antique


lovech

Operaciya Oziris



bg




lovech

calibre 2.62.0
10.9.2016
1b59db00-f7cb-4add-8dd5-398f374dbf9e
1.0


0101







ПРОЛОГ




ГИЗА, ЕГИПЕТ


Засегнатото от ерозията лице на Сфинкса наблюдаваше безстрастно Мейси Шариф, докато тя преминаваше пред ог­ромните му каменни лапи. Тя хвърли само бегъл поглед към древния паметник - за двете седмици, откакто беше тук, Сфинксът и пирамидите зад него се бяха превърнали от ве­личествени чудеса в обикновен фон за работата, която изоб­що не отговаряше на очакванията ѝ. През първата седмица беше направила стотици цифрови снимки и видеоклипове, но сега фотоапаратът беше само тежест в джоба на бедрото ѝ, недокоснат от дни.
Как бе възможно от всички места точно Египет да се превърне в такова огромно разочарование? Още от детската си възраст тя бе очарована от разказите на баба си за родно- то ѝ място; истории за царе и царици, за добро и зло в една страна на чудеса, по-хубави от която и да е друга вълшебна приказка, защото отгоре на всичко бяха истина. Това беше екзотичен, романтичен свят, толкова различен от охолния Кий Бискейн в Маями, колкото Мейси дори не можеше да си представи, и още като дете тя беше решила, че някой ден ще го опознае лично.
Но реалността не беше оправдала мечтите ѝ.
Мейси спря, за да провери навесите покрай дясната лапа на Сфинкса. Все още нямаше и следа от Бъркли.
Хвърли поглед към часовника си: наближаваше осем и петнайсет вечерта. Всекидневната видеоконференция на началника на експедицията с Агенцията за световно на­следство в Ню Йорк трябваше да започне тогава, което ѝ даваше по-малко време, отколкото се беше надявала, за да го хване. В осем и трийсет щеше да започне всекидневно­то шоу със звук и светлина - ярко представление с осветя­ване на пирамидите и Сфинкса. Бъркли и основните чле­нове на археологическия екип винаги си тръгваха скоро след издрънчаването на първите акорди от високоговори­телите, като оставяха на младшите членове и местните на­емни работници тежката работа по обезопасяването и по­чистването на разкопките.
Мейси дори не беше сигурна дали Бъркли я смята за младши член на екипа, или за обикновен работник. Е, доб­ре, тя имаше да учи още две години, преди да получи научната си степен, и може би оценките ѝ не я поставяха точно на първо място в курса, но тя все пак беше археолог. Това сигурно ѝ даваше правото да върши нещо повече от праве­нето на кафе и пренасянето на натрошени камъни?
Тя закрачи отново, отразената от неравното лице на Сфинкса светлина оцветяваше в оранжево бледомаслинената ѝ кожа. Макар презимето ѝ да бе египетско, външността ѝ издаваше кубинския ѝ произход по майчина линия. Тя се спря да оправи вързаната си на конска опашка коса, после чу звука от приглушени гласове и бързо заобиколи гигант­ската лапа, за да види дали екипът на шефа ѝ не се появява откъм разкопките. От пръв поглед беше решила, че доктор Лоуган Бъркли е привлекателен по един академичен начин. В средата на трийсетте, със спускащи се върху челото му кестеняви коси, изтънчени черти... Но тогава той беше от­ворил уста и се беше проявил като арогантен задник.
Това определение подхождаше не по-малко на двамата мъже, които бяха с него. Телевизионният продуцент Пол Метц беше нисък, пълен и брадат, с телосложение на буре и с похотлив поглед, който Мейси често улавяше върху себе си. Тя харесваше мъжкото внимание, разбира се... но не от страна на всички мъже.
Другият мъж беше египтянин. Доктор Яби Хамди беше високопоставен служител от Висшия археологически съвет, държавна агенция, надзираваща всички египетски археоло­гически дейности. Шкембестият, оплешивяващ Хамди тех­нически ръководеше разкопките, но, изглежда, нямаше ни­що против да остави Бъркли да върши каквото си иска, по­вече заинтересуван от проявите си пред телевизионните ка­мери. Мейси не би се изненадала, ако в момента на дълго­очакваното разкриване на митичната Зала на летописите пред света, Хамди се изпъчи пред обективите и започне да се хвали с решаващата си роля в откритието.
Това предаване беше настоящата тема на разговор.
-      Значи си сто процента сигурен, че ще отвориш врата­та в точно определения момент? - попита Метц с тон, който предполагаше, че мисли точно обратното.
-      За последен път повтарям: ще отворим входа на купо­ла точно когато казах - изрече Бъркли с нюинглъндски ак­цент, а носовият му, надменен глас издаваше възмущение. - Знам какво правя. Това не са първите ми разкопки, както ти е известно.
-      Но са първите, които ще завършиш на живо пред пет­десет милиона души. И телевизионната компания няма да е доволна, ако в прайм тайма им ти два часа се ровиш сред тухлите. Те, а и всички останали, искат да видят нещо грандиозно. Хората обичат тези египетски глупости.
Разкъсван между желанието да защити своето наслед­ство и да остане в добри отношения с продуцента, Хамди избра второто.
-      Доктор Бъркли, можете ли да гарантирате, че ще се придържаме към разписанието?
-      След осем дни - процеди Бъркли през стиснатите си зъби - ние ще покажем на света нещо по-невероятно дори от Атлантида, не се безпокойте. - Той се обърна към близ­ката преносима кабина със сателитна чиния на покрива й - щаба на екипа. - И като си говорим за графици, време е да си направя резервация.
Може би в момента не беше особено отзивчив, но Мей­си трябваше да поеме риска.
-      Доктор Бъркли, ще ми отделите ли минутка?
-      Само времето, които ще ми трябва да стигна до каби­ната - отсече той, като я изгледа презрително. - Какво има?
-      Отнася се за мен - каза Мейси, като продължи да кра­чи. - Надявам се, че ще получа възможност да върша пове­че истинска археологическа работа. Мисля, че съм доказа­ла, че съм подходяща за ...
Бъркли се спря и се обърна към младата жена.
-      За работата? - изрече той със саркастична въздишка. - Това казва всичко, нали? Мейси, археологията не е работа. Тя е призвание, мания, нещо, което ръководи всичките ти мис­ли в будно състояние. Ако търсиш просто работа, в „Макдоналдс” и „Севън - илевън” винаги има свободни места.
-      Нямах това предвид - започна Мейси, изненадана от неговата враждебност.
-      Причината, поради която не си включена в главните разкопки - я прекъсна Бъркли, - е точно тази: ти не си вклю­чена. Как точно си заслужила мястото си тук? Всички оста­нали младши археолози имат множество разкопки в профе­сионалните си биографии и са се дипломирали с медали. А ти? - Устата му се изкриви презрително. - Само връзки. И не одобрявам оказването на натиск върху мен от неквали­фицирани студенти само защото Рене Монтаво дължи услу­га на майка ти. Трябва да си адски благодарна, че изобщо си тук. Сега отивай и довърши чистенето. Закъснявам за видео-конференцията с професор Ротшилд.
Той пристъпи в кабината и хлопна вратата.
Мейси гледа известно време подир него шокирана, по­сле се обърна и видя, че Хамди и Метц са се втренчили в нея. Хамди поглади с неудобство малката си копринена вра­товръзка, след което се върна към навеса над главните раз­копки, оставяйки я насаме с Метц.
-      Искаш промяна в кариерата? - попита той цинично. - Имам телефоните на някои модни агенции.
-      Я се разкарай! - Тя се намръщи и се понесе бясна по­край Сфинкса. Пред нея един човек от охраната тръгна на­горе по рампата, излизаща от ямата, в която се намираше Сфинксът. Тъй като искаше да остане сама, Мейси се обър­на, влезе в разрушения храм пред статуята и потъна сред сенките между порутените стени.
Тя седна на един каменен блок, опитвайки се да удържи емоциите си под контрол. Беше бясна, но и разтревожена. Египет определено не отговаряше на очакванията ѝ - не тол­кова чудеса и романтика, колкото тежка работа, смог, сто­машни вирусни разстройства, съскащи, щипещи, злобни просяци, досаждащи ѝ по улиците. А сега беше и жестоко оскърбена от шефа си. Задник!
Осветлението се промени, потапяйки Храма на Сфинк­са в още по-гъста тъмнина. Представлението със звук и свет­лина щеше да започне всеки момент; след две седмици тук Мейси на практика беше научила необикновеното зрелище почти наизуст. При нормални обстоятелства тя щеше да събира оборудването на екипа по време на събитието, но тази вечер...
-      По дяволите! - промърмори тя, облягайки се назад върху камъка. Нека Бъркли си събира сам глупавите инст­рументи.

* * *

Шефът на охраната на обекта Сефу Гамал бързо пре­коси пътеката между Храма на Сфинкса и по-малките и по-стари развалини от югозападната им страна. На края на пътеката имаше охраняван портал. От 2008 година някога откритата равнина на платото Гиза беше оградена от дълга повече от двайсет километра висока стена от стомана и бодлива тел, отчасти за да се ограничи броят на амбулант­ните продавачи на дрънкулки и на дебнещите посетители­те притежатели на камили, а отчасти и от съображения за сигурност - Египет не желаеше да се повтори избиването на туристи в Луксор през 1997 година. Сега платото се на­блюдаваше от хиляди охранителни камери и от туристиче­ската полиция, и всички посетители се проверяваха с де­тектори за метал.
Но във вътрешността имаше и други препятствия, кои­то служеха не за да предпазват туристите от терористи, а за да предпазват египетските съкровища от туристите. Достъ­път до вътрешността на пирамидите беше ограничен до минимално количество посетители дневно, а самият Сфинкс бе почти напълно затворен за посещения - и при протичащите разкопки районът беше охраняван още по-зорко от обикно­вено. Изсечената в пясъчника яма, в която се намираше Сфинксът, граничеше на изток с храма, на запад и юг с от­весни скали, а на север - със съвременна каменна стена, поддържаща пътя през равнината. Достъп до мястото имаха само хора с пропуски.
Но тази вечер щеше да е изключение.
Гамал достигна портала и зачака да започне светлинно-звуковото шоу. Няколкостотин туристи седяха на редици сто­лове зад Храма на Сфинкса, за да гледат спектакъла. Той предпочиташе срещата да се осъществи много по-късно, след приключване на демонстрациите, и след като туристи­те и АСН екипът си тръгнат, но човекът, когото очакваше, беше нетърпелив... и раздразнителен.
Появи се светлина от приближаващи се фарове - джип мерцедес. Това сигурно беше посетителят му - заради изди­гането на оградата трафикът през района беше ограничен. Първият човек, който излезе от колата, беше непознат - дългокрак, дългокос мъж от бялата раса със сако от нещо, подобно на змийска кожа; дългата рехава козя брадичка до­някъде смекчаваше грубите черти на лицето му. Той обико­ли колата, за да отвори вратата на спътника си, който, също като Гамал, беше египтянин.
Гамал пристъпи през портала, за да го поздрави.
-      Господин Шабан - каза той, - голяма чест е за мен да ви видя отново.
Себак Шабан нямаше време за любезности.
-      Разкопките изостават от графика.
-      Доктор Бъркли каза...
-      Не тези разкопки...
Гамал успя да скрие притеснението си, когато Шабан се обърна право към него и го погледна. Стар белег от из­гаряне минаваше през дясната му буза - от онова, което беше останало от ухото му, до горната му устна, кожата беше грапава и леко лъщяща. Белегът беше издърпал на­долу външното крайче на долния му клепач, разкривайки розовата тъкан отвътре. При предишните им срещи шефът на охраната се беше убедил, че Шабан много добре съзна­ва какъв е психологическият ефект от белега му върху околните, и ги удостояваше с неповредената, сравнително представителна лява част на лицето си, докато не решеше да изрази неодобрението си нагледно, чрез завъртане на главата си.
-      Има леко закъснение. Много леко - каза той. - Част от тавана се срути. Вече го укрепихме.
-      Покажи ми - нареди Шабан, пристъпвайки към портала.
-      Разбира се. Елате с мен. - Гамал хвърли бърз поглед към другия мъж, който ги последва.
-      Моят бодигард - каза Шабан. - И приятел. Господин Кротал.
-      Кротал? - повтори Гамал несигурно.
-      Боби Кротала - каза бодигардът. Произношението му беше по американски провлачено. - Това е индианско име, на чероките. Някакъв проблем?
-      Не, изобщо - отговори Джамал, като си мислеше, че човекът прилича повече на каубой, отколкото на индианец. Поведе ги по алеята. - Оттук, моля.

*       * *

Смешният, предвзет дикторски текст, съпровождащ светлинно-звуковото шоу, леко беше повдигнал настроение­то на Мейси, когато тя, подала глава над северната стена на храма, забеляза Гамал от укритието си в сенките.
С него имаше още двама души; единият беше грозноват тип с мазна коса с прическа в стил осемдесетте години и сако от змийска кожа, а другият ѝ бе познат. Господин Шарман, Шабан или нещо подобно? Тя беше виждала мъжа с обезоб­разеното лице за кратко в началото на разкопките - той беше свързан с религиозната организация, финансираща ги съвме­стно с АСН. Вероятно беше тук, за да се срещне с Бъркли.
Тримата стигнаха до ъгъла на по-малкия храм, където Гамал спря и погледна към Сфинкса - почти крадешком, както се стори на Мейси. Студеният поглед на мъжа със са­кото от змийска кожа се плъзна през нея, докато той оглеж­даше местността, после неочаквано се върна обратно. Тя неволно потрепери. Нямаше представа защо - тя имаше пра­во да бъде на това място и не беше направила нищо неред­но, - но докато рационалната част на съзнанието ѝ казваше на останалата част от тялото ѝ да се отпусне, той отново от­мести погледа си.
За изненада на Мейси преди да се спусне по рампата към Сфинкса, Гамал прескочи пролуката между нея и по-горното ниво от съоръжението на Сфинкса, и изчезна от по­гледа ѝ. Останалите мъже го последваха.
Странно. Горният храм беше с повече от хиляда години по-млад от по-големия си съсед, рожба на Новото царство от 1400 година преди новата ера, и макар че беше в относи­телно по-добро състояние от Храма на Сфинкса, бе много по-маловажен в историческо отношение. Защо Гамал ще му прави тайно посещение? При това по тъмно?
Тя видя върховете на главите на мъжете, докато те кра­чеха към вътрешността на храма и продължиха отвъд него. Сега тя вече беше наистина заинтригувана. Там нямаше нищо. Къде отиваха те?
Мейси се измъкна от храма и проследи с очи как трима­та мъже заобикалят руините по-горе. Някакъв детински де­тективски инстинкт я подтикна да се опита да разбере как­во правят, но тя му се съпротивляваше - докато откъм Сфинкса не долетя вик. Бъркли крещеше на един египетски лаборант, който беше изпуснал някакъв сандък.
Да ги вземат мътните, помисли си тя. След като Бърк­ли продължаваше да се държи като задник, тя не искаше да е близо около него. Вместо това се изкачи по рампата и ско­чи в горния храм.
Над нея проблеснаха зелените линии на лазерни лъчи, проектиращи йероглифи върху пирамидите, докато говори­телят пееше възхвали за Озирис, безсмъртния цар-бог от египетската митология.
-      Да, да, това вече съм го чувала - прошепна Мейси, до­като надзърташе покрай стената на храма.
Част от северния край на платото беше преградена от оранжева пластмасова мрежа - там, където се извършваха ремонти по високата стена. Сред купчините тухли и камари натрошен камък се виждаха две малки кабини и наподобява­що палатка съоръжение. Това беше толкова обичайна гледка, че Мейси досега не ѝ беше обръщала никакво внимание. Не изглеждаше някой да върши каквато и да било работа там.
В момента обаче там имаше някой. Подобно на мъжете при портала, други охранители патрулираха из района, за да са сигурни, че никой турист няма да се доближи до Сфинк­са. Обаче мъжът, който очакваше Гамал и останалите, не беше патрулиращ. Той охраняваше строителната зона.
Осветлението се промени, още повече лазерни и прожекторни лъчи прорязаха черното небе. Охранителят на­блюдаваше монитора и се извърна, когато посетителите се приближиха. Размениха няколко кратки думи и той ги пус­на да минат през мрежата.
Гамал достигна палатката и издърпа настрани платни­щето на входа, разкривайки светлините във вътрешността.
Другите двама се промушиха вътре и след нов потаен по­глед назад Гамал ги последва. Мейси отскочи зад стената на храма, чудейки се дали я е видял, преди да съобрази колко глупава е тази мисъл. И да я е видял, какво от това?
Тя отново надзърна навън. Охранителят се разхождаше по периметъра на мрежата и изглеждаше отегчен. В проце­пите покрай платнището на входа на палатката се забеляза­ха движения.
Изведнъж те престанаха.
Мейси продължи да гледа, но те не се възобновиха. Как­во правеха хората вътре? Освен ако тримата не се бяха стру­пали един върху друг в единия край, палатката не беше до- статъчно голяма, за да не се виждат. Тя изглеждаше празна, но Мейси не разбираше как е възможно това. Точно зад па­латката беше високата стена.
Обаче тя забеляза нещо друго - тънко стълбче дим. Не, не дим - пáри, издигащи се от края на един маркуч. Но там не се виждаше никакъв генератор.
В такъв случай откъде идваха пáрите?
Вече доста заинтригувана, тя заобиколи ъгъла, при­държайки се ниско зад купчина пръст. Но бързо осъзна, че потайността ѝ е безсмислена; за да достигне до строителна­та площадка, трябваше да прекоси голямо открито простран­ство, и освен ако охранителят не беше сляп, нямаше как да не я види.
Но след няколко мига можеше и да ослепее...
Тя знаеше какво следва в светлинно-звуковото шоу, тъй като го чуваше всяка вечер. Говорителят щеше да започне разказа си за Хуфу, строителя на Великата пирамида - и светлините за малко щяха да спрат, преди да осветят мону­мента на Хуфу в целия му блясък.
Мейси затвори очи, изчака.
Светлините изгаснаха.
Тя отвори очи отново и хукна към палатката. Само се­кунди преди Великата пирамида да светне като фар...
От колоните прогърмя драматична музика, Великата пирамида блесна на северозапад. Мейси достигна дупката в мрежата и се скри зад една от купчината тухли. Огледа се и видя как охранителят зяпа обляното в светлина съоръжение.
Тя си пое дъх, развълнувана за пръв път след пристигане­то си в Египет. Това беше истинска тръпка, това беше забавно!
Обзета от нервен кикот, тя погледна към палатката. От толкова близо вече можеше да чуе пухтенето на генератора - но това беше само слабо, странно ехо. Тя провери отново дали охранителят не гледа към нея, и пристъпи към палатката.
Вътре нямаше никой.
-      Какво става, по дяволите? - запита се Мейси на глас, докато се вмъкваше вътре. Единият край беше зает от им­провизирана кабина от талашит. Тъй като тя беше широка малко повече от метър, Майси се съмняваше, че Гамал и ос­таналите се крият в нея.
Но интересът ѝ към кабината изчезна бързо, когато видя какво има в другия край на палатката.
Върху дървена маса беше разстлан план на съоръжение. Мейси разпозна в горната му част комплекса на Сфинкса. Но това, което привлече вниманието ѝ, не беше върху масата, а над нея, закачено за планището. Големи цветни снимки, уве­личения на древни свитъци папируси. Същите свитъци, ко­ито я бяха довели тук.
Залата на летописите, хранилището на древните египетски знания, намираща се под Сфинкса и превъзхождана само от Александрийската библиотека, дълго време беше смятана само за мит. Но частно финансирани археологически разкопки в Гиза бяха открили папируси, които описваха не само самата Зала, но също така и как да се стигне до нея - през коридор, който някога се е спускал между лапите на Сфинкса. Когато беше научно потвърдено, че страниците са на повече от чети­ри хиляди години, Залата изведнъж стана една от най-горещи­те теми в археологията и египетското правителство разреши на Агенцията за световно наследство да проведе разкопки, които да проверят дали казаното в Свитъците е истина.
Проблемът беше, че както Мейси добре знаеше, на АСН бяха предадени три свитъка.
Обаче тук имаше четири.
Тя се приближи, безшумно изговаряйки думите, докато превеждаше текста. Беше научила древния език от баба си, заедно с египетската история и митология, и в края на краи­щата нейното хоби ѝ беше повлияло при избора на научна кариера. Новият свитък даваше повече информация за Зала­та на летописите, отколкото АСН беше видяла: не само за ме­стоположението, но и за съдържанието ѝ. Пишеше нещо за зала с карта, зодиак, който разкрива местоположението на...
-      Пирамидата на Озирис? - прошепна Мейси невярва­що. Това беше още един от митовете на баба ѝ. Озирис беше легенда, предхождаща дори Първата династия от преди поч­ти пет хиляди години, и никъде не се говореше, че и той е имал голяма гробница, подобно на фараоните.
Но папирусът твърдеше точно обратното. Пирамидата на Озирис, гробницата на царя-бог. Нямаше и намек, че ста­ва въпрос за мит; текстът изглеждаше като истинско описа­ние на Залата на летописите.
-      Виж ти! - възкликна тя, когато осъзна какво означава това. Ако Пирамидата на Озирис беше истинска, същото се отнасяше и за човека, погребан вътре. Не легендарен бог, а владетел от плът и кръв, до момента изгубен във времето. Ако тази гробница можеше да се намери, това щеше да е едно от най-великите открития в историята...
Тя погледна плановете на масата. Местоположението на входния тунел към Залата на летописите от изток към запад и разкопките на АСН бяха ясно отбелязани, както и друг, по- дълъг тунел откъм север.
Той пресичаше отдолу съвременния път и водеше - тя осъзна това - право до палатката, в която се намираше в момента.
Мейси се обърна към дървената кабина. Панелът пред нея беше закрепен за панти и в него имаше грубо изрязана дупка, служеща за ръкохватка. Тя пъхна ръка в дупката и разтвори панела.
Сега вече знаеше къде са изчезнали тримата мъже. На­долу. Подвижна стълбичка се спускаше в шахта; дъното ѝ на повече от шест метра надолу беше слабо осветено. Мар­кучът, изхвърлящ изпаренията от генератора, се издигаше по единия ръб на шахтата, машината сега се чуваше ясно.
Както и някакви гласове.
Те се приближаваха.
Възбудата напусна Мейси, заменена от страх. Някой извършваше свои собствени тайни разкопки, опитвайки се да изпревари АСН в намирането на Залата на летописите. Опитвайки се да намери Пирамидата на Озирис за себе си.
Което означаваше, че ако я хванат тук... тя беше в опасност.
Какво можеше да направи? Да каже на някого - на Бъркли или на Хамди? Но Гамал явно беше замесен и те щяха да по­вярват на него, а не на нея. Нуждаеше се от доказателство...
Тежестта в джоба на бедрото ѝ. Фотоапаратът.
Тя го измъкна и го включи. Очакването обективът да се разгъне и екранът да светне никога не ѝ беше изглеждало толкова продължително.
Откъм шахтата се чу тракане. Някой се изкачваше по стълбата.
Със свито гърло от нарастващата паника, Мейси снима четирите папируси, после наведе апарата, за да снима пла­новете. Щрак...
-      Какво е това, по дяволите? - Викът идваше отдолу, ак­центът беше американски. Типът със сакото от змийска кожа. Беше видял светкавицата.
Още един вик. Охранителят отвън. Мейси чу как стъп­ките му се приближават към палатката. Тракането от подвижната стълба беше по-силно, по-бързо, сякаш мъжът се беше забързал.
Тя побягна.
Охранителят дръпна платнището на входа на палатката - точно в момента, в който Мейси профуча оттам, като го блъсна встрани и спринтира към храма. Премина през пласт­масовата мрежа, преди той да е успял да си възвърне равно­весието.
-      Хей! - извика тя, надявайки се някой от разкопките на АСН да я чуе, но гласът ѝ беше заглушен от говорителя на шоуто. Отзад Шабан крещеше заповеди да я хванат.
Ужасът ѝ придаде сили. Тя заобиколи руините; мрачният лабиринт на Храма на Сфинкса се простираше по-долу, злокобно просветващ в червено и зелено. Някой стоеше на алеята...
-      Доктор Хамди! - изкрещя Мейси. - Доктор Хамди, помощ!
Хамди се спря объркан, през това време тя прескочи пролуката и се приземи пред него.
-      Какво става, госпожице... Мейси, нали?
-      Там - изпъшка тя. - Те копаят, опитват се да ограбят Залата на летописите!
-      Какво? Какви ги говорите?
Мейси погледна назад, където охранителят тъкмо заоби­каляше горния храм и се спря несигурно, когато забеляза Хамди.
-      Онзи тип с белега, Шабан, това е негова работа! Той има четвърти свитък - снимах го! - Тя натисна бутона, за да му покаже изображението. - Вижте!
Объркването върху лицето на Хамди се смени със смайване.
-      Разбирам. Елате с мен. - Той я докосна по ръката...
И я стисна, болезнено силно.
-      Хей, какво... - Мейси се опита да се отскубне. Той я стисна още по-силно. - Пуснете ме!
Той не обърна внимание на виковете ѝ. Типът със сако­то от змийска кожа се появи в полезрението им.
-      Дръж я там! - извика той.
Хамди дръпна Мейси към пролуката. Тя се опита да го удари по лицето, но той отби ударите ѝ със свободната си ръка. Охранителят тичаше към тях...
Тя изщрака с фотоапарата в лицето на Хамди. Той треп­на, заслепен от светкавицата - и Мейси заби острия ръб на апарата в основата на носа му. Последва още един удар в челото му - и тя се изтръгна от здравата хватка.
Охранителят прескочи пролуката, блокирайки пътя ѝ към Сфинкса. Вместо това тя побягна по алеята - и видя как два­мата охранители на портала на комплекса се втурват към нея.
Те всички бяха замесени!
Тя промени посоката си, като скочи към северната сте­на на Храма на Сфинкса и побягна покрай нея. Усещаше неравността на древните, засегнати от ерозията камъни под краката си.
-      След нея! - извика американецът. Първият охранител я последва край стената. Двамата отпред също промениха посоките си на движение с намерението да прескочат рова, отделящ храма от горното ниво на комплекса, и да я хванат.
Стената беше висока близо четири метра, твърде много, за да скочи долу...
Вместо това тя се спусна от наклонената стена под ъгъл - колкото да докосне върха на разрушения каменен стълб метър и половина по-долу, после скочи и потъна в мрака от отвъдната страна. Болката експлодира и в двата ѝ крака при сблъсъка им с почвата. Тя падна, от джоба ѝ се изсипаха те­лефонът и някакви дребни монети и се изтъркаляха надалеч.
Охранителят скочи върху стената подир нея...
Осветлението се промени, червените лъчи от прожекто­рите внезапно изчезнаха. Протегнатият крак на мъжа не улу­чи горната част на стълба. Другият му пищял се удари в ка­менния ръб и тялото му с въртене полетя надолу, стоварвай­ки се тежко върху твърдата земя. Той извика и хвана нара­нения си крак.
Мейси не се чувстваше много по-добре; задъхана от болка, тя се изправи с усилие. Не беше далеч от пасажа, во­дещ към един от входовете на храма. С пулсиращи от болка глезени тя закуцука към дълбокия мрак отвъд високата източна стена.
Зави зад първия ъгъл и погледна назад. При северната стена имаше охранител, но вниманието му бе насочено към ранения му колега. Не я видя. Тя мина втория завой...
И се блъсна в метална решетка.
По дяволите! Мейси знаеше, че тук има бариера, която да не допуска туристите в храма, но тя беше по-висока, от­колкото бе очаквала, твърде висока, за да бъде прескочена. Зад нея се виждаше насядалата публика, но те гледаха към ярко осветения Сфинкс, а не към руините пред него, и не можеха да чуят никакви викове за помощ заради предвзето­то кресчендо на записа.
Но Мейси можеше да чуе другите викове. Преследвачи­те ѝ бяха в храма.
И тя беше в капан.
Виковете се приближаваха.
Вътрешната стена срещу решетката беше някак по-нис­ка от останалите - и на светлината, струяща между прътите, Мейси успя да забележи опори, на които да стъпи. Изкачи се. Часовете, прекарани в гимнастическата зала за трениров­ки на мажоретките, сега вече не ѝ се струваха само непри­ятно задължение.
Тя надзърна над ръба на стената, за да види типа със са­кото от змийска кожа само на около четири метра разстоя­ние от другата стена, и един човек, пресичащ долното ниво на храма. Още един навлизаше на бегом в коридора.
Тя беше в капан...
Издърпа се нагоре и легна върху стената, задържайки дъха си, с разтуптяно сърце. Тичащият мъж заобиколи зад ъгъла, достигна решетката, погледна през нея. Никой не бя­гаше от храма, само туристите зяпаха представлението.
-      Някой вижда ли я? - извика американецът, като осве­тяваше с малко, но мощно фенерче пространството между порутените колони. Всички викове, които му отговориха, бяха отрицателни.
Хамди и Шабан забързаха към него.
-      Не може да е излязла - каза Хамди, уловил се за носа с едната си ръка. - Всички входове от тази страна са бло­кирани.
-      Коя беше тази? - попита Шабан ядосано.
-      Една от екипа на АСН. Мейси Шариф. Тя е само сту­дентка.
-      Студентка или не, може да съсипе целия ни план, ако се измъкне оттук - каза Шабан.
-      Трябва да я намерим - добави американецът. - И то бързо.
-      Какво смятате да правите с нея, господин Кротал? - попита Хамди.
-      Ти к’во мислиш?
Последва металически звук, който накара кръвта на Мейси да се смрази. Вдигането на ударника на пистолет.
-      Смятате да... - Хамди млъкна, шокиран.
-      Нямам намерение да прекарам следващите десет годи­ни в египетски затвор заради някаква си шибана студентка.
-      Доктор Хамди - каза Шабан, - ако тя се измъкне, вие и Гамал ще трябва да се оправяте с Бъркли. Боби, трябва да изпратим хора да наблюдават хотела ѝ, летището, всеки, към когото би могла да се обърне за помощ. Американка ли е?
Хамди кимна.
-      Използвайте контактите ни там, за да откриете къде живее... както и къде живее семейството ѝ. Изпратете хора да наблюдават къщите им, да записват телефоните им. Тряб­ва да ѝ затворим устата.
-      Разчитайте на това - каза Кротала. Второ изщракване - втори пистолет.
Мейси се разтрепери, почувства ужасно гадене. Смята­ха да я убият! Всички инстинкти ѝ подсказваха да побегне, но тя не смееше дори да се помръдне.
Един от охранителите извика от южния край на храма, докладвайки, че останалите входни коридори са празни. Кротала прекара лъча на фенерчето си през двора.
-      А онези камъни там, до стената? Може ли да се е из­качила по тях?
Той тръгна нататък, токовете на каубойските му ботуши затропаха върху каменните плочи.
-      Иди с него - каза Шабан. За момент Мейси си помис­ли, че говори на Хамди, преди да осъзнае, че се обръща към един от охранителите.
Онзи, който беше дотичал в коридора подир нея.
Нямаше никой между нея и източната стена...
Адреналинът надделя над страха ѝ. Тя се надигна и по­бягна по стената, след което скочи на по-горното ниво.
- Хей!
Кротала я беше видял.
Мейси ахна ужасено, очаквайки пистолетен изстрел - но такъв не последва. Шоуто беше свършило, стотици хора биха чули изстрела. Тя се качи на следващия каменен блок и се озова върху ръба на източната стена. Земята беше на повече от шест метра надолу.
Кротала изпълзя като гущер по стената, над която тя се криеше. Охранителят побягна назад по коридора. Мейси се обърна, наведе се и се спусна. С пръсти, вкопчени в коро­зиралия камък, тя се плъзна надолу, драскайки с върховете на обувките по стената.
Трябваше да се пусне...
Отново я прониза болка, когато се удари в земята и пад­на по гръб, но беше твърде уплашена, за да позволи това да я спре. Претърколи се и побягна през прашното простран­ство. Публиката се пръсна, хората се понесоха към най-близ­кия изход във външната ограда.
Зад нея охранителят се катереше по металната решетка, а Кротала беше достигнал най-високата част на стената и я търсеше с поглед, намери я, но я изгуби пак, когато тя вряза в тълпата. Някой извика възмутено, но Мейси не му обърна внимание, а се приведе и започна да се придвижва в тълпа­та туристи. Ако успееше да достигне изхода, градската зона на Кайро беше само на няколко стотин метра зад оградата...
Охранителят беше прескочил решетката. Кротала се приземи до него. Още хора тичаха по алеята над храма. Мей­си ускори ход, разблъскайки тълпата в отчаяния си стремеж да се добере до изхода. На портала стояха двама мъже с бе­лите униформи на туристическа полиция, но явно още не бяха уведомени за преследването. Хайде, движение...
Кротала и охранителят се затичаха. Охранителят изкре­щя на полицая и онзи се огледа. Някои от туристите направи­ха същото, спирайки, за да видят причината за суматохата.
Пролуката се разшири. Мейси се възползва и премина през портала, преди някой от полицаите да успее да реаги­ра. В момента, в който единият от тях тръгна след нея, тя вече беше изминала половината разстояние до тъмната алея между най-близките постройки. Тя тичаше сред сен­ките. Достигна до кръстопът и пое надясно, във вътреш­ността на лабиринта. Зад гърба ѝ отекваше тракането на стъпки. Наляво, отново надясно. Дано да не е глуха уличка, дано да не е...
Ниска, тясна пролука в една от стените точно преди пре­сечката. Ръководена от някакъв див инстинкт, Мейси се про­муши през нея. Озова се в малък двор зад някаква къща, сла­бо осветен от прозореца горе. Единственият друг изход беше вратата на самата къща.
Тя се притисна към стената с разширени от страх очи, докато стъпките се приближаваха - после отминаха, заба­вяйки се на пресечката. Дотичаха още мъже. Трак-трак. Кротала. Тя сдържа дъха си. Ако някой от тях забележе­ше пролуката...
Но преследвачите ѝ продължиха нататък, разделяйки се при всяка от алеите. Шумът от стъпките им бързо заглъхна в нощта.
Мейси се свлече, дишайки тежко.

* * *

Тя остана в двора почти двайсет минути, за да е сигурна, че никой няма да е наблизо, когато изпълзи от дупката си. Алеята беше празна, безмълвна. Мейси се ориентира за мес­тоположението си и навлезе във вътрешността на квартала.
След десетина тревожни минути достигна до малък пло­щад. От едно кафене в далечния край се чуваше приглуше­на музика, но тя се интересуваше само от очуканата жълта кутия на уличния телефон наблизо. Огледа внимателно ули­цата, претършува джобовете си за останали дребни монети, после се обади.
-      Мейси? Ти ли си? - Бъркли звучеше дори по-ядосано от преди.
-      Да - отвърна тя тихо. - Те смятат да ограбят Залата на летописите! Има друг тунел, копаят...
Той изобщо не я изслуша.
-      Мейси, върни се тук и се предай на полицията веднага.
-      Какво искате да кажете с това да се предам? Аз не съм...
-      Доктор Хамди е съгласен да не повдига обвинение за нападение, но само ако се предадеш и върнеш парчето, кое­то си задигнала.
-      Какво парче? - възрази Мейси объркано. - Не съм за­дигала нищо!
-      Мейси, доктор Хамди и господин Гамал са те видели да отчупваш парче от Сфинкса! Имаш ли представа колко сериозно е това? Осъждат хора на десет години затвор за много по-маловажни неща! Когато си избягала, само си вло­шила нещата, но ако се върнеш веднага, ще направя каквото мога да успокоя властите...
-      Чуйте ме! - извика тя. - Хамди е забъркан в това, как­то и Гамал! Идете и погледнете сам, там има...
-      Мейси! - изрева Бъркли. - Върни се при разкопките веднага и се предай! Ако не го направиш, не мога да ти по­могна с нищо. Просто...
Мейси прекъсна връзката, страхът и паниката се върнаха при нея с пълна сила. Какво да направи, по дяволите? Шабан беше изпратил хора да наблюдават хотела. Тя не можеше дори да събере вещите си. Всичко, което имаше, бяха дрехите, с които бе облечена и съдържанието на джобовете ѝ.
Което не беше много. Фотоапаратът, тънка пачка египет­ски банкноти и стотина щатски долара. Поне паспортът и кредитните ѝ карти бяха още в нея - нямаше начин да го ос­тави без надзор в хотелската си стая.
Тя претегли възможностите пред себе си. И да се пре­дадеше, и да я хванеше полицията, Хамди несъмнено щеше да свидетелства срещу нея. А ако хората на Шабан я хванеха...
Тази мисъл накара сърцето ѝ да се разтупти отново. Ис­каха я мъртва, и дори и да напуснеше Египет, щяха да я ча­кат вкъщи, да наблюдават родителите ѝ. Тя не можеше да рискува да ги забърка.
Значи такъв беше планът на Шабан. Ако той успееше, както планираше, да разграби Залата на летописите преди АСН да я отвори, никой нямаше да узнае, че са го направи­ли, защото Бъркли щеше да бъде видян от милиони хора да влиза в камерата на хиляди години. Тя трябваше да преду­преди някого. И щом Бъркли не искаше да я изслуша, тя трябваше да намери някой друг - някой, който беше по-вероятно да ѝ повярва и да убеди останалите да предприемат някакви действия.
Мейси се отдалечи от телефона, несъзнателно поглаж­дайки вързаната си на конска опашка коса... и това ѝ под­сказа една идея.
Тя отново бръкна в джоба си. Освен паспорта ѝ там има­ше и нещо друго: сгънати страници от списание. Когато ги разтвори, оттам ѝ се усмихна привлекателна жена с черве­никава коса, вързана на опашка по същия начин като тази на Мейси.
Доктор Нина Уайлд. Откривателката на Атлантида и на много други неща. Вдъхновението на Мейси, жената, която ѝ беше вдъхнала решителност да дойде тук.
И чиито твърдения бяха невероятни... преди истинност­та им да бъде доказана по впечатляващ начин.
Тя разгледа снимката. Поемаше голям риск - Нина Уайлд вече не беше в АСН след някакъв спор миналата година. Мейси беше разочарована, че не бе имала шанса да се срещ­не с нея. Но Нина със сигурност все още имаше достатьчно влияние, за да ѝ помогне...
Ако Мейси успееше да се добере до нея. Доколкото зна­еше, доктор Уайлд беше в Ню Йорк. А Мейси все още беше на по-малко от двеста метра от Сфинкса.
Всяко нещо с времето си, реши тя и се насочи към цен­трално Кайро.



1.




НЮ ЙОРК


Три дни по-късно

Нина Уайлд се опитваше да се събуди. Бореше се едно­временно със завивката и с остатъците от алкохолно опия­нение, за да се надигне и да погледне часовника на нощното шкафче. Отдавна беше минало десет часа.
-      По дяволите - промърмори тя, готова да се наругае за успиването... но си спомни, че няма причина да става от ле­глото.
Придърпа завивката с надеждата, че ще успее отново да заспи, но дори краткото зърване на малката, грозна стая беше достатъчно, за да предизвика прилив на желание да се махне оттам. Не че останалата част от апартамента беше кой знае какво, но поне беше сравнително по-приемлива.
Облече си едно потниче и къси шорти, прокара пръсти през рошавата си коса и тръгна към съседната стая.
-      Еди? - извика тя, прозявайки се. - Тук ли си?
Никакъв отговор. Съпругът ѝ беше излязъл, но беше ос­тавил бележка на малкия барплот, който разделяше кухнята от тясната дневна. Както обикновено, изказът му беше ясен и стегнат по военному. „На работа съм. Ще звънна после. Може да закъснея. Целувки, Еди. П.П. Купи мляко”.
-      Страхотно - въздъхна тя и взе малката купчинка пис­ма до бележката. Извлечения за кредитни карти, най-веро­ятно огромни. Още извлечения, сигурно още по-огромни. Боклуци, боклуци...
В ъгъла на последния плик беше отпечатано име на уни­верситет.
Развълнувана, Нина побърза да разкъса плика. Може би това беше начинът да се измъкнат от мизерния им живот през последните няколко месеца...
Не беше. Достатъчно ѝ беше да види първите думи „Съжаляваме, но...”, за да разбере, че е отхвърлена за поре­ден път. Щом веднъж заклеймяха някого като ексцентрик, той си носеше клеймото цял живот - дори през цялото вре­ме да е бил прав.
Нина остави писмото на масата, тръшна се на скърца­щия диван и отново въздъхна. Клеветническата кампания, подета от могъщия ѝ враг, не само я беше лишила от работа, но беше станала причина всички да я смятат за луда, като онези, които твърдяха, че са намерили Ноевия ковчег, Ел Дорадо или Йети. Някогашните ѝ невероятни открития - Атлантида, гробниците на Херкулес и на крал Артур - из­веднъж се оказаха нещо незначително, академичните кръго­ве се оказаха също толкова късопаметни, както всички ос­танали: какво си открила за нас напоследък?
Така че сега беше безработна, без каквито и да е пер­спективи... и съвсем скоро щеше да е без никакви пари. Единственото, което имаше, беше Еди.
Което всъщност не беше съвсем вярно, защото работа­та му непрекъснато го държеше далеч от нея.
В един от съседните апартаменти се разплака бебе, тънките стени почти не го заглушаваха.
-      По дяволите - промърмори тя и притисна длани към лицето си.

* * *

Еди Чейс излезе от високата тухлена сграда в Ийст сайд и огледа улицата в двете посоки, преди да тръгне да слиза по стълбите.
-      Видях те - разнесе се женски глас зад гърба му.
Еди се обърна и я погледна.
-      Видя кое?
-      Теб, как проверяваш дали навън има някой, който може да те разпознае. - Ейми Мартин слезе по стълбите с развяващи се тъмни къдрици и прегърна англичанина през кръста. - Много си съобразителен.
-      Не бих искал Нина да разбере точно сега, нали? - каза той на по-младата жена. - Сам ще ѝ кажа, когато моментът е подходящ. Не искам и някой друг да научи.
Ейми се ухили.
-      Но пък ти хареса, нали? Не го отричай. - Тя отиде до завоя, оглеждайки се за такси. - Искаш ли утре пак да го на­правим?
-      Да, стига да имам време - отвърна Еди. - Зависи дали Грант Торн ще се нуждае от мен.
Тя отново се ухили и поклати глава.
-      Все още не мога да повярвам, че движиш с филмова звезда.
-      Не може да се каже, че „движа” с него. Аз съм му бодигард, а не най-добър приятел. Честно казано той е... един тъпанар.
-      Да, ама кара ламборгини, нали? Яко.
-      Жалко за колата. Никога не шофира с повече от двайсет километра в час, защото иска всички да го видят, че седи вътре.
-      Днес ще го пазиш ли? - Едно такси се появи и Ейми му махна да спре.
-      Да, след малко отивам да го взема. Иска да си купи ко­стюм за някакъв благотворителен прием тази вечер, така че ще трябва да го наглеждам. Защото Пето авеню е толкова опасно място.
Таксито спря точно когато телефонът на Еди иззвъня. Той погледна към екрана: Нина.
-      Хубаво, върви се забавлявай с холивудските си приятелчета! - каза Ейми, докато се качваше в колата.
-      Ще се опитам - отвърна той и се обади по телефона: - Здрасти.
-      Здрасти - каза Нина. - Къде си? - През последните месеци беше опознал до болка натежалия ѝ от съня глас, но сега в него се усещаше и меланхолия.
-      Ами... с Грант Торн съм, във фитнес салона.
Мълчание.
-      Аха. Кога ще се прибереш у дома?
-      Ще се видим утре! - извика Ейми, докато таксито се отдалечаваше.
Той ѝ махна раздразнено.
-      Няма да е скоро, съжалявам. Ще бъда с него цял ден.
Второ разочаровано „аха”, последвано от:
-      Кой беше това?
Той погледна виновно отдалечаващото се такси.
-      Една жена в такси.
-      Мислех си, че си във фитнес салона.
-      Чакам отвън. Какво има?
Тя въздъхна.
-      Нищо. Няма значение.
-      За мен има. Виж, ще се обадя на Чарли да провери дали не може някой да ме замести.
-      Не, всичко... всичко е наред. Все пак парите ни трябват, нали? - Смехът ѝ прозвуча повече отчаяно, отколкото весело.
-      Сигурна ли си? Ако искаш, мога...
-      Няма нужда, Еди. Няма нужда. - Въобще не звучеше сигурна.
Телефонът му изчурулика, подсказвайки му, че някой друг звъни. Погледна към екрана и видя, че го търси кли­ентът му.
-      Съжалявам, но трябва да вървя. Намери ли бележката за млякото?
-      Да, намерих я. Ще се видим като се прибереш. Оби­чам те.
-      И аз те обичам - отвърна той точно когато тя прекъсна разговора. Страхотно. Сега се почувства още по-зле, че я лъже.
Прехвърли на входящото повикване.
- Ало?
-      Хей, Чейс-стър! - разнесе се провлаченият глас на Грант Торн. - Къде се губиш, човече? Телефонът ти даваше заето.
-      Да, жена ми се обади.
-      Старите брачните вериги, а? Шегувам се, приятел. Ня­мам предвид, че е стара. Хей, какво ще кажеш да ви заведа някой път на вечеря?
-      Добре звучи - отвърна уклончиво Еди, убеден, че за времето, докато се видят, тази мисъл ще е излетяла от глава­та на актьора. - Все още ли искате да ви взема от апарта­мента ви?
-      Да. С една мацка съм, дай ми двайсетина минути да се отърва от нея. Добре де, две мацки са. Нека бъдат трий­сет минути. А дали ще може да ми донесеш и един стек пор­токалов сок? Нещо съм много жаден.
-      Аз съм ваш бодигард, а не иконом, господин Торн - на­помни му Еди. Работата му беше да пази клиентите си, а това не включваше бърсането на задници, и той се стараеше да им го напомни. - Защо не пратите някоя от мацкиге да ви вземе?
-      Ох, пич! Не искам да ми вършат домакинската рабо­та! Вярно, готини са, но отворя ли веднъж кутията, после няма затваряне, нали? Виж какво, в портфейла си имам пет­стотин долара. Твои са, ако ми донесеш едно стекче порто­калов сок. Като бонус. Става ли?
-      Ще видя какво мога да направя - отвърна Еди и пре­късна разговора. За разлика от вечерята, той нямаше да про­пусне да напомни на Грант за тази оферта.

* * *

Нина седеше навъсено до кухненската маса, сложила пред себе си чаша черно кафе. Лаптопът ѝ беше отворен в очакване, но тя дори не беше проверила пощата си.
Отпи предпазливо от чашата. Без мляко кафето беше твър­де горещо, за да го пие веднага; вече беше поизстинало, но пък беше твърде горчиво. Тя изкриви лице, питайки се дали ще събере сили да отиде до магазина за мляко. Колкото повече го обмисляше, толкова по-малко вероятно ѝ се струваше.
Телефонът ѝ иззвъня и я стресна. Тя го вдигна.
- Ало?
-      Здравей, Нина. - Познат глас - професор Роджър Хогарт, колега от университета. През последния месец се бяха чували няколко пъти, но най-вече бяха поддържали връзка чрез имейли.
-      Роджър, здравей! Какво мога да направя за теб?
-      Работата винаги на първо място, а? - рече укорително той. - Ще поговорим за това след малко. Как си иначе?
-      Ами... добре съм - отвърна тя равнодушно.
- Как е новият апартамент? Харесва ли ти повече от преди?
-      Най-добре да не казвам нищо.
Той се изкикоти.
-      Разбирам. Не се тревожи, нещата ще се оправят, сигу­рен съм. Сигурно точно когато най-малко го очакваш. Та като говорим за неочакваното... първо, помниш ли, че се опитвах да се свържа с Морийн, за да се оплача от онази смехотворна атракция, която прави край Сфинкса?
-      Да - отвърна Нина, усещайки прилив на гняв при спо­менаването на името. Тя имаше много причини да не харес­ва професор Морийн Ротшилд още преди жената да се беше превърнала в един от основните архитекти на нейното из­падане в немилост.
-      Е, тя най-накрая се съгласи да се види с мен. Утре, всъщност.
-      Така ли? Страхотно.
-      Доста време ми трябваше да я убеждавам, както мо­жеш да се досетиш. Но за лош късмет, второто неочаквано нещо е... аз не мога да отида.
-      Защо?
-      Подхлъзнах се на стълбите и сега седя тук с крак, гипсиран догоре като мумия.
-      Добре ли си? - попита загрижено тя.
-      Само изкълчване, слава Богу. Рисковете за напредна­лата възраст са направо смехотворни - като млад съм ска­чал овчарски и висок скок, без дори да си навехна пръста. А сега паднах от петнайсет сантиметра и съм извън строя за цяла седмица! - Той изсумтя.
-      И какво ще правиш с Морийн?
-      Затова се обаждам. Надявах се ти да отидеш вместо мен.
-      Сериозно ли? - възкликна изненадано Нина. - Та нали тя ме уволни!
-      Добре де, ще бъде малко... неловко. Но онова, което прави тази жена, е подигравка с археологията. Като че ли всеки път, когато включа телевизора, виждам поредната рек­лама на този цирк.
-      Да, виждала съм ги - промърмори Нина. Рекламите за откриването на Залата на летописите се появяваха на­всякъде през последните две седмици, вбесявайки я все повече.
-      Това е безсрамна комерсиализация, не наука. И ако се окаже, че вътре няма нищо, цялата археология ще стане обект на подигравки. Едва ли нещо ще се промени, но смя­там, че поне някой трябва да каже тези неща на Морийн.
-      И искаш аз да го направя? Съжалявам, Роджър. Морийн Ротшилд е сред хората, които най-малко желая да виждам.
-      Разбирам - промърмори Хогарт след кратка пауза. - Предположих, че няма да приемеш, но все пак реших да опи­там. Някой с твоята репутация би имал повече шансове да я накара да размисли.
Нина се опита да прикрие горчивината си.
-      Точно в този момент репутацията ми не важи пред никого.
-      Не се подценявай, Нина. - Този път укорът в гласа му се усети по-ясно. - Един временен неуспех не слага край на кариерата. Самият аз съм преживял няколко.
-      Но не и чак толкова мащабни.
-      Е, да - въздъхна Хогарт, - остава само да се надяваме, че няма да се превърне в бедствие.
-      Да се надяваме. Оправяй се по-бързо, Роджър.
-      Благодаря. Освен това съм сигурен, че и при теб не­щата ще се оправят скоро.
Тя се сбогува с него, затвори телефона и въздъхна теж­ко. Кафето отдавна беше изстинало, но сега тя изобщо ня­маше желание да излиза от апартамента.

* * *

Верен на думата си, Грант Торн наистина даде на Еди петстотин долара срещу стек портокалов сок. Когато той пристигна в апартамента в Горен Уест Сайд, двете мацки ги нямаше, макар че или едната беше забравила розовите си прашки на дивана в хола, или актьорът имаше фетиш, който предпочиташе да не разкрива пред таблоидите.
Това въобще не интересуваше Еди: неговата задача беше да пази Грант от физически наранявания. След като двамата с Нина бяха уволнени от АСН, той беше започнал да звъни на многобройните си контакти от времето, когато работеше в SAS и от след това, като бодигард на свободна практика, за да си намери нова работа. Нежеланието му да прекарва много време далеч от новата си съпруга ограничаваше въз­можностите му, но накрая един негов приятел го свърза с някакъв човек на име Чарли Брукс, който ръководеше „частна охранителна агенция” за богатите и известните в Ню Йорк. Нямаше точно работно време, но получаваше добри пари - достатъчни, за да могат двамата да се издържат.
Макар че трябваше да намалят разходите си.
Еди очакваше, че като се прибере, ще научи кое е по­редното нещо, от което ще трябва да се лишат, но засега се беше съсредоточил изцяло върху работата. Грант беше по­харчил за един италиански костюм повече пари, отколкото беше месечната заплата на Еди в АСН, а пазарската експе­диция едва сега започваше.
-      Така, това ще нося довечера на кметското парти - каза актьорът, оглеждайки се в огледалото и оправяйки причес­ката си, преди да се отправи към изхода. Еди му отвори вра­тата и се плъзна покрай него, за да огледа Пето авеню за по­тенциални заплахи. Не ги очакваха никакви пощурели фенове или разлютени филмови критици. - Така, следва зна­чи... при Харман.
-      Това не е обичайният ви избор - отбеляза Еди. Макар костюмите на прочутия шивач да бяха също толкова скъпи, те бяха доста по-консервативни.
-      Трябва ми нещо официално за утре, пич - обясни Грант. - Не се случва всеки ден да се срещам с религиозни лидери!
Еди повдигна вежда; нищо от онова, което беше виж­дал, не подсказваше, че подопечният му има нещо общо с религията.
-      Не знаех, че папата е в града.
-      Не е папата, пич. Нещо по-добро от това! Пристигна моят човек, Озир!
-  Кой?
-      Халид Озир! Нали се сещаш, Храмът на Озирис?
-      За култа ли говорите?
За пръв път, откакто се познаваха, Еди усети обида в гла­са на Грант.
-      Пич, това не е никакъв култ! Това си е истинска рели­гия, която промени живота ми. Искаш ли да останеш млад за­винаги? Те могат да ти помогнат да го постигнеш. - Той по­сочи загорялото си, скучно красиво лице. - Аз съм на двайсет и девет, нали? Но не съм остарял нито ден, откакто навърших двайсет и седем. Какво по-добро доказателство от това, пич?
-      Сигурно сте прав - отвърна Еди със сериозна физио­номия. Грант изглеждаше успокоен. - Значи тази... религия. Скъпа е, нали?
-      Не, не! Не се занимават с изнудване. Даваш, колкото по­искаш. И от теб зависи дали ще си купуваш от техните неща.
-      Неща?
-      Нали се сещаш, които ти казват как да следваш пътя към вечния живот. Книги, дивидита, диетични добавки, бу­тилки с истински египетски пясък, онези страхотни малки пирамидки, които изпълват с енергия въздуха в стаята.
-      Ясно - рече Еди, убеден в целите на култа.
-      Ще се видим утре - имам лична ВИП покана. Не ме предупредиха предварително, но нямам никакво намерение да я пропусна. Да се срещна с Озир е все едно... все едно някой обикновен човек да се срещне с мен. О, Боже! Ще бъде толкова яко!
-      Като говорим за обикновените хора... - каза Еди като потисна сарказма си, забелязвайки три млади жени, които на­дадоха въодушевени писъци при вида на кинозвездата. Той застана пред Грант, за да им попречи да се доберат до него.
-      Мисля, че ще се справя с това, пич - рече Грант и се ухили. Еди отстъпи настрани, но остана нащрек, докато те се приближаваха. - Здравейте, дами! Как сте?
Едното момиче като че ли се задушаваше, правеше си вятър с малката си чантичка „Гучи”, докато останалите засип­ваха Грант с похвали за последния му филм - по-точно за сце­ната, в който беше облечен единствено с бански костюм.
-      Може ли да се снимаме с вас? - попита едната, изваж­дайки скъп телефон от чантата си.
-      Разбира се - отвърна Грант. - Пич, ще ни направиш ли тази услуга? - Еди взе телефона и направи няколко снимки на трите мацки, накачулили актьора. Резултатът като че ли ги задоволи, поблагодариха на Грант, преди да си тръгнат и веднага започнаха да разпращат снимката на приятелките си.
Звездата ги изпрати с поглед, кимайки одобрително, до­като ги оглеждаше.
-      По дяволите. Трябваше да им взема телефоните, да видя дали няма да искат да отидем в някой клуб...
-      Хей! - обади се някой. Те се обърнаха и видяха двама мъже; единият беше облечен с тениска с яка, на около двай­сет и няколко години, набит, с обилно намазана с гел коса, а другият, по-дребен и по-невзрачен, надничаше иззад гърба му. - Ти си Грант Торн, нали?
Щом зърна подигравателната усмивка на лицето му, Еди веднага разбра какво ще последва; щяха да обидят клиента му. Мъжът възнамеряваше да впечатли приятеля си и два­мата щяха да се сдобият с история, с която да се хвалят по баровете години наред. Еди се приближи до актьора, докато той отговори:
- Да?
-      Нищо не става от теб, човече. - Усмивката му се раз­шири. - Гола вода си. Последния ти филм, „Взривоопасен”... Пълен провал. Свалих си го от един пиратски тракер и мис­ля, че трябва да ми платиш, че съм го гледал. - На лицето на Грант беше замръзнала фалшива усмивка. - Ще ти кажа и още нещо - продължи мъжът, доволен, че е успял да го раз­дразни. Вдигна ръка, готов да го мушне в гърдите.
Еди пристъпи напред.
-      Свали си ръката, приятел - каза той със спокоен, но ле­ден шас. Тениската се накани да го блъсне, но ръката му засти­на във въздуха под заплашителния поглед на англичанина.
-      Защо, ще ми направиш ли нещо? - попита той.
-      Само ако ти го искаш.
По лицето на младежа се изписа несигурност и той отстъпи назад, следван от приятеля си.
-      Виж ти, як мъж, а се крие зад бодигарда си - извика той, докато се отдалечаваше. - Смотан си, Торн!
-      Педал! - смутолеви приятелят му.
Еди не свали поглед от тях, докато не се отдалечиха на безопасно разстояние от клиента му, след което се обърна към актьора.
-      А техните номера искате ли ги?
Грант поклати глава объркано.
-      Мили боже, какви хора. Никакво уважение. Благода­ря, човече.
-      Това ми е работата, г-н Торн - отвърна Еди, свивай­ки рамене.

-      Така е. - Двамата отново тръгнаха по тротоара. - Раз­бира се щях и сам да се справя с тях. - Еди тихо изсумтя. - Не, пич, наистина! Преди да започна снимките на „Gale Force”, изкарах един курс - нещо като екшън кино-училище? Цяла седмица ни обучаваха да стреляме, да караме бързо и тренирахме Крав Мага
11
. Жестоко беше.

-      Цяла седмица? - вдигна вежди Еди. - Впечатлен съм.
Грант като че ли не забеляза сарказма му.
-      Трябва да си добър, за да се задържиш на върха. - Те продължиха да вървят по Пето авеню, като актьорът не спи­раше да привлича вниманието на околните чак докато стиг­наха до Харман. За голямо облекчение на Еди, всички се ока­заха почитатели на звездата.

* * *

-      Здрасти! - каза Еди, щом влезе в апартамента. - Как е положението? - повиши глас той, за да надвика звука на те­левизора.
Отговори си сам, щом зърна полупразната бутилка вино на масата.
-      И по-добре съм била - отвърна Нина.
-      Много пиеш - смъмри я той, докато закачаше якето на закачалката. - Защо си надула така телевизора?

-      Защото е по-добре да слушам него, отколкото разни плачещи бебета, караниците на семейство Локхърн или на­дутата до дупка музика на онзи маймуняк от долния етаж. Мразя този апартамент. - Тя притисна крака към гърдите си и облегна брадичката на коленете си. - Мразя тази сграда. Мразя този квартал. Мразя цялото проклето предградие! - Блисвил, Куинс, беше вклинен между магистралата Лонг Айлънд, едно гробище и малка мръсна река, покрай която се издигаха порутени индустриални сгради, и носеше възможно най-неподходящото име на света
21
.

Еди намери дистанционното и намали звука.
-      Стига де, Куинс не е чак толкова зле. Вярно, че не е Манхатън, но поне се намира в Ню Йорк. - Той се опита да се пошегува: - Можеше да е по-зле; можеше да ни се нало­жи да се преместим в Ню Джърси.
Шегата не се получи.
-      Никак не е смешно, Еди - изръмжа Нина. - Животът ми е пълна гадост. - Тя погледна към писмото, което леже­ше на масата. - Тази сутрин получих поредния отказ, който мога да прибавя към останалите сто и седемнайсет. С кари­ерата ми е свършено: Далтън и останалите копелета се по­грижиха за това. Направиха ме за смях! Всеки път, когато изляза навън, имам чувството, че хората ме гледат и си мис­лят: „Хей, това е оная луда кучка, дето реши, че е намерила Райската градина”. Никой не ме взима на сериозно.
-      На кого му пука какво мислят хората? - изфуча Еди. - Не ги познаваш, повече едва ли ще ги видиш, как­во ти пука? Днес някакъв смотаняк от Пето авеню се по­дигра на Грант, но това въобще не му развали деня. Или живота.
-      Между мен и него има разлика, Еди - каза Нина. - Той е кинозвезда милионер. Аз съм... Аз съм едно нищо.
-      Недей - рече твърдо Еди. - Не започвай пак. Ти не си “нищо” и го знаеш много добре. Освен това се погрижихме за президента Далтън. Съсипахме го. Трябваше да подаде оставка, вече нищо не може да ни направи.
-      И без това направи достатъчно. - Последва продължи­телна въздишка, на лицето ѝ отново се изписа отчаяние. - Повече никога няма да работя като археоложка.
-      Напротив, ще работиш.
-      Няма, Еди.
-      Мили Боже, нали аз трябваше да бъда песимистът тук! - Той отвори хладилника и видя празно място там, където би трябвало да има бутилка. - Купи ли мляко?
-      Не, забравих.
-      Какво? - Той затвори с трясък вратата. - Как така си забравила? Нали ти оставих бележка.
-      Не съм излизала навън.
-      Не си... - Той разпери ръце. - Има магазин зад ъгъла, но ти не можеш да си вдигнеш задника и да се разходиш дотам, защото трябва по цял ден да седиш тук, обзета от апа­тия, и да гледаш телевизия?
-      Не ме е обзела апатия - отвърна Нина и в очите ѝ про­блесна гняв. - Да не мислиш, че тази ситуация ми е приятна!
-      Знам, че на мен не ми е приятна.
Тонът на гласа му не ѝ хареса.
-      Какво би трябвало да означава това?
-      Означава, че не искам да виждам жена си депресирана!
-      И какво очакваш да направя? - отвърна тя и се изпра­ви. - Отнеха ми всичко. - Тя махна с ръка към телевизора, където се появи поредната реклама на откриването на Вели­кия сфинкс. - И сега разни търсачи на сензации ми натри­ват носа. Това не е истинска археология, това са циркаджийски номера! И аз не съм единствената, която мисли така. Роджър Хогарт се обади. Мислел да отиде в ООН и да каже на Морийн Ротшилд какво мисли, но е възпрепятстван, така че ме помоли аз да отида вместо него.
-      А ти какво му каза?
-      Казах “не”, разбира се.
-      Какво? - Нина не за пръв път му се оплакваше от еги­петските разкопки и на него му беше писнало от тях. - По дяволите, Нина! Щом те дразни толкова много, защо не на­правиш нещо по въпроса?
-      Какво например?
-      Например да кажеш на Морийн Ротшилд, че от нея нищо не става! Спри да се самосъжаляваш и да ми се оп­лакваш всеки път, когато пуснат проклетата реклама. Опла­чи се на нея! Имаш възможността, иди в ООН и кажи на тая стара чанта право в очите какво мислиш за цялата тази про­стотия!
-      Добре - сопна му се Нина, с надеждата, че ще го нака­ра да млъкне и ще ѝ се махне от главата. - Ще се обадя на Роджър и ще му кажа, че съм си променила мнението.
-      Хубаво! Най-после! - Той се отпусна тежко на дивана до нея и пружините изскърцаха. След няколко мълчаливи секунди я погледна. - Извинявай, не исках да се ядосвам. Изобщо не обичам да те виждам такава.
-      И аз мразя да се виждам такава - отвърна тя и се пре­мести до него. - Просто...
-      Разбирам. - Той я прегърна през раменете. - Но знаеш ли какво? Двамата сме добър екип. Все някак ще се справим.
-      Щеше да ми е по-лесно, ако прекарваш повече време вкъщи. И без това нещата са зле, а на всичкото отгоре рядко прекарвам някоя вечер със съпруга си! Тук сме само аз и „От местопрестъплението: Маями”. - Тя махна с ръка към екра­на на телевизора. - Виждам те толкова рядко, че вече започ­вам да изпитвам, ъ-ъ-ъ... привързаност към Дейвид Карузо.
-      Какво? Добре, явно наистина трябва да прекарвам по­вече време у дома. - Той изпухтя и я шляпна по врата. - Виж, ще поговоря с Чарли. Може пък да има някои клиенти, кои­то предпочитат нощем да си остават у дома.
-      Тогава няма да имат нужда от бодигард, нали? Освен това парите ни трябват.
-      По дяволите парите - отвърна твърдо Еди. - Ти си по-важна. Утре пак съм с Грант цял ден, но ще измисля нещо.
-      Значи пак ще сме си само двамата с Карузо? Трябва да купя нови батерии.
Лицето на Еди се изкриви в отвращение.
-      Боже, шегите ти стават гадни като моите.
-      Нали казват, че женените двойки все повече заприлич­ват един на друг? - Тя успя да изобрази усмивка, след което погледна към вратата на спалнята. - Нали се сещаш какво още трябва да правят женените двойки? Доста време мина...
-      С удоволствие - каза той и разтърка очи, - но съм на­истина скапан. Освен това ще трябва да наглеждам Грант до Бог знае колко часа, така че ми трябва един хубав сън.
-      О! - Тя се опита да прикрие разочарованието си. - До­бре, тогава рано сутринта, какво ще кажеш? Да ме заредиш, преди да отида в ООН.
-      Аз... трябва да работя. - Престори се, че се прозява, за да прикрие лъжата си. - Грант иска да си купува костюм за някаква религиозна среща.
-      Като го знам какъв е купонджия, не мога да си го пред­ставя в такава ситуация.
-      Не е истинска религия, а някакъв глупав култ. Казва се „Храмът на Озирис”.
Нина се изненада от съвпадението.
-      Така ли? Хм! Те участват в разкопките на Сфинкса.
-      Сигурно се справят много добре. Идиотите с пари са много.
-      Някои неща никога не се променят.
Еди се усмихна и се изправи.
-      Искам да си взема душ, преди да си легнем. Добре ли си?
Тя се облегна назад.
-      Засега? Да. За по-дълъг период? Не съм сигурна.
-      Все нещо ще излезе - увери я той. - Сигурен съм.
-      Откъде?
Той не отговори.



2.



Нина вдигна очи към тъмната стъклена фасада на Сек­ретариата на ООН, изпълнена с леко безпокойство. Не беше стъпвала тук повече от седем месеца: седем месеца, откакто беше временно „отстранена от длъжност” - по-точно увол­нена - от новия директор на международната Агенция за световно наследство. Честно казано, нямаше особено жела­ние да се завърне на мястото, където беше преживяла тако­ва унижение.
Тя докосна късметлийския медальон, който висеше на шията ѝ, стисна зъби и се устреми към фоайето.
Изкачването с асансьора продължи по-дълго, отколкото си спомняше. Самият асансьор ѝ се стори по-тесен, заду­шен. Нещата не се оправиха и след като слезе във фоайето и я пуснаха през охранителната врата. Макар да си казваше, че приемната едва ли ще се е променила кой знае колко за седем месеца, множеството дребни разлики я правеха да из­глежда смущаващо чужда.
Едно нещо не се беше променило - фигурата зад гишето.
-      Доктор Уайлд! - извика Лола Джианети и скочи да я посрещне. - Или вече трябва да ви наричам доктор Чейс?
-      Все още Уайлд - усмихна се Нина на дългокосата блон­динка, докато двете си разменяха прегръдки, - исках да запа­зя името си заради професията. Макар че сигурно щеше да ми е по-лесно да си намеря друга работа, ако го бях сменила.
-      Как е Еди? - Лола посочи пръстена на лявата ръка на Нина. - Как беше сватбата?
-      Импровизирана. За което бабата на Еди още не може да ни прости. Тя искаше да пътува до Ню Йорк. - Нина се усмихна, след което отново стана сериозна. - А ти как си?
-      Възстанових се. Повече или по-малко. - Лола поглед­на към корема си, където беше намушкана преди седем ме­сеца в същата тази зала, в която стояха сега.
-      Сигурно ти е било трудно да се върнеш на работа.
-      Наистина ми беше странно. За известно време. - Лола сви рамене, твърде небрежно. - Но си обичам работата, така че... - Тя се поколеба, погледна към кабинетите и снижи глас. - Честно казано, вече не я обичам толкова.
-      Ротшилд? - попита Нина.
Лола кимна.
-      Вие бяхте много по-добър шеф. Сега важното е кой ще ѝ се подмаже най-много. И парите.
-      Точно затова съм тук. Роджър Хогарт не може да дой­де, затова ме помоли да го заместя. Еди също непрекъснато ми го натяква.
-      Ясно. - Лола се обърна към компютъра си. - Профе­сор Ротшилд провежда видеоконференция с доктор Бъркли, но разговорите им обикновено продължават не повече от петнайсетина минути. Срещата ѝ с професор Хогарт беше насрочена за след това, така че ще щом излезе ще попитам дали ще ви приеме.
-      И дали изобщо ще ме поздрави - отвърна Нина. При мисълта за Ротшилд сдържаният ѝ гняв отново се разбушува. Тя се опита да го потисне. Шансовете да промени нещо клоняха към нула, но беше решена да изкаже мнението си, а за това умът ѝ трябваше да бъде ясен и съсредоточен.
-      Ще направя всичко, което зависи от мен, за да я убедя. - Лола погледна към табличката до монитора. - О, това ми напомня, че има съобщение за вас.
-      За мен?
-      Да, от една от стажантките... - Тя порови из малката купчина хартийки. - Ето - Мейси Шариф. Обади се вчера, искаше номера ви. Не ѝ го дадох, разбира се, но ѝ обещах, че ще ви уведомя за обаждането ѝ. Опитах се да се свържа с вас на домашния ви телефон, но се оказа, че е закрит.
-      Преместихме се в друг апартамент - отвърна сухо Нина, докато Лола ѝ подаваше листчето. - Какво искаше тя?
-      Не ми каза. Всъщност всичко ми се струва много странно - доста хора искаха да говорят с нея. Тя беше на раз­копките на доктор Бъркли, но внезапно си тръгна. Никой не ми обясни защо, но според мен си има проблеми с египет­ската полиция. Трудно ми е да си го представя - изглежда толкова симпатична, но знае ли човек?
-      Предполагам, че откакто съм си тръгнала, АСН наема хора от кол и въже - мрачно се пошегува Нина. Тя погледна бележката с любопитство - краткото съобщение беше напи­сано със закръгления почерк на Лола, а след него беше до­бавен телефонен номер. Нина сгъна листчето и го прибра.
-      Къде живеете сега? - попита Лола.
Лицето на Нина се сгърчи.
-      В Блисвил. Единственото място, което можем да си позволим, и което все пак е в рамките на града и не пред­ставлява бойно поле.
-      О! - възкликна съчувствено Лола. - Ами там е... удобно, заради магистралата.
-      Да. И гробището.
Двете се усмихнаха, след което Лола попита колебливо:
-      Доктор Уайлд?
-      Наричай ме Нина, моля те. Какво има?
-      Не искам да прозвучи нахално, но ми се струва, че животът ви не е особено весел напоследък.
-      Защо си мислиш така? - Двете отново се усмихнаха.
-      Работата е там - каза Лола, - че за утре си взех почи­вен ден, с един приятел планирахме да посетим една нова изложба, а после да отидем на вечеря. Само че му изникна внезапен ангажимент, така че... питам се дали няма да по­искате да дойдете с мен?
Нина понечи да откаже поканата, но се сети, че я очаква единствено поредната вечер в компанията на Дей­вид Карузо.
-      Къде се намира галерията? - попита тя.
-      В Сохо. А ресторантът е в Малката Италия. Хубаво местенце, един приятел на братовчед ми го държи.
-      Не знаех, че се интересуваш от изкуство.
Лола се изчерви леко.
-      От скулптури. Това ми е нещо като хоби: правя малки птички, цветчета и други неща от метал и жици. Не съм мно­го добра, но реших, че в галерията мога да открия някои идеи.
Нина обмисли предложението и реши: какво толкова, по дяволите. Това щеше да я поразсее за няколко часа.
-      Добре, защо не?
-      Страхотно! Сега ще ви запиша адреса.
Тя потърси тефтерчето си, но Нина ѝ подаде листчето, на което беше записано съобщението на Мейси.
-      Напиши го тук. Спаси едно дърво.
-      Благодаря. В три часа?
-      В два, ако си съгласна. Колкото по-малко време стоя в апартамента, толкова по-добре!
Вратата на коридора се отвори. Нина се обърна и видя как Морийн Ротшилд излиза и замръзва при вида на Нина в приемната. След миг професорката се отправи към нея с крива, изкуствена усмивка на лицето.
-      Нина.
Нина кимна в отговор на по-възрастната жена.
-      Морийн.
-      Не очаквах да те видя отново тук. Какво искаш?
-      Всъщност искам да говоря с теб.
Родшилд присви очи зад очилата си.
-      Много съм заета, Нина. Всъщност сега имам среща с Роджър Хогарт. Сигурно го помниш.
-      О, да. Всъщност той ме помоли да го представлявам. Възпрепятстван е.
-      А-а-а. Надявам се да не е нещо сериозно. - Лицето ѝ не изразяваше никакво съчувствие.
-      Не е, но няколко дни няма да може да ходи. Затова ме помоли аз да говоря с теб вместо него.
Нина знаеше, че Ротшилд умира от желание да ѝ отка­же, но Хогарт беше уважаван член на академичната общност и имаше добри връзки. Ако откажеше среща на заместника му, той можеше да го приеме като обида... или признак, че тя се страхува да защити позицията си.
-      Предполагам - каза най-накрая тя с огромна неохота, - че мога да отделя няколко минути. Като услуга за Роджър. - Тя се обърна и тръгна по коридора, а Нина се усмихна на Лола, преди да я последва към кабинета ѝ.
Който някога беше неин. Изгледът към Манхатън беше болезнено познат, но всичко останало беше променено. Усе­щането за отчуждение се завърна с пълна сила. Ротшилд сед­на зад голямото бюро и нетърпеливо махна с ръка на Нина да седне на стола срещу нея.
-      Е? За какво иска да говори с мен Роджър?
-      Всъщност за това. - На бюрото лежеше една лъскава брошура, рекламираща „Телевизионното събитие на десети­летието на живо”. На корицата се кипреше Сфинксът от Гиза. Нина я взе. - Имам чувството, че всеки път, щом вклю­ча телевизора, виждам реклама за това. Любопитна съм от­кога АСН се занимава с телевизионни реклами и подпома­гане на смахнати култове.
-      АСН не подпомага никого, Нина. - Гласът на Ротшилд натежа от високомерие. - Привличането на организации като „Храмът на Озирис” намалява оперативните ни разхо­ди, а нашият дял от рекламните приходи ще помогне при финансирането на безброй други проекти и ще издигне ими­джа на АСН пред света. Става въпрос за печеливша ситуа­ция и добър бизнес, чисто и просто.
-      Странно, не знаех, че АСН е бизнес. - Нина отвори бро­шурата и видя снимка на Лоугън Бъркли, заел героична поза пред пирамидите. - Ти ли го постави начело на разкопките?
-      Лоугън беше най-добрият кандидат за тази работа.
-      Лоугън е съвършен егоист. Защо не избра Кал Ахмет или Уилям Шофийлд? И двамата имат много по-голям опит.
-      Ако искаш да знаеш, те присъстваха в списъка с ре­зервите - отвърна студено Ротшилд. - Но Лоугън беше мой личен избор. Презентацията му ме впечатли най-много.
Искаш да кажеш, че най-много ти се мазнеше, помис­ли си Нина, но премълча.
-      А той прие ли идеята за тоталното опорочаване на принципите на археологията? Това също ли беше част от презентацията му?
-      Какво имаш предвид?
-      Имам предвид избързването и пренебрегването на на­учните практики, за да може телевизията да се сдобие с по-висок рейтинг.
-      Ти си последният човек, който може да ми говори за „пренебрегване на научните практики”, Нина - сопна ѝ се Ротшилд. - Тоталното ти незачитане на правилата беше ос- новната причина да те уволня, забрави ли?
-      Не става въпрос за мен. - Нина едва сдържаше гнева си. - А за това, че АСН се продава! Тя беше създадена да защитава тези открития, не да ги експлоатира!
-      А, сега разбирам, защо си дошла. - Тънките устни на Ротшилд се разтегнаха в презрителна усмивка. - Това е някакъв отчаян опит да се реабилитираш пред себе си, нали? Искаш да удариш с юмруци по стените на храма на своите потисници, за да убедиш себе си, че си права, а всички останали грешат? - Тя се изправи и се облегна на бюрото, навеждайки се напред. - Откажи се! Независимо какво си мислиш, ти не си незамени­мото сърце на АСН - организацията работи перфектно и без теб. Всъщност дори по-добре. Знаеш ли колко наши служите­ли са загинали, откакто те няма? Нито един!
Нина си пое рязко дъх.
-      Това беше много подло, Морийн - каза тя през зъби.
За миг изражението на Ротшилд показа, че дори тя е осъзнала, че е прекалила. Но този миг отмина бързо.
-      Ти каза, Нина, че си дошла и смяташ да се задържиш тук. Според мен за всички е най-добре да си идеш. А най-добре ще е повече да не се връщаш.
Нина се изправи и сви юмруци, за да не види Ротшилд треперенето на ръцете ѝ.
-      Онова, което правиш в Египет, е обида за професията и ти го знаеш много добре.
-      И двете знаем коя е истинската обида за професията - възрази Ротшилд. Нина я погледна с омраза, отвори вратата и излетя от офиса. Отдясно на сградата на ООН имаше малък парк; Нина профуча край него, а двайсет минути по-късно гневът продължаваше да бушува в гърдите ѝ. Изпит­ваше някакво перверзно удоволствие от него - знаеше, че щом утихне, на мястото му ще се възцари отчаяние, по-дълбоко от всякога.
Но тя знаеше, че не може да го поддържа безкрайно. Пое си дълбоко дъх, извади телефона си и се обади на Еди. За нейна огромна изненада телефонът му беше изключен, вместо да бъде прехвърлен на гласова поща. Странно. Еди ни­кога не изключваше телефона си.
Това беше достатъчно да угаси гнева ѝ и тя усети как отчаянието бавно запълва мястото му. Единственото, кое­то искаше, беше да се прибере у дома. Тя зави на запад по 42 улица и тръгна към станцията на метрото. Някъде по средата на пътя телефонът ѝ иззвъня. Мислейки си, че е Еди, тя бързо го извади, но на екрана беше изписан непо­знат номер. Първоначално се поколеба, но после реши да отговори.
-      Нина ли е на телефона? - разнесе се глас с джърсийски акцент.
-  Да?
-      Обажда се Чарли, Чарли Брукс. Шефът на Еди.
-      О, здравейте - каза тя. - Как сте?
-      Добре, благодаря. Вижте, опитвам се да се свържа с него, но телефонът му е изключен. Той с вас ли е? Трябва да говорим за един нов клиент.
-      Не, не е с мен. И аз се опитвам да се свържа с него.
-      Така ли? Хм. Не му е присъщо да изключва телефона си, когато не е на работа.
-      Не е ли с Грант Торн?
-      Не, чак довечера. Вижте, ако се чуете с него в близкия един час, кажете му да ми се обади. В противен случай ще дам работата на едно от другите момчета.
-      Ще му кажа. - Тя прекъсна връзката. Щом Еди не е на работа, тогава какво правеше и защо телефонът му беше из­ключен? Освен това... защо ѝ беше казал, че ще бъде с Грант Торн цял ден?
През афектираното ѝ съзнание преминаха всевъзможни сценарии. И нито един от тях не беше добър. Дали не праве­ше нещо, за което не искаше тя да разбира? Последните ня­колко месеца не се отразиха добре на връзката им. Дали си нямаше някоя друга?
Тя разтърси глава, отказвайки да го приеме. Еди не би ѝ го причинил.
Дали?
Тя стигна до станцията Гранд Сентръл и хвана метрото за Куинс, поемайки по тъжния път към Блисвил. По пътя телефонът ѝ звънна веднъж - не обаждане, а текстово съоб­щение. Еди. Кратък, както винаги.
„Извинявай, имам работа. Ще звънна после. Как мина в ООН? Целувки, Еди”.
-      Страхотно мина - въздъхна Нина.

*       * *

Черната лимузина „Кадилак” прекосяваше центъра на Манхатън.
-      Почти стигнахме, господин Торн - обяви шофьорът.
-      Добре - отвърна Грант. Той беше облякъл официалния костюм, който беше купил предишния ден. Разхлаби яката си с пръст. Беше ужасно напрегнат, съвсем различен от оби­чайния, самонадеян Грант, когото всички познаваха.
-      Добре ли сте? - попита Еди.
-      Да, да, чудесно. Но, знаеш ли, това е голяма работа. По-голяма от наградите „Пийпълс чойс”.
Еди предпочете да запази мнението си за себе си. Нюй­оркската „църква” на Храма на Озирис всъщност беше вну­шителна сграда в Ийст Мидтаун, с неонова табела над вхо­да, представляваща египетско око, затворено в триъгълник, който сигурно символизираше пирамида. Но докато сграда­та не беше нещо забележително, тълпата отвън беше съща­та като край червения килим в нощта на Оскарите.
-      Много хора - каза той. Неколцина мъже в ушити по поръчка тъмнозелени блейзъри прочистиха терена, за да може кадилакът да мине.
-      Много популярна религия, човече. Та кой не иска да живее вечно?
-      Зависи с кого живееш. - Лимузината спря. - Искате ли да изчакам в колата?
-      Не, ела с мен, поогледай се. Може пък да решиш да се присъединиш.
Този път Еди успя да сдържи саркастичния си коментар. Той излезе от лимузината и отвори вратата на Грант. Щом звездата се появи, тълпата го посрещна ентусиазирано.
-      Здравейте, здравейте! Радвам се да ви видя - извика Грант, показвайки мегаватовата си усмивка, която му беше помогнала да печели по десет милиона долара на филм.
Мъжете в зелено го обградиха в кордон и той тръгна към входа, ръкувайки се с почитателите си и позирайки за сним­ки. След като лимузината се отдалечи, Еди внимателно ог­леда тълпата, търсейки някакви признаци на заплаха, но като че ли всички се държаха прилично. Той побърза да ускори крачка, повеждайки Грант към входа.
Скоро се разбра, обаче, че не кинозвездата е днешната атракция. От сградата излязоха още хора и вълна от облече­ни в тъмнозелени блейзъри мъже се устреми като снегорин през тълпата, разчиствайки тротоара. Някой извика:
-      Това е Озир! - Тълпата се обърна като един, за да по­срещне пристигащата дълга лимузина.
Ако Грант беше посрещнат с ентусиазъм, то сегашното приличаше на истерия. На Еди му стана много забавно, ко­гато протегнатата към Грант ръка, която той се канеше да стисне, изведнъж изчезна, оставяйки го с изражение на из­ненада и обида на лицето. Охраната застана от двете страни на вратата на лимузината.
Халид Озир излезе навън.
Щом го зърна, Еди веднага усети в него онова специал­но качество, притежавано от малцина щастливци - природна могъща харизма, която прозираше през увереността, с която се движеше, и неустоимия блясък в очите. Еди пред­положи, че мъжът е на около четирийсет години, макар да имаше вътрешното усещане, че Озир е много по-възрастен, отколкото изглежда. И докато Грант беше просто филмова звезда, човек, постигнал статуса си благодарение на добрия си външен вид, скромен талант и отличен агент, Озир при­личаше повече на филмова легенда, някой, който щеше да засенчва поколение след поколение млади таланти. Еди по­гледна към клиента си. На лицето на Грант беше изписана смесица от сляпо възхищение и мъничко завист.
-      Здравейте, приятели! - Гласът на водача на култа прогърмя над приветствените викове. - Радвам се, че виж­дам толкова много от вас тук! Нека светлината на Бога-слънце Ра ви благослови!
-      Нека духът на Озирис те пази и ти даде сила! - пропя тълпата в отговор. Дори Грант се включи в поздрава, макар че несъзнателно размени местата на „пази” и „даде сила”.
Лицето на Озир грейна и той тръгна към сградата, разгова­ряйки по пътя със своите последователи. Еди не можа да не забележи, че лъвския пай от вниманието му се полагаше на привлекателните жени.
Междувременно от лимузината излезе друг мъж, който остана почти незабелязан от тълпата - мрачната му физио­номия веднага се открои сред усмихнатите лица на посре­щаните, а третият мъж, който се появи след него, накара Еди да застане нащрек. Ако се съдеше по чертите на втория мъж, това сигурно беше някой роднина на Озир - брат може би? - но веднага ставаше ясно, че водачът на култа е бил благо­словен едновременно от генетичната лотария и от самия живот. Изсеченото, слабо лице на втория беше белязано от изгаряне на дясната буза. От друга страна, жилавият му компаньон, с мазна коса на прическа в стил осемдесетте го­дини и сако от змийска кожа, приличаше на селяндур, но стегнатата му стойка веднага подсказа на Еди, че пред него стои бивш военен.
Озир стигна до вратата и видя, че Грант го чака там.
-      О, господин Торн! - Той хвана ръката на актьора и здраво я разтърси. Сред тълпата проблеснаха светкавици на фотоапарати; двамата мъже инстинктивно се обърнаха към тях с широки усмивки на лицата. - Радвам се, че най-после се срещнахме.
-      Чувствата ни са взаимни, господин Озир - отвърна Грант.
-      Моля ви, наричайте ме Халид. Имам чувството, че вече ви познавам от филмите ви.
Грант се ухили, поласкан.
-      Наистина ли? Страхотно! Опитах се да гледам някои от вашите, но се намират малко трудно в Нетфликс. Но пък гледах „Озирис и Сет”. Бяхте невероятен в него.
Озир махна скромно с ръка.
-      Трябва да посетите централата на „Храма на Озирис” в Швейцария, там ще ви покажа останалите. Заповядайте, когато пожелаете; вратата ми винаги е отворена за вас. Но актьорската професия е вече зад гърба ми - имам ново при­звание. И толкова се радвам, че вие - той се обърна към тълпата - всички вие сте избрали да ме последвате в това невероятно пътуване. Вече сме десетки хиляди, пръснати сме по цял свят и броят ни непрекъснато ще расте, щом нови и нови открият, че истинското безсмъртие може да бъде на­мерено само чрез учението на Озирис. Всички ще живеем вечно! - Той протегна ръце към небето и тълпата отново из­рева ликуващо.
Брат му нетърпеливо даде някаква заповед и пазачите отблъснаха хората назад. Един от тях отвори вратата и до­като Озир и придружителите му влязоха вътре, мъжът със сакото от змийска кожа погледна презрително Еди.
Грант стигна до вратата, но се поколеба, щом забеляза, че Еди не върви след него.
-      Какво има?
-      Не си падам по такива мероприятия. Вие вървете; аз ще ви изчакам тук.
-      Не, човече, ела с мен. Чуй какво има да каже - това ще промени живота ти. Ще можеш да преобърнеш процеса на стареене, отново ще изглеждаш на трийсет!
-      Аз съм на трийсет - отвърна ледено Еди.
-      Наистина ли? Господи боже. Не се обиждай, пич, про­сто изглеждаш доста... обрулен. - Осъзнавайки, че думите му няма да убедят бодигарда, Грант се примири: - Добре де... изчакай ме тук. Да.
-      Забавлявайте се, господин Торн - отвърна Еди, докато Грант влизаше вътре. Поклати глава и леко се усмихна. Ра­ботодателят му беше живото доказателство, че някои хора са готови да повярват на всичко.
Поне „Храмът на Озирис” изглеждаше напълно безоби­ден, шантав култ.

* * *

Няколко часа по-късно Еди се прибра у дома.
-      Как мина в ООН? - попита той, щом влезе в апарта­мента. После забеляза празната бутилка вино. - Ох.
-      Мина наистина ужасно - отвърна намръщено Нина. Няколко часа по-рано се беше обадила на Хогарт и мисълта, че трябва да преразказва отново спора си с Ротшилд я ядо­са. - Нищо не успях да постигна, а Морийн се държа като истинска кучка; накрая ме накара да се чувствам ей толко­ва голяма. - Тя протегна треперещата си ръка към него и разтвори палеца и показалеца си на един сантиметър един от друг. - Не трябваше въобще да ходя. Нямаше да отида, ако не ме беше накарал.
-      Не съм те карал - възрази Еди.
-      Напротив! Със същия успех можеше да ме занесеш там на гръб!
Той поклати глава.
-      Господи! Ротшилд те е ядосала, защо си го изкарваш на мен?
-      Защото ти си тук! - извика тя. - Направо да не по­вярва човек.
-      О, за Бога! - въздъхна Еди. - Престани. Бях на рабо­та! Вчера ти предложих да поговоря с Чарли, а ти ми каза да не го правя.
Споменаването на Чарли я подсети нещо.
-      Къде беше тази сутрин? Опитах се да ти се обадя, но не ми вдигна.
-      Защото работех. Когато съм на работа, не мога да про­веждам лични разговори. Знаеш го много добре.
-      Но когато ти се обадих, не беше на работа. Чарли ми звънна - не можел да се свърже с теб и попита дали знам къде си.
Той се поколеба, смутен.
-      Кога е било това?
-      След като излязох от ООН. Някъде към един и половина.
-      А, да, вярно. Бях с Грант Торн.
-      Странно - рече Нина със съвсем невесел глас. - Чар­ли ми каза, че си на работа чак късно вечерта.
Почти можеше да чуе звука от скърцащия му мозък.
-      Така стана, защото... направих услуга на Грант. Извън работа.
-      Що за услуга?
-      Искаше да отида да му взема портокалов сок. - Виж­дайки подозрителното ѝ изражение, той продължи: - Сери­озно ти говоря! Проклетият кучи син го домързя да прекоси една улица, за да си купи сам!
-      Мислех, че в договора ти има клауза, че не се занима­ваш с подобни неща. Все пак си бодигард, а не иконом.
-      Ами като ми предложи да ми плати петстотин долара, някак си забравих за нея.
-      Платил ти е петстотин долара, за да му купиш пор­токалов сок?
Той измъкна от джоба на якето си банкнотите, които беше получил предишния ден, и ги хвърли на масата.
-      Виждаш ли? Човекът наистина има повече пари, от­колкото здрав разум.
Нина погледна подозрително парите. Познаваше Еди достатъчно добре, за да разбере кога увърта, а този път из­глеждаше доволен от бързата си мисъл. Може би Грант Торн наистина беше проявил абсурдна щедрост, макар да ѝ се струваше, че тук имаше още нещо.
-      Какво прави през останалото време? Портокалов сок се купува бързо.
-      Да беше видяла опашката - отвърна той с широка ус­мивка, която бързо изчезна под погледа на Нина. - Да, свър­ших и още нещо...Срещнах се с един приятел.
Погледът ѝ се напрегна.
-      Приятел или приятелка?
-      Приятел полицай.
За голямо негово облекчение Нина не се заяде, че това не пречи да е едновременно полицай и жена. Вместо това каза:
-      Не знаех, че имаш приятели полицаи.
-      Извинявай. Не знаех, че трябва да ти представя пълен списък на всичките си връзки по света. Аз имам много приятели!
Тя не беше сигурна дали той нарочно наблегна на това „аз”, но нямаше намерение да го остави без коментар.
-      За разлика от мен ли имаш предвид?
-      Това пък откъде ти хрумна? Никога не съм казвал, че нямаш никакви приятели.
-      Хубаво. Защото аз имам приятели. Имам... - Тя се за­мисли и лицето ѝ се смръщи, докато обмисляше отговора. - Имам Пайпър.
-      Която се премести в Сан Франциско.
-      Мат! Мат Трули ми е приятел!
-      Не си разговаряла с него от месеци.
-      Но си остава мой приятел! Освен това Лола! - добави Нина, размахвайки триумфално ръка. - Лола ми е приятел­ка. Всъщност двете ще вечеряме заедно утре. Така че, да, имам приятели.
-      Никога не съм твърдял, че нямаш! Защо го приемаш толкова навътре?
-      Защото... защото има нещо друго, което ме потиска - призна тя. - Почти всичките ми приятели са археолози или историци. И тъй като медиите ме направиха на пух и прах, те се държат с мен така, сякаш съм радиоактивна.
-      А може би въобще не са били истински приятели - каза ѝ Еди. - Защо веднага предположи, че сутринта съм се срещал с приятелка? Какво, да не би - ха! - да не мислиш, че имам любовница?
-      Не, просто... - Главата ѝ клюмна. - Това щеше да е идеалният завършек на този ужасен ден. Просто си го по­мислих и повече не можах да си го избия от главата. Ти си непрекъснато навън, а аз... ами, напоследък не съм особено приятна компания. Пък и нали се сещаш, не сме правили секс доста отдавна.
-      Пет дни е „отдавна”?
-      Оженихме се скоро - би трябвало да правим секс на всеки пет минути! - Тя се отпусна на дивана. - Господи. След всичко, което ни се случи, си мислех, че поне бракът ни ще бъде онова идеално нещо, което да ни помогне да пре­живеем трудностите. Но...
-      Нали не си размислила? - попита загрижено Еди.
-      Не, Боже, не. Просто... съвсем не е такъв, какъвто си мислех. Какъвто се надявах, че ще бъде.
-      Бракът е като живота, така мисля. Нещата винаги се променят и човек се адаптира към тях. Има една поговорка сред военните - не знам кой я е казал, Наполеон или някой друг: “Никой план не оцелява след сблъсъка с врага”.
-      Казал го е фелдмаршал Хелмут фон Молтке - попра­ви го Нина, спечелвайки изненадан поглед от съпруга си. - Но ако бракът е план, кой тогава е врагът?
-      Всеки и всичко извън тази стая.
-      Мразя тази стая.
-      Добре де, далеч от този диван.
-      И на дивана не съм голяма почитателка. - Двамата се засмяха.
-      Добре, виж какво - каза Еди, - не се срещам с друга жена. Разбрах какво е да си от другата страна, докато бях женен за София. Не се тревожи за това. Нито за каквото и да е друго. Утре се забавлявай добре с Лола и се разтовари от проблемите. - Той махна с ръка към купчината пари. - Ако Грант пак ме помоли да му купя портокалов сок, току виж сме успели да си позволим да отидем на почивка.
-      Хубаво ще бъде. На някое екзотично място.
-      Египет? - По телевизията течеше поредната реклама за отварянето на Сфинкса - събитието щеше да се излъчи на живо след три дни.
Той я целуна по бузата.
-      Да видим какво ще ни донесе утрото, става ли?



3.



Въпреки поредния махмурлук, Нина се чувстваше така добре, както не се беше чувствала от доста време насам. Дори самата мисъл, че ще прави нещо извън обичайната де­пресираща рутина, ѝ беше подействала като искра; след като Еди излезе с друг клиент в града, тя реши да последва при­мера му и да се разходи из Манхатън, преди срещата с Лола.
Намери бележката, която Лола ѝ беше дала, и отново провери адреса на галерията. Над него беше записано съоб­щението на Мейси Шариф, за което съвсем беше забравила. Не си спомняше името ѝ; стажантката сигурно беше започ­нала работа в АСН след напускането ѝ.
Спомни си думите на Лола, че Мейси вероятно има про­блеми с египетската полиция и почти се отказа да се зани­мава с нея, но подтиквана от новооткритото си желание да се занимава с нещо, тя внезапно реши да ѝ се обади. Най-близката станция на метрото се намираше на петнайсетина минути пеша, затова реши да ѝ звънне, докато се придвиж­ва към нея. Излезе от апартамента и още докато слизаше по стълбите, започна да набира номера.
-      Ало? - разнесе се мъжки глас.
-      Здравейте - каза Нина, готова всеки момент да натис­не бутона за прекъсване на разговора. - Мога ли да говоря с Мейси Шариф?
Колебание, следвано от предпазлив въпрос:
-      Кой се обажда?
-      Казвам се Нина Уайлд. Оставила ми е съобщение да я потърся.
От другия край на линията се чу приглушен шум - мъжът беше закрил говорителя с ръка. Последва размяна на реплики с някой друг, дочу се развълнуван вик. Нина повдиг­на вежди. Явно тази Мейси много искаше да разговаря с нея.
Последва изтракване - телефонът премина в други ръце.
-      Ало? Ало! Доктор Уайлд, там ли сте? Настина ли сте вие? - Жената имаше южняшки, леко напевен акцент.
-      Да, здравейте - отвърна Нина. Тя излезе на тротоара, заобиколи големия червен пикап „Додж Рам”, паркиран точно пред входа ѝ, и прекоси улицата. - С Мейси ли говоря?
-      Да, точно така! Доктор Уайлд, благодаря ви, че се оба­дихте, за мен е истинска чест да говоря с вас! Наистина! Аз съм ваша голяма почитателка!
Почитателка? Нина не знаеше как да приеме думите ѝ. Това не беше някаква шега, нали?
-      Ъ-ъ-ъ... благодаря. Оставили сте съобщение в АСН, че искате да говорите с мен?
-      Да. Вижте, това може да прозвучи странно и може би малко стряскащо, но настина бих искала да се видим. Тряб­ва да ви покажа нещо. Все още живеете в Ню Йорк, нали?
Нина огледа улицата.
-      Може и така да се каже.
-      Аз съм отседнала при един приятел в Ийст вилидж. Възможно ли е да се срещнем?
-      Всъщност сега съм тръгнала към Манхатън - изтърси Нина, без да се замисли, преди да осъзнае, че е пропиляла шанса си учтиво да отклони поканата. - Но не знам дали ще намеря време днес.
-      Готова съм да се срещна с вас където и да е, когато и да е - само ми отделете десетина минутки.
-      За какво?
-      Става въпрос за разкопките на доктор Бъркли в Египет.
Споменаването на Бъркли я върна към предишния ден и унизителната среща с Ротшилд, което въобще не подейст­ва като стимул да приеме молбата на Мейси.
-      Тези разкопки нямат нищо общо с мен - каза тя. - Ако искате да говорите за тях, по-добре се обърнете към някой в АСН.
-      Не, наистина трябва да покажа това на вас! Лично. Щом го видите, веднага ще разберете защо. Моля ви, док­тор Уайлд! Само десет минутки. Дори пет. Много е важно.
Умоляващият ѝ глас звучеше наистина искрено.
-      Вижте - каза най-накрая Нина, - имам среща с една приятелка, с която по-късно ще вечеряме заедно. Можем да се видим за малко след това. - Ийст вилидж беше старият ѝ квартал, намираше се недалеч от мястото, където щяха да ве­черят с Лола. Тя се опита да се сети за някое местенце, което да се намира близо до станцията на метрото, за да може след това да се прибере бързо. - На Седма, близо до Второ авеню има едно кафене, нарича се „52 Пърк-ъп”. Ако ми остане вре­ме, може да се срещнем там. Но нищо не мога да обещая.
-      Страхотно - отвърна Мейси с очевидно облекчение. - Благодаря ви, доктор Уайлд. Благодаря, че ми се обадихте.
-      Няма проблем. Довиждане. - Нина прекъсна връзка­та, чудейки се какво да измисли, за да се отърве безболезне­но от Мейси. Каквото и да имаше да казва за разкопките на Бъркли, това не я засягаше.
Но пък за десет минути нямаше да умре.

* * *

Еди забеляза дългата опашка пред нощния клуб в края на улицата. Макар че беше сравнително рано, хората се бяха струпали отпред с надеждата да успеят да се вмъкнат в един от най-популярните клубове на Горен Ийст сайд.
-      Изглежда яко, а? - рече Грант, докато яркооранжевото му ламборгини се носеше плавно по улицата. За ежедневните си обиколки из Ню Йорк актьорът разчиташе на показната ано­нимност на лимузините под наем, но когато искаше да бъде забелязан, вземаше много по-ефектно превозно средство.
-      Виж каква тълпа - по дяволите, виж какви крака! - Той свали прозореца, за да огледа по-добре момичетата с къси полички, които чакаха да влязат. Колата вече беше привляк­ла вниманието и когато хората осъзнаха, че зад волана ѝ седи холивудска звезда, реакцията им можеше да се сравни с из­бухването на безредици. Грант ги дари със скъпата си усмив­ка и махна с ръка, форсирайки двигателя така, че да им поз­воли да усетят частичка от 631-та конски сили на суперавтомобила.
Част от тротоара пред входа на клуба беше оградена с кадифени въжета: ВИП секцията. Грант спря пред нея и едно момче в униформа притича да вземе ключовете за колата. Той слезе от нея и се изправи пред плеядата щракащи теле­фони. Никой не потърси името на Еди във ВИП списъка, макар да не го посрещнаха като звезда.
-      Хей, момчета, той е с мен - каза Грант на двамата биячи, които застанаха пред Еди със скръстени на гърдите ръце. - Всичко е наред, това е бодигардът ми.
-      Тоя дребосък? - избоботи по-едрият от двете горили и се ухили. Еди го изгледа унищожително. След кратко ко­лебание двамата биячи отстъпиха встрани и той последва Грант във вътрешността на клуба. Мощен рев зад гърба им показа, че ламборгинито е поело към паркинга, който се на­мираше по-надолу по улицата.
Клубът беше на три нива. Най-долу се намираше при­личащият на яма дансинг, а на по-високата секция се виж­даше дълъг, осветен с неонови лампи бар. Над тях висеше остъклен балкон: ВИП салонът. Музиката беше модерна, също като странните прически на клъбърите, и Еди нямаше представа коя е групата.
-      Боже, чувствам се ужасно стар - промърмори той, до­като вървеше след Грант към балкона.

* * *
След прекрасния следобед и вечерята с Лола, Нина поч­ти се беше отказала да звъни на Мейси; всъщност я беше забравила напълно, докато не отвори чантата си, за да про­вери дали има пропуснати позвънявания, и не видя бележ­ката. Можеше просто да свие рамене и да се прибере у дома, но острото чувство на вина, което я прониза, я накара да про­мени мнението си.
Нямаше никакви съобщения, затова отново набра номе­ра на Мейси. Вдигна ѝ същият мъж, със същия подозрите­лен глас, а отнякъде чу Мейси да се обажда: ”Тя ли е? Джоуи, дай ми телефона!”. След секунда гласът ѝ се разнесе в слушалката:
-      Ало? Доктор Уайлд, вие ли сте?
-      Аз съм - увери я Нина.
-      Благодаря ви, че се обадихте. - В гласа ѝ се усещаше облекчение. - Съгласна ли сте да се срещнем?
-      Помните ли мястото, за което ви споменах?
-      Кафенето? Да, Джоуи знае къде се намира. Може ли да се видим още сега?
-      Да, предполагам - отвърна Нина, чудейки се дали иска да се захваща с това. - Ще бъда там след... петнайсет минути.
-      Чудесно! Ще ви чакам. Доктор Уайлд, много ви бла­годаря, че правите това за мен. До скоро. - И затвори.
Нина простена от досада и тръгна към кафенето. Иска­ше всичко да свършва по-бързо.
Ийст вилидж не се беше променил много за двете годи­ни, откакто го беше напуснала; някои магазини и ресторан­ти бяха сменили собствениците си и няколко сгради бяха реновирани, но „52 Пърк-ъп” изглеждаше по същия начин, както едно време. Картините по стената в дъното бяха на други местни художници, сервитьорите бяха различни, но всичко останало си беше все така бохемско, както някога.
Освен това беше и малко; за няколко секунди щеше да разбере коя е Мейси, дори да не беше скочила да я посрещне.
-  Доктор Уайлд! Здравейте!
-      Явно вие сте Мейси - рече Нина, приближавайки се към масата ѝ. Мейси Шариф изобщо не изглеждаше така, както беше очаквала; смяташе, че щом участва в толкова важни разкопки, като тези на Сфинкса, ще бъде поне аспи­рантка. Но изключително привлекателното младо момиче с черна коса, вързана на опашка, което седеше пред нея, беше твърде малко дори за абсолвентка, може би беше още тийнейджърка. Освен това беше облечена като за ваканция, а не като студентка - освен ултра късата дънкова пола, тя носе­ше прилепнала маркова блузка, която подчертаваше бюста ѝ. През ума на Нина мина злобната мисъл, че Бъркли сигурно я е избрал не заради академичните ѝ постижения, но тя бързо се засрами от нея. Не знаеше нищо за момичето; поне можеше да я остави да се докаже.
-      Да, аз съм. Здравейте. - Мейси изглеждаше наистина поласкана от срещата; може наистина да ѝ беше почитател­ка. - Толкова се радвам, че Лола е успяла да се свърже с вас. Опитах да ви се обадя на номера в телефонния указател, но телефонът беше изключен. Реших да ви посетя лично, но портиерът каза, че сте се преместили.
-      Да, преди няколко месеца. - Нина усети леко притес­нение; възможно беше Мейси да не е просто почитателка, а фанатичка. Но момичето изглеждаше съвсем нормално и достатъчно учтиво.
-      Искате ли кафе?
-      Не, благодаря. - На масата седеше още един човек, момче на възрастта на Мейси с изкуствен тен, огърлица от дървени мъниста и щръкнала коса, която го правеше да из­глежда като герой от японски комикс. Момчето бързо огле­да Нина от глава до пети, след което отново заби поглед в гърдите на Мейси.
-      Здравейте - кимна му Нина. Младежът изсумтя нещо в отговор.
-      Сигурна ли сте? - попита Мейси. Нина кимна утвър­дително. - Аз бих пийнала нещо. Джоуи, ще ми вземеш ли капучино? Искам да поговоря с доктор Уайлд насаме.
Джоуи отново изсумтя и стана.
-      Ще седна ей там, за да държа вратата под око.
Нина погледна заинтригувано Мейси.
-      Има ли нещо, което трябва да знам?
-      Скоро ще ви кажа. Моля, седнете. - Нина се разположи на стола срещу нея. - Джоуи просто се грижи за мен. Той е приятел от колежа - е, приятел с екстри. - Тя се ухили, а Нина се почувства неудобно от откровеността ѝ. - И единственият човек в Ню Йорк, когото познавам. Аз съм от Маями.
-      Хубаво - отвърна Нина, не особено заинтригувана. - За какво искахте да говорим?
Мейси се изпъна на стола си.
-      Отдавна исках да се срещна с вас. Вие сте моята героиня!
-      Наистина ли? - Нина усети лек гъдел в стомаха; от доста отдавна никой не ѝ беше правил професионален комплимент.
-      Абсолютно! Заради вас избрах да специализирам ар­хеология. Не бях сигурна какво точно искам да уча, но тога­ва прочетох това и си помислих: мили боже, това е страхотно! - Тя извади от чантата си няколко леко опърпани стра­ници от списание и ги остави на масата.
Нина веднага ги разпозна - това беше статия за откри­ването на Атлантида отпреди година и половина. Една от снимките беше нейната фотография, на която тя гледаше гордо. По-младото ѝ аз беше вързало косата си на опашка, както ѝ харесваше да я носи тогава, и както сега Мейси но­сеше своята.
-      Ъ-ъ-ъ, да - каза Мейси смутено и попипа косата си. - Взех назаем вашия вид, така да се каже. Мислех си, че ако работя за вас... Надявам се, че нямате нищо против.
-      Не, съвсем не - отвърна Нина и усети как смутено се изчервява.
Джоуи се върна и донесе капучиното, след което се на­стани на масата до вратата.
-      Разбирате ли, когато прочетох статията - продължи Мейси, - тя ме накара да осъзная, че има толкова невероят­ни неща, които трябва да бъдат открити! - Тя потупа с пръст снимката на Нина. - А когато видях, че вие сте я открили, направо... Боже! Та повечето археолози са мъже, нали, и обикновено са доста възрастни, но вие? Вие сте като една истинска Лара Крофт. Помислих си, е, щом вие можете да го направите, значи и аз мога!
Нина знаеше, че младата жена иска да ѝ направи ком­плимент, но не ѝ допадна формулировката.
-      Значи... дотогава не сте знаели с какво искате да се занимавате? Не сте била сериозно заинтересована от архе­ологията?
Мейси сви рамене.
-      Вълнувах се, разбира се. Най-вече от египтологията, заради баба ми и дядо ми - те са от Египет. Дядо ми е бил учител, той ме научи да чета йероглифите още като малка, което беше доста яко. Но през първата си студент­ска година го давах доста свободно. Записах се в едно се- стринство, бях мажоретка, всяка нощ купонясвах - нали се сещате как е!
-      Хм - изсумтя Нина, която в университета изобщо не се беше проявявала като купонджийка.
-      Накрая едва не се наложи да прекъсвам и тогава осъз­нах, че трябва да се взема в ръце. Отчасти, защото не исках да разочаровам мама и татко - нали те ми плащаха обучени­ето! Така че се захванах здраво за ученето и изкарах добри оценки. Но когато научих, че АСН копаят под Сфинкса, осъзнах, че ако успея да се включа в проекта, това ще ме сти­мулира много. Взеха ме в екипа...
-      Конкуренцията сигурно е била голяма.
-      Абсолютно! Но майка ми се занимава усилено с бла­готворителност към разни международни организации и има доста приятели в ООН, така че това помогна много! - Тя се усмихна.
-      Сигурна съм, че е помогнало - отвърна Нина, без да се впечатли от това, че момичето е спечелило мястото си за разкопките с връзки, а не чрез упорита работа. Макар че обикновено не бързаше да си прави изводи, тя бе принудена да признае, че първоначалната ѝ преценка за Мейси - купонджийка, която разчита на външния си вид и парите, за да си проправи път в живота - изглежда е била точна.
-      Добре, приятно ми беше да се запознаем, радвам се, че съм била такова вдъхновение за вас, но се налага да тръгвам.
Лицето на Мейси посърна.
-      О, не, почакайте! Моля ви, почакайте - трябва да ви по­кажа нещо. - Тя бързо прибра листите от списанието в раница­та си и извади един цифров фотоапарат. - Нали знаете за свитъ­ците, в които пише как да намерим Залата на летописите?
-      Онези, които бяха открити в Газа? Да. Продължавам да следя новините.
Мейси не усети сарказма.
-      Така, значи Храмът на Озирис даде три страници на АСН, нали? Оказва се, че не са дали всичките.
На екрана се появи образ. Нина се вгледа в него и видя нещо, което приличаше на древни египетски папируси, ма­кар че йероглифите по тях не можеха да се разчетат на LCD дисплея.
-      Това ли са страниците?
Мейси посочи трите вляво.
-      Тези трите са. Но тази - тя потупа по самотния папи­рус вляво, - е нещо, което никой досега не е виждал. Поне не в АСН. Първите три страници разказват какво представ­лява Залата на летописите и как да бъде намерена. В тази се описва какво точно има вътре.
Нина я погледна подозрително.
-      И какво има в нея?
-      Карта, която показва как да бъде намерена Пирамида­та на Озирис.
-      Какво? - Само споменът за собствените ѝ опити да убеди останалите в реалността на една легенда я възпря да се изсмее презрително. - Пирамидата на Озирис ли? Та това дори не е мит, а по-скоро приказка. Тя се споменава в изве­стните древни египетски текстове толкова малко пъти, че могат да се преброят на пръстите на едната ръка, освен това винаги е била свързвана с митологията на техните богове. Тя не съществува.
-      И аз така смятах - каза наежено Мейси, - но някой си мисли друго. Някой, който смята да разкопае Залата на ле­тописите преди АСН и да открадне картата.
Сега Нина вече се разсмя.
-      Сигурно се шегувате. Някой копае под Сфинкса по същото време, когато и АСН копае там? Насред най-посе­щавана туристическа атракция в цялата страна и никой не го е забелязал?
-      Истина е! - възрази Мейси. - Изкопали са шахта в се­верния край на Сфинкса - видях я! - Тя прехвърли снимки­те във фотоапарата. - Дори направих снимка, вижте!
Нина ѝ хвърли само бегъл поглед.
-      Няма начин да го направят, без да привлекат внима­нието. Ще бъдат арестувани в момента, в който забият ло­патите си в пясъка.
-      Не, хората, които ръководят разкопките, те са замесе­ни в това! Гамал, шефът на охраната, и доктор Хамди - виж­дате ли? - На екрана се появи нова снимка в близък план на разтревоженото лице на някакъв мъж. - И двамата работят за онзи тип от Храма на Озирис!
Нина разтърка челото си.
-      Защо ми казвате всичко това? Ако наистина сте раз­крили някакъв заговор за ограбването на разкопките, защо просто не сте уведомили доктор Бъркли? Или пък египет­ската полиция?
-      Не знаех на кого да се доверя. Доктор Бъркли може също да е замесен.
-      Лоугьн Бъркли може да е много неща - отвърна сухо Нина, - но не мисля, че е престъпник.
-      И без това нямаше да ми повярва. Не му допадам, не­знайно защо. Голяма е мижитурка.
Нина не можа да сдържи сардоничната си усмивка; това явно беше един от проблемите.
-      Тогава на полицията. Египтяните приемат много насериозно кражбата на артефакти.
-      Не можех да отида в полицията.
-      Защо не?
-      Ами те... искат да ме арестуват. Смятат, че съм открад­нала парче от Сфинкса и съм ударила доктор Хамди.
-      Какво?
-      Не съм! - Мейси се замисли за миг. - Добре де, наис­тина ударих доктор Хамди...
Нина се изправи.
-      Мисля, че чух достатъчно.
-      Не, почакайте, моля ви! - Мейси скочи; в другия край на залата Джоуи също се надигна, гледайки подозрително Нина. - Вижте какво, те ме преследват, те ще ме убият! Трябваше да се махна от Египет!
-      Значи затова дойдохте при мен? Защо не разказахте всичко това на АСН?
-      Защото нямаше да ме изслушат; смятат ме за крадла. Дойдох при вас, защото... - Лицето ѝ изразяваше горчиво разочарование. - Защото смятах, че ще ми повярвате.
Нина установи с неохота, че съчувства на младата жена. Независимо дали е параноичка или просто жертва на раз­винтеното си въображение, Мейси беше направила всичко, за да се срещне със своята „героиня” - но срещата не беше отговорила на очакванията ѝ.
-      Вижте какво - каза тя, - точно в този момент думата ми не се чува в АСН, но това не означава, че няма да ви из­слушат. Разбрахте ли? Все пак там не е пълно с лоши, които се крият по ъглите - така че просто вървете при тях и им разкажете своята гледна точка.
-      Предполагам... така ще направя - отвърна обезкура­жено Мейси.
-      Не е нужно да отивате веднага. - Нина погледна Джо­уи, който се беше поуспокоил. - Приберете се вкъщи с при­ятеля ви, наспете се и на сутринта идете в АСН. Ще видите, че всичко ще бъде наред.
Мейси не изглеждаше особено убедена в това, но кимна неохотно и тръгна към Джоуи.
Нина отново седна. Реши да ги изчака да си тръгнат, преди сама да напусне кафенето. Срещата определено не оправда очакванията ѝ, но поне беше нещо различно от тъпото вегетиране пред телевизора.
Макар че точно това я очакваше като се прибере в апар­тамента си. Еди сигурно нямаше да се прибере скоро. Тя въздъхна.
Мейси и Джоуи тръгнаха да излизат. Вратата се отвори преди да стигнат до нея.
Тогава Мейси изпищя.
Нина вдигна изненадано глава. На вратата стоеше мъж, облечен със сако от змийска кожа, който гледаше злобно младата жена.
Мейси отскочи назад.
-      Това е той! Той е един от тях!
-      Здравей отново, малко момиче - процеди през зъби мъжът и усмивката му се разшири, докато се приближава­ше към нея. Стиснал зъби, Джоуи се изправи пред него...
И се строполи на пода, превит на две. Мъжът го беше ударил с юмрук - и месингов бокс - в корема.
Останалите клиенти изпаднаха в шок. Мъжът прекрачи Джоуи, а Мейси притича покрай Нина към дъното на салона.
Той я последва...
- Хей!
Мъжът се обърна към Нина и тя хвърли недокоснатото капучино на Мейси в лицето му. Чашата се удари в брадата му и горещата течност се разплиска навсякъде.
Той се извърна назад, а тя ритна стола към него.
-      Мейси! Бягай!



4.



Мейси се стрелна покрай келнерката към вратата зад бара, където се спря колебливо, поглеждайки към охкащия Джоуи.
-      Не спирай! - извика Нина, която тичаше след нея. Мейси бутна вратата, следвана от Нина. Управителят се опи­та да ѝ препречи пътя, но се отдръпна назад при вика ѝ: - Не мен, него! Викай ченгетата!
Мъжът със сакото от змийска кожа отблъсна стола встрани. Тя затръшна вратата зад гърба си и установи, че се намира в склад - по рафтовете бяха наредени няколко голе­ми кашона, пълни с пакети кафе. Едно дръпване, и първият кашон се стовари пред вратата.
Мейси стигна до противопожарния изход, отвори вра­тата към задната уличка...
Отнякъде изникна грамадна ръка и я блъсна на пода.
Змийската кожа им беше подготвил капан - отзад ги деб­неше приятелят му.
На съседния рафт имаше няколко големи огнеупорни кани за кафе. Нина грабна едната и хукна към изхода. За гърба ѝ някой здраво ритна вратата. Кашонът се разкъса, но пакетите с кафе абсорбираха удара и ѝ попречиха да се от­вори
Нина стигна до противопожарния изход. Мейси леже­ше по гръб на асфалта, а един подпухнал мъж с бръсната глава се навеждаше да я сграбчи...
Каната за кафе се стовари върху главата му. Той изпъшка изненадано от болка и залитна назад. Нина отново замахна с каната. Този път тя се разби в слепоочието му и по паважа се пръснаха лъскави парчета. Мъжът се свлече до контейнера за отпадъци. Нина протегна ръка на Мейси.
- Хайде, ставай!
Искрено възхищение замени болката и страха в очите на момичето. Мейси протегна ръка и се вкопчи в нея.
-      О, Боже! Това беше невероятно!
-      Трябва да видиш как действам с каните за запарване на чай. Хайде! - Нина я издърпа, двете прескочиха гологла­вия мъж и хукнаха по уличката.
-      Как ли е успял да ме намери? - извика Мейси. - Не съм казвала на никого къде съм, дори на родителите ми! Откъде са разбрали, че съм в Ню Йорк?
-      Казала си на Лола - досети се Нина. - Тя сигурно е казала на някого в АСН, те са го споменали пред Бъркли, а той го е съобщил на човека, за когото работят тези момчета. - Двете стигнаха до булеварда.
-      Но откъде са знаели, че ще се срещам с вас?
-      Аз да не съм детектив? - Нина забеляза едно такси, което се отдалечаваше по улицата. Двете хукнаха след него и тя започна яростно да размахва ръце. - Такси!
-      Такси ли ще хванем? - попита изненадано Мейси.
-      Да, освен ако не разполагаш с хеликоптер! - Таксито спря, но не заради тях. На отсрещния тротоар стоеше една добре облечена двойка, мъжът беше протегнал ръка. - Хей, това е нашето такси!
Мъжът хвана дръжката на вратата.
-      То спря при нас.
-      На нас ни трябва спешно! - Нина стигна до колата и отвори другата задна врата. - Мейси, влизай вътре.
-      Какво правиш, по дяволите? - изпищя жената. - Шо­фьор, изхвърлете ги!
-      Не искам неприятности - отвърна шофьорът, кльощав мъж със силен бразилски акцент. Той показа глава през про­зореца и рече на Нина: - Спрях да взема господина и дама­та, ясно ли е? Изчакайте следващото...
Прозорецът до вратата на Нина се пръсна на парчета. Шофьорът извика от болка, когато куршумът се заби в ля­вото му рамо и опръска предното стъкло с кръв. Нина рязко се обърна и видя Змийската кожа да излиза от уличката, стиснал пистолет в ръка.
Прицели се...
-      Залегни! - изкрещя тя. Мейси се хвърли с вик на задната седалка в таксито, а върху нея се посипаха стъкълцата от улученото задно стъкло.
Нина се просна на асфалта. В ламарината на таксито, точно над главата ѝ, се заби куршум. Още един прозорец се пръсна на парчета, жената запищя истерично. Останалите пешеходци хукнаха да се крият.
Стрелбата спря.
Стрелецът беше въоръжен с револвер, трябваше да презареди.
Нина скочи и отвори вратата на шофьора. Бразилецът се беше свил на седалката и притискаше с ръка раненото си рамо.
-      Отмести се на другата седалка, бързо!
Той измърмори нещо на португалски, преди да премине на английски.
-      Луда ли си? Простреляха ме!
Нина разкопча предпазния колан и се опита да го избу­та на другата седалка.
-      Ще те закараме в болницата - само мръдни нататък!
-      Можете да вземете таксито - избъбри добре облече­ният мъж, докато се отдалечаваше, повлякъл след себе си пищящата си придружителка толкова бързо, колкото позво­ляваха високите ѝ токчета.
Мейси надигна глава над облегалката на задната седалка.
-      Ох, ох, ох! - извика тя, сочейки с ръка.
-      Какво “ох”? - сопна ѝ се Нина, като най-накрая успя да избута слабо противящия се бразилец на съседната седал­ка и зае мястото му. Тя погледна назад и видя причината за паниката на Мейси. Стрелецът беше извадил втори писто­лет. - По дяволите!
Тя превключи на скорост и даде газ.
Гумите изскърцаха, преди да зацепят и таксито да се отлепи от мястото си. Това беше един от последните коли форд краун викториас, които сформираха някогашната так­симетрова флотилия на Ню Йорк, и които постепенно бива­ха изоставяни за сметка на новите, по-чисти хибридни ав­томобили. Според Нина колата би трябвало отдавна да е из­лязла в пенсия, скоростната ѝ кутия тракаше и скърцаше през цялото време.
Ала в каквото и състояние да се намираше, пак щеше да изпревари тичащ човек.
Но не и куршумите му.
-      Наведи се! - Мейси отново залегна на седалката, а в корпуса на таксито се забиха още куршуми. Един профуча над главата ѝ и отскочи от бронираната преграда, разделя­ща предните от задните седалки, като остави белег върху плексигласа.
-      Таксито ми! - проплака шьофорът, забравяйки за миг болката в ръката си. Той се надигна със стиснати зъби, сва­ли ръката си от раненото рамо... и включи брояча.
Нина го погледна.
-  Шегувате се!
-      Няма безплатни курсове! - изсъска той. - Сега ме за­карайте в болницата!
Отзад се разнесе нов звук - не от стрелба, а от скърцане на гуми, когато един голям червен пикап „Додж Рам” под­несе на пътя и спря. Гологлавият мъж се появи от уличката и скочи в него, а стрелецът със сакото от змийска кожа хвърли един поглед към отдалечаващото се такси, прибра празните си оръжия в кобурите и хукна към задната врата на пикапа. С могъщ рев на осемцилиндровия си двигател доджът се впусна в преследване.
Нина изведнъж се сети, че и по-рано е виждала пикапа - пред апартамента си. Преследвачите им бяха разбрали, че Мейси се опитва да се свърже с нея... и я бяха проследили с надеждата, че тя ще ги отведе при плячката им.
-      Забрави за болницата - обади се Мейси. - Отиваме в полицията! Къде е най-близкият участък?
-      Не знам - отвърна шофьорът. Двете жени го поглед­наха невярващо. - Живея тук само от три седмици!
-      Знаете ли къде се намира? - обърна се Мейси към Нина.
-      Ами... не.
-      Нали казахте, че сте живяла тук!
-      Никога не ми се е налагало да ходя там - Ню Йорк не е чак толкова опасен! Обикновено. - Нина изпревари два ав­томобила, които бяха спрели на червен светофар и направи рязък завой на север. - Мисля, че има един на Двайсет и първа улица.
Мейси погледна към уличните знаци.
-      Това е чак след десет пресечки! Имате ли телефон? Ще се обадя на 911!
-      Да - обади се шофьорът и кимна с глава. - Да, пови­кайте линейка, добра идея!
Трафикът беше ужасен. Като натискаше клаксона, Нина премина в насрещното платно, за да изпревари един боклук­чийски камион, и едва не се блъсна в идващата срещу нея кола. Мейси залитна назад и повлече със себе си счупеното предпазно стъкло.
-      Не линейка, полицията! Ох! - Нина извика стресна­то, когато друго такси рязко наби спирачки пред нея. Тя бързо завъртя волана, но въпреки това закачи задната му броня и я откърти. Разгневени шофьори надуха клаксони­те си. - По дяволите! Извинявайте - обърна се тя към из­плашения таксиджия.
Порови в чантата си за телефона, опитвайки се управлява колата с една ръка. Свистящите гуми и ярките фарове в огледа­лото за обратно виждане ѝ подсказаха, че доджьт също е пре­сякъл кръстовището. Тя намери телефона си и го подаде назад.
-      Ето!
Мейси набра 911 и бързо описа на оператора ситуация­та, в която се намираха, докато Нина криволичеше между колите, опитвайки се да стои колкото се може по-далеч от преследвачите им.
-      Полицаят каза да караме към Двайсет и първа улица - обяви Мейси, след като приключи с разговора. - Те ще ни посрещнат там.
-      Освен ако тези задници не ни пипнат първи. - Въпре­ки усилията ѝ, доджът непрекъснато скъсяваше дистанция­та. Мейси ѝ подаде телефона, но Нина я възпря. - Недей! Прегледай телефонните ми номера и набери Еди.
-      Кой е Еди?
-      Съпругът ми.
-      Сега не е най-добрият момент да му кажете, че ще закъснеете за вечеря!
-      Просто се обади, умнице! Той знае как да ни измъкне от тази ситуация! - Двамата с шофьора се спогледаха тре­вожно, докато таксито прелетя през следващото кръстови­ще. - Поне се надявам да е така.

* * *

Еди от пръв поглед не хареса приятелите на Грант - два­ма дългурести близнаци, които максимално се възползваха от приятелството си с кинозвездата. Но той си замълча, до­като те опипваха оскъдно облечените момичета, които лес­но биваха убеждавани да се присъединят към тях във ВИП салона. Усамоти се в единия ъгъл и се съсредоточи върху работата си, която се състоеше в това да прогонва досадни­ците и ненормалниците, които досаждаха на клиента му. Досадниците и ненормалниците, които той искаше да са с него, не бяха проблем на Еди.
Телефонът му иззвъня. Нина. Докато беше на работа, не биваше да приема лични разговори. Но Грант едва ли щеше да забележи - беше зает да брои с език зъбите на поредното си завоевание.
-      Здрасти, скъпа. Какво става?
-      Някой се опитва да ме убие!
Не беше сигурен дали не се шегува. Струваше му се, че се обажда от кола.
-      Къде си?
-      В Ийст вилидж, някъде около Двайсет и първа.
Мамка му! Това беше на другия край на Манхатън, поне стотина пресечки.
-      Колко са лошите? Въоръжени ли са?
-      Поне трима! И са въоръжени! - В слушалката се чу сви­рене на гуми, последвано от силен писък и гневни клаксони.
Писъкът не беше на Нина.
-      Кой е с теб?
-      Един човек от АСН и таксиметровия шофьор - той е ранен!
-      Защо не се обадиш за линейка? - дочу се сподавен от болка, но гневен мъжки глас.
Еди стисна безсилно юмруци. Намираше се твърде да­леч, за да ѝ помогне - можеше единствено да ѝ предложи съветите си.
-      Обади ли се на ченгетата?
-      Да, опитваме се да стигнем до участъка.
Той погледна Грант и в главата му започна да се оформя една идея.
-      Ще ти звънна след малко - каза той. - Просто стой да­леч от тях!
Той прекъсна разговора и изтича до масата на Грант.
-      Аз също сам правя каскадите си - хвалеше се актьорът пред една ококорена млада жена. - Нали се сещате във „Взривоопасен” как тичам по една цистерна, която се взри­вява? Това наистина съм аз.
Пропусна да отбележи компютърно генерираните огне­ни топки и обезопасителното въже, което беше дигитално изтрито от кадрите, но Еди реши да не я осветлява по въпро­са. Вместо това протегна ръка.
-      Господин Торн, трябва ми жетона за паркинга.
Грант го погледна объркано.
-      Какво?
-      Жетона за паркинга. Дайте ми го.
Актьорът го гледаше озадачено. Единият от приятелите му се изправи и се ухили пиянски.
-      Хей, господин Бодигард, какво ще кажеш да се омиташ оттук и да ни оставиш наса...
Само след миг ръката му се оказа извита зад гърба, а бузата му - притисната към масата. Грант примига.
-      Жетона! - отсече Еди. - Веднага.
-      Ъ-ъ-ъ... какво правиш? - попита Грант, докато ровеше в джоба си.
Еди блъсна приятеля му и грабна жетона.
-      Трябва ми колата ви - каза той, докато бързаше към стълбите. Останалите гости на ВИП салона не знаеха как да реагират на случилото се.
-      Пич, направо си уволнен! - извика Грант, скочи от мя­стото си и хукна след него. - Няма начин да ти позволя да вземеш колата ми! Няма начин!
-      Има - отвърна Еди. Той хукна надолу по стълбите, като си проправяше път през тълпата. Зад него се разнесоха гневни викове, но щом тълпата осъзна, че сред тях има хо­ливудска звезда, веднага се струпа около него като привле­чена от магнит.
Еди изскочи на улицата и хвърли жетона заедно с една петдесетачка на момчето, което паркираше колите.
-      Колата на господин Торн. Бързо. - Служителят пъхна парите в джоба си и каза нещо по уоки-токито си. Еди потропа нетърпеливо с крак. Не след дълго Грант щеше да ус­пее да се измъкне от тълпата.
Телефонът му иззвъня.
-      Нина! Какво става?
-      Още ни преследват!
-      Ще дойда колкото се може по-бързо!
-      И колко бързо ще е това?
Той чу рева на двигателя на ламборгинито от паркинга.
-      Много.
Отиде до завоя и погледна към паркинга. Колата се спу­скаше надолу по рампата. Хайде де, размърдай се! Грант щеше да излезе всеки момент навън.
Мурсиелагото излезе от гаража и фаровете му блеснаха над лъскавата оранжева кожа. Колата спря пред ВИП входа, шофьорската врата се вдигна нагоре. Еди извади още една петдесетачка, за да примами момчето по-бързо навън...
-      Хей! - Грант изтича на тротоара, разблъсквайки феновете си. - Спрете го! Това е моята кола!
Момчето още не беше станало от мястото на шофьора. Биячът, който на идване се беше подиграл с ръста на Еди, се втурна към него.
- Добре, почакай...
Еди го ритна с коляно в слабините и щом онзи се присви напред, той заби юмрук в лицето му, запращайки го в ръцете на колегата му. Двамата мъже се изтъркаляха на тротоара, оп­литайки се в кадифеното въже. Клъбърите веднага съзряха възможността и хукнаха към входа, настана пълна анархия.
Еди измъкна смаяното момче от колата, хвърли го върху биячите, вмъкна се в колата и спусна вратата. Превключи на скорост и тъкмо понечи да потегли, когато Грант изскочи пред колата и удари с ръце по капака ѝ.
- Няма да ми вземеш колата, човече!
Еди даде газ и колата леко скочи напред. По лицето на Грант премина страх, но той не помръдна от мястото си. Еди реши да смени тактиката, погледна в тясното огледало за обратно виждане, за да провери дали отзад има някой, прев­ключи на задна скорост и рязко потегли.
Грант едва не падна на земята, но успя да запази равно­весие. Щом Еди спря, той изтича до колата и отвори паса­жерската врата.
-      Какво правиш, по дяволите?
-      Някой се опитва да убие жена ми! - извика Еди. - Трябва бързо да стигна при нея - така че или влизай, или се махай от пътя ми!
Грант избра първото и лицето му отново придоби оза­дачено изражение.
-      Пич? Сериозно ли?
- Сериозно!
-      По дяволите, пич, няма начин! Хайде тогава, да вър­вим да я спасяваме! - Леката усмивка на лицето му подсказ­ваше, че вече си се представя като истински герой в реал­ния живот. - Какво чакаш? Да тръгваме!
Еди си спести саркастичния коментар. Вместо това под­кара колата по-далеч от клуба, с адски рев на дванайсетцилиндровия ѝ двигател.

* * *

Нина се извърна. Доджьт все още беше зад тях и се при­ближаваше застрашително, докато двете коли се провираха между автомобилите на Трето авеню. Пикапът беше много по- голям от таксито, не беше съвсем подходящ за улиците на Ню Йорк, но пък беше и много по-мощен - както и по-добре поддържан. Фордът вече звучеше така, сякаш няколко много важни части са се разглобили и дрънчат из скоростната кутия.
Таксиджията също вдигаше голям шум.
-      За Бога - крещеше той, - спри! Задръж таксито, само ме пусни да сляза!
-      Виж какво... как ти е името?
-      Рикардо.
-      Рикардо - каза Нина, - почти стигнахме полицейския участък. Ясно ли е? Само още една пресечка! - Тя натисна клаксона и отново премина в насрещното платно, за да из­бегне колите, спрели на кръстовището на Двайсета улица, и се сви от страх, когато срещу нея блеснаха фарове. В този миг таксито прекоси кръстовището и тя побърза да се върне в своето платно.
Доджьт също криволичеше, блъсна се в една кола и я завъртя върху тротоара. Но това почти не го забави, метал­ната решетка пред радиатора пое по-голямата част от удара.
Мейси гледаше вторачено резултата от сблъсъка.
-      Господи!
-      Дръжте се здраво! - Приближаваха следващото кръсто­вище... Накъде се намираше участъкът? Вляво или вдясно?
Двайсет и първа улица беше еднопосочна, трафикът се движеше на запад през Манхатън - а пътят вдясно беше бло­киран от чакащи коли.
Нямаше никакъв избор...
Нина зави рязко наляво, таксито се изправи на две гуми. Едно порше беше паркирано до пешеходната пътека и фордът се плъзна точно към него.
-      Мамка му, мамка му, мамка му! - Нина се бореше с управлението, усети, че задницата поднася. Ако натиснеше спирачките, щяха да се завъртят и да ударят друга кола...
Вместо това тя завъртя рязко волана на другата страна и даде газ.
Задните колела превъртяха и изскърцаха, променяйки посоката на движение на таксито - но не беше достатъчно бързо и задницата му забърса поршето. Разнесе се адско скърцане и бронята му се откъсна.
Нина изправи волана.
-      Съжалявам - каза тя на Рикардо. Той изсумтя възмутено.
Приближаващ се звук на сирени. Пулсиращи светлини, червените и бели проблясъци на полицейските буркани...
В огледалото за обратно виждане.
-      Проклятие! - Участъкът се намираше в другата посока и сега те се отдалечаваха от него, отдалечаваха се от помощта.
Мейси погледна назад и се разкрещя радостно:
Да, да! - Спрелите на светофара коли се отдръпнаха, за да пропуснат полицаите. Една патрулка на нюйоркската полиция профуча с пълна скорост през кръстовището...
И на завоя беше ударена от доджа. Заби се в поршето и го смачка като картонена кутия. При сблъсъка пикапът от­късна предното колело на полицейската кола и продължи да преследва таксито.
Радостта на Мейси се изпари за миг.
-  Не!
-      Телефонът още ли е у теб? - извика Нина.
-  Да, но...
-      Обади се пак на Еди!
Мейси започна да прехвърля телефонните номера на Нина.
-      Какво може да направи той?
-      Ще останеш изненадана. Просто му се обади!
Мейси се намръщи, но намери номера и го набра.
-  Дава заето!
-      Какво? С кого говори, по дяволите?

*       * *

Ламборгинито излетя с пълна газ от Сто и осма улица и рязко зави на юг. Благодарение на широките си гуми и сис­темата 4x4 то се държеше много стабилно на пътя, но цент­робежната сила от резкия завой отхвърли Еди към вратата. Отпред дългата права на Сентръл Парк Уест се губеше в да­лечината, а отляво самият парк тънеше в мрак.
Мурсиелагото ускори и насрещните светлини започна­ха да прелитат край него като при свръхсветлинна скорост. Еди се облегна назад. Грант държеше телефона до ухото му.
-      Ще помогнеш ли?
-      Ще видя какво мога да направя - каза Ейми, този път официално като полицай Мартин от Нюйоркското по­лицейско управление. - Но ще ми трябва време да съоб­щя на всички патрули. Ако те спрат преди това, ще отне­сеш глобата.
Това беше най-малкият проблем.
-      Тогава няма да им позволя да ме спрат.
-      Ако караш с повече от позволеното... - В гласа на Ейми се промъкнаха подозрителни нотки. - Вече си вдиг­нал скоростта, нали?
-      Малко - призна си той, а стрелката на скоростомера бързо прескочи осемдесет.
-      Къде се намираш?
-      Сто и пета улица... Сто и четвърта... Сто и трета...
-      По дяволите, Еди! Не знаеш ли колко е опасно това?
-      Ти се погрижи момчетата ти да разберат, че Нина е добрата, а тъпанарите, които я преследват са лошите, ста­ва ли? Чао!
-      Значи... - обади се предпазливо Грант, докато приби­раше телефона с едната си ръка, а с другата затягаше пред­пазния колан, - и друг път си карал бързи коли, а?
-      Да - промърмори Еди, съсредоточен върху пътя. Уве­реното поведение на ламборгинито му позволяваше да ла­вира безпроблемно между останалите превозни средства; усещането беше като в компютърна игра, но тук и най-мал­ката грешка би означавала не само край на мурсиелагото, но сигурно щеше да нарани или убие и невинни хора.
-      Какви, например?
-      Последното бързо нещо, което карах, беше едно Ферари 430.
Грант кимна одобрително.
-      Яка кола. Твоя ли беше?
-      Смяташ ли, че ако можех да си позволя да имам Ферари, щях да работя като бодигард?
-      Прав си, човече. Ей, автобус, автобус!
-      Виждам го. - Улицата пред тях беше празна поне още две пресечки. Еди изпревари автобуса и ускори. Ламборги­нито безпроблемно подмина стоте мили в час.
Грант въздъхна накъсано.
-      Значи това Ферари - грижил си се добре за него, нали?
-      Не - отвърна Еди, подсмихвайки се под мустак. - На­право го размазах. - Хлъцването от съседната седалка про­звуча така, сякаш Гранд се опитва да си поеме въздух. - Не се тревожи. Ще се погрижа за твоето Ламбо.
-      Нито драскотина, нали?
-      Ако се окаже по-голямо от драскотина, ти сигурно няма да си в състояние да се тревожиш за това. - Остави актьора да размишлява върху думите му, а телефонът отно­во иззвъня. - Ще се обадиш ли?
-  Еди! - изкрещя Нина в поднесената ѝ от Мейси слу­шалка. - Какво правиш?
-      Идвам към теб - чу се гласът му. - Разказах на едно приятелче от полицията какво става и съм тръгнал на юг да те пресрещна. Къде си?
-      Движа се нагоре по Парк. - Беше излязла от тясната Двайсет и първа улица на доста по широкото Парк авеню.
-      Лошите?
-      Точно зад нас са! - извика Мейси.
Не се шегуваше. Светлините в огледалото светеха по-ярко, двигателят на доджа ревеше като разярен бик. През прозорците се подаваха две фигури - гологлавият от място­то до шофьора, Змийската кожа зад него.
И двамата държаха пистолети...
Мейси се просна върху седалката. Телефонът се изплъз­на от ръката ѝ и падна на мръсния под. Разнесоха се равно­мерните гърмежи на револвера и бързото потракване на ав­томатичен пистолет ТЕС-9. В корпуса на таксито се забиха още куршуми. Два улучиха бронираното стъкло, пробивай­ки дупка с размера на юмрук точно до главата на Нина. Още един изстрел и стъклото щеше да се пръсне...
Тя рязко зави наляво, фордът тромаво поднесе и прега­зи мантинелата между дърветата, които разделяха двете платна. Рикардо извика от болка.
Доджьт беше твърде голям, за да премине през пролу­ката и да продължи да ги преследва. Тя изправи колата и на­влезе в насрещния трафик, като се качи върху тротоара, за да избегне опасността от челен сблъсък. След това направи обратен завой и пое на запад.
Пикапът трябваше да направи много остър завой. Задни­цата му поднесе, като запрати Змийската кожа върху задната седалка и без малко не изхвърли гологлавия през прозореца на улицата. Разнесе се скърцане на спирачки, когато огромната кола спря рязко, за да го изчака да се прибере вътре.
Спирането увеличи разстоянието между двете превоз­ни средства. Но не много. Нина започна мислено да оглеж­да картата на Манхатън за нещо, което би могло да ѝ помог­не да дръпне още повече напред, като същевременно обмис­ляше най-прекия маршрут до Еди. През Пета и Бродуей, след това на север по Шесто авеню...
Доджьт поднови преследването, приближавайки се със застрашителна бързина.

*       * *

Ламборгинито зави със свистящи гуми на юг, поглъщайки трикилометровата права на Сентръл Парк Уест. Намираше се в началото на дълго авеню и приближаваше Кълъмбъс Съркъл. Еди лавираше между колите, без да намалява скоростта.
-      Ъ-ъ-ъ..., пич - обади се Грант, - ще се наложи да на­малиш на завоя - улицата е еднопосочна. - Придвижващите се на юг по Сентръл Парк Уест коли трябваше да минат по Шейсет и втора улица, последните две пресечки се използ­ваха само от отиващите на север превозни средства.
-      Това е моята улица - поправи го Еди. Нямаше време да минава по заобиколен път. Той впери поглед в двете плат­на, които продължаваха напред. Дали щеше да има място?
Трябваше да има.
-      Пич - извика Грант; с приближаването към Шейсет и втора улица гласът му постепенно започна да преминава във фалцет. Той вдигна ръка и посочи с треперещ пръст напред - към приближаващите се фарове, които изпълваха и двете платна. - Пич, пич, пич!
Еди изкриви лицето си в гримаса и зави рязко...
Но не по Шейсет и втора, а наляво - право през пеше­ходната пътека към тротоара покрай парка. От дясната им страна ги ограждаше дълга редица от паркирани коли.
-      Караш със седемдесет по тротоара! - задави се Грант.
-      Да, видях! - Той натисна клаксона, принуждавайки хората, които вървяха по тротоара, да отскачат встрани.
-      Ако някое ченге ни спре, да знаеш, че ще кажа, че си ме отвлякъл! - Еди не му обърна никакво внимание. Нами­раха се на Кълъмбъс Съркъл, голям площад с еднопосочно кръгово движение. А те щяха да навлязат в него откъм об- ратната посока...
Грант изпъшка сподавено, когато Еди се промуши меж­ду две паркирани моторни рикши и слезе с трясък от трото­ара. Стиснал зъби в ужасна гримаса, той лавираше между идващите насреща му коли. Свиреха клаксони, свистяха гуми, фарове ги заслепяваха от всички страни, докато Еди въртеше волана наляво и надясно, всеки път разминавайки се на косъм с поредната кола.
Сентръл Парк Саут...
Той зави рязко, даде газ, за да успее да мине, преди един голям камион да му затвори пътя - и се озова сам на празното платно. Но само за миг. Чу се вой на сирена и една полицейска кола от Кълъмбъс Съркъл ги подгони. Грант погледна назад.
-      По дяволите! Ченгета!
-      Точно както във „Взривоопасен”, а? - подхвърли Еди. Той отпраши по Сентръл Парк Саут, като се отклони от трафи­ка, за да завие по Седмо авеню. Пътят до Таймс скуеър беше сравнително чист; изпълнен с облекчение, той отново ускори. През засилващия се вой на двигателя Еди чу глас. Нина.
-      Телефонът! - каза той. Грант го притисна до ухото му.
-      Еди! Еди! - извика Нина. - Там ли си?
-      Да, тук съм. Добре ли си?
-      Все още ни преследват! Къде се намираш?
Той премина в съседното платно, за да избегне малко задръстване.
-      На Седмо.
-      На Седмо? - Той познаваше този язвителен тон; така говореха всички нюйоркчани, убедени, че само те знаят най-добре как да се ориентират в града си. - Защо си на Седмо, за Бога? Тръгни по Бродуей!
-      Знам къде отивам!
-      Пич, не му е времето за семейни скандали - предупре­ди го Грант, сочейки с пръст напред. Неоновите светлини на Таймс скуеър се приближаваха бързо, трафикът ставаше все по-натоварен.
-      Къде се намираш сега? - попита Еди Нина.
-      На Шесто, приближавам Трийсета.
Еди се сети, че ако тръгне по Бродуей на юг от Таймс скуеър, той пресича Шесто авеню при Херълд скуеър, по­край Трийсет и четвърта улица.
-      Давай напред - аз ще те пресрещна!
-      И какво смяташ да правиш тогава?
-      Не знам - нещо брутално. Само не им позволявай да те приближат!
Той пренебрегна саркастичното „О!”, което се чу от те­лефона, и се съсредоточи върху пътя. Ламборгинито влетя в Таймс скуеър. От билборда, рекламиращ последния му филм, ги гледаше гигантското лице на Грант. Пътят им пресичаше поток от коли, а святкащите полицейски буркани отзад се бяха увеличили - ченгетата от малкото полицейско управление, което се намираше в южната част на площада, също се вклю­чиха в преследването.
Той увеличи скоростта, завивайки рязко през една про­лука в потока коли...
-      Мамка му! - ахна Грант, когато мурсиелагото се стрел­на напред и предната броня на една от идващите коли зака­чи задницата му. - Ти каза “нито драскотина”!
-      Ще го оправиш - отвърна Еди и скришом потръпна, осъзнавайки че на косъм се е разминал с катастрофата.
Профуча край малкото полицейско управление и зави ряз­ко през Четирийсет и втора улица, за да навлезе в Бродуей.
В прозорците на околните сгради се отразяваха мигащи­те буркани на преследващите го полицейски коли, които ста­ваха все повече. Той погледна надолу по Бродуей и тихо из­руга под носа си.
Къде беше Нина?

* * *

Къде беше Еди?
Таксито стигна до Херълд скуеър. Прекосявайки кръсто­вището, преди да продължи по Шесто авеню, Нина се осме­ли да погледне нагоре по Бродуей. Видя мигащите буркани на полицейските коли в далечината, след което погледна в огледалото за обратно виждане и зърна приближаващите се, много по-страшни фарове на пикапа. Преследващите ги по­лицейски коли също приближаваха, но не можеха да стиг­нат мощния пикап.
-      Ха! Ето го моят магазин! - извика Мейси. Нина я по­гледна, чудейки се за какво говори, по дяволите. - Нали се сещаш, „Мейсис”? - Тя посочи към грамадния магазин, кой­то се намираше от лявата им страна.
-      Ти дръж телефона! - сопна ѝ се Нина. - Еди, къде се намираш?
-      Почти стигнах. Ти къде си?
Таксито приближаваше кръстовището на Трийсет и шеста улица. Нина погледна към колите, които идваха отляво - и зърна яркооранжевата спортна кола, която летеше по Бродуей.
-      Еди, ти оранжева кола ли караш?
-      Да, защо?
-      Току-що те подминах! Тръгвам на север по Шесто!
Еди отвърна нещо, но гласът му беше заглушен от писъ­ка на Мейси:
-      Настигат ни!
Шофьорът на пикапа беше ускорил и голямата хроми- рана решетка се приближаваше застрашително.
Змийската кожа отново се подаваше през прозореца с насочен револвер...
Нина направи отчаян ляв завой по Трийсет и седма ули­ца и точно в този миг един куршум проби вратата ѝ точно над бедрото.

* * *

Еди чу по телефона характерния звук от удар на куршум. По дяволите!
Трябваше да направи завой, но две полицейски коли се бяха засилили да блокират Бродуей, диспечерите ги бяха предупредили за втората гонка.
А зад него имаше още полицейски коли...
-      Дръж се! - извика той на Грант и удари бутона за деактивиране на тракшън контрола. След това натисна съеди­нителя, като завъртя рязко волана с едната си ръка и дръпна силно ръчната спирачка с другата.
Дори и с четирите си задвижващи се колела ламборги­нито не можа да се задържи на пътя и се завъртя на сто и осемдесет градуса, докато Еди натискаше педала на газта до пода. Ревът на двигателя беше придружен от скърцането на пушещите колела и мурсиелагото отново се изстреля напред, оставяйки черни следи от гума по асфалта.
Няколко полицейски коли понечиха да му блокират пътя, но бързо се отдръпнаха встрани, когато ченгетата осъзнаха, че той няма намерение да спира. Ламборгинито се стрелна между тях, следвано от двете патрулки.
Гумите му отново намериха сцепление, рязкото подава­не на газ му подейства като ритник отзад - колите от насрещ­ното движение панически се разделиха от двете страни на пътя с мигащи фарове и свирещи клаксони. Трийсет и сед­ма улица се приближаваше бързо. Еди намали и се пригот­ви да завие, за да се срещне с Нина...
Очуканото такси изскочи на кръстовището точно пред него.
Той разпозна червенокосата фигура зад волана и време­то като че ли забави движението си. Нина завъртя глава към него и отвори уста в беззвучен вик. Ламборгинито се поне­се с рев към нея...
Еди стисна здраво волана и натисна педала за газта. Светът светкавично се върна в нормална скорост и ламборгинито пре­летя точно пред таксито. Стори му се, че чу писъка на Нина зад гърба си, но той най-вероятно беше продукт на въображе­нието му: собственият му крясък щеше да го заглуши.

* * *

Избегнала сблъсъка на косъм, Нина усети замайване от резкия приток на адреналин. Тя погледна в огледалото и видя доджът да се забива в полицейската кола, която пре­следваше Еди. Патрулката се преметна през улицата в облак от натрошени стъкла.
Ударът се отрази дори на доджа; металната решетка пред радиатора хлътна навътре и смачка капака на двигате­ля. Зад него рязко спря една полицейска кола; ченгетата прекратиха преследването на ламборгинито, за да помогнат на колегите си.
-      Видяхте ли това? - промълви Мейси, останала без дъх.
-      Нямаше как да го пропусна - каза Нина. - Еди!
-      Добре ли си? - попита Еди по телефона, който Грант държеше с треперещата си ръка.
-      Да! Божичко, едва не те ударих!
Той зави на запад и пое по Трийсет и девета улица.
-      Тръгни към Таймс скуеър - аз ще застана зад теб и ще ги блокирам.
-      Еди, един от тях има автомат!
-      Остави ме аз да се тревожа за автомата - ти просто не сваляй крака си от педала за газта!
Грант примига.
-      За какво ще се тревожиш?
Но се оказа, че Еди има друг проблем. Точно пред него някакъв камион влизаше на заден ход в един склад и блоки­раше цялата улица. Той рязко натисна спирачка и ядосано натисна клаксона.
-      Мамка му! Какво ще бъде следващото - двама, носе­щи прозорец?
Камионът се премести малко; Еди профуча край него и даде газ към кръстовището на Седмо авеню.
Таксито на Нина прекоси кръстовището и се отправи на север. Само ако успееше да се откъсне от пикапа...
Осакатеният додж профуча с рев пред него, точно кога­то направи завоя.
-      По дяволите! - Той се лепна за него, широката черве­на задница на пикапа не му даваше никаква видимост. От двете им страни прелитаха размазани фарове. Също като Бродуей, движението по Седмо авеню беше еднопосочно, в посока на юг.
Грант се сви уплашено в седалката, когато един бус про­фуча опасно близо до мурсиелагото.
-      Никога няма да успеем да го изпреварим!
-      Какви ги говориш - възрази Еди. - Това е шибано ламборгини! - Той превключи скоростите...
И натисна педала за газта.
Отляво имаше дупка в трафика - малка, но точно колко­то му трябваше. Може би...
Ламборгинито се устреми напред, прелетя покрай доджа с триумфален рев и се върна в платното си пред него. Еди натисна спирачката. Изненадан, шофьорът на пикапа също намали и започна да се движи на зиг-заг, докато не осъзна, че има предимство в теглото и може просто да изхвърли лам­боргинито от пътя.
Еди отново ускори, достатъчно, за да държи пикапа на разстояние. Видя как таксито на Нина се откъсва напред и се отправя към Таймс скуеър - стоповете му бяха единстве­ните червени светлини сред морето от бели фарове.
Право срещу него се движеше автобус.

* * *

Рикардо махна едва-едва с ръка.
-  Автобус, идва автобус!
-      Виждам го - отвърна Нина. Автобусът беше червен, двуетажен, в британски стил, с открит горен етаж за туристи.
И се движеше право срещу тях.
-      Идва автобус!
- Виждам го! - Тя присветна с фаровете и натисна клак­сона, без да отпуска педала за газта.
-      Какво правиш? - извика Рикардо.
Мейси гледаше невярващо през напуканото стъкло.
-      Ще се блъснем в него!
-      Ще спре, ще спре... - Нина постави другия си крак върху спирачката, готова да натисне с всичка сила...
Шофьорът на автобуса се уплаши пръв, безопасността на пътниците му беше най-важна. Той натисна спирачка­та, колелата му блокираха...
И той поднесе.
-      Ох, това не беше добре! - изпъшка Нина. Автобусът се завъртя поне на деветдесет градуса, истинска пътна пре­града от метал и стъкло.
Но шофьорът в дясното платно забеляза опасността и даде газ точно преди автобусът да удари колата му отзад - освобождавайки място.
От което Нина се възползва веднага.
Фордът се удари в бордюра на тротоара. Пред очите ѝ блес­на полицейското лого на стената на участъка на Таймс скуеър; тя извика и завъртя волана. Предната броня одраска табелата и таксито се устреми напред по тротоара. Хората отскачаха от пътя му, но неочаквано се появи едно препятствие...
-      По дяволите! - извика Нина и се блъсна в количката за хамбургери. Продавачът вече беше избягал; количката се завъртя, пръскайки навсякъде вряща вода и кренвирши, и таксито я изблъска на кръстовището.
Нина се освободи от нея и продължи по Бродуей. По­гледна назад...

* * *

Автобусът се спря, блокирайки трите ленти пред лам­боргинито.
-      Ма-а-а-мка му-у-у! - извикаха Грант и Еди. Единстве­ният начин да избегнат сблъсъка беше да тръгнат след Нина...
Колата се разтърси, когато се качиха на тротоара, след това Еди сви вляво, за да заобиколи автобуса, разминавайки се на косъм с въртящата се количка за хотдог.
Той също погледна назад...
Плъзгащият се додж се вряза в автобуса.
Премина право през него, разцепвайки долния етаж на парчета в експлозия от късове метал и летящи седалки. По­вечето пътници се намираха на горния етаж, а онези долу се бяха скупчили в двата края на автобуса малко преди пикапът да мине през средата му. Той се преобърна на Таймс скуеър и спря с адско стържене до тротоара.
Ламборгинито също спря. Еди изскочи навън и поглед­на назад. От преобърнатия додж изтичаше гориво, окървавеният му шофьор се опитваше да се измъкне през натро­шеното предно стъкло. Другият от пътниците, набит мъж с бръсната глава, беше изхвърлен от колата и лежеше близо до количката за хамбургери. Той все още стискаше оръжие­то си в ръка - компактен полуавтоматичен пистолет ТЕС-9.
Другата врата на ламборгинито също се отвори. Появи се Грант - и за голяма изненада на Еди хукна към бръснатия тип.
-      Чакай, върни се! - извика той.
Актьорът не му обърна никакво внимание. Стигна до слабо помръдващия стрелец и изрита автомата от ръката му, запращайки го към разбития додж.
-      Това е граждански арест! - обяви той, стъпи върху гърба на мъжа и зае героична поза. После се ухили на Еди. - Точно както в „Граждански арест”, а?
-      Идиот! - промърмори Еди, заобикаляйки мурсиелагото. Мина покрай пушещата количка за хамбургери - синьо­то пламъче на газовата бутилка продължаваше да нагрява голямата метална тенджера. - Добре ли си?
-      Да, човече. Беше много... напрегнато. Мили боже! - От горния етаж на пробития автобус проблесна светкавица - някой му беше направил снимка. - Успяхме ли да спасим твоята...
Покрай автобуса притича един полицай с вдигнат пи­столет.
-      Не мърдайте! - извика той. - Вдигнете ръце и легнете по лице на земята, веднага!
Еди веднага вдигна ръце. Междувременно Грант се обърна към полицая и рече безгрижно:
-      Всичко е наред, човече. Ние сме добрите. - Той кимна с глава към билборда. - Виждаш ли? Това съм аз.
Ченгето изви ръката му за гърба.
- Млъквай! Лягай на...
Задната врата на доджа се отвори с трясък и върху пре­обърнатата кола се показа Змийската кожа. Видя тримата мъже и се прицели в тях...
И стреля. Еди сграбчи Грант и го изтръгна от хватката на полицая, който отнесе куршум в гърдите. Той се строполи на земята и изпусна пистолета си; оръжието се плъзна под едно спряло такси. Шофьорът му хукна да се крие.
Еди се хвърли зад таксито, повличайки Грант след себе си. Змийската кожа отново стреля и предното стъкло на ко­лата се пръсна на парчета. Еди блъсна Грант до предното колело. В този момент забеляза пистолета на полицая, кой­то се беше плъзнал до задната гума.
Змийската кожа скочи от доджа. Стреля още два пъти по таксито, натроши прозорците му, след което грабна автома­тичния пистолет.
Еди се хвърли към задната гума и се пресегна за писто­лета, който се оказа полуавтоматичен „Глок 19”. Облегна се на гумата и провери пълнителя му.
Грант запълзя към него.
-      Назад! - извика Еди и се хвърли към актьора. В същия момент Змийската кожа започна да стреля на автоматичен ре­жим. Вратата зад гърба на Еди стана на решето точно когато той блъсна Грант назад. Дъжд от куршуми се изсипа върху предницата на таксито, проби тънката стоманена обшивка и срещна непреодолимото метално тяло на двигателния блок.
-      Колите стават за прикритие, не за скривалище! - извика Еди на уплашения Грант, когато стрелбата спря. - Не са ли ви научили на това в кинаджийското екшьн-училище? - Той на­дигна глава. Мъжът със сакото от змийска кожа беше изчерпал амунициите, хвърли автомата на земята и извади револверите си. Гологлавият, който лежеше наблизо, се изправи, залитайки, лицето му беше нашарено от рани и драскотини.
-      Еди! - извика някаква жена. Той се огледа и видя об­лечената с униформа Ейми да тича приведена към него, следвана от партньора си.
Змийската кожа отново стреля, принуждавайки всички да залегнат. Партньорът му извади пистолет и двамата за­почнаха да отстъпват.
-      Какво става тук, по дяволите? - попита Ейми.
-      Питай тях! - отвърна той, махвайки с ръка към стрел­ците. - Това са задниците, които искат да убият жена ми!
Още един куршум проби ламарината на таксито и със звън се пръсна в двигателя. Грант извика, а Ейми потръпна.
-      Нюйоркска полиция! - извика тя. - Хвърлете оръжията!
В колата се забиха още куршуми, към оглушителните изстрели на револверите се присъедини ритмичното потракване на автоматично оръжие. Двамата мъже не признаваха никакви заповеди. Еди надникна иззад предната броня на таксито и видя, че двамата бързо отстъпват заднешком, след като в стрелбата се включиха и други полицаи. След като един от колегите им беше ранен и имаше заплашени цивил­ни, те нямаше да се поколебаят да ги убият, но Еди искаше поне единият да остане жив, за да каже защо са искали да убият Нина.
Той взе глока и стреля под колата, улучвайки десния гле­зен на гологлавия. Мъжът падна на земята и се разкрещя. С присвити от болка очи се обърна към Змийската кожа.
-      Помогни ми!
Онзи отвърна на погледа му и с безизразно лице го про­стреля в главата.
-      Боже! - прошепна Ейми. Змийската кожа потърси при­критие зад преобърнатия додж. Тогава осъзна какво се кани да прави Еди. - Не, почакай!
Но Еди вече беше изскочил иззад таксито и тичаше към пикапа с насочен пистолет. Целта му се криеше зад доджа... който не беше по-непроницаем за куршумите от таксито. Прицели се ниско, с надеждата, че ще го улучи в краката и изстреля серия куршуми към кабината на пикапа...
Змийската кожа изскочи и стреля. Но той не се целе­ше в Еди.
Мишената му беше газовата бутилка на количката за хотдог, която се взриви като бомба.
Взривната вълна събори Еди на земята. Когато полицаите се съвзеха от експлозията, Змийската кожа вече се беше отда­лечил по Четирийсет и трета улица и се изгуби сред тълпата.
Еди смачка една горяща питка за хотдот и се изправи с изкривено от болка лице. Ейми изтича към него, останали­те полицаи се пръснаха наоколо - някои помагаха на ране­ния полицай, останалите се впуснаха в безплодно преслед­ване на убиеца.
-      Добре ли си?
-      Ще оживея - изръмжа той, поглеждайки към гологла­вия мъж. - За разлика от него.
Ейми поклати глава, все още зашеметена от сцената, на която беше станала свидетел.
-      Хладнокръвно убийство пред група ченгета? Този тип е луд!
-      Може би, но се справя много добре. Мисля, че няма да го заловите.
-      Ще видим - отвърна Ейми с наранена професионална гордост - но и с известно примирение.
Грант се приближи с пребледняло лице.
-      Годподи, човече! Ти, ти... - Той ожесточено разтърси ръката на Еди. Ейми повдигна изненадано вежди, щом го разпозна. - Ти ми спаси живота, човече! Ако не беше там, сега да съм мъртъв!
Еди реши да не споменава, че вината да се превърне в мишена си е изцяло негова.
-      Това ми е работата.
-      Не, човече, сериозно. Ако имаш нужда от нещо, как­вото и да е, просто ми кажи. Твое е.
-      Какво ще кажеш за ламборгинито? Не, шегувам се - поясни той, когато от изражението на Грант стана ясно, че съвсем няма предвид буквално всичко.
-      Човече! - Грант погледна към мурсиелагото. - Не мога да повярвам! Ти каза „без драскотина” и го изпълни!
Дори с понесените леки ожулвания, ламборгинито из­глеждаше непокътнато, в лъскавата му боя се отразяваха от­блясъците на пожара.
-      Да. Обикновено потрошавам всичко, което карам. Май този път съм извадил късмет...
Една тънка струйка бензин от разбития додж стигна до една от горящите кифли.
-      Гръм... - започна Еди и блъсна Грант и Ейми на земя­та, преди огънят да достигне до резервоара.
Доджът експлодира, излетя във въздуха, завъртя се и се стовари върху мурсиелагото.
Еди седна.
-      И мълнии.
Грант ахна невярващо при вида на превърнатите в скрап триста хиляди долара. Някой от автобуса отново на­прави снимка.
-      Божичко!
-      Имате застраховка, нали? - обади се Ейми.
Той постепенно се успокои.
-      Да. Хм. Права сте. И без това не бях сигурен дали този цвят ми харесва.
-  Еди!
Еди се изправи и се обърна към Нина.
-      О, Боже, добре си!
-      Остави ме мен, ти как си?
Те се прегърнаха, след което тя погледна към очуканото такси. Мейси я беше послушала и беше избягала, но в кола­та имаше още някой. Тя се обърна към Ейми.
-      Трябва да извикате линейка. Таксиметровият шофьор е прострелян.
-      Май ще ни трябва повече от една - отвърна ѝ Ейми, коя­то вече беше извадила радиостанцията си. - Еди, не знам как­во стана тук, но съм сигурна, че ще ми го обясниш. - Тя по­гледна Нина, след това и Грант. - Както и вие, и вие... По дяво­лите, ще трябва да арестувам всички в радиус от пет пресечки!
-      Познаваш ли я? - обърна се Нина към Еди.
-      Да, приятелка.
Тя огледа привлекателната полицайка от глава до пети и върху лицето ѝ се изписа подозрение.
-      Чакай малко... твоята приятелка-полицайка? С която беше онази сутрин?
-      Ами... да - призна той. - Същата.
-      Вие ли сте съпругата на Еди? - поиска да знае Ейми. Нина кимна. - Добре, вижте какво - съгласна ли сте да се опознаем отблизо в участъка?



5.



-      И така - каза Еди на следващата сутрин и се отпусна на дивана, - когато казах „да видим какво ще ни донесе ут­рото”... нямах предвид точно това.
-      Да те преследват и да стрелят по теб? - попита Нина.
-      Беше също като едно време - точно както не ми се искаше да бъде. Изненадана съм, че не сме в затвора.
-      Донякъде трябва да сме благодарни на Грант за това. Знаеш ли как оползотвори той единствения си разрешен те­лефонен разговор? Обади се на мениджъра си. Който се оба­дил на своя адвокат, който от своя страна звъннал на кмета...
-      На кмета? - възкликна изненадана Нина.
-      Да. Сещаш ли се за онова благотворително събиране? Двамата се запознаха там. И тъй като кметът се скъсваше да ухажва холивудската звезда, направи си тонове снимки с него, щеше да е прекалено неловко, ако два дни по-късно новият му най-добър приятел бъде прибран на топло. - Той се усмих­на безрадостно. - Точно по тази причина днес в пресата Грант е представен като истински герой, а не като поредния арес­тант. Но всъщност сме най-задължени на Ейми.
Нина сви устни.
-      Защо на нея?
-      Защото тя гарантира за нас. Това, че Змийската кожа пръсна главата на онзи тип пред половината нюйоркска по­лиция, показа кои са лошите, но ако не се беше застъпила за нас, щяхме здраво да загазим.
-      Да се застъпи за теб, искаш да кажеш.
Този тон му беше познат.
-  О, Господи! Какво?
-      Знаеш много добре какво, Еди. Тази жена - бил си с нея онзи ден, когато ми каза, че си с Грант Торн!
Той разпери раздразнено ръце.
-      Да, признавам си! Но между нас няма нищо - тя ми е просто приятелка. Имам толкова много приятелки по цял свят и ти никога не си ми създавала проблеми за тях.
-      Защото не си ме лъгал за тях! Още колко пъти си ми казвал, че си на работа, когато всъщност си се виждал с нея?
-      О, по дяволите - въздъхна той, - не се виждам с нея! Не се срещаме тайно, за да се чукаме до припадък, ако така си мислиш.
-      Какво тогава да си мисля? - сопна му се Нина, но пре­ди да получи отговор, домофонът иззвъня. Тя натисна буто­на: - Да?
-      Доктор Уайлд, аз съм, Мейси.
-      Качвай се горе. - Тя натисна бутона за отключване на входната врата и се обърна към Еди. - Ще го обсъдим по-късно.
-      Няма какво да обсъждаме - сопна се той. - Тя просто ми помага за нещо, ясно ли е?
-      Защо не помоли мен да ти помогна? Нали това се очак­ва от съпрузите - да си помагат един на друг.
-      Става въпрос за съвсем друго нещо.
Нина понечи да го попита за какво точно става въпрос, но на вратата се почука. Тя отвори и видя Мейси, облечена все още с дрехите си от предишната вечер. Еди по инерция я огледа от главата до петите, спечелвайки си намръщен по­глед от съпругата си.
-      Влез, Мейси - каза тя.
-      Благодаря, доктор Уайлд - отвърна тя и влезе в апар­тамента. - Радвам се, че сте добре.
-      Да, аз също. А ти как си? Как е приятелят ти?
-      Джоуи? Добре е, само малко понатъртен. Обадих му се, след като си намерих хотел за през нощта. О, ето телефо­на ви. - Тя го подаде на Нина. - А при вас как мина?

-      През по-голямата част от нощта ни разпитваха в по­лицията, което беше забавно. Между другото, това е съпру­гът ми - каза Нина, посочвайки Еди. - Еди. Чейс. Който оче­видно всеки път оправдава фамилията си
31
, когато стане въпрос за фусти.

Еди изсумтя раздразнено и се обърна към Мейси.
-      Здрасти. Да, аз съм съпругът на Нина - и личен бодигард. За което не получавам кой знае какви благодарности.
-      Здрасти. - Мейси небрежно стисна ръката му и също го огледа от глава до пети. Нина се досети какво си мисли - твърде стар, твърде плешив - и се подсмихна.
-      И така - каза той, сядайки на дивана, - след като и вие сте тук, може би най-накрая някой ще ми разкаже какво ста­ва тук, по дяволите? Защо се наложи заради нещо, което ста­ва в Египет, да задигна ламборгинито на Грант Торн и да ви преследвам през половината град?
-      Познавате Грант Торн? - попита Мейси. - Много е готин!
-      Тук не става въпрос за Грант Торн - обади се Нина, забелязвайки как мнението на Мейси за Еди изведнъж се променя в положителна посока. - А за онези мъже, които те преследваха. Същите от Египет ли са?
-      Само онзи с грозната прическа и ужасното сако.
-      Аз пък мисля, че е доста яко - обади се Еди, но изведнъж се намръщи при спомена, който изникна в съзнанието му.
-      Какво има? - попита Нина.
-      Наскоро видях един човек със същото сако... - Челото му се набръчка и той се опита да си спомни. - По дяволите! Не беше само същото сако, и човекът беше същият! Беше на онази среща с последователите на култа, на която ме за­веде Грант!
-      Храмът на Озирис?
-      Да, точно това. Беше в лимузината заедно с шефа, онзи бившия актьор. Имаше и още един човек, отвратително из­глеждащ нещастник с голям белег от изгаряне...
-      О, Боже! - прекъсна го Мейси и притисна ръка към дясната си буза. - Тук ли се намира белегът?
-      Да, минава през лицето му.
-      Видях го и в Египет - обърна се развълнувано тя към Нина. - Беше при Сфинкса, той ръководи цялата работа!
-      Каква е тази история със Сфинкса? - попита Еди. - Какво търсят там?
-      Нали се сещаш за телевизионните реклами, които ме вбесяват? - каза Нина. Той кимна. - Това търсят.
-      Опитват се да го изкопаят преди АСН, за да могат да задигнат каквото има вътре - допълни Мейси.
-      А вътре има...? - вдигна вежди Еди.
Мейси извади фотоапарата си.
-      Ще ви покажа. - Тя видя лаптопа на Нина. - Мога ли да го вържа към него?
Нина порови из чекмеджето за кабел, след което свърза фотоапарата на Мейси към нейния Макбук Про, за да може момичето да прехвърли файловете на твърдия диск. След по- малко от минута тя можа да разгледа подробно всички сним­ки, които беше видяла на малкия дисплей на фотоапарата.
-      Значи това са трите свитъка, които са дали на АСН...
-      А този са скрили. - Мейси посочи четвъртия древен папирус и увеличи изображението. - Тази част тук описва северния вход към Залата на летописите - той бил запазен само за фараона, защото според египтяните Полярната звез­да символизира владетелите и боговете. - Тя премина на следващата снимка, показвайки чертежите на конструкция­та под Сфинкса, и посочи два тунела. - Всички останали е трябвало да използват източния вход.
-      ...който Лоугън разкопава - каза Нина като кимаше. - Какво друго пише там?
Мейси се върна към първата снимка и увеличи долната ѝ част.
-      Нещо за зала с карта... ето тук! В нея е скрита зодиакална диаграма, която, ако се знае ключът за разшифроването ѝ, подсказва как да бъде намерена Пирамидата на Озирис.
Нина отново я изгледа скептично.
-      Сигурна ли си, че точно това пише?
-      Сигурна съм, доктор Уайлд! - раздразнено отвърна Мейси, но се сети на кого говори. - В първия момент и на мен ми се стори странно, но точно това пише там. Диагра­мата представлява някаква карта.
Нина погледна към екрана. Първите три свитъка за За­лата на летописите се бяха оказали точни и ако на четвъртия също можеше да се вярва...
-      От това ще излезе нещо огромно. Ако Пирамидата на Озирис наистина съществува, тя ще промени всичко, което мислим, че знаем за египетската история. - Тя погледна Мейси. - А мъжете, които те преследват, са сигурни в това и са готови да убият за него. - Погледът ѝ се върна към папи­руса. - Какво още пише там?
Мейси продължи да чете.
-      Гробницата на Озирис, безсмъртният бог-цар, пазите­лят на... на свещения хляб на живота.
-      Не ще да е безсмъртен, щом се намира в гробница - възрази Еди.
-      Сложно е за обяснение - рече Мейси. - Бил е убит, като са го затворили в ковчег, след това възкръснал, отново го убили, станал безсмъртен, но никога не успял да се върне в света на живите... нещо като древна сапунена опера.
-      Само че е нещо повече от това - обади се язвително Нина. - Митологията на Озирис стои в основата на цялата египетска религия. Но този текст казва ли ни как да наме­рим пирамидата, използвайки зодиакалната диаграма?
Мейси огледа останалата част от папируса.
-      Не. Предполагам, че това е трябвало да се знае от жре­ците. Но със сигурност пише, че диаграмата представлява карта за гробницата.
Еди се наведе към екрана.
-      Значи, ако тази пирамида съществува, онова, което е вътре, си заслужава взривяването на Таймс скуеър? За съ­кровището на Тутанкамон ли става въпрос?
-      За нещо повече - отвърна Мейси. - Озирис е вдъхно­вявал всички останали фараони - той е най-великият еги­петски цар на всички времена. Макар че всички останали вярвали, че след като умрат, ще станат богове, никой от тях не се е осмелил да го засенчи, защото всъщност той решава кой от тях заслужава да премине в отвъдния живот.
-      Значи всички египетски съкровища, които са били от­крити досега - каза Нина замислено, - не могат да се мерят с онова, което се намира в гробницата на Озирис. И като се има предвид колко невероятни са били някои от останалите открития...
Еди се облегна назад.
-      Тогава ето ти и мотивът. Пари. Много, много пари. - Той посочи към екрана. - Влез в интернет; мисля, че трябва да хвърлим един поглед на този Храм на Озирис.

Мейси отвори браузъра и написа адреса на търсачката
Qexia.

-      Не ползваш ли Гугъл? - попита Еди.
-      Тази е по-яка - отвърна момичето, вписвайки в поле­то за търсене „Храм на Озирис”. Появи се „облак” от резул­тати, най-близкият се намираше в центъра, изписан с голе­ми букви. Тя кликна върху връзката и тя ги отведе на уебст­раницата на култа. През тях изникна стилизиран портрет на Халид Озир, който стоеше пред нещо, приличащо на голя­ма пирамида от черно стъкло, и им се усмихваше.
-      Този го видях онзи ден! - каза Еди. - Бил е голяма ки­нозвезда в Египет.
Нина прочете биографията му.
-      След това решил да се обърне към религията. Но пред­полагам, че егото му е било твърде голямо, за да стане не­чий последовател - и си създал своя собствена. - Според би­ографията му Озир беше основал Храма на Озирис петнай­сет години по-рано; сега щабът на организацията му бе в Швейцария и имаше клонове в над петдесет държави.
-      Прилича ми на печалбар - каза Еди, докато Мейси прехвърляше страниците. Голяма част от уебсайта беше по­светена на продажбата на религиозни стоки и обясняването на вярванията на култа.
Мейси изсумтя саркастично, прочитайки един от под­разделите.
-      Какво? Това дори не е вярно! Озирис не е бил без­смъртен, преди да умре - случило се е чак след като е влязъл в Подземния свят.
Нина прегледа останалата част от текста.
-      Ха. За култ, основан на мита за Озирис, като че ли не се вълнува особено от останалите приети варианти на тези митове. Май този Озир умишлено пренебрегва всичко, про­тиворечащо на онова, което иска да каже.
-  Да продаде - поправи я Еди, докато отваряше поред­ната страница, приличаща повече на каталог, отколкото на катехизис. - Погледнете тук! Диети, системи упражнения, витамини... ще ви помогнат да живеете по-дълго, да, но той е лепнал снимка на пирамидата върху всичко и иска пет пъти повече пари, отколкото ще ви вземат в супермаркета, и на всичкото отгоре изсипва върху вас тонове религиозни бръ­щолевения, докато ги давате.
-      Не са просто „бръщолевения”, Еди - смъмри го Нина. - Днес хората може и да не им вярват, но те са били в осно­вата на една цивилизация, просъществувала повече от три хиляди години.
-      Може би, но този Озир си я измисля в движение. Всъщност това е характерно за всички култове.
Междувременно Мейси намери друга страница: водачи­те на Храма на Озирис. Озир заемаше основното място на върха, под неговата снимка имаше друга, по-малка черно-бяла фотография на друг мъж с подобни черти.
-      Себак Шабан - прочете Нина. - Приличат си много, може би са братя.
-      Да, и аз така си помислих - каза Еди, спомняйки си, че ги е видял заедно два дни по-рано. - Защо имат различни фамилии?
-      Пфу! - рече Мейси презрително. - Озирис, Озир? Това е като сценичен псевдоним. - Еди я изгледа свирепо, но тя не го забеляза. - Да, здравата са поработили с фотошопа. - Снимката на Шабан показваше левия му профил, но онази част от долната устна, която в действителност беше обезоб­разена, тук изглеждаше напълно нормална.
Нина се облегна назад.
-      И ти си съвсем сигурна, че той стои зад всичко, което се твори при Сфинкса?
-      Абсолютно. Той беше.
-      И мъжът от снощи работи за него? - Мейси кимна. - Добре, това означава, че тези хора ще направят всичко възможно, за да се погрижат да не го разкажеш на никого.
-      Какво ще правим тогава? - попита Мейси.
-      Ще разкажем на някого - обади се Еди. – Пфу!
Тя се нацупи.
-      Опитах. Никой в Египет не искаше да ме изслуша. Ко­гато се обадих по телефона на доктор Бъркли, той просто ме посъветва да съобщя в полицията.
-      Как успя да се измъкнеш от Египет, след като полици­ята те е търсела? - попита Нина.
-      През Йордания. Чух го да нарежда - тя кимна към Ша­бан - да наблюдават летищата, за да не мога да се измъкна оттам. Но аз имах малко пари, паспортът ми беше в мен, така че щом се върнах в Кайро, хванах автобуса за един малък град на източното крайбрежие и убедих един мъж да ме от­кара с лодката си в Йордания. След това хванах друг авто­бус за Аман, долетях в Америка и ето ме тук!
Нина си помисли, че Мейси е доста по-изобретателна, отколкото изглежда. Дори Еди изглеждаше впечатлен от ус­пешния ѝ опит да надхитри властите.
-      И тогава измежду всички, към които можеше да се обърнеш, ти избра точно мен.
-      Защото знаех, че можете да ми помогнете. Както и ста­на. Ако не ме бяхте спасили, онзи мъж щеше да ме убие. Така че благодаря!
-      Няма проблем - отвърна Нина. Еди изсумтя саркастич- но. - Но сега вече си в безопасност... - Той не беше усетил кога е преминал на “ти”.
-      Надявам се - вметна Мейси, поглеждайки страхливо към вратата.
-      Мисля, че след снощния малък провал, преследвачи­те ти ще се постараят да се махнат колкото се може по-далеч от Ню Йорк. Но тъй като се надяваме, че сега си в безо­пасност и разполагаме със снимките, вече можем да кажем на АСН какво се е случило. - Тя погледна неуверено Еди. - Ако Морийн Ротшилд се съгласи да разговаря с мен.

* * *

Лесно успя да убеди Лола да каже на Ротшилд, че Нина я търси. По-трудното беше да накарат Родшилд да се обади. След три неуспешни опита, при всеки един от които Нина казваше на Лола да предава все по-невероятни молби, най-накрая възрастната жена възмутено вдигна телефона.
-      Дано да е нещо наистина интересно, Нина - сопна ѝ се тя. - След снощните ти подвизи съм наистина изненада­на, че не ми се обаждаш от затвора. От онова, което видях по новините, разбирам, че има двама мъртви, няколко ране­ни, мащабни щети и половината град е потънал в хаос. Про­сто поредният ден в живота ти, нали?
Нина преглътна един парлив отговор, насилвайки се да се държи дипломатично.
-      Морийн, това е много важно. Става въпрос за разкоп­ките на Сфинкса.
-      Какво за тях?
-      Някой се опитва да ограби Залата на летописите, пре­ди Лоугън да я отвори.
Настъпи моментно мълчание, след което се чу недовер­чивото, раздразнено „какво?” на Морийн.
-      Култът “Храм на Озирис” стои зад всичко това. Те са използвали четвъртия от свитъците от Газа, който не са дали на АСН, за да открият втория вход. В момента дори го разкопават!
Отново мълчание. След това се разнесе презрителен смях.
-      Нина, благодаря за това, че потвърди теорията ми - ти наистина си се побъркала! Мислех си, че твърденията ти за откриването на Райската градина са достатъчно възмутител­ни, но това? Защо им е на Храма на Озирис да извършват па­ралелни разкопки, след като вече ни помагат при първите?
-      Защо не попитате тях? - изръмжа Нина. - Но аз разпола­гам със снимка на четвъртия свитък, както и с плана на тунела.
-      И откъде се сдоби с тези снимки? От онези сайтове, които твърдят, че в египетските йероглифи са закодирани летящи чинии?
-      Не, от Мейси Шариф.
-      Мейси Шариф? Стажантката ли имаш предвид?
-      Точно така.
-      Стажантката, издирвана от Египетската полиция за нападение и кражба на антики?
Нина погледна Мейси, която я наблюдаваше напрегнато.
-      Мисля, че е била натопена. Причината за снощните събития е, че те се опитаха да я убият, за да не каже на нико­го какво е открила.
Ротшилд отвърна с леден глас:
-      Нина, наистина нямам време да слушам параноични- те ти конспиративни теории. Не ми се обаждай повече.
-      Поне погледни снимките. Ще ти ги изпратя...
-      Не си прави труда. - Ротшилд прекъсна разговора.
-      По дяволите! - промърмори Нина. Въпреки това из­прати снимките на електронната ѝ поща, след което отново се обади на Лола.
-      Предполагам, че разговорът не е минал добре - каза Лола. - Професор Ротшилд току-що ми каза никога повече да не я свързвам с теб.
-      Да, предположих, че така ще стане. Виж, току-що ѝ из­пратих един имейл с няколко прикачени снимки - най-вероятно ще го изтрие без изобщо да ги погледне, но аз ще ги из­пратя и на теб. Можеш ли да ги разпечаташ и да ги оставиш в нейната поща? Наистина е важно тя поне да ги погледне.
-      Ще видя какво мога да направя. Хей, видя ли какво стана снощи на Таймс Скуеър?
-      Може и да съм чула нещо - отвърна безучастно Нина. - Чао, Лола. - Тя изпрати копие от писмото на Лола, след което се отпусна на стола си. - Боже, чувствам се толкова безсилна. Ако все още работех в АСН, щях за нула време да накарам някой да ги погледне.
-      Сигурно можете да направите още нещо - възрази Мейси. - Ако тези мъже се доберат до зодиака, ще разберат как да стигнат до пирамидата на Озирис и ще я оберат - и никой друг няма да разбере, че те са го направили. Тя ще бъде изгубена завинаги! Това ли искате?
-      Разбира се, че не - сопна ѝ се Нина. - Но няма какво повече да направя по въпроса! Освен ако не отидем в Еги­пет и не ги хванем на местопрестъплението... - Гласът ѝ секна изведнъж.
Еди познаваше това изражение.
-      Не - рече той с предупредителен тон.
-      Бихме могли да отидем в Египет.
-      Не, не можем.
-      Да, можем.
-      Нямаме визи.
-      Визите ни на представители на ООН все още са ва­лидни.
-      Нямаме пари, по дяволите!
-      Имаме кредитни карти!
-      Които са почти изпразнени!
-      Аз имам кредитна карта - обади се Мейси. - Аз ще платя.
Нина изгледа недоверчиво деветнайсетгодишното момиче.
-      Сериозно ли говориш?
-      Разбира се! Имам огромен кредит!
-      Сигурно е много хубаво - промърмори Еди.
Нина продължаваше да се колебае.
-      Не знам колко струва полетът до Египет, но няма да е много евтин. Сами ще се оправим.
Той направи гримаса.
-      Да бе, ако продадем някой друг бъбрек.
-      Няма проблем, мога да си го позволя - каза Мейси. - Е, мама и татко могат, но все тая. Баща ми е пластичен хи­рург, а майка ми е психиатър, богати са. Така или иначе по­криват всичките ми разходи.
-      Чакай малко - каза Нина. - Мейси, ти разказа ли за всичко това на родителите си?
Момичето я погледна смутено.
-      Всъщност, не. Те дори не знаят, че съм се върнала в Щатите.
Нина я погледна ужасена.
-      O, Боже! Как така не си им казала?
-      Опитвам се да ги предпазя! Онзи, белязания, каза, че ще изпрати хора да наблюдават дома ми и да подслушват телефоните, за да ме намерят. Ако мама и татко не знаят, че нещо се е объркало, те няма да се притесняват и няма да ме издадат.
-      Е, сега вече знаят, че нещо не е наред - каза ѝ Нина. - Дори АСН да не са им казали, че си загазила - което е малко вероятно, - аз трябваше да кажа на полицията, че си била с мен снощи. Те са взели телефона на родителите ти от АСН и са им се обадили.
Мейси пребледня.
-      О! Аз... не се сетих за това.
Нина кимна към телефона.
-      Обади им се веднага. Кажи им, че си добре.
Момичето вдигна телефона и набра номера.
-      Мамо, здравей. Мамо? Мамо, успокой се, добре съм. Да, добре съм, наистина! А, от АСН са се обадили, така ли? - Тя направи физиономия. - Не, въобще не стана така, лъ­жат! - Тя изсумтя нетърпеливо. - Мамо! Не, не мога да се прибера, не още. Ще си дойда при първа възможност, но има нещо, което трябва да направя първо, много е важно. После ще ви разказвам. А, и ако смяташ, че някой ви следи, обади се в полицията, става ли?
Реакцията беше толкова истерично-гръмогласна, че до­ри Нина и Еди я чуха.
-      Боже, мамо! Виж какво, наистина съм добре. Пак ще ти се обадя, чуваш ли? Кажи на всички, че ги обичам. Мамо. Мамо! Казах, че ще се обадя. Чао. Чао.
Мейси остави телефона с изнервено и отчаяно израже­ние на лицето.
-      Родители! Господи! Понякога са толкова досадни! - После изведнъж се обърна към Нина и я погледна извини­телно. - Ох, извинявай!
Нина я погледна объркана.
-      За какво?
-      В статията в „Тайм” пишеше, че родителите ти са по­чинали, когато си била на моята възраст, затова не искам да си мислиш, че говоря за всички родители. Сигурна съм, че твоите са били страхотни. Извинявай. - Тя отиде и седна пред лаптопа.
-      Ъ-ъ-ъ... добре - отвърна слисаната Нина.
-      Съобразителна е, а? - прошепна Еди.
-      Да. Двамата ще си паснете идеално.
-  Пфу!
-      Така - каза Мейси, обръщайки се към тях, - полети до Египет. Каква храна предпочитате, вегетарианска или редовна?



6.




ГИЗА


-      Хей, ама тях не ги ли размазаха Трансформърите? - пошегува се Еди.
-      Повече няма да ти позволявам да пускаш вкъщи този филм - промърмори Нина, докато се възхищаваше на трите огромни монумента, които се появиха пред тях. Великата пирамида в Гиза беше единственото оцеляло от Седемте чу­деса на древния свят, останалите бяха съсипани от времето и конфликтите, избухнали преди хилядолетия. Една от при­чините за издръжливостта ѝ беше размерът; макар пирами­дата на Хуфу и съседните ѝ, малко по-ниската на Хефрен и значително по-малката - но въпреки това впечатляваща - на Микерин, отдавна да бяха изгубили белите си варовикови покрития, колосалните им, изградени от пясъчник и гранит сърцевини си оставаха непокътнати след повече от четири хиляди и петстотин години.
Мейси не беше чак толкова впечатлена. Прибрала коса­та си под бейзболна шапка и сложила големи слънчеви очи­ла, тя нетърпеливо заби крак в пясъка.
-      Вече съм виждала пирамидите. Нали всеки ден бях тук. Защо не разговаряхте с доктор Бъркли?
-      Отчасти, защото още не се е появил. - От страх, че може да бъде разпозната, Мейси не беше придружила Нина и Еди до Сфинкса, където те неуспешно се бяха опитали да убедят екипа на АСН да им даде достъп. - Снима се в ня­какво телевизионно предаване в Кайро, разказва за разкоп­ките. Ще се върне чак след няколко часа. И отчасти, защо­то... добре де, не съм бил толкова път до Египет и да не видя пирамидите!
Те тръгнаха по пътя, който минаваше от северната страна на статуята. Еди погледна над стената надолу към разкопките.
-      Това там долу шахтата ли е?
Мейси застана до него.
-      Да. В онази палатка - посочи тя с пръст.
Той си отбеляза на ум местоположението ѝ, както и ох­раната, която се оказа доста по-сериозна, отколкото я беше представила Мейси. Пазеха я двама униформени, които не бяха от туристическата полиция, а най-вероятно от частна охранителна фирма.
Мейси погледна към Сфинкса.
-      Сложили са повече пазачи отпреди.
-      Постарали са се никой да не си пъха носа в разкопки­те им - каза Еди. - Което може да се окаже от полза.
-      Как така?
-      Ако са довели нови пазачи, има голям шанс да не те разпознаят. - Той прокара пръсти по долната страна на ка­менната плоча, която беше поставена върху стената, сякаш да провери теглото ѝ.
-      Откри ли нещо? - попита Нина.
-      Просто си правя планове за по-късно. Какво, ще оти­дем ли да поразгледаме пирамидите?
Великата пирамида се намираше само на около четири­стотин метра от Сфинкса, но всъщност трябваше да изми­нат два пъти по-дълго разстояние, за да стигнат до входа откъм север, защото всяка от страните на пирамидата има­ше дължина над 220 метра. Самият вход, пред който вече се виеше опашка от няколко десетки души, се затваряше с пор­тал, охраняван от туристическата полиция. Достъпът до вътрешността на пирамидата се разрешаваше само два пъти дневно. Макар и уморена от единайсетчасовия полет от Ню Йорк, Нина бе настояла да отидат веднага, за да могат да си купят билети в момента, в който касата заработи.
Щом крилата на портала се разтвориха, Еди блокира дискретно, но твърдо достъпа до входа, позволявайки на Нина и Мейси да влязат първи.
-      По-стръмно е, отколкото изглежда на снимките - от­беляза Нина. Тесният коридор с гладки стени се спускаше към сърцето на пирамидата под наклон от почти трийсет градуса и таванът беше смущаващо нисък.
Еди ги настигна, промушвайки се пред раздразнените туристи на входа.
-      Боже, колко е тясно - оплака се той. - Сигурно фарао­ните са имали малки задници. Накъде води това нещо?
-      Има два маршрута - отвърна Мейси. - Ако продължиш да вървиш напред, ще се озовеш в самата погребална зала, но там е доста скучно, нищо не са оставили. Решили са да използват друга зала, докато не построят пирамидата.
-      Архитектите сигурно са откачили - рече Еди и се ухили. - Направо мога да си го представя: „Какво иска този? Завършили сме го почти до половината! Проклети клиенти!”.
След около осемнайсет метра коридорът се разделяше, единото му разклонение продължаваше надолу, а другото, с още по-нисък таван, започваше да се изкачва нагоре под също толкова стръмен ъгъл. Макар че искаше да разгледа целия комплекс, Нина реши да послуша Мейси и да тръгне по втория коридор. Дори толкова рано сутринта въздухът в тунелите беше горещ и задушаващ. Мускулите на краката ѝ се възмутиха от стръмния под, но тя продължи да се изкач­ва, приведена.
-      Тук има ли разни скрити капани? - попита Еди.
-      Скрити капани ли? - отвърна саркастично Мейси. - Тези неща ги има само в игрите „Тум Рейдър”.
-      Така ли мислиш? - обади се Нина и момичето я по­гледна изненадано. - Няма да е зле някой път да седнеш да прочетеш научното списание „Археология”, вместо разни клюкарски статийки.
-      Ама аз го чета! - възрази Мейси. - Е, поне интересни­те работи.
-      То цялото е интересно - обиди се Нина.
-      Да бе, все едно може да се сравнява намирането на древни монголски клечки за зъби с откриването на Атлан­тида. - Еди, който вървеше зад Мейси, се разсмя, вбесявай­ки Нина още повече.
Но раздразнението ѝ се изпари в мига, в който влезе в нов участък от вътрешността на пирамидата. От коридора, по който се изкачваше, се разклоняваше един хоризонтален проход, и тя се изненада, че изкачването продължаваше. Макар и малко по-широк от предишния тунел, таванът му беше много по-висок, почти девет метра. Великата галерия представляваше дълга сводеста зала, изградена от масивни варовикови блокове.
-      Това вече е нещо - каза Еди и се протегна, щом се измъкна от коридора. - За какво служи?
-      Има теория, че това е част от противовесната система за повдигане на блоковете към върха, но... всъщност никой не знае - призна Нина. Както много други неща в пирами­дите и точното предназначение на Великата галерия си ос­таваше загадка. Тя погледна надолу към хоризонталния про­ход. - Там долу се намира „Залата на царицата”, нали?
-      Да - отвърна Мейси. В коридора влязоха още турис­ти, повечето от които искаха да си починат от изкачването, като тръгнат по равния коридор. - Макар че там никога не е имало царица - нейната пирамида е по-малката отвън. Това е просто поредната скучна недовършена погребална зала.
-      Още една ли? - попита Еди. - Боже, архитектите им сигурно са си хвърлили папирусите на земята и са ги стъпка­ли от яд.
-      Дори и да е празна, едва ли е скучна - възрази Нина и продължи да се изкачва по стълбите, които излизаха от Га­лерията. - Майсторската изработка на всичко това е неверо­ятна дори по днешните стандарти, а те са изработили всич­ко с примитивни инструменти.
-      И много роби.
-      Не - възрази Мейси. - Строителите всъщност са били умели майстори. Плащали са им. Цялата работа с робите е просто лъжа, която е била разпространена от фараоните след Хуфу, или Хеопс, или както там предпочиташ да го наричаш, за да се изкарат по-добри от него. „Да, ние също бихме мог­ли да построим толкова големи пирамиди, ако бяхме използ­вали хиляди роби” или нещо такова. Хуфу не е бил по-лош от който и да е друг фараон.
-      Защо изобщо са решили да строят точно пирамиди? - попита Еди. - Какво ѝ е толкова специалното на тази форма?
-      Никой не знае - отвърна Нина.
-      Май честичко ще чувам този отговор, а?

-      Сигурно е някакъв символ с религиозно значение, но никой не е разбрал точно какво. Но те са вложили много вре­ме и усилия, за да усъвършенстват тази форма, като се за­почне още с най-първите династии. Техните пирамиди са били стъпаловидни като зигуратите
41
, но с подобряването на инженерните им умения те започнали да ги строят с гладки стени. Един фараон, на име... Снофру, мисля? - Нина поглед­на към Мейси, която кимна, доволна, че са потърсили мне­нието ѝ. - Той е построил Червената пирамида в Дашур, ко­ято е първата „истинска” пирамида. Била доста голяма - но пирамидата, построена от сина му, е много по-голяма. И ние се намираме в нея. - Тя разпери ръце, за да обхване огром- ната постройка около тях. - А защо са избрали да строят точ­но пирамиди... както вече казах, никой не знае.

Те се изкачиха до върха и Нина спря, за да си поеме дъх. Леко се подразни от това, че Мейси като че ли въобще не се беше изморила от изкачването. Друг хоризонтален коридор с нисък таван водеше още по-навътре в гробницата и само след няколко метра стигаше до висока стая. Еди надникна вътре и видя дълбоки бразди, които продължаваха навътре.
-      Какво е това?
-      Устройство против крадци - отвърна Мейси.
-      Нали каза, че нямало скрити капани?
-      Това не е точно капан. По-скоро е нещо като врата към подземието. Построили са я, като закачили три огромни камен­ни блока да висят от тавана. Щом Хуфу бил погребан, те ги пус­нали на пода, за да не могат иманярите да стигнат до него.
Влязоха; помещението беше абсолютно празно.
-      А къде са каменните блокове?
-      Иманярите стигнали дотук - изчурулика Мейси. - Раз­били блоковете и влезли право в погребалната зала. Тя се намира ей там. - Тримата хлътнаха в поредния къс зигзаговиден тунел, след което...
...Попаднаха в Царската зала. Погребалната зала на фа­раона Хуфу, запечатана преди четири хиляди и петстотин години.
-      Това ли е? - попита разочаровано Еди. Правоъгълната зала беше с размери дванайсет на шест метра; по-голямата ѝ част бе заета от останките на голям гранитен саркофаг, но освен ковчега без капак, в нея нямаше нищо друго. Дори сте­ните бяха голи, без никакви украшения. - Очаквах нещо по-бляскаво.
-      Все пак колегите на Лара Крофт са минали оттук - от­беляза Мейси снизходително. - Ако е била като гробницата на Тутанкамон, цялата стая би трябвало да е пълна със съкровища! - Очите ѝ проблеснаха при мисълта за това.
-      Нямало е да има само съкровища - напомни ѝ Нина. - Голяма част от тях ще са били предметите, нужни на Хуфу за пътуването му през Подземното царство, за да се изправи на съд пред Озирис - храна и вода, такива неща. Но да, пак е щяло да има достатъчно съкровища.
Еди отстъпи встрани, за да влязат и останалите турис­ти, и се облегна на гранитната стена. Известно време наблю­дава как Нина оглежда саркофага и после каза:
-      Не мисля, че е вътре.
-      Знам. Само че не ми се случва често да виждам таки­ва неща, нали?
-      Можеше да помолиш египтяните, докато беше в АСН - подхвърли Мейси. - Сигурно щяха да ти уредят частна обиколка.
Нина сви горчиво устни.
-      Да, благодаря ти, че ми напомни.
-      И кога доктор Бъркли ще се върне на разкопките? Трябва да отидем там - колкото по-скоро говорим с него, толкова по-бързо ще можеш да огледаш разкопките.
-      Тя е права - рече Еди.
-      Добре - промърмори Нина и неохотно се отдалечи от саркофага. - Но ако отидем там, а него още го няма, ще се ядосам много, че ме накара да си тръгна оттук.

*       * *

И естествено, когато стигнаха до Сфинкса, Бъркли все още не се беше върнал. Очакваха го след трийсетина мину­ти - трийсет минути, които Нина би могла да използва за изследване на Великата пирамида.
Когато най-накрая се появи, бяха минали по-скоро пет­десет, а не трийсет минути, което изобщо не подобри наст­роението на Нина. Но се насили да се държи учтиво, знаей­ки, че ще има нужда от целия си чар, за да го убеди да я до­пусне до разкопките. Бъркли излезе от бяла правителствена лимузина, шофьорът му също се появи.
-      Хей - прошепна Еди.
-      Какво?
-      Този го видях на снимките на Мейси. Същия, който беше заснела отблизо.
-      По дяволите, прав си. - Придружителят на Бъркли беше доктор Хамди. Погледът ѝ се плъзна покрай Храма на Сфинкса към по-запазения храм на Хафра, който лежеше на юг. Мейси, все още с бейзболна шапка и слънчеви очила сред мотаещите се туристи, се беше приближила колкото смееше до разкопките. - Ако Мейси е права, значи той няма да допусне никого до палатката.
-      Малко е късно да се питаме дали е права, не мислиш ли?
-      Може пък веднага да разберем - да видим как ще реа­гира доктор Хамди. - Тя се приближи до Бъркли. Еди я след­ваше по петите. - Хей, Лоугън! Лоугън! Здравей!
Първоначално Бъркли се изненада, след това я поглед­на с предпазлива неувереност, преди да осъзнае кой го вика.
-      Нина? Какво правиш тук?
-      О, на почивка съм - отвърна безгрижно тя. - Реших­ме да минем и да те поздравим, нали довечера е голямото откриване.
-      Утре сутрин, всъщност - предаването на живо започ­ва в четири часа сутринта местно време. - Предпазливостта на Бъркли премина в открита подозрителност. Той не повяр­ва нито за миг, че присъствието им тук е просто съвпадение.
Хамди ги гледаше подозрително.
-      Това ваши приятели ли са, доктор Бъркли?
-      Колеги - отвърна твърдо Бъркли. - Бивши колеги. Нина, Еди, това е представителят на Висшия съвет за египетски ан­тични ценности, доктор Яби Хамди. Доктор Хамди, това са Нина Уайлд и Еди Чейс, бивши служители на АСН.
Нина забеляза, че Бъркли пропусна титлата ѝ при пред­ставянето, но не успя да направи саркастична забележка, за­щото Хамди заговори:
-      Доктор Уайлд! Разбира се! Как не можах да ви позная!
-      Променила съм си прическата.
Той се усмихна.
-      За мен е истинско удоволствие да се запознаем.
-      За мен също. - Тя разтърси ръката на египтянина. - А това е Еди, моят съпруг.
-      Съпруг? - изненада се Бъркли. - Оженили сте се?
-      Не се тревожете, не сме очаквали да ни изпратите по­дарък - рече Еди.
Нина погледна към руините край Сфинкса.
-      Чудех се... дали ще е възможно да разгледаме раз­копките?
-      Съжалявам - отвърна Бъркли през зъби. - Позволено е само за служители.
Нина отново се направи, че не забелязва презрителното му отношение. Вместо това се обърна към Хамди.
-      Колко жалко. Не може ли Висшият съвет да направи изключение, доктор Хамди?
Египтянинът се държеше по-учтиво, но не можеше да ѝ помогне.
-      Боя се, че не, доктор Уайлд. Щом Залата на летописи­те бъде отворена и всичко бъде внимателно каталогизирано, тогава може би да, но засега сме длъжни да спазваме стриктно правилата. - Той кимна с глава към пазачите до вратата. - Наскоро имахме проблеми.
-      И аз така чух.
Бъркли се намръщи.
-      Така ли?
-      Да. Някакво момиче на име... Мейси Шариф ли беше? - Тя внимателно наблюдаваше реакциите им. Бърк­ли изглеждаше раздразнен, че това се разчуло, но Хамди подскочи като ужилен. - Откраднала е нещо от Сфинкса, ако не греша?
-      Да. Освен това ме нападна - каза раздразнено Хамди, разтърквайки носа си.
Лицето на Бъркли потъмня.
-      Откъде научихте за това? - сопна им се той. - От Лола, нали?
-      Всъщност, не - отвърна тя, защитавайки приятелката си. - От самата Мейси.
Онова, което беше ужилило Хамди, накара лицето му да пребледнее.
-      Говорили сте с нея? Къде?
-      В Ню Йорк - отвърна небрежно тя. - Разказа ми мно­го интересна история за това, което става тук. - Погледът ѝ се втвърди, съсредоточен върху Хамди. - А след онова, кое­то се случи, когато се срещнахме, съм твърде склонна да ѝ повярвам.
-      Какво се е случило? - попита Бъркли.
-      Нещата станаха малко като във филм на Майкъл Бей - обади се Еди. - Стрелби, преследвания с коли, експлозии - обичайното.
-      Каквото и да ви е казала, е лъжа - реагира малко прибързано Хамди.
Нина посочи стената край пътя.
-      Има много лесен начин да разберем. Лоугън, ей там има една палатка. Ако надникнеш вътре, мисля, че ще от­криеш нещо много интересно.
-      Като какво, например?
-      Като шахта, която води към втория вход на Залата на летописите. Някой се опитва да те изпревари.
Бъркли се втренчи в нея.
-      Пълни глупости - рече най-накрая той.
-      Моля? - рече обидено Нина.
-      Честно казано, направо си жалка. Морийн ми каза, че си отишла при нея, протестирала си, че отварянето на зала­та ще бъде предавано по телевизията - сякаш ти не си се възползвала от медиите, когато ти е отървало! Корицата на „Тайм”? Участието във „Вечерното шоу”? - Лицето му се изкриви в презрителна усмивка. - И сега, когато някой друг е в центъра на вниманието, ти просто не можеш да го поне­сеш, нали?
-      Няма нищо общо с мен - изръмжа тя. - Става въпрос за спасяването на археологическо съкровище - и може би из­важдането на теб и АСН от неловка ситуация.
Бъркли завъртя очи.
-      О, я стига. Ти си тази, която поставя АСН в неловка ситуация. Предполагам, че след всички онези глупости за Райската градина, които натвори миналата година, неверо­ятните безсмислици, които ти е казала Мейси, за да се оп­равдае, са ти прозвучали много реално.
Нина усещаше, че Еди е готов да удари Бъркли, и про­тегна ръка, за да го възпре, макар самата тя да се изкушава­ше да замахне.
-      Нищо не съм „творила” - наклеветиха ме. Но така или иначе не очаквам да ми повярваш. Не си длъжен да ми вяр­ваш и за това. Просто погледни в палатката. Аз ще те изча­кам тук, така че ако греша, можеш да ме наречеш „идиотка” в лицето! Какво ще кажеш?
-      Това е абсурдно! - изригна Хамди. - Няма никаква шахта, няма никакъв обир.
-      Естествено, че ще кажеш така - обади се Еди. - Нали и ти си замесен.
Египтянинът се опули разярено.
-      Това е... Това е клевета!
-      Има много лесен начин да се докаже, нали? Погледни в палатката!
Хамди хукна към охранителната врата.
-      Доктор Бъркли, отказвам да търпя подобни обиди. Ще се видим на разкопките - и съм силно изкушен да заповя­дам тези двамата да бъдат изхвърлени оттук! - Единият от пазачите вдигна ръка да го спре, очевидно не го познаваше, но другият му каза нещо и той отстъпи назад.
Бъркли поклати глава.
-      Знаеш ли, наистина е тъжно да видя колко ниско си паднала, Нина. Не знам дали да те съжалявам, или да ти се присмея!
-      В единия случай ще те заболи повече - изръмжа Еди.
Бъркли очевидно се почувства неудобно при не чак тол­кова прикритата заплаха.
-      Винаги съм смятал, че си неуравновесена - изсумтя той, тръгвайки след Хамди. - Май съм бил прав.
-      Така ли? Аз пък винаги съм смятала, че си задник, и по­знай! Също се оказах права! - извика Нина след него. Този път и двамата пазачи се изпъчиха пред него и му попречиха да вле­зе в комплекса, докато не им показа картата си. Той хвърли по­следен поглед назад към Нина и тръгна след Хамди.
-      Мисля, че мина добре - каза Еди, подсмихвайки се.
Нина беше вбесена.
-      Дявол да го вземе! Трябваше само да погледне в па­латката и всичко щеше да приключи!
-      Е, не може да каже, че не си го предупредила. Както и Ротшилд. Ако наистина ограбят комплекса, точно те ще из­глеждат като глупаци.
-      Но ако тези момчета имат връзките и ума да организи­рат нещо такова, значи ще успеят да прикрият добре следите си, преди Лоугън да отвори входа. Никой дори няма да заподозре, че вътре е имало нещо друга, което е било ограбено. О, Боже. - Тя погледна изморено към храма на Хафра и видя, че Мейси им ръкомаха нетърпеливо. - Супер, сега пък ни вика.
-      Какво стана? - попита Мейси, когато стигнаха до нея.
-      Ще погледне ли?
-      Познай - отвърна Еди.
-      Ще погледне?
-      Опитай пак.
-      Ох.
-      Освен това той ни мрази - добави Нина.
По изражението на Мейси пролича, че тя въобще не беше предвиждала вероятността от провал.
-      Но... Няма начин! Какво ще правим сега?
-      Какво бихме могли да направим? - попита риторично Нина. - Лоугън няма да ни послуша, Хамди е замесен, а ние не можем да влезем в комплекса, за да намерим сами това нещо.
Мейси порови в джобовете си.
-      Аз все още пазя пропуска си - каза тя и извади карта­та си. - Ако пазачите на входа са нови, няма да ме разпозна­ят, така че ще мога да вляза.
-      И след това какво? Ако хората на Шабан те видят, ще се опитат да те убият. И дори да намериш някакво доказа­телство, когато се опиташ да му го дадеш, Лоугън ще запо­вяда да те арестуват.
-      Но ние трябва да направим нещо! АСН ще отвори За­лата на летописите след по-малко от осемнайсет часа, което означава, че каквото и да правят лошите, те го правят в мо­мента! И това е единственият ни шанс да ги спрем!
-      И на мен не ми се иска да ограбят Залата на летописите - каза Нина, - но освен ако не разполагаме със солидно дока­зателство, което да представим пред египетските власти, не виждам какво друго можем да направим, за да ги спрем!
-      Нима просто ей така ще се откажеш? - попита невяр­ващо Мейси. Тя измъкна страниците от списанието и ги раз­маха пред Нина. - Нима просто ей така си се отказала, кога­то някой ти е казал, че няма да намериш Атлантида? Нима си се предала, когато никой не е вярвал, че гробницата на Херкулес съществува?
Нина раздразнено дръпна листите от ръката ѝ.
-      Речите си от бисквитките с късмети ли ги вземаш? - подигра ѝ се тя. - Просто мисля практично. Не можем да на­правим нищо, освен ако не намерим начин да влезем в ком­плекса, което няма как да направим без пропуски - а дори и да успеем, там има петнайсет археолози и цял телевизионен екип, плюс един Бог знае колко пазачи!
-      Едва ли стоят вътре през цялото време - допусна Еди. - Ще отварят залата рано сутринта, нали? Което означава, че АСН и телевизионните екипи ще трябва първо да поспят малко. - Той надникна над високата стена. - Правят ли все още онова светлинно шоу, каквото имаше в „Шпионина, кой­то ме обичаше”? - Мейси кимна. - Значи всички ще гледат към Сфинкса, а не встрани...
-      Да не ти е хрумнало нещо? - попита Нина.
-      Мисля, че знам как да прникнем вътре. - Той се обър­на към Мейси. - Но има голяма вероятност да те заловят. Склонна ли си да рискуваш?
Нина го погледна предупредително, но Мейси вече ки­маше ентусиазирано.
-      Какво трябва да направя?
-      Като за начало - да минеш през вратата, без да те аре­стуват. - Той се обърна назад и погледна към Кайро. - Но първо трябва да напазаруваме.

* * *

Когато се върнаха, светлинното шоу беше в разгара си.
Еди погледна обления в светлина Сфинкс, след което проследи погледа му към насядалата публика.
-      Ха - рече той, забелязвайки осветената табела на сгра­дата, която се намираше отвъд периметъра. - Сфинксът гле­да право към „Пица Хът”.
-      Ако онзи, който го е построил видеше това, щеше да се побърка - рече Мейси. - Разположението на Сфинкса не е случайно, обърнат е така, че да може да вижда изгрева. А сега денят му започва с пеперони.
-      Не знаеш ли кой го е построил?
-      Мислех си, че е Хафра - обади се Нина.
Мейси поклати глава.
-      Едва ли. Не си ли чувала за Инвентарната стела?
-      Кое? - попита Еди.
- Древен текст, който е открит през 1857 година. Според него Сфинксът вече е бил тук, когато Хафра започнал да строи пирамидата си. Затова и издигнатите пътеки към пирамидата не сочат на изток - трябвало е да заобиколят Сфинкса.
-      Всъщност аз съм чувала за Инвентарната стела - рече Нина с леден тон. - И съм сигурна, че споровете по съдържа­нието ѝ продължават.
-      Но откриването на Залата на летописите го потвържда­ва, не мислиш ли? Никой от фараоните от Третата династия дори не споменава Залата. Може би не са знаели за същест­вуването ѝ. А ако Сфинксът е много по-стар от Хафра, това може би обяснява защо главата му е толкова по-малка в срав­нение с тялото. Един от фараоните наредил главата му да бъде допълнително обработена, за да заприлича на него.
Еди се изкикоти.
-      Мисля - рече той тихо, навеждайки се по-близо към ухото на Нина, - че току-що си го получи.
-      Млъкни.
Те спряха недалеч от вратата и Мейси погледна към два­мата униформени мъже.
-      Не познавам нито един от двамата.
-      Сигурна ли си? - попита Нина.
-      Мускулести, добре изглеждащи момчета? Да, щях да ги запомня.
-      А сигурна ли си, че искаш да го направиш?
-      Готова съм - настоя Мейси. Тя извади пропуска си и се приготви да тръгне към портала - но изведнъж се спря и разкопча още две копчета на ризата си.
Нина повдигна вежда.
-      Какво правиш?
-      Маскиращо средство. Довери ми се. - Мейси нагласи деколтето си за постигането на максимален ефект, което на­кара Еди да се ухили похотливо, а жена му да го шляпне силно, и тръгна към охранявания портал. Извади пропуска си и им го показа, но дори отдалеч Нина и Еди можеха да видят, че двамата пазачи изобщо не се интересуваха от лицето ѝ толкова, колкото от онова, което се разкриваше под него. Вратата се отвори, Мейси се усмихна весело на двамата мъже и се промъкна вътре.
-      По-добре да тръгваме - каза Еди и се отправи към пътя.
Нина се намръщи.
-      Невероятно. Тя направи нещо, което връща жената трийсет години назад... и те се вързаха!
-      Завиждаш, а? - подразни я Еди.
-      Не. А ти спри да я зяпаш. Фалшиви са.
-      Какво? - Той поклати глава. - Сигурна ли си?
-      Еди, тя прилича на дълга дръжка за метла с две зале­пени дини за нея! А баща ѝ е пластичен хирург. Помисли си. Освен това е достатъчно млада, за да ти бъде дъщеря.
-      Благодаря ти, че ме депресира.
-      Мисля, че някой друг беше наред. - И двамата се ус­михнаха.
Стигнаха до онази част от пътя, която се намираше точно над разкопките, и погледнаха надолу. Двамата стражи си бяха там, но имаше още двама мъже, които привлякоха вни­манието им. Никой от тях не им беше познат, ала Нина има­ше ужасяваща представа за онова, което изнесоха от палат­ката в голям сандък.
-      По дяволите! - каза тя. - Опразват терена!
-      Смяташ ли, че диаграмата е в сандъка?
-      Може би. Или поне част от нея. Може да са я нарязали, за да успеят да я изнесат от тунела. Господи, дали не сме закъснели?
След малко мъжете се върнаха с празни ръце и влязоха в палатката.
-      Мисля, че още не са свършили - рече Еди.
-      Добре - може би все още можем да ги спрем. Виждаш ли Мейси някъде?
Еди я забеляза да наднича иззад стената на горната част на храма, където се беше скрила от мъжете със сандъка.
-      Ето я там. - Той посочи с ръка, след което ѝ махна да напусне скривалището си и да се приближи до разкопките.
-      Да се надяваме, че близначките ще се справят също толко­ва добре и с онези двамата долу.
Той бръкна под коженото яке и тениската си и измъкна дългото найлоново въже, което беше купил от един магазин в Кайро и беше намотал около кръста си; ако го беше носил открито, щеше да възбуди любопитството дори на най-заспалия служител на туристическа полиция. Щом го размота до­край, се зае с колана си.
-      Спокойно - рече той на ухилената Нина. - По-късно ще получиш онова, което се крие в панталоните.
-      Време беше!
Той ѝ се усмихна в отговор и измъкна една метална кука, закачена за токата. Беше я сложил там, за да заблуди металните детектори. Докато завързваше въжето за нея, Мейси беше слязла от горната част на храма и се приближа­ваше към мястото, където се правеха разкопките - привли­чайки вниманието на пазачите.
Нина нервно погледна куката, докато Еди я подпъхваше под каменната плоча върху стената.
-      Дали ще те издържи?
-      Да не би да казваш, че задникът ми е дебел? - Той от­ново погледна надолу. Пазачите бяха тръгнали да посрещ­нат Мейси още преди тя да достигне оранжевата мрежа, ог­раждаща периметъра. Огледа се бързо, за да се убеди, че никой не се приближава по тъмния път, след което прехвър­ли въжето над стената - и бързо скочи след него, увисвайки до каменната стена. Куката изскърца.
Докато се спускаше надолу, той погледна през рамо. Пазачите почти бяха стигнали до Мейси. Седем метра до земята, пет, четири...
Тя се спря, принуждавайки двамата мъже да се прибли­жат до нея. Еди се пусна и прелетя останалото разстояние, приземявайки се почти беззвучно върху пясъка, претърколи се и веднага се прикри зад една купчина тухли. Мейси дър­жеше в ръка фотоапарата си и сочеше към Сфинкса. Не мо­жеше да я чуе заради гърмящия през тонколоните глас на водещия светлинното шоу, но предположи, че ги моли да я снимат на фона на паметника.
Те като че ли не проявиха разбиране, единият протегна ръка за пропуска ѝ. Еди тихомълком се приближи до трима­та, докато Мейси разтърси рамене, разкривайки отново впе­чатляващия си бюст. Тези пазачи не се впечатлиха толкова, мъжът нетърпеливо щракна с пръсти.
Тя вече беше забелязала Еди и изигра цяло представле­ние, претърсвайки всичките си джобове, преди да извади пропуска си. Пазачът го грабна от ръката ѝ и го освети с фе­нерчето.
Еди се мушна под найлоновата мрежа. И двамата мъже бяха сложили ръце върху кобурите си.
Ако чуеха стъпките му или го зърнеха с периферното си зрение...
Пазачът погледна Мейси и освети лицето ѝ с фенерче­то. Намръщи се.
Като че ли си я спомняше...
-      По дяволите! - изкрещя Мейси, завъртайки се рязко на запад. - Погледнете! Пирамиди!
Пазачите инстинктивно се обърнаха да видят, а Еди се втурна към тях и удари главите им една в друга с глухо изпукване. Двамата мъже се отпуснаха на земята.
Мейси отскочи стреснато назад.
-      О, Боже! Ти... Уби ли ги?
-      Само ако имат глави като на Хъмпти Дъмпти - отвърна той. - Подай ми ръка.
-      Все едно гледах филм! Как успя да го направиш?
-      Хващаш главите и удряш здраво. Елементарно. - Той подхвана единия от отпуснатите пазачи за раменете. Неохот­но, все още несигурна, че мъжът е жив, Мейси помогна на Еди да го завлече зад купчината пръст.
След това Еди се върна за другаря му. Погледна към сте­ната и видя как Нина колебливо се спуска по въжето. Когато скриха и втория пазач, тя беше съвсем близо до земята.
Когато Еди се появи под въжето, следван от Мейси, Нина го погледна гордо.
-      Виж тук! - похвали се тя и дръпна въжето. - Добра работа за човек, който не е тренирал от месеци...
Над главите им се чу тих звън на метал, пренатоварената кука се счупи и Нина се стовари върху пясъка.
-      О, по дяволите! - простена тя.
Еди ѝ помогна да се изправи.
-      Май не трябваше да се притесняваме за моя дебел зад­ник, а? - Мейси се изкикоти.
-      Млъквай - изръмжа Нина, изтупвайки се от пясъка, докато Еди намотаваше въжето и се оглеждаше къде да го скрие. - И какво, по дяволите, беше това? - Тя шляпна с ръка по гърдите на Мейси. - Скрий ги, за Бога!
Ядосаната Мейси закопча ризата си.
-      Какво? Нали свършиха работа!
-      Пред Еди нямаше да мине.
-      Защо, ‘щото е стар?
-      Не - отвърна обидената Нина, - защото е служил в спец частите и е обучаван да не се връзва на подобни неща.
Мейси беше изненадана.
-      Служил е в армията? Мислех, че е просто някакъв ар­хеолог. Тоест не се е шегувал, когато каза, че ти е бодигард?
-      Не. Така се запознахме - той ми спаси живота. Всъщ­ност, повече от веднъж. Макар че и аз спасих неговия ня­колко пъти, така че сме квит.
-      Супер - рече Мейси, впечатлена повече от всякога от съпруга на Нина. - Ами... той няма ли по-малък брат?
Еди се върна при тях.
-      Не знам колко време ще бъдат в безсъзнание - каза той, - но така или иначе трябва да действаме бързичко.
-      Определено - съгласи се Нина. Тя отиде до палатката и се ослуша за някакви звуци, които да разкрият присъстви­ето на хора вътре. После отметна платнището. Палатката беше празна - но както Мейси им беше разказала, в единия ѝ край имаше дървена кабинка.
-      По дяволите - промърмори Мейси, откривайки един­ствено една празна маса в другия ъгъл. - Тук бяха разгънати плановете, но са си ги прибрали! - Тя се обърна назад. - Единият от мъжете, които носеха сандъка, беше Гамал - шефът на охраната. Може пък почти да са приключили - ами ако сме закъснели?
-      Сега ще разберем. - Нина отвори вратата на кабинката.
Меси беше права: надолу наистина имаше шахта, ко­ято се спускаше под платото. Отнякъде се носеше бръмче­нето на генератор... както и някакъв друг, по-отдалечен звук от електрически уред. Тя се запъти към стълбата, но преди да започне да се спуска по нея, върза косата си на конска опашка.
-      Йе, бейби, тя се върна! - каза Еди и се ухили. Мейси също се усмихна, докосвайки собствената си конска опаш­ка, а Нина започна да слиза по стълбата.



7.



Шахтата беше дълбока около шест метра и се спускаше в полегат тунел с каменни стени. Преди да скочи в него, Нина провери дали отдолу не ги чака някой. Пътят на север беше блокиран от струпан пясък, но южният коридор беше разкопан и разкриваше прохода, който не беше използван от хиляди години. На всеки четири-пет метра по тавана бяха закачени крушки, и така до далечината.
По посока на Сфинкса.
Копието на картата, което им беше показала Мейси, беше вярно. Залата на летописите имаше два входа - онзи от източната страна, който екипът на АСН щеше да отвори скоро, и друг, запазен за владетеля. Само заговорниците от Храма на Озирис знаеха за него... а Бъркли не си беше на­правил труда да провери за други входове. Забързан да свърши всичко преди крайния срок и замаян от предстоящия фурор, той се беше втурнал към биещата на очи цел, без въобще да помисли, че може би има и друга.
Тази грешка щеше да му струва скъпо.
Еди скочи зад нея и подуши въздуха.
-      Мирише така, сякаш къртят камъни.
Нина усети лека миризма на опърлено.
-      На това ли мирише?
-      Да. Веднъж се бях хванал на работа в една каменоделна - използваха електрически резачки, за да изрязват над­гробните плочи. Миришеше по същия начин.
-      Правил си надгробни плочи? Всеки ден научавам по нещо ново за теб.
Той се усмихна.
-      Аз съм пълен със загадки, любов моя.
Мейси скочи от стълбата и се огледа с възхищение.
-      О, Боже! Това е страхотно! - Тя изчетка пясъчното по­критие на най-близката стена и отдолу се разкри по-тъмни­ят камък. - Розов гранит - най-вероятно донесен от Асуан. Това със сигурност е входът за владетеля. Твърде скъп е, за да се използва и за други.
-      Наясно си с нещата - рече Еди.
-      Разбира се! - възкликна тя, след което продължи, леко смутена: - Всъщност само с египетските. С останалото не съм чак толкова запозната... Може ли да тръгваме?
-      След мен - рече твърдо Еди и мина пред нея. - Не се знае какво има нататък.
След като изминаха близо две трети от тунела, те от­криха нещо - бензинов генератор, чиято изпускателна тръба излизаше на повърхността. Тунелът покрай него из­глеждаше силно повреден: таванът беше укрепен с яки дървени греди.
-      Като че ли всеки момент ще се срути - отбеляза Еди, докато се провираше внимателно под тях.
Нина се вгледа отблизо.
-      Може пък вече да е станало - струва ми се, че те са го ремонтирали, за да минат оттук. Сигурно работят от седми­ци... Какво правиш?
Мейси вдигна фотоапарата си.
-  Документирам всичко.
-      Не можеш да използваш светкавица тук, може да я видят.
-      Наясно съм! Правя клипове. - Тя си поигра с бутони­те и засне тавана. Еди и Нина продължиха напред. - Хей, почакайте ме!
Еди стигна до дъното на коридора. Покрити с пясък ко­лони и богато украсени стени бележеха входа към залата. Тук отекващият рев на електрическата резачка се чуваше по-ясно.
Еди надникна в залата. Крушките по тавана бяха заме­нени от ярки прожектори, монтирани върху триножници, които осветяваха западната половина на голяма правоъгълна зала. Не се виждаше жив човек, но шумът проникваше през отвора в западната стена и се виждаха още прожектори. Той влезе вътре и махна на Нина и Мейси да го последват.
Нина едва сдържаше изумлението си.
- Господи - прошепна тя, оглеждайки двете редици по­крити с йероглифи цилиндрични колони по продължение на залата, символите по стените, нишите, които съдържаха за­творени глинени контейнери, в които се пазеха папирусите...
Залата на летописите. Доскоро смятана за мит, но вече твърде реална. И Нина беше една от първите, които след хилядолетия бяха влезли тук.
Но не и първата. Различните съвременни артефакти, ко­ито се забелязваха тук-там, бяха доказателство за това. Върху една количка, оставена до входа, лежеше големият камък, кой­то някога бе запречвал входа, готов да бъде върнат на предиш­ното си място, щом крадците приключеха работата си. Подът беше покрит с прах и безброй отпечатъци от ботуши.
-      О-па - рече Еди, забелязвайки една позната дреха, захвърлена на пейката до входа. - Това съм го виждал.
-      Аз също - каза Нина, щом зърна сакото от змийска кожа. Тя се взря в тъмния източен край на стаята. Още ко­лони на дъното бележеха местонахождението на друг вход: онзи, през който щяха да влязат Бъркли и екипът му.
Междувременно Мейси отиде в другия край на стаята, подминавайки бръмчащия компресор и електрическото таб­ло. От тях към малкия проход за съседното помещение бяха опънати захранващи кабели и маркуч. Понечи да мине, но Еди ѝ направи знак да се връща.
-      Насам - каза той и отиде до тъмния отвор, който се намираше точно срещу входа на владетеля.
Нина го последва. Извън пространството между входа и съседната осветена камера не се забелязваха почти никак­ви следи от стъпки. Крадците се интересуваха само от една определена част от Залата на летописите и не обръщаха ни­какво внимание на останалото.
-      Какво има там?
-      Египетски дрънкулки. - Нина го погледна саркастично. - Но според мен проходът заобикаля и се връща обратно. В далечината се виждат някакви светлини. - Той извади малко фенерче и плъзна лъча наоколо. Макар и по-малка от предишната, стаята също беше пълна с египетски артефак­ти, но беше пострадала, най-вероятно от земетресение; ед­ната колона беше пречупена и по пода се въргаляха големи късове.
Еди влезе вътре. Нина тръгна след него, следвана от Мей­си с фотоапарат в ръка. Малък, слабо осветен правоъгълник на западната стена показваше входа към четвърта стая; дока­то се придвижваха към нея, през изхода до северозападния ъгъл забелязаха гърба на едно от осветителните тела. След като влязоха в новата стая, те се промъкнаха покрай стената към прожекторите, които осветяваха няколко стъпала.
Нина надникна иззад триножника. Широката каменна стълба водеше нагоре - тя осъзна с трепет, че това е вътреш­ността на самия Сфинкс. Стаята в края ѝ беше изсечена пра­во в сърцето на огромната статуя.
През бръмченето на електрическите уреди тя чу гласове.
-      Какво правиш? - попита я Еди, когато тя се опита да мине покрай него.
-      Искам да видя какво има там.
-      Да, а те ще видят теб!
-      Не, няма - прожекторите ще ги заслепят. - Той се намръщи, но отстъпи.
Стаята, в която Мейси едва не влезе малко по-рано, се намираше срещу основата на стълбата и в нея имаше още прожектори. От нея излизаше диря прашни отпечатъци от стъпки, която продължаваше по стъпалата. Нина се наведе да види какво има на върха - и откритието доведе до нов приток на адреналин.
Примесен със страх.
В горното помещение се забелязваха няколко фигури и дори без сакото от змийска кожа тя разпозна мъжа от Ню Йорк, когото, както каза Мейси, наричали Кротала. Освен това видя Хамди да разговаря с някой, който се намираше извън полезрението ѝ. Но всъщност вниманието ѝ беше при­влечено от обекта, който обсъждаха.
Той се намираше на тавана - зодиакалната диаграма, звездната карта с диаметър около двайсет метра, чиито съзвездия бяха изсечени в камъка във формата на древни египетски богове. Нина беше виждала и други подобни - имаше една в Лувъра в Париж - но за разлика от тях тази беше оцветена така, както са искали създателите ѝ.
Само че вече не беше цяла. Бяха я разглобили, насекли. На тавана оставаше последният сегмент с груба триъгълна форма, която започваше от южния край на тавана и леко под­минаваше центъра. Тя ясно виждаше външните очертания на кръга; камъкът беше издълбан и парчетата бяха точно и внимателно изрязани от тавана. Един мъж с предпазни очи­ла, маска на лицето и защитни слушалки режеше с цирку­ляр последното парче.
Друг мъж с маска също работеше по тавана, но с много по-обикновени инструменти - чук и длето. Нина го погледна озадачено, преди да осъзнае какво прави: изсичаше вдлъб­натини в идеално гладката повърхност, останала след цирку­ляра. Единственото, което трябваше да направи, за да премах­не всякакви следи, че зодиакалната диаграма се е намирала тук, беше да направи гладкия кръг неравен и груб, за да не се различава от останалия таван. При всичките останали съкро­вища в Залата на летописите никой нямаше да обърне внима­ние на обезцветяването на някакъв таван. Тя оцени гениал­ността на операцията... макар да бе ужасена от нея.
Мъжът, с когото говореше Хамди, пристъпи в светлина­та. Тя го разпозна от снимката му.
Себак Шабан.
Освен това установи, че Мейси съвсем не бе преувели­чила, описвайки белега на лицето му, който покриваше ця­лата дясна половина от горната устна до месестата част на ухото му. Не можа да не потръпне при мисълта за болката, която сигурно е изпитал.
Но това не му спечели съчувствието ѝ. Той си оставаше крадец, отмъкваше едно от най-големите археологически съкровища в света.
Воят на резачката заглъхна и работникът махна на тре­тия мъж - Гамал, който помагаше при изнасянето на сандъ­ка от палатката. Сега вече тя беше сигурна, че в него са из­насяли части от диаграмата. Картата нямаше как да бъде из­несена цялата през тясната вертикална шахта, затова се на­лагаше да я нарежат на по-малки парчета.
Това, както и внимателната работа по последната част, подсказваха, че крадците възнамеряват по-късно да я сгло­бят. Все пак можеше да бъде реставрирана.
Но за да стане това, заговорниците трябваше да бъдат заловени.
-      Дай ми фотоапарата си - прошепна тя на Мейси. - Как се прави клип?
-      Просто натисни бутона, а когато искаш да го спреш, натисни отново.
-      Добре. - Нина протегна фотоапарата покрай тринож­ника и започна да записва, следейки образа върху малкия LCD екран. Ядоса се, че Шабан и Хамди се бяха обърнали към диаграмата и се виждаха само тиловете им. - Обърнете се, по дяволите - изсъска тя. Ако успееше да заснеме лица­та им, те щяха да влязат в затвора за доста дълго време.
Еди се промъкна до нея, опитвайки се да чуе какво го­ворят. Разговорът се водеше на арабски; успя да разпознае отделни думи, но не достатъчно, за да разбере всичко.
-      Това ли е зодиакалната диаграма?
-      По-скоро онова, което е останало от нея. - Последна­та ѝ част също скоро щеше да изчезне. Гамал премести под нея част от оборудването - подплатена подкрепяща рамка, монтирана върху пневматичен крик. Натисна някакъв бутон и в камерата отекна пронизителното свистене на компреси­ран въздух. Подемното устройство започна бавно да се раз­тяга. Хамди запуши ушите си с ръце и се изгуби от обхвата на фотоапарата.
Шабан остана, съсредоточен върху машината. Рамката продължи да се вдига. Когато се озова точно под диаграма­та, тя забави скоростта си и продължи да се издига санти­метър по сантиметър, докато подплънките не докоснаха древния таван.
Съскането на пневматиката спря - но беше бързо заме­нено от воя на циркуляра. Мъжът с маската продължи да реже камъка. След като рамката вече подкрепяше картата, той можеше спокойно да я изреже от тавана.
Кротала каза нещо на Шабан и двамата мъже се изгуби­ха някъде. Нина изруга. Но поне сега можеше ясно да засне­ме как крадат картата. Може би това щеше да е достатъчно, за да убеди египетските власти...
Някакво движение я принуди да се дръпне назад в тъм­ното. Мускулест бял мъж с ниско остригана посивяла коса тръгна да слиза по стълбите. Носеше нещо, което прилича­ше на моторна резачка, макар да беше много по-грубо от стандартния инструмент на дървосекачите: това беше спе­циализирано оборудване за обработка на камъни. Докато се спускаше, той намотаваше на ръката си захранващия кабел, чийто край се губеше в осветената зала.
-      Като че ли се канят да се омитат - прошепна Еди, щом мъжът се скри от погледите им.
-      Може би и ние трябва да направим същото - отвърна Нина. Тя спря записа и тримата се изтеглиха през трите тъмни стаи - но бяха принудени да спрат при входа на първата.
-      Гръм и мълнии - промърмори Еди. Мъжът проверява­ше криковете, които поддържаха каменната плоча.
-      Можем да притичаме покрай него - предложи Мейси.
-      Да, но ако има пистолет, лесно ще ни улучи в тоя ту­нел. Трябва да се измъкнем, без някой да ни забележи.
Възможностите за това намаляваха с всяка минута. Кро­тала се появи в преддверието, изтупвайки праха от брадата си. Бръмченето на резачката заглъхна, заменено от съсъка на спускащото се пневматично устройство. Не след дълго Гамал и другият мъж внесоха поредния сандък в стаята, след­вани от Шабан и Хамди.
-      Това ли е всичко? - попита Кротала. - Сега какво следва?
-      Сега - отвърна Шабан, - ще разчистим. - Той поглед­на часовника си и посочи източния вход. - Имаме малко по­вече от пет часа, преди АСН да отвори онази врата. Лоренц, колко време ти е нужно, за да запечаташ царския вход?
Сивокосият мъж отмести поглед от криковете.
-      Щом изнесем всичко оттам, ми трябва един час да върна блока на мястото му - отвърна той със силен холанд­ски акцент.
-      Следите по пода са голям проблем - рече Хамди, ог­леждайки нервно стъпките по прашния под.
-      Няма да бъдат. - Шабан посочи няколко въздушни ци­линдъра, оставени край компресора. - Ще използваме сгъс­тен въздух да почистим подовете - когато АСН влязат тук, прахът отдавна ще се е слегнал. - Той кимна с глава на мъжа, който стоеше до Гамал. - Брома, хващай се за работа.
-      Мамка му - прошепна Еди. - Май все пак ще се нало­жи да потичаме. Потегляме веднага, щом се върнат горе да си приберат инструментите.
Те изчакаха в тъмното, докато Брома започна да издух­ва следите от пода. Останалите мъже се отдалечиха от вих­рите прашен въздух.
-      Дали да не рискуваме? - предложи Нина.
-      Онзи все още е до вратата - отвърна Еди, сочейки Ло- ренц, който оглеждаше криковете. - Когато се махне...
Брома изведнъж спря да работи и се втренчи с озадачено изражение в пода до тъмната стая. Еди веднага разбра защо.
Беше видял техните отпечатъци в праха.
-      Назад, назад! - изсъска Еди. Брома проследи новите следи до входа и се изгуби в сенките.
Еди и Нина се скриха зад отломките на пречупената ко­лона. Мейси се сви до един по-малък камък. Брома продъл­жи да осветява с фенерчето си пода. Избра си един комплект следи и тръгна по тях.
Право към скривалището на Мейси.
Тя изплашено се сви още повече - и някакво малко парче се строши под подметката ѝ. Изпукването едва се чу, но бе достатъчно, за да накара Брома да потръпне. Лъчът на фенерчето му се фокусира върху падналата ко­лона. Той остави бутилката със сгъстен въздух на земя­та... и извади нож.
Мейси замръзна. Лъчът на фенерчето осветяваше все по-голяма част от колоната... докато не освети скритата зад нея млада жена.
Ръката с ножа се вдигна във въздуха...
Тряс!
Пет хиляди годишната делва се пръсна на парчета при уда­ра в главата на Брома. Мъжът се свлече на колене пред Мейси, а Еди го изрита в главата, запращайки го по лице върху камен­ната плоча. Брома се отпусна в безсъзнание на пода.
Шабан, който стоеше в преддверието, се обърна рязко по посока на шума.
-      Брома? - извика. Никакъв отговор. Той махна с ръка на Лоренц. - Виж какво става.
Лоренц грабна една кирка и побърза да провери.
Нина скочи.
-      Хайде - рече Еди, хвана Мейси за ръката и двамата последваха Нина към другия вход.
Лоренц влезе в стаята, забеляза падналото фенерче на Брома - и отпуснатото на земята тяло. Огледа се разтрево­жено и видя неясните силуети, които бързо се отдалечаваха.
-  Хей!
-      По дяволите! - простена Нина. Тя влетя в следващата тъмна зала, подмина триножника на прожектора и погледна нагоре към стълбите. В залята с диаграмата нямаше никой, но оттам нямаше и изход. Вместо това тя хукна към следва­щата стая, малко хранилище за летописите с четири подпор­ни колони, осветено от още два прожектора. Малък отвор в източната му стена водеше отново към преддверието.
През него Нина забеляза Гамал, който тичаше към нея с чук в ръка. Тя отстъпи назад и едва не се сблъска с Еди в подножието на стълбите.
-      Пътят е блокиран!
-      Другият също! - извика Мейси, сочейки към Лоренц, който ги преследваше.
-      Нагоре! - изкомандва Еди, като вземаше по три стъпа­ла наведнъж. Мейси и Нина хукнаха след него.
Гамал и Лоренц стигнаха едновременно до стълбите и се втурнаха нагоре, за да заловят попадналата в капан плячка...
Но само след миг побягнаха още по-бързо обратно, за­щото Еди подгони тях, хванал циркуляра с две ръце.
-      Хайде да ви видя, смотаняци! - изкрещя той, докато ги подкарваше към осветената зала. - Кой иска малко?
Гамал очевидно не искаше, защото направо се изстреля към преддверието, но Лоренц се обърна към него и замахна с кирката, опитвайки се да избие циркуляра от ръцете на Еди. Еди отскочи назад - и в следващия миг кирката преле­тя в опасна близост до главата му.
- Уау!
Въртящото се острие създаваше жироскопски ефект и обемистият и тежък циркуляр танцуваше в ръцете му. Еди повлече захранващия му кабел след себе си, повдигна леко инструмента и двамата мъже започнаха да се обикалят заст­рашително. Англичанинът не сваляше очи от противника си. Трябваше да действа бързо.
Лоренц замахна...
Еди отскочи назад, за да избегне металното острие и рязко вдигна циркуляра нагоре. Чу се кратко з-з-зт и остри­ето му безпроблемно преряза дръжката на кирката, запра­щайки горната ѝ половина в другия край на стаята. Той изръмжа раздразнено. Целеше се в ръцете на Лоренц.
Но пък действията му постигнаха желания ефект. Ло­ренц изпусна остатъка от дръжката на земята и бързо се из­тегли в преддверието. Еди се обърна към Мейси и Нина.
-      Мисля, че всичко е под контрол! - успя да надвика той бръмченето на циркуляра. - Пригответе се да бягате, кога­то... о, мамка му!
В другия край на прохода той видя Кротала да прибли­жава до работната маса, да бърка в джоба на сакото си и да вади револвера - но по-непосредствената опасност беше Га­мал, който изникна неочаквано до Лоренц с моторната ре­зачка в ръце!



8.



Еди побърза да отстъпи при вида на приближаващия се Гамал, повлякъл зад себе си кабела на оръжието си. Мотор­ната резачка беше по-малка и по-лека от циркуляра - а ост­рието ѝ беше доста по-дълго.
-      Заобиколете и бягайте оттатък! - извика той на же­ните, но осъзна, че са се разделили. Нина беше до входа към стълбите, но Мейси бе избързала и се намираше по средата на стаята, преди да съзре новата заплаха и да за­стине на място. Сега Еди се намираше между тях - и тъй като Гамал се беше запътил към него, Мейси се оказа на­пълно откъсната.
Гамал замахна с резачката към корема на Еди. Той наве­де тромавото си оръжие, за да се защити и двете остриета се удариха едно в друго. Циркулярът едва не излетя от ръцете на Еди, когато се закачи за зъбците на резачката и въртящият се метал премина в опасна близост до крака му. С приглушено ръмжене той го вдигна, а Гамал отново се хвърли към него.
Искри се разхвърчаха, когато двете остриета отново се блъснаха едно в друго. Силният удар отхвърли Еди назад и той едва не се спъна в маркуча за въздух на подемното уст­ройство. Гамал пристъпи напред.
Лоренц също влезе в помещението. Забеляза свитата в ъгъла Мейси и тръгна към нея със стиснати юмруци.
-      А-а-а, малко помощ? - извика тя.
Нина се опита да стигне до нея, когато забеляза Кротала да се връща в камерата с револвер в ръка. Побърза да отскочи назад и да се прикрие зад стъпалата, а един куршум се заби в най-близкия глинен контейнер и го пръсна на парчета.
Мейси отстъпи към триножника, докато Лоренц про­дължаваше да скъсява разстоянието помежду им. Еди се опита да застане между тях, но ако нападнеше Лоренц, щеше да се открие за Гамал.
Маркучът...
Той замахна с циркуляра - но не към Лоренц, а към пода, - разрязвайки маркуча за въздух. Разнесе се остър, пронизващ звук, когато острието издълба жлеб в камъка, но той не може­ше да се сравни с оглушителното съскане на сгъстения въздух от маркуча, който започна да се мята бясно из помещението.
Маркучът шибна Лоренц през лицето, оставяйки дълбо­ка кървяща рана върху бузата му и напълни очите му с пясък. Мъжът изрева и залитна невиждащо встрани от Мейси, уд­ряйки главата си в колоната. Свлече се на колене и изстена от болка.
Гамал се отдалечи от побеснелия маркуч, блокирайки мерника на Кротала.
-      Изключи компресора! - извика египтянинът.
-      Заобиколи, махай се оттук! - извика Еди на Нина, со­чейки към пътя за бягство през тъмните камери.
-      Никъде не отивам без теб!
-      Ще те настигна, бягай!
Танцуващият маркуч изведнъж се свлече безжизнено на земята. Кротала беше изключил компресора. Нина го видя да тича обратно към прохода с вдигнат пистолет. Тя се обърна и побягна, а в стената над главата ѝ се заби още един куршум.
Гамал отново атакува. Еди вдигна циркуляра, за да се за­щити, и двете остриета за пореден път се удариха със стържещ звук сред дъжд от искри. Мейси изпищя и се скри зад колона­та. Гамал започна да изтиква противника си към ъгъла.
Нещо се отърка в крака ѝ. Тя погледна надолу и видя кабела на резачката. В съзнанието ѝ изникна картината от преддверието - електрическото табло и кабелите, които стърчаха от него.
Включително този на резачката.
И двата кабела бяха оранжеви - но този на резачката като че ли беше малко по-тъмен. Тя хвана по-тъмния кабел и започна да го навива около ръката си.
Кротала се накани да подгони Нина, но вниманието му беше привлечено от борещите се остриета. Той се прицели в англичанина, но застаналият с гръб към него Гамал му прече­ше да се прицели добре в Еди. Американецът спусна ударника в нетърпеливо очакване на следваща възможност да стреля.
Еди се опита да замахне към ръката на Гамал, но уни­форменият мъж лесно отби удара и резачката откъсна част от корпуса на циркуляра. Еди примига от болка, когато ня­колко пластмасови парченца се забиха в лицето му. Тежест­та на инструмента го изморяваше, а зад противника си забе­ляза как Кротала се прицелва в него. Гамал внезапно мушна напред с резачката, принуждавайки го да отстъпи. Еди усе­щаше горещината на лампите върху тила си.
В капан...
Мейси почувства как кабелът се опъва. Тя дръпна с всичка сила. В съседната зала щепселът се изтръгна от кон­такта... И циркулярът на Еди спря.
Кабелът на моторната резачка не беше по-тъмен. Беше просто по-мръсен - и тя беше хванала също толкова мръсната част от електрическия кабел на циркуляра.
-      Какво става, по дяволите! - изрева Еди. Той погледна към Мейси, която стоеше наведена с кабела в ръце и виновно изражение на лицето. – Мейси!
Острието на циркуляра продължаваше да се върти, но постепенно забавяше движението си - а Гамал вече беше съзрял възможността и побърза да замахне с резачката. Еди вдигна инструмента пред себе си като щит...
Резачката мина с лекота през пластмасовия му корпус и разсече водещия мост. Стоманеният диск на циркуляра пре­летя през стаята като смъртоносно фризби. Издрънча в една от колоните, отклони се към прохода и принуди Кротала да се дръпне назад, за да избегне обезглавяването. Дискът пре­летя над него и отскочи при сблъсъка с друга колона в пред­дверието. Шабан се наведе, а Хамди изкрещя ужасено.
Еди хвърли безполезното си оръжие към Гамал. Надя­ваше се, че египтянинът ще направи грешката да се опита да отбие тежкия инструмент с резачката и силата на инер­цията да я забие в лицето му, но шефът на охраната отскочи встрани и отново се изправи срещу съперника си.
Беззащитния си съперник.
Резачката се залюля, принуждавайки Еди да отстъпи назад към триножника на прожектора. Гамал се ухили и за­махна към гърдите му...
Мейси дръпна другия кабел.
Неочакваното дръпване беше достатъчно, за да наруши баланса на Гамал. Острието се плъзна по рамото на Еди, разкъса ръкава на коженото му яке и отвътре потече кръв - но това не попречи на англичанина да сграбчи объркания си враг, да го завърти около себе си и да го тласне...
Право в триножника.
Металното острие се заби в нагретия прожектор - и в електрическия му кабел. Стъклото експлодира и сини елек­трически искри се посипаха върху Гамал, който беше раз­търсен от токовия удар. Мускулите му се парализираха, той не успя дори да извика и се стовари върху триножника. От ноздрите и очните му ябълки се изви дим - вътрешностите му се бяха изпържили.
Еди отскочи назад.
-      Хубава заря - рече той, дърпайки ужасената Мейси след себе си. - Да се махаме оттук!
Нина изтича през тъмните зали. На слабата светлина от падналото фенерче тя забеляза как Брома се надига замаяно от земята. Тя грабна парче от натрошената колона и го уда­ри с всичка сила, запращайки го обратно на земята.
Стигна до късия проход. Шабан стоеше до входа на вла­детеля точно срещу нея, а смъртно бледият Хамди се беше облегнал на най-близката колона. Той я видя и възкликна изненадано:
-  Доктор Уайлд?
-      Доктор Хамди - отвърна тя. - Мисля, че трябва да ми обясните доста неща.
Той се приближи към нея.
-      Ако смятате, че можете...
Тя го удари с юмрук в лицето и продължи към Шабан, оставяйки египтянина да стене с разбит нос. На колоната беше подпрян един железен лост; тя го грабна и го вдигна във въздуха като меч. Шабан не изглеждаше особено при­теснен, белязаната му устна се разтегна в лека усмивка.
-      Не знам на какво се смееш - рече тя и кимна към сандъка. - Това няма да излезе оттук.
Той не отвърна нищо, но бързият му поглед встрани ѝ подсказа, че нещо не е наред. Тя завъртя глава към западния изход и видя, че Кротала се връща.
Той се прицели...
Куршумът откърти голямо парче от колоната с орнамен­ти, зад която Нина потърси прикритие.
-      Убий я - заповяда Шабан.
Еди беше във втората тъмна стая, когато чу изстрела.
-      Скрий се тук - каза той на Мейси и хукна напред. Брома се опитваше да се изправи, така че Еди го изпрати отново на пода, след което видя на пода блещукащия му нож и го грабна.
Нина ритна триножника. Той падна с трясък на пода, прожекторът се пръсна и потопи целия източен край на за­лата в тъмнина. Тя притича зад друга колона, която се нами­раше по-близо до изхода. Кротала се втурна към нея. В за­лата, залитайки, влезе Лоренц с обляно в кръв лице. Сенки­те нямаше да я крият дълго...
В този миг влетя Еди. Досети се за местоположението на Нина от посоката, в която се целеше Кротала.
-      Ей! - извика той. Онзи го видя, завъртя се и стреля. В същия миг Еди се хвърли зад една колона и куршумът се заби в стената на мястото, където беше стоял до преди секунда.
-      Изнесете диаграмата оттук! - заповяда Шабан, махай­ки на Лоренц да се приближи. Хамди хукна към тях.
Кротала се приближаваше. Притиснал гръб към колона­та, Еди вдигна ножа и се приготви. Благодарение на любо­вта си към револверите, сега американецът разполагаше само с два патрона в своя колт питон. Дори със спийдлоудър, пак щяха да му бъдат необходими няколко секунди да презареди, което го правеше беззащитен за контраатака.
Но първо трябваше да изразходва останалите куршуми.
От близкия вход се чу шум. Брома се беше съвзел и се приближаваше с гневно лице. Запъти се към Еди. По дяво­лите! Оставаше му само един изход - а Кротала чакаше...
Нина забеляза напрегнатото лице на Кротала, готов да убива.
-      Еди! - извика тя и запрати с всичка сила железния лост към стрелеца.
И улучи рамото му. Пръстът му трепна върху спусъка и револверът гръмна. Куршумът улучи колоната, Брома отско­чи стреснато назад, а Еди хукна към Нина.
-      Брома! Лоренц! Вземете диаграмата! - извика Шабан ядосано, с нарастващо нетърпение. Брома се поколеба, след което прекоси стаята и хвана сандъка от единия край. Ло­ренц го вдигна от другия. Хамди се обърна и избяга в туне­ла, държейки носа си с ръка. Двамата мъже понесоха сандъ­ка след него.
-      По дяволите! - Нина гледаше с отчаяние как диагра­мата изчезва. Тя се обърна към Еди. - Ти какво, влизаш в престрелка с нож?
-      Останал му е само един изстрел - възрази Еди. - След това ще излезе с юмруци срещу моя нож!
Кротала се приближаваше към тях, но Шабан му викна:
-  Боби! Да тръгваме!
-      А тези двамата?
-      Само диаграмата има значение - тръгвай! Ще срутим тунела и ще ги запечатаме вътре!
Нина и Еди се спогледаха разтревожено.
-      Гръм и мълнии! - произнесоха те в един глас.
Шабан влезе в тунела. Кротала го последва до изхода и зае позиция зад каменния блок, предизвиквайки двамата да се покажат от скривалището си.
-      Подай ми една от онези делви - нареди Еди.
Нина се намръщи при мисълта за унищожаването на поредния артефакт, но му подаде контейнера. Той претегли тежестта му на ръка.
Гласът на Шабан отекна в тунела:
-      Боби, размърдай се! - За миг Кротала отмести поглед по посока на вика...
Еди изскочи и запрати контейнера с всичка сила.
Когато Кротала стреля, той вече се претъркулваше зад съседната колона. Куршумът улучи контейнера във въздуха и той се пръсна на парчета. Някои от тях застигнаха Еди, но той не им обърна внимание. В главата му се въртеше само една мисъл.
Шест изстрела.
Той скочи с надеждата, че е преброил правилно и че ба­рабанът на револвера не е за седем патрона...
Не беше. Американецът се обърна и побягна към тунела.
Еди хукна след него, опитвайки се да избегне висящите крушки.
Осъзна твърде късно, че Кротала носи втори револвер. Той го извади от джоба си, спря, обърна се...
Еди се хвърли върху него. Двамата се стовариха на пода до бръмчащия генератор. Кротала вдигна пистолета, но Еди го изби от ръката му. Стрелецът се опита да го докопа, но Еди заби юмрук в бъбреците му и мъжът се преви от болка.
Но Кротала все още не беше извън строя; той се завъртя рязко и заби лакът в гърдите на Еди. Англичанинът изпъшка, ударът попадна в реброто, което беше счупил няколко месеца по-рано.
Кротала усети слабостта му и го удари отново в същото място. Еди отстъпи към подпорната греда.
Американецът се освободи от захвата му и се опита да се изправи, но Еди го изрита силно в гърба. Кротала залит­на и отново се стовари на земята...
В краката на Шабан.
Еди вдигна поглед. Шабан държеше револвера и го беше насочил към него...
Той стреля, а Еди се претърколи зад генератора. Първи­ят изстрел се заби в пода и рикошира към тунела - но след­ващият улучи генератора. Машината изхълца, механизмът ѝ проскърца. Проблеснаха светлини. Следващият изстрел про­би резервоара и от дупката бликна бензин.
-      Назад! - извика Шабан на помощниците си и устните му се изкривиха в жестока усмивка. Кротала се изправи със садистичен смях. Двамата мъже се изтеглиха в коридора.
-      Мамка му! - прошепна Еди. Имаше избор - да умре от куршум или от изгаряне.
Шабан стреля. Горещият куршум подпали бензиновите изпарения и в коридора блъвна огън.
Еди се наведе и побягна...
Генераторът избухна. Крушките веднага угаснаха, но Еди виждаше всичко твърде добре благодарение на ярката оранжева огнена топка, която изригна зад него и опърли ко­жата и косата му. Той се хвърли на пода. Огнената буря профуча над него, облизвайки тавана.
Ехото от взрива заглъхна, но не този шум го притесня­ваше, а зловещото пропукване на поглъщано от огъня дърво и по-силното хрущене на камък - таванът поддаваше.
Еди побягна към тъмната зала. Зад него таванът се сру­ти с трясък. Той залитна към преддверието, следван от задушлив, гъст облак пясък.
-      Еди! - извика Нина, давейки се от кашлица. - Добре ли си? Еди!
-      Да... Добре съм - избоботи той, притиснал тениската си към устата и носа. Шумът от срутването беше спрял, от тунела се чуваше само съскането на падащия пясък.
-      Какво стана, по дяволите?
-      Генераторът се взриви, отнесе подпорите. Таванът се срути.
-      Значи сме в капан? - Приближаващата се неясна свет­лина се оказа Мейси, която носеше изпуснатото фенерче на Брома. - О, Боже! Ще ни свърши въздухът!
-      Мястото е доста просторно, така че няма да имаме проблем, стига някой да не реши да бяга за здраве - успокои я Еди. - Или пък не изпадне в паника.
-      Не се паникьосвам! Та ние сме заклещени под Сфинк­са, защо да се паникьосвам?
Нина помогна на Еди да се изправи.
-      Добре ли си?
-      Мърдам. Макар че бих изритал здраво онзи задник! Мейси, дай ми фенерчето. - Той го насочи към тунела. Въпре­ки че прахът беше все още доста гъст, ясно се виждаше, че проходът е напълно блокиран. - Ох. Доста копаене ни чака.
-      Няма нужда. Забрави ли? - Нина насочи ръката му с фенерчето към източния край на залата. Лъчът попадна върху орнаментираните колони край втория вход. - Просто трябва да изчакаме момента...
*       * *

Бъркли си пое дълбоко въздух, преди да вземе последния счупен камък и с нарочна показност го премести встрани.
-      Това... е то - обърна се той към камерата, която го след­ваше. Въпреки че тесният тунел позволяваше само на шес­тима души да присъстват на отварянето на Залата на лето­писите, циклопското стъклено око позволяваше на милиони по света да го наблюдават. Всичко, което кажеше през след­ващите няколко минути, щеше да бъде запомнено като ду­мите на Нийл Армстронг при стъпването му на Луната.
Докато подаваше камъка на друг член на екипа, той бег­ло погледна към часовника си - 4:46 сутринта, 9:46 вечерта в Ню Йорк, точно навреме, - преди да вземе железния лост и да се обърне отново към камерата.
-      Последната отломка беше разчистена от входа - обя­ви той колкото се може по-тържествено. - Единственото нещо, което стои между нас и легендарната Зала на летопи­сите под Сфинкса, е тази каменна плоча. Когато я отворим, ние ще сме първите хора, които влизат тук след повече от пет хиляди години. Никой не знае точно какви съкровища се крият вътре... но можем да бъдем сигурни в едно. Какво­то видим от другата страна на тази врата, ще бъде помнено дълго време.
Зад оператора се показа Метц, който с жестове го нака­ра да побърза. Потискайки раздразнението си, Бъркли подпъхна лоста в пролуката от едната страна на каменната пло­ча и отново се обърна към камерата.
-      Започваме.
Той натисна лоста. В продължение на няколко секунди единственото, което се чуваше, беше скърцането на метал в камък, после плочата бавно се отмести с приглушен тътен. Бъркли едва сдържаше въодушевлението си, докато вратата бавно се отваряше. Най-накрая! Най-накрая Залата на лето­писите се разкриваше... и светът гледаше него. Не някой друг от останалите археолози, които отчаяно се опитваха да по­лучат работата в АСН, и със сигурност не Нина Уайлд...
Каменната плоча леко се отмести, разкривайки тъмна цепнатина. Навън изригна облак прах. Пулсът му се ускори. Той натисна още по-силно. Плочата се освободи и падна. Той я избута настрани и надникна през отвора. Операторът се придвижи напред, за да може лампата на камерата да ос­вети вътрешността...
Лъчът ѝ попадна върху мръсното, покрито с прах лице на Нина Уайлд.
— Здрасти, Лоугън - каза тя и сърцето на Бъркли спря. - Добре дошъл в Залата на летописите. Защо се забави толкова?



9.



-      Тези хора са просто вандали и крадци! Те трябва да бъдат хвърлени в затвора за двайсет години!
Гласът на Хамди беше изпълнен с гняв, но в него се до­лавяше и страх. Което съвсем не бе изненадващо. Ако еги­петските власти получат доказателство за участието му в кражбата на зодиакалната диаграма, той ще лежи двай­сет години в затвора, помисли си Нина.
За съжаление, тя не разполагаше с доказателство - поне не такова, което да издържи в съда. След като тримата с Еди и Мейси излязоха изпод Сфинкса и бяха арестувани - един­ственото, което властите можеха да направят, когато нямаха представа какво става, но трябваше да изглежда така, сякаш все пак вършат нещо - те бяха отведени в Министерството на културата, за да обяснят какво става. Хамди и Бъркли вед­нага приеха ролята на импровизирани и строги обвинители.
Все пак разполагаха с достатъчно доказателства за едно - че някой е изпреварил АСН в Залата на летописите. Записът от фотоапарата на Мейси беше свален в компютър и се про­жектираше на голям телевизор в кабинета на министъра. Об­разът беше оставен на пауза и разкриваше последната част от зодиакалната диаграма на тавана и стоящите под нея Шабан и Хамди. За жалост отблясъците от прожекторите в залата с диаграмата пречеха да се видят ясно чертите на лицата им.
-      Не ние сме крадците - заяви Нина. - Двамата с Еди при­стигнахме в страната едва вчера сутринта. Но прокопаването на тунелите сигурно е продължавало седмици наред. И тъй като е било извършвано точно под Сфинкса, със сигурност крадците са действали в тайно споразумение с някой от Гиза. - Тя погледна Хамди. - Не сте ли съгласни с мен?
Министърът, възрастен човек с издължена физиономия, на име Малакани Сидиг, огледа снимката.
-      Мъртвият мъж, този Гамал, беше началник охрана на разкопките. Според мен е правилно да се предположи, че той е работил за крадците.
-      Голяма грешка беше да наемаме частна охранителна фирма - рече замислено доктор Исмаил Асад, генерален се­кретар на Висшия съвет за египетски антични ценности. - Трябваше да изпратим армията - може би дори специалния отряд за защита на античните ценности.
Еди набързо си състави абревиатурата.
-      СОЗАЦ? Яко име.
-      Много по-вероятно е Гамал да е последвал доктор Уайлд и бандата ѝ и да е бил убит, когато се е опитал да ги арестува - рече Хамди. Дори Бъркли не повярва на предпо­ложението му.
Асад прегледа още няколко снимки на оборудването, което крадците бяха принудени да изоставят.
-      Това е мащабна операция, която не би могла да бъде извършена от един мъж, една жена и едно момиче.
-      Не съм момиче - възрази Мейси.
Нина я плесна по ръката и изшътка, след което каза:
-      Участвали са поне десет души - шестимата мъже от клипа, плюс пазачите на разкопките и онези на входа към комплекса. Възможно е да са повече. Ако смятате да разслед­вате всички в Гиза, които евентуално са замесени, предла­гам да започнете от върха. - Тя впери поглед в Хамди.
-      Това е възмутително! - разпени се Хамди. - Опитват се да ме забъркат в това престъпление само за да отклонят вниманието от себе си.
-      Изглеждаш ми доста окапал, приятел - обади се Еди.
-      Като че ли някой ви е разбил носа - отбеляза Нина. - Питам се какво ли е станало? - Тя огледа кокалчетата на ръцете си. - Странно, имам странен оток на ръката, който има формата на нос...
-      Министър - изръмжа Бъркли, - според мен доктор Уайлд и съпругът ѝ трябва да бъдат обвинени най-малко за влизане без разрешение и повреждане на археологични на­ходки. - Той погледна Нина. - Не можа да ме оставиш да се насладя на победата, нали? Трябваше да съсипеш всичко, за да бъдеш отново в центъра на вниманието и да обереш всич­ки лаври.
-      О, защо не вземеш да пораснеш, Лоугън - сопна му се Нина.
Асад се облегна назад.
-      Доктор Бъркли, има много по-важни престъпления, които трябва да се разследват първо. - Той посочи към сним­ката на зодиакалната диаграма. - Откраднато е безценно на- ционално съкровище - и то под носа ви! Хората ще искат да разберат как така не сте заподозрели за наличието на втори тунел, който се копае под вас.
-      Възможно е да се усъмнят, че сте знаели за това - оба­ди се Сидиг с прикрита заплаха в гласа.
Бъркли изглеждаше шокиран.
-      Но... разбира се, че не съм! Защо да съсипвам собст­вената си кариера и да рискувам да попадна в затвора?
-      Хората са готови да рискуват много за съответната сума пари - рече Нина. Беше сигурна, че той не е замесен, но си позволи малкото удоволствие да го наблюдава как се гърчи.
Сидиг изглежда се почувства неудобно при споменава­нето на думата пари.
-      Доктор Уайлд, вие смятате, че “Храмът на Озирис” е замесен?
-      Точно така. - Тя се приближи до телевизора. - Мъжът вляво е Себак Шабан.
-      Би могъл да е всеки друг - отсече Хамди.
-      А кой ли е този приятел вдясно, а, доктор Хамди?
-      Доктор Хамди е прав - рече Асад. - Нито веднъж в клипа не се виждат лицата им. А бръмченето на резачката заглушава гласовете и не можем да ги идентифицираме.
-      Това е Шабан - настоя Нина. - И “Храмът на Озирис” стои зад всичко това.
-      Макар че не вярвам, нито одобрявам тази религия - заяви Сидиг, - “Храмът на Озирис” е щедър дарител. Халид Озир не само подпомага археологическите проекти, но и дарява големи суми за подпомагане на здравеопазването и селското стопанство. Той е много популярен. - Последва леко намръщване. - Независимо че избра да живее в данъч­ния рай Швейцария, а не в собствената си страна.
Хамди театрално сви рамене.
-      Сега пък обвинява Халид Озир, че е крадец. Кой е следващият, президентът?
Асад се измъчваше от други въпроси.
-      Защо им е да вземат само диаграмата? Останалите предмети в Залата биха стрували стотици милиони долари на черния пазар.
-      Зодиакалната диаграма не им трябва заради парите - рече Нина. Тя отиде до лаптопа си и отвори снимката на четвъртия папирус, която ѝ беше дала Мейси. - В този свитък - който “Храмът на Озирис” е скрил от АСН - се казва, че диаграмата е ключът към откриването на пирамидата на Ози­рис. Това е истинската им цел - съкровищата в пирамидата.
Хамди се изсмя саркастично.
-      Пирамидата на Озирис? Министър Исмаил, защо въ­обще слушате тази жена? Това е само един мит, фантазия, не по-реална от Райската градина. - Той се ухили злобно на Нина. - Който вярва, че тя съществува, очевидно е умопобъркан.
-      Да, и аз си помислих, че мъжът, който ти плаща под­купите, изглежда малко луд - върна му веднага Нина.
Хамди се изправи в цял ръст.
-  Измислени, безпочвени, клеветнически обвинения! Пред безупречни свидетели. Доктор Уайлд, ще се видим в съда.
-      О, я сядай, Яби! - изръмжа Асад. Хамди го погледна обидено, но се подчини на шефа си. - Доктор Уайлд, ще ви посъветвам да се въздържате от нови обвинения без доказа­телства. Ще разследваме това престъпление и виновните ще бъдат наказани, бъдете сигурна. Но няма да си правим как­вито и да било изводи без доказателства.
-      Но докато ги намерите, те ще опоскат всичко в пира­мидата на Озирис, което не е заковано за пода, а после ще се върнат и за пироните - обади се Еди.
Сидиг постави твърдо ръцете си на бюрото.
-      Всички, които са участвали в този обир, ще бъдат на­мерени и изправени пред съда. - Той огледа твърдо всички пред себе си, завършвайки с Нина. Но тя със задоволство забеляза, че погледът му се задържа малко повече върху Хамди. - Всички. А сега си вървете. Доктор Асад, чака ни много работа.
Хамди махна ядосано с ръка към Нина, Еди и Мейси.
-      Няма ли поне да ги задържите?
-      Ако трябва да арестувам всички, които може би имат връзка с обира - отсече министърът, - ще трябва да задържа доста хора. Включително вас! А и както доктор Уайлд посо­чи, тя е в Египет едва от вчера, а прокопаването на тунела би отнело седмици. Сега всички напуснете!
Той посочи презрително вратата. Всички тръгнаха към нея, освен Мейси, която се приближи до бюрото, скръстила смирено ръце на гърдите си.
-      Извинете ме, министър.
Сидиг я погледна, но суровото изражение на лицето му се изпари в мига, щом зърна ококорените ѝ, изпълнени с на­дежда очи.
-      Какво мога да направя за вас, млада лейди?
Тя погледна към лаптопа, предметите, донесени от За­лата на летописите и накрая към фотоапарата си.
-      Питам се дали мога да си взема фотоапарата?
-      Боя се, че той е улика - отвърна министърът. - Съжалявам.
-      О... - Тя леко нацупи устни. - Там са снимките, които направих за баба ми и дядо ми. Те са египтяни и искаха да видят как изглежда страната днес...
-      Съжалявам - повтори Сидиг, - но не мога да ви го върна, докато не приключи разследването. - Той се замисли за миг. - Но пък бихме могли да направим копие на мемори картата. За вашите близки.
Мейси се усмихна с благодарност.
-      О, това е страхотно! Благодаря ви, господин Сидиг, много ви благодаря!
-      Ще наредя някой да ви направи копие, госпожице Шариф. А сега бихте ли ни извинили?
-      Благодаря ви - повтори Мейси и отстъпи назад с грей­нало лице. - Вие сте страхотен. - Реакцията на Сидиг под­сказваше, че обикновено не получава подобни комплимен­ти, но все пак го прие благосклонно.

*       * *

-      Какво беше това? - изсъска Нина, когато Мейси из­лезе при тях в коридора.
Мейси се усмихна самодоволно.
-      Все още имаме диагра-а-амата - пропя тя. - Е, поне на клип.
-      Вярно - осъзна Нина. Директното копиране на мемо­ри картата щеше да прехвърли цялото ѝ съдържание - вклю­чително клипа, на който беше записана последната част от зодиакалната диаграма. - Но как се досети, че ще се върже?
-      Не видяхте ли снимките на деца на бюрото му? Твърде е стар, за да им е баща. Затова реших, че е дядо - и изиграх картата „любимата внучка прави нещо хубаво за баба и дядо”. Макар че не мина съвсем, защото много исках да си прибера фотоапарата! Но все е нещо!
-      Не знам обаче колко ще ни помогне - усъмни се Нина. - Диаграмата сигурно вече е изнесена от страната. А ние сме видели само част от нея, докато те я притежават цялата. Ако диаграмата наистина показва пътя до пирамидата на Озирис, те са единствените, които ще могат да я използват.
-      Хей, хей - смъмри я Еди. - Пак ли започваш с тоя пе­симизъм? Погледни от другата страна на нещата - ти наме­ри Залата на летописите и току-що успяхме да излезем от онази стая, без да ни арестуват. Освен това посети пирами­дите. Все едно си на почивка!
Тя слабо се усмихна.
-      Може би. Но не знам какво бихме могли да направим, дори и да притежаваме клипа с диаграмата.
-      Те разговаряха - може пък да са споменали къде се ка­нят да я отнесат - предположи Мейси.
-      Разговаряха на арабски - напомни ѝ Нина. - А и без това не може да се чуе нищо от резачката.
Еди я погледна замислено.
-      Познавам един човек, който може да ни помогне.

*       * *

-      Нина! - възкликна Карима Фаран и я прегърна. - Тол­кова се радвам да те видя отново! Макар че наскоро те ви­дях по телевизията.
Нина прегърна йорданката.
-      Да, нещата не се развиха точно по план. Напоследък си имах проблеми с медиите.
Карима беше една от жените, които Нина на шега нари­чаше „международните приятелки” на Еди, негови контак­ти от годините му на наемен войник. Всички те му бяха ужасно верни и всички бяха ужасно красиви. В миналото това често пораждаше ревниви изблици у нея, но тя му вяр­ваше достатъчно, за да приеме, че тези приятелки са про­сто приятелки - независимо от дразнещите му намеци.
Премълчаването му за Ейми в Ню Йорк беше отнело голяма част от забавлението, но макар Карима да беше за­шеметяващо красива дори по стандартите на „международ­ните приятелки”, Нина видя, че няма никаква причина да подозира Еди в непристойно поведение - йорданката беше пристигнала от Аман, придружавана от мъж.
-      Това е прияте... годеникът ми Ради Башир. Викайте му Рад. - Карима избута напред високия, изключително привле­кателен арабин с дълга, буйна, блестяща черна коса. Еди и Нина се ръкуваха с него. - Най-накрая успях да го убедя да се съгласи да се обвърже - като му дадох за пример вас двамата.
-      Направо ме съсипа - оплака се мъжът с лек оксфордс­ки акцент. - Нина и Еди това, Нина и Еди онова. Макар че тъкмо пътуването ви до Сирия ме накара да ѝ предложа - това беше единственият начин да я държа встрани от непри­ятностите!
Еди се засмя.
-      Повярвай ми, друже - няма да се получи.
-      Но като гледам, пак сте ни изпреварили - каза Карима, забелязвайки брачната халка на Еди, и му се усмихна дяволи­то. - И по някаква незнайна причина аз съм пропуснала цере­монията. Да не би поканата да се е изгубила по пощата?
-      Всичко стана... много набързо - призна Нина.
-      Без покани - кимна Еди.
-      Значи просто ти е пристанала? - каза Карима. - Колко романтично.
Нина изсумтя.
-      Да, няма нищо по-романтично от пътуване с такси до мировия съдия в Гринуич, Кънектикът. Но въпреки това ви поздравявам за годежа.
-      А на вас поздравления за сватбата - макар и малко позакъснели. - Карима погледна Мейси. - Но доколкото раз­бирам, тук не става въпрос само за това, че се появихте от хилядолетната камера под Сфинкса? - Тя сбърчи вежди. - Странно. Ако ставаше въпрос за някой друг, щеше да про­звучи невероятно. Но при вас си е просто нормално.
Нина набързо ги запозна.
-      Мейси е причината да дойдем тук - каза тя на Карима и Рад. - Тя откри, че се опитват да ограбят Залата на лето­писите. - Нина извади един диск; Сидиг беше удържал ду­мата си и беше направил копие на съдържанието на мемори картата. - Тук е заснет самият обир.
Очите на Рад светнаха, но Карима му каза нещо на араб­ски, което бързо угаси ентусиазма му.
-      Той работи за една телевизионна мрежа - обясни йор­данката, хвърляйки едновременно закачлив и предупредите­лен пошед към годеника си. - Току-що му казах, че не може да го направи водеща новина.
-      Страхотно. Как можеш да ни помогнеш, Рад?
Той бръкна в сака си и извади поочукан лаптоп „Епъл”. Отвори го и разкри клавиатура, обсипана с лепенки в раз­лични цветове: шорткъти за работа с професионален софту­ер за видеообработка.
-      Въпросът е какво не бих могъл да направя - ухили се той.
Рад се настани в един уединен ъгъл в бара на хотела, а останалите се надвесиха над него, докато работеше.
-      Знам, че одеколонът ми е неустоим - каза той, - но може ли малко повече пространство?
-      Извинявай - рече Нина и леко се отдръпна назад, изпълнена с нетърпение да разбере какви тайни се крият в записа. Засега опитите на Рад да изчисти образа имаха не­значителен успех; видео-режимът на фотоапарата на Мейси беше създаден за малки клипове, които можеха да се качват в интернет, а не за заснемането на кадри с висока резолю­ция. Шабан и Хамди се виждаха само в гръб или със зама­зани от светлините лица - или, както отбеляза Еди, истин­ският живот не е като епизод от „От местопрестъплението: Маями”. Независимо от качествения софтуер и уменията на човека, който работеше с него, дигиталната информация не може да бъде извлечена, когато липсва въобще.
Обаче Рад извади по-голям късмет с аудиото. Надянал слушалките си, той не спираше да пуска записа от начало, прилагайки различни филтри.
-      Резачката произвежда сравнително постоянен шум - обясни той и посочи диаграмата на звука, показана на един от прозорците. - Няма да успея съвсем да го премахна, но мога да го намаля достатъчно, за да се чуе диалогът.
Карима се наведе към него.
-      Дай да чуя.
Рад свали едната слушалка и ѝ я подаде.
После пусна филтрираното аудио и Карима преведе реп­ликите, които двамата мъже си бяха разменили.
-      Мъжът вдясно, Хамди, се тревожи колко време ще е необходимо, за да се почисти Залата на летописите. Подо­зренията могат да паднат върху него... Просто се оплаква. - Записът продължи още няколко минути без коментар.
-      А сега какво казва? - попита Еди.
-      Продължава да се оплаква! - Кратка пауза, после: - О, сега говорят за пирамидата на Озирис. Другият мъж, Шабан - той казва, че със сигурност ще ги отведе до нея. Те... не мога да чуя ясно - рече тя, а диаграмата отрази засилването на звука от машината. - Рад, върни назад. Става дума за... планети и съзвездия, но е трудно да се разбере какво точно. Той иска да ги сравни с нещо.
Рад отново върна. Карима се намръщи раздразнено.
-      Шумът е твърде силен, но мисля, че иска да сравни диаграмата със съзвездието... Дендера?
-      Няма съзвездие, което да се казва Дендера - рече Еди.
-      Поне аз не съм чувал да има.
-      Дендера не е съзвездие - обади се Мейси. - Това е мя­сто - било е провинциалната столица на Горен Египет. Там се намира храмът на Хатор. - Тя изведнъж се изправи и очи­те ѝ проблеснаха, но Нина беше една стъпка пред нея.
-      Не става дума за мястото Дендера - а за зодиака на Дендера!
-      Какво представлява зодиакът на Дендера? - попита Еди.
Мейси отговори преди Нина.
-      Това е звездна карта върху тавана на Храма на Хатор.
-      Всъщност някога не се е намирала на тавана - добави Нина. - Сега там има дубликат; оригиналът е бил отнесен - всъщност откраднат - от Наполеон през 1790 година.
Рад натисна паузата.
-      Значи отиват в Дендера? Все още можете да ги на­стигнете.
Нина поклати глава.
-      Не. Дубликатът е приблизително копие, не точно. Те ще искат да сравнят зодиака на Сфинкса с оригинала.
-      Къде се намира той?
Нина се усмихна.
-      Искаш ли да разгледаш един музей?



10.




ПАРИЖ


-      Доста време мина, откак за последно бяхме тук - каза Еди, докато заедно с Мейси и Нина прекосяваха вътреш­ния двор на Лувъра. - Трябва да са... колко? Три години и половина?
-      Боже, как лети времето! - въздъхна Нина.
Те минаха покрай високата двайсет метра пирамида от алуминий и стъкло, която се издигаше в средата на двора и продължиха към богато украсеното крило „Съли”. Наоколо имаше много повече охрана от предишното им посещение; поредицата музейни кражби през последните месеци беше принудила Лувъра да вземе предохранителни мерки, за да възпре крадците да опитват каквото и да било в Париж.
-  Добре, значи ни трябва стая 12а в Египетската секция - каза Еди, докато разглеждаше туристическия справочник.
-      И естествено, тя се намира на другия край! Да видим сега... оттук надясно, после наляво и след това направо през...
-      Еди, ние няма просто да влезем в Лувъра, да поглед­нем нещо и после да излезем - настоя Нина.
-      Да, но нали вече си виждала Мона Лиза, така че няма да изпуснеш кой знае какво. - Той намигна на Мейси, за да ѝ покаже, че просто се опитва да ядоса жена си, и то успеш­но. - Както и да е, Шабан и приятелите му сигурно вече са на половината път до пирамидата на Озирис. Нямаме време да си играем на изкуствоведи.
-      Еснаф - изсумтя Нина, но трябваше да признае, че е прав. Съкровищата в големия музей щяха да си бъдат тук и следващия път, когато решеше да посети Париж, а онези в пирамидата на Озирис щяха да изчезнат навеки, ако Храмът на Озирис пръв се добереше до тях.
Но въпреки това тя успя да разгледа някои от експона­тите, покрай които минаваха. В коридорите бяха изложени великолепни египетски антики, като се започне от обикно­вени папируси и се стигне до статуи в цял ръст и изваяни храмови колони. Дори успя леко да си отмъсти на Еди, като се спираше да разглежда отделните предмети, принуждавай­ки го всеки път да се връща да я търси.
Но накрая любопитството я привлече като магнит към зодиака на Дендера. Стая 12а представляваше малко пред­дверие към един от главните коридори. В единия му край се намираше релефът от храма на Амон в Карнак, но всъщност вниманието ѝ беше привлечено от нещо в другия край - или по-точно над него.
-      Това е по-красиво от която и да е декорация в „Хоум депо” - рече Еди.
Нина отметна глава назад, за да го разгледа по-добре. На три метра над главите им се намираше зодиакът на Денде­ра, плоча от бледокафяв камък, скрита зад стъклен похлу­пак и добре осветена, за да се виждат гравюрите. Той беше по-голям от зодиака в Залата на летописите, но стилизира­ните фигури на съзвездията бяха подредени по същия начин около центъра.
-      Така, виждам Лъв и Скорпион - каза Еди и посочи фи­гурите на лъва и скорпиона, - но останалите не ги разпозна­вам. Дори не мога да намеря Голямата мечка.
-      Ето я. - Мейси посочи една фигура леко встрани от центъра.
-      Какво, това агнешко краче ли?
-      Така е изглеждала на древните египтяни - отвърна Нина. - Но почти всички големи съзвездия - Везни, Телец, Овен - са тук, само че с леко променени форми. Модерният западен зодиак е взет почти изцяло от египетския, с малки промени в наименованията. - Тя посочи към една от фигу­рите. - Вземи Орион, например. За египтяните той е бил нещо друго, важна фигура в митологията им. Да видим дали ще познаеш кой.
Еди стреля напосоки.
-      Озирис?
-      Бам! Десет точки.
Мейси извади цветната разпечатка на онази част от зоди­ака, която бяха заснели в клипа. Рад беше изчистил картина­та максимално и ги беше снабдил с две копия - едното пред­ставляваше директно фотоувеличение на кадъра, а в другото си беше поиграл с фотошопа така, че да има вид на гледано право отдолу. Лошото качество на оригиналния образ означа­ваше, че и в двете копия липсват детайли, но оцветените фи­гури на зодиака на Сфинкса се разпознаваха по-лесно.
Тя сравни разпечатката със зодиака над главата ѝ.
-      Приличат си много, но има и някои разлики. Този чер­вен кръг тук го няма при Дендера.
-      Щом е червен, значи сигурно представлява Марс - предположи Нина. - Не знам доколко могат да се променят местоположенията на съзвездията за няколко хиляди годи­ни, но само за няколко седмици планетите променят места­та си. По този начин може да се определи кога е направен даден зодиак - ако Марс е във Водолей, Венера в Козирог и така нататък, с помощта на компютъра може да се открие всеки период, в който планетите са се намирали в такава конфигурация.
Еди погледна към разпечатката, след което вдигна глава към тавана и на лицето му се изписа замислено изражение. Нина понечи да го попита какво е забелязал, но Мейси из­веднъж щракна с пръсти.
-      Охо! Това е различно.
Тя посочи една от фигурите в разпечатката, малко по-светло разклонение на Млечния път на тъмен фон.
-      Този приятел - мисля, че пак е Озирис. Цветът е същи­ят като в другото му съзвездие - зелен.
-      Озирис е бил зелен? - попита Еди. - Да не е бил Вул­кан или нещо такова?
-      За египтяните зеленото олицетворявало новия живот - обясни Мейси. - Но този тук - тя посочи отново фигурата, - него го няма в големия зодиак.
Нина се вгледа по-внимателно.
-      Какво е това там до него? - До втория, по-малък Ози­рис се забелязваше малка жьлто-оранжева фигура.
-      Друга планета?
-      Не знам... - Дори при ниската резолюция се виждаше, че символът на Марс е кръгъл, а този беше ъгловат.
Три ъгъла. Триъгълник.
Пирамида.
-      Не може да бъде! - ахна Мейси, стигайки до същия из­вод като Нина. - Не може, по... - Тя погледна смутено Нина.
-      Всичко е наред - каза Еди и се ухили. - Можеш да ругаеш.
-      ...дяволите! - завърши Мейси. - Това е пирамидата на Озирис!
-      Вероятно. - Нина погледна към тавана за потвържде­ние. Макар боята на зодиака на Дендера отдавна да беше избледняла, резбите си оставаха напълно ясни... и на реле­фа над главите им нямаше следа нито от допълнителната фигура на Озирис, нито от малкия триъгълник. - Когато по­зицията на звездите в небето съвпадне напълно със зодиака на Сфинкса, тогава се намираме до пирамидата на Озирис! - Тя забеляза, че Еди поклаща глава. - Какво?
-      Не става така - рече той. - Да, звездите могат да се използват за навигация. Но не може просто да погледнеш на­горе, да сравниш онова, което виждаш със звездната карта и да разбереш веднага дали си на правилното място - не и без секстант и алманах, в който са описани позициите на всич­ки звезди в съответния ден на годината.
Въодушевлението на Нина се изпари за миг.
-  О!
-      Има и още нещо. Те смятат, че диаграмата, която отмъкнаха от Сфинкса, е карта, нали?
-      Да... - отвърна несигурно Нина.
-      Но както вече казах, това не може да е просто звездна карта, което означава, че е някакъв друг вид карта. - Той по­гледна към тавана. - Проблемът е, че не можеш да си я сгънеш в джоба и да тръгнеш с нея, нали? Което означава, че тръгнеш ли да търсиш пирамидата, трябва да си направиш копие. Само че когато го правиш... - Устата му изви в крива усмивка. - Сега ще откачиш. Имаш ли лист и химикал?
Мейси измъкна писалка и тетрадка и му ги подаде, но той отново поклати глава.
-      Не, опитай ти, Нина. Искам да видя изражението на лицето ти, когато разбереш какво става.
По-озадачена от всякога, Нина взе тетрадката и писалката.
-      Така - рече Еди, — сега я вдигни във въздуха, точно над главата си и нарисувай формата на стаята.
Наведена назад, Нина начерта в тетрадката един пра­воъгълник.
-  Добре, сега какво?
Той отиде в празния край на стаята.
-  Да речем, че това е северният коридор. Напиши север на картата си - но продължавай да я държиш обърната надолу.
Тя последва напътствията му и беляза стената, към коя­то се беше обърнал, със “С”.
-      Ако това е север, то тогава противоположната страна е юг - продължи той. - Така че отбележи и нея. Така. - Еди вдигна дясната си ръка и посочи съответната стена. - Това означава че насам е изток, а от другата страна е запад. Нали?
-      Да, ясно - отвърна Нина, добавяйки съответните букви.
Еди се обърна към нея с очаквателна усмивка на лице­то. Той се завъртя по посока на часовниковата стрелка, со­чейки поред всяка стена.
-      Север, изток, юг, запад - съвпада с картата ти, нали?
-      Да, може ли сега да погледна надолу? Вратът започна да ме боли.
-      Да, разбира се. - Тя с облекчение свали ръката си. - Сега идва най-откачената част. Обърни картата така, че тво­ят север да сочи към северния коридор. - Тя го направи. - Така, какво не ѝ е наред на картата?
Нина погледна рисунката си, обикновен правоъгълник с буква върху всяка стена, без да разбира какво трябва да види... докато изведнъж не ѝ проблесна! - Хей! - Север си беше север и юг си беше юг - но на грубата ѝ карта изток и запад си бяха сменили позициите, изток се намираше от ля­вата страна на страницата, а запад на дясната. - Това е... това е много странно.
-      Казах ти, че ще откачиш - рече Еди. - Мак ми го по­каза, когато преминавах обучението по навигация. Това е от онези неща, които са очевидни, но човек никога не се сеща сам, докато някой не му го посочи.
Мейси погледна към рисунката на Нина.
-      Не мога да схвана.
Той ѝ подаде тетрадката и писалката.
-      Хайде, опитай сама.
-      И как това ще ни помогне да намерим пирамидата на Озирис? - попита Нина, докато Мейси се изви назад и за­почна да рисува.
-      Честно ли искаш да ти отговоря, скъпа? Идея си ня­мам. - И двамата се усмихнаха. - Това просто означава, че зодиакът, който са отмъкнали, не е просто карта. Шабан и шайката му имат доста работа, докато я разгадаят, нищо, че разполагат с цялата диаграма.
-      Да се надяваме, че е така.
Мейси свали тетрадката и погледна в нея; после обходи с очи стените и върху лицето ѝ се изписа разбиране.
-      Значи изток и запад си сменят местата, когато гледаш нагоре или надолу... Щура работа!
-      Да, нали? - рече Еди. - Вече не съм досадният стар пръдльо, нали?
-      Никога не съм казвала, че си скучен! - възрази тя.
Той изсумтя, но по-нататъшният им разговор беше пре­къснат от някакъв служител, облечен в сако от туид, който застана на входа и ги заля с поток от френски думи.
-      Съжалявам, приятел - каза Еди, въпреки че двамата с Нина владееха езика достатъчно добре, за да разберат по-голямата част от тирадата му. - Англичани. Е, поне аз съм такъв. Те двете са американки.
-      Англичанин и американки. Разбирам. Надявам се, че посещението в Лувъра ви харесва - каза мъжът, който оче­видно не се интересуваше какъв ще бъде отговорът. - Боя се, че трябва да ви помоля да напуснете стаята. Една ВИП личност помоли да разгледа зодиака на Дендера насаме.
-      О, ВИП? - рече Еди с преувеличена учтивост. - Е, раз­бира се, че ще се ометем оттук! Нали не искаме един ВИП да дели стаята с някакви си обикновени хорица?
-      Мили Боже, не - добави Нина с приповдигнат тон. - Със сигурност ще напуснем залата преди да опетним обо­нянието на по-висшите от нас с нашите вредни изпарения! - Тя хвана Еди за ръката и двамата се обърнаха към изхода.
На служителя на музея въобще не му беше забавно, още повече след като Мейси избухна в смях.
-      Извинявам се за неудобството - рече той през зъби, пре­ди да се обърне към коридора, където явно имаше други хора.
Хванати за ръце и неспособни да сдържат усмивките си, Нина и Еди излязоха в главния коридор.
Но усмивките им се стопиха в мига, когато се озоваха пред Себак Шабан и Боби Кротала.



11.



-      Опа! - Еди се съвзе пръв от изненадата. - Радвам се да ви видя тук.
Кротала бръкна бързо в джоба на сакото си от змийска кожа, но Шабан го стрелна със смразяващ поглед.
-      Точно така, умен ход - каза Нина, опитвайки се да при­крие нервността си. - Това не ви е „Шифърът на Леонардо”. Не може просто ей така да си вадите змийските зъбки по­сред бял ден в Лувъра, пред толкова много свидетели.
Служителят поглеждаше несигурно ту едната, ту друга­та групичка.
-      Познавате ли се?
-      Не са ни запознавали официално - отвърна Нина със студен сарказъм. - Но да, познаваме се. Господин Шабан, ако се не лъжа. И вашият очарователен приятел.
-      Боби Кротала - обади се с провлачен глас спътникът на Шабан. - Съжалявам, че ви пропуснах последния път, ако ме разбирате.
-      Кротала? - обади се присмехулно Еди. - Глупости! Не може това да е истинското ти име.
Онзи присви очи.
-      Аз съм индианец чероки, задник такъв.
-      Какво, една шейсет и четвърта ли? Та ти си по-бял от мен! Прякорът Усойница би ти подхождал повече.
-      Знаеш ли - рече Кротала, поклащайки глава, - по-до­бре внимавай с приказките, когато говориш с пехотинец. Току виж съм ти затворил устата. Завинаги.
-      Никой свестен пехотинец няма да си остави косата в такова състояние - отвърна Еди, без да се впечатли от запла­хата на американеца. - Бил си позорно уволнен, нали?
-      Еди, скъпи - обади се Нина с напрегната усмивка, - ще спреш ли да провокираш човека?
-      Разбира се, че ви познавам, доктор Уайлд - каза Ша­бан. - Всъщност след малката ви каскада при Сфинкса до­ста голяма част от света ви познава. - Служителят на музея примигна, разпознавайки я. - Както и госпожица Шариф - добави египтянинът, когато Мейси се появи от преддверие­то. - Дошли сте тук заедно. Колко удобно.
-      Защо сме все още тук? - прошепна уплашено Мейси на Нина.
Шабан присви очи съсредоточено.
-      Защо сте тук, доктор Уайлд?
-      Предполагам, че по същата причина като вас. - Очите ѝ проблеснаха; под мишницата си мъжът стискаше кожена папка, която сигурно съдържаше снимки от сглобения нано­во зодиак. - От силен интерес към древната астрология.
Очите му се присвиха още повече.
-      Много силен.
-      Сигурна съм в това. Но всъщност трябва да тръгваме. Ще се видим - надявам се, да не е много скоро, всъщност.
-      Знаете ли какво - рече Кротала и отново бръкна в джо­ба си, - какво ще кажете да ви изпратя до изхода?
-      А ти какво ще кажеш да не го правиш? - отвърна Еди с надеждата, че Кротала няма да се досети, че не е въоръжен.
-      Всичко е наред, Боби. - Шабан докосна мъжа по ръка­та. - Остани с мен. Сигурен съм, че ще се срещнем отново. Надявам се - усмихна се той искрено, но злобно, - при по- неофициални обстоятелства.
-      Очаквам го с нетърпение - отвърна Еди, продължавай­ки да стиска дръжката на несъществуващия си пистолет. Двамата с Нина отстъпиха встрани, а Мейси побърза да се скрие зад гърбовете им. Шабан и Кротала стояха като ста­туи и ги наблюдаваха как стигат до стълбите към долната стая. - Добре, момичета, тичайте!
Те хукнаха към подземната стая, в която по иронично стечение на обстоятелствата бяха изложени предмети, свър­зани с Озирис, след което бързо се изкачиха по други стъпа­ла към зала, пълна с мумии, привличайки изненаданите по­гледи на останалите посетители. Еди се обърна назад.
-      Не ни е последвал, но се обзалагам, че е повикал еки­па горили. - Той разгърна туристическата карта. - Къде е най-близкият изход, по дяволите?
Намериха пътя за навън и се озоваха на площада до източната страна на музея.
-      Исусе, наистина трябва да си купя нов пистолет - оп­лака се Еди.
Нина обаче беше повече заинтригувана от колата, пар­кирана в близката забранена зона - голям черен джип мер­цедес със затъмнени стъкла.
-      Дали това не е колата на Шабан?
-      Може би - отвърна Еди, повеждайки двете жени към отсрещния тротоар. - Защо? Да не искаш да я претърсим?
-      Не, но се питам дали да не тръгнем след нея.
-      Тъкмо успяхме да се отървем от него, а ти искаш го последваме? - попита Мейси.
-      Не можем да открием пирамидата на Озирис, без да видим целия зодиак - каза Нина. - А той е у Шабан.
Те побързаха да се скрият зад ъгъла. Нина погледна на­зад. Никой не ги следеше.
-      Не е задължително да е неговата кола - обади се Еди.
-      Тогава значи сме прецакани. Но в забранената зона паркират само ВИП-ове, така че да изчакаме и да видим.
Оказа се, че това наистина беше колата на Шабан. Де­сетина минути по-късно египтянинът с белязаното лице из­лезе от Лувъра. Двамата с Кротала се качиха в мерцедеса.
-      Смяташ ли, че е разгадал как да намери пирамидата? - зачуди се Мейси.
-      Има само един начин да разберем - отвърна Нина. Джи­път потегли. Тя изтича иззад ъгъла и размаха ръце: - Такси!
-      По дяволите! - изруга Еди, поглеждайки надолу по тясната улица. - Не очаквах, че дори във Франция тези коли ще са големи.

Нина, Еди и Мейси последваха джипа на Шабан с так­си - след като първо успяха да убедят шофьора му, че мол­бата им
suivez cette voiture!

51


не е
une blague

62

.
Мерцедесът спря пред голяма сграда, носеща логото на Храма на Ози­рис - пред която, също като пред двойничката ѝ в Ню Йорк, се беше събрала огромна развълнувана тълпа.

-      И всички тези хора са дошли тук, за да видят онзи тип Озир? - попита невярващо Мейси. - Знам, че е бил кино­звезда, но моля ви се!
Нина помоли шофьора да спре.
-      Защо не си измислиш собствена религия, пък да ви­дим как ще се развият нещата.
Мейси се замисли.
-      А не може ли последователите ми да бъдат, да речем, голи до кръста пожарникари? Млади, разбира се.
-      Знаеш ли, тази религия ме заинтригува.
-      Ей! - изръмжа Еди.
Тримата освободиха таксито и загледаха как Шабан и Кротала напускат мерцедеса, докато облечени в зелени сака мъже им разчистват пътя към входа на сградата. Изчакаха ги да влязат вътре, след което Нина тръгна към тълпата.
-      И сега какво? - попита Еди. - Ще ги чакаме пак да излязат?
-      Не знам - сви рамене тя. - Но мисля, че не трябва да ги изпускаме от поглед. - Тя огледа тълпата. - Трябва да при­зная, че този Храм на Озирис възбуди любопитството ми. Интересно ми е също така защо Озир толкова иска да намери пирамидата на Озирис. Трябва да се опитаме да влезем вътре.
-      Да не си забравила, че те знаят как изглеждаме?
-      Значи ще стоим отзад. Тук има около триста души - ако си държим главите наведени, Шабан и приятелчето му няма да ни видят. А никой друг не знае кои сме.
-      Ъ-ъ-ъ..., доктор Уайлд, милиони хора ви видяха по теле­визията - възрази Мейси. - А и преди това си бяхте известна.
Нина погледна към близките магазини.
-      Добре, може пък да се дегизираме...

*       * *

-      Тази дегизировка не струва - прошепна Еди, когато двамата с Нина си намериха места на последния ред в зала­та, подредена в египетски стил, с две огромни статуи на Ози­рис от двете страни на входа.
-      Съжалявам, но не се намираме в модния квартал на Париж - изсъска му Нина. Единственото, което можаха да намерят, за да прикрият лицата си, бяха бейзболни шапки с надпис „Обичам Париж” над козирките.
От предните редици се надигна развълнуван шум. Тъл­пата се изправи и започна да ръкопляска на Халид Озир, кой­то се запъти към сцената в дъното на залата, наслаждавайки се на екзалтираните възгласи на последователите си. Зад него вървяха други високопоставени членове на Храма на Озирис, сред които се забелязваха Шабан и Кротала. Еди смъкна козирката по-ниско над очите си.
-      Мейси постъпи правилно, като реши да остане отвън...

-      
Merci, merci
- каза най-накрая Озир. -
Bonjour, et bienvenue! Malheureusement,
топ
francais est terrible

71

. -
Умишлено изопаченото му произношение накара тълпата да избухне в смях. - Затова ще използвам преводач! - Той кимна към един мъж, който стоеше до сцената. Мъжът пристъпи напред и пре­веде думите му, което предизвика нова вълна от смях.

Озир махна с ръка и публиката насяда. Същото напра­виха и хората на сцената, с изключение на преводача.
-      Благодаря ви, че дойдохте - продължи Озир. - Нека светлината на бога-слънце Ра ви благослови!
-      Нека духът на Озирис ви пази и ви дава сили - отвърна тълпата, някои на английски, други на френски.
-      За мен е истинско удоволствие да видя толкова много хора тук днес. Нашата църква черпи сили от всеки нов по­следовател - и светът ще се превърне в едно по-добро мяс­то, благодарение на мъдростта на Озирис!
Публиката не спираше да ликува, докато той продължи речта си. Нина трябваше да признае, че макар да смяташе църквата му за пълна глупост, самият Озир беше магнети­чен оратор - ако беше останал актьор, без съмнение щеше да пробие в Холивуд.
От друга страна, помисли си тя, успявайки да наложи официалното признаване на Храма на Озирис за религия, той беше постигнал нещо, което дори най-успешните акть­ори в Холивуд не успяваха - пълна данъчна амнистия. Може би в тази лудост все пак имаше някаква система?
-      Слава тебе, Озирис! - Озир протегна ръцете си наго­ре. Нина се изненада, когато богомолците неочаквано започ­наха да припяват „Озирис!” - Озирис, господарят на веч­ността, съдник на всички души, най-великият, който ни очаква в земята на мъртвите отвъд Абидос! О, Озирис!
-      Озирис! - отново пропя тълпата. Този път Нина и Еди успяха да се включат с половин уста.
-      Небесните богове те възхваляват, а боговете на Под­земното царство коленичат пред теб. Ти ни носиш божест­вения хляб, който дарява безсмъртие на всички твои после­дователи в този живот и в следващия. Ти ни пазиш от злото на Сет, унищожителя. О, Озирис!
-      Озирис!
-      Най-велики от всички хора и богове, покажи ни пътя към вечния живот! Преведи ни благополучно през опаснос­тите на Подземния свят, за да се изправим пред твоя съд! Слава тебе, о, Озирис!
Тълпата отново изпя името на бога, като при всяко по­втаряне силата и страстта в гласовете се засилваше. Очите на Озир бяха затворени; Нина не можеше да прецени дали наистина вярва в онова, което казва, но той приличаше на театрален актьор, който получава овациите на живота си.
Същото обаче не можеше да се каже за брат му. Лицето на Шабан беше студено, напрегнато, изкривено от потиснат гняв. Еди също го забеляза.
-      Какъв му е проблемът?
-      Не знам - отвърна Нина, - но определено има проблем с тази молитва.
-      В смисъл?
-      Тя прилича на опростен - много опростен - вариант на истинска египетска молитва. Митологията също е по­грешна. Сет не е бил симпатяга, но не е и древноегипетският еквивалент на Сатаната.
Озир свали ръцете си. Вълнението утихна.
-      Кой е Сет? - попита Еди.
-      Братът на Озирис - и негов убиец. Завиждал му и ис­кал да обсеби царството му. Но освен това е бил любимец на Ра, бога-слънце, също толкова важна фигура от египет­ския пантеон като Озирис - а в някои части на страната дори е бил почитан повече от Озирис. - Жената на средна възраст, която седеше от другата страна на Еди, изшътка раздразнено.
Озир отново заговори, но вече не звучеше като пропо­ведник, а повече като търговец.
-      Приятели мои, водачеството на Озирис ще ви донесе вечен живот. А аз съм тук, за да ви кажа, че като глac на духа на Озирис, отново приех мъдростта му. Думите му са мои думи, а сега ще станат и ваши. Дванайсетият том на Книга­та на Озирис е завършен и неговите последователи трябва да го приемат в дома си и в сърцата си.
-      Това проповед ли е, или реклама? - попита тихо Нина, докато Озир продължи енергично да сипе рекламни изявле­ния. Но публиката поглъщаше всичко, стиснала в ръце кре­дитните си карти. Нина не беше сигурна кое я ужасява по­вече - прозрачното търгашество на Озир или това, че всич­ки му се връзваха.
-      Всички книги и много други неща ще бъдат на ваше разположение преди да напуснете храма - заяви Озир и се усмихна. - А сега е време за нещо, което знам, че очаквате с нетърпение - възможността да ми зададете въпросите си за учението на Озирис! - Много богомолци вдигнаха ръце във въздуха. Озир се засмя. - Ще ми се да имах достатъчно вре­ме, за да отговоря на всички - рече той. - Но за нещастие скоро трябва да се връщам в главната квартира на Храма на Озирис, за да се погрижа за някои важни дела, след което ще отпътувам за Монако, за да се моля по време на състеза­нието от Формула 1 - и се надявам, че всички вие ще под­крепяте екипа на Озирис!
Онези привърженици на култа, които бяха и почитате­ли на моторните спортове, нададоха одобрителни викове. Шабан изглеждаше раздразнен, но не каза нищо, докато Озир ги успокояваше.
-      Благодаря ви, благодаря. А сега ще изпратя Жерар сред вас - той кимна към преводача, - за да приеме въпросите ви.
Жерар слезе на централната алея и огледа полето от раз­махани ръце, преди да протегне микрофона към млада и кра­сива тъмнокоса жена. Тя изглеждаше така, сякаш всеки мо­мент ще припадне от радост и бързо избъбри въпроса си на френски. Преводачът го предаде на Озир:
-      Мисълта за пътешествието през Подземното царство ме плаши. Какво ще стане, ако се проваля при пазителите, преди да се изправя пред Озирис?
Озир ѝ се усмихна успокояващо.
-      Онези, които следват думите на Озирис, няма защо да се боят от Подземния свят. Пазителите могат да навредят само на неподготвените и на неверниците. - Усмивката му се разшири, тъмните му очи проблеснаха. - Ако дойдете в Швейцария, за да ви просветя лично, аз ще ви науча на всич­ко необходимо, и дори повече.
-      Той да не се опитва да я сваля? - прошепна Еди, след като младата жена сърдечно благодари.
-      Мисля, че да - отвърна Нина. - Лично просвещение, дрън-дрън.
-      Ш-ш-шт! - изсъска жената до Еди.
Преводачът избра следващия просител, друга млада, привлекателна жена, този път блондинка. Следващата също беше блондинка.
-      Мисля, че улавям модела - каза Нина.
Еди поклати глава със смесица от недоверие и възхищение.
-      Боже, той е намерил решение на абсолютната фанта­зия на всеки мъж - как да забогатее и да накара жените да го боготворят. - Усмивката му замръзна, когато Нина вдиг­на ръка. - Какво правиш?
-      Имам въпрос. - Заигравката на Озир с египетската ре­лигия и използването ѝ за лични облаги дразнеха все пове­че професионалната ѝ гордост - но освен това ѝ беше любопитно колко насериозно приемат религията неговите после дователи. Дали това беше поредната ню ейдж глупост, коя­то запълваше празнотата в живота им, докато не преминат към следващото забавление... или дълбоко, истински вярва­ха в нея?
Преводачът почти беше стигнал до дъното на залата, съсредоточен в търсенето на точния тип вярващи - и Нина се вписваше в модела. Той протегна микрофона към нея.
-      Нали не трябваше да се набиваме... О, за Бога! - про­мърмори Еди, скривайки лицето си под козирката на шапката.
-      Аз... имам въпрос - рече Нина с променен, висок глас. Тя погледна към Озир, който стоеше на сцената, но същев­ременно наблюдаваше Шабан и Кротала за признаци, че са я разпознали. - Питам се как можем да получим безсмъртие едновременно и в този живот, и в следващия, след като за да преминем в следващия, трябва да умрем в този? - Всички вярващи се обърнаха към нея с осезаемо презрение.
От снизходителната усмивка на Озир и бързината, с ко­ято отговори, стана ясно, че отдавна е измислил подходящия отговор.
-      И двата живота са един и същи живот - каза той. - Ко­гато свърши единият, започва другият, стига Озирис да отсъ­ди, че заслужавате вечен живот. Следващият живот започва веднага, без прекъсване. - В гласа му се завърна търговска­та нотка. - Тези неща са написани в първия том на Книгата на Озирис. Ако все още не сте я прочели, можете да я наме­рите отвън. - В залата се разнесе подигравателен смях - на­сочен не към лидера на култа, а към Нина. Очевидно вярва­щите проявяваха нетърпимост към незапознатите със свето­то им писание.
Жерар се накани да се отдалечи, когато Нина отново за­говори.
-      Имам и един въпрос за митологията - каза тя с нор­малния си глас, раздразнена от това, че са се отнесли сниз­ходително към нея. - Как свързвате своята интерпретация на историята на Озирис с признатите египетски митове? Става въпрос за онази част, в която Озирис става безсмъртен чак след като умира и е възкресен за кратко от Изида, само за да бъде нарязан от Сет на четиринайсет парчета, а отсе­ченият му пенис да бъде изяден от риба?
От тълпата се надигна враждебен ропот. Очите на Ша­бан се разшириха, когато осъзна кой всъщност говори.
-      Време е да си тръгваме - промърмори Еди.
Озир беше готов да поднесе поредния захаросан отго­вор, но се огледа, след като Шабан му каза нещо. Той повдиг­на вежди.
-      Имаме един неочакван гост: доктор Нина Уайлд. Си­гурен съм, че всички сте гледали изненадващата ѝ телеви­зионна поява преди няколко вечери.
-      Здравейте! - Нина махна саркастично с ръка, докато двамата с Еди си проправяха път към пътеката. Кротала, който стоеше зад Озир, бързо слезе от сцената. - Добре, щом не искате да говорим за пениса, какво ще кажете за връзката на Храма на Озирис с кражбата на зодиака под Сфинкса, как­то и защо търсите пирамидата на Озирис?
-      Нямам представа за какво говорите, доктор Уайлд - каза Озир, макар че актьорските му умения не бяха до­статъчни, за да прикрие изненадата си от думите ѝ.
Зад него се изправи Шабан и даде сигнал на хората в зелени сака, които стояха в дъното на залата, преди да се обърне към събралите се хора.
-      Нашият храм е осквернен от неверници! Нима ще при­емете спокойно тази обида?
Някои от култистите започнаха да я обиждат, други се изправиха с разгневени лица. Озир изглеждаше разтревожен.
-      Чакайте, няма нужда да се гневите - започна той, но мъжете не му обърнаха никакво внимание, а тръгнаха по пътеката.
-      Определено е време да се омитаме - каза Еди. Той се обърна към изхода и забеляза приближаващите се охрани­тели. - По дяволите! Не можа да си държиш устата затворе­на, нали?
-      Добре де, не постъпих особено умно - призна Нина. Беше разбрала колко сериозно приемат религията си после­дователите на Озир. Прекалено сериозно.
Еди хвърли поглед към сцената. Кротала, който прибли­жаваше, със сигурност беше въоръжен - но между него и тях вече имаше доста хора. Ако успееха да се измъкнат, преди той да стигне до тях...
Един от облечените в зелени сака пазачи протегна ръка да го сграбчи...
-      Бягай! - извика Еди и заби юмрук в челюстта му.
Нина прескочи падналия мъж и хукна към вратата. Друг се протегна да я хване - но докопа само шапката, която дръпна от главата ѝ. Тя се извърна, удари го по бузата и рит­на вратата. Стаята от другата ѝ страна беше пълна с маси, заредени с книги, дивидита и пирамидални дрънкулки. Щом тя връхлетя вътре, хората, които стояха зад масите, отскочи­ха изненадано назад.
-      Еди, идвай!
Мъжът, когото беше ударила, побягна след нея, но Еди го пресрещна с ритник в слабините. Той се строполи на пода с животински рев.
Някой сграбчи коженото яке на Еди и го дръпна назад. Еди удари с юмрук мъжа в лицето и кръвта оплиска зелено­то му сако. Онзи залитна, блъсна се в статуята на Озирис и я разцепи - камъкът се оказа просто фибростъкло и мазилка. Тя се залюля, но не падна.
Призивите на Озир за ред и спокойствие останаха нечути. Култистите край пътеката реагираха гневно на оскверняването на статуята и хукнаха след Еди. Кротала тичаше след тях.
Еди скочи, сграбчи статуята за ръката и я дръпна към себе си. После се хвърли през отворената врата, а триметро­вата скулптура се стовари на пода зад гърба му, пръсвайки се на хиляди парченца.
Шокираните култисти замръзнаха по местата си. Кро­тала се промъкна между тях, изваждайки револверите си.
Нина беше стигнала до изхода към улицата. Еди затръшна вратата на храма и я затисна с една маса. По пода се пръснаха кутийки с дивидита. Съседната маса още не беше подредена и върху нея стоеше полупразен кашон с книги. Найлоновата лента, която го придържаше да не се разтвори по време на транспортирането, беше разрязана и лежеше на пода; Еди я грабна и побягна след Нина.
В този миг вратата на храма се отвори с трясък. През нея излетя един от мъжете в зелени сака, зад него се вижда­ше Кротала с вдигнати револвери...
Горилата се подхлъзна на разпилените дивидита и пад­на, при което пластмасовите кутийки се разлетяха във всич­ки посоки. Кротала не можа да спре навреме и се спъна в него. При падането единият револвер излетя от ръката му. Продавачите се разбягаха с писъци.
Еди профуча през дървената двойна врата и я затръшна зад себе си. Той омота найлоновата лента няколко пъти око­ло бравите - тежки метални топки от протрит месинг - и я завърза колкото се може по-здраво.
Мейси дотича при тях.
-      Доктор Уайлд! Какво се случи?
-      Не им харесва да оспорват вярванията им - отвърна Нина. Тя се огледа в търсене на най-бързия маршрут за бягство.
Еди вече го беше открил. Той изсвири остро, за да при­влече вниманието на жените и побягна към паркираната ли­музина на Озир. Изненаданият шофьор усети удара на Еди и удара в паважа почти едновременно.
- Насам!
-      Лимузината ли ще крадем? - извика невярващо Мейси.
Нина отвори задната врата и я побутна вътре.
-      По-добра е от таксито! - После скочи след нея. - Еди, тръгвай!
Еди натисна педала за газта. Лимузината направи остър завой, удряйки колата, която беше паркирана пред нея. След това вече бяха свободни.
Нина се обърна назад и видя как дървената врата се тре­се от ударите. След това найлоновата лента се скъса. Крота­ла изтича на улицата и се разкрещя - но прояви достатъчно здрав разум да не започне да стреля пред сградата на рабо­тодателите си на оживената улица.
Еди продължи с не повече от два километра в час по парижките улици, след което спря рязко пред входа на метростанцията.

-      Навън! - изкомандва той. Те изоставиха колата - Мей­си се изненада, че побягнаха покрай станцията, а не влязоха в нея. - Ще решат, че там сме отишли - обясни ѝ той. - Ако
les flics

81

бъдат заети с претърсването на станциите на мет­рото, няма да ни търсят в „Старбъкс”.

-      Май си много добър в това, а? - В гласа на Мейси про­звуча нотка на възхищение.
-      Горе-долу - отвърна той с усмивка, докато завиваха зад ъгъла и се отправяха към интернет кафенето. - Стигнахме. Не е „Старбъкс”, но ще свърши работа. - Те влязоха вътре.

*       * *

Няколко минути по-късно покрай тях профуча полицей­ска кола с надута сирена, но това беше единственият при­знак, че ги преследват. Като че ли полицията и Храмът се бяха хванали на номера на Еди. Въпреки това той остана напрегнат и не свали поглед от прозореца, докато сирената не се изгуби.
-      Мисля, че си тръгнаха - каза най-накрая той, обръщайки се към Нина и Мейси. Те бяха платили за време на компютъра - в началото, за да не привличат внимание, - преди отново да отворят страницата на култа. - Сега какво ще правим?
Нина си беше задала същия въпрос.
-      Озир със сигурност притежава зодиака и наистина търси пирамидата на Озирис. Видя го как реагира, когато ги споменах.
-      Да, и извадихме голям късмет, че успяхме да се измък­нем оттам. Мисля, че трябва да разкажем на египтяните как­во сме открили и да ги оставим да се оправят. Зодиакът си е техен, сами да си го намират.
-      Все още нямаме никакви доказателства - възрази Нина. - Той сигурно се намира в щаба им в Швейцария - тя посочи страницата на Храма в интернет, - но ще ни трябва нещо повече, за да убедим министъра или доктор Асад да предприемат някакви мерки.
-      Каквото и да решим, трябва да действаме бързо - каза Мейси. - Иначе те ще намерят пирамидата и ще я опразнят.
-      Няма какво толкова да направим, нали? - сопна се Еди.
-      Да не мислите, че ще ни позволят да нахлуем в щаба им и да хвърлим едно око на това нещо?
-      Ясно, че няма - отвърна раздразнено Мейси, - но ти би могъл да проникнеш вътре! - продължи тя, изпълнена с ентусиазъм. - Нали си бил в специалните части? Двете с доктор Уайлд бихме могли да им отвлечем вниманието, а ти ще се промъкнеш и ще използваш своите трикове, за да на­мериш зодиака...
Нина притисна пръсти към слепоочията си.
-      О, млъквай, Мейси - изръмжа тя. Момичето се от­дръпна засегнато.
-      Не, наистина, бихме могли...
-      Това не е филм и Еди със сигурност не е нинджа. Мно­го глупава идея. - Тя се намръщи и разтърка чело. - Нека помисля малко.
-      Като говорим за глупави идеи - рече Еди, след като Мейси се облегна назад и стисна зъби, - влизането в храма и обявяването на тези ненормалници, че оная работа на тех­ния бог е била отрязана, си беше доста голяма глупост.
Нина го погледна.
-      Да, сякаш предизвикването на въоръжен убиец е нещо по-добро. Много те бива да се замесваш в неприятности, Еди.
-      Много се извинявам - извика саркастично той. - Не съм аз човекът, който се замесва в неприятности. Не аз взри­вих Таймс скуеър и потроших Сфинкса! Не аз се опълчих на цяла банда откачени култисти! Бързо, разкажи на всички куку-доктори - ти намери нов начин за борба с депресията!
-      Те не обичат да ги наричат куку-доктори - сопна му се Мейси.
Нина не ѝ обърна никакво внимание.
-      Да, разбира се! Как не се сетих по-рано! Очевидно единственият начин да преодолея най-тежкия период в жи­вота си след смъртта на родителите ми е да бъда преследва­на и гърмяна!
Еди изсумтя, изпълнен със смесица от гняв и тревога.
-      Ох, колко е хубаво да знам, че бракът ни е започнал толкова добре.
-      Едва ли си го забелязал! - сопна му се тя. - Тъй като очевидно си намерил други начини за запълване на времето.
Той погледна към тавана и завъртя очи театрално.
-      О, за Бога! Пак ли!
-      Какво очакваш да си помисля? - попита Нина. - Раз­бирам, че прекарваш времето си с друга жена и на всичкото отгоре ме лъжеш за това!
-      Казах ти, че между мен и Ейми няма нищо.
-      Защо тогава не ми каза какво сте правили двамата?
Той разпери ръце.
-      Знаеш ли какво? Смятах да го направя, макар че ис­ках да изчакам подходящия момент, но вече няма да си пра­вя труда. И без това през изминалите седем месеца обръща­ше внимание единствено на себе си, как мога да очаквам, че точно сега ще започнеш да обръщаш внимание на мен!
-      Какво означава това, по дяволите? - извика Нина.
Той изсумтя.
-      Нали не си забравила, че не си единствената уволне­на? Аз също изгубих работата си. Виждаш, какво ли не пра­вя, за да издържам и двама ни, работя в ненормални часове, купувам портокалов сок за разни параноични богаташчета, а ти само си седиш вкъщи и хленчиш, че се е наложило да се изнесеш от скъпоценния си Манхатън!
-      Аз не само изгубих работата си - озъби му се Нина. - Изгубих кариерата, репутацията си - всичко! И ако не мо­жеш да разбереш защо това ме депресира, то значи въобще не ме познаваш!
-      Може би - сопна ѝ се той. - Честно казано, не очак­вах, че жената, за която се ожених, ще се окаже такова мрънкало.
-      Какво?
-      Да си ме чула да се оплаквам колко е скапан животът? Не, хванах се в ръце и направих нещо по въпроса!
-      О, значи петстотинте писма, които написах, опитвай­ки се да си намеря работа, не се броят? - извика тя. - Може би смяташ, че трябва да се хвана на работа в “Макдоналдс”?
Мейси удари с длан по масата.
-      Вижте какво! Това не ни помага. Трябва да намерим...
-      Млъквай! - извикаха и двамата едновременно. Мейси погледна Нина, след което с разтреперани устни скочи и из­бяга навън.
-      По дяволите! - изпъшка Еди след миг. - По-добре да я намеря, преди да е попаднала право в лапите на Кротала.
-      Действай - отвърна студено Нина. Еди поклати глава и излезе навън. - По дяволите! - Тя погледна към монитора. Портретът на Озир изникна пред очите ѝ. Тя го погледна и се замисли.
После взе решение.
След няколко минути Еди и Мейси се върнаха. Тя все още изглеждаше разстроена, а и неговото лице не беше мно­го весело. Нина беше сигурна, че онова, което щеше да каже, нямаше да оправи настроението им.
-      Реших какво ще направя - обяви тя.
-      О, така ли? - отвърна подозрително Еди.
-      Точно така. Мейси, планът ти не беше съвсем глупав.
-      Радвам се, че мислите така - отвърна безучастно Мейси.
-      Ще отида в щаба на Озир в Швейцария, както предло­жи. Но няма да има никакво слухтене и душене наоколо. Ще му дам онова, от което се нуждае, за да намери пирамидата на Озирис. - Тя се изправи. - И знаете ли какво? Отивам сама.



12.




ШВЕЙЦАРИЯ


Нина пое по късия път към езерото; стомахът ѝ се сви­ваше от притеснение. Порталът на брега представляваше вход към щаба на Храма на Озирис... който изобщо не отго­варяше на представите ѝ.
На около дванайсет-тринайсет метра навътре в езерото се намираше каменист остров, обграден от стена, по която патрулираха мъже. По ъглите ѝ се издигаха кули с конични покриви, покрити с червени тухли; в дъното се забелязваше друг, по-голям правоъгълен покрив, допълващ готическия вид на замъка. Замъкът се свързваше със сушата чрез подви­жен мост, който в момента беше вдигнат.
Цялата сцена на фона на веригата алпийски върхове зад синьото езеро беше абсурдно живописна - с едно изключе­ние, което изглеждаше абсолютно нелепо. В широкия вътре­шен двор на замъка над стените се издигаше пирамида от черно стъкло. Същата структура, която Нина беше видяла зад Озир на снимката му в уеб-страницата на култа.
Подвижният мост се издигаше като стена пред портала, блокирайки изгледа ѝ към замъка. От едната му страна има­ше интерком и камера, която я гледаше изцъклено.
Възелът в стомаха ѝ се стегна още повече. Поемаше ог­ромен риск, като дойде тук. Но въпреки това се пресегна и натисна бутона на интеркома.
-      Да? - разнесе се глас от говорителя.
-      Казвам се доктор Нина Уайлд - каза Нина, гледайки директно в камерата, за да се увери, че пазачът я вижда доб­ре. - Кажете на Халид Озир... че искам да сключим сделка.
-      Трябва да призная, доктор Уайлд - каза Озир десет минути по-късно, - че съм изненадан да ви видя отново. И то тук.
-      И аз самата съм малко изненадана - каза тя, докато я водеха към голямата зала във вътрешността. Залата пред­ставляваше музей, посветен на един-единствен обект.
Озирис.
-      Защо изобщо разговаряш с нея? - озъби се Шабан. Той я беше посрещнал на главния вход, начело на екип от мъже със зелени сака, и Нина беше сигурна, че ако лидер беше той, а не Озир, щеше да заповяда да я убият на място. - Това оче­видно е номер. Боби може да скрие трупа ѝ на някое място, където никога няма да бъде открит.
-      Моля да извините брат ми - каза Озир, махвайки пре­зрително към Шабан, което само засили гнева му. - Свет­ското общуване не е сред силните му страни.
-      Да, и аз останах с такова впечатление - отвърна Нина, вглеждайки се отблизо в една от стъклените витрини. Вътре имаше древен папирус, грижливо съхраняван между две стъкла.
Озир забеляза интереса ѝ.
-      Мисля, че знаете какво е това.
-      Предполагам, че става дума за четвъртия от свитъци­те, които доведоха до откриването на Залата на летописите.
-      Да. Храмът на Озирис финансира археологически раз­копки точно до границата с Египет в Газа, при които моите експерти - които са и мои последователи - сметнаха, че ще открият нещо интересно. Оказаха се много по-прави, откол­кото можех да си представя.
-      Значи сте запазили последната страница за себе си.
-      За мен не е проблем египетското правителство да сло­жи ръка върху Залата на летописите. Тя е национално съкро­вище. Но щом открих какво има в нея - той посочи папиру­са, - знаех, че това е нещо, което трябва да запазя за себе си. На всяка цена. - Той посочи останалите експонати, кои­то варираха от гравирани фигурки на древни богове до гра­мадни каменни плочи, изрязани от стени, покрити с множе­ство йероглифи. - Това е най-голямата частна колекция в света от свързани с Озирис артефакти. Събирам ги от годи­ни, но се надявам скоро колекцията ми да се увеличи.
-      Когато намерите пирамидата на Озирис - каза Нина.
-      Точно така. И както изглежда, вие сте склонна да ми помогнете да го направя.
-      Ако може да ѝ се вярва - изръмжа Шабан.
-      Ще видим. Насам, доктор Уайлд. - Озир я поведе към вратата. Подминаха едно обширно пространство сред екс­понатите, което според Нина идеално отговаряше на разме­рите на зодиакалната диаграма, но тя нямаше време да спо­мене за това, тъй като Озир я въведе в съседната стая.
Въпреки египетската тема на украсата, луксозната стая беше определено обзаведена в стил плейбой, цялата в хром, светло дърво и черна кожа.
-      Моля, седнете - покани я Озир. Нина си избра кръгъл кожен диван с бели възглавнички от овча кожа. Очакваше Озир да седне на отсрещното кресло, но той се настани на дивана до нея. Шабан остана прав. - Така - рече с усмивка Озир, - да ви донеса ли нещо?
-      Не, благодаря.
-      Тогава, надявам се, да нямате нищо против аз да си сипя. - На стъклената масичка имаше стилен домофон; той натисна един бутон и произнесе: - Фиона? Кафето ми, ако обичаш. - После погледна към Шабан, който се намръщи, и поклати глава. - Само едно, благодаря. - Озир се облегна на­зад и отпусна ръка върху облегалката на дивана, като върхо­вете на пръстите му почти докосваха рамото на Нина. - До­бре, доктор Уайлд... мога ли да ви наричам Нина?
-      Мисля, че да - отвърна несигурно тя.
-      Ако желаете, можете да ми казвате Халид, както ви е по-удобно.
-  Добре... Халид. - Тя успя да се усмихне леко, а Озир ѝ отвърна с широка усмивка.
-      Е, Нина. Искате да ми предложите сделка. - Усмивка­та не слизаше от устата му, но вече беше придобила работен оттенък. - Силно съм заинтригуван.
-      Аз също - обади се студено Шабан.
-      Нека сложим картите си на масата - каза Нина. - Вие притежавате зодиака от Сфинкса - знаете го, и аз го знам.
Озир погледна към Шабан.
-      Проверихме я за микрофони - отвърна той. - Няма нищо, само телефон.
-      И аз не умирам от желание други да научават за това - увери ги Нина. - Говорехме за зодиака. У вас е, нали?
-      Да, у мен е - отвърна Озир.
-      Ето, признахте си! Пипнах ви! - Тя го посочи обвини­телно с пръст, след което свали ръка и се ухили на ядосания Шабан. - Психопат.
Озир се изсмя.
-      Мисля, че ще ми харесате, Нина. Но да, зодиакът е у мен.
-      И смятате да го използвате, за да намерите пирамида­та на Озирис, нали?
-      Отново сте права.
-      Обикновено съм.
-      Освен за Райската градина - обади се язвително Шабан.
Нина го изгледа злобно.
-      Не, дори за това. Само че бях тотално прецакана от хората, които искаха да запазят съществуването ѝ в тайна. - Тя отново погледна Озир. - Което е една от причините да дойда при вас. Мога да ви помогна да намерите пирамидата на Озирис... но си искам моя дял.
Очите му проблеснаха присмехулно.
-      Не съм очаквал прочутата Нина Уайлд да е толкова... користолюбива.
-      Не съм. За пръв път го опитвам.
-      Не ѝ вярвам - обади се Шабан.
-      Да, напоследък никой не ми вярва. - Гласът ѝ направо режеше. - Знаете ли защо дойдох при вас? Защото копеле­тата от АСН съсипаха живота ми. Унищожиха кариерата ми и ми отнеха всичко, което имаше значение за мен.
-      Ами съпругът ви? - попита Озир.
Тя се усмихна саркастично.
-      Еди и аз сме... в почивка. Скарахме се - заради това, че реших да дойда при вас. Той каза, че няма да го приеме, а аз знаех, че няма да промени решението си. Никога не го прави. Затова дойдох сама.
-      И кое ви накара да дойдете?
-      Всичко - отвърна тя, след което повтори с горчивина в гласа: - Всичко! Те ме направиха за смях! Омръзна ми. АСН да вървят по дяволите! - Озир и дори Шабан изглеж­даха изненадани от гневния ѝ изблик. - Искате ли да знаете истината? Харесваше ми да ги правя да изглеждат като гру­па некомпетентни задници пред целия свят. Мътните да ги вземат. Вече им отнех Залата на летописите - а сега искам да завърша всичко с пирамидата на Озирис. Стига да ми се плати добре, вече не ми пука.
-      Парите не са проблем - каза Озир със загрижен, но все пак успокояващ глас. Той леко я докосна по рамото; тя не се отдръпна. - Но сигурна ли сте, че искате да напуснете съпру­га си? - Тонът му подсказваше, че одобрява решението ѝ.
-      Съпругът ми - каза Нина, почти изръмжавайки. - Съпругът ми направо ме вбесява понякога. Той е непрекло­нен и... и абсолютен идеалист. Идеалист в един прагмати­чен свят. Е, поне аз съм прагматична. Писна ми да си седя и да се надявам, че светът ще се смили над мен. Щом всеки успява да пробие, като прецаква системата, то тогава май­ната му, искам си дела. - Тя сведе поглед към ръцете си и снижи глас. - Ако Еди не го харесва, да върви по дяволите. - Тя дишаше тежко и бузите ѝ пламтяха; съзнаваше, че наи­стина е ядосана и отдавна потисканите ѝ чувства изплуват на повърхността.
След кратко мълчание тя отново погледна Озир и видя, че тъмните му очи я гледат напрегнато - той я четеше така, както един актьор сканира друг. Оценяваше представлението ѝ.
Ако решеше, че се преструва, щеше да я предаде на брат си...
Лицето му се разчупи в широка усмивка.
-      Мисля, че можем да се разберем, Нина. Ако наистина има какво да ми предложите.
-      Имам - отвърна облекчено тя. - Направих няколко проучвания за местонахождението на пирамидата.
-      Как? - настоятелно попита Шабан. - Никога не сте виждали целия зодиак!
-      Видях достатъчно. Нека отгатна - опитвате се да про­четете зодиака като карта.
Шабан се усмихна подигравателно.
-      Не е нужно да сте Шерлок Холмс, за да се досетите.
-      Може би, но ако също така се досетя, че не можете по никакъв начин да откриете еквивалента на звездната ви кар­та в реалния свят?
По свитите устни на Шабан беше ясно, че е права. Озир кимна.
-      Но вие можете?
-      Както вече казах, просто едно от моите умозаключения. Първото от които ще ви дам безплатно. За да ви дока­жа, че съм сериозна в желанието си да ви помогна. Всяко следващо ще ви струва пари.
Озир отново се усмихна.
-      Заинтригуван съм какво сте открили, без дори да ви­дите целия зодиак.
-      Всъщност е доста просто. - Тя обясни онова, което Еди ѝ беше показал в Лувъра: че картата, направена да се гледа върху тавана, трябва да се приема огледално, щом бъде свалена на земята. - Просто предполагам, че не сте закачи­ли зодиака на тавана.
-      Поредното правилно умозаключение - рече Озир. Той погледна към Шабан и поклати глава. - Служил си в армия­та. Не си ли внимавал в часа по разчитане на карти?
-      Нашите карти не се намираха върху тавана - отвърна Шабан и белегът му се сбърчи, докато се опитваше да сдържи гнева си. - Освен това ти винаги си бил по-умният, братко.
-      Май е така. - На вратата се почука и той погледна на­татък. - Влез. А, Фиона!
Влезе красива, пищна блондинка около двайсетте, която носеше малка чашка горещо, ухаещо кафе. Тя погледна подо­зрително Нина, преди да подаде с усмивка кафето на Озир.
Той ѝ се усмихна в отговор и нежно я докосна по ръка­та, преди да вземе чашата.
-      Както винаги идеално, скъпа моя. Благодаря ти. - Фи­она отново се усмихна, след което се обърна да излиза, а Озир безсрамно огледа задника ѝ. После се облегна назад и вдъхна аромата на кафето, преди да отпие. - Странно. Мога да имам най-луксозните неща от цял свят... но по незнайни причини за мен няма по-добро кафе от египетската саада.
Шабан изсумтя презрително.
-      Как от всички неща избра точно тази помия?
-      Какво да ти кажа... Човек не избира нещата, които му харесват - те избират него. За да може да им се наслаждава, без да изпитва вина. - Той отпи отново със съсредоточено изражение на лицето.
-      Това не ми звучи като нещо, което би казал Озирис - изкоментира Нина.
-      Красотата на Озирис се крие в това, че има хиляди на­чини да се интерпретира историята му. Както вече сама по­сочихте в Париж.
-      Нима казвате, че извъртате всичко така, че да отгова­ря на нуждите ви?
Последва ехиден смях.
-      Вие сте откровена като брат ми, Нина! Но можете да си мислите каквото си искате; аз нямам желание да коментирам.
Шабан не споделяше веселото му настроение.
-      Халид! Тя работеше срещу нас от самото начало, а сега изведнъж се обръща на другата страна и зарязва собствения си съпруг, за да дойте тук? Наистина ли вярваш, че иска да ни помогне? Това е номер.
-      Щеше да е много глупаво от моя страна да дойда сама тук, ако не бях искрена - възрази Нина. - Като се има пред­вид, че вие и змийското ви приятелче искате да ме убиете.
-      Страхувам се, че Шабан и хората му могат да бъдат малко... свръх-ревностни в защитата на интересите на Хра­ма - каза Озир. - Надявам се, че ще приемете извиненията ми. Не съм искал никой да пострада.
-      Исках само да изнеса зодиака от Залата на летописи­те, преди АСН да я е отворила, за да мога да намеря пира­мидата на Озирис, без някой да ми пречи.
-      Но защо се опитвате да намерите пирамидата? - по­пита тя. - Какво толкова важно има вътре?
Той допи кафето си и се изправи, подавайки ръка на Нина. Тя се поколеба, след което я хвана.
-      Ще ви покажа.
-  Халид! - изсъска предупредително Шабан.
Озир го погледна.
-      Шабан, може и да си ми брат, но аз ръководя Храма на Озирис. Не го забравяй! - Гневът на Шабан беше толкова силен, че той видимо трепереше от ярост, но се насили да замълчи, когато Озир се обърна към Нина. - Отново се из­винявам. Имате ли по-малък брат? Или сестра?
-      Не - отвърна тя. - Но Еди - съпругът ми - има по-малък брат.
-      Тогава ви е познато съперничеството между роднини.
-      Може да се каже. - Тя бе срещала сестрата на Еди само няколко пъти и макар тя и Чейс да се бяха сдобрили в извес­тен смисъл, отношенията им оставаха изострени.
Озир се ухили.
-      Работата на най-големия син е да отговаря за брат си, да се грижи за него, когато има нужда от подкрепа. И поня­кога да поправя грешките му, когато гневът го подведе. - Последните му думи бяха насочени към Шабан, чието лице се изкриви от безмълвен гняв. - Но елате - каза той, повеж­дайки Нина към вратата. - Вижте сама защо търся пирами­дата на Озирис.



13.



Следван от Шабан, Озир поведе Нина към двора. Тя беше минала покрай черната стъклена пирамида и намира­щата се до нея хеликоптерна площадка, но едва сега успя да я огледа както трябва. Еднообразната ѝ полегата фасада и събиращите се на върха страни оставяха впечатление за кар­тина в перспектива, така че беше трудно да прецени истин­ските ѝ размери. Но тя беше по-висока от всички кули на замъка, които се издигаха на около два и половина метра височина.
-      Пирамида в Швейцария? - рече тя, когато се приближи­ха до нея. - Не ми изглежда на място. - Меко казано; за разли­ка от стъклената пирамида в Лувъра, постройката на Озир беше очебийно несъразмерна и доминираше над замъка.
-      Според мен се вписва добре в пейзажа - отвърна Озир. - Един от многото плюсове на Швейцария. Признавам, оба­че, че онова, което ме доведе тук, е данъчната им система.
-      Мислех, че религиите са освободени от данъци. - Тя едва не каза „култове”, но предпочете да не го дразни.
-      На повечето места е така - щом ги признаят за закон­ни, което отнема много време и усилия. Основах Храма на Озирис преди петнайсет години, но едва през последните пет той започна да се разраства и да става популярен из цял свят. А и имам и други интереси, които, за съжаление, не са освободени от данъци... освен ако щабът ми не е в Швейца­рия и нямам много умни и скъпо платени счетоводители.

В откритата част на двора, която при пристигането на Нина беше напълно пуста, имаше около трийсетина мъже, облечени с черни шорти и тениски, които се занимаваха с ка- листеника
91
. Кротала, за пръв път без якето си от змийска кожа, раздаваше команди като инструктор по строева подго­товка. Шабан изостана, за да размени няколко думи с амери­канеца; докато Шабан говореше, всички мъже стояха мирно.

-      Както изглежда, си имате своя собствена малка армия - каза Нина.
-      Идеята е на Себак - отвърна Озир, докато брат му от­ново се върна при тях. - За защита. Храмът понякога при­влича неприятности - както може би вече сте забелязали. - Той се усмихна.
Стигнаха до пирамидата. Стъклените врати на фасада­та ѝ се плъзнаха встрани и разкриха стилно фоайе. Двамата души вътре се поклониха с уважение, а Озир поведе Нина към асансьора. Беше объркващо, предната и задната стъкле­ни стени бяха скосени заради пирамидалната структура на сградата, а напречното сечение на асансьора - успоредник, - чиято шахта се издигаше под съответния ъгъл. Това бе ужасно неефективно използване на пространството, кабина­та можеше да побере далеч по-малко хора, отколкото стан­дартен асансьор, но Нина подозираше, че домакинът ѝ се интересува много повече от формата, отколкото от функци­оналността.
Шабан влезе с тях в кабината и не свали студения си поглед от Нина, докато се изкачваха нагоре. Стъклените сте­ни ѝ позволяваха да разгледа вътрешността на пирамидата, като най-впечатляващото в нея беше една грамадна зала-храм. За разлика от стаята, която беше видяла в Париж, тук декоративните йероглифи бяха изрязани с лазер върху стък­лени панели, а хромираните високи статуи на египетските богове проблясваха край входа.
-      Това е главната квартира на Храма на Озирис - обяви гордо Озир. - Тук се намира и щабът на „Озирис инвестмънт груп” АД. Разбира се, имаме офиси в Женева, както и на дру­ги места, но всички се управляват оттук.
-      Ръководите религия и бизнес от една и съща сграда?
-      Двете неща са много по-близки, отколкото предпола­гате - отвърна той с усмивка. - Клиентската лоялност, па­зарният дял, възвръщането на инвестициите... всичко е от изключително значение. - Високата зала се изгуби от погле­да им и те минаха покрай два етажа с офиси, преди асансьо­рът да спре.
Нина усети във въздуха силната и характерна миризма на мая.
-      Надушвам, че тук имате и пекарна.
Озир се засмя.
-      Не съвсем. Но хлябът беше важна част от живота ми - баща ми беше пекар. Израснах, правейки хляб. - За миг очи­те му като че ли се изпълниха с копнеж. Излязоха от асансь­ора. - Той си мислеше, че ще наследя бизнеса му.
-      Да - обади се саркастично Шабан, гневът му беше поутихнал. - Сигурен съм, че би предпочел да месиш тесто, вместо да живееш в швейцарски замък.
-      Съдбата имаше други планове за мен. Нина, оттук, ако обичате.
Тя последва Озир през вратата, острата миризма на мая се засили. Стената в дъното на стаята беше направена от подсилено стъкло и разкриваше нещо, прилично на комби­нация от кухня и лаборатория. Вътре работеха няколко души с бели престилки и маски на лицата - някои седяха пред ком­пютри и микроскопи, други обслужваха фурните и големи блестящи казани от стомана.
-      Добре - рече объркана Нина. - Това е...?
-      Затова търся пирамидата на Озирис - рече Озир. - Какво ви е известно за теломерите?
Тя примига, изненадана от внезапната промяна на темата.
-      Ами, освен че имат нещо общо с клетките... нищо - призна тя. - Аз съм археолог, не биолог.
-      Ех, Нина, Нина - рече той закачливо, поклащайки гла­ва. - Не трябва да ограничавате познанията си. Погледнете ме. Бях пекар, който стана актьор, превърна се в бизнесмен и накрая - в религиозен лидер... но освен това се превърнах, донякъде, в експерт по удължаването на живота.
-      Удължаване на живота? - рече Нина, опитвайки се да прикрие съмнението си.
-      Да. Нали това стои в основата на Храма на Озирис - да се избегне остаряването, да се избегне смъртта. Да ста­нем безсмъртни като Озирис. Моят интерес - моята страст - се появи още когато бях актьор. Звезда, всъщност. Може да не съм бил чак толкова прочут, колкото холивудските звез­ди - на лицето му се изписа фалшиво скромна усмивка, - но когато бях по-млад, всеки в Египет познаваше лицето ми.
-      И искате да продължи да изглежда младо?
-      Разбира се! Вие не искате ли?
-      Не знам - отвърна Нина. - Аз бях... доста грубова­та, когато бях на двайсет. Повече ми харесва как изглеж­дам сега.
-      Тогава вие сте щастлива - и необичайна - жена! - за­смя се Озир. - Но това означава само, че се чувствате комфортно сега. С всяка изминала година се отдалечавате от това - и тялото ви започва да работи срещу вас. Всяка клет­ка в тялото ви бавно се унищожава и вие не можете да на­правите нищо по въпроса. Освен ако - каза той, посочвайки казаните, - не попречите на тялото ви да се самоунищожи - и да преобърнете процеса.
-      Това ли правите тук? - попита тя. - Някакво... лекар­ство за безсмъртие?
Този път не успя да прикрие скептицизма в гласа си.
-      И преди съм чувал този тон - отвърна Озир, но не об­винително, а примирено. - Но да, това се опитвам да напра­вя. Обичам живота си и искам да продължа да го обичам! Започнах с обикновени неща, като диети и упражнения, след което преминах на витамини, антиоксиданти, хормони...
-      Които продавате на последователите на Храма.
-      Да. Всеки клон на Храма купува продукти от филиа­лите на ОИГ, които ги произвеждат под лиценза на компанията-майка. Но - продължи той с блеснали очи, - хитрата част е, че лицензът е по-висок от цената, на която те ги про­дават на храмовете. Така че технически всички филиали ра­ботят на загуба...
-  ... и след като работят на загуба, не плащат данъци.
-      Точно така. Междувременно храмовете печелят от продажбите, но тъй като са религиозни организации, те също не плащат данъци. Естествено, всичко е далеч по-сложно - както казах, имам много добре платени счетово­дители и адвокати, които ме пазят от данъчните! Но всичко е законно. Поне според буквата на закона.
-      Много впечатляващо - каза Нина, опитвайки се да се сети за други думи, с които да го опише: „нечестно” беше на първо място.
-      Благодаря. - Озир изглеждаше наистина поласкан. - Но накрая осъзнах, че с тези диети, упражнения, антиокси­данти и хормони не може да се стигне далеч, поради един елементарен генетичен факт. Теломерите са част от хромозомите във всяка клетка на тялото, нещо като капаче. Всеки път, когато клетката се дели, теломерите се скъсяват. Те са контролен механизъм, спират клетките да се делят неконтро­лируемо, като раковите, например, но са и недостатък.
Нина разбра какво има предвид.
-      Ако се скъсяват при всяко делене, накрая всичките ще се изхабят.
-      Точно така. И когато това се случи, клетката остаря­ва... и умира. Процесът е постоянен. Без значение колко здравословно живее човекът, организмът му има краен срок на употреба. Но - рече той, поглеждайки към лаборатория­та, - има начин това да се промени.
-      С помощта на мая?
-      Много специален вид мая. Знаете ли, че само един про­цент от различните видове мая са класифицирани? Те са мно­го прости микроорганизми, но са изключително разнообраз­ни. Някои могат да се използват при производството на био- горива, други за неутрализирането на опасни химикали или за доставянето на точни дози от лекарства в организма, а тре­ти, разбира се - добави той с усмивка - просто спомагат за приготвянето на хляб. И аз търся точно един такъв вид.
Нина го погледна недоверчиво.
-      Искате да намерите пирамидата на Озирис... за да пра­вите хляб?!
-      Ох! Вие си мислите, че съм... как беше изразът? „Куку”, точно така! - Той отново се засмя. - Не обикновен хляб, Нина - каза той с по-сериозен, по-напрегнат тон. - Специален хляб, запазен за египетските крале... и богове. Хлябът на Озирис.
Думите му събудиха един спомен.
-      Чакайте малко! - каза Нина. - Мейси спомена, че в свитъка, който сте скрили от АСН, се споменавало нещо за хляба на живота.
Той кимна.
-      Същият, от който научих за пирамидата на Озирис и онова, което се намира в нея. Има и други съкровища, раз­бира се, там е саркофагът на самия Озирис... но най-ценно­то нещо в гробницата е и най-обикновеното. Хляб. Мая! Маята, която е превърнала един обикновен човек в легенда.
-      Искате да кажете, че маята го е направила безсмъртен?
Озир поклати глава.
-      Не по начина, по който използваме тази дума. Продъл­жителността на живота в Египет е била колко...? Четирийсет години? Най-много четирийсет и пет. Доживелият до седемдесет се е смятал за невъзможно стар - и ако този чо­век е бил цар, той е бил смятан за безсмъртен!
-      Приемам го - отвърна Нина с известна неохота в гла­са, - но как маята му е помогнала да живее толкова дълго?
-      Както вече казах, има различни видове мая. - Той по­сочи брадатия учен, който работеше на компютъра. - Док­тор Крал и екипът му проследяват генетичния код на опре­делени видове в търсене на идеалната последователност. Може да я открият още утре - и тогава аз ще бъда най-богатият човек на света. От друга страна, търсенето може да от­неме стотици години, а дотогава аз отдавна ще бъда мъртъв, независимо колко стриктно спазвам собствените си учения. Затова предпочитам да открия оригинала, който се намира в пирамидата на Озирис.
-      Значи според вас маята, използвана за приготвянето на Озирисовия хляб-чудо, е своего рода... знам ли, удължа­ваща живота мутация?
-      Не всяка мая е добра. Някои закваски представляват патогенни организми, чиито спори могат да заразят човеш­кия организъм или пък са носители на вируси. Но маята, използвана за хляба на Озирис, е различна. Тя е носител, но не на вирус. Тя носи ензим, наречен теломераза, който въз­становява и попълва теломерите.
Всичко си дойде на мястото.
-      Тя им пречи да се скъсяват, когато клетките се делят - каза Нина. Очите ѝ се разшириха, когато разбра какво означава това.
-      Клетките могат да живеят вечно. Никога няма да умрат.
-      Както и онези, които ядат от маята. - Озир се усмихна триумфиращо. - Тя осигурявала ензима, който попълвал клетките на Озирис и забавял и дори спирал стареенето му. Хората са го смятали за безсмъртен.
-      А щом владетелите знаят, че яденето на хляба им по­мага да живеят по-дълго, естествено, че ще го запазят за себе си. - Тя се намръщи. - Но маята не се ли уврежда по време на печене?
-      Двамата с брат ми поназнайваме някои неща за пече­нето - намеси се Шабан със саркастично пренебрежение.
-      Температурата в глинените пещи, използвани в дре­вен Египет е била непостоянна - обясни Озир. - Понякога маята оцелявала. А ако пекарите са знаели, че тя представ­лява ключът към дълголетието, те са правели всичко възможно да оцелее колкото се може повече от нея. - Той се ус­михна криво. - Хлябът нямало да е най-вкусният, но това е малка цена за вечния живот.
-      Едва ли е бил вечен - изтъкна Нина. - Пак са можели да умрат от болести или да бъдат стъпкани от камила. Древ­ният Египет е бил опасно място.
-      Но мъдрите царе се пазят от опасностите - каза Озир. - А Озирис е бил най-мъдрият от всички. Иначе е нямало да бъде почитан като бог.
-      Значи намирате гробницата му и култивирате няколко щама от маята?
-      Да. Спорите на маята са в състояние да оцелеят без­крайно дълго време. Дори жреците да не са оставили хляб за задгробния му живот, в съхранените му в буркани органи не може да няма останки от нея. Така или иначе, сигурен съм, че ще намерим образци. - Той погледна към лаборато­рията. - Оригиналният щам е бил изгубен толкова отдавна, но ние отново ще го съживим. И след няколко генетични модификации той ще ме направи също толкова почитан, кол­кото Озирис.
Нина го изгледа подозрително.
-      Генетични модификации?
Шабан процеди през зъби:
-      Мисля, че ѝ разкри достатъчно, братко.
Озир го погледна раздразнено, но този път се съгласи с него.
-      Себак е прав - каза той на Нина със самодоволна не­принуденост. - Малките ни търговски тайни не са от практи­ческо значение. Достатъчно е да кажа, че ще бъдем щедро възнаградени за това, че сме дарили безсмъртието на света.
-      Да, сигурна съм, че ще станете много богат и много могъщ. Само че... - Тя му се усмихна закачливо, прикривай­ки презрението си. - Не можете да направите нищо, докато не откриете пирамидата на Озирис. Което ни връща към на­шата сделка. Както вече казах, искам моя дял. Предвид оно­ва, което възнамерявате да постигнете, смятам, че няколко милиона ще бъде честно. Долари, имам предвид. Не египет­ски лири.
Шабан изсумтя възмутено, но Озир кимна.
-      Ако ми помогнете да намеря онова, което търся, ще бъдете богато възнаградена.
-      Радвам се да го чуя - каза Нина и протегна ръка. - Как­во ще кажете?
-      Халид, не може да говориш сериозно - възрази Ша­бан. - Тя се опитва да те измами! Защо не ми повярваш?
Озир погледна твърдо брат си.
-      Защото искам да рискувам в случай, че казва истина­та. Това ти е проблемът, Себак - никога не рискуваш. Осме­ляваш се да действаш само тогава, когато си сигурен в успе­ха. Но аз поемам рискове - понякога губя, но когато спече­ля... - Той посочи с жест пирамидата, в която се намираха. - Това, това е наградата! Ако не поемаш рискове, никога няма да постигнеш нещо!
-      Това е прекалено голям риск - изсъска Шабан.
-      Но аз смятам да го поема. - Озир се обърна към Нина. - Готов съм да приема думата ви, Нина. Намерете ми пира­мидата на Озирис и ще получите каквото пожелаете. - Той протегна ръка; Нина понечи да я поеме, когато изведнъж той я вдигна и заби показалец в гърдите ѝ. - Но ако се опитате да ме измамите... - Той погледна многозначително към Шабан.
-      Ще я намеря - каза тя, без да отпуска протегнатата си ръка.
След миг той се усмихна и я разтърси.
-      Значи се договорихме. Отлично. - Шабан се извърна отвратено.
Нина измъкна ръката си от неговата.
-      Добре, тогава. Ако само ми покажете зодиака...
Озир се изкикоти.
-      Той не е тук.
Побиха я тръпки.
-      Какво?
-      Имам работа в Монако, затова хората ми го сглобиха на яхтата ми - искам да съм до него, когато всички тайни бъдат разкрити. Ще дойдете с мен. - Забелязвайки смутено­то ѝ лице, той добави: - Яхтата е много хубава.
-      Нали не трябва да се срещате с някой друг? - попита Шабан с хищническа подозрителност. - Като например ва­шия съпруг?
Нина махна пренебрежително с ръка.
-      О, Боже, не. Смотанякът. - Тя се обърна към Озир. - Така. Значи имате яхта, а?

* * *

Мейси крачеше напред-назад зад взетата под наем кола и поглеждаше нетърпеливо към замъка в езерото, търсейки някакви следи от активност - или от Нина. Не забелязваше нищо. Продължи да крачи, докато накрая не издържа и от­вори вратата.
-      Как може просто да си седиш вътре?
-      Може би защото е по-удобно от това да стоя прав? - предположи Еди.
-      Знаеш какво имам предвид! Жена ти е там вътре! Защо не се притесняваш за нея?
-      Притеснявам се.
-      Изобщо не ми изглеждаш притеснен! Какво е това, британско хладнокръвие?
-      Просто влизай и сядай!
Мейси влезе намусено в колата и затръшна вратата след себе си.
Той наистина се притесняваше за Нина. Както ѝ беше казал в Париж, срещата лично с Озир можеше да се сравни с това да влезеш в бърлогата на лъва, облечен в яке от месо и тениска с надпис „Лъвовете са бъзльовци”.
Но тя си имаше своите аргументи: да позволи на Озир да намери пирамидата на Озирис би било археологическа трагедия. А и след всичко, на което ги бяха подложили Озир и Шабан, не си ли струваше да си отмъстят?
Тази мисъл определено изкушаваше Еди. Което обаче съвсем не означаваше, че планът ѝ му харесва. Но тъй като този план вече беше задвижен, оставаше им само да чакат.
-      Как издържаш? - попита Мейси, нарушавайки ти­шината.
-  Кое?
-      Ами... чакането.
-      Няма какво друго да правя, нали? Освен това ти я под­крепи в решението ѝ да отиде там. Да не би да си мислеше, че ще отиде, ще почука на вратата и ще каже „здрасти, дой­дох да видя зодиака” и после ще се върне?
-      Но тя стои там повече от два часа! О, Боже, ами ако ѝ се е случило нещо? Може да е...
-      Не е - отвърна твърдо Еди, с надеждата, че е прав. - Добре, знаеш ли защо успявам да седя тук и да чакам? За­щото съм свикнал.
-      Какво искаш да кажеш?
-      Войнишката служба не е само тичане и стреляне по хората. Деветдесет и девет процента от времето е адски скучна. Отиваш някъде и започваш да чакаш нещо да се слу­чи. Понякога получаваш заповед да отидеш на друго място и пак да чакаш!
-      И с какво се занимаваш през това време?
-      С нищо. И знаеш ли защо? - Тя поклати глава, изпъл­нена с любопитство. - Защото ако направиш нещо, за да се разсееш от скуката, ти се разсейваш и от онова, което би трябвало да чакаш.
-      Което е?
Той се усмихна слабо.
-      Проблеми. Ако си приказваш с приятелите или слу­шаш айпода си, или там каквото и да е друго... точно тогава ще изскочи някой задник с калашник и ще ти пръсне глава­та - а ти дори няма да го усетиш, че идва.
Тя съвсем не изглеждаше щастлива от перспективата.
-  О!
-      Така че да, чакането в района на бойните действия, без да правиш нищо, е гадост. Но точно затова издържам, защо­то знам, че ако нещо се случи, аз ще бъда готов!
-  Ясно. Все пак не мисля, че съм направена от войнишки материал. - Тя го погледна. - Тогава защо разговаряш с мен?
Еди се ухили.
-      Защото това не е бойна зона! - Той погледна към замъ­ка. - Все още.
Тя не знаеше как точно да реагира на думите му, но жу­женето на телефона на Еди веднага отклони вниманието им от темата. Той го включи на говорител.
-      Нина! Добре ли си?
Тя отговори със забързан шепот.
-      Да. Мисля, че Озир ми вярва.
-      Мислиш?
-      Е, поне не ги накара да ме застрелят на място! Виж, не мога да говоря дълго - в тоалетната съм и ще заподозрат нещо!
-      Видя ли зодиака? - попита Мейси.
-      Не, не е тук.
Еди погледна слисано Мейси.
-  Гръм и...
-      Не започвай пак! - прекъсна го Нина. - Намира се на яхтата му в Монако. Точно там отиваме. Той има частен са­молет на летището в Женева.
-      Как ще те намеря, щом отиваш на тая проклета лодка?
-      Не знам! Може да успея - по дяволите, трябва да тръгвам! До скоро, обичам те, чао!
-      И аз те обичам - каза Еди в момента, когато тя пре­късна. Той погледна Мейси. Момичето беше притиснало ръка към устата си. - Е, това вече е страхотно.
-      Нали... нали се сещаш как не искаше да я пускаш да ходи там, а аз виках: „Не, трябва да намерим пирамидата преди него!” - рече тя. - Сега си мисля, че може да не съм била права.
-      Малко си закъсняла - изсумтя Еди. Той удари с юм­рук по волана. - Мамка му. До Монако има повече от три­ста и петдесет километра. Ще ни отнеме поне пет часа да стигнем дотам през проклетите Алпи. А вероятно и пове­че, като се има предвид целият трафик от зрители, които отиват да гледат Формулата. - До тях достигна силно бръмчене: към долината се спускаше хеликоптер, който се отправяше към замъка. - А те ще стигнат до там за по-малко от час.
-      Какво ще правим?
-      Ще отидем там колкото се може по-бързо и ще чакаме да ни се обади - отвърна непоколебимо той и запали колата. - Какво друго бихме могли да направим? - Даде на заден ход и със свистене на гумите подкара колата на юг.



14.




МОНАКО


Макар и най-малкото на картата на Европа, княжество Монако е най-богатото, поне когато става въпрос за прихо­ди на глава от населението, както и най-бляскавото. Место­положението на миниатюрната държава на Френската Ривиера близо до италианската граница ѝ осигурява топъл суб­тропичен климат, а кралското семейство и казината прида­ват атмосфера на скъпа загадъчност... без да се споменава статусът ѝ на данъчен рай, който я превръща в магнит за свръхбогатите.
И все пак популярността ѝ се дължи най-вече на еже­годното автомобилно състезание, в което струващи милио­ни долари болиди профучават с рев по криволичещите ули­ци на града с над триста километра в час. От предната палу­ба на яхтата на Озир „Слънчев барк”, която беше хвърлила котва отвъд вълнолома на Монако, Нина нямаше как да види съботните квалификации, в които се определяше редът на потегляне за неделното състезание, но чуваше рева на свръхдвигателите, който отекваше в крайбрежните сгради, когато болидите профучаваха покрай тях, преди отново да навля­зат в града и да започнат стръмното изкачване към площада пред прочутото Казино.
-      Господи - каза тя на Озир. - Сигурно е ужасно, ако живеете тук и се опитвате да гледате телевизия.
Водачът на култа наистина се опитваше да гледа те­левизия.
-      Мисля, че всеки, който живее в Монако и не харесва шума на състезателните коли, може всяка година да си поз­воли да си вземе почивка по време на състезанието - отвър­на той, без да сваля поглед от предаваните на живо квали­фикации. - Всеки, но не и аз. - Той изруга на арабски.
-      Някой е направил по-добра обиколка от Виртанен? - попита излегналият се в близкия шезлонг Шабан с подигра­вателно презрение.
Озир го погледна.
-      С над една десета от секундата! С това темпо ще сме късметлии да имаме кола в първата половина на решетката!
-      Не би трябвало изобщо да участваме. Това си е пръска­не на пари!
-      Помага за популяризирането на Храма на Озирис по света - възрази Озир. - Мисля, че си заслужава - и не възна­мерявам отново да подхващаме този спор, Себак. - Брат му се намръщи, стана и влезе в яхтата.
Нина се извърна към Озир.
-      Никога нямаше да ми мине през ума, че религиите спонсорират автомобили.
-      Технически Храмът на Озирис не спонсорира нищо - каза той, без да сваля поглед от екрана. - Всички пари идват от „Озирис инвестмънт груп”. - На екрана се появи­ха нови числа. - А, така е по-добре! Това ни изпраща на трето редица.
-      Спонсориране на състезателни отбори, каране на огромна яхта... Май Храмът на Озирис не е като останалите религии?
Озир я погледна над слънчевите си очила.
-      Усещам неодобрение в гласа ви, Нина.
Тя сви рамене.
-      Не ме е грижа, просто го отбелязвам.
-      Моите умни счетоводители намериха начин „Слънчев барк” да не ми струва нито цент, благодарение на няколко губещи филиала и внимателно подготвени лизингови дого­вори. И тъй като я притежавам, защо да не ѝ се насладя? Което бихте могли да направите и вие. - Той натисна бутона на интеркома. - Надя? Две мартинита, ако обичаш.
-      Не, благодаря - вдигна ръка Нина.
-      Настоявам. В такъв прекрасен ден трябва да се насла­дите максимално на удоволствието с всичките си сетива.
-      Предпочитам да работя върху зодиака.
-      Когато бъде готов - рече той за нейно голямо разоча­рование. - Експертите ми се стараят да бъде сглобен колко­то се може по-точно. Ще им отнеме часове, но не искам да бъде изгубена дори най-малката следа.
Тя не можа да се сдържи:
-      Тогава може би трябваше да го оставите на тавана в Залата на летописите.
Той се ухили.
-      Този път вече наистина не одобрявате.
-      Преместването му нямаше да е първият ми избор - особено след като брат ви и онзи задник Кротала се опитаха да ме убият, докато го местеха. - Тя стрелна с отровен по­глед горната палуба. Кротала се беше облегнал на парапета и скришом я наблюдаваше. - Но станалото - станало. Поне мога да спечеля от това.
-      Ще спечелите, Нина. И двамата ще спечелим. - Той се усмихна и се обърна към младата ямайска девойка, която влезе с поднос в ръка. - Благодаря ти, Надя.
Надя подаде на Нина и Озир по една висока чаша, в ко­ято подрънкваха бучки лед.
-      Желаете ли още нещо? - попита тя подканящо.
Озир се ухили.
-      Винаги, скъпа моя... но точно сега не. Може би след партито в казиното. - Той я изпрати обратно с плясване от­зад, което я накара да се изкикоти.
-      Имате ли някой готин тип по бански за мен? - попита Нина. Откакто се беше качила на яхтата, беше видяла още няколко полусъблечени момичета, както и безброй облече­ни в зелени сака пазачи, някои от които въоръжени с авто­мати МР7 със заглушители.
-      Сигурен съм, че можем да го уредим.
Нина остана с впечатлението, че той не се шегува.
-      Кажете ми - рече тя с намерението да смени темата и да убие времето, докато ще може отново да се извини и да отиде до тоалетната - първият ѝ опит да се свърже с Еди от яхтата се беше провалил, защото на мястото, което беше избрала, няма­ше никакъв обхват, - какво трябва да направи човек, за да стиг­не от пекарна до основаването на собствена религия? Като меж­дувременно се сдобие и с магията на кинозвезда.
Озир се надигна и спря звука на телевизора, доволен от възможността да говори на любимата си тема: за себе си.
-      В Швейцария ви казах, че обичам да рискувам, нали? Станах актьор, защото поех един риск. Бях на четиринайсет и в града ни снимаха някакъв филм. От мига, в който видях ак­тьорите и екипите им, аз разбрах, че трябва да стана част от това - по какъвто и да е начин. Но те щяха да снимат само три дни, преди да се върнат в студиото. Така че всеки ден бягах от училище, мотаех се около снимачната площадка и разговарях с хората между отделните снимки, включително с изпълните­ля на главната роля Фадил. Опитах се да убедя Себак да дойде с мен - тогава беше на дванайсет, - но той се страхуваше да не го хванат и мислеше, че баща ни ще се ядоса.
-      А той ядоса ли се?
Озир се усмихна.
-      О, да. Но ще стигна и до това. В последния ден сни­маха сцена, в която двамата главни герои слизат от кола и влизат в хотел, и им трябваха статисти. Тъй като един от мъжете, с които се бях сприятелил, беше помощник-режисьор, той ме извика.
-      И така започва една кариера в киното - каза Нина. Кол­кото и да не се доверяваше на Озир, плътният му глас и из­разителното лице го правеха невероятен разказвач.
-      Не съвсем - отвърна той. - Бягането от училище беше малък риск. Големият беше, когато си позволих да вмъкна една реплика, докато снимахме.
-      О-о-о! Обзалагам се, че режисьорът е бил бесен!
Той отново се усмихна. Вече не гледаше Нина; погледът му се рееше някъде в небето.
-      Все още го помня - Фадил не можеше да извади един голям куфар от багажника на колата. Видях как режисьорът се кани да извика „край”, затова пристъпих напред и казах: „Да помогна ли на господина с куфара? Само десет пиастъ- ра” и протегнах напред ръка като Оливър Туист!
-      И какво стана?
-      Режисьорът беше толкова изненадан, че забрави да из­вика „край” - отвърна той през смях, - а Фадил, който ме познаваше, вместо да се ядоса, реши да импровизира. Той каза: „Ако извадиш всичките куфари на дамата, ще ти дам двайсет!”. Всички се засмяха, а режисьорът реши да запази сцената. Дори ми платиха! Никога няма да познаете колко.
-      Двайсет пиастъра?
-      Фадил ми ги даде от собствения си джоб. Това беше големият ми риск и първата ми поява на екрана. Естестве­но, Себак ужасно ми завиждаше, затова разказа на родите­лите ни какво съм направил. И баща ми, разбира се, се ядо­са. Но няколко дни по-късно получи писмо от режисьора. Имало някаква по-късна сцена, в която можел да използва малката ми шега, за да доразвие героя на Фадил. И за да го направи, имал нужда от мен... затова питаше дали мога да отида в Кайро и да заснемем новата сцена!
-      Мили боже! - възкликна впечатлена Нина. - Наисти­на си е заслужавало.
-      Повече, отколкото бих могъл да си представя. Баща ми имаше нужда от доста убеждаване, но накрая получих свое­то; да си първороден син си има своите предимства! Така че заминах за Кайро и тъй като работех в студио, трябваше да подпиша договор. Рожденото ми име Халид Шабан беше същото като на един от другите актьори, затова ме накараха да си избера сценичен псевдоним. Избрах Озир - от Озирис, разбира се. Мислех, че ще ми донесе късмет.
-      Както и стана.
-      Определено. На шестнайсет вече работех като актьор - първоначално в малки роли, но постепенно натрупвах опит и си създавах приятели от двете страни на камерата. На осемнайсет изиграх главна роля, което е голям успех по еги­петските стандарти. Студиото поиска да снимам и други, но аз трябваше да отбия военната си служба. Тогава шефът на студиото, който имаше приятели в правителството, използ­ва някои връзки.
Нина отпи от мартинито си.
-      И ви спаси от военна служба?
Той кимна с глава.
-      Щях да я изкарам, но се радвам, че не се наложи. Тол­кова много се забавлявах! Бях само на осемнайсет, а бях про­чут, изкарвах много пари, пътувах - и се срещах с много кра­сиви жени. - Озир се усмихна широко, но усмивката му бързо се изпари, за изненада на Нина. - Всичко това само засилва­ше завистта на Себак... и тогава той претърпя инцидент.
-      Какво му се е случило? Очевидно е бил изгорен, но...
-      Случи се, докато беше в армията. - Озир поклати тъжно глава. - За разлика от мен, него го взеха наборник. Беше го яд заради това. Няколко седмици след записването му в армията бил в някакъв камион, който катастрофирал и се подпалил. Прекара два месеца в болницата, половината му лице беше изгорено... След това го пратиха веднага в не­говата част, за да дослужи остатъка от трите години. Нормално е да е озлобен.
-      Не съм изненадана. - Разказът му не предизвика съ­чувствие у Нина, но тя започна да разбира омразата на Се­бак към света.
-      Когато се уволни от армията, аз постъпих като всеки по-голям брат и се погрижих за него. Намерих му работа като мой асистент и когато основах Храма на Озирис, му дадох ключов пост.
-      Как основахте Храма? Създаването на религия не е нещо, което се учи от книгите.
Озир се засмя.
-      Преди около осемнайсет години снимах филм „Озирис и Сет”. Аз играех Озирис; сигурно така е било писано! Филмът имаше голям успех - дори излезе по някои екрани в Америка, което се случва рядко с египетските филми. Той ме направи най-голямата звезда в Египет. Всички ме позна­ваха, всички искаха да чуят думите ми... все едно ме бого­творяха, все едно наистина бях Озирис от филма. - Той по­гледна многозначително Нина, подрънквайки с леда в чаша­та си. - Вие сте била известна - по друга причина, но знаете какво е. И колко е... пристрастяващо.
-      Не бих се изразила точно така.
Той се усмихна дяволито.
-      О, Нина. Първият път, когато се видяхте по телевизи­ята, първият път, когато видяхте лицето си върху корицата на списание... не беше ли вълнуващо? Светът ви гледаше, слушаше ви. Нищо не може да се сравни с това. Никой не е имунизиран срещу изкусителната песен на тази магия - дори занимаващият се с наука човек. Не можете да ми каже­те, че след като сте били на върха, сте щастлива да изпадне­те в неизвестност.
-      Нямам нищо против, стига да е охолна неизвестност - отвърна Нина, играейки ролята си. Но неохотно трябваше да се съгласи, че той е прав.
Озир забеляза съмненията ѝ и отново се усмихна.
-      Що се отнася до мен, аз исках повече. Не като актьор, нито дори като звезда. Исках да ме обичат - той притисна ръка към сърцето си - тук. Да накарам хората да ми вярват, да ме следват...
-      Да ви боготворят?
-      Какво да ви кажа? - Той разпери ръце в подигравател­но извинение. - Да, исках да ме боготворят. Затова се отка­зах от актьорската кариера и основах Храма на Озирис - а тихомълком създадох компанията, която по-късно щеше да се превърне в ОИГ.
-      Поредният риск? - вдигна вежди Нина.
-      Най-големият в живота ми. Аз все пак съм мюсюл­манин - Нина забеляза, че той използва сегашно време, - а за фундаменталистките последователи на исляма, които за съжаление стават все повече в Египет, вероотстъпничеството е престъпление, което трябва да бъде наказвано със смърт. Получих доста заплахи. Затова поверих защитата ми, както и на целия Храм на Озирис, на Себак. Много го бива в това.
-      Може би дори прекалено - рече Нина. Шабан разговаря­ше с Кротала на горната палуба, поставил ръка на рамото му.
-      Отново се извинявам за това. Събитията излязоха извън контрол. - Нещо на екрана на телевизора привлече вниманието му и той натисна бутона за включване на звука.
-      Второ време! На първа редица сме! - Той погледна отново към Нина. - И пак ще се извиня, но това са изключително добри новини!
-      Няма нищо - рече тя, оставяйки чашата си на масата.
-      И без това трябва да ви оставя за малко. - Тя влезе в яхта­та, за да подири друга тоалетна.

*       * *

-      Къде си? - отговори с въпрос Еди на обаждането ѝ.
-      В Монако - прошепна Нина. - Намирам се на лодката му. Корабът. Каквото е там. А ти къде си?
-      На една автострада в Италия. - Той караше бързо, с трийсетина километра над разрешената скорост от 130 ки­лометра в час, но това беше Италия; нетърпеливите местни шофьори го отминаваха като малка спирка.
-      В Италия? Какво правиш там, по дяволите?
-      Това е най-прекият път до Монако. Винаги съм искал да гледам Формулата там, но не смятах да го направя точно по този начин... Ами ти? Видя ли зодиака?
-      Все още не. Хората на Озир го сглобяват; едва ли ще са готови преди вечерта.
-      Проклятие! - промърмори той. - Някак си се надявах дотогава всичко да е приключило. - Изведнъж се сети нещо. - Тази лодка в пристанището ли е?
-      Не, в открито море.
-      Гръм и мълнии! А как ще слезеш от нея?
-      Да, и аз това се питах. Но слушай, Озир каза, че ще ходи на парти в казиното тази вечер. Мисля, че иска да оти­да с него.
-      Парти ли? Знаеш ли в кое казино?
-      Не, но е свързано със състезателния му отбор, така че едва ли ще е трудно да се разбере. Може да наемеш лодка и да ни последваш до яхтата. Нарича се „Слънчев барк”... О, по дяволите, някой идва. Чао!
-      Чао - отвърна Еди, но тя отново беше затворила, пре­ди да го чуе.
-      Тя добре ли е? - попита Мейси.
-      Да, но е на тъпата му яхта, а все си мисля, че едва ли ще успеем да наемем лодка в нощта преди най-важното събитие в годината.
-      За какво парти ставаше въпрос?
Еди се изсмя саркастично.
-      Това прозвуча много ентусиазирано. Защо, ходи ли ти се?
-      Не. Всъщност не знам. Какво е това парти?
-      На състезателния отбор.
Лицето ѝ светна.
-      О! Състезатели! Със сигурност трябва да отидем.
-      Няма да е купон - напомни ѝ той. - Освен това не сме облечени подходящо като за скъпо казино. - Той кимна към дънките си, тениската и коженото яке и към нейната омач- кана от пътуването риза и камуфлажните панталони.
-      Тя се усмихна и извади кредитната си карта.
-      Облекло за една нощ в Монте Карло? Безценно!



15.



Въпреки бляскавата репутация на курорта, казината в Монако бяха изненадващо обикновени. Макар от филмите - и от рекламите на Министерството на туризма - човек да оставаше с впечатление за смокинги, диаманти и цели състояния, спечелени при обръщането на една карта или при едно завъртане на рулетката, в повечето случаи реал­ността представляваше редици от компютъризирани мо­нетни автомати. Също като Лac Вегас, и Монако беше от­крило, че ако големите играчи изглеждат привлекателно на големия екран, то в действителност много по-голяма печал­ба се прави от непрекъснатия поток обикновени туристи, които нямаха представа от сложните хазартни игри, и бяха гладни и жадни, готови да се настанят в ресторантите и баровете на казината.
Най-новото заведение на княжеството обаче беше избра­ло да възроди идеализираната фантазия на Ривиерата. „Ка­зино д’Азур” представляваше връщане към миналото, кога­то забогатяването е било екзотичен стремеж, а не неблагодарна ежедневна работа. Имаше ротативки, разбира се, но те бяха разположени дискретно, оставяйки на преден план традиционните хазартни забавления.
Когато двамата с Озир влязоха във фоайето, Нина се ог­леда с любопитство. Макар че единствените ѝ хазартни на­клонности се изразяваха в закупуването на някой и друг ло­тариен билет, тя не можа да не се впечатли от работата на архитектите. „д’Азур” представляваше отдаване на почит в стил рококо към онази епоха, когато Монако е започнало да привлича богатите и хазартни личности, и за постигането на автентичния му вид не бяха жалени средства - от спуснати­те ниско кристални полилеи до лакираното абаносово дърво на игралните маси.
-      Господи. Това място изглежда невероятно.
-      Вие също, Нина - каза Озир. Тя се изчерви неволно. От една страна се чувстваше безпомощна и смутена така, облечена в синя копринена вечерна рокля, с елегантна фри­зура. От друга, тя беше изведена на вечеря в Монако, което беше невероятно вълнуващо... въпреки компанията, която не беше по вкуса ѝ. Освен неколцината широкоплещести бодигардове, антуражът на Озир включваше Шабан и Кротала, който неохотно беше приел да сложи вратовръзка под сако­то си от змийска кожа, за да отговаря на етикета.
-      Благодаря - отвърна тя. Самият Озир изглеждаше вну­шително с белия си смокинг. Самоувереното му държание гарантираше, че няма никакъв начин да бъде сбъркан със сервитьор. Той я поведе покрай игралните маси към един страничен изход. Един от персонала на казиното го разпоз­на и го пропусна да мине.
Вратата водеше към вътрешен двор. Единият му край, преграден с въженце, излизаше на площада пред Казиното и състезателната писта. Квалификациите бяха приключили и пистата отново се бе превърнала в улица, отворена за всички; част от бариерите бяха свалени, за да позволят достъпа до ка­зиното. Нина погледна към преминаващите хора с надеждата да зърне Еди, но нямаше следа нито от него, нито от Мейси.
Вниманието на всички беше привлечено от гръмогласен звук. Лъскав състезателен автомобил със зелените и златни цветове на тим „Озирис” току-що беше запалил двигателя си, а русокосият млад мъж в кокпита се усмихна на Озир, докато форсираше двигателя.
-      Дами и господа! Изглежда един от пилотите ни е нетърпелив да започне състезанието! - обяви гръмогласно Озир, развеселявайки гостите. Засвяткаха фотоапарати, ко­гато той се приближи до пилота и се ръкува с него. - Запоз­найте се с Мика Виртанен, за когото съм убеден, че не само ще спечели утрешното състезание, но скоро ще стане и све­товен шампион!
Гостите нададоха ликуващи викове; ревът на двигателя премина в лениво боботене, за да може Озир да произнесе реч в ролята си на главен спонсор на отбора. Нина погледна към площада. Никаква следа от Еди. Тя отново се обърна към Озир - и установи, че Кротала се е материализирал пред нея, ухилен злобно.
-      Търсите ли някого, малка госпожице? - попита той.
-      Всеки друг, но не и теб.
-      О-о-о, много лошо. Защото ще продължиш да ме виж­даш, тъй като господин Шабан ме помоли да наглеждам спе­циалната гостенка на господин Озир и да се погрижа да не се замесва в разни... лудории.
-      Уверявам те, че нямам намерение да се замесвам в как­вито и да е лудории - отвърна тя язвително. - Особено с гос­подин Озир.
-      Той ще бъде много разочарован от това. - Кротала се засмя, след което се върна при Шабан, който подозрително наблюдаваше Нина.
Озир завърши речта си и след като размени няколко лю­безни думи с гостите, се върна при Нина.
-      Тук е малко шумно - каза той, посочвайки една съсед­на врата. - Мисля, че в балната зала ще бъде по-тихо. - Тя се изненада, когато той я хвана за ръката и я поведе през дво­ра, но не възрази. Шабан, Кротала и бодигардовете ги по­следваха, а двигателят на колата отново изрева.

* * *

Въпреки шума на препълнения площад Еди дочу отли­чителния рев на осемцилиндровия двигател откъм „Казино д’Азур”.
-      Май това е нашето място.
Докато прекосяваха улицата, Мейси огледа нервно сградата.
-      Надявам се, че тя е добре.
-      Би трябвало - засега. Озир нямаше да я доведе, ако не го беше убедила, че ще разчете зодиака. Проблемно ще бъде измъкването ѝ оттам, щом го направи.
-      Какъв е планът?
-      Да я намерим. А след това... Ще ти кажа, като го из­мисля.
-      Изобщо не ме успокояваш.
Еди се ухили.
-      Довери ми се. И преди съм се занимавал с това.
-      И как завършваше всичко?
-      Обикновено с взривени хеликоптери.
Мейси се изкикоти, но после изведнъж спря.
-      Това беше шега, нали?
-      Само гледай веднага да залегнеш, щом ти кажа. - Те стиг­наха до входа на казиното. - Така, носиш ли си паспорта?
Достъпът до казината в Монако е строго съблюдаван; законът забранява на местните монегаски да влизат в заве­денията, които осигуряват голяма част от държавните при­ходи. Освен това официалното облекло беше задължително, но Еди и Мейси бяха подготвени за случая. Той носеше че­рен смокинг; тя беше облечена с къса рокля от металическа тъкан в преливащи се цветове. Еди беше поискал да вземе нещо по-невзрачно, но аргументът ѝ беше, че щом плаща за него, няма намерение да взема нещо „гадно”.
Тя му подаде паспорта си.
-      Ето го. Ще го държиш ли в себе си? Едва се побира в чантичката ми.
-      Никога не съм разбирал жените в това отношение - рече Еди. - Мъкнат толкова боклуци със себе си, но си вземат чан­тичка с размера на хамстерски скротум, в която да ги натъп­чат. - Той отвори паспорта, за да погледне снимката й, но за­беляза нещо друго, което го накара да избухне в смях.
-      Не, не го чети! - изписка Мейси, но беше твърде късно да му попречи да прочете цялото й име.
-      Макарена? - изсмя се той. - Това ли е истинското ти име, Макарена? Като във... - Той изтананика фалшиво няколко тона и направи няколко танцови стъпки. - Ей, Макарена!
-      Млъкни! - сопна му се Мейси. - Мразя тази песен. Тя се появи когато бях малка и превърна живота ми в ад. Аз съм просто Мейси, ясно ли е? Не ме наричай другояче, защото ще те сритам отзад! - В този миг осъзна кого заплашва. - Добре де, няма да стане, но ще ти бъда адски ядосана. Ос­вен това не искам да го казваш на доктор Уайлд.
-      Не съм си и помислял - отвърна Еди, като вече обмис­ляше най-смешния начин да направи точно това.
Той показа паспортите им на портиера, след което му хрумна нещо и попита как да намери партито на тим „Ози­рис”. Портиерът ги упъти. Следвайки инструкциите му, два­мата с Мейси стигнаха игралната зала. Той чуваше боботенето на двигателя от двора дори през затворените прозорци със спуснати тюлени пердета; казината неизменно държаха комарджиите в неведение относно смяната на деня с нощ, за да изгубят представа за времето, докато играят
Вратата към вътрешния двор се охраняваше от други два­ма души, които учтиво, но твърдо ги отпратиха, когато се опи­таха да минат през нея. Еди надникна над раменете им, но не видя нито Нина, нито Озир, макар че забеляза как хората ми­нават през друга врата към съседната зала на казиното.
Покрай редицата от ротативки имаше друг изход, охра­няван от двама служители. Прецени, че вратата води към залата, в която влизаха хората от вътрешния двор. Когато двамата с Мейси минаха покрай тях, от другата страна се носеше музика.
-      Партито сигурно е там вътре - рече той, когато стиг­наха до другия край на игралната зала. В ъгъла имаше вра­та, през която минаваше персоналът на казиното. Тя не беше с някакъв специален заключващ механизъм, а с най-обикно- вена ключалка, следователно не водеше към някой охраня­ван сейф. - Смятам да се мушна през нея.
-      О, аз съм експерт в това - отвърна Мейси. - Зад теб съм.
-      Не, не си. Охраната вътре сигурно е на Озир - обясни той, щом усети желанието ѝ да възрази, - не искам да им дам възможност да те хванат. Ако си тук и се случи нещо, ще мо­жеш да се развикаш. Те няма да посмеят да направят нищо.
-      Ами ако хванат теб?
-      Ще съжалят за това. Стой тук и ме чакай.
Не ѝ стана приятно, но остана на мястото си, докато Еди се отдалечи от нея, преструвайки се на заинтригуван от близката игра блекджек, докато всъщност наблюдаваше вра­тата в ъгъла.
Скоро тя се отвори и пропусна поредната служителка. Еди я изчака да мине, след което бързо се плъзна зад нея в коридора. От едната му страна се намираше кухнята на ка­зиното; от другата имаше подобна сервизна врата, водеща към стаята за персонала.
Той я открехна, надникна през процепа и видя поне сто­тина души, част от които бяха насядали на игралните маси, а останалите бяха заети с разговори. Няколко двойки танцу­ваха на открит дансинг пред струнен квартет.
Еди се напрегна, когато зърна Кротала - сакото му от змийска кожа не можеше да бъде сбъркано. Щом той беше тук, значи Шабан също се навърташе наоколо, което озна­чаваше, че...
-      Ето те къде си, негоднико!
Озир седеше до една маса за блекджек, а до него се виж­даше издокараната Нина.
Еди мина покрай танцьорите. Кротала и Шабан се нами­раха на няколко метра от водача на култа и обсъждаха нещо с група хора. Забелязваха се няколко от костюмираните горили на Озир, но те не биха го разпознали. Стараейки се да държи гостите между себе си и Шабан, Еди тръгна към масата.
Нина държеше три карти в ръката си, общо осемнайсет точки; Озир имаше деветнайсет, а обърнатата карта на дилъ­ра беше поп. Другите двама нямаха нищо. Нина сви устни.
-      Хм-м. Труден избор.
-      Шансът е на ваша страна - каза ѝ Озир.
-      Знам ли. Чувствам се късметлийка тази вечер. - Тя тупна по масата. - Искам карта.
Дилърът обърна една карта на масата. Тройка.
-      Двайсет и едно - извика Нина. - Я виж ти! - Дилърът обърна горещата карта; вале. Към купчинката на Нина се прибавиха още чипове.
Озир се засмя.
-      Наистина имате голям късмет тази вечер.
-      Е, не чак толкова. Майка ми ме научи да играя когато бях малка. Освен това съм много добра по математика.
Той се усмихна лукаво.
-      Да не би да признавате, че броите картите, Нина? Ка­зиното няма да го одобри!
Наистина бяха обърнати достатъчно карти, за да може тя да изчисли, че са останали достатъчно малки карти и да прецени стратегията си - но реши, че няма нужда той да раз­бира за умението ѝ да смята безгрешно на ум.
-      Не бих си го и помислила! - възрази тя. - Освен това партито е ваше - както и парите. Така че вие определяте правилата.
-      Някои неща важат както за играта на карти, така и в живота. - Той махна на дилъра да раздаде нови карти.
-      Здрасти - разнесе се груб йоркширски глас зад гърба ѝ. На масата паднаха няколко банкноти от по петдесет евро.
-      Други могат ли да играят?
Нина се обърна.
-      Еди! - извика радостно тя, преди да осъзнае, че изоб­що не трябва да е доволна. С надеждата, че викът ѝ е приет като изненада, тя продължи с рязък, гневен тон: - Какво пра­виш тук, кучи син такъв?
Той примига изненадано.
- А?
-      След всичко, което ми наговори в Париж? - Тя се из­прави и приближи лице към неговото. - Върви по дяволите, копеле.
Объркването му беше заменено от изражение на дълбока болка... преди най-накрая да схване, че Нина очевидно играе роля, което означаваше, че и той трябва да се включи в играта.
-      Няма начин, ъ-ъ-ъ... няма да те пусна да си идеш. Ни­кой не ме изоставя. Никой!
Озир кимна на бодигардовете си да се приближат. Той се вгледа в Еди, опитвайки се да го разпознае.
-      Нина, кой е този... господин?
-      Съпругът ми - изръмжа тя. - Не след дълго - бивш.
-      Еди Чейс - представи се Еди на Озир. - Вече знам кой сте вие.
Озир се досети.
-      От храма на Озирис в Париж. Разбира се.
Шабан и Кротала бързаха към тях.
-      Халид! - изсъска Шабан, навеждайки се към брат си. - Казах ти да не ѝ се доверяваш!
-      Аз също не умирам от радост, че го виждам тук - каза Нина.
Кротала пристъпи напред.
-      Тогава може би трябва да го разкараме от погледите ви.
Озир се усмихна и вдигна ръка.
-      Не, не. Господин Чейс искаше да поиграе блекджек, а аз не мога да откажа на никого това удоволствие. - Той по­сочи стола от другата страна на Нина. Мъжът, който седеше там, бързо стана и се отдалечи. - Моля, седнете.
-      Халид, не може ли просто да се отървете от него? - оплака се Нина.
-      Ще бъде много грубо от моя страна, след като е изми­нал целия този път. - Озир не сваляше поглед от Еди, дока­то той се настаняваше на стола. - Освен това съм любопи­тен що за човек е успял да спечели сърцето ви.
-      Ако опиташ нещо с нея, ще разбереш - рече Еди.
Нина въздъхна театрално.
-      Еди, само се излагаш. Казах, че не искам да те виж­дам, защо просто не се примири?
-      Защото си ми съпруга и трябва да правиш каквото ти казвам. Любов, уважение, подчинение, забрави ли? - Тя заби токчето си в обувката му; той я смушка, за да ѝ напомни да продължи играта. - Така - каза той, докато получаваше чи­повете си, - ще играем ли, или какво?
-      Залогът е минимум петдесет евро. - Озир кимна на дилъра, който започна да раздава картите.
-      Това не ви ли напомня за Джеймс Бонд? - подхвърли Еди. - Игра на карти с шефа. - Той погледна към Шабан и Кротала. - Горилите му обикалят наоколо...
-      Брат ми едва ли може да бъде определен като горила - отбеляза дружелюбно Озир, докато разглеждаше картите си. Поп и четворка; четиринайсет точки. Обърнатата карта на дилъра беше десятка. - Искам карта. - Шестица. - Оставам.
Нина имаше петица и тройка.
-      Искам карта - каза тя, повтаряйки искането си, след като получи още една петица. Четвъртата карта беше седми­ца. - Оставам.
Дойде редът на Еди, който държеше вале и шестица.
-      Искам карта. - Още една шестица. - Ох, мамка му.
Последният играч също отпадна. Дилърът обърна своя­та карта: седмица. Правилата на блекджека го принуждава­ха да остане на седемнайсет, което означаваше, че Нина и Озир печелят.
-      Може би блекджекът не е вашата игра, господин Чейс - рече самодоволно Озир.
-      Само загрявах. - Раздадоха наново и Еди пак отпадна на третата карта. - По дяволите!
Озир се засмя.
-      Не е съвсем като Джеймс Бонд, по-скоро е като Остин Пауърс, а?
-      Три пъти за късмет. - Ново раздаване. - Гръм да го удари!
-      Наистина мисля, че трябва да се откажеш - процеди Нина през зъби, усещайки как с всяко раздаване парите за наема им се топят.
-      Едва сега започвам.
-  Да, да губиш!
Следващите две карти на Еди бяха асо и дама: блекджек. Той се ухили.
-      Едва ли мога да изгубя при двайсет и едно!
Дилърът също имаше първоначален блекджек.
-      Ей, чакай, какво? - възрази Еди, когато чиповете му заминаха от другата страна на масата. - Равни сме!
-      Трябваше да заложите за застраховка - каза Озир, без да се впечатли, че е изгубил. - А сега залогът ви преминава към следващата игра.
-      Знаех това - каза Еди след неловка пауза. Започна следващото раздаване, в което той отново отпадна. - Гръм и мълнии! - Погледна към празното място на масата, където стоеше малката му купчинка чипове, после към няколкото купчинки пред Озир. - Дали няма да се съгласите да ми на­правите една услуга?
-      Вече я направих - отвърна многозначително Озир. Струнният квартет подхвана нова мелодия и той се огледа.
-      А! Танго! - Стана и протегна ръка на Нина. - Може ли?
Тя замръзна на мястото си; не защото Озир я беше по­канил на танц, а заради спомените от неловкото положение, в което беше изпадала преди.
-      О, аз не мога да танцувам танго. Въобще не мога да танцувам.
-      Не се притеснявайте - отвърна твърдо той. - Аз ще водя; от вас се иска само да ме следвате. - Преди да успее да възрази, той я поведе към дансинга.
Еди се изправи, но се озова пред двама от горилите на Озир, които му препречиха пътя.
-      Нина, трябва да говоря с теб!
Тя схвана посланието и му изпрати своето:
-      Ще трябва да почакаш!
Макар да разбираше колко е смешно притеснението, ко­ето изпитваше - имаше далеч по-важни неща, за които да се тревожи - Нина се смути още повече, когато забеляза, че всички танцуващи двойки се отдръпват от дансинга. И тъй като Озир беше домакин на партито, вниманието на всички щеше да бъде насочено към него и партньорката му.
-      Знаете ли, ако бяха свирили конга, може би щях да ус­пея да се справя.
-      Доверете ми се - каза той. Отведе я в центъра на дан­синга, обхвана кръста ѝ с едната си ръка, а с другата хвана нейната и я изпъна встрани. - Просто ме гледайте в очите и тялото ви ще ме следва.
И след тези му думи двамата затанцуваха.
Нина с усилие потисна един уплашен стон, когато Озир я понесе по пода.
-      О, Боже! - прошепна тя, опитвайки се да не изостава от него. Единственото хубаво нещо беше, че дългата ѝ рокля при­крива некоординираните ѝ стъпки. - Не мога да го направя!
-      Каква негативност, направо съм изненадан - каза Озир, без да сваля очи от нейните. - След всичко, което сте постигнали, се страхувате от един най-обикновен танц?
-      Страхувам се да не се изложа!
Той се засмя.
-      Защо? Нима мнението на тези хора ви интересува? Нима то ще бъде по-лошо от всичко, което сте преживели през последните месеци?
-      Човекът има право - обади се Еди, подтичвайки по­край тях. - И аз ти казвам същото, така че не може и двама­та да грешим. - Той промуши ръка между Нина и Озир. - Мога ли да ви отнема дамата?
-      Разбира се - отвърна египтянинът, пусна Нина и от­стъпи назад. Шабан се появи до него.
-      Те работят заедно. Казах ти!
Озир поклати глава и усмивката му вбеси брат му.
-      Да видим какво ще стане.
-      Еди, какво правиш? - прошепна Нина, когато той я прегърна през кръста. - Ти не можеш да танцуваш!

-      Кой го казва? - Той погледна към квартета, преди от­ново да я погледне в очите. - Тангото „Роr Una Cabeza”.

Лесна работа.

-      Какво? Откога... ох! - Еди затанцува в ритъма на му­зиката, понасяйки я със себе си. За нейно огромно изумле­ние той като че ли знаеше какво прави. - Къде се научи да танцуваш? Дори не можеш да стоиш в стаята, когато по те­левизията започне „Танци със звездите”!
-      Нали се сещаш за онези сутрини, когато бях с Ейми?
-      Ейми? - Нина се намръщи, след което се опита да се освободи от него. - Онази полицайка?
-      Хей, не се дърпай! - изсъска той, без да я пуска. - Тя имаше уроци по танци, а аз ходех с нея.
-      О... „уроци по танци” ли го наричат вече?
-      Не, наистина ходехме на уроци по танци! Дръж се здраво, наближава едно предно очо!
-      Едно какво...? - започна Нина, преди Еди рязко да я завърти на едната страна, след което я върна обратно. Токчета­та ѝ тракаха като обезумели по пода. Накрая отново се озоваха лице в лице, притиснати един към друг. - Господи! И кога... защо реши да се учиш да танцуваш? Ти мразиш танците!
-      Исках да те изненадам. На сватбения прием!
-      Какъв сватбен прием?
-      Който щях да организирам като посъбера малко пари, за да можем да го отпразнуваме със семейството и прияте­лите ни, вместо с мировия съдия! Малко късно, знам, но ис­ках да направя нещо хубаво за теб.
-      О, Господи! - рече изненадана Нина. - Ти наистина си се научил да танцуваш заради мен? Това е... толкова мило!
-      Внимавай! - предупреди я той. - Не се усмихвай. Нали трябва да се мразим.
Тя бързо затвори уста.
-      Но защо избра точно танците?
-      Защото ти имаш само три диска с филми и два от тях са за танци. „Неприлични танци”, „Танцуващо сърце”...
-      Еди, това е прекрасно и ужасно романтично, но фактът, че обичам да гледам танци не означава, че мога да танцувам!
Той я погледна изненадано.
-      Мислех, че можеш!
-      Живото доказателство, че не мога, е точно пред погле­да ти! - Тя тромаво го последва, когато той се завъртя и забе­ляза, че Озир ги наблюдава... с нарастващо съмнение в погле­да. - Виж какво, като се върнем на яхтата, зодиакът ще бъде готов. Пристигнахме в Монако с лодка, тендер или както там я наричат - намира се на кей дванайсет в пристанището. Не можеш да я сбъркаш - боядисана е в същите цветове като състезателната му кола. Ако я последваш до яхтата...
-      В никакъв случай няма да те оставя с него - той си мисли, че е изигран!
-      Това е единственият начин да намерим пирамидата. А ти трябва да се махнеш оттук. - В главата ѝ проблесна една идея. - Удари ми шамар.
Еди я погледна втрещено.
-      Няма начин да те шамаросам!
-      Трябва да го убедим, че сме се разделили. - Тя извиси глас, за да надвика музиката. - Кучи син такъв! Реших да сложа край, но сега вече съм убедена в това! Удари ме - завърши тя шепнешком, забелязвайки, че Озир и Шабан се приближават. - Ти... смотан английски задник такъв!
Лицето на Еди се изкриви - и той я удари. Шамарът не беше силен, но плясъкът се чу силно - и то достатъчно, за да привлече вниманието на всички.
-      Извинявай - измърмори той.
-      Извинявай! - рече едновременно с него тя, преди да го отблъсне от себе си. Струнният квартет спря да свири, привлечен от суматохата.
Озир застана между тях.
-      Мисля, че трябва да си вървите, господин Чейс.
-      Знаете ли какво? Вие сте идеален за нея - изръмжа той. - И без това партито не струва.
Шабан и Кротала дотичаха.
-      Ние ще му покажем изхода - обяви Шабан. Бодигардовете си пробиваха път през тълпата, за да му препречат пътя.
-      Махни си ръцете от мен! - рече Еди, когато един от костюмираните горили се опита да го хване. Той се изтръгна от него, но попадна право в ръцете на друг, който прибли­жаваше отзад.
-      Хвърлете го в морето, не ми пука! - извика Нина, изтръпнала при мисълта, че Шабан има много по-ужасни планове за него. - Махай се оттук, Еди!
Тази мисъл се въртеше и в главата на Еди. Първата го­рила също успя да се докопа до него и двамата го помъкна­ха към сервизния изход. Шабан и Кротала ги следваха от­близо, като от лицето на американеца не слизаше доволната усмивка. Отведяха ли го по-далеч от погледите на гостите и персонала на казиното, те щяха да имат сериозно предимст­во в брой и огнестрелни оръжия, тъй като той сериозно се съмняваше, че Кротала е единственият въоръжен в групата.
Шест метра до вратата, три. Тя беше естествено препят­ствие - ако и двамата биячи се опитаха да го избутат през нея едновременно, това щеше да ограничи движенията им и да му даде възможност да нанесе удар. Но ако бяха добре подготвени, те щяха да го очакват...
Вратата се отвори точно преди да стигнат до нея и в рам­ката ѝ се появи един сервитьор, понесъл табла с няколко бу­тилки скъпо вино.
Беше доста едър мъж, тежък...
Еди се опря на двамата биячи, които го държаха за ръце­те, отскочи и ритна сервитьора в корема.
Нещастникът залитна назад, бутилките паднаха на земя­та - но третият закон на Нютон влезе в действие и силата на удара отхвърли назад Еди и горилите. Те се сблъскаха с Ша­бан и Кротала. Петимата се стовариха на купчина на пода...
А Еди беше най-отгоре.
Той освободи ръцете си, заби лакът в слабините на еди­ния мъж и се претърколи към масата за блекджек. Сервизна­та врата беше най-добрият му шанс за бягство - но преди да успее да мине през нея, тя се затвори и ключалката изщрака. Нямаше никакво време да претърсва сервитьора за ключ.
-      Шибаняк! - изрева Кротала. Американецът се измъкна изпод гърчещия се бодигард и бръкна за револвера си...
Еди изтръгна машината за разбъркване на картите от масата и изстреля поредица от карти в лицето му. Кротала вдигна ръце, за да се прикрие и револверът падна на кили­ма. Еди запрати машината към главата му и хукна към вра­тата, водеща към фоайето.
Докато си проправяше път между гостите, той рискува да хвърли един поглед към Нина и улови сдържаната ѝ ен­тусиазирана усмивка - давай, Еди! - точно преди да стигне до вратата.



16.



Щом Еди връхлетя в казиното, двамата пазачи до вра­тата веднага реагираха. Той блъсна единия назад, но друга­рят му веднага се хвърли към нарушителя...
Внезапно обаче се просна по лице на земята. Еди го пре­скочи и се озова в залата, съзирайки Мейси зад вратата, коя­то беше протегнала крак, за да спъне служителя. Чейс ѝ ким­на с благодарност. Тя понечи да тръгне към него, но той твърдо поклати глава и с жест ѝ показа да се смеси с тълпа­та, преди някой да разбере, че са заедно. И сам му беше трудно да се измъкне от казиното.
Тя отстъпи неохотно назад, а Еди се втурна в залата, ла­вирайки покрай изненаданите играчи. В дъното до вратата Шабан крещеше заповеди, а другите двама бодигардове на Озир се впуснаха да го преследват. Двамата охранители до вратата, водеща към вътрешния двор, излязоха напред да го пресрещнат, размахвайки ръце.
Той се насочи към изхода, но през входната врата нахлу охраната на казиното с пропукващи уоки-токита в ръце. Иг­ралната зала беше оборудвана с камери, които да следят за измамници - професионални комарджии или служители; алармата се включи в мига, в който започна суматохата.
Еди имаше нужда от нещо за отвличане на вниманието им...
Една жена, облечена в униформата на казиното, носеше към масата за рулетка табла с чипове. Еди побягна към нея и ритна таблата. Съдържанието ѝ излетя във въздуха и се посипа върху околните маси като пъстроцветна градушка.
Настъпи пълен хаос.
Чиповете имаха различна стойност - от няколко евро до десетки хиляди - и всички се хвърлиха да събират по-скъпите. Някаква жена изпищя, когато мъжът до нея я събори от стола ѝ, а гръмотевичен трясък беляза обръща­нето на количката с питиета. Дилърката на блекджек изпи­щя, когато масата ѝ се преобърна и разпиля по пода още чипове. Двамата бодигардове се озоваха в капана на десет­ки търсещи ръце.
Настъпилият в залата хаос попречи на охраната да стиг­не до Еди - но и на него да стигне до изхода. Той започна да си пробива път в търсене на друг изход.
-      Дръжте копелето! - прогърмя Кротала, който влетя в залата заедно с още един от бодигардовете на Озир. В ръка­та си държеше пистолет - гневът му изцяло беше заличил всякаква предпазливост.
Еди се хвърли напред. В крака му се блъсна нещо твърдо. Бутилка шампанско от количката. Той се протегна и я грабна - по-добре бухалка, отколкото нищо - и в този миг видя под масата за рулетка изход от побеснялата за пари тълпа.
Пропълзя под масата, разкъса фолиото на бутилката и разви телта, придържаща корковата тапа. Зад него някой из­вика на френски, че охраната е изгубила следите му. В този миг той изскочи изпод масата.
Някакъв мъж изкрещя, блъснат силно от бодигарда на Озир. Кротала вървеше след него и двамата мъже тръгнаха да заобикалят масата, приближавайки се до Еди от две стра­ни, докато той запъваше палци в корковата тапа...
Пук!
Коркът излетя, последван от разпенен гейзер шампан­ско, и улучи бодигарда право в едното око. Той изрева и за­лепи ръка върху лицето си, докато шампанското се излива­ше върху него. Кротала се опита да го избута встрани и про­тегна над рамото му ръката си, с която държеше пистолета...
Еди хвърли продължаващата да бълва шампанско бутил­ка. Единият ѝ край закачи револвера и го изби от ръката на Кротала, запращайки го върху голямата кръгла маса. Оръжи­ето отскочи от зеленото сукно и се приземи върху въртящото се колело, като дървената му дръжка остана да стърчи от ръба.
Кротала изръмжа и блъсна полуослепения бодигард към Еди - който залитна след сблъсъка с едрия мъж - и се хвърли върху масата след пистолета си. Колтът се изплъзна от ръка­та му. Той се надигна и отново се протегна...
Еди отхвърли бодигарда встрани и сам се метна върху масата, забивайки лакът в гръбнака на Кротала. Америка­нецът изрева от болка и протегнатата му ръка отново не успя да хване пистолета. Еди го изтласка назад, удари го по гла­вата и се хвърли към револвера.
Пръстите му щракнаха във въздуха, защото колтът от­ново се завъртя.
Един юмрук се заби в главата му и замъгли зрението му. Револверът отново се завъртя. Кротала го халоса още вед­нъж по тила и Еди зарови лице в сукното. Преди да успее да се надигне, противникът му се извъртя и го ритна отстрани, претъркулвайки го по-далеч от колелото на рулетката, сред дъжд от чипове.
Кротала заби обутия си в каубойски ботуш крак в сук­ното и се оттласна напред. С едната си ръка затисна колело­то и го спря.
Еди видя как другата му ръка най-после се докопва до револвера и го стисва. Американецът го беше изритал твър­де надалеч, за да успее да нанесе ефективен удар - имаше нужда от по-дълго оръжие, и то спешно.
Щеката на крупието.
Той я грабна и замахна към противника си. Тя се счупи на две.
Дръжката ѝ не беше по-дълга от обикновен нож. Кро­тала го изгледа подигравателно - ударът не му беше при­чинил голяма болка. Прехвърли револвера в другата си ръка и се прицели...
Еди заби острия край на дръжката в чатала му.

*       * *

Този път резултатът съвсем не беше безболезнен. Очи­те на Кротала изскочиха от орбитите си. Еди усети разкри­лата се възможност, сграбчи го за люспестите му ревери и заби глава в лицето му, преди да изтръгне револвера от ръка­та му и да скочи на масата, оглеждайки терена.
Хаосът беше обхванал цялата зала, някои се опитваха да избягат, други се стичаха от останалите краища с надеждата да докопат някой чип, преди всичко да е изчезнало.
При вида на пистолета някой изкрещя. Еди се огледа. В залата се изсипаха още охранители. Трябваше да излезе навън, но всички изходи бяха покрити.
Оставаха прозорците.
Той скочи от масата и хукна към вратата, водеща към вътрешния двор. Един пазач се опита да му препречи пътя, но дулото на пистолета, което помръдна към него, набързо го отказа от намеренията му. Макар че Еди нямаше никак­во намерение да стреля. Дори да имаше повече от нещаст­ните шест патрона в револвера, той нямаше намерение да си проправя път навън със стрелба по невинни туристи. За­обиколи масата за игра на крапс и погледна към украсения таван и висящите от него полилеи...
Иззад редицата ротативки изскочи друг от хората на Озир. Еди отскочи встрани тъкмо навреме, за да избегне сблъсъка, но грамадният бодигард все пак успя да го сграб­чи за китката. Еди заби лакът в главата на горилата, но онзи не го пускаше, твърдо решен да го блъсне в най-близкия по- голям предмет.
Който се оказа поредната ротативка.
Вместо да се опита да се измъкне, Еди обхвана врата на мъжа с ръка и умишлено го засили към машината. Бодигардът осъзна твърде късно какво се опитват да му сторят и понечи да го предотврати, но ролите им се бяха сменили и сега Еди го водеше към изключително болезнен сблъсък...
Видеоекранът на ротативката се пръсна на парчета, ко­гато главата на бодигарда се заби в него. Еди отскочи назад и от дупката изригнаха искри - в табличката се изсипа по­ток от жетони и машината зачурулика радостно.
-      Удари джакпота, приятел - каза Еди на изпадналия в безсъзнание мъж. Намираше се на дванайсет метра от най-близкия прозорец - и на десет от трима охранители, които се бяха устремили към него.
Той използва отпуснатото тяло на бодигарда като трамп­лин, за да се покачи върху ротативките и се втурна напред. Охранителите се опитваха да го хванат за краката, но вече беше твърде късно да го спрат - той отскочи от последната ротативка и увисна на полилея.
Залюля се и съпровождан от нежния звън на кристал, излетя през прозореца.
Завесата се скъса и се уви около него, предпазвайки го от парчетата начупено стъкло. Той падна тежко на земята и се претърколи няколко пъти. Около него се сипеха звънтя­щи остри късчета.
Еди се освободи от завесата и се надигна с усилие. Гос­тите на партито го зяпаха стреснати.
-      Не ми обръщайте внимание - изръмжа той. - Просто дойдох да видя... - Погледът му попадна върху колата в зе­лено и златисто, паркирана в центъра на вътрешния двор, с все още работещ двигател. Пилотът се беше надигнал от кокпита и се беше извърнал назад, за да види какво става. - ...колата - завърши Еди.
В следващия миг хукна към болида. Пилотът - Еди раз­позна финландеца Мика Виртанен - го гледаше объркано.
-      Извинявай, приятел - каза Еди, докато го измъкваше от кокпита. Пъхна пистолета в джоба си и скочи в тясното купе, плъзвайки се в легнала позиция, почти водоравно на земята. - Успех в състезанието!
Екипът механици се отърси от изненадата при вида на изхвърления от колата пилот, и хукна към него, но Еди вече беше дръпнал лоста, за да включи амбреажа. Натисна буто­на на волана, за да превключи на първа скорост... и натисна педала за газта.
През живота си не беше преживявал нищо, подобно на онова, което последва.
Без шлем или слушалки той едва не оглуша от рева на двигателя, рязкото ускоряване отхвърли главата му назад и тилът му се удари в неподплатения ролбар толкова силно, че пред очите му изскочиха звезди.
Хората отскачаха от пътя му, когато острият нос на но­вото му возило се насочваше към тях, а едната от огромните предни гуми блъсна близката маса и разсипа ордьоврите по пода. Той зави към улицата, затвори очи и даде газ...

* * *

Следван от Нина, Озир изтича навън от балната зала, тъкмо навреме, за да види как колата разбива кордона към площада пред казиното.
-      По дяволите! - ахна той. - Спрете го, някой да го спре!
Шабан и окървавеният Кротал изскочиха от казиното.
Кротала вдигна втория си револвер и се прицели в колата, но истеричният крясък на Озир „Не! Не тук!” замрази пръс­та му върху спусъка.
-      След него! Себак, тръгвай!
Шабан метна гневен поглед към Нина и хукна след ко­лата, следван от Кротала и още един от бодигардовете на Озир. Охраната на казиното се изсипа във вътрешния двор твърде късно, успявайки единствено да засили още повече хаоса. На вратата се появи Мейси, но Нина ѝ махна с ръка да се връща обратно вътре.
Озир се обърна към нея.
-      Съпругът ви току-що открадна кола за един милион долара!
-      Да, това е едно от нещата в него, които ме влудяват - отвърна тя, преструвайки се на вбесена, - тоталната му лип­са на уважение към собствеността на хората!
Той поклати разтревожено глава.
-      Добре, че е резервната кола. Но тъй като не е профе­сионален пилот, няма да стигне далеч.

*       * *

Еди бързо осъзнаваше, че шофирането на състезателен болид е далеч по-сложно, отколкото изглеждаше. И най-сла­бото докосване на твърдия педал за газта като че незабавно изпращаше няколкостотин конски сили към задните колела, карайки задницата да поднася, а заради студените гуми и не­достатъчната за генерирането на притискаща сила от крилата скорост той имаше усещането, че кара върху ледена писта.
И макар че се намираше на състезателното трасе, сякаш за да влоши нещата още повече, пътят беше пълен с обик­новени автомобили, които идваха право към него. Беше тръгнал в неправилната посока. И на всичкото отгоре се на­мираше толкова близо до земята, че фаровете на насрещно движещите се автомобили се оказваха на нивото на очите му и го заслепяваха.
Той се отклони, избягвайки на косъм монолитната пред­ница на едно бентли - но предното крило се удари в стра­ничните заграждения и се изпари в облак от накъсани кар- бонови влакна. Той се вкопчи във волана и се опита да овла­дее колата, без да обръща внимание на армията от яростно мигащи светлинки върху таблото.
След като слезе на авеню „Д’Остенд” и започна да се спу­ска към пристанището, вече се движеше в двулентово плат­но, но това не му помогна особено, тъй като трафикът тук беше още по-наситен. Пред очите му изскочи задницата на един рейндж роувър: той натисна рязко спирачката и болидът се плъзна напред с блокирани колела. Двигателят беше на път да угасне, затова Еди отново натисна ускорителя.
Твърде силно.
Колата скочи напред, а главата му отново се удари в ролбара. Предното дясно крило се строши в задното колело на рейндж роувъра и частици от него се забиха в гумата.
Еди сви встрани точно навреме, преди голямата гума да се взриви и джипът да се килне на една страна.
-      Извинявай!
Но парчетата от карбоновия корпус бяха повредили и неговата гума, и когато се опита да изпревари друга кола, предното колело се разигра. Губеше и малкото контрол върху болида.
Освен това през рева на двигателя се долавяше и един друг звук - на сирени. Полицията приближаваше. Изобщо нямаше да им е трудно да отличат колата му сред останали­те автомобили.
Трябваше да стигне до пристанището, преди да го на­стигнат.
Останалите коли закриваха видимостта му, но той успя да забележи, че се приближава до подножието на хълма. От предишните предавания на състезанието по телевизията си припомни, че тук се намира първият завой след старта.
Остър завой.
-      Ох, мамка му - изпъшка Еди. Дори на първа скорост той се движеше с близо осемдесет километра в час, криво­личейки из трафика към „Света Девота”. Движението на за­воя беше натоварено дори и в обикновени дни.
Стори му се че вижда празно платно и се засили към него...
Със силно свистене на азот повредената предна гума спихна и се откъсна от джантата.
Колата се завъртя и се плъзна странично, задното ѝ ко­лело се блъсна в едно ферари и болидът на Еди влетя с бе­сен пирует в кръстовището. Светът се размаза пред очите му - но все пак успя да забележи, че сблъсъкът е неизбежен.
Той се стегна...
Колата се удари в бариерата, секциите за абсорбиране на удари се сплескаха. Без да спира да се върти, пръскайки отломки на всички страни, болидът отскочи обратно към кръстовището. Колите се отклоняваха встрани, за да избег­нат разбитото возило. Един голям бус поднесе и се плъзна право срещу колата на Еди...
Двата автомобила спряха едновременно - носът на състезателния болид се беше врязал под предната броня на буса.
Еди се надигна с пъшкане. Рамото му, което се беше уда­рило в ръба на кокпита, го болеше така, сякаш бе отнесъл удар с бейзболна бухалка. Но защитните системи на състе­зателната кола бяха свършили работа: той успя да стане и да се отдалечи, клатушкайки се, от мястото на катастрофа­та. Когато се наведе да си събере разпилените неща, му се зави свят. Дългата старт-финална права водеше на юг, право към пристанището.

-      C’est James Bond!
101
- извика някой. Еди осъзна, че на­около се е събрала тълпа - нищо чудно, като се имаше пред­вид, че мъж, облечен със смокинг, току-що беше разбил състезателен болид в центъра на Монако.

Шофьорът на ферарито гледаше ужасено огромната вдлъбнатина на колата си.
-      Изпратете сметката на тим „Озирис”! - извика Еди, преди да хукне към най-близкия отвор в бариерите. Пропра­ви си път между зяпачите и когато първата полицейска кола се озова на мястото, той вече беше изчезнал в тълпата.

*       * *

-      Разбил я е? - каза ужасено Озир. Шабан му се беше обадил да докладва. - Намери ли го? - Отговорът беше от­рицателен. - Поне полицията залови ли го? - Същият отго­вор. - Чудесно, направо прекрасно!
Нина направи всичко възможно, за да скрие ликуването си.
-      Той съсипва всичко, до което се докосне - изсъска вме­сто това тя. - Връзки, животи... състезателни коли...
-      Разбирам защо искате да се отървете от него - промър­мори той, преди отново да заговори в телефона. - Връщам се на „Слънчев барк”. Да, с доктор Уайлд. Не, аз... Себак, не искам да чувам това повече. Събери колкото се може повече хора. Полицията също ще го търси, така че подслушвайте радиостанциите им. Искам да го намерите. - Той се заслу­ша в думите на Шабан. - Само ако е абсолютно наложител­но - не искам повече проблеми с властите, не и тази вечер. Заловете го и го откарайте на яхтата.
-      Нали не възнамерявате да го убиете? - попита Нина, когато той приключи разговора.
Озир посочи остатъците от партито.
-      И без това ще ми е трудно да го обясня. Последното нещо, от което имам нужда, е да пусна телевизора и да видя новинарския бюлетин, в който съобщават, че Себак е арес­туван за убийството на съпруга ви!
-      Тогава какво ще правите с Еди, когато го заловите?
-      Средиземно море е много голямо и много дълбоко.
-      А-а-а... страхотно. Така ще си спестя парите за адво­кат по развода.
Озир се изсмя студено.
-      Е, изглежда партито свърши. Не знам дали зодиакът вече е сглобен, но бихме могли да проверим лично. Дайте ми няколко минути да се сбогувам.
Той се приближи до близката група хора, изпълнен с та­кава сърдечност и съчувствие, сякаш вътре в него се беше задействал превключвател. Нина се възползва от възмож­ността да отиде до вратата. Зърна Мейси сред зяпачите и ѝ махна да се приближи.
-      Къде е Еди? - попита Мейси. - Добре ли е?
-      Засега - измъкна се. Със състезателната кола.
Мейси се усмихна.
-      Знаете ли, съпругът ви е страхотен човек.
-      Да, и аз така мисля. - Тя погледна към двора. Озир продължаваше да разговаря с гостите. - Виж какво, колкото и странно да ти прозвучи, но тук като че ли е най-безопасното място за теб. Шабан и приятелите му отидоха да търсят Еди, а Озир възнамерява да ме отведе на яхтата, за да видим зодиака.
-      Страхотно, но не би ли трябвало да си тръгна, когато това място затвори? Няма да мога да си взема стая, дори и да има свободни - паспортът ми е у Еди!
-      Точно сега това е най-малкият проблем, Мейси. - Нина отново се обърна; Озир я гледаше. - Ще измислиш нещо. Трябва да вървя. Ако аз или Еди не се свържем с теб, от дру­гата страна на площада има хотел - изчакай ни във фоайето му, ние ще те намерим.
Мейси не остана доволна, но кимна с глава.
-      Успех, доктор Уайлд. Пазете се.
-      Ти също. - Нина се върна в двора и се приближи до Озир. - Готов ли сте за тръгване?
-      Идва кола, която ще ни откара до пристанището. - На лицето му се появи изкуствена усмивка. - Ще се наложи оба­че да заобиколим - като че ли на „Света Девота” има пътен инцидент! - Шегата предизвика приглушен смях.
Озир хвана Нина под ръка и я поведе обратно към кази­ното. Когато пазачите се отместиха, за да го пропуснат да мине, Мейси се шмугна в двора и побърза да се отдалечи, преди персоналът на казиното да я забележи. Партито се беше развалило след като голямата му атракция беше изчез­нала сред пушек от изгоряла гума.
Но Мейси забеляза друга атракция: привлекателен рус мъж в състезателен гащеризон, който развълнувано разгова­ряше с двама по-възрастни мъже. Тя предположи, че това е пилотът, и се приближи към тях.
-      Какво се случи?
Виртанен ѝ хвърли бърз поглед, след което се обърна изненадано към нея, установявайки, че пред него стои мла­да и красива жена, която не е залепена за ръката на някой възрастен спонсор.
-      Ужасно беше - оплака се той. - Колата ми беше похитена от мъж с пистолет! Опитах се да го спра, но той се измъкна. - Събеседниците му завъртяха очи, но не казаха нищо в противоречие с думите на звездата на отбора.
-      О, Боже! Добре ли сте?
-      Само леко съм натъртен. Със сигурност ще мога да се състезавам утре. Но сега мисля да се прибера в хотела. Ос­вен ако - той й се усмихна подканящо, - не искате първо да изпием по едно питие?
Мейси му се усмихна чаровно.
- С удоволствие.



17.



В тъмното бреговата линия на Монако изглеждаше като продължение на града; редиците от скъпи яхти обграждаха като светещи къщи кейовете.
Нина се огледа тревожно, докато Озир я водеше към тендера на „Слънчев барк”. Надяваше се да забележи Еди, кой­то да чака наблизо, за да може да последва тендера до кора- ба-майка. Но сред качващите се в плаващите палати не се забелязваше познатата набита фигура, никой не ги наблю­даваше скришом от съседния кей.
Дали полицията го беше заловила? Или още по-лошо, Шабан?
Тя прогони последната мисъл, докато не я връхлетя дру­га, още по-ужасяваща. Ако Шабан беше намерил Еди, Озир щеше да разбере. Но отсъствието му също беше обезпокоя­ващо - освен другото, без него щеше да ѝ се наложи сама да организира бягството си от яхтата на Озир. И тъй като „Слън­чев барк” се намираше поне на миля и половина от брега, плуването не беше за предпочитане.
Те се качиха на тендера и Озир даде заповед на кормчи­ята. Лодката напусна кея със силно боботене на двигателя.
Макар вечерта да беше топла, морският бриз беше доста хладен. Нина потърка голите си ръце.
-      Заповядайте - каза Озир. Той съблече сакото си и го наметна върху раменете ѝ.
-      Благодаря - отвърна машинално тя, опитвайки се да скрие факта, че треперенето ѝ не е предизвикано изцяло от вятъра.
Те минаха покрай няколко богаташки яхти и се отпра­виха към вълноломите, маркиращи границите на вътрешно­то пристанище „Порт Еркюл”. Пред тях се ширнаха водите на външното пристанище, а отвъд тях - тъмното Средизем­но море. Тендерът се отклони от курса си и кормчията тряб­ваше да се бори с доста по-силното от очакваното течение, но те скоро се отдалечиха от бетонните бариери и навлязоха в открито море.
Нина реши, че плуването не е особено привлекателна идея. Отвъд вълноломите морето беше развълнувано, тен­дерът разбиваше вълните, които го обсипваха със студени пръски. При всеки удар котвената верига издрънчаваше силно. Тя погледна към брега. Монако грееше на фона на заоби­калящите го тъмни хълмове. Гледката беше впечатляваща... но тя беше твърде разтревожена, за да ѝ се наслади.
В открито море дрейфуваха безброй яхти, но „Слънчев барк” се открояваше сред тях дори по стандартите на мега-яхтите. Тендерът се приближи до кърмата му, където беше свалена пристанищна платформа, достатъчно голяма да по­бере два малки скутера и няколко джета. Един моряк завърза лодката и Озир хвана Нина за ръката, за да ѝ помогне да се качи на палубата.
-      Искам да ви благодаря за компанията - рече той. - Ма­кар че нещата не се развиха по план.
-      За мен беше удоволствие - отвърна Нина. - И, ох... из­винявам се заради съпруга ми. Просто ми се иска да можех да го накарам да погледне на нещата от моята гледна точка. Това щеше да направи всичко много по... евтино, да речем.
-      Не трябва да се обвинявате за действията му - увери я той. - Що се отнася до парите, нищо няма да има значение, когато открием пирамидата на Озирис.
-      В такъв случай по-добре да видим зодиака, нали?
Те влязоха в яхтата и се качиха на една от горните палу­би. Озир я поведе към вратата.
-      Моля, изчакайте в каютата ми - каза той. - Аз ще про­веря дали зодиакът е готов.
Каютата се оказа по-голяма от апартамента ѝ, а приле­жащите баня и тоалетна я правеха още по-голяма. Освен това я впечатли огледалният таван над огромното легло. Де­корът беше също толкова плейбойски като дома му в Швей­цария - липсваше само килимът от тигрова кожа, за да бъде картината пълна.
-      Тук е много... стилно - успя да каже тя.
Озир се усмихна, отправяйки се към другата врата в ъгъла.
-      Разполагайте се. Няма да се бавя.
Тя седна на ръба на леглото, събу обувките си на високи токчета и докато чакаше, започна да усуква с ръце полите на дългата си рокля. Когато Озир се върна, той се усмихва­ше още по-широко. Дръпна някаква ръчка над вратата и плъзгащите се панели разкриха съседната голяма стая.
-      Готово е.
Нина прекоси стаята и надникна над рамото на Озир... И за пръв път видя напълно сглобения зодиак.
Трябваше да признае, че хората, които той беше наел, са свършили изключителна работа. Дискът с диаметър осем­найсет метра лежеше върху ниска кръгла маса, покрит с де­бел защитен слой от прозрачен непроницаем лексан. Едва когато се приближи до него, тя забеляза следите, останали от свалянето му от тавана в Залата на летописите.
Отблизо зодиакът изглеждаше впечатляващо. По-малък от онзи в Лувъра, той се отличаваше с ярките си цветове. Запечатана във вътрешността на Сфинкса, защитена от сти­хиите, боята на всяко съзвездие, изпъкващо върху тъмния фон, беше останала почти непокътната. Небето се разделя­ше от плътна криволичеща бледосиня линия - тя предполо­жи, че това е Млечният път.
Имаше и други маркировки: червената точка, която беше видяла на снимката на Мейси, със сигурност беше Марс, а кръгчетата представляваха останалите планети. Но вниманието ѝ веднага беше привлечено от жълтия три­ъгълник до малката фигура на Озирис.
Пирамида. Пирамидата на Озирис.
Тя се наведе напред. Зад нея бяха вписани едва разли­чими, много малки символи. Йероглифи.
Нина погледна развълнувано Озир.
-      Забелязахте ли това?
-      Разбира се. - Той се приближи до голямата маса и взе разпечатката, която лежеше до лаптопа. - Преведоха ми ги още преди да сглобим зодиака. Това са указания - проблемът е, че не знам отправната точка. Никой не я знае. Затова ми трябва и вашето мнение.
Той ѝ подаде превода.
-      “Второто око на Озирис вижда пътя към сребърния каньон - прочете тя. - На един атур към Меркурий отвъд края му се намира гробницата на безсмъртния бог-цар”. Атур е египетска мерна единица, нали?
-      Единайсет хиляди и двайсет и пет метра.
Нина веднага превърна на ум цифрата в британски мерки:
-      6.85 мили. - Озир вдигна изненадано вежди. - Както казах, много съм добра по математика. Значи пирамидата се намира на малко по-малко от седем мили от края на сребър­ния каньон в посока към Меркурий, който е... една от пла­нетите в зодиака, предполагам.
-      Всъщност не е - отвърна той. - Планетите на зодиака са Марс, Венера и Юпитер. - Той ги посочи. - Но ние из­ползвахме позициите им, за да определим къде се намира Меркурий. И той е... тук. - Той посочи точно едно място вдясно от пирамидата.
-      Значи на около седем мили източно от края на каньо­на. Само че - продължи тя, кимайки към огледалната стена, - нас ни интересува огледалният образ на картата, защото я гледаме отгоре; което означава, че всъщност се намира на седем мили на запад.
Озир изглеждаше доволен.
-      Значи ни остава само да намерим сребърния каньон.
-      Което означава, че първо трябва да открием второто око на Озирис. Къде се намира първото?
-      На зодиака има две фигури на Озирис - напомни ѝ той.
-      Може би заедно показват пътя?
Нина се наведе да ги разгледа. Те бяха нарисувани в про­фил, в характерния египетски стил, на всяка се виждаше по едно око, но заради малкия им размер приличаха повече на точици. Тя прокара мислена линия между очите на двете фигури, но тя нито минаваше покрай пирамидата, нито со­чеше нещо специално.
-      Окото на Озирис представлява и символ, нали? - по­пита тя.
Озир кимна.
-      Символ на защитата. Намира се в храмове, гробници... смята се, че помага при преминаването на Подземния свят.
-      Значи е често срещан. Това не ни помага особено. - Тя погледна зодиака, размишлявайки. - Възможно ли е „сре­бърният каньон” да е следа? Древните египтяни са ценели среброто повече от златото - там има ли някакви сребърни мини от преддинастичния период?
-      Не знам. Вие сте историчката, не аз!
-      Прав сте. Това се нуждае от допълнително проучване. Трябва да проверим археологическата база данни... - Тя млъкна изведнъж, осъзнавайки, че е обзета от професионал­на възбуда в стремежа си да разгадае пъзела - и е забравила, че така помага на човека, когото се опитва да спре.
-      Добре ли сте? - попита Озир.
-      Просто съм уморена - въздъхна тя. - Денят беше на­прегнат.
Той се усмихна.
-      Моля да ме извините - не е задължително да разре­шим загадката за една нощ. Освен това утре е състезанието и аз се надявам, че ще ме придружите на него.
-      Добре звучи - каза тя, макар идеята да наблюдава шумни коли в продължение на два часа въобще да не я из­кушаваше.
-      Чудесно. А сега ще се присъедините ли към мен за чаша шампанско?
-      Ами... Предпочитам да си лягам. - Усамотението ще­ше да ѝ даде възможност да се опита да се свърже с Еди.
-      Само една чаша, моля! - настоя Озир. - Имам една бу­тилка „Вдовицата Клико”, жалко ще е да я изпия сам.
-      Ами всичките ваши... - Тя щеше да каже „мацки”, но размисли и избра „млади приятелки”.
-      Последователките ми? - Той поклати глава. - Прекрас­ни са, но понякога предпочитам по-интелектуална компания. Някой със собствена история. Като откриването на Атлан­тида. - Той отново се усмихна. - Само една чаша.

*       * *

Три чаши по-късно Нина беше коленичила върху легло­то на Озир, а роклята ѝ беше разперена около нея в копри­нен кръг.
-      И аз се озовах на онази платформа заедно с Екскалибур, а Джак се канеше да пусне генератора, за да започне война... когато изведнъж бум! Еди взриви ръчната граната. Корабът започна да се взривява на етапи, като във филм за Джеймс Бонд. Наложи се да бягаме с нещо, което прилича­ше на реактивен глайдер - едва не замръзнахме до смърт, преди да се приземим на риболовния кораб. Господи, как миришеше само!
-      Животът ви е много по-голямо приключение от моя - рече Озир, който се беше излегнал до нея. - И късметът оп­ределено е бил на ваша страна.
-      Ако бях наистина такава късметлийка, нямаше да ме прострелят. Вижте тук. - Тя повдигна полите си и показа го­лемия кръгъл белег от куршум върху десния си хълбок. Очи­те на Озир се разшириха при вида на голия ѝ крак, който се намираше точно пред лицето му. - Нито пък животът и ка­риерата ми щяха да бъдат съсипани.
-      Вече няма защо да се тревожите за това, Нина - увери я той. - Щом намерим пирамидата на Озирис, животът ви ще стане... такъв, какъвто го поискате. Освен това ще про­дължи много дълго.
Тя отпи от чашата си.
-      Ще получа ли доживотна доза от хляба на Халид за дълъг живот?
-      Ще получите каквото пожелаете.
-      Радвам се да го чуя. - Тя се намръщи леко при споме­на за лабораторията в швейцарския замък. - Но дали е безо­пасно? Нали казахте, че е генетично модифициран?
Озир се засмя.
-      Разбира се, че ще е безопасно. Нали и аз ще го ям! Не, генетичните модификации в маята ще я направят точно та­кава, каквато искам да бъде.
-      А каква точно? Или брат ви ще ви се развика, ако ми кажете?
Той отново се изсмя подигравателно.
-      Понякога изглежда така, че Шабак ръководи Храма, а не аз! Не, брат ми просто е свръхпредпазлив, както винаги. Генетичните промени се правят отчасти, за да получим меж­дународни права и патенти върху новия организъм - все пак маята се култивира много лесно. Не искам всички да могат сами да си пекат хляба на Озирис - те трябва да идват в Хра­ма на Озирис, за да го получат. Освен това - той я погледна заговорнически, красивите му черти изведнъж придобиха вълчи вид - не искам да се престаравам в регенерацията на телесните клетки. Не е достатъчно хората да си го купуват веднъж в годината. Трябва да си го купуват веднъж в месе­ца или още по-добре, веднъж седмично.
-      Сякаш се опитвате да ги пристрастите към него.
Той сви рамене.
-      Какво е една скромна сума пари всяка седмица в за­мяна на безсмъртие? По-добре да отиват в Храма на Озирис, отколкото да ги пръскатт за алкохол или наркотици. Все пак даряваме щедри суми за благотворителност.
Несъмнено в държави, където Храмът търси полити­ческа изгода, помисли си Нина.
-      Значи това искате: да избирате кой да бъде безсмъртен?
-      Кой е по-подходящ, не мислите ли? - отвърна Озир. - Озирис е решавал кой да получи вечен живот. Аз вървя по стъпките му. Но смятам, че светът ще се прекланя пред чо­века, който му е донесъл безсмъртието. - Той пресуши ча­шата си. - Още шампанско?
Нина погледна празната си чаша.
-      О... Бързо свърши. Не мисля, че трябва...
-      Ще отворя още една бутилка. - Той взе чашата ѝ и сле­зе от леглото.
Тя легна и затвори очи.
-      Благодаря ви, Халид.
-      За мен е удоволствие - отвърна той с усмивка, която пред­полагаше, че очаква и други удоволствия. Извади нова бутилка от хладилника, който се намираше под мраморния бар, след което се запъти към банята. - Извинете ме за момент.
Той затвори вратата и се загледа с обожание в отраже­нието си в огледалото, преди да се съблече и да остане само по копринени боксерки. Надяна един халат, също копринен, сложи си одеколон и се върна обратно в стаята.
За негово удоволствие светлината беше приглушена и под скъпите чаршафи го чакаше подканяща фигура. Той се качи върху единия край на леглото и бавно пропълзя към нея.
-      Виждам, че си се разположила удобно. - Той дръпна чаршафа... и видя ухиленото лице на Еди Чейс.
-      Чупката, Ромео - изсъска Еди и тикна револвера на Кротала в лицето му.


18.



Озир се дръпна назад и се сви, а Еди седна в леглото.
-      Как... как влезе тук? - попита египтянинът, а в гласа му се бореха за надмощие гняв и страх.
-      Да, и аз съм много любопитна - обади се Нина от ста­ята със зодиака, където Еди я беше изпратил да се скрие, след като се промъкна в каютата.
Без да сваля пистолета си от Озир, Еди отхвърли чар­шафа и се изправи. Дрехите му бяха подгизнали от вода.
-      Потърсих лодката му на мястото, където ми каза. След това преплувах под кея до нея и се хванах за котвената ве­рига. А после просто трябваше да чакам да стигнем дотук.
Озир изгледа Нина, осъзнавайки, че го е предала.
-      Значи през цялото време си била с него! Себак е бил прав!
-      Пфу! - рече Нина. - Нима бих се хванала да работя с някакъв изкукуригал религиозен култист, който се опитва да ме убие? - Тя погледна към Еди. - Добре, а сега какво?
Той махна на Озир да отива в банята.
-      Първо ще го завържем и ще му запушим устата. След това ще разберем къде се намира пирамидата и тръгваме нататък. Добър план, а? - Тя кимна. - Добре, любовнико - рече Еди, приближавайки се към Озир. - Влизай вътре.
Египтянинът не сваляше поглед от Нина.
-      Наистина не исках никой да пострада - изръмжа той. - Но сега с удоволствие ще направя изключение.
-      Млъквай, задник - сопна му се Еди и го блъсна в ба­нята; лакътят на залитащия мъж се удари в тоалетката и по пода си разпиляха всевъзможни тоалетни принадлежности.
-      На колене и главата в тоалетната чиния, сякаш ще повръ­щаш! Бързо! - Той притисна дулото на револвера в главата на Озир, който коленичи послушно, и развърза колана на халата му. - Нина, завържи му ръцете зад тръбата. - Той не свали оръжието, докато Нина не стегна ръцете на египтяни­на. - Намери нещо, с което да му завържем краката.
Тя отиде в каютата и се върна, преметнала през ръката си няколко вратовръзки.
-      Избери си цвят.
Еди смачка една на топка и я пъхна в устата на протес­тиращия Озир, след което я пристегна отгоре с друга. С еди­ния край на третата стегна краката на пленника си, а другия завърза за тръбата под умивалника.
-      Сега ме чуй, крал Тут - каза той, почуквайки с пистоле­та по главата на Озир. - Само една думичка и ще те изпратя при предците ти. Ясно ли е? - С уста, запушена от импрови­зираната тапа, Озир можа само да изръмжи гневно. - Добре.
Еди излезе от банята и заключи вратата, след което се присъедини към Нина в стаята със зодиака.
-      Намери ли пирамидата?
-      Още не - призна тя.
-      И колко време ще ти отнеме?
-      Нямам представа.
-      Може би ако беше поработила върху това, вместо да се наливаш с шампанското на Озир...
Тя го погледна раздразнено.
-      Не започвай пак, Еди.
-      И докато сме на тази тема... Какво правехте, когато пристигнах? Ти се беше опънала на леглото, запретнала рок­лята си така, че ти се виждаха гащичките! - На лицето му се изписа загрижено изражение. - Носиш гащички, нали?
-      Коя част от „не” и „започвай” толкова ти се опря, Еди? - сопна му се Нина.
-      Според мен част от него се канеше да подпре теб....п
Тя удари с ръка по лексана.
-      За Бога, Еди! Опитвах се да го баламосам, за да мога да огледам това нещо - а сега защо не млъкнеш и не ме ос­тавиш да работя? - Тя посочи масата. - Там има няколко за­писки от хората му; ще ми ги донесеш ли, ако обичаш?
-      Дано утре не ходиш като египтянин - промърмори той, докато събираше листовете.
В записките се съдържаше доста информация за зодиа­ка: предполагаемата дата на създаването му въз основа на по­зицията на планетите (тя с изненада установи, че са изчисли­ли дори месеца - октомври 3567 пр. н. е., - което непряко потвърждаваше теорията на Мейси, че Сфинксът предхожда строежа на пирамидата на Хуфу), имената на различните съзвездия, химически анализ на боята, размерите на зодиака до милиметър, видът камък, от който е бил изсечен...
-      Безполезни - промърмори тя, преглеждайки страниците.
Еди се беше върнал в каютата, за да стои на стража, до­като тя чете. Сега се върна при нея.
-      Какво?
-      Тук пише всичко за зодиака, освен онова, което ми трябва. Йероглифите описват как да се стигне до пирамида­та на Озирис, но само ако разполагаме с определени факти. Хората на Озир са открили позицията на Меркурий, което е важно, но знаем останалите.
-      Какви са останалите указания?
-      Място, наречено сребърния каньон, което нямаме представа как да открием, и второто око на Озирис. Ние не знаем къде се намира първото, та камо ли за второто. - Тя обиколи зодиака с надеждата да открие нов подход към тай­ните му. Не получи никакви проблясъци. - Какво пропус­кам? - запита се на глас.
-      Щом е нещо египетско, Мейси може да го знае. - Еди бръкна в джоба на смокинга си. - Виждала ли си я?
-      Да, казах ѝ да ни изчака.
-      Да се надяваме, че си е намерила хотел - оная станиолена рокля няма да ѝ държи топло... О, по дяволите. - Той беше увил паспортите и телефона си в найлонова торбичка, за да ги запази от водата, но се оказа, че това не е свършило работа. Документите бяха подгизнали, но беше достатъчно да изсъхнат, за да се използват отново; в телефона, от друга страна, при разклащане се чуваше плисък на вода. - Дано твоят телефон е у теб.
-      Да, но нещата ми са две палуби по-надолу. Не ми се иска да се разхождам из кораба, освен ако не е наложително - особено след като сме завързали собственика му в тоалет­ната. Ако някой заподозре нещо, това ще е първото място, където ще провери.
-      В такъв случай ще трябва да го разгадаеш без Мейси.
Нина прегледа отново записките в търсене на някоя сле­да, която да е изпуснала, след което се обърна към рафта с книги за древен Египет и провери дали в съдържанието им се споменава за сребърния каньон или окото на Озирис. За първото нямаше нищо; второто се споменаваше няколко пъти, но само в контекста на египетската символика, нищо, свързано с определено местоположение в реалния свят.
-      Не разбирам - въздъхна тя след известно време, връ­щайки се при зодиака. - Къде ни казва да отидем? По ня­какъв начин трябва да е свързано със звездите - имаме съзвездията, Млечния път, планетите - какво ги свързва? В смисъл, че пирамидата е отбелязана тук заедно с упътване­то, но къде е първоначалната точка?
Еди сви рамене.
-      Не знам - единственото за Египет, което знам, съм го видял в „Мумията”.
-      Която едва ли може да се сметне за достоверен източник.
-      Може би не. Но ще ти кажа нещо - това тук не е Млеч­ният път.
Тя погледна към светлосинята линия.
-      Не е ли?
-      Не, формата е различна. Знам как изглежда Млечният път и това не е той.
-      Добре, щом не е, какво е тогава? Какво друго биха сло­жили на една звездна карта?
На Еди му дойде идея.
-      Това не е звездна карта - каза той, приближавайки се до огледалото. - На нея има звезди, но не те са най-важното. - Той погледна в отражението и по лицето му се разля раз­бираща усмивка. - Погледни.
Той взе един атлас от рафта и го прелисти, докато Нина се взираше в отразения зодиак.
-      Какво би трябвало да видя? - попита тя.
-      Това. - Еди отвори атласа на една определена кар­та: Египет. Той прокара пръст по страницата, проследя­вайки курса на някаква река от север на юг. - Да ти на­помня на нещо?
Очите ѝ се преместиха от картата към отражението в огледалото, после отново към картата...
-      Формата е същата - осъзна тя. - О, Боже, това е Нил!
-      Постави това нещо на тавана и то ще съвпадне точно с формата на Нил - един вид я проектираш нагоре - кимна той с глава. - Но ако я гледаш като нормална карта, тя се пре­обръща наопаки.
Нина се върна при зодиака и разчисти листите, за да ог­леда пътя на реката.
-      Значи на север е делтата на Нил, което означава, че другият край... Еди, донеси ми картата!
-      Не си казала вълшебната думичка - отвърна той, но все пак ѝ занесе атласа, сравнявайки го с боядисаната линия. - Дори ако се вземе предвид огледалният ефект, пак има разли­ки. Делтата е различна - на старата карта има повече реки!
-      Нил е имал повече устия; някои от тях са пресъхнали - отвърна разсеяно Нина, съсредоточена върху нещо друго наго­ре по течението. - Виж, виж тук! Това голямо отклонение, къде­то реката заобикаля Долината на царете... - Тя потупа раз­вълнувано с пръст по лексана. - Тази фигура на Озирис, която липсва в зодиака Дендера - виж къде се намира окото ѝ!
Еди преобърна на ум зодиака, за да съвпадне с картата. Главата на фигурата се припокриваше с една точка западно от реката, близо до чупката в иначе директно насочения ѝ на север курс.
-      Какво има сега там? Някакво място, наречено... Ал Балиана.
-      Не само това. - Тя буквално се хвърли обратно към ма­сата и грабна една книга, пълна с големи снимки. - Тук се е намирало едно от най-важните места в Египет! - След като намери правилната страница, Нина подаде книгата на Еди. - Абидос. Градът на Озирис!
Снимките показваха няколко големи, порутени постройки.
-      Като че ли имат нужда от ремонт - пошегува се Еди.
-      След като ние извикаме майсторите - каза Нина, плъз­гайки поглед по текста. - Там трябва да има нещо, което да сочи пътя към този „сребърен каньон” - щом го открием, ще се озовем само на десет километра от пирамидата.
-      Да открием кое?
-      Второто око на Озирис. Мисля, че това е двойна следа - в зодиака се намира окото на втория Озирис, което ни каз­ва да отидем в Абидос... но йероглифите казват, че второто око „вижда пътя” към каньона. Едното око в зодиака е про­сто точка; то не вижда нищо. Предполагам, че някъде в Аби­дос се намира истинският символ на Окото на Озирис и по­соката, в която гледа, е тази, в която трябва да тръгнем.
Еди погледна зодиака. Нина познаваше този поглед.
-      Не. Категорично не.
-      Какво “не”?
-      Няма да разбиеш зодиака!
-      Това ще попречи на Озир за намери пирамидата.
-      Те вече имат указанията, просто не са достатъчно умни да ги разгадаят. Ако го оставим непокътнат, ще може да бъде върнат в Египет.
-      Само ако онзи Имхотеп бъде арестуван - отвърна той, сочейки към банята.
-      Ако стигнем преди него до пирамидата, можем да го разкрием.
-      Ако попърхаш още малко с тази рокля той и сам ще се разкрие.
-      О, стига вече - изсумтя Нина. Тя прибра спуснатата си коса и я върза на конска опашка. - Все пак трябва да си прибера нещата.
Той извади револвера.

-      Първо да проверя дали гаджето ти се моли на великия бог Армитидж Шанкс
111
и после ще вървим.

Озир си стоеше там, където го бе оставил. Еди допря дулото на пистолета в гърба на разгневения египтянин и провери дали е завързан здраво за отходната тръба.
-      Добре - рече той, връщайки се от банята, - сега вече може да....
Някой почука по вратата на каютата.
Еди измъкна пистолета.
-      По дяволите! - прошепна Нина, замръзнала зад гърба му. - Какво ще правим?
-      Ш-ш-шт! - Озир започна да стене приглушено от ба­нята; Еди изтича обратно и го срита. - Млъквай!
-      Халид! - разнесе се нетърпелив глас отвън. Шабан. - Халид, знам, че си вътре. Пусни ме. - Дръжката на заклю­чената врата се размърда.
Нина я погледна, след което се хвърли на леглото и пру­жините на матрака изскърцаха. Преди Еди да успее да я по­пита какво прави, тя си пое дъх и застена в симулиран екстаз.
-      Ох... ох... о, Боже, да, по-силно, да!
Дръжката спря да се движи, Шабан изсумтя отвратено и се отдалечи. Нина продължи с преструвките, докато не реши, че вече се отдалечил достатьчно, след което скочи от леглото.
-      Проклет да съм - рече Еди и се ухили. - Направо ме възбуди!
-      Запази тази мисъл, докато се върнем на брега и оста­нем насаме. - Тя се приближи до вратата и се ослуша. Отвън не се чуваше никакъв звук. - Мисля, че е чисто.
Еди се приближи до нея и леко открехна вратата. Кори­дорът беше празен.
-      Накъде?
-      Надясно и завой след първия ъгъл. Има стълби.
Той се стрелна напред, хванал пистолета в ръка. В ко­ридора нямаше никого. Вляво се намираше стъклена врата, която водеше към една от горните палуби; през нея се виж­даха светлините на Монако. Той тръгна надясно и надникна зад ъгъла. Никой; обещаните стълби се намираха на седем-осем метра от тях.
-      Добре, чисто е.
Нина го последва. В пълната тишина, която цареше на ях­тата, ѝ се струваше, че шумолящата ѝ рокля вдига ужасен шум.
-      Затова винаги нося дънки - прошепна тя.
-      Ако носеше минижуп, както отдавна те моля... - Еди спря в основата на стълбите. От горната палуба се чуваше тих разговор, но скоро стана ясно, че разговарящите не се приближават. - Две палуби надолу, нали така каза?
Когато стигнаха до правилната палуба, от каютата се носеха поп-ритми. Те се промъкнаха покрай нея и се отпра­виха към стаята на Нина. Тя беше оставила вратата отклю­чена; шмугнаха се вътре.
Нина бързо съблече роклята и облече всекидневните си дрехи, след което събра малкото си лични вещи.
-      Да се обадя ли на Мейси? - попита тя, държейки теле­фона си в ръка.
-      Нека първо да се махнем от кораба - отвърна Еди.
-      Как ще се върнем на брега?
-      Ще задигнем някоя лодка. - Той излезе в коридора. - Хайде, идвай.
Те тръгнаха обратно по стълбите, приближавайки се до каютата, от която се носеше музиката. След като преминеха покрай нея и се изкачаха едно ниво нагоре, щяха да се озо­ват на главната палуба, където трябваше само да се прикри­ват, докато стигнат до лодките. Елементарно.
Или пък не.
Вратата се отвори, навън излезе една млада русокоса жена с две празни чаши в ръце и се озова срещу дулото на пистолет, насочен право между очите ѝ. Тя изпищя и скочи обратно в стаята, откъдето се чу изненадан мъжки вик.
Нина и Еди се спогледаха.
-      Бягай! - извика Еди.
Те хукнаха нагоре по стълбите. Звънецът на алармата се включи, когато стигнаха до горната палуба. Нина чу още гла­сове отгоре. Екипажът на Озир беше хванат неподготвен от неочакваната тревога, но беше успял да реагира за секунди.
Еди я дръпна и двамата затичаха по коридора. Друга стъклена врата водеше към кърмовата палуба. Някой зад гърба им извика.
Нямаше време да спират и да отварят вратата. Вместо това Еди просто стреля в нея веднъж. Стъклото се пръсна и се изля в тъмен водопад на пода. Те изтичаха по хрущящите стъкълца и изскочиха на палубата.
Тя беше празна. Пред тях се виждаше стълбата, водеща до плаващата платформа.
-      Коя лодка? - попита Нина, докато тичаха към нея.
-      Която има ключове! - отвърна Еди, поглеждайки през рамо. Видя как някой се появява на вратата на горната палу­ба и стреля отново, за да го накара да се скрие вътре.
Нина се спусна надолу по стълбите, докато Еди потърси прикритие горе. Тя не хареса вида на малките, открити дже­тове и се прехвърли към лодките. Скутерът сигурно щеше да е по-бърз, но ключовете на „Слънчев барк” все още бяха на таблото.
Тя се качи в него.
-      Еди, идвай!
Еди се огледа, като чу боботещия двигател на тендера.
-      Развържи я! - извика той. Изстрелът му беше стрес­нал екипажа и никой не искаше да излезе пръв.
Това нямаше да продължи дълго. Щом Шабан или Кротала се появяха, те щяха да им заповядат да го атакуват. И тъй като му бяха останали само четири патрона, шансовете му да издържи дълго бяха нищожни.
Той отново погледна към Нина. Тя продължаваше да развързва въжетата.
Двама мъже изтичаха на горната палуба и се хвърлиха на пода в противоположни посоки. Еди стреля по единия, но пропусна. Оставаха му три патрона.
-      Еди! - Тендерът беше свободен; Нина скочи зад кор­милото.
-      Тръгвай! - извика той. Тя поклати глава; не желаеше да го остави сам. - Аз ще скоча след малко, подкарвай про­клетото нещо!
Боботенето на двигателя премина в рев. Той се обърна, за да скочи от стълбите...
Кротала излетя през счупената врата. Еди стреля по него, но нахалос, защото американецът се хвърли встрани, за да се прикрие. Два патрона.
От ръба на горната палуба се подаде черното дуло на един МР7 и лазерният му мерник проблесна. Тънкият като игла червен лъч се плъзна към Еди - но само след миг се разтанцува като побеснял, щом англичанинът улучи оръжи­ето и го изби от ръцете на стрелеца.
Един патрон.
-      Проклети револвери! - изсъска Еди. Дори старият му уайлди щеше да произведе повече от шест изстрела. Един куршум, няколко мишени - време беше да изчезва.
Той скочи и с трясък се приземи на платформата. Тен­дерът се отдалечаваше, но Нина все още се въздържаше да даде газ, изчаквайки го да се качи на борда. Еди се напрег­на, отстъпи няколко крачки назад и спринтира, за да получи добра засилка за скока...
И главата му избухна в адска болка.
Тя беше толкова силна, че той падна и се сгърчи на зе­мята съвсем близо до ръба на платформата. Притисна длан към раната. Заболя го още повече, усети кръвта по дланта си - но ги нямаше откъснатата плът и кости при директното попадение на куршум в човешки череп. Куршумът го беше одраскал точно над лявото ухо.
Ако се беше затичал с другия крак и бе прехвърлил те­жестта на тялото си вляво, вместо вдясно, той щеше да е мъртъв.
А жена му щеше да е вдовица. С присвити от болка очи я видя как го гледа ужасена. Той ѝ махна отчаяно с ръка.
-      Махай се оттук! Бягай!
Беше ѝ необходима минута, за да преодолее страха си за него - минута, която се оказа твърде дълга. По лодката пробяга лазерна точка и се закова върху гърдите ѝ.
Много внимателно тя свали ръка от дросела.
Еди чу потракването на приближаващи се каубойски ботуши. Извърна глава и видя, че е изпуснал револвера на метър-два по-нататък. Една ръка се протегна и го взе.
-      Мисля, че това е мое - рече Кротала.
-      Вземай си проклетото нещо - изпъшка Еди. - Оста­нал е само един патрон.
-      Той ми е достатъчен. - Чу се кратко изщракване, кога­то запъна спусъка и цилиндърът се завъртя, за да вкара по­следния куршум под ударника...
-      Не! - изкрещя някой. Озир. - Идиот такъв, хората ще видят!
Еди чу как Кротала промърмори: „Е, и? Да им го начукам...”, но ударникът се върна на мястото си с мек звън. „Слънчев барк” не беше единствената скъпа яхта, която дрейфуваше в морето край Монако; звукът от стрелбата сигурно вече беше привлякъл вниманието на хората от съсед­ните лодки.
-      Разкарайте ги оттук. Бързо! - заповяда Озир.
Шабан се приближи до брат си.
-      Трябва да ги убием. Да беше ме послушал преди.
-      Знам, знам. Ще го направим. Но не тук. Ако полиция­та на Монако дойде да разследва изстрелите, а корабът ни е пълен с трупове...
Лодката беше обезопасена, а Нина - докарана на палу­бата под дулото на пистолет. Озир я погледна с подчертано отвращение.
-      Не исках да го правя, но ти не ми остави друг избор. Когато утре след състезанието този кораб напусне Монако... и двамата ще умрете.



19.



-      Знаеш ли какво, приятел - рече Еди, - гостоприемст­вото ти хич го няма.
-      Погледни го откъм хубавата страна - обади се Нина и погледна Озир. - Той поне пръв мина през това.
Водачът на култа беше решил да се изгаври с тях, като завърза Нина и Еди на същото място, където го бяха остави­ли - в тоалетната на каютата му. Ръцете на Нина бяха завърза­ни към тръбата на умивалника, а Еди се озова в същата пози­ция като Озир, със завързани зад отпадъчната тръба на тоа­летната ръце и глава, наведена над клозетната чиния. Само дето бяха стегнати с въже, а не с вратовръзки; краката им бяха оставени свободни, но един пазач остана при тях цялата нощ, докато Озир и сътрудниците му проучваха зодиака, така че не успяха да се възползват от това си предимство.
-      Не ти ли е удобно, Чейс? - попита Озир. - Лошо.
До него застана Шабан, разтърквайки очите си.
-      До никъде не сме стигнали със зодиака, Халид. Само си губим времето.
-      Отговорът трябва да е там - отвърна Озир. - Тя го на­мери, значи и ние ще можем.
Шабан се усмихна подигравателно на Нина.
-      Жалко, че не си я слушал тогава. Щом са наясно как да намерят пирамидата, ще се наложи с мъчения да измък­нем тази информация от тях. - Нова подигравателна усмив­ка, този път към Озир. - Ако не беше заинтересуван само от това как да я вкараш в леглото си...
Лицето на Озир пламна от гняв.
-      Млъквай, Себак! Сами ще намерим пирамидата. Няма нужда да стига до предизвикване на болка.
-      Какво знаеш ти за болката? - процеди през зъби Ша­бан, приближавайки се към лицето на брат си. Белегът на бузата му запулсира.
Надвисна неловко мълчание, после Озир леко отстъ­пи назад.
-      Сами ще намерим пирамидата - настоя той. - Тези двамата ще ги... погребем в морето. Но първо ни чака друга работа - състезанието.
-      Ти върви - отвърна презрително Шабан. - Аз ще ос­тана тук и - той се усмихна жестоко - ще обсъдя учтиво ме­стонахождението на пирамидата с доктор Уайлд. - Нина се напрегна.
Озир поклати глава.
-      Очакват да си там с мен.
-      Кажи им, че съм болен.
-      Себак! Това е за храма - и ти идваш с мен. - Той го погледна втренчено. Този път отстъпи по-малкият брат, ма­кар сухожилията на врата му да се издуха. Озир се обърна към бодигарда: - Наблюдавай ги, докато се върнем. - Мъжът кимна и седна на стола, поставен срещу вратата на банята, а Озир и Шабан излязоха.
-      Кога свършва състезанието? - попита Нина.
-      В четири часа - отвърна Еди. - Сега колко е?
Тя се изкриви, за да погледне часовника си.
-      Наближава десет.
-      Хей! - извика пазачът и вдигна своя МР7. - Не мър­дайте. И никакви разговори!
Нина отново коленичи, без да сваля очи от пазача. След няколко минути вниманието му започна да се разсейва и ду­лото на оръжието му се отмести от пленниците, когато плъзна поглед по богато обзаведената каюта.
Нина се възползва от разсеяността му и погледна през рамо. В ъгъла имаше малка козметична ножичка - един от предметите, които Озир разпиля по пода, когато Еди го блъсна в банята. Беше я забелязала още докато я връзваха. Сега, след като ръцете ѝ бяха здраво пристегнати към тръба­та, единственият начин да я достигне, беше с крака. Но ня­маше как да го направи, без пазачът да забележи.
Разполагаше с шест часа да намери начин...
Възможността ѝ се разкри след цели четири мъчител­ни часа.
Пазачът също беше почитател на автомобилните състе­зания. С наближаването на старта той включи големия плаз­мен телевизор. Позицията му на стената го накара да пре­мести стола си встрани, за да може да вижда едновременно с това и пленниците, раздвоявайки вниманието си.
-      Добре ли си? - прошепна Нина. Гласът ѝ беше заглушен от рева на автомобилите, застанали на стартовата решетка.
-      Коленете адски ме болят - чу се глух отговор. - Но пък има нещо друго - не съм жаден.
Тя сбърчи нос.
-      Много си гаден, Еди! - Погледна към пазача; той над­ничаше към банята, но очевидно беше повече заинтригуван от състезанието. - Виж какво, в ъгъла има едни ножици. Ще се опитам да ги ритна към теб, когато пазачът не гледа.
Той извърна глава колкото можа.
-      Ако успееш да ги избуташ до краката ми, ще опитам да ги блъсна зад тоалетната чиния с коляно. Но не мога да си мърдам ръцете. Ако ги запратя твърде далеч, край с нас.
-      В такъв случай трябва да успеем от първия път, нали? - Тя му се усмихна; Еди ѝ отвърна.
-      Направи го като започне състезанието - каза той. - Обикновено на първия завой в Монако винаги стават ката­строфи - а повечето хора чакат тъкмо тях.
-      Трябват ми само няколко секунди. - Нина наблюдава­ше пазача; той беше зяпнал телевизора и само от време на време хвърляше по някой поглед към банята. Коментарите бяха на френски, но тя го владееше достатъчно, за да разбе­ре, че колите правят загряваща обиколка, преди да започне самото състезание.
Тя премести тежестта на тялото си върху едното коляно и много бавно изпъна крак. Мускулите ѝ се разтегнаха бо­лезнено. Пазачът я погледна; тя замръзна, уплашена, че е видял какво прави, след което подчертано бавно разкърши врат, все едно се е схванала. Той се намръщи и отново се обърна към телевизора.
Гласът на коментатора стана по-напрегнат, когато коли­те се наредиха на старта. Нина протегна крак колкото се може повече.
-      Готов ли си? - прошепна тя. Еди леко се повдигна на пръсти.
Състезателите заеха местата си в стартовата решетка. Пазачът се наведе напред, вперил напрегнат поглед в екрана. Двигателите зареваха при появата на червените светофари.

-      
Un, deux, trois, quatre, cinq... -
Коментаторът замлъкна в очакване.
-Allezl

121


Ревът на двигателите премина в многотонален писък и колите се отлепиха от местата си.

-      С
‘est Virtanen, Virtanen
!

- извика коментаторът. Па­зачът една не падна от стола от въодушевление, когато пи­лотът на тим “Озирис” поведе колоната. -
Oh! Oh. Mollard c’est ecrase
!

132


Някой се беше разбил на първия завой. Пазачът подскочи и в този миг Нина протегна крак и ритна малката ножичка.
Въпреки екшъна на големия телевизор, пазачът улови рязкото движение с крайчеца на окото си. Той се извърна с вдигнат пистолет в мига, в който Еди покри ножичката с крак и с насочен към Нина пистолет влетя в банята.
-      Казах ти да не мърдаш!
-      Схванах се! - изпъшка Нина, размърдвайки се. - Кра­кът ми се схвана, боли! Не стреляй, не стреляй!
-      Връщай се на мястото си! - Тя се подчини. Притис­нал пистолет към тялото ѝ, той се наведе да провери дали все още е завързана, след което се обърна да огледа възлите на Еди. Всичко беше наред. - Не мърдайте - заповяда им той се върна в каютата. След няколко подозрителни погледа към банята той се обърна към телевизора.
-      Хвана ли я? - прошепна Нина.
Еди повдигна единия си крак, разкривайки ножичката. След това бавно и внимателно го свали, за да избута ножич­ката напред. Върна го в първоначалното му положение, за да повтори упражнението. След една минута ножичката се озова точно пред коляното му.
-      Сега идва трудната част - промърмори той. Изкриви се леко на една страна. - Така, да видим...
Вдигна рязко коляното си нагоре.
Ножичката се плъзна по полирания под и се блъсна в задната стена. Еди примижа, но звукът от телевизора беше заглушил издрънчаването. Той протегна пръсти към нея.
Не му достигнаха няколко милиметра.
-      Мамка му! - изръмжа той. Въжето, с което бяха върза­ни ръцете му, беше опънато до крайност; повече не можеше да се приближи. А ако се размърдаше в опит да пъхне ръце през примките, пазачът щеше да забележи.
Трябваше да рискува. Той леко се наведе напред, вди­гайки задника си във въздуха.
Изглеждаше доста непристойно, но свърши работа. До­пълнителната тежест помогна за промушването на китките му през примката на въжето. Косъмчетата се накъсаха и въжето протри кожата му, но пръстите му се намираха само на няколко милиметра от...
-      Хей! - Пазачът изтича към банята точно когато Еди достигна ножичката и я стисна в юмрука си. - Лягай долу!
-      О, по дяволите! - изпъшка Еди, когато онзи го ритна. - Цял ден стоя така, направо ще се пръсна! Пикае ми се!
Пазачът се засмя.
-      Намираш се на точното място! - Без да спира да се смее, той провери въжетата. Удовлетворен от състоянието им, накрая се върна на стола си.
-      Добре ли си? - попита тихо Нина.
-      Не ми облекчи болката в гърба, но пък взех ножицата. - Той я завъртя в ръката си, отвори я колкото се може по-широко и притисна острието до въжето. - Ще отнеме обаче доста време.
Започна да реже. Малкото острие и схванатата му ръка затрудняваха работата, но нишките на въжето постепенно започнаха да се късат. Минаха десет минути; двайсет. Па­зачът оставаше погълнат от състезанието, Виртанен се бо­реше да запази първото си място. Изтече половин час. Със­тезанието напредваше, часът на завръщането на Озир и Ша­бан наближаваше...
Еди леко изпъшка.
-      Еди? - прошепна Нина. - Готов ли си?
-      Да - отвърна той, подпъхвайки палец под въжето. Ни­шките се разкъсаха и то се отпусна. Еди освободи китката си и бързо развърза другата си ръка. - Проблемът е, че все още сме затворени в тоалетната и ни охранява мъж с писто­лет. Можеш ли да го накараш да дойде тук?
-      Ще се опитам.
Нина отново повдигна крак и изстена приглушено. Па­зачът се изправи, раздразнен от прекъсването.
-      Казах ти да не мърдаш! - озъби се той, влизайки в банята.
-      Моля те - каза тя с изкривено от болка лице, - кракът ужасно ме боли, вече не мога да издържам!
-      Няма да ти се наложи - отвърна той с язвителна ус­мивка и я блъсна отново на земята. Прегледа китките ѝ, след което се наведе да провери въжетата на Еди.
Такива нямаше.
Ръката на Еди се изстреля с бясна скорост и заби ножич­ката право в окото му.
Нямаше никакво значение, че острието беше дълго само два и половина сантиметра - цялата ножичка хлътна в чере­па на пазача. Болката и шокът го заковаха на място - достатъчно дълго, за да може Еди да се претърколи настрана и да го събори на земята. Разнесе се зловещо хрущене, когато главата на мъжа се удари в лоста за пускане на водата, и той се свлече върху тоалетната чиния.
Еди натисна главата му в водата. Грабна оръжието му и побърза да развърже Нина.
-      Успешно изкъпан - рече той, ухилен до уши.
Тя завъртя очи.
-      Мъртъв ли е?
-      След всичко това? Надявам се. - Цикълът за измиване приключи, водата около полупотопената глава на мъжа порозовя. Еди го погледа няколко мига, за да се убеди, че от носа или устата му не излизат мехурчета, след което прове­ри пистолета. Той беше напълно зареден: двайсет патрона.
-      Така е по-добре. Все пак не сме в шибания деветнайсети век, какво ще си играем с разни револвери.
Нина се изправи с благодарност и разтърка схванатите си крака.
-      Какъв е планът?
-      Същият като снощи. Връщаме се на брега, намираме Мейси, намираме пирамидата. И застрелваме всеки, който ни се изпречи на пътя. Как ти се струва?
-      Предпочитам да се разминем с частта за стрелбата, но всичко останало ми харесва. - Тя влезе в каютата, извади личните си вещи от чекмеджето, където бяха прибрани, и се обърна към вратата. Изведнъж промени решението си и вме­сто това отиде в стаята със зодиака. Озир и останалите бяха работили върху него цяла нощ; наоколо бяха разпръснати нови записки. Тя взе една снимка на целия релеф и я пъхна в джоба си.
-      За всеки случай - каза тя на Еди, който я чакаше нетърпеливо до вратата. - Едва ли Озир ще ни даде втора възможност да го видим.
-      Продължавам да смятам, че трябва да натрошим това нещо - каза той, оглеждайки коридора. - Така, най-краткият път до долу е да скочим през парапета на задната палуба. Готова ли си за това?
-      Ще се справя - отвърна тя и докосна главата му. Един­ственото лечение, което беше получил, след като го прост­реляха, беше голямо парче лейкопласт върху раната; сега то бе почерняло от засъхналата кръв. Това означаваше, че кървенето е спряло, но раната имаше нужда от почистване.
-      А ти?
-      Ще оцелея. Добре, че не ме улучи в лицето - щеше да ми съсипе готината физиономия. - Лицето му се изкриви в усмивка. Тя се усмихна в отговор. - Готова ли си?
Тя кимна. Еди излезе в коридора и бързо се придвижи към стъклената врата. Две от момичетата на Озир се изле­жаваха по бански на долната палуба, а край тях трима от екипажа на яхтата гледаха състезанието по телевизията. Два­ма от мъжете бяха въоръжени.
-      Така, дотук с плана за незабелязаното промъкване до лодките. - Той вдигна пистолета. - На три скачаме и двама­та. Щом се озовеш там, тичаш до лодката, която е във вода­та, палиш я и не се спираш пред нищо. Така или иначе ще ни убият - ако ни хванат отново, няма да имаме втори шанс. Разбрахме ли се?
-      Разбрахме се - съгласи се неохотно Нина. - Но ще ти кажа нещо.
-      Какво?
-      Вече не съм депресирана.
-      Да, няма друг лек, който така да те стимулира, както смъртоносната заплаха, нали? - Те се целунаха и Еди отво­ри вратата. - Така. Едно, две, три – давай!
Те излетяха навън под яркото средиземноморско слънце и хукнаха към парапета.
Падаха поне три метра; приземяването на Нина беше болезнено твърдо и тя се строполи на земята. Еди се пред­стави много по-добре; приземи се с жабешко приклякване и бързо отскочи. Едната от жените изпищя, другата ги поглед­на с тъпа изненада. Мъжете наскачаха, въоръжените измък­наха оръжията си.
Автоматичният пистолет на Еди затрака, заглушените изстрели оставиха кървави дупки по гърдите и на двамата.
Зад гърба му се разнесе шум...
Той се завъртя и изстреля още един откос в мъжа под балкона. Онзи падна върху опръсканата с кръв преграда и пистолетът излетя от ръката му.
Нина го взе.
-      Добре ли си? - попита Еди. Тя кимна. - Хубаво. Оти­вай при лодките! - След като тя тръгна, той се обърна към останалите живи. Пискащата жена вече крещеше пронизително, а приятелката ѝ продължаваше да го гледа озадачено. Невъоръженият мъж беше забил очи в оръжията на мъртви­те пазачи. - Можете ли да плувате?
Тримата кимнаха утвърдително.
-      Добре. Имате три секунди да започнете! - Той махна с пистолета към морето. Те го разбраха и без да чакат пове­че обяснения скочиха през борда.
Еди хукна след Нина. Щом стигна до стълбите към дока, отново насочи пистолета си към яхтата. Появи се друг мъж със зелено сако, който зареждаше автоматичния си пистолет. Еди го простреля и той падна. В пистолета му оставаха само пет патрона. Еди го хвърли и грабна друг от ръцете на най-близкия мъртвец.
Нина огледа лодките и видяното не ѝ хареса. И двата скутера бяха извадени от водата, единствената възможност за бягство бяха джетовете.
-      Еди, надявам се, че можеш да управляваш тези неща, защото аз нямам никаква представа!
-      Просто запали един! - Той стреля няколко пъти, за да принуди екипажа да се прибере в яхтата, след което скочи при Нина. - Аз ще карам!
Тя запали двигателя и погледна загрижено към един ярък стикер, който предупреждаваше за силната подводна струя.
-      Тук пише, че трябва да носим неопренови костюми!
-      Да, трябва да облечем и спасителни жилетки, но ще се разминем и с тях! - Той се метна на седалката пред нея. - Дръж пистолета и не падай!
Тя стисна оръжието и здраво го хвана през кръста. Той завъртя дросела и джетът се стрелна по водата, вдигайки цяла стена от пръски.



20.



Озир стоеше до прозореца на ВИП залата, почти зале­пил лице в стъклото, докато отдолу профучаваха водачите в надпреварата - начело с Мика Виртанен.
-      Да! - изкрещя той и размаха триумфиращо юмрук. ОИГ едва от две години бяха основни спонсори на някогаш­ния второкласен тим “Монарх”, но резултатите вече говоре­ха сами за себе си - а победата в Монако, най-престижното от всички състезания, щеше да постави Храма на Озирис в центъра на общественото внимание.
Шабан седеше зад него, като едва обръщаше внимание на ставащото. Телефонът му иззвъня и той се заслуша в обе­зумелия глас от другия край на линията. След няколко се­кунди скочи на крака.
-  Халид!
-      Не сега. - Озир махна презрително с ръка.
-      Халид - повтори Шабан; гневът в гласа му привлече вниманието на брат му. - Яхтата.
-      Какво има?
Шабан го дръпна по-далеч от останалите гости в залата.
-      Уайлд и Чейс са избягали.
Озир го погледна смаян.
-      Какво?
-      Убили са няколко от хората ни и са откраднали един джет.
-      Кога... Кога се е случило това?
-      Преди секунди - току-що са се измъкнали.
Озир се опита да реши какво да прави по нататък, но единственото, което успя да каже, беше:
-      Трябва да ги спрем.
-      Аз ще се погрижа за това. - Шабан се обърна и вдигна телефона си.
Озир го докосна по рамото.
-      Дискретно. Без проблеми. Не тук - каза той умолително.
-      Това зависи от тях. - Шабан се свърза с капитана на „Слънчев барк”. - Изпратете всичките си хора след тях. Взе­мете тендера и ги пресрещнете в пристанището. Ако се на­ложи, ги подгонете с яхтата - трябва да бъдат спрени. На всяка цена! - Той прекъсна линията и изгледа неодобрител­но Озир, преди да излезе от стаята.

*       * *

Откритото море беше достатъчно бурно, за да създаде проблеми за всеки съд, който не бе достатъчно голям - а за хората, намиращи се в нещо толкова малко като джет, пре­живяването напомняше возене в ролеркостър.
-      Господи! - извика Нина, когато тяхното кавазаки пре­вали една вълна и се озова за миг във въздуха, преди да се стовари тежко в браздата между следващите две. - Не мо­жеш ли да го държиш само върху водата?
-      Само ако държиш да ни хванат - отвърна Еди. Той по­гледна назад. Един джет вече ги беше подгонил, в момента пускаха единия скутер във водата, а и самата яхта набираше скорост и водата под носа ѝ се пенеше. - О, страхотно! Този тип си има собствена частна флотилия!
Нова вълна ги подхвърли към небето; Еди се бореше да попречи на скутера да се преобърне при падането. Пред тях изникна друга голяма яхта; той рязко зави към кърмата ѝ, насочвайки се към входа на пристанището, който се нами­раше зад флотилията скъпи плавателни съдове.
Нина се огледа. Преследващият ги джет бързо напред­ваше, а и скутерът скъсяваше разстоянието помежду им.
-      Мисля, че онзи е по-добър шофьор от теб - каза тя, когато преследващият ги скутер се вряза чисто в една при­иждаща вълна, без да губи скорост.
-      Адски мразя фукльовци - изръмжа Еди, забелязвай­ки, че другият джет ги настига бързо, както и че водачът му е въоръжен.
Зад редицата закотвени яхти се мерна нещо цветно. Еди веднага се досети какво е и се насочи към него.
-      Какво правиш? - попита нервно Нина, когато профучаха покрай входа на пристанището. Преследвачите им смениха курса, за да ги пресрещнат и скъсиха разстояние­то още повече.
-      Когато ти кажа, искам да се наведеш. Ама много, мно­го ниско!
Бяха се устремили директно към носа на първата яхта.
-      Да не се каниш да го блъснеш!
-      Не, целя се по-ниско - но всъщност ще бъдем още по-близко до нещо друго!
-      Какво имаш... - Иззад яхтата се появи една моторни­ца в червено и бяло, която прогърмя успоредно на редицата закотвени яхти. - Мили Боже!
Мъжът на другия джет вдигна пистолета...
-      Наведи се! - изкрещя Еди и се снижи колкото можа зад кормилото. Нина го последва.
Джетът прелетя покрай яхтата, пропускайки на косъм кърмата на моторницата и минавайки под въжето за теглене на водните ски, които се движеха в килватера ѝ.
Преследвачът им направи завой, за да ги последва. Пръските вода скриваха въжето и когато той го видя, вече беше твърде късно...
Въжето го преряза точно под брадичката. Джетът про­дължи да се движи напред, а водачът му излетя от седалката с пукот на пречупен гръбнак, завъртя се около въжето и пад­на с плясък във водата. Скиорът се блъсна в тялото, излетя във въздуха така, сякаш се бе блъснал в рампа и спря, полупотънал във водата.
Еди зави към входа на пристанището. Скутерът на „Слън­чев барк” сви покрай закотвените лодки и ги последва.
От пристанището се зададе друга моторница в зелено и златно. Това беше тендерът на яхтата и на борда му се виж­даха двама мъже. Щом се озова в открито море, той зави ряз­ко и се отправи към тях.
Пътят им беше отрязан.
Еди взе решение за части от секундата и обърна джета към армадата на милионера. По-големите лодки бяха по­мощни, но неговото кавазаки ги биеше по маневреност. Ако успееше да се промъкне между неподвижните съдове, щеше да спечели достатъчно преднина, за да се отправи към при­станището...
По дяволите!
Планът му нямаше да мине. „Слънчев барк” се движе­ше към входа на пристанището. Ако се опиташе да избяга от двете по-малки лодки, яхтата щеше да блокира пътя му.
Скутерът скъсяваше дистанцията помежду им. Тендерът също се движеше все по-бързо, разбивайки вълните.
Всички пътища за бягство бяха отрязани - освен ако не успееше да си пробие друг.
Нина се вкопчи в Еди, когато той зави рязко за пореден път и се отправи към тендера.
-      Хей, хей! - извика тя, сочейки с пръст бързо прибли­жаващата се лодка. - Лошите!
-      Знам!
-      Тогава се махай от тях!
-      Довери ми се! - Той направи бърза маневра в търсене на идеалната вълна.
Един от мъжете в тендера се изправи, хвана се с една ръка за предното стъкло за опора, а с другата вдигна писто­лет и се прицели.
Еди видя една дълбока бразда във водата и вълната, ко­ято се надигаше над нея, на една линия с тендера.
- Дръж се!
Той се наведе, даде газ, джетът се стрелна към вълната...
И излетя във въздуха.
Мъжът тъкмо се накани да стреля, когато джетът изведнъж се изгуби от погледа му под носа на тендера - само за да се появи отново и да се стовари върху предницата на лодката.
Стиснал здраво кормилото, Еди се наведе и се плъзна напред. Малкият джет разби предното стъкло и помля бор­да на тендера, премазвайки кормчията в облегалката на се­далката, а силната му въздушна струя накара стрелеца да за­литне назад като ударен с бейзболна бухалка.
Джетът се стовари отново във водата и само здравата хватка на Нина я спаси да не излети. Двигателят се задави и се закашля, преди да поеме още вода с витлото си и кавазакито отново да се устреми напред.
Оставен на самотек, тендерът продължаваше да се дви­жи с пълна скорост напред. След като кормчията беше убит, стрелецът се опита да овладее управлението, сграбчи корми­лото и го завъртя... навлизайки директно в курса на скутера, който се опита да завие, с надеждата да избегне сблъсъка.
Носът му се заби в борда на тендера и двете лодки се взри­виха. Във водата нападаха натрошено дърво и парчета фибростъкло. Горящи отломки се посипаха върху околните яхти.
Нина се извърна и погледна останките от катастрофата, но Еди гледаше съсредоточено пред себе си. „Слънчев барк” почти бе стигнал до входа на пристанището.
- Дръж се!
Тя забеляза хората в зелени сака на главната палуба - всичките бяха въоръжени.
-      Ще ни застрелят!
Той подкара джета успоредно на вълнолома.
-      Застреляй ги първа!
-      Никога няма да ги улуча!
-      Не е нужно - просто ги накарай да наведат глави, за да не улучат нас!
Нина насочи своя МР7 срещу бързо приближаващия кораб.
-      О, боже, толкова мразя оръжията! - Тя примижа и на­тисна спусъка.
Пистолетът подскочи в ръката ѝ и затрака скоростно. Стреляйки с една ръка от движещо се превозно средство, тя нямаше възможност да се прицели, но предвид размерите на мишената ѝ, това нямаше особено значение. По девствено белия корпус на „Слънчев барк” се появиха черни точки, пръсна се едно стъкло. Мъжете налягаха по палубата.
-      Спри, спри! - извика Еди. - Не ги изстрелвай всички­те! - Приближаваха края на вълнолома. Той направи остър завой наляво, разминавайки се на косъм с бетона.
Пред тях се разкри пристанището и блесналото под слънцето Монако. Еди се насочи към вътрешното пристани­ще; тукашните високи кейове бяха предназначени за търгов­ски кораби и лайнери, а не за малки джетове. Трябваше им по-нисък док, за да могат да слязат на брега.
Нина погледна назад.
-      О, по дяволите! - „Слънчев барк” се намираше точно зад тях, носът му пореше водата като лъскаво острие и бързо скъся­ваше дистанцията. - По-бързо! Сериозно ти говоря, ускори!
-      Това е реактивен скутер, не реактивен самолет! - оп­лака се Еди. - Ако някой си подаде главата над парапета, пръсни я!
Нина се изви неудобно на седалката и насочи пистолета към приближаващия се нос. Видя как някакъв мъж се пода­де над страничния парапет и забеляза джета. Тя стреля два пъти и той побърза да се скрие.
Влязоха във вътрешното пристанище. Еди зави към севе­розападния му край - и установи, че към тях да се приближава нова заплаха. Този път не бяха хората на Озир; една полицей­ска лодка с пуснати сирени пореше водата. Хаосът извън при­станището неизбежно беше привлякъл вниманието им.
-      Гръм и мълнии!
-      Имаш ли приятели в полицейското управление на Мо­нако? - попита с надежда Нина. Липсата на отговор ѝ беше достатъчна. - Явно не!
На носа се появиха още фигури, насочили пистолетите си към тях...
Нина стреля първа. Един от мъжете отскочи рязко; дру­гият беше улучен в рамото. Той се завъртя назад, пръстът му конвулсивно натисна спусъка...
И изпрати серия бронебойни куршуми към яхтата.
Прозорецът на мостика се пръсна на парчета, а капи­танът, който стоеше зад шурвала, беше улучен право в чело­то. Той се стовари върху таблото, мъртъв, натискайки дросе­ла до край. И понеже всички останали членове на екипажа се намираха на палубата, опитвайки се да застрелят Нина и Еди, до него нямаше никой, който да поеме управлението...
Полицейската лодка промени курса си, за да сложи край на преследването. Еди се стрелна зад нея. Той забеляза някакъв полицай, който стоеше на кърмата и вдигаше пушката си.
-      Наведи се! - предупреди той Нина и се обърна назад, за да види кога ще стреля мъжът.
Не последваха изстрели. Вместо това полицаят се наведе отчаяно през парапета, а колегата му скочи от носа на катера.
Миг по-късно „Слънчев барк” връхлетя върху по-мал­кия съд и го разсече на две. Резервоарът на разбитата лодка се взриви, а яхтата профуча през огнената топка, продължа­вайки сляпо да следва джета. Един от хората на Озир се хвърли в морето от предната палуба миг преди пламъците да я обхванат.
-      Господи! - проплака Нина. - Да не са полудели?
Еди отново направи завой и се отправи към малкия про­ход между два претъпкани кея. Яхтата не го последва.
-      Мисля, че никой не я управлява.
-      Какво? Но аз само раних онзи мъж!
-  Не се оплаквам!
„Слънчев барк” премина покрай тях; всички намерения на екипажа да застреля бегълците бяха заменени от инстинкт за оцеляване и те наскачаха в морето. Яхтата се отправи ди­ректно към група малки, но скъпи морски съдове в ъгъла на пристанището, и вниманието на хората в тях рязко се откло­ни от състезанието към бързо приближаващото се към тях чудовище. Те се разбягаха с крясъци по подвижните мостове.
-      Приготви се да тичаш - каза Еди на Нина. - Щом стиг­нем до сушата, хукваме и няма да спираме, докато не се от­далечим поне на осемстотин метра!
Джетът се изстреля нагоре по хелинга и продължи да се движи, стържейки по бетона. Пред тях изникнаха предпаз­ните бариери: пистата минаваше точно покрай пристанище­то. Еди дръпна силно ръчката за управление, но извън вода­та кавазакито беше неуправляемо. То се блъсна в гофрира­ния метал и двамата му пасажери бяха притиснати болезне­но към таблото.
Един от охраната на състезанието забеляза неочаквания сблъсък и се затича към тях - но след миг замръзна на мяс­то, забелязвайки пушещия „Слънчев барк”, който се блъсна в пристанището с трийсет мили в час.
Малките яхти се разпаднаха в огнени облаци от отломки, доскоро струващи милиони долари. Една по-голяма лодка се преобърна настрани - а мегаяхтата премина по нея и се сто­вари върху кея, разкъсвайки предпазните бариери. „Слънчев барк” се плъзна напряко по пистата като стоманена стена и със скърцане спря точно пред трибуната със зрителите.
Мика Виртанен продължаваше да води колоната. Той ускори след шикана, който се намираше в северната част на пристанището - само за да открие висока бяла бариера там, където очакваше да види завой. Съдиите се окопитиха и тре­скаво започнаха да размахват предупредителни флагове, но за финландеца вече беше твърде късно.
Той натисна спирачките, колата му се плъзна покрай мястото, където се намираха Нина и Еди, и се завъртя, пре­ди задницата на болида да се забие в корпуса на яхтата. Още милион долара от парите на тим „Озирис” се превърнаха в отломки - а онова, което остана от болида, се превъртя ня­колко пъти по пистата и спря. Все пак дизайнерите на кола­та си бяха свършили перфектно работата; замаян, но невредим, Виртанен повдигна с трепереща ръка визьора на шле­ма си и примига към хората зад бариерата.
Нина побутна Еди.
-      Помниш ли като ми каза да бягам, щом стъпя на сушата?
-      Моля? А, вярно! - Те хукнаха, а на мястото на катаст­рофата се събираха все повече и повече съдии.

*       * *

-      Вие ли предизвикахте това? - Мейси посочи изумено екрана на телевизора. - Господи! Тук сигурно има потроше­ни яхти за най-малко сто милиона долара!
-      Казах на Озир, че ще му струва скъпо - отвърна Нина, оглеждайки внимателно фоайето на хотела. Целта на огра­дите около пистата беше да държи зрителите встрани от нея; отдалечаването не беше представлявало проблем, единстве­ното притеснение, докато отиваха към площада пред Кази­ното, беше, че полицията ги търси. Засега никой не ги беше разпознал - до мига на зрелищната катастрофа на „Слънчев барк” камерите бяха следили състезанието, а не пристани­щето - но все пак тя искаше да напусне княжеството колко­то се може по-бързо. Ако не друго, поне няколко гневни за­страхователни компании щяха да искат главите им.
-      Жалко за Мика. Горкото момче. Наистина си мисле­ше, че ще спечели.
Еди я изгледа странно.
-      Я чакай, да не би да си разговаряла с Мика Виртанен?
Тя се ухили.
-      Дори повече. - Те постепенно осъзнаха какво има предвид и тя продължи: - Какво?! Нямах никакво намере­ние да се скитам по улиците, след като казиното затвори. Откъде мислите, че се сдобих с това? - Тя им показа скъпо­то кожено яке в цветовете на тим „Озирис”, което беше об­лякла върху лъскавата рокля.
-      Нали не си го откраднала? - попита Еди.
-      Разбира се, че не! - отвърна обидено тя. - Подарък ми е. Знаете ли, много е бърз на пистата, но в леглото...
-      Добре, чух достатъчно - побърза да я прекъсне Нина.
-      Между другото, добре се представи в казиното - каза Еди на Мейси. - Онази горила щеше да ме размаже, ако не го беше спънала.
Мейси се усмихна.
-      Просто се сетих за думите ти, че винаги трябва да съм готова за действие - и реших, че край вас винаги го има.
-      За съжаление - отвърна Нина с гримаса. - Но не му обръщай внимание. Има и по-важни неща. - Тя извади сним­ката на зодиака от джоба си и я показа на Мейси. Макар и омачкана, тя беше достатъчно ясна, за да се видят детайли­те на боядисания релеф. - Мисля, че разбрах къде е пира­мидата. Намира се някъде край Абидос. - Тя бързо обясни откъде си е направила този извод.
Мейси разгледа удивено снимката.
-      В това има логика. Гробът на Озирис е трябвало да бъде в Абидос - никой никога не го е намирал, но египтяни­те вярват, че трябва да е наблизо. Всички фараони от Първа­та династия са били погребани там, за да са близо до Ози­рис. Предполагате, че пирамидата е някъде на запад? - Нина кимна. - Това също съвпада. Смята се, че западната пусти­ня е мястото, където отиват мъртвите, за да влязат в Подзем­ния свят, мястото, където слънцето залязва.
-      А „второто око на Озирис”? Това да ти говори нещо?
Мейси се намръщи и се замисли.
-      Второто око! Не знам. Освен ако... - Очите ѝ се раз­шириха. - Освен ако не е нещо в Озириона.
-      В кое? - попита Еди.
-      Озирионът е сграда, която е трябвало да бъде копие на гробницата на Озирис.
-      Втора гробница? - осъзна Нина. - Второ око. И ако то гледа в посока към сребърния каньон...
-      ...тогава сме намерили пирамидата - завърши изрече­нието ѝ Еди. - Значи се връщаме там!

*       * *

-      Бъдете сигурни, че ще сътруднича на властите в раз­криването на отговорните за тази катастрофа - каза Озир на новинарския екип. - Днес беше ужасен ден за спорта, за тим „Озирис”, за Мика Виртанен - и лично за мен самия, както бихте могли да предположите.
-      А какво ще кажете за съобщенията, че на яхтата ви се е водила престрелка? - попита репортерът, доволен, че има да­леч по-интересна история от обикновен спортен репортаж.
Озир впрегна всичките си актьорски умения, за да запа­зи неутрална физиономия.
-      Не знам нищо по въпроса, само онова, което ми раз­каза полицията. А сега благодаря и моля да ме извините. - Той се оттегли във ВИП залата, но репортерът не спря да му задава въпроси, докато вратата не се затвори под носа му.
Шабан и Кротала го чакаха.
-      Е? - обърна се към тях Озир.
-      Уайлд и Чейс сигурно са се измъкнали - отвърна намръщено Шабан. - Полицията в Монако не ги е заловила и тъй като до границата са само десетина минути път, едва ли ще ги хванат.
-      А яхтата? Зодиакът цял ли е?
-      Да, поне това ни е останало. Уредих да го транспортират в Швейцария веднага, след като полицията опразни терена.
-      Господи - въздъхна Озир, поклащайки глава. - Как са успели да избягат?
-      Защото си мекушав - изрева Шабан, карайки Озир да трепне. - Всичко, което правя, е за защита на Храма - но това стигна твърде далеч, за да ми връзваш така ръцете! Ако искаш да намериш пирамидата на Озирис - и да я запазиш за себе си - тогава ще трябва да се пролее кръв. Вече се проля. И понеже не ми позволи да направя каквото трябваше, кръвта е на нашите последователи, вместо на нашите враго­ве! - Гласът му омекна леко, когато постави ръка на рамото на Озир. - Не виждаш ли, Халид? Ако не вземаме всичко, ще останем без нищо... а аз няма да позволя това да се слу­чи. Позволи ми да направя необходимото. Трябва да наме­рим доктор Уайлд преди тя да открие пирамидата - и да я ликвидираме. Знаеш, че съм прав.
-      Да - отвърна неохотно Озир. - Да, прав си. Съжаля­вам. Трябваше да те послушам, братко.
Шабан кимна и на белязаното му лице се изписа удов­летворение.
-      Значи се разбрахме. Намираме ги, убиваме ги и пира­мидата остава за нас.
-      Разбрахме се - отвърна Озир.
-      Има само един малък проблем - обади се Кротала с натежал от сарказъм глас. - Не знаем къде отиват, не знаем и къде се намира пирамидата.
-      Трябва ни експерт - рече Шабан. - Някой, който по­знава цялата история на Египет.
-      Хамди? - попита Озир.
Шабан поклати глава.
-      Хамди е един прехвален библиотекар. Трябва ни ня­кой от световна класа... - В този миг го осени една идея и той се усмихна злобно. - Някой, който има зъб на Нина Уайлд. - Той извади телефона си и избра един номер от бе­лежника: на щаба им в Швейцария.
-      Обажда се Себак Шебан. Свържете се с Агенцията за световно наследство в Ню Йорк и да им предайте... предай­те им, че искам да говоря с доктор Лоугън Бъркли.



21.




ЕГИПЕТ


Онова, което първоначално изглеждаше като най-обикновено пътуване обратно към Египет, се оказа много по-стресиращо преживяване. Опитът да си вземат билети от Ница беше осуетен, когато за голям свой ужас Мейси откри, че кредитната ѝ карта е анулирана. Родителите ѝ бяха спре­ли кранчето.
След гневен разговор с дома стана ясно, че кредитът ѝ ще бъде възстановен само ако се съгласи да се прибере ди­ректно в Маями. Предложението на Нина, че може спокой­но да се прибере в Щатите, след като вече са разбрали, че Абидос е ключът към откриването на пирамидата на Озирис, не се прие добре.
Еди успя да потуши напрежението между двете жени, като предложи маршрут, който ограничените им финанси можеха да покрият - полет от Ница до Атина с нискотарифен превозвач, след това до Кипър, а оттам с ферибот до еги­петския Порт Саид. Последва бавно и изморително пътува­не по суша с влак на юг, към град Сохаг. Изнервени до край­ност, те изминаха последните няколко километра с взет под наем джип и три дни след напускането на Монако най-по­сле стигаха до крайната си дестинация.

Ако в Кайро беше неприятно горещо, то в Абидос, кой­то се намираше на триста четиристотин и петдесет киломе­тра по на юг, в покрайнините на Сахара, беше агонизиращо. Температурата надхвърляше сто градуса по Фаренхайт
141
, а ако случайно се появеше някакъв ветрец, той носеше със себе си стипчив пясък. Нина вече беше започнала втората си бутилка с вода, а беше едва сутринта.

Както обикновено, Еди не изглеждаше впечатлен от ус­ловията и продължаваше да носи коженото си яке; единстве­ната му защита от изгарящото слънце беше кърпа, завързана на главата му, за да предпазва оплешивяващото му теме.
-      Можеше и да е по-лошо, скъпа - отбеляза той. - Поне е суха жега.
-      Много смешно - сопна му се Нина. Бледата ѝ кожа я беше принудила да се увие от глава до пети и за разлика от съпруга си, тя изнемогваше от горещината. - Боже, мразя пустините. Защо най-интересните руини винаги се намират на подобни забравени от Бога места?
Но независимо от лошото ѝ настроение, тя си оставаше впечатлена от онова, което ги очакваше. Останките на древ­ния град Абидос заемаха голяма площ, великолепието на храмовете контрастираше ярко с грозното малко селце, кое­то се намираше близо до тях. Но когато застанаха пред по­стройките, те осъзнаха, че модерният свят е останал буквално и преносно зад тях, а пред погледите им, освен частично засипаните останки от Озириона, се простираха единствено бледата пустош и далечните скали на Западната пустиня.
Цялото място беше почти изцяло на тяхно разположе­ние. Междуградският автобус, който бяха следвали, продъл­жи към следващата си спирка от обиколката на Горен Еги­пет. Наблизо се навъртаха двама полицаи - свободните по­сещения на руините не бяха позволени, - но един скромен подкуп ги убеди да се разходят за няколко часа до селцето.
-      И така, какво търсим? - обърна се Нина към Мейси. - Ти си експертът.
-      Е, не мога да се определя точно като такава - отвърна момичето с фалшива скромност.
-      Не разполагаме с друг - рече презрително Нина. - Така, какво да правим?
Мейси се обърна към една много по-голяма и по-запа- зена постройка, която се издигаше зад тях.
-      Това е храмът на Сети или Сетос - каза тя, - построен от сина му Рамзес Втори някъде около 1300 година преди новата ера. Той има уникална архитектура. Всички остана­ли египетски храмове се строят в права линия, нали? Вли­заш през входа и вървиш право напред. Но този тук - тя по­сочи към една част отдясно - образува чупка.
-      Харесвам чупките - каза Еди.
Нина му изшътка.
-      Защо са избрали такава форма?
Мейси погледна към Озириона.
-      Смята се, че Храмът на Сети и Озириона са построени по едно и също време. Поне така пише в повечето книги. Така смята и професорът ми. Но за мен това няма голям смисъл, а се оказа, че доста археолози също смятат така. Защо ще тръгнеш да строиш храма с чупка, за да избегнеш съседната сграда, ако ги строиш едновременно? Разполагали са с до- статъчно място, за да издигнат втората сграда по-далеч от първата. - Тя посочи празната пустиня покрай руините.
-      Значи има и друга теория? - попита Нина.
Мейси кимна.
-      Някои смятат, че Озирионът вече е бил тук много пре­ди 1300 година пр. н. е. Бил е погребан под пясъка, но Рамзес го е открил, докато е строял храма на Сети. Строежът е бил твърде напреднал, за да се спира работата, но не е искал и да събаря Озириона... затова променил строителните пла­нове и поискал храмът да бъде построен до него.
-      Защо толкова е искал да го запази? - попита Еди.
Нина знаеше.
-      Защото е единственото копие на гробницата на самия Озирис. Векове по-рано е била изгубена истинската, но те осъзнали, че разполагат с дубликата ѝ.
-      И ако са били прави - каза Мейси, - някъде вътре тряб­ва да се намира окото на Озирис.
-      Което сочи пътя към пирамидата. Остава ни само... да го намерим.
Те тръгнаха по пясъка към Озириона. Той представля­ваше яма, на дъното на която се виждаше издигната пост­ройка, към която водеха стъпаловидни стени. В сравнение с пищната елегантност на храма на Сети оголените руини из­глеждаха почти груби, построени от обикновени гранитни блокове. Подът на коридора, дълъг около трийсетина метра, започваше от басейн, пълен със застояла вода.
Еди изкриви лице с отвращение.
-      Не очаквах, че ще дойда в проклетата Сахара, за да газя във вода. Ако знаех, щях да си нося гумените ботуши.
-      Не е чак толкова дълбоко - каза Нина, спускайки се по стълбите към самата сграда. - Надявам се. - Тя предпаз­ливо потопи крак в зеленясалата вода и откри, че дълбочи­ната ѝ е няколко сантиметра. - Ох. Добре, че не дойдохме през дъждовния сезон. - Тя се обърна към Мейси и Еди, ко­ито се присъединиха към нея; в този миг забеляза един от­вор в северозападния край, зад който започваше тъмен про­ход. - Това къде води?
-      Това е тунел, който стига до северния вход - отвърна Мейси, проучвайки диаграмата в пътеводителя си.
Еди надникна вътре.
-      Сега не води до никъде - затрупан е. Надявам се, че окото не е вътре. - Той прецапа до другия край на коридора.
-      Току-що ми хрумна нещо. Ако това око трябва да гледа към пирамидата и тя се намира някъде на запад, то ще се нами­ра на източната стена, нали?
-      Мъжът с откачената шапка има право - обади се Мей­си и двамата се усмихнаха един на друг.
Нина свали раницата си, измъкна отвътре едно фенерче и влезе през отвора на стената. От водата се издигаше рам­па; малката стая във вътрешността беше суха. Тя влезе и примигна няколко пъти, докато очите ѝ не привикнаха с тъмното. Подобно на коридора, и тук стените бяха голи, неукрасени.
Еди и Мейси я последваха.
-      Виждаш ли нещо? - попита Еди.
-      Още не. - Нина внимателно огледа стените за някак­ви белези. Междувременно Мейси извади своето фенерче и започна хаотично да обхожда с лъча наоколо. - Ще спреш ли най-после - каза Нина. - Нищо няма да намериш, ако просто го размахваш насам-натам. Трябва да претърсваме внимателно, секция по секция...
-      Аха! Намерих го! - прекъсна я Мейси. Тя беше насо­чила светлината към едно място високо над главите им. - Виждате ли? Едно Око на Озирис. Направо съм смаяна!
-      Това вече е друго - рече Еди при вида на изсечения в камъка символ. - Археология без скучното мотане насам-натам.
Търпението на Нина окончателно се изчерпа.
-      Кога ще започнете да приемате това на сериозно? - из­вика тя и гласът ѝ отекна в помещението. - Нямаше да е скучно, ако проявяваше поне малък интерес към работата ми - рече тя на Еди, преди да се обърне към Мейси. - А ти, ако наистина искаш да бъдеш археолог, започни да се държиш като такъв. Или поне като възрастен човек!
Еди изкриви саркастично лице.
-      О, директорският глас. Направо го обожавам.
Но Мейси беше шокирана от нападката.
-      Но... нали го намерих - рече тя и посочи символа.
-      Чист късмет! - сопна ѝ се Нина. - И защото не си ме­тодична, направи същото като Лоугьн при Сфинкса - устре­ми се към наградата, без да обръщаш внимание на остана­лото, което можеше да се окаже важно.
Еди показа голите стени, които ги обграждаха.
-      Тук няма нищо друго.
-      Не е там работата! - възрази тя, преди отново да се обърне към Мейси. - Приемаш това като училищна екскур­зия - и се държиш като някоя от мажоретките, която седи на задната седалка в автобуса при момчетата и се киска с тях!
Тъмните очи на Мейси се присвиха гневно.
-      А вие сигурно винаги сте сядали отпред, при учителите!
-      Ами, да - отвърна Нина, изненадана от възражението, - но не става въпрос за мен, а за работата. Ако искаме да намерим пирамидата, ще трябва да се държим като профе­сионалисти.
-      И вие си мислите, че аз не съм? Извинете ме, доктор Уайлд, но вие дори нямаше да бъдете тук, ако не бях аз. Аз разбрах за втория вход към Залата на летописите, аз бях тази, която помогна да се влезе в комплекса на Сфинкса...
-      Като си показа циците!
Мейси се засегна.
-      Мислите си, че съм просто някаква мацка, нали? И не ме вземате на сериозно само защото съм готина и нямам шестици по всичко!
-      Ти самата не вземаш това на сериозно!
Еди пристъпи напред и застана между тях.
-      Това?
-      Всичко това! - извика Нина, махайки с ръка към древ­ната сграда, която се издигаше над тях. - Всичко! Всичко е важно, но понякога имам чувството, че съм единственият човек на света, на когото всъщност му пука!
Мейси отвърна със смразяващ глас:
-      О, разбирам - целият археологически свят се върти около вас! Доктор Бъркли беше прав, вие наистина искате непрекъснато да сте в центъра на вниманието. - Тя измъкна сгънатите страници от списанието и ги размаха пред Нина.
-      Знаете ли, когато прочетох това, си помислих, че сте тол­кова готина и толкова умна - че сте някой наистина специа­лен човек. Но вие сте като всички останали. - Тя тръгна към изхода и хвърли листите навън. Разочарованието надделя над гнева ѝ. - Всичко се върти около вас.
-      Не е вярно - настоя отбранително Нина. - Не се инте­ресувам от признанието.
-      Но му се наслаждавате.
-      Разбира се - призна тя след кратко забавяне. - Но не го правя заради това. Правя го защото... защото трябва!
Думите ѝ прозвучаха почти като изповед. Еди повдиг­на вежди.
-      Защото трябва?
-      Да. Просто... това е същността ми. Родителите ми да­доха живота си, за да разкрият истината за миналото ни - не за няколко души, които искат да спечелят от това, а за всич­ки нас. Аз правя същото. - Тя замълча, почти изплашена, че признава чувствата си. - И ако не мога да правя това, то как­во ми остава?
-      Имаш мен - каза Еди.
-      Знам. Но... - Тя остана за миг с наведена глава, преди да му се усмихне тъжно и засрамено. - Ами ако това не е достатъчно?
В помещението се настани неловка тишина. Мейси гле­даше смутено в краката си, а Нина установи, че не смее да погледне Еди в очите.
-      Какво да ти кажа - рече най-накрая той, усмихвайки се измъчено, - никога не съм си те представял като жена-домакиня.
-      Извинявай - каза тихо Нина.
Той я прегърна.
-      Няма защо.
-      Не ми ли се сърдиш?
-      Само защото не си ми го казвала досега! - Той отново се усмихна, този път по-широко. - Това ли те е притеснява­ло през цялото време? Смятала си, че не можеш да се зани­маваш с нищо друго, освен с археология?
Нина кимна.
-      До голяма степен.
-      Това вече е голяма глупост! - рече той през смях. - Ти си най-умният човек, когото познавам, можеш да правиш каквото поискаш. Дори да танцуваш. - Той я погледна косо.
-      Просто трябва да пожелаеш да искаш.
-      Може би.
-      И какво искаш точно сега?
В първия момент тя не отговори нищо, но после ъгълче­то на устата ѝ леко се повдигна.
-      Сещам се за нещо - отвърна тя, - но не можем да го направим пред Мейси.
Той се ухили.
-      Ако поиска, може да се присъедини - ще си направим тройка!
-      Еди! - Нина го перна по ръката. Мейси се ококори.
Той се разкикоти.
-      По дяволите, много лесно се връзваш. Женени сме, а ти още не можеш да усетиш кога се шегувам.
Нина се прокашля и го погледна сериозно.
-      Заради това сега ще се заемем с другото нещо, което наистина искам да направя. А то е да намеря пирамидата на Озирис. - Тя погледна първо към символа, изсечен на сте­ната, а след това към Мейси, която стоеше до входа. - Но ако искаме наистина да успеем, трябва отново да работим като екип. Съжалявам, че така ти се нахвърлих, Мейси. Не трябваше да го правя - не беше професионално. Освен това си права, нямаше да се справим без теб.
Мейси все още се мусеше, но прие извинението.
-      Може би и аз се държах малко дразнещо. Така че... из­винявайте, доктор Уайлд.
-      Благодаря. Името ми е Нина - добави тя след малко. - Наричай ме Нина.
Лицето на младата жена се разведри.
-      Добре, Нина. - Тя се върна обратно в помещението.
-      И така - рече Еди, - какво имаме тук?
На пръв поглед онова, което Мейси беше открила, не беше нищо особено - обикновен символ, висок пет санти­метра, изсечен в камъка точно под тавана. Представляваше стилизирано око - същото, каквото беше включено в логото на Храма на Озирис.
Еди погледна компаса си.
-      Така, значи то гледа... на двеста и десет градуса. - Той извади картата и я разгъна на каменния под. - Следовател­но търсим каньон в тази посока, нали?
-      Сребърния каньон, да - потвърди Нина.
Той използва компаса, за да приравни картата към реал­ния свят.
-      В тази посока има сравнително малко каньони в пус­тинята - каза той. - Какво точно казва зодиакът?
-      Просто, че второто Око на Озирис вижда пътя към сребърния каньон. Предполага се, че става въпрос за нача­лото му, защото останалите йероглифи описват къде трябва да се отиде, щом стигнем до края му.
-      Добре. Значи търсим началото на каньон. - Той се вгледа отблизо в контурните линии, скупчени нагъсто там, където потоците бяха прорязали пътя си през високите час­ти на пустинята. - Тук - продължи Еди, почуквайки с пръст по картата. - Този каньон води до голяма открита равнина и започва точно от линията, в което гледа окото. Каньонът из­лиза тук - ново потупване, - а десетте километра на запад ще ни отведат... ето тук.
Нина се наведе към картата. На мястото, което сочеше Еди, не се виждаше нищо. Съвсем нищо; контурите бяха толкова разлети, сякаш за да направят района практически плосък.
-      Ако това е правилният каньон.
-      Намира се на около двайсет и пет километра оттук и теренът не е чак толкова лош. Ако внимаваме, можем да оти­дем с кола дотам.
Нина погледна огромната празнота на картата. Вероят­ността там да има неизвестна пирамида беше много малка, но тя беше откривала невероятни неща на също толкова без­плодни терени.
-      Първо ще проверим каньона - и ако ни се стори, че е правилното място, ще тръгнем по него и ще видим дали на­истина ще ни отведе до пирамидата на Озирис.
-      Трябва - обади се развълнувано Мейси и се изправи.
-      Всичко съвпада. Трябва да е там!
-      Нека първо намерим проклетото нещо, преди да започ­нем да празнуваме - предупреди я Еди.
-      Ще го намерим, сигурна съм! О, Боже! Ще станем из­вестни! Добре де, вие вече сте, но аз също ще се прочуя! - Тя изскочи бързо навън, спря се да събере разпръснатите стра­ници и погледна засрамено Нина. - Ако каньонът е само на двайсет и пет километра оттук, ще стигнем за нула време!
-      Никога не е карала кола през пустинята, нали? - рече Еди, когато Мейси се изгуби в коридора. Той забеляза, че Нина гледа след младата жена с нещо средно между копнеж и завист. - Какво?
-      Някога и аз бях така ентусиазирана - въздъхна тя. - Това някак си ми липсва.
-      Не си изгубила ентусиазма си - каза той, сгъвайки кар­тата. - Исусе, захапеш ли нещо, не мога да ти затворя устата.
-      Не, имам предвид... - Тя отново въздъхна. - Аз съм само с дванайсет години по-голяма от нея, но се чувствам много по-стара. Къде отлетя времето, по дяволите?
-      Нали няма пак да вземеш да изпадаш в депресия? - полузаядливо, полушеговито изрече Еди. - Наситих й се на­последък.
-      Да, благодаря за съчувствието.
-      Не, наистина, ако някой трябва да се депресира, то това съм аз. След две години ставам на четирийсет. На четирийсет! Възрастен и стар, и такива ми ти работи!
-      Според мен скоро няма да пораснеш.
-      Да бе! - Те тръгнаха след Мейси по коридора.

*       * *

Очуканият им лендроувър дифендър потегли през изсу­шената от слънцето пустош. Дори с отворени прозорци и усилена до крайност вентилационна система, в кабината беше отвратително горещо - старият джип нямаше климатик. Еди, който управляваше возилото с десен волан, се бо­реше с жегата, като отпиваше често от бутилката си с вода, а Нина се опитваше да се движи колкото се може по-малко.
Само Мейси, която седеше между тях на централната седалка, като че ли не се влияеше от температурата и почти подскачаше от нетърпение.
-      Стигнахме ли? - попита тя, поглеждайки към джипи- еса на таблото.
-      Още един километър и половина - отвърна Еди. - И ако ме попиташ още веднъж, ще те оставя да я изминеш пеша!
През жълтеникавата мараня започна да се оформя нещо - висока стръмна скала, която се простираше от единия до край на хоризонта, изсечена от наводненията на Нил преди милиони години. Но когато се приближиха, Нина забеляза някаква тъмна цепнатина, издълбана в нея, нещо защитено от безмилостното слънце.
-      Еди, видя ли го? Може да е нашият каньон!
-      Може би - съгласи се той и се отправи към него.
Спряха в началото на каньона. Нина излезе от джипа и си сложи бейзболната шапка, доволна, че се е измъкнала от омаломощаваща жега в лендроувъра, дори това да означава­ше да се изложи на безмилостните лъчи на слънцето. По­гледът ѝ беше привлечен от нещо в стената на каньона.
-      Погледни тук. - Скалата имаше блед сивкавожълт цвят и отразяваше слънчевата светлина, но на места тя све­теше по-ярко, блещукайки.
-      Това сребро ли е? - попита Еди, забелязвайки тънките жилки в камъка.
Мейси свали слънчевите си очила, за да види по-добре.
-      Сигурно оттук идва името му. Смятате ли, че има и още?
-      Трябва да има - рече Нина. - Това би оправдало идва­нето чак дотук. Египет почти няма сребърни залежи, затова среброто е било толкова ценено тук. Всеки, открил сребърна жила, забогатявал.
Еди погледна към каньона, който се издигаше под малък ъгъл. Ширината му беше достатъчна, за да мине лендроувърът, само на отделни места имаше паднали камъни, кои­то можеха да се окажат препятствия.
-      Интересно, дали е останало нещо? Може би ще успе­ем изстържем достатъчно за сребърна чашка за яйце.
Нина се ухили.
-      Можем да проверим.
Те се върнаха при джипа. Еди внимателно подкара дифендъра към каньона и навлезе в сянката. Не след дълго на­клонът се увеличи, завоите станаха по-остри.
Нина забеляза нещо встрани и накара Еди да спре.
-      Мисля, че това е нашата сребърна мина. - В скалите бяха изрязани няколко правоъгълни ниши. - Но май ще се разминеш със сребърната чашка. Всичко е било отнесено.
-      Е, тогава да върви по дяволите. Все пак май сме по­паднали на правилното място.
-      Нали ви казах! - обади се Мейси. - Сега остава просто да следваме посоката на Меркурий от зодиака и ще я намерим.
-      Не знам - отвърна скептично Еди. - Мога да приема храм, погребан в пясъка, дори нещо с размера на Сфинкса... но пирамида? Малко е трудно да не бъдат забелязани.
Той отново подкара лендроувъра. Теренът стана още по-стръмен, стените започнаха да се сближават. Дифендърът направи още един завой и навлезе в тесен канал, отвъд кой­то се виждаше само открито небе. Бяха стигнали до края на клисурата.
Щом излязоха от каньона, Еди спря и провери компаса и джипиеса, преди да посочи с пръст.
-      Това е пътят, който ни показва зодиакът. Мейси, в ра­ницата ми има бинокъл - ще ми го донесеш ли?
Мейси му го подаде.
-      Виждаш ли пирамидата?
-      Шпионирам и с моето малко око забелязвам нещо, ко­ето започва с буквичката... “п”.
-      Пирамида?
-      Пясък - предположи много по-реалистично Нина.
Еди кимна.
-      Тонове пясък. На какво разстояние би трябвало да се намира?
-      Един атур - рече Нина. - 6, 85 мили.
Той огледа навсякъде, но не забеляза нищо.
-      Със сигурност няма нищо забележително. - Той въве­де нови координати в джипиеса. - Ако се намира тук, това ще ни отведе право при нея.
Те потеглиха отново. Обширната пуста равнина се про­стираше на всички страни. Нина не сваляше поглед от джи­пиеса, чийто дисплей отчиташе разстоянието. Четири мили, три, две... Пред тях все още не се виждаше нищо, никакви изгубени паметници не се подаваха над дюните. Тя поглед­на Мейси. С всеки изминат метър нетърпението, изписано на лицето на младата жена, видимо чезнеше.
Една миля. Все още нищо. Еди отново погледна към Нина, изражението му предупреждаваше за приближаващо­то разочарование. Половин миля. По-малко. Пейзажът пред тях не се различаваше по нищо от онзи, който бяха остави­ли зад гърба си.
Джипиесът изпиука.
-      Това е - каза Еди и спря лендроувъра. - Стигнахме.
Мейси изскочи от колата и огледа безкрайната гола пустиня.
-      Аз... не разбирам - рече тя и изтича от другата страна на джипа с надеждата да види нещо различно. - Тръгнахме по следите, намерихме сребърния каньон... защо я няма?
Нина сложи съчувствено ръка на рамото ѝ, а Еди се измъкна от джипа, за да огледа обграждащата ги равнина.
-      Хей, всичко е наред. Все пак може да има части от нея, погребани под пясъка.
-      Само части от нея?
-      Ами обикновено така става в археологията - много рядко се случва да бъде намерено нещо непокътнато.
-      Но тези, които вие намирате, са непокътнати. - За го­ляма изненада на Нина, Мейси като че ли всеки момент щеше да се разплаче.
-      Хей, хей, какво има? - попита тя. - Та ние още не сме започнали да претърсваме района. Може пък да открием нещо.
-      Не, няма - заекна Мейси. - Тук няма нищо. Само ви изгубих времето, едва не ви убиха, и то за нищо! О, Боже, толкова съжалявам!
-      Какво! За какво съжаляваш? - попита безпомощно Нина. - Мейси, защо си толкова разстроена?
-      Защото... защото доктор Бъркли се оказа прав за мен! Както и професорът ми, и учителите в гимназията... и самата вие.
- Прав... за какво?
Мейси не можеше да я погледне, сълзите се стичаха по бузите ѝ.
-      Аз...аз... съм безполезна - една успя да промълви тя.
-      Не, не си - възрази Нина, стресната от внезапния и то­тален срив в самочувствието на младата жена. - Защо гово­риш така?
-      Защото е вярно. През целия ми живот не ми се е нала­гало да работя. Винаги съм получавала онова, което поис­кам, само защото съм богата и красива, и популярна, и хора­та се готови да правят разни неща за мен. - Тя наведе неща­стно глава. - И този път, само този път, когато наистина се опитвам да докажа, че мога да постигна нещо... се провалям и провалям всички около мен! Аз ви провалих!
-      Не си - рече Нина. - Честна дума, не си. Ти сама го каза - ако не беше ти, Озир щеше да се измъкне със зодиака и никой нямаше да разбере. Освен това си постигнала нещо сама. Спечели си място на разкопките.
-      Само защото мама се обади да поиска услуга. О, Боже... - Тя вдигна глава. - Исках да бъда като вас, защото си мис­лех, че сте готина. Не осъзнавах колко много сте работили, през какво сте преминали. Мислех, че ако се опитам да бъда като вас, всичко ще се нареди така, както винаги... но съм се лъгала и сега се оказахме на това ужасно място, без да има налице нищо. Нищо!
Нина не знаеше какво да каже. Вместо това прегърна хълцащото момиче през раменете, опитвайки се да го утеши.
-      Съжалявам - избъбри Мейди. - Наистина съжалявам.
-      Няма нужда да ми се извиняваш за нищо - увери я Нина. - Все пак ще огледаме района. Може пък да открием нещо.
-      Няма да открием - отвърна нещастно момичето.
-      Ей! - рече Еди и скочи от лендроувъра. - Стига с тия пораженчески настроения! Тъкмо успях да отърва жена си от тях; не искам сега ти да започваш!
Нина се накани да го смъмри за нетактичността му, ко­гато осъзна, че настроението му се е променило; противното му поведение беше умишлено.
-      Какво има? - попита тя. - Познавам тази физиономия - намерил си нещо.
-      Да, намерих. Не е пирамида, но е направено от човеш­ки ръце. - Той посочи на северозапад. - Ей там.
Нина не видя нищо, освен пясък и скали.
-      Къде?
Той ѝ подаде бинокъла и отново посочи.
-      Онези скали, които са във формата на буквата „Г”?
- Да?
-      Това не са скали.
Бинокълът ѝ разкри нещо ново. Два камъка, единият лежеше водоравно на земята, допрян до основата на другия, който се издигаше над пясъка.
Камъни... със заострени върхове. Не скали.
Блокове.
Със същия размер и цвят като онези, които бяха използ­вани за строежа на Озириона.
-      Господи! - ахна Нина. - Това е сграда!
-      Онова, което е останало от нея, всъщност - рече Еди.
Мейси погледна единия, после другия, питайки се дали не разиграват някоя грозна шега, преди да осъзнае, че не е така.
-      Чакайте, да не би наистина да сте намерили нещо? - попита тя и плаха усмивка озари лицето ѝ. Тя бързо скочи в лендроувъра. - Хайде, да тръгваме!
-      Хей! - възкликна развеселената Нина. - Ще ми се и аз да можех да се движа толкова бързо.
Еди я прегърна през раменете.
-      Добре се справяш.

*       * *

Двата каменни блока се оказаха останки от малка пост­ройка, със стени приблизително три и половина на три и половина метра, които едва се подаваха над пясъка. Дебе­лината на блоковете означаваше, че вътрешността е била още по-малка. Ако това наистина е било жилище, то затвор­ническата килия би изглеждала по-просторна от него.
Но Нина имаше друга теория.
-      Това е маркер. Наблизо няма никакви природни забе­лежителности, затова е трябвало да си построят някакъв. Но какво маркира, всъщност?
Мейси огледа блоковете за други следи.
-      Може би тук има някакви други инструкции.
Нина поклати глава.
-      В текста от зодиака се казва, че след като излезем от сребърния каньон, следващата спирка е самата пирамида.
-      Тогава къде се намира? - попита Еди. - Не може да е погребана под пясъка, нали? Щом това нещо стърчи тук, тя би трябвало да е най-малката пирамида в света, която човек може да си представи.
-      И все пак това е мястото. Намирането на каньона изи­сква отлично познаване на Озириона, което е било достъпно за ограничен кръг от хора, а астрономическите изчисления, необходими за откриването на посоката, в която трябва да се тръгне, можели да извършат само шепа хора, ако не и по-малко. Пирамидата трябва да е тук.
-      Тогава защо не я виждаме?
Всичко зависеше от зодиака. Нина извади откраднатата снимка на древния релеф.
-      Смяташ да се позанимаеш малко с астрология ли? - попита Еди.
-      Тук трябва да има още някоя следа, сигурна съм в това. - Мейси изскочи от колата и се присъедини към нея. - Накъ­де е север?
Еди погледна компаса си и посочи с пръст. Нина извъртя зодиака в нужната посока... след което преобърна снимката и я вдигна над главата си.
-      Така би трябвало да я разглеждаме - каза тя. - Да по­гледнем нагоре и да се обърнем на север. Следата е тук, в картата, тя е... тук! - Нина рязко свали снимката, като про­дължаваше да я държи ориентирана на север, който се на­мираше в долната част на картата. - Пирамидалната марки­ровка! Виждате ли я?
-      Да - отвърна Еди, - но какво за нея? Това е просто един триъгълник.
-      Може би, но накъде сочи?
-      Надолу - обади се Мейси, постепенно осъзнавайки какво означава това. - Няма начин!
-      Има.
Еди погледна картата и се намръщи.
-      Добре, какво пропускам?
-      Пирамидата на зодиака е обърната с върха надолу - каза му Нина. - Не виждаш ли? Това е обърната пирамида - и хората, които са направили картата, са имали предвид буквално това. Нарисували са го точно както е тук.
Мейси също се зарази от ентусиазма ѝ.
-      Някои рисунки в гробниците показват египетския Подземен свят като огледален свят, който се намира под на­шия - като отражение в Нил. Може би са построили пира­мидата на Озирис с главата надолу, за да бъде огледално от­ражение на истинската... не, почакайте, не става така. Ако зодиакът под Сфинкса е по-стар от Хафра, то тогава трябва да е по-стар от всички останали пирамиди.
-      Пирамидата на Озирис не е обърнато копие на други­те пирамиди - осъзна Нина, останала без дъх. - Другите пи­рамиди са нейни обърнати копия - били са построени на повърхността, имитирайки гробницата на Озирис в Подзем­ния свят! Затова са полагали толкова усилия да постигнат същата форма!
-      Чакайте малко - рече Еди. - Да не би да твърдите, че тази пирамида е построена на обратно?
Нина гребна шепа пясък от земята, оставяйки малка дупка със слабо конусовидна форма.
-      Издълбали са дупка и са построили пирамидата в нея, като са поставили върха в дъното и са започнали да го надграждат. А може да са изкопавали всеки долен слой, след като са завършвали горния, не знам. Но едва ли е било по-трудно от строежа на Великата пирамида. Дори може да е било по-лесно - не се е налагало да вдигат камъните, а само да ги спускат. Гравитацията е била на тяхна страна.
-      Значи стоим върху нея?
-      Има само един начин да разберем. - Тя се върна при джипа и измъкна три лопати. - Да се захващаме за работа.
-      Къде? - попита Мейси.
Нина посочи вътрешността на руините.
-      Там. Според мен това не е просто маркер, а вход.
Започнаха да копаят. Работата под печащото слънце вървеше бавно, те спираха често да пият вода, но след изве­стно време лопатата на Еди удари в нещо твърдо.
-      Нека да видя - рече Нина и започна да разчиства пясъ­ка с голи ръце. Разкри се плоска каменна плоча.
-      Това може да е просто подът на тази постройка - пре­дупреди я Еди.
-      Не ми се вярва. Хайде, помогни ми да разчистим ос­таналото.
Отново се заловиха за работа. Нина беше толкова амби­цирана, че повече не спря да почива. Когато приключиха, бяха успели да разчистят около два метра. Нина изчетка песъчин­ките и откри тясна цепнатина на около трийсетина сантимет­ра от стената. Прокара пръст по нея; очерта се квадрат.
-      Това може да е капакът на входа.
Мейси откри нещо друго в центъра на плочата.
-      Да ти изглежда познато? - попита тя, разчиствайки пясъка. В камъка беше изсечен символ.
Окото на Озирис.
-      Явно се намираме на правилното място - каза Еди. - И сега какво? - Жените го погледнаха. - А, да – въздъхна той. - Трябва да повдигна двутонен каменен блок. Просто прекрасно. - Но той се измъкна от току-що изкопаната яма и се запъти към джипа, за да вземе нужното оборудване. - Ти - каза той, щом скочи обратно с дълъг закривен лост в ръка, и посочи Нина - пийни вода. Не искам да припаднеш от обезводняване.
-      Добре де - изсумтя Нина, която напълно бе забравила за жегата. Тя измъкна бутилката и отпи, докато Еди оглеж­даше каменната плоча.
След като намери най-широката част на пролуката, той вкара лоста в нея. Напрегна се и натисна. Разнесе се хруще­не и плочата леко помръдна.
-      Не е чак толкова тежка - ще получа само лека херния - рече той. - Нина, в джипа има метални клинове. Ще ми ги донесеш ли?
Нина ги намери. Еди надигна леко плочата, а тя натика клиновете в процепа, за да ѝ попречи да се върне обратно. Скоро под краката им се разкри тъмен ров. Еди докара ленд роувъра и използва лебедката му, за да повдигне още плоча­та. Тя се изправи върху ръба на камъка; той я избута с пъшкане и я преобърна върху стената.
-      Готово - рече той и театрално изтупа ръце. - Фасулска работа.
-      Твърде лесно беше - обади се Мейси, поглеждайки в дупката. - Входовете на останалите пирамиди са били скри­ти много добре.
Нина си мислеше същото.
-      Или са смятали, че може да бъде намерена само от оп­ределени хора... или има и други препятствия.
-      Дано нямаш предвид онова, което си мисля - из­ръмжа Еди.
-      Боя се, че точно него имам предвид, скъпи.
Мейси ги погледна объркано.
-      Какво имаш предвид?
-      Скоро ще разберем - рече Нина.
Те събраха оборудването си, след което се спогледаха предпазливо и се спуснаха в дупката... първите хора, кои­то след повече от шест хиляди години влизаха в пирами­дата на Озирис.



22.



Подът на входната камера се намираше на около два и половина метра под дупката. Там се беше изсипал пясък, но в останала ѝ част беше чисто.
Дори прекалено чисто. Въздухът беше застоял. От за­печатването на гробницата тук не беше влизал никой, вре­мето беше замряло - или нарочно спряно, в очакване на някой, който ще е достатъчно глупав, за да наруши вечна­та тишина.
Мейси освети стените с фенерчето си и установи, че ка­мерата е далеч по-голяма, отколкото постройката горе.
-      Йероглифи - каза тя и пристъпи по-наблизо. - Ха!
-      Какво? - попита Нина и тръгна към нея. - Можеш ли да ги разчетеш?
-      Тъкмо се канех, но изглеждат много странно. Сигурно са много стари.
-      Но пък са красиви. - Нина бавно прокара лъча на фе­нерчето по бялата стена. Йероглифите бяха отчетливи и цве­товете им бяха толкова ярки, както в деня, когато са били нарисувани. Между тях се забелязваха фигури от египетска­та митология. Тя разпозна няколко богове: Ра, богът-слънце, създателят на всичко; Нут, богинята на небето, голото ѝ тяло се извиваше като дъга над цялата земя.
Но един бог липсваше.
-      Озирис го няма. - Отсъствието на ключовата фигура от древноегипетската религия беше подозрително.
-      И Хорус го няма - добави Мейси. - Както и Сет, и Изида. Не се вижда дори Анубис, а тъй като той е богът на гроб­ниците, човек би очаквал да го види тук.
-      Всички те са съвременници на Озирис или негови деца - каза Нина. - Все още не са били обожествени. Което означава, че това място наистина предшества Старото цар­ство - Озирис и останалите са били почитани като богове от 3000 година пр. н. е.
-      Права бях! - каза Мейси. - Браво на мен!
Еди огледа друга част от камерата.
-      Тук има врата. - Две украсени колони маркираха из­хода. - Има и стълби. Доста стръмни.
-      Нека изчакаме малко - тази стая може да ни разкрие нещо полезно.
Мейси огледа текстовете.
-      Странно - каза тя. - Това са списъци с всички изпита­ния в Подземното царство, през които трябва да минат но­вите мъртъвци. Също като „Текстовете на пирамидата” и „Текстовете на саркофага”.
-      Звучат много ободрително - отбеляза Еди.
-      Това са по-ранните версии на египетската “Книга на мъртвите” - каза му Нина. - Идеално вечерно четиво. От Стивънкингмън ли беше?
Мейси се изкиска, след което отново се обърна към стената.
-      Онова, което не мога да разбера е, че другите текстове са всъщност молитви, които обясняват как да се мине през всеки арит, всяка земя на Подземното царство. Нещо като инструкции - ако не сте съгрешили и правите каквото пише в текстовете, ще преминете през препятствията и ще се из­правите пред Озирис. Но това тук е по-различно.
-      В какъв смисъл? - попита Нина.
Мейси посочи един откъс.
-      Тук се говори за първия арит от Дома на Озирис. Ко­гато влезете вътре, трябва да се изправите срещу Господар­ката на вибрациите, една от пазителките на Подземния свят. Но тук всъщност пише, че тя била нещо страшно, “Госпо­дарка на унищожението”. В “Книгата на мъртвите” също така пише, че тя спасява от унищожение хората, които ми­нават през Подземния свят, но само ако те правят всичко как­то трябва - помня го, защото ми хареса името “Господарка на унищожението”. Много метълски звучи.
Еди смушка Нина.
-      Ти се справяш много добре като господарка на уни­щожението, нали?
Тя изсумтя.
-      Само от време на време. Но втората част не е в този текст?
-      Не я виждам - отвърна Мейси. - Това е повече като предупреждение, отколкото като молитва. Не пише нищо за това как да се мине през арита.
-      О, Боже! - оплака се Нина, поглеждайки към Еди. - Нали се досещаш какво означава това?
-      Капани - произнесоха двамата в един глас.
Нина притисна ръце към лицето си.
-      Поне веднъж, дявол да го вземе, поне веднъж - про­плака тя. - Искам поне веднъж да направя някакво неверо­ятно археологическо откритие, в което да не гъмжи от смър­тоносни капани. Много ли искам? Да няма срутващи се та­вани, унищожаващи уреди или проклети херувими, които да размахват мечове срещу мен!
Мейси я погледна заинтригувана.
-      Херувими ли? Ангели?
-      Дълга история - рече Еди. - Така, значи трябва да ми­нем покрай Господарката на вибрациите. Какво друго?
Мейси продължи да разглежда йероглифите.
-      Огненото езеро - или Погълнатия от огън, става въпрос за едно и също нещо - обяви тя. - Господарката на дъждов­ните бури, Господарката на силата, която „стъпква онези, ко­ито не трябва да бъдат тук”, Богинята със силния глас...
-      Нина, и теб те споменават тук - намеси се Еди.
-      Ами да. Аз съм богиня.
-      Ако искате, мога да изляза - обади се заядливо Мей­си, преди да се обърне отново към древния текст. - Значи имаме Богинята със силния глас, Окървавения резач на пар­чета, и последно, преди да се изправим пред Озирис, Онзи, който реже глави. Много изтънчено. Има ги и в “Книгата на мъртвите”, но тук имената им са доста променени.
-      Всъщност е обратното - каза замислено Нина. - Мо­литвите в “Книгата на мъртвите” произлизат оттук - това е техният източник. Капаните, направени, за да защитят гроб­ницата на Озирис, накрая се превръщат в част от религията.
-      Ще ни трябва нещо повече от молитви, за да можем да минем покрай нещо, наречено Резача на глави - рече Еди, осветявайки с фенерчето си спускащия се коридор. - Няма ли нещо, което да ни помогне?
-      Като че ли няма - отвърна Мейси. - Останалата част от текста се състои предимно от хвалби от типа „Озирис е страхотен!”. Има и много проклятия. „Който оскверни гроб­ницата на Озирис, ще изпита хиляда агонизиращи смърти”, ала бала и така нататък.
-      Не ми се ще да изпитам дори една агонизираща смърт, камо ли хиляда - рече Нина, приближавайки се до Еди. Ко­ридорът също беше украсен, от стените още египетски бо­гове гледаха зловещо онези, които се осмеляваха да минат оттук. - Смяташ ли, че ще успеем да преминем?
-      Зависи в какво състояние са капаните - отговори Еди.
-      Не ми се струва, че преди нас тук е идвал някой, така че няма шанс Инди или Лара вече да са ги потрошили - но след толкова много време може пък вече да не работят.
-      Да, като че ли някога сме вадили тоя късмет. - Нина погледна назад към Мейси. - Ти какво мислиш?
Мейси изглеждаше изненадана, че я питат.
-      Аз ли? Не знам, вие решавате.
-      Животът си е твой - възрази Нина.
Мейси се замисли.
-      Стигнах дотук - каза тя. - А и вие успяхте да ме опа­зите цяла, така че да действаме! - Тя понечи да тръгне на­долу по стълбите, но Еди я хвана за ръката.
-      Само още нещо - каза той, като я дръпна назад. - Ще вървиш след нас, става ли?

*       * *

Проходът се спускаше към вътрешността на обърнатата пирамида, правейки два завоя на деветдесет градуса, преди да стигне до две украсени колони, които отбелязваха входа към втора камера.
-      Това е първият арит - каза нервно Мейси.
Еди насочи лъча на фенерчето си към тъмнината.
-      Голямо е - каза той. - И дълбоко.
-      Шахта ли е? - попита Нина.
-      Точно така. - Той внимателно се приближи до ръба ѝ. Таванът на шахтата се намираше на около десет метра над главите им, а дъното на шахтата беше извън обсега на лъча. Две големи тръби, направени от изчукани на ръка листи окислена мед се спускаха по отсрещната стена, на която беше нарисувана гигантска женска фигура, но Еди беше за­интригуван повече от един друг обект - дълга каменна гре­да, която минаваше над шахтата и стигаше до другия край.
-      Това не ми изглежда много сигурно - каза Нина. Гре­дата беше широка около трийсет сантиметра и не изглежда­ше много стабилна.
Еди отиде при нея, за да я огледа по-добре.
-      Не са се шегувала. Погледни ги. - Той освети другия ѝ край, разкривайки големи гравирани изпъкналости и ме­ханизми, построени на отсрещната издатина - две големи каменни назъбени колела.
Когато Нина насочи лъча на фенерчето над колелата, проблесна метал.
-      Те са свързани с нещо там горе. - На верига, спусната от един скрипец, висеше голям цилиндричен камък.
-      Мисля, че намерихме нашата Господарка на вибраци­ите - каза Еди. - Веригата с тежестта се спуска и завърта колелата, а те се блъскат в ония изпъкналости на моста и го карат да се тресе.
-      А какво го задвижва? - попита Мейси.
Нина се усмихна мрачно.
-      Ние. Върху моста трябва да има някакъв спусък - ко­гато тежестта е по-голяма, започва яко клатене.
-      И как тогава ще минем от другата страна?
-      Като се държим много здраво - отвърна Еди и извади въже от раницата си. - Веригата не е много дълга, така че когато тежестта стигне до края, тя ще спре. Мисля, че ако се завържа за моста, всичко ще бъде наред.
Нина не беше съвсем сигурна.
-      А ако целият мост падне и те повлече със себе си?
-      Тогава ще умра като капитан Кърк! - Забелязвайки не­щастната ѝ физиономия, той продължи: - Или ще го напра­вим, или ще стоим тук и ще съжаляваме, че не сме донесли със себе си шестметрова дъска.
-      Тогава просто се дръж много, много здраво, чу ли?
Еди прехвърли въжето през гредата и го завърза за тя­лото си.
-      Добре, започвам - промърмори той, докато стъпваше внимателно върху гредата.
Нищо не се случи. Тя изглеждаше солидна и сигурна. Той коленичи, изтика примката на около метър по-нататък, пълзешком се придвижи напред и повтори упражнението. Нина го наблюдаваше нервно.
Измина половината, три четвърти...
Гредата помръдна.
-      Мамка му! - изпъшка той и се вкопчи здраво в камъ­ка, когато веригата издрънча... И спря.
-      Какво стана? - извика разтревожено Нина.
Той повдигна глава.
-      Не знам, но съм доволен, че стана! - Той бързо про­пълзя последните метър-два, след което се развърза и се ог­леда. По едната стена минаваше голяма пукнатина. Няколко камъка се бяха отчупили и единият бе заседнал между зъб­ците на колелото, пречейки му да се завърти. Еди го прове­ри дали е разхлабен. Камъкът помръдна леко, но тежестта на колелото го държеше на мястото му.
-      Изпълзете една по една - каза той. - И то бавно.
Нина премина първа, следвана от Мейси.
-      Земетресение ли го е повредило? - възкликна Нина, забелязвайки пукнатината. - Или може би просто тежестта на самата постройка!
-      Египетски строители - пошегува се Еди и помогна на Мейси да се изправи.
-      Да не би английските да са по-добри? - попита обиде­но тя. - Какво сте построили вие, което е оцеляло хиляди години?
-      Стоунхендж.
Тя се нацупи.
-      Добре де, признавам го. Но все пак не е толкова як, колкото пирамидите!
Зад изхода Нина забеляза друг спускащ се коридор, кой­то имаше гладък под, а не стъпала.
-      Какво следваше при следващия арит?
-      Огненото езеро - спомни си Мейси. - Или Погълна­тия от огън.
-      Огън и в двата случая - каза Еди. - Страхотно. Точно каквото ни трябва в това тясно затворено пространство.
-      Предишният капан беше повреден. - Нина посочи към камъка, който се беше заклещил в зъбците на колелото. - Може отново да извадим късмет.
Той простена и започна да се спуска по коридора.
-      Защо ти трябваше да го казваш? Направо ни урочаса!
Наклонът беше доста стръмен и те бяха принудени да се придвижват бавно. Проходът правеше още деветдесет градусови завои; Нина осъзна, че се спускат по спираловидна пътека, което я накара да се замисли дали медните тръби не са свързани с друга камера отдолу. Най-накрая стигнаха до гравираните колони пред следващия вход.
Еди подуши въздуха.
-      Мирише странно. Не мога да позная на какво, но не ми харесва.
Той освети камерата. Тя беше голяма и правоъгълна, в дъното ѝ се забелязваше друг изход. На тавана имаше ня­колко дупки. Една от тях беше голяма и приличаше на ко­мин, но всъщност малките го накараха да застане нащрек: от тях очевидно трябваше да падне нещо.
Освен релефната хрътка на едната стена, която ги на­блюдаваше, единственото друго в стаята бяха няколко голе­ми кръгли медни купи, поставени до входа. Право напред в пода имаше квадратна дупка, широка около метър, която се оказа пълна с някаква течност; пред отсрещния изход също имаше такава. Останалата част от пода между двата басей­на беше малко по-ниска от секцията, където бяха застанали; цялата ширина на камерата бе идеално гладка.
-      Ох, нещо не е наред в тази картинка - каза Нина. Оче­видно това бе поредният капан, но тя не можеше да разбере откъде идва опасността. - Къде е огънят?
-      Може да е угаснал - рече с надежда Мейси, която се приближи, за да огледа по-добре озъбения бог.
-      Не мърдай - предупреди я Еди, който коленичи край басейна и колебливо топна пръст в течността. - Това е просто вода. - Той я освети с фенерчето и забеляза, че басейнът е ог­раден със стени само от трите си страни. - Дълбок е около метър и двайсет. Като че ли е свързан с отвора в другия край.
-      С тунела ли? - попита Нина. - Странно. Защо просто не отидем там?
-      Наистина ли смяташ, че ще е толкова лесно?
-      Дори не съм си го помисляла. Какво е това? - Тя осве­ти с фенерчето си нещо, което се намираше между отвора и издълбания под - фино черно усукано въже, което свързва­ше тавана с пода.
-      Нещо, което нямам намерение да докосвам - отвърна Еди. Той насочи светлината в тунела. - Минава през него. Ако искаш да влезеш вътре, трябва да го скъсаш.
-      Което според мен ще бъде изключително лоша идея, не смяташ ли? - Вниманието ѝ се насочи към разширението в центъра на стаята, където забеляза още въжета, опънати между тавана и пода - както и отсъствието на нещо. - Усе­щате ли, че нещо липсва?
-      Какво? - попита Мейси, като пристъпи напред.
-      Процепи. Не се забелязват никакви линии, които да маркират ръбовете на отделните каменни плочи. Сякаш всичко представлява една огромна каменна плоча!
Еди огледа стените.
-      Най-големите блокове са с размери метър и осемде­сет на три. Но подът е дълъг поне девет метра. Нали не може да е просто една плоча?
-      Не виждам как ще стане. - Нина се огледа и видя Мей­си, която се канеше да пристъпи напред. - Не, почакай...
Мейси стъпи на пода - и кракът ѝ пропадна.
Тя изкрещя и едва не падна напред, но Нина успя да я подхване.
-      Какво беше това, по дяволите? - изпъшка Мейси и от­скочи назад, а от обувките ѝ се проточиха лепкави нишки, излизащи от мързеливо плискащата се вода, която се нами­раше там, където миг по-рано сякаш имаше твърда скала. Тя се опита да ги изчисти. - Гадост! Какво ли е това?
-      Петрол. - Еди се приближи до нея. Той потопи ръка в големия басейн, който се разкри пред тях, маскиран под плътен слой пясък. Когато я извади, от пръстите му закапа същата гъста, мазна течност. - Той плава по повърхността на водата, а те са го посипали с пясък, за да не се различава от пода.
Нина погледна към дупките в тавана.
-      Обзалагам се, че ако скъсаш някоя от нишките, от горе нещо пламва и искрите се посипват върху петрола. Бум! Опечени обирджии.
Мейси отвратено изтърка подметката си в пода.
-      А как ще преминем, без да задействаме капана?
-      Ще преплуваме под него - отвърна Еди и посочи с пръст водния басейн, който се беше поразчистил от петро­ла. - Огънят ще е само по повърхността.
-      Едва ли ще стане толкова лесно. - Нина погледна по­дозрително фалшивия под. Завъртя се и фенерчето ѝ освети странно изглеждащи медни кълба. - Аха.
-      Какво става? - попита Мейси.
-      Вътре има нещо. - Нина бръкна в кълбото и напипа ръчка, прикрепена към дъното му - или всъщност към капа­ка, както установи, щом го вдигна. - Знаете ли какво е това според мен? - Тя го сложи върху главата си. - Водолазен шлем! - Гласът ѝ отекна в кълбото.
Еди почука по него и тя извика недоволно.
-      Вътре едва ли ще се събере много въздух.
Тя махна кълбото от главата си.
-      Няма нужда от много. Просто трябва да е достатъчно, за да се премине от другата страна. - Тя посочи басейна. - Според мен дупките не са свързани с тунел - те са просто из­ходи, откъдето да се излиза от басейна, без да се докосва пет­рола. Щом това нещо се потопи под вода, вътре ще има до­статъчно въздух, за да се диша, и докато стоим по-далеч от петрола, няма да се изгорим. След това влизаме през дупката в другия край, излизаме и - хей! Преминали сме оттатък!
Еди огледа скептично другото кълбо.
-      Твърде е тънко, за да ни пази дълго време от жегата.
-      Това е единственият начин да се мине оттатък, без да бъдем изпържени. Сигурна съм, че във водата има нещо, кое­то да попречи на хората просто да преплуват под петрола. - Тя взе примитивния шлем. - Мисля, че нямаме друг избор.
Еди я погледна огорчено и поклати глава, но се съгласи.
-      Добре. Но аз ще мина пръв.
-      Не, аз ще мина - настоя Нина. - Ако отдолу има ня­какви препятствия и аз се блъсна в тях, ще трябва да ми ка­жеш накъде да вървя.
-      Сигурна ли си?
-      Не - призна тя, вървейки към водния басейн. Колеб­ливо потопи крак под повърхността, после надяна шлема и се потопи цялата. - Пфу! Току-що осъзнах, че водата е стоя­ла тук хиляди години.
-      Просто не я пий - каза Еди. - Макар че това може да се каже за всичката вода в Египет!
Нина се потопи внимателно, докато над водата остана само главата ѝ, след което протегна ръка към шлема в ръце­те на Еди и хвана здраво вътрешната дръжка.
-      Последен шанс да ме пуснеш пръв - рече той.
-      Ще се оправя - отвърна тя, докато вземаше кълбото.
-      Надявам се. - Постави го на раменете си и се потопи.
Оказа се, че шлемът изисква изненадващо усилие да се държи на мястото си, непрекъснато искаше да изплува. Ни­вото на водата започна застрашително да се покачва, но сгъстеният въздух вътре го спря малко преди да достигне носа ѝ. Тя се наведе и се напъха в тунела с ясното съзна­ние, че запасите ѝ от въздух са ограничени. Шлемът за­стърга в тавана.
Нещо се отърка в гърдите ѝ, остана там за миг... и после изчезна.
Беше скъсала една нишка.
Еди и Мейси подскочиха тревожно, когато над тавите им се разнесе гръмотевичен звук и отекна в стаята.
-      Какво беше това? - попита Мейси, опитвайки се да от­крие източника.
-      Звучи ми като запалка - започна Еди, преди да осъзнае какво става. - Мамка му! Нина, след малко ще пламне!
Той погледна ужасено тавана, където древните камъни се търкаха в метал, произвеждайки искри...
От малките дупки блесна светлина.
Нещо падна от едната - кълбо парцали, което пушеше. Гореше само в единия си край, по-скоро тлееше...
Но това бе достатъчно.
Платът падна на повърхността и опесъченият петрол се развълнува. В първия момент не се случи нищо - след това нагоре се стрелна пламък, който започна бързо да се разпро­стира. Нападаха още платнени топки. Много от тях не горя­ха, искрите не бяха достатъчни да запалят материала, но дори само няколко от тях бяха достатъчни, за да взривят повърхността на басейна.
Езеро от огън, точно както ги бяха предупредили йе­роглифите.
А Нина беше в него.
Тя излезе от късия тунел. Ехото от дишането й и почти пълната тъмнина бяха изнервящи... но не чак толкова, кол­кото внезапната светлина. Плаващият петрол се запали и басейнът изригна в ярко оранжево - тя веднага усети жега­та, дръжката в ръката ѝ се загряваше застрашително бързо.
-      Ох, по дяволите. Голяма грешка. Огромна - простена тя. Принудена да се наведе, едва успяваше да се придвижва напред, водата забавяше движенията ѝ като в кошмар на бав­ни обороти.
Само че това не беше кошмар. Беше истина.
Еди ужасен наблюдаваше как огънят заобикаля бавно придвижващото се кълбо. Когато Нина се появи, по него полепна петрол и той също се запали, превръщайки шлема в сферична факла.
-  Господи! Нина, връщай се! Връщай се в тунела!
Но тя не го чуваше, пукането на пламъците заглушава­ше всички останали звуци. Силно уплашена, тя засили тем­пото. Басейнът беше дълъг само девет метра. Щеше да мине много време, преди да го прекоси.
А щеше ли да успее?
Нова стъпка, после още една. Водата нахлу в ноздрите ѝ и тя започна да плюе. Погледна през отворената долна част на шлема и забеляза маркировки на пода. Йероглифи, сред които беше и Окото на Озирис. Със сигурност означаваха нещо важно, но тя нямаше време да мисли какво е.
Дръжката ставаше все по-гореща. Не я болеше все още - но скоро и това щеше да стане.
Шлемът се удари в нещо.
Нина се стресна и едва не го изпусна. Придърпа го на­долу и опипа около себе си с другата ръка. Докосна каменен блок, който се издигаше почти над повърхността. Както се беше опасявала, строителите на пирамидата се бяха погри­жили никой да не може просто да преплува под огъня.
Тя се придвижи рачешката към лявата му част в търсе­не на ръб. Пръстите ѝ напипваха само гладък камък. Още няколко стъпки. Нищо. Насили се да забави дишането си в опит да запази ограничения си въздух.
Господи, ами ако египтяните бяха построили лабиринт? Ами ако попадне в задънен край...
Трябваше да има изход. Ако строителите са искали ни­кой да не стигне до гробницата на Озирис, са щели да за­пълнят всички тунели. „Правилните” хора, свещениците, които бяха превърнали краля в бог, са знаели пътя. Тя тряб­ваше да го намери.
Бързо. Много бързо.
Йероглифите...
Като сдържаше дъха си, тя потопи глава във водата. Маркировките по пода блещукаха, осветени от адската свет­лина на повърхността. Тя нямаше представа какво пише там, но Окото на Озирис беше повтарящ се символ, който се взи­раше безизразно в нея с тъмния си ирис.
С изключение на един.
Този ирис гледаше вляво, по дължината на каменната плоча.
Тя тръгна в тази посока, протегнала напред ръце. Дръжка­та вече пареше болезнено. Нина размърда пръсти, опитвайки се да отдалечи момента, в който вече нямаше да издържа.
Другата ѝ ръка продължаваше да опипва стената, оти­вайки все по-напред и по-напред...
Ъгъл!
Тя се хвана за ръба и се издърпа напред. Погледна надо­лу и видя още едно Око на Озирис, което този път гледаше към края на камерата. Запъти се натам, ускорявайки крачка. Видя второ гледащо нагоре око, после друго, което я насочи надясно.
Пушекът от горящия петрол се издигаше през комина, но температурата в залата се покачваше. Скрил лице зад вдигнатите си ръце, Еди следеше плъзгащото се сред пламъ­ците кълбо, което като че ли се луташе без посока. Беше пре­минала половината път, но едва ли имаше още много въздух.
Нина вече не отместваше поглед от очите. Въздухът имаше странен вкус и беше започнал да се сгорещява.
Още едно око. Напред. Пръстите започнаха да я болят. Още колко ли имаше? Въздухът започна да не стига, тя усе­ти замайване.
Поредното око, което я упъти надясно. Пръстите ѝ плам­тяха, треперещата ѝ ръка клатеше шлема. Изпод ръба му из­скочи мехурче въздух и водата нахлу, за да заеме мястото му.
Следващото око гледаше нагоре - и тя зърна сянка.
Другия тунел!
Отново придърпа шлема под повърхността и се наведе максимално, за да мине през ниския тунел. Шлемът се удари в камъка и издрънча като камбата. Само още няколко стъпки...
Когато Нина излезе от тунела, въздухът в кълбото го из­дигна рязко нагоре и попарените ѝ пръсти изпуснаха дръжката. Застоялата вода я блъсна в лицето. Тя се закашля и се опита да се изправи. Краката ѝ бяха омекнали. Тя залитна към едната стена на малкия басейн и се опита да се хване за ръба му.
Пръстите ѝ го откриха. Тя се издърпа нагоре и излезе на сухо, дишайки тежко.
-      Успя! - извика Мейси.
-      Слава Богу - рече Еди. - Нина, добре ли си?
Нина се опита да надвика грохота и пукането на пламъците.
-      Страхотно! - изграчи тя, вдигайки палци. - На дъното на басейна има пътека. Очите на Озирис показват пътя, кой­то трябва да следвате!
Еди разтърка ухото си.
-      Разбра ли какво каза?
-      Да следваме посоката, в която гледат очите на Озирис от дъното - перифразира Мейси. - Не я ли чуваш?
-      Ушите ми са позаглъхнали - призна си той. - Твърде много експлозии. - Той огледа басейна. Пътеката, по която беше минала Нина, се виждаше ясно, криволичеща линия от разбъркан петрол. - Аз тръгвам пръв. - Той подаде на Мей­си единия от шлемовете. - Ти ще вървиш след мен и ще се държиш за якето ми.
Той влезе в басейна, пое си няколко пъти дълбоко дъх, за да насити дробовете си с кислород, след което се потопи и тръгна към късия тунел. Мейси се поколеба, но се плъзна след него и се хвана за пешовете на якето му.
Тъй като знаеха какво да търсят, преминаха по-бързо от Нина - макар че дръжката в шлема на Еди пареше болезне­но, когато стигна до другия басейн. Той се изправи и хвърли шлема настрани, като дишаше тежко, докато Нина му пома­гаше да излезе.
-      Ох, по дяволите - рече той, потапяйки попарените си пръсти във водата. - Тази ръка я използвам и за други неща.
-      О, Еди - пропя Нина. - Нищо де, ще се наложи да се задоволиш с мен.
-      Готово, имаме си огън, трябва ни само едно одеяло.
Мейси изскочи от водата.
-      О, Боже! - изпъшка тя, поглеждайки към огненото езе­ро. По-голямата част от плаващия петрол беше изгоряла и пламъците постепенно утихваха. - Що за извратен мозък би измислил такова нещо?
-      Да му се чуди човек - отвърна Нина, докато проверя­ваше дали водоустойчивото ѝ фенерче все още работи. - Но знаеш ли какво всъщност ме притеснява?
-      Какво?
-      Че трябва да преминем през още пет арита.
-      Чакам ги с нетърпение - отбеляза саркастично Еди, прокарвайки ръце по дрехите си, за да ги поизцеди. - Какво следва?
-      Господарката на дъждовните бури - отговори Мейси, която последва примера му
-      Страхотно. Сякаш не преживяхме достатъчно. - Мокри до кости, те започнаха да се изкачват по следващия коридор.



23.



Тунелът продължи да се спуска спираловидно в пира­мидата. Още египетски богове украсяваха стените, преду­преждавайки нарушителите, че ги очаква сигурна смърт.
Нина се страхуваше повече от физическите, отколкото от свръхестествените заплахи. Беше научила от първа ръка, че колкото по-грандиозни и важни са древните сгради, тол­кова по-садистично гениални са капаните в тях.
А пирамидата на Озирис беше много грандиозна и важна.
Фенерчетата им осветиха колоните, които стояха пред следващия арит - но зад тях не се забелязваше друга каме­ра, стръмният коридор продължаваше.
-      Току-що осъзнах нещо - обади се Еди. - Този коридор ще ни отведе точно под залата, от която излязохме преди малко.
Нина си представи пътя, по който бяха дошли.
-      Смяташ ли, че ще представлява проблем?
-      Ами нали следващият капан е свързан с дъждове, а горе имаше доста голям басейн с вода.
-      Много си прав. - Тя насочи фенерчето си към тавана. За разлика от боядисаните стени, той представляваше про­сто гол камък. - Не виждам никакви дупки.
Еди също проведе разследване.
-      Таванът изглежда наред... но това е нещо ново. - Той плъзна лъча на фенерчето по пода. Покрай стените имаше вдлъбнати канали с ширина около десет метра и също тол­кова дълбоки.
-      Приличат на канавки - отбеляза Мейси.
-      Тук няма нищо такова - каза Еди, оглеждайки колони­те. - Да, мисля, че пак ще се намокрим.
-      Но какво ли ще стане? - попита Нина. - Ще превърнат мястото в гигантски смъртоносен водопад?
-      Не им подхвърляй идеи - обади се Мейси, поглеждай­ки нервно към наблюдаващите ги богове.
-      Това е единственият път надолу - обяви Еди, - така че рано или късно ще разберем. Освен ако не искаш да се вър­нем... О, кого заблуждавам? Нямаше смисъл дори да питам.
-      Защо тогава въобще сме си правили труда да стигнем дотук? - посочи Нина с усмивка. - Освен това първият капан беше счупен, а през втория минахме сравнително лесно.
-      О, да - изсумтя той, показвайки почервенялата си ръка, - преминаването през огненото езеро беше фасулска работа!
-      Добре де, беше трудно. Но сме се справяли с по-голе­ми трудности. Докато главите ни са на раменете, всичко ще бъде наред!
Мейси вдигна показалец.
-      Нали не сте забравили, че последният капан се нари­ча Онзи, който реже глави?
-      Значи ще се наведем! - Тя насочи фенерчето си надо­лу Коридорът продължаваше по права линия още известно време. - Просто трябва да сме много внимателни и да не прибързваме.
Еди сложи ръка на мокрото ѝ рамо.
-      Добре, тиквичке. Но този път аз ще вървя пръв, става ли?
-      Води, тиквичке - отвърна гя и го плесна по задника.
-      Я си намерете стая - промърмори Мейси. - Или гробница!
-      Ха! - изсумтяха в един глас Нина и Еди.
-      Какво? Само той ли може да си прави шеги?
-      Ама моите са забавни - каза Еди и започна да се спус­ка по коридора.
Нина тръгна след него.
-      Въпрос на вкус, скъпи.
Лицето му ставаше все по-сериозно, докато осветяваше последователно тавана и пода. Нещо привлече погледа му и той спря.
-      Опа! - Той посочи към тавана. - Процепите между блоковете стават по-големи.
Нина прокара пръст по тях. Посипа се фин прах.
-      Хоросанът се троши.
Мейси прехапа устни.
-      Точно каквото ни трябва, когато над главите ни са над­виснали гигантски каменни блокове, а?
-      Със сигурност трябва да я караш по бавно - рече Нина, когато Еди отново тръгна напред.
Той кимна, забелязвайки, че целият таван е направен все тъй калпаво - както и пода.
-      Каквото и да прави Господарката на дъждовните бури - каза той, - мисля, че всеки момент ще се стовари...
Павето под крака му леко хлътна.
Всички замръзнаха. Иззад стените се разнесе тихо щра­кане, докато ефектът на доминото се приближаваше към завършека си...
Чу се глух удар на дърво в метал, последван от характе­рен шум.
На вода.
-      По дяволите - едва успя да каже Еди, преди водата да плисне върху главите им от пукнатините на тавана. Пороят бли­каше от една деветметрова цепнатина на тавана и постепенно се засилваше - но недостатъчно, че да ги повлече по склона.
-      Не разбирам - рече Нина. - Това не може да нарани никого.
-      Не това е капанът - обади се разтревожено Еди и по­сочи надолу по коридора. - А това!
Тя забеляза как пукнатините на пода бързо се разширя­ват, докато водата се стичаше по тях.
-      О, по дяволите! Няма да я караме по-бавно - бягайте!
Веществото, което слепваше блоковете, не беше хоро­сан или цимент. Беше смесица от пясък и фино стрит варо­вик, който едва крепеше всичко на мястото му... и сега вода­та бързо го измиваше. Камъните се размърдаха, започнаха да се удрят един в друг, да потъват под краката на тримата...
И да падат.
С изчезването на крехкото лепило подът също започна да изчезва. Камъните падаха в дълбоката яма отдолу.
И с падането на всеки камък, коридорът ставаше все по-нестабилен.
Еди осъзна, че канавките не помръдват, но те бяха твър­де тесни, за да се върви по тях - камо ли да се бяга.
-      Минете пред мен! - извика той. Беше най-тежкият от гру­пата - ако пропаднеше в пода, всички щяха да го последват.
-      Не мога! - извика Нина зад него.
-      Просто го направи, тръгвай!
С колосален гърмеж цялата горна част на рушащия се коридор се свлече в ямата. Пороят се превърна във водопад, но вредата беше сторена. Останалите камъни летяха един след друг в бездната и разкъсването бързо догонваше бяга­щите фигури.
-      Натам! - извика Еди. Водата се спускаше по склона, беше оголила последните разхлабени камъни - а отвъд тях подът из­глеждаше твърд. - Само още няколкостотин метра, тичайте!
Камъните под краката му се размърдаха и той се хвърли напред, приземявайки се на ръба на срутващата се секция. Нина също скочи напред, като едва успя да се задържи на крака, сблъсквайки се със съпруга си.
Зад нея Мейси се засили да скочи...
Но последният камък под краката ѝ падна.
Тя изкрещя - но крясъкът ѝ секна рязко, когато тя се сто­вари върху току-що разкрилия се ръб на ямата.
Фенерчето ѝ се търкулна по коридора, а тя задрапа по мокрия под, опитвайки се да намери място, където да се за­хване. Лактите ѝ се плъзнаха по ръба, после китките...
Еди я сграбчи за ръката точно преди да полети надолу.
-      Нина! - изпъшка той, когато тежестта на Мейси го по­влече напред и той ожули кокалчетата на пръстите си в сте­ната. - Хвани я за другата ръка.
Нина се изкатери обратно по склона и видя Мейси да се люлее отдолу. Тя се протегна към другата ѝ ръка.
-  Мейси! Насам!
Младата жена я погледна с ужас в очите.
-      Моля ви, не ме оставяйте да падна!
-      Няма да паднеш - обеща ѝ Нина. Пръстите им се до­коснаха - но се изплъзнаха.
Еди също я изпускаше.
-      Нина, хайде - рече умолително той.
Нина се отпусна на колене, наведе се над бездната и се протегна.
Този път успя да хване китката на Мейси. Почти на ръба, тя успя да я придърпа към себе си - отслабвайки до­статъчно натиска върху Еди, за да може той да протегне и другата си ръка.
-      Хванах я! - излая той. - Дърпай!
Нина се изви назад и напрегна всички сили. Еди се из­прави и я дръпна нагоре. Момичето изскочи над ръба и три­мата се стовариха един върху друг. Мейси се озова върху Еди.
Нина седна.
-      Добре ли си? - попита тя Мейси, която кимна утвърди­телно. - Хубаво. Сега слез от съпруга ми.
Гърдите на Мейси се намираха точно върху лицето на Еди.
-      На мен не ми пречи - пошегува се той с приглушен глас, преди да ѝ помогне да се изправи.
-      Благодаря - прошепна тя, разтреперана цялата.
Нисък, пукащ тътен ги накара да погледнат нагоре.
-      Не бързай да ни благодариш - каза Нина. Тя насочи фенерчето си към тавана и видя как от новите пукнатини над главите им се процежда още вода. - Да тръгваме!
Те хукнаха надолу по коридора.
Върху мястото, където бяха стояли до преди миг, се сто­вари цяла секция от тавана - последваха я десетки хиляди литри вода, остатъците от съдържанието на басейна. По­топът се устреми по коридора към тях.
Нямаше как да го надбягат...
Разпененият водовъртеж събори Мейси, блъсна я в Нина и Еди, и повлече тримата надолу по коридора. Те се блъска­ха болезнено в стените и пода, удряха ги парчета от начупе­ните камъни.
Изведнъж през гръмотевичното боботене се чу нов звук -ритмични удари, които ставаха все по-силни...
Фенерчето на Мейси беше подхванато от водещата въл­на и лъчът му осветяваше пътя им. Еди забеляза някакво движение, нещо се надигна покрай поредния чифт колони - след това светлината изчезна, размазана от обекта, който се стовари с гръмотевичен трясък.
-      Мамка му! - изкрещя той, докато водата ги понесе право към него. - Дръжте се за мен!
Нина се вкопчи в ръката му, Мейси в единия му крак, а той заклещи другия в канавката. Силата на потока беше твърде силна, за да може Еди да ги спре, но все пак успя да ги забави достатъчно, за да минат между колоните, докато трошачката се издига нагоре.
Ако само знаеше след колко време ще се спусне...
Разнесе се нов удар. Той вдигна крак...
Те профучаха между колоните и се стовариха върху рав­ния под. Нещо грамадно се спусна върху главата на Еди...
Водата го отнесе в съседната зала и трошачката се заби в земята на няколко сантиметра зад главата му. Залата беше мно­го по-широка от коридора, вълната бързо се разля и изгуби си­лата си. Тримата неволни слайдъри бяха захвърлени на пода, кашлящи и пляскащи с ръце като изхвърлена на брега риба.
Трошачката не спираше да трака, но скоростта ѝ се за­бавяше. Нина извади фенерчето си и освети източника на шума. Това беше каменен блок, върху който беше нарисува­на жена, която вдигаше крак, сякаш за да смачка мравка. Канавките бяха вкарали водата в две водни колела; те не бяха достатъчно големи, за да задвижат самата трошачка, но бяха задействали някакъв механизъм.
-      Предполагам, че това е Господарката на силата. - Нина отметна мократа коса от лицето си. - Тя наистина се опита да стъпче „онези, които не трябва да бъдат тук”.
-      Не си падам по жени с големи крака - отвърна уморе­но Еди. Тежките уреди в раницата му бяха натъртили гърба му. - Всички ли сме здрави?
Мейси се изправи след утихването на трошачката.
-      Не се чувствам много добре - призна тя. Хвана ръце­те си, неспособна да спре треперенето им. - О, Господи, мисля, че ще повърна.
Еди се изправи пред нея и сложи ръце на раменете ѝ.
-      Хей, всичко е наред. И няма да повърнеш. Знаеш ли защо?
Тя го погледна несигурно в очите.
-  Не.
-      Защото ще повърнеш върху мен! А после ще трябва да се разправяме и ще стане лошо. Затова ще се оправиш. - Той се усмихна. Минаха няколко мига, преди Мейси да ус­пее да реагира със слаба, но искрена усмивка.
Нина също се усмихна.
-      Всичко е наред, Мейси. Победихме и този капан - всъщност бяха два.
-      Да, но ни чакат още три - напомни им тъжно тя.
-      Засега водим с четири на нула - рече Еди, оглеждайки се за изхода. Надолу водеше нов коридор, този път със стъпала. - На бас, че ще ги направим седем на нула. Този тип Озирис може да си завре капаните в мумифицирания задник! - Този път Мейси се ухили широко.
-      Така, следващият арит е Богинята със силния глас, нали? - попита Нина. Мейси кимна. - Да видим дали ще ус­пеем да я накараме да млъкне.
*       * *

Пред входа на обърнатата пирамида не помръдваше нищо, освен пясъка, подухван от вятъра. Ленд роувърът ча­каше мълчаливо завръщането на пътниците си, нищо не смущаваше покоя на пустинята.
Изведнъж от североизток се разнесе шум.
Който ставаше все по-силен.
На хоризонта се появи облак прах, който се вихреше на фона на блещукащата мараня. Но това не беше пясъчна буря. Беше твърде малко - и се движеше с цел. Право към руините.
Постепенно във вихъра започна да се оформя черна, прилична на камък фигура. Боботенето се засили, започна­ха да се различават рев на мощни двигатели и стържене на въртящи се перки.
Но това не беше самолет.
Себак Шабан погледна през прозореца на огромния боен ховъркрафт клас „Зубр”, създаден да превозва танкове и други бронирани коли през всякакъв терен. След като бяха станали свидетели на способностите на четирите ховъркрафта, купени от гръцкия флот, египтяните бяха решили да последват примера на приятелите си-съперници от другата страна на Средиземно море и да купят от Русия две от тези огромни машини.
Официално с този „Зубр” все още се водеха изпитания, преди да поеме редовна служба. Това, че ховъркрафтът се намираше на почти сто километра от мястото, където се про­веждаха изпитанията, се дължеше на един от останалите мъже на мостика.
-      Много ми харесва тази машина - каза Шабан на гене­рал Тарик Халил. - Когато планът ни се увенчае с успех, може би ще дадете под наем една такава на Храма. Макар да не съм съвсем сигурен къде ще я паркираме.
-      Където пожелаете, приятелю - засмя се Халил. - А ако някой се оплаче, тя е оборудвана с ракетохвъргачки и кар­течници „Гатлинг”. - Той кимна към оръдейните кулички на фордека. - Невероятно колко бързо млъкват хората, когато насочиш такова оръжие срещу тях.
-      Заплахата от смърт винаги е много убедителна, нали? - Двамата мъже размениха многозначителни усмивки. - Още колко остава?
-      По-малко от два километра - отвърна пилотът.
-      Добре. - Шабан влезе в оръжейната зала зад мостика. - Приближаваме координатите - обяви той. Освен екипажа на ховъркрафта, в стаята се намираха Озир, Кротала, док­тор Хамди... и най-новото попълнение към групата.
-      Доктор Бъркли - обърна се Озир към археолога от АСН, - абсолютно ли сте сигурен, че сте прав?
-      Няма накъде повече - каза Лоугьн Бъркли, раздразнен, че се съмняват в него. - Обърнатата пирамида на зодиака, маркировката, представляваща Нил, символът на Озириона, позицията на Меркурий над края на каньона - всичко съвпа­да. - Той посочи екрана на лаптопа си, на който в един про­зорец беше отворена сателитна снимка на пустинята с ли­нии, маркиращи разстоянията и посоките, а в друг снимка на Окото на Озирис в Озириона, измъкната от мащабния египетски архив на АСН. - Или пирамидата на Озирис е тук, или изобщо няма да бъде открита.
-      Надявам се да е първото - изръмжа заплашително Шабан.
Раздразнението на Бъркли се засили.
-      Правя онова, за което ми плащате - отсече рязко той, - така че няма нужда да ме заплашвате. - Той погледна Озир. - Колко странно. Ако преди една седмица се бяхте опитали да ме подкупите, никога нямаше да приема. Сега? Просто искам да получа нещо от цялото фиаско при Сфинкса. - Ли­цето му се изкриви от гняв. - Трябваше да бъда на предните страници на всички вестници по света, но онази кучка Нина Уайлд ме направи за смях. Поне парите ще ме компенсират.
Отговорникът по оръжията извика Халил в стаята и му показа нещо на монитора. Озир вдигна вежда.
-      Странно, че споменавате доктор Уайлд.
-      Защо?
-      Защото мисля, че отново ви е изпреварила. - На екра­на се виждаше образът от едната система за прицел на ховъркрафта; ленд роувърът щеше да бъде забелязан в пус­тата равнина дори й компютърът да не го беше засякъл.
-      Какво? По дяволите! - Бъркли се взря в монитора. Кротала се изкикоти.
-      Коя е доктор Уайлд? - попита Халил.
-      Конкуренцията - отвърна Озир. Той се вгледа в руи­ните. - Но може пък да ни е направила услуга. Тук няма ни­кой, значи е разбрала как да влезе. Няма нужда да използва­ме булдозерите и багерите.
Той отиде на мостика. Халил, Шабан и Кротала се при­съединиха към него. Пред очите им монотонността на бледожълтата пустош беше нарушена от единственото цветно петно - ленд роувъра. Пилотът отпусна дросела, за да заба­ви петстотинтонния ховъркрафт, трите големи перки над кърмата изгубиха скорост.
-      Вашите хора - обърна се тихо Озир към Халил. - Може ли да се разчита на тях? Ако една думичка от това стигне до правителството...
-      Гарантирам за Тарик - рече твърдо Шабан. - Дължа му живота си.
-      А аз гарантирам за хората си - добави Халил. - Лично съм ги подбирал, само най-необходимите. Те ще запазят тай­ната ви... на определена цена, разбира се.
-      Добре. - Озир се обърна към руините, докато ховър- крафтът спря, вдигайки огромен облак прах. - Да намерим Озирис... и Нина Уайлд.



24.



-      Господи. - Нина насочи фенерчето си нагоре и лъчът му потъна в черната бездна над главите им. - Доста е високо.
-      Знаеш ли къде се намираме? - попита Еди, сочейки две­те тръби, които се спускаха покрай стената в дъното. - Точно под онзи мост. Ако се бяхме хванали в капана, щяхме да се озовем тук. Падане от шейсет метра. Щяхме да се размажем.
Нина се опита да си представи цялата пирамида.
-      Боже. Това място може би е голямо колкото Великата пирамида, ако не и повече.
-      Това обяснява защо никой не се е опитал да надмине пирамидата на Хуфу - рече замислено Мейси. - Ако Вели­ката пирамида е почти, но не чак толкова голяма, колкото пи­рамидата на Озирис, никой фараон не би се осмелил да по­строи по-голяма гробница от неговата, без да обиди Озирис. И никой не би се осмелил да го направи.
-      Значи строенето на пирамидите е било просто едно ги­гантско мерене на пишки? - вдигна вежди Еди. - Хората не са се променили много за пет хиляди години, нали? - Той поглед­на към тръбите. Те бяха свързани, едната беше значително по- тясна в основата си, преди да се разшири фуниевидно под ши­рокия хоризонтален жлеб. Върху него беше нарисувано жен­ско лице, като отворът се намираше на мястото на устата ѝ.
-      Прилича на църковен орган - осъзна Нина. - Сигурно вкарват въздух по някакъв начин, а оттук излиза силен глас.
-      Ако пуснат нещо в другата тръба, то ще подейства като бутало. - До тръбите започваше друг коридор, който бе бло­киран от метална врата. - Нека позная. Ако се опитаме да отворим вратата, капанът ще се активира и цялата зала ще гръмне като на концерт на Лед Цепелин.

-      На кой
151
? - попита Мейси.

-      Не, на Лед Цепелин. - Без да обръща внимание на оза­дачения ѝ поглед, той тръгна към отвора.
-      Внимавай, Еди - предупреди го Нина.
-      Не се тревожи, няма да го местя. Просто искам да от­крия какво го задейства.
-      Не, имам предвид, че може да не го задейства... - Един камък се размърда под краката му. - ...вратата - завърши Нина.
-      Влизайте в другия тунел! - изкрещя Еди, обръщайки се назад, откъдето бяха дошли...
Пред входа с трясък се спусна друга врата, карайки Мей­си да подскочи. Ехото още не беше заглъхнало, когато се раз­несе друг дълбок, печален звук, който ставаше все по-силен.
И по-силен.
Жлебът изпусна въздух, звукът отекна по дължината на тръбата и се върна усилен многократно. Цялата стая завибрира, пясъкът затанцува по пода, боята и мазилката по сте­ните се напукаха.
Хората в залата също го усетиха.
-      Господи! - изпъшка Нина и усети, че ѝ се повдига. Ор­ганите ѝ вибрираха в тон с бумтящата басова нотка. Тя се опита да повдигне спусналата се врата, но тя отказваше да помръдне.
Еди нямаше по-голям късмет с другата врата. Той се обърна към тръбите.
-      Блокирай го! Пъхни нещо в него!
Нина едва го чуваше през гръмотевичния звук, но от же­стовете му разбра какво иска да каже. Свали раницата от гърба си, изсипа съдържанието ѝ на пода и я смачка на топка. Мей­си направи същото. Еди вече беше стигнал до тръбата и с из­кривено от тревога лице натъпка якето и собствената си празна раница в жлеба. Височината на звука леко се промени, из­пусканият въздух засвистя през запушения изход.
Двете жени се приближиха, залитайки. Той грабна сгъ­натите им раници и ги натъпка в отвора. Нина изпусна фе­нерчето и запуши ушите си с ръце, но от това нямаше ни­каква полза; звукът проникваше в нея, опитваше се да я разкъса отвътре.
Той причиняваше същото и на пирамидата. В шахтата нападаха парчета зидария и се пръснаха по каменния под - първоначално малки бучки, но след като по стените бързо започнаха да се появяват пукнатини, скоро щяха да после­дват и по-големи.
Еди не можеше да запуши ушите си и звукът му причи­няваше физическа болка - но положението леко се подобри, след като блокира отворите с импровизираните тапи. Тръби­те на органите бяха затворени отгоре, въздух можеше да вли­за само през жлеба. Ако успееше напълно да го запечата...
Вибрациите започнаха да утихват. Трябваше само да задържи запушалките по местата им и да изтърпи звука, до­като машината не остане без въздух...
С увеличаване на налягането тръбата започна да се тре­се първо в основата, после все по-нагоре, докато накрая насъбралият се въздух не изби през отвора като парен чук, разбивайки блокадата и издухвайки Еди на пода. Последва разтърсващо земята гъргорене, сякаш се беше прочистило най-голямото гърло на света, и ужасяващият бас зазвуча от­ново с пълна сила. От стените започна да пада мазилка, дори каменният под се напука.
Звукът беше толкова смазващ, че Нина почти не може­ше да мисли. В основата на тръбите проблесна лъчът на фе­нерчето ѝ. Блокирането на отвора се беше провалило, но не можеше да няма друг начин...
Нещо, което Еди бе казал, я извади от дезориентацията ѝ.
Двете тръби, едната с бутало, което изтласкваше нагоре въздух при падането си. Самият въздух действаше като възглавница, забавяйки падането - имаше само една срав­нително малка дупка, през която можеше да излиза, а фуниевидното стеснение в основата на органовата тръба му пре­чеше да стигне до дъното.
Тя се сети какво трябва да направи.
Грабна чука от разпиляното оборудване на Еди. След като махна ръце от ушите си, звукът стана непоносим - тя изкрещя, но не можа да чуе гласа си. Парче откъртена скала я удари по ръката. Край нея се посипаха и други отломки, в стената зейна пукнатина...
Тя замахна с чука.
Удари тръбата на мястото, където се стесняваше, и раз­къса метала. От процепа се разнесе пронизителен писък. Нина заудря отново и отново - и тръбата се разпадна.
Навън бликна силна въздушна струя, силата на ужасния бас значително намаля. Тя отново удари по тръбата, опит­вайки се да затвори онази част от нея, която произвеждаше звука. Металът край разкъсания отвор се изкриви.
Звукът заглъхна.
Нина отстъпи назад, главата ѝ звънтеше. Струята въздух продължаваше да бучи като двигател на реактивен самолет, но освен това се чуваше и друг звук, металическо потракване, което бързо се засилваше...
Еди я блъсна назад, миг преди основата на другата тръба да се пръсне и нещо във вътрешността ѝ да се удари толкова силно в земята, че да издълбае кратер. Буталото. След като въздухът беше започнал да излиза свободно от тръбата и вече нямаше какво да го задържа, то се бе спуснало надолу толкова бързо, колкото позволяваше гравитацията.
На пода паднаха още няколко фрагмента и дъждът от отломки спря. Тишината и спокойствието бяха направо стря­скащи. Нина избърса праха от лицето си и погледна Еди. Устните му мърдаха беззвучно.
О, Господи, беше оглушала...
-      Майтапя се - рече той и се ухили.
Тя го удари.
-      Кучи син такъв!
-      Хей, всичко ни е наред. Поне така мисля. - На лицето му се изписа загрижено изражение, когато щракна с пръсти до едното си ухо. - Мамка му, не ми звучи както трябва.
-      И си изненадан, след всичко, което преживяхме? - Тя взе фенерчето си и погледна Мейси. - Добре ли си?
Мейси свали бавно ръце от ушите си.
-      Боже. Мама и татко бяха прави - музиката не трябва да се слуша твърде силно.
Нина помогна на Еди да се изправи.
-      Хайде да опитаме да отворим вратите.
Той отиде до изхода и се опита да повдигне вратата. Тя беше тежка, но помръдна. Когато намериха оборудването си, той успя да я издърпа достатъчно високо нагоре, за да могат Нина и Мейси да се проврат отдолу. След това те я държаха, за да мине и той. Еди се обърна и погледна към останките от капана.
-      Пет преминати, остават два.
-      Да, но последните два бяха много гадни - каза Мейси.
-      Окървавеният резач на парчета и Онзи, който реже глави? Не ми звучи добре.
-      Можем да ги преодолеем - рече Нина, насърчена от оцеляването им. - А след това... Ще се срещнем с Озирис.
Тръгнаха по коридора.

*       * *

На около шейсет метра над главите им Озир водеше ек­спедицията към Господарката на вибрациите. Във въздуха се носеше прах, размърдан от пронизващия звук на гигант­ската тръба.
-      Мисля, че разбрахме откъде е идвал този звук - каза той, насочвайки мощното си фенерче към шахтата.
Останалите от групата го следваха по корниза. Макар че всички бяха облечени в маскировъчни униформи и носеха тежко оборудване и оръжия, те не бяха войници: Халил, кой­то от любопитство беше решил да придружи Озир, беше ос­тавил хората си на ховъркрафта. Останалите бяха членове на Храма на Озирис, мъже от личната гвардия на Шабан.
Той погледна към пропастта.
-      Изглежда е някакъв капан. Уайлд, Чейс и онова моми­че сигурно са го задействали. - Той се усмихна злобно. - Би било забавно, ако са загинали при задействането на някой капан, през който ние ще минем безопасно, но пък от друга страна се надявам да са оцелели, за да мога собственоръчно да ги ликвидирам.
-      Най-важното е да не излязат оттук - каза Озир. Той се обърна към Бъркли. - Какво научихте от тази стая?
-      Йероглифите в залата при входа определено предупреждаваха, че при всеки арит ще има капан. - Бъркли по­сочи към едното от големите назъбени колела. - Предпола­гам, че това е Господарката на вибрациите. Уайлд и остана­лите сигурно са я активирали при преминаването си - и са оцелели.
-      Не са ли паднали? - попита Хамди.
-      А звукът? Според мен спокойно можем да предполо­жим, че това е Богинята със силния глас, която се намира при петия арит. Поне дотам са стигнали.
-      Което означава, че са ни разчистили пътя - рече Озир. Той стъпи върху моста.
-      Сигурен ли си, че е безопасно? - попита нервно Хамди.
Озир направи още една крачка. Мостът не помръдна.
-      Или капанът е бил задействан, или е повреден.
-      Води ни, Халид - каза Шабан, докато брат му преко­сяваше прохода. Щом стигна до другата страна, той махна на останалите да го последват.
Колелото изскърца, камъкът, който го блокираше по­мръдна леко, но никой не го забеляза.

*       * *

Нови две колони маркираха шестия арит.
-      Така - рече Нина и спря пред тях. - Окървавеният ре­зач на парчета, а? Ако не мине добре, май ще ни трябва до­ста бинт, затова нека да видим какво можем да направим, за да мине добре.
Двамата с Еди насочиха фенерчетата си към отвора. Сте­ните на равния коридор бяха украсени с добре познатите им неодобрително гледащи египетски богове и мрачни преду­преждения за съдбата, която очаква нарушителите... но има­ше и нещо ново.
Нещо застрашително. По стените се забелязваха без­брой хоризонтални прорези, оградени отгоре и отдолу с ръждиви железни пластини.
Еди освети най-близкия прорез. В него се виждаше нещо - дълго парче метал, закачено на панта в единия край... което имаше остър ръб.
-      Така - рече той. - В дупките са сложени остриета. Ясно. Ако тръгнем по коридора, ще изскочат и ще ни накъл­цат на парчета!
-      Малко са поръждясали - рече Мейси. - Може да не се задействат.
-      Готова ли си да заложиш живота си на това? - попита Нина. Всеки процеп беше с дължина, която отговаряше на ши­рината на коридора, което означаваше, че няма да могат да ги избегнат, ако се притиснат към отсрещната стена - а разполо­жението на процепите оставяше малък шанс да се намери мяс­то, където да се крият. - Как да минем оттук, по дяволите?
Еди извади чука, клекна и почука по пода зад колоните. Нина примига стреснато, в очакване от стената да изскочи острие, но нищо не се случи. Той се наведе още по-напред и пак почука, но отново не се случи нищо.
-      Предполагам, че стартиращият механизъм е някъде по-навътре - предположи той и се изправи. - За да може да сте в средата, когато остриетата се задействат. - Стената в дъното се намираше на цели дванайсет-тринайсет метра - и като че ли там не беше краят, а само завой, след който ту­нелът продължаваше.
-      Не може да няма начин да се мине, без капанът да се задейства - каза Нина.
Еди претегли чука в ръка.
-      Нека опитам нещо. - Той се засили и хвърли чука два- три метра навътре в коридора. Остриетата не помръднаха. - Добре, значи дотам е сигурно. Може би. - Тръгна да си при­бере чука.
-      Недей да казваш „може би”, а после направо да вли­заш! - извика му Нина, когато той се върна с тежкия си чук в ръка. - Освен това какво смяташ да правиш? Да го хвър­ляш всеки път? Няма гаранция, че ще улучиш пусковия ме­ханизъм - и освен това, ако нямаш някакви невероятни уме­ния за хвърляне на бумеранг, за които да не знам, не виждам как ще успееш да го хвърлиш зад ъгъла.
-      Добре де, ти какво предлагаш? - попита той. - Не мо­жем просто да тръгнем напред и да се опитаме да го блоки­раме с молитви.
-      Няма да вървим - обади се Мейси, като се вгледа от­близо в йероглифите. - Мисля, че от нас се очаква да бяга­ме. Този текст отново ни предупреждава каква ужасна съдба ни очаква и така нататък, но завършва се нещо като „побър­зайте към Озирис”. Или „движете се бързо”, може би. „Дви­жете се бързо към Озирис”.
-      Оставили са подсказка? - рече изненадана Нина. Край другите арити нямаше нищо такова.
-      Добавили са само няколко символа. - Мейси ги посо­чи в края на текста. - Всичко останало е същото като досе­га. Лесно е да бъдат пропуснати. Сигурно и при другите е имало, но сме ги пропуснали.
-      Значи трябва да препуснем по коридора? - рече Еди, като отново освети прохода. - Малко рисковано е, не знаем какво има зад ъгъла.
-      Онзи, който реже глави, най-вероятно.
-      Да, много ме успокои! - Той прибра чука в раницата си и се стегна. - Добре. Значи ще трябва да тичаме като егип­тяни. - Той погледна към Нина. - Готова ли си?
-      Да действаме - рече тя.
-      Ако ме накълцат на парчета, да знаеш, че ще ти сри­там задника в отвъдното. Мейси? - Мейси кимна. - Добре. Три, две, едно... давай!
Те прекосиха тичешком прага.
Остриетата останаха неподвижни.
Фенерчето на Нина осветяваше едната стена на коридо­ра, Еди осветяваше другата, а Мейси тичаше след тях. Из­минаха три метра, шест, стъпките им отекваха в коридора. Девет... Завоят бързо се приближаваше...
Под крака на Нина със скърцане се размърда една плоча.
Тя изтръпна от страх, но остриетата не помръднаха.
Зад тях обаче се разнесе звук. Някакъв механизъм се за­действа с глухо потракване и непрекъснато почукване на метал в метал.
Отброяване.
-      Определено трябва да тичаме - изпъшка Еди, забавяй­ки леко на ъгъла, за да пропусне жените напред. Той се обърна и освети коридора...
Ж-ж-т!
Остриетата при входа на коридора се изстреляха напред, последвани от тези, които се намираха срещу тях, готови да насекат всеки, който имаше нещастието да се намира там. Корозията и времето си бяха взели своето, някои от мечове­те се счупиха или се откъснаха от пантите си и се удряха в отсрещната стена - но въпреки това си оставаха смъртонос­ни, каквато беше и идеята на създателите им.
-      По дяволите! - извика Еди, побягвайки след Нина и Мейси. Смъртоносната вълна се приближаваше застраши­телно към тях. - Бягайте, бързо!
На Нина не ѝ трябваше да вижда какво става, за да по­бегне още по-бързо; приближаващият се звук беше достатъчно ужасяващ. Фенерчето ѝ освети нещо, което първона- чално помисли за край на коридора, но тогава забеляза ко­лоните, маркиращи следващия арит.
Онзи, който реже глави.
От трън...
Изскочиха остриетата край завоя, последвани от онези в късия коридор, приближавайки се застрашително към тях тримата.
Нина забеляза нещо на стените зад колоните. Още прорези - но само по един от двете страни, приблизително на нивото на човешки врат.
И те тичаха право към тях.
Тя дори не успя да извика предупредително на Еди и Мейси - те почти бяха стигнали колоните, следвани от же- лязната вълна...
Нина протегна ръце, прегърна ги през раменете - и ско­чи напред със засилка. Допълнителната тежест накара Мей­си да залитне напред, а Нина повлече Еди след себе си. Три­мата се претърколиха през прага тъкмо навреме, за да видят два големи въртящи се диска да се изстрелват от стените на косъм от главите им.
-      Дявол да го вземе! - избъбри Нина, опитвайки се да пропълзи по-далеч от скърцащите назъбени остриета. - Не са се шегували, като са измисляли името!
Еди изчака двата диска да спрат, преди да стане и да се доближи до коридора, докосвайки едно от остриетата. Той очакваше съпротива, но то се раздвижи лесно, макар и шум- но на ръждясалата си панта; след шест хилядолетия чакане, силата на замаха беше счупила механизма.
-      Поне ще можем да се върнем спокойно.
-      Успяхме - каза задъханата Мейси. - Преминахме - това беше последният капан! - Тя се поколеба. - Нали?
-      Ако йероглифите казват истината, значи да - увери я Нина. Въпреки това тя се огледа предпазливо. Пред тях за­почваше нов коридор, който завиваше и се спускаше надолу.
Тя надникна зад ъгъла. Надолу водеха няколко стъпала, които стигаха до две колони.
Но те не приличаха на онези, които маркираха аритите. Тези бяха съвсем различни.
Великолепни.
-      О, елате да видите! - рече тя възхитено, без да смее да диша.
При вида им Мейси ахна, дори Еди беше впечатлен.
-      Много са бляскави.
Колоните бяха издялани във формата на египетски бог и огледалния му образ. Но това не бяха фигурите, които ги бяха наблюдавали от стените по време на спускането им в пира­мидата. Тези бяха други, на мъж с висока шапка, който държе­ше жезъл в едната си ръка и сърп в другата. Тялото му беше обвито в плътни ленти, също като мумия, но лицето му беше открито, кожата му имаше зеленикавия цвят на окислена мед. И двете статуи бяха богато украсени със злато и сребро.
Озирис.
Между двете статуи се виждаше входът към тъмна каме­ра. Нина насочи фенерчето си. Отвътре проблеснаха още зла­то и сребро, покрай стените бяха струпани съкровища, но по­гледът ѝ остана върху онова, което лежеше в средата на голя­мата стая: обемен, заоблен обект, облицован в чисто сребро.
Саркофаг.
Нина бавно се приближи, оглеждайки двете фигури за следи от последния скрит капан. Нямаше такъв. Бяха до­стигнали целта си, последната камера.
-      Намерихме я - каза тя, поглеждайки удивено Еди и Мейси. - Намерихме гробницата на Озирис!


25.



Влязоха в камерата, която по размери и форма прилича­ше на Озириона, и осветиха с фенерчетата си артефактите и съкровищата. Те варираха от поразителни до съвсем проза­ични - блестящи статуи от чисто злато редом с най-обикно­вени дървени столове; лодка в реални размери, върху която стоеше маска на Озирис от злато и сребро с облегнати върху нея снопове копия. Находката надминаваше дори гробница­та на Тутанкамон. Прочутият фараон беше сравнително ма­ловажен владетел от Новото царство, управлявал преди по-малко от три хиляди и петстотин години, а Озирис беше митологична фигура в плът, основополагащ камък на еги­петската цивилизация.
И те го бяха открили първи.
Нина огледа саркофага. Капакът представляваше мащабна репрезентация на човека, който лежеше вътре. Изва­яното сребърно лице се взираше ведро в тавана с широко отворени, очертани с очна линия очи.
-      Изработката е невероятна - прошепна тя. - Всичко тук е невероятно. - Тя махна с ръка към заобикалящите ги пред­мети. - Никога не съм си представяла, че преддинастичен Египет е бил толкова напреднал.
-      Също като Атлантида - каза Мейси. - И те са били много напреднали за времето си, но никой не е знаел за тях. Докато вие не ги открихте.
Нина ѝ се усмихна.
-      Знаеш ли, Мейси, тук става по-скоро въпрос за съвме­стно откритие.
Мейси грейна.
-      Не е зле за една третокласна студентка, нали?
Еди се вгледа отблизо в комплект боядисани дървени фигурки, които символизираха слугите, придружаващи гос­подаря си в отвъдното, след което огледа една по-груба ста­туетка, издялана от странен пурпурен камък, преди да оти­де от другата страна на саркофага.
-      Добре, какво ще правим сега, след като го открихме?
-      Обикновено бих ги снимала, каталогизирала и изслед­вала - отвърна Нина, - но това не е стандартен случай. Първо трябва да се подсигурим, че гробницата няма да бъде ограбена. Ще трябва да се свържем с египетското правител­ство, да отидем при доктор Асад.
-      Ами онзи хляб, който всъщност търси Озир? - Той се огледа за нещо, което да наподобява храна. На една мал­ка дървена масичка имаше нещо, което някога може и да е било самуни, но сега просто се беше превърнало в прах. - Едва ли ще успее да си направи сандвич от тях. Виждаш ли нещо друго?
-      Погледни надолу. - Еди го направи и видя малка ниша в основата на ковчега, в която имаше глинено гърне с висо­чина около трийсетина сантиметра. - Канопи. Египтяните са ги използвали, за да съхраняват в тях важните органи на тялото, които изваждали при мумификацията. Озир смята, че в храносмилателната му система може да са останали спори от маята.
Мейси забеляза друго гърне на пода до Нина, след кое­то откри трето до горната част на саркофага.
-      И тук намерих едно - трябва да има и долу, при крака­та му. - Еди погледна и кимна утвърдително. - По едно във всяка една посока. Това е с маймунска глава на песоглавец - бог Хапи. Значи дробовете на Озирис са в него. - Тя се про­тегна да го вземе, но изведнъж осъзна какво беше казала току-що, и се дръпна назад. - Гадост.
-      Кое гърне за какво е? - попита Нина.
-      Хапи олицетворява севера, така че... - Тя определи по­соките. - Това към теб трябва да е чакал - Дуамутеф.
Нина освети с фенерчето гърнето в краката си; бояди­саният му капак наистина имаше дългоухата форма на ча­калска глава.
-  Да.
-      Значи там се намира стомахът. На противоположната страна е соколът - Кебезенуф. Или беше Кебезунеф? Така се получава, когато в езика няма гласни. Както и да е, там са червата.
-      Прекрасно - каза Еди. - Гърне с черва.
-      А онова в южния край, под краката му, прилича на чо­век, защото Амсет е бил човешки бог. Там се намира дробът на Озирис.
Еди млясна с устни.
-      Така е по-добре. Някой да има пържени картофки?
-      Той е на шест хиляди години, Еди - предупреди го ухилената Нина. - Освен това не нося “Мезим форте”.
-      Тогава ще пропусна. Значи, щом Озир търси тези гърнета, какво ще ги правим? Да ги разбием ли?
-      Предпочитам да не го правиш - обади се Озир от вратата.
Нина подскочи стреснато, а Мейси изписка - те се обър­наха и го видяха облегнат небрежно на една от фигурите на Озирис. Зад него стоеше Шабан, насочил оръжието си към тях.
Озир пристъпи напред и зад него се появиха още хора, сред които бяха Кротала и Хамди.
-      Изглежда по-невероятно, отколкото си я представях - каза той, оглеждайки съдържанието на стаята. - И сега ми принадлежи.
-      Не, изобщо не е така - сопна му се Нина.
-      Ние дойдохме първи - каза Еди. - Кой преварил, той натоварил.
Шабан им махна с пистолета да се отдалечат от саркофага.
-      Ще ви дам нещо друго. Куршуми.
Озир се приближи до сребърния ковчег и вдигна канопа до краката му.
-      И органите на Озирис са тук. Точно както предполо­жих, доктор Уайлд.
Нина понечи да му отговори, но в този момент някой друг влезе в стаята.
-      Лоугън? - ахна тя. - Ти, кучи сине! Сега за тези кло­уни ли работиш?
Бъркли я изгледа студено.
-      Този твой навик започва да ме вбесява, Нина. Аз пра­вя голямо откритие, ти ме изпреварваш. Поне този път няма да изглеждам като идиот по телевизията.
-      О, горкият той - подсмръкна Нина и театрално избър­са една въображаема сълза от окото си. - Горкия малък Ло­угън, някой му е откраднал аплодисментите - и сега той е готов да се откаже от всичко, в което смятах, че вярва, и да се продаде на шайка ненормални последователи на някаква глупава, измислена религия.
Белязаното лице на Шабан се изкриви от гняв и той се прицели в Нина, но Озир поклати глава.
-      Не тук. Не искам гробницата на бъде осквернена. - Той остави гърнето на земята и бавно заобиколи саркофага. - Че­тири гърнета - дроб, черва, дробове... и стомах. - Той повдиг­на почтително капака във форма на чакалска глава. - Тук се крие ключът към вечния живот, доктор Уайлд. В това гърне се намират спорите на маята, която са използвали за хляба на Озирис. Трябва ми само една проба и тайната ще бъде моя. Ще си я култивирам, ще я притежавам, ще я контролирам.
-      Това ще стане само ако вътре наистина има спори - каза Нина. - Може пък Озирис да не е ял хляб, преди да умре. Може да е бил препечен и всички клетки на маята да са загинали. Може цялата тази история да е била за нищо!
-      Не е нищо - сви рамене Озирис. - Все пак гробницата съществува. Затова доведох и доктор Крали. - Той махна на брадатия мъж да се присъедини към него. След миг Нина го разпозна: един от учените, които работеха в швейцарската лаборатория. - Тук има два канопа, които могат да покажат кой от двама ни е прав, доктор Уайлд - канопът на Дуамутеф - той вдигна гърнето с чакалската глава - и канопът на Кебезенуф. Готов съм да жертвам единия, за да разбера как­во има в другия. Доктор Крали, кой според вас е по-добър за теста? Този с червата или този със стомаха?
-      Остатъците в червата са преминали през храносмилател­ните процеси - каза сръбският учен - Ако има оцелели спори, те по-вероятно ще се намират в стомаха. Така че, червата, да.
-      Действайте тогава.
Крали взе гърнето със соколовата глава.
-      Не, почакайте - помоли се Нина. - Това гърне е неве­роятно ценен артефакт. Ако го отворите, може да го унищо­жите. - Тя погледна към Бъркли. - Лоугън, не може просто да гледаш безизразно. - Тя знаеше, че го е жегнала, на лице­то му се изписаха смесени емоции, но той не отвърна нищо.
-      Плаща ли ти достатъчно, за да не направиш нищо?
-      Доктор Бъркли знае кога се извършва добро дело - каза Озир, докато Крали разгъваше малка масичка и поста­вяше гърнето върху нея. После извади оборудването си от едно куфарче. - Жалко, че вие не го разпознахте. Ако не ме бяхте предали, пак щяхме да се озовем заедно в тази стая - само че вие щяхте да ръководите операцията, а не да бъдете пленничка.
Шабан държеше Нина, Еди и Мейси на мушка, двама от войниците му се присъединиха към него с вдигнати МР7. Всички останали наблюдаваха сърбина, който се занимава­ше с гърнето. След като извади няколко малки шишенца с безцветни течности, няколко колби и портативен микроскоп, той огледа гравирания капак и използва метален шперц, за да почисти черната гума, която го запечатваше. След това погледна очаквателно Озир, който кимна с глава.
Крали завъртя внимателно капака. Двете древни парче­та керамика изскърцаха едно в друго... и след като с леко пропукване последните остатъци от печата се счупиха, ка­пакът леко се повдигна.
-      Ох, мамка му - сбърчи нос Еди, когато в стаята се раз­несе ужасна миризма. - Мирише така, сякаш последната му храна е бил кебап!
Нина потисна отвращението си.
-      Това все пак означава, че е бил запечатан добре. Съдър­жанието се е запазило през всичките тези години.
Крали използва малко фенерче, за да изследва съдържа­нието на канопа. Вътре нещо проблесна. Той напълни три от шишетата и използва пипета, за да изтегли малка проба от тъмната каша. Вкара я в тестовата колба и добави съдър­жанието на последното шише.
-      Това ще ни отнеме няколко минути - каза той на Озир и запечата колбата. - Ако вътре има някакви спори, тестът ще покаже.
-      Да уплътним времето в такъв случай - отвърна Озир. Той махна с ръка на един от войниците. - Отвори саркофага.
-      За Бога! - извика ужасено Нина. - Нещата стават все по-зле! Какво смяташ да правиш, да аутопсираш мумията ли?
-      Това ли те притеснява най-силно? - попита Мейси, без да сваля очи от оръжията.
Също като канопите, ковчегът беше запечатан с дебел слой черна смес от гума и минерална смола. Един от хората на Озир носеше малък циркуляр, който използва, за да раз­реже защитния слой. След него вървеше друг мъж, понесъл инструмент с абразивна глава, който използва да изстърже пломбата край разреза.
Приключиха за няколко минути.
-      Отворете го - заповяда Озир. До саркофага се прибли­жиха други двама мъже, монтираха по един крик от всяка страна и вкараха стоманените клинове в разкрилия се под капака отвор.
-      Готови сме, господине - обяви единият мъж.
Озир погледна удовлетворено Нина и кимна.
-      Действайте.
Четиримата мъже заработиха с криковете. Металът изскърца, печатът се пропука и се нацепи. Единият клин се изплъзна и нащърби метала, а Нина примижа при вида на повредата.
-      Хайде де! - излая нетърпеливо Шабан. - По-силно!
Мъжете удвоиха усилията си, опитвайки се да повдиг­нат тежкия капак. От саркофага се разнесе по-дълбоко стържене и внезапно капакът се отвори. Те свалиха с пъшкане сребърната фигура на Озирис от криковете... разкривайки друга фигура във вътрешността.
Но това не беше скулптура. Беше самият Озирис.
Или поне онова, което беше останало от него. Тялото беше мумифицирано, обвито плътно в обезцветен саван, със сгънати върху гърдите ръце. Главата му беше покрита с по­гребална маска, среброто и златото бяха оформени според чертите на лицето му. За разлика от прочутите погребални маски на Тутанкамон и Псусенес, тази беше изненадващо скромна, липсваха богатите украшения за глава. Ако маска­та представляваше точен образ на мъртвия владетел, то Ози­рис беше притежавал изненадващо младежки вид за толко­ва могъщ и почитан човек.
Всички се наведоха да погледнат, дори Крали се откъсна от работата си, за да надникне. Вдлъбнатината, в която ле­жеше тялото, напълно отговаряше на формата му и беше само с около сантиметър по-широка. В солидния метал на капака също беше оформена идеална извивка.
Озир погледна към човека, от когото беше взел името си.
-      Озирис - прошепна той. - Богьт-цар, дарителят на веч­ния живот...
-      Прозвуча така, сякаш наистина го вярваш - подигра му се Нина.
-      До преди месец не смятахте ли и вие, че Озирис е само един мит? - възрази той. - Може би тук има повече истина, отколкото и двамата сме предполагали.
-      Не и вашата версия на истината. Имам предвид онази, която пробутвате на своите последователи.
-      Кой може да каже дали моята версия на историята на Озирис не е по-вярна от всички останали? - рече подигра­вателно Озир. - Всъщност, това дори я потвърждава. - Той посочи мумията. - Аз открих гробницата на Озирис, защо­то това е съдбата ми. Доказва, че духът му наистина е в мен. Не сте ли съгласна?
-      Не, а и вие не би трябвало да бъдете, ако сте поне малко откровени с глупаците, които ви дават парите си. - Озир се засмя, но тя забеляза, че лицето на Шабан се смръщи още повече.
Преди да успее да каже още нещо, Крали се откъсна от микроскопа си.
-      Господин Озир!
Озир се приближи до него.
-      Какви са резултатите?
Крали внимателно извади стъкълцето от микроскопа.
-      Резултатът е... положителен - рече въодушевено той. - Останали са спори от маята!
Озир не можа да сдържи ликуването си.
-      Да! О, да! - Той стисна тържествуващо юмруци. - Прав бях! Историята за хляба на Озирис е истина - и тя ще ме направи много богат, Себак, повече, отколкото бих могъл да си представя! - Той хвана брат си за раменете и го раз­търси. – Богат!
Шабан изглеждаше отвратен.
-      Пари. Само това ли има значение за теб?
-      Разбира се, че не. - Озир се ухили и снижи глас. - Сексът също! - добави той и се изкикоти.
-      Толкова си жалък - произнесе студено Шабан. - По­зор за нашето семейство, обида за боговете. И аз повече няма да търпя тази обида. - Той извади пистолет и го насо­чи към гърдите на брат си.
В първия момент Озир като че ли не го забеляза, умът му отказваше да приеме онова, което виждаха очите му.
-      Какво правиш, Себак? - каза най-накрая той, опитвайки се да се усмихне, но се отказа, щом погледна лицето на Шабан и прочете по него само гняв и омраза. - Себак? Какво е това?
-      Краят, братко мой - изсъска той. - Ти получи своите удо­волствия, получи всичко, за което не си помръдна пръста и не го заслужаваше! - Той блъсна Озир назад към саркофага.
По лицето на Озир се изписа страх, когато осъзна, че брат му не се шегува. Той погледна отчаяно към войниците си.
-      Някой... Някой да му вземе пистолета! - Мъжете го гледаха с каменни лица. - Помогнете ми!
-      Те не са твои последователи - изсъска Шабан със зло­веща усмивка. - А мои. Всички твои последователи сега ще боготворят мен - или ще умрат!
Бъркли отстъпи нервно назад.
-      Какво... какво става тук?
-      Става това - рече Шабан, - че заемам мястото, което ми се полага по право като глава на Храма. Това е мое рож­дено право! - Той погледна към мумията зад Озир - и се из­плю върху нея. - Озирис! Пфу! Сет е бил по-силният брат. Сет е бил по-големият брат, но е отстъпил пред Озирис от страх! - Египтянинът вече крещеше и устата му пръскаше слюнка. - Това време приключи! Дойде моето време! Ще взема онова, което ми принадлежи! - Гласът му се извиси в налудничав писък. - Аз съм Сет! Аз се преродих!
Озир го гледаше ужасено.
-      Какво... какво ти става? - изпъшка той. - Ти не си Сет, нито аз съм Озирис! Ние... ние сме синове на пекар, Себак! Никой не е прероден - това не е реално! Всичко съм си измис­лил! Знаеш го много добре, беше с мен, когато го измислях!
-      Когато призоваваш бог, ти го правиш истински - каза Шабан внезапно с ледено спокойствие. - Всичките ги правиш истински. Последователите ти те боготворят като Озирис, зна­чи си Озирис. Аз съм братът на Озирис, значи съм Сет. Аз съм богът на мрака, на хаоса, на смъртта - и моето време настъпи!
-      Ти... ти си се побъркал! - заекна Озир. - Какво е ста­нало с теб?
Гневът се възроди.
-      Какво е станало с мен? Само ти можеш да си толкова заслепен, Халид! Цял живот получаваш всичко; аз не полу­чих нищо. Ти беше любимият син, аз бях низвергнатият. Ти успя да се добереш до слава и богатство, а аз бях принуден да вляза в армията. Ти имаше пари и жени, а аз бях изгорен жив! - Той разкъса ризата си и разголи гърдите си. Те бяха също толкова грозно белязани, като лицето, белезите се спускаха надолу по тялото му. - Ако Халил не ме беше измъкнал, щях да умра! А ти дойде ли да ме видиш в болницата? Не!
-      Някой има проблеми с големия брат - прошепна Нина на Еди.
-      Някой има проблеми със здравия разум! - отвърна той шепнешком.
-      Аз бях... бях на снимачната площадка - започна упла­шено да се оправдава Озир. - Не можех да се измъкна.
-      Два месеца! - изръмжа Шабан. - Не! Знам какво си правил. Обикалял си света и си правил секс с разни курви!
Озир не се отказваше.
-      О, мисля, че разбирам. Не ми завиждаш заради парите и славата. А заради това, че огънят те е направил по-малко мъж!
Гневът, който се надигна в гърдите на Шабан, беше тол­кова силен, че той не успя да каже нищо. Вместо това удари брат си с пистолета в лицето, опръсквайки с кръв капака на саркофага. Мейси ахна, дори Еди примига.
Озир се свлече на земята, стиснал главата си с ръце. Шабан успя да овладее емоциите си.
-      Махнете това нещо оттук - каза той на Кротала, со­чейки мумията.
Кротала и един от войниците се приближиха до сарко­фага. Преди Нина да успее да се възпротиви на оскверняването, те измъкнаха мумията от ложето ѝ и най-безцеремонно я хвърлиха на пода. Погребалната маска падна и в тях се взря изсъхналото, безоко лице.
Шабан насочи пистолет към брат си.
-      Влизай вътре.
Озир го погледна обръкано.
-      Какво?
-      В саркофага. Веднага!
-      О, Боже - каза Нина, осъзнавайки какво става. - Халид, той разиграва истинската история на Озирис и Сет - как Сет примамва Озирис да влезе в ковчега и го запечатва вътре!
Шабан й се усмихна злобно.
-      Радвам се, че някой знае истинската история.
-      Смяташ ли да му отрежеш оная работа и да нахраниш рибите с нея? - попита Еди.
-      Не е нужно да го нарязвам на четиринайсет парчета. Брат ми няма Изида, която да го възкреси. - Той отново по­гледна към Озир. - Влизай вътре.
Озир не помръдна от мястото си.
-      Храмът на Озирис няма да те последва, Себак - те бо­готворят Озирис, не Сет!
-      Грешиш, братко. - Шабан посочи гордо войниците. - Докато пиеше, играеше комар и ходеше по жени, аз откри­вах истинските вярващи в Храма, а ти така и не забеляза. Нямаше нужда да бъда кинозвезда - силата и властта ги при­влякоха на моя страна. Те ми се заклеха и останалите ще на­правят същото... или ще платят цената.
-      Каква цена? - попита Озир.
-      Крали и останалите учени работят за мен, не за теб. Ма­ята, която се използва за хляба на Озирис, не само може да оси­гури вечен живот на тези, които смятам за достойни. Тя може да донесе смърт на онези, които ми се противопоставят!
Нина погледна разтревожено Еди.
-      В лабораторията в Швейцария говореха за генетично модифициране на маята.
-      Точно така, доктор Уайлд - каза Шабан. - Спорите ще бъдат разпръснати по света от моите последователи - в по­севите, храната за животни, дори водата. Всеки, който не яде хляба на Сет - той се усмихна триумфално на новото име, - всеки, който не боготвори новия си бог, ще умре от отровата в клетките ѝ.
-      Ти си луд - каза тихо Озир. - И после се чудиш защо татко предпочиташе мен.
Споменаването на баща им отново разгневи Шабан.
-      Влизай в ковчега! Влизай! Влизай! - Той започна да удря Озир с пистолета си, след което излая: - Вкарайте го вътре! Веднага!
Четирима мъже сграбчиха съпротивляващия се Озир и го вкараха насила в саркофага. Той беше с цели двайсет сан­тиметра по-къс и по-тесен. Озир се опита да се освободи, но Шабан замахна и го удари брутално с пистолета в гърди­те. Озир се сгърчи от болка.
-      Аз съм Сет! - извика Шабан. - И вземам онова, което ми принадлежи! - Той изрита криковете.
Озир успя само да простене ужасено, преди тежкият метален капак да падне с гръмотевичен трясък... и да се чуе ужасяващо хрущене на начупени крака и ръце. Мейси изпи­щя и извърна глава. От сребърния ковчег бликна кръв.
Шабан продължи да удря по капака, оставяйки безброй вдлъбнатини с пистолета си в скъпоценния метал.
-      Аз съм Сет! - изрева той. - Аз съм бог!
-      Не - рече шокираната и отвратена Нина. - Той беше прав. Ти си луд.
Шабан рязко се извърна и вдигна пистолета си към нея, притискайки треперещия си пръст към спусъка...
Но не стреля.
-      Нина - избъбри Еди, - ако мъж с пистолет твърди, че е бог... повярвай му!
Шабан си пое рязко дъх и отстъпи назад.
-      Не - каза той, опитвайки се да се успокои. - Брат ми беше прав. Тази гробница не бива да бъде осквернявана. Озирис се върна в ковчега си, където му е мястото. Но вие? - Той погледна презрително Нина, Чейс и Мейси. - Вие не заслужавате да умрете в гробницата на един бог. - Той за­обиколи сакофага. - Изкарайте ги на повърхността и ги за­стреляйте - заповяда на хората си, докато вдигаше гърнето с чакалската глава. - Къде е куфарчето?
Докато Кротала и останалите войници избутваха Мей­си, Нина и Еди към изхода, един от мъжете се обърна и на гърба му се видя куфарчето, направено от устойчив на уда­ри материал. Той разкопча каишките на гърдите си, свали куфарчето и го отвори, разкривайки подплата от дебела жълта полиуретанова пяна. Шабан предпазливо притисна гърнето към долния защитен слой, след което внимателно затвори капака, докато ключалката му не изщрака.
-      Пази го като зеницата на очите си, Хашим - поръча той на войника. - Крали, върви с него. Не го изпускай от поглед. - Ученият кимна и изчака Хашим да нарами ценния трофей и да го закопчее на гърдите си като раница.
Шабан се обърна и видя Бъркли и Хамди да се взират в окървавения саркофаг.
-      Господа - каза той. - Надявам се, че няма някакъв проблем.
-      Никакъв - изблея Хамди. - Както винаги, имаш пълната ми подкрепа. Ще се погрижа Висшият съвет за антиките никога да не научи за това място - то ще бъде нашата тайна. Твоята тайна - побърза да се поправи той.
-      Добре. А вие, доктор Бъркли?
-      Ами аз, ъ-ъ-ъ... - промърмори Бъркли. - Аз... да. Брой­те ме и мен.
-      Радвам се да го чуя. - Шабан му се усмихна заплаши­телно. - А сега се връщайте на ховъркрафта. Оставете това място на мъртвите. - Бъркли и Хамди побързаха да излязат, а той се изправи пред саркофага. - Сбогом, братко мой - про­шепна той, преди да се обърне и да си тръгне, оставяйки гробницата потънала във вечна тишина.



26.



-      Той се е побъркал - каза Нина на Халил, докато еги­петският офицер се изкачваше пред нея нагоре по коридора. - Не може да вярвате, че е прероденият Сет.
-      Няма значение какво вярвам аз - отвърна Халил. - Важно е какво вярва той. А то е, че с огромна сума пари ще плати дълга си към мен за това, че спасих живота му. Освен това ми обеща важен пост, ако планът му успее - а ако не успее, какво пък, аз ще съм богат. Така че си помислих: защо не?
-      Защото той е психопат! Ако планът му проработи, ще умрат милиони хора!
Халил сви рамене.
-      И без това напоследък тръбят за заплахата от пренаселване на Земята.
Групата спря. След като се изкачиха обратно по въже, закачено за тавана, през ямата, оставена от Господарката на дъждовните бури, те стигнаха до дъното на огромната вер­тикална шахта.
-      Какво ще правим? - прошепна Мейси на Нина с нара­стваща паника. - Почти стигнахме до повърхността, а горе ще ни убият!
-      Няма да ни убият - каза Нина. - Ще се измъкнем. - Но въпреки смелите си думи, вътрешно тя бе също толкова уплашена, колкото и Мейси. Те не бяха въоръжени, бяха по- малко... и нямаха никакъв изход. Тя погледна към Еди с на­деждата да открие някакъв намек по лицето му, че е измис­лил план. Но той просто гледаше мрачно.
Всички поеха нагоре по тесния коридор. Войникът с куфарчето, Хашим, мина пръв по каменния мост.
-      Хайде, побързайте - изръмжа Шабан. Крали го по­гледна смугено и тръгна на няколко крачки след войника. Кротала насочи пистолета си към Нина и Мейси. Те стъпи­ха колебливо върху тесния мост и веригата му изтрака от допълнителната тежест. След тях тръгнаха още войници.
Преди да стъпи на моста, Еди погледна към веригата, след което погледът му се плъзна към назъбеното колело.
И камъкът, който се беше заклещил под него.
-      Нина - извика той, - помниш ли като минахме оттук? - Тя го погледна. Мейси направи същото. - Започва яко кла­тене!
Очите ѝ се разшириха.
-      Мейси, дръж се! - извика тя.
Еди ритна камъка.
Тежестта на големия цилиндричен блок издърпа вери­гата през отвора и завъртя назъбените колела.
Нина и Мейси бяха обгърнали здраво моста, когато зъбците на колелата удариха изпъкналостите от двете стра­ни на каменната греда и силно я разтърсиха. Хашим, който се намираше най-далече от въртящото се колело, залитна, хвърли пистолета си и се метна към отсрещния бряг. Хвана се за ръба и се опита да се издърпа.
Крали нямаше такъв късмет. Напълно изненадан, той по­летя надолу с ужасен, отекващ писък. Двамата войници зад Мейси също бяха изхвърлени в бездната, а трети отчаяно се опитваше да се задържи, преди също да изчезне в мрака.
Последният мъж на моста успя да отскочи назад, сблъс­ка се с Еди и Кротала, и останалата част от групата се затъркаля обратно по наклонения коридор. Еди отблъсна мъжа и ритна Кротала в корема.
-      Нина! - извика той. - Преминавайте оттатък!
Тя вече пълзеше напред, следвана от Мейси.
-      А ти? - извика Нина в отговор. - Тръгвай!
Но откъм него краят на моста се клатеше ужасно силно и той не можеше да стъпи върху него. Вместо това заби ботуша си в корема на култиста и се огледа за оръжието му. Писто­летът беше паднал близо до ръба. Еди се хвърли към него...
Револверът на Кротала изгърмя. Изстрелът беше напо­соки, но мина достатъчно близо до Еди и откъсна парченце от лакътя му. Той изрева от болка, притисна раната си с ръка и се олюля, напълно забравил за оръжието.
-      Еди! - изкрещя Нина.
-      Махай се оттук! - извика той. - Вземи гърнето!
Тя се огледа и забеляза Хашим да виси от ръба на ня­колко крачки от нея. Куфарчето все още беше на гърба му. Тя стигна до твърдата земя и се изправи над войника. Той беше успял да се издърпа до под мишниците, но обемисти­ят куфар нарушаваше баланса му и той не можеше да събе­ре сили да се изкачи по-нагоре.
-      Дай ми куфарчето и ще те издърпам! - извика Нина. Тя се протегна към контейнера, но осъзна, че е закопчан здраво. Предположи, че мъжът ще е толкова схванат от не­удобната си позиция, че няма да се осмели да се бори с нея, затова се наведе напред, за да разкопчае ремъците...
Той я сграбчи за глезена.
-      Сигурно се шегуваш! - каза тя.
Той се ухили злобно и се хвана за глезена ѝ и с другата си ръка. Дръпна силно и я събори настрани, след което стис­на прасеца ѝ.
Мейси стигна до ръба на моста, скочи до нея и започна да го рита по ръката.
-  Пусни я!
-      Не, вземи куфарчето! - каза Нина. Тя сви другия си крак, погледът ѝ срещна очите на култиста. - Не ме карай да го правя.
Единственият му отговор беше погледът му, изпълнен с гневна решителност, преди да се издърпа нагоре, вкопчил болезнено пръсти в крака ѝ.
Погледът ѝ се втвърди.
-      Щом така си решил.
Тя го изрита силно в лицето. Главата на Хашим се отмет­на назад и ръцете му се плъзнаха по крака ѝ, след което отно­во се вкопчиха в глезена ѝ, а тежестта му я повлече към ръба.
Мейси сграбчи куфарчето, но не можа да го освободи от ремъците.
Нина отново го ритна; изхрущяването на счупения му нос сигурно се беше чуло чак от другата страна на моста.
-      Махни се - извика тя, подчертавайки всяка своя дума с ритник - от мен!
-      Аз ли?
-      Ти! Задник!
Въпреки силната болка, Хашим се беше вкопчил в нея със силата на фанатик. Той продължаваше да я дърпа надо­лу, приближавайки я все повече към пропастта.
Още един ритник и едната му ръка се изплъзна - но той бръкна с нея под ремъците на гърдите си, измъкна един нож от калъфа му и се приготви да го забие в крака на Нина...
Тя отново го ритна.
Този път не в лицето, а в другата ръка.
Болката, която изпита той, когато ботушът ѝ бе ритнал пищяла му, беше силна - но беше нищо в сравнение с тази от счупените пръсти. Ножът падна на пода, култистът изкре­щя и полетя надолу в пропастта - точно когато Мейси успя да разкопчае каишките на куфарчето. Мъжът изчезна в мра­ка, като не спираше да крещи.
Мейси залитна и падна, изпускайки куфарчето на ръба на пропастта. С разтуптяно сърце Нина погледна към треся­щия се мост. Кротала държеше ранения Еди на мушка, до­като останалите напредваха нагоре.
Тя знаеше, че Шабан ще използва Еди като заложник, за да я накара да му предаде канопа в замяна на живота му... а след това щеше да го убие. Същото щеше да се случи и ако ритнеше куфарчето в пропастта.
Оставаше ѝ само едно. Същият избор трябваше да на­прави Еди в подобна ситуация скоро след като се срещнаха за пръв път, само че тогава ролите им бяха разменени. Ако искаше да го спаси...
Трябваше да го изостави.
Тя скочи и грабна падналия нож и куфарчето.
- Да тръгваме!
Мейси я погледна шокирано.
-      Но Еди...
-      Бягай! - Стиснала куфарчето под мишница, тя побяг­на към коридора. Мейси погледна отчаяно Еди, но щом зърна пистолетите, които се насочиха към тях, тя хукна след Нина. Куршумите откъртиха парчета скала над главата ѝ.
Шабан беше почервенял от ярост.
-      Убийте ги! Убийте ги! - изкрещя той и грабна писто­лета от ръката на най-близко стоящия войник. Но жените вече бяха изчезнали. Той изрева яростно и удари оръжието в пода толкова силно, че пластмасовата му дръжка се пръсна на пар­чета. Стиснал юмруци, той вдигна глава и забеляза Еди.
За миг изглеждаше така, сякаш се кани собственоръчно да го хвърли в пропастта, но постепенно се взе в ръце.
-      Застреляй го! - нареди Шабан. Кротала се ухили.
-      Себак, почакай! - извика Халил. Кротала се поколеба пред авторитетния глас на военния, а Шабан се обърна ряз­ко и погледна неочаквания си опонент. - Можеш да го из­ползваш като го размениш срещу гърнето. Тя няма да го уни­щожи, докато вярва, че може да си върне него.
Шабан пое дълбоко въздух, без да спира да трепери от гняв.
-      Прав си - каза най-накрая той. - Благодаря ти, че ме спря, приятелю.
-      Винаги мисля в твой интерес. И мой, разбира се - до­бави той с лека усмивка.
-      Значи няма да го убиваме? - Кротала изглеждаше ра­зочарован.
-      Разбира се, че ще го убием - изръмжа Шабан. - След като си върнем гърнето.
-      Значи ще доживея до стогодишна възраст - обади се Еди, придържайки ранената си ръка. - Никога няма да я хва­нете. Тя ще се върне в Абидос, ще разкаже на египетското правителство какво се случи тук... и после, друже, ще бъдеш прецакан.
-      Не ми се вярва. - По белязаното лице на Шабан се из­писа лека усмивка, когато веригата най-после се спря. Оста­налите войници се втурнаха да прекосяват моста. - Не зна­еш как сме дошли дотук, нали?

*       * *

-      Какво е това, по дяволите? - ахна Мейси, когато две­те с Нина се изкачиха по стъпалата към повърхността и хук­наха към ленд роувъра, присвили очи от яркия блясък на пустинното слънце.
-      Лошо. - На около стотина метра от тях се намираше гигантският военен ховъркрафт. Предната му товарна рам­па беше спусната и зееше като гигантска зяпнала уста. Ха­лил бе осигурил не само морална подкрепа на Шабан. – Но ако успеем да стигнем до каньона, няма как да ни последват в него. - Нина седна зад волана и остави куфарчето на сред­ната седалка, пъхайки ножа в калъфката, която беше прикре­пена към ремъците.
Мейси седна на другата седалка.
-      А Еди? - попита тя, когато Нина запали двигателя. - Те ще го убият, ако не са го направили вече!
Нина даде заден ход, излезе от руините и зави на изток.
-      Докато си мислят, че могат да го използват, за да си върнат гърнето, той ще остане жив.
-      А докога ще си го мислят?
-      Надявам се по-дълго, отколкото ще ми е необходимо, за да измисля как да го спася!
Мейси не остана доволна от отговора ѝ. Тя огледа ку­фарчето за повреди и го закопча с предпазния колан.
-      По дяволите! - изписка тя, щом забеляза какво друго има привързано към ремъците. - На това нещо има две ръчни гранати!
-      Не ги пипай - предупреди я Нина.
-      Но те се клатят насам-натам и се удрят една в друга! Ами ако се взривят?
-      Няма страшно, докато не дръпнеш халката. - Тя се ус­михна леко, спомняйки си времето, когато Еди ѝ беше из­несъл подобен урок, след което се съсредоточи върху голата равнина пред тях.

*       * *

Екипът на Шабан излезе от пирамидата и завари пило­та на ховъркрафта да ги чака. Мъжът забързано обясни на арабски ситуацията на Халил и посочи на изток. Еди забе­ляза облак прах в далечината.
-      Нали ти казах, че няма да я хванете.
-      Ховъркрафтът ми може да вдигне четирийсет възела на всякакъв терен - каза му самодоволно Халил и кимна към гигантската машина. - Твоят джип може ли?
-      Може би не, но ховъркрафтът ти може ли да се напъха в шестметрова клисура?
-      Няма да е необходимо - обади се с провлачен глас Кро­тала. - Имаме си и други играчки.
Шабан даде заповед и войниците хукнаха към ховър­крафта. Кротала смушка Еди е пистолета си и му даде знак да ги последва. Бяха изминали около три четвърти от рам­пата, когато се разнесе рев на двигатели. От вътрешността на машината излязоха две малки коли, стрелнаха се сред об­лак пясък по рампата и се впуснаха да преследват ленд роувъра. Еди разпозна скоростните леки бойни машини с ви­сока проходимост - армейски бъгита, които представляваха метална рамка върху четири колела, мощен двигател... и кар­течница, монтирана върху куличка, намираща се над шофь­ора. Те не бяха нито красиви, нито удобни, но той знаеше, че на пясъчен терен са много бързи.
Много по-бързи от ленд роувъра.
-      Преследването започна - обяви Шабан. Той се усмих­на злобно на Еди. - Жалко, че няма да трае дълго.
Те продължиха да се изкачват по рампата. Трюмът на ховъркрафта беше чист и празен, обикновена метална кутия, достатъчна да побере три бойни танка или над триста тежко въоръжени бойци. Сега беше приютил няколко жълти багера и трактора, още едно бьги, сандъци с оръжие и оборудване за пустинни операции. Еди предположи, че от Храмът на Озирис са очаквали да копаят доста, преди да открият пирамидата.
Халил се приближи до таблото за управление и потьрси мостика по вътрешния телефон. Даде някаква команда. Ня­колко секунди по-късно отекна засилващ се вой на турбина - двигателите на ховъркрафта заработиха, последвани от по-силното бръмчене на четирите големи повдигащи перки. Въздушната възглавница започна да се пълни, повдигайки обемната машина над земята сред пясъчна вихрушка.
Халил натисна бутона за вдигане на рампата. Засвистя хидравлика и металният клин се затвори с отекващ трясък. Вихрушката постепенно утихна, но шумът отново се заси­ли, щом двигателите заработиха с пълна мощност. Кротала дръпна стълбата в средата на трюма и двамата с Еди се из­качиха на горния етаж, където американецът го притисна към стената и изви ръцете му зад гърба. Раната от куршума се обади и Еди изпъшка от болка.
-      Трябваше да го направя още в пирамидата - рече про­влечено Кротала, докато го връзваше със „свинска опашка”. - Щеше да ти е много трудно да минеш по онази теснотия над пропастта, а аз щях да си умирам от кеф, докато те гледам.
Той го блъсна към вратата. Еди незабелязано провери здравината на връзките. Те бяха стегнати много здраво и ко­гато се опита да ги разхлаби, зъбците им се впиха в кожата му. Трябваше да намери друг начин да се освободи.
Ако въобще имаше такъв.

*       * *

-      О-хо! - каза Мейси, поглеждайки пред задния прозо­рец на лендроувъра. - Атакуват ни бъгита!
Нина погледна в огледалото за обратно виждане и видя две неясни фигури да препускат през пустинята след тях, скъсявай­ки бързо разстоянието. Огледа терена пред тях с надеждата да открие нещо, което би могло да им помогне. Пустинната рав­нина предлагаше единствено развълнувани пясъчни дюни, кли­сурата все още беше на километри пред тях.
Погледът ѝ се отклони към ножа и двете гранати. Еди сигурно щеше да измайстори някое гениално оръжие от тях, но тъй като Нина се съмняваше, че преследвачите ѝ щяха да я допуснат достатъчно близо, за да използва ножа, оставаха ѝ единствено двете гранати. А ако я забележеха, че се кани да ги използва, трябваше просто да завият настрани...
Идеята, която ѝ хрумна, беше толкова елементарна, че чак ѝ се стори смешна. Но беше единствената ѝ надежда.
Ако успееше да я реализира.
Тя отново огледа пустинята, този път по-внимателно. Трябваше ѝ просто една по-голяма дюна...
Мейси изпищя и се наведе - върху пясъка се изсипа дъжд от куршуми, който оформяше малки гейзерчета и бързо се приближаваше към ленд роувъра. Нина се плъзна надолу в седалката си и рязко завъртя волана, но беше твърде късно. Задното стъкло на джипа се пръсна, а по алуминие­вите му стени цъфнаха малки дупки.
Дъждът от куршуми стана още по-интензивен, когато към него се присъедини и вторият стрелец. Нина знаеше, че няма да успее да им се изплъзва още дълго време...
Нови куршуми се забиха в каросерията на джипа. Пред­ното стъкло се напука, а прозорецът зад Нина се пръсна на парчета и един куршум прелетя през кабината. Ако беше ми­нал шест сантиметра по-ниско, щеше да я улучи в главата.
Тя завъртя рязко волана и ленд роувърът едва не се пре­обърна върху пясъка. На гърба на средната седалка, точно над куфарчето, зейнаха две дупки. Мейси изпищя.
Нина отново изправи волана и двете бъгита я последва­ха. Тя погледна напред. Приближаваха една дълга зигзагообразна дюна, покрай която се простираше ръбеста, обруле­на от ветровете скала. Идеална - стига да успееха да се до­берат до нея...
Поглед в огледалото. Едното от бъгитата се намираше на около двеста метра зад тях.
-      Дръж волана! - извика Нина.
Мейси я погледна стреснато.
-      Какво?
-      Дръж волана! - Тя й махна с ръка да се премести от другата страна.
Мейси се плъзна към мястото ѝ.
-      Какво правиш?
Нина натисна силно педала за газта и се надигна, за да прескочи Мейси. Видя в огледалото, че най-близкото бъги ускорява, скъсявайки дистанцията, за да получи възможност за точен изстрел. Другото бъги спря да стреля, за да не улу­чи другаря си.
-      Просто натискай педала за газта и дръж волана - каза тя. Мейси се подчини, свивайки се неудобно върху седалка­та. - Имам една идея.

*       * *

В оръжейното помещение на ховъркрафта Еди надни­чаше над рамото на стрелеца, за да наблюдава преследване­то върху екрана на монитора.
Преследване, което скоро щеше да приключи. На ком­пютрите в стаята се изписваха обхвата, местоположение­то и скоростта на трите автомобила и разстоянието в мет­ри между първото бъги и джипа на Нина, което бързо се скъсяваше.
Зад него Шабан удари с юмрук по конзолата, когато първият стрелец отново засипа джипа с куршуми.
-      Шофьорът! - изкрещя той. - Кажете му да се цели в шофьора! Не трябва да рискуваме да улучи гърнето!
Седящият мъж повтори заповедта.
-      Куфарчето бронирано ли е? - попита нервно Хамди.
-      Срещу куршуми от пистолет, да - отвърна Халил. - От картечница... не знам.
-      Ще трябва да го провериш, като си го върнем, Хамди - рече Шабан и погледна презрително към Бъркли. - Ръцете на доктор Бъркли треперят твърде силно.
Еди погледна към Бъркли, който стоеше пребледнял в ъгъла.
-      Май вече започна да размисляш, а? - попита го студе­но той. - Не е толкова забавно да гледаш как стрелят по ня­кой, когото познаваш. Но пък поне ти плащат, нали!
-      Затваряй си устата - каза Кротала и го блъсна към конзолата.
На екрана се виждаше как ленд роувърът се отправя към една дюна, бъгито се приближава към него, а стрелецът се прицелва...

*       * *

Нина се прехвърли на задната седалка на джипа, стис­нала в ръка едната граната.
-      Давай напред! - изкрещя тя на Мейси, докато се промъкваше към задната врата. - Кажи ми, когато прибли­жим върха!
-      Какво правиш? - попита Мейси, поглеждайки назад. Видя как бъгито се приближава бързо, когато джипът за­бави скорост по склона. Тя натисна с двата си крака педа­ла за газта.
-      Просто ми кажи! - Нина надникна навън през счупе­ния заден прозорец. Първото бъги продължаваше да се дви­жи по следите им на по-малко от сто метра зад тях...
Нина сграбчи дръжката на задната врата и пъхна палец в халката на гранатата.
-      Хайде, приближи се, хайде - мърмореше тя, докато на­блюдаваше как бъгито скъсява разстоянието. - Хайде...
-      На върха сме! - извика Мейси.
Нина дръпна халката с палец и гранатата се активира. Дано беше от типа, който се взривяваше след пет секунди...
Ленд роувърът стигна до върха на дюната, наклони се напред и стъпи на равното. Бъгито се изгуби от погледа ѝ.
Тя протегна ръка през счупения прозорец и пусна гра­натата върху следите, оставени от джипа.
Джипът се наклони рязко и започна да се спуска по хълма, а Нина се претърколи и се удари в облегалката на предната седалка. Не знаеше дали задната врата ще я защи­ти от взрива, но нямаше друг изход.
Бъгито изскочи над гребена на дюната с ревящ двига­тел и се стовари върху гранатата в мига, в който тя се взри­ви. Машината излетя във въздуха, преобърна се и се стова­ри на земята с обърнати нагоре колела, изкорубвайки кулата с картечницата и размазвайки в пясъка човека вътре.
Нина запуши ушите си с ръце и погледна. Бъгито пред­ставляваше горяща развалина - но другарят му все още беше в играта и тъкмо се появяваше на върха на дюната.
А номерът ѝ нямаше да мине втори път.



27.



Шабан погледна към стълба от дим, който се виждаше на монитора.
-      Какво стана? Какво беше това?
-      Това - ухили се Еди - беше жена ми.
Лицето на египтянина се напрегна и той удари Еди в корема.
-      След тях! - изрева той на пилота, преди да се обърне към стрелеца. - Кажи им да се целят само в шофьора! Ако унищожат гърнето, лично ще ги убия! - Войникът, доволен, че работи за Халил, а не за Шабан, предаде нареждането.
Всички залитнаха, когато ховъркрафтът направи завой, за да подгони ленд роувъра.
-      С пълна скорост! - изрева Шабан. - Настигнете ги!

*       * *

Прехвърляйки се на предната седалка, Нина забеляза, че бъгито бързо ги настига, следвайки паралелен курс. Бяха в обхвата му, но нещо възпираше стрелеца.
-      Не стрелят!
-      Казваш го така, сякаш е нещо лошо - оплака се Мейси.
-      След малко ще стане - осъзна Нина. - Опитват се да се приближат, което означава, че не искат да стрелят по джи­па, а по нас!
- О, страхотно! Обожавам физическия контакт!
Нина видя, че ховъркрафтът поема след тях, но не му обърна внимание. Другата заплаха беше много по-близка. Бъгито скъси разстоянието, картечницата се прицели в очак­ване на подходящия момент...

*       * *

На контролния монитор джипът и бъгито бяха един до друг. Оръжейният оператор побутна един джойстик. Кур­сорът върху ленд роувъра почервеня, радарът автоматично прихвана джипа.
Еди се насили да погледне встрани, към останалите мъже в стаята. Шабан беше вперил очи в монитора, изпъл­нен с нетърпеливо очакване, а изражението на Кротала беше такова, сякаш гледа американски футбол и очаква куотърбекът на неговия отбор да пробие линията и да отбележи тъчдаун. Хамди изглеждаше замислен, а Бъркли беше извил глава, сякаш не искаше да вижда резултатите от предателст­вото си. Халил и оръжейният оператор наблюдаваха с про­фесионална безпристрастност.
Което означаваше, че никой не го гледа.
Тъй като беше с вързани зад гърба ръце, явно не гледа­ха на него като на заплаха - а понеже стаята се беше на­пълнила с хора, които зяпаха монитора, Кротала беше при­нуден да свали пистолета си.
Еди отново му хвърли един поглед, преди да се раздвижи...

*       * *

Каквото и да правеше Мейси, ленд роувърът не беше достатъчно бърз или подвижен, за да избяга от налитащото бъги. То се намираше на около стотина метра от тях и стре­лецът насочваше картечницата към шофьора...

*       * *

На екрана стрелецът в бъгито представляваше ярко очертан силует на фона на пустинята. Той се прицели, тяло­то му се напрегна - беше готов да стреля...
Еди стисна ръце и се хвърли към Кротала, забивайки юмруци в слабините му. Преди някой да успее да реагира, Еди изрита с коляно стрелеца в главата и го събори от стола му. Завъртя се и натисна ръчката със завързаните си ръце - след което отново се завъртя и заби чело в поредицата бутони.
А с тях се управляваха оръдията АК-630 Гатлинг.
Когато натисна ръчката, той измести мерника от ленд роувъра към бъгито - и сега двете оръдейни кули, наподобя­ващи оръжие на извънземни, послушно се насочиха към но­вата си цел.
И стреляха.

*       * *

Дори в стаята без прозорци звукът от изстрелите на две­те шестцевни оръдия, изстрелващи над осемдесет трийсет- милиметрови експлозивни снаряди в секунда, прозвуча бо­лезнено силно. Металната буря не просто повреди бъгито - тя направо го помля, заедно с хората в него; а АК-630 про­дължи да стреля в очакване на потвърждение, че целта е унищожена.
Получи го едва след няколко секунди, през които Еди продължаваше да рита и да се бори, опитвайки се да под­държа хаоса в стаята колкото се може по-дълго. Най-накрая Кротала го блъсна върху конзолата, удряйки главата му в метала. Пронизителното боботене на оръжията спря в мига, в който замаяният стрелец удари с ръка бутона.
Кротала издърпа Еди и опря револвера си под брадата му - но само след миг го свали, защото Шабан заби няколко бързи удара в лицето на беззащитния англичанин, крещей­ки от безсилна ярост. Последния удар нанесе в корема му, след което го блъсна към вратата и Еди се стовари на пода на мостика.
Египтянинът профуча покрай него и го ритна в гърди­те, преди да посочи с пръст през прозореца.
-      След тях!

*       * *

Мейси гледаше невярващо пушещите останки на бъгито.
-      Какво беше това, по дяволите?
-      Еди! - Нина погледна към ховъркрафта с надежда. Той беше още жив!
Очевидно Шабан не искаше да повреди канопа. Дока­зателство за това беше, че стрелбата спря, вместо оръдията просто да бъдат насочени към ленд роувъра. Което ѝ даваше шанс да спаси съпруга си.
Малък шанс, но Нина щеше да се възползва от него.
-      Завий назад - каза тя. Мейси я погледна неразбиращо. - Обърни и подкарай към ховъркрафта!
-      Да не си се побъркала? - ахна Мейси. - Не видя ли какво се случи с бъгито? Прашките ми са по-големи и от най-голямото парче, което остана от него!
-      Няма да стрелят по нас. - Надявам се, помисли си на ум. - Хайде, обръщай!
Мейси неохотно направи широк завой.
-      Нали ти казах, че те смятам за много умна? Дано не съм бъркала.
Нина не ѝ обърна никакво внимание, опитвайки се да сглоби плана за действие. Погледна гранатата, ножа - след което отключи закопчалките на куфарчето.
-      А сега какво смяташ да правиш? - поиска да знае Мейси.
Нина отвори куфарчето и показа гърнето, което спокой­но си лежеше вътре. След повдигането на капака вече няма­ше какво да го притиска надолу и то бавно се надигна нагоре, като дунапренът постепенно прие първоначалната си форма. Тя извади ножа и отряза част от него - неравен куб със стра­на около десетина сантиметра, - и отново затвори куфарчето.
-      Изравнявам шансовете.

*       * *

-      Връщат се към нас! - докладва пилотът на ховъркрафта.
-      Какво? - Шабан погледна пред прозореца на мостика. Ленд роувърът наистина се движеше право срещу ховър­крафта. - Тя смята да ни атакува!
-      С какво? - попита Халил.
-      С гранатата, която взе от Хашим!
Пилотът изсумтя саркастично.
-      Гранатата няма да ни нарани. Корпусът е брониран - най-много да разкъса въздушната възглавница, а тя е разделена на отделения. Ще пробие само едно от тях, а не всичките.
-      Тогава какво смята да прави?
Хамди се подаде през вратата.
-      Може да се е осъзнала и да иска да се предаде? - пред­положи той с надежда в гласа.
Шабан погледна към Еди, който се беше свил на пода между двама войници, повикани от Халил.
-      Ако поне малко прилича на съпруга си, силно се съм­нявам. Изправете го.
Кротала вдигна Еди на крака и го блъсна назад към кърмата.
Халил погледна към приближаващия се джип.
-      Можем да простреляме двигателя и да ги принудим да спрат.
Шабан поклати глава.
-      Може да повредим гърнето. Щом доброволно идва на­сам, нека видим какво е намислила. Ако е номер, ще плати за него с живота си. - Той погледна злобно към Еди. - И с неговия.

*       * *

Ховъркрафтът представляваше гигантска тъмна маса, командната му кула се издигаше над плоската главна палу­ба като команден пункт на подводница. И ставаше все по- голям.
-      О, Господи, какво правим? - проплака Мейси, забеляз­вайки оръдията му.
Нина пъхна ръце под ремъците и метна куфарчето на гръб като раница.
-      Като ти кажа, просто завий. - Тя се сви на пасажер­ската седалка. - Приготви се...
-      Това нещо е огромно! - възрази Мейси. - Ами ако ни прегази?
-      Разчитам на теб да не го позволиш.
-      О, не ме притискай! - Ховъркрафтът се приближи и вече повече приличаше на сграда, която по някакъв начин се е откъснала от основите си, отколкото на превозно сред­ство. Ревът на турбините му цепеше въздуха.
Нина извади ножа. Ховъркрафтът се движеше право към тях, изпод въздушната му възглавница се заформяха малки пясъчни бури.
-      Готови, готови... сега!
Мейси рязко завъртя волана и лендроувърът се плъзна покрай дясната страна на грамадната машина. Нина запази равновесие, очаквайки подходящия момент.
Шабан видя как джипът се отклонява от самоубийствения си курс.
-      Завийте след нея! - извика той, когато ленд роувърът се изгуби в облака пясък от дясната му страна.

*       * *

През счупените прозорци нахлу пясък, ситните му зрън­ца боднаха кожата на Нина. Тя остана на мястото си, при­свила очи, за да ги предпази от вихъра.
Ховъркрафтът завиваше, за да ги последва.
-      Не спирай да завиваш! - извика тя. - Не изоставай от него!
Макар донякъде загубила видимост от пясъчните вих­ри, Мейси не изпускаше волана, придържайки ленд роувъра плътно до ховъркрафта. Джипът трябваше да направи далеч по-малък кръг от гигантския транспортьор и успяваше да не изостава от него.
Шумът беше оглушителен, пясъчната буря им причиня­ваше физическа болка. Но Нина трябваше да се приближи още повече. Над главите им надвисна краят на въздушната възглавница, нагъната черна стена от подсилена гума. Нина рязко отвори вратата и въздушната струя я блъсна силно.
Тя вдигна ножа...

*       * *

Макар и с притиснато към преградата лице, Еди не можа да не се усмихне, усещайки засилващото се чувство на без­силие у Шабан.
-      Къде са? - извика водачът на култа, притичвайки от ед­ната към другата стена на мостика в търсене на враговете си.

*       * *

Лендроувърът продължаваше да се движи редом с ховъркарфта, а грохотът беше по-силен от всякога. Нина виж­даше ясно черната гума само на метър и половина от себе си, на метър и двайсет...
Тя скочи.
Затича към машината, блъсна се във въздушната въз­главница - и заби ножа си в нея.
Навън бликна въздух, но ножът остана в гумата. Нина увисна на дръжката му, сухожилията на ръката ѝ се издуха. Тя задрапа с крака по въздушната възглавница и успя да се повдигне достатъчно, за да се хване за ножа с двете си ръце.
Погледна назад. Въпреки че беше възразила срещу пла­на на Нина, Мейси правеше каквото ѝ бе наредено, и се от­тегляше в облак прах, за да успее да се отдалечи колкото се може повече от ховъркрафта.
Земята се движеше стремително под краката ѝ. Дори завивайки, ховъркрафтът се носеше с почти петдесет кило­метра в час. А единственото, което можеше да направи Нина, за да не падне, беше да се държи здраво за ножа.
Тя се опита да се изтегли нагоре, усещайки как пласто­вете гума и тъкан се гънат под тежестта ѝ. Корпусът се на­мираше само на шейсет сантиметра над главата ѝ. Почти толкова оставаше и до трите палуби на мостика над него. На около два метра вдясно метална стълба водеше към тясната странична палуба.
Стиснала здраво ножа с лявата си ръка, Нина протегна дясната и се опита да достигне ръба на корпуса. Не ѝ достиг­наха двайсет сантиметра. Тя заби крака в нагънатата гума за по-добра опора, Хвана с две ръце дръжката на ножа и се изтласка нагоре. Ножът се размърда и острието му се заби още по-дълбоко във въздушната възглавница.
-      По дяволите! - простена тя, когато свистенето на из­лизащия въздух се засили. Ако дупката се разширеше още, ножът нямаше да успее да се задържи в нея и тя щеше да падне.
Отчаяно се опита да се добере до корпуса, но отново не ѝ достигнаха няколко сантиметра.

*       * *

-      Ето! - извика пилотът и посочи с пръст. Шабан забе­ляза ленд роувъра да се появява от пясъчния облак и да по­ема на изток през пустинята.
-      След тях! - заповяда той. Пилотът промени курса и подкара грамадната машина след джипа.

* * *

Когато ховъркрафтът промени курса си, въздушната възглавница се нагъна под краката на Нина. Ножът отново се размърда, разширявайки процепа. Тя усети, че той започ­ва да се изплъзва.
Нина се стегна, оттласна се нагоре и протегна дясната си ръка към корпуса...
Пръстите ѝ докоснаха твърдия метал и тя се вкопчи в него. Пусна дръжката на ножа и се хвана и с двете ръце. Ножът се измъкна от разширения процеп и падна на земята. Нина започ­на да се придвижва настрани към стълбата. Последно протягане - и ръката ѝ се вкопчи в най-долното стъпало.

*       * *

Вторият пилот забеляза примигващата червена светлина.
-      Сър! Има пробив във възглавницата!
-      Къде? - попита пилотът.
-      В централната секция на дясната страна.
Халил погледна надолу през страничния парапет и за­беляза Нина, която се изкачваше по стълбата.
-      Уайлд е на борда! - извика той и извади пистолета си.
Шабан изтича до него.
-      Не стреляй! - Халил го погледна изненадано. - Куфар­чето е на гърба ѝ - ако падне, може да счупи гърнето. Из­прати хората си да я заловят.
*       * *

Нина стигна до върха на стълбата и изчезна от погледи­те им, изкачвайки се на главната палуба. Халил изруга, след което отиде да даде нарежданията си по вътрешната кому- никационна система. Шабан се обърна към Еди.
-      Тя наистина вярва, че може да те спаси.
-      Голяма е умница - отвърна Еди.
-      Не е чак толкова умна - изсумтя Кротала. - Да се качи тук, без да има как да слезе? Не е много мъдро от нейна страна.
-      Ами не се е изправила срещу членове на МЕНСА, все пак - рече Еди, което му докара поредния удар в бъбреците. Но макар и външно да изглеждаше самоуверен, той беше ужасно разтревожен: Нина не беше въоръжена и беше сама. Какво ли бе намислила?

* * *

Нина стъпи на палубата и се огледа. Тясната пътека ми­наваше по цялата дължина на ховъркрафта; няколко люка во­деха към вътрешността му, най-близкият се намираше точно до нея. Друга стълба водеше към огромната главна палуба, но тя не можеше да ѝ предложи никакво прикритие, а Нина ис­каше да остане незабелязана колкото се може по-дълго...
Една от вратите на кърмата се отвори и двама мъже из­лязоха от машинното отделение. Те хукнаха към нея.
Дотук с мечтите да остане незабелязана.

Тя се метна към най-близкия люк, затръшна го зад себе си и се озова в тесен, но много шумен коридор. От вътрешната страна на люка имаше заключващ механизъм. Върху боядиса­ния метал се мъдреха инструкции на кирилица, под които беше залепен стикер с превод на арабски и английски - NBC печат. Еди ѝ беше обяснил, че този акроним не означава американ­ската телевизионна мрежа, а е абревиатура на ядрен, биологи­чен, химичен
161
- вътрешността на машината беше запечатана, за да предпази екипажа от оръжията за масово поразяване. Тя дръпна един лост, на негово място се плъзна тежко резе и една малка, боядисана дръжка, с която да го заключи.

Гръмотевичният тътен откъм задната преграда ѝ подска­за, че се намира точно зад едната от турбините. Тя бързо се придвижи към другия край на коридора. Отвори вратата в дъното и се озова в стая, претъпкана с легла, разположени едно над друго - спалните на екипажа. Предвид оглушител­ния шум, това не беше най-удобното място за спане, но това бе най-малката ѝ грижа в момента. Забеляза друг люк, кой­то водеше към страничната палуба.
От коридора се разнесе тропане - войниците бяха стиг­нали до вратата, през която току-що беше влязла, и се опит­ваха да я отворят. Скоро щяха да осъзнаят, че е заключена и щяха да изтичат до следващата...
Нина прекоси на бегом спалнята и дръпна резето на вра­тата точно когато някой отвън се опита да я отвори.
Най-близкият отключен люк водеше към машинното. Щеше да ѝ осигури нужното време.
Тя разкопча ремъците на куфарчето, постави го на ле­глото и го отвори.

*       * *

Халил изслуша доклада по интеркома.
-      Намира се в една от каютите край десния борд - каза той на Шабан. - Заключила е външните люкове, но няма много места, където може да отиде.
Шабан кимна.
-      Хамди, веднага щом си върнем куфарчето, искам да провериш гърнето за повреди.
Хамди влезе в стаята.
-      Ще имам нужда от повече място.
Зад станциите на двамата пилоти имаше малка метална маса, затрупана с карти. Шабан ги насмете на пода.
-      Ето ти пространство. - Той се обърна към Кротала. - Иди ми я доведи. Не прави нищо, което би повредило гърне­то - просто ми я доведи. - Кротала не изглеждаше особено доволен от изричната заповед да не я застрелва, но кимна с глава, предаде Еди на един от войниците и напусна мостика.
Водачът на култа взе микрофона на интеркома.
-  Доктор Уайлд!

*       * *

С куфарчето на гръб, Нина отвори предпазливо люка и надникна в трюма. Точно пред нея стоеше друго бъги, невъ­оръжен граждански модел, привързано за палубата между две мръсни земекопни машини.
Тъкмо се накани да продължи, когато гласът на Шабан се разнесе от колоните.
-      Доктор Уайлд! Знам, че ме чувате. Предайте се и ми донесете гърнето. В противен случай ще убия съпруга ви!
Последва приглушен шум, след което се разнесе гласът на Еди.
-      Здрасти, скъпа.
Въпреки напрегнатата ситуация Нина не можа да се сдържи и се усмихна, щом чу гласа му. Надеждата ѝ се беше оправдала; Шабан наистина го беше оставил жив, за да може да я изнудва с него.
Колко дълго щяха да останат живи - той и тя - зависе­ше изцяло от гнева на арабина. Ако решеше да си разчисти сметките, преди да получи наградата си...
-      Забрави за мен - бързо продължи Еди. - Просто раз­мажи проклетото гърне и... - Чу се тъп удар, последван от болезнено изпъшкване.
-      Донесете ми гърнето, доктор Уайлд - каза Шабан. - Веднага. - Интеркомът изпука и млъкна.
Нина се стегна, влезе в трюма, изстъпи се пред машините и вдигна ръце пред войниците, които влизаха през един стра­ничен люк. Те изтичаха към нея и грубо я хванаха за ръцете.
По стълбата, която се спускаше в средата на огромното помещение, затракаха каубойски ботуши. Кротала.
-      О, по дяволите - каза той, докато се приближаваше към нея, - все пак се надявах, че ще се бориш. Винаги ми е харесвало да поставям кучките на мястото им. - Той се ухи­ли злобно, след което махна с револвера си към стълбата. - Размърдай се.
Двама войници застанаха от двете ѝ страни и я поведо­ха към стълбата. Кротала тръгна нагоре и ѝ махна с ръка да го последва. Тя започна да се изкачва към следващата палу­ба. Стръмни метални стълби се виеха още по-нагоре. На върха един къс коридор водеше към мостика.
Там чакаше Шабан - както и Еди; един войник го пазеше до задната стена, близо до люка към страничния коридор.
-      Нина! Ти... О, по дяволите! - каза той. Радостта при вида ѝ беше заменена от ужас, когато видя, че тя носи със себе си куфарчето с канопа. - Нали ти казах да разбиеш това нещо!
-      Опитвам се да ти спася живота, Еди - каза тя. - Точно както ти ме спаси на кораба на Джак Мичъл. - Той я поглед­на объркано. - Когато се появи в трюма? - продължи тя, опитвайки се да говори завоалирано, за да не могат врагове­те ѝ да се досетят какво има предвид.
Явно беше твърде завоалирано. Еди продължаваше да я гледа недоумяващо. Шабан обаче я гледаше алчно.
-      Оставете куфарчето, доктор Уайлд. - Той посочи ме­талната маса. - Бъдете много внимателен, доктор Хамди.
Хамди пристъпи напред, изпълнен със самодоволство, и застана зад масата с лице към останалите, докато Нина сваляше куфарчето от гърба си.
-      Не ми изглежда повредено - обяви той, когато тя го остави на масата.
-      Дръпнете я назад - заповяда Шабан. Кротала я блъсна към стената. Тя забеляза Бъркли в оръжейната стая и впери поглед в него; той извърна глава смутен. - А сега отворете куфарчето.
Изключително внимателно Хамди отвори първо едната ключалка, после и другата. Публиката му се приближи към него. Нина погледна към Еди с надеждата да срещне погле­да му и да му даде знак, но войникът ѝ пречеше.
Хамди хвана капака с театрален жест и го повдигна.
Чу се металическо изщракване. От куфарчето изскочи парче дунапрен, последвано от заоблено парче метал, което се завъртя на масата и спря до ръба ѝ.
Всички се ококориха, щом разпознаха метала: предпа­зител на ръчна граната. Парчето дунапрен го беше задържа­ло на мястото му, когато Нина внимателно бе издърпала хал­ката, преди да затвори куфарчето - а сега, след освобожда­ване на налягането, пружината се беше освободила.
Активирайки петсекундното отброяване.
Четири секунди.
На мостика настъпи хаос. Шабан, който се намираше най-близо, се завъртя истерично, търсейки изхода. Кротала го блъсна в оръжейната стая и се хвърли върху него. Халил се пъхна под малката метална маса, запушвайки ушите си с ръце. Единият войник се втурна към стълбите, а другият, който пазеше Еди, го заряза и се хвърли на пода.
Три.
Нина и Еди се спогледаха за миг от двата края на стаята - и се хвърлиха през два различни люка към страничните коридори.
Две.
Шокираният мозък на Хамди най-после регистрира същността на тъмнозеления яйцевиден предмет, който видя на мястото на гърнето. Той изскимтя, обърна се да побегне, но откри, че пътя му е блокиран от паникьосаните пилоти, които се опитваха да станат от столовете си.
Едно...
Еди се блъсна в парапета на коридора, забелязвайки го­лемия кръгъл отвор и въртящите се перки на турбината, ко­ито се намираха точно под него. Мястото не беше подходя­що за скачане. Той се обърна и се претърколи към кърмата. Ръцете му все още бяха завързани за гърба, затова нямаше как да омекоти падането си по стълбите.
От другата страна на мостика Нина прескочи перилата...
Гранатата избухна.



28.



Подсиленото куфарче насочи взривната вълна нагоре и навън, на височината на гърдите. Двамата пилоти бяха уби­ти на място, разкъсани от острите парчета метал. Хамди беше отхвърлен назад, излетя през прозореца и се стовари върху главната палуба под мостика.
Войникът, който побягна към стълбата, стигна само до вратата, улучен в гърба от шрапнел. Останалите в стаята из­бегнаха прекия удар от взрива, но бяха оглушени и дезори­ентирани от детонацията.
Люкът към коридора беше откъснат от пантите и изхвър­лен навън. Силната струя въздух на витлото го засмука. Пер­ките му се натрошиха на парчета и се разлетяха на всички страни. Еди се претърколи по лице и се притисна към палу­бата, докато отломките се забиваха в командната кула. Разкъ­саният люк премина през вихрушката и попадна във верти­калната шахта - след което с ужасяващ трясък се стовари върху задвижващия вал на витлото, разкъса го и оборотите на машина за миг спаднаха от четирийсет хиляди до нула.
Въпреки това витлото не спря да се върти.
Разбитият вал беше директно свързан с една от газови­те турбини в машинното отделение. Отломките му полетяха надолу. Турбината се взриви, огненото кълбо изкърти люко­вете навън.
Ховъркрафтът се наклони на една страна, носът му бавно се завъртя наляво и машината промени курса си. И тъй като и двамата ѝ пилоти бяха мъртви, а уредите за управле­ние повредени, нищо не можеше да я спре.
Еди се опита да се изправи; цялото му тяло го болеше. Той вече не беше пленник, но ръцете му все още бяха завър­зани на гърба. Трябваше да се освободи...
Наблизо се въргаляше едно силно нажежено парче ме­тал, откъснато от изолацията. Той протегна към него лявата си ръка. Щом го хвана, усети как ръката му пламва. С из­кривено лице, борейки се с болката, той го натисна към по­лиетиленовата „свинска опашка”.
В оръжейното помещение Кротала се отмести от шефа си. Бъркли клечеше в ъгъла, притиснал ръце към ушите си. Оръжейникът се беше отпуснал върху конзолата си, от ра­ната на врата му стърчеше парче метал.
Кротала откри револвера си и помогна на шефа си да се изправи.
-      Добре ли сте?
-      Така мисля - отвърна замаяно Шабан и лицето му се изкриви от гняв. - Тази кучка се опита да ме убие! Намери я, убий я!
-      Ами гърнето? Сигурно го е...
-      Убий я! - изкрещя Шабан. Кротала примига, след ко­ето се обърна и забърза към мостика.
Стаята беше изпълнена с дим, конзолите горяха. Халил се измъкна изпод масата, давейки се от кашлица. Масата беше изкорубена, но се оказа достатъчно здрава, за да успее да го защити. Войникът, който лежеше до люка, едва дишаше, от многобройните му рани се лееше кръв. Халил отиде да по­гледне нараняванията му, но Кротала му посочи изхода.
-      Тръгвай след Чейс, аз ще намеря жената.
-      Но той има нужда...
Шабан се появи на вратата.
-      Тарик, ще ти дам два пъти повече пари. Просто ги убий!
Халил се поколеба, след което тръгна към люка, а Кро­тала изтича към десния коридор и се огледа.
Нина се намираше на палубата под витлото. Щом Кро­тала извади револвера си, тя го забеляза и побягна. Кур­шумът му улучи вентилационната шахта.
Палубата представляваше голо метално пространство, единственото нещо върху което бе кулата на едното оръдие „Гатлинг”, издигаща се близо до носа - и Нина нямаше да успее да стигне до нея, преди Кротала да стреля отново.
Единствената ѝ възможност беше...
Тя се хвърли към парапета точно когато Кротала стреля отново. Куршумът му се заби в пода в мига, в който тя се претърколи под парапета и падна върху тясното мостче от­долу. Покрай нея изсвистя друг куршум; тя се дръпна назад в търсене на прикритие.
Кротала я изгуби от погледа си.
-      Проклятие! - изсъска той и хукна към стълбите.
От другата страна Халил погледна надолу в зеещата дупка на мястото на разбитото витло. Той забеляза Еди, измъкна пистолета от кобура си...
Еди притисна метала по-силно към полиетиленовата връв. Усети я как поддава, найлонът се размекна, след което се скъса. Той скочи - и засече движението с периферното си зрение. Някой се целеше в него от горния етаж.
Инстинктите му заработиха. Той хвърли металното пар­че нагоре и побягна към кърмата, а викът отгоре му подска­за, че е улучил. Ако успееше да заобиколи надпалубното съоръжение преди Халил да се възстанови, щеше временно да е в безопасност...
Изстрели!
Куршумите отскочиха от палубата, отрязвайки пътя му за бягство. Той се хвърли на пода зад витлото в отчаян опит да намери прикритие. Но то бе твърде ниско, за да му свър­ши работа. Халил се прицели в полускритата фигура и на­тисна спусъка.
Куршумът полетя към Еди, но изведнъж смени курса си, всмукан от огромната перка. Еди надигна глава, усе­щайки могъщата смукателна сила на механизма. Докато се намираше край нея, Халил нямаше никакъв шанс да го улучи.
Генералът разбра това почти едновременно с него. Той скочи на главната палуба. Еди пропълзя встрани с намере­нието да побегне към другата страна на командната кула, но Халил вече се беше отправил натам с пистолет в ръка.
Еди се намираше в капан.

*       * *

Като стенеше от болката в резултат на тежкото падане, Нина се изправи и видя, че се намира близо до люка, през който беше влязла в ховъркрафта. Някой го беше отключил и тежката врата лениво се поклащаше.
Тя провери дали коридорът е празен и влезе вътре. Спал­нята на екипажа също беше празна; тя отиде до леглото, където беше скрила канопа, след като бе заредила гранатата в куфарчето. След като Еди се беше освободил, тя държеше в ръце всички козове - щом двамата се измъкнеха от ховър­крафта, тя щеше да унищожи съдържанието на канопа и да сложи край на всички надежди на Шабан да осъществи на­лудничавия си план.
Оставаше ѝ само да намери Еди.

*       * *

Продължавайки да кара с пълна газ към каньона, Мейси се обърна назад към преследващия я ховъркарфт - и ус­танови с изненада, че той вече не е зад нея. Беше завил на­страни. Изглежда нещо здраво се беше объркало - над грамадната машина се издигаше пушек, а близо до кърмата се забелязваха пламъци.
Знаеше си - Нина и Еди. Този хаос беше тяхна работа.
Но нямаше никакви признаци, че са успели за слязат от движещия се гигант. Освен това, осъзна тя, ако ховъркрафтът продължи да се движи по настоящия си курс, той щеше да пропусне каньона и да продължи по равнината.
Към стръмните скали в далечината.
-      О, по дяволите! - изпъшка Мейси.

*       * *

Бъркли влезе със залитане в кабината на мостика и се взря ужасено в разкъсаните от шрапнели тела на пилотите.
-      Господи! Какво се е случило тук?
-      Няма значение - отвърна Шабан. - Трябва да намерим Уайлд - и канопа! - Той вече се беше досетил, че тя едва ли е заредила гранатата преди да се качи на борда - рискът от преждевременното падане на предпазителя докато се изкач­ваше по корпуса беше твърде голям. Което означаваше... - Сигурно го е скрила. Да вървим.
-      Ъ-ъ-ъ..., аз... - Археологът не можеше да откъсне по­глед от труповете. - Не се чувствам много добре.
Шабан го притисна към стената.
-      Ако искаш да останеш жив, ще правиш каквото ти каз­вам - изръмжа той и го блъсна към стълбите.
*       * *

Все още сгушен зад витлото, Еди надникна от палуба­та, търсейки път за бягство. Никакъв късмет. От люка, кой­то се намираше под него, изригваха пламъците от горящото машинно отделение; горещината и токсичният пушек отряз­ваха достъпа до останалата част от ховъркрафта.
Халил побягна към него с насочен автомат. Само след няколко секунди щеше да попадне в обсега му. Еди нямаше голям избор от действия - но всяко едно беше по-добро от това просто да стои и да чака да го застрелят.
Той хукна към кърмата. Трите гигантски турбини се из­дигаха над него, перките им бръмчаха оглушително. Може­ше да намери прикритие зад пилоните, подкрепящи гондо- лата на двигателя, или дори начин да влезе обратно в ховър­крафта и да потърси Нина...
Твърде късно. Халил бе достигнал витлото и се при­целваше...
Откъм командната кула се разнесе пронизителен вой на сирена. Най-накрая някой беше решил, че взривът в машинното отделение е излязъл от контрол и беше подал тревога за напускане на ховъркрафта. Резкият звук накара Халил да потръпне. Куршумът профуча достатъчно близо до Еди, за да може той да усети топлината му.
Автоматът изщрака на празно. Патроните му бяха свър­шили. Египтянинът извади нов пълнител, но Еди вече тича­ше към него. Нямаше достатъчно време да презареди...
Вместо това извади друго оръжие.
Еди рязко спря, когато Халил се опита да го мушне с ножа. Войникът замахна отново, този път към лицето му. Еди се опита да го сграбчи за китката, но онзи извъртя ост­рието и поряза ранената му ръка.
Англичанинът се отдръпна назад и отнесе злобен рит­ник в корема. Превит на две, той залитна и се блъсна в нещо.
Основата на турбината.
Олюля се, гигантската перка едва не засмука главата му. Той се отдръпна встрани, а Халил се хвърли с ножа напред към сърцето му...
Еди сграбчи ръката на египтянина, спирайки атаката се­кунди преди острието да се забие в гърдите му, и го блъсна назад към витлото. Завихреният въздух накара и двамата да примижат, без да свалят очи от ножа.
Халил го натисна към гърлото на противника си; рани­те на Еди отслабваха захвата му. Той се опита да отблъсне ръката на египтянина, но успя само леко да я отмести. Ост­рието закачи якето му и успя да проникне по-навътре, кога­то Халил натисна с всичка сила.
Еди извика, когато ножът опря до ключицата му. Халил се ухили и натисна отново, навеждайки се към него...
В този миг Еди нанесе удар с глава. Ъгълът не беше под­ходящ за хубав удар, затова той просто захапа носа на Халил.
Генералът изкрещя, изваждайки ножа, докато се опит­ваше да се отдръпне, но Еди не пускаше. Дори стисна още по-здраво; чу се ужасяващ звук от чупене на хрущял. Със запушени ноздри, единственото място, откъдето кръвта мо­жеше да изтича, беше гърлото на Халил. Той се задави и я изплю върху гърдите на Еди, напълно забравил за ножа в отчаяния си опит да избяга от болката.
Еди отказваше да го пусне, захапал като териер. Разне­се се нов противен джвакащ звук и Халил залитна назад; на мястото на носа му сега имаше окървавена дупка. Еди из­плю парчето хрущял в очите му и със силен рев дръпна ръка­та на египтянина през рамото си.
Право в перката.
Ножът изтрополя на пода, избит от ръката на войника. Последва изхрущяване и показалецът му беше отрязан до ставата, оставяйки само една оголена кост. Халид изкрещя. Еди нанесе два силни удара в корема му, последвани от ъперкът, който накара египтянина да се завърти.
Намираха се точно до страничния парапет. Най-бързият начин да приключи с всичко беше да блъсне египтянина...
Той хвана Халил - и без малко да остане без око, когато мъжът неочаквано нанесе удар, забивайки осакатения си пръст в окото на Еди. Той отметна глава назад и костта успя само да одраска веждата му.
Ново замахване - костта поряза бузата му, а другата ръка на Халил се вкопчи в гърлото му. Той отново изплю кръв и изруга на арабски. Еди се нуждаеше от две ръце, за да от­блъсне атаката, а раните му позволиха на египтянина да го блъсне отново назад към витлото.
-      Ще те убия! - изръмжа Халил с изпъкнали от ярост очи. - Ще те убия и ще нахраня кучетата ми с топките ти, а после ще изчукам жена ти, преди да я...
Еди отпусна здравата си ръка и когато Халил замахна с острата кост към слепоочието му, той го стисна здраво за чатала. Очите на египтянина изскочиха от орбитите си, а Еди събра всичките си сили и го подхвърли нагоре.
Вихърът го пое и витлото го засмука. Черепът на Халил се озова между въртящите се перки и вътрешността на тур­бината почервеня от кръвта. Обезглавеното тяло се плъзна назад към Еди и се строполи на пода.
Англичанинът се наведе, прикривайки се от вятъра.
-      Пази си главата приятел... о-па, твърде късно - изхриптя той, оглеждайки трупа. Египтянинът беше прибрал пистолета в кобура си; Еди го взе, извади резервния пълнител и зареди.
Избърса кръвта от лицето си и се огледа. Няколко души от екипажа се намираха на палубата, но никой не се заин­тересува от него или от мъртвия им командир; те се опитва­ха да слязат от подпаления ховъркрафт. Единият беше пре­скочил перилата и се опитваше да се плъзне по въздушната възглавница, но вместо да отскочи от нея, беше повлечен от пясъчните вихри и си счупи врата. Другарите му решиха, че се нуждаят от друг план и побягнаха към вътрешността на машината.
Еди взе пистолета и също влезе вътре.

*       * *

Мейси почти бе настигнала ховъркрафта, но през мара­нята в далечината вече ясно се виждаше характерната ли­ния, която пресичаше терена.
Урва.
Ховъркрафтът се движеше към унищожението си.
Тя видя хора по палубата, но никой от тях не беше Еди или Нина.
-      Хайде де! - каза тя, приближавайки още повече ленд роувъра до машината, - слизайте от това чудо!

*       * *

Стиснала здраво канопа, Нина погледна в трюма и за свой огромен ужас установи, че пожарът се е разпространил и в него през вратата в дъното. В огромната зала имаше ня­колко мъже, които се опитваха да стоят далеч от пламъците, докато един от тях се занимаваше с панела за управление. Двете рампи се спуснаха, нахлулият вятър разнесе пушека от кърмата, но подхрани и пламъците.
Единият мъж изтича към задната част на трюма. Скокът от кърмата даваше по-големи шансове за оцеляване. Рампа­та беше по-тясна от трюма и бушуващите пламъци бяха за­почнали да се спускат по нея. Мъжът закри лицето си с ръце и побягна към късчето дневна светлина.
Моментът не беше подбран удачно. Пламъците нахлуха през люка и го подпалиха. Горящата фигура размаха ръце и изчезна в пясъчната буря.
Останалите мъже не бяха доволни от останалия им из­ход. Един смел - или глупав - войник хукна по рампата, опитвайки се да стигне до въздушната възглавница и да се спусне по нея. Реакцията на останалите показа, че опитът му не е бил успешен. Но изправени пред избора да скочат от ръба и да бъдат прегазени от голямата машина или да изго­рят живи, те решиха да рискуват и един по един наскачаха от рампата.
След като и последният изчезна, Нина влезе в трюма и отиде до бъгито, за да огледа ремъците, с които беше завър­зано. Може би то щеше да е достатъчно бързо, за да мине по рампата, без да се подпали.
Тя чу нечии стъпки по стълбата. Нямаше време да се връща при люка. Пропълзя под бъгито и надникна. В трюма влизаха Шабан и Бъркли.
-      Намери гърнето - заповяда Шабан, махвайки с ръка към каютите на кърмата.
-      Но там има пожар - възрази Бъркли.
-      Тогава гледай да го избегнеш! Провери булдозерите, виж да не се крие в някой от тях. Или под тях.
-      А ти? - попита Бъркли, когато Шабан тръгна към бъгито.
-      Това е изходът ни оттук. Хайде, търси!
Нина се напрегна, но за нейно голямо облекчение Бъркли отиде първо до единия багер. Тя се изтегли към задната част на машината, под която се криеше. Недалеч се виждаше друг от­ворен люк - ако успееше да стигне до него, без да я видят...
Огънят се разрастваше, маслото и разлятото гориво по пода веднага пламваха. Бъркли приключи огледа на първия булдозер и се прехвърли на другия.
Вратата се намираше на четири-пет метра от него. Тя се изви, за да погледне назад, и видя краката на Шабан, който освобождаваше ремъците на бъгито.
Той гледаше на другата страна. Ако тръгнеше веднага, можеше и да успее да стигне до вратата, стига Бъркли да не я забележеше.
Археологът се беше качил в кабината и стоеше с гръб към нея.
Сега беше моментът.
Тя се плъзна назад и се накани да побегне към вратата, когато Бъркли скочи от кабината и се обърна. Веднага я за­беляза.
Погледите им се срещнаха. Нина замръзна. Само една дума от негова страна и водачът на култа щеше да бъде пре­дупреден...
Но Бъркли не каза нищо. Само примига и лицето му придоби съсредоточено изражение. Той се обърна и се качи да претърси кабината на булдозера за втори път.
Нина му благодари мислено и се приготви да тича.
-      Какво има? - извика Шабан. Нина и Бъркли едновре­менно потрепериха. Той беше забелязал моментната нере­шителност на учения.
-      Не съм сигурен - заекна Бъркли, но Шабан вече се приближаваше към позицията ѝ.
Тя скочи и вдигна канопа над главата си.
-      Не мърдай! Ще го разбия!
Шабан спря и протегна ръце.
-      Дайте ми го, доктор Уайлд.
-      Няма да стане! - Тя отстъпи назад, поглеждайки през рамо към бушуващия пожар. - Какво ще кажете да ви опе­чем хляба, а?
-      Не! - Той пристъпи към нея, разкъсван между жела­нието да си върне канопа и страха да не бъде унищожен. - Дайте ми го и ще ви подаря живота.
Нина продължи да отстъпва.
-      Защо? За да го използвате и да убиете милиони хора? Няма начин. Всичко ще свърши тук, задник такъв!
Очите му се отместиха от нея към стената на трюма.
-      Права сте. Ще свърши.
-      Нина! - извика предупредително Бъркли, но беше твърде късно.
Кротала влетя през отворения люк и се хвърли върху Нина. Когато паднаха на пода, тя изпусна гърнето. Той едва успя да подпъхне ръка под него, за да му попречи да се раз­бие, но не можа да го задържи. Гърнето се търкулна към пламъците, но го спря една от халките на пода, която се из­ползваше за завързването на товарите.
Шабан въздъхна облекчено, щом установи, че гърнето е здраво, и тръгна към него.
-      Убий я - заповяда той.
-      С удоволствие - отвърна Кротала. С едната си ръка хвана Нина за опашката и я изправи, а с другата бръкна в джоба на сакото си, за да извади револвера...
Всички се обърнаха, когато другата врата се отвори с трясък.
В трюма скочи Еди с пистолета на Халил в ръка. Той веднага го насочи към най-голямата опасност, Кротала, но американецът дръпна още по-силно Нина за косата, карай­ки я да изпищи от болка, и я изправи пред себе си като чо­вешки щит. Шабан побърза да се прикрие зад най-близкия булдозер. Бъркли направи същото в другия край на трюма, свивайки се под едно от спуснатите гребла.
-      Еди! - простена Нина, ужасена от количеството кръв по дрехите и лицето му. - О, Господи...
-      Здрасти, скъпа - каза той, преди да погледне Кротала. - Ти. Да си я пуснал докато преброя до три.
Кротала опря револвера си в главата на Нина.
-      А ти до две да си пуснал патлака.
-      Еди, простреляй гърнето! - извика Нина. Той поглед­на настрани и забеляза канопа. - Ако го унищожиш, нищо няма да им остане!
-      Направиш ли го, тя умира, Чейс! - извика Шабан, да­вайки знак на бодигарда си да не стреля - засега. В отговор Кротала блъсна Нина на колене и продължавайки да се крие зад нея, я принуди да се отдалечи от Еди.
Без да сваля пистолета си, той бавно ги последва. Намира­ха се патова ситуация; Кротала знаеше, че ако убие Нина, щеше да е мъртъв секунда след това, но Еди не можеше да стреля, без да рискува да я нарани. Можеше само да ги наблюдава как се оттеглят, докато не стигнаха до отворената врата.
-      Себак! - извика американецът. - Ключовете в булдо­зера ли са?
Шабан веднага се досети какво си е наумил и се придви­жи към кабината на булдозера, като продължаваше да се дви­жи снижен, за да стои далеч от мушката на Еди. Качи се в ка­бината. Стартерът изтрака и дизеловият двигател забръмча.
-      Каквото и да си намислил, откажи се - предупреди го Еди, но всъщност не можеше да направи нищо, за да ги спре. Без да сваля револвера си от главата на Нина, Кротала брък­на в джоба си и измъкна една „свинска опашка”. Промуши я през халката на пода, направи клуп, пъхна ръката на Нина в него и го затегна колкото можа.
Нина изпъшка от болка, когато полиетиленът се впи в китката ѝ. Тя беше здраво завързана за халката, ръката ѝ пул­сираше болезнено.
-      Няма да мръднеш оттук - изсъска Кротала в ухото ѝ.
Междувременно Шабан беше разгадал управлението на булдозера. Той дръпна един лост, за да вдигне греблото му високо във въздуха, след което заклещи педала за газта с га­ечен ключ. Двигателят изрева, от ауспуха блъвна черен пу­шек, но машината не помръдна. Не беше на скорост.
Все още.
Той погледна нагоре и видя нещо през отвора на спус­натата предна рампа. Ръба на урвата. На по-малко от два ки­лометра пред тях.
Ховъркрафтът щеше да я достигне за по-малко от две минути.
Еди погледна Кротала и Шабан и постепенно осъзна ужасния им план. Водачът на култа беше в обсега му - но ако се извъртеше да го простреля, щеше да даде възможност на Кротала да стреля по него.
Канопът...
Той беше изтракал в халката на същото разстояние като Нина.
Шабан забеляза погледа му.
-      Кое ще избереш, Чейс? Да ме спреш или да спасиш жена си? Можеш да направиш само едното!
Той превключи лоста на най-ниската задна скорост и отскочи встрани, когато булдозерът бавно тръгна назад.
Машината измина около трийсетина сантиметра, преди ремъците да я спрат. Но те бяха направени единствено да я удържат, докато ховъркрафтът е в движение, а не да удържат мощта на няколкостотин конски сили. Металните вериги изскърцаха по пода, булдозерът започна постепенно да се откъсва, халките скърцаха от усилието.
Кротала продължаваше да стои зад Нина, хвърляйки по някое око към ръмжащата машина, която се намираше на три-четири метра от него.
-      Хайде, действай! - извика той на Еди. - Ти си наред!
Еди погледна към канопа. Дали щеше да успее да го рит­не в огъня, преди булдозерът да се освободи?
Но ако трябваше да избира, той знаеше, че за него из­борът е само един...
Халката изпука. Допълнителното натоварване върху ремъците беше твърде голямо и миг по-късно те се скъсаха. Булдозерът тръгна назад.
Към Нина.
Кротала отскочи от нея и се хвърли зад булдозера. Еди стреля, но двата куршума отскочиха от корпуса на машината.
Той хукна към Нина, която отчаяно се опитваше да ос­вободи ръката си.
Булдозерът продължаваше безмилостно да се приближа­ва към нея. Оставаше метър и половина, метър... Еди знае­ше, че няма начин тя да успее да се освободи навреме - за­това насочи пистолета към халката.
Дръпна спусъка. Куршумът преряза връзката, рикошира в халката и изби пистолета от ръката му. Пламъкът от дулото опърли ръката на Нина. Тя изпищя, но Еди я дръпна назад малко преди булдозерът да мине през нащърбената халка.
Те се търкулнаха на пода, докато грамадната машина премина с боботене покрай тях, но знаеха, че опасността не е отминала. Шабан тичаше към канопа. Кротала го следва­ше на няколко стъпки с вдигнат пистолет. Еди се огледа за оръжието си...
То изчезна под веригите на булдозера с хрущене на спле­скан метал.
Еди повлече Нина след себе си и двамата се скриха зад бавно движещата се машина. Кротала стреля, куршумът обе­ли парче от жълтата боя. Американецът се накани да ги по­следва, но се досети, че има по пряк път и скочи в кабината...
Еди вече беше там.
Той се хвърли към Кротала и двамата мъже се стовари­ха върху палубата. Револверът изтрака на пода.
Шабан стигна до гърнето и го грабна, изпитвайки за момент пълно облекчение, щом забеляза, че е здраво и все още запечатано. После се обърна и хукна към бъгито. Бъркли надникна от скривалището си; водачът на култа го изгледа навъсено, което го накара да се скрие обратно.
Еди блъсна Кротала с наранената си ръка, което го на­кара да изпита почти толкова силна болка, колкото и против­никът му. Американецът осъзна, че нещо не е наред и сграб­чи ръката му, забивайки пръсти в раната. Еди изкрещя и се дръпна назад, давайки шанс на Кротала да го ритне. Покрай тях премина булдозерът.
Нина се качи в кабината на голямата машина. Тя изрита гаечния ключ от педала за газта и превключи на неутрална позиция. Булдозерът спря на сантиметри от разпространя­ващия се пожар. Тя видя как Кротала забива лакът в гърди­те на Еди, как зад тях Шабан се качва в бъгито, а през зей­налия отвор на рампата...
Урвата!
Кротала отново удари Еди в ребрата, след което отско­чи назад, за да намери револвера. Той беше точно пред бул­дозера. Кротала го грабна и се обърна, за да застреля Еди...
И застина, когато бъгито се отлепи от мястото си със свистене на гуми. Зад волана седеше Шабан, притиснал гърнето към гърдите си.
-      Себак! - извика американецът, но гласът му се изгуби в рева на вятъра и машините. - Чакай!
Еди се изправи. Кротала се отърси от шока, че е изоста­вен и се прицели...
Нина рязко превключи на скорост.
Булдозерът скочи напред и греблото му удари силно аме­риканеца в гърба. Револверът излетя от ръката му и падна в стоманената кофа. Кротала се обърна към Еди и залитна на­зад, след като получи юмрук в лицето.
Еди не спираше да го удря. Кротала изплю кръв. Еди замахна и заби един ъперкът в брадичката му. Американецът залитна, падна върху греблото на булдозера и зъбците му се забиха в сакото от змийска кожа.
Но Кротала не беше приключил. Той забеляза оръжие­то си, протегна се да го вземе...
И полетя във въздуха, щом Нина рязко вдигна греблото.
Зъбците на греблото се забиха още по-здраво в сакото и Кротала остана да виси безпомощно. Той се опита да се изплъзне от дрехата, но не успя да освободи ръцете си.
Когато булдозерът спря, Еди заби още един юмрук в ко­рема му и погледна към предната част на трюма.
Шабан засили бъгито от рампата.
Офроудърът се удари силно в земята, разтърсвайки егип­тянина. Той едва успя да запази контрол върху колата, шо­фирайки с едната ръка, а с другата притиснал канопа към гърдите си. За миг ховъркрафтът се приближи към него и поклащащият се край на рампата се накани като огромна лопата да загребе бъгито... но Шабан успя да направи остър завой встрани. Ховъркрафтът профуча край него.
И пое директно към пропастта.

*       * *

Мейси забеляза бъгито да се отдалечава и разпозна кой седи зад волана.
Щом Шабан беше избягал, къде се намираха Нина и Еди? Да не би да бяха...
Не. Тя отказваше да приеме тази възможност. Те не я бяха изоставили; тя също нямаше да ги изостави.
Мейси стисна зъби, превключи скоростите и натисна докрай педала за газта. Индикаторът за температурата све­теше червено, старият ленд роувър прегряваше, но въпреки това започна да настига ховъркрафта.
Нина изтича при Еди.
-      Добре ли си? - попита тя, преглеждайки многоброй­ните му наранявания.
-      Няма нищо, което един месец на Малдивите да не може да оправи - изпъшка той, стиснал ръката си, за да спре кървенето. Пренебрегвайки безпомощно ритащия и ругаещ Кротал, той огледа трюма и забеляза люка, който водеше към машинното отделение. - Трябва да спрем това нещо. Може да успеем да повредим двигателя...
-      Няма време за това! - извика Нина, сочейки към пред­ната рампа. - Ще паднем в пропастта!
-      Какво? Мамка му! - Започна да се оглежда трескаво. Пожарът на задната рампа се беше превърнал в огнен ад, а ако се опитаха да скочат от предната, ховъркрафтът щеше да ги размаже.
Нямаше никакъв изход...
Трясък на метал ги накара да се обърнат - и да видят как очукания ленд роувър се изкачва заднишком по предна­та рампа. Мейси беше спряла точно пред ховъркрафта, бе дръпнала ръчната спирачка и беше изчакала рампата да я загребе и да я погълне както кит поглъща лещанка. Джипът поднесе, когато тя скочи рязко върху спирачката, и се завъртя с предницата към тях.
Мейси се надигна, замаяна, но по стреснатата ѝ физио­номия бързо се разля усмивка, щом забеляза Нина и Еди.
-      Качвайте се! - извика тя! - По-бързо!
Те хукнаха към очукания джип.
-      Лоугън! - извика Нина. - Размърдай си задника! - Бъркли изскочи от скривалището си и хукна към лендроувъра. Всички се натовариха в него.
Еди забеляза за пръв път урвата, към която се прибли­жаваха. Разстоянието беше твърде малко, за да успее ленд роувърът да се отдалечи от ховъркрафта.
-      Тръгвай към задната рампа! - изкрещя той.
-      Тя гори! - възрази Бъркли.
-  Тръгвай!
Мейси превключи на скорост и подкара джипа между две­те редици тежко оборудване. Тя видя бушуващите пламъци.
-  Господи!
-      Минавай през тях! - изкрещя Еди. Кротала продължа­ваше да виси от греблото, но успя да се извърти достатъчно, за да достигне пистолета си. - Давай!
Когато джипът се насочи към него, Кротала се прицели в шофьора му...
Но показалецът му се парализира от страх. Толкова се беше вживял в опитите да си върне револвера, че не беше забелязал приближаващата се пропаст... до сега.
Той преодоля шока си и стреля, но беше закъснял. Кур­шумът прониза покрива на ленд роувъра над главата на Мей­си. Джипът профуча край него.
Нина погледна назад.
-      Няма да успеем! - Лендроувърът беше проектиран да бъде издръжлив, а не бърз.
-      Ще успеем - каза Еди и я сграбчи здраво. Подминаха първия булдозер и когато Мейси сви към рампата, пред тях се разтанцуваха пламъците. - Но мисля, че трябва да се наведем!
Те се снижиха колкото можаха, а ленд роувърът се гмур­на в огнения ад, пламъците алчно нахълтаха през счупени­те прозорци.
Стъпиха на рампата...
Ховъркрафтът стигна до урвата.
Когато въздушната му възглавница се озова над про­пастта, силната въздушна струя запрати пясък и камъни на­долу. Останал без опора, носът на ховъркрафта клюмна на­долу, масивната машина се наклони силно напред и увисна над ръба на скалата. Огромните ѝ турбини продължаваха да я тикат напред и тя се залюля напред-назад като люлка, пре­ди да се наклони до точката, откъдето няма връщане. Всич­ко, което се намираше в нея, се плъзна към носа ѝ...
Включително булдозерът, към който беше прикован Кротала.
Той изкрещя, когато машината се плъзна по пода на трюма, изскочи през отвора на рампата и полетя в пропаст­та заедно с него.
Трийсет тона стомана се разбиха на дъното на пропастта, последвани от над петстотин тона метал, когато ховъркрафтът се стовари отгоре. Той се взриви с разтърсваща земята сила и нагоре се издигна огромен облак с формата на гъба.
Който се устреми към ленд роувъра.
Джипът не беше успял да се засили достатъчно, за да успее да направи по-дълъг отскок от рампата, и беше спрял на ръба на пропастта със стърчащи от ръба задни колела. Предните му колела се завъртяха безпомощно и се повдиг­наха над земята, когато задницата му се наклони надолу...
Макар и леко зашеметена от твърдото приземяване, Нина осъзна опасността и се хвърли към таблото.
Промяната в баланса беше достатъчна, за да наклони джипа напред, гумите му успяха да зацепят и да се изкатери по скалата с оглушителен рев на двигателя. Зад гърба им се издигна огнена топка, която подпали едната му гума. Джи­път успя да измине около десетина метра, преди горящата гума да се взриви. Мейси рязко спря.
Прахът постепенно се уталожи. Те слязоха от колата, кашляйки. Разтрепераният Бъркли се обърна към Нина.
-      Благодаря ти, че ме взе. И ти благодаря, че... се опит­ваш да ми помогнеш.
-      Няма проблем - отвърна несигурно Нина.
Той изглеждаше облекчен и протегна ръка.
-      Без лоши чувства?
За голяма изненада на Мейси и Еди тя я пое и я разтърси веднъж...
След което го удари в лицето. Той падна по задник и я погледна зашеметено.
-      Всъщност със! Това беше, задето ме предаде, кучи сине! - Еди я хвана и я дръпна назад, преди да успее да замахне втори път.
-      По дяволите! - извика Нина, досещайки се за нещо по-важно от Бъркли. - Гърнето е у него! Как ще го настигнем?
-      Не можем - отвърна Еди. - Той ни изпревари доста. Освен това се обзалагам, че е извикал някой да го вземе с хеликоптер. В бъгито има сателитен телефон.
-      Значи той печели? - попита ужасено Мейси. - И на­края ще му се размине?
-      Не - отвърна Нина. - В никакъв случай. Няма да поз­воля това да се случи. - Тя се втренчи в отдалечаващия се египтянин замислена. - Трябва да се върнем в Абидос. - Еди и Мейси я погледнаха така, сякаш се канеха да направят сар­кастични коментари относно очебийността на плана ѝ. - Дори не си го помисляйте. Казах, че трябва да се свържем с властите. Това все още е необходимо.
-      В такъв случай - Еди посочи пушещата задна гума на ленд роувъра - по-добре да я сменим. Тъй като пеша пътят е адски дълъг.

*       * *

Египетският хеликоптер се появи от запад, силуетът му се очерта на фона на червеното слънце. Вдигна облак пясък и кацна близо до Озириона в Абидос.
Нина, Еди и Мейси стояха до очукания ленд роувър, Бъркли седеше мълчаливо на задната седалка, закрил очите си с ръце заради пясъчната вихрушка. Люковете се отвориха и от хеликоптера слязоха шестима мъже. Петима от тях бяха вой­ници, но не със стандартните униформи на египетската армия: това бяха тъмните камуфлажни облекла на спецчастите.
Шестият мъж беше цивилен - доктор Исмаил Асад, ге­нерален секретар на Висшия съвет за антики.
-      Доктор Уайлд - кимна той, щом стигна до ленд роувъра.
-      Доктор Асад - отвърна Нина. Тя погледна към пусти­нята, откъдето се бе появил хеликоптерът. - Предполагам, че сте проверили координатите, които ви издиктувах по те­лефона, преди да дойдете тук.
-      Така е. Беше... невероятно. - Той поклати изумено гла­ва. - А имах време само да разгледам входната зала. Колко още има вътре?
-      Много - отвърна Мейси. - По целия път надолу до гробницата на Озирис.
-      Невероятно - повтори Асад. - Оставих там отряд от специалните сили към Висшия съвет - кимна той към вой­ниците, - за да обезопасят терена. Ще изпратим пълна екс­педиция колкото се може по-скоро.
-      Шабан няма да се върне там - предупреди го Еди. - Той взе онова, от което се нуждаеше.
-      Да, канопа, за който ми споменахте - обърна се Асад към Нина. - Сериозно ли говорите? Вярвате, че Шабан ще го използва, за да създаде биологично оръжие?
-      Той със сигурност го вярва - отвърна Нина. - Освен това разполага с ресурсите на Храма на Озирис - е, всъщ­ност най-вероятно вече е прекръстен на Храма на Сет. От онова, което видях в Швейцария, съдя, че е напълно спосо­бен да го направи.
Асад се намръщи.
-      Може би, но оръжията за масово поразяване не влизат в моята сфера на дейност. А без доказателство не мога да убе­дя властите да предприемат някакви действия срещу него.
-      Но има нещо, което е във вашата сфера - каза Нина. - Зодиакът от Сфинкса. Сигурна съм, че той е при Шабан - Озир го изпрати обратно в Швейцария. Дори му беше избрал място в залата, където държи озирисовата си колекция.
-      Ако зодиакът е при Шабан - рече замислено Асад, - това определено ще е достатъчно за предприемане на дей­ствие. Все пак той е египетски гражданин, а нашето прави­телство има много отрицателно отношение към крадците на археологически ценности.
Еди погледна войниците.
-      Ще изпратите няколко от тях да го върнат обратно?
-      Боя се, че не мога да коментирам мисиите на спецчастите извън страната - отвърна египтянинът с лека, но мно­гозначителна усмивка.
-      А ако междувременно успеете да намерите доказател­ство, че той произвежда биологични оръжия - обади се Нина, - тогава ще направите нещо по въпроса, нали?
-      Със сигурност. Но първо ще ми трябва доказателство, че зодиакът е у него.
Нина погледна към Еди.
-      Което означава, че трябва да се върнем обратно в щаба на Храма на Озирис.
-      И как ще го направите? - попита Мейси. - Та ние го ви­дяхме - мястото прилича на крепост. Защото всъщност е било крепост! Този път няма да ви пуснат вътре просто ей така.
-      Може би не - рече замислено Еди, - но има един чо­век, когото биха пуснали...



29.




ШВЕЙЦАРИЯ


Мека светлина обливаше високите стени на замъка - последните лъчи на слънцето се скриваха зад високите ал­пийски върхове. Пирамидата във вътрешния двор придоби съвсем различен вид, когато неоновите светлини по ръбове­те ѝ се включиха и наситеният лъч на върха на черната стъклена постройка се стрелна нагоре към Полярната звез­да: намек за древните египетски богове.
Покрай езерото се появиха други светлини, които свиха по краткия път към замъка и спряха пред портите. Лъскав черен Мерцедес със затъмнени стъкла, почти толкова тъмни, колкото боята му. Но в отговор на запитването по интеркома не се показа шофьорът; вместо това стъклото на задния про­зорец плавно се спусна, разкривайки единствения пътник на задната седалка.
-      Здравейте - произнесе Грант Торн и блестящата му ус­мивка на филмова звезда проблесна към камерите. - Халид Озир ме покани да посетя Храма на Озирис. И ето че дойдох!

*       * *

-      Какво ви води тук, господин Торн? - попита Шабан с вяла усмивка, която едва успяваше да прикрие презрението и подозрителността му.
Грант се намести удобно на кожения диван в приемната на Озир.
-      Дойдох в Швейцария, за да се срещна с някои от спон­сорите на следващия ми филм - хората с пари трябва да се ухажват, нали? - ухили се той. - И тъй като съм тук, си по­мислих, че мога да приема поканата на господин Озир да гледаме заедно някои от неговите филми. Той тук ли е?
-      Брат ми е... извън страната - отвърна Шабан.
-      О-о-о, жалко! Кога ще се върне?
Шабан го изгледа с крива усмивка.
-      Няма да е скоро. Но може би не сте дошли напразно. Тази вечер Храмът ще проведе специална церемония - мо­жете да присъствате. Ако докажете вярата и лоялността си, ще бъдете възнаградени.
-      Супер - рече Грант. - Но след като господин Озир не е тук, кой ще проведе церемонията?
-      Аз. - Усмивката на Шабан се разшири и се изпълни със самодоволство.
Някой почука по вратата. Влезе едър мъж с посивяла коса: Лоренц, чието лице все още носеше белезите от бор­бата в Залата на летописите.
-      Първият автобус пристигна.
Шабан кимна и се обърна към Грант.
-      Трябва да се подготвя за церемонията. Изчакайте тук - някой ще дойде да ви вземе.
-      Очаквам го с нетърпение - отвърна Грант, докато два­мата мъже излизаха от стаята. Той изчака няколко секунди, след което извади от джоба си телефон, който беше на ли­ния. - Чухте ли го?

*       * *

-      Да - отвърна Нина.
На няколко километра нагоре в долината бяха паркира­ни два джипа мицубиши шогун и един микробус. Задница­та му беше достатъчно голяма, за да побере зодиака, но в момента служеше като импровизиран команден център за отряда от десетимата командоси от специалните части на Висшия съвет за антики.
-      Каква е тази церемония? - попита Асад, който ръко­водеше отряда. Нина само сви рамене, Мейси също не мо­жеше да му помогне. Мъжът се намръщи и се обърна към един от хората си. - Той спомена някакъв автобус. Провери дали нещо се приближава към замъка.
Облеченият в черно войник кимна и скочи от микробуса.
-      Нашите спецчасти са оборудвани само за внезапни акции. Ако се окаже, че вътре има повече хора, отколкото очакваме...
-      Какво искате да направя? - попита Грант. - Онзи зо­диак се намира в една стая, която е пълна с египетски неща - видях го, докато идвах насам.
Асад поклати глава.
-      Не можем да направим нищо, докато не получим ви- зуално доказателство, че зодиака е при Шабан. Министърът се изрази съвсем ясно - от дипломатическа гледна точка тази операция е достатъчно рискована.
-      Трябваше да дадем фотоапарат на Грант - рече Мейси.
-      Мисля, че това щеше да е доста подозрително - възра­зи Нина. - Грант, за сега е най-добре да не правиш нищо. Не прекъсвай линията; ако се появят някакви проблеми, ще те уведомим, за да можеш да се измъкнеш оттам.
-      Да избягам от замъка? Хей, това вече съм го правил в „Екстремни обстоятелства” - отвърна невъзмутимо Грант.
-      Добре, но тук няма да имаш втори дубъл, така че внимавай.
-      Добре - отвърна Грант и прибра телефона в джоба си.
Войникът се върна в микробуса.
-      Току-що пристигна един автобус - спускат моста, за да влезе - каза той на Асад. - Проверих пътя покрай езеро­то и видях да идват още.
-      Тази церемония се очертава като доста голяма - оба­ди се загрижено Нина. - Какво ще правим?
Асад се намръщи и се замисли.
-      Дойдохме, за да проверим дали зодиакът наистина е в ръцете на Шабан. Нека първо се доберем до доказателството.
Нина кимна.
-      Еди?
Мерцедесът на Грант беше паркиран до пирамидата, близо до стената, ограждаща двора. Когато един от служи­телите на Храма отведе Грант при Шабан, шофьорът му ос­тана в колата със затъмнени стъкла.
Този шофьор беше Еди Чейс.
-      Тук съм - обади се той по малкия микрофон, свързан със слушалки, напомнящи блутут - с малка камера отстра­ни. - Какво е положението?
Нина му предаде каквото ѝ беше казал Грант. Еди по­гледна към портата на замъка и видя, че двете половини на моста се спускат. Когато се срещнаха се чу глух тропот и дрънчене на вериги, след което оттам премина бавно един автобус. Съдейки по лицата, които надничаха през прозор­ците, той беше претъпкан до максимум. Автобусът спря в другия край на паркинга.
-      Боже - рече Нина, наблюдавайки на екрана пътници­те, които се изсипаха в двора. - Много са - а идват още ав­тобуси. Как ще успееш да се вмъкнеш вътре при толкова на­род наоколо?
-      Фасулска работа - отвърна Еди. Той беше наблюдавал пазачите, които патрулираха по кулите - вниманието им беше фокусирано върху тълпата, която се изсипваше от автобуса. Прехвърли се на пасажерската седалка, отвори внимателно вратата и се измъкна навън. Умишлено беше паркирал мер­цедеса зад един голям джип; сега просто се шмугна в сенки­те и остана неподвижен, докато не се убеди, че никой не го е забелязал да излиза. Удовлетворен, той се придвижи напред, докато пред очите му не се разкри целият двор.
Пред него се намираше черната пирамида, от лявата ѝ страна беше спрял автобусът. Вдясно имаше малка декора­тивна градина - би могъл да използва храстите и дърветата като прикритие, за да достигне до страничния вход на цент­ралната сграда. - Добре, мисля, че мога да вляза, без да ме забележат. На кой етаж се намира зодиакът?
-      На третия - отвърна Нина.
-      Американският трети или британския трети етаж?
Той се усмихна, когато чу леката ѝ въздишка; различия­та в терминологията бяха сигурен начин да я подразни.
-      Американският, разбира се.
-      Значи говорим за втория етаж. Добре. - Той притича до близката кола и се скри зад нея, оглеждайки бойниците, двора...
Изведнъж замръзна на място.
Шабан.
Водачът на култа се появи на входа на централната сгра­да и се отправи към пирамидата в компанията на трима мъже. Еди разпозна двама от тях: Брома и Лоренц очевидно бяха заели мястото на Кротала като лични бодигардове на Шабан. Третият, който носеше цилиндричен метален кон­тейнер, не му беше познат.
Нина, обаче, го познаваше.
-      Еди, виж мъжа с очилата, той е един от учените, кои­то видях в лабораторията.
Еди беше по-заинтригуван от предмета, който носеше мъжът. Върху неръждаемата стомана беше отпечатан ня­какъв символ. Той присви очи, опитвайки се да го разгадае, докато четиримата мъже се приближаваха към пирамидата.
Изгуби ги от поглед, когато се скриха зад светещия ѝ ъгъл. Но той вече беше видял каквото го интересуваше. Беше разпознал символа: същия, който беше виждал много пъти по време на обучението си в SAS.
Три чифта извити рога, подредени в кръг. Биологична опас­ност. Цилиндърът представляваше херметичен резервоар.
За биологични агенти.
Той потисна неволното си потръпване. Съдържанието на резервоара не представляваше непосредствена опасност: ако случаят беше такъв, Шабан и последователите му щяха да носят защитни костюми. Но предвид онова, което егип­тянинът беше казал в гробницата, то имаше потенциала за нанасяне на огромна вреда; - а доколкото Еди беше наясно, четиримата мъже вече се бяха имунизирали срещу нея.
Четири години по-рано той беше спрял една биологич­на атака. Сега трябваше да спре друга.
-      Ъ-ъ-ъ..., Еди, къде отиваш? - попита Нина, когато той се върна обратно зад джипа.
-      Ще взривя лабораторията. На върха на пирамидата се намираше, нали?
-      Това... Не сме дошли за това, господин Чейс! - заекна Асад. - Основната ни задача е да намерим зодиака.
-      Моят приоритет е да се погрижа един психопат, който се мисли за египетски бог, да не започне да разпространява спори-убийци по света. - Еди проследи култистите, които се отправиха към входа, през който току-що беше влязъл Шабан. Той се зачуди защо не използват най-близката врата на пирамидата, която се намираше срещу подвижния мост, но реши, че няма значение. Онова, което имаше значение беше, че те му осигуряваха начин да влезе вътре.
Асад и Нина продължиха да протестират, но той не им обърна внимание и се вгледа в новопристигналите култисти. За разлика от различните по възраст и пол посетители на сбирките в Ню Йорк и Париж, тук преобладаваха млади­те мъже, макар и от различни националности. Това ли бяха личните последователи на Шабан от цял свят?
Еди се наведе и притича към колата, която се намираше най-близко до пирамидата, след което хвана микрофона си.
-      Така, ще трябва да сваля системата. Не мога да нахъл­там вътре с камера на главата.
-      Еди, недей! - каза Нина, но той вече беше свалил всич­ко и го беше напъхал в джоба на якето си.
Тълпата, която наброяваше около петдесетина души, премина покрай него, предвождана от охранители със зеле­ни сака. Всички говореха: тонът беше възбуден, изпълнен с очакване, но Еди като че ли долавяше и тайно злорадство. Каквото и да представляваше тази церемония, тук вече се усещаше атмосферата на победно шествие.
Той хвърли поглед към бойниците, после към пазачите отзад, изчака полезрението им да бъде отчасти закрито от тълпата - после се изправи и спокойно се присъедини към групата, сякаш току-що беше слязъл от колата.
Напрегна се, готов да се сбие или да побегне. Тъй като вече се намираше във вътрешността на замъка, той се съмня­ваше, че култистите ще се усъмнят в правото му да бъде там, но съпровождащите ги горили можеха да решат, че не му е там мястото...
Никой не вдигна тревога. Младите мъже го изгледаха с любопитство, но продължиха разговорите си. Успокоен, но все още нащрек, Еди пое с групата към пирамидата.
Нямаше следа от Шабан или мъжете, които го бяха при­дружавали, но във фоайето се виждаше още охрана.
-      Всички да чакат тук. Храмът ще отвори скоро - изви­ка един от пазачите, докато фоайето се пълнеше все повече. Друг от охраната повтори предупреждението на френски, след това на арабски. Еди стоеше в края, оглеждайки изхо­дите. В единия ъгъл се издигаше стъклен асансьор, имаше две големи стъклени врати, които най-вероятно водеха към храма, с по две по-малки врати от всяка страна. Едва ли асансьорът беше единственият начин да се стигне до горни­те етажи - не можеше наблизо да няма и стълбище.
Няколко минути по-късно влезе още една група култисти. После още една. Фоайето бързо се напълни до пръсване. Еди застана до една от страничните врати, докато групата, с която беше влязъл, се придвижи напред, за да направи мяс­то за новодошлите. Наблизо стоеше един пазач, но на Еди му стигаше мъжът да се разсее за миг...
Което стана, когато вратите на храма се отвориха. Всич­ки инстинктивно се обърнаха натам - и Еди се измъкна не­забелязано през страничната врата.
Както се беше надявал, тя водеше към стълбище със странна ешерова форма, наложена от полегатите стени на пи­рамидата. Тръгна нагоре по нея и отново включи микрофона.
-      Еди! - извика Нина, когато на екрана на монитора се появи нещо различно от дънките на съпруга ѝ. - Време беше! Какво става?
-      Съдейки по всичко, Шабан събира вярващите.
-      Да, видяхме - три претъпкани автобуса. Имах пред­вид какво става с теб? Къде отиваш, по дяволите?
-      Нали ти казах - отивам да взривя лабораторията.
-      С какво? Нямаш никакви експлозиви - нямаш дори оръжие!
-      Мисля, че ще се справя.
Единият от войниците, който стоеше до Асад, примига при равнодушния тон на Еди.
-      Какво има? - попита Асад.
Войникът отиде до един от куфарите с оборудване, на­блъскани в микробуса и изруга на арабски.
-      Господине, липсват два пакета С-4.
-      С-4 ли? - попита Мейси, като видя как Асад зяпва из­ненадано.
-      Експлозиви - обясни Нина. Мейси се дръпна по-далеч от куфарчето.
-      Да, взех ги назаем, докато се подготвяхте - обяви Еди така спокойно, сякаш беше взел просто някакъв молив без да пита.
-      Чейс! - извика Асад. - Веднага излизай оттам! Не мо­жеш да използваш експлозиви вътре - това ще бъде дипло­матическа катастрофа!
-      Защо тогава сте ги донесли? - попита Нина в защита на Еди, макар самата тя да споделяше чувствата на египтянина.
Асад я погледна смутено.
-      Ами... ако се случи нещо непредвидено.
-      Смятайте, че се е случило - каза Еди. - Дипломация­та ще е последното нещо, за което да се притесняваме, ако Шабан е превърнал онзи боклук в биооръжие. Ако го уни­щожа сега, проблемът е решен. Така че се качвам горе, зала­гам три заряда, грабвам Грант и взривявам къщата, преди въобще някой да се усети, че съм бил тук...
На екрана се видя как той стига до площадката на гор­ния етаж с офиси, пред него се отваря една врата и един па­зач го зяпва изненадано.

*       * *

-      Или пък не - рече Еди, докато двамата с пазача се гле­даха един друг.
Мъжът се отърси от шока и се опита да го сграбчи, но Еди го удари с юмрук в гърлото и онзи залитна назад. После се хвърли с протегнати ръце към очите на англичанина, но Еди отметна назад глава и срита култиста в чатала, след което го удари в лицето толкова силно, че главата на мъжа се блъсна във вратата. Пазачът се свлече на пода в безсъзнание.
Еди го завлече зад вратата. Осветлението беше слабо, през стъклените стени проблясваше по някой скрийнсейвър. Служи­телите на “Озирис инвестмънт груп” и Храма на Озирис или бяха приключили работния си ден, или бяха слезли в храма.
-      Еди? Добре ли си? - попита Нина.
-      Да, страхотно. - Той издърпа припадналия встрани и го претърси. Пазачът имаше неговата фигура, беше само малко по-висок...

*       * *

-      Нина наясно ли е за тази твоя страна, Еди? - попита го Мейси, когато камерата на Еди показа как той сваля сако­то и панталоните на пазача.
-      Веселячка - отвърна той. Картината рязко се смени, камерата показа тавана.
-      Какво правиш? - попита Нина.
-      Не ща да плаша Мейси с онова, което крия в гащите си.
Мейси вече беше свикнала с намеците му и само завъртя очи с въздишка. Нина се усмихна.
-      Според мен няма от какво да се страхува.
-  Пфу!
-      Ти си човекът, който трябва да се страхува - продължи остро тя. - Ако те хванат, ще те ликвидират.
Камерата отново се насочи напред. Ръката на Еди - стиснала пистолет - изпълни екрана.
-      Могат да опитат.
-      Ще опитат, Еди! Не поемай никакви глупави рискове.
-      Нали ме познаваш, скъпа.
-      Да, и бих искала да продължа да те опознавам! Вни­мавай, чуваш ли?
-      Ще внимавам. Господин Асад?
-      Да? - обади се Асад.
-      Пригответе момчетата си. Каквото и да се случи, ще има вълнения - и ще им е нужно нещо повече от сълзотво­рен газ, за да се справят с тях.
-      Разбирам - отвърна не особено доволен Асад. После ким­на на войниците и те започнаха да отварят другите куфари и да вадят компактни картечни пистолети FN-P90. - За друг непред­виден случай - обясни той на Нина и Мейси. - Надявам се, че няма да се наложи да ги използват, господин Чейс.
-      Това зависи от Шабан, нали? - Камерата се наведе на­долу и показа как Еди пъха пистолета под новото си зелено сако, после взема двата пакета С-4 и радиодетонатора им и ги натиква в джобовете си. - Така, готов съм.
-      Успех - прошепна Нина.

*       * *

Еди се върна на стълбището. Отникъде не се чуваха зву­ци. Той не знаеше колко време ще мине, преди отсъствието на пазача да бъде забелязано, затова побърза да се изкачи на горния етаж.
Имаше само един път, който го отведе до асансьора. Пред вратата му чакаше един мъж; той погледна към Еди, който влезе през вратата към стълбището, и леко се изнена­да. Еди прикри тревогата си - мъжът не изглеждаше упла­шен, а по-скоро учуден от появата му - и му кимна учтиво, държейки главата си леко извита настрани, за да прикрие слушалката. Асансьорът пристигна точно когато го подми­наваше; мъжът се качи, без да се обръща назад.
Когато влезе в следващата зала, в носа го удари остра миризма на мая.
-      Тук мирише като подмишница на пекар - каза той. От­срещната стена беше от стъкло, което му даваше възможност да види какво има от другата страна. Лабораторията се на­мираше точно под върха на пирамидата, стените се срещаха в една точка, над която се намираше прожекторът, който из­пращаше лъча си към Полярната звезда.
В залата имаше само един човек, който седеше с гръб към Еди и разглеждаше някакъв предмет на работната си маса.
Един от многото еднакви предмети. Контейнери от не­ръждаема стомана, всички носещи знака за биологична опасност.
-      Мамка му! - изсъска Еди. - Виждате ли това? Тук има поне петдесет от тези гадости!
-      О, Боже! - прошепна Нина. - Голямото събитие на Ша­бан не е просто церемония - това е началото. Събрал е всич­ките си последователи от цял свят... и смята да им даде от спорите, които да отнесат със себе си!
-      Толкова бързо? - попита Асад недоверчиво. - Та той напусна гробницата само преди четири дни!
Еди огледа лабораторията, забелязвайки големите каза­ни за култивиране маята и пещите, в които тя се изсушава­ше, за да се извлекат спорите ѝ. Отвореният каноп се нами­раше в един стъклен шкаф.
-      Психопатите милиардери никога не се навъртат край тези неща, нали? - Той забеляза, че пещите се захранват от грамадни резервоари със сгъстен газ. Идеално място за ек­сплозия...
Ако успееше да стигне до тях. Вътрешната врата на ла­бораторията се отваряше с карта, а прозорците бяха специ­ално направени, за да удържат на биологична опасност - куршум от пистолет щеше само да ги одраска.
-      Как ще влезе вътре? - чу той гласа на Мейси, но вече се беше отправил към вратата. Протегна ръка...
И почука.
Тройно подсиленият прозорец абсорбира звука. Той по­чука по-силно и най-накрая успя да привлече вниманието на учения.
-      Отвори вратата - направи му знак Еди да се приближи.
Ученият се намръщи, но се приближи до вратата. Каза нещо, но гласът му почти не се чуваше през стъклото. Еди умееше да чете по устните донякъде, но не можа да разбере нищо и предположи, че ученият говори на чужд език. Въпре­ки това се усмихна и кимна с глава.
Мъжът отново се намръщи, озадачен, и прокара картата си през ключалката. Вратата се отвори.
-      Здрасти - кимна му Еди.
Щом чу гласа му, ученият веднага премина на англий­ски. Акцентът му беше немски.
-      Какво казахте?
-      Казах, че си прецакан. - Преди онзи да успее да на­прави каквото и да било, Еди го блъсна силно и удари глава­та му в дръжката на вратата. Немецът припадна.
-      Ъ-ъ-ъ... там ли смяташ да го оставиш? - попита Нина, когато Еди захвърли припадналия мъж под лабораторната маса. - Нали смяташ да взривиш лабораторията?
-      Той правеше биологично оръжие, така че да върви по дяволите. - Представяйки си неодобрителното изражение на жена си, което придружаваше леденото ѝ мълчание, той омекна. - Добре де, ще го завлека до стълбите като си тръг­вам. Доволна ли си?
-      Не, докато не излезеш цял оттам.
Той се ухили, след което се обърна към резервоарите с газ. Между тях имаше празно пространство; той активира детонатора на единия пакет С-4 и плъзна експлозива в цеп­натината.
-  Хм-м.
-      Какво? - попита Нина.
-      Вижда се. Чакай малко. - Големите стоманени пещи зад резервоарите бяха отворени. Отиде зад една от тях и на­пипа под нея газовата тръба. Тя беше мазна и покрита със сажди, но като че ли имаше достатъчно място. Активира детонатора на втория пакет и го напъха отдолу. - Ето така.
-      И сега какво?
-      Сега - отвърна той, хващайки учения под мишници­те, - излизам от пирамидата, натискам бутона и взривявам това проклето място.
-      А хората в храма? - попита Мейси. - Няма ли да бъдат смазани?
-      Изкушавам се да кажа майната им и на тях, но по среда­та има два етажа - отвърна той, докато тешеше мъжа към вра­тата. - Двата пакета С-4 не са достатъчно мощни, за да срутят цялата сграда, освен ако не е направена от кашкавал и лунни лъчи. Но пък върхът ѝ вече няма да е приятно заострен.
-      Само гледай да не си вътре - каза Нина. - И не забра­вяй Грант.
-      Хей, технически погледнато, той все още ми е клиент - отвърна Еди, използвайки картата на учения, за да отвори вратата, след което го извлече навън. - Служебната ми авто­биография няма да изглежда добре, ако го изгубя, нали? - Той излезе заднишком във фоайето.
Чу се звън.
Асансьорът.
Еди пусна учения и се завъртя, изваждайки пистолета си... Твърде късно.
Откъм стълбите се появиха двама охранители, насочи­ли пистолетите си към него, а от асансьора изскочиха още двама. Брома и Лоренц.
Еди знаеше много добре, че няма никакъв шанс да оце­лее в престрелка с четирима, затова замръзна на място и пус­на пистолета на пода.
-      По дяволите.
-      Чейс - каза Шабан, пристъпвайки напред между два­мата си бодигардове. Белязаното му лице се изкриви от гняв и садистично удоволствие. - Тъкмо навреме за нашата це­ремония...



30.



Нина се втренчи ужасено в екрана. Ръката на Шабан се приближи застрашително - и екранът почерня.
-      По дяволите! - изпъшка тя. - Трябва да го измъкнем оттам!
-      Не можем - отвърна разтревожено Асад. - Спецчастите ни нямат разрешение да действат, докато не получим доказателство, че зодиакът е вътре.
-      Грант каза, че е там - възрази Мейси. - Това не е ли достатъчно?
-      Не, трябва ни визуално доказателство - което трябва­ше да ни осигури съпругът ви! - рече той рязко на Нина.
-      По дяволите! - Тя изтича към отворената задна врата на микробуса и погледна безпомощно към замъка, но си спомни нещо и се включи към канала на телефона. - Грант! Чуваш ли ме, Грант?
Разнесе се шумолене на плат, последвано от глас:
-  Да, тук съм.
-      Грант, хванаха Еди! Трябва да се махнеш оттам... - В този миг ѝ хрумна една идея. - Телефонът ти! Ако напра­виш снимка на зодиака, египтяните ще могат да нападнат!
-      Чакай малко - хванали са Еди? По дяволите! - В обик­новено спокойния глас на актьора се промъкна паника.
-      Грант, Грант, просто ме чуй! - извика Нина. - Върви в залата с реликвите и снимай зодиака! Така ще можем да спа­сим и теб, и Еди! - Тя се обърна към Асад и го попита дали снимка от телефон ще е достатъчна. Той кимна утвърдително.
-      Хубаво. Спасяване. Добра идея. - Тя чу стъпките му, докато прекосяваше стаята, след което се чу шумолене на плат, когато пусна телефона в джоба си. - По дяволите, ня­кой идва!
Вратата се отвори и се разнесе глас:
-      Господин Торн?
-  Д-да?
-      Церемонията ще започне скоро. Елате с нас.
-      Да дойда с вас тримата? - попита Грант. - Разбира се. Личният ми ескорт, а? Яко!
Нина разбра какво иска да ѝ каже - обграден от трима­та мъже, той нямаше да успее да снима зодиака.
А без снимка... двамата с Еди трябваше да разчитат единствено на себе си.

*       * *

Единият от охранителите изскочи от лабораторията.
-      Намерихме това! - извика той, показваше пакета С-4.
Шабан погледна към радиодетонатора, който хората му бяха взели от Еди.
-      Експлозиви? Не особено умен ход. Но човек може да го очаква от теб.
-      Спазвам принципите си - каза Еди, избягвайки да по­глежда към пещта. Вторият пакет нямаше да бъде открит лес­но, а тъй като в джоба му имаше само един детонатор, логично беше Шабан да предположи, че и взривът е само един.
Но дори и да не намереха втората бомба, това нямаше ни­какво значение: С-4 беше изключително стабилен експлозив, който можеше да се взриви само при наличието на голяма го­рещина и физически удар - а те се осигуряваха от взривната капсула в пакета. За да взриви лабораторията, му трябваше радиодетонаторът. А Шабан едва ли щеше да му го върне.
-      Как разбра, че съм тук? - попита той, опитвайки се да отвлече вниманието на египтянина от детонатора. Докато не го унищожеше, все пак съществуваше някакъв шанс...
Шабан посочи несъразмерното му сако.
-      Лоша кройка. Винаги съм държал силите за сигурност на Храма да имат прилепнали униформи. На Халид му ха­ресваше, защото така всички изглеждаха добре, но това има­ше и друго предимство - лесно може да се разбере кога се е вмъкнал външен човек.
-      Много умно, Двулики.
Шабан стисна зъби, но се въздържа да му отговори лично, а кимна на Брома, който удари Еди с дръжката на писто­лета си и го запрати на колене на пода.
-      Оу! Задник!
-      Трябваше да му наредя да те застреля, но имам една по-добра идея.
Еди въобще не хареса тона на гласа му, но си замълча, докато мъжете го изправяха на крака. От лабораторията из­лезе още един мъж.
-      Не намерих нищо друго - докладва той.
Шабан погледна блокчето С-4.
-      Това е достатъчно. - Той погледна към детонатора, из­вади батерията му и го смаза с тока на обувката си.
-      Мамка му! - промърмори Еди. Сега скритият заряд можеше да бъде взривен единствено саморъчно - отнасяй­ки го със себе си. Пакетът нямаше таймер.
Египтянинът разчете изражението на лицето му.
-      Нямаш резервен план? Лошо. - Той се усмихна студе­но. - Дошъл си чак дотук заради церемонията ми. Сега... ще бъдеш част от нея.
С вързани зад гърба ръце, Еди беше поведен към храма.
Той беше много по-голям от аудиторията в Париж. Вра­тите, през които влизаха култистите, водеха към стълбище от стъкло и стомана, което се спускаше към огромна арена, изпълнена от стотици хора.
Централната пътека беше празна, покрай нея, като по­четна стража, бяха наредени мъже със зелени сака. В края й имаше друго, по-тясно стълбище, което стигаше до тесен подиум, водещ към черна мраморна сцена. В ъглите ѝ се из­дигаха четири блестящи хромирани статуи на египетски бо­гове. Стените представляваха матирани стъклени панели, покрити с йероглифи. Целият храм приличаше на някаква извратена смесица от рок-арена и магазин на „Епъл”.
Шабан, Лоренц и Брома бяха тръгнали по друг маршрут в пирамидата, оставяйки пазачите да водят Еди към арената, по пътеката и нагоре по стълбите без парапет към сцената. Виждайки завързаните му ръце, култистите започнаха да го освиркват и да искат кръвта му. При вида на стъкления блок на сцената, наподобяващ олтар за жертвоприношения, Еди се изпълни с гадното усещане, че може и да я получат.
Пазачите му го отведоха настрани и зачакаха, което му позволи да се огледа в търсене на път за бягство. Възмож­ностите му бяха да се върне през арената, изходите от двете страни на подиума - и двойната врата в центъра на черната стена. От двете ѝ страни имаше две още по-големи статуи. Телата бяха на Озирис, приличаха на статуите пред гробни­цата на царя-бог, но главите им бяха различни, заменени от някакъв странен звяр, ужасяваща, удължена кръстоска от чакал и кон.
Лицето на Сет.
Шабан беше побързал да сложи отпечатъка си върху храма. Освен това Еди осъзна защо култистите бяха карани да влизат от по-далечния вход. Двойните врати водеха на север, посока, която древните египтяни бяха запазили за цар­ските особи. Озир беше замислил тази подробност за пости­гането на повече ефект... но брат му вярваше в нея.
Минутите минаваха, нетърпението на тълпата нараства­ше. Изведнъж грейнаха светлини.
-      Сет! Сет! Сет! - започнаха да скандират култистите и да размахват юмруци във въздуха. - Сет! Сет! Сет!
Вратите се отвориха.
Шабан пристъпи на сцената, облян от светлина. Когато беше зарязал Еди, той носеше скъп, но сравнително невзрачен костюм - сега одеждите му със сигурност не можеха да се на­рекат скромни. Беше се издокарал с роба в зелено и черно, мо­дерна интерпретация на традиционното кралско облекло, със сложна корона на главата, стилизирана версия на носените от фараоните. Брома и Лоренц стояха в сянката зад него.
Култистите направо полудяха и започнаха да крещят непрекъснато „Сет! Сет!”, тропайки толкова силно с крака, че подът на сцената затрепери. Шабан прие хвалебствията по същия начин, както брат му преди това, после вдигна ръце. Глъчката бързо утихна.
-      Служители на Сет! - каза той и гласът му прогърмя от говорителите: в короната му се криеше микрофон. - Добре дошли! Денят ни най-после настъпи. Изтърканите фрази на Озирис са унищожени. Него вече го няма. Най-после аз съм истинския водач! Аз съм прероденият Сет! И ще покажа на света истинската сила на един Бог!
Реакцията на тълпата беше по-истерична и от преди. Дори пазачите на Еди ѝ се поддадоха за миг - но не до­статъчно, за да забравят за какво са тук, както бързо разбра Еди, когато се опита да провери здравината на въжетата си. Единият заби пистолет в гърба му, а Шабан отново призова за тишина.
Ученият, който беше дошъл по-рано с него, излезе на подиума, носейки в ръка контейнера. Той се поклони и го подаде на Шабан, след което се оттегли назад.
-      Това - заяви Шабан с нисък глас, - е семето на нашата мощ. Така Храмът на Сет ще разнесе волята ми по света. Този контейнер - гласът му ставаше все по-силен, докато вдигаше контейнера над главата си, - съдържа смърт. Смърт, за онези, които ни се противопоставят. Смърт за не­верниците. Смърт за онези, които отказват да се преклонят пред могъществото на Сет!
Тълпата отново започна да припява и да тропа с крака - макар и по-слабо от преди, осъзна Еди. Може би не всички от тях подкрепяха идеята за глобален геноцид...
Шабан свали контейнера.
-      И този контейнер е само началото. Щом напуснете това място, вие ще отнесете много други със себе си. Бавно и невидимо ще разпръснете съдържанието им по света. Ко­гато враговете ни осъзнаят какво сме направили, вече ще бъде твърде късно - те ще са погълнали смъртта. Има само един начин да оцелеят - като заявят тоталното си подчине­ние и преклонение пред Храма на Сет! Вие, моите последо­ватели, ще бъдете в безопасност - хлябът на Сет ще ви пази! - Гласът му отново се извиси почти до вик. - Но ще го полу­чат само онези, които сметна за достойни - останалите ще умрат! Настъпи царството на Сет!
От арената се разнесе нов одобрителен рев, но този път се забелязваха групички, които далеч не бяха толкова енту­сиазирани. Водачът на култа върна контейнера на учения, след което отново се обърна към тълпата... но Еди забеляза познатото изражение на лицето му, египтянинът едва сдър­жаше гнева си.
-      Знам, че някои от вас са разколебани - каза той с ко­принен, успокояващ глас. Макар и да нямаше ораторските умения на брат си, Шабан определено се учеше бързо. - Ако таите някакви съмнения, сега е времето да ги изразите. - Той махна с ръка към стълбите, които водеха към сцената. - Хай­де. Пристъпете напред. Аз ще сложа край на страховете ви.
Той се усмихна, но очите му бяха студени като на змия.
-      Не го правете! - изкрещя Еди, забелязвайки как некол­цина от култистите тръгват по пътеката, но пазачите го уда­риха с пистолетите си по коленете. Гласът му се изгуби в ропота на тълпата. Онези, които бяха приели предложение­то на Шабан, се приемаха с подозрение, дори враждебно от останалите.
На пътеката се събраха дванайсетина мъже.
-      Това ли са всички? - попита Шабан меко и с усмивка, прикривайки истинските си чувства. Той огледа тълпата за други признаци на недоволство. След като не видя такива, изкриви устни злобно. - Доведете ми ги! - нареди.
Пазачите покрай пътеката бяха подготвени за този мо­мент. Внезапно се спуснаха напред, сблъсквайки се като две зелени вълни. С юмруци и крака те започнаха да налагат не­доволните. След това вдигнаха от пода окървавените мъже и ги повлякоха по стълбите. Тълпата нададе ужасяващ вой, който ставаше все по-силен и по-животински, когато стене­щите жертви бяха изправени на олтара.
Шабан изгледа презрително колебаещите се и се обърна към последователите си.
-      Вие ме приехте за свой водач - за свой бог! Тук няма място за съмнение, няма място за страх - аз ще ви дам ве­чен живот, а в замяна искам вечно подчинение! Аз съм ва­шият бог, аз съм Сет!
-      Сет! Сет! Сет! - закрещя тълпата.
Той мина зад олтара и взе дълъг, странно изглеждащ нож. Кимна към най-близката група охранители и пленникът им беше довлечен до стъкления блок. Писъците му за по­мощ останаха нечути от крясъците на тълпата.
Вдигнал ножа над главата си, Шабан започна да реди зло­вещата си молитва, а гласът му отекна през говорителите.
-      Отдавам почитта си на теб, Ра, господарю на небеса­та. Аз съм твоят защитник, който налага волята ти на този свят. Светлината ти се сипе върху великата майка Нут, чии­то ръце държат небето над нас, и великия баща Теб, чието тяло обгръща земята под краката ни. Аз съм твой син, твой слуга... твой воин!
Той издигна острието още по-нагоре.
-      С кръв доказвам цената си - обяви той. - В кръв пота­пям враговете ти. В кръв заемам полагаемото ми се място като владетел на този свят и следващия, до края на вечност­та! Онези, които не вярват, ще страдат! Онези, които ми се противопоставят, ще умрат! Аз съм Сет, господарят на пус­тинята, владетелят на мрака, богът на смъртта! Аз съм Сет!
Тълпата отново подхвана зловещите си напеви, юмру­ците им се стрелнаха в унисон нагоре. Еди забеляза Грант, който гледаше ужасено, постепенно осъзнавайки какъв ще бъде неизбежният край на този ритуал, но беше твърде уп­лашен да се бори или да избяга.
-      Аз съм Сет! - повтори Шабан. - Аз посякох страхли­вия Озирис и сега в кръв ще властвам над всички! Аз съм Сет!
Той замахна с ножа.
От гърдите на безпомощния човек бликна кръв, а Ша­бан не спираше да забива острието. Пазачите държаха мъжа, който се гърчеше, риташе с крака... докато накрая притих­на. Еди гледаше ужасен.
Но Шабан не беше приключил. С окървавени дрехи и налудничав поглед, той се спусна към следващия пленник.
-      Аз съм сеячът на смърт! - изкрещя той, прерязвайки с един удар гърлото на мъжа. Останалите мъже започнаха да се мятат и да викат, но пазачите ги държаха здраво, докато ножът пронизваше плътта им. - Такава е съдбата на онези, които се съмняват! А тези, които ме следват, ще живеят вечно!

* * *

-      Исусе Христе! - ахна Нина, която слушаше речта на Шабан през телефона на Грант. Мейси притисна ръце към устата си, очите ѝ се разшириха.
-      Той ги убива! - Тя се обърна към Асад. - Изпратете хората си!
По лицето на египтянина се стичаше пот.
-      Аз... нямам такава власт - отвърна отчаяно той. - Трябва... трябва да се обадя на министъра.
-      Няма време! Трябва да ... о, по дяволите! - Тя се обърна и се заслуша в думите на Шабан.

*       * *

-      Грант Торн! - каза водачът на култа и името отекна в храма. - Грант Торн ще излезе ли напред? Господин Торн?
-      Аз... тук съм - изграчи Грант с пресъхнала уста.
-      Добре. - Шабан се усмихна злобно. - Сигурен съм, че всички вие познавате господин Торн. Но - усмивката му помръкна - той беше последовател на брат ми. Време е да разберем дали ще положи клетва пред новия бог.
-      Ами... разбира се! - Грант се прокашля. - Естествено! Кълна се, че ще те боготворя, Сет! Абсолютно!
-      Голите думи не са достатъчно доказателство - рече Шабан. - Елате при мен.
Грант се поколеба, но две горили го избутаха напред. Разтреперан, той се изкачи по стълбите. Щом се озова на подиума, той погледна към Еди, статуите, тавана - навсякъ­де, само за да избегне студените очи на Шабан и окърваве- ните тела край олтара.
-      Очаква ви велика чест, господин Торн - каза Шабан, пристъпвайки към него. Все още държеше ножа, от който капеше кръв; Грант отстъпи назад. - Видяхте каква е съдбата на онези, които не се подчиниха на волята ми. Сега... - Той погледна към Еди и садистичната усмивка се върна на лице­то му. - Сега ще видите каква съдба чака враговете на Сет.
-      Свирка от някой супермодел? - извика Еди, което му донесе силен удар по главата.
Шабан изсумтя.
-      Този човек - каза той и го посочи, - се изправи срещу нас. Опита се да ни унищожи. Опита се да ви лиши от веч­ния живот! - Тълпата изрева. - За това има само едно нака­зание - смърт! - Той се обърна към Грант и вдигна ножа пред лицето на актьора. - А вие, господин Торн, ще докаже­те верността си към Храма на Сет, като го убиете!
Грант помръдна безмълвно с устни, преди гласът му най-накрая да се появи.
-      О, не, аз, ох... това наистина е прекалена чест от ваша страна
-      Настоявам - каза Шабан с леден глас. Той подритна един от труповете с крак. - Знаете какво се случва с онези, които не се подчиняват на волята на Сет.
Той тикна ножа в омекналите ръце на актьора и бързо отстъ­пи назад, след което махна на пазачите, които държаха Еди.
-      Доведете го до олтара!

*       * *

-      Те ще убият Еди! - извика Нина на Асад. - Направете нещо! - Египтянинът се колебаеше между желанието си да действа и ограничението на заповедите му. - Мамка му! - Раздразнена, ядосана и уплашена тя хукна към вратите на микробуса и погледна към замъка.
Мостът все още беше спуснат.
Когато скочи на земята, Мейси извика след нея, но тя не ѝ обърна внимание и затича към най-близкото мицубиши. Големият джип беше напълно оборудван за оф роуд, с големи гуми, повдигнато окачване, лебедка и булбар пред радиатора. И двете предни врати бяха отворени, а на пред­ната седалка се беше облегнал един от командосите и пуше­ше цигара в очакване на заповед за действие.
Нина му я даде по най-неочаквания начин.
-  Хей!
Той я погледна и тя го удари, блъсвайки главата му във вра­тата. Той беше повече стреснат, отколкото наранен, но обърква­нето му бе достатъчно, за да позволи на Нина да го отблъсне от колата. Останалите войници реагираха изненадано.
Тя скочи в кабината, запали двигателя и превключи на скорост.
Мейси се хвърли вътре през отворената задна врата.
-      Почакай!
-      Слизай, Мейси! - извика Нина, докато заобикаляше микробуса. Отвътре Асад ѝ извика да спре.
-      Идвам с теб!
-      Не, не идваш! Ще те убият!
-      Свикнала съм! Освен това... - Нина примига при вида на грамадното оръжие, което се промуши между двете се­далки. - Това може да свърши работа.
-      Това дори не е истински автомат! - Странно изглеж­дащото оръжие беше „Арвен 37”, газова гранатохвъргачка с пет гранати със сълзотворен газ
Мейси издърпа оръжието обратно.
-      Ако искаш нещо по-различно, ще трябва да се върнем!
-      Няма да стане. - Мицубишито се спусна по пътя край езерото. През слушалките си Нина чуваше какво става в хра­ма. Еди беше все още жив, това се разбираше от ругатните му.
Но един друг глас я накара да се смрази до кости. Шабан.
-      Отдавам почитта си на теб, Ра...
Тя натисна до дъно педала за газта.

*       * *

Погледът на Грант прескачаше отчаяно между Еди и Шабан, докато водачът на култа продължаваше убийствена­та си молитва. Докато говореше, последователите му скан­дираха името на мрачния бог в нетърпеливо очакване на смъртоносната кулминация.
Повечето от пазачите се бяха върнали на арената, но чети­рима все още държаха Еди до олтара за жертвоприношения.
-      Ой! Жертвоприношение! - изкрещя той. - Наистина ли всичко това може да компенсира отрязаната ти патка?
Единственият отговор на Шабан беше бърз вбесен по­глед, но единият от пазачите удари Еди в корема. Англича­нинът изпъшка сподавено от болка.
-      С кръв доказвам цената си...

* * *

Мицубишито стигна до разклонението и Нина взе завоя сред дъжд от камъчета. Мейси извика, когато се плъзна по задната седалка.
-      Ох! - каза Нина. Пред тях се издигаше порталът... а подвижният мост беше започнал да се вдига. Приближава­нето ѝ беше забелязано.
Мейси се надигна.
-      Няма да успеем!
-      Трябва да успеем - отвърна мрачно Нина. Тя не сваля­ше крак от педала. Двете половини на моста се разделиха, повдигнаха се на трийсет сантиметра, на шейсет...
През рева на двигателя и паническите викове на Мейси тя чуваше молитвата на Шабан в слушалката.
-      Аз съм Сет, господарят на пустинята, владетелят на мрака, богът на смъртта!

*       * *

Ръцете на Грант трепереха, когато вдигна ножа над Еди. Той се опита да отстъпи назад и усети дулото на пистолета, който един от пазачите беше опрял в гърба му.
Шабан го гледаше злобно.
-      Аз посякох страхливия Озирис и сега в кръв ще вла­ствам на всички!

*       * *

-      Ще се разбием! - изпищя Мейси.
Нина стисна здраво волана, без да сваля поглед от мос­та. По-близката му половина се беше вдигнала под ъгъл от двайсет и пет градуса и продължаваше да се движи.
Нина не намали скоростта.
Мицубишито се удари в моста с разтърсващ трясък, но продължи да се изкачва нагоре. Излетя с бясна скорост от ръба му и се стовари от другата страна. Мейси изкрещя.
Предните въздушни възглавници изскочиха от отделе­нията си, отблъсквайки болезнено Нина назад към облегал­ката, но тя видя пирамидата и подкара към нея.
Гласът на Шабан звучеше в ушите ѝ.
-      Аз съм Сет! Сет! Сет!
-      И ще си намериш майстора! - изкрещя Нина.
Джипът се заби в стъклената стена на пирамидата.



31.



Еди не сваляше поглед от Грант. По очите му можеше да разбере, че актьорът няма да забие ножа в гърдите му. Което беше добре.
Но беше и зле, защото означаваше, че последователите на Шабан ще убият и двамата.
А прикован за масата, със завързани зад гърба ръце, той не можеше да направи нещо, за да ги спре...
Бум!
Всички на подиума се завъртяха по посока на шума - и с гръм и трясък на натрошено стъкло мицубишито влетя през двойната врата.
И се насочи право към олтара.
Лоренц дръпна Шабан от пътя на джипа. Брома се хвър­ли на другата страна. Пазачите, които държаха Еди, се раз­пръснаха.
Мицубишито се плъзна встрани, за да не се удари в ол­тара, но не успя да спре навреме, за да избегне сблъсъка с едната от статуите. Високата хромирана фигура се заклати, когато в нея се удари здравият булбар на джипа и откъсна парче от краката ѝ... след това се наклони и падна. Тежестта ѝ потроши мраморния под - и смачка учения. Контейнерът се плъзна встрани.
Падналата статуя се претърколи и разби олтара - Еди отскочи навреме встрани, повличайки зашеметения Грант след себе си. Статуята не спря да се търкаля и размаза още един пазач. Стъпалата се срутиха под тежестта ѝ и разпръс­наха останалите мъже. Култистите крещяха и се опитваха да отскочат встрани, за да не бъдат смачкани.
Еди седна, очаквайки да види в джипа някой от египетски­те командоси, но с изненада установи, че зад волана седи Нина.
-      Ей на това му викам влизане без покана! - извика той.
-      Еди, качвай се! - изкрещя тя в отговор, но на лицето ѝ се изписа тревога. - Внимавай!
Брома се целеше в него...
Откъм джипа се разнесе глухо пропукват, нещо преле­тя над подиума и се заби с трясък в гърдите на Брома, натрошавайки гръдната му кост. Той падна назад, а предметът, който го беше ранил, отскочи, търкулна се по мрамора и от него започна да излиза пушек.
Само че това не беше пушек. Еди усети жилещо парене в очите и носа. Сълзотворен газ. Той погледна към джипа и видя Мейси да насочва един “Арвен 37” през счупения прозорец.
-      Не дишай! - предупреди Еди. - Грант, освободи ми ръцете!
Обърканият Грант се сети, че държи нож. Той разряза „свинската опашка” с окървавеното острие. Еди разтри ръцете си и се изправи. Сълзотворният газ се разнесе по по­диума, гъстите му вълма му пречеха да вижда добре, но въпреки това забеляза Шабан и Лоренц да лежат на пода до една от статуите.
Той погледна към арената. Тъй като стъпалата бяха уни­щожени, култистите нямаха пряк достъп до подиума, но навън имаше и друг изход...
-      По дяволите! - Някои от последователите на Шабан бяха стигнали до същия извод и се бяха отправили съм стъпалата в задната част на храма. Ако успееха да се измък­нат и да се доберат до тях, със сигурност щяха да ги разкъ­сат на парчета.
Той хукна към джипа.
-      Дай ми това - рече той на Мейси, грабна оръжието и изстреля четирите останали гранати със сълзотворен газ към задните стъпала. Тълпата веднага се върна назад, кашляйки и търкайки очите си с юмруци, опитвайки се да избяга от лютата мъгла.
-      Скачай вътре! - извика Нина от кабината.
-      Не, ти излез! - възрази Еди. - Газът няма да ги задър­жи за дълго - трябва да ги затворим тук долу!
-  Как?
-      С джипа!
-      Но той ни трябва, за да се измъкнем оттук!
-      Мостът вдигнат ли е?
-  Да, но...
-      Значи няма да имаме време да го спуснем, преди тълпата да се втурне след нас като проклети зомбита! Хай­де, размърдай се! Ти също, Мейси!
Мейси слезе от джипа откъм неговата страна, Нина от другата, а той се пресегна през пасажерското място.
-      Щом Шабан успя да го направи, дано и ние успеем - промърмори той, превключи на скорост и използва празния гранатомет, за да приклещи педала за газта.
Джипът се стрелна към потрошените стълби, а Еди от­скочи встрани, спъна се в отломките от олтара, плъзна се по мраморния под...
И Грант го хвана за ръката на ръба на подиума, с крака, увиснали над арената.
Култистите се разбягаха с писъци, когато мицубишито се стовари до тях и потъна в гъстия облак от сълзотворен газ.
Залата се огласи от нов трясък на счупено стъкло и стомана, когато джипът се блъсна в отсрещното стълбище и се изкачи някъде до средата, преди стъпалата да рухнат под тежестта му.
Еди се изкатери обратно на подиума.
-      Благодаря, приятел - каза той на Грант. Сега, когато и двете стълбища бяха потрошени, култистите бяха хванати в капан. - Как ти се струва истинският екшън?
Все още разтърсен, Грант отговори:
-      Аз... ъ-ъ-ъ... предпочитам холивудската му версия.
-      Тогава да те връщаме там. Да вървим.
Те заобиколиха строшения олтар. Първата граната про­дължаваше да изпуска сълзотворен газ, принуждавайки Нина да се изтегли към тях. Еди се огледа разтревожено.
-      Къде е Мейси?
Очите на Нина се насълзиха, когато жилещите изпаре­ния достигнаха до лигавиците ѝ.
-      Там някъде - изпъшка тя, сочейки мъглата.
-      Мейси! Чуваш ли ме? - Той дочу женска кашлица откъм облака. - Добре, ще трябва да преминем през него. Опитайте да не дишате, покрийте очите и носовете си и се дръжте за мен. - Той протегна ръце.
Грант също усети лютивите изпарения и лицето му се изкриви.
-      Не го ли усещаш? - попита той Еди, когато двамата с Нина го хванаха за ръцете.

-      Не, този е доста слабичък - в SAS

на тренировките ни пускаха в стаи, които бяха пълни с много по-гадни неща. Накрая свикваш. Така, готови ли сте? - Двамата кимнаха и стиснаха носовете си. - Напред!

Той хукна към облака, дърпайки Нина и Грант след себе си. Очите му веднага се насълзиха, в непокритата му кожа сякаш се забиха десетки иглички - тренировките го бяха на­правили нечувствителен към повечето действия на сълзо­творния газ, но не го бяха имунизирали срещу него, а и бяха минали няколко години, откакто за последен път беше по­падал на такова нещо. Но той не спря да върви, докато не излязоха от мъглата.
Къде беше Мейси?
Границите на лютивия облак бяха неравни и той про­дължаваше да се стеле гъст над земята въпреки свежия вятър, който нахлуваше през разбитите врати. Отново чу кашлица и забеляза една превита фигура.
-      Мейси! Насам, по-бързо! - Той се освободи от Грант и Нина и хукна към нея.
Примига, за да прочисти лютивите сълзи от очите си...
В мъглата имаше две сенки.
-      Мейси!
Но беше твърде късно.
Другата фигура се оказа Шабан. Той сграбчи Мейси, притисна пистолет към главата ѝ и я придърпа пред себе си като човешки щит, но после осъзна, че противникът му не е въоръжен...
Нина бутна Грант зад останалата статуя, а Еди се хвърли на пода, опитвайки се да се скрие в облака сълзотворен газ. Над главата му профуча куршум.
След като го изгуби от погледа си, Шабан стреля два пъти по Нина и Грант, откъртвайки парчета от статуята. По­сле отново заби дулото на пистолета в главата на Мейси и тя изпищя.
-      Лоренц! - изкрещя той. - Вземи контейнера!
Нина се престраши да надникне и видя стоманения кон­тейнер да лежи на пода в другия край на подиума. Лоренц го вдигна и се обърна към Шабан за нови заповеди.
-      Качвай се в хеликоптера! - извика египтянинът, дока­то се изтегляше назад, повлякъл съпротивляващата се Мей­си със себе си.
Еди изскочи от мъглата и се прикри зад статуята, която се намираше най-близко до Шабан и лакея му. Шабан отно­во стреля, куршумът издрънча в хромираната статуя.
-      Ако тръгнеш след мен, ще я убия! - предупреди той, когато стигна до страничния изход. Лоренц отвори вратата и двамата се измъкнаха навън.
Еди се разкашля.
-      Господи! - разтърка той очите си. - Доста са проме­нили формулата на това нещо от последния път, когато го дишах!
Нина се приближи бързо до него, следвана от Грант.
-      Какво ще правим сега?
-      Като за начало ще го отведеш на безопасно място - каза Еди и кимна към актьора. - След това ще спуснеш мос­та, за да могат Асад и хората му да влязат.
-      А ти?
-      Аз отивам да прибера Мейси. - Вятърът беше разсеял газа достатъчно, за да забележи нещо на пода: пистолет, из­пуснат от някой от пазачите. Той го взе и за огромна изнена­да на Нина ѝ го подаде. - Стреляй по всичко зелено.
-      Защо не го вземеш ти? - попита тя.
-      Защото на портала все още може да има пазачи.
-      Няма да ходя при портала, идвам с теб!
-      Не, трябва да се погрижиш за Грант!
Грант го погледна обидено.
-      Хей, мога и сам да се грижа за себе си, човече!
-      Някога стрелял ли си с истински пистолет? - попита Еди.
-  Да.
-      По човек?
-      Не. - Той повдигна вежди. - Чакай малко, тя да не би да е стреляла?
-      Твърде често - отвърна Нина. - Еди, ти...
-      Сега не му е времето да спорим - сряза я Еди и хукна след Шабан. - Просто свали моста! - Той стигна до изхода и се обърна назад. - О, да, и благодаря, че ме спаси. Сега изчезвай оттук!
-      Пак заповядай - отвърна Нина с усмивка. После се обърна към Грант. - Хайде да вървим. - Те излязоха тичешком през вратата.
-      Наистина ли си стреляла по хора?
-      Боя се, че да. Веднъж пронизах с меч един мъж.
-      Господи. - Те влязоха в малкото фоайе, чийто под беше покрит с начупени стъкла, резултат от нахлуването на ми­цубишито. През дупката на стената се виждаше моста, все още вдигнат. - Някой проявявал ли е интерес към историята ти? От нея ще се получи страхотен филм!
-      Да, но мен кой ще ме играе? - Нина надникна навън. Не се виждаше никой. - Хайде да те изкараме оттук - после тръгвам след съпруга си!

*       * *

Страничният изход водеше към коридор, който минава­ше по източната основа на пирамидата. Еди хукна към фо­айето, през което беше влязъл в сградата.
Нямаше следа от Шабан, Лоренц или Мейси. Нито от който и да било друг. Последователите на Шабан бяха в хра­ма, затворени в капан.
Той прекоси фоайето. Външните врати се отвориха, щом се приближи до тях, и до ушите му достигна боботенето на хеликоптер. Той достигаше скоростта, нужна за излитане. Щом се озовяха във въздуха, Мейси щеше да се превърне в излишен товар.
Един бърз поглед през вратата му разкри, че хеликоп­терът, лъскав Юрокоптер ЕС 130 за шестима пътници, се на­мира на хеликоптерната площадка в ъгъла на двора. Лоренц седеше на предната пътническа седалка зад пилота, Шабан и Мейси бяха зад тях. Леко проблясване на метал подсказа на Еди, че Лоренц има пистолет; вратата му беше широко отворена, за да може да застреля всеки, който се приближи.
Трябваше да заобиколи откъм страната на пилота, за да блокира прицела му. Ако бягаше достатъчно бързо, щеше да ги стигне преди хеликоптерът да е излетял - стига Лоренц да не беше изключително точен стрелец.
Той си пое дълбоко дъх... и се затича.
* * *

Нина и Грант стигнаха до кабината на оператора на мос­та. Контролното табло за управлението му със сигурност се намираше вътре.
Нина отвори вратата и чу изстрели от другия край на двора. Инстинктивно се обърна назад. Еди...
Някой се размърда в кабината. Нина се обърна и видя пазача, който вадеше пистолет. Тя отскочи назад и се сблъска с вървящия след нея Грант. Той се дръпна встрани, но тя се спъна и падна по гръб. Пистолетът излетя от ръката ѝ.
Пазачът хукна към нея. Тя се опита да се изправи, но той застана над нея и насочи пистолета си към главата ѝ...
С периферното си зрение забеляза бързо движение и автоматичният пистолет излетя във въздуха - Грант се за­въртя във въздуха и изрита ръката на пазача. Приземи се до Нина, сви ръка в лакътя и удари пазача в гърдите и в лице­то. Мъжът залитна назад.
Грант се ухили на Нина.
-      Крав мага, момиче! Научих тези хватки за един филм. - Тя не изглеждаше впечатлена.
-      Това не е филм! И той не е паднал!
-      А? - Грант се обърна и видя, че пазачът стои наблизо, стиснал разбития си нос, с навъсено лице. - На снимачната площадка винаги се получава!
-      Защото онова са статисти, идиот такъв. А-а-ах! - Нина се претърколи настрани, а пазачът събори Грант на земята и го стисна за гушата.

* * *

Чу се нов изстрел и един от стъклените панели на пира­мидата се пръста зад Еди, който тичаше с всичка сила към хеликоптера. Лоренц се беше показал навън, и тъй като хе­ликоптерът всеки момент щеше да излети, му оставаше възможност само за един изстрел.
Еди се хвърли на земята и се претърколи точно когато холандецът стреля. Куршумът рикошира в плочките на дво­ра. Без да спира, Еди скочи и продължи да тича, насочвайки се към мястото на пилота...
Хеликоптерът се издигна над земята.
Еди скочи.
Едната му ръка пропусна на милиметри, но другата се вкопчи в релсата. Тежестта му накара хеликоптера да се раз- люлее. Пасажерите му веднага разбраха, че имат нечакан пътник.
-      Свали го на земята! - заповяда Шабан.
Еди се набра нагоре и се хвана с двете ръце. В този миг хеликоптерът рязко подскочи, опитвайки се да се отърси от него.

*       * *

Пазачът удари главата на Грант в земята и стисна още по-силно гърлото му. Актьорът изкриви лице, очите му изпъкнаха.
- Филмите ти - изръмжа мъжът - са пълен боклук!
Грант се опита да каже нещо, докато замахваше към гла­вата на пазача, но не можа да го удари силно. Мъжът заби палци в гърлото му, притискайки каротидната артерия...
-  Хей!
Пазачът се обърна - и Нина го ритна в лицето. Той се строполи до Грант, плюейки кръв. Но все още не беше изва­ден от играта. Забеляза пистолета на Нина и запълзя към него.
Неговото собствено оръжие се въргаляше на няколко крачки от тях. Нина се хвърли, грабна го и се обърна към противника си.
Който се прицелваше...
Нина стреля първа. В зеленото му сако, на корема, цъф­на кървава дупка. Той изкрещя и всякакви мисли за отвръ­щане на огъня се изгубиха в ужасната болка.
-      Исусе! - изпъшка Грант. - Ти го застреля!
-      Без майтап! Вземай пистолета! - Стреснатият Грант отиде при простреляния мъж и издърпа пистолета от трепе­рещата му ръка, а Нина изтича при кабината.
Къде бяха лостовете за управление на моста? Ето ги - на едно табло на стената. Тя дръпна ръчката и натисна зеле­ния бутон. Разнесе се жужене, последвано от вой на мотор. След това всичко беше заглушено от тракането на вериги и мостът започна да се спуска.
Тя изтича навън и видя хеликоптерът да се люлее във въздуха зад стъклената пирамида.
Някой висеше на единия от плазовете му.
Еди.

* * *

Пилотът отново премести рязко лоста встрани. Хели­коптерът се наклони и се понесе към една от кулите на замъ­ка, преди отново да се върне назад. Пътниците се раздруса­ха силно в седалките си, а нещо се блъсна в корпуса под мястото на пилота.
-      Падна ли? - попита Шабан.
Пилотът се наведе навън, за да погледне по-добре към плаза...
Вратата се отвори рязко.
В кабината връхлетя силен вятър, а миг след това се по­яви и Еди. Изненаданият пилот отнесе силен удар в лицето и преди да успее да се съвземе, англичанинът протегна ръце и го стисна за гушата.
-      Приземи това нещо!
-      Застреляй го! - излая Шабан.
Лоренц вдигна пистолета си. Еди отново удари пилота и се прикри зад него. Холандецът изруга, опитвайки се да се прицели...
Еди хвана лоста за управление.
Носът на хеликоптера рязко се вдигна нагоре, отхвър­ляйки всички назад. Включи се аларма: ЕС130 летеше на­долу и се спускаше рязко, защото стръмният ъгъл не позво­ляваше на въртящите се перки да поддържат желаната ви­сочина.
С крайчеца на окото си Еди забеляза бързо приближа­ващата се пирамида...
Той пусна лоста. Пилотът го натисна напред и стовари крак върху педала за управление в отчаян опит да си върне контрола върху машината, преди да се забият в пирамидата. Хеликоптерът се завъртя. Центробежната сила отхвърли Еди встрани и само това, че се беше вкопчил в пилота, успя да го задържи в кабината.
Той се протегна и разкопча предпазните колани на пи­лота. Мъжът нададе уплашен вик, когато установи, че един­ственото, което го задържа в кабината, са лостовете за уп­равление, които стискаше здраво. Прелетяха покрай пирами­дата, опашката на хеликоптера мина на сантиметри от стък­лената й стена.
-      Свали го! - изръмжа Еди. – Веднага!
-      Вдигни го нагоре! - изкрещя Шабан. Той разкопча ко­лана си и се наведе напред, за да дръпне ръката на Еди от пилота...
Мейси заби лакът в лицето на египтянина. Той се стро­поли назад и короната падна от главата му.
Лоренц насочи пистолета си към Мейси...
Еди сграбчи лоста отново.

*       * *

Ужасена, Нина наблюдаваше как хеликоптерът се люш­ка като пиян зад пирамидата и губи височина.
-  О, Господи!
Грант се изправи и разтърка гърлото си.
-      Господи, никога не бих си пожелал да съм там. Къде е Еди?
Тя го погледна измъчено.
-      Къде е според теб?
Микробусът се приближи и рязко спря, последван от мицубишито. Асад изскочи от джипа, докато войниците му се разгръщаха в колона, и погледна с любопитство към про­снатия в безсъзнание пазач.
-      Доктор Уайлд! Къде е зодиакът?
Тя посочи към замъка.
-      На третия етаж. Но култистите са затворени в пира­мидата! Трябва да ги задържите там, докато не пристигнат властите. Ако някой от тях се измъкне със спорите...
Асад се поколеба, но накрая кимна неохотно.
-      Ще разделя командосите на два екипа, единият за зо­диака, другият за... - Хеликоптерът се появи отново, без да спира да се върти. - В името на Аллах, какво е това?
-      Шабан е в него - както и Еди, и Мейси! - Хеликоп­терът отново се скри зад пирамидата. Нина се вгледа безпо­мощно нагоре, след което скочи в празния джип.
-      Доктор Уайлд, почакайте - спрете! - извика Асад, а мицубишито се стрелна след хеликоптера, без Нина да си прави труда да затвори вратите. - Пак ли?

*       * *

Еврокоптерът се намираше само на седем-осем метра над двора, а пилотът не можеше да увеличи мощността му, защото се беше вкопчил в лоста за управление между двете предни седалки.
Еди продължаваше да го стиска за гушата. Маневрите му бяха отказали Лоренц от намерението да застреля Мейси, но холандецът започваше да се съвзема от шеметното въртене.
Шабан също. Мейси се опита отново да го удари, но той хвана китката ѝ и я изви зад гърба ѝ. Рамото ѝ изпука и тя изкрещя. Египтянинът я блъсна във вратата.
Лоренц се наведе напред и протегна ръката си, стисна­ла пистолета, покрай пилота, за да се прицели по-добре в Еди. Англичанинът сграбчи оръжието със свободната си ръка, опитвайки се да отклони цевта.
Ръцете и на двамата мъже трепереха, докато се мъчеха да надделеят един над друг, но Лоренц имаше преимущест­во. Задъхан от огромното усилие, Еди се оттласна от плаза и влезе в кабината.
Тресящото се дуло се насочи към пилота. Ако Лоренц стреляше, щеше да подпише собствената си смъртна присъ­да. Еди натисна по-силно...
С очи, пълни с омраза, Шабан се хвърли напред и заби юмрук в лицето му. Еди залитна назад и изпусна пистоле­та... и пилота.
Падна назад и се удари болезнено в плаза. Кракът му беше омотан в предпазния колан. Той увисна с главата на­долу на не повече от три-четири метра над земята - а хели­коптерът не спираше да пада!
Нина зави зад ръба на пирамидата и видя пред себе си хе­ликоптера, който не спираше да се върти и да губи височина...
Точно над нея.
-      По дяволите! - изкрещя тя, удари спирачка и изскочи навън през отворената врата, докато хеликоптерът се при­ближаваше застрашително към джипа...

*       * *

Пъшкащият пилот се надигна и примига шокирано, щом осъзна колко близо се намира до земята. Той натисна другия управляващ педал, за да спре въртенето, и увеличи мощността.
Протегнатите ръце на Еди одраскаха земята - и хеликоп­терът се стабилизира. Еди видя как Нина изскача от втория армейски джип.
Мицубишито...
Нина подскочи.
-      Еди! - извика тя, когато хеликоптерът се стабилизира и увисна над двора.
-      Лебедката! - извика в отговор той. - Подхвърли ми кабела!
-      Какво?
Той протегна двете си ръце към мицубишито.
- Лебедката, кабела! Хвърли ми го!
Тя изтича към предницата на джипа, освободи спирач­ката, за да може макарата да се завърти свободно, грабна ку­ката в едната си ръка, а с другата започна да дърпа кабела.
-      Изкмъкни ни оттук! - заповяда Шабан. Пилотът уве­личи мощността. Хеликоптерът отново се издигна.
Нина погледна към Еди, който профуча край нея. Очите им се срещнаха.
Тя нямаше представа дали е развила достатъчно кабел, но това беше единственият ѝ шанс да го спаси.
Той протегна ръце.
Тя хвърли куката с всичката сила, която успя да изцеди от тялото си.
Кабелът полетя нагоре и се удари в плаза. Еди се про­тегна, пресегна се с едната си ръка... И го хвана.
Пръстите му се вкопчиха в куката. Дръпна я и я стисна здраво с две ръце...
Кабелът, който Нина беше развила, свърши. Той се опъ­на, макарата изскърца и започна да се върти като полудяла, отпускайки още кабел. Нина погледна нагоре. Хеликоптерът се издигаше все по-бързо.
Еди се стегна и се прегъна в кръста. Първия път не можа да стигне до плаза. Той се напрегна още повече и с рев се опита да се хване за метала, но кабелът го теглеше назад.
Пилотът пусна за малко лоста, за да затвори вратата, но установи, че нещо му пречи. Забеляза увисналия навън пред­пазен колан.
- Той е още тук!
-      Лоренц! - извика Шабан. - Наведи се навън и го за­стреляй!
Лоренц го погледна смутено.
-      Навън ли?
-      Той виси на един от плазовете! Стреляй под нас! - Той посочи ядосано пода. Холандецът изглеждаше още по-несигурен, но послушно се омота в предпазния колан, преди да отвори вратата.
Погледът на Нина шареше трескаво между хеликоптера и лебедката. Кабелът свършваше.
Лоренц отвори вратата и се наведе навън, изкривявайки врат, за да може да погледне под корпуса на хеликоптера. Забеляза увисналата фигура от другата страна и се наведе още повече, за да се прицели по-добре.
Еди направи още един опит, докато Лоренц се мъчеше да го хване на мушката си - и този път куката се закачи на плаза.
Секунди по-късно кабелът се разви докрай.
Нина отскочи назад при резкия подскок на мицубиши­то. Бързо издигащият се хеликоптер рязко спря, подхвърляй­ки Шабан и пилота нагоре. Мейси извика, когато предпаз­ният колан се впи в гърдите ѝ.
Последствията за двамата мъже, които се намираха извън кабината, бяха по-ужасни.
Еди, който миг преди това се опитваше да се добере до плаза, внезапно беше подхвърлен към него. Той инстинктивно се вкопчи в метала и го стисна здраво.
Лоренц нямаше такъв късмет. Той беше подхвърлен на­горе. Ръката му, която държеше пистолета, се удари в рамка­та на вратата и той го изпусна в кабината.
Главата му попадна между въртящите се перки.
Кръв оплиска предното стъкло; той падна, горната част на черепа му над очите бе отнесена. Треперещото тяло се размаза върху каменния двор на петдесет метра отдолу.
Замаяният пилот се свлече пред контролното табло и притисна лоста за управление. Хеликоптерът залитна странично към пирамидата, закачен за кабела като уловена с въдица риба.
Нина извика и отскочи от пътя на раздвижилия се джип. Еврокоптерът нямаше достатъчно мощност да по­вдигне тежащото два тона и половина мицубиши, но мо­жеше да го тегли.
Еди преметна свободния си крак върху плаза. Погледна надолу: хеликоптерът се намираше над пирамидата и се при­ближаваше към прожектора на върха ѝ.
Той освободи другия си крак от предпазния колан и се издърпа върху плаза. Един бърз поглед пред прозореца му показа замаяния пилот на предната седалка и Мейси на се­далката зад него. Лицето й беше изкривено от болка и тя сти­скаше рамото си.
Шабан се беше навел напред и се опитваше да достигне нещо на пода. Първоначално Еди реши, че се опитва да взе­ме контейнера със спорите, но след това забеляза металния цилиндър на празната седалка до египтянина.
Разбра какво е търсил Шабан чак когато мъжът се из­прави рязко и насочи пистолет към Еди...
Мейси удари ръката му точно, когато той натискаше спусъка.
Страничният прозорец почервеня от кръв - куршумът бе улучил пилота в главата, отнасяйки част от черепа му. Тя­лото му се сгърчи и натисна единия педал. Хеликоптерът се завъртя бясно.
Вратата на пилота се отвори. Еди се вмъкна вътре, пре­скачайки трупа. Шабан беше тласнат в другия край на каби­ната. Все още стиснал пистолета, той протегна свободната си ръка към ръчката.
Ярка светлина изпълни кокпита - хеликоптерът премина­ваше през лъча на прожектора. Заслепен, Еди стисна очи за миг.
Когато ги отвори, видя пистолета, насочен в лицето му...
Отдолу мицубишито се удари в стъклената стена на пи­рамидата и кабелът се уви в стоманения скелет на построй­ката. Сблъсъкът запрати Еди на празната предна седалка и отхвърли Шабан към вратата.
Която се отвори.
Страх замени гнева в очите на египтянина. Шабан се вкопчи в рамката на вратата. Изпусна пистолета, за да се хване по-здраво. Оръжието гръмна веднъж и полетя към пирамидата, а куршумът се заби някъде в задната част на хеликоптера.
По конзолата замигаха светлини, разнесе се предупре­дително жужене. Еди погледна натам и установи, че нивото на маслото пада застрашително. Куршумът беше повредил двигателя.
Еврокоптерът отново подскочи, дръпнат от кабела. Кон­тейнерът се затъркаля по задните седалки. Еди и Шабан го погледнаха едновременно, след което се спогледаха.
Да го спасят или да го унищожат...
Еди прескочи седалката, докато Шабан се изтегли навъ­тре. Водачът на култа пръв се докопа до стоманената кутия, хвана я за дръжката и нанесе силен удар върху слепоочието на Еди. Нов лъч светлина прониза кабината - хеликоптерът отново беше преминал край прожектора, неспособен да се освободи от автомобилната си котва.
Шабан притисна цилиндъра към гърдите си и ритна Еди.
-      Ти си едно нищо! - изкрещя той. - Не можеш да ме победиш! Аз съм бог!
-      Щом си бог - рече Еди, виждайки го как стиска рам­ката на вратата с побелели кокалчета, - я да видим дали мо­жеш да летиш!
Той удари с всичка сила ръката на египтянина.
Пръстите на Шабан изтръпнаха от болка, но това беше нищо в сравнение с онова, което почувства, когато ръката му се удари в твърдия метал и най-дългата кост - на средния му пръст - се счупи. Той изкрещя и се пусна - а Еди, очаквайки точно това, запрати окървавения си юмрук в белязаното лице.
Еврокоптерът се люшна отново към заслепяващия лъч... и Шабан падна.
Без да пуска контейнера, той полетя надолу от близо двайсет метра височина, стовари се върху върха на пирами­дата и гръбнакът му изхрущя.
Еди погледна надолу към отпуснатата фигура, която бло­кираше лъча. Върхът на пирамидата стърчеше от корема му.
-      Разбра ли какво имам предвид? - извика той.
Но Шабан не беше напълно мъртъв.
Въпреки че кръвта му изтичаше през ужасната рана, той намери сили да вдигне едната си ръка и да се опита да отво­ри контейнера, за да разсипе смъртоносното му съдържание.
Еди вече не го гледаше - вниманието му беше привле­чено от засилващия се шум откъм контролното табло. Ин­дикаторът за маслото светеше червено - двигателят скоро щеше да издъхне.
Примижавайки от болка, той се промъкна до другия край на кабината.
-      Мейси! Добре ли си?
-      Той... ми изкълчи рамото - процеди тя през стиснати зъби. - Можеш ли да приземиш това нещо?
-  He.
-      Какво? Ho... аз си мислех, че си някакъв супер як вой­ник! Наистина ли не можеш да управляваш хеликоптер?
-      Отдавна искам да се науча - отвърна той, освобожда­вайки я от предпазния колан. След това се пресегна и отво­ри вратата.
Тя го погледна стреснато.
-      Какво правиш?
-      Трябва да скочим!
-      Но ние сме много нависоко!
-      Няма да е задълго. - Откъм двигателя се разнесе силно стържене. - Когато ти кажа да...
Задвижващият вал се скъса. Хеликоптерът полетя надолу.
-      Скачай! Скачай! - изрева Еди. Турбината продължа­ваше да се върти, забавяйки падането - но без мощност и без пилот, смъртоносният скок на еврокоптера щеше да продължи само няколко секунди. Той бутна пищящата Мей­си навън и сам скочи след нея.
Те падаха, три метра, седем метра...
И се стовариха върху полегатата стена на пирамидата.
Подсиленото стъкло изпука, но не се счупи. Еди се плъзна надолу, а Мейси се затъркаля покрай него.
Шабан развъртя капака. Оставаше му само още едно движение, за да отвори контейнера...
Но замръзна, когато замъглените му от болката очи ви­дяха падащия върху него хеликоптер.
Той изкрещя...
Еврокоптерът се стовари на върха на пирамидата и про­дължи надолу, падайки в лабораторията сред превърнато в прах стъкло и метални стърготини. Удари се в пода и избух­на, изпращайки опустошителна ударна вълна.
Която достигна скрития С-4.
Експлозивът се взриви и разкъса газовия контейнер. Лабораторията бе погълната от колосална огнена вълна и цялата горна третина на пирамидата изригна като вулкан от стъкло.
Еди и Мейси бяха подминали средата. В подножието на пирамидата Еди забеляза Нина, която бягаше от взрива, видя мицубишито, забито на половина в стената...
-      Скачай! - извика той.
Въпреки болката Мейси успя да запази равновесие вър­ху стъклото, Еди направи същото. Той се плъзна вляво, тя надясно, заобикаляйки мицубишито от двете страни...
И скочиха на двора.
Еди почувства как краката му пламнаха от болка, кога­то се стовари върху плочите, и се претърколи встрани. Чу вика на Мейси и се хвърли към нея, защитавайки я с тялото си от дъжда от стъкло.
Шумът постепенно утихна.
Контузен и кървящ, Еди надигна глава и примига от бол­ка. Върхът на пирамидата го нямаше, погълнат от пламъци­те. Смъртоносните спори бяха унищожени.
-      Еди? - Той се надигна и го заля нова вълна от болка, но изпита облекчение, когато видя Нина да тича към него. - Господи! Добре ли си?
-      Ще ти отговоря, когато разбера дали краката ми са все още на мястото си. Мейси, ти добре ли си?
-      Не - отвърна тихо тя. Нина и Еди се спогледаха раз­тревожено. - Но мисля, че ще се оправя. Все някога.
Еди се опита да се засмее, но се закашля.
-      Поредният взривен хеликоптер. Все едно съм в някой от филмите на Грант. Той добре ли е?
-      Така изглежда - отвърна Нина, забелязвайки актьо­ра да се появява иззад пирамидата заедно с Асад и един от командосите. Тя му махна с ръка, след което погледна към горящия връх на сградата. - Това е добър начин да се отървем от инфекция с мая. Малко беше прекалено, но явно свърши работа.
-      Оставаше и да не свърши! - изръмжа Еди. - Пакет С-4 и взривен хеликоптер? Вътре всичко се е опекло.
Нина повдигна вежди.
-  О!
-      Какво?
-      Току-що се сетих. Ти унищожи спорите на Шабан... но изпече и хляба на Озирис. Източникът на вечен живот. - Тя се замисли за миг. - Но пък кой ли ще иска да живее вечно?
Еди се изправи със залитане и я прегърна.
-      Зависи с кого живееш.



ЕПИЛОГ




НЮ ЙОРК: три седмици по-късно.


Излизайки от лимузината, Нина погледна към тъмната стъклена сграда на секретариата на ООН. За разлика от по­следното ѝ посещение тук, този път тя не изпитваше безпо­койство. Дори напротив. Този път тя и Еди идваха, за да бъдат почетени.
Церемонията щеше да се проведе по молба на египет­ското правителство. Откриването на пирамидата в Западна­та пустиня и разкритието, че в нея се намира гробницата на самия Озирис, преобърна с главата надолу всички изследва­ния на древната митология - което означаваше, че през след­ващите няколко години египтологията щеше да бъде най-го­рещото поле на археологията. Ако не друго, то щяха да ста­нат свидетели на истински разцвет на туризма.
Затова египтяните изпратиха петиция до ООН да награ­дят Нина и Еди за откриването на пирамидата на Озирис... и за ролята им в осуетяването плана на Шабан.
Имаше особена ирония в това, че контактите ѝ с АСН направиха пълен кръг, помисли си Нина. Агенцията беше създадена най-вече за да запази истината за един опит за масово убийство от обществото; сега същата организация, която осем месеца по-рано я беше уволнила, беше принуде­на унизително да я моли за съдействие в разследването на друга геноцидна схема.
Въпреки това тя се поколеба на входа.
-      Добре ли си? - попита Еди.
-      Да. Просто... последните два пъти, когато идвах в ООН, бях изгонена от Морийн Ротшилд.
-      Единственото, което може да направи сега, е да ти це­лува задника - увери я той.
-      Прав си - рече Нина и се ухили. - Дали ще е проява на лоши маниери, ако изтъкна, че съм била права, а тя е грешала?
-      Сигурно. Но аз бих казал, да ги вземат мътните мани­ерите. - Нина го целуна и двамата влязоха вътре.
Оказа се, че тя няма да има възможност да каже каквото и да било на Ротшилд. Макар че Нина разпозна няколко от ръководителите на АСН сред представителите на ООН и властите, поканени на церемонията, отсъствието на дирек­тора на агенцията се набиваше в очи.
Но тя бързо забрави за това, когато посланикът на Еги­пет в ООН, придружаван от доктор Исмаил Асад, започна с похвалите.
-      Благодарение на доктор Уайлд и нейния съпруг - за­върши той, - най-невероятното археологическо откритие в Египет за последните сто години не само стана факт, но беше и защитено. - Той кимна към няколкото увеличени снимки на вътрешността на гробницата; мумията беше върната на пола­гаемото ѝ се място в саркофага, а размазаното тяло на Озир беше изнесено. - За съжаление гробницата на Озирис понесе някои щети, но съдържанието ѝ остана непокътнато. Посте­пенно целият свят ще може да види тези невероятни нацио­нални съкровища. Затова, отново, доктор Уайлд, господин Чейс - от името на народа на Египет, аз ви благодаря.
В залата избухнаха аплодисменти, докато посланикът се ръкуваше с Нина и Еди.
-      Благодаря ви - каза Нина, изправяйки се пред микро­фона. - Благодаря ви, господин посланик, доктор Асад - и на народа на Египет, разбира се! - Публиката се засмя учти­во. - Има още един човек, на когото трябва да благодарим, защото без нейната смелост и решителност никога нямаше да разберем, че пирамидата на Озирис съществува. Така че, Мейси - каза тя и я посочи, - Мейси Шариф, ще се изпра­виш ли, ако обичаш?
Мейси седеше на втората редица заедно с родителите си; обикновено нахаканата млада жена се изчерви от аплодис­ментите.
-      Ако по времето, когато тя се дипломира, отделът по египтология в АСН има нужда от нови служители - про­дължи Нина, - тя със сигурност ще разполага с моята пре­поръка за работа! - След утихването на аплодисментите Мейси седна с облекчение. Нина отново се обърна към пуб­ликата. - Но цялата тази афера показва само колко внима­телни трябва да бъдем като археолози и историци. Когато правим тези невероятни открития, много лесно можем да бъдем повлияни от мисълта за слава и богатство - и да, при­знавам, че самата аз съм минала по този път. Но причина за онова, което се случи тук, беше жаждата за пари... не, не за пари, а за награда. Някой толкова силно желаеше нещо, че премина всички граници, за да го получи. И това едва не доведе до истинско бедствие. Затова се надявам, че ще го приемете като предупреждение за това какво се случва, ко­гато парите се поставят преди науката.
Този път аплодисментите бяха по-приглушени, а някои хора очевидно се почувстваха неудобно. Нина нямаше на­мерение да изнася поучителна лекция, но реши, какво пък: това трябваше да бъде казано. Тя се обърна към съпруга си.
-      Искаш ли да добавиш нещо, Еди?
-      Не си падам много по речите - отвърна той, свивайки рамене. - Просто се радвам, че помогнах. О, и ако някой се съгласи да ни плати пътните разходи, ще бъде чудесно! - Публиката се разсмя.
-      Бих искал да добавя нещо - каза Асад. Асистентът му подаде полирана дървена кутия. - В знак на признателност­та ни за откриването на пирамидата на Озирис Висшият съвет за антиките реши да направи нещо като подарък на АСН. Нека го наречем заем.
Той отвори кутията и показа малка статуетка: груба чо­вешка фигурка, изсечена от необичаен розов камък. Нина не можа да я разпознае, но Еди се досети, че я е виждал и пре­ди - в гробницата на Озирис.
-      С леко неудобство, предвид поста, който заемам - по­шегува се Асад, - искам да призная, че досега не сме успе­ли да я идентифицираме; тя не прилича на никой от остана­лите артефакти в гробницата на Озирис, или на който и да е друг, всъщност. Може би АСН ще имат по-голям успех в това. - Той подаде кутията на смаяната Нина, а публиката отново изръкопляска.
-      О, забравихте ли, че аз вече не работя в АСН? - про­мълви тя.
-      Но те... О!
Посланикът осъзна, че сънародникът му е направил гаф и бързо взе микрофона, за да благодари на всички присъ­стващи, оставяйки Нина да се пита какво е искал да каже Асад. Единият от висшите представители на ООН, англича­нин на име Себастиян Пенроуз, с когото Нина се беше сре­щала по време на учредяването на АСН, стана от мястото си и махна на нея и на Еди да се приближат.
-      Добре, какво става тук? - попита Нина с подозрение.
-      Боя се, че човекът леко избърза - отвърна Пенроуз. Той даде знак на един от служителите на АСН, който взе кутия­та. - Смятахме да го обсъдим с вас след приключването на церемонията.
-      Какво да обсъдите? - попита Еди.
-      Завръщането ви в АСН.
-      Какво? - попита саркастично Нина. - След като ни уволнихте?
-      Технически вие сте само отстранена, обект на официално разследване - отвърна бързо Пенроуз. - Аз съм повече от уверен, че окончателните резултати ще доведат до възста­новяването ви на поста с пълна заплата за времето, докато сте били отстранена, както и компенсационен пакет.
-      Да, точно така. Направо мога да си представя как Морийн Ротшилд се съгласява с това...
-      Професор Ротшилд вече не работи в АСН - каза Пенроуз.
Нина го погледна изненадана.
-      Защо не?
-      Тя напусна вчера. Отчасти заради криминалните об­винения, които египтяните повдигнаха срещу доктор Бъркли - след показанията ви те много вероятно ще бъдат свалени, но след като всички останали конспиратори са мъртви, все някой трябва да бъде изкупителна жертва. И тъй като про­фесор Ротшилд лично го избра да води разкопките в Гиза, това може да се смята за признак на лоша преценка. Който се отрази и върху останалите ѝ решения - като вашето отст­раняване, например.
-      А каква е другата част? - попита Еди.
-      Другата част е, че вие, доктор Уайлд, сте ѝ изпратили имейл, в който описвате как ще бъде извършен обирът в За­лата на летописите много преди това да се случи - а тя го е пренебрегнала. Всъщност го е изтрила, но се оказа, че ня­кой има копие.
-      Напомнете ми да изпратя благодарствен подарък на Лола - каза Нина. - Значи ме искате обратно. А Еди?
-      Господин Чейс също ще бъде възстановен на работа, разбира се. Освен това има още един въпрос: след като про­фесор Ротшилд напусна, АСН остана без директор. Вие има­те опит като изпълняващ длъжността...
Еди я смушка.
-      Хей, не е зле. Те не само искат да се върнеш - смятат и да те повишат!
-      Но всъщност искаме ли да се върнем? - попита го тя, макар погледът ѝ да подсказваше отговора. Той се ухили.
-      Предложението ми остава - рече Пенроуз. Той подаде на Нина визитната си картичка. - Поне за известно време. Обадете ми се, когато вземете решение. - Той се ръкува с тях и си тръгна, следван от служителя с кутията.
-      Ех, дявол да го вземе - рече Еди. - Просто не могат да се справят без нас, нали?
-      Да, вече се оправяме много добре. Но знаеш ли кое е най-важното? Ще можем да се върнем в Манхатън!
Той завъртя очи.
-      Страхотно. Безумен наем, тълпи, шум, трафик...
-      С нетърпение го чакам!
-      Пфу! - рече Еди, развеселен. - Но в това има поне едно хубаво нещо - ще мога да си позволя сватбения прием!
-      Ние ще можем да си го позволим - поправи го Нина. - А може и да дойда с теб на няколко уроци по танци.
Те слязоха от подиума и бяха посрещнати от Мейси и родителите ѝ.
-      За какво ставаше въпрос? - попита Мейси, след като се запознаха.
-      Направи ни едно предложение - отвърна Нина.
-      Може би работа? - попита развълнувано Мейси. - О, Боже, това е страхотно! Ще приемете ли?
-      Ами-и-и-и - провлачи Еди и преувеличено небрежно сви рамене, - все още не сме решили.
-      Но - добави Нина, - нали помниш, че съм ти обещала място в АСН, след като се дипломираш? - Мейси кимна. - Мисля, че спокойно мога да кажа, че е твое, стига да поискаш.
Лицето на младата жена грейна.
-      Наистина ли? Оха! Тогава ще се постарая да се поинте­ресувам и от други неща, не само от египтологията. Дори от монголските клечки за зъби. Благодаря ти! - Тя прегърна Нина.
Еди гледаше отстрани.
-      Мога ли да се включа и най-накрая да си получа тройката?
-      Еди! - извикаха едновременно двете жени, а Мейси отново се изчерви и му напомни с жест, че родителите ѝ сто­ят на десет метра от тях. Но тя също го прегърна.
-      И така, какво смятате да правите сега? - попита Мей­си, когато се пуснаха.
-      Все още не съм сигурна - отвърна Нина и се усмихна. - Но мисля, че ни чака доста работа.


КРАЙ


Notes
[
←1
]

1
Съвременна израелска система за самоотбрана. Базирана е на естестве­ни реакции, прости движения и защитни принципи. Важна част е симу­лацията на реални нападения. - Б. пр.

[
←2
]

1
Bliss - пълно щастие, блаженство. - Б. пр.

[
←3
]

1
На английски
chase
- преследвам. - Б. пр.

[
←4
]

1
Зигурат - древен шумереки храм, строен около 5000 г. пр.н.е. Има фор­ма на масивна стъпаловидна пирамида, а на върха се изгражда храм. Из­вестни са 32 зигурата в Месопотамия. От тях 28 са в Ирак, а 4 в Иран. Предполага се, че предназначението на този храм е свързано с религията на шумерите. В него са намерени едни от най-ранните сведения за пис­меност - клиновидното писмо. - Б. ред.

[
←5
]
1 Следвайте онази кола (фр.) - Б. пр.
[
←6
]
2 Шега (фр.) - Б. пр.
[
←7
]

1
Благодаря, благодаря. Добър ден и добре дошли. За съжаление, френ­ският ми е ужасен - Б. пр.

[
←8
]

1
Ченгетата (фр.) - Б. пр

[
←9
]

1
Система от ритмични гимнастически упражнения, предназначени да развиват сила, мощност и баланс. Името произхожда от гръцки - съчетава думите “красота” и “сила”. - Б. пр.

[
←10
]

1
Това е Джеймс Бонд! (фр.) - Б. пр.

[
←11
]

1
Британски производител на луксозно обзавеждане за бани и тоалетни. - Б. пр.

[
←12
]

1
Едно, две, три, четири, пет... Старт! (фр.) - Б. пр.

[
←13
]

2
Това е Виртанен! О, Молар катастрофира! (фр.) - Б. пр.

[
←14
]

1
Около 38 градуса по Целзий - Б. пр.

[
←15
]

1
В оригинала - The Who, име на прочута британска рок група от средата на 60-те години.’’Who?” означава “Кой?”- Б. пр.

[
←16
]

1
На английски - nuclear, biological, chemical. - Б. пр.