Всяка изминала секунда го приближаваше към крайния срок, даден му от Зек.
   Стигна до кабината на охраната.
   -Добър вечер, Лу. Хенри.
   -Работим до късно, а, Еди? - попита Яблонски. Вернио отмести поглед от нинтендото, с което се опитваше да разсее скуката и му кимна.
   -Да. Нина пак се е заровила в някакви древни джунджурии. Помоли ме да проверя едни документи. Голяма работа е да си специален асистент на директора, нали?
   Яблонски се усмихна и посочи компютъра си.
   -Какво ти трябва?
   Еди вкара картата си и му каза номерата на съответните шкафове. Вернио ги провери на екрана. Англичанинът усети, как по гърба му пробягват тръпки. Ако откриеха, че Лола е използвала кода на Нина...
   Той не можеше да види екрана на компютъра, но лекото зелено проблясване по лицето на хаитянина му подсказа, че е бил одобрен.
   -Ха - каза Яблонски. - Лола току-що сложи някакви документи там.
   -Знаеш ги какви са - отвърна Еди, свивайки рамене. - Учена работа: „Приключих с тези, прати ги долу”, а половин час по-късно: „О, трябва да проверя нещо, иди ми ги донеси”. Добре, че трябва само да препиша някои неща, а не да изнасям каквото и да било отвътре.
   -Малките удоволствия, а? - Яблонски го пусна през вратата и тръгна по централната пътека. - Оттук.
   Когато завиха покрай поредицата рафтове и се запътиха към първото шкафче от списъка на Еди, той хвърли един бърз поглед към сейфа. Яблонски отвори кутията с един отключовете, закачени на дълга верига на колана му. Освен всичко останало, в голямото шкафче имаше и една дебела картонена кутия, обвита с ластик.
   Пазачът се протегна да я извади, но Еди се изстъпи пред него, оставяйки куфарчето на земята.
   -Няма проблеми, приятел. Аз ще я взема. - Той бръкна в шкафчето и докато се намираше с гръб към пазача, бързо пъхна навито на руло парче картон в правоъгълния жлеб на ключалката.
   Кутията беше тежка и ъгловата, вътре подрънкваха някакви предмети.
   -Така - рече той и отстъпи назад. Яблонски затвори вратичката. Ключалката щракна. Сърцето на Еди спря за миг - ако не можеше да проникне обратно в шкафа без ключ, това сериозно щеше да усложни нещата...
   Тънкото парче картон едва се виждаше в пролуката между вратата и рамката, езикът беше опрял в него. Беше успял на косъм.
   Прикривайки облекчението си, Еди вдигна куфарчето и последва Яблонски към следващото шкафче. Тук вече нямаше нужда да прави нищо - използваше го само за прикритие. Този път позволи на пазача да изнесе документите сам. Вратата се затвори и двамата тръгнаха към зоната за четене, като междувременно Еди оглеждаше охранителните камери по пътя. Другият пазач ги наблюдаваше - както и приятелите му.
   Надяваше се, че Рад е толкова добър, колкото твърдеше.
   -Готово, Еди - каза Яблонски. За щастие в зоната за четене - поредица от кабини с високи стени, за осигуряване на спокойствие, докато се четат класифицирани материали - нямаше никой друг. - Сядай където ти хареса. Когато приключиш, само ни махни с ръка - някой от нас ще дойде да те вземе. - Той посочи камерата, поставена така, че да вижда хората в кабините, но да не вижда какво се чете.
   -Благодаря. - Еди влезе в кабината, която се намираше най-далеч от входа и седна. Остави куфарчето и кутията на пода и разгъна документите на бюрото. Престори се, че търси някоя определена страница, докато Яблонски не излезе от зоната, след което отвори кутията.
   Вътре имаше два предмета: трилитров пластмасов контейнер с гъста прозрачна течност и слушалка, залепена отстрани на кутията. Той я взе, чукна два пъти по нея и я пъхна в дясното си ухо.
   -Еди, тук ли си? - Карима. Гласът и звучеше странно, изкривен от дълбочината, на която се намираше. - Ако ме чуваш, дай сигнал по микрофона. - Той затананика мелодията от „Мисията невъзможна”. - Много смешно. Свързах се - обърна се тя към Рад и Мат.
   -Готово ли е всичко? - прошепна той.
   -Рад все още работи върху камерите.
   -Още колко време му трябва?
   Карима подаде микрофона и слушалката на Рад.
   -Еди? Трябват ми още няколко минути за последните две камери, но трябва да запиша и теб, докато работиш. Две минути ще са достатъчни.
   -Трябва ли да правя нещо специално?
   -Размърдай се малко, за да не решат, че гледат замръзнала картина, но гледай в началото и в края да заемешточноедно и също място. Помниш ли онзи филм „Скорост”?
   -Да, страхотен филм. Но пък продължението му беше доста тъпо. Та какво за него?
   -Лошият взриви автобуса, защото повторението не беше точно.
   -Аз пък си мислех, че се взриви, защото се блъсна в самолета.
   -Така или иначе се взриви! Затова трябва да си много внимателен. Гледай си часовника и заеми същата позиция след като изминат две минути. Готов ли си?
   -Да.
   -Добре. Три, две, едно...старт.
   Еди зае неутрална поза, преструвайки се, че чете документите. Двете минути му се сториха цяла вечност. Гърбът му започна адски да го сърби, но той устоя на желанието да се почеше, защото знаеше, че всяко по-характерно движение щеше да бъде забелязано на мониторите на пазачите, когато записът започне да се върти.
   Стрелата са секундарника цъкаше мълчаливо, подминавайки чертичката на минутката веднъж... втори път.
   -Така, готово - докладва Карима.
   Еди се отпусна.
   -Страхотно - каза той, почесвайки се по гърба.
   -Все пак не мърдай твърде много - трябва да бъдеш в същата позиция, когато Рад завърти записа.
   -Кога ще стане това?
   -Дай му една минутка...

   Измина повече от исканата минутка, но не чак толкова много. В лодката Рад работеше с бясна скорост на втория лаптоп, използвайки целия си арсенал от професионални програми за видеообработка, за да създаде „маска”, която щеше да изтрие таймкода от ъгъла на всеки кадър. По този начин върху двуминутното повторение щеше да бъде насложено правилното време, преди записът да бъде излъчен към мониторите в кабината на охраната.
   -Добре, готов съм - каза най-накрая той. Прехвърли се на една друга програма, на която в мрежа бяха подредени екрани с приеманото от няколко охранителни камери. Архивите бяха празни, примигваха единствено променящите се часови кодове. Тъй като образите бяха неподвижни, една стационарна рамка щеше да покрие оригиналния времеви код на записа, чиято задача беше да прикрие действията на Еди. - Заеми отново първоначалната поза и аз ще започна отброяването. Карима ще ти дава инструкции.
   Еди зае неутралната си позиция.
   -Готов е - каза Карима.
   -Какво правят пазачите? - попита Мат, надничайки в другия компютър.
   -И двамата са в кабината - отвърна Рад. - Добре, Еди. Три, две, едно...сега.
   Той натисна един бутон. Образите проблеснаха и образите в камерите бяха заменени от записите на Рад. - Часовите кодове са добре - каза той, проверявайки трескаво всеки екран.
   Карима се притесняваше повече за пазачите. Ако бяха забелязали краткия проблясък...
   Но не бяха. Двамата мъже останаха спокойни по местата си, единият продължаваше да играе на игричката си.
   -Еди, получи се!Тръгвай!

   Еди отвори куфарчето. Вътре се намираше кутията с прототипиращия принтер. Той го извади и използва ластика, за да привърже по-стабилно контейнера с течността - силиконовата смес - към гнездото и, след което бутна куфарчето под бюрото и бързо понесе апарата и бутилката към рафтовете.
   Намери бързо саботираното шкафче и опита да отвори вратата. Тя изтрака, езичето се закачи за ръба на ключалката.
   -Мамка му - прошепна той и дръпна по-силно. Ако не успееше да влезе вътре...
   Картоненият клин помръдна и езичето се освободи със скърцане. Той замръзна. Вратата се отвори, но ако пазачите бяха чули звука...
   -Карима! Пазачите размърдаха ли се?
   -Не - беше отговорът. Той въздъхна с облекчение, след което насочи вниманието си към съдържанието на шкафа. Вътре имаше още една кутия; той я отвори и извади малко, но мощно фенерче с еластична лента, отвертка със сменящи се глави, две стягащи ленти за китки, вакуумна чаша, топлинен пистолет - копие на уреда, прикрепен към роботизираната подводница на Мат - и малка сгъваема пластмасова бутилка. Подреди всичко това на пода и започна да си съблича дрехите.
   В слушалката си чуваше как Мат си тананика „Стриптизьорът” - компютърът на Рад приемаше реалния сигнал от камерите, докато излъчваше фалшивия към мониторите на пазачите.
   -Кажи на Мат да престане - промърмори той. Тананикането секна.
   Той пусна дрехите си на пода... оставайки по прилепнал полиуретанов костюм. Свръхгладкото облекло беше проектирано за плувци, намалявайки триенето във водата до такава степен, че го бяха забранили за употреба в професионални състезания. Но хлъзгавината - и прилепналата му структура, наподобяваща тази на викториански корсет - бяха точно онова, от което се нуждаеше Еди. На кръста си имаше също толкова добре прилепнал колан.
   Той напъха дрехите си в шкафа, затвори внимателно вратата, сложи си накитниците и закопча към тях нагряващия пистолет, отвертката и вакуумната чаша. След това нагласи лентата с фенерчето на главата си и вдигна кутията и контейнера със силикон върху шкафчетата, заедно с пластмасовата бутилка.
   Сега започваше трудната част. Еди подскочи и се хвана за горния ръб на шкафчето, подпирайки краката си във вратата.Той не носеше обичайните си обувки, а черни катерачески боти с гумени подметки за максимално добро прилепване. Издърпа се нагоре възможно най-тихо.
   Пространството между прашната повърхност и ниския таван едва достигаше един фут, но Еди знаеше, че скоро щеше да започне да му се струва ужасно просторно. Както показваха плановете, които Лола му беше осигурила, на няколко фута по-нататък имаше вентилационна решетка. Той запълзя към нея, тикайки инструментите пред себе си.
   Минутка работа с отвертката и капакът на отдушника се освободи от едната си страна. Еди насочи вниманието си към другия край, като не разви болтовете изцяло, за да може да остави решетката да виси на импровизираната панта. Той привърза допълнително кутията към колана си, след това извади малката бутилка и изля съдържанието и върху предницата на костюма си. Това беше лубрикант; наистина си го беше купил от един секс-шоп. Поглеждайки към тъмнината на тръбата, той се усъмни, че ще изпита някакво удоволствие от него.
   -Така, влизам - каза той, хващайки вакуумната чаша. - Кажете ми, ако пазачите се размърдат.
   -Ще ти кажа, Еди - отвърна Карима. - Успех.
   -Благодаря. - Той включи фенерчето, притисна вакуумната чаша към металния под и се придърпа вътре.
   Беше по-зле, отколкото си го представяше. Късата тръба в апартамента беше чиста; тази беше адски мръсна, покрита с дебел пласт от един Бог знае какви гадости, които вентилационната система беше извлякла от горните етажи. Но той продължи да се придвижва напред с помощта на вакуумната чаша. Кутията и пластмасовия контейнер потракваха недоволно по решетката, докато той ги влачеше подире си като влакови вагони.
   Въпреки ползите от плувния костюм, тръбата му се струваше ужасно тясна. Той надигна глава, за да освети вътрешността и. За да стигне до сейфа, трябваше да пропълзи над петдесет фута - а там го очакваше първото му препятствие.
   Гласът на Карима пропука в ухото му - металната тръба влошаваше още повече приемането.
   -Добре ли си, Еди?
   -Да - изръмжа той. Потеше се ужасно и тесният синтетичен костюм изобщо не му помагаше.
   -Добре. Пазачите са все още в кабината.
   -Добре. - Движенията му вече се бяха превърнали в рутина. Отпускане на вакуумната чаша, протягане и залепянето и отново шест инча по-нататък, натискане, за да засмуче,придърпване напред, повторение на цикъла. Допълнителното тегло, което влачеше след себе си, го изтощаваше още повече. Собственото му тяло почти спираше достъпа на въздух. В тръбата ставаше задушно, задушаващо - а скоро щеше да стане и много по-горещо.
   Той се съсредоточи изцяло върху придвижването напред, опитвайки се да не мисли за метала, който го обграждаше. Още шест инча, после още шест. Той погледна напред. Лъчът на фенерчето освети нещо в далечината.
   Той присви очи и с мигане отърси капките пот. Първото препятствие: металните преградни решетки, заварени в тръбата на около трийсет и пет фута напред. Щеше да използва резача, за да ги премахне.
   Още шест инча. И още шест. Раменете го боляха, но той трябваше да устои на болката - тръбата беше твърде тясна и той не можеше да се размърда. Гърбът също го болеше адски, тялото му се потеше в плътния костюм.
   Не спирай да се движиш. Дърпай. Дърпай. Още един фут...
   Тръбата се огъна под тежестта му. Из цялата система отекна равно металическоклинк.Той замръзна.
   -Еди! - В гласа на Карима прозвуча тревога. - Какво беше това?
   -Пазачите размърдаха ли се? - прошепна той.
   -Да! Единият току-що стана!

   -Еди? - извика Яблонски. Причу му се, че нещо падна. Той погледна към мониторите. Еди си седеше в кабината, явно не беше чул нищо. Значи шумът не идваше от него. Тогава откъде?
   -Може да е паднала вратата на някой шкаф - предположи Вернио. Беше се случвало и преди.
   -Ще отида да погледна. - Яблонски тръгна по пътеката.

   Рад превключи видео мрежата на лаптопа, за да проследи накъде отива пазачът.
   -Еди! - каза Карима. - Той тръгна, запъти се към...
   Лодката изведнъж се разлюля, блъсната от силни вълни.
   През отворения люк нахлу ярка светлина.
   -Хей, вие, на борда! - избумтя силен глас. - Пристанищна полиция на Ню Йорк! Веднага излезте на палубата!

   13.

   Някъде отдолу Еди чу тихо потропване: стъпките на пазача.
   Които се приближаваха.
   Какво ли се беше случило с Карима? Беше прекъснала по средата на изречението.
   -Карима! - изсъска той. - Чуваш ли ме? Карима!
   Лодката на речната полиция се приближи и лъчът на прожектора и се плъзна встрани.
   -Повтарям - излая отново ченгето през мегафона си, - това е полицията на Ню Йорк! Покажете се!
   Рад погледна Карима.
   -Какво да правим? Ако се качат на борда...
   -Забравете за това! - извика Мат. Макарата с оптичния кабел се развиваше на етапи. - Лодката им закачи кабела! Ако го скъса, ще изгубим връзката - и камерите отново ще се включат! - Той завъртя барабана, за да отпусне още кабел. Оптичното влакно беше силно и гъвкаво, но беше просто стъкло и при повече натиск щеше да се скъса. - Опитайтесе да ги задържите, докато не го освободя!
   Карима и Рад размениха нервни погледи, след което Карима отвори люка и свали слушалката с микрофона, преди да излезе на палубата. В лицето и блесна заслепяваща светлина. Въпреки яркия блясък, тя успя да различи голям катер, боядисан в синьо и бяло, който се поклащаше до тяхната лодка.
   -Излезте, за да можем да ви видим, госпожице - заповяда ченгето.
   -Проблем ли има? — извика тя, докато Рад излизаше зад нея. Хвръляйки един бърз поглед през люка, тя видя как Мат отчаяно върти макарата.
   -Да, може да се каже. Хвърлянето на котва посред Ийст ривър не е много умен ход. - Двама полицаи се наканиха да прескочат на борда на по-малкия съд. Лъчите на прожекторите танцуваха върху двамата йорданци. - Така, прав ли съм, ако предположа, че вие двамата не сте американски граждани?

   Стъпките приближаваха. Еди се насили да остане неподвижен като статуя, опитвайки се да сдържи дори дишането си.
   Трак-трак-трак... трак... трак.Пазачът спря - почти под него.

   Първият полицай скочи на борда и разлюля лодката. Той огледа Карима и Рад с очевидна подозрителност, след което погледна към тъмната кристална кула на Секретариата на ООН. Дори без да каже нищо, мислите му бяха пределно ясни: араби... небостъргач...терористи.Той плъзна ръка към кобура на колана си.
   -Дано имате много добра причина да сте тук.

   Яблонски сложи ръце на кръста си и се огледа. Никое от шкафчетата не беше отворено. Може би шумът беше причинен от нахлуването на вятър във вентилационната система или пък някой беше преместил нещо тежко на горния етаж.
   Той тръгна са се връща на поста си, но изведнъж реши, че след като така и така е дошъл до тук, може да направи обиколка на архивите.
   И тръгна към зоната за четене.

   ***

   -Добре де, добре, идвам! - разнесе се глас от долу. Мат се измъкна през люка и погледна ченгето. - Какво става? Едва не прецакахте всичко!
   Второто ченге скочи на борда зад партньора си.
   -Прецакали ли, сър? Имате ли нещо против да ни кажете кой сте вие?
   -Мат Трули - отвърна Мат, бъркайки в джоба си.
   -Хей! - предупреди го първото ченге, което вече беше измъкнало пистолета от кобура си. - По-бавно.
   Мат се намръщи.
   -Леле! Просто си вадя личната карта! Работя за ООН. - Той махна с една ръка към кулата, а с другата им подаде документа. - В Организацията за океански изследвания. Тези двамата са мои асистенти.
   -Това не е океан - посочи ченгето с пистолета.
   -Това е воден път с приливи, който върши работа за нашите цели.
   Второто ченге като че ли остана доволно от прегледа на личната му карта.
   -И какви са те? - попита той, подавайки му я обратно.
   -Изследване на замърсяването. Опитваме се да разберем колко навътре в реката се внасят океанските замърсители, носени от приливните течения. И без малко да съсипете оборудване за стотици хилядарки, когато лодката ви закачи контролния кабел!
   Ченгето надникна през парапета.
   -Какво оборудване?
   -Пуснал съм роботизирана подводница, която да вземе проби от речното легло. Свързани сме чрез оптичен кабел - и трябваше да го развия докрай, за да не го скъсате!
   -Защо работите толкова късно през нощта? - попита първото ченге, все още изпълнено с подозрения.
   -Защото искаме да изследваме приливите. А сега е кулминационната точка на прилива.
   Полицаят присви очи.
   -И денем има приливи.
   -Да, както и страшно много речен трафик! Дори само вие едва не ни довършихте; представяте ли си какво би било когато всички профучават покрай нас.
   Второто ченге се наведе да огледа кабината. Каквото и да очакваше да види - кутии с експлозиви, чанти с наркотици - то въобще не отговаряше на компютърното оборудване, подредено върху масата. Полицаят се изправи.
   -Още колко време ще останете тук?
   -Зависи колко ще ми трябва да си взема пробите. Един час, може би по-малко.
   -Хм. - Ченгето го изгледа, после се обърна и тръгна към катера, подбирайки колегата си. - Ще се върнем след четирийсет и пет минути. Добре ще е да сте приключили дотогава.
   -Знаем ви кои сте - додаде злобно второто ченге, плъзвайки пистолета обратно в кобура си, докато се прехвърляше на патрулната лодка. С рев на двигателя катерът се отдалечи надолу по реката.
   Тримата бързо се върнаха в кабината. Карима си сложи слушалките.
   -Еди!

   Еди чу как стъпките на пазача се отдалечават в посока към кабините - които щяха да се окажат празни.
   Жужене в едното му ухо.
   -Еди? Там ли си?
   -Какво стана? - прошепна той.
   -Полицейска лодка. Отидоха си, но ще се върнат пак.
   -Това няма значение. Кажи ми какво правят пазачите.

   Яблонски стигна до зоната за четене - и изненадано се спря. Там, където беше оставил Еди, бяха пръснати всякакви документи и папки, но човека го нямаше никакъв.
   -Еди? - Никакъв отговор. Той се разходи по пътечките, но не видя никого. Намръщи се и се върна в кабината на охраната.
   -Къде е той? - попита колегата си.
   Вернио вдигна поглед от игричката.
   -Какво?
   -Еди. Къде отиде?
   -В кабината за четене. Погледни. - Хаитянинът посочи мониторите.
   Еди наистина си беше в кабината.
   -Ха - рече Яблонски. - Сигурно съм го пропуснал. - Той седна на стола си, решавайки, че посетителят им сигурно е станал да се поразтъпче.

   Точно в този момент Еди си мислеше, че би дал всичко, за даможеда се разтъпче. Вече не чуваше никакви стъпки, но не смееше да помръдне, докато не се убедеше, че е чисто.
   -Карима? Какво става?
   -Току-що се върна на бюрото си - чу се накъсаният и глас.
   -Време беше, мамка му. — Еди започна да се придвижва напред бавно и изключително внимателно. При преместването на тялото му се чу слабо тупване, но звукът не беше до- статъчно силен, за да отекне. Той сграбчи вакуумната чаша и продължи да се придвижва напред по-устремно от преди.
   Пропълзя останалото разстояние, като изминаваше всеки инч с пот на челото. Оставаха десет фута. Преградите вече се виждаха ясно. Шест фута. Три. Два. Само още малко...
   Вакуумната чаша се озова върху единия от металните капаци.
   -Слава Богу - изпъшка той с пресъхнала уста и развърза резача от китката си. - Добре, започвам да режа. Питай Мат колко време ще отнеме.
   -Иска да знае колко е дебел металът - отвърна Карима след миг.
   -Не много. Милиметър може би. Плочите са около... осем инча дълги.
   -Добре. Мат смята, че ще отидат около четири-пет минути за свалянето на всеки.
   -След колко време ще се върне речният патрул?
   -След около трийсет минути.
   Еди прехапа устната си. Като се прибавеше и времето, необходимо да пропълзи и оставащата част от тръбата до сейфа, това означаваше, че щеше да разполага само с петнайсет минути, за да свърши всичко необходимо - а Зек му беше казал, че прототипиращия принтер се нуждае от осем минути, за да си свърши работата. Времето беше малко. Може би твърде малко.
   Но той нямаше друг избор.
   -Добре, включвам резача. - Върхът на уреда бързо се нажежи до червено.
   Горещината се беше концентрирала върху малка площ, но той я усещаше. Уредът беше създаден за използване под вода, течността действаше като природен охладител. Тук, затворен в тясното пространство, горещият въздух нямаше откъде да излезе.
   Еди притисна резача към мястото, където капакът беше заварен за горната част на тръбата. Металът започна да омеква. Разрезите трябваше да са точни. Ако оставеше стърчащ метал, самият той щеше да се пореже, когато пролазва оттам.
   Работата беше болезнено бавна, прогресът се измерваше в милиметри. Но разрезът постепенно се разширяваше. Мина една минута и Еди беше стигнал почти до средата. Изчисленията на Мат като че ли се оказваха точни. Той продължи да работи.

   За пръв път Яблонски завиждаше на играчката на колегата си. Той отново погледна към мониторите. Пътеките между архивите бяха празни, образите на екрана изглеждаха неподвижни почти като снимки; единствено часовите кодове му показваха, че се движат. Единственият признак на живот се забелязваше в зоната за четене. Каквото и да вършеше Еди за доктор Уайлд, то изглеждаше много интересно - след връщането си човекът не беше мръднал от мястото си.
   Той се зачуди дали да не направи още една обиколка... но устоя. Оставаха му още три часа на пост - може пък малко да поудължи „вълнението”. Примерно с двайсетина минути.

   След около минута капакът беше изцяло отделен от тавана. Еди се прехвърли на долната заварка. Тук се налагаше да работи по-внимателно; ако случайно прережеше тръбата, разтопеният метал щеше да покапе по окачения таван отдолу и щеше да се разгори пожар.
   Това го принуди да работи по-бавно. Минаха повече от три минути, преди капакът най-после да се освободи. Преди да падне, Еди го хвана с палец и показалец, за да не вдигне шум.
   -Ох, ох, мамка му! - изсъска той, остави внимателно нажеженото парче стомана и започна да си духа на пръстите. Огледа бързо тръбата; имаше няколко остри ръбове, но каточе ли нямаше нищо, което да го нарани по-сериозно.
   Той запълзя към втория капак. Този път процесът отне по-малко време, но накрая Еди се чувстваше така, сякаш е работил във фурна. Той свали и второто парче метал и погледна часовника си. Преодоляването на препятствията му беше струвало повече от десет минути, а му оставаше и да се добере до вентилационния отвор.
   Той изключи резача.
   -Минавам.
   -Добре. - Гласът на Карима прозвуча по-напрегнато от преди. - Остават ни по-малко от двайсет минути, преди да се върнат полицаите. Ако ни накарат да се махнем оттук, ще трябва да прережем кабелите към камерите. Така че дотогаватрябвада си излязъл оттам!
   -Изобщо не ме притесни... - Еди привърза отново резача към китката си, внимавайки да не опре нажеженото острие към кожата и пак протегна вакуумната чаша напред. Рутинното упражнение започна отново, по шест инча на всяко придърпване. Той премина през прорязаните отвори, усещайки как металът се забива в костюма - и изведнъж нещо поддаде.
   -Мамка му!
   -Какво има?
   -Порязах се. - Той отново запълзя напред, като се опитваше да се повдига колкото е възможно. Този път като че ли нищо не се закачи. - Надявам се да е пострадал само костюмът, а не и аз. Не ми се ще да оставя някое зърно тук. - Надяваше се да чуе смях от другия край на линията, но Карима беше твърде разтревожена.
   Вече се намираше над самия сейф. Точно пред него се виждаше следващото му препятствие. Пътят му беше блокиран от няколко вентилаторни перки, които вкарваха въздух в помещението.
   -Така, стигнах до вентилаторите. Да видим сега...
   Еди надигна глава, за да насочи лъча на фенерчето към съоръжението - и онова, което видя, въобще не му хареса.
   -По дяволите! Болтовете, които придържат скарата на място, навлизат в рамката - не мога да стигна до тях. Ще трябва да режа отново. - Той отново развърза резача от китката си. Рамката, върху която бяха монтирани вентилаторите, беше прикрепена с болтове към тавана. Ако разрежеше вертикалните панти, може би щеше да плъзне цялото съоръжение встрани, към другия край на отдушника...
   Еди се протегна към вентилаторите и разряза първо по-далечната панта. Рамката издрънча леко и клюмна настрани. Готово. Той повтори упражнението от другата страна...
   Съоръжението се наклони, ръбът на решетката падна на два инча под отвора в отдушника. Проклятие! Вентилаторната система беше по-тежка, отколкото изглеждаше. Той забеляза, че кабелите за захранването на всеки вентилатор се събираха в един по-дебел кабел, който изчезваше в една дупка на пода на тръбата. В тавата му се оформи план:да пререже третата панта и да държи здраво кабела, докато прерязва последната, с надеждата, че ще успее да предотврати падането на тежкото съоръжение върху сензорния под на сейфа.
   Започна да реже. През решетката се виждаше вътрешността на помещението, слабо осветена от аварийните светлини: още една предохранителна мярка, в случай че някой остане заключен вътре. Поне нямаше да му се налага да работи само на светлината от малкото фенерче...
   Резачът посече и третата панта - и цялото вентилаторно съоръжение, решетка и перки, се откъсна от тавана.
   Свободната ръка на Еди се стрелна напред и сграбчи дебелия кабел. Тежестта притисна болезнено лакътя му към ръба на отвора. Кабелът започна да се изплъзва от запотената му ръка. Той остави резача от другата страна на отвора и се вкопчи в кабела с другата си ръка...
   Като без да иска бутна вакуумната чаша до ръба.
   Ако паднеше на пода, алармата щеше да се включи...
   Той чу тихото тупване...
   Но вой на сирени не последва. Вместо това Еди чу бързо пърполене, наподобяващо пърхането на крилцата на молец. С изкривено от болка лице той се извъртя и погледна надолу. Съоръжението висеше на един инч над пода. Вакуумната чаша беше паднала върху единия вентилатор и се беше залепила за рамката, а въртящите се перки се удряха в нея.
   -Какъв беше този шум? - попита разтревожено Карима.
   -Моят фен клуб - изпъшка той, придърпвайки кабела нагоре. - Не ги ли чувате?
   -Звучи по съвсем различен начин. - Дебелите стени на сейфа бяха заглушили звука.
   Той продължи да издърпва рамката, докато тя не се залюля на два фута от пода. После завърза кабела на фльонга.
   -Колко време ми остава?
   -Тринайсет минути... но, Еди, полицаите могат да се върнат и преди това.
   -Да, точно това исках да чуя, Карима. Добре, слизам.
   Отблъсквайки кабела встрани, Еди пропълзя напред.
   Отворът се намираше точно под него и това го улесняваше, но той не се спусна през него - още не. Вместо това се придвижи над отвора, продължавайки да дърпа товара си, после развърза ремъка от колана си, оставяйки го да виси през дупката, и чак тогава внимателно спусна крака в сейфа.
   Вентилаторите се разлюляха и пърхащият звук се разнесе отново. Бюрото, върху което стоеше охранителният терминал, се намираше на около два фута встрани. Еди се залюля и се приземи с тропот върху него.
   Беше вътре!
   Наведе се, за да си вземе вакуумната чаша... и установи, че е прецакан!
   Перките на вентилатора бяха разрязали синтетичната гума. Той я тества върху бюрото, но още преди да натисне, знаеше, че опитът е безполезен. През разреза се разнесе жалостиво изпъшкване. Не можеше да се създаде вакуум.
   Което означаваше, че няма начин да се върне обратно през тръбата.
   -Гръм и мълнии - прошепна той. Трябваше възможно най-бързо да намери начин за излизане оттук.
   Но всяко нещо по реда си. Той се изправи, дръпна ремъка и бавно придърпа кутията към ръба. Тя падна - той я хвана, улавяйки и втория ремък, за който беше вързан пластмасовият контейнер. След като и двата обемни предмета бяха в ръцете му, той ги остави на бюрото и отвори кутията.
   Вътре се намираше прототипиращият принтер. Еди го извади, затвори кутията, постави машината върху нея и изля гъстата течност в резервоара и. Щом го напълни, той включи машината и започна да проклина, когато тя влезе първо в тестов режим. Трийсет секунди изгубени. Най-накрая беше готова.
   Той вкара мемори картата в слота и натисна бутона за старт.
   В резервоара заблещукаха два лъча и там, където се пресичаха, течността се втвърдяваше. Лазерната глава бавно се придвижваше по дължина на машината. Под нея постепенно започна да се оформя смътна фигура. Ръка, безплътна и призрачна.
   Двуизмерна. Прототипиращият принтер оформяше обекта пласт след пласт, лазерите постепенно се фокусираха, движейки се напред-назад. Всеки пласт беше дебел не повече от милиметър, така че за да се създаде нещо, достатъчно истинско, за да измами скенера, щеше да е необходимо доста време.
   А времето не стигаше.
   Еди огледа сейфа. Най-простия начин беше да включи алармата, като изпусне нещо на пода; пазачите щяха да отворят вратата, за да разследват. Но те бяха въоръжени, а той не беше, а и дори да успееше да се промъкне покрай тях, шансовете му да се измъкне от сградата въобще не бяха добри. Мъж, облечен с прилепнал водолазен костюм, който носи грамадна книга направена като че ли от злато, трудно можеше да не бъде забелязан.
   Но какво друго му оставаше? Той погледна към дупката в тавана. В никакъв случай нямаше да успее да се измъкне през нея без вакуумната чаша.
   Но имаше нещо друго, което би могъл да използва...

   Докато Рад и Карима наблюдаваха мониторите, Мат се изкачи на палубата. Той погледна към сградата на ООН, надявайки се, че Еди ще успее да се справи, след което наведепоглед към реката. По това време на нощта водният трафик беше минимален, в далечината ясно се забелязваха светлините на другите морски съдове.
   Той разпозна проблясването на един от тях.
   Лодката на пристанищния патрул.
   Намираше се на около миля далеч и не бързаше да стигне до тях. Но определено се изкачваше нагоре по реката. Мат скочи обратно в кабината.
   -Имаме проблем!
   -И той не е единственият - каза Рад и заби пръст в лаптопа.
   На екрана единият от пазачите току-що се беше изправил.

   ***

   -Ще ида да пообиколя - каза Яблонски. - Не позволявай на Марио да ти отвлича вниманието от мониторите.
   Вернио махна презрително с ръка.
   -Нищо няма да се случи - той почти не помръдва.
   Яблонски погледна отново към екраните. Еди седеше до бюрото. Пазачът се насочи към зоната за четене... но после промени мнението си и реши първо да провери архивите. Щеше да нагледа англичанина в края на обиколката.
   Която нямаше да продължи много дълго.

   14.

   Предметът в прототипиращия принтер беше почти завършен - и Еди с леко безпокойство разпозна в него дясната ръка на Нина, в основата на показалеца ясно си личеше белегът от детинство... но тя нямаше никакъв цвят, беше просто прозрачна, безкостна маса, като някое примитивно дълбоководно същество.
   Пръстите бяха завършени, по безжизнената плът се забелязваха спираловидните извивки на пръстовите отпечатъци. Лазерната глава шареше напред-назад по най-дебелата част от ръката, хълмчето под палеца, добавяйки последните пластове. Бяха минали осем минути, а ръката още не беше завършена. Карима го беше предупредила, че единиятот пазачите е тръгнал на обиколка, но нямаше смисъл да се притеснява за това - повече нищо не можеше да направи.
   Скенерът се върна в първоначалната си позиция и спря. Прототипиращият принтер изпиука три пъти. Готово.
   Еди внимателно докосна крайния продукт. „Ръката” беше мека, гумена, въобще не наподобяваше плът. Освен това беше гореща. Той потопи дигиталния термометър в течността. Повече от 37 градуса по Целзий. Еди зачака, наблюдавайки дисплея. Температурата спадна с една десета от градуса, после с още една.
   Той внимателно извади ръката от течността. Щом изскочи от гъстата течност, тя клюмна гротескно. Еди я избърса от остатъчното желе и отново провери температурата. 37,2°. Почти до нормалната човешка температура. Не знаеше какъв толеранс има температурният сензор в скенера, но се съмняваше, че ще е повече от няколко десети от градуса.
   Той въведе кода на Нина. Едно, осем, шест, нула, девет, две, четири, шест, нула, девет. Панелът светна: код приет. Сега системата изчакваше да потвърди самоличността и ибиометрично.
   37,1°. Почти нормална. Еди постави ръката с дланта надолу върху панела. По нея премина линия светлина. Той погледна към шкафчето, в очакване да светне зелена светлина.
   Но тя не светна.
   На монитора просветна съобщение, учтиво, но смразяващо:Потвърждение отказано. Моля, сканирайте отново.
   Не се беше получило. Системата не беше разпознала фалшивата...
   Не,осъзна Еди, насилвайки се да остане спокоен. Ако беше засякла измамата, тя щеше да вдигне тревога. Просто чертите на силиконовото копие не съвпадаха съвсем точно със запечатаното в паметта му.
   36,8°. Под нормалната температура. И щеше да продължи да пада.
   Какво не беше наред? Той вдигна ръката от скенера и я освети с фенерчето, в търсене на някакви недостатъци...
   Ето! Между първия и втория пръст, пресичайки белега. Един косъм разцепваше силикона. Двете половини на белега бяха разделени съвсем мъничко... но достатъчно, за да открие компютърът нещо нередно в лесно разпознаваемата характеристика. Той постави ръката обратно на скенера и нагласи желатиновата неплът както трябва.
   Лъчът на скенера мина отново. Еди се извърна...
   И сред поредицата червени светлинки грейна една зелена.
   -Да! - каза той, свивайки триумфално юмрук.
   -Еди, стана ли? - пропука гласът на Карима в ухото му.
   -Да, отвори се. Какво става навън?
   -Пазачът е все още в другия край на архивите, но е тръгнал да обикаля - а полицията се е запътила към нас!
   -Значи ще трябва да се размърдам. - Той стъпи на самия ръб на бюрото, балансирайки на пръсти - и се наведе напред, подпирайки се с ръка на шкафчетата.
   Протегна другата и отвори голямата врата. Вътре беше кутията с Кодекса. Той я измъкна - след което залюля тежкия контейнер и го използва като противовес, за да се изправи обратно на бюрото. За един ужасен миг се олюля, гумената подметка зацепи на ръба, но той успя да си възвърне равновесието и се изправи.
   Еди отвори кутията. Златиста светлина изпълни сейфа: лъчът на фенерчето му се отразяваше в изработената от орейхалк корица на Кодекса на Талънор.
   Той беше в ръцете му.
   А сега... трябваше да намери начин да се измъкне с него.

   Яблонски беше завършил обиколката на единия край на лабиринта. Тананикайки си под мустак, той бавно тръгна към сейфа, за да обиколи и другия му край.

   Мат побърза да излезе на палубата. Патрулната лодка се намираше на половин миля от тях - и се движеше право към него.

   Бюрото беше почистено, почти цялото оборудване на Еди се намираше в тръбата на отдушника. Освен кутията с Кодекса, единственото друго нещо върху него беше отвертката.
   Той я стисна между зъбите си, докато повдигаше висящия вентилатор на нивото на раменете. Подпря единия му край на ключицата си, взе отвертката със свободната си ръка... и я заби във вентилатора.
   Перките веднага спряха да се въртят. Моторът запротестира, започна да вие гневно. Той натисна изолираната дръжка още по-силно. Моторът изпука и изгоря.
   Еди измъкна отвертката и направи същото с другия вентилатор. Този път моторът изпуши и острата миризма на изгоряло подразни обонянието му.

   Яблонски прекоси централната пътека пред входа на сейфа и се накани да се отправи към зоната за четене, когато уоки-токито му изпука.
   -Хей, Лу - каза партньорът му. - Компютърът показва, че в сейфа нещо не е наред.
   Той се приближи до заоблената стоманена врата и погледна по пътеката, която водеше към охранителната кабина.
   -Алармата ли се включи?
   -Не, но има някакъв проблем с вентилационната система. Ще го отворя, за да провериш какво става.
   Яблонски вкара картата си и изчака докато Вернио изпълни процедурата за отваряне. След минута тежката врата бавно започна да се отваря.
   Щом влезе, той усети острия мирис на пушек. Над главата му се разнесе пукане; той погледна към решетката и видя синичка искра от другата и страна.
   -Да, нещо е дало накъсо - докладва той по радиото. - По-добре се обади.
   Оставяйки вратата, за да разсее пушека, той се запъти към кабината, докато Вернио се обаждаше по телефона, за да повика техник.

   Наблюдавайки екрана на лаптопа, Карина забеляза, че пазачът се намира с гръб към сейфа, а другият се обажда по телефона.
   -Еди,сега!

   Вратата на шкафа се отвори. Вътре се намираше кутията с Кодекса на Талънор - и Еди Чейс, който се беше свил в тясното пространство.
   Беше използвал резача, за да задържи езичето на вратата. Хвана се за дръжката на горния шкаф и се издърпа навън. Стъпил с единия крак на ръба на пода на шкафчето, измъкна кутията и скочи върху бюрото.
   Пазачът продължаваше да се отдалечава от него. Еди протегна крак и ритна вратата на шкафа, за да я затвори, след което се засили и скочи през отворената врата.
   Размина се на един пръст с чувствителния на натиск под на сейфа. Болка прониза глезена му, но той потисна изохкването си и побърза да се скрие зад най-близката камара шкафове.
   Едната гумена подметка изскърца на пода...
   При този звук Яблонски се обърна.
   Еди чу как стъпките му заглъхват. Той замръзна, притиснат към шкафовете.
   Стъпките се чуха отново... и започнаха да се приближават.
   -Какво има? - попита Вернио.
   -Мисля, че чух нещо. - Яблонски почти беше стигнал до сейфа. Еди се приготви - може би все пак ще трябваше да си пробива път с бой...
   Единият от повредените вентилатори изскърца отново. Яблонски спря. Еди виждаше сянката му. Още една стъпка и пазачът щеше да го открие...
   Но Яблонски се обърна, решавайки, че звукът е бил просто поредната искра. Еди го изчака да се отдалечи и тихичко се приближи до шкафчето, където беше скрил дрехите си.

   Лъчът на прожектора блесна през илюминатора.
   -Времето ви свърши! - каза ченгето в мегафона. - Разкарайте се!
   Мат изтича на палубата.
   -Прибираме си оборудването! Само още една минутка.
   -Добре, давам ви минутка, но ако дотогава не сте се разкарали, идвате с нас.
   -Действаме, действаме! - Мат скочи обратно в кабината. Петте екрана показваха как Еди бърза обратно към зоната за четене с Кодекса под мишница и купчина дрехи в ръка.
   -Еди! - извика Карима. - Времето ни свърши!

   Еди стигна кабините за четене. Той беше оставил кутията на Кодекса в шкафа; сега бързо отвори куфарчето и сложи блестящия артефакт вътре, преди да нахлуе панталоните си върху мръсния плувен костюм.

   -Техникът идва - обяви Вернио, оставяйки телефонната слушалка.
   -Отивам да доведа Еди. - Яблонски тръгна към зоната за четене.

   Еди се мъчеше да се оправи с пуловера си. Нямаше време да изчисти мръсотията от ръцете си...

   -Хайде, размърдайте се! - изръмжа ченгето.
   Мат изскочи на палубата и хвана ръчките за управление.
   -Тръгваме! Боже, приятел! - Той запали двигателя. - В ООН адски ще се ядосат!
   Той натисна бутона за вдигане на котва и даде газ. Лодката започна бавно да се отдалечава по течението.
   Макарата в каютата се въртеше все по-бързо, отпускайки все повече кабел. Той се заклещи на месинговата рамка на илюминатора...
   И се скъса.

   Вернио рязко вдигна глава, когато мониторите проблеснаха. Да не би проблемът с електричеството да се разпространява?
   Той погледна към посетителя...

   -Хей, Еди.
   -Да? - каза Еди, който беше успял да седне на стола си миг преди Яблонски да влезе в залата за четене.
   -Боя се, че ще те помоля да си тръгнеш - каза пазачът с извинителна нотка в гласа. - Имаме електрически проблем и трябва да опразним помещението, докато го оправят. Такива са правилата.
   -Няма проблем. И без това тъкмо приключвах. - Той събра документите и ги прибра в папките. - Здраве и безопасност, а? Изненадан съм, че не ви карат да носите каски и светлоотразяващи жилетки.
   Яблонски се ухили.
   -Понякога ми се струва, че нещата отиват натам. Искаш ли помощ?
   -Не, ще се справя. - Еди напъха всичко под едната си мишница, преструвайки се, че празната вече кутия е все още доста тежка, и вдигна куфарчето. - Добре, да вървим.

   Карима излезе на палубата, следвана от Рад. Тя погледна назад към патрулната лодка.
   -Разминахме се на косъм.
   -Еди успя ли? - попита Мат.
   -Тръгна да излиза.
   -Слава Богу - рече Мат с облекчение. - Сега единственият проблем е как, по дяволите, да обясня на Организацията за океански изследвания, какво търси тяхната струваща сто хиляди долара роботизирана подводница в мазето на ООН?

   Яблонски поведе Еди обратно към първия шкаф и го отвори.
   -Готово.
   -Благодаря. - Англичанинът остави вътре кутията с документите, като скришом прибра парчето картон от ключалката. - Добре, готов съм.
   Той отстъпи назад, докато Яблонски заключваше шкафчето, и го изчака да го изведе от залата с архивите. Но пазачът се поколеба.
   -Какво има? - попита Еди колкото се може по-небрежно.
   -Имаш нещо на ръката.
   Еди я протегна и видя едно черно петно на дланта, мръсотия от тръбата.
   -Ха - рече той и я избърса в бедрото си. - Сигурно съм омазал нещо. - После се усмихна, с надеждата усмивката му да не изглежда пресилена. - Нина ще ме убие, ако съм изцапал някой стогодишен документ.
   След миг усмивката се върна на лицето на Яблонски.
   -Аз ще си мълча - пошегува се той. - Добре, ще се видим навън.
   Еди се върна при охранителната кабина и се разписа, след което тръгна по коридора. Когато се изгуби от погледа на пазачите, той се запъти с бърза крачка към асансьорите.

   Яблонски се върна при сейфа. Погледна отново към решетката, за да види дали повреденият вентилатор още пуска искри. Не пускаше... но нещо не беше наред. Почти веднагаосъзна какво е: решетката не беше на мястото си, ребрата и не стояха успоредно на ръбовете на отдушника, сякаш е била повдигната през дупката и след това поставена обратно, за да се закрепи на ъглите си. Какво ставаше тук, по дяволите?
   Тъкмо се накани да се качи на бюрото, за да я огледа отблизо, когато забеляза нещо друго: мръсен отпечатък точно на ръба на бюрото. Приличаше на стъпка...
   Връхлетя го ужасна мисъл. Той скочи на бюрото и протегна ръка към вентилатора.
   -Анри! Мисля, че...
   Щом докосна решетката, тя се сгромоляса на пода. Яблонски се отдръпна стреснато, а вентилаторното съоръжение полетя към земята, увисвайки на дебелия си захранващ кабел. Целият отдушник се разтресе, от отвора изпопадаха още предмети. Празен пластмасов контейнер, някакъв вид вакуумна чаша...
   Някой беше влизал в сейфа. И имаше само един заподозрян.
   -Мамка му! - изрева той. - Бий тревога! Да не пускат Чейс да излиза от сградата!

   Еди се намираше във фоайето. С куфарчето в ръка, той се отправи към изхода. На лицата на дежурната охрана беше изписано обичайното учтиво отегчение; по това време нанощта в сградата беше спокойно. Само още няколко ярда...
   Изпука нечие уоки-токи, от другия край се разнесе бърз говор. Миг по-късно се включи алармата.
   Еди вече излизаше. Той блъсна с рамо вратата, преди тя да се заключи автоматично, и се озова на площада на Обединените нации, тичащ към Пето авеню. Зад него се разнесоха крясъци - охранителите се бяха впуснали да го преследват.
   Входовете към площада на Обединените нации се контролираха чрез пътни бариери и високи защитни метални врати. Едната беше отворена, през нея току-що беше преминала кола. Тя започна да се затваря и той хукна към нея. В патрулната кабина се включи аларма. Мъжете, които седяха вътре, веднага скочиха на крака.
   Еди прескочи пътната бариера - и буквално се хвърли през външната врата, която се тракна зад гърба му. Той прекоси Пето авеню, залитайки и лавирайки между свирещите коли, след което хукна като луд по Четирийсет и четвърта улица.
   Хвърли един бърз поглед назад. Охранителите на ООН бяха заседнали зад собствената им бариера и бясно ръкомахаха на някой в кабината да им отвори. Еди стигна до тротоара, сви зад ъгъла...
   И се озова пред тълпата. Тя беше много по-голяма от преди, редовете папараци бяха погълнати от легион млади жени. В мрежата се бяха разпространили слуховете, че обектът на тяхното желание се намира в хотела - и не е нито сам, нито е с приятелка.
   Еди видя полицейската кола, паркирана от другата страна на улицата, на която се беше облегнало едно ченге, което наглеждаше тълпата. Той не му обърна никакво внимание и си проби път през тълпата към вратите на хотела. Портиерът го разпозна от по-рано и го пусна вътре.
   Зек седеше там, където го беше оставил - а един бърз поглед потвърди, че Мак също е на мястото си. Шотландецът се отправи към изхода, като прекоси пътя на приятеля си и му подаде нещо, докато беше с гръб към Зек. Еди пъхна предмета в джоба си и седна до наемника, а Мак напусна хотела.
   -У теб ли е? - попита Зек.
   Еди отвори куфара. Кодексът на Талънор проблесна. С леко недоверие в очите Зек разтвори книгата, за да се убеди, че е истинската. Отвътре грейнаха гравираните метални листа.
   -Какво? - рече Еди. - Не ме гледай толкова сащисано, нали ти казах, че ще я взема. Сега... - Той затвори куфарчето и го вдигна на коленете си, след което измъква револвера на Мак от джоба си. - Сделката си е сделка. Ти получаваш това, аз си връщам Нина. Как ти звучи?
   Зек не изглеждаше изненадан, че Еди се е сдобил с пистолет.
   -Тя е с господин Коил в самолета му.
   -И къде е този самолет?
   -На едно частно летище, недалеч оттук.
   -Тогава ме заведи там. Трябва да тръгваме - привлякох известно внимание в ООН. Колкото по-бързо се махнем оттук, толкова по-добре.
   -Дай ми куфарчето - каза Зек. Еди го изгледа студено. - Нали имаш пистолет. Но куфарчето ще нося аз. - След кратко колебание Еди му го подаде. - Добре. Сега да тръгваме.
   И двамата се изправиха. Еди прибра пистолета в джоба си и тръгна към изхода, следван от Зек - и точно в този момент от асансьора в другия край на фоайето слязоха мъж ижена. Щом тълпата ги зърна през стъклените врати, тя ги посрещна с развълнувани викове и проблясване на светкавици.
   Мъжът беше Грант Торн - а неговата придружителка беше Мейси Шариф. И двамата бяха облечени като за парти... с леко раздърпан вид, което подсказваше, че досега са се забавлявали насаме. Към тях бързо се присъедини още един мъж: бодигардът, скрил мускулестото си тяло под тъмен костюм. Той отвори вратата пред двамата и махна с ръка, за да отпъди Еди и Зек.
   -Пропуснете ги, пропуснете ги! - Раздразненият Зек се опита да мине покрай него, но Еди го възпря.
   Звездата и студентката излязоха на улицата и бяха засипани от ярки светкавици, възторжени писъци и въпроси от папараци и фенове.
   -Грант, Грант! - извика един фотограф. - Коя е мацката?
   -Къде е Джесика? - попита друг.
   -Коя от двете? — попита колегата до него.
   -Която и да е! - Светкавицата му блесна в лицата на двамата. Грант примигна, а Мейси отстъпи назад. - Тя знае за това, нали?
   -Грант, насам! - извика някой друг. - Аз съм, Сали! Бях на премиерата на „Взривоопасен”, помниш ли? Каза, че харесваш косата ми! — От всякъде се протягаха ръце, не спираха да проблясват светкавици. Папараците размениха погледи, раздразнени, че разни аматьори навлизат в тяхна територия и се опитаха да ги изблъскат назад, което предизвика взрив от оплаквания сред тълпата.
   -Хайде, пуснете ги! - изръмжа бодигардът. Персоналът на хотела им проправи път, за да могат да стигнат до лимузината, която тъкмо пристигаше.
   -Какви глупаци - рече нетърпеливо Еди. Той мина през вратата и се вряза в множеството, отблъсквайки с лакът един фотограф от пътя си. Мъжът залитна и събори някаква млада жена, която изпищя.
   Приятелите и натиснаха напред. Настъпи хаос, размятаха се ръце и крака. Еди си проправи път, следван по петите от Зек. Тежкото куфарче се удряше в пищяли и бедра.
   Грант и Мейси стигнаха лимузината, а бодигардът и портиерите отблъснаха тълпата назад, за да може да се отвори вратата. Тълпата се разлюля, някаква друга почитателка падна на земята с писък. Един от фотографите се спъна в нея и също се строполи на земята, разнесе се хрущене на стъкло.
   Еди се спря; пътят му беше блокиран. Зек го натискаше отзад - някакъв мъж се блъсна в босненеца и едва не го събори. Куфарчето се заклати в ръката му и падна на земята.Той рязко сведе поглед, но дръжката продължаваше да стои на сигурно място в ръката му, докато мъжът се опитваше да намери собственото си куфарче. Зек вдигна ръка, зада го отмахне от пътя си.
   -Хей, хей! - разнесе се женски глас преди да успее да замахне. - Нюйоркска полиция - всички назад!
   Еди се промъкна покрай жената, докато тя крещеше нови заповеди, и стигна до края на тълпата. Зек се появи до него, притиснал куфарчето към гърдите си.
   -Господи!- каза Еди, докато лимузината се отдалечаваше от тях. - За какво ти е да си известен, щом трябва да се примиряваш с всичко това?
   -Кой беше мъжът? - попита Зек.
   -Грант Торн. - В отговор получи само безизразен поглед. - Филмовата звезда?
   Зек поклати глава.
   -Не гледам филми. В тях вече няма реализъм.
   -Ти си странен тип, знаеш ли? Така, надявам се да имаш кола. Нямам намерение да плащам за такси!

   15.

   Пътуваха около час. Шофираше Зек, а Еди седеше до него с пистолет в ръка. Куфарчето лежеше на задната седалка, като никой от двамата не го докосна по време на пътуването.
   Стигнаха до частното летище; охраната им махна с ръка да минават през портала. На пистата ги чакаше реактивен самолет, до който стояха група въоръжени мъже. Зек спря до машината и Еди се напрегна. Можеха да го застрелят в мига, когато босненецът предадеше куфарчето...
   -Слизай - каза Зек. Еди излезе на студения вятър, който брулеше пистата. Стълбата на самолета беше спусната; на върха и се появи мъжка фигура. Прамеш Коил.
   Всички мъже бяха насочили оръжията си към Еди. Той сви рамене, прибра пистолета в джоба си и тръгна напред, докато Зек вадеше куфарчето от колата.
   -Добре, Коил - извика той. - Къде е Нина?
   Индиецът не му обърна никакво внимание.
   -Взе ли го? - извика той на Зек. Наемникът кимна и вдигна куфарчето. - Донеси ми го.
   Еди стигна до стълбата.
   -Хей! Зададох ти въпрос! Нина вътре ли е?
   Зек мина покрай него. Коил се отдръпна, за да го пропусне вътре, след което погледна надменно Еди.
   -Не, господин Чейс, не е. Тя е все още в Индия и вече не ни е нужна. Както и вие. - Той махна с ръка на мъжете. Те тръгнаха към англичанина.
   -Само секунда - рече Еди, избърсвайки наперено една сълза, причинена от студения вятър. Коил, който се канеше да влезе в кабината, се спря. - Няма да е зле да си проверите стоката.
   Коил рязко се обърна и погледна обвинително Зек.
   -В куфарчето е - възрази наемникът. - Погледнах го преди да тръгнем от Ню Йорк. Не съм го изпускал от поглед.
   -Отвори го веднага - нареди Коил. - Отваряй!
   Зек остави куфарчето на пода и го разкопча. Коил го блъсна настрани и го отвори. Известно време разглежда съдържанието му... след което се спусна надолу по стълбата.
   -Къде е? - Гласът му премина в писък.
   -Нямам представа - отвърна искрено Еди. - Един приятел го взе и аз му казах да го сложи някъде, без да ми казва къде. За всеки случай. - Лицето му се вкамени. - Така. Къде еНина?
   Стреснатият Зек излезе от кабината със съдържанието на куфарчето в ръце: няколко гирички, залепени с тиксо.
   -Не... не разбирам - каза той на Коил. - Кодексът беше вътре! Как го е взел?
   -Това вече няма никакво значение, нали? - каза Еди. - Но си помислих, че можете да ми скроите някакъв подобен номер, така че когато усетих закъснението в отговорите на Нина заради сателитната връзка, разбрах, че съм прав. Затова се подсигурих. - Той се наведе към Коил. - Сделката остава. Връщам си жената, вие получавате книгата. Но акорешите да ме изиграете, ще го унищожа. Ясно ли е?
   Коил стисна устни.
   -Влезте вътре. - Той тръгна да се изкачва по стълбата, като почти изблъска Зек от пътя си. Еди го последва с облекчение, че е оцелял след сложния номер.
   Сега въпросът беше колко отчаяно Коил иска Кодекса на Талънор?
   Той влезе в кабината, следван от въоръжените охранители. Вътре някакъв индиец застана между него и Коил и му се усмихна с изпилените си зъби.
   -Кодексът здрав ли е? - попита настоятелно милиардерът. - Повреден ли е?
   -Все още не - отвърна Еди. - Нали ви казах, че не ми пука за вашата книга, нито за какво ще я използвате. Просто искам да си върна Нина. Ако я получа невредима, вие ще си получите по същия начин книгата. Справедливо ли е така?
   -Да - изсъска Коил.
   -Чудесно. Сега искам да говоря с нея.
   Коил отиде до една от луксозните седалки. Еди очакваше да вземе телефон, но вместо това той натисна някакъв бутон и над облегалката на стола се издигна плосък монитор. В горната му част се виждаше безизразното око на уеб-камера. Появи се някакво меню; Коил написа нещо и на екрана се появи анимирана иконка с надпис „свързване”.
   След няколко секунди се появи птичето лице на Ванита Коил.
   -Какво стана? - рече тя. - У теб ли е?
   -Получиха се някои... усложнения - отвърна Коил. - Доведи доктор Уайлд.
   -Какво? Защо ти е? Трябваше...
   -Доведи я!
   Ванита присви ядосано очи, но се обърна настрани и даде някакви заповеди на хинди. След малко зад нея се появи някой.
   -Здрасти, скъпа - каза Еди. - Как е в Индия?
   -Еди! - извика Нина. - Какво става?
   -Ами взех Кодекса...
   -Какво? -ахна тя. - Нали тиказахда не им го даваш - щом го получат, веднага ще ни убият!
   -Да, знам - затованеим го дадох, на тези тъпи измамни копелета. Щом се озовеш на безопасно място, тогава ще им го дам.
   -Няма да го направиш - рече твърдо тя. - Каквото и да планират тези двамата, то не е...
   -Затваряй си устата! - сопна и се Ванита. - Прамеш, защо Чейс е още жив?
   -Сменил е Кодекса с някакви боклуци, без Зек въобще да забележи. - Босненецът наведе унизено глава. - Някой от приятелите му го крие. Ако не пуснем доктор Уайлд, той заплашва да го унищожи.
   -Какво? -извика разгневената Нина.
   -Кексия ще успее да открие всичките му приятели - каза Ванита, без да обръща внимание на прекъсването. - Можем да ги проследим...
   -Нямаме време - прекъсна я Коил. - Не можем да си позволим да изгубим Кодекса. Погрижи се да бъде изпратена обратно в Америка.
   Ванита погледна мълчаливо в камерата и след няколко секунди отвърна:
   -Няма.
   Коил остана поразен от твърдия и отказ.
   -Но те ще унищожат Кодекса...
   -Няма. - Тя се наведе към камерата. - Чейс. Дай ни Кодекса или жена ти ще пострада.
   -Ако и направите нещо, никога няма да го получите - възрази Еди. Обикновено безстрастният Коил не можеше да скрие страха си, че Кодексът може да бъде изгубен. Както себеше надявал Еди, той умираше от нетърпение да се сдобие с него.
   Но Ванита беше по-склонна да рискува. Тя заповяда с рязък глас нещо на Тандон, който сграбчи Нина.
   -Хей! - извика Еди. - Ако и направите нещо, ще претопя онова нещо в бижута! Нима мислите, че се шегувам?
   -А да не би да мислите, чеазсе шегувам? - отвърна Ванита. - Чапал!
   Тандон извади нещо от джоба си. Преди Нина да успее да реагира, ръката му се изстреля напред и бързо нахлупи найлонова торба върху главата и. Тя започна да се бори, опита се да разкъса торбичката, но тя беше твърде плътна. Той стисна още по-силно, найлонът се стегна около гърлото и.
   -Пусни я! - изкрещя Еди и се хвърли към Коил. Мъжът с акулските зъби се стрелна напред и го блъсна в извития корпус на самолета. Еди бръкна в джоба си за пистолета, но охранителят притисна дулото на собствения си пистолет към бузата му.
   На екрана се виждаше как Нина се опитва да удари Тандон с лакът. Но майсторът на бойни изкуства беше твърде бърз и успяваше да избегне ударите и.
   -Дай ни Кодекса - каза Ванита, - или тя ще умре.
   -Майната ти! - изръмжа Еди. - Ако ви го дам, пак ще я убиете!
   Индийката изкриви устни при обидата.
   -Да, но първо ще страда. Продължително.
   Нина безполезно се опитваше да си поеме дъх с изкривено лице през найлона, притиснат към лицето и. Еди я наблюдаваше безпомощно. Единственият начин да и помогне беше да предаде Кодекса - но така щеше да обрече и двама им на смърт. Което беше сигурно, щом си имаше работа с Ванита.
   Което означаваше, че трябва да сключи сделката с Коил, да открие нещо, на което да реагира безстрастната, логическа половина на това съдружие...
   Приглушените звуци, които издаваше Нина, ставаха все по-слаби, по-отчаяни. Погледът на Ванита беше студен, напрегнат, очакващ Еди да се пречупи...
   -Добре! - извика той. - Ще ви дам Кодекса!
   Устните на Ванита се разтегнаха в триумфална усмивка.
   -Чапал - каза тя и махна с ръка. Тандон отпусна захвата си. Нина се отдръпна от него, залитайки, и трескаво започна да сваля торбичката от главата си. Когато най-после се освободи, тя трескаво си пое дъх.
   Пистолетът се махна от лицето му.
   -При едно условие - додаде Еди.
   Ванита изръмжа, готова отново за заповяда на Тандон да задуши Нина, но Еди вече се беше обърнал към Коил.
   -И двамата имаме нещо, което другият иска или не желае да изгуби, но никой от нас не се доверява на другия, за да не бъде прецакан, нали?
   -Грубо казано - отвърна Коил, - но вярно.
   -Така, ето новото ми предложение. Директна размяна. Аз ще нося Кодекса, вие ще водите Нина и правим размяната. На някое публично място, с много хора. Щом го направим, всеки тръгва по пътя си. Никакви номера, никакви измами. Как ви звучи?
   -Неприемливо - обади се Ванита от екрана, но Коил заговори едновременно с нея.
   -Добре - по принцип. Кое място предлагате?
   -Все още не знам. Но... - Той реши да предложи нещо с надеждата да умилостиви Ванита. — Ще го направим на ваш терен. Ще дойда в Индия и тогава ще изберем някое място там.
   Коил се замисли.
   -Това е... приемливо - отвърна той, поглеждайки към жена си, която изглеждаше недоволна от развитието на събитията.
   -В Бангалор - настоя тя. - Размяната ще се извърши в Бангалор.
   -Стига аз да избера мястото - съгласи се неохотно Еди, усещайки, че тя просто си търси повод отново да започне да измъчва Нина.
   Като че ли се получи; Ванита не каза нищо. Коил се обърна към Еди.
   -Ще летите до там с мен?
   Еди се засмя.
   -Едва ли, приятел. Сам ще си намеря самолет. И няма да нося Кодекса в ръчния си багаж, можеш да бъдеш сигурен. Но - продължи той, знаейки какво се кани да каже Коил, - ще го видиш преди да ти го дам, стига междувременно и аз да виждам Нина. Така и двамата ще получим каквото искаме и всички ще бъдат щастливи. Разбрахме ли се?
   -Да.
   -Нина, добре ли си?
   -О, страхотно съм - изграчи тя, разтърквайки шията си. - Еди, не им го давай.
   -Съжалявам, любов моя, но трябва. Знам, че много ще се ядосаш, но ще можеш да си го изкараш на мен веднага, щом си в безопасност, нали? До скоро.
   Нина се накани да каже още нещо, но Ванита гневно прекъсна видеовръзката. Коил погледна към един от въоръжените бодигардове.
   -Изведи господин Чейс навън.
   -Какво, няма ли да получа гореща кърпа? Добре де, тръгвам - рече Еди, след като го смушкаха с дулото на пистолета. - О, само още нещо. - Той посочи с палеца си Зек. - Кажи наонзи смешник там да ми даде ключовете от колата си. Нямам намерение да се прибирам пеша в Манхатън.
   Зек изобщо не беше доволен, но му ги даде под строгия поглед на Коил.
   -А аз как ще се върна?
   -Това не е моя грижа - каза му индиецът с леден тон. - След провала ви тази вечер възнамерявам да преосмисля по-нататъшното ни сътрудничество.
   -Не се тревожи, приятел - каза Еди, подрънквайки с ключовете. - Сигурен съм, че човек с твоите таланти ще успее да си намери работа. Имам предвид, че Ню Йорк винаги се нуждае от улични метачи. - С тези думи той излезе навън.

   -Еди! - извика Лола, щом англичанинът влезе в стаята. - Добре ли си?
   -Добре съм - отвърна той, забелязвайки загрижените лица на всички, които с нетърпение чакаха новините. Седяха в бруклинския апартамент на Мат. Освен австралиеца тук бяха Карима, Рад и Лола, участниците в „план Б” Грант и Мейси, които бяха привлекли тълпата, за да осигурят необходимото объркване, Ейми Мартин, полицай от Ню Йорк, която беше отвлякла вниманието на Зек в критичния момент... и Мак, който всъщност беше извършил прехвърлянето.
   На масата лежеше празното куфарче и отвореният му капак разкриваше скрития механизъм, спомогнал за осъществяването му. Мощните магнити, осигурени от Мат, които се бяха оказали неподходящи за първоначалната си цел, бяха намерили друго приложение. Металната пластина, прикрепяща дръжката към куфарчето беше развита... както и онази на съвсем същото куфарче, в което се намираха тежестите. Единствено магнитите от вътрешната страна ги бяха придържали здраво на местата им - докато дистанционното им управление, проектирано от Мак, не се беше задействало в момента, когато Мак „случайно” беше паднал върху Зек и беше блъснал куфарчетата в тълпата пред хотела. Електромагнитите в куфара с Кодекса се бяха изключили и той падна на земята. Миг по-късно магнитите в куфара на Мак направиха същото - и се реактивираха щом Мак прикрепи фалшивото куфарче към дръжката, която стискаше Зек.
   Размяната беше извършена за по-малко от половин секунда, преди Зек да се съвземе от сблъсъка. Когато Мат за пръв път им предложи тази идея, Еди изпита ужасно съмнение, че номерът ще стане, но след десетки упражнения те успяха да осъществят два от три опита.
   Мак се изправи.
   -Слава Богу. Какво стана? Къде е Нина?
   -Не беше там, точно както си помислих. Но е в безопасност, повече или по-малко... засега. Коил се съгласи на друга размяна. Отивам в Индия, за да я направим там.
   -Наистина ли вярваш, че ще играе честно? - попита загрижено Мейси.
   -Нито за секунда не съм си го помислял. Точно затова и аз няма да играя честно. Но поне този път ще имам по-голям контрол над ситуацията.
   Мак повдигна вежди.
   -Интересно защо смяташ, че извършването на размяната на техен терен ще ти даде по-добър контрол над ситуацията.
   -Ами защото се надявах, че ще ми помогнеш.
   -Ако ти трябва помощта ми, приятел, имаш я - каза Мат.
   -Същото се отнася и до нас - рече Карима. Рад кимна утвърдително. Лола, Мейси и Грант също предложиха подкрепата си.
   Еди поклати глава.
   -Зек ви видя. Точно сега той не се ползва с благоволението на Коил, но това не означава, че няма да му каже кой е участвал. Ако Коил реши да го задържи и той ви разпознае, всички сме прецакани.
   -Но той може да разпознае и господин Маккримън от хотела - посочи Ейми.
   -Видя го само за миг, така че може да рискуваме. Но той познава всички останали. Така че сме само аз и Мак.
   -За което ти благодаря, Еди - отвърна Мак с крива усмивка.
   От всички страни заваляха възражения, но Еди ги отряза.
   -Всички се представихте направо фантастично - каза той. - Ако някой ден реша да навляза в престъпния живот, бих искал всички вие да се включите в Единайсеторката на Еди.
   -Това не съм го чула - рече Ейми, преструвайки се, че запушва ушите си с пръсти.
   Еди се усмихна, след което отново стана сериозен.
   -Но както каза Мак, ние ще бъдем на коилов терен. Ще бъде много по-опасно. И аз не мога да искам от вас да рискувате живота си заради мен - по дяволите, няма да гопозволя!Двамата с Мак сме професионалисти, обучени сме за подобни неща. А вие не сте. Съжалявам, но така стоят нещата.
   Всички изглеждаха разочаровани.
   -Дано си прав, човече - каза Грант. - Желая ти успех. Искам двамата с Нина да присъствате на премиерата на следващия ми филм!
   -А коя ще бъде твоята дама? - попита закачливо Еди, поглеждайки към Мейси.
   Грант изкриви лице.
   -Да, май трябва да поговоря с Джесика. Нямаше време да и кажа какво става. Няма да е добре да научи за това от TMZ, нали?
   -Късно е за това — каза Мейси. — Пет приятелки вече ми се обадиха, за да ме питат дали наистина излизам с теб. Клюките се разпространяват бързо! - Тя го погледна с надежда. - Знаеш ли, след като вече всички знаят, може пък да опитаме наистина да видим какво ще се получи? - Грант изглеждаше като животно, попаднало пред фаровете на автомобил.
   -Мат, изкъпа се, нали? - попита Еди. - Мисля, че Мейси има нужда от един студен душ. - Думите му разсмяха всички, освен Мейси. - Благодаря ви за всичко. Оценявам го - и знам, че Нина ще се чувства по същия начин, когато спре да ми се ядосва, че съм задигнал проклетата и книга. - Той погледна Мак. - На безопасно място ли е? - Мак кимна.
   -Добре. Трябва да я отнесем в Индия - Лола, искам само още нещо от теб, малко документи от ООН.
   -Каквото поискаш - отвърна тя.
   -Чудесно. По-добре да тръгваме - предстои ни сериозно планиране, а нямаме много време. - Той се намръщи. - Освен това току-що осъзнах - щом „Индиана Джоунс и храмът на обречените” не е сигурен източник на информация, то аз си нямам никаква представа за Индия...

   16.

   Индия

   -И така - каза Мак, облягайки се на седалката срещу Еди, - какво научи за Индия?
   Еди вдигна пътеводителя, който се беше купил на аерогара „Кенеди”, преди да отлетят за Делхи.
   -Ами разбрах, че Делхи и Ню Делхи са едно и също място, че Бангалор го наричат „Силициевата долина на Индия”, макар да не е долина, и че ако някога ми се прииска да разглеждам храмове, мога просто да бодна карфица на картата и ще попадна на някой. Освен това, обаче... не ми помогна особено. Нямам представа кое място ще е добро за размяната.
   -Нямаш ли някакви полезни контакти в Индия?
   -Само Сахели, а тя е извън страната. Напоследък се запознах с един тип от Интерпол, Кит, но не знам дали ще се съгласи да ми помогне за нещо такова - струва ми се от хората, които правят всичко „по книгата”. Ами ти? Идвал си тук, докато си служил вSAS,нали?
   -Да, но това беше преди почти трийсет години. Освен това бях съветник към Националната гвардия по време на държавното посещение на Кралицата, а не турист.
   -В такъв случай ако не успеем да привлечем някой от местните на наша страна, ще се наложи да импровизираме.
   -Което никак не е добре в ситуация със заложници.
   -Да, знам. - Еди затвори книгата. - Мак... Наистина съм ти благодарен за това, което правиш за мен.
   Шотландецът се усмихна.
   -Че за какво са приятелите? Освен това знам, че ти би направил същото за мен. - Очите му проблеснаха. - Въпреки че не мога да си представя какво бих могъл да направя, за да се нуждая от точно този тип помощ. На вас двамата с Нина страшно ви се удава да попадате в екстремни ситуации.
   -На мен ли го казваш - отвърна печално Еди. - През последните четири години по мен са стреляли повече пъти, отколкото по време на цялата ми служба в проклетия Полк! Но -продължи той решително - аз щеизмъкнаНина от тази ситуация.
   -Двамата ще го направим - каза Мак твърдо. Той протегна ръка; Еди я сграбчи и стисна силно. - Бой до край!
   -Бой до край - повтори Еди. Те размениха приятелски погледи. В този миг лампичката над предпазните колани светна зелено. Самолетът се спускаше.
   -Ще се видим на земята. - Мак се отправи към седалката си. Двамата мъже седяха на различни места по една много проста причина: сигурност. Еди подозираше, че новините за кражбата на Кодекса на Талънор са се разпространили отвъд Ню Йорк. Нищо чудно на летището да ги чакаше - него и всеки който го придружава - индийската полиция.
   Или още по-лошо - хората на Коил.
   И в двата случая скоро щеше да разбере.

   Разбра още преди да стигне до терминала.
   Въздушният лайнер спря малко преди входа на ръкава си на международното летище „Индира Ганди” и капитанът обяви, че поради проблеми с безопасността пътниците трябва да останат по местата си, докато не им бъде разрешено. Мак погледна загрижено към Еди и в отговор получи само примирено кимване. След това самолетът продължи до ръкава. На борда се качиха трима въоръжени полицаи и водачът им поговори със стюардесите, преди да тръгнат по пътеката между седалките.
   -Едуард Чейс? - попита полицаят.
   Еди се усмихна учтиво.
   -Приятелите ми ме наричат Еди.
   -Моля, елате с нас.
   Той се изправи и прикри тревогата си зад презрително-пренебрежително свиване на рамене, докато полицаите му слагаха белезници и го извеждаха от салона. Дотук с издирването на подходящо място за размяната; може би дори нямаше да сестигнедо размяна.
   Той трябваше да накара полицаите да му повярват за причините, довели до кражбата на Кодекса. Ако успееше да ги убеди да му позволят да извърши размяната, това не само щеше да спаси живота на Нина, но и щеше да доведе до връщането на Кодекса и арестуването на човека, който беше наредил да бъде откраднат, може би дори щеше да получи възможност да...
   Възможността изчезна в мига, когато го въведоха в зоната за сигурност на терминала. Пред едната от стаите чакаше човекът, който беше видял на самолета на Коил - онзис изпилените зъби.
   Главният полицай се огледа, за да провери дали някой не ги гледа, след което грабна пачката банкноти, които бързо пъхна в джоба си.
   -Хей, какво е това? - каза Еди на висок глас, макар да знаеше много добре какво е: Коил плащаше на полицията.
   Ако направеше сцена, може пък да успееше да привлече вниманието на някой честен - но от двете страни на коридора се редуваха стаи за разпит, а не кабинети. Шумните протести бяха нещо обичайно... на което не се обръщаше внимание.
   -Предайте го на господин Сингх - каза полицаят и кимна към страничния коридор, който водеше към изхода. Двете ченгета хванаха Еди под мишниците, а Сингх му се усмихнас неприятната си усмивка.
   -Разкарайте се от мен, по дяволите! - извика Еди. Той се опита да се измъкне, но движенията му бяха ограничени от белезниците - а двамата полицаи бяха подготвени за евентуални неприятности и единият го удари злобно в бъбреците. После го повлякоха по коридора...
   -Спрете! - извика някой със заповеден глас. - Какво става тук?
   Еди се огледа - и за негова голяма изненада видя Анкит Джиндал, който тичаше към тях, следван от някакъв по-висш, неуниформен полицай. Ченгетата замръзнаха, без да знаят как да постъпят - а Сингх веднага хукна към изхода.
   -Тези задници се канеха да ме предадат на онзи тип, за да ме разпита насаме - изръмжа Еди.
   Кит стигна до него и погледна надолу по коридора, но Сингх беше изчезнал.
   -Кой беше той?
   -Един от хората на Коил.
   Висшият полицай погледна подчинените си, излая нещо на хинди и протегна ръка към шефа им. Мъжът неохотно му подаде банкнотите. Полицаят изсумтя презрително и тритеченгета се изпариха на мига.
   -Аз ще се оправя с тях - каза той на Кит. - А този човек?
   -Това е работа на Интерпол - отвърна Кит. - Аз ще се занимая с него. Имаш ли свободна стая?
   Полицаят посочи близката врата и тръгна след подкупните си колеги по коридора. Еди ги изпрати с поглед.
   -Какво ще стане с тях?
   Кит въздъхна.
   -Сигурно ще ги плесне през ръцете. Подкупите са твърде често срещано нещо в Индия - всички от чиновниците до политиците си имат хора, които им плащат. Имаме някакъв прогрес в борбата с това, но когато имаш един милиард души, които са живели в системата през целия си живот, трябва да мине доста време, преди нещо да се промени. - Той отвори вратата и вкара Еди в стаята за разпит.
   -А ти какво правиш тук? - попита Еди. Той седна до масата, а Кит се настани срещу него.
   -Интерпол издаде заповед за арест срещу теб. Не успяхме да ти попречим да излетиш от Ню Йорк, затова реших да те посрещна като пристигнеш тук. И, изглежда, се появих тъкмо навреме. Какво, за Бога, става, Еди?
   Еди му разказа накратко какво се беше случило, след като си тръгна от Франция.
   -Така че страшно се зарадвах, като те видях - завърши той. - Коил - или по-вероятно жена му - са решили, че могат да измъкнат с мъчения от мен местонахождението на Кодекса. Доста щях да ги озоря, но все пак се радвам, че не се наложи.
   Кит се облегна замислено назад.
   -Направих доста проучвания за семейство Коил. Излязоха някои интересни неща.
   -Какви неща?
   -Различни финансови операции. Купували са земя и имоти на странни места и са влагали огромни суми в благотворителните им организации. Всичко е законно, но като че лисе извършва по добре организиран план. Обаче не знам какъв е той.
   -Но е предизвикал подозрението ти.
   Кит леко се усмихна.
   -Радарът ми се обади. Няма никакви улики, които да свързват Коил директно с кражбите, извършени от бандата на Фернандес, но ние се сдобихме с банковите извлечения на сметките му и се оказа, че през последните няколко месеца в тях са преведени доста големи суми, като същите суми са били изтегляни от сметките на Коил. Като се извади процентът, който обикновено задържат за себе си перачите на пари, разбира се.
   -Това не е ли достатъчно, за да задействате процедурите срещу него?
   -Не, това са само косвени улики. Няма нищо на хартия. Но мисля, че си прав за съучастието им. Но ще ни бъде трудно да го докажем. Все още нямаме нищо за мъртвата жена в Лион, освен думата ти, че работи за Коил.
   -      Не сте ли ги разпитали още?
   -      Не искам да прибързвам. Еди, трябва да разбереш, че семейство Коил са изключително могъщи. Аз може да съм член на Интерпол, но ние работим във връзка с местните сили за сигурност. Нито едно индийско ченге няма да рискува кариерата си, като предприеме нещо срещу тях, освен ако не е абсолютно сигурно в обвиненията. Ала дори и тогава на Коил няма да му е трудно да се откупи, както сам видя.
   -      Какво ни остава тогава? - попита Еди. - Ще ме върнеш обратно в Ню Йорк?
   -      Може би. - Кит го погледна безмълвно... след което извади ключ от джоба си и отключи белезниците му. - Но не веднага. Наистина вярвам, че Коил не е чист, и че ако ти помогна, не само ще успеем да спасим Нина, но и ще го хванем на местопрестъплението. Отвличането през граница е работа на Интерпол и тъй като Нина беше отведена от Щатите, процесът ще трябва да се проведе там. Прамеш и Ванита доста ще се поозорят с подкупите в Ню Йорк.
   Еди свали белезниците си.
   -      Значи ще ми помогнеш?
   -      Да. Това е професионален риск, но мисля, че си заслужава да го поема. - Той се усмихна. - Та какво точно си намислил?

   * * *

   Дори в този декемврийски ден температурата беше над 20 градуса по Целзий. Колата на Кит нямаше климатик, затова Еди свали прозореца, но силно замърсеният въздух на задръстената магистрала бързо го накара отново да го вдигне.
   -      Винаги ли има такива задръствания?
   -      Почти - отвърна Кит, докато пълзяха към центъра на Делхи. — Но сега е по-зле от обичайното заради предстоящата среща на Г-20. Няколко от главните улици са затворени.
   -      Политиците винаги гледат да причинят неудобства на останалите, нали?
   За изминаването на последната миля от пътуването им бяха необходими близо четирийсет минути. През цялото време ги придружаваха звуците на гневни клаксони и скърцащи спирачки. Както беше предупредил Кит, затворените улици ги принудиха да се отклонят доста преди да стигнат до хотел „Орчард”, който се намираше на миля от централната правителствена зона „Виджай Чок”. Във фоайето ги чакаха - и за голямо облекчение на Еди това не беше някой от хората на Коил.
   -      Защо се забавихте толкова? - попита Мак.
   Еди се ухили и разтърси ръката му.
   -      Малък проблем на митницата. Как успя да стигнеш толкова бързо до тук?
   -      Взех метрото. За по малко от един паунд се стига от летището право в центъра на Делхи. Ще ми се лондонската Тръба51да е толкова евтина. - Той погледна Кит. - Освен това си мислех, че нямаш никакви приятели в Индия.
   Еди ги запозна.
   -      Кит е разследвал семейство Коил - каза той. - И смята, че е попаднал на нещо.
   -      Нищо конкретно - обади се Кит с извинителен тон. - Но достатъчно, за да привлече интереса ми във връзка с кражбите на произведения на изкуството. Трябва ми само доказателство.
   -      Ние ще ти го осигурим - каза Еди. - Заедно с доказателство за отвличане. Разполагаме и с идеалната примамка. Поне се надявам, че разполагаме. Мак?
   -      Да видим. - Той отиде до рецепцията. - Имате ли пратка за мен? Името е Маккримън, Джим Маккримън.
   Рецепционистката провери в компютъра си.
   -      Да, имаме. Сега ще ви я донеса. - Тя отиде в задната стаичка и се върна с голям и тежък кашон.
   -      Какво е това? - попита Кит.
   -      Онова, за което ме издирват - отвърна Еди. Освен марките и щампите на куриерската служба, на кашона имаше печат на митническата служба на ООН и безброй лепенки с надпис „Да не се подлага на рентген”, наслагани от Лола, което позволяваше кашонът да бъде транспортиран без обичайните проверки - номер, който Еди беше използвал и преди, за да се сдобива с предмети, които обикновено биха повдигнали доста въпроси в останалите държави. - Това е Кодексът, заедно с новия ми уайлди.
   Кит го погледна въпросително.
   -      Твоят какво?
   -      Пистолет. Голям пистолет. Може да ми свърши работа.
   Мак поклати глава.
   -      Да не би да си си купил нов екземпляр от тия абсурдни оръжия?
   Еди изсумтя.
   -      Пистолетът си е добър и всеки, който си прави с мен шегички, че така компенсирам нещо друго, да ходи да си гледа работата. Сега си имаме други проблеми на главата - като например как да спасим Нина.
   Те се усамотиха в един тих ъгъл на хотелския бар.
   -      Защо не ги накара да направят размяната в Делхи, вместо в Бангалор? - попита Кит, след като Еди му обясни ситуацията. - Така щеше да ми е по-лесно да осигуря подкрепление.
   -      Коил настоя - отвърна Еди. - Или по-скоро жена му. Може би наистина не трябваше да се съгласявам, но така или иначе това е минало.
   -      Това му дава предимство - отбеляза Мак. - Което и място да изберем за размяната, той ще успее да прати хората си много преди това.
   -      Нямам намерение да му давам голям аванс. Звъня му, казвам му да се срещнем на еди кое си място след един час. Ще можем да следим всеки, който се появи. - Той погледна Кит. - Но първо трябва да си изберем място. Познаваш ли Бангалор?
   Кит кимна.
   -      Доста често ходя там. В Бангалор има много нови милионери от всички технологични компании... някои от тях се опитаха да си съберат колекции от произведения наизкуството, без да се интересуват откъде са дошли предметите.
   -      Познаваш ли местната полиция? - попита Мак.
   -      Познавам някои, обаче те може да не пожелаят да се изправят срещу Коил без някакви солидни доказателства. Но поне бих могъл да помоля за помощ.
   -      Страхотно - каза Еди. - А мястото за извършването на размяната? Да е много посещавано, за предпочитане да има охрана.
   Кит се замисли за момент, след което се усмихна широко.
   -      Харесвате ли крикет?

   17.

   Бангалор

   -      Мразя крикет - промърмори Еди, когато се качи на трибуната.
   -      Защото страдаш от липса на вкус и класа — пошегува се Мак, който вървеше зад него.
   -      Не знам ти защо го харесваш. Нали си шотландец. Крикетът не е точно националният ви спорт.
   -      Шотландия има много добър отбор по крикет.
   -      Да, и кога за последно спечелихте някаква награда?
   Мак изпръхтя раздразнено.
   -      Става въпрос за спорта, не за наградите.
   -      Обзалагам се, че когато Англия губи, изобщо не говориш така, нали? Пък и това е възможно най-скучният спорт. Виж, Формула 1 е друго нещо.
   -      Според мен това няма да ти се стори скучно - каза Кит, настигайки ги с тежка чанта в ръка - достатъчно бе да покаже картата си, за да бъде допуснат в стадиона „Чинасвами” без да го претърсват. - Индийските мачове не приличат на вашите.
   Щом погледна към терена, Мак повдигна вежда.
   -      Май не си се шегувал.
   Ако британските срещи по крикет бяха спокойни и сдържани, това тук приличаше повече на карнавал, в чийто център по случайност се играеше мач по крикет. От тонколоните гърмеше музика, тълпата припяваше заедно с нея, пляскаше с ръце и дори биеше по импровизирани барабани. Размахваха се знамена и плакати, а пред трибуните се въртяха и танцуваха три мажоретки, които биха накарали всеки издокаран член на мерилебонския клуб по крикет да се задави с коктейла си джин с тоник.
   Еди се ухили.
   -      Добре, Кит, прав беше - това е сто пъти по-добро от всички мачове по крикет, които някога съм гледал.
   Мак изпухтя и продължи да се придвижва по трибуната към мястото си, а Еди и Кит продължиха да слизат по стълбите, за да намерят своите. Бяха избрали внимателно местата си; мястото на Еди беше на предната редица - от двете му страни имаше две свободни седалки, на които щяха да седнат Коил и Нина, когато се появят. Кит седеше две редици зад него, за да може да го наблюдава и, ако се наложи, да се изнесе набързо с Кодекса. Мак беше още по-назад, оборудван с бинокъл, за да може да предупреди Еди в случай на потенциални проблеми.
   Еди седна и огледа хората, които изпълваха трибуните около него. Повечето бяха мъже от различна възраст, с различни стилове на обличане; никой не изглеждаше ни най-малко заинтригуван от оплешивяващия бял мъж, който седеше на първата редица, вниманието на всички беше привлечено от мажоретките. Той погледна отново Кит, който му кимна леко. Малко по-нататък забеляза Мак, който седеше на мястото си. Дотук добре. Той извади телефона си и пъхна слушалката на блутуута в ухото си, след което набра един номер.
   -      И така, Мак. Проверка.
   -      Виждам те - отвърна Мак, - виждам и Кит. Но няма и следа от Нина или онзи тип Коил.
   -      Още не е дошло времето за размяната. Някой да ти изглежда подозрително?
   -      Засега не. Виждам само много развълнувани почитатели на крикета.
   -      Това вече е подозрително.
   -      Ти просто не можеш да оцениш достойнствата на играта. Виж, Кит, от друга страна...
   -      Да, да, бях принуден през целия полет дотук да ви слушам дрънканиците. Защо не вземеш да го осиновиш.
   -      Това означава ли, че най-накрая ще се отърва от теб? Времето ще ми стигне само за един сурогатен син.
   Еди се засмя и се огледа отново. Все още никаква следа от Нина или Коил.
   -      Дръж си очите отворени, татко. Да видим какво ще се случи.
   Гръмки фанфари обявиха началото на мача. Еди остана нащрек, преструвайки се на заинтригуван от играта. Първият ининг приключи и краят му беше отбелязан с нов взрив от музика и кълчене на мажоретките. Втори ининг, трети. Изведнъж се чу:
   -      Еди! - Гласът на Мак в слушалката. - Виж вляво.
   Еди се обърна и видя Коил, който слизаше надолу по стълбите. Без Нина. Еди се огледа, за да провери дали няма още някой от другата страна и забеляза мъжа, който беше душил Нина с найлоновата торбичка. Кит погледна загрижено Еди, но той с почти незабележимо поклащане на глава му каза да стои на мястото си и да наблюдава.
   Коил седна от лявата страна на Еди, а мъжът в черно - от дясната.
   -      Господин Чейс - каза милиардерът.
   -      Господин Коил - отвърна Еди. - Не мога да не забележа, че сте забравили нещо.
   -      Както и вие - каза Коил, като се наведе да погледне под седалката на Еди и не видя нищо. - Къде е Кодексът?
   -      Къде е Нина?
   -      В колата ми.
   -      Тогава я доведете тук. Можете да си позволите още един билет.
   -      Носите ли Кодекса?
   -      Ще го получите, щом аз си върна Нина. Такава беше сделката. Сега я доведете.
   Коил се обади по телефона, след което се облегна назад и се загледа в играта на терена.
   -      Спортът никога не ме е интересувал особено - каза той, - но баща ми беше голям почитател на крикета, така че изпитвам някаква носталгия като го гледам. Но и той се е изродил. - Коил посочи мажоретките. - Признак на тези покварени времена.
   -      Що се отнася до мен, могат да разкарат крикета и да оставят само танцуващите момичета - каза Еди, който се вълнуваше повече дали другият мъж е въоръжен. Не можеше да види издайническа подутина под мишницата, но това не означаваше, че няма някакво друго оръжие.
   Коил поклати глава снизходително.
   -      Да, предположих, че в главата ви се въртят такива мисли. Вие сте човек без културни интереси, типичен представител на тази епоха.
   -      Въобще не ме познаваш, приятел.
   -      Познавам ви по-добре, отколкото можете да си представите. Вашите резултати от Кексия ми разкриха доста; виждал съм ги. Показах ги и на вашата съпруга. Тя не остана доволна.
   Еди леко се навъси.
   -      Край, това беше. Връщаме се на Гугъл.
   В ухото му прогърмя гласът на Мак.
   -      Еди, Нина е тук. С нея има един мъж, вляво от теб.
   Той погледна. Мъжът с изпилените зъби я ескортираше надолу по стълбите. Тя изглеждаше невредима, но беше разрошена и разтревожена. Дори когато стигна до него, облекчението, което се изписа на лицето ?, не можа да прикрие тревогата.
   -      Добре ли си? - попита той.
   -      Повече или по-малко - отвърна тя.
   Той забеляза превръзката на дясното й ухо.
   -      Какво се случи?
   -      За малко да последвам съдбата на Ван Гог заради Ванита.
   Еди се обърна към Коил.
   -Ти, шибан...
   -      Достатъчно - рече студено Коил. - Доведох жена ви, както се договорихме. Сега ми дайте Кодекса.
   Еди преглътна една гневна забележка и тъкмо се нака- ни да даде знак на Кит, когато Нина заговори.
   -      Еди, не можеш да му го дадеш. Дори заради мен.
   -      И перлите на кралицата бих заменил за теб - отвърна той, но беше изненадан от настойчивостта в гласа ?. Притесняваше я нещо много по-голямо от собствената ? безопасност. - Защо е толкова важно да не попадне в ръцете му?
   -      Защото той мисли, че ще му помогне да започне един индийски вариант на Апокалипсиса.
   Еди повдигна вежди.
   -      Добре, това е важно. Как?
   -      Не знам. Но той ми го каза и аз не го чувам да отрича.
   -      Краят на Кали-юга е неизбежен, доктор Уайлд - каза Коил. - Както вече обясних, по-добре да започне рано, отколкото късно. За доброто на цялото човечество.
   -      Чуваш ли? - рече язвително Нина. - Той е поредната откачалка с много пари, която се мисли за господ. Действам като магнит за подобни хора?
   Еди погледна индиеца с подозрение.
   -      Смяташ ли, че би направил нещо подобно? Имам предвид, че той притежава просто една търсачка, не завод за ядрени бомби. Какво смята да направи, да пусне някоя връзка, озаглавена: „Цъкнете тук, за да играете на глобална термоядрена война?”.
   Коил леко се усмихна.
   -      Щом не вярвате, че представлявам заплаха, значи няма причина да не ми предадете Кодекса. - Лицето му придоби каменно изражение. - Доведох жена ви. Сега ми го дайте. Веднага.
   Еди хвърли един бърз поглед към Тандон, за да се убеди, че е доста далеч от него, преди да отговори.
   -      Знаете ли какво? Мисля да послушам жена си.
   -      Ще бъде много неразумно от ваша страна да не спазите уговорката ни.
   -      И какво смятате да направите? - Той посочи заобикалящата ги ликуваща тълпа. - Няма как просто да ни убиете пред всички тези хора.
   -      Всички тези хора - каза Коил и по лицето му се разля самодоволна усмивка, придавайки му почти жабешки вид - са мои хора. Те работят за мен.
   -      Глупости — рече Еди. - Едва преди час и половина ви казах къде да се срещнем.
   -      Компанията ми е голям спонсор. - Индиецът посочи рекламите, върху които грееше логото на Кексия. - Това ми гарантира известно влияние тук и след като ми се обадихте, аз обявих изненадваща награда за триста от моите подчинени, които са най-големи почитатели на крикета - организирано посещение на днешния показен мач. На всички зрители, които бяха платили за билетите си, им беше казано, че има грешка при резервациите и те получиха финансово обезщетение плюс безплатен билет за следващия мач. Както вече казахте - той се усмихна студено, - мога да си позволя да купя билети.
   Еди и Нина се спогледаха разтревожено.
   -      Мак - каза Еди, опитвайки се да открие шотландеца сред тълпата размахващи знамена зрители, - имаме проблем.
   -      Полковник Маккримън няма да може да ви помогне.
   Щом чу името, Еди се обърна стреснато към Коил.
   -Да, знам кой е той - и къде е седнал. Той няма да може да се намеси. Кексия ни осигури списък с приятелите ви и единственото, което трябваше да направим, бе да проверим списъците на дадените визи - компанията ми е писала софтуера и си бяхме оставили една задна вратичка за достъп, - за да проверим кой от тях е пристигнал в страната.
   -      Мак! - извика Еди. В слушалката се чуха звуци от борба.
   -      Някои от по-едрите ми служители се погрижиха да не напуска мястото си - каза Коил. - Що се отнася до приятеля ви господин Джиндал от Интерпол...
   Еди скочи и се извъртя, за да даде сигнал на Кит да бяга. Кит се изправи, но грамадният брадат Махаджан се извиси над него и го халоса с юмрук по врата. В този миг зрителите се разкрещяха ликуващо и заглушиха изпълнения му с болка вик.
   Еди изпита прилив на адреналин. Две близки заплахи: мъжът в черно и човекът с акулските зъби, който беше хванал здраво Нина. Но те нямаше да имат друг избор, освен да отстъпят, ако шефът им попаднеше в беда.
   Той измъкна пистолета си и тикна дългото дуло в лицето на Коил...
   Но Тандон беше по-бърз, ръката му се стрелна напред с невероятна скорост. Кокалчетата му се забиха във врата на Еди — и англичанинът се строполи на земята в краката на Коил. Опита да се раздвижи, но успя единствено да помръдне - Тандон беше улучил някаква точка, която беше предизвикала внезапна парализа. Пистолетът изтрака на цимента. Той чу Нина да вика името му, но не можеше дори да се обърне към нея.
   Лицето на Коил беше изгубило обичайното си безизразно изражение; очите му се бяха ококорили от страх. Той се отдръпна назад и едва не падна от седалката си. Зрителите, които седяха зад него, побързаха на помогнат да шефа си да се изправи.
   -      Какво правите? - изпищя Нина. - Помогнете ни!
   Никой не си помръдна пръста.
   -      Махнете ги оттук - каза Коил, поправяйки с трепереща ръка очилата си. - Бързо! - Докато Тандон търсеше пистолета на Еди, Махаджан се появи с чантата на Кит в ръка. Щом я зърна, страхът на Коил беше заменен от алчност. - Кодексът вътре ли е? - Махаджан кимна.
   -      Отлично. - Той последва Сингх, който влачеше пищящата и съпротивляваща се Нина нагоре по стълбите. Махаджан даде чантата на Тандон, почти без усилие метна Едипрез рамо и тръгна след тях.
   Очите на всички, които стояха на трибуната, не се отделяха от терена.

   Когато се опита да реагира на зова за помощ, Мак беше съборен на земята от двама едри мъже, които седяха до него. Той успя да нанесе един болезнен удар с лакът в гърдите на единия, но другият притисна остър нож към корема му.
   Оставаше му единствено да гледа безпомощно как Еди пада на земята и как след това го мятат на гръб като чувал с картофи. Нямаше представа какво се е случило с Кит - мястото на полицая от Интерпол беше скрито от едрите тела на похитителите.
   -      Копелета! - изръмжа той, опитвайки да се освободи, но отново усети острието на ножа в корема си. По ризата му изби кръв.
   Коил, слугите му и пленниците вече не се виждаха. Трябваше да тръгне след тях - но първо трябваше да се разправи с противниците си...
   Тълпата отново ревна възторжено при отбелязването на новите точки и хиляди екзалтирани почитатели скочиха на крака.
   Избутвайки нападателите на Мак. Ножът полетя встрани...
   А Мак се изтръгна от хватката им. Той замахна отново с лакът и го заби в носа на единия мъж. Плисна кръв.
   В този миг човекът с ножа се хвърли към него...
   Острието се заби дълбоко в левия му крак под коляното. Очаквайки вик от болка, мъжът замръзна объркан на място - и отнесе силен удар по гърлото от шотландеца. Той издаде приглушен писък, а Мак изтръгна ножа от протезата си и го заби в ръката на индиеца, приковавайки я към бедрото му.
   Шотландецът скочи и изблъска от пътя си мъжа със счупения нос. Насядалите наоколо хора реагираха стреснато на това насилие, но той не им обърна внимание и се огледаза приятелите си. Забеляза отпусналия се на седалката си Кит, но Нина и Еди бяха изчезнали.
   Той побърза към индиеца, който разтриваше се едната си ръка болящия го врат.
   -      Кит! Добре ли си?
   -      Някой ме удари отзад - изпъшка Кит. После опипа странично седалката си и осъзна, че куфарчето е изчезнало.
   -      Какво се случи? - попита той, обръщайки се към мъжа, който седеше до него. - Носех една чанта - къде е тя?
   -      Нищо не съм видял. Гледах играта - промърмори мъжът, избягвайки погледа му.
   -      Какво? Как така не си...
   -      Това са хора на Коил - каза Мак. - Той каза на Еди, че е купил триста билета за своите служители. Двама от по-едрите седяха зад мен.
   -      Какво се случи с тях?
   -      Все още са си там. Съмнявам се, че скоро ще успеят да се изправят.
   Кит видя, че седалката на Еди и другите около нея са празни.
   -      Нина и Еди! Къде са те?
   Лицето на Мак придоби мрачно изражение.
   -      Той ги отведе... и не знам дали Еди е жив или мъртъв. Къде би могъл да ги заведе?
   Кит се изправи, олюлявайки се.
   -      Има имение в източната част на града.
   -      Трябва да тръгнем след тях. Да вървим.
   -      И какво ще направим? Нали ти казах, че няма да успея да получа подкрепа от местната полиция, ако нямам доказателство, а никой от тези глупаци няма да свидетелства срещу Коил. - Той гневно махна с ръка към тълпата. - Освен това семейство Коил имат много добра охрана. Въоръжена охрана.
   -      Ще се притесняваме за това като стигнем там. - Мак тръгна нагоре по стъпалата, накуцвайки с изкуствения си крак, който се беше поразхлабил по време на борбата.Кит го последва, разтърквайки врата си.
   Когато Еди беше в състояние отново да се движи, двамата с Нина вече пътуваха към имението на Коил. Намираха се на задната седалка на един рейндж роувър; шофираше Махаджан, а Тандон ги пазеше със собствения пистолет на Еди. Коил се намираше в съвсем същия джип, който се движеше пред тях, управляван от Сингх. Нина помогна на съпругаси да се надигне.
   -      Добре ли си?
   -      Не, чувствам се адски гадно. - Той присви очи и погледна Тандон. - Какво ми направи, по дяволите?
   -      Натиснах една от твоите марма точки и парализирах нервите - отвърна Тандон. - Можех да те убия, но господин Коил иска това да стане на някое по-усамотено място.
   -      Значи има нещо, което да очакваме с нетърпение, а? - Той погледна към пистолета, чудейки се дали ще може да действа достатъчно бързо, за да го грабне от ръката му.
   Тандон се подсмихна и разчитайки мислите му, леко дръпна пистолета назад.
   -      На твое място не бих опитал. Ще са ти нужни около двайсетина минути, за да се съвземеш напълно. Дотогава вече ще сме стигнали в двореца.
   Усещайки мускулите си болезнено схванати, Еди разбра, че е прав. Той се отпусна назад и се облегна на Нина за подкрепа.
   -      Дворец ли? Шефът ти се мисли за крал, нали?
   -      Според мен по-скоро Ванита се изживява като кралица - обади се Нина.
   Пистолетът се насочи към нея.
   -      Не смей да говориш срещу семейство Коил - каза намръщено Тандон. - Те са велики хора.
   -      О, да, от срещите ни сме останали с впечатлението, че са наистина прекрасни - каза Еди.
   Най-накрая малкият конвой направи завой и мина през охранявания портал, вграден във висока стена. Зад нея започваше дълъг път, който вървеше паралелно на магистралата. Двата рейндж роувъра спряха на края му. Частният самолет на семейство Коил все още се намираше на самолетната писта; Нина забеляза, че странният малък летателенапарат, който беше видяла по-рано, сега беше натоварен със сгънати криле в един транспортен контейнер, в очакване да бъде натоварен на камиона.
   Ванита Коил ги очакваше, придружена от двама въоръжени охранители. Тя изгледа Еди и Нина, които слизаха от втория джип, след което се обърна към съпруга си.
   -      Взе ли Кодекса?
   -      Да - отвърна той и даде знак на мъжа, който вървеше до него. - Отнеси Кодекса в инфотария. Искам веднага да сканирате изображението на ключа и да го вкарате в прото- типиращия принтер. - Сингх даде чантата на мъжа, той седна в количката за голф и я подкара към двореца.
   -      Защо са още живи? - попита нетърпеливо Ванита.
   -      Не бих могъл да ги убия пред цялата онази тълпа. Дори на моите работници ще им бъде трудно да мълчат за това. Пък и имам по-добра идея. - Той ? прошепна нещо; устните на Ванита се разтегнаха в злобна усмивка.
   -      Това е може би най-добрата идея в живота ти - измърка тя и щракна с пръсти. Махаджан бутна Нина и Еди напред, а Тандон ги последва с вдигнат пистолет. - Бих искала да ви поканя на вечеря. - Тя погледна към близкото тигрово убежище. - С трима много специални мои приятели...

   18.

   Кит спря колата до отбивката на пътя.
   -      Това е.
   Мак погледна през бинокъла към бариерата, която се намираше на стотина ярда по-нататък.
   -      Отвън има двама мъже, още един в кабината. Всичките са въоръжени. - Той свали бинокъла. - Защо си мислех, че в Индия има по-стриктен контрол върху оръжията?
   -      Има. Но лиценз може да се получи при по-специални условия - като например защитата на най-известния бизнесмен в страната.
   -      Предполагам, че парите на въпросния бизнесмен сил- но са улеснили процедурата. - Той огледа високата стена, обграждаща имението на Коил. - Колко е голямо това място?
   -      Над три квадратни километра. Имат си собствена самолетна писта - дори животински резерват. Техният собствен малък личен свят.
   -      Твърде личен. Могат да направят каквото си поискат с Еди и Нина и никой няма да разбере за това. - Мак отново се обърна към вратата. - Можеш ли да използваш полицейските си документи, за да ни вкараш вътре?
   Кит поклати глава.
   -      Ще поискат заповед, а получаването ? ще бъде много трудно, особено за толкова кратко време. Местните магистрати са като местната полиция - ще трябва доста да ги убеждавам, за да ги накарам да рискуват кариерата си, като се изправят срещу толкова могъщи хора като семейство Коил.
   -      Тогава какво можем да направим? Трябва да ги измъкнем оттам.
   -      Ако не намерим начин да се промъкнем вътре без да ни видят, което няма как да стане преди да падне нощта, не виждам какво друго бихме могли да направим. Освен ако не успеят да ни изпратят някакъв сигнал. Тогава ще имам причина да поискам заповед за нахлуване и за полицейска подкрепа, но без нещо определено...
   -      По дяволите! - Мак се удари ядосано с юмрук по бедрото. Не можеше да направи нищо, за да помогне на приятелите си.

   * * *

   Нина и Еди вървяха под дулото на пистолета в подземния тунел, който водеше към един от наблюдателните бункери.
   -      Кой нормален човек ще вземе да отглежда тигри, по дяволите? - попита невярващо Еди, след като Нина му обясни целта на убежището. - Аз ги мислех за компютърджии, а не за шибаните индийски Зигфрид и Рой61!
   -      ВSASне са ли те обучавали как да се оправяш с диви животни? - попита с надежда Нина.
   -      Да - казваха ми да стоя далеч от тях!
   -      Надявах се на нещо по-конкретно. И като говорим за стоенето надалеч, защо изобщо дойде в Индия? Нали ти казах да не им даваш Кодекса!
   Еди поклати невярващо глава.
   -      Пак ли ще ми натякваш за това? Знам, че си ми адски ядосана заради тоя стар боклук, но нали не вярваш, че ще поставя някаква стара книга пред живота ти!
   -      Не е просто „някаква книга”, Еди - каза Нина, ядосана въпреки опасността, която ги грозеше. - Тя играе важна роля в плановете на семейство Коил. Те искат да провокират война, някакъв вид глобална катастрофа, не знам какво точно - но преди да я започнат, те имат нужда от Кодекса, за да на мерят Криптата на Шива и да вземат Ведите на Шива.
   -      За какво са им? Щом имат достатъчно сили, че да започнат война, не виждам как някаква си каменна плоча на десет хиляди години ще има значение...
   -      Всъщност са поне единайсет хиляди години...
   -      Да, защото точно в този момент датирането на артефакта е от огромно значение.
   -      Освен това - продължи тя, раздразнена от сарказма му
   -      Прамеш смята, че без тях планът им няма да проработи. Той се опитва да въведе света в следващия етап от индуския цикъл на съществуване или поне някаква изкривена негова версия - но ако няма Ведите, оригиналните проповеди на Шива, той е убеден, че всичко ще се срине в хаос и разруха.
   -      Значи - изрече Еди, когато се приближаваха към изхода от тунела - семейство Коил искат да започнат Трета световна война... за доброто на човечеството?
   -      Горе-долу е така.
   -      Господи. - Той отново поклати глава. - Ама как ни върви все на такива, а?
   Те влязоха в бункера и единият от пазачите им посочи повдигащата се платформа. Докато се качваха на нея, Еди бързо се огледа. Бункерът беше осмоъгълник, с правоъгълно разширение срещу входа, в което беше монтиран асансьорът. Метални платформи водеха до прозорците, които се издигаха малко над земята. На бюрото имаше компютър и телефон, карта на тигровото убежище и тунелите в стените зад него. Той запомни колкото се може повече информация от картата, преди пазачът да натисне някаква ръчка и хидравличната платформата да започне да се издига с лек вой.
   Озоваха се в клетка, огряна от слънцето. Нина разпозна сечището, където беше наблюдавала упояването на тигъра няколко дни по-рано.
   -      Навсякъде са наслагани камери - предупреди го тя, посочвайки металния прът, който се издигаше наблизо. Черната сфера, монтирана на върха му, се обърна към тях,за да наблюдава пристигането им. - Те ни гледат.
   -      Точно така, доктор Уайлд - разнесе се глас, който ги стресна. Коил. Гласът имаше металически оттенък и се носеше от малък говорител върху триъгълния летящ дрон. Той се снижи към земята и камерата се насочи към тях.
   -      За нищо на света не бих пропуснала това - обади се и Ванита.
   Коил заговори отново:
   -      Може би сте забелязала новото допълнение към моята вимана.
   -      Да, забелязах - отвърна Нина. На мястото на въздуш- ната пушка със стреличките сега беше монтирано по-голямо и по-смъртоносно оръжие: уайлдито на Еди. Тя погледна към съпруга си. — Не можеше да не си купиш още едно от тия глупави неща...
   -      Както се убедихте преди, аз съм доста добър стрелец. Но Ванита настоява да използвам оръжието само в краен случай. Нейните тигри предпочитат живата плячка. - Стените на клетката полегнаха на земята, оставяйки ги на открито. Дронът се завъртя, сякаш посочваше с жест заобикалящите ги дървета. - Най-близкият тигър се намира на четирийсет метра в тази посока. Тръгнете към него. - Пистолетът се залюля.
   Те слязоха неохотно от платформата.
   -      Какво ще правим? - прошепна Нина, оглеждайки се изплашено.
   -      Първо трябва да се постараем да не ни изядат - отвърна Еди, опитвайки се да скрие собствената си тревога. Без оръжие те почти нямаха никакви шансове да оцелеят след нападение на тигър. - Второ, трябва да свалим дрона, за да си върна пистолета. Той не каза ли, че преди това там е била монтирана пушка със стрелички?
   -Да.
   -      Добре, значи ако стреля, ще бъде адски изненадан. Така, стой наблизо и ме следвай. - Те навлязоха между дърветата, а дронът се снижи под надвисналите клони на дърветата и ги последва.
   Еди надникна между дърветата. Четирийсет метра; около сто и трийсет фута. Ако хищникът беше тръгнал на лов, те щяха да го видят чак когато се нахвърли върху тях. Лек ветрец поклащаше клоните и шарената сянка правеше почти невъзможно улавянето на каквото и да било движение.
   Еди отново погледна към дрона. ,Той се рееше на около десетина фута зад тях, почти на височината на главите им. Трябваше му нещо тежко, за да го събори...
   На земята, сред гниещите листа, той забеляза парче отчупено дърво. Престори се, че се препъва и преди да възстанови равновесието си, го сграбчи.
   -      Спри - прошепна той на Нина. - Приготви се да побегнеш.
   -      Накъде?
   -      По-далеч от тигъра! - Еди се обърна леко към дрона, прикривайки парчето дърво зад гърба си. Нина погледна нервно към дърветата, търсейки издайнически оранжевипроблясъци.
   Дронът се зарея над земята, на около осем фута от тях.
   -      Продължавайте да вървите - нареди Коил.
   -      Мисля, че предпочитам да остана тук - отвърна Еди.
   -      Пък и как разбирате къде се намират тигрите?
   -      В тях има имплантирани джипиеси...
   Еди изведнъж метна дървото към дрона, отблъсквайки малкия летателен апарат назад.
   -      Бягай!
   Той сграбчи Нина за ръката и двамата хукнаха през гъсталака, отмятайки с ръце клоните встрани. Дронът се стабилизира и се стрелна след тях. Стрелящият механизъм, прикрепен към спусъка на пистолета, се дръпна назад...
   Разнесе се гръмотевичен изстрел, куршумът пропусна на косъм Нина, заби се в клона на близкото дърво и го отчупи - но ефектът от отката върху дрона беше почти също толкова опустошителен. Той беше отхвърлен назад, завъртя се лудо и се заби в стъблото на близкото дърво. Ако роторните му перки не бяха обвити в устойчива на удар пластмаса, това щеше да се окаже последният му полет; но сега просто отскочи и се завъртя, люлеейки се.
   Еди и Нина продължаваха да тичат през храсталака. Ако наблизо имаше животни, те със сигурност щяха да ги чуят, но той се надяваше, че тигърът ще реагира като птиците,които се разлитат уплашено на всички страни, за да избягат от звука на изстрела.
   -      Къде отиваме? - изпъшка Нина.
   -      Към външната стена - видях на картата къде се намираме. Там трябва да има изход.
   Дърветата свършиха. Двамата се озоваха пред висока двайсет фута бетонена стена: границата на резервата. На около двайсет метра по-нататък Нина забеляза стълба, прикрепена към стената - но тя беше от типа на противопожарните стълби и долната ? част беше вдигната над горната, като първото стъпало се намираше на по-малко от четириметра над земята.
   -Еди, насам!
   -      Ако те вдигна, ще можеш да я дръпнеш надолу...
   Над главите им изщрака пушка, един куршум вдигна малко гейзерче прах в краката им. На стената стояха двама въоръжени мъже, а трети се прицелваше в тях. Втори куршум се заби в пръстта и Нина и Еди отскочиха назад.
   Докато бягаха, от стената се разнесоха нови изстрели.
   -      Обратно в гората! - извика Еди.
   -      Но там е тигърът - възрази Нина.
   -      Тигрите нямат оръжия! - Той се шмугна в сенките, Нина го последва. Стрелбата спря. Еди забави ход, опитвайки се да си поеме дъх, и се ослуша за някакви близки шумове. Поне наблизо като че ли нямаше тигри. - Така, значи стената не е вариант - трябва да се доберем до някой от онези бункери. Следващият се намираше, ъъъ... натам.
   На Нина ? се стори, че посочва наслуки.
   -      Сигурен ли си?
   -      Кажи-речи. - Той тръгна. Нина се огледа нервно, в случай, че нещо раирано и ноктесто ги наблюдава от храстите, след което забърза след него.
   -      Какво ще правим, когато стигнем до бункера? - попита тя почти шепнешком. — Не можем да спуснем клетката отвън.
   -      Ако повредим дрона и си върна пистолета, мога да стрелям през прозореца. В първия бункер имаше телефон - ако и в другите има, можем да се обадим на Мак или Кит. Просто трябва да стоим настрани от Хобс и приятелчетата му71.
   Слабо виене привлече вниманието на Нина. Тя погледна към дърветата, но не видя нищо. Ала сигурно се намираше наблизо; Коил се беше похвалил, че роторите на дрона не се чуват на разстояние над шест метра.
   -Чувам самолета.
   Еди се спря.
   -      Къде?
   -      Някъде там. - Тя посочи с пръст.
   -      Аз не го чувам. - Той се вгледа в гъсталака, но не видя нищо.
   Шумът се засилваше.
   -      Със сигурност е там - изсъска Нина. - Ето там, там!
   -      Чакай, чувам го... - започна Еди, но млъкна, щом дронът се появи в една пролука между клоните и закръжи над земята на около десетина фута от тях. Завъртя се леко към тях и се прицели...
   Но не стреля.
   -      Какво чака? - зачуди се Еди на глас.
   Нина трескаво го задърпа за ръката. Той извърна глава - и видя как клоните на един храст, който се намираше на петнайсетина фута от тях, мързеливо се накланят встрани, сякаш нещо се притиска в тях.
   Нещо голямо.
   -      Ъъъ... тигър - прошепна Нина. - Проклетият тигър е зад онзи храст!
   Но Еди вече гледаше в друга посока.
   -      Онова дърво - каза той и я побутна. До тях се виждаше чадъровидна акация, като дебелият й ствол се разклоняваше на няколко фута над земята, осигурявайки удобно място за стъпване. - Тръгни бавно към него.
   Той застана между Нина и хищника и двамата бавно започнаха да се придвижват към дървото. Храстът не помръдна.
   -      Виждам го - прошепна Нина треперливо. В сенките се беше оформила фигура, която се беше снижила зад клоните на храста. Чифт напрегнати жълти очи, обградени от черни линии върху жълто и бяло, ги наблюдаваха, без да мигнат. Тя си спомни, че тигрите са самотни ловци, мълчаливи преследвачи, които внимателно наблюдават плячката си, преди внезапно да нанесат смъртоносния си удар... точно като този. Сърцето ? се сви от страх. - Ох, Еди, виждам го.
   -      Аз също. - До дървото оставаха още пет фута - но тигърът щеше да измине разстоянието с един единствен скок. Той бавно надигна глава, след което я снижи почти до земята. Преценяваше разстоянието.
   Подготвяше се да нападне.
   -      Мини зад дървото, за да не може да те достигне веднага, след което започни бавно да се изкачваш.
   -      А ти?
   -      Ще се изстрелям горе като ракета, не се тревожи! - Те стигнаха до акацията. Нина се наведе под клоните и я заобиколи. - Така, приготви се...
   Тигърът бавно прибра мощните си лапи и се приготви за скок. Със сигурност знаеше, че плячката му го е забелязала... и това въобще не го притесняваше, защото смяташе, че те не представляват заплаха... и няма къде да избягат.
   -      Качвай се! - изсъска Еди.
   Нина се издърпа нагоре и се изкачи още по-високо, отблъсквайки се от разклонения ствол. Без да сваля очи от тигъра, Еди се хвана за надвисналия клон и започна да се катери.
   Животното оголи кучешките си зъби. То скочи...
   И изведнъж се спря и рязко завъртя глава. Дронът се беше приближил, за да вижда по-добре - и тигърът беше чул воя на двигателя му. Звук, който свързваше с болка и плен. Той се извърна и изрева. Дронът побърза да се отдръпне, но Еди и Нина вече бяха на дървото и отчаяно се опитваха да се изкачат още по-нагоре.
   Еди видя, че тигърът ги гледа.
   -      Тигрите могат ли да се качват по дървета?
   Само след миг получи отговор на въпроса си - хищникът скочи върху разклонения ствол и започна да се катери по клона след Нина.
   -      Разкарай се, тигре! - изрева Еди и ритна с крак към него, но бързо се дръпна назад, когато тигърът замахна с лапа към него и откъсна част от подметката на ботушаму. Звярът изрева и започна да се катери след него.
   Клонът, върху който се катереше Нина, се разклати, когато животното отскочи от него. Малкото разклонение, което използваше за дръжка, се счупи; тя се залюля и се вкопчи в остатъка със сподавен писък. Полуувиснала от люлеещия се клон, който се приведе под тежестта й, тя забеляза наблизо клоните на друго дърво. Придърпа се напред поклона и се протегна към тях.
   -      Еди! Насам! Тигърът е твърде тежък и няма да може да премине!
   -      Аз също! - извика в отговор Еди. Той тежеше с близо трийсет килограма повече от нея, а ако тигърът тръгнеше след него, клонът щеше да се счупи под общата им тежест.
   -      Трябва да опиташ, той ще те хване! - Тя се приближи още повече до другия клон. Дронът се придвижи като нетърпелив воайор.
   Еди погледна надолу. Нина беше права - тигърът напредваше застрашително бързо, ноктите му се забиха в клона съвсем близко до него. Еди се вкопчи с две ръце в горния клон и се издърпа на него миг преди тигърът да замахне с лапа и да пропусне на косъм крака му. Залюля се на ръце като маймуна - и се пусна.
   Нина се хвана здраво за съседното дърво и се прехвърли върху него точно когато клонът, върху който стоеше, се счупи с трясък. Еди се озова до нея сред взрив от разкъсани листа. Дронът се оказа в облак от кафяво и зелено, тихият вой на двигателя изведнъж премина в дразнещо жужене, когато листата се затъкнаха в роторите. Летателният апарат се залюля и за миг изгуби височина, но бързо навакса.
   При тази гледка на Нина ? хрумна една идея, но тя не беше в състояние да я изпълни. Вместо това продължи да пълзи по клона си. Зад нея Еди беше увиснал като ленивец от долната страна на съседния клон.
   Тигърът промени позицията си и се приготви да скочи към него.
   -      Хайде! - извика Нина, достигайки до стеблото. Еди се издърпа напред, ошмулвайки още листа с притиснатите си към клона бедра.
   Тигърът скочи...
   Еди отпусна краката си, залюля се и използва момента да се прехвърли на съседното дърво, вкопчвайки се с едната си ръка в клона на Нина.
   Тигърът се озова на мястото, където допреди малко беше висял той - но този път клонът изпука и се прекърши. Уплашеното животно се вкопчи в него и се залюля на около петнайсетина фута над земята.
   Еди се озова на по-ниското разклонение и изчака Нина да се спусне при него. Тигърът се опитваше да се изкатери по клона, уплашен да не падне, но собствените му размери му пречеха.
   -      Заседна! - извика Еди и скочи на земята. - Бягай!
   Нина се озова до него - но бързо го дръпна зад дървото, защото дронът отново стреля. Летателният апарат пак беше отхвърлен назад от отката, но този път Коил беше подготвен и възстанови равновесието му по-бързо.
   Но Еди и Нина вече тичаха. Земята под краката им омекна, краката им започнаха да хвърлят пръски кал - приближаваха блатистата зона около централното езеро.
   -      Бункерът е натам - каза Еди и посочи.
   Нина погледна назад. Тигърът не ги преследваше; или се беше заклещил на дървото, или се беше изплашил от изстрела. Ала дронът летеше след тях като малък реактивен изтребител.
   -      Колко патрона има в пистолета ти?
   -      Остават още пет.
   Оказа се, че уайлдито все пак имаше и положителни страни; обикновените пистолети щяха да имат много повече муниции и по-слаб откат.
   -      Имам идея как да свалим дрона, но ще трябва да се разделим.
   -      Няма по-лоша идея от това!
   -      Ако не го направим, ще ни застреля! - Чу се нов изстрел и куршумът се заби право в стеблото на ниското дърво пред Еди. Разлетелите се тресчици го накараха да замижи. - Разделяме се! - извика Нина.
   -      Няма да те оставя сама!
   -      Няма да съм далеч - просто го накарай да те последва по онзи нисък клон! - Еди се досети какъв е планът ?. Тя се отдалечи встрани; той продължи напред, обръщайки се от време на време, за да се убеди, че дронът го следва. Шмугна се в гъстия храсталак и листата започнаха да го шибат по лицето.
   Дронът се издигна над храстите, за да може да го вижда. Поредният куршум профуча покрай главата му и се заби в разкаляната земя. Нина вече не се забелязваше, но той чуваше пукането на съчките под краката ? наблизо.
   Пред него изникна още една голяма чадъровидна акация с надвиснали клони.
   -      Нина! - извика той с надеждата, че тя ще го приеме като сигнал. Дронът не изоставаше от него - карбонова оса със смъртоносни жила. Три смъртоносни жила, защото от седемте патрона бяха изстреляни четири. Летателният апарат се снижи към по-оголените клони, забеляза Еди...
   И в този миг Нина изскочи, сграбчи надвисналия клон и рязко го наклони към машината.
   Този път роторите засмукаха не само листа. В тръбите се напъхаха и множество клонки, перките се удариха в тях - и се разбиха на парчета.
   Единият от двигателите издаде ужасяващ стържещ звук и спря, дронът изгуби контрол. Пистолетът стреля отново, но този път куршумът полетя безобидно към храсталака. Нина пусна клона, хвърли се към въртящия се летателен апарат и го събори на земята. Дръпна ръчката на стрелящия механизъм миг преди отново да притисне спусъка на пистолета.
   Еди изтича до нея, вдигна дрона, за да си вземе оръжието и погледна в камерата.
   -      До скоро - обеща той на зрителите със злобна усмивка, преди да разбие лещите с дръжката на пистолета.
   -      Колко патрона са останали? - попита Нина.
   Той провери.
   -Два.
   -      Дали ще са достатъчни?
   -      Ако не са, до утре тигърът ще ни види сметката. Така, къде е тоя бункер? - Двамата се затичаха отново и скоро излязоха на открито, от лявата страна на езерото. Водата беше обрасла с тръстика, която им осигуряваше някакво прикритие. - Добре, насам - каза Еди и я поведе по брега. Прескочи някаква дупка, пълна с кална вода. - Внимавай.
   -      Ти внимавай! - извика разтревожено Нина. Той се завъртя и видя как откъм езерото се появява втори тигър, който се устреми към тях, прецапвайки през тръстиката.Еди се прицели в него - но после леко наведе дулото и стреля. Комбинацията от изстрел и кална експлозия пред лицето на животното го накара да подвие опашка и да хукне към дърветата.
   -      Защо не го застреля? - попита изненаданата Нина.
   -      И без това достатъчно хора ни искат мъртви, защо да прибавяме към тях и Фонда за защита на дивите животни - отвърна той, без да сваля пистолета, докато не се убеди, че животното си е отишло. Нина прескочи дупката и те продължиха да вървят по брега. - Трябва да е някъде тук.
   -      Да, ето я пътечката. - Нина се наведе под клоните, проследявайки тясната пътечка между дърветата, но изведнъж вдигна ръка. - Виждам бункера - и един кол, на който е монтирана камера. - Нямаше начин да стигнат ниската бетонена постройка, без да бъдат забелязани.
   -      Ще трябва да се движим бързо - каза Еди и стисна пистолета. - Готова ли си?
   Тя погледна назад, за да се убеди, че тигърът не ги следва, и кимна.
   -      Да действаме.
   Те побягнаха към сечището. Камерата се обърна към тях.
   -      Видяха ни! - извика Нина.
   Еди тръгна към прозореца, който се намираше до асан- сьорната платформа, и изстреля в него последния си куршум от упор. Прозорецът беше подсилен, но не можа да издържи на патрона „магнум” и се пръсна на милиони кристални парченца. Еди погледна през него. Вътре нямаше никой. Също както и в първия бункер, на бюрото имаше компютър... и телефон.
   Отворът беше твърде малък, за да успее да премине през него. Той помогна на Нина да се промъкне вътре; късче стъкло, което стърчеше от рамката, разпра панталона й на хълбока, оставяйки капчици кръв по счупения прозорец. Тя се намръщи, но успя да премине, изтича до таблото за управление на платформата и я спусна надолу.
   Еди скочи от нея.
   -      Какъв е този шум? - попита той, поглеждайки към подземния коридор. До тях достигаха странни звуци.
   -      Кози - каза му Нина. - Сигурно тук държат храната за тигрите. Някой трябва да уведоми Обществото за защита на животните.
   Еди отиде до телефона.
   -      Така, да видим - каза той и започна да набира номера на Мак. - Надявам се... - В ухото му зачурулика някаква мелодия. - О, мамка му! - изрева той и удари със слушалката по масата. - Това е вътрешна система!
   -      Набери външна линия - предложи бързо Нина. - Девет, натисни девет!
   Той бързо опита, но без успех. Ако телефонът беше свързан с външния свят, той не намираше никакви указания как да го направи.
   -      По дяволите! Май ще трябва да бягаме сами. - Той погледна към раната на бедрото ?. - Добре ли си?
   -      Само ме щипе. Ще се оправя. - Те хукнаха по коридора. Покрай счупения прозорец премина някаква сянка, нещо подуши размазаната кръв.
   Третият тигър. Мъжкият, най-големият и смъртоносен от тримата раирани убийци.
   Нина и Еди завиха зад ъгъла и се озоваха пред ограда с метална врата. При появата им десетина кози с нещастен вид се защураха разтревожено. Еди просто продължи напред, но Нина го хвана за ръката и го дръпна обратно.
   -      Някой идва! - В бетонния тунел отекнаха тичащи стъпки.
   Единственото място, където можеха да се изтеглят, беше обратно, в резервата на тигрите. Вместо това Еди се обърна към кошарата; той разби резето ? с дръжката на пистолета и размаха диво ръце. Козите се паникьосаха и започнаха да се блъскат и прескачат, опитвайки се да избягат на свобода. Той разпери ръце, за да подкара животните в посока към приближаващите се стъпки. Една успя да се промуши край него, но останалите побягнаха надолу по коридора.
   -      Сега какво? - попита Нина.
   -      Тръгваме след тях! - Еди хукна след отдалечаващото се стадо. Нина се накани да го последва, но точно тогава към нея се затича самотната коза; малките ? копитца бързо потропваха по бетонния под. Тя ? направи път и хукна подире ?.
   Еди не изоставаше от изплашените животни, като ги при- шпорваше да тичат все по-бързо по тесния тунел. Напред се виждаше поредния завой, стъпките се чуваха все по-силно...
   Иззад ъгъла се появиха двама от пазачите на Коил - и бяха съборени от пощурелите животни. Единият получи чифт остри рога в корема си и изкрещя, кръвта му плисна по пода. Другият вдигна ръце, за да прикрие лицето си, докато козите го прегазваха.
   Еди изрита ранения - но все още въоръжен - пазач в главата и виковете му секнаха. Но другият мъж също имаше оръжие. Той се надигна и забеляза Нина пред себе си. Вдигна пистолета си...
   Дръжката на уайлдито се заби в главата му. Той се стовари на земята.
   Еди пъхна празния пистолет в джоба на якето си, после прибра пистолетите на двамата мъже.
   -      Нина, вземи това - каза той и ? подаде оръжието на първия охранител.
   Тя го взе и огледа коридора пред тях. Козите се бяха изгубили зад следващия завой.
   -      Изглежда чисто.
   -      Не може да няма и други, затова върви след мен.
   Те тръгнаха внимателно по коридора. Иззад следващия ъгъл се появи сянка - Еди вдигна пистолета и се взря.
   Сянката се оказа коза, която стоеше в поредния склад- камера, пълен с щайги и торби с животинска храна, подредени върху рафтове от двете страни. Наоколо се мотаеха още кози, които не желаеха да вървят по-нататък.
   Зад тях се виждаше отворена метална врата - и стъпала, които водеха нагоре. Оттук ги бяха въвели в убежището на тигрите, наляво отиваше коридорът към първия бункер.
   Еди махна на Нина да отстъпи назад и погледна зад ъгъла, насочил пистолета си към стъпалата. Някои от козите отстъпиха назад, но отново се спряха.
   Дали край вратата не се криеше някой? Какво ли ги плашеше?
   Еди мина покрай рафтовете с храна и бързо се увери, че зад тях не се крие никой. След това се промъкна към стълбите, за да ги огледа по-добре. Не се виждаше никой.
   -      Мисля, че е чисто.
   Нина се появи предпазливо иззад ъгъла - и замръзна на място, когато откъм щайгите се разнесе тихо скърцане.
   -Еди!
   Той се обърна - но към нея, не в посока на звука.
   -      Какво?
   Сингх скочи от върха на купчината щайги и го събори на земята.
   Козите се пръснаха, една от тях едва не събори Нина, докато профучаваше край нея. Докато успее да възвърне равновесието си и да извади пистолета, Еди и Сингх вече се търкаляха по пода, вкопчени един в друг, и на нея ? беше невъзможно да стреля, без да рискува да улучи съпруга си.
   Индиецът беше седнал върху Еди и стискаше ръката му с пистолета. Англичанинът изви китката си и стреля. Пламъкът от дулото опърли врата на Сингх, но куршумът го пропусна и се заби в стената. Сингх извика, след което натисна с удвоена сила - и ухапа ръката на Еди.
   -      Исусе Христе! - изрева Еди, когато изпилените зъби се забиха в плътта му. Болката беше толкова силна, че той не можа да удържи пистолета, който падна на пода. Сингх се протегна към него, но нямаше как да го стигне, без да пусне ръката на Еди. Отвори уста, по брадичката му потече кръв. Отново се пресегна за пистолета.
   Нина успя да изрита оръжието встрани, преди пръстите му да се вкопчат в дръжката. После бързо отскочи назад, защото ръката му се стрелка към краката ?.
   -      Еди, какво да правя?
   -      Застреляй го, по дяволите!
   -Ще улуча теб!
   Еди се извъртя, опитвайки се да удари Сингх. В отговор маниакът заби коляно в слабините му. Еди успя да се извърти донякъде, но въпреки това болката го накара неволно да примижи, давайки на Сингх възможност да го нападне. Индиецът замахна с юмрук и удари Еди в лицето, забивайки главата му в бетонния под.
   Погледът на англичанина се замъгли, лицето на Сингх се скри зад перде от неестествени цветове, окървавената усмивка се разшири и зъбите се стрелнаха към гърлото му. Еди си пожела Нина да забие дулото на пистолета в главата на индиеца и да дръпне спусъка - но нея я нямаше вече там.
   Той усети дъха на Сингх; острите зъби се канеха да разкъсат гърлото му.

   19.

   Изведнъж Сингх усети нечий дъх на своя врат.
   Той се огледа - и тигърът, който беше последвал миризмата на кръвта и блеенето на изплашените животни до бункера, заби мощните си зъби в гърлото на изненаданата си плячка, още преди мъжът да успее да изкрещи. Огромният хищник повлече мятащия се индиец по пода и разпра корема му с ноктите си.
   Когато зърна тигъра, Нина инстинктивно побягна назад. Сърцето ? биеше като пневматичен чук в гърдите. Тя издърпа окървавения Еди по-далеч от касапницата.
   -      Хайде, да се махаме оттук!
   -      Без майтап! - рече той, виждайки как тигърът разкъсва гърлото на Сингх. Страховитата симетрия на шарките по лицето му беше развалена от струята ярко червена кръв. - Къде ми е пистолетът?
   -      Ето го. - Тя му подаде оръжието.
   Той се накани да стреля, за да подплаши тигъра, когато някой извика нещо на хинди от стълбището.
   -      Покрий си ушите - рече Еди и дръпна Нина встрани от изхода, покрай тигъра и потреперващата му храна. Жълтите очи ги погледнаха студено с обещанието, че те са следващите, но животното не ги нападна.
   Еди вдигна пистолета и Нина запуши ушите си с ръце. Той се прицели - но не към тигъра, а в пода зад него. Първият отекващ изстрел засипа предните му лапи с парчета бетон. Той пусна тялото на Сингх и се обърна с гневно ръмжене към тях.
   Еди стреля отново и отново, като всеки изстрел правеше малки кратерчета на пода пред краката на тигъра. Победен от шума и от болезнените убождания от шрапнелите, звярът се обърна и побягна.
   Нагоре по стълбите.
   Виковете горе бързо преминаха в писъци.
   -      Така, струва ми се, че са доста заети - рече Еди. - Ако някой застане между теб и вратата, застреляй го.
   Те хукнаха нагоре по стълбите. Някой стреля, но друг му изрева почти толкова гневно, колкото и тигърът: Ванита. Нови писъци, последвани от силен трясък.
   Еди стигна догоре и видя как тигърът се нахвърля върху един от пазачите и го събаря върху масата. През главния вход и нагоре по стълбите към наблюдателницата бягаха хора. Един от пазачите, който се беше сврял зад масата, го забеляза и измъкна пистолета си, но с един единствен изстрел Еди го прати на пода с дупка в челото.
   Нина забеляза Ванита по средата на стълбището; тя викаше на някого да донесе упойващата пушка. Съпругът й стоеше на по-горните стъпала и наблюдаваше хаоса с невярващо изражение — което премина в страх, когато забеляза Нина да се прицелва в него с пистолета си. Тя не беше сигурна, че ще успее да натисне спусъка, но заплахата бешедостатъчна; той се обърна и хукна към втория етаж.
   -      Нина! - Еди посочи към вратата. - Тръгвай! - Той повали още един въоръжен пазач, преди и двамата да изтичат навън, присвили очи от ярката слънчева светлина. - Сега накъде?
   -      Можем да се махнем оттук - каза Нина и хукна към спряната наблизо количка за голф.
   -      С това ли?
   -      Под двореца има гараж - можем да си вземем нещо по-бързо. - Тя седна на шофьорското място, Еди скочи зад нея и насочи пистолета си към вратата, макар поредният писък отвътре му подсказа, че най-голямата им грижа е тигърът.
   Нина натисна педала за газта до край. Количката за голф се стрелна напред, електрическият ? двигател нададе вой, ускорявайки до максималната скорост от двайсет мили в час.
   -      Не е точно ферари, нали? - оплака се Еди.
   -      По-добре е от тичането. Почти. - Тя подкара количката по пътя към двореца. Успяха да стигнат дотам за малко повече от минута, въпреки бавната скорост на превозното средство. Рампата до гаража се намираше от едната му страна - но Нина свърна встрани и се отправи към една от вратите, които водеха към вътрешността на огромнатакъща.
   -      Къде отиваме? - попита настоятелно Еди.
   -      За Кодекса - трябва да го намерим.
   -      О, за Бога!
   -      Знам къде е - рече настоятелно тя, спря возилото и скочи от него. Еди изпръхтя раздразнено и хукна напред. Отвори вратата с ритник и връхлетя вътре с насочен пистолет.
   Коридорът беше празен. Те забързаха по него.
   -      Къде отиваме?
   -      В инфотария.
   -Кое!
   -      Коил го е нарекъл така, не аз. - Стигнаха до залата. Нина изчака отвън, докато Еди връхлетя вътре и се убеди, че няма никой, преди да ? кимне да влезе.
   Светлините бяха приглушени, сферата от екрани показваше стилизирани облаци. Нина хукна към бюрото, където бяха сканирали ръката ?, и видя Кодекса в отвореното куфарче. Затръшна капака и го грабна под мишница.
   -      Готово, взех го.
   Тя се обърна към вратата, но вниманието на Еди беше привлечено от една машина, която стоеше до лазерния скенер. Прототипиращ принтер... с нещо в резервоара. Той го отвори и установи, че за разлика от силиконовата течност, която беше използвал в Ню Йорк, тук беше използвана изключително фина зърнеста пластмаса.
   -      Това ми изглежда познато.
   Нина го грабна от ръката му.
   -      Това е от корицата на Кодекса - ключът! Направил е копие на ключа! - От едната страна на дебелия и изненадващо тежък кръгъл предмет се виждаха лицата на петте индийски богини, заобикалящи съпруга си Шива. Тя отвори куфарчето с Кодекса, постави го вътре върху изображението му на корицата от орейхалк и отново затвори капака. - Трябва да изтрием модела му, за да не може да направи нов...
   -      Не, не трябва! - възрази Еди, когато от коридора се разнесе тропот на крака. - Трябва да се махнем оттук, преди да са ни убили!
   Стъпките се приближаваха. Еди извади пистолета си...
   В стаята влетя мъж с картечен пистолет в ръка - и отнесе два куршума в гърдите. Еди изтича до него, пъхна пистолета си в джоба и взе картечницата. После се обърна към витрината, където стоеше първият компютър на Коил.
   -      „Спектър”, а? - Той разби стъклото с дръжката на оръжието и направи същото с малкия компютър, който лежеше вътре.
   -      Защо направи това? - изпъшка тя, изненадана от жалката проява на вандализъм.
   Той се ухили.
   -      Аз бях фен на „Комодор 64”. Та къде се намира гаражът?
   Двамата изтичаха навън и Нина го поведе към асансьора. Иззад ъгъла се появи друг пазач и получи ред куршуми в гърдите. Зад тях се разнесоха викове; идваха още хора.
   Един къс страничен коридор ги отведе до асансьора. Нина натисна бутона за повикване, но Еди отвори вратата, която се намираше до него, и ? махна с ръка да слязат по стълбите. Тя взимаше по две стъпала наведнъж, тежкото куфарче се блъскаше в краката ?. Скоро се озова в сутерена.
   Еди я настигна секунда по-късно и огледа лъскавите возила с възхищение в очите.
   -      Леле. Това е почти толкова добро, колкото колекцията на Кари Фрост.
   Нина изобщо не беше в настроение да прави сравнения между маниакалните милиардери от миналото и настоящето ?.
   -      Единственото, което ме интересува е: има ли нещо наистина бързо?
   -      О, да! - Той посочи една двутонна сива грамада с изсечени линии - Бугати Вейрон. - Най-бързата кола, правена някога. Е, като се изключи творението на една малка американска компания...
   -      Няма време да обсъждаме рекордите на Гинес, давай да се качваме!
   В стъклената витрина до асансьора имаше безброй ключове, всеки с верижка, на която висеше логото на производителя. Еди потърси отличителното „ЕБ” на Бугати, послеразби стъклото с дръжката на картечния пистолет и грабна ключовете. Хвърли ги на Нина.
   -      Ти си наред да караш.
   -      Аз ли? Но...
   -      Освен ако не искаш да стреляш.
   -      Ще карам - отвърна бързо Нина и хукна към бугатито. Хвърли пистолета и куфара вътре и се настани в ниската, луксозна седалка, докато Еди заобикаляше от другата страна с вдигнат пистолет.
   Разнесе се звън; асансьорът пристигна...
   Еди стреля преди вратите да се отворят докрай и един от пазачите се строполи в тясната кабина. Той зърна Тандон и стреля отново, но индиецът се притисна плътно към стената. За миг Еди се изкуши да изтича до асансьора и да го довърши, но двигателят на бугатито изрева. Той се обърна към колата.
   -Тръгвай!
   Нина даде газ и гумите изсвистяха, вдигайки пушек.
   -      Какво му има на тоя скоростен лост? - извика тя, опитвайки се неуспешно да превключи на втора скорост.
   -      Последователни са - натисни напред, за да смениш скоростите! - Еди надникна през вратата и видя Тандон да се скрива зад макларъна. Той стреля отново - и точно тогава Нина разгада скоростите. Колата се стрелна напред, отхвърляйки ръката му. Предното стъкло на макларъна се натроши, а Тандон се хвърли на земята зад него. Еди изруга, шмугна се в колата и свали прозореца, докато супер-автомобилът се засилваше към рампата.
   Нина не спираше да ускорява; двигателят ръмжеше гръмотевично в подземното пространство. Предната решетка на бугатито одраска рампата с ужасно скърцане и колата се устреми към яркия квадрат от дневна светлина пред тях...
   Един от рейндж роувърите поднесе рязко и спря странично пред входа, за да блокира пътя им за бягство.
   Нина се пребори с инстинкта си да натисне спирачките, даде газ и се вкопчи с всички сили във волана...
   Вейронът стигна до края на рампата и излетя във въздуха. Стовари се върху рейндж роувъра и сплеска покрива му. Шофьорът се наведе достатъчно бързо, за да успее да избегне обезглавяване, а супер автомобилът профуча на инч от главата му, преди да се стовари отново на земята.
   Въздушните възглавници изскочиха и притиснаха Еди и Нина към облегалките на седалките им. Замаяната Нина се опита да изправи волана и установи, че бугатито повече няма да чупи скоростни рекорди: окачването му беше съсипано, едното от задните колела се беше откъснало и се блъскаше в каросерията. Въпреки повредите, тя успя с усилие да подкара колата към портала.
   Еди се надигна и се прицели, виждайки потенциална мишена. Махаджан и някакъв друг мъж се придвижваха с голф количка към двореца; на задните седалки се виждаха семейство Коил. Той стреля по тях. Коил и Ванита скочиха от количката, а куршумите улучиха охранителя и го събориха на земята. Махаджан се наведе и завъртя малкото превозно средство така, че да застане между стрелеца и работодателите му.
   Нина се насочи към дългия път, но забеляза втори рейндж роувър да спира и да блокира пътя ?. Ниската кола с повредено окачване нямаше никакви шансове да го заобиколи през тревните площи. Затова тя направи рязък завой и подкара супер автомобила към самолетната писта.
   Еди погледна назад към количката за голф. Ванита беше грабнала картечния пистолет на охранителя и се целеше във вейрона.
   -      Наведи се! - изкрещя той миг преди индийката да открие огън. Куршумите надупчиха каросерията на бугатито, но никой от тях не успя да проникне вътре; двигателят на вейрона беше монтиран зад седалките и големите метални блокове поеха удара. Разнесе се силно съскане и бликна пара - освен всичко останало беше пробит и един от радиаторите.
   Нина се плъзна покрай паркирания самолет и вече затворения контейнер, в който се намираше по-малкият летателен апарат, и превключвайки скоростите подкара покрай пистата. Вейронът беше оборудван със система 4x4; макар и едното колело да се търкаше в каросерията, колата продължаваше да се движи като фурия. За четири секунди вдигна шейсет мили в час и продължи да увеличава до сто, а количката за голф се смали до някаква си черна точка в далечината.
   -      Господи! - извика Нина.
   -      Гръм да го удари! - обади се Еди. - Как ме е яд, че ти трябва да караш!
   Но на нея въобще не ? беше забавно. Заради счупеното окачване воланът тракаше като пневматичен чук и с всяка изминала секунда ставаше все по-трудно да го държи изправен. По таблото започваха да мигат разни предупредителни светлини - радиаторът не беше единственото повредено нещо. Скоростомерът мина стоте... след което бързо спадна.
   -      Май в сервиза ще се наложи не само да сменят маслото - рече тя.
   Еди погледна назад. Парата беше сменена от мазен пушек, който се къдреше зад вейрона. Вторият рейндж роувър вече ги настигаше.
   Макар и с намалена скорост, те бързо приближаваха края на пистата. Зад стълбовете на маркировъчните прожектори се виждаше каменната стена, която ограждаше имението. Нина рязко завъртя волана, завивайки към късата пресечка, която свързваше пистата с пътя. До портала и свободата оставаше съвсем малко - стига да успееха да минат през него.
   Стига да успееха да стигнат до него. Двигателят тревожно заскърца, миризмата на изгоряло масло изпълни кабината. Макар Нина да бе настъпила до край педала за газта,скоростта им продължаваше да пада. Шейсет мили в час. Петдесет. Нина се напрегна когато приближиха пътя и пред тях се появи порталът. Пазачите блокираха пътя им.
   И бяха въоръжени.
   -      Мини през тях! - извика Еди. - Разбий вратата!
   -      Нямам мощност! - възрази Нина. Движеха се с четирийсет мили в час и скоростта продължаваше да пада, макар че тя премина на по-ниска предавка в опит да я задържи. Вибрациите от разбитото колело влошаваха допълнително нещата, задницата на вейрона започна да танцува. - Няма да успеем! - Трийсет...
   Силен метален трясък разтърси колата - счупеното колело най-после се откъсна и разбивайки задницата на вейрона, се търкулна назад по пътя. Колата поднесе, застърга по асфалта и спря.
   Пазачите хукнаха към тях с вдигнати оръжия...
   Но изведнъж се обърнаха при рева на друг двигател; зад тях се движеше друг автомобил.
   Кит разби бариерата с колата си. Единият от пазачите беше ударен от парче дърво, залитна и се блъсна в прозореца на охранителната кабина. Другите двама отскочиха отпътя на колата и вдигнаха оръжията си...
   Кит завъртя волана и скочи на спирачките. Колата поднесе, задницата ? се извъртя и помете единия от пазачите.
   Другият успя да се метне встрани, да се претърколи и да вдигне оръжието си...
   Мак ритна вратата. Тя удари ръката на пълзящия пазач точно когато натискаше спусъка и изкриви пистолета надолу. Куршумът се заби в коляното на нещастника и кръвта му оплиска асфалта. Мъжът падна по гръб, пусна пистолета на земята и с писък се вкопчи в коляното си.
   Мак изрита падналото оръжие надалеч и махна с ръка на пътниците в осакатения вейрон.
   -      Хайде де, идвайте! Няма да ви чакаме цял ден!

   20.

   Кит прибра телефона си; обикновено усмихнатото му лице беше навъсено.
   -      Не мина много добре. Но можеше и да е по-зле.
   -      Какво казаха началниците ти? - попита Нина. - Ще арестуват ли семейство Коил? Или поне да ги разследват?
   -      За съжаление не. Искат още доказателства.
   -      Но ние имаме доказателство - рече Еди и посочи Кодекса на Талънор. Златната книга лежеше на бюрото на Кит в малкия му, но модерен апартамент в Делхи. Полицаят от Интерпол им беше уредил полет от Бангалор до столицата с правителствен транспортен самолет. - Това нещо беше в дома им! Това сигурно ще е достатъчно Интерпол да предприеме нещо, нали?
   -      Вашата дума срещу тяхната. Аз знам, че сте го взели от тях, но това не е твърдо доказателство. Ако Коил беше оставил поне един отпечатък върху него, това щеше да е достатъчно, но вие сами казахте, че никога не го е докосвал. Освен това - въздъхна Кит, - семейство Коил вече са се погрижили. Те имат много приятели по високите места - и през последните няколко часа като че ли са говорили с всички тях. Политици, адвокати, съдии... Преди да предприемем каквото и да било срещу тях, трябва да си осигурим неопровержими доказателства.
   -      Значи не можем да ги обвиним в нищо? - попита недоверчиво Нина. - А най-простият факт, че аз седя тук, в Индия? По дяволите, аз бях отвлечена!
   -      Проверих и това. За нещастие имиграционната агенция е записала пристигането ти - сама - в Бангалор преди три дни.
   -      Това е невъзможно! Те ме откараха директно до тяхното летище!
   -      Боя се, че в компютрите пише друго.
   -      И чия е компанията, написала софтуера за тези компютри? - попита риторично Еди.
   Мак изръмжа.
   -      Намираме се в патова ситуация. Те не могат да ни направят нищо, без да възбудят подозрения, но и ние нямаме нищо срещу тях.
   -      Все пак имам една добра новина - каза Кит на Еди. - Заповедта на Интерпол за арестуването ти е отменена. Казах на началниците си, че Кодексът е намерен - и че ти си помогнал. Изрично подчертах, че цялата работа е била секретна операция. Пак ще трябва да те разпитват в Ню Йорк, но поне вече не си в списъка с издирваните.
   Еди не се зарадва особено.
   -      Просто прекрасно. Върнахме Кодекса, но това няма никакво значение, защото те си взеха от него онова, което им трябва. - Той чукна с пръст по пластмасовия дубликат на ключа, който лежеше до златната книга. - Сигурно вече са си направили второ копие.
   -      Нали ти казах, че трябва да изтрием шаблона - обади се Нина.
   -      Значи семейство Коил ще могат да намерят Криптата на Шива? - попита Кит.
   -      Освен ако ние не я намерим първи - рече Нина.
   Еди се намръщи.
   -      Няма кой знае какъв шанс за това, нали? Не знаем къде се намира.
   -      Нито пък Коил. Той разполага с превод на Кодекса и си е направил някакви изводи от него, но това не означава, че знае точното ? местоположение.
   -      Какви изводи? - попита Мак.
   Нина се сети за хвалебствените твърдения на Коил в двореца му.
   -      Той каза, че се намира някъде близо до планината Кайлаш - домът на Шива.
   -      Свещената планина - кимна Кит. - Логично.
   -      Бил ли си там?
   -      Не, за съжаление. - Той се усмихна. - Работата не ми оставя много време за обиколки. Може би някой ден.
   -      Имаш ли атлас?
   Кит извади някаква книга и я отвори на карта на северната половина на индийския субконтинент - сиво-лилавите очертания на Хималаите се издигаха над зеленото и кафявото на останалата част от Индия. Тибетски Китай се виждаше в горната част на картата, Непал беше притиснат между двете много по-големи държави.
   -      Ето - посочи той едно място над северозападния ъгъл на Непал, близо до спорната Индо-китайска граница. - Тези две езера са Манасаровар и Раксас Тал - и двете са свещени. Пиенето на вода от Манасаровар означава, че си се пречистил от всички грехове за сто живота.
   -      Може пък да пийнем една глътка - рече Еди.
   Мак вирна глава.
   -      Само една?
   -      Планината Кайлаш се намира на север от тях - продължи Кит. - Смята се, че господарят Шива медитира на най-високия ? връх.
   -      И очаква края на света, според Коил - каза Нина.
   -      За да го започне отначало - напомни ? той.
   -      Може би, но въпреки всичките му недостатъци, някак си бих искала да го запазя такъв, какъвто е.
   -      Какво точно и разказа Коил за своя план? - попита Мак.
   -      Не много - въздъхна тя. - Въпреки че според мен издаде много повече, отколкото беше възнамерявал, когато ми се фукаше за какво използва търсачката Кексия. Използва Индия и Пакистан като пример за две държави, които се нуждаят само от една искрица, за да започнат война - може би това е част от плана на Коил.
   Мак кимна.
   -      И двете държави имат ядрени оръжия. Ако решат да ги използват, всичко ще се разпростре страшно бързо и извън границите им.
   -      Но какво ще спечели Коил от това? - попита Кит.
   -      Глобален срив - каза Нина. - Прамеш иска да принуди света да премине в следващия етап на цикъла на съществуване - краят на Кали-юга и началото на нова Сатя-юга. Нова златна епоха - обясни тя на двамата озадачени англичани.
   -      Колко арогантно от негова страна - каза замислено Кит. - Кали-юга би трябвало да трае повече от четиристотин хиляди години и Шива ще бъде онзи, който ще я прекрати. Не някой си човек.
   Тя се усмихна мрачно.
   -      Арогантността е най-отличителната му черта, като не броим грубостта. Но той каза, че трябва да се сдобие с ведите от Криптата на Шива, за да може да осъществи плана си. Без учението на Шива, което да ги вдъхновява, хората просто ще си стоят в мизерията.
   -      А ако не успее да намери тези веди? - попита Еди.
   -      Не знам. Ако вярва силно в тях, може би въобще няма да се опита да реализира плана си.
   -      Добре тогава. Ще ги намерим преди него. Проблемът е решен.
   -      По-лесно е да се каже, отколкото да се направи. Не знаем къде се намира Криптата. - Нина се вгледа намръщено в картата, докато прехвърляше в ума си всичко, коетопомнеше от Кодекса на Талънор. Някои загадки бяха на косъм от разгадаването им, но без превода ? беше трудно да ги сглоби. - Освен това... Не съм съвсем сигурна, че и Коил знае. Нещо не се връзва. Помниш ли какво ти разказах за Талънор - когато се сети, че всъщност пише тактически доклад?
   -      Донякъде. Какво за него?
   Тя потупа с пръст по картата.
   -      Нещо за пътуването на Талънор. Той посетил някакъв храм, където се срещнал с индуски свещеници, които му показали ключа за Криптата на Шива. - Тя вдигна дубликата и го завъртя така, че светлината да огрее релефите на Шива и петте богини. - Той казва, че Криптата се намира на един ден път от храма. По-точно един ден да се стигнедотам и един час да се върнат.
   -      Как е възможно това? - зачуди се Мак.
   -      Коил си мисли, че може би се връщат по реката - каза Нина. Хималаите бяха прорязани от множество потоци, които започваха от глетчерите, така че това не намаляваше възможностите. - Но Талънор казва, че се отдалечил от реката, за да стигне до храма. А след това... - Тя щракна с пръсти. - Оттам потеглил на североизток, докато не открил Златния връх.
   -      Златния връх ли? - попита Кит.
   -      Мястото, където е основано селище на атлантите.
   Той се изненада.
   -      Имало е селище на атлантите в Тибет? Никога не съм чувал за това.
   Нина осъзна, че е направила гаф.
   -      О... да. Това го премълчахме от съображения за сигурност, защото там се намира... - Тя млъкна и погледна съпруга си, който изразително се хвана за главата и започна да я клати. - Стига, Еди. Ъъъ, не мога да ти кажа какво. Съжалявам. - Тя кимна извинително на Кит.
   -      Разбирам - отвърна той. - Всяка организация си има своите тайни - би трябвало да разбера!
   -      Но как ще ни помогне това? - попита Еди. Той посочи района вляво над планината Кайлаш. - Тук някъде се намира Златния връх.
   -      Намира се на северозапад от свещената планина - посочи Нина. - Талънор казва, че е продължил на северо изток.
   -      Да не би да има грешка в превода? - предположи Мак.
   -      Не, не и в нещо толкова елементарно. Това означава, че Криптата на Шива не се намира в планината Кайлаш. - Тя погледна към мащаба на картата. - Златния връх е на почти сто мили северозападно от тук. Талънор е бил най-великият изследовател на времето си - не може да е направил толкова голяма навигационна грешка. Но Коил не е наясно с това. Той работи с информацията, която Кексия е извлякла от интернет - но там не е публикувано нищо във връзка със Златния връх. - Тя се усмихна триумфиращо. - Май компютрите не могат да вършат всичко вместо човека.
   -      Щом не е там, къде е тогава? - Еди прокара пръст диагонално по картата. - Щом е тръгнал да североизток, за да стигне до Златния връх, значи Криптата трябва да е някъде на югозапад от него.
   -      Да... но Кодексът специално казва, че той се е срещнал със свещениците от Свещената планина. Кит, къде има други...
   -      Кедарнат - прекъсна я Кит; изражението му показваше, че се проклина,че не се е сетил по-рано. - Разбира се, че Кедарнат! Тук. - Той посочи един връх от индийската страна на спорната граница. - Господарят Шива живее на планината Кайлаш, да - но вторият му дом е на планината Кедарнат.
   -      Значи си е имал ваканционен дом? - попита Еди. - Самият аз бих си избрал местенце по-близо до морето. Но пък нали не съм бог.
   Нина се ухили.
   -      Само така си мислиш. Каква е историята на Кедарнат?
   -      Всъщност те са три - отвърна Кит. - Древните индуски текстове разказват едни и същи истории по няколко начина. Един от тях е за двамата последователи на Шива, Нар и Нараян, които силно се покаяли пред лингама на Шива, символа на бога - поясни той за Еди и Мак. - Шива останал доволен и им дарил едни буун - желание. Те го попитали дали може да си построи дом по-близо до последователите си в планината Кайлаш и той се съгласил. В друга история петима братя последвали там Шива, за да молят да прошка, че са убили братовчедите си във войната. Той ги опростил и им казал, че ще остане да живее там, за да ги пази.
   -      А третата версия?
   -      Жената на Шива, Парвати, решила, че планината Кайлаш е твърде далеч от Индия - искала да е по-близо до хората, които обичала. Затова помолила Шива за нов дом, който да е по-близо до тях.
   Еди се засмя.
   -      Това ми звучи познато. Горкият трябва да си мести къщата, защото жена му иска да живее някъде, където ? харесва повече.
   -      Да не би да искаш да кажеш, че животът в Блисвил ти харесваше? - попита Нина.
   -      Поне беше доста по-евтин, не можеш да го отречеш.
   Тя изсумтя и се обърна към Кит.
   -      Какво друго можеш да ми кажеш за Кедарнат?
   -      Не много. Никога не съм бил там. Но горе има храм - един от най-старите и най-свещени храмове в Индия. Посветен е на Шива.
   -      Колко е стар? - попита Еди.
   -      Не знам, но много.
   -      Достатъчно стар, за да го посети Талънор - рече замислено Нина. - Всичко съвпада: Талънор мисли, че Шива, с неговия тризъбец, е същият бог като Посейдон; храмът се намира на югозапад от Златния връх; планината се смята за свещена, дом на бог. - Лицето ? светна. - А Коил търси на грешното място! Започнал е погрешно от самото начало - че свещената планина, спомената в Кодекса, е Кайлаш. И тъй като не знае за Златния връх, няма как да го разбере!
   -      Значи Криптата се намира някъде в планината Кедарнат? - попита Кит.
   -      Така изглежда.
   -      Тогава не разбирам как така не е била открита досега. Кедарнат не е като планината Кайлаш - много хора са се изкачвали там. А храмът е известна туристическа атракция, както и място за поклонение.
   -      Възможно е да е скрита. В пещера, до която се стига през процеп - колкото и туристи да са ходили там, едва ли са обходили всеки квадратен сантиметър от върха.
   -      Но това не ни помага и на нас - каза Еди.
   -      Знам. Ако разполагах с превода... чакайте малко. Колко съм глупава. - Тя погледна към лаптопа на Кит. - Мога да го намеря. Ще ми дадеш ли телефона си?
   След едно обаждане до Лола в Ню Йорк - и след като успя да успокои личната си асистентка, че двамата с Еди са добре - преводът на Кодекса се озова в пощата на Кит.
   -      Значи все пак компютрите са полезни, а? - пошегува се Еди.
   -      За някои неща, да - призна Нина, докато преглеждаше текста. - Всъщност не знам откъде се сдобих с тази репутация на лудит. През целия си живот съм използвала компютри. Проблемът е когато започнеш да ги използваш да мислят вместо теб - както най-накрая ще разбере и Коил, надявам се твърде късно. - Тя си спомни нещо и погледна язвително съпруга си. - Като говорим за проблеми... трябва да обсъдим твоите интернетски навици.
   -А?
   -      Коил ми показа какво си търсил. Всичко. Кексия пази архив. Той ми показа.
   -      О, това ли. Да, той ми спомена. Следващия път, като го видя, ще му сритам задника толкова силно, че ще се наложи да се изхожда през устата.
   Мак се опита да прикрие усмивката си.
   -      Искаш ли да споделиш нещо, Еди?
   Той сложи ръка на рамото на Нина и се ухили.
   -      Само с жена ми.
   -      Не искам да споделям... онова - възрази Нина.
   -На бас, че ще ти хареса, щом го опиташ.
   -      Не искам да го опитвам! Не ни трябва... - тя се изчерви - реквизит.
   Той я целуна по главата.
   -      Каква си ми скромничка.
   -      Млъквай. О, ето го. - Тя маркира част от текста. - Талънор описва част от планината, където свещениците казват, че е скрита Криптата на Шива. „Над нас се издигаше хребет, който продължаваше много стадии през труден, но проходим терен. Той беше нащърбен, също като вдлъбнатина на повредено острие на меч”. Отново военни термини и сравнения - обърна се тя към Еди.
   -      Можем ли да използване това, за да открием местонахождението на Криптата? - попита Кит.
   -      Би трябвало, след като знаем къде се намира храмът. Имаш ли „Гугъл ърт” или нещо подобно на компютъра си?
   Имаше; няколко минути по-късно на екрана се появи виртуален изглед към планината Кедарнат от селото със същото име. На североизток наистина се виждаше някакъв хребет, който можеше да бъде описан като нащърбен, макар че сравнително ниската резолюция можеше да означава просто глич в рендъринга.
   -      Хребетът се намира, да видим... на около три мили и половина от селото - каза Нина. - Би трябвало Криптата да е някъде там горе.
   Еди вдигна камерата малко по-нагоре и намали увеличението.
   -      Тук пише, че селото се намира на височина от три хиляди и петстотин метра, но хребетът... - Той премести курсора по екрана. - Господи, на места стига до шест километра!
   -      Стръмничко е - отбеляза Мак. - Ще трябва да действате бавно, иначе рискувате да се разболеете от височинна болест.
   -      Предполагам, че това обяснява защо свещениците е трябвало да пътуват цял ден до Криптата - каза Нина. - Но те не са разполагали с модерното катераческо оборудване, така че някъде трябва да има проход. Възможно ли е да са минали през вдлъбнатината?
   -      Зависи колко е голяма. - Еди посочи графиката на екрана. - Това не ни казва нищо. Може да е дълбока петдесет метра, може и да са петстотин. Трябва да го видим как е в действителност.
   -      Какви са ни възможностите? - попита Нина Кит. - Ти каза, че Еди вече не е обществен враг номер едно - значи можем да пътуваме?
   -      Наистина ли искаш да отидем до Кедарнат? - попита той. - Смяташ ли, че е добра идея?
   -      Каквото и да планират семейство Коил, явно няма да чакат дълго, в противен случай нямаше да бързат толкова да се доберат до Кодекса. А и двамата са доста умни -може да не са археолози, но със сигурност рано или късно ще се досетят, че планината Кейлаш не е правилното място. А тогава ще започнат да търсят вариантите. Тъй катои двамата са последователи на Шива, предполагам, че знаят за планината Кедарнат и неговатаpied-a-terre81.
   -      Искаш да се изкачиш по Хималаите? - попита Еди. - Прездекември?Ще бъде адски хлъзгаво.
   -      Прамеш беше напълно искрен, когато каза, че тези текстове, ведите на Шива, му трябват. Ако можем да намерим Криптата на Шива и първи да открием ведите, това ще спъне плановете му... да не говорим какво археологическо откритие ще бъде - способно да се мери с всичко, открито досега.
   Мак тупна с крак по пода, протезата му глухо изскърца.
   -      В такъв случай мен не ме бройте. Колкото и да ми харесва да ми мръзне задникът в планината, вече не ме бива за тези работи. Имам лек дефект в крайниците.
   Нина му се усмихна.
   -      Мак, ти вече направи повече, отколкото бих могла да поискам от теб.
   -      Все пак може да се окажа полезен с нещо. Питър Олдърли идва в Индия като част от британската делегация за срещата на Г-20. Семейство Коил може да имат влияние в индийското правителство, но силно се съмнявам да имат връзки в МИ-6. Ще поговоря с него и ще видя дали мога да открия нещо.
   -      Страхотно - изръмжа Еди. - Любимият ми човек.
   -      Трябва да се видим с него - подразни го Нина. - Така ще може да се извиниш лично за изтърваната в канала покана.
   -Пфу!
   Мак се усмихна.
   -      Сигурен съм, че Питър ще се зарадва. Но каквото и да мисли за него Еди, той приема работата си твърде насериоз- но, а заплахите за глобалната сигурност са до голяма степен част от задачите на МИ-6. Особено когато двайсет световни лидери са на едно и също място, по едно и също време.
   -      Смяташ ли, че това е техният план? - попита Нина. - Да нападнат Г-20? И след това да изманипулират медиите да прехвърлят вината върху други страни?
   -      Това е един страхотен начин за започване на война - рече Еди.
   -      Но как ще го направят? - попита Кит. - Вие сте виждали охраната - цели части от града са затворени. Никой не може да се доближи достатъчно.
   Нина го погледна мрачно.
   -      Ако това са плановете на семейство Коил, те ще намерят начин. Не, задраскай това - те вече санамерилиначин. Работят върху това от месеци, още откакто са започнали да крадат произведенията на изкуството. Трябват им само ведите на Шива и ще са събрали всичко необходимо. Така че Еди е прав - трябва първи да открием Криптата на Шива.
   -      Значи сме само двамата, а? - попита Еди. - Знам много добре, че няма никакъв начин да те разубедя.
   -      Тримасме - каза Кит за голяма изненада на всички. - Щом вие отивате, аз идвам с вас.
   -      Ти също направи много за нас, Кит - каза Нина. - Няма нужда от това.
   -      О, напротив. Първо, някой от вас да говори хинди? - Еди и Нина поклатиха глави. - Няма да стигнете много далеч без човек, който владее езика. Второ, докато Еди бъде напълно изчистен от обвиненията, най-вероятно аз ще поема отговорност за действията му - а това ще е доста трудно, ако той се намира на триста километра в планината!
   -      Шефовете ти ще се съгласят ли? - попита Нина. - Едва ли търсенето на гробници е част от длъжностната ти характеристика.
   -      Работата ми включва много повече от търсенето на изгубени произведения на изкуството - напомни ? Кит. - Освен това покрива и кражбите на ценни антики. А писанията на господаря Шива със сигурност се водят като такива.
   Мак вдигна показалец.
   -      Технически те все още не са откраднати.
   Кит се засмя.
   -      Това се счита за предотвратяване на престъплението! Но вие ще имате нужда от моята помощ и аз с удоволствие ще ви я дам.
   -      Имаш ли опит в катеренето? - попита Еди.
   Той кимна.
   -      Освен това мога да ви осигуря нужната екипировка и оборудване.
   -      Значи екипът ни е събран - каза Нина. - Благодаря ти, Кит.
   Той се усмихна и извади телефона си.
   -      Трябва да се обадя до Лион. - Той набра някакъв номер и отиде в съседната стая, за да проведе насаме продължителния разговор.
   Еди погледна към образа на планината Кедарнат на лаптопа.
   -      Наистина ли смяташ, че е там?
   -      Да, наистина - и ние сме първите хора от хиляди години, които ще я намерят. Но трябва да стигнем там преди Коил.
   Мак се наведе напред.
   -      Няма да е лесно, Нина. Условията в тези планини по това време на годината ще бъдат ужасни. Еди е тренирал за това, но дори в този случай една погрешна стъпка може да ви убие.
   Еди изсумтя.
   -Лекциите ти в Полка ми харесваха много повече.
   -      С възрастта ставам все по-предпазлив. Може и ти да опиташ. И двамата. - Той ги погледна многозначително и се изправи. - Като стана дума, възрастта оказва влияние както на ума, така и на тялото, така че ме извинете... - И той се запъти към тоалетната.
   -      Веселяк - каза с обич Еди, изпращайки с поглед някогашния си командир. - Винаги внимавам. Почти. - Той забеляза, че Нина го гледа. - Какво? Не ми казвай, че си съгласна с него.
   -      Разбира се, че съм, Еди. У Коилови едва не ни убиха. Няколко пъти.
   -      Добро допълнение, нали? Освен това историята как тигър ме преследва по дървото страшно ще се котира в кръчмата!
   -      Ами историята за това как един психопат едва не ти разкъса гърлото със зъби, защото не го чу да се приближава? И тя ли ще се котира?
   -Да, вярно, това не беше много добре. Но въпреки всичко съм цял.
   -      Чист късмет. - Тя взе ръката му в своята. - Еди, просто се притеснявам, че ако продължиш да я караш както си знаеш и умишлено да пренебрегваш факта, че слухът ти е увреден...
   -      Не съм глух, по дяволите! - сопна ? се той. - Онова зъбато копеле просто извади късмет, това е.
   -      Или пък ти нямаше късмет - тихо каза Нина. - А е достатъчно само веднъж да се случи така, за да... - Тя млъкна, неспособна да изрече на глас ужасната мисъл.
   Той стисна ръката ? и ? се усмихна успокоително.
   -      Е, поне горе в планините ще бъде приятно и тихо, нали?
   21.

   -      Дотук с тишината - каза Нина, когато слезе от автобуса и се озова сред шумна тълпа.
   От онова, което беше прочела, тя очакваше хималайското селце Гаурикунд да прилича повече на малка спирка по пътя към Кедарнат. Но въпреки дебелата снежна покривка и студения зимен вятър, тесните улички между пъстроцветните, построени нагъсто високи сгради бяха пълни с народ.
   -      Това са поклонници - обясни Кит. - През зимата Кедарнат е затворен заради времето, затова всички свещеници слизат долу в Гаурикунд.
   -      Затварят цялотосело? -попита недоверчиво Еди, докато сваляше грамадната си раница от автобуса. - Значи когато пристигнем там, няма да има хотел за нас.
   -      Боя се, че не. Освен това дотам се стига пеша - поне докъдето има път. После до Кедарнат има още четиринайсет километра.
   Еди погледна нагоре по долината. Макар и забулен от сивите облаци, надвисналият мрачен масив на планината Кедарнат се виждаше добре, а най-високият му връх се извисяваше на три мили над тях.
   -      Страхотно време улучихме.
   Нина се интересуваше повече от хората. Те бяха от най- различни възрасти, облечени в най-разнообразни дрехи, от стандартното зимно облекло през пластовете ярки пъстроцветни традиционни индийски носии до обикновени оранжеви роби, които изглеждаха ужасно неподходящи за студеното време.
   -      И всички те са дошли да се поклонят пред Шива?
   -      Не всички - отвърна Кит. - Гаурикунд е свещено място и за други богове. Тук се намира горещият извор, където Шива за пръв път казал на Парвати, че я обича - хората идват да се изкъпят в него. Там е роден и синът им Ганеша.
   -      Това е онзи със слонската глава, нали? - попита Еди.
   Кит кимна.
   -      Впечатлена съм - каза Нина. - Откъде знаеш това?
   -      Даваха го в „Семейство Симпсън”.
   -      Аха. - Тя въздъхна и поклати глава. - Източникът на съвременното познание.
   -      А Барт и Хоумър обясниха ли защо има слонска глава? - попита Кит с усмивка и получи отрицателен отговор от Еди.
   -      Парвати се къпела в извора, а Ганеша стоял на стража. Неочаквано се появил Шива - той бил отсъствал дълго време и не разпознал в Ганеша своя син. Ганеша се опитал да го спре, за да не види Парвати, а Шива му отсякъл главата.
   -      Леле - каза Еди. - Това е доста грубичко.
   -      И Парвати така си помислила! Тя накарала Шива да го съживи. Но Шива не можал да намери главата, затова взел главата на някакъв слон и използвал нея. Това е еднаот историите. Както обикновено има и много други.
   Еди беше озадачен.
   -      Щом има толкова много варианти за всяка история, как решавате на коя да повярвате?
   -      Вярваш на онази, в която вярваш най-силно - развеселено сви рамене Кит. - На западняците това може да им звучи странно, но на нас ни върши работа от хиляди години.
   -      Мен ме притеснява версията, в която вярва Коил - каза Нина. Тя погледна към мрачната планина. - Как ще се доберем до Кедарнат?
   -      Има пътека нагоре по долината. Ще помоля някой да ни отведе дотам. - Кит навлезе в тълпата и заговори някакъв мъж на хинди; в отговор човекът просто го изгледа невярващо. Вторият опит му спечели първо смях, после загрижен поглед, най-вероятно израз на съмнение в здравия му разум.
   -      Добре - каза Нина и сви устни. - Може би това пътуване ще се окаже по-трудно, отколкото очаквахме.
   Звуци от борба я накараха да се обърне. Поклонниците се разстъпиха встрани и напред излезе възрастен мъж с разрошена посивяла коса, сплетена на плитчици, и дълга брада, който беше облечен само с оранжева роба. Той танцуваше, потропвайки с обутите си в сандали крака по снега и замахваше с кривата си тояга към всеки, който се приближеше твърде много.
   -      По дяволите - каза Еди. - Сигурно умира от студ!
   -      Той е йога - осъзна Нина. - Светец. Те раздават собствеността си и пътуват из Индия в търсене на просветление.
   -      Може и така да е, но ако бях на негово място, щях да го търся някъде на по-топло.
   Йогата продължи лудия си танц, зяпачите като че ли се разкъсваха между уважението към него и раздразнението от маймунджилъците му. Той се изсмя без причина в лицето на един мъж, после забеляза Нина и Еди. Наклони глава и ги изгледа странно, сякаш ги разпозна, след което хукна към тях.
   -      Ъъъ... здрасти - каза Нина и отстъпи назад. Макар че не искаше да се държи грубо, тя определено смяташе, че йогата само щеше да спечели от една баня в горещия извор.
   Той я погледна напрегнато и глупавото изражение на лицето му беше заменено от сериозна вглъбеност.
   -      Знам кои сте вие и защо сте тук - каза той със силен акцент. - Нина Уайлд.
   Нина се изненада.
   -      Как... Откъде знаете името ми?
   -      Оттук виждам целия свят - пропя той.
   -      Това индуска поговорка ли е?
   -      Не. - Налудничавата усмивка отново се появи на лицето му и той вдигна тоягата си към чинията на близката сграда. - Означава просто, че имаме сателитна телевизия! Ха-ха! - Той изтанцува една бърза джига, подхвърляйки кални пръски във въздуха. - Видях ви в Египет, в Сфинкса. „Защо се забавихте толкова?”. Много смешно! - Той отново се разкикоти, и преди Нина да успее да реагира, я сграбчи за гърдите.
   -      Ей! - извика Еди и го отблъсна назад. - Чупката, Йода! - Той сви юмруци.
   Кит побърза да се приближи.
   -      Еди, не! - извика той и застана между кискащия се йога и разгневения англичанин. - Това е пашупати йога.
   -      Не ме интересува, ако ще да е шибаното мече Йоги! - изрева Еди. - Той току-що сграбчи жена ми за циците - и за това ще получи юмрук в зъбите, където и да се намира!
   -      Еди, няма проблем - обади се изчервената Нина. - Нищо лошо не е станало и... ами той очевидно е малко ъъъ... - Тя се опита да подбере някоя по-малко обидна дума. - Ексцентричен.
   Йогата се изкиска.
   -      Не, не. Богатите хора са ексцентрични. Аз съмлуд!
   -      Не е луд - каза нетърпеливо Кит. - Пашупатите са секта от последователи на Шива - понякога ги наричат Орденът на лунатиците. Някои от тях се преструват на луди, за да отблъскват хората, които искат да се свържат със светците за собствена изгода. - Той се обърна към възрастния мъж. - Хайде, върви си по пътя.
   -      Не, почакай - каза Нина. - Той каза, че знае кои сме...
   -      Защото те е видял по телевизията - прекъсна я Еди.
   -      ...изащо сме тук. -Тя се обърна към йогата. - Защо сме тук?
   -      Търсите Криптата на Шива, разбира се.
   Тримата се спогледаха загрижено.
   -      Откъде знаете? - попита Нина.
   -      Че защо иначе да сте тук? Вие сте прочутата Нина Уайлд, търсите древни легенди и ги разкривате пред света. Останалите легенди от тая планина - изворът на Парвати, Шивалингам - вече са известни. Значи търсите нещо, което не е.
   -      Никой не знае легендата за Криптата на Шива - каза Кит. - Доктор Уайлд я откри наскоро.
   Йогата се обиди.
   -Азя знам! Както и всички, които живеят тук. - Гласът му се снижи до подигравателен шепот. - Но няма да го кажат на никого, защото това е най-голямата им тайна.
   -      А вие защо ни го казахте? - попита Еди.
   -      Защото съм луд! - Той нададе вик, след което отново стана сериозен. - Но вие няма да я намерите, доктор Уайлд.
   -      Изглеждате ми доста сигурен в това - рече тя.
   -      Криптата на Шива не е истинска; тя не съществува. Понякога легендата си е просто една легенда. По-добре си вървете у дома.
   -      Няма как да стане. Трябва да намерим Криптата. Преди да го направи някой друг.
   Той я погледна с любопитство.
   -      Някой определен човек?
   -      Не можем да говорим за това. Извинявайте.
   Погледът му излъчваше сериозна интелигентност, докато той обмисляше думите ?... след което маската на лудостта се завърна.
   -      Всички си имат тайни! Ха! Колко тьжно. Никой, който има тайни, няма да стигне до края на пътя към просветлението.
   -      Единственият път, който ни интересува, е до Кедарнат - обади се Еди. - Знаеш ли го къде е?
   -      Разбира се, че го знам! Аз съм роден в тези планини, ожених се в... - Той млъкна, потънал в спомените си, после се обърна към Нина. - Искате да отидете в Кедарнат, макар там да няма нищо за откриване?
   -      Да, искаме.
   -      В това време? - Той посочи с тоягата си забулената от облаци планина.
   -Да.
   Йогата поклати глава и промърмори нещо на хинди.
   -      Много добре - продължи той. - Аз ще ви покажа пътя.
   -      Мисля, че ще се оправим сами, приятел - обади се Еди.
   Отказът на Нина беше по-учтив.
   -      Много щедро от ваша страна, но мисля, че ще се оправим. Благодаря.
   -      Не, не, настоявам - каза йогата. - Трябва ви водач - има много стръмни склонове. Освен това ще ви намеря топло място в Кедарнат, където да преспите.
   -      Мислех, че там няма никой по това време - каза Кит.
   -      Няма, но аз пак ще ви намеря място! Хайде, елате. Пътят е насам. - Той посочи нагоре по улицата.
   -      Ако дойдете с нас - каза Нина - ще се наложи да вървите четиринайсет километра нагоре в планината. Защо го правите?
   Той отвърна спокойно, сякаш това беше най-естественият отговор:
   -      Защото така е правилно! Трябва ви помощ, аз съм тук да ви помогна. Каква друга причина би могло да има? Хайде, елате. Оттук.
   -      Наистина ли ще му позволиш да върви с нас? - попита Еди Нина.
   -      А можем ли да го спрем? В смисъл, ако реши да ни последва до Кедарнат, нищо не можем да направим по въпроса.
   -      Ако изпадне в хипотермия, няма да го нося надолу по планината - изръмжа Еди.
   -      Така - рече Нина, - явно си намерихме водач, независимо дали го искаме или не. - Тя вдигна раницата си. - О, вие не ни казахте името си, господин...
   -      Джирилал Митра - отвърна старецът и се поклони. - За мен е удоволствие да ви услужа. Така, сега, надявам се, че имате хубави обувки — пътят е дълъг! — Той отново се разтанцува и започна да си пробива път през тълпата. Тримата се поколебаха, но го последваха.
   Нина забеляза, че докато поклонниците изглеждаха изненадани от поведението на стареца, останалите, за които предположи, че са местни, реагираха с презрителна досада и дори изобщо не му обръщаха внимание, сякаш бяха свикнали с маймунджилъците му.
   -      Та значи... от колко време вървите по пътя към просветлението?
   -      Някои пътища не се знае колко са дълги, докато не стигнете до края им - каза Джирилал.
   -      Много мъдро, но не ви попитах това.
   -      Знам. Но ето един път, който познавам добре. - Тоягата му сочеше към една сводеста порта, боядисана в тухлено червено, която се намираше в подножието на стръмно стълбище, изкачващо се нагоре между сградите. - Това е пътят към Кедарнат. Сигурни ли сте, че искате да отидете там?
   -      Да - отвърна твърдо Нина. - Сигурна съм.
   -      И аз така си мислех. Добре! - Той плесна с ръце. - Да тръгваме!
   Четиринайсет километра беше малко повече от осем мили и половина, а Нина беше изминавала подобни разстояния по груб терен със сравнителна лекота в миналото. Разликата тук беше, че нямаше и един ярд от пътя, който да върви по равна земя. Още преди да се отдалечат на една миля от Гаурикунд, краката вече я боляха от непрекъснатото, изтощително изкачване по стръмната, покрита със сняг пътека. Кит се справяше по-добре, но не много и дори Еди, натоварен с най-голямата раница, беше започнал да проявява признаци на изтощение.
   Но стръмнината като че ли не притесняваше Джирилал. Докато се изкачваше нагоре, той си тананикаше някаква мелодия и дори от време на време подскачаше. По склона духаше пронизващ вятър и развяваше пешовете на мърлявата му роба.
   -      Не мога да повярвам, че не ти е студено - каза Нина. Въпреки усилията, които влагаше в изкачването, тя беше доволна от дебелото си яке с качулка и импрегнираните панталони. - Да не би да използваш някаква медитационна техника?
   -      О, нищо подобно - отвърна весело той. - Студено ми е. Просто не го показвам!
   Еди изсумтя неодобрително.
   -      Умишленото излагане на студ е голяма глупост, приятел. Защо го правиш? Освобождаването от земните блага е едно, но дали Шива е казал, че трябва и да се измъчваш?
   -      Как ще изразя покаянието си е мой избор - отвърна Джирилал, показвайки за пръв път от срещата им някакви негативни емоции - не толкова гняв, колкото тъга.
   -      Покаяние за какво? - попита Нина.
   -      За моите грехове, разбира се. Не мога да постигна просветление, докато господарят Шива не ми прости всичко лошо, което съм сторил.
   -      При католиците е по-лесно - каза Еди. - Една бърза изповед, два пъти „Аве Мария” и си готов.
   -      Като че ли някога си се изповядвал - пошегува се Нина. - Та ти ще останеш вътре с часове! Свещениците ще трябва да те изповядват на смени.
   -      Не ме карай да добавям към списъка и пошляпване на жена ми.
   Джирилал поднови тананикането си и отново ги поведе напред. Колкото повече се изкачваха, толкова повече оредя- ваха дърветата и вятърът се засилваше. По пътя подминаха няколко малки селища - шепа скупчени една до друга колиби, всичките без покриви. Първоначално Нина ги помисли за изоставени, но Джирилал обясни, че през зимата търговците, които обитават малките селца, слизат от планината; когато Кедармат се затваря за поклонници и туристи, те остават без клиенти. Покривите се махат, за да несе строшат под тежестта на снега.
   Облаците се приближаваха, долината се изгуби под сивата мъгла. Когато спряха да отдъхнат, Кит прочете някаква табела на хинди.
   -      Остават още четири километра.
   -      Изминали сме само шест мили? - попита недоверчиво задъханата Нина. - Сториха ми се като шейсет!
   Щом си починаха, те продължиха да се изкачват по склона, който ставаше все по-стръмен и по-скалист. Вече се бяха изкачили над пояса с дървета и единствената растителност бяха малки храсти, които се подаваха изпод снега. Влагата на заобикалящите ги облаци само засилваше усещането за студ. Нина се опита да предложи одеяло на Джирилал, но той отказа и продължи решително да се движи напред по пътеката.
   Подминаха поредната маркираща табела, после още една. Макар склонът да не ставаше по-стръмен, изкачването им се затрудняваше от разредения въздух. Спирките им за почивка ставаха все по-чести и по-продължителни. Последният маркер; оставаше им един километър. Те продължиха да се изкачват. И тогава...
   -      Погледнете! - извика Нина, изпълнена със страхопочитание. Те излязоха от мъглата - и за пръв път откакто бяха пристигнали в северния индийски щат Утараканд, тя можеше да се наслади на истинското великолепие на Хималаите.
   Долу в ниското планините имаха вид на зловещи сенки, закрити от мрачните облаци. Но сега тя ги виждаше ясно, осветени от яркото зимно слънце. Най-високият назъбен връх на планината Кедарнат доминираше над всичко, на запад се виждаше по-ниският му събрат, а в далечината се забелязваха други заснежени планини. Тя беше идвала и друг път в Хималаите, но обстоятелствата не ? бяха позволили да разгледа околностите. Този път беше получила възможността наистина да оцени мащабите ?.
   Еди не беше чак толкова впечатлен.
   -      Да, изглежда доста впечатляващо - каза той, - но ако се опиташ да изкачиш тоя негодник, въобще няма да ти се стори красиво. - Той посочи на североизток. Пред тях се разкри хребетът, който бяха видели на лаптопа на Кит, още по- назъбен и по-впечатляващ от компютърно-генерирания си двойник. - Ще трябва да се изкатерим по него.
   -      Ето го и проходът - каза Кит. В природната бариера наистина се забелязваше един V-образен прорез, но най-ниската му точка се намираше значително по-високо от настоящото им местоположение.
   Джирилал отмести погледа си от залязващото слънце и огледа хребета.
   -      Там ли трябва да е Криптата на Шива?
   -      Точно така - отвърна Нина.
   -      Тази част от планината е много опасна. Мнозина, които са отишли там, повече не са се върнали. Сигурни ли сте, че искате да ги последвате?
   -      Да, сигурна съм.
   -      Аз бих го пропуснал - промърмори Еди.
   -      Няма да ви спирам, разбира се. Просто исках да ви предупредя. Така, поне опитах! А сега да вървим. Селото е съвсем наблизо.
   Повървяха още малко и най-после стигнаха равен терен. От двете страни на пътеката се нижеха малки колиби, които водеха до същинското село; също като къщичките, които бяха видели по-долу, и тези нямаха покриви. Сградите в края на пътя бяха по-солидни, построени от тухли и камък, притиснати плътно една към друга в тясната долина. Абсолютната неподвижност на пейзажа оставяше зловещо усещане, сякаш селото бе заспало зимен сън в очакване на завръщането на пролетта.
   -      Пилигримите отсядат ето тук - каза Джирилал и посочи колибите. - Туристите имат повече пари; те отсядат в хотелите.
   -      В хотел ли ще ни заведеш? - попита Нина.
   -      О, не! Те са частна собственост - това ще е равносил- но на обир и вашият полицай ще трябва да ме арестува! — Той се обърна със смях към Кит. - Не, знам нещо по-добро.
   Накрая на поредицата от къщички имаше малък мост, който минаваше над тясна клисура. Те го прекосиха и навлязоха в същинския Кедарнат. Централната улица криволичеше нагоре по склона, вратите на къщите бяха барикадирани с торби, пълни с пясък, които да ги пазят от снега и водата от топенето на ледниците, а бравите бяха обвити с парцали за защита от студа. В края на селото се намираше най-високата му сграда, широка каменна зала с висока квадратна кула.
   -      Това храм ли е? - попита Нина.
   -      Да - отвърна Джирилал. - Един от дванайсеттеджьотирлинга,най-свещените индуски светилища, където господарят Шива се е появявал. Точно там ви водя.
   Кит го погледна строго.
   -      Смяташ да отвориш храма?
   -      Аз съм скромен служител на Шива; бил съм там много пъти. Това е най-доброто място, където изпадналите в нужда могат да прекарат нощта. Освен това - добави той и се ухили - знам къде свещениците крият ключа.
   Кит изобщо не изглеждаше щастлив, но докато се приближаваха към храма, той повече не повдигна никакви възражения. Сградата беше впечатляваща: ниска и здрава, построена от големи каменни блокове, за да издържа на природните стихии, но функционалността ? се компенсираше от красиви изсечени фигури, поставени в ниши около ярко боядисания вход. Отвън на стража стоеше впечатляваща статуя на бик.
   Джирилал ги въведе през портала, но вместо да тръгне към входа на храма, той зави зад ъгъла на сградата и свали снега от малка купчина тухли, мърморейки си под носа, докато проверяваше под всяка една от тях. Най-накрая триум- фално вдигна голям месингов ключ.
   -      Нали ви казах! - извика той, изтича до вратата, разви парцала от тежката брава и отключи. - Моля, заповядайте вътре! - Той събу сандалите си, вдигна ги и прескочи торбите с пясък.
   Кит притисна длани и се поклони пред храма, след което събу ботушите си, преди да влезе. Еди погледна Нина, сви рамене и направи същото. Нина също събу ботите си, катоподскачаше на един крак, докато се бореше с връзките, след което влезе вътре.
   Помещението беше тъмно; селото беше затворено за през зимата и електричеството беше изключено. Еди се накани да бръкне в раницата си, за да извади фенерче, когато мека светлина озари входа. Джирилал беше запалил лампа. От мрака изникнаха фигури: различни статуи. По стените зад тях бяха нарисувани различни митологични сцени.
   -      Моля, приемете гостоприемството на господаря Шива - каза старецът.
   -      Благодаря - отвърна Нина. Тя огледа отблизо статуите. - Много са красиви. Кои са?
   -      Братята Пандава - рече Джирилал. - Герои от Махаб- харата. Дошли са да дирят Шива, преди да умрат. Покайвали се за убийството на братовчедите си в битка и тъй като Шива не искал да ги благослови, той приел формата на бик, за да се скрие от тях. Но те го намерили и той опитал да се скрие, като потънал в земята. Братята хванали бика за гърбицата малко преди да изчезне, тя се вкаменила и се превърнала в шивалингам. Храмът е построен около него. - Той се обърна към съседната стая и притисна длани в молитва.
   Нина не можа да не забележи, че цялата му лудост е изчезнала.
   -      Какво ще правиш сега, след като вече си тук?
   -      Ще поднеса почитта си на Шива, разбира се, и ще го помоля да ви защитава по време на пътуването ви.
   -      Можеш ли да го помолиш за знак, който да ни подскаже къде е Криптата му? - попита Еди. Кит го погледна раздразнено.
   -      Еди, намираме се в свещен индуски храм - смъмри го Нина. - Дръж се прилично.
   Джирилал се засмя.
   -      Всичко е наред, доктор Уайлд. Шива има чувство за хумор - някои казват, че Ганеша се е родил от смеха му! А сега моля, разполагайте се. Скоро ще се върна. - Той се изгуби в тъмната зала.
   Еди извади комбинирана керосинова печка от раницата си и я разположи на пода.
   -      Все ще свърши работа - каза той, докато я палеше. - Пак е по-добре от палатка.
   -      Какъв е планът? - попита Нина.
   -      Скоро ще се стъмни, така че най-добре ще е да тръгнем на зазоряване към хребета. Би трябвало да успеем да го преминем, докато се стъмни - стига да намерим път нагоре.
   -      Безопасенпът - добави Кит. - След онова, което ни каза Джирилал, се чудя дали не трябваше да си вземем по-сериозно алпинистко оборудване.
   -      Взели сме достатъчно - каза Еди и побутна раницата си. Вътре издрънча метал. - Всичко ще бъде наред, стига да не се налага да се катерим по отвесни скали — ако времето остане все така хубаво.
   -      Смяташ ли, че ще се задържи? - попита Нина.
   -      На подобни места е възможно да се промени напълно за пет минути. Единствения начин да го предвидим, е да следим условията и ако усетим промяна, да се подготвим за нея.
   -      Той погледна към техните раници. - Така, къде е храната?
   След като наизвадиха провизиите и разопаковаха спалните чували, те налягаха около печката. Кит започна да приготвя храната. Нина погледна към съседната зала.
   -      Джирилал? - извика тя. - Искаш ли да хапнеш нещо? - Никакъв отговор. - По-добре да видя дали всичко е наред - каза тя, притеснена, че продължителният студен преход може най-накрая да е взел своето.
   Съседната по-голяма стая беше тъмна, с изключение на слабичък оранжевеещ пламък - липсата на прозорци беше поредната защита срещу времето. След като се приближи, тяустанови че светлината идва от свещ, скрита зад завеса. До нея достигна гласът на Джирилал, който говореше тихо на хинди. Тя дръпна леко завесата и влезе в малката стаичка зад нея.
   -      Джирилал? Добре ли си?
   Старецът седеше с кръстосани крака на каменния под пред малък олтар, а примигващата свещ зад него осветяваше тюркоазените стени. Той се обърна стреснато.
   -      Не, не трябва да влизаш тук! - извика той и се изправи.
   -      Съжалявам! - каза Нина и отстъпи назад. - Просто исках да се уверя, че си добре.
   Той се успокои и наведе глава.
   -      Не, аз трябва да се извиня. Трябваше да ви кажа какво ще правя и да ви помоля да не ме безпокоите. Вината е моя.
   Въпреки желанието си да уважи усамотението на молитвата му, Нина не се сдържа и огледа олтара.
   -Това да не е...
   -      Шивалингам, да. - Обикновено белите лингами имаха цилиндрична форма, но този представляваше малка тристранна пирамида от полиран черен камък, с три отвесни червени линии. - За онези, които са постигнали просветлението, господарят Шива се разкрива като стълб от светлина и ги благославя.
   -      А ти...
   -      Не. - Той тъжно поклати глава. - Не съм достоен. Има твърде много неща, за които да диря прошка. - Той взе свещта и внимателно, но твърдо избута Нина от камерата. – Така -      рече той с малко по-енергичен глас, - не спомена ли нещо за храна?

   22.

   Макар и вътре в храма, увита като пашкул в спалния си чувал и навлечена с няколко ката дрехи, Нина се събуди треперейки. Еди вече беше станал и топлеше вода на печката.
   -      Добро утро, слънчице.
   -      Добро утро - измънка тя. - Колко е часът?
   -      Към седем без двайсет. Слънцето ще изгрее скоро. Щом се покаже, трябва да тръгнем. Чака ни доста ходене.
   -      Очаквам го с нетърпение. - Тя се надигна и видя, че външната врата е широко отворена и пропускаше утринна- та светлина. - Къде са Кит и Джирилал?
   -      Кит излезе да се облекчи. Не знам къде е старецът; той излезе преди около двайсетина минути. Може да е бил на зор.
   Нина изпъшка.
   -      Можеше и да не ми го споменаваш, Еди. - Тя дръпна ципа на спалния чувал. - Какво има за ядене?
   -      Първо кафето, после закуската. Доста е калорична, ще имаме нужда от нея. Питки, овесена каша, такива неща.
   -      Ммм. Вкусно - каза тя без капчица ентусиазъм.
   -      Хей, ти поиска да дойдем тук. Между другото, сега, като познавам терена, пак погледнах картата. Мисля, че избрах правилния маршрут. Според Джирилал е безопасно.
   -      А той колко добре познава района?
   Еди се усмихна заговорнически.
   -      По-добре, отколкото си признава. Хитър кучи син. Мисля, че това не е първия път, когато се качва тук горе през зимата.
   Нина посочи съседната зала.
   -      Сигурно е идвал да се моли на шивалингам. Горкият човек. За каквото и да се кае, според мен не вярва, че ще получи опрощение.
   -      Ами може пък в следващия му живот да му провърви.
   -      Еди се обърна към входа, където се появи Кит.
   -      Добро утро, Кит - каза Нина. - Джирилал навън ли е?
   Той търкаше усилено премръзналите си пръсти.
   -      Да. Каза, че иска да наблюдава изгрева на слънцето.
   -      Сигурно е премръзнал там!
   -      Сигурно елуд -поправи я Еди. - Каква ирония, нали вече се правеше на такъв.
   Нина поклати глава.
   -      Просто търси опрощение, а аз не виждам как ще го намери, след като сам не може да си прости. Наистина го съжалявам.
   -      Няма нужда, доктор Уайлд - каза бодро Джирилал, прескачайки торбите с пясък, за да влезе в храма. Нина се изчерви от притеснение, че я е чул. - Но аз съжалявам за вас. Няма да намерите Криптата на Шива, защото тя не е тук. Моля ви, ощастливете този стар човек и се върнете в Гаурикунд. Не рискувайте живота си заради една легенда.
   -      Ами това ни е работата - рече Еди с крива усмивка.
   -      А после казвате, че аз съмлуд!
   Нина се усмихна.
   -      Благодаря ти за загрижеността, Джирилал, но се страхувам, че вече сме стигнали твърде далеч.
   -      Поне мога да ви пожелая успех и да ви изпратя по пътя ви.
   -      След закуска - каза тя. - Ще се присъединиш ли към нас?
   Той се засмя.
   -      Разбира се! Аз съм луд, не съм глупав!

   * * *

   Когато напуснаха храма, слънцето вече беше изгряло, макар небето да бе покрито с облаци. Джирилал се ръкува с тях.
   -      Моля ви, слезте обратно с мен - рече той с надежда в гласа. - Скоро ще завали сняг, сигурен съм.
   -      Ще се оправим - увери го Нина; дъхът от устата ? се кьлбеше в студения въздух. - Благодаря ти за помощта.
   Той скромно наведе глава.
   -      Направих просто онова, което трябваше да се направи. Но помолих господаря Шива да бди над вас и се надявам, че ще прояви щедрост.
   -      Аз също - каза Кит и погледна преценяващо към хребета.
   -      Тогава ви пожелавам безопасно - и безметежно, ха! - пътуване. Може би пак ще се видим, ако се върнете.
   -      Когатосе върнем, искаш да кажеш - рече Еди.
   -      Но разбира се,когатосе върнете! Доктор Уайлд, господин Чейс, господин Джиндал... пазете се.
   -      Ти също - каза Нина. - Ще успееш ли да се върнеш в Гаурикунд?
   Джирилал се ухили.
   -      Ще пея и ще танцувам, и ще се върна там толкова бързо, сякаш съм отлетял като птица! - Той изтанцува кратка джига в снега.
   Еди вдигна ръка.
   -      Чуй ме, приятел - знаем, че не си наистина луд. Няма нужда да продължаваш да се преструваш.
   Джирилал сви устни.
   -      Дори не се усетих, че го правя. Може би защото съм го правил толкова дълго, че вече ми е станало навик.
   -      Може би си го правилтвърдедълго - каза многозначително Нина.
   -      Може би. В такъв случай ще си вървя съвсем нормално по пътя към Гаурикунд. Довиждане. И късмет.
   -      Благодаря - отвърна тя. - Надявам се да намериш онова, което търсиш.
   -      И аз се надявам - рече старецът, махна с ръка и пое обратно по дългата пътека.
   Еди се обърна и погледна към техния път.
   -      Така, проходът в хребета се намира на около три мили оттук и е на височина от около една миля. Очаква ни доста дълго изкачване. Да тръгваме.
   Нина усети новата нотка в гласа му.
   -      Това си беше съвсем по войнишки, Еди. Така ли командваше вSAS!
   -      Ако го правех както беше вSAS,нямаше още да се мотаем тук — щяхме датичаменагоре по планината с пълно бойно снаряжение още преди слънцето да е изгряло.
   -      Като говорим за оръжия - рече Нина и го погледна подозрително, - да не си донесъл...
   -      Разбира се, че съм. - Той свали ципа на якето си и показа уайлдито, затъкнато в кобур на кръста му.
   Тя се хвана за главата.
   -      О, Боже.Защо?
   -      Хей, човек никога не знае - може пък да се натъкнем на някое йети.
   -      Да, точно така си представям заглавията в пресата: „Открит е легендарният хималайски човек - и получава куршум в главата от един побъркан англичанин”.
   -      По-добре, отколкото „Най-прочутата археоложка извън света на киното е изядена от снежно чудовище”, нали?
   -      Той тръгна нагоре по хълма. - Хайде, тръгвайте. Криптата на Шива няма да се намери сама. О, и още нещо! Какво имаше предвид под „побъркан”?
   Нина и Кит го последваха, усмихвайки се.

   Изкачването започна сравнително лесно, но не след дълго склонът стана достатъчно стръмен, за да започнат да използват телескопичните алуминиеви колове и дори ръцете си, за да издрапат нагоре. Тревата, скрита под снега, беше заменена от пръст и скали.
   Те не спираха да се изкачват; Еди търсеше най-добрия маршрут. Въпреки опита му, няколко пъти се наложи да се връщат, когато пътеката ставаше твърде стръмна, за да я изкачат без алпинистки приспособления - нещо, което той искаше да избегне колкото се може по-дълго. Но към подножието на хребета наистина имаше път, колкото и заплетен и изтощителен да беше той.
   Колкото по-високо се изкачваха, толкова по-чести ставаха спиранията за почивка.
   -      Господи, направо съм скапана - изпъшка Нина, след като се отпусна върху един камък. Тя свали едната си ръкавица и разтърка слепоочията си.
   След миг Еди се озова до нея.
   -      Главоболие ли имаш?
   -      Малко. Нищо сериозно - успокои го тя. — Просто трябва да си поема дъх.
   -      Сутринта си изпи хапчето против височинна болест, нали?
   -      Да, изпих го. Добре съм, наистина. А ти, Кит?
   Полицаят дишаше бавно и дълбоко.
   -      Добре съм, мисля. Това е най-изтощителният случай, по който съм работил.
   -      Кражбите на произведения на изкуството едва ли са те отвеждали до Хималаите - рече Еди, оглеждайки терена. Районът под краката им беше скрит от мъглата, но той можеше да види как облаците видимо се издигат, тласкани от силните планински ветрове. Той погледна по-нависоко. Облачната покривка беше станала още по-гъста и мрачна, а въздухът беше осезаемо по-мъплив, отколкото когато напуснаха Кедарнат. - Джирилал беше прав. Мисля, че скоро ще завали сняг.
   Нина погледна нещастно към облаците.
   -      Приятен коледен сняг като от картичките, или сняг, завихрян от пронизваща до костите виелица?
   -      Познай от три пъти. Как ти е главата?
   -      По-добре. Малко.
   -      Дай ? още една минутка. - Той я потупа по рамото.
   Докато чакаше главата да я отпусне, Нина започна да се оглежда. Въпреки снежната покривка, беше видимо, че склонът е стъпаловиден, сякаш в него са изсечени дълги тераси.
   -      Забеляза ли това? Изглежда като направено от човешка ръка.
   -      Тук горе? - рече скептично Еди. - На тази височина няма дори трева.
   -      В миналото е имало топли периоди - дори в Антарктида е имало растителност, забрави ли? Може би по времето на Талънор свещениците от Кедарнат са отглеждали зеленчуци тук. А може би е имало хора, които са живеели по- близо до Криптата на Шива - все отнякъде е трябвало да си намират храна.
   Той поклати глава.
   -      Може да са просто каменни пластове.
   -      Да, знам. И ако са били използвани за сеитба, то ще да е било преди много време - ужасно са ерозирали. Но все пак е интересно предположение.
   -      Зависи каква е представата ти за интересно.
   -Я замълчи там.
   Щом главоболието на Нина отшумя, те потеглиха отново. Над тях се издигаше хребетът, колосална каменна стена. От близо „прорезът” се оказа дълбок проход. Еди го огледа през бинокъла си.
   -      Има път до него. Доста е стръмен и има много завои, но според мен ще се справим без да се налага да се връзваме.
   -      Ще го стигнем ли преди да започне да вали? - попита Кит.
   Еди погледна към небето. Облаците се бяха сгъстили още повече.
   -      Сигурно не. Но пък може да се окаже не чак толкова зле. Вятърът не е много силен.
   -      Да се надяваме, че ще си остане така - каза Нина.
   Поеха по стръмния път към прохода. След около половин миля спряха, за да похапнат. Минаваше обяд; оставаха само пет часа до залез слънце. Отпочинали и нахранени, тримата ускориха крачка, докато не стигнаха до края на пътеката.
   Слънцето се беше скрило зад един облак, температурите падаха. Нина осъзна, че облаците се сгъстяват все повече. Върховете на Кедарнат вече не се виждаха, а юрната част на прохода се губеше в оловна сивота. Докато гледаше, край нея прелетя самотна снежинка. Възможно бе да е случайност... но после се появи още една. И още една.
   -      Мамка му - промърмори Еди, когато снеговалежът се засили. Той се опита да открие криволичещата пътека. - Имаме да изкачваме още сто метра, а горе няма къде да намерим убежище в случай, че нещата загрубеят. Трябва или да се върнем долу и да изчакаме да спре, или да се изкачим на върха въпреки времето.
   -      Ще успеем ли да се изкачим догоре? - попита Нина.
   -      Не знам. - Еди огледа облаците. - Ако вятърът не се засили, бихме могли, но... - Той сви рамене. - Зависи колко силно искаш да видиш какво има там горе.
   -      Времето ни притиска - напомни му тя. - Ако семейство Коил направят връзката с Кедарнат, те също ще потеглят насам - и то най-вероятно с хеликоптер.
   -      Лошото време ще попречи на хеликоптера, също както и на нас. Щом не можем да се качим там, и те няма да могат.
   -      Но когато се проясни, те ще могат да отлетят право до върха. - Нина погледна към криволичещата пътека. - Ако смяташ, че рискът е твърде голям, тогава... ще изчакаме, докато времето се пооправи - каза неохотно тя. - Но ако смяташ, че ще успеем, то трябва да опитаме. Възможно е Криптата на Шива да се намира от другата страна на прохода. А може и да е вътре в него.
   -      Страхотно, накарай съпруга си да вземе решението на живот и смърт... - Еди отново огледа прохода. - Добре, ще опитаме. Имаш ли нещо против, Кит?
   -      Щом смяташ, че ще успеем, аз ти вярвам. - Той се усмихна. - Изглеждаш ми като човек, който знае какво прави.
   -      Боже, ще ми се това да е истина. Добре, да тръгваме. Внимавайте.
   Еди ги поведе нагоре, проверявайки скалата под снега с алуминиевия си пикел. Около тях се вихреха големи снежинки, поривите на вятъра ги запращаха в лицата на катерачите.
   Нагоре пътеката се стесняваше, стръмният склон преминаваше в гола скала. Беше рано следобед, но надвисналите мрачни облаци оставяха впечатлението, че е вечер. Снегът се засили и пейзажът под краката им се потопи в мрачно сиво море. Проходът едва се виждаше през заблуждаващите ги снежни вихри.
   Продължаваха да се изкачват. Не след дълго алпинистките пикели станаха непотребни, трябваше да се вкопчват с ръце в скалата, за да не се изпуснат. На края на поредния завой по зигзагообразната пътека, Еди спря и се взря, прими- жавайки, в сипещите се снежинки.
   -      Има още малко, но пътят се стеснява и ще се наложи да извадим малко клинове и да се вържем. Това ще ни забави, но пък ще бъде по-сигурно. - Той се обърна и погледна към планината Кедарнат - и изражението на лицето му се промени. - Чакайте, мамка му! Трябва веднага да се изкатерим догоре, и то бързо!
   Нина погледна.
   -      Защо, какво има? - Над върха беше надвиснал тъмен облак, който се беше накривил надолу по склона като ръка, вдигната в нацистки поздрав.
   -      Идва буря! Този облак се нарича облак-знаменосец и когато е наклонен така, означава, че вятърът наистина е много силен.
   -      За каква сила говорим? - попита нервно Кит.
   -      Седемдесет, осемдесет мили в час - това си е шибанабуряи тя идва право към нас! Размърдайте се! - Той тръгна бързо нагоре по пътеката.
   -      Мърдам де, мърдам! - извика Нина, пристъпвайки странично по тесния перваз толкова бързо, колкото смееше. Кит вървеше зад нея. Вятърът се засили, пронизителното му свистене ги смразяваше.
   Приближаващата се буря беше толкова реална, колкото и скалата, и се носеше към тях като черна стена. Еди стигна до финалната права на пътеката, която водеше към прохода на върха. Той разчисти с крака по-широка пъртина върху перваза и усети как камъните се размърдват под краката му. Опита се да запази равновесие и почувства прилив на адреналин. Зарови ботуша си в скалата, търсейки стабилно място, и щом го намери, прескочи от другата страна, предупреждавайки останалите да внимават.
   Нина стигна до финалната отсечка, видя прохода - както и бурята, която се надигаше като атакуваща мечка. Задъхана, тя се придвижи до дупката; вледеняващият въздух пронизваше дробовете ?. Вятърът вече ревеше и се опитваше да разкъса дрехите ?. Кит се беше залепил за скалата на няколко стъпки зад нея.
   Еди чакаше от другата страна с протегната ръка. Нина се засили, скочи - и премина.
   -      Кит, хайде! - извика тя.
   Той скочи...
   Бурята ги връхлетя.
   Вятърът ги удари като с юмрук. Само за секунди видимостта се стопи до няколко сантиметра. Еди стисна ръката на Нина; тя протегна другата си ръка назад, за да хване Кит за ръкава и дръпна с всичка сила. Тежестта на раницата му го накара да се олюлее, единият му крак се подхлъзна - но той намери опора. Нина се опита да му извика да тръгне след тях, но самата тя не успя да чуе гласа си през воя на бурята. Оставаше й да дърпа индиеца в същата посока, накъдето я теглеше Еди, с надеждата, че никой от тях няма да падне и да повлече останалите през ръба...
   Последните няколко фута бяха най-трудни, стръмният, покрит със сняг склон не предлагаше никаква опора. Еди забиваше силно носовете на ботушите си в замръзналия сипей и влачеше Нина след себе си. Протегнатата му ръка, която беше започнала да изтръпва, докосна нещо твърдо.
   Стената на прохода. Бяха стигнали до него...
   Но не им стана по-лесно. Процепът в хребета беше широк едва осем фута - и служеше като канал за бурята. Вледеняващият вятър сваляше неумолимо температурите. Само за няколко мига гърбовете на тримата бяха покрити със сняг и лед, дрехите им се ветрееха като знамена по време на ураган.
   -      Не спирайте да се движите! - изпъшка Еди. Ако останеха в изсечения от природата тунел, само за няколко минути щяха да измръзнат до смърт - нямаше време да разпънат палатката, дори и тя да можеше да издържи на бурята. Прикрил лицето си с ръка, той протегна другата към Нина, за да я придърпа до себе си. Кит се държеше за раницата? и се препъваше след нея.
   Сега Еди разбра защо тази част от планината има толкова страховита репутация. Проходът очевидно беше пряк път - но времето се променяше толкова рязко, че той можешеда се превърне в смъртоносен капан.
   Каква ли беше дължината му? Еди свали ръката си, студът захапа лицето и очите му. Не се виждаше нищо, освен снежните вихри наоколо.
   Той стисна ръката на Нина с надеждата тя да направи същото, но не получи желаната реакция. Вдигна отново глава и се запрепъва напред. Не се виждаше нищо, освен дезориентиращия тунел през хиперпространството от бушуващи снежинки. Усещаше как лед сковава мишите му и ги слепва.
   Протегна лакът, за да усети стената. Може би някъде имаше завет, някой паднал камък, мъничка пещера, която може да им осигури убежище, докато отмине бурята. Но не усещаше нищо, освен солидна скала...
   Вятърът внезапно промени посоката си, започна да го блъска не отзад, а отстрани. Около него се завихри торнадо от снежинки. Насили се да отвори залепналите си от скрежа очи и се огледа. Скалните стени не изглеждаха по-различни от останалата част от прохода.
   Защо вятърът бе сменил посоката си? Нещо го отклоняваше - може би дори го блокираше. Убежище? Но той все още не можеше да види нищо...
   Вдигна глава - и го забеляза.
   На около седем фута над източната стена се виждаше пукнатина, хоризонтална рязка в скалата. Височината ? беше около метър и половина и тя беше достатъчно дълбока, за да не се виждат стените ?. Ако успееха да се съберат вътре...
   Той се обърна срещу ледения вятър и извика на Нина и Кит:
   -      Пещера... там горе! Нина, качвай се!
   Тя приближи качулката си към неговата. Дори така той едва успяваше да я чуе през воя на вятъра..
   -      Не си усещам... ръцете.
   -      Това е единственият ни шанс! Хайде! - Той я побутна към стената. - Кит, помогни ? да се качи!
   Двамата мъже хванаха Нина и я повдигнаха.
   -      Протегни се! - извика Еди. - Влез в дупката!
   Тя размърда вдървените си ръце и тромаво опипа стената за отвора. Намери го. Еди и Кит я избутаха нагоре и тя се строполи вътре. Осъзнавайки, че вятърът изведнъж е спрял, тя пропълзя към дъното на цепнатината.
   -      Ти си сега! - каза Еди на Кит. Индиецът отвърна нещо, но вятърът отвя думите му. Еди се наведе, за да му направи стъпало със замръзналите си ръце. С подгъващи се крака, Кит се оттласна към тесния отвор.
   Еди скочи нагоре след него, но ръбът на малката пещера беше хлъзгав от леда. Безполезните му измръзнали ръце не можаха да се хванат за него. С последни сили Еди задраска по стената, забивайки ботушите си в леда.
   Свлече се в процепа, като едва не събори Кит. Пещерата беше по-дълбока, отколкото си беше представял; те се придвижиха навътре в тъмнината, снежните вихри се вкопч- ваха в тях в последен опит да спрат бягството им, докато най-накрая свирепият вятър утихна.
   -      Благодаря - изпъшка Еди и получи леко изпъшкване в отговор. Той забеляза Нина напред в мрака и се завлече до нея. - Помогни ми... с печката.
   Тя свали раницата му и я отвори. Минута по-късно па- рафиновата печка беше запалена. Те струпаха раниците си на входа, за да блокират вятъра. Тримата се скупчиха около печката и Еди започна да масажира ръцете на Нина през ръкавиците.
   -      Не се опитвайте да се стоплите твърде бързо - предупреди ги той. - Първо си възстановете циркулацията на кръвта.
   -      Дали ще получим измръзване? - попита разтревожено Нина.
   -      Не мисля, че ще се наложи да режем пръсти, но няма смисъл да рискуваме. Усещаш ли нещо?
   -      Да. Навсякъде ме бодат топлийки.
   -      Ако щеш вярвай, но това е добре. А ти, Кит?
   Кит размърда пръстите си.
   -      Вече съм по-добре. Освен товамисля,че всички пръсти са си на мястото...
   -      Страхотно. Тогава да видим къде се намираме. - Той порови из раницата си за фенерчето.
   Нина раздразнено примигна, когато лъчът на фенерчето я заслепи, преди да се плъзне по каменните стени, които продължаваха все по-навътре.
   -      Докъде ли стига? - На около десет метра по-нататък проходът се изгубваше от погледа им.
   -      Не знам. Но мисля, че си намерихме добро място, където да изчакаме да премине бурята.
   Тя погледна пода, който беше покрит с пясък и чакъл.
   -      Прилича ми на наносен слой. Сигурно е донесен от водата по време на пролетното топене на снеговете.
   -      Не знаех, че си и геолог - каза Кит.
   -      Това са все полезни неща за археолозите - помагат ни да разберем на каква дълбочина може да са заровени нещата. - Тя взе фенерчето от Еди и огледа стените. - Но пък откъде идва водата? Сигурно някъде има отвор.
   Тя се надигна, сякаш се канеше да пропълзи надолу по коридора, за да разследва, но Еди я дръпна обратно.
   -      Ей! Първо трябва хубаво да се стоплиш. Може и да похапнем нещо, докато сме тук.
   -      Ами щом трябва... - Те се усмихнаха един на друг, след което Еди бръкна в раницата за провизии.
   След половин час се бяха по съвзели и бяха готови да тръгнат. Нина беше поела водачеството.
   -      Продължава зад този ръб - докладва тя, осветявайки скалата с фенерчето.
   -      Още колко? - попита Кит.
   -      Не знам - все още не се вижда краят. Но пък става по-широк. - Тя продължи да върви напред.
   -      Боже, намали малко - оплака се Еди. - Нали не сме намерили Криптата на Шива... - Гласът му секна.
   -      Да не би да мислиш... - рече Кит с ококорени очи.
   -      С нейния късмет не бих се учудил. Хайде! - Той тръгна напред по тесния коридор, следван от Кит.
   Двамата настигнаха Нина. Тунелът наистина се разширяваше — и ставаше по-висок.
   -      Виждам дневна светлина - каза тя. Върху стените пред тях танцуваха сивкави сенки.
   Еди свали качулката си.
   -      Тук няма вятър. - Това не беше съвсем вярно - той усещаше лек полъх върху зачервените си от студа бузи - но това не можеше да се сравни с вихрите в другия край натунела. Оставаше им още един завой, но слабата дневна светлина вече се забелязваше ясно зад него.
   -      Тук се разширява още - каза Нина. Еди и Кит стигнаха завоя и застанаха от двете ? страни.
   Всички замръзнаха от изненада.
   -      Е, дявол да го вземе... - прошепна Еди, след като огледа невероятното място. - Мисля, че я намерихме.

   23.

   Накрая на тесния каньон, който прорязваше хребета, се виждаше пещера. Тук снегът се сипеше спокойно, а не се вихреше от бурята. Единственото, което се виждаше от небето, беше една назъбена сивкава линия.
   Но тримата бяха изгубили интерес към времето.
   В почти отвесните стени на долината бяха изсечени балкони, украсени със скулптури, колони и ниши, с десетки сводести входове към стаи. Сложната архитектура несъмнено беше индуска, от стените се взираха лица на богове, които изглеждаха ужасно древни. Ерозията на времето бе взела своето, повечето от скулптурите бяха повредени и имаха липсващи секции, големи части от терасите се бяха срутили, разбивайки пода под тях и засипвайки долината с натрошени отломки.
   -      Мили Боже - каза Нина и пристъпи напред под сипе- щия се сняг. Краят на долината се криеше в мъгла и сянка, но тя можеше да види достатъчно, за да изпадне в благоговение пред мащаба на откритието. Преброи по седем тераси от всяка страна, които се издигаха на два метра една над друга по каменните стени. - Това сигурно е на хиляди години. Повече от единайсет хиляди, ако е същото място, за което споменава Талънор.
   Кит беше също толкова зашеметен.
   -      Как така никога не е било открито? Намираме се само на няколко километра от най-свещеното място в Индия - всенякойтрябва да го е видял!
   -      Отгоре нищо не се вижда - осъзна Еди, сочейки към небето. - Намираме се на северната страна на хребета, която никога не се осветява директно от слънцето. - Той погледна към най-високата тераса. - Отгоре са надвиснали скали. Сигурно няма да се види дори и да се надникне от ръба.
   -      Криптата на Шива трябва да е някъде тук - каза Нина, преминавайки от възхита към вълнение. - Как смятате, колко ли е дълга долината?
   -      Има само един начин да го разберем - отвърна Еди и махна с ръка към другия край на каньона. - Да идем и да видим.
   Тръгнаха напред. Над тях тъжно виеше вятърът. От мрака изникваха все повече детайли: различни линии прекосяваха каньона, свързвайки отделните нива. Първоначално бяха обикновени въжета, увиснали под тежестта на снега, но след това се появиха по-сложни преходи - с въжета, които подкрепяха и ръцете и краката, а по-нататък имаше дори истински въжени мостове, които се люлееха високо над главите им.
   Еди изгледа един със съмнение.
   -      Няма начин това да е на единайсет хиляди години. Въжените мостове не могат да издържат толкова дълго, ако някой не ги поддържа.
   -      Смяташ, че някой е идвал тук наскоро? - попита Кит.
   -      Така ми се струва.
   Нина отиде до един от сводестите входове и огледа скулптурите около него, преди да освети с фенерчето вътрешността.
   -      Повечето от надписите са на ведически санскрит... но има и такива на класически санскрит, който е влязъл в употреба едва около 400 година пр. н. е.
   Тя влезе в камерата и установи, че е затрупана с вековен боклук. Стаите на първия етаж щяха да се наводнят по време на пролетното топене на снеговете, затова всичко, оставено в тях, очевидно беше считано за ненужно от обитателите на долината. Голяма част от предметите, които лъчът на фенерчето ? освети, се бяха разпаднали до степен на неразпознаване, но тя зърна проблясък на метал и внимателно го измъкна от боклука.
   -      Я погледнете тук!
   -      Меч? - попита Еди.
   -      Ятаган или поне онова, което е останало от него. - Тя огледа ръждясалата дръжка. - Тук има надпис - като че ли на арабски. Части от Индия са били завладени от мюсюлманите след тринайсети век, така че това е поне оттогава.
   -      Не мисля, че са стигнали чак дотук - каза Кит.
   -      Сигурно е била експедиция, която е търсела търговски маршрут до Китай - или може би дори са търсели Криптата на Шива. Кой знае? Но очевидно са стигнали дотук. - Тя върна меча на мястото му и продължи да върви напред.
   Над тавите им се появиха нови мостове; Еди забеляза и други въжета да висят между нивата и над пролуките, където каменните стени се бяха начупили. Дори след като мястото беше започнало да се руши, тук бяха продължили да живеят хора. Но нищо от онова, което Ьиждаха, не можеше да им даде ясна представа кога е било окончателно изоставено.
   Но скоро всички мисли излетяха от главите им. Пред тях изникна почти отвесна стена от черен камък, висока стотина метра. Някога до най-високите тераси се беше издигало огромно каменно стълбище, което сега беше почти напълно разрушено. Единственият начин да стигнат догоре беше по криволичещите ръбове на стените и през различните мостове, свързващи местата, откъдето можеха да се изкачат до следващото ниво. Триизмерен лабиринт, в който едно под- хлъзване можеше да доведе до фатално падане.
   Но онова, което ги очакваше горе, предполагаше, че подобен опит си заслужава риска.
   -      Това е Шива - ахна Нина.
   На върха на срутеното стълбище се намираше широк перваз... на който, под надвисналите скали, се издигаше огромна статуя на индуския бог. С два крака, но с четири ръце,коло- салната фигура беше заела поза на танцьор. Скулптурата, изсечена в скалната стена, се издигаше на височина от двайсет метра и се извисяваше над странното селище в ниското. Главата й беше изкривена под остър ъгъл, устните бяха изкривени в подигравателна полуусмивка, която предполагаше, че тя знае някаква тайна... и предизвикваше зяпачите да я открият.
   Кит наведе глава, покланяйки се уважително пред гиганта.
   -      Мисля, че намерихме онова, за което дойдохме.
   Нина бързо свали раницата си и започна да търси нещо вътре.
   -      Къде се е дянало проклетото нещо... ето го! - Тя извади дубликата на ключа и го вдигна нагоре. - Погледнете! Същото лице, същото изражение. Това наистина е ключътза Криптата на Шива!Трябвада се качим горе!
   Еди огледа начупените тераси.
   -      Настина ли си готова да рискуваш живота си, изкачвайки се по тези въжета?
   -      Не може да няма друг път нагоре, нещо, което да не се вижда от земята. - Тя посочи към руините на стълбището. - Виждаш ли, по него можем да се изкачим до втория етаж, след това можем да минем на следващия, като се изкатерим по онези скулптури, които достигат до процепа в следващия перваз.
   -      Ами ако всичко се срути веднага, щом се отпуснем с цялата си тежест върху него?
   -      Остава ни само да се надяваме, че Шива е послушал Джирилал, когато го е помолил да бди над нас.
   -      Ако Шива наистина се е грижил за нас, би могъл да ни прати по-приятно време. - Еди погледна към тъмното сиво небе над каньона, където все още бяха струпани снежните облаци. - Освен това ни остава само час, преди да се стъмни.
   -      Нямам намерение да оставам тук - рече нетърпеливо Нина. - Да видим докъде ще стигнем, става ли? После ще слезем долу преди да се стъмни и ще си направим лагер.
   -      Господи, добре! - Те се запътиха към основата на стълбището. - Оставете раниците в онази стая, за да не се налага да ги мъкнем с нас.
   Нина пъхна дубликата на ключа във вътрешния джоб на палтото си и след като оставиха раниците си, те започнаха да се изкачват по натрошения камък. Само за няколко минути успяха да стигнат до второто ниво. Скулптурите, които им беше посочила Нина, представляваха сложна плетеница от образи на животни - бикове и слонове.
   -      Големият човек горе няма да се обиди, ако ги използваме вместо стълба, нали? - обърна се Еди към Кит.
   Индиецът се усмихна.
   -      Причината да дойдем тук е да го възвеличаем, така че господарят Шива едва ли ще има нещо против.
   -      Страхотно. Харесва ми да имам някой бог на моя страна. Който и да е той. - Еди изчетка снега от каменните скулптури и започна да се изкачва. - Стабилни са - извика той към тях, след като стигна до следващото ниво.
   Втора започна да се изкачва Нина, като пъшкаше тежко от усилие. Еди й помогна да се качи, след това направи същото и за Кит.
   -      Така, сега накъде? - попита тя. Процепът в терасата беше твърде широк, за да го прескочат, но като че ли можеха да го заобиколят, изкатервайки се по изсечените скулптури, за да достигнат до няколко висящи въжета малко по-нататък.
   Еди провери здравината на скулптурите, след което внимателно премина над процепа. Каменното лице на една крава изпука предупредително, щом стъпи върху него; той побърза да намери стабилна стъпенка и успя да премине. Нина и Кит го последваха, избягвайки нестабилното място. Когато се озоваха от другата страна, Еди вече беше проверил дали въжетата ще успеят да издържат тежестта му.
   -      Добре ли е? - попита Нина.
   -      Твърде добре, ако питаш мен - отвърна той.
   -      Смяташ, че някой е бил тук наскоро? - попита Кит.
   -      Да. Със сигурност през последните няколко години.
   -      В такъв случай някой знае за това място - рече Нина.
   -      Джирилал! Това обяснява защо се опитваше толкова усилено да ни убеди да не идваме тук. Притесняваше се, че ще го намерим.
   -      Той има перфектното прикритие - започна да разсъждава Кит. - Може да наблюдава всеки, който пристигне в Кедарнат или Гаурикунд, а никой няма да обърне голямо внимание на един йога.
   -      Но той не направи нищо да ни спре, нали? - каза Еди, докато се изкачваше по увисналите въжета. - Би могъл да ни убие в съня ни, ако искаше.
   -      Може би... а може би просто ни епредупреждавал -предположи Нина и тази мисъл не ? допадна още щом я изрече на глас.
   Еди погледна надолу към нея.
   -      За какво?
   -      Не знам. Дори стигането дотук си беше доста опасно, но... - Тя се опита да прогони мисълта и започна да се катери след Еди.
   На следващата тераса си очакваше нова стая, изсечена в стената. От двете страни на входа ? имаше каменни фигури. Когато и Кит се качи, Нина освети вътрешността ? с фенерчето. Стаята беше доста по-дълбока от камерите на първия етаж. Близо до входа бяха складирани хаотично купчини дърва... но малко по-навътре фенерчето освети нещо по-симетрично.
   Дървени сандъци.
   Нина влезе в стаята; под краката й хрущяха отчупени частици. Сандъците бяха стари, грубото дърво беше обез- цветено и изгнило, но конструкцията им несъмнено беше продукт на индустриалната епоха. Когато се приближи до тях, тя различи надпис.
   Езикът беше английски.
   -      Нина, идваш ли? - извика Еди.
   -      Еди, виж тук! - Тя клекна до единия сандък и прочете част от надписа. - „577/450 Мартини-Хенри”. Някаква идея какво може да означава?
   -      Това са муниции - отвърна той. - .577 калибър, патрони с калибър 11 мм. „Мартини-Хенри” е много стара пушка.
   -      Колко стара? И кой я е използвал?
   -      Британската империя. Не знам точно кога - предполагам, че е през Викторианската епоха.
   Тя се изправи.
   -      Което означава, че британците от колониалната епоха също са намерили това място. Не може да не са си водили записки за него... ако въобще са се върнали.
   -      Нима искаш да кажеш, че онзи, който е живял тук, е убил онези, които са го намерили?
   -      Така изглежда. - Те излязоха на терасата, където ги очакваше Кит.
   -      Кои са били те? И къде са живеели?
   През воя на вятъра до тях достигна слаб звук: отекващ шепот.
   И ставаше все по-силен.
   Нови и нови гласове се вливаха в зловещия хор, мърморенето звучеше навсякъде около тях.
   -      Не мисля, че са живеели - прошепна Нина.
   От всички тъмни процепи в долината започнаха да излизат мъже. През падащия сняг единственото, което успя да различи бе, че всички бяха облечени в тъмносини роби и главите им бяха избръснати.
   Еди погледна през процепа в перваза.
   -      Мамка му. Под нас има още много.
   -      Кои са те? - попита нервно Кит.
   -      Пазители - предположи Нина. - Защитават Криптата на Шива. И мисля, че го правят от много отдавна.
   -      Може да поговорим с тях. - Кит извика през процепа нещо на хинди. Думите му като че ли нямаха никакъв ефект - от камерите излизаха все повече мъже.
   -      Какво им каза? - попита Нина.
   -      Казах им, че съм полицай и че не им мислим злото.
   -      Мисля, че не ти повярваха! - извика Еди. – Залегни!
   Той бутна Нина на пода. Нещо проблесна над тясната долина, отскочи от стената зад тях и с въртене се отдалечи. Кит се наведе, когато друг подобен предмет се засили към него. Той се удари в стената с металически звън и падна на снега до Еди. Плосък обръч от блестяща стомана с диаметър около девет инча,чакрам,върху който беше гравиран надпис на санскрит - и с остър като бръснач външен ръб, както установи Еди, когато се опита да го вдигне.
   -      Ох! Това са тия гадости от сериала „Принцеса Зина”! - изръмжа той, когато поредния чакрам изсвистя над главата му. Той извади пистолета си. Нападателите им явно разпознаха оръжието и предупредителни крясъци ги накараха да се прикрият. Еди чу стъпки по терасата под тях и се прицели през процепа. Една фигура в роба побърза да изчезне.
   -      Какво ще правим? - попита Нина, като гледаше разтревожено към входовете на отсрещната стена. От сенките в нея се взираха човешки лица. Прикриването в съседната камера не беше вариант: тя нямаше други изходи и вътре щяха да се окажат в капан.
   -      Ако застрелям няколко, това може да подплаши останалите. - Еди насочи пистолета си към един от сводестите входове и лицата незабавно изчезнаха в мрака. - Трябва ми просто един добър изстрел...
   -      Еди! - извика предупредително Нина, забелязвайки един мъж, който се изкачваше през друг процеп, на около дванайсет метра от тях. Еди се обърна с насочен пистолет, но в този миг нещо тежко го удари по ръката с невероятна сила и тялото му изтръпна от болка.
   Пистолетът падна от ръката му, удари се в ръба на терасата и полетя към земята.
   -      Гръм и мълнии! - изрева Еди, стиснал ръката си.
   Предметът, който го беше ударил, лежеше наблизо. Това беше парче бронз с формата на гира, дълго почти един фут. Ваджра, друго древно индийско оръжие, което се използваше като свещен жезъл при будистките ритуали - или като бойно средство за хвърляне по цел.
   Човекът, който се катереше нагоре, видя, че е обезоръжил противника си, протегна ръка през рамо и извади един меч от ножницата, привързана на гърба му.
   -      Ъъъ, мисля, че трябва да тръгваме - припряно рече Нина, подръпвайки нетърпеливо ръкава на Еди.
   -      Накъде?
   -      Нагоре! - Тя тръгна да се катери по гравираната стена към петото ниво, Кит побърза да я последва.
   Еди погледна към долината. Иззад ъгъла изскочиха мъжете в роби и започнаха да се катерят по стените. Онзи, който беше хвърлилваджрата,тичаше по терасата към него с вдигнат меч.
   Той грабна индийското оръжие и го запрати по тичащия мъж.Ваджратаго удари силно в лицето с тъп звук. Човекът се строполи на земята, облян в кръв.
   Еди се накани да изтича към падналия мъж и да грабне меча му, но го възпря залп от ракети от другата страна на каньона. Той се наведе, за да избегне евентуален удар отчакрами няколко камъка с размера на юмрук, след което се претърколи към стената.
   Нина вече се беше изкачила на следващата тераса.
   -      Еди, насам! - извика тя, стигайки до един от въжените мостове. Разположените му на доста голямо разстояние дъски бяха покрити със сняг и от тях висяха ледени шушулки.
   -      Да не си се побъркала? - извика той, докато Кит му помагаше да се изкачи.
   -      Няма друг изход оттук! - Тази част от перваза беше прорязана от твърде широк процеп, който не можеше да бъде прескочен, а статуите, изсечени в стената, бяха разрушени.
   -      Мамка му! - той погледна надолу. Пазителите имаха предимството да бъдат на своя територия, познаваха най- бързите маршрути към горните нива и бързо се приближаваха към тях. От другата страна на долината обаче той забеляза здраво стълбище, което водеше към нивото срещу шестата тераса. Ако успееха да намерят път към най-горното ниво, може би щяха да успеят да преминат през него до гигантската статуя на Шива... - Нина! Ключът - дали ще успее да ни вкара в Криптата?
   -      Какво? - извика изненадано тя. - Не знам. Защо?
   Той посочи гигантската фигура, замръзнала в танца си.
   -      Ако успеем да влезем вътре, може да ги спрем.
   -      Но те също ще имат ключ!
   -      Ще залостим вратата! Хайде - да минем от другата страна!
   Тя колебливо се хвана за едното от въжетата-парапети на моста.
   -      Не мисля, че това е безопасно...
   -      Щом те могат да го използват, значи и ние можем! - През процепа прелетяха още камъни и засипаха стената. Еди хвърли един обратно. Той улучи най-близкия изкачващ се мъж. Човекът изпищя и падна на долния перваз. - Тръгвай!
   Нина стъпи на първата дъска. Тя изскърца, но издържа. Вкопчила двете си ръце във въжетата, тя направи още една крачка, после още една. Ледените шушулки се чупеха и падаха на земята.
   -      Ти си втори - каза Еди на Кит, докато взимаше още един камък. Като че ли пазителите нямаха желание да нападат Нина и бяха съсредоточили атаката си върху двамата мъже. Може би се страхуваха, че ще повредят моста. Той избягна поредния летящ към него камък и погледна надолу. Някой от пазителите вече се намираха само на два етажа под него и тичаха по перваза към въжетата, за да продължат изкачването си.
   Нина беше стигнала до средата на моста. Дъските не бяха разположени равномерно и тя трябваше да гледа в краката си, за да е сигурна, че ще стъпи на твърдо - и при вида на земята, която се намираше на петдесет фута под нея, ужасно ? се зави свят. Но не спираше да се движи. Оставаха само петнайсетина фута...
   Пазителите вече се катереха по въжетата към четвъртата тераса, само на едно ниво под тях.
   Тя ускори крачка, повтаряйки „мамка му, мамка му,мамка му!” при всяка стъпка. Оставаха две дъски, една,край!Тя погледна назад и видя колко са напреднали пазителите от другата страна на долината. И за неин ужас броят им не само се беше увеличил, но и се бяха приближили ужасно много.
   -      Еди! - извика тя, сочейки с пръст мъжете в роби, които бързо се катереха по стената. - Точно под теб са!
   -      Тръгвай! - заповяда Еди на Кит и го изчака да премине по две-три дъски, преди сам да тръгне след него. Мостът се тресеше силно под двойната тежест, отчупиха се още висулки и се пръснаха на хиляди парчета на земята. - Нина, отивай горе! - Тя се накани да възрази, но тогава първият пазител стигна до перваза от другата страна - и запрати своячакрампо нея като смъртоносно фризби. Нина изпищя и се наведе; дискът изсвистя над главата ? и отскочи от стената. Тя се изправи и хукна към стълбите, прескачайки озъбените процепи в каменната стена.
   Кит вървеше по моста, а Еди не изоставаше. Една от дъските изскърца предупредително, когато индиецът стъпи върху нея. Той изпъшка и прехвърли тежестта си върху поддържащите въжета.
   Мостът се разклати. Еди се вкопчи във въжетата и единият му крак се изплъзна от дъската; дървото се заби болезнено в прасеца му. Кит погледна разтревожено назад.
   -      Не спирай! - извика Еди, възстановявайки равновесието си.
   Той изчака Кит да достигне до предпоследната дъска и отново тръгна след него. С приближаването към края вибрациите на моста постепенно се успокояваха...
   В този момент изведнъж дъската поддаде под тежестта му.
   Еди падна, но успя да се хване за въжетата и краката му увиснаха безпомощно във въздуха. Мостът се разлюля силно и едната му ръка се изпусна от заледеното въже. Кит спря на последната дъска, погледна назад - и се обърна.
   -      Не, не спирай! - извика Еди, но агентът на Интерпол вече беше тръгнал към него.
   Нина стигна до стълбите - поредица от каменни блокове, които стърчаха на един фут от стената, но преди да започне да ги изкачва, видя, че Еди виси от моста. Беше готова да хукне обратно, за да помогне, когато забеляза нещо с периферното си зрение.
   Нещонаднея. Един мъж висеше от въжето, което свързваше двете най-горни тераси, и се придърпваше нагоре. Други пазители тичаха към останалите въжета.
   Ако някой стигнеше върха преди нея, тримата бяха обречени.
   Тя хукна към шестата тераса, оглеждайки се трескаво за стълбите към следващото ниво.

   Кит стигна до Еди. Уви едно от поддържащите въжета около китката си и протегна другата си ръка. Англичанинът се опита да се повдигне нагоре, стиснал здраво тресящото се въже с дясната си ръка.
   Мостът се залюля. Изпод краката на Кит се разнесе ново хрущене. Дъската се чупеше...
   Еди се засили - и се хвана за ръката на Кит.
   Индиецът го издърпа нагоре, дъската изскърца и се разцепи. Еди вдигна единия си крак, за да се подпре - но не на дъската, а на едно от въжетата, които я придържаха.
   -      Добре, връщай се, бързо! - извика той. Кит се обърна, за да завърши прехода.
   Еди погледна към Нина. Тя беше почти до стълбите към горното ниво...
   Какво е това, по дяволите?Той видя един мъж, който като че ли просто висеше във въздуха, но после осъзна, че всъщност се катери по въже към горния перваз.
   Човекът щеше да стигне терасата преди Нина.
   Кит стигна до отсрещния ръб и се спря да го изчака.
   -      Не, тичай да помогнеш на Нина! - извика Еди, като продължаваше да се придвижва по моста. - Те ще я хванат! - Кит видя мъжа на въжето и хукна към стълбите.

   Нина стигна до най-горната тераса. Краят на натрошеното стълбище, което водеше до статуята, се намираше от другата й страна. Трябваше да прескочи процепа, за да стигне до него, но разстоянието не изглеждаше голямо.
   Стига да успееше да стигне дотам. Мъжът на въжето напредваше застрашително бързо. Тя се затича. Той се намираше само на десетина фута от перваза и без забележими усилия се придърпваше нагоре. Тя се затича още по-бързо, краката й се плъзгаха по снега. Той щеше да стигне до перваза всеки момент. Трябваше да мине покрай него...
   Ръцете му се вкопчиха в камъка.
   Пазителят се издърпа на перваза, разкривайки прибрания в ножницата меч, прикрепен към гърба му. На Нина ? оставаха няколко десетки метра. Тя се опита да се шмугне покрай него, преди да се е изправил - но той измъкна меча си и го размаха, за да блокира пътя ?.
   Тя рязко спря. Зад нея се появи още един от хората в роби. Беше попаднала в капан...
   Няколко фута назад се виждаше входът към някаква стая. Тя се мушна вътре. Някои от залите стигаха по-дълбоко навътре в планината от други - може би бяха свързани с коридори, по които би могла да избяга...
   Но не и тази. Задната ? стена се виждаше. Това беше поредният килер, в който бяха струпани произволни предмети.
   Смъртоносният силует на пазителя се очерта в рамките на сводестата врата.

   Кит вървеше тежко по следите на Нина, оставени на шестото ниво. Той подмина опънато въже, на което висеше един от пазителите. Един бърз поглед надолу му показа, че Еди беше успял да премине моста...
   Нещо падна от разбития перваз над главата му.
   Беше статуя, бутната от мъжа на горното ниво. Тя падна на терасата пред него и се пръсна на парчета като бомба. Кит се опита да я прескочи, но се препъна в тежкия камък. Падна тежко, плъзна се по снега...
   И падна през ръба на перваза.

   * * *

   Тичайки по петата тераса, Еди чу как някой изкрещя зад него. Погледна нагоре и видя Кит да полита към земята от горния перваз...
   Но само след миг индиецът увисна във въздуха, на четирийсет фута над земята, заплел крака си в купчина омотани въжета. По моста се зададоха още пазители.
   Еди се поколеба, но хукна обратно.
   -      Кит! Идвам!

   Нина се оттегли в малката стая. Предметите вътре, изглежда, бяха собственост на предишни пътешественици, които за нещастие също се бяха сблъскали със защитниците на изгубената долина. Мухлясали облекла, изгнили кожени торби, дървени и метални сандъци, но нищо от това не можеше да й свърши работа.
   Пазителят влезе в стаята. Той не беше нито ядосан, нито тържествуващ - изглеждаше просто като човек, който си върши работата. Вдигна меча си.
   Нина зърна стара пушка сред боклуците. Грабна я, извърна се и натисна спусъка...
   Сухо металическо изщракване. Оръжието не беше заредено, а дори и да беше, цевта му беше пълна с ръжда.
   Но въпреки това беше накарало пазителя да замръзне стреснато, изправен на няколко инча през корозиралото дуло. Устните му се разтегнаха в сардонична усмивка и той стисна здраво дръжката на сабята...
   Нина замахна с пушката и я стовари с всички сили върху гърлото му. Очите на мъжа изскочиха от болка и той отстъпи назад, давейки се. Тя отново замахна и го удари по главата. Дървеният приклад на старото оръжие се пръсна на парчета, но нападателят й се стовари върху струпания боклук.
   Тя изскочи навън. Пазителят, който беше бутнал статуята през ръба на терасата, я забеляза и извика нещо на другарите си.
   Нямаше следа от Еди или Кит. Нина хукна към края на перваза. Краят на потрошената стълба се намираше точно зад процепа. Между краката на статуята Нина забеляза голяма каменна врата с кръгла маркировка. Ключалката?
   За която тя имаше ключ.
   Пазителят я преследваше. Нина се затича към ъгъла на терасата, където се намираше най-тясната част на процепа. Ако не я беше преценила както трябва, щеше да умре.
   Скок...
   Нина стъпи с единия крак на най-долното стъпало и се наведе напред. Ботушът ? се плъзна по снега. Тя падна и писъкът и секна рязко от удара в непрощаващия камък.
   Плъзна се надолу по древното стълбище, причинявайки миниатюрна лавина с краката си...
   Заби пръсти в стъпалата, пробивайки снега, достигайки до камък - и пукнатина. Тя се вкопчи в нея. Смъртоносното плъзгане спря, краката ? увиснаха над бездната. Намери къде да се хване с другата ръка и се издърпа нагоре.
   Пазителят все още тичаше по най-горната тераса. Само след секунди сам щеше да скочи над процепа. Нина се изкачи по широкото стълбище и се приближи до вратата. В центъра на изсечената маркировка имаше кръгла назъбеност.
   Със същата големина като ключа.
   Тя го извади от джоба си. Зад нея се чу тупването на пазителя, който беше прескочил процепа и тичаше нагоре по стълбите.

   Еди стигна до Кит и сграбчи въжетата.
   -      Дръж се!
   -      Държа се! - извика в отговор Кит. - Еди, почти са преминали моста!
   Първият от пазителите се намираше само на няколко стъпки от перваза. Еди погледна нагоре и видя Нина да тича към статуята, преследвана от мъж с роба.
   -      Мамка му! - Той дръпна силно.
   Едното от въжетата, отслабено от годините и климата, се скъса. Кит изкрещя, но пропадна само един фут, останалите въжета се впиха в глезена му.
   Първият пазител премина моста и извади свирепо изглеждащ нож. Мъжът зад него носеше меч. По стълбите към двамата нарушители прииждаха още хора. Единственият път забягство беше надолу по въжетата - но Еди не можеше да го направи, докато не освободеше Кит. Затова продължи да го дърпа нагоре.
   -      Хвани се за перваза! - извика той на индиеца. Кит се преви на две и се опита да достигне заледения камък. - Хайде, почти го достигна!
   Пръстите на полицая се вкопчиха в неравната повърхност. Еди пусна въжетата, хвана го за китката и го издърпа върху терасата. Беше в безопасност.
   Но Кит дори не успя да му благодари. Първият пазител ги достигна и замахна с камата си...
   Еди отскочи встрани и острието успя само да разпори ръкава му. Той замахна силно, за да отблъсне ръката на мъжа и заби свития си юмрук в лицето му. Човекът с робата падна по гръб и от устата му шурна кръв.
   Кит освободи крака си и се изправи със стиснати юмруци срещу групичката пазители, които се приближаваха от другата страна.
   -      Какво ще правим?
   -      Слизай по въжето! - каза Еди.
   -      Никога няма да успеем!
   -      Няма, ако продължиш да мрънкаш - слизай! Аз ще ги задържа! - Той грабна ножа на падналия мъж, а Кит грабна въжето, скочи от ръба и бързо се спусна надолу...
   Но само след миг главата му отново се появи.
   -      Еди, под нас има един мъж с меч!
   Еди вдигна камата - и един от пазителите повтори огледално движението му, само че неговото оръжие беше три пъти по-дълго. Отзад се приближаваха още мъже.
   -      Ами... мамка му.

   Нина стигна до вратата. Онова, което ? се беше сторило като изсечени в камъка фигури, всъщност се оказа отделни предмети, монтирани върху камъка: пет големи колела, подредени в кръг около „ключовата дупка”; около тях бяха монтирани множество по-малки кръгове, върху които бяха изписани десетки думи на санскрит. Нямаше време да се чуди какво ли означават - оставаше ? само да вкара ключа-дуб- ликат в ключалката и да се надява, че ще се получи.
   Но не стана.
   Ключът съвпадна идеално, но в ключалката нямаше нито щифтове, нито ръчки, нито каквито и да било механизми. Тя ужасена се досети, че ключът е бил просто символ - същинският механизъм за отключване бе подреждането на кръговете с образите на Шива и съпругите му по определен начин. Това беше ключалка с комбинация.
   Която не ? беше известна.
   Стиснала ключа в ръка, тя е обърна към пазителя, който бе застанал зад нея с вдигнат меч. Тя изпищя...
   Но удар не последва. Вместо това той опря острието до гърлото ? и я поведе обратно към стълбището. Тя видя, че Еди и Кит също са заловени и са заобиколени от група пазители.
   Мъжът, който я беше пленил, очевидно бе водачът, защото издаде някаква команда на хинди. Останалите реагираха, като сграбчиха пленниците си и ги повлякоха към ръба на терасата. Еди се бореше, но пазителят го удари по главата с дръжката на ножа си.
   Нина беше изблъскана до ръба на пропастта. Еди и Кит се озоваха до нея.
   Едно бутване бе достатъчно, за да полетят към смъртта.

   24.

   -      Спрете!
   Заповедта не дойде от мъжа зад Нина. Тя се разнесе от дъното на долината и отекна в каменните стени. Нина погледна надолу и в подножието на разрушеното стълбище видя самотна фигура, облечена в проста оранжева роба.
   Джирилал.
   Водачът се поколеба: не нанесе фаталния удар... но също така не я дръпна назад. Той извика нещо на възрастния мъж; гласът му звучеше гневно, но в него се долавяха и нотки на уважение. Джирилал му отвърна подобаващо със заповеден глас, без намек за фалшивата му лудост.
   Каквото и да му беше казал, то свърши работа. Водачът изръмжа раздразнено и отстъпи назад, дърпайки Нина със себе си. Без да сваля острието от гърлото ?, той махна на останалите да отведат Еди и Кит по-далеч от ръба.
   За нейна огромна изненада следващите му думи бяха на английски.
   -      Елате с мен - изръмжа той.

   * * *

   Пленниците бяха отведени в една от стаите, изсечени в планинския склон. Тя беше доста по-дълбока от останалите, които бе видяла Нина; коридор водеше от сводестия вход към голяма стая, чиито под беше покрит с животинска кожа. В нишите, изсечени в стените, горяха огньове, а пушекът излизаше през процепите на тавана.
   Тя преброи поне дванайсет пазители. Всичките бяха мъже, от тийнейджъри до такива на средна възраст. Те носеха тъмносини роби и главите им бяха избръснати като на монаси. Но беше очевидно, че не бяха просто търсачи на духовно просветление. Те бяха воини, готови да защитават долината до смърт.
   Други двама мъже въведоха Джирилал, отнасяйки се към него със смесица от презрение и уважение. Йогата се усмихна на Нина и започна да разговаря с водача; въодушевлението му рязко контрастираше на стоическото неодобрение на по-младия мъж.
   -      През цялото време е знаел за това - промърмори Еди.
   -      И дори не си направи труда да ни предупреди.
   -      Напротив - отвърна Нина. - Той се опита по всякакъв начин да ни отблъсне оттук. Но не можеше да ни каже за тези хора, без да потвърди, че Криптата на Шива наистина съществува... което всъщност се опитваше по всякакъв начин да избегне.
   -      Но кои са те? - попита Кит. - И каква е връзката му с тях?
   Джирилал ги погледна.
   -      Скоро ще отговоря на въпросите ви. Но първо трябва да ги убедя да не ви убиват, така че моля ви, бъдете търпеливи.
   -      Мисля, че можем да му дадем още малко време - каза Нина, оглеждайки нервно враждебните лица на хората, които ги заобикаляха.
   Двамата мъже разговаряха няколко минути, преди лидерът, очевидно недоволен от намесата на Джирилал, да се изправи пред тримата. Той беше на около трийсет години, висок, с изпъкнали мускули.
   -      Аз съм Шанкарпа - каза той. - Твърдите, че сте дошли тук, за да защитите Криптата на Шива? - Английският му беше колеблив, неправилен.
   -      Да - отвърна Нина. - Аз съм Нина Уайлд, директор на Агенцията за световно наследство към ООН. - Лицето на Шанкарпа изразяваше пълно недоумение, докато Джирилал не му го преведе на хинди. - Работата ми е да откривам важни исторически места, които могат да бъдат показани на света - и да ги защитавам от крадци.
   -      Ние защитаваме Криптата от крадци - отвърна твърдо той.
   -      Да, вече го забелязахме - каза Еди. - Само че сте малко по-пъргави от средностатистическия полицай под наем.
   Нина му изшътка.
   -      Ние не сме единствените, които търсят Криптата. Друга група хора искат да откраднат ведите на Шива. Те вече извършиха убийства, за да разберат къде се намира, ще убият и вас, ако се опитате да ги спрете.
   Споменаването на ведите предизвика вълнение.
   -      Откъде знаете за ведите на Шива? - попита настоятелно Шанкарпа.
   -      От един мъж на име Талънор. Той е посетил Кедарнат преди хиляди години - свещениците му разказали за Криптата и му показали ключа. - Тя посочи дубликата, който лежеше сред конфискуваните им принадлежности.
   Той го взе и разгледа лицата на боговете на светлината от огньовете.
   -      Къде намерихте това? - Въпросът прозвуча обвинително, сякаш бяха откраднали негова лична собственост.
   Нина реши да опрости обяснението.
   -      Талънор притиснал ключа към един златен лист - това е копие от отпечатъка.
   -      Копие? - Той удари по твърдата пластмаса. - Това не е истинския ключ?
   -      Не, това е... чакайте малко, истинският не е ли у вас?
   -      Той е бил изгубен преди много години - отвърна той намръщено.
   -      Задръж така - обади се Еди. - Искаш да кажеш, че вие пазите Криптата на Шива... но не можете да влезете вътре? - Той се изсмя саркастично. - Откъде изобщо знаете, чевътре има нещо?
   -      Никой не може да влезе в Криптата без ключа - рече гневно Шанкарпа. - Вратите са затворени от хиляди години -      и никой чужденец не е доживял да стигне до тях. До днес.
   -      Но сега имате дубликат, можете ли да ги отворите? - попита Нина.
   По мрачното му лице премина сянка от срам.
   -      Тази тайна... също е изгубена.
   -      Е, това поне е един от начините да се запази мястото - обади се подигравателно Еди. - Но ако лошите го намерят, те просто ще взривят вратата.
   -      Ние ще защитим Криптата - настоя Шанкарпа. - Пазим я от времето, когато господарят Шива е оставил свещеното си имущество вътре.
   -      Но как е възможно да бъдете тук през цялото време? - попита Кит. - Тук няма растения за ядене, няма животни.
   -      Няма жени - додаде Еди. - Трябва да сте много силно вярващи, за да прекарате живота си тук горе.
   -      Такива са - каза Джирилал, облягайки се на тоягата си. - Пазителите идват от селата из планината - това е голямата ни тайна. - Шанкарпа каза нещо на хинди, ясна заповед да замълчи, но старецът поклати глава. - Не знаят всички, само малцината доверени хора. Ние - те наблюдават децата в своите селища, за да открият онези, които заслужават честта да защитават Криптата на Шива. Ако пожелаят, те се обучават от другите пазители и прекарват остатъка от живота си тук.
   -      Ти каза ние - отбеляза Еди. - И ти ли си един от тях?
   -      Бях. Но вече не съм.
   -      Защо? - попита Нина.
   -      Направих грешка. Мислех си, че постъпвам правилно, но... - Той въздъхна и тъжно поклати глава. - Нараних някого, когото обичах, отнех ? най-важното за нея. Опитах се да намеря прошка, но не мисля, че някога ще я получа. Затова скитам между Кедарнат и Гаурикунд като един луд старец, пренебрегван... и обиждан.
   -      Това е твоето покаяние - осъзна Нина. - Но за какво?
   Джирилал се обърна към Шанкарпа и сложи ръка на рамото му.
   -      Заради него, доктор Уайлд. Истинското име на Шанкарпа е Джанардан. Джанардан Митра. Той е мой син.
   Навън се спусна нощ, бученето на бурята утихна. Джирирал беше успял да убеди Шанкарпа, че тримата посетители трябва да останат живи.
   Поне засега. Непрекъснатите подозрителни погледи на пазителите, докато вечеряха, показваха, че те са все още на косъм от смъртта.
   -      Откъде си намират храна? - попита Нина Джирилал.
   -      Когато се изкачвахме насам, видяхме няколко тераси, които може би някога са се използвали за земеделие, но не са били използвани от стотици години.
   -      Селата ги снабдяват - обясни йогата. - Няколко пъти годишно няколко пазители слизат в Кедарнат, облечени като поклонници, за да я вземат.
   -      Не бих нарекъл това пиршество - каза Еди, поглеждайки към купите с оскъдни порции зеленчуци и ориз. - Какво правите, ако ви свърши храната или времето е твърде лошо, за да слезете от планината?
   -      Господарят Шива ни дава сила, за да оцелеем - изръмжа Шанкарпа.
   -      Може би, но аз бих предпочел консерва с боб пред каквато и да е вяра.
   -      Еди - предупреди го Нина. Последното, което им трябваше, беше да се опълчат на пазачите си. - Джирилал, ти каза, че си наранил някого, когото обичаш. Предполагам,че си имал предвид майката на Шанкарпа.
   Той кимна.
   -      Вината беше моя. Смятах, че трябва да кажа на жена си за Криптата и че мога да ? се доверя, че ще запази тайната. Би могла - тя е много по-добър човек от мен. Но грешката ми беше... - Той погледна към Шанкарпа. - Грешката ми беше, че разказах и на сина ни. Единственото ни дете. Той беше млад, упорит, смяташе, че да бъде цял живот воинна господаря Шива е по-добре, отколкото да живее в бедно село.
   -      Така си е - рече твърдо Шанкарпа. Английският му се беше поизгладил, самото му използване отключваше стари спомени. - Нима предпочиташ да разнасям на гръб туристи из планините за няколко рупии?
   -      Няма нищо срамно да служиш на другите - каза баща му, преди отново да се обърне към Нина. - Той взе решение. Когато навърши нужната възраст, аз се съгласих да се присъедини към пазителите. Той се отказа от всичко, за да служи на Шива и аз се радвам за него. Но има един човек, който не беше щастлив.
   -      Майка му - каза Нина.
   Джирилал наведе глава.
   -      Да. Двамата не бяхме обсъждали нищо, докато решението не беше взето окончателно. Мислех си, че тя ще изпитва същото като мен, че ще бъде поласкана, че Джанардан е избран за такъв велик пост. Колко съм бъркал.
   -      Тя е изгубила сина си.
   -      Да. И ме намрази заради това. Аз ? отнех най-ценното, без дори да се замисля. След това тя... тя повече не пожела да разговаря с мен. Напусна ме. - Той вдигна глава;Нина видя, че в очите му блестят сълзи. - Нараних я повече, отколкото можех да си представя. Затова се превърнах в това, което съм сега - отказах се от всичко, което имах благодарение на нея. Но това не беше достатъчно. Нищо не можеше да замени детето ?. Търсех прошка... но така и не я намерих. Не я заслужавам.
   Шанкарпа не помръдна от мястото си.
   -      Тя така и не разбра както означава да служиш на Шива. Тя беше слаба.
   -      Не говори така за нея! - сопна му се Джирилал. Останалите пазители се изненадаха, че той се осмели да се опълчи на водача им и дори самият Шанкарпа се стресна от гнева в гласа на стареца. Йогата си пое дълбоко дъх и продължи да говори по-тихо: - Съжалявам. Нямах намерение да викам. Ти направи своя избор, аз също. Разликата е, че... ти не съжаляваш.
   -      Не, не съжалявам - Тъмните му очи се преместиха към Нина, Еди и Кит. - Какво да правим с вас, а? Баща ми смята, че може да ви се вярва. Но защо да ви вярвам?
   -      Пазенето на тайни е част от нашата работа - каза Нина.
   -      Спряхме катастрофа, която би убила милиарди хора, и го запазихме в тайна, за да предотвратим глобална паника.
   -      А този тип Коил и жена му - добави Еди, - те са намисли да причинят катастрофа и са повече от готови да се доберат до онова, което се крие зад онази статуя.
   -      Ако семейство Коил не се сдобият с ведите на Шива, те няма да могат да осъществят плана си.
   -      Ако това е волята на Шива - каза Шанкарпа, - кои сме ние, да му попречим?
   -      Но това не е волята на Шива - отвърна Нина. - Това е волята на семейство Коил - а те със сигурност не са богове. Те не искат да унищожат света, за да може той да се прероди. Те просто искат пари и власт за себе си. Съмнявам се, че Шива би одобрил това.
   Той кимна.
   -      Ако ми казвате истината за тези хора, какво бихме могли да направим, за да ги спрем?
   -      Нищо - каза Еди. - Ако те намерят това място, първо ще докарат наемници с хеликоптер. Много наемници. С много оръжия.
   Шанкарпа се облегна назад и обмисли думите им, преди да се обърне на хинди към другарите си. Дискусията продължи известно време.
   -      Какво казват? - попита Нина Кит.
   -      Решават дали могат да ни се доверят и, ако казваме истината за семейство Коил, какво биха могли да направят, за да ги спрат. - Той се заслуша неспокойно в разговора им.
   -      Освен това все още има разногласия по въпроса дали да ни убият. Някои от тях настояват много упорито за това.
   Нина забеляза, че мъжът, когото беше ударила с пушката, има грозен лилав оток на гърлото си и я гледа злобно.
   -      Да, това го разбрах. Добре, че всъщност не успяхме да убием никой от тях.
   Джирилал се наведе към тях и снижи глас.
   -      Мисля, че ще ви оставят живи.
   -      Как може да си сигурен?
   -      Той ми е син. Трябва да вярвам, че ще постъпи правилно.
   Еди продължи да наблюдава дискусията. Никоя от фракциите не изглеждаше особено привързана към идеята да ги оставят живи.
   -      Надявам се, че си бил много по-добър баща, отколкото си признаваш...
   Минаха няколко минути, преди Шанкарпа да вземе решение, надвиквайки няколко от по-гласовитите си опоненти.
   -      Ако ви оставим да живеете - каза той на Нина, - с какво ще ни се отплатите?
   -      Първото нещо ще бъде да разкажем на индийското правителство и Обединените нации за това място. То ще остане в тайна - заяви тя, забелязвайки, че той реагира твърде резервирано. - Няма да го обявяваме пред света. Но щом ООН знае за Криптата, значи ще можем да я защитим.
   Шанкарпа не изглеждаше особено убеден.
   -      Какво друго?
   -      Ако ни позволите, ще се опитаме да я отворим. - Тя посочи към дубликата на ключа.
   Той се засмя недоверчиво.
   -      Искаш пазителите на Криптата на Шива да ти помогнат да отвориш вратата?!
   -      Единственото, което семейство Коил искат, са ведите на Шива. Можем да ги отнесем на някое сигурно място. Ако не са тук - и те го разберат - няма защо да идват. Всички останали съкровища в Криптата ще бъдат спасени.
   -      И защо смятате, че трябва да предадем свещените думи на господаря Шива на вас, а не на онзи човек Коил?
   -      Защото семейство Коил искат да ги използват, за да получат власт. А аз искам да ги покажа на целия свят - каза тя предизвикателно. - Всички ще могат да прочетат думите на Шива. Нали той точно това е искал?
   -      Тя казва истината - добави Джирилал. - Прочута е с това. Дори в Кедарнат.
   -      Аз мога да ви помогна - настоя Нина. - Стига да ми позволите.
   Шанкарпа се замисли дълбоко.
   -      Ще ти... позволя да отвориш Криптата - каза най-накрая той. - Утре, щом изгрее слънцето.
   -      А ако не успеем да влезем? - попита Еди.
   Шанкарпа се подсмихна.
   -      Тогава ще умрете.
   Еди смушка Нина.
   -      Въобще няма да те притискам, любов моя.
   -      Боже, много ти благодаря!
   -      Ако другите дойдат, ние ще защитим Криптата, както винаги сме правили - каза Шанкарпа. - И то не само с мечовете ни. - Пистолетът на Еди лежеше сред вещите им; пазителите явно познаваха достатъчно добре огнестрелните оръжия, защото бяха махнали пълнителя и барабана.
   -      Един пистолет няма да бъде достатъчен - каза Нина.
   -      Може би имаме повече. Но ако отворите Криптата, може да не се наложи да ги използваме. - Той даде някаква заповед. Няколко мъже се изправиха и обградиха пленниците. - Те ще ви отведат в стаята, където ще спите. - Той се усмихна студено. - Приятно прекарване.

   * * *
   За разлика от предишния ден късчето небе, което се виждаше над стените на каньона, имаше наситен син цвят. Натрупалият сняг блестеше в златисто под слънчевата светлина. Но топлите лъчи не проникваха до дълбините на тесния каньон; дори гигантската статуя на Шива бе потънала във вечна сянка.
   Придружавани от Шанкарпа и Джирилал и ескортирани от половината пазители, Нина, Еди и Кит започнаха мъчителното изкачване към широкия перваз в нозете на Шива. Нинаносеше дубликата на ключа със себе си, както и някои археологически инструменти, но нямаше представа каква ще е ползата от тях. Тя предполагаше, че ключалката няма да е от типа, който може лесно да се отвори с шперц.
   Макар мястото да беше сенчесто, до него проникваше достатьчно светлина, за да може добре да огледа вратата. Ключалката беше далеч по-сложна, отколкото Нина беше предполагала. Кръгла дупка в центъра за ключа, пет големи кръга, разположени около нея във формата на цвете - а в периферията им бяха разположени няколко по-малки, общо двайсет на брой, като всяко колело „майка” споделяше по едно от малките си със своите съседи там, където се докосваха.
   Но това не беше най-сложното. Всяко малко колело беше разделено на три части: две секции с форма на око, чиито външни стени съвпадаха с очертанията на големия диск, итрета между тях, с формата на пясъчен часовник, която запълваше остатъка от кръга. По ръбовете на всяко „око” имаше изписани по десет думи на ведически санскрит, а по краищата на пясъчния часовник - други пет. Трийсет думи на диск, двайсет диска... общо шестстотин думи.
   И някак си те трябваше да ги подредят в правилната комбинация. А каква беше тя, Нина нямаше никаква представа.
   Тя протегна ръка към единия от големите дискове и след мълчаливо кимване от страна на Шанкарпа, го завъртя. Под повърхността затракаха метал и камък, някаква вътрешна система го повдигна - заедно с малките дискове, които носеше - и го прехвърли в следващата му позиция. Чрез завъртането на по-малките дискове на сто и осемдесет градуса, а след това и въртенето на големите колела, те можеха да си разменят всяко „око” и да го преместват до всяка част от ключалката. Всичко това беше изключителносложно, но също така и невероятно умно измислен образец на древна технология.
   -      Мисля, че разбрах какво трябва да се направи - обяви тя.
   -      Много се радвам - отвърна Еди озадачено. - Аз нищо не мога да разбера. Направо ми се замая главата.
   -      Всъщност не е чак толкова сложно. - Тя постави ключа в дупката в средата, като изображенията на боговете останаха навън. - Виждаш ли? Пет богини, пет малки колела и пет големи. Предполага се, че трябва да намериш правилното положение на колелата, за да отвориш ключалката. Просто трябва да разберем каква е правилната комбинация от тези думи.
   -      О, това ли е? Фасулска работа.
   -      Колко комбинации има? - попита Кит.
   -      Да видим. Шестстотин думи, значи е шестстотин факториел.
   Шанкарпа пристъпи по-близо, оглеждайки механизма в нова светлина.
   -      Какво означава това?
   -      Факториелът ли? Това е броят възможни комбинации от определен брой предмети. Ако имаш четири, факториелът ще бъде четири по три по две по едно - двайсет и четири. Пет ще бъде пет по четири по три и така нататък - сто и двайсет.
   Веждите на Еди се сбърчиха, докато се опитваше - и веднага се провали - да изчисли поредицата от пъзела.
   -      Значи шестстотин по петстотин деветдесет и девет по петстотин деветдесет и осем... Боже, не мога и първото да сметна, без да ме заболи глава.
   Нина смяташе на ум далеч по-добре.
   -      Шестстотин по петстотин и деветдесет и девет прави триста петдесет и девет хиляди и четиристотин. Като го умножим по петстотин деветдесет и осем, получаваме, ъъъ... - Тя се намръщи при мисълта за числата, които бързо нарастваха до такава степен, че да не можеше да ги пресметне на ум. - Чакайте малко, сега ще ги напиша.
   Тя извади тетрадка и химикал от раницата си. Но не след дълго беше принудена да признае поражението си.
   -      Добре. Да го представим по следния начин. Ако да речем има трилион...
   -      Има трилион комбинации? - прекъсна я Еди. - По дяволите!
   -      Не съм свършила. Ако кажеш трилион, трилион, трилион, трилион и продължиш да го повтаряш повече от сто пъти, толкова са различните комбинации. Ако опитваш по една комбинация на всяка секунда в продължение на пет милиарда години, преди слънцето да избухне и да унищожи планетата, няма да си успял да изпробваш и един процент от тях.
   -      Това си е доста убийствен начин да отвориш една врата.
   Тя леко се усмихна.
   -      Щом и на теб ти се струва убийствено, значи работата е зле.
   -      Все пак не разполагаме с пет милиарда години. Трябва да има по-бърз начин.
   -      Прав си. Който е построил Криптата, едва ли е направил ключалката толкова сложна, че дори защитниците ? да не могат да я отворят. - Тя погледна Шапкарпа. - Някога опитвали ли сте?
   -      Неколцина опитаха - отвърна той, - но без ключа тайната ? е изгубена.
   Тя методично огледа диаграмата от застъпващи се колела, след което застана пред центъра и огледа ключалката.
   -      Значи ключът наистина е ключ.
   -      Пфу - рече Еди.
   -      Не може да е просто съвпадение това, че лицата на богините върху ключа се подреждат на една линия с колелата. Те са указание. Може би не трябва цялата диаграмада се подрежда в определена конфигурация, а е достатъчно всяка богиня да отговаря на определена дума. Какво означават думите?
   Джирилал прокара пръст по едно от малките колела, разчитайки древния текст.
   -      Най-различни неща. „Луна, водопад, тъга, куче, пътуване, неуязвим, непознат, жълто...”.
   -      Те са абсолютно произволни - рече Кит. - Може би трябва да ги подредим в изречение?
   -      Съмнявам се, че Шива е използвал за ключалката на Криптата си игра на асоциации. Трябва да е нещо по-просто, нещо свързано с богините... - Изведнъж Нина се досети за очевидния въпрос: - Кои са богините?
   Шанкара ги изброи, сочейки ги с пръст:
   -      Парвати; Ума; Дурга; Кали; Шакги.
   -      Съпругите на Шива. А ако трябва да ги опишеш с една дума - продължи Нина, изпълвайки се с въодушевление - намираш ли я на някое от колелата?
   -      Дурга е неуязвимата майка-воин - каза Джирилал.
   Шанкарпа едва не изблъска баща си встрани и наведе към колелата.
   -      Думите! Трябва да намерим правилните думи!
   -      Но Талънор не го е разбрал добре - осъзна Нина. - Написаното в Кодекса е сбъркано, недоразбрано; не ви трябва „любовта на Шива”, за да отворите Криптата. Става въпрос за „любовите” или „любимите” - съпругите на Шива! Ако не знаете историите им, никога няма да откриете правилната комбинация. - Тя бързо отгърна тетрадката си на чист лист. - Трябва да знаем думите - всичките.
   -      Шестстотин думи? - рече Еди. - Това ще отнеме доста време.
   -      Среща ли имаш? - Тя взе химикала си и започна да записва думите, които Джирилал ? диктуваше.
   -      Плъх.
   -      Плъх - повтори Нина и записа думата.
   -Ъъъ... прах.
   -      Прах. - Трийсет минути по-късно в тетрадката ? бяха вписани малко повече от половината думи. Монотонността на работата беше заличила първоначалното въодушевление, повечето пазители седяха замислено в краката на статуята, в очакване двамата с Джирилал да приключат работата си. Кит се беше изгърбил, увит в дебелото си палто, и дремеше, а Еди крачеше нетърпеливо напред-назад. Дори Шанкарпа, който наблюдаваше работата на баща си, показваше признаци на отегчение.
   -      Усмихващ се.
   -      Усмихващ се.
   -      Ъъъ... нека помисля - рече Джирилал, поставил показалеца си върху една от думите. - Някакъв вид птица. Би могло да е „ястреб” или пък...
   -      Хеликоптер - каза Еди.
   Нина го погледна.
   -      Не мисля, че би могло да е точно това, Еди.
   -      Не, искам да кажа, че чувам хеликоптер. Чуй.
   Тя се ослуша, а Шанкарпа извика на останалите да пазят тишина. Долавяше се слабо боботене, характерно за движението на роторни перки.
   -      Аз пък си мислех, че се притесняваш за слуха си - прошепна тя на Еди.
   -      Прецакани са високите честоти. Ниските не са проблем. Все още. А и хеликоптерите не са от най-тихите машини.
   -      Дали е Коил? - попита Кит и се изправи.
   Нина се вглеждаше с тревога с синьото късче небе над каньона. Имаше някакъв минимален шанс, че появата на хеликоптера над скритата долина е просто съвпадение... но тя не би се осмелила да заложи и един долар на това.
   Шумът се приближаваше, отекваше в стените на каньона. Над боботенето на перките се извиси воят на двигателя. Върху една от огрените от слънцето скали падна сянка, която бързо изчезна. Воят на двигателя затихна.
   Нина и Еди размениха облекчени погледи...
   Но звукът отново се усили. Хеликоптерът се връщаше.
   -      Прикрийте се! - извика Еди и махна с ръка на пазителите да се скрият в сенките. Приближаващото боботене беше по-силно, летателният апарат се снижаваше.
   Върху скалите отново се появи сянка, която се движеше по-бавно. Хеликоптерът увисна над главите им. От надвисналите скали се посипа фин снежец.
   Еди наблюдаваше как кристалният прах се премести от едната страна на терасата към другата.
   -      Те кръжат над нас - каза той. - Опитват се да разгледат по-добре долината. - Пристъпи напред и погледна към надвисналите скали. - Виждам ги - връщат се! Всички да се прикрият!
   Той отстъпи назад, а хеликоптерът отново се появи, този път над другия край на долината. Летателният апарат беше цивилен, боядисан в червено и бяло, с доста издут корпус, който наподобяваше дебела птица с къс клюн в полет. Моделът не беше познат на Еди, което означаваше, че е бил произведен след напускането му на SAS; разпознаването на летателните апарати беше част от военното му обучение.
   Едно нещо обаче беше сигурно. Хеликоптерът беше на Коил. Отстрани се виждаше логото на Кексия.
   Машината се зарея над каньона. През страничния прозорец Еди зърна нечие лице, слънчевите лъчи се отразиха от лещите на фотоапарат. Хеликоптерът се скри зад надвисналите скали, събаряйки нов пласт сняг, след което воят на двигателите се засили и машината се отдалечи на юг.
   Нина изтича на върха на стълбището, но летателният апарат вече беше изчезнал.
   -      Дали са видели статуята?
   -      Дори и да не са, те ще разполагат със снимки - рече мрачно Еди. - Няколко минути обработка с фотошоп и всичко ще се види достатъчно ясно. И тогава...
   -      Ще се върнат. С подкрепления. - Нина забърза към вратата. - Нямаме много време - каза тя на Шанкарпа. - Трябва да разгадаем ключалката по най-бързия начин.
   Джирилал започна да чете по-бързо, а Нина записваше всяка нова дума в тетрадката. Останалото успяха да преведат за двайсетина минути.
   -      Така - рече тя, преглеждайки страниците, - имаме пет богини и шестстотин възможни думи, които ги описват. Да махнем излишните.
   Работата беше трудна. Шанкарпа обясни на останалите какво трябва да се направи, но всички имаха леко различаващи се представи за богините. Към всяка една можеха да се приложат няколко думи; за Кали, например, подхождаха описанията „черна”, „смърт”, „ужасяваща”, „спасение”, „ярост” и „неконтролируема”, а за останалите четири жени списъкът беше също тъй разнообразен.
   Нина записа различните комбинации на отделни страници, откъсна ги от тетрадката и ги подреди на земята пред вратата.
   -      Така, да започваме - каза тя. - Еди, след колко време смяташ, че ще се върне хеликоптерът?
   -      Зависи къде отива и дали Коил е готов за тръгване или тепърва трябва да сформира екип.
   -      Ако лети от Делхи - каза Кит, - ще му трябва около час. А това би било логичното място, където да събере хората си.
   -      Значи трябва да започнем с опитите - каза Нина. - Така, всяка богиня има няколко думи, които я описват добре. Но кои я описват най-добре? Когато мислите за Кали, например, коя дума първо се появява в ума ви?
   -      Смърт - отвърна веднага Еди.
   -      Казваш го само заради „Индиана Джоунс и Храмът на обречените”.
   -      Не, той е прав - обади се Шанкарпа. - Кали е богинята на смъртта, унищожителката на злото.
   -      Унищожителката на егото - поправи го Джирилал. — Тя е като майка, която вижда кога децата ? таят зло в себе си - и го премахва. Ако се изправиш пред Кали и не си чист, ако се страхуваш от нея, защото си направил нещо, което заслужава наказание... тя ще те унищожи.
   -      Добре, че майка ми не беше толкова строга - каза Еди.
   -      Значи думата, която представлява Кали, е „смърт” - каза Нина. - Добре, значи трябва да завъртим частта с думата „смърт” така, че да се изравни с Кали. Да видим...
   Тя завъртя съответното голямо колело, което от своя страна задвижи по-малкия диск, който делеше с второто голямо колело. „Окото” на диска се обърна към новия носител; две завъртания срещу часовниковата стрелка го свързаха с третото голямо колело и след още едно завъртане, той се озова до ключа. Нина го завъртя така, че думата да съвпадне с богинята. За миг настъпи почти комично мълчание, докато събралите се хора го гледаха със затаен дъх, но нищо не се случи.
   -      Като че ли всички се надявахме, че ще чуем едно силно „щрак” - каза Нина. - какви са другите думи?
   Продължилият няколко минути дебат завърши с консенсус. Парвати беше представена с думата „любов”. Макар че Ума породи доста спорове дали тя, Парвати или Шакти най-точно съответстват на термина, богинята най-накрая бе избрана за превъплъщение на „майчинството”. Самата Шакти бе отражение на „женствеността” - макар че Джирилал отбеляза с усмивка, че думата може да се преведе и като „сексуалност”. И най-накрая Дурга, безстрашната жена-воин, беше определена като „неуязвима”.
   След като вече бяха поставили съответстващата на Кали дума на мястото ?, оставаше само да подредят и останалите. Нина отстъпи назад, озадачена от поредицата завъртания, които трябваше да се направят, за да може всяка дума да заеме полагащото ? се място. Задачата напомняше доста на кубчето на Рубик - без предварително изчислениепреместването на една от думите до мястото й щеше да размести останалите.
   Но тя беше сигурна, че ще се справи.

   * * *

   Снегът от избраните думи беше почистен; оставаше само да завъртят колелата до правилната позиция и да нагласят малките дискове така, че съответната дума да съвпадне с богинята си. Докато работеше, Нина осъзна, че всъщност дори ? е забавно. Шанкарпа и останалите пазители не се държаха по-добре с нея, освен това над главите им всеки момент можеха да се появят боботещи хеликоптери, натоварени с въоръжени мъже, но настоящото предизвикателство си беше чисто интелектуално.
   След пет минути поредното завъртане постави и последното колело на мястото му.
   -      Така, почти сме готови! - каза тя. След като и петте колела бяха на мястото си, оставаше само да подреди отделните думи. Срещу Кали вече стоеше думата „смърт” и Нина завъртя един по един и останалите дискове. Шакти, Ума, Дурга... и най-накрая Парвати.
   Всички отново затаиха дъх.
   И отново нищо не се случи.
   -      Гръм и мълнии - промърмори тя.
   Еди я погледна изненадано, след което се приближи, за да огледа останалата част от вратата, осъзнавайки, че сега пазителите го наблюдават още по-недоверчиво от преди. - Няма ли дръжка, която да натиснем?
   -      Това е всичко - каза Шанкарпа.
   -      Опитай друга комбинация - предложи Кит нетърпеливо и нервно погледна към мъжете, които ги бяха наобиколили. - Шакти трябва да е с „майчинство”, не Ума.
   -      Според мен няма значение - промърмори замислено Нина.
   Те пропускаха нещо. Но какво?
   Шанкарпа прекъсна размислите ?, като я отблъсна от вратата.
   -      Ти се провали.
   -      Чакай малко, приятел - каза Еди, пристъпвайки към водача - но към него веднага се насочиха няколко остри меча. - Много я бива в тези неща, но не винаги се получава от първия път. Веднъж без малко да падна в яма, пълна с шипове, само защото тя не може да различи ляво от дясно.
   -      Чудесен начин да ме представиш като компетентна пред въоръжени с мечове мъже - промърмори Нина.
   Останалите пазители заплашваха Кит с оръжията си. По заповед на Шанкарпа те изблъскаха тримата посетители към ръба на терасата. Джирилал възрази, но синът му ядосано го отряза.
   -      Ако ни убиеш, ще бъдеш прецакан, когато хората на Коил се върнат - изръмжа Еди.
   -      Ще се справи с тях, както се оправихме с вас - обеща Шанкарпа. - Шива ще ни защити.
   -      Шива - прошепна Нина. Това беше ключът! Нещо в Шива беше привличало вниманието ? през цялото време, докато работеше върху ключалката. - Шива е! Знам как да отворя вратата!
   Шанкарпа я погледна снизходително.
   -      Освен това сигурно знаеш как да полетиш от тази тераса. Само това ще успее да те спаси.
   -      Не, не, погледни! - Тя посочи към статуята, която се извисяваше над тях,-Погледни към Шива! Виж главата му!
   Увереността в гласа ? го разколеба. Той протегна ръка, за да възпре останалите, и погледна към колосалната фигура.
   -      Какво има?
   -      Не виждаш ли? - попита отчаяно Нина. - Тя е наклонена на една страна!
   -      И какво от това?
   -      Значи ключът е в неправилна позиция! Поставих го така, че главата на Шива да сочи нагоре, защото... ами защото автоматично се поставя така! Но всъщност трябва да бъде поставен паралелно със статуята. — Тя им показа, като завъртя въображаемия обект в ръцете си. - Думите са подредени правилно, но на погрешните места. Ако завъртите ключа така, че главата на Шива да съвпадне с главата на статуята, всички богини ще се преместят с една позиция. И тогава ще трябва да нагласим думите!
   Погледът на Шанкарпа прескачаше от нея към статуята.
   -      Наистина ли вярваш в това? Или просто се опитваш да спасиш живота си?
   -      Ами и двете! Но мисля, че съм права - знам, че съм права. Ако греша, винаги можеш да ни хвърлиш от ръба.
   Еди вдигна показалеца си.
   -      Нина, скъпа? Забрави ли, че след като вече сме женени, трябва заедно да взимаме важните решения?
   -      Аз също искам да се дистанцирам от тази забележка - побърза да обяви Кит.
   -      Права съм - настоя тя. - Шанкарпа, поне ми позволи да опитам. Може да се наложи да изчакаш само пет минути, преди да ни убиеш - но пък от друга страна, след пет минути може за влезеш в Криптата на Шива!
   -      Послушай я - добави Джирилал. - Така е правилно.
   Шанкарпа погледна раздразнено баща си, но се съгласи.
   -      Не се проваляй - каза той рязко на Нина.
   -      Да, наистина - обади се Еди, докато пазителите ги отвеждаха обратно до вратата.
   -      Няма - увери го Нина. Тя махна дубликата от централния отвор и го пъхна отново... но завъртян с една пета встрани. Тя погледна към статуята. Безизразните каменни очи на Шива се взираха в нея, а леката усмивка на устните му я окуражи да продължи.
   Въртенето на колелата за намирането на новите позиции на богините вече ставаше напълно механично и отне само няколко минути. Тя завъртя всеки по-малък диск така, че думите да заемат правилното си място. Любов, майчинство, неуязвимост, женственост...
   Смърт.
   Последната дума зае мястото си. Тишина...
   Щрак.
   Нещо зад колелата се раздвижи, освободено след безброй векове. Разнесоха се нови щракания, по-силни, после тракането на верига...
   И вдигайки прах, вратите бавно се отвориха навътре.
   Разнесоха се възклицания на благоговение, някои от пазителите паднаха на колене, за да благодарят на Шива. Шанкарпа гледаше изненадано с широко отворени очи. Вратите се отвориха със скърцане докрай.
   -      И така, сине мой - каза тихо Джирилал, - сега ще се извиниш ли на доктор Уайлд?
   Очите му се присвиха.
   -      Първо да видим какво има вътре - какво сме се заклели да пазим. - Той се поколеба, след което изрече неохотно:
   -      Елате с мен, доктор Уайлд.
   Изпълнена с благоговение, Нина го последва към вътрешността на Криптата на Шива.

   25.

   Пространството зад вратите беше огромно, мащабът му отговаряше на статуята, която го пазеше. Ехото от стъпките на Нина и Шанкарпа бързо се изгуби в обширната пещера.
   Когато очите на Нина привикнаха към тъмнината, тя забеляза нещо, което първоначално прие като два каменни блока, с височина около метър и половина, на разстояние около един метър, преди да осъзнае, че всъщност са краищата на много по-голяма постройка. Заедно формираха двете половини на стръмна полегата рампа, която в края си се издигаше на височина от десет метра, спускаше се почти до пода и отново е издигаше; в съзнанието ? веднага изникна сравнението с писта за ски-скокове.
   Но в пещерата нямаше сняг. За какво служеше тогава?
   Отговорът на този въпрос се появи, когато двамата с Шанкарпа влязоха навътре, следвани от останалите. На върха на рампата се виждаше нещо, от двете страни на което стърчаха фини платна, като криле...
   Не като. Това бяха криле.
   -      Това е глайдер! - извика Нина и хукна към рампата, за да го огледа по-добре, напълно забравила за заплахата от пазителите. - Коил ми разказа истории от древните индийски епоси, където боговете имали летящи машини. Мислех си, че са просто легенди - но се оказва, че са истина!
   -      Вимани -каза Джирилал. Той се засмя. - Баща ми ми разказваше тези истории, когато бях малък - а аз ги разказвах на моя син. Спомняш ли си?
   -      Помня - отвърна смаяният Шанкарпа.
   Нина започна да се изкачва по рампата, нетърпелива да види летателния апарат на върха.
   -      Всичко, което Талънор разказва в Кодекса, вече има смисъл. Затова свещениците се изкачвали цял ден дотук, а се връщали само за един час - те са летели! Пускали са глайдера, той се е плъзвал по рампата, правел е ски-скок от края ? и е политал над долината. - Тя огледа каменната писта; тя беше полирана гладко с малък ръб по външния край, по който да се води шината на глайдера.
   Еди погледна назад към вратата, забелязвайки скалата в другия край на каньона.
   -      Трябвало е да дръпнат носа му доста рязко нагоре, когато са излитали. Малко им трябва да се размажат в онази стена отсреща.
   Нина освети глайдера. Структурата му изглеждаше ця- лостна, крилете бяха изработени от красиво извити дървени греди. Самото дърво беше тъмно и лъскаво, явно беше допълнително обработвано, за да му се придаде здравина и трайност. Между гредите все още беше опънато платното на крилете. То, изглежда, бе направено от фина, лека коприна, покрита с прах и пожълтяла от вековете.
   -      Това е невероятно! — каза тя, докато Шанкарпа се изкачваше по другата рампа. - Древните индуси са имали летящи машини още преди гърците да са измислили мита за Дедал! И едва през шестнайсети век Леонардо е проектирал нещо подобно. - Шасито на глайдера беше направено от същото дърво и към него бе прикрепена трапецовидна рамка с подобни на ски метални шини. Те не бяха корозирали, както можеше да се очаква; пещерата беше студена и суха. Летателният апарат беше проектиран да носи поне двама души, които да лежат по очи върху дървена платформа, прикрепена под крилото.
   Джирилал ? се усмихна.
   -      Все пак често се казва, че индийците са измислили всичко.
   -      Кой го казва? - попита Еди.
   -      Ние, индийците - отвърна Кит.
   Нина освети корпуса на древния апарат. В края на тънкото дървено тяло се виждаше опашката с форма на ветрило. Под нея беше прикрепено нещо - дълъг черен цилиндър, който стърчеше от рамката. Първоначално предназначението му я озадачи... преди въжето, което висеше от единия му край, да ? подскаже: фитил.
   -      Ето и още нещо, което може би сте изобретили преди всички - каза тя. - Ракетите.
   -      Шегуваш се! - каза Еди. - Мислех си, че китайците са ги измислили.
   -      Мисля, че страшно ще се ядосат, когато разберат, че някой ги е изпреварил. Те са изобретили барута около девети век, но нашите приятели тук са го използвали хиляди години по-рано. Сигурно така са получавали нужната скорост за излитане.

   Джирилал обиколи основата на рампата.
   -      Вижте тук - извика той.
   Нина насочи фенерчето надолу и освети още черни тръби.
   -      Внимавай, не ги бутай! Един бог знае откога стоят тук - може да са нестабилни.
   Еди не беше съгласен с нея.
   -      По-скоро изобщо няма да проработят. Зависи как са правели барута - ако не са го смесили добре, сигурно вече се е разпаднал на отделните си съставки. - Той улови изненадания поглед на жена си. - В SAS ме обучаваха за работа с експлозиви - хубаво е да си наясно с тези неща, ако смяташ да взривяваш разни работи.
   -      Е, и в двата случая е по-добре да не приближаваме пламъци до тях. - Тя започна да се спуска по рампата. Очите й вече бяха привикнали към слабата светлина. - Леле! Това не е единственият глайдер - това място прилича повече на хангар! - От едната страна на пещерата бяха наредени още няколко вимани. В тъмнината проблясваха и другизагадъчни предмети. - Светлината на фенерчето не е достатъчна. Ще ни трябва нещо по-голямо.
   -      Това може да свърши работа - обяви Джирилал. Старият йога беше влязъл малко по-навътре в пещерата и стоеше до един метален казан върху каменен пиедестал. Нинаго освети - и откри, че в пода зад него е изсечен тесен жлеб, който продължаваше навътре в пещерата. Тя го освети с фенерчето до мястото, където се разклоняваше и проследи единия му ръкав, който също се раздели на две, като накрая стигаше до друг казан. В канала имаше някаква течност, но от вълнението на Джирилал можеше да се съди, че това не е вода.
   Нина се върна при него.
   -      Това е петрол - каза тя, като разбърка леко покритата с пепел гъста течност и я помириса. – Система за осветление. Палиш единия огън и той се разпространява изцялата пещера, запалвайки останалите казани.
   -      Мислех си, че не трябваше да палим огън - каза Еди, поглеждайки към купчината ракети.
   -      Всичко ще бъде наред, стига някой да не събори някой казан. Чакай да си донеса нещата.
   Тя внесе раницата си и намери вътре водоустойчив кибрит.
   -      Да опитаме ли? - попита тя Шанкарпа.
   -      Пали - заповяда той.
   Тя пална клечка кибрит и я допря до петрола. Трябваше му известно време да се запали, но резултатът накара всички да примижат. Огнената линия се спусна по канала, разделяйки се няколко пъти, като всяко разклонение се спускаше към различните краища на пещерата. Когато огънят достигаше до казаните, вътре нещо изсъскваше и шипеше - подпалваха се малки пакетчета с барут и огънят достигаше до дървата и въглищата, струпани над тях. Започнаха да се надигат пламъци.
   Примигваща кехлибарена светлина изпълни грамадната пещера. Предметите постепенно започнаха да придобиват форма, разкриха се невероятни съкровища; златни статуи на богове, хора и животни; изкусно обшити китеници, украсени с перли и ценни метали; красиво нарисувани фрески и прекрасна бродирана коприна, показваща сцени от живота на Шива и неговите съпруги. Сред творбите на изкуството се виждаха странни машини, също толкова загадъчни на светло, колкото и в мрака. Гигантско колело, от чийто ръб висяха десетки кожени торбички; голяма дървена решетка, от която стърчаха стотици блестящи метални стрели; масивен каменен валяк с дълги и дебели метални дръжки. Недалеч от рампата се издигаше нещо, което наподобяваше миниатюрен дворец със златни куполи. Към пръстен около върха му бе привързана огромна спъхната и про- виснала текстилна торба, която се простираше навътре, чак до задната стена на Криптата.
   -      Да му се не види! - възкликна Еди. - Шива е имал голям гараж.
   -      Това е невероятно - прошепна Нина. - Какви са всички тези неща? - Тя се приближи до малкия дворец. На едната му стена имаше порта; тя леко я побутна и във вътрешността се разкри още един казан, както и няколко меча с прави остриета, подредени на стойка до едната стена. - Прилича ми на куклена къщичка.
   -      Маяянтра - каза Джирилал. - „Магическа машина”. Във ведите и епосите се разказва, че такива машини са били използвани в битките.
   Шанкара беше по-подробен.
   -      Това е сарвато-бхадра - каза той, приближавайки се до голямото колело. От двете страни го подпираха дървени колони. Той взе една торбичка, която съдържаше нещо тежко, с размера на човешка глава. Кожата беше изрязана във форма, която силно наподобяваше прашка с дървен чатал. - Той хвърля камъни, по сто наведнъж.
   -      „Да пребием всички с камъни!” - пропя Еди фалшиво, с носов глас. Всички се обърнаха към него. - Боб Дилън, нали се сещате91?Добре де, сигурно не се сещате. Забравете.
   -      Как са ги вкарали тук? - попита Кит. - Нито една от тях не би могла да мине през долината до пещерата.
   -      Сигурно са ги сглобили тук - каза Нина. - Те са експонати - също като повечето съкровища на Шива. - Тя пристъпи до Шанкарпа. - Всичко това ли се споменава в епосите?
   -      Да, и в надписите по стените в долината - отвърна той. После посочи към решетката с металните стрели. — Това е сара-янтра - тя изстрелва по сто стрели наведнъж. Удгхатима - каменният валяк - разбива стените на замъците.
   Нина се вгледа отблизо в древните бойни машини. Каменни и метални тежести висяха от вериги, които преминаваха през скрипците, монтирани в основата им. Вече беше виждала - и едва не стана жертва - на подобни елементарни, но ефективни механизми, задвижвани от гравитацията; дори след всички тези векове те все още функционираха.
   -      Впечатляващо. Само не ги пипайте - може да се активират. - Тя посочи „куклената къщичка”. - А това?
   Баща и син се спогледаха.
   -      Летящият дворец - каза Шанкарпа.
   -      От написаното в „Рамаяна” бях останал с впечатлението, че е доста по-голям. - Джирилал звучеше почти разочаровано.
   Междувременно Кит и Еди бяха огледали вътрешността му.
   -      Знаете ли какво е това? - попита йоркширецът. - Балон с горещ въздух. - Той посочи казана. - Ето ви го огъня, а ей това е дъното на балона.
   Нина погледна възхитено платнената грамада.
   -      Невероятно! Първо китайците губят първенството в откриването на барута, а сега и французите ще трябва да се откажат от балоните. Щом разкрием това място предсвета, ще има доста ядосани историци.
   -      Ако въобще бъде разкрито - каза Шанкарпа със предупредителен тон в гласа. - Всичко това са играчки в сравнение със силата на думите на господаря Шива. Трябва да намерим ведите на Шива - и тогава ще реша какво да правя с вас.
   -      Къде може да се намират? - попита Кит.
   -      В дъното на Криптата - каза Нина. — Да вървим. - Тя ги поведе през пещерата, следвайки блещукащата петролна следа. Подминаха безброй други обсадни машини - някои приличаха на балисти и катапулти, другина стенобойни тарани с формата на слонове или кози, както и други оръжия като онези, които бяха намерили до рампата - докато най-накрая стигнаха до дъното на пещерата.
   Веднага стана ясно къде се намират ведите на Шива. Висока шест метра статуя пазеше тесен проход, прорязан в скалата.
   -      Знаеш ли какво? - рече Еди. - Като че ли Спилбърг е бил прав през цялото време.
   Шанкарпа застана изпълнен със страхопочитание пред статуята.
   -      Кали... - прошепна той.
   Черната богиня приличаше на нещо, излязло от някакъв кошмар; устата ? беше изкривена от гняв. Очите и подаващия се от устата език бяха боядисани в кърваво червено, голото ? тяло бе украсено с гирлянда около врата - но не от цветя, а от човешки черепи. Но най-отличителното нещо бяха ръцете ?: цели десет. Повечето от тях държаха оръжия, смъртоносни остриета проблясваха на светлината - няколко меча, един тризъбец, двуострият скиптър на огромна ваджра, дори диск на чакрам. С единия си крак беше стъпила твърдо на пода до малкия вход към прохода, а другия беше вдигнала заплашително, сякаш се канеше да стъпи върху всеки, който се осмели да премине под него.
   Пазителите реагираха на гледката с голямо благоговение, дори страх. Преклонението пред един индуски бог, като Шива, не пречеше да се кланят и на други, а като съпруга на Шива и едно от най-могъщите божества в пантеона, Кали заслужаваше уважение.
   Дори Еди почувства леко смущение.
   -      Сега разбирам защо е богиня на смъртта. Десет ръце, с които може да убива? Хич не си поплюва.
   -      Не, не - обади се Джирилал развеселено. - В Кали няма само смърт. Виждате ли? Две от ръцете ? са празни.
   Нина видя, че вместо да държат оръжия, пръстите на богинята изобразяват някакви символи.
   -      Какво означават те?
   -      Единият - каза той, сочейки с тоягата си, - е знак, че ще те защити. Тя може да е свирепа, но освен това е и любяща майка - а една майка би направила всичко, за да защити децата си. Другият означава „не се страхувай” - няма от какво да се страхуваш, ако ? се довериш.
   Кит пристъпи напред и се вгледа в извисяващата се фигура.
   -      Значи господарят Шива е оставил Кали да пази Криптата му?
   -      А кой друг, освен Кали, би могъл да унищожи всички нарушители? - попита твърдо Шанкарпа.
   Нина насочи фенерчето си към статуята, за да я огледа по-добре.
   -      Въпросът е... дали ще унищожи всеки, който се опита да вземе ведите на Шива? Знаете ли как се стига до тях?
   -      Това познание е изгубено много отдавна.
   -      Страхотно. Значи и това ще трябва да разгадаваме. - Тя наведе лъча на фенерчето, за да огледа оръжията, но Кит й пречеше. - Извинявай, Кит - трябва да огледам.
   -      О, извинявай. - Той отстъпи встрани...
   Към прохода.
   -      Кит, почакай! - извика Нина, внезапно осъзнавайки опасността - но беше твърде късно.
   Статуята оживя.
   Древният механизъм в статуята заработи и осемте ръце с оръжията се раздвижиха, разсичайки въздуха в тесния тунел. Единият от мечовете замахна към Кит. Той отскочи стреснато назад...
   Но не беше достатъчно бърз. Гигантското острие се заби в пищяла му и по пода плисна кръв.
   Той изкрещя и падна, притискайки силно раната. Ръцете на Кали се върнаха в първоначалните си позиции и статуята замря.
   Еди пръв се осмели да пристъпи напред и да издърпа Кит от прохода.
   -      Да видим - каза той, като внимателно нави подгизналия от кръв крачол и установи, че кракът е разрязан до кокал, а парче от мускула виси като отхапано от куче. - Мамка му, дълбока е. Нина, носиш ли аптечката в раницата?
   Тя я извади, Еди си сложи чифт латексови ръкавици за еднократна употреба и започна да почиства раната.
   -      Ще те заболи - предупреди той Кит. - Съжалявам, но нямаме обезболяващи. Ще пипам колкото се може по-внимателно.
   Нина хвана ръката на ранения мъж.
   -      Опитай се да не мърдаш.
   -      По-лесно е... да се каже, отколкото да се направи - процеди през зъби Кит. - Родителите ми ме предупреждаваха, че ако не слушам, Кали ще ме накаже. Но никога не съмси и помислял, че това наистина ще се случи!
   -      Но тя не те е наказала - това очакваше всеки, който тръгне към прохода. - Нина погледна към статуята, която беше вторачила злобно червените си очи в нея. Хитър капан, последната защитна линия пред съкровищата в сърцето на Криптата. Но сигурно имаше начин да се преодолее - свещениците, които бяха показали ведите на Шива на Талънор, сигурно са знаели как...
   -      Така, сега ще те зашия - обяви Еди. - Как се чувстваш?
   -      Сякаш богинята току-що ми е отрязала крака - изпъшка Кит.
   -      Всичко ще бъде наред. Просто се опитай да дишаш бавно. - Той прониза плътта му с иглата и цялото тяло на Кит се напрегна.
   Джирилал и Шанкарпа минаха покрай тях и се загледаха с благоговение в статуята. Старият йога колебливо протегна тоягата си към прохода и натисна първата каменна плоча на пода му. Кали отново се раздвижи и дългият меч полетя надолу. Острието разряза дървото и двамата мъже отскочиха назад, а статуята се върна в първоначалното си положение.
   -      Добра тояга беше - рече тъжно Джирилал, стиснал отрязаното парче дърво.
   Макар че се опитваше да успокои Кит, Нина не можеше да откъсне мислите си от капана.
   -      Когато някой тръгне по коридора, го задейства. Дори ако се изкатерите отстрани, без да докосвате пода, пак ще трябва да скочите на него в другия му край. А когато го направите... - Тя посочи гигантския крак на статуята, който беше надвиснал над отвора. - Ще ви размаже.
   -      Също като Шива - рече замислено Джирилал.
   -      Какво имаш предвид?
   -      Имало един демон на име Рактабиджа - започна да разказва той, - който не можел да бъде убит в битка, защото всеки път, когато го порежели и кръвта му капнела на земята, от нея се появявало ново негово копие. Само Кали била достатъчно силна, за да го унищожи - тя изпила всичката кръв от тялото на Рактабиджа и изяла двойниците му! Но после се опиянила от победата и затанцувала на бойното поле, тъпчейки мъртвите. За да я спре, Шива се престорил на един от труповете и когато Кали осъзнала, че е стъпала върху съпруга си, тя се засрамила и се успокоила.
   -      Убила ли го е? - попита Нина.
   -      Не, спряла преди да го размаже.
   Еди приключи със зашиването на раната на Кит.
   -      Но на нас това няма да ни помогне да преминем.
   -      Не може да няма начин - каза Нина. На стената, до една от обсадните машини, беше облегнато копие. - Шанкарпа, опитай с това. Може би има някакъв модел в движението на ръцете ?, някакъв безопасен маршрут.
   Шанкарпа мушна плочата с копието. Ръцете отново се размахаха, остриетата започнаха да разсичат въздуха. Надеждите на Нина, че може да се разкрие път през мелето, бяха бързо попарени; мушкането, кълцането и смазващите удари покриваха цялата ширина на прохода.
   -      Явно няма да стане така - каза тя, когато Шанкарпа измъкна скъсеното копие.
   Водачът на пазителите се намръщи.
   -      Но ти си права - не може да няма начин. Ще проверя дали някой не си спомня нещо от надписите отвън. - Той се обърна към останалите облечени в роби мъже.
   По тона на гласовете им Нина стигна до извода, че едва ли казват нещо полезно. Тя се върна при Еди, който бинтоваше крака на Кит.
   -      Добре ли си? - попита тя индиеца.
   -      Това не беше най-добрият ми ден - отвърна той със задавен глас.
   -      Просто се дръж. Стигнахме чак до тук, намерихме Криптата на Шива - ще успеем и да те върнем у дома. Все някак. - Тя погледна към Джирилал. - Има ли нещо в историите за Кали, което би могло да ни помогне да преминем?
   Той поклати глава.
   -      Съжалявам, но не мога да се сетя.
   Тя отново погледна статуята - и двете ръце, които не бяха помръднали по време на нападението.
   -      Символите, които изобразяват пръстите ?, са: „ще те защитя” и „не се страхувай”. Не се страхувай, ще те защитя... от какво?
   -      От нея - предположи Еди. - Тя е голямата заплаха.
   -      Кали не е заплаха за онези, които вярват в нея - настоя Джирилал.
   -      Но как така ще те защити, след като всъщност те напада? - попита Нина. - Освен... ако вярваш, че тя няма да те нарани, няма от какво да се страхуваш?
   Еди посочи крака на Кит.
   -      Не мога да повярвам, че позитивното мислене ще попречи да те направи на шиш кебап.
   -      Не съм съвсем сигурна. Джирилал, ще наглеждаш ли Кит?
   -      Чакай малко, какво си намислила? - попита Еди, когато йогата зае мястото ?.
   Тя взе копието.
   -      Имам една теория и искам да я проверя.
   -      Не може ли просто да напишеш дисертация или каквото там обикновено правите вие, докторите на науките?
   Без да му обръща внимание, Нина се приближи до прохода и спря малко преди входа. На мястото, където беше посечен Кит, камъните бяха оплискани с кръв. Тя вдигна копието и приближи счупения му край на няколко инча от кръвта.
   -      Така, да видим какво ще стане...
   Тя натисна с копието - и го задържа там.
   Разнесе се нов страховит трясък откъм древната машина, осемте ръце се размахаха...
   И замряха. Разнесе се силен звън от вътрешността на статуята, който спря движението ?.
   Нина продължи да натиска с копието. Ръцете се прибраха.
   Шанкарпа дотича при нея.
   -      Какво направи?
   -      Повярвах, че Кали ще ме защити - отвърна Нина. - Така и стана. Отстъпи назад, нека ти покажа.
   Тя отново натисна с копието. Мечът се изстреля напред и този път тя дръпна копието към себе си. Острието продължи да се движи напред, отрязвайки парче от дървената дръжка.
   -      Ако се страхуваш, така ще постъпиш, ако Кали те нападне - обясни тя. - Ще отскочиш назад - но така или иначе тя ще те порази. Но ако не се страхуваш, ако не отстъпиш... - Тя наведе отново копието, като натисна твърдо камъка. В прохода отекна нов трясък и мечът рязко спря преди да е нанесъл удар. - Ако останеш на място, в машината има нещо, което я спира да те удари. Символите, които изобразяват двете ? ръце, подсказват как може да се мине. Същото е както при ключа - трябва да познаваш същността на историите за Шива и богините, за да влезеш вътре.
   Еди махна с ръка към внушителния брой смъртоносни оръжия.
   -      Значи искаш да се поразходиш сред тия нещица, за да провериш дали си права?
   -      Ами... не съвсем. Но ако това е единственият начин да преминем, то все някой трябва да го направи.
   -      Но няма да си ти, по дяволите, това е сигурно. - Той пристъпи към прохода. - Аз ще го направя.
   -      Какво? - извика Нина. - О, не, няма! Щом на мен не ми позволяваш и аз няма да те пусна! Някой от тях може да го направи. - Тя посочи с пръст пазителите.
   Шанкарпа изобщо не изглеждаше доволен.
   -      Искаш някой от нас да рискува живота си, за да провери твоята... теория?
   -      Вие също искате да намерите ведите на Шива.
   -      Нашият живот не зависи от това.
   -      Може и да зависи, ако семейство Коил се появят. - Покрай вълнението от отварянето на Криптата и опасността от статуята, тя беше забравила, че над главите им е надвиснала и друга заплаха. - По дяволите! Те може дори да пътуват насам! Трябва да влезем вътре! - Тя се изправи пред Шанкарпа. - Виж, сигурна съм, че ако не се уплашиш и просто влезеш в прохода, няма да бъдеш нападнат и ще влезеш във вътрешната стая. Но времето ни изтича.
   -      В такъв случай трябва да спрем да се дърлим и да действаме, нали? - каза Еди... и пристъпи към тесния проход.
   -      Еди, не! - извика Нина, но остриетата вече се спускаха...
   Най-дългият меч спря изведнъж, острието му почти докосваше слабините му.
   -      Уф! - извика той, усещайки как определени части от тялото му се свиват. - Добре, че се спря точно навреме.
   -      Да не си се побъркал? - изкрещя Нина. - Можеше да те убие!
   -      Или нещо по-лошо! Виж какво, все някой трябваше да мине оттук - и трябваше да се действа бързо, вместо да се спори. Добре, продължавам. - Той потисна едно потреперване и тръгна напред по коридора.
   Дългият меч остана неподвижен, но останалите остриета се стрелнаха напред, а ятаганът се засили към врата му, като се спря изведнъж, сякаш се беше блъснал в невидима стена. Оръжията се прибраха. Нова стъпка. Този път не се случи нищо. Явно не всяка плоча беше свързана с капана. Той продължи предпазливо напред.
   Ваджрата полетя към него като стоманена топка за разбиване на стени и спря толкова близо до главата му, че заформилият се вихър разроши косата му. Последва го друг меч, който премина диагонално пред гърдите му. Четири ръце вече бяха атакували: а той се намираше по средата на пътя.
   Още една стъпка...
   Чакрамът разсече въздуха - и острието разряза ръкава и се заби в ръката му.
   Нина изохка, готова да хукне към него.
   -      Не! - изръмжа той през зъби. - Не мърдай! То спря! - Ръката, която държеше чакрама, беше спряна от механизма, който ограничаваше движенията ?, но Еди просто се беше оказал малко по-близо и тя беше успяла да го закачи.
   Той отстъпи встрани и изпъшка, когато металът се отдели от плътта му. Чакрамът се върна в първоначалното си положение, а върху острието му проблясваха капки кръв. Еди повдигна разрязания ръкав, за да огледа раната. Беше извадил много по-голям късмет от Кит; раната му се нуждаеше само от един-два шева.
   Но това трябваше да почака. Потискайки страха си, Еди бавно продължи напред по коридора. Задвижиха се още три оръжия - като всяко едно спираше точно преди да нанесе удар. Кали наистина го пазеше.
   Но пред него стоеше още едно препятствие.
   -      Добре, сега какво? - извика той, щом стигна до вдигнатия крак. Пространството под него беше съвсем малко по широко от тръбата в сградата на ООН; щеше да се събере, но щеше да му е тесничко.
   -      Някакви идеи? - попита Нина мъжете, които се бяха събрали около нея.
   -      Сигурно трябва да е като Шива на бойното поле - каза Джирилал. - Трябва да се престори на мъртъв и да засрами Кали заради яростта ?.
   Легендата като че ли отговаряше на ситуацията, но Нина не беше съвсем склонна да я приеме - нито пък Еди, след като му предаде думите им.
   -      Ако грешиш, няма да се налага да се преструвам на мъртъв. Не мога ли да я затапя с нещо?
   -      Сигурна съм, че който я е сложил там, е помислил за това - отвърна тя. Подът под крака представляваше мозайка от по-малки плочки; тя предположи, че целта е да поддадат, ако върху тях се стовари по-голяма тежест.
   -      Според мен Джирилал е прав. Трябва да се плъзнеш под него и да се престориш на мъртъв - ако се опиташ да се измъкнеш, докато се спуска към теб, той ще се стовари отгоре ти и ще те довърши. Целият капан е свързан с вярата, че Кали няма да те убие, колкото и страшна да изглежда.
   -      Не ме е страх - рече той и започна да се подпъхва под крака. - Просто не искам в некролога ми да пише, че ме е размазал някакъв гигантски крак, като в проклетия „Монти Пайтън”. Ще се чувствам адски неловко.
   Макар да беше страшно напрегната, Нина се усмихна на шегата.
   -      Некрологът ти няма да бъде написан още дълго време, Еди. Никой няма да се осмели да го направи.
   -      Добре, да се надяваме, че си права. - Вече се беше напъхал почти целият под крака...
   Една плоча леко поддаде, тежестта му беше задействала поредния механизъм. С разтърсващо скърцане кракът започна да се спуска.
   Инстинктът го подтикна да се маха оттам - но той го подтисна и застина неподвижен, докато кракът не се притисна в него. Той се опита да остане спокоен, докато натискът се увеличаваше, контролираше дишането си - но тежестта започна да изтласква въздуха от дробовете му.
   -      Мамка му! - опита се да каже той, но думата заседна в гърлото му.
   Скърцането на камъка продължи, плътта и костите не можеха да забавят безмилостното спускане на гигантската пета. Тя притисна Еди към пода и болка прониза ребрата му. Той се опита да се освободи - но не можеше да помръдне от мястото си.
   Кали щеше да го стъпче!
   Той извърна глава, за да погледне измъчено Нина за последен път и зърна ужасения ? поглед, след като твърде късно беше осъзнала, че е сбъркала...
   Скърцането спря.
   Натискът изведнъж намаля и кракът постепенно се върна в първоначалното си положение. Той задъхано си пое няколко глътки студен, прашен въздух, преди да се измъкне от дупката.
   -      Вътре съм! - изграчи той.
   -      Слава Богу! - каза Нина. - Добре ли си?
   -      Чувствам се размазан като паста за зъби, но ще се оправя.
   -      Какво виждаш?
   Той се огледа; новата зала беше потънала в почти пълен мрак.
   -      Нищо - фенерчето ще ми свърши работа. Търкулни го насам.
   Нина се засили, сякаш се канеше да хвърли топка за боулинг, и метна фенерчето към другия край на прохода. Еди го хвана и го включи. Новата стая беше малка, по стените бяха гравирани образи на Шива, чиято боя беше изненадващо добре запазена, както и множество текстове на ведически санскрит. Но предметът, който привлече вниманието му, беше облегнат на една от стените.
   Той представляваше украсен сандък, повдигнат върху позлатени крачета с формата на слонове и декориран с перли и малки скъпоценни камъни. Беше изрисуван също като стените: Шива, седнал в поза лотус, се взираше ведро в Еди.
   -      Виждаш ли нещо? - извика Нина.
   -      Да, има една изписана кутия и... - Той освети наоколо с фенерчето. Разкри се част от механизма на статуята: няколко гигантски зъбчати колела. - Трябва ми нещо да блокирам механизма. Камък или железен прът, нещо такова.
   Хората на Шанкара донесоха дебел метален прът от една от бойните машини и го хвърлиха в прохода. Еди го затъкна между зъбците на колелата; те се опитаха да се завъртят, но металът издържа. След няколко минути механизмът блокира.
   Той се наведе под крака и махна с ръка.
   -      Готово! Кой иска да разгледа?
   Шанкарпа мина пръв, като прекоси внимателно прохода. Ръцете на статуята се раздвижиха, но металният прът държеше всичко под контрол. Нина мина след него.
   -      Вижте тук - каза Еди, след като те се провряха под крака. Той освети сандъка. - Смятате ли, че вътре се намира дневникът на Шива?
   Шанкарпа беше твърде развълнуван, за да реагира на проявата на неуважение от страна на Еди. Той се приближи до сандъка, протегна треперещите си ръце над капака му, сякаш се боеше да го докосне, след което погледна Нина. За пръв път изглеждаше несигурен в себе си.
   -      Какво да правя?
   -      Отвори го - каза Нина. - Трябва да разберем дали ведите на Шива са вътре, за да ги защитим.
   Той кимна и се приготви да вдигне капака - но отново не можа да се престраши да докосне кутията.
   -      Аз... не мога - рече той. - Не знам дали съм достоен...
   -      Ооо, я мръдни встрани - сопна му се Еди и отвори сандъка.
   Шанкарпа отстъпи назад, а Нина погледна остро съпруга си.
   -Еди!
   -      Какво? Ти каза, че трябва да действаме. Така, какво има вътре? - Той насочи фенерчето.
   На пръв поглед съдържанието му като че ли не си заслужаваше усилията и опасностите през които бяха преминали, за да го намерят. Вътрешността приличаше на гардероб; метални рафтове разделяха и поддържаха редица каменни плочки, всяка с размера на голяма книга с твърда корица, дебела около сантиметър и половина. Имаше общо четирийсет такива.
   Но Нина знаеше, че те представляват невероятно археологическо откритие; древните чудеса, които се намираха в пещерата отвън, бяха като дреболии в сравнение с интелектуалното съкровище в този сандък. Макар лично тя да не вярваше, че са били написани от ръката на истински бог, плочите представляваха описание на една цивилизация,която беше също толкова древна колкото тази на атлантите - и освен това бе основата на религия, която, за разлика от тази на отдавна изчезналата раса, все още процъфтяваше.
   Тя внимателно повдигна една от плочите и откри надписи и от двете ? страни: ведически санскрит, език, който ? беше почти непознат. Тя показа една на Шанкарпа.
   -      Можеш ли да я прочетеш?
   На лицето му отново се изписа благоговение.
   -      Да. Да! Това... това са думите на господаря Шива - за великия цикъл на живота!
   Нина внимателно върна плочката на мястото ?. Шанкарпа нетърпеливо ? даде знак да извади още една, но тя поклати глава.
   -      Трябва да решим какво да правим с тях. Прамеш и Ванита Коил знаят къде се намира изгубената долина - така че ще дойдат тук. Без значение какво ще се случи, ние трябва да им попречим да се сдобият с ведите. Знаеш ли някое място, където бихме могли да ги скрием?
   -      В североизточната част има няколко пещери. Но не знам колко са сигурни - не са дълбоки. Ако ни връхлети буря...
   Тя го хвана за ръката; Шанкарпа реагира изненадано на докосването.
   -      Виж, знам, че не ми вярваш и те разбирам. Но ако ми позволиш, бих могла да отнеса ведите на много сигурно място - и семейство Коил няма да могат да ги откраднат. Това ми е работата, с това се занимава АСН: открива древни съкровища и ги пази за цялото човечество. Баща ти повярва в мен. А ти?
   Шанкарпа намръщено погледна сандъка, после нея... след което взе решение.
   -      Ти смяташ, че няма да успеем да спрем тези хора, нали?
   -      Те ще дойдат с голяма сила - обади се Еди. - И ако се опитате да им попречите, ще избият всеки един от вас. Колко сте тук, двайсет и няколко? Коил сигурно също ще доведе толкова - и те ще бъдат въоръжени с автомати.
   -      Моля те - каза Нина. - АСН може да защити ведите. Ти и пазителите може би ще успеете да забавите Коил... но няма да можете да го спрете.
   Индиецът изпръхтя с отвращение.
   -      Добре. Ще ви позволя да ги отнесете на безопасно място. Но аз ще дойда с вас.
   -      Първо да решим как да ги изнесем оттук. - Тя затвори капака. - Еди, ще му помогнеш ли да премести сандъка?
   -      Страхотно - въздъхна той. - Първо се катеря по планината чак до тук, после някаква гигантска статуя ме поряза и кракът ? едва не ме смачка, а сега трябва и да разнасям разни кашони заради теб.
   Нина погледна смутено разрязания му ръкав.
   -      Ох, вярно. Забравих. Извинявай.
   -      Няма нищо. Тъй като ти ме молиш, ще ти направя услуга. Макар че като се приберем у дома, може да поискам нещо в замяна. - Той се ухили похотливо. - Може да включва и някой реквизит.
   -      Боже, Еди! Как можа точно това да ти мине през ума!
   -      За какво говорите? - попита нетърпеливо Шанкарпа.
   -      За нищо - отвърна Нина и взе фенерчето. - Така. Сега вие двамата, вдигнете го. Най-добре го подхванете отдолу.
   Те се подчиниха; след като вдигна сандъка, Шанкарпа погледна гневно Нина.
   -      Чакай малко, ти не можеш да ми даваш заповеди! Аз съм водачът тук!
   -      Така става, когато допуснеш жена в клуб само за мъже - обади се Еди. - Следващото нещо, което ще поиска, е да носиш пижама и да пускаш седалката на тоалетната чиния.
   -      Просто го изнесете навън - сопна му се Нина и изпълзя навън. Еди и Шанкарпа внимателно повдигнаха сандъка и го понесоха към прохода. Той успя да се събере в тясното пространство под крака на Кали, макар крачетата му да одраскаха пода.
   Щом го изкараха оттам, двамата мъже до отнесоха в голямата пещера. Шанкарпа даде някакви заповеди на двама от хората си, които веднага понесоха сандъка към изхода.
   -      Те ще го свалят долу - каза той на Нина.
   Тя огледа останалите предмети в Криптата.
   -      А всичко останало?
   -      Ще затворим Криптата. След като вече знаем как да я отключваме, аз ще реша по-късно какво да правя с тях. А сега ще се махнем оттук.
   Еди коленичи до Кит.
   -      Как е кракът? Смяташ ли, че ще можеш да вървиш?
   -      Мисля, че няма да успея да се спусна по хребета - призна индиецът. - Но в Гаурикинд имаше антена за сателитен телефон - когато влезете в обхват, можете да се обадите на Интерпол и да им кажете да изпратят хеликоптер.
   -      Ще успеем да отнесем и ведите - каза Нина. - Ако се свържем с индийското правителство, те могат да уредят охрана.
   -      Това звучи добре - каза Еди. Той отиде до Джирилал и двамата заедно повдигнаха Кит.
   Агентът на Интерпол изпъшка от болка, но успя да се изправи.
   -      Добре съм - каза той, докато двамата го подкрепяха отстрани. Всички тръгнаха след двамата мъже, които носеха сандъка. - Ще ви дам номера на моя шеф. Той ще може да...
   Внезапно Еди спря.
   -Чакайте!
   -      Какво има? - попита Нина.
   Отвърна ? боботене на роторни перки. И то няколко.
   Коил ги беше открил.

   26.

   -      Подкрепяй Кит! - нареди Еди на Джирилал и се понесе към портала. Останалите пазители вече тичаха към входа, за да проверят какво става.
   Нина тръгна след тях.
   -      Какво ще правим? Ще ни трябва много време, за да изнесем сандъка от долината!
   -      Мисля, че дори няма да имаме възможност да го направим - не, върнете се! - извика той на мъжете.
   Твърде късно. Звукът на роторните перки се засили, приближаваха се пулсиращите бумтежи, които се усещаха дори физически - но един друг, по-смъртоносен звук накара Еди да блъсне Нина и да се хвърли до нея под една от древните бойни машини. Картечница откри огън и през портала влетяха трасиращи куршуми. Стрелецът заля Криптата с поток от смърт и от телата на пазителите рукна кръв.
   Шанкарпа се метна назад когато куршумите загракаха по каменния под. Той пропълзя до Нина и Еди зад солидния, покрит с шипове валяк на удгхатимата.
   -      Сандъкът! Къде е?
   -      Там! - посочи Нина. Двамата мъже, които го носеха, го бяха оставили до рампата и се бяха скрили зад вратите.
   Хеликоптерът се снижи и студен вятър изпълни пещерата. Еди надникна иззад валяка. Хеликоптерът беше ,Чинук”; грамаден двумоторен летателен апарат, предназначен за повдигане на тежки товари - и голям брой войници. Задната рампа, която беше обърната към тях, беше свалена напълно, в търбуха му лежеше картечар, който пускаше откоси от монтираната на стойка лека картечница М249. Зад него имаше поне дванайсетина мъже, облечени в черни бойни униформи, въоръжени с картечни пистолети „Хеклер и Кох МП5”.
   Оцелелите пазители се опитаха да намерят прикритие, но картечарят ги покоси. Един от мъжете се опита да скочи от върха на срутеното стълбище върху най-горната тераса. Разнесе се откос от картечен пистолет и краката му избухнаха, разпръсвайки кървави парчета месо, а той се строполи с писъци на земята.
   Стрелбата спря. Двигателите на хеликоптера увеличиха оборотите си и той се издигна, изгубвайки се от погледа им. Зад него Еди забеляза вертолета с червени и бели райета, който беше прелетял над долината по-рано, както и трети въздушен апарат, компактен сребристо-черен „Хюз 500”. Точно този модел беше разработен на база на армейския щурмови хеликоптер МН-6 Литъл бърд - и хората в него се възползваха от предимствата на бойното му наследство. Едната от вратите на кокпита беше отворена и оттам към долината беше насочено дулото на още една М249.
   Еди побърза да се скрие зад валяка.
   -      Господи, докарали са три хеликоптера! Нямам представа колко хора има в тях, но ми изглеждат доста.
   -      Трябва да скрием ведите на някое сигурно място - каза Нина, поглеждайки към сандъка. Прикрит зад каменната рампа, той беше оцелял при яростната атака, но сега ? изглеждаше ужасяващо крехък.
   -      Никога няма да успеем да го изнесем навън - не и без да ни надупчат на решето. - Той отново огледа удгхатима та. - Трябва да... мамка му!
   Върху терасата се спуснаха въжета. Чинукът кръжеше точно над надвисналите скали. Всеки момент по тях щяха да се спуснат войници. Картечницата също висеше над долината, готова да осигури огън за прикритие.
   -      Идват - каза Еди каза на Шанкарпа. Въжетата се нагънаха като змии, когато наемниците започнаха да се спускат по тях. Ако уайлдито му беше под ръка, той щеше да ги сваля един по един в мига, когато докоснеха земята, но сега единствените оръжия, с които разполагаше, бяха ножове и мечове.
   Освен ако...
   Той погледна към гигантския валяк, зад който се криеха.
   -      Нина, ти каза, че тези неща били готови за действие - как можем да ги задействаме?
   -      Откъде да знам? Ти си експертът по смъртоносни машини! - Те бързо огледаха машината. Щом ръчката се дръпнеше и се освободеше клинът, тежестта, закачена за веригата, щеше да падне, задвижвайки зъбното колело, което щеше да завърти валяка.
   Но разбивачът на стени нямаше да им помогне срещу нападателите. Той щеше да запълзи на малките си колела - но не беше насочен към входа, а не се виждаше нищо, с което да могат да го управляват.
   -      Това не става - каза Нина, - но можем да използваме някое от другите, за да ги отблъснем. Ако успеем да стигнем до тях преди...
   -      Няма да успеем - прекъсна я Еди. - Нямаме време. - Появи се първият от облечените в черно наемници, който с лекота се спусна по въжето и стъпи на перваза. Вдигна оръжието си и се прикри отстрани до входа.
   Еди го разпозна. Това беше Зек.
   Последваха го още наемници. Зек се появи на вратата, за да огледа интериора, сигнализирайки на един от хората си да го прикрие, докато заедно с партньора му влязоха вътре.
   -      Какво да правим? - прошепна Нина.
   Шанкарпа извади меча си от ножницата на гърба му.
   -      Ще се бием с тях.
   -      Ще бъдеш мъртъв още преди да си направил три крачки - каза Еди. Но с приближаването на наемниците вариантите им за бягство намаляваха. Единствената посока, в която можеха да поемат, без да ги забележат, беше навътре, към дълбините на Криптата на Шива -ас всеки допълнителен наемник, който се спускаше пред Криптата, шансовете да се измъкнат неусетно намаляваха.
   Нямаха друг избор.
   -      Не ми е приятно да го кажа, но можем само да се скрием.
   -      Но те ще вземат сандъка! - възрази Нина.
   -      Не виждам как можем да ги спрем - не и без да ни убият. Хайде. Ти също - обърна се той към Шанкарпа, който изглеждаше готов да се впусне в самоубийствена атака. - Размърдай се.
   Той насочи Нина и Шанкарпа към задната част на Криптата на Шива, като се стараеше да се движат така, че гигантския валяк да стои между тях и наемниците, които оглеждаха телата в търсене на оцелели. Тримата подминаха миниатюрния дворец, платненото тяло на спихналия балон и извитата задна стена, зад която се надяваше да ги чакат Джирилал и Кит. Трудната част щеше да е да стигнат незабелязано до тях; мангалите горяха по-ярко и горещо от всякога, а в петролните каналчета все още пробягваха пламъци.
   Той надникна през дървената рамка на една бойна машина. Чинукът се беше издигнал, отнасяйки въжетата със себе си. Това означаваше, че поне за момента нови наемници нямаше да влизат в пещерата. Но това въобще не беше успокояващо: въоръжените им противници ги превъзхождаха повече от два пъти.
   Наемниците се разделиха на екипи от по трима и се пръснаха, за да огледат обширното пространство. Еди забеляза Джирилал, който предпазливо надничаше иззад една статуя на слон. Предположи, че Кит е с него; старият йога не изглеждаше от типа хора, които биха изоставили ранен човек.
   -      Добре, трябва да стигнем до Кит и Джирилал и да намерим място, където да се скрием - прошепна той. - Може би под някоя от тези машини.
   -      А как ще стигнем до тях? - попита Нина. Щеше да се наложи да прекосят откритото пространство около петролните канали, което се виждаше пряко от входа.
   -      Ще трябва да издебнем точния момент. - Най-близката група наемници беше стигнала до удгхатимата, и осветяваше с фенерчетата си грамадния валяк. — Само ако се излъжат да минат зад нея...
   -      Аз ще ги накарам - каза Шанкарпа. Преди Еди да успее да го спре, индиецът грабна едно златно бижу и го хвърли. То отскочи от нещо, което се намираше близо до удгхатимата. Лъчите на фенерчетата се насочиха в посока към шума.
   -      По дяволите! - изсъска ядосано Еди. - Сега ще разберат, че има останали живи! - Двама мъже се приближиха, за да разследват, но третият остана на мястото си, като не спираше да шари подозрително с лъча на фенерчето си. - Добре, ще се наложи да рискуваме. Пригответе се. Щом се обърна...
   Той се наведе, за да се скрие от лъча, огледа пътя до Криптата и се обърна към валяка.
   -      Тръгвайте! - Той бутна първо Нина, след което побягна след Шанкарпа по пътеката...
   Лъчът на фенерчето се върна обратно и ги освети, преди да са успели да стигнат и до средата.
   -      Мамка му! - Еди се хвърли зад една статуя на слон; виковете и стрелбата от автоматични оръжия достигнаха едновременно до него. Куршумите надупчиха стената зад гърба му. От всички страни се разнесоха викове и стъпките на останалите наемници.
   Кит беше заедно с Джирилал. Той се опита да се изправи, но изпъшка от болка и кракът му се подгъна. Трябваше да го носят - което превръщаше и него, и останалите в леснамишена.
   Нина подаде глава от другата страна на статуята и видя още хора да влизат в пещерата.
   -      Еди, идват!
   Бяха попаднали в капан; превърнаха се в лесна мишена на приближаващите се от всички страни наемници. Еди се огледа отчаяно за оръжие, но не можа да намери нищо, което да успее да докопа без да се разкрие пред нападателите.
   Нямаше никакъв изход. Най-близката група наемници се намираше на няколко секунди от тях и се приготвяше да заобиколи статуята и да простреля всички, които откриешетам...
   -      Зек! - извика Еди, изненадвайки другарите си. - Зек, аз съм Еди Чейс! Чуваш ли ме?
   Не се чу никакъв отговор, само тропането на приближаващи се ботуши - след което един глас с балкански акцент изкомандва: „Не стреляйте!” и трима мъже изскочиха иззад ъгъла с вдигнати оръжия...
   Но изстрели не последваха.
   От другата страна на статуята се появи друга група наемници и петимата оцелели се оказаха обградени отвсякъде. Проблясваха лазерни мерници, по главите и гърдите им танцуваха зелени точки. Дочуха се нови стъпки, този път маршируващи. Появи се Зек, който изгледа с любопитство Еди.
   -      Чейс. Каква изненада.
   -      За мен също - отвърна Еди и вдигна ръце. - Мислех, че Коил ще те уволни.
   -      На косъм бях. Но за тази операция му трябваше човек с опит, който бързо да сформира бойна група.
   -      Макар да е сбъркал в преценката си за теб, Хюго явно е смятал, че си разбираш от работата, така че в това има смисъл.
   -      Хюго ли? - попита объркано Нина. - Какво е това, сбирка на наемници?
   Той ? изшътка.
   -      А къде са беднякът-милиардер и неговата съпруга?
   Коментарът развесели Зек.
   -      Намират се на един от хеликоптерите. Мисля, че те също ще бъдат изненадани да те видят. - Той заповяда на наемниците да продължат с претърсването на Криптата имахна с ръка на пленниците си да вдигнат Кит и да го отнесат до входа.
   -      Какво правиш? - попита тихо Нина, след като въоръжените мъже ги подкараха към изхода. - Това е негодникът, който ме отвлече - защо се държиш толкова приятелски с него?
   -      Защото иначе всички щяхме да сме мъртви - отвърна Еди. - Като го заговорих, успях да опазя всички ни живи.
   Лицето ? грейна.
   -      Имаш план, нали? Кажи ми, че имаш план!
   -      Ами... само ако приемеш за план „да видим дали ще се случи нещо хубаво преди да ни застрелят”.
   -      Ясноооо... - рече тя и надеждата ? се изпари също толкова бързо, колкото се беше появила. - Исках нещо, нали се сещаш, по-конкретно.
   Стигнаха до рампата. Нина погледна към сандъка, в който се намираха ведите на Шива. Наемниците очевидно нямаха представа колко е ценен, но Коил едва ли щеше да го подмине. Дали нямаше някакъв начин да го скрият от него?
   Зек ги отведе до края на рампата, където оставиха Кит облегнат на нея. Наемниците продължиха да ги държат на мушка, докато останалите мъже оглеждаха пещерата. Накрая всички се събраха около тях и докладваха, че няма други оцелели. Босненецът предаде думите им по радиостанцията.
   -      Семейство Коил идват - каза той на Нина и Еди. Червено-белият хеликоптер прелетя над долината.
   -      Очаквам ги с нетърпение - отвърна кисело Нина. Телата на пазителите лежаха наблизо, подът бе покрит със съсирена кръв, и макар че се опитваше да не ги гледа, само при мисълта за разкъсаните им от куршумите тела ? ставаше лошо.
   Но Еди не сваляше поглед от тях; по-точно от оръжията им. Повечето от изпуснатите мечове се намираха твърде далеч от него, но имаше една кама с дълго острие, която беше паднала само на няколко фута от каменната рампа. Ако някой отвлечеше вниманието на наемниците, може би щеше да успее да промуши някой от тях и да грабне пистолета му...
   Той забеляза, че Джирилал го гледа; йогата беше уловил погледа му към камата. Мисълта, че светият старец знае плановете му някак си го накара да се почувства неловко. Той извърна глава, наблюдавайки камата с периферното си зрение.
   През отворените врати влетя още сняг. Появи се нова фигура: Тандон. За разлика от наемниците, той не слезе по въже, а го спуснаха с люлка. Зек даде знак на двама от мъжете, които излязоха бързо навън и го придърпаха към терасата. Разкопчаха каишите на люлката и тя бързо беше изтеглена нагоре. Малко по-късно отново се появи; този пътв нея седеше грамадният брадат Махаджан. Двамата бодигардове заеха позиции в очакване на третия човек.
   Прамеш Коил.
   Двамата му служители бързо го освободиха от каишите. Той слезе от люлката и влезе в Криптата. Триумфалният му марш секна изведнъж, когато забеляза кой го чака вътре.
   -      Доктор Уайлд - каза той, без да успее да прикрие изненадата си. - И господин Чейс. Вечно проявяващите се бъгове в иначе безупречната ми програма.
   -      Нали ти казах, че познанието и опитът са по-полезни от който и да е компютър - отвърна Нина. - Закъсня - ведите на Шива вече ги няма. АСН ги отнесе с хеликоптер.
   На лицето му се появи самодоволна усмивка.
   -      Позволете ми да не ви повярвам. Климатичните условия бяха ужасни досега - а единствените хеликоптери, които са навлизали в това пространство, са моите. Къде са те? - Той не получи никакъв отговор. - Няма значение. Ще ги намерим. - Той огледа обширната пещера с широко отворени очи. - Това е тя, наистина съществува...
   -      Прозвуча ми така, сякаш сте имали някакви съмнения - рече Нина.
   -      След като не успях да открия нищо в планината Кайлаш, наистина се притесних.
   -      И какво ви доведе тук?
   Нова усмивка.
   -      По ирония на съдбата - вие. Или по-точно господин Джиндал - продължи Коил, посочвайки изненадания Кит, - и мобилният му телефон. Хората ми научиха, че сте напуснали Делхи, което ме накара да се замисля: къде сте отишли? Накарах моят телеком да проследи телефона му в клетъчната мрежа и открих, че е отишъл в Гаурикунд. Единствената причина да дойдете тук би била ако вярвате, че сте намерили Криптата. Щом вкарах тази нова информация в Кексия, всичко се изясни. Чувствам се леко смутен, че не се досетих по-рано за връзката с планината Кедарнат.
   -      Боклук на входа, боклук на изхода - рече язвително Нина. - Обработвали сте лоши данни. Така става, когато разчитате само на технологията.
   -      Но точно технологията ми помогна да ви намеря. Както и да намеря Криптата. - Вятърът отново се засили и той се обърна, за да види спускането на Ванита. Тандон и Махаджан я придърпаха към терасата.
   -      Страхотно, тя е тук. Купонът вече може да започне - промърмори Еди.
   Коил се накани да отвърне нещо в нейна защита, когато за пръв път забеляза Джирилал, който стоеше зад Шанкарпа.
   -      Пашупати? - попита заинтригувано той.
   -      Джирилал Митра, на вашите услуги - рече старецът; гласът му подозрително се беше завърнал към маниакалните си тонове. Той затанцува около сина си, приближавайки се към Коил. Зек и наемниците му вдигнаха оръжията си, но Коил им махна да се успокоят. - Значи вие сте господин Коил, компютърният човек.
   -      Да, аз съм.
   -      Ха! - Джирилал се облегна на тоягата си и погледна неодобрително милиардера. - Вие сте много лош човек.
   За голяма изненада на Нина, Коил, изглежда, се засегна много.
   -      Не! Аз съм верен служител на господаря Шива, също като вас. Изпълнявам волята му!
   -      И това е волята му? - попита Джирилал, посочвайки труповете на пазителите. - Защо едните му верни служители ще убиват другите му верни служители, а?
   -      Всеки истински служител на Шива ще знае, че смъртта няма никакво значение - обяви гръмогласно Ванита, която влетя в пещерата, следвана от Махаджан и Тандон. Тя се беше навлякла с дебели дрехи и изглеждаше особено раздразнена, че е тук, дори не погледна чудесата в Криптата. - Особено когато ще ни помогне да сложим край на Кали-юга. Така, къде са ведите? - Тя изгледа ледено Нина. - Предполагам, че тя знае.
   -      Тук някъде са, любов моя - увери я Коил.
   -      Тук някъде не е достатъчно. Веднага ги намерете!
   Коил се обърна към Джирилал.
   -      Не искам да се карам със светеца. Знаете ли къде да намерим ведите? Ако ми кажете, ще ви пусна да си вървите.
   -      А приятелите ми? - възрази Джирилал. - И те ли ще могат да си тръгнат?
   -      Боя се, че това не е възможно.
   -      Ха! - изсумтя Джирилал и удари с тоягата си по пода. - Наистина сте лош човек! Много лош. - Той махна презрително с ръка. - Шива не иска да има нищо общо с вас. Нито пък аз. - Без да обръща внимание на оръжията, той мина покрай наемниците и седна сърдито на рампата с гръб към Коил.
   Зек погледна въпросително своя работодател, но Коил поклати глава, като изглеждаше наистина озадачен от отказа на йогата.
   -      Претърсете Криптата. Намерете ведите.
   -      Как изглеждат? - попита Зек.
   -      Според документа от Атлантида представляват каменни плочи с надписи на ведически санскрит. Сигурно се намират в защитен контейнер, кутия или сандък.
   Зек и всички останали, без двама, се пръснаха из пещерата и започнаха да я претърсват.
   -      Никога няма да ги намерите - каза Нина, когато Ванита започна нетърпеливо да крачи напред-назад, а съпругът й погледна възхитено към виманата. - Пещерата е голяма, а те могат да бъдат нав...
   -      Намерих ги - извика Зек от рампата.
   -Дявол да го вземе!
   Зек и още един мъж донесоха сандъка пред Коил и го отвориха.
   -      За това ли става въпрос? - попита той.
   С треперещи от вълнение ръце Коил вдигна една от плочите и прегледа древния текст.
   -      Да! - ахна той. - Ведите на Шива! Думите на самия господар Шива! - Той погледна към Ванита с фанатичен блясък в очите. - Намерихме ги! Ще изтрием напълно покваратана Кали-юга! Ще започне нова епоха - и ние ще поставим началото ?! - Той внимателно върна плочата в сандъка и затвори капака. - Чапал, Дхирен! Пригответе го за транспортиране!
   Двамата бодигардове се приближиха до него, докато останалите наемници се връщаха при тях. Махаджан носеше раница, от която извади намотана здрава пластмасова мрежа и вързоп от ремъци. Двамата с Тандон омотаха хубаво сандъка, за да могат да го вдигнат с лебедката.
   -      Така, а сега какво ще правим с тях? - попита нетърпеливо Ванита, сочейки пленниците им. - Мисля, че и без това са живели твърде дълго.
   -      Съгласен съм - отвърна Коил.
   -      Добре. Убийте ги! - Тя погледна Зек. - Веднага!
   Зек кимна, готов да даде команда...
   Шанкарпа изрева гневно и се хвърли към Коил.
   Зек измъкна картечния си пистолет, удари пазителя през лицето и го събори в основата на рампата. Друг наемник го ритна в гърдите и насочи пистолет в лицето му...
   Джирилал грабна камата и я заби до дръжката в гърлото на наемника.
   Зек пусна един откос по възрастния мъж. Куршумите се забиха в гърдите и корема на стареца и го събориха на пода.
   В настъпилия момент на объркване Еди се задейства...
   Той хвана пистолета в ръката на един от наемниците, завъртя го и притиска пръста му върху спусъка. Изстрелите покосиха друг наемник от упор, дори бронежилетката му не успя да го спаси от куршумите, които се забиха в гърдите му. Той се завъртя и политна към земята, събаряйки други двама наемници.
   Еди заби юмрук в челюстта на първия мъж, чувайки как зъбите му изтракват при удара, след което се опита да изтръгне пистолета от хватката му. Въпреки пронизващата болка, окървавеният наемник издържа, заби лакът в гръдния му кош и го отхвърли назад. Еди се спъна в ранения крак на Кит, от което индиецът изрева от болка, и се строполи тежко на земята.
   Останалите стрелци се приготвиха за стрелба, но Зек пръв опря пистолета си в лицето на Еди и затисна гърдите му с ботуша си.
   -      Не мърдай - изръмжа той.
   Всички бяха вперили погледи в двамата мъже.
   С изключение на Нина.
   Внезапният хаос бе отворил поне за кратко път за бягство. Тя се възползва от шанса и се прехвърли през рампата в канала между двете й половини. Някои от наемниците се обърнаха при движението, но когато стреляха, тя вече се беше прикрила зад извисяващите се стени. По главата й се посипаха каменни отломки.
   -      Убийте я, убийте я! -изпищя Ванита. Наемниците хукнаха към рампата и засипаха тесния коридор с куршуми, но Нина беше дръпнала напред и тичаше към дълбините на Криптата на Шива.

   27.

   -      Дръжте я! - заповяда Зек. Двама от мъжете хукнаха след отдалечаващата се американка.
   Ванита се обърна към Коил.
   -      Повикай веднага хеликоптера.
   -      Сандъкът още не е готов - отвърна той. Махаджан и Тандон бяха зарязали подготовката му, за да защитят господаря и господарката си, когато започна стрелбата.
   -      Не ти говоря за сандъка. Аз искам да се махна оттук!
   -      Тя няма къде да отиде - рече Зек.
   -      Не ме интересува. Щом се кача в хеликоптера, тогава ще приберем сандъка. - Тя се обърна към вратата и махна на бодигардовете си да я последват.
   Те погледнаха към Коил за инструкции, разкъсвани между противоречащите си команди.
   -      Чапал, върви с нея - каза той с леко раздразнение в гласа. - Дхирен, върви след доктор Уайлд. Зек, довърши опаковането на ведите и ги отнеси на терасата. - Махаджан изсумтя и се потътри след преследвачите на Нина. Тандон последва Ванита, а Зек махна на двама от хората си да продължат да подготвят сандъка за транспортиране.
   Останалите наемници заобиколиха пленниците. Джирирал притискаше едва-едва раните от куршуми. Кръвта се просмукваше в разкъсаната му роба. Шанкарпа, замаян от удара в главата, се надигна - и го видя. Той извика нещо на хинди, опита се да се довлече до умиращия мъж, но двама от наемниците го ритнаха обратно на земята.
   -      Той му е баща! - възрази Еди. Лицето на Коил запази безизразното си изражение, но Зек отстъпи и кимна мълчаливо на наемниците си да отстъпят. После махна ботуша си от гърдите на Еди, но не свали пистолета.
   Шанкарпа пропълзя ужасен до йогата.
   -      Татко! - изпъшка той и притисна ръка към гърдите на Джирилал в напразен опит да спре кървенето.
   Джирилал изстена слабо при докосването.
   -      Джанардан? - прошепна той. От устата му излязоха кървави балончета.
   Шанкарпа го хвана за ръката.
   -      Тук съм, татко. Тук съм!
   -      Ох, Джанардан... какво направих? Отнех живот. Как... как ще обясня това на Шива?
   -      Господарят Шива е воин - каза Шанкарпа отчаяно. - Той е водил много битки, убивал е много демони и зли хора. Не е грях да се биеш, за да защитиш... - Гласът му секна. - Да защитиш онези, които обичаш.
   Очите на Джирилал се затвориха и по бузата му се стече сълза.
   -      Трябва... да намериш майка си. Кажи ?... че съжалявам, ужасно съжалявам. Питай я дали може... да ми прости. Моля те. Моля те, сине... кажи, че ще го направиш.
   Очите на Шанкарпа се напълниха със сълзи.
   -      Ще го направя, татко. Обещавам.
   -      Благо... - Йогата се сгърчи, от устата му бликна кръв.
   -      Джанардан, ох... сине мой... - Той издаде приглушен стон, тялото му потрепери...
   И застина.
   Еди усети бучка в гърлото си, докато гледаше как съсипаният Шанкарпа бавно отпуска ръката на баща си. Изпълнен с гняв и мъка, той погледна към Коил и Зек. Индиецът въобще не се беше трогнал от гледката, но Зек изглеждаше смутен, почти виновен.
   Зад тях Ванита стоеше на люлката, готова да бъде издърпана на хеликоптера. Сандъкът вече беше овързан с ремъци и двама наемници го носеха към терасата.
   -      Прамеш! - надвика тя шума от роторите. - Какво чакаш? Убий ги!
   Коил кимна на Зек.
   -      Прави каквото ти казва.
   -      Приготви оръжията! - излая Зек. Наемниците насочиха пистолетите си към Еди, Шанкарпа и Кит. - Прицели се...
   От дълбините на пещерата им отвърна друг вик:
   -Боб Дилън!
   Странният боен вик беше последван от силен трясък и серия от глухи потраквания, които звучаха все по-бързо и по-бързо...
   Еди се досети какво е това и сграбчи Шанкарпа за ръката.
   -      Залегни!
   Двамата паднаха на пода, Еди прикри Кит с тялото си и го притисна към стената на рампата - и около тях заваля дъжд от камъни.
   Нина беше използвала експонатите в Криптата, за да се прикрие от преследвачите. Но тя знаеше, че не може да ги избягва вечно - трябваше да се изправи срещу тях.
   В мига, когато тази мисъл се оформи в главата ?, тя се озова през гигантското колело на сарватобхадра - метателната машина, която хвърляше камъни.
   Също както всички останали бойни машини, и тя беше готова за действие.
   Нина се хвърли върху ръчката за освобождаване на механизма и изкрещя „Боб Дилън”, за да предупреди Еди. Голямата тежест се спусна, веригата ? затрака и заскърца. Колелото бързо набра скорост и закачените по него кожени прашки щръкнаха встрани от центробежната сила.
   Докато машината се въртеше все по-бързо, в нея се задвижи още нещо и едно метално блокче се подаде през жлеба, който свързваше центъра на колелото с рамката му. Спусък: върху поддържащата рамка беше монтирано друго блокче. Когато въртящото се колело достигна максималната си скорост, те се удариха едно в друго...
   И освободиха прашките.
   Колелото беше монтирано върху ос, която беше наклонена на няколко градуса встрани от вертикала. Докато се въртеше, тя се люшкаше наляво-надясно - засипвайки пещерата със смъртоносен дъжд от камъни. Те прелитаха над рампата, съвсем близко до виманата на върха ?... и падаха на пода пред входа.

   * * *

   Зек блъсна Коил настрани миг преди камъкът с размер на човешка глава да полети към тях и да се разбие на мястото, където Коил бе стоял миг преди това.
   Останалите нямаха такъв късмет. Един от наемниците беше ударен в лицето и се разнесе силно хрущене на счупена кост. Друг отнесе удар в гърдите; бронежилетката не можеше да му помогне срещу силата на камъка, който заби острите краища на счупените му ребра право в сърцето. Останалите се разбягаха в търсене на прикритие.
   Изправена пред застрашителния каменен дъжд, Ванита изкрещя на оператора на лебедката да я вдига по-бързо. Тандон отскочи встрани от пътя на падащите камъни. Единият от наемниците, които носеха сандъка, беше улучен в коляното, ставата му се счупи с ужасяващо пропукване, той залитна и падна през ръба на терасата. Хеликоптерът, индийски „Дхрув”, се издигна, повдигайки Ванита от терасата.
   Сандъкът беше оставен близо до ръба и камъните продължаваха да се сипят покрай него.
   Шанкарпа посочи с пръст към вътрешността на Криптата.
   -      Отивай! - извика той на Еди, скочи и хукна към вратата.
   Еди изправи Кит и се шмугна в процепа между двете половини на рампата, влачейки агента на Интерпол след себе си.
   -      Трябва да намерим Нина - извика той, докато го дърпаше по тесния коридор. Пред себе си забеляза купчината черни ракети, край които гореше първият мангал. Все още никой не ги преследваше. Но объркването нямаше да трае дълго. Тъй като нямаше кой да го презареди, сарвато-бхадра беше ограничено до един единствен залп.
   Нина изостави бойната машина - камъните просто бяха прелетели над главите на тримата мъже, които я преследваха - и се затича още по-навътре.
   Шанкарпа изтича през отворената врата. Един от наемниците стреля по него, но той вече беше изскочил навън. Забеляза сандъка, изоставен до разрушеното стълбище, но не можеше да направи нищо за него. Вместо това се затича колкото се може по-бързо покрай него...
   И скочи.
   Студеният вятър засвири в ушите му, докато летеше над пропастта, дълбока над двайсет метра...
   Краката му достигнаха ръба на най-горната тераса. Той се движеше твърде бързо, за да спре отведнъж, блъсна се в стената и се строполи на заснежения под. Изправи се и побягна отново към един от сводестите отвори.
   В долината отекна рев на двигател - хеликоптерът „Хюз 500” се спускаше...
   Шанкарпа се хвърли през отвора, а зад гърба му куршумите натрошиха древните статуи. Стрелбата спря, но бученето на ротора продължи да се чува със същата сила. Щурмовият хеликоптер го чакаше да се появи; стрелецът предположи, че стаята има само един изход.
   Но грешеше. Шанкарпа потъна в мрака, изпълнен с желание за отмъщение.
   Пазителите на Криптата на Шива щяха да изпълнят дълга си. Да се бият до последния човек.
   Тракането на камъните заглъхна. Коил внимателно погледна иззад статуята, където го беше блъснал Зек, и поправи очилата си. Тримата пленници бяха изчезнали - но сандъкът все още беше отвън. Появи се празната люлка.
   -      Аз... мисля, че е по-добре първо аз да се кача - каза Коил на Зек. - Но веднага след това ми изпрати сандъка.
   -      Както желаете - каза Зек, прикривайки презрението си. - Когато го приемете на борда, да евакуирам ли останалите ми хора?
   -      Да. - Коил забърза към изхода.
   Босненецът го последва.
   -      А Уайлд и Чейс?
   Споменаването на имената им изпълни Коил с гняв.
   -      Намерете ги и ги убийте! - Той се успокои, рационалността взе връх. - Ако са все още живи, когато сандъкът се озове на борда на хеликоптера, ще се евакуираме и щеизползваме ракети, за да затрупаме входа. - Двамата стигнаха до сандъка и Тандон. - Върви вътре - нареди той на боди- гарда си. - Искам да убиеш Уайлд и Чейс.
   Тандон се усмихна и се поклони.
   -      За мен ще бъде чест.
   -      Потегляме след пет минути. Тръгвай!
   Тандон се изгуби в Криптата. Зек махна на хората си да го последват. Когато те се пръснаха, той започна да увива Коил в ремъците.
   Еди подкрепяше Кит, докато двамата бързаха навътре, но агентът на Интерпол пъшкаше при всяка крачка.
   -      Не мога повече - произнесе той през стиснати зъби. - Остави ме, намери Нина...
   -      Не мога просто така да те зарежа - отвърна Еди. - Ако ние...
   -      Трябва! Само те бавя. Погледни там. - Той посочи с пръст към гондолата на балона. - Скрий ме вътре.
   -      Ако някой те намери, няма да се справиш сам.
   Кит се усмихна насила.
   -      Мога да се грижа за себе си. Хайде, бързо!
   Еди неохотно го поведе към двореца. Индиецът измъкна един меч от рамката, преди да се свие в ъгъла.
   -      А сега тръгвай!
   -      Ще се опитам да ги отклоня от теб - обеща Еди. Той излезе отвън и през непрекъснатото боботене на хеликоптерите дочу нещо.
   Стъпки, които се приближаваха. Той побърза да се отдалечи от балона, прикривайки се зад една статуя. Надникна иззад нея и забеляза четирима наемници, които се приближаваха към позицията му. Трябваше да ги отдалечи от Кит; въпреки смелите думи на полицая, мечът не беше равностоен противник на пистолета.
   Той погледна навътре в пещерата; блещукащата светлина от мангалите му разкри сенчеста пътечка между струпаните в Криптата съкровища. Тя беше тясна, но той се досети, че в другия си край се сливаше с една от по-широките.
   Наемниците се приближаваха до балона. Еди взе една отрупана със скъпоценни камъни ваджра и хукна по пътечката, размахвайки церемониалното оръжие. Силното тракане привлече вниманието на наемниците и точно както се беше надявал, те хукнаха след него.
   Но го последваха само тримата. Четвъртият се поколеба, след което се приближи с подозрение към гондолата с вдигнат пистолет.
   Еди изруга под носа си, но продължи да тича и зави зад ъгъла, преди преследвачите му да получат възможност да стрелят. Но той чу други изстрели - от дълбините на пещерата.
   Махаджан и другите наемници бяха намерили Нина.
   Нина изпищя, когато куршумите надупчиха дървените гравюри зад гърба ? и посипаха главата ? с трески. Тя се наведе зад една статуя на крава. Голямото каменно животноя закри и стрелбата спря - но тя си беше спечелила само няколко секунди отсрочка, преди мъжете да я забележат отново.
   Пред нея лежеше гигантският бодлив валяк на удгхатимата, единствените ? маршрути за бягство бяха от двете му страни. Единият беше по-тесен, ограден от сложни гравирани фризове от тъмно дърво, а по-широкият маршрут минаваше покрай една още по-голяма статуя, този път на бик, който бе коленичил на четирите си крака, образувайки една биволска стена. Тя хукна по втория, оглеждайки се за изход в далечния му край...
   Но такъв нямаше. Двете пътеки се събираха зад удгхатимата и свършваха пред серия гравирани фрезове. Тя би могла да се изкатери по тях, но наемниците щяха да я хванат, преди да успее да стигне до върха. Лесна мишена.
   Паниката ? се засили, тя се извърна и огледа по-тясната пътека. Там също не се виждаха удобни за криене места. Но от удгхатимата стърчеше една голяма ръчка, която в продължение на безброй векове бе задържала механизма на мястото му...
   Махаджан стигна до ъгъла пръв. Белязаните му устни се разтеглиха в злобна усмивка и той тръгна по тясната пътека към нея. Двамата наемници изтичаха пред удгхатимата, за да ? отрежат пътя за бягство.
   Беше попаднала в капан.
   Освен ако...
   Нина сграбчи ръчката и се опита да я помръдне. Тя изскърца, клеясалите зъбни колела застъргаха едно в друго и изведнъж машината се разтресе и се освободи. Тежеститепаднаха, веригата задрънка.
   Валякът се завъртя.
   Машината се наклони и малките колелца, монтирани в основата ?, се задвижиха и я подкараха напред. Махаджан вдигна ръка, за да прикрие очите си от ситните камъчета и прахта, които се вдигнаха във въздуха щом от камъка щръкнаха дебелите метални колове.
   Наемниците замръзнаха за миг по местата си, изненадани от внезапното раздвижване на обсадната машина с размери на автобус. Но този миг се оказа неочаквано дълъг. Един железен прът се стовари върху ръката на единия мъж и строши китката му с ужасяващ трясък. Другият изпищя и се опита да отскочи назад - но се оказа заклещен между удгхатимата и статуята на бика. Пролуката се затвори...
   Писъците секнаха, заменени от няколко пльоквания. Върху валяка се появи голямо пурпурно петно. Удгхатимата продължи да се придвижва напред, докато не се блъсна в статуята и стърчащите метални колове не изкъртиха няколко каменни къса.
   Единият гигантски рог на бика се отчупи и падна, унищожавайки част от фризовете. През дупката в стената Нина забеляза танцуващата светлина в един от петролните канали.
   Тя се промъкна през тясната дупка. Някъде отзад Махаджан изрева и хукна подире ?, разкъртвайки с голи ръце повредения фриз, за да разшири отвора.
   Стиснал здраво меча, Кит чу нечии стъпки. Огънят в близкия мангал хвърляше меки отблясъци през богато украсения вход на гондолата; покрай него мина някаква сянка. Стъпките се отдалечиха...
   След което изведнъж се забавиха. Спряха.
   И се върнаха обратно.
   Сянката отново се появи. Кит затаи дъх и се насили да се изправи на здравия си крак. Малкият дворец беше възбудил любопитството на наемника - от него щеше два излезе добро скривалище.
   През отвора се подаде дулото на един картечен пистолет. Компактното оръжие имаше втора дръжка под дулото и ръката на наемника я стискаше здраво. Наемникът се накани да влезе вътре и да огледа отблизо...
   В този миг Кит заби меча в ръката му.
   Острието прониза кожата и мускулите и се заби между костите. Наемникът изпищя - а Кит завъртя меча на деветдесет градуса. Костите се раздалечиха с пукане и остриетосе освободи сред изблик на кръв. Воят на наемника премина в агонизиращ писък.
   Но другата му ръка не изпускаше пистолета. Кит замахна отново с меча в отчаян опит да го избие, преди да е стрелял.
   Древно и модерно оръжие се сблъскаха точно когато наемникът натисна спусъка. Първият куршум одраска Кит по гърдите, останалите надупчиха стената, а последните проблясъци от дулото подпалиха дървото и подгизналото от петрол платно в централния мангал.
   Кит се хвърли към него. Двамата мъже се стовариха на земята в ъгъла, а пистолетът излетя от ръката на наемника и се плъзна към другия край на гондолата. Наемникът измъкна бойния си нож и го вдигна над главата си, за да го забие в гърдите на Кит...
   Но Кит нанесе пръв своя удар. Мечът прониза бронежи- летката и потъна в корема на наемника. Той нададе вой, олюля се и падна...
   Право върху Кит, събаряйки го на земята. Болката в крака на индиеца беше толкова силна, че той едва не припадна.
   Огънят в мангала се разгоря, блъвнаха гневни пламъци. През отвора на балона започна да навлиза горещ въздух, тъканите започнаха да се изпъват...
   Еди се гмурна между двете грамадни статуи на индуски богове, над главата му затракаха куршуми. Оказа се, че е избрал грешния завой; озова се в задънен коридор между бойни машини и древни съкровища; връщането обратно му отне само три секунди, но те бяха достатъчни за преследвачите да го открият отново. И сега те скъсяваха разстоянието помежду им с настойчивостта на ловджийски хрътки.
   Той изскочи от другия край на тясното пространство, прескачайки над слабите пламъчета в един от петролните канали. В единия му край гореше мангал, топлата светлинаразкриваше друга удгхатима - а зад нея стоеше обсадна машина, също като онази, която бяха открили до входа, която можеше да се окаже отговорът на молитвите му.
   Стига да успееше да стигне до нея. И стига тя все още да работеше.
   Той хукна към дървената решетка. Зад него преследвачите му навлязоха в тесния проход.
   Той подмина мангала, грамадния валяк...
   Зад гърба му се разнесе вик „Ето го!”...
   Той се хвърли на пода, претърколи се под дъжда от куршуми - и дръпна ръчката на машината.
   Това беше сара-янтра - машината, която хвърля стрели.
   Последва бърза серия от пропуквания, когато се задейства стрелящият механизъм за стоте стрели. Те полетяха със
   съскане по коридора, истинска вълна от островърха смърт, която отскачаше от метала, чупеше се в камъка - но проникваше дълбоко в човешката плът. Стрелбата спря, заменена от задавени писъци.
   Еди се изправи. Не всички стрели в древното оръжие се бяха изстреляли, но той беше повече от доволен от крайния резултат. Три надупчени тела лежаха на пода, от тях стърчаха толкова много стрели, че ги правеха да приличат на бодливи прасета.
   -      Тъпанари такива - промърмори той, притича до тях и им събра пистолетите.
   След като вече беше въоръжен, той можеше да потърси Нина и Кит. Но все пак наоколо имаше още наемници и ако извикаше името ?, щеше да издаде позицията си. Вместо това реши да се върне назад при входа.
   Нина се шмугна в сенките. Смяташе да се върне назад, за да намери Еди, но не можеше да намери пътя сред гъсто подредените съкровища. Оставаше ? единствено да се придвижва опипом покрай стената, която водеше към дъното на пещерата.
   А Махаджан вървеше след нея и с всяка своя гигантска крачка скъсяваше разстоянието помежду им.
   Двама наемници притичаха пред Еди, докато той се приближаваше до изхода - и отнесоха по няколко куршума в главите си - англичанинът се целеше над бронежилетките. Наблизо се виждаше рампата, зад нея отворената врата... и Коил, който се издигаше над терасата.
   Наемникът, който стоеше отвън, откри огън и Еди се хвърли зад рампата и му отвърна. Зек побърза да се прикрие, но другият наемник беше хванат на открито. Тъй като мишената му беше твърде надалеч, Еди беше принуден да се цели в средата на тялото, вместо да опита смъртоносен изстрел в главата, но куршумите му можеха да се справят дори с бронежилетка. Наемникът залитна, плъзна се по снега и падна от терасата. Две секунди по-късно отекващият му писък рязко секна.
   Еди се затича към вратата. Той беше забелязал сандъка, готов да бъде издигнат на хеликоптера. Нина сигурно щеше да се ядоса, но разбиването му на парчета или събарянето му от терасата щеше да провали плановете на Коил...
   Изведнъж получи ритник в гърба.
   Тандон се беше спотаил зад рампата и когато Еди притича покрай нея, той скочи от повдигнатия ? край. Ако Еди не се беше затичал към вратата, ритникът може би щеше да му счупи гръбнака. Но и така беше достатъчно силен, за да го събори на земята.
   Той се претърколи, измъкна пистолета си - но Тандон го изрита от ръката му. Индиецът нанесе нов удар с бързината на кобра и ботушът му одраска бузата на Еди, но англичанинът съумя да се отмести.
   Той сграбчи глезена на Тандон и се опита да го извие, но Тандон се превъртя в салто и измъкна крака си от хватката на Еди. Индиецът се приземи в идеална позиция и се завъртя, докато англичанинът тромаво се изправи.
   Зек се прицели в Еди, но Тандон се хвърли към целта му, търсейки смъртоносната точка в гърдите на противника си. Само рефлексите на Еди - и дебелата подплата на якетому - го спасиха от парализиращия удар, който го улучи на няколко сантиметра от целта, но въпреки това усещането беше като от удар с чук в ребрата. Той изстена и се преви на две.
   Тандон отново се завъртя и изрита Еди в главата. Този път кракът му не пропусна целта си. Челюстта на Еди изхрущя под тока на ботуша му и англичанинът изплю кръв. Тойзалитна замаяно към вратата. Зек го проследи, но не стреля - бодигардът на шефа му си искаше забавлението.
   Нов ритник, който потъна в корема на Еди. Той се опита да си поеме дъх, едва не се строполи на земята - а Тандон нанесе нов удар, забивайки кокалчетата на пръстите си вгърлото му. Еди успя да вдигне ръката си тъкмо навреме, за да омекоти удара, но въпреки това болката беше пронизваща.
   Той се запрепъва към стълбището и попадна в снежен вихър, причинен от хеликоптера, който се снижаваше, за да прибере сандъка. Еди сви юмруци, забравил всякакви мисли за саботаж. Тандон беше бърз, но ако успееше да го хване в подходящия момент, би могъл да забие с всичка сила юмрука си в носа му, да го заслепи от болка и да го блъснеот терасата. Естествено, оставаше му Зек, но всяко нещо с времето си...
   Ръката на Тандон се стрелна към очите на Еди. Той вдигна наранената си ръка, за да отрази удара, след което замахна с всички сили, за да забие юмрука си в лицето на индиеца...
   Но той обгърна юмрука му с длан и спря удара на косъм.
   Преди да успее да реагира, Еди получи нов безмилостен ритник под пояса. Той залитна назад и се олюля на най-горното стъпало на разрушеното стълбище...
   С жестока усмивка на лицето Тандон се стрелна към него, за да нанесе последния удар. Това не беше ритник или юмрук в лицето - а просто едно обидно мушване в гърдите.
   Което обаче беше достатъчно, за да го прати надолу по стълбите.
   Крещейки, Еди се затъркаля надолу по стъпалата - и когато стигна до края им, полетя към бездната.

   28.

   Еди прелиташе покрай терасите, изсечени в стените на долината - едно, две, три...
   Край него проблесна една бяла линия. Той отчаяно се опита да се хване за единствения си шанс за оцеляване - и изпъшка от болка в ставите при рязкото спиране, след като успя да сграбчи едно от въжетата, опънати над долината.
   То се разклати, подмятайки го като котешка играчка, но той стискаше здраво с изтръпналата си ръка. В този миг видя Тандон да наднича от перваза и доволното изражение на лицето му бързо беше заменено от недоверие и гняв. Индиецът изкрещя нещо на Зек.
   Еди представляваше жива мишена. Трябваше да достигне до някоя тераса преди Зек да го застреля...
   Нещо изпука - и той отново полетя надолу.
   Въжето се беше скъсало!
   Но само от единия край. Той се залюля като Тарзан, право към отвесната скала.
   Еди се стегна, но знаеше, че няма начин да оцелее след сблъсъка. Вятърът свиреше в ушите му. Щеше са се блъсне в стената под терасата на четвъртия етаж и да се размажевърху изваяния камък.
   Но се оказа, че там няма камък. Озова се пред сводест вход, зад който цареше мрак...
   Въжето се блъсна в перваза, прегьна се и го запрати към тъмния вход. Той влетя в стаята, удари се в тавана и падна отново - този път върху нещо меко.
   Той се закашля, носът и устата му се напълниха с зърнени гранули. За миг страхът от задушаване надделя над всички други мисли и той размаха диво ръце, кашляйки и плюейки - когато установи, че се е стоварил върху купчина чували с ориз, част от провизиите, доставяни тайно от селата около планината Кедарнат, които се бяха пръснали от удара.
   -      Спасен от „Ънкъл Бен” - изпъшка той, докато се изправяше, и оставяйки след себе си следа от ориз се отправи към изхода. Трябваше да се изкатери обратно, за да помогне на Нина и Кит...
   Единствено това, че когато излезе на терасата гледаше нагоре, го запази жив. Няколко наемници се бяха подредили по стълбището - и се целеха в него. От дулата им проблесна огън. Той отскочи назад, обсипван от каменни отломки.
   По дяволите! Беше заседнал в стая без изход навън - а на всичко отгоре към атаката се присъедини и щурмовият хеликоптер. Нямаше начин да стигне до Криптата, без да бъде разкъсан на парчета...
   Разнесоха се нови изстрели - но от по-различно оръжие. Стрелбата спря и той чу писък. Последва звук от силен удар на олово в тънък алуминий и хеликоптерът бързо се спусна надолу.
   Това не беше някакво ново оръжие, осъзна той. Беше много старо.
   Пушка „Мартини-Хенри”. Оръжията на пазителите, взети от клетите британски изследователи през деветнайсети век, не бяха просто ръждясали реликви. За някои от тях се бяха грижили добре.
   Оцелелите патрони бяха достатъчно мощни, за да пробият корпуса на хеликоптера.
   Сребристо-черният „Хюз 500” може и да служеше като щурмови вертолет, но всъщност си беше граждански летателен апарат и не беше брониран. Един добър изстрел би могълда убие пилота, да повреди хидравликата, да разкъса резервоара. Отстъплението беше мъдър ход.
   Но все пак оставаше Чинукът, бившият военен хеликоптер с броня на нужните места...
   Разнесе се нов писък. Еди рискува да хвърли погледна навън и видя как един наемник се свлича надолу по стъпалата и полита към земята. Останалите бяха насочили оръжията си към новата заплаха - но сега те се намираха в неизгодна позиция. С късата си цев картечният МП5К - проектиран да бъде компактен и лесен за прикриване - имаше ограничен ефективен обхват и сравнително малка мощ. От друга страна, пушките „Мартини-Хенри” бяха доказали обхвата си, точността и мощността в битките из цялата Британска империя. Той не можеше да види пазителите, но изстрелите им му подсказваха, че бяха заели позиции от двете страни на долината, на около четирийсет метра от входана Криптата - почти два пъти повече от разстоянието, което гарантираше точността на наемническите оръжия.
   Очевидно Зек беше достигнал до същия извод. Той изкрещя някаква заповед и наемниците се изтеглиха назад. Хеликоптерът отвърна със стрелба от своята картечница, опитвайки се да принуди пазителите да се оттеглят в пещерите си.
   Еди се стегна и побягна по терасата в търсене на обратен път.

   Нина стигна до дъното на Криптата. Статуята на Кали я гледаше отгоре и ? се плезеше подигравателно с кървавочервения си език.
   Махаджан беше зад нея. След случилото се с двамата наемници, тя знаеше, че в никакъв случай нямаше да успее да го примами в обсега на друга бойна машина. Вместо това хукна по тесния коридор към стаята, където откриха ведите на Шива. Оръжията на богинята издрънчаха безсилно, когато тя мина по задействащите ги плочи.
   Коленичи на пода и се промъкна под гигантския крак. Махаджан вече беше стигнал до прохода. В помещението нямаше светлина - тя можеше да разчита само на спомените си от преди, за да намери онова, което търсеше...
   Железния прът, който блокираше машината.
   Тя го издърпа - но той попадна между зъбците на колелата, задвижени от тежестта на Махаджан.
   -      По дяволите! - извика тя и дръпна по-силно, но не успя да го освободи. Индиецът се напъха под крака...
   Натискът върху железния прът намаля. Нина го измъкна и механизмът се задейства. Кракът се спусна надолу, Махаджан реагира уплашено и запълзя по-бързо...
   Което беше грешка. Капанът бе измамил жертвата си - и грамадният крак падна върху нея като камък, какъвто всъщност си беше, и пречупи гръбнака на Махаджан. По пода плисна кръв. Последният звук, който излезе от устата му, беше мъчително гъргорене... и той се отпусна мъртъв.
   След няколко секунди кракът бавно се издигна. Нина го изчака да спре и отново напъха железния прът между зъбците.
   -      О, Боже... - рече тя, щом зърна отвратителната гледка в прохода. Тя избута половината на Махаджан настрани и предпазливо се промуши под окървавената статуя, избута другата му половина и забърза обратно към пещерата.
   Еди стигна до четвъртото ниво и се прикри зад една арка, за да планира по-нататъшното си изкачване. Заради множеството разрушения той трябваше да се катери изключително по изсечените в стените статуи поне до шестото ниво.
   Планът въобще не беше идеален. Макар че наемниците на Зек бяха принудени да се изтеглят, вероятността да го забележат, докато се изкачва, беше голяма. Но той не виждаше друг начин да стигне до върха.
   Стрелбата от хеликоптера спря веднага, щом наемниците намериха прикритие. Никой от тях не се виждаше на терасата - въпреки че хеликоптерът на Коил се снижаваше, за да вдигне сандъка.
   Щом се озовеше на борда на хеликоптера, те щяха да си тръгнат - и да унищожат всичко след себе си. Трябваше да действа веднага. Той се стегна, готов да се втурне напред и да започне да се катери...
   И изведнъж една ръка се стовари на рамото му.
   Той се завъртя рязко, готов да забие юмрук в лицето на нападателя си - но се спря изведнъж, установявайки, че това е Шанкарпа. Пазителят се сепна.
   -      Господи! - рече Еди. - Какво правиш, по дяволите?
   -      Видях те да падаш - отвърна Шанкарпа. Той носеше една „Мартини-Хенри” и торбичка с патрони. - Дойдох да те намеря.
   -      А Нина и Кит? Те добре ли са?
   -      Те влязоха в Криптата - не знам какво се е случило с тях.
   Еди погледна отново нагоре. Някой придърпваше поклащащите се ремъци навътре.
   -      Трябва да се кача там.
   -      Затова дойдох при теб. - Той посочи навътре в мрака. - Това е тунел. Той ще те отведе до моста на петото ниво. Това е най-бързият маршрут до Криптата. Хората ми щете прикриват, докато го прекосяваш.
   -      Значи сега реши да ни помогнеш?
   -      Баща ми ви вярваше. Но тези хора, семейство Коил - те са врагове на Шива. Те трябва да бъдат спрени. Ела, оттук.
   Приведен зад сандъка, Зек го привърза здраво към люлката. Пазителите продължаваха да стрелят спорадично по терасата, но ответният огън от хеликоптера ги принуждаваше да се прикриват. Не знаеше колко дълго щеше да ги задържи, щом забележеха, че съкровището им си отива, а и не го интересуваше. Той затегна последния ремък и заговори в микрофона.
   -Вдигайте!
   Въжето се изпъна и сандъкът бавно се издигна над терасата, увит в паяжина от мрежи и ремъци. Щом се озова във въздуха, хеликоптерът започна бавно да се отдалечава, за да могат спокойно да го вдигнат на борда, без да се притесняват, че ще се разбие в скалата.
   Зек хукна обратно към вратата, като междувременно даваше разпореждания на другия хеликоптер.
   -      Чинук на позиция! - нареди той. - Евакуираме се. Пригответе ракетите за изстрелване!
   Кит се опита да избута мъртвия наемник, но ръката на мъжа се удари в раната му и го заслепи от болка. Въпреки всичките си усилия той успя да го отмести съвсем малко - стърчащият от корема му меч се опираше в стената на гондолата. Той изруга и се опита да го издърпа изпод тялото...
   Подът се наклони.
   В първия момент той помисли, че е земетресение. Но след това чу металическо скърцане зад гърба си - и осъзна, че се движи самата гондола.
   Той погледна нагоре и за своя голяма изненада установи, че горещият въздух, вкарван от мангала, беше понапълнил балона и той опираше в тавана на пещерата.
   Гондолата отново помръдна, този път по-силно. Кит се намръщи от болката в крака. Балонът беше доста по-висок от Криптата и би трябвало да се пълни с нагорещен въздух на открито. А сега се издуваше твърде бързо и опря в тавана. От мангала се разхвърчаха искри и тъканта започна да гори.
   Кит ритна мъртвеца със здравия си крак и най-после успя да го отмести. Измъкна се навън, но залитна и падна отново - балонът се издигна над земята и летящият дворец се залюля под него.
   Нина беше почти излязла от прохода, прикривайки се в сенките, когато изведнъж чу силни шумове. Някой се опитваше да задейства една от бойните машини. Наемниците нямаше защо да го правят - може би Кит беше все още жив.
   Тя се изкатери върху плинта на статуята, за да види по- добре - и беше изненадана от гледката на грамадния балон, който се притискаше към тавана. Във вътрешността на украсения малък дворец гореше буен огън.
   Който обхващаше и останалата част от балона. Ако той се разкъсаше, горящата тъкан щеше да падне върху гондолата - и върху Кит.
   Без да се прикрива повече, тя хукна през пещерата, за да му помогне.
   Шанкарпа отведе Еди до стръмния тесен тунел, през изхода на който се виждаше другата стена на долината. Еди се огледа. В единия край се виждаше въженият мост. За негова голяма изненада някой издърпваше сандъка в кабината на хеликоптера.
   -      По дяволите, кутията е у тях!
   Лицето на Шанкарпа се сгърчи от гняв.
   -      Ще си платят за това - изрече той и зареди старата пушка. Прицели се в хеликоптера... но и двамата бяха принудени да отскочат назад заради вихрушката от сняг и пясък, породена от снижаващия се Чинук. Големият хеликоптер се придвижи бавно към грамадната статуя, а от спуснатата му задна рампа висяха въжета.
   Шанкарпа стреля по Чинука. Гръмотевичният изстрел от старото оръжие прозвуча почти болезнено в тясното пространство, но единственият резултат беше издрънчаване, когато куршумът отскочи от бронята. „Хюз 500” се беше оттеглил, за да направи място на по-големия хеликоптер, но стрелецът му продължаваше да дебне за издайническия дим от дулата на старите пушки - и бързо изстреля един откос по каменната арка.
   -      Трябва да отвлечеш вниманието на щурмовия хеликоптер - каза Еди. - Ако ме пипне, докато прекосявам моста, край с мен!
   -      Има един друг тунел, който ще ме отведе при останалите пазители. Ще им кажа да те прикриват, докато пресичаш.
   -      След колко време ще стигнеш при тях?
   -      Две минути.
   Еди погледна навън. Пилотът на Чинука се опитваше да доближи рампата колкото се може по-близо до терасата, за да могат наемниците да скочат вътре, вместо да се налага да се катерят по въжетата.
   -      Не разполагам с толкова време. Тръгвай - и гледай да стигнеш там колкото се може по-бързо.
   Шанкарпа тръгна към тунела.
   -      Какво смяташ да правиш?
   Еди се обърна към него.
   -      Да тичам като вятър!
   Въздушната струя от задния ротор на Чинука нахлу в Криптата, помитайки вековния прах. Нина примижа, когато пясъчната буря я връхлетя. Вятърът подхвана балона и пшцна- та гондола се разлюля като махало. Нина очакваше, че вихърът ще я запрати навътре в пещерата, но въздушните потоци се завихриха така, че я завъртяха и я подкараха към изхода.
   От балона изригнаха пламъци - дали защото над мангала имаше отвор или защото платното се беше разпрало от назъбените камъни, но това нямаше значение - изпусканият въздух вдигна голям облак от огнени искри във въздуха, които се посипаха като снежинки. Тя побърза да вдигне качулката си.
   Гондолата бързо губеше височина и се блъсна в обсадната машина, която се намираше до рампата. Нина зърна Кит, който отскочи - или беше отхвърлен - от вратата, след което цялата грамада се разби на пода, събаряйки мангала, който беше запален пръв.
   Самият балон изгаряше със застрашителна скорост, големи части от платното вече бяха станали на пепел. Въздухът се насити с дим. Кашляйки, Нина се промъкна между пламъците с надеждата, че Кит не е бил погълнат от тях.
   Еди погледна към Чинука. Той се рееше несигурно над долината, като задната му рампа едва докосваше ръба на терасата. Еди забеляза Зек да изтичва приведен навън и да маха с ръка на хората си да се качват в хеликоптера.
   Нямаше време да чака прикриващата стрелба. Времето му изтичаше - скоро наемниците щяха да си тръгнат и на сбогуване да изстрелят ракетите си по Криптата.
   И по Нина.
   Еди хукна по въжения мост, протегнал ръцете си встрани, за да пази равновесие, прескачайки по две дъски наведнъж. Все още не се чуваха изстрели от старите пушки. Той погледна към стрелеца на „Хюз 500”...
   Мъжът го забеляза и малкият хеликоптер се завъртя, за да може картечницата да го вземе на мушка.
   Еди продължи да тича под дъжда от куршуми.
   Зак чу стрелбата и погледна надолу. Видя как малкият хеликоптер обстрелва бягащата по въжения мост фигура.
   Чейс! Англичанинът определено знаеше как да оцелява, призна той с неохотно възхищение. Но късметът му със сигурност се изчерпваше - щурмовият хеликоптер можеше да използва трасиращ снаряд, за да „насочи” огъня си върху целта. Един удар и той щеше да е свършен - ако преди това дъждът от куршуми не разбиеше моста под краката му.
   Но Зек не можеше да си позволи да остане и да гледа. Последните петима наемници скочиха на рампата и останалите ги издърпаха навътре. Зад тях вървеше Тандон, но той не се качи на борда.
   -      Влизай вътре! - заповяда Зек.
   -      Трябва да изчакаме Дхирен - настоя Тандон.
   -      Няма време! Трябва да...
   В този миг два различни звука го разтърсиха едновременно. Първият беше мощният залп на пушките на пазителите, които откриха огън по хеликоптера, а вторият беше експлозията в Криптата.
   Няколко секунди по-рано Нина намери Кит, превит от болка, стиснал ранения си крак. Тя го изтегли по-далеч от горящите парчета плат, които се сипеха върху струпаните наоколо съкровища...
   И в следващия миг бяха съборени на земята от експлозия.
   Ракетите!
   Горящите искрички, разпръсквани от мангала, бяха подпалили струпаните зад рампата на виманата ракети.
   Избухна втора ракета - после трета се изстреля нагоре, заби се в тавана и се взриви като бомба.
   -      Господи! - изкрещя Нина, придърпвайки Кит под статуята под дъжда от искри. Покрай тях прелетя друга ракета, устремявайки се към дъното на пещерата като гигантски фойерверк.
   Еди нямаше представа какво става, когато чу взривовете в Криптата - знаеше само, че пазителите са го спасили от смърт. Поне два от изстрелите им бяха улучили щурмовия хеликоптер и той бързо се спускаше надолу.
   Еди прескочи една надупчена от куршуми дъска и продължи да тича по моста. Почти бе стигнал до края му, но го чакаше преодоляването на още две нива...
   Зек сграбчи Тандон.
   -      Веднага се качвай в хеликоптера! - Той бутна индиеца към зейналата паст на Чинука...
   А към тях се устреми нещо черно, следвано от огнена опашка.
   Експлозията на първата ракета беше запратила останалите в различни посоки. Една се приземи между двете високи стени на рампата, с насочен към отворената врата нос... а фитилът ? съскаше и искреше.
   Огънят стигна до опашката ?...
   Ракетата се изстреля, направлявана напред от двете стени. Излетя през входа, профуча покрай Зек и Тандон, които се хвърлиха встрани, и се озова право в трюма на Чинука.
   Един от наемниците, покрай които беше прелетяла, се подпали, друг едва не беше обезглавен от цилиндъра, който го удари по главата. Ударът промени траекторията ?, ракетата се удари в тавана и отново падна на пода.
   В кабината.
   Удари се в централната конзола с уреди и се замята лудо насам-натам, пръскайки искри в лицата на пилотите. Те се разкрещяха, размятаха ръце от непоносимата болка — и пуснаха лостовете за управление.
   Чинукът се завъртя бясно, отделяйки се от терасата. Горящият наемник падна през страничния люк, друг от мъжете беше запратен срещу твърдата метална стена. Зек и Тандон се хвърлиха на земята и роторните перки профучаха над главите им.
   Фитилът на ракетата догоря докрай - и тя се взриви, разбивайки стъклата на кабината. Пилотите бяха мъртви, уредите за управление разбити, хеликоптерът се устреми надолу в смъртоносен свредел...
   Право към въжения мост.
   Еди беше изминал три четвърти от него и бързо приближаваше към дъската, която се беше счупила под него при първото му преминаване, когато чу новата експлозия, по-близка, но някак странно заглушена. Той се огледа за причината...
   -      Ох, мамка му! - изпъшка той.
   Чинукът летеше към него и от разбитата му кабина струеше пушек.
   Еди хукна напред, без да се интересува дали дъските ще издържат тежестта му. Искаше просто да се отдалечи макси- мално от онова смъртоносно размазано петно на предния ротор, чиито перки разсичаха въздуха като гигантски циркуляр...

   29.

   Еди се хвърли напред, преди перките да се забият в моста на по-малко от метър зад него.
   Прерязаните въжена изплющяха като камшици. Чинукът изрева край него, вдигайки вихрушка от сняг с перките си. Бурята почти го заслепи; той се беше вкопчил с едната си ръка в дъските на съборения мост и се залюля заедно с него. Стената се приближаваше застрашително към него...
   Другата му ръка успя да се хване за едно от висящите въжета миг преди мостът да се блъсне в скалата. Дъската, за която се държеше, се счупи, и той увисна на въжето като топуз на махало. Отгоре му се посипаха парчета отчупено дърво.
   Чинукът се блъсна в скалата и се взриви; колосалният гръм разтърси долината. Пред прохода се посипаха големи камънаци и горящи отломки, скривайки го зад огромен облак от прах, сняг и черен пушек.
   Еди потърси място, където да се захване по-добре. Ръката му напипа здрава дъска и той примигна, когато в средния му пръст се заби треска. Издърпа се нагоре. Остатъците от моста се бяха превърнали в потрошена стълба. Някои от дъските - които сега играеха ролята на стъпала - бяха счупени, други изобщо липсваха, но все пак бяха останали достатъчно, за да може да се изкатери до петото ниво.
   Стиснал здраво въжето, той издърпа със зъби трисантиметровата треска от пръста си и започна да се изкачва нагоре.
   От борда на хеликоптера „Дхрув” Коил гледаше зашеметен горящите останки на Чинука.
   -      Какво стана? - попита той в микрофона си. - Зек, какво се случи?
   Минаха няколко секунди, преди босненецът да успее да отговори.
   -      Ракета - не знам откъде се появи. Всичките ми хора са мъртви!
   -      А Чапал и Дхирен?
   -      Вашият човек Тандон е с мен. Другият... - Той млъкна, след като от пещерата се разнесе нова експлозия. - За другия не знам. Сигурно е мъртъв.
   -      Прамеш, ведите са у нас - каза Ванита. Тя потупа сандъка, който лежеше на сигурно място в кабината. - Да тръгваме.
   -      Чапал е все още там, долу... освен това искам да се уверя, че Чейс и доктор Уайлд са мъртви - отвърна твърдо той. - Пилот, приближи се до скалата. Кажи на щурмовия хеликоптер да ни прикрива. - Дхрувът се завъртя и се насочи обратно към Криптата.
   Еди стигна до върха на импровизираната стълба и видя отпечатъците в снега, където групичката им беше минала по-рано през деня. Връхлетя го нов облак сняг и хеликоптерът на Коил се появи над главата му, спускайки люлката.

   * * *

   Нина надникна иззад статуята. Повечето от ракетите се бяха изстреляли или взривили, а барутът в останалите беше изветрял, точно както беше предположил Еди.
   Но все пак си бяха опасни. Експлозиите бяха спрели, но огънят продължаваше да гори и Криптата се изпълваше с пушек. Повечето от съкровищата щяха просто да почернеятот саждите, но въпреки това имаше достатъчно дърво и платно, за да поддържат пламъците.
   -      Можеш ли да се движиш? - попита тя Кит.
   -      Мисля, че ще се наложи - отвърна той, подтискайки кашлицата си.
   Тя му помогна да се изправи и двамата започнаха да се придвижват към изхода.
   Заобиколиха отдалеч района около рампата, в случай че някоя изостанала ракета се взриви - но изведнъж се спряха, забелязвайки двете фигури до входа.
   -      По дяволите - промърмори Нина, разпознавайки Тандон. - Не можем да излезем там, те ще ни убият. - Тя се огледа за нещо, което би могло да им помогне и го забеляза до преобърнатата гондола. - Почакай тук - каза тя и облегна Кит на стената. - Ей сега се връщам.
   Люлката продължаваше да се спуска над Зек.
   -      Ти се качвай пръв - каза му Тандон. - Дхирен все още може да се появи. А ако Уайлд и Чейс са още живи, искам да се погрижа да променя това.
   Зек кимна, наблюдавайки спускащата се люлка - но погледът му беше привлечен от някакво движение. Някой тичаше по долната тераса. Той едва не се разсмя.
   -      Чейс! Сигурно сее събудил много рано тази сутрин.
   Тандон не познаваше босненската поговорка, но разбра значението ?.
   -      Късметът му свърши. Дай ми оръжието си.
   Зек измъкна своя МП5К и му го подаде.
   -      Ето - рече той и се пресегна към люлката. - Изчакай да се приближи. Тогава ще разберем колко е буден.
   Еди стигна до следващата поредица стъпала и започна да се изкачва по тях към седмото ниво. До разрушеното стълбище забеляза двама мъже: Зек и Тандон, които се готвеха да се качат на хеликоптера...
   Тандон се целеше в него с картечен пистолет.
   Зад гърба му тъмнееше входът към пещера. Еди се плъзна по снега, готов за отстъпление...
   Тандон стреля точно когато англичанинът се подхлъзна, опитвайки се да се върне назад и да се прикрие. Макар и неточен от такова разстояние, картечният пистолет можеше да засипе терасата с куршуми...
   Разнесоха се изстрели от друг МП5К... от вътрешността на Криптата. Два куршума профучаха покрай него - но третият го улучи в бицепса, откъсвайки неравно парче месо. Тандон изрева и изпусна картечния пистолет, който се плъзна по стъпалата и падна на дъното на долината.
   Зек тъкмо беше затегнал ремъците. Той се извърна и видя Нина да излиза от Криптата, стиснала здраво пистолета на наемника, който Кит беше убил. Това, че беше успяла да улучи едва от толкова близко разстояние му подсказа всичко, което трябваше да знае за нейните умения в стрелбата - и той реши да рискува с предположението, че за разлика от съпруга си, тя няма истински инстинкт на убиец.
   -      Вдигни ме веднага! - извика той в микрофона си. - Тандон, хвани се за мен!
   Макар и ранен, Тандон реагира бързо. Зек се наведе, индиецът скочи и обхвана с пръсти китката му. Те се залюляха над долината, пилотът на хеликоптера увеличи мощността и се отдалечи от скалата.
   Нина се затича към перваза, целейки се в двамата мъже - но не можа да се насили да стреля отново. И двамата бяха невъоръжени, единият беше ранен и убийството им нямаше да повлияе по никакъв начин на плана на Коил. Тя знаеше, че Еди така или иначе щеше да стреля, но това не беше нещо, което тя би направила. Успя само да процеди през зъби: „Мамка му!”, докато двамата се издигаха нагоре.
   По кого ли беше стрелял Тандон? Тя погледна към долна- та тераса, но не видя никого - и тогава от входа на пещерата се подаде една позната глава. Изпълниха я радост и облекчение.
   -Еди!
   Той й махна с ръка, затича се по перваза и скочи на стълбището.
   -      Здрасти, скъпа!
   Тя го целуна.
   -      О, Господи! Мислех, че може да си мъртъв!
   -      Ще трябва доста повече да се помъчат. А и Шанкарпа и момчетата му помогнаха. А Кит как е?
   -      Добре е - вътре е. Но трябва да го измъкнем оттам - пещерата се пълни с дим.
   -      Да, виждам. - Над вратата се кълбяха черни облаци. - Добре, да го изведем, а после...
   Засилващото се бучене ги накара да се обърнат. Щурмовият хеликоптер се приближаваше. Докато го гледаха, картечницата се прибра вътре и беше заменена от друго оръжие.
   Противотанков гранатомет РПГ-7.
   На борда на хеликоптера операторът на лебедката издърпа Тандон в кабината. Зек го последва, като бързо се освободи от ремъците и затръшна люка.
   -      Уайлд и Чейс са все още живи - докладва той.
   -      Но не за дълго - изръмжа Ванита. - Щурмовак! Унищожи Криптата! Убий ги!
   Кит излезе с куцукане от Криптата - но Еди и Нина го пресрещната и побързаха да го вкарат обратно вътре.
   -      Какво става?
   -      Нищо хубаво, както обикновено! - отвърна Еди. - Нина, дай ми пистолета. - Той взе оръжието и двамата помогнаха на Кит да се настани до едното каменно крило на вратата. Щурмовият хеликоптер се обърна към тях, стрелецът се наведе напред, завъртайки цилиндричното руско оръжие по дължината на летателния апарат; изгорелите газове щяха да предизвикат истинско опустошение в кабината.
   Еди стреля пръв, целейки се високо, за да компенсира липсата на точност на пистолета. Куршумите се посипаха върху плексигласовия покрив на приближаващия се хеликоптер. Той изпука, няколко куршума успяха да проникнат вътре, но нямаха достатъчно мощ, за да нанесат големи щети.
   Но това не се отнасяше до гранатомета. От дулото му блъвна пушек и тъмната точка на гранатата се устреми към терасата...
   Еди се хвърли зад вратата. Гранатата се взриви и покрай него се посипаха каменни късове. Точно преди да стреля, пилотът на хеликоптера беше променил посоката, уплашен от куршумите и стрелецът беше пропуснал входа на Криптата.
   Но въпреки това взривът беше нанесъл достатъчно щети. Част от стълбището се откъсна с гръмотевичен трясък и се стовари в долината, последвана от парче от терасата.
   Еди погледна навън.
   -      Гръм и мълнии!
   -      Любимите ми думи - изпъшка Нина, прикривайки се зад него. — Какво... олеле...
   Сякаш някакъв великан беше отхапал част от терасата. Нямаше повече от половината, а останките от стълбището се въргаляха долу в ниското.
   А след разрушаването на стълбата вече нямаше как да достигнат до долните тераси. Пропастта беше повече от девет метра: дори най-прочутият олимпиец не би успял да я прескочи.
   Хеликоптерът се оттегли, а стрелецът издърпа гранато- мета навътре, за да презареди. Еди провери пистолета си. Оставаха му само три патрона. Трябваше му наистина голям късмет, за да улучи някого на борда на хеликоптера, а тъй като пилотът вече знаеше, че е въоръжен, следващата граната вече щеше да бъде изстреляна от безопасно разстояние. РПГ-7 имаше обхват над половин километър.
   -      Да не би случайно да намери друг изход оттук?
   Нина нещастно поклати глава.
   -      А ако потърсим въже и се спуснем долу?
   -      Ще отнеме много време. Трябва ни по-бърз начин... - Той се обърна назад.
   -      О, не! - рече твърдо тя, когато забеляза как очите му се впиват във виманата, която стоеше на върха на рампата.
   -      В никакъв случай. Няма да излетим оттук върху някакъв си проклет древен глайдер!
   -      Знаем, че работи - отвърна Еди, който повдигна Кит и го поведе към рампата. - Онзи твоя човек от Атлантида казва, че свещениците са слезли с него от планината.
   -      Това е било преди единайсет хиляди години! - възрази тя.
   -      Може пък това да не е чак толкова старо.
   -      Достатъчно старо е! Освен това не знаеш как да го управляваш!
   -      Карал съм глайдер - настоя Еди и тръгна да се изкачва по рампата. - Е, веднъж поне. Кит, ще се наложи да скочиш в него.
   -      Само да знаеш, че съм съгласен с Нина - отвърна Кит, присвивайки очи при всяка крачка. - Според мен не е безопасно.
   -      Да бъдеш улучен от проклетото ерпеге също не е!
   -      Лоша идея - промърмори Нина, бързайки към другата половина на рампата. — Много, много лоша.
   -      В началото беше много впечатлена - каза Еди, достигайки до виманата. Той помогна на несигурния индиец да се настани на платформата под крилото, след което огледа ракетата.
   -      Като археологическо откритие то е разтърсващо. Като самолет е по-скоро размазващо!
   -      Останалите машини работеха - може би и тази са я направили да трае вечно. Подай ми кибрита и се качвай на борда. - Той откъсна края на фитила и взе кибрита от Нина.
   -      Така, мятай се на платформата и... се дръж здраво.
   Нина легна до Кит. От дървените греди на крилата висяха кожени ремъци; тя предположи, че те задържат пътниците за местата им, но нямаше време да се привързва - простоги уви около китките си и ги стисна здраво, опирайки краката си в рамката. - Ох, по дяволите, какво правим...
   Еди пална една кибритена клечка и я доближи до фитила. Той се запали със съскане и посипа искри.
   -      Хюстън, готови сме за полет! - извика той, нагласяйки се между Нина и Кит, и хвана въженцата, за да измъкне подпорите изпод плъзгачите на виманата.
   Глайдерът измина със скърцане няколко сантиметра -      и спря.
   -      Добре, не се получи както се надявах - рече Еди с намръщено лице. Той се хвана за нещо, което според него бяха ръчки за управление, и погледна назад, установявайки, че фитилът е почти изгорял. - Дайте да го поразклатим, преди да ни изстреля!
   Те започнаха да клатят рамката. Плъзгачите изскърцаха и леко помръднаха.
   -      По-силно, по-силно! - извика Нина. - Поне този път наистина не искам да закъсам на пистата!
   Пореден обединен натиск...
   Ракетата избухна - точно когато глайдерът се освободи.
   Корозиралите люспички бяха заменени от дъжд от искри и летящата машина заскърца надолу по рампата. Преди да се усетят, вече бяха стигнали дъното и гравитацията ги притисна към шините, докато глайдерът се приготви за скок...
   И полетя.
   И тримата изкрещяха, когато виманата премина през вратата и прелетя над счупената тераса. Виковете се засилиха, когато отдолу се чу гръм - от хеликоптера бяха изстреляли нова граната. Тя удари рампата и се взриви под дъжд от натрошени камъни. Едната половина на конструкцията се срути, смазвайки няколко от паркираните глайдери.
   Но Еди, Нина и Кит се интересуваха повече от собствената им машина. Ракетата я тласкаше напред, но глайдерът вече не набираше височина - беше достигнал върха на па- раболичната си траектория и неумолимо се спускаше надолу. Дървените криле скърцаха заплашително. Еди натисна ръчките напред, с надеждата, че виманата ще реагира като истински глайдер и ще изравни траекторията си, но това само стесни ъгъла ? на падане.
   Нина забеляза Шанкарпа и останалите оцелели пазители да ги наблюдават изумено, докато прелитат над тях - но бързо ги изгуби от поглед, когато глайдерът се спусна нанивото под най-горната тераса.
   -      Добре ще е, да ни вдигнеш нагоре. Нагоре, нагоре!
   -      Опитвам се, по дяволите! - изкрещя Еди. Щом бутането напред ги запращаше надолу, може би дърпането назад щеше да ги вдигне нагоре...
   Той дръпна силно дървените ръчки. Крилата отново заскърцаха заплашително, платото се нагъна и заплющя. Но като че ли се беше получило - носът на виманата започна да се издига нагоре...
   -      Еди, внимавай! - извика Кит. Щурмовият хеликоптер се появи и започна да се спуска към тях.
   -      Ох, мамка му! - Еди нямаше представа как да направи завой. Той блъсна ръчките встрани с надеждата, че глайдерът ще свие навътре. Получи се - виманата зави наляво.
   Но сега летеше право към скалата и изсечените в нея статуи протягаха ръце към крехките ? криле...
   Той премести ръчките в противоположната посока и ги придърпа към себе си, за да набере височина. Виманата прелетя покрай хеликоптера и беше повлечена от низходящата тяга. Ракетата й продължаваше да гори и ги тласкаше напред по долината с увеличаваща се скорост.
   Към надвисналите в края ? скали.
   От отломките на Чинука се издигаше гъст дим, но той не можеше да скрие сивата скална грамада, която се издигаше пред тях.
   -      Каквото там направи, за да ни издигнеш - рече Нина с уплашен глас, - направи го пак!
   Еди дръпна с всички сили ръчките към себе си. Дървото започна да пропуква. С наближаването на заснежения връх виманата започна да се издига, но глайдерът губеше скорост, дори мощността на ракетата не можеше да надвие теглото на трима души.
   -      Хайде, негоднико - изпъшка той. Ако не успееха да се издигнат още, щяха да се разбият в скалната стена, малко под върха. - Хайде, мамка му, хайде!
   Крилата изпукаха, платното се опъна докрай - но като че ли нямаше да успеят...
   Нина изпищя и те се удариха - и продължиха да се плъзгат надолу, разбивайки голямата снежна пряспа върху скалата. Тя изплю снега от устата си.
   -      Мили Боже, Еди!
   -      Изобщо не се притеснявах - излъга той. Те прелетяха над прохода в хребета, въздушните потоци ги повдигаха дори още по-нагоре. Под тях се разкри планината Кедарнат. Небето беше много по-ясно от предишните два дни и погледът им стигаше чак до равнините. - Погледнете! - извика той и се засмя. - Успяхме, още летим! Да! - Той пусна едната ръчка, за да раздвижи пръстите си. - Вярно, че слухът ми е прецакан, и какво от това! Не ми трябват уши да им сритам задниците!
   -      За това наистина не ти трябват - отвърна Нина, като дори успя да се усмихне.
   -      Не искам да звуча негативно - обади се Кит, който беше примижал здраво, - но все още не сме си живи и здрави у дома.
   Еди посочи с пръст на югозапад.
   -      Но не сме и много далеч. Бихме могли да отлетим до Кедарнат с това нещо. Може би дори до Гаурикунд!
   -      Също като свещениците на Шива — рече Нина. - Това е невероятно! Плашещо, но невероятно!
   Кит прозвуча по-прагматично:
   -      Можеш да летиш с него... но можеш ли да го приземиш?
   -      Скоро ще разберем, нали? - отвърна Еди и направи завой на югозапад.
   Ракетата изпука и изфъска, след което угасна. Нина погледна назад, за да се убеди, че нищо не гори - и забеляза, че не са успели да избягнат всички заплахи, които ги дебнеха в долината.
   -      Еди! Хеликоптерът ни преследва!
   Щурмовият „Хюз 500” се беше впуснал в преследване на нищо неподозиращата плячка и се движеше с пълна скорост след виманата. Стрелецът беше прибрал гранатомета и отново беше извадил картечницата.
   -      По дяволите! — изсъска Еди. Дори да не успееше да ги свали, летателният апарат можеше да ги последва до мястото, където щяха да се приземят, и да ги простреля от въздуха - или дори да ги разбие, като прелети над тях и да използва въздушната струя на ротора като оръжие. Ако искаше да оцелеят, трябваше по някакъв начин да се отърве от хеликоптера - но как?
   Гледката напред му даде отговора. Той натисна ръчките и обърна виманата към планината.
   -      Какво правиш? - извика Нина, изпълнена със страх при вида на приближаващия се връх.
   -      Имам план.
   -      Добър ли е?
   -      Сигурно не - но само него имам! - Той погледна назад. Хеликоптерът се намираше на около петстотин метра зад тях и се приближаваше. - Кажи ми като насочи картечницата към нас.
   Нина погледна през рамо, докато Еди съсредоточи вниманието си към приближаващата се планина. Макар небето да бе сравнително чисто, променливото време в Хималаите беше струпало гъсти облаци около планината Кедарнат. Един от тях привлече вниманието му. Снижи се към него.
   Крилете на виманата отново се разклатиха. И макар че продължаваха да се издигат, стръмната планина се приближаваше застрашително към тях.
   -      Еди, картечницата! - предупреди го Нина. Той дръпна ръчките настрани и виманата зави наляво. Трасиращите куршуми профучаха покрай дясната им страна. Преди следващия откос той зави в тяхна посока; този път куршумите профучаха от ляво.
   По-близо от всякога. Еди дръпна ръчките към себе си, за да набере височина, и се насочи към клиновидния куп облаци, който се стелеше по планинските склонове. Нина извика отново и той пак сви вдясно, избягвайки поредната порция куршуми, като се приближаваше все повече до планината...
   Този път куршумите улучиха едното платно; разнесе се и ужасяващото пропукване на дърво: беше улучена едната подпорна греда. Виманата се наклони и зави наляво, губейки подемната сила от тази страна. Еди издърпа с всичка сила ръчките, за да компенсира. Вече се намираха почти под облаците, гъстата сива маса се кълбеше над планинските склонове...
   Облак-знаменосец. Предвестник на буря.
   А те летяха право към него.

   30.

   -      Не се разпадай! - умоляваше Еди древната летателна машина, докато скърцането и тракането от повреденото крило се засилваха.
   -      Ще стрелят! - проплака Нина. Към тях полетяха нови трасиращи куршуми, които се забива в скалата...
   Внезапно силен порив на вятър подхвана виманата и я издигна над скалата с невероятна скорост. Буреносните въздушни потоци се движеха нагоре, придавайки на облака-знаменосец отличителния му вид - и ги носеха право към средата му.
   Видимостта беше сведена почти до нула, виещите ветрове ги блъскаха от всички страни. Единственото, на което Еди можеше да се надява, беше да дърпа ръчките достатъчно силно, за да държи глайдера по-далеч от планината.
   Към пропукванията на простреляното крило се прибави почти гръмотевичен трясък - другата подпорна греда също беше поддала. Виманата се разпадаше...
   Те излетяха от облака-знаменосец - толкова близо до скалата, че можеха да се протегнат и да я докоснат. Еди направи рязък завой с глайдера, отдалечавайки се от нея. Въпреки че вихрите им помагаха, те губеха скорост, имаше опасност да спрат...
   Писък на двигател и бръмчене на перки - хеликоптерът изскочи от облаците.
   Той също беше повдигнат от вихрите, но крилете на виманата я бяха понесли почти паралелно на стръмния склон, а хеликоптерът се появи твърде близо до безмилостната скала... Роторните перки се удариха в нея и се натрошиха на парчета. Хеликоптерът изгуби цялата си подемна сила и корпусът му се стовари върху планинския склон. Стрелецът, който се беше показал отвън, за да открие мишената си, беше размазан по скалата и от него остана само една дълга червена линия. Хеликоптерът се взриви на хиляди парчета и заля буреносния облак с дъжд от пламтяща течност.
   Бяха се справили с едната опасност - но над тях надвисваше друга. Вятърът подхвърляше виманата, разкъсаното крило пляскаше яростно. Еди прехвърли единия си крак през глезена на Кит, помагайки му да не се плъзга, и отново насочи носа на глайдера надолу към подножието на планината.
   -      Така! Остава ни само да се надяваме, че това нещо няма да се разпадне! - извика той.
   Нина погледна напред. Докато подминаваха облака, тя забеляза едно село, което се гушеше в полите на планината.
   -      Колко е разстоянието?
   -      Около пет километра — но ще се опитам да стигна колкото се може по-навътре в долината - ох! - Виманата рязко пропадна, преминавайки от бурните възходящи течения в по-спокоен въздух.
   -      Няма да е зле, ъъъ, да премислиш - каза Нина.
   -      След всичко, което преживяхме, нямам намерение да умирам в самолетна катастрофа. — Той отново дръпна ръчките към себе си. - Може пък да хванем някой въздушен поток.
   -      А може и просто, нали се сещаш, да се приземим - възрази тя.
   -      Трябва да наберем още малко височина и после ще полетим право към долината.
   -      Долината, която е пълна с големи камъни и реки, както и други неща, в които не бихме искали да се блъснем?
   -      Я, колко е придирчива!
   -      Аз също подкрепям плана за незабавно приземяване
   -      намеси се и Кит.
   -      И да вървиш надолу с тоя крак?
   -      По-добре, отколкото да остана без крака!
   С приближаването към долината вятърът се засилваше. Еди вдигна носа на виманата, тя бавно започна да се издига.
   -      Видяхте ли? Знам какво правя - не съм просто едно красиво лице!
   -      Господи, дано си прав! - рече Нина.
   Той изпухтя.
   -      Посочи ми един път, когато не съм бил прав.
   -      Когато отиде в Швейцария да спасяваш София и накрая се оказа, че ? помагаш да открадне атомна бомба?
   -      Да, помислих си, че ще кажеш това - промърмори той, смушквайки Кит. - Виждаш ли, това е проблемът на брака. Съпругите помнят всяко проклето нещо...
   -      Ще си спомня думите ти, ако доживея да се оженя - отвърна Кит.
   Еди се ухили, след което насочи вниманието си към опитите да задържи глайдера във въздуха. Трябваше да жертва скоростта за сметка на височината, като рискуваше да изгуби скорост всеки път, когато се издигаше.
   Прелетяха над селото и криволичещата линия на реката, която течеше надолу към долината. Той леко зави, следвайки курса ?.
   -      Виждате ли? Много по-добре е от ходенето.
   -      Остават ни още тринайсет километра - напомни му Нина. - Освен това се снижаваме.
   -      Планината също.
   -      Спускаме се все по-бързо.
   -      Мислех, че ти се иска да се спусна по-бързо!
   -      Еди!
   -      Ще успеем - увери я той.
   Но вече бяха изгубили поне половината от първоначалната си височина. Еди отново вдигна носа, свистенето на вятъра леко започна да утихва с намаляването на скоростта им. Когато изравни, се почувства като безтегловност, както в увеселителните влакчета, след което отново започнаха да се спускат.
   По-бързо от преди. Откъм повреденото крило се разнесе слабо съскане от разкъсваща се тъкан и виманата се наклони надолу. Еди бързо компенсира, но този път трябваше да вложи повече усилия.
   -      Добре де, ще стигнем само донякъде.
   Нина започна да се оглежда за потенциално място за приземяване. Преминаваха над сравнително ниска предпланинска област в близост до селото, носеха се над неравни склонове, през които реката си беше прорязала клисура.
   -      Колко ни остава?
   -      Не знам — три километра. Ако извадим късмет.
   -      Добре, добре - рече Нина, опитвайки се да не изпадне в паника. - Дръж се вдясно, по-далеч от реката. - Тя се вгледа в далечината с присвити очи, забелязвайки тъмнисенки, които с приближаването им придобиваха форма. Бяха слезли до такава височина, където вече вирееше по-разнообраз- на растителност. - Еди, онези храсти - ако успеем да стигнем до тях, те ще омекотят кацането ни.
   -      Дано - отвърна той. Ако се движеха твърде бързо, щяха да минат право през тях - и да се забият в клисурата. - Дръжте се здраво!
   Те се спуснаха към долината, профучавайки над вълнистия терен - който обаче се приближаваше застрашително бързо. Храстите бяха пръснати из долината като снопчета косми от четка за рисуване. Еди откри едно по-гъсто обрасло местенце и пресметна разстоянието до него. Ако забавеше максимално скоростта си и после се спуснеше рязко, би могъл да ги хване, преди отново опасно да ускори.
   Тук важните думи бяха „би могъл”.
   Той направи последни корекции в курса.
   -      Добре, спускаме се.
   Кит изгаеда приближаващата се растителност с все по- нещастно изражение на лицето.
   -      Ами ако не ни спре?
   -      Тогава ще разберем чия религия е била права! Пригответе се, готови... дръж се!
   Той дръпна ръчките с всички сили. Носът на виманата рязко подскочи нагоре, дървото изстена. Набираха височина, но забавяха, забавяха...
   -      Сега! - Той натисна ръчките напред. Носът се спусна...
   Твърде късно. Движеха се твърде бавно – виманата спря и започна да пада почти вертикално.
   -      Ох, мамка му, мамка му!
   Той се вкопчи отчаяно в ръчките. Нещо в крилото изпука. Земята се приближаваше застрашително към тях...
   Платното на крилете изплющя, улови вятъра и се изпъна за последен път. Виманата се стрелна напред като безстрашна птица, която се гмурка почти до земята, преди отново да се издигне нагоре. Нина изпищя и прикри очите си с ръка, а глайдерът мина с гръм и трясък през храстите, вдигайки облак от сняг.
   Но не спря.
   Виманата изтръгна храстите от пръстта. За миг изглеждаше, че отново ще се издигне - но след това със силен трясък крилата най-после се отчупиха и глайдерът се плъзнавърху шините си, влачейки след себе си счупените подпори и накъсаната коприна.
   Но въпреки това не спря. Превърна се от летателен апарат в шейна и се плъзна надолу по склона с нарастваща скорост.
   Щом зърна накъде са се запътили, Нина бързо разви ръцете си от ремъците.
   -      Ще паднем в реката!
   -      Всички да слизат! - рече Еди.
   -      Какво ще правим? - попита Кит и очите му се разшириха при вида на бързо приближаващата се клисура.
   -      Просто скачай! - Еди го хвана и скочи от задната част на платформата. Нина го последва. Паднаха на земята и се затъркаляха след бившето си превозно средство. Колкото и да се стараеше, Еди все пак изпусна Кит. Двамата мъже се разделиха и продължиха да се плъзгат по гръб.
   Нина, като най-лека, първа спря заради грамадната купчина сняг, която беше събрала пред себе си. Тя надигна замаяно глава и видя двата снежни фонтана, които продължаваха да се плъзгат.
   -      Еди! - изкрещя тя, а потрошената вимана излетя през ръба на клисурата и се разби окончателно върху скалите.
   Еди също забеляза внезапното изчезване на глайдера. Той протегна ръце и крака, за да забави плъзгането си и заби токовете на ботушите си в снега.
   Усети как подметките му откъртват малки камъни от скованата от лед земя, а след това - нищо...
   След миг се досети, че е спрял. Отърси снега от лицето си и внимателно се надигна. Двата му крака стърчаха от ръба на клисурата. На петнайсетина метра отдолу реката влачеше останките от виманата.
   Той се издърпа нагоре към по-стабилна земя. Нина слизаше надолу по склона, препъвайки се, а Кит лежеше на една страна, спрял на трийсетина сантиметра от ръба на пропастта.
   -      Добре ли сте? - попита Еди с прегракнал глас.
   Кит леко разклати лявата си китка.
   -Ръката ми...
   Еди я прегледа. Не му изглеждаше счупена, но предположи, че е лошо разтегната. Използва колана си, за да му направи импровизирана превръзка през рамото, и после двамата с Нина му помогнаха да се изправи.
   -      Намираме се на около шест километра от Гаурикунд — каза той, припомняйки си географията на терена от спускането им. - Смяташ ли, че ще се справиш?
   Кит успя да се усмихне.
   -      Е, поне надолу по хълма ще успея.
   -      Ще се оправиш. Хвана ли го, Нина?
   Тя подкрепяше индиеца от другата страна.
   -      Хванах го. Готов ли си, Кит?
   -Готов съм.
   Започнаха да се спускат по хълма.
   -      Значи... това е то археологията?
   -      Да. Не е ли страхотно? - попита Нина с натежал от сарказъм глас. - Точно когато си мислиш, че от това по-лошо няма накъде, и нещата отново се объркват.
   В долината отекна буботещо тракане.
   -      Като сега, например - каза Еди. В далечината се виждаше червено-белият хеликоптер на семейство Коил, който се беше запътил към тях.
   -      О, Боже! - възропта Нина. - Защо не ни оставят на мира?
   -      Към онези храсти - каза Еди, сочейки към покрития със сняг храсталак наблизо. Двамата избутаха Кит дотам и се свиха край тях, наблюдавайки напрегнато приближаването на хеликоптера. Дали пътниците му бяха забелязали спускането на виманата - и сега Зек се подготвяше за стреля по оцелелите? Хеликоптерът се приближи, премина почти над главите им...
   И продължи да се отдалечава на юг.
   -      Сигурно се връщат в Делхи - рече Нина, наблюдавайки го как изчезва в далечината.
   -      Страхотно - каза Еди. - Те ще са там след един час, а ние, ако имаме късмет, ще стигнем до Гаурикунд до падането на нощта. Може би трябваше да ги спрем на стоп.
   Кит поклати глава.
   -      Дори аз предпочитам да ходя пеша.
   Еди и Нина се усмихнаха, подхванаха Кит от двете страни и започнаха дългото пътуване в долината.

   * * *

   Изчисленията на Еди бяха точни: когато най-накрая стигнаха до Гаурикунд, вече беше се беше стъмнило. Първо се погрижиха за Кит, но основната му задача беше да се обади в квартирата на Интерпол в Делхи. За нещастие новините, които получи след доклада си, не бяха добри - семейство Коил вече бяха напуснали Индия на борда на частния си самолет.
   Веднага беше уреден хеликоптер, който да откара изтощените пътешественици в столицата. След като докладва в Интерпол, Кит беше отведен да се погрижат за раните му. Нина и Еди също бяха разпитани, преди лекар да прегледа и техните наранявания, които бяха незначителни. След това ги оставиха сами в конферентната зала - нямаше какво повече да направят, освен да чакат тромавата бюрократична машина да се задвижи.
   -      Добре ли си? - попита Нина, отпуснала глава на рамото на съпруга си. Един телевизор със спрян звук, който беше монтиран на стойка в ъгъла, показваше CNN, където вървеше материал от посещението на президента Коул в Япония в навечерието на срещата на Г-20.
   Еди зачопли с пръст превръзката върху раната, която беше получил от Кали.
   -      Всичките ми важни части са си на мястото, значи съм добре. А ти?
   -      И аз. Повече или по-малко. Мислех си за Джирилал. Той не заслужаваше да умре по този начин.
   -      Въобще не заслужаваше да умира. Но ни спаси живота. Два пъти. Това сигурно е добре за кармата му.
   -      Надявам се, че вярата му е помогнала накрая - каза навъсено Нина. - Но поне отново видя сина си и двамата изгладиха различията си.
   Еди я погледна остро.
   -      Какво би трябвало да означава това?
   -      Означава... каквото е. - След миг осъзна какво е имал предвид. - Знаеш ли, това, че не искаш да говориш с баща си е твое решение и не означава, че всички останали се опитват да те накарат да го направиш.
   -      Да, да, да. Добре. Извинявай. - Той смени темата. - Обаче нищо не мога да кажа за кармата на Шанкарпа и останалите. Накрая минаха на наша страна, но все пак се опитаха да ни убият. Един Бог знае на колко народ са видели сметката преди нас.
   -      Предполагам, че индийското правителство ще реши какво да прави с тях. Но поне Криптата оцеля сравнително непокътната. Което е от значение за нас.
   -      Но пък онези каменни плочи са у милото семейство Коил - напомни ? той. - Така че каквото и да замислят, вече могат да го направят.
   -      Смятат да сложат край на сегашната цивилизация, ми каза Прамеш. За да можел да я изгради отново, но според неговите условия - и да наложи неговото апокалиптично виждане за Шива като световна религия.
   Еди изсумтя развеселено.
   -      Изглеждаше доста разтревожен, когато Джирилал му каза, че общо взето е голям задник.
   -      Прамеш е истински вярващ - това, че един свят човек му казва, че Шива го е срам от постъпките му, сигурно е наранило ужасно егото му. Но какво всъщност планират да извършат? Той каза, че било свързано с манипулирането на информацията, но му бил нужен катализатор, нещо, което да накара милиони хора да търсят отговори - които отсвоя страна ще бъдат използвани, за да ги разгневят... - Тя погледна към телевизора. Материалът за визитата на Коул в Япония привършваше, графика показваше как последният кръг от обиколката му ще го отведе в Делхи. - Сигурно е свързано със срещата на Г-20. Това обяснява защо толкова много бързаха да се доберат до ведите на Шива - имат си краен срок. А ако искаш да поставиш началото на глобален хаос, избиването на група световни лидери е най-добрият катализатор, който ти трябва.
   -      Но как ще преминат през охраната? - попита Еди.
   -      Не знам, дявол да го вземе! - Той изненадано повдигна вежди при резкия й отговор. - Съжалявам, извинявай. - Тя изсумтя раздразнено. - Просто ме е яд, че се измъкнаха. И нямаме представа къде може да са отишли.
   -      Всъщност имаме. - Те се обърнаха и видяха Кит да влиза с накуцване в стаята, с патерица в едната ръка, а другата увесил в превръзка през рамото си. След него вървеше Мак, който се усмихна широко щом ги видя, както и още един мъж със слабо лице и увиснали мустаци, който изглеждаше не особено доволен от присъствието им - или поне от Еди.
   -      Кит! - извика Нина и скочи. - Добре ли си?
   -      Докторът каза, че ще се оправя - отвърна индиецът. После погледна унило превързаната си ръка. - Все някога.
   Тя се усмихна и приветства топло Мак, преди да целуне бързо мустакатия мъж по бузата.
   -      Питър. Радвам се да те видя отново.
   -      И аз теб, Нина - отвърна той и се обърна към с пренебрежение към Еди. - Чейс. Здравей.
   -      Олдърли - отвърна Еди със същата антипатия.
   -      И така - рече офицерът от МИ-6, - как мина празненството?
   Нина го погледна извинително.
   -      Съжалявам, че не си успял да получиш поканата си, Питър. Някой - тя погледна към Еди, - здраво бе объркал нещата.
   -      Съвсем случайно - му каза Еди, без да полага особени усилия да прикрие усмивката си. - Беше ми много криво, че не присъства.
   -      Очевидно - каза Олдърли с каменно лице. Мак се изкиска.
   -      В такъв случай можеш да се извиниш на Питър за, ъх, объркването, нали? - Когато Еди не отговори веднага, тя го смушка с лакът. - Нали?
   -      Предполагам - отвърна Еди без всякакъв ентусиазъм.
   -      Олдърли, съжалявам, че не можа да дойдеш на сватбата ни, за да бърбориш непрекъснато за реставрацията на твоя Форд Капри.
   Ново смушкване.
   -Еди!
   -      Няма нищо - отвърна саркастично Олдърли. - Важното е, че сте се сетили. Както и да е, имам информация за вашите приятели семейство Коил. - Той постави куфарчето си на бюрото и извади от него няколко папки и един лаптоп. - Тъй като МИ-6 нямат никакви наблюдения върху тях, онова, което Мак ни разказа, беше достатъчно, за да ни вдигне по тревога. И в светлината на срещата на Г-20, всяка потенциална заплаха трябва да се разследва.
   -      И какво открихте? - попита Нина.
   -      Множество финансови операции - което не е особено изненадващо, предвид това, че Коил притежава мулнитационална компания, но нашите банкови експерти вече търсят подозрителни транзакции. Те създават... наричат ги „защитени архиви”, всъщност, но вие бихте ги нарекли бункери. Изолирани съоръжения, оборудвани с всичко необходимо за дълготрайно оцеляване - точно от типа, който ще ви е необходим, ако смятате да разпалите Трета световна война. Една стара солна мина в Монтана, нещо в Австралия, Монголия - и едно местенце в Гренландия, където отиват според летателния им план.
   Нина се обърна към Кит.
   -      Можеш ли да издадеш заповед за ареста им?
   -      Боя се, че не. В момента нямаме достатъчно доказателства, за да издадем международна заповед; можем само да предупредим местната полиция за възможна криминал- на активност.
   -      Защо им трябва да ходят в Гренландия, по дяволите? - извика Еди. - Там няма кой знае какво.
   -      Може би точно затова отиват там - рече Нина, досещайки се за една възможност. - Прамеш каза, че една от причините да крадат произведения на изкуството е за да ги защитят, когато всичко се срине. Видяхме какво се случи в Ирак с държавните музеи - те бяха плячкосани и голяма част от съдържанието им все още не е открита. Представете си това нещо, но в глобален мащаб! Но ако искате да запазите нещо на сигурно място, ще го отнесете колкото се може по-далеч от цивилизацията - като международнотосемехранилище в Норвегия. Може би те крият всичко, което са откраднали, в Гренландия. Питър, знаеш ли точно какъв тип е съоръжението там?
   Олдърли прегледа папките и поклати глава.
   -      Някаква извадена от употреба станция от времето на Студената война. Подробности не са ми известни.
   -      Ако това е убежището им, то трябва да е отбелязано по някакъв начин. - Тя посочи лаптопа. - Мога ли да го използвам?
   Олдърли кимна и Нина вдигна капака му.
   -      Какво търсиш? - попита Мак.
   -      С какво се занимават там.
   -      Как ще разбереш? - попита подозрително Олдърли.
   Тя отвори браузъра - и зареди търсачката Кексия.
   -      Ще ти цитирам собствената им реклама - отвърна ухилено тя. - Просто попитай.
   Само след минута мрежата от връзки изкара резултат, който изненада всички в стаята.
   -      Това е базата му данни? - рече Еди, четейки статията, преведена от датски, която беше придружавана от снимка на Коил, застанал пред странна сграда. - Дявол да говземе. А пък аз си мислех, че къщата му е върхът.
   -      Тук пише, че се намира на сто и шейсет километра от най-близкото населено място - каза Нина. - Ако искате да скриете нещо, това е едно много добро място.
   -      И какво ще правим сега? Ще отлетим там и ще почукаме на вратата?
   -      Ако Интерпол открие нещо, което да свързва Коил с Криптата на Шива, тогава да - това директно ги свързва с опита за кражба на Кодекса на Талънор в Сан Франциско. Щом се сдобием с нещо, те ще издадат заповед за арест. Права ли съм, Кит?
   -      Индийското правителство изпраща екип до планината Кедарнат още утре сутринта - отвърна Кит. - Там има два разбити хеликоптера. Ако номерата на опашките им отговарят на наетите от компанията на Коил, ние получаваме нашата връзка. Можем да издадем международна заповед за арест и заедно с гренландската полиция да потърсим това място - той посочи странните сгради на екрана на лаптопа.
   -      Ти ще отидеш ли? - попита Нина.
   Той потропа с патерицата по пода.
   -      Едва ли. Но ще ни трябва експерт, който да идентифицира артефактите, които бъдат открити там. Ако ти искаш да отидеш.
   -      Разбира се - отвърна веднага Нина.
   -      Това нямаше да бъдат моите думи - обади се шеговито Еди. - Току-що се върнахме от Хималаите, а сега ти искаш да отидем някъде, където е още по-студено?
   -      Заслужава си да видя изражението на лицата на семейство Коил, когато ги арестуват. - Тя се обърна към Олдърли.
   -      А междувременно има ли нещо, което бихте предприели, за да защитите срещата?
   -      Без да има някаква определена заплаха, единственото, което мога да направя, е да убедя индийците да повишат нивото на сигурност - което и без това си е доста високо. Но... - Той се замисли за миг, поглаждайки мустаците си. - Всички държави от Г-20 имат офицери от разузнаването в делегациите си - мои колеги, така да се каже. Бих могъл да поговоря с тях, да ги убедя сами да поровят за семейство Коил. Ако съберем повече информация, може да открием нещо полезно.
   -      Само че колко време ще отнеме? - попита Нина. - Срещата започва утре.
   -      Да - добави Еди. - Няма да ни помогне особено, ако Коил реализира плана си, докато вие си говорите на някое шпионско парти.
   -      Това доста се различава от намеренията ми - отвърна раздразнено Олдърли. - Всъщност възнамерявах да предложа на Мак да дойде с мен, за да поговори с някои от онези хора. Както и господин Джиндал. Разговорът с очевидци първа ръка много ще ускори нещата.
   -      Можеш ли да ни осигуриш пропуски за срещата? - попита Мак.
   -      За един съветник на МИ-6 и един полицай от Интерпол? Никакви проблеми. Вие не сте някакви си дискредитирани типове. - И той погледна право в Еди, който безгласно изруга.
   -      Ще се радвам да помогна колкото мога - рече Кит.
   -      Страхотно. Ще уредя нещата. - Олдърли извади телефона си. Мак се приближи до Нина и Еди, за да поговори с тях.
   -      Значи ще летите за Гренландия? По-добре вие, отколкото аз. Едно от най-хубавите неща при пенсионирането от Полка е да знам, че повече няма да стъпя върху глетчер.
   -      Странно, и аз така си мислех — каза Еди. - Но нещо не се получи.
   Шотландецът се усмихна.
   -      Ами, късмет тогава. И се обличайте добре.
   -      Не се безпокой - успокои го Нина. - Нямам намерение да прекарам на студено и секунда повече, отколкото се налага.

   31.

   Гренландия

   Нина погледна през прозореца на самолета „Де Хавиланд Туин Отър” към пейзажа, който се разкриваше на три километра под нея. Той представляваше еднородна снежна пустош и при почти вечната арктическа зима, човек не би могъл да очаква да види каквото и да било... но вместо това пред очите ? се разкри една от най-впечатляващите природни гледки, които беше виждала през живота си.
   В небето блещукаше северното сияние; зелени, червени и розови светлини се пресичаха върху тъмния купол над главите им. Едноцветният снежен пейзаж се бе превърнал вгигантско платно, произведение на абстрактния експресионизъм в огромен мащаб, като цветовете се спускаха към него от небесата.
   -      Еди - изрече развълнувано тя. - Трябва да видиш това.
   Еди прекъсна разговора си с Валтер Пробст от Интерпол, за да надникне през съседния прозорец.
   -      Не е зле - изръмжа той и отново се обърна към германеца.
   -      Само това ли ще кажеш? „Не е зле”?
   -      Виждал съм го и преди. Докато SAS провеждаха тактическите си обучения в Норвегия. След два дни тренировки с вледенен задник накрая спираш да му обръщаш внимание. Всъщност е голяма досада, защото така по-лесно те забелязват.
   -      Омъжила съм се за безчувствен прагматик!- оплака се тя, преди да се присъедини към двамата мъже. - Още колко остава, докато пристигнем?
   -      Около десетина минути - отвърна Пробст. Самолетът приближаваше края на дългия си полет от гренландската столица Нуук на североизток, над необятната пустош на островните глетчери. Крайната му цел беше буквално накрая на света.
   Както беше очаквал Кит, опашните номера на двата разбити хеликоптера в планината Кедарнат бяха потвърдили, че наистина са били наети от компанията на Коил. В резултат на това той беше успял да издейства заповед за арест от Интерпол - и сега предстоеше тя да бъде изпълнена.
   На борда на самолета имаше двама полицаи отRigs politiet,датската полицейска служба, но присъствието им беше формалност; всъщност екипът на Пробст, който се състоеше от осем мъже, всичките въоръжени и облечени с бронежилетки под арктическите си облекла, щеше да изпълни мисията. Целта й беше елементарна - да арестуват семейство Коил за екстрадиране в главната квартира на Интерпол в Лион и да потърсят доказателства, които да ги свържат с кражбата на артефакти. Не бяха предупредили никого за това; надяваха се, че докато адвокатите им се задействат,семейство Коил вече ще пътуват за Франция.
   Извършваха се последни приготовления, екипът разглеждаше снимки на сградите, които трябваше да претърсят.
   -      Какво е това място? - попита един от мъжете.
   -      Някога е било американска радарна станция - каза Нина, която намираше произхода на грамадната сграда, някога известна само под абревиатурата „DYE-А”, за неочаквано интригуващ. - Част от верига, която започва от атлантическото крайбрежие на Гренландия през Канада до Аляска. Има още четири такива в Гренландия, но тази е участвала с тайна операция, наречена „Проект Леден червей”, в който се опитвали да скрият ядрени ракетни бази под леда.
   -      А всички смятат руснаците за потайни - обади се Еди, което накара неколцината членове на екипа, които бяха достатъчно възрастни, за да си спомнят Студената война, да се засмеят.
   -      На другите места не се получило заради нестабилността на глетчерите - продължи Нина. - Построените тунели се срутвали след няколко години. „DYE-А” е единственото място, където са останали непокътнати, защото се намира над угаснал вулкан; ледът е заклещен в калдерата и не може да помръдне. Затова са построили и един бункер за спешни случаи, от който да могат да работят и по време на Третата световна война, дори ако всички останали станции са взривени. Но той така и не бил използван. Поне не от Америка.
   -      Мислиш, че семейство Коил са смятали да го използват като укритие? - попита Пробст.
   -      Това е една от възможностите. Той е построен да поддържа живота в продължение на години, ако се наложи.
   Германецът посочи към шкафчето в дъното на кабината, където бяха прибрани оръжията.
   -      Добре. Щом се приземим, взимате оръжията и тръгваме към сградите. Приятелите ни от Ригсполитиет имат съдебна заповед - а ние ще се погрижим да не им... ъъъ... попречат при изпълнението на задълженията им.
   Събралите се хора се засмяха.
   Боботенето на перките се промени, когато самолетът започна да се спуска.
   -      По-добре си сложи колана - каза Еди на Нина. Той седеше на една от седалките, които гледаха към задната част на кабината, а Нина беше до него. През прозореца се виждаше как впечатляващите светлини на северното сияние танцуват върху крилата на самолета.

   Прамеш Коил стоеше в окото на бурята от информация. Около него се издигаше инфотарият, стотиците му екрани примигваха със зашеметяваща скорост. Той представлявашепо-голяма версия на събрата си от Бангалор, проектиран така, че да отговаря на мащаба на грамадната зала на върха на някогашната военна станция.
   Близо седемнайсетметровият купол някога беше давал подслон на трите гигантски радарни антени на „DYE-А”, а сега беше превърнат в негов команден център. Инфотарият беше повдигнат върху кръгла платформа; вита стълба слизаше до едно по-ниско разположено мостче, от което друга се спускаше до пода. Над него, директно от куполообразния таван, висяха платформите за най-големите екрани. Върху една малка поставка на ръба на платформата се намираха сензорите за интерфейса с жестов контрол.
   Въпреки визуалното претоварване, вниманието на Коил беше съсредоточено най-вече върху три екрана. Единият показваше предимно мрак, градските светлини, виждани от въздуха, примигваха като диаманти върху черно кадифе; на съседния екран се виждаше същата гледка, изчистена от уреди за нощно виждане, градският пейзаж създаваше призрачни зеленикави отсенки. И двата гигантски екрана бяха покрити с графики на въздушното движение, изкуствен хоризонт, който показваше курса и скоростта на летателния апарат, височина и позиция.
   Третият, най-малък LCD екран показваше картина на живо от новинарските телевизии. Президентът и премиерът на Индия стояха на червения килим пред величествения Раш- трапати-Бхаван, официалната президентска резиденция в Делхи, и посрещаха германския канцлер. Лидерите на най- могъщите нации в света се събираха за срещата на Г-20 и пристигаха за церемонията по откриването и държавната вечеря, преди на следващия ден да започне същинската конференция.
   Но Коил знаеше, че за присъстващите няма да има следващ ден. Светът щеше да се промени завинаги. Упадъчната и корумпирана Кали-юга щеше да свърши и щеше да започне новият, пречистен цикъл на живота.
   Тази вечер.
   До него стоеше Ванита и се опитваше да се съсредоточи единствено върху екрана с новините.
   -      Още колко остава? - попита тя. - Събраха ли се всички?
   -      Не още - отвърна Коил. Той протегна ръката си напред с дланта надолу, леко разпери пръсти и я наклони. Картината от града на единия от двата големи екрана се помести в хармония с движението, скоростта на летателния апарат леко се увеличи. - Търпение, любов моя.
   -      Търпелива съм - просъска тя през зъби. - Но е толкова дразнещо да чакаш... политиците! - Думата прозвуча като обида. Тя тръсна глава и обеците ? зазвъняха.
   Коил свали ръката си и изкуственият хоризонт веднага зае хоризонтално положение.
   -      Няма да чакаме още дълго. Само...
   Прекъсна го вибриращ звук.
   -      Какво беше това? - попита Ванита.
   -      Охранителната аларма. - Той махна с ръка и на един от екраните се появи лицето на Зек. - Какво има? - попита той босненеца.
   -      Радарът засече самолет - отвърна Зек. - На около пет минути оттук - и се спуска.
   Коил веднага вдигна и двете си ръце, пръстите му затанцуваха във въздуха, където се материализира виртуалната клавиатура. На екрана се появиха резултатите от радара, които показваха курса на нарушителите. Пунктир сочеше до крайната му цел: дългата самолетна писта на „DYE-А”. Едно мигновено трепване на пръста му разкри идентичността на летателния апарат, за една милисекунда Кексия провери кода на транспондера му в обширната си база данни.
   -      Правителствен самолет - каза той. - Но те не биха пристигнали тук, без да се идентифицират предварително, освен ако... - Той се обърна рязко към образа на Зек. - Заглуши му честотите! Свали го - и изпрати екип да елиминира всички оцелели!

   Самолетът потрепери, блъскан от ветровете, които се носеха над ледената долина. Нина хвана Еди за ръката.
   -      Ох - оплака с е той.
   -      Какво?
   -      Проклетите ти нокти се забиха в ръката ми! - Той разтвори свитите ? пръсти.
   -      Просто съм нервна - скоро ще се приземим върху гпет- чер на стотици мили от останалия свят и съм повече от сигурна, че няма да ни очаква топло посрещане.
   -      О, стига де. Била си в Антарктида - в сравнение с нея тук е като в Сентръл парк. Освен това на наша страна са всички тези момчета с оръжия, а и Коил едва ли знае, че идваме.
   От кокпита се разнесоха разтревожени викове на датски, самолетът рязко се наклони...
   През прозореца проникна силна светлина - и с гръмотевичен трясък и скърцане на разкъсващ се метал в корпуса му се отвори дупка. Един от полицаите беше ударен в главата от шрапнел и кръвта му опръска кабината.
   Самолетът започна да пада, запремятаха се различни предмети, а през пролуката нахлу леден вятър. Един от хората на Пробст не си беше сложил колана; той беше всмукан към дупката, острият метал разкъса дрехите и плътта му и попътната струя го извлече навън.
   Навън проблесна нова светлина, проблеснаха оранжеви пламъци. Двигателят се беше подпалил. Самолетът се наклони и стърженето в останалия работещ двигател се засили, когато пилотът увеличи мощността му.
   -      Какво става, по дяволите? - изпищя Нина.
   Еди се вкопчи в облегалките на седалката.
   -      Ракета! Шибаняците се опитват да ни свалят! - Той се извърна, за да погледне към кабината. Вторият пилот крещеше нещо в микрофона, обявяваше мейдей - но от изражението на лицето му ставаше ясно, че не получава отговор. До него пилотът се опитваше да се справи с уредите. Самолетът падаше бързо с носа надолу. През прозорците на кокпита Еди забеляза светлина в далечината, блестяща синя сфера в снега.
   „DYE-А”. Базата на Коил. Щяха да се разбият до нея.
   В кабината се разнесе се силен вой и скърцане на метал - пилотът беше повдигнал задкрилките. Носът на самолета започна да се повдига.
   -      Ще успеете ли да се приземите? - извика Еди.
   Привидното спокойствие на втория пилот се пропука.
   -      Няма да стигнем до пистата! Заемете позиции за принудително кацане! Пригответе се за удар!
   -      Ох, мамка му! - изпъшка Еди. Той погледна към кабината, предаде думите му на останалите и се обърна към ужасената Нина, която се беше навела напред, препрела пръсти на тила си.
   -      Не, не! - извика той и я дръпна назад. - Ние сме седнали наобратно - позицията е различна. Седни изправена, притисни гръб към седалката. Седни върху дланите си, за да не се размятат ръцете ти. - Той ? показа как.
   Тя последва примера му.
   -      Еди, страх ме е!
   Еди се опита да се сети за нещо успокоително, но единственото, което успя да каже беше:
   -      И на мен въобще не ми е кеф! - Той погледна встрани и видя призрачния пейзаж да се приближава към тях. Край прозореца премина група светлини - бяха подминали радарната станция. Той погледна отново към Нина и срещна уплашения ? поглед. - Стой спокойно...
   -      Дръжте се! Дръжте се! Дръжте се! - изкрещя вторият пилот. Ревът на двигателя отекна в леда, самолетът се приближи до земята...
   И се блъсна. Силно.
   Колесникът, оборудван със ски за приземяване върху сняг, се откърти. Едната от подпорите проби корпуса и прониза един агент от Интерпол. Ударът разтресе седалките, самолетът се плъзна по корем по глетчера, вдигайки огромен облак от сняг. Предпазният колан на друг агент се скъса и той беше подметнат към другия край на кабината и се заби с глава напред в стената.
   Нина и Еди бяха притиснати в седалките си, разтърсвани от вибрациите. Металът скърцаше ужасно, нещо се откъсна от корпуса с ужасен трясък...
   И корпусът на самолета се разцепи на две точно зад крилете. Двама мъже, привързани безпомощно към седалките си, бяха отхвърлени назад, след като подът под краката им се разкъса и опашната секция ги премаза.
   Още седалки се откъснаха и бяха повлечени от летящите отломки, друг мъж изкрещя, излитайки в нощта. Нина се вкопчи в седалката с всички сили и ужасено затвори очи.
   Предната секция се преобърна, без да спира плъзгането си, неповреденото крило се наклони към леда - и се заби в него. Корпусът рязко спря плъзгането си и се завъртя около него - но после цялото крило се откъсна, отнасяйки голяма част от покрива със себе си. Тежестта на останалото крило наклони корпуса на другата страна. Върхът му се удари в леда, крилото се изкриви с ужасяващо скърцане... и самолетът най-после спря, когато съсипаният му двигател заора в леда като котва.
   Тишината настъпи така внезапно, че за момент Нина, все още със затворени очи, си помисли, че е мъртва. Едва когато успя да си поеме дъх, тя се убеди в противното.
   Но дори това просто поемане на дъх й подсказа, че все още е в опасност. Въздухът беше ужасно студен - и пропит с тежката миризма на авиационно гориво. Тя отвори очи. За нейна огромна изненада няколко от аварийните светлини в самолетната кабина продължаваха да светят.
   Но сцената, която се разкри пред очите ?, не беше онази, която би искала да види. Един от членовете на екипа на Интерпол се беше проснал в счупената си седалка и от шията му стърчеше парче метал. Пробст беше все още жив, от устата му излизаше пара, но от неестествения ъгъл, под който беше извит кракът му, беше ясно, че глезенът му е счупен. Агентът зад него също дишаше, но очевидно беше в безсъзнание. Оцелелият полицай седеше на седалката срещу нея с дълбока порезна рана на бузата. Той тихо изстена.
   Но от седалката до нея не се чуваше никакъв звук, не се виждаха никакви пари от дишане. Тя едва се престраши да извърна глава натам и да провери какво се е случило със съпруга ? - и когато го направи, тя изпита остра болка. Но се насили да го огледа...
   Еди се беше изпружил в седалката си със затворени очи, устата му беше окървавена.
   И не дишаше.
   -      Еди? - каза тя с треперлив глас. Никакъв отговор, никакво движение. Тя се пресегна да докосне лицето му, но се спря, уплашена, че няма да усети топлината му. - Еди?
   Отново никакъв отговор. По-изплашена сега, отколкото по време на приземяването, тя докосна бузата му...
   -      Мамка му, гадост, копеле! - изкрещя той, размята се и изпъна предпазния колан. Нина изпищя и се отдръпна назад. Той разкопча катарамата и скочи, стиснал яростноюмруци.
   -      Еди, Еди! - извика Нина. - Господи! Добре ли си, Еди?
   Той издиша през стиснати зъби и лицето му се изкриви.
   -      Не, не съм, по дяволите! Господи! Самолетна катастрофа! Шибана самолетна катастрофа! Онова копеленце Коил, само да ми падне в ръчичките... - Той отново издиша през зъби, след което си пое дълбоко дъх, преди отново да заговори, този път поуспокоен. - Гръм и мълнии.
   -      Значи... си добре?
   -      Нищо счупено. Но се чувствам така, сякаш някой ме е повалил с бухалка. - Той притисна ръка към гърдите си и установи, че якето му е разкъсано от някоя прелитаща отломка. - А ти?
   -      Вратът ме боли, но с изключение на това мисля, че съм добре.
   След като първоначалният изблик на ярост поутихна, Еди огледа останалите оцелели и бързо клекна до Пробст, когато видя състоянието на крака му.
   -      Мамка му, това въобще не изглежда добре.
   Германецът отвори очи.
   -      Was istpass... - започна той, преди да повтори въпроса си на английски, щом зърна Еди. - Какво стана?
   -      Свалиха ни - каза му Нина и се изправи, треперейки. Дочу някакво чуруликане на електроника откъм пилотската кабина и отиде да провери. Надеждата ?, че пилотите може да са още живи, бързо се изпари; единият мъж се беше проснал напред, главата му се беше изкривила под неестествен ъгъл и очите му се взираха безизразно в тавана. Нямаше никаква следа от другия, но размазаната по предното стъкло кръв предполагаше, че е бил изхвърлен от самолета.
   Еди бързо прегледа другите двама оцелели и събуди съседа на Пробст, който се надигна замаяно. После погледна към Нина.
   -      Работи ли радиото? Трябва да изпратим зов за помощ.
   -      Не знам. Обаче нещо все още е включено - чуват се някакви странни шумове.
   -      Това е... радиозаглушител - обади се Пробст. - Сигурно се намира в радарната станция.
   -      О, страхотно - проплака Нина. - Това означава, че единствените хора, които бихме могли да повикаме на помощ са онези, които се опитаха да ни убият. - Под празнатапилотска седалка тя забеляза една жълта кутия, маркирана с червен кръст и я издърпа навън, откривайки не само всичко необходимо за оказване на първа помощ, но и комплект за оцеляване - пакетирана храна, сигнален пистолет с ракети, спасителни одеяла, най-различни инструменти. - Валтер, тук имам бинтове и шина - рече тя, подавайки кутията на Пробст. - Ще се опитаме да ти оправим крака.
   Еди отиде до откъснатия край на корпуса и погледна навън към ледената долина. Бяха се приземили на някакъв склон; дългата, изкривена част от корпуса, откъсната от предната секция, докато самолетът се беше плъзгал надолу, все още се виждаше на фона на призрачната светлина. Откъснатото крило стърчеше почти отвесно от леда като някакво странно знаме. На известно разстояние зад него се виждаше отчупената опашна секция, полузаровена в снега.
   Но светлината не идваше единствено от северното сияние. Над билото на хълма се виждаше изкуствена светлина. Радарната станция. Самата сграда беше скрита; неконтролируемото плъзгане на самолета ги беше отдалечило на повече от миля от базата.
   Но те нямаше да останат сами още дълго. На хоризонта се появиха две ярки бели светлини.
   Сноумобили.

   32.

   -      Идват - каза Еди. - Трябват ни оръжия. Кой може да се движи?
   Полицаят се изправи с пъшкане, но все пак можеше да ходи. Другият агент на Интерпол се опита да стане, но се отпусна обратно с болезнено пъшкане.
   -      Добре - рече Еди на ченгето. - Ела с мен.
   -      И аз идвам - обади се Нина.
   -      Не - каза твърдо той и посочи Пробст. - Виж какво можеш да направиш с крака му. Ние ще им видим сметката, преди да успеят да се доберат до вас. - Той постави ръка на рамото на полицая. - Готов ли си?
   Гренландецът беше съвсем младо момче, около двайсетте, и очевидно беше уплашен.
   -      Г-г-готов съм - заекна той.
   -      Всичко ще бъде наред - окуражи го Еди. Той посочи останките от опашката. - Ще отворим отделението с оръжията и ще убием всеки гадняр, който се спусне по този хълм. Как ти се струва? - Ченгето кимна. - Добре, да вървим.
   Еди скочи на земята. Снегът беше изненадващо плътен, краката му потънаха само на няколко сантиметра, преди под тях да изскърца ледът. Той хукна нагоре по склона, вдигайки облаци от кристални снежинки с всяка крачка. Ченгето го последва.
   Сноумобилите се приближаваха бързо към мястото на катастрофата. Еди подмина откъснатото крило. Миризмата на керосин изпълни ноздрите му. Пред него лежаха още отломки, върху девствената белота се виждаше кърваво петно. Той продължи да тича. Пред него изникна опашната секция...
   Единият от сноумобилите се насочи към тях. Светлината на северното сияние ги беше разкрила.
   Еди изруга, хвърли се на земята в изкопаната бразда и запълзя по разбития лед. Погледна назад към ченгето, което стоеше като вцепенено, докато фаровете не го осветиха.
   – Залегни! - извика той. Полицаят се отърси от вцепенението си и скочи след него...
   Откъм сноумобилите се разнесоха изстрели и куршумите разкъсаха гърдите и главата на младия мъж. Кръвта му опръска снега и той се строполи на земята.
   Изпълнен с гняв, Еди се затича с наведена глава. Куршумите вдигаха малки гейзерчета от лед покрай него.
   Полузаровената опашна секция не беше далеч. Вътрешността й беше тъмна, черна паст, оградена от остри метални зъби. Той вдигна един голям капак, който лежеше на земята, и хукна към сенките. Отворения край на корпуса беше затрупан със сняг, седалките се бяха струпали на куп - но по централната пътека беше сравнително чисто, а на края ? се намираше шкафа с оръжията.
   Еди изпълзя върху пряспата. Вътре нямаше аварийно осветление, но северното сияние му осигуряваше достатъчно светлина, за да намери шкафа. Той натисна дръжката...
   Вратата се отвори на сантиметър и се опря в нещо. Еди дръпна по-силно. Тя се огъна, но отново отказа да се отвори.
   -      По дяволите! - Той я опипа слепешком в мрака... и установи, че подът се е изкорубил точно пред шкафа.
   Еди скочи върху него, опитвайки се да го изравни, но той беше доста твърд. През люковете нахлу ярка светлина - сноумобилът почти го беше достигнал. Откъм склона се разнесе ревът на друга машина, която се отправи към предната секция на самолета. На всеки сноумобил се возеха по двама мъже. Пасажерът на първия се наведе встрани с насочен пистолет...
   И куршумите му направиха на решето откъснатата секция. Еди се хвърли на пода. Един куршум отскочи от рамката на седалката до него. Ярка светлина струеше през всяка дупка на корпуса.
   Ако останеше на мястото си, беше мъртъв - щяха да го надупчат. Той пропълзя по корем през снежната пряспа, докато стрелецът продължаваше да дупчи корпуса. Осветяван от меката светлина на северното сияние, Еди се дръпна в сянката на корпуса, търсейки прикритие зад разкъсаните му краища.
   Ревът на двигателя утихна до равно боботене. Стрелбата също спря. Еди рискува да погледне към нападателите си. Ако стрелецът презареждаше, това щеше да му даде няколко секунди за действие...
   Не зареждаше. Дърпаше предпазителя на граната.
   Еди скочи и хукна покрай корпуса, върху който издрънча нещо малко, но тежко...
   Въпреки изстрелите, Нина се насили да продължи да превързва глезена на Пробст - но подскочи ужасена при звука от експлозията и вида на силещите се около опашната секция отломки.
   Единият от сноумобилите продължаваше да се приближава към нея. Другият беше спрял на хълма; от него скочи един мъж, а водачът му даде газ и подкара след другарите си.
   От Еди нямаше и следа. Дали беше влязъл в опашката?
   Нямаше време да помисли за най-ужасната възможност. Мъжът от приближаващия се сноумобил откри огън.
   -      Господи! - изпъшка тя и се наведе. Куршумите вдигнаха снежни гейзери и надупчиха корпуса.
   Другият агент на Интерпол извика уплашено, когато един куршум се заби в предната преграда. Той се надигна, изпълзя навън и побягна по леда.
   -      Не, почакай! - извика Нина, но вече беше твърде късно. Стрелецът забеляза отдалечаващата се фигура и извика на водача да подкара след него. От дулото на оръжието му блъвна огън...
   Бягащият мъж се строполи върху снега и го окървави.
   Сноумобилът зави обратно към самолета. Нина се сви до Пробст, отчаяно търсейки път за бягство, някакъв начин, по който да се защити. Но разбитият корпус на самолета не ? предлагаше никаква защита или укритие, а тя нямаше под ръка никакви оръжия...
   Не, имаше. Нина протегна ръка към комплекта за оцеляване. Боядисаният в оранжево сигнален пистолет може и да не беше истинско оръжие, но си оставаше пистолет. Тя го зареди с една сигнална ракета.
   -      Никога няма да ги улучиш с това - предупреди я Пробст със слаб глас.
   -      Няма да се целя в тях - отвърна Нина през зъби. Тя вдигна глава и прецени разстоянието до мишената си. След това зачака подходящия момент.
   Стрелецът отново обсипа корпуса с куршуми. Нина се присви, но не мръдна от позицията си.
   Изчакваше...
   Сега!
   Тя дръпна спусъка.
   Оставяйки след себе си опашка от червеникав пушек, сигналната ракета полетя към целта си - която не беше сноумобилът, а откъснатото крило, в което се намираше разбитият помощен резервоар за гориво.
   Но не можа да стигне до него.
   Нина беше надценила мощността на ракетата и не се беше прицелила достатъчно високо. Фойерверкът се приземи и над него се издигна пара, получена от топящия се сняг. Нина се наведе и потърси втора ракета, но докато зареждаше, вече знаеше, че сноумобилът е подминал крилото.
   Беше пропуснала единствения си шанс.
   Еди го преследваха.
   Стрелецът бързо осъзна, че гранатата му не е убила никого във вътрешността. Сега обикаляше опашната секция с пистолет в ръка. По снега не се виждаха никакви следи, което означаваше, че плячката му е наблизо...
   Еди чу хрущенето на стъпките му, които се приближаваха към кърмата. Той се беше свил от другата страна на високата опашка, без да може да помръдне - всеки звук би разкрил позицията му. А от такова разстояние залп от картечен пистолет би пронизал без проблем алуминиевата обвивка. Другият мъж дори нямаше нужда да го вижда, за да го убие.
   Единственият му шанс беше изненадваща атака, когато стрелецът заобиколи опашката. Но Еди усещаше, че този ловец е предпазлив и едва ли щеше да попадне в толкова очевиден капан. Стъпките се приближиха и замряха. Човекът се ослушваше.
   Еди се напрегна, готов за скок - но знаеше, че без отвличане на вниманието нямаше никакъв шанс да стигне до врага, без да бъде застрелян...
   Нина зареди нова ракета. Но вече беше твърде късно - сноумобилът беше подминал крилото...
   Изведнъж теренът се освети от нова светлина, по-ярка от северното сияние. Нина погледна изненадана между седалките - и видя как от съскащата ракета започваха да се разгарят пламъци.
   Горивото!
   То се беше разляло по хълма - и сега огънят се връщаше обратно по каналчетата към първоизточника...
   Крилото се взриви, пръскайки метални отломки навсякъде. Експлозията разкъса двигателя, едното витло излетя въртейки се във въздуха - и се вряза в сноумобила. Тялото на водача остана без горната си половина, единствено ръцете му до лактите останаха вкопчени в кормилото. Останала без контрол, машината се заби в канавката и изхвърли втория мъж в басейна от горящо авиационно гориво.
   Еди чу експлозията - и скърцането на ботушите на стрелеца, който се беше обърнал да види какво става.
   Това беше неговото отклоняване на вниманието...
   Той се хвърли с цяло тяло върху кормилото, блъскайки го силно в тялото на стрелеца. След това бързо заобиколи опашката и се хвърли върху залитащата фигура. Пистолетът гръмна - но куршумите се разлетяха встрани. Еди продължи атаката, нанасяйки силен удар в корема на мъжа.
   Стрелецът се блъсна в очукания корпус. Еди се пресегна да грабне пистолета, но успя да хване само китката на мъжа. Противникът му стовари свободната си ръка върху тавата на англичанина. Втори силен удар в основана на врата го накара да падне на колене. Еди продължаваше да стиска китката на противника си, но усещаше как той извива дулото на пистолета към главата му...
   Удари го отново в корема. Предвид неудобната му поза, ударът не нанесе кой знае какви щети, само изпъшкване и примигване - но това му стигаше.
   Ръката му се плъзна по китката на мъжа към дръжката на картечния пистолет, намери показалеца му върху спусъка... и натисна, докато стрелецът се опитваше на наведе дулото надолу.
   Оръжието, нагласено на автоматична стреба, изригна целия пълнител наведнъж. Куршумите се забиха в земята между двамата, срещайки огън и лед - както и олово с кожа, когато последният куршум разкъса ботуша на стрелеца и откъсна палеца му. Мъжът изпищя и се сви, докато кръвта бликаше от малката деветмилимитрова дупка.
   Еди изтръгна от ръката му празния пистолет - и нанесе яростен удар в лицето на ранения мъж. Носът му се счупи, стрелецът падна по гръб. Еди се хвърли върху него, притискайки силно пистолета върху гръкляна му. Мъжът се опита да се освободи, плюейки кръв и удряйки лицето на Еди... но после дълбоко в гърлото му се чу някакво мокро изпукване. След едно последно бълбукащо поемане на въздух той застина неподвижно.
   Стрелецът от другия сноумобил също си пое дъх за последен път в басейна от горящо авиационно гориво, преди пламъците да го погълнат.
   Силата на експлозията събори Нина на пода. Присвила очи при неочаквания прилив на топлина, тя се опита да се изправи. Браздата в леда сега представляваше огнено езеро; основните резервоари на самолета се намираха в търбуха му и се бяха разкъсали, когато корпусът се разцепи на две, изливайки запалимата течност.
   -      Май вече няма защо да се притесняваме, че ще измръзнем до смърт - каза тя на Пробст, преди да осъзнае, че опасността изобщо не е отминала.
   Вторият сноумобил се приближаваше. А при падането си тя беше изпуснала последната ракета.
   Беше беззащитна.
   Еди откри резервния пълнител в колана на мъртвия мъж. Той зареди оръжието и хукна покрай разбития корпус, забелязвайки червените стопове на оцелелия сноумобил да подминават горящите останки от крилото.
   Водачът му се намираше далеч от обхвата на картечния пистолет. Трябваше да се спусне колкото се може по-бързо по хълма, за да успее да спаси Нина - но как?
   Северното сияние се отразяваше в едно незасегнато парче от самолета, което лежеше на земята. Това беше една възможност...
   Нина издърпа Пробст в пилотската кабина. Преградата нямаше да им гарантира кой знае каква защита, но беше по-добре от нищо.
   Сноумобилът спря. Нина надникна предпазливо през вратата и забеляза една призрачна фигура да слиза от машината. Човекът държеше пистолет в дясната си ръка... след което бръкна с лявата в джоба си и извади нещо друго.
   Граната.
   -      Ох, мамка му! - прошепна Нина и се оттегли в кабината, но тя нямаше солидна врата, която да се затваря, а само един лек, плъзгащ се панел. Никаква защита. Нина можеше да се измъкне пред счупения прозорец, но това означаваше да остави Пробст сам да посрещне смъртта. Пък и дори да го направеше, нямаше къде да избяга - на сто километра във всяка посока имаше единствено брулен от ветровете лед.
   Мъжът пъхна пръста си в гривната на предпазителя и го издърпа...
   След което се обърна назад, чувайки странен шум зад гърба си.
   Еди летеше надолу по склона, яхнал откъснатия капак от самолета като шейна и виеше като банши. Изненаданият мъж започна да прехвърля гранатата и пистолета, опитвайки се да смени местата им, без да изпуска щифта на гранатата и да я взриви. Той вдигна пистолета...
   Еди направи същото. Компактното оръжие блъвна огън. Куршумите зачаткаха по останките, които се намираха зад мишената му, но един от тях улучи и от бедрото на мъжа бликна кръв. Той изкрещя и инстинктивно пусна на земята всичко, което държеше в ръце, за да затисне раната си, и падна...
   Върху собствената си граната.
   Еди скочи от капака и прикри главата си с ръце.
   -      Граната! - изкрещя той.
   Този път експлозията беше доста по-приглушена. По ръба на новия димящ кратер, който се появи в леда, изпопадаха късчета от злощастния стрелец.
   Еди се изправи, заобиколи кървавото петно и се приближи до разбития корпус.
   -      Нина! Добре ли си? - Тя се появи на входа, изпълнена с облекчение и го прегърна. Той я целуна и видя Пробст в кабината. - Добре ли си? - Германецът кимна. - А другият?
   -      Той е мъртъв - отвърна Пробст с безизразен глас.
   -      По дяволите... - Еди забеляза, че част от уредите все още са активни, включително радиото. - Дали заглушителят все още работи?
   Пробст се заслуша в електронните шумове.
   -      Да. Радиото няма достатъчно мощност да го пробие, не и на резервна мощност.
   -      Тогава трябва да го спрем. - Той погледна към блясъка над хоризонта, след което погледът му се прехвърли към сноумобила. - Мисля да навестим новите ни съседи - каза той, проверявайки останалите муниции.
   -      Идвам с теб - каза Нина.
   -      Не, оставаш с него.
   -      Еди, ще дойда с теб - каза тя непокорно, събирайки разни неща от комплекта за оцеляване - две спасителни одеяла, малка ролка тиксо и компактен маслен радиатор. Започна да лепи одеялата върху счупения прозорец. - Мисля, че там има и други хора освен Прамеш и Ванита. Ще ти трябва всичката помощ, която можеш да събереш. - След като монтира импровизирания капак, тя помогна на Пробст да се настани в пилотската седалка, зави го с другото одеяло и довлече радиатора до контролната конзола. - Валтер, веднага щом изключим заглушителя, започни да излъчваш сигнал за помощ.
   -      Колко време ще ви трябва? - попита той. Малката стъклена тръбичка, която беше монтирана отстрани на радиатора, показваше нивото на маслото вътре; предвид малките размери на резервоара, едва ли щеше да издържи дълго.
   -      Ако не сме готови до един час, сигурно изобщо няма да го направим. - След като излязоха, Нина дръпна плъзгащата се секция и се обърна към Еди. - Добре, да вървим.
   -      Сериозно. Няма да идваш - каза той, но тя мина покрай него и се отправи към сноумобила.
   -      О, сериозно, идвам.
   -      Нямаш оръжие.
   Нина измъкна картечния пистолет на мъжа от взривения сноумобил.
   -      Вече имам. - Тя тръгна през снега към чакащата ги машина, възседна я и попита: - Кой е наред да кара?

   33.

   Спуснаха се надолу по ледения хълм; караше Еди. Под неизменната светлина на северното сияние беше лесно да се следват дирите на двата сноумобила.
   Не че щяха да се поколебаят накъде да тръгнат. Колкото повече се приближаваха към гребена на хълма, толкова по- ярко ставаше сиянието.
   -      Имаш ли план? - попита Нина.
   -      Първо да видим с какво си имаме работа. - Те стигнаха до хребета... и пред тях се появи радарната станция „DYE-А”.
   Снимките от интернет не ги бяха подготвили напълно за онова, което се разкри пред очите им. Основната структура, „панелната сграда”, представляваше огромен черен блок, висок над трийсет и пет метра - и това без радарния купол, който се издигаше върху централната част на сградата. Самият купол беше осветен отвътре; когато Еди гобеше зърнал от самолета, той грееше в ярко синьо, но сега във вътрешността му пулсираха различни цветове, подсилена версия на сиянието над главите им. До него комуникационни мачти се редуваха със сателитни чинии.
   Ярки прожектори осветяваха заобикалящия терен и разкриваха, че панелната сграда е построена в подобна на кратер вдлъбнатина в леда. Черните стени поглъщаха и малкото топлина, която идваше от слънцето по тези ширини, и нагряваха въздуха около себе си достатъчно, за да спре настъплението на леда. Основният блок се издигаше върху четири масивни крака - хидравлични крикове, които можеха да повдигнат станцията по-високо в случай, че преспите станат твърде големи.
   Радарната инсталация не беше единствената сграда в съоръжението. Имаше още няколко по-малки постройки, струпани встрани, а в края на дългата самолетна писта беше построен хангар. От него до вдлъбнатината под панелната сграда водеше пътека, маркирана с поредица осветителни тела, закрепени на стълбове, която преминаваше в покрит мост до най-ниския етаж.
   -      Като че ли са се разположили доста удобно - каза Еди, влизайки в хангара. Той забеляза редица големи цилиндрични резервоари. - Сигурно са пълни с гориво - достатъчно да им стигне за месеци наред.
   -      Колкото сметнат, че е необходимо, преди да се осмелят да си подадат носовете навън след апокалипсиса - предположи Нина. - Какво ще правим?
   Той огледа района за признаци на живот.
   -      Виждаш ли някого?
   Нина се взря, присвила очи от силния вятър.
   -      Не. - Тя погледна нагоре към прозорците, които бяха малки и малко на брой, с цел съхраняване на топлината; всички светеха, но не се забелязваха никакви силуети покрай тях. - Край прозорците също изглежда чисто.
   -      Добре, да намерим нещо за чупене.
   -      Казвала ли съм ти, че обожавам изтънчеността ти - пошегува се Нина, когато двамата тръгнаха предпазливо към покрития мост. Сигурно нямаше да мине много време,преди някой да се досети, че мъжете, изпратени да довършат оцелелите, закъсняват твърде много. - Уха, чакай малко! Виж това.
   Една широка рампа се спускаше към падината под основната сграда и преминаваше в пътека, прокопана до квад- ратна метална структура, която се простираше до основатана радарната станция и продължаваше в леда под нея. Пътеката водеше до две големи плъзгащи се врати.
   -      Това е асансьор - досети се тя.
   -      Голям асансьор - добави Еди.
   -      Много голям. Достатъчен да поеме цялото оборудване за бункер от Студената война... или Давид на Микеланджело, не мислиш ли?
   -      И то с лекота. - До плъзгащите се врати се забелязваше капак на люк. - Може би ще успеем да проникнем през него. Току виж имало стълба.
   -      А може просто, нали се сещаш, да използваме асансьора - каза тя, докато се спускаха по рампата.
   -      Това може да ни издаде. Виждаш ли? Изтънчен съм.
   Двамата стигнаха до люка.
   -      Заключен ли е? - попита Нина, когато Еди опита дръжката му.
   -      Че кой ще се опита да влезе през него, Нанук от Севера? - Той започна да го дърпа силно, докато ледът, който го блокираше, не се натроши. След като го отвори, пъхна вътре пистолета.
   Никой не ги чакаше. Входът водеше към аварийна стълба, която се спускаше паралелно с асансьора. Еди се вмъкна и стъпи на нея, но преди да започне да се изкачва, погледна през решетките надолу. Шахтата се спускаше в мрака, осветявана единствено от малки аварийни лампи.
   -      Дявол да го време! Колко ли е дълбока?
   -      Не знам, но според мен са построили бункера достатъчно дълбоко, за да издържи на ядрена атака... - Гласът ? секна.
   -      Какво има? - попита Еди, преди някаква форма на брачна телепатия - или усещане за неизбежното - му подсказа отговора. - О, за Бога! Искаш да слезем долу, нали?
   -      Когато американските военни са ти построили някакъв вид миниатюрен NORAD, защо да не се възползваш от него? Каквото и да правят семейство Коил, то сигурно започва оттук.
   -      Това си е доста дълго спускане.
   -      Ами бихме могли да използваме асансьора...
   Еди изсумтя неодобрително, след това се хвана за стълбата.
   -      Добре де. Но за Бога, гледай да не се подхлъзнеш. - Той започна да се спуска надолу, подметките му затракаха по металните стъпала.
   Нина го последва. В началото спускането беше лесно, но след няколко минути мускулите я заболяха - а дъното на шахтата не изглеждаше по-близо.
   -      Току-що ми мина една депресираща мисъл.
   -      Да, точно това исках да чуя - отвърна Еди. - Каква?
   -      А ако са изкопали бункера в земята? На места гренландската ледена покривка достига до три километра.
   -      Ако ще трябва да слизаме по трикилометрова стълба - предупреди я той, - направо те хващам и те мятам долу по бързия начин!
   -      Ами не мисля, че ще е чак толкова - каза тя. Но въпреки това все по-често поглеждаше надолу, с надеждата, че ще забележи дъното.
   То се появи след около пет минути - все още далеч, но поне слабо осветеният сивкав под се виждаше накрая на поредицата светлини. Гледката ги стимулира и те започнахада се спускат по-бързо.
   Най-накрая стигнаха до дъното. Еди слезе върху поредното мостче и тръгна към люка, който се виждаше в края му. Истинското дъно на шахтата се намираше на около два метра под тях - бетонен блок, покрит със заледена вода. Докато Нина слизаше зад него и разтръскваше с облекчение ръцете си, той открехна металната врата.
   От другата ? страна имаше още сив бетон. Посрещна го полъх от топъл въздух; нататък продължаваше широк коридор, осветен от флуоресцентни лампи. Люкът се отваряше в ниша от едната му страна, затова Еди нямаше видимост по дължината на коридора. Той махна с ръка на Нина да не мърда, извади пистолета си, пристъпи напред и надникна зад ъгъла.
   Коридорът беше дълъг около десетина метра. На края му имаше метална врата, боядисана в тъмнозелено. В една по-голяма ниша на противоположната страна имаше бюро с лъскав лаптоп, в ярък контраст с тромавото му обкръжение, остатък от Студената война. Един индиец убиваше времето по абсолютно същия начин, като всеки отегчен чиновник в офис: сърфираше в интернет.
   -      Има един мъж - прошепна Еди на Нина - и една грамадна врата. Намерихме бункера. - Той стисна здраво пистолета си. - Чакай ме тук.
   Той погледна дали мъжът е все така заплеснат в компютъра, след което се плъзна зад ъгъла и тръгна бързо по коридора. Пазачът щеше да забележи всеки момент нарушителя...
   Еди успя да прекоси половината коридор, преди индиецът да се огледа. Той стреснато скочи от стола си и се хвърли към контролната кутия на стената...
   -      На твое място не бих - рече Еди, насочил пистолета към главата му. Мъжът замръзна с протегната ръка на няколко сантиметра от червения бутон за тревога. - Сядай си на стола. Горе ръцете. - Пазачът се подчини. Еди се приближи до бюрото, без да сваля пистолета си от него. - Чисто е, Нина - извика той.
   Нина дотича при него и насочи собствения си пистолет към пазача, докато Еди бързо го претърсваше.
   -      Разбирам какво имаше предвид за вратата - каза тя. - Сигурно тежи десет тона! Как ще минем през нея?
   -      Да попитаме този тук - отвърна Еди. Той подпря дулото на пистолета в брадичката на индиеца. - Как се отваря вратата?
   -      Натискаш... натискаш този бутон - заекна пазачът, сочейки контролното табло.
   -Кой?
   -      На който пише „отвори”.
   Нина огледа панела и откри един от бутоните, под който наистина пишеше „отвори”.
   -Ха! Я виж ти!
   -      Честта е твоя, любов моя - каза Еди. Тя погледна подозрително към пазача, но като че ли единствената мисъл, която се въртеше в главата му, беше истинска загриженост, че в нея може да попадне куршум. Нина сви рамене и натисна бутона.
   Проблеснаха жълти предупредителни светлини и в коридора се разнесе ниско механично бръмчене. С изненадваща за размерите ? скорост, вратата леко се отвори напред, демонстрирайки дебелината си от над шейсет сантиметра. Странно, но зад нея беше тъмно; Нина очакваше да види някаква контролна зала.
   -      Лесно беше.
   -      Това е бункер, не банков сейф - отвърна Еди. - Нали няма да ти се иска да чакаш пет минути отвън, докато към теб лети ядрена ракета.
   -      Прав си. - Тя погледна към пазача. - Какво ще правим с него?
   Еди го цапардоса по главата с дръжката на пистолета. Мъжът се свлече на пода.
   -      Та какво за него?
   -      Явно фазата на изтънчеността приключи. - Тя мина през вратата и влезе в стаята зад нея.
   Дори без осветление можеше да разбере, че е голяма. Малката крушка над входа осветяваше друго контролно табло. Над група превключватели за осветление се мъдреше бутон с надпис „Главно О”; тя го натисна. С пропукване над главата ? светнаха лампи. Тя се обърна...
   Предположението ?, че семейство Коил бяха използвали бункера от Студената война за оперативен център, беше погрешно. Те бяха намерили по-впечатляващ начин да го използват - стаята беше превърната в техен частен музей, в който бяха изложени някои от най-великите световни съкровища. Еди мина покрай нея, за да проучи някакви вратив дъното, но Нина не можеше да откъсне поглед от съдържанието на стаята.
   Доминираше статуята на Давид, но мраморната фигура беше заобиколена от други артефакти с равна - а може би и по-голяма - стойност. От всяка страна го пазеха четворка керамични воини, откраднати от мащабните археологически разкопки на Криптата на Първия император в Сиан. Пред тях, монтирано на стойка, на височина от около метър и половина се издигаше изваяно парче от полирано сребро. Овалният отвор в центъра му съдържаше голям къс от някакво черно стъкло. Черният камък, свещеният мюсюлмански артефакт, за който се твърдеше, че е поставен в Мека от самия Мохамед.
   Разхождайки се из бункера, Нина разпозна безброй други съкровища. Знамето и плащът на Мохамед, откраднати от Топкапъ сарай в Турция, Антикитерския механизъм от Атина... Имаше дори артефакти, които не й бяха познати, но за които семейство Коил бяха решили, че отговарят на собствените им критерии за „защита” - рисунка върху коприна на жена, облечена с феодално японско кимоно; някакъв каменен олтар, върху който беше гравиран надпис на непознат език...
   -      Мили Боже! - ахна тя.
   Еди се върна от изследователската си експедиция, при която беше открил доста просторни жилищни помещения зад една от вратите. Той огледа невероятната колекция.
   -      Направо ми взе думите от устата. Никак не е зле.
   -      Не, друго имам предвид - погледни ей това - каза Нина и тръгна към един от предметите в периферията. Груба фигурка, издялана от странен лилав камък...
   -      Отмъкнали са Принс от офиса ти? - попита Еди. - Гадни копелета!
   -      Не е същият - каза Нина. Фигурката беше заела различна поза от тази на примитивната скулптура, която бяха открили в Пирамидата на Озирис. Нищо не подсказваше защо семейство Коил са я сметнали за толкова важна, че да я откраднат, нито откъде са я отнесли. Въобще не изглеждаше на мястото си след всичките невероятни съкровища около нея, както близнакът й изглеждаше странно в Криптата на египетския бог-крал... но самият факт, че беше тук, подсказваше, че в тази фигурка - в двете, всъщност - има много повече, отколкото изглежда.
   Но все пак беше ясно кои съкровища се струваха най-ценни на семейство Коил. В средата на фантастичната изложба беше поставен сандъкът от Криптата на Шива. Той беше затворен, но след като повдигна капака, Нина откри, че каменните плочи са все още вътре. Несъмнено древните текстове вече бяха сканирани, преведени и анализирани от Кексия. Семейство Коил разполагаха с всичко, от което се нуждаеха, за да разпространят собствената си изопачена интерпретация на посланията на техния бог.
   Тя отстъпи назад.
   -      Намерихме всичко - сега просто трябва да се погрижим да бъдат върнати по местата си.
   -      Първо трябва да спрем заглушителя - каза Еди.
   -      Това е по твоята част. По-добре да тръгваме. - Те излязоха от бункера и тръгнаха към мястото, където бяха оставили изпадналия в безсъзнание пазач. - Макар че изобщо не умирам от желание да се качвам по онази стълба.
   Еди й се усмихна уморено.
   -      Трябва да призная, че и на мен започна да ми допада идеята да използваме асансьора...
   Но някой вече ги беше изпреварил.
   Вратите на единия асансьор се плъзнаха встрани и разкриха Зак и Тандон. Двамата мъже насочиха пистолетите си към тях, сложили показалци на спусъците.
   Нито Еди, нито Нина вдигнаха оръжията си. Те замръзнаха на място.
   -      По дяволите - промърмори Еди.
   -      Пуснете оръжията - каза Зек и леко се усмихна, когато те се подчиниха. - Наистина си невероятен, Чейс. Какво трябва да направи човек, за да те убие?
   -      Куршум в главата ще свърши работа - каза Тандон и ритна встрани оставените на пода картечни пистолети. После притисна дуло към слепоочието на Еди. Англичанинът се напрегна, Нина шумно си пое дъх. - Но... Господин Коил иска да ви види преди това.
   -      Какви сме късметлии - каза Еди, когато пистолетът се отмести от главата му. - Как е разбрал, че сме тук?
   Зек кимна към лаптопа.
   -      Има уебкамера, свързана със стаята на охраната. Щом видях, че пазачът не е на мястото си, превъртях записа - и ето ви и вас.
   -      Размърдайте се - заповяда Тандон. - Влизайте в асансьора.
   Подемникът представляваше широка квадратна платформа, оградена от парапет, но без стени. Нина и Еди неохотно се качиха в нея. Докато индиецът ги държеше на мушка, Зек довлече изпадналия в безсъзнание пазач в асансьора. Когато всички бяха вече вътре, Тандон натисна един бутон и вратите се затвориха с дрънчене. Двигателите нададоха вой и асансьорът започна своето дълго пътуване към повърхността.
   Пътуването им приключи при най-долния етаж на панелната сграда. Други двама въоръжени мъже ги чакаха при отворените врати. Единият подхвана пазача и го отнесе някъде, докато Зек и Тандон избутаха Нина и Еди навън.
   -      Нагоре по стъпалата - рече Зек, сочейки към стълбището.
   Изчистеният военен стил на долния етаж отстъпи пред много по-високотехнологична среда. Цели два етажа от старата радарна станция бяха изтърбушени и превърнати в масивни бази данни, редове от компютри, които обработваха информация.
   -      Господи - каза Еди, докато продължаваха да се изкачват. - Всичко това - само за да могат да играят „Тетрис”?
   -      Това е част от плана им - осъзна Нина. - Прамеш каза, че има архиви, в които съхранява цялата информация, за да не бъде изгубена, когато цивилизацията се сгромоляса. Това сигурно е един от тях. Той записва всеки бит информация, който минава през интернет.
   -      Да, защото точно от това ще има нужда светът след апокалипсиса - забавни домашни животни и порно.
   -      Убедена съм, че много внимателно ще се подбере кое ще оцелее и кое „случайно” ще бъде изгубено за историята.
   Зек ги изгледа странно.
   -      Какво искате да кажете с тоя апокалипсис?
   Нина и Еди се спогледаха.
   -      Докато са обсъждали плана, ти си бил в кенефа, а? - попита го Еди. - Или пък просто са пропуснали да ти кажат тази част?
   -      Казано ти е всичко, което трябва да знаеш - рече твърдо Тандон на Зек, докато продължаваха да се изкачват по стълбите. На следващия етаж очевидно се намираха жилищните помещения; следващият беше същият, но обзаведен по-скъпо - дори в Арктика семейство Коил отказваха да се лишат от удобствата на богатия живот.
   Стълбището свършваше тук, но щяха да продължат да се изкачват. Нина и Еди бяха отведени по един къс коридор до друга вита стълба, която водеше през средата на сградата до гигантския купол. Тя ги преведе през един индустриален етаж, в който големи - и съдейки по вида им, останали от епохата на Студената война - електрически трансформатори жужаха застрашително. Някога те бяха захранвали гигантската радарна антена; сега осигуряваха енергия за гигантското кълбовидно светлинно шоу, което беше заело мястото ?.
   -      Доктор Уайлд - разнесе се познат глас, щом влязоха в инфотария. - И господин Чейс. - Прамеш Коил стоеше заедно с жена си на една кръгла платформа в средата на купола.
   Ванита ги изгледа с отвращение.
   -      Защо са още живи?
   -      Преминали са през много препятствия, за да стигнат дотук, Ванита - каза Коил. На лицето му се изписа самодоволство, примесено с гордост, когато с театрален жест им посочи гигантските екрани. - Доведете ги на мостчето. Може да им позволим да наблюдават края на Кали-юга.
   -      Само се фукаш - каза тя с кавгаджийски тон, докато Зек, Тандон и още един пазач водеха Нина и Еди нагоре по витите стъпала. - Трябва просто да ги убием.
   -      Скоро, любов моя, скоро - отвърна той, поглеждайки към два екрана, които показваха картина от летателен апарат. Самолетът кръжеше над някакъв град и светлините му примигваха отдолу. Погледът му се прехвърли на новинарската емисия. - Почти е време да започваме - лидерите на Г-20 се събраха.
   -      Това ли е планът ти? - попита ужасената Нина. - Ще разбиеш самолет на мястото на срещата?
   -      Нямаш никакъв шанс - рече Еди. - Двайсет световни лидери на едно място, включително американския, руския и китайския президент? Ако над Делхи прехвърчи дори някое шибано врабче, към него ще бъде насочена ракета.
   -      Това е Делхи - каза Коил и кимна към екраните. - Безпилотният ми самолет обикаля на автопилот петнайсет километра западно от Раштрапати-Бхаван. Никой не знае, че е там.
   -      Имаш самолет тип стелт? - попита недоверчиво Еди.
   -      Акциите във военни самолетни компании си имат и своите предимства. Стелт-технологията дава голямо поле за проучвания. Аз имам достъп до тези проучвания и съм ги използвал по-добре от който и да е правителствен проект.
   Нина си спомни какво беше видяла в двореца на Коил.
   -      Чакай малко, онзи твой самолет - тъмносив, с перка на гърба, със странен вид?
   -      Да. Провеждах му тестови полети през нощта. - Коил вдигна ръка с изпъната длан и я наклони на ляво; картината от въздуха повтори движението. - Малко трябва да се свикне с това, но съм усъвършенствал управлението. Жалко, че ще бъде само за една нощ. Забавно е. - Той свали ръката си. След миг хоризонтът отново се изравни. - Както сами виждате, когато не го управлявам, автоматично се връща към настройките по подразбиране, които в този случай са полет по резервен маршрут. Когато обаче прелети покрай определена точка, се включва друга програма.
   -      Полет на камикадзе - предположи Еди.
   -      Правилно. Дори и комуникациите да прекъснат, той ще продължи да изпълнява мисията си. Но за максимален ефект е необходимо прецизно изчисление на времето. - Той погледна към новинарския канал, който показваше осветената с прожектори сцена. Все още единствените хора, движещи се по нея, бяха техници, които извършваха финалните приготовления. - Не знам кога точно лидерите на Г-20 ще се съберат за официална снимка. Щом започнат да се появяват, ще стартирам програмата. Компютрите могат да насочат самолета към точното място, само аз мога да избера най- подходящия момент.
   -      Най-накрая признавате, че има неща, които хората могат да свършат по-добре от компютрите, и давате това като пример? - каза Нина.
   -      Каква ирония, нали? Но след експлозията всички хора по света ще търсят отговори - и Кексия ще им ги даде.
   Гласът на Нина се изпълни с презрение.
   -      Погрешните отговори.
   -      Кексия не лъже - отвърна Коил, недоволен от преднамерената обида. - Тя просто ще нагоди резултатите от търсенето според техните очаквания. В Индия ще изглежда, че пакистански бунтовници са извършили атаката. В Пакистан - че Индия отправя фалшиви обвинения към ислямистката държава, която бе нарочно изключена от срещата наГ-20.
   -      Ще се надигне гняв - продължи Ванита. - Хората и в двете държави ще искат действия - ще искат кръв! Между Индия и Пакистан ще започне война, която ще ескалира в ядрен конфликт. Веднага след това ще се разгори насилие. Държава срещу държава, Изток срещу Запад, индуси срещу мюсюлмани, мюсюлмани срещу християни. Светът ще се подпали. - Лицето ? се изкриви в ужасяващо доволна усмивка.
   -      Не всички търсят информацията си в Кексия - посочи Нина. - И не всички са водени от ярост и отмъщение - за колкото и корумпирани и упадъчни да ги смятате. Няма да можете да подпалите Трета световна война само с едно събитие, дори да е толкова мащабно.
   -      Не ни е необходимо - каза Коил. - Вероятността за започването на глобална ядрена война е само четирийсет и три процента... но има деветдесет и девет процента вероятност, че финансовите и търговските мрежи, които са от жизненоважно значение за съвременната цивилизация, ще се сринат. Ефектът ще бъде същият. - Той зае позиция пред виртуалното управление. - Вие сте историк, доктор Уайлд. Но това ще бъде краят на историята. Началото на една нова ера. Нашата нова ера. Просветена... пречистена. Новата Сатя-юга.
   По новинарския канал се виждаше как техниците разчистват сцената. Камерата се завъртя към входа, от който започнаха да се появяват официалните лица. Проблясващитесветкавици осветиха района като прожектори.
   -      Излизат - рече възбудено Ванита и хвана ръката на съпруга си.
   Той я отмести встрани.
   -      Ванита, любов моя, искам да напуснеш платформата, за да мога да управлявам спокойно виманата. Наистина ще бъде жалко, ако ме бутнеш и аз накарам самолета да катастрофира, преди да е стигнал целта си. - Тя се подразни от прикрития му сарказъм, но слезе по стъпалата до кръглото мостче, където застана до Тандон.
   Коил вдигна и двете си ръце, застина за момент като диригент пред оркестър... след това размърда пръсти, сякаш хваща невидими ръчки. Картината от камерите рязко се наклони, когато стелтът направи вираж. Изкуственият хоризонт повтори движението и на екрана се появи зелена линия, показваща курса до президентската резиденция.
   В дъното на екрана се появи текст.ВРЕМЕ ДО ЦЕЛТА: 04:02.И започна обратното броене:04:01, 04:00, 03:59 . . .

   34.

   Нина ужасено гледаше на екраните как индийските президент и премиер се отправят към сцената.
   -      Ако го направиш, милиони хора ще умрат - и голяма част от тях ще бъдат от собствената ти страна!
   -      Те ще се преродят със следващия цикъл - каза Коил, без да сваля поглед от картината на летателния апарат. - И ще се родят в един по-добър свят.
   Тя нямаше какво да отговори. Коил вярваше в убежденията си и Нина не знаеше с какви думи да промени намеренията му. Само действията биха помогнали в случая.
   -      Трябва да го спрем - прошепна тя на Еди.
   -      Да, това го разбрах. - Ако успееше да стигне до горната платформа, можеше да прекъсне полета на самолета, като избута Коил встрани, поеме виртуалния контрол и го разбие на някое отдалечено място - или поне щеше да го накара да се върне в орбита, докато световните лидери отново се приберат в сградата.
   Само че стигането до платформата беше проблем. Там имаше трима въоръжени мъже, които щяха да го спрат.
   Освен ако не ги редуцираше до двама...
   -      Ти си босненец, нали? - попита той Зек с почти разговорен тон, за голяма изненада на наемника. - Страната ти е почни наполовина християни и мюсюлмани, нали?
   -      Да - отвърна Зек подозрително. - Защо?
   -      Ами тази част от света има... да го наречем проблеми между различните етнически групи. Сега може и да се е поуспокоила, но това отново ще разгори страстите. - Той посочи към семейство Коил, които не сваляха погледи от големите екрани. - Шефовете ти току-що казаха, че това е целта им.
   -      Това не е моя грижа - отвърна Зек, но тази мисъл, изглежда, беше започнала да го притеснява.
   -      Но ще бъде грижа на жена ти и сина ти. Нали каза, че те живеят в Сараево. Това градче не е точно в списъка с места, които се асоциират с мир, хармония и добро прекарване. - Изражението на босненеца се вкамени. - Те ще умрат. А ти ще си помогнал за това.
   Ванита ги погледна гневно.
   -      Достатъчно! Зек, заеми се със задълженията си. - Тя се обърна към пазача и посочи с пръст Нина и Еди. - Ти. Убий ги.
   Пазачът мина покрай Зек и вдигна пистолета си, но Тандон го възпря.
   -      Моля ви, позволете на мен. - Той се усмихна студено. - Отдавна чакам този момент.
   -      Добре - отвърна Ванита. - Но нека стане бързо.
   Еди погледна към Зек.
   -      Последен шанс синът ти да се гордее с теб.
   Тандон се приближи, прибра пистолета си в джоба... и зае бойна поза.
   -      О, ще стане бързо - увери той Ванита, - но няма да е безболезнено.
   -      Добре - рече тя. - Действай. - Броячът на екрана показваше три минути.
   Тандон пристъпи напред. Нина хвана ръката на Еди...
   И Зек застреля пазача в главата. Кръв и мозък оплискаха купола.
   Еди бутна Нина на пода и се наведе, за да даде шанс на Зек да стреля по Тандон. Трупът на пазача се свлече на пода. Пистолетът му се плъзна надолу по витата стълба и спря в подножието ?.
   Зек стреля отново - и Тандон отскочи, извивайки се встрани. Куршумът го пропусна на сантиметър. Зек отново стреля, но индиецът се хвърли под перилата, хващайки се за ръба на стълбата и увисвайки под нея. Еди чу тихо потракване; без никакво усилие Тандон се придвижваше на ръце по подкрепящото скеле. Зек отстъпи назад в очакване на атаката.
   Еди мина пред Нина. Ванита отстъпи назад, но той не ? обърна внимание, а бързо се изкачи по витата стълба към горната платформа.
   -      Здрасти - каза той на Коил. Лицето на милиардера пребледня от страх. - Може ли да си поиграя?
   Нина скочи на крака, стисна юмруци и се нахвърли върху Ванита. Макар и да не беше експерт в ръкопашния бой, тя все пак беше тренирала достатъчно със съпруга си, за да нанесе един хубав удар - и този път изпита особено удоволствие. Ванита се обърна и побягна, а Нина хукна след нея по мостчето.
   Тандон се появи за миг на мушката на Зек. Той стреля, но индиецът вече се беше навел с бързината на змия. Босненецът наведе дулото и стреля в пода. Четирите куршума пробиха дупки в метала - но Тандон беше твърде бърз. Той се хвана за скелето и с едно бързо акробатично движение преметна краката си над перилата и нанесе силен удар в корема на Зек. Наемникът беше отхвърлен назад и се блъсна в противоположния парапет...
   Който поддаде под тежестта му и Зек полетя надолу с главата напред. Вратът му изхрущя ужасяващо. Отчупената част от парапета се стовари до него.
   Коил отстъпваше назад, докато не стигна до края на платформата и се сви от страх. Картината от Делхи, която се излъчваше на големия екран, рязко се наклони - след като вече не получаваше контролни сигнали, дронът се завръщаше към първоначалната си орбита.
   -      Ти... не можеш да спреш...
   Еди го удари силно в лицето. Койл се завъртя, преметна се през перилата и се стовари на долното мостче; гладката му кожа беше обезобразена от кръвта, бликнала от разцепените устни.
   Еди избърса юмруците си в палтото, приближи се към центъра на платформата и вдигна ръце.
   -      Така, да видим как работи това чудо... - Той протегна пръстите си, както беше виждал да прави Коил, и пробно наклони едната си длан. Хоризонтът на екрана последва движението му. - Да! - Той огледа светлините на града, в търсене на някое място, където да е безопасно да разбие дрона.
   И през двата екрана премина черна линия. Река.
   -      Я да вземем да цопнем - каза той, накланяйки едната си ръка напред, сякаш управляваше въображаем джойстик. Дронът започна да се спуска.
   Тандон изтича да помогне на Коил, но милиардерът изкрещя:
   -      Не! Отивай горе! Спри Чейс!
   Нина настигаше бързо Ванита, която се опитваше да тича на шестсантиметрови токчета.
   -      Довлечи си задника тука! - изкрещя тя. Бяха направили пълна обиколка на мостчето и стигаха до отчупения парапет. Ванита скочи през отвора и се приземи до Зек.
   Нина скочи след нея, готова да я удари с юмрук - но Ванита успя да изпълзи по-далеч. Нина се приземи, претърколи се и скочи на крака...
   И видя, че Ванита се е устремила към картечния пистолет на убития охранител.
   Тя се хвърли към нея, събори я малко преди да стигне пистолета и се хвърли отгоре ?.
   Изображението на реката се приближаваше - но Еди беше принуден да зареже управлението, защото Тандон тичаше към него. Дронът бързо се върна на безопасна височина.
   Еди и Тандон започнаха да се обикалят. Англичанинът сви юмруци. Тандон също вдигна ръце, прилепил плътно пръсти като острие на брадва - но изведнъж на лицето му се изписа триумфално изражение - той си спомни, че има пистолет. Бръкна да го извади...
   Но не откри нищо в празния си джоб. Пистолетът беше паднал докато висеше на мостчето.
   Еди се хвърли към него и замахна към челюстта му.
   Индиецът отметна глава назад и ударът засегна само брадичката. Той сграбчи Еди и го завъртя, като едновременно с това заби лакът в главата му и болезнено изви рамото му.
   Еди залитна и се обърна с лице към врага си - но гърдите му изхрущяха от силния ритник. Той отстъпи назад...
   И падна от платформата.
   Също като Коил се приземи на металното мостче - но за разлика от софтуерния могул падането му не свърши там; той се претърколи под парапета и падна още три метра надолу, приземявайки се върху пода на залата. Остана да лежи по гръб, изпитващ пронизваща болка в раменете и гърдите, задъхан.
   Нина сграбчи Ванита и ? нанесе удар в бъбреците. Ванита изпищя, замахна с едната си ръка - и удари Нина по бузата с пръстена си. С пламтящо от порязването лице, Нина отстъпи назад, а към очите ? се насочиха хищнически присвитите нокти на индийката.
   Отстъплението й даде възможност на другата жена да се извърти и да я изрита в корема. Нина изохка и се преви на две.
   -      Значи мислеше, че съм слаба? - изсъска Ванита и следващият ? удар закачи главата на Нина. - Знам как да се бия - израснала съм в бедняшки квартал! - Тя се пресегнакъм пистолета...
   Но Нина я сграбчи за сарито и я дръпна обратно, настъпвайки силно босия ? крак с ботуша си. Ванита изпищя, когато кутрето ? се счупи. Нина я завъртя към себе си и сви юмрук.
   -      А аз съм от Ню Йорк, кучко!
   Тя я удари силно в лицето. Окървавената Ванита се стовари до Зек. Разтърсвайки натъртената си ръка, Нина се обърна към пистолета. Той лежеше на около три метра от нея. Тя тръгна към него...
   Но в крака ? с всичка сила се заби отчупеното метално перило. Ванита го беше използвала като бейзболна бухалка. Нина залитна, едва не падна. Ванита закуцука към нея и отново замахна с металната тръба.
   Коил бързо се изкачи по стълбите, притиснал ръка към разбитата си уста. Тандон се приближи да му помогне, но магнатът го отпрати с махване на ръка.
   -      Убий го! - изкрещя той. Бодигардът му скочи на мостчето, а Коил зае мястото си пред невидимия интерфейс.
   Еди се опитваше да се изправи, когато мостът издрънча под краката на Тандон. Индиецът се опря на парапета - и скочи към него. Еди изкрещя и се претърколи встрани. На мястото, където беше главата му, се заби токът на ботуша на Тандон.
   На сцената излизаха все повече лидери на различни държави, като по-малките нации бяха представяни първи. Президентът на Северна Корея се ръкува с домакините си, проблясващи фотоапарати запечатаха момента. Отброяването беше прекъснато след намесата на Еди, но се възобнови след като Коил върна дрона на предишния му курс.
   Три минути и трийсет и две секунди до удара.
   Нина вдигна ръка, за да се предпази от нападението на Ванита и металната тръба се стовари върху нея с тъп удар. Тя потисна вика си, отстъпи назад, за да избегне нов удар - и се блъсна в огромната видеостена. За разлика от другата в Бангалор, която беше разделена на отделни сегменти, за да позволява достъп до вътрешността й, този инфотарий образуваше непрекъснат триста и шейсет градусов кръг под купола. Алуминиевата рамка се разклати от удара и един от LCD екраните примигна.
   Оголила зъби, Ванита замахна към нея с импровизираната бухалка...
   Нина се метна встрани. Тръбата разби един от екраните, захранването му избухна и посипа пода с искри. Счупеният монитор се разби на пода, разкривайки панелите от фибростъкло на радарния купол.
   Тандон ритна силно Еди отстрани и той се търкулна към стълбите, които водеха към мостчето. Хриптейки от болка, Еди се изправи на крака - и нападателят нанесе убийствен удар към гърдите му.
   Въпреки че беше пребит и замаян, Еди намери достатъчно сила да се отмести. Ударът пропусна смъртоносна- та точка, но въпреки това силно натърти ребрата му. Той отстъпи назад, но Тандон продължаваше да замахва, целейки се в гърлото му, в сърцето. Всеки път Еди успяваше да парира ударите, но единственото, което постигаше, беше прехвърляне на болката в ръцете му. А Тандон дори не се беше изпотил - копелето си играеше с него, изморяваше го постепенно, и той скоро вече нямаше да може да се защитава.
   Коил погледна към двете биещи се фигури, но не помръдна от мястото си пред екрана. На сцената излезе японският премиер-министър. Три минути, десет секунди.
   Ванита отново замахна с тръбата, събаряйки Нина върху друг екран. Индийката вдигна желязото над главата си, готова да го стовари върху Нина...
   Но тя хвана едната ? обица и я дръпна. Силно.
   Бижуто се откъсна от ухото на Ванита - заедно с парчето месо с големина на нокът, за което беше закачено.
   Ванита изпищя и по врата ? плисна кръв. Нина я хвана за сарито и дръпна с всичка сила, запращайки Ванита с лицето напред към отвора, оформил се между екраните - и триъгълния панел зад него.
   Фибростъклото се счупи с трясък. През дупката нахлу леден вятър и върху близките екрани и вътрешността на купола веднага се образува лед. Ванита се дръпна назад - и изпищя още по-силно, когато острите ъгли на панела раздраха бузите ? като мечи нокти. Металната тръба падна на пода.
   -      Ванита! - извика Коил, но не помръдна да ? помогне, мисията му беше по-важна. Той леко промени курса на дрона. Отброяването беше стигнало до 02:50.
   Нина грабна тръбата и се накани да я стовари върху главата на Ванита, когато осъзна, че някой друг има по-голяма нужда от нея.
   -      Еди! Дръж!
   Тя я хвърли напред като копие.
   Еди отрази друг удар, погледна нагоре, видя летящата към него тръба - и я хвана. Завъртя се и нанесе силен удар по главата на Тандон. Оказал се внезапно в отбрана, Тандон отскочи назад и вдигна защитно ръце. Тръбата се стовари болезнено върху китката му.
   Еди замахна повторно с новото си оръжие, промяната в позициите им го изпълни с енергия.
   -      Ето така ми харесва! - Той отблъсна Тандон към стената. Индиецът се опита да се измъкне, но Еди го удари по рамото, връщайки го обратно към поддържащата рамка. Тя се разклати, видео-екраните затракаха. - Хей! Не съм приключил с теб!
   -      Да! - извика триумфално Нина, когато съпругът ? пое инициативата - но Ванита се нахвърли с писък върху нея, окървавена и обзета от ярост. Тя блъсна американката във видеостената и заби коляно в корема ?. Нина изпъшка, задъха се - и Ванита я стисна за гушата, забивайки дълбоко ноктите си в плътта ?.
   Еди отново нападна, металният прът се стовари върху ребрата на индиеца. Изсумтя злобно, когато лицето на противника му се изкриви от болка. Още два удара щяха да довършат Тандон и след това можеше да се заеме с Коил. Той замахна отново за следващия удар...
   Но Тандон скочи и се хвана за стърчащата над тавата му кръстачка. Издърпа се бързо нагоре и тръбата изсвистя на няколко сантиметра от краката му. Индиецът използва една скосена подпора, за да се изкачи още по-нагоре.
   Еди замахна отново, но Тандон вече беше извън обхвата му. Парчето от парапета разби един екран, който се стовари с трясък на пода. Тандон погледна надолу към него и продължи да се катери по рамката. Алуминиевите ? съединения скърцаха и дрънчаха под тежестта му.
   Проекторната платформа върху купола също се разтресе и образите на големия екран се изкривиха. Коил се огледа, за да открие причината за развалената картина. До края на отброяването оставаха 02:25.
   Еди осъзна, че рамката е направена да издържа екраните и проекторната платформа, нищо друго. Допълнителната тежест на възрастен мъж я натоварваше до крайност...
   Той замахна с импровизираната си бухалка - но не към Тандон, а към металната структура, която се виждаше на местата, където бяха нападали екраните. Вертикалната подпора се счупи със силен трясък на метал. Цялата секция от рамката се разклати, екраните започнаха да примигват. Проекторната платформа се залюля. Коил отново се огледа, този път разтревожено, а Еди продължи да налага отслабената структура. Още един екран се откъсна от мястото си, залюля се на електрическия кабел и се разби на пода.
   -Чапал! Спри го!
   Тандон скочи върху англичанина, протегнал хищно ръце напред...
   Еди мушна с тръбата.
   В очите на индиеца проблесна страх - но беше твърде късно.
   Отчупеният край на парапета се заби в гърдите му и излезе през гърба сред фонтан от кръв. Но дори прободен, той успя да събори Еди на земята и да го затисне отгоре.
   И двамата Коил гледаха невярващо металния прът, който стърчеше от гърба на бодигарда им.
   -      Чапал! - извика Ванита, забравила за миг жената, която душеше...
   Нина рязко удари с длан брадичката на индийката. Устата ? се затвори, прехапвайки езика. Ванита изплю кръв; около три сантиметра от мускулестия орган се държаха само на няколко нишки повредена тъкан.
   -      Дръж си езика зад зъбите, кучко! - изпъшка Нина и я удари. Успя да я уцели в бузата, но това бе достатъчно, за да я отблъсне назад. Индийката се плъзна по тънкия лед, който се беше образувал върху метала под въздействието на пронизващия вятър. Тя залитна...
   И падна точно до пистолета. Грабна го и скочи...
   Нина се хвърли на пода и се плъзна към краката ?. Сграбчи здраво индийката за глезените и ги завъртя. Ванита изгуби равновесие и падна...
   Надолу по стълбите.
   Тя изпищя, но писъкът ? бе прекъснат рязко от отекващия уцар в твърд метал. Продължи да се търкаля по стълбите. При всеки удар пистолетът стреляше и куршумите отскачаха със звън от машините. От един трансформатор се посипа дъжд от искри, някой от куршумите беше разбил изолацията му и последвалото късо съединение предизвика гневно жужене във вътрешността му. Няколко монитора примигнаха. Но Ванита се стовари на пода в безсъзнание, без да чува или вижда нищо.
   Но Нина ги чу.
   -      Ох, по дяволите - изпъшка тя, изпълзя до стъпалата и погледна надолу. Ванита лежеше в подножието на стълбата, пистолетът беше на земята до нея... но искрящите пръсти и зловещото пропукване отказаха Нина да слезе да го вземе. Късото съединение беше накарало минералното масло, което охлаждаше трансформатора, да заври до точка на запалване. Щеше да се взриви всеки момент.
   Еди изблъска трупа на Тандон и погледна нагоре към платформата. Коил се отърси от шока и се извърна, за да провери потреперващите образи на големите екрани. Дронът се приближаваше към целта си: 02:05 минути до сблъсъка. Индиецът направи няколко резки жестове - не за да промени курса на невидимия летателен апарат, а за да извика на екран основното меню.
   Когато командите започнаха да се появяват на гигантската видеостена, Нина осъзна какво прави. Играта почти бе свършила - и милиардерът се опитваше да промени крайния резултат.
   -      Еди! - извика тя с дрезгав глас. - Той заключва управлението! - Така дори без никой да го управлява, дронът щеше да продължи да изпълнява мисията си.
   Еди скочи, но знаеше, че докато стигне до платформата, Коил вече ще е приключил с работата си. Трябваше му по-бърз начин да го спре. Да го застреля - но пистолетът на охранителя не се виждаше никъде.
   Което му оставяше само една възможност...
   Той стъпи върху гърдите на Тандон, стисна здраво металния прът и го измъкна от гърдите на мъртвия мъж. Завъртя се и нанесе силен удар върху повредената рамка...
   Ударената алуминиева подпора се счупи на две. Това веднага се отрази на останалата част от структурата; тежестта на видеостените караше хоризонталните подпори да се чупят една след друга. Еди побягна от падащите към него екрани, които се разбиха на пода и пръснаха на всички страни искри и късчета стъкло.
   Повредата достигна до върха на купола. Образите на двата големи екрана се изкривиха, проекторната платформа се разклати, едната й половина се откърти и тя се залюля със скърцане над Коил. Той вдигна глава нагоре...
   Платформата се откъсна. Прелетя около девет метра, преди Коил да успее да изпищи стреснато, след което го размаза върху пода.
   Нина присви очи.
   -      Предполагам, че човек наистина може да бъде смазан от информацията.
   Еди се приближи към нея.
   -      Исусе! Добре ли си? Приличаш на ухапана от вампир!
   Нина го погледна объркано, докато не се хвана за врата и не осъзна, че Ванита е разкъсала кожата ? с ноктите си. Тя избърса кръвта.
   -      Да, но трябва да...
   Прекъсна я силен трясък. От стълбите се носеше пушек. Пропукването и съскането от трансформаторите се засилваше. Все повече екрани започваха да потреперват.
   -      Това не ми харесва - промърмори Еди. Той вдигна глава към купола. Двата големи екрана бяха празни - нямаше как да разбере колко близо до целта е стигнал дронът.- Ела!
   Той хукна към платформата, Нина го последва. Стигнаха на горното ниво и откриха, че Коил е още жив и стене тихо под проекторната платформа.
   -      Как да спрем самолета? - попита го настоятелно Нина.
   Въпреки болката си, Коил успя да се усмихне.
   -      Не можете - изпъшка той и от устата му бликна кръв. - Той лети на автопилот. След по-малко от две минути ще настъпи краят на Кали-юга...

   35.

   На гърдите на Коил, върху сакото му „Неру”, се беше разляло голямо петно от тъмна кръв. Еди заби петата си в него и индиецът изкрещя.
   -      Кажи ни как да разблокираме управлението!
   -      Не - изпъшка Коил, след като Еди отслаби натиска.
   -      И без това няма да живееш още дълго, но аз мога да превърна последните ти секунди в ад.
   -      Това... няма никакво значение. Аз ще се преродя в златната епоха...
   -      Като торен бръмбар, ако на тоя свят има някаква справедливост. - Осъзнавайки, че Коил е готов да умре за плана си, той го удари още веднъж и се обърна към Нина. - И какво ще правим сега, по дяволите?
   -      Не знам - отвърна тя, оглеждайки отчаяно активните екрани. Може пък Коил да беше направил някаква грешка, оставяйки им някакъв начин да отклонят дрона. Но не откри нищо, което да им помогне...
   Погледът ? се върна към един от екраните. На него все още вървеше предаването на живо от президентския дворец. Британския премиер се ръкуваше с домакините си. Очакваха се само още няколко държавни глави, като последен беше президентът на Съединените щати, и тогава всички щяха да се намират на мястото, което щеше да бъде атакувано от дрона...
   -      Питър! - възкликна тя; присъствието на британския премиер ? напомни за един от членовете на антуража му. - Можем да се обадим на Питър Олдърли; той ще ги предупреди!
   -      Ами да, бихме могли - рече Еди, - ако имахме номера му. И телефон.
   -      Но ние имаме телефон. Стига да си спомня как се работи с него... - Тя си припомни малкия инфотариум в Индия, след което вдигна ръка, сякаш държеше невидима слушалка и я притисна към ухото си.
   Нищо не се случи. Екраните останаха непроменени.
   -      По дяволите!
   Еди я погледна недоверчиво.
   -      Сега не му е моментът да играеш на шарада!
   -      Видях го в Бангалор - това е един вид витруален телефон. - Тя се приближи до тясната поставка, в която бяха монтирани сензорите за движение и опита отново, тозипът по-бавно, подчертавайки всяко движение...
   Екраните се промениха, върху образите се появи клавиатура.
   -      Да! - извика тя. - Какъв е номерът?
   -      Откъде, по дяволите, да знам какъв е номерът на Олдърли?
   -      Не неговия номер - на Мак! - Тя вдигна другата си ръка с протегнат показалец; щом сензорите засякоха върха на пръста й, върху виртуалната клавиатура се появи светъл кръг.
   Еди бързо изреди цифрите, а Нина почукваше във въздуха, за да ги набере на виртуалната клавиатура.
   -      Дано не е забравил да си зареди телефона.
   Появи се анимираната икона „Свързване”... но като че ли нищо не се случваше. Нина и Еди се спогледаха разтревожено - и в този миг от тонколоните над главите им се разнесе кухо съскане. Още един напрегнат миг и под купола отекна сигналът за звънене. Два, три пъти...
   -      Ако краят на света настъпи, защото сме били прехвърлени на гласова поща, ще бъда ужасно нещастна - промърмори Нина. - Хайде, Мак, вдигни...
   Чу се изщракване, а след него познатият глас, леко озадачен, че му звънят от непознат номер.
   -Ало?
   -      Мак! - извика Нина. - Слава Богу! Това сме ние, Нина и Еди!
   Фонът от шумове подсказваше, че той се намира в голяма зала, ясно се чуваше жуженето на множество разговарящи хора.
   -      Какво става? Мислех, че сте в Гренландия?
   -      Там сме - отвърна Еди, - но в Делхи е на път да се случи голяма беля! Коил е изпратил един безпилотен самолет, натоварен с експлозиви, на самоубийствена мисия към срещата на Г-20 - и той вече приближава! Трябва да ги разкарате оттам!
   За миг настъпи мълчание. След това се чу силен вик:
   -      Питър!
   -      Какво има? - извика в отговор Олдърли.
   -      Имаме ситуация. Веднага ела тук! Кит, ти също.
   -      Къде сте? - попита Еди.
   -      В Раштрапати-Бхаван - разправяме се с шефа индийската служба за охрана.
   -      Много удобно.
   -      Не съвсем - той не вярва, че семейство Коил могат да представляват заплаха.
   Нов глас: Кит.
   -      Какво става?
   Мак набързо обобщи ситуацията пред другарите си.
   -      Чейс - рече Олдърли, - тези данни достоверни ли са?
   -      Директно от устата на тоя задник - каза му Еди и хвърли един бърз поглед към Коил. - Не знам след колко време ще удари кота нула, но е по-малко от деветдесет секунди. Трябва да евакуирате всички - или поне да ги прикриете.
   -      Еди! - каза напрегнато Нина, сочейки новинарската емисия. На екрана президентът Коул излезе от двореца и тръгна по червения килим, за да се срещне с индийските държавни глави. След като всички лидери от Г-20 бяха пристигнали, те щяха да се съберат за групова снимка... и да се превърнат в най-ценната мишена на планетата.
   -      Мамка му! - каза Еди. - Мак, разкарай ги оттам! Веднага!
   -      Работим по въпроса - каза Мак. От говорителите се разнесе глухо изпукване, когато той прекъсна връзката.
   -      Вече е твърде късно - обади се Коил от пода. - Не можете да го спрете.
   Единственото, което оставаше на Нина и Еди, беше да наблюдават новинарската емисия, докато световните лидери започваха да се събират за снимка.

   Мак и Олдърли се втурнаха през претъпканата зала, а Кит ги следваше толкова бързо, колкото му позволяваше патерицата. Повечето от гостите бяха високопоставени индийски политици и държавни служители, останалите бяха дипломати и официални лица от другите държави, които бяха поканени на срещата.
   Но тримата се интересуваха само от един човек. Забелязаха едрия мъж с прошарена брада близо до вратите, които водеха до просторния двор, където се бяха събрали лидерите.
   -      Господин Верма! - извика Олдърли, разблъсквайки група руски делегати, за да стигнат до него.
   Аривали Верма, шеф на индийското разузнавателно бюро, прекъсна раздразнен разговора си с китайския си колега.
   -      Господин... Олдърли, нали? - Той разпозна високия, по възрастен мъж, който вървеше до него. - Полковник Маккримън? Какво има?
   -      Ще бъде извършено терористично нападение - каза бързо Олдърли. - Трябва да отведем делегатите на сигурно място.
   -      Какво? - Верма погледна към един от подчинените си, който стоеше наблизо. Слисаното изражение на лицето на човека му подсказа, че той не е чул нищо подобно в слушалките си. - Откъде научихте за това?
   -      Има ли значение? - сопна му се Мак. - Просто евакуирайте двора!
   -      Какъв вид нападение? Трябва ни повече информация! Целият свят ни гледа - ако вдигна тревога и нищо не се случи, ще изглеждаме като глупаци!
   -      По-добре така, отколкото да не правите нищо, докато самолетът не се стовари върху тях! - каза Кит, който най- после ги настигна.
   Верма изпуфтя.
   -      Ако неоторизиран самолет се появи в радиус от петдесет километра, аз веднага ще бъда уведомен за това.
   -      Не и ако е стелт - каза Мак.
   -      Стелт ли? - повтори невярващо Верма. - Това е абсурд!
   -      Нямаме време за това! - изръмжа Кит. Той се опита да премине покрай Верма към вратата, но асистентът му блокира пътя...
   Внезапно Мак постави дланите си на гърдите на Верма и го блъсна назад. Размахвайки ръце, той се блъсна в подчинения си. Двамата мъже се стоварихала пода.
   Всички наоколо изглеждаха шокирани - после неколцина индийци от охраната се втурнаха към Мак... включително мъжете, които пазеха изхода към двора. Шотландецът намигна на Кит и леко кимна към изхода, което беше достатъчно за младия мъж. След първоначалното объркване, Олдърли се досети какво прави шотландецът, и успя да удари един от охранителите, които се опитваха да хванат Мак, преди също да бъде обграден от хора.
   Оставяйки изхода неохраняван.
   Кит заобиколи блъсканицата и изскочи на двора. Пренебрегвайки засилилата се болка в крака, той забърза напред, извади легитимацията си и я вдигна над главата си.
   -      Интерпол! - извика той. - Всички да влязат вътре - има терорист...
   Двама облечени в черно американски агенти от тайните служби се хвърлиха към него и го събориха на земята. Световните лидери погледнаха изненадано суматохата, катонякои реагираха разтревожено на последната дума.
   Агентите сграбчиха Кит, обърнаха го по корем и извиха ръцете му зад гърба. Той се опита да се освободи, но не успя: оставаше му единствено гласът.
   -      Ще разбият самолет! - извика той. - Самоубийствен полет - единайсети септември! Махайте се оттук! Навън!
   Датата привлече вниманието на всички. Единият агент пусна ръката на Кит и се заслуша в съобщението, което получаваше в слушалката си - след което скочи на крака и мупомогна да се изправи. Останалите американски агенти се събраха като един около Коул и му разчистиха път към входа. За тайните служби всяка заплаха за живота на президента се считаше за реална, докато не бъдеше опровергана; потенциалните последствия от подценяването ? щяха да бъдат безкрайно по-ужасни от обратното.
   Бодигардовете на останалите лидери последваха примера на американците. Дворът имаше няколко изхода, всички от които водеха към вътрешността на двореца; групата се разцепи и всички хукнаха към тях.
   Двамата агенти изблъскаха Кит към вратата. Над виковете и писъците той различи нов звук - високочестотното жужене, стърженето на самолетна перка.
   Което постепенно се усилваше.
   Нина и Еди, които следяха новинарската емисия, видяха как двама агенти се хвърлят върху Кит. Устата му се размърда - той викаше нещо, но екранът нямаше звук.
   Картината подскочи, представителите на пресата се па- никьосаха, някой събори камерата. Операторът се опита да отрази екшъна, обръщайки се към световните лидери, но те вече се бяха пръснали във всички посоки.
   -      Ох, мамка му - прошепна Нина.
   -      Всеки миг - изграчи Коил. - Всеки миг ще стане...
   Картината се преобърна; операторът беше изоставил поста си и избяга, виждаха се само тротоара и част от червения килим. По екрана примигнаха бягащи сенки...
   Проблясък...
   Картината подскочи, след което се разпадна на множество пикселизирани квадратчета, преди да се изгуби напълно. Екранът потъмня.
   Еди започна трескаво да оглежда останалите екрани с надеждата, че ще получи отнякъде повече информация, но не се виждаше нищо.
   -      Какво се случи? - попита Нина. - О, Боже, какво стана?
   Коил успя да издаде бълбукащ, кашлящ смях.
   -      Кали-юга приключи, доктор Уайлд. Това стана. Глобалният колапс е неизбежен... Господарят Шива ще унищожи старата епоха и ще сложи началото на нова.
   -      Все още можем да разкажем на всички какво сте направили - рече Нина, чиято безпомощност преминаваше в гняв.
   -      Ако всички разберат, че вие стоите зад атентата, няма да има никаква война - независимо как сте програмирали Кексия.
   -      Това няма да има значение - каза милиардерът. - Ще надделеят емоциите - гняв, страх, отмъщение. – Погледът му се премести към екрана над главата ?. - Погледнете. Това е... образът, който ще промени света.
   Новинарският канал се появи отново, показвайки картина от друга камера - този път от Раштрапати-Бхаван, - която потреперваше, тъй като операторът ? беше блъскан от хората около него. Огромният дворец, осветяван от множество прожектори, се очертаваше рязко на фона на черното небе - както и издигащия се стълб от пушек и прах, който се приближаваше, за да закрие огромния купол на сградата.
   -      Виждате ли - изпъшка Коил с нарастващ триумф. - Мъртви са. Кексия вече обвинява Пакистан. Аз... спечелих!
   -      Единственото нещо, което спечели, е ритник в топките - изръмжа Еди и замахна с крак. Коил присви очи, но Нина хвана съпруга си за ръката, преди да успее да нанесе удара.
   Тя посочи към екрана.
   -Еди, виж!
   Картината отново се беше променила, прехвърлена към друга камера. Образът подскачаше, докато операторът тичаше по някакъв коридор, и през виещия се пушек се виждаха богато украсените му стени. Предаването се излъчваше от вътрешността на двореца... но колко далеч от кота нула? Наоколо се препъваха хора, неясни призраци с дрехи и лица, потънали в прах.
   Нина и Еди се взираха в екрана, затаили дъх. Камерата влезе в голяма зала. На стената в дъното се виждаше голяма дупка, но операторът насочи вниманието си към хората около него. Онези, които се намираха най-близо до стената, бяха засипани с отломки и очевидно мъртви. Другите все още мърдаха, тъмни кървави петна се открояваха върхубледия прах.
   Но независимо от касапницата, операторът следваше журналистическите си инстинкти. Картината се стабилизира, съсредоточавайки се върху отделни групи хора. Търсеше оцелели държавни глави.
   Ако имаше такива.
   Черни сака, посивели от праха и натрошената мазилка. Агенти на тайните служби. Струпани около един човек. Камерата треперливо се приближи.
   Един от агентите, с окървавен врат и рамо, се свлече на земята - и разкри мръсното лице на президента Лио Коул. Но той стоеше неподвижно, като бледа статуя. Нина стисна Еди за ръката, неспособна да продума ни дума от страх. Жив ли беше или мъртъв? Не можеше да разбере...
   Той помръдна и се разкашля. Отвори очи, избърса лицето си и каза нещо на един от агентите.
   -      Да! - възкликна Нина и стисна силно ръката на Еди. - Никога не съм предполагала, че ще бъда толкова щастлива, когато видя някой политик да говори!
   Картината се отмести от Коул, реагирайки на нещо извън екрана. Тя се повъртя из разсейващия се прах, преди да се спре на лицето на друг лидер: индийския президент, който се беше облегнал на стената, а двама мъже бързаха да му помогнат.
   -      Важните клечки са се измъкнали - поне някои от тях, де. - Еди гледаше екрана, докато камерата търсеше други оцелели. - А как ли е Мак? И Кит?
   -      И Питър - напомни му Нина, получавайки в отговор неприязнено изсумтяване. Операторът продължаваше да обикаля стаята, край него тичаха хора, които отиваха да помогнат на ранените. Появиха се още важни лица, извеждаха индийския премиер и руския президент на чист въздух. Зад тях...
   -      Мак! - извика Еди, зървайки шотландеца да накуцва към изхода. Костюмът му беше разкъсан, едната му ръка окървавена, но той не изглеждаше зле ранен. Зад него се появи Кит, подкрепян от един агент. Един едър, брадат индиец разблъска тълпата, за да говори с него, след което операторът смени картината.
   Нина се обърна към Коил, на чието лице постепенно се изписваше недоверие.
   -      Оцелели са. Успяхме да ги предупредим навреме. Предполагам, че Кексия не може да предрече всичко. Така че въпросът е: сега какво?
   -      Трябва да изключим заглушителя - каза Еди. - Щом го направим, Пробст ще може да изпрати сигнал за помощ.
   -      Или пък можем да го направим оттук. - Нина се върна при сензорите и вдигна ръка към ухото си, за да направи още едно виртуално обаждане. Клавиатурата се появи на екрана. - Просто ще се обадим...
   Под краката им се разнесе страхотен трясък, последван от дъжд от искри и яростно електрическо пращене. Куполът се изпълни с пушек, останалите екрани примигнаха и угаснаха.
   -      Какво беше това, по дяволите? - извика Еди.
   -      Трансформаторът се взриви! - Веднъж като дете Нина беше евакуирана от училище, когато един дефектен трансформатор в съседната сграда се беше взривил, предизвиквайки пожар, прекъснал тока на три пресечки. Същото се беше случило тук, само че в много по-голям мащаб - пламъците се издигнаха нависоко. - Трябва да се махнем оттук.
   -      Как? Това е единственият изход!
   Тя погледна към другата страна, където беше блъснала Ванита във външната стена.
   -      Вече не. Да вървим! - Тя се забърза към Коил.
   -      Какво правиш? - попита Еди.
   -      Той трябва да бъде изправен на съд...
   Еди посочи кръвта, която се стичаше от разбитото тяло на милиардера.
   -      Без лекар до пет минути ще е мъртъв, а никой няма да се втурне в огъня, за да помогне на тоя задник. Със сигурност няма да съм аз! Освен това той вярва в прераждането, нали? Сега ще разбере, дали е прав.
   -      Но не можем просто да го оставим тук - възрази Нина.
   Дишането на Коил стана по-тежко.
   -      Вие... осъдихте света да остане в Кали-юга - изсъска той. - Шива ще ме възнагради в следващия ми живот. А вас ще накаже за цяла вечност!
   Нова експлозия разтърси купола, един екран падна от рамката и се строши на пода. Пламъците се разгоряха още по-силно.
   -      Ако не се махнем оттук, ще умрем с него! - извика Еди. Той я хвана за ръката и я задърпа към стъпалата.
   Тя погледна отново Коил и видя, че безизразната андроидна маска най-после е паднала от лицето му, разкривайки гняв и омраза. Тя го изгуби от погледа си докато се спускаха по стълбите на рамката към етажа. Щом се озоваха на стабилна земя, те тръгнаха към дупката в стената...
   -      Чейс... - разнесе се слаб, измъчен глас. Еди се обърна. Зек. Наемникът беше все още жив - почти. Той беше счупил врата си при падането, главата му беше странно изкривена, но счупването беше достатъчно ниско, за да му позволи да диша. Но тялото му беше отпуснато в същата поза, каквато бе заело след падането. Парализиран.
   Еди се поколеба, след което отиде при него.
   -      Какво правиш? - попита Нина, спирайки неохотно насред пътя до дупката. - Щом нямахме време да измъкнем Коил, няма да имаме и за него!
   Той знаеше, че тя е права, но ситуацията беше различна. Зек им беше помогнал - беше ги спасил. Струваше му се нередно да го изостави... макар опитът да го измъкнат от купола най-вероятно щеше да доведе до смъртта на всички тях.
   Зек също беше наясно с това.
   -      Не, остави ме - прошепна той, преди англичанинът да успее да го вдигне. - Само кажи на семейството ми... че съм постъпил правилно. Кажи на сина ми... че може да се гордее с мен.
   -      Ще му кажа - обеща Еди.
   -      Благодаря ти. - Той се усмихна леко. - Надявам се... че Хуго няма да е разочарован, когато се срещна с него. А сега върви. Върви!
   Еди отстъпи назад, кимна му с благодарност и се обърна към Нина. Тя вече беше стигнала до разрушената секция на купола и откъртваше с ритници панелите от фибростькло. Той се присъедини към нея и заби тока на ботуша си в една подпора. Металът се огъна и миг по-късно се пречупи. Панелите се натрошиха и в помещението връхлетя вледеняващ вятър.
   Дупката беше достатъчно голяма, за да могат да минат през нея. Нина мина първа и се озова на тесен перваз, който гледаше към покрива на панелната сграда десетина метра под краката им.
   -Леле! По-високо е, отколкото си мислех!
   Нямаше и следа от стълба.
   -      Ще трябва да скочим - каза Еди.
   -      Шегуваш ли се? Ще си счупим краката!
   Зад гърба им се разнесоха нови трясъци, електрическата буря се приближаваше.
   -      Добре, можем просто да си останем тук и да гледаме северното сияние, но няма да можем да му се наслаждаваме дълго време. - Той изтича към ъгъла. - Насам! - извика той и посочи надолу. Макар горещината от радарната станция да беше разтопила по-голямата част от снега на полегатия покрив, на места преспите бяха все още големи, особено натрупаната до северната стена.
   -      Не е много дълбоко.
   -      По-добре от нищо! - Той се изкатери по парапета, увисна от другата му страна... и скочи. Когато падна върху снежния куп, се чу тихо туп, последвано от поток от ругатни.
   -      Добре ли си? - извика Нина, докато той се измъкваше от пряспата.
   -      Права си - не е много дълбоко. Хайде, скачай.
   Тя неохотно увисна от парапета и изруга, преди да се пусне. Пряспата се пръсна, купчината сняг не смекчи кой знае колко падането ?.
   -      По дяволите! - изпъшка тя, плюейки сняг.
   Еди ? помогна да се измъкне.
   -      Приближава се! - Той посочи малките прозорчета над главите им. Все повече трансформатори се взривяваха сред пламъците. - Да се махаме!
   Нина не виждаше къде биха могли да отидат.
   -      Накъде?
   -      Зад това! - Той посочи най-близката колона. - Лягай долу и си запуши ушите!
   Те заобиколиха структурата и намериха нова пряспа на външната стена. Еди направо бутна Нина напред и скочи след нея...
   Останалите трансформатори, реликви от Студената война, пълни със стотици литри минерален охладител, избухнаха.
   Куполът се пръсна, изригвайки течен огън, взривът от ниското буквално разцепи структурата. Зек загина мигновено; Коил, който се намираше по-високо, изпищя и бе погълнат от пламъците в негова собствена погребална клада. Стените на централното ядро се срутиха върху покрива и той пропадна надолу, следван от горящите останки на купола, които сееха опустошение навсякъде.
   Макар и защитени от колоната, Нина и Еди бяха отхвърлени от взривната вълна, която разтърси колосалната сграда. Части горящо фибростъкло заваляха около тях. Еди изчетка няколко искрици от тавата си и пропълзя към ъгъла, откъдето видя сгромолясването на комуникационните мачти.
   -      Мисля, че няма защо да се притесняваме повече за заглушителя.
   -      Както и за всичко друго - добави Нина. - Цялата сграда ще изгори - трябва да... - Гласът ? секна.
   -      Какво? - попита Еди, подозирайки, че отговорът няма да му хареса.
   -      Сейфът - изпъшка тя. - Оставихме вратата му отворена - ако сградата се сгромоляса, останките ще паднат през асансьора в шахтата и ще унищожат всички съкровища!
   -      Нека позная - искаш да слезем долу и да спасим всичко? Доста зор ще видим, като помъкнем оная статуя към асансьора!
   -      Няма да изнасяме нищо, просто ще се погрижим да ги запазим. Еди, трябва да го направим - продължи умоляващо тя. - Не можем да ги оставим да бъдат унищожени! Видя колко е дебела вратата - трябва само да я затворим. Дори сградата да се срути, някой все ще успее да измъкне нещо оттам!
   -      Да, може и да намерят нашите останки, ако сме все още там, когато това се случи! - Но той разбираше добре мисълта й. Войната, която семейство Коил планираха, беше осуетена, но ако колекцията им от откраднати съкровища бъдеше унищожена, те пак щяха да се смеят последни. - Добре де, добре. Но трябва да действаме бързо. Не знам още колко дълго ще издържи това място.
   Нина се изправи.
   -      Първо трябва да слезем от този покрив. - Тя внимателно се приближи до ръба и погледна към огряната от северното сияние равнина. Долу няколко човека тичаха къмедна от по-малките сгради в периферията на базата.
   -      Къде отиват те?
   -      В някое аварийно убежище, сигурно - каза Еди, повече заинтригуван от сградата, върху която се намираха. От края на покрива надолу се спускаше стълба. - Да вървим!
   Избягвайки горящите отломки, те побягнаха към стълбата и се спуснаха до късо мостче. На другия му край имаше врата; Еди я отвори с ритник. Тясна стълба водеше надолувъв вътрешността на панелната сграда. Въздухът вече се беше задимил.
   Те тръгнаха надолу. Еди присвиваше очи от болка заради побоя, който беше отнесъл от Тандон. Щом стигнаха, той задържа Нина и провери дали вратата не е нагрята от другата страна, след което внимателно я открехна в случай, че в сградата все още е останал някой. Коридорът беше празен. Те се отправиха към асансьорите.
   И двете клетки бяха на етажа. Еди ги изгледа със съмнение.
   -      Използването на асансьора при пожар е лоша идея... но нямам никакво намерение отново да слизам по оная стълба. - Те влязоха в единия асансьор и той се спусна надолу.
   -      След като заглушителят изключи, за колко време ще стигнат тук? - попита Нина.
   -      Най-вероятно около два часа.
   -      Надявам се, че Валтер ще издържи.
   -      Надявам се, че ние ще издържим. Семейство Коил са мъртви, но някои хора от персонала са тук, а те едва ли са влюбени в нас. Не ми се иска след като съм преминал през всичко това, да бъда застрелян от някакъв си главен готвач. Когато ние...
   И двамата рязко вдигнаха глава при шума, който се разнесе над главите им - дълбок метален стон, прекъсван от зловещи удари и тропот. Асансьорът се разклати и отвесните релси задрънчаха.
   -      И така - рече Еди, опипвайки стената за бутона за аварийно спиране, - наистина ли няколко древни боклуци са толкова важни за света? - Нина го погледна. - Да, така си и знаех. - Той отстъпи назад и изведнъж замръзна, забелязвайки нещо в съседната шахта. - Мамка му!
   Кабелите на другия асансьор се движеха. Те погледнаха отново нагоре - и видяха, че вторият асансьор се спуска след тях. Движеше се със същата скорост като тяхната, което означаваше, че щеше да стигне до дъното трийсет секунди след тях. Някой се наведе през парапета.
   Ванита.
   С пистолет в ръка.
   Тя откри огън и Нина и Еди се хвърлиха в различни посоки. Намираха се доста под нея, далеч от обхвата на пистолета, за да може да се прицели точно - но тя не се интересуваше от точността и засипваше с куршуми асансьора. Те отскачаха от металния под като градушка, заблудени куршуми прелитаха между релсите на двата асансьора.
   -      Господи! - извика Нина и се сви плътно в ъгъла с надеждата, че рамката на кабината може да ? осигури някаква защита. - Мислех, че е мъртва!
   -      Де тоя късмет - изръмжа Еди, който направи същото в отсрещния ъгъл. Примижа силно, когато един куршум рикошира в парапета над главата му. - Но скоро ще ? свършат патроните...
   Стрелбата спря. Нина внимателно надигна глава.
   -Да!
   -      Освен ако няма още един пълнител...
   Стрелбата се поднови.
   -      Защо трябва винаги да предизвикваш съдбата? — изпищя Нина и се сви отново в ъгълчето, докато куршумите засипваха асансьора.
   -      Ти се би с нея! Трябваше да удряш по-здраво! — отвърна Еди.
   Стрелбата спря. Еди беше броил изстрелите; Ванита беше използвала само две трети от заредения с трийсет патрона пълнител. Това означаваше, че не разполага с други - но въпреки това имаше достатъчно муниции, за да ги убие.
   Почти бяха стигнали до дъното на шахтата.
   -      Тя ще слезе веднага след нас - предупреди я той, - така че бъди готова да побегнеш.
   Асансьорът спря. Еди се претърколи през отворените врати. Нина хукна след него и три последователни куршума се забиха в пода зад нея.
   Вратата на бункера зееше отворена в другия край на коридора, точно както я бяха оставили, и вътре се виждаха откраднатите съкровища. Еди се приближи до нишата, където се намираше стаята на охранителите, и се притисна към стената, възнамерявайки да нападне Ванита щом се появи, но Нина му замаха яростно от входа на бункера.
   -      Не, влизай вътре! - извика тя. - Аз ще затворя вратата!
   -      И тя отново ще я отвори!
   -      Но поне ще я забавим малко! Хайде!
   Еди се поколеба, но хукна към бункера. Зад тях се разнесе трясък - вторият асансьор беше стигнал дъното.
   Вратата се отвори. Ванита излезе навън с вдигнат пистолет. Лявата половина на лицето ? беше обгоряла, косата ? беше опърлена. Другата половина беше изкривена в злобна усмивка. Тя изкрещя нещо на хинди и стреля.
   Еди се хвърли през отворената врата, последван от дъжд от куршуми. Един от теракотените воини беше улучен и в гърдите му зейна дупка.
   -      Затвори вратата - изкрещя той, бързо отскачайки встрани.
   Нина натисна бутона на вътрешния контролен панел. Масивната врата започна да се затваря с воя на мощните си мотори.
   Ванита се затича към тях.
   -      Не можете да се скриете! Шива ще ви намери! Аз ще ви намеря! - Тя стреля отново и куршумите затракаха по металната врата, която се затвори с щракане. Индийката се обърна към контролния панел и вдигна ръка, за да натисне бутона „отвори”...
   Но от повърхността се разнесе нов шум, силен тътен от експлозия - последван от трясъка на падащи през шахтата на асансьора отломки, които се блъскаха в релсите. Ванита рязко се извърна и видя през отворените врати оранжевата светлина, която ставаше все по-ярка...
   Горящите отломки се стовариха в асансьорните кабини и се пръснаха при удара, по бетонения коридор се втурна огнена ударна вълна. Тя блъсна Ванита, запрати я върху вратата и в нея като пламтящи стрели се забиха летящите парчета дърво и метал.
   Звуците се чуха дори във вътрешността на бункера. Нина подскочи уплашена и бързо удари с ръка бутона „затвори”. Но вратата не показваше никакви признаци на по- мръдване. Еди стана и се приближи до нея.
   -      Мисля, че тя няма да влезе.
   -      Да не би нещо да е паднало в шахтата?
   -      Съдейки по звука, половината радарна станция... - Лампите угаснаха и двамата примигнаха. След миг тъмнина от дълбините на бункера се разнесе тракане на машинария. Лампите примигнаха и светнаха отново. - Авариен генератор - каза той. - Сигурно се задейства автоматично, ако прекъсне главното захранване.
   -      Искаш да кажеш, че сме затворени тук долу? - попита разтревожено Нина.
   -      За известно време. Аз не бих отворил тази врата - отвън сигурно бушува пожар. Но нали имаме електричество, имаме въздух - ако това място е построено като бункер, то трябва да има скрубери като на подводниците - а в жилищните помещения видях натрупани припаси. Семейство Коил сигурно са се погрижили за всичко, в случай, че се наложи да останат тук долу известно време. Просто трябва да изчакаме някой да дойде и да ни изкопае.
   Въпреки това тя не беше съвсем доволна.
   -      Това може да отнеме векове.
   -      И какво от това? Да не би да имаш някакви планове?
   Погледът ? се спря на колекцията от антики.
   -      Всъщност да, бих могла да използвам времето за оглед на съкровищата. Да проверя кои от тях са повредени, да се опитам да ги каталогизирам...
   Тя се загледа в тях, но Еди я прегърна през кръста и я придърпа към себе си.
   -      За Бога, все за тая проклета работа мислиш!
   -      Добре, според теб какво трябва да правим през всичкото това време?
   Той посочи вратата, която водеше към спалните и наранените му устни се разтегнаха в усмивка.
   -      Тъй като най-после разполагаме с доста време насаме, имам някои идеи.
   Нина се ухили.
   -      Стига да не включват използването на реквизит.

   ЕПИЛОГ

   Ню Йорк

   Нина стоеше до прозореца в кабинета си и гледаше към Манхатън. Въпреки декемврийския студ денят беше ясен и слънцето огряваше върховете на небостъргачите. Но настроението й изобщо не беше ведро.
   До нея стоеше Еди.
   -      Ако не се чувстваш готова... - каза тихо той.
   -      Не, ще се оправя - настоя тя. - Трябва да го видя. Искам да го видя. - След което се наведе към интеркома и каза:
   -      Доведи го, Лола.
   Еди стисна успокояващо ръката ? и отстъпи встрани, когато на вратата се почука. Нина си пое дълбоко дъх.
   -      Влез.
   Влезе Дезмънд Шарп.
   Отново я връхлетяха чувствата, които беше изпитала след смъртта на Роуън. Дезмънд беше по-нисък и по-набит, с по-скоро посивяла, отколкото черна коса, но очите му бяха същите като на сина му. Тя се опита да го поздрави, но думите замръзнаха на езика ?.
   Дезмънд усети страданието ? и заговори пръв.
   -      Здравей, Нина - рече меко той.
   -      Здравей... Дезмънд. - Нина се поколеба преди да използва малкото му име, едва не употреби по-учтивото „господин Шарп”. Но двамата бяха близки още от времето, когато се срещаше с Роуън и запазиха отношенията си и след това.
   Тя го представи на съпруга си, който се ръкува с него.
   -      Съжалявам за загубата ви - рече просто Еди. Дезмънд му благодари. - Излизам отвън, ще ви оставя насаме.
   Той излезе от стаята. Нина се опита да събере мислите си преди да заговори, но установи, че в главата й се въртят само безсъдържателни учтивости.
   -      Благодаря ти, че дойде. Макар че нямаше нужда да пътуваш чак от Бриджпорт. Исках да те посетя у дома. И... съжалявам, че не можах да присъствам на погребението на Роуън. Трябваше да дойда. Съжалявам. - Тя сведе поглед към пода.
   -      Нина, всичко е наред - отвърна Дезмънд и пристъпи към нея. - Знам, че си била... заета. Все още следя новините.
   Тя повдигна глава и видя тъжната му усмивка.
   -      Въпреки това съжалявам. Трябваше да те видя или поне да ти се обадя по-скоро. Не го направих, защото... - Тя наведе отново глава и гласът ? секна. - Защото се страхувах.
   -      От какво?
   -      Че ще обвиниш мен.
   -      О, Нина. - Той постави ръка на рамото ?. - Защо, за Бога, да обвинявам теб? Ти се опита да му помогнеш; ти... - Гласът му прозвуча прегракнало. - Ти беше до него. До края. И знаеш ли, според мен Роуън е бил щастлив, че точно ти си останала при него.
   Нина го погледна отново; по бузите ? се стичаха горещи сълзи.
   -      Благодаря ти - прошепна тя.
   * * *

   Няколко минути по-късно Дезмънд си тръгна. Еди чакаше отвън; по-възрастният мъж спря да поговори с него.
   -      Благодаря ти.
   -      За какво? - попита Еди.
   -      За това, че се разправи с хората, които убиха сина ми. Не го казах на Нина и се надявам, че и ти няма да ? го кажеш, но те си получиха заслуженото. Това аз наричам правосъдие. Светът има нужда от повече хора като теб.
   Еди не знаеше как да реагира на думите му и се задоволи с най-обикновено кимване, докато отново разтърсваше ръката му. Лола съпроводи Дезмънд до изхода, а той влезе в кабинета на Нина и я откри отново до прозореца.
   -      Добре ли си? - попита той, застана зад нея и я прегърна през кръста.
   -      Да - въздъхна тя. - Двамата с Дезмънд поговорихме за Роуън, за това колко ще ни липсва. Но на него ще му бъде много по-трудно. - Тя се облегна на рамото му и избърса сълзите си. - Чух те да говориш с него - какво ти каза?
   -      Просто... ми благодари - отвърна той, уважавайки желанието на Дезмънд да запази в тайна горчивия му изблик.
   -      Сигурна ли си, че си добре?
   -      Ще се оправя. Благодаря. - Тя пъхна ръка в неговата. Те стояха мълчаливо и гледаха Ню Йорк.
   Мигът беше нарушен от жуженето на интеркома.
   -      Нина? - обади се Лола. - Мак и господин Джиндал са тук.
   Нина изненадано пусна ръката на Еди.
   -      Не знаех, че са в града.
   -      Мак отиде с Олдърли във Вашингтон за някакви инструкции - каза ми, че ще се обади, преди да отлети за дома. Но нямах представа, че и Кит е тук.
   Познатите гласове на шотландеца и индиеца достигнаха до тях преди собствениците им да се появят:
   -      ...щом и двамата са в отбора, ще успеят да се опънат на Индия - казваше Мак.
   -      Откъде знаеш? Досега Шотландия никога не е играла контроли - отвърна Кит. Той почука по отворената врата и влезе. - Здравейте! Радвам се да ви видя отново.
   -      И ние теб - отвърна Нина. Тя го забеляза, че накуцва.
   -      Как е кракът ти?
   -      По-добре, благодаря. Вече мога да ходя без патерици, което е голямо облекчение. Все още ме боли, но скоро ще зарасне напълно.
   -      Вече се върна на работа в Интерпол, нали? - попита го Еди, докато се ръкуваше със стария си приятел и наставник.
   -      Да, и точно затова съм тук. Но ще ви разкажа след малко. След като Мак признае, че съм прав, като наричам Сачин Тендулкар най-добрия играч на крикет за всички времена. - Той се ухили на шотландеца.
   Еди поклати глава.
   -      Стига с проклетия крикет.
   -      Трябва да се поучиш от този младеж, Еди - рече Мак. - Той е много умен и способен. Освен това е учтив и проявява уважение. Макар че познанията му в различните спортове са малко оскъдни. - Сега беше ред на Кит да поклати глава.
   -      Какво те води тук, Кит? - попита Нина.
   -      Първо исках да ви кажа, че ме повишиха! Сега съм главен следовател на отдела за престъпления, свързани с предмети на културата.
   Еди го тупна по гърба.
   -      Браво, приятел. Поздравления!
   -      Мисля, че си го заслужил - добави Нина.
   Кит се усмихна.
   -      Благодаря ви. Другото нещо е, че в бъдеще отново ще работя с вас. Назначен съм за официална връзка на Интерпол с АСН по въпросите на престъпленията, свързани спредмети на културата. Току-що идвам от среща с господин Пенроуз от ООН - той ще ви обясни по-подробно, но първо исках лично да ви съобщя. Освен това исках да ви представя първия ни общ случай.
   Той извади една кутия от куфарчето си и я отвори - вътре лежеше пурпурната статуетка, която Нина беше забелязала в колекцията от откраднати съкровища на Коил.
   -      Интерпол не можа да открие собственика ?, а и не можахме да намерим нищо за нея в архивите на Коил. Възможно е бандата на Фернандес да е убила собственика ?, затова за кражбата не е било докладвано.
   -      Или пък - предположи Еди - може да не е било докладвано, защото човекът, от когото е била задигната, не е трябвало да я притежава.
   -      Че защо му е на някой да я пази в тайна? - попита Нина. - Никой не знае нищо за нея.
   -      Семейство Коил сигурно са знаели, защо иначе да я крадат? - попита Кит. Той погледна към витрината в другия край на стаята, където стоеше нейната не-съвсем-близначка. — Сега, след като вече имате две от тях, може пък да откриете откъде са. Аз успях да убедя Интерпол, че вие сте най-добрата възможност да бъде идентифицирана. - Той подаде кутията на Нина и затвори куфарчето си.
   -      Ами, благодаря — отвърна тя, леко стресната от неочаквания „подарък”.
   -      В Ню Йорк ли ще останеш? - попита Еди.
   -      Боя се, че не мога - отвърна Кит. - Трябва веднага да отлетя за Лион - изведнъж се оказа, че заедно с новата ми работа върви и огромна купчина документи, за които трябва да се погрижа.
   -      О, напълно те разбирам - рече Нина и остави кутията на бюрото си. - Поздравления за повишението, Кит. Надявам се скоро да се видим. Добре де, не твърде скоро, което би означавало, че е откраднато някое археологическо съкровище... но ти разбираш какво искам да кажа.
   -      Мисля, че да - отвърна той с усмивка. - Довиждане, приятели. - Той се ръкува с всички и си тръгна.
   -      А ти, Мак? - попита Нина. - И ти ли трябва да бързаш?
   Мак посочи Четирийсет и четвърта улица под прозореца.
   -      Само до хотел ,Делакорт”. - Той погледна шеговито Еди. - Помислих си, че след неприятностите последния път, когато бях там, би трябвало да им стана клиент за компенсация. Но след това се надявам да вечерям с вас.
   -      С удоволствие - рече Нина.
   -      Винаги съм готов за едно хубаво хапване - добави Еди.
   -      Отлично. В такъв случай по-добре да отида да се регистрирам. Ако има някое място, което можете да препоръчате, обадете ми се. Нали ми знаете номера - усмихна се той.
   -      Той ви помогна да спасите света.
   -      Отново - каза Нина. - Наистина трябва да започнат да ни плащат вредни.
   Мак се засмя, а усмивката му стана още по-топла, когато разтърси ръката на Еди.
   -      Знаеш ли, когато за пръв път те видях - Боже, кога беше това, преди повече от шестнайсет години? - си помислих, че в теб има много повече потенциал, отколкото изглежда. Хора като Страйкс мислеха, че си просто един размирник, но понякога имаме нужда от човек, който да поразмъти водата. Доволен съм, гордея се, че не ме опроверга. Много добре, Еди. Свърши отлична работа.
   Еди се изпъна с грейнало лице.
   -      Благодаря ти, Мак. Това означава много за мен.
   Мак пусна ръката му и целуна Нина по бузата.
   -      А ти си свършила отлична работа, като си го цивилизовала. Не вярвах, че това е възможно...
   -      Ей! - възмути се Еди.
   -      ...но постигането на невъзможното, изглежда, е един от твоите таланти. Продължавай все така. - Той отиде до вратата - Ще се видим по-късно.
   Нина му махна с ръка и след като Мак излезе, тя се обърна към съпруга си, подсмихвайки се.
   -      Ау, я се погледни. Толкова си щастлив и горд. Колко мило. Все едно току-що си получил похвала от татко си.
   Тя искаше да се пошегува, но едва след като го каза, се усети колко нетактично е прозвучало. Но вместо да реагира раздразнено, както преди, Еди я погледна замислено.
   -      Какво има? - попита тя.
   -      Накара ме да се замисля за Шанкарпа и Джирилал - за това, как искаха да поговорят за последно. И за Зек, който искаше синът му да разбере, че е постъпил правилно. - Той вдигна слушалката. Нина видя, че първите две набрани цифри бяха 44 - международният код на Обединеното кралство.
   -      Здрасти, Елизабет - каза той. - Аз съм. Да, да, добре съм; после ще ти разкажа всичко. Обаждам се набързо - ще ми дадеш ли телефонния номер на татко?
   Изненаданата реакция от другата страна беше достатъчно шумна, че да я чуе и Нина. Еди слушаше с нарастващо раздразнение злорадстването на сестра си, че е променил мнението си. - Не-не, не казвам, че ще му се обадя - прекъсна я той. - Просто ми трябва номерът му. В случай, че ми потрябва. Не точно сега, ясно ли е? Имаш ли му номера? - Той взе химикал от бюрото на Нина и го записа. - Добре, благодаря. Скоро ще се чуем. Много целувки на Холи и бабчето. Чао.
   -      Значи наистина смяташ да му се обадиш? - попита го Нина с лукава усмивка.
   -      Хайде не започвай и ти! - Той прибра листчето в джоба си.
   -      Тогава какво ще кажеш за вечерята? Италианска? Френска? Тайландска?
   Той се ухили.
   -      Бих омел едно индийско.

   * * *

   Кит мина през портала на площада на ООН и излезе на оживения тротоар на Пето авеню. Извади телефона си, огледа се, за да се увери, че никой не му обръща особено внимание, и набра някакъв номер.
   Отговорът бе бърз и нетърпелив.
   -Да.
   -      Сър, обажда се Джиндал - каза той. - Току-що излязох от сградата на ООН. Натискът за назначаването ми свърши работа - АСН разполагат вече с двете статуи. Като нова връзка между Интерпол и АСН ще мога да наблюдавам разследването им.
   Той се надяваше да получи някаква похвала, но не се изненада, когато не последва нищо такова.
   -      Смяташ ли, че доктор Уайлд ще успее да открие третата?
   -      Ако някой може да го направи, то това е тя. Сигурен съм.
   -      Надявам се да е така, Джиндал. - Заплашителната нотка ясно се усещаше. - Прикритието ти сигурно ли е?
   -      Да, сър. Никой в Интерпол или АСН не подозира, че работя за Групата. Ако не друго, то събитията в Делхи поне ми дават свобода за действие.
   -      Добре. Дръж ни в течение за напредъка на доктор Уайлд. Веднага щом намери третата статуя... планът влиза в действие.
   Разговорът прекъсна. Кит отново се огледа дали някой не го е чул и се изгуби в тълпата.

   Край

   Notes
   [
   <-1
   ]
   Краудсорсинг - предоставяне на активна роля на потребителите в процеса на развиване на продукта или услугата. -Б. пр.
   [
   <-2
   ]
   Бързо (фр.) -Б. пр.
   [
   <-3
   ]
   Класическо бойно изкуство на Индия -Б. пр.

   [
   <-4
   ]
   Вимана - летяща колесница от древноиндийските текстове. -Б. пр.

   [
   <-5
   ]
   1Така лондончани наричат метрото си. - Б. пр.

   [
   <-6
   ]
   1Световноизвестни илюзионисти от JIac Вегас, които специализират в триковете с диви животни, предимно тигри. - Б. пр.

   [
   <-7
   ]
   1Плюшеният тигър на Калвин от комиксите на Бил Уотерсън „Калвин и Хобс” - Б. пр.

   [
   <-8
   ]
   1Временна квартира (фр.) - Б. пр.

   [
   <-9
   ]
   1Става въпрос за песента на Боб Дилън „Rainy Day Women” - Б. пр.

Взято из Флибусты, http://flibusta.net/b/387968