СЕНЗАЦИОННА НАХОДКА

	При подводни археологически разкопки Нина Уайлд попада на глинена плочка с тайнствени надписи. Възможно ли е, находката да принадлежи на напълно непозната цивилизация, управлявала Земята сто хилядолетия преди създаването на Библията?
	БЕЗМИЛОСТЕН ВРАГ

	Преди Нина да осмисли откритието си, изследователският й кораб е атакуван, а безценната находка - открадната. Кой е толкова добре осведомен и защо толкова се нуждае от древната глинена плочка? Решени да разкрият мистерията, Нина и екскомандосът Еди Чейс се впускат в търсене на отговора. Но на всяка стъпка са следвани от тайна групировка, наричана Орденът на Завета.
	ШОКИРАЩО РАЗКРИТИЕ

	Орденът, могъщ консорциум от представители на трите главни световни религии, няма да спре пред нищо, за да запази откритието на Нина Уайлд в тайна от света. Но защо? Подобно откритие би могло да опровергае цялата създадена от трите религии митология… но дали истинската цел на всяка от тях не е да си присвои най-ценната археологическа награда на всички времена?
	 
	 
	 
	 
	 

	 

	≈ ПРОЛОГ ≈

	 
	ОМАН
	 
	При все, че Арабската пустиня обикновено се смята за необитаема от живи същества, наоколо имаше твърде много от тях за вкуса на Марк Хюнг. Носеха се облаци от мухи в очакване той да напусне палатката си след зазоряване, и сега, три часа по-късно, те явно бяха привлекли всички останали насекоми в радиус от десет километра.
	Той изруга под нос и се спря, свали очилата си „Оукли“ и размаха ръце пред лицето си. Мухите се отдръпнаха за момент, но щяха да възобновят бомбардировката си много скоро. Не за пръв път той се прокле, че се е съгласил доброволно да дойде на това ужасно място.
	— Проблем ли имате там, господин Хюнг? – попита Мълдун с едва прикрито презрение, спирайки изкачването си по стръмния наклон. Приличащият на мечок невадец беше трийсетгодишен ветеран от нефтодобивния бизнес, със слънчев тен, жилав и наперен. Марк знаеше, че Мълдун вижда в него само някакво мършаво, току-що завършило колеж корейско хлапе от Калифорния, и го поставя съвсем малко по-високо от пустинните мухи.
	— Нямам никакви проблеми, господин Мълдун – отговори Марк, като отново сложи слънчевите си очила и извади бутилката с вода. Отпи няколко големи глътки, после сипа малко върху ръката си, наведе глава напред и намокри врата си.
	Нещо на земята привлече вниманието му и той се наведе, за да го види по-добре. Предметът му беше познат, но толкова не на място, че му отне известно време, за да го разпознае: спираловидна раковина, нащърбена и надраскана от атмосферните условия и годините.
	— Виждали ли сте такова нещо?
	— Да отговори Мълдун презрително. – Намират се навсякъде наоколо. Това някога е било бряг. Морето е било по-високо, отколкото е сега.
	— Наистина ли? – Марк беше запознат с концепцията, че морското равнище се е премествало в съответствие с климатичните промени, но досега за него това беше само абстрактна теория. – Колко отдавна?
	— Знам ли? Преди сто, сто и петдесет хиляди години. – Мълдун махна към невисокия склон отпред, тяхната цел. – Това би било чудесен курорт. Пещернячки в пустошта.
	Той се изхили похотливо.
	Марк задържа дъха си. Нямаше смисъл да влошава отношенията си с ветерана от нефтодобива. Вместо това той върна бутилката в туристическата си раница.
	— Ще тръгваме ли?
	Изпотени в сто градусовата жега*, те крачиха бавно по пясъка още половин миля и най-накрая спряха в основата на склона. Мълдун използва Джи Пи Ес устройството си да определи местоположението им, после за минута го свери с картата и компаса, докато Марк гледаше нетърпеливо.
	[* 100° по Фаренхайт е равно на 37,77° по Целзий. – Б.пр.]
	— Сателитите показват местоположението с точност до 100 фута*, нали знаете? – каза той най-накрая.
	[* Около 30,5 метра. – Б.пр.]
	— Предпочитам да се доверявам на очите си и на картата, отколкото, на какъвто и да е компютър – изръмжа Мълдун.
	— Е, затова сме тук, нали? За да докажем, че компютрите могат да свършат по-добра работа от очите, на който и да е.
	— Искате да кажете по-евтино платена работа – промърмори Мълдун, достатъчно високо, за да го чуе Марк. Сгъна картата. – Това е. На две хиляди метра от палатковия лагер сме, точно както искахте.
	Марк погледна назад. През трепкащата гореща мараня едва се виждаха палатките на техния лагер и мачтата на предавателя. Два други екипа бяха потеглили по същото време, също насочили се към точки на два километра разстояние, за да формират равностранен триъгълник с лагера в центъра му.
	— В такъв случай, – каза той спокойно, наслаждавайки се на властта си в момента – е добре да започнете, нали?
	 
	 
	На Мълдун му отне час да подготви експлозивите.
	— Няма начин това да е достатъчно мощно – каза той, докато спускаше в дупката, която беше изкопал, металния цилиндър, съдържаш петнайсет фунта* динамит. – Трябват ви поне два пъти по сто фунта. Мамка му, ще сте късметлия, ако някоя от останалите позиции дори го чуе.
	[* Фунт – мярка за тегло, равна на 0,453 кг. – Б.пр.]
	— В това е целият смисъл на експеримента – напомни му Марк. Той беше наредил своето собствено оборудване на безопасно разстояние: захранван с батерия радио предавател-приемннк, свързан с метална тръба, която съдържаше микрофон. – Да се докаже, че не се нуждаеш от тон експлозиви, или от сонди, или от стотици сеизмодатчици. Всички симулации показват, че това ще е повече от достатъчно, за да се направи подробна сонарна карта.
	— Симулации? – Мълдун почти изсъска думата. – Не може да се сравнява с реалния опит. Казвам ви, нищо няма да постигнете, само ще вдигнете шум.
	Марк почука върху лаптопи си.
	— Така би станало без софтуера ми. Но с него четири сеизмодатчици ще са достатъчни, за да картографирам целия район. Ако ги увелича, „Браксойл“ ще може да обхване целия Арабски полуостров само с двайсетина души за по-малко от година.
	И двамата бяха наясно, че това е преувеличение, но изражението на отвращение на Мълдун беше красноречиво. Традиционните нефтени сондажи бяха масови дейности, включващи стотици, дори хиляди души, неуморно прекосяващи обширни области, за да монтират огромни мрежи от микрофони, които да улавят слабото сонарно ехо от причинените от взривове звукови вълни, отразяващи се от геологичните структури, намиращи се дълбоко под земята. От друга страна, софтуерът на Марк позволяваше на компютъра да свърши работата: със само четири сеизмодатчика, три във върховете на триъгълника и един в центъра му, той можеше да анализира резултатите и да създаде триизмерна подземна карта за минути. Оттук идваше и ядът на Мълдун: продължителните, напрегнати и много добре платени – изследвания щяха да се заменят от много по-малки, бързи и евтини операции. Нещо не особено радващо за човек, на когото му се налага да се преквалифицира, но идеално от гледна точна на приходите на „Браксойл“.
	Ако сработеше. Както Мълдун беше казал, всичко беше базирано на стимулации – това щеше да бъде първият полеви тест. Имаше хиляди начини нещата да се объркат.
	Мълдун внимателно вмъкна детонатора в цилиндъра, после се отмести назад.
	— Добре, готово е.
	— Колко далеч трябва да застанем? – попита Марк. – Зад радиото?
	Мълдун се засмя подигравателно.
	— Вие застанете там, ако искате, господин Хюнг не мога да ви спра. Аз смятам да отида чак там. – Той посочи върха на склона.
	Смехът на Марк беше нервен.
	— Аз ще… ъъъ… ще се доверя на вашия опит.
	Двамата мъже изкачиха склона. Той не беше висок, но на фона на южния край на обширната пустиня, наричана Руб ал Хали – или на английски Пустата четвъртина – се издигаше като фар. Докато се изкачваха уоки-токито на Мълдун изписука два пъти. Останалите екипи също бяха достигнали местоназначението си и бяха сложили експлозивите.
	Всичко беше готово.
	След като достигнаха върха, Марк си пийна още вода и отвори лаптопа си. Компютърът му беше свързан безжично с модула в основата на склона, който на свой ред си комуникираше с главната станция в лагера, и чрез нея – с другите два екипа. Успехът на експеримента зависеше от това трите експлозива да се депонират точно в един и същ момеят всяка липса на синхронизация можеше да отложи момента на получаването на отразените сонорни вълни в четирите сеизмодатчика и така да изкриви геологичните данни, или, още по-лошо, да ги направи твърде неясни, за да подлежат на компютърен анализ.
	— Добре тогава – каза той, с уста, по-пресъхнала от всякога. – Готови сме. Обратното броене от десет секунди започва… сега.
	Тон натисна един клавиш. Таймерът на екрана започна да отброява времето на обратно.
	Мълдун препредаде това по радиото си, след което приклекна.
	— Господин Хюнг – каза той, – по-добре да оставите компютъра.
	— Защо?
	— Защото не можете да запушите и двете си уши с една ръка! – Той обхвана с длани главата си.
	Марк разбра какво има предвид и побърза да падне на колене, да остави лаптопа и да притисне пръсти към ушите си.
	Зарядът експлоатира, шумът беше оглушителен дори и при положение, че тъпанчетата му бяха защитени, единственият барабанен удар отекна дълбоко в гръдния му кош. Земята под него се разтърси. Той неволно затвори очи; когато ги отвори отново, видя от основата на склона да се вдига струя дим. В далечината над блещукащата мараня се видя слабото размърдване от другите две експлозии. След няколко секунди до него достигнаха и гърмовете от тях.
	Около двамата мъже се посипа лек дъжд от прах и дребни камъчета. Марк вдигна лаптопа си отново и избърса мръсотията от екрана. Пристигаха първите резултати – потвърждение от сеизмодатчиците, че получават сонарни отражения. Събирането на всички данни щеше да отнеме няколко минути, след това – малко повече, за да ги обработи компютърът, но засега нещата изглеждаха обещаващо.
	Мълдун се взираше надолу по склона.
	— Твърде близо до повърхността – измърмори той, докато бършеше пясъка от лицето си.
	Марк стоеше до него, изучавайки съсредоточено постъпващите данни.
	— Работи просто идеално. – Той се сепна, когато под краката му премина нов трус. – Какво беше това?
	— Не може да е от останалите заряди, те не са достатъчно мощни – каза Мълдун обезпокоено.
	Марк разтревожено вдигна поглед. Трусовете се засилваха.
	Почвата под краката му се срути.
	Марк дори нямаше време да извика, преди да си изкара въздуха, стоварвайки се по склона, сред водопада от камъни и прах. Единственото, което можеше да направи, беше да се опита да предпази лицето си, докато се удряше от наскоро експлодиралите скали, срутващи се отвсякъде върху него.
	Нещо твърдо го удари по главата.
	 
	 
	Колкото и да беше стръмно, първото от сетивата му, което се възстанови, беше вкусът. Сух, солен вкус изпълваше устата му, нещо беше втвърдило езика му.
	Марк се закашля, после изплю малко пясък. Тилът му пулсираше на мястото, където го беше ударила скалата. Понечи да се надигне, но реши, че ще е по-добра идея да остане неподвижен.
	Някакъв неясен звук постепенно се превръщаше в думи, глас, викаш името му.
	— Господин Хюнг! Къде сте! Чувате ли ме?
	Мълдун. Той всъщност звучеше искрено обезпокоен, въпреки че Марк вече се беше възстановил достатъчно, за да осъзнае, че чувството беше по-скоро професионално, отколкото лично. Работата на Мълдун беше да се грижи за специалиста; нараняването на човек, намиращ се под опеката му, щеше да се отрази лошо на досието му.
	— Тук – опита се да каже Марк, но от устата му излезе само слабо грачене. Изплю още малко количество от отвратителния прах и опита пак. – Тук съм.
	— О, слава Богу. – Мълдун се спусна към него по раздробените камъни. – Добре ли сте?
	Марк успя да избърше очите си. Намръщи се от движението: щеше да има сериозни цицини на следващия ден.
	— Не мисля. – Той обърна глава, за да види склона, по който се беше прекатурил. – О! Това е нещо ново.
	Мълдун вдигна поглед, и когато забеляза промяната в пейзажа, върху лицето му се изписа изненада. Върху терена се беше разкрил голям отвор, дълбока пещера.
	— Имате късмет, че не сте паднали вътре. Сигурно щяхте да загинете. – Той подаде на Марк бутилката с вода. – Вземете. Можете ли да се движите?
	Марк пое с благодарност шишето, изпи няколко големи глътки, после внимателно раздвижи краката си.
	— Мисля, че съм добре. Какво става с компютъра?
	Мълдун вдигна екрана, който, освен че беше пукнат, вече не беше свързан с останалата част от компютъра.
	— Мисля, че гаранцията не покрива това.
	— По дяволите! – въздъхна Марк.
	Мълдун му помогна да се изправи.
	— Сигурен ли сте, че сте добре?
	— Коляното ме боли, но мисля, че всичко останало е наред.
	— А аз не съм сигурен. – Мълдун проучи тила му. – Имате голямо разсичане тук, и може да имате и мозъчно сътресение. Трябва да повикаме хеликоптер да ви откара в болницата в Салала.
	— Добре съм – настоя Марк, макар че докато го изричаше, се чудеше защо не приема предложението на Мълдун за незабавно напускане на пустинята. – Виждате ли останалата част от лаптопа? Сигурно ще мога да възстановя данните от хард диска
	Мълдун изсумтя, но се обърна да го потърси. Марк погледна в другата посока, към входа на пещерата. Трудно му беше да повярва, че такъв относително малък експлозив може да отвори такава голяма дупка.
	Освен ако дупката не си е била там през цялото време.
	Тази мисъл отлетя, когато той зърна остатъка от строшения лаптоп точно до входа на пещерата.
	— Ето го – каза той на Мълдун, накуцвайки към лаптопа. Той изглеждаше сплескан, но ако самият хард диск не беше строшен, информацията можеше да бъде спасена.
	Той пристъпи към сянката на пещерата и вдигна компютъра. Очите му се приспособиха към по-слабата светлина и той огледа уреда. Състоянието му беше горе-долу добро; беше вдлъбнат, но не и счупен. В края на краищата можеше да се окаже, че експериментът не е пропаднал напълно.
	Ободрявайки се донякъде с тази мисъл. Марк погледна навътре в пещерата.
	И беше толкова изненадан от това, което видя, че изпусна лаптопа отново.
	 
	 
	Мълдун потупа Марк по гърба.
	— Е. синко, имах някои съмнения относно теб. Но явно ти ще ни направиш много богати.
	— Само че не по начина, по който планирах – каза Марк.
	— Няма значение как един човек ще стане богат, важното е да го постигне!
	Мълдун се беше присъединил към него в пещерата и беше също толкова зашеметен от онова, което лежеше вътре въпреки, че доста бързо си беше възвърнал самообладанието след смайването си и се свърза веднага с другите от изследователския екип, за да поиска среща веднага. Един от останалите имаше цифрова камера; веднага, след като превъзмогнаха учудването си и се сдобиха с фотографско доказателство за откритието си, те се върнаха в лагера, за да изпатят изображенията в Хюстън през сателита.
	Марк не можеше да спре да мисли, че събитията се разливат твърде бързо, за да е спокоен.
	— Все още смятам, че трябва да уведомим оманците.
	— Майтапиш ли се? – попита Мълдун. – Първо правило за работата тук: никога не казвай на арабите нищо, докато момчетата вкъщи не го одобрят. Ето защо компанията има всички тези влиятелни адвокати – за да се увери, че нашите претенции са сто процента основателни. И то само за нефта. А за това… Господи, аз дори не знам откъде да започна. Ще станем извести, синко!
	Той се засмя, после приклекна и влезе в палатката с комуникационното оборудване.
	— Може би. – Марк отпи още от водата. Не искаше да се изпълва с големи надежди. Първо, беше сигурен, че Браксойл ще поеме пълен контрол над откритието. Разбира се, и оманското правителство щеше да прояви претенции към всичко, намерено на негова територия.
	Въпреки това не можеше да спре да фантазира за потенциалните слава и богатство…
	Той допи водата, после последва Мълдун в палатката. Останалите шестима членове на изследователския екип вече бяха вътре и разглеждаха цифровите снимки на друг лаптоп. Разискването за това какво точно бяха намерили все още продължаваше, но всеобщото мнение съвпадаше с мълдуновото: тази случка щеше да ги направи много богати.
	— Разбира се – каза един от мъжете, новозеландец на име Люис, – след като камерата е моя, авторското право върху снимките също е мое.
	— По време на работа за компанията – снимки на компанията, приятелчета – каза Мълдун.
	— Да, но на личната ми камера – настоя Люис.
	— Предполагам, че ще трябва да оставим адвокатите да определят.
	— Ако някой изобщо си направи труда да се свърже с нас каза лаконично един уелсец, Спенс. – Тоест, нали изпратихме снимките преди три часа?
	— Колко е часът в Хюстън? – попита Марк.
	Мълдун погледна часовника си.
	— Хм. Минава десет сутринта. Още ли няма отговор?
	Люис превключи на програмата за електронна поща на лаптопа.
	— Все още нищо.
	— Провери сателитната връзка – предложи Марк. – Може да има срив в комуникацията.
	Люис превключи на друга програма.
	— Това обяснява всичко. Няма връзка.
	Марк озадачено вдигна вежди
	— Чакай, няма връзка? Не си излизал от мрежата, нали?
	— Шегуваш ли се? Искам да прочета отговора веднага щом го получим!
	— Странно. Докато сме били свързани с мрежата на Браксойл, трябва да сме получили все нещо. Дай да опитам…
	Люис отстъпи мястото си на компютърния специалист. След минути Марк се облегна назад, по-озадачен от всякога.
	— Всичко е народ от наша страна, ние все още предаваме. Но не получаваме нищо в отговор. Или сателитът е извън строя, което е доста невероятно… или някой от другата страна ни е блокирал.
	Мълдун се намръщи.
	— Какао искаш да кажеш с това, че ни е блокирал?
	— Искам да кажа, че е отменил достъпа ни. Не можем да изпратим нищо и никой не може да изпрати нищо на нос.
	— По дяволите, не могат да го направят! – Мълдун взе сателитния телефон. Набра номер, слуша няколко секунди, после занатиска всички клавиши с нарастващ гняв. – Абсолютно нищо, мамка му!
	— Опитай с радиото – предложи един американец, Брайтстоун. – Обади се на Салала. Момчетата ще успеят да ни свържат с Хюстън.
	Мълдун кимна и пристъпи към радиото, слагайки си слушалките. Включи го и изтръгна слушалките от главата си с пронизващ вой, карайки всички да подскочат.
	— Господи!
	— Какво? – попита Марк, обезпокоен.
	— Направо ме удари. Слушайте. – Той извади жака на слушалките. От тонколоната на радиото се чу електронен врясък – свръхестествен звук, който накара кожата на Марк да настръхне.
	— О, мамка му – каза Спенс спокойно.
	Всички се обърнаха към него.
	— Знаеш ли какво е това? – попита Марк.
	— Използвал съм това в свързочни войски. Това е предавател на смущения.
	Очите на Мълдун се разшириха.
	— Какво?
	— Електронна война. Някой ни заглушава.
	Тези думи породиха лека паника, докато Мълдун не надвика всички:
	— Сигурен ли си в това, Спенс?
	Уелсецът кимна.
	— Да. Това е въздушно. Тонът се променя твърде бързо, за да е на земята.
	Последва внезапно движение към вратата, и осемте мъже изскочиха навън и се вгледаха с присвити очи в бледосиньото небе.
	— Виждам нещо! – извика Брайтстоун, сочейки на север. Марк видя мъничко сиво петънце в далечината. – Това ли ни заглушава?
	— Къде са биноклите? – попита Мълдун. – Някой…
	Цепещ слуха тътен се стовари върху тях сякаш отникъде. Марк успя да види две гладки, пясъчно кафяви сенки, носещи се към него, преди на по-малко от сто фута над главите им да прелетят два самолета, завихряйки пясъка около мъжете със своята почти свърхзвукова въздушна струя. За едно мигване на окото двата самолета се смалиха до точки, поемайки в различни посоки.
	— Какво беше това, мамка му? – извика Мълдун.
	Спенс зяпаше подир отдалечаващите се самолети.
	— „Торнадо“! Това бяха саудитски „Торнадо“!
	— Но ние сме на четирийсет мили от границата!
	— Казвам ти, бяха саудитски!
	Те гледаха как двата изтребителя променят посоката си. Изглежда, единият от тях завиваше обратно към лагера. А другият…
	Марк осъзна накъде се насочва той.
	— Пещерата! – извика той, сочейки към далечната скала. Той отива към пещерата!
	Още докато той говореше, нещо се отдели от изтребителя, два тъмни предмета се спуснаха рязко. Последва ги още един, и още един, всичките движещи се по дъга към скалата…
	Склонът беше заличен, експлозиите последвала толкова бързо една след друга, че изглеждаха като предизвикани от една-единствена гигантска бомба.
	— Господи! – извика някой зад Марк, докато виещият се черен облак набъбваше като раково образование над скалата. Звукът от бомбите ги удари, разтърсвайки почвата под тях дори от миля разстояние.
	„Торнадото“ направи остър вираж на север, с блеснали форсажни камери, за да се насочи обратно към саудитското пространство със скорост Мах 2*.
	[* Тоест 680,58 m/s. – Б.пр.]
	Второто „Торнадо”…
	Марк се обърна, за да го види.
	Не се наложи да го търси дълго. То се носеше право към него, а бомбите се сипеха от крилата му…
	Лагерът беше изтрит от лицето на земята сред буря от огън и шрапнели.
	 
	 
	Черният дим все още се вдигаше от скалата на следващата сутрин.
	Четири хиляди фунтовите бомби, хвърлени от саудитските „Торнадо“ бяха накарали голяма част от скалата да се срути в пещерата под нея. Но отворът си оставаше тъмна дупка, изглеждаща още по-зловещо на фона на саждите, покрили заобикалящата я скала. Около нея стояха хора.
	Въпреки че всичките те бяха въоръжени и облечени с пустинни камуфлажни униформи, никой не носеше върху себе си отличителните знаци на нечии военни сили. Всъщност те не носеха никакви отличителни знаци. Въпреки еднаквите дрехи обаче, в екипа имаше разделение. Дали по заповеди или по инстинкт, но войниците бяха разделени на три отделни групи, които се допираха по краищата, но никога не се смесваха напълно: като нефта и водата под пустинно слънце.
	Пресечната точка на трите групи беше маркирана от трима души, всичките гледащи небето на юг. Дори без отличителните знаци за ранг беше ясно, че те са водачите, опитът си личеше във всяка резка по лицата им. Единият беше арабин, носеше черна военна барета, черните мустачки формираха сурова линия над устните му. Другите двама бяха бели, но въпреки това разликите в произхода им си личаха от пръв поглед. По-младият, загорял чернокос мъж с цигара, пъхната в ъгъла на устните му, беше евреин; най-възрастният от тримата имаше оредяваща руса коса и очи, наситеносини като небето. Русият мъж вдигна бинокъла си.
	— Ето, че идва – каза той на английски.
	Арабинът се намръщи.
	— Най-накрая! Но аз не виждам защо изобщо се нуждаем от него. Нашият въздушен удар унищожи мястото – ще е достатъчно да се зарови.
	— Триумвиратът гласува – две на едно. Мнозинството печели. Знаеш това.
	Изразителното лице на арабина ясно показваше неговото неодобрение на решението, но той кимна. Русият мъж се обърна, за да наблюдава приближаващия се хеликоптер.
	Той кацна край чопърите, които бяха донесли войниците до мястото. В кокпита се виждаха двама души: мъж в началото на четирийсетте с чисто бял костюм и млада жена със слънчеви очила.
	— Какво е това? – изръмжа арабинът, когато я видя. – Той трябваше да дойде сам!
	Лицето на русия мъж за момент издаде раздразнение от недискретността на новопристигналия.
	— Аз ще се оправя с това – каза той.
	Ти изчакаха костюмирания мъж да излезе от хеликоптера и да тръгне към тях. Поне пътничката му си беше останала в кокпита.
	Нямаше да се налага да я убиват.
	Когато се отдалечи от перките, пилотът си сложи бяла панамена шапка, наближи триото и се усмихна широко.
	— А, Джонас! – каза той на русия мъж. – Джонас ди Бонавентура от плът и кръв! Прекрасно е, че те виждам пак.
	Въпреки че произношението му беше типичното за английското висше общество, в него се улавяше един гърлен полутон, разкриваш родезийския му произход.
	— Гейбриъл – отговори Ди Бонавентура, докато двамата се здрависваха. – Ти сам управлява полета дотук?
	— Както знаеш, предпочитам да контролирам нещата.
	Двамата се засмяха за момент, после Ди Бонавентура погледна многозначително към хеликоптера.
	— Както виждам, си докарал… гост. Не очаквахме такова нещо.
	— Животът без изненади би бил ужасно скучен. – Човекът се обърна и се усмихна през рамо, жената му се усмихна в отговор. – Тя ми е бивша студентка. Баща й ми плати да я вземе на обиколка из различни африкански археологични обекти. Бяхме в Судан, когато ти ми се обади и помоли за помощта ми.
	— Не трябваше да я довеждаш тук – каза арабинът, мръщейки се. Върху лицето на новопристигналия се разстла широка самодоволна усмивка.
	— О, не можех да я оставя. Тя ми дава много повече, отколкото просто пари. – На арабина му отне известно време, докато схване значението на този думи: когато го схвана, върху лицето му се изписа погнуса. – Е, Джонас, ще ме представиш ли на колегите си?
	— Гейбриъл – каза Ди Бонавентура, посочвайки арабина. – това е Хусам ал Дин Замал, бивш служител на Главната дирекция на саудитското разузнаване. – Той кимна към пушещия мъж. А това е Узиел Хамърщайн, преди служил в Мосад.
	Костюмираният мъж вдигна вежди леко насмешливо.
	— Саудитски шпионин, работещ заедно с израелски шпионин? Бива си я компанията ти, Джонас. Орденът на Завета наистина създава странни приятелства.
	Ди Бонавентура игнорира коментара му.
	— Хусам, Узиел – продължи той. – това е професор Гейбриъл Рибсли от Кеймбриджкия университет в Англия.
	Мъжете се здрависаха.
	— И не забравяй – добави Рибсли, леко изпъчвайки гърди. – най-голям авторитет в света по древните езици. Каквото и да си мисли този аматьор Филби в Ню Йорк. А също и Цен-Ху в Пекин… Ха! – той погледна край Замал и Хамерщайн в гърлото на пещерата, и гласът му стана по-делови. – Предполагам, че заради това съм ви нужен тук. Е какво сте открили?
	Хамерщайн заговори пръв, с толкова тих глас, сякаш искаше да запази в тайна дори от вятъра това, което ще каже.
	— Хамерщайн Приятелите ни от американското АСН ни сигнализираха за снимка, прихваната от изследователски екип на нефтена компания. Компютрите им са провели рутинен анализ на снимките – и са идентифицирали езика на Древните.
	— О, моля ви се – възкликна Рибсли подигравателно. – Още ли им викате така? Колко досадно прозаично. Аз самият използвам „Ветерес”* – сигурен съм, че Джонас разбира поне латински.
	[* Veteres (лат.) – Предци. – Б.пр.]
	Хамерщайн дръпна нетърпеливо от цигарата си.
	— Веднага щом осъзнахме какво са намерили, уредихме АСН да вкара в сървърите на компанията компютърен вирус, който да изтрие снимките, после неутрализирахме сателитната връзка на изследователския екип, за да ги изолираме. И след това…
	— … Унищожихме тях и мястото – вметна безцеремонно Замал. Рибсли погледна към тъмния отвор.
	— Значи решихте да бомбардирате мястото? Разбирам. – Последва пауза, после той се завъртя на пети и изрече със сарказъм: – И какво точно очаквате да науча от един тлеещ кратер?
	— Все още имаме копия от снимките на изследователския екип каза Ди Бонавентура. Той направи знак на един по-млад мъж, друг рус европеец, да се приближи. Войникът държеше кафяв плик. Рибсли махна пренебрежително.
	— Случайните щраквания на омазаните с нефт работници едва ли ще са от полза. – Той посегна под периферията на шапката си, за да разтрие челото си с пръсти. – Знаете ли защо преводът на този език е толкова труден? Защо ми отне осем години само за да разработя основата? – Той свали ръка и се вторачи в Замал. – Защото всеки път, когато Орденът намери дори най-дребната частица от нещо ново, го взривява и убива всички наоколо.
	— Това е целта на Ордена – каза Замал ядосано.
	— Да, ако вземете възможно най-буквалната, дръвнишка интерпретация въздъхна театрално Рибсли. – Мухи, мед, оцет, хащам… може ли някой да нареди тези думи във всеизвестна фраза или поговорка?
	— Можеш да хванеш повече мухи с мед, отколкото с оцет? – предложи войникът с плика, който говореше английски с немски акцент.
	Рибсли изръкопляска.
	— Отличен! Джонас, кой е този феномен?
	— Килиан Фоглер каза Ди Бонавентура. – Мое протеже. В думите му се промъкна нотка на предизвикателство – сякаш предупреждавайки Рибсли да не продължава да се подиграва. Скоро ще се пенсионирам от Ордена, за да заема нова длъжност в Рим – Килиан ще заеме мястото ми в Триумвирата.
	Рибсли леко отстъпи.
	— Нова длъжност? In pectore*, предполагам… Е, добре тогава, надявам се, че този млад джентълмен ще има предвид поговорката, която току-що каза, когато заеме твоето място. – Фоглер го изгледа язвително. – Следващия път, когато направите такова откритие, господин Фоглер, може би ще благоволите да ми позволите да проуча мястото, преди да го взривите на парчета? Ако успея да дешифрирам повече от езика, може би ще съм в състояние да открия останалите места – преди в тях да се препънат случайни минувачи, които вие ще се наложи да убиете.
	[* in pectore (лат. по душа) – термин използван от римокатолическата църква за обозначаване на кардинал, който папата е назначил с тайно решение. Ако до смъртта си папата не е съобщил на Консисторията за назначението, то се счита за невалидно. – Б.пр.]
	— Ще го имам предвид, господин Рибсли – каза Фоглер с усмивка, в която нямаше нищо весело.
	— Професор Рибсли, благодаря ви много – отсече Рибсли. Той грабна плика от ръката на Фоглер и прелисти съдържанието му. – Е, изглежда свързано с другите места – с останките от другите места. И знаците върху плочките на тази снимка съвпадат с азбуката на Ветерес. Но тук няма нищо, което вече да не съм виждал. – Той погледна отново към пещерата. – Какво друго има там, вътре?
	Ди Бонавентура кимна към Фоглер.
	— Килиан ще ти покаже. Също така може да се поопознаете – сигурен съм, ще пак ще работите заедно…
	 
	 
	Рибсли излезе от пещерата само след десет минути, разочарован и ядосан.
	— Нищо – каза той, вторачен укорително в Замал. – Абсолютно нищо, което си струва, не е останало недокоснато. Само отпадъци. – В едната си ръка носеше глинен цилиндър с диаметър около два инча и с издълбани жлебове по дължината му, до нащърбения му край, където се беше счупил. Рибсли го хвърли на земята до краката си, и той се разби. – Пълно прахосване на времето ми.
	— Заради което ти се плаша много добре – напомни му Ди Бонавентура. – А и разполагаш със снимките на мястото.
	— Вече ти казах, че на тях няма нищо ново. Ще мога да преведа текста както трябва щом проверя записките си, но и сега мога да прочета достатъчно, за да съм сигурен, че няма нищо интересно. – Той погледна към хеликоптера си. Младата жена все още беше в кокпита, явно отегчена. – Е, щом няма нищо повече за мен тук, ще тръгвам. Мразя пустинята.
	Той раздразнено изчетка пясъка от белия си памучен ръкав.
	— Ще те изпратя до хеликоптера ти, Габриел – каза Ди Бонавентура.
	Рибсли тръгна към летателния апарат, без дори да погледне към останалите, а Ди Бонавентура го последва.
	— Как си я мислеше тая работа? – изръмжа войникът, когато останалите вече не можеха да ги чуят.
	— Коя?
	— Да доведеш приятелката ги с теб? Да не си се побъркал? Замал би я застрелял без колебание само защото е била тук, а Хамерщайн не би направил опит да го спре.
	Рибсли се усмихна.
	— Да, но аз знаех, че това зависи от теб. Джонас.
	— Не за дълго. Щом се върна в Рим, вече ще мога единствено да давам съвети. Килиан ще взема решенията в Триумвирата. И въпреки че е обучаван от мен, той е все още достатъчно млад, за да вижда света в черно и бяло. И едно от последствията от този поглед към света е, че за него всеки, който може да разкрие пред света тайната на Ветерес, е заплаха, която трябва да бъде елиминирана.
	— Дори и не си помисляй за възможността да бъде наранена каза Рибсли с внезапна твърдост в гласа си.
	Ди Бонавентура го погледна леко изненадан.
	— Толкова ли е важна тя за теб? Интересно.
	— Какво имаш предвид?
	— Нищо заплашително, Гейбриъл, уверявам те – каза Ди Бонавентура с успокояваща усмивка. Тя просто изглежда по-млада, отколкото очаквах. Той я погледна по-отблизо, когато се приближиха. – На колко е? На двайсет и една?
	— Двайсет и две.
	— А ти сега си на…
	— Възрастта й не е от значение – отсече Рибсли отбранително, карайки по-възрастния човек да се усмихне скришом. – От значение е нейната личност.
	Ди Бонавентура вече беше видял, че пътничката на Рибсли е извънредно красива, с мерки на тялото, които биха накарали много модели да се срамуват.
	— Но разбира се.
	— Всъщност тя е доста забележителна продължи Рибсли, като тонът му омекна, когато погледна към нея. Изключително изискана и изтънчена жена. А както знаеш, аз съм мъж с много изтънчен вкус.
	Ди Бонавентура долови аромата на щедро напръскан парфюм „Булгари“
	— И скъп.
	— Затова се вдигам и прекосявам цели континенти веднага, щом ми се обадиш. Орденът плаща по-добре от Кеймбридж! – Двамата мъже се подсмихнаха, а после, когато достигнаха до хеликоптера, стиснаха ръце. – Е. успех с новата длъжност, Джонас. Може да намина да те видя при следващото си посещение във Вечния град. Очаквам го с нетърпение.
	Ди Бонавентура отстъпи назад, докато Рибсли се качваше в кокпита и бързо и умело подготвяше хеликоптера за полет, двигателите се пробудиха със стон, бързо се загряха. Войникът отстъпи извън обсега на завихрилата се пясъчна буря.
	— Довиждане, кардинале! – извика Рибсли, махайки жизнерадостно към Ди Бонавентура. Хеликоптерът се издигна, завъртя се и пое на юг.
	Ди Бонавентура то проследи с поглед, после се върна при пещерата, наблюдавайки нащърбените кратери, отбелязващи мястото, което някога е било палатков лагер. Трябваше да се свърши още работа по прочистването на местността: труповете на хората в лагера, или онова, което беше останало от тях, трябваше да бъдат намерени и погребани, всички доказателства за съществуването на лагера трябваше да бъдат премахнати. Всичко, способно да разкрие Ордена, трябваше да изчезне. Безследно.
	Без никакви изключения.
	 
	 
	— Защо го нарече „кардинале“? – попита младата жена.
	— Това е една шега между нас – отвърна Рибсли.
	— Е, какви са те?
	Той направи пауза, преди да й отговори неохотно.
	— Те са… археолози. В известен смисъл. От време на време им помагам с преводи на древни текстове.
	— Нямах представа, че на професорите от Кеймбридж им звънят по домовете за спешни преводи.
	— Те са много отдадени на работата си. Направо брутални.
	— Наистина ли? – Тя вдигна вежди и се усмихна хищно. – Заинтригувана съм.
	Рибсли се намръщи.
	— Едва ли са твоя тип… лейди Блекууд.
	София Блекууд се ухили.
	— Предполагам, че не. Можеш да си представиш какво би казал баща ми, ако прекарвам времето си с грубияни. В такъв случай би бил доста подозрителен към теб.
	— И по каква причина негова светлост може да е подозрителен към един професор от Кеймбридж?
	Софи се наведе по-близо към него, дългата й черна коса погали рамото му, докато тя плъзна ръка между краката му.
	— Не знам. Може би защото ти тайно чукаш дъщеря му? – Тя леко стисна с пръсти слабините му.
	Той издаде приглушен гърлен стон.
	— Това може да е една от причините, да.
	Тя се засмя, след това леко увеличи стискането си.
	— Значи ти не смяташ да ми казваш нищо повече за тези хора?
	— Боя се, че не – каза Рибсли, усмихвайки се.
	Още по-силно стискане.
	— Наистина ли?
	Усмивката му внезапно изчезна.
	— Уф! Не. Повярвай ми. София, това е един от онези много редки случаи, в които невежеството наистина е щастие. Или поне е по-безопасно.
	Тя отдръпна ръката си и се извърна, изобразявайки престорено разочарование.
	— Разбирам, професоре.
	— О, не бъди такава, моя лейди – отвърна Рибсли, влизайки в тона й. – Сигурен съм, че мога да направя нещо по въпроса. – Той се замисли за момент. – Спомням си, че на теб горе-долу прилично ти вървяха езиците…
	— О, трогната съм от похвалите ти, Гейбриъл – отвърна саркастично тя.
	— Имах предвид – в сравнение с мен. Но ти би могла да ми помогнеш с преводите би ми спестило много време, ако ти се заемеш с черната работа.
	— О! Вълнуващо!
	— Ще ти бъде интересно, повярвай ми. Езикът е… – Той се усмихна. Уникален. А после, докато сме в Оман, може да се видим със султана, какво ще кажеш? Виждал съм се с него преди, мисля, че мога да уредя нещо.
	Съвършената й усмивка се върна.
	— Знаеш ли, това може да свърши работа.
	— Мисля, че ще свърши.
	Ръката й се плъзна отново между краката му.
	— Макар че… Все още се чувствам ужасно засегната, че не ми каза кои бяха тези хора.
	Той се напрегна за момент, преди от докосването и да стане ясно, че се с пошегувала.
	— Някои неща в живота трябва да си останат тайна, София.
	Раздвоен между управлението на хеликоптера и движението на ръката й. Рибсли не долови тихите й думи сред шума в кабината.
	— Не и за мен, Генбрийл. Аз винаги получавам това, което искам. В края на краищата.
	 
	 
	 
	≈ 1 ≈

	 
	ИНДОНЕЗИЯ
	Осем години по-късно
	 
	— Акула!
	На почти сто фута под повърхността на Яванско море дневната светлина преминаваше в неясен тюркоазен полумрак, но въпреки това Нина Уаилд успя да види хищника, който се беше устремил към нея.
	— Акула! – повтори тя, гласът и премина в писък. – Еди, направи нещо!
	Еди Чейс се стрелна покрай нея, използвайки ускорителите на водолазния си костюм, и застана между годеницата си и акулата, докато зареждаше харпуна си. Той насочи своя 357-калибров магнум към приближаващата се твар… но след миг го наведе надолу.
	— Какво правиш? – попита Нина, чиито зелени очи се бяха разширили от страх. – Идва право към нас!
	— Това е просто акула-лисица. Не се тревожи, нищо няма да ти направи.
	— Но тя е дълга поне петнайсет фута!
	— И шест няма дори. Знам, че шлемът увеличава нещата, но Господи!
	Акулата се приближи към тях и зина, разкривайки острите си триъгълни зъби… след което презрително извъртя глава и отплува в здрача.
	— Видя ли? – каза Чейс. – Няма за какво да се тревожиш. Виж, ако беше тигрова акула, веднага щеше да разбереш.
	— Как?
	— Защото щях да се разкрещя „Това е тигрова акула, мамка мууу!“ и щях да стрелям с харпуна толкова бързо, колкото успеех да го заредя. – Оплешивяващият англичанин със счупен нос се обърна към нея и фаровете върху шлема на дълбоководния му поликарбонатен костюм осветиха бледото лице на червенокосата дама. – Добре ли си?
	— Да, чудесно – отвърна Нина с леко смутена усмивка. Тя беше изкарала курс по гмуркане край бреговете на Лонг Айлънд, близо до родния й Ню Йорк, и все още не можеше да свикне с разнообразния подводен живот на Индонезия. – Просто за мен думата „акула“ се асоциира с „отхапана глава, която се изтърколва от лодка“.
	Чейс се засмя, но после в гласа му се промъкна загрижена нотка, която се усети дори през изкривяването на подводната радио система.
	— Как е кракът ти?
	— Добре е – Това технически беше лъжа, тъй като раната от куршум в бедрото й, която беше получила няколко месеца по-рано, всъщност не я болеше, но определено кракът и беше започнал да се схваща по време на гмуркането.
	— Аха – Той не й повярва. – Виж, ако искаш да се върнем на кораба…
	— Добре съм. Еди – настоя Нина. – Хайде, да продължаваме с изследването.
	— Щом така смяташ… – Чейс успя да докара нещо като свиване на рамене, въпреки ограничаващия движенията му дълбоководен костюм.
	Тя хвана гъвкавия панел за управление, прикрепен към костюма й, и използва ускорителите, за да се издигне от морското дъно. След това запляска с крака, за да се издигне до хоризонтално положение и се отдалечи, следвана от Чейс.
	Изследването им ги водеше по кръгообразен маршрут, който обходиха за двайсетина минути. Нина беше разочарована, че не успя да открие нищо ново, но това чувство изчезна в мига, когато се озоваха в центъра на кръга.
	Близо година по-рано една рибарска лодка случайно беше загребала с мрежите си шепа дървени и каменни артефакти от морското дъно. Индонезийските власти бързо осъзнаха, че те са много стари и поради тази причина с потенциално висока цена; късметлиите рибари получили солидна сума, за да „забравят” къде точно са направили своето откритие, така че мястото да бъде проучено добре, преди разни авантюристични търсачи на съкровища да го опоскат.
	И последвало откритие.
	— Нина, виж тук! – извика Марко Гоци по радиото. Двамата с един друг учен. Грегор Бобак, използваха вакуумната помпа, за да прочистят пластовете от утайка и растителност, които се бяха натрупали през годините.
	— Какво има? – попита Нина. Тя изключи ускорителите си и преплува последните няколко метра до тях: размътването на водата щеше да наруши видимостта и да им струва ценно време. Дълбоководните костюми издържаха под вода по-дълго от обикновеното водолазно оборудване, но все пак си имаха граници – а в подобни операции времето беше пари. Изследователският съд „Пианоса“ беше хвърлил котва на няколкостотин метра от тях. Той беше частна собственост и други клиенти чакаха да го използват след АСН.
	Гоци насочи светлината към разчистеното място.
	— Това е мрежа! – каза италианецът.
	— Така е – съгласи се изумената Нина. Господи, невероятна е!
	Изостаналият назад Чейс не беше чак толкова впечатлен.
	— О, мрежа. Също като онова нещо, благодарение на което са намерили това място.
	— Еди – смъмри го Нина. – Тук не става въпрос за найлонова корда. – Тя протегна облечената си в ръкавица ръка и нежно изчетка пясъка от грубо навързаните въжета. – Като че ли са ги изплели от кората на местните дървета. Палмови въжета, може би?
	— Или лозници – рече Бобак със силен полски акцент. – Пълзяща смокиня, може би. Има ги много по островите.
	Гоци бръкна с пръст в сивата утайка.
	— Сигурно калта я е засипала и й е попречила да изгние. Причината може да е била цунами или изригване на вулкан.
	— Отбележи местоположението й каза Нина. Ако е рибарска мрежа, щяхме да я намерим по-близо до брега. – Тя погледна към малкия дисплей на шлема си, за да определи точната им дълбочина – Деветдесет и осем фута. Ако ги въведа в компютъра, ще успея да изчисля кога за последно това място е било над водата. – Тя забеляза малка жълта торбичка, лежаща наблизо. Какво друго открихте?
	— Мислим, че са каменни сечива – отвърна Гоци. Той посочи към дъното зад Чейс. – Намерихме ги ей там.
	Чейс се завъртя на място. Един боядисан в оранжево маркер отбелязваше мястото, където бяха работили другите водолази. Близо до него издигаше малка могила от заоблени камъни.
	Чейс погледна пак към Нина, която използваше по-малка версия на вакуумната помпа, за да почисти тинята от мрежата. Скоро му доскуча и той отплава към камъните. Плаваемостта на дълбоководния костюм му позволи с лекота да премине над тях.
	— Има ли нещо заровено отдолу?
	— Не знам, не сме гледали още – отвърна Гоци.
	— Нещо против да хвърля един поглед?
	— Чакай малко, нима наистина искаш да се занимаваш с археоложка работа? – попита Нина развеселена. Изглежда, най-накрая съм успяла да ти повлияя положително.
	— О, не. Просто ако смяташ да продължаваш да охкаш и да ахкаш над някаква си мрежа, аз ще трябва да си намеря нещо за забавление. Взе да ми става скучно само да дебна за акули.
	Бобак се завъртя уплашено.
	— Акули ли? Къде са?
	— Няма никакви акули Грегор – каза Нина, а Гоци потисна смеха си. Въпреки това Бобак се огледа внимателно преди отново да се обърне към находката.
	— Всичко сме каталогизирали – каза Гоци. – Действай.
	— Ако намерите нещо викнете ни – добави Нина.
	— Ако намеря само някакъв каменен нож, тогава ще те викна, – каза Чейс. – Обаче ако е пиратско съкровище, ще го запазя за себе си – Той бързо огледа близките води за акули или някаква друга потенциална заплаха – въпреки шегите му, част от работата му беше да се грижи за екипа, което той приемаше много насериозно особено когато Нина беше част от този екип. После заплува към най-близкия камък с харпун в ръка. Удовлетворен, че отникъде няма да изскочи някоя гигантска змиорка или друга подобна радост, той го измъкна от тинята.
	Въпреки че външната му стена беше заоблена, вътрешната беше изгладена и ръбеста и му напомняше за голяма тухла. Еди го остави настрани и насочи светлината през разкрилата се дупка. За съжаление вътре не заблестя пиратско съкровище, нямаше дори каменни ножове, а само натрупана утайка и ръбовете на още камъни.
	Той отмести още една тухла – тя трудно се отдели от мястото си, където беше лежала от векове. Две пъстроцветни риби се приближиха да изследват отворилата се дупка, но също като Чейс и те откриха с разочарование само още тухли.
	— Никакво пиратско съкровище? – попита Нина, когато той се приближи до нея
	— Не, скъпа моя. Не намерих нищо, освен стари тухли.
	Нина се спогледа стреснато с двамата археолози, които бавно се обърнаха към Чейс.
	— Какво си намерил?
	 
	 
	Тухлата лежеше на масата в лабораторията на Нина на борда на „Пианоса”. Дълга малко повече от един фут, широка около пет инча и леко изкривена, в нея като че ли нямаше нищо забележително.
	Освен самия факт, че съществува.
	— Това е тухла – каза Чейс, за пореден път откакто Нина, Гоци и Бобак прелетяха край него, устремени към купчината камъни – Какво толкова?
	— Ще ти кажа какво – отвърна Нина, обръщайки към него екрана на лаптопа си, на който работеше нещо като полудяла. На дисплея се виждаше карта на част от Индонезия и Яванско море, Суматра и безбройните острови от лявата й страна. – Това е морското равнище в наши дни, нали?
	— Да. И?
	— Тя увеличи мащаба на една част от картата
	— Това сме ние тук. Дъното се намира на дълбочина деветдесет и осем фута под морското равнище. Но ако се върна назад и проверя кога за последно това място е било над водата…
	Програмата, която тя използваше, се наричаше GLUG или „Глобални нива на подводна геология“* – пълното и име беше скалъпено, след като разработчиците вече бяха започнали да я наричат със збавния акроним. С помощта на мопорни радарни и сонарни карти програмата позволяваше на АСН и подобните й агенции да проучват топографията на цялата планета, над и под вода, с точност, на която досега можеха да разчитат само отлично оборудвания военни екипи. Но GLUG не само показваше нещата в сегашното им състояние; изтупвайки данните от геоложките изследвания и сондирането на ледниковата сърцевина, той можеше да издигне или снижи морето равнище на картата така, че то да съответства на определен период в миналото… или чрез просто обръщане на алгоритъма да изчисли всички моменти, в които морската вода е достигала определено ниво.
	[* На английски Global Lerels ol Undedrwater Geology (glug – дълбок). – Б.пр.]
	Което всъщност беше направила Нина
	— Така е изглеждала Индонезия, когато морското равнище е било с деветдесет и осем фута по-ниско – каза тя. Докато Чейс гледаше екрана, картата се промени и около брега наизскачаха нови острови. Тя посочи към жълтия маркер на бреговата линия на една от новопоявилите се земни маси.
	— Виждаш ли? Това е мястото на откритията, точно на брега – прели шейсет хиляди години.
	Чейс прокара ръка по оредяващата си, късо подстригана коса.
	— И какво? Нали точно това се опитваше да докажеш, че ранните хора са се разселили по бреговете. Хипотезата за миграцията през палеолита.
	Нина го дари с изненадана усмивка.
	— Да не си чел изследванията ми?
	— Хей, да не мислиш, че прекарвам свободното си време само в гледане на екшъни? Така, преди шейсет хиляди години Иг и Уук живели тук, ловели си риба и правели тухли. Не очакваше ли да намериш точно това?
	— Повече или по-малко – с изключение на това. – Тя вдигна тухлата. – Знаеш ли откога датират най-ранните открити тухли?
	— От миналия четвъртък?
	Тя се усмихна.
	— Не съвсем. Най-ранните тухли са открити в Египет и датират от около три хилядната година преди новата ера. Дори най-обикновените тухли, направени от кал, са най-много от осемхилядната година преди новата ера. Доста време има между тогава и петдесет и осем хиляди години преди новата ера.
	— А ако са по-скорошни? Ако са паднали от някой кораб
	— Нали видя колко заоблени са външните части на останалите тухли. Тук не става въпрос за вековна ерозия, а за хилядолетна.
	— Тя обърна древния предмет в ръцете си. Въпреки че беше доста очукана, повърхността му беше запазила остатъци от глазура, което предполагаше сравнително напредничав и загрижен за естетическия вид на продукта си производител. Нито една от двете концепции нямаше корени в палеолита.
	Тя остави тухлата на масата.
	— Мисля, че трябва да разширим параметрите на търсенето
	Чейс повдигна вежди.
	— Така ли мислиш?
	— Хей, аз съм директор на АСН. Работата ми е да ги решавам тези неща.
	— Временен директор напомни и Чейс. Нина беше приела поста четири месеца по-рано, след смъртта на предшественика и Хектор Амороз, и все още очакваше решението на ООН за постоянно назначение на този пост. Но тя беше сигурна, че ще го получи; което не беше лошо постижение за някой, който съвсем скоро беше навършил трийсет години.
	— Няма значение. Въпреки това смятам да го направим. Да докажеш определена теория е едно, но да направиш откритие, което ще промени всичко, което сме мислели за първите хора…
	Чейс пристъпи зад нея и я прегърна през кръста с яките си ръце.
	— Просто искаш пак да видиш личицето си на корицата на „Таймс“, нали?
	— Не. Да – призна си тя. – Но просто си помисли какво би означавало това! Според сегашната теория до настъпването на палеолита преди петдесет хиляди години хомо сапиенс е създавал само каменни сечива, но ако са имали пещи за изпичането на тухли… – Тя се извъртя рязко, защото ръцете на Чейс бяха започнали да си проправят път към гърдите й. – Еди, какво правиш?
	— Толкова се възбуждаш, когато започнеш да говориш за археология – каза той, ухилен до уши. – Това е все едно твоята версия на порното. Зърната ти щръкват като грозденца!
	— Не е вярно – престори се на сърдита Нина.
	— Е, пак са си хубави и вкусни. Можем просто да прехвръкнем – фър, фър – до каютата и…
	— По-късно. Еди – рече тя, като отмести ръцете му. – Ела, трябва да поговоря с капитан Бранч и да започнем сонарното проучване.
	Тя тръгна към вратата, а Чейс завъртя очи.
	— Точно тъй, няма нищо по-секси от сонарното проучване.
	 
	 
	Нина се облегна на перилата на палубата на „Пианоса“, наблюдавайки как боядисаният в червено и бяло хидроплан „Хавиланд Гуин Отър“ каца върху Г-образната плаваща понтонна палуба, простираща се покрай подветрената страна на кораба. Чейс й махна от мястото на втория пилот.
	Тя му махна в отговор и тръгна към лабораторията си. Беше й отнело доста време да убеди капитан Бранч, който се придържаше буквално към всяка буква в договора, нито повече, нито по-малко – да позволи да използват хидроплана не само за доставянето на прясна храна от Джакарта. Но накрая успя да постигне своето… с обещанието да му отпусне повечко пари от определения й бюджет.
	Хидропланът беше оборудван с малък потопяем сонар и прекара следващите няколко часа в кратки отскачания до различни точки в определения му спираловиден курс. При всяко кацане Чейс спускаше сонара във водата, за да сканира морското дъно. На теория, ако резултатите съответстваха на данните от мястото на разкопките, съществуваше голям шанс да намерят още от загадъчните тухли и дори техният източник.
	На теория. Също толкова вероятно беше и да не открият абсолютно нищо.
	Чейс влезе, носейки тръбния сонар в ръце. Зад него, носейки рекордера с данните от сонара, вървеше Беджо, един от индонезийските членове на екипажа. Той беше все още тийнейджър и беше израснал на един от множеството острови от обширния архипелаг, което означаваше, че беше прекарал по-голямата част от живота си в лодка, а не на сушата.
	— Как мина пътуването? – попита Нина, когато Чейс остави сонара в голямата му метална кутия.
	— Доста добре. Ерве дори ми позволи да управлявам малко. Около една минута.
	— Знаех си, че наистина съм чула ужасени писъци – пошегува се Нина, докато Беджо поставяше рекордера на масата. – Благодаря. Беджо.
	— Няма проблем, госпожо Нина – отвърна весело Беджо.
	— Моля те, нали те предупредих – каза тя, докато свързваше рекордера с един от лабораторните компютри, – не съм госпожа. Поне не до следващия май.
	— О, разбирам тогава ще станеш госпожа Еди?
	— Не, не, не! – размаха пръст Нина. – Тогава той ще стане господин Нина.
	Беджо се заля в смях.
	— Господин Нина! – извика той сочейки Еди с пръст. – Това ми хареса, много е смешно!
	— Да бе, да си умреш от смях – изръмжа Чейс. После се приближи до Нина при компютъра – До после, Беджо.
	— До после… господин Нина! – Беджо излезе от лабораторията и смехът му отекна в коридора.
	— Браво на теб – каза Чейс, первайки леко Нина по вратлета – Сега всички ще ме наричат господин Нина до края на проклетото пътуване.
	— Е, нали нямаш нищо против. Защото ме обичаш. – Тя игриво го бутна с хълбок.
	— Да, ще трябва да отида да си прегледам главата по някое време. Какво сме намерили?
	Нина вече обработваше данните.
	— Ами да видим. Така, това е мястото на разкопките. На екрана се появи образ, петна в различни отсенки на сивото на черен фон. – Образът се формира от четири сензора – появяват се само неподвижните обекти, засечени от тях, така че няма защо да се тревожим, че рибите ще объркат нещата. Тя увеличи мащаба и показа една купчина. – Това са тухлите, които ти намери.
	Не сме изкопали чак толкова много отбеляза Чейс. – На каква дълбочина може да отчита сонарът?
	— До два фута в зависимост от това какво има на морското дъно. Ако е само утайка, новите тухли ще изпъкнат ясно. Така, да видим какво си намерил.
	Появи се първият образ. Нина го проучи, увеличавайки всичко, даващо силен сонарен отговор, но не откри нищо, което да наподобява правилната форма на тухлите. Когато приключи с него, вече я очакваха нови обработени образи, готови да бъдат проучени. Тя започна да ги изкарва един по един на екрана.
	— Ох, ох! – извика въодушевено Нина, когато се появи осмият образ. – Това изглежда обещаващо. Прилича на отчитанията, които получавахме от Атлантида, помниш ли? Сякаш това са сгради, погребани под тинята. Тя увеличи образа. Обектите бяха разпръснати, много от тях имаха равномерни стени, с очевидно изкуствен произход. – Но всичко изглежда почупено. Сигурно са били връхлетени от Цунами или са преживели силно земетресение, за да се натрошат така.
	— Или е дело на човешка ръка. Двамата се спогледаха. – На каква дълбочина се намират?
	— На… леле, сто и петдесет фута. Значи не са от същия период като първите. – Нина стартира програмата GLUG на лаптопа си и въведе цифрите. Картата се промени, нивото на водата спадна още повече. Определено не са от същия период. Ако е изчислено правилно, то значи са… от преди около сто трийсет и пет хиляди години. – Тя се обърна към Чейс с широко отворени очи. – Господи, това би пренаписало изцяло всичко, което знаем за праисторическите хора. Според днешните теории човекът не е напускал Африка по-рано отпреди седемдесет хиляди години.
	— Може да не са били хора – ухили се Чейс. – Може да е построено от извънземни.
	Нина се намръщи.
	— Не са извънземни. Еди.
	— Да, сега си сигурна, но като намерим кристалния череп…
	— Дръж се по-сериозно, моля те. – Тя увеличи още повече сонарния образ. Той се пикселизира, но отделните обекти все още се виждаха, пръснати по морското дъно. – Трябва да ги разгледаме отблизо. Колкото се може по-скоро.
	— Намират се на около пет мили оттук – каза Чейс, сравнявайки образа с джипиес координатите от картата. – Доста път за лодките дотам и обратно.
	— Ще преместим кораба.
	— Мисля, че на Бранч няма да му хареса. И без това едва се съгласи да ти позволи да използваш хидроплана.
	Нина се усмихна решително.
	— Знам ли. Днес се чувствам много убедителна.
	 
	 
	Твърде неохотно, въпреки обещанията за допълнителна сума пари, която да покрие непланирания разход на гориво, капитан Бранч най-накрая се съгласи да премести „Пианоса“ на новото място. Бяха необходими два часа, за да качат понтона на борда и да подкарат морския съд, но пък след това стигнаха до дестинацията си много бързо. Щом хвърлиха котва, екипажът сглоби отново плаващия док, докато екипът на АСН се подготвяше за гмуркане. Нина използва времето за придвижване, за да обясни защо толкова внезапно беше променила целта на мисията им; Гоци и Бобак се изненадаха от откритието, но бързо се заразиха от нейния ентусиазъм.
	Чейс беше по-прагматичен.
	— Не можем да останем дълго долу – каза той на екипа, който се беше заел с трудния процес на обличане на дълбоководните костюми. – До залез-слънце има само два часа. И без това ще бъде тъмно, защото ще слезем по-надълбоко, но с някаква дневна светлина ще бъде по-добре, отколкото без хич.
	— Това ще бъде само предварително спускане – увери го Нина. – Просто искам да се уверя, че долу наистина има нещо. Ако е така, утре сутринта ще се гмурнем отново, и ако няма нищо… е, тогава ще върнем обратно на предишното място.
	— Обзалагам се, че старата мрежа вече не ти е толкова интересна, нали? Добри горе ръцете.
	Нина вдигна ръце. Както и другите водолази, тя носеше модифициран топлоизолационен костюм, с метални запечатващи пръстени на рамената и горната част на бедрата. Беджо вече беше прикрепил долната част на костюма към пръстените на краката й. Тя се размърда тромаво, докато Чейс скачваше пръстените на раменете й, след което затвори предната чест на костюма, изработена от поликарбонати, и заключи една по една ключалките й.
	— Ох, мразя тази част – промърмори тя, когато Чейс вдигна шлема.
	— Радвай се, че не ти се е налагало да носиш стария молел – отвърна той. – Шлемът беше още по-малък. – Три години по-рано той беше използвал първата версия на дълбоководния костюм, той беше проектиран така, че водолазите да могат да достигнат до дълбочини, в които с традиционното водолазно оборудване не можеше да се работи. Твърдото тяло на костюма им позволяваше да дишат въздух с нормално налягане и в същото време сравнително свободно да движат крайниците си. Подобреният дизайн позволяваше на човек да се обръща и да се навежда леко, което беше голямо подобрение в сравнение с предишната сковаваща черупка, но въпреки това си оставаше тромаво оборудване, особено на суша.
	— Когато слизам под вода, винаги се притеснявам да не ми влезе нещо в очите – каза Нина, докато изваждаше отгоре защипаната си от костюма опашка. – Или да не се разкихам вътре в шлема. Това ще е голяма гадост.
	— Или пък да се изпуснеш в костюма.
	— Аз не се изпускам. Еди – настоя Нина, а той внимателно сложи шлема на главата й и го закопча.
	— Напротив, само че никога не си го признава – умишлено силно прошепна Чейс на Беджо, който се засмя.
	— Какво беше това? – подозрително попита Нина с приглушен и кънтящ заради шлема глас.
	— Нищо, скъпа. Така, провери си системите. – Чейс огледа измервателните уреди, разположени върху закръгления му гръб, където се намираха балоните с въздух и рециклиращата система, а Нина се вторачи в дисплея на шлема. – Костюмът е запечатан, въздухът с нормален, акумулаторите са заредени. Готова си.
	Нина се потътри до стълбата, която се намираше накрая на палубата. Гоци стоеше до нея и извършваше последни проверки на своята система, а Бобак се потапяше във водата. Той й махна с ръка, канейки я да го последва. За момент Нина обмисли възможността направо да скочи, след което реши да поеме по-сигурния път надолу по стълбата и с потракване започна да се спуска по нея.
	Чейс навлече собствения си дълбоководен костюм, подпомаган от Беджо, след което препаса колана си, на който висяха нож и други инструменти
	— Готов си, господин Нина – каза индонезиеца. Чейс му хвърли убийствен поглед. – Господин Еди – побърза да се поправи Беджо.
	В този момент Гоци влизаше във водата. Чейс се стовари до него със силен плясък.
	— Фукльо – каза Нина, когато Беджо му хвърли харпуна.
	Чейс вдигна ликуващо оръжието си, след което ги огледа.
	— Готови ли сте?
	— Аз със сигурност съм – отвърна Нина. – Дай за видим какво има долу!
	 
	 
	 
	≈ 2 ≈

	 
	Въпреки че новият терен се намираше само на петдесет фута по-дълбоко от първото място, тук беше доста по-тъмно, царуваше вечен здрач. И четиримата водолази бяха включили прожекторите, монтирани върху раменете им, но дори и при това положение не можеха да виждат добре.
	Нина вдигна един ламиниран лист хартия към прожектора – това беше разпечатка на сонарните образи.
	— Това е мястото. Някой вижда ли нещо?
	Гоци се опита да преобърне с крак един заоблен камък.
	— Това сигурно е някоя от тухлите.
	— Еди, помогни му.
	Чейс се приближи към италианеца и двамата заедно го обърнаха. Под тинята, защитени от ерозията, наистина се появиха изсечени, леко извити тухли.
	— Като че ли сме на правилното място.
	— Ще го проучим – реши Нина. – Всеки ще обходи по един квадрант, като започнем оттук до… петдесет метра във всяка посока. Ако някой намеря нещо обещаващо, да го отбележи и ще сверим записките си, когато се срещнем отново тук.
	— И гледайте да не ви изгубим от поглед – добави Чейс.
	Те се разделиха. Нина предпочете да плува, вместо да използва ускорителите си, като оглеждаше морското дъно, докато бавно се придвижваше над него. Една полузаровена скала се оказа поредната тухла, по-голяма от всички, които беше виждала досега. Тя си отбеляза местоположението й и продължи, разсъждавайки върху произхода на тухлите. Дори само фактът, че са леко извити, ограничаваше практичността им; най-ранният пример за такъв тип архитектура, който и беше познат, беше открила при атлантите, чиято империя се беше зародила – и загинала – преди единайсет хиляди години.
	Межлу единайсет хиляди и сто трийсет и пет хиляди имаше огромен период от време. Възможно ли е да е съществувала цивилизация, която да е предхождала дори Атлантида?
	Теренът се промени: земята пред очите й се спусна в стръмна криви надолу. Тя едва успя да види къде започва да се издига отново. Ако този район някога е бия хълмисто крайбрежие, то това сигурно е било малко дере, отбелязващо мястото, където някакъв поток, или малка река са се вливали в морето.
	Което може би означаваше, че мястото е подходящо да се потърсят още следи от загадъчните производители на тухли. За това примитивно общество наличието на прясна вода беше ключов фактор за изграждането на селище.
	Тя заплува към дерето. Чейс сигурно щеше да и се развика за това, че се е отдалечила много, но щеше да го преживее. Тя извади фенерчето си и насочи силния му лъч към морското дъно.
	Там имаше нещо – поредица от каменни зъбци се издигаше над утайката и леко поклащащите се растения. Права редица – твърде права, за да е естествено образувание. Нина отново погледна към ламинирания лист. Поредицата от пет петна с еднакви размери отговаряше на петте реални обекта тук…
	После нови, по-силни сонарни отражения, получени малко по-нататък в дерето. Сърцето й подскочи при мисълта за предстоящото откритие. Нещо по-добре – сграда, която не е напълно унищожена?
	Нина заплува към мястото, насочила лъча на фенерчето напред. Там имаше нещо. Щом се приближи, тя видя криволичеща назъбена стена, която не беше напълно запазена, но не беше и напълно потрошена. Беше успяла по някакъв начин да устои на бедствието, което беше разрушило селището, на заливащото го море, на опустошителното действие на времето,
	— Момчета – обади се развълнувано Нина, – мисля, че намерих нещо. Прилича на останки от сграда.
	— Къде си? – попита Чейс. – На ти виждам светлините.
	— В едно малко дере съм.
	— В малко дера била! Нали ти казах да не напускаш полезрението ми!
	— Да, да. – Тя почти стигна до разрушената стена и забави движението си, проследявайки очертанията й с лъча на фенерчето. Каквото и да е било предназначението на тази структура, беше очевидно, че е била кръгла.
	Колкото повече я разглеждаше, толкова по-странна й се струваше. Въпреки че най-високата й част се издигаше само на няколко фута над утаечния слой, това беше достатъчно, за да се види, че от вътрешната си страна тя се спуска постепенно. Това не беше резултат от някаква повреда; тухлите бяха подредени умишлено така, за да се постигне желаната форма. Продължението на арката щеше да образува…
	Купол.
	Нина се опита да си го представи. Тухлено иглу с височина петнайсет фута, може би повече. Куполите не бяха непознати на древните цивилизации… но чак толкова древни?
	Тя доплува до върха на стената и погледна надолу. Почти до центъра на окръжността се забелязваше купчина натрошени отломки, покрита е водорасли. Малък рибен пасаж прекоси лъча светлина от фенерчето, приближи се до растенията и изведнъж се стрелна нанякъде.
	Падналите тухли сигурно бяха част от срутения покрив. В такъв случай под тях се намираше онова, което беше държано в сградата. Нина се спусна на морското дъно и закрачи към тухлите толкова бързо, колкото й позволяваше дълбоководния костюм.
	— Определено ще имаме нужда от помпа каза тя, разчиствайки водораслите. – Ако разчистим тинята, може да намерим…
	Нещо изригна от дупката между тухлите.
	Нина изпищя и машинално отскочи назад, загуби равновесие и седна на земята. Към нея се стрелна едно грозно лице, огромна шарена змиорка със зинала уста.
	Дългото й тяло се извиваше и тя стръвно тракаше със зъби.
	Нещо профуча покрай Нина, оставяйки следа от мехурчета зад себе си. Разнесе се оглушителен взрив. В следващия миг във водата се пръста розов облак от пяна и разкъсана плът. Предната половина на змиорката, все още с отворена уста, като че ли замръзнала от изненада, се блъсна безжизнено в нея, преди да падне на морското дъно.
	— Защо не ме слушаш, по дяволите? – разнесе се гласът на Чейс в звънтящите й уши. Нали ти казах да не ходиш никъде сама!
	— Господи. Еди! – каза Нина, разкъсвана между страха, облекчението и гнева. Да не би да се опитваш да ме убиеш? Едва не ми спука тъпанчетата!
	— Да не би да предпочиташ това нещо да ти беше пробило дупка в костюма? Той преплува край нея, стиснал харпуна в ръка.
	— Доста голяма гад. Сигурно е около дванайсет фута. Но май се престарах с експлозива. – Той зареди поредната стрела, след което измъкна откъснатата опашка на змиорката от дупката.
	Нина си пое дълбоко дъх, опитвайки се да се успокои.
	— Какво правиш?
	— Освобождавам се от нещо. Нали не искаш цяло стадо настървени акули на мястото, където работиш? Той пъхна харпуна в колана си след, което вдигна и другата половина на змиорката. – Виждаш ли това? – попита той, като тикна главата и в лицето на Нина. – Има два реда зъби, единият от вътрешната страна на другия. Също като Пришълците.
	— Просто я разкарай оттук! – каза Нина и се сгърчи от отвращение.
	— Дотук с научните изследвания – рече Чейс, обърна лицето на змиорката към себе си и започна говори, докато мърдаше устата й, също като вентролог и ужасната му кукла. И тя нарича себе си учен! – След което отплава в мрака, влачейки двете половини на змиорката след себе си.
	— Добро ли си, Нина? – попита Гоци, когато двамата с Бобак се приближиха до нея.
	— Страхотно съм – изръмжа Нина.
	— Добре, че не беше акула, нали? – попита оптимистично Бобак
	— Да, слава Богу. Но имам ужасното предчувствие, че щом се върнем на кораба, ме очаква лавина от глупави шеги за змиорки.
	— Никога не бих го направил – обади се отнякъде Чейс. – Освен това за довечера съм си приготвил един филм за гледане.
	— Какъв? – въздъхна Нина, подготвяйки се за отговора му.
	— Една комедия със змиорки!
	Ако можеше, Нина щеше да се плесне по челото. Вместо това тя изпъшка, стегна се и се захвана за работа.
	След като фотографира руините, екипът внимателно започна да отмества нападалите тухли. Това беше бавен процес и Чейс непрекъснато им напомняше, че дневната светлина намалява.
	Но получиха отплата за труда си.
	— Боже, погледнете! – възкликна Нина. След като отместиха нападалите тухли и разчистиха утайката с малка вакуумна помпа, пред очите им се разкриха нови съкровища. – Наистина златно находище!
	— Това не е злато обади се Чейс. – На мед ми прилича.
	— Злато в метафоричния смисъл. – Тя вдигна първия предмет. Това беше меден лист с дължина около десет инча и почти толкова широк в единия край, но доста по-тесен в другия. Очевидно се беше отчупил при падането на покрива и според Нина първоначално беше имал конична форма. Тя се обърна към другите. – Прилича на фуния.
	— Леле, кухненски прибори? Това е много по-вълнуващо от мрежата – каза Чейс.
	Нина изсумтя и му подаде парчето, за да може той да го прибере в торбичка, след което погледна към предмета в ръцете на Бобак.
	— Какво е това?
	— Не знам. Предметът представляваше глинен цилиндър, или по-скоро част от цилиндър единият му край беше отчупен. В средата на другия имаше дупка, широка достатъчно, за да може вътре да се пъхне кутрето на Нина. Цилиндърът беше маркиран с тесни, разположени нагъсто жлебове, издялани по дължината му. Бобак чукна с пръст по малката дупка, за да почисти насъбралия се пясък. – За държане на свещ?
	Гоци прокара накрайника на помпата по нещо, което приличаше на дебел дървен прът.
	— Вижте тук! – извика той. Разкриваше се все по-голяма част от пръта; оказа се, че има дължина от шест фута, десет, дванайсет… – Спорел мен това е мачта!
	— Не може да бъде – рече Бобак. – Мястото е много старо. Може би лодката е потънала по-наскоро.
	— И как ще се озове в сграда, която е прекарала под вода повече от сто хиляди години? – попита Нина. Никой не отговори. Тя зарови пръсти в утайката и достигна плоска дървена повърхност. Продължи да дълбае и разкри ръбовете й. Проследи очертанията й, опитвайки се да разбере каква е дължината на заровения морски съд.
	Докосна нещо, което помръдна.
	— Намери ли нещо? – попита Чейс. – Да не е друга змиорка?
	— Не ми се вярва. – Нина измъкна откритието си от калта. Това беше глинена плочка, горе-долу с размерите на тънка книга с твърда корица. Единият й ъгъл беше отчупен, но освен леката ерозия и петната от лишеи, останалата й част беше непокътната. По повърхността й се виждаше надпис, но елегантно извитите букви й бяха напълно непознати. – Грегор, Марко, погледнете тук. Някой от вас разпознава ли този език? – И двамата поклатиха отрицателно глави.
	— Тик-так – каза Чейс, посочвайки към повърхността. Светлината определено беше намаляла. – Трябва да се връщаме на втория етаж. Нина неохотно постави плочката в торбичката.
	— Отбележи мястото – каза тя на Гоци. – Утре се връщаме тук.
	 
	 
	Чейс влезе в лабораторията.
	— Ще вечеряме ли? Минава осем и умирам от глад!
	— Шшт! – каза Нина и махна с ръка. – Говоря по телефона.
	— Това Еди ли е? – разнесе се глас с австралийски акцент от радиоговорителя на бюрото й. – Как си, приятел?
	— Здрасти Мат – отвърна Чейс, разпознавайки гласа на техния приятел и колега Мат Трули. – Добре съм. Ами ти? Мислех, че ще ходиш на Южния полюс или там някъде.
	— Да, тръгвам след една седмица. Само трябва да оправя още няколко неща по новата подводница; чакам да пристигнат частите. Добре, че проблема се появи още сега – щеше да е голям зор да я оправям в Южния ледовит океан!
	— Реших да се посъветвам с нашия експерт по моретата – обясни Нина на Чейс. – Тъкмо го разпитвах за лодката, която намерихме.
	— Значи разгледах снимката, която ми изпрати, и това определено латинско – обяви Трули. – Вид триъгълно платно, изобретено от арабите. Някъде около шест век.
	— Преди или след новата ера? – попита Нина.
	— След. Защо, колко е старо мястото, което си открила?
	— Много старо.
	Трули изпръхтя доволно.
	— Поредното размазващо откритие на доктор Нина Уайлд, така ли?
	— Възможно е отвърна Нина и се усмихна. – Благодаря ти за помощта. Мат – оценявам я.
	— Няма проблем – като се върна, ще ти се обадя в Ню Йорк. А, и смятайте това за потвърждение на поканата ви за сватбата.
	— Добре.
	— До скоро – каза Чейс и Трули прекъсна връзката. – И така, вечеря?
	— След минутка – отвърна Нина, връщайки се към работата си. Поднесе глинената плочка под една голяма осветена лупа и използва метални пинсети, за да махне водораслите, които не бяха успели да палнат след измиването с дестилирана вода. Едно особено неподатливо парче устоя дори на метала: тя го напръска с фина стипца от флакон със сгъстен въздух, и отново хвана плисетата. Този път упоритата бучка се отлепи. Какво има за вечеря?
	— Змиорки. – Нина му хвърли мръснишки поглед. – Как върви работата?
	— Доста добре. Почти успях да го почистя. – Тя посочи към свързаната с лаптопа й скъпа цифрова SLR камера, която лежеше до подводната камера на бюрото й. – Вече изпратих по сателита няколко подводни снимки в Ню Йорк, но реших, че на лингвистите ще им бъде по-лесно да разгадаят езика, ако не е покрит с мръсотия.
	— Значи наистина не ти е познат? Може би трябва да оттеглиш молбата си за позицията директор на АСН.
	— Май така ще направя.
	— Наистина ли? – Чейс положи ръка на рамото й. Хей, аз просто се шегувах. Мислех, че наистина искаш тази работа.
	— Искам я. Но върху мен се изсипа толкова много бюрократичен и политически боклук, особено през последните два месеца. Сякаш изведнъж всички решиха да ми се нахвърлят. Задници. – Тя въздъхна.
	— Напълно те разбирам. Всеки път, когато минавам през американската митница, имиграционните власти ме привикват на разпит. Независимо, че имам зелена карта и разрешително за работа от ООН те ме третират като шибан терорист!
	— Да, човек би си помислил, че ще проявят повече признателност, като се има предвид, че спасихме света. – Нина направи няколко снимки на плочката. – Може би трябва да им го напомня, като приема предложението да напиша автобиография.
	— Трябва да искаш повече пари – каза й Чейс. – Кажи им, че искаш един милион долара. – Той опря кутрето си до ъгъла на устата*.
	[* Репликата и жестът са на героя Доктор Злобил от поредицата филми „Остин Пауърс”. – Б.пр.]
	— Определено се изкушавам да го направя. – Тя се обърна към него, но премигна от болка и прехвърли тежестта си върху десния крак. – Ох!
	— Непрекъснато ти повтарям да не се претоварваш, нали? Но ти не ме слушаш.
	— Добре съм, добре съм… не, не съм добре, ох, ооох, проклятие! – Нина закуцука към най-близкия стол, разтривайки бедрото си. – Ох, по дяволите, схванал се е! Сигурно съм стояла твърде дълго върху него.
	— Това и нали си сещаш, плуването в продължение на часове – отвърна Чейс, без да прояви и капчица съчувствие, както се беше надявала Нина. – А ако това се беше случило на сто фута под водата? Край, това решава всичко. Утре в никакъв случай няма да се гмуркаш.
	— Бих могла да използвам ускорителите на костюма – предложи жаловито Нина, но по изражението на лицето му разбра, че предложението й няма да мине. – Мамка му. Мразя да наблюдавам от екрана. Никой никога не насочва камерата натам, където искам да погледна.
	— Може й да го направим. След като ни досадиш с мрънканията си. – Той протегна ръка. Нина я хвана и колебливо се изправи, опитвайки се да изпъни десния си крак. – Още ли боли?
	Не излъга с изкривено лице тя.
	— Хайде, хвани се за мен. Ще ти помогна да слезеш в столовата.
	— Само секунда – първо да изпратя снимките в АСН. – Тя докуцука до масата и затрака по клавиатурата на лаптопа си. Така, готово.
	 
	 
	На другия край на света една камара суперкомпютри анализираха снимките, които Нина току-що беше изпратила с електронна поща, разпиляха на късчета цифровите образи и за частица от секундата ги сканираха за наличието на модели, отговарящи на определени критерии.
	В процеса не участваше нито един човек; машините на Агенциата за национална сигурност в Мериленд рутинно проучваха всяко късче електронна комуникация, преминаващо през мрежите на Съединените щати в търсене на всичко, което би могло да е свързано с престъпление, шпионаж или тероризъм. По-голямата част от непрестанния приток на данни биваше определена като безобидна. Остатъкът се прехвърляше на хора-аналитици, които я оценяваха допълнително.
	Но имаше някои критерии за търсено, които се държаха в тайна дори от самата АСН, и само шепа хора в цялата страна – в целия свят бяха наясно с тях.
	Снимките на Нина отговаряха на тези критерии. Суперкомпютрите обработиха снимките, отделиха странните символи, сравниха ги с базата данни – и вдигнаха тревога. Само за минути трима мъже в различни държани бяха информирани за откритието й.
	Орденът на Завета имаше нова мисия.
	Нова цел.
	 
	 
	 
	≈ 3 ≈

	 
	Добро утро, капитан Бранч поздрави весело Нина, докато куцукаше по мостика на „Пианоса“.
	Кокалестият американец със сериозно лице й кимна мълчаливо.
	— Нали знаете, че тукашното течение е по-силно, отколкото на предишния терен? – започна да се оплаква той, без да губи ценно време и любезности. – Не трябва да спирам двигателите, за да задържа позицията ни. Това означава, че хабя повече гориво от очакваното.
	Тя се насили да се усмихне учтиво.
	— АСН ще покрие всичките ви разходи, капитане.
	— Дано е така. Освен това бих искал да ми го гарантирате писмено днес, по някое време, доктор Уайлд.
	— Това е на първо място в списъка ми със задачи – отвърна Нина и когато той се обърна с гръб към нея, тя му се оплези подигравателно. Другият член на екипажа в кабината се ухили. – А вие, господин Линкълн? – попита го тя. Каква е прогнозата за времето днес?
	— Добра е отвърна Линкълн, привлекателен млад чернокож от Калифорния. – Сутринта ще бъде много приятна, с източен вятър около пет възела и трийсет процента шанс за валежи от дъжд в следобедните часове. Но предвиждам сто процента вероятност нашите гости от АСН да се намокрят. Той махна с ръка към понтонния док, където течаха подготовките за спускането.
	— Не и аз – каза Нина. – Днес ще се наложи да остана на кораба.
	— Колко жалко. Ако ви се прави нещо, можете да се възползвате от разнообразните развлечения, които предлага „Пианоса”. Имам предвид тесте карти с белязани аса, кутия домино и Плейстейшъна в моята стая. Имам страхотии игри.
	— Стига сте се правили на клоун, господин Линкълн – сопна му се Бранч. – Свършете малко работа, проверете запасите от стоки в камбуза. Повече от сигурен съм, че някой вече се е възползвал от компотите.
	— Да, сър! – рече Линкълн, отдаде шеговито чест на Бранч и смигна на Нина, докато излизаше. Тя му се усмихна в отговор, след което погледна през прозореца. Корабът се намираше на около шест мили от най-близкия остров, първият от цяла поредица други, губещи се в далечината. Морето беше спокойно, единственият друг морски съд, който се забелязваше наблизо, представляваше бяла точица, която се скриваше зад острова. Местоположението им беше далеч от морските пътища и единствената компания на „Пианоса” по време на експедицията беше някоя случайно минаваща яхта или рибарска лодка.
	Тя реши да слезе на палубата, въпреки че това означаваше преодоляването на няколко стръмни стълби; всичко останало беше по-добре, отколкото да стои при Бранч. В сравнение с другите научни кораби, с които беше пътувала досега. „Пианоса“ беше доста по-малка – 160-футово корабче с ръждясал тук-там метален корпус, което беше поне с десет години по-възрастно от нея. Но докато Бранч далеч не беше най-очарователният капитан, с когото се беше срещала, то той си разбираше отлично от работата и корабът му отговаряше напълно на изискванията на АСН, въпреки жилищните неудобства.
	— Как е кракът? – викна й облеченият в дълбоководен костюм Чейс, щом тя преодоля и последната стълба, която водеше към палубата. Днес във водата беше спусната само една от лодките на „Пианоса“, другата продължаваше да виси от крановете си на горката палуба.
	— О, добре е. Знаеш ли, все пак мисля, че мога да се гмурна.
	Той погледна към десния и крак, който тя предвидливо беше опънала встрани.
	— Да бе, как ли пък не.
	— Е, хубаво де, продължава адски да боли. Мразя, когато си прав.
	— Но аз винаги съм прав! – ухили се самодоволно той. – Животът ти сякаш е поредица от гадости.
	Тя му хвърли лукав поглед.
	— Наистина ли искаш да ти повярвам?
	— Май, че не. Научи ли прогнозата?
	— Да. Изглежда, времето ще е хубаво – може да превали следобед, но нищо сериозно.
	— Перфектно. Да тръгваме. – Бобак и Беджо минаха по подвижното мостче, хванали от двете страни някаква пластмасова кутия. Оставиха я на пода и я отвориха – вътре имаше яркожълта машина с размера на голяма тиква, прожектор и покрити закръглени лещи. Бобак я свърза към един дълъг кабел. – Поне ще можеш да гледаш
	— Ако ми показвате неща, които си заслужават да се гледат – Дистанционната камера нямаше собствени двигатели и зависеше изцяло от водолазите. – Трябваше да помолим Маг да ни даде една от неговите малки роботизирани подводници. Така поне щях да мога сама да я управлявам.
	— Да, и нямаше да ми мелиш на главата по радиостанцията.
	Гоци се появи, носейки по-голямата от двете вакуумни помпи.
	— Готов съм – каза той. – Всичко ли взехме?
	Чейс кимна с глава към оборудването, което бяха натрупали на понтона.
	— Да. Всички костюми са заредени с въздух и ток.
	— Добре – каза Нина. Връщам се в лабораторията и ще наглася дистанционната камера. Нали няма да забравиш да я вземеш с теб?
	— О, хайде, размърдай се, Скокльо – отвърна Чейс и я отпъди с ръка. Нина се ухили, след което започна да се изкачва по стълбата, докато Беджо и още двама от екипажа помагаха на екипа от АСН да облече дълбоководните си костюми.
	Тя се спря на главната палуба и огледа океана. Както беше казал Линкълн, денят обещаваше да бъде прекрасен. Слънцето постепенно се издигаше в яркосиньото небе и единствените намеци за облачета едва се забелязваха над веригата от острови. Бялата лодка, която беше забелязала по-рано, беше излязла в открито море и като че ли плаваше към тях, но освен нея не се забелязваше нищо друго. Идеален ден за евентуално археологическо откритие, което може да разтърси света… нищо, че ще трябваше да го наблюдава отдалеч.
	Нина хвърли последен поглед към блестящото море и влезе в кораба.
	 
	 
	— Какво виждаш? – попита Чейс няколко минути по-късно.
	— Виждам… някакъв англичанин със смешна физиономия – отвърна Нина по микрофона. На екрана в лабораторията се виждаше Чейс, който държеше дистанционното и беше насочил камерата към себе си, отразявайки се в опулените й рибешки очи.
	— Значи не виждаш мен. Аз съм дяволски красив.
	— Виж, с дяволски мога да се съглася.
	Той се изкикоти, след което остави дистанционното на плаващия док и махна с ръка към морето. Хоризонтът се спускаше под ъгъл към него.
	Сред сините води се забелязваха две точки, малки лодки, които се бяха устремили към „Пианоса“. Но Нина продължи да настройва оборудването си и не им обърна внимание.
	Бранч беше забелязал двете лодки от мостика, както и още една, която се движеше зад тях. През бинокъла си забеляза, че всяка имаше пет или шест души на борда, но все още бяха твърде далеч, за да види повече
	 
	Третият, доста по-голям съд, беше моторна яхта, скъпо изглеждащ катер в бяло и синьо. Беше го забелязал и по-рано, но досега не беше му обръщал внимание. На предната палуба стоеше някой, който се беше облегнал на нещо, покрито с развяващо се пъстроцветно покривало, виждаха се и други, движещи се по мостика.
	Само след миг Бранч осъзна, че трите морски съда са се запътили към тях. Той се загледа в килватера им. Движеха се на зигзаг, опитвайки се да замаскират движенията си, но определено се приближаваха към него.
	Първата му мисъл беше: пирати! Но в това нямаше никакъв смисъл. Още преди индонезийското, сингапурското и малайзийското правителство да обединят сили и да смажат тази напаст, повечето нападения се извършваха в протока Малака, който се намираше на стотици мили оттук. А и четирийсетгодишно корито като „Пианоса“ едва ли можеше да представлява апетитна цел.
	Той погледна към радиостанцията, обмисляйки дали да се обади на бреговата охрана, но реши, че просто го е обзела параноя. Те се намираха на около една миля от неговия кораб и едновременната им поява можеше да е просто съвпадение.
	Но за всеки случай продължи да ги наблюдава.
	 
	 
	Чейс се разклати тромаво, опитвайки се да разпредели равномерно тежестта на костюма. На сухо всичко падаше изцяло върху раменете му. Не беше непоносимо тежко, дори за някой със скромното телосложение на Нина, но беше достатъчно неудобно, за да дразни.
	Бобак се спусна във водата. Гоци имаше проблеми с шлема си и Беджо беше отишъл да помага при закопчаването на тежкото кълбо, оставяйки Чейс да чака със своя шлем в ръка. Той погледна към морето покрай завързания хидроплан, чийто пилот Ерве Рано го зареждаше с гориво, и видя двете лодки, който се бяха отправили в тяхна посока. Едната беше скутер, другата – надуваема лодка от вида, които по негово време се използваше за транспорт в SAS.
	— Готово! – каза Беджо, когато шлемът на Гоци най-накрая беше завит на мястото му. – Нека ти помогна, господин Еди. – Той посочи дока и вдигна шлема на Чейс.
	— Чудничко. Ушите ми тъкмо започнаха да изгарят от слънцето. Чейс забеляза, че лодките бяха променили курса си и сега определено се яха отправили към „Пианоса”. – Какви ли са тези?
	 
	 
	През бинокъла си Бранч видя, че катерът се насочи към „Пианоса“. Мъжът слезе от горната палуба носещ нещо подобно на чанта за голф.
	Той погледна към двете моторници, опитвайки се да види по-добре пътниците им. Не се забелязваха никакви мрежи или рибарски пръти, значи не бяха излезли на риболов.
	Сърцето му изведнъж се сви. В ръцете на един от мъжете се появи оръжие, ясно забележимата форма на АК-4” хвърли сянка върху синята вода.
	Спътниците му направиха същото.
	Бранч се завъртя и погледна към катера. Единият от мъжете на предната палуба отметна цветното покривало и откри картечница на стойка. Другият извади един тръбообразен предмет от чантата си, намести го на раменете си и коленичи, прицелвайки се право в наблюдаващия го американец.
	Ракетомет.
	От дулото му блъвнаха огън и бял пушек.
	Бранч натисна бутона за включване на алармата, грабна микрофона на радиостанцията…
	Твърде късно.
	Ракетата, иранско копие на американската М47 Дракон, се заби в корпуса на „Пианоса“. Главата й съдържаща повече от пет килограма експлозив, унищожи мостика, капитан Бранч… и радиоантените на кораба, които паднаха като отсечени дървета във водата.
	Ударът разтърси кораба и събори Нина от стола й в лабораторията.
	— Господи! – изпъшка тя, докато се надигаше от пода. Чуваше се воят на аларма. Какво ли беше причинило експлозията. Имаше ли някой ранен?
	Тя погледна към монитора. Дистанционната камера продължаваше да предава картина от дока. Бобак беше във водата, а след него валяха горящи отломки. Зад него в далечината се задаваха две лодки, които бързо се приближаваха към кораба.
	Тя приближи образа от камерата. Мъжете на лодките носеха оръжия и се прицелваха към дока…
	Пиратите откриха огън и тежкото боботене на АК-4 се понесе над водата. Затрудняван от тежкия костюм. Чейс успя само да се хвърли зад купчината оборудване. Част от куршумите попаднаха във водата, вдигайки малки гейзерчета.
	Други попаднаха в мишените си.
	Един куршум премина през прозрачния поликарбонитен шлем на Гоци и вътрешността му изведнъж почервеня. По вътрешните му стени започнаха да се стичат парчета кости и мозък и мъртвия италианец се килна в морето.
	Беджо се хвърли до Чейс и се развика от страх, когато серия куршуми се забиха в кутиите зад гърба им. Чейс надигна глава и огледа дока. Рано хвърли маркуча за гориво и се метна в кабината хидроплана. Чу се писък, накъде наблизо – един от моряците беше улучен. През процепа между кутиите Чейс видя Бобак във водата, който удряше с ръка нещо горящо върху костюма му.
	Гмурни се идиот такъв, скрий се под водата…
	Поредица гневни гейзерчета се стрелнаха към поляка. И го намериха. Във въздуха се разлетяха парчета от дълбоководния костюм. Бобак се вцепени и бавно се скри под повърхността на водата оставяйки след себе си разширяваш се червен кръг.
	Лодките продължаваха да се приближават, като стрелбата не спираше. Чейс осъзна, че пиратите въобще не се прицелваха те просто прочистваха дока с картечен огън, разчитайки на дъжда от куршуми. Това не бяха професионални войници, а аматьори, опиянени от рядката възможност да се позабавляват с автоматично оръжие. От една страна това беше добре липсваше им обучение и тактика, което можеше да му позволи да отвърне на удара.
	Във всяко едно друго отношение беше зле… защото това означаваше, че те са дошли, за да избият всички на борда на „Пианоса“.
	 
	 
	Картината прекъсна и екранът стана черен. Камерата беше улучена.
	— Доктор Уайлд! – Нина се обърна и видя Линкълн, който влезе в лабораторията. – Добре ли сте?
	— Да, но те стрелят по хората на дока! Трябва да им помогнем!
	— Нямаме никакви оръжия на борда – каза мрачно той. – Хайде елате, ще ви отведа оттук.
	— Къде?
	Линкълн не й отговори, просто я задърпа към изхода.
	 
	 
	Двигателят на хидроплана изръмжа и перката се завъртя. Чейс вида как Рано се навеждаше през вратата на кабината и се опита отчаяно да развърже въжето. Беджо се надигна приведен, готов да хукне към самолета.
	От едната лодка се разнесе съскаш звук, болезнено познат на Чейс
	Той дръпна Беджо към себе си.
	— Залегни
	Лявото крило на хидроплана се взриви, улучено от ракета.
	Шрапнели разкъсаха алуминиевия му корпус. Оцелелите прозорци бяха опръскани от кръвта на Рано.
	Чейс отвори очи. Двигателят на хидроплана продължаваше да работи, но дясната му страна беше обхваната от пламъци.
	Разнесе се звукът от друг двигател. Елин от моряците на понтона скочи в лодката на „Пианоса“. Той даде газ и зави покрай горящия самолет.
	Успя да измине едва двайсет фута. От моторната лодка излетя нова ракета и го улучи – лодката излетя, а от моряка остана само кърваво петно във водата, върху което се сипеха трески от натрошения морски съд.
	Нови куршуми се забиха в кутиите. Чейс протегна ръце, опитвайки се да разкопчае дълбоководния костюм.
	— Помогни ми да сваля това нещо!
	Катерът се приближи и с плясък спусна още една моторна лодка в морето. Тя се отдалечи от него и се отправи към научноизследователския кораб.
	Пиратът, който стреляше с картечницата от катера се прицели в надпалубните съоръжения на „Пианоса“ и натисна спусъка…
	 
	 
	Линкълн поведе Нина по коридора, но забеляза друг член на екипажа, който размахваше пожарогасител. Край него се вдигаше гъст дим.
	— Мамка му! – каза Линкълн. Трябва да се върнем и да заобиколим.
	Гърдите на моряка избухнаха в кървав фонтан, разкъсани от куршуми петдесети калибър. В коридора отекнаха бързи изстрели и още куршуми с размерите на палци проникнаха през обшивката на кораба и вътрешните стени забивайки се в отсрещната страна. Дупките се приближаваха към тях с плашеща скорост…
	Нина се хвърли на пада. Опита се да дръпне и Линкълн, но беше твърде късно. Куршум улучи ръката му – и я откъсна под рамото.
	 
	 
	Чейс е Беджо тъкмо успяха да развият раменните връзки на дълбоководния костюм и да разкопчаят страничните клипсове, когато звукът от стрелбата с картечницата достигна до тях. Чийс веднага различи характерното боботене – Това беше картечница „Браунинг“ М2, която беше на въоръжение по цял свят, и не беше сменяна близо осемдесет години… защото беше изключително добра в разкъсването на всичко, което беше извадило лошия късмет да се появи в обсега и.
	— Мамка му! – изпъшка той, когато надстройките на „Пианоса“ бяха разкъсани от куршумите. Той сграби остатъците от костюма – но изведнъж се обърна рязко при звука, който се разнесе зад гърба му.
	Друга моторна лодка се появи иззад кърмата на кораба. В нея имаше още пирати.
	Те го забелязаха.
	 
	 
	Върху Нина заваляха метални и дървени отломки и тя изпищя. Над главата й се забиха още куршуми… но след миг стрелбата спря! Боботенето на картечницата изчезна, след което се поднови, този път прицелено към друга част на кораба.
	Тя се изправи, ужасена от гледката, която се разкри пред очите й. Останките на мъртвия мъж в края на коридора бяха милостиво скрити от пушека, но Линкълн се беше свлякъл до стената в краката й. Бялата стена беше оплискана с кръвта му, а в средата й зееше дупка от куршума, който беше продължил напред след касапницата, която беше причинил. От ръката му не беше останало нищо, освен късо чуканче, от което извираха тъмни потопи кръв.
	— О, Господи… – Без да обръща внимание на болката в крака, тя коленичи до него и провери пулса му. Той беше слаб, неравен. – Чуваш ли ме?
	Линкълн отвори очи и се опита да фокусира погледа си.
	— Какво стана? – промърмори той, опитвайки се да се изправи.
	Нина леко го натисна да не мърда.
	— Не се движи. Улучиха те. Не мърдай.
	— Ръката ме боли…
	Тя потисна един стон. Той все още не беше осъзнал какво му се беше случило.
	— Боже Господи – прошепна тя, без да знае какво да прави. В лабораторията имаше комплект за първа помощ, но тя нямаше представа дали щеше да й свърши работа при подобна рана.
	Но това беше единственият му шанс да оцелее.
	— Не мърдай – повтори тя. – Веднага се връщам.
	 
	 
	— Мърдай! – изкрещя Чейс. – Махай се оттук!
	Беджо нямаше нужда от повтаряне. Протегна ръце напред и скочи от дока във водата.
	Лодката се завъртя с широката страна към Чейс, за да могат всички в нея да насочат автоматите си към него. Той все още лежеше там, облечен в тежкия дълбоководен костюм – ярко жълта мишена, просната безпомощно на дока, без да има къде да отиде…
	Освен надолу.
	Той нададе вик и се търкулна в морето.
	Падна странично във водата, с лице към понтона. Балоните с въздух на гърба му можеха да му осигурят някаква защита, освен ако стрелците не се целеха в главата му.
	Водата нахлу през отвора покрай врата му и напълни костюма. Той започна да потъва.
	Но не достатъчно бързо.
	Калашниците затракаха. Куршумите отскачаха от дока и цопваха във водата зад гърба му. Тези пирати бяха също толкова лоши стрелци, колкото й другарите им на другите лодки, но беше достатъчно само един куршум да намери целта си.
	Той си поп дълбоко дъх точно преди главата му да се скрие под водата. Костюмът ставаше все по-тежък и го теглете надолу…
	Един куршум го улучи отзад и го запрати към плаващото скеле на понтона балонът с въздух се проби и сгъстеното му съдържание изригна навън. Още куршуми се забиха в заобикалящата го вода.
	Той се оттласна от понтона. Излизащият въздух го тласкаше надолу, край лицето му бълбукаха мехурчета, а той се опитваше да заеме по-изправена позиция.
	Пиратите продължаваха да стрелят, но вече просто хабяха куршуми. Дори съвсем плитката вода беше напълно достатъчна да спре куршум. Похабените патрони бавно следваха спираловидния си път към дъното.
	Той се опита да разкопчае и последните странични закопчалки. Успееше ли да отвори горната част, щеше да се справи по-лесно и с пръстените на краката си. След това можеше да изплува под дока, да си поеме дъх и да измисли план за действие.
	Първата закопчалка изщрака. Оставаше още една. Опита се да подпъхне облечените си в ръкавици пръсти под нея.
	Не успя.
	Опита отново, вкопчвайки се по-здраво в закопчалката. Имаше чувството, че се е изкривила. Щеше да успее да я изкърти с водолазния си нож…
	Който не беше в него.
	Цялото му оборудване беше все още на повърхността.
	Той потисна надигащата се паника и отново подпъхна пръсти под закопчалката. Докато опитваше да се справи с нея, продължи бавно да потъва надолу.
	 
	 
	 
	≈ 4 ≈

	 
	Докато Нина се опитваше накуцвайки да се добере до лабораторията, корабът беше разтърсен от нов залп куршуми. Тя изпищя и се хвърли на пода до вратата към склада, а куршумите надупчиха стената над главата й. От разкъсаните кабели гневно заизскачаха искри. Стрелбата спря. Нина затаи дъх в очакване всеки момент пукотевицата да продължи, но нищо такова не се случи. Стрелецът беше надупчил по дължина всички палуби на „Пианоса“. Или беше решил, че на борда не са останали живи хора…
	Или беше време за втория етап от атаката.
	 
	 
	Чейс продължаваше да се мъчи със заклещената закопчалка. Хванато неподготвено, без да има възможност да вкара кислород в системата си, тялото му бързо изхабяваше остатъците от въздух в дробовете му.
	Пробитият резервоар се изпразни. Чейс рита няколко пъти, опитвайки се да забави потъването си, но без въздух, който да го задържа на повърхността, дълбоководният костюм беше просто тежко бреме.
	Мускулите на краката му се схващаха, започна да се натрупва млечна киселина, докато кислородът в дробовете му се стопяваше. Щеше да се удави…
	Нещо се блъсна в него. Той се огледа и видя Беджо. Ръката му дращеше по костюма, пръстите му се пъхнаха под повредения метал… Закопчалката се отвори.
	Предницата на костюма падна и последният въздушен джоб полетя към повърхността. Чейс веднага откопча ръкава на лявото си рамо, а Беджо разкопча десния. Чейс отчаяно разтърси ръце, за да ги освободи, докато младият индонезиец работеше върху пръстените на краката му. Тежкият дълбоководен костюм продължаваше да ги влачи надолу като котва.
	Единият крак се освободи.
	Дробовете му пламтяха, главата му пулсираше…
	Освободи се и другият му крак. Беджо го сграбчи и го задърпа нагоре, докато костюмът плавно продължи да се спуска към дъното, отнасяйки със себе си единия от плавниците на Чейс.
	Беше се освободил – но трябваше да стигне до повърхността. Където го очакваха пиратите.
	 
	 
	Стените на лабораторията бяха надупчени целите, металът беше обелен като кора на полуизяден портокал. Част от оборудването на Нина беше унищожено, лупите над глинената плочка бяха направени на сол. Но тя не им обърна внимание, а започна да търси комплекта за първа помощ – единствената надежда за Линкълн.
	Намери зелената кутия в шкафа. Нямаше време да проверява дали вътре имаше всичко необходимо, а и нямаше смисъл. Или имаше, или осакатеният мъж щеше да умре. Тя грабна кутията и хукна обратно по коридора.
	В този миг тя чу викове.
	Вътре в кораба.
	 
	 
	Пулсирането в главата на Чейс се засилваше, усещането вече беше като от истински удари зрението му започна да се замъглява, а блещукащите, вълни се намираха дразнещо близо…
	Той изскочи на повърхност и започна да си поема въздух с широко отворени уста. До него изскочи Беджо. Зрението на Чейс се проясни и той видя как лодката се появява на не повече от двайсет, фута от него. Мъжете в нея забелязаха двете задъхващи се фигури и изненаданите изражения на лицата им бързо преминаха в гняв
	— Пак ли! – изхриптя Чейс и натисна Беджо обратно под вода преди върху главите им да се изсипе дъжд от куршуми.
	 
	 
	— Господни Линкълн! – извика Нина. Димът в коридора се беше сгъстил и тя се закашля. – Чувате ли ме?
	Слаб стон достигна до ушите й. Тя докуцука до мястото, където го беше оставила. Локвата кръв се беше уголемила и малки червени ручейчета се стичаха по палубата.
	Тя остави на пода чантата за първа помощ и я отвори. Имаше няколко ролки бинт и пакет със стерилна марля: поне щеше да спре кръвотечението. Но не намери никакви болкоуспокояващи.
	— Сега ще ви превържа кай тя на Линкьпн, докато разкъсваше опаковките. Ще гледам да действам внимателно, но може да ви заболи.
	— Не може… да стане по-зле… – отвърна той с отслабващ шепот, затворил очи.
	Нина колебливо притисна марлята към раната. Сред разкъсаните мускули стърчеше кост, от чуканчето бликаше кръв. Тя се пребори със страха и отвращението си и притисна тампона към ръката му. Линкълн издаде приглушен стон.
	— Съжалявам, съжалявам – изохка тя. Тампонът вече беше подгизнал от кръв и тя усещаше топлата течност върху дланта си. Без да го пуска, тя се пресегна и взе единия от бинтовете. – Сега ще…
	През дима се чуха нечии викове, панически зов – който беше прекъснат от автоматичен огън. Нина примигна. Изстрелите бяха прозвучали наблизо.
	Линкълн се опита да отвори очи.
	— Бягайте.
	— Но аз не мога да оставя…
	— Бягайте! – Той я бутна назад. Подгизналнят от кръв тампон падна в пурпурния басейн.
	Нина го погледна безпомощно, след което се изправи. През пушека се дочуха още гласове. Още по-близо.
	Тя го погледна уплашено за последно, обърна се и побягна
	 
	 
	Стрелбата спря, но Чейс и Беджо останаха под вода и изминаха с плуване около десетина фута.
	Озоваха се под понтонния док. Можеха да подадат глави над повърхността под прикритието му и да си поемат дъх, но пиратите щяха да очакват точно това от тях и щяха да ги дебнат. Вместо това те продължиха да плуват покрай научния кораб. Над главите им се носеха отломки, натрошени парчета от…
	От лодката на „Пианоса“.
	Повреденият съд беше преобърнат и от дупката, пробита от РПГ-то струеше дим. Но корпусът му, направен от дърво и фибростъкло все още се държеше над водата.
	Чейс подаде глава под обърнатата лодка. Беджо изскочи до него.
	— Добре ли си? – попита Чейс. Младежът кимна, дишайки учестено. – Благодаря. – Той стисна признателно рамото на Беджо.
	Изрева двигател. Той погледна през дупката и видя, че първата моторница вече беше спряла до подвижното мостче, което свързваше кораба с плаващия док. Зад нея тъкмо спираше гумената моторна лодка.
	Пасажерите и наскачаха по дока. Чейс успя да огледа набързо пиратите: мръсни, опърпани, жилави мъже с малки, отпуснати шкембета, свикнали на физическите усилия, придружавани от внезапните изблици на адреналин, следвани от продължителни пиянски празненства.
	Сред тях се отличаваше един мъж: висок, с изсечено лице, подозрително лишен от многобройните евтини златни верижки, които носеха останалите. Не всички пирати бяха аматьори; Чейс го разбираше дори само по начина, по който мъжът държеше своя автомат – увиснал на каишката си напряко през корема, с дулото надолу, по безопасния начин – това разкриваше военно обучение в миналото. Тази беше лидерът на групата.
	Той излая някаква заповед, след което бързо премина по мостчето, последван от антуража си.
	 
	 
	Нина надникна иззад ъгъла на коридора към Линкълн. Не можеше просто да го изостави. Може би нападателите им щяха да решат, че той не представлява опасност и да го оставят на мира. В такъв случай тя можеше да се върне и да му помогне… От дима изникна мъжка фигура и тя замръзна. Мъжът притискаше шарена носна кърпа към носа и устата си. В ръката си държеше пушка насочена към Линкълн. Придвижваше се предпазливо, спря на няколко фута от ранения човек и извика нещо през рамо.
	Нина остана неподвижна, ужасена от мисълта, че човекът може да я забележи и в същото време неспособна да се откъсне от гледката. Пиратът отново извика. От пушека се появиха още мъже. Един от тях, вероятно лидера им срита крака на Линкълн и изкрещя нещо на индонезийски. Ранения мъж вдигна замъгления си от болка поглед към новодошлия, който отново изкрещя нещо
	Най-накрая Линкълн заговори.
	— Да го… духаш.
	Кратък изблик на ярост премина по лицето на пиратския лидер и той простреля Линкълн в челото със своя автомат. Тъмна съсирена кръв оплиска стената.
	Нина ужасена притисна ръка към устата си, за да предотврати писъка. Бягай, каза си тя. Бягай! Но краката и отказваха да помръднат, вкочанени от страх.
	Пиратът понечи да прескочи трупа, но нещо привлече вниманието му. Той се навело и вдигна някакъв предмет от окървавения под.
	Парчето марля.
	Той я изучаваше известно време, след което вдигна поглед – в очите му проблесна разбирането, че очевидно имаше още някои жив.
	Сега вече Нина побягна.
	Разрушеният коридор се размазваше пред очите и, докато тя си търсеше място, където да се скрие. Стигна до склада, разкъсаните кабели продължаваха да стърчат от отсрещната стена, но го подмина. Не знаеше какво има вътре, но познаваше добре лабораторията и знаеше, че там има място, където да се скрие.
	Но дали там щеше да е на сигурно място беше друг въпрос.
	 
	 
	Когато дишането му се успокои. Чейс отново погледна през дупката. Виждаше се само елин пират, които седеше до надуваемата десантна лодка, метнал небрежно автомата си през рамо. Боботенето на другата моторна лодка се чу откъм кораба – изглежда, продължаваха да търсят тях двамата с Беджо, но се намираха на погрешното място, в далечни край на дока.
	— Чакай тук – каза Чейс и се гмурна под задната част на преобърнатата лодка. Издигна се съвсем бавно на повърхност, подавайки само очите и носа си, и огледа останалата част от дока. Тялото на един от индонезийските моряци лежеше проснато по дължината му – но не се забелязваха други пирати. Той погледна към хидроплана. Пожарът почти беше утихнал, само няколкото нефтени петна върху водата, под натрошеното крило, продължаваха да горят. Двигателят все още работеше.
	Той се гмурна обратно под лодката.
	— Ще се кача на самолета – каза той на Беджо. Искам да проверя дали радиостанцията работи. Ако успея да се свържа с бреговата охрана, те ще изпратят хора да ни помогнат.
	— Ще минат часове, докато стигнат дотук – предупреди го Беджо.
	— Нямам намерение да кисна тук под това шибано нещо, докато тия задници решат да си тръгнат. Не и щом Нина е някъде на кораба. – Той се приготви да се гмурне. – Ти чакай тук. Няма смисъл и двамата да рискуваме живот си.
	Беджо го погледна изнервено.
	— Успех господин Еди. Постарай се да не умреш, стаил ли?
	— Това е част от плана. Всъщност това е целият план. – Чейс отново се потопи под водата.
	Той преплува краткото разстояние до дока. Излезе на повърхността между две от секциите на потона и отново провери за врагове. Пиратът до десантната лодки беше обърнат с гръб към него и гледаше към палубата на „Пианоса“, а моторницата беше изчезнала откъм подветрената страна на кораба.
	Сега или никога.
	Чейс се качи върху дока и легна неподвижно до трупа на мъртвия моряк. Край него беше пръснато водолазното оборудване. Той запълзя по дока. Кутиите и щайгите шиха да го прикриват поне донякъде от мъжете в моторницата, което означаваше, че трябваше да се притеснява само от човека до десантната лодка. Пиратът все още беше обърнат с гръб към него, само че сега беше хванал автомата за каишката и го люлееше напред-назад. Аматьор, помисли си Чейс с презрение, но беше достатъчно да извика само веднъж, за да се вдигне тревога…
	Той се приближи до опашката на хидроплана. Вече нямаше прикритие, но му оставаха само десетина фута до кабината. Надигна глава иззад последната кутия и погледна към моторницата. Тя се отдалечаваше бавно от него; двама мъже стояха прави в нея и гледаха във водата от двете страни със заредени оръжия.
	Ако успееше да се придвижи достатъчно бързо, може би щеше да успее да стигне до кабината незабелязано.
	Последен поглед към мъжа на лодката, който се беше обърнал и гледаше право в Чейс. Изражението на лицето му беше доста озадачено, сякаш се чудеше защо на дока лежат две тела там, където допреди малко беше само едно… докато мозъкът у най-накрая отчете факта, че едното току-що беше помръднало.
	Той сграбчи автомата си.
	Хванат на открито Чейс си приготви да се гмурне, когато зърна нещо да лежи близо до него.
	Харпунът му.
	Той го грабна в същия момент, когато пиратът се приготви да стреля…
	Но Чейс го изпревари. Стрелата прелетя над дока и се заби в право в гърдите на пирата пробивайки дупка с размера на юмрук в гръдния ме кош.
	Мъртвецът залитна назад. Но пиратите в моторницата бяха чули шума.

 	Чейс хвърли празния харпун и се гмурна във водата, преди да започнат да стрелят.
	 
	 
	Водачът на пиратите отвори с ритник вратата на лабораторията, размаха дулото на оръжието си наляво и надясно, преди да влезе вътре Нина го наблюдаваше през тесния процеп на своето скривалище. В стаята влязоха и други мъже. За миг й се стори, че той гледа прано в нея. След това се изгуби от погледа й и прошепна нещо на родния си език.
	Единствената причина да шепне беше, че се притеснява да не бъде чут. Той знаеше, че тя е тук. Нина замръзна на място, без да смее да си поеме лъх.
	Мъжът обиколи бавно масата и под ботушите му заскърца начупено стъкло, когато се запъти към хранилището в ъгъла. С пръст на спусъка той протегна ръка, хвана дръжката му… и рязко го отвори, насочвайки дулото на автомата навътре…
	В краката му се изсипаха разни предмети. В хранилището имаше само археологически инструменти, които се използваха за почистване на артефактите, открити в морето. Единият от пиратите се засмя.
	Водачът се обърна към него и смехът му веднага секна. Мъжът даде някакви заповеди. Всички, освен двама, напуснаха стаята и продължиха търсенето.
	Водачът се върна при масата. Беше намерил онова, което търсеше. Лаптопът на Нина, камерите на експедицията… и глинената плочка. Той изчисти с ръка стъкълцата от натрошената лупа по повърхността на плочката и я взе от масата. Преди да я прибере в една голяма чанта, внимателно огледа надписа. След това се обърна към компютъра, разгъна някакъв лист хартия и прочете написаното.
	Сгъната неудобно в сандъка на сонара, който беше облегнат на стената. Нина се опитваше да види какво прави мъжът. Като че ли търсеше някакви специални файлове. Набра нещо на клавиатурата, пусна го за търсене и се усмихна, когато видя резултата. После затвори лаптопа, взе го и посочи SLR камерата. Пиратът с червената кърпа я взе. Третият мъж попита нещо и махна към някакъв предмет извън полезрението на Нина, но водачът просто смачка хартията в ръка и даде някаква команда. Хората му се обърнаха и напуснаха стаята. Мъжът се огледа за последно и тръгна след тях понесъл под мишница лаптопа на Нина.
	Тя изчака няколко секунди, преди внимателно да повдигне капака. Стъпките на пиратите бяха заглъхнали, но въпреки това тя изчака още малко, преди вдървено да се измъкне от сандъка. Тя погледна към масата. Ако бяха дошли заради това, защо бяха избили всички на борда. За да откраднат една глинена плочка?
	Когато се накани да тръгне към вратата, отвън се разнесе шум, който я стресна.
	Един от пиратите се връщаше.
	 
	 
	Дока го плуваше. Чейс чу приближаващото се боботене на извънбордовия двигател на моторницата.
	Пиратите бяха спрели да стрелят, след като най-накрая бяха осъзнали, че куршумите им не могат да проникнат с убийствена скорост през водата. Но се бяха насочили право към него, забелязвайки тялото му през блещукащите вълни.
	Килът на „Пианоса“ се намираше право пред него тъмна, обсипана с ракообразни грамада. Ако минеше под нея, можеше да излезе на повърхността от другата й страна и да си поеме въздух – а ако те го подгонеха и заобикаляха кораба, той щеше да се върне обратно и с малко повече късмет да стигне до дока, преди да се появят отново.
	Той се гмурна по-надълбоко и премина под изследователския кораб.
	 
	 
	Нина нямаше време да се върне в скривалището си. Успя само да се пъхне в хранилището, да се свие в дъното му и да придърпа вратата.
	Пиратът влезе в лабораторията. Това беше третият мъж, онзи, който беше отрязан от шефа си. Нина наблюдаваше през процепа как той се оглежда крадешком из стаята, след това грабва подводната камера.
	— Крадлив кучи син – прошепна Нина. Тя го зачака да си тръгне. Но след като се беше сдобил с нещо толкова ценно, в главата му се беше появила мисълта, че може да има и други. Погледът му премина пресметливо през съдържанието на стаята.
	Когато стигнало хранилището, той се намръщи. Нина знаеше защо.
	Когато беше напуснал стаята, вратата беше оставена отворена.
	Нина започна да шари с ръка по пода, в търсене на нещо, което може да използва като оръжие.
	Пиратът тръгна към хранилището. Той сграбчи дръжката. Дръпна…
	И Нина пръсна от флакона със стипца в очите му.
	Той изпищя и отстъпи назад, разтривайки очи със свободната си ръка. В другата държеше автомата. Нина изскочи от хранилището и го ритна. Оръжието излетя настрани – но ремъкът се оплете в ръката му.
	Тя нямаше да успее да го изтръгне.
	Вместо това хукна към вратата. Пиратът в стаята изкрещя, докато опитваше да открие пипнешком автомата си.
	Нина изскочи в коридора и се устреми към склада, където разкъсаните кабели продължаваха да сипят искри…
	Чуха се тичащи стъпки. Друг пират се връщаше.
	Тя блъсна вратата на склада и нахълта вътре. Тяхната камера беше претъпкана с дървени каси, оборудване и големи варели с боя.
	Кръглото прозорче в дъното имаше две големи дупки от куршуми.
	То беше твърде малко, за да може тя да се измъкне през него.
	Намираше се в капан.
	Нина затръшна вратата зад себе си и я затисна с една голяма каса. Но импровизираната и барикада нямаше да издържи дълго.
	Тя се обърна и огледа оборудването. Двата цилиндрични резервоара на ацетиленовата горелка, бяха прибрани в кутия. Но тя не знаеше как да я използва дори не знаеше как да я запали.
	Хайде, измисли нещо…
	В един голям метален сандък, почти с размерите на сонарната кутия тя откри някакъв предмет, който не можа да разпознае веднага – никаква шлайфмашина иди резачка. Но ако просто се скриеше в сандъка, това нямаше да я спаси…
	Вратата се удари в касите. Пиратите бяха пристигнали.
	 
	 
	Чейс се появи на повърхността от дясната страна на „Пианоса“. Недалеч се виждаше другата лодка, лъскавия катер. Картечницата, чиито звук беше чул по-рано, беше монтирана на носа му и някакъв пират я почистваше.
	Внезапно се разнесе някакъв звук. Моторницата заобиколи носа на „Пианоса“, пасажерите й крещяха предупреждения към мъжа на катера. Стрелецът веднага насочи оръжието си на другата страна.
	В търсене на Чейс.
	Еди не остана да чака търпеливо да бъде открит, а се гмурна пад повърхността, захващайки се за ракообразните по кила.
	Той чу тракането на петдесеткалибровото оръжие…
	Огромните куршуми бяха по-неефективни под вода дори от патроните на калашниците – при удара си във водната повърхност се пръсваха на парчета. Но взривната вълна блъсна Чейс така, сякаш бяха експлодирали миниатюрни гранати. Той едва изтърпя насилието над тъпанчетата си и побърза да се гмурне под кораба.
	 
	 
	Двамата пирати не се осмелиха да рискуват да стрелят по вратата, опасявайки се от рикошетите. Вместо това започнаха да й ритат, докато касата най-накрая не се счупи.
	Странната миризма беше първото нещо, което забелязаха, когато нахлуха вътре. Второто беше силно съскане. И двете идваха от едно място: чифт метални цилиндри, облегнати върху шлайфмашина.
	Клапаните на двата цилиндъра бяха развъртени до край. Червеният и зеления маркуч се мятаха като разярени змии докато газта излизаше със съскане, изпълвайки стаята и излизайки дори в коридора.
	От разкъсаните електрически кабели се посипаха искри.
	И ацетиленовият газ, смесен с чист кислород за максимална възпламеняемост, се запали.
	Огнената топка изпълни тясното помещение и погълна двамата мъже, а двете бутилки излетяха навън като реактивни самолети, изригвайки синкав пламък. Единият пират беше изпратен към вратата с размазваща сила. Другарят му се удари в отсрещната стена на коридора, а тъпият край на цилиндрите размаза гръдната му кост, преди да отлети настани, въртейки се като огромен фойерверк.
	Огнената топка изчезна. Нина отвори капака на сандъка и изскочи от него, покривайки с една ръка лицето си, за да го предпази от танцуващите огньове. Докато излизаше навън, тя се спъна в труповете на мъртвите пирати. Погледна надясно и видя горящите цилиндри, които продължаваха да се въртят на палубата.
	Натам нямаше изход. Тя тръгна наляво, подминавайки тялото на Линкълн, преди да навлезе в гъстия дим, за да намери изход навън.
	 
	 
	Чейс изскочи на повърхността със звънтяща глава. Зад гърба му се намираше плаващият док. Моторницата все още се намираше от другата страна на кораба, но не след дълго щеше да промени курса си.
	Той се издърпа върху дока и се накани да хукне към най-близкото мостче, когато изведнъж осъзна, че към него са се запътили двама мъже. Пиратите напускаха кораба.
	Оставаше му само отново да се гмурне в морето с надеждата, че не са го забелязали.
	Тази надежда просъществува само една секунда. Куршумите заваляха във водата около него. Той се гмурна по-надълбоко, чувайки мотора на приближаващата се моторница.
	 
	 
	 
	≈ 5 ≈

	 
	Очите на Нина сълзяха от дима, но най-накрая тя видя дневната светлина. Но освен това чу и стрелба, и викове. Опита се да сдържи кашлицата си и внимателно подаде глава навън.
	От дясната страна на палубата имаше няколко мъже, няколко слизаха от мостчето към дока, други стреляха по водата. Пиратският водач изкрещя някакви заповеди. Хората му спряха да стрелят и побързаха да слязат по мостчето. Последен вървеше шефът, който хвърли последен поглед към димящата надстройка, преди да се присъедини към тях.
	Нина излезе навън и приведен на две притича към лебедката.
	На корабната лодка. Когато се увери, че пирати са си отишли, тя се изправи.
	Голяма грешка.
	От лявата й страна се чу вик. Тя се обърна и видя яхтата до носа на кораба, а мъжът, който стоеше на мостика я сочеше с пръст – Друг пират си приближаваше към огромната картечница.
	— Мамка му! – Тя се хвърли на пода и запълзя към дясната страна на кораба. Картечницата откри огън.
	Куршумите затракаха силно по обшивката на кораба и по палубата и едва не я оглушиха. Върху нея се посипах, парчета от потрошените машини и уреди. На сантиметри от главата й цъфна дупка с размерите на юмрук, друг куршум отскочи от плътната метална греда под палубата. Тя изпищя и запълзя с всички сили към лебедката. Лодката, която беше окачена на нея, се люлееше и се тресеше под дъжда от куршуми, които обсипваха обвивката й.
	Стрелбата спря. Може би стрелецът беше решил, че тя е мъртва, или мунициите му бяха свършили. На Нина й беше все едно – тя допълзя до десния парапет на палубата и въздъхна с облекчение.
	Но спокойствието не продължи дълго. От мястото се виждаше дока като на длан. Хидропланът беше останал само с едно крило: другата лодка на „Пианоса“ беше преобърната, край нея плаваха отломки. Два трупа лежаха на дока – единият беше член на екипажа, но другият й беше непознат – един от пиратите със стърчаща харпунена стрела от кървавата дупка в гърдите му.
	Еди, помисли си тя. Той беше единственият човек в експедицията, който можеше да го простреля така. Дали беше още жив? И ако беше къде ли се намира сега?
	Отговор получи от останалите пирати. Някой от мъжете на дока започнаха да стрелят във водата, към тях се присъединиха и хората от моторницата. Десетки малки гейзерчета пръсваха нагоре на местата, където куршумите се забиваха във водата. Водачът им изкрещя нещо с ядосан глас. Пиратите спряха стрелбата – но във водата не се забелязваше никой.
	Шефът на пиратите се качи в по-голямата моторница, а останалите се разпределиха в двата съда. Двигателите им заръмжаха. Тръгваха си.
	От удобната си за наблюдение позиция Нина вече беше разбрала, че те няма просто ей така да отплават. На борда на десантната лодка имаше ракетомети, които вече бяха заредени.
	Те не бяха дошли само за да ограбят кораба. Възнамеряваха да го потопят, да заличат всяка следа от експедицията.
	Единият от мъжете в по-малката моторница, която се намираше почти под нейното място, погледна нагоре и я видя. Той извика нещо и насочи оръжието си към нея…
	Нина се дръпна назад. Панелът за управление на лебедката се намираше на няколко фута. Надупчената от куршуми лодка се полюляваше над главата й…
	 
	Нена изчака да се люшне навън и ритна лоста за аварийно освобождаване.
	С дрънчене на веригата лодката полетя надолу. Пиратите дори не успяха да извикат преди половин тон стомана, дърво и фибростъкло да се стоваря върху тях, размазвайки ги в собствената им лодка. Кръв плисна върху дока. Мъжете в двете останали лодки останаха като гръмнати. Само водачът им, който стоеше пред руля на десантната лодка, успя бързо да преодолее шока и даде рязко газ отдалечавайки се от „Пианоса“.
	Чейс се показа на повърхността под дългата рампа на дока и видя как десантната лодка се отдалечава. С изненада забеляза, че другата завързана лодка се беше превърнала в долната филийка ни сандвич от две лодки, а пасажерите и бяха станали на мармалад.
	— Добра работа промърмори той, поглеждайки нагоре с надеждата да зърне виновника и се усмихна с облекчение и задоволство, щом зърна познатото лице да наднича от палубата.
	Усмивката му изчезна, когато забеляза, че десантната лодка се връща и двамата мъже в нея насочват руските ракетомети към „Пианоса“. Първият изстрел отекна над водата и порази единия варел е гориво под мостчето. Експлозията веднага погълна и останалите зад него и над кораба се издигна огромна лодка от огън и мръсен черен пушек. Тежкият мост се откъсна и се стовари върху горящия док, унищожавайки няколко понтонни секции.
	Но пиратите не бяха приключили.
	Вторият ракетомет удари кораба на ватерлинията, пробивайки еднофутова дупка в стоманената обшивка. Морската вода веднага нахлу вътре, изпълвайки алчно всяко празно пространство, което успееше да открие. Последна трети взрив – от другата страна на „Пианоса“ – катерът също беше изстрелял ракета.
	Пробит на две места, останал без екипаж, който да овладее нахлуването на водата, изследователският кораб беше обречен.
	А Нина все още беше на борда му.
	Лидерът на пиратите махна с ръка ни северозапад, по-далеч от потъващия кораб. Оцелялата моторница напрани завой и се отправи натам, последвана от десантната лодка. Плътното боботене на двигателя на катера се засили с приближаването му към останалите лодки.
	Чейс се изкатери върху остатъците от дока. Той беше откъснат от кораба и бавно се отдалечаваше от него.
	— Нина! – извика той към „Пианоса“. – Нино, добре ли си?
	Тя допълзя до ръба на палубата и погледна надолу към него, с развявана от вятъра разрошена коса.
	— Господи, Еди! Добре ли си?
	— Горе-долу. Има ли други живи горе?
	— Мисля, че не – отвърна мрачно Нина. Отровен черен пушек бълваше от всички отвори на надстройката.
	Чейс погледна към ватерлинията. Дупката от ракетомета се беше скрила напълно пол вода и корабът започна да потъва още по-бързо, след като започна да поема вода и през носа си.
	— Корабът потъва – трябва да слезеш от него.
	— Как? Подвижното мостче го няма!
	— Намери си спасителна жилетка и скачай!
	Нина го погледна изумена.
	— Да скоча ли?
	— И то по-бързо! Той погледна към преобърнатата лодка. – Беджо!
	Главата на Беджо се появи над водата до развалината.
	— Господин Ели! Добре ли си?
	— Да – отвърна Чейс и посочи към Нина. – Бъди готов да й помогнеш, когато скочи. След това я доведи тук.
	— Не искам да скачам! – опъна се Нина, навличайки една спасителна жилетка. – Много е високо!
	— Ами ако изчакаш няколко минути, палубата ще се изравни с нивото на водата и ще можеш просто да слезеш от нея, но не мисля, че това е добра идея! – той посочи огнените езици, които се подаваха от вътрешността на кораба.
	Нина неохотно прескочи парапета.
	— Ох, маааамка му! – изкрещя тя и със затворени очи скочи в морето. Беджо бързо стигна до нея и я извади над водата, където тя започна да пръхти и да тръска глава. Той й помогна да се качи на дока
	Чейс извади измокрената си годеница от водата, след което помогна и на Беджо да излезе, преди да се отправи към другия край на дока.
	— Къде отиваш? – попита го Нина.
	— Ако радиостанцията на хидроплана все още работи, можем да изпратим сигнал за помощ. Той изтича до потрошения самолет. Избута разкъсаното от шрапнелите тяло на Рано, за да достигне до панела с уредите, и мигащите светлинки му подсказаха, че радиостанцията работи.
	Той бръкни под панела и извади микрофона, след което превключи радиото на VHF канал 16 международната честота за бедствия.
	— Помощ, помощ, помощ. Тук с изследователски кораб „Пийноса“
	 
	 
	Водачът на пиратите рязко наведе глава, когато радиото на десантната лодка и изпука. То беше настроено да приема повиквания на канал 16 за да прихване всякакви обиждания от изследователския кораб. Такива нямаше – беше се погрижил за унищожаването на мостика и радиомачтите още с първия изстрел.
	Но сега един от оцелелите се обаждаше – и дори още по-лошо, беше получил отговор. Някой от индонезийската брегова охрана се обади на развален английски и попита за местоположението на кораба.
	Самолетът, досети се той – хидропланът беше само повреден, не унищожен. И радиото му беше непокътнато.
	Работодателят му беше пределно ясен – не трябваше да оставя живи свидетели.
	Моторницата беше най-бързата от трите лодки. Той остави управлението на десантната лодка в ръцете на един от хората си и махна на моторницата да се приближи.
	— Има оставали оцелели? – извика той на тримата й пасажери. – Върнете се и ги избийте!
	Мъжът, който стоеше до извънбордовия двигател на лодката, смъкна червената кърпа от устата си, ухили се злобно и подкара обратно.
	 
	 
	— Ох, мамка му – промърмори Чейс, след като успя да се свърже с бреговата охрана и забеляза, как едната от лодките прави остър завой и поема към тях.
	Очевидно бяха чули съобщението.
	Той. Нина и Беджо стояха върху остатъците от понтонния док и нямаше къде да избягат. Дори и да се гмурнеха под водата, пиратите просто щяха да ги изчакат да се покажат за въздух и щяха да ги застрелят. А те тримата нямаха никакви оръжия.
	Освен
	— Какво правиш? – извика Нина, когато Чейс си изкатери в кабината
	— Отивам да ги посрещна.
	— Какво?
	Чейс не отговори. Вместо това избута тялото на Рано от седалката.
	— Извинявай, Ерве – каза той, когато мъртвецът цопна във водата. Той се намести на пилотската седалка и огледа контролния панел. Повечето уреди бяха пълна загадка за него, но това нямаше никакво значение за него. С половината си липсващо крило хидропланът нямаше да може да полети. Единствените уреди, от които се нуждаеше бяха педалите за управление и дросела.
	От наблюденията си предишния ден беше установил, че последния представлява една голяма ръчка на централната конзола.
	Той се пресегна и опита да я премести от позиция „стоп“. Двигателят остро изръмжа, перките се завъртяха и фюзелажът завибрира. Добро начало. Той се пресегна през кабината и развърза въжето, го придържаше към дока, след което натисна дросела напред.
	През счупеното предно стъкло нахлу вятър, бръмченето на двигателя се забиваше като свредел в черепа на Чейс. Той не му обърна внимание и натисна единия от педалите, за да отдалечи хидроплана от дока. Самолетът започна да набира скорост и да се клати все по-силно.
	Чейс даде газ. Хидропланът ускори, но се държеше все по-нестабилно върху водната повърхност. Заради счупеното крило все се опитваше да завие надясно, тежестта на другото крило го наклоняваше на другата страна. Но ако се опиташе да го изправи, самолетът щеше да се преобърне.
	Той натисна внимателно педалите за управление, балансирайки върху водата, и погледна напред. През въртящите се перки успа да види как катера и десантната лодка се отдалечават – а моторницата се приближава към тях.
	Даде още газ. Не можеше да позволи на пиратите да навлязат в обсега на дока. Хидропланът пореше вълните. През дупката фюзелажа пръскаше вода и го мокреше. Достигна трийсет възела и продължи да вдига скоростта.
	Моторницата се приближаваше бързо. Единият от пиратите се изправи и приготви оръжието си. Другият промени курса на лодката така, че да мине от дясната страна на хидроплана.
	Липсващото крило щеше да им позволи да се приближат повече. Което означаваше по-добър изстрел.
	Чейс се насочи право към тях. Самолетът започна да се накланя, приближавайки бавно до точката на обръщане… след което бързо се изправи, блъснат от силна вълна. Лодката отново промени курса си – мъжът, който я управляваше, разбра намерението на Чейс и се опитваше да избегне сблъсъка…
	Разнесоха се изстрели и Чейс се наведе. Дъжд от куршуми заваля върху носа на хидроплана и проникна в кабината! И последните остатъци от предното стъкло се натрошиха и насрещният вятър запрати късчетата върху него.
	Лодката се озова до него.
	Чейс натисна здраво върху педала за управление.
	Самолетът се наведе настрани – но този път умишлено. Дясното крило се вряза във водата. Внезапната тежест накара целия самолет да се завърти, много по-бързо, отколкото ако беше използвал само педалите. После центробежната сила от острия завой отново изправи хидроплана… и Чейс го насочи право към моторницата с пълна газ.
	Шумът на двигателя премина в писък, силният вятър от перките едва не го ослепи. Но той виждаше достатъчно, за да разбере, че се е устремил към едната страна на лодката и водачът и отчаяно се опитва да се отмести от пътя му, но твърде късно…
	Горната част от тялото на стрелеца за миг се изгуби в червен облак, след като перките на самолета го удариха. Краката и корема му останаха прави известно време, докато хидропланът не се блъсна странично в лодката и не изхвърли остатъка от тялото му във водата. Другият мъж беше подметнат от перките и излетя трийсетина фута във въздуха. Кървава дъга остана известно време във въздуха, след като тялото му падна във водата.
	Водачът едва успя да се скрие преди сблъсъка. Перките се завъртяха над главата му, пропускайки го на няколко инча, но силният сблъсък го запрати с всичка сила върху седалката.
	Въпреки че беше подготвен за сблъсъка, Чейс се удари болезнено в контролния панел. Притиснал ръка към болящите си гърди той дръпна дросела. Ревът на двигателя премина в тихо боботене.
	Чейс се надигна и се огледа. Лодката се беше нанизала върху плавниците на хидроплана. Той се измъкна навън, намери си място, където да стъпи и се придвижи към носа на самолета. Перката продължаваше да се върти. Той скочи на носа на лодката и се наведе за мина под нея. Пиратът лежеше проснат на кърмата, но започваше да се свестява.
	— Ставай номер седем – каза Чейс, грабна го и удари главата му в седалката. – Времето ти изтече!
	Пиратът замахна към лицето на Чейс. Той му отвърна със свит юмрук, разбивайки носа на индонезиеца. Мъжът изкрещя, плюейки кръв.
	– Говориш ли английски? – попита той. Едволи последвалото изръмжаване представляваше вежлив отговор. – Да опитаме пак – каза той, като преметна тялото на човека така, че главата му да се намира на няколко инча от жужащите перки на витлото. – Говориш ли английски?
	— Да! – изпищя пиратът с разширени от ужас очи. Той се опита да се извърти, но Чейс го натисна.
	— Защо ни нападнахте?
	— Не знам! Платиха ни!
	— Кой ви нае?
	Въпреки страха си, пиратът запази мълчание. Чейс се намръщи и го тласна към витлото. Дясното ухо изчезна със силно пльокване и облак от кръв. Той изпищя, а Чейс го дръпна назад.
	— Кой ви нае? – попита отново той. – Имаш само още едно ухо, след това минавам към меките части. – Той наведе изразителен поглед надолу.
	– Не знам! – проплака пиратът. – Само Латан знае!
	— Кой е Латан?
	— Шефът, нашият водач!
	Чейс си спомни бившия военен, който ръководеше пиратите. Той проследи с поглед изчезващата десантна лодка. Двата морски съда се отдалечаваха с пълна скорост и вече представляваха просто точки в далечината.
	— Къде отива той?
	Пиратът се дръпна назад в опит да се освободи. Чейс заби юмрук в стомаха му, след което отново го сграбчи здраво.
	Пльок!
	— Можеш ли да ме чуеш? – попита Чейс пленника си, който беше останал и без второто си ухо, и пищеше силно. – Къде се намира базата ви? Къде отива Латан?
	— Остров Манкун! Остров Манкун!
	Името не говореше нищо на Чейс, но по отчаянието в гласа на пирата разбра, че човекът казва истината. Дръпна го встрани от витлото и го блъсна обратно върху кърмата.
	— Добре. Ван Гог – изръмжа Чейс. – Не мърдай оттам и си затваряй устата. Той седна до него, затиснал гърдите му с крак, опитвайки се да сглоби късчетата информация. Който и да беше наел Латан да нападне експедицията, той търсеше нещо специално, нещо толкова ценно или толкова опасно – че всички на борда на „Пианоса“ трябваше да загинат, за да се прикрие съществуването му.
	Сигурно беше някой от артефактите, открити от Нина, но как би могла някаква си стара реликва да стане причина за такова кръвопролитие?
	Той забеляза камерата от лабораторията на Нина да се въргаля под седалката. Може би в паметта и имаше снимка на онова, което търсеха.
	Някакво движение привлече вниманието му и той рязко завъртя глава, зървайки изчезващата под водата заплашителна перка на акула. Само след миг чудовището отново се появи над водата. Сигурно го беше привлякла кръвта…
	Пиратът се извъртя изпод крака му и използвайки моментното разсейване на Чейс сграбчи нещо зад гърба си. После седна, стискайки в ръка пистолета, който беше пъхнал отзад в колана си.
	Чейс се търкулна встрани и изрита пирата в главата. Обувкката му се заби в брадичката на мъжа с всичка сила. Пиратът отлетя назад, стреляйки във въздуха, и падна през кърмата в морето.
	С разтуптяно сърце Чейс се изправи и погледна към водата. Пиратът се появи на повърхността. От лицето му течеше кръв, той се прицели…
	И беше издърпан надолу с такава зашеметяваща скорост, че пистолетът изчезна още преди да успее да дръпне спусъка. На повърхността излязоха кървави мехурчета, преди тигровата акула, която затвори свирепите си челюсти около гръдния кош на пирата да повлече храната си към дълбините.
	Чейс изръмжа изумено, докато наблюдаваше как хищникът и плячката му изчезват. Възстанови дишането си и започна да си припява музикалната тема от филма „Челюсти“. После погледна към полупотъналата „Пианоса“ чудейки се колко време ще му отнеме да се върне при Нина със самолета, скачен с потрошената лодка.
	Все пак плуването въобще не беше безопасен вариант.
	 
	 
	 
	≈ 6 ≈

	 
	— Пиратско нападение сутринта – каза Нина. – и двайсет и осем часов полет след обяд. Не знам кое от двете е по-ужасното.
	Хуморът беше пресилен; тя все още се чувстваше ужасно разтърсена. Но докато се разправяше първо с бреговата охрана, а после с представителите на индонезийското правителство, след като беше откарана със самолет до Джакарта, тя прикриваше истинските си чувства под маската на официалността. Нина си оставаше водач на експедицията и трябваше да даде на индонезийските власти колкото се може по-ясен и безпристрастен доклад за случилите се събития.
	А сега Обединените нации също искаха да го чуят. Лично. Побързаха да й уредят полет до Ню Йорк. Колкото и изтощително да беше това пътуване, Нина смяташе, че то ще бледнее пред разпита, който я очакваше в ООН.
	— Да – каза Чейс. – Частен полет без други пътници? Ужасно. Но поне няма да се притесняваш, че ще се озовеш до някое плачещо бебе.
	— Не, само до теб, след като си обрал минибара. – По лицето на Чейс премина някаква неуловима сянка. – Какво?
	— Работата е там – започна той, избягвайки погледа й, – че аз, ъъъ няма да дойда с теб.
	— Какво?
	— Веднага щом мога, ще дойда в Ню Йорк, обещавам! Но има нещо, което трябва да свърша първо. – Той снижи глас. Седяха в офиса на представителството на ООН в Джакарта. Освен персонала тук имаше и представители на индонезийското правителство и силите за сигурност. – Пропуснах да кажа нещо на ченгетата. Знам къде отиват пиратите; на някакво място, наречено остров Манкун, Смятам да отида там и да си поговоря с тях.
	— И защо не им каза, по дяволите? – попита Нина. – Ако знаят къде са пиратите, ще могат да ги хванат!
	— Не, няма – ще им отнеме много време. Дори и да решат да тръгнат по следите им утре, пак ще бъде твърде късно. Вече ще са изчезнали – и ние никога няма да разберем кой ги е наел. Но Беджо знае къде е тоя остров и познава хората в района. Ще отлетим дотам, ще си вземем лодка и ще огледаме мястото още тази вечер. Преди мръсните копелета да успеят да духнат с парите си.
	— Или пък ще те убият. Заедно с Бмеджо.
	— Той иска да го направи – каза Чейс. Момчетата от кораба му бяха приятели.
	Тя поклати глава.
	— Еди, това е ужасна идея. Ако нещо се обърка…
	— Няма – увери я той.
	— Сигурно няма да има никакво значение, ако ти кажа, че много, ама наистина много се нуждая от теб в Ню Йорк и като твой шеф ти нареждам да дойдеш? – Щом зърна лицето му, Нина вече знаеше отговора. – Да, така си и знаех.
	— Всичко ще е наред обеща той. Ще пазя и Беджо. Достатъчно хора загинаха днес. Добри хора – добави той със студен тон.
	Победената Нина склони глава на рамото му.
	— Просто не прави глупости, моля те.
	— Хей, нали си ме знаеш, любов моя.
	— Точно затова го казвам. – Тя го целуна по бузата и се изправи. – По-добре да тръгвам към летището. Нали не искаме да караме ООН да ме чака, а?
	— Кой знае, може пък докато стигнеш до Ню Йорк, вече да съм разбрал причината за всичко това.
	— Може би – отекна тъжно гласът й. Погледите им се срещнаха, те се прегърнаха и целунаха.
	— До скоро каза Чейс, – след като неохотно се откъснаха един от друг.
	— Дано да е така.
	 
	 
	— Приближаваме – предупреди Беджо.
	Беше нощ, тъмната риза на Чейс беше залепнала за тялото му от влажния задух. Но той не й обръщаше внимание. Обърна се и изключи извънбордовия двигател на малката лодка.
	— Сигурен ли си, че това е точното място? – попита той. В далечината се виждаха светлини.
	— Обикновено на Манкун не живее никой – отвърна Беджо.
	— Понякога го използват пиратите. Но не много често – твърде е далеч от търговските маршрути.
	— Въпреки това са изминали доста път, за да стигнат до нас. – Намираха се почти на осемдесет мили от мястото, където беше нападната „Пианоса“; пиратите бяха изминали дълъг път, за да се доберат до базата си. Но пък това намаляваше вероятността някой да дойде да ги търси тук.
	Той вдигна един очукан бинокъл, за да погледне отблизо. Светлините се превърнаха в крушки, които висяха пред групичка дървени колиби на брега на тесен морски залив. Зад тях се издигаше тъмната джунгла. Най-голямата сграда продължаваше до водата – очевидно това беше покрит док. В него имаше голяма лодка. Моторният катер? Това беше доста скъп морски съд – може би пиратите възнамеряваха да го продадат.
	— Господин Еди – рече Беджо с напрегнат глас. Погледни вляво.
	Чейс насочи бинокъла натам, за да разбере какво е привлякло вниманието на младежа. В тъмната вода се полюшваше почти невидима лодка със слабичка светлина на носа. Успя да улови очертанията на седящ мъж – и проблясъка на метал в ръката му. Пушка.
	— Преструват се, че ловят риба – каза Беджо. Но всъщност са патрули. Предупреждават пиратите, ако се приближава катер на бреговата охрана – останалите, които се появяват, просто ги убиват.
	Оглеждайки се наляво и надясно. Чейс забеляза още двама „рибари“. Никой нямаше да успее да се приближи на повече от половин миля от заливчето, без да бъде забелязан.
	Поне никой в лодка.
	Чейс подаде бинокъла на Беджо.
	— Добре – каза той, взимайки калъфа с ножа си. – Чакай ме тук. Ще ти дам сигнал, когато е чисто и можеш да се приближиш.
	— Успех, господин Еди – прошепна Беджо. Чейс се спусна във водата, без да издаде нито звук.
	 
	 
	Пиратът, който наблюдаваше от малката лодка, не само беше отегчен, но и ядосан. От време на време долавяше звуци откъм брега, подвиквания и подсвирквания, докато другарите му празнуваха успеха на мисията. Вярно, не всички се бяха върнали от нея, но тези мъже не можеха да се нарекат близки приятели. Той знаеше имената едва на половината от тях, цялата операция беше подготвена буквално за една нощ, участниците в нея бяха наети от всеки вертеп из островите на Суматра. Той мразеше да виси тук и да пази, докато останалите пиеха, тъпчеха се и залагаха. Латан дори беше домъкнал няколко курви отнякъде. А той дремеше тук, на половин километър с една нещастна лампа и калашника в ръка за компания…
	Някакъв тих звук го накара да застане нащрек. Звучеше като пукащи се във водата мехурчета. Риба?
	Нямаше следа от приближаващи се лодки. Той се наведе през борда, за да потърси източника на звука. Две мехурчета се пукнаха на една ръка разстояние от лодката. Пиратът се взря внимателно и забеляза някаква бледа фигура във водата. Голяма риба. Без да има чужда от мрежа, той можеше просто да се протегне и да я сграбчи…
	Вместо това тя се протегна и сграбчи него.
	Едната ръка на Чейс се вкопчи в гърлото на мъжа и го дръпна под водата, за да заглуши виковете му, а другата заби ножа във врата му.
	Той продължи да го държи под вода, докато пиратът спря да се върти и да се гъне и тялото му се отпусна. Автоматът му потъна надолу, Чейс изчака няколко секунди, за да се убеди, че мъжът наистина е мъртъв, след което излезе на повърхността и се изкатери в лодката.
	— Не ми създавай неприятности – каза той на трупа. Погледна навътре в морето и закри няколко пъти светлината на лампата, сигнализирайки на Беджо.
	Десет минути по-късно двамата бяха на брега.
	След като прибра Чейс. Беджо откара тихомълком малката лодка до брега, недалеч от колибите. Двамата изчакаха известно време в нея, за да проверят дали на брега няма патрули. Нямате. Това, че пиратите бяла оставили само трима мъже с лодки да пазят означаваше, чете не очакваха неприятности.
	Но грешаха.
	Беджо издърпа лодката на брега, докато Чейс се опитваше да изцеди дрехите си.
	— Какъв е планът, господин Еди?
	— Планът е ти оставаш тук и ме чакаш – каза Чейс. Дори в тъмното можеше да забележи разочарованието в очите на младия индонезиец.
	— Но аз искам да дойда. – Той тръгна към колибите.
	Чейс го задържа.
	— Когато казах да останеш тук и да ме чакаш, просто се държах учтиво. Това, което исках да кажа беше „стой тук, за да не ти пръснат шибаната глава!“. Чакай ме тук.
	— Но…
	— Стой!
	— Аз да не съм куче, господин Еди! – възрази Беджо с раздразнен шепот, докато Чейс тихомълком се промъкваше по брега.
	Той стигна до първата сграда, големия покрит док. Както предполагаше, вътре беше катерът с монтираната на носа петдесеткалиброва картечница. Тя не беше разтоварена и лентата с патронни още висеше от нея. Той поклати глава. Аматьори.
	Продължи напред. Останалите колиби бяха осветени отвън и отвътре с крушки, някъде наблизо се чуваше боботенето на генератор, който ги захранваше. Той се промъкна до най-близката колиба и погледна през процепа между дъските. В носа го удари силна миризма на гореща мазнина и изгорено месо, нещо цвърчеше в големия тиган върху газовия котлон. От тавана висеше одрания труп на коза, от който бяха отрязани грубо големи парчета месо. Някакъв пиян мъж размахваше сатър.
	Не беше Латан. Чейс се промъкна напред, заобикаляйки колибата. От обърната и към морето страна започваше разнебитено мостче, което я свързваше с малък кей. За него беше завързана десантната лодка, заедно с още няколко по-малки шлюпки.
	Хрумна му, че десантната лодка е единствената, която би могла да им осигури бързо измъкване. Катерът трябваше да бъде развързан, запален и изкаран от дока. Щом започнеше гюрултията – а това щеше да стане скоро – пиратският водач щеше да хукне първо към надуваемата лодка.
	Трябваше да се постарае да попречи на Латан да избяга. Да саботира двигателя, може би? Или…
	Зад него се разнесе шум, изскърца гнило дърво. Чейс се завъртя, готов да забие юмруците си в пирата…
	— Господин Еди! – изписука Беджо, вдигнал ръце, за да се предпази от ударите на Чейс.
	Чейс завлече момчето в мрака между две колиби.
	— Нали ти казах да стоиш там! – изсъска му той.
	— Те убиха приятелите ми! – опъна му се тийнейджърът. Мога да помогна. Току-що чух пиратите да говорят за Латан. Казаха, че чакал да дойде човека с парите.
	— Още не са им платили? – Това обясняваше защо пиратите все още бяха тук. Освен това, ако успееше да идентифицира работодателя на Латан… – Добре – каза неохотно той, – остани с мен. Но ще правиш точно каквото ти казвам, ясно?
	— Добре, господин Еди – отвърна Беджо и се усмихна. – И какво ще правим сега?
	Около дърветата между колибите бяха нахвърляни боклуци. Чейс намери една макара с ръждясала метална жица.
	— Остани тук да наблюдаваш и ме предупреди, ако идва някой.
	Той запълзя към кея.
	— Къде отиваш?
	Сега беше ред на Чейс да се усмихне.
	Да завържа лодката както трябва.
	Две минути му бяха достатъчни да свърши работата. След това се върна на брега и придружаван от Беджо, продължи да търси пиратския водач. В най-голямата и шумна колиба имаше десетина души, повечето захласнати в игра със зарчета, която включваше много агресивни подвиквания, а останалите гледаха и пиеха.
	Все още нямаше и следа от Латан. Те се промъкнаха през сенките до една малка колиба. Отвътре се разнасяха звуци, но те определено не бяха свързани с хазарт, освен възможността за залози дали ще се хване венерическа болест или не.
	Чувствайки се като воайор. Чейс надникна през една дупка и видя жена с отегчено изражение на лицето, която лежеше на прогнил матрак, докато един пиян мъж се потеше върху нея. Брадатият Казанова не беше Латан, затова Чейс се отдръпна. Преди да се запъти към следващата колиба, той усети, че Беджо липсва. Огледа се наоколо и зърна младия индонезиец, който се беше захласнал по сцената в колибата. Едновременно раздразнен и развеселен, той се върна назад, за да го подбере…
	В този момент един грамаден мъж с грозен белег, който продължаваше от челото до бузата, отвори вратата на колибата, в която се вихреха комарджиите, и се втурна към малката къщичка, надавайки гневни викове. Чейс блъсна Беджо на земята и замръзна. Стоеше в сенките и дрехите му бяха тъмни, но пиратът се намираше само на няколко фута от него и тропаше силно по вратата. Ако погледнеше настрани, дори само за миг, очите му щяха да различат сенките, които се криеха там.
	Но той не го направи. Вместо това продължи да барабани по вратата. Мъжът вътре каза нещо, което Чейс безпогрешно определи като еквивалента на „Дай ми още една минута!“. Това не удовлетвори белязания, който отвори с ритник вратата и нахълта вътре. Чу се вик, трополене и прекъснатият любовник излетя навън със свалени до глезените панталони. Вратата се затръшна зад гърба му. Брадатият изрева някаква обида към колибата, след което прибра достойнството си в панталоните и се присъедини към останалите комарджии.
	Чейс и Беджо стояха, без да помръдват, докато той не влезе вътре, след което пропълзяха зад любовната колиба. В следващата имаше само един мъж, който се беше проснал върху леглото, хъркаше и се лигавеше, без да изпуска полупразната бутилка уиски от ръката си. Отново не беше Латан. Следваше тъмна, празна колиба с хлътнал покрив. Почти не им оставаха места, където да го търсят…
	Разнесе се нов шум. Не от пиратите – от небето. Пристигаше хеликоптер.
	Чейс и Беджо се проснаха на земята между няколко ръждясали варели за гориво, а от най-голямата колиба се изсипаха няколко мъже. Над лагера се изви силен вятър и хеликоптерът се появи над дърветата. Мъжете бяха въоръжени, но не и нащрек. Очевидно очакваха новопристигналия.
	Най-накрая Чейс забеляза Латан, който се появи от малката колиба в покрайнините на запуснатото селище. В едната си ръка носеше брезентова чанта, с другата обличаше ризата си. Той се присъедини към хората си и всички заедно се отправиха към площадката до дърветата, където кацаше хеликоптерът.
	— Чакай тук – каза Чейс на Беджо. – Сериозно говоря, да не си мръднал. – Той се огледа, за да провери дали не излиза още някой от колибите, след което бързо пропълзя по корем към една купчина боклуци близо до площадката за кацане. Искаше да огледа добре човека, с когото се срещаше Латан.
	Хеликоптерът докосна земята и от двете чу страни скочиха двама мъже, облечени с тъмни камуфлажни облекла, въоръжени с автомати „Зиг Зауер“, които, изглежда, изобщо не се впечатлиха от пиратите. Когато перката на хеликоптера намали оборотите си, от него слезе трети мъж, който огледа терена, преди да тръгне към Латан. Чейс предположи, че е на неговата възраст, около четирийсет. Висок, рус, с твърд поглед. Професионален войник.
	— Вие ли сте… господин Фоглер? – извика Латан през затихващия вой на хеликоптера.
	Русият мъж спря на няколко крачки от него.
	— Аз съм.
	— Къде са ни парите?
	— Къде са предметите? – попита Фоглер. Английският му беше ясен и правилен. Чейс познаваше акцента: швейцарски.
	Латан отвори чантата, показа му лаптопа на Нина и глинената плочка.
	— Ето ги. Но… – Колебанието, което премина за миг по лицето му, показваше, че е наясно, че късметът може да му изневери, но беше достатъчно алчен, за да рискува. Искаме повече пари. Никой от хората ми не трябваше да умира.
	— Странно – отвърна незаинтересовано Фоглер. – Аз всъщност обмислях да намаля парите ви. Разбрах, че е имало оцелели – а уговорката ни беше да не се остави никой жив.
	— Избихме всички – настоя Латан.
	— Значи сте изпълнили договорената задача – и ще получите договорената заплата. Фоглер го погледна студено. – Убеден съм, че вашият приятел от Сингапур ви го е обяснил. Опитите да измамите Ордена на Завета могат да бъдат много опасни. Чейс запомни странното име – това ли бяха работодателите на пиратите? – Обикновено сами си вършим работата, но този път времето беше важен фактор. Така че бъдете благодарни за работата… и за парите.
	Той даде знак на един от хората си. Войникът бръкна в хеликоптера, извади едно куфарче и му го донесе.
	— Парите ти – каза Фоглер, отвори куфарчето и показа съдържанието му на Латан. Чейс не можа да види колко пари има вътре, но алчното изражение на лицето на Латан подсказваше, че са много. – А сега ми дай артефактите.
	Латан хвърли брезентовата торба на земята, до краката му. Фоглер се наведе и огледа предметите във вътрешността й. След това рязко вдигна поглед нагоре:
	— Къде са камерите?
	— Не видяхме никакви камери – отвърна Латан. – Сигурно са потънали с кораба.
	Фоглер впери погледа в него, без да мига.
	— Сигурен ли си?
	— Не видяхме никакви камери – повтори Латан. Фоглер не изглеждаше особено убеден, но дръпна ципа и му подаде куфарчето
	— С това бизнес отношенията ни приключват – каза той, вдигна чантата и тръгна към хеликоптера, но изведнъж се спря и се обърна. – Надявам се, че няма никаква причина да се виждаме повече господни Латан. Ако искате да кажете нещо, сега е моментът.
	Латан вече беше отворил куфарчето и оглеждаше пачките банкноти вътре, но думите на Фоглер изтриха алчната усмивка от лицето му.
	— Не, нищо – успя да каже той.
	— Добре. – Фоглер и двамата войници се качиха в хеликоптера. Роторите му се завъртяха с пълна мощ, той се издигна сред вихрушка от листа и изчезна над тъмната джунгла.
	Чейс не сваляше поглед от Латан. Няколко от пиратите нетърпеливо се опитаха да грабнат своя дял от куфарчето, но Латан рязко го затвори. Те се върнаха разочаровани в голямата колиба, а водачът им се прибра в малката къщичка, от която беше излязъл. Чейс изчака всички да се приберат и отиде при Беджо.
	— Така, сега отивам да си поговоря с Латан. Ти се скрий тук и ме чакай. Ако нещо се омаже по най-бързия начин си обирай крушите.
	— Омаже ли? – попита озадачен Беджо.
	— Веднага ще разбереш. И не опитвай нищо просто бягай. Добре, до после. – Чейс остави Беджо да се крие между варелите и се промъкна до колибата на Латан.
	— Пипнах те, негоднико – промърмори той, щом зърна изсеченото лице на Латан пред процепите в щорите на слабо осветената стая. Водачът на пиратите беше избрал най-хубавата – или поне най-малко разрушената – колиба за себе си; беше се придържал към същия принцип и при избора на компанията си. Той съблече ризата си и седна на леглото. Привлекателна млада жена с тясна червена рокля погали гърба му и прошепна нещо в ухото му. От чифт малки тонколонки, свързани с айпод, се носеше нежна музика.
	Чейс забеляза куфарчето – както й един автомат „Калашников“, облегнат в ъгъла. Той се намираше достатъчно близо до леглото, но Латан беше зает с жената…
	Чейс се приближи до вратата и надникна през процепите. Жената свали ципа на роклята си и я съблече през глава, а ръцете на Латан обхванаха голите й гърди. Добре, че беше оставил Беджо при варелите; звукът от удара на увисналото му чене щеше да вдигне по тревога целия лагер.
	Пиратът все още се намираше на една ръка разстояние от автомата. Чейс се намръщи. Хайде, разгонено копеле, отмести се.
	Двамата най-после смениха позицията си, жената легна по очи, а върху нея се просна съвсем голият Латан. Тя леко изпъшка, когато той проникна в нея.
	Чейс отвори вратата и внимателно се промъкна в стаята с нож в ръка. Двамата гледаха в обратната посока, а автоматът вече беше далеч от ръката на Латан. Чейс просто трябваше да го грабне преди пиратът да усети присъствието му стаята…
	Под крака му изскърца дъска.
	Латан беше погълнат от действията си, но жената обърна глава и изпищя при вида на ножа.
	Дългогодишното обучение си каза думата и Латан протегна ръка към автомата.
	Ако успееше да стреля дори веднъж, останалите пирати щяха да бъдат предупредени…
	Чейс беше твърде далеч, за да грабне оръжието, затова докопа нещо друго.
	Латан изсъска като задушаваща се котка щом свободната ръка на Чейс се вкопчи в гениталиите му. Протегнатата ръка на пирата замръзна на косъм от автомата. Чейс стисна. Ръката бързо се отдръпна.
	— Да ти кажа, че обикновено не се занимавам с такива неща – каза Чейс. – Просто да знаеш. – Той кимна към жената, която се беше изпънала под Латан и го гледаше изплашено. – Извинявай, че ви прекъснах играта, скъпа. Не се притеснявай.
	— Ще те убия, мамка му! – изпъшка пиратът.
	— Нужно е истинско мъжество, за да може човек в твоето положение да отправя заплахи – каза му дружелюбно Чейс. – а аз скоро ще те лиша от него. – Той стисна здраво и Латан издаде приглушен стон. – Значи този тип Фоглер, който те нае – кой е той и къде да го намеря?
	— Да ти го начукам – ооох!
	— Ако не ми кажеш, скоро никого няма да можеш да чукаш каза и притисна острието на ножа си към тестисите на пирата, пускайки му струйка кръв. – Последен шанс. Или кълна се, че ще ги накълцам.
	— Досега не го бях виждал! – простена Латан. Договорихме снощи чрез посредник в Сингапур. – Той погледна към куфарчето. – Нае ни да отмъкнем компютъра и плочката с надписите и след това да потопим кораба.
	— Защо нае точно теб? И какво толкова важно има на тази плочка?
	— Не знам не ми каза!
	Чейс се намръщи. Латан сигурно казваше истината.
	— Ами този Орден на Завета? – попи той. – Какво е това? Усети как Латан се напрегна.
	— Не… не мога да ти кажа!
	— Можеш и още как – рече Чейс. – Ставай. – Пиратът се свлече от жената, която се обърна на една страна, притиснала ръце към гърдите си. Чейс ококори очи в закъсняла реакция, когато установи, че компаньонът на Латан си има и някой други атрибути.
	— Леле – извика подигравателно той. – Ама ти не си никаква жена! Ти си мъж, скъпа, мъж! – Той леко отдръпна ножа си, за да може пиратът да седне. – Значи си падаш по травеститите, а? А пък аз си мислех, че пиратите предпочитат момченцата…
	„Жената“ изведнъж се оживи, вдигна крака и ритна Латан в гърдите, отхвърляйки го назад с изненадваща сила. Латан се блъсна в Чейс, който залитна назад и отпусна хватката си върху мъжествеността на пирата. Голият мъж изрева и се обърна с лице към нападателя си.
	Чейс вдигна ножа, за да се защити – но веднага промени плана си, щом зърна травестита, посягаш към автомата. Ръката му се вкопчи в приклада…
	Ножът потъна дълбоко в очуканото дърво, приковавайки към нето ръката на травестита. Тя изкрещя – и пръстите й се свиха конвулсивно върху спусъка. Калашникът изстреля ред куршуми в тавана. Навън веднага се разнесоха крясъци – останалите пирати бяха чули стрелбата.
	Чейс удари Латан в лицето, поваляйки го на пода и побягна.
	 
	 
	 
	≈ 7 ≈

	 
	Чейс спринтираше с всички сили през малкото селище. Подмина ръждясалите варели за гориво – Беджо беше изчезнал. Хлапето беше постъпило правилно и се беше омело оттам; сега беше негов ред.
	От голямата колиба се разнесе рев. Чейс сграбчи едно счупено гребло и цапардоса по лицето първия пират, който изскочи оттам. После се шмугна зад колибата, докато останалите се изсипаха навън, прескачайки падналия си другар. Чейс видя пред себе си морето, краят на дървения кей се губеше в мрака. Може би овързването на десантната лодка не беше чак толкова добра идея – можеше да я използва, за да избяга…
	На пътеката пред него се появи някакъв мъж. Той видя Чейс и вдигна оръжието си.
	Англичанинът се метна през отворения прозорец на близката колиба – импровизираната кухня на пиратите. Приземи се върху масата, която се сгромоляса в облак от ориз и дрънчащи метални купи. Той веднага скочи и се озова до цвърчащия тиган, а пиратът цъфна на прозореца и вдигна автомата си.
	Чейс грабна тигана и замахна силно, разпилявайки съдържанието му по пода. Врящата мазнина оплиска стените – и лицето на пирата. Мъжът изпиша и кожата му веднага се покри с мехури.
	Вратата на колибата се отвори с трясък. Без да пуска тигана, Чейс се обърна и видя двама други мъже да нахълтват вътре. Никой от тях не беше въоръжен, но единият видя сатъра на пейката под висящата коза и се метна към него.
	Другият мъж, дебеловрат татуиран тип с мрежест потник се нахвърли върху Чейс със стиснати юмруци…
	Чейс му позволи да се приближи, след което го халоса с тигана по главата. Яката метална съдина издрънча като гонг, но това беше нищо в сравнение с цвъртящото съскане, което се разнесе, когато горещият метал опърли бузата на пирата. Той се строполи на пола и се сви от болка.
	Вторият мъж се приближи по-предпазливо, стиснал сатъра в ръка. Чейс чу викове отвън. Не след дълго всички щяха да разберат къде се намира… и щяха да го обградят.
	Тиган срещу Калашников. Лошо. Трябваше да се измъкне навън.
	Пиратът нямаше да му позволи. Той се приближи и замахна с голямото острие. Чейс отскочи назад и вдигна тигана като шит. Още едно замахване, прицелено в ръката на Чейс. Удар на метал в метал тиганът се откъсна от дръжката си и падна с кухо дрънчене на пода.
	Чейс се отдръпна назад и хвърли дръжката в лицето на пирата. Мъжът я отби с лекота, след което хвана сатъра с две ръце и двамата започнаха да обикаляха около масата. Чейс се блъсна в една пейка и събори пластмасовата бутилка с олио. Мазната течност се изсипа с бълбукане и се разля по пода.
	Пиратът замахна.
	Чейс отскочи назад, а острието на сатъра разпори ризата на гърдите му прели да се удари в металния стълб, поддържащ тавана. Стълбът се разклати и покривът изскърца.
	През отворената врата нахлуха още хора…
	Чейс метна пластмасовата бутилка към запаления газов котлон.
	Олиото пламна, бутилката се пръсна от горещината и разпръсна течен огън из кухнята. Пиратите, които току-що бяха нахълтали, бяха погълнати от пламъците, ужасяващи писъци изпълниха стаята и те се залутаха наоколо в опит да избягат от изгарящата мазнина.
	Но внезапно избухналият огнен ад достигна и до Чейс, защото се разпростря по мазния под. Тъмните му дънки все още бяха мокри, но започна да прескача по капките мазнина по дрехите му.
	— Мамка му! – изпъшка той, отскочи назад и започна да тупа с ръце пламналия си крак. Блъсна се в окачения труп и го залюля напред-назад.
	Пиратът със сатъра замахна отново, принуждавайки го да отскочи назад към пламъците. Пътят на Чейс към вратата беше отрязан, а противникът му споеше между него и най-близкия прозорец. Мъртвата коза се запали. Чейс отскочи встрани от люлеещия се труп, в търсене на отвор или оръжие. Нищо. Пиратът се приближаваше, пламъците се отразяваха в острието на сатъра, който се издигна за нов удар…
	Чейс протегна ръка и блъсна трупа, истински шит от месо и кости. Сатърът се заби дълбоко в мъртвото животно и се разнесе хрущенето на счупени кости. Чейс усети силна топлина на врата си, защото косата му беше започнала да гори. Но той не помръдна от мястото си, засили пламтящата коза към лицето на противника си и го отблъсна назад, избивайки сатъра от ръката му.
	Трясък. Гредата, на която висеше трупът, се счупи. Чейс се хвърли встрани от нея и се приземи близо до бързо разпространяващия се огън.
	Веднага скочи на крака. Пиратът също се съвзе, но вече не изглеждаше толкова самоуверен без оръжието си. Чейс усети възможността и хукна към него.
	Мъжът грабна отчупеното парче метал, замахна с него като бейзболист. Чейс успя да вдигне ръката си точно навреме, за да защити главата си от удара, но въпреки това пострада лакътят му.
	Пиратът отново замахна. Прътът удари Чейс през свивката на коленете. Той залитна и падна. Преди да успее да се съвземе, получи нов болезнен удар по гърба. Две силни ръце се вкопчиха в гърлото му.
	Мъжът заби дълбоко палци и започна да го души. Повдигна главата му, за да може да го погледне триумфиращо в очите, докато се опитва да счупи трахеята му…
	Чейс плесна силно с двете си ръце по ушите на пирата, пукайки тъпанчетата му. Натискът върху гърлото му изчезна, а пиратът изпищя, но Чейс не го пусна, а стисна още по-силно главата му и силно я дръпна надолу.
	Към ръба на пречупения стълб.
	Отчупеното метално острие се заби в очната ябълка на пирата и проникна до черепа му.
	— Тоя път превръзката на окото няма да ти помогне – каза Чейс на мъртвеца, докато се изправяше. Огънят вече беше обхванал стените и тавана и бавно поглъщаше остатъка от колибата.
	Единственият изход беше през единия прозорец. Чейс изскочи през него и се приземи върху пътечката към морето.
	Двама мъже, които стояха на кея, го забелязаха и откриха огън.
	Чейс притича наведен покрай горящата колиба. Куршумите се забиваха в нея и навсякъде се разлетяха трески. В края на селището се мержелееше покрития док. Ако се шмугнеше в тъмната джунгла – среда, в която имаше огромен опит в оцеляването и битките – той щеше да успее да избяга от пиратите, но така щеше да даде възможност на Латан да се измъкне и да предупреди своя работодател…
	Колебанията му секнаха в мига, в който някой стреля по него от брега. Оцелелите пирати се бяха пръснали, за да оградят периметъра и да го хванат в капан. Латан беше добър тактик. Водачът на пиратите нямаше намерение да бяга, а беше организирал бойците си, за да залови мъжа, който го беше нападнал и унизил.
	Нови изстрели, нови викове. Те се приближаваха към него като хрътки към лисица.
	Лисици. Беджо дотича до него с уплашен поглед в тъмните си очи.
	— Господин Еди!
	— Като ги казах да бягаш, имах предвид далеч оттук, а не насам!
	— Те намериха лодката! – изпъшка Беджо. Край тях се посипаха нови куршуми. Единственото място, където можеха да отидат, беше докът. Чейс влетя през двойните врати и ги затръшна зад себе си и Беджо. Дъските нямаше да им осигурят защита срещу куршумите, но поне щяха да се скрият от очите им за известно време.
	Беджо започна бързо да обикаля в кръг и да мърмори с паника в гласа:
	— Ох, лошо, много лошо! Какво ще правим сега?
	Пред тях се виждаше завързаният катер. Чейс погледна към носа му. Петдесети калибър…
	Той се хвана за парапета и се прехвърли вътре. Лентата с боеприпасите все още висеше от гнездото си, но беше почти изхабена, оставаха може би двайсетина патрона.
	Отвън се развиваше трескава дейност. Лаган раздаваше заповеди, докато пиратите тичаха към вратите.
	Чейс въртеше глава като обезумял. На палубата имаше кутия с инструменти, сред които се забелязваше и кълбо с вълнен конец. Той го грабна и завърза единия му край за спусъка на браунинга, направи другия край на примка и хукна покрай лодката.
	— Беджо! Скачай във водата!
	Отдолу се чу трясък – след което вратите зейнаха. Пиратите се изсипаха вътре със заредени и насочени автомати… а Чейс скочи във водата, дърпайки конеца след себе си.
	Броунингът се завъртя към вратата и изрева, изяждайки последните си двайсет патрона за по-малко от четири секунди. Но те бяха напълно достатъчни. Бурята от олово помете дока; Близката стрелба с петдесети калибър наподобяваше взрив на граната. Мъжете буквално бяха изпарени; разхвърчаха се крайници, глави се пръскаха като дини, натъпкани с динамит.
	Мунициите рязко свършиха, последните гилзи издрънчаха на палубата. Звукът от падащите по земята пирати беше значително по-мокър.
	Чейс се показа на повърхността точно когото последното безглаво тяло падна колене и после се просна на земята точно пред него. Беджо изскочи над водата дишайки тежко. Той се изненада от отсъствието на заплаха.
	— Какво стана с пиратите, господин Еди?
	— Разпердушиних ги. – Беджо се накани да изпълзи върху дока, но Чейс го спря. – По-добре не отивай там. – Той посочи към другия край на дока. – Плувай нататък и ме чакай там.
	После се изкатери върху дока и събра парчетата от разпилените, разкъсани тела, без да почувства грам съжаление или угризения – не и след онова, което пиратите бяха причинили на хората от „Пианоса”
	— Аматьори.
	Някой обаче беше все още жив, разнесе се разтреперан глас. Латан. Но гневът и арогантността му бяха изчезнали, заменени от шок. Когато Чейс вдигна падналия му автомат, пиратът се обърна и побягна.
	Чейс го последва. Латан бягаше към десантната лодка. Чейс заобиколи горящата къща от другата страна и хукна по пътеката, за да го пресрещне на дока…
	Иззад ъгъла се стрелна една дебела ръка и просна Чейс на земята. Големият мъж с белязаното лице се наведе над него.
	Чейс вдигна автомата, но пиратът го изрита от ръката му и заби тока на ботуша си в стомаха на англичанина. Чейс изстена. Мъжът отново вдигна крак, готов да го стовари върху главата му, но Чейс го хвана и го завъртя с всички сили, изкарвайки го от равновесие. Пиратът залитна назад към сенчестата, обрасла с растителност пролука между колибите, и едва не се стовари върху един пън.
	Чейс чу воя на извънбордовия двигател. Латан беше стигнал до десантната лодка. Присвивайки се от болка в стомаха, той се изправи, забелязвайки матовия блясък на стоманения кабел, който беше завързал по-рано около пъна.
	Белязания също го забеляза и веднага се сети какво е направил Чейс. Той изкрещя някакво предупреждение, но ревът на двигателя заглуши гласа му. Кабелът все още лежеше отпуснат той се опита да измъкне примката от пъна.
	— Да не си посмял, мамка ти! – изхриптя Чейс, и го блъсна с рамо. Пиратът залитна назад, спъна се в пъна и се приземи върху боклуците, натрупани отзад. Чейс се приближи, за да го срита в главата…
	Мъжът замахна към крака му с нащърбен прът от ръждясал метал. Острието му проби дънките на Чейс. Пиратът отново мушна, а Чейс отскочи назад, като едва избегна забиването на шест инчовото острие в бедрото му… но кракът му се заплете в едно коренище и англичанинът се стовари на земята по гръб.
	Без да изпуска импровизираната кама, пиратът се надигна. Десантната лодка се отдалечи от кея. Жицата се опъна над земята до Чейс и изсъска металически.
	Пиратът се хвърли към него, насочил пръта към гърлите му.
	Чейс блокира китката му, спирайки окървавеното острие на инч от сърцето си. С изкривено лице и оголени жълти зъби, пиратът натисна по-силно и тежестта му приближаваше треперещото острие все повече и повече…
	Притисна го към кожата, прониза я…
	— Махни се от него! – изкрещя Беджо и удари пирата по гърба едно изгнило дърво, поваляйки го настрани. Дъската се счупи на две, ударът по-скоро раздразни, отколкото нарани мускулестия пират, но свърши много добра работа.
	Чейс дръпна кабела и го уви около врата му.
	Белязания се усети твърде късно какво го чака…
	Другият край на металния кабел беше завързан здраво за извънбордовия двигател на надуваемата лодка. Отдалечаващия се съд го опъна до край и спря рязко. Примката около врата на пирата се сви изведнъж и гладко отряза главата му. Тя падна върху пъна, лицето беше замръзнало в изражение на шок и ужас. Изражението на лицето на Беджо беше почти същото.
	— Добре ли си? – попита Чейс, след като ритна обезглавения труп и се изправи. Беджо кимна безмълвно, със зяпнала уста, а Чейс вдигна от земята автомата на пирата и погледна към морето. Двигателят на десантната лодка продължаваше да работи, но самата тя се носеше по инерция по водата, на края на кабела, със счупена ос на перката. На светлината от горящата колиба Чейс видя, че внезапното спиране на лодката беше запратило Латан право напред и той беше ударил главата си в руля… след това го беше върнало назад, към седалката му, оставяйки по-голямата част от лицето му върху кормилото. Вече нямаше да дава заповеди на никого.
	— Господин Еди – обади се Беджо с напрегнат глас. Чейс се обърна и се озова пред насочен към гърдите му пистолет. Транссексуалната проститутка стоеше срещу него, стиснала в треперещата си ръка револвер. От страданието, изписано на лицето й, Чейс разбра, че за нея Латан е бил повече от клиент.
	— Ох, мамка му – промърмори той. Дори в най-кошмарните си видения не си беше представял, че ще си отиде, застрелян от травестит. – Добре де, съжалявам за приятеля ти – каза той, опитвайки се да печели време, – но той беше от лошите. Хубаво, ъъъ, момиче то теб може да си намери някой много по-добър…
	Тя изсъска нещо на малайки и тикна пистолета в лицето му.
	— Хубавата дама ти е много ядосана – преведе Беджо и вдигна ръце.
	— Да, схванах същността. – Тя дръпна петлето. – Добре де, ясно ми е, че си разстроена – продължи Чейс, леко притеснен, – но и да ме застреляш, няма да се почувстваш по-добре. Вярвай ми, застрелял съм много хора и… – Очите му забелязаха нещо зад гърба й и той повдигна изненадано вежди. – Пусто да остане, това е Латан! Латан е жив!
	Това беше елементарен номер, който никога нямаше да проработи при някой, преминал обучение – но младата транссексуална се обърна с надежда в очите. Чейс можеше просто да вдигне автомата си и да я застреля, но вместо това избра по-безобидния вариант да я срита в слабините. Тя се свлече на земята и се сви в зародишна поза, хълцайки. Беджо примигна.
	— Това не беше много мило, дори и за ядосана дама.
	Чейс измъкна револвера от ръката й и го хвърли в морето.
	— Ако наистина беше дама, нямаше да я боли толкова.
	Беджо схвана мисълта му и изненадано погледна към падналата фигура. Чейс огледа селището. Огънят се беше прехвърлил по останалите колиби, включително латановата – което означаваше, че не само парите се бяха изпарили в пламъците, но и всички останали улики, които може би се криеха в багажа на пирата. Нямаше повече какво да търси тук.
	Той се погрижи да осигури лодка, с която двете проститутки да напуснат острова, и двамата с Беджо се върнаха при техния съд. Както се беше надявал, двамата останали часови бяха решили, че отдалечаването от стрелбата и горящите сгради на брега ще им гарантира дълъг живот, и им бяха разчистили пътя.
	Беджо насочи лодката към открито море, а Чейс отново се замисли защо плочката, открита от Нина, беше причинила толкова много смърт. Със смъртта на Латан той беше изгубил една следа, но поне беше наясно със самоличността на работодателя чу Фоглер и организацията, за която работеше.
	Но какво точно представляваше Орденът на Завета?
	 
	 
	 
	≈ 8 ≈

	 
	НЮ ЙОРК
	 
	Въпреки че беше проспала почти целия полет, вътрешният часовник на Нина все още изоставаше с дванайсет часа. Щом самолетът на ООН се приземи, тялото й подсказваше, че е вечер, докато в родния и град утрото едва сега започваше.
	И обещаваше един дълъг ден.
	Служебният шофьор я взе и я откара в главнята квартира на ООН.
	Тя се чудеше какво я чака. Експедицията до Яванско море беше получила пълна подкрепа на АСН и ООН, и нямате начин да предвидят пиратското нападение… но това не променяше факта, че тя отговаряше за експедицията, в която бяха загинали много хора. Все някой трябваше да отговаря за това и най-вероятно това щеше да бъде Нина. Какво щеше да стане сега? Тя не беше съвсем сигурна. Въпреки, че беше част от АСН още от основаването й три години по-рано, за пръв път щеше да бъде обект на разследване. И преди се беше изправяла пред шефовете си, но тогава бяха обсъждали операции с успешен край, сред които беше дори спасяването на Ню Йорк и самата ООН от ядрено унищожение.
	Но този път краят въобще не можеше да се нарече успешен.
	Тя се качи в асансьора във високата сграда от стомана и стъкло на Секретариата и пое към етажа на АСН. С всеки изминал етаж настроението й се разваляше все повече. Щом излезе от асансьора, веднага стана ясно, че усещанията й са оправдани.
	— Какво става? – попита тя, докато минаваше през охраняваните врани на приемната на АСН. Хората шареха напред-назад с навъсени изражения на объркване или гняв.
	— Доктор Уайлд! – извика Лола Джианети, като стана от бюрото си, за да я посрещне. – Слава Богу, че се връщате. Чух какво се е случило – всички разбрахме. Това е ужасно!
	— Знам, знам. Но какво става тук? – Хората се бяха събрали пред сървърната зала и един от тях не спираше да удря по вратата.
	— Сървърът се срина – отвърна Лала. – Хората изгубиха всички данни.
	— Защо не използват архива?
	— Не, имам предвид, че е изгубено всичко обясни Лола със злокобен глас, докато водеше Нина през тълпата. – Джери и Ал се опитват да го оправят.
	— Чакай малко, и двамата ли са вътре? – Това определено означаваше, че е станало нещо лошо; главните компютърни специалисти на АСН обикновено работеха в различни смени.
	— Да, Ал прекара тук цялата нощ и около пет сутринта повика И Джери. Хайде, направете път, отместете се!
	Хората засипваха Нина с въпроси, докато тя се опитваше да се добере до вратата.
	— Хей, добре, спрете се малко! – каза тя, вдигайки ръце. – Току-що пристигам и сигурно знам по-малко от вас за случилото се. Върнете се в кабинетите си, направете си кафе или нещо друго и щом разбера какво става, ще ви уведомя. Какъвто и да е проблемът, той няма да се разреши с щурмуване на рецепцията.
	— Нина, изгубих цялата египетска база данни! – възмути се мъжът, който барабанеше по вратата – историк на име Лоугън Бърчи – Това е повече от един терабайт информация, а те ми казват, че всичко е изчезвало.
	— Не е изгубено напълно – настоя Нина. – Дори да сме изгубили сърварите, дори да сме изгубили архивите, пак ни остава бекъп информацията
	— Да, но съм изгубил…
	— Най-много един ден работа. Досадно е знам, но това не е краят на света, нали? – Та прокара електронната си карта през четеца на вратата.
	Бъркли се опита да влезе след нея.
	— Все пак искам да ги попитам колко дълго…
	Нина се спря на вратата.
	— Хей, хей! – отсече тя. – Това е секретен район, достъпът е само за оторизиран персонал. Хайде, разкарай се оттук. Къш! – Бъркли неохотно се подчини.
	Тя затвори вратата и се облегна на нея, поемайки си дълбоко дъх.
	— Добре, момчета. Какви са лошите новини?
	Залата със сървърите представляваше огромна стая без прозорци, заредена с ракове, пълни с компютри и хард дискове, които сформираха миниатюрен лабиринт около централните работни станции. Джери Войцеховски, пълен брадатко на средна възраст, който приличаше на компютърджийски дядо Коледа, и Ал Литъл, по-млад, кльощав тип, който караше почти изцяло на енергийни напитки, работеха бясно на компютрите си. Ал я погледна – кръговете под очите му бяха много по-тъмни от обичайното.
	— Изгоряхме, Нина. Някакъв шибаняк ни изпющя с вирус.
	Самият факт, че беше използвал нецензурна дума пред нея подсказа на Нина, че ситуацията е бедствена; обикновено той изричаше само първата сричка, но се сепваше и се извиняваше.
	— Какво сме изгубили?
	— Всичко – отвърна Джери. – Абсолютно. Бил е червей – изгризал е всички дискове до дъно.
	— Освен това е опоскал и архивните ракове – додаде Ал – Дори някой от компютрите в кабинетите.
	— И как е успял да го направи, по дяволите? – попита Нина. – Мислех си, че това е невъзможно да се хакне!
	— И ние така си мислехме – отвърна тъжно Джери. – След пробива преди две години ъпгрейдвахме всичко дори по-добре от военните сървъри. Използваме същата операционна система като АСН. Всичко е абсолютно сигурно. На теория
	— Освен това – обади се Ал. – проклетото нещо се е промъкнало вътре без никакво предупреждение. Това е възможно само ако този, които го е извратил, има кодовете за достъп до цялата система. – Той изпръхтя гневно. – Изгубили сме абсолютно всичко след последния ни лентов архив. Който беше прели два дни
	— Значи като казвате всичко… това включва и електронните писма и файловете, качени на шернатия сървър?
	Джери кимна утвърдително и веднага я обзе смразяващо осъзнаване. Самото съществуване на АСН беше изградено върху тайни: за неин ужас откритието на Атлантида три години по-рано беше дало в ръцете на един психопат ключа към създаването на генетично създадена чума… която той едва не пръсна над света. До определена степен задачата на АСН да открива и защитава древните чудеса беше прикритие за една по-тайна мисия: да се погрижи те никога да не попаднат в погрешни ръце.
	Но както показаха събитията, които доведоха до смъртта на Хектор Амороз, първоначални погрешните ръце можеха да бъдат объркани с правилните. Търсенето на Екскалибур, меча на крал Артур, беше започнато от АСН, за да може Джак Мичъл, агент на правителствената агенция DARPA, да попречи уникалните му свойства да бъдат използвани за създаването на ново оръжие, което черпи енергия от самата земя – но Мичъл се оказа измамник, който искаше тази сила за себе си. Той ръководеше незаконен проект, толкова таен, че нито DARPA, нито Пентагонът знаеха за съществуването му, въпреки че той заплашваше да въвлече света във война.
	Но щом човекът, който беше изпратил вируса, за да изтрие снимките на загадъчния артефакт – защото тя беше убедена, че това е била истинската му цел, а всичко останало е било за прикритие – беше успял да заобиколи защитите на АСН… това означаваше, че той е наясно с истинската задача на АСН. Информацията за това трябваше да бъде ограничена само до най-високите управителни нива.
	Случилото се беше нещо повече, отколкото очакваше. Повече, отколкото се беше опасявала.
	Тя изскочи в коридора…
	И се озова очи в очи с един стар враг.
	Вярно не такъв, който да се опита да я убие. Но въпреки това Нина усети леко неволно потръпване при неочакваната среща с някогашен противник и отдавна забравената омраза я връхлетя с нова сила,
	— Професор Ротшилд – започна тя, но веднага си спомни, че извън академията възрастната жена с каменно лице нямаше никаква власт над нея. – Морийн – продължи тя, използвайки неофициално обръщение. – Какво правиш тук?
	— Нина – отвърна студено Ротшилд. Неприязънта беше взаимни – Мога ли да говоря с теб?
	Нина видя как Лола ръкомаха зад гърба на Ротшидд и разтревожено се опитва да й каже нещо, но тя не мажеше да прочете по устните й.
	— Малко съм заета, Морийн – каза тя, опитвайки се да се отърве от нея колкото се може по-бързо и по-презрително. – Каквото и да е, ще трябва да почака. Лола ще ти запише час за среща, но подозирам, че няма да е по-рано от следващата седмица. Имам много работа в АСН, за която трябва да се погрижа. – Тя й обърна гръб и хукна към кабинета си.
	— Управлението на АСН вече не е твоя грижа, Нина – обади се Ротшилд.
	В гласа й се беше промъкнало злорадство, което накара Нина да спре.
	— Моля?
	— О, доктор Уайлд – обади се Лола извинително, като бързо заобиколи Ротшилд и връчи на Нина един лист хартия. – Щях да ви кажа, когато влязохте, но толкова много неща се случиха. Съжалявам.
	Нина бързо прочете текста на официалния документ.
	— Какво? – излая тя. Усещайки предстоящото избухване. Лола отстъпи назад към бюрото си.
	— Както сама виждаш – каза Ротшилд с явно злорадство в гласа. – ООН току-що потвърди назначението ми за нов директор на АСН. Официално ще встъпя в длъжност вдругиден, но искам отсега да вкарам нещата в правилната им насока. Както вече разбрах, ситуацията наистина е зле. Агенцията страда от липса на ясна визия и силно ръководство след смъртта на адмирал Амороз. Аз съм тук, за да я вкарам в правия път.
	— А, така ли? – каза Нина и гневно смачка листа хартия на топка. – Убедена съм, че годините, през които си критикувала всяка теория, която отстъпва дори на косъм от традиционната история, те превръща в идеалния пример за ръководител на АСН.
	Ротшилд погледна към вратата на една от конферентните стаи.
	– Може би трябва да продължим тази дискусия насаме? – предложи тя снизходително
	— И тук съм си добре – отсече Нина. – И как така точно ти получи назначението? Нямаше те в краткия списък. Не те видях дори в разширения – дори и да те имаше, щях да те зачеркна!
	– Взимането на решения, базирани на жалка лична вендета, е точно типа негативни качества в ръководния персонал, без които АСН би се справила много по-добре – отвърна Ротшилд. И тъй като попита, трябва да знаеш, че и аз бих изненадана, когато ме потърсиха. Но след като Сенатът те е препоръчал на ООН, би било глупава постъпка да се отхвърли подобна възможност.
	— Сенатът ли? – отвърна зашеметената Нина. – Но това е лудост! Защо биха го направили?
	Ротшилд сви устни
	— Може би защото им е омръзнало да бъдат пренебрегвани, за да може изпълнителят длъжността директор да разработва любимите си проекти безнадзорно? – Нина беше толкова ядосана от обвинението, че не успя да измисли подходящ отговор, преди по-възрастната жена да продължи: – Един от първите ми приоритети ще бъде пълен преглед на всички проекти на АСН, които не са директно свързани със задачата за глобална сигурност. Всичко, което не отговаря на критериите за ефективност или е базирано на някаква пършива митологична теория, веднага ще бъде прекратено.
	— Имаш предвид някоя пършива митологична теория като Атлантида?
	— Другият ми неотложен приоритет – продължи студено Ротшилд, е да започна пълно разследване на бедствието, в което се превърна индонезийската ти експедиция. Загубата на живот е трагедия, разбира се, но решението ти да напуснеш първоначалното място за разкопки, финансовите нередности…
	— Какви финансови нередности? – попита вбесената Нина.
	— Имам предвид парите, които си обещала на капитана на кораба, описани, доколкото си спомням, като „допълнителни разходи“. Само защото част от бюджета ти е безотчетен не го прави личния ти фонд за подкупи.
	— Въобще не стана така и…
	— Ще можеш да представиш своята версия на случилото се пред следствието – каза Ротшилд. – Тази катастрофа се отрази крайно отрицателно както на АСН така и на ООН. Трябва да се проучат фактите, да се реши чия е отговорността…
	— Да се прехвърли вината?
	Слаба усмивка накъдри тънките устни на Ротшилд.
	— Точно така. Ако бях на твое място, щях да направя колкото се може по-пълен отчет за случилото се в Индонезия. Освен това препоръчвам твоят… приятел господин Чейс да направи същото. Между другото къде е той?
	— Все още е там – каза Нина, без да съобщава подробности, за да не дава нови козове в ръцете на Ротшилд.
	— Разбирам. След като ООН уреди частен самолет, за да доведе и двама ви в Ню Йорк. Надявам се, че няма да вкараш билета си като част от безотчетните разходи, нали?
	— Не бих си и помислила – изръмжа Нина. – Сега ме извини, Морийн, но имам работа. – Тя протегна ръката, в която държеше смачканата топка хартия. – Тук пише, че влизаш официално в длъжност след два дни, което означава, че все още аз управлявам тук – така че стига ми губи времето. Лола, ще бъда в кабинета си. Не ме свързвай с никой, освен ако обаждането не е спешно. Или ако не звънне Еди. – Тя обърна гръб на Ротшилд и влезе в кабинета, като тръшна вратата зад гърба си.
	 
	 
	 
	≈ 9 ≈

	 
	На следващата сутрин Нина се появи в сградата на ООН след, като цяла нощ се беше притеснявала за Чейс. След сблъсъка с Ротшилд тя провери гласовата си поща и видя, че се е обаждал. Облекчението й при звука на грубия му йоркширски акцент бързо беше заменено от притеснение, след като изслуша сбитото му съобщение. Той й казваше само, че се прибира в Ню Йорк и че е „скапан“. Ясно беше, че е преминал през доста опасности, но неведението, в което я оставяше, я изпълваше с тревога и раздразнение.
	Оттогава – нищо.
	Първото нещо, което направи, след като пристигна в АСН. беше да провери дали не е оставил ново съобщение. Не беше. Тя застана до прозореца и зарея поглед над Манхатън. После рязко се обърна. Трябваше да напише доклада си и да се подготви за разследването, но не можеше да спре да мисли за Чейс. Нуждаеше се от нещо, върху което да съсредоточи вниманието си.
	Като например снимките от намерената й камера.
	Тя изкопира файловете върху новия си лаптоп и прибра картата в джоба на сакото си, преди да започне да отваря снимките с висока резолюция. Една от тях привлече вниманието й – това беше близък план на глинената плочка, който детайлно показваше странния текст. Тя допря пръсти върху устните си, опитвайки се да го разгадае.
	Нищо. Няколко знака – триъгълник с нещо като дърво или цвете над него; три хоризонтални линии една над друга, най-горната завита навътре – този й изглеждаше най-символичен от всичките, напомняше й за стилизираните пиктограми, които стояха в основата на китайската и японската писменост, но значението му оставаше загадка. Останалите се отличаваха от елегантните, извити символи и изглаждаха основата на текста – резки ъгловати знаци, няколко V-образни, които сочеха в различни посоки, малки точки между редовете, следвани от сбити пакети от малки белези…
	Какво ли означаваха? Каква ли беше тайната им, заради чиято защита някои беше готов да убива?
	Тя нямаше никаква представа.
	Нина остави снимката отворена и се върна към доклада си, като се насили да си спомни неприятните детайли от събитията, които се бяха случили не „Пианоса“. Но снимката продължаваше да привлича вниманието й. Тя се накани да я затвори, за да не я разсейва, но нещо в образа накара камбанките в главата й да зазвънят. Нещо познато. Но какво. Текстът не приличаше на нито една позната й азбука.
	Значи, ако не беше азбука, тогава…
	Нина рязко се изправи. Значението на един от символите изгря ярко в съзнанието й като неонова лампа.
	— Как не съм го забелязала досега? – извика тя. – Глупачка! Сбитите пакети от малки белези не бяха букви. Това бяха числа. Атлантски числа. Не бяха съвсем същите като стотните, които беше виждала върху артефактите от Атлантида, но ясно можеха да причислят към същото семейство: като се имаше предвид очевидната възраст на плочката, значи бяха тяхна по-ранна версия.
	Тя грабна химикал и хартия и си ги записа, превръщайки ги в по-добре познатите и атлантски еквиваленти, след това бързо ги пресметна на ум, за да трансформира уникалната бройна система в съвременната десетична. Всеки пакет се оказа доста голям, особено в комплект с V-образните знаци, с които очевидно бяха свързани. Архив на нещо, отчет. Но какъв? Можеше да бъде всичко: брой хора, разстояния, дори количеството риба, уловено от лодката, в която бяха намерили плочката.
	Но тя беше намерила нещо. Фактът, че беше използвана форма на атлантската бройна система означаваше, че тази плочка по някакъв начин е била свързана с атлантите, въпреки географското и времево несъответствие. А и щом успяха да дешифрират атлантския език, щяха да се справят и с този.
	А може би той вече беше дешифриран. Въпреки че Нина се оправяше добре с древните езици, те не бяха нейна специалност – тя беше археолог, а не лингвист. Имаше експерт, чиито специализирани познания далеч надхвърляха нейните. Бившият й наставник, професор Джонатан Филби, беше един такъв експерт, но той вече не беше между живите.
	Имаше и други, равни на него – всъщност съперници, спомни си тя. Дори в академията съперничеството беше движещата сила. Имената й убягваха, но след няколко минути ровене в онлайн архивите на докладите на Филби тя откри едно име: професор Гейбриъл Рибсли от Кеймбридж. Тя смътно си спомняше, че веднъж Филби го беше определил като един от най-добрите палеолингвисти в света, след него, разбира се. Съдейки по дългия списък с публикации и Рибсли, изглежда определението му все още беше актуално.
	Тя накара Лола да й намери координати за връзка, след което изпрати един кратък имейл, в който му се представи и изложи накратко причината за обаждането й – предвид скорошните събития й се стори съвсем логично да запази в тайна снимките на глинената плочка. След това тя се опита да се съсредоточи върху доклада си. Опитът и с университетските професори я беше научил, че те отговарят на външни запитвания в удобно за тях време и колкото по-престижен е университета, толкова по-късно настъпва това време – и така чак до края на вселената.
	Затова наистина се изненада, когато Рибсли й се обади двайсетина минути по-късно.
	— За мен е, ъъъ, истинска чест, професоре – каза тя, след като се представиха един на друг.
	— О, честта е изпяло моя, доктор Уайлд – отвърна Рибсли. Нина не можа да определи точно акцента му; улавяше се някакъв полутон, който й навяваше мисълта, че характерният за английското висше общество маниер е по-скоро придобит, отколкото вроден. Южноафриканец, може би? – Все пак не се случва всеки ден човек да бъде помолен за помощ от откривателката на Атлантида и толкова много други съкровища. Всъщност дори преди около месец посетих гробницата на Артур в Гластънбъри. Имаха нужда от помощ за латинските надписи – което ме кара да си задам въпроса на какво, за Бога, ги учат днес, щом нещо толкова просто им създава трудност! Но самата гробница беше наистина впечатляваща, така че добра работа, много добра!
	— Благодаря ви – каза Нина, улавяйки не чак толкова неуловимото снизхождение в гласа му. – Но да, надявам се, че ще успеете да ми помогнете. Ако имате време, разбира се.
	— Зависи от това за какво става въпрос. В името на вашата репутация се надявам да не става въпрос за латински! – Той се засмя на собствената си шега.
	— Не, не е – отвърна Нина, без да се чувства задължена да се присъедини към веселбата. – Свързан е с един атлантски текст, който открих наскоро. От списъка с публикациите ви виждам, че сте извършили значителни проучвания на тази тема.
	— Е, ако не го бях направил, нямаше да намеря смелост да се нарека най-добрия палеолингвист в света! – Той отново се засмя на шегата си. – Но знайте, че имах аванс пред разни други от рода на Фром и Тзен-ху, както и онзи малоумник Лопез. Хектор Амороз ме помоли да свърша малко предварителни проучвания още преди откриването на Атлантида да бъде официално обявено. Това е ползата да имаш приятели на подходящите места.
	— Познавали сте Хектор?
	— Бегло, горкият човек. Той беше само аматьор, разбира се, но доста схватлив.
	Нина потисна една остра забележка, че Амороз всъщност е имал магистърска степен по този предмет.
	— Относно текста… Намерихме някои атлантски символи в него, заедно с други, които не успяхме да идентифицираме. Надявах се, че ще можете да го погледнете.
	— С удоволствие. Просто ми изпратете каквото имате и аз ще му хвърля едно око, а може би две! – веднага щом мога.
	— Страшно много ще ни помогнете, професоре. Благодаря!
	— Няма проблем, доктор Уайлд. Както вече казах, за мен е чест. Все пак не всеки получава възможността да промени погледа ни към човешката история.
	Дали не усети завист зад сърдечните му думи? Но все пак успя да си осигури помощта му. Някой с опита на Рибсли би могъл да забележи нещо, което е убегнало от погледа й.
	Със сигурност нямаше намерение да му изпраща всичко, с което разполагаше. Нито дори някоя от снимките. Вместо това тя отвори една от снимките на плочката на таблета си и внимателно преписа част от текста, която включваше V-образните символи и атлантските числа, след което сканира листа и го изпрати на Рибсли.
	Тя предположи, че работата върху текста ще му отнеме известно време и се върна към доклада си. И отново се изненада от бързото му позвъняване.
	Той беше по-спокоен, по-съсредоточен.
	— Доктор Уайлд, текстът, който ми изпратихте, не е точен. В него не виждам атлантски символи.
	Нина се усмихна – беше неин ред да се поздрави.
	— Наистина ли, професоре? Бяха ми нужни само няколко минути да ги открия, а дори не знаех, че ги има. – Преувеличаваше, но поне щеше да намали малко самоувереността му. – Мога да ви изпратя ново копие, ще ви ги отбележа…
	Гласът на Рибсли не прозвуча развеселено.
	— Или просто ми ги покажете. Предполагам, че имате уеб камера. Ами… да. – Отне и известно време да нагласи камерата, но най-накрая можеше да го вижда в прозореца. Самонадеяността от гласа му се отразяваше в изражението на лицето му; той гледаше някак отвисоко към нея и тя се съмняваше, че е заради позицията на камерата. Ъгълчетата на устата му бяха извити в една непрекъсната полуусмивка; косата му, въпреки че беше посивяла и пооредяла, беше грижливо подстригана така, че да прикрива и двете. На стената зад гърба му тя забеляза няколко негови снимки в рамки винаги в бял костюм, ръкуващ се с разни международни величия.
	— Ето ви и вас, доктор Уайлд – каза Рибсли. – Така, сега ще ми посочите ли онова, което очевидно съм пропуснал?
	— Разбира се професоре. – Нина вдигна рисунката. – Ето тези и тук, които са подредени в пакет?
	— Какво за тях?
	— Те са числа. Формата им е леко различна, но определено са свързани с атлантската цифрова система.
	Тя бе предвидила някаква реакция от Рибсли, но определено не очакваше да я погледне изумено, с разклатена самонадеяност – макар и за кратко.
	— Чила? – каза той, след което повтори думата по-силно. – Числа! Разбира се! – Той отново огледа екрана отблизо.
	— Виждате ли? Тези символи определено отговарят на осмичната бройна система на атлантите. Подредени са по различен начин, но символите са достатъчно близки…
	— Наистина, така е – прекъсна я Рибсли. – Числа. Трябваше веднага да се досетя… За миг потъна в мислите си, след което се обърна отново към камерата. – За съжаление, доктор Уайлд, като изключим числата, за останалото знам точно толкова, колкото и вие. Останалите символи са ми абсолютно непознати. – Погледът чу се напрегна. – Къде казахте, че сте го намерили?
	— Не съм ви казвала твърдо – отвърна Нина. – Боя се, че това е поверителна информация.
	Той не беше особено доволен от отказа й, но бързо го прикри.
	— Разбирам. Но без да ми подскажете нещо за произхода им, страхувам се, че няма с какво да ви помогна. Освен това ако имах време, щях да преровя съществуващите документи в моята библиотека за всеки изчезнал език и да потърся прилики, но уви…
	— Уви, наистина – каза Нина с желанието да протегне ръка през екрана и да избие самодоволството от лицето му. – Все пак ви благодаря за помощта, професоре.
	— Няма защо. За мен беше чест. Някой ден трябва да се видим – убеден съм, че има за какво да поговорим. Довиждане.
	— До… – започна Нина, но Рибсли вече беше прекъснал връзката. – … виждане, мижитурка такава завърши тихо тя.
	Погледна към часовника на лаптопа си. Време за обяд. Беше толкова погълната от работата си, че не усещаше глад, но сега вече не можеше да се сдържа. Трябваше да излезе и да хапне нещо.
	Но преди да го направи, тя отново набра номера на Чейс. Нищо. Все още извън обхват.
	Къде беше той, по дяволите?
	 
	 
	Чейс влезе изморено в сградата на летището. След като не можа да намери място на директните полети до Ню Йорк, той беше принуден да комбинира специален маршрут – от Джакарта до Сингапур, след това до Делхи и – след дълго чакане за връзка – до сегашното му местонахождение в Дубай. Очакваше го още един продължителен престой, преди да може да излети за Париж, но това поне щеше да е последният му етап в пътуването до Ню Йорк
	Той погледна часовника си. Полунощ в Дубай, четири следобед в Ню Йорк. Трябваше да говори с Нина; преди да напусне Сингапур и беше оставил кратко съобщение на гласовата поща, за да я успокои, че е добре, но му се искаше да успеят да проведат по-дълъг разговор. Но всяко нещо по реда си. Първо трябва да стигне до зоната за заминаващи, да мине проверката, след което да намери нещо, с което да убие времето докато обявят качването на борда на самолета за Париж…
	Ако успееше да стигне до него. Щом осъзна, че го следят, умората му изчезна за миг и беше заменена от предпазливост. Един арабин в униформа на летищната полиция стоеше наблизо, придружали от трима едри бели мъже в тъмни костюми и слънчеви очила с огледални стъкла… които бяха извърнали глави в неговата посока. Единият погледна към листа хартия, който държеше в ръка, сякаш за да сравни Чейс със снимката на нея, след което кимна с глава.
	Това не изглеждаше добре.
	Те го приближиха и полицаят вдигна ръка.
	— Господин… Чейс?
	— Точно така. – Тримата мъже пристъпиха напред, за да го обградят.
	— Тези мъже искат да говорят с вас.
	Чейс ги изгледа, виждайки отражението си в огледалните стъкла на очилата им.
	— Нали няма да ми попречите да хвана полета си, момчета? Струваше ми цяло състояние.
	— Ще се качите на друг самолет, господин Чейс каза единият от мъжете. Акцентът му беше американски.
	Тъй ли? Докъде?
	Устата на мъжа представляваше студена, твърда линия.
	— Гуантанамо бей.
	 
	 
	— Някакви новини от Еди?
	Нина вдигна поглед от бюрото си и видя Лола да стои на вратата носейки чаша кафе.
	— Не, още не – отвърна тъжно тя. Погледна през прозореца и с изненада забеляза, че вече е тъмно. – Леле! Къде се изгуби следобедът?
	Дългокосата блондинка се усмихна и се приближи към бюрото й.
	— Пак сте потънали в работата. Ще ми се и аз да можех така – сигурно е страхотно да можеш да се концентрираш изцяло само върху едно нещо. Предполагам, че точно затова аз съм секретарката, а вие сте шефът!
	— До утре.
	Лола и подаде кафето; Нина кимна с благодарност.
	— Точно затова съм още тук – професор Ротшилд ми изпрати един дълъг списък с хора от административния персонал, с които иска да се срещне утре, и аз трябва да осигуря присъствието им. Между другото трябва ли да я наричам „професор“, след като вече не преподава?
	— Подозирам, че ще настоява да я наричаш така – отвърна Нина и отпи от кафето си.
	— Да, и аз останах с такова впечатление. Честно казано въобще… – Тя снижи глас. – Въобще не умирам от нетърпение да заеме поста ви.
	Нина се изсмя саркастично.
	— На мен ли го казваш.
	— Да. И въобще не ме интересува какво казва – според мен вие управлявахте АСН също толкова добре, колкото и адмирал Амороз. Думите й повдигнаха лекичко духа на Нина.
	— Благодаря – отвърна тя с усмивка.
	— Е стори ми се, че имате нужда от някоя добра дума. А нали моята работа е да ви осигурявам нещата, от които се нуждаете! Двете размениха приятелски погледи, след което Лола наведе глава към разпечатките и документите върху бюрото на Нина. – Знаете ли още колко дълго ще работите?
	— Доста. Ти се прибирай, аз ще заключа. Или Ал е още тук?
	— Не, отиде си. Накарах го да се прибере. Цяла нощ стоя тук да оправя сървърите – щеше да остане да спи в компютърната зала, но аз застанах на вратата и отказах да го пусна вътре.
	— Да, такъв си е Ал – рече Нина. – Но мен не ме чакат.
	— Добре. – Лоза тръгна да излиза, но се спря на вратата и се обърна. – Доктор Уайлд… не се тревожете за утре. Сигурни съм, че всичко ще бъде наред. Освен това съм сигурна, че с Еди всичко е наред.
	— Надявам се. Благодаря, Лола.
	— Няма проблеми. – Тя излезе от кабинета и се запъти към рецепцията.
	Нина отпи още една глътка от кафето си и включи настолната лампа. Лола беше права – тя наистина беше изгубила представа за времето, съсредоточена върху неотложните си задачи Най-вероятно, помисли си печално тя, за да не размишлява върху двете неща, които я тревожеха: бъдещето на кариерата й, след като Ротшилд оглави АСН и, по-важното, какво сее случило с Чейс.
	Тя имаше нужда от почивка. Разбира се нейната представа за отдих не беше като на другите хора. Никакви разходки или леко похапване, превключването към друг вид работа играеше същата роля като почивката.
	Тя отново отвори снимката на глинената плочка и започна да разглежда отделни части от текста, разсеяно въртейки между пръстите си медальона, които висеше на шията й – късче от древен атлантски артефакт, което и носеше късмет. Най-накрая се облегна назад. Може би подхождаше неправилно към проблема. Вместо да се опитва да преведи текста, може би щеше да има повече късмет в разгадаването на приложението на плочката.
	Тя затвори очи и започна да си задава въпроси. Защо изобщо е била направена? Очевидно, за да съдържа информация. Каква информация. Нещо, което е достатъчни сложно, за да изисква писмено съхранение. Къде беше намерено? На лодка.
	Добре какъв вид сложна информация обикновено се намира на лодките?
	Нина изведнъж стисна медальона си и очите й се разшириха. Тя знаеше какво представлява плочката.
	Грабна химикала си от масата и прерисува всеки един от V-образните символи от фотографията. Въпреки че бяха обърнати в различни посоки, всяка една формираше ъгъл от 45 градуса.
	Също като формата, образувана от осемте основни точки на космоса. Символите представляваха посоки. Медальонът й беше подсъзнателна следа, тъй като орейхалковото късче някога беше част от древен навигационен уред на атлантите: секстант. И избледнелите му маркировки представляваха подразделения за по-точни измервания.
	Като точките във V-образните символи. Линиите даваха по-обща посока, а точките носеха по-прецизна информация. Плочката представляваше карта: навигационна карта на загадъчни мореплаватели отпреди стотици хилядолетия…
	— По дяволите – прошепна Нина. Ако началната точка е било мястото в Яванско море, то крайната точка трябваше да е някое друго селище. Ако успееше да го открие…
	Ентусиазмът й бързо изчезна. Първо, тя нямаше никаква представа какво означава остатъка от текста. Второ, едва ли АСН щеше да й позволи да поеме на нова експедиция още повече, след като Ротшилд заеме директорския пост.
	Но поне беше открила нещо.
	Слаб звук от коридора привлече вниманието й. Тя погледна към вратата.
	— Лола? – Отговор не последва, въпреки че се чу затварянето на врата. Може би Лола току-що си беше тръгнала. Нина сви рамене и отново насочи вниманието си към образа на монитора.
	Ако това беше навигационна карта, то символите можеха да представляват ориентири. Плавай в указаната посока, докато не стигнеш до определен ориентир, след което сменяш курса и плаваш до следващия. Ако се предположи, че мястото на разкопките е било началото, то пътешественикът, който следва указанията на картата, трябва първо да поеме грубо на северозапад, след това отново на северозапад, но със съвсем леко отклонение според триъгълника /дървото/ каквото и да е нарисувано на този символ, след това ново кратко свиване в същата посока, последвано от рязка смяна на курса в посока югоизток. Трябваше да си намери карта.
	Пред вратата й се разнесе шум. Тя вдигна поглед, очаквайки да види Лола.
	Вместо това видя мъж с нож в ръка.
	Окървавен нож.
	Нина скочи от стола си и грабна телефона, за да повика охраната. Но мургавият, чернокос нарушител стигна до бюрото и преди тя да успее да натисне първия бутон и с едно замахване с ножа сряза кабела. Телефонът замлъкна.
	Тя хвърли телефонния апарат по него. Мъжът с лекота го отби и заобиколи бюрото, приближавайки се до нея. Тя се отдръпна встрани и хукна към вратата, но той беше по-бърз, пресрещна я и я хвана
	— Помощ! – изкрещя Нина към вратата. Отговор нямаше. – Помогнете ми!
	Той удари главата и първо в пода. Замаяна, с разкървавен нос, Нина не можа да окаже никаква съпротива, когато той я хвана за косата и я изправи. Хвана я здраво през кръста и само след миг ножът се оказа опрян в гърлото й.
	Той я повлече обратно в стаята. Тя се опита да отблъсне ножа като го срита с токчетата си в пищялите. Той се извъртя и блъсна главата й в прозореца. Стъклото изпука. Нина изпищя, той ритна стола настрани и я блъсна към бюрото.
	— Компютърът – изсъска мъжът. Тя не можа да разпознае акцента. – Изтрий диска. Използвай пълно изтриване.
	— Кой си ти? – прошепна Нина.
	В отговор острието потъна още по-дълбоко.
	— Изтрий диска! Напълно!
	Ужасена, тя се подчини на заповедта и премести курсора върху бутона „пълно изтриване“. Поколеба се; той завъртя леко ножа. Струйка кръв потече по шията й.
	— Натисни го!
	Тя го направи. Появи се предупредително съобщение: дали е сигурна, че иска да го направи? Ножът се плъзна назад в смъртоносно напомняне. С трепереща ръка тя потвърди. Лентата с прогреса бавно започна да се изпълва, докато файловете постепенно се изтриваха. Изчезваха завинаги.
	Натискът върху шията й не отслабваше.
	— Тези снимки не се намираха на сървърите на АСН – каза нападателят. – Откъде се появиха в компютъра ти?
	Нина не му отговори веднага, както от страх, така и от нежелание. Той я блъсна силно в бюрото и лампата се разклати.
	— Флаш-карта – отвърна тя.
	— Къде?
	— В сакото ми. – Тя махна с ръка към стола. Сакото й беше наметнато на облегалката.
	Мъжът извърна глава, за да погледне, и острието леко отслаби натиска си…
	Нина грабна лампата и разби крушката и в лицето му.
	Той залитна назад и се блъсна в стъклото, увеличавайки пукнатината. Нина се завъртя и замахна отново, опитвайки се да улучи черепа му с тежката основа на лампата, но той вдигна другата си ръка и отби удара. Замахна с ножа и Нина отскочи назад острието преряза кабела на лампата. Отрязаната част падна на пода, пръскайки искри. Черното острие беше направено от карбонови нишки, не беше електропроводимо и беше невидимо за детекторите на ООН.
	Нина пусна лампата на земята и се преметна през бюрото. Листите се разхвърчаха на всички страни, екранът на лаптопа изхрущя под тежестта й. Острието на ножа разряза ръкава й и леко поряза бицепса, преди да се забие в дървения плот.
	Нина се завъртя върху бюрото и го ритна силно в гърдите. Той залитна назад. Тя скочи отново на пода и хукна през вратата.
	— Помош! Помогнете!
	В коридора нямаше никой. Тя хукна към рецепцията и асансьорите. Но решетъчните врати между тях, монтирани за зашита на класифицираните материали на АСН, бяха затворени. И заключени – червената светлина й подсказа, че е хваната в капан.
	А ключовете й бяха останали в сакото.
	Нина промени посоката и се приближи към бюрото на Лола. Можеше да извика охраната, да вдигне тревога…
	Спря се рязко, когато забеляза свлеченото зад бюрото момиче, притиснало ръце към стомаха си.
	Зад нея се беше оформила кървава локва.
	Нина се опита да преодолее гаденето и вдигна слушалката на телефона – само за да разбере, че и неговата жица е прерязана, а пластмасата беше покрита с размазани кървави отпечатъци. Лола сигурно се беше опипала да се обади за помощ… и беше платила с живота си за това. Мъжът се измъкна от кабинета й и хукна към рецепцията.
	Нямаше никакъв изход, освен…
	Стиснала идентификационната си карта в ръка. Нина хукна към сървърната зала. Тя прекара картата през четена и сграбчи дръжката. Вратата прищрака няколко пъти.
	Беше прибързала. Опита се да отвори вратата преди ключалката да се отключи. Убиецът тичаше право към нея. Още едно прекарваме на картата през четеца. Хайде де…
	Изщракване. Дръжката помръдна. Нина блъсна вратата, нахълта вътре и бързо се обърна, за да я затвори. Без идентификационна карта мъжът нямаше да успее да влезе в сървърната зала – стига тя да затвори вратата навреме.
	Вратата се блъсна. Но не в касата си.
	Нима отново я натисна. Тя се огъна, но не можа да се затвори.
	— Мамка му! – Нина погледна надолу. В процепа се виждаше носът на една кубинка.
	Тя блъсна вратата с всички сили, опитвайки се да я затвори, но знаеше, че усилията й са напразни.
	Той блъсна вратата с рамо, отхвърляйки я назад. Тя се опита да го избута назад, но най-близкия рак със сървъри беше твърде далеч, за да може да подпре крак на него. Още един удар. Подметките на Нина изскърцаха по балатума. Тя се опита да удържи на натиска, но не успяваше. Още един удар и той щеше да я изблъска съвсем…
	Тя отскочи встрани точно когато той направи следващия си опит. Нападателят залитна в стаята и се строполи на пода, но вратата удари и Нина и я запрати към сървърните ракове. Тя протегна ръка към дръжката на един от шкафовете и се опита да се изправи. Мъжът се съвзе по-бързо. Той видя Нина на пода и хвърли ножа към гърдите и…
	Тя изтръгна сървъра от рамката. Карбоновото острие се заби в платката над главата й и върху Нина се посипаха парченца. Мъжът се опита да го извади, но ножът се беше заклещил, сървърът тракаше в гнездото си.
	Нина го изрита в коленете, изправи се и хукна към другия край на сървърната зала. Стаята имаше само един изход онзи, през който бяха влезли. Дори да минеше напряко покрай работите станции, нападателят й пак щеше да успее да го достигне преди нея.
	Но само при положение, че я вижда.
	На задната стена беше червената кутия на противопожарната аларма. Нина си пое дълбоко дъх и дръпна пластмасовата ръчка. Разнесе се пронизителен звън, който щеше да доведе помощ – но всъщност възможност за бягство щеше да й даде системата за потушаване на огъня.
	В затворените стаи на небостъргача, лишени от прозорци и запълнени с компютри и твърди дискове с важни класифицирани данни, водата изобщо не се предвиждаше като вариант за гасене на пожари – тя щеше да причини много повече вреда от огъня. Вместо това монтираните на тавана клапани разпръсваха мощни струи газ халотрон и спираловидния бял облак бързо запълни пространството.
	Скривайки Нина от погледа на нападателя.
	Обгърната от гъстата мъгла притиснала носа и устата си с ръка, присвила очи, Нина се наведе и се придвижи по най-бързия начин покрай централните работни станции. Мъжът се закашля силно, пренебрегвайки студените, задушаващи пари. Той все още се намираше до сървърния рак и се опитваше да извади ножа си. Ако успееше да стигне достатъчно бързо до вратата, тя щеше да се измъкне, преди той да се усети.
	Стига да намереше вратата. Мъглата вече беше толкова гъста, че тя не успяваше да види протегнатите си напред ръце. Лампите на тавана излъчваха слаба, приглушена светлина, а светещият в червено знак „ИЗХОД“ над вратата въобще не се забелязваше. Тя се луташе като сляпа из мъглата. Стаята не беше чак толкова голяма. Изходът едва ли беше много далеч…
	Тя се блъсна в един стол, който изтрака в близкото бюро. Нещо пластмасово падна на пода.
	Кашлянето спря. Той знаеше къде се намира тя.
	Нина се изправи, без да се интересува от прикритието си и се втурна напред. Ожули единия си пищял на нещо остро; пренебрегна болката и продължи да накуцва напред, докато ръката й не докосна ръба на някакво бюро. Вратата трябваше да бъде само на няколко фута от него. Тя се взря пред себе си и забеляза слабо червеникаво проблясваме. Знакът „ИЗХОД“. Тя се втурна към него, протегнала ръце напред, за да напипа вратата.
	Къде е дръжката, дръжката…
	Ето я!
	Тя изскочи на чист въздух. Решетъчните врати все още бяха запечатани: пожарникарите не бяха реагирали все още. Тя затръшна вратата, заглушавайки съскането на газовите клапани, и хукна към кабинета си. Надяваше се, че нападателят й щеше да изгуби няколко ценни секунди, докато намери изхода. Ако междувременно тя успееше да намери ключовете си и да се върне при решетъчните врати, можеше да се спусне по стълбите, за да пресрещне пожарникарите…
	Когато стигна до вратата на кабинета си, тя чу съскането на газ. Той беше отворил вратата и беше тръгнал след нея.
	Можеше ли да се барикадира в тоалетната на кабинета си? Може би, но вратата не беше нищо особено – два силни ритника щяха да я разбият и тя щеше да се озове в още по-тесен капан. Телефонът…
	Не стационарния, кабелът му беше прерязан, а мобилния. Той лежеше на бюрото й, преди да бъде нападната къде ли беше сега? Тя го потърси под разпилените листи хартия. Ето го – точно под прозореца. Ако успееше да го задържи извън тоалетната дори за кратко и се обадеше по телефона, това може би щеше да го принуди да се оттегли, преди противопожарните изходи да бъдат завардени…
	Тя грабна телефона си и се обърна към вратата на тоалетната…
	Той вече беше в кабинета й.
	Пътят към тоалетната беше отрязан. Той тръгна към нея, тя отстъпи назад. В ръцете му нямаше нож, но юмруците му бяха свити, и той беше готов да я пребие, да я сграбчи и задуши до смърт. Нина дръпна стола си между тях в последен опит да го спре. Мъжът силно го ритна в нейната посока. Тя се блъсна в бюрото си и той я хвана за гърлото, впи палци в трахеята й и я натисна надолу.
	Тя се опита да му бръкне и очите, но ръцете му бяха по-дълги от нейните и тя не успя да го стигне. Хватката му се затегна. Тя започна да дере ръцете и гърдите му с ноти, но без полза. Опита се да си поеме дъх, гърдите вече я боляха, ръцете и се отпуснаха безсилно на пода, върху разпилените листи…
	Електрическият кабел…
	С последни сили Нина стисна прерязания кабел и го забоде в окото му.
	В очната му ябълка проблесна ярка електрическа искра, мъжът подскочи нагоре и се метна назад, към прозореца. Напуканото стъкло се пръсна и през нащърбената дупка нахлу вятър. Мъжът притисна ръце към лицето си, изпод пръстите му се виеше дим.
	Нина почувства леко разтърсване, но това беше нищо в сравнение с токовия удар, който беше поразил убиеца. Продължавайки да кашля, тя се хвана за бюрото, изправи се и се огледа. Той вдигна глава и я погледна – само с едното си око, другото представляваше сълзяща изгоряла дупка. Агонията, изписана на лицето му, се замени с ярост.
	Със също толкова яростен крясък Нина грабна натрошения си лаптоп и замахна с него към главата му.
	Пръскайки клавиши на всички страни, машината се разби в лицето му, като го принуди да се облегне на прозореца.
	Който поддаде.
	Човекът се прекатури през него и полетя с писък надолу, покрай двайсетте етажа, сред дъжд от стъкла – и падна точно върху острия пилон, издигаш се до входа. Позлатеното дървено острие прониза гръдния му кош и тялото му бавно се плъзна надолу, оцветявайки пилона в кървавочервено.
	Насинена и окървавена, Нина отиде със залитане до рецепцията, където посрещна пожарникарите, стиснала Лола в прегръдките си.
	 
	 
	 
	≈ 10 ≈

	 
	КУБА
	 
	Американската военноморска база в Гуантанамо бей, Куба, изчадие на международната дипломация. Земята, върху която беше построена, беше дадена под наем за вечно ползване на Съединените щати чрез договор, подписан през 1903 година с тогава приятелски настроената към САЩ карибска република. След революцията през 1959 година базата се превърна в трън в окото на режима на Кастро. Но Куба не разполагаше нито с достатъчно огнева мощ, за да си върне със сила, нито с правно основание да прогони обитателите й, затова най-накрая се примири. Обгради базата с кактуси и мини и се опита да забрави за съществуването й. Това идеално устройваше Съединените щати и така, в продължение на десетилетия, името „Гуантанамо бей“ представляваше единствено любопитна бележка под линия за военните и политически историци.
	До 2002 година, когато „славата“ й се разнесе по цял свят.
	Чейс беше ходил в Куба и преди, но под прикритие, докато все още служеше в армията, и дори беше минавал за кратко през американската военноморска база. Но след дългия полет от Дубай мрачните мълчаливи мъже, които го бяха пресрещнали на летището, не го отведоха точно в базата.
	А в печално известния военен затвор.
	След като се приземи, немаркираният им самолет им беше посрещнат от отряд въоръжени морски пехотинци. Чейс и тримата мъже бяха качени на автобус, заобиколиха неравния залив, преминаха през няколко реда високи огради и контролно-пропускателни пунктове, преди да стигнат до изолирана група от сгради близо до южното крайбрежие на острова.
	Това беше най-силно охраняваната, най-тайната и най-зловеща част от цялата база, която продължи да функционира дори и след като останалата част от центъра за задържане беше закрита. Официалното й наименование не разкриваше никаква информация – беше безлично, но въпреки това някак смразяващо. Лагер 7.
	Автобусът спря пред едноетажната сграда без прозорци. Тук чакаха още пехотинци, които веднага заобиколиха Чейс и тримата костюмирани мъже и ги въведоха в сградата. Това, изглежда, беше административният център на лагера, в малката приемна преобладаваха предупредителни надписи и охранителни камери. Един войник седеше в кабинката, зад стена от бронирано стъкло и метална врата зад гърба си. Единият от мъжете, които бяха задържали Чейс, извади идентификационната си карта и му я показа; войникът кимна и натисна един бутон. Врата се плъзна встрани.
	Тримата поведоха Чейс по коридора, докато не стигнаха до една врата.
	— Стая 101*, нали? – попита той. Нито един от тримата агенти не схвана шегата. – О, добре. Искате да вляза?
	[* Стая 101 от прочутия роман антиотопия на Джордж Оруел 1984“ е стая за изтезания в Министерството на любовта, където Партията праща хората, за да ги изправи срещу фобиите и болестите им, уж с цел да ги излекува. – Б.пр.]
	Липсата на отговор му подсказа, че точно това искат; без да знае какво го очаква, той натисна бравата и влезе вътре.
	От другата страна на вратата имаше малък офис, също толкова неприветлив, колкото останалата част от сградата. На задната стена имаше друга врата, но засега Чейс се интересуваше единствено от мъжа, който седеше зад бюрото пред нея. Чернокож, около петдесетте, с късо подстригана коса, посивяваща по слепоочията. Също като пехотинците той носеше жълто-кафява камуфлажна униформа, но пагоните му разкриваха, че е офицер – полковник. Малка табелка на гърдите разкриваше името му – Морис.
	Полковникът не си направи труда да вдигне глава от документите при влизането му в стаята, и това подразни Чейс.
	— Здрасти – поздрави гръмко той. – Е, вече съм тук. Имаш ли нещо против да ми кажеш защо?
	Морис най-накрая го погледна.
	— Господин Чейс?
	— Да?
	— Господни Едуард Чейс?
	Чейс му се ухили, разкривайки равните си зъби.
	— И какво ще направиш, ако ти отговоря „Не. Едгар Чейс“?
	— Вие ли сте Едуард Дж. Чейс? – попита нетърпеливо Морис
	— Да, спипа ме. И сега какво? Ще се бием за оранжевия гащеризон?
	— Боя се, че имам лоши новини за вас, господин Чейс. – Чейс усети внезапен страх и безпокойство. Дали не се беше случило нещо с Нина? Но в това нямаше смисъл – защо щяха да го водят в Куба?
	Но в Куба той познаваше още един човек – и по-специално в Гуантанамо бей…
	Морис се изправи.
	— Става въпрос за бившата ви съпруга – каза той, потвърждавайки опасенията на Чейс.
	— София?
	— Да. Със съжаление ви съобщавам, че София Блекууа е мъртва.
	Чейс се нуждаеше само от минутка, за да реагира. Новината предизвика у него смесени чувства.
	— Няма да седна да рева за нея – каза той, прикривайки чувствата си със сарказъм. – Тя се опита да ме убие. И да взриви атомна бомба в Ню Йорк.
	— Заради което се намираше тук. Като най-опасния терорист след 11 септември, тя не можеше да бъде държана в обикновен затвор. Останалите затворници щяха да я убият, преди да започне процесът.
	— Какво всъщност се случи?
	— Вижте сам. – Морис излезе през задната врата. Чейс го последва и се озова в малка, облицована с бели плочки морга, пълна с метални маси от неръждаема стомана, които отразяваха ярката светлина от луминесцентните лампи.
	На една от тях лежеше тяло, покрито с чаршаф.
	— Опита се да грабне револвера на елин от пазачите – каза Морис, като застана до главата на лежащата по гръб фигура. – Той беше принуден да стреля, за да защити себе си и останалите. Куршумът я улучи от упор в лицето. – Полковникът повдигна единия край на чаршафа. – Трябва да ви предупредя, че нараняванията са значителни.
	— И преди съм виждал изстрели в главата – отвърна Чейс. Но дори той се стресна, когато Морис внимателно отметна чаршафа от лицето и – не толкова от касапницата, която се разкри пред очите му, а от мисълта, че това се е случило с човек, който някога му е бил много близък. Когото е обичал.
	Той стисна челюсти и пристъпи към нея. Входната рана беше на един инч под външния ъгъл на дясното й око, кожата около покритата със засъхнала кръв дупка беше обезцветена и прогорена от барута. Дясното око липсваше, клепачът беше потънал дълбоко в ямата. Очната ябълка най-вероятно е била разкъсана от костичките на потрошената скула.
	Колкото до другата половина на лицето й… по-голямата част я нямаше.
	И преди беше виждал подобни ужасяващи рани. След първоначалния удар куршумът сигурно се е сплескал и сменил посоката си, разпаднал се на парчета след удара в скулата и се е взривил на повърхността от другата страна на черепа й. Половината й челюст липсваше, останките от горната устна висяха в празното тъмно пространство под тях. Лявото око представляваше просто кървава маса.
	Съдейки по траекторията на куршума – през лицето, а не през мозъка – той знаеше, че няколко минути след нараняванията тя е била още жива.
	— Покрийте я – каза той с равен глас. Морис покри тъмнокосата фигура с чаршафа. Известно време Чейс остана загледан в слабото тяло, след което се обърна към военния. – Защо ме доведохте чак дотук, само за да ми покажете това? Всъщност защо въобще ме доведохте? Ние се разведохме отдавна – аз не съм й наследник.
	— Всъщност сте. – Морис поведе объркания Чейс обратно към кабинета си. – Тъй като няма семейство, тя е вписала вас за единствен наследник.
	— Чакайте малко, вписала ме е в завещанието си? – попита невярващо Чейс. – Защо го е направила, по дяволите?
	— Нямам представа. Знам само, че го е направила и затова вие сте тук – за да вземете личните й вещи и да оформим съответните документи. Той подаде на Чейс една папка.
	Той я отвори. Първото нещо, което видя, беше завещанието – Чейс веднага разпозна подписа й. И в него наистина той се споменаваше като изпълнител и единствено облагодетелствано лице.
	— Чакайте малко рече той озадачен, докато преглеждаше останалите документи. – Това означава ли, че изведнъж станах милиардер? Щото София беше женена за двама големи богаташи и след като те умряха имам предвид, след като ги уби – тя наследи парите им…
	За пръв път Морис показа някаква емоция и леко се усмихна
	— За съжаление не. Като заподозрян терорист, всичките й финансови активи бяха замразени, след като беше осъдена. Дали забраната ще бъде вдигната или не, зависи от Върховния съд. Но няма да ви давам празни надежди.
	— Да, така си и мислех. – По-голямата част от останалите документи описваше с подробности замразените банкови сметки по цял свят. – Лихтенщайн, Каймановите острови. Хонг Конг… – Прилича ми на световно турне по офшорно банкиране. – На един от листата той забеляза адреса на банка в Цюрих и номера на сейф – Не знаех, че швейцарците разкриват банкови детайли на клиентите си. Мислех, че банковата тайна е основното им предимство.
	— Правят го, когато става въпрос за терористи. Като бившата ви съпруга.
	Чейс затвори папката.
	— Знаете ли какво, можехте още в Дубай да ми обясните за какво става въпрос, вместо цялата тази тайнственост.
	— Решението не е мое – отвърна Морис. – Тя е пожелала лично да видите тялото й и да приберете личните й вещи. Включително това. Той му подаде още един документ.
	— Какво е това?
	Удостоверение за смърт. Ще ви трябва, ако смятате да предявите иск към замразените активи.
	Чейс погледна към сертификата и го прибра в папката.
	— Не знам защо ми се струва, че не си заслужава труда, – отново погледна към моргата. – Какво възнамерявате да правите с… – той една не изтърси „трупа“, но вместо това завърши: – С нея.
	— От вас зависи.
	— Кремирайте я – реши Чейс.
	Морис кимна.
	— А прахът?
	— Нямам намерение да го взимам с мен. Какво да го правя. Да сложа урната на някое рафтче, за да има какво да обсъждат гостите ми. Просто… Той поклати глава, засрамен от нетактичната забележка. – Просто го разпръснете в морето.
	— А служба?
	— Тя не беше религиозна. Просто кажете, че… – Той се поколеба, опитвайки се да намери подходящите думи. – Че каквото и да я е накарало да извърши всички тези неща, с него вече е свършено. И че ще я запомня такава, каквато беше, когато се срещнахме за пръв път, а не такава, в каквато се превърна.
	Ще се погрижа за това отвърна тихо Морис.
	— Добре, сега какво? – попита Чейс, след като се подписа на излизане. Как да стигна до Ню Йорк?
	— Предполагам, че самолетът, с който пристигнахте тук, ще ви отведе и дотам.
	— Дано да е така – изръмжа Чейс. – Нямам намерение да плащам още един билет.
	 
	 
	 
	≈ 11 ≈

	 
	НЮ ЙОРК
	 
	Нина се спря до вратата и си пое дълбоко дъх. Както Ротшилд беше обещала – или заплашила – едно от първите неща, които направи като новоназначен директор на АСН, беше да започне официално разследване на събитията в Индонезия. Но то се разшири, за да обхване и случилото се предишната нощ в собствената главна квартира на ООН. И Нина подозираше, че независимо какво ще каже, Ротшилд ще намери начин да го извърти така, че да й се отрази зле.
	Но поне се беше чула с Чейс, макар и за кратко. Но не беше разбрала какво лошо му се беше случило – каза й само, че лети за Ню Йорк от Куба. Куба ли? Все пак важното беше, че се прибира у дома.
	Но нямаше да успее да се върне навреме за разследването. Още една черна точка срещу името й в бележника на Ротшилд.
	Тя се стегна, изпъна сакото си и влезе в стаята, членовете на разследващата комисия вече бяха пристигнали: трима висши служители на ООН, представител на Държавния департамент и Ротшилд. Веднага след започването на процедурите, Нина се почувства сякаш е изправена на съд… а Ротшилд е едновременно прокурор и съдия.
	— Значи твърдите, че нямате представа за самоличността на мъжа, който ви е нападнал снощи? – попита възрастната професорка с присвити очи.
	Нина успя да сдържи раздразнението си. Вече беше предала писмени показания на ФБР, което в случаите на сериозни престъпления получаваше юрисдикция и на територията на ООН, и тя беше сигурна, че Ротшилд има копие.
	— Както много добре знаете от моите показания – отвърна тя – самоличността му не ми е известна. Както не ми беше известна и самоличността на пиратите, които нападнаха „Пианоса“, нито кой ги е наел. Знам само защо ни нападнаха – за да откраднат един артефакт, който нашата експедиция беше открила.
	— Но защо ще го правят? – попита единият от висшите служители на ООН. – Какво толкова специално имаше в нея?
	— Не знам. Знам само, че имаше надпис на непознат език. Непознат за мен, имам предвид. Някой очевидно го знае.
	Представителят на Държавния департамент прехвърли листите в палката.
	— Доктор Уайлд, как тези, ъъъ… конспиратори са видели артефакта? Нали казахте, че само неколцина от членовете на експедицията са го видели, след като е бил отнесен на кораба?
	— Изпратих няколко дигитални фотографии в АСН, използвайки сателитна връзка. Когато се прибрах в Ню Йорк, всички данни на сървъра бяха изтрити от вирус – включително снимките. Дори за миг не съм вярвала, че това е просто съвпадение. Някой е знаел, че снимките са там и е вкарал вирус, за да ги унищожи – като е използвал свръхсекретни кодове за достъп, за да го направи.
	И без това тънките устни на Ротшилд се свиха още повече.
	— Нима обвинявате някой от АСН в пускането на вируса?
	— Не, защото не знам кого да обвиня. Но единственият начин някой извън „Пианоса“ да узнае за артефакта, е като види снимките, които съм качила на сървъра. Щом са осъзнали какво сме открили, те са наели пиратите да откраднат артефакта и в същото време са пуснали вирус, който да изтрие сървърите на АСН. Ако двамата с Еди не бяхме оцелели, никой в АСН нямаше да научи за съществуването на артефакта, защото всички доказателства за неговото откриване щяха да бъдат унищожени. Но щом разбраха, че съм запазила още едно копие на снимките, конспираторите – тя наблегна на думата с леко заядлив тон, обръщайки се към човека от Държавния департамент – са изпратили човек, който да ме убие и да изтрие копията. Същият човек, който приключи живота си, превръщайки се в поредното знаме на Площада на ООН.
	— Тези копия – обади се другият служител на ООН, – откъде ги имате? Мислех, че пиратите да унищожили всички архиви на експедицията.
	— Еди – господин Чейс – успя да си върне картата-памет на камерата. Аз я донесох в сградата на ООН, за да продължа анализа на артефакта.
	Ротшилд се наведе напред със студено изражение на доволство като някой, който току-що беше хванал животно в капана си.
	— И в резултат на това един мъж беше убит точно тук, в сградата на Секретариата, а един служител на ООН беше тежко ранен
	— А аз бях нападната в собствения ми кабинет! – гневно и напомни Нина и посочи раните и отоците по лицето си. Да не забравяме и този момент, нали? Между другото има ли новини за състоянието на Лола?
	— Госпожица Джианети е в критично, но стабилно състояние – отвърна Ротшилд.
	Нина въздъхна облекчено.
	— Ох, слава Богу. Наистина си мислех, че ще умре.
	— Като че ли това често се случва с хората, които се въртят около вас, нали? – Тонът на Ротшилд се втвърди. – Преглеждах официалните доклади за операциите ви. Експедицията с „Пианоса“, археологическият екип на Бил Рейнс в Атлантида, доктор Лам в Англия, двама от членовете на борда на директорите на АСН, Джак Мичъл, самият Хектор Амороз… всички са мъртви. Без да споменавам за стряскащия брой загинали хора, които, изглежда, са били считани за – устата й се изкриви от отвращение – косвени жертви.
	— Джак Мичъл беше престъпник и предател.
	— И това ви дава право да действате като съдия, съдебни заседатели и екзекутор?
	— Той се опита да ни убие! Също като мъжа от снощи! Ако не го бях спряла, Лола щеше да е мъртва, както и аз. – Тя погледна лошо Ротшилд. – Което щеше много да улесни нещата за вас, нали?
	— Не съм сигурна, че тонът ви ми допада, госпожице Уайлд – каза Ротшилд.
	— Това не ме интересува, госпожо Ротшилд – отговори Нина, връщайки й завоалираната обида. – Ако бях мъртва, работата ви тук щеше да е много по-проста, защото нямаше да ви се наложи да зададете най-очебийния въпрос за случилото се снощи.
	— Който е? – обади се първият служител на ООН.
	— Който е: откъде мъжът, който ме нападна, е разбрал за снимките? Само двамата с Еди знаехме за картата-памет. Освен това не бях качвала снимките на сървъра – копирах ги направо върху лаптопа си, за да не може никой да разбере за тях. Само още един човек в целия свят знаеше за съществуването им – Гейбриъл Рибсли.
	Ротшилд изпъна рамене.
	— Доктор Уайлд – рече тя рязко, – да не би да обвинявате професор Геибриъл Рибсли, че е част от тази конспирация?
	— Изглежда, че да – отвърна й Нина. – Той е ваш личен приятел, нали?
	— Всъщност да. Но това едва ли е от значение. – Тя удари с ръка по бюрото. – Не можете просто да седите тук и да обвинявате един от водещите академици, че е съучастник в опит за убийство! Самата мисъл за това… е абсолютно скандална!
	— Добре, защо просто не му се обадим, да проверим дали има някакво обяснение за това, защо няколко часа след като разговаряхме един човек се опита да ме убие?
	— В никакъв случай. – Ротшилд отново удари с ръка по бюрото. –      Доктор Уайлд, тук не провеждаме криминално разследване – ако искате да отправяте някакви обвинения, обърнете се към ФБР.
	— О, вече го направих, не се притеснявайте – отвърна студено Нина.
	— Тук сме се събрали, за да разследваме катастрофата на индонезийската експедиция и, както виждам аз нещата, вашата кариера в АСН. Независимо от крайните резултати, досегашните ви операции установиха един определен поведенчески модел – на безразсъдна безотговорност, грубо незачитане на човешкия живот и пренебрежително отношение към изследването на безценни исторически открития.
	Нина беше възмутена.
	— Какво? Я чакайте малко…
	— Не, вие почакайте, доктор Уайлд – прекъсна я Ротшилд с повишен глас, вдигайки от масата купчина листа. – Това са вашите собствени доклади от предишните мисии и те представляват доста обезпокоително четиво. Твърдите, че сте учен, но тук има твърде малко научно изследване – просто брутална сила и унищожение. Това е булдозерна археология – не, дори още по-лошо – археология на експлозивите! За всяко нещо, което сте открили, е изгубено много повече, дори само заради насилието, което просто привличате като магнит.
	— Добре – процеди Нина през зъби, – може би следващия път, когато някой задник стреля по мен, ще се оставя да ме улучи, за да не повреди случайно нещо!
	— Точно това имам предвид. Не трябва да има хора, които стрелят по вас. Вие не сте археолог, доктор Уайлд, Вие сте търсач на слава, иманяр, който използва, не, злоупотребява с позицията си в АСН, за да се впусне в приключения, без да се интересува от последствията. Където и да отидете, по петите ви следва хаосът… и хората умират. Е, на това ще се сложи край. Това е нещо, което АСН не възнамерява да толерира повече
	— Което означава какво?
	— Което означава, че докато не бъде определена вината ви за смъртта на членовете на експедицията, като директор на Агенцията за световно наследство, аз ви отстранявам от длъжност, без заплата, в сила от този момент. Същото се отнася и до господин Чейс.
	Нина зина от изненада, след което избухна гневно.
	— Това са глупости! – извика тя. – Нямате такава власт! Не и без одобрението на ООН… – В този миг осъзна, че двамата служители на ООН се въртят неловко на местата си. – Дявол да го вземе – процеди тя през зъби, преди отново да повиши глас. – Решили сте го още преди да вляза в тази стая!
	— Вредата, нанесена на АСН и Обединените нации, трябваше да бъде ограничена колкото се може по-скоро – вяло се обади единият от служителите.
	Тя го погледна.
	— О, значи аз съм жертвана в името на добрите отношения между организациите?
	Другият служител се обади:
	— Когато разследването изчисти името ви, ще бъдете възстановена на длъжност, естествено.
	— Ако го изчисти – контрира Ротшилд.
	— Убедена съм, че то ще бъде абсолютно пълно и безпристрастно – горчиво отвърна Нина. Тя се изправи. – Добре, щом съм отстранена, няма смисъл повече да стоя тук, нали?
	— Само още нещо, доктор Уайлд каза Ротшилд. Картата-памет със снимките на артефакта… какво стана с нея?
	— Изтрита е – отвърна Нина.
	— И повече няма никакви снимки?
	— Не.
	— Разбирам – сви устни Ротшилд. – Да се надяваме, че това ще сложи край на насилието.
	— Да – рече Нина. – Да се надяваме.
	Тя се обърна и напусна стаята, като затвори внимателно вратата. След което бръкна в джоба на сакото си, където все още лежеше картата-памет.
	Кипяща от гняв, Нина се върна в кабинета и започна да събира вещите си, хвърляйки в един кашон книги, дневници и бележки, свързани с предишните й приключения.
	Спря се за миг, когато стигна до един специален сувенир – снимка в рамка, на която тя приемаше Президентския медал на свободата от президента Виктор Далтън в Белия дом за участието и в спасяването на Ню Йорк от ядрено унищожение.
	Далтън…
	 
	 
	След като ФБР огледа стаята, телефонът и счупеното стъкло на прозореца бяха подменени. Нина се поколеба за миг, но после си каза „Какво пък, по дяволите“. Обади се на заместничката на Лола и помоли да я свържат с президента.
	— Ъъъ… на Съединените щати? – чу се несигурен глас от другата страна.
	— Същият.
	Това беше изстрел на сляпо; Нина дори не знаеше дали Далтън в момента е във Вашингтон и беше сигурна, че той има безброй други грижи. Но реши, че той й дължи услуга – ако не друго.,
	Щеше да й върне обаждането.
	Отговорът не дойде веднага, което й осигури време да събере вещите си. Но най-накрая телефонът иззвъня.

 	— Ало?
	— Доктор Уайлд? – каза жената. – Президентът с на телефона. Нова пауза, последвана от прищракване.
	— Доктор Уайлд? – чу се познатият глас.
	— Господин президент – отвърна тя. – Благодаря ви, че приехте обаждането.
	— Няма проблем. Не бих могъл да карам един истински американски герой да чака, нали? – Той се засмя. – Какво мога да направя за вас!
	Нина се поколеба за момент, обмисляйки най-добрия начин, по който да представи проблема, но накрая реши да кара направо.
	— Господин президент, става въпрос за назначаването на Морийн Ротшилд за директор на Агенцията за световно наследство. Според мен тя не е подходящият човек за тази работа и смятам, че решението й да отстрани от длъжност мен и Еди Чейс е напълно незаслужено.
	— Отстраняването ви от длъжност. Странно, – но Далтън като че ли не се изненада от новините. Възможно ли беше вече да знае за това?
	— Да, сър. Според мен тя взе това решение, водена изключително от личната си омраза към мен, без да вземе под внимание вредите, които ще нанесе върху операциите на АСН и мисията и за глобална защита. – В главата на Нина се въртеше една по-убедителна и по-груба версия на речта й, но тя реши, че дипломатичността ще свърши работа.
	А може би не.
	— Доктор Уайлд – рече Далтън с очевидно неодобрение в гласа, – наясно ли сте, че професор Ротшилд беше назначена за директории АСН след моята лична препоръка пред сенатската комисия и ООН?
	— Ъъъ, не, сър, не знаех – прошепна Нина изумена.
	— Тя разполага с пълното ми доверие и подкрепа, както и с това на Обединените нации. Да не би да твърдите, че тази подкрепа е неоправдана?
	— Аз, ъъъ… Честно казано, да, господин президент – отвърна тя и потръпна, осъзнавайки, че току-що се е противопоставила на най-могъщия човек на планетата.
	— В такъв случай – отвърна Далтън с още по-втвърден тон, – позволете да не се съглася с вас доктор Уайлд. Професор Ротшилд има пълната ми подкрепа. Ако решението й представлява неудобство за вас…
	— Неудобство ли?
	— … то много съжалявам за това. Но като директор тя разполага с пълната власт. Ако имате проблем с това, трябва да придвижите оплакването си по съответните канали в ООН, вместо да се ползвате от услугите, които някога сте правили на тази държава.
	— Но аз… Това не е причината да… – започна Нина, но Далтън я отряза.
	— И двамата знаем много добре защо ми се обадихте, доктор Уайлд. Вижте, аз оценявам всичко, което сте направили за Съединените щати иначе нямаше да ви връча Медала на свободата, но това не ви гарантира гореща линия с Белия дом, за да решавате личните си проблеми. Ясен ли съм? – След като Нина не можа веднага да намери подходящите думи, той сурово добави: – Доктор Уайлд? Ясен ли съм?
	— Да, господин президент – промърмори Нина.
	— Добре. Сега ме чакат други дела. Довиждане, доктор Уайлд.
	Телефонът изщрака, оставяйки Нина разтреперана от гняв и унижение, чувствайки се така, сякаш е получила удар в стомаха.
	 
	 
	Далтън остави телефона, усмихна се доволно и завъртя стола си към прозореца, който гледаше към розовата градина на Белия дом.
	Нина Уайлд и годеникът й си създадоха враг в негово лице, без дори да го разберат, четири месеца по-рано, когато унищожиха тайното оръжие, контролирано от агент Джак Мичъл. В общата схема на нещата те бяха незначителни врагове, неспособни да го наранят, по какъвто и да е начин, но независимо от това Далтън изпита определено удоволствие, когато използва държавния апарат на Съединените щати, за да усложни живота им. Но данъчните ревизии и фанатичните имиграционни проверки бяха нищо в сравнение с уволнението им. Щом научи за враждата на Нина с Ротшилд, той веднага съзря възможността да нанесе още по-силен удар.
	След като всичко беше приключило, той можеше да се съсредоточи върху по-належащите проблеми, които като черния гологан от поговорката, се бяха появили отново след намесата на Нина Уайлд и Еди Чейс. След като ги премахна от пътя си, оставаше да се справи с Ордена на Завета.
	Усмивката му изчезна дори само при мисълта на тази организация. Ето, това беше наистина опасен враг, с който, въпреки необятните си ресурси, той все още не можеше да се справи, не и без самият той да бъде унищожен. Той нямаше представа откъде се бяха сдобили с толкова политическа – и персонална – вредна информация. Но те разполагаха с нея и както беше обяснил техният представител, израелецът, нямаше да се поколебаят да я използват, ако не изпълнеше техните… молби.
	И то какви молби. Ако обществото разбереше какво беше направил, за да задоволи исканията на Ордена, това щеше да сложи край на кариерата му по-бързо от всяка друга информация за сделките му, с която разполагаше организацията.
	За щастие той успя да убеди Ордена да приеме неговите агенти. Един от неговите най-добри агенти. Човек, който щеше използва всяка възможност да елиминира заплахите срещу него… и маже би дори да промени баланса на силите така, както трябва.
	В негова полза.
	Той се обърна към бюрото си и вдигна слушалката на специалния телефон.
	— Свържете ме с Майкъл Калъм.
	 
	 
	Високият мъж с изсечено лице и блестящо бяла коса натисна бутона на обезопасения си клетъчен телефон, за да прекъсне разговора
	— Президентът се обади – каза Калъм на човека, който седеше с него в луксозния хотелски апартамент във Вашингтон.
	— И аз така реших – отвърна равнодушно Узиел Хамърщайн и запали пура. Калъм погледна многозначително към табелата „пушенето забранено“ на вратата. Евреинът изсумтя развеселено. – Какво, да не би да ме изпратиш в „Гуантанамо бей“ за това, че пуша?
	— И какво каза вашият изтъкнат лидер? – разнесе се глас с британски акцент от телефона, който стоеше на стъклената масичка между двамата мъже.
	Калъм се намръщи на неприкрития сарказъм в гласа.
	— Сигурно ще се радвате да узнаете, професор Рибсли, че Нина Уайлд вече не представлява заплаха. Тя е била уволнена, а цифровите снимки на плочката са били изтрити.
	— Добре – отвърна Рибсли. – Съмнявам се, че е успяла да преведе текста, но щом разбрах, че това всъщност е навигационна карта, успях бързо да разбера крайната й цел. Тя може би е успяла я стигне до същия извод. Разбира се – продължи той с предишни язвителен тон, – ако палячото на Хамърщайн си беше свършил работата, вместо да позволи да го изхвърлят през прозореца…
	Хамърщайн оголи зъби, между които беше стиснал пурата си.
	— Внимавайте, професоре. Това, че приехме исканията ви, не означава, че ще приема спокойно глупостите ви. Голдмън не беше просто колега, а приятел.
	— Моите съболезнования за загубата ви – отвърна Рибсли с умишлено монотонен глас.
	Калъм погледна студено израелеца.
	— Вашият човек не трябваше да оперира на наш терен.
	Хамърщайн се облегна назад в кожения фотьойл и издиша кръгче от дим към него.
	— Орденът оперира, където се налага, Калъм. Мисията ни е по-важна от вашата политика. – Белокосият мъж присви очи.
	— Като говорим за мисията ви – обади се Рибсли, – започнахте ли вече приготовленията?
	— Фоглер вече е в Австралия – отвърна Хамърщайн. – Замал е на път. В момента уреждаме полета ви.
	— Първа класа, разбира се. – Това не беше въпрос, а твърдение.
	— Да, първа класа – потвърди Хамърщайн, разменяйки презрителен погледи с Калъм.
	— Отлично. В такъв случай по-добре да си приготвям багажа. Ще се видим в Долната страна, господа.
	— Не трябваше да приемате исканията му – обади се Калъм щом разговорът приключи.
	— Нямахме друг избор. Нужен ни е да преведе надписа на плочката, която Фоглер донесе от Индонезия. Освен това трябва да преведе всичките нови открития.
	— Дори така да е, ако искаше само пари, нямаше да представлява проблем. Даже Рибсли не може да е чак толкова алчен. Но това…
	— Рибсли е човек с много особен вкус. За съжаление. Затова ви позволихме да се изявявате като… надзирател. Той се усмихна слабо. Предполагам, че Далтън вече ви е наредил да се погрижите за всичко, след като мисията е изпълнена. – Лидерът на Ордена се изправи. – Трябва да вървя. Имам много работа, а полетът до Австралия е много дълъг. – Той напусна апартамента, без да се сбогува.
	Калъм остана загледан във вратата. Далтън наистина му беше дал позволение да се погрижи за исканията на Рибсли… и всичко останало. Орденът беше стигнал твърде далеч. Това беше пряка заплаха за авторитета на президента на Съединените щати и той трябваше да се справи с нея.
	Но да го направи ловко. Орденът разполагаше с огромна власт. Трябваше да изчака подходящата възможност, да избере точния момент или последиците щяха да бъдат пагубни.
	Но когато този момент настъпеше… той щеше да е готов.
	 
	 
	 
	≈ 12 ≈

	 
	Чейс влезе в апартамента и се тръшна на дивана.
	— Здрасти, скъпа, дойдох си. Няма ли да получа целувка за добре дошъл?
	— Слава Богу – извика Нина, изтича от кухнята и го целуна. – Мисля, че и двамата имаме да наваксваме много.
	— Да – отвърна Чейс, оглеждайки раните и синините й със загрижен поглед. – Искаш ли да започнеш първа?
	— Не, ти – отвърна тя и седна до него. – Защо беше в Куба, за Бога?
	— Не се тревожи, не нося нищо подобно. – Той кимна с тава към фигурката на Фидел Кастро на рафтчето, която всъщност беше керамична кутия за пури и вече им служеше за събиране на монети. – Не, поприказвах си с онези пирати. Между другото, Беджо е добре. И видях един тип, който им плати.
	— А плочката?
	— Той я отнесе. Заедно с лаптопа ти.
	— По дяволите. Значи този тип е кубинец. Проследи го до там.
	— Не, отведоха ме там – трима от твоите хора.
	— Моите хора?
	— Янки. Три горили, облечени като агент Смит. Натовариха ме на един самолет и ме отведоха в Гуантанамо бей.
	— Какво? – ахна Нина. – Защо те заведоха там?
	— Защото познавам един човек, който се намираше там. Ти също го познаваш. София. Тя е… Тя с мъртва.
	— О! – беше единствената реакция на Нина. Тя въобще не изпитваше привързаност към бившата съпруга на Чейс, но разбираше, че колкото и стоически да се държеше той, смъртта й го беше засегнала. – Какво се е случило?
	— Опитала се да избяга и я застреляли. Искаха да видя тялото. Беше размазано.
	Тя го прегърна.
	— О, Еди, съжалявам… Добре ли си?
	Той не отговори веднага.
	— Ами… не знам – призна си той, поклащайки глава. – Странно не можех да спра да мисля за нея по време на обратния полет.
	Лицето на Нина се сгърчи от неодобрение, но тя успя да го скрие от Чейс.
	— В какъв смисъл?
	— По някакъв много странен начин тя ще ми липсва. Не го вярвах след всичко, което ни причини, но… – Той въздъхна, изненадан, че колкото повече говореше, толкова повече му олекваше. – Тя не беше такава. Не и когато я видях за пръв път – по дяволите, ако беше, нямаше да се оженя за нея. И знам, че донякъде обвиняваше мен за това, в което се беше превърнала.
	— Това е лудост – рече твърдо Нина. – Не го вярваш наистина.
	— Не, но… – Той въздъхна, вперил поглед в пода. – Но съм сигурен, че тя го е вярвала.
	— О, Еди… – Тя го прегърна съчувствено. – Не мажеш да се обвиняваш за онова, което се е случило с нея. За всичко.
	Настъпи миг тишина, след моето той я погледна.
	— А ти? – попита той, доволен от смяната на темата.
	Сега беше ред на Нина да разкаже за изминалите събития.
	— Чакай малко, уволнили са ме? – попита Чейс, след като тя млъкна.
	— Не си уволнен, а отстранен от длъжност – поправи го Нина – Въпреки че останах с впечатлението, че Ротшилд предпочита да остане за постоянно. Отвратителна дърта кучка
	— Майната и… А какво стана с онзи, който се опита да ви убие. Разбраха ли кой е?
	— Не, все още никой не го е идентифицирал. Дори не съм сигурна от коя част на свела е, не можах да разпозная акцента му.
	— Аз разпознах моя – каза Чейс. – Човекът, който плати на пиратите, беше швейцарец.
	— Швейцарец?
	— Да. Казва се Фоглер. И е член на нещо, което се нарича Орден на Завета. – Той забеляза реакцията на Нина. Знаеш ли какво е това.
	— Само в библейския смисъл – отвърна тя замислено. – В „Битие“ Бог сключил завет – договор – с Авраам. Ако признае Бог – Яхве или Йехова, в зависимост от това как ще преведеш оригиналната четирибуквена дума като единственото висше божество, наследниците на Авраам ще получат вечно право на собственост и ще управляват земята, върху която живеят.
	— До колкото разбирам не става въпрос за Аврам, който пее за Смърфовете.
	— Едва ли. Като дете не си ли ходил на неделно училище?
	— Баба се опита да ме накара да отида няколко пъти. Аз просто стоях там, докато не си тръгнеше, и изчезвах да играя с приятелите ми.
	— Мда, това обяснява много неща… Както и да е. Авраам е ключова фигура в трите основни религии, които произлизат от Светите земи: юдаизмът, християнството и ислямът. Всъщност трите заедно са наричани Авраамически религии в негова чест.
	— Точно това харесвам в теб – каза Чейс. – Всичко знаеш.
	— Старая се. Въпреки че ми идва нанагорно.
	— Шах!
	Нина се ухили и продължи.
	— Трите Авраамически религии всъщност имат много обши елементи. Еврейската тора по същество е същата като първите три книги от Стария завет, а Коранът определя Тората и Библията като свещени книги. Що се отнася до „Битие“, в Корана се срещат някои различия, но фундаменталната история е същата – Адам и Ева прогонването от Рая, Великият потоп. Авраам… всичко го има там, просто се интерпретира по различен начин от трите религии.
	— Да, и точно това създава толкова проблеми през годините.
	— Моят годеник, майстор на омаловажаването. Но нямам никаква представа по какъв начин договорът с Авраам е свързан с артефакта, който намерихме на другия край на света. Тя погледна към кртата-памет, която лежеше в кутията за пури, заровена в монетите. – Езикът на плочката няма връзка с никой от онези, които са били използвани от трите религии, дори и с най-древните форми на иврит. Освен това дълбочината, на която я намерихме, показва, че тя е направена много преди тях. Така че защо Орденът на Завета?
	— Може да са почитатели на Фил Колинс – предположи Чейс. Нина успя да се засмее, след което поклати удивено тава.
	— Не разбирам. Какво толкова пише на тази плочка, че да се опитат да ни убият заради нея?
	— Нали каза, че е някаква карта? – напомни й Чейс. Може би ще успеем да разгадаем докъде води.
	— Но аз не знам как са измервали разстоянията. Числата могат да са футове, мили, стадии, лунни модули… всичко!
	— Няма как да разберем, докато не опитаме, нали? – Той стана, хвана Нина за ръката и я поведе към малката стая, която тя използваше като кабинет, като пътьом взе картата-памет.
	Щом компютърът на Нина се зареди, тя прехвърли снимките върху диска му.
	— Може би трябва да приберем това в някой сейф – каза тя почти сериозно, изваждайки картата.
	— Защо си казала на Ротшилд, че е изтрита?
	— Защото не й вярвам. И не само защото не я харесвам. Тя е приятелка на Рибсли и направи всичко възможно, за да омаловажи предположението ми, че той е казал на някого за текста. Не можах да позволя де му каже, че все още е у мен. О, да, чуй това – Додаде развълнувано тя. – Опитах се лично да се обадя на Рибсли. И познай! Изведнъж се оказа, че „не е на разположение“. Дори колегата му не знаеше кога ще се върне. Странно съвпадение, нали?
	— Най-вероятно се е уплашил, че ще отидеш в Кеймбридж и ще го натупаш.
	— Изкушавах се, повярвай ми. Добре, да видим… – Тя отвори снимката на плочката в близък план, сочейки с курсора различните елементи, които беше разпознала. – Това са атлантски числа, пред които са поставени навигаторски символи. Според мен текстът описва всяка следваща дестинация. Проблемът е, че нямам представа как да го преведа – Чейс огледа снимката.
	— Тук имаш ли онази програма за подводната геология?
	— GLUG ли? Да.
	— Стартирай я и изкарай морското равнище отпреди сто трийсет и пет хиляди години. Ако това са посоки, ще ни бъде по-лесна ако гледаме правилната карта.
	Нина го погледна с възхищение.
	— Умник.
	— Ще ти го напомня следващия път, когато ме отрежеш заради това, че гледам екшъни.
	Тя стартира програмата и въведе цифрите. Морското равнище около Индонезия спадна със сто фута, издигайки и уголемявайки островите, след това постави маркер на мястото, където беше намерена плочката.
	— Така – каза тя, връщайки се на цифровата снимка. Ако предположим, че мястото на откритието е началната точка, тогава първата посока е на юг-югозапад. – Бърз поглед към останалите маркировки стесни още повече площта. – Тези точки се появяват на групи от максимум осем, също като в атлантската бройна система. Значи, ако има осем подориентира на всеки октант, това означава осем пъти по осем, плюс осем основни ориентира…
	— Седемдесет и два – каза Чейс. – Просто ако имаш нужда от помощ.
	— Мисля, че ще се справя. Значи тяхната навигационна система работи с точност от седемдесет и два „градуса” на кръг, което означава, че всяка точка се равнява на пет градуса. В такъв случай – каза тя, поглеждайки към картата – първото число представлява ориентир от двеста и десет градуса, което ни отвежда…
	— Тук. – Чейс посочи мястото. – Това е първото място, където ще стигнеш до земя. – Той взе големия атлас от рафта и намери страниците, отразяващи Индонезия. – Най-близкият днешен град ще бъде този, Мерак. – Мястото се намирате западно от Джакарта, носът бележеше границата между Яванско море и пролива Зунда, разделяш индонезийските острови Суматра и Ява. Чейс направи сравнение между хартиената карта и тази на компютъра. Тогава проливът е бил доста по-тесен.
	— Адски по-тесен – съгласи се Нина. – Имало е само едно място, през което е можело да се преплава, този канал ето тук. – Тя сравни двете карти. – И той се намира точно на двеста и десет градуса от мястото, където открихме плочката!
	— Добро начало. Къде отиваме сега?
	Нина изчисли следващия ориентир.
	— В тази посока, към онова триъгълно нещо.
	— Какво триъгълно нещо? – попита Чейс.
	Нина премести курсора върху него.
	— Това триъгълно нещо. С цветето или дървото или каквото там е нарисувано отгоре.
	— Имаш предвид вулкана?
	Тя го погледна изненадана.
	— Какво?
	— Е, това очевидно е вулкан, нали? Рисунка на планина, от която излиза дим – какво друго би могло да бъде?
	Нина се плесна по челото.
	— Боже каква съм идиотка! Как не съм го забелязала? – Тя увеличи образа. – Толкова бях обзета от мисълта, че това е символичен йероглиф, че дори не си и помислих, че става въпрос за най-обикновена пиктограма. – Отново направи сравнение между двете карти. – Значи вулкан, кой вулкан…
	— Един много известен? – предложи с усмивка Чейс. – Кракатау – Той посочи към атласа. В средата на южната половина на пролива Зунда се забелязваха останките на почти заличен вулканичен остров
	— Върши идеална работа. – Нина бързо откри друга книга и започна да я прелиства, за да намери илюстрацията на една гравюра върху дърво от деветнайсети век: един перфектен вулканичен конус, над който се издига пушек. – Големият вулкан Кракатау някога е бил огромен. Ако човек пътува по море, той би бил забележителен ориентир.
	— В такъв случай, ако наистина са използвали Кракатау като ориентир – каза Чейс, – значи можеш лесно да изчислиш разстоянията, нали? Ако там пише, че Кракатау се намира на триста зога, или каквото там са използвали, от отправната точка, тогава ще бъде фасулска работа да ги превърнем в мили. И тъй като вече си определила посоките, ще можеш да разбереш къде точно ни отвежда картата.
	— Отново умник! Знаех си, че има някаква причина толкова да искам да се омъжа за теб.
	— Аз пък си мислех, че е заради пищящите оргазми.
	— Много смешно. Дай сега да разгадаем тава…
	Няколкото минути работа с молив, хартия и транспортир дадоха резултат. Курсът, който древната плочка беше изминала, минаваше през пролива Зунда и заобикаляше носа на най-западния край на Ява, за да премине през широките води на източния Индийски океан до…
	— Австралия – каза Нина, почуквайки с пръст по полуостров Норт Уест Кейп, който се намираше точно над Тропика на Козирога. – Там отвежда картата. Които и да са били тези хора, те са успели да стигнат до Австралия. И то много преди някой друг да го направи. Най-ранните следи от човешки селища датират отпреди петдесет хиляди години. Тези хора са били там над осемдесет хиляди години преди това.
	Чейс погледна към компютърната карта.
	— Поели са голям риск, като са тръгнали да прекосяват морето. Можели са просто да продължат да плават покрай индонезийското крайбрежие. – По-ниското морско равнище означаваше, че източните острови на Индонезия стигаха практически до Австралия, която от своя страна се сливаше с Нова Гвинея и така континента стигаше на север почти до екватора.
	— Не е било необходимо – осъзна Нина. – Защо да го правят? Те са имали плавателните умения и навигаторските способности да прекосят директно морето. Това е щяло да им спести дни, може би дори седмици. И те просто са продължили напред. – На плочката имаше още ориентири. След няколко минути разкриха и останалата част от курса, който стигаше до западното крайбрежие на Австралия и използваше големите кучешки зъби на Залива на акулите и остров Абролхос за ориентири, преди най-накрая да приключи в една точка на около стотина мили от град Пърт. На съвременната карта на това място не беше отбелязано нищо, дори най-близкият малък град се намираше на цели двайсет мили оттам.
	— Това ли е? – попита Чейс, без да изглежда особено впечатлен. – Че то няма нищо там.
	— Трябва да е имало нещо – отвърна Нина. – Селище, може би, или пристанище – нещо, заради което си е заслужавало да се измине целият този път. Тя увеличи компютърната карта, наслагвайки върху нея съвременната позиция на брега във формата на жълта линия. – Сигурно са спрели в този залив – той им е осигурил заслон и прясна вода от тази река. Виж колко са стръмни бреговете на залива. Нямало е как да построят селище близо до водата, нуждаели са се от нещо по-равно…
	Тя навлезе навътре в сушата.
	— Нещо като това. – Над източния край на малкия залив се намираше леко наклонена равнина. – Ако решиш да строиш селище, тук има всичко, което ти трябва – вода, обработваема земя, закътан достъп до морето… – Ентусиазмът в гласа й се засилваше. – По онова време този терен се е намирал много над морското равнище, дори сега е над него… което означава, че ако там е имало селище, то ние ще успеем да го открием!
	— Смяташ, че е затрупано там?
	— Да! Точно така! Ако отидем там, ще можем да го разкопаем!
	— Тя се облегна назад, съставяйки на ум списък с нещата, от които ще се нуждае.
	— Не искам да ти убивам мерака – каза Чейс, – но според мен АСН няма да се навие да го проучи.
	Нина изсумтя.
	— Че на кого му трябва АСН? Говорим за истинска археология, просто карта, лопата и четка, без компютри, подводници и апаратура за милиони долари. Ще й покажа на онази мухлясала стара кучка какво означава да бъдеш археолог – додаде тя, повече на себе си, отколкото на Чейс.
	— Успокой се, Нина – коза той. – Значи искаш да отлетиш до Австралия и да откриеш изгубения град на… които и да са били тези хора?
	— Защо не? И без това нямаме какво друго да правим. И двамата сме отстранени от длъжност, забрави ли?
	— Да, но от АСН имаше полза поне за едно – тя плащаше за всичко.
	— Ето това е ползата от кредитните карти – рече Нина. Чейс реши да не й казва колко му е струвал полета. – Хайде де, можем да се справим! Ще отлетим до Австралия, ще огледаме мястото, ще разкопаем малко в най-лошия случай няма да намерим нищо, но поне ще се разсеем от тревогите и проблемите. – Тя се изправи, притиснала умолително дланите си една към друга. – Какво ще кажеш?
	От почти маниакалния блясък в очите й той можеше да разбере, че тя няма да приеме „не“ за отговор.
	— Нали не си забравила, че и някой друг се опитва да го намери?
	— Орденът на Завета? Може би, ако успеят да разберат къде да търсят.
	— Ние успахме за половин час – изтъкна той. – Те разполагат с оригиналната плочка, а ти дори си казала на онзи Рибсли, че на нея има числа. А ако са се нуждаели единствено от това?
	— Това е само още една причина да го открием преди тях. Хайде, Еди! Няколко дни, само от това се нуждая! Ако там няма нищо, хубаво, край с търсенето. Но ако открием нещо…
	— Чудничко. Още самолети – оплака се Чейс. Но тя беше права, ако на новото място наистина имаше нещо и Орденът го откриеше пръв, те сигурно щяха да го унищожат, което щеше окончателно да обезсмисли смърт на хората от „Пианоса”. – Добре де, добре. Да тръгваме към Долната земя.
	Нина го целуна.
	— Благодаря ти, Еди.
	— Само още нещо. Изобщо не си мисли, че само аз ще копая!
	 
	 
	 
	≈ 13 ≈

	 

	АВСТРАЛИЯ
	 
	Чейс излезе от лендроувър дефендъра и огледа пейзажа, прикривайки с ръка очите си от слънцето.
	— Както обичат да казват австралийците… леле!
	Нина застана до него и придърпа надолу козирката на бейзболната си шапка, почти докосвайки рамките на слънчевите си очила в опит да скрие бялото см лице.
	— Сага вече разбирам защо.
	Бяха изминали три дни откакто решиха да отпътуват през Тихия океан до Австралия; три дни, изпълнени с трескави приготовления и уреждане на скъпо струващото им пътуване. Но най-накрая стигнаха дотук – бяха отпътували на север от Пърт слязоха от магистралата и поеха на запад по един черен път… навлизайки в забележителен пустинен пейзажи. Пясъчните дюни имаха яркожълт цвят, сякаш бяха нарисувани с детски пастели, а между тях стърчаха десетки варовикови стълбове, някои с височина до коленете, а други се извисяваха много над Чейс.
	— Приличат на филмов реквизит – каза той, като пипна един, за да се увери, че не е направен от полиетилен и хоросан.
	Нина се консултира с пътеводителя си.
	Намираме се сравнително близо до пустинята Пинакълс. Тук пише, че тя е пълна с подобни формирования някои от тях достигат височина от четири метра. Сигурно ще е страхотна гледка.
	— Можем да се отклоним от пътя и да разгледаме предложи Чейс
	Тя погледна за миг към странните камъни и поклати глава.
	Първо да намерим мястото, което търсим. Пък и това е национален парк – може да не искат да обикаляме из него с джип.
	— А, значи когато ти искаш да разглеждаш разни стари камънаци, това е спешен случай, а когато искам аз… – Той се ухили и двамата се качиха в колата. – Добре, още колко път ни чака?
	— Според картата около… седем километра. Малко повече от четири мили.
	Чейс погледна към пътя, който въпреки че беше криволичещ и неравен, нямаше да представлява особена трудност за техния джип.
	— Няма да ни отнеме много време. Как се наричаше мястото?
	— Залив Безпокойство отвърна тя, след като погледна отново в картата. – Австралийците измислят толкова страхотни имена! Залив Махмурлук, връх Безполезен, крайпътен ресторант „Билабонг“… Тя хвърли закачлив поглед към Чейс. – Плешивото било…
	— Ей! – перна я предупредително той с едната си ръка, без да сваля другата от кормилото. Тя се захили. – И какво искаш да правим, щом стигнем там?
	— Ще разполагаме с достатъчно време преди залез-слънце, за да огледаме наоколо, преди да разпънем палатката. – Нина погледна към записките си. – Ще се съсредоточим върху района в близост до залива, това е най-вероятното място.
	Те продължиха напред по пътя, с приближаването им до брега пустинните пясъци постепенно отстъпиха пред зелени площи, пустошта се изпъстри с ярки цветя и ниски, разклонени дървета. Появиха се и диви животни, малка група кенгура прекъсна скокообразното си придвижване, за да наблюдава преминаващото превозно средство, и едно ему подаде глава иззад близкия храст, преди да побегне на далеч. Въпреки горещината това определено беше една от най-живописните пустини, през които бяха минавали.
	Най-накрая се изкачиха на едно било и видяха блестящия тюркоазен океан.
	— Ау, само погледни – каза Нина и свали слънчевите си очила, за да вижда по-добре. – Това наистина е… Ох! – Тя залитна напред, защото Чейс настъпи рязко спирачката. – Еди! Какво правиш?
	Той бързо даде на заден ход и отново спря.
	— Помниш ли като ти казах, че Орденът също ще се опита да намери това място?
	— Да?
	— Мисля, че вече са го намерили. – Той изскочи от джипа, отиде до задната врата, отвори я и измъкна един мощен бинокъл. – Вземи. Но не се надигай много.
	Нина нервно го последва обратно на билото. Близо до върха му той се просна по корем и пропълзя под един близък храст. Тя направи същото. Чейс засенчи с едната си ръка лещите, за да попречи на слънцето да се отрази, и погледна към залив Безпокойство.
	— Какво става? – попита Нина. – Какво виждаш?
	— Няма да има нужда от разкопки. – Той й подаде бинокъла,
	Нина огледа терена. За неин ужас там се развиваше трескава дейност. Окаляни жълти багери копаеха големи ровове, а зад тях се движеха мъже, които довършваха разчистването с лопати. Наблизо биха паркирани няколко джипа 4x4 и по-тежкотоварни камиони, които явно се използваха за извозване на изкопаната пръст през пустинята. До тях се кипреше една гигантска каравана „Уинибего“. От другата страна на терена, където се извършваха изкопните работи, та забеляза няколко големи палатки.
	— Господи.
	— Сериозна операция – каза Чейс.
	— Без майтап.
	— Трябва да се приближим.
	— Какао да направим?
	— Искам да ги огледам отблизо – обясни той. – да видя дали онзи тип Фоглер е тук, дали наистина са хора на Ордена.
	— Едва ли са дошли тук, за да строят ваканционно селище – промърмори Нина. От мястото им не можеше да се види добре, но като че ли в рововете имаше нещо.
	— Да вървим – Чейс взе бинокъла и пропълзя от другата страна на склона, следван от Нина. Те внимателно се приближиха, прикривайки се зад ниската растителност. Земята ставаше все по-камениста, пътят навлезе в криволичещо дере, което маркираше коритото на отдавна пресъхнала река. Нина очакваше Чейс да влезе в него, та да се възползва от прикритието, но вместо това той пропълзя между големите камъни на върха, покрай накъсаната поредица от ниски храсти.
	Изведнъж се спря и се притисна към земята, махвайки с ръка на Нина да направи същото. Тя чу боботещия шум на двигател.
	— Мотовсъдеход – каза Чейс, надигайки предпазливо глава. Нина надникна между храстите. На около стотина ярда пред тях се виждаше мъж облечен в камуфлажен костюм, който обикаляше дюните с едно малко кавазаки 4x4 с широки гуми. На гърба си беше метнал пушка. – Патрулира – по земята има много следи. Това сигурно е техният периметър.
	Нина отново погледна към мястото на разкопките. Намираха се на около половин миля от центъра й, достатъчно близко, за да различи бръмченето и рева на машините.
	— Еди, дай ми бинокъла.
	Тя погледна към първия ров и видя останките от сгради на дъното му. Въпреки пластовете от пясък и пръст, приликата с подводните руини в Яванско море беше очевидна: същите извити стени, същите големи, внимателно подреждани тухли.
	Но първоначалното й вълнение веднага беше заменено от ужас щом разбра какво правят с руините. Багерите не почистваха пръстта около тях – те ги разбиваха. Дори в този миг поредната голяма метална кофа разби една от стените. Когато машината се изтегли назад, в ямата влязоха няколко мъже, които довършиха на ръка разрушението.
	— Господи – изсъска тя. – Те ще съсипят всичко. Сигурно търсят нещо определено… и не ги интересува, че ще разрушат всичко, докато го открият. – Докато оглеждаше терена, погледът й попадна върху една фигура, изправена на ръба на ямата. – Кучият му син!
	— Какво? – попита Чейс.
	— Това е Рибсли! – Облечен с бял костюм и панамена шапка, професорът от Кеймбридж отпиваше вода от пластмасова бутилка, докато наблюдаваше опустошението. – Мъжът в бяло – копелето надзирава цялото разрушение! И аз го доведох тук, като му казах за атлантските числа на плочката. – Тя изпръхтя раздразнено.
	— Вината не е твоя – увери я Чейс. – Нямаше как да знаеш, че е работил за тези задници.
	— След случилото се не трябваше да се доверявам на никого. Мамка му! – Тя отново насочи бинокъла към него. – Това е булдозерна археология, никога не съм правила подобно нещо.
	— Я виж ти – каза Чейс, оглеждайки хората, които стояха край фигурата в бяло. И Фоглер е там. Хвърли един поглед. – Нина отново погледна през бинокъла. – Онзи русия тип, вдясно от твоето приятелче. Това е той.
	Тя видя мъж в камуфлажно облекло със слънчеви очила. Извеждаше горе-долу на възрастта на Чейс, около трийсетте. До него стояха другите двама, облечени по същия начин. И двамата бяха по-възрастни от Фоглер. Единият имаше маслинена кожа и късо подстригана черна коса, лапнал пура, а другият с козя брадичка и очевидно с близкоизточен произход, носеше черна военна барета.
	— Кои са другите двама?
	— Не знам, но май те са шефовете. Не си цапат ръцете.
	— Какао мислиш да правиш? – попита Нина. – те ни изпревариха. И като гледам как работят, след като си тръгнат, няма да оставят нищо след себе си.
	— Значи трябва да слезем долу, преди да са свършили.
	— Знаеш ли, момчетата с автоматите май имат да кажат нещо по въпроса.
	— Ако успеят да ни хванат. Мисля, че ще успея да ни вкарам там, без да ни забележат.
	— И след това какао?
	Той се ухили.
	— Как мислиш? Ще намерим онова, което търсят. Преди тях.
	 
	 
	Нина очакваше разкопките да спрат с падането на мрака, но те продължиха. Силни прожектори осветяваха терена. По количеството пръст, което беше извозено откакто двамата с Чейс бяха пристигнали, Нина изчисли, че разкопките продължават поне два дни. Рибсли и Орденът бяха организирали своята операция по-бързо и от тях – и бяха вложили в нея много повече ресурси.
	Нина и Чейс се криеха в храстите и наблюдаваха действията на Ордена. Двама мъже с мотовсъдеходи винаги обикаляха периметъра. Всеки един се нуждаеше от около две минути, за да обиколи своята половина; две минути, през които те трябваше да намерят начин да проникнат на мястото незабелязано.
	Ревът на машините внезапно спря. Нина вида как някои от багерите се изтеглят назад. Тя взе бинокъла. В края на изкопа се беше открила друга страда; една от кофите беше пробила дупка в извитата стена. Някакъв мъж насочи фенерче в дупката, след което пропълзя вътре.
	— Намериха нещо – каза тя.
	— Сигурно е важно – отвърна Чейс, след като и останалите машини спряха. – Всички прекратиха работа.
	Нина продължи да наблюдава. Мъжът се появи след около минута и се изкачи навън по стълбата. Бързо прекоси терена и се срещна с Фоглер и другите двама водачи на групата. Последва оживено обсъждане, след което тримата се запътиха към уинибегото. Тя беше видяла по-рано Рибсли да се прибира вътре; сега той отново излезе… но не беше сам.
	— Като че ли Рибсли си има приятелка.
	От караваната беше излязла и една жена с къса, щръкнала руса коса. Тя застана с гръб към Нина. Само слея миг още някой се появи в полезрението й – мъж с изсечено лице и бяла коса. За разлика от останалите членове на Ордена, които бяха облечени с камуфлажни облекла, той носеше безлични цивилни дрехи в цвят каки.
	— Дойде и още някой, един мъж с бяла коса. В него имаше нещо смътно познато, но тя не можеше да се сети какво
	— Дай да видя. – Еди взе бинокъла и погледна. – Която й да е тя има хубав задник.
	— Еди!
	— Какво? Така си е! Ха, Белокоско като че ли не е на това мнение. Много е ядосан и я накара да се прибере вътре.
	Тя погледна изненадано към него.
	— Да не би да можеш да четеш по устните?
	— Малко. Много е полезно, когато някой се опитва да ти каже нещо, докато ви засипва дъжд от куршуми. Той се опита да разчете отговора на Рибсли, но периферията на панамската шапка покриваше по-голямата част от лицето му. – Изглежда, Рибсли спори с него. – Той премести фокуса към Фоглер и неговите спътници. – Фоглер казва… нещо от рода да не губят време, трябва да… Мисля, че каза „да преведен намереното“.
	Сърцето на Нина подскочи.
	— Намерили са друг артефакт. Тя погледна към фигурата в бяло. – Кучият му син ме излъга. Знаел е езика от плочката – най-вероятно я е бил превел, преди да разговаряме. Единственото, което му е трябвало, за да намери това място, е била бройната система.
	Чейс наблюдаваше как белокосият взима чифт белезници. Жената вдигна ръце в протест. Лицето му се смрачи – след което замахна и силно я удари в стомаха. Тя падна на колене. Преди да успее да се съвземе, мъжът изви грубо ръцете и зад гърба и ги окова с белезниците.
	Чейс стисна здраво бинокъла.
	— Копелето я удари – изръмжа той, докато мъжът я изправяше на крака. Рибсли също беше ядосан – но не достатъчно, че да се намеси. Чейс отново погледна към тримата мъже. Фоглер наблюдаваше с леко отвращение, докато мъжът с пурата запази неутрално изражение. Брадатият арабин, от друга страна, въобще не опита да прикрие жестоката си усмивка. – И никой от тях не се опита да го спре. Задници. – Белокосият мъж завлече жената обратно в уинибегото, като, преди да я вкара вътре, я блъсна в стената.
	Рибсли каза нещо на Фоглер, очевидно се оплакваше от отношението на спътника му. Швейцарецът не прояви никакво съчувствие само махна с ръка към новооткритата сграда. Опитвайки се да спаси част от авторитета си, Рибсли профуча край Фоглер и махна арогантно на останалите да го последват.
	Нина видя белокосия да излиза от караваната и да тръгва след другите. Русокосата жена остана вътре.
	— Трябва да видя какво са намерили. Щом Рибсли го преведе, едва ли ще го оставят непокътнато.
	Чейс огледа терена за мотовсъдеходите и забеляза единият да се задава отдясно.
	— Щом този мине край нас, се спускаме до онази скала. Движи се колкото се може по-приведена. – Те изчакаха мотористът да продължи обхода си. – Сега, давай!
	Той бързо се плъзна под храста. Нина го последва по-тромаво, изпълзявайки от укритието си колкото се може по-бърза. Те се спуснаха в плиткия, прашен канал. Чейс се надигна и бързо запълзя, докато не се добра до друга група храст. Надигна тава, за да провери дали пътят е чист и се шмугна в тях, разделяйки клоните, за да улесни прехода на Нина.
	— Така, продължавай да пълзиш – каза той, след като пусна клоните и се запъти към скалата. Нина го последва. – Ако ти изшъткам, лягай на земята и не мърдай, докато не ти кажа – или докато не започнат да стрелят по нас.
	Думите му въобще не й допаднаха, но още по-малко харесваше приближаващото се бръмчене на мотовсъдеходите. Скалата се появи пред тях, осветена наполовина от прожекторите.
	Тя погледна надясно. Появиха се фаровете на мотовсъдеход, който подскачаше по неравната земя. Приближаваха се все повече
	Чейс почти беше стигнал до скалата. Нина пълзеше след него. Сухите растения, покрай които минаваше, драскаха лицето й. Фаровете светеха все по-силно.
	Патрулът щеше да ги забележи всеки момент…
	— Шшшт!
	Нина се отпусна неподвижно на земята. Фаровете се придвижваха право към нея. Все повече се приближаваха, двигателят виеше пронизително…
	Кавазакито промени посоката си, за да мине от другата страна на скалата.
	— Превърти се! – заповяда Чейс.
	Тя го направи, под тялото й изхрущяха сухи клечки. Чейс направи същото и се търкулна до нея. Задните стопове на мотовсъдехода осветиха земята; Чейс се стаи в сянката на скалата и изчака червената светлина да се стопи.
	— Така, мърдай – изсъска той и посочи към ямата. Нина се приведе и изтича към нея. Чейс я последва, движейки се по-бавно, и замитайки отпечатъците им с клонка. Опитваше се да ги заличи максимално добре, в случай, че патрулите решат да спрат и да се вгледат в следите.
	Оставаше му само да се надява, че няма да намалят скоростта си.
	Появиха се нови светлини приближаваше се другият мотовсъдеход.
	— Еди, побързай! – извика Нина. Почти беше преминал, оставаха му само още няколко отпечатъка.
	Бръмченето на двигателя се засилваше…
	— Хайде!
	Готово. Той хвърли клонките и скочи напред, приземявайки се до Нина. Моторът почти ги беше стигнал. Фаровете осветиха отпечатъците им, набързо заметени слели от стъпки се виждаха ясно…
	Мотовсъдеходът мина през тях, вдигайки облак от пясък, заличавайки всякакви следи от тяхното преминаване с новите отпечатъци от широките си гуми.
	Нина издуха праха от лицето си.
	— Божичко! Не можа ли да изчакаш още малко?
	— Знам ли. Искаш ли да опитам? Просто ще притичам от другата страна…
	Тя изпухтя.
	— Да вървим.
	Те се спуснаха по сенчестата страна на ямата и се отправиха към боботещия дизелов генератор. Чейс махна с ръка на Нина да не мърда и пропълзя нагоре, за да огледа, след което се свлече при нея.
	— Изглежда, са си взели почивка – повечето хора са се събрали край палатките. Обаче неколцина все още се мотаят наоколо, така че трябва да внимаваме.
	— Знаеш ли накъде трябва да вървим?
	— Да. Има един окоп – ако се спуснем в него, ще успеем да изминем почти целия път.
	Те изпълзяха навън и се скриха зад генератора, провериха дали няма някой наблизо и притичаха зад паркираните превозни средства. Едното беше караваната на Рибсли, луксозен модел с размерите на малък автобус. Щом я стигнаха, Чейс се поколеба.
	— Какво? – попита Нина.
	— Трябва да помогнем на онази жена. Въпреки че е приятелка на Рибсли, останалите като че ли не я харесваха много.
	— Еди, знам, че винаги си искал да бъдеш рицарят на бял кон и да помагаш на дами в беда – каза Нина, – но точно сега няма как да стане. Ако й помогнем да избяга, какво ще стане, когато разберат, че е изчезнала? Нищо не можем да направим – поне на този етап. Може би, след като намерим онова, което търсим.
	— Много си мила – каза Чейс безучастно. Нина го изгледа мръснишки и продължи напред.
	Стигнаха до окопа. Чейс набързо огледа окопния терен. Двама мъже поправяха двигателя на багера, бяха обърнати с гръб към тях. Той надникна покрай машината към палатките. Останалите мъже се хранеха, което може би щеше да ангажира вниманието им за известно време. Освен това той забеляза, че те като че ли бяха разделени на три групи, по етнически признак, и че всяка група предпочиташе различен тип оръжие – белгийски FN SCAR, израелски TAR-21 и швейцарски SIO SG-551 – независимо от еднаквите муниции 22-ри калибър. Преди да успее да помисли повече по въпроса, Нина го смушка в ребрата.
	— Безопасно ли е?
	— Да, май е време за хапване. Дали ще имат нещо против, ако отмъкна някой сандвич?
	— По-добре да не опитваш. – Тя се спусна в окопа. Чейс провери дали механиците са все още заети и я последва.
	Прилепени до стената, те тръгнаха напред. Начупените останки от сградите стърчаха от дъното на ямата, през тях минаваха следите от веригите на багерите.
	— Не мога да повярвам – каза Нина, чийто гняв нарастваше всеки път, когато минеха покрай някоя съсипана стена. – Това не е археология, това си е чист вандализъм. Щом не е онова, което търсиш, унищожи го.
	Те стигнаха до края на окопа. Чейс се изкачи пръв и издърпа Нина след себе си. Бяха близо до мястото, където беше направено откритието. Прикривайки се зад купчините пясък, двамата допълзяха до ръба на следващия окоп и надникнаха вътре.
	До извитата стена стоеше някакъв мъж и маркираше края на канавката. Други двама носеха макара с намотан електрически кабел, който полагаха на земята след себе си, докато не стигнаха до пробитата в стената дупка. Влязоха през нея, без да спират да развиват кабела и се изгубиха от погледа им. Във вътрешността се забелязваха мърдащи се светлини – лъчи от фенерчета.
	Нина успя да различи гласове, но те не бяха достатъчно сят, за да разбере какво казват. Беше сигурна, че е един от тях е Рибсли арогантният, превзет английски акцент веднага се отличаваше.
	— Като че ли Рибсли им изнася лекция – прошепна тя на Чейс.
	— За какво?
	— Сигурно за превода. Боже, дано още не го е превел изцяло.
	Те се отдръпнаха назад, тъй като двамата мъже излязоха от дупката и тръгнаха по дъното на окопа. След малко се върнаха единият носеше две метални стойки, а другият две мощни електрически лампи. След минутка примигващите фенерчета бяха заменени от постоянна, спокойна светлина. Мъжете отново излязоха навън и се отдалечиха, придружавани от трети човек.
	Нина и Чейс се спогледаха. Ако останалите хора в развалината също си тръгнеха, те щяха да получат възможността да се спуснат долу и да влязат вътре…
	Приглушеният глас на Рибсли не спираше да се носи, спирайки от време на време, когато останалите задаваха въпроси. След няколко минути се забеляза раздвижване. Фоглер се измъкна от дупката, последван от другите двама лидери на Ордена. Накрая излезе и Рибсли. Той започна да изтупва прашния си костюм, докато навън излиташе белокосият.
	— Значи можете да преведете всичко, така ли? – попита той Рибсли. Акцентът му беше американски.
	— Разбира се, че мога – отвърна високомерно Рибсли, поправяйки шапката си. – Веднага разпознах повечето символи, а щом ги сверя със записките ми на лаптопа, ще успея да идентифицирам достатъчно бързо и останалите. Числата щяха да ме затруднят, но след като вече знам, че следват атлантската система, всичко се свежда до превръщането им в десетична бройна система.
	— Дали това ще ни разкрие произхода на Ветерес? – попита Фоглер. Нина се намръщи, щом чу странната дума.
	— Възможно е. Но няма да е толкова просто, както откриването на това място. Няма никакви ориентири, нито посоки това не е карта като предмета, който открихте в Индонезия. Това ми прилича повече на архив, на исторически надпис, оставен от Ветерес. – След като изтупа праха от дрехите си. Рибсли се хвана надменно за реверите. – Но ще то разгадая, бъдете сигурни. Сега предлагам да се оттеглим за вечеря, след което ще взема лаптопа от караваната ми и ще продължа работата си.
	— Защо да губим време? – настоя брадатият арабин. – Започнете още сега.
	Рибсли го погледна отвисоко – изражение, което Нина помнеше много добре. Тя не беше единственият човек, който беше считан от него за по-нисш.
	— Вие може и да сте готов да работите цяла нощ на празен стомах, господин Замал, но аз не съм. – Той тръгна да излиза от окопа, последван от Фоглер и другия от членовете на Ордена. Замал и белокосият мъж размениха погледи, от които стана ясно, че мнението им за професора съвпада, след което също тръгнаха.
	— Мъжът с бялата коса – каза Чейс, щом те се отдалечиха достатъчно, за да не ги чуват. – Познавам го отнякъде.
	— И ти ли? – попита Нина. – Имаш ли представа откъде?
	— Не, но определено го познавам. – Той поклати глава. – Но засега няма осолено значение. Щом ги изгубим от поглед, скачаме вътре.
	— С колко време разполагаме?
	— Може да е половин час, може да е пет минути. Зависи от това колко бързо ще се нахранят.
	— Нямам впечатлението, че Рибсли е от хората, които хапват набързо – каза Нина. Тя проследи с озадачен поглед отдалечаващите се мъже. Ветерес… защо използват тази дума като име?
	— Знаеш ли какво означава?
	— Да. Това е латински – най-близкият превод би бил „древните“. Но контекста, в който се използва, обикновено свързва думата със семейството, нещо като далечни прадеди. Никога не съм я чувала да се използва в археологически смисъл.
	Групата изчезна от погледа им. Чейс се изправи.
	— Може би щом влезем вътре, ще успееш да го разгадаеш. Да вървим.
	Той я спусна долу, след което сам скочи в окопа. Нина се приближи до дупката в стената и предпазливо надникна. Стори й се празна – поне нямаше никакви признаци на живот.
	Но отговорите на толкова много въпроси я очакваха вътре. Тя пристъпи в мрака.
	 
	 
	 
	≈ 14 ≈

	 
	Погребаната сграда имаше куполообразна форма, с конструкция и строеж практически идентични с руините на дъното на Яванско море. Но тази беше непокътната; с изключение на разбитата от багера стена, единствената друга повреда беше в дъното на стаята, където една висока порта беше блокирана от купчина камъни.
	На съдържанието на стаята не му беше провървяло чак толкова. Съдейки по дебелия пласт прах, Нина разбра, че вината не е на Ордена. Причината всичко да напада по пода и да се натроши се беше появила преди векове, дори хилядолетия. Разрухата изглеждаше повече като резултат от земетресение, отколкото от умишлено унищожение.
	Камерата, изглежда, беше склад; рафтовете, изградени от тухли и изгнило отдавна дърво се бяха начупили и съдържанието се беше разбило на пода. Двата прожектора, разположени в центъра на камерата, хвърляха резки сенки, очертавайки ясно формите на отломките. Чейс остана да наблюдава изкопа, а Нина коленичи, за да разгледа отблизо прашните артефакти.
	— Това прилича на онези, които намерихме под водата – каза тя, вземайки в ръка един счупен глинен цилиндър. Той също беше очертан спираловидно с жлебове. Наблизо се виждаха и други повечето също повредени, но тя забеляза един непокътнат и го взе. Единият му край имаше дупка в центъра, а върху другия имаше кратък надпис на непознатия език.
	— Какво е това? – попита Чейс.
	— Нямам представа. – Внимателният преглед на останалите цилиндри показа, че надписите на всички са различни. Тя остави предмета на земята, приближи се към прожекторите… и видя защо са били донесени.
	—      О, Господи! Еди, погледни тук!
	Чейс прекоси стаята, под краката му хрущяха отломки
	— Така, значи вече знаем какво са търсили тук.
	Една част от стената беше покрита с пласт хоросан, които създаваше гладка повърхност. Части от нея бяха напукани други направо се бяха отчупили… но по-голямата част беше непокътната й разкриваше ред след ред от древен ръкопис.
	Нина разпозна числата в текста, както и шепа символи, но останалата част беше неразгадаема, също като думите на глинената плочка. Изпълнена с вълнение, тя извади фотоапарата си.
	— Внимавай със светкавицата – предупреди я Чейс. – Никой не трябва да я види.
	Нина изключи светкавицата и започна да прави снимки.
	— Това е невероятно каза тя. – Архив от непозната раса…
	— Ако някъде там има мъничка рисунка на НЛО – каза Чейс, като се приближи, за да огледа от близо, – значи съм бил прав и те са извънземни.
	— Не са извънземни. Тя използва вариообектива, за да направи по-детайлни снимки. – Еди, улавям сянката ти в кадър.
	— Извинявай. – Той отстъпи назад, заинтригуван от отломките, които затрупваха портала. – Хей, я виж тук. Това не се е срутило. Някой е блокирал вратата.
	Нина осъзна, че Чейс е прав; големите тухли бяха наредени твърде равномерно, за да бъдат просто захвърлени там от някаква природна сила. Тя се завъртя на място, оглеждайки цялата зала.
	— Няма следа от никакви тела. Сигурно е била запечатана отвън. – През главата й мина една мисъл и тя се върна при надписа на стената. Това сигурно е бил последният официален документ, един вид капсула на времето. Нещо, което са искали да оставят за другите, след като са си тръгнали.
	— Въпросът е къде са отишли. Нещо привлече погледа на Чейс, блясък на метал от другия край на залата, и той отиде да го вземе. – Опа! Това да изглежда познато?
	— Изглежда ми. – Това беше конус от меден лист, издраскан и нащърбен, но за разлика от сплескания, който бяха намерили в Индонезия, този беше запазил формата си. – Може ли да се разбере за какво са го използвали?
	Той разрови начупените предмети на пода.
	— Не. Всичко е потрошено.
	— Виж дали няма да намериш още някой. – Нина поглади с пръст древния хоросан, изненадана от гладката му повърхност. Също като самата сграда, и той беше направен с прецизност и грижа, които се срещаха рядко в ранните цивилизации – и яха непознати в предисторическата епоха, от която изглежда произлизаха.
	Кой ги беше поставил? Кои бяха тези хора… и защо загадъчният орден на Завета толкова старателно се опитваше да ги скрие?
	— Нища не виждам – каза Чейс от другия край на стаята. – Тук има само цилиндри и няколко глинени плочки, но всички са начупени. – Той тръгна обратно към дупката, надникна през отвора и рязко отскочи назад. Мамка му! Връщат се! Скрий се, скрий се!
	— Къде? – ахна Нина и се огледа панически, докато Чейс натрупваше купчина тухли и се скри в гъстата им сянка. Хваната в светлината на двата прожектора тя нямаше как да прекоси камерата и да отиде при него, без да бъде забелязана от приближаващите се мъже, а никой от изпочупените рафтове не можеше да й осигури достатъчно прикритие.
	Нямаше друг избор.
	Тя скочи до най-близката стена и се хвърли на пода откъм сенчестата й страна. Нещо се заби в левия и хълбок и тя затисна с две ръце устата си, за да не извика от болка.
	Пръв в камерата влезе Фоглер, след него вървеше Рибсли – и се оплакваше:
	— Това е абсурдно. За предполагаеми пазители на цивилизацията, във вас няма нищо цивилизовано. Как очаквате да работи човек, след като не се е нахранил както трябва?
	Останалите влязоха след тях.
	— Триумвиратът гласува работата да започне колкото се може по-бързо – каза Замал.
	— Двама от трима – каза раздразнено Рибсли. – Поне Фоглер се показа като по-благовъзпитан. Не като вас с Хамърщайн. Дори нямаше да гласувате ако не си беше отворил устата. – Той погледна към белокосия американец. – А той дори не е член на Ордена. Защо въобще има думата, не ми го побира ума. Няма никаква причина да е тук.
	— Знаете, че това е част от сделката, професоре – каза Фоглер. – Но моля ви, колкото по-скоро започнем, толкова по-бързо ще свършим.
	— О, добре де. – Все още раздразнен. Рибсли прекоси стаята, като по пътя си взе два глинени цилиндъра – включително онзи, който Нина беше разглеждала по-рано, – „Ветровито море“… не, „море от вятър, сезони, вятър“ – прочете той надписа на първия. – „Ветрове и сезоните на морето на ветровете“ може би. – Той погледна към другия цилиндър. – И „риба в морето на ветровете“. Обичайните глупости. Защо са направили толкова много от тези неща, като са написали един и същ безсмислен текст? – Той ги остави отново на земята и продължи напред, докато не стигна до надписа на стената, само на четири фута от Нина. Още една стъпка, и щеше да я види…
	Вместо това отвори лаптопа си и го прегърна с едната си ръка, докато се взираше в надписа на стената, след което извади един списък с думи, написани на древния език.
	— Да видим… аха, прав бях – първият ред е заглавие. Липсваха ми само две думи. Нещо от рода „Разказ за последните дни на хората от великото дърво“, въпреки че синтактичната структура е различна. Всъщност това е един изключително логически построен език – напомня ми за есперанто…
	— Така ли са се наричали Ветерес? – прекъсна го Замал. Той пристъпи напред и се взря в надписа. Нина затаи дъх, очите й се бяха замъглили от пронизващата болка, стъпките му се приближаваха все повече…
	— Не ми засенчвай светлината! – сопна му се Рибсли и го избута назад. Замал се намръщи, но се подчини. – Като че ли са се прекланяли пред дърветата – тази дума се среща твърде често във всички текстове, които сте ми носили през годините. Може и да са ги боготворили.
	— Езичници – присмя се Замал.
	— Може би, но техните вярвания са съществували много по-дълго, отколкото исляма, нали? – Той се ухили на намръщения арабин и се върна към превода си. – Ах! Това вече е интересно. Тук пише, че са напуснали това място, за да… да „избягат от зверовете“.
	— Зверове? – попита Хамърщайн, като огледа стаята и се вкопчи в кобура на пистолета си, сякаш очакваше отнякъде да изскочи някое животно. Чейс, който гледаше през една малка дупка в купчината тухли, се напрегна.
	— Това е възможно най-точния превод. Въпреки че не мога да си представя какви зверове ще са ги тероризирали в Австралия. Гигантски вомбати, може би! – Той се засмя, след което се обърна към стената. – Но тези зверове, каквито и да са, са били достатъчно опасни, за да ги прогонят от селището им. Те плавали много дни, може би седмици, до… до „земята на вятъра и пясъка“. – Те се спогледаха озадачено.
	— Сигурен ли сте, че точно така пише? – попита белокосият.
	— Абсолютно – отвърна раздразнено Рибсли. Той посочи с пръст към надписа. От неудобното си положение Нина успя да види точния символ, който показваше. – Вятър, пясък, земя. Не можеше да се сбъркат.
	Замал почеса замислено брадата си.
	— Вятър и пясък. Пустиня.
	— Но това може да е навсякъде – каза Фоглер. – Продължаващо седмици наред пътуване може да ги е отвело до Азия, Арабия, дори Африка.
	— Да се надяваме, че остатъкът от текста ще ни разкрие повече. – Рибсли продължи да чете. – Те построили нов дом, „велик град“ в долината близо до морето с „малки огнени планини“ – е, това е символът за вулкан, въпреки че не мога да си представя някой от тях да е малък. – Очите му пробягаха по следващите няколко реда – Мисля, че тази част наистина ще ви очарова. Тук се казва, че са живели мирно в техния град в продължение на много години – докато богът им не ги прогонил.
	— Богът им? – попита Хамърщайн.
	— Всъщност това е последователност от няколко думи и символи – буквално означава „Великото дърво“. Може да не съм разбрал правил, но заглавието, но тук просто няма какво друго да бъде. Висше същество, което ги наказало, защото… „дали божия дар на зверовете“.
	Както беше очаквал, думите му предизвикаха значителен интерес сред мъжете.
	— Какъв дар? – попита Замал.
	Рибсли въздъхна снизходително.
	— Може би, ако ме оставите да довърша, ще успея да ви кажа. Така, тук пише, че бог ги наказал, като „им отнел морето“, което, предполагам, означава спадане на морското равните, така че маже би датата ще съвпадне с началото на ледниковия период, и изпратил вятър и пясък да убие дърветата… и те трябвало да напуснат града, преди вятърът и пясъкът да убият и тях. – Той млъкна за миг и погледна в лаптопа си. –      Опитали се да… „запазят“, предполагам, да запазят града, като затворили… не, „запечатали“ долината, за да маже реката да расте и бъде покрита от… я, каква изненада. Вятър и пясък. Смея да заявя, че тези хора са имали най-баналния и повтарящ се прозаичен стил.
	— Звучи ми така, сякаш са наводнили града си – предположи Хамърщайн. – Блокирали са долината, за да може реката да расте – построиш са бент. Какво още пише там?
	— Изглежда – каза Рибсли, – че след като са напуснали града си те са дошли тук. Но не всички успели – изгубили много хора и… господин Замал, мисля, че тази част ще ви допадне. Пише, че по време на пътуването те са изгубили много от „гласовете на пророците“.
	Арабинът изглеждаше като ужилен.
	— Пророци?
	—      Така пише тук. Я виж ти. Значи все пак са имали нещо общо с исляма!
	— Богохулство! – изръмжа Замал. – Може да са се наричали пророци, но не са били слуги на Аллах.
	— Може би – каза Рибсли, който очевидно се забавляваше с раздразнението му. – Но това си остава една интересна мисъл, нали? – Той се обърна към надписа. – Щом стигнали тук, зверовете скоро ги нападнали. Те се опитали да… нещо за „солидна стена“ – да разбира се. Опитали се да укрепят селището си. Но зверовете били твърде много, затова те… хмм. Интересно.
	— Какво се е случило с тях? – попита Фоглер. Пише ли къде са отишли след това?
	— Където и да са искали да отидат, едва ли са стигнали твърде далеч. – Той вдигна свободната си ръка, обърна се и с театрален жест показа залата. Нина се притисна още по силно към пода, болката се засили. – Изглежда, че това е била последната им спирка. Камерата се асоциира с нещо, наречено „дървото на даровете“ – очевидно не са могли да го вземат със себе си, затова го погребали тук и оставили послание, с надеждата, че техните хора ще успеят да го намерят след време.
	Хамърщайн посочи надписа.
	— Това ли е посланието?
	— Така изглежда. Но тук определено няма никакво дърво. Що се отнася до това, какво се е случило с Ветерес… тук завършва историята им. Повече не се върнали, което означава, че или са се заселили някъде другаде, или са загинали, докато са се опитвали да избягат от зверовете.
	— Но ние знаем със сигурност, че има и друго селище – каза Фоглер. – Техният град. Ако успеем да го намерим, ще го унищожим.
	— След като го проуча – каза Рибсли и затвори лаптопа си. – Такава беше сделката. Може да нямам възможността да го представя пред света, но поне ще съм открил нещо, което никой друг не е виждал. Дори Нина Уайлд.
	Сърцето на Нина едва не спря при неочакваното споменаване на името й. Тя се уплаши, че може би Рибсли я е забелязал, но той продължи да говори:
	— Естествено, първо трябва да го намерим, което означава, че трябва да разберем къде точно се намира тази „земя на вятър и пясъци”. – След кратка пауза светкавица на фотоапарат освети залата, след това още веднъж, докато Рибсли фотографираше отделните части на надписа. Зад гърба му Фоглер и Хамърщайн обсъждаха възможните местоположения на града. Междувременно Чейс стана свидетел на друг разговор. Замал и белокосият американец, които стояха близо до дупката в средата. Разговаряха на тих глас.
	— Щом разбере къде се намира града – каза Замал, – работата му приключва. Тогава… можеш да убиеш жена му.
	— Шефът ми ще бъде много щастлив – отвърна белокосият.
	— А ти?
	— Не бих се нарекъл щастлив. Но ще има известно… удовлетворение от свършената работа.
	Замал се ухили, след което погледна към Рибсли, който приключваше със снимките.
	— Това ще е достатъчно, за да продължа да работя – обяви той. – А сега, господа, може би най-накрая ще ми позволите да се навечерям?
	— Нямам възражения – каза Фоглер. – И не мисля, че Триумвиратът трябва да го подлага на гласуване. – Хамърщайн поклати отрицателно глава, а Замал просто сви рамене.
	— Отлично. В такъв случай, ако нямате нищо против, ще отида да проверя какво могат да ми предложат „Фортнъм и Мейсън“ – Пъхнал лаптопа под мишница. Рибсли прекоси камерата и се изкатери през дупката. Останалите го последваха.
	Нина изчака, колкото можа, след което скочи и започна да се опипва, за да разбере какво се е забило в хълбока й.
	— Задникът ми, ох! – процеди тя през стиснати зъби, като се превиваше от болка. – Нещо се е забило в задника ми!
	— Ей, винаги си отказвала да пробваш разни нови неща – весело прошепна Чейс, докато надничаше през дупката, за да се увери, че всички са си отишли. След това се върна при нея.
	— Извади го, извади тая гадост! – Тя издаде силен стон. – Какво е?
	— Игла. – Той протегна ръка. – Не мърдай, ей сега ще…
	Тя подтисна един писък, когато той измъкна иглата, и очите й се напълниха със сълзи.
	— Ох, мама му стара, оооох!
	— Голяма е – каза Чейс и протегна към нея ръката си, в която държеше окървавената игла, дълга цели четири инча.
	— И е стояла тук хиляди години! Най-вероятно съм пипнала от нея някоя изчезнала болест.
	Той я потупа по ръката.
	— Като се приберем в Лондон, ще те ваксинирам. Но вече трябва да тръгваме – чух ги да казват, че щом професора намери града те ще убият приятелката му. Трябва да я спасим.
	— Как? Той сигурно вече е при нея!
	— Ще измисля нещо. – Той се върна при дупката. Нина тръгна след него, но се спря и вдигна двата глинени цилиндъра, които Рибсли беше разгледал. – Какво правиш? – попита нетърпеливо Чейс.
	— Рибсли преведе надписите върху тях.
	— И какво от това?
	— Това ще ми даде стартова точка – трябва да се опитам да преведа останалата част от надписа преди него! – Тя пусна двата цилиндъра в джоба си и отиде при него. Навън нямаше никой, пътят беше чист.
	Те се върнаха по същия път, по който бяха дошли. Двамата механици се бяха прибрали при останалите и вечеряха – когато Чейс и Нина излязоха от окопа, англичанинът видя, че към тях са се присъединили и тримата водачи на Ордена, белокосият и… Рибсли.
	— Хайде, по-бързо – каза той, когато се приближиха до паркираните автомобили, – Можем да вземем приятелката му и да избягаме, преди да се е върнал.
	Нина все още не беше убедена, че спасителната мисия е мъдро решение, но не каза нищо. Двамата се приближиха до уинибегото, в което светеше лампа. Чейс се опита да надникне през прозореца по пердетата бяха спуснати.
	— Добре, чакай тук каза той на Нина. Аз ще вляза и ще я взема. Ако ти се стори, че някой идва насам, почукай по вратата.
	— И после какво?
	— Всяко нещо с времето си. Ей сега се връщам. – Той отвори вратата и се шмугна вътре.
	Вътрешността на караваната беше достатъчно голяма, за да бъде разделена на отделни стаи. Чейс се озова в добре обзаведена дневна, с отрупана с лакомства маса. Сред тях имаше празно място, колкото за бутилка вино и той предположи, че Рибсли е отишъл или за тирбушон или за лед.
	Което означаваше, че всеки момент щеше да се върне.
	В предната стая на караваната нямаше никой, банята също беше празна, което означаваше, че жената е зад вратата в дъното – в спалнята. Той се приближи, натисна бравата, влезе вътре…
	И замръзна от изненада.
	Русокосата жена, която лежеше на леглото, също се слиса при вида му, но се окопити по-бързо.
	— Здрасти, Еди каза София Блекууд.
	 
	 
	 
	≈ 15 ≈

	 
	— София – каза Чейс. – Какво правиш тук, по дяволите?
	— Мога да те попитам същото – отвърна тя. Почти съвършеното и лице – с изключение на белега на бузата, получен благодарение на Нина – и аристократичния глас бяха същите, каквито си ги спомняше, въпреки напълно различията прическа. – Само че не чак толкова грубо.
	— Не, имам предвид какво правиш тук жива?
	— Дълга история. – Тя промени позицията на тялото си, разкривайки все още окованите си зад гърба ръце – свързани с верига към леглото, – Бих ти разказала, но не се чувствам комфортно.
	— Не знаех, че си тук по принуда.
	София го погледна по познатия раздразнен начин.
	— Изборът не беше мой. Незнайно защо моите, ъъъ… съдружници си мислят, че при първия удобен случай ще избягам.
	— Или ще ги убиеш.
	— Това беше другата половина от изречението. – Та раздрънка веригата. – Предполагам, че си дошъл тук, за да спасиш някого. Не се отказвай само защото съм аз.
	Чейс се изсмя подигравателно, за да прикрие обърканите си чувства.
	— Да, точно така. Последния път, когато те видях, ти ме простреля с отровна стрела!
	— Да, реших, че може би ще го споменеш. Ще помогне ли, ако ти кажа, че наистина много съжалявам?
	Чу се шум – Нина почукваше по вратата.
	— Мамка му! Някой идва.
	София отново раздрънка веригата, този път с пресметлива усмивка.
	— Ще бъде ужасно, ако се разкрещя така, че целият лагер да разбере, че си тук.
	— Мога просто да те убия.
	— Хладнокръвно убийство на беззащитна жена? Не е в твоя стил.
	Сега беше негов ред да се усмихне, студено.
	— Имам лист хартия, в който пише, че вече си мъртва. Може просто да го легализирам.
	Ново почукване, този път по-силно. След това вратата се отри и Нина нахълта вътре.
	— Еди, какво правиш? – попита тя, видя го в спалнята и се втурна към него. – Рибсли… Ха!
	—      И Нина ли е тук? – попита София, повдигайки вежда. – Виж ти каква срещичка си заформихме.
	— Нали ми каза, че е мъртва? – тросна се Нина на Чейс.
	— Да, изглежда са избързали с издаването на сертификата за смърт. Къде е Рибсли?
	— Връща се! – Тя го дръпна за ръката. – Хайде, трябва да тръгваме!
	София отново раздрънка веригата си.
	—      Кхъм…
	Нина я погледна.
	— Шегуваш ли се?
	— Ако не го направите, ще вдигна тревога.
	— И без това вече е късно – каза Чейс, чувайки стъпките отвън. Той дръпна Нина в спалнята и затвори вратата. Миг по-късно те почувстваха как караваната се заклати и някой влезе в дневната.
	— Софияа – пропя Рибсли. – Върнаах сее! Извинявам се, че се наложи да почакаш, обаче трябваше да донеса лед. Но пък удоволствието се кри в очакването, както гласи поговорката. – Той отвори вратата на спалнята…
	Чейс го дръпна навътре. Кофичката с лед падна на пода и кубчетата се пръснаха на всички страни, а бутилката с шампанско се търкулна по пода. Чейс сви юмрук, готов да нанесе удар.
	— Не го удряй! – заповяда София със загрижен глас. Чейс я погледна изненадано, но свали ръката си.
	Рибсли погледна уплашено Чейс, след това забеляза Нина зад гърба му.
	— Доктор Уайлд?
	Нина излезе пред Чейс и удари Рибсли с юмрук в лицето.
	— Това е, защото каза на Ордена за снимките на плочката, кучи син такъв! Една моя приятелка едва не умря заради теб. – Тя отстъпи назад и погледна София. – Така. Ще ми разкаже ли някой какво става тук, по дяволите? Като започне с това, защо си още жива?
	Трябва да благодаря на Гейбриъл за това – отвърна София и погледна Рибсли, който се държеше за носа. – Орденът имаше нужда от него, за да преведе надписите и да доведе експедицията на това място. Той постави едно условие да бъда освободена от Гуантанамо. И тъй като Орденът има влияние върху някои хора, те успяха да го уредят. – Тя погледна Чейс. – Как точно са го направили?
	— Показаха ми труп с наполовина липсващо лице и ми казаха, че това си ти – отвърна мрачно той. – Сигурно са намерили някоя жена, която прилича на теб, и са я убили, за да заеме мястото ти.
	— Наистина ли? Сигурно е била пълен двойник, щом е успяла да те заблуди. – По лицето на София беше изписан единствено интерес към обяснението.
	Нина реагира по-емоционално.
	— Не ти пука, че някаква нещастна жена е била убита, за да те измъкнат от затвора? Разбира се, че няма да ти пука. Ти мислиш само за себе си.
	— И за него, очевидно – обади се Чейс и блъсна Рибсли в ъгъла. С какво той е толкова специален, София?
	— Как мислиш. Еди? – попита София. – Той ме обича. От години, още от времето, когато бях студентка в Кеймбридж.
	— Еди? – каза Рибсли, като погледна Чейс не толкова със страх, колкото с отвращение. – Еди Чейс?
	Чейс се ухили и кимна.
	— Здрасти.
	— Този? – Извика Рибсли, като родезийският му акцент се засилваше паралелно с възбудата му. – Напусна ме, за да се омъжиш за този мъж? Този, този… разбойник?
	— Аз лично предпочитам „хулиган“ рече меко Чейс.
	Рибсли не му обърна никакво внимание.
	— Не мога да повярвам, София! Какво изобщо си намерила в него? Той е просто един груб, необразован, недодялан… неандерталец!
	— Хей! – отсече Нина. – Говориш за годеника ми, задник такъв!
	Той се подсмихна подигравателно.
	— Ах, прочутият нюйоркски чар. Това обяснява какво си видяла в него. Двамата сте от една класа.
	— О, замълчи, Гейбриъл – смъмри го София. – Той се отдръпна като ужилен. – Нина, предполагам, че търсите същото като Гейбриъл и Ордена – изгубената цивилизация на Ветерес. – Тя въздъхна – Какво претенциозно име. Работата е там, че Гейбриъл е напреднал значително. Той знае езика им, а ти – не. Но ако ме освободите веднага ще анулирам това предимство. Защото също го знам.
	— София! – извика ужасено Рибсли. – Какво правиш?
	— Извинявай, скъпи, но интересът преди всичко. – Тя погледна към Нина и Чейс. – Има още една причина да искам вие да го намерите преди Ордена. Щом Гейбриъл си свърши работата… те ще ме убият.
	— Тя е права – каза Чейс. – Чух онзи белокосият да го споменава
	— Колко жалко – промърмори Нина.
	— Няма да го направят – рече Рибсли и се изпъчи. – Няма да им позволя.
	София въздъхна.
	— За бога, Гейбриъл. Наистина ли си толкова заслепен от себе си. Само ако се разчуе, че съм избягала от Гуантанамо и съм още жива, това ще разпали най-мащабния лов на вещици в американската история. И ти знаеш много добре как ще свърши той. – Тя го погледна многозначително. – Щом откриеш онова, което търси Ордена, Калъм ще ме убие
	— Калъм! – възкликна Нина и споменът веднага изплува в съзнанието й. – Знаех си, че съм го виждала преди. Еди, не си ли спомняш? В американското посолство в Лондон – той беше единият от ония, които работеха с Джак Мичъл!
	Чейс също свърза името с физиономията.
	— Но аз си мислех, че той работи за DARPA.
	— Джак излъга, че работи за тях, така че може и този тип да е излъгал.
	— Познавате ли го? Ау, колко е малък светът – рече саркастично София. – Но не, той не работи за DARPA. Името му е Майки Калъм и той се занимава с много, много черни операции на американското правителство. Сега вече разбирате защо съм толкова мотивирана да ви помогна. Вече съм официално мъртва – но предпочитам да не съм в действителност.
	Нина едва не се разсмя.
	— Наистина ли смяташ, че ще искам да ти помогна? Ти се опита да ни убиеш и да взривиш Ню Йорк!
	—      О, не може още да ми имаш зъб заради това! – въздъхна София. – Освен това имате нужда от мен. Искате ли да прекарате петнайсет години в разгадаването на езика на Ветерес, както направи Гейбриъл, или предпочитате летящ старт?
	— София, недей предупреди я Рибсли. Чейс го блъсна към стената. – Аз мога да те защитя!
	— Съжалявам. Гейбриъл, но Еди може де се справи по-добре.
	Тя отново се обърна към Нина. – Освен това мога да ти разкажа всичко, което знам за Ордена. Мога да ти помогна… ако ти ми помогнеш.
	— Дрънканици отвърна Чейс. Не може да ти се вярва. Освен това Нина ще успее да си го разгадае сама, без ничия помощ. – Той погледна през рамо. – Нина?
	Тя стоеше мълчаливо, с пресметливо изражение на лицето.
	— Нина! – повтори Чейс. – Чакай малко, нали не обмисляш наистина да приемеш предложението й?
	— Тя е… права – призна неохотно Нина. – Не мога да преведа езика.
	— Но намери сама това място.
	— Онова бяха само числа. Еди. Просто следвах картата. Но надписът в онази зала е нещо съвсем различно и няма да успея да се справя сама, без помощ.
	— Да, но помощ от нея? – възрази Чейс. – При първия удобен случай ще ти забие нож в гърба!
	— Значи няма да й даваме удобен случай.
	— Какво?
	— Нуждаем се от нея. Еди. – Нина се приближи до леглото и погледна София в очите. – Добре. Ще те вземем с нас. Но искам да бъда пределно ясна – ще правиш каквото ти кажем и ако се опиташ да ни прецакаш, ще те захвърлим на стълбището пред американското посолство, за да те пратят обратно в Гуантанамо бей… или може пък лично да те убия.
	София повдигна вежди.
	— Да ме убиеш?
	— Ще се изненадаш на какво съм способна, когато съм ядосана.
	— О, да. Характерът на червенокосите.
	Нина я дари с усмивка, лишена от всякакъв хумор.
	— По-добре ми повярвай. Разбрахме ли се?
	— Определено – кимна София. – Бих подала ръка, за да го подпечатаме с ръкостискане, но… – Тя раздрънка веригата.
	— Е, професор Рибсли – каза Нина, обръщайки се към него. – Мисля, че ключът е у вас. Освен ако не става въпрос за някакви ексцентрични разбирания, за които не бих искала да знам.
	— Нямате представа какво правите – каза Рибсли. – Нямате представа за истинската мощ на Ордена.
	— Но скоро ще имам, нали? Ключа? Освен ако не искате Еди да го намери.
	Рибсли бързо бръкна в джоба на панталона си и измъкна връзка ключове. Нина я грабна и отиде до леглото. София се извъртя, за да може по-лесно да стигне веригата. Първата ключалка изщрака, и веригата падна на възглавницата; след миг едната гривна на белезниците се отвори, позволявайки на София да отпусне ръце.
	— Ох, какво облекчение – каза тя, масажирайки китката си. Нали няма да имаш нищо против да отключиш и другата… – тя протегна ръцете си напред.
	Нина имаше други намерения.
	— Всъщност…
	— Чакай, какво… Хей! – извика София, когато гривната отново щракна върху китката й.
	— Наистина ли вярваше, че ще те оставя свободно да се мотаеш наоколо? – Нина отстъпи към вратата. – Като се замисля, ако записките на Рибсли изчезнат, това ще забави Ордена. Къде му е лаптопът?
	— Да не губим време, трябва да се махаме оттук – каза София – Орденът действа твърде милитаристично – няма да се хранят още дълго време.
	— А какво да го правим този любовник? – попита Чейс, кимайки към Рибсли. – Не можем да го вземем с нас.
	— Зашемети го – предложи София. Рибсли ококори уплашено очи
	— А не, убий го? – попита заядливо Нина. – Колко мило от твоя
	страна.
	— Длъжница съм му, той ме измъкна от Гуантанамо, Както вече ви казах, не искам да пострада. – Тя погледна Чейс. – Сигурна съм, че можеш да измислиш нещо сравнително безболезнено.
	— Не! – извика паникьосано Рибсли. – София, моля те, не го прави!
	Чейс го блъсна към стената и го стисна за гърлото. Рибсли измуча
	— По-тихо, глупако!
	— Лаптопът – настоя Нина. – Къде е?
	— О, добре се – рече София. – Той е…
	Отвън се разнесе шум, скърцане на камъчета под нечии ботуши. Точно пред вратата.
	— Професор Рибсли? – чу се глас. Замал. Продължителна тишина, напрежението нарастваше…
	Внезапно Рибсли ритна падналата кофичка. Тя се удари в стената и падна сред дъжд от ледени блокчета, събаряйки шишенце с афтършейв „Булгари“ от шкафчето. Чейс го удари силно в челюстта и го хвърли безжизнен върху леглото – но белята вече беше станала.
	— Рибсли! – извика Замал. – Какво става там?
	Чейс изтича към вратата. Преди да стигне до нея, тя се отвори и Замал нахълта вътре – но отнесе силен удар в главата, който го просна на пода.
	Но той се съвзе бързо и се хвана за кобура. Чейс се хвърли върху него, стисна го за китката точно когато Замал измъкна пистолета, и я удари в ръба на масата. Замал изръмжа и заби каляно в слабините на Чейс, но англичанинът успя да се извърти навреме и да избегне удара, който щеше да сложи край на борбата.
	Замал използва момента, за да се дръпне от масата. Двамата мъже се сбориха за пистолета и блъскайки се в стените, стигнаха до дневната. Замал замахна с ръката, в която държеше пистолета, опитвайки се да се освободи. Чейс отвърна на удара и го притисна към стената, насочвайки по невнимание дулото на пистолета към двете жени, които в този момент влизаха в дневната. Нина извика и се хвърли на пода, а София побърза да се скрие зад едно кресло.
	Чейс блъсна Замал назад. Пистолетът се люлееше напред-назад докато се бореха. Нина запълзя на четири крака напред.
	Замал удари Чейс отстрани. Той се отдръпна, давайки на арабина шанс да се извърти и да го затисне върху кухненската маса, впивайки ръце в гърлото му. Над тях се отвори някакво шкафче и върху главите им се посипаха прибори. Замал извъртя китката си, опитвайки се да насочи дулото на пистолета си към главата на Чейс…
	Англичанинът замахна за удар, но Замал го блокира с едната ръка и го притисна още повече към масата. Разпилените прибори се забиха в главата му. Той замахна отново, без особен успех, след което протегна ръка и започна да опипва отчаяно масата в търсене на нож, докато Замал стягаше хватката си върху гърлото му.
	Пръстите му докопаха студена метална дръжка. Той я сграбчи и мушна в лицето на Замал…
	Не беше нож.
	Не беше дори вилица. Беше просто лъжица и заоблената й задница се удари във веждата на Замал с почти комично пльок, което накара противника на Чейс да го погледне подигравателно.
	Изведнъж лицето му рязко се изкриви от болка, след като Чейс завъртя лъжицата и я заби с всичка сила в окото на брадатия мъж. Замал изрева и отстъпи назад. Чейс се надигна и двамата мъже се завъртяха – насочвайки отново пистолета право в Нина. Тя изпищя и се хвърли встрани, приземявайки се зад шофьорската седалка на караваната.
	Рибсли се появи на вратата на спалнята, стиснал в ръка бутилката с шампанско. Той видя Чейс и Замал, които се бореха за пистолета и хукна към тях, вдигнал бутилката като бухалка.
	София изскочи иззад стола, сграбчила в окованите си ръце едно черно кожено куфарче.
	— Гейбриъл! – Той замръзна с вдигната ръка и я погледна изненадано. – Дръж! – Тя му хвърли куфарчето, което го удари в гърдите. Рибсли залитна, изпусна бутилката, спъна се прага и се стовари по гръб на пясъка отвън. Куфарчето падна до него. – Нина, ключовете са в теб! Тръгвай!
	Нина осъзна, че все още държи връзката ключове на Рибсли – на която висеше и дебелият пластмасов електронен ключ за дистанционно заключване и палене на караваната. Тя погледна разтревожено към борещите се мъже, седна на шофьорското място и пъхна ключа в запалителя.
	Чейс ритна назад с крак и се оттласна от хладилника, отхвърляйки Замал към стената. Заби лакът в лицето на арабина и се вкопчи в пистолета. Замал отвърна с удар в ребрата. Чейс изпъшка от болка. Отново удари арабина с лакът в главата, опитвайки сея изтръгне пистолета от ръката му…
	Замал осъзна, че е на път да изгуби оръжието си – и натисна спусъка.
	Куршумът проби дупка в покрива на караваната. Чейс извика от болка – изстрелът беше прогорил дланта му, която стискаше дулото на пистолета, близо до автоматичното зареждане. Той го пусна и Замал се извъртя, насочи пистолета към главата му и отново натисна спусъка…
	Щрак.
	Изстрел не последва. Захватът на Чейс беше повредил механизма за автоматично зареждане и сега то трябваше да се извърша ръчно.
	Чейс веднага се възползва от момента и заби юмрук в слънчевия сплит на арабина. Замал се преви на две, останал без дъх и отнесе още един удар в лицето.
	Двигателят запали.
	— Давай! – извика София. Нина освободи ръчната спирачка, вкара на скорост и натисна педала за газта…
	И тежкото седемдесет тона превозно средство се люшна напред и заора с колелата си в пясъка.
	Движението запрати Чейс и Замал към другия край на дневната. София грабна бутилката шампанско и зачака удобен момента нанесе удар.
	Нина опита отново, като този път натисна педала по-нежно. Уинибегото се разтърси, след което леко пое напред. Тя завъртя волана, насочвайки огромната каравана към черния път, по-далеч от брега.
	Изстрелът беше привлякъл вниманието на останалите. Тя видя мъжете, които тичаха към тях. С изкривено лице тя даде още газ.
	Замал и Чейс продължаваха да си разменят удари. Нито един от двамата нямаше намерение да отпусне хватката си и те заедно залитаха напред-назад из стаята. София все още чакаше за подходящия момент да нанесе удар.
	— Еди! – извика нетърпеливо тя, стиснала здраво бутилката. – Обърни го към мен!
	Чейс видя какво има предвид и с всички сила тласна Замал към нея. Бутилката проблесна и се разби и главата на арабина, обливайки Чейс с разпенено шампанско. Колената на Замал омекнаха.
	— Каква загуба на Кюве Уинстън – каза София с тъга в гласа, преди да отстъпи към вратата и да я отвори. – Изхвърли го навън!
	Чейс извлече пъшкащия Замал до другия край на стаята.
	— Добре, друже изпъшка той. Край на почивката.
	Пред тях криволичеше черният път, от двете му страни се издигаха варовикови диги. Нина влезе в един завой, без да намали, и предната броня закачи едната дига.
	Чейс залитна. Замал се вкопчи в него и двамата мъже излетяха през отворената врата.
	 
	 
	 
	≈ 16 ≈

	 
	Чейс се приземи върху Замал, изкарвайки въздуха и на двамата. Англичанинът се свести пръв и се закашля. Арабинът лежеше по очи на няколко фута от него.
	Пистолетът все още беше у него.
	Замал го осъзна едновременно с Чейс. Той дръпна плъзгача, за да изхвърли заклещения патрон и да презареди…
	Чейс го удари толкова силно, че баретата му излетя нанякъде. Този път Замал не се надигна.
	— Май шампанското ти е замаяло главата – каза Чейс. Той се огледа и видя, че караваната се отдалечава в пустинята – а един от мотовсъдеходите се отклонява от курса си и тръгва след нея.
	И той не беше единственият. Чейс чу бръмченето на втория мотовсъдеход, който минаваше напряко през разкопките, за да се впусне в преследване. Скоро след това се чу двигателят и на трето кавазаки. Всичко това, както и крясъците в лагера, докато останалите войници на Ордена се мобилизираха, му подсказа, че определено е време да се маха оттам.
	Той издърпа пистолета от отпуснатата ръка на Замал и закуцука след уинибегото.
	 
	 
	Нина намери копчето за фаровете. Пред тях се ширна неравният пустинен пейзаж.
	От едната им страна се разнесе рев на двигател. Тя погледна към огледалото за обратно виждане и забеляза един от мотовсъдеходите да се приближава към тях. На отразената светлина от фаровете му тя забеляза нещо – дълга метална пръчка в ръката на шофьора му…
	— Мамка му! – изпъшка Нина и се наведе, когато от дулото на пушката блъвна огън. Куршумите надупчиха едната страна на уинибегото.
	— Еди, лягай долу! – Никакъв отговор. – Еди?
	София се прикри зад Нина.
	— Той падна навън!
	— Какво? – Тя беше готова да скочи на спирачките, когато нов дъжд от куршуми промени намеренията. Вместо това тя увеличи скоростта като всеки път, когато караваната преминаваше през някоя неравност тя се разклащаше като кораб в бурно море. – Защо не ми каза?
	— Еди може да се грижи за себе си.
	— Е, надявам се, че и ние ще успеем! – Приближаваха поредния завои, другите принуждаваха уинибегото да свие вдясно. Софи се вкопчи в коженото кресло, а Нина рязко зави, усещайки как високото превозно средство е на път да се преобърне. – Опа! – трябваше да намали скоростта…
	— Няма да е зле, ако успяваш да задържиш и четирите колела на земята – обади се сухо София, когато караваната тежко се върна в нормалното си положение, а по пода се затъркаляха изпопадали предмети.
	— Много ще ми помогнеш, ако си затваряш проклетата уста – Пътят отново зави наляво, изкачвайки се над малък овраг. Тя завъртя волана и уинибегото зави дори още по-рязко.
	Къде ли беше мотовсъдехода? Нина погледна в огледалото за обратно виждане, но не видя никого отзад.
	Шум на двигател, много близо, твърде близо…
	Не беше зад тях. Беше се качил на дигата и летеше с пълна скорост над тях по права линии, докато Нина беше принудена да криволичи. Тя погледна встрани и го видя само на няколко ярда от тях. Мотористът държеше пушката в едната си ръка и се прицелваше в нея… Нина се наведе и завъртя волана така, че да насочи караваната към мотовсъдехода. Мотористът успя да стреля веднъж, преди да бъде принуден да свие встрани. Разби страничния прозорец и направи няколко дупки в голямото предно стъкло, а ситната мрежеста пукнатина пречеше на Нина да вижда добре.
	— София? – извика тя, а караваната нагази в храсталака, преди да успее да я върне в пътя. – Не виждам нищо напред! Трябва да…
	Край главата й профуча голям червен цилиндър и разби повреденото стъкло; това беше един от пожарогасителите на уинибегото
	— По-добре ли е така? – попита София, отпускайки се на пасажерското място.
	—О, чудничко – изръмжа Нина, когато през новата дупка нахлу песъчлив вятър. Но поне можеше отново да вижда. Тя се огледа за мотовсъдехода. Сега фаровете му се виждаха в огледалото – беше принуден да се спусне зад тях, за да избегне група дървета.
	Зад гърбовете им се чуха глухите удари на куршуми в задната част на уинибегото
	— По какво стреля, по дяволите?
	— Може би по гумите? – предположи София с осезаем сарказъм в гласа. – Или по газовите резервоари? Или по стотиците галони гориво?
	Нов дъжд от куршуми от спалнята се чу тихичко „пуф“ и нещо се запали.
	— Или пък по напалмовия афтършейв на гаджето ти – рече Нина с леден глас. Те се обърнаха и видяха пламъците, които се подаваха през вратата на спалнята.
	— Може да е бил малко взривоопасен – бързо се съгласи София.
	Дано пожарогасителя, който изхвърли през прозореца, да не е бил единственият.
	— Мисля, че има още един. – София се придвижи олюлявайки се към задната част на подскачащото превозно средство.
	Нина отново погледна в огледалото. Мотовсъдеходът продължаваше да се движи зад тях, а в далечината се забелязваха и други светлини, които се носеха през пустинята.
	— О, Боже, Еди, къде си?
	 
	 
	Чейс също имаше мотовсъдеходни проблеми. Един от тях се приближаваше бързо към него, единственият му фар светеше като циклопско око и пронизваше нощния мрак. Без да спира да тича, той се извъртя и стреля веднъж. Куршумът улучи предницата на мотора с металически пукот.
	Но не нанесе никаква вреда. Мотовеъдеходът продължи напред. Чейс се обърна, за да стреля отново…
	Твърде късно. Кавазакито прелетя покрай него и мотористът го рита в гърба, събаряйки го по лице на земята. Пистолетът излетя от ръката му. С пламнал от болка гръб, Чейс се надигна на четири крака, а моторът направи рязък завой и се устреми към него за нова атака.
	Къде беше пистолетът? Едва ли беше излетял твърде далеч…
	Мотовсъдеходът се засили право срещу него. Той запълзя наоколо, опипвайки пясъка за пистолета, но намираше само камъни.
	Светлината беше заслепяваща, наподобяваше фар на локомотив, който е на път да го блъсне.
	Пясък, камъни…
	Метал!
	Чейс грабна пистолета и стреля малко над фара. Разнесе се изненадан вик и мотористът излетя назад. Моторът постепенно промени курса си, блъсна се в една скала и излетя във въздуха…
	Право към Чейс.
	Той се хвърли настрани и се превъртя през глава, а летящият мотор се стовари на земята зад гърба му и се претърколи няколко пъти, преди окончателно да се спре.
	Внезапна болка прониза гърба на Чейс, но той я преодоля и се изправи, поглеждайки към лагера. Другият мотовсъдеход се приближаваше, а зад него се виждаха и други светлини.
	Той докуцука до преобърнатия мотор и го изправи на четирите му молела. Двигателят му беше угаснал; той се качи на седалката и се опита да го запали. Моторът възмутено изви и неохотно запали от третия опит.
	Стоповете на уинибегото се виждаха в далечината – както и още нещо, което блещукаше през задния прозорец и подозрително приличаше на огън.
	— Ох, Боже – изпъшка Чейс, даде газ и двигателят дрезгаво избоботи. – Сега пък какво е направила?
	 
	 
	— Намери ли пожарогасител? – извика Нина.
	— Да! – дойде отговорът от спалнята.
	— И какво?
	— Запалил се е!
	— Оф, това е, това е… – Нина не можеше да намери подходящите думи. – Не е много добре – беше единственото, което успя да измисли. Погледна назад и видя как София бързо излиза от спалнята, преследвана от огнена завеса. – Нали има кухня и баня! Залей го с малко вода.
	— В какво? – сопна й се София, протягайки ръка, в която държеше чаша за чай.
	— Ами в някоя тенджера? Не можеш ли да готвиш?
	— Разбира се, че не мога! Да не съм някоя селянка?
	Нина се накани да й подхвърли един язвителен отговор, но в този миг зърна мотовсъдехода, който се опитваше отново да ги настигне. Тя завъртя волана, опитвайки се да изтласка моториста от пътя. Той леко изостана, но нямаше проблеми с придвижването през дълбоко изорания път, докато уинибегото се люлееше силно.
	А през другото огледало Нина забеляза още два мотора, които се приближаваха откъм пустинята…
	 
	 
	Чейс напредваше бързо към клатещата се каравана, дори мина напряко през пясъка, за да й пресече пътя. Първият мотовсъдеход беше започнал широк обход, опитвайки се да я изпревари – Чейс предположи, че целта на моториста е да дръпне напред, после да обърне и да стреля в шофьора.
	Нямаше да му го позволи.
	Трети мотовсъдеход се движеше на около петдесет метра зад него. Въпреки че шофьорът му беше въоръжен с пушка, Чейс се съмняваше, че той ще стреля… все още. Ако се опиташе да стреля по него с една ръка при висока скорост по неравен терен, резултатът щеше да е същият, какъвто би бил, ако стреля във въздуха с надеждата куршумът да палне на главата му.
	Но шансовете му щяха да се увеличат със скъсяването на разстоянието.
	Фарът му освети голям камък на пътя му; той го заобиколи и сви обрат, но към уинибегото. Караваната определено гореше; през разбития от куршуми заден прозорец се развяваше горящо перде
	Чейс даде газ до дупка и прашният вятър забрули лицето му.
	 
	 
	Уинибегото мина през една голяма изпъкналост и Нина беше запратена върху волана. Караваната се разлюля застрашително. София падна върху кожения диван и се вкопчи в тапицираната му облегалка.
	Караваната не понесе добре скока: нещо под пода затрака. Воланът вече не се въртеше толкова лесно. Или системата против блокиране не работеше както трябва, или кормилният механизъм беше повреден.
	— Какво е положението с огъня? – извика тя.
	София погледна назад. Пламъците се бяха прехвърлили в основната кабина.
	— Разраства се! Къде е моторът?
	— Приближава! – Мотовсъдеходът отново се беше изравнил с тях. Изведнъж той се стрелна напряко през пясъка и изскочи точно пред караваната. Нина извика и рязко зави, за да избегне сблъсъка – въпреки че със закъснение осъзна, че може би щеше да е по-добре, ако го беше блъснала. Докато успее да изправи волана, кавазакито вече се беше отдалечило напред. Фаровете на караваната осветяваха моториста и пушката, метната през рамото му. – Мамка му!
	Пътят пред тях отново хлътна в поредния овраг. Без да намалява скоростта си, мотовсъдеходът навлезе в завоя, но Нина беше принудена да натисне спирачките, за да избегне широкия завой и блъскането в стената. Когато завъртя волана, тракането под пода се засили, но притеснението от механичната повреда бледнееше пред страха, че мотористът се отдалечава напред, за да им подготви засада – докато отзад се приближаваха още две кавазакита.
	 
	 
	Чейс видя уинибегото недалеч пред себе си, придружавано от димна опашка и огнени проблясъци над стоповете. Почти го беше стигнал, но осъзна, че не знае какво ще прави, когато го настигне. Ако Нина и София спряха, за да се измъкнат от горящата каравана, мотористът зад него щеше да стреля по тях, – а нямаше начин неговият мотовсъдеход да носи трима души.
	Мъжът зад него му отряза всички възможности, като откри огън. Чейс погледна назад. Здравото кавазаки се беше приближило застрашително и мотористът му беше преценил, че си заслужава да опита със стрелба. Беше облегнал цевта на пушката върху кормилото на мотовсъдехода и стреляше от хълбок. Не много точно – но ако се приближеше още малко, точност нямаше да е необходима.
	Уинибегото вече се намираше точно пред него – покривът му почти се изравняваше с горната част на оврага. Той се изкачи на скалите и подкара паралелно с караваната.
	Разнесе се втори изстрел, този път по-отблизо.
	Мотовсъдеходът почти го беше приближил…
	Чейс изцеди последните капки мощност от мотора си, зави рязко и скочи от ръба, приземи се върху покрива на уинибегото…
	И пропадна. Стоманено-алуминиевият корпус се сплеска под тежестта му. Задницата на караваната се срути, страничните панели се огънаха навън, а цялата задна стена се откъсна и се стовари горяща на пътя. Мотовсъдеходът падна върху леглото и Чейс се преметна през кормилото. Блъсна се в огънатата стена и се приземи по гръб в дневната.
	София го погледна изненадано.
	— Здрасти – каза Чейс и махна немощно с ръка.
	— Какво беше това, по дяволите? – изкрещя Нина.
	— Просто бившият ми съпруг се появи с гръм и трясък – каза Софт
	Нина погледна назад.
	– Еди!
	— Здрасти, скъпа. Ей сега съм при теб – каза той и започна да изтупва въгленчетата от дрехите си, преди да тръгне към врата на спалнята.
	София забеляза падналия на пода пистолет. Тя бързо изтича да го вземе, поглеждайки пресметливо към Чейс.
	Той влезе в опустошената спалня, погледна към зеещата дупка отзад и зърна преследващия ги моторист. Караваната излезе от оврага. Той протегна ръка, за да вземе пистолета – и не намери нищо там.
	— Гръм и мъл…
	Мотористът се приготви да стреля…
	Чейс се хвърли на пода сред отломките, прикривайки се зад падналия върху леглото мотор. Куршумите се забиха в разкъсаната задница на уинибегото. Няколко секунди по-късно се разнесе нов изстрел – този път куршумът са заби ниско долу.
	Чейс знаеше защо. Мотористът се целеше в гумите.
	Той надигна глава, видя, че мотовсъдеходът се е насочил встрани от караваната, за да получи по-добър ъгъл на стрелба – осъзна, че собственото му разбито кавазаки също гори. И само за да влоши допълнително нещата, един метален прът се беше забия в резервоара и бензинът се изливаше върху матрака… който също гореше на няколко места.
	— Мълнии! – завърши той.
	Нямаше как да угаси пламъците. Трябваше да се отърве от мотора, преди резервоарът да избухне.
	Двигателят все още боботеше. Чейс скочи, хвана го за кормилото и започна да го дърпа встрани, намалявайки притока на бензин. Мотористът го забеляза и леко изостана, прицелвайки се в англичанина…
	Чейс даде газ.
	Мотовсъдеходът скочи от леглото и обвит в пламъци, полетя право към другия мотор. По пода плисна бензин и веднага се запали, образувайки огнена дъга зад машината, която се носеше към крещящия моторист…
	Двата мотовсъдехода се сблъскаха, звукът от катастрофата достигна до ушите на Чейс малко по-късно. Моторът му пръсна на парчета в огнена топка, която подпали пустинята. Експлозията на втория мотор не закъсня.
	Върху англичанина се посипаха горящи парчета. Той преглътна болката и изчака топлината да се разнесе, преди да отвори очи… и да види как след каравана се търкаля една горяща гума.
	— Мамка му! – изпъшка той и се изтъркаля встрани тъкмо навреме, преди пламтящото колело да профучи с пълна скорост покрай караваната и, блъскайки се в изпъкналата стена, да отскочи към него. Той изкрещя и се метна върху горящия матрак. Гумата прелетя над главата му е се изгуби в пустинната нощ.
	Трескаво тупайки ръцете си на местата, където косъмчетата се бяха запалили, Чейс прескочи през дупката в стената и профуча покрай София, която стоеше в кухнята.
	— Ох, ох, по дяволите! Вода, трябва ми вода! – Той стигна до умивалника и завъртя кранчета, обливайки се с вода.
	Нина се обърна назад.
	— Еди, добре ли си? Какво стана?
	— Гума – изпъшка той. – Запалена.
	— Това ли се търкаляше по пътя? – попита София.
	Чейс я погледна злобно и се отръска от водата. Ръцете му бяха нашарени с червени петна, но като че ли нямаше сериозни изгаряния.
	— Видях сметката на онзи зад нас.
	— Има и един отпред – каза Нина.
	— Да, знам. – Той се обърна и започна да оглежда посипания с отломки под. – Имах пистолет…
	— Този ли? – попита София. Чейс замръзна на място като видя автоматичния пистолет в окованите й ръце, прицелен в гърдите му. Тя го погледна в очите, усмихна се леко… после го хвана за дулото и му го подаде.
	Той го изтръгна от ръцете й.
	Пак заповядай – рече саркастично тя. – Просто исках да ти докажа, че можеш да ми вярваш.
	— Вярвам ти като на куче.
	Тя изсумтя.
	— Очарователен както винаги.
	Той не и обърна внимание, а провери колко патрона са останали в магазина. След това отиде при Нина.
	— Колко далеч се намира?
	Тя посочи напред. Последният мотовсъдеход се беше отдалечил на около стотина ярда пред тях и прахът, осветен от задните му фарове, се стелеше над пътя като мъглявина.
	Чейс погледна скоростомера. Заради тракането в трансмисията караваната не можеше да вдигне повече от трийсет мили в час на неравен терен. Мотористът може би имаше достатъчно време да спре, да обърне всъдехода, да се прицели в шофьора и да стреля, преди уинибегото да го стигне…
	— Продължавай да караш – каза той на Нина и се прегъна в нишата за краката пред пасажерската седалка. – Щом се спре, веднага ми кажи.
	— Какво смяташ да правиш?
	Той размята пистолета.
	— Как мислиш? Само не намалявай скоростта.
	София се върна на дивана и се вкопчи в облегалката му.
	— Мога ли да ви напомня, че продължаваме да горим?
	— По всяко време можеш да скочиш, не те спирам – сопна й се Нина. Мотовсъдехода продължаваше да се отдалечава, но започваше леко да отбива встрани.
	Светнаха стоповете.
	— Той спира, спира! – изкрещя Нина.
	— Карай право срещу него
	Нина натисна педала на газта. Мотовсъдеходът спря и мотористът му свали пушката от гърба си
	— Еди, той има пушка…
	— Знам! Не спирай!
	Мъжът насочи дулото…
	Чейс скочи и стреля бързо, разбивайки предното стъкло. Куршумите вдигнаха прах край кавазакито – караваната се клатеше твърде силно, за да се прицели както трябва, но и без това той имаше нещо друго на ум.
	Искаше да отвлече вниманието на мъжа, да го накара да се прехвърли към по-опасната цел.
	Чейс.
	Щрак. Празен пълнител.
	Мотористът се прицели в него…
	Чейс се хвърли на пода точно навреме, прели куршумите да разкъсат остатъка от предното стъкло.
	— Блъсни го! – изрева той.
	Стрелецът разбра, че не е улучил и върна оръжието към първата си цел. В този миг осъзна, че тя е насочила грамадната каравана право срещу него.
	Нина се сви в седалката и стисна очи…
	Мъжът се хвърли встрани, а уинибегото мина през мотовсъдехода му като експресен влак и го размаза. Чу се силно изтракване, когато едното предно колело мина през нещо, след миг последва и второ тракане, когато задното направи същото.
	— О. Боже! О, Боже! – изпищя Нина, размахвайки панически ръце. – Минах през него!
	— Не, той успя да отскочи – каза София, поглеждайки назад. – Въпреки че не ми е ясно какво ти пука. Той се опитваше да ни убие.
	— Може би защото не съм психопатка? – Нина отново сграбчи волана и погледна в огледалото. В далечината се забелязваха далечни светлини, които бързо се приближаваха. Преследваше ги голям джип. – Еди! Колко има още до нашия джип?
	Чейс погледна напред.
	— Не много. – Той скочи към нея. – Нина, дай аз да карам!
	— Какво правиш? – попита тя, след като си размениха местата.
	— Сега ще разберем дали може да се направи дрифт с уинибего! – Земята пред тях беше осеяна с големи камъни и пътят навлизаше в поредния овраг. – Дръж се! – Нина го погледна слисано, но се вкопчи в разкъсаната от куршумите седалка.
	Чейс натисна педала на газта до дъно, докато уинибегото не стигна до тясното, дълбоко дере – след което рязко вдигна крака си. Предницата на караваната хлътна надолу заради внезапната загуба на мощност… а той рязко завъртя волана и дръпна ръчната спирачка.
	Разнесе се оглушително скърцане на чакъл и пясък пол гумите. Уинибегото се плъзна странично в дерето. Горящата му задница се блъсна в стръмната скала. То спря рязко и почти изхвърли Чейс и Нина от седалките. Чейс се надигна и видя другата стена почти на фут от предното стъкло.
	— Браво! – изграчи той. – Благодаря ви, екшъни!
	Той отвори с ритник шофьорската врата и махна на Нина и София да го последват.
	— Но как ще ни помогне това?
	– Ами тази машина се кани всеки момент да избухне…
	Във въздуха се изви яркооранжев пламък и се разнесе силно „бум“ от запалването на горивото, последвано секунди по-късно от много по силна експлозия – пропановите резервоари се взривиха и ги събориха на земята.
	— След миг, – довърши изречението си Чейс. Огромната каравана беше обвита в пламъци и блокира напълно дерето. – Малко ще им е трудно да минат оттук – трябва да заобиколят през онези камъни.
	— Къде ви е джипа?
	— Ей там. Лендроувърът беше паркиран от другата страна на пътя. Те изтичаха до него и се натовариха бързо вътре. Чейс включи системата четири по четири и даде газ към магистралата. После погледна към огледалото за обратно виждане. Преследващите ги превозни средства наистина се оказаха блокирани от горящото уинибего и щяха да минат няколко минути, докато си проправят път в полето от големи камъни. – Не вярвам, че ще успеят да ни настигнат.
	София протегна напред окованите си ръце.
	— В такъв случай може би най-после ще ми ги свалите?
	Нина подрънка с ключовете.
	— Щом се измъкнем оттук. И щом разберем за какво стана въпрос.
	— Ще ви разкажа всичко, което знам. Щом стигнем на безопасно място.
	— Колко често ще трябва да чувам това? – попита Чейс и лендроувърът отпраши в нощта.
	 
	 
	Гневът на Замал избухна с пълна сила, след като се върна с накуцване в лагера. Челюстта му още го болеше след удара на Чейс. От самото начало беше против да водят София Блекууд тук, но за негово възмущение Фоглер и Хамърщайн приеха искането не Рибсли, наблягайки на това, че без него няма да могат да се възползват от картата, която Нина Уайлд беше открила.
	Нещастници! Като се има предвид колко много пари беше получил Рибсли от Ордена през годините, докато превеждаше надписи на Ветерес за тях, той трябваше да бъде благодарен, че не го извлякоха насила от дома му в Кеймбридж и не го натиснаха да работи под дулото на пистолета.
	И сега тази им слабост повлече след себе си ужасяващи последствия. Блекууд беше избягала. С Нина Уайлд!
	Замал обвиняваше за всичко Фоглер; макар и невинаги да беше съгласен с неговия предшественик Джонас ди Бонавентура Замал го уважаваше – и знаеше, че той никога нямаше да клекне пред Рибсли. Протежето не можеше да се мери с ментора си.
	Той стигна до лагера и намери останалите, които го чакаха.
	— Не ме интересува какви сделки си сключил – озъби се той на Рибсли. – Когато хвана жена ти, ще я убия.
	— Трябва да я намерим – каза Калъм. – Ако някой разбере, че е жива…
	— Блекууд е ваш проблем – каза Фоглер презрително. – Не наш. Доктор Уайлд е най-голямата заплаха за нас. Трябва да приемем, че е видяла надписа.
	— Тогава трябва да я елиминираме, преди да го е превела. – Хамърщайн изгледа Фоглер студено. – Ако пиратите, които беше наел, си бяха свършили работата и бяха избили всички на „Пианоса“…
	— Обвиненията няма да ни помогнат да ги намерим – каза Калъм и пристъпи напред. – Трябва да се организираме, първо…
	Замал го сграбчи за яката.
	— Не ми казвай какво трябва да правя, американецо – изръмжа той и го блъсна назад. – С нас си само, защото ти позволихме да дойдеш. Не забравяй кой командва тук. – Калъм не отговори нищо, само го изгледа безизразно.
	— Въпреки всичко той е прав – каза Фоглер. – Трябва да ги намерим. И трябва да унищожим това място, още тази вечер. Професоре, разполагате ли с всичката нужна информация от залата? – Рибсли кимна. – Добре. Тогава продължавайте да работите. И, професоре… – Той го погледна почти извинително. – Боя се, че госпожа Блекууд вече представлява заплаха за Ордена. Не може да й се вярва.
	— Радвам се, че сме на едно мнение – изсъска Замал. Тримата лидери на Ордена се отдалечиха, следвани от Калъм.
	Но Рибсли не помръдна от мястото си, загледан в предмета, който държеше в ръцете си – куфарчето.
	— О, не бих казал, че не може да й се вярва – промърмори той на себе си с лека усмивка и го отвори. Вътре лежеше лаптопът.
	Който съдържаше всичките му проучвания.
	София знаеше много добре какво има вътре – и умишлено го беше скрила от Нина и Чейс. Усмивката му се разшири.
	— Въобще не мисля така.
	 
	 
	 
	≈ 17 ≈

	 
	— И така – обърна се Нина към София. – Разкажи ни историята си.
	— Да – кимна Чейс. – И какво си направила с косата си, по дяволите? След като стигнаха до магистралата, те поеха към Пърт и след известно време слязоха от главния път и свиха към брега. Това беше по-бавен, по-заобиколен път на юг, но – както се надяваха те – вероятността да ги преследват по него беше по-малка.
	Сега, малко след разсъмване, те се оказаха първите посетители в една малка крайпътна закусвалня. Единственият друг човек в разнебитената постройка беше сервитьорката на средна възраст, която, след като поднесе кафетата на новодошлите, се оттегли зад бара да чете някаква любовна история на фона на прескачащия диск, който се въртеше в стария джубокс в ъгъла.
	— Идеята не беше моя, повярвай ми – каза София и прокара пръсти през щръкналата си коса. И двете гривни на белезниците бяха закопчани на едната й ръка и не привличаха внимание. – Русото определено не е моят цвят. Въпреки че можеше да бъде по-лошо. – Тя погледна към червената коса на Нина. – Но Калъм настоя, в случай, че някой случайно ме види с истинската ми коса и каже „Хей, ти си оная, дето се опита да взриви Ню Йорк! Мислех те за мъртва!“.
	— Но за съжаление не си – каза Нина.
	— Ох, езикът ти реже като нож – присмя й се София, стрелвайки я с презрителен поглед – след което забеляза годежния й пръстен. За миг на лицето й се изписа шок и гняв, след което тя отново наложи маската си. – Моля ви, не ми казвайте, че ще се жените.
	— Ще се женим – отвърна Нина с ледена усмивка.
	— Мислехме си да те поканим – добави Чейс, – но ти умря.
	— Като говорим за това – рече Нина, – защо не вземеш да ни кажеш как Орденът уреди измъкването ти от Гуантанамо.
	София се облегна назад.
	— До голяма степен това е свързано с причината да ме пратят там.
	— Защото ако те бяха затворили в обикновен затвор, там щяха да те убият, преди да започне процесът – каза Чейс.
	Тя изсумтя.
	— Като нищо. Да не мислиш, че на някой щеше да му пука, ако Голямата Мардж ми види сметката под душа? Така щяха да си спестят един невероятно дълъг, скъп и сложен процес, които щеше да покаже на света, че охраната на американските граници е гола вода. Та нали въпреки милиардите долари, които харчат за вътрешна сигурност, единственото нещо, което успя да попречи на ядрената експлозия, беше ръката на един оплешивяващ йоркширец, която се беше заклещила в механизма. – Тя погледна към ръката на Чейс и големия Х-образен белег, минаващ по дължината й.
	— Още ме боли – изръмжа той.
	Нина изсумтя с отвращение.
	— Не мога да повярвам. Опита се да се превърнеш в най-големия масов убиец в историята, а говориш за това сякаш… нищо не е станало.
	София сви рамене.
	— Какво очакваш да направя? Да се изхиля маниакално и да обявя на висок глас, че още нищо не сте видели? Имах план. Той се провали. Бях заловена. От вас. Напълно естествено бях… доста ядосана тогава – Тя ги погледна мрачно, от което стана ясно, че обидата все още гори в гърдите й. – Но това е минало – освен това има хора, които имам повече причини да мразя. Особено… Виктор Далтън.
	— Президентът? – попита озадачено Нина. – Него пък защо?
	— Той ме прати в Гуантанамо – въпреки че вече бях прекарала месеци в затвор със засилена охрана. Не беше най-приятното място… но в сравнение с Лагер 7 е като почивка в Дорчестър. Всъщност това беше първото нещо, което направи, след като се закле. Знаете ли защо?
	— Сметнал е, че имаш нужда от тен? – предположи Чейс.
	— О, невероятно забавен си. Значи това е общото между двама ви с Нина – каза София. – Не. Еди. Причината да ме прати в Гуантанамо беше, че яз съм заплаха за него. Можех просто ей така да унищожа президентството му.
	Нина я погледна подозрително.
	— Така ли? И как?
	— Помните ли нощта, в която се срещнахме за пръв път?
	— Да. На яхтата на Рене Корвус.
	— Да. Бях дошла с Ричард Юен. И Виктор – сенатор Долтън по онова време – също беше там.
	Нина кимна, припомняйки си вечерта.
	— Да. И какво?
	— По-късно същата вечер двамата с него имахме… частна среща в една от каютите.
	Чейс се задави с кафето си.
	— Спала си с президента? – избъбри той. Сервитьорката вдигна поглед от книгата си.
	— Еди! – извика Нина и го удари по ръката.
	— Казано директно, както винаги – рече София. – Но да, така е.

 	Чейс поклати глава.
	— Пусто да остане. И си го направила, докато на лодката са били бившият ти, настоящият и бъдещият съпруг. Просто нямаш насита, нали?
	— О, Ричард знаеше за това. Както и Рене. Просто нито един от тях не знаеше, че и другият знае.
	На Нина й се зави свят.
	— Защо? Защо го направи?
	— Заради бизнес, разбира се. Още не беше спечелил номинацията на партията си, но водеше при гласуването. Така че Ричард и Рене решиха – всъщност аз им подхвърлих тази идея – че няма да е зле да се сдобият с някакво влияние над бъдещия президент на Съединените щати.
	— Ти си го записала – осъзна Чейс. – Скрила си някъде камера и си записала всичко. – Лицето му се изкриви. – Това е много, много… грубо. Имам предвид – срещал съм този човек. Не е точно Джордж Клуни.
	София се подсмихва.
	— Странно, Еди – много от приятелите ми казаха същото, когато се омъжих за теб.
	Нина поклати глава.
	— Не, това не е нормално. Няма начин да си завлякла Виктор Далтън в леглото и да си успяла да запишеш всичко. За Бога, той е заобиколен от агенти на тайните служби!
	— Тайните служби не само пазят кандидатите за президенти каза София. – Те пазят и тайните им. Защо мислите, че ги наричат така? Всички мъже, които идват на власт, имат своите пристрастявания, своите перверзни, своята похотливост – самата им личност копнее за власт.
	— Значи са идеални за теб – рече Чейс.
	— Може ли да спрем да говорим за… за похотливи перверзни наркомани? – настоя Нина. – Значи си го заснела. И после какво?
	— След това го държах в себе си – продължи София. – Помниш ли Шанхай, Еди, когато отидохме в офиса на Ричард, за да отворим сейфа му?
	— Паспорт ти беше там – спомни си Еди.
	— Да, но аз можех да си го взема по всяко време. Всъщност отидох да взема картата-памет със списъка на всички незаконни спонсори не само на Далтън, но и на няколко други политици – както и този запис. Носех го със себе си в Ню Йорк и в Ботсвана, а след това, когато отидохме с Ричард в Швейцария, го прибрах в банков сейф
	— Обзалагам се, че е още там – каза Нина.
	— Да. Точно затова Далтън искаше да ме скрие вдън земя. Ако се намирах в обикновен затвор, щях да имам право на посещения, достъп до адвокати – хора, на които бих могла да разкажа за записа и да уредя пускането му в медиите.
	— Което веднага щеше да съсипе кариерата на Далтън. Президентът, имал връзка с терористката, която искаше да взриви Ню Йорк.
	— Точно така. Но тъй като Далтън ме обяви за враг на държавата веднага, щом зае поста, той ме изпрати в Куба, където нямах достъп до нито едно от гореизброените неща. По тази причина, когато Гейбриъл успя да уговори Ордена да ме освободи. Калъм също се появи – като мой екзекутор. Аз знам неща, които могат да свалят президента, затова не може да ми се позволи да живея. – Тя се усмихна с широка, подигравателна усмивка. – О, между другото, след като и вие научихте за съществуването на записа, същото се отнася и за вас. Току-що се превърнахте във врагове на най-могъщия човек на света. Поздравления! – Тя се усмихна удовлетворено при вида на зашеметените изражения на лицата им. – Въпреки че, съдейки по думите на Калъм, и без това вече сте били.
	— Какво? – ахна Нина.
	— Не знам подробностите – не маже да се каже, че съм негова довереница. Свързано е с това, че сте саботирали някаква тайна операция.
	Нина и Чейс се спогледаха разтревожени, спомняйки си събитията отпреди четири месеца.
	— Далтън е знаел за нея? – попита Чейс.
	— Разбира се, че е знаел – рече София с леко нетърпение. – Президентите знаят всичко, иначе за какво са ни? Човекът на върха дава заповедите.
	— Освен ако не ги дава Орденът – рече Нина, поглеждайки към София с любопитство. – Каза, че ще ни разкажеш за тях. И така, какво представлява Орденът? И откъде имат властта да казват на президента какво да прави?
	София отпи глътка от кафето си. Тишината в залата се нарушаваше единствено от пропукването в джубокса, който сменяше дисковете.
	— Естествено, не зная всичко – каза най-накрая тя. – Не са се изповядвали пред мен. Дори Гейбриъл внимаваше да не ми казва всичко. Но – продължи тя, навеждайки се напред, – аз си имам моите начини.
	— Да, знаем – промърмори Нина. – Просто ни дай фактите.
	— Много добре – отвърна кисело София. – Орденът на Завета е тайна оперативна група, която не принадлежи на нито една държава. Тя е създадена, за да защитава интересите на три много стари, много могъщи и много богати… е, организации не е най-точната дума.
	— Имаш предвид като мафията или нещо такова? – попита Чейс.
	София се засмя.
	— Сигурно има хора, които биха ги нарекли така. Но не, всъщност правилната дума е… вери.
	На Нина и трябваше около минута, за да схване мисълта на София.
	— Чакай, какво? Вери в смисъл на религии?
	София кимна.
	— Три религии – толкова различни, но с общ произход. Трима водачи, по един от всяка религия, си поделят управлението. Фоглер представлява християнството, по-точно римската католическа църква. Хамърщайн е израелец и представлява юдаизма. А Замал, саудитец, идва от лоното на исляма. Мисията им е една – да унищожат и потиснат всяко познание, което би застрашило онова, в което вярват.
	Чейс се наведе заинтригуван напред.
	— Което е?
	— Ами аз… – София се поколеба. – Всъщност не знам.
	— Не знаеш ли? – сопна й се Нина.
	— Гейбриъл не искаше да ми казва – отвърна София и скръсти сърдито ръце. – Това е единственото нещо, което не успях да измъкна от него. Само му помагах при преводите. Знам само, че е много старо, че е свързано с някакви хора, които той нарича Ветерес и че Ордени го използва, за да открие всички следи от тях – за да може да ги унищожи
	— Откога работи за тях?
	— Отдавна. Още отреди да го познавам. Поне от петнайсет години. Но Орденът съществува от много повече, може би от около петдесет.
	— Това означава, че каквото и да се опитват да скрият, го правят много добре – осъзна Нина.
	— Много добре – и много безскрупулно. Убиват всеки, който намери някакви следи от Ветерес. Преди около осем години отидох заедно с Гейбриъл на едно място в Оман; тогава още не знаех за какао става въпрос, но сега осъзнавам, че Орденът сигурно го е унищожил и е убил хората, които са го намерили.
	— Не ми звучи много религиозно – каза Чейс. – Какво стана с божията заповед „Не убивай“?
	— Предполагам, че я спазват толкова, колкото и ние.
	— Хей! – възмути се Нина. – Аз не съм убила никого! – Чейс и София я погледнаха. – Добре де, поне не умишлено… А те всички се опитват да ме убият!
	— Сигурна съм, че свети Петър ще приеме това извинение – рече София.
	Чейс потупа успокояващо Нина по гърба.
	— И какво ще правим сега? Щом три могъщи религии ни искат мъртви и щом президентът на проклетите Съединени щати също ни иска мъртви, то значи имаме голям проблем!
	— Има много прост начин да спрем Далтън – каза София. – Отиваме в Швейцария, взимаме записа и го пускаме в медиите. За една седмица ще изхвърчи от Белия дом.
	— Има по-лесен начин – отвърна Чейс. – Просто влизаш в най-близкото телевизионно студио и казваш: „Ехо, още съм жива! Познайте кой ме пусна от Гуантанамо…“
	Тя се намръщи.
	— Има само един малък проблем в този план, Еди. Веднага ще ме арестуват. И после ще ме убият. Свалянето на Далтън няма да ми помогне, ако съм мъртва.
	— Де да знам – каза Нина. – Според мен този план няма никакви недостатъци.
	София я погледна отровно, а Чейс се изхили.
	— Дори и да вземем записа и се отървем от Далтън, Орденът все още е по петите ни. Как да се отървем от тях?
	— По същия начин – рече решително Нина и изпъна гърба си. – Ще намерим преди тях онова, от което се боят, и ще го разкрием пред света.
	— Просто ей така? – попита София и вдигна учудено вежди.
	— Просто ей така – повтори Нина. – Разполагаме със снимките, които направих на надписа: ти знаеш езика; имаме… каквото и да е това – добави тя, като извади единия от глинените цилиндри и го поднесе под светлината. – Тоест имаме същото, с което разполага Орденът.
	— Но Гейбриъл ще успее да преведе надписа – каза София Аз само му асистирах – той знае много повече от мен.
	— Да не би да си признаваш, че си некомпетентна? – присмя и се Нина и се облегна назад – само за да подскочи от болка. – Ох!
	— Какво? – попита Чейс.
	— Дявол да го… Току-що седнах на онова място, където ме прободе иглата!
	— Значи не си била ухапана от тунело-паяжен паяк? – попита София. – Жалко.
	От джубокса се разнесе ново пропукване и дискът отново се смени.
	— Тунело-паяжен ли? – изръмжа Нина, потърквайки болящия си задник. – Човек би си помислил, че любимия ти паяк е черната… вдовица… – Тя седна на стола, без да изпуска цилиндъра от ръка – след което се обърна и погледна към джубокса. – Господи!
	Музиката започна и Чейс също погледна натам.
	— Това да не е „The Safety Dance“*? Дявол да го вземе, не съм чувал това парче от години!
	[* Хит на канадската ню уейв група „Man Without Hats” от 80-те години на миналия век. – Б.пр.]
	— Нямам предвид песента! – възкликна Нина, взирайки се с нарастващо вълнение в цилиндъра. – Знам какво е това!
	— Така ли? – попита София.
	— Да! Но ми трябва място, където да работя – трябва да намерим някой мотел, да си вземем стая.
	— С едно легло за тримата, а? – попита с надежда Чейс.
	— Еди! Освен това ми трябва още нещо. – Тя повика сервитьорката. – Извинете, как мога да стигна до най-близката железария?
	 
	 
	Те продължиха на юг към Пърт и стигнаха до един малък град, в който имаше мотел – и железария.
	Нина работеше върху малкото бюро в стаята им в мотела, която скоро заприлича на кръстоска между панаир и лабораторията на някой луд учен. След посещението в железарията се сдобиха с няколко листа картон, тиксо, дълги дървени шпилки, стойка за лампа, електрическа отвертка… и няколко дълги игли от типа, които се използвате за шиене на брезент и други тежки тъкани.
	— Смяташ ли, че ще се получи? – попита Чейс.
	— Скоро ще разберем. Почти свърших. – Тя откъсна лента от тиксото и я използва да застопори отвертката към бюрото с празен патронник, насочен нагоре. След това взе едни от битовете и го пъхна в предварително пробитата дупка на една от шпилките. След като го затъкна докрай, тя използва тиксото, за да го застопори допълнително, след което пъхна бита в патронника. Включи отвертката на най-ниска скорост и внимателно натисна спусъка. Шпилката се завъртя с тихо жужене.
	— Така – каза тя, – това работи. Да видим останалото.
	Тя взе конуса, който беше направила от картона, и го залепи към стойката за лампа с фунията нагоре. След това внимателно пъхна една от иглите в тесния отвор на конуса и я залепи здраво с тиксо. Остави стойката на бюрото и нагласи конуса така, че иглата да се намира точно над шпилката…
	— Трябва ни само едно куче – каза Чейс, донякъде горд от постижението на Нина, – и ще си имаме „Гласът на неговия господар“.
	[* Картина на британския художник Франсис Баро, на която е изобразено куче, загледано във фунията на фонограф. – Б.пр.]
	София изгледа скептично конструкцията.
	— Направила си грамофон?
	— Точно така – отвърна Нина и взе цилиндъра. – Цилиндърът представлява точно това – аудио запис! Жлебовете са точно такива, всъщност повече като на восъчен цилиндър. Съществуват примери за случайни записи на околните шумове, докато са били гравирани върху грънчарско колело. Мисля, че хората, които са направили това нещо, са разработили технологията с по-практични материали. – Тя посочи конуса. – Използвали са мед вместо картон, но принципът е съшият – конусът улавял вибрациите на звуците и ги предавал през иглата към меката глина, където се правел записът. След това, при проиграването му, е играел ролята на високоговорител. И знам какъв е бил размерът на иглите, които са използвали, защото точно една такава се заби в задника ми.
	Чейс погледна към втория цилиндър на бюрото.
	— И какво са записвали върху тях?
	— Гласове, предполагам. Религиозни проповеди, речите на техните лидери… може би дори песни. – Нина внимателно постави цилиндъра върху импровизирания грамофон и пъхна внимателно шпилката в дупката на основата му. – Скоро ще разберем.
	За пръв път София изглеждаше несигурна.
	— Значи казваш, че ако това проработи, ние може да чуем гласове от преди стотици хиляди години?
	— Сто и трийсет хиляди, ако изчисленията ми са правилни. Това е поне едни път и половина повече, отколкото са съществували хората.
	Чейс се ухили.
	— Кой казва, че са били хора? Може да са извънземни.
	— Не са – отвърна Нина с професионално раздразнение. Тя започна да навежда стойката на лампата, докато върхът на иглата леко докосна началото на жлеба, който започваше от върха на цилиндъра. – Така, да видим…
	Тя затаи дъх и включи отвертката.
	Цилиндърът се завъртя, моторчето на отвертката изстена от допълнителната тежест… но дори през шума те ясно чуха нещо през импровизирания високоговорител.
	Глас. Който не приличаше на нищо, което бяха чували до сега.
	— Проклет да съм – рече Чейс, потискайки едно неочаквано потреперване. – Сигурна ли си, че не са извънземни?
	Нина реагира почти по същия начин на неестествения звук, който представляваше ниско, почти зловещо виене – но тръпката по гръбнака и се дължеше повече на вълнение, отколкото на шок от непознатото.
	— Скоростта не е правилна – досети се тя, спря мотора и увеличи скоростта. След това премести иглата обратно в началото. – Я да видим сега.
	Този път гласът приличаше много повече на продукт на човешкия ларинкс, въпреки че изговорът все още не беше много ясен. Той издаде четири отделни звука – думи, предположи Нина. – преди да спре за миг и отново да продължи.
	— Скоростта все още не е правилната – каза София, вече очарована. – Трябва да се върти по-бързо.
	Нина увеличи скоростта на отверката и отново я включи. Гласът се разнесе отново. Този път ясно се чу, че е мъжки – въпреки странните звукови отражения в него. Тя се заслуша внимателно и улови друг звук под речта – слабо, почти механично скърцане.
	Речта продължи почти минута преди иглата да достигне до края на жлеба и да застърже в основата на цилиндъра. Нина побърза да изключи отверката.
	— Какво ли каза? – зачуди се Чейс.
	— Надявам се да успея да го разгадая – и да се окаже от полза – отвърна Нина, докато внимателно сваляше цилиндъра от импровизирания вал. – Подай ми другия.
	Записът на втория цилиндър продължи малко по-дълго. Беше записан от друг мъж с малко по-бърз говор – на фона на същото странно, гърлено ехо. Записът започна с три думи, следвани от пауза преди говорителят да продължи.
	Нина отново прослуша началото и замислено погледна цилиндъра. На върха му бяха написани три думи на древния език.
	— Ами ако… ами ако първите думи от всеки запис са нещо като заглавие? – помисли тя на глас, свали цилиндъра от отвертката и го положи до първия. – За да могат всички, които искат да ги прослушат, да знаят кой цилиндър им трябва. – Тя се върна мислено в камерата. – Рибсли знаеше смисъла на символите; той ги преведе. Какви бяха думите му?
	Чейс се опита да си спомни.
	— Нещо за море. И вятър.
	— Море от вятър – каза Нина, спомняйки си думите на Рибсли Тя проучи отблизо първия цилиндър. – Вятър! Вятър! Дяват го взел, как не се сетих досега! Погледни! – Тя посочи с пръст. – Този символ, трите хоризонтални линии с една извита над тях – това означава вятър!
	София го погледна колебливо.
	— В някой комикс, може би.
	— Може би, то тази визуална стенография идва от истински оригинал – така изглежда прахът или пясъкът, духан от вятър в ранината. Или на брега, а ние знаем, че тези хора са живели край морето. Което означава, че тази вълнообразна линия е, ами… вълна. Това е техният символ за море. Вятър и море, заедно – море от вятър. – Тя огледа останалите символи. – Последният също е вятър, а третият не е символ, това е дума! – Тя се опита да си сломим думите на Рибсли – Сезони! „Море от вятър, сезони, вятър“. Каквото и да значи това.
	— Може да е прогноза за времето – предположи Чейс. – Ветровете са различни в зависимост от сезоните. Полезно е да се знае, ако възнамерявате да преплавате Индийския океан. – И двете женя го погледнаха впечатлени. – Да, точно така. Аз съм просто една жестока секс машина. – Сега двете се спогледаха многозначително. – Ей!
	— Какво пише на другия цилиндър? – попита София.
	— Нещо подобно – „риба в морето от вятър“, мисля. Въпреки че структурата на изреченията им е различна от тази на английския. В буквален превод е „вятърно море, риба“. По същия начин първия цилиндър използва йерархична структура, подобна на каталогизираната база данни. Основният обект е „море от вятър“, категория „сезони“, подкатегория „вятър“. За древен език е много ефективен
	— Не са еднакви – отбеляза Чейс.
	— Какво?
	— Думите за „вятър“. Не са еднакви. Пещерният капитан го произнася по различен начин.
	Нина пусна записа отначало. Чейс беше прав. Въпреки че първата и последната дума бяха написани по един и съши начин, интонацията беше различна. Тя пусна и втория запис. Произношението на думата, която съвпадаше със символа за „вятър“ беше същата, като първата от другия цилиндър.
	— Дали това има някакво значение? – зачуди се София.
	— Би могло – отвърна Нина. – Някои езици, като мандарин, наблягат изключително много върху интонацията. – Тя взе първия цилиндър в ръка и сравни първия и последния символ. – Изглеждат по един и същи начин, а имат различно произношение… – Лицето й светна. – Но разбира се! Това е хетерофония!
	Чейс вдигна въпросително вежди.
	— Начин на общуване между хетеросексуалните мъже?
	— Не, Еди. Думата има гръцки произход и буквално означава „различен звук“. Като например „вятър“ и „навивам“ – написани на хартия, двете думи са абсолютно идентични, но значението им се променя в речта, в зависимост от произношението*. Значи единият от символите наистина означава „вятър“, но другият има различно значение. – Нина взе и двата цилиндъра и ги постави един до друг така, че символите за „вятър“ почти се докосваха. – Може би думата, която се появява редом с „море“, е с различния смисъл. Не означава буквално „море от вятър“, а нещо, което Ветерес биха разбрали от контекста.
	[* На английски и двете думи се изписват „wind“ – Б. пр.]
	— Бурни морета? – предположи София.
	Нина се замисли, но поклати глава.
	— Това е нещо временно. Знам ли, на мен ми прилича повече на име, нещо описателно, като Жълто море.
	— Трябва да е свързано с вятъра, обаче – подчерта Чейс. – В противен случай защо да използват същия символ?
	Тя кимна.
	— Какво друго би могъл да означава вятърът за една древна цивилизация? Освен, че им позволява да плават, какво друго им прави?
	— Същото, каквото и на нас – каза Чейс. – Става ни студено.
	— Студено – замисли се Нина. – Море от студ, студено море.
	— Но в открито море навсякъде е студено и духа вятър, дори в тропиците – каза София. – Трябва да има още нещо.
	— Има. – Нина се сепна и рязко се изпъна, щом се сети за отговора. – Те са живели в тропиците. Там никога не е било студено – дори и през ледниковия период температурите на екватора пак са си били около 15 градуса. Но когато Ветерес са напуснали Индонезия, те са се отправили на юг, към Австралия – и според описанието са отишли някъде другаде, за да построят града си. „Земя на вятър и пясък“, каза Рибсли. Но тъй като не е знаел за хетерофонията, значи е грешал. Ако алтернативното произношение наистина означава „студ“, значи те са се запътили съм земя на студ и пясък. Студена земя. – Тя се усмихна. – Намираме се в южното полукълбо – коя е най-студената земя, за която се сещате?
	— Антарктида – отвърнаха в един глас Чейс и София.
	— Точно така! И ако се върнем сто и трийсет хиляди години назад, температурите там са били няколко градуса по-високи от сега. Антарктида пак си е била студена – но обитаема по крайбрежието. Все едно да живееш в Аляска или Сибир. Трудно – но поносило
	— Добре, но откъде идва тоя пясък? – попита Чейс. – В смисъл, че Антарктида не е известна точно с плажовете си.
	— Това е друга грешка в превода – обади се София. – Всъщност грешка в тълкуването – не от нас, а от Ветерес.
	— Какво имаш предвид? – попита Нина.
	— Помислете малко. Ако сте прекарали целия си живот в горещ, крайбрежен климат, и после изведнъж се местите в Антарктида, ще изпитате нещо като културен шок. Всичко е различно. И със сигурност ще видите нещо, което никога през живота си не сте виждали – снега. Той е направен от фини зрънца, покрива земята, вятърът го грабва и го издига във въздуха… затова го сравнявате с нещо, което ви е познато.
	— Пясък! – каза Чейс. – Земя на студен пясък… така те наричат снега. Студен пясък!
	— Значи са отишли в Антарктида – рече въодушевено Нина – Напуснали са Австралия и са тръгнали на юг, прекосявайки нареченото от тях Студено море… и построили новия си град там, далеч от „зверовете“.
	София я погледна изненадано.
	— Какви зверове?
	— Знам ли – отвърна Чейс. – И гаджето ти не знаеше. Но изглеждат като доста гадни същества.
	— Някакъв вид хищници – додаде Нина. – Според Рибсли те са избили онези Ветерес, които са се върнали в Австралия, след като напуснали техния град… което определено отговаря на предположението, че той е построен на Антарктида – осъзна тя. – По-високите температури преди сто и трийсет хиляди години са били временно явление, така да се каже, траели са само две хиляди години; след тях настъпил ледниковия период. И щом температурите на екватора спаднали, можете да си представите колко по-студено е било на полюсите. Те трябвало да си тръгнат, или щели да замръзнат.
	— И след това били изядени от кенгура-убийци – рече печално Чейс.
	Нина остави цилиндрите на масата.
	— Но ние можем да намерим къде са живели. Според превода на Рибсли те са построили града си в долина близо до морето и когато си тръгвали, те издигнали бент и я наводнили. Което значи, че градът все още е там – в замръзнало езеро под леда.
	— И как очакваш да го намерим? – попита скептично София.
	Нина се ухили.
	— Знам точно кого да попитам.
	 
	 
	 
	≈ 18 ≈

	 
	СИДНИ
	 
	— Здрасти, Нина! – извика Мат Трули. – Как я караш?
	— Малко странно, ако трябва да съм откровена – отвърна Нина. Те се прегърнаха и Нина го целуна по бузата. – Радвам се да те видя отново. Мат.
	— Идваш тъкмо навреме – рече дундестият късо подстриган австралиец – Ако беше закъсняла с още един ден, щеше да ме изпуснеш – заминавам на Антарктида за три седмици! Утре отлитам за изследователския кораб. За пръв път ли си в Оз*?
	[* Австралийски слинг. Австралия се произнася Озтралия, накратко Оз или Ози. – Б.пр.]
	— Да. Изглежда ми приятно местенце. – Тя погледна към високата сграда във викториански класически стил на болницата „Сидни“.
	— Приятно местенце ли? – Трули изсумтя обидено. – Само това ли ти се откъсна от сърцето?
	— Е, стига де – отвърна Нина и се ухили. – Аз съм от Ню Йорк. Няма място за сравнение! – Тя кимна с глава към близката статуя: голям шопар с изцяло черно тяло, с изключение на зурлата, която имаше естествения бронзов цвят. – Това обаче ми харесва.
	— А, Ил Порцелино ли? – рече той с гордост в гласа. – Страхотно приятелче, всички го обичат. Потъркай му нослето – носи късмет.
	— Определено ще имам нужда от него. – Нина потърка зурличката на прасето, след което докосна и медальона си за щастие. – Ил Порцелино ли? Не ми звучи много австралийски.
	— Не е. Оригиналът е в Австралия – също като дядо! – Трули също потърка зурличката, след което се обърна към Нина. – Та какао те води тук долу?
	— Дълга история.
	— Имам време. Хайде, ще те разведа наоколо. Операта е съвсем наблизо – ще седнем на кафе.
	Те тръгнаха на север към пристанището. Докато вървяха, Нина му разказа набързо за последните си открития и подвизи – без, разбира се, да споменава за София и Далтън.
	— Леле – помърмори Трули, когато тя приключи. – Като че ли тези типове от Ордена са лоша работа. – Той внезапно придоби разтревожено изражение. – Да не вземат сега да подгонят и мен?
	— Няма да разберат, че сме се срещали – успокои го Нина. – Да се надяваме, че дори не знаят, че сме в Сидни. Докато прекосяваме страната, проверявахме дали някой ни следи. Не забелязахме никой подозрителен.
	Трули погледна нервно през рамо, сякаш очакваше да вади убийците, които изскачат иззад всеки ъгъл.
	— Дано си права. Като те знам как привличаш неприятностите, определено имаш нужда от всичкия късмет, който можеш да намериш.
	— Късмет и помощта на добри приятели – поправи го тя. – О, между другото, как беше шампанското?
	— О, супер, мерси! Каза, че ще ми изпратиш благодарствен подарък и не се отметна. Две каси отлежало винце пред вратата ми! Адски приятна изненада.
	— Е, все пак ни спаси живота.
	— И то по телефона! – рече Трули. – Този път дори не ми се наложи да си измокря краката.
	— Да се надяваме, че и този път няма да ти се наложи – каза Нина, когато стигнаха до входа на пристанището. Пред тях, над блещукащата вода, се извисяваше моста Харбър бридж. Тя го огледа преценяващо. – Добре де – призна най-накрая тя, – може би е почти толкова добър, колкото и моста Бруклин.
	— Хайде де. Нина. Бием ви и ти го знаеш много добре. На всичкото отгоре още не си видяла Операта.
	— Странно как, когато на карта е заложена австралийската ти гордост, ти изведнъж спираш да се тревожиш за лошите – отбеляза развеселено Нина.
	— Е, човек трябва да познава приоритетите си! – Трули се ухили, но когато продължиха напред в пристанището, лицето му придоби сериозно изражение. – Значи тия типове от Ордена търсят някакъв изгубен град, но ти смяташ, че ще успееш да ги изпревариш. Какво очакваш от мен?
	— Като за начало карти – рече тя. – Неотдавна от АПАОН направиха пълно радарно проучване на Антарктида, нали? – Агенцията за проучване на Антарктида към ООН беше организация от същия вид като АСН и настоящ работодател на Трули.
	— О, да – точно него използвах, за да избера тестов терен за проекта. На места ледът е дебел над четири километра, но сателитните сканирания успяха да стигнат до твърдата земя. Всички подземни езера трябва да са отбелязани на картата.
	— Имаш ли инсталация на GLUG на компютъра си? – Той кимна. – Чудесно. Това ще ни помогне да стесним търсенето. – Тя се опита да визуализира ледения континент. – Има ли суша над антарктическия кръг?
	— Да. Всъщност тестовият терен се намира над него в Земята на Уилкс. Избрах я, защото е възможни най-топлото място и освен това е австралийска територия.
	— У дома е най-удобно, а?
	Те заобиколиха един висок жилищен блок и за пръв път пред Нина се разкриха в цялото си великолепие блестящите бели ветрила на операта в Сидни. Тя беше виждала сградата много пъти на снимки и по телевизията, но изправена пред нея, на живо, остана зашеметена от невероятното архитектурно постижение.
	— Видя ли? Сега ми кажи, че имате нещо такова в Ню Йорк – рече злорадо Трули, забелязвайки изражението на лицето й.
	— Музея Гугенхайм? – предположи Нина. Той изсумтя презрително. – Добре де, добре. Печелиш точка. Но само една. – Двамата се усмихнаха един на друг.
	— Радвам се да го чуя. Но да, мисля, че ще мога да ти помогна да намериш онова езеро. И после какво?
	— На този етап първата ми грижа е да го намерим. После с Еди ще му мислим какво да правим.
	— А къде е той, между другото?
	— Отиде да посети един стар приятел…
	 
	 
	Чейс вторачи поглед в дулото на двуцевката, насочено към гърдите му.
	— Така ли поздравяваш старите приятели? – попита той и вдигна ръце.
	От мрака изплува мъжка фигура и го погледна подозрително.
	— Еди? – каза дебеловратият мъж с обръсната глава. – Еди Чейс?
	— Да, аз съм.
	Мъжът свали пушката и намръщеното му изражение се смени с радостна усмивка.
	— Защо не каза веднага, глупав поми*? Ела насам, приятелче! Еди Чейс, дай да те разцелувам!
	[* поми (pommire) – презрително обръщение към англичаните. Използва се широко в Австралия, Нова Зеландия и понякога в Южна Африка – Б.пр.]
	— Благодаря, не си мой тип – каза Чейс, усмихна се в отговор и свали ръцете си. – Водя някой с мен – може ли и тя да влезе?
	— Разбира се, друже! – Мъжът излезе на светло и разкри многобройните си татуировки. Той примижа от яркото слънце и повдигна изненадано вежди, когато англичанинът отключи белезниците, с които се беше подсигурил, че ядосаната София няма да хукне през дворната врата. – Публичен бондаж ли, друже? По-добре го запази за Марди гра.
	— Не исках да побегне – обясни Чейс.
	София изтръгна ръката си и белезниците задрънчаха.
	— Да, защото този очарователен квартал е идеалното място, където да започна нов живот.
	Мъжът я огледа впечатлен от главата до петите.
	— Боже. Еди! Каква е тя – престъпничка или супермодел?
	— Със сигурност първото – рече Чейс, докато я въвеждате вътре. – София, това е мой стар приятел от австралийските САС, Боб „Блуи“ Джаксън. Блуи, това е… бившата ми съпруга София.
	— Бивша? – рече Блуи. – Сигурно кухата ти дървена тиква се е напълнила с термити, за да изпуснеш подобна майка от ръцете си!
	— А, Блуи Джаксън – рече ледено София. – Знаеш ли, мисля, че Еди е споменавал името ти.
	— Така ли? – Блуи изпъчи гърди. – И какво каза?
	— Нищо, което да си заслужава да запомня. – Лицето му посърна. – Но като че ли си спомням нещо, как беше. Еди? А, да. Ужасяващо газоотделяне.
	Блуи погледна обидено Чейс.
	— Казал си й за афганистанските ми пръдни? Боже, друже, това
	трябваше да си остане между нас!
	Чейс се ухили.
	— Бъди благодарен, че не й разказах за…
	— Добре, добре! Боже! – Блуи ги вкара вътре, огледа разхвърляната ляната градина и улицата със зоркия си поглед и затвори вратата, потапяйки къщата в синкав полумрак.
	— Защо е таткова тъмно? – попита Чейс.
	— Държим прозорците покрити, за да не могат разни досадници да видят с какво се занимаваме.
	— А с какво се занимавате напоследък?
	— Все същото – отвърна Блуи, докато ги въвеждаше навътре. – Само сме вкарали повече технологии.
	— Не се шегуваш – рече Чейс, докато оглеждаше съдържание на стаята. На наредените край едната стена маси бяха наслагани няколко компютъра, свързани към безброй скенери и цветни принтери. Голяма ламинираща машина бръмчеше в ъгъла, а наблизо се забелязваха още някакви уреди, които дори не успя да идентифицира.
	На един стол пред ламинатора седеше дребничка азиатка. Чейс предположи, че тя е виетнамка около трийсетте, въпреки че беше хубавка, изпитото й, намръщено лице накърняваше красотата й. Тя погледна новопристигналите.
	— Блуи! Кои са тези?
	Блуи остави пушката на масата и се приближи до нея. София погледна към оръжието и почти неуловимо се придвижи към него; Чейс твърдо застина на пътя й.
	— Всичко е наред, това е стар мой приятел – отвърна Блуи с успокояващ тон. – Еди Чейс.
	— Еди Чейс? – жената вирна глава. – О, Еди Чейс! Онзи, който ти е помогнал?
	— Съшият. Ако не беше той, никога нямаше да се срещнем. Еди, това е жена ми Хиен.
	— Приятно ми е да се запознаем – каза Чейс. Хиен скочи от стола и енергично разтърси ръката му.
	— И на мен ми е приятно! – каза тя. – Блуи често говори за вас. Казва, че сте… – Тя сбърчи лице, опитвайки се да си спомни. – А! „Съвсем не е лош човек за смрадлив поми“.
	Чейс изгледа Блуи.
	— Браво, приятелче.
	— Как да не я обича човек? – отвърна Блуи със смутена усмивка.
	— Смея да заявя. Еди – намеси се София. – че определено има моменти, в които един душ би ти дошъл добре.
	— Трябваше заедно с белезниците да ти запуша и устата – промърмори Чейс.
	Блуи се изхили.
	— Сега вече разбирам защо е бивша, приятел. И така… какво мога да направя за теб? Предполагам, че не си ми дошъл просто на гости.
	— Боя се, че не. Преследват ни и имам нужда от помощ.
	Блуи присви очи и се приближи до пушката.
	— Кой? Полицията?
	— Не, по-скоро някакви наемници. Но с връзки по високите места.
	Блуи взе пушката и погледна към вратата.
	— Не са ви проследили, нали?
	Чейс поклати глава.
	— Не, проверих. Но няма да се откажат.
	— Значи ти трябват паспорти, така ли? – Той погледна към Хиен, която гледаше София със странно изражение на лицето. – Какво има?
	Хиен не отвърна нищо. Вместо това вдигна ръка, за да прикрие косата на София… и очите й се ококориха в шок. Тя изкрещя нещо на виетнамски, подканвайки объркания Блуи да грабне пушката, след което хукна към компютъра. След няколко секунди Гугъл изкара страница пълна със снимки на София с дълга, тъмна коса, направени по времето на ареста й в Ню Йорк.
	— Терористка! Тя е терористка! С ядрена бомба!
	— Господи! – каза Блуи, разпознавайки я. Той насочи пушката към София, която въздъхна и вдигна ръце. – Наистина е такава! Еди, за какъв дявол си я довел тук? И без това сме затънали до шия, ако ни хванат, че правим фалшиви документи за бежанци – но за шибани терористи?
	— Хей, и аз не съм особено доволен от това – рече Чейс. – Ако зависеше от мен, щях да я оставя при лошите.
	— О, благодаря ти, Еди – отвърна студено София. – Хубаво е да знам къде ми е мястото.
	— Но имаме нужда от нея, което означава, че й трябва паспорт, за да може да пътува. На нас сигурно също ще ни трябват нови документи, за всеки случай.
	— Кои сме „ние“? – попита настоятелно Хиен.
	— Аз и Нина, годеницата ми. Нина Уайлд. – Чейс забеляза реакцията им. – Да, същата Нина Уайлд. Откривателката на Атлантида? Която намери гробницата на крал Артур? Познавате я.
	— Господи – рече Блуи с полунедоверчиво, полууважително подсвирване. – И тя ти е годеница? Знаеш ли, приятел, за такъв грозник си подбираш все качествени мацки. – Хиен се намръщи. – Но те са нищо в сравнение с теб, скъпа! – побърза да добави той с широка усмивка.
	— Защо ще ти трябва помощ от терористка? – сопна му се Хиен все още неуспокоена.
	— Лошите я искат, а ние се опитваме да ги спрем – каза Чейс с намерението да опрости обяснението. – Те търсят нещо и ние трябва да го намерим преди тях. Ако не успеем… да речем, че край с нас. И точно затова ни трябва помощта ти.
	— А какво ще стане след това? С нея? – Хиен гневно посочи София с пръст.
	— Не съм го измислил чак дотам – призна си Чейс.
	— А трябва! – Тя кимна към белезниците. – Мислиш, че тя ще се опита да избяга – какво ще стане, ако успее? Ние ще сме й помогнали! Не искам да участвам в това! Да помогнеш на хората да започнат нов живот е едно, но това? Не!
	— Нямаше да дойда тук, ако имах друг избор. Вие сте единствените, които могат да ни помогнат. – Чейс впи поглед в Блуи. – Като услуга
	— Ох, Боже, приятел, не е честно – изхленчи Блуи. – Ако ставаше въпрос за теб, няма проблем. Но…
	— Длъжник си ми, Блуи – настоя Чейс. – Както сам каза, ако не бях аз, нямаше да се срещнеш с Хиен.
	Блуи прехапа долната си устна, след което се обърна към жена си
	— Хиен…
	— Не! – Тя се завъртя на токчетата си и излезе от стаята.
	— Ей сега се връщам каза той на Чейс и София, прели да хукне след Хиен, затваряйки вратата след себе си. През дървената плоскост се чуха пронизителни крясъци.
	— Това ме връща години назад – обади се София, заслушана във виковете. – Знаеш ли, семейният живо ми липсва.
	— Да, но споровете ви завършваха с изстрели – напомни и Чейс – О, само два пъти. Смея да заявя, че за дребното си телце тя има забележителен глас. Нищо чудно, че той се движи с пушка из дома си. Между другото, с какво точно си му помогнал?
	— Измъкнах го от едни проблеми със закона – отвърна уклончиво той.
	— От какъв вид?
	— От вида на пускането на куршум в нечия глава.
	— Наистина ли? – София изглеждаше ужасно впечатлена. – А аз си мислех, че знам всичките ти тъмни тайни. Значи си помогнал да бъде прикрито убийство, така ли?
	— Съвсем не беше така – отвърна Чейс, чувствайки се неловко при спомена. – Онзи беше пълен боклук – заслужаваше си го. Беше афганистански вожд, който обираше всички бегълци, преминаващи през територията му, а онези, които нямаха нищо, убиваше и изнасилваше. Проблемът беше, че щеше да му се размине, защото той беше един от нашите вождове, които ни помагаха в борбата с талибаните.
	— Да разбирам ли, че твоят приятел Блуи е взел нещата в свои ръце?
	— Да. Прибирахме се след една операция, когато се натъкнахме на този задник и хората му, които пребиваха някакви бежанци. Блуи му каза да престане, оня ни каза да си гледаме работата и да го оставим на мира… и Блуи го застреля. След това хората му се опитаха да убият нас, така че застреляхме и тях.
	— И след това сте излъгали в доклада си за това, което се е случило, ясно.
	— Казах, че той е заплашил Блуи с пистолет, така че е било при самозащита. Политиците въобще не бяха доволни, че „верният им съюзник“ – думите му бяха пропити със сарказъм – е бил убит от един от нашите, но бежанците ни подкрепиха, защото разбираха, че сме спасили живота им, и това беше краят на всичко. Ако не го бях направил, Блуи и досега щеше да лежи в някой кофти афгански затвор.
	— Колко благородно от твоя страна – рече София със също таткова саркастичен тон.
	— Ти пък какво разбираш от благородство? – сопна й се Чейс. – Да убия някой лош, за да защитя невинните – това бих го направил винаги. Не го забравяй. – Последните му думи бяха произнесени с ясен заплашителен полутон. София разбра намека и млъкна.
	Виковете утихнаха и вратата отново се отвори. Влезе почервенелият Блуи. Зад него вървеше Хиен с почерняло от гняв лице, скръстила ръце на гърдите си.
	— Добре, приятел – каза Блуи с преиграна сърдечност, – ние, ъъъ, стигнахме до споразумение. Ще ти помогнем. – Хиен промърмори нещо през стиснатите си зъби. – Но това означава, че сме квит. Извинявай, Еди, но нали разбираш…
	— Всичко е наред. Разбирам. – Чейс протегна ръка и Блуи я разтърси. Ръмженето на Хиен се засили, но тя не каза нищо повече.
	— И така, от какво имаш нужда? – попита Блуи. Той махна с ръка към машините в стаята. – Каквото кажеш, всичко можем да направим.
	— Паспорти?
	— Само кажи от коя държава! Имам австралийски, американски, британски, канадски, руски… дори мога да те изтипосам като севернокоеец, стига да искаш.
	— Британски ще ни свършат работа – отвърна Чейс. – Ами биометричните данни?
	Хиен изсумтя презрително, гордостта от способностите й надделя над неудоволствието.
	— Биометричните данни ли? Ха! Хакнахме ги още преди да влязат в употреба.
	— Чудесата на интернет, друже – каза Блуи. – Имаме приятели по цял свят, които споделят тези неща. На правителствата им трябват години, за да променят нещо, но всеки път, когато го направят, се намира някой, който за двайсет и четири часа пробива защитата им.
	— За колко време ще направите новите паспорти?
	— За по-малко от двайсет и четири часа – отвърна Блуи, подсмихвайки се под мустак. – Само трябва да направим снимки, да ви измислим имена, да вземем биометричните данни и това е. Нещо друго?
	— Кредитни карти ще ни дойдат добре.
	— Няма проблеми. – Той бръкна в едно чекмедже, измъкна пачка най-различни кредитни карти и ги развя като ветрило.
	— Идеална работа ще свършат. – Този път и Чейс се ухили. – Нали не са крадени? Не ми се ще да обера някоя мила възрастна дама.
	— Не. Отворили сме много фалшиви сметки, така че просто си избери име. Но не ги използвай твърде често. Още при първата неплатена вноска вдигат аларма.
	— Да се надяваме, че няма да се наложи. Или ще намерим онова, което търсим, или… – Неизречените думи увиснаха във въздуха
	— Ясно, приятел – рече Блуи и тихо въздъхна. – Хей, а годеницата ти? И тя ли ще има нужда от паспорт?
	— Най-вероятно, но тя отиде първо да свърши нещо друго.
	— Няма проблеми. Само я доведи по някое време. Добре тогава – време е за снимки!
	 
	 
	 
	≈ 19 ≈

	 
	— Добре – рече Трули, – откъде искаш да започнем?
	— Добър въпрос – отвърна Нина. Вече се намираха в апартамента на инженера. Тя беше стартирала програмата GLUG на компютъра му и прескачаше от нея към проучването на АПАОН, което разкриваше скалистите земни маси под необитаемата ледена шапка. – Трябва да се намира някъде в източна Антарктида тя е най-близко до селището им в Австралия.
	Трули увеличи съответния участък на радарната карта. В лявата страна на екрана се виждаше единият край на море Рос, а в дясната – леденият шелф Шакълтън.
	— Пак си е доста обширен терен. Бреговата линия е близо две хиляди километра!
	— Да видим дали ще успеем да го стесним, а? Имаш ли данните за морското равнище отпреди сто и трийсет хиляди години?
	— Изчакай секунда – отвърна Трули и вкара данните. След няколко клика с мишката на картата се появи една жълта линия, доста по-навътре от настоящата брегова линия. – Ето.
	— Така, сега трябва да намерим подводните езера в района… в описанието се казва просто „близо“ до морето, така че да се спрем на пет мили. Осем километра.
	Трули увеличи още повече мащаба и нагласи настройките така, че подземните езера да се показват в ярък пурпурен цвят, който не можеше да се сбърка на фона на тъмносивите отсенки на затрупаните с лед скали.
	— Наясно ли си, че това езеро може и да не съществува повече? – попита той, докато преглеждаха крайбрежието. – Ако някой глетчър е минал над него, той ще е затрил всичко под себе си.
	— Ако е така, то значи аз си губя времето, а Орденът вече е спечелил – каза Нина. – Но ако все още е там, трябва да го намерим.
	— И ако го намериш, тогава какво? Той ще бъде погребан под Бог знае колко метри лед.
	— Ще трябва да намерим начин да го издълбаем. Може да наемем оборудването ти, щом приключиш с тестовете.
	Трули се разхили.
	— Да, убеден съм, че Бандра ще бъде във възторг.
	— Бандра?
	— Доктор Бандра. Директорът на експедицията.
	— Мислех, че ти си директорът на експедицията.
	— Аз съм техническият директор – обясни той. – Бандра е научният ръководител. Докато проектът е все още в тестова фаза, аз съм шефът. Щом камботът е готов за работа, поема той.
	— Камбот?
	Той се усмихна.
	— Последната ми играчка. Комбинация от ледоразбивач, мини подводница и полуавтономен робот. Точно каквото ви трябва, за да се заврете под километри от лед – освен това е екологично чист. Няма нужда сондата да се пълни с хиляди литри фреон и авиационно гориво, за да не замръзва. – Вниманието му беше привлечено от екрана. – Хей, тук има езеро, на около четири клика от старата крайбрежна линия. – Той прехвърли на триизмерната топографска карта, пурпурното петно на езерото се забелязваше на известно разстояние над твърдата земя.
	— Не е това – каза Нина, като завъртя картата, за да го погледне от различни ъгли. – Градът се е намирал в долина, която те наводнили – което означава, че езерото не трябва да се намира в леда, а над земя. Търсим нещо, което поне от три страни трябва да е заобиколено от твърда земя.
	— Значи не е това. – Трули намали увеличението и продължи да търси. – Но да, камботът трябва да мине финалния тест, преди да го пуснем в научни операции, затова смятаме да го изпробваме в езеро, което не представлява научен интерес. Така ако нещо се обърка, няма да прецакаме някоя милионгодишна екосистема. Ако всичко мине както трябва, тогава отиваме на езеро Восток. Четири километра лед, в които мажем да копаем – яка тренировка за камбота!
	— Единственият недостатък е, че междувременно трябва да живеете в Антарктида.
	— Е, ще бъде интересно преживяване, нали? И там поне няма непрекъснато да се тъпча. – Той се потупа по корема. – Добре ще ми се отрази да сваля няколко килограма, нали?
	Тя се усмихна.
	— Нямам думата тук. А, това не е ли друго езеро?
	Трули отново прехвърли на триизмерна визия.
	— Да. На по-малко от половин километър от старата брегова линия и върху твърда земя. Дотук съвпада с изискванията ти. – Той завъртя образа. – Определено е долина… и обърнатият й към морето край изглежда малко изкривен, ако питаш мен.
	— Възможно ли е да е бент?
	— Може би, не мога да кажа със сигурност, не и при тази резолюция.
	— Колко е дълбоко езерото?
	Трули провери.
	— Не много. Може би около двайсетина метра в дълбокия край. – Той вкара някакви настройки и формата на леда над езерото придоби прозрачен, стъклен вид. – Формата е доста странна. Ледът върху езерото е плосък, но към повърхността има някакво назъбване. Чудно какво… а, сетих се! – Той щракна с пръсти. – Вулканични отпори, това е. Те затоплят водата, тя се надига и разтапя леда над тях. Но не достатъчно, че да стигне до повърхността езерото се намира на около четирийсет метра надолу.
	— Вулканични отвори? – повтори Нина, припомняйки си нещо. Тя бързо прегледа записките си от надписа. – „Малки огнени планини“, разбира се! Можеш ли да приближиш още?
	— Да, но резолюцията не е достатъчно висока, за да се различат подробности. – Той придвижи виртуалната камера по-близо до езерото, след което промени цвета на водата така, че тя също стана прозрачна, разкривайки по-детайлно формата на терена.
	— В езерото има нещо – осъзна Нина, като почти избута Трули встрани, за да види по-добре. – Тук, виждаш ли – има нещо на земята. Може да е сграда.
	— Може и да е скала – посочи Трули. – Резолюцията е само някъде около пет метра на полигон; всичко по-малко просто се изпуска. Освен това има страшно много брегова линия, която трябва да обходим; сигурно има и други езера. Трябва да провериш и тях, преди да се възторгваш от това.
	Нина трябваше да признае, че е прав.
	— Добре, добре. Но отбележи това място, за да можем после да се върнем тук. Имам едно предчувствие за него.
	Той я погледна продължително.
	— От ония предчувствия, че ще откриеш нещо невероятно?
	Тя се усмихна.
	— Същите, да.
	— От ония предчувствия, които обикновено означават, че някой ще се опита да те убие?
	Сега тя се нацупи.
	— Добре де, умнико. Просто го отбележи, става ли?
	Настина откриха и други езера по крайбрежието на Антарктида. Но нито едно не отговаряше до такава степен на изискванията на Нина.
	Тя отново увеличи образа. Ако това наистина беше местоположението на изгубения град, то беше много добре избрано. На крайбрежието от онази епоха е имало голям залив, който е осигурявал заслон за лодките от бушуващия океан, и долина, която е осигурявала допълнителна защита от силните ветрове на континента. Предвид географската му ширина, извън арктическия кръг на шейсет и шест градуса на юг, климатът преди сто и трийсет хилядолетия е бил значително по-топъл и е позволявал развитието на растителност. В надписа определено ставаше въпрос за дървета.
	Това беше правилното място. Някак си тя беше сигурна. И без записите, които се съдържаха върху цилиндрите. Орденът нямаше как да го намери. Това беше изключително нейно откритие.
	Проблемът беше как да стигне дотам? Все още беше отстранена от длъжност, така че нямаше достъп до ресурсите на АСН – освен това ако разкажеше на агенцията за своите открития, тя беше сигурна, че Орденът щеше да бъде уведомен по най-бързия начин за тях. А Антарктида изобщо не беше място, на което можеше да се отиде просто ей така. Организацията на експедициите имаше нужда от време и планиране – и пари.
	Така че единственият начин да стигне там е…
	Телефонът й иззвъня.
	— Ало?
	— Здрасти, скъпа. – Беше Чейс.
	— Къде си? Срещна ли се с приятеля ти?
	— Да, тъкмо свършихме. За момента всичко е готово. Още ли си у Мат?
	— Да. Еди, чуй ме, знам къде се намира града. Намерих къде се намира в Антарктида, убедена съм в това. Трябва да отидем там, за да го видим.
	От другия край на линията се разнесе саркастично сумтене.
	— Да бе. Току-що се срещнах с туристическия ни агент и взех два билета до Южния полюс.
	— Аз ще се погрижа за това. Просто ела тук. Знаеш ли адреса?
	— Да. Как така ще се погрижиш за това?
	— Мисля, че намерих начин. Или ще намеря, след около пет минути. – Тя погледна през рамо към Труди, който току-що влизаше апартамента. – Ще се видим скоро. Чао!
	— Нина, почакай…
	Тя прекъсна връзката и се върна в съседната стая, докато Трули изпразваше две чанти с продукти в кухнята. По ярко оцветените торбички тя предположи, че не е пазарувал плодове и зеленчуци.
	— Мислех, че си решил да се откажеш от снаксовете, докато си в Антарктида.
	— Е, нали още не съм отишъл там – рече той с усмивка. – Може да си наваксам преди пътуването.
	— Като говорим за пътуването – започна тя, чудейки се какъв ще е отговорът му, – защо не ми покажеш тестовия терен на карта?
	— Разбира се, защо не. – Двамата се върнаха при компютъра. На екрана все още се виждаше езерото, което беше проучвала; той превключи на общ изглед и навлезе още по-навътре в континента – Ей сега.
	Тя погледна към мащаба. Тестовият терен се намираше някъде на около седемдесет километра от „нейното“ езеро; малко повече от четирийсет мили. В сравнение с необятността на ледения континент това си беше буквално нищо.
	— По какви критерии си избрал точно това езеро? Нали каза, че няма научна стойност.
	— Точно така – кимна утвърдително Трули. – Езерото Восток е голямо и е на повече от половин милион години, така че ако някъде долу има живот, той може да е следвал съвсем различен път на развитие, което всъщност експедицията ще се опита да открие. Но тестовият терен трябва да е по-ново и по-малко езеро, което не може да поддържа собствена екосистема, така че ако нещо се обърка, да не я повредим.
	— Колко по-младо?
	— Доктор Бандра предложи долната граница да е около сто и петдесет хиляди години. Намерихме няколко езера, които да отговарят на изискването и аз избрах едно, в което ще се направи добър тест на камбота.
	— Ти ли избра езерото?
	— Да.
	Нина го прегърна през рамото.
	— Мат… какво ще кажеш да опиташ на друг тестов терен?
	— Какво, с толкова кратко предизвестие? Ще ми… – Той внезапно осъзна накъде клони Нина. – Ъъъ, какво? Сигурно се шегуваш!
	— Ще ми се да беше така. Но сериозно, с какво едно подземно езеро е по-различно от друго? – Тя превъртя картата до нейното езеро. – Искам да кажа, че това е на по-малко от сто и петдесет години, малко е, дори не е много далеч от мястото, което ти си избрал… и на дъното му може да има нещо невероятно. Ще убиеш с един куршум два пингвина.
	— Не искам да убивам никакви пингвини! – възмути се Трули. – За Бога, Нина, утре отлитам оттук с робот, който струва пет милиона долара – не мога просто да кажа, „А, момчета, между другото реших да сменя тестовия терен“!
	— Защо не? Ти си шефът. И всъщност експедицията още не е стигнала до мястото, нали?
	— Не, още са в морето. Но…
	— Значи няма особено значение, нали? Просто кажи, че си прегледал данните на картата и си намерил по-добро място.
	— Доктор Бандра ще откачи – отвърна нещастно той. – Ами ако нещо се обърка? Ами ако камботът се повреди, защото условията не са подходящи за него? Това означава пет милиона долара в канала и последвани най-вероятно от топките ми!
	Нина продължи да го притиска.
	— Но ако се окаже, че съм права, тогава ти не само ще изтестваш робота си, но и ще направиш най-великото археологическо откритие след Атлантида. А и как би предпочел да изпробваш камерите си – върху парчета камък и лед или върху руините на неизвестна цивилизация?
	— Да – изсумтя той, – заради която ще ме убият, ако си отворя устата.
	— Точно затова трябва да си мълчим, докато не разкрием всичко наведнъж пред света – ще бъде твърде голямо, за да може Орденът да го потули. Щом пуснем духа от бутилката, вече нищо не могат да направят по въпроса. Мат – каза тя и се изправи срещу него, – това може да е най-великото откритие досега. По-велико дори от Атлантида. Но ако не го направим преди Ордена; то ще бъде изгубено завинаги, защото те искат да го унищожат. Трябва да го намерим.
	— Ами ако грешиш и там няма нищо?
	— Тогава само ще ядосаш този доктор Бандра с решението си за промяна на терена. Но роботът ти пак ще направи тестовете си, така че няма да загазиш. Освен това – продължи тя с грейнали от вяра очи, – мисля, че не съм сбъркала. Пък и нали знаеш, че имам доста опит с подобни неща.
	Трули отметна глава назад и впери примирено поглед в тавана.
	— О, Боже. Добре. Ще си помисля.
	— Мисли бързо, Малкович. Утре отлиташ. О, и ние също ще дойдем с теб. Аз, Еди и… още някой.
	— Какво? – сепна се Трули. – Стига де! Не мога да направя това!
	Тя го погледна напрегнато и решително.
	— Ако се тревожиш за припасите, ние ще си носим всичко необходимо. По дяволите, ако трябва ще си платя и горивото! Но трябва да бъда там. Трябва да го видя. Знаеш, че трябва.
	Той притисна ръка към челото си.
	— Добре. Ще видя какво мога да направя. На кораба има празни каюти – някои хора, които ще участват в тестовия етап, ще бъдат край Восток. Но когато Бандра започне да се оплаква, ти ще се оправяш с него. А той ще започне, вярвай ми.
	— Ще се справя с него – увери го тя, преди да го целуне по бузата. – Благодаря ти, Мат. Знаех си, че мога да разчитам на теб.
	— Не мога да устоявам на червенокоски, нали? – каза той и въздъхна.
	Час и половина по-късно Чейс и София пристигнаха в апартамента на австралиеца. Трули посрещна топло Чейс, преди да се обърне към спътницата му с интерес… и леко съмнение в погледа.
	— Аз съм Мат – каза той. – Мат Трули.
	— Да отвърна София някак презрително. – Знам кой сте.
	— Така ли?
	— Разбира се. Някога работехте за съпруга ми. За покойния ми съпруг, всъщност.
	Нина я погледна раздразнено, а колелцата в мозъка на Трули прищракаха и той отстъпи шокирано назад.
	— Спомняш ли си онази част, в която говорехме, че трябва да си затваряш устата?
	Трули се обърна към нея, сочейки с треперещ пръст през рамо към София.
	— Това е… София Блекууд!
	— Да, знам – отвърна Нина.
	— Тя се опита да те убие!
	— Знам!
	— По новините казаха, че е мъртва!
	— Съобщенията за смъртта ми бяха преждевременни – отвърна София с вълча усмивка. Трули отстъпи още една крачка назад.
	— Да, за съжаление – отвърна Нина. – Но това няма значение. Утре тръгваме.
	— Накъде? – попита Чейс.
	— Към Антарктида.
	Той се изненада.
	— И ти успя да го уредиш?
	— Мат се съгласи да ни помогне. Той ще лети утре, а ние тръгваме с него.
	— Просто ей така?
	Тя се ухили.
	— Ти не си единственият, който може да е очарователен и убедителен.
	— Да – отвърна той с леко колебание в гласа.
	Нина не хареса тона му.
	— Какво?
	Чейс се обърна към Трули.
	— Мат, ще наглеждаш ли София докато с Нина си поговорим насаме? Само не й позволявай да се доближава до разни остри неща.
	— Ъъъ… добре – отвърна Трули с лека несигурност в гласа и поведе София към съседната стая.
	— Значи Мат ще ни закара на Антарктида? – попита Чейс, когато двамата излязоха от стаята.
	— Да. Виж. – Нина посочи към езерото на компютъра на Трули. – Мисля, че там се намира изгубеният град – отговаря на всички условия, което разбрах от надписа.
	— И той няма нищо против да промени плановете си, за да може ти да надникнеш там?
	— Така изглежда, щом се съгласи. – Нина скръсти ръце. – Какво ти става?
	— Просто съм малко разтревожен.
	— За какво?
	— За теб.
	— За мен? – изненада се Нина. – Защо?
	— Не мислиш ли, че твърде пришпорваш нещата?
	— Какао имаш предвид?
	— Да извиваш ръцете на Мат, за да го накараш да ни отведе на Антарктида. Ами всички останали на борда? Те няма да са толкова склонни да помагат, когато трима нови хора се появят и започва да се разпореждат с тяхната експедиция – особено, когато единни от тях е проклета терористка!
	— Мат е шефът и той каза, че няма проблем – настоя Нина. – И не съм му извивала ръцете. Просто го помолих и той се съгласи да помогне. Както винаги.
	— А какво ще стане, когато останалите в експедицията започнат да се оплакват? Ще го уволнят.
	— Мат е умно момче. Без проблеми ще си намери друга работа.
	Чейс изпръхтя изненадано.
	— Не става въпрос за това! Чуваш ли се какви ги говориш? Толкова си решена да намериш това място, че дори не си даваш смела какво ще стане с останалите. Да, Мат може да бъде уволнен – или много по-лошо, по дяволите. Това минавало ли ти е изобщо през ума?
	— Разбира се – отвърна Нина обидена – и за миг разколебана.
	Беше ли наистина мислила за това? Сигурно, не може да не е. Иначе щеше да е също толкова лоша, колкото София…
	— А това, че работиш със София? – продължи Чейс, сякаш беше прочел мислите й. – И двете желаете взаимно смъртта си, по дяволите!
	— И аз не съм очарована. Но ние се нуждаем от нея, освен това й дадох дума.
	— Да не мислиш, че й пука?
	— Сигурно не. Но на мен ми пука. С нейна помощ имаме по-голям шанс да разберем какво прави Орденът – а това ще ни даде предимство. Можем да ги разкрием пред света и да си върнем спокойния живот.
	— От онова, което каза София, стигам до извода, че тези хора са религиозни фундаменталисти – рече мрачно Чейс. – Воювал съм срещу подобни хора и те не са научени да губят. А сега трима такива работят заедно? Дори да намерим този изгубен град преди тях, не мисля, че те ще оставят нещата просто така.
	— А ти какво предлагаш да направим? – попита Нина с нарастващ гняв. – Нищо? Не можем цял живот да се крием от тях. А дори и да можехме, аз не искам да го правя.
	— Не казвам, че ще бъде така. Просто смятам, че действаш твърде прибързано, не мислиш за последствията. Както за другите хора, така и за нас.
	Лицето й леко омекна.
	— Мислиш си за Мици, нали?
	— Да – каза Чейс и стисна зъби при мисълта на загивалата си приятелка. – Убиха я, защото я замесих в нещо, без да го обмисля. Не искам това да се случи отново. И не искам да стигнеш до този извод по моя път.
	Тя го хвана за ръката.
	— Еди, знаеш, че не искам никой да пострада. Нито Мат, нито който и да е. По дяволите, дори не го желая искрено и на София. – Шегичката предизвика съвсем леко повдигане на ъгълчетата на устата му. – Но ако не направим нещо във връзка с Ордена, ще ни останат само три неща – да бягаме, да се крием… или да умрем. А на мен не ми допада нито едно от трите. Особено третото. То е абсолютна гадост.
	Устата му отново съвсем леко се изкриви в усмивка.
	— Права си. – Той нежно стисна пръстите й. – Но искам да съм сигурен, че знаеш какви рискове поемаш. Този път нямаме подкрепа; нито от АСН, нито от разни богаташи. Ако нещо се обърка, можем да разчитаме само на себе си. – Той погледна към компютърната карта на Антарктида. – И то на възможно най-гадното място за загазване на цялата проклета планета.
	— Тогава трябва да се погрижим нищо да не се случва.
	— Да, сякаш досега сме успявали.
	— Винаги има първи път – рече Нина. Тя се усмихна и хвана другата му ръка. – Можем да се справим. Еди. Градът е там. Сигурна съм.
	— Дано си права.
	— Права съм. Гарантирам.
	— Може ли да го получа в писмена форма? – Най-после той се усмихна широко. – Добре. Щом смяташ, че единствения начин да победим тия гадове е да мръзнем заедно с пингвините, тогава трябва да го направим. Но просто наистина трябва много да внимаваш.
	— Ще бъда. Добре, че ти си там, за да ме измъкваш от разни дълбоки пукнатини.
	— Имам предвид със София. – Изражението му отново стана сериозно. – Ако получи възможност, тя веднага ще се опита да избяга. Или да ни убие.
	— Тогава не трябва да й даваме никакви възможности.
	Чейс кимна, после погледна надолу към черното си кожено яке.
	— Май ще ми трябва нещо по-дебело от това.
	 
	 
	 
	≈ 20 ≈

	 
	АНТАРКТИДА
	 
	Морето под роторния самолет „Бел ВА609“ беше спокойно и идеално синьо под ярката слънчева светлина. Но ясният ден мамеше; дори в пика на антарктическото лято температурите надвишаваха смеем малко точката на замръзване.
	Увита в дебелия си анорак. Нина надникна над рамото на пилота и впери изпълнен със страхопочитание поглед в приближаващия се бряг. Земята, която се ширеше пред тях, беше поразяваща ледената стена буквално се издигаше от блещукащия океан. Край нея се носеха делени блокове, единият от които беше осеян с малки точки.
	— Ау, Еди! – каза тя. – Току-що видях първите си пингвини!
	Чейс се ухили.
	— Може да вземем един с нас на връщане.
	— Това не ви е туристическо пътуване – изръмжа човекът, който седеше до пилота. След дългия полет с роторен самолет от Тасмания до кораба „Южно слънце“ предишния ден. Нина бързо научи, че доктор Рохит Бандра е човек, който не приема добре изненадите. Той веднага се впусна в спор с Трули за непредвиденото пристигане на неговите „асистенти“ и Нина трябваше да впрегне всичките си сили – и слава – за да успее поне малко да го умилостиви. Изглежда, новините за нейното сваляне от длъжност още не бяха стигнали до Южния полюс.
	Но той продължаваше да беснее и даде ясно да се разбере, че щом тестовете на Трули завършат успешно – и експедицията премине от техническата към научната фаза – неканените гости ще бъдат изпратени да си съберат багажа, придружени от жалба до АСН. Въпреки че Трули го беше приел с обичаното си спокойствие. Нина разбираше, че всъщност той е много разтревожен за своята кариера и сега се чувстваше ужасно виновна, че го е замесила в това.
	Но с приближаването към брега грижите й се изпариха. Морето беше пълно с плаващи ледени късове; „Южно слънце“ беше хвърлил котва на около осемдесет мили от брега, за да избегне плаващите ледени маси, които се простираха до хоризонта – късчета заслепяваща белота, притисната като в сандвич между наситено сините море и небе. Ледените блокове се срещаха все по-начесто, след което пред очите им се ширна безкрайна белота.
	Бяха пристигнали в Антарктида.
	— Достигане на твърда земя в нула осем и седемнайсет – каза пилотът норвежец на име Ларсон. – Бурни ветрове пред нас. Сега ще ни разтърси.
	— Не се шегуваш – каза Чейс, когато самолетът се наклони, блъснат от силните ветрове, бушуващи над безкрайната равнина. Той затегна колана си. Останалите пътници – Нина, София, Трули, Бондра и двама от асистентите на Трули, Дейвид Бейкър и Рейчъл Там побързаха да последват примера му.
	Ларсон погледна към джипиеса и коригира курса. Новоизбраният тестов терен се намираше на седем мили от брега. Местността ставаше все по-неравна, равнината преминаваше в планини от чист лед, криволичещи пропасти прорязваха повърхността под тях. Стените на проломите променяха цвета си в дълбочина, преминавайки от бяло в изумително, почти нереално синьо и тюркоазено.
	— Каква красота – възкликна изумена Нина. – Откъде идва този цвят?
	— От компресията, доктор Уайлд – каза Бандра със снизхождение в гласа. – Тежестта на снега и леда притиска хванатия в капан въздух и го втвърдява, като поглъща червения спектър на светлината. Така се получава тъй нареченият син лед.
	— Така ли? – рече Чейс. – Аз пък си мислех, че син лед се казват онези неща, дето се изсипват от тоалетните на самолетите. Мерси, док, човек научава по нещо ново всеки ден. – Бандра изглеждаше по-ядосан от всякога, въпреки че Нина и Трули се засмяха на обяснението му.
	Нещо под тях привлече вниманието на Нина: стълб от пушек, който се носеше по вятъра. Тя намери източника му – странно издължен и ъгловат конус от лед, който стърчеше над повърхността като сталагмит.
	— Вулканични отвори – сигурно вече сме на правилното място – каза тя, забелязвайки още подобни формации в далечината.
	— На какво разстояние сме от мястото? – попита Трули.
	Ларсон отново провери джипиеса.
	— На около два километра. – Той посочи с пръст напред. – Зад ей онази пукнатина в ледника.
	Нина се наведе напред, за да вижда по-добре. Пред тях се простираше снежна равнина, в която нямаше дори вулканични отвори, пред която една дълбока урва завиваше към брега. Липсата на отличителни белези затрудняваше определянето на големината й, но ширината й беше поне две мили. Според радарното проучване скритото под нея езеро беше значително по-малко.
	— Държа да повторя, че възразявам по най-категоричен начин срещу промяната на тестовия терен – заяви Бандра, след като роторният самолет започна да се спуска. – Ще направя оплакване в ООН срещу присвояването от АСН на ресурси на АПАОН.
	— Да, това го разбрахме, доктор Бандра – отвърна с досада Нина.
	— И все пак, доктор Бандра – обади се София с привидна невинност, – няма значение къде ще се проведат тестовете. Ледът си е лед навсякъде.
	— Със сигурност не е така! – изпуфтя Бандра. – Имате ли въобще някакво научно образование, мис Фокс, или сте просто турист като господин Чейс?
	Тя се усмихна.
	— Всъщност имам известен опит в ядрената сфера. – Трули се задави при думите й, а Нина и Чейс погледнаха предупредително „мис Фокс“, както се водеше по документи. За щастие никой от останалите не схвана черния й хумор.
	Роторният самолет се спусна към центъра на ледената долина, Ларсон го закова на точните координати, които Трули му беше дол и премина в режим на хеликоптер. Самолетът се залюля колебливо над вихъра от сняг и ледени кристали и се приземи с тупване.
	Ларсън надникна навън, оставяйки двигателите да работят на минимална скорост.
	— Така, ледът изглежда стабилен. Но преди да започнете с разтоварването на оборудването, измерете дебелината му. Искам да има поне десет метра под нас, за да съм сигурен.
	— Ясно – отвърна Трули. Двамата с Бейкър извадиха радара и започнаха да обикалят самолета и да отчитат данните, увити в анораците си. Най-накрая Трули вдигна палци утвърдително. Ларсон угаси двигателите.
	— Намираме се над езерото – каза Трули на Нина, след като се върна в кабината. – Ледът е дебел около четирийсет метра, точно както си мислехме.
	— За колко време ще успеем да го пробием?
	— Не бързай толкова. Първо трябва да приготвим камбота; това ще ни отнеме около два часа. Но четирийсет метра… – Той потърка замислено брада. – Не искам да му давам зор още при първия тест, така че маже би ще отнеме половин час. Освен ако не искаш да намерим някой по-тънък пласт лед над вулканичните отвори и да копаем там.
	— Колко са дебели?
	— Двайсет, двайсет и пет метра.
	— Значи това ще намали на половина времето, което ще прекараме на Антарктида. На мен ми звучи добре.
	Бандра се намръщи.
	— Наистина ли смяташ, че това ще е достатъчен тест за свредела? Той трябва да пробие четири километра лед, не двайсет метра!
	— Камботът първо трябва да пълзи, преди да се изправи на два крака, нали? – каза Трули и грабна още оборудване. – Добре, народе дайте да сритаме малко лед! – Дори Чейс изпъшка при този каламбур
	Нина скочи от самолета и веднага се зарадва на топлите си дрехи и дебелите грайфери на ботушите, които се забиха в замръзналата повърхност. Тя си сложи слънчеви очила с огледални стъкла, за да предпазват очите си от блясъка на снега. С изключение на роторния самолет те не разполагаха с нищо друго, което да ги предпазва от постоянния, пронизваш вятър. Теренът изглеждаше абсолютно равен, нито една скала не се забелязваше над дебелия сняг. Въпреки че беше посещавала няколко безплодни пустини. Нина никога не беше виждала нещо толкова празно и безжизнено.
	На Трули и Бейкър им трябваха около двайсетина минути, за да намерят с радара си район с по-тънък лед, около двайсет и един метра. След като отбелязаха мястото с червено знамение, започнаха подготовката за тестовете.
	Камботът, роботизираната подводница на Трули, представляваше сегментиран метален цилиндър, с дължина около девет фута и диаметър три фута. Единият му край беше запушен със заплашително изглеждащите, презастъпващи се глави на свределите, а на другия край бяха монтирани реактивните дюзи и вертикалните стабилизатори, които обграждаха сложен макарен механизъм. Подпомагани от Рейчъл, Трули и Бейкър внимателно го поставиха на шейната. Чейс. Нина и Ларсон се присъединиха към тях, за да изтикат тежката машина до знаменцето. София предпочете да ги наблюдава от кабината, а Бандра се правеше на ръководител, без всъщност да си мръдне пръста.
	Инженерите оставиха камбота при знамението и се върнаха при хеликоптера, за да вземат генератора. След това се захванаха с изграждането на лебедка, с която да вдигнат камбота за опашката, оставяйки свределите да висят на няколко сантиметра над леда. Работата им отне известно време и останалите се върнаха при самолета, за да пийнат горещо кафе. За голямо смущение на Нина слънцето почти не мръдна през цялото време: в тази част на лятото, толкова близо до Арктическия кръг, дневната светлина траеше почти двайсет и три часа.
	Щом подводницата увисна като огромна кибернетична риба на въдица, всички отидоха да я разгледат. Дори София прояви интерес.
	— На какъв принцип работи? – попита Чейс.
	Трули се беше покачил на стълбата, която свързваше единия край на нещо, което приличаше на гумен чорап с кърмата на робота.
	— През по-голямата част – право напред. Спускаме я, тя пробива леда – като същевременно се нагрява, тоест ще се движи по-бързо. При пълна скорост свределите достигат шейсет или седемдесет градуса по Целзий, тялото се нагрява до около трийсет градуса и разтопената вода действа като лубрикант по време на спускането.
	— И къде се появяват магийките на Трули? – попита Нина.
	Той се ухили.
	— „Магийките на Трули“, това не го бях чувал. Не, цялата хитрина се крие тук, отзад. – Той потупа по макарата. – Обикновено когато някой се захване с пробиване на лед, той пълни шахтата с антифриз, иначе ще замръзне за нула време. Но тук това не е решение, тъй като щом стигнем до езерото, той ще замърси екосистемата и ще избие всичко, което доктор Бандра се опитва да намери. – Той повдигна гумения чорап. – Тук се крие хитрината. Това всъщност е гъвкава тръба, но подгъната навътре – както правите с крачолите на панталоните, за да достигнете желаната дължина. Само че тук крачолите могат да бъдат толкова дълги, колкото си искаме – километри дори.
	— Доста дълги панталонки – отбеляза Чейс.
	— Управляващите и захранващите кабели минават между двата пласта на чорапа – имат незалепваща облицовка, така че се плъзгат леко навътре. Така няма никакво значение дали горната част на шахтата ще се заледи. Но докато камботът се спуска надолу, той разгъва все по-голяма част от чорапа, който е навит на ей този барабан тук. – Трули кимна към макарата. – Щом стигне до езерото, ние го откачаме от лебедката, за да може свободно да си плава. Но тъй като захранващият кабел все още е свързан с него, той може да продължи да изследва колкото намерим за добре, а след това ще може да си пробие път обратно през леда. На теория.
	— Да се надяваме, че ще се получи. – Леденият тон на Бандра можеше да се сравнява със заобикалящия ги терен. – Ако нещо се обърка, това ще бъде ужасна загуба на време и пари.
	— Има само един начин да разберем – каза Нина. – След колко време ще си готов, Мат?
	— Още малко. Трябва само да завършим закачането, да пуснем проверка на системите и сме готови.
	Трябваха му още двайсет минути, за да приключи с всички тестове с лаптопа си, който носеше в отопляема електрическа чанта
	— Готово! – обяви най-накрая австралиецът и седна на сгъваемия брезентен стол с лаптопа в скута си. – Дай да го подкараме.
	Освен лаптопа, в чантата се намираше и контролната конзола с два джойстика и няколко шайби.
	— Отдръпнете се назад – предупреди ги той и завъртя една от тях. Свределите тръгнаха неохотно в началото, преди да загреят и да се завъртят по-гладко. Той увеличи оборотите, провери цифрите на екрана на лаптопа и ги погледна удовлетворено. – Всичко изглежда наред. Нина? Искаш ли да дадеш старта?
	— Мисля, че тази чест се пада на доктор Бандра – отвърна тя – Докторе?
	Той прие неохотно.
	— Хайде, Трули, пускай го.
	Трули сви рамене и поработи с лостовете. Лебедката леко спусна подводницата, докато въртящите се свредла не докоснаха леда. Разнесе се силно пукаме и носът на подводницата се обви в пара, докато навлизаше в твърдата повърхност. Нина вдигна поглед към лебедката. Външната обвивка наистина оставаше неподвижна, а гъвкавият, блестящ вътрешен пласт бавно се разгъваше откъм отворения си край. Гледката причиняваше леко неудобство, тъй като незнайно защо й напомняше за черва.
	Камботът не бързаше да се спусне; изминаха повече от две минути, преди цилиндричното тяло на робота да е изгуби напълно от погледите им. Зад него остана разпенена вода. Но шахтата вече замръзваше, откритата повърхност се втвърдяваше с изненадваща скорост.
	— Така – рече Трули, проверявайки данните. – Камботът пробива леда със скорост от сто и двайсет сантиметра в минута. Значи ще му трябват, ъъъ…
	— Петнайсет минути, за да стигне до езерото – каза Нина.
	— Благодаря. Ще ми се и аз да можех да смятам така наум – щях да си спестя цяло състояние от батерии за електронни калкулатори!
	След поредните кафета в роторния самолет, след около петнайсетина минути, Трули привика всички около шахтата.
	— Приближава – обяви той. – Ледът се оказа малко по-тънък, отколкото очаквах – сигурно е неравен. О, на твое място не бих стоял там, приятел – каза той на Чейс, който оглеждаше замръзналия отвор. – С всичкия този лед отгоре водата в езерото се намира под налягане. Щом камботът стигне до нея, тя ще подскочи нагоре като мотор на неравен път!
	Чейс се отдръпна назад. Трули също отстъпи. Всички се подредиха в редица с нарастващо очакване. Дори Бандра изглеждаше развълнуван.
	— По-малко от метър – каза Трули, гледайки напрегнато в екрана. – Но ледът може да се счупи всеки момент, така че внимавайте. Половин метър – леле, ето го!
	Членовете на експедицията се напрегнаха, но в следващите няколко секунди нищо не се случи – след това тапата от лед внезапно излетя нагоре и навън бликна мощен гейзер. Той достигна до трийсет метра във въздуха и се върна обратно на земята във вида на дъжд. Фонтанът продължи да блика още няколко секунди, преди да се успокои.
	— И… камботът премина! – обяви триумфално Трули. Той провери още някои данни. – Така, време е за втори етап. Затварянето на чорапа, отварянето на вертикалните стабилизатори и освобождаването на камбота за свободно плаване… сега.
	Той поработи с няколко лоста и като че ли остана доволен.
	— Така. Нека да видим какво има долу.
	Нина наблюдавате екрана, докато австралиецът работеше с лостовете. Трули беше конфигурирал един прозорец, в който камботът предаваше на живо. В този момент там се виждаше само някаква синя мъгла, но на съседния монитор картината беше по-ясна. Тя се получаваше от система LIDAR, подобие на сканиращите системи, които беше използвал в някои от предишните си подводници, който прокарваше напред-назад синьо-зелен лазер, с такава дължина на вълната, която лесно можеше да проникне във вода. Получените образи бяха едноцветни, но тя ясно различи „покрива“ от лед, който покриваше древното езеро.
	Трули завъртя подводницата така, че да види дъното на шахтата. Краят на чорапа се подаваше през нея и се поклащаше леко, когато движенията на робота издърпваха още кабел през него. Ледът около дупката като че ли блестеше в отсенки на синьо и тюркоазено, дневната светлина от повърхността проникваше през прозрачната маса.
	— Така – рече той и се обърна към Нина. – Откъде искаш да започнем?
	— Откъде навлезе подводницата?
	Трули провери координатите.
	— Близо до края на долината, който е обърнат към морето.
	— До бента?
	— Ако наистина е бент.
	— Нека първо да го проверим – каза Нина. Трули кимна и поведе подводницата надолу. Както беше предположил, там наистина имаше голяма вдлъбнатина в ледения таван, груб купол, образуван от издигащата се от вулканичните отвори нагрята вода. След две минути камботът навлезе в по-широко открито пространство.
	Синкавият блясък не беше изчезнал, независимо от по-голямата дебелина на леда, но Нина не сваляше поглед от образа от системата LIDAR, докато Трули насочваше подводницата към изхода на долината. От едната страна, теренът беше стръмен и скалист… но напред склонът, който водеше към ледения покрив, беше много по-гладък и плитък.
	— Бент ли е? – попита София.
	Бандра изсумтя саркастично.
	— Как би могъл да е бент? Сигурно антарктическите бобри са го направили.
	Нина насочи вниманието си към видеосигнала от движещата се подводница. На светлината на прожекторите повърхността на склона можеше да се приеме като свободно натрупана пръст.
	— Колко е широк?
	— Момент да видя данните от сонара… Дължината му е около триста метра – рече Трули. – Може би достига към двайсет и един метра в най-високата си точка. Преминава напреки през цялата долина.
	— И я блокира напълно – осъзна Нина. – Това е бент. Построили са го, за да наводнят долината и да скрият всичко под леда, точно както пише в надписа.
	Бандра изглеждаше още по-сърдит.
	— Какъв надпис? Кои са „те“? Доктор Уайлд, какво става тук?
	— Той застана срещу нея. Настоявам да ми отговорите веднага!
	Чейс сложи ръка на рамото му. Бандра се опита да я отхвърли, но на лицето му се изписа безпокойство, когато хватката на англичанина се затегна.
	— Стига, док, по-спокойно – рече Чейс. – Човек не трябва да се вълнува много на подобни опасни места. Нали точно така стават инцидентите.
	— Това… това е възмутително! – изкрещя Бандра. – Веднага ме пусни!
	— Еди – предупреди го Нина. Чейс сви рамене и махна ръката ся. Индиецът дишаше гневно през разширените си ноздри. – Доктор Бандра, обещавам ви, че скоро всичко ще ви обясня. Но засега ще ми помогнете много, ако просто проявите търпение. И запазите тишина.
	— Това е моята експедиция! – изсъска Бандра с чувство на безсилие. После се отправи към роторния самолет.
	Трули направи гримаса.
	— Разговорът на вечеря хич няма да върви.
	— Не се тревожи. Мат – каза Нина. Тя погледна към екрана. – Завърти подводницата, искам да видя дъното на долината.
	Трули се подчини. Камботът се завъртя и започна да се спуска. Лазерът започна да улавя разни предмети. Големи блокове, може би скали… но с подозрително равномерна форма. Щом подводницата ги приближи, Нина погледна към видеоекрана. Трудно можеше да се определи мащабът им, но блоковете изглеждаха грамадни, почти с ръста на човек.
	Но независимо от размерите им едно нещо веднага се изясни.
	Те бяха правоъгълни. С равни стени. И остри ръбове.
	Направени от човешка ръка.
	— Не спирай – ахна изумено Нина. Останалите също гледаха с удивление, докато камботът бавно се промъкваше покрай блоковете и се запъти към нещо, което веднага се появи на системата LIDAR. Заоблена стена, която се издигаше нагоре, за да формира куполообразна сграда от грижливо изсечен камък…
	— Това е градът – прошепна Нина. – Изгубеният град на Ветерес. Открихме го.
	 
	 
	 

	≈ 21 ≈

	 
	— През цялото време сте знаели! – изсъска гневно Бандра, забождайки обвинително пръст в екрана на лаптопа, докато камботът продължаваше проучването си. – Знаели сте, но похитихте моята експедиция, за да го намерите. Защо?
	— Нямах друг избор – отвърна Нина – Имаше… пробив в системата на АСН. Загинаха хора.
	— Какво? – На лицето на Бандра се изписа ужас. – И вместо това решихте да застрашите живота на хората от експедицията на АПАОН
	— Не, защото доколкото ни е известно сигурността На АПАОН не е застрашена. Никой не знае, че сме тук обясни тя вбесена – освен това не бях сигурна, че градът е тук, а само, че има такава вероятност за това.
	— Но сега, след като със сигурност знаете, че е така, какво ще правите? Не мажете да стигнете до него! Ние не разполагаме с оборудване за изследователски гмуркания – изръмжа Бандра. – Може да сте направили археологическо откритие, доктор Уайлд, но го направихте за сметка на друга научна мисия – моята мисия. Щом се върна на „Южно слънце“, веднага ще направа официално оплакване в ООН
	— Имате право да постъпите така, разбира се – отвърна Нина едва успявайки да подтисне собствения си нарастващ гняв. – Но ще ви помоля да, докато не проучим града. По какъвто и да е начин.
	— Със сигурност нямам намерение да чакам – отвърна злобно той. – Смятате, че няколко интересни открития и няколко участия в телевизионни предавания ви дават право да командвате всички останали?
	— Не, не смятам – отвърна тя студено. – Но мисля директор на АСН ми дава това право.
	— Какво?!
	— АСН се грижи както за опазването на археологическите открития, така и за глобалната сигурност. Това е въпрос на сигурността. – Тя сложи ръце на хълбоците си и го изгледа студено. – Съжалявам, доктор Бандра, но вие не ми оставяте друг избор. Ще трябва да се позова на дадената ми власт и да поставя това място и цялата експедиция под юрисдикцията на АСН.
	Бандра се беше разпенил до такава степен, че сякаш всеки момент щеше да разтопи леда под себе си.
	— Не можете да постъпвате така!
	— Току-що го направих. И знаете много добре, че имам правото на това. Затова ви заповядвам да не се свързвате с АСН или когото и да било друг, преди аз да съм одобрила. Ясно ли е?
	За миг й се стори, че той се кани да я удари. Чейс леко се приближи към тях. С изкривени устни Бандра се завъртя, като едва не се подхлъзна на леда и хукна към роторния самолет.
	— Боже Нина – рече тихо Трули, – знам, че той не е цвете за мирисане, но това беше много грубо.
	София, от друга страна, се ухили.
	— Нина, не мога да не призная, че съм впечатлена. Не съм предполагала, че можеш да бъдеш такава. Естествено, щеше да е много по-добре, ако наистина имаше власт…
	— Млъкни – прекъсна я Нина, приближавайки се към нея така, че носовете им почти се докосваха. Впери в нея немигащи очи и след няколко минути София се обърна и се отдалечи, без да пропуска да изсумти презрително.
	Чейс се приближи до годеницата си.
	— Хей – рече меко той. – Добре ли си?
	Тя се обърна към него, треперейки от гняв и приток на адреналин.
	— Н-не, не съм.
	— Ела тук. – Чейс я прегърна. – Знаеш ли какво? Майната й на София, аз бях наистина впечатлен. Трябвало е да служиш в армията, с подобно поведение от теб щеше да излезе страхотен сержант. Щеше да изкарваш акъла на новобранците.
	Тя се засмя с половин уста.
	— Но той беше прав. Какво да правим с града? Не можем да слезем долу. Единственият начин да се сдобием с оборудването и ресурсите, от които се нуждаем, е като се свържем с АПАОН или АСН – а направим ли го, край на играта.
	— Орденът ли те притеснява?
	— Те и Бандра. Мисля, че ако разбере, че съм го забаламосала, той ще се опита да ме убие.
	— Аз ще те пазя. От Бандра и от Ордена.
	— Благодаря. – Тя успя да изобрази една лека усмивка. – Но това не променя факта, че не можем да стигнем до града. Можем само да го разгледаме на екрана – и това няма да е достатъчно. Трябва да влезем в него.
	Трули вдигна поглед от лаптопа си.
	— Аз, ъъъ… Имам една идея. – Той погледна към самолета, около който обикаляше Бандра, ритайки снега с крака. – Само че на него няма да му хареса. Но пък какво, като ще е гарга, да е рошава, нали?
	— Какво си намислил. Мат? – попита Нина.
	— Ами проклетия бент, който блокира долината – той е направен от пръст и някой друг камък, нали?
	— Най-вероятно. Ако са бързали да го натрупат, сигурно са го направили по най-простия начин – натрупали са колкото могат повече пръст.
	— Значи няма да е толкова плътен, нали? Дори да е дебел, пластът пръст не може да е толкова солиден като леда…
	Нина осъзна какво иска да каже.
	— Мат! Боже мой, ти си гений!
	— Да, знам.
	— Чакай малко, защо е гений? – попита Чейс.
	— Защото може да използва подводницата да пробие бента и да източи езерото! – обяви тя – Обаче дали ще се получи?
	Трули махна с ръка към брега.
	— Нали видяхме пукнатината ей там. Мога да накарам камбота я пробие тунел до нея, но първо искам да се уверя, че ще бъде достатъчно голяма, за да може самолетът да влезе в нея и да изтегли след това подводницата. Все пак машинката струва пет милиона долара!
	— Ако стане, за колко време ще се източи езерото?
	— Нямам представа. Та ние дори не знаем точните му размери. Но съдейки по големината на езерото от радарната карта, ще минат… – Той извади калкулатора на лаптопа и свали ръкавицата са, за да набере няколко числа. – Мисля, че ще стане поне за двайсет и четири часа. Но е възможно да са повече.
	— А леда? – попита Чейс. Той удари с ток по замръзналата повърхност. – Ако източиш езерото отдолу, няма ли целият покрив да се срути?
	Трули го погледна замислено.
	— Има такава вероятност… но леденият слой е дебел поне двайсет метра, така че не би трябвало да има проблеми. Един метър лед издържа голям камион. Обаче може да има отделни пропадания. Особено ако вулканичните отвори са все още активни. Ако изпускат пара, тя може да разтопи части от леда.
	— Но със сигурност смяташ, че ще успееш да прекараш робота си през бента? – попита Нина.
	„На теория, да. Кабелът е достатъчно дълъг и разполагаме с достатъчно мощност. – Той изглеждаше разтревожен. – Просто ако се окаже, че бентът не е изграден само от пръст, ако е пълен със скали, тогава камботът няма да успее да го пробие – а ние няма да можем да го извадим оттам.
	Нина постави ръка върху рамото му.
	— Вече направи толкова много за нас. Мат. Ако не искаш да рискуваш…
	Той посочи към сградите на екрана, които бяха погребани под краката им.
	— Не, мисля, че си заслужава. По дяволите, това е голямо колкото Атлантида, може би дори повече. Може пък този път да се появя на корицата на списание „Тайм“ заедно с теб – или поне в „Популярна механика“!
	— Значи ще го направиш?
	Трули се ухили.
	— Спретни ми едно кафе и ще видя какво мога да направи!
	 
	 
	Както беше предположил Трули, бентът от натрупана пръст се пробиваше много по-лесно от твърдия лед под краката им. Камботът напредваше с над метър в минута. Въпреки това минаха близо два часа, преди роботът да си проправи път през основата на бента и да достигне до леда от другата страна. Междувременно Бандра беше разбрал какво става и се беше вбесил още повече, но също така се беше примирил с факта, че това е неизбежно: единственият начин да се измъкне оттам скъпата подводница беше да се отиде при пукнатината.
	Трули, Бейкър и Рейчъл се редуваха да наблюдават прогреса на камбота, а останалите сновяха до роторния самолет и обратно, за да намерят временно убежище от жилещия вятър в кабината му. Нина тъкмо се чудеше за още колко време ще стигнат запасите от кафе на експедицията, когато стоящата край монитора Рейчъл започна да маха с ръце като обезумяла. Всички се устремиха към нея, а Трули грабна лаптопа, за да провери данните.
	— Почти преминахме! – възкликна ентусиазирано той. Нина наблюдаваше екрана. Докато роботът пробиваше бента, нямаше кой знае какво за гледане, затова Трули беше изключил камерите, но сега отново ги активира. Въпреки че образът беше доста замазан, тъй като ледената киша се стичаше покрай тялото на камбота. Блясъкът на дневната светлина през леда се виждаше ясно.
	Това не беше синият, дълбок, дебел лед. Този блестеше в чисто бяло и беше дълбок само няколко метра…
	От дълбоката пукнатина над долината се разнесе звук като изстрел през заглушител. Образът на екрана внезапно се потопи в ярка светлина, защото камботът беше излетял навън. Пред тях се разкри синкавобяла скала, която след миг изчезна зад завеса от разпенена вода. Откъм пукнатината се дочу ново пукане на лед, което почти беше заглушено от съскащо бучене.
	Лебедката потрепери, кабелите рязко се опънаха, а Бейкър бързо дръпна ръчката, за да ги освободи. Рейчъл нервно наблюдаваше въртящата се макара, поставила ръка върху копчето на генератора, за да прекъсне захранването, ако се наложи, но изведнъж въртенето спря изненадващо. Картината от видеокамерата се разтресе ужасно силно.
	Чейс примигна.
	— Дявол го взел. Нищо, че е робот, чак мен ме заболя.
	На екрана на лаптопа замигаха червени предупредителни сигнали.
	— Мисля, че се е блъснал в нещо – каза изненаданият Трули. – Колко широка беше пукнатината?
	— Около осемдесет, деветдесет фута.
	Сега беше ред на Трули да примигне.
	— Работата е ясна. Току-що се е забил в отсрещната стена. Господи, водната струя ще да е била много силна. – Той се обърна и погледна натам. Над края на долината се издигаше облак от водни пръски, слънчевата светлини се отразяваше в милиардите ледени кристали на замръзващата във въздуха вода.
	— Колко лошо е повреден? – попита троснато Бандра.
	— Корпусът е непокътнат и всичко вътре е в достатъчно добро състояние, за да ни изпраща телеметрия – отвърна Трули, преглеждайки различните екрани за повече информация. – Но като че ли сме изгубили куличката на лазера LIDAR и някои от вертикалните стабилизатори.
	Бандра се намръщи на Нина.
	— Ще ви държа лично отговорна за щетите, доктор Уайлд.
	— Изпратете сметката на АСН – отвърна му рязко тя. Шумът от изливащата се вода наподобяваше далечен гръм, хиляди галони в секунда се изливаха през отворената шахта. Но за колко време щеше да се източи цялото езеро?
	Нямаше как да разберат. Оставаше им единствено да чакат природата да си свърши работата.
	— Мисля – обяви тя, – че за днес ни стига толкова.
	 
	 
	Чейс влезе в малката каюта на борда на „Южно слънце“ и завари Нина и София да проучват снимките на надписа от погребаната камера в Австралия.
	— Здрасти на всички.
	— Къде беше? – попита Нина.
	— Слушах как Бандра крещи на Мат. Изненадан съм, че тук долу не се чува, той беше доста ядосан. – Чейс вдигна един лист от записките на Нина. – С какво се занимавате?
	— Опитваме се да преведен надписа – каза София.
	— Някакъв успех?
	— Донякъде – отвърна Нина. – Съсредоточили сме се върху частите, в които се говори за града, за да видим дали можем да получим някаква представа за онова, което се крие отдолу. Като за начало онова „дърво на даровете“, за което спомена Рибсли… Какаото и да представлява, то не е единственото. В този град също има.
	— Освен това не е единственото дърво, за което са измислим песен и танц. Виж. – София посочи с пръст един абзац от древния текст.
	Нина погледна отблизо.
	— Нещо за… „спускане“ при техния бог, за да достигнат дървото на даровете? Може би това означава смирено коленичене? – София кимна. – Става дума за някакви пророци и портал към дървото на… – Тя посочи към думата. – Не знам какво означава това.
	— Означава „живот“ – каза София – Дървото на живота.
	— Дървото на живота? – повтори изумената Нина. – Същото, което е споменато в библейското „Битие“? Нищо чудно, че Орденът иска да го намери.
	— Със сигурност е било много важно за Ветерес – представлявало е някаква връзка с техния бог. – София сви устни. – Интересно, били са монотеистични. Примитивните култури обикновено са политеистични.
	— Не е задължително. Зороастризмът се е появил най-късно около девети век преди новата ера.
	— Боготворили са Зоро? – възкликна Чейс и със замах изписа във въздуха буквата „Z“ – Ей това е моята религия!
	Нина и София се спогледаха уморено.
	— И ти се каниш да се омъжваш за него – рече София.
	— А ти вече си била женена.
	— Животът представлява поредица от правилни и грешни пътища.
	— Ей! – възмути се Чейс. – Както и да е, специално тия хора не са били точно примитивни. Само погледнете какво са построили. – Той посочи разпечатката на няколкото куполообразни сгради, след което добави, кашляйки: – Подпомогнати от извънземни.
	— Ще се спреш ли с тия извънземни! – сопна му се Нина. Тя се обърна към София. – Пише ли нещо повече за това какво всъщност представлява дървото на живота?
	— Не виждам – или поне не мога да го преведа.
	— Ти се справяш добре с превода – каза Чейс на Нина.
	— Бързо уча – отвърна тя.
	— Да, знам. Продължавай по същия начин и София няма да ти трябва.
	Нина навъси вежди.
	— Няма ли да е жално? – Тя се обърна подозрително към англичанката. – Нали не криеш нещо важно, за да продължим да се нуждаем от теб“?
	София въздъхна саркастично.
	— Какво ще спечеля от това? Моите интереси съвпадат с това да помагам на двама ви с Еди.
	— А нашите интереси щяха да бъдат защитени най-добре, ако ми беше дала записките на Рибсли, когато те помолих – каза Нина. – Но поне сега не са и у него. Освен ако в уинибегото не е имало огнеупорен сейф
	— Тоя тип Рибсли – обърна се Чейс към София, – какво всъщност си намерила в него? Той не е богат, нито е секси като мен.
	— София го погледна раздразнено.
	— Той е на моето интелектуално ниво. Което ти, разбира се, никога няма да разбереш.
	— Освен това е и на твоето морално ниво – рече Нина. Тя погледна обратно към снимките. – Ако няма нищо друго за дървото на живота, какво ще кажеш за дървото на даровете? Или за самите дарове? Рибсли каза, че богът им ги е наказал за това, че са го дали на зверовете, но какво е представлявало?
	София се концентрира върху текста и раздразнението й изчезна.
	— Не съм съвсем сигурна. Изглежда, е свързано с използването на „малките огнени планини“…
	— Вулканичните отвори. Това го разбрахме.
	— Буквално и толкова прозаично. Освен това има нещо, което изглежда като „земя небе огън“, каквото и да значи това.
	— Небесен огън като светкавица? – предположи Чейс. – Или южно сияние. Нали и на южния полюс има такова?
	— Да – отвърна Нина. – Но „земя“ се явява като определение. Как ще получиш южно сияние на земята?
	— Няма представа. – София потупа с пръст по снимката. – Но тук има още нещо за тези загадъчни „зверове“. Очевидно Ветерес са ги довели със себе си на Антарктида.
	Чейс изсумтя.
	— Е, това вече удря десетката.
	Отговорът на Нина беше по-обмислен.
	— Тези зверове са били заплаха, от която древните са се опитали да избягат… но въпреки това са ги довели тук със себе си? А след това им дали даровете на бога?
	— Звучи точно като мен – ухили се Чейс. Жените не му обърнаха внимание.
	— В това няма голям смисъл – призна София. – Що за подарък можеш да дадеш на някое животно и с това да предизвикаш гнева на бога?
	Нина поклати глава.
	— Освен ако не е била гумената залъгалка на Исус, за друго не се сещам. – Тя взе разпечатания образ от LIDAR. – Просто се надявам, че ще го разберем утре, като слезем долу.
	 
	 
	— Земя в нула седем и седемнайсет – обяви Ларсон.
	Роторният самолет повтаряше полета от предишния ден – и за голямо раздразнение на Нина, със същите пътници. Бейкър и Рейчъл идваха заедно с Трули, за да намерят и извадят камбота, но тя не виждаше друга причина Бандра да пътува с тях, освен да добави нови оплаквания към непрекъснато нарастващия си списък.
	Ала стига да не им се пречкаше, тя беше готова да изтърпи присъствието му. А фактът, че й беше позволил да седне на предната седалка показваше, че макар и неохотно, той беше приел пълномощията й.
	Тя си сложи слънчевите очила и погледна напред. Местоположението на леденото поле и пукнатината се забеляза веднага; над нея продължаваше да се носи облак от пръски, който постепенно се изтегляше на запад във формата на перо.
	— Така, първата ни задача – обади се Трули от задната седалка, – е да проверим дали камботът е на същото място. Пер, мини над пролома, за да хвърлим един поглед.
	Ларсон премина в режим на хеликоптер и се спусна над пукнатината. Дупката, през която продължаваше да се излива вода, изглеждаше по-голяма от предишния ден. Отдалечаващият се самолет беше отчупил част от надвисналата над нея скала. През облака се виждаха пръснати навсякъде големи късове лед, а водата се провираше между тях устремена към друга, по-ниска равнина в далечината.
	— Ха така! – възкликна Трули. – Камботът се намира на същото място като вчера. – Той посочи с пръст; Нина забеляза робота, който се беше забол в отсрещната страна на каньона, покрит със сняг и лед.
	— Изглежда така, сякаш е замръзнал вътре – обади се Чейс. – Някой носи ли кирки?
	— Носим нещо по-добро, приятел. Малко газ! – Той потупа червения метален цилиндър в багажника. – Просто ще разтопим леда, нямаш грижи.
	Ларсон издигна самолета и закръжи над площадката от предишния ден, оглеждайки за признаци, че ледът е изтънял заради източването на езерото. Нямаше следи от нови пукнатини, но въпреки това той кацна много внимателно и не угаси двигателите, докато не се увери, че долината няма да се срути под тях.
	Екипът се отправи към сондажната шахта. Трули и асистентите му бяха откачили дистанционно кабелите от подводницата и ги бяха навили на макарата още предишния ден, и сега повърхността на голямата дупка беше почти изцяло замръзнала. Въпреки това ясно се виждаше, че нивото на водата вътре се е снижило; прозрачен лед покриваше дупката и през него се виждаше тъмната вътрешност.
	— Няма да ни отнеме много време да я пробием – реши Чейс.
	— Как ще проверим колко е спаднала водата? – попита Нина. – Не вярвам да носиш още някой робот със себе си, нали, Мат?
	Трули остави на леда един тежък сак и го отвори.
	— Боя се, че не, но имам нещо, което ще свърши работа. Грубо, но ефективно. – Той извади малка цифрова камера в пластмасов калъф, чиято цел беше да я пази от студа и влагата. – Просто ще я спуснем долу с кабел! Ако я настроя увеличението за слабо осветено пространство, ще можем да разберем и колко е голяма пещерата.
	— Истински брикольор*, нали? – рече София.
	[*Брикольор – човек, който си прави необходимото с подръчни материали. – Б.пр.]
	Трули погледна неуверено към Нина.
	— Това добре ли е?
	— Изненадващо, но да – отвърна тя, повдигайки вежди. – Тя всъщност ти направи комплимент. Не знам дали трябва да се почувстваш поласкан или да се разтревожиш.
	— Да речем, че аз не бих й позволил да ме потупа по гърба – додаде Чейс.
	Бейкър използва един от газовите цилиндри, за да разтопи ледената шапка на шахтата. В мрачната дълбина нападаха ледени късове. Чуха се цопвания, но чак след няколко секунди, и то съвсем слаби.
	Трули свърза импровизираната сонда и я включи на запис, преди да започне да я спуска надолу в шахтата с кабел, който беше маркиран с червено на интервали от по един метър. Нина започна да ги брои; камерата се спусна на двайсет метра без проблем, достигайки дъното на шахтата. Трийсет метра, четирийсет, вече се намираше доста под покрива на камерата. Трули започна да отпуска кабела по-бавно. Кутията на камерата щеше да заплува върху водата; щом достигнеше повърхността й, кабелът щеше да се отпусне свободно. Четирийсет и пет метра. Четирийсет и шест, четирийсет и седем…
	— Колко е дълбоко езерото? – попита Чейс. – Вече трябва да сме близо до дъното.
	— Към двайсетина метра – отвърна Нина. – Значи на около шейсет метра под нас. – Тя отново провери кабела. Петдесет и един метра, петдесет и два…
	— Опа – рече Трули. Той колебливо протегна ръка надолу, след което започна да я вдига, докато кабелът не се опъна. – Това е, стигнахме водата. Малко под петдесет и три метра.
	— Значи остава да се източат още около седем метра? – попита Нина. – Ще се изпразни по-бързо, отколкото си мислехме.
	— Сигурно изходният тунел се е разширил. – Той вдигна още малко ръцете. – Така, да се надяваме, че ако разлюлея малко камерата, ще успея да хвана по-голямата част от пещерата. След това ще я изваля и ще разгледаме какво е заснела. – Той бавно разклати кабела, след което започна лека-полека да издърпва камерата на повърхност.
	Щом се озова в ръцете му, той я извади от калъфа и отвори LCD екранчето. После превъртя записа до мястото, където камерата се спусна под купола. След източването на водата количеството светлина, проникващо през леда, беше изненадващо. В дъното на екрана Нина виждаше повърхността на езерото – водата се беше устремила към дупката, пробита в основата на бента. След като вече знаеше каква е дълбочината на останалата вода, тя придоби някаква представа за мащаба, която камерите на подводницата не можеха да й осигури. Бентът определено представляваше впечатляваща структура, компенсирайки елементарната си структура с гигантски размери.
	А градът?
	Камерата продължи да се спуска, без да спира да се поклаща, но за голямо нейно раздразнение екранът показваше само бента и склоновете на долината. Нина искаше да види какво има в другия й край
	— Хайде, превърти напред – каза нетърпеливо тя. Повърхността на езерото се приближи рязко, след което камерата изведнъж смени ъгъла си. – Така, задръж! Камерата достигна водата. Пусни го на нормален ход.
	Картината подскачаше известно време, преди да се успокои. Когато се завъртя наоколо, Нина затаи дъх. Въпреки че водата все още беше дълбока, може би щеше да улови нещо…
	Движението се забави. Нина едва не изохка. Камерата щеше да се завърти на другата страна, преди да покаже каквото и да било…
	— Спри! – ахна тя. Трули натисна паузата.
	Камерата беше уловила нещо с ъгъла на обектива си, точно когато беше достигнала до края на мързеливото си люшкане – зърнеста форма, осветена от синкавата светлина, която струеше отгоре.
	Това беше сграда, толкова висока, че върхът й се губеше в надвисналия лед, извисяваща се над всичко останало, което я заобикаляше.
	Храм.
	Тя се изправи с разширени от изумление очи и се обърна към останалите.
	— Трябва да слезем долу. Веднага, щом има възможност.
	 
	 
	 
	≈ 22 ≈

	 
	За огромно неудоволствие на Нина, това веднага не се оказа чак толкова скоро. Още няколко часа бяха необходими за пълното изтичане на водата. През това време тя обикаляше безцелно наоколо под неодобрителния поглед на доктор Бандра. Труди и неговият екип поне имаха с какво да се занимават; Ларсон ги откара до пукнатината, за да освободят заклещения робот от леда. Единственото, което и оставаше, беше да накара Чейс отново да спусне камерата в шахтата, с надеждата, че ще успее да получи по-добър поглед към погребания град. Но макар че новите записи разкриха нови детайли, те бяха също толкова зърнести и нестабилни, за да дадат нещо повече от намек за това, което лежи под краката им.
	Тя трябваше да го види със собствените си очи.
	Докато Трули и Бейкър работеха върху лебедката, Чейс подготви своята екипировка, завързвайки всичко за шейната, с която бяха транспортирали подводницата.
	— Нямаме никаква представа какво има там долу, затова трябва да се подготвим за всичко – каза той на Нина и София, докато прикрепваше някои по-малки предмети с тиксо.
	— Палатка? – попита София. – Да не би да планираш по-дълъг престой?
	— Надявам се, че не, но ако нещо се обърка, може да имаме нужда от нея. Взел съм спални чували, храна, лагерна печка, оборудване за катерене, комплект за първа помощ – все полезни неща. За всеки случай.
	— Поне имаме в излишък от газ за печката – рече Нина, потупвайки с крак по единия цилиндър.
	— Не, това го взимам в случай, че намерим нещо ценно в леда и трябва да го извадим, без да го повреждаме с кирките. Виждаш ли? Започнах да й хващам цаката на археоложката работа. – Той се усмихна. – И ако се чудиш защо слагам всичко това в шейната, правя го, защото нямам намерение да мъкна всичко това на гръб!
	Бандра се приближи към тях.
	— Цялото това оборудване принадлежи на АЛАОН – каза той сочейки с пръст лазерния далекомер, който Нина възнамеряваше да използва, за да измери пещерата. – Ако нещо бъде повредено или изгубено вие ще отговаряте за това.
	Нина изпъшка раздразнено.
	— Нека си изясним нещата, доктор Бандра. Видяхте клипа, знаете, че там долу има нещо невероятно… и единственото, което ви интересува, е да ми мърморите на главата за някакви си инструменти!
	— Вие похитихте експедицията ми и проявихте неуважение към мен, доктор Уайлд – рече той. – Приемам това като професионална и лична обида. Така че ще ме извините, ако откажа да се примиря с безцеремонното ви отношение към работата ми.
	— Това ми е достатъчно. – Тя вирна глава – В такъв случай ще ме извините, ако пропусна да съобщя името ви, когато представя това невероятно откритие пред света. Все пак вие явно показахте, че не искате да имате нито общо с мен.
	Бандра изведнъж я погледна загрижено.
	— Всъщност аз нямах това предвид…
	— Не, напълно ви разбирам – продължи Нина, – и уважавам вашата позиция. Никой няма да разбере, че сте имали нещо общо с това.
	— Каква почтеност, достойна за възхищение – обади се София.
	— Името ви дори няма да бъде споменато.
	Бандра погледна към дупката в леда.
	— Ще обсъдим… това допълнително, след като разберем какво всъщност има там долу – рече той и се запъти към роторния самолет
	— Като че ли искрено се забавляваше – каза Чейс на Нина, след като ученият се отдалечи достатъчно.
	— Аха – отвърна самодоволно тя и се запъти към дупката. На около шейсет фута надолу шахтата потъваше в абсолютен мрак, където я очакваше нещо невероятно. Предчувствието се зараждаше в стомаха й. Тя беше толкова близо до откриването на истината.
	Когато Трули и Бейкър подготвиха лебедката, Чейс завлече шейната при тях.
	— Всичко е готово – обяви той и подаде на Трули уоки-токито.
	— Кой ще слезе пръв? – попита Трули.
	Чейс погледна към Нина.
	Ще ми се да бъда аз, за да проверя дали всичко е наред, но…
	— Аз ще сляза първа – настоя Нина.
	— Да, така си и знаех.
	— Така трябва, Еди. – Тя посочи към обезопасителния хамут, които Бейкър беше прикрепил към кабела на лебедката. – Вържи ме.
	Чейс й даде другото уоки-токи. Пристегна хамута около нея и тя пристъпи към ръба на шахтата, докато Трули се приготви да включи лебедката.
	— Ще се видим долу – каза тя на Чейс.
	— Бъди внимателна – отвърна той.
	— И не се хвърляй към ужасяващата си смърт! – каза весело София. Нина изсумтя, след което започна леко да се спуска по стената на шахтата, докато хамутът не пое тежестта й изцяло.
	— Спускай ме – каза тя на Трули.
	Лебедката изскърца и Нина започна да се спуска надолу.
	Със своите три фута ширина шахтата предизвикваше клаустрофобия, особено след като тя се спусна вътре с дебелите си дрехи. Ледът постепенно променяше консистенцията и цвета си, млечната белота по повърхността премина в прозрачно тревисто синьо. Тя виждаше отвора, който се приближаваше отдолу, но отвъд него имаше само тъмнина. Температурите вече бяха чувствително по-ниски, студът щипеше бузите й.
	Уоки-токито пропука.
	— Добре ли си? – попита Чейс.
	— Да, благодаря. На каква дълбочина се намирам?
	— Петнайсет метра. Скоро ще излезеш от тунела. Когато започнеш да се люлееш, обади се и ние ще намалим скоростта.
	— Добре… – Но нетърпението надделя над неудобството. Дъното на шахтата се приближаваше все повече и повече…
	Изведнъж се озова в камерата.
	Тя се ширна край нея, очите й бързо се приспособиха към странната светлина. Куполообразният леден таван беше гладък. Всичките му неравности бяха изгладени на местата, където издигащата се над вулканичните отвори топла вода стигаше до него. Нина наведе глава надолу и забеляза потока изтичаща вода. За миг се разтревожи, че се спуска право в един от вулканичните отвори, но след това с облекчение забеляза, че той се пада встрани.
	Вълнението й нарасна, когато започна да различава структурите под краката си. По-голямата част от водата в езерото се беше отекла. Бяха останали някои локви под нивото на прорязания отвор, които вече бяха замръзнали, но по-голямата част от пещерата беше суха.
	Което означаваше, осъзна тя след миг, че ще успее да види какво има на другия край на кухината.
	Нина залюля въжето, завъртя се…
	И от гледката, която се разкри пред очите й, дъхът й спря.
	Осветен от меката, невероятно чиста синкава светлина, струяща през леда, градът изглеждаше абсолютно нереален. Почти под краката й се издигаше някаква многоетажна конструкция, малки сгради и мостове, които обграждаха лабиринт от катакомби, изкопани в земята. Край нея минаваше павирана улица, водеща нагоре по хълма към сърцето на селището. От нея се отделяха по-малки улици, които от своя страна се разклоняваха като дървета на още по-малки. Покрай тези „клони“ се издигаха каменни сгради с формата на иглу – същите като онези, които беше видяла в Индонезия и Австралия.
	С малката разлика, че всички тук бяха непокътнати.
	И те не бяха единствените, оцелели след погребението им. Проследявайки с поглед дългата улица, изглеждаща като оградена от статуи, тя забеляза храма, който беше зърнала във филмчето. На живо имаше още по-впечатляващ вид. Също като останалите сгради, храмът имаше заоблена форма, но беше много по-висок, с елегантни извити подпори за стените. Покривът му беше толкова висок, че всъщност се губеше в ледения таван на пещерата, което означаваше, че достига поне шейсет фута височина, дори повече – в леда се виждаха само смътни сенки.
	Високите, тесни прозорци бяха наредени на два етажа по периферията му, а входната врата беше също така издължена, с височина поне двайсет фута. Вътрешността му тънеше в мрак – зловещ и възбуждащ любопитството й. Сърцето на града, тайната на Ветерес, лежеше някъде във вътрешността му.
	В храма имаше още нещо, което тя първоначално помисли за най-обикновена декорация, преди да осъзнае колко сложна и обширна всъщност е тя. Нещо, наподобяващо медени пластини, започваше от горните прозорци и също като улицата се разклоняваше като дърво – не само по стените, но и извън тях. Странната украса също се губеше горе в леда. Нина нямаше никаква представа какво е предназначението й.
	Но в храма имаше още нещо, което я изненада. Като че ли част от сградата беше изсечена в скалата, чийто връх се намираше точно под ледения таван. Нина погледна през рамо към бента. Възможно ли беше да е бил направен толкова висок, за да скрие онова, което лежи зад храма? Запомни мисълта си, за да я провери по-късно. В момента почти беше достигнала земята.
	— Така, почти долу съм – каза тя в уоки-токито. – По-бавно… готово, слязох. – Ботушите й тупнаха по пода, който изпука под грайферите й. Всичко беше покрито с кора от блестящ лед и скреж; след отичането на езерото останалия тънък воден слой веднага беше замръзнал. Нина разкопча хамута. От ноздрите й излизаше пара: долу беше много по-студено, отколкото на повърхността. – И така, долу съм и всичко е наред.
	— Как изглежда там? – попита Чейс.
	— Ами, как да ти кажа… Уха!
	Той се разсмя.
	— Да, много ми помогна. Ако след всичко това се наложи да са търсиш нова работа, въобще не се опитвай да се пробваш като екскурзовод.
	София слезе втора и остана почти толкова очарована от изгубения град, колкото и Нина. След това при тях се озова шейната, следвана от Чейс.
	— Значи си абсолютно сигурна, че това не е построено от извънземни? – попита той Нина, сочейки проблясващите в синкаво сгради. – Щото нещата, които ги намират в Антарктида, обикновено се оказват такива. Питай Кърт Ръсел, ако не вярваш.
	— Не съм сигурна – отвърна София. – Ако питаш мен, в тях има нещо лъвкрафтско*. Току-виж сме се сблъскали с шогот**. – Леко потупване. – Води ни, Нина.
	[* Харуърд Лъвкрафт – американски писател, едно от големите имена в литературата на ужаса през XX. – Б.пр.]
	[** шогот – митично чудовище измислено от Лавкрафт, неразделна част от митологията на Ктулу. – Б.пр.]

 	Чейс се захили, въпреки че на Нина въобще не й беше забавно.
	— Никакви извънземни, никакви Велики древни*, нито… спагетени чудовища – сопна им се тя и тръгна към шейната. – Това е било построено от хора като нас. Просто се оказва, че са живели тук много по-рано, отколкото са смятали всички. И ако успеем да продължим с проучванията, точно това смятам да докажа. – Тя разкопча коланите и започна да разтоварва оборудването от шейната.
	[* „Великите древни“ – измислена извънземна раса, спомената за пръв път от Хауърд Лавкрафт в романа му „Из планините на безумието“ (1936 г), част от митовете на Ктулу. – Б.пр.]
	Чейс вдигна тежкия триножник, който тя току-що беше оставила на земята.
	— Нали няма да го разнасяме с нас наоколо? Точно затова донесох шейната – за да не се налага!
	— О, да, естествено – отвърна Нина, сваляйки от шейната и далекомера, който всъщност щеше да постави върху триножника. – Детайлното лазерно проучване може да се направи и след като се върнем обратно. Едва ли имаме нужда от точните размери на пещерата. „Адски грамадна“ е достатъчно точно, мисля.
	— Много си права! – извика Чейс и върна триножника в шейната. От дълбините на пещерата се чу слабо ехо. – Сега накъде ще вървим?
	— Натам. – Нина посочи към струйката пара, която се издигаше над близкия лабиринт. – Ще започнем от най-близкото място и лека-полека ще се придвижим до храма. – Тя включи мощното фенерче, за да го изпробва. Блестящият му лъч проряза като лазер сапфиреносиния въздух в пещерата. Тя остана доволна и го изключи; след като очите й привикнаха със сумрака, светлината, която проникваше пред ледената покривка, беше достатъчно силна.
	— Мат – обади се Чейс по радиото, – ние потегляме.
	— Ясно – разнесе се гласът на австралиеца. – Как е там долу?
	Чейс последна към покрития със скреж храм, който се издигаше над града.
	— Нина беше права. Направо си е… уха!
	Трули изсумтя.
	— Никаква полза няма от вас! Поне гледайте да ми донесете хубави снимки!
	— Разбира се. Скоро ще се чуем пак.
	Те прекосиха кратката отсечка до началото на лабиринта. Чейс дърпаше шейната. Нина погледна към бента и забеляза тъмното петно на отточната шахта. Въпреки че беше минал по-малко от час, откакто нивото на водата беше спаднало под ръба й, повърхността й вече беше замръзнала и блестеше като огледало. След още някой час ледът щеше да е толкова дебел, че по него спокойно щеше да може да се ходи.
	Парата, която се вдигаше иззад стената, й подсказа, че условията от другата страна ще са много по-поносими. Те намериха вход и минаха през него.
	— Какво е това, по дяволите? – попита Чейс. Външната страна ограждаше изкопан терен, в който бяха издигнати поредица стени, наподобяваше клетки, в поразителен контраст със заоблените стени, които намираха навсякъде. След източването на езерото ямата беше останала пълна с вода, която вече беше изцяло замръзнала… но по металните решетки, затварящи всяка килия, ставаше ясно, че онова, което беше затворено вътре, трябваше да си остане завинаги там. – Затвор ли е?
	— Не знам. – отвърна замислено София. – Прилича ми повече на хипогея в римския Колизеум. Сещате ли се? Онази подземна зала под арената, където преди двубоите са били държани животните и гладиаторите.
	Чейс кимна.
	— Бил си в Рим? – попита го Нина. – С нея? Не си ми го споменавал досега.
	— Вил съм на много места, за които не съм ти споменавал, и може ли да не започваме отново с това? Но да, определено прилича. – Подземната зала в центъра на Колизеума беше изградена от малки килии с високи стени, свързани с тесни коридори, а постройката, която лежеше в краката им, имаше подобен модел. Какво ли са държали тук? Гладиатори?
	— Или животни. – рече София. – Зверове.
	Нина освети с фенерчето най-близката килия, но не можа да различи нищо в млечнобелия лед. Вместо това тя насочи лъча към отсрещната страна на ямата. По нея минаваха пътеки и каменни мостове, пресичащи се един с друг при малки помещения, които тя определи като караулни. Зад тях се издигаше парата.
	— Може би там се намира вулканичният отвор. Да идем да погледнем, след това отиваме в града.
	Те прекосиха моста и стигнаха до едно от ниските караулни помещения – първата непокътната сграда на Ветерес, в която Нина влезе. За нейно голямо разочарование тя беше празна, с изключение на един намотан камшик, който висеше замръзнал на стената. Все пак планът на стаята й подсказа нещо: тесните прозорци на всички стени даваха на пазачите изглед към килиите долу, а в същото време ги скриваха от обитателите им, един вид примитивен паноптикум.
	Но кой или какво бяха наблюдавали?
	Чейс отиде до другия вход на малката сграда. Ледът хрущеше под краката му.
	— Ако са използвали вулканичните отмори за топла вода, значи са имали в излишък.
	Нина и София се приближиха до него и погледнаха към ямата. Разположението на стените се промени, килиите станаха по-големи. Някои дори бяха покрити. Но онова, към което Чейс привлече погледите им, беше природно образувание, а не направено от човек. Някъде отдолу под ямата горещината на вулканичния отвор все още затопляше водата… която продължаваше да тече, въпреки че заобикалящото я езеро беше замръзнало, и прорязваше криволичещи жлебове в новообразувания лед.
	— Прилича на лабиринт – отбеляза Чейс. Едната част от ямата беше по-достъпна от останалите и горещите ручейчета постепенно разтопяваха пътя си към нея.
	Нина се интересуваше повече от заобикалящите ги стени.
	— Ако онова беше хипогей, тогава това място трябва да е арената. – Тя прекоси моста, взирайки се в тесните килии с надеждата да зърне нещо, но виждаше само лед и камък.
	— Сигурно може да се стигне до мястото, където горещата вода е разтопила леда.
	— Нужно ли е да го правим? – въздъхна София. – Хипогей, затвор, робски килии, зоологическа градина – каквото и да е, едва ли ще представлява по-голям интерес от храма. А и времето ни изтича. Тя посочи към тавана на пещерата. – Не го ли забелязахте?
	— Кое да сме… – започна Нина и в този миг една голяма капка падна на главата й. Край тях започнаха да се ръсят и други, като честотата им бавно се увеличаваше.
	— Мамка му! – каза Чейс, осъзнавайки какво става. Той вдигна уоки-токито. – Мат, може да имаме проблем. Парата от вулканичните отвори започна да разтопява леда. Не знам колко време ще мине, преди да стане наистина опасно, но все пак предлагам да преместите самолета по-далеч от дупката. И на твое място аз не бих се въртял много покрай нея.
	— Връзката ни ще се разпадне – отвърна Трули, чийто глас беше започнал да се изкривява.
	— Ще трябва да рискуваме.
	— Възможно ли е наистина да се срути? – попита нервно Нина.
	— Не знам. Ледът е доста дебел. Но части от него може да паднат, а десет килограма от тази височина ще те размажат като десет тона. София е права – трябва да побързаме.
	Нина неохотно прие съвета му и прекоси другия мост, който ги отведе пред външните стени по-близо до града. С отдалечаването от издигащата се нагоре пара спря и капенето. Те минаха през едно замръзнало открито пространство, където Нина забеляза замръзнали в леда растения
	— Бог ги е наказал, като е изпратил студ да убие дърветата… каза тя, спомняйки си надписа в Австралия.
	— Знаеш ли за какво ми напомня това. Еди? – попита София и се усмихна. – За йоркширските блата.
	— Бля – отвърна Чейс с шеговито презрение. – Йоркширците поне не бягат на континента, когато стане малко по-студено. Тия ся били големи страхливци!
	Те стигнаха до първата сграда. Нина прецени, че „иглуто“ е високо около единайсет фута, с двайсетина фута в диаметър. Съседните сгради, които се допираха в основите, изглеждаха идентични
	— Няма прозорци… нито пък врати. Как се влиза вътре?
	Те заобиколиха групата скупчени сгради и установиха, че са построени в кръг. Останалите куполи, които се забелязваха наблиза бяха струпани по същия начин, между седем и десет в група. Най-накрая стигнаха до павирана улица, едно от малките разклонения, вяло достигаха до центъра на града. Между две сгради се забелязваше пролука, водеща до нещо като вътрешен двор. Между скупчените сгради се забелязваха малки куполи, най-вероятно складове, които най-накрая имаха вход: високи фини арки, гледащи към двора.
	Чейс беше човекът, който разгада логиката зад това разположение.
	— За да се получи заслон – каза той. – В подобни долини край морския бряг духат силни ветрове. Ако сградите се подредят в кръг, се получава някаква защита.
	— Това са къщи – каза Нина. – Може би всяка група е била за отделна фамилия. – Тя се приближи до една от арките, светна фенерчето си и влезе предпазливо вътре. Входът беше висок над седем фута, но някак си й се струваше тесен.
	— Има ли нещо вътре? – извика Чейс.
	— Нищо. – Също като караулното помещение, и тази сграда беше празна, със замръзнали локви по пода. Очевидно Ветерес бяха взели всичко със себе си, когато бяха решили да изминат дългия път обратно до Австралия. – Като че ли тук няма да намерим нищо – призна тя, като излезе навън. – Да опитаме по главния път.
	Те продължиха по малката улица и подминаха още няколко групи куполи, преди да стигнат до главния път, прекосяваш града. Първото нещо, което привлече погледите им, бяха статуите, подредени по продължението му. Огромните фигури бяха странно стилизирани, с дълги шии и малки уста.
	— Прилича ми на африканско племенно изкуство – каза Нина.
	Чейс кимна.
	— Също като онзи твоя грозник.
	— Беше много по-хубав от твоя глупав Фидел Кастро – рече отбранително тя, насочвайки лъча на фенерчето си към статуята от другата страна на пътя. Първата беше на мъж; тази беше на жена, държаща нещо, наподобяващо глинените цилиндри, които бяха намерили в Австралия. Тя беше поставена върху малък плинт с надписи. – Какво ли пише тук? – зачуди се тя и се приближи, за да види по-добре.
	София се присъедини към нея.
	— Това е думата за „пророци“ – каза тя и посочи с пръст. – Другата дума е „пазител“ или „носител“.
	— Пазител на пророците? Свещеник? – Нина се обърна. Храмът се издигаше на хълма, а медните ленти, които опасваха стените му, отразяваха студената светлина.
	Те продължиха напред, минавайки покрай останалите статуи. Мъже и жени, някои от които държаха предмети, очевидно представили ролята им в древното общество, докато други просто стояха властно изпънати, като явно всички бяха важни хора. Поредицата от статуи секна пред една висока арка; нещо като церемониален портал, предположи Нина. Те преминаха през нея и продължиха към храма. Край тях продължиха да се нижат статуи, които очевидно представляваха същите хора като онези по-надолу – но този път те не бяха заели властни пози, дори напротив.
	— Какво им става на тези? – попита Чейс, остави шейната и се обърна с любопитство към коленичилите, наведени фигури. – Да не са си изгубили контактните лещи?
	— Молят се – отвърна Нина. Тя надникна от двете страни е пътя и видя само голо поле. – Няма повече къщи. Тази част от града е посветена изцяло на религията им. Статуите са на хората, които Ветерес са смятали за важни… но дори те коленичат пред техния бог.
	Тя наведе глава назад, за да погледне към храма. Дори на светлината на фенерчето не можа да определи каква част от сградата е скрита в надвисналия лед. Тя насочи лъча към масивните отворена врати. Светлото кръгче изчезна, погълнато от мрака.
	— Може би той още е вътре – каза Чейс. – Богът им. Замръзнал.
	— Съмнявам се, че тези хора са взели всяка лъжица, чиния и стол със себе си, а са изоставили своя бог – рече София.
	Нина се доближи до входа.
	— Има само един начин да разберем.
	Чейс и София включиха своите фенерчета и я последваха. Звукът на скърцащия под краката им лед изчезна, щом влязоха вътре и стъпките им отекнаха в огромното празно пространство.
	Нина спря внезапно, насочила фенерчето си напред.
	— Еди?
	— Да?
	— Когато каза, че богът им може още да е тук…
	— Да?
	— Беше много прав.
	 
	 
	 
	≈ 23 ≈

	 
	Лъчите на трите фенерчета се сляха в един.
	— Пусто да остане! – възкликна Чейс. – На това му викам аз голяма статуя.
	Каменната фигура се издигаше поне на шест фута височина. Гигантът се беше изправил в средата на огромната кръгла сграда и главата му почти достигаше купола на тавана. Това беше статуя на мъж, изсечен в същия ъгловат, продълговат стил като статуите отвън, но в много по-голям мащаб. Дясната му ръка беше спусната покрай тялото и държеше нещо, което приличаше на сърп; лявата беше протегната напред с леко свита длан, сякаш сееше семена. Носеше медна огърлица, а може би златна – стилът й напомняше на древните египетски огърлици менат, които носеха фараоните, само че от нагръдника й висяха няколко дълги метални противотежести, стигащи доста под гърдите на статуята. Кръстът й беше обхванат от колан с подобна украса, от който висеше дълъг меден набедреник.
	Между краката на статуята, някъде на нивото на петите й, се виждаше нисък отвор, с височина не повече от три фута, водещ до една вътрешна камера. Освен фигурата в залата нямаше нищо друго. Само празно място, в което вярващите можеха да се събират, за да се молят.
	Нина насочи лъча на фенерчето си към главата на статуята. Тя имаше същото високо чело и тясна челюст като статуите отвън. Нина се накани да огледа огърлицата, но в този момент нещо друго привлече вниманието й – не върху статуята, а зад нея.
	— Това да ви напомня нещо? – попита тя.
	— На стъклопис – отвърна София не особено възторжено. Привличаше я повече златната украса на аксесоарите на статуята.
	— Не, нямам предвид самия прозорец, а неговата форма.
	Чейс разбра какво има предвид.
	— Нашият човек си има ореол. – Прозорецът имаше кръгла форма и пръскаше на всички страни лъчи от цветно стъкло. Определено представляваше светлинен или огнен ореол, обграждаш главата на статуята.
	— Да. Това вече е интересно.
	— Какво, нима наличието на шестфутов мъж в храм, погребан в Антарктида, не е?
	— Знаеш какво имам предвид. Ореолите са почти универсална част от религиозната иконография – те се появяват в древното египетско, римско и гръцко изкуство, както и в будизма. Но са свързани най-силно с авраамическите религии, дори с исляма. Модерните мюсюлмани не рисуват портрети на Мохамед, но древните мюсюлмани са го правили и той винаги е бил обрисуван с ореол или с божествен огън около главата.
	— Но това се е появило преди тях – обади се София. – И то много преди тях.
	— Знам. Затова е толкова интересно. – Тя отиде при дупката между краката на статуята. – Входът към дървото на даровете… Да надникнем. – От тавана на тесния проход висяха малки висулки. Тя ги помете с ръка и хлътна в дупката. – Това е един вид форма на смиреност – каза тя. – Ако искате да минете по пътеката, трябва да коленичите в краката на своя бог.
	Коридорчето беше късо и излезе в кръгла стая с диаметър около петнайсет фута. Нина се изправи и установи, че стаята всъщност е шахта, издигаща се нагоре. За разлика от храма, шахтата беше затворена с покрив от лед. Тя видя задната страна на прозореца със стъклопис, но интересът й веднага беше привлечен от няколко стъпала, каменни блокове, които стърчаха от стените на интервали от около две фута и се издигаха спираловидни нагоре. От тях висяха ледени шушулки, по-големи и по-тежки от онези, които беше разчистила с ръка.
	— Елате тук – извика тя. Скоро Чейс и София се появиха вътре. Мисля, че се сещам за какво служи това – освен че е стълба, разбира се. Някога шахтата е била отворена отгоре и ако сме вътре в храма, идващата отгоре светлина ще запалва ореола зад главата на статуята
	— Очарователно – каза отегчено София. Тя проучи един от каменните блокове. – Трябва ли да се изкачваме по тях? Доста са хлъзгави. Може би трябва да се върнем при шейната и да си вземем катераческото оборудване.
	— Нали ти искаше да побързаме? – отвърна Нина.
	— Когато се намирахме на твърда земя. С удоволствие бих го давала по-бавно, ако това означава да избегна смъртоносно плъзгане.
	— Еди? Ти какво мислиш?
	— Можем да вземем въжетата – рече Чейс, – но това означава голямо мотане и определено ще ни забави. – Той се изкачи по първите няколко стъпала, железните шипове на котките му изскърцаха зловещо. – Ако се страхувате, ще видя какво мога да направя, но ако смятате, че ще успеете да се задържите на крака…
	— Няма проблеми – обяви Нина. – Ще успееш ли да се справиш, София? Да не би английското цвете да увехна? – София се намръщи, но изкачи първите няколко стъпала.
	Чейс водеше. Нина се движеше последна. Изкачваха се внимателно нагоре, облегнали гърбове на стената. Десет фута. Двайсет. Нина се спря, за да освети върха на шахтата и забеляза едни тъмен вход точно срещу гигантския прозорец.
	— Е, дано да успеем да се измъкнем навън.
	— Нямаше ли да е по-добре първо да провериш, преди да започнем да се изкачваме? – попита Чейс. Той сложи крак върху следващото стъпало и натисна. Ледът се пропука и изведнъж парче от външната страна на блока се отчупи и полетя надолу заедно с висящата на него шушулка. И двете се разбира на милион парченца в пода. Чейс изсумтя и започна по-внимателно да проверява къде стъпва.
	— Добре, че не падна върху нас – отбеляза Нина. Ледените пластове върху стъпалата пред тях бяха по дебели, а шушулките по-дълги – и по-остри.
	Те продължиха да се изкачват и минаха трийсет фута – половината път до ледения таван. На около четирийсет фута Чейс се спря. От стената стърчеше леден къс, достатъчно дълъг, че да направи заобикалянето му сложна работа. Тай пошепна нагоре. Ледената покривка ставаше все по-дебела. Чейс предположи, че при спадането на водата от покрива са се отчупили ледени парчета, който са останали на повърхността на водата и по-късно са замръзнали за стената.
	— Не мърдайте – каза той, изваждайки малка брадвичка от колана си. – Трябва да отсека това нещо от стената. – Замахна и в шахтата отекна звън на метал.
	Нина използва паузата, за да огледа по-добре прозореца. Металът, който беше използван, за да придържа цветното стъкло, не беше мед, а злато.
	— Леле, вижте тук – каза тя изумена. – Мисля, че току-що намерихме един от най-скъпите прозорци в света.
	— Определено не са страдали от недостиг на злато – отбеляза София. – Дали са го носели със себе си или са намерили източник тук?
	— Антарктида разполага с много минерални ресурси – проблем с добиването им. Поне за нас. Сигурно добивът им, без да се налага да се копае през стотици футове лед, е бил много по-лесен. – Нина погледна към Чейс. – Как върви, Еди?
	— Горе-долу – отвърна той, без да спира да удря. Ледът изскърца под тежестта си. Още един удар и безформеният леден блок се отчупи с трясък и полетя надолу, разбивайки се в стълбите под тях. По пода на шахтата заваляха ледени късчета.
	— Някой иска ли лед? – попита Чейс и се ухили. – Така, можем…
	Разнесе се нов трясък, по-дълбок и по-злокобен. Леденото покритие на стената се напука в посока към някакъв друг, доста по-голям леден къс.
	Една по-малка пукнатина се стрелна към шушулките, които висяха от горното стъпало. Със звук, напомняш трошащи се кости, те се отчупиха и паднаха на земята.
	Чейс се опита се отдръпне от пътя им, но нямаше накъде. Едно ледено копие се удари в ръката му и разряза анорака му. Друго се удари в стъпалото и го разтърси.
	Той залитна напред…
	София протегна ръка пред гърдите му. Той се поколеба, изви се назад, размаха ръце…
	Тя го бутна силно, шиповете на единия му ботуш изскърцаха зловещо при триенето си в камъка. Чейс се залюля на ръба… след което се наклони назад и с облекчение се притисна към стената.
	Но опасността не беше отминала.
	Над тримата се изсипаха нови ледени късчета от пукнатината, която непрекъснато се разширяваше. Някъде от високо се откъсна голям къс и се пръсна на хиляди парчета. Нина изпищя, когато едно от тях префуча край нея и едва не я удари.
	Този път не се беше отчупил лед, а камък. Той се стовари върху предното стъпало и едва не го откърти.
	— Мамка му! – изпъшка Чейс и погледна нагоре към рушащата се стена. – Май ще трябва да си намерим друг път надолу. – При липсата на едно стъпало и второ, което беше на път да се откъсне, разстоянието до следващото сигурно стъпало беше шест фута – доста опасен скок, предвид коварния лед.
	София все още не беше свалила ръка от гърдите му.
	— Благодаря – каза той.
	Тя кимна.
	— Пак заповядай.
	— Въпреки че… малко съм изненадан.
	— От какво, че не те оставих да паднеш?
	— Да. Нима най-накрая осъзна, че не можеш да живееш без мен?
	Тя се усмихна.
	— Не съвсем. Просто за момента шансовете ми да оцелея са много по-големи, ако и ти си край мен. Така че си спести самодоволството.
	— А ако на неговото място бях аз? – попита Нина и я изгледа студено. Усмивката й изчезна: омразата в очите на София й даде ясен отговор
	— И какво ще правим сега? – полита Чейс, след като се успокои.
	— Продължаваме нагоре – рече Нина. – Нямаме кой знае какъв избор. Добре ли си?
	Той дръпна разкъсания си ръкав и погледна раната, примигвайки от болка.
	— Ръката ми с разрязана. Раната не изглежда твърде дълбока, но трябва да я превържа. С нетърпение чакам да излезем на повърхността. – Той се притисна към стената и прескочи към следващото стъпало.
	Те продължиха да се изкачват по спираловидната стълба много по-внимателно от преди, докато не се изравниха с прозореца. Тесен перваз водеше до него. Стъклото беше поне петнайсет фута в диаметър, през него едва се забелязваше главата на статуята.
	Но вниманието им беше привлечено от прохода, чийто вход се намираше срещу прозореца. Сводестият му таван се губеше в мрака. Подът беше покрит е дебел лед. От двете му страни се издигаха колони с древни надписи… които проблясваха в злато.
	София пристъпи нетърпеливо напред, но Нина протегна ръка и я спря.
	— Поне изчакай Еди да се превърже.
	— Няма защо да чакаме – отвърна нетърпеливо София. – Каквото и да търси Орденът, ние ги изпреварихме. То се намира накрая на този тунел.
	— И без това ще стигнем до там за пет минутки. Еди, имаш ли нужда от помощ?
	Чейс свали анорака си и извади чантичката за първа помощ от раницата
	— Не, просто ще си седна тук и ще се зашия на спокойствие, докато вие двете се карате.
	— О, не започвай и ти. Стига ми тя да ми мели на главата.
	Той изсумтя.
	— Ти поиска да я вземем с нас. Ако зависеше от мен, аз бих я оставил в караваната на Рибсли.
	— Това не ти попречи да приказвате приятелски, нали? – сопна му се тя.
	Чейс я погледна невярващо.
	— Това пък откъде ти хрумна? Разменяме няколко шеги и внезапно ти решаваш, че сме се шмугнали зад айсберга за един бърз тек? София го погледна също толкова възмутено.
	— Уверявам те, Нина, това по никакъв начин няма да се случи.
	— Дано да е така – промърмори тя.
	Чейс я погледна.
	— Ще ми помогнеш ли или ще гледаш?
	Тя изпухтя.
	— Какво да правя?
	— Просто разшири отвора на блузата, за да мога да стигна до раната – каза той, докато махаше накъсаните парчета плат. Нина хвана ръкава от двете страни и разтвори максимално отвора, за да намаже Чейс да намаже раната с антибиотик.
	— Боли ли?
	— Познай – отвърна Чейс, пъшкайки, докато притискаше двете страни на раната и ги залепяше с анкерпласт. След това бинтова ръката си. – Това би трябвало да стигне – освен ако не се наложи да се катерим някъде другаде и раната не се отвори отново.
	— Да се надяваме, че някъде там има по-лесен начин за слизане. – Нина се огледа, докато той обличаше анорака си, и забеляза София да се навежда към една от колоните. – Хей! Казах ти да почакаш!
	— Да, каза – беше презрителният отговор. – Мога да прочета част от този текст – отнася се за дървото на живота. – Тя се изправи, изгаряща от нетърпение. – Каквото и да е, то се намира тук. – Фенерчето на София озари тунела, разкривайки камерата в дъното му. – Да вървим!
	Тя се стрелна по коридора. Вбесената Нина хукна след нея, следвана от Чейс.
	Лъчите на фенерчетата се плъзнаха по входа и осветиха вътрешността. Под вездесъщия лед се забелязваха каменни рафтове, приличащи много на онези, които беше видяла в Австралия… но тези бяха непокътнати.
	Както и съдържанието им.
	— Оле… – възкликна изумена тя, щом влезе в стаята и осветя един от рафтовете. Той беше пълен с глинени плочки. Дългите полици съдържаха десетки плоски правоъгълници, натрупани един върху друг, подредени отвесно като книги. Тя прокара лъча по всички стени, разкривайки нови плочки… и още… и още.
	А зад тях се забелязваха още рафтове. И още. Камерата продължаваше навътре докъдето стигаше лъчът на фенерчето й – необятен склад на древното познание. Чейс и София също огледаха стаята, откривайки още рафтове с плочки в далечината.
	— Ние… Ще ни трябва повече светлина – ахна тя, свали раницата си от гърба и извади от вътре снопче светещи пръчки. Едва не ги изпусна в бързината и започна бързо да чупи вътрешните тръбички. Химикалите се смесиха и започнаха да излъчват оранжева светлина, първият топъл цвят, който виждаше след слизането им в замръзналата пещера. – Погледнете! Погледнете тук! – извика тя, докато поставяше пръчки по рафтовете, като едва не се плъзна в съседното коридорче от вълнение. – Това е библиотека! Това е цялото познание на Ветерес!
	Чейс също бръкна в раницата си, извади лампа и я запали. Върху един от рафтовете забеляза голяма дупка.
	— Не е цялото. Някой е взел част от нещата от този рафт. Направо не ми се мисли каква глоба трябва да плаща затова, че не ги е върнал навреме.
	— И тук липсват доста – добави София, поглеждайки към друго коридорче. – Тук също. – Цели секции бяха изпразнени, цели рафтове зееха празни.
	Нина свали ръкавиците си и взе една произволно избрана плочка. Ледът неохотно изпука, преди да я освободи. Тя разпозна част от думите, написани върху плочката; споменаваха се вятър, студ и бури. Метеорологични записи?
	Няколко рафта по-нататък се чу второ ледено изпукване.
	— Тук става въпрос за някакъв спор между семейства – обади се София след няколко минути.
	Нина извади още две светещи пръчки и навлезе още по-навътре в лабиринта, спирайки се пред един празен рафт. Проучвайки го, тя забеляза, че в самия камък са гравирани думи.
	— София, ела да погледнеш – извика тя. София и Чейс се приближиха до нея. – Мисля, че това е азбучен списък – той ще ни подскаже какво липсва.
	София изчетка скрежа.
	— Мисля, че тук пише „зърно“. Някаква житна култура. А това е „вода“ – но не морска, а прясна.
	— Нещо свързано със земеделието? – предположи Чейс. – Като например как да се отглежда жито?
	— Как да се напоява жито – досети се Нина. Причината някои от секциите да са празни, а други са абсолютно непокътнати, почваше да й се изяснява. – Това са неща, които ще са полезни, ако започнат отначало. Но историческите записки, архивите на правните спорове… те не са толкова важни.
	— Смяташ, че са взели липсващите плочки с тях? – попита София.
	— Когато са си тръгвали, те са взели всичко – така че няма причина да не вземат и важното познание със себе си, онова, което ще им помогне да оцелеят. Но това… – Тя издърпа една друга плочка.
	— Това е невероятно откритие – ще ни снабди с огромно количество информация за това как са живели Ветерес. Ала когато са се върнали обратно в Австралия, за да избягат от променящия се климат, те са оставили всичко след себе си просто защото е било излишно тегло. А когато преплаваш хиляди мили в примитивни лодки, последното, от което се нуждаеш, е излишното тегло.
	Гласът на София прозвуча почти оскърбено.
	— Значи всичко това е безполезно? Те са взели най-важните плочки със себе си и са оставили боклука тук?
	— Не са безполезни – отвърна троснато Нина с наранена професионална гордост. – Току-що казах…
	— Нямаме никаква полза от тях. Няма да ни помогнат да се справим с Ордена. Вече знаехме, че Ветерес са дошли тук и са се върнали в Австралия – нищо ново не сме научили. Само ни стана по-студено.
	— Има още много за разглеждане – рече Чейс, заставайки до Нина. – Онова дърво, за което непрекъснато разправят, може да е точно зад ъгъла.
	София започна да осветява навсякъде, разкривайки само още рафтове.
	— Някак си не съм уверена в това. Еди – каза тя подигравателно.
	— За Бога, не го казах в буквалния смисъл! По дяволите, по същия начин се…
	— Не е буквално – прекъсна го Нина. Чейс и София я погледнаха. – Дървото, имам предвид – продължи тя, усърдно обмисляйки зародилата се в главата й идея. – Не е буквално – в превода не става въпрос точно за дърво! Рибсли е объркал, точно както обърка вятъра и пясъка – това е символ, нещо с множество значения в зависимост от контекста. – Тя закрачи бързо напред-назад в коридора. – Какво друго би могло да представлява дървото? Какъв символизъм крие то?
	София бързо преглътна гнева си и се съсредоточи върху проблема.
	— Растеж и промяна – каза тя. – Или цикличност, циклите на природата.
	Мислите на Чейс бяха по-практични.
	— От дървото се добива горивен материал. Или плодове.
	— Дървото на даровете – каза Нина, – дървото на живота. Ако не е истинско дърво, какво би трябвало да е тогава? Нещо си на даровете, нещо си на живата.
	— Щеше да ни помогне много, ако знаехме какви са даровете – рече Чейс.
	Нина се опита да си спомни австралийския надпис.
	— Ветерес вярвали, че техния бог ги наказва. А техният термин за божеството включва „дърво“ – „великото дърво“, нали? – София кимна. – Значи за тях бог и дървото са свързани. Какво ли са имали предвид? Как са работели умовете им? – Думите започнаха да препускат в съзнанието й, сещаше се за различни алтернативни значения като възможно решение. – Какво е Бог? Бог е създател, дарител, вдъхващ живот… източник – завърши тя. – Източник на живот, източник на дарове, единствения велик източник. И дървото е източник на много неща – то дава убежище, храна, гориво…
	— Съвпада – осъзна София. – Те използват думата „дърво“ за символично обозначение на източник – на всичко.
	— Което означава – продължи Нина, поглеждайки към рафтовете, – че ние се намираме в „източника на дарове“. Библиотеката е източникът на дарове.
	— И какви са тия дарове? – поиска да разбере Чейс.
	— Знанието! – отвърна смеейки се Нина. – Подаръкът от техния бог е знанието! Възможността да записват и да предават на потомците си всичко, което някога са научили. Те от своя страна са го предавали на своите потомци и така нататък. И всичко това във време, когато ние смятахме, че хората тепърва са развивали пещерните рисунки. Господи, това е невероятно!
	— Техният бог не е бил толкова впечатлен – рече София. – Опитал се да ги унищожи, забрави ли? Затова, че „дали божите дарове на зверовете“.
	Чейс погледна колебливо към рафтовете.
	— Че как се предава знание на животни?
	Нина веднага се сети за отговора.
	— Обучаваш ги. Сигурно това е представлявал хипогеят – тренировъчен лагер. Обучението е започвало в трудни условия, под постоянно наблюдение, за да ги пречупят, а щом придобиели контрол над тях, ги премествали в по-приятна среда. Първо пръчката, после кокала. Съмнявам се, че Организацията за защита правата на животните би го одобрила, но така стоят нещата.
	— Значи техният бог решил да ги изстуди до смърт заради това, че са научили кучетата си на „донеси пръчката“? Малко крайно ми се вижда.
	— За теб това може да е примитивна религия. Ако нещата отидат на зле, единственото приемливо обяснение е, че с нещо са разгневил своя бог.
	— Тогава ако „дървото на даровете“ е източникът на познание – рече София, – то какво би трябвало да е „дървото на живота“? Източникът на живот?
	— Не знам – отвърна Нина, – но ми звучи като нещо, което би заинтересувало Ордена, не мислиш ли? – Тя събра светещите пръчки. – Да го потърсим.
	Библиотеката покриваше доста голяма площ. Нина прецени, че грубо една пета от рафтовете е празна – което означаваше, че по време на бягството си към топлите страни Ветерес са били принудени да изоставят четири пети от цялото си писмено познание: ужасия загуба за всяко едно общество. Нима, за да оцелеят са били готови да жертват толкова голяма част от знанията си?
	Те си проправиха път през лабиринта и накрая стигнаха до задната стена – където откриха вход към друга стая.
	— Това не е библиотека – рече Чейс, след като влезе вътре. – Всъщност не знам какво е. Еее… – отекна гласът му. Тримата се спогледаха озадачено, той вдигна фенерчето си и видя, че покривът на новата стая е куполообразен. Нина побърза да я освети. Стаята беше кръгла и покрай стените й бяха наредени най-различни уреди. В средата й имаше друг, по-голям уред, над който се издигаше огромна конусовидна медена тръба.
	— Става все по-любопитно – рече София и отиде до най-близкия уред. – Това ми прилича на грънчарско колело.
	— Сигурно са правели доста странни грънци – отбеляза Чейс, щом се приближи до подобен уред в другия край на стаята. Той наистина включваше голямо дървено колело на нивото на човешкия кръст и метален кол, стърчащ от центъра му, но към него беше закрепен голям меден конус, от чиито връх стърчеше дебела игла… – Това са грамофони! – възкликна той. – Също като онзи, който направи в Австралия, Нина!
	— Сигурно тук са прослушвали записите върху цилиндрите – рече София.
	Нина отиде в центъра на стаята, стиснала в ръка една светеща пръчка, за да разгледа големия уред.
	— Не – досети се тя, оглеждайки медената тръба. – Не са ги прослушвали, а са ги записвали тук. Тази стая… е звукозаписно студио. Погледнете. – Тя освети тубата до тавана, чиято повърхност беше маркирана със странни начупени линии, които се достигаха до всеки един от грамофоните. Дори през леда можеше лесно да се разбере, че те са били внимателно гравирани по определен модел. – Оригиналният звук навлиза нагоре по тубата до тавана и после се спуска равномерно до всеки един от конусите. Това е галерия на шепота!
	— Като под купола на катедралата „Свети Павел“? – попита София.
	— Да, само че тази е направена така, че да разпраща звука в множество посоки, вместо в една точка на противоположната страна. Доста сложно, дори и за днешни дни. Ветерес се оказват все по-напреднали, нали? – Тя погледна отблизо машината. Също като останалите, и тя имаше колело и конус-говорител, който обаче беше наведен така, че да сочи към входа на тубата отгоре. Тя се наведе под колелото и забеляза, че вертикалната ос е обвита с фини медни ленти. – Мисля, че освен да записва гласове, тази машина е можела и да прави копия на съществуващите цилиндри. Това обяснява защо на цилиндрите, които прослушахме в Австралия, имаше ехо – записващите конуси са улавяли звуците и от другите части на стаята
	— Значи това е нещо като праисторически iTunes – рече Чейс. – Избираш си любимото парче и те ти правят запис?
	Нина се усмихна на сравнението.
	— До известна степен да. Въпреки че може би е била използвана повече за религиозни цели. Само си помисли какво би било да имаш запис на, да речем, Проповедта на планината. Няма да ти се налага да превеждаш нечии чужди писания – ще разполагаш със собствената реч на Исус, точно както я е произнесъл. – Тя се наведе и свали ръкавицата си, да изрони скрежа от нещо, което приличаше на надпис върху медните ленти. – Макар че това ще изхвърли доста църковни учени от бизнеса, щом всеки ще може… Ох!
	Тя отскочи назад и захапа пръста си. В същия момент едно механично изщракване отекна в стаята. Колелото на централната машина потрепери, застърга в леда и отново замръзна.
	— Какво стана? – попита Чейс и бързо се приближи до нея. – Добре ли си?
	— Удари ме ток! – изпищя Нина, повече от изненада, отколкото от болка. – Като статично напрежение. – Тя потърка пръста си. – Дявол да го вземе!
	Чейс потупа внимателно машината.
	— Вече го няма.
	— Страхотно – промърмори Нина. – Това статично напрежение дреме тук от хиляди години и познай кой го отнася!
	— Еди, завърти колелото – извика София, надигайки глава от машината, която проучваше. Чейс хвана дървеното колело и побутна. То мръдна съвсем леко, застопорено от леда – но колелото на София изскърца в унисон с него. Останалите направиха същото. – Всички те са свързани!
	Нина огледа стаята.
	— Логично. Ако правиш копия, ще искаш да са еднакви. Ако с всяко едно колело се оперираше ръчно, всички те щяха да се движат с различна скорост. – Тя погледна отново към оста. – Но какво я задвижва?
	— Не може да бъде електричество, нали? – попита Чейс. – Няма начин чак толкова да са напреднали.
	Нина се обърна назад в посока към статуята и се намръщи озадачено.
	— Не виждам как, освен ако… Възможно ли е по някакъв начин да са използвали земната енергия? Онези медни ленти, които опасваха храма – може да са антени.
	— Земна енергия? – попита София.
	— Тайният проект, заради чийто провал Калъм ни е ядосан – каза Чейс. – Той я използваше.
	— Това е начин да се канализират земните магнитни палета в оръжие, като се използва Екскалибур за свръх проводник – обясни Нина.
	София повдигна изненадано вежди.
	— Екскалибур? Не ми казвай, че и него си намерила.
	— Ами да. Дълга история.
	— Тя може да почака – рече София и насочи лъча на фенерчето си към един отвор в отсрещната стена на стаята. – Каквото и да е захранвало тези машини, то вече не работи – и намирането на дървото на живота е много по-важно в момента.
	Нина неохотно трябваше да се съгласи, че е време да напуснат увлекателната стая. Роторният самолет трябваше да се върне на кораба преди падането на нощта, а те трябваше да намерят друг начин да излязат от храма.
	— Да видим какво има там.
	 
	 
	На повърхността Трули провери няколко пъти дали уоки-токито работи. От известно време не се беше чувал с групата под земята. Но зеленият индикатор светеше; радиостанцията си работеше добре, независимо от студа. Той се изкуши да се обади и да попита как е положението, но се сдържа. Познаваше Нина много добре – тя сигурно беше погълната от някакво изследване и беше забравила за съществуването на външния свят.
	Обаче той живееше в него, както и останалите. Той се потупа няколко пъти, за да разпредели топлината под дебелото си палто и бавно огледа терена. Роторният самолет беше паркиран недалеч; Ларсон беше взел под внимание предупреждението за топящия се лед. Бандра се приближаваше бавно към него. Несъмнено щеше отново да се оплаче от нещо. Рейчъл и Бейкър седяха на сгъваеми столове край лебедката, сгушени в дебелите си дрехи като двойка мътещи пингвини. Той забеляза, че са подават слушалките на айпода на Рейчъл и се ухили. Това беше обещаващо начало за една връзка.
	Изведнъж чу слаб шум, който се различаваше от непрекъснатото шумене на вятъра. Нещо като тихо мърморене. Мощно, механично.
	Което ставаше все по-силно.
	Той отново се обърна и огледа небето. Хоризонтът беше покрит с бяла омара, слънцето продължаваше едва-едва да пъпли по синия небесен купол…
	А в далечината се забелязваше нещо друго, което се движеше бързо. Самолети. Все още бяха доста далеч, но се движеха бързо към тях. Той веднага разпозна модела. Транспортни самолети С-130 Херкулес, големи, с четири турбовитлови двигателя. Единият беше боядисан в ярко, забележимо отдалече червено, а другият – в бледо военно сиво.
	Експедицията не очакваше посетители. А в антарктическата пустош вероятността да срещнеш случайно някой беше практически равна на нула. Хората в самолетите знаеха, че те са тук.
	Трули можеше да се сети само за една група хора, които биха могли да ги търсят.
	— Нина! Еди! – извика той по радиостанцията и тревогата в гласа му веднага привлече вниманието на Бейкър и Рейчъл, която го погледнаха загрижено. Отговор не последва. – Еди, чуваш ли ме? Орденът е тук!
	Радиото продължи да мълчи. Никой не беше чул предупреждението?
	 
	 
	 
	≈ 24 ≈

	 
	— Отново виждам дневна светлина – каза Чейс, който се движеше пръв.
	— Но дали ще успеем да се измъкнем навън? – зачуди се Нина. Леденият пласт, който покриваше всичко в замръзналия град, като че ли ставаше все по-дебел, а висящите шушулките – все по-дълги.
	— Не знам защо не съм чак толкова сигурна в това – каза София и насочи лъча на фенерчето към тавана.
	Стигнаха до края на коридора. Студена синкава светлина струеше над изхода… и ясно показваше, че той е блокиран. Сводестият отвор беше покрит с прозрачен лед, който стигаше до каменния под.
	Но дори и да нямаше лед, излизането навън пак щеше да е трудно. Нина успя да различи очертанията на затворена метална врата.
	— По дяволите – промърмори Чейс. – Задънен изход.
	— Трябваше да вземем газовите цилиндри с нас – обади се София. – Можехме да го разтопим.
	— Нямаше да ни помогне особено. Виж го колко е дебел. Разтапянето му ще ни отнеме дни – дори и да успеем да отворим вратата
	Нина беше заинтригувана от леда от едната страна на вратата.
	— Вижте тук, в леда има нещо. – Тя насочи фенерчето към него, опитвайки се да разбере какво представляват предметите. – Приличат ни на купи, на метални купи. – Върху най-голямата като че ли беше написана една дума от езика на Ветерес.
	— И тук има нещо – обади се Чейс от другия край на арката. – Още един грамофон.
	— Странно. Защо са го оставили тук?
	— Може да е ай пода на пазача. – Той отново се обърна към погребаната врата. – Дали това е пътят към дървото на живота?
	— Ами нали намерихме дървото на познанието, така че… – Нина отстъпи назад. – Ха. Изведнъж осъзнах колко библейско е всичко тук. В „Битието“ Дървото на живота и Дървото на познанието се намират в Райската градина.
	— Дървото на познанието на Доброто и Злото, всъщност – поправи я София, като отстъпи назад в коридора.
	— Да, това второто ти е добре познато – жилна я Нина, прели да се обърне към Чейс. – Доста странно съвпадение, обаче. Ако наистина е съвпадение.
	— Значи тези хора може да са имали нещо общо с Библията? – попита Чейс.
	— Не виждам как; разстоянието във времето е твърде голямо. Дори най-старите части от Тората датират от около десети век преди новата ера… – Тя се намръщи и се замисли. – Може да е някаква расова памет? Идея, която е оцеляла стотици хиляди години…
	Напрегнатият глас на София я откъсна от размишленията й.
	— Насам! Тук има още една стая!
	Нина и Чейс изтичаха при нея. Зад една от колоните се виждаше тесен проход в стената, нисък коридор.
	— Можеш ли да видиш какво има вътре? – попита Нина.
	— Виждам само, че не е много голяма. Забелязва се задната стена.
	— Да погледнем – рече Чейс и започна да чупи висулките, блокиращи входа.
	 
	 
	— Еди, обади се! – извика Трули по радиото. Отново никакъв отговор.
	Той погледна нагоре. Двата херкулеса бяха прелетели над главите им, завиха и сега се връщаха обратно.
	— Това може да е просто полет с доставки до станция „Восток“ или „Купол Чарли“ – обади се снизходително Бандра. – Не са очаквали да видят някой тук и затова прелитат, за да видят дали сме добре.
	— Щом не са знаели, че сме тук, защо се запътиха право към нас? – сопна му се Трули.
	— Има ли значение? Защо, да не би да очакваш някакви проблеми? – Усмивката на индийския учен посърна, щом видя сериозното изражение на лицето на Трули. – Очакваш ли?
	— Защо мислиш, че се опитвам толкова отчаяно да се свържа с Нина или Еди?
	— Ами… Защо трябва да има проблеми заради някакво си археологическо откритие?
	Австралиецът го погледна невярващо.
	— Някога чел ли си нещо за Нина? Непрекъснато разни хора се опитват да я убият! – Той опита за последен път да се свърже, след което погледна отвратено уоки-токито. – Радиото в самота е по-мощно – ще се опитам да го свържа с това и да им се обая. – Трули погледна отново нагоре. Двата херкулеса се бяха обърнали срещу вятъра. Щяха да преминат на двеста метра от местоположението им. – Дори не знам как са успели да ни намерят. – Бандра изведнъж се смути. – Какво?
	— Това, ами… може да е по моя вина. – призна си индиецът – Снощи, след като се върнахме на кораба, аз… се свързах с АПАОН
	— Какво? – изкрещя Трули.
	— Аз съм водач на тази експедиция, не доктор Уайлд! Изпратих подробно писмо в Ню Йорк, за да се оплача от начина, по който се отнесоха с мен!
	— А разказа ли им за находката? – Виновното изражение на Бандра му даде всички нужни отговори. – Направо страхотно! Довел си лошите прави при нас!
	— Лошите ли? – изсумтя Бандра. – Това да е ти е някакъв холивудски филм?
	— Може да не е – отвърна Трули, сочейки към приближаващите се самолети, – но как би нарекъл това?
	Задните товарни рампи и на двата самолета бяха спусната. От тях се спускаха хора и машини, белите им парашути се носеха спокойно над ледената долина като бели глухарчета.
	— Качвайте се в самолета – извика Трули. Той хукна към паркирания роторен самолет, стиснал здраво радиото в ръка.
	 
	 
	Последните висулки нападаха по пода. Чейс мина през тях и влезе в малката стая. Запали един голям ветроупорен фенер и в този миг през входа влезе Нина, следвана от София.
	— Още един ли? – попита Нина, щом зърна поредния примитивен грамофон в ъгъла.
	— Да. Май много са си обичали уредбите. Но не мисля, че стаята е била използвана за това. – Той вдигна фенера по-високо, осветявайки едната стена.
	Очите на Нина се разшириха.
	— О, Господи!
	Това беше нов надпис, изсечен в стената. Но тук имаше нещо, което липсваше в Австралия.
	Карта.
	Естествено, тя не представляваше точно картографско изображение; по-скоро беше линеен опис на местата, посетени от тях по време на пътуването си между две точки, които биха отбелязани с нови надписи. Нина разпозна цифрите и компасните маркировки: посока и брой на дните, за които са преплавали разстоянието между отделните точки?
	— Земята на студения пясък – рече София и посочи символите в единия край на картата. – Ето тук се намираме сега. В Антарктида.
	Нина проследи обратния път. Той очевидно представляваше дълго пътешествие през открито море към друга земя – Австралия? След това нагоре покрай брега до…
	— Това може да е мястото на север от Пърт. Ако е така, тогава… – Вълнението й продължи да расте. – Това може да покаже разпространението на културата на Ветерес по целия свят – Ако това накрая са Антарктида и Австралия, то останалите брегове може да са на Индонезия, Югоизточна Азия. Индия…
	— Което означава – рече София, поглеждайки към другия край на картата, – че произхождат оттук. Точката, откъдето са се пръскали. Откъдето е започнало всичко.
	— Боже, да! – ахна Нина. С разтуптяно сърце тя прокара пръст по замръзналата стена. На запад от Индия, по крайбрежието към днешен Пакистан, Иран, устието на Персийския залив… който по времето на Ветерес е бил откъснат от морето и е представлявал просто едно езеро. По крайбрежието на арабския полуостров, където е имало друго селище…
	— Оман! – извика София, забождайки пръст в маркера. – Това е мястото, което посетихме заедно с Гейбриъл преди осем години! Орденът го унищожи.
	— Но пък като че ли са пропуснали доста други – отбеляза Чейс. Имате поне десетина други по-големи селища и безброй по-малки.
	— Които чакат да бъдат намерени – рече Нина.
	— Стига Орденът да не се е добрал пръв до тях – отбеляза София.
	Пръстът на Нина се движеше бързо по картата.
	— Не може да са ги намерили всичките. Арабия, към Червено море, нагоре по крайбрежието… и след това навлизат в континента. – Тя се обърна към другите двама – В Африка. Ето откъде са дошли. От Африка? – Пътят на Ветерес към брега прекосяваше една река и продължаваше известно време навътре в континента, към началото: три трапезоидни символа, от най-горния се разклоняваха навън четири криволичещи линии – още реки?
	— Ето защо статуите им приличат на твоята – осъзна Чейс. – Същите хора.
	— Но по различно време – отвърна Нина. – Тези хора вече са били напуснали Африка по времето, когато според нас са започнали да се формират първите примитивни общества на места като Етиопия и Судан.
	— Това съответства на картата. – София се изправи и погледна надписа над нея. – Първите думи са нещо като „Пътуването на божиите хора от…“. Предполагам, че това е име. Името на родината им, може би. Но първото изречение завършва с „до земята на студения пясък“.
	Нина също погледна към текста.
	— Оставили са този надпис в случай, че хората им се върнат някога – като напомняне кои са и откъде са дошли. Това е цялата им история.
	София продължи да чете.
	— Отново се споменава за зверовете – всъщност думата се среща доста често. Като че ли наистина са имали проблеми с животните си.
	— Соф – обади се Чейс зад тях. – Онази дума, която не можа разпознаеш… Реши, че е име, нали?
	— Да.
	— Ами има я и тук.
	Нина и София се обърнаха и го видяха да държи фенера над заледения грамофон. До него имаше два глинени цилиндъра.
	— Така е – каза София и се вгледа отблизо към мястото, което сочеше Чейс. – Другите символи означават… мисля, че е „пътя от“
	— Значи това е заглавието на записа? – попита Нина. – Пътят от… както там са наричали родината си. Ако успеем да го преведен заедно с целия надпис… – Тя погледна към втория цилиндър. – А на него какво пише? Това „пророк“ ли беше?
	София кимна утвърдително.
	— Не мога да разчета останалите символи. – Тя го откърти от леда.
	— Какво пише там? – попита Чейс, когато София завъртя цилиндъра в ръцете си.
	Тя изглеждаше озадачена.
	— Мисля, че е „песента на пророка“.
	Нина се наведе над надписа.
	— Това ли е думата за „песен”? Защото същото пише и на онези в леда. – Тя се обърна към грамофона и постави ръце върху колелото му. Ледът изскърца и изстена – след което се напука и колелото се завъртя. – Тези неща неслучайно са оставени тук. Мисля, че трябва да го пуснем.
	 
	 
	Когато Трули стигна до роторния самолет, новодошлите вече се бяха приземили и бяха прибрали парашутите си. Самолетът с военна премяна носеше маркировката на американските военновъздушни сили – но хората, които излязоха от него, не носеха американски униформи. Автомобилите, които бяха свалени заедно с тях, също не приличаха на стандартните американски джипове: те бяха ховъркрафти на въздушна възглавница, с блестящи бръмбарово-черни тела и къси и дебели крила.
	Общо пет ховъркрафта и около двайсетина души. Въоръжени мъже.
	Трули погледна към останалите членове на експедицията. Рейчъл първоначално се беше поколебала, преди да го последва към роторния самолет, и все още се мотаеше по леда. Бейкър предано беше останал до лебедката. Но Бандра се беше отправил да посрещне парашутистите.
	— Ах ти, тъпо копеле – изсумтя Трули, преди да подаде уоки-токито на Ларсон. – Искам да го включиш към радиото – и да го накараш да проработи!
	 
	 
	Чейс порови в раницата си и измъкна сигнална ракета. Запали я и постави двата цилиндъра край пращящия червен пламък, за да разтопи леда. Стаята беше малка – огънят заслепяваше и бързо я напълни с миризма на сяра, но свърши работа за нула време. Щом цилиндрите бяха почистени от леда, той използва същия номер, за да премахне обледяването на иглата и говорителя, след което изхвърли сигналната ракета в коридора.
	Нина отново завъртя колелото.
	— Ще трябва да го задвижваме на ръка. Дано достигнем нужната скорост.
	— Онова, което направи в хотела, не се въртеше кой знае колко бързо – каза София, забърса цилиндрите и ги подаде на Нина.
	Тя постави единия, с надпис „песента на пророка“, в устройството и постави иглата върху жлеба.
	— Така. Да видим сега.
	Тя завъртя колелото със скорост, която й се стори подходяща. От медния конус се разнесе неприятен скърцащ шум. Чейс примигна.
	— Заучи ми като най-великите хитове на бандата „Нокти и черна дъска“.
	— Задръж така. – Нина нагласи иглата и отново завъртя колелото. Този път получи резултат. От конуса се разнесе неясен, неравен пас.
	— Това трябва да е заглавието – каза София. – Според мен трябва да въртиш по-бързо.
	— Добре, добре. – Нина завъртя по-бързо колелото, в очакване на следващите думи.
	Такива нямаше. От говорителя се чуваше само монотонно пеене.
	— „Песента на пророка“? Не си се шегувала – рече Чейс.
	Нина продължи да върти колелото. Мелодията беше непрекъсната и монотонно, ритъмът й се променяше, единствено при неизбежната промяна на скоростта при въртените, но Нина предположи, че при правилното й проиграване певецът щеше да подържа идеална тоналност. Гласът му се вдигна една октава, след което падна две, преди отново да се вдигне. След това спря. Мелодията като цяло беше хубава, макар и някак тревожна.
	— Какво беше това? – попита тя. Чейс изтананика мелодийката от „Близки срещи от трети вид“. – Не това.
	— Ритуално песнопение, може би – предположи София.
	— За техния пророк. Или изпято от него – осъзна Нина. – Дайте ми другия цилиндър.
	 
	 
	Далеч назад, високо вдигнал глава със самоувереност, която бързо се топеше, доктор Бандра тичаше към парашутистите. И двата самолета, след като се освободиха от товара си, се бяха отправили към брега. Повечето от новопристигналите войници бяха заети със свалянето на ховъркрафтите от носилките им, а една групичка от петима мъже, които явно бяха командващите им, се беше отделила встрани.      
	Приближавайки се към офицерите, той намали ход. Всички, с изключение на един, бяха преметнали автомати през раменете си и носеха пистолети на кръста. С нарастваща нервност Бандра се спря още преди да стигне до тях.
	— Добър ден – започна той и думите заседнаха в гърлото му. Той се прокашля и продължи по-авторитетно: – Аз съм доктор Рохит Бандра от АЛАОН и ръководя тази експедиция. Не са ме предупредили за някаква друга дейност в района – можете ли да ми кажете какво правите тук?
	За голямо негово раздразнение те не му обърнаха никакво внимание и се обърнаха към един от войниците, които се приближи, за да докладва. Само белокосият мъж като че ли прояви интерес към присъствието му – и Бандра веднага съжали, че е привлякъл вниманието му, защото намираше немигащия му поглед за невероятно изнервяш
	— Вижте какво – каза той, опитвайки се да привлече вниманието и на останалите, – аз командвам тук по волята на Обединените нации. Затова настоявам да ми кажете какво правите тук. Надявам се, че не сте забравили, че Антарктическото споразумение забранява военни операции на континента.
	Белокосият мъж не отмести поглед от него.
	— Ние не сме военни – каза той на Бандра, извади пистолета си и го простреля в главата.
	Изстрелът отекна над долината и се чу въпреки нарастващия вой на двигателите на роторния самолет.
	— Мамка му! – извика Трули и отвори рязко вратата на кабината. – Дейво! Махай се оттам! Бягай!
	Бейкър зашеметено гледаше как Бандра политна назад и върху девствената белота на снега плисва кръв. Минаха няколко секунди, преди инстинктите му да вземат връх над шока – а междувременно останалите войници бяха реагирали на неочакваната стрелба, грабвайки автоматите си в ръце.
	Той хукна да бяга, забавян от тежкото си облекло. Войниците бяха на около двеста метра от него – но самолетът се намираше на горе-долу същото разстояние в противоположната посока. Отекнаха автоматни изстрели.
	— Дейвид! – изкрещя Рейчъл. Трули наблюдаваше ужасен малките ледени гейзерчета, които се появяваха около бягащия мъж.
	Разстоянието между тях непрекъснато намаляваше.
	Бейкър залитна. За миг Трули си помисли, че просто се е спънал – докато не видя кървавия гейзер, който бликна от дебелото му палто. После още един, и още един – докато мъжът не се стовари неподвижно на земята, оставяйки след себе си дълга кървава следа.
	Рейчъл изпищя.
	— Излитай! – изкрещя Трули. – Давай, давай! – Войниците смениха мишените си и насочиха оръжията към роторния самолет. Ларсон даде газ.
	Един куршум удари самолета отстрани. Рейчъл отново изпищя.
	— Залегни! – заповяда й Трули и се сви в седалката си. Друг куршум се удари в самолета някъде зад тях. Самолетът най-после се откъсна от земята, закривайки войниците с вихрушка от ледени кристали. Ларсон веднага сви встрани, за да се отдалечи максимално от войниците, като същевременно набираше височина.
	Отново се разнесе стрелба, този път автоматична. Трули погледна назад. Единият от ховъркрафтите се носеше по леда върху облак от лед и сняг. В него имаше двама войници на Ордена – единият управляваше машината, а другият седеше отпред с автомат в ръка. Той стреля отново и от дулото му изскочиха огнени искри…
	Куршумите обсипаха самолета, разкъсаха алуминиевия му корпус и проникнаха в кабината. Ларсон извика, когато един от тях се заби в седалката му, но не успя да пробие метала – сплесканият куршум падна с дрънчене на пода. Разнесоха се нови изстрели, които изведнъж спряха, когато роторният самолет премина в режим на полет и се отдалечи от тях.
	— Повредиха ли ни? – попита Трули. – Можем ли още да летим?
	Ларсон бързо провери уредите.
	— Така мисля. Но кои бяха тези хора? Какво става тук, по дяволите?
	— Ще ти обясня след минутка. – Трули насочи вниманието си към уоки-токито. – Първо трябва да накарам радиото да заработи!
	 
	 
	Замал наблюдаваше как роторният самолет се отдалечава.
	— Измъкват се! – изкрещя той.
	— Няма значение – отвърна безгрижно Калъм. Той погледна към дупката в леда. – Чейс и Уайлд са в капана. И Блекууд.
	— Искам София жива! – настоя твърдо Рибсли. – Ако искате да ви помагам, това е моето условие.
	Фоглер се усмихна сардонично.
	— Професор Рибсли, знаете ли колко сме далеч от най-близката станция?
	Рибсли го погледна озадачено.
	— Не.
	— На около двеста километра – рече Хамърщайн и запали пура.
	— Доста ходене пеша – продължи Фоглер. – И тъй като нашите машини могат да поберат само нас – той махна с ръка към четириместните ховъркрафти, – ако решим да вземем госпожица Блекууд с нас, тогава някой друг трябва да й отстъпи мястото си и върви пеша. И аз ви уверявам, че това няма да е никой от моите хора.
	— Нито от моите – каза Хамърщайн.
	— Или моите – ухили се Замал.
	— Съмнява ме, че и господин Калъм ще се пише доброволец. Така че, професоре, може би ще размислите. – Фоглер се взря в далечината. – Като гледам, си е доста ходене.
	Рибсли се врътна с ядосано изсумтяване и се отдалечи. Фоглер изпрати с развеселен поглед, след което повика един от войниците.
	— Докладвай!
	— Паракрафтите са готови, сър! – докладва мъжът.
	— А ледогорелките?
	Войникът посочи два обемисти предмета с формата на варели за нафта, които бяха оставени край единия паракрафт.
	— Готови са за инсталиране.
	— Нека да започваме, тогава. – Фоглер се обърна към другите водачи на Ордена. – Хамърщайн, отведи хората си до шахтата – каза той, кимвайки към лебедката. – Замал, нека твоите хора вземат едната ледогорелка и да започнат от центъра на езерото. Моят екип ще отнесе втората в южния му край. Господин Калъм, професор Рибсли, елате с мен. – Той свали пушката от рамото си и я зареди – Дойде краят на търсенето на доктор Уайлд.
	 
	 
	Нина постави втория цилиндър върху оста.
	— Така – рече тя, – да видим този какво ще ни каже.
	— Как се казваше той? – попита Чейс.
	— „Пътят от…“ както там му е името – рече София, сочейки към неизвестната дума в надписа и след това на картата. – Предполага се, че става въпрос за ей това място в Африка.
	Нина завъртя колелото. Древният глас се разнесе от конуса, рецитирайки заглавието на цилиндъра.
	— След като го изслушаме, ще погледнем… – Тя млъкна изведнъж, когато чу думите му.
	Чейс и София също зяпнаха слисани. Въпреки че езикът беше непознат, една дума се отличи ясно от останалите. Едно име.
	Което те знаеха много добре.
	Нина спря колелото. Чейс посочи с пръст конуса.
	— Наистина ли чух онова, което си мисля?
	— Пусни го пак! – нареди София, но Нина нямаше нужда от подканяне и вече нагласяше иглата в началото на цилиндъра. После отново завъртя колелото.
	И отново от говорителя се разнесоха непознатите думи… последвани от една, която не мажеше да се сбърка.
	Едем.
	— Пътят от Едем? – почти извика Чейс. – Да не би да искате да кажете, че тия негодници са дошли от шибаната райска градина?
	— Не може да бъде – възпротиви се София, докато Нина отново върна иглата в началото. – Райската градина е мит!
	— Както и Атлантида – напомни й Нина, пускайки отново древния запис.
	Едем. Същата дума. Нямаше грешка. Не можеше да се сбърка.
	— Това е тайната на Ордена! – рече зашеметената Нина. – Орденът на Завета… взели са името си от споразумението, от договора, сключен между трите религии да спазват Завета, да пазят Рая и да се постараят никой никога да не го намери.
	— Защо? – попита озадаченият Чейс. – Ако кажат „хей, вижте, намерихме Райската градина!“, това няма ли да докаже, че всъщност през цялото време са били прави?
	— Не и ако научният анализ докаже, че написаното в библейското „Битие“ е грешно. Историята, разказана в „Битие“ е основополагаш камък в трите религии – ако го преобърнеш, всичко ще се срути. Те не могат да го позволят.
	София проучи картата.
	Дали те знаят къде се намира Едем?
	— Едва ли, иначе досега да са му видели сметката. – Тя вдигна ръце, сякаш за да обхване стаята. Те не разполагат с това. То е в нашите ръце, а Орденът не знае къде се намираме – така че ние първи ще намерим Рая?
	Чейс отвори уста да каже нещо, но в този миг уоки-токито му изпука.
	— Мат? Ти ли си? – Единственият отговор беше неясно електронно пропукване. – Сигурно стените са твърде дебели и не пропускат сигнала – отбеляза той и се измъкна в коридора. – Ще опитам пак оттук.
	Той се изправи в покрития с лед коридор, където все още гореше сигналната ракета. Гласът на Трули се чу по-ясно, макар и да го прекъсваха смущения.
	— Нина! Еди! Ако ме чувате, обадете се, за Бога!
	— Тук съм. Мат – каза Чейс. – Какво става?
	— Еди! Слава Богу! Слушай, те са тук! Орденът! Убиха Дейво и доктор Бандра!
	Чейс остана безмълвен за миг.
	— Ох, мамка му – рече най-накрая той.
	— Еди! Чуваш ли ме?
	— Да, чух те. Къде се намираш?
	— На самолета сме! Виж какво, трябва да се махате оттам!
	— Без майтап, Шерлок – промърмори Чейс, докато жените се измъкваха през тунелчето. Нина стискаше здраво цилиндъра с песента. – Нина, помниш ли като каза, че Орденът не знае къде сме?
	— Да?
	— Ами познай!
	Лицето й се сгърчи.
	— Сигурно се шегуваш!
	— Мат – каза Чейс по радиото, – трябва да намерим друг път към лебедката. – Той замълча за миг. – Те са при нея, нали?
	— Да – чу се през пропукванията.
	— Гръм и мълнии! – Отново тишина. – Добре, в такъв случай единствения начин да се измъкнем, е през отточната шахта, – ако вече не е замръзнала. Ако се измъкнем, ще ти се обадя по радиото да дойдеш да ни вземеш. Но ако не чуеш нищо от нас до… – той погледна към часовника си, – един час, тогава си обирайте крушите, защото не вярвам, че въобще ще се появим.
	— Ще кацнем и ще ви чакаме – увери го Трули. – Успех!
	— Благодаря. – Чейс изключи радиото. – Така. Трябва да намерим друг начин да слезем долу – но всяко нещо по реда си – каза той, досещайки се нещо, и бързо се върна в малката стая.
	— Какво правиш? – попита Нина, прибра цилиндъра в джоба си и го последва.
	— Дай ми фотоапарата си. Бързо. – Тя го извади от чантичката си и му го подаде. Той направи няколко снимки на африканската част от картата.
	София също влезе.
	— Какво има?
	— Ние сме единствените хора, които са виждали това, нали? – попита той. Постави капака върху обектива на фотоапарата и го пъхна в един от вътрешните си джобове.
	— Да – отвърна Нина.
	— Значи никой друг няма да го види. – Той вдигна кирката си и я заби в стената, заличавайки рисунките.
	— Еди! – извика ужасена Нина. – Какво правиш? – Тя се опита да издърпа кирката от ръката му.
	— Не – каза София. – той е прав. Не можем да позволим на Ордена да го намери.
	Чейс продължи да разбива стената, докато цялата африканска част на картата, докато не останаха само няколко натрошени парчета по пода. Той ги стри на прах с ботуша си.
	— Едва ли ще научат нещо от това. – Той се върна в коридора. – Така. Сега трябва да намерим друг изход оттук – и разполагаме с петдесет и осем минути за това!
	 
	 
	 
	≈ 25 ≈

	 
	Фоглер огледа леденото поле. Въпреки слънчевите очила, яркия блясък на слънцето върху леда го принуди да присвие очи. Забеляза в далечината Хамърщайн и неговия екип, които се изкачиха към лебедката, и на около двеста метра по-близо – хората на Замал, пренасящи един от черните варели на позицията му.
	След секунди и неговите собствени войници направиха същото.
	— Ледогорелката е готова, сър – информира го един от хората му.
	— Пускайте я. Всички назад!
	Останалите от екипа, плюс Рибсли и Калъм, се отдръпнаха назад, докато един от войниците пъхна в отвора на варела дълга, стъклена тръба, пълна с кехлибарена течност. Щом я постави на мястото й, той натисна един бутон и бързо се отдръпна. От тежкия цилиндър се разнесе слабо пропукване и слаба експлозия пръсна стъклената тръба.
	— Това ли беше? – попита Рибсли, без да се впечатли особено. – От нещо, наречено ледогорелка, очаквах да видя огнени струи.
	— Почакай малко – каза Фоглер. Минаха няколко секунди… след което варелът помръдна и потъна дълбоко в снежния пласт. Около основата му забълбука вода.
	После се запени, завря.
	Варелът потъна в леда и над него се издигна пара. От дупката плисна гореща вада, изместена от тежестта на ледогорелката, а съскането на парата премина в боботене, когато металът се зачерви от горещината. В другия край на ледената равнина изригна горещ гейзер – ледогорелката на Замал изчезна в ледената повърхност.
	— Екзотермична реакция – обърна се Фоглер към доста по-впечатления Рибсли. – Два химикала, които отделят огромно количество топлина при смесването си. Някакъв вид терматна смес – не знам каква, химията не е силната ми страна, но са ми казвали, че реакцията ще продължи достатъчно дълго, за да разтопи до петдесет метра лед. – Варелът се скри под повърхността и от дупката плиснаха вода и пара
	— Колко време ще отнеме? – попита Рибсли.
	— Пет минути, може и по-малко. Щом пробие плочата, ще спуснем въжета и ще слезем долу. Ще се справите ли?
	Професорът го изгледа язвително.
	— Щом успях да скоча с парашут, ще се справя и със спускането по въже.
	— Добре. Тогава се пригответе.
	 
	 
	Нина, Чейс и София се разделиха и бързо огледаха останалите части на библиотеката за други изходи. Нина отиде до западния край на огромната зала, където направи обещаващо откритие.
	— Еди! – извика тя. – Намерих друг изход!
	София стигна първа до нея.
	— Тук има врата – каза Нина. – Замръзнала е, но виждам светлина от другата страна. – Синкавият блясък на минаващата през леда слънчева светлина се забелязваше пред процепите на направената от дърво и метал врата.
	Чейс се приближи до тях.
	— Какво имаме тук?
	— Врата – отвърна София. – От затворения вид, естествено.
	— Според мен не е толкова солидно замръзнала, като портала – рече Нина, – но не мога да я отворя. – Тя се опита да разклати заледената дръжка. Вратата изтрака, но не помръдна.
	— Дай да се опитам – каза Чейс. Той хвана дръжката с двете си ръце и дръпна с всичка сила. Ледът от другата страна на вратата се пропука. Чейс изсумтя, после отстъпи назад и с всичка сила се блъсна с рамо напред във вратата. Чу се изхрущяване, Чейс залитна назад, а вратата се отвори зад него. – Пусто да остане!
	Нина го прегърна.
	— Добра работа.
	— Да, когато ти трябва единствено груба сила, винаги мажеш да разчиташ на Еди – каза София.
	Чейс я погледна злобно.
	— Хей, тази груба сила някога ти харесваше. Ох – добави той, след като Нина го удари по натъртеното рамо. – Това пък за какво беше? – Погледът й му подсказа отговора. – Да, вярно.
	— Колкото и да е забавно да си спомням за сексуалния ни живот – въздъхна София, като се приближи до вратата. – наистина смятам, че е по-добре да побързаме.
	— Да, наистина – изръмжа Нина, хвърляйки още един укорителен поглед към Чейс.
	Те излязоха на склона, който се спускаше към скалите. Под тях се простираше замръзналият град – а над главите им, смущаващо ниско, беше надвиснал леденият таван. След източването на езерото на местата, където водата се беше окапвала, се бяха формирали милиони мънички висулки, моето оставяше неприятното усещане за обширно поле с шипове, покриващо края на библиотеката и намиращото се в нея загадъчно „дърво на живота“.
	Чейс се приближи до ръба и погледна надолу.
	— Мамка му. Много е стръмно. – Част от скалното лице беше отстранена, за да може да се построи храмът, и сега склонът се спускаш почти отвесно.
	— А по-нататък как е? – попита София. – Ако успеем да се доберем до другия край на долината…
	Той надникна над скалния връх.
	— Пак е стръмно, но като че ли има път надолу. Нина, готова ли си да го направиш? – Тя не отговори. – Нина?
	Вниманието й беше привлечено от някакъв звук, но не можеше да определи произхода му. Като че ли се носеше навсякъде около тях; тихо боботене.
	— Чувате ли го? – попита тя. – Откъде ли идва?
	— По-важното е какво го причинява – рече София.
	— Няма да е нещо добро – предположи Чейс. Той се опита да открие източника, но нещо го накара да погледне нагоре. – Ох, мамка му!
	Нина също погледна нагоре. Точно над главите им в леда имаше нещо, осветявано от синята светлина. Докато го наблюдаваше, тя осъзна, че то се движи.
	Спускаше се през леда. И то бързо.
	Тътенът се засилваше, до ушите им достигна и съскане. Около тях се сипеше дъжд от висулки, които разсичаха въздуха като ледени ками.
	— Да се връщаме вътре! – извика Чейс. Тримата хукнаха към вратата.
	— Какво беше това, по дяволите? – изпъшка Нина. Таванът на пещерата се напука с трясък, боботенето премина в рев…
	Разкри се голяма дупка, през която нахлу огромен облак пара и хиляди галони вряща вода се изсипаха като водопад в пещерата. Тъмната буца на ледогорелката се удари в земята със силно тупане. Варелът се затъркала надолу по склона, прелетя през ръба на солата и се стовари на земята от другата страна на храма с трясък, който отекна в цялата пещера.
	Малко след като трясъкът отшумя, до ушите им достигна нов тътен и втори черен варел падна от тавана, последван от пара и разтопен лед.
	Чейс блъсна София и Нина през вратата и се хвърли след тях в мига, когато край тях профуча парният облак. Внезапната гореща вълна им подейства като шок след дългия престой на студа.
	— Последното нещо, на което очаквах да попадна тук, беше сауна – изхриптя той, затръшвайки вратата. Изчака парата да се разсее, след което отвори леко и погледна навън. Над склона се стелеше мъгла, но видимостта беше достатъчна, за да забележи въжето, което се спусна през новата шахта над главите им. Той бързо затвори вратата.
	— Познайте кой още иска сауна?
	— Орденът? – попита Нина, въпреки очевидния отговор. – Ох. Боже! Това означава, че вече са се опитвали да ме убият на всеки един континент!
	— Да се обадя ли в „Книгата за рекордите на Гинес“? – озъби й се София.
	— Трябва да се опитаме да се спуснем по статуята – каза Чейс. – Хайде, за нула време ще се спуснат долу и ще се ориентират в терена.
	— Но в града има и други – обади се София.
	— Нека първо да се махнем от тая проклета Кула на самотата, пък после ще се притесняваме за тях – отвърна той. Оставаха по-малко от петдесет минути, а те все още не бяха намерили път надолу. Излязоха тичешком от библиотеката и се появиха на върха на кулата зад храма. – Извинявай, скъпа – обърна се той към Нина. – но ще трябва да счупим тоя прозорец.
	Тя изглеждаше много нещастна.
	— Ох, Боже, той е безценен… но действай. Просто няма да гледам.
	Чейс хвана здраво кирката и тръгна толкова бързо, колкото смееше, по перваза към прозореца. Погледна назад, Нина примижа и извърна глава. Приемайки това като сигнал за действие, той замахна с кирката към древния прозорец. Цветното стъкло и без това вече беше станало крехко от студа и годините и лесно се счупи: златната спойка беше по-здрава и бяха нужни няколко по-силни удара, за да изкърти мекия метал.
	Той се измъкна през отвора и се озова върху широките, квадратни рамене на статуята. Камъкът и златните орнаменти бяха покрити с лед.
	— Става ли? – извика му Нина.
	— Да, идвайте. Само внимавайте да не се подхлъзнете. – След като се озова там, той осъзна, че лявата ръка на статуята, протегната напред, за да поднесе дар, не беше прегъната под толкова остър ъгъл, колкото му се беше сторило преди. Може би щяха да успеят да се спуснат по нея… въпреки че оставаше проблемът накъде да тръгнат после. Ръката се издигаше на поне трийсет фута над земята.
	Нина премина по перваза. Чейс се върна до прозореца, за да й помогне да прескочи, след което изчака и София.
	— Така – каза той, след като и тя се озова при него, – намираме се на шейсет фута височина и не разполагаме с никакво въже. Приемам всякакви предложения. Дори най-малоумните.
	Нина коленичи, за да погледне от рамото на статуята към златната огърлица, която стигаше до средата на гърдите й.
	— Дали ще е достатъчно здрава, за да ни издържи? Ако успеем да се спуснем по противотежестите, можем да скочим долу – изглежда, че около кръста има первазче, там, където е коланът.
	Чейс се наведе да погледне.
	— Трябва да скочим поне от десет фута – а первазчето изобщо не изглежда толкова широко. И пак ще се озовем много нагоре.
	София насочи фенерчето си надолу по гърба на статуята.
	— Еди, статуята се намира доста близо до стената. Можем да се спуснем надолу като по комин.
	Той отиде при нея и погледна. Наистина изглеждаше достатъчно тясно, за да успеят да се спуснат; опрели гърбове в статуята и притиснали крака в отсрещната стена, но имаше само един проблем.
	— Ние бихме могли – каза той, – но не и Нина.
	— Какво? – възмути се Нина. – Сега тя изведнъж се превръща в някаква супер-планинарка, каквато аз не съм, така ли?
	— Не, но теб те простреляха в крака преди четири месеца! – отвърна Чейс. – Сега може да ти се струва наред, защото е спрял да те боли, но ако се опиташ да се спуснеш по този начин, ще се наложи да го натовариш много – и ако мускулът се скъса, край, падаш. Трябва да намерим друг начин – Той отново се обърна към протегнатата лява ръка. Обърнатата нагоре длан беше почти плоска – и се намираше сравнително близко до стената на храма, където се виждаше един от онези високи, тесни прозорци… и точно под него – перваз.
	Нина същото го беше забелязала.
	— Какво разстояние ще трябва да прескочим?
	— Пет фута, може би шест. – Той се опита да си представи вътрешността на храма. Под всеки прозорец имаше подобни первази… които се намираха на същата височина като върховете на опорните колони. – Ако успеем да прескочим до прозореца, ще можем да се плъзнем надолу по колоните от външната страна!
	— Ако въобще успеем да стигнем до ръката – каза София, оглеждайки неуверено маршрута. Рамото беше покрито с лед и освен двете метални гривни около бицепса и китката, по статуята не се виждаше нищо друго, за което да могат да се захванат.
	— Аз ще тръгна пръв – рече Чейс. Той внимателно стъпи върху рамото на статуята. Ледът изскърца и се напука под тежестта му. Той внимателно се отпусна на колене и започна да се спуска по ръката с краката напред.
	Първата златна лента се намираше само на няколко фута под него. Чейс опря крака в нея, наведе се и се хвана за метала. Използвайки го за опора, той продължи да се спуска надолу. При сгъвката на лакътя имаше малка вдлъбнатина, която беше пълна с лед; Чейс заби няколко пъти шиповете на обувките си в него, докато не ги заклещи здраво.
	Въпреки че умираше от страх да не падне, Нина не можеше да отмести поглед от него – докато не чу шум зад себе си.
	— Еди – извика разтревожено тя, – стигнаха до лабораторията!
	Чейс потвърди с кимване, че я е чул и продължи напред. След лакътя вече нямаше толкова много опорни точки – тази част от ръката не само беше по-тънка, но и по-дълга, стилизираните пропорции не бяха същите като в човешкото тяло. Лентата около китката се намираше на близо осем фута от лакътя, а междувременно нямаше никакви издатини, за които да се залови.
	Той прегърна студения камък, вкопчвайки пръсти с всички сили, и протегна крака надолу. Опита се да докосне златната лента. Безуспешно. Наведе поглед и установи, че до нея има още близо едни фут.
	Нямаше друг избор, освен да започне да се спуска. Премести едната си ръка надолу, след това и другата, като при всяко движение се плъзгаше леко.
	Лявата му ръка не издържа и се изпусна.
	Той се плъзна надолу по корем, опитвайки се да се вкопчи в нещо, но намираше само лед. Тогава се плъзна от долната страна на ръката, вкопчи се здраво в камъка и застърга по леда с носовете на обувките си в опит да достигне опора…
	Краката му се удариха в гигантската гривна. Чейс се вкопчи в статуята, опитвайки се да забави плъзгането. Започна да се извива настрани, докато най-накрая не се озова отново от горната страна на каменната ръка и полека се спусна в дланта й.
	— Еди! – извика Нина. – Господи, добре ли си? Еди!
	— Добре съм, добре съм – изпухтя Еди и бавно се изправи. – Просто като се спускаш, внимавай с тая последната част. – Той погледна към най-близкия прозорец, вертикален процеп, през който проникваше синкава светлина. Беше малко по-далеч, отколкото му се беше сторило, но все пак можеше да бъде достигнат.
	Той претегли кирката на ръка.
	— Добре, тръгвам. Ако успея, ще разбия прозореца, за да мина от другата страна и да мога да те хвана. Ако не успея… – той хвърли поглед към тъмнината под краката си, – тогава се надявам да се приземя на главата си, щото иначе ще си счупя и двата крака.
	— Благодаря ти за прекрасната картинка, която обрисува. Еди – каза София.
	Нина несъзнателно се вкопчи в медальона си, докато Чейс се приготвяше да скочи. Осъзна какво прави едва след като не успя да хване нищо – той беше скрит под няколкото пласта дрехи. С надеждата, че дори само мисълта за него ще свърши работа, Нина затаи дъх, наблюдавайки го как се съсредоточава, приготвя кирката, засилва се…
	И се хвърля над бездната.
	Чейс замахна с кирката точно преди да се приземи на тясното первазче, и разби стъклото. Опита се да я забие в нещо. Оловната каса на прозореца се огъна, стъкълцата полетяха надолу, единият му крак се изплъзна от перваза, той изгуби равновесие, залитна назад…
	И в този миг се разнесе звън от удрянето на метал в камък. Кирката се заби в рамката на прозореца. Чейс се издърпа нагоре, стъпи по-стабилно върху перваза и бръкна през счупения прозорец, за да се хване по-сигурно за разширения перваз от другата му страна. Използва кирката, за да разчисти остатъците от стъклото и изкърти оловната каса, разширявайки достатъчно отвора, за да може да се промъкне през него.
	Той подаде глава през него и провери дали от другата страна наистина има перваз. За негово голямо облекчение имаше. Едната опорна колона се извиваше и се спускаше към земята точно от дясната му страна.
	С тревога забеляза и няколко фигури, които бързо се спускаха през шахтата, проправена от втората ледогорелка. Орденът очевидно атакуваше от две страни, може би дори три, ако използваха и шахтата, която Трули беше прокопал – а той, Нина и София се напираха в капан между тях.
	Пришпорен от гледката, той прескочи през отвора и се облегна на стената.
	— Хайде, давай! – извика той, забелязвайки, че София вече се спуска. – Скачай, аз ще те хвана!
	Тя успи да стигне до ръката без особени проблеми. Без да сваля очи от неговите, тя скочи и се приземи почти идеално върху перваза. Чейс я хвана за ръцете и не я пусна докато тя не си възстанови напълно равновесието, след което се отмести встрани, за да може да се промуши през отвора.
	— Чакай ме на върха на ей онова нещо – коза той сочейки към опорната стена. После се обърна към прозореца, а София се придвижи по перваза. – Добре, Нина. Направи като мен не, чакай, направи като София и се спусни надолу по ръката. Моят нечии беше малко болезнен.
	Нина едва се усмихне и направи няколко стъпки по рамото на статуята.
	Дори не успя да стигне до ръката.
	Ледът, който сковаваше камъка, беше омекнел под стъпките на Чейс и София и се разпадна. Нина залитна, опита се да запази равновесие и остра болка прониза дясното й бедро. Коляното й омекна, тя падна настрани, опитвайки се с панически ужас да се добере до нещо, което би попречило на падането й…
	Но не намери нищо.
	Само след миг Нина се плъзна по гърдите на статуята към мрачната бездна под краката й.
	 
	 
	 
	≈ 26 ≈

	 
	— Нина! – изкрещя Чейс. Тя се блъсна в една от дългите правоъгълни противотежести на огърлицата.
	И се вкопчи в нея.
	Но това не спря плъзгането. Металът беше твърде тънък, за да я издържи, разкъса се и тя се залюля към предната част на статуята. След миг се блъсна в една издадена издутина.
	Противотежестта се скъса. Нина полетя надолу…
	И кракът й се закачи в позлатения колан на статуята. Заля я нова вълна от болка, но тя успя да запази достатъчно самообладание, за да се хвърли към каменния стомах на гигантската статуя и да се свлече върху малкия перваз на кръста й. Край нея прелетя дългата противотежест и падне върху пода на храма с отекващ звън.
	Чейс гледаше с ужас изкривеното от болка лице на Нина.
	— Не мърдай оттам! – извика той. – Идвам!
	Той тръгна да излиза през прозореца, но София го издърпа обратно.
	— Какво правиш?
	— Ти как мислиш?
	— Дори да успееш да се изкатериш по ръката, как смяташ да стигнеш до нея?
	— Все ще измисля нещо! – Той отново се опита да се измъкне през прозореца.
	София протегна ръка и се хвана за рамката, препречвайки му пътя. Устата му гневно се изкриви.
	— Ако не се отместиш, че те блъсна от перваза.
	Тя знаеше, че говори сериозно, но не помръдна.
	— Еди, Орденът ще бъде тук всеки момент. Сигурно са чули шума. Ако ни хванат, ще ни убият.
	— Не мога да я оставя!
	— Но не можеш и да стигнеш до нея! Еди, трябва да се махаме оттук!
	Вбесен, разярен, той погледна отново към Нина. Тя беше успяла да седне и стискаше крака си.
	— Нина! – извика той. – Ако можеш…
	Над главата им се разнесе шум от счупване на стъкло. Мъж, облечен с бяло камуфлажно облекло, използваше приклада на автомата си, за да разшири дупката в прозореца зад статуята.
	Той се наведе през него, огледа се, забеляза Чейс…
	Който дръпна София встрани, избягвайки куршумите на войника на Ордена. Те разкъртиха древната стена и натрошиха остатъка от прозореца. Стрелбата спря; Чейс се осмели да погледне и видя друг мъж, който се спускаше по статуята, но дъжд от куршуми го принуди отново да се прикрие.
	— Еди, да се махаме! – настоя София и започна да се придвижва към опорната стена. – Ако не изчезнем оттук, те ще ни отрежат пътя!
	— Мамка му! – изрева Чейс и заби свития си юмрук в стената. Знаеше, че е права – но това не му носеше никакво успокоение. А ако се опиташе да извика на Нина, дори само за да я увери, че ще се върне за нея, войниците на Ордена веднага щяха да разберат къде се намира тя.
	И да я убият.
	Разкъсван от терзания, той последва София. Тя увисна на ръба на перваза… и се пусна.
	Подпорната стена беше достатъчно широка, за да успее да се задържи на нея, но въпреки това тя не успя да се сдържи и изпищя, докато летеше надолу. Ботушите й задраха по ледената стена. Наклонът стана все по-полегат, но тя се спускаше твърде бързо. Стигна до края и след кратък полет се приземи върху твърдата като желязо земя, претъркулвайки се няколко пъти. Най-накрая спря и остана неподвижна известно време. После се надигна и махна замаяно на Чейс.
	Той хвърли един последен поглед през прозореца и скочи след нея.
	Ледени шушулки разкъсваха дрехите му, докато той се спускаше надолу, като състезател по бобслей – но без бобслея. На завоите се опитваше да притисне краха към стената, за да намали скоростта си, но без успех. С приближаването към края се движеше все по-бързо.
	Той също се озова във въздуха, преди да се стовари на земята по задник, след което болезнено удари гърба си. Претърколи се няколко пъти по замръзналата земя, вдигайки облак от ледени кристали, и най-накрая се спря.
	— Добре ли си? – попита София и докуцука до него.
	— Отлично – изръмжа той и се надигна. Мускулите го боляха и беше натъртен на различни места, но като че ли не беше пострадал сериозно. Зърна шейната наблизо. – Хайде!
	— Какво правиш? – попита София, когато той хукна към нея. Ако се върнеш там, те ще те убият, преди да успееш да направиш и пет крачки!
	— Знам. Затова няма да се връщам – докато не си намеря оръжие. Ако Нина не се обади, може въобще да не я забележат и да си отидат. – Той стигна до шейната и хвана въжето, с което я дърпаше – Тогава мога да се изкача горе и да я прибера.
	— Нямаме толкова време – настоя тя. – И откъде ще намериш оръжие?
	Откъм града се разнесе вик. Иззад съседната сграда беше излязъл някакъв мъж и ги беше видял.
	— От него.
	— Но той като че ли смята да го използва! – предупреди го София, докато мъжът се прицелваше в тях. Зад него се появиха и други. Чейс разпозна брадатото лице на Замал.
	— Добре, малка промяна в плана! – Наблизо нямаше добро прикритие, а връщането обратно в храма щеше да ги вкара в обсега на мъжете, които вече бяха вътре. Вместо това Чейс хвана София за ръката и се хвърли заедно с нея върху шейната. – Дръж се!
	Той се оттласна с крак и шейната се стрелка надолу по хълма, по замръзналия път, прекосяваш древния град.
	Мъжете на Замал откриха огън, куршумите вдигаха облаци от ледени късчета около Чейс и София. Но залегнали върху шейната, те не бяха лесна мишена – особено когато бързо набираха скорост
	— Дръжте ги! Дръжте ги! – изкрещя Замал и превключи на автоматична стрелба.
	Шейната профуча под арката и прелетя покрай първата сграда скривайки се от погледа му. Чейс погледна напред. Пътят водеше към края на града – и отточната шахта, пробита в бента. Техният път за бягство.
	Който означаваше да изоставят Нина, а той не беше готов да го направи.
	— Еди! – изкрещя София. Пред тях се беше появила нова група войници на Ордена. Сигурно се бяха спуснали през шахтата на Трули и се бяха запътили към града, за да се срещнат с другарите си.
	Или бяха забелязали приближаващата се шейна, или Замал им се беше обадил по радиото – но те се бяха подредили в редица и се готвеха да стрелят…
	Чейс протегна единия си крак и заора в леда. Шейната рязко зави и едва не се преобърна. Той вдигна крак и тя отново полетя напред – този път към една от страничните улици.
	Нови изстрели, нови ледени гейзери около тях – войниците бяха разбрали, че са на път да изгубят от поглед плячката си…
	Разнесе се трясък на пластмаса и нещо се пръсна на парчета. Чейс погледна към чантата с оборудване, привързана към шейната. Лазерният далекомер беше поел куршума, предназначен за него.
	Но той не разполагаше с време да се радва на късмета си. Стигнаха до страничната улица, а пред тях изникна куполовидна стена. Чейс заби и двата си крака в леда, опитвайки се да забави шейната, след което вдигна единия, за да я насочи покрай препятствието.
	Движеха се твърде бързо…
	Завивайки, шейната остърга основата на стената, вдигна облак скреж и се залюля опасно на единия си плъзгач, преди отново да се стовари на земята. Цилиндърът с газ се разклати и удари болезнено Чейс по крака.
	Шейната забави ход. Над сградите, към които се приближаваха, се стелеше мътна мъгла – парата от вулканичния отвор в хипогея.
	Той забеляза пътека между къщите и зави към нея. Тя беше тясна, но имаше изход…
	Към пропаст.
	— Мамка му! – изпъшка Чейс и заби с всички сили краката си в леда. София направи същото. Шейната потрепери, забави ход – но не достатъчно. – Скачай!
	Той се хвърли наляво, София – надясно, а шейната полетя в пропастта и се разби с трясък на дъното й. Чейс падна върху купчина натрошени дъски, завъртя се и сви крака към гърдите си, за да омекоти удара. Треските се смесиха с натрошения лед и се разхвърчаха навсякъде, а Чейс най-после се спря на самия ръб на пропастта.
	София нямаше такъв късмет.
	По пътя й нямаше нищо, за моето да се хване. Тя се плъзна по ръба и се вкопчи в една ледена издутина. Увисна на нея… но ледът се пропука. София отчаяно се опита да намери нещо, за което да се хване, но такава нямаше и тя полетя надолу, удряйки се в изпъкналите скали.
	Чейс разрита с крак натрупаните трески и погледна надолу. София лежеше на земята и се държеше за едната страна. Той бързо се спусна по скалистия склон и стигна до нея.
	— Добре ли си, София? – попита той. Бяха се озовали доста близо до хипогея; той погледна към пътя, за да провери дали не се приближават войниците на Ордена. Все още нямаше никой, но не след дълго щяха да ги открият.
	— Ме знам. – Тя се опита да седне. – Ох, Господи, боли!
	Нямаше време да разкопчава дрехите й и да проверява за счупени кости, а така не можеше да разбере дали наистина е наранена или е просто натъртена.
	— Трябва да станеш. Скоро ще дойдат.
	— Мисля, че няма да мога. – Чейс се изправи; лицето й се беше сгърчило от болка, през която прозираше и неподправен страх. – Еди, не ме изоставяй, моля те!
	— Нямам такова намерение. – Той протегна и двете си ръце.
	— Сега просто ще те издърпам нагоре. Ще боли, но… от куршума боли повече. Готова ли си?
	Тя примигна и го хвана за ръцете.
	— Готова.
	— На три. Едно, две, три!
	Той рязко я изправи. Тя изпъшка силно и се хвана за дясната страна. Чейс преметна лявата й ръка през рамо и я хвана през кръста.
	— Държа те. Да вървим.
	— Къде отиваме?
	— Добър въпрос. – През дупката над главата им нахлуваше дневна светлина, въжето на лебедката все още висеше оттам, но дори София да можеше да се изкатери по него, куршумите щяха да ги настигнат още преди да достигнат ледения таван. Трябваше да се измъкнат пред отточния канал, но тук се появяваше друг проблем – той беше равен и прав, идеално място за стрелба. Дали имаше бърз начин да се измъкнат през него?
	Погледът му попадна върху преобърнатата шейна – но идеята, която се оформяше в главата му, беше отвяна от един вик. Бяха ги забелязали. Мъжът на пътя започна да маха на другарите си, след което хукна към тях.
	Нямаше начин да успеят да се изкачат обратно по склона. Вместо това се отправиха към хипогея колкото се може по-бързо.
	 
	 
	Нина се сви плътно в сенките. Стрелбата отвън беше спряла и тя чу откъслечни думи от разговор по радиостанция. От раздразнението в гласа на Замал разбра, че Чейс и София са успели да се измъкнат, поне временно.
	Но на нея това не й помагаше. Докато Орденът не си тръгнеше, те не можеше дори да си помислят за бягство – в на всичкото отгоре като че ли идваха още от хората им. Чу леко хрущене над главата си: някой друг минаваше през прозореца. Той заговори на немски и тя разпозна гласа – Фоглер. Знаеше достатъчно езика, за да разбере, че опитите им да намерят нещо са се оказали неуспешни. След това я заля студена вълна, когато чу да споменават името й.
	Търсеха нея.
	Гласът на Рибсли отекна в кулата.
	— Какво правите тук? Трябва да претърсим лабораторията – нека Замал и Хамърщайн да ги гонят!
	— Само Чейс и Блекууд се измъкнаха от храма – отвърна Фоглер, преминавайки на английски, когато се обърна към професора. – Но тук гледам три комплекта отпечатъци. Доктор Уайлд или се е върнала в библиотеката, или е още тук.
	Нина изтръпна от страх, когато видя лъч светлина да се насочва надолу, минавайки на косъм от скривалището й.
	— Не е паднала долу – продължи Фоглер, докато осветяваше с фенерчето откъснатите противотежести. – Но част от статуята е. Чудя се…
	Нина чук хрущенето на леда, когато той се приближи до ръба; върху нея се посипа лед от раменете на статуята. Лъчът започна бавно да изследва гърдите на гигантската статуя и стигна до кръста й, приближавайки се застрашително към Нина…
	Докато не докосна крака й.
	Тя се опита да го свие колкото може, но нямаше място.
	— Ето къде сте.
	Върху нея се посипаха още ледени късчета и тя изпъшка ужасено. Фоглер се придвижваше по протегнатата ръка на статуята. За миг я изпълни надежда, че той ще се подхлъзне и ще падне също като нея, но той продължи да върви, плъзвайки се до сгъвката на лакътя. Погледна към нея.
	— Като че ли не се чувствате много удобно там, доктор Уайлд.
	— Какво ще кажете да си сменим местата? – подхвърли тя, опитвайки се да прикрие ужаса си.
	В храма отекнаха стъпки; Замал и хората му влязоха вътре. Той погледна нагоре към статуята, впечатлен въпреки нежеланието си, и забеляза Фоглер.
	— Какво правиш там?
	— Мислех, че гониш Чейс и Блекууд – рече Фоглер.
	— Евреинът и хората му са по-близо. Те… – Замал спря, щом забеляза, че Фоглер не е сам на статуята. – Намерил си я!
	— Да, намерих я. А може би Чейс и Блекууд също щяха да са вече в ръцете ни, ако беше отишъл да помогнеш на Хамърщайн.
	Замал не обърна внимание на порицанието.
	— Какво чакаш? Убий я!
	— Да – каза Рибсли, минавайки през прозореца. – Щом си я намерил, какво чакаш още? – След това продължи с горчивина в гласа: – Не се поколеба да кажеш, че ще убиеш София.
	Фоглер го погледна твърдо.
	— Може би не умирам от желание да убия една невъоръжена и безпомощна жена.
	— В такъв случай – изсумтя Замал, – си объркал професията си. – Той вдигна автомата си. – Ако не искаш да го направиш, аз нямам такива скрупули.
	— Много добре – каза Фоглер, поклащайки глава. Той свали автомата от рамото си. – Съжалявам, доктор Уайлд. За разлика от някои членове на Ордена, аз не намирам никакво удоволствие в това. Но трябва да бъде свършено.
	— Вие убивате хора, за да запазите тайната си – рече обвинително Нина. – Не съм убедена, че Бог одобрява.
	— Ние сме необходимото зло – отвърна Фоглер почти извинително. – Приемаме товара на греховете си – и след време ще отговаряме за тях. – Той вдигна оръжието си.
	— Но пък и тайната си я бива, нали? – Страхът й растеше, но тя отказваше да му се подчини. – Тайната на Едем!
	Фоглер замръзна. Замал вдигна изненадано глава към нея.
	— О, да! – извика тя, усещайки, че нещо се е променило. – Да, знам тайната ви! Какво ще кажете за това, а? Знам, че търсите Райската градина!
	В храма настъпи абсолютна тишина. След това Рибсли заговори; гласът му беше изпълнен с подигравателен сарказъм.
	— О, Боже, доктор Уайлд. Леле, леле. Това беше най-ужасното нещо, което можехте да кажете. Сега наистина трябва да ви убият.
	— О. – Надеждата на Нина се стопи за миг, щом забеляза изражението на Фоглер, което подкрепяше думите на Рибсли. – Ами това е… кофти.
	Той се прицели…
	— Само че аз знам къде да я намеря! – извика тя и стисна очи, в очакване на изстрела, пронизващата болка и после празнотата…
	Тишина.
	Тя отвори предпазливо очи и видя Фоглер, насочил автомат към нея, но със замислен поглед.
	— Просто я застреляй! – изкрещя Замал.
	— Чакай – нареди Фоглер. Той погледна напрегнато Нина – в търсене на някаква издайническа следа, че лъже. – Обясни ми.
	Устата й беше пресъхнала.
	— Там има… има карта – каза тя. – Горе, до библиотеката. Тя разказва историята на Ветерес, как са се разпръснали из света. Но тя няма да ви помогне да намерите Едем. Ние унищожихме онази част, която ви е нужна.
	— Ами тогава значи просто ни губите времето – заяви Рибсли.
	— Фоглер, довърши я.
	— Аз я запомних. Знам къде се намира. – Нина погледна към Фоглер с надеждата, че предизвикателния й тон ще замаскира блъфа. – Както и Еди, и София. Ако те се измъкнат – когато се измъкнат – те ще я намерят. И ще я разкрият пред света.
	— Нямат никакви шансове да се измъкнат – разнесе се друг пас. Калъм. Белокосият мъж също се беше изкачил на статуята.
	— Знаете ли, и друг път съм чувала това за Еди. И знаете ли какво? Винаги са грешали.
	— Не и този път.
	Но Фоглер изглеждаше разколебан.
	— Можем ли да поемем този риск? Трябва да разберем какво знае.
	— Не – рече Замал. – трябва да я убием! – Той вдигна автомата си. Фоглер протегна ръка.
	— Това трябва да се реши от Триумвирата.
	Лицето на Замал почервеня от ярост.
	— Какво?
	— Чейс и Блекууд не могат да се измъкнат – додаде Калъм. – Така че я убий.
	— Призовавам Триумвиратът да реши – настоя твърдо Фоглер.
	— Процедурата изисква да се проведе гласуване. Аз ще се подчиня на решението – но докато то бъде взето, ще я запазим жива.
	Замал се изплю гневно.
	— Само си губите времето – каза Калъм.
	— Времето си е мое, не ваше. – Фоглер включи радиостанцията си. – Хамърщайн, говори Фоглер. Поисках гласуване на Триумвирата – трябва да дойдете при нас.
	— В момента съм зает – дойде саркастичният отговор, гласът на израелеца звучеше така, сякаш той тича. – Блекууд и Чейс току-що влязоха в една сграда. Отиваме след тях.
	— Тогава ми се обадете веднага, щом приключите с тях. – Фоглер се обърна към хората си. – Спуснете въже.
	На Нина не й остана нищо, освен да изчака да я заловят.
	 
	 
	 
	≈ 27 ≈

	 
	Чейс и София прекосиха моста над заледения хипогей. София продължаваше да изпитва болка, но притокът на адреналин й помогна да ускори крачка, знаейки, че войникът на Ордена ги настига. Тя погледна назад.
	— Не го виждам.
	— Той ще ни види след миг – отвърна мрачно Чейс. Повдигнатите тротоари и караулните щяха да им осигурят някакво прикрито, но следите им щяха да ги издадат – натрошеният лед запазваше формата на стъпките им.
	Освен ако не намереха място, където няма лед. Колкото по-навътре в хипогея навлизаха, толкова повече вода се изсипваше върху тях там, където издигащата се пара разтопяваше тавана на пещерата. Нещата се бяха влошили от предишното им посещение тук – ръменето беше преминало в дъжд. Откъслечни удари подсказваха на Чейс, че се сипе не само вода – по земята падаха и ледени късове. Засега бяха малки, но размерите им щяха да се увеличат, когато все по-голяма част от ледената покривка започнеше да се топя.
	Стигнаха до една пресечка – и Чейс забеляза отпечатъци от стъпки. Три комплекта: неговите, на София и на Нина.
	— И преди сме минавали оттук.
	— Това добре ли е?
	— Надявам се. – Той се ориентира и пое наляво, поглеждайки назад.
	Бял проблясък сред сивите стени – войникът беше влязъл в хипогея.
	— Залегни! – каза Чейс и се хвърли на земята, като повлече София със себе си. В стената зад него се заби куршум; друг изсвистя точно над главата му. Но стените бяха достатъчно високи, за да го защитят. Третият изстрел удари камък, после Чейс чу далечно хрускане на лед – войникът тичаше към тях.
	Двамата хукнаха към караулката, мрачният интериор беше съшият, какъвто го помнеше Чейс – включително предметът, който висеше на стената.
	— Така, ти мини оттам и си дръж главата наведена – каза той, сочейки към другия изход, след което я пусна.
	Тя изпъшка, продължавайки да се превива от болки.
	— Какво мислиш да правиш?
	Той дръпна камшика от стената и ледената му обвивка се напука
	— Ще изживея индианаджоунсовите си мечти.
	— Какво, да не би да искаш да бъдеш някакъв си сърдит пенсионер?
	— Просто пълзи – каза Чейс и стисна здраво дръжката на камшика с едната си ръка, а с другата почисти останалия лед. С малко повече късмет студът щеше да е запазил кожата от гниене.
	Той отстъпи към изхода, през който пропълзя София. Тичащите стъпки се чуха по-близо… след което преминаха в спокоен ход и войникът на Ордена приближи караулката. Проблесна светлина. Лъчът на малкото, но мощно фенерче, монтирано под оптичния мерник на свръх-модерната му щурмова пушка TAR-21 „Тавор“, прониза здрача.
	Мъжът се приближи и Чейс се напрегна. Светлото кръгче се насочи към земята, към отпечатъците от ботуши в леда. Насочи се в едната посока, установи, че там няма отпечатъци и се върна обратно Чейс бавно вдигна ръка, камшикът изскърца. Войникът се приближаваше към отсрещния изход, за да получи най-добра видимост – и позиция за стрелба към сградата.
	В мига, в който навлезеше в полезрението му. Чейс щеше да разполага само с няколко секунди за реакция…
	Още една крачка. Ледът изскърца под тежестта на мъжа. Той се намираше точно пред входа. Лъчът на фенерчето проряза мрака, приближи се до Чейс. Още една стъпка. По-близо…
	Първо се появи автоматът, силната светлина заслепи англичанина.
	Камшикът изсвистя и се уви около дулото на оръжието. Чейс се изненада от успеха си почти колкото войника, но успя да реагира по-бързо от него – дръпна рязко оръжието и го изтръгна от ръцете му. Автоматът излетя във въздуха, освободи се от камшика и се плъзна по ледения под, далеч и от двамата.
	Чейс замахна за втори удар, но войникът вече бъркаше под мишницата си. Англичанинът заряза камшика и се хвърли към него.
	Мъжът измъкна пистолет – и в този миг Чейс се стовари върху него и го залепи за стената. Пистолетът излетя от ръката му. Чейс заби юмрук в стомаха му, но дебелите подплатени дрехи омекотиха удара.
	Той замахна към незащитената глава на войника, но залитна от неочакван удар – мъжът беше парализирал рамото му с удар от карате. Чейс отстъпи назад…
	И се подхлъзна. Преди да успее да си възвърне равновесието, войникът на Ордена го удари в гърдите. Дебелият анорак омекоти удара, но Чейс падна по гръб на земята.
	Мъжът вдигна крак, за да забие шиповете на ботуша си в лицето му…
	Ярка светлина проряза мрака и освети чатала на войника.
	София стреля един-единствен път с автомата, слабините му експлодираха и омазаха Чейс с кръв. Войникът залитна назад, пищейки ужасено. София направи отвратена физиономия – не заради кръвта, а заради писъка – преди да го простреля втори път в челото. Изстрелът от толкова малко разстояние откъсна задната част на черепа му и качулката му се изду неприлично, преди мъжът да се строполи на земята.
	Чейс избърса кръвта от лицето си и погледна към София. Тя все още държеше оръжието в ръце, а на лицето й беше изписано неразгадаемо изражение. Той затаи дъх. В този миг…
	Тя хвана автомата за цевта и му го подаде.
	— Както вече казах, шансовете ми за оцеляване са много по големи с теб. Ставай, Еди. Приятелите му всеки момент ще пристигнат.
	Чейс стана и грабна автомата от ръцете й.
	— По дяволите, София! Ти го гръмна в топките!
	— Какво мрънкаш! Нали свърши работа.
	— Ако го беше простреляла в гърдите, щеше да свърши по-бързо. Защо не го направи?
	София му се усмихна злобно.
	— От любопитство.
	— По-скоро от садизъм. – Той забеляза пистолета, който лежеше на пода до входа, прескочи трупа, взе го и го пъхна в джоба си.
	В този миг забеляза още нещо: през хипогея идваха тичешком още мъже, които явно бяха чули изстрелите.
	Чейс вдигна автомата и насочи блестящата червена точка на мерника към гърдите на най-близкия мъж. Натисна спусъка два пъти – първия път, за да свикне с непознатото оръжие, след което инстинктивно компенсира и коригира мерника си за втория. На гърдите на мъжа се появи втора точка, този път тъмночервена. Войникът падна. Мъжът зад него веднага се усети, че плячката им вече не е беззащитна и се опита да се скрие зад назъбените стени, но Чейс стреля бързо още три пъти и последният куршум се заби в челото му.
	Но отзад идваха още мъже, които бързо намериха прикрит зад стените.
	Чейс се шмугна в караулката.
	— Бягай натам – каза той, посочвайки към задната врата. – Хайде, тръгвай! – София побягна, а той се спря до трупа и го претърси за резервни пълнители. Нямаше. Сигурно бяха в раницата му, а Чейс нямаше време да я претърсва. Той напусна караулката и върху него отново започна да се сипе леденият дъжд.
	 
	 
	Хамърщайн погледна към двамата мъртви мъже и яростно стисна юмруци. Познаваше ги от години, беше ги обучил, беше ги командвал в безброй мисии за Ордена… а сега тях вече ги нямаше, бяха убити от засада. Което означаваше, че и третият му човек беше мъртъв – ако беше жив, той никога нямаше да позволи да му бъде отнето оръжието.
	Той надникна за миг над парапета и видя, че Чейс се е изтеглил. Обърна се към двамата оцелели членове на отряда му – също като загиналите си другари и те бяха бивши войници от израелските специални части или Мосад и безрезервно вярваха в каузата на Ордена. И също като Хамърщайн те жадуваха отмъщение. Око за око.
	Но внимателно. Бяха подценили Чейс; макар и да се беше оттеглил от активна военна служба преди години, той очевидно не беше изгубил тренинг.
	Хамърщайн изплю угарката от пурата си и вдигна автомата си – същия злобно черен „Тавор“ като на хората му, но с едно допълнение. Под цевта му беше монтирана широката тръба на 56 калибровия гранатомет М203. Той го зареди и изсъска:
	— Искам ги мъртви.
	 
	 
	Чейс бързо настигна София.
	— Очисти ли ги? – попита тя.
	— Свалих двама, но идват още трима. Как се чувстваш?
	— Още ме боли – но мисля, че няма нищо счупено.
	— Добре, защото ще се наложи да се движим бързо. Не мога едновременно да те нося и да стрелям.
	— Състрадателен както винаги. – Тя стисна зъби и ускори ход. Парата ставаше все по-гъста, ручейчета гореща вода си проправяха път в леда. – Имаш ли план?
	Чейс посочи към облака от пара.
	— Ако успеем да се измъкнем от тях, ще можем да се върнем и да вземем Нина. След това ще тръгнем към дупката в бента и ще се разкараме оттук.
	— Това не е план – оплака се София докато прекосяваха моста. – Това е цел. Плановете обикновено включват повече „как“ вместо „какво“.
	— Господи, и ти си същият педант като нея! Добре, значи убиваме задниците от Ордена, без да пострадаме. Това върши ли работа?
	— Едва ли ще получа нещо по-добро. – Тя тихо се засмя. – Това ми напомня за първия път, когато се срещнахме, не мислиш ли?
	— Не започвай… По дяволите! – Чейс блъсна София встрани миг, прели парче лед с размера на главата му да се разбие пред тях. Друг по-голям къс цопна със силен плясък в канала под моста, който беше започнал да се пълни с разтопена вода. – Господи, на косъм бяхме!
	София погледна нагоре, примигвайки заради капките студена вода, които падаха по лицето й.
	— Това се превръща в проливен дъжд!
	— Дано таванът издържи – каза Чейс. Той се обърна, за да провери къде са преследвачите им. – Мамка му, идват! Размърдай се!
	Те се шмугнаха в друго караулно помещение. Чейс надникна през един от тесните прозорци. Тримата мъже се приближаваха, придвижвайки се последователно един пред друг: двама заемаха позиции, за да прикрият третия, който притичваше напред, а след това най-задният повтаряше цикъла.
	Чейс отиде до десния вход. Вляво се намираше подобният на арена площад, който беше забелязал по-рано. Заледената му повърхност беше набраздена от ручейчета гореща вода. Над него се диплеха облаци от пара, които бяха достатъчно плътни, че да пречат на видимостта. Мостът минаваше над широк проход, разделен от два дълбоки криволичещи канала, над които се виеше пара. До другия край на моста се издигаше висока сграда, допираща се до външните стени на хипогея.
	— Ако успеем да преминем оттатък, ще излезем навън и ще тръгнем към храма.
	София поклати глава.
	— Ако не са убили Нина досега, със сигурност са я заловили.
	— Може да не са я намерили. Трябва да проверя и не искам да чувам повече аргументи – каза той, щом тя отвори уста, за да възрази. – Отиваме. – Той се върна назад, за да види докъде са стигнали войниците на Ордена, след което махна с ръка към моста. – Добре, тръгвай първа. И се движи с наведена глава. Аз идвам след теб.
	Тя падна на колене и зашляпа през локвите. Чейс погледна през тесния прозорец, но не забеляза никой от приближаващите се мъже.
	— Мамка му – прошепна той, отиде до вратата и погледна навън. Сега вече ги видя – по-скоро видя двама от тях, а иззад стената се подаваше черно дуло на автомат и се забелязваше черната качулка на прегърбен мъж, който се придвижваше покрай нея.
	Ако това беше войникът; чийто ред беше да притича напред, то къде се беше скрил вторият прикриващ?
	Чейс се наведе още повече напред, опитвайки се да го открие…
	От дулото на автомата проблесна пламък. Чейс отскочи назад, а куршумите надупчиха стената над главата му. Но той видя достатъчно, за да разбере, че третият мъж не вървеше по пътеката към караулното – което означаваше, че той е прекосил друг мост, паралелен на този, по който беше поела София.
	Чейс се стрелна към другата врата и видя, че София беше преминала половината мост. Надигна глава и най-накрая забеляза третия мъж. Той се намираше на другия мост и, коленичил до парапета, се подготвяше за стрелба.
	Той не стреляше с куршуми. Чейс разпозна прикрепеното под цевта му устройство и видя, как Хамърщайн повдига оръжието са нагоре, за да осигури идеалната траектория за гранатата…
	— София! – изкрещя той. – Граната! Бягай!
	Той изскочи от прикритието си и се прицели в Хамърщайн, докато София се стрелна напред като спринтьор на старта…
	Хамърщайн стреля.
	Гранатата излета и се взриви в централната подпорна колона на моста.
	Древната цивилизация беше строила мостове, които да издържат на природните стихии… но не и на експлозиви. Във въздуха литнаха каменни късове, отломки се посипаха върху леда.
	Мостът се срути.
	Чейс започна да стреля – и в този миг падът под краката му хлътна. Летящи камъни се удряха в тялото му. Той зърна София да пада в един от каналите в леда, миг преди самият той да се строполи в друг и безпомощно да се плъзне в горещата вода.
	Остатъците от моста се сгромолясаха зад него и блокираха канала. Чейс се изправи. Хамърщайн го наблюдаваше от другия мост.
	Вдигна оръжието си…
	Чейс стреля пръв. Хамърщайн клекна, но вече беше започнал да дава заповеди на войниците си. Чейс се опита да се изкатери от канала, но стените бяха твърде хлъзгави от топящия се лед.
	Нямаше начин да се измъкне, нямаше място за отстъпление. Той беше попаднал в капан.
	Хамърщайн отново се появи, към него тичаше друг мъж с готово за стрелба оръжие…
	Чейс заби шиповете на ботушите си в леда и се хвърли с главата напред надолу по канала, плъзгайки се гладко, почти като по водна пързалка.
	Куршумите се забиваха в леда, навсякъде бликваха водни гейзерчета – но те останаха зад него, когато се стрелна под моста.
	Протегнал ръце напред, вир-вода, Чейс се плъзгаше по канала. Наближи завой и той навлезе в него с пълна скорост. Излетя във въздуха като човешки бобслей и се приземи отново във водата, продължавайки напред. Разнесоха се нови изстрели – войниците на Ордена бяха преминали от другата страна на моста. Но стрелбата бързо спря, когато той се скри зад стената от лед.
	Там, където горещият приток си беше проправил път, се образуваше нов канал. Той се вливаше в лабиринт. Над главата му се стелеше пара и се забелязваха сенки – беше навлязъл в покритите секции на хипогея.
	Ледът се изгуби изведнъж – горещата вода го беше разтопила и беше оголила камъка. Чейс цопна в дълбока около един фут локва и това беше краят на пързалянето му. Той се изправи, отръска водата от дулото на автомата си и бързо се огледа. Намираше се в кръгла купа, издълбана в леда, повърхността се намираше на десетина фута над главата му и до нея нямаше стигане. Освен канала, който го беше довлякъл дотук, имаше още няколко; водата се изтичаше по най-широкия, чието каменно дъно беше оголено от леда. Останалите пълнеха купата с гореща вода.
	Единият обаче беше пресъхнал и на дъното му блещукаха замръзнали кристали. Доколкото Чейс можеше да прецени, той водеше обратно към срутения мост и към София.
	Той се измъкна от басейна и пое по замръзналия канал.
	Единият от хората на Хамърщайн изтича към водача си.
	— Лошо, сър – изгубих го от поглед!
	Хамърщайн погледна към срутения мост. Беше видял София Блекууд да се опитва да скочи от него, преди да се срути. Но тя се беше приземила от другата страна на останките, далеч от погледа му. На този етап беше недосегаема.
	Но не за дълго,
	— След мен – каза той. Изкатери се през стената и скочи долу върху леда, спускайки се в най-близкия канал. – Тръгваме след тях.
	 
	 

 	Въпреки студа Чейс се потеше, пара изпълваше тъмния леден канал. Той предположи, че вулканичните отвори се намират течно в голямата сграда; изглежда, Ветерес ги бяха използвали, за да снабдяват тази част на града с гореща вода, един вид древно централно отопление. Нина щеше да е очарована, беше сигурен в това, но засега неговите грижи бяха далеч по-прозаични.
	На първо място: как, по дяволите, щеше да се измъкне от този хаос?
	Каналът криволичеше и се разделяше на много разклонения, които образуваха объркваш лабиринт. Той не можеше да се ориентира по тавана и вече не беше сигурен дали върви в правилната посока към София – нито дали каналът, по който вървеше, се срещаше с нейния. Няколко пъти се опита да се изкатери, но беше победен от гладките хлъзгави стени.
	Той продължи да върви. На места стените между каналите бяха много тънки, почти прозрачни; другаде приличаха повече на огледала, отражението му танцуваше объркващо наоколо. Лъчът на фенерчето му отскачаше от блестящите стени, създавайки впечатление, че наоколо дебнат десетки мъже.
	Той се спря и замръзна неподвижно.
	Една от светлинките продължи да се движи.
	Чейс угаси фенерчето. Проходът потъна в полумрак, осветяван единствено от синкавата светлина, която проникваше през леда. Движещата се светлина спря.
	Чейс се опита максимално точно да определи местоположението на стрелеца и запълзя към него в здрача.
	Войникът се огледа предпазливо. Беше сигурен, че е видял светлина – която по-късно изчезна – но заради отраженията в обграждащия го лед му беше трудно да определи точното й местонахождение. Без да сваля оръжието си той се обади по радиото.
	— Тук Рейс – прошепна той. – Намирам се в източната част на покритата секция. Има ли някой близо до мен?
	Хамърщайн отговори тихо:
	— Не – аз съм на южния край, а Мънк е на север от мен.
	— Току-що видях светлина, която угасна – той е тук, наблизо.
	— Идваме при теб. Внимавай. Край.
	Рейс пъхна радиото в колана си, след което започна предпазливо да се промъква по коридора, осветявайки пътя си с фенерчето на оръжието. Зави зад ъгъла, обгърнат от кълба пара, и излезе на пресечката, откъдето в различни посоки тръгваха останалите канали.
	Той продължи напред, осветявайки поред всички коридори. В един от тях забеляза движение – и веднага насочи оръжието си натам, преди да осъзнае, че това е било просто отражение на собственото му фенерче. Той продължи да се промъква напред, провери втория канал, третия…
	Забеляза сенчеста фигура зад прозрачната стена…
	И стреля. Тънката стена се пръсна на парчета и върху него заваля дъжд от ледени късчета.
	Нищо.
	Той освети назъбената дупка и видя друга блестяща стена зад нея. Радиото му пропука.
	— Рейс! – извика Хамърщайн. – Улучи ли го?
	Рейс извади радиото от колана си.
	— Не, беше само отраже…
	Чейс пристъпи зад него и му прекърши врата с брутално хрущене.
	Войникът се свлече на пода с глава, извита под странен ъгъл.
	— Беше ми приятно – рече Чейс, имитирайки гласа на Арнолд Шварценегер, и веднага съжали, че не беше измислил нещо по-добро. Той взе пълнителя от автомата на мъртвеца и се изгуби в лабиринта.
	— Рейс! – извика Хамарщайн. – Рейс, отговори!
	Никакъв отговор. Но резкия начин, по който беше секнал гласът му, подсказа на Хамърщайн, че подчиненият му е мъртъв.
	— Изгубихме Рейс – каза той на единствения останал жив член на екипа му. – Мънк, внимавай. Тези тунели са като проклета зала с криви огледала – не стреляй, докато не си убеден, че пред теб е той.
	— Ясно – отвърна Мънк. Щом чу изстрелите, той беше засилил темпото си, но внезапното прекъсване на връзката с Рейс го накара рязко да спре. Ехото му пречеше да прецени добре, но силата на изстрелите предполагаше, че беше стреляно на не повече от двайсетина метра източно от него.
	Каналът, по който се движеше той, свиваше в тази посока. Той надникна зад ъгъла. Нямаше следа от човешко присъствие. Той продължи да се движи предпазливо по замръзналия коридор, а по огледалните стени танцуваха изкривените му отражения. Срещу него проблесна отразената светлина на фенерчето му. Той се спря и се ослуша.
	Тихо изхрущяване. Ботуши върху лед. Наблизо.
	Не можеше да е Хамърщайн; шумът дойде от друга посока. Освен това нямаше следа от друго фенерче.
	Чейс.
	Мънк опра приклада на автомата към рамото си и погледна през визьора. Малко по-нататък каналът се пресичаше с друг. Чу се още едно приглушено изхрущяване, поредната стъпка на жертвата му. Приближаваше се…
	Той изключи фенерчето – не искаше да дава никакво предимство на Чейс. Отраженията му се превърнаха в зловещи изкривени сенки. Той стигна до пресечката и погледна зад ъгъла.
	Движение. Сърцето му блъскаше в гърдите. Надолу по коридора се промъкваше някаква фигура. Но докато се движеше, тя леко се накъдри – беше просто отражение. Каналът рязко зави: Чейс се намираше точно зад ъгъла…
	Мънк пристъпи напред, прицелен в мястото, където щеше да се появи англичанинът, червената точка на мерника му кръжеше по стената на височината на главата. Отражението се обърна…
	Проехтяха изстрели и куршумите разкъсаха гърдите и главата на Мънк. Той падна и последната му мисъл беше, че отражението въобще не беше отражение, а силуетът на Чейс. Англичанинът се намираше от другата страна на тънка ледена стена…
	Хамърщайн чу изстрелите.
	— Мънк, отговори. – Мълчание. – Мънк!
	Чейс беше победил отново. Хамърщайн изруга на иврит и презареди гранатомета. Щом трябваше да използва граната, за да го убие, така да бъде.
	 
	 
	 
	≈ 28 ≈

	 
	Двама бяха извън строя, оставаше един, но въпреки промененото съотношение на силите, на Чейс още не му се празнуваше. Мъжът, когото току-що беше убил, не беше водачът, Хамърщайн – което означаваше, че все още му предстоеше да се изправи срещу най-опасния член на екипа.
	Той тръгна през ледените тунели. Парата ставаше все по-плътна, ледените стени започваха да прокапват, водата върху пода се увеличаваше. Чейс видя пред себе си ъгъла на каменната стена, изпъкнал през леда – беше достигнал входа на сградата. Отвътре се чуваше неритмично съскане, което му напомняше за парен локомотив. Каквото и да беше, бе много гръмогласно.
	Докато влизаше през входа, върху него калеше вода, краката му джапаха в локвите. Горещината се покачваше до нивата на сауните.
	Той виждаше само един път за навън. Тръгна по него. Парата се вихреше, а съскащият звук увеличаваше силата си. Вонята на сяра го удари в носа, и той осъзна каква е причината – горещината от вулканичния отвор разтапяше леда, който се изпаряваше и бликаше в гневни потоци.
	Чейс чу ново съскане отстрани. Строителите явно бяха прокарали канали за топлината на различни места; още пара пуфтеше от отвори в пода. Докато се катереше по кишавото възвишение. Чейс видя още два изхода от подземни стаи. И двата бяха еднакво изпълнени с бавно движеща се пара. „Ала-бала-ница“ – реши той, посочвайки десния отвор. Вдигна пушката и навлезе в набъбващата пара.
	 
	 
	Хамърщайн избърса челото си. Последното нещо, което беше очаквал в Антарктида, беше да е прекалено горещо, но парата се сгъстяваше, разяждайки лабиринта наоколо. Видя, че е достигнал стена, влажният леден коридор водеше към някаква сграда.
	Той изключи светлинния мерник на пушката си, за да не предупреди чрез него Чейс за местоположението си, и тръгна нататък.
	 
	 
	Стаята, в която Чейс влезе, вече беше достатъчно тъмна и без парата допълнително да замъглява гледката, но разпръскващото се синьо сияние му подсказваше, че някъде отгоре има отвор. Димоотвад за парата?
	Шумът идваше изотдолу и беше достатъчно гръмък, за да накара мястото да трепери при всеки негов порив. Явно имаше някакъв голям отвор в пода, през който парата излизаше; Чейс реши да се държи на голямо разстояние от него и започна да търси опипом стената със свободната си ръка.
	Въпреки жегата, количеството лед в стаята си оставаше голямо; пръстите на Чейс докосваха ледени висулки, от чиито връхчета калеше вода. Нещо се мяркаше сред мъглата – скамейка, издигаща се на височината на кръста; още висулки се спускаха от надвисналия таван. Чейс отстъпи встрани, тръгна напред…
	Не беше сигурен кое го накара да спре – някакво шесто чувство, косите на врата му настръхнаха, той имаше усещането, че е преминал страшно близо покрай нещо невидимо. Огледа се, нов порив на парата отвори пролука в нея…
	Хамърщайн, само на два фута разстояние, гледаше изотзад към Чейс със същото изражение на тревожно усещане…
	Двамата се завъртяха едновременно…
	Оръжията им се удариха едно в друго като мечове; двамата мъже бяха твърде близо, за да е възможно прицелване. Въпреки това те стреляха, отскачайки назад.
	Чейс вдигна рязко нагоре пушката си, опитвайки се да изтръгне оръжието ма Хамърщайн от ръцете му, като използваше пълнителя като импровизирана кука. Успя, но ремъкът на пушката го удари през очите.
	Освен това, както беше с вдигнати ръце, се беше разкрил за друг вид атаки.
	Хамърщайн заби юмрук в корема на Чейс, достатъчно силно, за да му изкара болезнено въздуха дори през дебелата връхна дреха. Чейс се наведе назад, опитвайки се да задържи своя ТАР-21, но се блъсна в скамейката и пушката се изплъзна от ръцете му. И двете оръжия изтракаха на пода.
	Хамърщайн се наведе да ги сграбчи. Чейс подаде крак и изрита пушките на далеч във влажната мъгла. Ръмжейки, израелецът се метна назад и задраска по кобура си. Чейс посегна към собствения си пистолет, но той беше натъпкан дълбоко в джоба и щеше да му отнеме твърде много време, за да го извади и да се прицели.
	Вместо това той замах на рязко с ръка назад, отчупи една делена висулка от скамейката и я хвърли към лицето на Хамърщайн като стъклен нож. Острият връх удари израелеца в окото, но вече беше притъпен, заоблен заради разтапящия се лед.
	Въпреки това имаше ефект – водачът на Ордена изрева и вдигна ръка, за да предпази зрението си. Пистолетът беше изваден само наполовина то кобура му. Чейс видя в това шанса си и скочи към Хамърщайн. Сграбчи дясната му ръка, опитвайки се да му отнеме пистолета. Металът вече беше покрит с изпарения, пръстите му се плъзнаха по него. Ударът му по челюстта на Хамърщайн накара израелецът да охлаби хватката си…
	Получи се. Чейс се добра до пистолета – и веднага го изгуби, след като оръжието се изплъзна от пръстите му.
	— Мамка му!
	Пистолетът заподскача по пода, дрънчейки металически върху камъка, докато накрая не се чу трясък на метал в метал, когато оръжието падна през решетката на отвора в парата по-долу.
	Хамърщайн се съвзе и нанесе два свирепи удара в корема на Чейс. Чейс замахна отново и чу приятния звук от хрущенето на зъбите на другия мъж, от чиято уста потече кръв. Но това не попречи покритият със стомана връх на обувката му да се забие в пищяла на Чейс. Англичанинът се спъна назад и само след секунда получи по-силен ритник в коленете – острието разкъса панталоните му и кожата под тях.
	Болката прониза крака му, Чейс падна по гръб на земята. Ударът издуха околната пара за момент и той видя, че е много близо до отвора в пода. Покрай него премина нов свиреп полъх на гореща пара.
	Опита се да се претърколи по-надалеч от вулканичната пещ, но Хамърщайн изтегли ножа си и се метна към него.
	Чейс хвана ръката му миг преди острието да се забие в гърлото му, но войникът от Ордена беше отгоре му, натискайки с тежестта на цялото си тегло. Ножът се поколеба, после острият му връх продължи спускането си гърлото на Чейс. Разстоянието стана два инча, след това – само инч. Хамърщайн гледаше кръвожадно, предвкусвайки триумфа…
	Чейс се изплю в окото му.
	Израелецът потрепна – съвсем лека неволна реакция, но моментното разсейване беше напълно достатъчно за Чейс, за да отблъсне натиска му и да отклони ножа към каменния под. Той се заби между две плочи и залепна за земята като миниатюрен Ескалибур. Това не беше резултатът, който Чейс беше очаквал – той се надяваше или да избие ножа от ръцете на Хамърщайн, или да счупи острието – но и така го устройваше. Той удари с глава човека от Ордена, бутна го назад, след това сграбчи челюстта и гръкляна му, за да избута главата му през ръба на дупката в пода.
	Изотдолу се надигна ново злокобно съскане…
	Хамърщайн изпищя, когато горещата пара го удари в лицето: изложената на нея кожа веднага почервеня и се покри с мехури. Но Чейс не успя да го задържи – горещината порази и неговите ръце и китки, карайки го да отпусне хватката си. Мятайки се и пищейки, Хамърщайн се претърколи на далеч; половината му лице беше подпухнала смесица от бяло и червено, едното му око беше плътно стиснато.
	Но другото все още беше отворено, и яростно вторачено в Чейс.
	Хамърщайн нанесе ритник, островърхата му обувка достигна целта. Чейс беше отхвърлен назад, почувства болка в гърдите си и притисна ръце към тях. Падна тежко до стената, зървайки друг изход през виещата се мъгла.
	А Хамърщайн видя нещо друго – една от падналите пушки. Той запълзя към нея, докато Чейс бъркаше в джоба си за пистолета.
	Израелецът достигна пушката. Неговата пушка. Без и да помисля да стреля с куршуми, той се обърна към врага си – вместо това ръката му посегна към спусъка на гранатомета.
	Чейс забеляза цилиндричното гърло, завъртащо се към него, и се хвърли отчаяно към едва виждащия се изход, докато Хамърщайн стреля. Англичанинът успя да изскочи през отвора, а граната се удари в стената зад гърба му. На такова кратко разстояние експлозивът дори нямаше време да се възпламени, рикошира от камъка и се претърколи обратно през входа, преди да детонира.
	Експлозията раздроби на парчета поддържащия пилон, секцията от тавана се срути надолу, препречвайки входа с тонове камък и натрошен лед. Въпреки че беше защитен зад ъгъла, защитен от прякото действие на ударната вълна, Чейс се почувства сякаш някой гигант го е захвърлил срещу стената. Той предпази главата си с ръце, докато парчетата натрошен камък го бомбардираха.
	Ехото от детонацията заглъхна. Превъзмогвайки болката в ушите си, Чейс се огледа. Беше на края на друг заледен канал, каменните стени бяха покрити с лъскав бял лед. Каналът водеше извън сградата, виждаше се студената сина светлина на пещерата.
	Нямаше защо да се тревожи, че Хамърщайн ще го последва – срутилият се таван беше затрупал входа. Но след обезобразяването си водачът на Ордена желаеше смъртта му повече от всякога. И Чейс не беше по-близо до намирането на София – или спасяването на Нина.
	Той се изправи и пое с пистолет в ръка в единствената възможна посока – обратно в ледения лабиринт.
	 
	 
	София бавно дойде в съзнание – и внезапно се изправи, осъзнавайки, че лежи в локва хладка вода.
	Огледа се замаяно и видя, че е в един от каналите. Пътят й беше блокиран в едната посока от останките от моста, а в другата лъкатушеше към голяма сграда. Спомни си смътно, че Чейс беше извикал нещо за граната…
	Чейс. Тя трябваше да го намери – дори и само за да вземе пистолета от трупа му.
	Но тя очакваше, че той е все още жив. Това, че все още не я бяха намерили, предполагаше, че воините на Ордена бяха получили по-голяма съпротива от йоркширеца, отколкото биха очаквали. Тя знаеше от личен опит колко смъртоносно ефикасен можеше да бъде той.
	Треперейки, София тръгна по ледения коридор.
	— Еди? – извика тя. – Чуваш ли ме?
	 
	 
	Той я чуваше – и чуваше също така радиото на Хамърщайн, изпращащо съобщение, поето го смрази.
	Орденът беше хванал Нина.
	Хамърщайн се обади за подкрепление, поето Замал осигури – хората му бяха на път, а Фоглер добави, че са пленили Нина. Даде да се разбере, че съдбата й е в ръцете на Хамърщайн, защото мненията на останалите двама водачи на Ордена относно това дали тя да живее или да умре се разминават.
	Израелецът не звучеше особено благосклонно.
	— Току-що чух Блекууд да вика Чейс – изръмжа той. Беше напуснал вентилационната зала през друг изход и сега се намираше от другата страна на ледената стена, до която стоеше Чейс – достатъчно близо, за да се чува всяка негова дума. – Смятам да убия първо нея, после него, и след това ще реша какво да правим с Уайд.
	— Изчакай, докато хората на Замал пристигнат там – каза Фоглер. – Не можем да си позволим да загубим и теб.
	— Няма да чакам. Искам това дребно лайно мъртво!
	Чейс за малко да извика нещо подигравателно, но реши да се въздържи – ако на Хамърщайн му бяха останали някакви ръчни гранати, можеше просто да ги хвърли през стената. Вместо това той се забърза по канала в посоката, в която се надяваше, че ще намери София, на далеч от студеното синьо на пещерата. Водата плискаше под краката му, от тавана пръскаше мразовит дъжд.
	— Чувам го! – извика Хамърщайн. – Близо е – тръгвам след него.
	— Хамърщайн, чакай… – започна Фоглер, но израелецът прекъсна и се затича.
	Чейс бързо осъзна, че курсовете им са паралелни и че каналите, по които се движат, са почти един до друг.
	— София! – извика той.
	— Еди? Къде си?
	Тя не беше далеч – но дали беше в същия канал.
	— Остана само един, но не знам дали ще стигна до теб преди него.
	Каналът зави отдалечавайки го от нея. Чейс чуваше как Хамърщайн шляпа по съседния коридор – продължавайки да се да се движи в права линия.
	— Мамка му! София, той ще те достигне пръв! Бягай назад, опитай се да се скриеш!
	— Няма къде да се скрия!
	— Не трябваше да казваш това на него.
	Следващият завой го върна на посоката към нея, но не достатъчно бързо. Стената на тунела отпред беше полупрозрачна. Зад нея се мярна някакъв силует. София. Тя беше в другия канал.
	И Хамърщайн беше зад нея.
	Чейс достигна гладкия лед точно в момента, в който водачът на Ордена нападаше от другата страна. Той гледаше напред. Двата канала не се събираха – по-скоро се разделяха отново, което щеше пак да го отведе далеч от София.
	Кънтящо звънтете на метал – желязната котка на един от ботушите на София беше паднала. Тя ахна от болка и цопна в кишата.
	Хамърщайн забави движението си, спря се. Чейс едва го виждаше през стената – неясна сянка, вдигаща пушката си.
	Чейс мигна собствения си пистолет, но ледът беше твърде дебел, за да премине куршумът през него. Англичанинът погледна горната част на стената. Твърде високо, твърде хлъзгаво, за да се изкачи. Премести погледа си още по-нагоре.
	Водата продължаваше да капе от тавана. Почти право отгоре имаше една голяма висулка, от чиито връх течеше постоянен поток.
	От другата страна на стената.
	Чейс вдигна пистолета и стреля.
	Хамърщайн се готвеше да стреля със собствената си пушка, когато чу резкия пистолетен изстрел. Завъртя се, за да погледне към силуета от другата страна на леда – стреляш право към тавана. Объркан, израелецът се поколеба за момент, преди да насочи своя TAR-21 към новата мишена.
	Забавянето му струваше живота.
	Продупчената от куршума висулка се отчупи от тавана с хрущене. Хамърщайн погледна към шума – и замръзна от ужас, когато еднотонното копие от плътен, древен лед се понесе надолу. Той се отърси от парализата си и се хвърли назад…
	Твърде късно.
	Висулката го удари като бомба, експлодира в парченца бял кристал – и червена течност. Ударната вълна разби стената, събаряйки Чейс на пода сред буря от натрошен лед.
	София оправи котката на ботуша си и дойде при него. Ботушите й скърцаха върху милиардите парченца лед и кървавите останки от Хамърщайн под тях.
	— Еди?
	— Да?
	— Мисля, че му видя сметката.
	Чейс забучи пръст в една окървавена купчина лед.
	— Стой! Хамърщайн.
	София изохка.
	— Виждам, че чувството ти за хумор е непокътнато. Е, добре. – Тя погледна назъбената дупка в стената. Едната страна беше изсечена и водеше към повърхността на леда, запълващ ямата. – Мисля, че можем да се изкачим оттук?
	— Определено. Но още от тях са на път насам – трябва да се доберем до онази шахта.
	Тя вдигна вежди.
	— И няма да търсиш Нина?
	— Те са я хванали – отвърна той безизразно. – Но това не е краят. По един или друг начин ще ги прецакам.
	— Най-сигурният начин да направиш това е като намери Едем преди тях. Хайде.
	Тя започна да се изкачва по леда.
	Чейс намери пистолета си и извади пълнителя. Беше празен – само един куршум бе останал в цевта. Той върна пълнителя обрано и последва София към повърхността.
	 
	 
	— Хамърщайн, отговори. – Фоглер изчака няколко секунди, но не последва отговор – както и при предишните му опити.
	— Така си и знаех – каза Нина. – Мисля, че Еди го е изкарал от строя.
	— Млъквай! – излая Замал. Хората на Фоглер му бяха спуснали въже, за да се изкачи до библиотеката. Той извади пистолета си и го насочи към главата й. – Къде е Едем? Кажи ми!
	— Да пукна, ако го направя! – отвърна тя – Така или иначе ще ме убиеш – но по този начин няма да получиш онова, което търсиш.
	Той опра студеното дуло на пистолета до челюстта й.
	— Ще се разприказваш, жено. А след като го направиш, ще ме молиш да те убия.
	— Някой няма да я убива – каза Фоглер, като застана до Нина и се вторачи твърдо в Замал. След миг арабинът отстъпи. – Още не. Триумвиратът все още трябва да гласува.
	— Това ще е малко трудно, не мислиш ли? – каза Рибсли, крачейки към тях покрай безкрайните лавици на библиотеката, следван от Калъм. – Хамърщайн явно е мъртъв. Това ви прави един на един в задънена улица сте.
	— Въпреки това – каза Калъм с явна неохота, – най-добре ще е да се остави жива. Засега.
	— Защо? – попита Фоглер. – Какво намерихте?
	Рибсли изгледа Нина с обидено изражение.
	— Намерихме картата. За жалост част от нея – най-важната явно е бяла унищожена. Беше останало достатъчно, за да ми подскаже, че Едем е някъде в източна Африка… но мисля, че всички ние вече сме стигнали до този извод.
	— А останалата част от библиотеката? – настоя Замал, махайки с ръка към рафтовете. – Там трябва да има нещо, което да ни помогне!
	— Може би – но намирането му ще ни коства месеци проучвания. И за жалост доктор Уайлд вероятно е права, че Ветерес са взели най-ценните плочки със себе си. Сигурно ще сме в състояние да определим някое от другите места на картата, но това ще отнеме време.
	— Време, с което не разполагаме – каза Фоглер. – Ако Чейс и Блекууд избягат…
	— Нямала избягат – отсече Замал. – Хората ми ще ги спрат.
	— Ако избягат – продължи Фоглер, – ще трябва да ги хванем. – Той вдигна празната чантичка от камерата на Нина. – Те имат снимки на картата. – Той се обърна към хората си, сочейки четирима от петимата. – Върнете се на повърхността, вземете два от паракрафтите и намерете онази шахта. Ако Чейс и Блекууд се измъкнат от пещерата… искам да ги намерите.
	 
	 
	— Шахтата е нататък – каза София, сочейки към бента, докато се измъкваха от подземието.
	— Да, но шейната е нататък – отговори Чейс.
	— А също и останалите от Ордена.
	— Те вече не са тук – каза Чейс, хвърляйки поглед към пътя. Той стигна до шейната и я изправи. – Повечето от чарковете й бяха разпилени по земята наоколо, но някои други – включително бензиновия резервоар – си бяха останали непокътнати. Чейс вдигна тежкия триножник на далекомера и го натовари на шейната, после се забърза надолу по склона, дърпайки шейната след себе си като непокорно куче. – Забързай се!
	— Мамка му! Ето ги! – Петима мъже със снежнобели камуфлажни екипи се въртяха около сградата пред тях. – Ще се движиш по-бързо, ако зарежеш това нещо.
	— Трябва ни! – Те достигнаха ръба на „езерото“, в основата на бента, където водата беше запълнила дъното на шахтата. Чейс беше сигурен, че ледът е достатъчно дебел, за да издържи тежестта им, но въпреки това той скърцаше предупредително, докато се движеха по него.
	Бойците тръгнаха след тях. Отпред наклонената стена на бента се издигаше, за да се срещне с плоския таван от лед; в основата му лежеше черният кръг на отточната шахта.
	София се насочи нататък.
	— Еди, побързай!
	— Какво мислиш, че правя? – Шейната стържеше по леда след него, той пристъпваше тежко към входа на шахтата, сърцето му биеше силно. Погледна назад. Войниците от ордена се бяха разделили. Трима от тях все още тичаха, разпръсвайки се, останалите бяха спрели, приведени, прицелвайки се…
	— Ще стрелят! – предупреди я той, докато София достигаше дупката и скачаше вътре. Чейс се шмугна след нея и в този момент войниците откриха огън. Куршумите ги окъпаха със студена пръст и камъни. Дъното на шахтата беше покрито с лед, замръзнал, след като последните остатъци от езерна вода се бяха отекли. В далечината се виждаше слаба светлина.
	Шейната спря при краката му.
	— Добре, сядай! – каза той на София, вдигайки пистолета си.
	Тя го изгледа с дълбоко съмнение, но се подчини.
	— Колко куршума са ти останали?
	— Един.
	— Един?
	— Ще е достатъчен. – „Надявам се” – помисли си той, докато София се качваше на шейната. Той легна върху нея. – Това не означава, че пак сме заедно, между другото.
	— Пази боже! – въздъхна тя. – Какво правиш?
	— Давам начално ускорение. – Лявата му ръка сграбчи шасито, краката му се опряха в задната рамка, той се прицели с пистолета – не във входа на шахтата, а в бензиновия резервоар, завързан за шейната.
	— Три-две-едно – старт!
	Двама войници изскочиха в полезрението им, с пушки, приготвени за стрелба.
	Чейс стреля, отнасяйки месинговата клапа, намираща се накрая на резервоара.
	Бензинът, държан вътре под високо налягане, изби и струята чу се възпламени от изстрела.
	От резервоара изскочи десетфутово огнено копие, което връхлетя върху двамата мъже като пламък от горелка – и изстреля шейната надолу по шахтата.
	Чейс изхвърли пистолета, мъчейки се да хване рамката на шейната, носеща се надолу по коридора. Таванът на шахтата беше на по-малко от педя разстояние над него, дрехите му се триеха при всеки подскок на шейната. София изпищя, и той разбра защо – всеки момент резервоарът можеше да се откъсне от ремъците и да се стовари върху краката им.
	Ако успееше да се освободи, тогава и двамата щяха да са мъртви – затиснати от преобърнатата шейна или изпепелени от прелитащия край тях резервоар…
	Обгръщаше ги синя светлина – заради ледника от другата страна на бента – но това само влошаваше нещата; така виждаха колко бързо се движат.
	Освен това шейната се беше наклонила и сега се движеше по страничната стена на шахтата…
	Чейс се присъедини към крещенето, когато шейната се завъртя отново, премина през тавана и падна отново откъм другата стена, правейки пълен оборот. Тя пак достигна дъното и се клатушка още известно време насам-натам, преди да нормализира хода си.
	Ревът на пламъците заглъхна и утихна. Шейната започна да намалява скоростта си.
	— Б-божичко! – възкликна София с треперещ глас. – Ти си шибан маниак!
	Единственият отговор на Чейс беше нещо средно между ликуващ и ужасен вик. Той изчака огромният приток на адреналин да се разсее, после се огледа да види каква част от шахтата им оставаше да изминат.
	Не беше много.
	— София?
	— Какво?
	— На каква височина над земята се намира изходът?
	— О, Боже! – извика тя и двамата излетяха във въздуха.
	 
	 
	 
	≈ 29 ≈

	 
	Чейс отвори очи и се озова в някакъв извънземен пейзаж. Трябваха му няколко минути да осъзнае какво вижда, странните безформени и криви колони стърчаха край него като кокалите на някое гигантско стъклено чудовище. Той се досети къде се намира; силната струя вода, която излизаше под огромно налягане през отточната шахта, беше издълбала голяма пещера в противоположната стена на пукнатината, и след изтичането на водата се бяха оформили странни ледени форми.
	Двамата със София влетяха в нея, блъснаха се в леда и се изтъркаляха в сюрреалистичния амфитеатър, където най-накрая се спряха.
	Той се изправи с пъшкане. Шейната повече никога нямаше да се пързаля; едната й шина беше откъртена, а рамката й се беше усукала около ледената колона, която беше сложила край на плъзгането им и беше запратила пътниците й в странната пещера. Чейс направи една крачка и примигна при острата болка в пищяла. Съдържанието на шейната се беше пръснало наоколо. Той взе триножника, за да го използва като импровизирана патерица.
	— София! – Тя лежеше на около двайсетина фута от него, просната по гръб върху купчина натрошен лед. Той закуцука към нея. Тя все още дишаше, малки облачета пара излизаха от носа й. От дълбока рана на брадата й течеше кръв. – София? Хайде, събуди се!
	— Не сега, Еди – промърмори недоволно тя, след което рязко отвори очи и притисна ръка към брадичката си. Ръкавицата й веднага почервеня от кръв. – О, Боже! Лицето ми! Еди, разбил си ми физиономията!
	— Щом си седнала да се разтревожиш за това, значи най-вероятно си добре – изръмжа Чейс. – Сложи му малко лед. – Той огледа замръзналата пещера и театрално разпери ръце. – Само че не знам откъде ще намериш. – Той се усмихна на разярения й поглед, обърна й гръб и извади уоки-токито с надеждата, че е оцеляло след сблъсъка. – Мат! Мат, аз съм, Еди! Там ли си още?
	След продължително мълчание се чу:
	— Еди! Господи, приятел, тъкмо навреме се обаждаш – часът ти почти изтече! Къде се намирате? Добре ли сте?
	— В пукнатината сме, на мястото, където е отточната шахта. За колко време можеш да дойдеш тук?
	— Наблизо сме… – Кратка пауза, докато се консултираше с Ларсон. – След около пет минути сме при вас.
	Ще ви чакаме.
	— Добре, потегляме
	— Побързайте. Край – Той се обърна към София, която беше откъртила малки ледени бучки и ги притискаше към лицето си. – Смяташ ли, че ще успееш да се изправиш?
	Тя ритна с крака във въздуха
	— Ако беше по-близо, щях да ти сритам задника.
	— О, за Бога, стига см мрънкала – каза той и й помогна да се изправи. – Толкова юмруци съм отнесъл в лицето, а никога не съм притеснявал как ще изглеждам.
	— Да, но пък едва ли ще си показваш мутрата във висшето общество, нали?
	— Я виж ти, какъв снобизъм. – Те тръгнаха към изхода на пещерата, подпирайки се на триножника. – Когато бяхме женени, това не те притесняваше особено.
	— Тази част от живота си я свързвам с временно умопомрачение.
	— За разлика от постоянното умопомрачение, в което живееш сега? Ти не преследваш бившите си като нормалните хора, а се опитваш да ги взривиш с ядрена бомба!
	— Щом това ти е проблемът… – София млъкна, чувайки ниско бучене. – Това самолетът ли е? Бързо пристигнаха.
	Появиха се на изхода на пещерата, високите стени на урвата потапяха всичко в плътна студена сянка.
	— Това не е самолетът – каза Чейс, поглеждайки на юг. Шумът се засили и отекна в стените, разкривайки бръмченето на две отделни машини. – Мамка му, намериха ни!
	Две блестящи черни тела прелетяха над пукнатината, извъртяха се под кървавочервените си правоъгълни парашути и започнаха все спускат право към тях.
	Чейс беше виждал подобни машини и преди. Изобретен в Нова Зеландия, страната на откачените и опасни забавления, паракрафтът представляваше комбинация от параглайдер и ховъркрафт, чиято основна перка се използваше за издуването на текстилното крило при излитане и осигуряваше тласък напред като витло. Разликата между паркрафта и ултралеките въздушни съдове се състоеше в това, че той беше по-голям, квадратните му къси и плътни крила стърчаха отстрани и му осигуряваха много по-голяма подемна сила при малка височина, и ховъркрафтската му основа означаваше, че може не само да излита и да се приземява на почти всякакъв терен, но и след освобождаването на парашута да се движи по земята със сравнително прилична скорост.
	Което го превръщаше в идеалното средство за преследване в антарктическата пустош.
	Чейс забеляза, че във всеки паракрафт има по двама души – един пилот и един стрелец. Стрелецът в първия паракрафт държеше снайперска пушка, а мъжът във втория беше въоръжен с швейцарски автомат.
	София започна да се изтегля навътре в пещерата. Чейс я хвана за китката.
	— Не, скрий се между тях. – Той посочи към няколко огромни ледени блока, които бяха изпопадали от стените на клисурата.
	— Не виждам някаква полза от това – каза тя, докато двамата се спуснаха по наклона.
	— Ако се приземят и ни блокират в пещерата, с нас е свършено. Така поне ще имаме терен за маневриране. – Паракрафтите се намираха на триста фута от тях и бързо приближаваха. Първият наведе носа си и започна да се спуска в каньона. Добре, помисли си Чейс – в сравнително тясното пространство между стените те нямаше да могат да се обърнат, което означаваше, че ще трябва да излязат отново навън, за да завият и да се спуснат обратно.
	Но само в случай, че пропуснеха първия път.
	— Залегни! – изкрещя Чейс, хвърли триножника и блъсна София към нападалите ледени блокове. Острият лай на автоматите отекна в клисурата и залпът откърти големи парчета от прикритието им. Но куршумите не успяха да го пробият, хилядолетният лед имаше плътността на скала.
	— Хайде! – Той запълзя към тесния отвор между два големи блока. Нов залп, последван от пукане на лед и дъжд от ледени късчета. Чейс бутна София под козирката и погледна нагоре, откъдето се чу силното боботене на двигателя на първия паракрафт. В този миг ледът над главите им експлодира, улучен от далекобойния куршум на снайперската пушка. На земята до него се стовари леден къс с размера на юмрук. Черен проблясък и паракрафтът с рев профуча над главите им. Секунда по-късно го последва и вторият, и нов дъжд от куршуми се изсипа върху скривалището им.
	— Чакай тук – каза Чейс на София, отърси се от посипалия го лед и започна да се изкачва по тесния проход, докато не стигна подходящото място, откъдето можеше да вижда клисурата. Внимателно, в случай че снайперистът се целеше в него, той подаде глава над скалата. Вторият паракрафт се издигаше над клисурата, за да може да завие и отново да ги атакува, а първият беше принуден да продължи полета си ниско в клисурата.
	Но всъщност той въобще не се опитваше да набере височина. Вместо това се спускаше бързо.
	— Единият се приземява! – извика Чейс на София.
	— Не мога да разбера защо това те радва толкова!
	— Защото докато са във въздуха, не можем да ги пипнем. А когато са на земята, поне имаме шанс да се бием.
	— С какво? Със снежни топки ли?
	Първият паракрафт се приземи сред облак от скреж – точно преди приземяването гумената му пола се напълни с въздух. Парашутът му се свлече върху снега и остана да лежи там. Междувременно вторият паракрафт излезе от пукнатината, изчезна за миг от погледа им, направи завой и отново пое надолу.
	Чейс бързо разкопча анорака и го съблече, игнорирайки болките в тялото си. София го наблюдаваше озадачена. Той намери един леден къс с размера на футболна топка, уви го в качулката на анорака и завърза останалата част от дрехата на вързоп.
	Погледна отново надолу. Първият паракрафт правеше голям завой върху леда, а голямата му перка вдигна голям облак от ледени кристали във въздуха. Вторият паракрафт се спускаше към него.
	Чейс се скри зад ледения блок.
	— Стой долу, докато не прелети над нас! – извика той. – Щом ни подмине, хвърли ми триножника!
	— Триножникът ли? – попита София и погледна към металния предмет. – За какво?
	— Просто ми го хвърли! – Чейс все още държеше анорака си в ръце и студът хапеше през мокрите му дрехи. Той се обърна към клисурата. Шумът от двигателя постепенно се засилваше. Скрит зад замръзналия леден блок, той вдигна анорака си и бавно го изнесе напред…
	Качулката експлодира в облак от лед и разкъсан плат. Чейс скри разкъсания анорак, изтупа леда и отново го облече.
	Паракрафтът прелетя над тях и отново навлезе в клисурата.
	— Сега! – изкрещя Чейс, но София вече му беше хвърлила триножника. Той го сграбчи и погледна надолу към долината. Първият паракрафт се плъзгаше по ледената повърхност.
	Чейс скочи, заби шиповете на единия си ботуш в съседния леден блок и започна да се изкачва в тясната пролука между блоковете, докато не стигна назъбения перваз. След това се хвърли към натрошената ледена повърхност и стигна почти до върха.
	Шумът на двигателите се носеше от две посоки. Вторият паракрафт също се беше приземил, изоставяйки парашута си. Стрелецът му беше решил, че е улучил и бързаше да види резултата от майсторската си стрелба. Чейс вдигна триножника. Имаше право на един удар, който дори не беше сигурен, че ще успее да нанесе. Ако се провалеше, единственото оръжие, което щеше да му остане, бяха снежните топки.
	Снайперистът се приближаваше, насочил оръжието си към ледените блокове.
	Сега!
	Чейс скочи и хвърли триножника напред като копие.
	Триножникът направи дъга във въздуха, прелетя над предпазното стъкло на паракрафта и се заби във водача му, пронизвайки го в лицето.
	Той изкрещя и се вкопчи в триножника. Останалият без управление паракряфт се устреми с пълна скорост напред, към гигантския блок.
	Стрелецът се опита да хване дросела, но го достигна твърде късно.
	Паракрафтът се разби в ледената стена. Триножникът се беше заклещил между таблото и гърдите на водача; той се наниза върху острите му крака при рязкото спиране. На стрелеца също не му беше провървяло и беше размазал лицето си в предпазното стъкло. Независимо от сблъсъка двигателят не спираше да работи и паракрафтът стържеше безцелно по леда.
	Чейс се плъзна по леда, приземи се до него и дръпна дросела. Ревът на двигателя утихна до тихичко боботене.
	— София, слизай! – извика той, докато извличаше двете тела от паракрафта. – Намерих кола!
	София излезе иззад ледените блокове.
	— Другият идва отново.
	— Да, само че сега сме въоръжени – това изравнява шансовете донякъде. – Оптичният мерник на снайперската пушка беше счупен, но оръжието на водача, щурмова пушка SIG SG-551, изглеждаше абсолютно здраво.
	— Не е като лов на фазани, но нали не си забравила да стреляш?
	— Не съм, но може да съм позагубила уменията си – незнайно защо в Гуантанамо не ми позволяваха да се упражнявам. – Чейс издърпа паракрафта и го насочи към клисурата. – Знаеш ли как се използва това нещо? – попита тя.
	— Не съвсем. А ти?
	— Изобщо!
	— В такъв случай аз ще карам, ти ще стреляш. – Той се покатери на мястото на водача и паракрафтът леко клекна под допълнителната тежест. Лостът за управление хлътна, когато го хвана с две ръце, беше пригоден да работи и като управление на полета. София седна зад него и сграбчи автомата. През боботенето на двигателя се чуваше и бръмченето на другия летателен съд. – Готова ли си?
	— Не мисля, но…
	Чейс даде рязко газ.
	Двигателят изквича и върху тях се посипаха ледени парчета от задната стена. Паракрафтът скочи напред и се обърна с едната страна напред, преди Чейс да успее да насочи управляващите крила зад перката и да го изправи.
	— … Но това едва ли има значение – довърши тя.
	Чейс погледна назад. Видимостта му беше отчасти закрита от облака ледени късчета, резултат от рязкото им потегляне. Отдалечаваха се от скалите с изненадващо голяма скорост – но новото им превозно средство вече показваше слабостите си. Ховъркрофтът нямайте добро сцепление със земята, а върху замръзналия лед то практически липсваше.
	— Господи! – изпъшка той. – Все едно се опитвам да, управляем калъп сапун по пода на банята!
	— Другите като че ли нямат такива проблеми – рече София. Вторият паракрафт заобиколи плавно и леко барикадата и се спуска след тях.
	— Проклети фукльовци!
	Те излязоха от сянката и продължиха по долината, оставяйки клисурата зад себе си. В далечината Чейс забеляза роторния самолет, който се приближаваше към тях. Държейки кормилото с една ръка, той бръкна и извади радиостанцията.
	— Мат! Движим сме – ние сме в ховъркрафта!
	— Ховъркрафт, а? – изпука гласът на Трули. – Знаеш ли, вече нищо не може да ме изненада. Виждам те.
	— Но си имаме компания – задръж, докато не се отървем от тях.
	— И как смяташ да го направиш?
	Чейс погледна строго София.
	— Като за начало можеш да започнеш да стреляш по тях.
	— Чаках да ми дойдат в обхват – сопна му се тя. – Но не мога да ги засиля с куршуми, както ти се иска. Разполагам само с един пълнител.
	— Просто стреляй!
	София стреля на единична стрелба, за да може да се прицели по-добре. От това нямаше особено голяма полза, клатенето на паракрафта й попречи и двата пъти.
	Стрелецът отвърна на стрелбата й с автоматичен огън. Куршумите му разбиха обшивката от фибростъкло на перката. София изпъшка и се наведе.
	— По дяволите! – изкрещя Чейс, когато едно от парчетата прелетя край него. Той погледна през рамо и видя как другият паракрафт променя курса си и премина в движение зад перката, която блокираше полето за стрелба на София.
	Чейс пробва да свие встрани, за да може отново да навлязат в полезрението й. Паракрафтът зави твърде бързо и се завъртя около центъра си, като същевременно продължи да се пързаля напред в права линия. Чейс се опита да компенсира, но те вече се бяха обърнали със задницата напред и се бяха изправили с лице към преследвачите си… а насочената в другата посока перка прогресивно ги забавяше.
	— Страхотен шофьор си! – подигра му се София и изстреля три бързи куршума към приближаващия се паракрафт. Двамата с Чейс се наведоха едновременно, щом стрелецът отвърна на стрелбата. Предното стъкло се пръсна на парчета и куршумите се забиха в обвивката. Чу се глухо „пльок!“ и съскане на изпуснат въздух. Гумената пола беше пробита, дупката бързо се разшири от триенето и гумата се разкъса. Носът на паракрафта клюмна надолу.
	Чейс зави в едната посока, шофьорът на Ордена в другата, и се разминаха на косъм. София не спираше да стреля по другия паракрафт, но улучваше само корпуса му. Тя погледна към пълнителя на автомата, който беше направен от прозрачна пластмаса и показваше колко патрона й оставаха. Той беше наполовина празен.
	— Патроните ми свършват!
	— Тогава гледай да не ги хабиш напразно – беше единственият съвет, който можа да й даде Чейс, докато се бореше с управлението. – Седни отзад. Трябва да балансирам това нещо!
	Другият паракрафт зави много по-грациозно, изпълнявайки истински пирует върху леда в сравнение с тяхното патешко ходене. Той се огледа за нещо, което би могло да му помогне. Роторният самолет кръжеше над тях, държейки се на почетно разстояние. Наблизо се виждаха няколко ледникови гребена, които биха могли да им осигурят частично прикритие, но там, където беше замръзнала водата от езерото, всичко беше гладко и блестящо.
	Но пък от него се беше изляла страшно много вода. Долината не беше чак толкова голяма – остатъкът сигурно се беше източил някъде другаде…
	София се тръсна на задната седалка и промяната в тежестта повдигна леко носа на паракрафта. Тя отново се прицели и изстреля няколко куршума, но този път улучи само лед. Чейс включи радиото.
	— Мат! Искам да ми кажеш дали виждаш някъде скали или клисури?
	— Да, на десет часа от теб – дойде отговорът. – Има скала – голяма скала.
	— Благодаря! – Той промени курса, завивайки с една четвърт на ляво, и забеляза скалата в далечината. Тя бързо се приближаваше към него.
	Той се изви така, че вторият паракрафт да попадне зад перката. Облакът от ледени частици щеше да му попречи да види какво има отпред – до самия край, ако извадеха късмет. Той огледа останалите ръчки на таблото и намери една, която можеше да се окаже полезна.
	— Настигат ни – предупреди го София.
	— Наведи се – каза Чейс и намали газта. Монтираният зад перката двигател на паракрафта щеше да им осигури някакво прикритие. Но не за дълго.
	— Защо забави?
	— Искам да се приближат.
	— Да се приближат?
	— Смятам да завия така, че да се окажат от лявата ни страна. – Скалата пред тях вече се виждаше ясно, отсъствието на каквото и да било зад нея предполагаше наличието на огромна пропаст. – Получиш ли възможност, стреляй – през останалото време се дръж здраво.
	Тя се вкопчи в задните седалки, а Чейс продължи да кара. С едната си ръка стиснал кормилото, с другата контролната ръчка, той се приготви да посрещне неизбежния дъжд от куршуми. Хората на Ордена се приближаваха бързо, приготвяха се да ги убият…
	Един куршум се заби в задницата на паракрафта, разкъса корпуса и се заби в капака на двигателя. Чейс примигна, когато друг куршум прелетя покрай него и прониза таблото. Боботенето на двигателя стана грубо, накъсано.
	Последваха нови изстрели…
	— Сега! – извика Чейс и рязко завъртя кормилото.
	Паракрафтът се завъртя, а София изстреля на сляпо останалите в пълнителя куршуми на автоматична стрелба. Стрелецът беше улучен в рамото, във въздуха плисна кръв, смесена с натрошени кости. Той падна назад с крясък.
	Паракрафтът на Чейс не спираше да се върти, направи половин оборот…
	И той дръпна ръчката.
	Пракрафтът превключи в режим на полет, всичката му мощност се прехвърли на главното витло, а малките перки, които го поддържаха над земята, изключиха. Гумената пола веднага спадна и паракрафтът се стовари тежко на земята. Той продължи да се пързаля напред със стържене, но комбинацията от триене и обратното въртене на главното витло рязко намалиха скоростта му. Другият паракрафт профуча край тях и едва след като се измъкнаха от облака ледени късчета, хората в него забелязаха скалния ръб…
	Чейс успя да спре на по-малко от два фута от него. Другото превозно средство не успя да извади такъв късмет и излетя през ръба на скалата над огромния замръзнал водопад и пое по плавна дъга към земята, намираща се на стотици футове под него.
	Чейс проследи падането му с поглед, София седеше зад него.
	— Колко мило от тяхна страна, че отскочиха насам, нали?
	Тя изсумтя презрително.
	— Еди, дори Роджър Мур щеше да реши, че тази шега е… – Очите й се разшириха, щом забеляза как над падащия паракрафт се отваря втори парашут, който забавя падането му. Двигателят му изрева и той зави обратно към тях. – … преждевременна.
	Чейс даде газ и дръпна обратно ръчката, за да напълни отново полата с въздух. Паракрафтът се отдалечи от ръба.
	— Мат! – каза той по радиото, забелязвайки, че роторният самолет сменя посоката си. – Нещата не се развиха така, както се надявах – за колко време можеш да кацнеш и да ни вземеш?
	— За около минутка – отвърна Трули. Много беше, осъзна Чейс – стрелецът може и да беше ранен, но шофьорът сигурно също стреляше добре, и ако успееше да улучи самолета, с тях беше свършено.
	— Ще трябва да ни вземеш в движение – реши той. – Спусни едно въже от лебедката. Ще се хванем за него и ти ще ни издърпаш
	— Смяташ ли, че това е добра идея?
	— Не, но е единствената, с която разполагам.
	Самолетът се снижи, двигателите преминаха в хеликоптерен режим и Чейс забеляза един черен кабел да виси от едната му страна. Той се обърна назад. Червеният парашут се подаде над ръба на скалата, последван след миг от паракрафта. Черната машина се спусна на земята сред облак от скреж, но вместо да падне на повърхността, тя увисна на около един фут над нея. Късите й крила действаха като реактивни двигатели и я поддържаха на достатъчна височина, за да може да се движи.
	А след като се отървеше от парашута си, паракрафтът щеше да набере още по-голяма скорост.
	— Нямаме много време. – Машината на Ордена бързо се приближаваше към тях, а Чейс нямаше представа как може да накара собствения си паракрафт да се задвижи така. – Мат! Ние ще те настигнем – лети напред в права линия, а аз ще хвана кабела!
	Роторният самолет се спусна на около стотина фута над земята и забави скоростта си, а кабелът се повлече по земята. Чейс насочи паракрафта към него и огледа останалите уреди за нещо, което би могло да му помогне. Оказа се, че черният бутон освобождава резервния парашут, но точно в този момент той не му вършеше работа, просто щеше да подейства като гигантска спирачка и да ги забави още повече.
	Всичко или нищо. Той изравни разбития нос на паракрафта с роторния самолет и забеляза Трули, който надничаше през вратата.
	— Колко близо са? – попита Чейс София.
	— На по-малко от сто и петдесет метра – бързо наваксват.
	— Ела отпред – каза той. – Когато ти кажа, дръж кабела. Щом го хванеш, ще им кажа да се издигнат нагоре и ще те издърпат със себе си.
	— А ти?
	— Все още обмислям тази част?
	София се върна на предната седалка. Те изпревариха леко роторния самолет, който побърза да навакса. На края на кабела висеше кука, част от системата на лебедката, която бяха използвали, за да извадят подводницата на Трули, се влачеше по земята и къртеше ледени късове.
	— Вдигни се малко – каза Чейс на Трули. – Някъде на около два фута.
	Самолетът леко се издигна заедно с тежката кука, докато тя не увисна над земята. Чейс ги последва, а ледения вихър, който се вдигаше от двигателите на самолета, го блъскаше в лицето.
	— Къде са?
	— Петдесет метра.
	Кабелът танцуваше точно пред носа на паракрафта.
	— Приготви се да го хванеш!
	Воят на двигателя на преследващата ги машина рязко се променя. Минута по-късно зад тях се чу приглушен трясък.
	— Какво стана? – попита Чейс, без да сваля поглед от кабела.
	— Току-що се приземиха. – Машината на Ордена беше паднала върху леда, въздушните й възглавници бяха омекотили удара. С изкривено от болка лице стрелецът успя да извади автомата си през предното стъкло и да го насочи към мишената си. – Еди! Той смята стреля по самолета!
	Чейс не каза нищо, само даде газ напред с мрачно изражение на лицето.
	Куката се удари в предното стъкло. София се вкопчи в кабела и го придърпа към себе си, поставяйки крак върху куката.
	Застигна ги автоматичен огън. Два от куршумите пропуснаха, но третият издрънча в корпуса на самолета. Стрелецът поправи мерника си.
	— Вдигай се! – изрева Чейс.
	Ларсон реагира веднага и двигателите на самолета извиха при рязкото увеличаване на мощността им. Кабелът се опъна и изтръгва София от паракрафта.
	Пръстът на стрелеца се стегна върху спусъка…
	Чейс натисна черния бутон, скочи от седалката във въздуха, ритайки лоста за управление и се вкопчи в крака на издигащата се нагоре София.
	Резервният парашут на паракрафта изскочи от задната част на корпуса му. Вятърът от витлото веднага го отвори и той се издигна във въздуха, повличайки със себе си и празната машина.
	Последният ритник на Чейс беше отворил докрай крилата, изпращайки паракрафта право нагоре – твърде бързо. Той се преобърна във въздуха и полетя към земята…
	Право върху другия паракрафт.
	Фибростъклото се начупи, горивните резервоари и на двете машини избухнаха едновременно и разпръснаха горящи отломки по белия лед.
	Чейс почувства топлината от експлозията. Той погледна нагоре и видя София, увиснала на въжето точно под въртящия се ротор. Той се опита да вдигне другата си ръка, за да се захване за куката, но заради силния вятър от ротора не можеше да я помръдне. Усещаше, как ръката му постепенно отслабва и се плъзга по ботуш на София. Той я погледна умолително…
	Тя отвърна на погледа му с раздразнение и посочи към земята. Той наведе глава – и видя, че виси само на един фут над земята. Ларсон беше намалил и се спускаше надолу. Чейс пусна крака й и скочи на земята. София скочи до него. Самолетът се отдалечи от тях и леко се завъртя, за да се приземи.
	— Така – каза София, – сега може ли да тръгваме?
	— Да – отвърна Чейс. – Трябва да се върнем в Австралия… а след това да отпътуваме за Африка.
	 
	 
	— Намерихме паракрафтите – обади се на Фоглер един от оцелелите войници на Ордена. – И двата са унищожени.
	— А Чейс и Блекууд? – попита той.
	— Няма никаква следа от тях. Но наблизо открихме следи от приземяване на самолет. Сигурно са се измъкнали.
	Обикновено безизразното лице на Фоглер се сгърчи от чувство на безсилие.
	— Ясно. Връщайте се тук. Край.
	— Леле – каза Нина. – Днес изглежда не ви е ден, а? Колко станаха, единайсет души и два ховъркрафта?
	— За ваш късмет, доктор Уайлд, разполагаме с място за вас в другия паракрафт. Иначе това място – той театрално протегна ръка и показа библиотеката, – щеше да се превърне във ваша постоянна резиденция. Поне докато съществува.
	Тя го изгледа огорчено.
	— Значи все пак ще я унищожите?
	— След като вземем всичко необходимо, да. – Той огледа огромната стая. В нея беше установена импровизирана производствена линия, двама от войниците на Ордена изнасяха навън глинените плочки, към които Рибсли беше проявил интерес, а трети им правеше снимки с висока резолюция.
	— Не трябваше въобще да я взимаме с нас – изръмжа Замал. – Трябваше веднага да я убием.
	— Не започвай отново – въздъхна Фоглер. – Знаеш каква е процедурата.
	— Тя вече не важи, след като Хамърщайн е мъртъв. А той щеше да гласува в полза на нейната смърт.
	— Няма как да знаем това – отвърна Фоглер. Нина беше сигурна, че Замал е прав, но реши да не се обажда – и няма да позволя да й се случи нещо, докато Триумвиратът не гласува.
	Замал се изсмя саркастични.
	— Което няма да е лесно, тъй като останахме само двама. Или възнамеряваш да повишиш някой на място? – Той погледна към тримата мъже, които работеха с плочките – всичките бяха араби. Някой от моите хора, може би? Останаха ми трима, ти разполагаш с един. Преимуществото е на моя страна.
	Фоглер поклати глава.
	— Мислех си за някой, на когото вярваме и двамата, чисто мнение уважаваме.
	Замал отново се изсмя.
	— Със сигурност нямаш предвид Рибсли! Или Калъм?
	— Кардинала.
	Замал го погледна изненадано.
	— Кардиналът ли? Той вече не е член на Ордена.
	— Никой не напуска Ордена, Замал. Не и завинаги. Освен това знам, че цениш мнението му. И му вярваш.
	— Така е – потвърди неохотно Замал. – Но тъй като той беше твой ментор, не съм сигурен, че мнението му ще бъде безпристрастно.
	— Решението му ще се базира на фактите. И според мен вероятността да гласува в твоя полза е ревна на тази, че ще подкрепи мен. Докато нашите еврейски другари не излъчат нов член на Триумвирата, това ще бъде най-бързият начин за вземане на решение. И тъй то Чейс и Блекууд знаят местонахождението на Едем. Ние трябва да действаме бързо. – Той погледна към Нина. – Вие ще дойдете с нас.
	— В такъв случай ще трябва да остана жива, така ли? – рече тя.
	Студената му усмивка не й вдъхна особена увереност.
	— Засега.
	 
	 
	 
	≈ 30 ≈

	 
	ВАТИКАНА
	 
	Това е най-малката държава в света, с площ под една квадратна миля. Град в града, напълно заобиколен от италианската столица Рим. Но въпреки това е една от най-могъщите държави в света, излизаща извън граници, националност, раса и политика, оказваща влияние над повече от един милиард души по цял свят: последователите на римокатолическата църква.
	Рим и Ватикана бяха сред местата, които Нина отдавна мечтаеше да посети. Но тя възнамеряваше да ги посети като турист, а не като затворник. И със сигурност, без да бъде заплашвана от смъртна присъда.
	Присъда, чиято отмяна – или изпълнение – зависеше от думата на един човек. Мъжът, с когото скоро щеше да се срещне.
	След като Рибсли фотографира всичко, което му трябваше, Орденът се изнесе от града, предприемайки дълъг и студен полет с останалия паракрафт. Целта им беше неприветливото летище „Уалкинс“ на около четирийсет мили от австралийската изследователска станция „Кейси”, единственото място в района, което можеше да приеме самолети, способни да прекосят Антарктическия океан. Там ги чакаха двата транспортни самолета „Херкулес“. Единият отнесе Нина, двамата оцелели лидери на Ордена, Рибсли и Калъм до град Хобарт на австралийския остров Тасмания, откъдето поеха с реактивен самолет на дълго пътешествие до Европа. Беше късна нощ, когато изморената след дългото пътуване Нина беше откарана до Ватикана с едно ауди Q7 със затъмнени стъкла, Замал и Калъм седяха от двете й страни с пистолети в ръце. Аудито премина през един страничен вход и Нина едва успя да зърне величествената сграда на базиликата „Свети Петър“, преди да спре пред една безлична сграда до малката железопътна станция на града-държава.
	Замал и Калъм прибраха пистолетите, но щом я въведоха вътре, усещането за заплаха не изчезна. Фоглер ги поведе по коридора. Къщата беше охранявана от мъже в тъмни костюми, със същите студени, изсечени лица като хората от екипа на Фоглер в замръзналия град. Бивши швейцарски гвардейци, натоварени с много тайна задача. Това ли беше главната квартира на Ордена, точно в сърцето на Ватикана?
	Сградата беше обзаведена елегантно, но аскетично. Това беше място за работа, а не за молитва. Въпреки че беше тихо и стъпките им отекнаха в излъскания коридор, Нина остана с впечатлението, че зад всяка една от вратите, покрай които преминаваха, кипеше трескава дейност. Сградата беше пропита с усещане за мощ – прикрита, но неоспорима.
	Фоглер я отведе до една врата в края на коридора. Отвори я.
	— Влезте.
	Нина се поколеба, след което се стегна и влезе вътре. Фоглер я последва, другите останаха отвън.
	Стаята представляваше смесица от офис и кабинет, две от стените бяха покрити с рафтове, запълнени с книги и високи шкафове-картотеки, а високите прозорци на третата разкриваха гледка към купола на „Свети Петър“. На четвъртата стена се извисяваше красива мраморна камина, в която весело пропукваше огън. Пред нея бяха разположени две кресла, тапицирани с излъскана от дългата употреба червена кожа.
	На едното от тях седеше възрастен мъж, облечен в черно, и се взираше в огъня. Фоглер застана до него и се поклони с уважение.
	— Кардинале – каза той. Мъжът вдигна глава и отвърна на италиански. Нина не владееше езика достатъчно добре, за да разбере какво си говорят, но по тона им си личеше, че двамата се познават добре.
	Фоглер подаде на мъжа цилиндъра със записа на песента. Той го разгледа, след моето внимателно го постави на една малка масичка, изправи се и се обърна към Нина. Тогава тя разбра, че черните му дрехи всъщност са кардиналска роба. Но в тях имаше нещо необичайно и измина известно време, преди да осъзнае, че по тях няма абсолютно никаква украса, нито дори кръст.
	— Доктор Уайлд – каза той и с жест я покани да седне в празния стол. – Моля, седнете.
	Тя го изгледа подозрително.
	— Не и преди да разбера какво става тук.
	Той помръдна с рамене.
	— Както обичате. Просто си помислих, че след дългото пътуване може да сте изморена. Надявам се, че няма да имате нищо против аз да седя. – Той се отпусна в креслото и кожата изскърца. – Казвам се Джонас ди Бонавентура и съм сигурен, че имате много въпроси. Но въпросът, който ви доведе чак до тук, е елементарен: дали трябва да живеете? – Той я погледна с пронизващите си, кристално ясни очи на много по-млад мъж.
	— Искате аз да отговоря? – рече Нина. – Защото отговорът ми е едно категорично да!
	Ди Бонавентура се усмихна.
	— Репутацията ви не лъже, доктор Уайлд. Моля ви, седнете. Ако продължа да ви гледам така, вратът ще ме забоди. – Усмивката му помръкна. – А вие не бихте искали това да повлияе на решението ми. – Нина се поколеба, след което седна на ръба на креслото. Фоглер застана зад нея – тя осъзна, че позицията му го улеснява максимално, ако реши да извади пистолета си.
	— И така – каза тя, – опитвайки се да остане спокойна, – значи това е щабът на Ордена на Завета, а?
	— Орденът няма щаб – отвърна ди Бонавентура. – Той дори не съществува. Поне официално. Той е сянка, фантом, делата му се знаят от малцина.
	Нина погледна през прозореца към големия, осветен от прожекторите купол на „Свети Петър“.
	— Включително, нали се сещате… той? Човекът с високата шапка?
	Фоглер тихо изсумтя, достатъчно, за да изрази неудоволствието си от проявеното неуважение. Но Ди Бонавентура просто се облегна назад.
	— Разбира се, че не. Това е нашето най-твърдо правило – той никога не трябва да разбере. Това ще превърне Негово светейшество в лицемер, което не може и не трябва да се случва. Каквото правим, го правим тайно. Аз съм кардинал in pectore, таен кардинал, но не в смисъла, в който повечето хора и дори Негово светейшество го употребяват. Папите се избират от редовете на кардиналите, но това, че знам за съществуването на Ордена, ме дисквалифицира от номинациите. Аз съм, така да се каже, агент на Църквата, точно както правителствата и корпорациите имат свои агенти, които работят за тяхната защита. И пазят тайните им.
	— Като тайните на Ветерес. Да, знам за тях – рече тя, улавяйки лекото помръдване на веждите на кардинала.
	Той отново се усмихна.
	— Така ли? Според мен не знаете.
	— Ами да видим – рече Нина. – Те са съществували преди сто и трийсет хиляди години, разпръснали са се по света от Африка чак до Антарктида, построили са градове, които и след сто века са нямали равни, имали са сложна писменост и език, числена система, която е била приета от атлантидите, кланяли са се на един бог… и има още нещо, нали? – Тя се престори, че се опитва да се спомни. – О, и са дошли от едно малко местенце, наречено като че ли Градината на Едем – завърши тя. – Това като че ли обхваща всичко.
	Ди Бонавентура я изгледа безмълвно… и за голяма нейна изненада се разсмя – продължително и от сърце. В смеха му нямаше сарказъм или подигравка – той искрено се забавляваше, по същия начин, както един родител се забавлява с проявите на преждевременно развитото си дете.
	— Простете ми, доктор Уайлд – изрече той най-накрая с широка усмивка. – Наистина знаете много за Ветерес, дори неща, които не бяха известни на Ордена. За което ви поздравявам. Но въпреки всичко, което сте научили, има едно нещо, което не знаете – тайната на самите Ветерес.
	— Какво? – попита Нина, осъзнавайки, че той без особени усилия беше успял да я подведе да разкрие границите на своите знания. – Каква тайна?
	Ди Бонавентура се усмихна в отговор, което още повече я вбеси.
	— Нищо от това, което сте открили, няма значение за Ордена. Ако беше така, от съществуването му няма никакъв смисъл.
	— И каква е тази тайна? – Той не отговори нищо. – Добре тогава, става въпрос за нещо, което според вас представлява заплаха за авраамическите религии и всички доказателства и източници за съществуването му трябва да бъдат унищожени. Права ли съм?
	Той кимна.
	— Продължавайте.
	Нина се досети, че ако открие истината, така може би подписва собствената си смъртна присъда. Но нещо я подтикваше да продължи: тя трябваше да знае.
	— Но не е само това, че тяхната цивилизация е съществувала много преди Авраам. В нея има нещо, което противоречи на библейското „Битие“ – което може да бъде използвано, за да го отрече – осъзна тя. – Това е заплахата, нали? И вие знаете какво е то.
	— Но дали вие знаете, доктор Уайлд? Дали притежавате това познание?
	— Защо? – Тя погледна към Фоглер. – Ако знам, ще го накарате ли да ме застреля?
	Ди Бонавентура се засмя.
	— Определено няма да го направи тук – после трябва да чистим килима. – Той отново я погледна напрегнато. – Всъщност може въобще да не го направи. Но това зависи от вас.
	— Значи ако отговоря правилно, може и да не ме убиете?
	— Не отговорът има значение, а вярата, която води до него.
	— Благодаря ти за подсказката. Йода – присмя му се тя, след което се намръщи замислена – Какво би могло да противоречи до такава степен на описаното в „Битие“, че Орденът да е готов да убива, за да попречи на разпространението му? И без това науката му е противоречала десетки пъти досега във всичко, от геология и зоология до астрофизика, но вие не сте изпращали командоси да убият Стивън Хокинг. Така че трябва да е нещо мащабно… – Тя се наведе напред. – Не са… не са извънземни, нали?
	Настъпи дълго мълчание, нарушавано само от пропукването на огъня.
	— Разбира се, че не са! – отвърна Ди Бонавентура развеселен и донякъде изненадан, че тя е направила подобно абсурдно предположение. – А аз си мислех, че вие сте сериозен учен. Извънземни?
	— Хей! – възмути се Нина. – Аз съм сериозен учен! За две седмици научих повече за Ветерес, отколкото онази шушумига Рибсли е открил за петнайсет години иди колкото там е работил. Откога всъщност съществува Орденът?
	Ди Бонавентура продължаваше да се забавлява.
	— Изтънчеността като че ли не влиза в изследователските ви умения, нали така, доктор Уайлд?
	— Нито пък е сред методите на Ордена. От колко време? Щом ще ме убивате, няма нищо лошо в това да ми кажете.
	— А ако реша да ви оставя жива?
	— Тогава значи имате нужда от мен и може да проявя по-голяма склонност да ви сътруднича, ако ми дадете нещо в замяна.
	— Да не би да казвате, че сте готова да работите с Ордена?
	— Казах може. Но вероятността с много малка. Нищожна.
	— Може да останете изненадани от себе си, доктор Уайлд. Ще ви отговоря на въпроса. Орденът, в настоящата си форма, съществува от петдесетте години на миналия век. Но като малка тайна организация в Църквата той съществува повече от сто години, още от първото откриване на Ветерес.
	— Значи юдаизмът и ислямът невинаги са били част от него?
	— Не, въпреки че те имат своите еквиваленти на Ордена.
	— Сигурно е нещо много важно, за да ви обедини. Християнството, юдаизмът и ислямът не са известни със склонността към сътрудничество.
	— Имало е такива примери – каза ди Бонавентура. – Чували ли сте за Александрийската декларация? – Нина поклати глава. – Това е споразумение между религиите, подписано през 2002 година, за да се сложи край на взаимната им неприязън в опит да се постите мир в Светите земи.
	— Ау, и тя е имала разбиваш успех, нали?
	За пръв път ди Бонавентура я погледна отбранително.
	— Колкото и да се подигравате, доктор Уайлд, намеренията на хората, които я подписаха, бяха искрени. Всички те бяха божии люде, които работеха за постигането на една обща цел. Също като Ордена.
	— Орденът – божии люде? – извика Нина. – След толкова много убийства имате наглостта да твърдите, че го правите в името на Бог? И въпреки това не смеете да кажете на собствения си религиозен водач, че Орденът съществува? Това определено ви прави лицемер.
	— Така е – призна той и на лицето му се изписа срам. – И когато настъпи моментът, всички ние ще бъдем съдени. Може дори да бъдем прокълнати. Но на този етап защитата на вярата е правилният път.
	— Защитата на вярата? Или зашитата на Църквата? – Нина го погледна напрегнато. – Това ли е причината? Страхувате се, че онова, което съм открила, ще разруши Църквата? И не само вашата, а и еврейската и ислямската също?
	— Надценявате се – отвърна той. – Църквата надживя Коперник. Галилео и Дарвин. Ще надживее и Нина Уайлд. Както и другите религии. Ако не друго, то вашето откритие на Едем ще засили влиянието им още повече, превръщайки историята на Сътворението от алегория в исторически факт.
	— Моето откритие? – рече Нина, усещайки прилив на триумф.
	Значи Орденът не е знаел със сигурност за съществуването му?
	— Ние… подозирахме – обади се Фоглер. – Откритията на другите места, преводите на Рибсли – всичко това ни водеше в тази посока. Но чак след като намерихте аудиозаписите в Антарктида, се сдобихме с доказателство за съществуването му.
	— Но не знаете къде се намира – каза тя. – А Еди и София знаят. И най-вероятно вече са се запътили натам – все пак никой не ми каза, че са мъртви, нали? – Тя погледна към Фоглер. Ще ме поправите ли?
	Той поклати глава.
	— Изглежда, са избягали от Антарктида.
	— Браво на тях. Всъщност браво на Еди. Не ми пука особено какао ще стане със София.
	— А може би трябва – каза ди Бонавентура. – Наистина ли искате да намери Райската градина? Една убийца, терористка, изнудвачка… да, знам, че вашият президент се страхува от нея – продължи той, забелязвайки изненаданото изражение на Нина. – Работата ми е да знам подобни неща.
	— За да зашитите Църквата, предполагам.
	— Да. Рядко използваме влиянието си, но заради похотта на Гейбриъл Рибсли бяхме принудени да отправим… молба към президента Долтън, за да можем да му дадем онова, което иска в замяна на помощта му.
	— Освободете София или ще сложим край на вашето президентство със скандала на десетилетието?
	— Нещо такова. Но Гейбриъл вече се показа като алчен човек, а това окончателно доказа, че на него не може да се разчита. Така че се нуждаем от някой друг, който да открие тайните на Ветерес. – Очите му отново проблеснаха напрегнато. – Може би вие.
	— Аз ли? – ахна Нина. – Да не сте откачили? Първо се опитвате да ме убиете, а сега ми предлагате работа?
	— Не точно работа. По-скоро споразумение.
	— Намери Рая и няма да те убием? – Той кимна. – А ако отхвърля това щедро предложение?
	Ди Бонавентура се загледа в огъня.
	— След като вече знаем, че Раят съществува, трябва да го намерим. По един или друг начин ще разберем какво сте научили. Ще ни го кажете доброволно… или ще ви предадем на господин Калъм. – Той се обърна към Нина и я погледна твърдо. – В Гуантанамо бей има една празна килия, обитавана преди от София Блекууд. Той може да се погрижи отново да й намери обитател.
	Устата на Нина пресъхна от страх, но тя се опита да изглежда спокойна.
	— Докато се разприказвам пред вас. Еди вече може да го е намерил.
	— Точно затова предпочитам да ни сътрудничите доброволно. Доктор Уайлд, аз вече взех моето решение, което и двамата живи
	членове на Триумвирата се съгласиха да приемат. Смятам, че е от интерес на Ордена, – той замълча за миг. – Да ви оставя да живеете.
	— Страхотно отвърна Нина с облекчение. – Жалко, че Замал не е тук, задави чуе. Бих искала да вила изражението на лицето чу
	— На ваше място не бих проявявал такива самодоволство – обади се Фоглер. – Замал може да намери друга причина да сложи край на живота ви. И може би следващия път аз ще се съглася с нето.
	Ди Бонавентура му махна с ръка.
	— Мисля, че тя е наясно с това. Освен това се надявам, че оценява възможността, която й е дадена. – Той се изправи и се обърна към Нина – Ако се съгласите да ни помогнете да намерим Едем, вие също ще отидете там. Вие ще го откриете. Представете си, доктор Уайлд – това ще бъде най-великото археологическо откритие в историята. Дори Атлантида не може да се сравни с него.
	— Може и да сте прав – отвърна тя. – Но откриването на Едем няма да ми е от полза, ако пет минути след това вече ще съм мъртва
	— Може и да не се наложи. Ако откриете Рая и той съдържа онова, което подозираме, може и да разберете защо е бил създаден Орденът. Може дори да приемете целите ни.
	— Някак си се съмнявам в това. Но защо просто не ми кажете голямата тайна още сега?
	Кардиналът се усмихна.
	— Защото тогава няма да имате стимула да я търсите. Знам що за човек сте, доктор Уайлд. Разбирам ви. Вие сте тласкана от нуждата да знаете, да намирате онова, което е скрито. Изпитвате желание да разширите границите на своето познание – на човешкото познание. Напълно ви разбирам, защото аз съм същият.
	— Изобщо не си приличаме – бурно възрази Нина. – Аз съм учен, работя с факти – с реалното, с доказуемото, с неща, които мога да държа в ръцете си и да ги покажа на света. А вие правите точно обратното, опитвате се да потулите фактите. Да защитите вярата си.
	— Моята вяра е достатъчно силна и няма нужда от защита.
	— Тогава защо се опитвате да унищожите всички следи от Ветерес?
	— Защото не всеки вярва толкова силно, колкото аз. – Когато Нина си направи изводите от думите му, той продължи: – Доктор Уайлд, науката и религията не се изключват взаимно. Църквата не се противопоставя на науката, изобщо няма такива намерения. Астрономия, космология, генетика, еволюционна биология… Църквата ги е приела всичките.
	— След продължителни битки – посочи Нина.
	— Понякога, да. Спорните теории не могат да се приемат за една нощ. Но накрая само глупаците отричат неоспоримото. И тук наука и вяра се сливат в едно. Те са двете страни на една и съща монета – търсенето на истината. Чрез науката може да се отговори на въпроса: какво е това? А чрез религията може да се отговори на друг въпрос: какво означава това? Само ако знаете отговора на двата въпроса, ще достигнете до чистата истина.
	— Която е?
	— Целта на Ордена. Тайната на Ветерес. И надеждата… – той погледна към тавана или нещо над него, – надеждата, че един ден ще разберем какво е било мястото й в Божия план.
	— Кардинале – каза Фоглер, този път с лека предупредителна нотка в гласа. Балансът на силите в стаята постепенно се беше прехвърлил от бившия лидер на Ордена към неговото протеже. Дали Ди Бонавентура не беше издал твърде много – или беше изразил отдавна сдържаното съжаление за някогашните си действия?
	Но за Нина думите му успяха да потвърдят, че каквато и да е тайната на отдавна загиналата цивилизация, тя наистина противоречи силно на написаното в „Битие“ – дотолкова, че Орденът се беше уплашил от вредата, която можеше да нанесе и на трите авраамистични религии. Но каква беше тази тайна?
	Едно нещо беше ясно. Единственият й шанс да оцелее беше да приеме предложението на ди Бонавентура и да се надява, че ще успее да си спомни достатъчно от унищожената карта. Така щеше да си осигури време, за да обмисли бягството си.
	Имаше и още нещо. Ами ако… ами ако наистина открие Райската градина? Кардиналът беше прав – това щеше да е най-великото откритие на всички времена. И ако тя е човекът, който го направи…
	— Добре – каза тя и се изправи. – Кардинале, приемам предложението ви. – Тя протегна дясната си ръка.
	За миг той като че ли се изненада, но след това пое ръката й и я разтърси.
	— Много добре, Килиан – обърна се той към Фоглер, – радвам се, че се видяхме и се надявам, че за последен път успях да помогна на Ордена.
	Фоглер наведе глава.
	— Успяхте, кардинале. Благодаря ви. Макар и да подозирам, че Замал няма да е доволен от решението ви.
	— Замал ще разбере колко е мъдро то. След време. Винаги става така.
	— Да, така е. След време. – Двамата се спогледаха и се усмихнаха на тяхната си шега, след което се ръкуваха. – Кардинале – каза отново Фоглер, след което поведе Нина към вратата.
	— Доктор Уайлд? – каза ди Бонавентура, когато двамата стигнаха до нея.
	— Да?
	— Успех.
	Тя беше толкова изненадана от очевидната му искреност, че единственото, което успя да отвърне, беше едно:
	— Благодаря.
	 
	 
	Както беше предрекъл Фоглер, Замал беше повече от недоволен да научи решението на кардинала.
	— Той греши! – изрева арабинът и удари с юмрук по масата. Групата беше напуснала Ватикана и се беше настанила в една голяма къща в Рим, от която се виждаше куполът на „Свети Петър“.
	— Знаех си, че ще вземе твоята страна!
	— Ти се съгласи да се подчиниш на решението му – рече Фоглер.
	— И след като вече сме вън от безизходицата, очаква ни новата цел. Доктор Уайлд ще ни заведе в Едем.
	Рибсли изсумтя.
	— Много ме съмнява. Дори да знае местоположението му, което е малко вероятно, тя ще се опита да ни забави, за да даде възможност на Чейс да стигне там пръв.
	— Тя знае рисковете – каза Фоглер и погледна към Нина, която седеше встрани от останалите с каменно лице. – Освен това – обърна се той към Калъм, – разузнавателните ресурси на Съединените щати сигурно вече са открили Чейс и Блекууд?
	Белокосият мъж се изпъна вдървено и прие предизвикателството, без да успее да отговори подобаващо.
	— За съжаление все още не.
	— Все още не! – повтори като ехо Замал. – Сателити, компютри, шпиони, трилиони долари – и все още не сте постигнали нищо?
	— Не, не съвсем – отвърна Калъм през стиснати устни. – Преди около пет часа „Южно слънце“ е пристигнал във френската антарктическа станция „Дюмон Дюрвил”. Оттам оцелелите членове на експедицията на АПАОН ще отлетят до Австралия. Но Чейс и Блекууд не са били на борда – липсвал е и роторният самолет на кораба. Той не може да достигне от Антарктида до близките брегове, така че или корабът е отишъл на максимално на север, след което е завил към Дюмон, или самолетът е бил разтоварен от всички екстри и е бил превърнат в летящ резервоар. Дори и в този случай не би могъл да стигне по-далеч от Тасмания – но досега не е бил открит.
	— Може да са се разбили в морето – промърмори Замал.
	— Съмнявам се да сме извадили такъв късмет – каза Фоглер. – И от тях не е открита никаква следа? Съвсем никаква?
	Калъм поклати глава.
	— Или са все още в Австралия, или са използвали фалшиви самоличности, за да се измъкнат от страната. – Той се обърна към Нина – И вие сигурно не знаете нищо по въпроса.
	Тя се облегна назад и сплете пръсти на тила си.
	— Аз съм просто един миролюбив гражданин.
	Замал отново удари с юмруци по масата.
	— Мога да я накарам да говори.
	— Това не е важно – рече Фоглер. – Ние имаме повече ресурси – пак можем да ги изпреварим.
	— Ако тя ни сътрудничи – обади се Калъм.
	— Вярвам, че ще го направи.
	— Явно си силно вярващ – изръмжа Замал.
	— Не е ли това причината да сме тук?
	— Не е моята причина – каза Рибсли, отиде до прозореца и се загледа в Рим. – И ако смятате, че ще тръгна да обикалям кървавите пустини на Судан, жестоко се лъжете. Хартум е адска дупка, но поне хотелите имат климатици и румсървис, макар и да не сервират алкохол. Ще отлетя до мястото чак след като тя го намери. – Той се обърна и изсумтя презрително към Нина. – Ако изобщо го намери.
	— Ще го намеря – сопна му се тя, отчасти за да поддържа впечатлението, че е успяла да запамети и да преведе картата, но също и заради засегнатата си професионална чест. – Досега се справям по-добре от теб, нали? – Той изсумтя и й обърна гръб. – Ха!
	— В такъв случай – каза Фоглер, – време е да ни дадете начална точа. Судан, казахте вие, но трябва да бъдете по-конкретна, тъй като това е най-голямата държава в Африка. – Той плъзна картата към нея. – И така. Откъде ще започнем, доктор Уайлд?
	 
	 
	 
	≈ 31 ≈

	 
	СУДАН
	 
	— Всъщност знаете ли къде точно отивате? – попита Тамара Дефенде, наричана от приятелите си Ти Ди, докато приземяваше очукания си „Пайпър Туин Команчи“ на прашката писта.
	— Повече или по-малко – отвърна Чейс, разглеждайки пейзажа. Пустинята, която заобикаляше Ел Обейд в централен Судан, приличаше на пейзаж от Марс. – Добре де, по-скоро по-малко, отколкото повече.
	Самолетът кацна и колелата му изквичаха. Чейс залитна напред.
	— Извинявай – каза Ти Ди и дръпна спирачката. – Не умирам от щастие, че съм тук. От една страна консервативна ислямистка държава, от друга независима африканска бизнес дама – контактът не е от най-сполучливите.
	— Имаш ли проблеми със суданците? – попита София, която седеше на задната седалка.
	— Да, когато плащат на джанджавид* да изнасилват и убиват африкански жени – отвърна Ти Ди с гневен сарказъм. – Може да не е достигнало до твоята килия, но тук си имаме някои проблеми. Като едно малко местенце, наречено Дарфур.
	[* джанджавид – въоръжена милиция в областта Дарфур. Западен Судан. Милицията се състои предимно от бедуини, изповядващи исляма и говорещи арабски език. – Б.пр.]
	— Няма да ходим в Дарфур – каза Чейс, опитвайки се да предотврати зараждащия се конфликт между двете жени. Ти Ди беше стара негова приятелка, която с възторг прие да го посрещне на летището в Найроби, Кения – но ентусиазмът й угасна, щом разбра накъде се е запътил, и я обзе искрен ужас, щом разбра самоличността на спътницата му. Той остана с впечатлението, че Ти Ди ненавижда София повече заради това, че го беше предала лично, отколкото заради останалите й престъпления.
	— Достатъчно близо ще бъдете. Онази част от пустинята, която ми показа на картата, може и да изглежда празна, но е територия на джанджавид. – Тя имитира презрително изплюване. – По-добре стойте далеч оттам.
	— За съжаление нямаме друг избор. – Ти Ди слезе от главната писта. Няколко самолета бяха спрени в прахта, а наблизо бяха паркирани няколко боядисани в бяло камиони и лендроувъри. – Това са коли на ООН. За какво са тук?
	— Доставят помощи – отвърна Ти Ди. – Предназначени са за Дарфур. Но каква изненада, озовали са се тук! – Привлекателното й лице се вкамени. – Мразя тази страна.
	— Просто поредният африкански провал – отвърна презрително София. – Целият ви континент беше много по-добре през колониалния период. – Ти Ди й хвърли поглед, който подсказваше, че ако не беше заета с управлението, щеше да се обърне и да я удари.
	— Соф, затваряй си устата – рече уморено Чейс. Последните няколко дни, през които пътуваха с фалшиви паспорти и използваха фалшиви кредитни карти, бяха дълги и напрегнати, опасността да ги открият и заловят – или убият – непрекъснато висеше над главите им. А в управлявания от ислямски фундаменталисти Судан съществуваше голяма вероятност Орденът, или поне ръководения от Замал негов клон, да има голямо влияние. Той потупа Ти Ди по рамото. – Благодаря ти, че правиш всичко това за нас.
	— Правя го за теб, Еди – отвърна остро тя. – И за Нина. Дано всичко с нея е наред.
	Той стисна зъби.
	— Аз също. Но вместо да я убият, те я плениха, затова се надявам, че е успяла да ги замотае с картата. Колкото по-далече ги изпрати да търсят Едем, толкова повече време ще ни осигури да го намерим.
	— Наистина ли вярваш в това? – попита Ти Ди. – Райската градина, онази същата от Библията? Тук, в Судан?
	— До този извод стигна Нина, така че да. Но нямам представа какво ще намерим. Ако в пустинята има някакъв вълшебен оазис, аз съм повече от сигурен, че досега би трябвало да се е появил в Гугъл Ърт.
	— Със сигурност тук можеш да намериш само две неща – каза Ти Ди и спря самолета. – Пясъци и смърт.
	— С първото ще се справя, въпреки че е много болезнено като ни се напъха в задника – рече Чейс и умишлената грубост в репликата му накара пилотката да се усмихне. – Предпочитам обаче сам да причинявам второто. Приятелят ти ще успее ли да уреди нещо?
	Ти Ди изключи двигателя и в кабината изведнъж се възцари тишина.
	— Разговарях с него, преди да се срещнем в Найроби. Намерил ти е джип и няколко оръжия. Но нямам представа в какво състояние са.
	— Ще свършат работа, стига колелата да се въртят и куршумите да излитат, щом натисна спусъка. Благодаря. – Той я целуна по бузата. – Какво ще правиш сега?
	— Честно казано, предпочитам да заредя и да се махна оттук колкото се може по-бързо. Но… – тя обърна бейзболната си шапка с козирката назад, – може да се завъртя тук още някой друг ден. В случай, че имаш нужда от мен.
	Чейс се ухили.
	— Благодаря ти.
	— Гледай да не те убият. Еди. Надявам се да намериш каквото търсиш. И Нина.
	Те слязоха от самолета и се отправиха към терминала.
	 
	 
	На сто и петдесет мили северно от тях, един конвой от пет хъмвита отби от неравния прашен път и се спря. Големите джипове, боядисани в черно, а не в камуфлажни цветове, изглеждаха като цивилни коли. Но под боята им, чийто блясък беше помрачен от натрупания по пътя от суданската столица Хартум прах, се криеха военни модели М11141, бронирани и мощни.
	Независимо от огромните си размери, всяко хъмви имаше по четири седалки. Нина пътуваше в първия джип, заедно с Фоглер и двама от неговите хора – няколко бивши военни от швейцарската гвардия бяха заменили убитите в Антарктида. Тя обаче забеляза, че отрядът ма Фоглер сега се състои само от четирима, а не пет, както преди. Дали Орденът страдаше от недостиг на човешки ресурси. Липсата на нов лидер, който да замени Хамърщайн, въпреки присъствието на петима израелци с каменни лица, предполагаше, че случаят е течно такъв; значи Орденът познаваше граници и далеч не беше някогашната всемогъща организация.
	Отрядът на Замал обаче беше в абсолютна форма. Те слязоха от хъмвитата и сформираха въоръжен кордон за арабина, който скочи от джипа и се устреми към четиримата конници, които ги очакваха.
	— Кои са тези? – попита Нина. – Конниците на апокалипсиса?
	— Нашите водачи – отвърна Фоглер. – Джанджавиди.
	Нина познаваше това име: правителството на Съединените щати беше обявило пара военната групировка за извършител на геноцида в Дарфур.
	— Орденът се е сприятелил с много приятни хора – рече тя, без да прикрива отвращението си.
	— Със сигурност нямаше да бъдат първия ми избор. Но това е тяхна територия; нуждаем се от подкрепата им. Слезте. Те искат да ви видят.
	— Но аз не искам да ги виждам – отвърна тя, ала Фоглер вече беше слязъл от джипа и го заобиколи, за да отвори и нейната врата. Тя неохотно излезе от кабината.
	Хъмвито беше климатизирано: отварянето на вратата можеше да се сравни с отварянето на фурна. Тя бързо разви ръкавите на ризата си и нахлупи ниско широкополата си шапка, за да предпази белите си лице и врат от безмилостните лъчи на слънцето. Пътниците в другите джипове също слязоха от тях. Всички носеха камуфлажни облекла, с изключение на Калъм, който беше облечен в цивилни дрехи с цвят каки. Той я изгледа иззад тъмните си очила.
	Замал говореше с ездачите на арабски. Всички бяха увили главите си с шалове и носеха няколко ката дрехи, за да се защитят от слънцето. Всички бяха въоръжени с АК-47, най-универсалното оръжие на Третия свят. На едното седло беше окачен гранатомет, чисто ново военно оборудване в ръцете на предполагаемо гражданска милиция. Въпреки горещината в пустинния пейзаж имаше поне едно студено нещо – очите им, тесните, немигащи очи на хора, които очакват да всяват страх и са направили много, за да го постигнат.
	Погледите и на четиримата бяха спрени върху нея.
	Единият от ездачите каза нещо на Замал. Той отговори с подигравателна усмивка отправена към Нина. Четиримата мъже се разсмяха злобно.
	— Това са джанджавиди коза Замал, обръщайки се надменно към нея. – По изражението на лицето ти съдя, че си чувала за тях
	— Да, може да се каже. В ООН. Обикновено я комбинация с думи като „масови убийци“, „групови изнасилвачи“, „геноцид“ – Наистина отлична компания за божи човек, за какъвто се представяш.
	— Те ще ни послужат добре. Ще ни преведат през пустинята до мястото, където казваш, че ще намерим Едем. – Той опъна устни и оголи зъбите си в садистична усмивка. И ако то не е там… ще те дам на тях.
	— Това съм го чувала и преди – рече Нина, без да успее напълно да прикрие ужаса си с предизвикателния си тон. Четиримата конници продължаваха да я гледат злобно. – И то ще бъде там
	— Може би трябва да им покажеш къде отиваме каза Замал и извади една карта. – Преди да се срещнем с останалите от тяхната група.
	— И други ли има? – попита нервно тя. Четирима джанджавиди – името буквално означаваше „дявол на кон“ – бяха достатъчно зловещи, но цяла група от тях…
	—О, да. Още много. – Той разгъна картата върху капака на едно хъмви. Фоглер и Калъм се приближиха да погледнат. – Така. Прекосяваме Нил при Хартум…
	 
	 
	— Те са прекосили Нил – каза Чейс, държейки в ръка цифрова разпечатка на картата от замръзналия град. – Ако се върнем на запад, те са тръгнали от един оазис между три високи скалисти плата. – Той погледна към една от сателитните снимки, които държеше София. – Тук не виждам оазис, но те се появяват и изчезват през няколко години, да не говорим за няколкостотин хиляди. Но скалистите плата… те трябва още да са тук. – Той потупа с пръст по три каменни формации на снимката.
	София погледна към трептящата пустиня на северозапад.
	— Значи тогава се намираме на края на пътя. В буквалния смисъл.
	— Ако за теб това е път. – Чейс погледна към буренясалата пътека, по която се бяха придвижвали, след като тръгнаха на север от Ел Обейд. – Тоя джип без проблеми ще се справи с офроуд изпитанието. – Той тупна с ръка по капака на поръждясалата, одраскана от пясъка тойота лендкрузер от 1980 година, която приятелят на Ти Да им беше осигурил.
	— И с гърбовете ни. Още колко път ни остава?
	Чейс постави снимката на картата на Ветерес върху една съвременна карта.
	— Да речем, че са около стотина мили.
	— Колко време ще ни отнеме?
	— През този терен? Няма начин да стигнем още днес. Ще трябва да си направим лагер за през нощта.
	— А разполагаме само с една палатка – рече София с игрива усмивка. – Уютничко.
	— Една палатка и един джин – напомни й той. – В никакъв случай няма да кажа на Нина, че съм спал с бившата си жена.
	— Ти губиш. Имаш ли някакви предпочитания или да хвърляме чоп?
	— Ти можеш да спиш в палатката.
	— Тогава ти ще ми я разпънеш. Какво? – възкликна тя, щом Чейс поклати раздразнено глава. – Ти избра къде да спиш. Съвсем си е честно така. – Тя погледна към джипа. – А оръжията?
	— Те ще спят с мен – рече твърдо той. Освен джипа и малко предмети от първа необходимост, те се бяха обзавели и с две оръжия: един очукан автоматичен браунинг НР, който според Чейс беше поне с двайсет години по-възрастен от него, и една още по-древна винтовка Лий-Енфийлд с нащърбен и одраскан дървен приклад, която със сигурност беше оцеляла от Втората световна война.
	— Да, и аз така си помислих – подсмихна се тя. – Да спиш с нещо студено, твърдо, със странни възлести издатини… все едно си се притиснал към гърба на Нина.
	— Всяко нещо си има граници. Сама си опъвай палатката. – Без да обръща внимание на недоволния й вид, той сгъна картите и се качи в леидкрузера. – Идваш ли?
	— Да измина дълъг път през гореща пустиня, по ужасен терен, в камион с износено окачване, само за да прекарам нощта в палатка? Очаквам го с нетърпение. – Тя се качи в джипа и затръшна вратата.
	Часове наред се движеха на север, като забавяха скорост през суровите, каменисти долини, осеяни с остри скали, заплашващи да пробият гумите на лендкрузера, след което отново ускоряваха, за да избегнат затъването в мекия пясък. Въпреки усилията на Чейс няколко пъти се наложи да спират, за да изкопават джипа, което още повече ги забави. Когато слънцето се спусна над хоризонта, скоростомерът на лендркрузера показваше, че са изминали едва две трета от разстоянието до тяхната цел.
	Но залезът наистина си заслужаваше да се погледа. Прахът и пясъкът във въздуха придаваха на западното небе зловещ, кървавочервен оттенък, по него пробягваха оранжеви линии, сякаш в рая беше избухнал пожар.
	— Я погледни – каза Чейс. – На това му викам аз залез. Ще ми се да си бях взел фотоапарата.
	— Стига с тези романтични истории – прозя се София. Чейс забеляза един камък, който сгърчеше над пясъка, и рязко зави така, че гумите от нейната страна да минат през него и силно я раздруса.
	— Ох! Нарочно ли го направи?
	— Не говори глупости – каза Чейс и прикри усмивката си, поглеждайки отново към великолепния залез.
	Но той забеляза и още нещо: черен дим, който се издигаше към небето на две-три мили от тях.
	— Соф, погледни картата – днешната. Има ли някакви селища край маршрута, който сме избрали?
	Тя също беше видяла пушека и погледна в картата.
	— Няма на километри оттук. Да не си се отклонил от пътя?
	— Не виждам как; следвам компаса. – Чейс чукна с пръст по компаса, който беше прикрепил към таблото. Той показваше, че се движат на север. Англичанинът отново погледна към черния стълб от дим и видя как до него се издига втори. – По-добре да погледнем.
	— Сигурен ли си, че това е добра идея? – попита София, а тонът й ясно разкриваше, че според нея не е.
	— Тук не би трябвало да има хора. Някой може да е в беда. – Това не е наш проблем. Ами ако са джанджавиди?
	— В такъв случай по-добре аз пръв да ги открия, вместо те нас.
	— Той насочи лендкрузъра към пушека.
	Петнайсет минути по-късно Чейс спря джипа. Намираха се близо до подножието на един скалист хълм. Пушекът се издигаше от другата страна; докато се приближаваха, се появиха нови стълбове дим. Чейс свали прозореца, ослуша се, след което взе и двете оръжия от задната седалка.
	— Да вървим.
	— Какво има? – попита София, когато и двамата излязоха навън.
	— Чух викове. Пази тишина и върви приведена. – Той тръгна да се изкачва по сенчестата страна на дюната. София го последва.
	Виковете се чуваха все по-ясно. Мъже, крясъци на тълпа. И други, по-пронизителни: писъци на жени.
	И деца.
	Чейс пропълзя последните няколко фута и надникна над гребена на дюната.
	— Мамка му! – изсъска той, когато видя сцената, която се разиграваше в подножието й.
	Беше виждал подобни неща в различни държави: Афганистан, Ирак и много други, където правилата на цивилизования живот бяха нарушени от избухването на война. От другата страна на дюната се простираше камениста котловина, с малко езерце със застояла вода в центъра й, около което бяха построени няколко жалки заслона. Временно убежище, лагер на бежанци, които се опитваха да се измъкнат от ужасите на Дарфур и бягаха на запад. Няколко Десетки души, повечето от които жени и деца, търсещи сигурност. Каквато не бяха намерили.
	Заслоните горяха, край тях се въргаляха тела. Някои бяха простреляни, но повечето бяха посечени с мачете или просто пребити до смърт с тояги или приклалите на пушки. Някои от нападателите им яздеха коне, обикаляха из обречения лагер и завръщаха обратно онези от бежанците, които се опитваха да се измъкнат. Конниците се смееха гръмогласно и крещяха обиди, докато препускаха към бежанците, размахали оръжията си.
	Пешаците се бяха скупчили на групи, по трима или четирима около всяка от бежанките. Те също се смееха и си подвикваха насърчително.
	Чейс наблюдаваше с нарастващ гняв как една от жените беше блъсната на земята – мъжете я държаха и разкъсаха дрехите й. Та изпищя и започна да моли за милост, която никога нямаше да получи. Водачът на джанджавидите, мъж с бяла кърпа на главата и слънчеви очила с огледални стъкла, запаса туниката си в колана. Избухна нов взрив от смях и окуражителни викове от останалите мъже, докато писъците преминаха в непрекъснат вой.
	Чейс притисна приклада на пушката към рамото си и се прицели в главата на мъжа.
	София хвана дулото и го наведе надолу.
	— Какво правиш, по дяволите?
	— Правя услуга на света – отвърна гневно той. – Махни си ръцете от пушката.
	— Те са поне петнайсетина и всички са въоръжени с автомати. Ако разберат къде сме, ще ни убият.
	— Да видим първо колко ще успея да сваля.
	— Това не е твоята война, Еди. Трябва да намерим Едем преди Ордена. И нямаме никакъв шанс да го постигнем, ако джанджавидите разберат, че сме тук. – Тя го погледна в очите. – Искаш ли да спасиш Нина? В такъв случай се нуждаем от нещо, с което да притиснем Ордена. Ако решиш да се правиш на благороден рицар, това само ще доведе до нашата и до нейната смърт.
	Лицето на Чейс се сгърчи от ярост… но той свали оръжието.
	— По дяволите!
	Пищящата жена успя да освободи едната си ръка и панически я размаха, избивайки слънчевите очила на насилника си. Останали те се разсмяха подигравателно, но мъжът я удари безмилостно по лицето веднъж, втори път, от носа и устата й рукна кръв, а той се надигна, измъкна пистолет и я простреля два пъти в гърдите. После оправи дрехите си, вдигна очилата и се изплю върху трупа.
	Групичката се приближи до друга жена.
	София вече се спускаше надолу по дюната.
	— Трябва да се махаме оттук – каза тя. – Ще ги изчакаме да си тръгнат и можем само да се надяваме, че няма да поемат в нашата посока.
	— За тях ще е по-добре да не го правят изръмжа той, спускайки се след нея.
	Писъците от другата страна секваха един след друг.
	 
	 
	Конниците водеха конвоя от коли през безлюдната пустиня. Когато най-накрая спряха, слънцето вече представляваше дебел блещукаш полукръг на хоризонта. На екрана на джипиеса в хъмвито Нина видя, че се намират поне на трийсет мили от предполагаемото местоположение на Едем, но прекъсването на пътуването им беше предизвикано от техния ескорт.
	Бяха пристигнали в лагера на джанджавидите.
	Нина нервно наблюдаваше през затъмнените бронирани стъкла как петте джипа спряха в кръг, близко един до друг като влакови вагони. В лагера имаше поне петдесет души, повечето млади, и всички гледаха със същия хищнически поглед като четиримата конници как джиповете спират в средата на лагера им. Джанджавидите разполагаха със собствен превоз, пародия на военна кола – шест „технически“, стари пикапи, овършани до шушка, върху които бяха монтирани картечници.
	Замал пръв слезе от хъмвито си, а към четиримата се беше присъединил някакъв мъж, за който Нина предположи, че е водачът на групата. С бяла кърпа на главата и очила с огледални стъкла, преметнал автомат през рамо и с мачете на гърба… а лицето му имаше студено, каменно изражение. След кратко обсъждане Замал махна с ръка на останалите да излязат от джиповете.
	Нина въобще не изпитваше желание да го прави, но нямаше избор.
	— Това е Хамед – каза Замал и посочи джанджавидския водач.
	— Заедно с хората си ще ни ескортира до мястото, където ще отидем утре. Но тази вечер сме техни гости. Поканени сме да споделим убежището им.
	— Благодарим за щедростта им – отвърна Калъм с глас, натежал от сарказъм. Нина ясно разбираше защо; сбирщината от парцаливи, кърпени палатки въобще не изглеждаше гостоприемна. – Но ние си носим собствени палатки. Слава Богу – добави той под носа си.
	— Освен това ни кани да се присъединим към тях за вечеря. Хамед току-що се е върнал от успешна мисия и иска да празнуваме с тях. Най-вече вие, доктор Уайлд. Особено силно желае вашето присъствие. – Лицето на стоящия зад Замал Хамед най-накрая изрази нещо: садистична похот.
	— Предпочитам да лежа в багажника на хъмвито и да ям кучешка храна – каза Нина.
	Замал се ухили.
	— Това може да се уреди.
	За голяма изненада на Нина Фоглер я зашити.
	— Мисля, че ще е по-добре доктор Уайлд да стои по-далеч от нашите… домакини. За да се избегнат нежелани инциденти. Двамата лидери на Ордена се втренчиха един в друг в неизказано предизвикателство.
	— Жалко – рече след миг Замал. – Джанджавидите ще бъдат разочаровани, че няма да изпитат удоволствието от нейната компания.
	— Не искам да бъда част, от каквото и да е удоволствие за тия типове – отвърна отвратено Нина.
	— Нито пък аз – каза Фоглер. Той нареди нещо на хората си. Те разопаковаха големите палатки и разчистиха камъните и сухите дървета в широкия кръг, образуван от паркираните хъмвита, за да направят място за куполообразните заслони.
	Замал се обърна към Хамед и очевидно му съобщи, че ще има един гост по-малко за вечеря. Водачът на джанджавидите се намръщи, след което се впусна в обсъждане на нещо друго… но не сваляше поглед от Нина.
	Въпреки адската жега тя потрепери.
	 
	 
	— Е, дявол да го вземе! – промърмори Чейс, докато оглеждаше осветения от огньове лагер през оптичния мерник на пушката.
	— Какво има? – попита София зад гърба му. Нощта беше паднала; те лежаха под гребена на една не много висока дюна и наблюдаваха активността в лагера от разстояние.
	— Не са само джанджавиди. Едва ли могат да си позволят пет нови хъмвита.
	След като се бяха върнали при лендкрузера и се бяха отдалечили на безопасно разстояние от опустошения бежански лагер, те изчакаха да видят в коя посока ще се отправят джанджавидите. Естествено, те се отправиха на северозапад – в същата посока, която трябваше да следват Чейс и София.
	Англичанинът изчака известно време, за да им даде преднина, след което пое след тях с надеждата да успее да ги заобиколи, преди да падне нощта. Но скоро пред тях забеляза нови силуети на фона на залязващото слънце. Бяха стигнали до лагера на джанджавитите. Сигурно бяха разставили патрули из пустинята, които щяха да забележат отдалече фаровете на лендкрузера, ако той се опиташе да ги заобиколи – а шофирането без светлини в този терен нямаше да се размине без проблеми.
	— Орденът?
	— Не са туристи със сигурност. – Той огледа лагера, видя коне, пикапи, палатки, твърде много въоръжени мъже, за да са му по вкуса… и едно познато лице. – Опа! – промърмори той. – Определено е Орденът. Виждам Замал – и той говори с онзи шибан изнасилвач от бежанския лагер.
	— Великолепно – отвърна София – сещаш се какво е направила Нина, нали? Дала е на Ордена точните указания къде се намира Едем!
	— Не би могла – защити я Чейс. – Тя не знае пътя. Не съвсем точно.
	— Не е необходимо. Тя видя местоположението му на картата в Антарктида. Щом ние успяхме да се ориентираме в съвременните карти и те ще могат.
	— Едва ли им помага – настоя той.
	— Тогава са измъкнали всички от нея чрез изтезания, ако така ще се почувстваш по-добре. Но това не променя факта, че те са тук. Дори да не знаят течното местоположение на Едем, те разполагат с достатъчно хора, за да претърсят пустинята, докато не го открият. По дяволите!
	— Все още можем да си изпреварим – рече Чейс и продължи да оглежда лагера. Видя още джанджавиди, насядали край лагерните огньове, което увеличи броя им до над петдесет: войници на Ордена, облечени в камуфлажни униформи; куполовидни палатки в кръга, оформен от хъмвитата…
	— Гръм и мълнии! – прошепна той.
	— Какво?
	Той фокусира оптиката върху една много позната червена коса, която се забелязваше през отвора в една от палатките.
	— Нина е при тях.
	— Там ли е? – попита невярващо София. – Нима са я вземи със себе си?
	— Сигурно им трябва, за да разберат къде точно се намира Едем.
	— Или пък – контрира София. – тя е сключила сделка с тях. Животът й срещу местоположението на Едем.
	Чейс я погледна.
	— Нина никога не би постъпила така.
	— Сигурен ли си? Според нея ти си мъртъв. Може да е решила, че нищо друго не й остава.
	— Глупости – сопна й се Чейс и отново погледна пред оптичния мерник. В кръга патрулираха двама войници на Ордена, а навън имаше още джанджавиди, като двете страни се оглеждаха с взаимно подозрение. Той огледа лагерния периметър. Всичко, което се панираше по-далеч от огньовете, тънеше в полумрак.
	Той седна и подаде пушката на София.
	— Дръж.
	— Даваш ми оръжие? – попита тя, сякаш очакваше някакъв номер
	— Да. Имам нужда от някой да ме прикрива. – С падането на температурите през нощта той беше облякъл черното ся кожено яке; сега го съблече и също го подаде на София. За онова, което смяташе да направи, не можеше да си позволи скърцането на кожата да го издаде.
	— Защо?
	— Отивам да спася Нина.
	— Оттам? Сигурно има поне шейсет души!
	— Не за дълго. – Той измъкна браунинга. – Ще си взема ножа от джипа и отивам.
	София поклати глава.
	— Наистина ли смяташ, че ще се промъкнеш там, ще грабнеш Нина и двамата ще се измъкнете без никой да забележи?
	— Не, не смятам. – Той щракна предпазителя на автоматичния пистолет. – Да се лее кръв!
	 
	 
	 
	≈ 32 ≈

	 
	Чейс се промъкна по пясъка, пълзейки с ниско наведена глава. Беше наблюдавал лагера достатъчно дълго, за да се запознае с маршрутите на всички патрули – и как изпълняваха задълженията си.
	Немарлива работа. Около лагера патрулираха само двама мъже, които очевидно бяха отегчени и ядосани, че пропускат шумната другарска сбирка около огньовете. Те не очакваха други хора да се мотаят наоколо. Пренебрегваха дори очевидните скривалища – зад скалите и между сухите, нискостъблени храсти.
	Техен проблем,
	Чейс се спусна в една падина и остана да лежи на дъното й, защото чу приближаващи се стъпки. След като отминаха, той надигна глава и видя как един от пазачите се отдалечава, гледайки повече към огньовете, отколкото към тъмната пустиня. В посоката, откъдето се беше появил, не се виждаше никой. Чейс се измъкна от плиткия изкоп, запълзя към близкия храсталак и залежа зад него. Най-близката палатка се намираше на около петдесет фута от него и до нея бяха завързани два коня.
	Един джанджавид я заобиколи и тръгна право към Чейс.
	Той вдигна бавно пистолета. Дори на тази слаба светлина мъжът можеше да забележи резките движения.
	Той продължаваше да върви напред, положил ръка върху кобура на пистолета си. Беше ли го забелязал? Чейс не знаеше защо човекът се приближаваше с големи крачки право към храсталака.
	Той приготви браунинга за стрелба.
	Мъжът се спря на по-малко от шест фута от него, разделяха ги само кривите клонки на храстите. Той погледна надолу…
	И си свали ципа.
	Чейс потисна потрисането си, когато мъжът го поля със струя урина. Която не спря дълго време. Колко нещо беше изпило проклетото копеле?
	Най-накрая пороят намаля… след което отново се засили, преди окончателно да секне. Мъжът изпъшка удовлетворено, след което си вдигна ципа и се отдалечи. В този момент се появи другият пазач, двамата мъже размениха няколко думи, след което пикльото тръгна към другарите си, а пазачът продължи обиколката си.
	Чейс избърса с отвращение лицето си и надникна иззад храста. Малката екскурзийка на пикльото щеше да му свърши работа: щеше да тръгне към лагера по неговите следи и никой от пазачите нямаше да се зачуди откъде са се появили.
	Той изчака и двамата мъже да се скрият от погледа му, след което бързо притича по пясъка към най-близката палатка. Докато прекосяваше празното пространство не можеше да се отърси от мисълта, че София със сигурност го наблюдава през оптичния мерник на пушката – ако по някаква причина решеше, че вече не й е, полезен, той щеше да е мъртъв, преди да успее да чуе изщракването на винтовката.
	Но накрая успя да достигне целта си. Надникна иззад палатката и видя наблизо струпаните хъмвита. Освен това забеляза отраженията на пламъци в прозорците им; намираха се близо до един от лагерните огньове на джанджавидите.
	Чейс заобиколи от далеч конете, за да не ги изплаши, и се стрелва към следващата палатка, след което се скри между два пикапа. Единият от тях, тойота хайлукс, нямаше кабина. Огънатите пръти, стърчащи на мястото, където някога са били вратите, подсказваха, че най-вероятно някога се е преобръщал, но тъй като двигателят не е излязъл от строя, джанджавидите просто са отрязали сплескания му покрив. Чейс надникна вътре и видя ключа на таблото – на него висеше ключодържател с розово котенце. Чейс едва не се разсмя на нелепия му вид, но просто продължи напред.
	Най-близкото хъмви не беше много далеч. Мъжете край огъня седях с гръб към него. От другата страна не се забелязваше никой. Той се изпъна в цял ръст и се опита да надникне над джиповете на Ордена…
	В този миг от палатката излезе един джанджавид – и го видя.
	За момент и двамата останаха абсолютно неподвижни. Пикапът скриваше пистолета на Чейс от погледа на мъжа. Той бавно го вдигна…
	Джанджавидът го изгледа пренебрежително, след което се обърна и се отдалечи към една от групите шумни разбойници Чейс се усети какво е станало. Бандитът беше предположил, че той е един от войниците на Ордена – на фона на проблясващите пламъци неговите бледи прашни дрехи лесно можеха да се сбъркат с камуфлажните им облекла.
	Той се отдръпна назад, докато мъжът не се отдалечи достатъчно, след което хукна към хъмвито. Огледа се, за да провери дали не го наблюдава някой, след което се наведе и се търкулна под него. Войниците на Ордена, патрулиращи във вътрешността на кръга, нямаше да са толкова лековерни.
	Чейс видя, че един от тях се приближава. Изчака патрулът да отмине, след което се изтърколи навън и се шмугна между две палатки. Знаеше къде се намира Нина, и приведен ниско, побягна към нея.
	Забеляза седящия на сгъваемо столче пред палатката й войник и рязко спря. В скута си мъжът държеше автомат „Тавор“
	— Мамка му – прошепна Чейс. Откритото пространство между палатките беше достатъчно широко, за да може войникът да го засече и да се прицели преди Чейс да успее да се приближи достатъчно, за да го нападне с ножа си. А ако успееше да стреля, щеше да разбуни целия лагер.
	Нуждаеше се от друг начин…
	Чейс отстъпи назад и оглеждайки се за патрула, се шмугна между палатките, опитвайки се да намери път, който да го отведе зад палатката на Нина. Един от охраната мина край него; Чейс се сви в сенките и измъкна ножа си. Нямаше да чака дълго преди другият мъж да се приближи достатъчно – ако не успееше да се вмъкне вътре навреме, щеше да бъде забелязан. Заби ножа в тъканта на палатката и я разряза. Когато процепът стана достатъчно голям, той се пъхна вътре…
	И се размина на косъм с една тежка лампа на батерии, която профуча край главата му.
	— Еди! – извика Нина, готова да замахне отново.
	— Шшт! – изсъска френетично Чейс, притиснал пръст към устните си. Той надникна навън през дупката и видя как патрулът минава край тях.
	Нина остави лампата до отвора и го прегърна.
	— О, Господи! – прошепна тя. – Намери ме, не мога да повярвам, че ме намери!
	— И аз не мога да повярвам – не очаквахме да намерим Ордена тук.
	— Ние? – Лицето й се изкриви. – София също ли е жива?
	— Боя се, че да. Но какво стана с теб? Не че се оплаквам, но защо са те довели тук?
	—      Трябвам им, за да намерят Едем, тъй като аз съм единствената, която е виждала картата.
	Чейс се намръщи, забелязвайки карта, няколко ръкописни страници и цилиндъра, който беше взела от замръзналия град разположени върху една сгъваема маса.
	— И ти им каза?
	— Не… съвсем – отвърна колебливо тя. Той я погледна втренчено. – Какво? Не знам къде се намира проклетото място! Само ги мотаех!
	— Да, и ги замота на трийсет мили от него!
	— Това е голяма пустиня!
	— Те са голяма организация!
	— Всъщност май не са – хората им свършват… и може ли да обсъдим това по-късно? Когато, нали се сещаш, изчезнем оттук?
	— Да, мисля, че трябва – отсече рязко Чейс и се приближи до покривалото на изхода. Ципът му беше леко спуснат, което му позволи да надникне навън и да зърне главата на седящия пазач. Не беше чул нищо – все още.
	Чейс се върна при Нина, която си събираше вещите, включително цилиндъра, и ги слагаше в раницата си.
	— Така, щом патрулът ни подмине, излизаме навън и се скриваме под едно от хъмвитата. – В този миг той осъзна, че тя не гледа в него, а към входа. – Какво? – Обърне се, за да види…
	— Сенки! – изсъска Нина в мига, в който той осъзна какао не е наред. Лампата очертаваше силуетите им върху стените на палатката.
	Два силуета.
	И той чу как стола пред палатката изскърца и пазачът започна да спуска ципа…
	В мига, когато войникът на Ордена подаде глава през отвора. Чейс хвърли ножа си. Острието се заби дълбоко в гърлото му. Мъжът издаде един задавен, гъргорещ звук и се строполи на земята. Цялата палатка се разтресе.
	— Приготви се – каза Чейс на Нина, докато издърпваше войника навътре, след което прибра автомата му.
	Нина падна на четири крака, разтвори срязания плат и надникна навън.
	Видя чифт ботуши.
	— Опа!
	Пазачът рязко разтвори процепа и видя Нина. Тя погледна към него, а той насочи пистолета си в лицето й…
	Чейс изстрела един ред куршуми над главата на Нина. Войникът на Ордена изкрещя и падна назад.
	— Бягай под хъмвито! – извика Чейс и се втурна към входа, за да открие другия патрулираш войник. Нина се измъкна процепа, прескочи падналия войник и се хвърли под най-близкия джип. Разнесоха се викове, джанджавидите и войниците на Ордена отвърнаха на изстрелите.
	Чейс забеляза другия пазач да наднича иззад една палатка. Изстреля нов ред куршуми от откраднатия автомат, опънатият найлон се разкъса на парчета и войникът политна назад с няколко кървави рани на гърдите.
	Зад хъмвитата се забеляза раздвижване. Няколко джанджавиди с автомати в ръце притичаха да видят какво става.
	Чейс отново стреля. От главата на единия плисна кръв и той падна на земята. Останалите се пръснаха и потърсиха прикритие зад бронираните коли. Един от джанджавидите надникна иззад джипа и разпозна Чейс – това беше мъжът, който по-рано не му беше обърнал внимание, мислейки го за член на Ордена.
	Но сега цялото му внимание беше съсредоточено върху англичанина – той се скри отново зад джипа и изкрещя нещо. Чейс стреля за последно, свали още един джанджавидите, след което се изтегли обратно в палатката и излезе през задния отвор.
	 
	 
	София чу стрелбата от удобната си позиция върху дюната. Тя беше следила движенията на Чейс през оптичния мерник на винтовката, докато не го изгуби между палатките; сега отново се залепи за оптиката, търсейки мишени.
	И намери една.
	— Я виж ти – каза тя, когато на мушката й попадна една белокоса глава. – Сбогом, господин Калъм…
	 
	 
	Калъм стоеше заедно с Фоглер и Замал, който се надвикваше с Хамед. Войниците на Ордена бяха заобиколили своите лидери и се бяха изправили срещу джанджавидите.
	— Един от твоите мъже стреля по нас! – изрева водачът на бандитите на арабски.
	— Не знам какво става – отвърна Замал, – но не е бил от нашите.
	Един от лейтенантите на Хамед, същият мъж, който беше видял Чейс, се приближи тичешком до тях.
	— Аз го видях! Беше бял, като него! – Той блъсна Калъм в гърдите, принуждавайки го да отстъпи назад…
	Половината от главата му се пръсна в експлозивен дъжд, който опръска струпалите се джанджавиди.
	Известно време никой не помръдна, всички стояха като замръзнали.
	След това и двете страни вдигнаха оръжията си.
	Войниците на Ордена, които бяха по-добре тренирани, стреляха първи и веднага свалиха осем мъже.
	Но срещу тях се бяха изправили много повече. От дулата на калашниците блъвна огън, джанджавидите стреляха като полудели на автоматичен режим. Трима от войниците на Ордена се строполиха, потънали в кръв.
	Фоглер, Замал и Калъм побягнаха, останалите им войници ги прикриха със стрелба в тълпата. Хамед се метна на другата страна използвайки своите хора като щит.
	— Защитни позиции! – извика Фоглер. – Към джиповете!
	 
	 
	София изпуфтя като забеляза резултата от изстрела си, опита се да проследи Калъм, но на мястото цареше пълен хаос.
	— По дяволите – измърмори тя и затърси друга цел.
	 
	 
	Чейс се пъхна при Нина под джипа.
	— Не стана както го бях планирал, но пак ще свърши работа – каза той, вслушвайки се в тежкото боботене на калашниците срещу резкия лай на по-модерните оръжия на ордена.
	— Страхотно, избиват се един друг – каза Нина, – но ние все още се намираме по средата! Как ще се измъкнем оттук?
	Той погледна към един от паркираните пикапи.
	— Ще отмъкнем един от онези там.
	Нови изстрели и крясъци отзад. Оцелелите войници на Ордена образуваха защитен кръг, използвайки хъмвитата за прикритие
	— Ако успеем да се доберем до тях.
	Чейс забеляза един джанджавид, който изскочи от палатката нарамил ракетомет.
	— Сега е моментът да опитаме! – Те изпълзяха навън и хукнаха към пикапите.
	Край ушите им запищяха куршуми. Чейс сграбчи Нина и я хвърли на земята зад една палатка, която след миг беше разкъсана от куршуми.
	— Не смей да се надигаш! – каза той, превключвайки оръжието си на автоматична стрелба и отвърна на огъня. Коремът на стрелеца беше надупчен от ред куршуми.
	Наблизо се чу изщракване като от зареждане на пушка. Чейс се обърна и видя друг джанджавид да изскача иззад пикапа. Щом зърна англичанина, страхът и объркването на лицето му веднага бяха заменени от ярост.
	Чейс автомата си, натисна спусъка…
	Който просто изщрака.
	На празно.
	Джанджавидът се ухили садистично – и в гърдите му цъфна голяма дупка, а ударът от куршума петдесет и шести калибър го просна на земята.
	Миг по късно до ушите му достигна отекващото изщракване на Лий-Енфийлда.
	— Мерси, Соф – рече той, захвърли празния автомат и извади браунинга. – Добре, Нина, трябва… – забеляза, че един от джанджавидите вдига ракетомета на рамото си и го насочва към хъмвитата, – … да залегнем бързо!
	Той се хвърли на земята до нея в мига, в който излетя ракетата.
	Тя се заби в един от джиповете, експлозията разкъса колелата, подметна го във въздуха и той се стовари сред палатките на Ордена. Един от войниците беше разкъсан от шрапнел, друг беше размазан от тежкия джип.
	Джанджавидите се развикаха одобрително.
	— Господи! – ахна Нина. – Добре, че не избра онзи джип!
	— Не ми хареса цвета – отвърна Чейс. Той й помогна да се изправи и я поведе между пикапите с пистолет в ръка. Около тях отекваха изстрели, джанджавидите свиваха обръча около Ордена, куршуми отскачаха от бронята на хъмвитата. Викове пронизваха нощта.
	Чейс се снижи, заобикаляйки една почти съборена палатка, и се изправи пред пикапите. Той посочи към онзи, чийто ключ висеше от таблото.
	— Това е нашият превоз.

 	— Насочен е към противоположната посока. – Хайлуксът беше обърнат към лагера, срещу хъмвитата.
	— Затова хората са изобретили кормилото. Хайде.
	Вниманието на джанджавидите беше насочено към Ордена и никой не обръщаше внимание какво става в покрайнините на лагера. Двамата стигнаха до първия пикап, един ръждясал стар форд. Чейс мина отзад и видя един от лагерните огньове, край който вече нямаше жив човек. Той махна с ръка на Нина и тръгна към обезглавения хайлукс…
	Но иззад другия пикап изскочи един джанджавид, който носеше сандък с муниции за РПГ. Той забеляза Чейс и изкрещя предупредително, хвърли сандъчето и се хвана за автомата.
	Чейс измъкна браунинга и стреля, улучвайки го в ръката. Мъжът залитна към един от варелите с бензин, подредени край пикапа. Той отстъпи назад и падна в огъня сред експлозия от летящи искрици. Крясъците му станаха още по-силни, след като се изправи с пламнали дрехи и коса.
	Десетина джанджавиди се появиха иззад пикапа с насочени оръжия.
	Чейс стреля отново – но не в бандитите, а във варелите с бензин.
	От дупката бликна гориво и оплиска горящия мъж, които се препъваше наоколо, заслепен от болка. Пламъците се устремиха обратно по бликащия бензин…
	Варелът избухна и заля терена с течен огън. Пламъците погълнеха пищящия мъж, както и още един, по-голям варел, който се взриви и запрати горящия пикап върху приближаващите се мъже като голяма огнена топка.
	Чейс стигна до хайлукса, закривайки лицето си с ръце от горещината, и се огледа, за да провери дали няма други джанджавиди, които да представляват непосредствена опасност.
	Имаше. Един мъж от групата край хъмвитата дръпна предпазителя на граната, която се накани да хвърли към хайлукса…
	Но китката му беше разкъсана на две от точния изстрел на София. Откъснатата ръка падна на земята в краката му, все още стискайки гранатата… която се взриви, разхвърляйки джанджавидите на различни страни.
	Но оставаха още много, освен това трябваше да се притесняват и за войниците на Ордена. Чейс погледна към пистолета в ръката си – след това към оръжието, монтирано в задната част на пикапа. Това беше стара картечница Калашников, леко противовъздушно оръжие, което тук използваха като тежка картечница. От нея висеше лента с патрони.
	Със сигурност беше за предпочитане пред браунинга.
	— Ти ще караш – каза той на Нина и се метна в каросерията на пикапа. – Аз ще стрелям.
	Нина се качи в оголената кабина и потърси ключа.
	— Супер – каза тя, щом видя розовото котенце. – Накъде да карам?
	— Ще ти кажа, щом успея да пробия достатъчно голяма дупка, през която да можем да минем! – Той завъртя картечницата и я насочи към хъмвитата. След което натисна спусъка.
	Картечницата изрева, откатът заплашваше да я откъсне от импровизираното й гнездо върху ламаринения под на пикапа. Чейс успя да я задържи и пусна няколко откоса наляво и надясно. Всеки пети патрон беше трасиращ, зелените линии на руските муниции разсичаха лагера като лазери, но Чейс почти не ги виждаше пред насечените пламъци, които изригваха от дулото. Хъмвитата се покриха с малки кратерчета, гумите им се пръснаха и те се стовариха с трясък върху джантите си. Яростната стрелба натроши дори бронираните стъкла.
	Един от войниците на Ордена се прицели в него над капака на джипа; Чейс го помете с олово. Ново движение, този път извън кръга от хъмвита – идваха още джанджавиди, които осъзнаха, че човекът, който стреля, не е от техните. Но преди да успеят да реагират, Чейс завъртя картечницата към тях и разкъсаните им от куршумите тела нападаха по земята.
	Лентата с куршуми стигни края си и боботенето изведнъж спря в каросерията на пикапа имаше кутии с още муниции, но той нямаше време да презареди. Нина се беше превила почти на две върху седалката си и затискаше ушите си с ръце, за да ги зашити от оглушителния шум.
	— Пали камиона! – извика той.
	— Какво?
	— Казах да запалиш – няма значение! – Той скочи в кабината и завъртя ключа. – Тръгвай!
	Тя вдигна глава.
	— Накъде?
	— Наляво.
	Тя даде газ, тойотата завъртя гуми в пясъка и потегли напред. Нина зави наляво – и видя група джанджавиди, които тичаха срещу тях.
	— Може би не – рече тя и завъртя волана надясно.
	— Казах ти наляво! – изкрещя Чейс.
	— Да, но натам има група въоръжени мъже!
	— А видя ли какво има на другата страна?
	Тя погледна.
	— Мамка му!
	Мъжът, който беше унищожил хъмвито, беше презаредил ракетомета и сега се целеше в хайлукса.
	Нина се опита да завие, но нямаше накъде – от двете й страни имаше въоръжени мъже, а право напред горяха останките от преобърнатото хъмви…
	— Давай напред! – извика Чейс. Той стовари крака си върху нейния и залепи педала за газта към пода.
	— Еди, какво…
	— Направо! – повтори той, сочейки напред. Широката база на хъмвито се издигаше пред тях като рампа.
	— Да не си се…
	Ракетата излетя и полетя през лагера. Тойотата връхлетя върху преобърнатото хъмви, изстреля се по рампата…
	— … побъркаааааал!
	Ракетата се заби в преобърнатото хъмви точно когато тойотата се отлепи от импровизираната рампа. Последва мощен взрив, който изстреля потрошения джип във въздуха. Той се завъртя и се стовари върху друго хъмви, разцепвайки го на две – заедно с войника на Ордена, който се криеше вътре.
	Хайлуксът се приземи сред облак от пясък и прегази куполообразните палатки на Ордена. Здраво разтърсена, Нина надигна глава – и видя право пред себе си друго хъмви. Тя изкрещя, рязко завъртя волана и се размина на косъм с Фоглер. Зад тойотата заваляха горящи останки.
	Нина подкара пикапа извън лагера и включи фаровете.
	— Сега накъде?
	— На северозапад – отвърна Чейс и посочи с пръст. – Към Едем.
	 
	 
	София проследи отдалечаващата се тойота през оптичния мерник на пушката и видя човека зад волана. Нина.
	Тя се прицели в нея, пръстът й се долепи до спусъка… но след това София свали оръжието.
	— Все още не.
	Усети движение – много по-близо от лагера. Огледа се бързо и забеляза един джанджавид да тича към нея. Той беше чул изстрелите, беше установил местоположението й и сега идваше за нея.
	Дулото на винтовката отново се надигна.
	— Не и тази нощ – рече София и отново погледна през оптичния мерник. Мъжът беше толкова близо, че лицето му изпълваше полезрението и – и изведнъж по средата му се появи огромна дупка. – Днес имаш главоболие.
	После скочи и се затича към лендкрузера.
	 
	 
	Хамед се изправи, залитайки. Експлозията го беше съборила на земята и главата му се беше ударила в камък, но на него му беше провървяло повече, отколкото на хората му. Повечето бяха избити, останалите изчезнаха в пустинята, за да избягат от превъзхождащата ги огнена мощ на Ордена.
	Той се огледа. Един от пикапите се отдалечаваше с пълна газ в пустинята. Жената, спомни си той – беше я видял зад волана точно преди взривът да го запрати към земята.
	В гърдите му се надигна гняв.
	Той грабна автомата на елин мъртвец и побягна към мястото, където беше завързан конят му. Той се опитваше да се освободи, изплашен от шума, но мъжът бързо успя да го успокои и се метна на гърба му, пришпорвайки го след отдалечаващите се в пустинята задни светлини.
	 
	 
	Фоглер се приведе ниско и се прокрадна покрай едно от оцелелите хъмвита до Замал. Арабинът пусна един автоматичен откос и отново се прикри.
	— Какво е положението? – попита той.
	— Джанджавидите бягат – отвърна Фоглер. – Но ние изгубихме поне половината от нашите хора.
	Замая въздъхна ядно.
	— Защо се обърнаха срещу нас?
	— Не са. Това беше Чейс.
	— Какво?
	— Той беше в онзи пикан – а Уайлд го караше.
	Замал изруга звучно на арабски.
	— Ако Чейс е тук, с него трябва да е Блекууд – снайперистът! – осъзна той и погледна към тъмните дюни. – Сигурно е била тя.
	Двамата се обърнаха към Калъм, който дотича при тях, изстреля един откос със своя SCAR* и свали мъжа с ракетомета.
	[* SCAR. (Special Forces Combat Assault Rifle) – боен автомат на специалните сили, произвеждан от американския клон на белгийската оръжейна компании Fabriquc Ntitionale d’Herstal (FN) На въоръжение е единствено в армията на САЩ – Б.пр.]
	— Уайлд е избягала!
	— Да, забелязахме – отвърна ледено Фоглер. – С помощта на Чейс – и твоята бивша затворничка.
	— Не се опипайте да обвинявате мен – изръмжа Калъм. – Не аз превърнах всичко това в касапница, Замал, а вашият приятсл-психопат.
	Лицето на Замал се стегна, но Фоглер го спря, преди да отговори.
	— Трябва да оправим положението. Колко джанджавиди оцеляха?
	— Забрави за джанджавидите, трябва да тръгнем след Уайлд – рече Калъм. – Хъмвитата в движение ли са?
	Фоглер погледна към джипа, който се търкаляше зад тях. Корпусът му беше обсипан с дупки от куршуми, прозорците бяха начупени, а гумите – спаднали.
	— Два са унищожени, а останалите повредени. Могат да се оправят, но едва ли ще можем да тръгнем преди изгрев-слънце.
	— Дотогава може да са се отдалечили на петдесет километра оттук – каза Замал. – Никога няма да ги намерим.
	— Аз ще се погрижа за това – рече Калъм. – Само ми намерете сателитен телефон.
	 
	 
	— Хей, намали, намали! – извика Чейс, когато хайлуксът излетя над някаква издатина и се приземи с ужасно скърцане на окачването.
	— Да не си полудял? – попита Нина, превключвайки на по-ниска предавка, за да поддържа скоростта. – Искам да се отдалеча колкото се може повече от тях!
	— Трябва да изчакаме София. – Той погледна назад. Два фара подскачаха из пустинята в тяхна посока – не от лагера на джанджавидите, а от заобикалящите го дюни. София с лендкрузера.
	— Трябва ли?
	— Да. Ако не друго, в нея има още едно оръжие.
	— Добре, и след колко време ще го насочи срещу нас?
	— Не толкова скоро, колкото онова – отвърна разтревожено Чейс, забелязвайки на фона на огньовете един бързо настигащ ги силует. Мъж на кон, преметнал през гърба си автомат.
	Чейс се метна в каросерията.
	— Добре, забрави за забавянето, дай газ! – Той намери един от сандъците с муниции и измъкна една тежка лента с патрони. Бърз поглед назад: ездачът приближаваше, но постепенно променяше посоката си, за да пресрещне приближаващия лендкрузер.
	 
	 
	Лендкрузерът отново подскочи и София залитна напред. Старата кола имаше само един колан през кръста. Тя завъртя волана, за да изправи колелата, и продължи към светещите стопове, които се виждаха напред. Нина караше през пустинята като маниак, твърде бързо за този терен.
	Но тя не беше единствената.
	С периферното си зрение София забеляза някакво движение – мъж на кон, който препускаше паралелно с лендкурзера, на около стотина фута от нея. Той се приближи и свали автомата от гърба си, прицелвайки се в нея.
	Тя се опита да завие, но беше твърде късно.
	Само няколко куршума успяха да улучат джипа й – но един уцели жизненоважно място. Предната гума се пръсна и колата заора в пясъка. Лендкрузерът спря сред огромен облак от пясък и едва не се преобърна, но успя да се стовари тежко върху останалите си три колела.
	Замаяната София се надигна и забеляза конника да пресича светлината на фаровете й, устремен след пикала.
	 
	 
	— По дяволите! – каза Чейс, когато видя джипа на София да спира. Джанджавидът продължаваше да скъсява разстоянието – и автоматът му беше готов за стрелба.
	Той се опита да зареди картечницата, опитвайки се опипом да разгадае непознатия механизъм в тъмното. Успя да отвори гнездото за зареждане и се опита да пъхне началото на лентата…
	Автоматът стреля. Един куршум изсвистя покрай главата на Чейс, той падна, лентата с патрони издрънча до него, а отзад отекнаха нови изстрели. Нина се сви върху седалката си.
	Стрелбата секна. Чейс се надигна и погледна над задния капак. Осветеният от задните стопове ездач приличаше на кървавочервен демон. Той метна автомата през рамо – патроните му бяха свършили.
	Но конникът имаше и друго оръжие.
	Едно мачете. Той извади дългото, безмилостно острие и го рязнаха над главата си като меч.
	Чейс взе лентата с патрони и отново се опита да зареди картечницата, поглеждайки към Нина, за да провери дали не е улучена. Тя тъкмо се надигаше и не забелязваше какво лети към тях.
	— Внимавай! – изкрещя той, но тойотата вече беше стигнала до ръба на ямата.
	Пресъхналото речно легло беше плитко, стръмните му брегове не надминаваха осемнайсет инча дълбочина, но това беше достатъчно, за да преобърне тойотата, когато гумата й хлътна в падината. Нина рязко натисна спирачката и се опити да попречи на преобръщането…
	Но беше твърде късно.
	Чейс скочи от каросерията точно преди пикапът да полети в пресъхналото речно легло. Колата се удари в отсрещния бряг и се сгромоляса на дъното.
	Англичанинът запълзя към нея. Единият фар все още работеше. Нямаше следа от Нина. Той се изправи…
	И нещо огромно и тежко го събори на земята.
	Хамед дръпна юздите на коня си и се обърна за нова атака, готов да стъпче Чейс в пясъка. Щом конят скочи към него, англичанинът се хвърли върху пясъка, след което тромаво се опита да се изправи. Ездачът отново обърна животното и конят му запристъпва нетърпеливо по облятото в червена светлина речно легло.
	За миг погледите им се срещнаха. Водачът на джанджавидите протегна ръка и насочи мачетето си към Чейс – след което пришпори коня си.
	Чейс посегна към колана си, за да измъкне браунинга. Нямаше го – беше го изгубил, когато скочи от пикапа. Той се обърна и хукна към него, тропотът на коня се приближаваше застрашително.
	Изсвистяване…
	Инстинктът накара Чейс да се хвърли на земята и да се претърколи, точно когато мачетето премина над главата му. Хамед дръпна юздите. Конят отстъпи и се вдигна на задните си крака, размахвайки предните над Чейс. Англичанинът вдигна ръце, за да предпази главата си, отнесе един свиреп ритник и падна по гръб.
	Хамед скочи от коня и замахна с мачетето към Чейс. Той отново се претърколи и мачетето изсвистя на мястото, където допреди миг се беше намирало рамото му. Ново завъртане и отскок в мига, когато джанджавидът замахна отново и острието пропусна за малко краката му.
	Зад Хамед той забеляза Нина, който изпълзя от откритата кабина на хайлукса. Картечницата беше насочена към Хамед. Ако тя успееше да се добере до оръжието…
	Нямаше да се получи. Картечницата не беше заредена, лентата с патрони се беше намотала като змия в пясъка.
	Хамед се приближи към него и замахна с мачетето. Чейс отстъпи назад и двамата мъже започнаха бавно да се обикалят.
	Нина изпъшка и привлече вниманието на джанджавида. Той се ухили злобно. Чейс не се и съмняваше какви са намеренията му: първо да убие мъжа, после…
	— Не, мамка му, няма да стане! – изръмжа той. Хамед не разбра думите, но по тона усети какво има предвид, изсмя се злобно и мушна напред с мачетето. Чейс успя да избегне тежкото острие. Опита се да го избие от ръката на джанджавида, но Хамед предусети намеренията му и извъртя мачетето така, че разряза ръкава на ризата му и му пусна кръв. Чейс отскочи назад и със закъснение разбра, че конят е стоял точно зад гърба му.
	Хамед изкрещя някаква команда. Конят се изправи на задни крака и събори с ритник Чейс на земята.
	Джанджавидът пристъпи напред, готов да убива и вдигна с две ръце мачетето над главата си, за да разсече с един удар гръбнака на Чейс…
	И получи силен удар през лицето. Нина замахна отново с картечарската лента с патрони и остави кървави следи по кожата му. Той залитна назад.
	Чейс скочи на крака.
	— Дръж! – извика Нина и му хвърли лентата. Той я хвана за единия край с лявата си ръка, завъртя я над главата си и я уви около ръката на Хамед, в която държеше мачетето. Дръпна я рязко, като камшик. Ръката на джанджавида се вдигна рязко нагоре и мачетето излетя във въздуха.
	Чейс дръпна силно, притегляйки Хамед към себе си и заби юмрук в носа му.
	Водачът на джанджавидите залитна, но не падна, задържан от лентата с патрони, докато Чейс се наведе, вдигна мачетето с дясната си ръка…
	И замахна.
	Тялото на Хамед се строполи на земята и от прерязаното му гърло бликна кръв. Главата му се търкулна по пресъхналото речно корито и се спря точно пред краката на София. Тя я изгледа презрително.
	— Сега не е време за футбол. Еди.
	Чейс не отвърна нищо, а се обърна и отиде при Нина.
	— Добре ли си?
	— Така мисля… – Тя забеляза раната на ръката му. – А ти?
	— Не е толкова зле, колкото изглежда. Но се надявам, че е измил мачетето си след последния път, когато го е използвал. – Той се наведе и разви лентата с патрони от ръката на Хамед.
	София се приближи до тях, преметнала на едното си рамо винтовката, а на другото раница. След като с Нина си размениха погледи, изпълнени с взаимна омраза, тя се приближи до коня, който се отнесе с абсолютно безгрижие към смъртта на господаря си, и го потупа по врата.
	— Гледам, че си намерил друг превоз. Въпреки че няма да е достатъчен за трима ни.
	— Ездата изобщо не влизаше в плановете ми. Помогни ми.
	Той се огледа, видя браунинга и го прибра. След това се приближи до пикапа и започна да го бута, за да го изправи върху четирите му колела. Двете жени се присъединиха към него; след няколко секунди джипът се прекатури. Чейс хвърли лентата с патрони в каросерията, събра в нея и останалите разпилени предмети, след което скочи в кабината и завъртя ключа. За негова изненада двигателят заработи веднага.
	— Леле, тия неща наистина са неунищожими.
	София държеше в ръка компаса от лендкрузера, когато двете с Нина се качиха в кабината.
	— А аз нося идеалния аксесоар за таблото. – Тя погледна на северозапад. – Натам.
	— Бандата се събра отново – подметна саркастично Нина и хвърли многозначителен въпросителен поглед към Чейс, когато забеляза, че София носи неговото черно кожено яке. За голямо неудоволствие на София той си го взе и отново го облече.
	— И така – каза той. – Следваща спирка… Райската градина.
	 
	 
	 
	≈ 33 ≈

	 
	Тойотата, управлявана от Чейс, напредваше през нощната пустиня. Зад тях нямаше и следа от преследвачи – нито от джанджавидите, нито от Ордена. Въпреки това напредваха бавно – теренът беше коварен, а им беше останал само единият преден фар. На няколко пъти им се наложи да изкопават пикапа, попаднал в меки пясъци.
	Часовете се нижеха бавно и Нина успя да подремне, въпреки друсането. Когато Чейс беше принуден да спре, за да налее бензин от очуканите метални туби, подредени в каросерията, небето на изток беше започнало да се прояснява. В областите близо до екватора слънцето изгряваше бързо.
	— Така – рече Чейс и хвърли празната туба обратно в пикапа, събуждайки Нина. – След като вече можем да виждаме, дайте да разберем къде се намираме. – Той огледа терена в търсене на ориентир. – Дай ми пушката.
	София му подаде стария Лий-Енфинлд. Той залели око за оптичния мерник и започна да оглежда хоризонта. Неясните форми в далечината се оказаха плосковърхи каменни острови, издигащи се над пясъците.
	— Добре, виждам едно, две, три плата.
	— Дай да погледна – каза Нина и грабна от ръцете на София фотоувеличенията на антарктическата карта. Думата, която на записа от цилиндъра беше произнесена като „Едем“, беше изписана в началото на дългия път на Ветерес… точно между три трапецовидни символа Пресечени планини. – Мислиш ли…
	София огледа съвременната карта.
	— Отговаря на описанието на терена. Три отвесни скали и пресъхнали речни легла. Четири.
	Нина се вгледа по-внимателно. Четири неясни линии тръгваха навън от центъра.
	— Еди, колко далеч са оттук?
	— Пет или шест мили – отвърна Чейс. – Няма да ни отнеме много време. – Той остави пушката, погледна колебливо към картечницата и започна да я зарежда. – За всеки случай – каза той на Нина. – Орденът може би ще успее да оправи някое от онези хъмвита.
	— Но няма да успеят да ни проследят, нали? – Тя погледна назад. Пустинният вятър вече замиташе следите им.
	Изражението на лицето на Чейс не я успокои.
	— Както казах, за всеки случай. – Той вкара първия патрон в гнездото на картечницата, след което седна на шофьорското място. И запали двигателя.
	— Всъщност, Нина – обади се София, щом потеглиха отново, – изобщо нямаше да има причина да се притесняваме за Ордена, ако не се беше сдушила с тях.
	— Не съм се „сдушила с тях“ – възрази Нина. – Бях техен пленник, просто нямах думата!
	— Все тая, те не разполагат с карта. – София взе една от снимките. – Можеше да ги пратиш в Етиопия или Египет, или на проклетото Тимбукту, и те нямаше да ти противоречат. Но не, ти не само ги доведе в Судан, ами се озовахте и в правилната част на Судан! Какво направиха, сделка ли ти предложиха?
	— Добре, стига толкова – рече Чейс и погледна предупредително София. Тя изпръхтя презрително и извърна глава. Погледът му се премести върху Нина и се задържа за миг върху нея, преди отново да обърне глава напред.
	— Какво? – рече отбранително Нина, отгатвайки какво си мисли той. – Не съм сключила сделка. „Кажи ни каквото искаме да знаем или ще те убием“ не е точно сделка.
	— Но въпреки това ги доведе тук.
	— Както ти казах сноши, нямах кой знае какъв избор. Какво очакваше да направя? Да кажа „не“ и да ме убият?
	— А защо не им даде грешна информация? – попита Чейс.
	— Защото… Защото аз… Виж какво, те щяха да ме убият. – Нина се обгърна с ръце. – Реших, че щом стигнем тук, ще успея да се измъкна по някакъв начин.
	— И сама да откриеш Едем? – обади се София. – След като предвидливо ги доведе на две крачки от него? Първо използва приятелите си, а след това и враговете си, за да се добереш дотук. Наистина търсиш само славата, нали?
	— Млъкни, за Бога! – сопна й се Чейс. – Нонстоп подигравки, мамка му, сякаш все още съм женен за теб!
	София се намръщи, но млъкна. Известно време никой не се обади.
	— Но пък е права – рече най-накрая тихо Чейс.
	— Какво? – викна Нина.
	— Знам, че си обсебена от археологията, но Бога ми, това е нещо съвсем ново! Досега никога не си работила доброволно с хора, които са искали да те убият – той погледна към София – за да намериш нещо. Знам, че на Мат малко му трябва, но ти безскрупулно го убеди да те отведе до Антарктида. Той извади голям късмет и се измъкна жив и здрав оттам – но Бандра и другото момче, Дейвид, не успаха.
	— Мен ли обвиняваш за тяхната смърт? – попита го гневно Нина.
	— Не, Орденът ги уби.
	— Но мислиш, че аз съм виновна за това, нали?
	— Мисля, че досега не съм познавал тази твоя страна – сопна й се Чейс. – Помниш ли на борда на „Пианоса“, когато те попитах докъде си готова да стигнеш заради това? – Той я погледна. – Сега вече знам. – Тя не посмя да вдигне поглед към него.
	Каза си, че не е сключвала никаква сделка с Ордена. Просто беше направила каквото трябва, за да остане жива.
	Така ли беше наистина?
	През останалата част от пътя никой не се обади. Скалите се приближаваха. Все още нямаше следа от преследвачи. Хайлуксът прескочи последните дюни, които заобикаляха платата, и продължи по-твърда, камениста земя, която вече беше започнала да се нагрява от слънцето.
	Нина погледна нагоре. Стръмните склонове на първото плато се издигаха на двеста фута над пустинята, останалите бяха малко по-високи. Но равното място между тях беше покрито единствено с камънаци
	— Това ли е? – попита Чейс и насочи тойотата към центъра на равнината. – Не ми прилича особено на градина.
	— Сега не, но преди сто хиляди години може и да е било – рече Нина. – Дори Сахара някога е била зелена.
	Но районът беше толкова пуст, така че човек трудно би могъл да си представи нещо да расте тук, камо ли това да е било градина, достойна за самия Бог.
	Тя отново погледна към снимката; Забеляза, че думата за „Едем“ беше написана в най-северната част на огромната камениста равнина.
	— Тръгни натам – посочи тя с пръст.
	Те навлязоха в равнината. Слънцето безмилостно прежуряше над главите им. Целият терен изглеждаше напълно безжизнен… докато Нина не забеляза една самота птица над платото, издигащо се пред тях. Тя се плъзгаше с мързеливи кръгове във въздуха, след което се скри от погледите им зад плоското било. Нина я изчака да се появи отново, но повече не я видя.
	Пикапът подскочи.
	— Извинете – каза Чейс и намали скоростта, докато тойотата се спускаше по някакъв склон. – Мисля, че намерихме едно от твоите речни корита»
	— Много е тясно – обади се София за пръв път, след като Чейс я беше срязал – Сигурно сме близо до източника.
	— Да, но къде е той? – зачуди се Нина. Плиткият канал водеше до високата скална стена на платото… и свършваше рязко в основата му.
	— Тук някога сигурно е имало извор – каза Чейс, спря пикапа близо до скалата и слезе. Нина и София го последваха, вдигнали глави към сиво-орвижевата скала.
	— Може би Райската градина се намира на върха на платото – предположи София. – Така може лесно да се отбранява, особено, ако са се страхували от нападения на животни.
	— Може би – отвърна Нина, но идеята не й се стори много добра. Тя заслони очите си с ръка и бавно се обърна, за да огледа ранината, другите плата, заобикалящата ги пустиня…
	Забеляза нещо в небето, бледа точка.
	— Онова там самолет ли е?
	Чейс се завъртя.
	Там – посочи тя с ръка.
	Чейс изтича към пикала и взе пушката.
	— Какво е? – попита София, след като той погледна през оптическия мерник.
	Отговорът му представляваше изпълнен със страх шепот.
	— Гръм и…
	Лицето на Нина се сгърчи.
	— Ако следващата дума, която чуя, е „мълнии“, въобще няма да съм доволна.
	— И мълнии – завърши Чейс. – Това е „Рийпър“!
	— Нещо… не ми прозвуча много добре.
	— Не е. Нали се сещаш за новините, когато Белия дом или Пентагон онези клипове, в които ракетите се насочват към някой терорист и се забиват право в гърлото му, преди да избухнат?
	— Да?
	Той посочи с пръст към приближаващата се сива точка.
	— Ей това нещо изстрелва ракетите!
	Нина се опули.
	— Това е американски самолет? Откъде се е взел?
	— До границата, в Уганда, има американска въздушна база. В Ентебе. Или е оттам, или в Червено море има самолетоносач. – Той метна пушката на рамо, грабна раницата и я хвърли на Нина. Няма значение, той е тук и след няколко секунди някой смотаняк в Лас Вегас ще се опита да ни взриви!
	— Какво искаш да кажеш с Лас… – започна Нина, но гласът й секна, щом Чейс я дръпна от джипа и тръгна към скалите, следван от София. От рийпъра се отдели някаква точка и се устреми към тях, оставяйки димна следа след себе си.
	Това беше ракета AGM-114 Хелфайър, движеща се поне с хиляда мили в час.
	— Бягайте! – изрева Чейс, но Нина и София вече препускаха към скалите. След миг ракетата изсвистя над равнината и зави към целта си…
	Девет килограма експлозив избухнаха при удара. В пясъка и скалите се образува кратер с диаметър двайсет фута. Предната половина на тойотата се изпари, а остатъците й излетяха във въздуха и се стовариха върху скалната стена. Тримата се хвърлиха на земята, а над главите им премина ударната вълна, влачеща със себе си пясък и камъни.
	Нина надигна глава. Онова, което беше останало от тойотата, се свлече в подножието на хълма върху единственото си оцеляло колело, а картечницата клюмаше върху огънатия си триножник.
	— Дявол да го вземе!
	— Ставай – каза Чейс, който вече се беше изправил. – След миг ще изстреля още една.
	— С колко ракети е зареден? – попита София.
	— Четиринайсет.
	— Четиринайсет ли? – ахна Нина и погледна нервно към рийпъра. Той продължаваше да лети към тях, вече се намираше на по-малко от две мили.
	— Да – и след като унищожи джипа, сигурно ще зареди противопехотна бойна глава, за да премахне и нас. – В равнината нямаше къде да се скрият, а ако останеха до стръмния склон на платото, прицелващият лазер на рийпъра щеше да ги закове като пеперуди на дъска…
	— Разделете се – заповяда той. – Нина, върви натам; Соф, на другата страна.
	— Ами ти? – попита Нина.
	Той посочи към разкъсаните останки на джипа.
	— Натам. Хайде, бягайте!
	Нина се накани да възрази, но София вече се отдалечаваше тичешком. Чейс погледна настоятелно Нина и хукна към останките. Тя нямаше друг избор, освен също да побегне.
	Чейс навлезе в полето от отломки и погледна към приближаващия се рийпър. Самолетът се управляваше дистанционно, операторът му се намираше на другия край на света, в Невада, и наблюдаваше случващото се на монитор. Войната като видеоигра.
	Но за разлика от играта, тук мишените можеха да отвърнат на огъня.
	Чейс стигна до димящата задница на джипа и изкърти картечницата. Операторът на рийпъра сигурно вече го беше видял да взима оръжието, което го превръщаше в непосредствена заплаха. Щеше да изстреля нова ракета всеки миг…
	Чейс се прицели и натисна спусъка.
	Картечницата все още работеше, независимо от очукания си външен вид. Куршумите излетяха от цевта, зелените следи от трасиращите куршуми се превърнаха в мънички точици на небето. Той насочи мерника си, опитвайки се да „изпрати“ трасьорите към рийпъра…
	Ракета!
	Тя се изсипа изпод едното от дългите, фини крила, и двигателят и се запали.
	Трасьорите наближиха самолета. Чейс продължи да стреля със съзнанието, че разполага само с няколко секунди, преди ракетата да удари. Мунициите му свършваха, последната част от лентата преминаваше през гнездото…
	Над корпуса на рийпъра се изви дим.
	Беше улучил!
	Чейс не знаеше каква вреда беше нанесъл, но нямаше намерение да седи и да гледа. Той скочи и хукна към подножието на хълма, към един голям объл камък, полузаровен в сипея.
	Хвърли се на земята зад него.
	Ракета удари останките от пикала с такава сила, че ги проби и се заби в скалата, преди да избухне. Във въздуха се вдигна огромен облак от пясък и скали, върху пресъхналото речно легло се посипа дъжд от камънаци.
	Големият камък беше предпазил Чейс от взрива, но ударната вълна го накара да се почувства като блъснат от автобус. Той изпъшка и погледна с присвити очи към небето. Димната следа от рекета водеше до първоизточника й, рийпъра…
	Който беше изчезнал.
	— Да! – извика триумфално той при вида на осакатения самолет, падащ по спирала към далечните дюни. Последва оранжевия блясък на избухнало гориво, издигна се стълб от черен мазен пушек… а след няколко секунди до Чейс достигна и звукът от експлозията.
	София и Нина дотичаха до него. Нина накуцваше.
	— Добре ли си? – попита тя.
	— На косъм бях – изсумтя той, откривайки още няколко болезнени места по тялото си. – Но „Блу Ойстър Кълт“ се оказаха прави.
	— Нека позная – рече уморено София. – Не се страхувай от рийпъра*.
	[* Игра на думи с песента на групата „Блу ойстър кълт“ – „Dont Fear The Reuper“ и самолетите MO-9 Reaper. – Б.пр.]
	— Пфу! Развали ми шегата. – Той се обърна към Нина. – Как е кракът ти?
	— Боли. Но все още мога да стъпвам върху него.
	— Това е добре – обади се София, поглеждайки тъжно към горящите гуми на тойотата, – защото ще ти се наложи доста да повървиш.
	— Ще си гепнем нов пикап от Ордена – каза Чейс.
	— Какво имаш предвид?
	— Калъм сигурно е наредил да изпратят рийпъра след нас – най-вероятно е съобщил на оператора, че сме търсени терористи или някаква друга глупост, за да оправдае навлизането в суданското въздушно пространство. Но той ни откри, което означава, че Калъм знае къде се намираме. И Орденът вече е тръгнал насам.
	София прокара ръка през русата си коса.
	— Прекрасно. Но поне няма да имат повече успех от нас в откриването на Едем.
	— Не съм съвсем сигурна – обади се тихо Нина. Чейс и София се обърнаха, за да видят какво е забелязала.
	— Дявол да го вземе! – казаха едновременно двамата.
	Ракетата не само беше издълбала кратер край платото. Тя беше
	пробила дупка. През облака от прах и пушек се забелязваше входът на пещера.
	Някога тук е имало поток – осъзна Чейс, Сухото корито започваше пътешествието си през пустинята директно под отвора.
	— Той е излизал оттам. Но…
	— Някой го е блокирал – завърши Нина. Едно обикновено скално срутване щеше да затрупа входа отвън, но камъните, които блокираха входа, се намираха от вътрешната страна. Те бяха подредени умишлено там, за да го запечатат.
	— Отвън или отвътре? – зачуди се София.
	Нина тръгна към входа, забравила за болката в крака.
	— Да проверим.
	— Ако оттам няма друг изход, ще се окажем в капан, когато пристигне Орденът – обади се Чейс.
	— Да не предпочиташ да ги чакаме тук? – Тя се изкатери по струпаните камъни. Входът беше широк около пет фута, висок около четири и във вътрешността цареше тъмнина. – В раницата имаме ли фенерче?
	София измъкна фенер и го хвърли на Нина. Тя го улови, включи го и се наведе през отвора. Облакът от прах пречеше да се види добре, но отвъд натрошените камънаци пещерата продължаваше доста навътре.
	Това не беше пещера. Формата й беше твърде правилна. Тунел…
	— Направена е от човешка ръка – обяви развълнувано Нина. Тя се наведе, за да погледне през отвора. – Хайде, нататък продължава тунел!
	— Почакай – извика Чейс, но тя вече беше влязла вътре. – Ох, мътните го взели.
	Докато стигне до входа, Нина вече беше слязла по струпаните камънаци от другата страна.
	— Само гледай – каза тя и освети стените на тунела. Той имаше овална форма, по-висок, отколкото широк, най-много дванайсет фута в най-широката си част. Въпреки че стените очевидно бяха издялани от човешка ръка, беше ясно, че те просто са разширили съществуващ канал, подът беше изгладен от течащата вода. Нина насочи лъча на фенерчето надолу по тунела, който завиваше нанякъде.
	— Сигурно води право под платото.
	Чейс мина през отвора. София влезе след него. Двамата последваха Нина, която забърза по тунела.
	— Хей, намали малко! Не знаем какво има там.
	— И няма да знаем, докато не го видим, нали?
	— Нищо няма да видиш, ако някоя скала ти падне на главата – смъмри я той. – Толкова ти се иска да намериш Райската градина, че не мислиш, като действаш.
	Тя размаха ръце в смесица от ентусиазъм и раздразнение.
	— Правя го, защото… По дяволите. Еди, та това е Райската градина! Ако наистина съществува, това ще промени всичко! И аз ще я намеря!
	— Ние ще я намерим – каза София и погледна Чейс.
	— Добре де, ние ще я намерим, все тая! Но това е единственият начин да стигнем до нея преди Ордена. Освен ако не искате да блокираме дупката? – Тя забеляза изражението на лицето му. – Да, така си и мислех. Затова да побързаме! – Тя отново се устреми напред.
	Чейс въздъхна тежко и раздразнено.
	— Не ме гледай – рече София, минавайки покрай него. – Ти си този, който иска да се жени за нея.
	Прахът скоро улегна, тунелът продължаваше да криволичи наляво и надясно. Светлината от входа избледня. Но фенерчето не остана единствен източник…
	Нина се спря. Чейс и София се приближиха. Тя изключи фенерчето. Веднага разгадаха какъв е източникът на светлина пред тях.
	— Това е дневна светлина – прошепна тя. – Ослушайте се – чувате ли нещо?
	Чейс се напрегна, опитвайки се да чуе нещо през звъна в ушите му, останал след двете ракетни атаки, но София вирна глава с любопитство.
	— Прилича ми на течаща вода.
	— Насред пустинята? – попита невярващо Чейс. Но след миг и той я чу.
	Нина отново запали фенерчето.
	— Не е далеч оттук. – Тя отново тръгна напред. Бързите й стъпки преминаха в подтичване и на Чейс не му остана нищо друго, освен да я последва.
	Минаха поредния завой… и се озоваха в неизмеримо огромно пространство. Те спряха в захлас пред гледката, която се разкри пред очите им.
	— О, Господи! – прошепна Нина. – Открихме я.
	 
	 
	 
	≈ 34 ≈

	 
	Райската градина
	 
	— Божичко! – рече Чейс. – Не може да бъде. Или може?
	— Истинска е – отвърна Нина с благоговение. – Наистина съществува.
	Пещерата беше огромна, обширно пространство във вътрешността на платото, а скалите се извиваха така, че да сформират почти куполообразен покрив над главите им. Но той не беше плътен: в каменния таван се виждаха дупки, през които навлизаше слънчевата светлина, лъчите проникваха чак до земята.
	За да й дарят живот. Тунелът завършваше на лек хълм в югозападния край, който им разкриваше изглед към колосалната пещера – и тучната зеленина, която я изпълваше. Там, където светлината докосваше листата на дърветата, се виждаше пара, издигаща се спираловидно до каменния таван… където кондензираше и капеше отново върху растителността. Източникът на всичката тази вода се забелязваше лесно. Голямо езеро заемаше по-голямата част от югоизточния край на пещерата и над него се издигаше пара. Звукът на течаща вода идваше от малък водопад, спускащ се в гигантската пропаст, която като че ли разделяше пещерата на две.
	София се появи зад тях и за момент също се прехласна пред невероятната гледка.
	— Това е… това е невероятно.
	— Без майтап – рече Чейс. Той се приближи до ръба на пропастта и погледна надолу. И още по-надолу. И още… Дъното не се виждаше, потънало в мрак. Само далечното шумолене на течаща вода му подсказваше, че водопадът има дъно. След това той погледна към отсрещния край на назъбения каньон, пресичащ южната стена на пещерата. Каньонът се стесняваше на север, където прорязваше джунглата, но гъстата листна маса попречи на Чейс да види дали се простира чак до другата стена.
	Вниманието на Нина беше привлечено от нещо, което се издигаше над дърветата в източния край на пещерата.
	— О, Господи… Еди, дай ми пушката.
	— Какво, да не се каниш да застреляш нещо?
	— Искам да го видя. – Тя взе пушката и погледна през оптичния й мерник към фигурата в далечните сенки.
	В нея се взираше едно лице.
	Тя замръзна от изненада, преди да види обекта в цял ръст. Той беше статуя, друго изображение на бога на Ветерес, същата като опази, която бяха видели в Антарктида. Въпреки че това несъмнено беше същата фигура, изпълнението на гигантската статуя беше по-различно, едновременно по-примитивно и по-изтънчено. По-натуралистично. Но формата на черепа и чертите на лицето бяха също така удължени и стилизирани като статуите в замръзналия град.
	Зад статуята се издигаше плато, върху което се забелязваше куполообразна сграда. Нина свали мерника по-надолу и забеляза, че статуята е протегнала едната си ръка напред, свила пръсти, сякаш сее семена, също като двойника си на Южния полюс. Но тази не се намираше в храм – вместо това краката й бяха обградени от стена, която стигаше почти до бреговете на езерото.
	— Това е друга статуя на техния бог – каза Нина на Чейс и на София и му подаде пушката, за да може сам да види. – Изглежда Дори по-голяма от онази в Антарктида.
	— Дали това е оригиналът? – предположи София.
	— Възможно е. И ако е същата като нея, може би тук има друга библиотека – още едно Дърво на познанието.
	— На доброто и злото – добави София. – Значи попаднахме на правилното място. Пази се от змиите.
	Нина се взря в джунглата, която заобикаляше извисяващата се статуя.
	— Трябва да стигнем дотам.
	Чейс свали пушката и посочи пропастта.
	— Доста голям скок се очертава.
	— Може би по-нататък се стеснява. Да вървим. – Тя слезе от ниското възвишение в пресъхналото речно корито, рязко прерязано от пролома, минаващ почти напряко на водопада. – Изглежда, ги е ударило доста яко земетресение, за да се отвори такава дълбока пукнатина.
	Пред тях лежаха няколко големи обли камъка, обрасли с мъх откъм обърнатата към слънцето страна. Чейс погледна нагоре. Точно над главите им имаше дупка в тавана.
	— Сигурно земетресението е виновно и за тях. – Останалите дупки варираха от такива с големината на кола до такива, които бяха достатъчно големи, за да може през тях да мине хеликоптер. Някои участъци от покрива приличаха на надупчено швейцарско сирене. – Още едно по-яко тръсване и таванът ще падне.
	— Издържал е повече от сто хиляди години – рече Нина. – Защо би се срутил точно сега?
	— Защото сме тук? Нещата имат странния навик да пощуряват, когато ти си наблизо.
	— Не е вярно – отвърна раздразнено Нина. – Случва се само, когато разни идиоти умишлено се опитват да ги унищожат.
	София прочисти гърлото си.
	— Далеч съм от мисълта да спомена името на човека, който срути покрива на гробницата на Херкулес…
	— О, я млъквай. – Те продължиха да вървят и стигнаха до края на джунглата. Върху тях ръмеше кондензираната влага. – Невероятно е – каза Нина, чието възхищение пред научното чудо надделя над раздразнението. – Идеално балансирана екосистема. – Тя се спря и погледна към лъчите дневна светлина. – Вижте как растителността е най-гъста под участъците, които се огряват от слънцето. Навлизащата светлина е достатъчна, за да поддържа фотосинтезата. – Те продължиха през по-рядката растителност по ръба на пропастта.
	Проломът постепенно се стесняваше. Малко по-нататък от тавана се беше откъснало голямо парче скала, което се беше забило в земята и се беше подало през стената на пукнатината.
	— Хей, това може да ни свърши работа – каза Чейс и посочи напред. Едно дърво беше паднало точно над пролома.
	— Изглежда ми малко хлъзгаво – отбеляза колебливо Нина, когато стигнаха до него. Дървото беше мокро и обвито с пълзящи растения.
	Чейс огледа отчупения край на стъблото, след това земята под него и накрая го изпробва с крак.
	— Изглежда ми солидно.
	— Значи ти ще минеш пръв – каза София.
	Чейс я изгледа саркастично и се качи върху дървото. Тръгна с разперени ръце, за да запази равновесие, след което размисли и се отпусна на четири крака, като запълзя напред – бавно, но сигурно.
	— Прави бяхте – извика той от другата страна. Малко е хлъзгаво. Хайде, идвайте.
	На Нина тази идея все още не и допадаше особено.
	— Знаеш ли, ще проверя дали няма заобиколен път.
	— Всичко е наред. Повярвай ми.
	С огромно нежелание Нина стъпи върху ствола. Дървото беше мокро, кората се разкашкваше под ръцете й. Но щом беше издържало тежестта на Чейс, значи…
	— Добре – каза си тя, вперила очи напред, без да смее да погледне към шеметните дълбини от двете й страни. – Безопасно е. Също като мост. – Започна бавно да пълзи. – Един мокър, изгнил, много тесен мост…
	Под ръцете й се откъсваха снопчета мъх и политаха към бездната. Тя се съсредоточи върху дънера и насърчаващото я лице на Чейс в другия му край. Усещаше как дървото се огъва под нея, но не спираше да се движи. Напредваше инч по инч, докато не стигна до другата страна.
	— Ох, слава Богу – каза тя, стъпвайки с облекчение върху твърдата земя.
	Чейс я потупа по рамото.
	— Казах ти, че всичко ще бъде наред. Готова ли си, Соф?
	Докато София преминаваше по дънера. Нина се огледа наоколо.
	Освен непрекъснатия плясък на водопада тя чу още някакъв звук, шумолене на клони. Птици, които прелитат из гъсталака, осъзна и забеляза една, която започна да кръжи под тавана, след което се стрелна навън през един от отворите и се шмугна обратно през друг.
	— Виж тези птици – каза тя на Чейс. – Чудя се дали живеят поставяно тук или са открили това място по време на миграцията си?
	— Единственото, което ме вълнува, е да не ми се изцвъкат на главата – отвърна Чейс. – Как се справяш, Соф?
	— Добре – отвърна София. – Не знам защо Нина се уплаши толкова – Тя се хвана за един от щръкналите клони за опора, но той се счупи с приглушен пукот.
	София се олюля. Единият й крак се изплъзна от дънера и предизвика истински дъжд от гниеща кора. Тя залитна към бездната и протегна ръце, за да се хване някъде…
	Пръстите й докопаха снопче сплетени лиани и тя увисна на импровизирания въжен мост, а по-тънките лозници се опнаха и започнаха да се късат.
	Чейс хукна към ръба на пропастта, хвана се за щръкналите корени на падналото дърво и протегна ръка към нея. Тя се опита да се хване за него със свободната си ръка, но не успя да го стигне.
	— Еди! – изкрещя, та. – Изпускам се!
	— Дръж се! – Чейс пропълзя по дънера. Хвана я за китката и се опита да я изтегли, но така коленичил не можеше да събере достатъчно сили. – Нина, помогни ми!
	Тя се поколеба за миг, след което изтича до дънера.
	— Какво да направя?
	— Хвани се за онзи корен – каза той. – След това хвани здраво ръката ми, за да мога да я издърпам!
	Нина послушно хвана корена. Той се оказа изгнил и изскърца обезпокоително.
	— Не мисля, че ще издържи!
	— Трябва! Давай!
	Тя се хвана за корена и протегна ръка към Чейс. Той я стисна здраво. София увисна на ръката му, а Нина пое тежестта му. Лианите продължиха да се късат, пръстите на София се започнаха да се отпускан…
	Нина дръпна и изпъшка от болка в опънатите си раменни мускули. Коренът също изпъшка – но издържа. Чейс се изправи на крака, дърпайки София със себе си. Тя намери опора за единия си крак се оттласна към скалния ръб. Чейс скочи след нея.
	— О, Господи! – изпъшка тя, без да пуска ръката му, докато се опитваше да си поеме дъх. – О, благодаря ти, благодаря ти…
	— Хм – обади се Нина, след като реши, че достатъчно са се държали за ръце. Чейс схвана намека и отблъсна София.
	— Изглежда, трябва да благодаря и на теб – обърна се тя неохотно към Нина.
	— Няма защо – отвърна й по същия начин Нина. – Хайде, да вървим.
	Тя се забърза към статуята. Чейс я догони.
	— Не мога да повярвам, че току-що спасих живота й – промърмори Нина.
	— Аз мога – каза Чейс. – Защото не си като нея.
	— Знаеш ли, това май е най-милото нещо, което някога си ми казвал.
	Чейс се засмя тихо, взе една пръчка и започна да разчиства с удари пътя им през малката странна джунгла. След като повървяха известно време, те се озоваха под най-големия отвор на тавана. Растителността тук се отличаваше с разнообразие от цветове и видове, по дърветата растяха най-различни едри и дребни плодове.
	— Много е красиво, нали? – каза Нина и се спря да помирише някакво непознато пурпурно цвете. – Напълно разбирам защо е останало в спомените на хората като рай.
	— Лично аз предпочитам нещо по-открито – каза Чейс, Нали се сещаш, с истинско небе над главата, а не малки отвори… – Той спря изведнъж.
	Нина се обърна към него,
	— Какво има?
	Чейс използва пръчката, за да поизправи клонките на храсталака.
	— Тук има нещо.
	Зад храстите се забелязваха останките ма страда, порутените й стени едва се забелязваха между лианите и мъховете.
	— Това са тухли – каза тя. – Същите като при останалите сгради на Ветерес.
	— Формата е различна – обади се София. – Не е кръгла, а квадрата. – Нина установи, че тя е права: останките от сградата оформяй прави ъгли. – И тухлите са натрупани една върху друга, едва се държат.
	— Каубои – пошегува се Чейс.
	Нима се приближи до съборените стени и забеляза още руини сред растенията.
	— Има и една извита стена – или поне каквото е останало от нея. – Изведнъж тя се досети какво е станало тук. – Но разбира се! Същото намерихме и в Индонезия – оригиналните сгради на Ветерес са били използвани за материал от по-късните заселници. Те не са имали уменията да построят нещо толкова сложно като купол, затова са използвали тухлите, за да си построят по-простички сгради. Което означава, че тук са живели хора, след като Ветерес са се изнесли. Но кои?
	— Кой се е заселил в Райската градина, след като Адам и Ева са си тръгнали? – попита Чейс.
	— Никой – отвърна Нина. – Те са били прогонени – и Бог се погрижил да не се връщат повече, като поставил охрана от херувими с пламтящи мечове пред вратите й.
	Чейс повдигна вежди.
	— Пламтящи мечове? Това ми звучи познато.
	— Аха.
	— Пламтящи мечове ли? – попита София. – Какво пропускам тук?
	— Екскалибур светеше при определени условия, захранвай от земната енергия – обясни Нина. – Ранните култури лесно биха могли да го приемат като едни вид огън. – Тя погледна към руините. – Това сигурно е било част от селището на Ветерес – техните жилища. Където е било поставено началото на цивилизацията им.
	— Но защо са го напуснали? – попита Чейс. – Те не само са се пръснали по света, а са си събрали багажа и са го изоставили напълно.
	— Били са принудени да го напуснат – сети се Нина. – От „зверовете“.
	Той поклати глава.
	— Нещо не схващам. Те са били доста напреднали, щом са можели да построят подобни неща – как така не са изобретили по-сериозни оръжия и просто не са избили тези зверове? Вярно, че лъвовете, тигрите и мечките…
	— О, Боже.
	— … са доста гадни хищници, но не са имали никакъв шанс в дългосрочен план, заради оная работа с палеца! – Той протегна ръце с вдигнати нагоре палци.
	— Представено както винаги по-очарователен начин – рече София. – Но в това има смисъл, инструментите и оръжията са изключителен балансьор. Освен ако зверовете също не са имали палци.
	— Но в надписите пише, че Ветерес се опитали да обучат зверовете – каза Нина. – Да им предадат Дара на познанието. Може би идеята да обучиш горилата как да си служи с копие не е от най-добрите.
	— Това не е построено от горили – рече София, сочейки към стената. – Нито пък са построили гигантската статуя.
	— Права си. – Нина погледна към източната стена. – Ако някъде има отговори, то те се крият тук.
	 
	 
	Трите хъмвита с надупчени от куршуми страни спряха до подножието на платото.
	Калъм, който се возеше в първия джип заедно с Фоглер, погледна към джипиеса на колата.
	— Намираме се на мястото, където е ударила ракетата.
	— Няма нужда от джипиес, за да го разберем – каза Фоглер. Пред тях се ширеше кратерът, издълбан при удара, а покрай него се валяха парчета изкривен метал. Наблизо се забелязваше друга дупка, много по-дълбока, която едва ли беше направена от ракета.
	— Това е. Намерихме Едем.
	— Там ли? – попита скептично Калъм.
	Фоглер не отговори нищо, просто слезе от колата и огледа терена. Единственият звук, който се чуваше, беше свистенето на вятъра, равнината беше пусна и безжизнена. Струваше му се невъзможно търсенето им да свършва тук. Но пък той също не беше предполагал, че мисията на Ордена ще ги отведе до град, замръзнал под ледовете на Антарктида.
	Вратите на другите хъмвита се отвориха. Пръв слезе Замал, както винаги в лошо настроение.
	— Няма ли трупове? Ясно на какво са способни безпилотните самолетни на САЩ. – Той изпръхтя неодобрително и погледна презрително Калъм. – Война с дистанционно управление, използвайки роботи да убиват вместо теб? Това е страхлив начин за водене на война. Истинският боец на Аллах гледа враговете си в очите. – Той заповяда нещо на хората си и тръгна към отвора на пещерата.
	— Къде отиваш? – извика Фоглер.
	Замал се спря и ги изчака да се приближат.
	— Да погледна враговете си в очите.
	— Трябва да изчакаме Рибсли – той ще бъде тук до час.
	— Досега би трябвало да си разбрал, Килиън – рече Замал с тънка усмивка, – че аз въобще не съм търпелив човек.
	Един от хората му докладва, че зад отвора продължава широк тунел.
	— Достатъчно широк, че да побере и хъмвитата? – попита Фоглер. Войникът кимна утвърдително. – Първо трябва да го прочистим. Не знаем какво се крие вътре – може да се окаже полезно.
	— Знам какво се крие вътре – отвърна Замал. – Уайлд, Чейс и Блекууд. Настъпи моментът да умрат.
	— Имаме уговорка с доктор Уайлд.
	— Която пропадна в мига, в който ни предаде. Можеш да изчакаш Рибсли – каза Замал и му обърна гръб. – Аз смятам да изпълня мисията на Ордена – да унищожа всички, които заплашват вярата ни. – Той свали автомата от рамото си и се усмихна студено на Фоглер, след което се отправи към отвора. – Бог е велик.
	 
	 
	Нина, Чейс и София излязоха от джунглата и се озоваха на калните брегове на езерото.
	— Ето я статуята – каза Чейс, съзирайки я да се извисява на изток от тях.
	Нина погледна към нея.
	— По-голяма е, отколкото си мислех. Сигурно е поне сто фута. – Беше по-висока от малкото плато зад нея, главата й се извисяваше над стръмните скали. Едва сега Нина забеляза, че каменното лице е покрито с мрежичка от медни „разклонения“ като онези, които бяха видели върху храма в Антарктида. А от мястото, където се намираше, тя забеляза нещо, изсечено в скалата.
	— Еди, дай ми пушката. – Тя залепи око към оптичния мерник.
	— Какво има? – попита Чейс.
	— Това е пътека към билото. Стълби, изсечени в камъка.
	— Като онези, спираловидните, в Антарктида?
	— Тези са открити от едната страна и са по-скоро зигзагообразни. Освен това са много.
	Чейс въздъхна.
	— Чудничко. Пак катерене.
	— Поне този път не са покрити с лед. – Тя погледна към езерото. – А това какво е?
	— Друг тунел – каза София, докато Нина поглеждаше отново през оптиката. – Но ми изглежда наводнен.
	— Така е – потвърди Нина. – Почти до тавана. И ми се струва, че водата не изтича. Изглежда, е запушен от другата страна.
	— Също като този, през който дойдохме – обади се Чейс.
	— Да… – Тя бавно се завъртя на другата страна, сочейки с ръка първо полупотопения тунел. – Едно. – После към водопада, който се изливаше в пропастта. – Две. – След това към потока, който течеше на северозапад и се губеше в джунглата, същия, който бяха прекосили по-рано. – Три. – И най-накрая отново се обърна към езерото, което се простираше между тях и статуята. – Четири. Четири реки, захранвани от един източник – обзалагам се, че някога са текли през пустинята.
	— Четири реки – повтори София. – Фисон, Гихон, Тигър и Ефрат…
	— Четирите реки, които според „Битие“ извират от Едем. Но вече не текат – защото Ветерес са ги блокирали.
	— Я чакай малко – каза Чейс. – Тигър и Ефрат се намират в Ирак! А ние дори не сме на същия континент.
	— Имената често се използват отново. Париж, Тексас не е същият като Париж, Франция. Това може да се окаже поредния случай на спомени, предавани през поколенията. – Тя отново погледна към платото. – Трябва да се качим горе. Ако това място прилича на храма в Антарктида, то тогава тези стълби трябва да водят до онова място, до което ние не можахме да стигнем заради леда – Източника на живот.
	— Или Дървото на живота, ако използваме алтернативното му име – рече София. – Още нещо, което се споменава в „Битие“.
	— И ако там също има библиотека, ще намерим нашето Дърво на познанието.
	— Ако там наистина има ябълково дърво – рече Чейс, загледан в безстрастното лице на статуята, – ще трябва да се извиня на бабчето за това, че бягах от неделното училище.
	Те тръгнаха покрай езерото. Прекосиха четвъртия поток и се озоваха близо до стената, заобикаляща статуята. На пръв поглед високата каменна барикада нямаше входове, но скоро забелязаха, че голям каменен къс е паднал от тавана и е разрушил част от нея.
	— Добра работа – каза Чейс, щом се приближиха до там. Щеше да ни е доста трудно да прескочим тази стена.
	— Това не е просто храм – досети се Нина. – Това е и крепост. Ветерес са я построили, за да защитят нещо, също капо са блокирали изходите на тунелите, водещи към пещерата. Поредната отбранителна линия.
	— Значи са затворили изходите отвън… или отвътре? – попита Чейс. Той посочи към платото зад статуята. – Възможно ли е още да са там горе?
	— Да идем да видим. – Нина ги поведе през купчината камъни към повредената стена. Надникна през нея и възкликна: – О!
	Това беше друга библиотека – цели редове струпани глинени плочки и цилиндри, съдържащи познанието на Ветерес. Но за разлика от грижливо подредените архиви в Антарктида, тук всичко беше струпано хаотично, просто нахвърляно на купчини. Някои от плочките, намиращи се в подножието на статуята, бяха подредени грижливо, но повечето просто бяха нахвърляни на купчини покрай стената. Някои бяха нападали – или пък бяха съборени – и се бяха натрошили, тесните пътечки между купчините бяха обсипани с глинени парченца. Всичко наоколо беше потънало в кал, подгизнало от капещата вода, пълзящи растения бяха плъпнали навсякъде.
	— Господи, какво се е случило тук? – попита Чейс.
	Нина усети прилив на тъга, разпознавайки растящото отчаяние на хората, които бяха издигнали стената.
	— Това е било последното им убежище – каза тя. – Искали са да запазят всичко това, също както са направили в Антарктида… но времето не е стигнало. Сигурно са строили стената едновременно с пренасянето на библиотеката. – Тя посочи към купчините, намиращи се най-близо до статуята. – Когато са започнали, са се опитали да действат организирано, но накрая са имали време само да нахвърлят плочките и да се надяват, че няма да има много счупени. Щом са пренесли колкото могат, са довършили стената. Цялото познание на една цивилизация, запечатано тук… завинаги.
	— Сигурно са взели най-важните архиви със себе си – каза София. – Като онези аудио цилиндри с гласовете на пророците им. Така винаги са можели да направят копия.
	— Но въпреки това са изгубили толкова много. – Нина погледна замислено към остатъците от библиотеката. След това премина обратно през стената.
	 
	 
	Замал наблюдаваше през бинокъла си как трите фигури изчезват в храма. След като влезе в пещерата и преодоля първоначалното си страхопочитание, първото нещо, което направи, беше да се запознае с топографията на новото бойно поле – и докато проучваше пейзажа от едно възвишение близо до входа на тунела, той забеляза бегълците, които се придвижваха покрай езерото към огромната светотатствена статуя в края му.
	Той махна на хората си и те хукнаха покрай пропастта, разделяща пещерата на две. Откриха импровизираното мостче, преминаха бързо през него и се шмугнаха в джунглата, устремени към езерото – вече само минути ги отделяха от Уайлд и другите.
	— В ръцете ни са – каза той със злобна усмивка.
	 
	 
	Също като по-малкия си двойник в Антарктида, и тази статуя имаше нисък проход в основата си, принуждаващ всеки, който искаше да мине през него, да коленичи пред своя бог. За разлика обаче от покрития с лед вход, този беше обрасъл с растителност; насекоми жужаха през целия път, докато Нина пълзеше по пластовете мръсотия, натрупвани векове наред.
	— Жалко, че не взе онова мачете каза тя на пълзящия зад нея Чейс, докато разкъсваше пълзящите растения, за да разкрие по-високия и по-широк коридор зад тях. Дупките в сводестия таван пропускаха достатъчно светлина, край тях висяха увивни растения. – Пред нас има коридор, а накрая му като че ли се намира по-голяма стая. Може би воли до онези стълби!
	Тя се изправи и изтупа мръсотията от себе си, докато чакаше София и Чейс да излязат от тунела. След това освети коридора с фенерчето си. Лъчът му се отрази в облицовката от мед и злато
	— Това е нещо ново. В Антарктида нямаше нищо такова.
	Тя тръгна по коридора към голямата, кръгла стая.
	— Всъщност имаше. Точно като това. – Лъчът попадна върху четири метални купи с различни размери, които бяха подредени в редица точно срещу входа – до колелото и медната тръба на един от примитивните грамофони.
	— Това до него врата ли е? – попита Чейс и избърза напред – но преди да влезе в стаята, замръзна от изумление при вида на онова, което се разкри пред очите му. – Какви са тези… по дяволите?
	Нина и София също се изненадаха. В стаята имаше три статуи – но за разлика от останалите скулптури на Ветерес, тези бяха направени от метал, а не от камък. Височината им беше около петнайсетина фута, ръцете им бяха протегнати напред и напомняха на гигантската фигура отпред… само че вместо да сеят щедро семена, те държаха дълги, опасно изглеждащи мечове.
	Но не оръжията изумяваха, а лицата им. Всяка статуя имаше четири лица, обърнати в различни посоки. Едното от тях имаше продълговатите, стилизирани черти на бога на Ветерес, но бадемовите му очи бяха присвити застрашително. Вдясно от него се намираше лице на лъв, със заплашително оголени зъби; на противоположната страна беше рогата глава на бик. Една от статуите беше леко извита встрани и разкриваше четвъртото си лице, на орел с отворена човка, готов за нападение.
	От гърба на всяка фигура стърчеше нещо, което наподобяваше крила изработени от медни листи, инкрустирани със злато, които почти докосваха тавана. Втори чифт криле с подобен дизайн, но по-малки, стърчаха от гърдите на статуите и достигаха до пода между четирите им крака, които напомняха кравешки копита. Самите крака бяха обвити в тесни медни ленти.
	Чейс се обади пръв.
	— Само да проверя дали не съм изперкал напълно – тези крила… това би трябвало да са ангели нали?
	— Те са нещо повече от ангели – каза Нина, – Това са херувими „И постави на изток от Едемската градина херувимите”…
	— И пламенния меч, който се въртеше, за да пазят пътя към „Дървото на живота“ – продължи София. – Ако си спомням правилно.
	— „Битие“, глава три. – Нина освети металния под. Забелязваха драскотини и вдлъбнатини, сякаш нещо тежко беше тикано по него
	— Добре – каза Чейс и извади браунинга, – защо изведнъж ме обзе усещането, че яко сме загазили?
	— Може би защото сме. – Лъчът на фенерчето се спря върху нещо, което лежеше на пода. Напомняше на пепел, на изтлели остатъци, които загатваха за някаква форма.
	Човешка форма.
	— Тук има още една – каза София. Нина освети втора сгърчена фигура. Хора, които бяха влезли в стаята… и бяха поразени от пазителите й по някакъв начин.
	— Ох, страхотно – изсумтя Чейс. – Винаги съм смятал, че херувимите са малки дебели ангелчета, които свирят на тромпети, а сега ми казваш, че всъщност те са биячите на Господ?
	— Онези са амурчета – каза София. – Появили са се в ренесансовото изкуство. Донатело и Рафаел са виновни за объркването ти.
	— Кои, костенурките нинджа ли?
	Нина и София въздъхнаха едновременно.
	— В голяма част от традиционното изкуство – не само в авраамистичните религии, а и в по-ранните, като вавилонската например – херувимите се описват с четири лица и четири крила – каза Нина – и твърдее често с животински крака. Тя освети краката на най-близката статуя. Въпреки че съм виждала някои средновековни илюстрации, които ги показват застанали върху колело… или някакъв постамент. – Тя се наведе и забеляза, че копитата им всъщност не достигат пода; през тесния процеп се забелязваше долната част на някаква сфера
	— Нима се движат? – възкликна скептично София.
	— Не се прави на изненадана вече си виждала подобни неща в гробниците на Херкулес. Капаните, които бяха заложени, за да я пазят от обирджии.
	— Не ми напомняй – измърмори Чейс.
	— Не виждам как ще стане – каза София. – Капаните бяха задвижвани от механизми. А това са проста скулптури. Дири тези мечове да можеха да се движат, около тях има предостатъчно място, за да бъдат заобиколени.
	— Най-вероятно онзи, пепелявия, си е мислил същото – рече Чейс и махна с ръка към по-близката купчинки пенел
	— Може би – преди сто хиляди години. Наистина ли вярваш, че след толкова много време все още нещо ще работи?
	Нина протегна ръка към статуите.
	— Искаш ли да ги изпробваш? Моля, заповядай
	— Мисля, че искам. – София сви презрително рамене и стъпи върху металния под на стаята. Нищо не се случи. Виждате ли? – каза тя и слезе от ниското стъпало, което обикаляше цялата статуя. След това се обърна към тях. – Няма абсолютно нищо, от което да…
	Ярка светлина озари стаята.
	Покрай върховете на херувимските криле, докосващи медния таван, проблеснаха светкавици. От статуите се посипаха искри, въздухът се изпълни с мирис на озон. Остриетата се раздвижиха с ужасяващ стържеш звук. Изваяните ръце на статуите всъщност бяха слети с мечовете и започнаха да се движат все по-бързо, образувайки смъртоносен кръг, като перка на самолет. След това се раздвижиха и самите ръце и се залюляха напред-назад в смъртоносни дъги.
	Разнесе се нов металически стон, премести се някаква голяма тежест…
	Едната от статуите се разклати във вдлъбнатината, която тежестта й беше издълбала в пода през изминалите хилядолетия, и тръгна към София. Останалите направиха същото и пристъпиха напред със свистящи мечове.
	София ахна и се обърна към изхода, готова да побегне, но в този миг забеляза нещо в другия край на коридори.
	— Еди!
	Чейс се обърна – и забеляза силуетите, които се приближаваха пълзешком пред ниския тунел под колосалната статуя.
	Орденът ги беше открил.
	 
	 
	 
	≈ 35 ≈

	 
	— Бързо вътре! – извика Чейс, бутайки Нина към стаята. Тя се възпротиви, въпреки че беше видяла опасността отзад. А статуите?
	— Те са по-бавни от куршумите! Хайде!
	Те скочиха зад входа, София се хвърли към срещуположната му страна. Статуите продължиха да се придвижиш със скърцане, а от крилата им изскачаха искри при докосването им до пода и тавана, но поне пристъпваха с равна крачка.
	Бавната им скорост обаче не накара Нина да се почувства в по-голяма безопасност. В статуите имаше някаква неумолимост, създаваха усещането, че няма да се спрат докато мишените им не бъдат унищожени.
	Но как се придвижваха? Кое ги караше да вървят?
	Чейс надникна през входа и стреля с браунинга. Първият от войниците на Ордена, ограничен в движенията си от правия тунел, нямаше как да се скрие, куршумът се заби в челото му. Той се строполи мъртъв в прахта. Онзи зад него бързо се изкатери обратно, клепки от един от другарите си.
	— Еди! – извика София, вдигайки двете си ръце. Той и хвърли винтовката. – Колко са те?
	Чейс забеляза движение от двете страни на срещуположния край на тунела.
	— Поне трима.
	Ако някой от войниците хвърлеше в стаята граната, щеше да ги избие всичките.
	Имаше и друга опасност, която се приближаваше към тях.
	— Ъъъ, мисля, че трябва да се махнем оттук – каза Нина, дърпайки по за ръката. Две от статуите бяха на път да връхлетят върху тях, третата завиваше към София.
	Чейс изстреля един куршум към главата на най-близката статуя. Чу се силно дрънчене, появи се вдлъбнатина между предните й очи, когато куршумът отскочи, но нямаше никакъв друг ефект.
	— Еди, може ли да не хабиш куршуми в опити да убиеш неодушевени предмети? – смъмри го София.
	— На мен ми изглеждат съвсем одушевени!
	Той последва Нина, която притича към вътрешността на стаята.
	Единият херувим промени посоката си и тръгна подир него, но го направи, без да завива – сега главата на бика гледаше в посоката, в която се придвижваха.
	— Като блъскащи се колички са – каза Нина, гледайки в тавана. Чейс я изгледа така сякаш се е побъркала. – Имам предвид начина, по който работят. Таванът и подът сигурно имат различна полярност чрез крилете се създава електрическа верига и по този начин се задвижат.
	— Как? И откъде взимат захранване?
	— „Земен небесен огън“ – това означава този надпис. Което трябва да е земна енергия! Всички тези неща над статуята, направени от мед. Това са антени, колектори на енергия – точно като онези, които видяхме Русия. Ветерес са били способни да впрегнат в работа енергията произвеждана от Земята, и да я използват за захранването на електрически мотори – за записващите устройства в Австралия и за придвижването на статуите тук, както и за размахването на мечовете им. – Самите остриета бяха нагорещени и излъчваха зловеща синя светлина, което подсказваше на Нина, че подобно на Ескалибур, и те могат да отсекат всичко. – Стойте далеч от мечовете!
	— Какво ли щяхме да правим без твоя съвет! – каза София с обясним сарказъм.
	Бяха почти до задните стени на стаята и металните купи. Чейс погледна към входа. Войниците на Ордена все още се придържаха към противоположната страна на тунела, но той беше сигурен, че те търсят добър ъгъл за стрелба.
	Видя София да се навежда и да надниква зад ъгъла, за да потърси мишени с мерника на пушката – и остриетата на третия херувим се приближиха опасно до нея.
	— Соф! Внимавай!
	Когато тя видя заплахата, по лицето й пробяга страх и тя изскочи от стаята, приземявайки се върху каменния под отвън. Херувимът потрепна, после смени посоката, тръгвайки към най-близкия от останалите – Нина.
	Но София все още беше в опасност. В коридора проечаха изстрели, тя се претърколи и куршумите се врязаха в пода. Англичанката достигна срещуположната стена и се хвърли назад в стаята – само за да накара херувима отново да смени посоката си и да се насочи обратно към нея.
	— Те се насочват към нас! – изкрещя Чейс. – Как го правят, мамка му?
	— Не знам – отвърна Нина, виждайки познатите символи, изрисувани по купите, – но знам как да се справя с това! – Тя бръкна в чантата си и извади глинения цилиндър, който беше взела от стаята с картата в Антарктида и посочи надписа около върха му. – Това са същите думи – „песента на пророка“! Трябва да я пуснем!
	— Не мисля, че ще омагьосаме тези неща да заспят. Е. ако застанеш до грамофона, ще си точно на линията на стрелба на бойците от Ордена.
	Тя бързо погледна към позицията на херувимите и скоростта, с която те се придвижваха.
	— Еди, отиди при София.
	— Какво? Защо?
	— Просто го направи.
	Той неохотно се обърна и прекоси стаята.
	— А ти?
	— Аз… ще претичам право през линията на огъня – каза тя, опитвайки се да се подготви психически. – Няма защо да се тревожиш!
	— Какво? – Чейс се спря. – Нина, недей…
	Но тя вече спринтираше през помещението, минавайки пред затворените метални врати. Един от бойците на Ордена откри огън и залпът изстрели проряза стаята. Куршумите заплющяха по вратите точно зад гърба й, олющиха се фрагменти от метала. Едно от парчетата удари най-близката метална купа, карайки я да иззвънти с дълбок, плътен тон. Нина вече знаеше какво точно е предназначението на купите, но засега остави мислите за това настрана, защото отчаяно се опитваше да остане на една стъпка, на половин стъпка пред дъжда от куршуми…
	Изстрелите спряха. Тя беше извън видимостта на стрелеца.
	Но херувимът все още я следваше, стържейки с огромните си стъпала, наподобяващи гюлета. Единственото й предположение беше, че те по някакъв начин са електрически заредени противоположно на човешкото тяло. Като отблъскващи се полюси, предпазващи сходно заредените херувими от взаимно унищожение чрез въртящите се остриета, за разлика от привличащите се полета. Докато в стаята имаше човек, статуите щяха да се насочват срещу него. Това не беше магия или зла воля: просто магнетизъм.
	Един по един тежките, тромави херувими можеха лесно да бъдат избегнати. Но попаднеше ли човек между тримата и свистящите им остриета, щеше да се окаже в капан, от който няма измъкване. Останеше ли дълго на едно място пред вратите например с него беше свършено.
	Чейс стигна до София.
	— Какво правиш, по дяволите? – изкрещя той на Нина.
	— Чакай, чакай… – извика му тя. Нейният херувим продължи да се придвижва към нея…
	И мина пред входа.
	Нина хукна обратно към вратите. Колосът рязко смени посоката и я последва, животинските му лица се хилеха зловещо. От тунела се разнесе нова стрелба…
	Залпът удари статуята, куршумите отскачаха от краката и корпуса й.
	Нина побърза да се възползва от новото си прикритие, изтича при купите и постави цилиндъра върху оста. Докато херувимът продължаваше да се движи в права линия към нея, той щеше да я прикрива от куршумите на Ордена.
	Но колкото повече се бавеше там, толкова по-голяма беше вероятността да попадне под въртящото се острие.
	Отвън се разнесе вик: Замал даваше заповеди. След като Чейс и София се бяха отдалечили от входа на пещерата, войниците на, Ордена можеха спокойно да напреднат в тунела.
	Чейс отстъпи крачка назад, извън периметъра, следван от София. Целта на тази малка стъпка беше ясна – прагът беше достатъчно висок, за да попречи на херувима да стигне до стената.
	— Трябва да се върнем при входа.
	— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи – отвърна София.
	— Ако успеем да ги изключим… – Той млъкна и впери поглед в тавана, където се допираха крилете на херувимите – след което се прицели в едно от тях и стреля. Куршумът премина през медната ламарина. Разхвърчаха се искри и една електрическа мълния разсече стаята, но крилата останаха в контакт с тавана.
	— Какво правиш?
	— Нина каза, че са като блъскащи се колички – трябва да им спрем захранването. – Единият от херувимите беше стигнал до прага, останалите се приближаваха откъм центъра на стаята. Той погледна към най-близкия, преценявайки размаха на ръцете му, разстоянието между върха на острието и стената…
	Цилиндърът беше поставен на мястото му, иглата беше сложена върху началото на жлеба. Нина се огледа за нещо, което да й подскаже какво следва по-нататък. Ако просто завъртеше колелото с ръка, нищо нямаше да стане: в случай, че беше права за функцията на купите, то тогава записът трябваше да се проиграе с течната скорост. Тя се огледа: херувимът се приближаваше.
	А зад него тя забеляза сенки, танцуващи по стената на коридора. Войниците на Ордена пълзяха през тунела.
	— По дяволите! – Тя се опита да си спомни как беше успяла да изкара искрата земна енергия в замръзналия град…
	През праха и паяжините проблесна метал. Контакт…
	Тя го докосна.
	С неохотно изскърцване колелото се завърта и набра скорост. Медният конус усилваше припукванията и съсканията, странният глас изрецитира заглавието на онова, което щеше да последва…
	След това се разнесе песента.
	Натрапчивият глас отекна в пещерата, задържайки няколко секунди една висока нота… и първата купа започна да тананика заедно с него, все по-силно и по-силно, отръсквайки се от хилядолетната прах. Та реагираше на гласа на певеца. За миг Нина забрави за опасността и изпадна в транс от чистотата на звука.
	До ушите й достигна друг звук. Изщракване.
	Част от ключалка. Звукът с много специфична тоналност и честота, който произвеждате купата, беше накарал нещо друго да резонира и да се разхлаби.
	— Това е ключ! – извика тя. – Музикален ключ! – Мелодията на цилиндъра се промени, гласът ма певеца се издигна с една октава и следващата купа, по-малка, също се включи със същия удивителен звук.
	Но музиката не беше приоритет на Чейс.
	— Махай се оттам. Нина! – изкрещя той. Херунимът почти беше стигнал до нея.
	Тя изпищя, отскочи от купите и се плъзна покрай стената. Щом махна пръста си от металния контакт, колелото спря да се върти и песента се изгуби. Откъм вратата се разнесе ново изщракване, но оставаха още две купи, две ключалки за отваряне.
	— Ох, мамка му! – извика Чейс, без да сваля поглед от най-близкия херувим. Реши, че е преценил точно времето за придвижване на ръцете му. – Дай ми пушката! – Двамата със София си размениха оръжията. Тя го изгледа озадачено. – На три хукваме към отсрещната стена! Едно, две, три!
	София избегна статуята, която се приближаваше към нея и хукна през стаята, а Чейс се хвърли на пода, превъртя се и също побягна към отсрещната стена.
	Ръката на херувима се раздвижи и мечът профуча покрай него, пропускайки го със сантиметър. Чейс успя да се измъкне, сграбчи винтовката за дулото, замахна като с бейзболна бухалка и цапардоса херувима с дървения й приклад.
	Удари го в основата на крилата. Разхвърчаха се искри, но металът се изкриви от удара и вече не докосваше пода. Чейс беше прекъснал част от електрическия поток.
	Обаче другото крило все още осъществяваше контакт и Чейс беше принуден да отскочи, когато мечът изсвистя покрай него.
	Но движенията на херувима се забавяха и самият той се движете по-тромаво…
	Чейс хукна към входа, забелязвайки един от войниците на Ордена да се измъква от тунела, следван от втори човек. Хвана винтовката за приклада и стреля. Кръв от главата на първия мъж опръска стената и той се строполи на пода. Двата трупа вече блокираха половината от ниския тунел. Вторият мъж отвърна със стрелба и Чейс се изтегли под дъжд от куршуми.
	Херувимът на Нина продължаваше да я преследва. Тя не спираше да се движи, опитвайки се да приложи номера от преди.
	— Еди! Трябва да притичам покрай входа – можеш ли да ме прикриеш?
	Чейс се спря, за да презареди, осъзнавайки, че сипещият искри херувим се намира смущаващо близо до него. Той отстъпи
	— Не, докато това нещо ме преследва! София!
	Тя се изплъзна от своята статуя и вдигна браунинга.
	— Действай бързо!
	— Добре, приготви се – рече Нина. Херувимът се приближи, обърнат с едната си страна към стрелците. – Готови, готови… сега!
	София скочи към ъгъла, а Нина хукна зад нея покрай изхода. Видя мъжа в тунела да вдига автомата се и да стреля – но куршумът се заби в трупа, зад който се прикриваше. Вторият залп уцели стената до София и тя отскочи назад.
	Единият от херувимите почти я беше достигнал – и единственият начин да се спаси от меча му беше да хукне към входа.
	Попадайки в обсега на стрелеца.
	Нина затаи дъх, изчака херувима да прекоси средата на стаята и хукна към вратите. Металната фигура тромаво смени посоката си и я последва. Беше си осигурила прикритието.
	Но дали времето щеше да й стигне, за да изсвири остатъка от песента?
	Тя постави ръката си върху металния контакт. Колелото се завъртя, достигна максимална скорост и неземният глас изпълни стаята. И щом достигна един определен тон, третата купа затананика заедно с него…
	Чейс забеляза, че херувимът е на път да закове София. Неговият блокираше пътя му към входа: не можеше да й помогне, без да се наложи да го заобиколи.
	— София, бягай!
	Едната ръка на статуята замахна към нея и острието разсече въздуха пред гърдите й. Тя се поколеба за миг и се гмурна под него.
	Направи кълбо напред под нанасящата удар ръка на херувима и се озова до краката му. Тя замахна с пистолета към едното от медните му крила…
	Щрак!
	Щом докосна метала, от него изхвръкна искра. Дървения приклад беше осигурил изолация на Чейс; металната дръжка на браунинга не вършеше работа. Токовият удар я отхвърли от херувима и тя се стовари върху пода на няколко стъпки от него. В безсъзнание. Пистолетът се плъзна встрани и се спря пред входа.
	Нина се огледа, но не мажеше да помръдне пръстите си от контакта. От стената се разнесе още едно изщракване – хармоничните вибрации бяха отключили поредната ключалка – но оставяше още една.
	Херувимът се приближаваше към София. Чейс изруга: нямаше друг избор, освен да хукне да я спасява. Той хвърли пушката, сграбчи София за едната безчувствена ръка и я издърпа далеч от смъртоносната стомана.
	Повреденият херувим продължаваше да го преследва, по-бавно от статуята на София. Чейс я издърпа зад завоя, опитвайки се да накара двете машини да се сблъскат.
	Остриета се срещнаха, но преди да се ударят, двете статуи се завъртяха и се отдалечиха една от друга.
	Повредената се движеше отпред. Върхът на меча удари винтовката, разряза я на две и частите и се плъзнаха към противоположните ъгли на стаята.
	Певецът премина в четвърта тоналност. Нина не сваляше очи от приближаващия се херувим.
	На стената зад нея се появиха нови сенки идваха още войници.
	Чейс дърпаше София след себе си, но херувимите го притискаше все повече и повече. Независимо дали щеше да поеме наляво иди надясно, здравият херувим щеше да заобиколи повредения си другар и двамата щяха да формирам стена от въртящи се остриета. След като София беше в безсъзнание, те оставаха двама срещу трима. Трябваше да изравни шансовете.
	В този миг му хрумна начин как да го направи.
	Издърпа София до стената, съблече бързо коженото си яке и го хвана така, както матадор държи пелерината си пред бика… после го хвърли на пода пред водещия херувим.
	Якето се просна на пода, статуята се стрелна към него и замахна с меча си. Едната ръка се завъртя назад, острието в другата докосна кожата, притисна я към пода…
	И статуята замря неподвижна.
	Резултатът беше незабавен. Херувимът рязко спря, захранването се прекъсна, и потокът земна енергия, захранваща мотора, спря.
	Без да има какво да му пречи, вторият херувим се втурна напред, устремен към Чейс и София – и въртящите се остриета се забиха в неподвижната статуя с ужасяващ трясък на метал. Сблъсъкът завъртя движещия се херувим и го запрати в другия край на стаята, а неподвижният се стовари върху земята и се пръсна на парчета. Единият от мечовете му се заби в стената до Чейс. Откъснатата глава се търкулна в краката на англичанина и лъвското лице го загледа обвинително.
	Чейс повдигна София. Тя беше започнала да се свестява от електрическия удар.
	— Нина! Още колко?
	— Не много, надявам се! – извика Нина. Четвъртата част все още продължаваше да свири, купата тананикаше, но последната ключалка все още не се отключваше. А херувимът беше стигнал почти до нея.
	От коридора се разнесоха тътрещи се стъпки. Орденът беше преминал през тунела…
	Щрак!
	— Еди! – изкрещя Нина, когато между вратите се отвори процеп и металните панели започнаха да се разделят. – Отваря се! – Тя не свали ръката си от контакта докато вратите не се отвориха достатъчно, за да маже да се премине през тях. Щом отдели пръстите си, вратите спряха да се движат. – Хайде! – Тя измъкна цилиндъра от оста и скочи към отвора, миг преди блестящите остриета на херувима да разсекат мястото, където се намираше допреди малко.
	Тя се измъкна – но след като вече не се намираше в стаята, статуята веднага смени посоката си и се насочи към другите мишени.
	Чейс помогна на София да се изправи.
	— Можеш ли да тичаш?
	— Не съм сигурна – промърмори тя.
	— Постарай се! – Можеха да заобиколят херувима до вратата от двете му страни, но в единия случай щяха да се приближат опасно близко до мечовете му, а в другия щяха да се разкрият пред стрелците от Ордена.
	Чейс направи своя избор и дръпна София към мечовете.
	Херувимът започна да се приближава към тях. Едната му ръка се протегна и блокира пътя им.
	— Наведи се! – Чейс клекна и острието профуча над главата му, оставяйки следа от синкава светлина.
	Бяха съвсем близо…
	Единият крак на херувима стъпи върху малкия праг в края на стаята.
	Статуята се олюля, нарушавайки ритъма на въртящите се ръце. София го забеляза и се наведе още повече, но Чейс едва успя да реагира навреме.
	Залепи се за стената, но все пак острието на меча го резна по рамото. Тънка струйка кръв оплиска стената, но болката от порязването не беше нищо в сравнение с изгарящата електрическа искра, която изхвръкна при контакта.
	Блестящото острие отново се засили към него…
	София го блъсна встрани и двамата се хвърлиха на пода до стената. Мечът изсвистя над главата й и отряза кичур изрусена коса.
	— Бягай, Еди! – извика тя и го блъсна по краката. Държейки се за рамото, той се изправи залитайки, а София пропълзя под издигнатия меч.
	Вратата беше съвсем близо. Чейс забеляза разтревоженото лице на Нина от другата страна. Един бърз поглед към тунела: войниците на Ордена все още не се виждаха, но той ги чуваше как се приближават, без да знаят; че плячката им вече е невъоръжена.
	Но всеки момент щяха да се усетят…
	София се изправи. Херувимът вече се обръщаше, орловото му лице им се хилеше. Другата статуя също се приближаваше към тях.
	Бягай към вратата! – извика Чейс. Тя нямаше нужда от нова покана и хукна още преди той да се изкаже.
	Чейс я последва, поглеждайки към коридора. Трима мъже в пустинно камуфлажно облекло водени от Замал, по чието лице се изписа гняв, щом го позна
	София мина през отвора. Чейс се хвърли след нея и разкъса дрехите си на ръба на вратата.
	Дъжд от куршуми се посипа върху металните панели. Той се приземи тежко върху каменния под и се претърколи встрани.
	Щом напусна стаята потоците земна енергия, извиращи от тавана, секнаха. Двата херувима спряха да се движат и отпуснаха мечовете си на земята.
	— Какво става? – попита Чейс и се изправи. Нина надникна през отвора и видя Замал, който се приближаваше през стаята следван от двамата си войници.
	Херувимите не помръднаха.
	— Ох, мамка му – изпъшка тя. Успешното им преминаване през вратите беше деактивирало капана – което означаваше, че Замал и останалите щяха лесно да ги настигнат. – да затворим вратите, бързо!
	Тя започна до тика едната врата. Чейс се изправи и хвана другата, София се присъедини към него. Механизмът проплака възмутено и отказа да се подчини, което добавено към тежестта на вратите допълнително ги затрудни. Отворът се стесняваше постепенно, а Замал изтича покрай херувимите, крещейки на арабски. Приготви се да се хвърли към надупчените от куршуми врати…
	Които се затвориха. Нещо изщрака; частица от секундата по-късно се разнесе силен удар Замал удари с юмрук по тях, но те се бяха заключили.
	След като ключалката се активира, капанът отново се задейства.
	Двамата войници настигнаха Замал и застанаха до него, опитвайки се да отворят вратата. Но и тримата замръзнаха от изненада, когато енергийните мълнии засвяткаха от тавана. Искри се посипаха от крилете на двата херувима, мечовете им засияха с неземна светлина и отново се завъртаха. Огромните фигури се устремиха към войниците, ужасяващите ангели от древните митологии успяха да уплашат за миг дори Замал, но той се съвзе и стрели по по-близкото чудовище.
	Без резултат. Куршумите просто пробиха тънката метална ламарина на крилете и се забиха в металното му тяло.
	Другите войници също стреляха, но без успех. Приближаващите се херувими ги притискаха към вратите, въртящите се мечове се приближаваха все повече…
	Нина чу крясъците на мъжете, които секнаха изведнъж, последвани от мокри удари, когато частите от телата им се блъскаха във вратата. Херувимите започнаха да се блъскат в стъпалата и се въртяха наляво и надясно в апатично объркване, че обектите, към който бяха привлечени, изведнъж се бяха пръснали из цялата стая.
	Но електрическия заряд, генериран от живите тела, бързо се разсея и без него капанът се изключи. В стаята настъпи тишина.
	Нина отскочи от вратата, под която се процедиха струйки кръв.
	— Мисля, че ще е по-добре да не се връщаме оттук. – На светлината на фенерчето тя забеляза изкривеното от болка лице на Чейс, който притискаше ръка към рамото си. – Добре ли си, Еди?
	— Няма да мога да участвам в световния шампионат по жонглиране. – Той примижа и бавно свали ръка, оглеждайки раната. Триинчовият разрез минаваше през мускулите и от него капеше кръв.
	— Сега ще те превържа – каза Нина и отвори раницата си.
	— Ще работиш в движение – каза София минавайки покрай нея. – Скоро ще дойдат и други. А като гледам – обяви тя, поглеждайки нагоре, – чака ни доста продължително изкачване.
	Около тях се издигаше стръмна скала. Част от каменното плато беше изсечена от строителите на статуята; стръмни стъпала бяха изсечени зигзагообразно в стените, криволичейки нагоре и надолу, преди най-накрая да стигнат до върха.
	Нина се вторачи в надвисналите скали и за миг забрави за бинтовете.
	Каквото и да се опитваше да скрие Орденът от тях, каквато и да беше тайната на Ветерес… тя ги очакваше там, горе.
	 
	 
	 
	≈ 36 ≈

	 
	Двете хъмвита излязоха от тунела и се озоваха в огромната зала. Спряха до ръба на пропастта. Фоглер, който управляваше първия джип, с усилие успя да се сдържи да не възкликне от удивление. Макар и дългогодишен посветен християнин, истински воин на Бог, той беше принуден да признае, че в епохата, когато ежедневно се правеха нови открития, разширяващи границите на човешкото познание, съществуваха някои аспекти от библейското „Битие“, които по-вероятно бяха грешна интерпретация на древните хора, отколкото безгрешни слова на Всемогъщия.
	Но това… то затвърди безотказно вярата му. Райската градина съществуваше. Несъмнено. А щом историите за Едем бяха истина, то тогава всичко останало в Библията също беше.
	Въпросът беше, помисли си той, щом забеляза идола в далечината: какво толкова има в Райската градина, което да го няма в Библията?
	Калъм не беше чак толкова впечатлен от картината, която се разкри пред очите му.
	— Къде е Замал?
	Фоглер включи радиостанцията.
	— Замал, говори Фоглер, обади се. – Никакъв отговор, само статични шумове. Той повтори повика си, но пак без резултат.
	— Мъртви са – рече безизразно американецът и изсумтя презрително. – Мюсюлмани. Пфу. Ако прекарваха по-малко време в молитви, а повече в тренировки…
	— Замълчи – заповяда му Фоглер. Мюсюлманин или не, дразнещ и арогантен или не, Замал си оставаше негов другар. Той извади бинокъл и огледа сюрреалистичния пейзаж на джобната джунгла.
	Враговете му със сигурност се бяха отправили към статуята…
	— Виждам ги – обяви той, щом зърна трите малки фигурки, които се изкачваха бавно по тясната пътека зад нея. – Чейс, доктор Уайлд… и Блекууд.
	Калъм извади пистолета си.
	— Време е за нова среща, не мислиш ли?
	— Мисля. – Фоглер завъртя волана и подкара големия джип през джунглата.
	 
	 
	Нина стигна до поредния остър завой и спря, облягайки се изморено на каменната стена.
	— Мисля, че ще повърна.
	Чейс, който вървеше пред нея, също се спря.
	— Стига де, това е нищо. Изкачвала си много повече стълби, когато асансьора в стария ни блок се счупи, забрави ли?
	— Да, но тогава не ме преследваха, стреляха и взривяваха, нали? А и тогава за малко не повърнах.
	— Ако смяташ да го правиш – обади се София, когато стигна до тях, – поне първо ме пусни да мина пред теб.
	Нина раздразнено вдигна ръка към лицето си, сякаш се канеше да бръкне с пръст в гърлото си. София се усмихна подигравателно, но въпреки това ускори крачка, когато минаваше покрай нея.
	— Има ли още много?
	Чейс погледна нагоре.
	—      Като че ли има още шест зигзага.
	Нина изпъшка.
	— Шест?
	— Може и да са седем.
	—      Седем? Супер просто. А аз си мислех… – Тя млъкна изведнъж, дочувайки далечни звуци през окапващата се влага.
	София също ги чу.
	— Джипове. Сигурно са онези хъмвита.
	Чейс погледна покрай протегнатата към джунглата ръка на статуята, но не забеляза никакво движение. Но също чу звука: рев на мощни двигатели.
	— Надбягват се с хъмвита през Райската градина? Кой кара. Джереми Кларксън* ли?
	[* Джереми Кларксън – английски телевизионен водещ и журналист, специализирал се в автомобилната тематика. Широко известен като водещ на телевизионното предаване на ВВС „Топ гиър“. – Б.пр.]
	— Ще успеят ли да преминат с тях през пропастта? – попита Нина.
	— Ако не успеят, ще слязат и ще минат по онзи дънер – каза Чейс.
	— И в двата случая няма да мине много време, преди да стигнат дотук.
	— Трябва да се размърдаме. Той се върна при Нина и я хвана за ръката. – Ако смяташ да повръщаш, предпочитам да не е върху гърба ми.
	Те отново започнаха да се изкачват, като ускориха крачка, доколкото смееха по опасната криволичеща пътека. След около петнайсет минути минаха и последния завой и пътеката ги отведе до върха на платото. От едната страна имаше тесен каменен мост, който минаваше над пропастта и водеше до раменете на статуята.
	— Най-после – изпъшка Нина. Краката и бяха омалели, а раната в десния хълбок непрекъснато я болеше.
	— Дано след всичко това ни чака нещо добро тук горе – рече Чейс. Превръзката на рамото му беше подгизнала от пот.
	София въздъхна тежко.
	— Добре би ми дошъл един източник на живот.
	Нина изпревари Чейс, нетърпението да разбере какво ги очаква надделя над болката в крака. Източникът на живот, най-тайната, най-добре защитената част от цивилизацията на Ветерес: погребана под леда в Антарктида, тук охранявана от „ангели”. Но какво всъщност представляваше? Нина започна да подтичва тромаво, изминавайки последните няколко ярда, та да види…
	Красота.
	Билото беше окъпано във великолепни цветове, поле от диви цветя. Бели, червени, жълти, пурпурни, оранжеви, яркосини, всички се полюшваха леко от бриза, който циркулираше из пещерата. Цветният килим покриваше по-голямата част от платото – докато погледът на Нина не попадна на нещо в центъра му.
	Една сграда.
	Тя имаше характерната за древната архитектура куполообразна структура, но изглеждаше много по-стара, по-тежка, построена по такъв начин, сякаш за да издържи цяла вечност. Освен това имаше нещо друго, почти скрито между ярките цветове. Малки каменни маркери се издигаха над земята, подредени в концентрични кръгове около сградата.
	Нина стигна до най-близкия, разгърна цветята и видя правоъгълна плоча, висока около осемнайсет инча. Върху нея бяха изсечени букви. Езикът на Ветерес.
	— Това са надгробни камъни – осъзна тя. – Цялото това място с… гробище.
	— Какво? – извика възмутено София. – Това ли трябваше да открием? Гробище? Как би могло гробището да бъде източник на живот?
	— Ами много просто – отвърна Чейс. – Те умират, погребват ги, връщат се в земята… и от тях разцъфва нов живот. – Той махна с ръка към цветята.
	Нина му се усмихна.
	— Точно така. Целият живот произлиза от смъртта, така да се каже. Живите форми се хранят с други живи форми. А всеки един атом от телата ни е бил създаден от смъртта на някоя звезда. – Тя се изправи и погледна към сградата. – Това е нов пример на метафоричния им език. Източникът на нов живот… е смъртта на стария. А ако те са вярвали в задгробния живот, то това – да бъдеш погребан според религиозните ритуали – според тях може би е било всъщност началото.
	— Ако това е гробище – каза Чейс и посочи към купола. – то тогава какво има там?
	— Или кого – додаде София. – Може би е мавзолей за управниците или хората от важните фамилии?
	Нина замислено погледна сградата.
	Ако Ветерес са погребвали мъртвите си в земята, след толкова време в тях не е останало нищо. Но ако онова е мавзолей и те са използвали камък вместо дърво или тъкани, за да поставят в тях телата… – Пулсът й се ускори. – Там може да има останки.
	— На кого? – попита Чейс. – Адам и Ева?
	Нина кимна ентусиазирано.
	— Да, може би! – Тя хукна към каменния купол, оставяйки след себе си пътечката с цветята, докато криволичеше между надгробните камъни. Чейс и София се спогледаха и тръгнаха след нея.
	Светлината ставаше все по-оскъдна: причината беше, че толкова близо до края на пещерата нямаше толкова много отвори на тавана, но въпреки това усещането беше смущаващо злокобно. Нина се приближи и видя вход – висок, тесен отвор и мрак от другата му страна. Тя запали фенерчето си и се шмугна вътре.
	— Нина почакай… Ох, защо изобщо си правя труда? – промърмори Чейс и влезе след нея.
	Вътрешността беше разделена на три стаи. Първата и най-голяма имаше формата на парче кекс, в средата на извитата стена се намираше входът, а по диагонал от правите стени се стигаше до други две, по-малки стаи. Наоколо бяха подредени няколко каменни пейки, върху които в продължение на векове се бяха натрупвали кал и гъбички. Стените също бяха мърляви, но Нина бързо изчисти натрупаната мръсотия и разкри надписите отдолу.
	— София – каза тя, – погледни тук.
	— Езикът е съшият – каза София, проучвайки древния текст, – но някой от символите са различни.
	— Ако Ветерес произхождат оттук, би било напълно естествено – това е първичната форма на азбуката им. Каква част от надписите можеш да разчетеш?
	— Достатъчно, за да стигна до извода, че си права – това наистина е входът им към задгробния живот. – София посочи една определена част от текста. – Тук се говори за техния бог – „източникът на всичко“. Тук също е споменат, и тук, и тук… това е една божествена стая.
	— Може да е параклис – предположи Чейс.
	— Възможно е. – Нина се приближи до един от другите входове и освети стаята зад него. – Тук има още надписи… — Тя млъкна изведнъж и насочи фенера надолу.
	В стаята имаше много повече от надписи. В средата на тъмната вътрешна стая лежеше дълъг каменен обект, който беше повдигнат над земята върху издялани блокове. Саркофаг.
	Мястото, където беше намерил последен покой един от Ветерес.
	— И какво ще правим сега? – попита Чейс след известно мълчание. – Когато намерихме атлантския ковчег, ти въобще не бързаше да го отвориш…
	— Този ще го отворим – прекъсна го Нина. – Той я погледна въпросително. – Знам, знам. Обикновено не правя нищо, преди първо да проуча нещата, но ако разберем какво има в саркофага, поне ще разполагаме с нещо при преговорите с Ордена.
	— Права си. – Той заобиколи саркофага и забеляза, че капакът му се подава отзад. – Дай ми онази раница. – Той се върна при Нина, взе раницата си от нея и извади отвътре една тесла. – Така, ще се опитам да го повдигна. Ако вие двете успеете да го задържите за няколко секунди, ще мога да го отворя още повече. Дай малко светлина насам. – Нина насочи фенерчето към задния край на саркофага. Чейс прокара пръсти по ръба на капака и откри леко хлътване. Подпъхна теслата в него. – Готови ли сте? – Двете жени се приближиха и кимнаха с глави. – Добре, да видим сега…
	Той се напрегна и натисна дръжката на теслата с пълна сила. Желязото изскърца в камъка и капакът се надигна с около половин сантиметър. Нина натисна с всички сили. София също; пролуката се разшири до около два инча, вътре цареше пълен мрак. Чейс бързо натика теслата още по-навътре и отново натисна.
	— Вдигайте, вдигайте!
	Нина и София се опитаха да повдигнат още капака. Камъкът изскърца и Нина се сви уплашено, но някак си намери нови сили и със силен вик успя да го изтласка нагоре. Теслата се изплъзна, но жените успяха да задържат капака достатъчно дълго, за да успее Чейс да хване ръба му и да го повдигне. Капакът се залюля, плъзна се назад и увисна на пантите си.
	Чейс и София отстъпиха назад, а Нина освети с фенерчето вътрешността на саркофага. Вътре лежеше фигура, обвита в изненадващо добре запазена плащеница. Изглеждаше, че саркофагът е бил херметически затворен; щом процесът на разлагане на тялото е приключил, останките му са се запазили почти непокътнати, без да бъдат повлияни от климата или различни организми.
	Нина изчака прахът да се уталожи и погледна отблизо. Фигурата, която лежеше в ковчега, беше висока. Много висока – поне седем фута.
	— Сигурно са били много добри на баскетбол – обади и Чейс.
	София почисти праха от лицето си.
	— Някои африкански племена са много високи. Може би тези хора са били техни предци.
	— Ще разберем след малко – каза Нина. – Някой да има нож?
	Чейс измъкна едно сгъваемо ножче и й го подаде. Тя колебливо се протегна и допря острието до тъканта, докато Чейс държеше фенерчето, насочено към нея.
	— Да видим каква е голямата тайна.
	Тя направи първия разрез.
	Острието с лекота разпра плащеницата до гърдите на фигурата. След това Нина се върна в началото и внимателно започна да реже напреки, към раменете и около врата.
	След това прибра ножчето в джоба си и хвана плата. Повдигна го много леко и много внимателно, като постепенно отмахваше покритието на главата, за да разкрие най-накрая…
	— О, Господи! – каза тихо тя и притисна ръка към устата си при вида на оголеното лице.
	То не беше човешко.
	 
	 
	 
	≈ 37 ≈

	 
	— Нали ти казах! – възкликна Чейс едновременно изненадан и ликуваш. – Мамка му, казах ти, че са извънземни!
	Черепът наподобяваше човешкия с две очи, носна кухина, уста с много малки зъби – но въпреки това се различаваше достатъчно, за да стане веднага ясно, че не принадлежи на рода хомо сапиенс… но и да предизвика известно смущение. Челото беше доста по-високо, черепната кутия беше доста по-голяма от човешката, а долната челюст бе доста по-тясна и по-изпъкнала. Носната кухина беше по-продълговата и по-фина. Очните ябълки, в които беше останала изсъхнала тъкан, се намираха по-високо на лицето и се отличаваха с бадемовидна форма, леко извити нагоре. Нина беше принудена да признае, че прилича много на популярния образ на извънземно, с черни очи и безизразно лице на съществата от други светове, населяващи половинвековната НЛО митология.
	Но Нина знаеше, че това не е извънземно същество.
	— За последен път ти казвам, Еди, че не са извънземни – рече тя, взе фенерчето и го приближи към древния труп.
	— Шегуваш се, нали? – попита невярващо той. – Погледни го само!
	— Гледам го. И онова, което виждам, се е развило тук, на Земята. Просто… се е развило преди хората.
	— Друг вид? – попита София.
	— Точно така. Вид, който е родствен на хората, също както ние сме роднини с родезийския човек и неандерталеца. Но те не са хора. Развили са своята цивилизация по времето, когато хомо сапиенс е еволюирал до сегашната си форма. Те са били първите хора, които са се разселили по планетата не ние. Точно затова е бил създаден Орденът на Завета и затова те са толкова твърдо решени да унищожат всички доказателства за това. Ветерес са били монотеистични, кланяли са се на един бог… което означава, че са почитали същия бог от Тората. Библията и Корана, защото всички те твърдят, че Бог е един. Но ние сме виждали бога на Ветерес в гигантски те статуи – и той прилича на тях. Не на нас.
	— Край с тезата, че Бог е създал човека по свой образ и подобие – каза София.
	Чейс поклати глава.
	— Чакайте малко. Ветерес са живели тук, в Райската градина, нали? – Нина кимна. – Защо тогава не са споменати в Библията?
	— Може би са споменати – каза Нина. – И то точно в библейското „Битие“ „В ония дни се намираха исполините на земята…“ – Тя освети дългото тяло с фенерчето. Може би те са в основата на историите за нефилимите.
	— Но какво им се е случило? Те са били толкова напреднали, толкова умни – защо са изчезнали?
	— Зверовете са ги избили каза София.
	— Какви зверове? – попита настоятелно Чейс. Какви са били течи зверове?
	Нина изведнъж се досети и я побиха тръпки.
	— Ние.
	Чейс я погледна объркано.
	— Какво?
	— Ние сме били зверовете. Хората. – Нина си представи африканските равнини преди двеста хиляди години, в зората на хомо сапиенс. Ново същество се появява по земите, обитавани от векове от Ветерес, същество, което генетически е идентично със съвременния човек, но е диво, звероподобно в мислите и действията си, без език или закони, или култура, които да го възпират. Докато… – О, Господи!
	— Какво има? – попита София.
	— Току-що осъзнах какво означава надписът в Антарктида. Че техният бог наказал Ветерес заради това, че дали своя „дар“ на зверовете. Този дар е познанието. Те решили, че могат да обучат първите хора, да ги опитомят, да ги превърнат в слуги. Но са сгрешили. Объркали са се. Всъщност са им дали начин да унищожат своите господари. Научили са ги как да строят, как да си отглеждат храна, да използват лекарства и хиляди други неща… включително това как да използват оръжия. И щом хората се сдобили с това познание, те го използвали. Прогонили сме ги от земите им, преследвали сме ги по целия свят и накрая сме ги заличили от лицето на земята. Напълно.
	— Сигурно са се опитали да се борят – възрази Чейс. – Погледни го колко е голям.
	— Височината не означава задължително сила. Всички статуи на Ветерес са високи и слаби. – Нина приближи фенерчето към черепа. – Предимството им е било в интелигентността – погледни колко по-голям е бил мозъкът им от човешкия. Все едно да сравняваш нашия с този на шимпанзето. Но зъбите му са малки, кучешките са изтънени – Ветерес сигурно са били всеядни като нас, но зъбите им напомнят тези на тревопасните.
	— Значи са били умни – каза София, – но въпреки това ние сме ги унищожили.
	— Притежавали сме нещо, което им е липсвало – или не са го имали достатъчно – осъзна Нина. – Агресия. Били са умни, но ние сме били по-зли. – Тя стрелна София с язвителен поглед. – Готови да убиваме.
	— Спести си лицемерната набожност – отвърна София. – Ако не бяха изчезнали те, сме щели да изчезнем ние. Оцелял е най-добрият, дарвинизъм в действие.
	Нина не можеше да го отрече. Но въпреки това изпитваше тъга, докато гледаше към увитото в саван тяло. Никога нямаше да разбере дали мотивите им са били егоистични или алтруистични, но въпреки всичко Ветерес бяха предали своето познание на ранните хора… и така бяха предизвикали собственото си унищожение. Принудени да бягат, Ветерес бяха използвали част от своето познание, което не са предали на враговете си строежът на кораби и мореплаването – за да прекосят океана и да си създадат нов дом, но промените в климата бяха довели до спадане на нивото на водите и бяха отворили път за хората да ги последват.
	И да ги избият.
	— Чакай малко – каза Чейс. Щом Райската градина и херувимите и всичко това са били направени от тях, защо са включени в Библията?
	Отговорът беше очевиден, но на Нина и беше трудно да го приеме. Макар и да беше отрасла в Ню Йорк, с родители учени, далеч от евангелистките среди, семето на религията се беше загнездило в душата й просто чрез културния обмен. Но доказателствата, които се намираха пред нея, трябваше да бъдат признати.
	Защото… защото Ветерес са научили хората на своята вяра. Религията ни се базира на тяхната – един бог, един създател. И историята на Сътворението представлява изкривена расова памет за онова, което някога се е случило тук. Някои от Ветерес сигурно са останали, за да защитят онова, което е било свещено за тях. Това място. – Тя махна с ръка към заобикалящите ги стени. – Тяхната свещена земя. И библиотеката е тяхното „дърво на познанието“ – от което са се „хранили“ човеците. За което били прогонени от Едем.
	— Значи са преследвали Ветерес чак до Австралия? Дявол го взел, яко са били озлобени.
	— Отново дарвинизъм в действие – каза София. – Ако съществуват два конкурентни вида в една и съща екологична ниша, единият от тях накрая ще унищожи другия.
	— Може да не са изчезнали напълно – рече Нина. – Оцелели са поне в спомените може да са продължили да съществуват и на генетично ниво. Може да е имало кръстосване между видовете, каквото е станало между хората и неандерталците. Това би обяснило защо аз оказвам влияние върху земните енергийни полета, а ти не можеш. Както се случи с Екскалибур.
	София изсумтя.
	— О, да не би да твърдиш, че изключителният ти интелект е резултат от това, че ти си потомък на тези същества?
	— Не – отвърна Нина. – Но очевидно съществува връзка между Ветерес и атлантите, защото са използвали една и съща бройна система. А аз съм потомка на атлантите. Затова отговорът ми на твоя въпрос е: гледай си работата.
	Чейс застана между тях.
	— Добре, какво ще правим сега?
	— Това е факт – каза Нина и посочи тялото. ДНК и радиовъглеродният анализ ще открият абсолютно неопровержимо доказателство за съществуването на интелигентен живот преди появата на човечеството. Ако успеем да го измъкнем оттук и да го опазим от Ордена, ще имаме възможност да ги изобличим пред света…
	— Това ми прозвуча така – разнесе се глас с швейцарски акцент, – сякаш смятате да изпълните условията по сделката ни, доктор Уайлд.
	Нина, Чейс и София се обърнаха и видяха Фоглер, който стоеше до входа с пистолет в ръка.
	— Нали каза, че не си се договаряла с тях? – рече обвинително Чейс.
	— Еди, сега не му е времето, нито мястото – отвърна Нина и вдигна ръце.
	Фоглер влезе в стаята и изгледа с интерес саркофага и съдържанието му.
	— Значи наистина са били друг вид.
	— Вие сте знаели? – попита Нина.
	— След като структурата на тяхното ДНК беше открита през 50-те години на миналия век, Ватиканът тайно анализира останките, открити от организацията, предшестваща Ордена. Въпреки че по онова време тестовете бяха доста примитивни, те го потвърдиха, което доведе до създаването на Ордена. Но онова бяха просто малки образци; така и не открихме цяло тяло – досега.
	— И какво смятате да правите с него?
	Фоглер погледна към трупа.
	— Добър въпрос. Но първо елате с мен. – Той махна с пистолета към изхода. Скоро ще пристигне професор Рибсли.
	Фоглер ги отведе обратно при цветното поле, където ги очакваше Калъм, заедно с още двама от войниците на Ордена. До ръба на платото водеше отъпкана пътека, а на скалистия ръб Чейс забеляза няколко куки от карбонови нишки. Вместо да премине по дългата стълба над храма, екипът на Фоглер беше изстрелял абордажни куки към върха на скалата и се беше изкатерил по въжетата.
	— Само тези ли останаха? – попита той подигравателно. – Явно Орденът страда от недостиг на биячи.
	— Скоро ще попълним редиците си – каза Фоглер. Той погледна Нина. – Но… може би няма да има нужда.
	Силен шум привлече вниманието на всички: над най-голямата дупка на тавана висеше хеликоптер. Отворът беше доста тесен, едва ли оставаше повече от метър над перките, но пилотът умело успя да премине през него. След това се насочи към платото; белите дрехи, които се мярнаха през прозорците на кабината, разкриха самоличността на пилота: Рибсли.
	Когато хеликоптера започна да се спуска, над главите им разлетяха цветни листчета. Рибсли кацна близо до пътеката, скочи от кабината и тръгна спокойно през цветята, сякаш се разхождаме.
	— Смея да заявя – извика той, когато се приближи до очакващата го група хора, – че съм доста впечатлен. Истинската Райска градина, напълно самостоятелна екосистема насред една от най-ужасните пустини на планетата. Забележително! – Той погледна въпросително към Фоглер. – Редиците ви са оредели, Килиан. Къде е Замал?
	— Мъртъв е – отвърна Фоглер.
	— Ах, колко жалко. – В гласа на Рибсли не се долавяше и капчица искреност. – Добре, че реших да остана в Хартум и да ви изчакам да намерите това място. – Той се обърна към Нина. Всъщност подозирам, че вие сте го открили, доктор Уайлд. Поздравления.
	Отговорът на Нина беше също толкова неискрен.
	— О, благодаря ви, професоре. Заслужаваше си всичко преживяно.
	Той се усмихна, погледна за миг към Чейс и се обърна към София, възкликвайки с искрено облекчение:
	— София, слава Богу! Добре ли си?
	— Малко съм понатъртена отвърна тя с усмивка, – но иначе съм жива и здрава.

 	— Слава Богу – повтори той, хвана я за ръцете и я погледна със смесица от копнеж и желание, преди да я прегърне силно и да прошепне нещо в ухото й. Тя му отвърна по същия начин; Нина не можа да разбере какво си казаха, но когато се разделиха, тя забеляза как нещо проблесна в очите на София.
	Очакване?
	Никой друг не го забеляза, Рибсли я закриваше от погледите им. Той се обърна към Фоглер.
	— Доколкото разбирам сме направили интересно откритие. Покажете ми.
	— Оттук – каза Фоглер. Той махна с ръка към хората си да отведат пленниците и тръгна обратно към мавзолея. Рибсли тръгна след него, последван от Калъм, който бързо бръкна в джоба на якето си.
	Докато войниците пазеха Нина, Чейс и София в голямата стая, останалите влязоха в погребалната камера, за да огледат тялото. Излязоха след няколко минути. Рибсли насочи вниманието си към надписите на стените.
	— Значи историята за изгонването от Рая е истина… от определена гледна точка. Предполагам, че никога няма да разберем в каква степен изкривяването на събитията е било умишлено, но сега това не е важно. Важното е – обърна се той към Фоглер – какво смята да прави Орденът. Вие сте единственият останал жив член на Триумвирата, така че решението е изцяло ваше.
	— Така е – рече Фоглер. Той погледна към тялото и се обърна – но не към Рибсли, а към Нина. – В миналото нещата са щели да изглеждат много просто. Орденът е имал определена цел: да намери и да унищожи всички доказателства за съществуването на Ветерес и тяхната цивилизация – всичко, което би могло да подкопае историята за сътворението в Библията и другите свещени книги. Просто щяхме да заличим това място от лицето на Земята.
	— А какво ви спира сега? – попита предизвикателно Нина.
	— Мисля, че се досещате. – Фоглер посочи към входа. – Там се намира най-великото, най-свято място в историята. Градината Едем, доктор Уайлд! Раят на земята, където някога е стъпвал самият Бог! Унищожаването й би било… богохулство. Смъртен грях.
	— Какво, по-ужасен от останалите, които сте извършили?
	Той настръхна при хапливата забележка, но я остави без отговор.
	— Откриването на Райската градина не поставя под съмнение написаното в „Битие“ – рече той. – Дори го подкрепя. Ако разкрием Едем пред света, само ще покажем на вярващите, че са били прави.
	— Може би сте прав – рече Нина. – Само че има едно малко неудобство. – Тя посочи древното тяло. – Едемската градина е била неговия рай, не нашия.
	— Затова съм изправен пред една дилема – и може би вие ще ми помогнете да я разреша.
	— Защо тя? – попита рязко Рибсли. – Всъщност защо дори е още жива?
	— Добър въпрос – подкрепи го Калъм. Погледът му се спря върху София. – Защо изобщо и тримата са живи, Фоглер?
	— Защото на нея ще й повярват – отвърна Фоглер. – Най-известната археоложка в света, откривателката на Атлантида и гробниците на крал Артур и Херкулес. Ако тя съобщи, че Едем е открит; всички ще приемат историята й.
	Нина се усмихна невесело.
	— Но ако разкрия пред света за откриването на Едем, аз ще им разкажа цялата история – включително онази част, че Ветерес са първите му обитатели. В противен случай всичко ще е една лъжа.
	— Но вие вече сте изпечен лъжец, доктор Уайлд – възрази Фоглер. – Вече излъгахте света защо Кристиан Фрост е тръгнал да търси Атлантида. И съм повече от сигурен, че сте излъгала в доклада си за ООН, че Екскалибур е изгубен в морето.
	— Не разказах цялата истина за Атлантида поради причини, свързани със сигурността – отвърна Нина, опитвайки се да избегне обвиняващия погнел на Калъм. – Ако бях разкрила, че откриването й едва не е довело до края на света, щеше да настъпи пълен хаос!
	— А какао си мислите, че ще стане, когато кажете на хиляди хора, който изповядват християнство, юдаизъм и мюсюлманство, че имате неопровержимо доказателство противоречащо на вярата им?
	— Аз – започна Нина, но после спря и се замисли по въпроса. – Но вие видяхте доказателството и вярата ви не се е променила – рече тя, за да избегне прекия отговор
	— Моята вяра е непоколебима. Ако не беше, нямаше да мога да извърша всичко това. Приемането на съществуването на Ветерес не означава отричане съществуването на Бог. Но милиони ще почувстват гняв и ще се уплашат от тази промяна на вярата им. А когато хората са гневни и уплашени тогава идва край на реда.
	— Редът и подчинението – сряза го София. – Нали това е целта на религията? Въобще няма да е добре хората да започнат да задават въпроси за онова, в което им е казано да вярват.
	— Господин Калъм, ако тя отново се обади, можете да я застреляте – каза Фоглер. Изражението на Калъм показа, че според него това отдавна е трябвало да стане Рибсли гледаше американеца с напрегнато лице. – Доктор Уайлд, нали помните какво ви каза кардинал Ди Бонавентура за начина, по който Ватикана се справя със спорните научни теории.
	— Да. Приема ги.
	— След време. Големия взрив, еволюцията… Църквата вече ги приема като факт. Но за това бяха необходими години, дори десетилетия. Не защото самият Ватикана се противопостави на идеите, а защото вярващите ще им се противопоставят, ако бъдат приети изведнъж. Но когато се представят постепенно…
	— В тях започват да вярват – завърши Нина.
	— Да. Накрая те се превръщат в част от катехизиса и не могат да бъдат отречени. Но когато истината е толкова спорна, толкова опасна, тогава е нужно много време, за да бъде приета. – Той погледна към входа. – Вие открихте Райската градина. Аз… Аз не мога да позволя да бъде унищожена. Трябва да бъде разкрита пред света. Ветерес са неразделна част от Едем, но аз не бих могъл да го разкрия пред света, без да рискувам настъпването на хаос. Разбирате ли моята дилема?
	— Да. Но мисля, че се досещам как смятате да я разрешите
	— И одобрявате?
	— Не. Но алтернативата ми харесва още по-малко.
	— Смятате ли да просветите и нас? – попита Калъм.
	— Той ми дава право на избор рече Нина. – Да разкрия пред света за откриването на Рая, без да споменавам за Ветерес – известно време. Междувременно Орденът постепенно ще насажда представата за тях в общественото съзнание, докато теолозите измислят начин да обяснят тяхното съществуване така, че да не противоречи на библейското „Битие”. След това, когато съществуването им бъде разкрито, светът ще бъде подготвен за това и шоковата вълна ще бъде неутрализирана. Права ли съм? – Фоглер кимна.
	— А вариант Б?
	Тя погледна към пистолета на Фоглер.
	— Бум! Аааа! Туп.
	— Да, и аз така си помислих.
	— И така, какво решихте, доктор Уайлд? – попита Фоглер. – По един или друг начин Едем трябва да бъде представен пред света, но дали ще го направите вие или някой друг, зависи изцяло от вас. Решавайте.
	Нина се обърна към Чейс.
	— Еди? Това засяга и теб – какво мислиш?
	Той сви рамене.
	— Да клекнем пред тези задници или да бъдем убити? И двата варианта не ми допадат, но вторият определено е по-гаден.
	— Знам. – Тя тъжно го стисна за ръката, след което неохотно се обърна към Фоглер. – Нямам голям избор, нали? Аз… приемам предложението ви. Така поне част от истината ще бъде разкрита. Някой ден.
	— Мъдро решение – каза Фоглер.
	— Едва ли! – изломоти Рибсли. – Наистина ли вярвате, че тя ще го направи?
	— Мисля, че държи на думата си, да.
	— Няма значение какво мислите – каза Калъм. Изборът ви е грешен.
	Фоглер се обърна към него.
	— Вие нямате думата тук, господин Калъм.
	— Напротив.
	Той извади пистолета си и застреля Фоглер.
	 
	 
	 
	≈ 38 ≈

	 
	Нина ахна, а Фоглер падна на пода е окървавен корем. Преди останалите да се опомнят. Калъм изстреля бързо още няколко куршума по войниците на Ордена.
	Автоматът на Фоглер се плъзна към краката на Чейс. Той посегна да го грабне, но Калъм забеляза опасността и насочи пистолета си към него.
	— Не си го помисляй! – След това подкани Нина, Чейс и София да тръгнат към вратата.
	Рибсли отстъпи към другия край на стаята.
	— Бихте ли ми обяснили какво става тук, господин Калъм?
	— Променям лошия избор на Ордена. – Той бръкна в джоба си и включи нещо. – Господин президент, чухте ли какао стана?
	— Високо и ясно, господин Калъм. – Гласът прозвуча кухо и металически през малкия говорител на радиостанцията, но не можеше да бъде сбъркан: Виктор Долтън, президентът на Съединените американски щати. – Докладвайте каква е ситуацията.
	— Всички войници на Ордена са мъртви или – той погледна към Фоглер, който беше притиснал ръце към раната в корема си, – обезвредени. Тук са още Чейс, професор Рибсли, доктор Уайлд… и София Блекууд.
	— Здрасти, Виктор – обади се София словоохотлива – Доста време мина.
	Мина известно време преди Долтън да заговори отново, пренебрегвайки я напълно.
	— Господин Калъм, да разбирам ли, че в Райската градина се намира онова, от моето се страхувахме?
	— Да, сър. Сигурно доказателство, че нечовешка цивилизация е предшествала нашата – което би оказало влияние върху историята, разказана в библейското „Битие“.
	Нова пауза.
	— Разбирам. В такъв случай, господни Калъм, кодова дума: откровение.
	— Ясно, сър – каза Калъм. Без да изпуска Нина, Чейс и София от погледа си, той настрои радиостанцията на друга честота. – Абадон, Абадон, тук архангел. Чуваш ли ме?
	— Тъй вярно, архангел – дочу се изкривен глас с тексаски акцент, – тук Абадон. Чувам те.
	— Абадон, имате разрешение да продължите с операцията, същите координати. Дай ми приблизително време до началото.
	— Архангел, до началото остават приблизително петнайсет минути. Времето достатъчно ли е, за да напуснеш района?
	— Достатъчно е, Абадон. Започнете веднага операцията. Архангел, край.
	— Тъй вярно, архангел. Операцията започва. Край.
	Калъм превключи радиостанцията.
	— Господин президент, операцията е в действие.
	— Каква операция? – попита настоятелно Нина.
	Долтън й отвърна развеселено:
	— Абадон, доктор Уайлд, е кодовото наименование на стелт бомбардировача Б-2 Спирит, който излетя от базата ни в Уганда преди около час и сега кръжи на шейсет хиляди фута над суданското въздушно пространство. Господин Калъм току-що му даде заповед да пусне две МРО върху целта, която за войниците представлява убежище на терористи.
	— МРО ли? – Нина подозираше, че значението на този акроним няма да й хареса.
	— Масивен разбивач на обекти – каза Калъм. – Петнайсеттонна бетонобойна бомба.
	— Земетръсна бомба – додаде Чейс.
	— Аха. Но… но защо? Какво ще постигнете с унищожаването на Едем?
	— Това вече не е ваша грижа, доктор Уайлд. Господин Калъм, ще ви оставя да довършите операцията. Само още нещо – получихте заповедите си. Изпълнете ги, като започнете със София Блекууд.
	— С удоволствие, сър. Калъм, край. – Той изключи радиостанцията и пристъпи напред, насочвайки пистолета си към София.
	— Убий ме и с кариерата на Виктор е свършено – каза тя. – Записът ми с него ще излезе в медиите.
	— Ти вече си официално мъртва – напомни й той със студена усмивка. – Нищо няма да се случи. Мястото на президента е гарантирано.
	— О, чудесна идем беше това с изнудването – промърмори Нина, щом видя как лицето на София помръква. За това не се сети, нали?
	— Напротив, сетих се. Но се надявах, че никой друг няма да го направи.
	Калъм се усмихна широко, докато се прицелваше в сърцето на София…
	Бам!
	Изстрелът отекна в стаята – но той всъщност не беше произведен от пистолета на Калъм, който излетя от ръката му и се приземи в погребалната камера. Белокосият мъж изкрещя от болка.
	— Съжалявам, драги – каза Рибсли с пистолет в ръка, – но не мога да ти позволя да го направиш.
	— Добър изстрел – каза Чейс със саркастично възхищение в гласа.
	— Преди да се заема с академично обучение, бих офицер в родезийската армия. Не използвам уменията си често, но пък се оказаха полезни.
	София му се усмихна с облекчение.
	— На косъм беше, Гейбриъл.
	— Знаех, че мога да ти вярвам, когато ми върна лаптопа в Австралия, така че и ти можеш да ми вярващ.
	— Върнала си му лаптопа? – обърна се гневно към нея Нина.
	— Просто си подсигурявах гърба – отвърна София, приближавайки, се до Рибсли. – Все пак шансовете ми за оцеляване с теб и Еди не бяха кой знае колко по-добри, отколкото ако бях останала с Ордена.
	— Вече си в безопасност – каза Рибсли, след като тя вдигна автомата на един от мъртвите войници. Всичко се получи много добре.
	Намерихме Едем, намерихме изненадващо добре запазено тяло на Ветерес и Калъм дори се погрижи за войниците на Ордена вместо нас.
	— Освен това над главите ни виси тежък бомбардировач и разполагаме с по-малко от петнайсет минути да се ометем оттук. – Тя погледна часовника си. – По-малко от четиринайсет, всъщност.
	— Щом стигнем до хеликоптера, ще изчезнем оттук за две. Наглеждай ги. – Той вдигна автомата на Фоглер, после влезе в погребалната камера, наведе се над саркофага и дръпна плащеницата.
	— Какво правиш? – попита Нина.
	— Застраховам се. И си осигурявам старините – отвърна Рибсли, докато разкъсваше остатъците от плата, след което хвана трупа за врата. – Орденът може и да е изгубил лидерите си, но все още съществува. С помощта на това – или по-точно със заплахата от разкритието на ДНК-то, което то ще ми осигури – ще мога да предоговоря условията си с новите лидери.
	— Ще изтъргуваш доказателството за пари? – попита Нина с отвращение.
	— Нещо такова.
	В този миг се обади Фоглер и всички се сепнаха изненадано. Треперещият му глас разкриваше силната болка, която изпитваше.
	— Не… сделката… която сключихме… – Той се отпусна неподвижно.
	— Сделката, която сключихме, вече не е валидна – рече Рибсли и вдигна скелета. – Защото скоро ти ще си мъртъв, както и доктор Уайлд, а цялото това място ще представлява димяща дупка в земята. Жалко за загубата, но човек трябва да се възползва максимално от променящите се обстоятелства. – Той изпъшка и отчупи черепа от тялото със сухо изпукване. Погледна към разложеното лице, уви го в откъснатото парче от плащеницата и се върна в голямата стая.
	— Време е да тръгваме.
	— Само още минутка, Гейбриъл – каза София. Тя се усмихна злобно. – Тук има хора, с които отдавна искам да се разправя. Какъв голям избор! Кого да убия пръв? – Тя насочи пистолета към Калъм. – Моят очарователен надзирател, може би? Наистина ще се забавлявам, наблюдавайки шефа ти как се гърчи. Или пък… – оръжието се премести към Чейс – последния и най-незначителен от бившите ми съпрузи?
	— Хей! – сопна и се обидено Чейс.
	Дулото се премести срещу Нина.
	— Или пък теб, Нина? – София потърка с пръст белега на бузата си, приближавайки се към нея. – Вече имам толкова много неща, с които да те запомня.
	— Радвам се, че няма да бъда забравена – отвърна Нина.
	— О, не го очаквай от мен. Но виж, медните със сигурност няма да забравят за позорния край на кариерата ти. Откривателката на Атлантида, уволнена позорно, преди да изчезне и да умре неизвестна. Неоплакана. Колко жалко.
	— Поне никой няма да се изпикае на гроба й – каза Чейс.
	— Могат да правят каквото си искат с гроба ми, стига аз да не съм в него. За разлика от нашите религиозни приятели тук, аз вярвам, че човек има само един живот и единственото важно нещо е да печели. Според закона аз съм мъртва – малка намеса на пластичен хирург, нова сделка с Ордена и двамата с Гейбриъл можем да идем, където си пожелаем. Най-доброто отмъщение, както казват, е да живееш добре… а аз смятам да живея много добре.
	Рибсли се отправи към изхода и погледна нетърпеливо назад.
	— Никой от нас няма да е жив, ако не се махнем веднага оттук, София. Просто ги убий и да тръгваме.
	— О, хубаво – въздъхна София и му хвърли един бърз поглед…
	В този миг Чейс замахна, опитвайки се да избие пистолета от ръката й.
	Но разстоянието между тях беше твърде голямо и той само леко я закачи. София стреля инстинктивно, куршумът мина покрай Чейс и се заби в стената. По-скоро изненадана, отколкото ядосана, тя се прицели в гърдите му и се приготви да го простреля от упор…
	Но Нина измъкна сгъваемото ножче от джоба си и го заби дълбоко в китката й.
	София изпищя и отскочи назад, опитвайки се да стреля – но острието се беше забило между костите и парализираше ръката й.
	Чейс скочи към нея, но в този миг забеляза, че Калъм се хвърля към един от автоматите на мъртвите войници. Рибсли също вдигаше оръжието си. Англичанинът веднага смени тактиката, сграбчи Нина и се метна заедно с нея в погребалната камера. Бутна я встрани от входа и се огледа за падналия пистолет на Калъм.
	София също забеляза, че белокосият се спуска към оръжието. Тя се хвърли зад една от каменните пейки и издърпа острието от ръката си.
	— Кучка! – изсъска яростно, хвърли надалеч окървавения нож и размърда пръстите си с изкривено от болка лице.
	Калъм се обърна, за да я застреля, но Рибсли стреля пръв и побърза да се прикрие зад другата каменна пейка край изхода. Калъм нямаше друг избор, освен да се скрие в другата, неизследвана погребална камера, изгубвайки се в мрака.
	Чейс намери пистолета на Калъм – смит и уесън сигма 40Р – и бързо го сграбчи. След това се притисна към стената до входа. Огледа бързо оръжието. Изстрелът на Рибсли беше повредил затвора. Ако стреляше, имаше голяма вероятност от засечка. Трябваше да зарежда всеки път ръчно. Извади бързо пълнителя, измъкна най-горния патрон и го пъхна в пистолета.
	— София! – извика Рибсли. – Добре ли си?
	— Оная кучка ме промуши! – извика тя.
	— Ела тук. Аз ще те прикривам! – Професорът надникна иззад пейката, целейки се във входа на втората погребална камера.
	Чейс се реши да надникне и да се огледа. Зърна София, която бързо се промъкна между двете пейки, но не се разкри достатъчно, за да стреля по нея. Той се показа още малко, опитвайки се да открие Калъм — но отскочи назад в момента, в който Рибсли стреля по него. Куршумът се заби в стената зад главата му.
	Още един изстрел – този път по-отблизо. Калъм се беше подал и беше стрелял по Рибсли, принуждавайки го да се наведе зад лейката. Американецът се канеше да побегне към третата пейка, но Чейс стреля по него. Пропусна, но изстрелът стресна Калъм, който бързо отскочи назад в тъмната стая.
	Чейс погледна пистолета си. Гилзата на изстреляния куршум беше изхвърчала, то плъзгачът беше заседнал в задна позиция, въпреки че в пълнителя имаше още патрони. Той изруга и го натисна напред, докато не усети как механизмът вкарва следващия патрон.
	София се възползва от паузата и се промъкна до Рибсли, грабвайки още един автомат по пътя си. Професорът изгледа слисано окървавената й ръка.
	— Господи, ти си…
	— Не му обръщай внимание – сопна му се тя. – Отивай при хеликоптера и запали двигателя – аз ще ги държа на прицел, докато не набереш достатъчно скорост. – Той се накани да възрази, но тя му изкрещя заповеднически: – Тръгвай!
	Рибсли я изчака да заеме позиция и хукна към изхода. София стреля два пъти към позицията на Калъм и един път към Чейс, след което се скри зад пейката.
	Нина отскочи стреснато, когато куршумът се заби в задната стена на погребалната камера.
	— Какво става?
	— Като че ли всички сме в безизходица – каза Чейс, като внимателно надникна през отвора. – Аз държа Калъм на мушка, той държи нас, а София държи и двама ни. – Той можеше да види сянката на София на светлината, която влизаше през входа на мавзолея, но самата тя се беше прикрила добре.
	— Колко време ни остана?
	— Около дванайсет минути.
	— И как ще успеем да се измъкнем от пещерата за дванайсет
	минути?
	— Дай първо да видим как ще се измъкнем от стаята. – Той отново надникна; зърна дулото на автомат, което се подаваше от другата стая, и веднага отскочи назад. Калъм стреля и куршумът отлюспи малко от каменната стена зад гърба им. Само след миг София стреля по американеца. Чейс погледна и забеляза как Калъм се оттегля назад в сенките. Той стреля по него и пистолетът му отново заяде. – Това е голям майтап! — изръмжа ядосано, докато презареждаше. – Никой от нас не може да помръдне!
	— София ще го направи само след минута – обади се Нина, дочувайки засилващо се боботене. Двигателят на хеликоптера.
	— Страхотно, а ние няма да можем да я последваме, защото Калъм ще ни застреля, а той не може да хукне след нея, защото аз ще го застрелям!
	Калъм беше стигнал до същия извод. Нина и Чейс го чуха да говори напрегнато по радиостанцията.
	— Абадон, Абадон, архангел ви вика спешно! Задръжте код алфа, повтарям, задръжте код алфа! – Отговорът беше твърде тих, за да го разберат.
	— Какво прави той? – попита Нина.
	— Каза на стелта да не пуска бомбите – отвърна Чейс.
	— Ами това е страхотно! Нали?
	— Да, докато не им каже да включат отново брояча. Така или иначе летят насам. – Погледна още веднъж навън; София беше вдигнала автомата си. Тя стреля два пъти към Калъм, а Чейс стреля по нея, принуждавайки я да се скрие зад пейката.
	Той отново презареди. Скоростта за излитане на хеликоптера почти беше достигната – което означаваше, че София скоро ще хукне към него. При положение, че нямаше кой да я прикрива, Чейс предположи каква ще бъде тактиката й: превключва на пълен автоматичен режим и започва да стреляло двата входа, докато се изтегля назад.
	Ако успееше да я улови, докато се изправя…
	Той зае позиция за стрелба, видя София да се надига иззад пейката, прицели се…
	И беше принуден да отскочи назад – Калъм го беше забелязал!
	Куршумът му се заби в стената и напълни очите на Чейс с песъчинки.
	— Мамка му! – изрева Чейс, а грохотът на автоматична стрелба му подсказа, че е изпуснал единствения си шанс.
	Стрелбата спря. София се беше измъкнала от мавзолея.
	Оставаше му да се справи с Калъм.
	Само той пречеше на бягството му и обратното. Трябваше да
	се изправят един срещу друг…
	Сега!
	Чейс изскочи пред входа и в същия момент от другата стая се появи Калъм. Англичанинът имаше предимството, че с пистолета можеше да се прицели по-бързо, отколкото с автомата, но другият мъж разполагаше с по-голяма огнева мощ…
	Чейс стреля пръв – но мерникът на повреденото оръжие беше леко разместен. Куршумът прелетя покрай Калъм и се изгуби в погребалната камера. Белокосият отвърна на огъня, а Чейс се изтегли назад, опитвайки се да презареди повреденото оръжие.
	— Хайде, боклук такъв…
	Патронът влезе в гнездото. Той изскочи навън, инстинктивно компенсирайки кривия мерник, но за малко изпусна Калъм.
	След миг американецът отново се появи – но не за да стреля. Вместо това той хукна към изхода. Той беше разбрал, че Чейс има проблеми с пистолета и беше използвал тези жизненоважни няколко секунди, докато Еди се занимаваше със сигмата, за да достигне до един от мъртвите войници и да откачи гранатата от колана му.
	Затворът прещрака; куршумът се зареди.
	Твърде късно.
	Калъм дръпна щифта и хвърли гранатата през отвора.
	Чейс веднага забрави за стрелбата. Имаше по-малко от четири секунди, за да намери прикритие преди гранатата да се взриви.
	Той хвана Нина и я дръпна след себе си.
	Три секунди.
	Зад саркофага нямаше да са прикрити добре.
	Две секунди.
	Единствената сигурна защита беше да влязат в него.
	Една…
	Той блъсна Нина в древния ковчег и скочи след нея, придърпвайки капака над главата си.
	Нула.
	 
	 
	София чу експлозията през боботенето на издигащия се хеликоптер, а секунда по-късно видя прах и дим да излизат през входа на мавзолея. Чейс или Калъм се беше сдобил с граната и я беше използвал срещу другия – но кой беше оцелелият?
	Не че имаше някакво значение. Калъм беше отложил бомбардировката, но Долтън беше заповядал унищожението на Едем, което означаваше, че атаката ще бъде подновена рано или късно, независимо дали Калъм беше жив или не.
	Автоматът все още беше в нея. Тя го държеше насочен към входа на мавзолея, докато Рибсли маневрираше с хеликоптера към дупката на тавана. Минаха няколко секунди. Не се появи никой. Рибсли се намръщи съсредоточено, докато наблюдаваше стесняващото се разстояние между скалата и перките на хеликоптера.
	Край входа се забеляза движение. Бяла коса. Калъм.
	София стреля, принуждавайки го да се скрие вътре. Рибсли присви очи, но задържа хеликоптера неподвижно, заемайки позиция директно под дупката. Калъм отново се появи, опитвайки се да вдигне своя автомат, но куршумите на София отново го принудиха да се скрие вътре.
	Рибсли увеличи мощността до максимум. Хеликоптерът се стрелна нагоре и само след миг се озова под яркото пустинно слънце.
	София погледна за последно Едемската градина и хеликоптерът зави на изток към Хартум. Тя зърна отново статуята и платото, мавзолея сред цветния килим – след което всичко се изгуби от погледа й.
	Рибсли въздъхна с облекчение.
	— Успяхме. Успяхме! – Той погледна към увития череп в краката на София. – Мисля, че това ще е достатъчно, за да успеем да притиснем Ордена. Ще успеем да ти осигурим нова идентичност… и значителна сума пари, разбира се.
	— Може ли да им се вярва?
	— Ако ди Бонавентура застане начело на католическия контингент, в което съм повече от сигурен, тогава да. Ако му го представя като бизнес възможност, а не като изнудване, мисля, че ще получим каквото искаме.
	София се усмихна.
	— Превъзходно. След това мисля, че е на ред малкото ми отмъщение на Виктор.
	— И аз така си помислих – отвърна Рибсли усмихнато. – По кого стреляше, всъщност? Чейс или Калъм?
	— Калъм.
	— Значи Чейс е мъртъв? Както и доктор Уайлд, най-вероятно. Тъкмо навреме.
	— Да. Въпреки че бих предпочела да ги убия лично… – Тя погледна към отдалечаващото се високо скалисто плато.
	— Какво има? – попита Рибсли.
	— Сетих се за нещо, което казах на Еди. Че повече няма да направя грешката да си помисля, че е мъртъв, докато не видя трупа му.
	— Дори Калъм да не го е убил, той ще се изпари, когато пуснат бомбите. Няма начин да се измъкне навреме от онази пещера.
	— Да се надаваме. – Продължи да гледа към платото, докато то не се изгуби напълно от поглед. – Сбогом, Еди – каза тихо тя.
	 
	 
	Калъм погледна към отвора в тавана и тръсна гневно глава. София беше избягала, но той имаше по-непосредствени проблеми за решаване.
	Погледна отново към вътрешността на мавзолея. От него продължаваше да излиза прах и дим, но въздухът се беше прочистил достатъчно, за да може да установи, че във вътрешността не се забелязват никакви признаци на живот, никакво раздвижване
	Калъм метна автомата на рамо и хукна през цветята към ръба на платото. Двете хъмвита чакаха в подножието му, паркирани под гигантската статуя с протегнати ръце, а следите им водеха навътре в джунглата. Джиповете бяха прегазили препятствията, които срещнаха по пътя си – ако следваше същия път, той щеше да се измъкне през тунела, преди бомбите да паднат.
	Той откачи всички куки, оставяйки само една. Хвана се за въжето и започна да се спуска надолу. Щом стигна до края, го разклати силно, докато не падна и последната кука. Дори някой да беше оцелял, вече нямаше друг изход оттук, освен по дългия и опасен път зад статуята.
	Нямате дори да успеят да го преполовят. Той включи радиостанцията
	— Абадон. Абадон, тук архангел.
	— Чувам те, архангел – отвърна пилотът на стелта.
	— Дайте ми време за достигане до целта.
	— Приблизително десет минути, архангел. Но код алфа все още е отменен. Искате ли да подновим операцията?
	Калъм изтича до най-близкия джип.
	— Потвърждавам. Абадон. Подновете операцията. Унищожете това място. – Той запали двигателя и натисна педала за газта.
	 
	 
	 
	≈ 39 ≈

	 
	— Честно казано, тук е доста уютно – каза Чейс.
	— Само че с трима е доста пренаселено – отвърна Нина, която въпреки пълния мрак се изпълваше с ужас при мисълта, че лежи върху обезглавен труп.
	Трясъкът от взривяването на граната и падането на каменния капак на саркофага се сляха. Гръдният кош на трупа се пречупи с неприятен звук под тежестта им и сега някои кокали се забиваха в гърдите на Нина.
	— Зависи кой е третият. Но със сигурност не ми се ще да е този приятел. – Чейс се намести, опитвайки се да подпре с гръб каменния капак. – Дай да го отворим.
	Той се напъна. Капакът леко скръцна, но в саркофага не проникна никаква светлина.
	— Мамка му – промърмори той. — Мръдни малко, трябва ми още малко място.
	Нина се опита да се премести, но от едната й страна имаше солиден камък, а от другата купчина кокали.
	— Съжалявам… – Вместо това се опита да се вдигне на ръце под Чейс, осигурявайки чу още малко сили.
	— Да, така е много секси – каза той, като натисна отново. – само че… уфф! Не ми помага особено. Можеш ли да се обърнеш по гръб?
	— Еди, аз едва си протягам ръцете! – Въпреки това се опита, но успя само леко да се извърти.
	— Така ще я караме тогава. Когато ти кажа се притисни към мен с всичка сила. Готова ли си?
	— Само секунда, един кокал се е забил в мен.
	— Не е кокал, аз съм.
	— Господи. Еди! – Тя започна да извива тяло, докато ръбатият предмет не се отмести. – Добре, готова съм.
	— Така… Натискай!
	Двамата едновременно се надигнаха нагоре. Този път скърцането беше по-силно, тежкият капак се помръдна леко, но не достатъчно. Чейс се отпусна за миг, пое си дъх и натисна още по-силно. Капакът отново изскърца, за миг вътре проникна тънък лъч светлина… но тежестта на камъка отново го събори. В тясното пространство не можеше да намери добра опора.
	— Гръм и мълнии! – изръмжа той. – На косъм бях!
	— Когато го отваряхме, бяхме трима — напомни му Нина.
	— Може би трябва да повикам Калъм на помощ – рече Чейс и отново натисна. Тънкият лъч светлина отново се появи, цепнатината се разшири за миг, след което отново се стесни. – Мамка му, хайде де, хайде!
	Светлината изчезна… но се появи отново.
	Нина и Чейс ахнаха едновременно, когато натискът върху телата им отслабна и капакът се надигна с няколко сантиметра. Чейс плъзна едното си коляно напред и натисна по-здраво. Промуши едната си ръка през отвора, след това главата и раменете… и видя Фоглер, който държеше каменния капак с изкривено лице и облян в пот.
	Чейс нямаше време да задава въпроси. Вместо това натисна с всички сили. Фоглер извика от болка и залитна към саркофага. Капакът изскърца още веднъж, но този път пантите му не издържаха и той се стовари на пода, отчупвайки единия си ъгъл.
	Чейс се облегна на стената, дишайки тежко.
	— Нина, излизай. – Тя се измъкна от саркофага и погледна към Фоглер с изненада… и подозрение. Чейс направи същото. – Добре, защо ни помогна?
	Фоглер притисна раната си с ръка.
	— Долтън предаде Ордена – прошепна той. – Също и Рибсли. Някой трябва да разкаже на кардинала какво се случи тук. Аз не вярвам, че ще оцелея.
	— Нито пък ние – каза Нина, поглеждайки часовника си. – Девет минути! За това време няма да успеем дори да слезем по стълбите!
	— Трябва да намерим по-кратък път – каза Чейс, измъквайки се от саркофага. – Куките с въжетата – не, дявол да го вземе, Калъм сигурно ги е хвърлил долу.
	— Можем ли да скочим в езерото? – попита Нина.
	— Не бихме могли да скочим толкова далеч. – Очите му се разшириха. – Освен ако не си намерим нещо да ни тласне до там!
	— Той заобиколи саркофага и отиде до падналия капак. – Фоглер! Ще умираш ли или ще ни помогнеш да сритаме задника на Калъм?
	Фоглер се усмихна измъчено.
	— Какво смяташ да правиш?
	— Този капак – трябва да го завлечем до статуята максимално бързо!
	Нина погледна към отчупеното парче.
	— За какво?
	— По-бърз път до долу. Нина, помогни му.
	— Той е… От корема му тече кръв. Еди.
	— Мога да се справя – изпъшка Фоглер и се приближи вдървено до капака.
	— Добре – каза Чейс. – Аз ще вдигна от тази страна; Нина, дръж другия край колкото се може по-високо, за да не се налага да се навежда много. Щом го вдигнем, тръгваме и няма да спираме, докато не стигнем до статуята!
	Чудейки се какви са намеренията му, Нина се наведе и хвана плочата на мястото на отчупения ъгъл. Чейс изръмжа приглушено, повдигайки я от другата страна. Нейният край беше по-лек заради липсващия ъгъл и Нина успя да повдигне капака.
	— Не мога… да го удържа! – изпъшка тя.
	Фоглер се приближи, подхвана го и извика от болка.
	— Пусни го, пусни го! – извика Нина, забелязвайки, че раната му започва да кърви още по-силно.
	— Не! – изграчи Фоглер. Цялото му тяло трепереше, той изви тялото си така, че да притисне единия лакът към корема. Изпъшка от болка, но не изпусна капака.
	— Добре, тръгваме! – извика Чейс. Лека-полека те изнесоха каменната плоча в съседната стая.
	— Държите ли? – извика Чейс. Фоглер изръмжа нещо, което можеше и да е потвърждение, но Нина беше сигурна, че той ще припадне всеки момент.
	Въпреки това не можеха да спрат. Времето им изтичаше.
	Стигнаха до изхода и продължиха през цветята. Нямаше как да им се възхитят за последен път – просто ги прегазиха, заобикаляйки надгробните камъни. Пред тях се появи гърбът на статуята и малкия мост, водещ до раменете й.
	— Така, сега да минем по него — изръмжа Чейс.
	Нина погледна надолу. Пот краката им се виеше скалната пътека.
	— Дано издържи тежестта.
	Чейс тръгна пръв, тътрейки крака по тясното каменно мостче. Нина премести ръцете си по-навътре, за да могат и двама с Фоглер да преминат. Ръцете и раменете й изгаряха в ужасна болка, но тя стискаше здраво и се придвижваше стъпка по стъпка напред, в синхрон с Чейс.
	Той премина средата. Две трети. Мостчето беше покрито с кал и птичи изпражнения. От него се сипеше детрит и то потрепваше леко под стъпките му.
	— Ох, дявол да го вземе – каза той. – Давайте по-бързо! Мисля, че няма да издържи!
	Нина се опита да върви по-бързо, но Фоглер изпъшка и изплю кръв. Преместването на каменния капак беше отместило ръката, с която притискаше раната си.
	— О, Господи, съжалявам! – извика тя и забави крачка.
	Фоглер се усмихна пресилено, лицето му пребледня още повече.
	— Няма проблем… само да успеем да преминем…
	Чейс стигна до края и прехвърли капака отвесно върху лявата си ръка.
	— Хайде, само още няколко крачки!
	Нина и Фоглер го последваха и се блъснаха един в друг при обръщането на каменната плоча. Нина стъпи върху статуята, швейцарският гвардеец стъпи върху последния камък….
	Който поддаде.
	Плъзна се настрани, повличайки със себе си и други, по-малки камъни. Изгубил подпората си, мостът се разпадна и полетя надолу, разбивайки се на земята.
	Фоглер се свлече върху статуята. Тежкият каменен капак се изплъзна от ръцете на Нина, счупеният му край едва не й затисна крака. Чейс изпусна другия край и залитна назад. Успя да се хване за издяланото ухо на статуята в последния момент.
	Пръстите на Фоглер се изплъзваха от капака.
	— Еди! – извика Нина, – Той ще падне! Помогни ми!
	— Не! – изръмжа Фоглер, когато Нина го хвана за ръкава, и от устата му бликна кръв. – Няма време! Трябва да… кажете на кардинала! – Той впери поглед в очите на Нина и страхът и паниката му изведнъж бяха заменени от ведрото изражение на човек, който приема саможертвата си. – Кажете на кардинала – повтори той.
	После затвори очи…
	И се пусна.
	Нина не можа да го задържи, ръцете й бяха отслабнали от носенето на каменния капак. Швейцарецът се плъзна надолу без дори да извика. След миг се разнесе глухо тупване.
	Чейс помогна на Нина да се изправи.
	— Господи – прошепна тя, когото видя размазаното тяло на Фоглер.
	— Имаме само шест минути – каза Чейс и я дръпна от ръба.
	— Трябва да завлечем плочата до края на ръката. Тръгвай! – Той отиде до здравия й край и започна да я дърпа сантиметър по сантиметър по рамото на статуята, оставяйки бразда в калта.
	Нина буташе от другия край.
	— Как ще ни помогне това?
	— Ще се спуснем по ръката като в шейна!
	Тя го погледна така, сякаш внезапно беше полудял.
	— Какво?
	— Довери ми се! И преди съм го правил.
	— Какво?
	— Е, не точно така. Но веднъж се спуснах по един небостъргач в Шанхай с подобна шейна, а там беше много по-стръмно. – Те стигнаха до края на рамото. – И тогава паднах само от пет фута, не от петдесет – добави той, хапейки устната си. – Но принципът е същият! – Той скочи върху плочата и помогна на Нина да се изкатери.
	Ръката на статуята беше кална и покрита с мъх, от разтворената й шепа висяха пълзящи растения. Под нея се простираше езерото. Нина чу рев на двигател; в далечината се виждаше хъмвито на Калъм, препускащо през джунглата по дългия път, който заобикаляше пропастта покрай северната стена на пещерата.
	Нина усети, че плочата помръдна и се разклати на ръба на стръмнината, и се обърна към Чейс.
	— Ако по някаква щастлива случайност оцелеем след това, изобщо няма да чакаме до май – веднага ще се оженим.
	Чейс се ухили и я целуна.
	— Всяко нещо по реда си – рече той, след като се откъсна от нея. – Коленичи в здания край. – Нина го направи и притисната от тежестта й, плочата зае хоризонтално положение. Той яхна камъка пред нея и се наведе напред, като почти го докосваше. – Сега ме хвани за кръста и не се пускай!
	— Това изобщо няма да ми хареса, нали? – каза Нина и го хвана.
	— Не – но ще изглежда страхотно в автобиографията ти.
	— Ако доживея да я напиша.
	— Можеш да започнеш веднага след медения месец. Така. Ето… тръгваме!
	Той се отпусна върху плочата, хвана се за ръбовете и тежестта му я накара да се наклони през ръба.
	Разнесе се гневното скърцане на камък върху камък, ужасното стържене ги оглуши. Но мъховете и калта подействаха като един вид смазка. Плочата бързо набра скорост. Стигнаха до прегъвката на гигантския лакът и капакът се плъзна настрани, заплашвайки да излети от издяланата ръка – но те се движеха твърде бързо и успяха да преодолеят гравитацията.
	Последва грандиозна експлозия от почва и растителност, когато заораха в дланта на статуята, пречупиха пръстите й и излетяха във въздуха…
	Нина изпищя, когато плочата започна да пада – и пусна Чейс. Под тях се ширеше езерото. Бяха прелетели над брега и падаха към дълбоките води – но го нравеха твърде бързо, гравитацията искаше своето.
	Тя видя Чейс да се извърта във въздуха, опитвайки се да се вреже във водата с краката напред. Тя направи същото.
	Двамата паднаха във водата.
	Нина се почувства така, сякаш е паднала върху бетон – но това изобщо не можеше да се сравни с много по-силния удар по-късно, когато стигна калното дъно. Каменната плоча се стовари върху водата и ударната вълна я отхвърли назад. Нина остана без въздух, обгърната от хиляди мехурчета, закриващи видимостта й.
	На каква дълбочина се намираше? Краката й се удариха в дъното и тялото й беше пронизано от болка. Опита се да изплува нагоре, но сякаш бе попаднала в плаващи пясъци – мокрите дрехи забавяха кошмарно движенията й.
	Звук. Глас – приглушен, далечен. Чейс, викаш я по име.
	Обградена от кал, Нина все още не можеше да вижда, той също не можеше да я види. Тя вдигна ръце нагоре – толкова високо, колело можа – но те не достигнаха до повърхността. Чейс можеше да е само на няколко фута от нея, но можеше и да е на няколко мили.
	Използвайки последния въздух в дробовете си, Нина изкрещя. Мехурчета гъделичкаха лицето й – и спряха. Устата й се напълни с вода. Тя се опита да изкрещи отново, но не й беше останал никакъв въздух…
	Една ръка се вкопчи в косата й, после намери лицето й – накрая я стисна за яката и я издърпа нагоре. Тя изскочи на повърхността до Чейс, плюейки вода и кашляйки, опитвайки се да си поеме въздух. За неин ужас установи, че е била на път да се удави само на петнайсетина фута от брега.
	Чейс продължи да я тегли след себе си, докато краката му не опряха в дъното, след което я изнесе на сухо.
	— Добре ли си?
	— Ударих си краката — оплака се тя. – Не можех да изплувам…
	Чейс я остави на земята.
	— Можеш ли да вървиш?
	Тя се опита да размърда единия си крак, но лицето й се сгърчи от болка.
	— Не знам.
	— Добре, дръж се, ще те отнеса до джипа. – Хъмвито чакаше в подножието на скалата, следите на другия джип се губеха между дърветата. Оставяйки мокри слели зад себе си, Чейс понесе Нина към него. Тя му отвори пътническата врата и той я положи върху седалката.
	— По дяволите! – каза той, поглеждайки към часовника си.
	— Още колко ни остава?
	— Четири минути. – Чейс скочи върху шофьорската седалка и запали двигателя. Шест и половина литровият турбодизел изрева, когато той направи рязък обратен завой към езерото.
	— Никога няма да успеем – каза Нина и потръпна от хладен ужас. – Калъм тръгна много по-рано от нас, а все още не е заобиколил пропастта.
	Чейс натисна до край педала за газта. Колелата на джипа се завъртяха на място, пръскайки кал на всички страни, но в един момент стигнаха до твърда почва и хъмвито се стрелна напред
	— Ние няма да заобикаляме пропастта.
	— Няма ли?
	Джипът префуча през потока, разплисквайки водата на всички страни. – Ще минем напряко.
	Нина се хвана здраво за седалката, а хъмвито излезе на сухо.
	— Едва ли ще можем да минем през онзи дънер!
	— Няма да минаваме през него. – Чейс заобиколи едно дърво и прегази няколко храста, преди да се изкачи на един нисък хълм.
	— А откъде?
	Въпреки каменистия терен, Чейс не вдигаше крака си от педала на газта и джипът продължаваше да набира скорост нагоре по хълма.
	— Помниш ли „Царете на хаоса“?
	Нина пребледня.
	— Смяташ да прескочиш пропастта?
	— Ако тръгнем да заобикаляме, няма да се измъкнем навреме!
	— Ако тръгнем да прескачаме пропастта, никога няма да се измъкнем. Не участваме в екшън филм, а това нещо сигурно тежи поне пет тона!
	Те стигнаха до върха на хълма и западната част на Райската градина се ширна пред погледите им. Зелена джунгла, огряна от слънчевата светлина, прорязана напряко от черната пропаст…
	— Ето го! – извика Чейс, забелязвайки проблясъка от отразена светлина в далечния край на пролома. Хъмвито на Калъм се движеше по ръба на пропастта, притиснато между дърветата и почти отвесната клисура. Чейс натисна рязко педала и двигателят изрева. – Колко време?
	— Три минути!
	Дънерът-мост се намираше от дясната им страна; точно срещу тях имаше голяма, полегата скала, която Чейс беше забелязал по-рано. Тя стърчеше доста навътре над пропастта. Калъм все още беше доста далеч от дънера, но щеше да стигне до него след секунди.
	— В мига, в който спрем от другата страна, независимо какво ще се случи, искам да хукнеш към тунела! – каза той на Нина.
	— А ако не стигнем?
	Джипът се спусна по хълма, набирайки скорост, помитайки всичко по пътя си. Чейс се насочи към скалата и погледна към Нина.
	— Значи това е последният ми шанс да ти кажа, че те обичам!
	— И аз те обичам – отвърна Нина и направи гримаса. – Но мразя как караааааааш!
	Хъмвито достигна до скалата с над петдесет мили в час, стрелна се по импровизираната рампа…
	И полетя над пропастта.
	 
	 
	 
	≈ 40 ≈

	 
	Калъм засече движение вляво, докато подминаваше дънера. Той се огледа – и замръзна от изненада при вида на черния колос, който летеше над пропастта, следван от облак прах и кал.
	Страхът го принуди да се съвземе, осъзнавайки, че другия джип не само щеше да прескочи пролома, но и щеше да се сблъска с него, ако не спре…
	Той настъпи спирачките. Хъмвито поднесе в калта, а другият джип са стовари на земята пред него.
	Въпреки че меката почва пое част от удара, окачването му се счупи и едното колело излетя встрани. Хъмвито се плъзна към джунглата, разкъсвайки висящите растения и вдигайки облак от пръст. Блъсна се в стволовете на дърветата и отскочи назад към скалата…
	Удряйки се в хлъзгащия се джип на Калъм.
	Стъклата се начупиха, а металът се разкъса с ужасяващ вой на банши. Двата джипа се залюляха за миг на ръба на пропастта, сякаш се колебаеха дали да не полетят надолу…
	Но изведнъж се спряха.
	Потрошеното окачване на джипа на Нина и Чейс се беше омотало в лозите и лианите. То висеше от ръба на пропастта под ъгъл от четирийсет градуса – както разбра Чейс, щом отвори очи. Освен това установи, че наклоненият свят около него не беше плод на замаяното му съзнание.
	Той видя окървавения волан, където беше ударил главата си. Нина се беше свлякла на пода пред седалката си.
	Чейс се надигна, отвори вратата си и веднага установи колко опасна е ситуацията, в която се намират. Докато надничаше, лианите, които ги задържаха, завибрираха като струните на китара и по-тънките се скъсаха. Тихите изпуквания прозвучаха така, сякаш някой стъпва върху мехурчесто фолио – но всяко скъсване засилваше напрежението върху останалите. Беше въпрос на минути джипът да падне.
	— Нина, ставай – каза той и се протегна, за да хване ръката й.
	Тя надигна глава и го погледна замаяно.
	— Успяхме ли? – попита разсеяно тя. Той кимна. – А, добре.
	— Но все още не сме в безопасност. Разполагаме с… мамка му, две минути и половина!
	— До кое?
	Той се наведе към нея.
	— Нали се сещаш? Бомбата?
	— Каква бомба? – Погледът й най-после се фокусира върху него. – Бомбата! Ох, мамка му, бомбата! — Тя се опита да се надигне, но изохка от болка. – Господи, как ме болят краката!
	— Можеш ли да вървиш?
	— Ще се наложи! Не, почакай – додаде тя, като се насили да се изправи. – Ще се наложи да тичам!
	Отвън се чу едно по-силно изплющяване, последвано от раздрусване. Една от по-дебелите лиани току-що беше поддала.
	— Това нещо ще падне! Хайде! – Чейс протегна крака между седалките и повдигна Нина. – Изкатери се по мен!
	— Но…
	— Бързо! – Той я побутна към вратата. Чуха се още изплющявания. Хъмвито се наклони.
	Нина се измъкна навън. Чейс се хвана за рамката на вратата и се издърпа нагоре, подпирайки се с крак на кормилото. Оттласна се навън…
	И няколко лиани се скъсаха едновременно. Очуканият джип се завъртя, прекатури се през ръба и полетя към дъното на пропастта, удряйки се в стените.
	Нина докуцука до Чейс, който лежеше на ръба, краката му висяха в нищото. Нина преодоля болката и го издърпа навътре.
	— Господи! Добре ли си?
	Чейс не можеше да обели дума, сърцето му се блъскаше като лудо в гърдите. Успя само да вдигне палци утвърдително, преди да забележи, че не са сами.
	Джипът на Калъм висеше почти отвесно с носа надолу от ръба на пропастта, в почти невъзможен ъгъл. Чейс забеляза, че една стърчаща скала се беше заклещила в задната му ос. Двигателят все още работеше и двете предни врати бяха отворени, протегнати встрани като криле – а през тях се виждаше Калъм, който се беше отпуснал върху волана.
	В безсъзнание.
	— Бягай в тунела – каза Чейс и се изправи.
	— Никъде не отивам без теб – каза Нина. – Какво правиш?
	— Ще използвам радиото, за да отменя атаката – помня кода. Виж какво, тръгвай! – каза той преди тя да успее да възрази. – Остават само две минути! – Той изчака, докато тя неохотно закуцука към изхода, след това сплете няколко лиани и се спусна от скалата.
	Нямаше представа каква тежест би могла да понесе вратата, затова стъпи върху нея, без да се пуска от лианите. Пантите й изскърцаха. Той примижа и се плъзна в кабината. Бронираното стъкло беше счупено. Чейс не беше сигурен дали ще го издържи, затова се облегна на бронята и се вгледа отблизо в Калъм.
	Белокосият агент продължаваше да лежи в безсъзнание, на бузата му се забелязваше дълбока рана. Якето му беше разтворено. През стъклото не се виждаше никаква радиостанция, сигурно все още беше в джоба му.
	Чейс се наведе напред, като внимаваше за звуци или движения, който можеха да го предупредят, че джипът пада. Той се заклати леко, когато той се промъкна в кабината, но скалата го държеше здраво. Поне за сега.
	Чейс Стигна до Калъм. Американецът все още дишаше. Чейс се наведе към него и плъзна ръка през волана, за да стегне до вътрешния му джоб. Пръстите му докоснаха плата; вътре имаше нещо твърдо и тежко. Чейс бръсна в джоба, напипа пластмаса, копчета…
	Калъм отвори очи.
	Сграбчи протегнатата ръка на Чейс и я удари в кормилото, след което замахна към лицето му. Чейс се опита да се дръпне, но Калъм заклещи ръката му в скобите на волана и натисна, докато ставите му изпукаха. Замахва отново към лицето му и го удари в челюстта.
	Чейс залитна назад, единият му крак се плъзна по капака. Счупеното стъкло изхрущя и се напука под ботуша му като тънък лед.
	Той бързо вдигна крак…
	Калъм го удари в гърдите. Чейс изгуби равновесие, залитна назад… и падна по гръб.
	Озова се върху отворената врата, която се изкриви и едната й панта се скъса Чейс изкрещя „Мамка му!“, плъзва се надолу и краката му увиснаха над бездната…
	Той се вкопчи в рамката в се залюля безпомощно. От рязкото движение ръката му едва не изскочи от ставата.
	Калъм прекоси кабината. Видя побелелите пръсти на Чейс, вкопчени в рамката. Устните му се изкривиха в грозна усмивка, той се приближи към него и стовари тежкия си ботуш върху вратата. Пантата изскърца. Нов ритник, в още един. Металът се огъна…
	И се скъса.
	Вратата падна в пропастта – но миг преди това Чейс се залови със свободната си ръка за калника на джипа. Блъсна главата си в гумата, а край него прелетя вратата. Удари го в рамото и той едва не се изпусна. Кръв течеше от пръстите му, които се бяха вкопчили в разкъсания метал. Той продължи да опипва с другата си ръка, докато най-накрая не намери място, където да се захване.
	Калъм се наведе над него. Очите им се срещнаха. За миг Чейс си помисли, че американецът ще се спусне надолу и ще скочи върху ръцете му вместо това той се скри обратно в кабината
	Чейс знаеше защо. Джипът се държеше само на един камък; няколко ритника щяха да го пратят в небитието. Ако Калъм успееше да се изкачи на скалата преди него…
	Тази мисъл го подтикна към действие. Той се издърпа нагоре, докато най-накрая не успя да стъпи върху бронята.
	Калъм го чу и се накани да излезе през шофьорската врата. Но се спря, забелязвайки нещо в краката си. Пистолет.
	Чейс продължи да се изкачва. Стигна до вратата, надникна вътре…
	И видя Калъм да вдига пистолета.
	Американецът стреля по него. Два куршума прелетяха над главата му, третият удари рамката на вратата. Джипът се разклати – Калъм се приближаваше, за да го довърши.
	Нямаше накъде да отиде…
	Освен надолу.
	Чейс се пусна… и падна.
	Залови се за предната гума, ръцете му се плъзнаха по калта, която беше полепнала по нея, но той успя да се задържи. Веднага се залюля под хъмвито, докопа се до предната ос и се придвижи на ръце по нея.
	Калъм се показа през рамката на вратата и отново погледна надолу. От Чейс нямаше нито следа. Той се подсмихна доволно и погледна нагоре към скалата, преценявайки здравината на увивните растения, висящи от двете страни. Реши, че онези, по които се беше спуснал Чейс, не изглеждат чак толкова здрави и се обърна, за да излезе от другата страна на кабината.
	Англичанинът стигна до края на оста, прехвърли се от другата страна на колелото и се издърпа нагоре под отворената врата. През прозореца видя как Калъм заобикаля волана. Чейс сграбчи висящите лиани и бързо се изкатери нагоре. Калъм се беше показал до кръста навън. Той чу шума и се обърна – точно когато Чейс вкара и двата си крака през вратата и го изрита обратно в кабината. Пистолетът изтрака по предното стъкло. Чейс увисна на вратата и пантите й изскърцаха. Той се хвана за рамката и заби здрав юмрук в носа на Калъм.
	Американецът се просна върху таблото. Чейс влезе вътре и измъкна радиостанцията от вътрешния му джоб. Изтегли се назад и сграбчи висящите лиани.
	Ръката на Калъм сграбчи пистолета. Присви изпълнените си с болка очи, вдигна го и се прицели…
	Чейс стъпи върху педала за газта.
	Гумите на джипа се завъртяха, намерили опора дори върху гладката скала, и откачиха задната ос от щръкналия камък.
	Увисналият с една ръка на лианите Чейс успя навреме да измъкне крака си от падащото хъмви. Крясъкът на Калъм отекна в каньона, а джипът се изгуби в сенките. След миг силен трясък и скърцане от разбиването на метал в камък заглушиха всичко.
	— Майната ти, белокоско! – изпъшка Чейс, пъхна радиото в колана на дънките си, сграбчи лианите с две ръце и започна да се катери нагоре. Усещаше как растенията се разтягат под тежестта му. Оставаха му само шест фута, пет, ръбът на скалата се намираше мъчително близо…
	Силно изпращяване. Едната от по-дебелите лиани се скъса, останалите по-малки, събрани на сноп в ръката му, също поддаваха. Той посегна към другите, но те бяха повредени от джипа по време на падането му, и лесно се скъсаха. Той се залюля, лианите в ръката му започнаха да се късат…
	И две ръце го хванаха за китката. Той погледна изненадано нагоре.
	Нина.
	— Държа те – каза тя.
	После дръпна. Чейс задрапа с крака по скалата, докато най-после успя да прехвърли едната си ръка през ръба. Изтегли се на твърда земя, погледна към Нина и въздъхна с облекчение.
	— Нали ти казах да излезеш навън!
	— Сам казваш, че никога не те слушам. – Тя му помогна да седне. – Нямаше да те оставя тук.
	— Благодаря. — Той огледа радиостанцията. Моделът й не му беше познат, сигурно беше някаква специална шпионска джаджа, предположи той, надявайки се, че Калъм не е сменил честотата. – Добре, нека пробваме.
	— Нали няма да се опитваш пак да имитираш Джон Уейн с мозъчно увреждане? – каза Нина, след като той включи радиостанцията.
	— Шшт. – Той заговори с възможно най-добрия си американски акцент, опитвайки се да си спомни кодовете, които беше използвал Калъм. – Абадон, Абадон, тук архангел, спешно повикване. Задръж код алфа, повтарям, задръж код алфа!
	Тишина. Чейс и Нина се спогледаха загрижено. След това от радиото се разнесе глас:
	— Архангел, тук Абадон. – Чейс вдигна юмрук в безмълвен триумф. Екипажът на стелта го беше помислил за Калъм и нямаше да пусне… – Ние, ъъъ… – Колебливият тон на пилота веднага сложи край на ликуването му. – Пуснахме бомбите преди няколко секунди.
	— Какво? – извика Нина. Тя погледна към тавана на пещерата.
	— Дявол да го вземе!
	— Архангел, повтори?
	Чейс скочи, сграбчи Нина за ръката и я задърпа след себе си.
	— Тичай!
	— Ох, ох, ох! – Нина охкаше при всяка стъпка на ранения й крак. – Колко време ни – ох! – остава?
	— Не много! – На човек, който пада от шейсет хиляди фута, му трябват малко повече от пет минути, за да стигне земята – но управляваните от джипиес. Масивни разбивачи на обекти, всеки от които тежеше по петнайсет тона, щяха да се движат със свръхзвукова скорост. Щяха да достигнат земята за нула време.
	Двамата стигнаха края на джунглата и излязоха при сухото речно корито. Тъмната арка на тунела, който водеше навън, се виждаше точно пред тях. Те влязоха в него и стъпките им отекнаха в криволичещия коридор. В дъното забелязаха светлина. Орденът беше разчистил входа, за да улесни джиповете.
	— Хайде, давай, ще успеем! – извика Чейс и затича още по-бързо. Нина също ускори крачка и скоро двамата изскочиха навън, в откритата пустиня, на безопасно място…
	Бомбите удариха пещерата.
	Първото МРО премина през покрива така, сякаш той беше направен от мокра хартия, и се удари в земята някъде край стените на храма. Комбинацията от тегло и скорост забиха бомбата с подсилена обвивка на почти сто и петдесет фута в почвата и твърдата скала.
	Втората бомба стигна още по-надълбоко, тъй като по случайност влезе през една от дупките на тавана и падна точно в пукнатината.
	Въпреки потрошеното си тяло и разкъсани органи, Калъм беше все още жив и лежеше в размазания джип. С присвитите си от болка очи той видя синьото небе над главата си в черната точка, която се появи и се стрелна към него, без той да има време дори да изкрещи…
	МРО удари джипа и го изпари заедно с водача му, преди да се забие дълбоко в земята – където се взриви.
	Всяка бомба беше заредена с три тона силен експлозив. Мощта на взрива, добавена към кинетичната енергия от сблъсъка, бяха достатъчни да разрушат масивна скала и изпратиха силна ударна вълна, която наподобяваше локализирано земетресение.
	Когато земята се огъна цялото плато се разтърси, издигна се нагоре над точката на сблъсък и се стовари обратно, разделяйки се на два огромни кратера. Стените на храма се срутиха, струпаните архиви се разпиляха. Протегнатата ръка на статуята се откъсна, падна на земята и се пръсна на каменни късчета, а останалата част от огромната фигура падна в джунглата.
	Но най-лошото тепърва предстоеше. От езерото се надигна цунами, което повлече всичко по пътя си и събори цялата южна стена. За миг Едемската градина се озари изцяло от дневната светлина – след което грамадната пещера се срути.
	Чейс и Нина бяха стигнали почти до изхода, когато подземната ударна вълна ги събори на земята, а парообразна стена от сгъстен въздух нахлу в тунела и ги изхвърли на открито. Те се затъркаляха по пясъка, земята под тях се тресеше от нови удари, докато платото се срутваше навътре в себе си. Нина дори не чуваше писъците си – тя се сви на кълбо, опитвайки се да предпази главата си от шума и летящите отломки.
	Най-накрая шумът затихна.
	Нина се престраши да отвори очи. Около нея се стелеха прах и пясък, но дори през гъстия облак тя можеше да види, че цялата форма на платото се е променила, високите стени и плоския покрив бяха заменени от грозни, ръбати върхове и купчини камънаци.
	Райската градина беше унищожена.
	Тя се свлече отчаяна на земята, неспособна да повярва на абсолютната безсмисленост на това опустошение. Най-значимото археологическо откритие в историята, без да се споменават разтърсващите антропологически разкрития, които се съдържаха в него… а сега всичко беше изчезнало изтрито от лицето на земята. И то не от божия гняв, а по волята на човека. На един човек: Виктор Долтън.
	Защо? Тя не можеше да се сети за никаква причина. Защо Долгън изведнъж се беше обърнал срещу Ордена? Какво печелеше от унищожението на Едем?
	Наблизо се разнесе кашляне. Чейс.
	— Еди? – извика тя. – Къде си? Добре ли си?
	— Тип-топ съм, мамка му – измуча Чейс и допълзя до нея. – А ти?
	— Ами… била съм и по-добре. – Тя се отпусна до него. – Господи, Еди, това е… Дори не знам как да го опиша. Всичко… просто изчезна. Най-великото откритие на всички времена го няма. И вината за това е моя.
	— От къде на къде? Не ти хвърли бомбата.
	— Но аз им показах целта. Никога нямаше да го намерят без мен. Ако не бях толкова вманиачена, ако не бях толкова надъхана да им докажа колко съм добра, по дяволите… – Тя отпусна глава в ръцете си и гласът й затрепери от умора – и страдание. – Ротшилд беше права. Както и София. И ти. Направих всичко това заради себе си, за да се прославя.
	— Да – рече Чейс. – Така е.
	— О, благодаря ти, Еди – рече Нина и унинието й се засили.
	— Но какво от това? Защо го прави, който и да е изследовател? Колумб не е открил Америка за забавление – направил го е за слава и пари. Обзалагам се, че и Ротшилд не е приела да оглави АСН заради доброто на човечеството. – Той я прегърна през раменете. – Поне когато ти търсиш разни такива неща, го правиш, защото искаш да ги покажеш на хората, а не защото искаш да откраднеш съкровищата или да ги взривиш.
	Тя повдигна глава.
	— Онова, което каза, докато пътувахме насам… че съм стигнала твърде далеч… Все още ли смяташ така?
	Той обърна глава към унищоженото плато и после я погледна в очите.
	— Да, все още смятам, че понякога стигаш до крайности. Но за сметка на това… нещата, които намираш, го заслужават. Та ти намери Райската градина, за Бога!
	— И после я загубих. Тя е унищожена. И ние нямаме нищо.
	— Не всичко е изгубено – напомни й той. – Онази глава остана у София и Рибсли
	— Да, и те смятат да я изтъргуват с Ордена – който ще я унищожи. А ние нямаме никакъв шанс да ги настигнем.
	— Хей, хей – каза Чейс и облегна глава върху нейната, – все още нищо не е свършило. Нали още сме живи? – Той посочи с пръст, последното от хъмвитата на Ордена беше паркирано наблизо. – Имаме с какво да се измъкнем оттук. А ако в джипа има сателитен телефон, можем да се обадим на Ти Ди да ни прибере.
	— И след това какво? – полита тъжно Нина. – Трябва да намерим София и Рибсли. Досега почти да са стигнали Хартум, а ние нямаме никаква представа къде смятат да отидат.
	Чейс не отговори веднага, но раздвижването на лицевите му мускули Нина позна, че той се усмивка.
	— Какво?
	Той се отдръпна назад и се ухили.
	— Аз мисля, че имам.
	 
	 
	 
	≈ 41 ≈

	 
	ШВЕЙЦАРИЯ
	 
	Луната блестеше над покритите със сняг върхове, надвиснали над долината. Непрекъснат ромон на водопада огласяваше кристалночистия алпийски въздух.
	София погледна от туристическата платформа към разпенената вода, която падаше в езерото на около стотина фута под нея. Живописното място, което беше избрала за срещата, се намираше на около трийсет мили от Цюрих, популярна туристическа дестилация през деня, напълно пусто през нощта. Най-близкото село се намираше в долината, на около две мили по криволичещия път, а през заобикалящите я дървета тя виждаше добре пътя, който водеше към върха на водопада. Никой не можеше да се приближи, без да бъде забелязан.
	— Някой идва – каза Рибсли.
	По пътя приближаваха фарове
	— Той ли е?
	Рибсли погледна през бинокъла си.
	— Така мисля.
	— Сам ли е?
	— Доколкото мога да видя.
	Това не можа съвсем да я успокои, но поне по пътя не се виждаше никой друг. Едва тази сутрин бяха съобщили на Ди Бонавентура, че ще се срещнат в Швейцария, а една четирийсет минути по-рано му бяха казали и точното място. Въпреки това имаше вероятност кардиналът да се опита да отнеме насила онова, което притежаваха, но тъй като редиците на Ордена бяха силно оредели, това едва ли щеше да се случи.
	Освен това, помисли си тя, като постави пръст на спусъка на револвера в джоба си, тя беше взела оръжието от същия сейф, където сега се намираше и предмета, който беше дошла да прибере. Двамата с Рибсли бяха подготвени.
	Колата се приближи и тя застана до него. В краката му стоеше непретенциозно кожено куфарче с размерите на чанта за боулинг. В него се намираше черепът: последното доказателство, че разум на нечовешка цивилизация е съществувала на Земята преди човека. В чии ръце щеше да попадне той, зависеше изцяло от това доколко Ди Бонавентура щеше да спази думата си.
	Колата, лъскав сребрист мерцедес, се появи на завоя и се спря до взетото под наем БМВ на Рибсли. От него слезе Ди Бонавентура. Беше сам.
	Кардиналът се приближи до тях и погледна застрашително Рибсли.
	— Гейбриъл.
	— Съжалявам, че това ще сложи край на приятелството ни, Джонас – каза Рибсли, – но не за пръв път жена е заставала между двама мъже.
	— Сигурно е така. Но точно тази жена ли, Гейбриъл? Знаеш много добре какво е извършила.
	— Аз вярвам, че след смъртта на човек всичките му грехове се опрощават. А София Блекууд поне официално е мъртва. С помощта на Ордена ще се постараем никой да не разбере истината.
	Ди Бонавентура изгледа кисело София.
	— Има един бърз и елементарен начин, за да се подсигурим.
	— Нашият начин е добър за всички – каза София и леко измъкна пистолета от джоба си така, че Ди Бонавентура да го види. – Освен за Виктор Долтън, разбира се.
	— У теб ли е? – попита кардиналът.
	Тя измъкна нещо то другия си джоб и му го подаде: малка бяла пластмасова кутийка. Флаш устройство.
	— Видео доказателството, че президентът на Съединените щати не само е извършил прелюбодеяние, но го е направил с… нали сте запознат с моята репутация. Дълго е само осем минути, но е напълно достатъчно да освободи къщата в Пенсилвания авеню 1600 от настоящия и обитател
	— Ами другия предмет?
	Рибсли подритна куфарчета с крак.
	— Физическо доказателство за истинската природа на Ветерес, готово за ДНК анализ. Или за изгаряне. Стига да приемете стига да приемете нашите условия, въобще не ме интересува какво ще правите с него.
	— Вашите условия – рече с отвращение Ди Бонавентура. – Десет милиона евро, нова самоличност за нея и… зашитата на Ордена.
	— Няма да имаме нужда от нея, ако използвате това – рече София, показвайки флашката в ръката си. – Това е единственото копие – но аз съм готова да ви го дам. То ще свали Долтън и всичките му приятелчета, като Калън, ще потънат заедно с него.
	— Всъщност Калъм е мъртъв – разнесе се друг глас.
	Тогава се обърнаха и видяха Нина да излиза от близките дървета
	—О, за Бога! – извика вбесено София и вдигна пистолета. – Тя е по-издръжлива и от хлебарка!
	— Тц, тц, тц – размаха предупредително пръст Нина. – Само опитай нещо и Еди ще ти пръсне главата. Той се намира сред дърветата, въоръжен със снайперска путка. – София неохотно прибра пистолета в джоба си, но не свали пръста от спусъка. Рибсли вдигна ръка.
	— Изненадан съм да ви видя отново, доктор Уайлд – каза Ди Бонавентура. – Казаха ми, че сте мъртви.
	— Вашият човек Фоглер ни спаси. Искаше да спаси и Едем – реши, че стойността му за вярващите, за света далеч надвишава опасността за вярата, която може да представляват Ветерес. Стига тази истина да бъде разкривана постепенно.
	Той кимна.
	— Аз сигурно щях да стигна до същия извод.
	Нина се сяра с лице към тримата.
	— Това беше най-приемливите от всички лоши варианти, затова се съгласих с него. Докато Калъм не реши да взриви Едем по заповед на Долтън. А след това Рибсли се възползва от ситуацията, за да се впусне в едно малко изнудване. И ето ни всички тук.
	— Как ни намерихте? – попита Рибсли.
	— Защото Еди познава София – отвърна Нина с тънка усмивчица. – Когато тя „умря“ и той получил всичките й документи, видял, че има сейф в Швейцария. След като София ни разказа за видеозаписа – тя погледна към флашката. – ние решихме, че точно там го е скрила. Измъкнахме се от Судан, след като успяхме да убедим шефа на фонда за подпомагане към ООН в Ед Обейл да ни осигури самолет до Египет; после дойдохме тук и започнахме да следим банките, докато ти не се появи. Залепихме се за теб и зачакахме да видим какво ще стане. Както би казал Еди, фасулска работа.
	— И какво ще правим сега? – попита Ди Бонавентура. Той посочи към куфарчето. – Предполагам, че искате това.
	— Зависи от вас. Казахте, че сигурно бихте постъпили като Фоглер – това важи ли и след като Едем е унищожен? Защото ако е така, аз съм готова да сключа с вас същата сделка, както й с него.
	— Колко продажно от твоя страна – изсумтя София.
	— Аз не искам пари – каза Нина. – Просто искам да се разкрие тайната… независимо колко време ще отнеме. И, нали се сещате, бих искала да съм жива, когато това стане.
	— А президентът Долтън? – попита Ди Бонавентура.
	— Майната му – каза Нина след миг размишление. – Макар и не по начина на София. Все пак той предаде всички – включително Ордена – и се опита да ни убие. Калъм е мъртъв, но аз се обзалагам, че има десетки други като него. Единственият начин двамата с Еди да сме в безопасност е Долтън да бъде свален.
	Кардиналът помълча замислено няколко секунди преди отново да заговори.
	— Досега Орденът не срещаше трудности при укриването на всички доказателства за съществуването на Ветерес. Но сега, след като познаваме мащабите на тяхната цивилизация… рано или късно те ще бъдат открити и Орденът няма да може да спре това. – Той погледна към чантата и след това към Нина. – Фоглер беше прав. Ако това ще се разчуе, трябва да стане по нашите условия. Трябва да подготвим света за него. Доктор Уайлд… ако сте съгласна да работите с нас за постигането на тази цел, тогава аз ще ви осигуря защита.
	— И на Еди – каза Нина.
	— Да, и на господин Чейс. Какво ще кажете?
	— Извини ме – обади се троснато София, – но ние бяхме първи тук.
	— София – рече кратко Рибсли, – тук не спорим за място за паркиране. Бившият ти съпруг ни е взел на мушка.
	София погледна подозрително към Нина.
	— Наистина ли?
	— Нима искаш да го разбереш по трудния начин? – попита Нина.
	— Май че да. Гейбриъл, извади пистолета си.
	— Сигурно се шегуваш! – възмути се Рибсли. – Знаеш, че бих направил всичко за теб – но да бъда застрелян определено е едно от изключенията.
	— Няма да бъдеш застрелян. Сигурна съм, че Еди е тук някъде, но няма оръжие. Нито пък тя. – София погледна Нина пресметливо. – Пристигнали сте в Швейцария много преди нас – ние не дойдохме директно от Хартум, но не сме спирали на пикник по пътя. Знам, че Еди има приятелчета по цял свят, но ми е трудно да повярвам, че са го обзавели със снайперска пушка – нито че са ти осигурили пистолет.
	Нина бръкна в джоба си.
	— Уверявам те, че съм въоръжена.
	— Тогава Гейбриъл няма да изпитва угризения, че е застрелял беззащитна жена, нали? – Тя се обърна към Рибсли. – Гейбриъл, извади пистолета си. Нищо няма да се случи, гарантирам ти. Познавам Еди – познавам и Нина.
	— Както решиш – рече Нина.
	— Блъфираш – отвърна София. – направи го. Гейбриъл! Веднага!
	Рибсли се поколеба, оглеждайки тъмната гора – след което измъкна пистолета си и го насочи към Нина.
	Нищо не се случи. Откъм дърветата не се разнесе изстрел, единственият звук беше безкрайното боботене на водопада.
	— Ето – рече София, – нали ти казах.
	Рибсли въздъхна облекчено.
	— Ще ми се да беше намерила някой не толкова стресираш начин да ми го докажеш.
	София ритна куфарчето.
	— Кардинале, офертата ни все още е валидна. Предлагам ви да я приемете. В противен случай продължаваме по план Б – изнудване на президента на Съединените щати. Което няма да е добре за никой. Колкото до теб, Нина… мисля, че е време да се сбогуваме веднъж завинаги. Гейбриъл, застреляй я.
	Нина се напрегна.
	— Не искаш ли да разбереш къде е Еди?
	Въпросът беше достатъчен, за да накара Рибсли да замръзне, макар че беше притиснал пистолета към сърцето на Нина.
	— Добре – въздъхна нетърпеливо София. – Къде е Еди?
	— Точно зад теб.
	София само се намръщи раздразнено на опита да й бъде отвлечено вниманието, но Рибсли се обърна…
	И видя Чейс да се навежда през перилата и да забива юмрук в лицето му.
	Рибсли се отпусна безсилно на земята и пистолетът му се плъзна встрани.
	Подгизналият от вола Чейс се обърна към София…
	Която го простреля в гърдите.
	— Еди! – изпищя Нина, когато го видя да пада окървавен. Той издаде сподавен стон и се сгърчи, преди да застине неподвижно. Тя се спуска към него.
	— Не мърдай! – извика София и вдигна пистолет си. Нина спря. – Гейбриъл, добре ли си? – Не получи отговор. – Гейбриъл!
	— Нина не можеше да откъсне очи от неподвижното тяло на Чейс.
	— О, Господи. Еди! – промълви тя и по бузите й потекоха сълзи. Моля те, стани, хайде, стани…
	София го погледна презрително.
	— Както изглежда рече тя, – това наистина е краят на Чейс.
	Натрупваната от дълго време в Нина омраза избухна.
	— Гадна кучко – изръмжа тя, забравила страха. – Ще те убия!
	— Не – отвърна София, усмихвайки се злобно. – Няма.
	Ди Бонавентура скочи напред, протягайки умолително ръце.
	— Не! Не е необходимо…
	София стреля в мига, когато кардиналът застана пред Нина. Куршумът се заби в гърдите му. Той се свлече на земята, а София замръзна изненадано, осъзнавайки, че е застреляла единствения човек, с който би могла да се договори.
	Нина се хвърли върху нея.
	Яростта я беше надарила с огромна сила. Тя изби пистолета от ръката на София и заби юмрук в лицето й. Англичанката извика от болка и изпусна флашката, а Нина продължи да я налага с юмруци, забравила болката. Ръцете й се обляха в кръв, а София залитна назад. Нина я хвана за ръката и замахна за един последен удар…
	Но София го блокира.
	— Курва! – изсъска тя, хвана китката на Нина с две ръце и я изви зад гърба й. Нина изстена от болка, а англичанката я придърпа към себе си. Вдигна лакът и се приготви да го забие в ръката на Нина с мисълта да счупи костите й…
	Но Нина първа нанесе удар. Приложи една от хватките на Чейс: груба, жестока – но ефективна. Удари с глава носа на София и той изхрущя, оплисквайки и двете жени с кръв.
	Нина се опита да се освободи, но въпреки болката София продължаваше да стиска здраво ръката й. Нина изпъшка и се опита да бръкне с пръсти в очите на англичанката.
	София отметна главата си назад и я изрита силно в стомаха. Нина се сви, останала без въздух, а раната в крака й напомни за съществуването си със силна болка. София отново се опита да счупи ръката й, но Нина залитна, изгубила равновесие, и англичанката беше принудена да я пусне, за да не падне заедно с нея.
	Нина се строполи на земята до Ди Бонавентура. Погледите им се срещнаха за миг – очите на кардинала бяха пълни с болка и скръб. След миг почти незабележимото отпускане на мъничките мускулчета край очите отбеляза момента, в който животът напусна тялото му. Ди Бонавентура бе на път да разбере доколко истинска е вярата му.
	Нина се изправи на колене, притискайки стомаха си, и погледна нагоре.
	Към главата й беше насочен пистолет.
	София я гледаше яростно, от носа й се стичаха кървави ручейчета. Пръстът й притисна спусъка…
	Ужасяваш рев накара и двете жени да се обърнат.
	Чейс се беше изправил, притискайки с ръка окървавените си гърди. Той се хвърли към София. Тя стреля, но той я блъсна към парапета и куршумът излетя във въздуха.
	Двамата се преметнаха през перилата и изчезнаха.
	Ужасяващият писък на София се изгуби в боботенето на водопада. Чейс не издаде нито звук, докато потъваше в мрака заедно с нея.
	Нина се втренчи невярващо в перилата. Спусна се към тях и погледна надолу. Водопадът проблясваше на лунната светлина, а езерото в подножието му се губеше в мрака. От Чейс и София нямаше нито следа.
	— Еди! – Тя не можеше да приеме, че вече го няма и се наведе още по-напред, за да погледне под платформата. Сигурно е успял да се хване за колоните или за някоя щръкнала скала, помисли си тя, и отново се беше спасил в последния момент…
	Уви. Долу нямаше никой.
	Беше го изгубила.
	Нина се отдръпна залитайки от парапета и проплака отчаяно. Препъна се в куфарчето и падна. Тя не усети болката от удара, обзета от всепоглъщащо отчаяние.
	Чейс беше мъртъв.
	—      Не – прошепна тя. — Не, не, не… – Тя не можеше да го повярва. Не можеше да е мъртъв. Това не беше възможно.
	Щрак.
	Механичен шум от зареждане на пистолет. Рибсли се беше възстановил, беше намерил пистолета си и го насочи към нея с изкривено от гняв окървавено лице…
	В гърдите му цъфна кървава дупка – свръхзвуковият куршум премина през тялото му и оцвети плочките в червено. Силата на удара запрати професора на земята и той се претърпели няколко пъти, преди окончателно да се спре, оставяйки след себе си червена следа.
	Нина инстинктивно сграбчи куфарчето, притисна го към гърдите си и запълзя към парапета. Наблизо не се виждаше нищо. Кой ли беше стрелял?
	Тя ли беше следващата цел?
	Огледа се панически. В подножието на хълма блещукаха светлините на селото, но снайперистът не се забелязваше…
	Върху нея се закова синкавобял лъч светлина. Хеликоптер – но тя нито беше чула шума на двигателя му, нито беше забелязала светините.
	— Доктор Уайлд – разнесе се мъжки пас. С американски акцент, но непознат. Не се чуваше от хеликоптера, а като че ли се разнасяше някъде около нея – или звучеше направо в главата й. – Не мърдайте, останете на мястото си. Повтарям, не мърдайте или ще бъдете убита.
	— Никъде не мисля да ходя – прошепна тя, замръзнала от страх. Изведнъж си спомни нещо, което можеше да даде обяснение на случващото се: няколко години по-рано някаква рекламна агенция беше провела в Ню Йорк експеримент със свръхзвукови тонколони. Единствено хората, които се намираха в близост до тях можеха да чуят рекламите. Останалите не чуваха нищо. Дори самата тя беше отишла, за да го изпробва. В момента ставаше нещо подобно, хората в хеликоптера не искаха цялата долина да разбере какво става.
	Но кои бяха те?
	Светлината се спусна по-ниско. Нина вече усещаше вятъра от перките, но въпреки това не чуваше боботенето на мотора. Едва след като хеликоптерът се спусна почти над нея, нискочестотно жужене изпълни въздуха. Светлината премита и машината започна да се снижава, приземявайки се близо до паркираните коли, отрязвайки пътя й за бягство.
	Не че смяташе да бяга. Беше обзета от странна безчувственост, сякаш нещо в нея се беше изключило, за да я спаси от болката. Нина наблюдаваше хеликоптера безучастно, въобще не се впечатли от странната му форма, която не приличаше на нищо, което беше виждала преди: плосък, матовочерен, с остър нос без прозорци и странна перка, която се издигаше над корпуса му като ореол. Някакъв стелт прототип? Не че имаше някакво значение. Въобще не я интересуваше.
	Отвори се някаква врата, изскочиха няколко мъже с черни бойни облекла и бързо претърсиха района. Други двама, скрили лицата си зад черни маски и очила за нощно виждане, се приближиха до нея. Бяха въоръжени с компактни автомати със заглушители – дулата им прескачаха между нея и двете тела, които лежаха наблизо. След като стана ясно, че нито Рибсли, нито Ди Бонавентура ще помръднат отново, мъжете се спряха на десетина фута от нея и лазерните мерници на оръжията им затанцуваха по гърдите й.
	От хеликоптера слезе още един човек.
	Без маска, без камуфлажно облекло; когато мина покрай една от лампите на платформата, Нина забеляза, че е облечен с костюм и носи вратовръзка. Лампата освети лицето му.
	Лице, което тя познаваше много добре.
	Виктор Долтън. Президент на Съединените американски щати.
	Той спря между двамата мъже в черно.
	— Здравейте отново, доктор Уайлд. Сигурно няма да ми повярвате, но страшно се радвам да ви видя.
	— Върви по дяволите – изръмжа Нина.
	— Не, наистина – от известно време наблюдавам какво става тук долу. Не вярвах, че вие ще бъдете последния оцелял, но срещата се развиха доста добре. – Той отиде до перилата, близо до мястото, където бяха паднали Чейс и София, и вдигна от земята някакъв малък предмет – флашката на София. – Дори чух София да казва, че това е единственото копие. – Той погледна към хеликоптера. – Между другото, това е страхотна машина. Една от последните играчки на DARPA. Пълно разузнавателно оборудване, почти напълно невидим за радарите и деветдесет процента по-тих от обикновения хеликоптер. Какъв късмет извадих, че беше изпратен в Германия за оценка от НАТО, в противен случай пътуването ми щеше да привлече повече внимание – официално съм на почивка в имението ми във Вирджиния. Не ми се искаше да вдигам много шум. – Той пристъпи към нея.
	Нина се отдръпна назад.
	— Не ме приближавай! Какво искаш?
	— На първо място това. – Той протегна ръката си, в която държеше флашката. – После онова, което се намира в куфарчето, което държите. Мога ли да го видя? – Тя не помръдна; един от лазерите се насочи към лицето й. – Не ме карайте да повтарям, доктор Уайлд.
	Тя отвори куфарчето неохотно и извади голяма найлонова чантичка е цип – в нея, все още увит в останките от плащеницата, се намираше черепът.
	— Отворете я – заповяда Долтън. – Искам да го видя.
	— За какво ви е? – попита тя, докато отваряше торбичката и разгъваше плата.
	Долтън не отговори веднага – просто наблюдаваше как тя внимателно маха плащеницата. Показа се черепът. Тя го обърна към президента. За нейна голяма изненада той изглеждаше доста смутен.
	— Значи е истина – рече той. – Орденът беше прав.
	— Да, истина е – каза Нина и се изправи. Двамата войници се напрегнаха и лазерните точици се размърдаха. Долтън кимна с глава и те леко отпуснаха оръжията си. – Защо се обърнахте срещу тях? И защо унищожихте Едем?
	— Защото се намира в Судан. Наистина ли смятахте, че ще позволя на група задръстени варвари да сложат ръка върху него? Особено след като основите на християнската вяра ще окажат в ръцете на мюсюлмани. – Той изсумтя презрително. – По-добре никой да не го притежава. Колкото до Ордена, всеки политик има скелети в гардероба си, а Орденът от десетилетия се възползва от тях. Време беше на това да се сложи край. Поне за това трябва да благодаря на вас и на Чейс – успяхте да обезглавите организацията. – Той погледна към Ди Бонавентура. – Те ще бъдат заменени от други, разбира се, но засега Орденът е в пълен хаос. Ще мине известно време преди да се възстановят – а тогава вече няма да има значение.
	— Какво имате предвид?
	— Вие сключихте сделка с тях – каза Долтън. – Сега трябва да сключите същата и с мен. Само че този път няма да има предпазливи действия и постепенно подготвяне на света за Ветерес. Щом ДНК анализът потвърди, че това нещо е истинско, вие ще се върнете в АСН и ще обявите откритието си – нечовешка раса, която стои в основата на библейското „Битие“.
	Нина го погледна с нарастващо подозрение.
	— А каква е уловката?
	— Първо, че ако не приемете, ще умрете още тук, а ние ще намерим някои друг да го направи. Все пак предпочитаме да бъдете вие; имате подходящата репутация.
	— Кои сте вие?
	— Второ продължи той, пренебрегвайки въпроса й, обявявайки откритието си, вие ще се превърнете в най-омразния човек на планетата.
	— Какво, по-омразна и от президента на Съединените щати? – попита тя предизвикателно.
	Той й отвърна с усмивка.
	— Президентите са мразени по политически причини. А при вас ще бъде лично. Вие ще кажете на милиарди хора, че най-съкровената им вяра е грешна, че основата на религията им е лъжлива и ще го докажете. Това хич няма да им хареса.
	— Ако успея да го докажа… – започна Нина, преди да осъзнае накъде бие той.
	— Това са хора, които вярват, че земята е била създадена през 4004 година преди Христа, че фосилите са фалшификати, оставени от Бог, за да тестват вярата им, че в Ноевия ковчег е имало динозаври, че могат да разговарят с призраци, че НЛО се е разбило в Розуел. Няма значение какво доказателство ще им представите: те ще продължат да вярват, нищо няма да се промени. Това са хора, които ще приемат разкриването на Ветерес като лично нападение срещу тях. Не само в Америка, а в целия свят.
	— А вие какво печелите от това? – попита тя. Струва ми се, че искате да предизвикате бунтове като тези срещу датските карикатури, само че хиляди пъти по-мащабни.
	— Дори нещо повече. Искаме да разбуним целия свят. Религията срещу науката. Религия срещу религия. Вярващи срещу атеисти. Отделните страни срещу ООН. И целият свят срещу Съединените щати. А вие, като учен, като част от ООН. като американка, ще бъдете клечката кибрит, разпалила това.
	— Не ми харесва идеята ви – рече тихо Нина.
	— Нямате друг избор. Или ще направите каквото ви кажем, или ще умрете.
	 
	— Но защо? – извика Нина. Това е истинска лудост! Защо искате да обърнете света срещу Америка?
	За да я защитим! – отвърна Долтън със страстна жар. – Твърде много хора дърпат държавата ни в различни страни и най-накрая ще я разкъсат. Но това ще разкъса останалия свят – и ще сплоти Америка. Мълчаливото мнозинство най-накрая ще заговори в един глас. Богобоязливият, американски, християнски глас. Не католически, не юдейска, и със сигурност не мюсюлмански.
	— Доколкото знам, католиците се водят християни.
	— Които са лоялни към Рим, а не към държавата си. Време е Америка да се обедини срещу външните и вътрешни заплахи. Един глас, един Бог, един народ.
	— И вие най-арогантно претендирате, че говорите от името на всеки християнин в Америка? – Нина вдигна черепа. – И вие смятате, че всичко това наистина ще се случи? Смятате, че американците са толкова изплашени и лековерни?
	Долтън я погледна самодоволно.
	— Хората вярват на онова, което им се каже, защото вярват в системата. Те искат – те имат нужда да знаят, че тя действа, че вярата им е оправдана. Затова последователите приемат онова, което казват лидерите.
	— Защото е по-лесно и по-безопасно, отколкото да поставят под въпрос вярата си, нали? – рече Нина. – Добре, знаете ли в какво вярвам аз? В хората. Че могат да бъдат много по-добри.
	— И ще бъдете горчиво разочарована, доктор Уайлд. – Той пристъпи към нея. Но стига с тези философски дискусии. Или сте с мен, или сте против мен. И по-добре ми повярвайте – едва ли ще искате да сте против мен.
	— До болка съм сигурна, че не искам да съм с вас.
	— Изборът е ваш. Той кимна на войниците си. Те вдигнаха оръжията и лазерните точици се заковаха върху сърцето й.
	Тя протегна ръка над парапета и черепът увисна над пропастта. Плащеницата полетя към езерото.
	— Ако го пусна, губите всичко. Никакво доказателство за съществуването на Ветерес, никакъв шанс за подпалване на света.
	Долтън поклати глава.
	— Нищо не губя. Орденът е осакатен, записът на София е в мен. Онова, което ви разкрих, ще се случи по един или друг начин. Това тук е просто един неочакван бонус, начин, по който можем да придвижим събитията напред.
	— Ето отново говорите в множествено число каза Нина. – Кои сте вие?
	— Както вече казах има лидери, има и последователи.
	— А вие кои сте?
	Това като че ли го засегна, изражението на превъзходство се смени с раздразнение.
	— Предупредих ви, че няма да питам втори път, доктор Уайлд. Просто го приемете: вие изгубихте всичко. Работата, годеника си… Нима искате да изгубите и живота си?
	Лазерният мерник се придвижи към лицето й. Тя затвори очи – и за миг зърна Чейс, които й се усмихваше в мрака. През съзнанието й премина всичко, което бяха преживели заедно през последните три години: приключенията, смехът и сълзите, веселието и страховете, върховете и спадовете в шеметната им връзка. И любовта, която се усещаше във всичко. Независимо от различията им той винаги я подкрепяше. Приятел, любовник…
	Водач.
	Нина знаеше как да постъпи. Как би постъпил той.
	Тя отвори очи и срещна погледа на Долтън. Той я гледаше, без да мига, решително. Безстрашно.
	И само след миг премигна, осъзнавайки провала си.
	Тя разтвори пръстите си.
	Черепът полетя към бездната. Чу се тихо изхрущяване, когато се удари в скалата и се разби на парчета. Вятърът подхвана фрагментите и ги понесе към пустите води.
	Никой не помръдна. Войниците държаха Нина на мушката си, а тя гледаше втренчено Долтън. Той отмести поглед и се извърна, изсумтявайки тихо. Махна с ръка и мъжете свалиха оръжията си.
	— И сега какво? – попита Нина, дишайки тежко.
	Единият от войниците се обърна и погледна президента въпросително.
	— Сър?
	— Оставете я – каза Долтън. Отново погледна Нина в очите. – Нищо не ти остана, Нина. Никакво конкретно доказателство, само няколко снимки и те ще бъдат заклеймени като фалшиви, гарантирам ти. Новинарските мрежи ще те направят за смях, преди да успееш да си отвориш устата. Ще се превърнеш в поредния маниак, който е имал своите успехи, но постепенно е излязъл от релси. – Самодоволната усмивка се върна на лицето му. – Това ще бъде далеч по-ужасно от смъртта.
	Нищо не е свършило – настоя Нина.
	— О, напротив. – Той се обърна към близкостоящия войник. – Отървете се от телата и почистете.
	— А тя? – попита мъжът.
	— Вече казах, оставете я. – Долтън тръгна към хеликоптера. След миг се спря и я погледни през рамо. – В Германия ме чака един двуместен F-15 – ще се прибера във Вирджиния преди закуска. Колкото до вас… На ваше място не бих бързал да се прибера. Посрещането няма да ви хареса. Сбогом, доктор Уайлд.
	След това се скри в черния хеликоптер. Войниците бързо напъхаха двата трупа в чували, а един мъж напръска кръвта с някакъв миризлив химикал. Прибраха оръжията, отнесоха дори коженото куфарче и найлоновата торбичка. Целият процес не им отне повече от две минути, след което и последният войник се скри в хеликоптера, който се издигна над земята още преди вратата да се затвори напълно. Машината прелетя над главата на Нина и се изгуби в тъмното небе.
	Тя я изпрати с поглед.
	Остана съвсем сама. Долтън беше прав. Не й беше останало нищо. Без доказателство.
	Без Чейс.
	Тя се облегна на парапета и заплака.
	 
	 
	 
	≈ ЕПИЛОГ ≈

	 
	НЮ ЙОРК
	 
	Нина наблюдаваше през прозореца на кафенето забързания живот на Манхатън с усещането за абсолютна изолация. Въпреки че беше заобиколена от тълпите, тя се чувстваше сама. Празна.
	Бяха минали три седмици от срещата й с Долтън до водопада, две седмици и шест дни от сблъсъка й с враждебните служители на летището „Кенеди“ и неприятната конфронтация с чакалите от пресата, които я дебнеха на изхода. Те я засипаха с въпроси за отстраняването й от длъжност – което вече беше за постоянно – за смъртните случаи по нейна вина и за ненормалните й теории, които биха обидили всеки истински американец. Хората на Долтън си бяха свършили добре работата, бяха я направили да изглежда като глупачка, като опасна маниачка, обект на подигравки.
	На нея не й пукаше. За нищо. Вече нищо нямаше значение.
	Интересът на медиите бързо заглъхна, най-вече защото тя нямаше какво да каже. Кабелните новинарски емисии продължаваха да я споменават от време на време, но големите медии я забравиха напълно. Опозорените учени далеч не бяха толкова интересни, колкото пияните актьори, бременните певици или последните победители в шоутата за нови таланти. От два дни никой не я беше разпознал, или обидил на улицата. Доктор Нина Уайлд беше стара новина. Забравена.
	Тя погледна към чашата си с кафе и разклати утайката на дъното й. Отражението й се взря безизразно в нея.
	Но тя знаеше много добре, че това е просто фасада, черупка. Не можеше да си позволи да усеща нищо. Защото иначе чувството щеше да я погълне.
	Отчаяние.
	Тя си мислеше, че болката ще отшуми с времето. Беше сбъркала. Вместо това тя беше мутирала в злокачествен тумор в психиката й, който тровеше всеки момент. Трябваше да впрегне цялата си воля, за да не му се поддаде… но в моментите на пълна самота тя не можеше да се противопостави на надигащата се тъма.
	Нина глътна остатъка от кафето, след което събра сили да се върне в апартамента. Празния апартамент. Понякога обикаляше улиците на Манхатън с часове, само и само да не се върне там, но накрая все пак се прибираше… защото нямаше къде другаде да иде.
	Тя тръгна към изхода, но нещо я накара да се спре. Името на Долтън.
	Естествено, това не беше първият път; когато се беше сблъскала с името му след завръщането си, и винаги я заливаше усещането за загуба и омраза. Но този път почувства нещо по-различно, клиентите в кафенето изведнъж се разбъбриха оживено. Тя се обърна. Хората звъняха по телефоните си, разглеждаха страници по лаптопите си, обсъждаха новината. Тя се опита да различи отделни думи в нарастващата врява.
	— … Президентът…
	— … Спал е…
	— … С терористка…
	— … Ще подаде оставка…
	— … Видеоклип…
	— … Из интернет…
	— … Намерих го, ето го!
	Хората се струпаха около един мъж, който повдигна екрана на лаптопа си, за да могат всички да гледат. Нина се поколеба за миг, след което се присъедини към тях. Едва виждаше екрана през струпалата се тълпа, но един поглед беше достатъчен.
	Тя се обърна и тръгна към изхода, докато на екрана се въртеше зърнестия клип на София Блекууд и Виктор Долтън, чиито лица и тела се виждаха ясно.
	— Откъде се появи?
	— Знам ли, но го има навсякъде. Ютюб вече свали оригинала, но из нета има стотици копия, качен е и по торент тракерите, навсякъде!
	— Това… това е тя, нали? Оная кучка, която се опита да ни взриви?
	— Това наистина ли е президентът? Не можа да бъде. Или може?
	— Той е, наистина е той!
	Гласовете затихнаха щом Нина излезе на улицата и затвори вратата зад себе си. Тук също обсъждаха клипа, новината се предаваше от уста на уста. Шок, смях, недоверие, интрига всеки реагираше по различен начин.
	Но никой не оставаше безучастен. Всички знаеха.
	Нина забърза към апартамента си, а в нея се зараждаше едно чувство, което не беше изпитвала от известно време.
	Надежда.
	Докато стигне до дома си, всички телевизори по магазинските витрини, всяка радиостанция, която се разнасяше от преминаващите таксита, всеки дочут разговор по телефона бяха свързани с видеоклипа.
	Президентът на Съединените щати беше заснет in flagrante*. Нямаше значение, че по онова време все още не е бил президент; но фактът, че жената с него не само че не беше съпругата му, но и беше опитала да взриви ядрена бомба в Ню Йорк, имаше огромно значение. Клипът се беше разпространил из интернет за отрицателно време, главите на дигиталната хидра се размножаваха експоненциално. Новината беше толкова голяма, че въпреки политическите си пристрастия, телевизията не можеше да я пренебрегне.
	[* in flagrante delicto (лат.) – на местапрестъплението. – Б.пр.]
	С влизането Нина включи телевизора. Откакто се беше върнала, избягваше новинарските канали, но сега потърси точно тях. Навсякъде даваха едно и също.
	Субтитрите й подсказаха, че гледа директно предаване от пресзалата на Белия дом; видя познатите сини завеси зад гърба на объркания костюмиран мъж: прессекретаря на Белия дом. Валяха въпроси, гласовете се сливаха.
	— Един по един! – извика той умолително. – Ти си. Пийт. Изчаквайте се.
	— Президентът ще подаде ли оставка? – извика някой.
	— През… Президентът ще направи изявление относно това… относно тази фалшификация по-късно днес – заекна прессекретарят. – Само това мога да ви кажа.
	— Такава ли е официалната позиция, че това е фалшификация?
	— Това е, да.
	— Че е изфабрикувано, или че това е официалната позиция?
	Отстрани се разнесе силен глас:
	— Щом е фалшификация, значи заслужава Оскар за специални ефекти.
	В залата избухна гръмък смях.
	— Президентът ще подаде ли оставка? – извика някой. Като че ли всички представители на пресата задаваха все този въпрос с леко изменение във формулировката. Мъжът видимо се уплаши.
	Нина се отдръпна от телевизора.
	 
	— Пипнах те – прошепна тя и го изключи. Щом флашката на София беше у Долтън, то единственият начин да бъде направено копие беше…
	Върху екрана на телевизора падна сянка, подсказвайки и, че не е сама в стаята.
	— Здрасти - разнесе се познат глас. – Няма ли да получа целувка за добре дошъл?
	— Еди! – изпищя Нина и се обърна. Чейс седеше на фотьойла в ъгъла и изглеждаше така, сякаш се беше върнал от работа, а не от отвъдното. Тя се втурна към него. – О, Боже! О, Боже! Настина ли си ти?
	— Разбира се, че съм аз! Да не помисли, че е някое зомби? Ох, не ме притискай там! – Той изкриви лице и я отблъсна от гърдите си – Имам счупено ребро и прободен дроб, затова не ме ръчкай там!
	— Какво се случи? – попита Нина, преливаща от емоции – Мислех, че си мъртъв! – По бузите й се стичаха сълзи. – О, Господи, реших, че си мъртъв.
	— Бях, но само за малко. Когато София ме застреля, улучи ребро, но парче от него се заби в дроба. Не си спомням много след това, просто опитвах да държа главата си над водата, но мисля, че течението ме изхвърли на брега няколко мили по-нататък, където някой ме откри. Закараха ме в болницата и там ме закърпиха.
	— Какво се случи със София?
	— Това вече го помня. Аз, ъъъ, я използвах като въздушна възглавница. Тя се блъсна в няколко скали докато падахме надолу.
	— Мъртва ли е? – попита с надежда Нина.
	— Не знам. След като паднахме във водата, я изгубих от поглед. – Но дори и да е оживяла, силно ме съмнява, че известно време ще може да участва в маратони. Със сигурност чух разни нейни части да се чупят. Виждаш ли, нали ти казах, че между нас вече няма нищо.
	— Не е ли малко крайно да го доказваш, като хвърлиш бившата си от скалата? А кога се върна в Ню Йорк?
	— Преди два дни.
	— И не се обади? - писна тя.
	— Първия път; като проверих как си, ми изглеждаше добре! – отвърна той и хвана ръката й, за да й попречи да го удари – Първо трябваше да се погрижа за някои неща. – Той погледна към телевизора. – Като че ли се получи.
	Гневът й отшумя.
	— Откъде се сдоби с клипа? Долтън взе единственото копие.
	Той се ухили.
	— Той взе единственото копне на София. Нали се сещаш, че ходих в Цюрих, за да проверя дали вече не се е отбила там?
	Тя кимна.
	— Да?
	— Ами сетих се, че тя официално се води мъртва, а аз съм единственият й наследник, което означаваше, че мога да отворя сейфа. Трябваше да се изпълнят някои формалности, но накрая ме пуснаха вътре. И клипчето си беше там. И така…
	— Ти му направи копие
	— Да. Трябваше да си купя флаш памет от един чиновник, но направих копие. И то даже оцеля след падането от скала в ледена вода. – Той измъкна една малка оранжева флашка. – Може дори да си я сложа в рамка.
	— И после пусна копие от записа в интернет.
	— Пуснах много копия. Свързах се с някои стари приятели. И тази сутрин всички едновременно ги изпратихме до всички новинарски агенции, до всички телевизионни станции, вестници. Ютюб, навсякъде. Оспамихме света така, че всички да го видят. И като че ли всички го видяха. – Той се усмихна отново. – Технологиите са страхотно нещо, нали?
	— Защо не ми каза, че си направил копие?
	— Нямаше време. София и Рибсли се появиха в банката веднага, след като аз тръгнах, забрави ли? Ако се бях помотал още известно време наоколо, тя щеше да ме спипа.
	Нина повдигна вежди.
	— И в банката не са й казали, че малко преди това ти си ровил в сейфа й?
	— Ами нали ги знаеш швейцарските банкери. Много са дискретни.
	Тя се засмя за пръв път от три седмици, след което го целуна, продължително и силно.
	— И сега какво? – попита тя.
	— Сега можем да се отпуснем на дивана и да гледаме на забавен каданс как на Долтън му го начукват.
	— Еди, много мръсна уста имаш.
	— Нямам предвид София! – поправи се бързо той. – Исках да кажа по новините. Няма начин да успее да се измъкне от това. Ще трябва да си подаде оставката, в противен случай го чака импийчмънт. Това нещо при вас, янките, винаги ми е било забавно. Вашите политици могат да лъжат, да мамят, да крадат и да убиват, но накрая запазват мястото си. Но е достатъчна само една снимка в кучешка поза и бам, веднага излитат! Какви проклети пуритани сте всичките!
	Та сбърчи обидено нос.
	— Значи си мислиш, че съм пуританка, така ли?
	— Е, не чак толкова, след като ти купих онази книга…
	И двамата се засмяха Нина хвана ръцете му и ги повдигна – след което погледна годежния си пръстен.
	— Знаеш ли какво?
	— Какво?
	— Мисля, че един пръстен ще стои добре на пръста ти.
	Той се замисли и широка усмивка разчупи квадратното му лице.
	— Може би. Какво, веднага ли?
	Нина едва сдържаше нарастващия си ентусиазъм.
	— Да, веднага. Хайде! – Тя скочи и помогна на Чейс да се изправи. Той примигна при болката в гърдите – но тя не изтри усмивката от лицето му.
	Двамата изтичаха бързо на улицата.
	— Такси! – извика Нина и махна на едно жълта кола.
	— Къде отиваме? – попита Чейс.
	— Ох, по дяволите, добър въпрос. В Ню Йорк има двайсет и четири часов период на изчакване при сключване на брак. А, сетих се! – Таксито спря и двамата се качиха. – Закарай ни в Кънектикът!
	Шофьорът, средноазиатец с четинеста брада, я погледна колебливо.
	— Къде в Кънектикът?
	—До най-близкото място с мирови съдия*!
	[* В САЩ мировият съдия е магистрат с ограничени пълномощия, сред които е и ръководството на брачни церемонии. – Б. пр.]
	— Парите са си ваши – сви рамене шофьорът и включи брояча.
	— Хей, разбрахте ли за президента?
	Нина и Чейс се усмихнаха един на друг.
	— Да, разбрахме – отвърна Нина и се разсмя.
	 
	 
	 
	КРАЙ

	 
	 
	 
	 
	 
	 
	 
	 
	 
	Andy McDermott – The covenant of genesis (2009)
	Анди Макдермът – Генезис
	Превод: Диана Райкова, Васил Велчев
	Редактор: Сергей Райков
	Издател: „Арт Етърнал Синема” (2014)
	ISBN 978-619-191-057-1
	Сканиране: Тихомир Минчев (2017)
	Разпознаване, корекция и форматиране: MiroD54 (2018)