АНДИ МАКДЕРМЪТ

	 
	 
	 
	ГРОБНИЦАТА НА

	  

	 
	 
	 
	 
	 
	ПРОЛОГ

	 
	Заливът на Кадиз
	 
	На сто мили от южния бряг на Португалия се крие една от най-големите тайни в човешката история.
	Засега тя ще си остане скрита, пазена от друга тайна, която има много по-съвременен произход.
	 
	* * *

	Официално гигантската шестокрака плаваща платформа се водеше радарна станция и бе заведена под номер SBX-2. Тя бе получила прякора Тадж Махал заради огромния бял радарен купол, който се извисяваше над горната й палуба. Високотехнологичната грамада, собственост на американския флот, имаше обхват от хиляди мили. Както беше обявено, целта й бе да наблюдава Северна Африка и Близкия изток за изстрелването на балистични ракети. И наистина станцията бе напълно оборудвана с всичко необходимо за извършването на тази дейност.
	Но всъщност не това бе действителната причина за нейното съществуване. Истината се криеше на осемстотин фута под водата.
	Петнайсет месеца по-рано, точно под сегашното местонахождение на SBX-2, бе открита цитаделата, която лежеше в сърцето на изгубената Атлантида – древната цивилизация, чието съществуване бе считано просто за безпочвена легенда. Въпреки че единствената видима постройка, огромният храм на Посейдон, беше унищожена, радарните проучвания бяха разкрили много повече находки, погребани под затлаченото с тиня морско дъно. Когато най-накрая откриването на Атлантида се оказа свързано с конспирация за унищожаването на две трети от човечеството чрез биологично оръжие, и заговорът бе разкрит, западните правителства се събраха и решиха, че трябва да запазят в тайна не само обстоятелствата около разкриването на древния град, но и самото му съществуване. Поне докато не бъде скалъпена някоя по-благоприлична история за неговото откриване и не бъде елиминирана всяка възможност за евентуалното повторно осъществяване на смъртоносния план.
	И докато SВХ се издигаше гордо на фона на синьото небе в недрата й учени и археолози проучваха терена в пъпна тайна под прикритието на Агенцията за световно наследство (АСН), организация на ООН, създадена година преди това с цел локализиране – и обезопасяване – на древни селища като Атлантида. Средната дясна подпора на гигантската радарна платформа бе превърната в подводно укритие, а една част от понтона в основата й бе отворена към морето. Защитени от бетонни стени с дебелина шест фута, учените от АСН можеха спокойно да провеждат изследванията си, без намеса от външния свят.
	Но не и тази нощ.
	 
	* * *

	— Исусе – изсъска през зъби директорът на експедицията Бил Рейнс, като се вкопчи в парапета след поредното накланяне на платформата. Станцията беше толкова огромна и толкова добре стабилизирана, че дори атлантическите бури трудно успяваха да я разклатят.
	Явно тази буря бе много по-силна от обичайното.
	Единият от двата яркожълти двуместни подводни модула се залюля на веригите си, докато се опитваха да го извадят над водата. Рейнс го наблюдаваше разтревожено. Другият модул близнак вече бе изваден и застопорен на док, но ако условията продължаваха да се влошават, съществуваше опасност люлеещият се модул да се превърне в неконтролируемо махало, което да се разбие право в основите на платформата.
	— Укротете тази проклетия! – заповяда той. Двама от неговите хора се втурнаха да изпълнят нареждането, залитайки по пода, който се люлееше под краката им. Те изчакаха модулът да се приближи към тях, след което закачиха едната верига с корабна кука, забавяйки движението му. Опасното люлеене се забави и операторът на лебедката издигна модула в позиция над палубата, където към корпуса му бързо бяха прикрепени още вериги, за да го обезопасят.
	— Чудесно! Добра работа, момчета! – извика Рейнс, като въздъхна облекчено. Вече и двата подводни модула се намираха в безопасност на палубата, което означаваше, че за днес бяха приключили с работата. В повечето случаи за него това би било сигнал да се изкачи на главната палуба и да се наслади на една пура.
	Но не и тази вечер. Той нямаше никакво намерение да си показва носа навън; щеше да го направи само в случай, че се наложи. За миг изпита прилив на съжаление към морските пехотинци, които бяха разположени по платформата. Те трябваше да я охраняват, независимо от метеорологичните условия. Горките копелета.
	Като се изключи неочакваната драма, денят бе преминал сравнително добре. Сонарът с висока резолюция, който картографираше цитаделата, изпреварваше сроковете, а първите разкопки вече бяха дали резултати – открити бяха артефакти от цивилизацията на Атлантида, които имаха едновременно историческа и парична стойност. Въпреки че не Рейнс бе открил Атлантида, той вече беше осъзнал, че със сигурност ще бъде човекът, който пръв я е проучил.
	Истинският откривател на Атлантида беше доктор Нина Уайлд, петнайсет години по-млада от Рейнс и – поне на хартия, – негов шеф в АСН. Той се зачуди дали червенокосата нюйоркчанка осъзнава, че като приема висшия пост в АСН, тя окончателно слага край на археологическата си кариера още преди да е навършила трийсет. Сигурно си няма представа, реши той. Освен сладурския си външен вид, Нина бе впечатлила Рейнс и със своята наивност. Струваше му се, че поста оперативен директор й е бил даден само за да бъдат държани тя и нейното гадже бодигард Еди Чейс, когото Рейнс възприемаше като един обикновен саркастичен британски главорез, възможно най-далеч от неприятностите, докато доста по-опитни ръце се заемат с истинската работа.
	Залитайки, той се добра до асансьорната клетка, движеща се във вътрешността на страничната подпора, като се взираше в тъмното пространство над главата си. Главната палуба на станцията с площ, равна на две футболни игрища, се намираше на дванайсет етажа над морското равнище. Понесъл куфара с артефактите, Рейнс тресна вратата зад гърба си и натисна бутона за изкачване.
	Вълните шумно се разбиваха в стените и водата обливаше палубата под краката му. Досега не бяха имали толкова лоши условия в басейна, където потапяха подводните модули. Обикновено повърхността на океанската вода, която го пълнеше, едва се набръчкваше. Щом вътре беше толкова зле, направо не му се мислеше какви са условията навън.
	 
	* * *

	Вятърът бръснеше водните пръски почти хоризонтално по повърхността на Атлантика, вълните се разбиваха експлозивно в предната подпора от лявата страна. Металната вита стълба, която се издигаше от подводния понтон към повърхността и продължаваше нагоре, тракаше и скърцаше под яростните атаки на вятъра. Едва ли някой със здрав разум би избрал да бъде на това място точно в този момент.
	Но там имаше някой.
	Мъжът беше с гигантски ръст. Висок бе шест фута и осем инча, а прилепналия черен неопренов водолазен костюм очертаваше всяко мускулче по атлетичното му тяло. Той се измъкна от водата и тръгна нагоре по стълбите, захващайки се за перилата със силата на менгеме, като дори унищожителната сила на вълните не успяваше да го отклони от пътя му.
	Щом се измъкна от разпенения океан, той се поспря, за да извади водолазния мундщук от устата си, разкривайки абаносова кожа и перфектни бели зъби – един, от които бе инкрустиран с диамантче – след което започна да се изкачва по стълбата. Предвид разстоянието и условията, повечето мъже щяха да извадят голям късмет, ако успееха да я изкачат за по-малко от пет минути, и стигайки до върха, щяха да се строполят изтощени.
	Нарушителят успя да я изкачи за две минути, като дишането му се учести толкова, колкото и ако беше изкачил най-обикновени стъпала.
	Той спря точно под палубата, до която водеше стълбата, и внимателно надигна глава над ръба й. Релефната сива суперструктура на SВХ се издигаше на три етажа, като нивата бяха свързани от тесни мостчета. Бледи жълтеникави лампи правеха немощен опит да ги осветят. Дъждът обливаше водолазната маска на мъжа и ограничаваше видимостта му. Той се намръщи и я свали от лицето си, разкривайки пресметливи сини очи. След това отново ги скри зад други очила.
	Слабите жълтеникави лампи изчезнаха, заменени от яркочервени и оранжеви петна, които проблясваха като във видеоигра. Всичко останало бе или синьо, или черно. Това бе термовизьор – светът се разкриваше пред очите му посредством топлината, която излъчваше. Металите стени на платформата, шибани от ледения дъжд, едва се различаваха в отсенките на синьото.
	Но в електронната тъмнина имаше нещо, което се открояваше ясно дори и в бурята. Появи се една блещукаща в зелено, жълто и бяло фигура, която постепенно придоби човешка форма.
	Това бе един от морските пехотинци, които патрулираха по платформата.
	Нарушителят тихо се снижи под нивото на палубата, като избягваше да се движи дори когато поривите на бурята го блъскаха.
	Пехотинецът се приближаваше към края на мостчето и тракането на кубинките му по метала се чуваше все по-отчетливо. Стиснал е една ръка парапета, а с другата оръжието, той надникна надолу към стълбата…
	Бърз и гъвкав като змия, нарушителят се стрелна напред и сграбчи пехотинеца за ръката с оръжието. Преди изненаданият човек да успее да реагира, гигантът почти без усилие го прехвърли през парапета и го запрати към смъртта му в разбиващите се на сто фута под тях вълни.
	Убиецът свали термовизьора и погледна към мостчето. Само на няколко метра по-нататък той видя новата си цел. На отсрещната метална стена се забелязваше една електрическа разпределителна кутия. Той се втурна към нея.
	Гнездото от кабели и жици, които откри във вътрешността й, изглеждаше невъзможно заплетено, но мъжът вече знаеше точно къде да търси главното захранване на охранителните камери. Той отдели едно снопче жици и го сряза с бойния си нож. Изпука снопче искри, но дръжката на оръжието беше изолирана. Човекът пъхна ножа в калъфа и протегна ръка към бутона на радиостанцията, която висеше на колана му.
	Напред.
	 
	* * *

	Главата на мъжа се появи над плискащата се вода близо до дока за подводните модули. Очите му проблясваха зад водолазната маска, той се завъртя във водата, за да огледа заобикалящия го терен. На дока близо до басейна двама души от екипажа на платформата прибираха оборудването.
	Човекът отново се потопи под тъмната вода и измъкна от колана си пистолет с доста необичаен дизайн. Когато отново се показа над повърхността, той вдигна пистолета във въздуха. Докато се прицелваше, от дренажните дупки по цевта изтичаше морска вода. До него се появи още един мъж, който правеше абсолютно същото.
	В бетонната камера глухо отекнаха два изстрела, толкова близо един след друг, че можеха да минат за един. Пистолетите бяха газови, работеха със сгъстен азот. Две стрелички профучаха над дока и се забиха в гърбовете на работниците. Те извикаха от болка, протегнаха ръце зад гърбовете си в отчаян опит да достигнат стреличките… след което се стовариха на пода, без да помръднат. Газовите пистолети бяха предназначени за изстрелването на упойващи стрелички. Но тези бяха заредени с нещо друго.
	Нещо смъртоносно.
	Мъжете във водата доплуваха до стълбата, която излизаше от басейна. Появиха се още двама водолази, които ги последваха по палубата. Мъжете бяха общо седем. Те бързо свалиха водолазната си екипировка и се устремиха към асансьора.
	Двамата работници лежаха наблизо, сковани и безпомощни. Можеха да движат единствено изпъкналите си от ужас и болка очи. Стреличките бяха отровни, парализата на двигателните мускули се появяваше почти незабавно.
	Скоро щеше да последва и обща парализа, включително на сърцето.
	Един от диверсантите се наведе, извади стреличките и ги хвърли в басейна. Те бързо изчезнаха под водата. Мъжът се втренчи в прикрепения към цевта на пистолета цилиндър, съдържащ противоотрова, поколеба се за миг, след което кимна с глава към водата. Придружителите му завлякоха парализираните работници до ръба на басейна и безцеремонно ги блъснаха в морето.
	Без изобщо да се обръщат към потъващите хора, мъжете се качиха в асансьорната клетка и затвориха вратата й. Една безполезна охранителна камера се втренчи в тях с мъртвия си обектив. Асансьорът започна бавно да се издига нагоре, подрънквайки.
	 
	* * *

	Облеченият в черно гигант погледна с любопитство към обливаната от дъжда горна палуба. Над равната метална повърхност се издигаше огромният радарен купол. Той бе осветен отвътре и наподобяваше колосален фенер, чиято светлина пронизваше тоновете вода, шибана от вятъра. На палубата не се различаваше нищо друго, всичко се бе изгубило в бурята.
	Той сложи термовизьора, гледката отново придоби ярки цветове. Над кърмата зад купола се вихреше червеникава мъгла – това бяха отработените пари от електроцентралата на платформата и топлината, излъчвана от гигантските тела на климатиците, които охлаждаха електрониката в огромната радарна станция.
	Но всичко останало се различаваше ясно. Още двама пехотинци грейнаха в термоочилата му като далечни безформени петна, които бавно се приближаваха един към друг в проливния дъжд. Те следваха определен маршрут. Щяха да се срещнат и да потвърдят, че всичко е наред, преди да се обърнат и да продължат с патрулирането.
	Така и нямаше да успеят да го направят.
	Нарушителят вдигна оръжието си. За разлика от газовите пистолети, които екипът му беше използвал на подводния док, това бе пушка с монтирана на приклада оптика.
	Той отново вдигна очилата на челото си и приближи оптиката към дясното си око. Без помощта на термовизьора, двамата пехотинци щяха да изглеждат просто като два сиви силуета, обвити в жълтеникав ореол от светлината на близката лампа. Той фокусира мерника върху целта си, по-близкия от двамата мъже. Изчака ги да се срещнат, да спрат…
	Неясната фигура пред оптичния мерник се сгърчи и се строполи на палубата. Другият мъж се дръпна изненадано и се свлече на колене да му помогне.
	Видя стърчащата от гърба му стреличка. Вдигна поглед…
	Убиецът вече беше презаредил. Нямаше нужда да се прицелва, пушката се бе превърнала в част от тялото му. Той отново стреля. Дори не се налагаше да проверява резултата, за да разбере, че е улучил.
	Той притича до втория свален пехотинец и без изобщо да обърне внимание на отчаяните му, потрепващи очи, провери къде е попаднала стреличката. Тя се подаваше от гърдите на пехотинеца, само на един инч от сърцето му. Снайперистът изсумтя раздразнено. Беше се целил право в сърцето. Немарлива работа.
	Но само гордостта му бе засегната. От значение беше единствено крайният резултат. Той измъкна стреличката от гърдите на мъжа и я хвърли през палубата, след което направи същото и с другата си жертва. Стреличките щяха да бъдат погълнати от морето. И никой нямаше да обърне внимание на мъничките дупчици, когато имаше друга, много по-очевидна причина за смъртта на жертвите.
	Радиото, висящо на колана му, изпращя два пъти. Това бе сигналът. Вторият екип бе заел позицията си.
	Точно навреме.
	Палубата беше чиста. Той отвърна на сигнала, като натисна бутона три пъти.
	Завземете платформата.
	 
	* * *

	Веднага щом асансьорът спря на върха на едната подпора, седмината светкавично обезвредиха със стрелички двама изненадани морски пехотинци, натъпкаха ги в кабината и зачакаха сигнал от водача си. Щом го получиха, те се разделиха на три групи – една от трима души и две от по двама – и се устремиха към гигантската структура.
	Групата от трима души бързо се отправи към кърмата и секцията с електростанцията. SВХ наподобяваше неподвижна петролна платформа, но всъщност бе плавателен съд, който се задвижваше със собствена енергия. Той имаше екипаж от около четиридесет души, без да се счита взводът морски пехотинци и контингентът на АСН. Тъй като самата радарна станция до голяма степен бе автоматизирана, по-голямата част от екипажа й всъщност изпълняваше задълженията на моряците на военен кораб: поддържаше и поправяше плавателният съд.
	Което означаваше, че повечето хора се намираха в един район.
	Тримата приготвиха оръжията си и тръгнаха по сивите коридори, като един от тях проверяваше всяка пресечка, преди да даде сигнал на останалите да продължат. Изкачиха се по стръмни стълби до палуба Б, като внимателно се ослушваха за някаква активност наблизо.
	Пред тях се отвори врата. В коридора излезе един брадат старшина, който носеше кутия с инструменти. Когато забеляза тримата мъже, той замръзна от изненада…
	Една стреличка се заби в гърлото му и веднага изля смъртоносния си товар. Мъжът издаде сподавен стон, а убиецът се стрелна към него с намерението да подхване тялото и кутията с инструменти, преди да се строполят на земята и да вдигнат шум.
	Двамата други мъже погледнаха табелката на вратата – инженерен склад – и я отвориха. След това с насочени напред дула на оръжията провериха дали помещението е празно. Нямаше никой.
	Бяха им необходими само няколко секунди, за да замъкнат парализирания моряк в склада и отново да затворят вратата. След това отново се устремиха нагоре по стълбите към целта си.
	Стълбата завършваше със затворен люк. Зад него се чуваше тракането на машини. Предупредителните знаци подсказаха на нарушителите какво беше това.
	Главната вентилационна шахта на кърмовия отсек.
	В общи линии станцията SВХ представляваше запечатана метална кутия. На целия плавателен съд имаше само три прозореца, на мостика при носа, но дори и те не се отваряха. Единственият начин да се вкара въздух в платформата беше чрез изпомпване навътре посредством вентилаторите в гигантските всмукателни тръби, които се намираха на горната палуба.
	Щурмовият отряд разби люка и стигна до решетъчния панел на шахтата. Зад него се въртеше огромен вентилатор. Тримата мъже си сложиха дихателни маски, след това един от тях измъкна цилиндъра, който носеше в раницата си, и го насочи към решетъчния панел. Едно бързо завъртане на вентила и цилиндърът със съскане изплю струя отровен газ към вентилатора. Без цвят, без миризма – и убиващ за секунди.
	Те бързо изтичаха към стълбите, спуснаха се надолу по стръмните парапети към палуба Б и продължиха да бягат, без да обръщат внимание на сподавените агонизиращи пъшкания на умиращите мъже и жени в стаите, край които преминаваха.
	 
	* * *

	Единият от двата екипа от по двама мъже безшумно си проправяше път към жилищната секция на платформата. Малкият екипаж на SВХ работеше на две смени: дванайсет часа дежурство, дванайсет часа почивка. В момента онези от втората смяна сигурно спяха.
	Както и половината от морските пехотинци.
	Дългата стая, която служеше за казарма на пехотинците, имаше две врати, по една в двата края. Единият от мъжете изчака при първата врата, докато другарят му стигне до другия изход. След това измъкна малък цилиндър с хлорциан от раницата си и отвори вратата.
	Повечето от дванайсетте морски пехотинци в стаята спяха, но един мъж надигна на глава и го погледна. Моментът на колебание бе заменен от тренирана реакция в мига, в който зърна дихателната маска…
	— Тревога! – извика той, преди в гърба му да се забие стреличката, изстреляна през отворената врата в другия край на стаята. Останалите наскачаха от койките си, стреснати от пронизителния му вик.
	Обаче почти веднага се озоваха проснати на земята, тъй като два цилиндъра се търколиха по земята, разпръсквайки невидимата смърт.
	Вторият екип от двама души се отправи към предната част на платформата, където се намираше палуба А и командния отсек. Този район се охраняваше непрекъснато от четирима морски пехотинци, които стояха на входа.
	 
	* * *

	В тази част от платформата използването на отровен газ не беше удачен избор; тук се намираше мъжът, който на всяка цена трябваше да бъде запазен жив, а газът е безразборен и непредсказуем убиец. Пушките със стрелички също бяха неизползваеми. Те се презареждаха твърде бавно, а и винаги съществуваше рискът някоя от стреличките да се забие в екипировката, без да порази целта. На този критичен етап от операцията трябваше да бъдат сигурни, че ще убиват мигновено.
	Затова двамата мъже просто завиха зад ъгъла и се изправиха лице в лице с нищо не подозиращите пехотинци и ги простреляха в главите с пистолети със заглушители, преди онези да успеят да реагират.
	При напускането на платформата нападателите щяха да премахнат тези тела – защото откриването на труп с куршум в главата щеше да издаде всичко. Но това беше обмислено предварително.
	Единият от мъжете натисна два пъти бутона на радиостанцията. На позиция сме.
	 
	* * *

	Грамадният мъж отвърна с едно натискане на бутона. Той кимна утвърдително, след което внимателно надникна през ръба на замъгления от дъжда прозорец.
	Мостикът се охраняваше само от един човек, млада жена лейтенант. Тъй като SВХ беше неподвижна и Командният информационен център на мостика служеше за нервен център на морския съд, нямаше нужда от друга охрана през стъклените врати на Центъра мъжът виждаше още хора, сред които и командира на платформата.
	Моментът бе настъпил.
	 
	* * *

	Лейтенант Фийби Бремърман погледна от конзолата си към прозореца над мостика. Беше чула някакъв шум, различен от звука на удрящите се в стъклото дъждовни капки.
	Върху самото стъкло имаше нещо странно, тъмносив обект с размера на голяма монета.
	Тя се изправи и понечи да се обади на своя командир в Командния информационен център…
	В този миг прозорецът се взриви.
	Парченца стъкло се пръснаха по мостика, а приглушеният тътен на бурята моментално се извиси до пронизващ вой. Лейтенантът изпищя, когато парченце от счупения прозорец я рязна по бузата.
	Огромен чернокож мъж с водолазен костюм се вмъкна през прозореца и насочи пистолета си към нея. В същия момент в Командния център нахлуха още няколко мъже с водолазни костюми и вдигнати оръжия. Един от радарните оператори скочи от мястото си, но веднага се свлече обратно в него със стърчаща от шията стреличка.
	Гигантът сграбчи Бремърман и я повлече към Центъра. Вратата на мостика се затръшна и воят на бурята утихна.
	— Командир Хамилтън – каза той на командира на SВХ и блъсна жената към групичката останали обитатели на залата, които бяха пазени от четирима въоръжени мъже. – Извинете за нахлуването. – Той се усмихна и диамантът на безупречните му зъби проблесна. Нигерийският му акцент беше гладък и мелодичен. – Казвам се Джо Комоса и съм дошъл за едно нещо. – Усмивката му отново се появи, но този път зад нея прозираше злоба. – Къде е доктор Бил Рейнс?
	 
	* * *

	Останалите членове на екипажа бяха отведени в голямата лаборатория на палуба Б, събраха ги с екипа на Агенцията за световно наследство и ги принудиха да коленичат на пода в центъра на стаята.
	Нито един от пехотинците не бе оцелял при нападението. Корабният екипаж също бе претърпял тежки загуби; освен самия Хамилтън бяха оцелели още само десет души, сред които петимата от Командния информационен център. От десетимата членове на контингента на АСП липсваха трима.
	Към нападателите се присъединиха и тримата мъже, които бяха довели в лабораторията останалите оцелели. Хамилтън осъзна, че които и да са тези хора, те бяха абсолютно безмилостни; докато ги вкарваха в лабораторията, един от моряците изрази протеста си – дори не се беше опитал да се бори, само се развика, – а те го застреляха в гърдите и той издъхна пред очите на Хамилтън.
	А той не можеше да направи нищо.
	Комоса свали качулката на водолазния си костюм и разкри блестяща, гладко избръсната глава и обсипани с пиърсинг уши. Когато дръпна ципа, разкри голите си гърди, покрити с още по-блестящ пиърсинг. Спря се за миг, за да се наслади на отражението си в стъклената вътрешна стена, след което бавно се разходи напред-назад пред пленниците, без да изрече нито дума, предизвиквайки нервни погледи. После се спря пред Рейнс и го заслепи с усмивката си.
	— Доктор Рейнс – каза той, – както вече съобщих на командир Хамилтън, аз съм тук само заради едно нещо. Знаете ли какво е то? – Той протегна ръка – държеше малък бял предмет, който беше извадил от водонепроницаема торбичка.
	Рейнс го погледна неуверено, сякаш му бяха задали подвеждащ въпрос.
	— Това е… USB флаш устройство?
	— Наистина е флаш устройство. – Комоса се запъти към един точно определен компютър, който се намираше в дъното на лабораторията – работната станция на Рейнс. – Бих искал да ми го напълните.
	Рейнс преглътна и попита с дрезгав глас:
	— С какво?
	— С едни файлове, които се намират на защитения сървър на АСН в Ню Йорк. По-точно онези, които се отнасят до загубените творби на Платон, скрити в архивите на Братството на Селасфорос.
	За миг объркването на Рейс почти успя да надделее над страха му.
	— Чакай малко! Извършихте всичко това, само за да получите достъп до нашия сървър? Защо?
	— Това е моя грижа. Вашата задача е да изпълните онова, което ви казвам.
	—      А ако откажа?
	Ръката на Комоса се стрелна напред. Без да сваля очи от Рейнс, той изстреля една стреличка в сърцето на един от другите учени. Мъжът се хвана за гърдите и се свлече на пода.
	Рейнс потрепна, в очите му се четеше страх.
	— Добре, сървърът, добре! Аз… аз… Каквото поискате!
	— Благодаря ви – кимна Комоса и един от хората му заведе Рейнс до компютъра.
	— Не го правете, докторе – предупреди го Хамилтън. – Знаете, че не можем да позволим на никой друг да се добере до Атлантида.
	— Атлантида! – повтори Комоса с презрителен смях. – Не ми пука за Атлантида!
	— Не ви вярвам. Доктор Рейнс, в никакъв случай не трябва да допускате този мъж до компютъра!
	Комоса въздъхна.
	— Вие ще ми дадете достъп, докторе. – Той се приближи до пленниците, хвана Бремърман за ръката и дръпна, за да я изправи на крака. Тя погледна уплашено към Хамилтън, без да знае как да реагира.
	— Оставете я на мира! – излая Хамилтън.
	Комоса мина зад лейтенанта и се наведе над нея, като плъзна едната си ръка през кръста й, а другата сложи на шията й.
	— Доктор Рейнс. – Той се обърна с гръб към Хамилтън и поведе Бремърман със себе си, докато не се изправи очи в очи с учения. – Убеден съм, че вече сте обърнали внимание на тази млада дама. Тя е много красива. – Той наведе глава и притисна едната си буза към косата й. Въпреки страха си, тя заби лакът в корема му.
	Той трепна едва забележимо. Диамантената усмивка се разшири.
	— И е много храбра. – Прокара бавно палец по шията й, като спря на сантиметър от бузата й…
	После натисна.
	Нещо в гърлото й се счупи с отвратително мокро хрущене. Очите на младата жена се разшириха тя направи отчаян опит да си поеме въздух, който никога нямаше да достигне до дробовете й. Комоса я пусна. Тя протегна ръка към лицето му с треперещи пръсти. От ъгълчето на устата й се проточи тънка кървава струйка и тя се сгърчи.
	— И много мъртва – каза Комоса с леден глас.
	Копеле гадно – изрева Хамилтън. Той се хвърли към Комоса, но един от другите мъже злобно го удари с приклада. Командирът падна на земята. Бремърман също падна – но за разлика от Хамилтън, тя повече не се изправи.
	Комоса се обърна към Рейнс.
	— Ще убивам по един от вашите колеги на всяка минута, докато не ми дадете каквото искам. Животът им е изцяло във вашите ръце. Толкова ли са ценни вашите файлове, че да сте готов да рискувате живота на приятелите си, за да ги зашитите? – Той насочи оръжието си към главата на един от учените. – Петдесет и осем секунди.
	По лицето на Рейнс избиха капчици пот.
	— Н-но дори и да исках, няма начин да успея да го направя сега! Системата за защита с…
	— Знам за системата, докторе. Четиридесет и девет секунди.
	Рейнс трескаво се намести пред компютъра и започна да работи, но ръката му бе толкова изпотена от страх, че мишката непрекъснато се изплъзваше от пръстите му. Отвори се прозорче, което поиска парола. Той написа поредица от символи и натисна бутона за потвърждение. Прозорчето изчезна, а на негово място се появи предупреждение: НЕОБХОДИМ Е ПРЪСТОВ ОТПЕЧАТЪК. Той хвърли тревожен поглед към Комоса и притисна палец към черното квадратче в горния десен ъгъл на клавиатурата. Запулсира червена светлина. Предупреждението изчезна заменено от друго.
	НЕОБХОДИМО Е ГЛАСОВО ПОТВЪРЖДЕНИЕ
	— Остават ти седемнайсет секунди – каза Комоса, като наведе дулото на пушката. – Много добре.
	— По-нататък не мога да стигна. Не мога! – проплака Рейнс – Гласовият отпечатък има…
	— Има анализатор за нивото на стрес, знам. – Гигантът се приближи до бюрото протегна ръка към нещо, закачено на колана му. – Отказва достъп дори на оторизирани потребители, ако отчете, че действат под принуда. Но не се тревожете след минута ще бъдете абсолютно спокоен.
	С тези думи той заби една спринцовка в ръката на Рейнс и натисна буталото.
	Рейнс ужасено се вторачи в спринцовката, отвори уста да извика… но тялото му потрепери. Той се отпусна, костите му омекнаха. Онова, което започна като вик, премина в дълга, почти възбуждаща въздишка.
	Комоса се наведе към него.
	— И така, докторе, знам, че ме чувате, знам, че умът ви е все още бистър. Според часовника имате още седемнайсет секунди. Толкова ви остават да въведете финалния код, преди да застрелям приятеля ви. Разбирате ли ме? – Рейнс кимна с отпуснато лице. – Времето ви започва да тече сега. – Комоса отново насочи оръжието си към другия учен, хвана Рейнс за яката и го приближи до компютъра.
	Рейнс се прокашля, след което заговори с нисък, отнесен глас.
	— На остров Атлантида имало велика и прекрасна империя.
	Мъничкото микрофонче на екрана замига, потвърждавайки, че компютърът е приел паролата.
	Нищо не се случи. Мъжът, който стоеше под прицела на Комоса, изхленчи. Тогава…
	На екрана се отвори прозорец с директории. Сателитната връзка се беше осъществила. Няколко от пленниците въздъхнаха с облекчение.
	— Благодаря ви, докторе — каза Комоса и пъхна флашката в порта на компютъра. – Оттук поемам аз.
	Това беше сигнал.
	Глухите съскащи звуци на летящи стрелички изпълниха стаята. Хората, които не бяха улучени при първия залп, започнаха да крещят – само за да паднат след миг, поразени от втората вълна. Отделен от основната група, Хамилтън скочи и нададе разярен рев.
	Комоса стреля. Стреличката се заби в дясното око на Хамилтън и от него плисна кървава каша. Командирът се строполи на люлеещия се под – беше мъртъв още преди отровата да се задейства.
	Комоса се обърна към компютъра, сякаш нищо не се бе случило, копира файловете на флашката и влезе в друга директория. Въпреки че беше под въздействието на мощното успокоително, на лицето на Рейнс се изписа изненада, когато видя името на директорията. 
	Комоса забеляза изражението му и се ухили
	— Да, личните досиета на работещите в АСН Не се тревожете, няма да ги убиваме. – Лицето му придоби сериозно изражение, когато избра два файла и ги копира на флашката. – Поне засега.
	Когато файловете се прехвърлиха, Комоса извади флаш устройството от компютъра и го прибра в торбичката му. Той се стегна и се обърна към хората си.
	— Разпръснете телата из командното отделение трябва да изглеждат така, сякаш са работели, когато платформата се е преобърнала. Аз ще отида на мостика и ще наводня десния понтон – щом изпомпването започне, ще разполагаме с пет минути да се върнем в подводницата. – Те кимнаха утвърдително и бързо започнаха да изтеглят парализираните тела от лабораторията.
	Комоса вдигна ципа на водолазния си костюм и последва хората си извън лабораторията, като минаваше през телата на нападалите безпомощни хора. Той дори не се обърна.
	Докато чакаше да умре, Рейнс можеше само да се взира в екрана на монитора. Имената на последните два файла, които Комоса беше копирал, все още светеха в червено. Той ги познаваше и двамата.
	ЧЕЙС, ЕДУАРД ДЖ.
	УАЙЛД, НИНА П.
	 
	 
	 
	~1~

	 
	НЮ ЙОРК
	Три месеца по-късно
	 
	Светлините на Манхатън грееха като съзвездия от прецизно подредени звезди на фона на нощното небе. Еди Чейс се загледа във впечатляващата панорама и въздъхна. Предпочиташе да бъде някъде другаде на острова, където и да е – в ресторант, бар, дори в някоя обществена пералня, – отколкото тук.
	Не че самата среща представляваше проблем. „Императорът на океана” беше гордостта на техния домакин – триста и петдесетфутова моторна яхта, по която не бяха жалени пари. Чейс бе посещавал и други луксозни яхти, но точно тази издигаше представата му за разкош до съвсем ново ниво. Ако заедно с него тук бяха само Нина и още няколко близки приятели, той щеше напълно да се възползва от възможностите, които му се предлагаха.
	Но освен шепата членове на управителното тяло на АСН той не познаваше никой от останалите стотина гости. Нито пък имаше нещо общо с тях. Дипломати, политици, титани на индустрията, стремящи се при всяко ръкостискане да създадат нови връзки и да уредят някоя сделка. Чейс, от друга страна, бе дошъл тук като „придружител” на Нина. Това не беше неговият свят.
	Нито пък на Нина, но тя правеше всичко възможно да се представи така, сякаш се чувства в свои води, помисли си намръщено той. Глътна набързо останалото в чашата му червено вино, отстъпи назад по палубата и се обърна към тълпата. Нина стоеше до бившия адмирал от американския морски флот и настоящ историк Хектор Амороз, шеф на АСН, и тъкмо се ръкуваше с висок, изискан мъж със самодоволно изражение на лицето. Политик, позна Чейс от пръв поглед.
	Нина обърна глава към отворените врати в негова посока.
	— Еди! – извика тя, като му махна с ръка да се приближи. Той забеляза, че чашата с шампанско, която се беше появила в ръката й още с качването на яхтата, отново бе пълна. – Еди, ела да се запознаеш със сенатора.
	— Да, идвам – отговори той без капчица ентусиазъм, като разслаби с пръст твърдата си, неудобна яка. Докато минаваше през вратата усети как по палубата премина вълна от шум и вятър. Пристигаше поредният хеликоптер, който щеше да стовари още ултра-ВИП гости на площадката на морския съд. Чейс и Нина пристигнаха на „Императора на океана” с лодка, както и повечето от останалите гости. Дори в света на свръхбогатите си имаше обществена йерархия. Той си помисли, че единствения начин, който може да надмине кацането с хеликоптер по фукня, бе приземяването на палубата с изтребител „Хариър”.
	Не можеше да отрече, че тази вечер Нина изглеждаше великолепно. Разкроената алена рокля с голи рамене бе на светлинни години разстояние от грубите практични дрехи, които носеше, когато я видя за пръв път година и половина по-рано. Не можеше да се сравнява дори с италианските костюми, които беше започнала да носи, след като зае поста оперативен директор на АСН. За тази среща естествената й червена коса бе боядисана в по-тъмни, по-богати тонове и бе прибрана в прическа, която да подчертае грижливо гримираното й лице.
	При мисълта за косата и Чейс стисна зъби. Целия предишен ден се беше овайквал заради нея, докато накрая Нина не го накара да обещае, че ще млъкне.
	И все пак… петстотин долара за някаква си проклета прическа?
	— Еди – каза Нина, – това е сенатор Виктор Далтън. Сенаторе, това е Еди Чейс, който работи за мен в АСН. Освен това е и моят приятел – добави тя след миг.
	— Приятно ми е да се запознаем, сенаторе – каза Чейс, като хвърли към Нина един едва уловим раздразнен поглед, докато се ръкуваше със сенатора. Веднага позна името – Далтън беше единият от кандидатите за президент на САЩ в предстоящите избори. Това обясняваше присъствието на двамата мъже с каменни лица, облечени в тъмни костюми, които го наблюдаваха със студени очи: агенти на тайните служби.
	— И на мен, господин Чейс – отговори Далтън. – Англичанин, а? И не сте от Лондон, ако съм преценил правилно акцента.
	— Да бе, пусто… Искам да кажа да, прав сте. От Йоркшър съм.
	Далтън кимна.
	— Йоркшър, точно така. Доколкото съм чувал, е доста приятно местенце.
	— Не е зле. – Чейс се съмняваше, че сенаторът знае или изобщо някога се е интересувал къде се намира Йоркшър.
	— Сенатор Далтън е в Комитета за финансиране на АСН – каза Амороз.
	Чейс се подсмихна.
	— Така ли? Има ли шанс да ми вдигнете заплатата?
	Яркочервените блестящи устни на Нина се свиха в тънка линия, но Далтън се засмя.
	— Ще видя какво мога да направя. – Погледът му се отмести от Чейс и в очите му проблесна разпознаване. — Я, домакинът ни идва насам! Мосю Корвус, радвам се да ви видя отново!
	Чейс се обърна и видя спретнат чернокос мъж, докаран в смокинг. Изглеждаше около петдесетте.
	— Моля ви – каза той на Далтън, докато се ръкуваха – наричайте ме Рене. Това е светско парти, нали? Няма нужда от разни изморителни формалности!
	— Както кажете… Рене! – изхили се Далтън.
	— Благодаря ви… Виктор! И Нина – продължи Корвус, като се обърна към Нина и пое ръката й. – За мен е такова удоволствие да се срещнем отново. – Той се наведе напред и я разцелува по бузите. Нина се изчерви. Чейс се вторачи във французина, но щом той се обърна към него, бързо се насили да придобие неутрално изражение. – А вие сигурно сте…
	— Еди Чейс – бързо изстреля Чейс и протегна ръка. – Приятелят на Нина.
	— Но разбира се! – каза Корвус и се усмихна, докато се ръкуваха. – Рене Корвус. Добре дошли на борда на „Императора на океана”.
	— Наздраве. – Еди обходи с поглед дъбовата ламперия на стаята. – Имате си много хубава лодка. Да си корабен магнат определено си има своите предимства.
	Далтън потисна един кикот, докато Нина се засмя смутено.
	— Рене не само е корабен магнат – каза тя на Чейс, като произнесе думата през зъби, – той е и един от директорите на АСН.
	— Естествено не изпълнителен – скромно добави Корвус. – Напълно естествено е експерти като Нина да взимат решенията за защитата на чудесата на археологията в цял свят.
	— Е, да – каза Чейс с огромна фалшива усмивка на лицето, – тя наистина обича да командва, честно да си кажа.
	Нина отпи една глътка от чашата си, преди да го погледне със също толкова фалшива усмивка.
	— Скъпи, сладурче? – каза тя, като го дръпна за ръкава на сакото. – Може ли да поговорим? Ей там? – Тя кимна с глава към вратата.
	— Разбира се, че може, скъпа – отговори той. После кимна на тримата мъже. – Извинете ни за секунда. – Те си размениха разбиращи погледи, докато двамата с Нина се отдалечаваха от тях.
	— Какво прашни, по дяволите? – изсъска му Нина веднага след като реши, че са се отдалечили достатъчно, за да не ги чуват.
	— Какво имаш предвид.
	Знаеш много добре какво имам предвид! Правиш се на глупак и ме излагаш!
	— О, аз те излагам, значи? – изсумтя Чейс. – Ами ти и твоето „Това е Еди, моето момче за всичко в АСН – о, да, и мой приятел по съвместителство
	— Не съм казвала нищо такова!
	— Все едно си го казала! И пусто да остане, извинявай, че използвах дума, дето никое леке не използва в нормален човешки разговор. Не всички можем да учим в университета за префърцунено говорене. Или да си позволим прическа за петстотин долара – добави той, преди да успее да се спре.
	Нина присви гневно очи.
	— Ти ми обеща, че ще спреш да говориш на тая тема! Господи! Само един път, един-единствен път исках да изглеждам така, че да впечатля тези хора, и всичко, което получавам от теб, е мрънкаме кое колко струвало!
	— Това са петстотин шибани долара! – повтори Чейс. – Аз мога да се подстрижа за десет!
	— Да! И ще изглежда така! – Нина отстъпи назад и махна с ръка към ниско остриганата му, оредяваща коса. – Освен това сега заемам висш пост в ООН, печеля адски много повече пари, отколкото в университета – така че мога да си я позволя.
	— Да, сега вече можеш да си позволиш много неща, нали?
	— Какво искаш да кажеш?
	— Щом не можеш… – Чейс млъкна, защото видя двама души да слизат по стълбата от горната палуба. Новопристигналите, дошли на “Императора на океана” с хеликоптер. Единият беше китаец, също като Чейс около трийсетте. Той огледа тълпата от богати гости с арогантна усмивка на лицето, която предполагаше, че той се счита за много по-важен от който и да било от тях – или всичките вкупом. Другият…
	— ‘Звинявай – каза Чейс, напълно забравил за скандала с Нина. Той се устреми към вратата. – Имам нужда от чист въздух.
	Нина му препречи пътя, объркана и все още ядосана.
	— Какво? Никакви такива! Какво искаше да кажеш с това, че мога да си позволя много неща?
	— Просто забрани. Аз… – Той отново погледна към стълбите.
	Вече беше късно. Тя го беше забелязала.
	Китаецът си проби път през тълпата към Корвус, хората се отместваха от пътя му, сякаш бяха отблъсквани от невидимо силово поле. На две стъпки след него вървеше млада жена. За разлика от него тя беше бяла. Брюнетка, зашеметяващо красива, облечена в скъпи одежди, и с изражение на тиха тъга на лицето.
	Единственият човек, когото погледна, докато прекосяваше залата, беше Чейс.
	— Мамка му – промърмори той под носа си. Вече нямаше как просто да изчезне оттук.
	— Йо, Рене! – извика мъжът, като се приближи до Корвус и разпери широко ръце. Чертите на лицето му бяха азиатски, но акцентът му беше абсолютно американски, класически калифорнийски. – Хубава лодка! И аз си поръчах една такава. По-голяма, разбира се. Сенатор Далтън! – Той сграбчи ръката на Далтън и здраво я разтърси. – Скоро май ще се наложи да свиквам да се обръщам към вас с „господин президент”, а?
	— Е, първо трябва да спечеля предварителните избори… – каза Далтън с дяволита усмивка.
	— А, ще ги разбиеш. Знаеш, че имаш гласа ми, Вик. И финансовата ми подкрепа. Освен ако другият кандидат не ми предложи по-добра сделка! – Той се разсмя и Далтън се присъедини към смеха му, но далеч не толкова искрено. – О, Хектор, здрасти! Радвам се да те видя отново.
	Амороз погледна към Нина и Чейс.
	— Нина! Искам да те запозная с един човек.
	Докато се приближаваха към тях, Нина и Чейс бързо наложиха на лицата си любезни маски.
	— Нина – каза Амороз, – това е най-новият неизпълнителен директор* на АСН Ричард Юен Шуан.
	[* Неизпълнителен, или „външен директор”; не е член на борда и не принадлежи към мениджърския екип на фирмата, но има големи правомощия: съдейства за развитието на фирмената стратегия, наблюдава работата на висшите фирмени мениджъри и има право да определя заплащането им, както и да предлага замяната им с други лица – Б. ред.]
	— Приятно ми е, господин Шуан – каза Нина, като протегна ръка. Лицето на Амороз замръзна, а Далтън издаде още един сподавен кикот.
	— Всъщност – каза Чейс, като се намеси преди Амороз да успее да я поправи, – според китайската традиция най-напред се казва фамилното име. Прав ли съм, господин Юен?
	— Точно така – кимна Юен. Той се усмихна на унизената Нина. – Хей, не се притеснявайте. Аз обаче няма да объркам името ви, защото вече го знам.
	Нина примигна.
	— Така ли?
	— Доктор Нина Уайлд, оперативен директор на АСН. Историк, археолог, изследовател… и откривател – каза той с патос. – Прочетох всичко за вас. – Той разтърси ръката й.
	— Ами благодаря – успя да отговори тя, поразена. – с какво се занимавате, господин Юен?
	Юен се ухили.
	— Наричайте ме Рич*. Щото съм такъв! – Той се разсмя силно на собствената си шега. – Занимавах се с телекомуникации – все още се занимавам, притежавам сателити, телефонни компании, най-големият интернет доставчик в Китай – но напоследък влагам капитал в най-различни предприятия. Защо не, по дяволите, мога да си го позволя! Имам завод за микрочипове в Швейцария, дори си купих диамантената мина на Рене в Ботсвана. Трябваше да я задържиш, Рене, добивът нарасна до небето! А ето защо се заинтересувах от диамантите – той се обърна към жената, която тихо стоеше зад него и я улови за лявата ръка. Вдигна я, за да покаже един огромен диамантен пръстен. – Мога ли да ви представя красивата си съпруга от шест месеца? София – лейди Блекууд.
	[* Умалително от Ричард, но също и rich (англ.) – богат. – Б.пр.]
	— Съпруга ли? – почти излая Чейс. Нина му хвърли неодобрителен поглед.
	— За мен е удоволствие да се запознаем – каза София с отчетлив британски акцент.
	Юен и представи останалите, като се спря, когато стигна до Чейс.
	— Мисля, че досега не сме се срещали, господин…
	— Чейс. Еди Чейс.
	— Добре… Еди. А това е моята…
	— Срещали сме се.
	Сега беше ред на Нина да излае:
	— Какво?
	За пръв път изражението на София се промени, на лицето й разцъфна колеблива усмивка и тя вдигна дясната си ръка.
	— Здравей, Еди. Мина много време.
	— Да. – Чейс не отвърна на усмивката й, нито се здрависа с нея. След миг тя свали ръката си, а усмихнатото изражение премина в наранено разочарование. – Виждам, че добре си се погрижила за себе си. – Той се обърна към Юен. – Успех в брака, Дик. Извинете ме. – Той се обърна към вратата.
	София пристъпи напред и го докосна с ръка. Той се спря, но не се обърна.
	— Еди, аз…
	Чейс остана на мястото си за секунда, после се устреми към изхода.
	— Еди! – извика Нина, без да разбира какво се случва. Нещо у Чейс се беше променило – гласът му, дори стойката му, – но тя не можеше да разбере какво точно. – Къде отиваш?
	— Да пикая – излая той през рамо, докато се отдалечаваше.
	Нина остана вторачена в него, като бузите й бавно поруменяха от унижение.
	— Аз… Ужасно съжалявам за това – заекна тя, като отпи солидна глътка от шампанското си, за да се успокои.
	Юен сви рамене.
	— Не се притеснявайте, нищо лошо не е станало. – Той се обърна към София. Нина очакваше да я попита откъде познава Чейс, но вместо това той просто каза: — Добре ли си? – Тя кимна. – Хубаво. Както и да е. Доктор Уайлд… Нина? – Нина кимна. — Наистина се радвам да се запозная с вас. Очарован съм от работата ви. Знам, че сте открили някои неща, които АСН предпочита засега да държи в тайна, но аз си умирам да разбера какви са следващите древни чудеса, които смятате да откриете!
	Нина се поколеба, преди да отговори. Като един от многобройните външни директори, които АСН имаше по цял свят, най-вече за да се улеснят връзките и да се смажат политическите колела в държавите, където подкрепяните от ООН археологически проучвания щяха да се приемат с подозрение, Юен сигурно не знаеше истинската причина, поради която бе създадена АСН. В информацията, която му бе дадена, сигурно липсваха доста елементи. Пълните подробности по откриването на Атлантида бяха известни само на сравнително ограничен кръг от хора. От друга страна той явно бе намекнал, че знае за нея…
	Тя реши да играе на сигурно и да избегне всякакво споменаване на Атлантида. Колкото и да й се искаше да разтръби откритието си пред света, тя знаеше, че това не може да стане докато АСН и правителствата, които я подкрепяха, не стигнеха до споразумение, че моментът е дошъл. Разгласяването на това колко близо са били пет милиарда души до пълно унищожение чрез генетично модифицирана чума можеше да причини безброй проблеми.
	Но настоящият й проект далеч не бе толкова спорен. И ако в този случай тя реално откриеше истината за предполагаемия мит, веднага щеше да получи пълно признание за своите заслуги…
	— Ами, всъщност – започна тя, – търся гробницата на Херкулес.
	Далтън повдигна вежди.
	— Героят от гръцката митология?
	— Същият.
	— Простете, ако наблягам на нещо очевидно — каза Далтън с леко саркастичен тон, – но щом е митологичен, как може да има гробница?
	— Всъщност — намеси се София, което накара всички мъже да я погледнат изненадани, че тя има какво да каже, – много личности от гръцката митология имат гробници. За гърците е нямало никакво значение дали в гробниците е погребано материално тяло – те са наподобявали до голяма степен храмовете, места, където хората са можели да отдадат почит.
	— Точно така – каза Нина с леко високомерие. – Много добре сте информирана, лейди… Лейди Блекууд ли да ви наричам или…?
	— Просто София, ако обичате.
	— Обръщаме се към нея с „лейди”, когато искаме да впечатлим наивниците – обади се мазно Юен. – Ще се изненадате като разберете колко добре се отразява на една сделка присъствието на британски аристократ. Това е основната причина да се оженя за нея! – Той отново се засмя, но по начин, който подсказа на Нина, че не всичко в изявлението му е шега.
	— Ползите от класическото образование – обясни София на Нина. Дебелашкият хумор на мъжа й или не я притесняваше, или се беше научила много добре да прикрива чувствата си. – Но ако трябва да бъда откровена, занимавала съм се повече с латински, отколкото с гръцки. Моля, продължете за гробницата на Херкулес.
	— Да, добре – Нина допи шампанското си и махна с чашата към преминаващия наблизо сервитьор. Той гладко се плъзна към нея и я напълни отново. – Както каза София, много личности от гръцката митология имат свои гробници. Херкулес – или Херакъл, както е оригиналната, гръцка форма на името, – всъщност се отличава с доста необичайната липса на гробница. Поне досега не е открита такава – добави театрално тя.
	— И вие смятате, че сте я открили? – попита Юен. Арогантната шеговитост внезапно се беше изгубила, въпросът му беше зададен с напрегнат тон.
	— Ами… колкото и да ми се иска да кажа да, боя се, че не съм. Все още не. От няколко месеца съпоставям открити следи, но досега не съм успяла да открия точно местоположение. Но въпреки това се надявам, че това скоро ще се промени!
	— И къде сте намерили тези следи?
	Въпреки изпитото шампанско. Нина си припомни, че трябва да запази дискретност.
	— За нея се споменава в някои древногръцки пергаменти от архивите на… един частен колекционер. – Не спомена фактите, че пергаментите включваха и „Хермократ”, изгубената творба на гръцкия философ Платон, свързана с Атлантида, и че „частният колекционер” всъщност бе тайно общество, готово да убива, за да попречи повторното откриване на древната цивилизация. – миналата година АСН успя да постигне уговорка да проучи колекцията. Е, поне снимки на документите. Въпреки че утре ще се срещна с един човек, за да си уредя разглеждането на оригиналните пергаменти.
	Юен изглеждаше заинтригуван.
	— Смятате ли, че оригиналите ще ви разкрият нещо, което не можете да намерите във фотокопията?
	Преди да отговори, Нина отпи още една глътка от шампанското.
	— Да, определено! В това е смисълът на археологията – да се занимава с истинските неща, а не просто да разглежда картинки. Отиването на самото място на откритието или работа с физическия обект, нещо, което можете да държите в ръце – разликата е огромна. Виждате нещата в съвсем различна светлина.
	Юен кимна замислено, а Корвус каза:
	— Но като оперативен директор сигурно имате много възможности за работа на терен?
	— Боя се, че не – каза Нина и поклати глава. – По-голямата част от времето си прекарвам на бюро или в различни делови срещи. – А след като изгубиха в бурята платформата, която проучваше Атлантида – дори цялото си време. Повечето от проектите на АСН бяха стопирани заради очакването на резултатите от разследването. – Което, от друга страна, си има своите предимства. Като това! “– Тя посоки разкоша, който ги заобикаляше. – Благодаря ви, че ни поканихте.
	— Реших, че е настъпил моментът за издигане престижа на АСН – каза Корвус, като се усмихваше.
	Юен също й се усмихна, въпреки че неговата усмивка бе по-хитра.
	— Ами тогава ви желая успех в търсенето на вашата гробница. – Той хвърли един поглед през рамо към съседната групичка хора. – Ще трябва да пообиколя наоколо. Рене, благодаря за поканата и, Вик, не забравяй да ме поканиш в Белия дом! Да вървим, Соф.
	— Беше ми приятно – каза София на Нина, преди Юен да я улови за ръката и да я отведе.
	— Дребен негодник — промърмори Далтън, след като те си тръгнаха. – Не ме интересува колко милиарда има, пак си е задник. Пак, мамка му! Но знае как да си избира съпруга.
	— Голям късмет е извадил да открие нещо толкова съвършено – съгласи се Корвус. Той се обърна към Нина. – Ами вие, Нина? Смятате ли да се ожените с Еди?
	Нина, хваната неподготвена от въпроса, побърза да отпие още една глътка шампанско, преди да отговори.
	— Ами, не знам. – Въпреки че след изпълнението на Чейс тази вечер, това едва ли влизаше в непосредствените й планове.
	Тя се огледа наоколо, чудейки се дали той няма да се появи отнякъде, след като София вече я няма. Но от него нямаше ни следа. Тя реши да го потърси и да му покаже колко е ядосана от поведението му.
	Но чак след като довърши питието си.
	 
	* * *

	Чейс обикаляше безцелно „Императорът на океана”. Идването на приема не беше добра идея, особено при новопридобития от Нина манталитет на всевластна шефка – и да срещне точно София тук…
	Дори не искаше да мисли за нея. Тя беше част от миналото му, което си мислеше, че успешно е забравил. Очевидно не беше така.
	Той излезе на кърмовата палуба и забеляза с облекчение, че тук има съвсем малко хора. Студеният вятър ги подтикваше да стоят вътре. Той се запъти към парапета на прикрепената към яхтата платформа с басейн, за да погледа отново Манхатън и изведнъж чу, че някой го вика по име. Той се огледа наоколо.
	— Мат?
	— Здрасти, Еди! – Мат Трули се приближи към него. Тантурестият австралиец с щръкнала коса, облечен с къси до коленете панталони и хавайска риза, изобщо не изглеждаше на мястото си сред останалите гости. Той разтърси ръката на Чейс с неподправен ентусиазъм. – Не съм те виждал от векове! Как си, друже?
	— Добре, благодаря. Какво правиш тук?
	Трули махна с ръка към мостика на яхтата.
	— Сега работя за тоя шеф.
	— Корвус?
	Трули кимна.
	— Обикновено работя на Бахамите, но дойдох в Щатите, защото утре отивам на семинар в Масачузетския университет. Бях доста изненадан, когато получих поканата, но си помислих, какво пък толкова, безплатна пиячка! – той надигна чашата си.
	Чейс осъзна, че няма питие, а и наоколо не се виждаше никой от сервитьорите, за да му даде чаша. Нищо, и без това не му се пиеше повече. За разлика от Нина…
	— Значи все още си в бизнеса с подводници?
	— Аха. След като бизнесът на Фрост потъна, започнах да работя за Рене, проектирах подводни хотели.
	Чейс му хвърли скептичен поглед.
	— Подводни хотели?
	— Смей се, друже, но те ще бъдат следващия голям хит. – увери го Трули. – Вече са страшно популярни в Дубай, а и моите проекти? Те са модулни, така че можеш да си ги сглобиш навсякъде, където пожелаеш. Събуждаш се на сутринта поглеждаш през прозореца и бам! Навсякъде щъкат риби! Рене всъщност доста поживя в прототипа на Бахамите. Много яко. И аз не бих отказал, но ми излиза малко скъпичко.
	— Знам какво имаш предвид – каза печално Чейс, като погледна към Манхатън.
	— Както и да е – продължи Трули, – вече съм изчислил и завършил всичко по хотелските модули. Сега работя по нещо много по-яко. – Изведнъж лицето му придоби стреснато изражение. – Само дето не мога да говоря за това. Строго секретно, нали се сещаш?
	Чейс му се усмихна леко.
	– Тайната ти е на сигурно място при мен.
	— Е, наздраве, друже. Ще ти кажа само едно нещо – направо е жестоко! Нали се сещаш за подводниците, които строях за Фрост, бяха като булдозери? Това е повече като Ферари. Ще бъде фантастично! Стига да накарам негодника да заработи както трябва. – Той отпи една глътка и се облегна на парапета на кърмата. – Ами ти, друже? Как се сдоби с покана за тази веселба?
	— Дойдох с Нина. Тя имаше покана, не аз.
	Трули го погледна с любопитство заради острия му тон, но не го изкоментира. Вместо това каза:
	— Значи вие двамата сте…? – Чейс кимна утвърдително. – Иха, жестоко!
	— Не се въодушевявай толкова; нито сме женени, нито нищо. Честно казано, не съм съвсем сигурен какви сме в момента.
	— До-обре-е… Значи тя работи за АСН?
	Аха. Както и аз.
	— Ясно. С какво се занимаваш?
	Чейс изпъшка, преди да отговори.
	— Ами повечето време си натискам задника на бюрото и се побърквам от скука. Официалният ми пост е „асистент на оперативния директор”, действителната ми работа е да пазя Нина, когато работи на терен, но тъй като повече от година тя не е излизала на терен, по цял ден няма какво да правя. – В думите му прозвуча повече горчивина, отколкото бе възнамерявал да вложи.
	— Значи тогава Нина ти е шеф? Така нещата сигурно стават по-интересни.
	Чейс му се усмихна с мрачна невесела усмивка.
	— Представа си нямаш.
	Трули изглежда се почувства неловко
	— Така… Тя тука ли е? Мога да я поздравя?
	— Като говорим за дявола… – каза Чейс, като чу звука на тракащи токчета, които бързо се приближаваха към него. Той се обърна и видя, че Нина се носи към тях с ядосано изражение на лицето и развяна от вятъра рокля
	— Навсякъде те търсих! – рязко рече тя, преди да види стоящия наблизо Трули. – Мат! О, Господи, как си? Какво правиш тук?
	— Тъкмо казвах на Еди, че работя за Рене Корвус – обясни Трули. – Още строя подводници. Чувам, че вече си голяма работа в АСН. Поздравления!
	— Благодаря. Виж, Мат, съжалявам, че ви прекъсвам, но трябва да поговоря с Еди. Насаме.
	Трули хвърли един загрижен поглед към Чейс и пресуши чашата си.
	— Разбира се… И без това ми свърши пиенето. Ще се видим ли после?
	— Може би – каза Чейс. Трули го шляпна по ръката и целуна Нина по бузата, преди да влезе вътре.
	Чейс го проследи с поглед, след което се обърна към Нина и срещна погледа й. Махна към чашата й.
	— Сега на червено вино ли Нина? На коя чаша си вече? Шеста или седма?
	— Не се опитвай да сменяш темата.
	— Не си ми казала все още каква е темата.
	— Знаеш много добре каква е! – Тя пристъпи към него. – През живота си не съм се чувствала толкова унизена! Не ме интересува какъв ти е проблемът със София, но поне можеше да се опиташ да се държиш любезно. Има десет годишни деца, които се държат по-зряло от теб! За Бога, Рене и съпругът на София са директори в АСН!
	— Неизпълнителни – отбеляза саркастично Чейс.
	Лицето ма Нина се сви от гняв.
	— Имаш ли представа каква власт имат тези хора и колко нарани имиджа ми пред тях?
	— О, сега вече стигнахме до същността на нещата – каза Чейс, като се облегна на парапета. – Това всъщност, те ядоса, нали? Ти си стоеше там и си пиеше шампанското с милиардери и бъдещи президенти и нейно шибано благородие, и изведнъж бе принудена да се сетиш – о, мамка му! Гаджето ми е просто някакъв си бивш войник, какъв срам! По-добре да го поставя на мястото му, иначе новите ми приятели ще си помислят, че приличам повече на него, отколкото на тях!
	— Това… Съвсем не е така и ти го знаеш! – извика яростно Нина. – И какъв ти е проблемът със София? Откъде я познаваш?
	— Не е твоя работа.
	— О, според мен ти го направи моя работа.
	Чейс рязко се отблъсна от парапета и лицето му се озова на няколко сантиметра от нейното. С допълнителната височина, добавена от токчетата на обувките, тя бе висока колкото него.
	— Добре, значи искаш да узнаеш какъв е проблемът ми със София? Тя си мисли, че само защото се е родила в точното семейство, всички останали са по-нисши от нея. Но знаеш ли какво? – Лицето му придоби презрително изражение. – От нея не го приемам толкова навътре, защото тя винаги си е била такава, не знае как да се държи по-различно от това. Но от теб! Получаваш някакъв си там пост и малко повече пари и започваш да си бъбриш с разни политици и всякакви богаташчета, и внезапно решаваш, че си по-добра от мен и можеш да се отнасяш с мен като с боклук?
	Нина се тресеше от ярост, устните й бяха стиснати здраво. В този миг…
	Пляс!
	— Майната ти, Еди – изфуча тя, врътна се на токчетата си и си тръгна наперено, като го остави със стичащо се по лицето му червено вино, което капеше по ризата и сакото му. Той си пое дълбоко въздух и избърса очите си. Шепата хора на палубата бързо отвърнаха погледи.
	— Какво – каза той, като им се ухили широко и разкри дупката между предните си зъби. – Купонът не е купон, докато някои не отнесе питие в лицето си.
	 
	* * *

	А точно това парти се провеждаше на яхта, която се намираше доста далеч от кейовете на Ню Йорк, и нито Нина, нито Чейс можеха просто да си повикат такси, което да ги откара до апартамента им. Вместо това се наложи да изчакат връщането на една от лодките, да изтърпят стоически докато тя лека-полека стигне до брега и едва тогава да вземат такси до Горен Ийст Сайд. Пътуването им отне приблизително четиридесет и пет минути, но им се стори безкрайно.
	През цялото време никой от тях не обели нито дума.
	 
	 
	 
	~2~

	 
	— Ох!
	Нина притисна глава към възглавницата си, отчаяно търсейки по-студено местенце, което да охлади пламналата й глава. Мъчеше я адско главоболие. Не откри нищо.
	Музиката, която гърмеше от съседната стая, рок от седемдесетте и осемдесетте, въобще не й помагаше. Нито пък „пеенето”, което й пригласяше.
	Тя неохотно се изтърколи към края на леглото. Тениската, с която спеше, беше подгизнала от пот. Докато се измъкваше изпод завивките, тя хвърли едно око към огледалото и установи, че преди срещата трябва доста да си поиграе с косата си.
	Срещата…
	Внезапно я връхлетя паника, тя се втурна към всекидневната на апартамента, присвивайки очи от ярката утринна светлина, която нахлуваше през прозорците на терасата.
	— Колко е часът? — попита тя настоятелно.
	Чейс, облечен със сива тениска и шорти, вдигаше тежести. Той прекъсна фалшивата си интерпретация на „Свободна птичка” и каза със саркастична нотка в гласа:
	— Добро утро, слънчице.
	— Бди, сериозно, колко е часът? Трябва да се приготвям, имам среща…
	— Спокойно, още е едва седем. Дори на теб не ти е нужно чак толкова много време, че да се нагласиш. – Той поднови упражненията си.
	— Седем часа? Чакай малко, накара ме да стана толкова рано – би ли намалил това, ако обичаш? – Тя посочи с пръст уредбата, към която Чейс беше включил своя айпод.
	Той неохотно остави гирите на земята, намали звука съвсем мъничко, и отново ги вдигна.
	— Днес е сряда. Ден за тренировки.
	Нина примигна.
	— Ох, Господи, налага ли се? Изобщо не съм в настроение.
	— Ами идеята беше твоя – изпръхтя Чейс. След това продължи с гъгнива и хленчеща имитация на нейното произношение: – Еди, можеш ли да ме вкараш във форма? Еди ще ме научиш ли да се защитавам сама? Ти ме изнуди да се захвана с това.
	— Не съм те изнудила – изропта Нина. – Виж какво, не можем ли да пропуснем тая седмица?
	— Трябва да правиш упражненията поне два пъти седмично, ако искаш да има някаква полза от тях. – Той смени позата си. – Аз така или иначе ще потренирам. Може по цял ден да седя пред бюрото, но нямам намерение да се превръщам в някакъв си плужек.
	Нина не хареса тона му, но не беше сигурна дали нарочно говори така, за да я ядоса. Затова реши да не му обръща внимание. Поне този път.
	— Добре де, добре. Но не прекалявай, максимум двайсет минутки. Наистина трябва да се приготвям за срещата. Чакай първо да се освежа малко.
	 
	* * *

	Когато пет минути по-късно Нина излезе от банята, Чейс беше придърпал към стената стъклената холна масичка и черния кожен диван „Льо Корбюзие” и беше проснал по средата на стаята синьото подплатено кече. Тя си беше облякла къс спортен клин, коленичи и голите й крака докоснаха пода.
	— Леле, колко е студено.
	— Това е заради голия паркет, който си хареса – каза Чейс с пренебрежение. – Старата ти квартира беше много по-хубава. Уютна и топла, с килими... Никакви такива префърцунени неща. – Той направи кисела физиономия и кимна към високата статуя на африкански воин с копие, която беше гордостта на всекидневната й.
	— Ти също живееш тук – напомни му Нина и също погледна неодобрително към кубинската керамична кутия за пури във формата на ухилен Фидел Кастро, в която сега събираха дребни монети и която Чейс бе настоял да поставят на кухненския плот. Какво точно бе правил в Куба по време на службата си в Специалните части, бе поредното нещо от миналото му, което Нина така и не бе успяла да го накара да й каже. Тя разбираше, че фигурката има сантиментална стойност за него – това бе един шеговит подарък от приятеля му, Хюго Кастил, който бе загинал по време на експедицията до Атлантида. – но, за Бога, тя беше ужасно грозна!
	— Ти обаче не смяташ така – промърмори той и зае бойна поза. – Добре! Да започваме.
	Тренировъчната сесия започна със загрявка, след това преминаха към джудо, като всеки от тях се опитваше да хвърли другия на пода. Не след дълго Нина осъзна, че Чейс се съпротивлява по-сериозно от обичайното всеки път, когато тя се опитва да го хвърли на земята. А що се отнася до неговите хватки…
	Тя изпъшка ядосано, когато за трети път се удари силно – и се стовари на земята. Коляното на Чейс се заби в гърдите й.
	— Еди, заболя ме!
	— Нали затова му викат борба. Иначе щеше да си бъде просто забавление. – Той продължи да я натиска още няколко секунди, след което се изправи. – Добре, дай да опитаме нещо друго.
	Нина изчака да й помогне да се изправи. Но след като той не й подаде ръка, тя го погледна и стана сама.
	— Какъв ти е проблемът?
	— Нямам никакви проблеми.
	— Напротив, имаш. Нещо те човърка здраво. Всъщност те човърка от известно време. Не говоря само за снощи.
	Той и се усмихна с безрадостна усмивка.
	— Леле, впечатлен съм. Нима искаш да кажеш, че си спомняш нещо от снощи?
	— Като се има предвид поведението ти, ще ми се да бях забравила. – Тя знаеше, че той се готви да направи няколко саркастични коментара и го прекъсна, преди да успее да каже нещо. – Хайде де. Нади щяхме да опитаме нещо друго.
	Чейс изпръхтя, бръкна в спортното си сакче и извади един пистолет – не истински, а ярко оранжева пластмасова играчка.
	— Хубаво. Щом искаш да съм лошият, ще бъда. Да видим дали наистина си спомняш нещо от нещата, на които те научих. – Той отстъпи назад, вдигна пистолета и се прицели в Нина. – Обезоръжи ме.
	Нина поклати глава.
	— За Бога!
	— Какво! Нали искаше да те науча да се защитаваш! Това, е обучение за самозащита.
	— Да, но тогава все още смятах, че можем да попаднем опасност, ако някой поиска да си отмъсти за Атлантида, а сега? Честно казано единственото, от което имам нужда сега, са малко упражнения за сърцето.
	— И ще си ги получиш в момента, в който някой ти тикне пистолет в лицето. Хайде. – Той насочи пистолета към нея. – Дай ми чантата си.
	— Какво? Хайде, Еди, стига…
	Той натисна спусъка. Пистолетът играчка изщрака.
	— Бум! Убих те. Опитай отново. Ти си убила шефа ми. Сега аз идвам да убия теб.
	— Еди…
	— Бум! Мъртва си. Безполезна. – Нина намръщено го погледна с нарастващо раздразнение. – Опитай отново! Аз съм братът на Джо вани Куобрас, а ти си кучката, която го уби…
	Нина си пое дълбоко дъх, изви тялото си, избягвайки пистолета, с едната си ръка хвана Чейс под мишницата, а с другата се опита да изтръгне оръжието му…
	Зззуп!
	Стаята се завъртя около нея и тя се озова на пода по гръб. Ударът изкара въздуха от дробовете й. Над лицето й се люлееше дулото на пистолет.
	Той изщрака.
	— Бум! – каза Чейс и се ухили.
	Нина му хвърли един гневен поглед. След това се изправи и се устреми към спалнята, като затръшна вратата зад гърба си.
	 
	* * *

	Четиридесет минути по-късно Нина беше готова за тръгване. Би предпочела да отдели повече време на косата си, която не се поддаваше толкова лесно на фризиране, колкото й се искаше на нея, но в този миг просто искаше да се махне от апартамента. Независимо от изпитото кафе и болкоуспокояващите, главата продължаваше да я боли.
	Но това не беше основната причина да иска толкова силно да излезе на чист въздух.
	Значи този тип, с който ще се срещаш днес… За какво става въпрос? – попита Чейс. Той все още носеше тениската и къси гащи. Беше се опънал на дивана с крака, качени на стъклената холна маса, и не проявяваше никакви признаци, че възнамерява да тръгне с нея.
	— Махни си краката от там – каза Нина. Той не й обърна внимание. – Това е строго секретно, работа на АСН. – Всъщност не беше, но тя нито разполагаше с време да му обяснява подробно, нито имаше желания да го прави.
	Чейс подбели очи.
	— О, нима?
	— А ти какво правиш? Защо още не си готов?
	Той махна небрежно към прозореца.
	— Реших тази сутрин да си взема почивка.
	— Решил си, а? А направи ли си труда да провериш дали може?
	— Ами след като даде да се разбере, че ти нямаш нужда от мен, реших – защо не, по дяволите?
	Нина си пое дълбоко дъх в безполезен опит да потисне раздразнението си.
	— АСН е професионална организация, Еди. Първо трябва да поискаш разрешение.
	Чейс сплете пръсти на тила си и се опъна още повече.
	— Добре тогава, шефе, ще ми разрешиш ли да отсъствам сутринта? Трябва да отида до химическото чистене, защото някой ми поля сакото с червено вино.
	— Господи! – извика Нина, окончателно изгубила търпение. – Няма значение! Отсъствай цялата сутрин, ако искаш си вземи цялата седмица! Не ми пука. – Тя грабна чантата си и изхвърча от апартамента, като затръшна вратата зад гърба си.
	Чейс удари с юмрук по тапицерията на дивана и се изправи, изпълнен с гняв.
	— Мама му стара! – изръмжа той и се вторачи в африканската статуя. – А ти що не се разкараш от тука! – Тя му отговори с безизразен дървен поглед.
	Все още ядосан, той отиде в спалнята и измъкна сакото си. Петната си личаха ясно дори и върху тъмната материя.
	— Брей, дявол го взел! – каза му той. – Май наистина ще трябва да те занеса на химическо чистене. – Започна да пребърква джобовете си, за да ги изпразни от съдържанието им…
	В този миг пръстите му докоснаха нещо. Листче хартия, нещо сгънато на мъничко квадратче. Гневът отстъпи пред любопитството и той го разгъна. 
	Разпозна почерка още преди да погледне подписа. София. Сигурно го е пуснала в джоба му на партито, когато го докосна по ръкава.
	Той прочете бележката. Очите му се разшириха и той отново я прочете, просто за да се убеди, че е прочел точно написаното. Така си беше.
	— Проклет да съм… – прошепна той. По дяволите химическото чистене – май въпреки всичко се налагаше да отиде до АСН.
	Но не за да види Нина. Този път щеше да действа зад гърба й
	 
	* * *

	Кабинетът на Нина имаше малко тоалетно помещение, в което тя се опита да си докара възможно най-изискан и професионален вид за своя посетител. Погледна се в огледалото и докосна медальона, който висеше на врата й. Усуканото парче метал всъщност бе част от атлантски артефакт, който тя бе открила преди години, без да познае истинската му същност. Вместо това винаги го беше смятала за късметлийски талисман. Надяваше се, че този късмет ще й помогне днес да получи каквото иска.
	Доволна от това, че прическата й за петстотин долара най-после изглеждаше подобаващо добре, тя провери дали полата и сакото й „Армани” са добре изпънати и дали високите токчета на обувките й са чисти, след което погледна часовника си. Времето за срещата почти бе настъпило.
	Но преди това трябваше да изрепетира нещо.
	Нина излезе от тоалетната стаичка и седна зад бюрото си, като се обърна с лице към прозореца на сградата на ООН в Ню Йорк, през който се виждаше Манхатън.
	— Добре. Ще се справя, ще оправя нещата. — Тя си пое дълбоко дъх. – Добро утро, господин Подол... по дяволите! Попо, Попадолапис... мамка му! — Нина притисна ръка към челото си. – Още съм пияна! Господин Николас Попадопулос – най-накрая успя да произнесе тя, като внимателно артикулираше всяка сричка. – Поп-а-доп-у-лос. Попадопулос. Най-после! – Тя неволно се изхили. – Добре, готова съм за теб, господин Николас Попадопулос. А ти ще ми дадеш каквото искам.
	Въпросният мъж се появи след няколко минути. Нина беше разговаряла с него няколко пъти по телефона, по различни поводи, но сега за пръв път се срещаха лично. За такава влиятелна личност той нямаше особено впечатляващ външен вид. Попадопулос беше около шейсетте, ходеше прегърбен и сресваше мазната си, рядка, черна коса назад в неуспешен опит да прикрие плешивината на темето си. Имаше гънки мустачки и носеше малки, лъскави очилца, през кои го подозрително се взря в Нина, когато тя го посрещна в кабинета си.
	— Добро утро, господин Попадопулос – каза тя, като мислено се поздрави, опитвайки се да сдържи усмивката си. – Чудесно е, че най-после се срещаме.
	— Доктор Уайлд, да – отговори той. Имаше гръцки акцент, което не беше изненадващо, но в него се усещаше и лек нюанс на италиански – Братството на Селасфорос бе базирано в Рим, и доколкото Нина бе успяла да разбере, Попадопулос се грижеше за архивите на тайното братство вече трийсет години. – Наистина не мога да разбера защо ме накарахте да дойде в Ню Йорк, не, не! Съществува такива великолепни изобретения, телефон, факс, имейл. Може би сте чували за тях?
	— Моля, седнете – предложи му Нина, която вече изпитваше желание да го удуши. Попадопулос изръмжа, но седна. Тя си придърпа друг стол и седна срещу него. – Причината да ви помоля да дойдете в Ню Йорк е, че не успях да ви убедя да ми помогнете по телефон, факс или имейл. И тъй като моите шефове в АСН и вашите началници в Братството най-после стигнаха до съгласие, че моето търсене на гробницата на Херкулес е аргументирано, и тъй като Братството се съгласи да помага на АСН…
	— Съгласие, получено пред дулото на пистолет – прекъсна я Попадопулос. – Нямахме друг избор!
	— Няма значение как е получено, важното е, че е дадено. И аз бих искала да ви окажа честта да се срещна лично с вас, за да ви обясня защо искам да видя свитъците на „Хермократ“ – оригиналите, а не преписи или фотографски копия.
	— В тях няма нищо, което вече да не сте видели – възрази Попадопулос, като размаха ръце. – Те са в наши ръце повече от две хилядолетия и са обстойно изследвани от историците на Братството! Ако в тях е имало някакви      следи към местонахождението на гробницата на Херкулес, че досега нямаше да ги открием? 
	— Притежавали сте и останалите изгубени ръкописи на Платон за Атлантида, но не сте я открили. Аз я намерих – рязко отговори Нина. Попадопулос я погледна изумен. – На няколко места в „Хермократ“ Критий казва, че ще разкрие на Сократ и останалите местоположението и тайните на гробницата, както са му били предадени от Солон, но така и не го прави.
	— Защото ръкописът не е бил завършен!
	— Не съм съгласна. Във всяко друго отношение „Хермократ” е напълно завършен диалог. Единственият въпрос, който е останал без отговор накрая, е гробницата на Херкулес – и ако Платон просто е забравил за него, това ще да е невероятен пропуск от негова страна! – Нина снижи гласа си като си напомни, че целта й е да убеди Попадопулос да й съдейства. – Аз съм убедена, че в ръкописа може да се открие още нещо, някаква следа, която не може да се намери в преписите на текста или във фотографиите на пергамента. Господин Попадопулос, и двамата сме историци – ние закриляме и документираме миналото, това е нашата страст и нашият дълг. Това ни мотивира. Наистина вярвам, че ако ми позволите да видя оригиналните текстове, аз ще съумея да намеря някакви следи, които да ни разкрият местонахождението на гробницата на Херкулес. И двамата знаем защо откриването на Атлантида трябва да остане скрито от света, но това е едно истинско древно съкровище, което можем да му покажем.
	Попадопулос не каза нищо, но поне изглеждаше, че обмисля думите й. Тя засили натиска си.
	— Ще вземем всички предпазни мерки, за да осигурим безопасността и съхранението на пергаментите. Единствените членове на АСН, които ще ги видят, ще бъдем аз и когото вие упълномощите. Ще имате пълен контрол върху достъпа до тях и вие ще определите какви предпазни мерки да бъдат взети. Единственото, за което ви моля, е да ми позволите да прегледам текстовете тук, в Ню Йорк, за да имам достъп до резултатите от моята изследователска работа и до апаратурата на АСН. Архивите на Братството са невероятен източник на познание – моля ви, позволете ми да го използвам. Това ще е само от полза за историята.
	Нина се облегна назад. Тя си каза думичките; вече всичко зависеше от Попадопулос. Той продължи да мълчи още няколко секунди, а с всяко цъкване на стенния часовник тревогата на Нина растеше. Ако той откажеше, щяха да се върнат началната точка.
	— Аз ще… обмисля вашето предложение – каза най-накрая той. Смиреният му тон подсказа на Нина, че той ще й позволи да види пергаментите; принципното съгласие на Братството да им помага го затрудняваше да й откаже. Неговото „обмисляне” беше само за параван. – Освен това трябва да разговарям с Братството в Рим.
	— Моля, както ви е удобно – каза Нина. – Можете да използвате телефона ми. – Тя махна с ръка към бюрото си. – ще ви оставя сам – когато приключите, просто завъртете нулата и кажете да ме потърсят по пейджъра.
	— Благодаря ви, доктор Уайлд. – Двамата се изправиха и се ръкуваха, след което Нина напусна стаята. Щом затвори вратата, тя направи с ръка жест на триумф и устата й оформи думата „да“! Чувствайки се победителка, тя се запъти към салона на АСН. Кафето не беше точно подходящото питие за отбелязване на събитието, но след изминалата нощ шампанското вече не се намираше твърде напред в списъка й с празнични питиета…
	Тя замръзна. От един кабинет, надолу по коридора, излезе мъж, обърнат с гръб към нея, който се отправи към асансьорите на другия край. Той бе облечен с дънки и изтъркано черно кожено яке.
	Еди Чейс.
	Нина отвори уста, за да му извика, след това рязко я затвори, защото не беше сигурна какво да каже. Какво търсеше той тук, след всичката врява, която беше вдигнал заради свободната си сутрин?
	Объркването й се засили, когато осъзна от чий кабинет е излязъл той. Това бе стаята на Хектор Амороз. Чейс нямаше много вземане-даване с него… защо тогава беше отишъл да го види?
	Вратите на асансьора се затвориха зад гърба на Чейс – Той не даде никакви признаци, че я е видял в коридора. Внезапно я полазиха тръпки.
	Дали не е напуснал? Затова ли беше отишъл при човека, който ръководеше АСН? За да си подаде оставката?
	Тръпките се засилиха. Ако го беше направил заради нея, то тогава АСН нямаше да е единственото място, което напуска… 
	Нина тъкмо се канеше да отиде и кабинета на Амороз и да го попита какво става, когато чу името си по интеркома. Очевидно Попадопулос бързо бе взел решение.
	Тя се поколеба за миг преди да се обърне и да се устреми към кабинета си. Всяко нещо с времето си. Първо да се отърве от Попадопулос, а след това ще разбере какви, по дяволите, ги е забъркал Еди. И ще се надява, че вече не е твърде късно да го спре да извърши нещо глупаво.
	Не, че напоследък имаше голям успех в тази област, помисли си горчиво тя.
	Когато влезе видя, че гърбавият историк е станал и я очаква.
	— Доктор Уайлд – каза той някак неохотно, – относно пергаментите на „Хермократ”… Братството се съгласи да ви позволи да ги видите. Тук, в Ню Йорк.
	— Благодаря ви – каза тя, макар и да не изпита очакваното удоволствие.
	— Разбира се, имам някои условия, свързани със сигурността на пергаментите и тяхното съхранение – ще ви изпратя подробностите по електронната поща днес следобед. – Очите му зад златните рамки се присвиха. – И тези условия не подлежат на обсъждане, не.
	— Убедена съм, че ще са приемливи – каза Нина отнесено, все още загрижена за Чейс. Попадопулос изглеждаше изненадан от бързото й съгласие – изглежда, се беше подготвил за сблъсък и бе леко разочарован, че такъв не последва.
	— Много добре – каза той. – Ще уредя всичко необходимо, за да може пергаментите да пристигнат от Италия утре. И разбира се, аз ще бъда край тях непрекъснато, докато вие и само вие, никой друг няма да получи достъп, – проучвате текстовете.
	— Да, чудесно. – Тя примижа и в миг осъзна, къде се намира. – Искам да кажа, че ви благодаря, господин Попадопулос! Очаквам ги с нетърпение. Благодаря ви. – Тя разтърси ръката му, след което почти изблъска дребния човек от кабинета си. После седна зад бюрото си с устата и притисна ръка към устата си.
	Какво беше направил Чейс?
	Тъкмо се канеше да вдигне слушалката и да се обади, но Амороз, когато телефонът иззвъня. Тя се стресна и се обади.
	— Ало?
	—Здравей, Нина. – Обаждаше се Амороз. – Когато се освободиш, бих искал да те видя в кабинета ми.
	— Да не би… Да не е свързано с Еди?
	— Всъщност да – гласът му прозвуча изненадано. – Не знаех, че си осведомена. Той каза, че не ти е споменавал за това.
	— За кое? – попита тя, усещайки как паниката я залива. Настъпи пауза.
	— Може би е по-добре да дойдеш и да видиш сама…
	 
	* * *

	— Къде ще ходиш? – настоя да узнае Нина. Щом приключи срещата й с Амороз, тя излетя от сградата, скочи в първото такси и се прибра в апартамента си.
	— Шанхай – каза Чейс с равен тон, докато си стягаше багажа, сякаш полетът до Китай беше нещо съвсем обикновено, като пътуване с метрото.
	— Защо отиваш в Шанхай?
	Той й се ухили снизходително.
	— Строго поверително, работа на АСН.
	Нина настръхна.
	— Секретно, как ли пък не! Кажи ми какво ще правиш!
	— Съжалявам, скъпа, наистина е поверително. Амороз е съгласен с мен – както и ООН.
	Тя се приближи към него с ръце на хълбоците.
	— За нас ли става въпрос?
	— Няма нищо общо с нас – каза той. – Изникна нещо, аз реших, че е свързано със сигурността в АСН, Амороз се съгласи с мен, затова отивам в Шанхай, за да го проверя.
	— Защо ти? Защо не някой друг? Например някой, който вече е Шанхай?
	— Не мога да ти кажа.
	— Не можеш или не искаш?
	Без да я погледне, Чейс дръпна ципа на чантата, после пъхна паспорта и другите си документи в страничния джоб на коженото си яке.
	— Трябва да тръгвам.
	— И колко време няма да те има?
	Чейс сви рамене.
	— Колкото е необходимо.
	Той се запъти към вратата, но Нина застана на пътя му.
	— Наистина ли очакваш от мен да повярвам, че се каниш да прелетиш над половината свят и отказваш да ми кажеш защо, и че това няма нищо общо с проблемите, които имаме в момента?
	— Изобщо не ме вълнува в какво вярваш. Сега, ако обичаш, трябва да отида на работа. – Той Нина покрай нея и напусна стаята.
	— Кучи син! – изръмжа Нина, като стрелна с отровен поглед входната врата, която се затвори зад гърба му. Тя стисна юмруци и отиде до кубинския сувенир, сякаш се канеше да го събори от поставката му и да го разбие на милион парченца, но после се обърна и се тръшна на дивана, цялата трепереща от гняв.
	 
	 
	 
	~3~

	 
	ШАНХАЙ
	 
	От последното пътуване на Чейс до Шанхай бяха минали повече от две години и той беше наистина впечатлен, но не и изненадан, от мащабното строителство в града. Нови небостъргачи се издигаха навсякъде, до където му стигаше погледът, а пространствата между тях бяха запълнени със стърчащи строителни кранове, групови силуети на фона на сумрачното небе.
	Новите сгради нямаха нищо общо със скучните правоъгълници, които доминираха в западните градове. Тъпкани с пари и твърдо решени да се изфукат с това, процъфтяващите корпорации в Шанхай се бяха впуснали в архитектурно състезание, надпреварвайки се да построят най-високите, най-яките търговски центрове, с дизайн, надхвърлящ всякакви граници. До древните китайски храмове се издигаха сгради с по сто етажа и повече, блестящи сребърни кули, куполи, спирали, дори някакви странни органични структури, които не подлежаха на описание, като всичко това беше обляно в потоци неонова светлина.
	Таксито на Чейс летеше по надлеза в източната част на града. Сградата, която всъщност го интересуваше, не бе от най-високите, но въпреки това впечатляваше с размерите и дизайна си. Главната квартира на Юком имаше трийсет етажа; едната страна на сградата представляваше отвесна стена от черно стъкло, а другата се спускаше надолу в гладка крива, която му приличаше на голяма рампа за спускане със скейтборд. Покривът й бе окичен с комуникационни антени, всичките обсипани с неонови лампи, а в центъра му се намираше нещо, което изглеждаше като площадка за кацане на хеликоптери.
	Чейс знаеше, че Юком е една от корпорациите на Ричард Юен Шуан.
	— Значи все още харесваш Шанхай, а, Еди? – попита жената, която караше таксито. Големите, момчешки дрехи правеха дребничката й фигура да изглежда още по-малка и Чао Мей още повече заприличваше на тийнейджърка. Всъщност тя бе няколко години по-възрастна, отколкото изглеждаше, и красивото й, невинно личице, скрито отчасти под периферията на голяма барета в тюркоазен цвят, изобщо не подсказваше за участието й в разни незаконни далавери. Чейс знаеше, че семейството й е здраво свързано с Триадите.
	— Да, много готино изглежда. Всички тези кули, обаче – сякаш целият град участва в състезание за най-щръкнал чеп.
	Мей се изхили.
	— Продължаваш да пускаш сексуални шегички, Еди. Ако не беше това, може би най-накрая щяхме да го направим наистина, а? – тя се потупа по корема. Дори широкото й яке не можеше да прикрие факта, че тя е бременна от няколко месеца.
	— Аха, кървавия Ло и мощната му сперма — каза Чейс, знаейки отлично, че тя се шегува. – Сигурно след като свърша, ще се наложи да се изнеса от града по най-бързия възможен начин. – Гласът му се снижи. – Освен това може да се каже, че имам връзка с една жена.
	— Така ли? – Тя го погледна доволно, но и донякъде изненадано. – Браво на теб! Каква е тя? Красива ли е?
	— Гледай си пътя, Мей – напомни й Чейс, като се опита се да не примигне ужасено, когато таксито излетя от платното си право срещу един автобус. Тя рязко зави и го погледна в огледалото за обратно виждане. – И да, красива е.
	— Знаех си! Когато казах на Ло, че ще идваш, той изведнъж изревнува. Искаше да разбере как някой с твоята физиономия винаги се урежда с хубави жени.
	Чейс изпръхтя и се почеса по плоския, чупен безброй пъти нос.
	— Предполагам, че е защото съм страхотен човек. 
	— И аз така му казах! Е, разкажи ми за нея. Влюбени ли сте?
	Небето се скри, когато таксито хлътна в тунела под реката, която разделяше града на две.
	Аз… Не знам. Честно казано в момента не знам какви сме.
	Мей му хвърли един съчувствен поглед в огледалото.
	— Откога си с нея? Година, две?
	— Около година и половина.
	— Аха.
	— Какво аха?
	— Трудният период – обясни му тя. – Отминал е периодът на първоначалното привличане, сега вече трябва добре да се опознаете. И може би ще откриеш неща, които няма да ти харесат особено.
	— Може да се каже – измърмори Чейс, без особено желание да обсъжда това.
	— Двамата с Ло преминаваме през същия период – продължи да бъбри Мей. – Той ненавижда шапките ми, аз не мога да търпя неговия тъп приятел Фонг или непрекъснатото висене пред компютъра заради игричките.
	— Но нещата се оправиха, нали?
	Тя му хвърли саркастичен поглед, докато се потупваше по коремчето.
	— Познай. – Чейс не се сдържа и се засмя. – Ако сте наистина влюбени – продължи Мей, – ако сте родени един за друг, ти ще го усетиш. Ако е нещо добро, значи си заслужава да се бориш за него.
	— Ще се постарая да го запомня – каза Чейс с желанието да смени темата. Когато таксито излезе от тунела в западната част на града, той отново се загледа в небостъргачите.
	Шанхайският „Гранд Театър” представляваше ултрамодерна постройка от стомана и стъкло, която се намираше в западната част „Народния парк. Мей спря таксито на пиацата пред сградата.
	— Ето, това е. Имаш ли всичко необходимо?
	— Билетът ми е тук – каза Чейс като го извади.
	— Извинявай, че не можах да ти намеря по-добро място, ама се обади много късно.
	— Не съм дошъл тук да гледам как пее някакъв си дебелак – напомни, и той, ухилен до уши.
	— Какъв ще бъде сигналът да дойда да те прибера?
	— Просто си дръж очите отворени. Като видиш и веднага ще разбереш.
	Мей се намръщи.
	— Еди моля ти се, недей да взривяваш „Гранд Театър“! Аз го харесвам, гледах „Клетниците” тук.
	— Това ми звучи като достатъчна причина да го взривя! Той се начумери престорено. – Добре де, добре. Обещавам, че няма да го унищожа напълно.
	— Благодаря ти, трогната съм.
	— Е, може да има някое друго повредено място.
	— Еди!
	— Шегувам се. И така, време е да вървя.
	— Чакай малко. – Мей се протегна и нагласи папионката му. – Така. Перфектно.
	— Не съм ли винаги перфектен? – Той подръпна реверите на смокинга, който му беше намерила.
	— Пази се – каза му тя, докато той слизаше от таксито. Намигна й в отговор, след което тръгна през пиацата.
	 
	* * *

	Чейс умишлено бе пристигнал по-рано, за да може да се помотае из фоайето на „Гранд Театър” и да наблюдава през стъклените му стени как пристигат останалите зрители.
	Веднага разпознаваше кои са истинските почитатели на операта и кои са дошли тук просто за да се изфукат. Първите бяха наистина развълнувани, че са тук, тръпнещи в очакване за началото на операта. Вторите разговаряха на висок глас, показвайки презрителното си отношение на всичко видели хора, за които това бе просто поредната богаташка привилегия. Навсякъде се парадираше с луксозни телефони, скъпи часовници и бляскави бижута. Китайските юпита бяха също толкова противни, колкото и събратята им по цял свят.
	Освен всичко това съществуваше и още едно разделение. Салонът, в който щеше да се изнесе представлението на „Дон Жуан”, се състоеше от два етажа – партер и балкон. Според програмата в ръцете на Чейс, на балкона имаше предимно частни сепарета. Той не се съмняваше, че неговата цел ще бъде там.
	Без да изпуска входа от очи, той се запозна с разположението на фоайето, след което се изкачи по стълбите към втория етаж с балкона. На входа му се бяха подредили служители на театъра, които проверяваха всички билети, за да се уверят, че само богатите получават достъп до него – а зад тях стърчаха двама яки мъже с дебели вратове, облечели в смокинги. Частна охрана. Под смокингите ясно се очертаваха кобурите с пистолети и Чейс бе повече от сигурен, че този ефект е постигнат умишлено. Демонстрация на сила.
	Той погледна надолу към входа – и видя хората, заради които бе дошъл.
	Заобиколен от четирима облечени в смокинги гиганти, които сякаш бяха излети от същия калъп като двамата охранители в коридора, Юен влезе във фоайето така, сякаш сградата бе негова лична собственост. Няколко юпита се устремиха към него с надеждата да си изпросят лична аудиенция, но горилите набързо ги възпряха с убийствени погледи.
	На няколко стъпки след тях вървеше София. Тя бе облечена с дълга китайска рокля с висока яка от блестяща червена коприна и дори косата й беше подредена в традиционен китайски стил. Носеше малка дамска чантичка и черни лачени обувки на платформи с високи токчета и тънки каишки, които обвиваха краката й. Дебелата им подметка правеше токчетата да изглеждат още по-абсурдно високи, поне пет инча. Чейс се намръщи. Това можеше да усложни нещата.
	Групичката се насочи към асансьора в дъното на фоайето. Чейс си проправи път сред гостите на втория етаж и също се насочи към асансьора.
	Вратата му се отвори и се появиха четиримата охранители, следвани от Юен и София. Чейс пристъпи напред. Една от горилите му препречи пътя...
	— Еди! – извика София.
	Юен замръзна и го погледна подозрително.
	— Господин... Чейс, нали? – произнесе бавно той. Бодигардът отстъпи назад, като позволи на Чейс да се приближи. – Каква неочаквана среща.
	— Аз съм голям почитател на операта – каза Чейс. – Никога не пропускам представление.
	Подозрителността на Юен се засили.
	— Доста път сте изминали от Ню Йорк дотук.
	— Доста пътувам по принцип. Но се получи добре, защото така ще мога да се извиня на съпругата ви. – Той се обърна към София. – Аз се... държах доста грубо с теб онази вечер. Съжалявам за това.
	— Благодаря – отговори тя. – Каквито и проблеми да сме имали преди, не искам да ме мразиш за това.
	— Няма. Къде са ви местата?
	— В сепаре номер едно – каза София. – Най-добрите места в операта.
	— Боя се, че аз съм на евтините места в партера. Е, можем да се видим по-късно.
	— Веднага, щом свърши представлението, ние си тръгваме – натърти Юен.
	— Жалко. Тогава някой друг път?
	— Наистина ще бъде голямо съвпадение, ако се срещнем отново. – Юен кимна към един от охранителите си, който застана между Чейс и останалите. – Вече трябва да сядаме. Наслаждавайте се на операта, господин Чейс.
	— С удоволствие. А, между другото, София... хубави обувки.
	Тя се спря и протегна единия си крак напред, за да му ги покаже по-добре.
	— Добри са, нали?
	— Токчетата са много високи. Колко имат, пет инча? – София кимна. – Няма да се отразят добре на краката ти. Хубаво ще е да ги събуеш, като седнеш на мястото си.
	— Не съм знаел, че сте педикюрист, господин Чейс – каза Юен остро. – Или може би обувките са вашият фетиш?
	— Хей, те вършат страхотна работа, когато се налага да се свали нещо от висок рафт – ухили се Чейс. Шегата му не предизвика ответна реакция. – Както и да е, радвам се, че се видяхме.
	—      Аз също – каза тихо София, като се отдалечаваше от него.
	Докато седеше на мястото си в партера, Чейс разгледа програмата, за да открие сепарето на Юен. Обикаляйки из фоайето точно преди началото на представлението, той бе забелязал двама от охранителите на Юен да слизат по стълбите. Явно не бяха почитатели на операта. С малко повече късмет това би означавало, че в сепарето с Юен и София има само двама мъже.
	Двете горили в коридора не бяха помръднали, но той бе повече от сигурен, че когато настъпи моментът, той ще може да се справи с тях.
	А това се случи някъде около двайсет минути след началото на представлението. Чейс стана от мястото си и тръгна да излиза, съпроводен от недоволното мърморене на хората, които трябваше да му правят път. Отправи се към фоайето и се изкачи по стълбите. Както се беше надявал служителите в коридора вече ги нямаше и всички бяха насядали по местата си.
	Отвън стояха само двамата въоръжени охранители
	Чейс надникна зад ъгъла. Те стояха точно до изхода на сепарето на Юен. Единият се беше облегнал с отегчено изражение на лицето си на стената до макарата с противопожарния маркуч, а другият пъхна пръст под яката си, за да я разхлаби. Чейс много добре знаеше как се чувства.
	Той разкопча смокинга си и излезе на открито.
	По-правилно би било да се каже, че залитна. Двамата охранители се изпънаха и впериха поглед в него. Докато той се приближаваше към тях, забеляза, че и двамата имаха радиостанции. От мъничките слушалки в ушите им се спускаха тънки кабелчета, които се скриваха под яките на ризите им.
	— Здрасти, момчета! – каза Чейс на висок глас, заваляйки думите, докато се приближаваше към тях. – Дали пък не мо’ете да ми помогнете? Май пийнах малко повече и нещо се изгубих. Търся клозета, ама всичко е написано на китайски! – Намираше се на десет фута от тях, шест… – Мо’ете ли да ми покажете пътя?
	Единият от пазачите насочи дебелия си показалец към надписа на стената. Упътването бе написано на мандарин и на английски, заедно с универсалните символи за мъжко и женско. Чейс им хвърли един бърз поглед.
	— О, това е английски! Мамка му, май съм по-пиян, отколкото мислех. Мерси, момчета. – Той им се ухили широко, те се ухилиха в отговор – и Чейс заби юмрук в лицето на по-близко стоящия до него мъж.
	Той падна назад, от разбития му нос плисна струйка кръв. Другият мъж зяпна и бръкна под смокинга. Извика нещо на китайски…
	Чейс се хвърли към него и го блъсна с тяло в стената. Вкопчи в смокинга му, намери предавателя, прикрепен към ревера му, и скъса кабела. Хвърли го на лъскавия под, като междувременно заби един юмрук в бъбреците на мъжа.
	Лицето на охранителя се сви от болка.
	Но това не му попречи да удари с все сила Чейс по главата.
	Чейс залитна, този път наистина. Внезапно изпълнен с гняв, той се засили, заби рамо в гърдите на охранителя и го отхвърли към стената с такава сила, че му изкара въздуха.
	Преди човекът да успее да си поеме дъх. Чейс го стисна за шията в хватка ключ и го повлече по коридора. Със звънко дрън главата на охранителя се удари в макарата с противопожарния маркуч и остави в нея вдлъбнатина. Мъжът веднага изгуби съзнание и се строполи на пода.
	Но въпреки това, дори за кратко, той бе успял да изпрати предупреждение. Всеки момент горилите на Юен щяха да се появят в коридора.
	Чейс грабна тежкия меден струйник на маркуча и го дръпна от макарата, развивайки няколко метра обвита с текстилно покритие гума. Той хвана маркуча и започна да го върти над главата си все по-бързо и по-бързо, като постепенно го отпускаше все повече.
	Вратата се отвори…
	Щом първият охранител на Юен се появи, летящият с пълна скорост струйник се заби в челюстта му. Ударът бе толкова силен, че мъжът се преметна в задно салто, а по пода се пръснаха зъби и кръв.
	От фоайето се дочуха викове. Чейс погледна надолу. Разнесоха се бързи стъпки нагоре по стълбите – приближаваха се още от охранителите на Юен.
	А в сепарето имаше още един.
	Чейс свали вдигнатата си ръка, като продължаваше да върти маркуча като ласо вече на по-ниско ниво, близо до пода. Вторият охранител прескочи другаря си и извади пистолета, който държеше под смокинга си…
	Маркучът се уви около глезените му.
	Мъжът се спъна и разпери ръце, за да запази равновесие. Преди да успее да насочи пистолета, Чейс се засили към него, сграбчи го през кръста и го вдигна във въздуха. Без да се бави нито миг, той се втурна в затъмненото сепаре и съзря изненаданите лица на Юен и София. Профуча край тях и метна охранителя през парапета на балкона.
	Маркучът се плъзна край тях със страшна скорост, бодигардът нададе силен, изпълнен със страх писък…
	Който рязко секна, когато маркучът се изопна, вибриращ като отскубната китарена струна. Чейс погледна през балкона. Бодигардът висеше с главата надолу на няколко инча над централната пътечка между редовете в партера. Операта продължаваше. Заради силното сценично осветление изпълнителите и музикантите не можеха да видят какво се случва, въпреки че на фона на музиката Чейс успя да чуе цял хор от шъткания.
	Той се обърна към хората в сепарето. София го гледаше смаяно, а на лицето на Юен се бе изписало невярващо изражение, което постепенно преминаваше в нарастващ гняв.
	— София, стани – нареди Чейс. Тя стана. Той я метна през лявото си рамо в пожарникарска хватка, като не пропусна да забележи, че обувките с високи токчета са още на краката й. Той промърмори няколко проклятия и отстъпи към ръба на балкона.
	— Дръж се за мен и каквото и да става, не ме пускай!
	Тя се вкопчи в него.
	— Какво смяташ да…
	Той омота маркуча около лакътя на дясната си ръка, прехвърли се през парапета на балкона и скочи.
	Маркучът издаваше съскащ звук, докато той се плъзгаше надолу, усещайки как ръката му се нагрява през ръкава. София изплашено извика докато приближаваха пода, над който все още се полюляваше бодигардът…
	Чейс стисна здраво маркуча с крака и използва стърчащите нагоре подметки на бодигарда като площадка за приземяване. Той приклекна, за да омекоти сблъсъка, след което извика „Дръж се!”, освободи ръката си от маркуча и скочи на земята. Преди сблъсъка усети как коремните мускули на София се стягат, а бузата му се загря от телесната й топлина.
	Стари спомени…
	Паднаха на пода. София изпъшка. Чейс огледа пътечката за най-близкия изход усещайки, как насядалите наоколо хора го зяпат. Някой отгоре извика. Юен се беше навел от балкона и го сочеше с пръст. Чейс закачливо го поздрави, след което хукна по пътечката, все още преметнал София през рамото си. Десният му ръкав пушеше. От топлината черният плат бе придобил кафеникав оттенък. Той се надяваше, че Мей не е платила депозит за смокинга, тъй като нямаше да го върне.
	— Добре ли си? – попита той София.
	— Добре съм! – отвърна тя леко отнесено. – Това… Това ми напомни за първия път, когато      се срещнахме.
	— Да, но тогава имах картечница и наоколо нямаше цивилни, за които да се притеснявам. Пази се главата! Той се извъртя настрани, за да блъсне с рамо двойната врата и се озова в ярко осветеното фоайе. София размахваше крака пред очите му, а високите й токчета проблясваха – Нали ти казах да събуеш проклетите обувки!
	— Нямах представа, че се каниш да нахлуеш като разярен носорог по средата на операта! – възрази София, когато той се втурна към изхода. Очаквах нещо по-изтънчено!
	— Всъщност ти въобще не ме познаваш, нали? – От горния етаж се чуваха все по-силни викове. Той вдигна глава и видя другите двама бодигардове на Юен да бързат надолу по стълбите с пистолети в ръце. Щом видяха оръжията, шепата хора във фоайето се разпищяха и хукнаха към изхода.
	— Мътните го взели! Дали тези момчета ще се осмелят да стрелят, когато си в ръцете ми?
	— Надявам се, че не!
	— Тогава им кажи да се укротят! – Той погледна назад, докато София крещеше някакви заповеди на мандарин. Беше стигнал едва до средата на фоайето, а двамата бодигардове почти го бяха настигнали…
	— Пусни лейди София! – извика единият мъж на английски с тежък акцент. Каквото и да беше извикала София, явно беше свършило работа; никой от двамата не хвърли пистолета, но вече не се целеха в тях. – Веднага я пусни!
	— Елате да си я вземете! – Извика Чейс, обръщайки се с лице към тях, като се опитваше с дясната си ръка придържа София на рамото си. Те се опитаха да го заобиколят от двете страни. – Продължаваш ли да тренираш бойни изкуства? – попита я той.
	Гласът й прозвуча изненадано.
	— Да?
	— Добре, защото ти току-що се превърна в моето оръжие. Приготви се…
	Единият от охранителите се втурна към тях. Чейс се завъртя – и го удари право в лицето с крака на София. В същия момент тя го ритна с дебелата си платформа в челюстта. Главата на мъжа се отметна настрани и той се свлече на пода, замаян и окървавен. 
	— Добър удар! – каза Чейс, като се завъртя, за да се огледа за другия бодигард. Той се приближаваше от другата страна, но беше спрял рязко, осъзнавайки, че София помага на похитителя си. Той вдигна пистолета си.
	Чейс бързо се завъртя с надеждата, че София все още съобразява бързо както преди. Така си беше – тя веднага се усети какво има предвид и ритна с обутия си в скъпа обувка крак…
	Пистолетът излетя от ръката на бодигарда и се плъзна по мраморния под на фоайето. Той се втренчи изненадано в дланта си, от която стърчеше токчето на обувката… София дръпна крака си и щом токчето се измъкна, от дупката на ръката бликна кръв. Той изрева от болка – но воят рязко секна, щом Чейс го удари в лицето и го просна на пода.
	— Сега доволен ли си, че не си събух обувките? – попита София.
	— Добре де, признавам, че си била права – отговори Чейс, тичайки към изхода.
	— Щеше да е много по-лесно, ако просто го беше застрелял.
	— Не си нося пистолета – призна Чейс.
	— Какво? Защо? – попита изненадано София.
	— Опитвам се да намаля броя на застреляните хора. Писна ми да попълвам документи.
	— Че откога ти пука за документацията?
	— Животът ми се промени. — Той ритна едната от стъклените врати и излезе навън, оглеждайки се за преследвачи. Юен тичаше надолу по стълбите, а бодигардът, когото София беше ритнала в главата, се опитваше да се изправи на крака.

 	Отнякъде се чу лудо бибипкане на клаксон. Едно такси се засили по площада право към входа на „Гранд Театър”, пешеходците уплашено отскачаха от пътя му.
	— Ето ни превоза! – каза той на София и махна на Мей, която закова спирачки точно пред тях. Той отвори задната врата и бързо се наведе, за да остави София да стъпи на земята. – Влизай бързо вътре – нареди той, изцяло погълнат от работата. Зад тях Юен строяваше войниците си, бодигардът помагаше на втория мъж да се изправи, а един друг охранител слизаше надолу по стълбите.
	Чейс бутна София в таксито и се шмугна вътре след нея. Още преди да успеят да затворят вратата, Мей натисна педала за газта и таксито се устреми напред със свистящи гуми. Еди свали задното стъкло и надникна, за да види какво става отзад…
	— Наведи се! – изкрещя той и прикри София с тялото си. Юен и единият от охранителите бяха излезли пред театъра и бодигардът се прицелваше в тях. Чейс чу четири изстрела, но като че ли нито един не успя да улучи отдалечаващото се с пълна скорост такси.
	— Добре, че това не е моето такси! – извика Мей, като зави рязко по тревните площи. Когато забоксува, разхвърчаха се кал и чимове, но най-накрая се озоваха на асфалта. Хора отскачаха от пътя им, ругаейки, а Мей отново направи завой и се вля в дългата редица еднакви таксита, които се точеха по улицата.
	Чейс погледна назад. Юен вече представляваше просто един силует, очертан на фона на блестящото стъклено фоайе и скоро дърветата напълно го скриха от погледа му.
	— Добре, отървахме се. Добър шофьор си, Мей.
	— Това не беше нищо. Трябва да ме видиш, когато бързам към дома да пикая! – Тя погледна към София в огледалото за обратно виждане. – Значи успя да спасиш приятелката си? Здрасти, аз съм Мей.
	— София Блекууд – представи се София. – Много се радвам, че се запознахме!
	Лицето на Мей придоби объркано изражение.
	— София ли? Но аз си помислих... — Тя стрелна Чейс с поглед. – За нея ли ми разказваше преди? Онази, която…
	— Не – натърти Чейс. – Да идем до гарата. Колкото по-бързо двамата със София се махнем оттук, толкова по-добре.
	— Първо трябва да отидем до офисите на компанията на мъжа ми – каза София. Това беше заповед, не молба.
	Чейс повдигна вежди.
	— Какво каза?
	— Иначе няма как да напусна страната. Ричард държи паспорта ми в сейф в кабинета си. – Щом забеляза невярващия поглед на Чейс, тя продължи. – В писмото ти написах, че обича да контролира нещата.
	— Чакай малко, и ти си му позволила това? Ти?
	— Дай да не започваме пак, моля те! – София въздъхна раздразнено. – Там има и други неща, освен паспорта ми. Имам достъп до личните му файлове на компютъра – така ще мога да ти дам доказателство, че той е свързан с потъването на платформата SBX.
	— Не можа ли да свършиш това по-рано?
	— Мислиш ли, че ако можех, нямаше да го направя? – рязко отвърна тя. Настъпи кратко ледено мълчание. – Съжалявам, Еди. Нямаш представа колко съм ти благодарна, че направи това за мен. Но не знаеш що за човек е Ричард. Той е много… подозрителен. Параноичен дори. И сега, когато разбрах в какво е замесен, вече знам защо е такъв. – Тя докосна ръката му. – Щом стигнем до офиса му, ще ми трябват само десетина минутки, дори по-малко, за да се сдобия с всичко, от което се нуждая.
	Чейс погледна ръката й, която бе хванала неговата. След това леко я стисна и се наведе напред.
	— Добре, Мей. Изглежда, че ще трябва да направим едно леко отклонение. Закарай ни до сградата на Юком.
	 
	 
	~4~

	 
	НЮ ЙОРК
	 
	На другия край на света Нина се отпусна назад и разтърка очи, разочарована, но нежелаеща да признае поражението си.
	Тя бе пристигнала малко след шест сутринта в непозната сграда в стил арт деко на няколко пресечки от кметството. От вълнение не чувстваше никаква умората и умираше от нетърпение да види древните пергаменти със собствените си очи. Във фоайето я посрещна един сериозен и несъмнено въоръжен мъж, който я отведе до петия етаж, където се намираше Попадопулос.
	С него имаше още един мъж, също добре облечен, но с отблъскваща физиономия и фигура на боксьор. Той също беше въоръжен. Нина вече бе достатъчно добре запозната със скритите оръжия и без усилия забеляза издайническата издутина под ушития по поръчка италиански костюм. Той носеше кожено куфарче, което Нина първоначално помисли за закопчано с белезници към китката му. Като се взря по-внимателно осъзна, че верижката от белезниците изчезва във вътрешността му, че всъщност е свързана с нещо друго.
	—Добро утро, доктор Уайлд – каза Попадопулос.
	— Господин Попадопулос. – След дългите упражнения вече го произнасяше без грешка. – Какво е това място?
	— Собственост е на Братството – един вид скривалище, така да се каже. Имаме няколко такива из целия град.
	Нина го изгледа студено.
	— Също като онова място, където преди година и половина Джейсън Старкман се опита да ме убие?
	Попадопулос започна да се върти от притеснение.
	— Никога не съм се срещал с господин Старкман. Работата ми в Братството е свързана изключително с архивите. Хайде, елате, нали искахте да разгледате нещо? Е, донесох ви го. И смея да добавя, че ми костваше доста неудобства. – Другият мъж постави куфарчето на голямото старо дъбово бюро, разположено в центъра на стаята, и го отвори. Попадопулос внимателно извади нещо от него.
	Това беше книга. По размери бе с инч или два по-голяма от стандартен печатен лист, но бе дебела колкото речник. Корицата й бе подвързана с тъмночервена кожа, подсилена с месингова рамка, която се заключваше с масивна закопчалка. „Страниците” също бяха обковани с метални рамки, всяка дебела по половин сантиметър. Цялата книга изглеждаше ужасно тежка.
	Попадопулос каза нещо на италиански, мъжът извади някакъв ключ и отключи белезниците, които го свързваха с книгата. За изненада на Нина след това Попадопулос ги заключи на собствената си кокалеста китка.
	— Какво правите? — попита тя.
	— Казах ви, че няма да се отделям от пергаментите – каза той, като седна на бюрото. Верижката, която го свързваше с книгата, беше дълга около осемнайсет инча.
	— Какво, не ми ли вярвате?
	— И преди разни хора са крали ценни предмети от Братството. Дори сте срещали един от тях, Юри Волгин.
	— Нима смятате, че възнамерявам да я открадна? О, я стига! — Тя кимна към втория мъж. – Нали Роки е тук, пък и един Бог знае още колко народ охранява сградата, освен това сме на петия етаж! Едва ли ще тръгна да скачам с нея през прозореца.
	— Вие се съгласихте с тези уговорки, доктор Уайлд – отсече Попадопулос. – Или приемате, или си тръгвате оттук.
	Раздразнена, тя седна срещу историка и извади лаптоп и бележника си. Другият мъж напусна стаята и застана на пост пред вратата.
	Попадопулос отвори закопчалката.
	— И така, доктор Уайлд – каза той, докато разгръщаше книгата, – това е оригиналният текст на „Хермократ”.
	Въпреки че беше виждала много снимки на пергаментите, Нина не можа да сдържи ахването си при вида на оригиналите. Всяка страница на древната творба бе покрита двустранно с фино стъкло. Пергаментите бяха избледнели и нашарени с петна, но въпреки това бяха в по-добро състояние от всички документи от онази епоха, които беше виждала някога. Братството определено се грижеше много добре дори за предметите, които беше откраднало.
	Тя се вгледа отблизо в първата страница. Ръкописът се разчиташе лесно, мастилото имаше червеникавокафяв цвят, но с някакви тъмни примеси из него. Дори имаше грешки; мастилени петна, драсканици, зачеркнати думи. На няколко места нечия чужда ръка бе нанесла допълнителни бележки. Сърцето й заби учестено. Платон бе отхвърлял писмеността, предпочитал бе устната традиция на механично запаметяване… но това не означаваше, че не я е използвал изобщо. Дали тези бележки бяха писани от ръката на великия философ, коментар към студента, който е записвал думите му?
	Попадопулос леко се прокашля. Нина го погледна, като и последния момент осъзна, че се е ухилила до уши.
	— Впечатлена ли сте, доктор Уайлд?
	— Да, Бога ми! – кимна утвърдително тя. За миг сърдитото изражение на Попадопулос бе заменено от усмивка. – Това е невероятно! Наистина ли го притежавате повече от две хиляди години?
	— На части, на различни места и в различна форма, но да, така е. Тази книга бе сглобена в настоящата си форма през деветнайсети век. Вие сте първият човек извън Братството, който я вижда.
	— За мен е чест каза Нина напълно искрено. Попадопулос кимна.
	Но аз продължавам да смятам, че в нея няма да намерите нищо, което да сте пропуснали в снимките, съвсем нищичко. Няма какво повече да се открие.
	Нина обърна страницата и с изненада видя, че гърбът на пергамента е чист, ненаписан.
	— Не съм съгласна с вас – вече открих нещо, което не знаех. – Тя почука с пръст по стъклото. – От снимките нямаше как да разбера, че е било писано само от едната страна. Пергаментите са били скъпи – наистина е необичайно да се използва само едната страна, не мислите ли?
	— Необичайно, да, но не и невероятно – отвърна Попадопулос презрително. – Уверявам ви, че нищо друго няма да откриете тук.
	Нина му се усмихна накриво.
	— Обичам предизвикателствата. Добре, хайде да започваме.
	Но сега, три часа по-късно…
	Тя трябваше неохотно да признае, че Попадопулос е бил прав. През изминалите няколко месеца тя бе препрочитала няколко пъти текста от фотографиите и в превод, затова сега можеше да работи сравнително бързо. Отгръщаше всяка тежка страница с надеждата да открие нещо ново… и всеки път оставаше разочарована.
	Тук нямаше никакви скрити следи към местонахождението на гробницата на Херкулес, никакви откъси, които да допълват историята. Разказваше се много за Атлантида, да, както и за войната между атлантите и древните гърци, истинска съкровищница от информация за историците... но нищо ново, което да задоволи нуждата й от информация, свързана с новата й страст.
	— По дяволите – промърмори напълно победена тя.
	Гласът на Попадопулос прозвуча почти съчувствено.
	— Нали ви казах, доктор Уайлд. Тук няма нищо. Или текстът не бил записан изцяло, или пък Платон не е знаел нищо повече за гробницата.
	— Ако не е имал намерение да я обсъжда, изобщо е нямало да спомене за нея – възрази Нина. – Критий казва в прав текст, че ще разкрие местонахождението й на Хермократ и останалите, ще им разкаже как го е научил от Солон, който пък го е прочел в ръкописите на египетските жреци. Също както Атлантида. В текста има някои фрази, които звучат като насоки – като тази, например: „Дори слепецът ще познае пътеката, когато обърне празното си лице към топлината на слънцето”. Това изобщо не се вписва в останалия диалог. – Тя прелисти няколко страници към началото. Обковът им тихичко потракваше. – Трябва да има още нещо.
	Попадопулос се изправи.
	— Ще се наложи да почака. Не мислите ли, че е време да починем малко?
	— Нямам нужда от почивка – отвърна нетърпеливо Нина.
	— Но аз имам! Аз съм възрастен човек, а снощи вечерях доста обилно. – Той цъкна неодобрително. – Американска храна, огромни порции. Нищо чудно, че сте толкова дебели.
	— Чакайте малко! Знам, че се съгласих да разполагам с книгата само за ограничен период от време – възпротиви се Нина, като въобще не обърна внимание на обидата към сънародниците й, – но сега вие казвате, че ще я отнесете със себе си само защото ви се ходи до тоалетната? – В този миг я озари една идея. – Вижте, щом толкова се притеснявате, защо не я закопчеете за моята китка? Едва ли ще успея да се измъкна оттук с нея, без да ме забележат, особено с онзи тип пред вратата. А и тя сигурно тежи поне десет килограма! И няма я повредя – също като вас изпитвам огромното желание да я запазя!
	Попадопулос присви очи и я погледна преценяващо иззад очилата си.
	— Аз… Мисля, че може да се уреди. Но… – Той отключи белезниците и уви верижката около единия крак на тежката маса в стегнат клуп.
	— Ама вие сериозно ли? – попита Нина.
	— Няма да се бавя много, не повече от двайсет минути.
	— Леле, явно сте вечеряли наистина обилно.
	Той се намръщи.
	— Това са моите условия, доктор Уайлд. Или ги приемате, или ще взема книгата със себе си.
	Нина омекна. Все пак не ставаше въпрос за много време…
	— Ами добре. – Попадопулос протегна напред белезниците. – Но само на лявата ми ръка. Искам да мога да си водя бележки. – Тя придърпа стола си към ръба на масата.
	Белезниците щракнаха около китката й със злокобен звук. Нина усети как я побиват тръпки. За последен път я бяха закопчавали с белезници в затвора, където я очакваше екзекуция. Тя вдигна ръка. От верижката оставаха свободни само няколко сантиметра.
	— Скоро ще се върна – увери я Попадопулос, докато излизаше през вратата.
	Тя раздрънка синджирчето
	— Ще ви чакам тук.
	 
	* * *

	Човекът от Братството, който охраняваше фоайето, вдигна поглед към непознатия мъж, който влезе в сградата. Веднага застана нащрек и тихомълком протегна ръка към скрития си пистолет.
	— Мога ли да ви помогна?
	Неочакваният посетител, изглежда, беше китаец, широко плещест мъж около петдесетте, с посивяла коса, вързана на опашка. Докато вървеше, се подпираше на черно бастунче, което потракваше с металния си връх по плочките.
	— Надявам се – каза той с гърлен глас, като се спря и се облегна с двете си ръце върху бастунчето. – Казвам се Фанг. Търся офиса на „Къртис и Том”.
	Охранителят се намръщи. Това бе една от обръча компании, създадени за прикритие на Братството, чиито офиси се намираха в сградата, но доколкото му беше известно, тя никога не бе развивала някаква дейност.
	— Това е мястото – започна той, – но…
	Дясната ръка на Фанг се изстреля нагоре със светлинна скорост, очертавайки тънка сребриста линия във въздуха. Охранителят потрепери, след това падна на колене. Разрязани с хирургическа точност, дрехите му се разтвориха от чатала до шията – също както и кожата, и всичките му органи. От раната плиснаха кръв и вътрешности.
	С едно-единствено движение Фанг прибра острието в ножницата му, която се намираше във вътрешността на бастуна. Сабята издаде кристалночист звук.
	— Благодаря ви – каза той на умиращия пазач. После разтвори дългото си палто и извади оръжието си, компактен картечен пистолет „Хеклер и Кох” ПР-7 със заглушител. Във фоайето влязоха още трима души, все китайци, които носеха същите оръжия.
	— Намерете я — заповяда Фанг, като се запъти към стълбището.
	 
	* * *

	Нина вече съжаляваше за решението си. Всеки път, когато се опитваше да отгърне страница от древния документ, тя инстинктивно протягаше напред лявата си ръка – само за да установи, че верижката й пречи. Зачуди се дали да не повдигне масата и да я измъкне изпод крака й, но едно пробно разклащане я отказа от намеренията й. Масата беше точно толкова тежка, колкото изглеждаше.
	Чейс сигурно щеше да я повдигне без особени усилия помисли си тя, и позабравения при работата й върху „Хермократ” гняв отново я връхлетя. Все още не можеше да преглътне поведението му. Да хукне нанякъде, без да дава обяснения е едно, но да се изнесе с такава скорост за Китай…
	Тя не бе повярвала на нито една негова дума, но когато се обади на Амороз, за да разбере какво точно става, той й беше казал същото – мисията е строго секретна. Не й трябва да знае какво става.
	Което, разбира се, само я ядоса още повече.
	Вбесена заби лакираните си нокти в дървото, неспособна да се съсредоточи върху текста – в съзнанието й се въртеше единствено мисълта за това как ще удуши Чейс, когато най-накрая се прибере…
	Внезапния звук на звънец я накара да подскочи.
	Това противопожарната аларма ли беше? Силно разтревожена, тя направи повторен опит да повдигне масата. Успя да я мръдне леко встрани, но повдигането на непоклатимия крак достатъчно високо, че да успее да измъкне верижката, се оказа непостижимо за нея.
	— Хей, Роки! Имам нужда от помощ!
	Не получи никакъв отговор, но чу как някъде из сградата се разнесоха викове. Отново дръпна верижката. Може би ако сложи книгата на пода, за да може да отпусне повече верижката…
	В този миг чу някакъв шум, който прозвуча по-близо от виковете. Замръзна на мястото си.
	Звукът й беше познат. Плашещо познат. Като звука на куршум, забиващ се в стената.
	Но това не можеше да бъде! Не се чуваха никакви изстрели…
	Наблизо се чу вик. Само че не беше точно вик, а по-скоро писък, който бе пресечен рязко от нови приглушени удари на куршуми в дърво и камък.
	 
	* * *

	Попадопулос седеше на тоалетната чиния и четеше вестник, докато търпеливо чакаше природата да си свърши работата. Отдавна си беше научил урока, че нямаше никакъв смисъл да се напъва и да бърза. Процесът щете да отнеме толкова време, колкото беше нужно...
	Той чу някакъв странен шум, като бързо потракване, и вдигна глава. Докато се ослушваше, той улови още някакъв далечен звук, доста пронизителен. Аларма?
	Звукът изведнъж се засили, когато някой отвори вратата на мъжката тоалетна. Определено беше аларма...
	Той се разсея за миг, две страници от вестника се изплъзнаха от ръцете му и паднаха на пода. Раздразнен, Попадопулос се наведе да ги вдигне...
	Дървената врата на кабинката се пръсна на трески, разцепена от автоматичен пистолетен откос. Куршумите начупиха плочките зад гърба му и отгоре му се посипаха стотици парченца порцелан.
	Попадопулос реши да остане наведен още малко. Поне вече нямаше да чака природата да си свърши работата.
	 
	* * *

	— Мамка му! Мамка му! – Нина се хвърли към масата и се опита да я изтика до вратата.
	Отвън имаше някой. Дръжката на вратата се завъртя...
	С едно последно отчаяно усилие Нина тласна бюрото до вратата и я подпря. Инстинктивно се скри под нея и придърпа книгата към себе си...
	Човекът в коридора пусна един откос с автоматичния си пистолет по вратата и я направи на решето. Разхвърчаха се трески. Нина изпищя и се хвърли встрани. Куршумите се забиха в бюрото, оставяйки дупки в масивното дърво.
	Бронебойни патрони!
	Бюрото не ставаше за прикритие, а в стаята нямаше нищо, което да й свърши работа – не че щеше да успее да стигне до него.
	Стрелбата спря. Мъжът отвън се развика – призоваваше останалите при себе си.
	Тя опря рамо в масата и я оттласна с всичка сила...
	Кракът се повдигна. Само на сантиметър, но това беше достатъчно.
	Нина освободи верижката, грабна книгата и се огледа за място, където да се скрие. Нямаше къде. Тя изтича към прозореца и погледна навън. Пътят продължаваше зад сградата, но тя се намираше на петия етаж и нямаше следа от аварийна стълба.
	Чу се силен удар. Някой се опитваше да разбие вратата. Бюрото помръдна. Последваха още удари и лека-полека вратата започна да се отваря.
	Ако се опита отново да притисне вратата с бюрото сигурно щяха да я прострелят през нея.
	Книгата й тежеше като оловна топка. Май не беше пременила точно теглото й; по-скоро бе около двайсет килограма. Комбинацията от стъкло, месиш и листовете метал под кожената подвързия я притегляше като котва.
	Но пък от друга страна беше доста масивна…
	Нина я стисна здраво и замахна към прозореца. По земята се посипа стъкло. Тя извади по-големите отломки от рамката и се обърна назад. Вратата се бе отворила достатъчно, за да може да види как един мъж е азиатски черти на лицето се взира в нея. Когато погледите им се срещнаха и той видя отчаяното изражение на лицето й, устните му се изкривиха в триумфираща усмивка. Той се опита да промуши пистолета си през отвора…
	Нина се измъкна през прозореца.
	Отвън имаше много тесен перваз, нещо като декоративна граница между етажите, който едва побираше крака й.
	Единственото, за което можеше да се захване, бе рамката.
	Нямаше начин да стигне до следващия прозорец.
	Тогава забеляза дебелия телефонен кабел, който се спускаше от покрива на сградата до пътя…
	Зад гърба й продължаваха да валят удари. Бюрото се плъзна със скърцане по пода и вратата се отвори.
	Тя се намираше на четиридесет фута над земята и беше почти сигурна, че това ще я убие.
	Но нямаше друг избор.
	— Ох, мамка му… – Нина си пое дълбоко дъх, уви синджира на книгата около кабела, притисна я към гърдите си и се вкопчи в него с всичка сила…
	После скочи от ръба.
	Последва около метър свободно падане преди кабелът да се опъне и да увисне над земята. Проряза я ужасна болка, когато белезниците се забиха в китката на лявата й ръка.
	Нина продължи бавно да се плъзга по кабела. Земята се въртеше под нозете й. Тя беше толкова уплашена, че не можеше да намери сили да изпищи, затова гледаше безпомощно как стената на отсрещната сграда неумолимо се приближава към нея...
	Точно прели сблъсъка тя вдигна крака пред себе си. От силния удар токчето на лявата й обувка се строши, а в коляното я проряза силна болка. Книгата изхвръкна от ръцете й и увисна на синджира. Нина изпищя и се опита да се предпази от люлеещия се тежък предмет. Белезниците се впиха отново в китката й.
	Докато се люлееше напред-назад, Нина събу съсипаната си обувка и се огледа наоколо. Вече не се намираше чак толкова на високо, но под нея все още имаше два етажа. Покрай пътя бяха наредени контейнери за отпадъци. Тя се завъртя и погледна нагоре към счупения прозорец. Там стоеше мъжът с опашката. Той беше също толкова изненадан, че бе успяла да се измъкне.
	Но в ръцете си той държеше пистолет...
	Тя блъсна силно книгата, опитвайки се да я преметне през кабела, но безуспешно. Проклетото нещо беше твърде тежко.
	— Хайде де! – изсъска тя, като продължи да удря. Книгата се люлееше все по-силно, но не й стигаше замах, за да се преметне през кабела. – Давай!
	Тя отново погледна назад. Мъжът се прицелваше...
	Телефонният кабел изведнъж се откъсна от стената.
	Нина полетя към земята, разпищя се... и се приземи с мокър плясък в единия контейнер, върху найлоновите пликове, пълни с отпадъци. Навсякъде се пръснаха боклуци. Тя седна, примигвайки объркано, докато най-после шокът премина и сетивата й се върнаха.
	И най-вече обонянието.
	— Ох, бляк! – проплака тя, като една потискаше желанието да повърне. Но тежестта на прикованата към китката й книга й припомни, че има други приоритети. Тя се подпря върху някои по-твърди пликове и нервно надникна над ръба на контейнера.
	Телефонният кабел спокойно се люлееше край празния прозорец. Нападателят й беше изчезнал.
	След миг чувството на облекчение бе заменено от страх. Това означаваше, че е хукнал към нея!
	Тя се опита да се изправи и, нагазила до колене в боклуци, бавно се преметна през ръба на контейнера. Събу и другата си обувка и се опита да се ориентира. Ако главният вход към скривалището на Братството се намираше от дясната й страна…
	Тя тръгна надясно, притиснала книгата към гърдите си. Цял живот бе живяла в Манхатън, затова й бяха необходими само няколко минутки, за да се ориентира къде се намира. Щабът на нюйоркската полиция се намираше само на няколко пресечки оттук. Там щеше да бъде на сигурно място.
	Само да успееше да се добере дотам…
	Нина излезе на булеварда и се огледа за помощ. Естествено, наблизо не се забелязваше нито едно ченге. Но към нея се приближаваше някакъв мъж с елегантен костюм и намазана с брилянтин коса, който говореше по телефона си.
	Щом се приближи до него, той огледа размъкнатия й външен вид и костюма на Армани, покрит с гнили зеленчуци.
	— Скъпа, май имаш нужда от помощ – каза най-накрая той.
	— Така ли мислиш? – изкрещя Нина. – Веднага се обади на полицията!
	Той й се усмихна мазно и продължи да говори по телефона.
	— Приятелю, ще ти се обадя пак по-късно. Сега трябва да се правя на Добрия самарянин. Тук ми попадна една истинска девойка в беда. Чао.
	Докато приключваше разговора си, Нина се обърна назад. Иззад ъгъла се появиха четирима мъже с пистолети в ръце.
	— Мамка му!
	— Хей, успокой се – каза мъжът, като спокойно натискаше бутоните на телефона си. – Аз съм тук, ще се погрижа за теб...
	Парчето мазилка, което падна върху главата му, беше откъртено от куршум.
	Той изпищя като жена.
	— Сега, като се замисля… Майната му! – изкрещя, докато се отдалечаваше на бегом.
	— Кучи син такъв! – извика Нина към бързо отдалечаващия му се гръб. Тя се втурна в противоположна посока, право към щаба на полицейското управление. Преследвачите й я бяха настигнали много по-бързо, отколкото бе предполагала – едва ли щеше да успее да запази дистанцията помежду им, особено с тежката книга в ръка...
	Но може би имаше друг начин да се отърве от тях.
	На края на улицата се намираше входът към метрото, който водеше към станцията „Бруклин бридж”. Останала без дъх, тя се устреми към него. Зад гърба й се разнесоха тревожни викове, тъй като и други хора по улицата бяха забелязали въоръжените мъже.
	Нина се спусна надолу, но стълбите към голямата зала на станцията. Пътят към най-близкия перон бе маркиран и зелено – оттам тръгваше влак №6 на линиите IRT. Тя хукна боса сред тълпата пътници, следвайки маркировката.
	Нямаше време да си купува билет, но както всеки уважаващ себе си нюйоркчанин, Нина прескочи умело въртележката на входа, въпреки тежестта на скъпоценния й товар. Кондукторът се развика зад гърба й, но млъкна рязко, щом чу паникьосаните крясъци, които се носеха от голямата зала. Въоръжените мъже въобще не се опитваха да крият оръжията си.
	На перона чакаше влак. Само да успееше да се качи...
	Вратите започнаха да се затварят.
	Тя хукна още по-бързо, босите й крака шляпаха по студения цимент, разстоянието до мотрисата все повече намаляваше.
	Мръсните стоманени врати се затвориха. Само след миг Нина стигна до вагона и започна да удря с юмруци по прозорците, но знаеше много добре, че машинистът няма повече да отвори вратите. Спирачките се освободиха с изщракване, двигателите забучаха и мотрисата потегли.
	Перонът беше съвсем пуст, нямаше кой да й помогне. „Бруклин бридж” бе последната спирка на влак №6, всички пътници току-що се бяха качили на отпътувалата на север мотриса.
	Откъм пропускателния пункт на входа се чуха нови викове и писъци. Те се приближаваха…
	Оставаше й само едно.
	Нина хукна към изхода на тунела в южната част на перона, после скочи от него и се приземи на сантиметри от линията. Бързо отскочи настрани. Нямаше представа колко хиляди волта течаха по нея, но нямаше и никакво намерение да го научава от личен опит.
	Теренът около линията беше неравен, мръсен и покрит с мазни нечистотии. Разни остри предмети нарязаха краката й, но тя се насили да продължи да тича в тъмнината.
	Тунелът зави и бляскащите релси се скриха зад ъгъла. Слабо светещи крушки, разположени нарядко по стените, бяха единствения източник на светлина пред нея. Тя се обърна назад.
	Двама от преследвачите й излязоха на перона през същия вход, който бе използвала тя, и започнаха да се оглеждат за нея. След миг я забелязаха. Малко по-далеч от тях се появиха и другите двама стрелци. Те се разделиха, за да я обградят, очевидно смятайки, че тя няма да рискува и да влезе в тунелите.
	Те скочиха долу до линията и тръгнаха към нея.
	Нина продължи да тича към завоя на линията, а примигващите крушки едва осветяваха пътя й. Отново погледна назад. Един от двамата по-близки мъже бягаше по-бързо от другаря си и постепенно я настигаше.
	Твърде бързо. Тя се ориентираше много добре, знаеше къде да се скрие навътре в тунела, но той щеше да я достигне преди това.
	Нина вече чуваше учестеното му дишане точно зад гърба си…
	Той я хвана за яката на сакото й. Тя се извъртя и се освободи. Но той вече протягаше другата ръка и я хвана по-здраво.
	С по-скоро гневен, отколкото изплашен вик, Нина се обърна и с всичка сила заби острия ъгъл на книгата в лицето му.
	Дори на оскъдното осветление видя шурналата кръв и зейналата на бузата рана. Той се олюля, спъна се в нещо, залитна и падна…
	Право върху релсите.
	Нина отскочи назад, когато ярките искри озариха тунела. Мъжът се сгърчи конвулсивно, тялото му започна да пуши там, където бе докоснало релсите и се бе получило късо съединение. Той бе опечен жив – електрическият ток, който течеше по релсите на метрото с пълна сила го бе изпържил веднага.
	Тя се обърна и продължи да бяга. Вторият мъж вече беше набрал преднина. Тя се надяваше той да е достатъчно глупав, че да се опита да издърпа другаря си от релсите, което щеше да доведе и до неговото изпържване…
	За съжаление не беше. Звукът от стъпките му замря за миг, когато се наведе над бързо овъгляващото се тяло, след това продължи да тича, сякаш нищо не се беше случило. И бързо я настигаше.
	В този миг Нина осъзна две неща. И двете изобщо не бяха приятни.
	От двете страни на тунела бяха начертани червени и бели линии. Това бяха знаци, които предупреждаваха работниците по поддръжката, че няма достатъчно място между преминаващите мотриси и стената.
	Което изведнъж се оказа жизненоважен проблем, защо тя усети как земята леко се тресе…
	Приближаваше влак.
	Тук тунелът правеше осморка. Влаковете, които пристигаха на „Бруклин бридж”, завиваха и отново поемаха на север. И един се канеше да направи точно това.
	Светлините на фаровете му се приближава все повече. Засилваше се грохотът на колелата му и скърцането на металните релси.
	Нина продължи да тича, попаднала в канапа между две заплахи. Тя отчаяно огледа стените за някакъв изход или ниша, в която да се скрие, но предупредителните линии продължаваха докъдето и видят очите.
	Шумът бе станал едва поносим. Предницата на влака се появи на завоя, светлината блесна в очите й, а тя все още не бе намерила място, където да се скрие…
	Освен между релсите!
	В канавката за поддръжка на кабелите, които преминаваха под линията. Беше дълбока една шест инча, но бе единствената й възможност.
	Нина се просна в мръсния канал, като продължаваше да притиска книгата към гърдите си. Машинистът я зърна как скача и стреснато реагира. Изпод мотрисата блеснаха светлини. Първата сцепка профуча над нея, закачи част от косата й и откъсна един кичур. Тя изпищя. Почти не чу гласа си от шума на преминаващите край нея колела, които тракаха като гигантски чукове.
	После чу друг писък, прекъснат от звука на трошащи се кости, защото преследвачът й бе повлечен от влака, въпреки че се бе опитал да се притисне максимално към стената на тунела.
	Машинистът натисна аварийните спирачки. Нина отново изпищя и си запуши ушите в напразен опит да изолира шума. Вагон след вагон преминаваха със свистене над главата й, от колелата хвърчаха искри, които изгаряха тялото й...
	Влакът спря. Настъпи тишина. Нина не беше сигурна дали причина за това бяха изключените двигатели, или защото беше оглушала. Свита от страх тя отвори очи.
	Последният вагон премина над нея като черен саван. Светлините в коридора осветиха тунела. Цялата трепереща, внимаваща да не докосне релсите, тя бавно се изправи. Погледна назад и видя кръвта по стената, дълга червена следа, сякаш нанесена с гигантска четка.
	Слухът й започна да се възстановява, звуците нахлуха и главата й – лекото бучене на спрелия влак, поскърцването на метала след аварийното спиране…
	И гласове.
	На другите двама мъже, чийто път бе временно препречен от спрелия влак, блокирал тясната отсечка в тунела. Обаче едва ли щеше да им отнеме много време да го заобиколят.
	Нина започна да пълзи край вагоните към края на влака, след което скочи на крака и отново побягна. Пред нея тунелът се разшири, проникна дори дневна светлина, която озаряваше стените на тунела, облепени с цветни плочки в кремаво, маслиненозелено и тухлено червено…
	Станция „Кметството”.
	Нина бе идвала тук като дете, с родителите си. Интересът на семейството към историята не се ограничаваше само с древността. Самият Ню Йорк притежаваше свои съкровища. Това бе образцовата станция на линията „Интербъроу”. В сравнение с близките станции, тук трафикът не бе толкова натоварен, рязко завиващата край перона линия беше попречила на неговото разширяване, когато бяха въведени новите, по-дълги вагони. В резултат на това станцията бе затворена през 1945 г., забравена и посещавана само от шепа любопитни хора в редките случаи, когато я отваряха за посещение.
	Нина беше един от тези любопитни хора. И много добре си спомняше разположението на станцията. От единствения перон се стигаше по стълби до мецанина, от който излизаха стълбища от двете страни на Мъри стрийт, на която се издигаше кметството.
	Там сигурно щеше да има ченгета.
	Матовите лампи на тавана й даваха достатъчно светлина, за да може да види сложните мозайки по стените, но Нина не можеше до отдели дори минутка, за да се наслади на гледката. Тя се качи на перона и погледна назад. Задните стопове на влака се взираха в нея като демонски. Накъде отвъд тях се чуваха гласовете на преследвачите й, които се приближаваха, пълзейки под вагоните.
	Тя притисна книгата към гърдите си и хукна по стълбите към мецанина. Стълбищата от дясната му страна щяха да я изведат по-близо до кметството...
	Мамка му!
	Нина замръзна на място, проклинайки собствената си глупост. Станцията беше затворена – както и изходите! През нито едно от двете стълбища не влизаше дневна светлина. Те бяха запечатани.
	Оттук нямаше изход.
	От перона се чу шум. Не можеше да се върне в тунела...
	Тогава зърна една ниша в стената, мястото, където някога се беше намирала будката за продажба на билети.
	И една врата...
	Нина изтича към нея, тя бе единствената й надежда. На вратата имаше дръжка – и мъничка ключалка.
	Тя натиска дръжката. Вратата не помръдна.
	По перона се чуха забързани стъпки.
	Нина се засили и удари ключалката с книгата, веднъж, втори път. Стъклото се пропука, но тя изобщо не му обърна внимание и за пореден път замахна с книгата като със стенобойно оръдие...
	Ключалката се счупи, на пода се разпиляла метални отломки.
	Нина отвори вратата и връхлетя вътре, без да проверява какво има там. Бързо затвори вратата зад гърба си и се огледа. Нисък таван, къс коридор, който водеше до вертикална шахта.
	Която, обаче, водеше надолу.
	Тя надникна през ръба й. На дъното се виждаше съвсем слаба светлинка на една самотна крушка. Шахтата се спускаше по-дълбоко от тунелите. Нина нямаше представа накъде води.
	Но тя нямаше друг избор. Тичащите мъже се приближаваха.
	Опитвайки се да държи книгата в сгъвката на едната си ръка, Нина бързо започна да се спуска надолу.
	 
	 
	 
	~5~

	 
	ШАНХАЙ
	 
	Външният асансьор със стъклени стени се издигна по отвесната страна на сградата на „Юком”, разкривайки пред Чейс и София още по-впечатляващ изглед към Шанхай. Мей беше паркирала таксито в подземния паркинг и ги чакаше там. На входа към преддверието имаше охранителна кабинка, но двамата пазачи буквално се разтопиха при вида на София и бързо ги пуснаха вътре.
	В асансьора не бяха сами. Като интернет доставчик, „Юком” имаше отдел по поддръжката, който работеше двайсет и четири часа в денонощието, и заедно с тях в асансьора се возеше млад китаец с вид на зубрач и тениска на „Бъфи” – очевидно компютърджиите по цял свят си приличаха, също както и юпитата. Младежът току-що бе взел плик с апетитно ухаеща храна от едно момче на мотопед, което явно беше разносвач. Изглежда, той също разпозна София, защото през цялото време се усмихваше срамежливо, без да смее да вдигне поглед към нея.
	Той слезе на двайсетия етаж.
	— Изглежда, си имаш клуб на почитателите – каза Чейс, когато вратите се затвориха и асансьорът продължи да се изкачва към последния етаж.
	— Ричард обича да се хвали с мен – каза София. – Няколко пъти обикалях като на парад цялата сграда заедно с него.
	— Да бе. Обзалагам се, че след това всички хакерчета са ударили по една чекия.
	— Еди! – смъмри го София. – Това е отвратително!
	Той се ухили.
	— Стига де, нали ме познаваш.
	— И то твърде добре, но преди не беше чак толкова вулгарен,
	— Хей, аз не съм искал да идвам тук! – каза Чейс и вдигна ръка с намерението да натисне бутона за спиране. – Ако искаш мога да си ходя.
	— Съжалявам. – Тя отмести поглед встрани и го насочи към града, обвит в примигващи неонови светлини в стил „Ловец на андроиди“. – Просто... Не знаех какво ще почувствам, когато те видя отново. Особено след начина, по който реагира на яхтата на Корвус. И при това изглеждаше искрен. И все още не знам. – Погледна го косо отстрани. – Според мен все още имаш проблем с това. Еди, аз...
	— Ти ме помоли за помощ и аз дойдох да ти помота – прекъсна я Чейс с твърдото желание да сложи край на тази тема. — Най-вече защото е свързано с АСН. – Изведнъж го осени една мисъл. – А ти откъде знаеш, че работя за АСН? Явно си написала бележката още преди партито; знаела си, че ще бъда там.
	— Ричард има твое досие – каза София. – Както и на твоята... приятелка. Доктор Уайлд.
	–Нина ли? – възкликна Чейс, изпълнен с тревога.
	–Да. Не знам за какво са му, но ги видях при останалите документи, които мисля, че е откраднал от АСН. – Тя се обърна към вратата. – Стигнахме.
	Чейс преливаше от въпроси, но замълча, щом чу звънеца и вратата се отвори. София излезе в коридора, покрит с черен мрамор, и токчетата й затракаха по гладката повърхност. Той тръгна след нея.
	Зад огромно, полукръгло, черно бюро седеше един униформен пазач. Той показа приятна изненада при вида на София и предпазливост, щом зърна Чейс, който вървеше след нея.
	— Добър вечер, лейди София – каза той със силен акцент, като се изправи и сведе плава в лек поклон.
	— Добър вечер, Денг – отговори любезно София. Тя заобиколи бюрото, като махна с ръка към Чейс да не се приближава. – Как си тази вечер?
	–Много добре, лейди София – отговори Денг, дишайки учестено. В първия момент Чейс не можа да реши дали мъжът е притеснен или възбуден. Но когато София се приближи до Денг и му прошепна нещо на мандарин, той веднага разбра. Денг повдигна вежди в характерното доволно изражение на човек, който не може да повярва на късмета си. Той промърмори нещо в отговор. София се доближи до него още повече, прошепна нещо в ухото му и леко го целуна, оставяйки лека следа от блестящо червено червило на бузата му. Чейс присви очи.
	Денг си поигра с вратовръзката си, след което отново се поклони и се оттегли през една странична врата, която водеше към тоалетната.
	— Какво беше това? – попита Чейс.
	— Двамата с Денг имаме уговорка – отговори София
	— Да, и на мен така ми се стори!
	В тъмните й очи проблесна раздразнение.
	— Не е това, което си мислиш! Въпреки, че и той вече си мисли същото – просто му казах да отиде там и да се подготви за мен. Винаги съм се държала мило с него, правех му малки подаръци, а той ми правеше услуги. Като, например да си затваря очите, когато влизам в кабинета на мъжа ми без той да знае.
	Чейс погледна към вратата.
	— Подготвя се за теб, а?
	— Еди, нямаме време за това. Да вървим. – Тя се отправи към двойната врата зад бюрото.
	— Ти върви – каза й той. – Аз ще дойда след минутка.
	— Еди!
	Без да й обръща внимание, той отиде до вратата на тоалетната и тихичко почука. От другата страна се чу нетърпеливия глас на Денг. Той бавно отвори вратата и видя пазача, обърнат с гръб към него, да си съблича ризата. Денг каза още нещо – гласът му бе изпълнен с възторжен копнеж, – после се обърна…
	И Еди заби юмрук в лицето му. Денг кръстоса поглед, отстъпи няколко крачки назад, блъсна се в стената и бавно се свлече на пода в безсъзнание.
	— Само в шибаните ти сънища, друже – обърна се Чейс към неподвижната фигура, като яростно размахваше пръст. Той излезе от тоалетната и видя, че София го чака, нетърпеливо скръстила ръце. – Какво? – попита той невинно. – Наистина ли смяташе, че щях да го оставя да се измъкне безнаказано?
	— Просто тръгвай – тросна му се тя и отвори вратата.
	Зад нея имаше апартамент със свързани стаи, осветен от мека светлина и обзаведен със скъпа мебелировка. От тавана на централната зала, като колосани знамена, висяха няколко огромни плоскости от медночервен метал.
	— Какво е това, по дяволите? – попита Чейс. Металът изглеждаше доста очукан, повърхността му бе покрита с дълги, криволичещи разноцветни линии.
	— Произведение на изкуството, арт инсталация. Ричард ги сменя всеки месец – отговори София, като го преведе край тях към най-далечния край на апартамента. – Автор е немският художник Клаус Клем. Всичките заедно струват около осем милиона долара.
	— Осем милиона? – почти проплака Чейс. – И осем пенса* не давам за тях!
	[* Дребна английска монета, стотинка. – Б пр.]
	София въздъхна.
	–Никога не си разбирал от изкуство, нали? Както и да е, стигнахме. – Тя отиде до стената и свали от нея една абстрактна картина, за която Чейс си помисли, че вероятно също струва осем милиона долара. Показа се вратичката на малък сейф. Вместо механична ключалка с шифър, той имаше електронна.
	— Знаеш ли комбинацията? – попита Чейс.
	София му се усмихна лукаво.
	— Нуждая се само от малко шампанско и голямо легло, и получавам всичко, което поискам.
	— Да, това никога не е представлявало проблем за теб, нали? – Преди да успее да му отговори, той й обърна гръб и застана пред огромния панорамен прозорец зад гигантското бюро на Юен. Загледа се в дългата крива на задната стена на сградата. В основата й се намираше декоративно езерце с фонтани. Под водата имаше скрити лампи, които пулсираха в различни цветове.
	Разнесе се леко пиукане и той се обърна точно когато София отваряше сейфа. Тя триумфално размаха червеникавокафяв британски паспорт, след което измъкна още два предмета и се приближи до бюрото. Включи компютъра с едно чукване по клавиатурата и от три ниши в черния мраморен под плавно се издигнаха големи плоски монитори. Чейс забеляза, че списъкът от директории в отворения на централния монитор прозорец представлява подредени по азбучен ред имена на политици, сред които и Виктор Далтън, но след това погледът му бе привлечен от малкия бял предмет, който София държеше в ръката си.
	— Какво е това?
	— Флаш устройство. Убедена съм, че на него са били записани файловете, които видях, но все пак искам да проверя. – Тя се пресегна под бюрото и пъхна флашката в компютъра. – Паролата, която имам, е за достъп до копията на сървъра и ми дава само права за четене – няма да мога да ги копирам или изпратя по имейла.
	— Значи не можеш да получиш всичко, което поискаш.
	Щом получи достъп до данните във флашката, София погледна твърдо към Еди, въпреки че в очите й проблесна молба.
	— Еди, моля те, ще забравиш ли за известно време за проблемите си с мен? Знам, че ти е трудно да се сдържаш да не правиш саркастични коментари при всяка възможност, но поне се опитай. Това е твърде важно.
	— Добре, ще се опитам – каза Чейс, изпитвайки леко неудобство. На екрана се отвори нова директория. – Това ли е?
	София бързо прегледа списъка от файлове.
	— Да, точно това видях. Има и един за теб. – Тя посочи с лъскавия си червен нокът един от документите с надпис ЧЕЙС, ЕДУАРД ДЖ.
	Онова, което повече разтревожи Чейс, бе следващият файл, озаглавен УАЙЛД, НИНА П. Но вниманието му бе бързо привлечено от нещо друго, което се появи на съседните монитори. Те бяха свързани с охранителните камери и показваха мраморното преддверие и четиримата униформени мъже, които предпазливо влязоха през страничната врата. Всичките бяха въоръжени.
	— Опа!
	— Какво?
	— Дружинката се задава. Време е да си ходим. – София измъкна флашката и я прибра в чантата си, заедно с паспорта. На екрана единият от мъжете надникна в банята и реагира разтревожено при вида на изпадналия в безсъзнание Денг. – Предполагам, че вече няма да можем да си излезем спокойно оттук. Има ли друг изход?
	София поклати глава.
	— Само асансьора и аварийните стълбища. Можем да се качим на покрива и да вземем хеликоптера на Ричард…
	— Ти можеш ли да го управляваш?
	— Не.
	— Нито пък аз.
	Тя го погледна слисано.
	— Мислех, че можеш!
	— Има го в списъка ми с неща, които трябва да науча – изръмжа Чейс. Охранителите излязоха извън обхвата на камерата; той чу как вратата на другия край на апартамента се отваря. – Ти все още си жената на шефа. Няма да стрелят по теб.
	— Може и да стрелят. Ами ако са им разказали за това, което се случи в операта, че съм ти помогнала?
	— Довери ми се, когато те видят в този ти вид, това, което ще стреля, няма да са пистолетите им. Просто спечели няколко секунди. Тръгвай! – Той се снижи и се придвижи към съседната стая.
	— Лейди София! – чу се мъжки глас от коридори. – Знаем, че сте вътре. Моля ви, излезте навън. Господин Юен поиска да ви заведем при него.
	София се показа иззад една от висящите произведения на изкуството и погледна към четиримата мъже, които я чакаха. Те държаха пистолети в ръцете си, но не ги бяха насочили към нея. Тя дебнешком се приближи към тях, стъпваше бавно като манекенка, поклащайки съблазнително ханша си, облечена в яркочервената дреха. Това привлече вниманието поне на тримата от пазачите.
	Четвъртият, обаче, беше професионалист. Той погледна предпазливо към съседните стаи.
	— Къде е мъжът?
	— Какъв мъж?
	— Дошла сте тук с един мъж. Къде е той?
	— Не знам. – Това беше чистата истина; тя изобщо не знаеше къде се беше пъхнал Чейс.
	Охранителят заобиколи една от плоскостите и се приближи към нея. Останалите вървяха на няколко стъпки след него, от другата страна на висящата арт инсталация.
	— Не искаме да ви нараняваме, но господин Юен ни каза да използваме сила, ако не ни сътрудничите. Къде е...
	Отнякъде се чу шум.
	Докато мъжете се оглеждаха, от съседната стая буквално излетя Чейс. Той беше скочил от една маса и протегнатите му ръце се заловиха за релсата, на която беше закачена инсталацията. Краката му ритнаха с всичка сила една от металните плоскости.
	Тя звънна като камбана, люшна се напред и повали двама от охранителите на пода. Единият, падайки, блъсна друга плоскост и я откачи от куките, на които висеше. Тя се стовари на земята със силен трясък, залюля се и падна върху него. Другият мъж се блъсна в стената с такава сила, че едва не я събори, и остана като залепен за скъпия тапет.
	Чейс скочи на земята и се претърколи, за да избегне удара от връщащата се плоскост. Озова се пред един слисан охранител, протегна крак и го ритна в коленете. Мъжът се хвърли към него с крясък, но Чейс вече се беше изправил, заби един мощен удар в лицето му. Мъжът веднага се отпусна в безсъзнание на пода.
	Последният пазач насочи пистолета си към Чейс.
	София отметна полите на роклята си и го ритна здраво между краката. Чаталът му изхрущя под тежката платформа на обувката й. Мъжът изпищя пронизително и лицето му се изкриви в агония. След това се строполи на пода и се сви на топка.
	— Виждам, че все още можеш да се грижиш за себе си – каза Чейс, докато изритваше с крак пистолетите от ръцете на другите охранители.
	Тя се наведе и вдигна оръжието на хлипащия мъж, който се тресеше на пода пред нея.
	— Шанхай е опасен град.
	— Да вървим. – Той я хвана за ръката и я повлече след себе си към асансьора. Въпреки високите токчета тя успя да запази равновесие.
	Не успяха да стигнат дори до фоайето, когато алармата се включи. Започнаха да премигват червени светлини, на дисплея на асансьора се появиха надписи на мандарин.
	— Долната врата на асансьора се заключи! – изпъшка София.
	— Значи вече са тръгнали нагоре по стълбите – мрачно рече Чейс.
	Пътят им за бягство бе отрязан. Единственият им изход бе един летателен апарат, който не можеха да управляват…
	Той се обърна и се завтече обратно към офисите.
	— Оттам няма как да се измъкнем! – възрази София.
	— Значи ще трябва да приложа челен опит от кръжока „направи си сам“… – Той се спря до падналата арт инсталация. Една от плоскостите й продължаваше да стои права. Чейс погледна към кабинета на Юен в дъното, панорамния прозорец…
	— Помогни ми малко! – извика той, като хвана металната плоскост за единия край и я повлече по коридора. София го послуша, без да разбира какво става.
	Те минаха край охранителя, когото беше сритала, и който, изглежда, започваше да се съвзема. София заби острото си токче в слабините му. Той се сви още повече и по лицето му потекоха сълзи.
	— Стига със забавленията – каза Чейс. Те издърпаха металната плоскост в кабинета. – Сега събуй проклетите обувки!
	— Какво смяташ да правиш? — попита тя, докато развързваше каишките и изригваше шилата от краката си. – Оттук няма изход!
	Чейс взе пистолета от ръката й и стреля няколко пъти в прозореца. Стъклото експлодира.
	— Вече има!
	— Какво си... – На лицето й се изписа постепенно осъзнаване, последвано от истински страх. – Боже Господи! Да не си полудял?
	— И други са стигали до тоя извод. – Той издърпа металната плоскост до прозореца. През отвора нахлу студен вятър. София не помръдна от мястото си.
	— Ние... Трябва да се качим на покрива при хеликоптера! Можем да се престорим, че си ме отвлякъл, да поискаш пилот...
	— Те вече знаят, че съм дошъл да те спася, а не да те отвличам! – Чейс се наведе през прозореца и погледна надолу. Стената се спускаше почти отвесно спрямо пода на стаята, но надолу ъгълът се увеличаваше и накрая стената продължаваше почти хоризонтално...
	София се втренчи ужасено в него.
	–Еди, ще загинем!
	Той постави плоскостта върху рамката на счупения прозорец така, че извитият й край да излезе отвън, след което й подаде ръка.
	— Досега да съм те провалял някога?
	— Не, но…
	— И сега не мисля да го правя. – Той отново й протегна ръка, този път по-настоятелно. – Довери ми се.
	София се поколеба, после я хвана.
	Чейс я придърпа към себе си.
	— Добре, само се дръж за мен. Каквото и да се случи, не се пускай! – Той изтика плоскостта още по-навън през прозореца. Под нея се разнесе хрущенето на счупените стъкла.
	Вратата на фоайето зад тях се отвори. Идваха още охранители.
	Чейс стъпи на металната плоскост и коленичи. София неохотно го последва и се вкопчи в него. Той се хвана здраво за завитите краища и се наведе напред, като лека-полека започна да изтласква плоскостта навън. Спря за миг и обърна лице към София. Бузите им се докоснаха.
	— Готова ли си за пътуване с летящото килимче?
	Охранителите връхлетяха в стаята.
	— Не мърдайте! – извика някои.
	Последно поклащане…
	Плоскостта се наклони напред и се гмурна надолу.
	 
	 
	 
	~6~

	 

	Писъкът на София се изгуби във вятъра. Те се плъзнаха надолу по стъклената стена, яхнали произведението на изкуството, превърнато в импровизирана шейна, която скърцаше и се гънеше под краката им.
	Чейс се беше вкопчил с всички сили в подгънатите ръбове и усещаше как металът се забива в дланите му. Той потисна болката – нямаше друг избор, защото ако се пуснеше, щеше напълно да изгуби и минималния контрол, които имаше върху управлението на шейната.
	Прелитаха край етажите; стъклата, по които се плъзгаха, се пукаха и чупеха; след себе си оставяха следа от разрушение, която прорязваше лицето на сградата. Вятърът биеше в лицето на Чейс. Той нямаше представа с каква скорост се движат, само знаеше, че е много бързо и планът му за бягство все повече му изглеждаше като ужасна грешка…
	Когато преминаха средата, стената постепенно започна да се изправя. Но скоростта им не намаляваше.
	Изкуственото езерце в края се приближаваше бързо, проблясващо в нереални цветове. Все по-близо и по-близо…
	Стигнаха до края на последния етаж и се забиха във водата, като продължаваха да се движат бързо. Зад тях се пръсна някакъв прозорец. Докато се плъзгаха по водната повърхност пред шейната постепенно се надигаше воден стълб.
	Скоростта им бързо намаляваше, но брегът продължаваше застрашително да се приближава към тях.
	— Скачай! – изрева Чейс, като се хвърли встрани заедно с все още вкопчената в него София. Приземиха се върху меката трева. Единият ръб на шейната се заби дълбоко в пръстта и плоскостта започна да се премята, изхвърляйки буци пръст във въздуха.
	— Мама му стара! – каза Чейс, като се изправи, натъртен, но без сериозни наранявания. – Това беше по-жестоко и от Алтън Тауърс! – Той забеляза София и бързо отиде при нея.
	— Добре ли си?
	— И по-добре съм била – отговори замаяно тя. Чейс й помогна да се изправи на крака. Тя изпъшка от болка, но не се разплака, което той прие за добър знак.
	Обърна се към сградата на „Юком”. Пътят, който бяха изминали, си личеше ясно, от няколко етажа хората надничаха през счупените прозорци.
	— Трябва да стигнем до таксито на Мей. Къде е най-близкия вход за паркинга?
	София посочи с трепереща ръка.
	— От тази страна...
	Точно в този момент няколко мъже се появиха иззад ъгъла на сградата, точно където сочеше пръстът й.
	— По дяволите! – Чейс я хвана за ръката. – Добре, план Б.
	Те хукнаха по декоративната полянка. В двата й края минаваха натоварени улици. Чейс се приближи до по-близката. Първо се огледа за свободни таксита, а след това, за каквото и да е превозно средство, което можеха да задигнат.
	Трафикът беше ужасен, превозните средства се движеха адски бавно. С кола нямаше да стигнат далеч. Трябваше им мотоциклет…
	Той видя един, паркиран край пътя – собственикът му разговаряше по мобилния си телефон. При други обстоятелства нямаше дори да го погледне, но сега просто нямаше друг избор... — Сигурно се шегуваш! – възкликна София, като погледна малкия червен мотопед за доставки. Една голяма дървена кутия, с недодялана рисунка на тигър от едната страна, се поклащаше над задното колело така, сякаш всеки момент щеше да падне на земята.
	— Разполагаме само с това! – Чейс прибяга край шофьора, който замръзна от изненада, преди да осъзнае, че крадат превоза му и да започне да крещи ядосано. За миг Чейс се поколеба дали да не измъкне пистолета и да му затвори устата, но вместо това бръкна в джоба си, измъкна пачка банкноти и му ги подхвърли. — Ще взема на заем мотора ти!
	Момчето улови банкнотите, погледна ги озадачено, после се ухили възторжено и махна одобрително на Чейс. Той се метна на мотора и запали двигателя. София се настани зад него. Тъкмо се канеше да потегля, когато изведнъж се сети нещо. Измъкна още една пачка с банкноти от джоба си.
	— Мамка му!
	— Какво? – попи го София.
	Чейс се огледа за собственика на мотора, но той вече – търчеше надолу по улицата колкото го държаха краката.
	— Исках да му дам китайски пари!
	— А сега какви му даде?
	— Пет хиляди долара! Това ми бяха парите за спешни случаи – тоя тип ще се забавлява яко за моя сметка!
	София едва не се разсмя с глас, но забеляза охраната, която тичаше към тях.
	— Това си е спешен случай. Еди!
	— Остава само да се надяваме, че това нещо ще си заслужи петте бона!
	Той форсира двигателя, който изрева като на умряло и блъвна облак черен дим през ауспуха. После отпусна спирачката.
	Задното колело запуши по асфалта и мотопедът се стрелна по улицата.
	Чейс се опита да се ориентира. Трябваше да се отправят на югоизток…
	— Дръж се! – изкрещя той като слезе от тротоара и се вля в трафика. Избухна оглушителна какофония от клаксони, докато той изпреварваше бавно движещите се коли, които се спасяваха на косъм от одраскване от кутията, която стоеше отзад.
	— Къде отиваме? – попита София.
	— Към станцията на „Трансрапид”*! С него най-бързо ще стигнем до летището!
	[* Високоскоростен влак на магнитни възглавници. – Б.пр.]
	Колата пред тях се беше качила на бордюра и им блокираше пътя. Чейс направи безумен завой, пресече пътя на друга кола и отново даде газ напред. От двете им страни се гонеха коли, а шанхайските шофьори далеч не бяха толкова дисциплинирани колкото колегите си в Англия и САЩ.
	Една кола се опита да си пробие път до вътрешното платно.
	— Свий си краката! – бе единственото, което успя да извика Чейс, преди да прелетят край нея. Ръката му се размина на косъм с удар в страничното й огледало, но дървената кутия не пропусна и го отнесе за секунди.
	— Такива неща стават като не даваш мигач! – извика Чейс. Автомобилната колона беше спряла на светофара. Трябваше да завие на кръстовището...
	Какофонията от клаксони отзад привлече вниманието му.
	— Какво става?
	София се огледа.
	— Мисля, че си имаме компания!
	Чейс реши да рискува и се обърна. Една кола – всъщност две, – се движеха по тротоара и бързо изпреварваха замрелия трафик, докато уплашените пешеходци отскачаха с викове от пътя им. Силите за сигурност на Юен също се бяха погрижили за превоза си.
	— Е, това е направо върхът! – Те стигнаха до кръстовището. Чейс уби скоростта, като пусна единия си крак на земята, и направи остър завой.
	Срещу него прииждаха коли, проблясваха фарове...
	Чейс отново зави, обувката му застърга по земята. Мотопедът се заклати и едва не се преобърна, но той успя да си възвърне контрола над него точно навреме, за да успее да се измъкне изпод носа на една връхлитаща го кола. Предната й броня се закачи в ъгъла на дървената кутия и навсякъде се разхвърчаха трески.
	— Господи! – изписка София. Чейс се бореше да задържи мотопеда изправен, докато лавираше между двете автомобилни колони. Чуваше скърцането на спирачки зад гърба си и гневните бибипкания на клаксони. Един бърз поглед в огледалото за обратно виждане на мотопеда му показа, че двете коли все още ги преследваха, като се движеха в лентата за насрещно движение.
	Един блестящ фар му подсказа, че в преследването се е включил и мотоциклет. И то истински мотор, не някаква си скапана петдесеткубикова въшка, каквато караше той.
	Колоната автомобили отново спря. Той погледна напред. Червен светофар, ново кръстовище. Пътят, по който се движеше той, пресичаше един много по-широк булевард, по който се движеха автобуси и камиони.
	Над тротоара се виждаше един ярък цветен знак. Входът към станцията на метрото.
	— Дръж се! – Той скочи върху спирачките и мотопедът целият се затресе, докато скоростта му рязко спадаше. Едната дръжка на кормилото одраска близката кола, чийто собственик се развика ядосано. Чейс не му обърна никакво внимание и подкара мотопеда между бавно движещите се автомобили, докара го до края на пътя и се качи на тротоара. Хората просто го гледаха невярващо и само се отместваха от пътя му, когато изведнъж осъзнаха, че той наистина възнамерява да кара по тротоара. Виещото бръмчене на мъничкия двигател на мотопеда отекваше всеки път, когато профучаваха край магазините, улиците на града бяха пълни дори и през нощта.
	— Настигат ни! – предупреди го София. Движението от другата страна на улицата бе спряло заради светофара и сега преследвачите им можеха спокойно да ускорят.
	Кръстовището се намираше точно пред тях, през него профучаваха коли. Входът на метрото зееше на ъгъла.
	— Сега ще те разтресе! – предупреди Чейс. Той се изправи на стъпенките на мотопеда. София направи същото, като продължаваше да се държи за него.
	Моторчето се разтресе цялото, когато Чейс го подкара надолу по бетонните стъпала към станцията на метрото. Пешеходците отскачаха от пътя им.
	Мотопедът с трясък се приземи на равното. Чейс изкриви лице, когато бе запратен рязко върху тънко подплатената седалка, но потисна болката и започна да се провира между тълпата. Откри бутона на клаксона и го натисна. Звукът му бе също толкова дразнещ като този на двигателя, но свърши работа, защото накара хората да се отместват от пътя му.
	За негово голямо облекчение точно пред тях се намираше рампата, която излизаше от другата страна кръстовището. Той даде газ и наду клаксона, за да си разчисти пътя.
	— Добре ли си там отзад? – извика той на София.
	— О, всичко е точно като в добрите стари времена! – саркастично му отвърна тя.
	Чейс се ухили.
	— Наистина ти е харесало! – каза той, докато отново излизаха на улицата. Той се огледа за преследвачите им.
	Първата кола се приближаваше към тях, минавайки напряко по главния път, като избягна на косъм сблъсъците с няколко автомобила, чиито водачи успяха да натиснат спирачките точно навреме. Другата навлезе в първото платно…
	И в нея се заби огромната плоска предница на един тир. Колата се преметна във въздуха и падна върху покрива си, предницата й се смаза, предното стъкло се пръсна в сребрист ореол от хиляди малки парченца.
	— Един по-малко! – изграчи Чейс. В огледалото за обратно виждане видя как ремаркето на камиона се изви под остър ъгъл, гигантът спря и блокира кръстовището. Поне преследвачите им нямаше да могат да преминат.
	Освен човека с мотора. Фарът му проблесна между спрелите коли и се устреми след него…
	След като движението зад гърба му спря, в следващите няколкостотин ярда пътят пред Чейс щеше да бъде чист. Той слезе от тротоара и ускори.
	Но вторият автомобил и мотоциклета също се движеха с по-висока скорост по пустия път. Светлините на фаровете им блестяха в огледалото за обратно виждане.
	Той не бе способен да ги изпревари. Което означаваше, че трябва да ги надхитри.
	Зърна една уличка между две сгради, която бързо се приближаваше…
	Нямаше нужда да казва на София да се държи здраво – тя вече бе разбрала какво се кани да направи и здраво го прегърна през кръста. Той зави рязко и дръжките на кормилото се разтресоха в ръцете му. Стъпалото на мотопеда внезапно застърга по асфалта, като едва не ги изхвърли от седалката.
	Чейс се вкопчи в дръжките. Мотопедът се наклони на другата страна и центробежната сила ги отхвърли в обратна посока. Чейс се бореше с управлението, опитвайки се да изправи мотопеда и да избегне сблъсъка в приближаващата се стена.
	Щръкналото странично огледало се удари в зида, отчупи се и отлетя назад. Но самият мотопед се размина на милиметри от сблъсъка в стената.
	Чейс успя да изправи мотопеда и даде газ. От двете му страни се издигаха стари сгради, абсолютен миш-маш от къщи и търговски обекти. Навсякъде по уличката бяха разхвърляни боклуци, празни кутии и кашони, а над нея висяха опънати въжета за простиране.
	Единствените лампи светеха зад гърба му, пред него се протягаха дълги сенки. Чейс надникна през рамо назад, колата също беше направила завой и продължаваше да го преследва. Мотоциклетът префуча нагоре по улицата, очевидно с намерението да заобиколи и да го пресрещне на следващото кръстовище.
	Чейс натисна педала за газта, но натоварен с двама пътници, мотопедът просто не можеше да се мери по скорост с колата. Двигателят й изръмжа зад гърба му…
	Когато блъсна мотопеда отзад. София изпищя и дори Чейс не можа да се сдържи и изскимтя. Той овладя кормилото, но колата отново ги блъсна, този път по-силно. Капакът на дървената кутия се отвори и се залюля на пантите си.
	— Какво има вътре? – изкрещя Чейс.
	— Какво?
	— В кутията! Има ли нещо в нея?
	София се извърна да провери.
	— Храна!
	— Хвърли я по тях!
	Той очакваше да го попита защо, но вместо това тя изпълни каквото й беше наредено и започнала замеря колата със съдържанието ма кутията. Хартиените пликове, пълни с ориз и юфка, се пръскаха при удара си в предното стъкло и го покриваха с плътен пласт храна.
	Колата започна да изостава, защото шофьорът вече нямаше добра видимост. Чейс погледна назад. Чистачките бяха включени и размазваха храната по предното стъкло, но съвсем скоро всичко щеше да бъде изчистено.
	Той отново се обърна напред и видя, че точно пред тях виси въже за простиране, а зад него уличката се стеснява много…
	Мунициите на София свършиха.
	— Еди!
	— Дръж се! – Той протегна ръка точно когато мотопедът минаваше под въжето за простиране, отскубна една простряна риза от щипките и я метна над главата на София. Тя се приземи върху предното стъкло на колата и залепна върху тестената смес, като напълно блокира видимостта на шофьора.
	Чейс леко кривна вляво, за да избегне купчина струпани варели и начупени дъски. Колата ги последва, мъжът на пътническата седалка беше забелязал препятствието и крещеше на невиждащия нищо шофьор да завие…
	Само за да се забие и ъгъла на намиращата се от другата страна на уличката сграда.
	Колата спря внезапно завинаги. И двамата мъже излетяха през предното стъкло, окъпани в стъкла и кръв.
	— Да си бяха сложили коланите! – каза Чейс, който стигна до края на уличката и зави, вливайки се в колоната автомобили, които пътуваха на югоизток. Той маневрираше между по-бавно движещите се коли и автобуси, и се задушаваше от бензиновите пари.
	— Още малко остава...
	Внезапно от една странична уличка, точно пред тях, изскочи мотоциклетът. Мотористът се протегна да улови София.
	— Мамка му! – Чейс скочи върху спирачките, отклони се от мотоциклета и Нина пред един миниван. Той не можа да спре навреме, блъсна се в дървената кутия, откъсна я от стойката й и я запрати на пътя. Изгубил контрол, мотопедът поднесе и се блъсна в съседната кола. Лакътят на Чейс се заби с такава сила в стъклото, че го счупи.
	— Еди, не спирай! – изпищя София. Мотористът, който се оказа един от униформените охранители на Юен, размаха пистолет, за да накара преминаващите коли да спрат и да го пропуснат.
	Пъшкащ от болка, Чейс издърпа посплескания мотопед от колата и се огледа за изход. Наблизо нямаше нищо такова. Едната страна на пътя бе блокирана от търговски център, покрит с осветени билбордове и мигащи неонови реклами.
	Мотористът вече беше влязъл в тяхното платно и се приближаваше с пълна скорост и насочен пистолет…
	Чейс даде газ и насочи тракащия мотопед към търговския център, като криволичеше между струпаните автомобили. Зад себе си чу трясък от сблъсък. Мъжът с мотоциклета щеше да бъде принуден да заобиколи мястото на инцидента, но след това щеше да ги настигне само за секунди.
	Пред себе си видя стъклени врати. Дано се отваряха автоматично...
	Те се отдръпнаха една от друга точно преди да ги доближат. Разстоянието бе достатъчно, за да премине мотопедът. Купувачите панически се хвърляха да им направят път.
	— Приближава се! – предупреди го София. На Чейс не му бе необходимо да се обръща, за да разбере, че мотоциклетистът също бе влязъл в търговския център, защото ръмженето на двигателя му заглушаваше пърпоренето на собственото му моторче.
	Изглежда, оттук имаха само два изхода – към ескалаторите, които отиваха към горния етаж, или към входа универсалния магазин…
	Чейс стисна зъби и подкара мотопеда към вратите универсалния магазин. Усети как малкия мотопед се плъзна, когато теракотената настилка под колелата му бе заменена от евтин морав килим. Те преминаваха край закачалките с наредени дрехи, жени изпищяваха и отскачаха от пътя им, когато той натискаше немощния клаксон.
	Чейс усети, че София се размърда зад гърба му.
	— Хей, какво…
	Тя протегна ръка и дръпна дрехите от една закачалка. Закачалката се залюля и се стовари на пода зад тях. Чейс чу как спирачките на мотоциклета изскърцаха, последвани от ругатня на китайски и ръмженето на двигателя му, докато завива, за да заобиколи препятствието.
	— Чудесна работа! – извика той.
	— Не забравяй, че разчитам не само на красивото си личице!
	— Как мога да забравя. – Стигнаха до другия край на магазина и се озоваха в грамаден атриум. Чейс все още не виждаше изход.
	— Как се излиза оттук, по дяволите?
	— Оттам – каза София, като му посочи една голяма рампа, която се изкачваше спираловидно към следващия етаж.
	Чейс подкара мотопеда към нея, като не сваляше палеца си от клаксона. Мотоциклетът се появи през друг изход на магазина и се устреми към тях със свистящи по теракота гуми.
	— Разкарайте се от пътя ми! – изрева Чейс на група хора, които се мотаеха край рампата и блокираха пътя му, без да обръщат внимание на приближаващите се мотори. Когато зави към другия край на спиралата, за да ги заобиколи, дръжките на кормилото се закачиха в парапета и силно изтракаха. Купувачите се заклатиха насам-натам като кегли. Мотористът рязко зави, за да не ги блъсне, и премина през нечий крак, преди да се забие в парапета. Поспря за миг, за да си поеме дъх, после яростно запали двигателя и отново ги подгони, по-бързо от всякога.
	Чейс и София стигнаха до края на рампата и се озоваха на балкона над атриума.
	— А сега накъде? – попита той.
	— Натам! – София му посочи към едната страна, където се намираше магазинът за спортни стоки. Чейс зави нататък. Пред магазина бяха наредени баскетболни топки и чадъри за голф в ярки цветове, и манекени, облечени във футболни екипи...
	Охранителят бързо ги настигаше.
	Чейс подкара мотопеда към наредените стоки и щом се приближи до тях, ги изрита с всичка сила. Баскетболните топки се разлетяха на всички посоки като оранжева подскачаща пътна барикада. Чейс погледна през рамо. Това вече трябваше да го забави.
	Усмивката на лицето му замръзна, когато видя как охранителят се опитва да заобиколи подскачащите топки, а след това завива към спортния магазин и влиза в него, успявайки да избегне препятствието. А когато отново погледна напред, той осъзна, че е направил голяма грешка – магазинът се намираше в ъгъла на балкона, която означаваше, че преследвачът щеше да мине напряко и да им пресече пътя...
	Освен ако не успееше да се отърве от него.
	Чейс грабна един от големите чадъри за голф, които бяха изложени пред магазина, след което натисна рязко спирачките, завъртя се на деветдесет градуса и подкара мотопеда към ъгъла на балкона. Охранителят се движеше с пълна скорост през магазина. Двата мотора щяха да се срещнат всеки момент.
	Чейс отново ускори, държейки кормилото с една ръка, а с другата насочил като меч чадъра напред. Чадърът представляваше нищожно оръжие и, изглежда, охранителят си помисли същото, защото се приближаваше бързо с подигравателна усмивка на лицето. Той изскочи от магазина точно до Чейс и София, вдигна пистолета...
	И Чейс атакува с чадъра.
	Не в охранителя, а в предното колело на мотора.
	Чадърът се заклещи в спиците, огъна се, но не се счупи. Колелото веднага блокира, мотоциклетът се преобърна, а мотористът му изхвърча във въздуха като изстрелян с топ. Той прелетя над перилата на балкона и падна с писък в атриума, разкъсвайки висящата мрежа с мигащи крушки, които се пръснаха и го посипаха с дъжд от искри, преди да се стовари върху един щанд с мобилни телефони на долния етаж.
	— Изяж се от яд. Джеки Чан – каза Чейс, като погледна надолу към разрушенията.
	— Винаги си бил майстор на импровизацията, нали – отбеляза София.
	— По-лесно е така, отколкото да се измисля план. Добре откъде се излиза навън?
	София му даваше упътвания, като се ръководеше по знаците за изхода. Охраната на магазина най-после бе реагирала на хаоса и се опитваше да затвори вратите, за да задържи вътре нарушителите на реда. Чейс измъкна пистолета си и стреля в тавана, което накара пазачите да преосмислят действията си и да потърсят прикритие, а той премина край тях и се озова на улицата.
	Вече се беше ориентирал къде се намират – Мей беше минала през тази част на града, след като го взе от гарата. Не бяха много далеч. Той се вля в автомобилната колона и отпраши по пътя. От двете страни на пътя вече се издигаха предимно блокове с апартаменти. Той отново зави и излезе на магистралата…
	Над тях се появи силен шум и внезапно се озоваха в кръг от силна бяла светлина. Прожектор на хеликоптер.
	— Това полицията ли е? – попита той, принуден да крещи, за да бъде чут. Хеликоптерът летеше ниско над пътя. Край витлата му се заформяха вихрушки.
	— По-лошо! – изкрещя София в отговор. – Това е съпругът ми!
	— Чейс! – избоботи отгоре Юен през високоговорителя. – Веднага спри мотора и освободи жена ми!
	— Искаш ли да го направя? – попита Чейс. София поклати глава. – Нито пък аз. – Той ускори и започна да лавира между наблъсканите автомобили, провирайки се през всеки процеп, който успееше да открие. Прожекторът го следваше като Божи пръст.
	— Чейс! Последно предупреждение! Веднага спри!
	— Продължавай! – заповяда му София. – Почти стигнахме! Освен това той е в хеликоптера – какво може да ни направи? Отговорът дойде след миг, когато хеликоптерът се сниши още повече, почти достигайки височината на уличните лампи и телефонни кабели, и заръмжа над главите им. Заслепяващата светлина беше насочена право към тях.
	Чейс присви очи от яркия блясък, избягвайки на косъм сблъсъка със задницата на рязко спряла кола, чийто шофьор бе заслепен от светлината. Той разбра какво смята да прави Юен – хеликоптерът се беше отправил към големия площад пред станцията. Или щеше да увисне ниско над него и да им блокира пътя, или направо щеше да кацне и да изпрати още хора по петите им.
	Зад тях скърцаха спирачките на колите, чийто шофьори също бяха заслепени. Силните удари от сблъсъци, придружени от скърцане и хрущене, прорязваха като изстрели монотонния гръмотевичен звук на хеликоптера. Движението по магистралата замря и отвсякъде започнаха да надуват клаксони.
	Чейс вече виждаше от дясната си страна гарата – изградения от метал и стъкло терминал в предната част на огромната щръкнала стоманена тръба, където всъщност се намираха пероните. Хеликоптерът започна да се отдалечава от пътя, като се насочи право към паркинга пред сградата.
	Последен шанс...
	Чейс отново даде газ и се запромъква между спрелите превозни средства. Ръцете на София го бяха обгърнали здраво през кръста. Докато приближаваха станцията, хеликоптерът не отместваше прожектора от тях. Главният вход се намираше в основата на изпъкналата стъклена стена, на половината път по протежение на сградата — но сега хеликоптерът кръжеше точно пред нея и блокираше пътя им.
	— Каквото и да става, дръж си главата ниско долу! – изкрещя Чейс на София.
	Той рязко смени посоката, като започна да се отдалечава от входа и се устреми към стената на терминала – като в движение измъкна пистолета си и стреля в прозорците.
	Стъклото се пръсна на хиляди късчета и се изсипа върху земята като градушка точно преди мотопедът да мине през него.
	Чейс откри, че се намира в някакъв офис, повечето от бюрата бяха празни, но имаше хора нощна смяна, които пищяха и се хвърляха встрани, докато той профучаваше край тях.
	В дъното имаше друг прозорец...
	Той отново натисна спусъка – но се чу само тихо изщракване.
	— Дръж се за мен! – извика той, докато засилваше мотопеда към прозореца. София го прегърна още по-силно. – Скачай!
	Двамата се хвърлиха от мотора и Чейс пое цялата тежест от удара в земята, а София се стовари върху него. Останалият без водач мотопед разби прозореца и се плъзна по пода на вътрешната зала, докато най-накрая не стигна до отсрещната стена и се спря.
	— Добре ли си? – попита Чейс.
	— Да, така мисля – каза София, като се изправи и изтупа от себе си няколко парченца стъкло.
	Чейс се изправи, примигващ от болка. Той погледна надолу, към босите крака на София, след което, преди тя да успее да се възпротиви, отново я метна на рамо и се запрепъва към счупения прозорец.
	Излязоха от другата страна на въртележката на входа, а персоналът на гарата гледаше изумено попиления мотопед и начупения прозорец. Със свободната си ръка Чейс бръкна в джоба на якето си.
	— Имам билети, няма нужда да ги проверявате! – извика той, като ги размахваше във въздуха. Затича се към най-близкия ескалатор преди някой да реши да се опита да ги спре.
	На перона чакаше влак, дълга блестяща метална гъсеница. Той нямаше колела, просто се носеше леко във въздуха над релсите, повдиган от магнитната възглавница. Шанхайският високоскоростен влак имаше най-дългата железопътна линия и бе най-бързото пътническо превозно средство на релси в света. Дванайсеткилометровото пътуване от терминала в Шанхай до летището Пудонг в югоизточната част на града продължаваше само седем минути. Най-високата скорост, която развиваше монорелсовият влак, беше 430 км/час.
	По-бързо, от който и да е хеликоптер, помисли си Чейс.
	Той се затича към най-близката врата, точно зад заоблената извивка на задния локомотив и пусна София на земята пред нея, като я побутна да влезе по-бързо. Вратите се затвориха след тях. Докато се придвижваха напред в търсенето на места за сядане, те привлякоха доста любопитни погледи. Когато сведе поглед към гърдите си, той установи, че смокингът му е окалян целият, че ръкавите му са скъсани и по тях проблясват парченца счупено стъкло.
	— И да искам, вече не мога да го докарам като Джеймс Бонд – каза тъжно той, докато влакът постепенно ускоряваше.
	София го хвана за ръката.
	— Ти си много по-добър от Джеймс Бонд – увери го тя с усмивка на лицето. Той също й се усмихна и погледна през прозореца. Въпреки че бе потеглил само преди няколко секунди, влакът вече бе успял да се измъкне от стоманения пашкул на станцията и ускоряваше с почти смущаваща лекота, като буквално се плъзгаше по линията.
	Хеликоптерът на Юен се издигна над линията и светлината на прожектора му се плъзна по продължение на влака. Търсеше ги.
	И ги намери. Закова се върху тях.
	Само за миг. След това влакът постепенно започна да се отдалечава, като все повече изпреварваше хеликоптера, въпреки опитите на пилота да не изостава.
	Чейс вдигна едната си ръка в опит да скрие светлината и забеляза Юен, който седеше на мястото до пилота. Махна му весело. Въпреки че хеликоптерът вече беше доста изостанал, гневното изражение на лицето на Юен все още можеше ясно да се забележи.
	Вече не можеше да направи нищо, за да ги спре. Оставаше му единствено да започне да стреля по влака. Но колкото и голям да беше бизнесът му, колкото и много да бяха приятелите му в китайското правителство, обсипването с куршуми на най-престижното технологично чудо в родината му едва ли щеше да му се размине безнаказано.
	Влакът продължи да ускорява, светещи зелени дисплеи, разположени по тавана на вагона, показваха настоящата му скорост. Вече бе минал 150 км/час, 200 и продължаваше да ускорява.
	Блясъкът на прожектора изчезна. Хеликоптерът на Юен бе останал назад да му гълта праха.
	Чейс се обърна към София. Тя бе в доста по-добра форма от него, имаше само няколко зелени петна от тревата по роклята си и няколко леки порязвания по ръцете. И все пак той я попита:
	— Добре ли си?
	— Добре съм. – Тя стисна ръката му, след което се наведе към него и го целуна по бузата. – Благодаря ти, Еди. Благодаря ти, че ми помогна. Знаех, че ще дойдеш.
	— Е, не можех просто да ти откажа, нали? Но гледай да не ти става навик.
	София се усмихна.
	— Ще се опитам. – Тя се облегна назад и погледна през прозореца към покрайнините на Шанхай, които изчезваха в далечината. – Сега какво?
	— Сега ли? Отиваме на летището, аз си прибирам нещата от багажното отделение, после се качваме на самолета и се прибираме в Щатите.
	— Просто така?
	— Просто така. Работата за ООН може да е доста скучна… но си има и някои ползи. Щом излетим, ще се обадя на шефа ми в АСН. След това можем да проверим колко дълбоко в лайната е нагазил твоят съпруг.
	Той се сети за флаш устройството в чантата на София. За какво ли му бяха на Юен файловете на АСН и по какъв начин бе свързан с потъването на платформата SВХ над Атлантида?
	И най-вече защо ли Юен се интересуваше от него – и от Нина? За миг изпита угризения от това, че изобщо не се беше сещал за нея, и се запита дали е добре.
	Сигурно се чувства отлично, реши той. С каквото и да се занимаваше, едва ли можеше да се сравни с преживяното от него…
	 
	 
	~7~

	 

	НЮ ЙОРК
	 
	Нина тръгна през тъмния тунел толкова бързо, колкото смееше, студената вода се плискаше в краката й. По миризмата съдеше, че наблизо се влиза отходен канал. От време на време чуваше хаотични стъпки – плъховете се разбягваха от пътя й.
	Нямаше представа колко време е бягала или колко се е отдалечила от спирката при кметството – знаеше само, че не е достатъчно далеч. Тесният тунел криволичеше пред нея, но водеше в една посока. Затворени с метални решетки врати блокираха всеки страничен изход и тя нямаше къде да се скрие от преследвачите си.
	А те се приближаваха. След като затвори вратата в изоставената спирка, тя си беше осигурила малко преднина, докато те проверяваха стълбите... но щом осъзнаеха, че от там няма изход, не им трябваше много време, за да разберат накъде се е запътила.
	Ръцете и краката я боляха. Книгата тежеше все повече, острите ръбове се забиваха в плътта й. Но тя не можеше да се отърве от нея дори и да искаше, не можеше просто да я захвърли зад себе си и да даде на преследвачите си онова, което желаеха. Книгата все още бе закопчана с белезници за ръката й.
	Поредният завой. Нина сви по него с надеждата да види изход или поне други коридори, които да объркат хората, които я преследваха. Но пред нея имаше само слабо светещи крушки на сводестия таван, които я подтикваха напред към тъмнината.
	И още повече вода. Подът се спусна надолу, след което отново се издигна, но басейнът със застояла вода, в който газеше, бе станал по-дълбок. Някъде пред нея се носеше звукът от течаща вода.
	Тичането стана по-трудно, пластът лепкава тиня под мръсната повърхност засмукваше краката й с всяка стъпка. Чувстваше се така, сякаш се намира в оживял детски кошмар, усещането бе като да бяга през плаващи пясъци.
	Страхът й се засили. Колкото по-бавно се движеше, толкова повече се приближаваха двамата мъже – и те не искаха да я заловят, а просто да я застрелят. Достатъчно бе да им бъде на мушката...
	Тя се затича по-бързо, дишайки тежко, опитвайки се да измъква краката си от тинята. Звукът от течаща вода се приближаваше – както и звукът от шляпащи крака зад нея.
	Тя не се осмели да погледне назад. Поредният завой в тунела – към мъждивата жълтеникава светлина на крушките се прибави слаб проблясък от дневна светлина...
	Стъпките зад гърба й внезапно спряха.
	Беше под прицел...
	Тихото изпукване на пистолета със заглушител отекна в тясното пространство, но то по никакъв начин не можеше да се сравни с трясъка на удрящите се в стената куршуми. Нина се хвърли с главата напред зад ъгъла. Цопна в мръсната вода и върху нея се посипаха натрошени тухли.
	Стрелбата спря. Тя се подпря на пода, за да се изправи и под едната й ръка нещо изхрущя. На всички страни се разбягаха хлебарки. Тунелът отново се издигна нагоре, на края му се виждаше източникът на дневната светлина. Вход към една по-голяма камера.
	Изход навън.
	Нина хукна нагоре по наклона. Водата се стичаше отнякъде над отвора. Тя стигна до края...
	И отчаяно се вкопчи в една тръба над главата си, защото едва не се срина в някаква отворена шахта.
	Тя повися там няколко минутки, като здраво стискаше тръбата с една ръка, стъпила на ръба на тунела. След това, много внимателно, тя се наведе назад, леко поклащайки се на ръба, за да запази равновесие.
	Високата камера, в която беше влязла, бе широка около десет фута, и представляваше нещо като водосборна шахта за отходните канали. На различни височини и от различни ъгли се виждаха изходите на тръби, които изхвърляха съдържанието си в пространството под тях. Дневната светлина навлизаше през грубите стъклени тухли на тавана, който се намираше на около четиридесет фута над главата й. Докато ги гледаше, някой мина през тях и за миг скри небето.
	От стените стърчаха ръждясали стъпала, които водеха към капака на шахтата…
	Който бе заключен. Дори отдолу можеше да се види катинарът, който висеше от него.
	Тя погледна надолу. Стъпалата се спускаха в бездната под краката й, но тя не можеше да разбере каква е дълбочината. Не че имаше някакво значение. Независимо дали щеше да тръгне нагоре или надолу, стрелците щяха да стигнат до края на тунела по-бързо, отколкото тя щеше да стигне до края на стълбата.
	Но от другата страна на шахтата имаше нещо друго, още един тунел. Входът беше по-тесен от онзи, през който беше стигнала дотук, но в него се забелязваше светлина. Друг изход.
	Стига да успееше да стигне до него. Над отвора в шахтата нямаше мостче, само металната тръба над главата й…
	Нямаше избор.
	Нина залюля тежката книга и я преметна на рамото си. Притисна я с все сила с буза към дясната си ръка, протегна лявата ръка и се хвана за тръбата над главата й. След това протегна дясната си ръка, уплашено си пое дълбок дъх...
	И се залюля над шахтата.
	Книгата се заклати, заплашвайки да полети напред. Тя притисна още по-здраво лицето си към кожата, за да я задържи на мястото й. Ако книгата паднеше, ръцете й нямаше да устоят на силата, с която щеше да дръпне веригата.
	Тя се вкопчи в тръбата с всичка сила и плъзна дясната си ръка напред. След това постепенно премести към нея лявата си ръка, като междувременно се опитваше да придържа с буза книгата. Острите й ръбове се забиваха в рамото й. Още няколко сантиметра, още няколко кратки придръпвания напред...
	Тя чу пляскането в коридора зад гърба й.
	Нина въздъхна тежко, докато се опитваше да се придвижва по-бързо. Книгата отново се изплъзна. Тя се опита с глава и рамо да я притика обратно на мястото й и отново я притисна здраво. Още един фут, още едно ужасяващо захващане, поредното приплъзване на дясната ръка...
	Намираше се на половината път. Нямаше представа кога стрелците щяха да я видят как виси там — идеалната мишена.
	Но ако я убиеха там, тя щеше да падне долу, в неизвестното, и щеше да отнесе книгата със себе си. А ако шахтата се свързваше с основната отходна тръба, плячката им щеше да изчезне завинаги. Това може би щеше да ги откаже от стрелбата.
	Може би...
	Вече всяко движение наблизо я караше да потрепва, паниката й нарастваше. Месинговата рамка на книгата се забиваше все повече в рамото й и болката растеше. Три фута, два, звуците от потропващи обувки по наклонения тунел зад гърба й...
	От една тръба върху главата й се изсипа гранясала вода, смесена с още по-отвратителни неща. Тя подгизна цялата. Ръцете й започнаха да се изплъзват от мократа тръба. Нина усещаше как книгата се размърдва под бузата й и започва да се плъзга, този път назад. Отново я притисна с глава, като се опитваше да я задържи на мястото й, но тя неумолимо се изплъзваше.
	Оставаше още съвсем малко...
	Книгата се наклони. Тя усети, как кожената подвързия се отърква в лицето й, последвана от студения метален обков.
	После книгата падна.
	Веригата издрънча край ушите на Нина точно когато дясната й ръка стигна до входа на коридора. Тя се вкопчи в металната му рамка. Внезапното падане на книгата рязко откъсна лявата й ръка от тръбата…
	Обаче тя успя да се задържи за рамката. Нина сподави писъка си, протегна крак и успя да стъпи на ръба на долния тунел. Книгата се люлееше под нея като махало. Удряше се в стените на шахтата, ключалката й се разби от ударите. Нина усещаше мускулите си да пламтят от болка, но въпреки това успя да се набере напред и да пропълзи в тунела, като влачеше книгата след себе си.
	Единият от стрелците се появи на изхода на отсрещния тунел, вдигна оръжието си и натисна спусъка…
	Щрак.
	Не се случи нищо. Азиатецът опита отново, след което извади пълнителя, провери го и изкрещя нещо, за което тя бе сигурна, че е ругатня. Нямаше повече патрони.
	Мъжът с опашката се появи зад него. Той изкрещя някаква заповед. Първият мъж го погледна колебливо, след което протегна ръце и се хвана за тръбата, минаваща над шахтата.
	Нина се обърна, за да побегне отново. Мъжът се залюля над шахтата…
	И краят на тръбата се откърти от стената.
	Мъжът полетя надолу с пронизващ крясък и изчезна в тъмнината. Другият край на тръбата също се откъсна и тя се срина след него. Звукът от падането им на дъното се чу след доста време – повече, отколкото бе очаквала Нина.
	Тя погледна към мъжа с опашката, който изглеждаше повече ядосан, отколкото шокиран, от смъртта на другаря си. Очите му се впиха в нейните. Изглежда, неговите патрони също бяха свършили. Преследването бе приключило, тъй като той вече не можеше да премине над шахтата.
	— Поздрави смотаняците от мен! – извика Нина, като затвори с трясък книгата и хукна навътре в тунела.
	Тя беше изминала около десет фута, когато дочу някакви звуци зад гърба си…
	Обърна се и видя как мъжът се навежда над шахтата и палтото му се издува като пелерина. Той скочи, протегнатите му ръце се удариха в ръба на тунела, той изпъшка от болка, но се вкопчи в металната рамка и се издърпа нагоре.
	— Ох, по дяволите! – Нина отново хукна, по-уплашена от всякога. Пътят се осветяваше от мъждивата светлина на крушките. Този тунел бе по-тесен от предишния, но бе и по-сух, а някъде отпред се носеше някакъв звук, който й се стори познат – грохота и тракането на преминаващ влак. Отново щеше да излезе в тунелите на метрото.
	Пред себе си виждаше по-силни светлини, студения син блясък на флуоресцентното осветление. Тя стигна до правоъгълна камера, от която излизаха тунели, водещи в различни посоки. След тъмнината на тунела, блясъкът на лампите бе почти заслепяващ. Голи стени, сервизен достъп до метрото – и асансьор с отворени врати.
	Нина се хвърли в тясната кабинка и започна да блъска по най-горния бутон, в очакване вратите да се затворят. Трябваха й няколко мига, за да осъзнае, че трябва ръчно да затвори решетките на старомодната машина. Тя ги хвана за дръжките и ги придърпа една към друга. Нагънатите на хармоника врати се заключиха с изщракване.
	Фанг се появи в дъното на тунела и хукна към нея. В ръцете си носеше нещо като черен бастун. Приближавайки се към нея, той замахна…
	Тя затръшна вътрешната врата. Моторът забуча.
	От протегнатата му ръка излетя сребристо острие, което премина през решетките на вратата. Тя инстинктивно вдигна книгата като щит...
	Клинк!
	Острието проби книгата, без никакви проблеми прониза кожата и метала, и стъклото, и пергамента.
	И дрехите.
	И плътта.
	Нина се залепи за задната стена на малкия асансьор, притиснала книгата към гърдите си. Тя въздъхна едва доловимо, а когато погледна надолу, устата й образува едно слисано О.
	Острият връх на сабята се беше забил в гърдите й, малко над сърцето…
	За щастие беше само върхът.
	Книгата бе поела силата на удара и само сантиметър от острия метал беше успял да пробие до лявата й гръд.
	Нина леко дръпна книгата: Острието се измъкна от тялото й. По разрязания плат потече тънка струйка кръв. Шокът отминаваше и тя започна да усеща болката.
	Фанг рязко дръпна сабята си, като почти изтръгна книгата от ръцете на Нина – тя едва успя да я задържи с едната си ръка. Тежкият предмет падна на пода, чу се хрущене на стъкло. Без ключалка, която да придържа кориците й, книгата просто се разтвори при изхвръкването на сабята.
	Асансьорът започна да се изкачва.
	Фанг скри сабята в дървената й ножница и със свободната си ръка се вкопчи в по-близкия край на отворената книга. Започна да я дърпа към себе си. Двете половини на външната врата се разделиха от натиска.
	Веригата, с която бе привързана към ръката й, се опъна силно. Фанг просто трябваше да дръпне още малко, книгата щеше да падне през ръба на асансьора, а веригата да бъде разкъсана от приближаващия се таван…
	Въпреки болката Нина сграбчи веригата с двете си ръце и дръпна с всичка сила.
	— Майната… ти!
	Книгата се плъзна наполовина вътре точно преди кабинката да стигне до тавана.
	Асансьорът продължи да пълзи спокойно нагоре, а ръбът на тавана разряза металния обков на две като острие на гилотина. Книгата се раздели на две с хрущене. Нина падна назад и си удари главата в стената на асансьора. Камерата и нейният враг се скриха от погледа й.
	Замаяна, тя се надигна и седна. Петното от кръв на блузата й вече имаше размера на човешка длан и бавно се просмукваше в мокрия плат. Тя притисна ръка към раната, присвивайки очи от болка. Адски болеше, но като че ли не беше смъртоносно.
	Но някои други неща бяха. Засега бе успяла да се измъкне от преследвача си, но все още не беше в безопасност. До асансьора бе забелязала стълби, които водеха нагоре. Той сигурно вече тичаше по тях.
	Нина събра разпилените части от книгата и се изправи на крака, виждайки, че достига до горния етаж. Асансьорът спря. Тя отвори вратата и излетя навън. Чу стъпките на мъжа с опашката, който тичаше нагоре по стълбите.
	В дъното на коридора видя друга врата, авариен изход…
	Тя изтича през нея и се озова на края на един перон, това бе метростанцията на „Канал стрит”, следващата спирка след „Бруклин бридж”. Беше пробягала няколко пресечки, много по-голямо разстояние, отколкото си представяше.
	Но това изобщо не и вълнуваше, защото единственото, което имаше значение, бе влакът, който чакаше на перона! Вратите му се отвориха…
	Тя влетя в най-близкия вагон и погледна към аварийния изход. Преследвачът й щеше да се появи всеки миг.
	Вратите на вагона започнаха да се затварят.
	Мъжът с опашката изскочи на перона и хукна към влака. Сабята му проблесна отново…
	Вратите на вагона се затвориха.
	Нина отскочи с писък назад, когато острието се заби между гумените уплътнения на двете автоматични врати. За щастие то не бе достатъчно масивно, за да попречи на механизма. Влакът потегли. Фанг хукна редом с него, без да сваля поглед от Нина, но скоро бе принуден да признае поражението си и да измъкне острието от вратата, преди ускоряващият се влак да го изтръгне от ръцете му. След няколко секунди влязоха в тунел и той изчезна напълно от погледа й.
	Тя въздъхна дълбоко с облекчение и когато се обърна разбра, че си е имала публика. Останалите пътници във вагона се бяха вторачили в нея. Дори по стандартите на виделите какво ли не нюйоркчани една мокра до кости, окървавена и покрита с лепкава тиня жена, преследвана във влака от мъж със сабя, бе зрелище, което трудно можеше да се отмине с лека ръка.
	— Здрасти! – каза уморено Нина, като вдигна книгата. – Пропусна да я върне в срок. Не искаше да си плати глобата. – Двама от пътниците се захилиха. Тя се свлече в най-близката седалка, но само след миг осъзна, че човекът, който седи до нея, бе същият онзи „добър самарянин” от улицата до скривалището на Братството. – О, здравей отново – каза му тя, докато изтръскваше нещо от ръкава на съсипания си костюм на Армани. – Би ли подържал това вместо мен?
	Той погледна ужасено към хлебарката, която тя постави в ръката му, после я хвърли на пода и побърза да се премести на друго място, колкото се може по-далеч от нея. Нина го изпрати с една уморена, саркастична усмивка, след това започна да преглежда остатъците от книгата.
	Липсваше корицата, както и няколко листа. Тя бързо провери останалите страници. Докато ги разгръщаше, по пода се сипеха парченца стъкло. Осъзна, че нападателят и разполага с първите четири пергамента, почти една пета от цялата книга.
	Тя, разбира се, разполагаше с копия. Но очевидно имаше нещо, което можеше да бъде разбрано само от оригинала, точно както си беше мислила – защо иначе трябваше да стигат до такива крайности, само за да я откраднат?
	Но за това щеше да мисли по-късно. Точно сега трябваше да стигне до някое сигурно място, където да получи първа помощ.
	И да прекара дълго време под душа.
	 
	* * *

	Попадопулос отвори и затвори уста като риба, когато Нина постави на бюрото пред него остатъците от книгата, която съдържаше древния „Хермократ”. От изкривените рамки се посипаха парченца стъкло.
	— Това… това… това е катастрофа! – успя най-накрая да избъбри той.
	Нина се намръщи.
	— Благодаря, добре съм. – Вече се беше стъмнило, по-голямата част от деня бе прекарала в полицейското управление, опитвайки се да обясни събитията, оставили няколко трупа в една офис сграда в центъра на града и още трима изгорели, потрошени или удавени в нюйоркското метро и канализация. – Между другото, нашият приятел с опашката притежава първите четири страници. – Тя отвори книгата, за да му покаже липсващата част и по пода се посипаха още стъкла. – Предполагам, че нямате никаква представа кой е той или за кого работи?
	— Тъкмо щях да ви задам същия въпрос! – каза разтревожено дребният историк. – Нямам никаква представа! Единственият човек, с когото директно контактувах във връзка с пергаментите на „Хермократ”... сте вие. – Той внезапно я погледна подозрително иззад дебелите стъкла на очилата си. — Може би всичко това е свързано с вас, а?... А?
	Нина гневно разтърка слепоочията си.
	— Да, защото всеки път, когато наемам банда психопати, за да откраднат някой древен документ, аз ги карам и да се опитват да ме убият!
	— Нали сте жива.
	— Вие също! – Тя го погледна с любопитство, като повдигна вежди. – Всъщност как успяхте да се измъкнете? Какво се случи с вас?
	— Нека не говорим за това – бързо отговори Попадопулос. Той се наклони напред и наведе лампата на бюрото да освети страницата. – О. не, не! Погледнете! Пергамента е повреден. – Той посочи към вертикалния разрез, направен от острието.
	— Боя се, че го има на всяка страница. Книгата беше пронизана от сабя. – Очите на Попадопулос се разшириха. Нина продължи да говори, преди той да успее да излее гнева си. – Трябва да сте доволни, че острието прониза нея, защото ако не беше станало така, аз щях да съм мъртва, а нашият приятел щеше да се сдобие с всички пергаменти.
	Изражението на Попадопулос подсказваше, че той премисля плюсовете и минусите на един подобен сценарий.
	— Нищо от това нямаше да се случи, ако не бяхте настояли да извадя книгата от архивите в Рим и да я донеса тук каза най-накрая той, като обърна страницата. Стъкленото й покритие се разпадна на парченца и се разпиля по бюрото.
	Нина внимателно изчетка стъкълцата от крехкия пергамент, докато той преглеждаше страницата за други повреди. – Такова нещо там никога нямаше да се случи, не, не, не.
	Нина тъкмо се канеше да му зададе въпроса откъде е толкова сигурен, когато Хектор Амороз влезе в кабинета.
	— Нина! Господин Попадопулос! Толкова се радвам, че сте добре.
	— Благодаря. Единият от нас също се радва – отговори тя. Попадопулос сви раздразнено устни и продължи внимателно да проучва страницата на светлината на лампата.
	— Как се чувстваш? – попита Амороз.
	— Сякаш са ми ударили едновременно петдесет инжекции с антибиотици. Но ще оживея, благодаря.
	— Какво облекчение. Оказва се, че вие не сте единственият член на АСН, който е бил въвлечен… в инцидент днес. – Той погледна към Попадопулос. – Господин Попадопулос, мога ли да ви помоля да изчакате отвън за малко? Трябва да поговоря с доктор Уайлд насаме.
	— Не се безпокойте, няма да тръгна отново да скачам с тях през прозореца – каза Нина, махвайки с ръка към разпилените по бюрото страници. Попадопулос изпръхтя и излезе от стаята. Тя отново погледна към Амороз. Какво имаш предвид?
	— Току-що разговарях по телефона с Еди.
	— Какво? – възкликна Нина загрижено. Тя съвсем го беше забравила насред целия този хаос. – Какво се е случило? Той добре ли е?
	— Добре е. В момента пътува към Ню Йорк. Обади се от самолета. Всъщност цял ден се опитва да се свърже с теб.
	Нина погледна към телефона, който лежеше на бюрото й и за пръв път забеляза, че на екрана мига съобщение за пропуснато обаждане.
	— О… Ами, всъщност на мен ми се налагаше да мисля за други неща.
	— Така е. – Амороз замислено потърка с палец прошарената си брада. – Нали каза, че мъжете, които са те нападнали днес, били китайци?
	— Определено бяха източно азиатци. Нямах възможността да проверя паспортите им. – Изведнъж прозря връзката. – Чакай малко, да не би да смяташ, че има връзка между тях и пътуването на Еди до Китай?
	— Еди отиде в Шанхай, защото каза, че има следа към потъването на платформата SВХ преди три месеца.
	— Каква следа?
	— Точно преди платформата да се преобърне, няколко строго секретни файлове на АСН са били свалени чрез сателитната връзка от компютър на борда й. Еди каза, че разполага с копия на тези файлове. Те включват информация за изгубените ръкописи на Платон – той кимна към листите на бюрото, – и някои досиета на членове на АСН. Едното е на Еди, а другото е… твоето.
	Нина усети хлад.
	— Нима твърдиш, че платформата е потопена умишлено, че това има връзка със случилото се днес?
	— Да мисля, че има връзка. Но все още не знаем каква…
	— Обаче те уверявам, че ще направим и невъзможното, за да разберем. Ако някой е убил всички на борда на платформата, само за да прикрие кражбата на нашите файлове, то значи става въпрос за нещо голямо.
	— Боже господи – Нина се доближи до бюрото си и се подпря на него, треперейки – От къде Еди е намерил тези файлове? У кого са Били?
	Лицето на Амороз се намръщи още повече.
	— Според Еди са били в Ричард Юем. 
	— Какво? – Тя си го спомни от партито на яхтата на Рене Корвус. Арогантен, самодоволен, надменен… Но тя не можеше да си го представи като убиец
	— Ще разнищим всичко, Нина, не се тревожи. Но самият аз нищо не мога да направя, докато не видя файловете.
	— Кога се връща Еди?
	— Някъде рано сутринта, около пет часа. Веднага ще дойде тук.
	— Добре – Тя си спомни нещо, което Амороз беше споменал по-рано. – Чакай малко, нали каза, че е претърпял някакъв инцидент…
	— Важното е, че той е добре – побърза да я увери Амороз. – Както и ти. И ръкописът на Платон все още е у теб.
	— Поне по-голямата част от него – припомни му навъсено Нина.
	— Какво смяташ да правиш с него?
	— Мисля, че Попс, който е отвън, иска да си го събере и да скочи в самолета за Рим – каза Нина, като махна с ръка към вратата. – Но ние трябва да го пазим тук, докато не разберем защо Юен е готов да убива, за да открие местоположението на гробницата ма Херкулес.
	— Все още не знаем със сигурност, че Юен стои зад всичко това – подчерта Амороз.
	—      Очевидно Еди смята така.

 	— Нека да изчакаме, докато не съберем всички факти, преди да започнем с обвиненията. Особено когато са срещу един от директорите на АСН. – Той тръгна към вратата. – Отивам да поговоря с Попадопулос, ще се опитам да го убедя засега да остави ръкописа при нас.
	— Благодаря – каза Нина. Той кимна и излезе от стаята. Тя въздъхна и внезапно умората я връхлетя. Какво, по дяволите, търсеше Еди в Шанхай?
	Тя подсмръкна. Наоколо се носеше някаква странна миризма и това не беше нейната…
	— Мамка му! – Нина се стрелна към бюрото и видя, че лампата й все още е насочена към един от пергаментите. Жилавата хартия бе започнала да се сгърчва от горещината, която излъчваше крушката.
	Тя бързо дръпна лампата настрана, започна да духа по древния документ, за да го охлади. Сърцето и заби уплашено при мисълта, че ръкописът ще изгори точно там, на бюрото й, но за нейно огромно облекчение на листа му нямаше нищо, въпреки че беше доста по-набръчкан от преди. Миризмата не беше от изгоряло…
	Но какво беше всъщност?
	Ароматът беше слаб, но някак познат, остра, кисела миризма, която чест от съзнанието й веднага свърза с кухнята. Нещо като оцет или лимонов сок…
	Нина притисна ръка към устата си и издаде едно приглушено „Иха!“ осъзнавайки значението на миризмата. Тя отново поднесе лампата към ръкописа, като нагря празната му страна.
	Бавно започнаха да се появяват фини кафяви знаци. На пръв поглед изглеждаха най-обикновени, обичайните петна и драсканици. Но за Нина самият факт, че бяха скрити, означаваше, че в тях има нещо много важно.
	Тя взе ръкописа и отръска останалите парченца стъкло. След това се наведе към другите страници…
	Попадопулос влезе в кабинета.
	— Доктор Уайлд, аз… Ау! – Той замръзна с отворена уста, когато зърна Нина да разбива рамките и да измъква крехките страници от счупеното стъкло. – Какво правиш? Ти, ти… луда вандалка!
	Нина вдигна ръка, за да го накара да млъкне.
	— Гърбовете на пергаментите – каза тя, като говореше толкова бързо, колкото течаха мислите й. – Досега никой не ги е изследвал, нали?
	— Няма какво да им се изследва! На тях няма нищо!
	— Така ли? – Тя му показа страницата, на която се бяха появили знаците. Неподправеният му ужас внезапно премина в интерес. – Сам се съгласихте, че е доста необичайно да се използва само едната страна на пергамента, нали? Но през всичките тези векове, докато Братството е съхранявало „Хермократ” в архивите си, никой не си е задавал въпроса защо. Е, сега ще ви кажа защо. – Вече всички страници бяха извадени от стъклените си обкови. Нина използва пластмасовия разделител, за да почисти начупените стъкла от бюрото, преди да разстели върху него ръкописите с предницата надолу. – Защото Платон е искал да използва гърбовете им за нещо друго! Вижте! – Тя насочи лампата към друга част от страницата. Появиха се още знаци. – Той е написал нещо със симпатично мастило! 
	— Боже Господи! – възкликна Попадопулос, като се наведе над ръкописа и се взря напрегнато в страницата.
	— Симпатично мастило – повтори Нина с леко подигравателен, обвиняващ тон. – Един от най-старите трикове и укриване на информация… и за две хиляди години Братството нито веднъж не се е сетило да провери за това.
	— Целта ни бе да опазим познанието за Атлантида от другите – подсмръкна Попадопулос, а не да се впускаме на лов за гръцки митове, нямащи нищо общо с нея. – Той внимателно премести пергамента под лампата, за да провери за още скрити знаци. – Колко дълго ще остане видимо мастилото?
	— Не знам, може да е завинаги, а може и да изчезне веднага, щом се охлади. За всеки случай ще се постарая да заснема всичко. – Тя наклони главата си на една страна. Това е доста странно.
	— Кое?
	— Каквото и да значи това, изглежда сякаш е било отрязано. – Тя посочи към една определена част близо до средата на страницата. – Виждате ли? Тук знаците свършват рязко в права линия, сякаш… сякаш върху тази страница е била наложена друга! – Тя придърпа друг лист, за да му демонстрира какво има предвид. – Трябват ни още лампи.
	Нина изтича от стаята и скоро се върна с две лампи, които беше взела от съседните кабинети. Тя ги включи в контакти и ги постави на бюрото си. – Нагрейте ги всичките. Трябва да видим знаците на всяка страница.
	След няколко минути, с помощта на Попадопулос, всяка страница бе подложена на същото импровизирано облъчване, както и първата. Оказа се, че на всичките има скрити знаци.
	— Не мога да разбера какво представлява – оплака се Попадопулос, като отстъпи назад, за да обхване с поглед цялата колекция.
	–Аз мога – каза Нина. – Или поне мога да ви кажа какво ще представлява. Вижте тук. – Нина посочи към група по-малки символи на една от страниците. – Това, както сам разбирате, са гръцки букви – поне долната им половина. А горната половина е… – Тя прегледа другите страници, като в дъното на една от тях откри други символи. Когато ги наложи една върху друга, те съвпаднаха идеално и образуваха една дума – Впхнь. Планина. – Това е карта! Прилича на пъзел – просто трябва да подредим късчетата и той ще ни каже как да стигнем до гробницата на Херкулес!
	Попадопулос погледна невярващо към пергаментите.
	— Но това означава…
	— Че упътването през цялото време е било пред очите ни! „Дори слепецът ще познае пътеката, когато обърне празното си лице към топлината на слънцето”. Празно лице – празна страница! Критий сигурно е разказал на Платон как да намери гробницата, но по някаква причина предпочели да скрият подробностите – може би не са искали учениците на Платон да хукнат да търсят мястото и да го опустошат. И когато Платон претворил разказаното в диалозите на „Хермократ”, в самия текст той загатнал как да се намери картата – която всъщност скрил на гърба на ръкописа!
	— Който бил откраднат от Братството на Селасфорос унесено продължи Попадопулос. – Те се интересували единствено от скриването на онази част, която засяга Атлантида, и така и не разбрали още колко неща се крият в него…
	— Но ние знаем – напомни му Нина. – Хайде да ги подредим.
	Сглобяването на пъзела им отне известно време. Избледнелите знаци и повредените части спираха работата им, но най-накрая те успяха да го подредят. В по-голямата му част.
	— Гръм и мълнии! – изригна Нина. Попадопулос я погледна странно. Тя се изчерви. – Това, ъъъ, го научих от приятеля ми. Той е англичанин. Но погледнете, липсва ни цяла една част от картата.
	Страниците изглеждаха като струпани наслуки, листите бяха подредени под различен ъгъл, някои дори се скриваха почти изцяло под няколко други. Но полученото изображение бе достатъчно ясно. Това наистина беше карта, която показваше пътя до една планина, обозначена с една-единствена дума.
	ЗсбклЮт. Херакъл. Херкулес.
	Гробницата на Херкулес. Тя наистина съществуваше, беше действително място. Нина усети прилив на адреналин. През цялото време е била права!
	Но мястото просто не можеше да бъде достигнато…
	— Разбирам – каза Попадопулос, като изучаваше картата. – Тази река, тя криволичи и постепенно се разширява, сякаш всеки момент ще се влее в морето. Но… няма море.
	— Бреговата линия – проплака Нина. – Картата на бреговата линия се намира на другите страници, които ми бяха отнети! А щом нямаме бреговата линия, която да използваме за отправна точка, значи няма начин да открием гробницата!
	— И все пак има и нещо хубаво, нали?
	— Какво?
	— Онзи, който ви открадна другите страници, също не може да намери гробницата!
	— Прав сте. – Нина погледна отново към картата. Беше толкова близо до откриването на гробницата и въпреки това не можеше да направи първата стъпка... – Ще направя снимки на листите, ще се погрижа да архивирам всичко.
	— Добре! А след това ще мога да върна останките от ръкописа в нашите архиви, нали? – попита с надежда Попадопулос.
	Нина се замисли.
	— Всъщност не още – каза тя, като пренебрегна гневния поглед, който и хвърли историкът. – Продължавам да смятам, че в пергаментите се крие още нещо. В текста открих и други фрази, които Платон като че ли е оставил като упътвания, както беше с картата. Но съм повече от сигурна, че ще ми трябва оригиналът на текста, за да ги открия.
	Попадопулос ядосано изръмжа.
	— Много добре, доктор Уайлд, много добре. Пергаментите и без това са толкова повредени, че ще е трудно да бъдат запазени... Но не мога да разбера как ще откриете гробницата на Херкулес, дори и да разшифровате останалите упътвания. Липсват ви няколко страници.
	— Тогава ще трябва да си ги върнем. – Нина стисна решително зъби. – Мисля, че вече зная кой ги е взел. Ще тръгнем по петите му и ще си ги върнем.
	— Освен ако той не тръгне пръв след вас – предупреди я Попадопулос.
	 
	 
	 
	~8~

	 
	— Влез – каза Чейс, като отвори вратата на апартамента и въведе София вътре. – Нина? Вкъщи ли си? – Не последва отговор. – Сигурно е в кабинета си. – Той с жест покани София да седне на дивана, след което отиде в кухнята. – Искаш ли чаша чай?
	— С удоволствие, благодаря. – София вече носеше обикновени, ежедневни дрехи, които Чейс и беше купил на летището в Пудонг. Тя приседна на ръба на дивана. Тази Нина… Как се запознахте?
	Чейс включи електрическата кана, за да сгорещи вода.
	— Бях й телохранител.
	София повдигна вежди.
	— Това ми звучи много познато.
	Той не обърна внимание на забележката й.
	—      След като работата приключи, се събрахме. Това се случи преди година и половина.
	— И как вървят нещата оттогава? – Чейс отново не й отговори. – Разбирам.
	— Няма какво да му разбираш – отговори отбранително той.
	— Хмм. – Тя огледа стаята. – Значи това е вашето местенце.
	— Да. От пет-шест месеца живеем тук.
	— Честно да ти кажа, като го гледам, се сещам за доктор Фрейжър Крейн, а не за теб. Е, като изключим това. – Тя погледна с пренебрежение към кутията за пури във формата на Кастро, която лежеше върху барплота. – Много добре си спомням това ужасно нещо.
	— Ами никога не съм си падал особено по вътрешния дизайн, нали? Общо взето един диван и един приличен телевизор са ми достатъчни.
	— Да, знам. – Думите й прозвучаха остро. – Предполагам, че преди да заеме този пост в АСН, тя е работила нещо друго.
	— Може да се каже – отговори Чейс. – Пак се занимаваше с археология, само че работеше за един университет, а не за ООН. Защо питаш?
	Тя сви безгрижно рамене.
	— А, не е нещо важно.
	— Напротив! Познавам този тон, важно е. Защо?
	София изглеждаше леко подразнена от думите му.
	— Добре де. Просто като гледам този апартамент, обзавеждането, всички дребни подробности тя махна с ръка към подредените върху барплота ножове на Ханкел, – всичко това ми изглежда твърде… ново, ако разбираш какво имам предвид. 
	— Новобогаташко, искат да кажеш? – Чейс се намръщи още повече – Е, съжалявам, че нашият апартамент не отговаря на твоите стандарти, ваша светлост.
	Тя скочи от дивана с извинително изражение на лицето.
	— Еди, не исках да…
	— Забрави. – Настъпи неловко мълчание. Изведнъж електрическата кана засвистя. Чейс припряно я изключи направо от контакта.
	София го погледна и се усмихна колебливо.
	— Американци. Дори за най-обикновените неща си имат по една джаджа, която да им пести усилията, но така и не успяха да загреят как се борави с електрическа кана. Абсолютен смях.
	Чейс също се усмихна.
	— Така си е. Ама я ти се опитай да се справиш с тукашния сос „Мармит”. Същински кошмар! – И двамата се разсмяха.
	— Еди?
	Чейс обърна глава и видя Нина да стои на вратата на спалнята, облечена с домашен халат, със зачервени очи и изморен вид. Той нямаше представа откога стои там.
	— Нина! Звънях ти около пет пъти. Реших, че си на работа! – Той се приближи към нея.
	— Бях заспала. Вчера ми беше ужасен ден.
	— Да. Хектор ми разказа. – Той я прегърна, после подуши косата й и рязко отдръпна глава назад. – Бляк!
	— Недей – сопна му се тя с предупредителен тон. Чейс веднага схвана посланието. – Три пъти се къпах и още не мога да се отърва от проклетата миризма. – Тя погледна през рамото му към София и снижи глас. – Тя какво прави тук?
	Чейс си пое дълбоко дъх, подготвяйки се за вълната от недоволство.
	— Добре. Нина, нали си спомняш София Блекууд. София, Нина Уайлд?
	— Здравейте отново – каза учтиво София.
	Нина кимна с безразличие и се обърна към Чейс.
	— Хектор нали ти каза, че отидох в Шанхай, за де върна едни файлове на АСН, които се били откраднати от потъналата платформа над Атлантида?
	— Да. Каза, че според теб са били откраднати от Ричард Юен. – Нина погледна обвиняващо Софи.
	— Точно така. Работата е, че точно София ми каза, че файловете са у Юен. И аз отидох в Китай, за да ги взема, както и за да я спася.
	— Да я спасиш ли? От какво.
	— Моят съпруг е много опасен човек – каза София, като пристъпи към нея. – Разбира се, когато се омъжих за него, нямах представа затова, но по-късно разбрах някои неща за него, които ми се иска да не бях научавала.
	— И все пак добре, че е станало така – каза Чейс. – В противен случай никога нямаше да разберем, че нашата платформа е била потопена умишлено. И каквито и да са намеренията му, той е успял да ги осъществи без никой да разбере за това.
	— И какви, всъщност, са намеренията му? – попита Нина.
	София поклати глава.
	— Все още не съм съвсем сигурна. Знам само, че доста хора са били убити, за да може той да се добере до файловете на АСН, свързани с гробницата на Херкулес – и доколкото разбирам, той се е опитал да убие и вас.
	— Мисля, че ще се наложи да си поговоря с него – изръмжа Чейс, свил яростно юмруци.
	София го хвана за ръката. Нина изненадано примигна.
	— Еди, моля те да не действаш прибързано. Сам видя колко е голяма охраната му в Шанхай, а сега ще се обгради с още повече главорези.
	Чейс се усмихна безрадостно.
	— Повярвай ми, няма да са му достатъчни. Ако знаех, когато ми даде бележката онова, което знам сега, щях да убия копелето още там, на яхтата.
	Нина го дръпна за другата ръка.
	— Каква бележка?
	— Онази нощ, на партито, София пъхна една бележка в сакото ми.
	— Защо е решила да даде бележката точно на теб? – Нина погледна първо към него, после и към София. – Аз останах с впечатлението, че между вас тлее някаква враждебност. Която, между другото, сега напълно е изчезнала! – София отдръпна ръката си.
	— Ох, майко мила... — промърмори Чейс, преди да погледне към Нина. – Добре. Нина. Трябва да знаеш нещо. Ние двамата, София и аз, се познаваме, защото... бяхме женени.
	Минаха няколко секунди преди Нина да успее да отговори.
	— Какво?
	— Ще отида да направя чай, дока го вие двамата обсъдите проблема – каза София и бързо се запъти към каната.
	— Тя е твоята бивша съпруга? – Нина невярващо я посочи с пръст. – Лейди Блекууд, нали така ми беше представена? Бил си женен за… за… за кралска особа?
	— Тя не е кралска особа! – поправи я Чейс. – Баща й беше лорд и след като почина… Виж сега, не знам точно как стоят нещата. Точно това никога не ме е интересувало!
	— Но не си ли помисли, че е трябвало поне да ми споменеш за това? Нали се сещаш, мимоходом?
	— Какво значение има? Не се получи, разведохме се, повече не я видях, до онази нощ. В смисъл, аз не те питам за бившите ти гаджета, нали?
	— Те са само гаджета, Еди. Не съпрузи. Има разлика. Особено когато бившата ти е част от английската аристокрация.
	— Господи! – Чейс вбесен разтърка челото си. – Добре де, искаш ли да знаеш защо никога не говоря за екс-брака си? Защото очаквах да се случи точно това! Вие, янките, не спирате да се прехласвате колко велики сте били, като сте изритали англичаните оттук, как всички са равни и така нататък, но само да надушите някоя титла и започвате да раболепничите и да се умилквате така, сякаш все още сте част от шибаните колонии!
	— Не е вярно! – възмути се Нина.
	— На бас, че вече се сравняваш с нея, нали? Мислиш си: „Тя е лейди Блекууд, не госпожа Блекууд, нито доктор Блекууд, което автоматично означава, че е нещо повече от мен
	— Тя стои точно зад теб – каза София с леден тон, докато наливаше чая.
	Чейс не й обърна никакво внимание и погледна Нина в очите.
	— Ако искрено ми кажеш, че не си се сравнявала с нея, ще призная, че не съм бил прав, като не съм ти разказал за нас.
	Нина отмести поглед и се уви още по-плътно в халата си.
	— Трябва да се облека – каза тихо тя, като влезе в спалнята и затвори вратата.
	— Мамка му – процеди през зъби Чейс.
	— Не искам да бъда груба. Еди, но откакто сме се разделил не си станал по-добър в дисциплината „успокояване на напрежението” – подхвърли София от другия край на стаята.
	— Млъкни! Извинявай – добави след миг той. – Господи! Защо не й казах, но дяволите? Тя знаеше, че съм бил женен, защо просто не й разказах всичко? – Той се стовари на дивана.
	София взе две чаши чай от барплота и се приближи към него. Сложи едната пред него на масата.
	— Защото не си очаквал да стане такъв проблем. Аз съм виновна за всичко. Съжалявам.
	Тя седна до него и той я погледна.
	— Но откакто сме се разделили ти определено си станала по-добра в нещо. Започнала си да се извиняваш?
	— Много неща се промениха оттогава – каза тя с горчивина в гласа. – Но не всички към добро.
	Те седяха безмълвно и пиеха чай. После едновременно вдигнаха глави, когато Нина излезе от спалнята. Беше облякла обикновени джинси и тениска, червената й коса бе вързана на конска опашка.
	— Добре, Еди – каза тя с делови тон, – ще поговорим за това по-късно, защото сега имаме по-важни дела, за които да се тревожим. София, извинявам се, че се държах така грубо.
	— Няма нищо – каза София. – Разбирам, че това ти е дошло донякъде като гръм от ясно небе. Съжалявам.
	— Благодаря. И така. – Тя седна в креслото с лице към тях. – Предполагам, че първо трябва да разберем защо съпругът ти се интересува толкова от гробницата на Херкулес.
	 
	* * *

	На разсъмване, през илюминаторите на Боинг 747, Атлантикът блестеше в прекрасните отсенки на тъмно, преливащо се синьо. Но Нина не беше в настроение да се наслаждава на гледката. Тя преглеждаше страниците на „Хермократ”, които бяха прибрани в найлонови джобове, защипани в папка, съвсем различна от тежкия викториански албум, в който бяха съхранявани досега. Докато проверяваше записките си, тя се опитваше да не обръща внимание на разговора, който се водеше на съседната седалка в каютата първа класа.
	Тя, Чейс и София бяха единствените пътници в отделението. Изглежда, че туристите, които представляваха по-голямата част от пътниците в полупразния самолет, вече бяха похарчили толкова много пари за африканското си сафари, че допълнителните хиляда долара, които трябваше да се доплатят за първа класа, им се струваха твърде голямо разточителство. Те си бяха твърде голямо разточителство и за АСН, която първоначално беше закупила билети втора класа до Ботсвана. София беше доплатила за лукса с едно обаждане от апартамента на Нина. Предишния ден един моторизиран куриер беше донесъл дубликат на черна карта „Американ експрес”. Очевидно Юен още не се беше сетил да закрие кредитните карти на жена си.
	Нина й беше благодарна поне за това, тъй като в голямата разтягаща се седалка се работеше много по-лесно, отколкото в тесните столове на втората класа… Но самото присъствие на София продължаваше ужасно да я дразни. Въпреки това тя непрекъснато хвърляше скришом погледи към съседната седалка. Чейс и София седяха един до друг и разговаряха тихо и спокойно. От откъслечните фрази, които дочуваше, Нина разбра, че разговарят за миналото.
	Едно минало, за което Чейс не си беше направил труда да й разкаже. При тази мисъл тя стисна зъби и им обърна гръб, като се стремеше неприязънта й да не изглежда прекалено очевидна, и започна отново да преглежда древния гръцки ръкопис.
	Чейс, който седеше до отсрещния прозорец, се наведе напред и видя как Нина обидено им обръща гръб. Страхотно. Той се облегна назад и въздъхна.
	— Нина ли? – попита София.
	— Да. Уф, гръм и мълнии, каква каша се получи.
	— Всичко стана заради мен, съжалявам.
	Чейс бавно издиша.
	— Не, не е заради теб. Имахме проблеми още преди да се появиш.
	— Какви проблеми?
	— Същите като нашите – отговори той.
	Тя го погледна озадачено.
	— Какво имаш предвид?
	— Стига де, тя е доктор на науките – учен, интелектуалка. Знае много неща за изкуството и литературата и всякакви такива неща; Решава кръстословицата в „Ню Йорк Таймс“ за двайсет минути. А аз едва се справям с малките в „Сън“!
	— Може би трябва да се прехвърлиш на судоку – Пошегува се София.
	— Знаеш какво имам предвид. Тя не е като мен. Много по-различна е. Имаме различен произход, различна работа, слушаме различна музика, харесваме различни филми и телевизионни предавания… Дори сме от различни държави, за Бога!
	— При нас поне това беше общото.
	— Да, но само това. – Чейс извърна поглед и се взря в океана под тях. – И сега всичко се повтаря отново, нали? Аз бях нейният спасител, белият рицар, който убива лошите и спасява красавицата. След това, когато опозна моето истинско аз, тя осъзна, че аз не съм белият рицар, че не съм супергерой. Аз съм просто някакъв си тип от Иоркшър, който се оправя добре с оръжията и юмруците… и нищо повече.
	София не каза нищо. След миг Чейс отново се обърна към нея.
	— Да – продължи той, – така си и помислих. И на теб ти трябваше време да го разбереш, нали? Баща ти, обаче, го усети от самото начало. Той не можеше да ме понася. Мислеше, че съм просто някакъв хулиган, личната горила на дъщеря му.
	— Не си прав – каза София.
	— Така ли? Защо тогава, докато бяхме женени, той почти не говореше с теб? Особено за работата си. За Бога, та ти беше наясно какво щеше да се случи, а той не ти обръщаше никакво внимание, дори когато се разболя, само защото ти беше адски ядосан заради мен!
	— А когато най-после реши да се вслуша, вече беше твърде късно – каза София почти нечуто.
	— Но и за нас вече беше твърде късно, нали? И ти не се поколеба да продължиш напред. Първо беше онова лигаво конте от Ситито, после…
	Тя го хвана за ръката.
	— Бди, моля те, недей. Знам какво съм правила. Аз прост… Просто ме беше яд на теб, на себе си и на баща ми. Мятах се насам-натам. Исках да нараня някого. А ти беше най-лесният за нараняване човек. За което дълбоко съжалявам. Ужасно съжалявам.
	Еди остана неподвижен, нямаше никакво желание да я поглежда.
	— Кажи ми само едно нещо. Защо ме излъга за връзката си е Джейсън Старкман?
	— Какво искаш да кажеш?
	— Знам, че между вас не е имало нищо. Той ми призна
	София изглеждаше изненадана.
	— Кога?
	— Няма значение. Вече е мъртъв. Но ми каза, че между вас никога не е имало нищо и аз му вярвам. – Той я погледна. – Защо ме излъга София? Аз вече знаех, че имаш връзки с други. Защо ми каза, че си спала и с Джейсън? Един от най-добрите ми приятели?
	Тя пусна ръката му и погледна надолу със засрамено лице.
	— Както вече ти казах – започна тя със съвсем тих глас, – просто исках да те нараня. Джейсън вече ви беше напуснал, беше станал престъпник. Не можеше по никакъв начин да ме опровергае. Затова… излъгах. Ще ми се да не го бях правила, но вече не мога да променя миналото. Съжалявам, наистина.
	Чейс я гледаше безмълвно, лицето му бе абсолютно безизразно, като се изключи тъгата в очите му. След това отново се извърна и натисна бутона, за да отпусне седалката си назад.
	— Направо съм като пребит – каза той с равен глас. – През последните дни доста летях, поизморих се. Има още четири часа преди да се приземим, така че мисля да подремна. – Той се обърна на една страна, с гръб към нея, и спусна щората над илюминатора.
	— Добре – каза меко София. – Аз… Аз ще те оставя да поспиш. – Тя се изправи и тръгна към задната част на каютата.
	От другата страна на пътечката Нина им хвърли един поглед, без да разбира какво се е случило и без да е сигурна как го приема.
	Нина се изненада много, когато десет минути по-късно София се върна, като носеше две питиета, и седна на свободното място до нея.
	Това е просто тоник – обясни София, като и подаде едната чаша. – Реших, че алкохолът ще попречи на работата ти.
	— Благодаря – отвърна Нина машинално, докато взимаше чашата.
	София кимна към папката.
	— Успя ли да откриеш нещо ново?
	— Нищо, освен картата, от която обаче няма особена полза докато не си върнем останалите страници. В самия текст обаче има още няколко фрази, за които съм убедена, че представляват някакви упътвания, но досега не съм успяла да разгадая значението им. 
	— Може би ще успея да ти помогна?
	Нина я погледна подозрително.
	Можеш ли да четеш древногръцки?
	— Както вече споменах на яхтата, това не е моята специалност, – отговори София с тънка усмивка. Но древната история ми е хоби. Индиана Джоунс е виновен за това – когато бях по-млада, убедих баща ми да плати всичките ми екскурзии до най-различни древни места. Обиколих целия свят в търсене на всичко – от рудниците на цар Соломон до Райската градина.
	— Е, за мен не е хоби – каза Нина, като се опита да не прозвучи твърде грубо. – Това ми е работата, също както и на родителите ми. С това си изкарвам хляба.
	— Разбирам. Но както вече казах, не съм съвсем невежа по темата. И, разбира се, диалозите на Платон бяха задължително четиво по време на обучението ми в Кеймбридж.
	— Разбира се – каза високомерно Нина.
	— Всъщност доста се вълнувам от възможността да прочета непубликуван досега диалог. И така, какво си открила досега?
	Нина неохотно разгърна папката до нужната страница.
	— Според мен най-значимата фраза се намира тук, където Критий говори на Хермократ. Има един по-ранен пасаж, в който Критий споменава гробницата на Херкулес, където се крие и упътването към картата – той казва нещо за откриването на пътя чрез обръщането на празното лице към топлината на слънцето. А тук има една друга реплика – „С тези думи ние отново съживяваме пътя на Херкулес; но точно както удивителното червеникаво египетско стъкло показва света в съвсем нова форма, така думите на нашия приятел Хермократ крият нови думи в себе си, показвайки по този начин пътя така сякаш е през подземния свят.“ Като се прочете, не звучи твърде необичайно, но като част от този параграф просто не стои на мястото си. Фактът, че малко преди това Платон отново е накарал Критий да спомене за гробницата, ме навежда на мисълта, че това е поредното упътване.
	— Но към какво? Ако картата вече е открита…
	— Не знам. – Нина погледна към гърба на папката, където се намираше снимка на сглобената карта. Тя потупа с пръст по символа, който се намираше накрая на пътя. – Но определено означава нещо. Може би щом веднъж се стигне до гробницата, съществува определен начин, по който да бъде отворена или пък има нещо друго. Не знам. Все още… – бързо додаде тя. – Не знам все още. Но съм сигурна, че ще разбера. Единственото, от което се нуждаем, е липсващата част от картата. Тя затвори папката и погледна София. Сигурна ли си, че останалите страници са у съпруга ти?
	— Сигурна съм – отговори тя. – Файловете, които намерих, същите, които Еди занесе на адмирал Амороз, доказват, че по някакъв начин съпругът ми е свързан с потъването на вашата платформа и че всъщност е търсил информация за гробницата. Първия път, когато се срещнахме, на яхтата, той дори повдигна въпроса за нея. Вече знаеше, че изучаваш съдържанието на „Хермократ”, за да я откриеш.
	— Да, сигурно е знаел – съгласи се Нина, като си припомни случилото се онази вечер. – Но това не може да обясни откъде хората му знаеха за съществуването на скривалището на Братството.
	— Съществуват хиляди начини да го научи. Телефоните може да са били подслушвани, може да са хакнали компютрите ви; може да е пратил хора да ви следят, може би дори е подкупил някой от АСН. Повярвай ми – София въздъхна, – той няма да се спре пред нищо, за да дръпне напред в бизнеса. Или в живота си като цяло. Съпругът ми винаги получава каквото иска… а той иска картата, показваща пътя към гробницата на Херкулес.
	— Освен ако ние не успеем първи да му измъкнем останалите части от картата. Според теб мъжът, който ме нападна, ги е отнесъл в Ботсвана и му ги е дал?
	София кимна.
	— Описанието му, което ми даде, твърде силно ми напомня за един мъж – който работи за съпруга ми, Фанг И. Той се занимава предимно с проблеми на сигурността – неофициални проблеми на сигурността. Ако страниците са у него, той ще ги отнесе право при мъжа ми – и тъй като в момента съпругът ми е в Ботсвана, Фанг ще отиде точно там.
	— А какво прави той в Ботсвана? – попита Нина. – Като че ли спомена, че има диамантена мина там…
	— Това не е обикновена диамантена мина – каза София. – Това е най-голямата диамантена мина в страната. Затова той е там. Правителството на Ботсвана взима дял от продажбата на всеки диамант, добит на тяхна земя, а мината на моя съпруг е изключително продуктивна. Ще се проведе официална церемония по случай превръщането й в най-голямата мина – ще присъства президентът, разни други важни клечки. Всъщност аз също трябваше да присъствам заедно с Ричард. В ролята на идеалната съпруга.
	— Ти пак ще присъстваш – отбеляза Нина – Просто няма да бъдеш на сцената, редом с почетните гости.
	София се размърда в седалката си.
	— Рискът е голям, знам. Но ако успеем да се доберем до него тогава, когато изобщо не го очаква… – Тя погледна към Чейс, като очевидно се поободри леко. – Еди може да бъда много убедителен.
	— Да, знам. – Нина се облегна назад. Поколеба се известно време, преди да зададе въпроса, мъчещ я още от мига, в който за пръв път размени думи с англичанката. – А как запознахте с него?
	София отново погледна към Еди, сякаш за да провери дали е заспал.
	— От това, което подочух, изглежда сме се срещнали при обстоятелства, подобни на тези, при които вие сте се срещнали. Той ми каза, че е бил нает за твой телохранител.
	— Да – отговори Нина, като се чудеше какво ли още й е казал Чейс.
	— Той беше и мой бодигард – така да се каже. Тогава все още работеше в САС, някъде преди шест години. Нали ти споменах, че убедих баща ми да плати всичките ми пътувания по света? – Нина кимна. – Една от държавите, които посетих, беше Камбоджа. Отидох да видя древните храмове в Ангкор Ват и други подобни места. За мои лош късмет по същото време една ислямистка групировка, „Златният път“, се опитваше да привлече вниманието към себе си. Избра да го постигне като отвлече група английски туристи и заплаши да ги екзекутира, ако не бъдат изпълнени исканията й. Аз бях в тази група.
	Очите на Нина се разшириха.
	— Мили Боже…
	— По онова време баща ми, лорд Блекууд, беше много важен човек. Освен, че беше член на Камарата на лордовете, той бе и бивш министър и влиятелен бизнесмен с много връзки и в двете партии, които формираха Камарата на общините. Отвличането на единственото му дете бе нещо, което той нямаше да остави просто така.
	— И правителството изпрати спецчастите от СЛС да те спасяват? И Еди беше с тях?
	— Да. Камбоджанците умираха от страх, те искаха да преговарят, но всичко се провали, когато „Златния път” уби един от заложниците. Тогава правителството изпрати тайно САС в страната. Мисията им бе проста: да намерят и да спасят заложниците… и да избият всички похитители.
	Нина потисна едно леко потреперване. Тя бе достатъчно запозната с военната кариера на Чейс, за да предположи, че по време на тайните си мисии е участвал в много битки и че често е убивал, за да запази живота на онези, които са били под негова защита. Но директното изричане на заповедта предизвика ново усещане, което далеч не беше приятно.
	— И тъй като и двамата с Еди седите сега тук, предполагам, че са успели? – попита тя с пресилено безгрижие.
	— Така е. Но… – София отново погледна към Чейс. – Оказа се, че „Златния път” има подкрепления наблизо и когато САС се изтегляха заедно със заложните, двамата с Еди се оказахме откъснати от тях. Трябваше сами да се промъкваме през джунглата. Трябваха ни три дни, за да стигнем до безопасно място. Терористите ни следваха по петите. Еди ме пазеше през цялото време. – Погледът й стана отнесен и се зарея някъде отвъд стените на самолета. – Той беше герой. Моят герой. И когато се върнахме в Англия, аз бях напълно, безусловно и окончателно влюбена в него. До месец се оженихме.
	— Ау. – Нина беше като замаяна. Чейс дори не и беше намеквал, че в миналото си е имал толкова напрегнати моменти. Освен това не можеше и да не изпита поне малко ревност. Двамата с Чейс бяха преживели също толкова опасно приключение и накрая се събраха, но никой не беше споменал нищо за сватба. – И какво стана после.
	— Първо баща ми. – Лицето на София се смръщи – Той беше ужасен от това, че съм се осмелила да сключа брак, без да се посъветвам с него. Особено след като съм дъщеря на лорд – нали знаеш, това просто е недопустимо! – Тя се изсмя горчиво. – Беше вбесен. И презираше Еди. Нямаше никакво значение, че е спасил живота ми той беше просто някой си от долната класа, човек без титла. Не искаше да има нищо общо с него. И понеже аз се омъжих за Еди, и го обичах, той низвергна и мен.
	Независимо, че критиката към Еди идваше от трети човек. Нина не се сдържа и избухна:
	— Не искам да прозвучи грубо, но баща ти ми се струва голям гадняр.
	София потисна рязкото си възражение, опита се да запази хладнокръвие и отговори по-спокойно:
	— Той направи някои грешки. Сбърка за някои неща. Но си остава мой баща, а и вече не е сред нас, така че аз така и не получих възможността да оправя нещата помежду ни. Ти не го познаваш, затова предпочитам да си спестиш критиките. Предполагам, че изпитваш същото към своите родители.
	— Съжалявам – каза Нина, изпълнена с вина. София беше права – тя щеше да реагира по същия начин.
	София затвори очи и въздъхна.
	— Няма нищо. Баща ми почина преди три години. Но въпреки това у мен все още се таи едно негодувание. – Тя отново отвори очи, изпълнена с решителност. – Но отношението на баща ми определено навреди на брака ни. Не ми помогна особено и кога го първоначалната ми еуфория започна да се изпарява и аз започнах да виждам Еди… като Еди.
	— Какво имаш предвид? – Но тя вече знаеше.
	И София също знаеше, Нина видя разбирането в кафявите й очи.
	— Аз се омъжих за моя герой – каза меко София. – Но не ми отне много време да разбера, че зад маската на героя… се крие един съвсем обикновен човек. Това направо ми разби сърцето. Но си беше факт. И щом го осъзнах, тогава…
	— Всичко свърши – завърши изречението вместо нея Нина.
	— Да. – София отмести поглед. – Извини ме. Тя стана и тръгна по пътечката между седалките.
	Нина остана на мястото си. Искаше й се да погледне към Чейс, но не посмя.
	Защото се страхуваше, че видът му ще я накара да стигне до същите изводи като София.
	 
	 
	 
	~9~

	 
	БОТСВАНА
	 
	— Виж ти, здрасти – каза високата африканка, предизвикателно скръстила ръце на гърдите си – И това ако не е Едуард Чейс.
	— Тамара Дефенде – отговори Чейс, като се приближи до нея. Известно време двамата се гледаха с взаимно подозрение… докато тя не протегна ръце и не го прегърна.
	— Еди! – извика жената, като го притисна здраво към гърдите си, мачкайки коженото му яке. – Толкова се радвам да те видя!
	— Нина доста време – изхриптя Еди. – Добре. Ти Ди, вече можеш да ме пуснеш. Дробовете са ми нужни.
	Нина и София се спогледаха.
	— И с теб ли беше такъв? – прошепна Нина.
	София кимна.
	— Тайнствени жени по целия свят? Аха.
	— Ти Ди, това е доктор Нина Уайлд – представи я Чейс. Нина не можа да не забележи, че той пропусна да спомене за връзката им. – А това е София Блекууд. Нина, София, това е една добра моя приятелка. Ти Ди.
	Любопитството, което се изписа на лицето на Ти Ди подсказваше, че знае за някогашната връзка на София с Еди, но тя не каза нищо. Вместо това се ръкува с тях.
	— Радвам се да ви видя.
	— Откъде познавате Еди? – попита Нина.
	Чейс я погледна предупредително – Нина предположи, че това е поредната армейска тайна, която би искал да запази, – но Ти Ди просто му се ухили, преди да отговори.
	— Аз съм пилот, имам собствен самолет. Еди и неговите момчета ме бяха наели да ги откарам до… Тя отново се ухили на Чейс, който изглежда бе получил лицев тик, преди да го избави от затруднението… – няколко места из Африка. Предполагам, че знаете каква е работата му.
	— Вече не е такава намеси се Чейс. – Напоследък прекарвам времето си на бюро.
	— О, колко жалко! – Екзотичният акцент на Ти Ди представляваше мелодична смесица от западноафрикански напеви, с лека смесица от френски и холандски. – Надявам се на стари години няма да ръждясаш.
	— Поддържам се във форма – отговори Чейс, без да се развесели при подмятането за старите му години. – Имаш ли всичко, за което те помолих?
	— В самолета е. Да тръгваме. – Ти Ди махна към очукания лендроувър, който чакаше наблизо. Въздухът беше топъл, без да е потискащо горещ. – Получих ти колета. Впечатлена съм – не знаех, че можеш да изпращаш пистолети по куриер!
	— Работата за ООН си има своите плюсове. Като освобождаване от митническа проверка и стикери „пазете от облъчване”.
	Те тръгнаха към лендроувъра, Нина вървеше последна. Докато се приближаваха към колата, тя огледа Ти Ди от главата до петите. Тя не бе единствената от услужливите интернационални „приятелки” на Чейс, които Нина беше срещала, и въпреки че по всичко си личеше, че отношенията му с тях не бяха надхвърлили фазата на приятелството, тя не можеше да спре да се чуди на какво ли се дължи тяхната лоялност. Особено когато на моменти се държи ужасно вбесяващо.
	Може би точно това бе причината, помисли си тя. Той не се бе задържал с тях достатъчно дълго, че да има време да ги вбеси.
	Ти Ди определено се отличаваше от останалите. Тя надвишаваше шест фута, а чифт каубойски ботуши с ниски токове добавяха още няколко килограма към теглото й. Начинът, по който бе облечена, привличаше погледа. Тя носеше шорти, които бяха само със сантиметър по-дълги от изрязаните сексапилни къси панталонки и срязана риза, която разкриваше матовото й коремче. Дългата й коса бе сплетена на плитки, които падаха по гъба й през изрязаното кубе на червена бейзболна шапка. Нина не се и съмняваше, че тя привлича много мъжки погледи, както и че знае как да се оправя с тях. Единствената част от облеклото на Ти Ди, която можеше да се определи като „скромна”, бе изтърканото й дънково яке – и Нина беше убедена, че под него се крие кобур с пистолет.
	Те се качиха в лендроувъра. Ти Ди го подкара край летището на Габороне, а косата й се вееше на вятъра.
	— Не ми остави много време да се подготвя за теб – каза тя на Чейс. – Двайсет и четири часа – трудна работа!
	— Но въпреки това успя, нали?
	— Разбира се! Някога да съм те подвеждала?
	— Само що се отнася до романтичните връзки – отвърна Чейс с усмивка.
	Ти Ди се засмя.
	— Но журналистическите пропуски се оказаха най-трудната част – продължи тя, възвърнала сериозното изражение на лицето си. – Нямаше да успея да се сдобия с тях, ако не беше твоята информация – поне не и без много по-голям подкуп, отколкото бих могла да събера за толкова кратко време. Откъде се сдоби с нея?
	— Аз му я осигурих – рече София. – Все още имам приятели в компанията на съпруга си, както и достъп до неговата компютърна мрежа. Така успях да наредя нещата.
	— Благодаря ти, значи! Винаги се радвам, когато някой успее да ми облекчи живота – особено когато става въпрос за работа като тази!
	Те стигнаха до района с хангарите, блъскани от вятъра стари сгради, в които се прибираха леките летателни апарати. Ти Ди сви към една от сградите.
	— Това е моят самолет – каза гордо тя.
	Нина не беше сигурна дали изобщо има с какво да се гордее – корпусът на двумоторния самолет бе боядисан в избледнял от времето жълт цвят, като на такситата, и изглеждаше поне четиридесетгодишен.
	— О, не се тревожи – каза Ти Ди, правилно разчела изражението на лицето й. – Грижа се много добре за него, а в замяна той се грижи много добре за мен!
	— „Пайпър Туин Команч” – добави Чейс. – Достатъчно малък, за да може да се приземи практически навсякъде, дори в обширните области с девствени гори – и е достатъчно голям, за да вози цял екип и неговото оборудване. А точно този крие няколко трика под капака си, в случай че се наложи да се измъкваме бързо. Което, според мен, непременно ще се наложи, след като си поговорим с Юен.
	— Постарай се в престрелката да не убиеш президента Молове – предупреди го Ти Ди, докато отключваше вратата на хангара. – Гласувах за него.
	— Не се тревожи, ще внимавам. Вече имам смъртни присъди в две африкански държави. Не ми трябва още една.
	— Какво имаш? – изскимтя Нина.
	— Нищо страшно – побърза да я увери Чейс.
	Тя забеляза нещо на крилото на самолета.
	— Това да не е… Това дупка от куршум ли е?
	— Нищо страшно!
	 
	* * *

	Ти Ди прелетя около четиристотин и петдесет мили на север-североизток от Габороне. Пътят им ги отведе над необятните пустинни равнини и сухи храсталаци на пустинята Калахари, преди да кацнат на една частна самолетна писта на петдесет мили западно от град Маун.
	Чейс седеше на мястото на втория пилот. Нина смаяна погледна през рамото му към гледката на север. Отвъд прашната пустиня до самия хоризонт се простираше огромно зелено поле.
	— Делтата на Окаванго – изчурулика Ти Ди. – Най-голямата континентална делта в света. Която е и огромен резерват. Ако не бяхте тук по работа, щях да ви заведа на екскурзия!
	— Може би друг път – каза Чейс. – Освен това видиш ли веднъж разярен хипопотам, все едно си ги видял всичките.
	Ти Ди се усмихна и започна да разговаря с наземния контрол, за да получи последни инструкции при кацането. Самолетът се наклони и пое на запад. Далечната красота на делтата беше заменена от…
	— Дявол да го вземе! – промърмори Чейс. – Ей, че грозна дупка…
	— Боя се, че защитата на околната среда и добивът на диаманти не се съчетават добре – каза София.
	Нина не можеше да не се съгласи. Докато самолетът бързо се снижаваше, пред очите им се разкриваше гледка към мината на Юен, колосален кратер, издълбан в земята. Нина можеше да различи жълтите камиони, които се движеха нагоре-надолу по спираловидните пътеки, водещи до дъното на гигантската яма; тя се изненада, когато разбра, че все още се намират твърде далеч от шахтата. Камионите бяха огромни, в съответствие с ужасяващите мащаби на самата Нина.
	От другата страна на ямата се виждаха също толкова грамадни цилиндрични кули и сгради, които приличаха на складове. Целият комплекс – шахтата и помощните сгради се простираше над една миля, а оградите в далечината, които заобикаляха мината, навеждаха на мисълта, че е оставен допълнителен терен за разширяване.
	Самолетът кацна доста твърдо, придвижи се към края на пистата и беше упътен към един голям паркинг. Тук вече се бяха наредили безброй други самолети от малки чартърни едномоторни до корпоративни реактивни самолети. Очевидно се провеждаше голямо събитие.
	Със също толкова голяма охрана.
	Край оградата Чейс. Нина и София – Ти Ди остана в самолета – бяха посрещнати от група сериозни въоръжени мъже. Частна охрана, а не ботсванските въоръжени сили. Само един поглед бе достатъчен, за да може Чейс да разбере, че тези хора имат военно обучение. Стойката им, бдителността и начина, по който държаха оръжията си, го издаваха. Докато се приближаваше към тях с двата тежки сака с оборудване, той умишлено се отпусна, като се опитваше да изглежда колкото се може по-нетрениран.
	Единият от пазачите протегна ръка, а другарите му съвсем леко смениха позицията си, за да пресрещнат новопристигналите.
	— Добър ден, добре дошли в диамантена мина „Юджем” – произнесе той механично. – Мога ли да видя пропуските и личните ви карти?
	София заговори, вкарвайки аристократичния си акцент.
	— Добър ден. Аз съм София Блек от информационното бюро на СЛМВ в Кейптаун. Това е Еди Кеис, моят оператор, и Нина Джоунс, тонрежисьор. – Тя подаде на пазача документите, с които ги бе снабдила Ти Ди.
	Той ги свери със своя списък с гости и изхъмка одобрително.
	— Благодаря ви – каза тон, като й върна документите. Друг мъж прокара детектор за метал по телата им, който засече разни дребни предмети, като ключове и монети. Първият мъж им прегледа багажа.
	— Бихте ли включили това, ако обичате? – той посочи към обемистата видеокамера, която извади от единия сак на Чейс.
	Той се подчини и камерата оживя. Охранителят погледна през визьора, дори отвори вратичката на гнездото за касетата и погледна вътре.
	— Камера, комплект батерии, резервни касети, микрофон на стойка, сандвичи – каза Чейс, като ги посочваше последователно. – Хей, имате ли нещо против да ви заснема? Нали се сещате, за фон?
	— Да, имам нещо против – каза твърдо охранителят. Докато Чейс отново опаковаше багажа си, мъжът прегледа малката раница на Нина и откри вътре само една папка. Прегледа първите няколко листа със записки, без да изглежда особено заинтересуван, след което и я върна и продължи с предишния отегчен глас: – Диамантена мина „Юджем” предупреждава всички посетители, че кражбата на диаманти е изключително тежко престъпление, което се наказва жестоко в наказателното и гражданското право на Ботсвана. Благодаря ви, можете да влизате. Моля, изчакайте автобуса ей там – той махна към няколкото пейки край пътя, където вече чакаха и други хора.
	— Мерси, друже – каза Чейс, вдигайки саковете. – Ед Кеис*!? – изсъска той на София, докато се отдалечаваха. – Адски смешно, мамка му. Чувствам се като пълен идиот.
	[* Игра на значения: case(англ.) означава „куфар“, „сандък“, а също така „чешит“, „напълно негоден човек“. – Б.пр.]
	— Просто се пошегувах.
	— Поне ни пуснаха вътре – каза Нина.
	— Да, сигурно трябва да съм благодарен за това. – Чейс постави ръка на рамото на София. – Добра работа.
	Тя се усмихна.
	— Благодаря ти.
	След няколко минути автобусът пристигна и чакащите, които се оказаха представители на различни световни медии, се качиха. Чейс се настани на една по-задна седалка, а София седна до него. Нина се почувства пренебрегната и се настани на седалката зад тях. Няколко минути по-късно се качи още една по-малка група хора и автобусът потегли.
	Щом се убеди, че никой не го гледа, Чейс извади дългата стойка на микрофона от сака и я отвори. Тя се оказа куха и в нея бяха натъпкани разглобеният му пистолет „Уайлди” и кобура му. Той се наведе над сака между седалките и, прикривайки с тяло ръцете си, бързо сглоби големия пистолет, сложи си кобура, пъхна в него оръжието и облече коженото си яке, за да го прикрие.
	— Мислех, че се опитваш да намалиш стрелбата по хора – прошепна София.
	— Ами знаеш ли, то е като диетите известно време ги спазваш, а после… – Чейс се ухили на шегата си, но после лицето му придоби студен израз. – А и след онова, което се случи на Нина, някой просто заслужава да бъде застрелян.
	Нина не каза нищо, обидена донякъде от това, че чак сега си беше спомнил, че тя е с тях.
	Автобусът намали. Тя погледна напред и видя, че приближават пропускателен пункт. Върху изровената с булдозери земя се издигаше висока ограда от гофрирана ламарина, която се простираше надалеч в двете посоки. Но не това привлече вниманието й.
	— Танкове?
	— Сигурно са част от президентската охрана. Малка проява на сила, за да покажат на всички колко сериозно се грижат за сигурността на своите диамантени мини – отбеляза Чейс. Двата танка, боядисани в камуфлажни цветове, които пазеха входа от двете му страни, бяха „Леопарди”, сравнително остарели немски модели, отдавна заменени на запад от по-модерни оръжия, но все още притежаващи страховит вид.
	— Не съм изненадана – каза София. – Три четвърти от печалбата на Ботсвана идва от износа на диаманти.
	Чейс изпръхтя.
	— Никога не съм разбирал какво толкова намират в тях. „Ооо, погледни го, толкова е блестящ!” Да, и струва колкото едномесечна заплата. Със същия успех мога да си излъскам и парче стъкло.
	— Точно така – саркастично го репликира Нина. – Нищо не може да каже по-добре „Обичам те” от един стъклен пръстен.
	— Не знаех, че си падаш по такива неща. Дори не съм си го и помислял – отряза я Чейс.
	— Еди! – прекъсна го София. Той се намръщи и мълча през цялото време, докато автобусът минаваше през портала, а зад гърба му Нина беснееше.
	Автобусът продължи по един път, която минаваше точно по ръба на огромната яма. Нина не можеше да възприеме гигантските й размери, нито абсолютната й грозота — огромни багери, които ежечасно изтръгват тонове пръст от недрата на земята. Работници в мината, облечени в ярко оранжеви комбинезони, упътиха автобуса встрани от обичайния трафик – пътят се използваше предимно от големи самосвали. Нина си помисли, че няма да преувеличи, ако каже, че са с размера на къща.
	Със своите осем метра височина, малко под шестнайсет метра дължина и товарен капацитет от шестстотин тона,
	„Либхер Т282В” бе най-големият самосвал в света, който струваше малко над три милиона долара. А мината „Юджем” притежаваше около трийсетина от тях, един непрекъснат конвой, който се движеше тромаво нагоре по огромния спираловиден път от дъното на ямата до преработвателното предприятие на върха, след което се връщаше долу, за да бъде натоварен отново. В добива на диаманти по-голям винаги означаваше по-добър; колкото повече пръст и скала можеха да се изнесат с един курс, толкова повече диаманти щяха да бъдат отсети наведнъж – и щяха да се спечелят повече пари.
	Чейс наблюдаваше как един от празните гиганти изгромолява край тях, отправяйки се надолу към дъното на ямата, като се движеше изненадващо бързо за нещо толкова огромно.
	— Дявол да го вземе! Страхотна играчка.
	Автобусът Нина край един голям плакат, на който бе изрисувано ботсванското знаме, логото на „Юджем” и лозунга: „Най-големи, най-добри: заедно в успеха”. Зад него се намираше крайната им цел, покрита сцена, която се издигаше точно до административната сграда. Пред нея имаше няколко редици седалки като тези по стадионите. Встрани се издигаше огромна шатра. Между нея и паркираните наблизо камиони на компании за кетъринг сновяха сервитьори и сервитьорки, облечени в бели униформи.
	Чейс си погледна часовника.
	— Кога би трябвало да започне тоя цирк?
	— В два часа – отговори София.
	— Значи разполагаме с около час да открием Дик, преди той да се качи на сцената заедно с президента, защото предполагам, че тогава вече ще ни бъде много трудно да си поговорим с него насаме. Предполагам, че след това той изобщо няма да се появи сред публиката.
	— Едва ли – каза София. – Доколкото си спомням програмата, съпругът ми възнамерява да се махне по най-бързия начин от Ботсвана. Наблизо го чака хеликоптер, който ще го отведе до летището веднага, щом свърши официалната церемония.
	— Къде щяхте да ходите след това? – попита Чейс. Защото ако го изпуснем тук, ще бъдем прецакани, но току-виж получим втори шанс.
	— В Швейцария. Но след като си тръгнах, той може и да е променил плановете си.
	Автобусът спря до главния вход на шатрата. Чейс вдигна саковете. След като слязоха, те бяха упътени към огромната тента. По стените и бяха накачени големи плакати, показващи технологичното превъзходство на мината; гигантските камиони, още по-грамадните багери, които ги пълнеха, охранителните системи, които осъществяваха мониторинг и защита на ценните камъни, дори един дирижабъл, който използваха за откриването на нови диамантени ръкави край Окаванго. Вътре вече имаше около двеста души, шведските маси бяха подредени, а сервитьорите предлагаха питиета. Отчетливо се забелязваше социалното разделение: две трети от интериора бяха заети от присъстващите представители на медиите и очевидно не чак толкова влиятелни гости, а с червени въженца беше ограден един по-малък район, предназначен за ВИП персоните.
	— Опа – каза тихо Чейс, докато си проправяха път през тълпата. Той леко се снижи, като подкани София да направи същото. – Виждаш ли онова, което виждам и аз?
	— Да – отговори тя. Нина се огледа и забеляза Юен, който стоеше във ВИП секцията заедно с малка група хора и се смееше.
	Но не той привлече погледа й.
	— Мамка му – прошепна тя, като също наведе глава и придърпа Чейс към себе си. – Това е той. Мъжът, който взе останалите страници!
	Чейс предпазливо погледна натам.
	— Човекът с вързаната на опашка коса?
	— Това е Фанг – каза София. – Фанг И, личният му… може би „горила” е най-точната дума.
	Нина се опита да го огледа по-добре. Фанг стоеше леко встрани от Юен, нещо в стойката му подсказваше за потискано нетърпение, очакване шефът му да приключи с разговора си. В едната си ръка държеше черния си бастун, а в другата носеше куфарче – Нина забеляза с внезапно вълнение, че то е заключено с белезници за ръката му. Точно както Братството бе донесло ръкописа на „Хермократ“ в Ню Йорк.
	— О, Боже – каза тихо тя. – Според мен той носи пергаментите в онова куфарче.
	— Със сигурност е нещо важно. – Чейс огледа шатрата. – Да му се не види. Не виждам как ще се доберем до него. Наоколо има твърде много „горили”. – Въжето, което разделяше шатрата, беше охранявано от няколко мъже, които носеха пистолети на коланите си.
	— Можем да хванем Ричард, преди да започне обиколката – предложи София. – Познавам го, той ще има нужда от няколко минути, за да помедитира и да си облече чиста риза, преди да произнесе речта си. Най-вероятно ще се преоблече в административната сграда.
	— Което означава, че трябва да се измъкнем оттук и да се промъкнем там – каза Чейс. – Добре, да видим дали не можем да се измъкнем през входа за сервитьори. Ще кажем, че търсим тоалетна или нещо такова.
	— Ловък както винаги – отбеляза развеселената София, когато Чейс ги поведе през шатрата. Като че ли никой от останалите гости или персонала не им обръщаше внимание. Той провери дали някой не ги следи, накани се да хукне през вратата...
	— Чакай, чакай! – каза Нина. – Погледни! – Тя посочи към ВИП района. Юен най-после бе приключил с разговора си и Фанг го отведе настрани. Той вдигна куфарчето и го отвори. Вътре имаше...
	Нина със затаен дъх наблюдаваше как Юен внимателно изважда нещо и се обръща с гръб, за да го скрие от останалите хора, които стояха наблизо. Тя нямаше нужда да го види добре, за да разбере какво е.
	Това бе липсващата част от книгата, сигурна беше. Откраднатите страници от платоновия „Хермократ“.
	Останалата част от картата, която щеше да я отведе до гробницата на Херкулес.
	— Това е тя, това е книгата! – прошепна възбудено тя, като едва се сдържаше. – Тук е, той я е донесъл!
	— Добре де, успокои се, ще получиш удар – каза презрително Чейс. Тя се намуси и погледна отново към Юен и Фанг. Юен прегледа страниците, след което ги върна обратно и каза нещо на своята „горила”. Фанг кимна, затвори куфарчето и излезе. Един от охранителите отстъпи и го пусна да излезе през един заден изход.
	— Трябва да го проследим! – каза Нина. – Трябва да си върнем страниците!
	Чейс се намръщи.
	— Чакай малко, дойдохме тук заради Юен, забрави ли?
	— Не, Еди, тя е права – каза София. – Книгата е у Фанг и него никой не го пази. Цялата охрана ще бъде съсредоточена около мъжа ми и президента, когато пристигне. Можем да си върнем книгата – и тогава единственото, което ни остава, е да се върнем при самолета.
	Чейс погледна към изхода, през който бе излязъл Фанг, и въздъхна през зъби.
	— Добре, да му свием куфарчето. Но ще трябва да побързаме, ако искаме да го хванем. – Той остави саковете на земята и се шмугна през вратата.
	Тримата излязоха край камионите на компаниите за кетъринг. Двама мъже от униформения персонал ги погледнаха с безразличие и продължиха да приготвят храната. Скоро стана ясно и защо не бяха проявили интерес. В шатрата не се пушеше. От количеството угасени фасове на земята се разбираше, че това е единственото място, където представителите на медиите можеха да изпушат по една цигара.
	Чейс ги поведе покрай шатрата и надникна зад ъгъла. Пред изхода, през който бе излязъл Фанг, стоеше един охранител, но той бе обърнат с гръб към Чейс, защото наблюдаваше двама мъже, които носеха две дървени стълбички към откритата площ, маркирана с бял кръг. Очевидно се приготвяха за пристигането на хеликоптер, най-вероятно с президента Молове.
	Чейс забеляза Фанг, който се бе запътил към паркираните край административната сграда бели тойоти-лендкрузър.
	— Виждам го – каза той на двете жени. – Изглежда, възнамерява да се повози.
	— Какво, да не би вече да си тръгва? – попита разтревожено Нина. – Ако тръгне към летището...
	— Ще го последваме – каза София. Чейс провери дали охраната е заета, след което пробяга няколко ярда и се скри зад последния в редицата паркирани булдозери. София и Нина бързо го последваха.
	Фанг се качи в един от лендкрузърите и протегна ръка към сенника, откъдето изпаднаха ключовете. Той запали двигателя и сигналните лампи на покрива се включиха.
	Чейс се придвижи снишен край редицата багери, докато не стигна до последния. Надникна иззад него и видя как Фанг потегля. Лендкрузърът заобиколи площадката за кацане – малко по-нататък имаше още една, заета от хеликоптер „Джет Рейнджър”, с логото на „Юджем” – и се скри зад шатрата.
	Чейс разкопча кожения кобур, в който се криеше неговият „Уайлди“ след което махна на Нина и София да изтичат към най-близкия лендкрузър. Докато те прекосяваха откритото пространство, той не сваляше очи от охранителя с ръка на пистолета, но мъжът продължаваше да гледа на другата страна. Щом жените намериха прикритие, той хукна към тях.
	— Добре – каза Чейс и отвори шофьорската врата. – Аз ще карам. – София отвори вратата на предната седалка, като отново остави Нина да седи зад тях. Щом седна в колата, Чейс тупна сенника и ключовете паднаха в шепата му. – Изглежда тук си нямат проблеми с уличните гангстери. Ако бяхме в Англия, тази кола да е изчезнала не за шейсет, ами за шест секунди.
	— Намираме се на двайсет мили от най-близкия град – напомни му София. Чейс се ухили и запали двигателя.
	— Кхъм… – престорено се прокашля Нина. Чейс и София се обърнаха назад и видяха, че тя държи две бели каски. – С това на главите може да изглеждаме по-малко подозрителни.
	София изглеждаше впечатлена.
	— Много добра идея. – Тя си сложи едната от пластмасовите каски, докато Чейс с пъшкане се опитваше да нахлузи другата на главата си. Когато колата потегли, Нина също си сложи една.
	За миг Чейс се разтревожи, че може да е изгубил следите на Фанг, но щом подминаха шатрата и сцената до нея, отново забелязаха другия лендкрузър. Изглежда, че не бяха привлекли вниманието ма пито един от работниците в мината, които подминаваха.
	Чейс последва колата на Фанг, като се стараеше да не вдига повече от трийсет километра в час и да стои по-надалеч от преминаващите самосвали. Когато приближиха до пътя, които водеше към летището, той с изненада забеляза, че Фанг не поема по него.
	— Хей, накъде се е запътил?
	Нина проследи пътя с поглед.
	— Изглежда, отива в мината.
	Чейс продължи да кара след Фанг, като леко намали скоростта, защото не искаше да се приближава твърде много. Но нямаше как да прикрие факта, че го следи – по пътя се движеха само големите камиони. Той погледна към София. 
	— Какво има там долу?
	— Нямам представа – отговори тя. – Това, че нося каска не ме прави експерт в добива на диаманти.
	Те продължиха да слизат надолу по дългия спираловиден път, дълбоко в ямата. Самосвалите следваха по-дългия, по-лесен маршрут, но Фанг насочваше своя автомобил 4x4 към по-стръмните склонове и минаваше напряко между нивата. Чейс го следваше на няколкостотин ярда. Вече приближаваха дъното на кратера, която бе сцена на непрекъсната механична дейност.
	Гигантските мобилни багери, които правеха дори грамадните самосвали да изглеждат като джуджета, разкъсваха стените на ямата с огромните си въртящи се гребла, които наподобяваха острие на циркуляр. Посредством транспортни ленти изкопаното се отвеждаше до баластови хопери, които го изсипваха в каросериите на чакащите самосвали. Шумът беше ужасяващ, а облаците прах се вихреха над главите им.
	— Исусе! – каза Чейс, който внимателно караше след Фанг между колосалните машини. – Тези могат да ги пуснат във „Войната на роботите“.
	— Само гледай да не се приближаваш твърде много – каза Нина, като се сви от страх при трясъка, които се чу, когато един скален отломък, по-голям от техния лендкрузър, се стовари в каросерията на един от самосвалите. – Не искам да свърша като червено петно върху нечий сватбен пръстен.
	— Кървав диамант, в буквалния смисъл – изкоментира София и накара Чейс да се разсмее. Въпреки че беше много притеснена, Нина се подразни, че не се беше сетила първа за шегата.
	От доста време не го беше карала да се смее…
	Но всички тези мисли изчезнаха в миг, щом Чейс каза:
	— Той спира.
	Тя се опита да види другия лендкрузър през слоя мръсотия, който покриваше предното стъкло, и го видя спрял пред входа на някакъв тунел в калното дъно на ямата, далеч от бучащите машини.
	— Това минна шахта ли е? – попита озадачена София. Защо тук ще има минна шахта? Това е кариера.
	— Мислех, че не си експерт – каза Нина, без да се опитва да скрие сарказма си. 
	— Не съм, но знам какво означава „кариера“ – Гласът на София също бе пълен с ирония. – Това не трябва да го има тук.
	— Да, но го има – заяви Чейс, – и ние ще влезем вътре. – Те наблюдаваха как Фанг, все още с куфарчето в ръка, си слага каска на главата и бързо влиза в тунела, къде го бе посрещнат от друг мъж. Те размениха няколко думи и се изгубиха във вътрешността.
	Чейс спря до колата на Фанг.
	— И така, какво ще правим? Да го чакаме ли да излезе и тогава да вземем картата или да тръгнем след него?
	— Влизаме вътре – твърдо каза София. – Каквото и да има там, то сигурно е свързано с делата на съпруга ми. Едва ли е съвпадение, мястото му не е тук. А Фанг може да е влязъл вътре, за да даде страниците на някой друг. Ако им изгубим следите сега, може повече да не ги видим,
	— Добре. Но вие двете ще ме чакате тук.
	— Няма да стане – възпротиви се Нина, като посочи към багерите. – Ами ако надзирателят дойде да ни пита какво правим тук? Ако някой повика охраната, край на всичко – от тази дупка има само един изход.
	Чейс кимна недоволно.
	— Добре де, добре. Просто… внимавайте. Ако усетите, че се задават неприятности, бягайте обратно към колата и се махайте от ямата.
	— И какво, да те изоставим? – попита Нина.
	Той измъкна пистолета си и я погледна снизходително.
	— Мога и сам да се погрижа за себе си.
	— А аз не мога ли? Не че имах голям избор онзи път, когато ми избяга на другия край на света…
	— Мисля, че сега не е подходящ момент за това – прекъсна я остро София. Тя отвори вратата и излезе навън, предотвратявайки по-нататъшни спорове. Чейс се намръщи на Нина и сам слезе от колата.
	Останала сама в колата, Нина вбесена удари с юмруци в седалката и също излезе от лендкрузъра.
	Входът на тунела, който се разкри пред нея, бе широк около десет фута. Почти идеално кръгла дупка, която се губеше в прашната кафява земя. От тавана, разположени на големи разстояния, висяха крушки със слаба светлина. Това и припомни неприятните преживявания в тунелите под Ню Йорк. При мисълта за тях тя настръхна.
	Добре ли си? – Попита Чейс. Той нежно постави ръка на рамото й.
	— Добре съм – каза тя, като се отдръпна от него и нарами раницата си. – Да вървим да намерим картата
	 
	 
	 
	~1о~

	 

	Чейс водеше, като използваше дървените греди в тунела, които служеха като подпори, за прикритие. Фанг и другият мъж вече се бяха изгубили в мрака.
	Колкото по-навътре слизаха, толкова по-слабо се чуваше непрекъснатият грохот на багерите отвън. Но Нина чу някакъв друг механичен шум отпред.
	— Поне никой няма да ни чуе като идваме – отбеляза Чейс. В далечината се виждаха светлини и някаква обширна пещера, където може би се намираше източникът на буботенето. Силуетите на Фанг и неговият спътник се очертаха за миг на фона на електрическата светлина, но в края на тунела те завиха и се изгубиха от погледа им.
	— Добре, мисля, че вече можем да ускорим крачка. Но за всеки случай се придържайте край стените.
	Той се затича напред, като от време на време се обръщаше назад, за да се увери, че никой не е влязъл в тунела след тях. Не след дълго достигнаха до края на тунела.
	Чейс предпазливо надникна иззад последната подпора и видя голяма правоъгълна камера. От нея излизаха още три тунела, които се отправяха в различни посоки надолу под земята. Сега вече беше ясно и как са успели да ги изкопаят: една голяма пробивна машина с гъсенични вериги се мъдреше в центъра на камерата. Тя бе оборудвана със сложна плетеница от взаимно свързани конични свредели, покрити с грапави метални плочи за по-лесно разкъсване на скалите и почвата.
	Но шумът не идваше от тази машина.
	От трите тунела излизаха транспортни ленти, която пренасяха изкопаната пръст до един по-широк транспортьор, издигащ се на почти двайсет фута над земята, който изсипваше всичко в трошачката под него. След това стритата на прах руда се пренасяше до нещо, което според Чейс беше някакъв вид преработвател. Той не можеше да види какво става вътре, но по-голямата част от рудата се изхвърляше на една голяма купчина в ъгъла на камерата. Онова, което се копаеше тук, се съхраняваше в черни метални бидони, които бяха наредени върху една платформа.
	В дъното, зад машините, се намираха няколко сглобяеми кабини на по два етажа. С трошачката ги свързваха няколко боядисани в жълто въжени мостчета.
	— Какво е това, дявол го взел? – зачуди се Чейс. Защо човек би скрил диамантена мина с диамантена мина?
	— Според мен това тук няма нищо общо с диамантите – каза Нина. Тя се наведе и изчопли с показалец нещо от стената.
	— Господи – ахна Чейс. Нина държеше в ръката си едно камъче с големината на грахово зърно. То бе грубо, необработено… но в никакъв случай не можеше да бъде сбъркано.
	Диамант.
	— Просто го видях там. – Тя се върна малко назад в тунела и посочи с пръст. – Ето тук има още един.
	— Съпругът ми винаги се е хвалил, че това е най-богатата мина в страната, може би дори в света – каза София. – Щом диамантите се намират толкова лесно, изглежда, че той въобще не се е шегувал.
	— Да, но на тези никой не им е обърнал внимание – отбеляза Нина. – Каквото и да копаят тук, то с много по-ценно от диамантите. Но какво ли е то?
	Чейс погледна към металните бидони, наредени край преработвателя.
	— Дай да видим какво е.
	Той извади пистолета си и се затича към трифутовите бидони, като не изпускаше от погледа си кабините. София го последва. Нина се поколеба, после пусна диамантчето в джоба си и хукна след тях.
	Чейс огледа бидоните, по които не се забелязваше никаква маркировка. Капаците им бяха плътно затегнати посредством крилчати гайки, завити върху дебели болтове. Съдейки по частта от болта, която стърчеше навън, изглежда контейнерите бяха дебели поне два инча. Достатъчно дебели, за да задържат нещо опасно… или да го предпазват.
	Чейс започна да се досеща каква е целта на преработвателя. Той се огледа, видя контролната конзола и под нея една кутия с инструменти. Той я отвори и измъкна един френски ключ.
	— Не сваляйте очи от кабинките – каза той на София и Нина, прибра пистолета и кобура му и стегна ключа около една гайка и натисна силно. След като няколко секунди му се опъва, гайката най-после се отвъртя
	Чейс я разви максимално бързо, след това направи същото и с останалите гайки. Най-накрая освободи капака. Трябваше да се напъне, за да го отмести, защото беше тежък като капак на шахта.
	Те погледнаха вътре и видяха…
	Натрошена сива руда с метален блясък, която изпълваше бидона.
	— Определено не са диаманти каза Нина и се пресегна да вземе едно късче.
	Чейс я сграбчи за китката.
	— Недей! – Предупреждението, съдържащо се в тази единствена дума, я накара да потрепери.
	— Знаеш ли какво е това? – попита тя.
	— Да. Знам. – Той я погледна сурово. Отдавна не беше виждала това изражение на лицето му. Смразяваща, съсредоточена решителност. Чейс се беше потопил изцяло в работата си. – Това е уран.
	Нина отскочи назад.
	— Сигурен ли си?
	— Имал съм си работа с оръжия за масово поразяване, така че да. Сигурен съм. – Той върна капака на мястото му. – Трябва да се махнем оттук. Веднага.
	— Ами картата? – попита Нина, като погледна нагоре към кабините.
	— Майната й на картата – отговори студено Чейс. Той зави обратно гайките. – Трябва да се махнем оттук и да се свържем с ООН, да ги предупредим какво сме открили. И трябва да го направим, преди да са усетили, че сме били тук. Ако ни хванат, мъртви сме.
	Страхът надделя над гнева, който Нина изпитваше към Чейс.
	— Но уранови мини има по цял свят…
	— И всяка една се наблюдава много отблизо – прекъсна я той. – Международната агенция за атомна енергия знае точно колко уран има в обръщение – и откъде идва, и къде го обработват. Ако терористите се сдобият с ядрено оръжие и го задействат, в зависимост от това кой го е направил, ще се отчетат различни радиоактивни следи, защото уран за военни цели се произвежда по различни начини. Така можем да проследим бомбата до нейния създател. – Той затегна последната гайка. – Но ако съществуват запаси от уран, за които никои не знае откъде идват, това прекъсва следата още в самото начало. А и ако разполагате преработвателни заводи…
	— Съпругът ми притежава индустриални предприятия по цял свят – каза София. – Ако съществува човек, който може тайно да построи преработвателен завод, то това е той.
	— Което означава, че може да прави атомни бомби и да ги продава на терористи и държави от „Оста на злото” без никой да знае за това – докато някоя от тях не избухне. – Чейс затегна последната гайка колкото се може по-здраво, след което хвърли ключа обратно в кутията с инструменти. – Хайде, трябва да тръгваме.
	Нина не помръдна.
	— Почакай…
	— Не – тросна се Чейс. – Забрави за тая твоя карта; тя вече не е важна. – Той я улови за ръката.
	— Нямах предвид това! Не чуваш ли?
	Но лицето му бавно се изписа разбиране и той погледна към единия тунел. Оттам се носеше бръмчене на мотор, което постепенно се засилваше…
	От изхода на тунела влетя ниско и тумбесто камионче. В каросерията му се возеха четирима мъже, облечени с мръсни работни комбинезони. Единият от тях погледна към преработвателя и на лицето му се изписа шок при вида на тримата непознати, които стояха върху него. Той измъкна едно уоки-токи от колана си и започна да вика нещо в него, а шофьорът зави към неканените гости.
	— Мамка му! – Чейс измъкна пистолета си и стреля. Мъжът с уоки-токито излетя от каросерията на камиона, от гърдите му плисна кръв. Шофьорът бързо смени посоката и се засили към тунела, който водеше навън, а другите двама работници скочиха от каросерията и хукнаха да си търсят прикритие.
	Към силния шум от машините се прибави и бесния вой на аларма. Предупреждението на мъжа бе прието.
	Вратите на кабините се отвориха и на въжените мостчета се появиха тичащи хора. Фанг се показа от един прозорец.
	Той забеляза Нина…
	И се усмихна.
	— Бягай! — извика Чейс, като бутна Нина към изхода. София вече беше побягнала натам. Той отново вдигна пистолета си и се прицели в шофьора. Ако успееха да откраднат камиона, това щеше да им даде някаква преднина в тунела...
	Зад гърба им се чу стрелба от автоматично оръжие. Пред краката на София се образуваха малки гейзерчета от пръст и парченца камъни, които блокираха пътя й. Тя заслони очите си с ръка, за да ги предпази от летящите отломки и хукна назад, към преработвателя. Нина изпищя и се скри зад машините от летящите край нозете й куршуми.
	Чейс се обърна и погледна към кабините. Мъжете вече слизаха по стълбите, а от горния етаж човекът, когото беше видял заедно с Фанг, изстреля нова серия куршуми от картечния си МП-5.
	Той не се опитваше да убие нарушителите. Той се отиваше да ги задържи вътре, да им попречи да избягат.
	Чейс стреля два пъти по него, но мъжът се изтегли назад по мостчето, а куршумите от магнума оставиха дупки по стените на кабината зад него.
	От страни се чуха нови изстрели от МП-5: Фанг се бе присъединил към атаката от вратата на кабината. За разлика от другия мъж той се целеше точно, право в Чейс, който стремително се хвърли зад преработвателя, за да се прикрие.
	— Господи! – изпъшка Чейс, а зад гърба му куршумите звънко се удряха в тежката машина. Нина и София се бяха свили зад трошачката, на няколко ярда от него. – Те ви искат живи! – извика той.
	— Ами теб? – проплака Нина.
	— Не съвсем! – Той надникна за миг зад ръба на преработвателя и този бегъл поглед му разкри всичко, което искаше да узнае. Фанг тичаше надолу по мостчето към другия край на трошачката, а другият мъж клечеше с насочен МП-5 право към неговото укритие. Очакваше да последва стрелба и беше прав – от металния Корвус на машината започнаха да отскачат куршуми…
	Изведнъж стрелбата спря.
	Почти несъзнателно Чейс бе броил изстрелите още от самото начало. Пълнителят на МП-5 съдържаше трийсет патрона и те бяха свършили. Следваше презареждане.
	Той не позволи на мъжа да стигне до него. Изскочи от прикритието си и стреля само веднъж. Куршумът се заби право в гърдите на стрелеца, докато той зареждаше новия пълнител. Мъжът падна назад, мъртъв.
	— Еди!
	Той се обърна и видя как един от работниците в мината заобикаля трошачката и сграбчва Нина в мечешка прегръдка. Тя риташе и се извиваше в ръцете на мъжа, което означаваше, че Чейс не може да рискува и да стреля в него…
	София удари мъжа във врата с един огромен френски ключ. Чупенето на кости можа да се чуе дори през шума, който вдигаше трошачката. Той веднага се строполи на земята, но повлече и Нина със себе си, стоварвайки се върху нея.
	— София! – извика предупредително Еди. Изпод транспортната лента изскочи друг мъж и се хвърли към нея, но Еди стреля и той побърза да се скрие обратно. София му кимна с благодарност.
	Изведнъж очите й се заковаха в нещо над главата му…
	Еднин мъж скочи върху него от мостчето над главата му, събори го на земята и пистолетът излетя от ръката му.
	София издърпа безчувственото тяло на минния работник от Нина и й помогна да се изправи. Изпод транспортната лента изскочиха други двама мъже и се устремиха към тях. След като видяха, че Чейс вече е обезоръжен, двамата работници от вече изчезналия камион бяха събрали смелост и също тичаха към тях от другата страна.
	Чейс зърна коляното на нападателя си да се насочва към слабините му и успя навреме да се извърти настрана, а ударът, който бе предназначен да го изпрати в безсъзнание, докара само няколко сълзи в очите му.
	— Ти, копеле! – изплю се той и ритна с крак. Улучи пищяла на мъжа и той се строполи по лице на земята. Последвалият удар с лакът във врата на миньора доведе до изплюването на задоволително количество кръв и зъби.
	Чейс се огледа за София и Нина и ги видя да се изкачват с бясна скорост, но въжените стълби, които водеха към мостчетата на първото ниво. След миг четиримата мъже, който ги преследваха, стигнаха в подножието на стълбите, двама от тях се впуснаха след жените, а другите двама се устремиха към него.
	Нямаше време да си търси пистолета. Първият мъж не беше въоръжен, вторият размахваше стоманена тръба. Чейс скочи срещу тях със свити юмруци.
	Те се разделиха, за да го нападнат едновременно от двете страни. Мъжът с тръбата го нападна пръв, замахна с пълна сила към гърдите му и го принуди да отскочи назад – така попадайки в обхвата на другаря му.
	Той сграбчи Чейс откъм гърба, като се отиваше да го обездвижи, докато другият нанесе втори удар...
	Нина изтича по мостчето – и спря рязко, когато видя друг мъж да се задава от срещуположния му край и да минава край вертикалния транспортьор.
	— Ох, мамка му!
	Двамата мъже, които ги преследваха отзад, вече се бяха изкачили на мостчето и единият се хвърли към София с протегнати ръце, за да я хване. Тя вдигна едната си ръка в напразен опит да го спре.
	Миньорът я сграбчи, но тя изненадващо бързо се освободи и улови неговата, като я изви зад гърба му. Преди изненаданият човек да успее да реагира, тя го завъртя към София, с лявата си ръка го улови за лакътя и натисна. Чу се ужасно хрущене, когато счупената му ръка се извади от ставата.
	Агонизиращият му писък бе достатъчен, за да спре другия мъж, който вървеше след него. София го отблъсна, хвана се за двата успоредни парапета и се оттласна във въздуха, като заби и двата си крака в гърдите на пищящия от болка мъж. Той отлетя назад, блъсна миньора, който стоеше зад гърба му и двамата паднаха едновременно.
	Нина зяпна от изумление.
	— Еди ме научи на това – бързо й обясни София.
	— Но мен не ме е научил!
	Еди обаче се справяше далеч не толкова добре, колкото ученичките му. Мъжът, който го държеше за ръцете, беше силен и той не можеше да се освободи. Тръбата се люшна… а Чейс се наведе напред и мъжът се озова на гърба му. Със звучен трясък тръбата се заби в каската, покриваща главата му.
	Чейс стовари изпадналия в безсъзнание човек на земята. Ужасен от мисълта какво бе причинил току-що на другаря си, вторият мъж не успя да реагира навреме, когато Чейс го събори на земята и му нанесе три мощни удара, които превърнаха лицето му в каша.
	София се стрелна край Нина и грабна малкия пожарогасител, който бе окачен на една кука до стълбата. Тя тръгна към мъжа пред тях, размахвайки пожарогасителя като тояга. Той се поколеба за миг, след което започна бавно да се приближава към нея.
	— Какво правиш? – проплака Нина. Мъжът със счупената ръка продължаваше да пиши, но другият миньор бе започнал да се съвзема и вече се изправяше на крака.
	— Тичай при него! Свали го! – извика й София, без да сваля очи от човека, който се приближаваше към нея.
	— Но аз не мога да го сваля! – Нина се огледа отчаяно. Наблизо нямаше нищо, което да може да използва като оръжие, а съвзелият се миньор стоеше между нея и стълбите… Нямаше начин да избяга надолу…
	Което означаваше, че единственият изход беше нагоре.
	Тя започна да се катери нагоре по въжената стълба, прашните стъпенки скърцаха под краката й. Стълбата я отведе до малка контролна платформа, която се намираше на върха на транспортната лента, точно над трошачката – а оттам висеше друга стълба, която стигаше до земята.
	Стълбата се заклати. Мъжът я беше последвал. С нарастващ страх тя продължи да се изкачва.
	Чейс се изправи и се огледа за двете жени.
	— Ох, мамка му – промърмори той, като видя София, изправена срещу мъжа в единия край на мостчето, докато Нина се изкачваше по стълбата край транспортната лента, преследвана от друг мъж.
	Работата никак не беше добре.
	Той забеляза пистолета си, лежащ под металната рамка, върху която се намираше преработвателя, и хукна към него.
	София вече се намираше само на няколко фута от своя противник. Мъжът внимателно наблюдаваше движенията й и се опитваше да предугади следващото й действие. Тя стисна още по-здраво пожарогасителя в очакване на подходящия момент.
	Нина почти бе стигнала до върха на стълбата. Треперенето й се засили, а преследвачът й се приближаваше все повече.
	Чейс протегна ръка под рамката и сграбчи пистолета си. След това изтича на открито, прицели се в мъжа, който се изкачваше по стълбата…
	В камерата отекна нов звук, дълбок, свиреп, бумтящ. От двойния ауспух на пробивната машина в центъра, наподобяващ дяволски рога, изригна мазен пушек и двигателят й забоботи. Скоростите й се превключиха със стържене и тя се люшна напред като се засили по коловозите си с плашеща бързина…
	Право към Чейс.
	— Мамка му! – Фаровете, които се криеха между свределите, се включиха и го обляха със снопове светлина. Той стреля в тях и пръсна единия, но не засегна нито сондьора нито шофьора на машината. Сякаш разгневени от стрелбата му, свределите се завъртяха и започнаха да разпръскват фрагменти от натрошени камъни във всички страни. Той се обърна и хукна към преработвателя.
	— Еди! – извика София, но гласът й се изгуби в шума, който вдигаше пробивната машина. Миньорът се възползва от временното й разсейване и направи своя ход…
	Нина се изкачи до върха на стълбата и погледна надолу от клатещата се платформа. Видя как Чейс бяга от преследващата го машина и как София се е вкопчила в миньора видя и как нейният противник се катери по стълбата.
	Тя се вкопчи в единствения парапет и прекоси платформата. Под краката й тракаше транспортьора, който изсипваше скалните късове в зейналата паст на трошачката. Тя протегна ръка към парапета на следващата стълба, водеща надолу…
	Тогава долу, в ниското, забеляза втори мъж. Той се появи от една от кабините и вдигна картечния пистолет, изпуснат от мъжа, когото Чейс беше застрелял. Прицели се – не в нея, а в преработвателя, зад който Чейс възнамеряваше да се скрие!
	— Еди, върни се! – изкрещя тя.
	Дори през оглушителния шум на пробивната машина Чейс дочу името си и веднага разбра, че Нина се опитва да го предупреди нещо. Той се хвърли към преработвателя и куршумите засвистяха над главата му. На мостчето имаше още един стрелец, който се опитваше да го закове.
	Пробивната машина изтрополя край преработвателя и също като танк се завъртя със скърцане върху гъсениците си.
	Между преработвателя и свределите нямаше достатъчно място, за да може Чейс да се промуши. А ако се опиташе да заобиколи пробивната машина от другата страна, щеше да се окаже на мушката на очакващия го стрелец…
	София се бореше с мъжа на въженото мостче. И двамата се опитваха да се доберат до пожарогасителя. Тя се опита да го ритне в чатала, но той се извъртя настрана и отби удара с хълбок. Ухили й се подигравателно за предвидимата атака, но тя просто натисна ръчката на пожарогасителя и запрати в лицето му струя замръзнал въглероден двуокис.
	Мъжът ахна и това влоши нещата още повече, защото гърлото му се напълни със задушаващата пяна. Той пусна пожарогасителя и София го заби с всичка сила в челото му. Мъжът се просна на земята, тя го прескочи, хукна към края на въженото мостче…
	И замръзна.
	Срещу нея стоеше Фанг с вдигнат пистолет.
	— Лейди София! – каза той. – Моля ви, пуснете пожарогасителя и елате с мен.
	Тя нямаше друг избор, освен да го хвърли през парапета върху издигащата се транспортна лета, която бързо го отнесе.
	Нина видя, че София се подчини и изруга, преди да започне да се спуска по втората стълба. Ако успееше да слезе на долното ниво, щеше да се опита да отвлече вниманието на стрелеца, така че Чейс да се измъкне от капана, в който беше попаднал…
	Някой я улови за дясната ръка и я дръпна назад с такава лекота, сякаш тя бе парцалена кукла. Миньорът я повлече по платформата и грубо изви ръката й зад гърба, като притисна коляно в гърба й и залепи бузата й на металната скара.
	Тя замахна със свободната си ръка към него, но без особен ефект. Под нея с дрънчене се движеше мръсната лента на транспортьора. Миньорът изви ръката й още повече, опънатите й сухожилия пламнаха от болка.
	Тя изпищя…
	Машината се приближаваше все повече към Чейс, долните й свредели разораваха пода и пръскаха на всички страни кал и камъни. Той надникна зад ъгъла на преработвателя, но веднага се дръпна назад, защото край лицето му профуча куршум, който се разплеска в машината. С разтупкано сърце той отново стреля в пробивната машина с отчаяната надежда, че може да извади късмет и да улучи някой важен компонент, но куршумът просто отскочи от въртящия се метал.
	Оставаха му само няколко секунди да избере между това да бъде застрелян или премазан, или и двете…
	Погледът на Нина се замъгли от болка, тъй като мъжът безмилостно извиваше ръката й и заплашваше да я счупи. Изведнъж зърна нещо да блести под металната скара.
	Тя го сграбчи, без да се интересува какво е то. Знаеше само, че това е единственият и шанс и замахна. С тъп удар на метал в човешка кост пожарогасителят се заби в слепоочието на нейния мъчител. От дълбоката рана плисна кръв, той се люшна настрани, блъсна се в парапета и се прекатури през непреградената страна на платформата…
	Като падна право в трошачката.
	Тя не се забави дори за миг, когато пищящият мъж се стовари в нейната паст – човешкото тяло далеч не бе толкова твърдо, колкото скалата. Чу се кратък жвакащ звук и тя продължи да си работи, сякаш нищо не се беше случило. Само валяците и зъбните й колела се оцветиха в червено. Сивият чакъл, който изхвърляше на купчинката, порозовя.
	Нина нямаше никакво време да мисли за ужасната сцена. Тя седна на платформата, лявото й рамо пламтеше от болка. Погледна надолу към преработвателя. Чейс все още бе затворен в капан, стрелецът го принуждаваше да се снижава към земята, а пробивната машина продължаваше да се приближава към него…
	— Доктор Уайлд!
	Гласът бе силен, бумтящ, изкривен от високоговорителите. В първия момент не го разпозна – но след това видя Фанг долу, на земята, да говори в една телефонна слушалка. Пистолетът му беше насочен към София, която стоеше на няколко стъпки от него.
	— Доктор Уайлд! – повтори той. – Знам, че останалата част от картата е във вас! Дайте ми я или ще убия лейди София!
	— Няма начин! – извика му Нина. София изглеждаше обидена. – Да убиеш жената на шефа си? Този факт няма да изглежда добре в биографията ти.
	Дори от такова разстояние тя успя да разбере от изражението на Фанг, че е разгадала блъфа му. Но след това лицето му се изкриви в злобна усмивка.
	— Тогава дай ми картата… или Чейс ще умре!
	Този път не блъфираше. Изпълнена със страх, Нина погледна към пробивната машина. Тя се движеше по-бавно, но въпреки това неумолимо се приближаваше към Чейс.
	— Дай ми картата! – извика Фанг. – Или той ще умре! Дай ми картата!
	— Нина, не го прави! – извика Чейс. Притиснат към преработвателя от приближаващата се пробивна машина, той вдигна пистолета си и се приготви, та последна размяна на изстрели. – Не му я давай!
	Нина свали ранината от гърба си и я надвеси над трошачката.      
	— Пусни Еди или аз те пусна нея! И никои няма да притежава картата!
	Фанг помълча няколко минути, като явно усърдно размишляваше.
	— Дай ми картата и всички ще живеете! – реши най-накрая той. – В противен случай всички ще умрете! Изборът е твой, доктор Уайлд!
	Нина се вкопчи с всичка сила в парапета и протегна ръката, с която държеше раницата, колкото се може по-напред над трошачката.
	— Заклевам се, че ще я пусна! Остави го да си иде!
	— Ако я пуснеш, гробницата на Херкулес ще бъде изгубена завинаги! Никой няма да я открие! Това ли искаш?
	— Нина! – извика Чейс. – Пусни я! За каквото и да я иска Юен, не можеш да му я дадеш! – Той се притисна още по-плътно към стената на преработвателя, а свределите продължаваха да се приближават към него, като го обсипваха с пръст.
	Нина разлюля раницата.
	— Пусни го!
	— Обещавам ти, че ако ми дадеш картата, никой няма да пострада! – отвърна Фанг. – Помисли си! Заслужава ли си да жертваш гробницата на Херкулес за живота на любовника ти?
	Чейс се приготви да изскочи и да стреля.
	— Пусни я! – Три, две, едно…
	— Добре! – извика Нина на Фанг и прибра обратно раницата. – Добре, добре. Ще ти дам картата! Само го пусни!
	— Спрете машината! – заповяда Фанг. Пробивната машина спря смъртоносните си лапи само на метър от Чейс. Дрънченето и скърцането на свределите постепенно утихна. – Чейс, можеш да излезеш. Няма да те нараня… ако се предадеш.
	Чейс сви яростно юмруци, но предпазливо надникна зад ъгъла. Стрелецът все още бе насочил своя МП-5 към него, но не стреля.
	Той пусна на земята своя „Уайлди” и излезе с вдигнати ръце.
	Гласът на Фанг отекна в камерата.
	— Взехте правилно решение, доктор Уайлд.
	Нина се свлече на колене, разтреперана от внезапната умора, която връхлетя тялото и след като адреналинът и емоциите го напуснаха. Въпреки че тримата бяха все още живи, тя знаеше, че решението, което беше взела, съвсем не беше най-доброто.
	 
	 
	 
	~11~

	 
	Фанг и четирима от неговите хора отведоха Нина, Чейс и София в административната сграда. Там ги посрещна Юен, който, както предположи София, медитираше във вътрешната стаичка на един от кабинетите на изпълнителните директори.
	Той въртеше между пръстите си един диамант.
	— Тц, тц, доктор Уайлд. На летището не ви ли казаха колко сериозно престъпление е кражбата на диаманти?
	— Майната им на диамантите – каза Чейс. – Какво ще кажеш за нелегалната Нина за уран, Дик? На кого го продаваш? Иран? Северна Корея?
	Юен въздъхна и кимна към Фанг, който с всичка сила удари Чейс по тила с дръжката на неговия „Уайлди”. Чейс изпъшка от болка и падна на колене.
	— Еди! – проплака Нина. Тя се опита да му помогне да се изправи, но един от униформените пазачи я блъсна настрани.
	— Това трябваше отдавна да го направя – каза доволно ухиленият Юен. Той погледна към пистолета. – Колко абсурдно голям пистолет. Да не би да компенсираш недостига на дължина другаде? Нищо чудно, че София те е зарязала.
	Чейс се изправи, залитайки.
	— Ако го направиш още веднъж, ще ти откъсна шибаната глава! – закани се той на Фанг, който просто го изгледа пренебрежително.
	Юен се приближи към бюрото, върху което бяха струпани личните вещи на тримата плюс раницата на Нина и куфарчето, което разнасяше Фанг.
	— Трябва да призная – заяви той подсмихвайки се, като вдигна книгата от купчината и я разлисти, – че не съм си и помислял, че всъщност сама ще ми донесеш останалата част от картата! Тъкмо се канех да заповядвам на Фанг да те открие и хоп! Ти се появяваш! – Той сложи книгата в куфарчето заедно с откъснатите листи от ръкописа на „Хермократ”. – Въпреки че ще трябва да преразгледам охранителните мерки в мината, щом успяхте толкова лесно да влезете в нея. Предполагам, че прекрасната ми съпруга има пръст в това.
	Той се приближи към София, хвана брадичката и с ръка и леко я повдигна.
	— А ти, София? Моя скъпа съпруго, цветето в моята градина, светлината на живота ми? Теб какво да те правя? – Тя присви очи пренебрежително. Той свали ръката си и се обърна към един от пазачите. – Затворете я някъде докато приключат речите и после я качете в хеликоптера ми.
	Пазачът кимна и изведе София от стаята.
	— Къде ще я водиш? – настоя да узнае Чейс.
	— При брачен консултант – каза Юен. – Така, президентът Молове и неговият министър на търговията вече пристигнаха, за да изнесат няколко скучни речи. Трябва да сте ми благодарни – ще ви спестя слушането на глупостите им. –      Той се обърна към Фанг. – Отведи ги в преработвателната фабрика и ги хвърли в трошачките…
	Чейс се извъртя и удари най-близкия пазач. Измъкна пистолета от ръката му…
	И Фанг отново го удари, този път по-силно. Чейс се строполи по лице на килима и от тила му рукна кръв. Той изстена и леко помръдна.
	— Кучи син такъв! – изкрещя Нина на Фанг. – Ти обеща, че ще ни оставиш живи!
	Юен го погледна изненадано.
	— Така ли?
	Фанг кимна извинително.
	— Да.
	— О.
	— Обаче не уточних за колко време – продължи Фанг, играейки си с бастуна, и по лицето му се разля жестока усмивка.
	— Ами тогава всичко е наред. – Юен кимна, Фанг и пазачите вдигнаха Чейс и заедно с Нина ги изведоха от стаята.
	— О, между другото – извика след тях Юен и мъжете спряха за миг. – Дай ми пистолета му, Фанг му го подхвърли. – Готин сувенир.
	Нина се опитваше да ритне мъжете, които я държаха, но те бяха твърде силни за нея и без никакви усилия я изнесоха заедно изпадналия в безсъзнание Чейс от сградата.
	И ги поведоха към смъртта.
	 
	* * *

	Преработвателната фабрика на диамантената мина наподобяваше онази в тайната уранова мина – само че в доста по-голям мащаб.
	Грамадните камиони изсипваха товара си на широки транспортьори, които отнасяха стотиците тонове скална маса до поредица огромни трошачки, всяка от които спокойно можеше да погълне всеки един от самосвалите с размери на къща и щеше да остане място за още. Камъните се трошаха на все по-малки късчета, преминаваха през все по-фини филтри, докато от тях не останеше нищо, освен прах…
	И диаманти. Най-твърдата субстанция, съществуваща в природата, бе единственото нещо, което успяваше да оцелее в безмилостното меле на машините. Без да бъдат изпускани от очи, ценните камъни бяха отнасяни в едно затворено отделение, където се оценяваха.
	Край трошачките също имаше охрана – суровите диаманти можеха просто да изпаднат на земята при трошенето – но обичайната охрана бе разпусната по заповед директно от собственика на мината. Всички въпроси бяха отклонени с обещанието за бонуси при следващата заплата. Каквото и да ставаше в голямата сграда през следващите няколко минути, то вече не беше тяхна работа.
	Фанг ги поведе към голямата асансьорна клетка, която издигна групата хора до подвижната платформа над трошачките. Когато стигнаха до нея, Чейс вече се беше възстановил от удара в главата, въпреки че все още се чувстваше замаян.
	— Добре ли си? – попита го Нина.
	— И по-добре съм бил. – Той погледна надолу към самосвала, който тъкмо изсипваше съдържанието на каросерията си. Транспортната лента издигна нагоре камъни и пръст и ги изсипа в челюстите на трошачката. Скалните блокове с размерите на автомобил се пръскаха на хиляди парчета под натиска на мощната машина. – Но след малко ще се почувствам много по-зле.
	Фанг пъхна черното бастунче под мишницата си и измъкна един пистолет със заглушител.
	— Имате две възможности – каза той, когато пазачите, които мъкнеха Чейс, го стовариха на пода на платформата. – Едната е да бъдете простреляни в главите и после хвърлени в трошачката. Другата… – продължи той, докато Нина помагаше на Чейс да се изправи, – е да се опитате да направи нещо глупаво, да бъдете простреляни в стомаха и след това да бъдете хвърлени в трошачката. Докато сте все още живи.
	— Ами третата възможност? – попита Чейс. – Почивка за двама на Карибите, без да бъдем хвърляни в трошачката?
	Фанг се ухили.
	— Боя се, че такава не съществува. На колене!
	Тримата пазачи заредиха пистолетите си и отстъпиха на един изстрел разстояние. Все още замаян, Чейс се опита да прецени шансовете си. Фанг бе единственият човек, когото можеше да достигне, преди да бъде прострелян, и може би си заслужаваше да спипа гадното копеле за опашката и да го повлече след себе си към трошачката…
	Но така Нина щеше да остане сама. А той не искаше разкъсания му от куршуми труп да бъде последното нещо, което тя щеше да види в живота си, нито изпитваше желание последните й чувства да бъдат мъка и болка заради него. Той се обърна към нея.
	— Нина, аз… – Думите, кои го се въртяха в съзнанието му, не искаха да излязат. Успя само да каже: – Беше ни интересно заедно.
	Тя го погледна невярващо.
	— Само това ли имаш да кажеш? Те се канят да ни убият и единственото, което се откъсва от сърцето ти е: „Беше ни интересно заедно”?
	— Добре де, какво друго искаш да кажа? – Той знаеше много добре, но по незнайно каква причина не успяваше да произнесе думите.
	Очите й се изпълниха с тъга, коя го засенчи дори страха.
	— Еди…
	Фанг застана зад тях. Той вдигна пистолета си и се прицели в тила на Чейс. Показалецът му леко натисна спусъка…
	И главата на единия пазач избухна, като опръска стоящия до него мъж с парченца кости и мозък. След това до ушите им достигна характерното щракане на едрокалибрена карабина, чиито куршум е достигнал до целта си със свръхзвукова скорост.
	Фанг се завъртя, опитвайки се да открие източника на изстрела, и се прикри зад тялото на един о, охранителите.
	Друг куршум улучи втория бодигард точно между очите и от задната част на главата му изригна облак от розова мъгла
	Чейс огледа грамадната зала, но не успя да види стрелеца.
	Трети изстрел. Мъжът, зад когото се криеше Фанг, политна назад и от раната на гърдите му плисна кръв. Той се преметна през парапета и се приземи в трошачката, която го пръсна на парчета като разтрошен камък.
	Щом осъзна, че вече няма прикритие, Фанг сграбчи Нина за врата. Той я дръпна към себе си и се извъртя, така че тя остана между него и невидимия снайперист.
	— Не си и помисляй да опитваш разни номера, Чейс – предупреди го той, като бавно отстъпваше назад по платформата, стиснал бастунчето под мишницата на ръката, с която държеше пистолета. – Кажи на приятеля си да хвърли оръжието или ще я убия!
	— Дори не знам кой е той! – възрази Чейс. Вече знаеше много добре откъде са долетели куршумите, но все още не беше видял стрелеца.
	Фанг опря пистолета във врата на Нина.
	— Веднага му кажи или…
	Нина сграбчи дръжката на бастуна му, дръпна я…
	И с всичка сила заби сабята в тялото на Фанг.
	Той изрева, инстинктивно се сгърчи от болка и натисна спусъка.
	Куршумът се заби в подмишницата на Нина, но въпреки силната болка тя издърпа острието и се извъртя, като заби лакътя си в челюстта на Фанг. Той отстъпи назад замаян, плюещ кръв…
	И Чейс заби юмрук в лицето му. Ударът бе толкова силен, че краката на Фанг направо се отлепиха от пода и той полетя към парапета. Едва не се преметна през него, но се хвана, залитна и се строполи върху трупа на единия бодигард.
	— Добре ли си? – попита Чейс, като вдигна изпуснатия
	пистолет.
	— Да, но… – Тя погледна към телата. – Какво се случи по дяволите?
	—Знам ли! Но проклет да съм, ако не съм адски щастлив, че се случи! – Той отново погледна надолу, като най-накрая забеляза силуета на снайпериста в далечината. Труден ъгъл за стрелба, прецени Чейс – който и да е този човек явно е страхотен стрелец.
	Снайперистът се раздвижи. За миг Чейс успя да го зърне – висок, мускулест чернокож мъж, с проблясващ пиърсинг по бръснатата му глава, – след което човекът изчезна.
	Нина разтърка натъртения си лакът.
	— Ох. Когато тренирахме този удар, не ме болеше толкова…
	— Радвам се, че не си го забравила. Да вървим.
	Тя бързо го последва към асансьора.
	 
	* * *

	Изстрелите от карабината отекнаха чак зад сцената, където Юен разговаряше с президента Молове и министъра на търговията и промишлеността Камлетесе. Част от войниците веднага обградиха Молове и го накараха да се наведе, докато останалите се пръснаха наоколо готови за стрелба, в търсене на най-малкия признак за опасност. Телохранителите на Юен също го наобиколиха, за да предпазят шефа си.
	— Какво беше това? – разтревожено попита Камлетесе.
	Юен погледна към преработвателната фабрика.
	— По-рано днес заловихме едни хора, които се опитваха да проникнат в завода – отговори той, като мислеше бързо.
	— Казаха ми, че вече са ги затворили. Очевидно са ме заблудили. Господин президент, по-добре се приберете вътре докато се справят с тях. Аз отивам да разбера какво става.
	Молове кимна и, заобиколен от кордона войници, се върна обратно в шатрата, а Юен и двама от хората му хукнаха към административната сграда. Когато стигна до входа на шатрата, президентът се спря.
	— Върви с него и разбери какво става – заповяда той на Камлетесе.
	Представителният политик примигна.
	— Аз ли?
	— Да, ти! Отивай! – Молове изчезна във вътрешността на шатрата, като остави объркания Камлетесе отвън до войниците, които пазеха входа. След минута мъжът побърза да настигне Юен.
	 
	* * *

	— Какво ще правим сега? – попита Нина, докато двамата с Чейс тичаха към изхода на преработвателното предприятие.
	— Трябва да намерим София. След това се махаме оттук! 
	— Не може ли напрано да се махаме от тук?
	Чейс я погледна и се намръщи невярващо
	— Сериозно ли говориш?
	— Да! Юен със сигурност няма да я нарани. Можеш да си я прибереш по-късно!
	— Нямам намерение да я оставям при тоя задник – настръхна Чейс. Двамата излязоха на светло и присвиха очи от ярката светлина. — Добре, ще ни трябва някаква кола.
	— Нищо не виждам – каза Нина. Наоколо нямаше следа нито от автомобили, нито от всъдеходи.
	— Какво, да не си ослепяла? – Чейс махна към един огромен жълт самосвал „Либхер”, който приближаваше към сградата. – Според теб това какво е?
	Тя пребледня.
	— Една ужасно глупава идея?
	— Моят специалитет. Да вървим. – Без да обръща внимание на протестите на Нина, той хукна към камиона и размаха ръце, за да го спре.
	Водачът, който седеше в шофьорската кабина на двайсет фута над земята, ядосано му махна да се разкара от пътя, но Чейс не помръдна от мястото си. Спирачките изскърцаха, камионът забави, но не спря и продължи да се приближава към него.
	Чейс се зачуди дали пък Нина не е била права.
	— Ох, мамка му. – Той се отдръпна няколко стъпки назад, след което хукна да бяга, а ъгловатата сянка на камиона падна върху него. – Мамка му!
	Грохотът на грамадния дизелов двигател нахлу в ушите му, като почти заглуши пронизителното скърцане на спирачките. Останал без изход за бягство, Чейс се хвърли на земята и покри ушите си с ръце, докато грамадния камион плавно Нина над него...
	И спря. Чейс въздъхна с облекчение. Той се намираше под предницата на камиона – но за свое голямо удоволствие осъзна, че е достатъчно само малко да се свие и ще бъде в пълна безопасност. Той излезе на открито и тръгна към стъпалцата, които водеха към шофьорската кабина.
	Нина се приближи към него.
	— Идиот! – извика тя, като го плесна по ръката.
	— Ох! Това пък за какво беше? – Стъпалцата, които бяха толкова много и стръмни, че можеха спокойно да се нарекат стълба, пресичаха решетката на радиатора, която имаше размерите на микробус. Чейс бързо се изкачи по тях, а Нина го следваше по петите.
	Шофьорът се показа, размахал гневно ръце.
	— Какво прашно, по дяволите? И защо сте сложили на главите си…
	— Съжалявам, друже – каза Чейс и го удари в слабините. Мъжът жалостиво изскимтя и се преви на две, а Чейс го бутна през перилата.
	— Това пък защо беше нужно? – попита Нина. – Имаш пистолет, можеше просто да го накараш да слезе!
	— Трябва да действаме по-бързичко – репликира я Чейс, докато изкачваше останалите стъпалца към кабината. – Не го мисли, той ще се оправи. Стига да не го прегазя с камиона.
	— Имаш ли представа как се управляват тези неща?
	Чейс огледа управлението. Волан, педал за газта, педал за спирачките, няколко лоста, за които предположи, че управляват каросерията и няколко дисплея, които показваха изглед от камерите, разположени около камиона. Съдейки по скоростния лост до шофьорското място, който изненадващо много приличайте на лоста в автомобилите, самосвалът беше с автоматична трансмисия.
	— Мисля, че ще се справя.
	 
	* * *

	— Как са успели да избягат, по дяволите? – настойчиво попита Юен.
	— Някой им помогна – отговори Фанг от другия край на телефонната линия с болка в гласа. – Някой застреля хората ми. Беше снайперист.
	— Какво? Кой?

 	— Не знам, не го видях. Измъкна се.
	— Намери ги! И ги убий. Ако някое от тези копелета се измъкне и докладва на ООН за урановата мина, ще бъдем унищожени!
	— Уранова мина? – възкликна министърът. – Каква уранова мина?
	Юен притисна длан към челото си.
	— О, по дяволите въздъхна той. Министре, случайно да сте склонен да приемете ужасно голям подкуп?
	Камлетесе се сепна.
	— Какво? Разбира се, че не! Какви са тия работи с урановата…
	— Така си и мислех. – Юен взе пистолета на Чейс от бюрото и го застреля. – Ти – обърна се той към един от охранителите, който изглеждаше също толкова втрещен, колкото и покойния министър, – върви да предадеш на президента ужасно трагичните новини. Двама крадци на диаманти, наречени Еди Чейс и Нина Уайлд, току-що убиха министъра на търговията! – Когато охранителят се поколеба, той се намръщи и насочи все още димящия пистолет към него. – Разбра ли ме добре? Хайде тръгвай!
	— Да, сър! – преглътна тежко охранителят, прекрачи през трупа на министъра и бързо излезе от стаята.
	Юен избърса отпечатъците си от пистолета, после го пусна на земята и грабна куфарчето с ръкописа на „Хермократ”.
	— Закарай ме при жена ми – заповяда той на другия охранител.
	 
	* * *

	Както Чейс откри съвсем скоро, разгадаването на изненадващо простите уреди за управление на гигантския Т282В бе едно, а шофирането му бе нещо съвсем друго. Каросерията му бе пълна с четиристотин тона пръст и скална маса. Самосвалът набираше скорост ужасно бавно, и също толкова бавно я губеше. Един от най-големите уреди на таблото показваше температурата на спирачките на всяко едно от дванайсетфутовите колела, и всеки път, когато натискаше педала за спирачките, за да намали на завой, стрелката веднага се изстрелваше в червената скала.
	Но сега камионът се беше засилил към административната сграда и към София.
	— Имаме си компания – нервно го предупреди Нина, като махна с ръка към монитора. От лявата страна на камиона бързо се приближаваше лендкрузър. Вратата му бе полуотворена и една мъжка глава се подаваше през прозореца. Той се кани да скочи при нас!
	— Проклети гратисчии! – каза Чейс. Той завъртя волана и камионът се люшна вляво. Лендкрузърът бързо изостана.
	Нина се хвана за облегалката на Чейс, за да не падне. Въпреки, че вече беше изправил волана, тварта в гигантската каросерия продължаваше да се мести от ляво на дясно и камионът се клатеше като кораб в буйно море.
	— Господи! За миг помислих, че ще се обърнем!
	— Трябва да изхвърлим товара. Той махна към лостчетата на таблото за управление. – Виж кое от тях ще обърне каросерията… Боже, тоя опитва отново! – Лендкрузърът отново се приближаваше отстрани и един охранител протягаше ръка към перилото на стълбичката.
	Чейс отново зави. Този път шофьорът на тойотата не успя да реагира достатъчно бързо и огромното предно колело на камиона захапа колата. Цялата задница на лендкрузъра се откъсна, а охранителят едва успя да се шмугне в кабината преди вратата да бъде изтръгната и смачкана като станиол. Осакатената машина се преобърна.
	Чейс се ухили.
	— Добре, следващия път като отивам в Лондон, искам да карам едно от тези камиончета!
	Нина посочи напред.
	— Внимавай! – Още два лендкрузъра се приближаваха с пълна скорост към тях по прашния път, през прозорците им надничаха хора от охраната.
	С оръжия в ръце…
	— Наведи се! – извика Чейс, но Нина вече бе усетила опасността и се беше скрила зад седалката. Стрелбата от движещ се автомобил е много по-трудна, отколкото Холивуд се опитва да я накара да изглежда, но пък и Т282В не беше точно малка цел. Куршумите чаткаха по кабината, а един от тях проби предното стъкло и се заби в тавана.
	— Добре, щом така го искате… – изрева Чейс. Той натисна педала за газта, двигателят се разтресе под краката му и камионът се устреми към приближаващите всъдеходи. Единият от тях веднага реши, че оцеляването му е по-важно от изпълнението на заповедите, и бързо сви встрани, но другият продължи да напредва. Нов дъжд от куршуми се изсипа върху кабината. Част от предния прозорец се строши, късчета стъкло се посипаха върху таблото. Чейс присви очи, но запази курса.
	Шофьорът на лендкрузъра най-накрая осъзна, че е изправил срещу противник, който е триста пъти по-тежък от него, и се опита да завие, но вече беше твърде късно. Тойотата се скри от погледа им, но пронизителния стържещ звук от смачквана ламарина и съвсем лекия удар, който почувстваха, подсказа, че Чейс е ударил джакпота. След миг остатъците от лендкрузъра се появиха на един от мониторите свързани със задните камери, и само едно откъснато колело, което се търкаляше настрани, подсказваше, че размазаните останки някога са били кола.
	Чейс потрепна.
	— Ох!
	Пред тях се появи административната сграда, сцената и шатрата зад нея. На хеликоптерната площадка пред една от сградите Чейс забеляза една машина с включени двигатели, заобиколена от тичащи хора. Той предположи, че това е хеликоптерът на Юен…
	— Мамка му! – Едната от фигурите му се стори много позната. – Отвеждат София!
	— Чакай малко, какво правиш? – извика Нина, когато той смени посоката и подкара камиона право към хеликоптера.
	— Ще им попреча да отлетят!
	— Как? Като се блъснеш в тях? Така ще я убиеш!
	Чейс разбираше много добре, че тя е права, но не можеше да измисли нищо друго
	— Мамка му! – каза Чейс, като удари с юмрук по волана. Той безпомощно проследи с поглед машината, която набра височина и изчезна зад шатрата.
	— Еди! – Нина сочеше към нещо. Хеликоптерът на президента Молове се намираше на другата площадка, близо до тентата, наобиколен от кордон войници, а перките му се въртяха все по-бързо.
	Прицелване…
	Нямаше нужда Чейс да кара Нина да залегне на пода. Той също се стовари до нея и се притисна към таблото, за да се прикрие от прелитащите над главите им куршуми. Остатъците от предния прозорец се пръснаха и главата му бе засипана от парченца стъкло. Куршумите проникнаха през стоманените стени на кабината и разбиха един от видеомониторите. Педалът за газта хлътна под крака му, механизмът му се изкриви нанякъде, но камионът продължи напред с пълна газ.
	Чейс не виждаше нищо. Оставаше му само да държи волана и да чака…
	Стрелбата спря, войниците разкъсаха кордона и се разпръснаха, когато камионът се устреми към тях. Носещото витло на хеликоптера още не бе достигнало пълна скорост за издигане – пътниците започнаха да скачат от кабината и се разбягаха панически, един от войниците буквално извлече Молове изпод гумите на чудовищното возило.
	Перките на хеликоптера се врязаха в предницата на камиона и я разкъсаха на парчета, преди да се забият в стоманената рамка и да се строшат като клечки.
	Само след минутка либхерът се заби в хеликоптера.
	Машината се преобърна, корпусът й се разпадна и дългата опашка се откъсна и излетя настрани. Двигателят пламна. Известно време се влачи след камиона…
	И избухна. Глухият тътен от запаленото гориво бе последван от по-силния, по-отчетлив взрив ма двигателя. Пред камиона заваляха отломки.
	— По дяволите! – изпъшка Чейс, когато едно горящо метално парче изтрополя по покрива на кабината и парна ръката му. Той продължи да натиска педала за газта. Разтресоха се леко, когато едно от колелата премина през останките на хеликоптера и смазаната ламарина остана да лежи на пътя. Той се изправи и видя как се приближават към нещо огромно. – О, мамка му!
	Нина надигна глава точно когато камионът рязко сви встрани, за да избегне сблъсъка с шатрата. Инерцията я запрати към вратата на кабината.
	Маневрата нямаше успех. Гигантският камион префуча през ВИП секцията в тентата, огромните му гуми размазаха нападалите по земята маси и бутилки от шампанско. Нина успя за миг да зърне хаоса в шатрата – сервитьорите бяха побягнали към задните изходи точно преди покривът на тентата да се откъсне и цялата конструкция да се срути.
	Чейс погледна към все още работещите видеомонитори и видя как шатрата се набръчква и рухва, а зад нея горяха останките на разбития хеликоптер.
	— Страхотно – изстена той и насочи камиона към пътя. – поредният африкански държавен ръководител, който ще поиска главата ми. – Сухият вятър, който нахлуваше през счупеното предно стъкло, го накара да присвие очи. Хеликоптерът на Юен все още се забелязваше далеч напред. След кратък полет той започна да се снижава.
	Нина се наведе напред.
	— Може би все пак ще успее.
	— Какво имаш предвид?
	— Не помниш ли, че там са танковете му?
	Чейс изпръхтя пренебрежително.
	— По никакъв начин няма да успеят да ги подготвят толкова бързо. Освен това те са тук само за да се изфука. – Камионът излезе на пътя към летището, минавайки през празничния плакат, който раздра на две като бегач, разкъсващ с гърдите си финалната лента. Плакатът се откъсна от металните рамки и се закачи за парапета край вратата на кабината, а вятърът яростно заподмята въжетата, които го бяха привързвали към рамката.
	Чейс подкара самосвала към портала – където видя и двата леопарда да заемат позиции зад пропускателния пункт, за да блокират пътя, а оръдейните им кули се въртяха, за да насочат оръдията си към тях.
	 
	 
	 
	~12~

	 

	— Гръм и мълнии! – изкрещя Чейс.
	— Само за да се изфука, а? – избъбри Нина с пресекващ от ужас глас, докато се свиваше зад едната седалка.
	Той не отговори нищо, а завъртя бясно кормилото, за да слезе от пътя. Надяваше се, че оградата и вдигнатата пепел ще успеят да блокират видимостта им и да им попречат да се прицелят. Достатъчно бе един снаряд да улучи предницата на камиона и двигателят щеше да бъде унищожен – но това нямаше да има особено значение, защото междувременно и двамата с Нина щяха да бъдат мъртви. Погледна през страничното стъкло. Единият танк се бе изгубил зад оградата, но оръдието на другия продължаваше да го следи.
	Обаче изстрел не последва. Екипажът на танка бе достатъчно бърз, за да го изкара на пътя, но все още не бе успял да зареди оръдието.
	Което нямаше да им отнеме още много време.
	Хеликоптерът на Юен беше изчезнал от полезрението им, скрит зад изкорубената ограда. Или току-що се беше приземил, или, предвид обстоятелствата, пилотът на личния самолет на Юен подгряваше двигателите за едно спешно излитане. Изглежда, Чейс нямаше никакви шансове да спаси София.
	Но той беше длъжен да опита.
	— Как ще се измъкнем оттук? – попита Нина.
	Той кимна към оградата върху хълма.
	— Гледала ли си „Голямото бягство”?
	— Да, но… – тя тежко преглътна, когато осъзна какво има предвид. – Не, нали не мислиш сериозно да…
	Чейс твърдо стисна зъби.
	— Не, ние ще се справим по-добре от Стив Макуин. Нали вярваш, че този твой медальон ти носи късмет?
	— Да.
	— Е, сега е моментът да го използваш. Дръж се!
	Той натисна педала за газта.
	Камионът се устреми напред като бик, вдигна повече от трийсет мили в час и продължи да ускорява, докато не стигна подножието на хълма и не полетя нагоре.
	Здраво стиснала медальона си, Нина изпищя…
	Камионът се блъсна в оградата и тя се разлетя на парчета. Камионът прелетя над препятствието, шестстотинте тона метал, гума и скална маса сякаш бяха родени във въздуха.
	Когато се стовари върху земята, силата на удара бе толкова голяма, че дебелите един фут гуми се накъдриха. Изпод колелата изригна огромна вълна от пръст, ударната вълна беше толкова силна, че събори войниците и охраната на земята и преобърна паркираните край входа всъдеходи. От каросерията на камиона излетяха камъни с размера на автомобили и се забиха в земята като метеорити.
	Нина и Чейс изкрещяха едновременно, когато предницата на камиона се вдигна отново във въздуха. После се стовари на земята, запращайки задушаваща вълна от прах и натрошени камъни чак върху кабината. Почти заслепен Чейс се опита да задържи волана в посока към пистата.
	— Нина! Добре ли си?
	— О, чувствам се прекрасно – дочу се гневен глас от пода зад седалката. – като се изключат натрошените ми кости.
	— Добре си. – Прахта се разсея, след като камионът отново ускори, а плакатът се вееше на вятъра. Пистата вече се виждаше. Сред паркираните край летището самолети беше и този на Ти Ди…
	Както и един лъскав частен самолет, който заемаше позиция за излитане.
	Чейс нямаше никакви съмнения чий е този самолет.
	— Той се кани да отлита! – От двигателите на реактивния самолет изригнаха нажежени пламъци и вдигнаха прах.
	— Не можеш да го настигнеш! – извика Нина. – Много сме далеч, никога няма да стигнем навреме!
	— Трябва да го настигна!
	Тя хвана Чейс за раменете и го разтърси, като извика почти в ухото му.
	— Еди! Не можеш да я настигнеш? Не можеш.
	Чейс се обърна и я погледна в очите, отказвайки да повярва на думите й, въпреки че осъзнаваше колко са верни.
	— Не можеш – повтори тя. Той погледна гневно към пистата. Самолетът се отдалечаваше от него.
	Твърде бързо, за да бъде настигнат.
	Най-после той призна поражението си.
	— Мамка му!
	Нина го пусна.
	— Трябва да се качим в самолета на Ти Ди – започна тя, – и да се махнем оттук преди...
	Един оглушителен взрив изрови яма в земята точно пред тях. Пясък засипа кабината.
	Пълначите на танка бяха заредили оръдията.
	Чейс рязко сви от пистата, като се опитваше да държи задницата на камиона насочена към танковете.
	Те повече усетиха, отколкото видяха нещо, което прелетя край тях и кабината бе връхлетяна от вълна горещ въздух. Секунда по-късно още един снаряд се взриви пред тях, този път малко по-встрани. Стрелецът в първия танк се целеше ниско, опитвайки се да уцели някое от колелата на камиона.
	Вторият се целеше високо, с намерението да удари кабината.
	— Мамка му! – Нина се взираше невярващо в кратера. – Те стрелят по нас! Проклетите танкове стрелят по нас!
	— Да, забелязах! – Чейс погледна към видеомониторите. В онзи, който показваше картина от задните камери, той видя как двата танка се обръщат, за да ги подгонят. Оръдейните им куполи почти не помръдваха, стрелците проследяваха бягащия камион. И двата танка бяха пропуснали, което означаваше, че не разполагаха с модерна компютъризирана прицелна система, но можеха да се насочват ръчно – в най-добрия случай разполагаха с лазерни далекомери, за които беше достатъчно да не изпускат камиона от поглед, а автоматиката щеше да свърши останалото.
	Пистата – и самолетът на Ти Ди, – вече не бяха вариант за бягство. Чейс бе извадил късмет при първия изстрел, като зави точно навреме, за да избегне снаряда. Ако завиеше назад към пистата, самосвалът щеше да се превърне в лесна мишена за танковете. Дори гигантските гуми не можеха да устоят на 105 милиметров снаряд.
	— Искам да ги наблюдаваш – каза той на Нина, като мушна с пръст в монитора, – и да ми казваш какво правят.
	— Добре, точно сега ни преследват!
	— Благодаря за информацията, доктор Очевадко. Имам предвид да ми кажеш, когато се канят да стрелят! – Чейс огледа терена напред. Движеха се грубо на север, широките зелени блата на делтата на Окаванго вече взимаха превес над прашната пустиня. След малко повече от миля равния терен, по който се движеха в момента, щеше да започне да се спуска надолу към огромната речна система…
	— Стрелят! – изпищя Нина. На екрана се видя как от оръдието на единия танк изригна оранжев пламък.
	С всичка сила Чейс рязко завъртя волана надясно. Камионът се залюля, заплашвайки да се катурне на една страна.
	От лявата им страна прелетя един снаряд, който се взриви на около стотина ярда пред тях. Опитвайки се да стои изправена и да наблюдава монитора, Нина забеляза, че и вторият танк стреля.
	— Идва!
	Чейс завъртя кормилото на другата страна и камионът се люшна наляво. Този път обаче не беше достатъчно бърз…
	Целият самосвал подскочи така, сякаш бе ударен с гигантски чук, експлозията отекна във всеки сантиметър от метала. Страничните прозорци се пръснаха.
	— О. Господи! – изпищя Нина. – Уцелиха ни!
	— Всичко е наред, всичко е наред! – Чейс погледна в един от другите монитори. Камерата беше монтирана върху самосвала и гледаше надолу, към съдържанието на каросерията. Зад тях се носеше плътна струя пушек – снарядът се беше забил в каросерията и беше взривил една от канарите. – Ударил се е в камъните!
	Той започна да брои на ум. Колко ли добри бяха стрелците? Колко време им е необходимо, за да презаредят?
	— Мисля, че ни настигат – предупреди Нина. Чейс погледна към монитора за обратно виждане. Танковете застрашително ги приближаваха и на екрана вече изглеждаха много по-големи от преди. На равен терен един „Леопард“ може да вдигне около четиридесет мили в час – много повече от камиона.
	Повече от натоварен камион…
	— Нина! Лостовете за каросерията…
	— За Бога! – прекъсна го тя с обвинителен тон, не можейки да повярва на ушите си. – Пак ли започна с това?
	— Не, не! Добре, че не го изпразни преди! Но сега е моментът да го направиш, изхвърли товара! Така ще развием по-висока скорост, а и пушекът ще послужи като димна завеса!
	Бяха минали десет секунди, а все още никой от танковете не беше стрелял отново. Един автоматичен пълнач досега да е презаредил. Това означаваше, че зареждането се извършва на ръка, което, дори за отлично трениран екипаж в неподвижен танк си беше труден процес, а и тръскането върху каменистата земя щеше да добави още няколко секунди…
	Нина се хвана за таблото с едната си ръка, а с другата започна да проверява лостовете. Тя откри най-вероятния кандидат и го дръпна.
	На панела замига червена крушка и се разнесе предупредително бръмчене – изпразването на каросерията в движение не се препоръчваше.
	Но не беше и забранено. Под кабината се разнесе скърцане на хидравлика. Чейс погледна към екрана. Камерата, която гледаше към каросерията, бе фиксирана в една точка и земята под нея като че ли се заклати. 
	Камъните помръднаха.
	— Идва!
	Чейс отново се обърна напред и нави надясно. Нина залитна към него…
	Поредния съкрушителен удар, много по-силен от предишния. Към пуканото на трошаща се скала се присъедини и стърженето на усукан метал. Камерата примигна, но продължи да работи, като разкри нащърбена дупка на дъното на издигащата се каросерия.
	Стрелците коригираха мерника си и вече се опитваха да улучат задните колела. Повдигащата се каросерия служеше като щит и отчасти прикриваше задните гуми. Снарядите можеха да пробият много по-дебела броня, но скалният материал, който превозваше самосвала, бе успял да поеме по-голямата част от експлозията.
	Но камъните скоро нямаше да ги има – те се търкаляха по надигащата се каросерия и се изсипваха на земята.
	Чейс преброи четиринайсет секунди. Толкова бяха необходими на екипажа на „Леопарда”, за да презареди след всеки изстрел. С толкова разполагаше и той, за да измисли спасителен план.
	И то само ако оцелееше след изстрела на втория танк, който щеше да дойде всеки момент.
	Тъкмо завиваше рязко наляво, когато Нина извика предупредително. Каросерията се беше вдигнала наполовина и камионът губеше баланса си, защото задницата му натежаваше. Усещаше как огромната машина се тресе, почти излязла от контрол и заплашваща да се преобърне…
	Бум!
	Нещо се удари в кабината и откъсна част от покрива й. Не беше снаряд, а шрапнел, парче стомана, откъснато от предницата на камиона, където снарядът бе пробил дупка в метала.
	Той се вкопчи в кормилото и отново го изправи, като обърна задницата на камиона към танковете.
	Четиринадесет секунди за презареждане...
	Воланът подскочи в ръцете му, когато товарът в каросерията най-после се подчини на гравитацията и се освободи.
	Четиристотин тона пръст и скала се изсипаха на земята от каросерията на камиона. Във въздуха изригна огромен непрогледен облак прах, който започна да се разпростира във всички посоки. През него прелитаха камънаците, които оставяха собствените си прашни слели във въздуха като опашки на комети. Те се забиваха в пустинната земя и изхвърляха още повече прах във въздуха, преди да бъдат окончателно погълнати от врящия облак.
	И двата танка изгубиха камиона от полезрението си, всъщност не виждаха нищо зад непрогледната кафява маса. Единият от тях сви в страни, за да заобиколи препятствието; другият безстрашно се заби право в него. Но колкото и голям да беше облакът, на засиления леопард му бяха необходими само няколко секунди, за да премине през него, а купчината баластра, която се беше изсипала от каросерията на камиона, му причини само леко разтърсване...
	Водачът му изведнъж видя нещо през перископа си – сред завихрената пепел, право пред него изникна огромна, тъмна неясна фигура, но вече беше твърде късно да спре...
	Оръдието рязко хлътна назад в оръдейната кула, след като с всичка сила се заби в скалния блок с размери колкото на самия танк. Пълначът едва не бе обезглавен от дулото, което профуча над него и с оглушителен трясък се заби между краката на седналия командир. Само след миг носът на танка се удари в огромната скала и танкът внезапно спря,
	— Пипнахме ли ги? – попита Нина, като нетърпеливо се взираше в мониторите, но там се виждаше само облакът прах, който продължаваше да се стеле от вертикално изправената каросерия.
	Чейс рискува да подаде глава през прозореца и да погледне назад. Забеляза единия леопард, който заобикаляше облака.
	— Един все още върви – докладва той, като се обърна на другата страна, за да провери мониторите. От неясната мъгла зад него не се появи нищо. – Но май видяхме сметката на другия!
	— Страхотно! Жалко, че нямаме още един камион, пълен с камъни!
	Чейс тъкмо се канеше да подхвърли една саркастична забележка, когато изведнъж го връхлетя една идея.
	Те нямаха друг камион пълен с камъни. Но все още имаха самия камион...
	Той се огледа за втория танк, зави и започна да се отдалечава от него.
	— Не сваляй очи от този екран – каза той. – Извикай щом изстреля снаряд.
	— Не можем непрекъснато да го избягваме! – каза Нина
	Пустинният терен потъмня от калните следи на някогашна река, вливала се в делтата.
	— Няма да ни се наложи – отговори Чейс, като последователно завъртя волана наляво и надясно и камионът започна да се клати. – Без значение по какъв начин.
	Нина смръщи вежди.
	— Не ми харесва тонът ти… ааа!
	Чейс прие крясъка й като знак, че танкът отново е стрелял и незабавно завъртя волана колкото се може по-рязко. Хоризонтът започна плавно да се накланя, когато камионът започна да обръща. Воланът се разтресе, гумите от външната страна се отлепиха от земята…
	Бум!
	Взривът избухна застрашително близо до страната на камиона, обърната към танка. Снарядът беше преминал точно между предните и задните гуми, под самосвала, който едва не се беше преобърнал.
	Чейс рязко изправи волана, за да може Т282В отново да стъпи и на четирите си колела, след което продължи да го върти на другата страна.
	Четиринайсет секунди…
	— Какво правиш? – попита Нина. Към объркването й се прибави страх, когато тя осъзна, че камионът се е устремил срещу танка.
	— Презареждат за четиринайсет секунди – каза Чейс. – Ако успеем да ги достигнем за тринайсет, ще можем да ги размажем, преди да успеят отново да стрелят!
	— Но ако го направим за петнайсет, те ще ни взривят! – възрази Нина. Леопардът се появи пред тях, Чейс се засили срещу него. – Колко време ни остава?
	— Четири секунди! – Камионът и танкът препускаха един срещу друг, без да намалят скоростта си. – Някакви последни думи?
	— Мамкамумамктумамкаму!
	Оръдието се вдигна и се прицели в кабината.
	Чейс пусна кормилото, сграбчи Нина и я хвърли в скута си, като се наведе върху нея, за да я защити…
	Сблъсък! 
	Леопардът тежеше четиридесет тона – но дори разтоварен. Т282В беше пет пъти по-тежък и много по-голям.
	Когато дулото на оръдието проби предницата на камиона и се заби в грамадния дизелов двигател, то се огъна като хартиена тръбичка. Само след миг самосвалът се изкатери по полегатата предница на леопарда, който затъна почти до половината в меката пръст. Дулото му бе откъснато и размазано под гигантските гуми на либхера и остана да лежи в прахта.
	Камионът премина през препятствието, отново се озова на твърда земя и тъй като воланът му бе завъртян, започна да кръжи на място.
	Нина отвори очи и осъзна, лежи по корем в скута на Чейс. Усети тежестта на тялото му, което притискаше нейното. Не можеше да разбере дали той се движи, дори дали диша.
	— Еди?
	И след дълго мълчание чу:
	— Мислех, че някой с твоето образование ще измисли някакви по-специални последни думи.
	Тя го плесна по краката.
	— Махни се от мен!
	Чейс се надигна, помогна й да се изправи и отново се хвана за волана. Веднага разбра, че кормилото е повредено; то се въртеше свободно и почти не реагираше. С много усилия той успя да го изправи и видя през счупеното предно стъкло, че се отправят на север, към делтата на реката.
	Той махна крака си от педала за газта…
	Нина прекара ръце през косата си.
	— Господи! Наистина вярвах, че това ще е краят ни! – Тъкмо се канеше да започне хулителна тирада срещу безумните действия на Чейс, когато забеляза изражението на лицето му. Досега не го беше виждала такъв.
	А това не бе добър знак.
	— Какво има?
	Той посочи към пода.
	— Виждаш ли крака ми?
	— Да.
	— Виждаш ли, че не натиска педала за газта?
	— Да, но продължаваме да се движим… О, господи. Тя погледна към таблото. Част от уредите бяха повредени от куршумите, но скоростомера все още работеше – и тя веднага превърна отчитаните шейсет и шест километра в час имперски единици.
	— Движим се с повече от четиридесет мили в час!
	— Дроселът е повреден – каза Чейс. Педалът бе прилепнал плътно към пода; вече се беше опитал да го повдигне крак, но без успех. – Седни и се дръж здраво. Може доста да ни раздруса.
	— Да ни раздруса ли? – възкликна тя, но се подчини и се сви зад него.
	Чейс натисна спирачките. Камионът се разтресе и някъде откъм гумите се чу дълбок стържещ шум. Той наблюдаваше скалите, показващи температурата на спирачките. Едната не работеше, но другите три застрашително навлизаха в червената зона.
	Скоростта спадна, но не особено много.
	Той натисна по-силно. Кабината се разтресе. Каквото бе останало от предното стъкло, изпопада на пода. Стелката на скоростомера трепна и започна бавно да се връща назад, докато температурата на спирачките бързо се покачваше…
	Силен трясък, като парчета метал в центрофуга, ги накара да подскочат. Последва силен удар, след което нещо се удари в предното колело и падна.
	Нина погледна през прозореца. Главината на колелото пушеше.
	— Какво беше това, по дяволите?
	— Спирачките! – Едната от стрелките рязко се беше върнала на нула. – Изпържиха се!
	Нина се пресегна, сграбчи скоростния лост и се опита да го премести в средна позиция. Той отказа да помръдне.
	— По дяволите!
	Чейс леко отпусна спирачките с надеждата, че температурата им ще падне преди камионът отново да ускори, но стрелката на скоростомера веднага хвръкна нагоре – а тези на спирачките си останаха в червената зона.
	— Проклятие! – Той смени стратегията и натисна с всичка сила спирачките. Камионът бясно се залюля и воланът полудя в ръцете му.
	Нещо неприятно изхрущя, някъде под таблото се чу тъп трясък и кормилото изведнъж спря да се върти.
	Стрелките на спирачките продължаваха да се изкачват, но камионът намаляваше скоростта си… 
	Още един спирачен диск се счупи, край главината се разлетяха нажежени до червено парчета метал. Стелката на скоростомера отново започна да се покачва.
	Чейс продължи да натиска педала с напразната надежда, че двете останали здрави спирачки ще издържат. Но не би. Само след няколко секунди и двете се разпиляха на парчета от натиска.
	— Няма ли ръчна спирачка? – попита Нина без капчица надежда в гласа си.
	— Не. – Чейс присви очи срещу вятъра и огледа терена наоколо. Ако имаше някакъв достатъчно стръмен склон, може би щеше да успее да насочи камиона към него. Може би щеше да успее да намали скоростта му достатъчно, за да успеят да скочат…
	Вдясно, на известно разстояние от тях, забеляза потенциален кандидат. Но веднага разбра, че няма да успее да стигне до него, когато завъртя кормилото… и нищо не се случи. Воланът вече не бе свързан с нищо – кормилната щанга беше счупена.
	Чейс впери ужасен поглед в него.
	— Гръм и мълнии!
	— Ох, това хич не е на добре – каза Нина и присви очи.
	Чейс завъртя безполезното кормило наляво и надясно без никакъв ефект, след което ядосано го врътна като колело на рулетка.
	— Така, нямаме нито спирачки, нито управление. Приемам всякакви идеи.
	— Не можем ли да скочим?
	— Движим се твърде бързо. Аз може и да се приземя в прилично състояние, все пак съм тренирал, но ти няма да успееш.
	— Докато не опитам, няма как да се разбере, нали? – Нина отвори вратата на кабината, излезе на перваза и погледна към защипания плакат, който плющеше на вятъра. – Или пък по-добре не!
	— Какво има?
	— Стълбата я няма! Сигурно се е откъснала, когато прегази онзи хеликоптер!
	— Да бе, сега пък аз съм виновен!
	Нина не му обърна внимание, защото я осени една идея. Тя погледна назад към вдигнатата каросерия, след това дръпна лоста, който контролираше хидравличния повдигач. Грамадата започна да се спуска.
	— Помогни ми! – извика тя.
	— За кое?
	— За това! – Тя посочи плаката.
	Чейс се поколеба, после реши, че след като така или иначе не може да управлява камиона просто няма смисъл да седи на шофьорската седалка и отиде при Нина.
	— Виж колко добре улавя вятъра – обясни Нина и постави ръка върху издутия плат. Тя бързо го издърпа през решетката и го сви на топка.
	— Така ли? И какво от това? Да не се каниш да полетиш с него? Не ми пука какво казва Дан Браун, брезентът не може да се използва като парашут!
	— Знам – тросна му се тя с ядно бляскащи очи. – Изобщо не мислех да го използвам за летене – просто трябва да ни забави.
	Чейс изсумтя саркастично.
	— Не искам да те разочаровам, но няма начин това нещо да забави двестатонен камион!
	— Нямам предвид камиона! – С мек удар каросерията падна на мястото си и козирката й образува покривче над перваза и покри дупката, направена от танковия снаряд. – Имах предвид нас! Въпреки че се изкушавам да те оставя тук – добави тя, мръщейки се.
	Той внезапно разбра какво има предвид.
	— Искаш да кажеш да го използваме като плаваща котва, която да ни изтегли от задницата на камиона?
	— Точно така! Няма да успее да ни спре, но може да ни забави достатъчно, за да оцелеем при скока. – Нина придърпа края на плаката към перваза и провери въжетата, с които бе привързан към рамката. Стоманена тел, обвита с найлон, достатъчно здрава, за да издържи ветровете, които духаха в мината.
	— Само че няма да стане от задницата на камиона – висока е над двайсет фута. – Чейс погледна напред и замръзна.
	— Въпреки че май няма да е зле да опитаме.
	— Защо? – В този миг тя зърна онова, която бе видял и той. – Олеле!
	Пред тях една линия разделяше терена на две: пред нея се простираше каменистата и прашна Калахари, а зад нея се простираше зелената шир на Окаванго. Трябваше й само миг, за да забележи разликата – въздухът в пустинята като че ли се движеше по-бързо от делтата… защото между двете части имаше огромна разлика във височината.
	Те се бяха устремили към ръба на стръмна скала
	— Веднага отивай отзад! – извика Чейс, повдигна Нина на перилата и й подложи шепа, на която да стъпи, за да може да се оттласне към каросерията. Тя прескочи металния ръб, след което се обърна, наведе се напред и протегна ръце Чейс взе платното и бързо й го подаде.
	— Разгъни го леко, само, за Бога, не позволявай вятъра да го отнесе!
	Нина погледна напред. Ръбът на скалата се приближаваше бързо, камионът се беше устремил с пълна скорост към своето унищожение.
	— Ами ти?
	— Ей сега се качвам! Прехвърли краката си през ръба и стисни здраво!
	Тя седна, прехвърли крака през предния ръб на каросерията и се опита да разгъне максимално брезента. Вятърът веднага го поде и се опита да го изтръгне от ръцете й.
	Чейс се втурна в кабината и дръпна ръчката, която контролираше хидравличния повдигач. После изтича навън, покатери се на парапета, преметна се през ръба на каросерията и се озова на около осем фута от Нина.
	— Подай ми единия край! – извика той, като сам преметна крака през ръба и стисна здраво, когато каросерията започна да се издига.
	Тя му метна единия край на платното. Той бързо уви края му няколко пъти около китката си, преди да го стисне здраво, след което с другата ръка го придърпа още към себе си.
	Нина видя какво прави и побърза да направи същото. Каросерията продължи да се надига и натискът върху краката й се засили, когато гравитацията започна да я придърпва назад. Тя погледна назад през рамо и си пожела да не го беше правила. Земята се намираше най-малко на трийсет фута под нея, а тя продължаваше да се издига.
	Около предницата на каросерията, която сега се явяваше връх, се изви вятър. Плакатът го улови и се изду. Едно рязко дръпване едва не я откъсна от мястото й. 
	— Не още! – изкрещя Чейс, като се наведе максимална напред. Скалата се приближавате бързо, но ако се пуснеха твърде рано, преди каросерията да достигне необходимия ъгъл, тя щеше да ги хване в капан.
	Мускулите на краката му се стегнаха, ръбът на каросерията се впиваше в сухожилията му. Само още няколко секунди.
	Каросерията продължи да се издига и скри гледката на приближаващата се скала от очите им. Когато достигна ъгъл от почти четиридесет и пет градуса…
	— Сега!
	Чейс запрати плющящия плакат във въздуха, като едновременно с това отпусна краката си и падна назад. Нина направи същото. Платното се опъна между тях, буйният вятър го подхвана и ги дръпна едновременно от върха на каросерията.
	Но той не беше достатъчно голям, за да издържи теглото и на двамата. Те паднаха върху стръмното дъно на каросерията и безпомощно се плъзнаха надолу.
	Платното се опъна…
	Нина и Чейс излетяха от камиона, брезентът им послужи като временна въздушна спирачка, която донякъде да омекоти стремителността на падането им.
	Но не съвсем.
	— Претърколи се! – изкрещя Чейс на Нина, когато паднаха на земята с двайсет мили в час. Думите му прозвучаха повече като молба, отколкото като заповед.
	Тя успя да свие краката си, със свободната ръка покри главата си, за да я предпази, а с другата продължаваше да стиска здраво брезента. Чейс се търкаляше до нея като пън. Те се премятаха по земята, удряйки се безмилостно в камъните, докато най-после не спряха в прахта.
	Замаян, Чейс вдигна глава и се огледа – тъкмо на време, за да види как камионът прелита над ръба на скалата и изчезва от погледа му. Няколко секунди по-късно се чу ужасен трясък и земята се разтресе. Последваха още няколко не толкова силни удара, докато най-накрая всички части от разпиления самосвал не изпопадаха на земята.
	— Ох – каза Нина, докато освобождаваше ръката си от въжетата и направи немощен опит да се изправи. Чейс се опита да се пребори с болката, която чувстваше буквално във всяка костица на тялото си – той се претърколи и я погледна. Дрехите й бяха разкъсани, през някои от дупките се виждаха морави петна по кожата й, а на челото й точно под косата, имаше зле изглеждаща рана, от която вече бе започнало да тече кръв по лицето й.
	— Кървиш – промърмори той.
	Тя го погледна и очите й се разшириха от ужас
	— Ти също!
	Той вдигна ръка и докосна едно особено болезнено място на бузата си. Когато я свали и погледна видя, че пръстите му са почервенели от кръв. В устата си усети метален вкус. Опипа с език и установи, че единият от кътниците му е избит и се държи на мястото си само на част от корените и всеки път, когато го докосне, той се трие в съседните.
	— Мамка му – промърмори Чейс и изплю кръв. – Мразя да ходя на зъболекар. – Нина се опита да се изправи, но изпъшка от болка, когато се опита да стъпи на левия си крак. – Добре ли си? Счупен ли е?
	— Не – процеди през зъби тя. – Мисля, че просто е… ааах! …Изкълчен. Ох, мамка му, ох! – Тя колебливо опъна крака си и се намръщи. – Мога да вървя. Или поне да подскачам. Ами ти?
	Той коленичи, пое си дълбоко дъх и се изправи. За миг краката му се подкосиха. За момент се почувства така, сякаш са го били с полицейска палка – но като че ли нямаше нищо счупено. Той направи няколко пробни стъпки, след което отиде при Нина.
	— Ще оживея. Хайде, трябва да тръгваме. Скоро ще ни настигнат.
	Нина се обърна и погледна към равнината, която току-що бяха прекосили. В далечината, там, където камионът бе изсипал товара си, се извиваше стълб от прах, а на хоризонта се вихреха множество по-малки облачета – това бяха други коли, които ги преследваха.
	— Накъде ще вървим? – попита тя, като притисна ръка към челото си и потрепна от внезапната болка при докосването на раната. – Сега вече никога няма да успеем да се върнем на летището.
	Чейс я хвана под ръка и двамата се приближиха до ръба на скалата. Пред очите им се разкри впечатляваща гледка. Окаванго се простираше докъдето им видят очите, площи зелена савана, заобиколени от дълбоки блата и широки, мързеливи реки. В сравнение в прашната пустиня зад гърба им, тук цветовете бяха поразително ярки. В далечината се забелязваше самолет, едно бяло петно в дълбината на синьото небе.
	— Първото нещо, което трябва да направим, е да си намерим транспорт.
	— Лесно е да се каже, но как да се направи?… – Нина внимателно се наведе от ръба и погледна надолу към димящите останки на камиона, който беше паднал по гръб като мъртво животно, с едно-единствено останало бавно въртящо се колело.
	— А, знам ли. – Гласът на Чейс прозвуча странно оптимистично и тя го погледна с любопитство. Той махна с ръка на дясно. Там скалите не бяха толкова стръмни. Тя погледна надолу и видя как склонът ставаше все по-равен и се сливаше с водата на едно езеро. На брега му се издигаше дървена колиба; къс кей я свързваше с водата. На края му бе завързана лодка. – Някога била си на речно сафари?
	 
	 
	 
	~13~

	 
	— Ох! По-бавно, моля те, по-бавно! – изпъшка Нина. Глезенът й пулсираше болезнено, докато Чейс я влачеше надолу по склона.
	— Да бе, нека я караме по-спокойно – каза Чейс с подчертано неодобрение в гласа. – Денят е прекрасен, можем да се насладим на изгледа, да си направим пикник. Нали ни гонят само някакви си нещастни наемни убийци и половината армия на Ботсвана, за какво да бързаме!
	Нина се намръщи и пое дълбоко дъх през носа, с надеждата да се поуспокои. Не се получи.
	— Знаеш ли какво, Еди – започна тя с твърд глас. – започна да ми писва от проклетия ти сарказъм.
	— О, така ли? – отвърна той. Със саркастичен тон.
	— Да, така! От няколко дни се държиш като абсолютен задник – като се замисля от няколко седмици си такъв. Всъщност не, от месеци! Какво ти става, по дяволите?
	— Нищо не ми става – рече Чейс. – Ако някой се държи като абсолютен задник, то това си ти.
	— Аз ли? – възкликна тя, шокирана и обидена. – Аз пък какво съм направила?
	Чейс изсумтя.
	— Списъкът с дълъг.
	— Добре, защо не бъдеш по-подробен? Явно те мъчи от доста време, така че излей го! Осветли ме по въпроса!
	— Наистина ли искаш да знаеш?
	— Да! Искам! Хайде, кажи ми, че съм най-ужасния човек в света в сравнение със света София!
	— О, ето че всичко се изяснява – Чейс изкриви устни в подигравателна усмивка. – Заради това е всичко, нали? Решаваш, че не ме искаш вече, защото не се вписвам в твоя идеален свят на луксозни офиси, натруфени апартаменти и шушу-мушу с богатите и могъщи копелета, а щом се появява София ти изведнъж получаваш мощен пристъп на ревност?
	— Кога съм ти казвала, че повече не те искам? Кога? – Чейс не каза нищо. – И София не се появи „изведнъж”. Ти просто изчезна и отиде на другия край на света, за да я вземеш – и да я доведеш в нашия дом!
	— Тя беше изпаднала в беда, имаше нужда от помощта ми. Тя ми беше съпруга, за Бога! Какво очакваше да направя?
	Нина присви очи.
	— Ами, например, да не хукваш да изпълняваш желанията й щом щракне с пръсти! Тя ти е бивша съпруга. Еди. Бивша. Някогашна. Вече не й дължиш нищо.
	Стойката на Чейс изведнъж се стегна и в гласа му се промъкнаха отбранителни нотки:
	— Значи това, че си историк, вече те прави и експерт в моето минало, така ли?
	— Знам, че не обичаш да говориш за това, но аз разбрах някои неща. Като например знам защо двамата със София сте се разделили. Хюго ми каза.
	— О, така ли? Така и не се научи да си затваря голямата уста.
	— Каква ирония, че точно ти го казваш. Той сподели, че съпругата ти е имала любовна връзка. С Джейсън Старкман.
	— Ха! – Извика Чейс триумфиращо. – Преди да умре. Джейсън ми каза, че между тях не е имало нищо и тя го потвърди.
	— И ти си щастлив, че тя те е излъгала, за да сложи край на брака ви? – попита Нина. Той отмести поглед. – А аз съм готова да се обзаложа, че дори и да те е излъгала със Старкман, то със сигурност е имало и други.
	— Това женска интуиция ли е? – присмя й се той.
	— Но съм права, пали? Тя се е омъжила за теб, защото си я спасил и след като първоначалната еуфория отминала и баща й ясно заявил какво мисли за теб, тя решила, че е станала грешка и направила всичко, за да сложи бързо край на връзката ви. Независимо колко силно те е наранило това. – Чейс не отговори, а заби поглед в колибата край езерото. – Еди, по време на полета разговарях с нея. Тя ми каза буквално в прав текст, че са я интересували повече отношенията с баща й и неговия бизнес, отколкото връзката с теб. И направо не мога да разбера защо продължаваш да я защитаваш.
	Чейс стисна зъби и вратните му жили изпъкнаха.
	— Може би защото я обичам – започна той с нисък глас. – И знаеш ли какво? Поне докато бях с нея, между нас имаше нещо. Имаше живот, който споделяхме само двамата.
	— Какво би трябвало да означава това?
	— Означава – каза Чейс с все по-силен глас, – че София живее живота си, вместо само да чете какво е написал за живота преди хиляди години някакъв мъртъв вече човек!
	— Аз живея живота си!
	— Така ли? Кога за последно излезе от кабинета си, за да свършиш малко полева работа? Кога за последно направи нещо спонтанно или романтично, или секси?
	— Ох, ха, ха – каза Нина, като се изсмя обвинително, – сега вече стигаме до същността на въпроса! Всичко е свързано със секса, нали? Всичката тази неудовлетвореност се е натрупала, защото си затворен в някакъв офис, вместо да обикаляш света и да стреляш по хората, и, разбира се, за това съм виновна аз, защото се грижа за кариерата си, изпълнявам своите отговорности, вместо да се връзвам на всяка твоя сексуална прищявка! – Тя театрално притисна ръка към сърцето си. – О, как съм посмяла да го направя!
	— София поне знаеше как да се забавлява в леглото – върна й го Чейс. – Да, не й бях първия, не съм и последния, но знаеш ли какво? Опитът е голяма работа! Тя нямаше нужда да чете „Пътеводител в секса за манекени”!
	— Нито пък аз! – изкрещя Нина, изпълнена с гняв.
	— О, повярвай ми, имаш. Съществуват повече от три пози. Виж, София знаеше пози, които ги няма дори в шибаната „Кама Сутра”! Мислиш си, че само защото е от висшата класа, значи се държи като стара мома и е пълна моралистка? О, не. Тя беше като звяр в леглото.
	— Щом е толкова страхотна – кипна Нина, – тогава защо просто не се ожениш за нея? О, чакай малко – ама ти си бил женен! И съвсем не се е оказало като в розовите романи на „Арлекин“ нали? Нейно височество принцесата и оловният войник, новият наследник на имението!
	— Това никога не ме е интересувало – възрази Чейс.
	Нина повдигна вежди.
	— Нима? Знаеш ли, за човек, който твърди, че си живее живота като свободна птичка, ти определено се променяш много, щом тя се появи наоколо.
	— Глупости!
	— О, да. Всичко в теб се променя. Стойката ти се изправя, ругаеш по-рядко, дори акцентът ти се променя! Когато тя е наблизо, ти започваш да говориш като Хю Грант! Може и да не го признаваш, но ти толкова отчаяно, отчаяно искаш да те приеме като равен, защото дълбоко в себе си смяташ, че тя е по-добра от теб!
	Чейс стисна зъби.
	— Добре, мамка му, сега на всяка шибана дума пускам ругатня, и какво, по дяволите, би трябвало да ти говори този шибан факт?
	— Знам много добре какво ми говори – отговори студено Нина. – Винаги съм знаела. Това е защитен механизъм. Хюго ми каза още нещо за теб. Когато не можеш да се оправиш в чувствата си към хората и искаш да ги отблъснеш, ти ставаш груб и противен. Подозирам, че това е единственото, което си получил от София след развода.
	— Това са глупости – сопна се Чейс. – Пълна глупости.
	— Добре, защо напоследък все по-често се сблъсквам с това? Еди… – Тя потърси погледа му и гласът и омекна. – Ти си се бил във войни, сблъсквал си се с терористи, толкова много хора са се опитвали да те убият, че вече сигурно си им изгубил бройката… И защо онова, от което най-много се страхуваш, е да разговаряш с мен?
	Известно време той не каза нищо. После рече:
	— От нищо не се страхувам. Майната му на всичко, майната ти и на теб. – Преди Нина да успее да изрази шока си. Той продължи да говори с такава грубост в гласа, с каквато тя не се бе сблъсквала досега. – И знаеш ли какво? След като се измъкнем оттук, отивам да измъкна и София, и ако ми излезе късметът може би тя отново ще се влюби в мен. Но дори и да не се получи, поне ще знам, че тя няма да си пропилее живота в преследване на някаква идиотска, безсмислена мания.
	— Как смееш…
	Чейс спря да върви, дръпна Нина към себе си и я погледна в очите.
	— Дори не е истинска мания! Мамка му, Нина! Единствената причина да дълбаеш в шибаната гробница на Херкулес е защото след намирането на Атлантида в живота ти остана една голяма дупка! И с това се опитваш да я запълниш! Имаш си нова работа, имаш мен, но това просто не ти е достатъчно, защото го няма голямото ровене в митологията. Цял живот си се опитвала да бъдеш като родителите си, защото те също са били вманиачени, но погледни къде се озоваха те накрая – мъртви в шибаната пещера!
	Нина го удари. Не беше плесница и силен удар с юмрук в лицето. Въпреки че го заболя, изненадата надделя.
	— Майната ти, Еди – изръмжа тя, по бузите й се стичаха сълзи. – Майната ти! Искаш София? Хубаво, не ми пука. Върви се преструвай на някой, който не си, пред човек, който те гледа отвисоко. Вече не ме интересува. – Тя се обърна и закуцука надолу по склона. Болката я пронизваше при всяка стъпка, но тя не искаше да прояви слабост пред Чейс.
	— Нина! – извика Чейс след нея. – Нина! Мамка му. – Той бързо я настигна и я подхвана, за да я подкрепи.
	— Остави ме, Еди – каза тя, като рязко отмахна ръката му.
	— Точно в момента няма как да стане, нали? Някак си сме я закъсали, помниш ли? Мъжете с пистолети? Виж какво, нека първо се измъкнем оттук, а след това можем… – Той изведнъж осъзна, че въобще не е наясно с чувствата си, в гърдите му бушуваха гняв и обърканост. – Можем да… както и да е. – Той махна с ръка към колибата. – Хайде, малко остана.
	Нина се обърна към къщата, без да го поглежда. Тя също ме бе наясно със себе си. Чувстваше се предадена и унизена, но под тази смесица се криеха истинските й страхове.
	— Добре – каза най-накрая тя. С неохота му позволи да я подкрепи, за да облекчи натоварването на крака й. – Да вървим.
	Оказа се, че колибата е рейнджърска станция едновременно работно място и жилище за парк рейнджърите в Окаванго. Лодката, която бе вързана на кея, се оказа глисер на въздушна възглавница – плосък метален Корвус, с монтирано самолетно витло на кърмата, покрито със защитна метална решетка, което се контролираше от високия стол монтиран пред него. Чейс си беше имал работа и пречи подобни плавателни съдове; те бяха шумни и трудни за управление, но изключително плиткото им газене позволяваше да прекосяват блатата без никакъв проблем, което би се оказало ужасно трудно за обикновените лодки.
	Вързаната за кея лодка означаваше, че станцията е обитавана. Когато Чейс почука на вратата, отвори възрастен шкембест ботсванец, облечен с униформа цвят каки, която се състоеше от риза с къси ръкави и къси панталони. Той ги изгледа изненадано, като се изуми още повече от очукания им, окървавен вид.
	— Здрасти? – предпазливо рече той.
	— Здравейте – каза Нина, след като Чейс й помогна да докуцука до вратата. – Колко се радваме, че ви намираме тук! Претърпяхме катастрофа и малко се поизгубихме. Има ли някаква възможност да ни откарате до някъде?
	— Ранена ли сте? – попита рейнджърът и след секунда завъртя очи нагоре, сякаш изумен как може да задава такъв въпрос при толкова очевидния отговор. – Само да донеса аптечката.
	— Всичко е наред; изглежда по-зле, отколкото е в действителност – опита се да го успокои Чейс, но безуспешно. Мъжът отвори един шкаф и измъкна медицинска аптечка, след което им махна да седнат.
	— Какво ви се е случило? – попита той.
	— Камионът ни се преобърна – каза Нина, докато сядаше. Технически това си беше вярно. – Та ще ни закарате ли?
	Рейнджърът отвори аптечката и измъкна шишенце с антисептична течност и малко бинтове.
	— Най-близкото място, където можете да получите помощ, е диамантената мина, на около девет километра оттук.
	— Всъщност ние искаме да тръгнем в другата посока. Колкото се може по-далеч от мината. – Рейнджърът я изгледа странно. – Защото от морална гледна точка ние твърдо се противопоставяме на добива на диаманти. Нали се сещате – картелите, фиксираните цени, кървавите диаманти всичко това. Диамантите не са, ъъъ, вечни! Да.
	— Някой ден ще ти го напомня – тихо отбеляза Чейс. 
	— О, млъквай. Ох! – Нина приспи очи, когато рейнджърът попи кръвта от раната на челото й с памук, напоен с антисептик.
	— В Ботсвана няма кървави диаманти – каза обидено той
	Чейс се ухили.
	— Виждаш ли, Нина? – каза поучително той. – Нали ти казах, че сме дошли да протестираме в погрешната държава, но кой ти слуша? Жени – добави той, като смигна на рейнджъра, въздъхна и сви рамене. Рейнджърът кимна многозначително.
	— Хей! – сопна се Нина.
	Рейнджърът приключи с дезинфекцирането на раните и внимателно залепи лейкопласт върху раната на челото й. Тъкмо се канеше да обърне внимание на раната на бузата на Чейс, когато музиката по радиото спря и говорителят каза:
	— Прекъсваме нашата програма с новини от последния час.
	Нина и Чейс се спогледаха.
	От радиото се понесе драматична музика, последвана от новината.
	— Срещу президента Молове бе извършено покушение. При нападението загина министърът на търговията и промишлеността Майкъл Камлетесе. По време на нападението президентът е присъствал на церемония в диамантената мина в Северозападната провинция. Атентаторите са двама бели, мъж и жена, около трийсетгодишни. Те са избягали от сцената на местопрестъплението, но източници от охраната ги идентифицираха като Едуард Чейс и Нина Уайлд…
	Рейнджърът зяпна от изненада, щом осъзна кои са неговите посетители, но Чейс измъкна пистолета, който бе взел от мъртвия охранител в преработвателния завод, и го насочи към него.
	— Добре, друже, спокойно.
	— Какво? – заекна Нина. – Какво? Ние не сме убивали министъра на търговията, никого не сме убивали! Какво става тук, по дяволите?
	— Набедили са ни в убийството – каза Чейс, като се изправи.
	Рейнджърът се бе вторачил в пистолета с ококорени очи.
	— Нали не възнамерявате да направите нещо глупаво сега?
	— Не, ако и ти не направиш. Къде са ключовете за глисера?
	— Освен това аз съм само на двайсет и девет — добави възмутено Нина.
	— Точността на медиите не е най-голямата ни грижа в момента – каза Чейс, докато взимаше ключовете от изнервения рейнджър. – Имаш ли радиостанция тук?
	Рейнджърът махна към дъното на стаята. Без да отмества пистолета от него, Чейс отиде до нея и извади захранващия кабел от контакта, хвърли радиостанцията на пода, стъпи върху корпуса й и откъсна кабела.
	— И така, друже, седни на стола. Нина, завържи го за облегалката. – Той й подхвърли кабела.
	— Този ден става все по-хубав – измърмори Нина, докато връзваше ръцете на рейнджъра зад гърба му, след което омота другия край на кабела около глезените му и го прекара под стола, за да го върже за облегалката. — Първо ни обвиниха в убийство, сега извършваме покушение върху парк рейнджър и крадем... лодка. – Щом свърши, Чейс провери здравината на възлите и ги затегна още повече. Рейнджърът се намръщи.
	— Няма да го задържи за дълго – каза Чейс на Нина, докато я извеждаше от колибата, – но скоро ще сме далеч оттук. Тези глисери са доста бързи.
	— Да, но къде ще отидем? – попита тя.
	Чейс се замисли за миг, след което отново влезе в колибата и се върна с туристическа карта на делтата на Окаванго.
	—      Пак е по-добре от нищо – каза той като скочи на кея, за да развърже глисера.
	Нина внимателно се качи на борда и плоския Корвус се залюля под нозете й. Тъй като и седалката на водача, и перката се намираха на доста голяма височина над металната палуба, лодката изглеждаше ужасно нестабилна.
	— Това нещо безопасно ли е?
	— Толкова безопасно, колкото всяко друго превозно средство.
	Тя зарови лице в ръцете си.
	— О, Господи...
	Чейс хвърли на палубата въжето, с което глисерът бе завързан за кея, скочи в лодката и отиде при двигателя. Вкара ключа и го завъртя.
	— Добре, сега ще стане много шумно. – Перката се завъртя. Чейс се покатери на мястото на водача и си закопча колана. Стъпи върху педалите, хвана двата дълги лоста, с които се управляваше глисерът, и даде газ. Лодката се плъзна по водата и отплава.
	 
	* * *

	Докато пътуваха на север, Нина и Чейс размениха едва десетина думи, и причина за това не беше шумът, вдиган от витлото. Тя дори не го поглеждаше, предпочиташе да се наслаждава на изпълнените с живот мочурища, през които се плъзгаха. От своя страна обитателите на Окаванго също ги гледаха по време на пътуването им по криволичещата река. От калните брегове предпазливо ги наблюдаваха биволи и антилопи гну, в кристалните води се стрелкаха рибни пасажи, които пресичаха пътя на глисера.
	Но във водата имаше и други, не толкова плашливи същества. Понякога на повърхността се появяваше по някой крокодил, за да проучи източника на шума. Преминаха край малка група леопарди, които се излежаваха на брега и проследиха лодката с немигащи очи.
	Нина се загледа в безшумните хищници, но страхопочитанието пред красотата на природата изчезна при спомена за скарването с Чейс и обърканите й чувства натежаха като камък в гърдите й. Най-накрая тя реши да се обърне към него.
	— Къде отиваме?
	Той намали оборотите на двигателя и шумът на витлото намаля.
	— На картата е отбелязано едно село на север, което има самолетна писта. Все някой ще има телефон – можем да се обадим на Ти Ди и да я накараме да ни вземе. – Той се огледа, за да се ориентира и забеляза, че са се приближили доста до самолета, който бяха видели по-рано и който бавно кръжеше на североизток от тях. После й подаде сгънатата карта. – Всъщност защо не провериш дали се движим в правилна посока?
	Нина разгъна картата, която се развя от вятъра.
	— Къде се намираме?
	— Открий рейнджърска станция 12; там бяхме преди малко. В долния ляв ъгъл.
	Тя огледа картата.
	— Намерих я. – Тя прокара пръст по хартията и откри селището, маркирано със символ на самолет. – Нагембе ли имаш предвид?
	— Там ли се намира пистата?
	— Да.
	— Значи е то. Далече ли е?
	Нина провери мащаба на картата. Около четиридесет километра.
	— Двайсет и пет мили.
	— Значи ни остава по-малко от час. Лесна работа. Чейс забеляза, че лицето на Нина изведнъж посърна, когато погледна зад гърба му. – Или може би не…
	Той се обърна и погледна през решетката на витлото – и видя как след тях по реката с пълна скорост се движат три скутера.
	Които бързо ги настигаха.
	Дори от това разстояние Чейс разпозна Фанг в едната лодка, опашката му се вееше от вятъра.
	— Страхотно, тоя убиец явно си ни е нарочил! – каза той и натисна докрай педала за газта.
	 
	 
	 
	~14~

	 

	— Колко бързо може да се движи това нещо? – извика Нина.
	Чейс се обърна назад и погледна към скутерите, които буквално изяждаха разстоянието помежду им.
	—      Не толкова бързо, колкото тях! – За по-висока скорост глисерът разчиташе на по-плиткото си газене, така намаляваше съпротивлението на водата, но квадратният му Корвус далеч не беше хидродинамичен.
	Чейс отново погледна напред. В чистите води на реката нямаха никакви шансове да изпреварят скутерите. Щяха да бъдат настигнати много бързо.
	Което означаваше, че той просто трябваше да се махне от реката…
	Чейс хвърли пистолета на Нина.
	— Ако се приближат много, използвай го – каза той, докато обръщаше глисера към необятното поле от високи тръстики. – Кажи ми какво правят!
	— Гонят ни, разбира се!… Настигат ни… Нали схващаш ситуацията!
	Чейс и хвърли едни раздразнен поглед, след което се съсредоточи върху управлението на глисера. Водата пред тях започна да става все по-тъмна.
	И все по-плитка. Над повърхността й започнаха да се подават плитчини…
	Зад тях се чу изстрел. Чейс се обърна. Един от мъжете и лодките държеше в ръцете си пушка. Скутерът се клатеше толкова силно, че шансовете му да улучи бяха почти нулеви – но понякога на човек му излиза късмета.
	Надяваше се, че талисманът на Нина ще оправдае вярата й в него.
	Скутерите вече бяха на около стотина ярда зад тях, а глисерът вече беше на предела на възможностите си. Реката все още не бе достатъчно плитка, за да забави преследвачите им, но тръстиковото поле се приближаваше все повече и повече…
	Последваха нови изстрели, този път от автоматично оръжие, тъй като двама от мъжете бяха въоръжени с МП-5. Мишената им бе все още твърде далеч, за да се прицелят точно, но компенсираха това с дъжд от куршуми, от които все един щеше да улучи.
	— Залегни! – извика Чейс на Нина. Но самият той седеше на високата седалка и нямаше как да се прикрие.
	Нина се просна на палубата. Чейс се сви колкото можа, а куршумите се сипеха край него. Част от защитната решетка се откъсна и падна върху перката, която за миг я насече на хиляди метални късчета. Той рискува да се обърне отново. Половината от пропелера вече не беше покрита и представляваше едно смъртоносно размазано петно точно зад гърба му.
	Един куршум отскочи от корпуса на двигателя. Скутерите вече се намираха само на петдесет ярда от тях и бързо скъсяваха разстоянието.
	Нина вдигна глава точно когато глисерът достигна тръстиковото поле – зелена стена, която се издигаше на около десет фута над водата. Плоският нос на лодката мина през растенията, проправяйки си път. Тя покри очите си ръце, тъй като навсякъде около нея се посипаха късчета листа и стъбла. Във въздуха се разлетяха хиляди неща – за миг реши, че е експлозия, но бързо осъзна, че всъщност това са птици, хиляди птици, кои го се разлетяха от тръстиковите клони и се издигнаха в небето, шумно махайки с криле.
	Тръстиковите клони бяха по-високи дори от повдигнатата седалка на Чейс. Пред очите му се разстилаше само плътна стена от зеленина. Люшкащите се стъбла го шибаха по лицето, а той не можеше да го прикрие, защото и двете ръце му трябваха, за да управлява глисера. Двигателя, продължи да работи с пълна мощ и Чейс насочи лодката навътре в странната гора, разсичайки заобикалящите го растения с оголения пропелер.
	Скутерите го последваха, зад гърба му се разнесе рев на извънбордови двигатели и периодични изстрели от автоматично оръжие…
	Изведнъж се чу тъп удар и звукът на един от двигателите рязко се промени – виеше така, сякаш е излязъл на сухо. Лодката бе заседнала в някоя плитчина.
	Но това не й попречи да продължи, само леко я забави. Тя бързо преодоля препятствието.
	Други те два скутера продължаваха да се плъзгат сред тръстиките. Приближаваха се неумолимо от двете му страни, опитвайки се да го затворят в капан.
	Нина погледна към по-близката лодка. Наведена така, с глава само на един фут над водата, тя успя да зърне само част от белия Корвус. Тръстиките растяха толкова нагъсто, че всяко нещо на повече от десет фута бе практически невидимо. Но тя я чуваше много ясно, двигателят ръмжеше силно и тръстиките се чупеха под носа й.
	Внезапно бурята от листа секна. Глисерът излетя от тръстиковата гора и навлезе в застояло блатисто езеро, отчасти отделено от реката чрез плитчините. Няколко секунди по-късно първият скутер излетя от тръстиките на петдесет фута от дясната им страна.
	Нина разпозна единия от тримата мъже в него – това беше Фанг. Той я забеляза и се усмихна противно. Но усмивката му изчезна в мига, в който тя извади пистолета и изстреля останалите патрони към него. Водачът на лодката се просна на дъното и рязко завъртя кормилото на другата страна.
	— Кучи син! – изръмжа Нина, когато пистолетът изщрака на празно. Скутерът отново зави към тях. Фанг й се закани с пръст. Тя също му показа пръст, среден, което го вбеси още повече.
	Той извади един МП-5, същото направи и спътникът му на задната седалка. Двамата се прицелиха в глисера…
	— Мамка му! – изкрещя Чейс, когато от другата му страна изскочи и вторият скутер. Мъжът в него също се прицелваше в глисера, само че той държеше в ръце противотанков гранатомет М72. – РПГ.
	Нина нямаше нужда от обяснение какво точно означава съкращението, за да разбере, че здраво са загазили – предупредителната нотка в гласа на Чейс й бе достатъчна. Тя се притисна колкото се може повече към палубата и покри главата си с ръце.
	Мъжът с гранатомета се прицели в Чейс, подготви се за отката…
	И стреля.
	Секунда преди изстрела Чейс рязко дръпна контролните лостове и завъртя глисера на триста и шейсет градуса. Реактивният снаряд го пропусна с няколко инча и се заби право в гърдите на мъжа, който седеше на задната седалка в другия скутер.
	Той се преметна през борда и падна във водата. Ракетният двигател на боеприпаса продължаваше да гори. След миг той се взриви и във въздуха изригна яркочервен гейзер, а наоколо се посипаха части от тялото на охранителя.
	Водачът на скутера погледна към Фанг в шок, осъзнал, че се е разминал на косъм от смъртта. Чейс рязко завъртя глисера надясно и се насочи към техния съд. Фанг изкрещя предупредително, но вече беше твърде късно.
	Чейс заби лодката си странично в скутера. Фанг и водачът бяха съборени на дъното, а автоматичният пистолет на мъртвия се претърколи през борда и падна в развълнуваните, кървави води.
	Чейс даде газ и започна бързо да се отдалечава, но вторият скутер го последва. В този миг и третата лодка се появи от тръстиките и отново се включи в преследването.
	Нина надигна глава.
	— Какво стана?
	— Едно на нула за нас.
	— Една лодка?
	— Един мъж.
	— И това ли е всичко?
	Чейс се намръщи.
	— Добре де, точно сега ли ще водим сметка! – Той бързо се огледа наоколо. От другата страна на езерото имаше още тръстики и един дълъг тесен остров, издигащ се съвсем малко над водата, на който растяха няколко криви дървета…
	А пред острова във водата имаше още нещо.
	Той насочи глисера към тъмния обект, криещия се под повърхността. 
	— Какао правиш? – попита Нина. – Устремил си се право към онзи остров!
	— Знам!
	— Не е ли по-добре да го заобиколиш?
	— Ще карам напряко! – извика Чейс. Сенките във водата вече се различаваха по-добре, най-малката от тях бе с размерите на глисера.
	Нина също ги видя.
	— Какво е това? – попита тя със страх в гласа.
	— Хипопотами!
	— Какво?
	Наистина беше стадо хипопотами, които се киснеха в спокойните води на езерото, а над повърхността се подаваха само очите и ноздрите им. Един възрастен хипопотам тежи четири тона – и независимо от комичния им външен вид, те притежават наистина злобен нрав. Дори най-малката провокация можеше да докара хипопотама до яростен гняв.
	А Чейс целеше точно това.
	Той се огледа за скутерите. Най-близкият се намираше на двайсет ярда от тях, а най-късно пристигналият бе на около стотина ярда зад него. Фанг и неговият водач едва се бяха съвзели от сблъсъка и водата под кърмата им се разпени.
	Чейс се обърна към Нина и изкрещя:
	— Знам, че сигурно ти е омръзнало да го чуваш, но се дръж здраво!
	Тя прегърна едната пейка и се вкопчи здраво.
	— Защо караш към хипопотамите? Да не си полудял?
	Чейс не можа да не се ухили, когато си спомни, че само преди няколко дни една друга жена му бе задала същия въпрос.
	— И други са ми го казвали! – Той огледа хипопотамите за някой, който да е обърнат надлъжно спрямо посоката им на движение; откри един и насочи глисера към него…
	Огромното животно се бе потопило само на няколко инча под водата, по-малко, отколкото газеше глисерът. Чу се глух удар, когато носът му закачи хълбока на животното и премина през гърба му. Хипопотамът изрева от изненада и гняв и надигна огромната си глава – тъкмо когато равното дъно на лодката премина през нея. Плавателният съд, който се движеше с пълна скорост, излетя над водата.
	Само за миг и само на няколко инча – но това бе достатъчно, за да се издигне над островния бряг. Глисерът се плъзна по острова и закачи няколко дървета и скали преди отново да цопне във водата от другата му страна.
	Нина и Чейс погледнаха назад.
	Цялото стадо се бе надигнало и колективно беснееше срещу техния полет, спокойните води бушуваха, след като разгневените хипопотами преминаха от състояние на пълна апатия в неконтролируема ярост и си търсеха цел, върху която да я излеят.
	Първият скутер, чийто водач вече беше решил да последва примера на Чейс и Нина и да прескочи малкия остров, беше идеалната мишена.
	Петнайсетфутовият хипопотам изригна от водата точно под скутера и го запрати във въздуха без никакви усилия, сякаш бе детска играчка. Единият от тримата мъже в лодката излетя от нея и се стовари точно в средата на разбушувалото се стадо, като на минутата бе размазан до смърт.
	Двамата му другари нямаха по-добра участ. Скутерът се преобърна във въздуха, удари се в близкото дърво и се разцепи на две. Едната му половина, заедно с пътниците, се размаза в ствола, а задната част се запремята по земята – и избухна в пламъци.
	— Сега вече е едно на нула! – изкрещя Чейс и триумфиращо се плесна по хълбока.
	Другите две лодки бързо смениха посоката си, като се разделиха, за да избегнат хипопотамите и заобиколиха острова от двете му страни.
	Нина се обърна напред, а Чейс даде газ и бързо се отдалечи от острова, с надеждата да се възползва от малката преднина, която имаше пред скутерите. Тя виждаше само тъмните води на реката от лявата им страна и още една гъста тръстикова джунгла отдясно.
	— Накъде отиваме сега?
	Чейс си задаваше същия въпрос. Скутерите можеха да ги настигнат в открити води и не им оставаше друго, освен да навлязат в тръстиките и да се опитат да се отърват от тях.
	А след това? Досега Фанг сигурно вече бе разбрал, че са се отправили на север, така че дори и да успееха да се скрият в гъстата растителна маса, останалите два скутера можеха просто да се разделят, да отидат нагоре по реката и просто да изчакат плячката си.
	Което означаваше, че трябва да се отърват от Фанг и хората му. Да надвият преследвачите си. Да преминат в нападение.
	Което си беше проблем, тъй като не разполагаха с никакви оръжия.
	— Но ние се движим срещу тях! – възпротиви се Нина.
	— Знам! Въжето! Метни ми го горе!
	Тя го послуша, след което се прикри колкото можеше зад корпуса, а Чейс хвана въжето и притегли куката на ръка. Скутерът се приближаваше бързо, а тримата мъже в него не можеха да повярват на късмета си, докато жертвата им сама се приближаваше към тях.
	Чейс използва управляващите лостове, за да разклати глисера и така да се превърне в по-трудно достижима цел. Мъжете в скутера осъзнаха, че той се е устремил към тях в самоубийствена атака и откриха огън. Чейс се наведе, куршумите прелитаха край него, лодката поемаше повечето удари. Откъсна се още една част от предпазната решетка.
	Курс към сблъсък…
	Водачът на скутера бързо сви встрани и стрелците изгубиха целта си.
	Точно както се беше надявал Чейс.
	Той хвърли куката към скутера. Тя се заби в носа на лодката, докато двата водни съда се разминаваха. Въжето се опъна зад глисера.
	Куката се откачи от носа…
	И здраво се заби в парапета.
	Двамата стрелци тъкмо бяха намерили целта си, когато носът на лодката внезапно излетя във въздуха и скутерът се преобърна, след като глисерът го беше дръпнал с всичка сила.
	И тримата излетяха от лодката и паднаха във водата. Само след миг преобърнатия скутер се стовари върху тях и ги запрати в отвъдното.
	Глисерът се наклони, докато влачеше скутера зад себе си. Чейс посочи към металния пръстен, с който въжето бе прикрепено към корпуса. Нина пропълзя до него и след няколко неуспешни опита успя да развърже възела. Въжето падна във водата и бързо изчезна от погледа им, а глисерът освободен от тежестта на скутера, се устреми напред.
	Чейс вдигна глава, за да се ориентира по слънцето, след което зави на север. Зад тях ръмжеше двигателят на единствения останал скутер.
	Към него се прибави още някакъв звук, далечен тътен някъде на североизток.
	Бързеи.
	Но Чейс нямаше време да мисли за тях. Пред глисера лежаха още малки островчета, купчини от сплетени корени, пръст и камънаци, между крито криволичеха тесни канали. Две газели уплашено се обърнаха при звука от мотора на лодката, след което побягнаха, прескачайки от островче на островче.
	Чейс ги проследи със завист и зави наляво, с надеждата да се върне към реката, която водеше до Нагембе…
	— Еди! – извика Нина, като сочеше назад. Само на двайсетина ярда вляво Чейс видя лодката на Фанг, която завиваше към тях.
	Фанг седеше на пасажерското място и се държеше за рамката на предното стъкло. В другата му ръка имаше нещо, което проблясваше на слънцето…
	— Боже! – изпъшка Нина. – Сабята на това копеле още е у него!
	Чейс можеше да си представи само една причина, поради която Фанг бе извадил точно това оръжие.
	— Той се кани да скочи на борда!
	— Мили Боже! Какво си мисли този, че е от шибаните карибски пира ли?
	— Качвай се тук горе! – изкрещя Чейс. – Ти ще караш лодката. Аз ще се погрижа за него!
	— Сериозно ли говориш?
	Чейс я погледна с крива усмивка и слезе от седалката, за да помогне на Нина да се качи.
	— Бъди нащрек, за да отблъснеш опитите за абордаж! – Той скочи на палубата, а Нина хвана лостовете за управление.
	Скутерът се приближаваше бързо, вече почти се беше изравнил с тях.
	— Мини между островите! – извика Чейс на Нина, като сграбчи греблото и махна с него към криволичещите канали пред тях.
	— Много е тясно. Това нещо се управлява по-трудно от всъдеход
	— Представи си, ме се опитваш да преминеш между дупките на Пето авеню! – Чейс сграбчи с една ръка металната рамка на седалката и се обърна към преследвачите им…
	Скутерът се удари странично в глисера, предизвика ударна вълна и едва не събори Нина от мястото й. Чейс се олюля – само това, че се беше вкопчил здраво за рамката, попречи да бъде изхвърлен във водата.
	Фанг изкрещя и скочи от скутера.
	Озова се върху предната част на глисера и веднага зае бойна поза с насочена напред сабя и разкрачени крака за стабилност, докато Нина тромаво се опитваше да вкара лодката в каналите между островите. Те бяха твърде тесни, за да могат двата съда едновременно да навлязат в тях. Скутерът рязко намали скорост и сви зад глисера, като носът му се озова само на няколко фута от кърмата.
	Чейс бързо прецени противника си. Сабята бастун не беше просто декорация, Фанг очевидно можеше да си служи с нея много добре.
	А неговото единствено оръжие бе едно гребло.
	Фанг скочи напред и острието на сабята изсвистя край главата на Чейс. Той рязко вдигна греблото, за да отрази удара.
	Тряс!
	Острието преряза греблото на две. Слисаният Чейс приклекна и изпусна ненужната лопата, а Фанг отстъпи назад и отново атакува, като този път се целеше в гърдите му. Чейс избегна удара и замахна с останалата част от греблото, опитвайки се да удари ръката на Фанг, която държеше сабята.
	Фанг предугади удара и си избра друга цел.
	Сабята разсече ръкава на коженото яке на Чейс и се заби в бицепса му. Чейс изрева от болка, изпусна греблото и натисна раната с лявата си ръка, докато противникът му замахна с окървавената сабя, готов за нов удар…
	Нина не успя да направи добър завои, носът на глисера заора в стръмния бряг на канала и палубата му се заклати. Фанг се олюля и изгуби равновесие.
	Чейс се хвърли към него.
	Като разярен бик заби глава в ребрата на Фанг и едновременно с това нанесе силен удар в стомаха му. Изкара му въздуха и Фанг се строполи върху една от пейките край борда.
	Чейс се изправи и сграбчи сабята на Фанг с лявата ръка, като заби палеца на дясната в сухожилията на китката му. Само ако успееше да го накара да изпусне сабята.
	Ранената му ръка пламна от болка. Фанг правеше същото с него – но неговият палец дълбаеше в кървавата рана на бицепса!
	Чейс изкрещя и едва не припадна от болка. Той пусна китката на Фанг и се освободи от хватката му, но се спъна в седалката и падна по гръб.
	Фанг се изправи и вдигна сабята, готов да я забие като кол в сърцето на Чейс…
	Нина блъсна глисера в противоположния бряг на канала, този път умишлено. Посипаха ги прах и камъни. Тя се вкопчи в лостовете, лодката започна да криволичи като пияна из тесния воден път.
	Фанг падна, зашеметен от удара, но острието продължаваше да сочи към Чейс…
	Той мярна блясъка на падащото острие, протегна крака, силно ритна Фанг и го събори на палубата точно в краката на Нина.
	Пред тях изникна ново островче. Нина дръпна лостовете за управление, глисерът се наклони на една страна и едва успя да избегне сблъсъка със скалистия бряг, като навлезе в съседния ръкав, който ги отведе до друга река и те поеха по течението й. Скутерът ги последва, набирайки скорост и продължи да се приближава.
	Водачът му извади пистолет.
	Чейс се претърколи и скочи на крака, като присви очи от изгарящата болка в ръката. Фанг изглеждаше замаян, но не пускаше сабята.
	Само да можеше Чейс да я изрита от ръката му…
	Той скочи към страничната пейка…
	Нина видя как към нея се насочва пистолет.
	— Мамка му! – Тя отново отклони глисера, този път право към другия съд.
	Палубата се наклони точно когато Чейс скочи и обувката му пропусна на косъм ръката на Фанг. Той изгуби равновесие и се олюля. 
	Другата лодка рязко смени посоката си, водачът й трескаво въртеше руля, за да избегне сблъсъка, напълно забравил за пистолета.
	Ръката на Фанг замахна.
	Острието разряза дънките на Чейс и се заби в хълбока му. Плисна кръв.
	Болката беше толкова силна, че Чейс едва не припадна. Той се строполи върху пейката. Фанг се изправи на крака и опашката му се развя на вятъра. Зад гърба му Чейс видя седящата на високата седалка Нина с изписан на лицето й безпомощен ужас.
	Той притисна раната с ръка, заля го нова вълна от болка. Фанг се усмихна подигравателно и отново вдигна сабята. Окървавеното й острие танцуваше пред очите му като сребриста мушица, която се кани да утоли жаждата си за кръв…
	Изведнъж главата на Фанг рязко клюмна напред. Нина бе забила токчето на обувката си право в тила му.
	Той залитна…
	И попадна в обсега на ранения крак на Чейс, който е всичка сила го ритна в коляното. Чу се ужасно изхрущяване, лицето на Фанг се изкриви от болка и той залитна заднешком към Нина. Тя сви ръката си в юмрук и го удари с все сила в лицето и той се строполи на палубата…
	Опашката му се заплете в перката.
	Преди да успее да извика, пропелерът го дръпна рязко към себе си и главата му попадна между незащитените остриета. От задната част на глисера плисна силна струя кръв, а хрущенето на разтрошения му череп се чу дори през шума на двигателя. Обезглавеното му тяло падна на палубата, като продължаваше да стиска сабята в треперещата си ръка.
	Нина нямаше време да реагира на ужасяващата гледка, защото имаше други неща, за които да се тревожи. Водачът на скутера, който също изглеждаше потресен и отвратен от смъртта на шефа си, бързо преодоля шока и се обърна към нея с пистолет в ръка.
	Течението на реката ставаше все по-бързо, предишните тихи води бълбукаха и се плискаха, набираха скорост, а бързеите се устремяваха към…
	— Водопад! – изпищя тя.
	Точно пред тях водата падаше през ръба на широка скална чаша, резултат от геоложките разкъсвания през делтата на Окаванго. Скалата не беше твърде висока, водата падаше от около двайсет фута, но това бе достатъчно, за да разбие глисера и със сигурност да размаже телата на пътниците в скалите под тях.
	Водачът на скутера или не бе забелязал приближаващия водопад, или бе толкова разгневен, че не му пукаше. Той набра скорост към глисера…
	— Дръж се! – извика Нина на Чейс в мига, в който двете лодки се сблъскаха. – Господи!
	Тя здраво стисна лостовете за управление, осъзнавайки, че няма да има време да се привърже към седалката, и се опита да промени курса на глисера. Той се отклони и се плъзна по водата като камък върху лед. Ако бе разполагала с повече място, сигурно би успяла да направи един дълъг, плавен завой, преди да достигнат до ръба на водопада…
	Нов сблъсък, много по-мощен от досегашните, едва не я свали от седалката. Сабята на Фанг падна от безчувствените му ръце и се плъзна по палубата. Чейс пропълзя към нея, гърчейки се от болка.
	Нина удържа завоя и глисерът най-после започна да реагира на управлението, а пропелерът го тласкаше напред. Тя погледна към скутера.
	Водачът му се прицелваше в нея…
	Тя се наведе. Куршумът профуча над главата й.
	Чейс чу изстрела, погледна към новата опасност и продължи да пълзи.
	Скутерът отново се приближи, порейки разпенените води. Скалният ръб се приближаваше все по-бързо, оставаха около петдесет метра, оглушителният шум на разбиващата се вода ставаше все по-силен.
	Водачът стреля отново. Куршумът улучи двигателя на глисера със звучно „клинг”. Моторът веднага се закашля и от пукнатината в корпуса му плисна силна струя масло. От изпускателните му тръби блъвна пушек, който се понесе като опашка зад пропелера.
	Нина отново се сви, преди мъжът да стреля за пореден път…
	Чейс сграбчи сабята и я метна към скутера.
	Тя се заби в рамото на стрелеца и щръкна от него като копие. Той изви от болка и изпусна пистолета. Извърна се назад в опит да извади острието, а скутерът започна да се отдалечава от глисера.
	Нина дръпна лостовете и лодката започна да завива. Двигателят зад гърба й се закашля — но все още имаше достатъчно мощност, за да може глисерът да завърши завоя. Лодката подскачаше върху бушуващите води и се приближаваше към ръба на скалата, която вече се намираше само на десет метра, пет...
	Глисерът се плъзна през водния облак над ръба на водопада, за няколко минути се движи паралелно с него, след което зави и се понесе към брега.
	Скутерът нямаше този късмет. Водачът въртеше кормилото в отчаян опит да се отдалечи от ръба, но с една ръка не можеше да действа достатъчно бързо. Лодката прелетя над ръба и се разби в скалите под беснеещата вода. След миг се взриви и навсякъде се разлетяха парчета дърво, фибростъкло и стомана.
	Нина продължаваше да се бори с лостовете за управление и със силна воля успя да приближи глисера към брега. Двигателят вече гореше, над него се носеше гъст черен дим. Тя се хвана здраво за тях, когато реката стана съвсем плитка и носът на лодката застърга в камъните…
	Глисерът изскочи от водата и се плъзна по калния бряг, блъсна се в един стръмен обрасъл с трева склон и рязко спря. Ударът изхвърли Нина от седалката. Тя падна на земята и се претърколи няколко пъти, преди да спре до една туфа висока суха трева.
	Тя седна със замаяна глава. Двигателят на глисера беше спрял и от него се носеше мазен черен пушек.
	— Еди! – изкрещя тя, като се плъзгаше надолу по склона. Изкълченият й глезен пулсираше от болка. Обезглавеното тяло на Фанг лежеше на купчинка върху едната от седалките, но Чейс не се забелязваше никъде.
	— Насам – дочу се хрипкав глас с познатия Йоркширски акцент. Ръката на Чейс се показа от другата страна на лодката и леко й помаха, преди собственикът и да се надигне и да седне. Той посочи към тялото.
	— Използвах този, късия, за възглавница. Не е като еър-бек, но донякъде свърши работа.
	Нина заобиколи лодката, за да му помогне. 
	— Къде си ранен? Зле ли е?
	— Ами намушкаха ме в ръката и се опитаха да ми нарежат крака като печена пуйка, така че познай.
	Тя коленичи до него, за да прегледа раната на хълбока му. Дънките му бяха просмукани с кръв.
	— Мили Боже. Това има нужда от шев.
	— Ако имаш игла и конец в себе си, действай.
	— Имам само един празен пистолет. Можеш ли да измислиш нещо с него?
	— Мога само да си го бия в главата, докато болката не изчезне. – Чейс се опита да се изправи, но когато помръдна крака си, лицето му се изкриви в гримаса. – Ох, мамка му! Как боли. Наистина адски боли.
	— Не мърдай оттук. Ще проверя къде се намираме. – Нина се изкачи по обраслия с трева хълм с надеждата да види някакви следи от цивилизация.
	Единственото, което видя, бе вода. Бяха се озовали на остров, отвсякъде заобиколен от бързеи.
	— Мисля, че имаме мъничък проблем – извика тя на Чейс.
	— Нищо ново под слънцето – отговори той със сардонична усмивка. – Какво има този път?
	— В капан сме. Това е остров.
	— Шегуваш се. – Нина поклати глава. – Гръм…
	— И мълнии. Знам.
	— Точно така. – Чейс се изви, за да може да огледа по-добре двигателя на глисера. Зачуди се дали ще е възможно да го поправят, но пушекът, който излизаше от пукнатината в металния кожух веднага му подсказа, че е настъпил краят на работния му живот. – Направо чудничко. Скоро ще им се наложи да вдигнат във въздуха някой хеликоптер или самолет, за да ни потърсят и това ще ги доведе право при нас! – той махна с ръка към гъстия дим.
	— Само ако някой друг не го види пръв! – каза Нина и започна да размахва ръце над главата си като полудяла.
	Чейс й хвърли един скептичен поглед.
	Какво правиш, по дяволите, нали не се каниш да хвръкнеш?
	Тя посочи към небето.
	— Виж!
	Той обърна глава и погледна над водопада… където видя нещо наистина неочаквано. 
	Това бе летателният апарат, забелязан от тях по-рано – който обаче представляваше нещо далеч по-екзотично от това, което бе очаквал.
	Над тях се спускаше дирижабъл. На дебелия му тъп нос се забелязваха няколко фирмени знака, като най-големия беше на „ДжемКуест“, като Д бе представено във формата на стилизиран диамант. Той се приближаваше плашещо тихо, като се имат предвид огромните му размери. Звукът от трите му двигателя започна да се различава от шума на водопада едва когато се приближи на по-малко от сто метра. Две перки, които се подаваха от долната част на носа му, над гондолата, забавяха спускането.
	— Добре – каза Чейс. – Впечатлен съм.
	Когато седемдесет и пет метровият цепелин спря над острова, от носа му се спуснаха метални котви, които заблестяха на слънцето. Двигателите намалиха оборотите си и гондолата увисна на около двайсет фута над земята. Вратата на кабината се отвори и един русокос мъж с широкопола шапка за сафари се подаде навън.
	— Ахой, там долу! – извика той с южноафрикански акцент. – Видяхме пушека – имате ли нужда от помощ?
	Чейс си беше подготвил един саркастичен отговор, но Нина успя да го изпревари.
	— Имаме ранен човек! Можете ли да го откарате в болницата? – Чейс я изгледа учудено. Болница? Това беше последното място, където би трябвало да се озоват двама души, търсени от правителството за убийство, но тя поклати леко глава, давайки му знак да замълчи.
	Мъжът размени няколко реплики с пилота, след което отново погледна надолу към тях.
	— Разбира се, госпожице! Само изчакайте няколко минути, за да се снижим още малко. Това е сложната част! Приятелят ви може ли да се изправи?
	Нина докуцука до Чейс и му помогна да се изправи. Когато изпъна крака си, той изстена от болката в хълбока.
	— Много ли е зле? – попита тя разтревожено.
	— По десетобалната скала на САС ли? Около петица – отговори той, мръщейки се.
	— А по скалата на нормалните хора.
	— Ами някъде в диапазона на ох. Боже, по-добре ме убий! 
	Нина му помогна, доколкото можеше с изкълчения си глезен, и двамата се изкачиха на върха на склона. Дирижабълът вече се носеше на около десетина фута от земята.
	— Добре, нека ви издърпаме на борда – каза мъжът, като скочи през вратата. Олекнал с един човек, цепелинът се издигна около фут нагоре, преди двигателите рязко да намалят мощността си и гондолата отново да се снижи над земята. Когато забеляза окървавените дрехи на Чейс, той направи изумена физиономия. — Боже, какво ви се е случило?
	— Катастрофа с лодка – безизразно отговори Чейс. Той протегна лявата си рака към кабината, а Нина и южноафриканецът го повдигнаха отдолу. Задната й част бе пълна електронно оборудване, сред което той разпозна монитор, възпроизвеждаш картина от георадар. Дирижабълът се използваше за провеждането на въздушни геоложки проучвания, лов на диаманти. Пилотът увеличи оборотите на двигателите, за да стабилизира цепелина, и засили мощността им, щом Нина и южноафриканецът се качиха на борда.
	— Имате ли нещо за прибиране от лодката? – попита мъжът, като погледна към димящия глисер. Сепна се, когато забеляза тялото на Фанг – Боже Господи! А на него какво му се е случило? Къде му е главата?
	Чейс се тръшна на седалката.
	— В реката, по пропелера, по коженото ми яке…
	Южноафриканецът се огледа ужасен.
	— Не е било обикновен инцидент с лодката! Какво е ставало тук? – Той млъкна, щом Нина насочи пистолет към него. Пилотът се огледа с ококорени от изненада очи.
	— Съжалявам, че трябва да го направя – каза тя, – но имах наистина гаден ден всъщност няколко дни, – и сега просто искам да ни откарате… Как се казваше онова село?
	— Нагембе – отговори Чейс.
	— До мястото, което ви каза той. Знам, че не е много далеч оттук, затова ако ни отведете дотам колкото се може по-бързо, ще ви бъда ужасно благодарна. Какво ще кажете за това?
	Южноафриканецът нервно отстъпи назад с вдигнати ръце и седна на мястото на помощник-пилота.
	— Мисля, че ще успеем да го направим, госпожице. Нали, Тед? – Пилотът кимна утвърдително няколко пъти.
	— Страхотно. – Нина седна на стола край електронното оборудване, и забеляза нещо на масата. Еди, вземи – каза тя и му подхвърли един телефон. – Обади се на Ти Ди кажи й да ни посрещне там като пристигнем. Колко време ще трае пътуването? – попита тя, докато Чейс набираше номера.
	— Около трийсет минути – каза южноафриканецът. Замълча за миг и после я погледна с любопитство. – Наистина ли отвличате дирижабъла?
	Нина направи една уморена физиономия докато шумът на двигателите се засилваше. Цепелинът се издигна и пое на север.
	— Знаете ли кое е странното тук? Това дори не е най-щурото нещо, което направих днес.
	 
	* * *

	— Е на това му викам аз приключение – каза Ти Ди.
	Чейс протегна врат и прешлените му изпукаха.
	— На мен ли го казваш?
	Ти Ди беше напуснала летището скоро след като самолетът на Юен беше излетял. Видът на един от грамадните камиони от мината, който минава през оградата и се устремява към пустинята, преследван от танкове, беше нещо, което, по нейните думи, нямаше как да не носи етикет „направено от Еди Чейс”. Тя все още бе във въздуха, когато Чейс й се обади, така че смени курса и се отправи към летището в Нагембе, където пристигна малко преди дирижабъла. Под дулото на пистолета пилотът снижи цепелина точно до самолета на Ти Ди. Последва бързо прехвърляне от единия в другия летателен апарат и Нина и Чейс се озоваха на борда на самолета тъкмо навреме за едно скоростно отлитане, наблюдавани от група изненадани местни жители, които бяха дошли, за да разберат защо блестящият дирижабъл бе направил непланирано посещение в малкото им селце.
	Сега вече бяха прекосили границата и се намираха в Намибия. Седяха в затъмнената стая на една изоставена ферма. Докато Ти Ди оказваше първа помощ на Нина и Чейс, включваща и зашиването на раната на хълбока му, те й разказваха за събитията, случили се през този следобед.
	— Знаех си, че политическите убийства не са в твоя стил. Еди – каза Ти Ди с облекчение.
	— Но как ще го докажем? – окая се Нина.
	— Точно сега това не е най-големият ви проблем каза Ти Ди. – Не след дълго новината ще напусне Ботсвана и ще се разнесе из съседните държави. Много хора ще ви търсят – трябва да се махнете оттук, преди да се случи. И нямам предвид само Намибия Имам предвид Африка.
	Нина прокара ръка през разрошената си коса.
	— И как ще стане това? Нямаме паспорти нямаме пари –      и ни търсят за убийството на висш правителствен чиновник! Снимките ни ще бъдат разлепени на всички летища по континента!
	Чейс изглеждаше замислен, но и разтревожен.
	— Може би ще измисля нещо... Но това означава да поискам голяма услуга, – Той се намръщи. – Може би твърде голяма. Мак може и да не се навие.
	— Мак ли? – попита изненадано Ти Ди. – Искаш да молиш Мак за услуга? – На лицето й изгря лукава усмивка. – В такъв случай може би ще успея да ти помогна, миналата година беше дошъл насам по работа и сега той ми дължи услуга. Всъщност няколко услуги.
	— Кой е Мак? – поиска да разбере Нина.
	— Един стар приятел – каза Чейс, като погледна подозрително Ти Ди. – Защо Мак ти дължи услуга?
	— Няколко услуги. – Тя дяволито помръдна с вежди.
	Чейс беше ужасен.
	— Че той е два пъти по-стар от теб!
	— Много е опитен – контрира го тя.
	— Има само един крак?
	— Което дава възможност тя много нови експе...
	Той ужасено вдигна ръце,
	— Недей! Да не си посмяла да кажеш още нещо!
	— Експерименти – завърши Ти Ди, ухилена до уши.
	Чейс направи отчаяна физиономия.
	— Ох, защо ти трябваше да ми го казваш? Ти и Мак? Бляк. – Той потрепери.
	Ти Ди разпери ръце и се нацупи.
	— Искаш ли да ти помогна или не?
	— Иска, много – отговори Нина преди Чейс да успее да отвори уста. – Кой е Мак?
	— Един човек, който ще успее да изкара теб и Еди в Англия – каза Ти Ди. – Може да отнеме ден-два, но той има връзки, които могат да осигурят пътуване дори на хора без паспорти.
	Как? 
	— Мак има приятели на високи постове – каза Чейс. – Или на ниски, зависи от каква позиция се гледа на нещата.
	— Както и да е, сигурна съм, че ще ти помогне – каза Ти Ди Докато вадеше телефона си, тя се усмихна на Чейс. – Искаш ли да му се обадиш или аз да звъня?
	— Имаш думата – каза Чейс. После вдигна ръка и я притисна към челото си. – Всъщност имаш няколко думи.
	 
	 
	 
	~15~

	 

	ЛОНДОН
	 
	— Я виж ти, кой бил тук – каза брадатият шотландец с мек гърлен говор, в очите му проблесна закачлива искрица.– Еди Чейс, международният убиец.
	Чейс се усмихна безрадостно.
	— Мак, страшно съм ти благодарен за помощта и за всичко, но сериозно – майната ти.
	— И аз се радвам да те видя. – Той се ухили, отвори широко вратата и пусна Чейс и Нина в коридора на викторианската си къща с огромна тераса. – Вие сигурно сте доктор Уайлд. Добре дошли в Лондон. Казвам се Джим, но приятелите ми ме наричат Мак. – Той разтърси здраво ръката й.
	— Наричайте ме Нина. Радвам се да се запознаем – каза тя. Предположи, че Мак е около шейсетте, с щръкнала посивяла коса, висок около шест фута. Независимо от възрастта му, той все още бе привлекателен и в добра физическа форма. След коментара на Чейс в Намибия тя не можа да се сдържи и погледна към краката му, по не можа да определи кой от двата е изкуствен. – Откъде се познавате с Еди?
	Мак повдигна вежди.
	— Той не ви ли разказа?
	— Не говори охотно за миналото си – отговори тя с кисело изражение на лицето.
	Той затвори вратата зад тях и Нина използва момента, за да се огледа. Коридорът всъщност бе по-скоро атриум, над тях се издигаха два етажа с балкони, покрити с два красиво изрисувани цветни прозореца. Също като своя собственик, къщата излъчваше свеж, спартански дух; единствената украса, която видя, бяха няколко очевидно много ценни антики. 
	Мак ги покани в съседната всекидневна.
	— Бях командир на Еди – обясни той. – Полковник Джим Маккримън от Специалните въздушни сили на Нейно величество. Вече пенсиониран, разбира се. Но все още работя като консултант към … някои агенции.
	— Има предвид МИ-6 – каза Чейс и изсумтя неодобрително. – Група некадърници.
	Мак се изхили.
	— Боя се, че Еди няма много високо мнение за тайните служби. Всъщност те не са чак толкова лоши – поне по шпионските стандарти. Нямаше да сте тук, ако не бяха организирали нелегалното ви измъкване от Намибия. Моля, седнете.
	Въпреки че в стаята имаше диван. Нина и Чейс седнаха в двата фотьойла. Мак забеляза това и повдигна вежди, но не каза нищо.
	— И така – започна той със сериозен глас, – и двамата сте живи и здрави, тъй да се каже. Сега вече може би ще ми обясните защо трябваше да размърдам толкова много връзки, за да ви докарам дотук?
	Чейс описа по-голямата част от събитията, Нина само вмъкваше по някое изречение от време на време, за да го допълни или поправи. Изглежда, той се съобразяваше с присъствието на бившия си командир и й отговаряше доста по-спокойно, въпреки че запазваше леко саркастичен тон. Нина доста време, докато разкажат цялата история, и когато приключиха, Мак се облегна назад в стола си със загрижено изражение на лицето.
	Значи този тип Юен има тайна уранова Нина… – изръмжа той, шавайки с пръсти.
	— И отвлече София – напомни му Чейс.
	— Тя му е жена. Не знам дали е правилно да се нарече отвличаме, предвид обстоятелствата. Най-важното в случая е урановата мина. – Той се намръщи. – Предполагам си наясно, че не мога да направя нищо с информацията, която ми даде?
	Чейс го погледна объркано.
	— Защо не? Просто информирай ООН, те ще изпратят инспектори в мината…

 	— Проблемът не е в мината, Еди, а в теб! Ти си обвинен в убийството на министър, за Бога! Аз съм убеден в невинността ти – продължи той, като протегна ръка, за да възпре възраженията на Еди – но не мога да отида при шефа на САС с някаква странна история за уранова мина и древни ръкописи и да го накарам да започне разследване, при условие, че източникът на информацията ми е издирван за убийството на държавен министър! Човекът дори е бил застрелян с онова смешно оръдие, което толкова обичаш да разнасяш!
	— Наистина имаме проблем с правдоподобността – бе принудена да признае Нина.
	Но тези доводи не разубедиха Чейс.
	— Това няма да има никакво значение, щом някой види мината. Нужно е само едно парче уранова руда и Юен затъва в лайната. – Той се наведе напред и протегна умоляващо ръце. – Хайде де. Мак. Не те моля да отидеш право при премиера, но поне знам, че можеш да задвижиш нещата в правилната посока. Погрижи се някой да провери мината и всичко ще си дойде на мястото.
	— Хмм. – Изглежда, че Мак се колебаеше. – Добре де, какво толкова – най-накрая каза той. – Вече съм затънал до кръста в това, след като ти помогнах да се измъкнеш от страната. Защо да не се накисна до шията, а?
	Чейс се ухили.
	— Какъв смелчага.
	— Но ще отнеме няколко дни. Използвах доста връзки, за да те измъкна оттам, затова ще се наложи сега да пипам с кадифени ръкавици. Но по един или друг начин ще вкараме наш човек в онази мина, за да види отблизо какви ги върши този Юен.
	— Чудесно. – Чейс се облегна назад. – Като говорим за Юен, може ли да ти използвам компютъра, за да поровя из „Гугъл”. София ми каза, че след като оня напусне Ботсвана, ще замине за Швейцария – надявам се, че не е променил плановете си. Щом разбера къде се намира, ще успея да го заловя, преди да замине със София.
	— Чакай малко, какво каза? – изненадано възкликна Нина. – Все пак ще отидеш за нея?
	Гласът му режеше като нож.
	— Обещах да я измъкна! Винаги си довеждам работата до край.
	— Това вече не е твоя работа, Еди! Нека други хора се заемат с това.
	— Не ми е в стила. – Чейс се изправи. – Компютърът ти все още е в кабинета на втория етаж, нали? – попита той Мак, който кимна с едва доловимо предупреждение в погледа. Чейс не му обърна внимание и тръгна към вратата.
	— Еди! – извика Нина и се изправи. – Не ставай глупав, остави тази работа!
	Той се обърна ядосано към нея.
	— Нима това е истинското ти мнение за мен, докторе? Че съм глупав?
	— Нямах предвид това – отстъпи Нина и съжали за неподходящия си избор на думи, но Чейс продължи да настъпва.
	— Мислиш си, че щом нямам една групичка букви след името си, значи съм идиот? Непрекъснато се сблъсквам с тия глупости от мига, в който позволи на новата си титла да ти замае главата и да започнеш да си мислиш, че си по-добра от мен. Не, не съм прав – ти винаги си мислела, че си по-добра от мен, просто тогава престана да го криеш!
	— Не е вярно!
	— Поне, докато бях със София, знаех къде ми е мястото – изръмжа той. Двамата се гледаха вбесено известно време, след което Чейс презрително се обърна.
	— Еди – каза Нина, като се опитваше да запази привидно спокойствие, – сега работиш за АСН, вече не си наемник. Каквото и да направиш, то няма да има връзка с потъването на платформата или откриването на ръкописа на „Хермократ”. Това е лично отмъщение! Не можеш да се заемеш с това, не и като член на екипа на АСН!
	Известно време Чейс остана с гръб към нея, след това леко се обърна настрани, без да я поглежда.
	— Тогава напускам – каза рязко той и излезе от стаята.
	Нина остана загледана след него, парализирана от хаоса в чувствата си. Някак си усещаше, че Чейс нямаше предвид само работата си; че беше напуснал не само в буквалния смисъл. Тя се опита да го извика, но гърлото й се сви, устните й трепереха.
	Тя чу Мак, който се изправи зад гърба й, и внезапно я заля ужасно чувство на срам и смущение, че го е направила свидетел на скандала им.
	— Аз… Съжалявам – едва успя да прошепне тя.
	Няма нужда от извинения – меко каза той и я хвана успокоително за ръката. Тя се обърна и срещна съчувствения му поглед. – Знам, че Еди понякога взима… прибързани решения. Но обикновено накрая се осъзнава.
	— Само че проблемът не е само в него – каза Нина. – Той не е… Той е прав за мен. Наистина позволих работата да ми замае главата. Аз… – Дори самата мисъл за това и причиняваше болка, камо ли да го изрече на глас. – Аз вече не бях археолог, превърнах се в бюрократ. Не, дори още по-лошо – започнах да мисля като политик. Замесих се в игрите на власт, за да получа каквото искам. А най-лошо е, че ми харесваше. – Тя отмести поглед встрани и си пое дълбоко въздух, защото изпитваше нужда да признае най-ужасния си срам. – Не, най-лошото беше… Аз наистина мислех, че съм по-добра от Еди само заради новия ми пост. Нараних го, без дори да го осъзнавам. – Очите й се напълниха със сълзи, тя отново погледна Мак в очите. – Господи, всичко съсипах!
	— Може би трябва да му кажеш това – предложи тихо Мак.
	— Не мога. Не и след като той… Нали го знаеш какъв е. Няма да ме изслуша, просто ще се опита да извърти всичко така, че да спечели той.
	— Хмм. Може би наистина трябва първо да се поуспокои – съгласи се Мак. Той пусна ръката й и я погледна решително. – Имам едно предложение. Приличаш ми на човек, който е преживял доста трудни дни.
	Нина успя да се засмее.
	— Може и така да се каже.
	— В такъв случай защо не вземеш една вана? Полежи си в нея, свали умората от тялото си, успокои всичките си болки и мъки. При мен винаги се получава!
	— Не знам – каза Нина… но идеята прозвуча много примамливо.
	— Повярвай ми, ще ти помогне. И ще осигури на двама ви с Еди малко повече време да обмислите нещата.
	— Добре – каза тя, изгубила всякакво желание да се съпротивлява. – Значи следва топла вана.
	 
	* * *

	Чейс надникна иззад монитора, когато Мак влезе в кабинета.
	— Открих къде е отишъл Юен. Той притежава фабрика за микрочипове в швейцарските Алпи. Трябва да използвам телефона ти, за да се свържа с Мици. Искам и още една услуга от теб – трябва да стигна до там колкото се може по-бързо.
	— Разбирам. – Мак седна в стола с висока облегалка, взе една книга от малката кръгла масичка до него и я отвори.
	Облегна се назад така, сякаш се гласеше да се заеме сериозно четене.
	Чейс го погледна и махна нетърпеливо.
	— Ехо, Земята вика Марс. Чувате ли ме?
	— О, чувам те много добре – отговори спокойно шотландецът, без да вдига поглед от книгата.
	— Можеш ли да го направиш.
	— Разбира се, че мога. Въпросът е дали трябва да го направя. – Очите на Мак проблеснаха към Чейс със стоманен блясък. Знаеш по-добре и от мен, че когато тръгнеш на мисия трябва да имаш абсолютно ясна цел. И, честно казано в този случай не съм сигурен, че ти имаш такава.
	— Не може да бъде по-ясна от това – каза раздразнено Чейс. – Отивам да спася София. Това е.
	— Но защо отиваш? И по-точно, какво ще правиш с нея след това?
	— Какво имаш предвид?
	Мак свали книгата.
	— Говорих с Нина.
	— О, страхотно – изсумтя Чейс. – Я да видим, тя ти е разказала как съм се превърнал в трънче в задника, защото новата ми работа ме е задушавала, как съм я излагал, докато се е опитвала да изгражда връзки с новите си важни приятелчета, и така нататък, и така нататък…
	— Точно обратното. Знаеш ли, че тя е изключително интелигентна и възприемчива млада дама. – Той го стрелна с поглед. – Наистина няма да е зле от време на време да се опитваш да говориш с нея.
	— Защо, какво ти каза тя?
	— Не е моя работа да го коментирам. Но не е зле да помислиш върху това, преди да хукнеш на другия край на Европа след бившата си жена.
	Чейс не пропусна наблягането върху думата „бивша”.
	— Нямам време за това – каза отбранително той. – Освен това каквото и да ти е казала Нина, това не е лично отмъщение. Юен копае уран, което означава, че го продава, което пък значи, че някакви гадни малки копелета го купуват. Ако успея да се добера до Юен... – Той се усмихна студено на Мак. – Той ще ми каже всичко за сделките си.
	Бившият му командващ офицер го погледна втренчено, с обучения да открива лъжата поглед на опитен разпитвач.
	— Наистина ли си сигурен, че това с единствената ти цел. Еди?
	— Да – отговори след минутка Чейс.
	Очите на Мак останаха вперени в него още няколко дълги секунди, но най-накрая той кимна.
	— Много добре. Щом настояваш да продължиш с тази лудост, мисля, че ще успея да ти осигуря нов паспорт докато стигнеш до летището. Каквото и да си мислиш за тях, МИ-6 всъщност са доста ефективна организация. В някои области.
	— Благодаря ти, Мак. Длъжник съм ти.
	— За пореден път – напомни му Мак, след като остави книгата на масата и се изправи. Чейс се ухили и се върна към компютъра.
	— Нали знаеш, че София няма да се върне при теб? – тихо се обади Мак от вратата.
	Усмивката на Чейс се изгуби.
	— Аз… Никога не съм се надявал, че ще стане.
	— Хмм. – Краткото изхъмкване прозвуча по-обвиняващо, от която и да е дума. – Еди, помниш ли какво те учих в полка, за борбата до край?
	— Да, разбира се. Толкова често го употребяваше, че аз започнах да използвам за девиз „Борба до край” вместо „Който не рискува, не печели”.
	За миг Мак го погледна изумено, след което на лицето му се изписа едно изражение, което Чейс никога не бе виждал преди. Тъга.
	— В живота си съм имал само една битка, която не довърших до край. Тогава си мислех, че не си заслужава усилията. Но сега това е единственото нещо, за което съжалявам.
	— И каква беше тя? – попита Чейс. Но вече се сещаше.
	— Аз съм един стар човек в една празна къща. Еди – каза Мак и въздъхна. – Но нямаше да бъда сам, ако се бях борил докрай, за да спася брака си. Не позволявай на гордостта да те спира да се бориш за това, което имаш. Което имате и двамата. – Той му обърна гръб. – Позвъни на, когото трябва. Аз ще уредя останалото.
	Чейс го проследи с поглед докато напускаше стаята, но всъщност не го виждаше наистина, защото бе потънал в мислите си. Нина известно време преди да успее да се вземе в ръце и да вдигне телефона.
	* * *

	Нина се сепна. Отвори очи и видя ваната, пълна с вода. Унесена от пълното отпускане в горещата вода – която вече бе изстинала напълно, – тя бе задрямала. Огледа се объркана от непознатото обкръжение, но след това се изправи, взе кърпата от закачалката и се уви в нея, преди да излезе от ваната. Тя бе впечатляващо произведение на изкуството, истински гигант от метал и дебел пласт емайл, стоящ гордо върху четири чугунени крака, изваяни като лъвски лапи. Не можеше да се сравни с нюйоркския й апартамент, но трябваше да признае, че има своя чар.
	След като се подсуши, Нина погледна часовника си и с изненада установи, че е прекарала в банята цели два часа. Тя уви кърпата около главата си и облече халата, който Мак й беше дал, преди да сложи мръсните си дрехи в пералнята. Предвид ужасното им състояние, обаче, тя се съмняваше, че изобщо ще може да ги облече отново, дори изпрани. Фризурата за петстотин долара отдавна бе съсипана; явно в близко бъдеще едва ли щеше да се раздели с традиционната си конска опашка.
	Тя източи водата от ваната и излезе на площадката. Банята, по-голямата от двете в къщата, се намираше на горния етаж. Тя се загледа в украсените прозорци, чиито цветовете помътняваха от облаците, които минаваха пред късното следобедно слънце. Тогава чу гласове от долния етаж и се надвеси над парапета.
	Чейс и Мак бяха в коридора и разговаряха. Нина замръзна, изпълниха я тревога и гняв, когато видя, че в краката на Чейс лежи сак и той е готов да отпътува. Мак стоеше между него и входната врата, а позата му подсказваше, че той предпочита Чейс да остане, но не чак толкова, че да се скарат заради това. Тя напрегна слух.
	— Така смяташ ти – казваше раздразнено Чейс, – но въпреки това отивам.
	— Нима дори от учтивост няма да й кажеш, че тръгваш? – попита мак, като неодобрението в гласа му се усети дори на втория етаж.
	— За Бога, Мак, искам да поговоря с нея, наистина. Напълно приемам и разбирам онова, което ми каза преди, и си прав, знам, че си прав. Но това трябва да го направя и ако разговарям с нея сега, само ще объркам нещата. Ще говорим като се върна, тогава ще й кажа как се чувствам.
	— А самият ти наясно ли си как се чувстваш? – Чейс не отговори, мълчанието му ужасно нарани Нина. – Хмм добре, ти си голям човек, въпреки че невинаги се държиш като такъв, така че сам си решаваш. Просто се надявам, че няма да съсипеш всичко.
	Чейс отговори нещо, което Нина не успя да чуе, просто две тихи думи. Те биха могли да бъдат „аз също”… но можеха да бъдат и нещо друго.
	— О, и още нещо – каза той по-високо. – Дали пък няма да ми дадеш изходящия си код?
	— Знаеш, че не мога – твърдо отговори Мак.
	— Може да ми се наложи да изчезна бързо, особено ако София е с мен. На теб и без това вече не ти е нужен.
	— Нали знаеш, че все още пътувам по работа.
	— Да, чух, че миналата година си ходил в Африка. – В гласа на Чейс се усети подигравателна нотка. – Ти и Ти Ди! Къде ти беше акълът? Всъщност твоят се сещам къде е бил, но нейният?
	Гласът на Мак бе изпълнен с копнеж.
	— Какво да ти кажа. Тя е прекрасно момиче. Толкова е силна...
	— Не искам да знам изпъшка Чейс. – Хайде де, Мак. Най-вероятно няма да ми потрябва и никой няма да узнае, че си ми го дал. Но ако се сдобия с доказателство за онова, с което се занимава Юен…
	— Добре – каза Мак колебливо. – Защо пък не? И без това по-зле можеше да бъде само ако бях отишъл в Ботсвана и сам бях застрелял горкия кучи син. – Нина не можа да разбере следващите му думи, но Чейс кимна удовлетворено.
	— Ясно. Благодаря.
	— Не ми благодари. Продължавам да мисля, че това е много лоша идея.
	— Хората непрекъснато ми го повтарят – каза Чейс и вдигна сака. – Всичко, което ми трябва, ще бъде у човека на летището, нали?
	— Да. – Мак му подаде ръка. – Успех, Еди. Борба до края.
	— Виж, относно онова… Кажи на Нина, че искам да поговорим, че искам да си изясним нещата. Но това ще трябва да почака докато се върна – трябва да го направя.
	— Ще й кажа – кимна Мак.
	— Скоро ще се върна – увери го Чейс, отвори входната врата и излезе навън. Тя се затвори след него с глух мрачен удар.
	Известно време Мак се взираше във вратата, след което заговори.
	— Вече можеш да слезеш, Нина.
	Тя се сепна и се наведе през перилата.
	— Знаел си, че ви слушам?
	— Познавам всеки шум в тази къща – чух как вратата на банята проскърцва. – Той погледна нагоре към нея. Съжалявам. Мислех, че ще успея да го убедя да не ходи.
	— Можеше просто да не му помагаш – остро реагира тя.
	— Така или иначе щеше да тръгне, само че най-вероятно щяха да го арестуват, когато се опита да мине през митницата. И трябва да се съгласиш, че предвид обстоятелствата това е много по-ужасна алтернатива.
	Нина бе принудена да се съгласи.
	— Проклет да е! – проплака тя. – Защо винаги трябва да е толкова упорит!
	Мак се засмя тихо.
	— Отдавна познавам Еди и това е едно от нещата, които така и не се промениха у него.
	— О, нима искаш да кажеш, че в някои аспекти той е готов да се промени? – Това бе замислено като риторичен въпрос и произнесено с лека горчивина, затова тя доста се изненада, когато получи отговор.
	— Ще се изненадаш, когато разбереш до каква степен. През годините съм станал свидетел на доста промени у Еди.
	— Наистина ли?
	— Наистина. Но ако искаш да поговорим за тях – продължи той, – мисля, че ще е по-добре – и то най-вече, ох, за моя врат! – ако не ги обсъждаме през балкона като Ромео и Жулиета, става ли? – Той махна към вратата, която водеше към кухнята в задната част на къщата. – Слез долу да ти приготвя нещо за хапване. След това, ако искаш, ще поговорим за младия господин Чейс.
	 
	* * *

	Слънцето залязваше над Лондон. Силуетите на сградите тъмнееха на фона на угасващото небе. Уличните лампи осветяваха балконите на „Белгрейвия” с розово-оранжева светлина.
	Те осветиха и белия микробус, който спря точно срещу къщата на Мак. Той пренебрегна двойните жълти ограничителни линии и пусна аварийните светлини, традиционния номер на всеки английски шофьор, който възнамеряваше да паркира на забранено място.
	На предните седалки в микробуса седяха трима мъже, а отзад се мъдреха още четирима. Всичките бяха млади, едри, добре обучени и облечени изцяло в черно. Освен това бяха и въоръжени, шестима от тях носеха ултракомпактни картечни пистолети „Брюгер & Томет”, МР-9 и други оръжия.
	Седмият нямаше МР-9, но в скута си държеше в известен смисъл най-мощното от всички оръжия, на коленете му лежеше един лаптоп, които бе свързан посредством кабел с невзрачна бяла кутия, прикрепена към временна рамка, завита с болтове към стената на микробуса.
	— Включвам – каза той. Екранът на лаптопа оживя и множеството сиво-бели линии на кървавочервен фон бързо придобиха форма.
	Интериорът на къщата на Мак.
	Бялата кутия представляваше антената на късовълнов радар, който работеше на честота, способна да проникне с лекота през викторианските стени. Операторът използваше малък джойстик, за да насочва антената, и бавно обходи цялата къща в търсене на признаци на живот…
	— Намерих ги – обяви той.
	 
	* * *

	Нина се вгледа във фотографията.
	— Мили Боже, това Еди ли е?
	— Точно той – потвърди Мак. След като похапнаха, Нина облече една от ризите му, която й стигаше почти до коленете, и обу едни домашни пантофи, докато чакаше дрехите й да изсъхнат. Мак я разведе из къщата и накрая се озоваха в библиотеката на най-горния етаж – въпреки че до голяма степен тя служеше като хранилище за миналото на шотландеца. Едната стена бе покрита със снимки в рамки от различни периоди на военната му кариера.
	—Той има коса! – Въпреки късата военна пострижка, Чейс от снимката имаше много повече коса от сегашния му двойник. – На колко години е бил тук?
	Снимката е от преди десет години, значи е бил на около двайсет и пет. – Мак също го имаше на снимката, заедно с още няколко мъже в камуфлажни униформи, които позираха пред фотоапарата. – Мисля, че снимката е правена през третата му година в САС.
	Нина се прехвърли на следващата снимка, която, изглежда, беше направена в някакъв ресторант или кръчма. Мъжете бяха заобиколили една маса и вдигаха чашите си в наздравица към фотографа, който, предположи тя, бе самият Мак.
	— Иха! Това Хюго ли е?
	Мак погледна към снимката, на която бяха Чейс и Хюго Кастил, който се пъчеше с ужасно непривлекателен, невзрачен мустак.
	— Той е. Снимах ги точно след като се върнахме от съвместна операция на НАТО на Балканите. Познаваш ли го? – Нина кимна. – Добър човек беше, макар и малко завеян.
	— Да, спомням си. – На снимката имаше още един мъж, за когото тя нямаше добри спомени. – О. Ето го и Джейсън Старкман.
	— Да – кимна Мак с неодобрение, – позор за него. Да завърти любовна връзка със съпругата на свой боен другар… За такива неща човек трябва да го бичуват.
	— Всъщност… – започна Нина, преди да почувства, че не й се иска да обсъждат тази тема. Но любопитството, изписано на лицето на Мак, я подтикна да продължи. – Еди ми каза, че Джейсън не е имал връзка със София. Тя си го била измислила, за да го нарани.
	Мак кимна съвсем леко.
	— Знаеш ли, не съм изненадан. Винаги съм смятал, че у София има жестока жилка. Тя имаше доста високо мнение за себе си и когато нещата не вървяха по нейната, ставаше доста гадна. Горкият Еди, той го осъзна едва когато вече беше твърде късно.
	— Двамата с Хюго не се ли опитахте да му го подскажете?
	— Какво можехме да направим? Той беше влюбен в една богата, образована и много красива млада жена. Едва ли можехме да направим нещо, което да промени мнението му за нея. Само тя можеше да го направи… дори тогава Нина доста време, преди самият той да го осъзнае и приеме. За жалост преживяното доста го промени.
	Значи Чейс съвсем не беше толкова непоклатим, колкото се изкарваше, помисли си Нина.
	— Веднъж Хюго ми каза, че някога Еди бил истински рицар?
	Мак се засмя
	— О, Боже, да! Истински рицар с блестящи доспехи. Зарязваше всичко, за да помага на жени в нужда и не искаше нищо в отплата. Точно такова поведение спечелва на мъжете хиляди почитателки.
	— Да, той като че ли има много, ъъъ, приятелки по цял свят – каза Нина.
	— Това е напълно естествено. Много хора дължат живота си на Еди. Но освен това той бе достатъчно джентълмен, за да разбере, че те са просто приятелки – докато не се появи София. А след нея той продължи да помага на хората, но разви и една доста неприятна враждебност.
	— Защитен механизъм.
	— И аз така мисля. – Мак погледна Нина. – Но някой все пак успя да проникне през него.
	— Дано си е заслужавало – отвърна горчиво тя.
	—      Заедно сте от… колко, осемнайсет месеца?
	— Горе-долу.
	— Повече, отколкото Еди прекара със София. – Той стана от мястото си, като остави Нина да помисли върху последното му изречение. Запъти се към другия край на библиотеката, където върху дървена плоскост с формата на щит бяха окачени две гайди и ги отупа от прахта.
	— Можеш ли да свириш на тях? – попита тя, като се възползва от възможността да смени темата.
	Мак се усмихна кисело.
	— Никак даже. Семейството ми напусна Единбург и се премести в Чингфърд, когато бях още десетгодишен. А когато войниците купуват подарък по случай пенсионирането, те не показват грам въображение. Но важното е чувството.
	Той отново се усмихна, този път по-топло, след което остави гайдите на мястото им и отиде в съседната стая. Нина го последва и се озова в зала за игри, в която се разполагаше огромна маса за снукър. Мак взе бялата кутия, която лежеше върху зеленото сукно и в нея се разтракаха билярдните топки. Той ги повъртя в ръце, сякаш се канеше да ги подреди за игра, но после се обърна към Нина.
	— Проблемът на Еди – започна той, – е, че той може да бъде… ще бъда по-мек и ще го нарека просто досаден. Още преди София да го напусне, е имало моменти, в които съм смятал, че само куршум в главата може да го накара да си затвори устата.
	— Да, той има този дразнещ навик – съгласи се Нина като леко се усмихна.
	— Но в същото време той е може би най-верният, най-смелият и най-несломим мъж, с когото съм служил. – Той взе една топка от масата и се потупа с нея по пищяла на левия крак. Чу се глухо кънтене на пластмаса и метал. – Това си го спечелих в Афганистан. То е причината да се пенсионирам от действителна служба и да се захвана с шпионски дела. Шрапнел от гранатомет ми го отряза точно под коляното.
	— Мили Боже – потръпна Нина с широко отворени очи.
	— Еди ме измъкна оттам. Той не само влезе под вражеския огън, за да ме извади от горящия лендроувър, и ме метна на рамо – вярно, че бях с един крак по-лек, – но и докато бягаше към прикритието, той успя да повали мъжа, който стреляше по нас. Ето какъв човек е той. Когато стане въпрос за защита на хората, които обича, той е решителен и безстрашен, и ще направи всичко възможно да ги предпази. От онова, което ми разказа за срещата ви, докато обядвахме, останах с впечатлението, че ти знаеш това от първа ръка.
	— Да, знам го – каза тя, като си спомни как Чейс се беше качил на самолета – докато той излиташе – за да я спаси.
	— Той е човек на действието – каза Мак, като остави топката на масата, – което, за съжаление, от време на време означава, че той действа, без да мисли. И говори, без да се замисля. Предполагам, че за близките му хора това означава, че трябва да намерят златната среда между положителните и отрицателните му качества… и да се научат да приемат негативите му.
	— Имаш предвид хората като мен?
	Той я погледна невинно.
	— Може би.
	Тя се усмихна.
	— Знаеш ли, никога не съм си мислила, че хората от САС могат да бъдат и консултанти по взаимоотношенията.
	— Не всяка битка се води на бойното поле – каза той, като също усмихна…
	Над главите им се чу съвсем лек шум, кратко поскръцване. Нина едва го чу, но Мак вирна глава и се ослуша за източника му, а лицето му веднага придоби сериозно изражение.
	— Какво има? – попита тя.
	— Ела с мен. Бързо. – В гласа му се промъкна командна нотка, той нацяло промени отношението си. Устреми се към вратата и се спусна по стълбите към първия стаж. Нина го следваше плътно. – Трябва да отидем в кабинета.
	— Какво става? Какво не е наред?
	— На покрива има някой. Чух стъпки по керемидите.
	Те стигнаха до кабинета. Мак се отпусна на колене, като за пръв път показа несръчност заради изкуствения си крак. – Снижи си главата – може да ни наблюдават през прозореца.
	Нина клекна и го последва към шкафа в другия край на стаята, той го отвори и измъкна отвътре зловеща на вид черна пушка помпа, която и се стори още по-заплашителна, след като Мак щракна затвора й. От звука по гърба й полазиха тръпки.
	— Докато си в САС, си създаваш врагове – накратко обясни Мак. – Някои от тях са известни с това, че правят посещения по домовете. – Той остана снишен с пушката в ръка и се придвижи към бюрото, за да си вземе телефона.
	Откъм улицата се чу заглушено изпукване. Мак мигновено пусна телефона и се хвърли към Нина, като я блъсна на пода и я закри с тялото си.
	Прозорецът издрънча и в него се появи равномерна дупка...
	— Запуши си ушите! – изкрещя Мак. Нина едва успя да притисне ръце към главата си...
	Зашеметяващата граната избухна с оглушителен трясък.
	 
	 
	 
	~16~

	 

	Мак хвана Нина за ръката и й помогнала се изправи и я побутна към площадката на първия етаж. Ушите й звънтяха, ризата се ветрееше край краката й. Отдолу се чу силен трясък. Тя погледна и видя двама въоръжени мъже, облечени целите в черно, с плътно прилепнали черни качулки, да нахлуват през входната врата. Едновременно с това някой разби и задната врата, и в кухнята се разхвърчаха трески.
	Изглежда, двамата нарушители вече знаеха къде се намират Нина и Мак, защото веднага погледнаха към балкона на втория етаж. Мак се прицели в тях с пушката…
	Внезапно отгоре се посипа натрошено стъкло и двата прозореца на покрива бяха счупени. Площадката побеля от натрошеното стъкло и Мак отстъпи назад, за да се прикрие.
	Две черни найлонови въжета се спуснаха през дупки на покрива и стигнаха чак до пода в коридора. Само след миг по тях бързо се спуснаха двама мъже.
	Бум!
	Пушката на Мак изгърмя почти толкова силно, колкото и зашеметяващата граната. Единият от спускащите се мъже бе улучен в гърдите, изпусна се от въжето и полетя към парапета. Удари се в площадката на горния етаж и се стовари на пода.
	Но не се видя никаква кръв. Нападателите носеха бронежилетки. Човекът, когото Мак бе улучил, беше просто замаян, но жив и все още представляваше заплаха за тях.
	Мъжете от първия етаж откриха огън и дървеният парапет се пръсна на трески. Нина покри лицето си с ръце, за да го предпази. До нея Мак зареди пушката и се прицели в другия мъж на въжето, който се беше обърнал към тях и вдигаше своето МР-9…
	Мак стреля пръв, но не в бронирания мъж. Вместо това той се прицели над него и разкъса въжето. Нападателят полетя надолу и викът му бе прекъснат рязко от хрущенето на счупени кости.
	Стрелбата отдолу спря. Нина се надяваше, че двамата мъже на долния етаж може би помагат на падналия си другар, но изведнъж осъзна, че всъщност са се втурнали по стълбите към тях.
	— Нагоре! – извика Мак, сграбчи я за ръката и я повлече към горния етаж. Всеки път, когато левият му крак докосваше пода, се чуваше глух металически звук, но, изглежда, протезата изобщо не забавяше шотландеца.
	— Горе има още един! – предупреди го Нина. Мъжът, когото Мак бе улучил в гърдите, се намираше от другата страна на атриума, и замаян се опитваше да се изправи на колене.
	— А долу има още четирима? – От долния етаж отново се разнесе трясък от удряне на врата в стена и двамата мъже, които бяха влезли през кухнята, се появиха. – Към библиотеката – там има изход към задната стълба!
	Той избута Нина пред себе си и двамата стигнаха края на стълбите. Библиотеката се намираше в другия край на площадката. Двамата хукнаха към нея, като минаха край отворената врата на игралната стая…
	Мъжът, който се беше спуснал по въжето, стреля по тях с картечния си пистолет и разкърти стената над главата на Нина. Навсякъде се разлетяха парчета мазилка. Нина изпищя и се хвърли на пода в игралната зала, като се плъзна напред по дървения под и се спря в края на билярдната маса.
	Мак се втурна през вратата след нея. Картечният пистолет отново стреля и куршумите се забиха в левия му крак точно над глезена. Кракът му се пръсна на парчета и по пода се посипаха късове плат и пластмасови стружки.
	Мак се стовари тежко на пода. Изпусна пушката, която се плъзна по пода до другия край на стаята.
	Нина скочи на крака, притокът на адреналин бе заглушил болката в изкълчения й глезен. Мак пропълзя навътре, изкорубената метална „кост” на повредения му изкуствен крак стърчеше от изкривеното коляно. Тя се огледа за пушката. Видя я в другия край на стаята, до стената. За две секунди щеше да успее да притича край масата за билярд, но докато я вземе и се върне обратно щеше да мине още време.
	А стрелецът зареждаше оръжието си в другия край на площадката, почти до вратата…
	Тя сграбчи кутията с топки за билярд и я хвърли към него. Водопад от ярко оцветени сферички прелетя и се изви над Мак, изсипа се на пода и се устреми към вратата в мига, когато облеченият в черно нападател влетя през нея с вдигнат пистолет…
	Той се подхлъзна на топките, краката му отхвръкнаха назад и той падна по лице.
	Прано върху вирнатия крак на Мак.
	Мак извика от болка, щом остатъците от протезата се впиха в чуканчето от крака му, но това бе нищо в сравнение с изненаданото ахване на стрелеца, когато острият метален прът проби ребрата му и се заби право в сърцето. Той потрепна няколко пъти и просто се отпусна върху Мак, а локвата кръв под тялото му бързо започна да се уголемява, няколко билярдни топки минаха през нея и оставиха след себе си червени следи.
	Нина се вторачи в него, но тропотът на изкачващи се по стълбите крака бързо я върна към опасната реалност. Тя грабна пистолета на мъртвия мъж и хукна към другия край на стаята, за да вземе пушката на Мак.
	— Тичай към задните стълби! – заповяда й той, като се извиваше, за да се отърве от забитото в крака му тяло.
	— Но ти…
	— Те искат да те хванат, не да те убият! Бягай! Аз ще ги задържа!
	Нина се поколеба за миг, след което му подаде пушката и хукна към вратата. Надникна през нея. Двамата мъже бяха стигнали до средата на стълбите, а други двама току-що бяха влезли в коридора. Тя погледна назад към Мак, който се намръщи, че тя все още се бави. Нина се обърна и изтича през вратата, свързваща игралната зала с библиотеката.
	Последва оглушителен изстрел от пушката на Мак и парапетът на балкона се пръсна на парчета точно когато първият мъж минаваше през вратата. Но изстрелът закъсня с частица от секундата и го пропусна. Вторият мъж се поколеба за миг, преди да стигне до вратата и изсвистяването на поредния куршум го възпря да мине през нея.
	— Върви след нея! – извика той на другаря си. – Аз ще се оправя с дъртото копеле!
	Той подаде картечния си пистолет иззад касата на вратата и обсипа стаята с дъжд от куршуми. Масата за билярд сякаш изригна, навсякъде се разлетяха трески и зелено сукно, а аспидените плочки под зелената повърхност станаха на сол.
	Стрелецът извади празния пълнител и презареди, после надникна в стаята – не толкова, за да види какъв е резултатът, колкото, за да предизвика противника си да стреля и по този начин да изгуби един куршум и време за презареждане. Стаята остана тиха. Доста по-уверен, нападателят изскочи иззад ъгъла с насочен пистолет.
	От възрастния мъж нямаше и следа. В стаята бяха само трупът на един от нападателите и потрошената билярдна маса…
	Изпод нея се разнесе изстрел от пушка помпа и куршумът направи бедрото на нападателя на кайма. Мъжът залитна назад, пищейки от болка, и пропадна през дупката, пробита в парапета. Полетя надолу, без да спира да стене, за да се озове със счупен врат до първия от мъртвите си другари.
	Мак с благодарност удари с юмрук по билярдната маса, която го бе защитила от куршумите по-добре от всяка броня, след което изпълзя изпод нея.
	 
	* * *

	Нина прекоси тичешком библиотеката към по-близката от двете врати в дъното й, отвори я и се озона в тесен тъмен коридор, чиито краища не се виждаха. И в този миг я осени мисълта, че не знае наляно или надясно трябва да тръгне, за да стигне до стълбите.
	Преследвачът й влезе в библиотеката…
	Тя тръгна наляво. Светлината, която идваше зад гърба й, бе достатъчна, за да забележи пътем втората врата на библиотеката, и още една врата точно пред нея. Тя я отвори, очаквайки да види обещаните стълби, но всъщност се озова пред шкаф с наредени по рафтовете куфари.
	Мамка му!
	Изведнъж стана по-тъмно. Тя се обърна и видя, че мъжът стои на вратата и прикрива светлината. В ръката си държеше пистолет, който от това разстояние се забелязваше просто като черен предмет…
	Пистолет…
	Тя също имаше пистолет!
	Нина извади откраднатия МР-9 и изкрещя от ярост, преди да засипе коридора с дъжд от куршуми. Гилзите отскачаха от стената и съскаха край нея, докато тя размахваше пистолета наляво и надясно, почти заслепена от блясъка на дулото.
	Стрелбата рязко секна щом пълнителят свърши. Тя млъкна и започна да примигва с надеждата да привикне по-бързо към тъмнината и да види трупа на мъжа в коридора…
	Нямаше труп. Мъжът изобщо не се забелязваше. Сигурно се беше оттеглил в библиотеката веднага, след като бе започнала да стреля.
	Само след миг втората врата на библиотеката се отвори и коридорът се освети. Мъжът се появи с вдигнат пистолет. През дупката за уста на маската му се забелязваше неприятната му усмивка.
	— Охо, патроните свършиха – каза снизходително той. – Нищо, аз все още имам много.
	— Няма да ме застреляш – каза Нина с фалшива самоувереност. – Трябвам ги жива.
	Дулото на пистолета се наведе към голите й крака, които се подаваха под дългата риза.
	— Нали знаеш, че човек може да бъде застрелян, без да бъде убит. Той пристъпи към нея. Само ми дай повод…
	От другия край на коридора се чу нехармоничен писък, нещо долетя от отдалечената врата и се удари в стената, преди да падне на пода. Стреснатият мъж се завъртя и стреля, а виещите гайди на Мак се пръснаха на парчета.
	Стрелецът пристъпи напред.
	— Какво, по дяволите…
	Пушката изгърмя откъм библиотеката и коленете на мъжа станаха на каша. Той се строполи на пода, гърчейки се в агония.
	Мак докуцука, подпирайки се на една билярдна щека, пъхната под мишницата му като патерица.
	— О, я млъквай! – изръмжа той на стенещия мъж и го халоса с дръжката на пистолета по главата. Стоновете секнаха. – Добре ли си?
	— Да – каза Нина.
	— Бягай към стълбите, бързо!
	Този път Нина не се поколеба и хукна към края на коридора, където откри друга врата. За нейно голямо облекчение зад нея се намираха стълбите. Тя се устреми надолу, но само след миг се спря – под нея се чуваше шум. Някой се изкачваше нагоре!
	Тя се върна назад и отиде в библиотеката.
	— Отрязали са ни пътя!
	Мак промърмори някакво проклятие.
	— Към площадката!
	Но те се качват по стълбите…
	— Идвай! – Потраквайки с щеката той се заклатушка към вратата. Нина го последва.
	На долната площадка имаше друг мъж. Мак стреля по него, принуждавайки го да отстъпи назад и да се прикрие зад подпорната колона.
	От счупения прозорец на покрива продължаваше да виси едното въже.
	— Можеш ли да се катериш? – попита Мак, като го придърпа към тях с дулото на пушката.
	— Мога да вися на въже – нервно отговори Нина, разбирайки каква е идеята му, – но това са две съвсем различни неща.
	— Това е единственият ти път надолу! После излез през входната врата и бягай! – Той натика черното въже в ръцете й, вкара патрон в цевта и отново стреля по мъжа на долния етаж. От колоната се разлетя мазилка.
	— Ох, Господи! – проплака Нина, като стисна въжето с всичка сила.
	След това скочи от площадката и увисна във въздуха.
	Ако не се беше упражнявала с Чейс, сигурно щеше да се изпусне. Ризата плющеше около краката й, единият чехъл се изхлузи от крака й, но тя лека-полека се спускаше надолу, толкова бързо, колкото й стигаше смелостта.
	Което не беше достатъчно. Докато Мак презареждаше, мъжът се наведе през парапета и я забеляза. Насочи пистолета си към нея, но се поколеба, спомняйки си заповедите да я залови жива. Отново се дръпна назад, след като Мак стреля и сачмите направиха множество малки дупчици по стените.
	— Тя слиза надолу сама! – изкрещя мъжът. Нина за пръв път забеляза малкия радиомикрофон, който се извиваше пред устата му.
	Тя ускори движенията си и започна да се спуска по-бързо. Ръцете й бяха мокри от пот и страх и започваха да се плъзгат по въжето, а дланите й пламтяха от триенето...
	— Залегни! – Мъжът изскочи от прикритието си и хвърли нещо към Мак.
	Граната...
	Мак я видя как се издига във въздуха и полита към него. Рязко се обърна и се хвърли към банята.
	Нина отпусна захвата си и се плъзна надолу по въжето, като едва успяваше да контролира спускането си. Ръцете й пламнаха. Някъде над главата си чу изтракване, когато гранатата падна на площадката точно пред банята.
	Мак захвърли пушката и импровизираната патерица и използва здравия си крак, за да се придвижи по-навътре в банята...
	Гранатата се взриви.
	Това не бе зашеметяваща граната, а смъртоносен експлозив.
	Парапетът се пръсна на парчета, във въздуха се разлетяха трески, които се посипаха по пода на коридора. Взривът проникна през отворената врата на банята и пръсна прозореца.
	Въжето се затресе в ръцете на Нина, след това изведнъж омекна. Тя се намираше все още на около десет фута над твърдия мраморен под и въобще не бе подготвена за падане. Полетя надолу...
	И се стовари върху тялото на мъжа, когото Мак бе застрелял в бедрото. Ударът й изкара въздуха, глезенът й пулсираше от болка, но тя нямаше други наранявания.
	Пое си дълбоко въздух и се огледа, докато ехото от експлозията се разнасяше. Мъжът, който бе хвърлил гранатата, беше хукнал надолу, но стълбите след нея. На горния етаж тя забеляза още една фигура, облечена в черно, която хвърли на пода пред банята нещо, доста по-голямо от граната, след което хукна с всички сили в библиотеката, като затръшна вратата зад гърба си.
	Мак се изправи, покрит с трески, мазилка и счупени плочки. Дебелите стени на старата баня го бяха предпазили от взрива на гранатата. Помещението бе изпълнено с прах и пушек, но той виждаше достатъчно добре, за да забележи тумбестия цилиндър, който лежеше на димящия килим пред изкъртената врата...
	— Копелета! – изсъска той.
	Знаеше много добре какво е това. Самият той беше използвал подобни устройства в дългата си кариера.
	Това беше вакуумна бомба. Антитерористично оръжие, създадено да прочиства големи затворени пространства, като пещерни системи, посредством изпускането на облак от леснозапалими частици, последвано от детонация, която ги възпламенява. Така се получава мощна експлозия и огнена вълна, която достига до всеки ъгъл и цепнатина, унищожавайки всичко по пътя си.
	И в лондонската къща щеше да свърши същата добра работа, както и в афганистанските пещери.
	От цилиндъра изригна сива мъгла.
	— Нина! – извика той, като се изправяше. – Излизай от къщата! Махай се!
	Отчаяната настойчивост в гласа му подтикна Нина към действие дори повече от вида на препускащия надолу по стълбите стрелец. Тя скочи на крака и се устреми към вратата, страхът заглуши болката от забиващите се в босите й пети стъкълца.
	Мъжът хукна след нея, като бързо скъсяваше разстоянието помежду им...
	От дюзата на цилиндъра изскочи малка електрическа искра.
	След по-малко от секунда изпуснатият облак се възпламени с почти свръхзвукова скорост се превърна в кълбо от течен огън, който погълна всичко, до което се докосваше по пътя си към банята, горната площадка, целия коридор…
	Когато бомбата се взриви, Нина тъкмо бе излязла през челната врата и тичаше надолу по каменните стълби. Тя се хвърли на земята.
	Прозорците на къщата се взривяваха един след друг, етаж след етаж, огромни огнени езици блъвваха през тях и се устремяваха към небето. Пламъци изригнаха и през входната врата: точно когато стрелецът се втурна през нея, взривната вълна го понесе и го запрати над главата на Нина към другата страна на улицата. Той се разкрещя и започна като луд да се търкаля по земята, опитвайки се да угаси пламналите си дрехи.
	Нина вдигна глава. Единият от преследвачите й бе зает със собственото си оцеляване, другият бе избягал през задния вход на къщата и трябваше да тича чак до края на улицата, за да заобиколи и да стигне до нея – сега бе моментът да избяга и да потърси помощ.
	Тя се изправи…
	И една метална стрела се заби в бедрото й.
	От другата страна на улицата бе паркиран един бял микробус, от страничната му врата се бе показал мъж със странно изглеждащо оръжие в ръка.
	— Кучи сине… – успя само да промълви Нина, преди да потъне в мрак.
	 
	 
	 
	~17~

	 
	ШВЕЙЦАРИЯ
	 
	Чейс вдигна бинокъла и погледна към долината. Луната грееше високо в нощното небе, снежните планини се къпеха в призрачна светлина – впечатляваща гледка.
	Но последното нещо, за което му се мислеше сега бе красотата на природата. Вместо това той се съсредоточи върху нещо създадено от човешки ръце, отличаващо се с непривлекателна практичност.
	— Значи Юен е вътре? – попита той, докато проучваше заводския комплекс, разгънат в долината под тях, а облаче пара излезе от устата му в студения въздух.
	— Да, доколкото ми е известно – каза спътничката му Мици Фонтана беше руса, дългокоса и привлекателна швейцарка, около двайсет и няколко годишна. – От няколко часа е там. Успях да убедя един от персонала да ми съобщи, когато напусне хотела.
	Чейс хвърли един поглед към дълбоко изрязаното деколте на блузата под закопчаното донякъде палто.
	— Няма да те питам как си успяла.
	Тя се усмихна.
	— О, Еди! Те не носеха багаж и не се бяха обадили на рецепцията, че си тръгват. Това е единственото място, където са могли да отидат.
	— Освен ако не са искали да прекарат известно време насаме на някоя ски писта, но някак си не ми се вярва, че Юен е дошъл тук да кара ски. Има ли вероятност да си е тръгнал, преди да дойдем тук?
	— Приятелчето в хотела обеща да ми се обади, ако се върнат, преди да пристигнем. Досега не е звънял.
	— Може би още пътува, но… – По пътя към най-близкия град, който се намираше на две мили оттам, нямаше никакво движение. Чейс отново вдигна бинокъла към очите си, за да се увери, че няма друг изход от долината. На около половин миля зад завода долината рязко свършваше, преградена от отвесната язовирна стена на водноелектрическа централа. Генераторната станция, която се намираше в основата й, бе осветена също толкова ярко, колкото и завода на Юен.
	Вниманието му бе привлечено от други светлини, които се намираха на върха на язовирната стена. Точно на ръба на отвесната стена се издигаше сграда.
	— Какво има там горе?
	— Станцията на лифта – отговори му Мици.
	Чейс се оживи.
	— Лифт ли? – След като вече знаеше какво да търси, той забеляза един съвсем тънък кабел, който блестеше на лунната светлина и се спускаше от сградата на бента към една подобна станция, която се намираше в двора на завода, зад оградата.
	— Моля те. Еди – въздъхна тя, – Не започвай пак да ми говориш за „Гнездо на орли”.
	— О, стига де, това е един от любимите ми филми – освен това пейзажът е идеален за него. – Той се засмя, след което отново придоби сериозно изражение. – А там горе какво има?
	— На около километър от бента се намира самолетна писта.
	Той се намръщи.
	— Значи Юен може да си е тръгнал и оттам?
	— Не е, проверих. На пистата има един частен самолет, който още не е излетял.
	— Е, поне е нещо. – Той отново насочи бинокъла към завода. Изглеждаше добре охраняван; по-добре, отколкото можеше да се очаква от най-обикновен завод за производство на микрочипове. – Ами София? Тя с него ли е?
	— Според приятеля ми в хотела с него е имало жена, но не успял да я огледа добре – двама телохранители веднага я отвели от колата в апартамента.
	— Трябва да е била тя. Знаеш ли каква марка е била колата?
	— Черен „Мерцедес”. Съжалявам, но не знам модела.
	— На бас, че е най-скъпият. – Чейс свали бинокъла. – Благодаря ти, че ми помогна. Мици. Знам, че не ти оставих много време.
	— И ми струваше доста скъпо! – Тя кимна към вързопите на задната седалка на своя всъдеход. – От клуба ми по парашутизъм бяха много изненадани, че парашутът ми трябва толкова спешно. А и някак си подозирам, че няма да мога да го върна, за да си прибера депозита…
	— Аз ще ти върна парите – увери я Чейс.
	Тя го потупа по ръката.
	— Шегувам се. Еди. Дължа ти много повече от цената на един парашут.
	Той поклати глава.
	— Нищо не ми дължиш. Ще се погрижа за това, когато се върна.
	— Ако се върнеш – каза плахо Мици. – Еди, не смяташ ли, че се впускаш в доста опасно начинание?
	— Ако не се впусках в опасни начинания, двете с майка ти нямаше да сте живи – сопна й се той по-рязко, от колкото възнамеряваше. – Извиняван. Но София е там долу и аз ще я измъкна оттам. Това е.
	— В такъв случай мога само да ти пожелая успех и да ти помогна, доколкото мога – примирено рече тя.
	— Благодаря ти.
	— И, Еди, не взривяван бента. Баба и дядо живеят в долината.
	Той се ухили.
	— Ще се опитам.
	Мици се засмя, после го погледна сериозно в очите.
	— Наистина. Недей.
	— Не знам откъде съм се сдобил с такава репутация – каза Чейс и безгрижно сви рамене, после отвори вратата на колата и отмести парашута настрани. Кимна одобрително, когато видя пистолет и ръчна граната.
	— Откъде се сдоби с тях?
	— Занимавам се и с алпинизъм. Единият от инструкторите ми е бил военен. Пази си няколко сувенира.
	Чейс се ухили.
	— Парашутизъм, алпинизъм… направо си готова за екшън звезда.
	— Само заради теб. Еди – каза Мици и грейна.
	Леко притеснен от вниманието й, Чейс вдигна другия вързоп, който разви и опъна на земята. След това взе една кутия аерозолна боя и я разклати, преди да клекне и да напръска част от плата с черна боя.
	— Видя ли? Всичко съм обмислил предварително. Тези неща са направени така, че да се виждат отдалеч, а аз искам да избегна точно това.
	Мици усети неприятната миризма, отстъпи назад и сбърчи нос.
	— Подозирам, че и за това няма да успея да си прибера депозита…
	Няколко минути по-късно голямото порше кайен на Мици вече бе напуснало живописната наблюдателница, откъдето двамата с Чейс бяха проучвали долината, и се движеше по четирилентовата магистрала, прорязваща планините. В разгара на зимния туристически сезон тя щеше да е претъпкана с летовници, но сега, посред нощ, беше абсолютно пуста.
	Пред тях в посока към Берн, се издигаше елегантен мост Централната му подпорна колона се извисяваше на петстотин фута. Мици провери дали пътят е чист и подкара с пълна скорост към него. 
	— Готов ли си? – извика тя на Чейс.
	Той не беше при нея в джипа – седеше на покрива, вкопчен в багажника.
	— Давай! – извика той и се подпря с едната ръка за по-добър баланс. Облеченият върху дрехите му костюм за летене се разтвори от силния вятър, който се изви, когато колата вдигна първо четиридесет, после петдесет мили в час приближавайки се към моста.
	Мици предпазливо доближи поршето към мантинелата, която разделяше платната на магистралата, и продължи да ускорява. Вече се движеха с шейсет мили в час и приближаваха към центъра на моста, в най-високата му точка…
	— Сега! – изрева Чейс.
	Мици завъртя волана и подкара колата напряко през двете платна, сякаш възнамеряваше да се забие в бетонната стена – но в последния момент рязко зави и се върна в лентата. Колата се завъртя около оста си и центробежната сила помогна на Чейс при скока му от покрива в празното пространство.
	Той разпери ръце и крака във форма ма звезда. Триъгълните ципи от парашутен плат, които бяха привързани към китките и кръста му, се изпънаха като крила на прилеп. Докато падаше надолу, триъгълното найлоново парче между краката му също се изпълни с въздух.
	Костюмът за летене не можеше да спре падането му – площта на крилата беше твърде малка, – но можеше да го забави.
	И да му позволи да го управлява.
	Чейс леко наклони протегнатите си ръце, за да направи завой. Под него се появиха светлините на завода за микрочипове.
	Разстоянието намаляваше бързо. Въпреки, че той се плъзгаше все по-бързо над долината, вертикалното му спускане всъщност си беше свободно падане.
	Леденостуден вятър го удари в лицето. Вече се беше спуснал под триста и петдесет фута, достигна триста…
	Той дръпна ръчката, която стърчеше от раницата му.
	Черният парашут плавно се измъкна и се разтвори като експлозия, наблюдавана на бавен каданс. Чейс се вкопчи във въжетата за управление и увисна с краката надолу.
	Под краката му премина бодливата тел на върха на високата ограда. Черната боя, с която беше напръскал ярките жълти тонове на костюма за летене, щеше да намали вероятността да го видят, но ако някой от пазачите беше чул звука от отварянето на парашута и го беше разпознал то тогава щяха да го забележат много лесно, защото луната грееше много ярко.
	Той се насочи към покрива на една сграда. Ако полетът му продължеше още малко, той щеше да се приземи точно в центъра на ярко осветения площад...
	Чейс придърпа дръжките, за да свие парашута, и леко присви крака в коленете при кацането, след което се претърколи, за да омекоти сблъсъка. Болка прониза ранения му хълбок. Той стисна зъби в опит да я потисне.
	Започна да сгъва парашута, като в едната си ръка вече държеше черен полуавтоматичен пистолет. Бързо се огледа в търсене на изход от покрива.
	В единия ъгъл забеляза стълба, която се спускаше надолу. Той насочи пистолета към нея и се ослуша. Ако беше чул тропота на изкачващи се хора, надеждите му за невидимо промъкване щяха да се превърнат в кървава битка...
	Никакъв тропот, никакви стъпки. Единственото, което се чуваше, бе лекият шум на подухващия вятър и жуженето на електрическото оборудване.
	Той леко се отпусна, разкопча костюма за летене, съблече го и остана по тъмно облекло: черни дънки, черно поло, протърканото му кожено яке. След като сгъна парашута, той тихо се придвижи към стълбата и погледна надолу.
	В сградата се помещаваха офиси, почти всички прозорци бяха тъмни. От другата страна на пътя се издигаше голяма бяла двуетажна постройка. Липсата на прозорци предполагаше, че бе производствена сграда, а големият брой външни климатични тела, монтирани на покрива й, подсказа на Чейс, че там най-вероятно се произвеждат чиповете. И най-скъпият микрочип можеше за секунди да бъде съсипан от една нищо и никаква прашинка по време на производствения процес, затова въздухът трябва да се филтрира и да бъде максимално пречистен.
	Той се огледа за признаци на живот. В края на пътя, от дясната му страна, се издигате мрежеста ограда, зад която течеше реката от язовира. Край нея премина бял микробус, който се изгуби зад друга сграда. Охранителният патрул, който обхождаше периметъра. Чейс се ухили. Очевидно не очакваха някой да се спусне отгоре.
	Той се обърна и бързо се плъзна по стълбата. Щом стъпи на земята, бързо извади пистолета си. Все още нямаше и следа от жив човек. Той прекоси тичешком пътя и се прикри зад ъгъла на индустриалната сграда, след което се шмугна в тясната уличка.
	Чейс познаваше разположението на сградите от една снимка, направена от въздуха, която Мици бе свалила от интернет. Той стигна до края на уличката. Пред него трябваше да се разгърне друг, по-голям комплекс...
	И се оказа прав. От другата страна на пътя имаше още необозначени сгради. Както и един черен мерцедес S600, паркиран пред едната от тях. Зад волана му седеше шофьор с отегчен вид.
	— Радвам се да те видя отново, Дик – прошепна Чейс. Той огледа сградата. За разлика от тази, зад която се прикриваше, другата имаше прозорци на втория етаж, като само един от тях светеше. До мерцедеса имаше големи стъклени плъзгащи се врати, наблюдавани с видеокамера, през които се виждаше охранителят в приемната. Нямаше начин да влезе незабелязано оттам.
	Но от другата страна на сградата, невидима за камерите, се спускаше стълба...
	Той отново огледа пътя и спринтира към стълбата. Поспря се за миг, за да провери дали зад него няма раздвижване, и бързо започна да се изкачва по нея.
	Покривът бе покрит с гъста гора от климатични тръби и тракащи филтриращи агрегати. Нямаше никакви капандури или някакви други възможности за достъп до вътрешността, затова той се промъкна към предната част на сградата, легна на покрива и надникна отгоре. Точно под него се намираше тъмен прозорец.
	Чейс започна бавно да се изтегля напред, докато не се показа до кръста, след което внимателно се наведе и надникна през прозореца. Светлината на уличните лампи бе достатъчна, за да види, че това е кабинет. Компютрите му бяха оставени включени и по мониторите танцуваха скрийнсейвъри.
	Най-близкият осветен прозорец се намираше през няколко стаи оттук. Дано никой не го чуе...
	Той се прехвърли през ръба на сградата и увисна на ръце напипвайки с върха на стъпалото си тесния перваз. Захванат с лявата ръка, притисна крак плътно към стъклото. Замахна рязко с пистолета в другата ръка и проби дупка до рамката на прозореца. Стъклото се напука, но с тялото си той успя да абсорбира по-голямата част от вибрациите и така му попречи да се счупи и да падне на земята, вдигайки ужасен шум.
	Бръкна внимателно през дупката и завъртя дръжката. Прозорецът се отвори. Чейс измъкна ръката си и бързо се вмъкна през отвора. Щом скочи на пода в стаята, той бързо затвори прозореца и отново измъкна пистолета си.
	Все още нямаше никакво движение. Беше в безопасност… Засега.
	Хвърли един бърз поглед през прозореца, за да се увери, че мерцедесът на Юен все още е отвън, после се приближи до вратата на кабинета и леко я отвори. Флуоресцентни лампи осветяваха коридора отвън. Не се виждаше никой.
	Той бързо се придвижи по коридора, стиснал пистолета си в ръка. В края на коридора имаше стъпала, водещи надолу, а срещу тях се намираха вратите към мъжката и дамската тоалетна.
	Чейс погледна надолу по стълбите. Те водеха до коридор, който най-вероятно стигаше до фоайето. Точно срещу стълбите имаше врата, но Чейс веднага забеляза, че е с електронна ключалка. И четец за карти. За да се вмъкне в производствената част, трябваше да се сдобие с нечия карта за достъп.
	— Мамка му – промърмори той.
	Отвори вратата до стълбите и влезе в друг кабинет. Лампите бяха угасени – но стаята бе достатъчно добре осветена. Едната й стена бе изцяло от стъкло и през нея се виждаше вътрешността на сградата.
	Чейс се сви и се промъкна към прозореца, като използва един стол за прикритие. Погледна през него и видя огромна зала. Няколко редици ярки лампи осветяваха всеки ъгъл със силна, равномерна светлина. От единия до другия край на залата минаваше централна пътека, от двете страни, на която се издигаха правоъгълни камери, изградени изцяло от стъкло.
	Стерилни стаи. Всяка една имаше херметически шлюз и тръби, водещи към филтриращите агрегати на покрива. В тях се изследваха внимателно новопроизведените силициеви пластини всяка от които съдържаше десетки, дори стотици чипове – и се подлагаха на различни тестове за откриване на дефекти.
	Тестове, провеждани от хора, а не от машини. За огромна изненада на Чейс заводът имаше и нощна смяна. Той видя поне двайсетина души, увити от глава до пет и в бели изолиращи костюми, с лица, скрити зад филтриращи маски, да работят усърдно в стерилните стаи. Край с плановете му да се промъкваме в сградата…
	Изведнъж забрави за всичко това, когато зърна един човек. Юен.
	Той се намираше в друга стая със стъклени стени в срещуположния край на фабриката. Съдейки по огромната кръгла маса и черните столове с високи облегалки, това бе някаква зала за конференции. Изглежда, спореше нещо с други двама мъже, единият облечен с костюм, а другият – с бяла лабораторна престилка. От другата страна на масата седяха още двама, облечени в черни костюми, които очевидно не участваха в разговора. Чейс предположи, че това са телохранителите на Юен. А в стола между тях седеше…
	Сърцето му подскочи.
	София!
	Той се дръпна от прозореца. Беше сигурен, че ще успее да се справи с телохранителите, които пазеха София, и се съмняваше, че някой от другите двама мъже ще представлява някаква заплаха, особено когато им размаха пистолет в лицата. Що се отнася до Юен, той щеше да отнесе здрав бой, независимо дали ще му се опълчи или не.
	Но първо трябва да намери начин да стигне до тях…
	Вниманието му беше привлечено от един лаборант, който вървеше по коридора към стълбите. Той бе облечен в изолиращ костюм, но беше свалил качулката и тъкмо сваляше и маската си. Докато Чейс го наблюдаваше, той завъртя в ръцете си една карта, която беше прикрепена към костюма му.
	Чейс се измъкна от слабо осветената стая и излезе в коридора. Той чу иззвъняване отделния етаж, последвано от избръмчаването на електронната ключалка. Чу, че мъжът започна да се изкачва по стълбите и се шмугна в мъжката тоалетна.
	Лаборантът отвори вратата и влезе, прозявайки се, но щом забеляза непознатата фигура, която го очакваше, се спря объркан.
	— Здрасти – каза Чейс с обезоръжаваща усмивка. – Дойдох да отчета водомера. Той махна с ръка към едната стени. Лаборантът инстинктивно погледна в същата посока…
	И се сблъска с юмрука на Чейс. Нададе тихичък писък подбели очи и политна назад. Чейс успя да го подхване, преди да се строполи на пода.
	— Съжалявам, приятел. – Той разкопча белия костюм. — Виж сега, да не си помислиш нещо…
	 
	* * *

	Три минути по-късно Чейс, облечен в белия костюм на лаборанта и с лице, почти напълно скрито от качулката и маската, влезе във фабриката. Картата висеше на костюма му.
	Нямаше къде да скрие пистолета си в костюма, затова беше принуден да го пъхне под якето. Необходими бяха няколко секунди, за да свали ципа и да го измъкне навън. Просто се надяваше, че няма да се налага да бърза.
	Тръгна през огромната зала, като се стараеше да изглежда целеустремен, без да бърза. Като че ли никой от останалите лаборанти не му обърна внимание, той бе просто поредната фигура, облечена в бяло. Небрежен поглед към конферентната зала, за да огледа целта…
	По дяволите!
	В стаята вече беше тъмно – бледата светлина, която нахлуваше от другия край, подсказваше наличието на прозорци на двете стени, гледащи към друга част от фабриката. Юен беше изчезнал и София заедно с него.
	Чейс ускори крачка, без повече да се интересува дали изглежда подозрително. Трябваше да хване Юен и събеседниците му докато бяха сами, далеч от останалите работници във фабриката, които можеха да вдигнат тревога…
	Вратата на другия край на централната пътека се отвори Юен влезе в залата и тръгна към него.
	Чейс рязко зави и се изправи пред херметичния шлюз на най-близката стерилна стая. Юен беше придружаван от костюмирания мъж с подстригана на катинарче брада, с когото бе разговарял в конферентната зала, и от един униформен охранител. Въоръжен охранител, чийто пистолет лежеше в кобура от лявата му страна. Нямаше нито следа от мъжа с бялата престилка, двамата телохранители и София
	Юен се приближаваше бързо, очите му блуждаеха из залата, сякаш оглеждаше собствеността си. Погледът му попадна на Чейс и той се вторачи в него.
	Чейс се напрегна и вдигна ръка към ципа...
	Но по лицето на Юен не се изписа шок от разпознаването му, нито пък той се обърна към охранителя, за да излае заповедите си. Чейс осъзна с какво е привлякъл вниманието му – Юен се чудеше защо работникът му просто си стои, без да работи.
	Чейс прокара картата през четеца, който се намираше отстрани до херметическия шлюз, без дори да знае дали човекът, от който я беше откраднал, има достъп точно до тази камера. Светна зелена светлина. Вратата изжужа. Чейс си отдъхна, отвори я и влезе вътре, като се престори, че оправя картата си...
	— Ти!
	Викът се чу дори през стъклените стени и Чейс се огледа. Юен се беше спрял и го сочеше с пръст. Спътниците му също бяха спрели, а охранителят беше поставил ръка върху кобура с пистолета.
	Осъзнавайки, че няма да успее да извади собствения си пистолет достатъчно бързо, за да изпревари охранителя? Чейс направи единственото нещо, за което можа да се сети – престори се на не разбрал. Посочи с облечения си в ръкавица пръст към гърдите си и изненадано повдигна вежди.
	— Ти, ти! – повтори Юен раздразнено. Впери поглед в Чейс и дълго време не свали очи от него, след което посочи към килимчето на пода. – Избърши си обувките! Всеки път, когато тук се вкара прах, това ми струва половин милион долара в съсипани силициеви пластини!
	Чейс му кимна извинително и след това направи показно избърсване на обувките си в килимчето. Юен раздразнено тръсна глава и се отдалечи, следван по петите от двамата мъже.
	Чейс въздъхна с облекчение и ги проследи със свъсен поглед, докато не стигнаха до края на централната пътека и не свиха към затворената кабина, намираща се в другия край на залата. След това използва картата, за да отвори вратата и отново се запъти към вратата в дъното на залата. До нея също имаше четец за карти; Чейс прокара своята карта през него...
	Червена светлина и остър груб глас. Достъпът отказан. Лаборантът, за който се представяше, нямаше достъп до тази част от сградата.
	Чейс се обърна изнервено и огледа близките стерилни стаи. Ако някой от останалите работници се беше запитал защо ли той се опитва да влезе в забранен район, то всеки момент можеше да се включи аларма…
	Лек звън. Чейс рязко се обърна и видя, че светлината на четеца е станала зелена. Вратата избръмча и се отключи. Той я отвори и побърза да мине през нея.
	Беше изпълнен с подозрения. Нямаше начин компютърът, управляващ ключалката, първо да му откаже достъп, а няколко секунди по-късно да промени мнението си, без Чейс отново да е прекарал картата си през четеца. Някой го беше пуснал да мине.
	Намираше се в коридор. Точно пред себе си забеляза друга врата, водеща към следващата секция във фабриката. На всички страни се разделяха коридори, но негов приоритет бяха стълбите към горния етаж. Ако ще търси София, логично беше да започне от последното място, където я е видял. Той свали костюма, пъхна картата в джоба си и измъкна пистолета.
	Изтича нагоре по стълбите. Щом стигна до първата площадка, бързо се завъртя наляво и надясно с насочен пистолет, проверявайки дали някой не го очаква. След това се устреми към вратата на конферентната зала.
	Връхлетя в тъмната стая, размахвайки пистолета. Празна. Вляво бе прозорецът, гледащ към огромната работна зала, която току-що беше напуснал. След като се убеди, че София не е тук, той се приближи към прозореца от другата страна и погледна към работната зала отдолу.
	В нея не се произвеждаха микрочипове.
	Чейс разпозна варелите, които беше видял в мината в Ботсвана. Варели, пълни с уранова руда.
	Те бяха подредени върху транспортна лента, която отиваше в някаква голяма, масивна машина. Нещо като пещ; въпреки че бе плътно затворена, въздухът над нея трептеше от горещината, а няколкото климатика на тавана охлаждаха помещението. Една тежка тръба водеше към плътен стоманен контейнер, който, изглежда, беше предназначен за отпадъците; други тръби водеха към втора пещ. Въпреки че беше по-малка от първата, фактът, че буквално бе покрита с охлаждащо оборудване, предполагаше, че е много по-гореща от първата.
	От нея излизаха нови, по-плътни тръби, които пренасяха газ под налягане и се свързваха с няколко охладителни камери, а зад малките контролни амбразури, покрити с дебело шест инча оловно стъкло бързо проблясваше синя, постоянна лазерна светлина. Пред всяка камера се намираше друго стоманено отделение, където се събираше крайният продукт.
	Чейс познаваше много добре този процес; знаеше и какъв е крайният продукт. Преди няколкото си тайни мисии в Иран беше получавал подробни инструкции от САС – отчасти, за да може да го идентифицира, в случай, че се сблъска с него… но най-вече за да може бързо да го саботира.
	Това бе система ЛИОАП – инсталация за лазерно изотопно отделяне с атомни пари, която имаше само една цел: да изпари урановата руда и да прекара получения свръхнагрят газ през мощен лазерен лъч със специфична дължина на вълната. Чейс не можеше да разбере напълно научната част на процеса – все пак той беше войник, а не ядрен физик – но знаеше много добре какво се отделяше в стоманените отделения. Обогатен уран за ядрени оръжия, произведен по по-бърз, по-безопасен начин и с много по-висока чистота от традиционния метод с използване на центрофуги.
	Чейс внимателно огледа помещението и видя къде бива отнасян уранът.
	До една монтажна линия, по която се виждаха поне двайсет лъскави корпуса от неръждаема стомана, в напреднал стадий на завършване.
	Корпуси на бомби.
	— Гръм и мълнии… – прошепна той потресен. Беше станал свидетел на употребата на модерна технология, която не беше по джоба на повечето държави, имащи желанието да се включат в ядрения клуб.
	Но Юен я притежаваше – негова лична фабрика за производство на ядрено оръжие, построена тайно с милиардите, които му носеха неговите високотехнологични компании.
	Ситуацията се беше променила тотално. Вече не ставаше въпрос само за спасителна мисия и сделките на Юен явно не включваха само продажбата ма уран на черния пазар. Той произвеждаше – всъщност, когато зърна последната готова бомба на монтажната линия, Чейс осъзна, че вече беше произвел – ядрено оръжие. Каквито и да бяха намеренията на Юен, фабриката трябваше да бъде затворена, веднага.
	Той отново погледна към инсталацията в търсене на слабите й места. Според инструкциите, получени от СДС, ключов елемент бяха лазерите, най-сложната и скъпа част в целия процес. Ако те бъдеха унищожени или дори повредени, цялата система щеше да бъде безполезна.
	А той знаеше, че ако има нещо, в което да е наистина добър, то това е унищожаването и повреждането на разни неща.
	Системата включваше пет охлаждащи камери, въпреки че в момента работеха само четири. Двама мъже, облечени не в белите лабораторни костюми от фабриката за чипове, а в жълти предпазни костюми и маски, плътно покриващи лицата им, работеха върху петата. През отвореното й предно табло Чейс успя да забележи, че част от лазера липсва. Което означаваше, че може да се справи с него просто като го събори на пода, но другите четири щяха да му създадат проблеми.
	Лампите в конферентната зала внезапно светнаха.
	Чейс светкавично се завъртя и насочи пистолета към отворената врата, където се беше изправила…
	София!
	На лицето й бе изписан ужас. Зад нея стоеше Юен, който бе притиснал пистолет към главата й. Зад него се бяха строили двама униформени охранители и двама костюмирани телохранители, с вдигнати оръжия.
	Насочени към Чейс.
	— Нали ти казах да си избършеш краката. – Юен влезе в стаята, подсмихвайки се, като побутваше София пред себе си. Хората му го последваха, като се разделиха от двете му страни. – А сега пусни пистолета, или бившата ти съпруга окончателно ще отиде в миналото ти.
	— Ти няма да я нараниш, Дик – изръмжа Чейс, съсредоточен повече върху охранителите, отколкото върху Юен. Докато милиардерът злорадстваше, той не представляваше опасност, защото вниманието му се разсейваше, но пазачите му стояха мълчаливи и тотално концентрирани върху Чейс и пистолетите в ръцете им дори не трепваха. – Не и след всички препятствия, които преодоля, за да си я върнеш. 
	— О, да не би да имаш предвид начина, по който ми я пусна право в скута, без да се налага да си помръдвам пръста? – изсмя се Юен и притисна дулото на пистолета към бузата на София. Тя изскимтя. – Хвърли го излая той с остър глас. – Или тя ще умре. Мога да си намеря друга жена. Но ти няма да получиш второ предупреждение. Останал без избор, Чейс отпусна ръце и пистолетът падна на земята. Охранителите веднага се хвърлиха върху него.
	 
	 
	 
	~18~

	 
	— София?! Какво означава това? – смаяно попита Чейс, след като униформените оставиха вещите му върху кръглата маса и го блъснаха към стената, притиснали пистолетите си към гърдите му.
	— В това е смисълът на брака – самодоволно каза Юен. – Двама равни работят заедно в идеална хармония, за да получат каквото искат. – Той целуна София по бузата. Тя се усмихна. Стомахът на Чейс се сви при мисълта за собственото му лековерие.
	Юен се приближи до прозореца и широко разпери ръце, сякаш за да прегърне цялата смъртоносна машинария, която се простираше под нозете му.
	— И така, какво мислиш за малката ми фабричка? Добре изглежда, нали?
	— Като малък димящ кратер ще изглежда по-добре – отвърна Чейс предизвикателно.
	— Нека позная – продължи Юен, – ти си мислиш, че дори нещо да се случи с теб, приятелят ти Мак знае къде си отишъл и ще използва влиянието си в МИ-6, за да започне разследване? – Устата му отново се изкриви в самодоволна усмивка. – Съжалявам, но той претърпя малък инцидент как да ти кажа… Къщата му се взриви.
	Къщата на Мак – Нина.
	Чейс яростно избухна и се опита да се освободи от мъжете, които го държаха, за да докопа Юен за гърлото, но охранителите го държаха здраво и с всичка сила го блъснаха към стената.
	— Копеле мръсно! Ще те убия!
	— Не, няма. – Юен кимна на хората си. – Очистете го и се отървете от трупа.
	Единият от охранителите насочи пистолета си към сърцето на Чейс…
	— Няма ли поне да му кажеш защо правиш тези бомби? – попита София с подкупващ глас, като погали Юен по ръката. Охранителите замръзнаха.
	Юен я погледна подозрително.
	— Какво, аз да не съм някой от злодеите на Джеймс Бонд? А може би, след като му разкрия целия си план, трябва да го пусна в резервоар с акули, които изстрелват лазерни лъчи от главите си.
	— О, стига де – измърка тя, като му се галеше. – Направи го заради мен. Просто искам да видя изражението на лицето му. След това ще го премахнеш.
	Юен се поколеба, после вдъхна аромата на парфюма й и омекна.
	— Добре де, защо пък не? – каза той и пристъпи напред, въпреки че сигурно ще се разочароваш, Чейс. Това не е някакъв побъркан план за световно господство. Просто става въпрос за пари.
	— Значи не ти стига да бъдеш скромен милиардер? — присмя му се Чейс.
	— Няма такова нещо като прекалено много пари. — Юен погледна към монтажната линия. — Разполагам с двайсет и четири ядрени бомби – добре де, скоро ще разполагам с двайсет и четири ядрени бомби, тъй като засега само една е готова. Ще обявя търг и ще ги дам на онзи, който предложи най-голямата сума. Според мен сто милиона долара е добра начална цена за една бомба.
	— И няма да има отстъпка при купуване на едро? — попита саркастично Чейс,
	— Знаеш ли, не съм се замислял за това. Може би ще ги продавам в комплект по шест – ухили му се подигравателно Юен. – Работата е, че сега всеки може да стане ядрена сила, независимо дали е държава, терористична организация или просто някой богаташ, който страшно много иска да държи съседските деца далеч от полянката си. Единственото, което им трябва, са пари. – Той отново пристъпи към Чейс. – И така, на цената на два бойни изтребителя можеш да се сдобиеш с петнайсет килотонова ядрена бомба, чието управление е толкова просто, че дори най-необразования селянин може да работи с нея, която може да бъде разглобена и пренесена от двама души, или дори от един, ако я носи на гръб, и съвсем елементарен дизайн. Твоя собствена Хирошима на напълно поносима цена. Яко, а?
	— Така ще спечелиш само 2,4 милиарда долара – посочи Чейс. – Няма начин да свалиш Бил Гейтс от върха в списъка с най-богатите хора.
	Юен отново се ухили.
	— Не мислиш в големи мащаби. Точно по тази причина аз съм милиардер, а ти си загубеняк, на когото му остават трийсет секунди живот. Помисли си каква параноя ще обземе големите правителства, когато осъзнаят, че свободно се продават ядрени бомби! В този миг те могат да бъдат навсякъде – дори в центъра на столиците им! Това означава взрив на разходите за въоръжаване на армията, държавната сигурност, разузнавателните служби... и печалба за всички корпорации, които ще сключат договорите. Като моята. Това ще бъде един непрекъснат приток на средства. – Той погледна през рамо към София. – Това изражение ли искаше да видиш?
	Всъщност лицето на Чейс бе толкова безизразно, колкото успя да го сдържи, докато се опитваше да си събере мислите. Това бе единственият му шанс, последният момент, в който можеше да се измъкне...
	Но той осъзнаваше, че няма да успее. Всеки един от четиримата мъже, които го притискаха към стената, бе силен колкото него, и ако дори един от тях успееше да стреля по-бързо, отколкото му трябваше да помръдне, той щеше да бъде мъртъв.
	Не че това щеше да го спре да опита. Той напрегна мускулите си, подготвяйки се за последен опит да отхвърли охраната... когато изведнъж се сети нещо.
	Това беше най-обикновена мисъл – въпрос, който, предвид обстоятелствата, бе съвсем маловажен. Но в мига, в който се сети за него, Чейс осъзна, че просто трябва да разбере отговора.
	— Чакай малко – каза той, преди Юен да успее да заповяда екзекуцията му. – Картата, която Нина откри какво общо има тя с ядрените бомби? Защо ти е притрябвало да откриеш гробницата на Херкулес?
	Юен изглеждаше наистина изненадан.
	— Гробницата на Херкулес ли? Въобще не ми пука за нея – единствената причина да се престоря, че ме интересува е, че София ме помоли за това.
	— Достатъчно, скъпи – обади се София иззад гърба му…
	На гърдите му цъфна кървава рана, след като тя го простреля в гърба. Устата му се отвори в беззвучен крясък и той се строполи на пода.
	Преди някой да успее да реагира, София се обърна и застреля в главата един от униформените охранители и кръвта му оплиска стената. Колегата му успя да насочи пистолета си към нея, но единият цивилен телохранител го простреля в стомаха. Той се свлече на пода, гърчейки се в агония – и София го довърши с изстрел в тила. Мъжът застина в смъртна поза.
	За миг Чейс се изпълни с надежда, че София просто си е играла с Юен, като е изчаквала подходящия момент да го освободи…
	Но надеждата изчезна в мига, в който тя отново вдигна пистолета си и се прицели в него. Двамата телохранители отстъпиха назад, като продължиха да държат оръжията си насочени към гърдите му.
	— И така – каза Чейс, като се съвзе от шока, – май брачният консултант не е свършил кой знае каква работа.
	— Бъди по-тактичен, Еди – каза подигравателно София. – Току-що овдовях! Дай ми малко време да оплача покойния си съпруг. – Тя сведе очи към трупа на Юен, после отново погледна към Чейс. – Така, това ще свърши работа. Благодаря ви, момчета – каза тя на телохранителите, които кимнаха с уважение.
	Чейс изпитателно огледа двамата мъже.
	— И сега какво? И мен ли смяташ да убиеш?
	— Не говори глупости. Никога не изхвърлям нещата, които ми трябват. Ако те исках мъртъв, щях да накарам да те убият още когато висеше на парашута си. Да, аз знаех, че идваш – добави тя, като забеляза изражението на лицето му. Още докато летяхме към Ботствана, скрих едно проследяващо устройство в онова твое отвратително яке. Знаех си, че няма да го свалиш от гърба си.
	Чейс внимателно пъхна ръце в джобовете си.
	— Във външния джоб на гърдите, от лявата страна – каза София. – Където носеше цигарите си, преди да ги откажеш след това вече за нищо не го използваше, затова знаех, че няма да бръкнеш вътре.
	Пръстите му докоснаха нещо от метал и пластмаса и той извади малко правоъгълно устройство, което хвърли с отвращение на пода.
	— Въпросът остава, София – каза той. – За какво ти е гробницата на Херкулес?
	Тя се усмихна студено.
	— Ще разбереш. Но засега просто трябва да прибера моята лична Хирошима.
	— Защо?
	— Както вече казах, ще разбереш.
	Чейс погледна към прозореца и монтажната лента на долния етаж.
	Има само една готова бомба.
	— Само една ми трябва. – София се обърна към единия телохранител. – Филип, остани тук и наблюдавай Еди, докато не се приготвим за път. Ако опита нещо, простреляй го в крака, но не го убивай. Засега. – Тя леко се усмихна на Чейс, преди да се обърне към по-едрия мъж. Едуардо, ела с мен. Искам да отнесеш нещо в самолета.
	— Да, госпожо – отговори Едуардо. София хвърли последен триумфиращ поглед към Чейс и излезе от стаята, а грамадният бодигард я последва.
	Другият мъж, Филип, махна с пистолета си, за да накара Чейс да седне край кръглата маса.
	— И така, Филип – каза Чейс, като се подчини с неохота, значи със София вече сте на малки имена, а?
	Филип не отговори нищо, само заобиколи масата, за да се отдалечи от обсега му. 
	— Защото знам, тя обикновено не обича да фамилиарничи със слугите – продължи Чейс. – Освен ако ти не си нещо повече…— Той забеляза леки искри в погледа на бодигарда, неволна реакция на коментара му. – Или пък се надяваш да станеш. Така ли е? Мислиш, че като й помогнеш, ще я вкараш в леглото?
	— Млъквай – сопна се раздразнено Филип.
	— Да, така си и знаех. Знаеш ли, тя е трагедия в леглото. Просто си лежи там като умряла риба.
	Филип се приближи към него и го цапардоса в основата на тила с дръжката на своя глок.
	— Казах да си затваряш устата! Ако се обадиш отново, ще те застрелям!
	Чейс замълча, потривайки се по врата, но вече знаеше, че е намерил потенциалното му слабо място. Почти бе сигурен, че София му е обещала някои неща, включително и секс, ако й помогне. Въпросът бе как да се възползва от това.
	Минаха няколко минути без никой от двамата да се обади. Чейс бавно завъртя стола си, за да вижда по-добре фабриката и с изненада забеляза София, която вървеше наперено, следвана от другия телохранител, тикащ една количка с натоварена завършената бомба в нея. Изглежда, залата имаше и друг изход, който не се виждаше от техниката. Те не носеха защитни костюми, което означаваше, че нивата на радиация в залата са достатъчно ниски за кратък престой.
	Скоро се скриха от погледа му, минавайки зад пещта. Чейс се намръщи. Не можеше да й позволи да напусне мястото заедно с бомбата…
	— Тя ще те предаде – каза той.
	Филип не очакваше този коментар.
	— Какво?
	— София. Ще те предаде, както предаде мен... и Юен. – Той посочи с пръст тялото на пода. – Щом получи онова, което иска от теб, ще те зареже – а ако реши, че ще й създаваш неприятности, дори може да те убие.
	— Казах ти да мълчиш.
	Чейс завъртя стола си с гръб към бодигарда.
	— Наистина ли смяташ, че тя ще се заинтересува от тип като теб? Ти си просто нещо по-различно, по-грубо. Щом й омръзнеш, край с теб. Тя е като онези насекоми — богомолките, – които се впиват в главата на мъжкия и щом приключат съвкуплението го изяждат…
	Филип пристъпи към него.
	— Млъкни! – Отново замахна с дръжката на пистолета, но подготвен, Чейс се протегна и сграбчи китката му, като блокира удара на сантиметри от главата си. Телохранителят замръзна, объркан за миг, а Чейс го дръпна с всичка сила. Бодигардът се удари във високата облегалка на стола.
	Лицето му се озова над лявото рамо на Чейс. Той замахна и заби юмрук в лицето му, после повтори и потрети, докато кокалчетата му не се окървавиха. Лявата му ръка се вкопчи в пистолета, опитвайки се да го изтръгне от захвата на противника му.
	Свободната ръка на Филип се устреми към лицето на Чейс, домогвайки се до очите му. Чейс отново го удари и чу как нещо изхрущя – нос или зъб – след което улови показалеца на телохранителя, преди той да успее да го забие в очната му ябълка, и го изви назад с всичка сила. Изправен пред избора да пусне главата на Чейс или да се сдобие със счупен пръст, Филип избра първото, издавайки изпълнен с болка вик.
	Чейс скочи и се опита да извие ръката на телохранителя и да я счупи, но Филип успя навреме да се измъкне и заби лакът в ухото ма Чейс, като накара англичанина да изреве от болка.
	Двамата мъже се бореха за контрола върху пистолета, притиснали стола помежду си, отдалечавайки се от масата, увлечени в смъртоносен валс. Те се въртяха все по-бързо, като Чейс бе в по-неизгодно положение, защото ръбът на седалката се забиваше в сгъвката на коленете му и ограничаваше възможността му да се движи, като го принуждаваше да се сгъва във все по-неудобна поза.
	Треперещата лява ръка на Филип отново се приближи към очите на Чейс, въпреки натиска, който Чейс оказваше върху показалеца му. Останалите пръсти се свиха като хищни нокти и все повече се приближаваха…
	Чейс рязко се отпусна на седалката. Внезапното движение извади Филип от равновесие и той се преметна през облегалката на стола. Чейс се оттласна силно и столът се плъзна към другия край на конферентната стая. Пистолетът падна на земята, но вече беше твърде късно, за който и да е от двамата да реагира…
	Столът и двамата мъже с него разбиха прозореца и се сринаха в помещението, където се правеха оръжията. Филип беше отдолу и една успя да нададе изплашен вик, който секна рязко от удара в пода, а двойната тежест на Чейс и стола пречупи гръбнака му.
	Сблъсъкът изхвърли Чейс от стола. Той падна на една страна, а около него заваляха счупени стъкла. Главата му пламна от силна болка – беше се порязал. Отръсквайки се от парченцата стъкло, той се изправи и се огледа.
	Двамата мъже, облечени в защитни костюми стояха на около петдесет фута от него и го гледаха невярващо. След това единият се протегна към стената, където се намираше някакво контролно табло и от високоговорителите се разнесе ужасяващият писък на аларма. Двамата мъже се втурнаха към изхода с максималната бързина, която им позволяваха костюмите.
	Ако успееха да минат през вратата и тя се затвореше преди Чейс да успее да излезе, без карта той щеше да остане затворен в залата, без оръжие, лесна плячка за охраната, която неминуемо щеше да се появи.
	Чейс хукна с всички сили след жълтите фигури. Те вече бяха стигнали до вратата и единият бе извадил картата си. Чейс Нина край разглобения лазер, върху който работеха мъжете, и се затича още по-бързо щом видя, че вратата се отваря и двамата мъже минават през нея. Тя се затвори зад тях.
	Двайсет фута, десет, Чейс протегна ръка...
	Ключалката изщрака.
	Чейс не успя да стигне навреме.
	— Мамка му! – Той завъртя бравата, но без успех.
	Рязко се обърна и видя, че София е изчезнала. В срещуположния край на камерата се виждаше друга врата, идентична с тази зад гърба му. Без съмнение за отварянето й се искаше същото ниво на достъп.
	Беше попаднал в капан. И въпреки че се намираше в зала, където се произвеждат смъртоносни оръжия, той просто нямаше с какво да се защити.
	Освен ако...
	Той хукна към охлаждащата камера, до която работеха техниците. Лазерът, който се намираше в стоманена тръба с дължината на ръката му и диаметър около десет сантиметра, беше изваден от камерата и поставен на метална решетка. Към единия му край бе прикрепен високоволтов електрически кабел. От другата му страна, посредством лентов кабел, беше свързано някакво калибриращо устройство малка кутия, окичена с бутони и датчици. Но само два от тях привлякоха вниманието на Чейс. Единият пият бе избирателен диск, над който беше нарисуван стилизиран символ на мълния, другият беше един червен бутон.
	Чу се електронен звън.
	Вратата се отвори и охранителите нахлуха в залата с насочени напред оръжия.
	Те го забелязаха…
	Чейс грабна лазера с дясната си ръка и го насочи към тях, а с лявата завъртя избирателния диск на максимум и натисна бутона.
	Проблесна синя светкавица и се чу нещо, подобно на изстрел през заглушител. За миг Чейс реши, че лазерът е претоварен, но изведнъж всичките охранители се натъркаляха по пода мъртви, а от мъничките дупчици по гърдите им се струеше дим. Лазерният лъч, невидим във филтрирания въздух на фабриката, за части от секундата беше преминал през телата на мъжете и бе прогорил стената зад тях.
	— О, това ми харесва! – изрева Чейс и, възхитен от новата си играчка, започна да я оглежда с възторг, но после се сети какво трябва да направи. Той заобиколи машината и отиде до кутията с лазера при най-отдалечената охладителна камера. Отново натисна червения бутон и видя кратко проблясване на синя светлина, преди камерата да се взриви със силен гръм и да се обвие в облак от дим. На панела за управление светнаха червени предупредителни лампички.
	Едно по-малко. Той извъртя лазера към следващия охладител и отново стреля, получавайки поредното удовлетворение от взрива, разкъсал монтажната линия. Още два изстрела и щеше окончателно да види сметката на охладителите.
	Чу се нов електронен звън, този път отдалеч. Вратата в другия край на залата се беше отворила и той чу гласовете на охранителите, които се втурнаха във фабриката. Чейс завъртя лазера, за да се прицели в тях, но пещта блокираше видимостта му.
	Време беше да се маха оттук. 
	Той се огледа, за да потърси изход. Счупеният прозорец на конферентната стая беше твърде високо, за да го достигне, а и наблизо не виждаше нищо, върху което да стъпи.
	Но над него минаваха тръбите на охладителната и филтриращата система...
	Чейс отново натисна червения бутон, като този път не го пусна веднага, а прокара лазера по окачените тръби. Синята точка на лъча прогаряше метала с нажежената ярост на избухваща свръхнова. Няколко тръби се залюляха като че ли висят на гигантска панта и се удариха в пода със силен трясък.
	Чейс хвърли лазера на пода, за да го счупи, и хукна към нападалите тръби. Набраната скорост му помогна да се изкачи поне наполовина, преди краката му да започнат да се плъзгат по метала.
	Разнесоха се нови викове и стрелба.
	Той скочи през дупката на прозореца, като избегна на милиметър ръбовете на стъклото. Падна на пода и се претърколи, за да смекчи удара, и се хвърли към глока, който бе изпуснал Филип. Грабна го и хукна към масата, за да си прибере нещата. Пусна гранатата в джоба си и сграбчи пистолета.
	Хванал по едно оръжие във всяка ръка, той се обърна към вратата.
	Отвън се чуха бързи стъпки...
	Чейс се завъртя рязко към прозореца, който гледаше към фабриката за производство на чипове. После вдигна и двата пистолета, натисна спусъците и побягна...
	Стъклото се раздроби на парченца точно преди да го стигне и да скочи през него.
	Полетя към една от стерилните стаи, като всеки момент щеше да се стовари върху стъкления й покрив и да го натроши.
	Чейс насочи пистолетите надолу и стреля. Покривът се пръсна и хиляди късчета стъкло се посипаха вътре. Той успя да се извърти и да падне на крака върху работната маса, но старата рана в крака му отново се обади. Чейс я пренебрегна, претърколи се напред, мачкайки поставките с чупливи силициеви чипове, стигна до края на масата и скочи на крака.
	Якето му бе покрито с блещукащи останки от начупените микропроцесори.
	— Чипове навсякъде – промърмори той, докато се оглеждаше наоколо. Беше се приземил в единия край на огромната зала, а вратата, през която бе влязъл първия път, се намираше на отсрещната стена. Между него и изхода лежеше лабиринт от стъкло.
	Над главата му се чуха викове – охранителите бяха влезли в конферентната зала и бяха разбрали, че го няма там. А през вратата от лявата му страна нахлуваха още мъже, които се устремяваха по централната пътека.
	А най-краткото разстояние между две точки е правата линия…
	Чейс отново насочи пистолетите напред и побягна право към отсрещния изход. Това, че пътят му бе блокиран от стерилни стаи, въобще не го притесни – той не спря да стреля; стъклените стени, които му препречваха пътя, се пръскаха на парчета от изстрелите, а лаборантите побягваха панически в търсене на укритие. Той профуча през прозрачния лабиринт, който се разделяше пред него, осигурявайки му път, а блещукащите стъкълца се пръскаха под краката му като капки вода.
	Пистолетът на Филип изщрака на празно. Без да се колебае нито миг, Чейс го хвърли, като продължи да стреля със своя автоматик по последната стерилна стая. С един куршум успя да счупи и двете стени – притича бързо през отломките, и докато се приближаваше към вратата, със свободната си ръка измъкна картата.
	Охранителите тичаха след него на групичка. Той изстреля един куршум в тълпата с единствената цел да ги накара да потърсят прикритие. Те се разпръснаха на всички страни.
	Плъзваме на картата в четеца…
	Зелена светлина. Звън. Давай!
	Той премина през вратата и веднага се устреми надолу по коридора, водещ към фоайето. На пътя му се изправи един охранител, но Чейс го отнесе с един куршум, още преди човекът да успее да се прицели.
	Стигна до фоайето – невзрачно пространство със стенописи, изобразяващи микросхеми. Никаква охрана. Чейс се устреми към двойните врати. Мерцедесът на Юен все още стоеше отвън, шофьорът беше излязъл от колата и нетърпеливо се оглеждаше за шефа си.
	Чейс не губи време в отваряне на вратите. Вместо това той стреля по тях, едновременно строшавайки стъклото и предупреждавайки шофьора да се маха от пътя му. После мина през празната рамка и се озона пред отворената врата на мерцедеса. Шофьорът бе разбрал намека му и сигурно вече бе отпрашил за Берн.
	Чейс скочи в мерцедеса и откри, че двигателят работи. Шофьорът беше подготвен да откара шефа си на сигурно място колкото се може по-бързо. Но Чейс нямаше намерение да търси убежище, той натисна педала на газта и колата излетя от двора на фабриката, оставяйки след себе си само следи от изгорели гуми.
	Трябваше да попречи на София да се измъкне с бомбата. На всяка цена.
	 
	 
	 
	~19~

	 
	Чейс знаеше накъде се е запътила София. За да натовари бомбата в самолета си, тя трябваше да се изкачи с лифта до върха на язовирната стена.
	Долната станция на лифта се намираше в северозападната част на комплекса. Той рязко сви по пътя край реката и подкара към нея с пълна газ. Станцията лесно се различаваше от индустриалните сгради по високия си, полегат покрив.
	Пред нея бе паркиран един бял микробус. Задните му врати зееха отворени и разкриваха празния му багажник. Бомбата вече беше отнесена.
	Чейс погледна към кабелите, които стигаха до горната станция. По нея не се движеха никакви кабинки. Изглежда, София не беше тръгнала и все още имаше възможност да я спре.
	Зад него проблеснаха фарове, един джип зави зад ъгъла и го подгони. Беше на няколкостотин ярда зад него, но щеше да го настигне бързо, щом Чейс спреше мерцедеса.
	Забеляза движение и пред себе си – вторият бодигард. Едуардо, се появи на входа на станцията.
	Един куршум се заби в предното стъкло и Чейс наведе глава. Мрежата от пукнатини му пречеше да вижда. Един куршум профуча край него и се заби в задната седалка със звук на раздираща се кожа.
	Втори куршум пръсна огледалото за обратно виждане. Седем години лош късмет, помисли си Чейс, но единият от тях щеше да изгуби късмета за далеч по-малко време, някъде около седем секунди…
	Той рязко завъртя волана на мерцедеса и даде газ по рампата към входа на станцията.
	Едуардо стреля още два пъти. Единият куршум проби дупка в предния капак, а другия проби предното стъкло. Студена вълна блъсна Чейс в лицето. Той се сви на седалката.
	Двигателят изрева и мерцедесът ускори по рампата. Едуардо бе затворен в капан и нямаше къде да избяга…
	Колата го блъсна, разби вратата и го повлече навътре в станцията. Чейс натисна спирачките, но мерцедесът вече се пързаляше неконтролируемо към задната стена на станцията…
	Блъсна се в един ръб и предната броня се строши на парчета. Едуардо излетя от капака и се размаза в стената, обливайки я в кръв.
	Двете въздушни възглавници изскочиха автоматично с наподобяващ изстрел гръм от изпълващия ги газ. Чейс се почувства така, сякаш е бил ударен с юмрук в лицето от човечето на „Мишлен“, дори усети изпукването на хрущялите в носа си.
	Колата се завъртя и спря. Въздушната възглавница спадна и Чейс се надигна. Носът му пулсираше. Не беше счупен – той познаваше много добре усещането – но като че ли щеше да е отекъл доста дълго време.
	И все пак ако не излезеше по най-бързия начин от колата, пулсиращият му нос щеше да е най-малкия му проблем. Преследващите го охранители щяха да бъдат тук след трийсет секунди, дори по-малко…
	Той грабна пистолета си и се измъкна от потрошения мерцедес. Боядисаният в бяло интериор на лифт станцията беше скучен и функционален, единственият цвят бе кървавочервеното петно на стената, където се беше ударило тялото на Едуардо. Нямаше следа от София – или от бомбата – но в дъното забеляза стълби, водещи нагоре.
	Чейс бързо се изкачи по тях и се озова в голяма и студена зала – терминала на лифта. Всъщност това бе лифт тип „гондола”, а не традиционната кабинкова система. Гондолите можеха да се откачат от въжетата, пътниците слизаха и се качваха, а междувременно останалите кабинки продължаваха да се движат.
	На терминала стояха две неподвижни затворени гондоли в очакване да се скачат с линията.
	Третата се движеше.
	София стоеше до задния прозорец. Тя се усмихна на Чейс и му махна с ръка, докато гондолата се отдалечаваше от ярко осветения терминал и потъваше в лунното небе.
	Чейс измъкна пистолета си и се припели в главата й. Тя не помръдни.
	Той също. Просто не можеше да натисне спусъка. Каквото и да беше направила, каквото и планираше да извърши, тя си останеше някогашната му любима, негова съпруга…
	— Мамка му! – изръмжа Чейс, еднакво ядосан на себе си и на нея. Гондолата продължи да се надига, София вече бе просто един силует на прозореца.
	Отвън се чу изскърцването на спирачките на джина. Чейс скочи в първата от чакащите гондоли и намери таблото за управление до предния прозорец. Под един чернен бутон пишеше „Starten“.
	Той го натисна.
	Веригите и зъбните предавки загракаха. Гондолата се наклони към хоризонтално разположено колело и края на кабела и се разтресе, когато отново се върна на мястото си. Над главата му затрака храповия механизъм, гондолата се закачи за стоманения кабел и започна да се издига.
	Кабината на София се намираше на около стотина фута пред него. Двете гондоли щяха да стигнат до горната станция с разлика най-много от двайсет секунди, което означаваше, че София едва ли щеше да успее да излезе от гондолата, преди да пристигне той, камо ли да успее да пренесе бомбата до самолета.
	Тя отново погледна към Чейс. Той също й махна, далеч не толкова топло колкото тя преди това. На лицето на София се изписа познатото раздразнено изражение. След това тя вдигна ръка, не за да му махне, а за да посочи към нещо в гондолата му.
	Всъщност зад нея, съзна той.
	Чейс се втурна към задния прозорец. Другата гондола току-що се беше скачила с кабела. В нея видя двамата телохранители от антуража на София
	Въоръжени.
	И то не само с пистолети. Те носеха щурмови винтовки Щаер AUG A3 и вече отваряха прозорците на гондолата си, подготвяйки се да стрелят към него и да надупчат гондолата му като швейцарско сирене!
	Претегляйки пистолета си на ръка, Чейс прецени, че му е останал само един патрон. Гранатата тежеше в страничния му джоб, но дори и да успееше да я метне точно през прозореца на гондолата, те пак разполагаха с достатъчно време, за да го направят на решето.
	Той погледна напред. Кабината му бе изминала около една четвърт от пътя и бързо се издигаше. Трябваха му само две минутки, за да стигне до върха.
	Дали щеше да оцелее през тези две минути беше друг въпрос.
	В гондолата имаше място за около дванайсет души, към всичките й стени бяха прикрепени тапицирани пейки. Под задната пейка се намираше сандък, в който се съхраняваше спасителното оборудване.
	С дръжката на пистолета Чейс разби луминесцентната лампа над главата си и гондолата потъна в тъмнина. В мрака щеше да се прикрие по-добре. След това хвана задната седалка и я изкърти. Опря я по дължина на прозореца и се хвърли зад сандъка...
	Задният прозорец се пръсна на парчета, засипа го порой от куршуми – охранителите стреляха с винтовките на автоматичен режим. Бързото чаткане на куршумите по металните стени на гондолата звучеше като градушка.
	— По дяволите – извика Чейс, като се опитваше да прикрие с ръце лицето си от сипещите се върху него стъкла. Всички прозорци бяха натрошени от яростната атака. Съдържанието на сандъка зад гърба му бе направено на парчета, куршумите пробиваха металната кутия и тапицерията на седалката, но засядаха в масивното дърво под нея.
	Седалката подскачаше при всяко попадение, но Чейс знаеше, че шансовете куршум от AUG да премине през пет пласта зашита – обвивката на гондолата, намотаните въжета и верижни стълби за аварийно напускане на гондолата, стената на сандъка, тапицерията на пейката и дървото, от което бе направена тя – бяха достатъчно ниски, за да му дадат някаква надежда за оцеляване.
	Слаба надежда, но колкото – толкова.
	Преследвачите му обсипваха гондолата с куршуми. Бяха унищожили всички прозорци, стените, тавана, дори пода бяха нашарени с дупки. Куршум откърти част от пейката, на сантиметър от главата му. Импровизираната барикада нямаше да издържи още дълго.
	Настъпи кратка пауза. Охранителите презареждаха, но това щеше да продължи само няколко секунди. Нямаше да успее да направи нищо за това време.
	Освен…
	Чейс скочи, хвана се за спасителната верижна стълба, която беше прикрепена към тавана и я откачи. Отново стъпи на пода и в този миг стрелбата започна отново. Всеки нов изстрел се забиваше като кирка в пейката. Съвсем скоро някой куршум щеше да я пробие и да прониже гърба му…
	Изведнъж цялата кабина се затресе и се залюля като махало на въжето. Усукващият се метал скърцаше и стенеше.
	Чейс рискува да отвори очи, въпреки че наоколо се сипеха шрапнели. Зрението му се приспособяваше към тъмнината, вътрешността на кабината бе осветена от синьо-белия блясък на луната – и в полумрака той забеляза как надупченият таван се огъва и се покрива с гънки като кухненско фолио.
	Гондолата се откъсваше от поддържащата я напречна греда!
	Металът поддаваше, дупките от куршуми го бяха отслабили до такава степен, че той вече не издържаше собствената си тежест…
	А с всяка следваща секунда се появяваха нови дупки.
	Чейс погледна към спасителната стълба. Изчаквал бе до последния момент, преди да скочи от гондолата, но ако не го направеше в следващите няколко секунди, щеше да полети право надолу заедно с откъснатата кабина.
	Зад него хвърчаха трески, които се забиваха в краката му.
	Разнесе се скърцане на метал и задната част на кабината увисна. Металният таван се беше разкъсал покрай носещата напречна греда.
	Всеки момент щеше да падне…
	Стрелбата спря.
	Презареждане…
	Чейс се изкатери по стълбата и отвори люка на тавана. Изскочи на покрива и се хвърли към грамадната носеща стоманена греда.
	Металният покрив се разкъса с почти човешки писък.
	Надупчената гондола полетя надолу и се размаза върху скалите с трясък, който отекна в извисяващата се язовирна стена.
	Носещата греда се залюля като полудяла, а кабелът заподскача от внезапната загуба на тежестта. Чейс отчаяно се вкопчи в студения метал, търсейки опора за краката си в разкъсаните останки от покрива. Видя, че преследващата го гондола също се разклати и един от охранителите падна на пода.
	Той се опита да погледне през рамо към предната кабина. Може би София бе излетяла през прозореца, когато и нейната гондола се е разлюляла. Но уви. Хванала се здраво за парапета, тя го гледаше, след като бе разбрала, че се е измъкнал от падащата кабина.
	Поддържащата греда спря да се тресе, въпреки че все още се люлееше. Чейс се опита да намери място, за което да се захване по-добре, но нямаше за какво.
	Той отново погледна нагоре, но не към София, а към горната станция, към която се приближаваха. Бяха изминали повече от две трети от пътя…
	Стрелба!
	Край него засвистяха куршуми, долитащи от долната кабина; някои от тях рикошираха от поддържащата греда.
	Металната стена, към която се бе притиснал Чейс, бе широка поне един фут. За малко не успяваше да го прикрие изцяло. Той се въртеше, обръщаше се на една страна, опитвайки се да се прикрие колкото се може по-добре.
	Но ръцете му бяха открити, вкопчени в гредата. Достатъчно бе само да го одраска куршум, за да се изпусне и да полети към смъртта.
	Кабината на София приближаваше горната станция. Онова, което бе останало от кабината на Чейс, щеше да я стигне след трийсет секунди.
	Един куршум рикошира на сантиметри от лявата му ръка и металът потръпна от удара. Пръстите му се плъзнаха по замърсената повърхност. Той се опита да се захване по-добре, но усети как другата му ръка се изплъзва, а останките от покрива се огъваха под тежестта му…
	Пръстите му се докопаха до нещо изпъкнало – болт.
	С пламтящи ръце той се придърпа с няколко инча нагоре – достатъчно, за да попречи на останките от покрива окончателно да се разпаднат.
	Поредният дъжд от куршуми се изсипа върху поддържащата ръка.
	София почти бе стигнала до станцията, лампите й осветяваха гондолата. Чейс вече можеше ясно да я огледа – същата бетонна сграда, кацнала почти на ръба на скалата.
	Почти.
	Между дебелите основи на терминала и отвесния склон, който се спускаше към долината, имаше стръмна скалиста издатина.
	Изведнъж усети как нещо кораво му убива откъм страната, притисната към поддържащата греда.
	Гранатата…
	Кабелът завибрира, когато кабината на София се откачи.
	Стрелбата се поднови. Куршумите отскачаха от скалата.
	Десет секунди, по-малко.
	Охранителите продължиха да стрелят.
	Чейс извика от болка, когато пусна едната си ръка и увисна с цялата си тежест на другата. Металът под краката му поддаде. Люлеейки се, той успя да бръкне в джоба си и да измъкне гранатата.
	Скалата вече беше само на един фут от него.
	Чейс се придърпа нагоре, захапа със зъби пръстена на гранатата и го дръпна. Металното колелце изскочи и полетя надолу в тъмното.
	Четири секунди преди взрива…
	— Вървете в ада!
	Той натика гранатата отгоре, като я заклещи в плъзгача, придържащ гондолата към кабела. След това скочи към скалистия ръб.
	Под краката му се затъркаля чакъл и той протегна ръка в търсене на нещо, за което да се хване, докато се опитваше да преодолее каменната лавина под краката си.
	Поддържащата греда стигна до терминала на станцията.
	Охранителите се прицелиха в него…
	Гранатата се взриви.
	Експлозията разкъса носещия кабел. Поддържащата греда рухна на бетонния под в станцията, преди да бъде отметната с ужасна сила встрани. Тя прелетя над главата на Чейс като гигантска котва, докато кабелът и третата гондола полетяха надолу към долината.
	Ужасените писъци на охранителите затихнаха, след като се размазаха върху скалите на стотици метри под тях.
	Чейс продължаваше да се плъзга, но скалата, опитвайки се да намери нещо, за което да се захване и да не ги последва в бездната. Краката му увиснаха от ръба, после кръста му…
	Едната му ръка се хвана за изпъкнал скален ръб.
	Чейс протегна и другата ръка. Скалата издържа. Той се издърпа нагоре и успя да се подпре с крака. Само още няколко секунди и той вече лежеше на ръба, като цялото му тяло трепереше от адреналиновия шок.
	Но не биваше да спира. Не още. Трябваше да се добере до София.
	Изкатери се по скалата до основите на станцията, като наблизо забеляза забити в скалата скоби. Бързо започна да се изкачва по тях, като се забави само на последната, за да извади пистолета си. Приготви се…
	Напред!
	Изскочи и огледа с насочен пистолет помещението, откривайки целта си.
	— Не мърдай! – изкрещя той.
	София, която бе коленичила в дъното на залата, замръзна, щом чу гласа му. Тя бе разбрала какво възнамерява да прави Чейс с гранатата тъкмо навреме, за да потърси прикритие зад една от паркираните в станцията гондоли, и тъкмо бе започнала да се съвзема от разтърсващия шок на експлозията в затвореното бетонено пространство.
	— Еди – тя се закашля, докато той се приближаваше към нея с насочен пистолет, който не потрепваше. – Предполагам, че не трябва да се изненадвам. Никога не схващаш намека, че не си желан някъде.
	— Къде е бомбата, София? – тросна й се Чейс.
	— Все още е в гондолата – леко се усмихна тя. – Малко ми е трудно да я мъкна сама. Имаш ли нещо против да ми я донесеш?
	— Млъквай! – Тя потрепна изненадано при вика му, а предизвикателното й изражение започна да изчезва, когато осъзна, че той говори напълно сериозно. С насочен към нея пистолет, Чейс се приближи към гондолата и надникна вътре. Бомбата лежеше на пода в центъра й.
	За пръв път имаше възможност да огледа оръжието. Конусовидно тяло от блестяща стомана служеше за основа, три метални пръта излизаха от отвор в центъра й, а другият им край влизаше в цилиндрична капсула от същия полиран метал. В основата имаше ниша, която, изглежда трябваше да е гнездото за детонатора, но в момента бе празна. Дълга около три фута, бомбата изглежда тежеше поне сто паунда – но с ураново ядро теглото й нарастваше значително.
	Дизайнът й бе доста необичаен, но Чейс знаеше достатъчно за ядрените оръжия, за да ги разпознае. Това бе т. нар. „артилерийска сглобка”, най-елементарният и най-груб вид ядрена бухалка – който бе и най-лесен за производство, транспортиране и поддръжка. Другите видове ядрени устройства представляваха прецизни инструменти, при които, за да се получи детонация, всяка частица трябваше да функционира перфектно в поредицата от няколко действия, извършени за микросекунди.
	Артилерийските ядрени заряди, от друга страна, бяха елементарни уреди, които се нуждаеха единствено от груба сила, за да се задействат. Вземете две парчета обогатен уран-235 с определена маса. Сблъскайте ги едно в друго, много силно. От сблъсъка се достига над критична маса и възниква ядрена експлозия. Първият взрив от този вид бе ядрената бомба, пусната над Хирошима; дължината й бе почти колкото дулото на пушка, а урановата сачма се изстрелва от единия край в по-голямо парче на другия край.
	Бомбата на Юен бе по-малка и по-фина, но принципът си оставаше същият. Чейс предположи, че сачмата се намира в основата – експлозивът под нея щеше да я изстреля през прътите като куршум и да я забие право в урановата цел в стоманената капсула. Просто, грубо… но ефективно.
	И смъртоносно. Ако хвалбите на Юен бяха верни, то бомбата бе петнайсет килотона – малко по-мощна от тази в Хирошима – и бе достатъчна да изравни всеки град и да причини огнена буря, която да порази сградите на мили от епицентъра, да не говорим за радиоактивния прах, която ще се разнесе след взрива.
	Чейс се обърна отново към София.
	— Какво възнамеряваше да правиш с бомбата, София?

 	Тя присви очи.
	— В химическото чистене ми съсипаха една пола на „Прада”, исках просто да изразя недоволството си.
	Той се приближи до нея и почти заби дулото на пистолета си в челото й.
	— Кажи ми!
	— Няма да ми направиш нищо – тихо каза тя. Чейс стоеше пред нея с каменно изражение на лицето. Пистолетът не помръдваше. В очите й се промъкна несигурност. – Еди...
	— Всичко свърши, София — каза Чейс. – Дай ми телефона си. Сега ще се свържа с властите, после...
	Пистолетът излетя от ръката му и се плъзна по пода към другия край на залата. Само след секунда от терминала се разнесе изстрелът от свръхзвукова пушка.
	Чейс се хвана за ръката и се огледа за стрелеца. Не се забелязваше никой, само язовирът се простираше докъдето чу видят очите. Той се хвърли на пода и се претърколи встрани, за да заблуди стрелеца, опитвайки се да достигне, падналия пистолет.
	Но още преди да го грабне осъзна, че няма смисъл. Точно в средата му, малко над спусъка, бе пробита дупка, прекъсвайки връзката му с чукчето, което превръщаше оръжието в абсолютно непотребна вещ.
	Този, който беше успял да простреля оръжието в ръката му или имаше невероятен късмет, или бе свръхестествено точен стрелец.
	Чейс промени тактиката си. Той нямаше друго оръжие – а в станцията имаше само едно нещо, което можеше да го защити от високоскоростен куршум.
	Той скочи назад, към мястото, от което бе дошъл и се озова зад коленичилата София. Дясната му ръка бе изтръпнала от удара в пистолета, затова Чейс я хвана за гърлото с лявата.
	— Ставай – изръмжа той и я дръпна да се изправи.
	— Еди! – изпищя тя с неподправен страх.
	— Който и да се крие там, кажи му да се покаже! – заповяда Чейс, като я привлече пред себе си, за да я използва като човешки щит. – Знам, че те вижда, кажи му!
	— Ако ме нараниш, той ще те убие!
	— Ако не се покаже, аз ще те убия!
	Никой от тях не помръдна. Стояха неподвижно цели две секунди. След това се чу тихо:
	— Няма да го направиш. – София се задави, но гласът й бе възвърнал предишната си арогантност. – Не би могъл. Твърде добре те познавам...
	Чейс я стисна за гърлото и гласът й секна.
	— Ти уби Мак. Ти уби Нина. Кажи ми поне една добра, причина да те оставя да живееш.
	— Не съм… убила… Нина – прошепна София
	— Какво? – Той отпусна захвата си съвсем леко.
	— Тя не е мъртва. Все още.
	Захватът му отново се стегна.
	— И ти не си. Все още.
	— Телефонът – успя да прошепне София, като се пресегна към джоба си. – Ще ти… покажа…
	Дясната ръка на Чейс не бе изгубила съвсем усещането си и той успя да напипа телефона, а не нож или някакво друго оръжие. Той леко отпусна захвата си.
	— Давай.
	Тя вдигна телефона и чукна с пръст по екрана, който светна. След още две натискания тя отвори фотоалбума. В него имаше съхранена само една снимка.
	Въпреки че беше малка, Чейс позна човека на нея, но това не попречи да потрепери от ужас, когато София увеличи образа така, че да запълни екрана.
	Нина.
	С ожулено лице, уста, запушена с парцал, очи, изпълнени със страх. Тя лежеше по гръб, косата й бе разпиляна по пода като кървава локва.
	— Ако нещо се случи с мен – изсъска София, – тя ще умре. И за миг не си помисляй, че няма да го направя. Току-що убих собствения си съпруг – твоята сексиграчка не значи нищо за мен. А сега ме пусни. – Чейс не помръдна. – Пусни ме. Еди. Ти се би до края, но това вече е краят. Край на битката. Ти изгуби.
	Чейс гневно изръмжа, но си махна ръката. София отстъпи встрани, като му се усмихна триумфално, докато разтриваше гърлото си.
	— Коленичи, Еди. Ръце зад главата. Не искаме да даваме на моя приятел там повод да ти откъсне някой крайник, нали.
	Чейс коленичи неохотно, като се огледа внимателно – и за пръв път забеляза снайпериста. Не можеше да не се възхити от снайперистките умения на стрелеца. Мъжът, блед силует на фона на язовира, стоеше изправен на платформи – намираща се на около четиристотин ярда от тях. Улучваното на цел от такова разстояние бе голямо постижение; това, че мъжът бе улучил толкова малка цел, бе постижение на майстор от класа.
	София набра някакъв номер и сложи телефона до ухото си.
	— У мен е каза тя. – Обаче някой трябва да дойде да ме вземе имах си малки проблеми с бившия ми съпруг. – Тя изслуша въпроса от другия край на линията и се усмихна. – Не, другия. Не се тревожи, Джо го е взел на мушка. Просто изпрати колата. Колкото се може по-бързо, благодаря.
	Тя прекъсна връзката и се приближи до Чейс, като внимаваше да не застава между него и стрелеца.
	— Всъщност се получи много добре – каза тя. – Тъкмо се чудех как да накарам тази малка пикла да прави каквото й кажа, но сега, когато вече имам теб...
	— Знам ли – каза Чейс, като се насили да остане спокоен и да не се поддаде на провокацията й. – Като се сещам как се развиха нещата между нас, преди да тръгна, тя сигурно ще бъде щастлива да ми види гърба.
	София се ухили.
	— Добър опит. Но аз мога да разбера какви са истинските й чувства към теб – и какво чувстваш ти към нея. Знам, че не би позволил нищо лошо да й се случи. И тя би направила същото за теб. Само защото някой понякога те подлудява не означава, че не го обичаш.
	— Ти пък какво знаеш за любовта? – тросна се Чейс. Това я засегна, лицето й се вкамени. Обърна се с гръб към него и тръгна нанякъде, като го остави на мушката на снайпериста. После отнякъде се появи кола и станцията се изпълни с хора.
	 
	 
	 
	~20~

	 

	 ФРАНЦИЯ
	 
	Чейс лежеше на скамейката. При звука на приближаващите се стъпки вдигна поглед. Помещението, в което се намираше, не беше точно килия, но нямаше прозорци, дебелата врата имаше сигурна ключалка и в редките случаи, когато я отваряха, за да му подават храна и вода, той бе успял да забележи, че отвън пазят поне двама души.
	Едните стъпки принадлежаха на София. Потракването на високите й токчета, наперената, бърза походка... той си ги спомняше твърде добре. Затова съвсем не беше изненадан, когато врата се отвори и тя се появи, заедно с един въоръжен мъж. Това бе снайперистът от язовира, тъмнокож, мускулест гигант, с черна кожена жилетка, и няколко редици обеци по голата глава.
	— Здрасти. Еди – каза София. Важно, самоуверено, като човек, който командва.
	— Привет, кучко.
	Тя се намуси.
	— Еди, наистина няма защо да се държиш детински. Не и когато възнамерявам да те събера с твоята любима.
	Той седна на скамейката.
	— Тя добре ли е?
	— Разбира се, че е добре! Тя трябва да свърши нещо за мен, нещо, за което има нужда от ясно съзнание, затова изобщо не е препоръчително да я наранявам. Поне за момента. – Тя се усмихна при завоалираната заплаха. Спътникът й, от друга страна, възнагради Чейс със злобно ухилване, което разкри блестящ зъб с инкрустиран диамант. – Между другото мисля, че не съм те запознала с моя приятел. Еди, това е Джо Комоса. Моят ангел хранител, така да се каже. И твой също.
	— От известно време те наблюдавам – каза Комоса, като отново го заслепи с усмивката си.
	— Ти си онзи в Ботсвана – каза Чейс, като си спомни фигурата, която беше зърнал в мината. – При трошачката, ти застреля охранителите.
	— Не можех да позволя Нина да загине, докато още имам нужда от нея, нали? – обясни София. – Нуждаех се от теб, за да я изведеш безопасно от мината. Но не очаквах да се засилиш чак до Лондон! Колкото до спускането с парашут върху фабриката… Добре, че сложих онзи предавател в джоба ти, иначе нямаше да разберем, че идваш. Но накрая всичко се нареди отлично.
	— Освен за Дик – каза саркастично Чейс.
	— Не всички бракове са като в приказките. Както сам знаеш. Но да погледнем от веселата страна, в завещанието си той оставя всичко на мен.
	Според мен това, че го уби, прави завещанието невалидно.
	София се засмя.
	— Но не аз го убих, Еди! Ти го направи! 
	Чейс рязко се изправи и Комоса насочи пистолета си към него.
	— Каква?
	— Еми да. В изблик на ревност. Всъщност това е доста романтично, погледнато от една страна. Толкова си се вбесил, когато си разбрал, че съм се омъжила за Ричард, че си го преследвал през две държави, за да го убиеш и да ме върнеш при себе си. Поне така ще кажат свидетелите на смъртта му, само първо трябва да ги избера. Разбира се, това ще бъде голямо разочарование за АСН, особено след като си убит и ботсванския министър. Което – добави тя, – си беше изцяло Ричардово дело. Аз нямах пръст в него… и все пак всичко се нареди както трябва. След като изгубиха и платформата над Атлантида, не бих се изненадала ако ООН реши да съкрати разходите си и да разпусне агенцията.
	— Което означава, че ще можеш спокойно да търсиш гробницата на Херкулес, без никой да ти пречи, нали?
	София вдигна снизходително вежди.
	— Много добре. Еди. Честно, не бях сигурна, че изобщо ще се сетиш.
	— Разполагах с цял ден за размишления..
	— Да, съжалявам за това. Собственикът на това шато, всъщност вече съсобственик, – тя му се усмихна лукаво, – не можа да дойде веднага, а ние трябваше да се погрижим за някои неща. Но сега разполагаш с цялото ни внимание. – Тя отстъпи назад към вратата, а Комоса махна с пистолета си към Чейс да го последва. Той за пръв път видя, че грамадният мъж не носи нищо под жилетката, а гърдите му са обсипани с пиърсинг, който стигаше до колана на кожените му панталони, и от зърната на гърдите му виси по една огромна сребърна халка. – Ела с мен.
	— София, дали тези неща стигат чак до долу? – попита Чейс, като посочи блестящите бижута.
	— Защо питаш мен?
	— Просто имам усещането, че знаеш от личен опит.
	София само се ухили неприлично и излезе. Когато Чейс минаваше край Комоса, той насочи пистолета си в лицето му.
	— Хей, покажи на дамата уважението, което заслужава!
	— Нали това правех – каза Чейс и студено му се усмихна.
	Комоса го удари в слепоочието с дръжката на пистолета. Чейс залитна и се хвана за главата. 
	— Хей момчета извика им София, – хайде в този специален ден да се държим прилично, става ли?
	Чейс погледна Комоса и пъхна пръст в халката, която висеше от лявото му зърно.
	— Когато най-малко го очакваш, друже, аз ще откъсна това нещо и заедно с него ще ти изтръгна шибаното сърце. – Нигериецът просто се ухили саркастично и го последва навън в коридора. Какво имаш предвид под „специален ден”?
	София не отговори, просто ги поведе нагоре по стълбите към големия, богато украсен салон. В стаята се появиха още мъже, отпуснали ръце на кобурите, но Чейс изгуби всякакъв интерес към тях, когато видя…
	— Еди! – проплака Нина от другия край на стаята. Беше облечена в дънки и риза в цвят „каки”. Тя се опита да изтича към него, но пазачите от двете й страни я задържаха. Облекчение заля Чейс.
	— О, Господи, наистина си добре! – Образът на Нина от телефона на София, замръзналото изражение на страх, не го беше изоставял през цялото време, откакто напуснаха Швейцария.
	— Така-а, след като вече всички се събрахме – каза София с ръце на хълбоците, – можем да се върнем към работата. Нина, Еди е жив и здрав. Еди, Нина е жива и здрава. Ако искате това да си остане така, ще правите каквото ви казвам.
	— Имаш предвид да ти намеря гробницата на Херкулес каза Нина, като хвърли на София изпълнен с омраза поглед.
	— За какво ти е? – попита Чейс. – Нали вече имаш парите на Юен и даже ядрена бомба – какво толкова има в гробницата, че толкова силно да го желаеш?
	— Ядрена какво? – извика Нина.
	— Всъщност – чу се друг глас над тях, – аз го искам,
	Нина и Чейс погледнаха нагоре. От двете страни на големия балкон се спускаше по една вита стълба. А в центъра на балкона стоеше…
	— Я виж ти – произнесе Нина със студен тон. – Рене Корвус
	Милиардерът слезе по стълбите.
	— Всичко се разви според моя план – каза той, като се приближи към София. – Потъването на платформата SВХ, твоето откриване на урановата мина, дори бракът на София с Юен. Всичко с част от плана ми.
	Чейс бе шокиран.
	— Чакай малко, ти си потопил SBX?
	— Аз я построих – каза Корвус, – или по-скоро една от моите компании. Логично е аз да я унищожа.
	— Всъщност Джо свърши работата. – Комоса се усмихна с диамантената си усмивка.
	— На тази платформа имаше повече от седемдесет души – извика Нина
	— За съжаление, но бе необходимо – каза Корвус. – Като неизпълнителен директор на АСН знаех, че вие използвате текста на „Хермократ”, за да откриете гробницата на Херкулес, но нямах достъп до секретните сървъри на агенцията. Като използваха директната сателитна връзка от платформата, моите хора получиха достъп до тях – а потапянето на платформата трябваше да заличи всички следи от нахлуването. Ефикасно, нали?
	— След това натопихте Юен, за да изглежда така, сякаш той е отговорен за това – каза Чейс. – А мен натопихте за убийството на Юен.
	— Той си изигра ролята – отбеляза София толкова безгрижно, сякаш бе убила муха. – Сега целият му бизнес ми принадлежи.
	— Което означава, че принадлежи и на мен – каза Корвус, като се усмихна.
	Нина се намръщи.
	— Какво?
	София протегна лявата си ръка. В първия момент Нина си помисли, че й показва среден пръст, но след това осъзна, че всъщност показва безименния си пръст.
	На който имаше пръстен с огромен диамант.
	— Е? – каза София. – Няма ли да поздравите булката?
	— Омъжила си се за него? – изломоти Чейс.
	— Преди около час – каза София. – На малка гражданска церемония, нищо твърде претрупано.
	Корвус плъзна ръка върху кръста на София.
	— Идеалният съюз, сливане на лични и бизнес интереси. Компаниите на Юен сега ще станат част от империята Корвус. А София – той й се усмихна, – най-после ще бъде с мен. Толкова дълго очаквах този ден. Представа нямате колко беше трудно да я гледам женена за друг, въпреки че беше необходимо. – Той замълча за миг. Е, вие може би знаете, господин Чейс.
	— Au contraire*, друже – изръмжа Чейс, разпервайки ръце – Що се отнася до мен, напрано си я взиман. Но ще те посъветвам нещо.
	[* Напротив (фр.) – Б.ред.]
	— И какво е то?
	— Не си обръщай гърба към нея. Има навика да изяжда съпрузите си.
	Корвус изпръхтя презрително, а София го прегърна.
	— Горчивината не ти отива, Еди – каза тя. – А сега. Нина, тук започва твоята роля. Сватбата не е нищо без меден месец. Проблемът е, че ние просто не знаем къде да отидем. Бих желала да ни помогнеш да си изберем дестинация. – Тонът й се втвърди. – Някое място с много история…
	 
	* * *

	Нина внимателно подреди парчетата от древния ръкопис, като гледаше избледнелите кафяви символи да съвпаднат, след което се наведе назад, за да огледа целия образ. За пръв път от две хиляди и петстотин години картата, съставена от страниците на „Хермократ”, беше пълна.
	Тя погледна нервно към Чейс. Англичанинът седеше в един стол в ъгъла на библиотеката, ръцете му бяха заключени с белезници на гърба, а Комоса и един друг охранител го пазеха. На Нина й беше обяснено пределно ясно, че всяко закъснение или грешка в сглобяването на картата ще доведат до жестока болка за Чейс. За да наблегне на това, Комоса бе наредил най-различни уреди за мъчения на съседната маса, вариращи от палка през клещи до електрическа дрелка.
	Чейс я погледна в отговор. Той знаеше също толкова добре, че щом гробницата бъде открита. Корвус и София няма да имат нужда от тях и ще ги убият. Засега единственото, което им оставаше, беше да се подчиняват и да търсят възможност за бягство…
	— Е, какво? – нетърпеливо попита София, като се втурна в стаята право към масата. – Къде се намира?
	— Боже, дай ми възможност да се огледам! – оплака се Нина, като отвори атласа. – Да не мислиш, че съм запаметила всички крайбрежия в света!
	Всъщност тя имаше много добра идея откъде да започне търсенето. Една от досега липсващите страници включваше компас и сега тя знаеше, че трябва да проверява югоизточното крайбрежие. Отчитайки ограниченията при навигацията на древните гърци, почти сигурно бе, че става въпрос за Средиземно море, което поставяше гробницата в Северна Африка.
	В което имаше смисъл, осъзна тя. Според легендата, Херкулес прекарал много време обикаляйки древна Либия – която покривала много по-широка площ от съвременната държава със същото име.
	Гробницата можеше да се намира на мястото, където се бе извършил някой от героичните подвизи по онова време.
	Задълбоченото изследване на атласа стесни възможностите до няколко района. Крайбрежната линия се движеше грубо от югоизток към северозапад, но в най-северния си край рязко завиваше и се отправяше директно на североизток. Имайки предвид мащаба на древната карта, оставаше само един район, който да отговаря на описанието.
	Пръстът на Нина стигна до крайбрежието на Тунис, залива Габес.
	— Това ли е мястото? – настоятелно попита София.
	— Да, отговаря на изискванията – каза Нина, като поглеждаше ту в едната, ту в другата карта. – Реките извират тук и тук, и този остров точно в източната част на брега...
	Корвус се приближи към масата.
	— Тунис ли?
	— Може би не – каза София, като проследяваше маршрута на пергамента от брега до местоположението на гробницата. – Мащабът не...
	— Може ли? – прекъсна я Нина. Раздразнението от това, че мнението й на учен се опровергава от лаик засенчи всякакви мисли за отмъщение. — Да видим, това езеро в западната част трябва да е тук на съвременната карта. Намира се на около петдесет мили от брега. Дори ако се вземат предвид неточностите при изчисляването на мащаба, това е грубо една трета от пътя от брега до края на маршрута, което означава, че гробницата се намира на около сто и петдесет мили навътре в сушата, на югозапад от Габес. В такъв случай местоположението й е...
	— В Алжир – обяви Чейс от другия край на стаята. Добре го познавам.
	— О, да въздъхна София с пренебрежение – бленуването под звездите в Големия източен ерг*, най-невероятното небе, което си виждал, колко пъти съм чувала тази история!
	[* Ерг, или пясъчно море – обширна равнинна област, покрита с пясъчни дюни, където липсва всякаква растителност – Б.пр;]
	— Снимай я – заповяда Корвус на едни от хората си, който се приближи до масата, за да снима отгоре пълната карта. – Благодаря ви, доктор Уайлд. Сега, след като открихте гробницата на Херкулес, вярвам, че хората ми ще се справят и сами.
	— Нека позная – каза Нина, като го погледна предизвикателно. – Сега ще ни отведете в Ню Йорк на борда на частния си самолет.
	— Едва ли. – Той се обърна към Комоса. – Отърви се от тях.
	— Не. – Властният тон на София изненада дори Корвус Той изискваше пълно подчинение. – Все още имаме нужда от тях.
	— Защо, скъпа моя? – бавно попита Корвус.
	— Защото, скъпи мой, доктор Уайлд не ни каза всичко. – Тя хвана Нина за косата, вързана на опашка, и силно дръпна главата й назад. Нина изохка от болка. – Нали така, Нина?
	— Не знам какво имаш предвид – процеди Нина през зъби.
	— Напротив. Спомняш ли си, че на самолета за Ботсвана ми разказа как си мислела, че има още улики, скрити в текста на „Хермократ”, улики, които не са свързани с местоположението на гробницата, а с това как да се влезе в нея? – София изви ръката си и опъна косата на Нина още повече. — Според мен ти криеш нещо, надяваш се, че дори да открием гробницата, няма да успеем да влезем вътре – и че дори ще загинем в смъртоносните капани.
	— Тези смъртоносни капани едва ли ще продължават да действат след толкова хиляди години изръмжа Нина. Това да не ти е играта „Tomb Raider”.
	Чейс се прокашля.
	— Ъъъ, всъщност в Тибет има някои, които още действат. Двамата с Джейсън едва не загинахме, докато се опитвахме да излезем навън. – Въпреки болката си, Нина се обърна към него – Да знам. Трябваше да ти кажа. Съжалявам. 
	— Ето затова връзката ви се разпада – каза София на Нина. – Липсата на комуникация. – Тя пусна косата й. – Така, образовай ни. Как да влезем вътре?
	— Не знам – отговори й напълно искрено Нина.
	София кимна на Комоса, който заби огромния си юмрук в стомаха на Чейс. Той се закашля и се опита да си поеме дъх.
	— Как да влезем? – попита отново тя.
	— Господи! – извика ужасено Нина. – Не знам!
	София отново кимна. Комоса взе палката и злобно цапардоса Чейс по врата. Той извика от болка и се свлече от стола, като си удари главата в твърдия дървен паркет на пода.
	София го изгледа със студен поглед.
	— Как да влезем?
	— Ти, мръсна кучко! – изкрещя Нина. Нали ти казах, че не знам! Остави го на мира!
	Този път дори не се наложи София да кима. Комоса се обърна към малката маса и взе дрелката. Той натисна спусъка й два пъти и всеки път инструментът издаваше зловещ виещ звук. След това се наведе и притисна върха на свредела в плешката на Чейс. Преди Нина да успее да каже нещо, той натисна спусъка.
	— Спри! – проплака Нина. – Спри, спри го! Не знам, дявол да го вземе, не знам! Но ще разбера, обещавам ти, само го спри!
	София се замисли за миг, след това посочи към малката маса. Леко разочарован, Комоса върна дрелката на мястото й, като от свредела й по пода прокапа кръв.
	Без да се интересува дали някой ще се опита да я спре, Нина се втурна към Чейс. Раната на гърба му бе широка около сантиметър, от нея бликаше кръв толкова силно, че тя не можеше да види колко е дълбока дупката. Чейс потрепери, лицето му се изкриви от болка. Тя коленичи и притисна длан към кървящата рана, усещайки как топлата течност се процежда между пръстите й. Тя погледна към София.
	— За Бога, помогни му! Ще направя каквото поискаш, ще разбера как се влиза в гробницата!
	— Превържете го – заповяда София, приемайки предложението й. Комоса дръпна Нина от Чейс. Тя се възпротиви и започна да се бори с него, но двама мъже хванаха под мишниците изпадналия в безсъзнание Чейс и го изнесоха от стаята.
	— Превържете го – заповяда София, приемайки предложението й. Комоса дръпна Нина от Чейс. Тя се възпротиви и започна да се бори с него, но двама мъже хванаха под мишниците изпадналия в безсъзнание Чейс и го изнесоха от стаята. 
	— Радвам се, че си на борда – й каза София с леден триумф. – Залавяй се за работа – имаш време докато открием гробницата да разшифроваш текста. В противен случай Еди ще се нуждае от нещо повече от няколко превръзки, за да се оправи от онова, което Джо ще му причини.– Тя тръгна след мъжете, които изнесоха Чейс, но изведнъж се спря и ритна Нина с острия нос на обувката си. Нина се преви на две от болка. – Ако още веднъж ме наречеш кучка, ще ти отрежа шибания език. – След тези думи тя се завъртя на високите си токчета и напусна библиотеката.
	— Станете, доктор Уайлд – заповяда Корвус. – Чака ви работа. Ще уредя експедицията до Алжир колкото се може по-скоро. – Той също излезе от библиотеката, като се спря до вратата. – Между другото, идете да се измиете. Не искам да ми повредите пергаментите.
	След тези думи той излезе, като остави Нина да се взира в кръвта по ръцете си.
	 
	 
	 
	~21~

	 
	АЛЖИР
	 
	Трите хеликоптера прелетяха с гръмотевичен грохот над пустинята. Под тях се ширеха единствено сухи, проблясващи пясъчни дюни. На сянка температурата сигурно щеше да бъде над трийсет и пет градуса по Целзий… но всъщност наоколо нямаше никаква сянка, безмилостното слънце опичаше всичко, добавяйки още десетина градуса.
	Кабината на водещия хеликоптер, голям транспортен „Сикорски” S-92, беше климатизирана, но нито Нина, нито Чейс се чувстваха по-удобно от това. Изминаха два дни, откакто се бяха събрали отново, но те не й бяха достатъчни, за да разкрие последните тайни, скрити в ръкописа на „Хермократ”
	Времето й бързо изтичаше.
	— Десет минути – обяви София. Двамата с Комоса седяха в задната част на кабината, заедно с Чейс и Нина, а Корвус се возеше отпред, на седалката на втория пилот. – Надявам се скоро да те осени прозрение, Нина.
	— Условията не са върха на мечтите – оплака се Нина. Ръцете й бяха оковани в белезници отпред, така че тя все пак можеше да работи с пергаментите. Ръцете на Чейс бяха оковани зад гърба. Раната на рамото му беше обработена и превързана, но все още ужасно го болеше. По някакви свои садистични причини, София му беше върнала коженото яке – което, заради белезниците, той не можеше да съблече и сега се потеше усилено, въпреки прохладния вятър, който духаше от климатика.
	За голямо раздразнение на Нина, той разпиля и страниците, които държеше на коленете си. Но това не успя да я разсее, тя изцяло се бе съсредоточила върху задачата си.
	Все повече се убеждаваше, че в думите на Платон се крият улики, закодиран лингвистичен ключ, който щеше да разширява пъзела. С всяко следващо изчитане на древногръцкия текст този ключ като чели се приближаваше все повече.
	Но не достатъчно, за да може да го завърти в ключалката. Тя се намръщи.
	— Не ти ли е забавно? – попита я Чейс. В сравнение с обичайното му поведение, след раняването той бе станал непривично мълчалив.
	Тя поклати глава.
	— Мога само да предполагам, че има някакъв код, които трябва да се използва, за да се открият нужните думи, описващи начина за влизане в гробницата – например третата дума на шести ред, първа страница, е „завърти”, седмата дума на ред дванайсет е „ключа”, и така нататък. Та той казва в прав текст, че думите са скрити сред другите думи! Но аз просто не мога да намеря нищо, което да представлява самия код. Трябва да има някаква начална точка, начин да се разбере откъде започва всичко и как да се продължи напред, в противен случай дори човекът, за когото е било предназначено това, не би могъл да го разреши. Само че… просто няма такъв начин.
	— Нищо друго ли няма на хартията? – попита Чейс. – Някакво скрито съобщение или нещо такова?
	— Каквото се вижда, това е – каза София. – За времето на Платон симпатичното мастило е било еквивалент на квантовата криптография, така че няма какво друго да се открие. Уликите трябва да се крият в самите думи. – Тя погледна часовника си. – За откриването, на които разполагате с шест минути.
	Нина отново се съсредоточи върху пергаментите, като преглеждаше текста колкото се може по-бързо. Думи, скрити в думите… но кои думи? Тя четеше все по-бързо, древното шарено мастило почти се размазваше пред очите й, докато бързо преглеждаше всяка страница.
	Но Нина знаеше, че едва ли ще открие нещо повече от това, което вече е намерила. Ако имаше шифър, ключът за разгадаването му не се съдържаше в текста на „Хермократ”. Или трябваше да се търси в някой друг източник, с който тя не разполагаше и съответно нямаше никакъв шанс да го разгадае… или просто нямаше шифър.
	— Тази физиономия ми е позната – каза Чейс, като за пръв път в гласа му прозвуча надежда.
	Нина го погледна.
	— Какво?
	— Това е изражението, което се появява като решаваш кръстословици и тъкмо си се сетила нещо. Какво откри?
	— Да, какво откри? – попита София с подновен интерес. Корвус се обърна назад и се взря в Нина.
	— Аз… Не съм сигурна все още. Но според мен разглеждам проблема от погрешната гледна точка. Аз възприех споменаването за думите, скрити сред другите думи, просто като намек за шифър – че определени думи в текста формират съобщение. – Тя разлисти пергаментите, докато стигна до първата страница. – Ами ако не е така? Уликата към откриването на картата бе абсолютно буквална – може би и в този случай е така. „Думите на нашия приятел Хермократ разкриват други думи”… И „поруменялото стъкло”… поруменяло, червено стъкло, цветно стъкло…
	Тя погледна към тавана на кабината. Над предните седалки се намираха стъклените люкове, които даваха на пилота изглед към роторните перки. Те бяха боядисали в зелено, за да се използват и като защита от слънцето. Нина се наведе напред и протегна един лист така, че слънчевата светлина да пада директно върху него. Цялата страница придоби ярък смарагдовозелен оттенък, а мастилото стана тъмнокафяво.
	Нина едва не скочи от мястото си.
	— Намерих го, намерих го!
	— Какво намери? – попита объркано Чейс.
	— Трябва ми нещо червено, червена пластмаса или стъкло. – Нина огледа кабината. – Хайде де, по-бързо – сопна се тя на София. – Свърши нещо полезно, намери ми го.
	София се намръщи, но направи каквото й бе казано.
	— Джо, подай ми чантата. Синята. — Комоса се пресегна зад седалката й, взе една раница и й я подаде. София прегледа съдържанието й. – Ето – каза тя и подаде на Нина една папка. – Това ще свърши ли работа?
	— Идеално – каза Нина и я грабна от ръката й. Папката съдържаше страници с превода на „Хермократ” от старогръцки на английски, но тя просто ги изхвърли. Трябваше й самата папка, която бе направена от червена пластмаса.
	Тя постави първия пергамент в папката, след това я поднесе към едното стъкло, като се опитваше да улови колкото се може повече пряка светлина. Червеникавокафявият текст под пластмасата почти се изгуби, цветът му бе абсорбиран от червения филтър и на листа останаха само бледи отсенки.
	Но изведнъж на листа изникна нещо с кристална яснота.
	Сред призрачните думи на оригиналния текст изпъкнаха отделни букви, безцветното мастило изведнъж почерня...
	— Ето какво означава да видиш света през поруменяло стъкло – каза Нина с благоговение. – Мислех, че по-тъмните петна са просто парченца в мастилото – но изглежда те са били добавени, след като е бил написан основният текст. Червеното стъкло е било изключително рядко и ценно по платоново време, затова малцина са можели да прочетат скрития текст. Предполагам, че сигурно е бил написан с октоподно мастило или пък...
	— Ако щат и с писалка да го бяха написали, не ме интересува – каза нетърпеливо София. – Какво пише там?
	— Тетрадка, тетрадка. – Нина щракна с пръсти. Чейс не можа да се сдържи и леко се усмихна на обиденото изражение на София, докато подаваше на Нина тетрадка и химикалка. – Така, да видим...
	Леко изкривена, заради белезниците, тя започна да записва всяка буква. Изреченията на древногръцки постепенно започнаха да придобиват форма.
	— Чудесно, това е обещаващо начало – каза тя, като ги преведе наум. – Тук пише, че входът е обърнат към изгрева.
	— Насочи се към източния склон на планината – каза Корвус на пилота. – Какво още?
	— Не знам, само това имам засега – отговори сухо Нина. – Трябва да поработя още върху него.
	— Ще трябва да го правиш в движение – каза София. – Пристигнахме.
	Всички погледнаха напред. Пред тях се издигаше малък скалист хълм, тъмна могила сред безкрайните бледи сиво-кафяви дюни.
	— Това не е точно планина забеляза Чейс. – Повече ми прилича на пъпка. Мисля, че Херкулес е заслужил нещо доста по-впечатляващо от това.
	— Имам съмнения, че за разлика от някои хора Херкулес едва ли е имал нужда да компенсира недостатъци отбеляза сухо София. – Освен това съм убедена, че съдържанието на гробницата ще бъде далеч по-впечатляващо.
	Хеликоптерът започна да се спуска към подножието на източната стена на хълма и се приземи сред вихри от прах и пясък. Останалите вертолети го последваха.
	— Разпръснете се – заповяда Корвус по радиостанцията.
	— Някъде трябва да има вход намерете го. – Въоръжените мъже, облечени в камуфлажни облекла, изскочиха от хеликоптерите и започнаха претърсването. Той се обърна към Нина. – Доктор Уайлд, продължавайте да работите. Докато открием входа, искам да съм получил колкото се може повече информация за вътрешността на гробницата. Щом я открием, боя се, че ще се наложи да работите в движение.
	— Защо сте се разбързали толкова? – попита Чейс. – Тук не става въпрос за състезание – никой друг не знае къде се намира това нещо.
	— Съмнявам се, че ще го разбереш, Чейс – каза Корвус, и изпълнен с презрение. – Ти си незначителен човек с незначителни мечти. Но ако имаш мечта като моята и си на ръба да я осъществиш… и ти няма да искаш да чакаш.
	— Хей, аз също имам мечти, които искам да се сбъднат – каза Чейс. – Всъщност даже снощи си мислех за едната. Ти си част от нея. Както и ти — добави той, като кимна към София, – и Джо с опръстенените цици. – Той студено се усмихна. – Мечтата ми включва и бейзболна бухалка. С наковани по нея гвоздеи.
	— О, я млъкни, Еди — тросна му се София. Тя се обърна към Нина. — Това е една от причините да го напусна. Никога не си затваря устата. Сигурно си го забелязала.
	— Ако всички си затворят устата, може и да успея да се концентрирам – каза раздразнено Нина.
	След като климатикът бе изключен, температурата в хеликоптера бързо растеше. Единствено Нина не го забелязваше, защото се бе съсредоточила изцяло върху откриването на буквите, скрити сред думите в текста. Беше стигнала до деветата страница, когато от говорителя в кабината се разнесе гласа на един от хората на Корвус.
	— Сър, говори Бертийон – каза развълнувано той. – Открихме я, на около двеста метра на север, зад онази висока скала. – Всички погледнаха натам и видяха една обрулена от вятъра каменна колона, издигаща се над склона.
	— Отлично – каза Корвус, като излезе от кабината и си сложи една широкопола шапка за слънце. Комоса се измъкна през задната врата и я задържа, за да слезе София, след което дръпна Чейс от седалката му и го блъсна върху горещия пясък. Нина го последва непохватно, притиснала към гърдите си ръкописите.
	Тя присви очи и огледа околния пейзаж, блясъкът на слънцето я заслепяваше. Очите й пареха от стичащата се в тях пот. Освен заобикалящите ги дюни, които се простираха до хоризонта във всички посоки, ниският хълм бе единственото отличаващо се нещо.
	От сателитните снимки, които Нина бе разглеждала в имението на Корвус, за да открие местонахождението на гробницата, тя знаеше, че най-близкият град се намира на около стотина мили. За да дойде някой тук, трябваше да има много добра причина за това. Въпреки че не беше най-горещата пустиня в света, Големият ерг си оставаше пуст и безпощаден.
	Идеалното място да се скрие голямо съкровище...
	Хората на Корвус се върнаха при хеликоптерите, за да вземат още оборудване. Водачът им се отправи към отдалечената скала, а останалите го последваха. Само след секунда Нина се оказа облята в пот. Тя помоли София да позволи на изнемогващия от горещина Чейс да съблече якето си, но както беше очаквала, молбата й беше отхвърлена – с голямо удоволствие.
	Те се приближиха до скалата и видяха по-малък скален блок да лежи до нея, заровен до средата. Разстоянието между тях оформяше широк около четири фута проход, който водеше навътре в хълма. При пристигането на групата човекът на Корвус, Бертийон надникна от сенките.
	— Продължава доста навътре, сър. Освен това има не нещо, което трябва да видите. Ние не сме първите хора, които са идвали тук.
	Те влязоха в тунела със запалени фенери.
	— Не съм особено впечатлена – изсумтя София, като освети с фенера си стените ни камерата.
	— Навътре има още, мадам – кача Бертийон, като продължи да върви. Една арка маркираше входа към втора камера със застоял, хладен въздух, Нина веднага определи архитектурата като древноатинянска, която бе запазила елегантността си, независимо от изминалите хилядолетия. Определено се намираха на правилното място, но какво още щяха да открият?
	— Ау! – възкликна тя, когато пред очите й се разкри великолепна гледка. София се спря до нея и насочи лъча на фенерчето си към един огромен предмет.
	— Добре, признавам, това вече е впечатляващо.
	Пред тях се издигаше статуя, стилизирано изображение на лъв, висока около двайсет фута и почти толкова широка, блокираща входа на камерата, устата на лъва беше отворена в безмълвен рев, едната му лапа бе вдигната за удар, а другата лежеше на пода.
	Под нея видяха тяло.
	— Мъртъв е от доста време – каза Нина, като коленичи, за да огледа отблизо. От размазания труп беше останал само прашен скелет с изсъхнали парчета кожа по него. – Поне от хиляди години. Може и повече.
	— Какво му се е случило? – попита Корвус, като освети с фенерчето си устата на лъва, издигаща се поне на осем фута над земята. Докато самата статуя бе изсечена от камък, зъбите му бяха от потъмнял бронз... със слаби петна от кръв, които все още се забелязваха върху тях. Повече петна бяха навътре в устата му, сякаш лъвът беше отхапал нечия ръка.
	— Нима не е ясно? – каза Чейс, като кимна към каменната лапа, притиснала нещастния изследовател. – Лъвчето Кларънс го е размазало. Това нещо е капан.
	Всички бързо отстъпиха назад на прилично разстояние от статуята и погледнаха към Нина.
	— Мисля, че е време да ни кажеш какво друго откри при превода – каза София, като положи ръка върху кобура с пистолета си.
	Нина хвърли поглед към тетрадката си.
	— Предполагам, че това е Немейския лъв – първото от десетте изпитания на Херкулес.
	— Десет ли? – София повдигна подозрително вежди. – Мислех, че са дванайсет.
	— Зависи коя версия на легендата си чела. В най-ранните приказки от древна Гърция Херкулес е преминал само десет изпитания. Последователността им зависи от това кой разказва историята. Единственото, което остава непроменено е, че първото изпитание винаги е убиването на Немейския лъв, от чиято кожа той направил непробиваем плащ, а второто е убиването на Лернейската хидра, в чиято кръв потопил стрелите си и раните от тях вече не зараствали. Последното изпитание също винаги се повтаря – убиването на Цербер, пазителя на Подземния свят.
	— Значи за да влезем в гробницата на Херки, трябва наново да преминем всичките изпитания? – попита Чейс. Всички обърнаха глави към него. – Какво? Прав съм, нали. Нина?
	— Прав е – потвърди Нина, като кимна с глава. – Точно това беше скрито в съдържанието на „Хермократ” – описание на предизвикателствата и насоки накъде да се върви в лабиринта – който всъщност би трябвало да представлява Подземния свят – за да се стигне до тях.
	София я погледна подозрително.
	— Но не пише как да се преодолеят?
	— Не е необходимо. Изпитанията на Херкулес са били познати на всеки древен грък, също както приказките за Пепеляшка и Робии Худ, и… Междузвездни войни са познати на нас. Всеки уважаващ себе си атинянин е знаел как да ги преодолее. – Нина посочи устата на лъва. – Херкулес победил Немейския лъв като бръкнал в пастта му и го задушил.
	Предполагам, че в устата на лъва има някакъв лост, който трябва да се освободи, за да се отвори вратата към следващата камера.
	Комоса колебливо се изкачи по лъвската лапа и освети с фенерчето си лъвската паст. Отблизо ясно се виждаше, че долната челюст е отделена от тялото на статуята и може да се отваря и затваря.
	— Тя е права – каза той след известно време. – Тук има един лост, като че ли е бронзов. – Той се облегна назад и насочи светлината на фенерчето между двете лапи. – А тук долу има друг проход.
	— Значи онези, които са се опитали да влязат в гробницата, са преминали през първото изпитание – каза Нина. – Но не всички са оцелели. – Тя погледна към натрошения скелет. – Този човек е бил стъпкан и съдейки по онези кървави петна, някой друг е изгубил ръката си, когато е опитвал да бръкне в устата на лъва.
	Корвус я погледна недоверчиво.
	— Да не би да казваш, че статуята може да се движи?
	— Да. Задвижваш капана, лъвът затваря прохода, устата се опитва да те захапе, а лапата започва да се движи нагоре-надолу, като се опитва да те размаже или стъпче. Всъщност... – Тя отстъпи назад и опипа с пръст пода на камерата, докато не откри една част, която бе малко по-хлътнала. Тя помръдна под ръката й. – Ето тук. Виждате ли? Това място е разхлабено – и най-вероятно задвижва капана. Ако стъпите на него, оставате затворени тук и единственият изход е...
	— Да преминем изпитанието по същия начин, както го е направил Херкулес – продължи замислено София. – Да предположим, че не всички препятствия са били преодолени. Това означава ли, че някои от капаните все още функционират?
	— Не знам. Преди Еди да спомене за онзи в Тибет, който е много по-стар от тези, щях да кажа не. Ако механизмите са направени от камък и метал, вместо от дърво и въжета, тогава може би...
	София насочи лъча от фенерчето си към лицето на Нина.
	— Ами значи сме извадили късмет, защото ти ще ни преведеш през тях. До къде си стигнала?
	— До шестото предизвикателство. Разчетох и упътванията как да преминем през лабиринта, за да стигнем до него – каза Нина, като раздразнено примигна. — Ще мога да работя по-бързо ако, нали се сещаш, махнеш тези проклети неща от ръцете ми. – Тя ги протегна и двете, а веригата на белезниците задрънча.
	София помисли малко.
	— Освободете я – заповяда най-накрая тя.
	— Сигурна ли си? – попита Корвус
	София се усмихна, приближи се до Чейс и покара ръце, но раменете му, облечени в кожа.
	— Тя не би посмяла да напрани някаква глупост, докато той е в ръцете ни.
	Корвус кимна.
	— Много добре. Единият от хората му отключи белезниците на Нина.
	Тя разтърка китките си, където металът се бе впивал в плътта й и бе оставил дълбоки следи.
	— Така, да продължим.
	Членовете на експедицията започнаха да минават един след друг през тесния проход под лапата на лъва.
	 
	* * *

	От другата страна наистина се озоваха пред лабиринт – тясна, прашна плетеница от коридори. Но Нина вече бе начертала на един лист правилния път и на тях им оставаше просто да завиват наляво или надясно при поредното кръстовище.
	Тя се беше замисляла какво ли ще се случи, ако тръгнат в погрешната посока, но реши да не повдига въпроса, за да не вземат София или Корвус да решат да изпратят Чейс да провери това.
	По пътя се сблъскаха с други препятствия – още стилизирани статуи, замръзнали в нападателна поза, след като някогашните похитители на гробници бяха открили правилния лост, или размазани в стените тела, в случай че се бяха опитвали да ги преодолеят и се бяха проваляли. Тъй като вече нямаше кой да ги презареди отново, след като веднъж бяха задействани, те ставаха абсолютно безобидни… но това не спря групата да обсъжда предварително всяко едно, преди да премине през него. Просто за всеки случай.
	Лернейската хидра: седем драконови глави, които някога бяха изстреляли отровните си стрели, за да отнемат живота на трима неканени гости – скелетите им лежаха на земята, изкривени в агонизиращи пози. Сега каменните глави лежаха натрошени на земята, статуята бе напълно обезглавена. Нина знаеше, че това не е точното пресъздаване на мита, но се съмняваше, че строителите на гробницата са можели да накарат камъка и метала да се регенерират.
	Керинейската кошута: един от грабителите се бе набучил на един от стърчащите й железни рога, но спътниците му се бяха сетили как Херкулес осакатил животното, прострелвайки го в крака. Единият от краката на статуята наистина висеше пречупен и бе послужил като лост за бягството им – въпреки че тактиката на грабителите да го замерят с камъни, докато поне един не улучи, далеч не бе толкова впечатляваща колкото единствената стрела на Херкулес от легендата.
	Авгиевйте обори: според легендата, Херкулес отбил реката, за да прочисти конюшните, и древната карта от гърба на пергаментите наистина показваше, че от хълма извира малка река. Преминаването на това изпитание беше повече тест за интелигентност, отколкото за физически сили – шлюзовете трябваше да се отворят в определен ред, за да може водата да потече по определени канали. При объркване на последователността следва помитаме от воден талаз – и двете потрошени тела до решетката в края на единия канал показваха, че някой вече е бил наказан за грешката си. Но реката отдавна беше пресъхнала и членовете на експедицията успяха да преминат през залата без никакви трудности.
	Стимфалийските птици: тесен коридор водеше нагоре по стръмен склон. По метални релси, монтирани към тавана, се спускаха медни статуи на гигантски ястреби, профучаващи над главите им, с щръкнали клюнове и остри нокти, които разкъсваха всичко по пътя си. Две от птиците бяха стигнали до подножието на склона и с такава сила се бяха ударили в него, че ноктите им се бяха забили в стената, като единия първо бе пронизал точно в гърдите един от грабителите. Друг ястреб лежеше някъде по средата на изкачващия се коридор, поразен от стрела. Дори Комоса бе впечатлен отточната стрелба.
	Критския бик: великан, нападащ по-брутално от всичко, срещнато до момента. Той просто се спускаше надолу по тесен коридор, като размазваше всичко по пътя си. Оказа се, че е бил победен, след като върху рогата му било метнато ласо и главата му била откъсната след рязко дръпване. От рогата все още висяха изсъхналите останки от въжето.
	Още двама бяха загинали при този капан. Бяха се подхлъзнали и паднали под огромните валяци, служещи за крака на бика, докато се бяха опитвали да свалят главата му. Нина се спря, за да ги огледа по-отблизо.
	— Тези са по-отскоро – отбеляза тя. – Но остатъците от облеклото им съдя, че са европейци от петнайсети шестнайсети век. Дори проваленият опит, та преодоляване на препятствието разчиства пътя за следващите грабители.
	— Значи следващият капан също трябва да е изключен?
	— попита Корвус, докато се катереше по бика, за да достигне до изхода, който се намираше над главата му.
	— Не е задължително – каза София, която го следваше по петите. – Ние знаем пътя през лабиринта. Те не са го знаели. Дори да са преминали през всичките предизвикателства, сигурно е имало и други капани, които са ги избили. – Когато се появи от другата страна на статуята, тя погледна пресметливо към Чейс. – Може би трябва да разберем какво е станало с тях.
	— Нямаме време – каза Корвус, като отупваше прахта от дрехите си. София изглеждаше разочарована, но отново хвърли на Чейс поглед, който подсказваше, че няма да допусне идеята й да бъде отхвърлена просто ей така. – Какво е следващото изпитание? – попита той, докато Нина се катереше по статуята.
	Тя погледна в записките си.
	— Кобилите на Диомед.
	— Коне, а? – рече Чейс. – На бас, че в легендата съвсем не са описани като „малките ми понита”.
	— Не съвсем. Има няколко различни версии на легендата, но във всяка една от тях кобилите са описвани като човекоядки.
	— Много ми приличат на някой, когото познавам – промърмори Чейс, като погледна към София.
	— Трябва да спрем за малко тук – каза Нина на Корвус. – Нуждая се от време, за да поработя върху превода – едва съм прехвърлила следващото препятствие.
	— Не – отсече той. – Ще работиш в движение. Вече сме толкова близо, няма да чакам повече. Концентрирай се върху маршрута в лабиринта – дори някой от капаните все още да действат, моите хора имат оръжия и експлозиви. Ние ще се погрижим за тях.
	Нина направи недоверчива физиономия и сви рамене.
	— Както и да е – каза тя, прикривайки тревогата си – и надеждата. Ако някое от следващите препятствия все още функционираше, то можеше да се окаже истинска заплаха за мъжете на Корвус и да предостави възможност на нея и Чейс да избягат.
	Щом цялата група се събра от другата страна, те продължиха да вървят, като Нина ги водеше през мрачните криволичещи тунели на лабиринта. Не след дълго стигнаха до входа на следващата камера.
	Бертийон, който водеше групата, я освети с фенера си.
	— Не виждам никакви тела – докладва той. – Мисля, че не са стигнали дотук. – Той прехвърли фенерчето в другата си ръка и извади оръжието си – лъскав и футуристичен автомат Фабрик Насионал Р2ооо, с45мм подцевен гранатомет. Двама от спътниците му направиха същото.
	Комоса се присъедини към тях – осветеният от фенерчетата пиърсинг блещукаше, докато той погледна през входа на дългата камера. Нина надникна през рамото му, за да види какво има вътре. В дъното стояха грамадни статуи на коне, с още по-въздействащ вид от останалите същества, с които се бяха сблъскали. Дългите им, остри зъби бяха оголени, краката им вдигнати във въздуха, замръзнали пред скок… и готови да продължат всеки момент. Копитата им бяха издължени, заострени, приличаха повече на остриета, отколкото на крака – което накара Нина да почувства дискомфорт и в съзнанието й изникна картината на някаква селскостопанска автоматична вършачка. Краката на животните бяха дълги точно колкото ширината на коридора.
	— Господи – каза Чейс, който се беше приближил зад нея, за да погледне сам вътре. – Зъбите на тия неща са същите като на Пришълеца!
	— Трябва да преминем през тях – каза Корвус. Той се обърна към Нина. – Как ги е победил Херкулес?
	Тя помълча за миг, замислена. Двамата с Чейс се спогледаха многозначително.
	— Задачата му е била да открадне коне те от цар Диомед, който ги държал оковани в бронзови ясли. – Тя се замисли за миг. Корвус погледна към статуите, от чиито вратове висяха бронзови вериги, и кимна. – Щом ги освободил, той ги отвел на полуострова и изкопал дълбок ров около тях, за да не могат да избягат.
	Бертийон освети с фенера си пода на камерата.
	— Може би от нас се очаква да изкопаем пода, за да не могат конете да го прекосят, а? – Той угаси фенера и го прибра в джоба си, след което вдигна автомата и включи неговото фенерче, преди да зареди гранатомета. – Знам един бърз начин да го направя.
	Един от мъжете, американец, огледа входа на камерата.
	— Ей там на арката забелязвам един жлеб – обяви той. – Предполагам, че когато капанът се обезвреди, вратата се плъзга надолу и вече не може да се излезе оттук. Имаме няколко титаниеви клина – можем да ги забием отдолу, така че вратата да не падне.
	— Действайте – заповяда Корвус.
	Клиновете бяха забити бързо – така че да блокират жлеба и да остане място за минаване отдолу. Бертийон, Комоса и още двама мъже, които държаха в ръцете си по един автомат К2ооо, влязоха в камерата и внимателно се приближиха към статуите. Останалите ги наблюдаваха от входа, Корвус бе включил радиостанцията си, за да може да си комуникира с тях, без да се налага да крещят.
	— Забелязвате ли някакви знаци или следи, които да подсказват къде би трябвало да се копае? – попита той.
	— Засега нищо – отговори Бертийон, като внимателно пристъпваше напред. – Може би трябва да използваме гранати, за да унищожим статуите, преди те да…
	Щрак.
	Под краката му се разнесе глухото трополене на преместващи се камъни, което ясно се чу дори от онези, които стояха до входа.
	И в този миг входът се затвори – пред него падна една подвижна вертикална решетка – не от жлебовете, които бяха блокирани от клиновете, а от другата страна на арката. Жлебовете бяха просто примамка, истинският капан се намираше само на метър от тях.
	Със скърцане на метал и скрибуцаме на камъни статуите оживяха и се раздвижиха за пръв път от хиляди години, устремявайки се напред. Челюстите им щракнаха и краката им се раздвижиха нагоре-надолу, острите им копита разсичаха въздуха и тракаха дисхармонично по каменния под.
	Хората на Корвус в тунела хукнаха към решетката и се опитаха да я повдигнат, но тя отказа да помръдне.
	Нина се сви уплашено и запуши ушите си, когато Бертийон стреля с гранатомета. Отекналият изстрел бе нищо в сравнение с експлозивния трясък, който разтресе камерата след миг, когато гранатата улучи едната от статуите в гърдите. Каменни отломки засипаха камерата, но конете не спряха безмилостния си ход.
	Още един от мъжете стреля. Гранатата мина през движещите се крака на конете и се търкулна в изходящия тунел зад тях, като се взриви с трясък, последван от шума на свличащи се камъни.
	— Спрете! – извика Корвус. – Ще блокирате тунела! Бертийон и Комоса го погледнаха невярващо. – Използвайте куршуми, не гранати! Унищожете краката им!
	Тримата мъже се спогледаха, след което направиха каквото им беше заповядано. От оръжията им изригнаха куршуми, които засипаха статуите и навсякъде се разлетяха каменни отломки. Металното копито на един от краката бе откъснато от куршум, но останалото каменно острие бе също толкова смъртоносно.
	Комоса извади един грамаден пистолет. Докато останалите отстъпваха към изхода.
	— Кое е слабото им място? – попита той по радиото. – Как да ги спрем?
	София извади пистолета си и го опря в главата на Нина.
	— Какво чакаш, отговорил му! Как ги е убил Херкулес?
	— Не ги е убивал – започна Нина, преди да бъде прекъсната от писък, който се разнесе от камерата.
	Един от куршумите бе рикоширал в статуите и бе уцелил Бертийон в хълбока. Той се беше стоварил на пода, целият в кръв. Един от останалите мъже го извлече назад, но бързо отскочи, когато един от рикоширалите куршуми на третия мъж профуча край лицето му. Докато се съвземе от стреса, конете вече бяха стигнали до падналия мъж…
	Бертийон отново изкрещя, а агонизиращият му вик секна изведнъж, когато бясно движещите се крака го стъпкаха и го разкъсаха на парчета, а статуите почервеняха от плисналата кръв. Нина ужасена отмести очи, дори Чейс се извърна отвратен. Във въздуха полетяха късове човешка плът, които нападаха на пода пред нозете на останалите трима мъже.
	София насочи пистолета си към Чейс.
	— Как да ги спрем? – изкрещя тя на Нина. – В другата версия на легендата? Кажи ми или Еди ще умре!
	Нина погледна отчаяно Чейс и неохотно отговори:
	— Той е убил Диомед и нахранил с трупа му собствените му коне. Щом се нахранили, те се успокоили и Херкулес успял да ги отведе.
	София се обърна към входа, където Комоса и другите двама мъже се бяха опрели на решетката – конете се намираха само на петнайсет фута от тях и продължаваха да се приближават.
	— Джо! Устата им – трябва да ги нахраниш с нещо!
	— Какво? – изкрещя Комоса.
	— При теб е пълно с месо!
	Комоса беше объркан, но след миг осъзна какво е имала предвид. Той вдигна с отвращение лявата ръка на Бертийон, китката му се откъсна и падна на пода.
	Устата на конете продължаваха да тракат, острите им зъби проблясваха на светлината на фенерите. Всеки път, когато се отваряха, те разкриваха голяма дупка — канал, стигащ до вътрешността им.
	Комоса замахна, за да хвърли ръката, като се забави за миг, за да улучи точния момент — след което метна осакатения крайник в устата на най-близкия кон.
	Ръката се закачи на зъбите, повися там за миг, после устата се затвори и тя потъна във вътрешността. Устата се отвори отново, Комоса и другите се притиснаха към стената. Конете продължиха да напредват... после постепенно забавиха ход, гръмотевичният галоп премина в тръс и накрая окончателно спряха, само на четири фута от решетката. Над главите им нещо изтрака. Един от хората на Корвус се опита да повдигне решетката и установи, че този път тя се движи.
	София се хвърли към Нина и я удари с юмрук в лицето, като я събори на пода. Чейс пристъпи ядосано напред, но в гърдите му се опряха няколко пистолета.
	— Ако още веднъж скриеш нещо – изръмжа София на Нина, – няма просто да убия Еди. Ще го нарежа на парчета и ще те накарам да гледаш, докато го правя. Ясно ли е?
	Нина изплю кръв.
	— Напълно — изпъшка тя.
	— Добре. Ставай. Има още три изпитания. – София се замисли, след което погледна към Чейс. Устата й се изкриви в злобна усмивка. – Свалете му белезниците – заповяда тя.
	— Смяташ ли, че това е мъдро решение? – попита Корвус.
	София се усмихна още по-широко.
	— Ръцете му трябва да са свободни
	Нина се изправи, притиснала с ръка цепнатата си уста
	— Какво правиш?
	— Давам ти стимул да работиш колкото се може по-бързо и по-точно – каза София. – Защото вече Еди ще води групата. Ако сбъркаш… той умира.
	 
	 
	 
	~22~

	 

	— Накъде? – попита Чейс по радиостанцията. Криволичещият тунел бе стигнал до поредното кръстовище. – Наляво или надясно?
	— Наляво – отговори Нина след миг.
	— Сигурна ли си?
	— Ще спреш ли да ми задаваш този въпрос? Разбира се, че съм сигурна.
	— Просто проверявам. – Той пристъпи към левия коридор, след което погледна назад. Комоса го наблюдаваше от около двайсет фута, стиснал в ръка сребрист удължен „Браунинг” с лазерен мерник. Зад него Чейс видя светлините на фенерчетата на останалите от групата.
	Комоса му махна с пистолета да продължава напред. Чейс го погледна мръснишки и продължи да върви по коридора.
	Не след дълго освети нещо по-различно.
	— Добре, като че ли стигнахме до следващото изпитание – докладва той. – Кое е следващото в списъка?
	Отново кратко мълчание.
	— Ябълките на Хесперидите.
	Чейс завъртя очи.
	— Какво, да не би да ме нападнат гигантски хищни ябълки?
	— Има само един начин да разбереш. Еди – отряза го високомерно София. – Влизай вътре.
	Той се обърна назад и видя как ухиленият Комоса насочва пистолета си към него. Чейс се намуси и влезе в камерата.
	За разлика от продълговатите стаи от предишните изпитания, тази беше квадратна. Подът беше покрит с мрежа от светли и тъмни плочки, наподобяваща шахматна дъска. Всяка плочка бе с размери пет на пет фута. Самата мрежа бе около девет квадрата, като във всеки ъгъл имаше светла плочка. Върху светлите плочки по средата между центъра и ъглите се издигаха четири каменни колони изсечени така, че да наподобяват дървета, с по една сплескана метална клетка на върха. А в дъното на стаята, зад шахматната дъска, се забелязваше една фигура, в която дори Чейс, със своите ограничени познания в митологията, разпозна Атлас, поддържащ небесата върху раменете си. В този случай небесата представляваха огромен глобус от мед или бронз. От рамената на статуята към пода се спускаха две извити релси.
	— Еди, какво виждаш? – попита Нина.
	Чейс й описа гледката.
	— Но не виждам никакви ябълки. Какво гласи легендата?
	— Атлас пазел градината на Хесперидите. Херкулес не можел сам да откъсне ябълките, затова предложил да подържи вместо Атлас небесата, за да може той да му ги донесе. Щом Атлас откъснал ябълките, той рошил сам да ги отнесе и да прибере наградата, но Херкулес го прелъгал отново да поеме за малко тежестта на небесата, като му казал, че трябва да си намести пелерината, за да не му убива толкова…
	— Значи Атлас бил яко прецакан. – Чейс огледа отново стаята. – Като че ли глобусът се движи, така че… о, схванах. Трябва да сваля глобуса от раменете на Атлас, за да може той да донесе отнякъде ябълките, след което ще трябва да го изтъркалям нагоре по релсите до раменете му, за да мога да изляза.
	— Съмнявам се, че статуята ще се съживи, за да ти донесе ябълките – каза София. – Сигурно има и нещо друго.
	— Все още работя по текста – каза му Нина. – Описанието е подобно на това за Авгиевите обори – то е по-скоро като пъзел, тест повече за интелигентност, отколкото за физическа сила. Просто трябва да го транскрибирам и преведа.
	— Времето напредна, доктор Уайлд – нетърпеливо я прекъсна Корвус. – Чейс, върви до едната колона и виж дали ябълките не са в нея.
	— Бих предпочел да изчакам – сопна му се Чейс. Той погледна към входа и видя как Комоса му махва с пистолета да върви напред. – Но доколкото разбирам, май нямам голям избор, нали? Добре, да идем да намерим малко златни превъзходни.
	Той се запъти към първата колона в лявата част на стаята и стъпи върху една тъмна плочка…
	— Еди, не мърдай! – изпищя Нина в радиостанцията, но вече беше късно.
	Плочката хлътна под краката му. Увисна на пантите си поклащайки се, а той пропадна и тъмната празнота под краката му.
	Чейс бързо протегна ръце, фенерчето му полетя надолу в тъмното, а той успя да се вкопчи с една ръка в ръба на дупката. От рязкото движение раната в гърба му се разтвори и го прониза болка, той се залюля безпомощно, след което се опита да се хване за ръба и с другата ръка. След няколко опита най-после успя.
	Нина извика името му в радиостанцията.
	— Добре съм, добре съм! – изпъшка той. – Така да се каже.
	— Какво стана? – попита София повече от професионално любопитство, отколкото от загриженост.
	— Плочката се държеше на панта; поддаде, когато стъпих на нея. – Чейс се обърна на другата страна. Металните скоби, които придържаха плочката, бяха паднали под тежестта му.
	— Колко пъти съм ти казвала, че трябва да свалиш няколко килограма. Еди – каза София.
	— Ха, ха, много смешно. Измъкнете ме оттук.
	В гласа й се вмъкна презрителна нотка.
	— Разочароваш ме. Еди. Не можеш ли да се измъкнеш сам?
	— Щях да мога, ако едно гадно копеле не беше забило свредел в рамото ми! – Чейс се извъртя на другата страна и видя, че Комоса все още наднича пред входа. – Ей, Сребърни цици! Ела ми подай ръка, дявол да го вземе!
	Комоса се ухили без изобщо да помръдне от мястото си. Към него се приближиха останалите членове на експедицията, водени от Нина.
	— Хайде, помогнете му! – проплака тя.
	Корвус освети с фенера си полюляващия се Чейс.
	— Сам падна в дупката, сам да се измъква. Защо да му помагаме?
	Нина го погледна със студен решителен поглед.
	— Защото ако той умре, по-добре да убиете и мен, тъй като няма начин да ме накарате да преведа дори една дума от това. – Тя вдигна ръка, здраво стискайки пергамента. Част от страницата се откъсна. – Опа.
	София вдигна пистолета си, но Корвус махна с ръка.
	— Добре, доктор Уайлд. – Той кимна към Комоса. Измъкни го оттам.
	Ядосаният Комоса влезе в стаята и измъкна Чейс от дупката.
	— Здрасти, друже – каза Чейс със саркастичен тон, като коленичи върху стабилната светла плочка, на която висеше до преди миг. Надникна в дупката и видя фенерчето си да лежи на дъното – заобиколено от ръждясали метални шипове. – Леле. Ако човек се приземи върху това, и сто инжекции против тетанус няма да го спасят.
	— Как можем безопасно да преминем от другата страна? – попита София, като погледна към транскрибирания гръцки текст в тетрадката на Нина. – Всичките черни плочки ли са капани?
	— Да, както и някои от светлите – каза Нина, като дръпна тетрадката настрани. – Да видим… о, Боже, това е доста сложно. – Тя се намръщи, докато четеше текста. – Така, мисля, че го разбрах. Всяка втора светла плочка в първата редица, онази в лявата част на стаята, е капан. След това във втората редица, третата светла плочка е капан. В третата редица всички светли плочки са безопасни. След това моделът се повтаря – всяка втора, всяка трета. Всички останали трябва да са безопасни.
	— Трябва ли? – отбеляза колебливо Чейс.
	София насочи пистолета си към него.
	— Има само един начин да разберем.
	Тихо проклинайки под носа си. Чейс заби с всичка сила тока на обувката си в следващата светла плочка. Тя не помръдна. Той предпазливо стъпи върху нея, след това малко по-уверено скочи по диагонал върху светлата плочка, върху която се издигаше колоната.
	— Така. Възможно ли е да получа друго фенерче?
	Комоса му хвърли едно. Чейс го улови и освети металната клетка върху колоната.
	— Да, тук има една ябълка. – Той дръпна клетката, но тя не помръдна от мястото си. – По-добре да продължавам нататък. Абсолютно ли си сигурна кои са безопасните плочки? – попита той Нина.
	Тя работеше върху ръкописа с максимална бързина, държеше червената пластмасова папка върху една от страниците и я осветяваше с фенерче, като записваше всяка новопоявила се буква в тетрадката си.
	— Така мисля.
	— Добре, това ми стига. На къде да вървя?
	Настъпи кратка тишина, докато Нина проучваше модела.
	— Така, ако не греша, светлата плочка по диагонала вдясно е капан.
	Чейс я провери с тока на обувката си. Тя веднага хлътна.
	— Да, не грешиш.
	— Добре, върви вляво. – Той внимателно стъпи; светлата плочка не помръдна. – Сега мини вдясно, после пак вдясно и след това вляво, за да стигнеш до втората колона, след това отиваш вляво, после вдясно и ще се озовеш при статуята.
	Чейс последва инструкциите й, готов да се хване някъде, ако още някоя плочка хлътне под краката му. Нищо такова не се случи. Той стигна до статуята на Атлас, която бе висока седем фута, и погледна към грамадния глобус. Под него имаше някакъв механизъм, разположен между раменете на Атлас.
	— Значи го махам и после… – мърмореше той, повече на себе си, отколкото на Нина, докато се оглеждаше наоколо. – А, ето го. На стената има някакви дупки. Познайте от три пъти с формата на кой плод са.
	— Сигурно трябва да сложиш ябълките в тях и след това да върнеш глобуса на мястото му – предположи Нина.
	— Да, и аз смятам така. Това е като някаква психо версия на „Кристалния лабиринт”. – Чейс се върна при статуята и се протегна, за да бутне глобуса. Въпреки че беше кух, все пак бяха нужни доста усилия, за да го накара да помръдне. – Хайде де, негоднико!
	Глобусът се освободи с отекващ грохот и с увеличаваща се скорост се търкулна по релсите, преди да стигне до издигащата се крива в края им. Търкулна се напред-назад няколко пъти и най-накрая спря.
	Чейс се върна по предишния си маршрут обратно до най-близката от четирите колони. Този път металната клетка се свали лесно. Той бръкна вътре и внимателно извади бронзовата ябълка. От едната й страна имаше малка квадратна издатина и той се сети, че тя съвпада идеално с единия от отворите на стената зад Атлас – това бе примитивен ключ. 
	Той се върна при статуята и постави ябълката във вдлъбнатината и се опита да я завърти. Тя се завъртя на четвърт оборот по посока на часовниковата стрелка и спря.
	— Добре, явно номерът минава.
	— Вземи и другите три – заповяда му София.
	Чейс изсумтя раздразнено и се обърна към шахматната мрежа. Застана пред централната светла плочка.
	— Добре. Нина, тази безопасна ли е?
	Кратка пауза и после:
	— Да. После мини вдясно.
	Той пристъпи напред…
	— Не, не, спри, почакай! – изпищя Нина. Чейс успя да отскочи точно преди плочката да хлътне с трясък.
	— Исусе! – изпъшка той. – Какво беше това? Мислех, че всичко си разгадала!
	— Съжалявам, извинявай! Гледаме от различни посоки – имах предвид моето дясно. Твое ляво.
	Чейс се захили насила.
	— Толкова много акъл, а не можеш да различиш ляво от дясно?
	— Да, добре, съжалявам – притеснено отговори Нина. – Значи, трябва да стъпиш вляво, след това отново вляво, за да стигнеш до следващата колона.
	— Сигурна ли си?
	— Да!
	— Нали ти казах, просто проверявам.
	Следвайки напътствията на Нина, той бързо обиколи останалите колони и събра трите ябълки, след което се върна при статуята на Атлас и вдлъбнатините зад нея. Постави ги по местата им една по една. Когато завъртя и последната, той чу как някакъв скрит механизъм изщрака: отключи се ключалка.
	Сега оставаше само да изтика тежкия глобус обратно на раменете на Атлас. Това му отне много повече усилия, но след няколко минути глобусът се озова на мястото си. С глухо тупване една от по-светлите плочи в дъното на стаята се отвори.
	— Как ви се струват ябълките? – триумфално извика Чейс към другия край на стаята, докато останалите членове на групата внимателно я прекосяваха по безопасния маршрут.
	— Една мина – каза безразлично София. – Остават още две. Размърдай се. 
	— Същата беше и когато бяхме женени – каза той на Нина по радиостанцията, знаейки много добре, че София също го слуша. – Като изключим хладнокръвното убийство разбира се. – Нина почти се усмихна.
	— Дай да сведем глупавите коментари до минимум, Еди – отсече София. Чейс сви рамене и се пъхна в току-що отворилия се проход. Комоса го изчака да премине, преди да го последва.
	Преминаха през още няколко кръстопътя под ръководството на Нина и Чейс се озова пред входа на нова камера. Той насочи фенерчето си към нея.
	— Така, виждам много остри щръкнали неща. Каква е тукашната легенда?
	Нина завърши следващия превод.
	— Това трябва да е… Поясът на Хиполита. Херкулес трябвало да вземе вълшебния колан от Хиполита, царицата на амазонките. Но той знаел, че ако се опита да й го отнеме насила, другите амазонки ще го убият, преди да успее да избяга, затова решил да опита по друг начин. Какво виждаш там?
	Чейс внимателно влезе в камерата.
	— Така, тук имаме кръгла стая, около двайсет и пет стъпки в диаметър. Покрай стените са наредени статуи на жени, които държат копия и стрели. – Той се вгледа в най-близката статуя и забеляза, че дръжката на копието влиза в дупка в стената. Той протегна ръка. – Не знам дали все още функ…
	Едва бе докоснал копието, когато то внезапно излетя от ръката на статуята и се заби в отсрещната стена, като острото му кремъчно острие се разби на парчета.
	В същия момент от другата стена право към него изсвистя стрела.
	Чейс едва успя да отскочи от пътя й, но тя все пак успя да откъсне парче от ръкава му.
	— Мамка му! Връщам си думите назад! Вече знам, че функционират – извика той, като бързо отскочи назад. Капаните бяха свързани, за да попречат на някой просто да ги обезвреди един по един.
	Той забеляза, че на пода лежат други начупени копия и стрели. Реши, че просто им е било дошло времето. Но ако всичките останали оръжия стреляха едновременно докато някой се намираше в стаята, то той щеше да се превърне в игленик.
	Чейс погледна към статуята, издигаща се самотна в центъра на камерата.
	— И как точно Херкулес е успял да отмъкне колана? Тук наистина има някаква статуя, която сигурно е Хиполита, и да, тя има някакъв колан или поне части от него. – Статуята на жената бе почти толкова висока, колкото статуята на Атлас, стъпила здраво на земята с разкрачени крака и ръце на хълбоците, в поза на несъмнено превъзходство. На кръста и имаше колан от бронз и сребро, част от който очевидно бе откъсната.
	Но Чейс нямаше намерение просто да се втурне и да го дръпне от кръста й, като внимава за оръжията. Той подробно описа статуята на Нина.
	— И така, какво да правя сега?
	— Има няколко различни версии на тази легенда – каза му тя, – но в най-популярната Херкулес убедил Хиполита сама да му даде колана си. Разказал й в общи линии защо се нуждае от него и тя се съгласила да му помогне – дали за да избегне кръвопролитие битка, която щяла да завърши зле и за двете страни, или защото се влюбила в него. И все пак има и други версии. – Тя се замисли за миг. – Не каза ли, че статуята е заела поза на превъзходство?
	— Да, с ръце на хълбоците. Както ти обичаш да заставаш, когато аз гледам телевизия, а ти искаш да ти помагам в разместването на мебелите.
	— Много забавно. Но виждаш ли нещо на пода около краката й или на самите крака?
	Чейс насочи фенерчето надолу и веднага видя, че предположението й е оправдано.
	— Изглежда като че ли част от краката се движи, сякаш действат като спусък за изстрелване на камъни или нещо друго. – Той хвърли нервен поглед към копията и стрелите. – Чакай малко, ами ако те командват всичко?
	— Не вярвам. В основата на легендата е подчинението; за да получи каквото му трябва, Херкулес трябва да се унизи пред Хиполита. Според мен точно това трябва да се направи и тук.
	— Имаш предвид…
	— Падни на колене, Еди – каза София по радиостанцията като явно се забавляваше. В коридора пред входа Комоса се превиваше от смях. – Най-после ще заемеш мястото, което ти се полага, в нозете на една жена. Само че изчакай минутка, бих искала да го видя със собствените си очи.
	— Радвам се, че ти е забавно – изръмжа Чейс, а тя прекоси тунела и се появи до входа на камерата. Той коленичи на земята и видя трето пусково устройство, монтирано в пода под коленете му. Явно само колениченето пред статуята нямаше да свърши работа.
	Той се наведе напред и се изви в унизително подчинителна поза, за да постави и двете си ръце на краката на статуята.
	— Добре – въздъхна той, като ги натисна. – Време е да приключваме с това.
	— Мисля, че трябва да се обърнеш към нея с „господарке” – извика София от входа, но той не й обърна внимание, а се съсредоточи върху изщракването, което се разнесе над главата му. Коланът беше помръднал леко. Той се изправи и внимателно го докосна, почти очаквайки, че ще бъде засипан от дъжд от стрели…
	Нищо такова не се случи. Но в тишината той дочу едно слабо, но отчетливо изскърцване, като обтягане на тетива. Той се огледа. От острието на най-близкото копие, разтърсено от леки вибрации, се посипа прах.
	Капанът все още работеше.
	Чейс предпазливо огледа десетките остри върхове, насочени към него, като със закъснение осъзна, че устата му е пресъхнала. Преглътна, след което насочи вниманието си обратно към колана, като внимателно постави пръстите и на двете си ръце върху него.
	Не се чу нито звук, нито пък някакви стрели се опитаха да го поразят. Той натисна малко по-силно, като постепенно започна да придърпва металния пояс към себе си. Металът задраска по камъка. Отзад на колана имаше някакви изпъкналости, които се бяха закачили в…
	Скръц!
	Чейс замръзна на място. Звукът се бе разнесъл от лявата му страна. Затаил дъх, той отпусна хватката си и внимателно обърна глава в посока на звука. От върха на една стрела, насочена право към лицето му, се сипеше прах.
	Той се изправи на колене и стисна зъби. Беше направил всичко, което се очакваше от него – ако въпреки това капана пак щеше да се задейства, то, изглежда, нямаше никакъв начин да го предотврати. Без да сваля очи от стрелата, той отново сграбчи колана и го дръпна.
	Металният пояс остана в ръцете му. Оръжията, които го обикаляха, не помръднаха. Чейс въздъхна с облекчение и се изправи.
	Вече бе забелязал една вдлъбнатина на затворената врата в дъното на кръглата камера и въобще не бе изненадан, че формата й съвпада напълно с тази на колана. Жлебовете съвпаднаха с издутините отзад на древното бронзово творение и когато го постави на мястото му, той чу тихото изщракване на ключалка. След като натисна малко по-силно, вратата се отвори и разкри тъмен тунел.
	Комоса влезе в стаята, София вървеше след него.
	— Остава още само едно изпитание. Еди – каза тя. – Да вървим.
	— И какво ще става после? – поиска да разбере Чейс. – Веднага щом стигнем до гробницата ли ще ни убиеш?
	София не отговори, но в усмивката й имаше нещо, което накара Чейс да замълчи. В този миг той разбра, че тя не възнамерява просто да ги убие. Имаше нещо друго на ум. Не се и съмняваше, че въобще няма да му хареса. Каквото и да беше намислила, Комоса явно имаше участие в него, защото на лицето му се изписа същото изражение на садистично удоволствие.
	Излезе от кръглата зала и тръгна по тунела точно когато Нина влезе в стаята от другата страна. Тя огледа заобикалящите я статуи, но когато се спря да ги види по-отблизо, Корвус я подкани да побърза.
	Нина не помръдна от мястото си и останалите от групичката се скупчиха зад тях.
	— Поне можеш да ми позволиш да ги погледам. Това е невероятна археологическа находка.
	— Миналото не ме интересува – изсумтя Корвус. – Само бъдещето. Продължавайте – обърна се той към хората си. Те се запътиха покрай статуята на Хиполита към изхода.
	Нина се обърна към него и каза със сарказъм:
	— Не знаеш ли, че онези, които не се учат от миналото, са обречени да…
	Туп!
	И двамата подскочиха при внезапното движение, последвано от изпълнения с болка вопъл на един от мъжете, който падна на колене. Той случайно бе докоснал едно от копията, докато минаваше край него и капанът се беше задействал, копието се беше забило в ребрата му, а от излетялата от отсрещната страна стрела го прониза в гърдите. Той изпъшка за последен път и падна по лице върху стрелата, която се заби още по-дълбоко в тялото му.
	Нина отмести поглед от трупа и го впи в Корвус.
	— Ето за това говорех. Преди пет минути Еди разбра, че не трябва да го прави.
	Останалите мъже се обърнаха нервно към Корвус, един от тях се наведе, за да вземе оборудването и оръжието на мъртвеца.
	— Оставете го – заповяда Корвус. – Ще го приберем на връщане. – И групата продължи напред, като вече внимаваха да стоят далеч от оръжията.
	Водеше Чейс. Щом стигнеше до кръстопът, той изчакваше инструкциите на Нина, а тя разчиташе в движение скрития текст. Чейс нямаше представа какви опасности се крият в неописаните тунели, но в момента, в който стигнаха до входа на следващата камера, той просто спря да мисли за тях.
	Последното изпитание на Херкулес. Цербер, пазителят на Подземния свят.
	Капанът наподобяваше онзи в залата с кобилите на Диомед, но този път ги очакваше една-единствена гигантска статуя, запълваща целия проход. Но не това привлече вниманието на Чейс, нито двете огромни лапи, които сигурно се движеха нагоре-надолу и размазваха всеки, който се приближеше твърде много.
	Впечатлиха го главите – които бяха няколко. Цербер приличаше на изключително свиреп ротвайлер, на чиито рамене почиваха три озъбени глави, всяка с диаметър над два фута. За разлика от кобилите на Диомед, челюстите на Цербер бяха направени така, че да стоят широко отворени.
	— Мътните го взели, та това е Пухчо – каза Чейс по радиостанцията. – И така, какъв е номерът за справяне с гигантски триглави кучета?
	— Херкулес трябвало да се пребори с Цербер каза Нина. – Задачата му била да изведе кучето от Подземния свят, което той в общи линии постигнал, като хванал средната му глава в ключ и го извлякъл навън. 
	— Мисля, че това кученце е твърде голямо, за да бъде завличано, където и да е, а и Хагрид* никога не е наоколо, когато ти трябва. Значи ще се наложи да използвам някои от хватките на Хълк Хоугън, а? – Ако лапите наистина се местеха нагоре-надолу, те му изглеждаха твърде големи, за да се движат със същата скорост като конете, които бяха убили Бертийон. Ако успееше да скочи върху едната от тях, при издигането й нагоре щеше да получи възможността да сграбчи средната глава… – Добре тогава. Отивам да разходя кучето.
	[* Герой от поредицата романи за Хари Попър. Една от особеностите му е, че постоянно се опитва да опитоми разни опасни животни. – Б.пр]
	Той влезе в прохода и започна бавно да се придвижва напред, като се подготвяше за момента, когато следващата му стъпка ще съживи статуята…
	Щрак.
	Една от каменните плочи на пода хлътна под крака му. Някъде отдолу се чу глухо тракане – началото на верижна реакция, която щеше да задвижи механизма на чудовището.
	Цербер задигна напред, всяка от огромните лапи се издигаше на пет фута във въздуха, преди да се стовари на пода със сила, достатъчна да натроши каменните плочи. Входът зад гърба на Чейс се затвори и блокира пътя му за бягство. Статуята се движеше по-бавно от кобилите на Диомед, но въпреки това след малко повече от минута щеше да го размаже в стената.
	От всяка лапа стърчаха нокти като ятагани. Още нещо, за което да се притеснява. Хванал фенерчето в лявата си ръка, той се приближи към гигантската статуя и изчака подходящия момент за…
	Скок!
	В момента, в който лявата лапа на чудовището се стовари върху пода, той се метна върху нея. След миг тя отново започна да се издига и да го приближава към главата. Той се напрегна, готов да се вкопчи в средната глава и да я завърти. Оказа се по-лесно, отколкото бе очаквал…
	От главите се разнесе нов шум, странно наподобяващ тракащи грънци.
	Чейс настръхна и погледна нагоре. Едно запечатано глинено гърне с размерите на грейпфрут се изтърколи от една дупка зад устата на кучето право в зиналата му паст.
	Чейс скочи към дясната лапа…
	Гърнето се счупи от удара и течността, с която беше пълно, плисна навсякъде. Той усети как опръска якето му и остра миризма подразни обонянието му.
	Покрития с прах камък и коженото му яке започнаха да пушат.
	Киселина!
	— Господи! – Той насочи фенерчето над рамото си и видя, че разяждащата течност вече е прегорила най-горния пласт на кожата, която бе придобила грозен кафеникав цвят, и бързо разяждаше долните слоеве.
	Озовал се на издигащата се дясна лапа, той чу още подрънкващи звуци над главата си, поредният контейнер се канеше да падне в устата на дясната глава…
	— Какво има, какво става там? – извика Нина в ухото му.
	— Проклетото нещо ме облива с киселина! – изрева Чейс, като скочи обратно на лявата лапа, след като поредното гърне се разби и от устата плисна киселина.
	— В легендата той плюе отрова!
	— Не можа ли да ми го кажеш по-рано! – Дясната лапа се стовари върху пода и навсякъде се разхвърчаха парчета от начупените плочи. Лявата отново започна да се издига. Чейс погледна нагоре. Точно допълнителната тежест на тялото му бе освободила киселинния капан, която означаваше, че всеки момент ще се търкулне ново гърне.
	От паста над главата му продължаваше да капе киселина, изпаренията дразнеха очите и носа му. Той се закашля. Статуята вече бе преполовила пътя си…
	Средната глава на Цербер се наведе към него. За разлика от другите две тя не бе едно цяло с тялото, а вратът й хлътваше в кръгъл отвор.
	Поредното глинено гърне хлътна в гърлото на кучето…
	Чейс се хвърли към средната глава. Гърнето се счупи и течността плисна навън.
	Той се вкопчи в статуята, усещайки как киселината го облива отстрани. Стотици капчици изгориха лявата му ръка и бузата. Той притисна лице към каменната глава, за да се прикрие поне донякъде, но знаеше, че тази болка е нищо в сравнение с това, което го очакваше, когато киселината прогори изцяло кожата на якето и започне да яде плътта му.
	Освен това сега вече нямаше къде да стъпи за опора и просто висеше, обгърнал с двете си ръце шията на Цербер.
	Той се залюля, оттласна се от гърдите на статуята, улови се за едното ухо и дръпна с всичка сила.
	Нищо не се случи.
	— Мамка му! – Ръкавът му пушеше и изпаренията бяха толкова силни, че едва успяваше да диша.
	Десет фута до задната стена на стаята, девет фута…
	Той отново се оттласна, устремявайки се към нова позиция. С лявата си ръка се залови за темето на статуята и я завъртя срещу часовниковата стрелка. Капчици киселина изгориха бузата му докато вдигаше другата ръка над главата си.
	Пръстите му се сключиха около другото каменно ухо. Стената вече са намираше на шест фута.
	Последен шанс.
	С ръмжене Чейс започна да се изтегля нагоре по главата, като краката му драскаха по гърдите на кучето в търсене на някаква опора.
	Четири фута, три…
	Главата се завъртя.
	И двете лапи се стовариха едновременно на пода със страшна сила, един нокът се отчупи и се удари в решетката на входа. Цербер потрепери и спря.
	Чейс се пусна от главата, бързо съблече якето си и го хвърли на земята. Над него се издигаха облаци дим, стотици дупки бяха прогорени в левия ръкав и гърба. Той съдра тениската си и яростно загърна с плата изгорелите места, но главата и ръцете си.
	— Мамка му! Адски боли!
	Комоса и един друг мъж повдигнаха решетката на входа. Една каменна плоча под средната глава леко помръдна. Комоса се провря край Чейс и я ритна, разкривайки задния изход.
	— Преминахме – съобщи той на София и Корвус, когато те се появиха.
	Чейс погледна тъжно към димящата кожа, която лежеше в краката му.
	— Изгубих якето си, пистолета си – оплака се той. Седмицата въобще не бе добра. – Но изражението му леко се разведри, когато забеляла как зад София се появи Нина. Но поне съм цял – каза й той. Тя не се усмихна, но очевидно изпита облекчение, че го вижда жив.
	Корвус се обърна към Нина.
	— Това ли е всичко? Това ли е последното препятствие?
	— Остава ми да преведа още една страница. Но да, това е последното изпитание. Оттук се стига до гробницата на Херкулес. – Тя махна с ръка към разкрилия се проход.
	Корвус пристъпи нетърпеливо към него, но София го задържа за ръката.
	— Мисля, че първо трябва да изпратим йоркширския Джо. За всеки случай.
	Комоса побутна Чейс с пистолета си. Чейс изморено тръгна към прохода.
	— Чакайте малко – каза Нина. – Изпратете по-добре мен
	вместо него.
	София изсумтя високомерно.
	— Нямам такова намерение.
	Нина се обърна към Корвус.
	— Това е мое откритие. Нямаше да стигнете тук без мен. Дори нямаше да знаете, че това място съществува. Поне ми позволете първа да го видя.
	След като помисли малко, Корвус кимна. София му се намръщи предупредително.
	— Рене…
	— Ако опита нещо, убий Чейс – заповяда той на Комоса. Нигериецът се ухили очаквателно към Чейс и подаде фенерчето си на Нина.
	— Успех – пожела й Чейс, когато тя се наведе и започна да се катери през дупката.
	Под статуята минаваше равен тунел, излизащ в камерата зад нея, в която зъбците, веригите и противотежестите, задвижвали Цербер, сега лежаха тихи и неподвижни. Тя не им обърна внимание и насочи фенерчето си към изхода на другия край.
	Много по-голям от предишните входове, този бе и по-богато украсен, декориран със сребро, злато и скъпоценни камъни.
	Нина се приближи към него и насочи лъча на фенерчето през отвора. Във вътрешността заблещукаха нови съкровища.
	— Мисля, че я открих – каза тя като се приближи до входа и влезе вътре.
	Така Нина стана първият човек, който след хиляда години влезе в гробницата на Херкулес.
	 
	 
	 
	~23~

	 
	— Иха! – прошепна Нина.
	Гробницата представляваше квадратно помещение със стени по сто и петдесет фута и таван във формата на купол, които се издигаше на трийсет фута над огромната зала. Поддържаха го четири грамадни колони, разположени около централната плоча. От подножието на всяка колона по диагонал се издигаха полегати стени, които завършваха в ъглите от основата на купола; големи каменни клинове разделяха залата.
	Но не архитектурата интересуваше Нина, а онова, което бе струпано на купчини с височината на човешки ръст край стените на гробницата.
	Злато.
	Дори повече – и други ценни метали проблясваха в светлината на фенерчето й, докато тя оглеждаше залата. Сребро, платина, дори червеникавия орейхалк, златно медната сплав, предпочитана от атлантите. Част от металите бяха във формата на кюлчета, но останалото бе обработено в безкрайно разнообразие от най-различни съкровища, големи и малки – статуи, бокали, щитове, гривни, корони, подноси, церемониални предмети, чиито наименования тя дори не знаеше…
	Сред тях проблясваха скъпоценни камъни във всевъзможни цветове, разпръснати като снежинки. Докато гробницата бе по-малка, стойността на струпаните вътре съкровища далеч надхвърляше намереното в храма на Посейдон, който Нина бе открила година и половина преди това. Тя просто не можеше да пресметне каква е стойността на всичко в залата. Най-лесно беше да се каже, че е на стойност милиарди долари.
	Зад нея отекнаха стъпки. Тя се обърна и видя София и Корвус, които водеха останалите към гробницата. Когато пред очите им се разкри гледката, на лицата им се изписа удивление.
	— Господи ахна Корвус, – това далеч надхвърля всичките ми представи. Погледни ги!
	Дори София бе изпаднала в благоговейно възхищение.
	— Истинско съкровище – каза меко тя, като бавно се приближи да огледа най–близката купчинка. – Истинско богатство.
	— Нина! – Чейс се стрелна покрай Комоса и хукна към нея. Тя се хвърли в обятията му. Чейс я прегърна силно. Комоса студено ги изгледа и обърна глава към София, но тя бе твърде погълната от богатствата на гробницата, за да обърне внимание на бившия си съпруг.
	— О, Господи, мили Боже! – каза Нина. – Добре ли си?
	— Малко поопърлен, но това няма значение – отвърна Чейс. – Важното е, че ти си добре.
	Без да го пуска от прегръдките си, тя отново огледа гробницата, докато хората на Корвус се разпръснаха и светлините на фенерчетата им затанцуваха върху златното имане. Тя застина от изумление, когато пред очите й се разкриха нови съкровища.
	— Боже, това е невероятно! – Тя се отдръпна от Чейс и се обърна, за да огледа целия терен, като подскачаше от вълнение. – Боже, само го погледни! Това е… това практически пренаписва древната история! Гробницата на Херкулес, напълно непокътната! Ами всичките тези съкровища? Досега не е откривано нищо в такъв мащаб!
	— Ти няма да можеш да го отнесеш със себе си – каза Чейс, – но Херки е бил дяволски заможен.
	— Той може изобщо да не е знаел. Всичко това е донесено в знак на почит; подаръци от признателните хора, които са искали да почетат свои герои. – Тя насочи фенерчето си към една от полегатите стени и го поведе към нея. Комоса ги последва с насочен пистолет. Стената бе покрита със сложна фреска, направена от хиляди мънички цветни плочки, които образуваха поредица от картини. – Погледни, всичко това представя живота и приключенията му.
	Чейс ги огледа.
	— Значи тук имаме Херкулес, който убива някакъв човек. Херкулес, който убива няколко души и две кучета, Херкулес, който участва… в оргия? – Той се вгледа отблизо и повдигна учудено вежди. – Прилича ми на гей оргия.
	— Херкулес е имал любовници както от мъжки, така и от женски пол – отбеляза Нина. – И да, той е убил много хора. Освен това е взел дейно участие в плячкосването на Троя и клането на жителите й, и това е била само една от военните му операции. Най-великият герой на една цивилизация е бил просто поредният психопат мародер. 
	— Странно как нищо от това не е показано в киноверсията на Дисни, нали?
	— А къде е самият Херкулес? – попита Корвус, като най-после успя да откъсне поглед от натрупаните съкровища и се обърна към Нина – Ако това е неговата гробница, то къде е той?
	Нина посочи към подиума между четирите колони. Според мен трябва да е там.
	На подиума лежеше златен саркофаг. До главата се издигаше златна статуя на мъж.
	Херкулес.      
	Митологичният герой, представен в най-добрата си физическата форма – висок и мускулест, с вдигната триумфално глава. В едната си ръка държеше грамадна тояга, а на раменете му се диплеше наметало. На едното му рамо беше метнат колчан със стрели. И трите златни аксесоара бяха обсипани с хиляди скъпоценни камъни, подредени така, че да наподобят зърнестата структура на дървото; на наметалото бяха разпръснати по-неравномерно, като необработената животинска кожа, а острието на всяка стрела бе изработено от единичен грамаден скъпоценен камък.
	Освен това Нина забеляза, че те са изработени отделно и могат да се свалят от статуята.
	Тя погледна към полегатата стена. В най-горната й част, в ъгъла под тавана, беше издълбана тъмна ниша, в която се спотайваше някакъв предмет. Външните ръбове на рампата й бяха извити така, сякаш по тях трябваше да се спусне нещо.
	— Еди, погледни нагоре – прошепна тя, като насочи фенерчето си натам. Лъчът освети нишата само за миг, защото Нина не искаше да привлича вниманието на останалите към своето откритие. Във вътрешността й се намираше каменен диск, който със сигурност тежеше няколко тона и едва се крепеше на ръба.
	— Поредният капан? – прошепна въпросително Чейс. Нина леко кимна, като се престори, че разглежда позлатените декорации на тавана, докато всъщност проучваше нишите. Във всяка се намираше по един диск, който едва се крепеше на ръба.
	Когато Корвус се приближи до саркофага, Нина постави последната страница от „Хермократ“ под червената найлонова папка и си записа последните появили се букви. Очите й леко се разшириха, когато прочете написаното, след което тя прошепна на Чейс:
	— Бъди готов!
	Той кимна и зае позиция встрани от останалите.
	— Това са описания на наметалото, стрелите и тоягата на Херкулес – каза на висок глас Нина, когато Корвус стигна до подиума. Докато тя се приближаваше към него, всички се обърнаха към тях, а Чейс се възползва от лекцията й, за да се отдалечи постепенно встрани. – Освен за физическата му сила, те са били представителни символи и на неговата непобедимост. Наметалото можело да отрази всеки удар стрелите пробивали всяка броня, а тоягата пречупвала всеки враг. Предполагам, че от всички съкровища в гробницата тези трите имат най-висока парична стойност, що се отнася до качествената майсторска изработка и скъпите използвани материали. Ако прецените стойността им в историческия контекст, всяко едно по отделно ще струва повече от Мона Лиза или маската на Тутанкамон. – Тя се спря до Корвус. Чейс се намираше на няколко фута зад нея, недалеч от Комоса. – Представете си да държите някое от тях в ръцете си. Усещането сигурно ще е невероятно.
	Очите на Корвус пламтяха от алчност.
	— Сигурно е така – съгласи се той. Качи се на подиума и се приближи към саркофага, като се спря за миг и се вгледа в лицето на статуята, преди да се пресегне и да вземе една от стрелите…
	Резкият глас на София и изщракването на пистолета й, когато запъна спусъка и го опря в главата на Нина, прозвучаха едновременно.
	— Спри!
	Корвус замръзна.
	С другата си ръка София взе тетрадката на Нина.
	— Добър опит – рече студено тя. – Но като ти казах, че не съм специализирала гръцки, това не означава, че не съм издържала изпита. Мога да преведа думата капеш.
	София се отдръпна от Нина, като продължи да я държи на мушката си.
	— Тя беше абсолютно права, когато каза, че това са най-ценните предмети в гробницата – което ги превръща в перфектния последен капан. Никой крадец няма да успее да им устои… но преместването им задейства последния капан и срутва цялата гробница! Погледнете към тавана. – Всички насочиха фенерчетата си нагоре и осветиха нишите – Ако тези камъни се изтъркалят надолу, те ще съборят подпорните колони и таванът ще се срути.
	Корвус избърса челото си.
	— Господи! Щеше да ни избие всичките!
	— О, според мен повече се е надявала да отвлече вниманието ни така, че двамата с Чейс да избягат през изхода. Виж как Еди се опитва да се промъкне до Джо, за да може да го повали. – Комоса погледна към Чейс, след което измъкна пистолета си и отскочи назад, почервенял от яд.
	Чейс сви равнодушно рамене.
	— Е, какво пък. Това беше най-добрият ни удар.
	— Според мен „удар” е най-точната дума – извика гневно Корвус. – Убийте ги!
	Хората му вдигнаха оръжията си…
	— О, Рене, стига – каза София със зла усмивка и махна с ръка към мъжете да свалят пистолетите. – Няма ли поне да им кажеш защо си даде целия този труд да откриеш гробницата на Херкулес? Няма ли да е много разочароващо да умрат с мисълта, че всичко е било само заради парите.
	Корвус се намръщи.
	— Аз не съм доктор Не или Блофелд, София – каза той. – Не възнамерявам да губя време и да им разкривам плановете си, преди да ги убия.
	София се качи на подиума и се притисна съблазняващо към него, прегърна го през кръста и облегна главата си на рамото му.
	— О, хайде де. Знам, че си умираш да кажеш на някого. Хайде, впечатли ги със своята представа за новия световен ред. – Гласът й премина в шепот. – Знам, защото и мен впечатли. И защо не – в края на краищата ти си победител и имаш право да се насладиш на този триумф…
	Чейс се изхили гръмогласно, но Корвус само се усмихна.
	— Много добре. Но първо трябва да задвижим нещата. – Той погледна към един от хората си, който стоеше до подиума. – Изчисли ли точното ни местоположение?
	Мъжът погледна към екрана на лаптопа си.
	— Според картографа сме се придвижили на сто седемдесет и шест метра от входа.
	Корвус изглеждаше изненадан. 
	— Значи сме се озовали от другата страна на хълма!
	— Това не е хълм – обади се Нина. – Гробницата, лабиринта, всичките изпитания – строителите първо ги направили, след което ги затрупали. Целият хълм е човешко творение – точно затова не отговаря на топографията на района.
	Корвус погледна към тавана.
	— Искаш да кажеш, че всичко над главите ни е създадено изкуствено?
	— Да. От инженерна гледна точка постижението не е кой знае колко велико – от тях се е искало просто да натрупат голяма купчина камъни и пръст. Не е като строежа на пирамидите. Все пак важното е онова, което е заровено отдолу.
	Корвус отново се обърна към човека с компютъра.
	— Свържи се с външния екип, кажи им да долепят направо на това място. На каква дълбочина под земята се намираме?
	Мъжът чукна със стилуса по екрана и направи няколко изчисления.
	— Между тавана на гробницата и повърхността има не повече от метър почва. Може би дори по-малко.
	— Значи ще се взриви лесно. Можем да пробием дупка в тавана и да използваме лебедка, за да изкараме златото на повърхността. – Милиардерът отново вдигна глава, за да огледа тавана. – Подгответе всичко. Ще отнесем всичко, което хеликоптерите ще поберат, след което ще се върнем с тежкотоварни въздушни съдове, за да приберем останалото.
	— И така, Голдфингър*, какво смяташ да правиш с всичкото това злато? – подразни го Чейс.
	[* Голдфингър – герой от едноименния филм от поредицата за Джеймс Бонд, най-големият контрабандист на злато в света – Б.пр.] 
	Корвус очевидно не можа да разбере закачката и продължи да си стои на подиума, загледан в Нина и Чейс. София стоеше до него.
	— София е права – аз искам да установя нов световен ред, в който хората като мен, елитът на човечеството, могат да трупат богатство и да властват, без да бъдат възпрепятствани от разни тесногръди бюрократи и жалки популисти. Възнамерявам да установя… – Той замълча за миг, след което произнесе импозантно: – Нова Атлантида.
	Нина и Чейс се спогледаха.
	— Дойдох, видях, победих – каза Нина безразлично.
	Корвус се ухили.
	— Това не е някакъв безумен план за етническо прочистване на света, доктор Уайлд. Каква полза има да създадеш бизнес империя, когато две трети от потенциалните ти клиенти и работна ръка ще бъдат мъртви? Не, моята Атлантида ще представлява нещо съвсем различно. Новата столица на света.
	— Съжалявам – каза Нина, като поклати глава, – но Ню Йорк няма да предаде титлата без борба.
	— Лондон – поправи я Чейс.
	— Ню Йорк!
	— Атлантида – каза Корвус, който изглеждаше леко раздразнен от това, – ще владее света. Тя ще бъде съвсем нов град, дом на най-богатите и най-могъщи хора в света – които ще бъдат поканени лично от мен. Град, откъдето ще бъдат управлявани глобалните им империи, освободени от намесата на правителства, освободени от данъци, свободни да правят бизнес така, както би трябвало да се прави.
	— Никой няма да ти позволи да създадеш своята малка свободна държава на негова територия – посочи Нина. – Или с това злато възнамеряваш да си купиш цяла държава? – Тя махна с ръка към натрупаните около тях съкровища.
	— Името на моята Атлантида подсказва, къде ще се намира местоположението й – каза Корвус. – В Атлантическия океан. Или ако трябва да бъда по-точен, под повърхността му. Технологията вече е доказана с дома ми на Бахамите и подводния ми хотел в Дубай. Въпрос на време е да се изгради подводен град, който може да издържа хиляди хора. Това ще бъде най-могъщата група хора в човешката история.
	— А, значи ти не си Голдфингър – каза Чейс. – Ти си Щромберг*.
	[* Герой от немски комедиен сериал. – Б.пр.]
	— Няма да се получи — отсече Нина. – Нима наистина смяташ, че правителствата ще позволят на най-богатите си граждани да отплават към някакъв си самопровъзгласил се град държава, където те ще могат да си играят на Господарите на вселената, без да плащат никакви данъци? Първият ти гост ще бъде американския флот, а подаръкът ти по случай новата къща ще бъде купчина дълбочинни бомби!
	— Атлантида бързо ще получи независимост от ООН – каза самодоволно Корвус. – Имам стимул за тях. Атомните бомби на Юен, които вече са моя собственост. Нищо не може по-добре от една ядрена заплаха да осигури международен консенсус.
	Чейс се ухили.
	— Само че ти разполагаш с една бомба. Аз прецаках фабриката в Швейцария.
	— Унищожи само лазерите, Чейс. Не и самата фабрика. Лазерите са само компоненти, нищо повече. Вече ги заменихме.
	Лицето на Чейс повехна.
	— О, гръм и мълнии.
	— Но защо на най-богатия човек в света му трябва съкровището от гробницата на Херкулес? – попита Нина.
	— Като гаранция на финансовата независимост – обясни Корвус. – В момента най-силните световни валути почти изцяло са подплатени единствено от голи правителствени обещания – времената, в които всеки долар, напечатан от правителството на САЩ, бе обезпечен със злато, отдавна са отминали. Сега цялата световна икономика представлява просто един балон, поддържан единствено от вярата в тези валути, но правителствата могат единствено да използват влиянието си върху валутите и борсите, за да атакуват корпорациите. Ако Борсовата комисия задържи акциите на дадена компания, то това съсипва за миг нея и акционерите й. Единствено поради липса на вяра в нея милиарди долари се стопяват за миг. – Той протегна ръце към невъобразимите съкровища, които го заобикаляха. – Но всичко това… То ще бъде основата на валутата на Атлантида. Тя ще бъде обезпечена от реално богатство, от злато, което ще запази стойността си дори ако световните икономики се сгромолясат.
	Нина го погледна с отвращение.
	— Значи откривате най-великото археологическо съкровище в човешката история и го искате само заради златото? – Тя се намръщи. – Това означава, че заедно с приятелите ви милиардери ще станете още по-богати, след като умишлено предизвикате икономическа криза, продавайки накуп всичките си акции – така, ако пазарите се сринат, стойността на активите ви ще хвръкне до небето. След това ще използвате тези активи, за да изкупите борсите на страшно занижена цена – това ще е най-големият срив за всички времена!
	Чейс я погледна измъчено.
	— Нищо не разбрах от онова, което каза, но ми прозвуча зле.
	— Такова си е. В случая „богатият става по-богат, а бедният по-беден“ е доведено до крайност – единствените, които няма да бъдат напълно съсипани от катастрофата, ще са Корвус и който там е поканил в малкото си подводно царство.
	— Това няма да се случи – каза Корвус, поклащайки глава – Все пак аз съм бизнесмен. В мой интерес и в интерес на хората, които поканя да се присъединят към мен в моята нова Атлантида, е да съществува здрава и разрастваща се световна икономика, от която всички да печелим. Не бих позволил да се стигне до там.
	— Но аз бих – обади се София зад гърба му.
	Корвус се извъртя изненадано към нея… и от гърдите му плисна кръв.
	 
	 
	 
	~24~

	 
	Нина изпищя, когато Корвус се свлече от подиума и се строполи върху каменния под. София вдигна дулото към устните си и духна пушека.
	— Толкова дълго окачвах това. Надут дъртак.
	— В, все пак го предупредих да не ти обръща гръб – каза Чейс. Той забеляза, че останалите мъже само примигнаха при изстрела. Те не бяха хора на Корвус, а на София, и от самото начало бяха в течение на нейния план. – Двама мъртви съпрузи за една седмица? На това му викам аз рекорд.
	— Скоро ще станат трима. Еди – сопна му се София.
	Комоса се усмихна нетърпеливо, инкрустираният в зъба му диамант проблесна също като съкровищата в гробницата.
	— Това означава ли, че мога да ги убия още сега?
	София поклати глава.
	— Мисля, че Еди е заслужил честта да го убия лично. Заради доброто старо време. Работата преди удоволствието, обаче – трябва да започнем да изнасяме златото. Еди, Нина, сядайте на земята. Това може да отнеме известно време. – Тя скочи от подиума. – Джо, не ги изпускай от очи.
	Усмивката на Комоса изчезна, но той изпълни нарежданията й, като накара Чейс и Нина да седнат облегнати на рампата край една от купчините злато.
	— А на теб за какво ти е всичко това? – попита Чейс София.
	— Рене беше идеалист мегаломан – отговори София, като хвърли пренебрежителен поглед към трупа на съпруга си – което е доста кофти комбинация. Така или иначе планът му никога нямаше да проработи – толкова много арогантни свръх амбициозни, безскрупулни хора в едно ограничено пространство си е направо рецепта за бедствие. Моят план е доста по-реалистичен.
	— И какъв е твоят план? – попита Нина.
	София се усмихна.
	— За разлика от моите покойни съпрузи аз не съм като злодеите от филмите за Джеймс Бонд. Затова няма да ви кажа. – Тя се приближи към мъжа с компютъра, който говореше по радиостанцията си. – Какво е положението?
	— Хеликоптерите тъкмо се приземяват, мадам – съобщи той. – Щом кацнат, ще използват сонар, за да открият най-подходящото място за пробиване.
	— Добре – каза София. Тя се обърна към другите мъже. – Започвайте да събирате златото. Първо кюлчетата, те се подреждат най-лесно. – Те се разпръснаха из залата.
	— Нещата не се развиват добре за нас – каза Чейс, докато наблюдаваше как мъжете струпват кюлчетата злато близо до подиума.

 	— Все още сме живи – напомни му Нина, вдигна една голяма златна купа и се зачете в гръцките букви, гравирани върху нея. – „В чест на могъщия Херакъл, наш спасител и приятел.” Ох. Жалко, че сега не може да ни помогне. – Тя постави купата на земята до Чейс и вдигна един диамант. Не беше експерт, но размерът му предполагаше, че е поне пет карата и цената му бе десетки хиляди долара. – Невероятно. Той наистина е съществувал, а през годините подвизите му са били митологизирани. Сигурно е бил силно уважаван, за да му се оказва такава чест. Това археологическо откритие е от същия мащаб, като откриването на Атлантида.
	— Така е, но и за него няма да можеш да разкажеш на никого – печално обяви Чейс. Тя стисна диаманта в ръка, наведе се към него и го хвана за ръката.
	Не след дълго над главите им се разнесе тътнеж. В земята бяха изстреляни малки заряди, които да служат като звуков източник за сонара, отразяваш звуковите вълни и отчиташ дебелината на пластовете, натрупани върху покрива на гробницата. Само след миг резултатите бяха представени на София, а мъжът с компютъра се премести на няколко ярда от подиума.      
	— Опразнете терена – заповяда тя. Хората бързо преместиха най-близките купчини, за да освободят място. Всички се отдалечиха на доста голямо разстояние. Няколко минути по-късно последва доста по-мощен взрив. От тавана се посипаха големи каменни блокове и се разбиха на пода, а през дупката на тавана потече пясък. В гробницата проникна заслепяващ лъч светлина и златото грейна като пламък.
	Изчакаха още известно време, докато екипът на повърхността използва сонара, за да провери здравината на тавана. След като се убедиха, че е безопасно, те разшириха дупката с кирки и чукове, и по пода се посипаха още камъни. Не след дълго в тавана зейна дупка с размери десет на шест фута. Изчакаха още малко, докато мъжете на повърхността монтират лебедката, след което в камерата се спусна метална платформа.
	— Добра работа, момчета – каза София. – Започвайте да товарите златото. Колко могат да носят хеликоптерите? Като се има предвид, че на връщане пътниците ще бъдат с пет по-малко, разбира се.
	— Около пет хиляди и четиристотин килограма на въртолет – каза мъжът с компютъра, след като направи някои изчисления. – Платформата ще трябва да направи… двайсет и три спускания, за да изнесе нужното количество.
	— Тогава по-добре да започваме. – Тя наблюдаваше как кюлчетата се товарят на платформата, докато отгоре не се разнесе вик, че са достигнали товарния лимит. С измъчен вой на мотора тя започна бавно да се издига нагоре, закривайки отвора и спирайки достъпа на светлина в гробницата. Хората започнаха да пренасят нови кюлчета към мястото за товарене, докато колегите им на повърхността разтоварваха товара, който трябваше да бъде транспортиран до хеликоптерите.
	— Това е незабравима гледка – каза София на Чейс, докато стоеше изправена до Комоса. – Двайсет милиона долара в злато, струпани на една малка платформа. И това е само първият курс.
	— А сега какво? – каза вяло Чейс. – Това ли беше всичко? Ще ни убиваш ли?
	София извади пистолета си.
	— Да, мисля, че вече е време. Ставайте. – Чейс започна да се изправя, но тя му махна да остане седнал. – Не, не. Първо тя.
	Нина се изправи със стиснати юмруци.
	— Нина, недей – каза Чейс.
	— Всичко е наред, Еди – отвърна тя, впила в София предизвикателен поглед. – В никакъв случай няма да умра на колене. Не и пред очите на тази кучка.
	София присви очи.
	— Казах ти какво ще ти се случи, ако още веднъж ме наречеш така!
	— Така ли? Я да те видим, кучко!
	От другия край се чу бръмченето на спускащата се платформа, но никой не му обърна внимание. София се обърна ядосано към Комоса.
	— Джо, дай ми ножа си.
	Нина срещна погледа на Чейс – само за миг, но това бе достатъчно да си кажат всичко. Чейс съвсем леко промени позата си.
	Комоса свали поглед от пленниците, погледна към ножа, който висеше на колана му и протегна ръка, за да го извади. София нетърпеливо протегна лявата си ръка и дулото на пистолета й съвсем леко се отмести от Нина, която се хвърли към нея и разряза бузата й със стиснатия в ръката й диамант. София извика от болка и притисна лицето си с ръка. В очите й проблесна гняв, пистолетът беше забравен.
	Но Комоса не бе забравил своя пистолет. Той го вдигна, за да застреля Нина…
	Чейс скочи и метна тежката златна купа като диск.
	Не към София или Комоса, а към края на рампата, където се издигаше статуята на Херкулес.
	Тя се удари в златната тояга и отлетя встрани, разнесе се звук като от гонг. Тоягата се разтресе… след което падна от ръката на статуята.
	И тогава настъпи същински ад.
	Глухото потракване от прибирането на клиновете, които задържаха тежките каменни дискове, бе заглушено от стърженето на камък върху камък. Дисковете започнаха да се търкалят надолу по наклонените плоскости, като постепенно увеличаваха скоростта си.
	Нина и Чейс изблъскаха София и Комоса настрани и хукнаха към изхода на гробницата. Зад тях един от дисковете се блъсна в отломка от тавана, килна се на една страна, падна от рампата и се стовари на пода като каменна бомба. Но трите други продължиха да се търкалят по маршрута си към колоните, заобикалящи саркофага…
	Основите на две от колоните бяха стрити на прах и те се сринаха за миг. Третата получи по-мек удар, част от нея се откърти, но остатъкът продължи да крепи колоната.
	Обаче нямаше да издържи още дълго.
	Цяла една част от тавана над подиума се срина и затрупа пода с каменни отломки, пръст и пясък, като разтърси цялата гробница. На всички страни се разлетяха скали, отворът на покрива се разшири още повече и слънчевите лъчи осветиха тъмната зала.
	Комоса се отърси от първоначалния шок и вдигна пистолета си, прицелвайки се в бягащите Чейс и Нина, но в същия момент забеляза как София прескача рампата и се устремява към платформата. Очите му се разшириха от изумление, когато осъзна, че го изоставят и той хукна с всички сили след нея.
	София профуча край мъжете, повечето от които се бяха хвърлили на пода, за да избегнат падащия от рампата диск, и скочи на платформата. На нея вече бяха натоварени няколко златни кюлчета, но тя не им обърна никакво внимание и натисна зеления бутон за изкачване.
	Платформата започна да се издига. Минутка по-късно Комоса прескочи един от изумените мъже и са озова при нея. Хвърли й един мръснишки поглед, на който тя не обърна никакво внимание, а просто изхвърли едно златно кюлче от платформата. Комоса разбра каква е целта й и я последва. Звънтенето на меките метални плочи, които падаха на пода, се сля с грохота на падащи камъни.
	Един от мъжете се опита да скочи на платформата в движение, но не успя, краката му увиснаха отвън, а той задрапа с ръце, търсейки нещо, за което да се захване. София и Комоса се спогледаха и едновременно сритаха мъжа в лицето. Той изпищя и падна на земята. Освободена от допълнителния товар, платформата ускори издигането си.
	 
	* * *

	Пред Нина се очерта тъмният правоъгълник на изхода. Чейс се движеше неотстъпно след нея.
	Каменният свод над главите им изпука като чупеща се кост. Още една част от покрива се срути и зад тях се изсипа поредната лавина от скали, пръст и пясък.
	Повредената колона най-накрая се срина. Онази част от тавана, която бе поддържала досега от колоната, се подчини на законите на гравитацията.
	Платформата още не бе спряла на повърхността, когато София и Комоса скочиха от нея и отчаяно побягнаха по каменистия хълм, докато дупката зад гърба им продължаваше да се разширява, а зейналата й паст поглъщаше всичко по пътя си.
	Платформата потъна в недрага на земята, откъдето току-що се бе появила, последвана от лебедката. Един от хеликоптерите също бе погълнат, като се залюля над ръба на разширяващата се пропаст, преди да залитне и да потъне с носа надолу във водовъртежа от бушуващи отломки и прах.
	Лишени от всичките си подпори, остатъците от тавана поддадоха изведнъж. Куполът с диаметър сто и петдесет фута внезапно пропадна. Ударната вълна бе толкова силна, че отхвърли един от хеликоптерите и перките му се счупиха като клечки за зъби.
	Чейс и Нина се хвърлиха през изхода, а светлината в миг се скри от вдигналия се бушуващ облак прах…
	София седна, дишайки тежко, и разтърка напращелите си очи. Кратерът се намираше на сантиметри от крака й.
	— Боже Господи! – изпъшка тя, изгубила обичайното си хладнокръвие. – Този… този проклет маниак! – София се изправи и се отдалечи на безопасно разстояние от ъгловатия кратер, преди да огледа пораженията. Опашката на единия хеликоптер се подаваше от струпаните отломки. От другата страна на ямата шепа хора, успели да избягат от срутването, объркано кръжаха около оцелелия вертолет.
	Комоса се приближи до нея, бършейки праха от лицето и бръснатата си глава.
	— Какво ще правим сега?
	София си пое дълбоко дъх, за да се успокои.
	— Ами като за начало ще имаме нужда от още хеликоптери – каза най-накрая тя с обичайния си рязък глас. – Всичко това може да се изкопае и златото да бъде извадено; просто ще отнеме повече време. Всъщност не държа на това – важното е, че знам местонахождението му и мога да го извадя по всяко време.      Все пак трябва по най-бързия начин да съберем доверен екип, който да се заеме с разкопките. Не искам да отлагам плана.
	Комоса погледна надолу в ямата. Отчупените парчета от купола стърчаха от отломките като кости на гигантски животински труп.
	— Ами какво ще правим… с тях? Смяташ ли, че може да са оцелели?
	София се намръщи.
	— Дори да са оцелели, което много се надявам да не е така, дори да са успели да се върнат през лабиринта… те ще се озоват в пустинята, на стотици мили от цивилизацията, без храна, без вода и без оборудване. Еди може да е добър, но не е чак толкова добър. – Тя погледна към унищожените хеликоптери. – За всеки случай, освен златото, разтовари от тези хеликоптери всичко, което може да им послужи да оцелеят.
	Комоса кимна и тръгна по ръба на дупката. София остана неподвижна за миг, загледана в кратера.
	— Сбогом, Еди – каза тя, преди да се обърне и да последва нигериеца.
	 
	 
	 
	~25~

	 
	Чейс отвори очи… в пълна тъмнина.
	Въпреки това той знаеше, че не е мъртъв. Шевовете на крака го боляха твърде много.
	Срутилият се покрив предизвика ударна вълна като от бомбен взрив, която го отхвърли през позлатената арка на входа за тунела. Той се изправи на колене, ушите му още звънтяха. Въздухът беше ужасно прашен; той се закашля и сложи ръка на устата си, за да може поне отчасти да се предпази.
	След като очите му свикнаха с мрака, той видя тънък лъч светлина да прониква през купчината камъни и пясък, блокиращи входа; прашинките, изпълнили въздуха, танцуваха на меката светлина.
	Това е краят на гробницата на Херкулес, помисли си той. Всичко вътре беше потрошено, след като таванът се срути. Нина няма да е особено доволна от това… 
	— Нина!
	Името се изплъзна от устата му и веднага го отрезви. Тя тичаше заедно с него към изхода – къде ли беше сега?
	Той опипа слепешком отломките на пода в коридора, но не откри нищо друго, освен студени камъни и пясък. Проникващата светлина не бе достатъчна дори за да види собствените си ръце.
	Връхлетя го болезнено усещане за загуба, страх, че е останал сам. И преди го беше усещал, по време на битка – растящата увереност, че някой от неговата част няма да се върне.
	Но това не беше битка. А Нина бе много повече от боен другар…
	— Нина! – изкрещя този път той, но отново не получи отговор. Ръцете му се заровиха още по-дълбоко в натрошените камъни, той започна да ги отхвърля бързо встрани във все по-отчаян опит да открие нещо, което не бе безчувствено и студено…
	Пръстите му напипаха мека тъкан. Ризата на Нина.
	Под купчина камъни.
	— Мамка му. – Чейс изрина отломките встрани. Все още не можеше да види нищо, но опипом усети, че тя лежи по гръб.
	Неподвижна.
	— По дяволите! – изпъшка той и протегна ръка към шията й, опитвайки се да напипа пулс. – Мамка му, хайде, давай…
	Нищо.
	— Дишай!
	Усети пулса й във върха на пръстите си, слаб, но определено го имаше.
	Заля го невероятно облекчение.
	— О, Боже, да! – проплака той, като разчисти останалите камънаци. – Нина, хайде, събуди се…
	Чейс опипом провери дали отнякъде не й тече кръв и дали не се усеща неравната изпъкналост на счупена кост под кожата. След като не откри нищо, той се наведе над лицето й, за да усети дъха й.
	Нищо.
	Без наличието на светлина нямаше как да разбере причината за неадекватността й, дори не знаеше от колко време е в безсъзнание, но самият той бе изгубил представа за времето. Може да са минали само секунди, може да е повече от минута…
	Той започна да й прилага изкуствено дишане. Постави длан върху гърдите на Нина и рязко ги натисна. Трийсет натиска. Слея това наклони главата и максимално назад, стисна носа й с едната си ръка и бързо вкара въздух през устата й.
	Никаква реакция.
	Страхът отново го обзе, той отново започна сърдечен масаж, като се опитваше да се сдържа. Десет, двайсет, трийсет. Отново наклони главата й назад, поредното вкарване на въздух, нетърпелива проверка за някаква реакция…
	Тя се сви конвулсивно и задавено си пое въздух. Чейс я стисна за ръката.
	— Нина! Чуваш ли ме? Добре ли си?
	Нина въздъхна дълбоко няколко пъти и се задави, Чейс стисна ръката й още по-силно и усети препускащия й пулс.
	— Еди… – най-накрая успя да произнесе тя с хриптене.
	— Добре ли си?
	— Знаеш ли какво? – прошепна тя.
	— Какво?
	— За пръв път от толкова време се целунахме.
	Въпреки че Чейс не можеше да види лицето й, той можеше да усети, че тя се усмихва.
	— Е, това ще бъде вторият – каза той и се наведе над нея.
	— Добре ли си? – попита тя, след като най-после се откъснаха един от друг.
	— Прекрасно – каза той. – Чакай малко, сега ще се изправя. Ти можеш ли да станеш?
	Тя внимателно раздвижи крайниците си.
	— Така мисля.
	Чейс се изправи. Прахът се беше поуталожил, но слабата светлина, която проникваше от разрушената гробница, не бе станала по-ярка от преди.
	Той я хвана за ръката.
	— Готова ли си?
	След като получи утвърдителен отговор, той се напрегна и я повдигна от земята.
	— Ох, мамка му! – изплака тя. – Дявол да го вземе! О Боже, глезенът ми пак боли! Мамка му!
	— Облегни се на мен – каза Чейс и я прегърна през кръста, за да поеме тежестта й.
	— Благодаря – изпъшка Нина. – Кучката проклета! Ще й сритам задника! – Тя се огледа, но не видя нищо, освен слабия лъч светлина, който проникваше през отломките. – Къде се намираме? Това дневна светлина ли е?
	— Да – отговори Чейс, – по пред нас са струпани около сто тона скали. Намираме се в залата с кучешката статуя.
	— Значи всъщност само залата с гробницата се е срутила, не целия комплекс?
	— Поне така изглежда.
	В гласа на Нина се промъкна въодушевление.
	— Значи все пак може да се измъкнем! Трябва само да следваме обратния път през лабиринта!
	— Да, щеше да е адски лесно, стига да можехме поне малко да виждаме какво има около нас. Освен ако в бельото си не криеш някакви очила за нощно виждане.
	Тя леко го тупна по гърдите.
	— Не започвай отново. Трябва само да стигнем до залата с Хиполита, там ще намерим фенерче. Един от хората на Корвус претърпя малък инцидент, след като ти излезе. Оставиха го заедно с принадлежностите му. Щом се сдобием с фенерчето, ще успеем да се измъкнем от лабиринта просто като вървим по следите, които сме оставили.
	Сега беше ред на Чейс да прозвучи ентусиазирано.
	— Имаме ли радиостанция?
	— Така мисля. Но тя е късовълнова, нали? Освен ако не възнамеряваш да помолиш София да ни вземе на стоп с хеликоптера…
	— Не се тревожи за това – успокои я Чейс. – Просто се опитай да си спомниш обратния път през лабиринта. Не искам да се окаже, че сме оцелели само за да завием в неправилната посока и да паднем в някоя кървава яма…
	За голямо облекчение на Чейс Нина успя да ги преведе обратно през лабиринта.
	Когато най-накрая успяха да излязат от гробницата, слънцето вече се беше скрило зад хълма. Навън все още бе ужасна жега, над дюните се стелеше мараня.
	Нина изчака в относителната прохлада на коридора, докато се появи Чейс. Той се бе въоръжил е автомата на загиналия в залата на Хиполита мъж, в случай, че София бе оставила някой да ги изчака. Но наоколо не се забелязваше никаква следа от живот, с изключение на жужащите насекоми.
	— И какво ще правим сега? – попита Нина. – До най-близкия град има много път, а това – тя махна към полупразната манерка с вода на мъжа, – определено няма да ни стигне доникъде. Освен ако не знаеш някакви САС-овски свръхсекретни техники за оцеляване в пустинни условия.
	— Знам нещо по-добро – отговори Чейс с лукава усмивка, като включи радиостанцията и я настрои на един определен канал. Той погледна към небето, след което натисна бутона за предаване и заговори в микрофона. Изумлението на Нина нарастваше с всяка следваща дума.
	— Браво, Ромео, Делта, Сиера, Уиски, Ромео, Делта. Гайдите зоват, повтарям... – Той повтори странното съобщение още няколко пъти.
	Веждите на Нина се повдигнаха скептично.
	— Какво беше това, по дяволите?
	— Това – каза Чейс, – беше спасителният код на Мак в МИ-6. Всеки шпионин си има такъв, това е последното средство, означаващо “Здраво съм загазил, измъкнете ме оттук, мамка му!“. Скоро след като го чуят, от МИ-6 правят всичко възможно да измъкнат човека, който го е изпратил. И тъй като не се намираме в милитаризирана зона или в някоя държава със засилена гранична охрана, предполагам, че не след дълго те ще се доберат до нас.
	Нина посочи уоки-токито.
	— Но как ще успеят да ни чуят по това жалко извинение за радиостанция?
	— Няма да ни чуят. Но Националната агенция по сигурността в САЩ ще ни чуе. Американските шпиони по принцип са още по-големи задници и от английските, но техниката им е невероятна – те могат да чуят врабче, което пръдва от другата страна на Атлантика. Чрез сателит са засекли откъде е дошла позивната, знаят, че това е спасителен код, затова ще го предадат на пуделите от „Воксхол крос”. – Той хвърли бърз поглед към синьото небе, сякаш очакваше да види някой от сателитите, които преминаваха над главите им. – Ще го повтарям на всеки час, но би трябвало вече да са го прехванали. Трябва просто да седим тук и да ги чакаме да се появят.
	–Това ще го запомня за следващия път, когато нямам пари за такси – каза Нина.
	— Е, този код няма да ти свърши работа – те са за еднократна употреба. Но е полезно да се знае. – Той се скри в сянката и седна до Нина. И така, имаме малко време за убиване. За какво искаш да говорим?
	— Мисля, че има нещо, което трябва да обсъдим – каза Нина. Погледите им се срещнаха.
	— Всъщност – каза Чейс, – мисля, че ти не трябва да казваш нищо. За разлика от мен. Трябва да призная, че през последните няколко месеца се държах като абсолютен задник.
	— Не бих казала, че е абсолютен… – Двамата отново се спогледаха и едновременно се усмихнаха. – Но и аз не бях пример за толерантност. Бях толкова обсебена от мисълта за откриването на тази гробница тук, че не обръщах внимание на нищо друго – или никой друг. И това бе абсолютно за собствено удовлетворение. Само защото не можех да покажа Атлантида на света, аз се захванах с нещо друго, откритие, за което бих могла да разкажа на всички. И виж докъде ни доведе това.
	— Обаче все пак го откри – напомни й Чейс.
	— Така е. Но си прав, забравих за всичко останало. И съжалявам за това. А не само заради историята със злата, бивша-съпруга-която-краде-злато-и-бомби.
	Чейс въздъхна.
	— Да, аз също съжалявам за това. Цялата тази кървава каша е по моя вина. Ако не се бях втурнал да спасявам София… Господи. – Той блъсна главата си в стената. – Всичко това само защото си мислех, че приятелката ми не ми обръща внимание. Всеки нормален човек ще иде с приятелите си в клуб за стриптийз, но не, аз трябва да поставя началото на шибаната Трета световна война!
	— София беше права – каза тъжно Нина, което накара Чейс да я погледне с любопитство. – Ние не общувахме достатъчно. Аз бях обсебена от гробницата, ти не можеше да стоиш на бюро… и не става въпрос за това, че не си говорехме. Просто не се изслушвахме.
	— Сега те слушам. Само се надявам вече да не е твърде късно, за да оправим нещата.
	Гласът й се изпълни с надежда.
	— Според мен не е. А ти как мислиш?
	— Мисля, че… – Гласът му преливаше от едва сдържани емоции. – В един момент, след като покривът се срути, си мислех, че съм те изгубил. И… Мисля, че това е най-ужасния миг в живота ми.
	— Наистина ли?
	Той кимна.
	Вярно, че имахме проблеми, но майната им. Щом се измъкнем от тази каша, искам да оправя нещата. Какаото и да ми струва. Не искам да те изгубя отново.
	Той я целуна по челото.
	— Страхотно. Значи се договорихме.
	— Мина доста време.            
	— Твърде много. Така че нека спазваме договорката.
	— Съгласна.
	Чейс успя да се засмее уморено и да я тупне по ръката.
	— Сега остава само да се измъкнем оттук. Надявам се, че този път МИ-6 ще проявят повече отговорност от последния път.
	Нина го погледна с любопитство.
	— Последния път?
	Той се ухили.
	— Дълга история.
	Тя също му се усмихна.
	— Мисля, че разполагаме с достатъчно време, за да ми я разкажеш.
	 
	* * *

	Нощ се спусна над пустинята.
	Нина и Чейс се сгушиха между скалите, за да се скрият от вятъра. Звездите над главите им грееха с почти неестествена светлина, блещукаха като скъпоценните камъни, разпилени из гробницата на Херкулес. Нина леко се премести, за да се наслади на спектакъла.
	— Прав беше.
	— За кое?
	— За звездите над големия източен ерг. Наистина са впечатляващи.
	Чейс се захили и я прегърна през раменете.
	— Обичам те!
	Нина го погледна с приятна изненада.
	— Това пък откъде дойде?
	— Мисля, че ти го дължа. Отдавна трябваше да ти го кажа.
	Тя го прегърна.
	— По-добре късно, отколкото никога. И аз те обичам!
	— Радвам се да го чуя. Чейс се усмихна и потърка голите й рамене. Дневната жега бе изчезнала и температурата бе спаднала до такава степен, че да ги кара да настръхват. Боже, колко ми липсва якето – оплака се той. – През колко препятствия съм преминал с него. Никога не съм предполагал, че ще бъде изгорено от киселина.
	— Ще ти купя друго – успокои го Нина.
	— Няма да е същото.
	— По-хубаво ще бъде, обещавам.
	Той се усмихна.
	— Това някаква метафора ли е или…
	— Може би… – Внезапно тя почувства, как тялото му се стяга. – Какво има?
	— Чух нещо. – И двамата се изправиха, Чейс грабна оръжието и излезе на открито.
	Нина вече също чу далечното боботене.
	— Хеликоптер?
	— Така ми се струва. Но все още не мога да разбера. – Той посочи на юг. Опитай се да видиш светлините.
	Нина огледа хоризонта, но не забеляза нищо, освен звезди.
	— Ами ако се окаже София?
	Той потупа автомата.
	Тук имам двайсет куршума с нейното име, изписано върху тях. И още досег резервни за надупченото й с обеци копеле.
	Само след минутка Нина извика Чейс, който наблюдаваше северното небе.
	— Ей там!
	Той изтича до нея и видя примигващите светлини на югоизток.
	— Който и да е, лети право към нас. – Той погледна замислено приближаващия се хеликоптер, след което включи фенерчето на автомата и го насочи в негова посока.
	— Сигурен ли си, че това е добра идея? Ако това е София, ти й подсказваш къде сме.
	— Не ми звучи като хеликоптер „Сикорски”. Твърде е малък. Но за всеки случай изчакай в тунела.
	Следващите минути бяха изпълнени с нарастваща тревога, докато хеликоптерът се приближаваше. Когато стигна до четиристотин ярда той намали скоростта си и се обърна с едната страна към тях, вдигайки облаци от пясък. Чейс улови пилота на прицел, но никой от вертолета не насочи оръжие към него. На борда му имаше само двама души и те не бяха нито София нито Комоса. На мястото на втория пилот той забеляза един мъж, който го гледаше през бинокъл.
	Чейс свали оръжието и махна с ръка. Хеликоптерът се приближи.
	— Изглежда ми обещаващо – извика той на Нина. – но засега не се показвай.
	Хеликоптерът кацна на двеста фута от тях и Чейс присви очи заради завихрилия се пясък. От кабината изскочи един мъж. Затича се към входа на гробницата с ниско наведена глава, докато не се отдалечи достатъчно от витлата.      
	— Мак! – извика той. – Мак, ти ли си това?
	— О, Господи! – промърмори Чейс. Помисли си, че този глас му е познат и след няколко минути – през които се изкушаваше да натисне спусъка, – подозренията му окончателно се потвърдиха. – Чакай малко, Олдърли! От всички смотаняци трябваше да изпратят точно теб, нали?
	Мъжът замръзна.
	— Дявол го взел. Еди Чейс. – Дясната му ръка се плъзна под якето.
	— Дори не си го помисляй – каза Чейс, като вдигна автомата и в светлината на фенерчето му се разкри възрастен мъж с издължено лице и мустак, който напомняше на Чейс за една порнозвезда от 7о-те.
	Олдърли побърза да вдигне ръце.
	— Знаеш ли, Чейс, злоупотребата с кодовете на СИС е доста сериозно нарушение. Освен ако Мак не се крие някъде отзад, значи здраво си загазил.
	— Нищо ново под слънцето. А Мак е мъртъв.
	— Какво? – За миг Олдърли го изгледа несигурно, след което на лицето му се изписа подозрение. – Нали не си го убил ти?
	— Разбира се, че не съм, по дяволите! Но го направиха хората, които ни изоставиха тук.
	— Кои нас? — попита Олдърли, като се огледа.
	— Нина! — извика Чейс. Тя предпазливо се показа от гробницата. – Олдърли, това е доктор Нина Уайлд, оперативен директор на международната Агенция за световно наследство към ООН. Нина, това е мистър Олдърли, дърт шпионин от МИ-6 и пълен задник.
	— Здравейте – учтиво кимна Нина. Олдърли неохотно я поздрави с вдигната ръка. – Еди, докога ще държиш оръжието си насочено срещу човека, който е дошъл да ни спаси?
	— Дойдох да спася Мак – каза Олдърли. – Не някакъв си лицемерен бивш войник. Мога просто да ви оставя тук. Еди. Частниците не са моя работа. Но… – Той погледна към Нина. – Не мога да оставя дамата в опасност, нали?
	— Благодаря ви – каза Нина. – Много съм ви признателна. Както и Еди – добави тя. Чейс изсумтя.
	— Добре – въздъхна Олдърли. – Това е изцяло против протокола, но нали така и така съм дошъл, може и да свърша някое добро дело. Само се отърви от пушката, Чейс. Нямам никакво желание през целия път да ми сочи в гърба.
	Чейс захвърли автомата с голяма неохота. Олдърли се поколеба за миг, сякаш се канеше да извади собствения си пистолет, но след това отпусна ръце.
	— Всъщност какво правиш тук? – попита той. – Тук би трябвало да има само пустиня, но когато прегледах последните сателитни снимки, преди да отлетя насам, видях един гигантски кратер, от който стърчи опашката на хеликоптер!
	— Под хълма имаше древна гробница – обясни Нина, – но тя се срути.
	Олдърли махна към Чейс.
	— Обзалагам се, че той е виновен за това.
	Чейс изгледа мрачно агента на МИ-6.
	— Когато аз взривявам разни неща, поне се старая да огранича косвените жертви!
	— Две минути – каза Олдърли, като завъртя очи. – Изненадан съм, че мина толкова време, преди да го изтърсиш.
	Чейс пристъпи ядосано към него, но Нина го улови за ръката.
	— Каквито и стари спорове да имате, не могат ли да почакат? Поне докато не се измъкнем от пустинята?
	— Сигурно могат – каза раздразнено Чейс.
	— Добре. И така, господин Олдърли, можем ли вече да тръгваме?
	 
	* * *

	Оперативната база на Олдърли се намираше от другата страна на границата, в южен Тунис. Тя представляваше малка сондираща платформа в каменистата пустиня.
	— Добив на природен газ – обясни Олдърли, след като се приземиха и той отведе Нина и Чейс в къщичката, където се помещаваше неговият офис. – Чудесно прикритие. Така можем спокойно да държим под око развитието на нещата край Либия, но забавната част е, че добивът е доста успешен. Винаги е добре, когато някоя разузнавателна операция носи пари.
	— Страхотно – каза незаинтересувано Чейс. – С тях ще можеш да си купиш друг скапан стар форд „Капри”.
	— Марк Уан 3000GT е истинска класика! – възмути се Олдърли. След това се разположи зад бюрото си и включи компютъра. – Така. Сега да проверим онова, което ми разказахте на хеликоптера... — Той се наведе над клавиатурата и започна да почуква по клавишите с двата си показалеца.
	Нина и Чейс седнаха на малкия, износен диван.
	— Какво се е случило между вас? – попита тихо Нина.
	Чейс погледна към Олдърли.
	— Понякога САС и МИ-6 провеждат съвместни операции, като шпионите играят ролята на надзиратели. Бяхме подгонили едно копеле от Ал Кайда, което се укриваше в едно пакистанско село — операцията беше секретна, защото Пакистан се водеше съюзник. Вмъкнахме се вътре и очистихме човека без проблеми, но този тъпанар – той посочи Олдърли, – реши да прикрие следите ни като взриви половината село!
	— Това си беше напълно нормална заблуждаваща маневра. Така можехме да обвиним Ал Кайда за взривяването на бомби в цивилни райони и да ги лишим от подкрепата на Пакистан – каза назидателно Олдърли, без да отмества поглед от компютъра. – И не беше половината село, а най-много три къщи, но те и без друго сигурно подкрепяха терористите. От цялата ви част само ти възрази срещу това.
	— Да, обзалагам се, че носът още те боли.
	Олдърли потърка замислено носа си и Нина за пръв път забеляза, че той е доста крив, резултат от някогашно счупване.
	— Имам новини за теб.
	Чейс скочи от дивана.
	— Нека позная. Добри и лоши новини?
	— Всъщност да. Добрата новина е, че Мак не е мъртъв.
	— Добре ли е? – развълнувано попита Нина.
	— Зависи от това какво разбирате под добре. Изглежда е скочил от прозореца точно преди къщата да се взриви. Сега е в кома.
	Нина стисна ръката на Чейс.
	— О, не…
	— А лошите новини, поне за вас двамата са, че щом вкарах имената ви в системата, веднага наизскачаха всевъзможни предупреждения. Той се облегна назад и отпусна ръка на гърдите си – на сантиметър от кобура под мишницата му, който едва сега забелязаха. – Доста зает си бил. Кражба на диаманти, убийството на ботсванския министър на търговията… Мак трябва да е пуснал доста дебели връзки, за да те прибере в Англия. Прибави към това взривяването на къщата му и убийството на американски милионер от китайски произход!
	— Никого не сме убивали! – проплака Нина, без изобщо да помисли. – Добре де, може би няколко – поправи се тя, – но всички бяха от лошите!
	— Зад всичко това стои София Блекууд – каза Чейс.
	Олдърли се намръщи подозрително.
	— Имаш предвид лейди София Блекууд?
	— Аха.
	— Бившата ти жена?
	— И бивша на Ричард Юен. И на Рене Корвус, когото видях да умира от куршум в сърцето, който му пусна лично тя. Въпреки че сигурно все още не го е направила обществено достояние. Смъртта на двама съпрузи милиардери за по-малко от четири дни може да направи хората подозрителни.
	Олдърли провери нещо в компютъра и вдигна вежди.
	— Прав си – тук пише, че тя се е омъжила за тоя тип Корвус на следващия ден след като съпругът й е бил убит. Но не се споменава нищо за смъртта му.
	— Направи го, за да се сдобие с контрола над компаниите им – обяви Нина. – Юен използваше урана, които тайно копаеше в Ботсвана, за да направи атомни бомби, които възнамеряваше да продава на терористи. София го уби, за да може да се омъжи за Корвус и той да създаде свой собствен, въоръжен с ядрено оръжие, бленуван остров… но тя уби и него!
	— И сега бомбата е у нея – продължи Чейс. – Проблемът е, че не знаем нито къде я отнесе, нито какво възнамерява да прави с нея.
	— Има някаква връзка с финансовите пазари – каза Нина. – Затова Корвус се нуждаеше от съкровището от гробницата на Херкулес, за да му послужи като обезпечение. Предполагам, че София го иска по същата причина – но с различни мотиви.
	— Гробницата на Херкулес, а? – рече Олдърли, като подозрително сви устни. – Имате предвид гръцкия бог?
	— Всъщност технически той е просто полубог, тъй като придобил божествен статус едва след смъртта си...
	— Мисля, че той едва ли се нуждае от урок по история – прекъсна я Чейс.
	Олдърли потупа с пръст по брадичката си.
	— Често казано, всичко това ми звучи доста нереално. Уранови мини? Ядрени бомби? Древни гробници? Херкулес? – Той се обърна към Чейс. – И ти твърдиш, че бившата ти жена стои зад всичко това?
	— Мак ни повярва – каза твърдо Чейс. – Възнамеряваше да убеди МИ-6 да проверят урановата мина.
	— Жалко, че не е в състояние да го потвърди. Или може би по-добре така, погледнато от твоята перспектива. – Агентът на МИ-6 отново плъзна ръка към кобура си.
	— Той ни повярва достатъчно, за да ни измъкне от Африка – каза Нина. – Достатъчно, за да осигури на Еди нужните документи за пътуването му до Швейцария. Убедена съм, че поне това можете да потвърдите.
	Наблюдавайки Чейс с периферното си зрение, Олдърли отново се обърна към компютъра.
	— Така е. И сигурно е подръпнал доста конци, за да го постигне толкова бързо...
	— Мак ни вярваше – обърна се умолително Нина към него. – Ако и вие ни помогнете, може би ще успеем да попречим на София да завърши замисленото. Преди да използва бомбата.
	Олдърли изглежда се разкъсваше от съмнения, но беше и ядосан.
	— Вашата дума срещу нейната – каза той. – И, честно казано, на нея може да се вярва повече, отколкото на вас. Тя има титла, част от върхушката е – а вас ви търсят за убийство!
	— Титлата не пречи да си нечестен – напомни му Чейс. – Не забравяй, че двама лордове се озоваха в пандиза.
	— Дори ако ти повярвам, не мога да обещая нищо, не виждам какво мога да направя. Ако съобщя на МИ-6, че сте при мен, те ще ми заповядат да ви арестувам.
	— Тогава не им казвай – предложи Чейс. – Просто им предай, че си открил нещо, което те кара да предложиш на МИ-6 да проверят какво е правила София в Ботсвана и Швейцария.
	— Не мога да го направя, без да обясня как съм го открил – настоя Олдърли. – а щом го направя, те ще ми заповядат да ви арестувам и пак се връщаме в началото!
	— Сигурно има начин да ни помогнете – каза Нина.
	— Не мога, без да ми представите доказателство за това, което ми разказахте.
	Чейс изсумтя.
	— Нима големият димящ кратер не ти е достатъчен?
	—      Ако на дъното му няма ядрено оръжие, не. Само защото Мак ви вярва не означава, че и всички останали ще ви повярват. Освен това досега от вас съм получил само обвинения.
	— Ами ако успеем да ви донесем доказателство? – попита замислено Нина.
	Олдърли се облегна назад.
	— Като се имат предвид досиетата ви, единственото доказателство, което ще ми свърши работа, за да убедя МИ-6, е ядрената бомба, покрита с отпечатъци на бившата му жена и вързана с красива панделка.
	— Ще ви я донесем.
	Чейс я погледна с изненада.
	— Така ли?
	— Е, може би без красивата панделка. Но ако намерим София, ще намерим и бомбата. А ако намерим бомбата, тогава господин Олдърли ще направи каквото трябва.
	— С какво пътува тя? – попита Олдърли.
	— С един от частните самолети на Корвус.
	Той кимна.
	— Едва ли ще е проблем да го проследим.
	Нина махна с ръка към компютъра.
	— Ако обичате!
	— В момента е във въздуха – докладва Олдърли няколко минути по-късно. – Излетяла е преди около час.
	— И накъде се е отправила? – попита Чейс.
	— Според летателния план... Към Марш Харбър. На Бахамските острови.
	— Бахамските острови ли? – Чейс придоби напрегнато изражение. – Там Корвус тества подводните си структури.
	Олдърли отново провери нещо в компютъра.
	— Почти всичките търговски кораби на Корвус са регистрирани на Бахамите. – Порови още малко. – Там е и данъчната му регистрация.
	— Ако има и къща, значи София се е запътила натам – каза Чейс. – На бас, че изобщо няма да очаква да ни види отново. Ако успеем да я пипнем там...
	– Можете ли да ни откарате на Бахамите? – попита Нина Олдърли.
	Той примигна изумено и скочи от стола си.
	— Ъъъ, какво? Сериозно ли говорите?
	—      Съвсем. София възнамерява да прави нещо там и то едва ли е свързано с тена й.
	— Тя се опита да убие Мак – напомни му Чейс. – И едва не успя.
	Олдърли замислено потърка мустаците си.
	— Ако не беше заради Мак, въобще нямаше да се захващам с това – каза най-после той. – Ще видя какво мога да направя. Обаче едва ли ще е много.
	— Ами Мак успя за четири часа да ми уреди фалшив паспорт, самолетни билети и купчина пари и дори не е пълноправен член на МИ-6, а просто консултант – отбеляза Чейс.
	— Схванах намека – рече Олдърли с обидено изражение. – Но ще си ми много задължен, Чейс. Ако нещо се обърка, просто ще кажа, че си ме принудил да го направя. Убеден съм, че ще повярват на мен, а не на хората, които са убили ботсванския министър на търговията.
	— Не сме го убивали! — проплака Нина.
	Чейс сви рамене.
	— Просто уреди нещата, а аз ще ти намеря всички резервни части от които имаш нужда за онзи форд капри.
	Олдърли дори се усмихна.
	— Ще ти го напомня. Чейс. В наши дни са много скъпи… Добре, ще направя каквото мога. Но каквото и да постигна, няма да можете да излетите до утре, затова ще се наложи да прекарате нощта тук. О, да, и този диван е единственото свободно легло, така че разполагайте се както ви е удобно.
	— Много ме разочароваш – отвърна Чейс е крива усмивка. – Ще оставиш една дама да спи на дивана, докато собственото ти легло стои празно? Пали така или иначе ще стоиш тук, докато уредиш всичко.
	Победен, Олдърли махна към една врата в дъното на стаята.
	— Добре, доктор Уайлд, леглото ми е там вътре.
	— Благодаря ви – каза Нина и стана усмихната от дивана.
	Изглежда, благодарностите й го поуспокоиха, но когато Чейс също стана, той се намръщи.
	— А ти накъде си се запътил?
	— Както вече казах – ухили се Чейс, – ще се наложи да поседиш тук. А ние двамата с приятелката ми имаме доста да наваксаме. – Той прегърна Нина през кръста.
	Тя блъсна ръката му.
	— Той просто се шегува – увери тя огорчения Олдърли.
	— Да бе, точно така – каза Чейс, като се опита отново да я прегърне.
	— Не, наистина! Сега не е моментът за това!
	— Едва ли ще има по-добър момент!
	— Еди! Освен това господин Олдърли може да иска да ти зададе някои въпроси.
	— Ох… хубаво де! – каза Чейс, като се върна на дивана и се опита да не обръща внимание на самодоволното изражение на Олдърли. – И кога ще е подходящият момент?
	— Ами да видим… Какво ще кажеш, когато изчистим имената си, открием бомбата, хванем София и попречим на пъкления й план, какъвто и да е той?
	Чейс изпука пръстите на ръцете си и погледна Нина с вълча усмивка.
	— Хубаво е човек да има някакви стимули.
	— Между другото – каза тя, – когато пристигнем на Бахамите, дали ще се намери някоя твоя приятелка, която да ни помогне?
	— Намират се приятели каза й той. – Обаче едва ли ще изпитам желание да ги видя в минижуп.
	 
	 
	 
	~26~

	 

	БАХАМСКИТЕ ОСТРОВИ
	 
	Мат Трули, който седеше на бар столчето, се облегна назад и неуверено погледна към Чейс и Нина.
	— Значи… казвате, че моят шеф милиардер е всъщност някакъв изкукуригал мегаломан?
	Чейс кимна.
	— Страхувам се, че е така – добави Нина.
	— И сега какво? – попита смутеният Трули, като отпи глътка от питието си. – От трън, та на глог?
	— Може би трябва да започнеш да работиш за АСН – предложи му Нина. – Заплатата не е от най-високите, но не си спомням на събранията да сме обсъждали, някакви конспирации за завладяване на света.
	— Той мъртъв ли е? – попита Трули.
	— Да – отвърна Чейс. – Бившата ми жена го застреля в гърба.
	— Леле. Добре, че не си я ядосвал до такава степен, друже.
	— О, сега ще бъде доста ядосана, щом разбере, че не сме мъртви – каза Нина. – А когато открием ядрената бомба, направо ще се вбеси.
	Трули едва не се задави с бирата си.
	— Каква ядрена бомба? — изпъшка той.
	— Говори по-тихо – предупреди го Чейс, като огледа бара. За щастие никой от присъстващите не се интересуваше от тях. – Да, тя има ядрена бомба. Затова трябва да я открием, за да намерим бомбата. Имаш ли представа къде може да е?
	— Смятаме, че сигурно е в къщата на Корвус – добави Нина.
	Трули се усмихна.
	— Е, нея я знам къде се намира.
	— Бил ли си там?
	— Аз съм я строил. Тя е първият модел на подводен хабитат – затова Рене ме нае. Той искаше изграден от модули подводен дом, в който може да се живее на поне трийсет метра под водата. Е, разбирате ли, всеки морски инженер си е мечтаел за това още от мига, в който като дете е нарисувал първата си подводница. Пък и предложението не включваше финансови ограничения, той искаше да завърша всичко колкото се може по-бързо, така че аз веднага се захванах. За една година построихме прототипа и го вкарахме в употреба. – Ентусиазмът му изведнъж секна. – Обаче държа да знаете, че ако имах някаква представа за какво възнамерява да го използва, въобще нямаше да бързам толкова.
	— Трябва да влезем вътре каза Чейс. – Скоро. Например довечера. Можеш ли да ни помогнеш?
	Трули направи обидена физиономия.
	— Твоята бивша не ми прилича на момиче, което ще се заинтересува от експериментални подводници, така че каквото и да се случи, аз най-вероятно ще остана без работа. Освен това идеята за взривяващи се ядрени бомби въобще не ми допада, така че… – Той отпи глътка бира. – Разбира се. Какво точно ви трябва?
	— Лодка и водолазна екипировка. И начин да се промъкнем вътре.
	Трули се усмихна.
	— И трите мога да ти ги осигуря, друже.
	 
	* * *

	По размери и лукс лодката на Трули въобще не можеше да се сравнява с яхтата на Корвус, но петнайсетфутовата моторница на австралиеца ги превози за нула време от един от кейовете на Марш Харбър до острова Гранд Абако.
	Хабитатът се намираше на две мили от брега – един остров, създаден от човешки ръце, сред безбройните му, създадени от природата, събратя на Бахамите. По-голямата му част бе потопена под вода, също като айсберг, а частта, която се издигаше над нея, наподобяваше високотехнологична гъба. Ярко осветеният й покрив бе изравнен, за да може да служи като площадка за хеликоптери – или, както успя да установи Чейс, докато гледаше през бинокъла си, за доста по-екзотични въздушни съдове.
	— Мътните ме взели!
	Нина го плесна по ръката, умираща от желание сама да види за какво става въпрос. Той й подаде бинокъла.
	— Какво е това нещо? – попита тя.
	— Вертикално издигащ се самолет – каза Чейс. На площадката се кипреше един конвертоплан Bell 609, боядисан в синьо и червено, корпоративните цветове на Корвус. Въпреки че корпусът му не се различаваше особено от този на обикновените самолети, приликата завършваше с крилете. На края на всяко крило се забелязваше по една подобна на луковица въртяща се двигателна гондола. В момента и двете бяха заели вертикална позиция и над тях се извисяваше необикновено голямо витло. – Цивилната версия на „Оспри“, нещо като кръстоска между самолет и хеликоптер. Двигателите се завъртат, за да може да излита или каца почти вертикално, а когато се издигне във въздуха, те заемат хоризонтално положение и той може да лети като нормален самолет.
	Нина му подаде бинокъла.
	— Добре, щом той е там, значи вероятно София е пристигнала с него. Въпросът е за колко време.
	— Седмици, стига да поиска – обади се Трули. – Островът има собствени генератори, задвижвани от вятър и вода, както и дизелови такива, освен това разполага с водни филтри. Може да остане там колкото си иска, стига да има храна.
	— Според мен не възнамерява да остане дълго време – каза Чейс, затягайки каишите на акваланга. – Каквото и да е намислила, определено възнамерява да го осъществи скоро.
	— Сигурен ли си? – попита Нина.
	— Бях женен за нея. Мога да позная кога се кани да приключи с нещо. – Нина и Трули се спогледаха съзаклятнически, после избухнаха в смях. – Не, не става въпрос за това, негодници такива! – Чейс също се усмихна, но изражението му веднага стана сериозно, когато отново погледна напред към отдалечения хабитат.
	Нина седна до него.
	— Добре ли си?
	— Да, добре съм. Рамото все още ме боли, но не е голям проблем.
	— Не, имах предвид... – Тя го хвана за ръката. – За София. Може би ще я срещнеш там.
	Чейс се усмихна студено.
	— С нетърпение чакам това да се случи.
	— Не. – Нина поклати глава. – Не е вярно. Знаеш, че не е така. Еди. Може би... може би ще ти се наложи да я убиеш.
	– Тя се опита да убие мен. Опита се да убие теб. – Чейс измъкна водолазния си нож и се загледа в острието му, което проблясваше на лунната светлина. – Това я превръща във враг. – Ножът издаде неприятен съскаш звук, когато отново го прибра я ножницата. – Или ще се предаде или…
	— Тя не е просто някои бандит с пистолет – напомни му Нина с мек тон. – Сигурен ли си, че ще можеш да го направиш?
	Чейс погледна настрани, без да отговори. Нина се канеше отново да заговори, когато извънбордовия двигател изведнъж замлъкна. И двамата едновременно се обърнаха към Трули.
	— Какво става? – попита Чейс.
	— По-добре да не се приближаваме повече отвърна Трули. – Намираме се на половин километър от тях ако се приближим още, може да станат подозрителни.
	Чейс кимна и сложи водолазната си маска, след което всмукна дълбоко въздух през мундщука, свързан е кислородните бутилки, за да провери дали работи. Удовлетворен, той се приближи към борда на лодката.
	— Като че ли разстоянието е доста – каза Нина, като му подаде една подводна цифрова камера. – Ще се справиш ли?
	— Няма проблем.
	— Еди, аз… – Гласът й секна.
	— Хей. – Той я докосна по бузата. – Веднага се връщам.
	— Добре ще направиш. В противен случай тръгвам след теб. – Тя го придърпа към себе си и силно го целуна, преди да го отблъсне от себе и да сбърчи нос.
	— Какво има? – попита Чейс.
	— Имаш вкус на гума.
	Той се ухили, след това пъхна мундщука в устата си и махна с ръка, преди да се търкулне през борда и да цопне във водата. След няколко минути се ориентира и отплува към острова, като бързо се изгуби в плитката вода.
	— До скоро – каза тихо Нина.
	 
	* * *

	Въпреки че не беше в най-добрата си форма. Чейс успя да преплува петстотин метра под вода. Когато му оставаха около стотина метра, той се показа на повърхността, за да се ориентира, след което отново се потопи.
	Според Тули морското дъно, върху което се издигаше хобитатът, се намираше на двайсет и пет метра дълбочина. Австралиецът му беше нарисувал скица на експерименталното съоръжение: най-долните пет метра представляваха здрава основа от стомана и бетон, в средата му се намираше кула с асансьор, от основата към площадката за кацане се издигаха стълбищна шахта и тръби за електрическата и животоподдържащите системи.
	Под повърхността имаше три нива. Според скицата на Трули те наподобяваха понички, но самият хабитат приличаше на Чейс повече на космическа станция, отколкото на подводна база. Двете нива имаха еднакви размери, централното като че ли имаше по-голям диаметър, но в основата си дизайнът им бе еднакъв. Всяко бе направено от четири жилищни секции във формата на издута месечина, които бяха свързани в кръг посредством четири модула, излизащи от централното ядро като спици.
	Но тези нива не представляваха особен интерес за Чейс. Основната му цел бе бетонената основа. Тъй като някои от модулите на втората кръгла палуба имаха въздушни шлюзове, значи те бяха контролирани от компютри. И след като станцията щеше да бъде посещавана от туристи, системата бе проектирана така, че да не може, както беше обяснил Трули, „някой идиот да попита този бутон за какво е и да наводни всичко”. Ако се опиташе да отвори някой шлюз, щеше да включи алармата.
	Имаше още един шлюз, ремонтен люк, който водеше към основата на хабитата. Според Трули той се отваряше ръчно. И не се наблюдаваше.
	Чейс продължи да се спуска сред бързодвижещите се рибни пасажи и постепенно скъсяваше разстоянието. Когато се приближи достатъчно, не можа да не се впечатли от детайлите. Дизайнът на Трули включваше многобройни големи акрилни прозорци, разположени по покривите на модулите и по-малките куполи, през които можеше да разгледа вътрешните помещения.
	В една от стаите забеляза фигура, която се движеше. Той се приближи и надникна през един от прозорците на купола.
	Това бе контролна зала. Един мъж седеше пред компютърен терминал; друг се бе запътил към втори пост с чаша в ръка. Чейс внимателно заобиколи купола, за да огледа помещението по-добре. Не се виждаха охранителни монитори. Всички дисплеи бяха свързани с животоподдържащите системи в хабитата: проследяваха консумацията на енергия, проверяваха съдържанието на въздух. Нямаше никакви наблюдателни камери. Поне за нещо нямаше да се тревожи, след като проникне вътре.
	Хрумна му, че има идеалната възможност да разузнае какво е положението. Обърна се и отплува към горното ниво, като оглеждаше всеки купол, край който минаваше.
	Нямаше следа нито от София, нито от бомбата. Останалите модули на това ниво представляваха прототипи на хотелски апартаменти. След като огледа първото ниво, той се издигна нагоре и повтори огледа на втората, по-голяма палуба. Модулите на това ниво, изглежда, имаха по-скоро техническо предназначение, от тях стърчаха шлюзове и тръбни докове за бъдещите туристически подводници. В първата стая, която провери, той забеляза двама мъже, поправящи някакво оборудване, във втората нямаше никой…
	Когато стигна до третия купол и надникна през стъклото, Чейс замръзна.
	София.
	И не само тя. Комоса също беше там… както и ядрената бомба.
	Някогашният луксозен апартамент на Корвус сега бе превърнат в претъпкан склад. Златните кюлчета, изнесени от гробницата на Херкулес, бяха подредени на спретнати купчинки покрай кръглите стени, но тримата души в стаята – освен София и Комоса вътре бе и мъжът с брадичката, който Чейс бе видял с Юен в Швейцария – изобщо не гледаха към тях. Цялото им внимание бе съсредоточено върху бомбата.
	Брадатият мъж коленичи пред нея като за молитва и внимателно пъхна някакво електронно устройство в правоъгълната ниша в широката основа на бомбата. Устройството имаше малък дисплей и клавиатура.
	Система за взривяване.
	Сърцето на Чейс се разтуптя. Той беше прав. Каквото и да смяташе да прави София с бомбата, то щеше да се случи скоро.
	Оставаше му само едно. Дори да успееше да направи снимки с подводната камера, докато се върне на лодката, докато стигнат на сушата и изпратят на Олдърли достатъчно доказателства, за да го убедят да се свърже с МИ-6, София вече щеше да е напуснала станцията. С помощта на конвертоплана тя можеше за три часа да отнесе бомбата, на което и да е място в радиус от хиляда мили.
	Значи трябваше да я спре. Сам.
	Изпъкналият купол не му осигуряваше ясна видимост, но той успя да забележи как брадатият мъж вкарва някакъв код с клавиатурата – дълга поредица от цифри, които се изписаха на дисплея.
	Код за взривяване; предпазна мярка. Дори терористите и държавите от Оста на злото не искат някой дребен главорез да взриви скъпата им нова играчка.
	След като кодът бе въведен, мъжът се обърна към София и я попита нещо. След като тя му отговори, той кимна и се обърна към клавиатурата и въведе друга поредица от цифри.
	Този път Чейс успя да ги види. Това беше час.
	08:45. Девет без петнайсет сутринта.
	Ако София планираше да я взриви в някой град, точно в този час по улиците му щеше да има най-много хора... и ако таймерът бе нагласен според местното време, значи бомбата щеше да се взриви след по-малко от единайсет часа.
	Мъжът завъртя ключа в устройството и екранът му угасна. След това се изправи и подаде ключа на София. Тя го погледна и каза нещо, което накара Комоса да се ухили. След това тя стисна ключа в юмрук и тръгна да излиза, като мина точно под Чейс на път за свързващия модул. Двамата мъже я последваха.
	Той трябваше да проникне в базата и да обезвреди бомбата.
	Използва камерата, за да направи снимки на стаята под него – ако не успееше да проникне вътре, поне щеше да има доказателство, което да изпрати на Олдърли. След това се гмурна надолу и заплува към бетонната основа.
	Подмина третото ниво и извади една светеща пръчка от колана си. Огъна я, за да могат да се смесят флуоресцентните материали във вътрешността й. В тъмнината под крака му се появи нещо, което светеше с мътна оранжева светлина.
	Основата.
	Чейс бързо откри сервизния шлюз точно там, където бе казал Трули. Той почисти тънкия пласт тиня и завъртя колелото на люка. Под него се разкри камера, едва побираща човек с водолазна екипировка, която бързо се напълни с вода още щом започна да отваря люка. Той се спусна в нея.
	Щом затвори капака зад себе си, той огледа управлението на шлюза. Една дебела ръчка се намираше в горна позиция. Той я дръпна надолу и около него забълбукаха въздушни мехурчета. Докато камерата се пълнеше с въздух, водата бързо се източваше. От съскащия звук, отекващ в камерата, едва не го заболяха ушите.
	Чейс едва го изтърпя, изчака докато водата стигне до глезените му и се обърна към вътрешния люк. Очакваше го второ колело. Веднага щом съскането на компресирания въздух спря, той го завъртя и люка се отвори.
	Зад него лежеше слабо осветен коридор, подгизнал от вода – но не от теч, а от кондензацията. Проходът бе студен – тази част от конструкцията не се отопляваше. Чейс бързо свали водолазното си оборудване и го подреди до стената, за да бъде готово за връщането му. Запази само ножа и камерата. Искаше му се да беше взел пистолет, но Трули не успя да му осигури.
	По продължение на коридора се виждаха метални врати, водещи към стаите, но Чейс не им обърна внимание и продължи да върви по коридора към една кръгла камера. Една стълба водеше към люк в тавана, който осигуряваше достъпа до централното ядро. Чейс изцеди колкото можа водата от себе си, след което се изкачи по стълбата и внимателно надигна капака.
	Отделението с форма на кръст му напомни за вътрешността на контролната зала – подредено, чисто и функционално. Отново му хрумна асоциацията с космическа станция. В края на всеки ръкав имаше по един люк, водещ до долните жилищни модули. Чейс знаеше, че в два от херметично затворените коридори се намираха електрическите кабели и животоподдържащите системи. В третия се намираше асансьорът.
	Той се запъти към четвъртия – където бе аварийната стълба, – и внимателно отвори люка, като се ослушваше за всякакви съмнителни звуци. Чуваше се единствено потракването на машините.
	В хабитата имаше поне осем души – София, Комоса, ядреният инженер, четиримата мъже, които беше видял и най-вероятно пилота на конвертоплана. Възможно беше да има и повече. И единствените оръжия, с които разполагаше, за да се изправи срещу тях, бяха един нож и двата му юмрука.
	— Фасулска работа – каза си той и започна да се изкачва. 
	Централната камера на следващата палуба представляваше дубликат на долната. Той внимателно излезе през люка и се промъкна до вратата, водеща към апартамента на Корвус. Извади ножа си, открехна вратата съвсем малко и надникна вътре.
	Тръбообразният проход беше празен. Дотук добре.
	Чейс забърза по коридора. Малък люк в дъното гледаше към морето, а вляво и вдясно имаше още врати. Той влезе през дясната, готов да нанесе удар с ножа си...
	В стаята нямаше никой. Златните кюлчета блестяха на яркото осветление.
	Както и стоманеният кожух на ядрената бомба. Като се изключи добавеното преди малко устройство, тя си изглеждаше по същия начин, както и в Швейцария.
	Той погледна към основата й, между трите стоманени пръчки, поддържащи капсулата. Там се забелязваше слабият сребърен блясък на урана. Това бе сачмата, която щеше да бъде изстреляна към по-голямата маса уран в капсулата – но в момента пътят й бе блокиран от два дебели стоманени болта. Предпазна мярка, която да й попречи да се размърда по време на транспортирането и да се озове в опасна близост до останалия уран – това нямаше да предизвика ядрена експлозия, но щеше да стане източник на смъртоносна доза радиация. Чейс предполагаше, че болтовете щяха да бъдат премахнати преди детонацията.
	Цялото нещо бе направено така, че да не се стигне до непредвиден взрив. Какъв ли щеше да бъде най-добрият начин да го саботира?
	Отговорът на този въпрос го осени изведнъж, също толкова елементарен, колкото и самата бомба. “Просто строши гадостта на парчета!”
	Притисна върха на ножа към екрана на таймера и се приготви да го счупи и да нареже всички жици, които открие отдолу...
	В този миг вратата, през която беше влязъл, се отвори.
	Чейс скочи. В стаята влязоха двама мъже. Единият, с очила с черни рамки, носеше в ръцете си железен лост. Другият не беше въоръжен.
	Чейс се хвърли към тях с вдигнат във въздуха нож.
	— Дръж го, Гордън! – извика невъоръженият. Мъжът с лоста замахна и се разкри за удар в долната част на тялото.
	Чейс не пропусна удобния случай и заби тока на обувката си в коляното му. Хрущялът изпука. Мъжът изпищя и изпусна лоста.
	Чейс веднага се обърна към втория нападател. Той бе по-добре трениран от другаря си, успяваше да избегне всички ритници и вдигна ръце, за да се защити от удара с ножа.
	Чейс се хвърли напред, насочил ножа право към лицето му. Мъжът почти с презрение протегна едната си ръка, за да блокира удара – но Чейс, бърз като кобра, протегна другата си ръка, хвана го за китката и го дръпна към себе си.
	Преди мъжът да осъзнае какво става, острието се заби в мишницата му и, разрязвайки кости и сухожилия, излезе от другата страна. Шурна кръв. Чейс завъртя ножа в раната, разкъсвайки мускули и артерии. Плисна още кръв.
	Още преди вторият мъж да започне да крещи. Чейс се завъртя и заби лакът в лицето на първия, като му счупи очилата и носа. Главата му отскочи назад и се удари в стената. Мъжът се свлече безчувствен на пода, оставяйки кървава следа по преградата.
	Другият отчаяно притискаше ръката си с надеждата да спре кръвотечението и виеше от болка. Чейс не изпита никаква жалост, когато, завършвайки завъртането си, заби ножа дълбоко в гърлото му. Воят секна рязко. Абсолютно безчувствено Чейс завъртя острието, за да прекъсне каротидната артерия. Мъжът участваше в заговор, включващ взривяването на атомна бомба; получи каквото заслужаваше.
	Чейс издърпа окървавения нож и мъжът се свлече на пода, удавен в кръв.
	Всичко продължи само няколко секунди. Може би все още разполагаше с време да унищожи системата за взривяване, преди останалите обитатели на хабитата да се появят…
	Трак. Трак. Трак.
	— О, Еди – каза тъжно София от другата врата, – оставаха му само два дни до пенсия!
	Чейс се обърна и видя как тя бавно пляска с ръце. До нея стоеше Комоса с насочен към него пистолет. Зад тях се забелязваше ядреният инженер.
	Ножът все още беше в ръката на Чейс. Той можеше да го хвърли…
	— Недей – предупреди го Комоса, предугаждайки намеренията му. Лазерният мерник на пистолета затанцува по лицето на Чейс и го заслепи. Той пусна с неохота ножа на пода.
	— Провери бомбата – заповяда София на инженера, преди да влезе в стаята. – Не мога да не ти го призная, Еди. Наистина съм изненадана и впечатлена да те видя отново. Нина също ли оцеля?
	— Тя е добре – отговори студено Чейс.
	— Колко жалко. И все пак си научих урока – следващия път няма да приемам, че си мъртъв, докато със собствените си очи не видя трупа ти.
	— Няма да има следващ път. София. Край на всичко.
	— Край и с теб – каза Комоса. Лазерната точка се смъкна към гърдите му, след това отново се върна на лицето. – Отдавна чакам този миг. Чейс. Къде искаш да бъдеш прострелян?
	— Може ли в малкия пръст ма крака?
	Комоса изпръхтя и фиксира лазера между очите на Чейс…
	— Не още – заповяда София.
	Комоса не повярва на ушите си.
	— София!
	— Май не можеш да живееш без мен – подметна саркастично Чейс.
	София поклати глава.
	— Ще ти се. Няма нещо, което да желая повече от това, но факт е, че когато за последно те видях, ти нямаше транспорт, пари и представа къде отивам. И въпреки това двайсет и четири часа по-късно си тук. – София го изгледа с леден поглед. – Някой ти помага. Някое правителство. Кой още знае, че си тук. Еди?
	— О, само МИ-6, ЦРУ, АНС, КLF* и RSPCA**. След около пет минути всичките ще се изсипят тук.
	[* Британска есид-хаус група от 80-те. – Б.пр.]
	[* Английското кралско дружество за защита на животните. – Б.пр.]
	— Не ми се вярва – каза София, като скръсти ръце на гърдите си. – Ако са знаели за това – тя кимна с глава към бомбата – досега американците да са ни вдигнали във въздуха. Но ти все пак си казал на някого. На кого, Еди?
	Чейс сви рамене и се ухили мрачно. Комоса свали леко пистолета си и насочи лазера към слабините му.
	— Ще го накарам да говори.
	Нямаме време за това – каза София. Тя погледна към инженера. – Хайнрих! Наред ли е? 
	— Мисля, че да, госпожо София – отвърна той
	— Просто от любопитство бих искал да знам рече Чейс опитвайки се да печели време, – как разбра, че съм тук?
	София се усмихна.
	— Хабитатът има много сложна животоподдържаща система, която сигнализира в контролната зала и при най-малкото увеличение на въглеродния двуокис. В мига, в който ти издиша въздуха от дробовете си, ние вече знаехме, че на борда има чужд човек.
	— Следващия път ще затая дъх.
	— Както сам каза. Еди, няма да има следващ път. Но все пък държа да знам на кого си казал за бомбата. – Чейс не отговори нищо. София въздъхна и протегна ръка зад гърба си, като извади нещо от колана на панталона си. – Винаги си бил толкова дразнещо упорит, Еди. И тъй като ме принуди да побързам с осъществяването на плана си, ще се наложи да продължим тази дискусия по-късно. – Тя насочи към него някакъв странно изглеждащ пистолет.
	— Хей, чакай мал… – започна Чейс, преди стреличката да се забие болезнено в корема му. – Ох, мамка му…
	Тъмнината го погълна.
	 
	* * *

	— Нещо става там! – каза Нина, която наблюдаваше през бинокъла. На платформата за кацане се бяха появили хора, които ясно се различаваха на силната светлина. – О, не – това е оная кобра София! Качва се на самолета!
	Тя продължи да гледа как още няколко фигури излязоха от хабитата. Двама от тях носеха нещо малко, но тежко.
	— По дяволите! Мисля, че това е бомбата!
	Лодката се разклати, когато Трули се приближи към нея.
	— Сигурна ли си?
	— Еди ми каза как изглежда. Сигурно е тя.
	Трули нервно огледа водата около тях.
	— Боже, дано е успял да се измъкне жив и здрав…
	Кръвта във вените на Нина се смръзна.
	— Не е успял – въздъхна тя. През бинокъла успя да види гигантската фигура на Комоса, която се отличаваше сред останалите – и веднага успя да разпознае човека, когото той без никакви усилия носеше на раменете си. – О. Господи, хванали са го! 
	Та наблюдаваше безпомощно как Комоса отнася Чейс до конвертоплана и безцеремонно го хвърля в кабината, преди сам да се качи в нея. София, бомбата и двамата мъже, които я носеха, вече бяха вътре.      След по-малко от минута вратата се затвори, платформата се опразни и гигантските витла се завъртяха.
	Нина не можеше да направи абсолютно нищо, освен да наблюдава как конвертопланът се издига към нощното небе. Двигателите се завъртяха напред и самолетът се устреми на север, като бързо се превърна просто в една от многото блещукащи звезди.
	— О, Боже… – прошепна Нина. – Изгубих го.
	 
	 
	 
	~27~

	 
	Трули караше своя лендроувър „Дискавъри” с пълна газ по крайбрежния път, който излизаше от Марш Харбър.
	— Сигурен ли си, че можеш да разбереш къде отвеждат Еди? – попита Нина.
	— До голяма степен – отвърна Трули. – Всичките товарни кораби на Корвус имат GPS на борда. Надявам се същото да се отнася и за самолетите му.
	— Ами ако няма?
	Австралиецът не отговори нищо. Вместо това се обърна към струпаните край бреговата линия индустриални сгради. Пътят напред бе блокиран от портал с бариера.
	— Добре – каза той, – просто се постарай да изглеждаш безгрижна. Даже леко пияна.
	— Как бих могла да изглеждам спокойна!
	Трули спря при бариерата. Един униформен пазач излезе от будката.
	— Здрасти, Барни – рече Трули с преувеличена фамилиарност. – Как вървят нещата?
	— Добре, г-н Трули – каза пазачът. Той изобщо не проявяваше подозрителност, просто беше любопитен. – Какво ви води тук по това време на нощта?
	— Ами с моята приятелка тук – той кимна към Нина, – смятаме да направим едно нощно къпане, а установих, че съм забравил ключа за лодката в кабинета си.
	Пазачът погледна през прозореца към Нина. Тя леко махна с ръка, подкрепяйки твърдението на Трули.
	–Здрасти.
	Той й кимна в отговор и се обърна към Трули.
	— Нали няма да се бавите много?
	— Не друже. Само да намеря проклетия ключ. Едва ли ще отнеме повече от няколко минути.
	Барни се замисли.
	— Тя, всъщност, няма право да влиза, но… Добре де, стига да не се бавите.
	— Голяма работа си – каза Трули и вдигна палец в жест на признателност. Пазачът се усмихна и се прибра в будката си. Бариерата се вдигна и Трули мина през нея.
	Паркираха до една голяма сграда в края на дока. Трули изскочи от лендроувъра и се устреми към страничната врата. Нина го последва в сградата.
	Независимо от напечената ситуация, тя не можа да не се спре изненадано, когато Трули светна лампите. Сградата представляваше покрит док, огромните ролетни промишлени врати се спускаха във водата. Изолирана от морето, повърхността на вътрешния басейн беше гладка като стъкло.
	Но не това изненада Нина. Впечатли я подводницата, която висеше над водата, привързана със стоманени въжета, въпреки че изобщо не приличаше на нито една подводница, видяна от Нина до момента. Помисли си, че изглежда като нещо, което би трябвало да бъде пилотирано от Хан Соло* и капитан Кърк*.
	[* Герои от „Междузвездни войни” и „Стар трек” – Б.пр.]
	Трули не й обърна никакво внимание, за него тя бе просто поредния работен обект.
	— Насам – каза той на Нина и тръгна нагоре по стълбите, водещи към една стаичка над дока. Тя го последва в неподредения офис, в който доминираше огромна разтегателна маса, покрита с чертежи и хелиографни копия. – Извинявай за бъркотията – каза той смутено, като включи компютъра на едно по-малко бюро и забърса със замах празните картонени чаши от кафе, натрупани около него.
	— Какво е това нещо? – посочи Нина към подводницата.
	— А? О, това е последният ми проект. „Водна бълха”.
	Нина едва потисна смеха си.
	— Какво?
	— Ами това не е официалното име, разбира се. Рене искаше да я наречем „Наутилус”. Ами това е възможно най-клишираното име за подводница! Но той нали е мъртъв, така че вече едва ли има значение... Както и да е, това е свръхкавитатор.
	— Я пак?
	— Движи се изключително бързо – опрости обяснението Трули, като отново се съсредоточи върху компютъра. – Така, само чакай да се логна... Супер, мога да вляза в GPS системата. – След няколко кликвания с мишката на екрана се появи списък с корабите и самолетите на Корвус. – Спомняш ли си номера върху опашката на онзи самолет?
	Тя му го каза. Той го вписа в полето за търсене и натисна enter.
	— Чудесно, има си GPS.
	Списъкът бе заменен от карта. Нина разпозна очертанията на Бахамите и южното крайбрежие на Съединените щати, от Флорида до Вирджиния. Линията, очертавана от едно жълто триъгълниче с номера на конвертоплана, водеше на север от Грейт Абако до едно място на около сто и петдесет мили от брега на Южна Каролина.
	— Ето там – каза Трули. – Движи се със скорост двеста и седемдесет възела, височина десет хиляди фута.
	— Накъде са се запътили? – попита Нина. – Намали мащаба, за да видим по-голяма част от картата.
	Трули го направи. На екрана вече се виждаше цялата източна Америка.
	Нина усети как я побиват тръпки, когато разбра накъде би могъл да води курсът на конвертоплана.
	— О, Господи! – прошепна тя и започна да рови из хартиите на бюрото на Трули, търсейки линия. Постави я на екрана, удължавайки линията на настоящия курс до крайната му дестинация.
	Тръпките се засилиха. Тя бе права.
	— О, Господи! – повтори тя на висок глас.
	— Боже! – възкликна и Трули, който също бе видял крайната точка.
	Линията стигаше до Ню Йорк.
	Нейният дом.
	— Тя отива в Ню Йорк – каза замаяната Нина. – Откарва проклетата бомба в Ню Йорк!
	Трули бързо набра няколко команди на клавиатурата и на екрана изскочи нов прозорец с повече информация за конвертоплана.
	— Не, не може да бъде. Този самолет не може да покрие това разстояние, дори и да има допълнителни резервоари. Сигурно отива някъде другаде.
	— Но къде? – Нина огледа картата. – Единственото друго място по този курс, което е по-близо, е Атлантик сити, но защо и е да бомбардира Ню Джърси? В това няма логика! Мислите й препускаха докато тя се взираше в жълтото триъгълниче, което показваше настоящото местонахождение на София – и Чейс. – Можеш ли да покажеш и позициите на корабите на Корвус?
	— Кои точно?
	— Всичките.
	Озадачен, Трули изпълни искането й. След няколко секунди на екрана се появиха още двайсетина маркера. Имаше няколко на Бахамите, където бе корабната база на Корвус, още няколко на док или около големите пристанища на Западното крайбрежие…
	И един самотен – край бреговете на Вирджиния. Точно в курса на конвертоплана.
	Нина забоде пръста си в него.
	— Този! Точно този!
	Трули го приближи.
	— Това е „Императорът на океана“!
	Нина си спомни партито, на което за пръв път се беше срещнала със София.
	— Яхтата на Корвус?
	— Да. Плава към Ню Йорк със скорост двайсет и три възела. Ако запази скоростта си ще бъде там утре сутринта около девет часа.
	— На нея има площадка за кацане на хеликоптери – сети се Нина. – Влиза ли в обсега на самолета на София?
	Трули провери.
	— Да.
	— Ето значи къде ще отиде. Ако се опита да прелети над града, въздушните сили ще я прихванат, а и по пътищата има ядрени детектори – но тя може да кацне на „Императора на океана” и да акостира заедно с бомбата в пристанището на Ню Йорк, без никой да я усети!
	— Боже – изпъшка Трули. – Какво ще правим сега? Трябва да кажем на някого!
	— Да, но на кого? Не мога да отида при властите – търсят ме за убийство!
	Той я погледна стреснато.
	— Какво?
	— Не съм го извършила! Не можем и просто да се обадим на Вътрешна сигурност – Корвус има приятели в правителството и те няма да изпратят крайбрежните патрули на лодката му заради едно анонимно обаждане.
	— Корвус е мъртъв – напомни й Трули.
	— Да, но те не го знаят. Освен това, ако наистина ги спрат... София ще убие Еди. Сигурна съм. – Тя отмести поглед от компютъра и погледна през прозореца на офиса. – Трябва да стигна до тази яхта.
	— Дори да разполагахме с хеликоптер, какъвто нямаме, пак нямаше да успеем – обяви Трули. – Няма начин да ги настигнем.
	— Ами това? – София посочи към потопената подводница.
	— А?
	— Това. Нали каза, че е бързо. Колко е бързо?
	— На теория вдига над триста възела*, но... – Трули млъкна в мига, в който осъзна какво е имала предвид. – Няма начин, подводницата е все още експериментална! Никога не съм тествал пълната й мощност!
	[* Около 550 км/ч. – Б.пр.]
	— Добре – каза твърдо Нина, – сега имаш възможността да го направиш.
	–Идеята въобще не ми харесва – каза Трули, докато работеше с лостовете на лебедката. „Бълхата” бавно се спусна в спокойните води на дока, които леко се надиплиха около нея.
	— Чух те – каза Нина. — Ако потънем, ще можеш да ми кажеш, че си ме предупредил.
	— Не се тревожа за потъването, а за взривяването.
	Нина се вгледа отблизо в подводницата. Донякъде й напомняше на самолет изтребител без криле. Двата клапана до носа, затворени с метални капаци, водеха до много по-тесни ракетоподобни дюзи на кърмата. Тя очакваше да види аеродинамични форми, но носът бе странно изтъпен, сякаш някой бе отрязал върха му.
	— Какво имаш предвид под взривяване?
	— Точно затова я нарекох „Водна бълха“. Оригиналните „Бълхи“ са били парни автомобили и са подскачали по пътищата преди около век.
	— Тя се задвижва с пара! – погледна го невярващо Нина.
	— Да. Естествено тук не се горят въглища! – Той посочи към клапаните. – Морската вода влиза през носа, нагрява се от електрическите елементи и горещата струя се изхвърля отзад като при ракетен двигател. Почти целия корпус е пълен с полимерни полипиролни батерии – това е единственият начин да получи достатъчно гориво, без да се използва ядрен реактор.
	— Чакай малко, това нещо вдига четиристотин възела на пара? Защо тогава не го използват всички? Мислех, че подводниците са доста бавни.
	— Така е. – „Водната бълха” вече се поклащаше върху водата, затова Трули спря лебедката и изтича при нея, за да откачи кабелите. Той посочи към тъпия нос. – Но ако носът има правилната форма, когато се вдигне определена скорост, се постига супер кавитация – един вид шокова вълна от въздушни мехури около корпуса, която свежда триенето с водата почти до нула. Нещо като подводен светлинен двигател. От близо десет години руснаците имат торпеда „Шквал”, базирани на супер кавитацията, които могат да вдигнат без проблем двеста и петдесет възела. – Кабелите от кърмата бяха свалени и той се придвижи към носа, като балансираше върху поклащащия се Корвус с лекотата на въжеиграч. – Единствената причина никой да не използва тази технология в подводниците е, че никой не може да улучи точния дизайн.
	— Досега.
	— Е, това тепърва ще се разбере, нали? – натърти Трули. Той откачи последното въже и отново скочи до лостовете на лебедката, за да навие увисналите въжета.
	Нина огледа морския съд.
	— Да предположим, че работи…
	— Което си е голямо предположение.
	— …Тогава ще успеем да настигнем „Императора на океана“ много преди да е достигнал Ню Йорк, нали?
	— Точно така. Обаче има два проблема – първият е, че трябва, но някакъв начин да скочиш от „Бълхата” върху борда на „Императора”. 
	Нина погледна към стоманените клетки под офиса на Трули, в които освен всичко останало, се забелязваха и намотани въжета.
	— Все ще измислим нещо.      
	— Аха. Вторият проблем е, че това ще бъде еднопосочно пътуване. Ако „Императора на океана“ не е там, където очакваме, здраво сме прецакани. Няма връщана назад.
	— Защо?
	— За да се задейства ефектът на супер кавитация, трябва да се вдигне определена скорост. Единственият начин това да се постигне е чрез ракета. Истинска ракета, а не такава, която се задвижва с пара.
	Нина погледна към кърмата на „Водна бълха”. Между отворите на двете дюзи се забелязваше трети, по-широк отвор.
	— Ракета ли?
	— Да. Ракета с твърдо гориво, подобна на онези, които се изстрелват от подводниците. Щом се запали, не може да бъде спряна – и се изстрелва след трийсет секунди. Щом подводницата слезе под скоростта за суперкавитация, край. Не може отново да ускори. Има си реактивни двигатели, с които може да маневрира, но те не вдигат повече от двайсет възела. Всъщност двайсет и пет, ако не те е страх да ги изгориш.
	— Единственото, за което се страхувам в момента, е, че няма да успея да спася Еди и че домът ми може да бъде взривен – каза Нина.
	— Взех си бележка. – Трули изключи лебедката, хвана края на електрическия кабел и започна да го развива от макарата, след което отново скочи върху подводницата. После отвори люка. – Така, сега ще подготвя всичко и...
	— Господин Трули? – Те се огледаха и видяха пазача Барни да върви към тях. – Всичко ли е наред?
	— Ами да, друже – отвърна неубедително Трули. – Не се тревожи. Аз просто... – Той погледна към отворения люк. – Мисля, че ключовете ми са там вътре.
	Барни изгледа Нина подозрително, след което я подмина и се приближи към края на дока.
	— На мен ми се струва, че се каните да подкарате това нещо.
	Трули го погледна с кисела усмивка.
	— Не знам какво те кара да си мислиш така.
	— Нали знаете, че господин Корвус трябва да даде разрешение за всеки курс. – Ръката на Барни се насочи към кобура му. – Мисля, че трябва да се върнете на дока и – ох!
	Той се олюля и се свлече на дока. Пожарогасителят, с който Нина го беше ударила по главата, изтрака на земята до него, а Нина сложи ръце на хълбоците си и се обърна към Трули.
	— И така. Мат, готови ли сме за тръгване?
	— Доста си се променила откакто те срещнах за пръв път – промърмори той, след което скочи заедно с кабела през люка.
	 
	* * *

	Петнайсет минути по-късно припадналият Барни лежеше завързан и заключен в една от стоманените клетки, а автоматичната ролетна врата в края на дока бе вдигната. Откъм морето подухваше студен вятър и вълните клатеха „Водна бълха”, която поскръцваше и леко се удряше в гумените брони, монтирани на дока.
	Главата на Трули се подаде през люка.
	— Хайде, готови сме. Свързах GPS приемника с бордовия компютър, но докато сме под водата той няма да може да работи. Така че, ако междувременно „Императорът на океана” смени курса, значи сме прецакани.
	— Ще се наложи да рискуваме.
	Трули не изглеждаше особено убеден, но независимо от това й подаде ръка.
	— Добре тогава. Скачай на борда. Но те предупреждавам, че е малко тесничко.
	Тя се хвана за ръката му и стъпи върху корпуса на „Бълхата”. Подводницата се заклати под допълнителната тежест. Щом се убеди, че тя няма да се подхлъзне, Трули се шмугна обратно в кабината. Нина внимателно го последва, като се спусна с краката напред.
	— Боже, определено не се шегуваше – каза тя. Кабината едва побираше един човек, какво оставаше за двама. Малката седалка бе разположена удобно пред контролния пулт. Лосът за управление, подобно на онези от леките въздушни съдове, стърчеше от пулта, който представляваше доста сложно изглеждаща купчина от измервателни уреди и превключватели, над които се издигаше LCD монитор с клавиатура. Трули вече се беше настанил на седалката, затова тя бе принудена да се свие в тясното местенце до него.
	— Къде да отида?
	— Боя се, че няма къде другаде. Трябва да легнеш и да се извиеш около седалката с гръб към кърмата.
	— Ох, страхотно.
	— Все още ли искаш да го направим?
	Нина се изви непохватно в тясното място.
	— Не искай да го правя. Но трябва.
	— Знаех си, че ще кажеш нещо такова. – Трули щракна превключвателите и провери различните измервателни уреди – Добре, батериите са заредени до край, а бустерът е готов за изстрелване. Последен шанс да се откажеш. – Нина се намръщи. – Така си и мислех.
	Той затвори люка. Щом го заключи, той чукна няколко бутона по клавиатурата и на екрана се появи видеоизображение на дока.
	— Нямаше място за перископ — обясни той, като премести лоста напред. Кабината се разтресе леко, двигателите забръмчаха. На екрана се видя, как стените на дока се разделиха. След трийсет секунди „Бълхата” се озова в открито море.
	Трули натисна лоста за ускорение и скоростта се увеличи. Нина се хвана по-здраво за седалката. Корпусът започна да скърца злокобно.
	— На каква дълбочина ще се спуснем? – попита нервно тя.
	— Супер кавитацията действа най-добре, когато се намираме много под повърхностната турбуленция, което означава някъде около десет-двайсет метра. Зависи от условията във водата.
	— Досега потапял ли си се толкова надълбоко?
	Трули се поколеба, преди да отговори.
	— Ще се почувстваш ли по-добре, ако бях отговорил с да?
	— Ох, Боже...
	Той бързо прегледа няколко прозореца на монитора.
	— Добре, курсът е въведен. Дръж се здраво, че ще друса.
	— Силно ли?
	— Знаеш ли колко друса много голямо влакче на ужасите?
	— Ами... да.
	Той й се усмихна несигурно, докато сваляше металния капак на един бутон.
	— Ще друса много повече. Добре, на три!
	Нина се вкопчи още по-здраво в седалката.
	— Две!
	Тя се притисна в стената зад гърба й.
	— Едно!
	Сви се от страх…
	— Светлинна скорост*! – извика Трули и натисна бутона.
	[* В оригинала – warp speed. Така се нарича свръхсветлинната скорост в сериала „Стар Трек”. – Б.пр.]
	Реакцията беше мигновена.
	Гръмотевичен рев изпълни кабината. Внезапното ускорение залепи Трули за облегалката. Нина изпищя.
	„Бълхата“ се разтресе неудържимо и излетя напред Нина нямаше представа с каква скорост се движат, но дори през рева на ракетния двигател тя можеше да чуе засилващото се свистене на водата, която се триеше в корпуса.
	— Сега идва трудната част! – изкрещя Трули.
	— Какво имаш предвид? – извика му в отговор Нина. Тя отчаяно изпитваше желание да запуши ушите си с ръце, но ако пуснеше седалката, щеше да започне да се мята из кабината като топче в свирка.
	— Трябва да улуча точния момент! Ракетата ще изгори за трийсет секунди, но ако отворя клапаните за морската вода твърде рано, налягането няма да е достатъчно и двигателите ще се задавят!
	— Твърде рано? А какво ще стане ако ги отвориш твърде късно?
	— Нагряващите елементи ще се стопят и подводницата ще избухне!
	— Чудесно! – проплака Нина. Таблото с измервателните уреди така се тресеше, че тя не можеше да разчете нищо, но забеляза поредица цветни светлинки на един от тях.
	Те се движеха от синьо към оранжево, приближавайки една зелена лампичка. От другата й страна имаше само един червен светодиод.
	Сигурно нямаше нужда от втори, защото подводницата щеше да се взриви преди той да успее да светне.
	— Сега! – викна Трули и сграбчи ръчката.
	Оранжево, оранжево…
	Нина отново се вкопчи в пейката.
	Зелено.
	Трули дръпна ръчката с всичка сила.
	Нина чу едно изщракване, когато водните клапани се отвориха и морската вода нахлу в отделението с нагряващите елементи. Разнесе се ужасяващо съскаме, сякаш някакъв зъл дух бушуваше около нея…
	„Бълхата” подскочи напред и ускори още повече Нина съвсем се сгъна в тясното пространство. Дори Трули изкрещя.
	Ревът на ракетите затихна, след което рязко спря. Но пронизителното съскане на парните реактори продължаваше равномерно да се чува. Натискът от ускорението леко намаля, когато скоростта постепенно се стабилизира.
	Нина отвори очи и бавно осъзна, че не се е взривила на парчета.
	— Как… как се справяме? – попита тя с треперещ глас.
	— Чакай малко – каза Трули, който изглежда също бе изненадан, че са още живи. Подводницата продължаваше да се тресе, но не толкова силно, колкото преди. – Мамка му, успяхме. Успяхме! – Той подсвирна от радост. – Движим се с почти триста и петдесет възела! Изяж се от яд, Русия! Австралия държи рекорда!
	— Всичко ли работи както трябва?
	Триумфалното ликуваме на Трули бързо затихна.
	— Батериите се разреждат по-бързо от очакваното – сигурно защото на борда има двама души. Животоподдържащите системи изразходват повече енергия.
	— Ще успеем ли да настигнем „Императора на океана”?
	— Така мисля. – Той отново погледна към монитора. – Надявам се.
	— Аз също – тихо каза Нина.
	 
	 
	 
	~28~

	 
	АТЛАНТИЧЕСКИ ОКЕАН
	 
	Още преди да отвори очи, по поклащането Чейс разбра, че се намира на кораб.
	Освен това усети, че при него има човек.
	— Здрасти, София – изръмжа той.

 	— Не спираш да ме изумяваш – каза София, докато той се опитваше да отвори очи и същевременно да преодолее гаденето, което бе вторичен резултат от стреличката с успокоителното. Тя стоеше на няколко метра от него и го гледаше. Той се опита да се изправи, но откри, че ръцете му са оковани с белезници за една тръба, спускаща се от тавана. Изглежда, се намираше в трюма на кораба. – Как разбра, че съм тук?
	— По парфюма. „Шанел“. Нали ти е любимият.
	— Хм. – София тропна с токче по палубата. – Между другото добре дошъл на борда на „Императора на океана”. Изглежда, че съм го наследила от Рене. Жалко, няма да мога да му се наслаждавам дълго, но поне ще ми свърши добра работа
	Чейс не хареса начина, по който прозвуча това изречение.
	— Къде е бомбата?
	— Приближава се. Не се тревожи, не след дълго ще бъде съвсем близо.
	Това му хареса още по-малко.
	— За какво ти е всичко това. София? Какво се каниш да взривяваш? И защо?
	Тя повдигна идеално оформените си вежди.
	— Всъщност възнамерявах аз да бъда човекът, който задава въпросите. Кой ти помогна да се измъкнеш от Алжир? Спокойно можеш да ми го кажеш – дори ти би трябвало да разбираш, че вече е твърде късно да ме спреш.
	Чейс повдигна леко ръка, за да погледне часовника си. Отдавна беше минал един сутринта – оставаха малко повече от седем часа преди бомбата да се взриви.
	— Не, все още има време.
	София въздъхна.
	— Упорит... до самия край. Еди, Джо провери здравината на тръбата, преди да те окове към нея. Тя е непоклатима като скала. Единственият начин да се откачиш от нея е като прегризеш собствената си ръка. Кой ще ти помогне?
	Той не й обърна внимание, вкопчи се в тръбата и здраво я разклати напред-назад. Както му бе казала София, тя не помръдна от мястото си, дори не се поклати. Той опита отново, но без успех. София изцъка с език. Победен. Чейс пусна тръбата и седна отново на пода.
	— Онзи тип, когото зарязахте мъртъв в стаята с копията, имаше радиостанция – призна той. – Свързах се с МИ-6.
	София изглеждаше объркана.
	— Но тя нямаше обхват да... О, разбирам. Предполагам, че това е някой от малките номера на Мак. Обаче едва ли си получил подкрепа от висшия ешелон, защото досега да бяха предприели някакви действия.
	— Още не е късно.
	— Не, нищо няма да направят. – Тя бавно го заобиколи, на лицето и изгря победоносна усмивка. Еди, все забравяш, че те познавам много добре. Не си много умел в лъжите.
	— За разлика от теб – върна й го Чейс.
	— Признай, че това е един много полезен талант. Никой от бившите ми съпрузи, включително ти, не заподозряха, че съм го използвала за собствените си цели.
	— А какви са тези цели? Аз ти казах всичко, което искаше да знаеш, а сега е твой ред – поне това ми дължиш.
	Тя присви очи.
	— Нищо не ти дължа.
	— Освен живота си.
	Въпреки че тя се опита да го прикрие, Чейс усети, че думите му са я жегнали. Тя тръгна към изхода, но в един миг се спря и се обърна към него.
	— Добре, щом толкова искаш да разбереш, ще ти кажа. Все пак поне отчасти и ти си виновен за това.
	— От къде на къде ще съм виновен, по дяволите?
	Тя се наведе към него и го погледна внимателно, в очите й гореше злоба.
	— Заради теб, Еди, семейството ми загуби всичко. Остана ми само титлата. Заради теб.
	Чейс се опита да вникне в думите й, но нищо не можа да разбере.
	— Нещо не схващам, Софи. Може ли малко повече подробности?
	— Баща ми беше твърдо против брака мис теб.
	— А, да, това го разбрах още в самото начало. Някъде около пет секунди, след като се запознах с него.
	— Не – изсъска тя. – Нищо не си разбрал. Той те презираше, считаше те за нищожество.
	Чейс изсумтя.
	— Сега вече не чувствам чак такива угризения, че му купих ония евтини бутонели за Коледа.
	Тя подскочи.
	— Никак не е смешно, Еди! – Той си помисли, че ще го ритне, но тя не бе толкова глупава, че да навлезе в обхвата на ръцете и краката му независимо, че го беше оковала към тръбата. – Аз никога не ти признах, че докато бях с теб, татко ме обезнаследи, лиши ме от всякакво финансиране. А ти дори ни го забеляза, защото си свикнал да живееш без пари и изобщо не ти хрумна колко много съм засегната аз
	— Затова ли е всичко? – изсумтя Чейс. Горкото малко богато момиче, татко й е взел кредитните карти?
	За миг му се стори, че тя ще се нахвърли върху него, но умът надделя над гнева.
	— Ти така и не разбра с какво се занимава семейството ми. Нашият бизнес, нашето богатство се е натрупвало в продължение на поколения, репутацията ни се е изграждала с постоянство. Ние сме си го заслужили, то е наше по право. Но тогава... – Лицето й се изкриви от отвращение. – Светът се промени. Изведнъж репутацията и правото вече не значеха нищо. Превърнаха се в чиста алчност, просто пари, цифри, които летяха напред-назад между компютрите. Заради нечия нищо и никаква печалба бяха унищожени вековни наследства.
	— Като това на баща ти, искаш да кажеш...
	— Той беше болен! – изкрещя София. – Съзнанието му беше замъглено, той направи грешки. Ако можех да му помогна, той никога нямаше да ги допусне! Но защото аз бях с теб, той бе твърде горд да ме помоли за помощ – и тогава хиените от Ситито и Уол стрийт усетиха слабостта му и го унищожиха! Разбиха бизнеса му, разпродадоха го парче по парче и банките, брокерите и адвокатите си го поделиха – като го оставиха без нищо! Оставиха и мен без нищо!
	— И взривяването на атомна бомба ще оправи нещата? – попита Чейс. – Какво се опитваш да постигнеш, за Бога?
	— Ще ти кажа точно какво очаквам да постигна – каза тя и го погледна с хладнокръвна пресметливост. – Богатството на хората, които унищожиха баща ми, е имитация, илюзия, която се основава единствено на вярата, че тяхната система работи. Аз възнамерявам да разруша тази илюзия, да срина системата. Целта ми е Ню Йорк, Еди.
	— Господи!
	Тя се наслади за миг на потреса и изумлението му, след което продължи.
	— И най-вече финансовия район. В осем и четиридесет и пет, точно преди началото на търговията, „Императорът на океана” ще акостира в Ийст Ривър, точно до Уол стрийт. Когато бомбата се взриви, тя ще заличи долен Манхатън – и напълно ще унищожи центъра на световните финансови пазари. Финансовата криза след единайсети септември ще бъде нищо в сравнение с това, което ще се случи. Американските пазари ще се сринат и ще повлекат след себе си всички световни борси. Всички онези хора, чието богатство и мощ се основават единствено на вярата, на листи хартия и цифри в компютрите, ще останат без нищо. Също като баща ми.
	— А ти ще разполагаш със златото от гробницата на Херкулес – сети се Чейс.
	София кимна.
	— В момента хората ми разкопават гробницата. Нина беше абсолютно права – след финансовия срив стойността на физическото богатство ще се увеличи многократно. Ще си възвърна онова, което по право си е мое – богатството и статута на моето семейство.
	— И ще прецакаш всички останали, а? – изръмжа Чейс. – Не само ще избиеш десетки хиляди хора като взривиш бомбата, ами и милиони други ще изгубят всичко. Не само финансовите акули, ами и обикновените хора?
	— Защо трябва да ми пука за тях? – изсумтя София. – Те са просто някакви си хора.
	— Ами аз? Винаги ли съм бил това за теб? – Тя не му отговори, но не посмя да го погледне. – Какво се случи с теб, София? – попита той отчаяно. – Господи, ти хладнокръвно убиваш хора, а сега се каниш да взривиш ядрена бомба. Ти си напълно луда. Мамка му, как я докара до тук?!
	Сега вече тя го погледна.
	— Оставям те да помислиш върху темата, Еди. Но искрено ти благодаря. Ако съм научила нещо от времето ни заедно, то е това.
	— Какво си научила? За какво говориш, по дяволите?
	София се приближи към него, малко извън обхвата на краката му, и се наведе.
	— Семейството ми винаги е имало власт, Еди, но тя се е уповавала на богатството и влиянието. Но когато те срещнах, когато ме спаси от онзи терористичен лагер... ти ми показа друг вид власт. Властта на живота и смъртта.
	Чейс не каза нищо, неспособен дори да помръдне, докато тя продължи да говори.
	— Когато уби членовете на „Златния път“, ти ме научи как наистина да упражнявам власт. Чрез безмилостно преследване на всички цели. Всичко по пътя трябва да бъде премахнато.
	— Ти си се побъркала – успя най-накрая да произнесе Чейс. – Аз дойдох да те спася, убивах само хора, които се опитваха да убият нас!
	— Не можеш да се заблудиш, както не можеш да заблудиш и мен – сопна му се София. – Заповядано ти беше да ги унищожиш, Еди. Не да ме измъкнеш или да ги плениш, а да ги унищожиш. Ти беше убиец. Не почувства нищо, когато ги застрелваше или промушваше с ножа, или когато им прерязваше гърлата. Видях те в действие. Никога няма да го забравя – защото така разбрах, че трябва да бъда като теб. Ти преследваше целта си, използвайки своята власт над тях. Също като мен.
	— Бях на бойна мисия да спася британски граждани от терористи – възрази Чейс. – Онова, което ти замисляш, е масово убийство за лична изгода и… мамка му, и налудничаво отмъщение!
	— Говори каквото искаш! – рече София и се изправи. Гласът й премина в писък. – Ти ме накара! Всичко това се случи заради теб! – Тя му обърна гръб и се устреми към вратата, като яростно потракваше с токчета по пода. – Джо! – извика тя. – Донеси я!
	— Не прави това, София! – каза Чейс, като се изправи. Все още бе окован към тръбата и можеше да се движи само на около два фута във всяка посока.
	— Ти постави началото в мига, в който се срещнахме – гласът на София бе изпълнен със злоба. – Напълно естествено е да присъстваш и на края. – В склада влязоха Комоса и ядрения инженер, които носеха бомбата. Тя им посочи другия край на помещението, доста по-далеч от Чейс. – Оставете я там.
	Двамата мъже внимателно поставиха смъртоносното устройство на пода. Комоса беше преметнал нещо през рамо. В първия момент Чейс помисли, че е оръжие, но след това разбра, че всъщност е пневматичен винтоверт. В металната основа на бомбата се забелязваха три равномерно пропити дупки. Комоса пъхна дулото на винтоверта в първата и натисна спусъка. Последва остро изпукване на компресирания газ и болтът се заби в палубата с остро изщракване. Последваха още две и бомбата бе окончателно застопорена. Комоса остави пневматичния винтоверт на пода до нея.
	София се приближи до бомбата и извади ключа от джоба си. Вкара го в панела, след което погледна равнодушно Чейс и го завъртя. Дисплеят светна и на него се изписа часът на детонацията: 08:45. Тя натисна един бутон и екранът се прехвърли на обратно броене.
	Седем часа, две минути, седемнайсет секунди.
	Шестнайсет.
	Петнайсет…
	Тя измъкна ключа, но дисплеят продължи да свети, а секундите неумолимо отлитаха.
	— Мисля да отскоча до палубата и да хвърля това в морето – подхвърли с насмешка тя, докато се отдалечаваше към вратата. Двамата мъже я последваха. – Между другото. Еди, таймерът има предпазен механизъм. Ако някой се опита да го спре без ключа, бомбата ще се взриви. Просто бих искала да го знаеш.
	— Сбогом, Чейс – каза Комоса и се ухили с диамантената си усмивка. – Приятно прекарване в отвъдното.
	Вратата се затвори е меко тупване.
	Чейс отново започна да рита и блъска тръбата, но не постигна нищо. След това се изправи и дръпна с всичка сила. Стоманата се впи в плътта му и по китките му потече кръв, но белезниците бяха твърде тесни и той не успя да измъкне ръцете си.
	Но продължи да опитва. Нямаше друг изход.
	 
	* * *

	— Почти стигнахме – надвика Трули монотонния вой на двигателите. – Поне така мисля.
	Нина се бе схванала от почти двучасовото лежане в изкривената позиция. Тя леко изви глава и го погледна.
	— Как така мислиш?
	— Навигационната система не е толкова точна, колкото глобалната позиционираща система. Особено при това друсане – съвсем се обърква. В най-лошия случай ще се озовем на близо десет километра от мястото, където смятаме, че се намираме.
	Нина докосна медальона си.
	— Тогава да се надяваме за най-добрия случай. Какво ще правим сега?
	Трули огледа уредите.
	— Така, първо трябва да излезем от супер кавитация, без да се размажем като жаба върху релса.
	Нина ококори очи.
	— Чакай малко, да се размажем ли? Ти не спомена нищо за размазване!
	— Ами досега такава скорост никой не е вдигал – обясни Трули. – Не мога просто да спра двигателите, защото когато суперкавитационната шокова вълна секне, усещането ще бъде като да забиеш подводницата в тухлена стена. Първо трябва да намаля скоростта, преди да изключа потока. – Той настрои няколко уреда, след което хвана ръчката на дросела. – Така, да опитаме…
	Трули леко дръпна ръчката назад. Доколкото Нина успи да чуе, шумът на двигателите изобщо не се промени, но вибрациите на „Бълхата“ се промениха и подводницата се залюля.
	— Това лошо ли е? – попита Нина.
	— Надявам се, че не! – Трули отново премести ръчката. Този път воят на двигателите леко затихна. Но клатенето продължи, като дори се засили. – Свалихме на триста възела. Получава се!
	— Ами това люлеене? – На Нина й прилоша, но тя си помисли, че гаденето с най-малкия й проблем.
	— Не знам защо прави така – остава само да се надяваме, че ще затихне от само себе си. – Последва още едно дръпване на ръчката. – Двеста и осемдесет, двеста и седемдесет… Хайде, негоднико! Двеста и петдесет…
	Опашката на подводницата изведнъж отскочи встрани като ритната, но се удари в нещо, която я върна в предишното й положение.
	Последва нов удар и сблъсък, и пак, и пак…
	Нина отчаяно се вкопчи в седалката, защото се мяташе на всички страни. Трули се бореше с уредите, кърмата на подводницата се люлееше като бясна насам-натам като езиче на камбана.
	— Опашни удари! – изрева Трули.
	— Какво?
	— Опашката на подводницата се мята в потока! Ако не го овладея, ще ни разкъса!
	Трули се опита да стабилизира „Бълхата”. Подводницата се люлееше бясно, заобикалящите я вихри я подметнаха още няколко пъти, преди да започне постепенно да се успокоява.
	Той намали още повече притока на гориво.
	— Мисля, че се получи…
	Тряяяс! 
	Нещо се откъсна от носа на подводницата, профуча покрай нея и се изгуби във водата зад тях.
	— Какво беше това, по дяволите? – извика Нина.
	— Избихме един стабилизатор! – Лостът за управление подскочи в ръцете му. – Ще се наложи да опитам аварийната спирачка. Какаото и да става, не се пускай!
	Тя нямаше представа какво има той предвид, но напрежението в гласа му й подсказа, че това е почти толкова опасни колкото излизането от суперкавитация. Тя се притисна с всички сили към седалката, а Трули бутна една ръчка… Капаците на водните помпи се затвориха.
	За миг шумът на двигателите затихна, тъй като притокът на вода към нагревателните елементи секна. Последната пара излетя през дюзите на двигателите, които за миг се изпълниха с мехурчетата пяна от суперкавитационната шокова вълна и налягането в тях рязко спадна.
	Без вода, която да ги охлажда, температурата на нагревателните елементи рязко се покачи. Пяната обля нагретия метал и веднага се изпари…
	Трули отново натисна ръчката.
	Капаците на водните помпи отново се отвориха и парата изригна през тях в две струи, които пронизаха супер кавитационната вълна около тъпия нос на подводницата. Шоковата вълна се разкъса и „Водна бълха” се озова в бушуваща турбуленция, която забави подводницата, но не успя да я спре.
	Морският съд я прекоси за по-малко от секунда…
	Закопчаният колан не можа да спаси Трули. Когато подводницата навлезе в плътната морска вода, той се блъсна в лоста за управление. Ако Нина не се беше вкопчила с всичка сила в седалката му, сигурно щеше да излети с главата напред към предната стена. Нещо се отчупи и се разби в контролния панел. Светлините примигнаха, разни откъртени метални части се удряха в корпуса…
	Подводницата забави скоростта си.
	Трули изпъшка от болка, когато се опита да вдигне ръка от ръчката.
	— Ох, мамка му – изхриптя той. – Нина, помогни ми, бързо
	Нина се изправи и раздвижи изтръпналите си, пулсиращи ръце.
	— Какво има? 
	Австралиецът изкриви лице от болка.
	— Мисля, че съм си пукнал ребро! Не мога да достигна ръчката дръпни я към себе си, изключи батериите!
	Тя побърза да изпълни инструкциите му. Съскането, но водата в двигателите затихна, последните вибрации изчезнаха. „Бълхата” утихна.
	— Благодаря – изпъшка Трули. – Така. Успяхме да спрем и все още сме цели, поне до известна степен. Все пак е нещо. – Той огледа повредените уреди с присвити от болка очи. Едва ли тази подводница ще може да се задвижи отново. И двете дюзи са счупени, освен това почти нямаме енергия.
	— Зле ли си ранен? – попита Нина.
	Лицето му се изкриви.
	— Известно време няма да мога да играя тенис. Трябва да проверя къде се намираме. Виждаш ли онази ръчка там горе? – той посочи с пръст към един лост, който стърчеше от тавана. Нина кимна. – Дръпни я. Тя ще отвори резервоарите с баласт и ще ни изкара на повърхността.
	Тя се изправи и я дръпна. Подводницата се залюля, сгъстеният въздух изкара всичката вода от резервоарите. Само след минута се усети някакво по-различно поклащане, породено от разбиването на морските вълни в корпуса.
	Трули несръчно натисна няколко клавиши по клавиатурата с едната си ръка, защото болката в гърдите му пречеше да помръдне другата.
	— Добре, получаваме GPS сигнал. Я виж ти, въобще не сме далеч.
	Нина погледна към екрана, където се беше появила карта.
	— Къде се намираме?
	— Близо до крайбрежието на Мерилинд. На около двеста и деветдесет километра от Ню Йорк.
	Нина веднага пресметна разстоянието в имперски мерки: сто и осемдесет мили.
	— Къде се намира „Императорът на океана '?
	— Изчакай секунда да видя дали ще успея да установя сателитна връзка. Тук едва ли ще има безжичен интернет…
	Тя нетърпеливо изчака първо компютъра да се свърже с мрежата на Корвус, а след това и Трули да влезе в нея. В сравнение със системата в офиса му, сателитната връзка бе мъчително бавна.
	— Пипнах те! – каза най-накрая Трули. На екрана се появи жълтото триъгълниче, което показваше местоположението на „Императора на океана” Намират се през четири залива, малко навътре в морето. Движат се по същия курс като преди – с около двайсет и три възела.
	— Можем ли да ги настигнем?
	Сигурно, стига помпите да не са се повредили. Ако успеем да вдигнем прилична скорост. Той посочи към един уред. – Батериите са почти напълно изтощени. Останала ни е енергия за около десетина минути. Обаче ще се наложи ги да управляваш подводницата. Няма да мога да се справя само с една ръка.
	Нина се загледа в триъгълника на картата, който се намираше толкова близо до иконката, показваща тяхната подводница и на, Еди…
	Тя стисна твърдо зъби.
	— Какво искаш да направя?
	 
	 
	 
	~29~

	 
	София стоеше на мостика на „Императора на океана” и гледаше напред. Нощните операции се извършваха на слаба светлина, но така или иначе нямаше много за гледане. Корабът се намираше на около трийсетина мили от брега, заобиколен единствено от мастиленочерната бездна на Атлантическия океан и звездния купол над него.
	Тя се обърна към мъжа до нея. Това бе капитан Ленар. За последното си пътуване редовият екипаж от четиридесет моряка на „Императора на океана” бе намален до невзрачната групичка от пет души, които щяха да бъдат евакуирани малко преди корабът да стигне до Манхатън. Те щяха да го напуснат с конвертоплана, който бе кацнал на площадката за хеликоптери.
	— И повече ме се появи?
	— Не, мадам – каза Ленар, французин с тежък поглед. – Каквото и да е било, вече го няма.
	София погледна подозрително към радарните екрани, след което се махна от прозореца. Няколко минути по-рано, на радара на „Императора на океана”, точно пред него, се беше появило нещо, което отново изчезна. То бе твърде голямо, за да бъде просто останка от потънал кораб, а предвид целта на яхтата всичко, което не им изглеждаше обичайно, трябваше да бъде считано за евентуална заплаха.
	Но ако това беше лодка, тя все още трябваше да се вижда на радара и Ленар вече бе изключил възможността обектът да е перископ на подводница…
	— Продължавай да търсиш – най-накрая заповяда тя. – Ако отново се появи, веднага ме извикай. Ще бъда в каютата си.
	— Да, мадам – София даде знак на Комоса да я последва и се отдалечи от радара. Ленар погледна завистливо към чернокожия гигант, който досега се бе спотайвал в дъното на мостика.
	 
	* * *

	Обектът, който беше засечен от радара на „Императора на океана”, се намираше много по-близо, отколкото предполагаше капитанът му. С помощта на Нина Трули бе потопил „Бълхата” на дълбочина от шест фута и бе въвел курс към яхтата. След като вече и двамата работеха върху управлението, тясното пространство в кабината създаваше още по-засилено усещане за клаустрофобия.
	— Съжалявам – отново се извини Нина, след като, без да иска, за пореден път го мушка с лакът Трули.
	— Няма проблем. Поне този път не улучи ребрата. – Трули погледна към монитора. На толкова малка дълбочина компютърът можеше да улови сигналите на глобалната позиционираща система и картата показваше, че „Бълхата” и „Императора” се намираха на разстояние не повече от сто и петдесет метра един от друг. Подводницата се движеше точно в курса на огромния круизър, но скоростта й бързо намаляваше.
	Добре, почти върху нас са. Ще се приближа до бакборда, след това ще се издигна на повърхността и ще се опитам да изравня скоростта с тях.
	— Колко време ни остава?
	— Малко. На повърхността подводниците се движат по-бавно и ще ми се наложи да загрея помпите до червено, за да не изоставаме. Дори и да не ги изгоря, горивото им ще свърши за нула време. Има и още нещо.
	— Има си хас – изръмжа Нина. – Какво е то?
	— При скоростта от двайсет и три възела, която развиваме, около носа се създава висока вълна и щом люкът се отвори, вътре ще нахлуе вода. Много вода.
	— Чакай малко, да не би да казваш, че ще потънем?
	— Какво и да се случи, подводницата няма да успее да се върне обратно – каза Трули с печален глас. – Е, какво пък. Поне се повозихме здраво.
	Нина го погледна разтревожено.
	— Ами ти?
	— Не се тревожи за мен. Щом се качиш на яхтата, аз ще успея да се измъкна.
	— Със счупено ребро?
	— Животът би бил ужасно скучен, ако от време на време не се появява по някое предизвикателство, нали? – Той й стисна ръката. – Ти просто гледай да се качиш на онзи кораб, става ли? Намери Еди, обезвреди бомбата и спри тази откачена кучка!
	Тя се извъртя, доколкото можа в тясното пространство и го целуна по челото.
	— Благодаря ти, Мат.
	— Няма проблем. Ако оживея след това, не забравяй, че ми предложи работа.
	Нина се усмихна.
	— Ти си пръв в списъка ми.
	На екрана символите, които обозначаваха „Водна бълха” и „Императора на океана” почти се покриваха. През бълбукането на помпите се промъкна още един звук – нискочестотен тътен.
	Мощни дизелови двигатели. Яхтата се намираше над тях.
	Трули премести лоста за управление, за да изкара подводницата на повърхността.
	— Така, готово! Започни да повдигаш люка, само не бързай да го отваряш докрай, докато не ти кажа.
	Нина завъртя заключващия механизъм, докато Мат приближи подводницата до „Императора на океана” и изкара на монитора картина от камерата на корпуса. Образът беше много тъмен и замазан от водните пръски, но в дясната страна се забелязваха ярки петна.
	Товарните портове. Намираха се точно до „Императора на океана” и пърпоренето на двигателите наподобяваше мъркане на гигантска котка.
	„Водна бълха” подскочи, когато мина през буйната вълна, причинена от порещия водата нос на яхтата. Нина едва не падна и се вкопчи в люка. Трули започна да удря като полудял със здравата си ръка върху бутоните на контролното табло. Край тях преминаха още няколко товарни порта
	— Хайде, отваряй! – извика той.
	Нина блъсна капака. В кабината нахлу вода и ги измокри целите. „Бълхата“ затанцува върху вълните и всеки път, когато носът й се забиваше в някоя от тях, кабината се пълнеше с вода.
	Тя грабна навитото въже, което бяха окачили до люка, изпълзя навън и седна на корпуса. Подводницата се движеше с повече от двайсет възела, блъсна я леден вятър, който заради мокрите си дрехи тя усети като пронизване с нож.
	Над нея се издигна корпусът на „Императора на океана”. Яхтата газеше по-дълбоко при кърмата, но въпреки това се извисяваше поне на десет фута над повърхността.
	Нина се вкопчи с едната си ръка в люка, а с другата завъртя въжето над главата си. Накрая му беше завързана кука. Ако извадеше късмет, щеше да успее да я закачи в релингите на задната палуба.
	Ако извадеше късмет...
	Блъсна я нова вълна и тя потрепери от студ. Водата нахлу в кабината. Лампите примигнаха.
	— Изпускам я! – предупреди Трули. – Двигателите прегряват, а заради водата всичко започва да дава на късо!
	— Приближи се още малко! – извика му в отговор Нина. Тя хвана куката и се приготви да я хвърли.
	Подводницата доближи „Императора на океана”. Вълните, които се разбиваха в корпуса на яхтата, засилиха клатенето на „Водна бълха”. Въпреки че се бе вкопчила в капака на люка и се бе захванала с крака за ръба му, Нина едва успя да удържи позицията си.
	Яхтата все повече ги изпреварваше, край нея вече се плъзгаше задната палуба.
	Тя вдигна ръка и завъртя въжето. При скоростта, с която се движеше корабът, щеше да има само една възможност...
	В кабината проблесна синя електрическа мълния и светлините угаснаха.
	— Мамка му! – изкрещя Трули. – Изгубих...
	Нина хвърли куката.
	Тя полетя във въздуха към задната палуба, опъвайки въжето зад себе си...
	Удари се в борда, отскочи и падна във водовъртежа между двата морски съда.
	Нина проследи падането й с невярващ поглед, след което трескаво задърпа въжето към себе си. Куката затрака по корпуса на подводницата. Поредната вълна се разби в носа, в кабината вече непрекъснато се изливаше вода. Двигателите на „Водна бълха“ затихваха и малкият съд постепенно забавяше скоростта си, докато „Императорът на океана” увеличаваше своята.
	Тя отново сграбчи куката и се изправи в цял ръст, като балансираше внимателно на ръба на люка. Долу в кабината Трули се опитваше да се измъкне от седалката, непрекъснато заливан от ледената вода.
	Кърмата на яхтата подмина Нина. Тя видя пяната над двигателите й. Скоро щяха да попаднат в килватера й и да бъдат потопени…
	Хвърляне!
	Този път куката прескочи парапета и се плъзна по задната палуба, докато „Императорът на океана” бързо се отдалечаваше.
	Носът на „Бълхата” навлезе в килватера...
	Въжето се опъна.
	Нина едва успя да го хване, след което бе отнесена от подводницата и запратена във водата зад огромната яхта.
	Трули се бе показал едва наполовина през люка, когато носът на „Водна бълха” потъна под водата, а само след миг цялата подводница се скри под повърхността, повлечена от тежестта на нахлулата в кабината вода. Когато гигантските батерии дадоха накъсо, под вълните се появиха синкави проблясъци, след което морето отново потъмня.
	Нина нямаше време да мисли за съдбата на австралиеца. Ледените струи шибаха лицето й, тя кашляше и се давеше, но постепенно се издърпваше по въжето. Всяко заливане заплашваше да отслаби захвата й и да я запрати в дълбините на студения черен океан.
	Едната ръка. После следващата.
	Лека-полека тя се приближи до кърмата на яхтата. Всеки път, когато тялото й попадаше в разпенения килватер, тя усещаше как перките на двигателите жадно я засмукват надолу.
	Ръцете й се вцепениха от студа, единственото, което усещаше, бе болка.
	Още няколко фута...
	Една вълна се разби в нея, тя си пое дълбоко въздух и се опита да избърше лютивата солена вода от очите си. Кърмата на яхтата, отвесна стена от боядисана в бяло стомана, се издигна пред очите й.
	Изведнъж отстрани забеляза нещо...
	Стълба!
	Мястото, откъдето се стигаше до плаващата платформа на „Императора на океана”, когато тя бе свалена във водата и яхтата не се движеше. Но Нина изобщо не се интересуваше от предназначението й – достатъчно беше това, че стълбата бе там и тя можеше да я стигне.
	Стига да не се изпусне от въжето.
	Тя започна с нови сили да се придвижва напред по изпънатото въже и най-накрая стигна до корпуса. С пулсиращи от болка мускули започна да се изкачва нагоре и краката й се показаха над водата. Нина се оттласна с крака от кърмата и се залюля към стълбата.
	Все още се намираше твърде ниско. Краката й отново докоснаха водата, бушуващите вълни се опитваха да я засмучат към бездната. Тя изкрещя, издърпа се нагоре и отново опита.
	Този път се размина на сантиметри с водата. С плъзгащи се по корпуса крака тя се придвижи по кърмата. Въжето се впиваше в ръцете й. Стълбата се намираше само на няколко фута и се приближаваше с всяка следваща стъпка по мократа повърхност, все по-близо...
	Нина увисна на една ръка и протегна с другата към стълбата. Тя също бе мокра и хлъзгава и Нина не успяваше да се захване добре. За миг й се стори, че изпуска въжето...
	За последен път се оттласна от корпуса и изкрещя от безсилна ярост...
	Ръката й се вкопчи в едно стъпало.
	Не можеше да повярва на очите си. След това решителността надделя, тя се пусна от въжето и се залюля на стълбата. Краката й цопнаха във водата, водовъртежът ги дръпна надолу, но тя се изтегли нагоре и успя да се хване за следващото стъпало.
	Близо минута остана там, трепереща от ужас и студ, докато чувствителността на пръстите й не започна да се връща. Най-накрая събра достатъчно сили, за да започне постепенно да се изкачва по стълбата.
	Щом стигна до върха, тя се строполи изтощена на палубата, цялата подгизнала. Ако в този миг се появеше някой и я видеше, тя нямаше да може да направи нищо, за да му се противопостави.
	Но палубата беше празна. Нина бавно надигна глава. Видя крилата и опашката на конвертоплана, които се подаваха от площадката за хеликоптери.
	Гледката й вдъхна нови сили. Щом самолетът беше тук, значи София също бе тук.
	Както и Чейс.
	Краката й все още трепереха от умора, но Нина се насили да се изправи. Част от съзнанието й отбеляза иронично, че в момента се намира на същото място, където сякаш преди векове двамата с Чейс се бяха скарали на партито на Корвус. Но този път тя бе дошла не за да се кара с него, а за да го спаси.
	Прокара длани по дрехите си, след което изцеди подгизналата си коса, опитвайки се да изстиска колкото се може повече от студената вода. Задната палуба може и да беше празна, но „Императорът на океана” все още имаше екипаж на борда и мокрите следи по корабните коридори щяха да предизвикат подозрение дори у най-обикновен моряк.
	След като се изсуши, доколкото успя, тя се устреми към най-близката врата, опитвайки се да си спомни разположението на яхтата. Някой й беше споменал, че е дълга триста и петдесет фута и има шест палуби. С достатъчно кабини, за да побере над четиридесет пътници по време на пътуване, освен каютите на екипажа.
	Доста обширен терен за претърсване.
	Тя изведнъж се сети за Трули и надникна през борда. Нямаше представа дали е успял да се измъкне от подводницата, преди да потъне. За миг й се стори, че видя слаба светлинка да примигва някъде далеч в тъмното море, но тя бързо изчезна.
	— Дано си успял, Мат – прошепна тя, като стисна здраво медальона си. След това внимателно открехна вратата и надникна вътре.
	Видя всекидневната, кремавите кожени фотьойли и малкия бар. Празна. Нина се промъкна в стаята, уютната й топлина само й напомни колко студено й беше във водата. Тя потрепери, потърка ръце и се спря, за да обмисли следващия си ход.
	Приоритет номер едно: да намери Чейс. Щом го освободи, могат заедно да се погрижат за останалото – да открият и обезвредят бомбата и после да се разправят със София и всички, които и помагаха.
	Къде ли може да е Чейс? Той беше пленник, така че сигурно бе заключен някъде. Това изключваше кабините за гости, които бяха като хотелски стаи и обитателите им винаги можеха да си отворят от вътрешната страна. Може би в някой от складовете?
	Трябваше да започне отнякъде, най-добре отдолу, и да продължи нагоре. Зад бара имаше план на палубите, на който беше обозначен аварийният маршрут и местонахождението на стълбите. Тя бързо отиде до вратата в дъното на всекидневната. Зад нея се простираше празен коридор.
	Нина се ослуша за миг и тихо се промъкна по коридора, докато стигна до стълбите. Тъкмо се накани да тръгне нагоре, когато през боботенето на двигателите дочу нещо.
	Стон?
	Като че ли бе дошъл от горната палуба. Нина предпазливо започна да се изкачва нагоре и някъде по средата се спря и се ослуша. Стори й се, че изстена мъж, който сигурно изпитваше болка. Чейс?
	Тя замръзна на място в очакване звукът да се повтори.
	Което се случи след миг.
	— О, за… – изсъска ядно Нина, когато осъзна какво чува. Това наистина беше стон, но не от болка. В този миг към него се присъедини и още един – стон на жена, изпаднала в екстаз. София. Мъжът, когото беше чула, бе Комоса. – Дано и двамата пипнат сифилис!
	Нина реши, че София едва ли е насилила Чейс да гледа, затова продължи да се изкачва по стълбите. Зърна друг план за евакуация, от който се увери, че се намира на долната палуба, където се намираха двигателното отделение и складовете.
	Тя предположи, че в двигателното отделение ще има хора, затова хукна в обратна посока, проверявайки всяка врата, която срещаше по пътя си. Зад първата имаше просто дрешник, пълен с принадлежности за почистване, втората водеше към пералното помещение, което беше тъмно. Без да се бави, тя продължи по коридора, като провери всички врати по пътя си, докато не стигна до края му и не зави в тесен проход, който го свързваше с коридора от дясната страна. Там се намираха складове, пълни с подредени картонени кутии, грамаден фризер…
	Една от вратите бе заключена.
	Тя замръзна на мястото си стресната, че тракането на дръжката на вратата може да предупреди някого. Но единственият звук, който се чуваше, бе боботенето на двигателите. Тя отново опита дръжката, но не успя да отвори, затова почука тихичко на вратата.
	— Еди! – подвикна тя. – Еди, вътре ли си?
	Тишина. След това се чу глас:
	–Естествено, че съм тук, София – нали ме закопча за шибания кол!
	Нина изпъшка от облекчение. Той беше жив!
	— Не, аз съм, Еди, Нина!
	Отново тишина. След това Чейс отново заговори, гласът му преливаше от недоверие:
	— Ти пък как се озова тук?
	— Ще ти обясня по-късно. – Тя се сети, че в един от складовете бе открила инструменти, хукна натам и намери един лост. Върна се при заключения склад. – Добре ли си?
	— Ще умра, ако не пусна една вода, но като изключим това...
	— Добре си – промърмори Нина, докато пъхаше лоста между вратата и касата и натисна с всичка сила. Дървото изскърца и се напука, след това нещо вътре се счупи и вратата се отвори.
	Нина едва не се препъна, когато се втурна вътре, после забеляза Чейс да стои до отсрещната стена с ръце, оковани около една тръба. Той не можа да скрие радостта си при вида й.
	— Пусто да остане, наистина си ти!
	— Нали ти казах, че ще тръгна след теб — каза Нина с топла усмивка. Те се прегърнаха толкова плътно, колкото им позволяваше тръбата.
	Чейс протегна ръце напред.
	— Добре, по-бързо разкарай тези железа от ръцете ми и да вървим да се оправяме с бомбата.
	— Знаеш ли къде се намира? – попита Нина. Чейс посочи към другия край на стаята. Тя се обърна и стреснато отстъпи, когато видя бомбата на по-малко от десет фута от себе си. – Ох!
	— Недей да се занимаваш с нея – София каза, че е сложила капани и според мен поне този път не лъжеше.
	Нина вдигна лоста, опитвайки се да открие най-лесния начин да разкъса веригата на белезниците.
	— Може би е най-добре просто да я хвърлим зад борда?
	— Това хич няма да се отрази добре на клетите риби – обади се София от вратата.
	Нина стреснато се обърна и замахна с лоста – но видя, че София, с разрошена коса и почервеняло лице, е насочила пистолет към нея. До нея стоеше Комоса, облечен единствено с кожените си панталони. Той също бе въоръжен, както и един по-възрастен мъж с бяла униформа.
	— Ох, мамка му.
	— Трябва да призная, Нина, че съм много по-изненадана и впечатлена да те видя тук, отколкото когато видях Еди да се мотае из подводната ми база. – София замълча и я погледна замислено. – Хм. „Подводната ми база“. Това вече определено прозвуча като от филм за Бонд, нали?
	— Как разбра, че съм тук? – попита Нина.
	— Преди няколко минути уловихме сигнал за бедствие точно пред нас. Компютърът ни съобщи, че е един от нашите съдове – на Рене, всъщност: онази смешна подводница, по която попиля толкова много пари.
	— Де да знам – каза Нина, – на мен ми се стори много добра инвестиция. Изцяло ме спечели.
	— Явно ти е свършила работа – отвърна София. Тя влезе в склада заедно с Комоса и подкани с пистолета си Нина да хвърли лоста. Тя с неохота се подчини, после вдигна ръце. – Веднага щом разбрахме какво е това, аз се досетих, че си ти. Едва ли някой друг ще действа толкова отчаяно. След това един от екипажа откри мокри следи по килима във всекидневната и ние просто тръгнахме по тях.
	Нина изсумтя.
	—      Това добре, Шерлок. – Тя хвърли един поглед към Комоса и видя, че гърдите и пиърсинга му блестят от пот, след което огледа омачканите дрехи на София. – Лошото е, че ви прекъснах чукането.
	— Мамка му, нямаше никаква нужда да знам това! – изпъшка Чейс.
	София се усмихна.
	— Няма значение, Еди – най-сетне настъпи краят на битката, за който все вълнуваше. Окови я – каза тя на Ленар, като посочи Нина. Той извади чифт белезници от джоба си и се накани да я прикове към същата тръба, където беше Чейс, но София го спря. – Не, по-далеч от него. Ей там. – Тя посочи към една отвесна тръба в другия край на склада.
	— Защо е всичко това? Не може ли просто да ги убием? – изръмжа Комоса, очевидно раздразнен.
	София го погали по гърдите.
	— Стига, Джо. Знам, че отдавна ти се иска да го направиш, но аз бих желала да получа удовлетворение от това, че първите хора, убити от бомбата, ще бъдат бившият ми съпруг... и неговата кучка.
	— Знаеш ли – каза Чейс, когато Ленар закопча белезниците на Нина, – повечето бивши съпруги намират удовлетворение в това да отрежат оная работа на мъжете си, а не да взривяват цял град! Но на теб грандоманията ти е в кръвта... нещастна, налудничава преувеличена аристократка!
	— Жалък опит да ме ядосаш, Еди. Това няма да ти спечели още време – играта свърши. Сбогом! – тросна се София и тръгна към вратата. Ленар вдигна лоста и я последва.
	Комоса ги изчака да излязат, след това пристъпи към Еди и го удари във всичка сила в лицето, събаряйки го на пода.
	— Прощалният ми подарък за голямата ти уста – каза той, като излизаше от склада.
	— Добре ли си? – попита Нина.
	Чейс изплю една кървава храчка – и един зъб. Кътникът, който се беше разклатил в Босвана, най-накрая беше паднал.
	— Е, поне ми спаси ходенето при зъболекаря. Този подарък струва поне двеста долара.
	— Ох, Боже – тихо възкликна Нина. Тя се свлече на пода, мокрите дрехи шляпаха по краката й. Тя погледна към бомбата в другия край на стаята. — Тя наистина смята да го направи, нали? Наистина ще взриви това проклето нещо...
	— Все още нищо не е свършило – каза Чейс. – Каквото и да казва София, това още не е краят. Все още можем да направим нещо. Не трябва да се отказваме от борбата.
	Нина задрънка с белезниците.
	— Имаш ли някакви предложения?
	— Ами... – Чейс погледна към собствената си тръба. Той бе опитал всичко, за което се беше сетил, за да се освободи – но нямаше дори и следа от успех. Тръбата беше твърде стабилна, а и белезниците бяха твърде здрави. – Всъщност нямам. Ами ти?
	Нина уплашено поклати глава, след което се опита да се приближи до Чейс. Той направи същото, но не успяха дори краката си да докоснат.
	— Не – каза ядосано Нина. – Не, по дяволите, не! – тя размаха яростно крака в опит да го достигне, но той се намираше твърде далеч. – Мамка му! – Тя се отказа и се сви около тръбата в опит да скрие сълзите си.
	— Нина… – прошепна тъжно Чейс. Толкова му се искаше да може да я прегърне, да я утеши, но дори това му бе отказано.
	Той погледна на другата страна, към бомбата. Броячът неумолимо отчиташе секундите.
	По-малко от седем часа до взрива…
	 
	 
	 
	~30~

	 
	НЮ ЙОРК
	 
	Денят се очертаваше да бъде прекрасен.
	Слънцето изгря над хоризонта. Зората леко зачерви безоблачното небе, което с напредването на деня отново възвърна ясносиния си цвят. Утринните сенки прорязваха разпилените райони на великия град, а източните лица на небостъргачи те в сърцето му се къпеха в златиста светлина.
	Ню Йорк отдавна се беше разбудил. В осем и половина сутринта улиците вече преливаха от таксита и автомобили, утринния хор на Манхатън не включваше птичи трели, а какофония от клаксони. Хората се стичаха към острова и нахлуваха по всички етажи във всяка една сграда. Световната финансова столица загряваше за поредния отрупан с работа ден.
	На седем мили южно от Манхатън, грамадният мост Верацано Нероуз, който свързваше Бруклин със Стейтън Айлънд, представляваше демаркационната линия между Атлантическия океан и пристанището на Ню Йорк. Ежедневно под него преминаваха десетки кораби, част от които определено привличаха за дълго погледа.
	„Императорът на океана” бе едни от тях.
	София отново се изправи на мостика на яхтата, за да наблюдава как морският съд минава под Нероуз и заобикаля врязалия се във водата бруклински район Бей Ридж. От другата му страна се намираше Гавърнърс Айлънд, а над него се извисяваха лъскавите кули на Манхатън, които блестяха на утринното слънце.
	— Изглеждат така, сякаш горят, нали? – възкликна Комоса с едва доловимо благоговение в гласа.
	София се усмихна.
	— Скоро наистина ще пламнат.
	Ленар се обърна към нея.
	— Въведох курса в автопилота, мадам. Корабът ще плава до Ийст ривър, след което ще обърне към брега, малко преди бомбата да се взриви. Дори да има подводни течения, те няма да са на повече от петдесет метра от брега.
	— Добре – каза София. – Колкото по-близо, толкова по-добре. – Тя се извърна от прозореца. – Мисля, че е време да се махаме. Капитане, качете екипажа на самолета. Джо… – Тя се усмихна студено. – Промених си мнението. Слез в склада и ликвидирай Еди.
	Комоса се ухили злобно.
	— За мен ще бъде удоволствие. Ами жената?
	— Не я пипай.
	Той я погледна изненадано.
	— Наистина ли?
	-      Искам да убиеш Еди бързо и чисто – каза му тя. – Поне това му дължа. Но тя… Искам да страда. – Тя вдигна ръка и докосна дълбоката рана на бузата си. – Може да прекара последните си няколко минути гледайки тялото на мъртвия си любим. Заслужава го.
	Комоса извади сребристия си браунинг от кобура.
	— Считай го за сторено.
	— Бързо и чисто – напомни му София, докато той напускаше мостика. Обеците му блестяха на слънцето. – Отлитаме веднага, щом подготвим самолета. Не се бави.
	— Няма – увери я той и я заслепи с диамантената си усмивка.
	 
	* * *

	Таймерът показа 00:10:00 и продължи да отброява.
	— И така – каза Чейс, – сега е моментът за последни гениални идеи.
	— Боя се, че нищо не ми хрумва – отнесено отговори Нина. След като бяха опитали всякакви начини да се измъкнат от белезниците си, а единствените резултати бяха порязвания и протъркани китки, тя бе изпаднала в някакъв примирен унес и усещане за нереалност.
	Чейс задрънча с веригата по тръбата.
	— Ще ми се да бях пробвал предложението на София.
	— Какво беше то?
	— Да си прегриза ръката.
	Нина успя да се усмихне.
	— Малко е крайно.
	— Намираме се в екстремна ситуация.
	— Като че ли сме попадали в доста такива, нали?
	Той кимна.
	— Да, доста неща преживяхме заедно, нали? Но…
	Гласът му прозвуча искрено, сякаш се канеше да се изповяда и това накара Нина да седне.
	— Искаш ли нещо да ми кажеш? – попита меко тя.
	— Ами сега е моментът, нали? – Той махна с ръка към бомбата. – Исках да кажа, че дори да сме имали някои проблеми… последната година и половина с теб бе най-хубавото време в живота ми. Просто ми се ще да се бях възползвал повече от нея, вместо да се държа като егоистичен задник.
	— О, Еди… – Тя му се усмихна тъжно. – Не само ти се държа егоистично. Вината е и моя. Но имахме доста хубави моменти, нали?
	— Така е. Добър екип сме.
	— Бяхме добра партия.
	— Страхотна партия.
	— Аха.
	Те се погледнаха.
	— Аз, ъъъ… – започна Чейс.
	— Какво? – попита Нина.
	— Нищо.
	— Не, кажи ми. Нали сам призна, че сега е моментът.
	— Права си. – Чейс замълча за миг, за да си събере мислите. – От известно време се каня да ти задам един въпрос.
	Нина мажеше да се досети за какво става дума.
	— Откакто се събрахме?
	-      Не, още преди това. Е, не когато сме се карали или спорили. Но от известно време го обмислям.
	— Ами… давай. Питай ме.
	Той отново махна към бомбата.
	— Е, сега вече няма смисъл, нали?
	— Сигурно – въздъхна Нина. – Но...
	— Какво?
	— Мисля, че знаеш какъв ще бъде отговорът ми.
	— Така мисля. – Той се усмихна, след което се засмя с глас.
	— Какво е толкова смешно?
	— Току-що се сетих нещо. Ако го бяхме направили и бяхме решили да залазим фамилиите и на двамата с тиренце помежду им, щяхме да бъдем семейство Уайлд-Чейс*. Доста подходящо за случая.
	[* Имената на двамата герои (в оригинал wild chosc) се превеждат като „диво преследване” – Б. пр.]
	— И чак сега ли се сети за това? – полита Нина, като също се засмя. – Аз си го помислих още преди година и половина!
	Чейс повдигна изненадано вежди.
	— Помислила си го веднага след като се събрахме?
	— Ами минавало ми е през ума! – И двамата се засмяха.
	В този миг вратата се отвори.
	Чейс и Нина скочиха, щом зърнаха Комоса да влиза с пистолета ръка.
	— Не очаквах да чуя точно това – каза той с фалшиво неодобрение в гласа. – Но веднага ще оправя нещата.
	— Още ли си тук? – попита Чейс. – София те заряза, нали?
	— Всъщност тя ме изпрати да те отърва от нещастието ти. – Комоса се приближи и застана между Чейс и Нина, но на достатъчно разстояние и от двамата. – След малко си тръгваме. Тя е избрала едно прекрасно местенце за наблюдение на Стейтън Айлънд.
	— Да, оттам се виждат най-хубавите терени – отвърна Нина със сарказъм.
	— Значи София най-накрая ти позволи да ни убиеш, а? – попита Чейс.
	— Не – отвърна Комоса, като насочи пистолета си към Чейс, – само теб. Тя иска доктор Уайлд да страда през последните си минути.
	Предизвикателното поведение на Нина изчезна за миг и бе заменено от сковаващ ужас, но преди да успее да реагира, Комоса продължи:
	— Но аз имам по-добра идея. Ще ми се и двамата да страдате – особено ти, Чейс. Затова ще те прострелям в корема. Ще прекараш последните няколко минути в непоносима агония, а ти – той се обърна към Нина, – ще стоиш там и ще го гледаш. – Той се прицели в стомаха на Чейс.
	— Нямам ли право на последна дума? – изръмжа Чейс
	Комоса се ухили.
	— Само „ааагрх!” – Той запъна ударника...
	Чейс се хвърли към него и се опита да го ритне, но веригата се опъна и спря устрема му. Изненаданият Комоса отстъпи назад, въпреки че не беше в обхвата му.
	След миг си възвърна хладнокръвието, усмихна се и отново вдигна оръжието — и отхвръкна напред, след като Нина, скачайки във въздуха, го ритна с всички сили в гърба.
	Тя се стовари тежко на пода, ръцете й се опънаха над главата. Комоса по инерция направи няколко крачки напред, преди да възстанови равновесието си...
	Храс!
	Чейс скочи напред и нанесе жесток удар с крак в челюстта на Комоса. Тя се разцепи на две между предните му зъби и острата кост се заби между венците и устната на чернокожия гигант.
	Нигериецът изпищя, от устата му плисна кръв, а Чейс се засили към гърдите му с наведена глава. Той захапа със зъби сребърната обеца в лявото зърно на Комоса и дръпна с всичка сила, като успя да притегли противника си към тръбата, преди да откъсне халката заедно с късче плът.
	Неговото лице също бе облято в кръв от дълбока рана на челото му. Чейс изплю кървавото бижу, уви се около тръбата и сграбчи пистолета на Комоса с окованите си ръце, опитвайки се да го отмести от гърдите си и да го измъкне от захвата му.
	Но въпреки силната болка, която изпитваше, Комоса бързо се съвзе. С отворена уста и стичаща се по брадата му смесица от кръв и слюнка, той вдигна ръка...
	И продължи да я вдига нагоре.
	Чейс се беше вкопчил в пистолета с две ръце, но бе безсилен да се противопостави на издигането си във въздуха. Гърдите му се притиснаха към тръбата и краката му се откъснаха от пода. Сухожилията на грамадната ръка на чернокожия се опънаха под кожата му като въжета, вените му изпъкнаха и Комоса нададе гърлен рев, изпълнен със злобна ярост.
	Замахна с другата си ръка, за да нанесе удар...
	Чейс разбра, че няма да успее да измъкне пистолета от ръката му – захватът му беше твърде силен, нигериецът стискаше като менгеме.
	Вместо това той затисна с палец показалеца на Комоса, който се намираше върху спусъка. Веригата на белезниците му увисна и той я притисна с другия си палец към дулото на пистолета, след което натисна силно пръста на Комоса…
	Бум!
	Куршумът разкъса веригата, навсякъде се разхвърчаха метални скоби.
	Но дори и със свободни ръце. Чейс не отпусна захвата си върху пистолета – щом го направеше, Комоса щеше да го застреля. Увиснал на вдигнатите ръце на гиганта, той сви коляно и го заби в слабините му.
	Комоса залитна назад, но тръбата попречи на Чейс да нанесе по-силен удар. Реакцията на африканеца не закъсня. Той замахна с юмрук. Чейс се опита да избегне удара, но ръката на Комоса потъна в стомаха му със силата на влак.
	Той изпъшка, останал без въздух. Дясната му ръка изпусна пистолета, а Комоса рязко се дръпна назад…
	Главата на Чейс кухо издрънча при удара в тръбата. Пред погледа му избухнаха звездички с неописуеми цветове, а главата му пламна от болка…
	Левият му палец отново се сви…
	 
	* * *

	На площадката за хеликоптери София чакаше нетърпеливо, изправена до конвертоплана. След като чу втория изстрел, тя рязко се обърна и скочи в кабината.
	— Излитаме! Бързо!
	Мъжете, които се бяха настанили вътре, я погледнаха изненадано.
	Ами господин Комоса
	— Тръгвай! – изкрещя тя. Отведи ни оттук! Веднага!
	Единствената причина да има втори изстрел бе, че нещо долу се беше случило…
	 
	* * *

	Куршумът се заби в отсрещната стена. Към галенето се прибави замайване и звънтеж в ушите. Чейс не можеше да издържи на ударите на Комоса, който бе хванал ръката му и я блъскаше в тръбата, опитвайки се да разхлаби захвата му и да го блъсне на пода.
	Още един удар. Нещо изхрущя. Пръстите му се отпуснаха…
	Със замъглените си очи той погледна към окървавеното лице на Комоса. Бръкни му в очите, подсказаха му обучението и инстинкта.
	Беше твърде далеч. Ръцете на Комоса бяха по-дълги от неговите.
	Оставаше му само една възможност…
	С последен прилив на сили Чейс отново заби палеца си в пистолета.
	Но не при спусъка, а в бутона за освобождаване на пълнителя.
	Той изщрака и полетя към пода. Тогава Чейс притисна палеца си към спусъка и го натисна отново, за да изстреля последния патрон, останал в цевта.
	Преди пълнителят да успее да падне, кракът на Чейс го посрещна във въздуха и го запрати към стената до Нина. Той се удари в метала и изтрака на пода.
	Комоса се изцъкли от ярост. Той отново блъсна Чейс в тръбата. Този път болката бе непоносима. Чейс се пусна и падна по гръб.
	Най-после се бе освободил от белезниците, но това бе малка утеха, защото вбесеният Комоса се хвърли към него.
	Пистолетът полетя към главата му. Чейс едва успя да вдигне ръце, за да блокира удара, но Комоса замахна отново и отново, и коравият метал най-накрая достигна до черепа му. Главата на Чейс отскочи от палубата.
	Той изпъшка. През замаяния си поглед можа да види бомбата на около осем фута от него, таймерът продължаваше да отброява. Някъде отвън се чу боботене на двигател; конвертопланът излетя и бързо се отдалечи.
	Комоса се изправи и се огледа за пълнителя. Забеляза го и се запрепъва към Нина.
	Тя видя как Чейс се обърна на една страна и бавно запълзя към бомбата. Каквото и да възнамеряваше да прави трябваше да му осигури малко време.
	Опита се да достигне до падналия пълнител, но не успя. Но с крака може би щеше да успее…
	Използвайки тръбата за удължител, тя протегна крак малко преди Комоса да го достигне. Той се завъртя на пода и се блъсна в отсрещната стена.
	Комоса изсъска нещо нечленоразделно, от устата му блъвна кръв. Той я изрита с всичка сила в стомаха и се запрепъва към стената.
	Чейс стигна до бомбата. Хвана се за вертикалните пръти и се изправи.
	Комоса достигна пълнителя, пъхна го в пистолета и вкара патрон в цевта. Обърна се, за да се прицели в Чейс – и видя, че той също се е прицелил в него.
	— Долу обеците! – изрева Чейс, като го простреля с пневматичния винтоверт.
	С експлозивен гръм шестинчовия стоманен болт излетя напред. Създаден да пробива метал, той прониза като масло ребрата и сърцето на Комоса, след което излезе през гърба му и се заби в стената. Забоден като пеперуда в хербарий, Комоса шокирано се втренчи в Чейс, преди да изхрипти нещо за последен път и на устните му да избият кървави мехурчета. Главата му клюмна напред, от малката дупка на гърдите му шурна кръв, която се сля с пяната, капеща от разбитата му уста. Пистолетът падна в краката му.
	— Това беше ужасно – изпъшка Нина.
	— Гадът си го заслужи – едва успя да каже Чейс, пусна винтоверта на пода и запълзя към нея.
	— Не, имах предвид каламбура.
	От устата на Чейс излезе странен звук, който почти можеше да мине за смях.
	— Добре ли си?
	— Мен не ме гледай, какво да правим с бомбата? – тя погледна към нея, опитвайки се да разчете цифрите на дисплея. – О, Боже! Остават само шест минути!
	Чейс промени посоката си на движение. Откри неподозирани сили в изтерзаното си тяло и се изправи. Приближи се, залитайки, към трупа на Комоса и вдигна пистолета.
	— Трябва да се изкачиш на мостика и да изпратиш сигнал за помощ – на канал шестнайсет. След това обърни яхтата и се постарай да я отдалечиш колкото се може повече от брега.
	— Ами ти?
	— Аз ще се опитам да предотвратя избухването на това нещо! Издърпай веригата към себе си.
	Нина побърза да направи каквото й каза.
	— Нали каза, че има капани!
	С треперещи ръце Чейс притисна дулото на пистолета към веригата, колкото се може по-далеч от ръцете й.
	— Трябва да направя нещо! – Той стреля. Веригата се скъса и китките на Нина се отпуснаха свободни. – Хайде размърдай се!
	Нина погледна разтревожено към окървавеното му лице и изтича навън.
	Чейс се доближи до бомбата.
	— Добре, какво имаме тук? – Таймерът опиташе 00:05:22. – Пет минути до взрива. Мога да се справя. Да.
	Той се облегна на капсулата и погледна надолу към, стоманената основа. Дебелите болтове, които придържаха урановата сачма, бяха развити. Той бръкна в дупката с надеждата, че ще успее да я измъкне, но тя прилепваше толкова, че не успя да я закачи дори с нокът.
	Ако успееше да извади сачмата, може би щеше да блокира механизма...
	В замъгленото му съзнание се появиха откъслечни спомени от инструктажите в САС. В бомбите от този тип двете необходими парчета уран трябваше да се поставят на разстояние от двайсет и пет сантиметра едно от друго, за да не се допусне непрекъснато излъчване на радиация при контакта им. Това обясняваше голямото разстояние между основата и капсулата.
	Значи ако успееше да счупи металните пръчки...
	 
	* * *

	Запъхтяна, Нина се втурна на мостика.
	Както и очакваше, той бе празен – всички бяха напуснали яхтата с конвертоплана. За неин ужас през големия прозорец се виждаха познатите очертания на долен Манхатън: вляво Батъри парк, потънал в зеленина, и стъклените кули на Фридъм тауър, която се издигаше над старите тухлени сгради; вдясно терминалът на фериботите и пристанището на Саут стрийт; безличните небостъргачи на финансовия квартал се издигаха към небето в огряна от слънцето стена зад бреговата линия. „Императорът на океана“ бавно завиваше и се насочваше към Ийст ривър.
	Тя хукна към руля. Яхтата очевидно се движеше на автопилот – само да успееше да го изключи и да завие обратно към пристанището...
	Рулят се завъртя в ръцете й, но курсът на лодката не се промени. Управлението се извършваше по електронен път, не бе директно свързано с руля и компютърът не предаваше контрола си.
	— Мамка му! – Тя огледа панела за управление, търсейки начин за изключване на автопилота. Не откри нищо, само няколко неразгадаеми екрана.
	Радиото…
	Откри го лесно, малка телефонна слушалка с един бутон и кабел. Тя натисна няколко бутона, докато на дисплея не се появи „16” и приближи говорителя към устата си.
	— Мейдей, мейдей, мейдей*! Говори „Императорът на океана“. Намирам се край долен Манхатън – на борда имам ядрена бомба! Повтарям, обажда се яхтата „Императорът на океана”, на борда имам ядрена бомба, която ще избухне след четири минути!
	[* От френски: m'aidez – помогни ми. Международен радиосигнал за помощ, който се изпраща от самолети и кораби, изпаднали в беда. – Б.пр.]
	Тя изчака някой да отговори. Минаха няколко секунди, но не се чуваше нищо, освен съскане. Тъкмо се канеше отново да опита, когато от говорителя се разнесе раздразнен мъжки глас.
	— „Императоре”, говори крайбрежната охрана. Длъжен съм да ви уведомя, че обявяването на фалшив сигнал за помощ е федерално престъпление, наказуемо с до шест години затвор и глоба от двеста и петдесет долара.
	— Добре де, ясно! – изсъска Нина. – А сега си натоварете задниците на катера и ме арестувайте – само че побързайте, защото не мога да спра тая яхта!
	Отново кратка пауза.
	— Да не би да казахте… ядрена бомба? – попита мъжът.
	— Да! Ядрена бомба. Бомба като Б-О-М-Б-А! В склада возим Хирошима и не знаем как да я спрем! Обадете се на Държавна сигурност, на президента, на когото там трябва да се обадите, по дяволите! Само гледайте да стане за четири минути!
	Чу се някакъв глас на заден план и връзката прекъсна. Нина нетърпеливо пристъпваше от крак на крак.
	— Хайде, хайде! Направете нещо!
	Най-после се чу глас.
	— „Император ма океана”, обявяваме тревога – каза мъжът.
	— О, слава Богу!
	— Но ако наистина не лъжете… за четири минути нищо не можем да направим. Само вие можете вие можете да я спрете.
	Нина се вторачи в слушалката.
	— А така… страшно ми помогнахте! – Тя я хвърли върху конзолата и хукна надолу по стълбите. – Еди! Имаме проблем!      
	 
	* * *

	Чейс чу гласа й.
	— Нищо ново под слънцето – промърмори под носа си той.
	Беше събрал няколко предмета, които беше намерил в склада – пистолета на Комоса, пневматичния винтоверт, – и се опита да ги вбие между вертикалните пръчки, за да блокира урановата сачма. Но се оказа, че не са достатъчни. Можеха да попречат на сачмата да стигне до капсулата и да възбуди критичната маса – но въпреки това щеше да се приближи достатъчно близо, за да излъчи огромно количество радиация, която не само щеше да го убие и да облъчи цялата яхта, оставяйки грамадно парче смъртоносно радиоактивен боклук да се носи край един от най-гъсто населените градове в света, но силата й щеше да бъде достатъчна, за да засегне хората и на сушата.
	Това не бе достатъчно. Но складът беше празен. Вътре бяха само той и бомбата.
	И тялото на Комоса…
	Той погледна към таймера. Три минути.
	По-малко.
	Чейс се изправи, болката в главата му се засили, и той, олюлявайки се, тръгна прикования си враг. Палубата под краката му беше като гума, сякаш вървеше по отпуснат трамплин. Подозираше, че има сътресение на мозъка не можеше да си позволи да губи време в мисли за това. Вместо това се пресегна и сграбчи Комоса за раменете, като се опита да го свали от болта, които го придържаше към стената.      
	От дупката в гърдите му бликна кръв, но тялото едва помръдна. Болтът бе заседнал здраво в ребрата.
	Нина влезе в склада.
	— Еди! – ахна тя, като го видя как се опитва да свали трупа. – Какво правиш?
	— Помогни ми да го сваля – каза Чейс.
	— Защо? – попита Нина, но след това видя пъхнатия между пръчките пистолет и разбра какво си е наумил. – Чакай малко, възнамеряваш да го използваш, за да блокираш онова нещо? Какво е това, вариант на „Уикендът на Бърни“?
	— Не разполагам с друго! Хайде, помогни ми. Колко време ни остава?
	Нина погледна към таймера.
	— Две минути!
	Тя хукна към него и хвана Комоса за едната ръка, потискайки отвращението си. Чейс сграбчи другата.
	— Така – каза той. – Готови и дърпай!
	Двамата едновременно опряха крака в стената и дръпнаха с всичка сила. Главата на Комоса се залюля, счупената му челюст зяпна. Някъде от вътрешността на гърдите му се разнесе ужасен жвакащ, хрущящ звук, но мъжът остана забоден за стената.
	— Дори и мъртъв този тип си остава голяма досада! – възкликна Чейс. – Добре, хайде пак – дърпай!
	Те отново го дръпнаха за ръцете, опитвайки се да го откачат от болта. Отново се разнесе мокрият жвакащ звук, този път придружен от сухо изпукване.
	— Хайде бе! – изкрещя Чейс към трупа. – Освобождавай се, шибано голямо...
	Реброто, в което бе заседнал болтът, най-накрая остро изпращя и се счупи. Комоса се откъсна от стената и се стовари върху тях. Нина и Чейс изгубиха равновесие и се строполиха на пода. Нина изпищя, когато грамадното тяло я затисна и мъртвата му длан притисна лицето й като гигантски тлъст паяк. Тя погнусена я оттласна встрани.
	Чейс се измъкна изпод трупа, след което го отмести от Нина.
	— Хайде, имаме само... – Той погледна към таймера. – Мамка му! Остава ни само една минута!
	Те хванаха Комоса за ръцете и започнаха да го влачат по пода. Твърде бавно. Нина погледна през рамо към таймера.
	Петдесет секунди...
	— Да не би всичките му проклети обеци да са направени от олово? – изръмжа Чейс между две кошмарно тромави стъпки. Бомбата бе вече на шест фута, пет, четири...
	Четиридесет секунди...
	— Добре! – изпъшка Чейс, когато тялото най-после се озова до основата на бомбата. – Пъхни ръцете му пол пистолета – трябва да блокираме минимум един фут от този отвор! – Той се пресегна, сграбчи едната ръка на Комоса и се опита да я пъхне между пръчките. Нина направи същото с другата.
	Трийсет…
	Чейс хвана пръстите на Комоса и подпъхна ръката му от другата страна на бомбата.
	Тя не помръдна.
	Ръцете на нигериеца бяха твърде дебели, за да се пъхнат между пръчките.
	— Ох, мамка му! – проплака Чейс. Той се премести и хвана лакътя на мъртвеца, опитвайки се да напъха ръката му още по-надълбоко в отвора. Нина пусна ръката, която държеше, за да му помогне.
	Безуспешно. Ръката влезе само до китката, след което напомпаните мускули опряха в стоманата.
	Двайсет…
	Нина отново насочи усилията си към другата ръка и успя да вкара дланта и китката в дупката – но само дотам. Тя отскочи назад и отчаяно ритна лакътя му, опитвайки се да го вкара по-навътре, но без успех.
	Десет…
	— Мамкамумамкамумамкаму! – изруга Чейс, когато таймерът започна да показва числата. Въпреки че между прътите бяха натъпкани пистолета, винтоверта и двете ръце на Комоса, те не бяха достатъчни да спрат ураниевата сачма, преди да е достигнала критично разстояние. Трябваше му още нещо, дебело поне десет сантиметра.
	Но наоколо нямаше нищо.
	Освен…
	Пет…
	— Назад! – изкрещя Чейс на Нина, като й махна с ръка да се отдалечи от бомбата.
	Три, две…
	Със силен рев Чейс пъхна собствената си лява ръка в отвора.
	Едно…
	Нула.
	Експлозивният заряд в основата под ураниевата сачма избухна. Цилиндърът с обогатен уран 235 се изстреля нагоре като снаряд, удари се във винтоверта и браунинга и ги отнесе нагоре със себе си.
	Блъсната се в мъртвите ръце на Комоса. От силата на удара костите се начупиха и откъснатите китки излетяха нагоре…
	Към ръката на Чейс.
	Той бе стегнал всичките си мускули в очакване на болката, която знаеше, че е неминуема – но тя надхвърли всичките му представи, когато ръката му се размаза в капсулата. Въпреки че металните препятствия и дланите на Комоса бяха смекчили удара донякъде, лакътната му кост се счупи и сачмата преодоля и нея по пътя към очакващата я свръхкритична уранова маса…
	Но спря малко преди целта.
	Само на двайсет и пет сантиметра от капсулата.
	За миг остана там, след което отново падна в основата, обвита в парлив облак дим. Разкъсаният винтоверт падна след нея и издрънча на пода. Дори калената стомана на пистолета се бе огънала от удара.
	Ръцете ма Комоса паднаха в кървава каша върху разбития пистолет. Оставаше само Чейс.
	С насълзени от дима очи Нина пропълзя към него.
	— Еди! О, Господи, Еди! Добре ли си?
	С пребледняло лице той бавно и изключително внимателно промуши дясната си ръка между пръчките, за да подкрепи лявата си китка, а след това още по-нежно извади и двете навън. Нина ужасена сложи ръка на устата си при вида на ръката му. През пурпурната кожа сгърчеше кост, а от раната на тласъци се лееше кръв.
	Той прошепна нещо, но тя не можа да го чуе.
	— Еди, тук съм, тук съм – успокояваше го тя, като му помагаше да върже ранената си ръка. – Какво има?
	Той отново прошепна нещо, но този път тя успя да го чуе.
	— Сега… като оправихме нещата… мисля… да подремна – с усилие произнесе той, преди очите му да се затворят и да се свлече на пода.
	Нина продължи да го държи и да пази ръката му.
	— Да, мили, поспи – прошепна тя и го целуна по бузата.
	Тя остана в тази поза докато най-накрая не се появи спасителният екип, облечен в жълти противорадиационни костюми.
	 
	 
	 
	~31~

	 
	— Колко е хубаво да си у дома – каза Чейс, когато Нина му отвори вратата.
	— Мислех, че този апартамент не ти харесва – подхвърли закачливо тя.
	— Знаеш ли какво? Ако ме питаш и в пещера бих живял стига ти да си до мен.
	— Да, и стига в пещерата да има кабелна телевизия. О, между другото… – Тя посочи към закачалката зад вратата
	Отеклото лице на Чейс разцъфна в щастлива усмивка.
	— Иха, жестоко е! – възкликна той при вида на новото черно кожено яке, което висеше там. Той я целуна. – Благодаря ти. Жалко, че известно време няма да мога да го нося… – Той повдигна лявата си ръка, която бе гипсирана и висеше на превръзка през рамото му.
	— То ще те изчака, докато не стане време да го облечеш.
	— Чудесно. Да не би да си ми намерила и нов „Уайлди“?
	Тя се усмихна.
	— Е, няма нужда всичко да ти е новичко. Еди.
	— Тю!
	Нина се засмя и го отведе до дивана.
	 
	* * *

	Бяха минали шест дни, откакто ги бяха спасили от „Императора на океана”, шест дни, прекарани в болнично лечение и тестове за радиоактивно облъчване, които се оказаха отрицателни… шест дни интензивни разпити от Вътрешна сигурност и ФБР. Когато безбройните агенти най-накрая повярваха, че двамата всъщност не са участници в заговора, а са предотвратили ядрения взрив, Нина и Чейс бяха освободени.
	Казаха им, че са се свързали с швейцарското и алжирското правителство, за да разследват фабриката на Юен и останките от гробницата на Херкулес. Бяха установени контакти и с правителството на Ботсвана, най-вече за да може да започне проверка на урановата мина, но и за голямо облекчение на Нина и Чейс, за да бъдат свалени обвиненията срещу тях.
	Нина разбра с огромна радост, че Мат Трули е бил спасен. Преди да изскочи през люка, австралиецът включил аварийния маяк на „Водна бълха” и успял да си облече спасителен елек преди подводницата да потъне. След като прекарал два часа в Атлантическия океан, един хеликоптер на крайбрежната охрана го забелязал. Освен счупеното ребро бил изпаднал и в хипотермия, но щял да се възстанови напълно.
	Единственото неизвестно оставаше София. След като напуснал яхтата, конвертопланът кацнал на Стейтън айлънд близо до моста „Верацано Нероуз”, за да може да наблюдава експлозията от безопасно разстояние – но щом станало ясно, че бомбата няма да избухне, самолетът отново излетял и се отправил към летището „Джей Еф Кей”. Когато необичайното му поведение и липсата на летателен план събудили подозренията на въздушния контрол, конвертопланът побързал да кацне на един празен терен в покрайнините на „Куинс”, недалеч от „Джей Еф Кей”, и бил изоставен от пътниците му. Двама от тях били арестувани по-късно в открадната кола, но останалите – включително София, – изчезнали без следа.
	Сега тя се бе превърнала в най-издирвания терорист, за чието залавяне всички възможни служби за сигурност работеха с настървението на раздразнени стършели.
	 
	* * *

	Чейс се накани да вдигне крака върху масата, но размисли и хвърли един поглед към Нина. Тя се ухили.
	— Не, давай. Разрешавам ти. Само този път. Като се има предвид, че спаси Ню Йорк.
	Той погледна към неподвижната си гипсирана ръка.
	— Да, ще трябва да си поръчам една тениска с надпис „Аз спасих Ню Йорк, а получих само тоя скапан гипс“…
	Нина го целуна и отиде в кухнята.
	— Убедена съм, че щом разсекретят всичко, ще получиш много повече. Пие ли ти се нещо!
	— Една халба бира ще ми дойде добре. Въпреки че ако няма, ще се примиря и с кафе
	— Ей сега идва – каза Нина, като извади пликчето с кафе.
	— Като говорим за секретност, какво става с гробницата на Херкулес? Казаха ли дали ще ти признаят откриването й?
	— Няма да е зле да го направят! Въпреки че според мен ще мине доста време преди всичко да се оправи. Тя изсипа зърната кафе в мелничната. – Алжирското правителство иска пълен контрол над нея. Обзалагам се, че са отворили ей такива очи, когато са научили, че на тяхна територия се намира съкровище на стойност милиарди долари. Може би ще се наложи АСН да изчака известно време, докато ги убеди да пуснат и нейни хора на мястото.
	— Е, поне няма да ти се наложи да се разправяш с това. – Чейс я погледна неуверено. – Или пък ще се захванеш?
	Тя му се усмихна и включи мелничката.
	— В никакъв случай. Сега ли? Аз съм в отпуска. Ти също. И това е официалното решение на АСН.
	— Добре звучи. – Той се протегна и отново се накани да качи крака на масата, когато някой почука по външната врата. – Ох, по дяволите. Нито за миг не оставят човек на мира.
	— Аз ще отворя – предложи Нина.
	— Не, няма проблем – отвърна той, като се изправяше. – Сега ще се отърва от тях. Ти си мели кафето. – Той прекоси всекидневната и отвори вратата…
	На прага стоеше София с насочен пистолет.
	Преди Чейс да успее да реагира, тя стреля.
	Една метална стреличка се заби в гърдите му. Задъхвайки се от болка, той я издърпа… но парализиращият токсин за миг се разля из тялото му и треперещата му ръка замръзна във въздуха. Падна по гръб, стиснал здраво стреличката, а гипсът му изтрака на дървения под.
	София хвърли пневматичното оръжие на пода, измъкна черен автоматичен пистолет изпод якето си и затвори вратата зад гърба си.
	— Здрасти, Еди – каза тя, като го прескочи. – И Нина! Не бих казала, че се радвам да ви видя… но това няма да продължи дълго. – Тя насочи пистолета си към Нина и й махна да излезе иззад кухненския плот.
	Нина тръгна с разтуптяно сърце, но хвърли един бърз поглед към стойката за ножове.
	— Дори не си го помисляй – предупреди я София, като се приближи към нея.
	— Какво направи с Еди? – извика Нина, поглеждайки към Чейс.
	— Не се тревожи, жив е – поне ще бъде в следващите няколко минути. Искам да може да гледа.
	Нина отиде в средата на всекидневната.
	— Какво да гледа?
	София се приближи към нея.
	— Да те гледа как умираш, естествено. Господи! – Тя отстъпи назад и огледа апартамента. Нямаш представа колко те презирам, долна малка американска кучка. Ясно ми е защо си се влюбила в Еди, все пак е герой, но какво той намира в теб, просто не мога да го разбера. Дори някой като него от низшата класа заслужава нещо по-добро.
	— Не го обичам, защото е герой – възрази Нина. – Обичам го заради това, което е. Не че и това ще успееш да разбереш.
	— О, я млъквай! – присмя й се София и насочи пистолета си към лицето на Нина. – Еди, надявам се, че гледаш. Сега ще убия малката ти повлекана. Какво ще кажеш за това? – погледът й се отклони за миг към Чейс…
	И Нина се хвърли към нея.
	Тя сграбчи ръката на София и изби пистолета с един удар. Той падна на пода, издълба грозен белег върху полирания паркет и се плъзна под холната масичка.
	Стреснатата София го проследи с поглед, след което се обърна към Нина и подигравателно се усмихна.
	— О, Еди те е тренирал, нали? – Тя замахна и улови вдигнатата ръка на Нина. – Въпросът е, че е тренирал и мен – изсъска тя, като дръпна Нина към себе си и същевременно я спъна с крак.
	Нина се олюля и се стовари тежко на пода до африканската статуя. Болката в старите рани отново пламна. Срещна погледа на Чейс, но той бе абсолютно безпомощен.
	София изтича до стъклената масичка и се наведе, за да вземе пистолета.
	Нина скочи и се огледа за оръжие. Намери го.
	София тъкмо бе сграбчила пистолета, когато статуята се стовари като бейзболна бухалка върху гърба и с такава сила, че част от нея се отчупи и излетя към другия край на стаята. София успя единствено да извика от болка, а Нина отново махна със статуята, като този път улучи раменете й. София се строполи на пода и пистолетът се изплъзна от ръката й.
	Нина отново вдигна статуята във въздуха и се накани да удари София по главата…
	Но тя я ритна в коляното и Нина залитна назад. Блъсна се в ръба на масичката и падна върху нея. Стъклото се пръсна и само благодарение на това, че успя да се залови за дървената рамка, тя избегна падането върху начупените парчета.
	София се изправи, държейки се за рамото, и се огледа за пистолета. Той се намираше в другия край на стаята, близо до балконския прозорец. Тя се устреми към него.
	Пъшкайки от болка. Нина се отблъсна от рамката и коленичи върху стъклата. От гърба й течеше кръв. Тя се огледа и видя София…
	Която беше вдигнала пистолета!
	София стреля и Нина се хвърли зад кухненския плот. Изстрелите отчупиха парчета от мраморното покритие. Нина се блъсна в шкафовете на задната стена, вратичката на един от тях се отвори и разкри цяла колекция от препарати за почистване.
	Тя грабна едно пластмасово шише с пулверизатор и трескаво започна да го развива…
	София се приближаваше към плота с насочен пистолет. Тя забеляза движение в единия му край и се обърна, за да стреля…
	В същия миг Нина замахна с шишето и плисна белина в лицето на София. Англичанката успя да вдигне ръка, за да се защити, но задушливата миризма на химическия препарат изпълни ноздрите й и я задави. София залитна замаяна, закашля се започна да търка очите си.
	Нина скочи и се огледа за друго оръжие. Забеляза фигурката на Кастро и си помисли, че може да я хвърли срещу София, но след миг промени намерението си, сграбчи кафе машината и я изтръгна от нишата в стената. Замахна и удари с нея София, която залитна към един фотьойл и пистолетът излетя от ръката й.
	Нина измъкна един голям назъбен нож от дървената стойка и изскочи иззад кухненския плот. Само да успееше да се добере до пистолета…
	София я забеляза със зачервените си течащи очи, гробна кожената възглавничка от фотьойла и я вдигна като шит, когато Нина замахна с ножа. Той разряза кожата на възглавничката и навън изскочи жълтият пълнеж.
	Пистолетът лежеше на пода между тях. София удари Нина с тежката възглавница и я накара да отстъпи назад. След това се хвърли на пода с протегнати ръце…
	Нина ритна силно пистолета. Той се плъзна по пода и се озова на няколко фута от Чейс.
	Но той не можеше да го стигне, не можеше да помръдне нищо, освен очите си…
	София заби юмрук в стомаха на Нина, след това хвърли по нея кожената възглавница. Нина залитна и замахна на сляпо с ножа, но София го избегна и я хвана за китката. С другата си ръка улови пръстите на Нина и жестоко ги изви назад.
	Нина изпищя от болка и изпусна ножа.
	София продължи да извива пръстите й, като същевременно сви другата си ръка и я удари два пъти с лакът в слепоочието. Замаяната Нина се свлече в стола.
	София потърси ножа, но той се беше заровил в купчината стъкла. Тя се огледа за пистолета.
	Нина се опита да седне, но й се зави свят. Видя, че София се отдалечава от нея.
	От другата й страна лежеше Чейс. Погледите им се срещнаха за части от секундата. След това той отмести своя, но не за да погледне към София…
	А към протегнатата си ръка.
	Нина веднага разбра какво има предвид.
	Тя хукна към София, която тъкмо бе вдигнала пистолета и се обръщаше, за да стреля…
	Нина се хвърли в краката й. София размаха ръце и падна по гръб, приземявайки се върху ръката на Чейс – която здраво стискаше спринцовката.
	Очите на София се разшириха, щом усети как металният връх се забива в гърба й. Тя веднага разбра какво е това и какво я чака.
	— Не! – изкрещя силно, но крясъкът бързо премина в задавено пъшкане, когато токсинът се задейства.
	Нина освободи краката си и издърпа пистолета от треперещата й ръка. Хвърли оръжието настрани и погледна към ужасеното лице на София.
	— Помогни ми… – едва успя да прошепне София. – Моля… инжекцията…
	— Има антидот?
	— Да… в пневматичния пистолет… – Очите й се извъртяха към изпуснатото оръжие.
	Нина го взе. Под цевта бе прикрепена малка метална тръба. Тя я отпуши и изсипа съдържанието в шепата си. Това беше спринцовка.
	София я наблюдаваше отчаяно, очите й молеха за помощ, но Нина просто я изгледа студено.
	— Дано да има достатъчно за двама – каза тя, държейки спринцовката в ръка. – Защото ако няма, аз просто ще си седя тук и ще те наблюдавам как умираш… кучко.
	 
	* * *

	— И така – каза Чейс, като седна на дивана и огледа стаята. – апартаментът е съсипан.
	— Знаеш ли какво? – рече Нина, като се сви до него. – Ти беше прав. Това място не ни подхожда. Можем да си намерим нещо по-хубаво. И по-евтино.
	— Да, но сигурно ще загубим капарото.
	Тя кимна към дупките от куршуми в кухненския плот.
	— Така ли мислиш?
	Антидотът беше свършил работа. Само след минута Чейс можеше отново да се движи. Нина беше силно изкушена да не даде остатъка на София, но той я убеди да й бие дозичката – веднага след като се добра до пистолета.
	Един разтревожен съсед бе чул стрелбата и веднага се беше обадил в полицията. Не след дълго униформените се появиха и откриха София, завързана на дивана, и пред нея триумфиращата Нина с насочен пистолет. Когато по-късно се появиха ФБР и Вътрешна сигурност, между тях възникнаха търкания във връзка с това кой да задържи най-търсения терорист, но бързо стигнаха до консенсус, че ще решават въпроса, след като заключат София в килия. Докато й закопчаваха белезниците, тя хвърли един последен изпълнен с омраза поглед към Нина и Чейс. След това бе изведена навън, оставяйки двамата да съзерцават разбития си апартамент.
	— И така – каза Чейс, като прегърна Нина през раменете – дали има някаква възможност да получа кафе? – посочи разбитата кафе машина, която се търкаляше на пода.
	— А, Явно няма. Защо взе нея, а не Фидел? Най-накрая щеше да се отървеш от грозния негодник.
	— Не е чак толкова лош. Реших да му дам втори шанс. – Чейс схвана намека.
	— Е, може да е за добро. Кафето и без това ще ме държи буден цялата нощ.
	— Сещам се за едно друго нещо, което също ще те държи буден цяла нощ – подразни го Нина.
	Той немощно повдигна счупената си ръка.
	— Какво, в това състояние ли?
	— О, ти просто ще си лежиш, аз ще свърша цялата работа. Виждаш ли? Нова поза.
	Те се спогледаха и едновременно избухнаха в буен смях. Напрежението осезаемо спадна.
	— О, Господи – каза най-после Чейс. – Не мога да повярвам, че успяхме. След всичко, което се случи, ние оцеляхме. Все още сме живи.
	— И все още сме заедно.
	Той я погледна в очите и се усмихна.
	— Да, все още сме заедно. Отново.
	Нина се накани да каже нещо, но се спря.
	— Какво? – попита Чейс.
	— Просто си мислех…
	— За какво?      _
	— За онзи твой въпрос. Когато бяхме на кораба каза, че няма смисъл да го задаваш.
	— И какво?
	— Ами вече не сме на кораба.
	— Но нали и двамата знаем какъв ще бъде отговорът – каза Чейс с лукава усмихна.
	Аз знам! Но… – Нина също се усмихна. – Искам да те чуя как го задаваш.
	— Наистина ли?
	— Да.
	— Сигурна ли си?
	— Абсолютно.
	— Добре тогава – Чейс бавно и вдървено се изправи, след което внимателно се отпусна на едно коляно пред нея. Леко премигна от болка, когато се обадиха многобройните рани и натъртвания. – Ох, гръм и мълния как боли!
	Нина вдигна развеселено вежди.
	— Това не са точно думите, които очаквах да чуя, щом мъжът, когото обичам, падна на колене пред мен…
	— А какво ще кажеш за това? Нина Уайлд… – Той я хвана за ръката и я погледна в очите искрено и влюбено. – Ще се омъжиш ли за мен?
	Нина се усмихна и за миг се направи, че се колебае. Но Чейс беше прав.
	И двамата много добре знаеха какъв ще бъде отговорът.
	 
	 
	КРАЙ

	 
	 
	Andу МсDermot — Тhe tomb of Hercules (2оо8) 
	Анди МакДермът — Гробницата на Херкулес
	Ааглийска. Първо издание
	Превод: Мирела Стефанова
	Редактор Сергей Райков
	Издател: „Ергон”
	Разпознаване и корекция: MiroD54