[Kodirane UTF-8]

	Хенрик Сенкевич
	Потоп


	Част I

	Встъпление

	Живееше в Жмудж*1 род богат и влиятелен, родът Билевичи, а неговото родословие започваше още от Мендог*2; той имаше много широки родствени връзки и беше най-уважаваният в целия рошенски край. Билевичи никога не стигнаха до високи държавни постове, най-големите заемани от тях служби бяха от околийски размер. Но на Марсовото поле бяха оказали несравними услуги на страната и за тях навремето си биваха щедро възнаграждавани. Родното им гнездо — то съществува и до днес — също се наричаше Билевиче, но освен него те притежаваха много други имоти и в околността на Рошене, и по-нататък към Кракинов*3, край реките Лауда, Шоя и Невяжа, чак хей дори зад Поневеж*4. По-късно Билевичи се разпаднаха на няколко клона и се загубиха от очите едни на други. Събираха се всички само когато на поляната Стани в Рошене ставаше парад на жмуджкото опълчение. Понякога някои се срещаха и под знамето на литовския компут*5, и на сеймиките*6, а понеже бяха заможни и влиятелни, трябваше да държат сметка за тях дори всемогъщите в Литва и Жмудж Радживиловци.
	[*1 Област, разположена по теченията на Долен Неман и Виндава. Главни градове: Шавле, Тауроги, Рошене. — Бел.прев.]
	[*2 Пръв исторически владетел на Литва. Приема християнството и в 1253 г. се коронясва за литовски крал. Понеже това не го спасява от агресията на кръстоносците, отново се връща към езичество. — Бел.прев.]
	[*3 Градче в Жмуджката област. — Бел.прев.]
	[*4 Околийски град в Литва на север от Ковно. — Бел.прев.]
	[*5 Редовна войска (от лат.). — Бел.прев.]
	[*6 Събрание на шляхтата от дадена област за обсъждане на обществени въпроси, разрешаване на спорове и пр. — Бел.прев.]
	През владичеството на Ян Казимеж патриарх на всички Билевичи беше Хераклиуш Билевич, полковник от леката кавалерия, упицки подкоможи*. Той не живееше в родното гнездо — по това време то се държеше от Томаш, рошенския мечник**, а на Хераклиуш принадлежаха Водокти, Любич и Митруни, които се намираха край Лауда и бяха залети като море от земята на дребната шляхта наоколо.
	[* Титла на дворцов чиновник, който завежда кралското жилище; воеводски или околийски подкоможи — чиновник от шляхтишкото самоуправление, който решавал граничните спорове между шляхтичите. — Бел.прев.]
	[** Чиновник, който носи меч пред краля при големи тържества, всъщност почетна титла. Имало е също и воеводски и околийски мечници — изборна и почетна длъжност. — Бел.прев.]
	Защото освен Билевичи в околността имаше само няколко по-големи рода, като Сологуби, Монтвили, Схилинги, Коризни, Шичински (макар че не липсваха и по-дребни родове със същите презимена); пък и цялото поречие на Лауда бе гъсто осеяно с така наречените „околнички“ или просто казано селища, населени със славната и известна в историята на Жмудж лауданска шляхта.
	По другите краища на страната родовете получаваха името си от шляхтишките селища или селищата от родовете, както например в Подлесието; но тук, по дължината на лауданското поречие, беше другояче. Тук, в Морези, живееха Стакяни, които навремето бе настанил Батори заради храбростта им при Псков. Във Волмонтовиче на добра земя гъмжеше от Бутрими, най-високите мъже по цяла Лауда, известни със своята неразговорливост и тежка ръка, свикнали да вървят като мълчалива стена през време на сеймики, събори или войни. Земята в Дрожейкани и Мозги обработваха многобройните Домашевичи, прочути ловци; по мечешките следи из дебрите на Зельонка те стигаха чак до Вилкомеж. Гащовти живееха в Пацунеле; техните момичета бяха прочути с хубостта си, та накрай започнаха да наричат пацунелки всичките хубави девойки от околностите на Кракинов, Поневеж и Упита. Малките Сологуби бяха богати с коне и отбор говеда, отглеждани по горски пасища; Гошчевичи от Гошчуни произвеждаха катран в горите и затова ги наричаха Черните или Димните Гошчевичи.
	Имаше и други села с дребна шляхта, имаше и други родове. Много от имената им съществуват и до днес, но по-голямата част от селата не са на някогашните си места и хората в тях се наричат с други имена. Дойдоха войни, беди, пожари, невинаги се строеше върху старите пепелища, с една дума, много се промени. Но по онова време старата Лауда още цъфтеше в първобитния си живот и лауданската шляхта бе стигнала до най-голям блясък, понеже няколко години по-рано под предводителството на Януш Радживил се покри с голяма слава поради подвизите си в боя при Лойов срещу разбунтувалото се казачество.
	А всички лауданци служеха в хоронгвата*1 на стария Хераклиуш Билевич — по-богатите като другари*2 с два коня, по-бедните с един, а най-бедните като почтови. Изобщо това беше войнствена шляхта, особено влюбена в рицарската служба. Но пък не разбираха много от въпросите, които обикновено се разискваха по сеймиките. Те знаеха, че господар във Варшава е кралят, в Жмудж — Радживил и старостата*3 пан Хлебович, а пан Билевич — във Водокти край Лауда. Това им беше достатъчно и те гласуваха така, както ги учеше пан Билевич, убедени, че той иска това, което желае и пан Хлебович, а старостата пък слуша Радживил, който е кралска ръка в Литва и Жмудж, а кралят е съпруг на Жечпосполита*4 и баща на шляхтишкото съсловие.
	[*1 Конен полк. — Бел.прев.]
	[*2 Войник от полската конница от шляхтишки произход, който води със себе си издържани от него почтови — редник в полската конница от нешляхтишки произход. — Бел.прев.]
	[*3 В случая най-висш чиновник в областта. — Бел.прев.]
	[*4 Република; в случая Полша. — Бел.прев.]
	Впрочем пан Билевич беше повече приятел, отколкото послушно протеже на могъщите олигархи в Бирже — и то много ценен приятел, защото при всяко повикване имаше хиляда гласа и хиляда лаудански саби, а досега никой по света не бе подценявал сабите в ръцете на Стакяни, Бутрими, Домашевичи или Гащовти. Едва по-късно се промени всичко — когато пан Хераклиуш вече не беше между живите.
	А си отиде този баща и благодетел на лауданската шляхта в 1654 година. Тогава по цялата източна граница на Жечпосполита пламна страшна война. Пан Билевич не отиде на нея, че не му позволи това възрастта и глухотата, но лауданците отидоха. А когато дойде вест, че Радживил бил победен при Шклов, а лауданската хоронгва избита почти до крак при атаката й срещу наемната френска пехота, старият полковник бе поразен от апоплексия и предаде Богу дух.
	Тази вест донесе някой си пан Михал Володиовски, млад, но много прославен воин, който по поръчение на Радживил бе предвождал лауданците като заместник на пан Хераклиуш. Оцелелите от тях също се върнаха в бащините си къщи изтощени, угнетени, гладни и по примера на цялата войска укоряваха великия хетман, че уверен в страха, който предизвиква с името си, в славата си на победител, се бе хвърлил с малки сили срещу десетократно по-многобройния неприятел и с това бе изложил на поражение войската, цялата страна.
	Но при всеобщите укори нито един глас не се надигна срещу младия полковник, пан Йежи Михал Володиовски. Напротив — тия, които се бяха спасили от погрома, го славеха до небесата и разказваха чудеса за неговата опитност като военен и за подвизите му. И единствената утеха на оцелелите лауданци беше да си спомнят за успехите, постигнати от тях под предводителството на пан Володиовски: как с атака смело си пробили път през първите части от пресни войници; как после връхлетели върху френски наемници и със сабите си направили на пух и прах целия им най-отборен полк, а пан Володиовски собственоръчно посякъл полковника на този полк; как накрай, обкръжени и попаднали под кръстосан огън, се спасявали отчаяно от бъркотията, като давали безбройни жертви, но и разбивали неприятеля.
	С мъка, но и с гордост слушаха тези разкази ония лауданци, които не служеха в литовския компут, а бяха задължени да се явяват само във всенародното опълчение. И очакваха, че то ще бъде скоро свикано като последна опора на страната. Предварително беше вече уговорено, че в такъв случай пан Володиовски ще бъде избран за лаудански ротмистър, защото, макар да не беше от местните жители, между тукашните хора нямаше по-славен от него. Оцелелите разказваха за него и това, че спасил самия хетман. Затова цяла Лауда почти го носеше на ръце и един род го изтръгваше от други. Особено много се караха Бутрими, Домашевичи и Гащовти при кои от тях да остане най-дълго на гости. А той така хареса тази бойка шляхта, че когато остатъците от радживиловските войски потеглиха към Бирже, та там да се посъвземат малко след поражението — той не тръгна с другите, а като обикаляше от едно шляхтишко село в друго, най-сетне определи постоянната си резиденция в Пацунеле, у Гащовти, у пан Пакош Гащовт, който беше старейшина над всички в Пацунеле.
	Право казано, пан Володиовски не би и могъл по никакъв начин да замине за Бирже, понеже легна тежко болен: най-напред се появи висока температура, после контузията, която бе получил още при Цибихов, парализира дясната му ръка. Трите панни Пакошувни, прочути с хубостта си пацунелки, го взеха под своите грижи и се заклеха, че ще възвърнат предишното здраве на този славен воин, а цялата шляхта се зае с погребението на бившия си предводител, пан Хераклиуш Билевич.
	След погребението отвориха завещанието на покойника и от него стана явно, че старият полковник оставяше за наследница на целия си имот без село Любич внучката си Александра Билевичувна, упицка ловчанка*, а настойничеството над нея до оженването й поверяваше на цялата лауданска шляхта.
	[* Дъщеря на ловчи — титла на дворянин, който урежда кралските ловове. — Бел.прев.]

	„… Които бяха доброжелателни към мене (гласеше завещанието) и с обич се отплащаха за обичта, нека бъдат такива и за сирачето, а в тези времена на развала и коварство, когато никой не може да бъде запазен от човешката злоба и да не се страхува от нищо — нека пазят от беда сирачето в името на спомена за мене.
	Те ще трябва да следят тя да се ползва свободно от моя имот, с изключение на село Любич, което давам, подарявам и записвам на пан Кмичиц, младия оршански хоронжи*, и нека никой да не му пречи в това. А който би се чудил на тая моя благосклонност към уважаемия Анджей Кмичиц или вижда в това онеправдаване на родната ми внучка Александра, трябва и е длъжен да знае, че бащата на Йенджей Кмичиц още от млади години чак до смъртта си ме даряваше с приятелството и братските си чувства. С него ходех на война и той много пъти ми спасяваше живота, а когато злобата и invidia** на пановете Шичински искаха да ми изтръгнат имота — и тогава ми помогна. Затова аз, Хераклиуш Билевич, упицки подкоможи, в същото време недостоен грешник, застанал днес пред Божия съд, преди четири години (бях още жив и ходех с крака по земната юдол) отидох при пан Кмичиц бащата, оршански мечник, за да му се закълна във вечна благодарност и приятелство. Там именно с взаимно съгласие по стар шляхтишки и християнски обичай решихме, че неговият син Анджей и внучката ми Александра, ловчанка, ще трябва да образуват семейство и от тях да израсте потомство за славата Божия и за доброто на Жечпосполита. Това желая най-силно и задължавам внучката си Александра да бъде послушна на записаната ми тук воля, освен ако (не дай, Боже) пан оршанският хоронжи не опетни славата си с позорни постъпки и не бъде обявен за негодник. А ако загуби имота си, което лесно може да се случи при оная граница между Орша, тогава я благославям да го вземе за мъж, па дори и да се е лишил от Любочи, да не обръща внимание на това.
	[* Титла на дворянин, който носел знамето при краля или начело на своя отряд. — Бел.прев.]
	[** Завистта (лат.). — Бел.прев.]
	Все пак, ако по особена Божия милост внучката ми пожелае да пожертва своето моминство за славата на Бога и да облече монахинско расо, тя може да направи това, защото славата Божия трябва да бъде над човешката…“

	Ето така именно пан Хераклиуш Билевич се бе разпоредил с имота и с внучката си и на това никой не се учуди особено много. Панна Александра отдавна знаеше какво я чака, а шляхтата отдавна бе чувала за дружбата между Билевич и Кмичиц — а и през това време на беди умовете бяха заети с други неща, така че скоро престанаха и да говорят за завещанието.
	Само в дома във Водокти приказваха непрестанно за семейство Кмичиц или по-право за пан Анджей, защото старият мечник също така не беше вече жив. Младият беше участвал в битката при Шклов със свой отряд и с доброволците от Орша. По-късно бе изчезнал от очите на хората, но не се предполагаше да е загинал, понеже смъртта на толкова знатен кавалер надали би минала незабелязано. Защото в Оршанско Кмичици бяха знатен род и собственици на значителни имоти, само че огънят на войната бе опустошил ония места. Цели околии и земи се превръщаха в глухи поля, богатствата се топяха, хората гинеха. След като Радживил беше разбит, никой вече не оказваше особено голяма съпротива. Гошевски, полеви хетман, нямаше сили; коронните хетмани се биеха в Украйна с последните остатъци от войските си и не можеха да му помогнат; не можеше да му помогне и Жечпосполита, изтощена от войните с казаците. Неприятелят заливаше страната все по-навътре и само тук-таме се отбиваше в крепостните стени, но и стените падаха една след друга, както падна Смоленск. Смоленското воеводство, в което се намираха именията на Кмичици, се смяташе за загубено. Всред всеобщата бъркотия, всред всеобщия страх хората се бяха пръснали като разнесени от вихъра листа и никой не знаеше какво е станало с младия оршански хоронжи.
	Но понеже войната още не беше стигнала до жмуджкото староство, лауданската шляхта постепенно се съвзе след поражението при Шклов. „Съседите“ започнаха да се събират и съвещават както по обществени, така и по частни въпроси. Бутрими, най-войнствените, подхвърляха, че ще трябва да се отиде в Рошене на congressus* на всенародното опълчение, а после при Гошевски, та да се отмъсти за шкловското поражение. Ловците Домашевичи започнаха да се спускат през горите, през роговските дебри чак до неприятелските части и да носят оттам вести; Димните Гошчевичи пушеха месо за бъдещия поход. По частните въпроси се реши да бъдат изпратени били и пребили хора с голям опит, за да намерят пан Анджей Кмичиц.
	[* Събор (лат.). — Бел.прев.]
	Тия съвещания на лауданските първенци ставаха под ръководството на Пакош Гащовт и Касиан Бутрим, двамата местни патриарси — а цялата шляхта, която беше много поласкана от доверието към нея от страна на починалия пан Билевич, се закле да бъде вярна на буквата на завещанието и обгради панна Александра с почти родителски грижи. Затова, докато през това военно време свади и разправии избухваха дори по места, където войната не беше стигнала, по бреговете на Лауда всичко си беше спокойно. Никакви спорове не се повдигаха, нямаше никакви кражби в имота на младата наследничка, никой не премести граничните могили, не изсече белязаните борове по границите на горите, не влезе в пасищата. Напротив, цялата „околност“ подпомагаше с каквото можеше богатата и без това наследница. Така крайречните Стакяни й пращаха солена риба, от Волмонтовиче пристигаха зърнени храни от навъсените Бутрими, сено от Гащовти, дивеч от ловците Домашевичи, смола и катран от Димните Гошчевичи. Никой в шляхтишките села не наричаше панна Александра другояче освен „нашата панна“, а хубавите пацунелки току поглеждаха за пан Кмичиц почти толкова нетърпеливо, колкото и тя.
	В това време дойдоха нареждания, с които шляхтата се свикваше под знамената — и в Лауда настъпи раздвижване. Което момче бе станало мъж, когото възрастта не бе прегърбила, трябваше да яхне коня. Ян Казимеж бе дошъл в Гродно, където беше определил да се събере цялото опълчение. Натам и отиваха всички. Първи тръгнаха мълчаливо Бутрими, след тях другите, а Гащовти последни, както постъпваха винаги, че им беше мъчно да се откъснат от пацунелките. Шляхтата от другите части на страната се представи само с малък брой и отбраната на държавата не бе осигурена, но послушната Лауда тръгна изцяло.
	Пан Володиовски не тръгна, понеже още не можеше да движи ръката си, та остана между пацунелките също като някакъв войски*. Околността опустя и само старци сядаха вечер с жените край огнищата. Тихо беше в Поневеж и Упита — навсякъде чакаха новини.
	[* Чиновник в стара Полша, който се грижи за реда и сигурността в даден район, през война се грижи за останалите по домовете си жени на шляхтичите. — Бел.прев.]
	Панна Александра също се затвори във Водокти и не виждаше никого освен слугите и лауданските си настойници.


	Първа глава

	Дойде новата 1655 година. Януари беше мразовит, но сух. Сурова зима покри светата Жмудж с цял лакът дебел бял кожух; горите се огъваха и трошеха от тежкия кит по клоните, денем на слънце снегът ослепяваше очите, а в лунна нощ сякаш чезнещи искри блестяха по втвърдената от мраза повърхност; дивечът се приближаваше до човешките жилища, а бедните, сиви птици чукаха с човка по прозоречните стъкла, покрити със скреж и снежни цветя.
	Една вечер панна Александра седеше в стаята на прислугата заедно с момичетата от дома. Стар обичай у Билевичи беше, когато нямат гости, да прекарват вечерите със слугите и да пеят набожни песни, за да възпитават простолюдието с примера си. Така постъпваше и панна Александра, а правеше това с още по-голяма готовност, понеже почти всичките й компаньонки бяха шляхтички, много бедни сирачета. Те вършеха всякаква, дори най-груба работа и бяха като прислужнички при господарки, а в замяна на това се учеха на изискани маниери и с тях се отнасяха по-добре, отколкото с простите момичета. Имаше обаче и селянки, които се различаваха главно по езика си, много от тях не знаеха полски.
	Панна Александра и роднината й, панна Кулвецувна, седяха по средата, а момичетата — отстрани на пейки; всички предяха. В грамадното огнище с издаден навес горяха борови цепеници и дънери, като ту пригасваха, ту отново стрелваха силен, светъл пламък или искри, когато застаналото край огъня момче дохвърляше начупени на дребно брезови клонки и борина. Когато лумнеше по-ярък пламък, виждаха се тъмните дървени стени на огромната стая с необикновено нисък гредореден потон. От гредите висяха на конци пъстроцветни звездички от тестени кори, които се клатеха от топлината, иззад гредите се показваха повесма развлачен лен, увиснали на две страни като пленени турски знамена от конски опашки. Почти целият потон беше покрит с тях. По тъмните стени блестяха като звезди големи и малки калаени съдове, изправени или опрени на дълги дъбови лавици.
	На дъното, при вратата, рунтав жмуджанин трещеше енергично с хромела и мънкаше под нос монотонна песен, панна Александра прехвърляше мълчаливо зърната на броеницата си, предачките предяха, без да говорят помежду си.
	Светлината от огъня падаше върху младите им румени лица, а те, вдигнали нагоре ръце, с лявата подщипваха мекия лен, а с дясната въртяха вретената и предяха ревностно, сякаш се надпреварваха, подбуждани от строгите погледи на панна Кулвецувна. Понякога се споглеждаха с бистрите си очички, а понякога обръщаха поглед към панна Александра, сякаш в очакване дали скоро ще заповяда на жмуджанина да спре меленето и да започне набожна песен; но не прекъсваха работата и предяха ли, предяха; нишките се виеха, вретената бръмчаха, иглите за плетене току святкаха в ръцете на панна Кулвецувна, а рунтавият жмуджанин трещеше с хромела.
	Понякога обаче той прекъсваше работата — изглежда, че нещо се повреждаше в хромела, защото в същото време се чуваше гневният му глас:
	— Ах ти, мършо!
	Панна Александра повдигаше глава, сякаш пробудена от тишината, настъпила след възклика на жмуджанина; тогава пламъкът осветяваше бялото лице и сериозните й светлосини очи, които гледаха изпод черните вежди.
	Тя беше прекрасна девойка със светла коса, възбледа кожа на лицето и деликатни черти. Притежаваше хубостта на бяло цвете. Жалейната рокля й придаваше сериозност.
	Седнала при огнището, тя беше толкова потънала в мисли, че сякаш спеше; навярно размишляваше над собствената си съдба, защото тая съдба беше съвсем неопределена.
	Завещанието я предназначаваше за жена на човек, когото не беше виждала от десет години, а понеже едва сега навършваше двайсетгодишна възраст, беше запазила само неясен детски спомен за някакво буйно момче, което при престоя му с баща си във Водокти предпочиташе да тича с пушка из блатата, отколкото да се занимава с нея.
	„Къде е той и какъв е сега?“ — ето въпросите, които се блъскаха в ума на замислената девойка.
	Наистина тя го познаваше и от разказите на покойния подкоможи, който четири години преди смъртта си бе предприел далечно и трудно пътуване до Орша. Според тия разкази Кмичиц бил „момък с богато въображение, макар и страшно избухлив“. След въпросното споразумение за женитбата на децата, сключено между стария Билевич и бащата на Кмичиц, момъкът трябваше да дойде веднага във Водокти, за да се представи на панна Александра, но в това време избухна голяма война и той вместо при девойката отиде на берестецките поля. Ранен там от куршум, трябваше да се лекува вкъщи; после гледа болния си на смъртно легло баща; след това отново избухна война — и така минаха тия четири години. Сега беше изтекло вече доста време от смъртта на стария полковник, но за Кмичиц не се чуваше нищо.
	Ето защо имаше за какво да мисли панна Александра, а може би и копнееше по непознатия. Тъкмо защото не беше изпитала любовта, тя носеше в чистото си сърце голямо желание за обич. Само искра беше необходима, за да пламне в това огнище спокоен, но ярък неспирен пламък като вечния огън на литовски жертвеник.
	Затова я овладяваше тревога, понякога мила, понякога неприятна, а душата й постоянно си задаваше въпроси, на които нямаше отговор или по-право той предстоеше да дойде от далечните бойни поля. Първият въпрос беше дали момъкът ще се ожени за нея по своя воля и с готовност ще отговори на готовността й за любов. В ония времена родителските споразумения за женитба на децата биваха нещо обикновено, а децата дори след смъртта на родителите си, свързани с тази благословия, най-често изпълняваха споразумението. Затова в самото сватосване девойката не виждаше нищо необикновено, но понеже собствената воля невинаги върви успоредно с дълга, и тази грижа бе обременила русата главица на момичето: „Дали ще ме обикне той“. А после вече орляк мисли връхлитаха връз нея както птичи орляк връхлита върху дърво, което расте самотно всред просторни поля: „Кой си ти? Какъв си? Странстваш ли жив по тоя свят? Или може би вече си паднал убит някъде там?… Далеко ли си? Или близко…“ Отвореното като врата, за да приеме мил гост, сърце на девойката зовеше неволно към далечните страни, към горите и снежните поля, покрити от нощта: „Ела, юначе! Защото нищо по-лошо няма на този свят от очакването!“
	Внезапно, сякаш в отговор на зова, отвън, тъкмо от ония снежни далечини, покрити от нощта, долетя звън на звънче.
	Девойката трепна, но се съвзе веднага и си спомни, че почти всяка вечер от Пацунеле пращаха за лекарства за младия полковник; панна Кулвецувна потвърди тая мисъл, като каза:
	— От Гащовти за лекарства.
	Неритмичният звън на звънчето, разклащано при теглича, се чуваше все по-ясно; накрай изведнъж утихна, очевидно шейната бе спряла пред къщата.
	— Виж кой е дошъл — обърна се панна Кулвецувна към жмуджанина, който въртеше хромела.
	Жмуджанинът излезе от стаята за прислугата, но след малко се върна, хвана отново дръжката на хромела и каза флегматично:
	— Пан Кмичиц.
	— И словото стана плът! — възкликна панна Кулвецувна. Предачките скочиха на крака; къделите и вретената изпопадаха на пода.
	Панна Александра също стана; сърцето й биеше като чук, по лицето й бликнаха румени петна, после тя побледня, но нарочно се извърна от огнището, за да скрие вълнението си.
	Изведнъж на вратата се появи някаква висока фигура с шуба и калпак на главата. Младият мъж влезе и като позна, че се намира в стая за прислугата, попита със звучен глас, без да свали калпака си:
	— Хей! Къде е вашата господарка?
	— Тук съм — отговори Билевичувна с доста уверен глас. Като чу това, дошлият свали калпака си, хвърли го на пода, поклони се и каза:
	— Аз съм Анджей Кмичиц.
	Очите на панна Александра се спряха светкавично върху лицето на Кмичиц, а после отново се впиха в земята; през това време обаче девойката успя да забележи светлата като ръж и високо подбръсната коса, мургавата кожа, сивите очи, които гледаха пронизително напред, тъмните мустаци и младото, орлово, весело и смело лице.
	А той се хвана за кръста с лявата ръка, с дясната засука мустак и заговори така:
	— В Любич още не съм бил, а като птица бързах да се поклоня пред нозете ти, панно ловчанко. Направо от стана ме докара тук вятърът, дай боже да е щастлив.
	— Ти, ваша милост пане, знаеше ли за смъртта на дядо ми подкоможи? — попита девойката.
	— Не знаех, но с горещи сълзи оплаках моя благодетел, когато ми съобщиха за смъртта му ония сивковци*, които дойдоха от тия места при мене. Той беше истински приятел, почти брат на покойния ми байца. Навярно, ваша милост панно, знаеш, че преди четири години дядо ти дойде у нас чак при Орша. Тогава той ми обеща, ваша милост, и ми показа портрета ти, по който въздишах нощем. Аз щях да дойда тук по-рано, но войната не е майка: тя само със смъртта сватосва хората.
	[* Презрително название на дребната шляхта, която се е обличала със сиви дрехи, докато едрата е носела червени, а гражданите жълти. — Бел.прев.]
	Тия смели думи посмутиха девойката, затова тя поиска да отклони разговора на друга тема и каза:
	— Значи, ваша милост пане, още не си видял своя Любич?
	— Има време за това. Тук е първата ми служба и по-скъпото дарение, него бих искал най-напред да наследя. Но ти, ваша милост панно, така се извръщаш от огнището, че и досега не можах да те зърна в очите. Ето така! Обърни се, ваша милост, а аз ще те погледна откъм огнището! — Ето така!
	При тия думи смелият воин хвана за ръцете Оленка, която не очакваше такава постъпка, завъртя я като пумпал и я обърна към огнището.
	А тя се смути още повече и като покри очи с дългите си ресници, стоеше така, засрамена от светлината и собствената си хубост. Най-после Кмичиц я пусна и се плесна по контоша*:
	[* Горна дреха от националната носия на полския шляхтич. — Бел.прев.]
	— Кълна се в Бога, чудо! Ще дам да отслужат сто литургии за покойния ми благодетел, задето те е записал на мене! Кога ще е сватбата?
	— Няма да е скоро, още не съм твоя, ваша милост — отвърна Оленка.
	— Но ще бъдеш дори ако трябва да подпаля тази къща! За Бога! Мислех, че портретът ти е поразкрасен, обаче тук виждам, че художникът високо се е целил, но не е улучил. Сто тояги на такъв — и печки да боядисва, а не да рисува тия чудеса, които радват очите ми. Хубаво е да получиш такова дарение, дявол да ме вземе!
	— Право ми думаше покойният дядко, че ваша милост се палиш като слама.
	— Такива са всички у нас, в Смоленския край, не като вашите жмуджани. Раз, два!… И трябва да бъде така, както искаме, иначе — смърт!
	Оленка се усмихна, вдигна очи към момъка и каза вече с по-уверен глас:
	— О, навярно татари живеят у вас?
	— Все едно какви! А ти, ваша милост, си моя и по волята на родителите, и по сърце.
	— По сърце — това още не зная.
	— Нека само да не бъдеш, с нож ще се мушна!
	— Смееш се, ваша милост, като казваш това… Но ние сме още при прислугата!… Заповядай в стаите. След дългия път навярно и вечерята ще ти се хареса — моля!
	Тук Оленка се обърна към панна Кулвецувна:
	— Леличко, нали ще дойдеш с нас? Младият хоронжи погледна проницателно:
	— Леличка? — попита той. — Каква леличка?
	— Моята, панна Кулвецувна.
	— Тогава тя е и моя — отвърна момъкът и се залови да й целува ръцете. — За Бога, аз имам в хоронгвата другар, който се казва Кулвец-Хипоцентаурус. Дали не е роднина, ако позволите?
	— От същите е! — отвърна старата панна и направи реверанс.
	— Добър мъж, но вихър като мене — добави Кмичиц.
	В това време се появи момчето със светлина, та влязоха в трема, където пан Анджей свали шубата си, а после преминаха на другата страна, в гостните стаи.
	Веднага след излизането им предачките се скупчиха в сбита групичка и започнаха да говорят една през друга и да правят разни бележки. Стройният младеж им хареса извънредно много, та не пестяха думите си и се надпреварваха в похвалите.
	— Като месечина свети — казваше една; — когато влезе, мислех, че е принц.
	— А очите му сякаш на рис, чак боде с тях — отвърна друга. — На такъв не се противи!
	— Най-лошото е да му се противиш! — отговори трета.
	— Като вретено врътна господарката! Но явно е, че много му хареса; та и на кого ли не би харесала?
	— Но и той не пада по-долу, не бой се! Да ти се случи такъв, и до Орша би отишла, при все че то било накрай света.
	— Щастлива господарка!
	— На богатите е винаги по-добре на тоя свят! Ех, злато е той, не рицар!
	— Разправяха пацунелките, че и тоя ротмистър, който е в Пацунеле, у стария Пакош, бил голям хубавец.
	— Не съм го виждала, но къде може да се сравни той с пан Кмичиц! Друг такъв надали има по света!
	— Ах, ти, мършо! — викна внезапно жмуджанинът, на когото пак се беше развалило нещо в хромела.
	— Я да се махаш, рунтьо такъв, със своите ругатни! Престани вече, че не можем да си чуем думата!… Така е, така! Мъчно ще се намери по света по-добър от пан Кмичиц! Навярно и в Кейдани няма като него.
	— Такъв и да ти се присъни може!
	— Па нека ми се поне присъни…
	Ето така приказваха помежду си шляхтичките в стаята за прислугата. В това време в столовата редяха масата с най-голяма бързина, а в гостната панна Александра седеше насаме с Кмичиц, понеже леля й Кулвецувна беше отишла да се погрижи за вечерята.
	Пан Анджей не сваляше поглед от Оленка, а очите му искряха все по-силно, накрай рече:
	— Има хора, за които богатството е по-мило от всичко, други тичат за плячка през време на война, трети са влюбени в конете, но аз не бих дал ваша милост за никакво съкровище! Кълна се в Бога, че колкото повече гледам, толкова по-силно става желанието ми да се оженим, дори още утре! А тия вежди, ваша милост, навярно боядисваш с горена тапа?
	— Чувала съм, че така правят лекомислените, но аз не съм такава.
	— А очите сякаш от небето! От смущение не мога да намеря думи.
	— Не си много смутен, ваша милост, щом настъпваш толкова дръзко, че дори се удивлявам.
	— Това е наш, смоленски обичай: да вървим смело и към жените, и в огъня. Ти, царице, трябва да свикнеш с това, защото така ще бъде винаги.
	— Ще трябва да отвикнеш, ваша милост, защото така няма да го бъде.
	— Може пък и да се предам, дявол да ме вземе! Ако щеш, вярвай, ако не щеш, недей, ваша милост, но за тебе съм готов да сваля и небето! За тебе, царице моя, съм готов и на други обичаи да се науча, понеже зная, че съм недодялан войник и повече съм стоял по военните станове, отколкото в дворски покои.
	— О, това съвсем не пречи, моят дядко също беше войник, но благодаря за доброто желание! — отвърна Оленка, а очите й погледнаха толкова сладко пан Анджей, че сърцето му веднага се размекна като восък и той отвърна:
	— Ти, ваша милост, на конец ще ме водиш!
	— О, не приличаш, ваша милост, на тия, които ги водят на конец! Най-мъчното е с непостоянните хора.
	Кмичиц показа в усмивка белите си, сякаш вълчи зъби.
	— Как така — рече той, — малко ли пръчки строшиха върху мене отците в манастирското училище, за да ме направят солиден човек и да науча разни великолепни максими, които да ме ръководят в живота…
	— А коя си запомнил най-добре?
	— „Когато обичаш, падай в краката на любимата“ — ето така!
	Щом каза това, пан Кмичиц беше вече на колене, а девойката криеше нозете си под стола и викаше:
	— За Бога, такова нещо в манастира не са учили! Стой мирно, ваша милост, че ще се разсърдя… и леля ей сега ще дойде…
	Но той продължаваше да стои коленичил, с вдигната нагоре глава и я гледаше в очите.
	— Може да дойде дори цяла хоронгва лели, пак няма да се откажа от желанието си.
	— Стани, ваша милост.
	— Ставам.
	— Седни, ваша милост.
	— Сядам.
	— Изменник си, ваша милост, Юда!
	— О, това не е истина — когато целувам, целувката ми е искрена!… Искаш ли да се убедиш?
	— Да не си посмял, ваша милост!
	Панна Александра обаче се смееше, а той цял сияеше от младост и веселие. Ноздрите му се движеха като на млад жребец от благородна кръв.
	— Ах! Ах! — възкликваше той. — Какви очички, какво личице! Спасявайте ме, всички светии, че няма да удържа.
	— Няма нужда да призоваваш всичките светии. Седял си, ваша милост, четири години, без да надникнеш насам, седи и сега!
	— О! Аз познавах само портрета. Ще заповядам да потопят този художник в смола, а после в перушина и с бич да го карат по пазара в Упита. Ще кажа вече всичко съвсем открито: ако искаш, ваша милост панно, прости ме, ако ли не — прережи ми шията! Когато гледах портрета, казвах си: че е хубавичка, хубавичка е, дявол да го вземе, но малко ли са хубавиците по света — имам време! Покойният ми баща току ме подканваше да дойда тук, но аз все едно и също: имам време! Женитбата няма да ме отмине! Момите не ходят на война и не гинат. Бог ми е свидетел, че с всичко това не се противех на бащината воля, но исках най-напред да вкуся от войната, на собствената си кожа да я изпитам. Едва сега разбирам, че съм бил глупак, защото и женен съм могъл да отида на война, а тук са ме чакали такива сладости. Слава Богу, че не ме съсякоха съвсем. Позволи, ваша милост панно, да ти целуна ръчичките.
	— По-добре ще е да не позволя.
	— Тогава няма да питам. У нас в Оршанско казват: „Моли, а като не ти дадат, сам вземай!“
	Тук пан Анджей се хвана за ръчиците на девойката и започна да ги целува, а тя не се дърпаше прекалено много, за да не прояви нелюбезност.
	В този момент влезе панна Кулвецувна и като видя какво става, вдигна очи нагоре. Не й хареса тази интимност, но не посмя да ги скастри, а покани на вечеря.
	Тръгнаха двамата под ръка като брат и сестра и отидоха в столовата, където вече бе наредена маса и на нея всякакви гозби в изобилие и преди всичко отлични колбаси и покрита с прах дамаджана с вино, което укрепва силите. Добре им беше на двамата млади заедно, ведро и весело. Панна Александра беше вече вечеряла, та на масата седна само пан Кмичиц и почна да се храни със същото оживление, с каквото разговаряше преди това.
	Оленка го наблюдаваше отстрани, доволна, че яде и пие, а после, когато той утоли първия си глад, тя отново започна да го разпитва:
	— Значи, ваша милост, не идваш от Оршанския край?
	— Знам ли аз откъде идвам?!… Днес бях тук, утре там! Прокрадвах се към неприятеля като вълк към овца и каквото можех да откъсна, откъсвах.
	— Как си смеел, ваша милост, да се противопоставяш на такава сила, ами че пред нея сам великият хетман трябваше да отстъпи?
	— Как съм смеел ли? Аз съм готов на всичко, такава ми е натурата!
	— И покойният ми дядко казваше същото… Цяло щастие, че ваша милост не си загинал.
	— О, захлупваха ме там и с калпак, и с ръка, като птица в гнездото, но щом ме захлупеха, веднага изскачах и някъде другаде ухапвах. Така им дотегнах, че определиха цена за главата ми… Това винце е отлично!
	— В името на Отца и Сина! — възкликна Оленка с непресторен ужас, като гледаше с възхищение тоя младеж, който говореше едновременно и за цената на главата си, и за виното.
	— Навярно голяма сила си имал, ваша милост, за отбрана?
	— Имах, то се знае, двеста свои драгуни, все отбрани, но за един месец се стопиха. После ходех с доброволци, които събирах, където ми паднеше, без да ги подбирам. Те бяха добри за битки, но иначе най-големи разбойници! Които не загинаха, рано или късно ще станат десерт на враните…
	При тия думи пан Анджей се разсмя отново, гаврътна чаша вино и добави:
	— Такива нехранимайковци, ваша милост, още не си виждала през живота си. Дано ги гръм тресне! Офицерите — всички са шляхтичи от нашите места, от род, благородници, но почти върху всекиго тежи задочна присъда. Сега седят в Любич, че какво друго можех да сторя с тях?
	— Значи, ваша милост, си дошъл при нас с цялата си хоронгва?…
	— Точно така. Неприятелят се е затворил в градовете, защото зимата е страшна! Моите хора също се похабиха като метли от постоянно метене, та князът воевода ми определи да зимуваме в Поневеж. Кълна се в Бога, това е заслужена почивка!
	— Яж, ваша милост!
	— За ваша милост и отрова бих изял… Тогава аз оставих част от моята паплач в Поневеж, друга част в Упита, а по-видните си другари поканих на гости в Любич… Те ще дойдат да се поклонят на ваша милост.
	— А лауданците къде те намериха, ваша милост?
	— Намериха ме, когато и без това отивах в Поневеж на зимуване. Аз и без тях щях да дойда тук.
	— Пий, ваша милост…
	— За ваша милост и отрова бих изпил…
	— Но за смъртта на дядко и за завещанието лауданците ти казаха първи, нали?
	— О, за смъртта — те. Господи, упокой душата на моя благодетел! Ти ли, ваша милост, изпрати тези хора при мене?
	— Не мисли такова нещо, ваша милост. За траур мислех и за молитва, за нищо повече…
	— И те казваха същото… О! Бедняци, но горди! Исках да ги възнаградя за труда, а те ми се озъбиха и започнаха да ми подхвърлят, че може би оршанската шляхта взема бакшиши, но лауданската — не! Много остри думи ми казаха! Като ги слушах, рекох си: щом не щете пари, ще заповядам да ви ударят по сто камшика.
	При тия думи панна Александра се хвана за главата.
	— Господи, света Богородице! И направи ли това, ваша милост?
	Кмичиц я погледна учуден.
	— Не се плаши, ваша милост… Не го направих, при все че винаги ме хваща яд на такива шляхтичета, които искат да минават за равни с нас. Но си помислих: ще ме одумат неоснователно из околността, че съм побойник, а и пред ваша милост ще ме оклеветят.
	— Цяло щастие! — рече Оленка и отдъхна дълбоко. — Защото иначе не бих могла да те гледам пред очите си, ваша милост.
	— Защо?
	— Те са дребна шляхта, но стародавна и славна. Покойният дядко винаги ги бе обичал и заедно с тях ходеше на война. Цял живот са служили заедно, а в мирно време ги приемаше вкъщи. Това е стара дружба на нашия дом и ти, ваша милост, трябва да я зачиташ. Имаш сърце и не ще развалиш това свето съгласие, в което сме живели досега.
	— Но аз не знаех нищо! Да ми отсекат главата, ако съм знаел! А признавам, че тази боса шляхта някак не ми е по вкуса. У нас, който е селянин, той си е селянин, а всичките шляхтичи са от богат род и не яздят по двама на една кобила. Кълна се в Бога, че такива дрипльовци не могат да имат нищо общо нито с Кмичици, нито с Билевичи, както копърката няма нищо общо с щуката, при все че и едното е риба, и другото е риба.
	— Дядко казваше, че имотът не значи нищо, а кръвта и добротата, а те са добри хора, иначе той нямаше да ги направи мои настойници.
	Пан Анджей се смая и ококори очи.
	— Тях? Настойници на ваша милост ги направил дядо ти? Цялата лауданска шляхта?
	— Да. Ти, ваша милост, не се мръщи, понеже волята на покойника е свещена. Учудва ме, че пратениците не са казали това на ваша милост.
	— Тогава щях да ги… Но това е невъзможно! Ами че тук има двайсетина села, населени с шляхтичи… Нима всички те се събират на сеймик за ваша милост? Нима и за мене ще се събират и обсъждат дали постъпвам по тяхната воля, или не?… О, не се шегувай, ваша милост, че кръвта ми почва да кипи!
	— Пане Анджей, аз не се шегувам… свещена и чиста истина говоря. Те няма да се събират и обсъждат работите на ваша милост, но ако им бъдеш баща по примера на дядко, ако не ги отблъснеш, ако не се покажеш надменен, тогава ще спечелиш не само тяхното, но и моето сърце. И заедно с тях ще ти благодаря, ваша милост, през целия си живот… през целия си живот, пане Анджей…
	Гласът й звучеше като гальовна молба, но той не разбръчкваше вежди и беше мрачен. Наистина не избухна в гняв, при все че навремени по лицето му сякаш прелитаха светкавици, но отвърна надменно и гордо:
	— Това не съм очаквал! Почитам волята на покойника и мисля, че пан подкоможи е могъл да направи тия дребосъци настойници на ваша милост до моето идване, но щом веднъж кракът ми е стъпил тук, никой друг не ще бъде настойник освен мене. Не само тия дребосъци, но и самите биржански Радживиловци нямат работа тук за някакво настойничество!
	Панна Александра стана сериозна и след кратко мълчание отговори:
	— Лошо правиш, ваша милост, че се поддаваш на гордостта си. Или трябва да приемеш всички условия на покойния ми дядо, или да отхвърлиш всичките — друг изход не виждам. Лауданците няма нито да досаждат, нито да се натрапват, защото те са хора с чувство за собствено достойнство и спокойни. Не мисли, ваша милост, че ще ти дотегнат. Ако тук се появят някакви недоразумения, тогава биха могли да кажат някоя дума, но аз мисля, че всичко ще върви в мир и съгласие, а тогава това ще бъде такова настойничество, като че ли изобщо го няма…
	Той помълча още малко, после махна с ръка и каза:
	— Вярно е, че сватбата ще сложи край на всичко това. Няма за какво да се разправяме, нека само да си седят спокойно и да не се месят в моите работи, защото, кълна се в Бога, не ще позволя да си тикат гагата, дето не трябва. Но да ги оставим тях! Съгласи се, ваша милост, сватбата да стане скоро, така ще бъде най-добре!
	— Не е редно да говорим за това сега, през време на траура.
	— О! А дълго ли ще трябва да чакам?
	— Сам дядко е писал да не бъде повече от половин година.
	— Като треска ще изсъхна през това време. Но да не се сърдим вече. Ти, ваша милост, вече започна да ме гледаш така строго, като че ли съм в нещо виновен. Не, царице ти моя златна! Какво съм виновен аз, че ми е такава природата: когато се разсърдя на някого, готов съм да го разкъсам, а когато ми мине — тогава бих го зашил.
	— Страшно е да се живее с такъв човек — отвърна Оленка вече по-весело.
	— Е, за твое здраве, ваша милост! Виното е много хубаво, а у мене сабята и виното са най-важното нещо. Какво страшно има в това да живее човек с мене! Ти ще ме впримчиш, ваша милост, с очите си и ще ме направиш роб, мене, който не искаше да търпи никого над себе си. Ето и сега! Предпочитах с хоронгвичката си сам да ходя да се бия, отколкото да се кланям на пановете хетмани… Царице ти моя златна! Ако не ти хареса нещо в мене, прости ми, защото на маниери съм се учил при топовете, не в дамските стаи на дворците — всред войнишката гълчава, не при лютнята. Там, у нас, е неспокойно, сабята не можеш да изпуснеш от ръка. Затова там, макар на някого да тежи присъдата и да го търсят заради нея — той пет пари не дава! Хората го уважават, стига да има кавалерска фантазия. Exemplim*: моите другари, които другаде отдавна биха лежали в тъмница… иначе достойни кавалери! Дори жените у нас ходят с ботуши и саби и ръководят партии, като например пани Кокошинска, стринка на моя поручик, която загина геройски, а племенникът й си отмъщаваше за нея под моя команда; при все че не я обичаше, докато беше жива. За нас ли е да се учим на дворцови маниери, дори ако сме от най-богатите фамилии? Но това разбираме: война — тогава на бой, сеймик — тогава викай, колкото ти глас държи, а не ти ли стига езикът — грабвай сабята! Ето, това е! Такъв ме видя покойният подкоможи и такъв ме избра за ваша милост!
	[* Пример (лат.). — Бел.прев.]
	— Аз винаги съм изпълнявала с готовност волята на дядко — отвърна девойката и наведе очи.
	— Дай ми да ти целуна още веднъж ръчичките, мое сладко момиче! Кълна се в Бога страшно ми хареса, ваша милост. Така ме е разкиснало чувството, че не знам как ще стигна до Любич, който още не съм виждал.
	— Ще ти дам водач, ваша милост.
	— О, и без него ще мине. Свикнал съм да се блъскам по нощите. Имам слуга от Поневеж, който е длъжен да знае пътя. А там ме чака Кокошински с другарите… Тия Кокошински са богат род, а гербът им е Бъчонка за вино… Макар да е съвсем невинен, обявиха го за престъпник, понеже подпали къщата на пан Орпишевски и му отвлече момичето, а хората изкла… Другар на място! Дай ми още веднъж ръчичките. Виждам, че е време да тръгвам!
	В тоя миг големият гдански часовник в столовата започна да бие полунощ.
	— За Бога! Време е вече! — възкликна Кмичиц. — Нищо повече няма да изкарам тук! Обичаш ли ме поне колкото просено зърно?…
	— Друг път ще кажа. Та нали ще ме посещаваш, ваша милост?
	— Всеки ден! Освен ако земята се разтвори под мене. Гръм да ме порази!…
	След тия думи Кмичиц стана и двамата преминаха в трема. Шейната вече чакаше пред входа, та той облече шубата и започна да се сбогува, като молеше девойката да се върне в стаите, че отвън нахлува студ.
	— Лека нощ, мила царице — говореше той, — приятен сън, а аз навярно няма да притворя очи и ще мисля за твоята хубост!
	— Дано само не си забелязал нещо грозно. Но по-добре е, ваша милост, да ти дам човек с фенер, защото към Волмонтовиче се срещат и вълци.
	— Ами аз да не съм коза, та да се страхувам от вълци! Вълкът е приятел на войника, понеже често се храни от ръката му. Пък и пушчица съм взел в шейната. Лека нощ, мила, лека нощ!
	— Бог да е с тебе!
	Като каза това, Оленка се отдръпна, а пан Кмичиц тръгна към изхода. Но по пътя, в пролуката от открехнатата врата на стаята за прислугата видя няколко чифта очи на момичетата, които не си бяха легнали, за да го видят още веднъж. На тях по войнишки обичай пан Анджей изпрати целувка с ръка и излезе. След малко звънецът зазвънтя и отначало започна да бие силно, а после с все по-слаб звън, докато накрай престана.
	Във Водокти зацари такава тишина, че тя дори учуди панна Александра; в ушите й още звучаха думите на пан Анджей, тя още чуваше искрения му весел смях, в очите й още стоеше буйната фигура на младежа, а сега след тази буря от думи, смях и веселост беше настъпило толкова странно мълчание. Девойката нададе ухо, за да види дали няма още да долети поне звънът от шейната. Но не! Той вече звънеше някъде там, в горите около Волмонтовиче. Тогава силна тъга налегна девойката — и тя никога не се бе чувствала толкова самотна на този свят.
	Взе бавно свещ, премина в спалнята и коленичи за молитва. По пет пъти започваше молитвите, докато прочете всички с необходимото внимание. Но после мислите й полетяха сякаш на криле към шейната и към оня, който седеше в нея… Гора от едната страна, гора от другата, по средата широк друм и той пътува по него, той… пан Анджей! Тук на Оленка се стори, че вижда като наяве русата коса, сивите очи и засмяната уста, в която блестят бели като на младо куче зъби. Защото сериозната девойка мъчно можеше да отрече пред себе си, че тоя лудетина страшно й хареса. Поразтревожи я малко, поуплаши я, но как в същото време я увлече с тая си фантазия, с тая весела свобода и откровеност. Тя дори се срамуваше, че й се бе харесал дори със своята надменност, когато при споменаването за настойниците повдигна глава като турски жребец и каза: „Дори самите биржански Радживиловци не могат да се бъркат тук с никакво настойничество…“ Това не е някакъв женчо, а истински мъж! — казваше си девойката. — Войник, каквито дядко обичаше най-много… А и заслужава!
	Така размишляваше девойката и я обхващаше ту от нищо непомътнено блаженство, ту безпокойство, но и това безпокойство беше някак приятно. После почна да се съблича, а в това време вратата изскърца и леля Кулвецувна влезе със свещ в ръка.
	— Страшно дълго седяхте! — рече тя. — Не исках да преча на младите, та сами да се наприказвате най-напред. Той изглежда на възпитан кавалер. А на тебе как ти се стори?
	Панна Александра не отговори веднага, само изтърча при леля си с боси вече крака, преметна ръце на шията й и като склони светлата си глава върху гърдите й, каза с гальовен глас:
	— Леличко, ах, леличко!
	— Охо! — измърмори старата панна и вдигна нагоре очите си и свещта.


	Втора глава

	Когато пан Анджей пристигна пред къщата в Любич, прозорците светеха и глъчката се носеше чак на двора. Щом чуха звънците, слугите изскочиха пред пруста, за да посрещнат господаря, понеже от другарите му знаеха, че ще пристигне. Те го приветстваха покорно, като му целуваха ръцете и прегръщаха краката. Старият домакин Зникис стоеше в пруста с хляб и сол и се кланяше доземи; всички се взираха с тревога и любопитство да видят как изглежда бъдещият господар. А той хвърли на подноса кесия с талери и попита за другарите си, учуден, че никой от тях не е излязъл да посрещне негова господарска милост.
	Но те не можеха да излязат, защото три часа вече седяха около масата и обръщаха чашите, та може би дори не бяха чули подрънкването на звънчетата зад прозореца. Когато обаче влезе в стаята, от всички гърди се изтръгна гръмък възклик: „Haeres*! Haeres пристигна!“ — и всичките му другари скочиха от местата си и тръгнаха към него с чаши в ръце. А той се хвана за кръста и се смееше, понеже разбра, че се бяха справили в неговата къща и успели да се напият, преди той да дойде. Смееше се все по-силно, като гледаше как събарят столчетата по пътя си, как се олюляват и вървят пиянски сериозни. Най-напред вървеше грамадният пан Яромир Кокошински с герб Бъчонка за вино, славен войник и славен скандалджия, със страхотен белег през цялото чело, окото и бузите, с един по-къс и друг по-дълъг мустак, поручик и приятел на пан Кмичиц, „достоен компаньон“, осъден на смърт и лишаване от права в Смоленско за отвличане на мома от дворянски род, убийство и подпалвачество. Сега от наказанието го пазеше войната и покровителството на пан Кмичиц, който му беше връстник, а имотите им в Оршанско бяха съседни, докато пан Яромир не прогуля своя. Сега той вървеше, хванал в двете си ръце огромна чаша с уши, пълни с дембняк**. Подир него крачеше пан Раницки, герб Сухе комнати***, родом от Мшчиславското воеводство, от което беше изгнаник за убийство на двама шляхтичи земевладелци. Единия бе съсякъл при двубой, другия бе застрелял без бой с пушка. Той нямаше никакъв имот, при все че бе наследил от баща си значително имение. И него войната го бе спасила от палача. Беше крамолник и несравним при бой с хладно оръжие. Трети по ред вървеше Рекуч-Лелива, върху когото не тежеше никаква кръв, освен може би неприятелската. Но богатството си бе пропил и проиграл на комар, та сега от три години висеше на врата на пан Кмичиц. С него вървеше четвъртият, пан Ухлик, също от Смоленско, лишен от права и осъден на смърт за разгонване на съд. Пан Кмичиц го закриляше, защото свиреше прекрасно на цафара. Освен тях беше и пан Кулвец-Хипоцентаурус, по ръст равен на Кокошински, но още по-силен от него. И Зенд, обяздвач на коне, който умееше да имитира всякакви животни и птици, човек с неясен произход, при все че се представяше за курландски шляхтич; понеже нямаше богатство, обяздваше конете на Кмичиц и за това получаваше заплата.
	[* Наследникът (лат.). — Бел.прев.]
	[** Вид медовина. — Бел.прев.]
	[*** Полски герб; върху червено поле чер ловджийски рог в златна рамка, в средата му златен кръст; на шлема три щраусови пера. — Бел.прев.]
	Всички наобиколиха усмихнатия пан Анджей; Кокошински вдигна високо грамадната чаша и запя:

	Пийни със нас, стопанино мили,
	стопанино мили!
	За да можеш с нас да пиеш чак до гроба,
	чак до гроба!…

	Другите повториха думите в хор, а след това пан Кокошински даде чашата на Кмичиц, а на него Зенд веднага подаде друга чаша.
	Кмичиц вдигна нагоре чашата и викна:
	— За здравето на моето момиче!
	— Vivat! Vivat!* — викнаха всички гласове, та стъклата на прозорците започнаха да трептят в оловените си рамки.
	[* Да живее! (лат.). — Бел.прев.]
	— Vivat! Ще мине траурът, ще имаме сватба! Въпросите започнаха да се сипят:
	— А как изглежда? Хей! Йендруш! Много ли е хубава? Такава ли е, каквато си я въобразяваше? Има ли втора като нея в Оршанския край?
	— В Оршанския ли? — възкликна Кмичиц. — За нищо ги не бива нашите оршански моми пред нея!… По дяволите! Няма друга като нея по света!
	— Това искахме за тебе — отговори пан Раницки. — А кога ще бъде сватбата?
	— Като свърши траурът.
	— Глупости — траур! Децата не се раждат черни, а бели!
	— Като почне сватбата, няма да има траур. Остро, Йендруш!
	— Остро, Йендруш! — започнаха да викат всички едновременно.
	— Оршанчетата ти вече страшно копнеят да слязат от небето на земята! — викна Кокошински.
	— Не ги карай клетите да чакат!
	— Ваша милост панове! — каза Рекуч-Лелива с тънкия си глас. — На сватбата ще се натряскаме като магарета!
	— Мили мои агънца — отговори Кмичиц, — дайте ми възможност или по-добре казано: вървете по дяволите и ме оставете да си видя къщата!
	— Дума да не става! — отвърна Ухлик. — Разглеждането утре, а сега всички на масата; две дамаджани още стоят с пълни кореми.
	— Ние вече направихме прегледа вместо тебе. Любич е златна ябълка! — каза Раницки.
	— Конюшнята е чудо! — викна Зенд. — Има два татарски коня, два хусарски първо качество, два жмуджски и два калмуцки и всичките са два по два еднакви като очи. Утре ще ги разгледаме.
	Тук Зенд изцвили като кон, а другите се чудеха, че така умее да подражава, и се смееха.
	— Толкова добре ли е уредено тук? — попита Кмичиц зарадван.
	— И избата е отлична работа — запищя Рекуч. — Насмолени бурета и плесенясали дамаджани стоят в редици като строена хоронгва.
	— Е, слава Богу! Да сядаме на трапезата!
	— На трапезата! На трапезата!
	Но едва седнаха и напълниха чашите, а Раницки скочи отново.
	— За здравето на подкоможи Билевич!
	— Глупак! — отвърна Кмичиц. — Как така? За здравето на покойник ли пиеш?
	— Глупак! — повториха другите. — За здравето на стопанина!
	— За ваше здраве!…
	— За да ни бъде добре в тая къща!
	Кмичиц хвърли неволно поглед по трапезарията и на почернялата от старост стена от листвениково дърво видя редица впити в него строги очи. Те гледаха от старите билевичовски портрети, които висяха ниско, на два лакътя от земята, понеже и стената беше ниска. Над портретите в дълга еднаква редица бяха закачени черепи на зубри, елени, лосове с корони от рога, някои вече почернели, изглежда, много стари, други лъскави от белота. И четирите стени бяха украсени с тях.
	— Тук трябва да има добър лов, че виждам и дивеч колкото щеш! — каза Кмичиц.
	— Ще отидем още утре или вдругиден. Трябва да опознаем и околността — отвърна Кокошински. — Щастлив си ти, Йендруш, че имаш къде да подслониш глава.
	— Не като нас — простена Раницки.
	— Да пийнем за утеха! — каза Рекуч.
	— Не! Не за утеха! — отговори Кулвец-Хипоцентаурус, — а още веднъж за здравето на Йендруш, нашия скъп ротмистър! Той именно, ваша милост панове, ни подслони в своя Любич, нас, бедните изгнаници, без покрив над главата.
	— Добре говори! — извикаха няколко гласа. — Кулвец не е толкова глупав, колкото изглежда.
	— Тежка е нашата съдба! — пискаше Рекуч. — В теб е цялата ни надежда, че няма да ни изгониш нас, бедните, зад вратата.
	— Недейте така! — обади се Кмичиц. — Което е мое, то е и ваше!
	При тези думи всички станаха от местата си и започнаха да го прегръщат. Сълзи на разчувстваност течаха по тия сурови и пиянски лица.
	— В тебе е цялата ни надежда, Йендруш! — викаше Кокошински. — На грахова слама ни дай да спим, но не ни гони!
	— Недейте така! — повтаряше Кмичиц.
	— Не ни пропъждай! И без това са ни пропъдили нас, шляхтичи, и то от прочути родове! — викаше жално Ухлик.
	— По дяволите! Кой ви пъди? Яжте, пийте, спете, какво искате, дявол да го вземе?
	— Не отричай, Йендруш — говореше Раницки, по чието лице се появиха петънца като върху кожата на рис, — не отричай, Йендруш, пропаднали сме до гуша…
	Тук той заекна, допря пръст до челото си, сякаш напрягаше нещо ума си, и каза внезапно, като изгледа околните с овнешки очи:
	— Освен ако щастието се промени!
	Тогава всички изкрещяха в хор:
	— Защо да не се промени!
	— И ще платим за своето.
	— И пак ще стигнем до богатства.
	— И до достойнства!
	— Бог ще благослови невинните. За нашето благополучие, ваша милост панове!
	— За вашето здраве! — възкликна Кмичиц.
	— Свети са думите ти, Йендруш! — отвърна Кокошински и му подаде тлъстите си бузи за целувка. — Дано даде Бог да ни потръгне!
	Наздравиците започнаха да се редят, главите да димят. Всички приказваха един през друг и всеки слушаше само себе си, с изключение на пан Рекуч, който бе свел глава върху гърдите и дремеше. След малко Кокошински започна да пее: „Лен мънала на мънилото!“ Като видя това, пан Ухлик извади цафарата от пазвата си и се залови да акомпанира, а пан Раницки, голям фехтовчик, се дуелираше с гола ръка с невидим противник и повтаряше полугласно:
	— Ти така, аз така! Ти фрас, аз прас! Раз! Два! Три! — Шах!
	Грамадният Кулвец-Хипоцентаурус пулеше очи и се взираше някое време внимателно в Раницки, а накрай махна с ръка и каза:
	— Не те бива! Размахвай колкото щеш, пак няма да издържиш пред Кмичиц на сабя.
	— Пред него никой няма да издържи; но я се опитай ти!
	— И с мене няма да спечелиш на пистолети.
	— На дукат за един изстрел!
	— На дукат! Но къде и в какво?
	Раницки повлече поглед наоколо, накрай посочи черепите и викна:
	— Между рогата! На дукат!
	— На какво? — попита Кмичиц.
	— Между рогата! На два дуката! На три! Дайте пистолети!
	— Съгласен! — викна пан Анджей. — Нека бъде на три. Зенд, иди да донесеш пистолети!
	Всички започнаха да викат все по-високо и да се пазарят помежду си; в това време Зенд излезе в пруста и след малко се върна с пистолети, торбичка с куршуми и рог с барут.
	Раницки грабна пистолета.
	— Пълен ли е? — попита той.
	— Пълен!
	— На три! На четири! На пет дуката! — крещеше пияният Кмичиц.
	— Тихо! Няма да улучиш, няма!
	— Ще улуча, гледайте!… Ето! В оня череп, между рогата… едно, две!…
	Всички насочиха вниманието си към огромния череп на лос, който висеше точно срещу Раницки; а той протегна ръка. Пистолетът се люлееше в дланта му.
	— Три! — викна Кмичиц.
	Изстрелът изтрещя, стаята се напълни с барутен дим.
	— Не улучи, не улучи! Ето къде е дупката! — викаше Кмичиц и сочеше с ръка към тъмната стена, от която куршумът бе отчепил една по-светла тресчица.
	— Два пъти трябва!
	— Не!… Дай ми на мене! — викаше Кулвец.
	В този момент в стаята се втурнаха слугите, уплашени от гърмежа.
	— Вън! Вън! — викна Кмичиц. — Раз! Два! Три!… Отново изстрел, този път се посипаха парченца от кост.
	— Дайте и на нас пистолети! — викнаха всички едновременно.
	И като скочиха, започнаха да удрят с пестници слугите по вратовете, за да ги накарат да побързат. Не беше изминал дори четвърт час и цялата стая ехтеше от изстрелите. Димът заслони светлината от свещите и самите стрелци. Гърмежите придружаваше гласът на Зенд, който грачеше като гарван, пищеше като сокол, виеше като вълк, ревеше като тур. Но съскането на куршумите го прекъсваше всеки миг; отломъци отхвръкваха от черепите и трески от стените и рамките на портретите; в бъркотията простреляха и портретите на Билевичи, а Раницки изпадна във фурия и започна да ги сече със сабя.
	Изумените и уплашени слуги стояха като умопобъркани и гледаха с изблещени очи тая забава, която приличаше на татарско нападение. Кучетата започнаха да вият и лаят. Цялата къща се вдигна на крак. На двора хората се събраха на купчинки. Момичетата от имението тичаха при прозорците, долепваха лица до стъклата и сплескваха носове, за да гледат какво става вътре.
	Най-сетне пан Зенд ги забеляза; той свирна толкова пронизително, та в ушите на всички чак зазвъня, и викна:
	— Ваша милост панове! Синигерчета на прозорците! Синигерчета!
	— Синигерчета! Синигерчета!
	— Почвай танци! — закрещяха разбъркано гласове. Пияната дружина изскочи през пруста на двора. Студът не отрезви замаяните глави. Момичетата се разбягаха по целия двор, като викаха до небесата; а те ги гонеха и всяко уловено откарваха в стаята. След малко всред дима, отломъците от кости и дървените трески започнаха танци около масата, върху която разлятото вино бе образувало цели езера.
	Ето така се забавляваше в Любич пан Кмичиц и неговата дива компания.


	Трета глава

	През следващите няколко дни пан Анджей ходеше всеки ден във Водокти и всеки ден се връщаше все по-влюбен и все повече се възхищаваше от своята Оленка. Пред другарите си също я хвалеше до небесата, докато един ден им каза:
	— Мои мили агънца, днес ще дойдете да й се поклоните, а после се уговорихме с момичето да отидем всички в Митруни, та да се повозим на шейни през горите и да разгледаме това трето имение. Там тя ще ни приеме гостолюбиво, а вие се дръжте благоприлично, че иначе ще направя на дреб оня, който я обиди с нещо…
	Другарите му с готовност скочиха да се обличат и скоро четири шейни понесоха развеселената младеж към Водокти. Пан Кмичиц седеше в първата, която беше особено много украсена и имаше форма на сребриста мечка. Теглеха я три плячкосани калмукски коня с пъстри хамути, с панделки и паунови пера според модата в Смоленско, която смоленскчани бяха взели от други свои съседи. Шейната караше слуга, седнал върху шията на мечката. Пан Анджей, облечен със зелена кадифена бекеша*, закопчана със златни петлици и подплатена със самурени кожи, и със самурено калпаче с пера от чапла, беше весел, разговорлив и така говореше на пан Кокошински, който седеше до него:
	[* Бекеша (унг.) — вид палто, носено от полската шляхта. Бекешите са били цветни, дълги, широки, подплатени с кожи. — Бел.прев.]
	— Слушай, Кокошко! През тия вечери ние полудувахме извън мярката и особено през първата, когато пострадаха черепите и портретите. А с момичетата беше още по-зле. Дяволът винаги ще подкокороса Зенд, а после на кого ще се струпа? На мене! Страхувам се да не би хората да се разприказват, че тук въпросът е за моята репутация.
	— Ти по-добре се обеси на твоята репутация, защото не я бива за нищо друго, както и нашите.
	— А кой е виновен за това, ако не вие? Помни, Кокошко, че и в Оршанско поради вас ме смятаха за неспокоен дух и си остреха езиците на мене като ножове на брус.
	— А кой беше карал в студа пан Тумграт край коня си? Кой съсече онзи короняж*, който питаше дали в Оршанско вече ходят на два крака или още на четири? Кой изпонарани пановете Вижински, бащата и сина? Кой разгони последния сеймик?
	[* Шляхтич от Централна Полша. — Бел.прев.]
	— Семика разгоних в Оршанско, не някъде другаде, това е домашна работа. Пан Тумграт ми прости, когато умираше, а що се отнася до останалото, не ме кори, защото двубой може да се случи и на най-невинния човек.
	— Но и аз не ти изредих всичко, не споменах и за военните следствия, две от които те чакат в стана.
	— Не чакат мене, а вас, аз съм виновен само задето ви позволих да грабите гражданите. Но да оставим това. Затваряй си муцуната, Кокошко, и да не си писнал нищичко на Оленка нито за дуелите, нито особено за стрелбата по портретите и за момичетата. Разкрие ли се тази работа, ще хвърля вината върху вас. Аз вече казах на прислугата и на момичетата, че ако някой изтърве дори една думичка, ще заповядам да дерат фаши от кожата му.
	— Накарай да те подковат, Йендруш, щом се плашиш така от момичето. Друг беше ти в Оршанско. Виждам вече, че ще ходиш под чехъл, а от това нищо добро не излиза. Един древен философ е казал: „Ако ти не настъпиш Кахна, Кахна тебе ще настъпи!“ Ти си позволил вече напълно да те хванат в примка.
	— Глупав си, Кокошко! А що се отнася до Оленка, и ти ще пристъпваш от крак на крак, като я видиш, защото няма да намериш втора жена с такъв ум. Което е добро, тя ще го похвали веднага, а което е лошо, няма да изтърве да го укори, защото съди според добродетелите си и мярката й е готова в нея. Така я е възпитал покойният подкоможи. Речеш ли да проявиш пред нея кавалерска фантазия и да се похвалиш, че си погазил закона, после ще се срамуваш: тя веднага ще каже, че истинският гражданин не бива да прави това, понеже то е във вреда на отечеството… Така ще каже тя, а ти ще се почувстваш, като че ли някой те е зашлевил по муцуната и чак се чудиш, че сам не си разбрал това по-рано… Тю! Позор! Правихме страшни скандали, а сега трябва да се срамуваме пред добродетелта и невинността… Най-лошото бяха тия момичета!…
	— Те никак не бяха най-лоши. Чувах, че шляхтянките по тия села са кръв и мляко и като че ли съвсем не се съпротивлявали.
	— Кой ти каза това? — попита живо Кмичиц.
	— Кой ще ми го каже? Кой, ако не Зенд! Вчера замина за Волмонтовиче, за да изпита пъстрия испански жребец; преминал само по пътя, но видял много синигерчета, защото се връщали от вечерня. „Мислех — казва, — че ще падна от коня, такива бяха пременени и хубави.“ А която погледнел, веднага му показвала всичките си зъби. И нищо чудно! Всички по-свестни мъже от шляхтата са отишли в Рошене и на синигерчетата им е тъжно сами.
	Кмичиц бутна с пестник другаря си в хълбока:
	— Някоя вечер ще отидем, нали, Кокошко, уж сме сбъркали пътя — а?
	— А твоята репутация?
	— О, дявол да го вземе! Затваряй си муцуната! Щом е така, вървете сами; или по-добре и вие се откажете! Това не би минало без шум, а аз искам да живея в мир с тукашната шляхта, защото покойният подкоможи я определил за опекун на Оленка.
	— Ти каза това, но аз не можех да повярвам. Откъде му е хрумнала такава фамилиарност с тия дребосъци?
	— Защото с тях ходел на война и още в Орша съм слушал от него да казва, че тия лауданци имат благородна кръв. Но да ти кажа истината, Кокошко, отначало и на мене ми беше странно това, то е все едно, че ги е сложил пазачи над мене.
	— Ще трябва да им правиш мили очи и да им се кланяш доземи.
	— Най-напред чумата ще ги изтръшка. Мълчи, че се разсърдих! Те ще ми се кланят и служат. Това е готова хоронгва, щом я повикам.
	— Някой друг вече ще командва тази хоронгва. Зенд разправяше, че тук имало някакъв полковник между тях… Забравих името му… Володиовски или нещо такова? Той ги предвождал при Шклов. Разправя се, че се били добре, но ги изтрепали!
	— И аз съм слушал за някой си Володиовски, славен войник… Но ето че Водокти вече се вижда.
	— Хей, добре е на хората тук, в тази Жмудж, навсякъде отличен ред. Старецът трябва да е бил стопанин по призвание… И къщата, виждам, както трябва. Тук неприятелят по-рядко ги гори, та могат и да строят.
	— Мисля, че тя още не може да знае за оная лудория в Любич — каза Кмичиц като че ли на себе си.
	А после се обърна към другаря си:
	— Слушай, Кокошко, на тебе казвам, а ти го повтори още веднъж на другите, че тук трябва да се държите прилично; позволи ли си някой каквото и да било своеволие, кълна се в Бога, ще го накълцам на кайма.
	— Хайде де! Ех, че са те оседлали!
	— Оседлали, неоседлали — не е твоя работа!
	— Не ми гледай Маша, че тя не е ваша — каза флегматично Кокошински.
	— Удряй с камшика! — викна Кмичиц на кочияша. Слугата, който бе възседнал сребристата мечка върху шията, завъртя камшика и изплющя много сръчно, другите кочияши последваха примера му и пристигнаха в имението всред плющения, бодро, весело, сякаш беше надбягване на Заговезни.
	Като слязоха от шейните, най-напред влязоха в трема, огромен като хамбар, небелосан, а оттук пан Кмичиц ги поведе към трапезарията, окичена както в Любич с черепи на убити диви животни. Тук те се спряха и се загледаха внимателно и любопитно във вратата на съседната стая, от която щеше да се появи панна Александра. В това време, като имаха, изглежда, в ума си предупреждението на пан Кмичиц, разговаряха така тихо, сякаш се намираха в черква.
	— Ти си красноречив — шепнеше пан Ухлик на Кокошински, — ти ще я поздравиш от името на всички ни.
	— По пътя си редях речта — отговори пан Кокошински, — но не зная дали ще излезе достатъчно гладка, защото Йендруш ми пречеше да мисля.
	— Стига да е с фантазия! Каквото ще стане, да стане! Ето, идва вече!…
	Панна Александра наистина влезе и се поспря малко на прага, сякаш учудена от толкова многобройната компания, а и пан Кмичиц постоя някое време като вцепенен от възхищение поради нейната хубост, защото досега я беше виждал само вечер, а денем тя изглеждаше още по-прекрасна. Очите й имаха цвета на метличина, черните вежди над тях се открояваха като абанос от бялото чело, а светлата коса блестеше подобно на корона върху главата на кралица. Тя гледаше смело, без да свежда очи, като господарка, която посреща гости в къщата си, със светло лице, което се открояваше още по-ясно от черното й палтенце, гарнирано с кожи от хермелини. Тези побойници, свикнали с жени от друг тип, още не бяха виждали толкова сериозна й горда дама, затова стояха в редица като при парад на хоронгвата, тътреха крака и се кланяха също в редица, а пан Кмичиц излезе напред, целуна петнайсетина пъти ръката на девойката и каза:
	— Докарах ти, скъпа моя, другарите си, с които бях през последната война.
	— За мене е голяма чест — отвърна Билевичувна — да приема вкъщи такива достойни кавалери, за чиито добродетели и великолепни нрави вече съм слушала от пан хоронжия.
	След тия думи тя хвана роклята си с връхчетата на пръстите и като я повдигна леко, направи реверанс с необикновена сериозност, а пан Кмичиц прехапа устни, но същевременно чак се изчерви, че неговото момиче говори толкова смело.
	Достойните кавалери продължаваха да тътрузят крака и едновременно побутваха пан Кокошински.
	— Хайде! Започвай!
	Пан Кокошински направи крачка напред, покашля се и започна така:
	— Ваша светлост панно подкоможанко…
	— Ловчанко — поправи го Кмичиц.
	— Ваша светлост панно ловчанко, а за нас многомилостива благодетелко! — повтори пан Яромир смутен. — Прости, ваша милост панно, че сбърках титлата ти…
	— Това е невинна грешка — отговори панна Александра — и тя не излага такъв красноречив кавалер…
	— Ваша светлост панно ловчанко благодетелко, а за нас многомилостива господарке!… Не зная какво повече би трябвало да хваля от името на целия Оршански край, дали необикновената хубост и добродетели на ваша милост, благодетелко, или неизразимото щастие на ротмистъра и наш другар, пан Кмичиц, защото дори да се бях издигнал под облаците, дори да бях достигнал самите облаци… самите, казвам, облаци…
	— Я слизай най-сетне от облаците! — подвикна Кмичиц. При тия думи кавалерите прихнаха в общ силен смях, но изведнъж, припомнили си заповедта на Кмичиц, се хванаха с ръце за мустаците.
	Пан Кокошински се смути до най-висока степен, изчерви се и каза:
	— Приветствайте тогава сами, поганци, щом ме смущавате!
	В този момент панна Александра отново хвана роклята си с връхчетата на пръстите.
	— Аз не бих могла да се сравня по красноречие с ваша милост панове — каза тя, — но зная това, че съм недостойна за тия почести, които ми оказвате от името на целия Оршански край.
	И отново направи реверанс с необикновена сериозност, а оршанските побойници се почувстваха някак неудобно пред лицето на тая изискана дама. Те се мъчеха да се покажат като добре възпитани хора, но това не им вървеше. Затова започнаха да си подръпват мустаците, да мънкат под нос, да слагат ръце върху сабите, докато Кмичиц каза:
	— Пристигнахме тук като на коледна веселба с мисълта да вземем ваша милост и да те откараме през гората в Митруни, както се уговорихме вчера. Шейната е хубава, а и време Бог даде мразовито.
	— Аз вече изпратих леля си Кулвецувна в Митруни, за да ни приготви обед. А сега почакайте малко, ваша милост панове, да се облека по-топличко.
	След тия думи тя се обърна и излезе, а Кмичиц скочи към другарите си.
	— Е какво, мили агънца? Не е ли княгиня?… Е какво, Кокошко? Ти казваше, че била ме оседлала, а защо ти стоеше пред нея като ученик?… Къде си виждал такава?
	— Не трябваше да ми пречите, като говорех, макар да не отказвам, че не съм се надявал да говоря пред такава личност.
	— Покойният подкоможи — каза Кмичиц — е прекарвал с нея повече в двора на княза воевода в Кейдани или у панство Хлебовичи, отколкото вкъщи и там тя се е научила на тези изискани маниери. А красотата й — какво?… Още не можете да си отворите устата!
	— Показахме се като глупаци! — каза Раницки гневно. — Но най-голям глупак излезе Кокошински!
	— Ах ти, изменнико! Ти ме блъскаше с лакът — трябваше сам да излезеш с твоята нашарена муцуна!
	— Мирно, агънца, мирно! — каза Кмичиц. — Можете да се възхищавате, но не да се карате.
	— Аз бих скочил в огъня за нея! — извика Рекуч. — Съсечи ме, Йендруш, но няма да се отрека от това!
	Кмичиц обаче не мислеше да сече, напротив, беше доволен, засукваше мустак и поглеждаше триумфално към другарите си. В това време панна Александра влезе вече готова, с калпаче от бялка, под което светлото й лице изглеждаше още по-светло. Излязоха пред къщата.
	— С тази шейна ли ще пътуваме? — попита девойката и посочи сребърната мечка. — Досега през живота си не съм виждала толкова хубава шейна.
	— Не зная кой е пътувал по-рано с нея, понеже е плячка. Сега ние двамата ще пътуваме и тя много ми отива, защото и в моя герб има панна с мечка. Известни са и други Кмичици, които имат на герба си знамена, но те произхождат от Филон Кмит Чернобилски, а той не е от оня род, от който произхождат големите Кмичицови.
	— А кога си придобил тази мечка, ваша милост?
	— Ами сега, в тази война. Ние сме бедни exules*, загубили богатствата си и имаме само онова, което войната ни даде като плячка. А понеже служех вярно на тази дама, тя ме и награди.
	[* Изгнаници (лат.). — Бел.прев.]
	— Дано даде Бог по-щастлива дама, защото тази ще награди едного, а от цялото ни мило отечество ще изстиска сълзи.
	— Бог ще промени това и хетманите.
	Като казваше това, Кмичиц загръщаше девойката с прекрасната покривка на шейната от бяло сукно, подплатена с бели вълчи кожи; после седна и той, викна на кочияша: „Тръгвай!“ — и конете полетяха изведнъж.
	Студеният вятър плисна двамата в лицата и те занемяха; чуваше се само хрущенето на замръзналия сняг под шейнилата, пръхтенето на конете, тътен и виковете на кочияша.
	Най-сетне пан Анджей се наведе към Оленка:
	— Добре ли ти е, ваша милост панно?
	— Добре — отговори тя и повдигна маншона до устата си, за да се запази от духането на вятъра.
	Шейната летеше като вихър. Денят беше ясен, мразовит. Снегът блестеше, сякаш някой беше посипал искри по него; от белите покриви на къщите, подобни на снежни копи, излитаха високи стълбове розов дим. Орляци врани прехвръкваха пред шейните между безлистните крайпътни дървета и грачеха високо.
	На около триста метра зад Водокти излязоха на широк път всред тъмна борова гора, която се издигаше глуха, стара и тиха, сякаш спеше под изобилния кит. Дърветата, които се мяркаха пред очите, изглеждаха, като че ли бягат нанякъде зад шейната, а тя летеше все по-бързо и по-бързо, сякаш жребците имаха крила. От такова пътуване главата започва да се върти и опива, опи се и панна Александра. Тя се наведе назад, притвори очи и се отдаде цяла на този полет. Почувствала приятно безсилие, на нея й се стори, че този оршански болярин я е отвлякъл и лети като вихър, а тя, припаднала, няма сили да му се противопостави, нито да викне… И те летят, летят все по-бързо… Оленка усеща, че я прегръщат някакви ръце… Усеща най-сетне на устните си сякаш нагорещен и парлив печат… Очите й не искат да се отворят като насън. И те летят, летят! Едва глас, който пита, пробуди унесената девойка:
	— Обичаш ли ме?
	Тя отвори очи:
	— Като собствената си душа!
	— А аз на смърт и на живот!
	Самуреният калпак на Кмичиц отново се наведе над бялата шапка на Оленка. Сега тя самата не знаеше кое я упоява повече: целувките ли или това омайно пътуване?
	И те летяха по-нататък, а наоколо все гора, гора! Дърветата бягаха назад на цели полкове. Снегът шумеше, конете пръхтяха, а те бяха щастливи.
	— Бих искал до края на света да пътувам така! — извика Кмичиц.
	— Какво правим ние? Това е грях! — шепнеше Оленка.
	— Какъв ти грях! Дай още да греша.
	— Не бива. Митруни е вече наблизо.
	— Далеко или близо — все едно!
	И Кмичиц стана в шейната, протегна ръце нагоре и започна да вика, сякаш не можеше да побере радостта си в пълните гърди:
	— Хей-ха! Хей-ха!
	— Хей, хоп! Хоп! Ха! — обадиха се другарите от задните шейни:
	— Какво подвиквате така, ваша милост панове? — питаше девойката.
	— Ами така! От радост! Я викни и ти, ваша милост панно!
	— Хей-ха! — разнесе се звучен тъничък гласец.
	— Ах, ти, моя кралице! Ще коленича пред тебе.
	— Компанията ще се смее.
	След упоението ги обзе шумна, луда веселост, както лудо беше и пътуването. Кмичиц започна да пее:

	Гледа девойка, гледа от двора
	житни простори!
	„Рицари идват откъм гората
	при мен горката!“
	„Дъще, не гледай — ръце сложи ти
	върху очите,
	инак сърцето с тях ще се втурне
	в битките бурни!“

	— Кой те е научил, ваша милост, на такива хубави песни? — питаше панна Александра.
	— Войната, Оленка. В стана ние си пеехме от копнеж. По-нататъшния разговор прекъснаха силни викове от задните шейни.
	— Стой! Стой! Хей, там! Стой!
	Пан Анджей се обърна гневен и учуден, че на другарите му им е хрумнало да викат към тях и да ги спират, но изведнъж на няколко десетки крачки от шейната съзря ездач, който се приближаваше галоп на кон.
	— За Бога! Това е моят вахмистър Сорока; нещо трябва да се е случило там! — каза пан Анджей.
	В това време вахмистърът се приближи и така задържа коня, че той чак приседна на задницата си, а после заговори със задъхан глас:
	— Пане ротмистър!…
	— Какво има, Сорока?
	— Упита гори, бият се!
	— Боже, света Богородице! — възкликна Оленка.
	— Не се страхувай, ваша милост панно… Кой се бие?
	— Войниците с гражданите. На пазарния площад пожар! Гражданите са се окопали и изпратили в Поневеж за войска, а аз прескочих тук, при ваша милост. Едва мога да си поема дъх…
	През време на тоя разговор задните шейни пристигнаха; Кокошински, Раницки, Кулвец-Хипоцентаурус, Ухлик, Рекуч и Зенд скочиха на снега и заобиколиха Кмичиц и вахмистъра.
	— За какво стана това? — попита Кмичиц.
	— Гражданите не искаха да дават фураж за конете, нито храна за хората, защото нямало писмено нареждане за плащане. Тогава войниците започнаха да вземат насила. Обсадихме кмета и тия, които се барикадираха на площада. Открихме огън и запалихме две къщи; сега е страшен бой и камбаните бият…
	Очите на Кмичиц засвяткаха от гняв.
	— Тогава и ние трябва да вървим на помощ! — викна Кокошински.
	— Жълтогащниците* нападат войската! — викаше Раницки, цялото лице на когото веднага се покри с червени, бели и тъмни петна. — Шах! Шах! Ваша милост панове!
	[* Презрително прозвище на гражданите, които носели жълтеникави конопени дрехи. — Бел.прев.]
	Зенд се засмя, също както се смее бухал, та чак конете се изплашиха, а Рекуч вдигна очи нагоре и пискаше:
	— Бий! Който в Бога вярва! Огън за жълтогащниците.
	— Млък! — викна Кмичиц, та чак гората се отекна, а Зенд, който стоеше най-близо, се олюля като пиян. — Вие нямате работа там! Не ни трябва там кръвнина!… Сядайте всички в двете шейни, на мене оставете едната и тръгвайте за Любич! Там ще чакате, освен ако изпратя за помощ.
	— Как така? — възрази Раницки.
	Но пан Анджей сложи ръка под шията му и само още по-страшно засвятка с очи.
	— Нито дума повече! — каза той заплашително. Млъкнаха; изглежда, че се бояха от него, при все че обикновено бяха с него толкова интимни.
	— Оленко, ти се връщай във Водокти — каза Кмичиц — или иди при леля Кулвецувна в Митруни. Ето че веселбата ни се провали. Знаех, че те няма да седят там спокойно… Но веднага всичко ще се успокои, само ще трябва да хвръкнат няколко глави. Остани със здраве и бъди спокойна, ваша милост панно, ще бързам да се върна…
	Като каза това, той й целуна ръцете и я загърна с покривалото от вълчи кожи; после седна в друга шейна и викна на кочияша:
	— Към Упита!


	Четвърта глава

	Изминаха няколко дена, а Кмичиц не се връщаше, но пък във Водокти пристигнаха трима лаудански шляхтичи на посещение у господарката. Пристигна Пакош Гащовт от Пацунеле, оня, у когото гостуваше пан Володиовски, патриарх на тукашната селска шляхта, прочут с богатствата си и с шестте си дъщери; три от тях бяха оженени за трима Бутрими и всяка получи в зестра по цели сто талера освен прикята и добитъка. Другият дошъл беше Касиан Бутрим, най-старият човек в Лауданско, който помнеше добре Батори*, а с него и зетят на Пакош, Юзва Бутрим. Въпреки че беше в разцвета на възрастта си, нямаше повече от петдесет години, Юзва не отиде с опълчението в Рошене, защото през казашката война топовно гюлле му бе откъснало едното стъпало. По тази причина го наричаха куция или безкракия Юзва. Той беше страхотен шляхтич със сила на мечка и с голям ум, но суров, хаплив, който съдеше хората остро. В околността се страхуваха доста от него, понеже не прощаваше нито на себе си, нито на другите. А биваше и опасен, когато пийнеше, но това му се случваше рядко.
	[* Стефан Батори (1533–1586) — полски крал. — Бел.прев.]
	Та те именно пристигнаха при господарката, която ги прие любезно, ако и да се досети веднага, че са дошли на разузнаване и че желаят да чуят нещо от нея за пан Кмичиц.
	— Защото ние искаме да отидем при него и да му се поклоним, но казват, че още не се бил върнал от Упита — казваше Пакош, — та дойдохме при тебе, миличка, да попитаме кога ще можем да сторим това?
	— Мисля, че всеки миг може да си дойде — отвърна девойката. — Той ще се радва от цялата си душа, мои опекуни, защото много хубави неща е чул за вас и в миналото от дядко, и сега от мене.
	— Стига да не рече да ни приеме така, както приел Домашевичи, когато отишли при него с вест за смъртта на полковника! — измърмори мрачно Юзва.
	Девойката чу и веднага отвърна живо:
	— Вие не се засягайте от това. Може би той не ги е приел както трябва, но вече призна тук грешката си. Трябва да имаме предвид, че се е връщал от война, а там е прекарал толкова мъки и неприятности! Не бива да се чудим на войника, макар и да се разфучи срещу някого, настроенията у тях са остри като саби.
	Пакош Гащовт, който искаше да живее в съгласие с целия свят, кимна с ръка и каза:
	— И ние не сме се чудили! Глиган ще се разфучи срещу глиган, когато го види внезапно, какво остава тогава за човек срещу човек! Ние ще отидем по стар обичай в Любич да се поклоним на пан Кмичиц, за да живее с нас и да ходи на война и из горите, както покойният пан подкоможи.
	— А сега кажи, скъпа: хареса ли ти или не? — питаше Касиан Бутрим. — Наша длъжност е да питаме!…
	— Да ви дава Бог здраве за грижите. Пан Кмичиц е истински кавалер, а и дори да съм видяла нещо лошо, не би било достойно за мене да говоря по това.
	— Но нали нищо не си видяла, най-мила наша душице?
	— Нищо! Освен това никой няма право да го съди тук, а пази боже да прояви някакво недоверие! По-добре да благодарим на Бога!
	— За какво трябва да благодарим?! Когато има за какво, ще благодарим, а като няма, не ще благодарим — отговори мрачният Юзва, който като истински жмуджанин беше много предпазлив и предвидлив.
	— А за сватбата говорихте ли? — попита отново Касиан. Оленка сведе очи.
	— Пан Кмичиц иска колкото може по-бързо…
	— Ами, да! Оставаше да не иска… — измърмори Юзва. — Да не е глупак! Та коя мечка не иска мед от кошер? Но защо да се бърза? Не е ли по-добре да видим какъв човек е? Отче Касиане, та кажете вече, каквото ви е на езика, не дремете като заек след пладне под буца пръст!
	— Аз не дремя, ами мисля какво да кажа — отговори старецът. — Господ Иисус е рекъл така: „С каквато мярка мериш, с такава ще ти отмерят!“ Ние също не желаем злото на пан Кмичиц, стига и той да не ни го желае, което, дай Боже, амин!
	— Стига да постъпва, както мислим, че трябва! — добави Юзва.
	Билевичувна смръщи самурените си вежди и каза с известно високомерие:
	— Помнете, ваша милост панове, че не слуга ще приемаме. Той ще бъде тук господар и всичко ще е по неговата воля, а не по нашата. Той ще трябва да ви замести и като настойници.
	— Дето ще рече, ние вече няма защо да се бъркаме? — попита Юзва.
	— Дето ще рече, трябва да му бъдете приятели, както той иска да бъде ваш приятел. Та той ще пази тук собствения си имот, а всеки управлява имота си, както му харесва. Не е ли вярно, отче Пакош?
	— Така си е! — отговори пацунелският старец. А Юзва отново се обърна към стария Бутрим:
	— Не дремете, отче Касиане!
	— Аз не дремя, ами гледам в главата си.
	— Тогава кажете какво виждате.
	— Какво виждам ли? Ето какво виждам… Пан Кмичиц е от голям род, от висок произход, а ние сме дребосък! При това е славен воин; когато всички отпуснаха ръце, той сам се е съпротивлявал срещу неприятеля. Дай Боже колкото може повече такива хора. Но компанията му са негодници!… Пане съседе Пакош, какво чухте вие от Домашевичи? Че всички те са хора без чест, срещу които има и присъди от съда, и следствия, и оплаквания, и военни присъди. Това са синове на палачи! Страшни са били за неприятеля, но и за гражданството са страшни. Палели, грабели, вършели насилия! Ето какво са те! Ако бяха съсекли там някого или ударили, това и на добрия човек се случва, но те като че ли са живеели направо като татари и отдавна щяха да гният в затворите, ако не беше покровителството на пан Кмичиц, който е силен господар! Той ги обича и закриля, а те са се залепили за него като конски мухи. Сега са дошли тук и вече на всички е известно какви са хора. Още първия ден в Любич гърмели с пушки — и срещу кого? — срещу портретите на покойните Билевичи, а това пан Кмичиц не е трябвало да позволи, защото те са негови благодетели.
	Оленка закри очите си с ръце.
	— Това не може да бъде! Не може да бъде!
	— Може, защото е било! Негова милост позволил да стрелят срещу тези, с които ще става роднина! А после въвлекли насила в стаята момичетата от имението за разврат!… Тю! Обида на Бога! Това у нас не е бивало!… Още първия ден започнали със стрелба и разврат! Първия ден!…
	Тук старият Касиан се разсърди и почна да чука с тоягата си по пода; по лицето на Оленка бликнаха тъмни руменини, а Юзва се обади:
	— А тази войска на пан Кмичиц, която остана в Упита, да не е по-добра? Каквито офицерите, такава и войската! Някакви хора отвлекли добитъка на пан Сологуб, казват, че били хора на пан Кмичиц; по пътя набили мейшаголските селяни, които карали смола. Кой? Пак те. Пан Сологуб отишъл при пан Хлебович, за да търси справедливост, а сега пък в Упита насилия! Всичко това е противно на Бога! Тук беше спокойно, както никъде, а сега пълни пушката за през нощта и стой на стража — и защо? Защото пан Кмичиц пристигнал с компанията си!
	— Отче Юзва! Не говорете така! Не говорете! — викна Оленка.
	— А как да говоря? Ако пан Кмичиц не е виновен, тогава защо държи такива хора, защо живее с тях? Ти, ваша милост панно, му кажи или да ги прогони, или да ги предаде на палача, че иначе няма да има мира. Де се е чуло да се стреля срещу портрети и да се развратничи открито? Ами че цялата околност само за това приказва!
	— Какво да направя аз? — питаше Оленка. — Може би това са лоши хора, но той е воювал заедно с тях. Дали ще ги прогони по моя молба?
	— Ако не ги прогони — измърмори Юзва тихо, — тогава и той е такъв!
	Изведнъж кръвта в девойката започна да се бунтува против тези другари, побойници и комарджии.
	— Най-сетне нека бъде така! Трябва да ги прогони! Нека избира между мене и тях! Ако е истина това, което казвате, а аз ще узная още днес дали е истина, няма да им простя нито стрелбата, нито разврата. Аз съм само и слабо сираче, те са въоръжена група, но няма да се уплаша…
	— Ние ще ти помогнем! — каза Юзва.
	— За Бога! — заговори Оленка и се увличаше все повече. — Нека си правят, каквото искат, но не тук, в Любич… Нека си бъдат, каквито искат, това е тяхна работа. Техните шии ще отговарят, но да не подсторват пан Кмичиц… към разврат… Срам! Позор!… Мислех, че това са несръчни войници, а виждам, че са недостойни предатели, които петнят и себе си, и него. Точно така! В очите им се виждаше злото, но аз, глупавата, не познах. Добре! Благодаря ви, отци, че ми отворихте очите за тия юди… Зная какво трябва да направя.
	— Именно! Точно така! Така! — каза старият Касиан. — Добродетелта говори чрез тебе, а ние ще ти помогнем.
	— Вие не обвинявайте пан Кмичиц, защото дори и да е сторил нещо срещу добрия ред, той е млад, а те го изкушават, те го надумват, те го подсторват към разврат с примера си и петнят с позор името му. Така е! Докато съм жива, няма да продължава това!
	Гневът се надигаше все по-силен в сърцето на Оленка и озлоблението й срещу другарите на пан Кмичиц растеше, както расте болката в току-що нанесена рана. Защото и в нея беше наранено жестоко и собственото й женско самолюбие, и онова доверие, с което беше отдала на пан Анджей цялото си чисто чувство. Тя се срамуваше и за него, и за себе си и този вътрешен гняв и срам търсеше преди всичко виновните.
	А шляхтата беше доволна, като виждаше дъщерята на своя полковник толкова сърдита и решена на война с оршанските негодници.
	А тя продължаваше да говори с блеснали очи:
	— Точно така! Те са виновни и трябва да се махат не само от Любич, но и от цялата околност.
	— И ние също не обвиняваме пан Кмичиц, сърчице наше, — каза старият Касиан. — Ние знаем, че те го изкушават. Не със злоба и отрова срещу него сме дошли ние тук, а с жал, че държи такива нехранимайковци. Иначе, то се знае, че е млад, глупав. И пан староста Хлебович на младини беше глупав, а сега управлява всички ни.
	— А кучето? — каза добродушният пацунелски старец с развълнуван глас. — Отидеш с младо куче на полето, а то, глупавото, вместо да тръгне подир дивеча, върти се, мършата му, около краката ти, лудува и те дърпа за полата.
	Оленка искаше да каже нещо, но внезапно се обля със сълзи.
	— Не плачи! — каза Юзва Бутрим.
	— Не плачи, не плачи!… — повтаряха двамата старци.
	И така я утешаваха, но не можаха да я утешат. След тяхното заминаване останаха грижа, безпокойство и сякаш чувство на обида и от тях, и от пан Анджей. Гордата девойка я болеше все по-дълбоко това, че беше принудена да го защитава, оправдава и обяснява. А тази компания! Малките ръчици на Оленка се стисваха при мисълта за тях. В очите й сякаш наяве се изправяха лицата на пан Кокошински, Ухлик, Зенд, Кулвец-Хипоцентаурус и другите — и забеляза в тях онова, което не беше видяла по-рано: че това бяха безочливи лица, върху които шутовщината, развратът и престъплението — всички заедно бяха сложили своя отпечатък. Чуждото на Оленка чувство на омраза започна да я овладява като парлив огън.
	Но при тази душевна тревога с всяка минута растеше и чувството на обида от пан Кмичиц.
	— Срам! Гнусота! — шепнеше си момичето с побледняла уста. — Всяка вечер се е връщал от мене при слугинчетата!…
	И се чувстваше самата тя унизена. Непоносимото бреме спираше дъха й в гърдите.
	Навън се смрачаваше. Панна Александра се разхождаше из стаята с бърза крачка, а в душата й кипеше непрекъснато. Не беше тя натура, способна да понася ударите на съдбата и да не се брани от тях. Рицарска кръв течеше в тази девойка. Тя би искала веднага да започне борба с тази шайка от зли духове — веднага! Но какво й остава!… Нищо! Само сълзи и молба към пан Анджей да разгони тия свои другари, които го позорят. Но ако не пожелае да стори това?…
	— Ако не пожелае…
	Тя не смееше още да мисли такова нещо.
	Размишленията на девойката прекъсна слугата, който внесе наръч хвойнови дърва за камината и като ги хвърли при огнището, започна да изравя въглените изпод старата пепел. Внезапно решение хрумна в главата на Оленка.
	— Костек! — каза тя. — Ще се качиш веднага на кон и ще отидеш в Любич. Ако господарят вече се е върнал, помоли го да дойде тук, а ако го няма, нека домакинът, старият Зникис, да се качи с тебе и веднага да дойде при мене. Бързо!
	Момчето хвърли шепа борина върху въглените, покри ги с цепеници от суха хвойна и се затече към вратата.
	Светли пламъци започнаха да фучат и да се вият в камината. На Оленка веднага й стана малко по-леко на душата.
	„Може би Господ-Бог ще отмени това! — помисли си тя. — А може и да не е било толкова зле, колкото го представиха опекуните… Ще видим!…“
	И след малко мина в стаята за прислугата, за да седи там според вековния обичай на Билевичи заедно със слугите, да надзирава предачките, да пее заедно с всички набожни песни.
	След два часа Костек влезе премръзнал.
	— Зникис е в трема! — каза той. — Господаря още го няма в Любич.
	Девойката скочи живо. В трема домакинът й се поклони доземи.
	— Как си със здравето, светлейша господарке!… Дай Боже всичко най-хубаво!
	Преминаха в трапезарията; Зникис застана при вратата.
	— Какво ново у вас? — попита девойката. Селянинът махна с ръка.
	— Ами, господаря го няма…
	— Зная, че е в Упита. Но вкъщи какво става?
	— Ами!…
	— Слушай, Зникис, говори смело, косъм от главата ти няма да падне. Казват, че господарят бил добър, само че другарите му били лудетини.
	— Да бяха то лудетини, светлейша господарке!
	— Говори откровено.
	— Ама, господарке, като нямам право… страх ме е… Забраниха ми.
	— Кой ти забрани?
	— Господарят…
	— Така ли?! — каза Оленка.
	Настана кратко мълчание. Тя се разхождаше бързо по стаята със стиснати устни и сбръчкани вежди, а той я следваше с очи.
	Внезапно Оленка застана пред него.
	— Ти чий си?
	— Билевичувски. Аз съм от Водокти, а не от Любич.
	— Повече няма да се върнеш в Любич… ще останеш тук. Сега ти заповядвам да кажеш всичко, което знаеш!
	Селянинът, както стоеше на прага, така се хвърли на колене.
	— Светлейша господарке, аз не искам да се връщам там, там е като на страшния съд!… Това са, господарке, разбойници и развратници, там човек не е сигурен нито за деня, нито за часа си.
	Билевичувна се завъртя на място, сякаш улучена от стрела. Тя побледня силно, но попита спокойно:
	— Вярно ли е, че са стреляли в стаята по портретите?
	— Как да не са стреляли! И момичетата влачеха по стаите, и всеки ден все същият разврат. В селото плач, в имението Содом и Гомор! Говедата отиват на трапезата, овните на трапезата!… Хората угнетени… Вчера разчекнаха невинно коняря.
	— И коняря разчекнаха?
	— Ами да! А най-голямото зло правят на момичетата. Вече не им стигат тези от имението, ами и по селото ловят…
	Отново настана кратко мълчание. Гореща руменина бликна по лицето на девойката и вече не изчезваше.
	— Кога очакват там да се завърне господарят?…
	— Те, господарке, не знаят, само чух, като приказваха помежду си, че утре ще трябва цялата компания да замине за Упита. Поръчаха конете да бъдат готови. Ще се отбият тук да те молят за слуги и барут, понеже там можело да им дотрябва.
	— Ще се отбият тук?… Това е добре. Сега, Зникис, върви в кухнята. Няма да се връщаш вече в Любич.
	— Да ти даде Бог здраве и щастие!…
	Панна Александра знаеше какво иска, но знаеше също и как трябва да постъпи.
	На другия ден беше неделя. Рано сутринта, преди дамите от Водокти да отидат на черква, пристигнаха пановете Кокошински, Ухлик, Кулвец-Хипоцентаурус, Раницки, Рекуч и Зенд, а подир тях любичките слуги, въоръжени и на коне, защото другарите на Кмичиц бяха решили да му отидат на помощ в Упита.
	Оленка излезе да ги посрещне спокойна и надменна, съвсем не оная Оленка, която ги бе посрещнала за пръв път преди няколко дни: тя едва кимна с глава в отговор на ниските им поклони, но те мислеха, че отсъствието на пан Кмичиц я прави толкова предпазлива, и не разбраха нищо.
	Веднага взе думата пан Ярош Кокошински, вече по-смел, отколкото първия път и каза:
	— Светлейша панно ловчанко благодетелко! Ние се отбиваме тук на път за Упита, за да паднем на колене пред ваша милост, благодетелко, и да молим за auxilia*: за барут, пушки и да заповядаш на твоята прислуга да възседне коня и да тръгне с нас. Ще вземем Упита с щурм и ще пуснем малко кръв от тия жълтогащници.
	[* Помощ (лат.). — Бел.прев.]
	— Удивлява ме — отвърна Билевичувна, — че ваша милост панове отивате в Упита; сама чух, когато пан Кмичиц ви заповяда да седите спокойно в Любич, и на мене ми се струва, че той е, който има право да заповядва, а вие сте длъжни да го слушате като негови подчинени.
	Като чуха тези думи, приятелите на Кмичиц се спогледаха слисани. Зенд издаде устни, сякаш искаше да свирне като птица. Кокошински започна да се глади с широка длан по главата.
	— Боже Господи! — каза той. — Някой би помислил, че ваша милост говориш на слуги от обоза на пан Кмичиц. Вярно е, че трябваше да седим вкъщи, но когато минава вече четвърти ден, а Йендруш го няма, дойдохме до заключение, че може там да се е вдигнала някаква голяма размирица и нашите саби ще се окажат полезни.
	— Пан Кмичиц не замина на бой, а да накаже недисциплинираните войници; това би могло да сполети и вас, ако нарушите заповедта му. Пък и във ваше присъствие по-лесно би се надигнала там размирица и сеч.
	— Мъчно можем да спорим с ваша милост. Молим само за барут и хора.
	— Хора и барут няма да дам, чуваш ли ме, ваша милост!
	— Добре ли чувам? — каза Кокошински. — Как няма да дадеш, ваша милост панно? Ще се скъпиш да дадеш за спасението на Кмичиц, на Йендруш?
	— Най-лошото, което е могло да го сполети, това е компанията на ваша милост панове!
	Тук очите на девойката започнаха да мятат светкавици и като повдигна глава, тя пристъпи няколко крачки към побойниците, а те почнаха да отстъпват пред нея смаяни.
	— Предатели! — каза тя. — Вие като някакви зли духове го изкушавате да греши, вие го наговаряте! Но аз вече ви познавам, зная вашия разврат, безчестните ви постъпки. Законът ви преследва, хората се извръщат от вас, а позорът върху кого пада? Върху него, по ваша вина, бандити и осъдени!
	— Хей! За Бога, другари! Чувате ли? — викна Кокошински. — Хей, какво е това? Дали не сънуваме, другари?
	Билевичувна направи още една крачка напред, посочи вратата с ръка и каза:
	— Вън оттук!
	Нехранимайковците побледняха като трупове и нито един от тях не се осмели да отговори дори с една дума. Само започнаха да скърцат със зъби, ръцете им трепереха при дръжките на сабите, а очите мятаха гневни светкавици. Но след малко отпаднаха духом от страх. Защото тази къща се намираше под покровителството на могъщия Кмичиц, а тази дръзка девойка беше негова годеница. Затова те преглътнаха мълчаливо гнева си, а тя продължаваше да стои с блеснали очи и сочеше с пръст към вратата.
	Най-сетне пан Кокошински каза с прекъсван от ярост глас:
	— Щом ни приеха тук така любезно… то… не ни остава нищо друго… освен да се поклоним… на дипломатичната господарка и да си отидем… като благодарим за гостоприемството…
	Каза това и свали шапка с подчертана покорност чак до земята, а след него така се кланяха и другите и излизаха един след друг. Когато вратата се затвори подир последния, Оленка падна изтощена от стола, тежко задъхана, понеже нямаше толкова сили, колкото смелост.
	А те се струпаха на съвещание пред входа около конете, но никой не искаше да заговори пръв.
	Най-сетне Кокошински каза:
	— Е какво, мили агънца?
	— Как какво?
	— Добре ли ви е?
	— А на тебе добре ли ти е?
	— Ех, да не беше Кмичиц! Ех, да не беше Кмичиц! — каза Раницки и потриваше конвулсивно ръце. — По нашенски щяхме да се повеселим с момичето!…
	— Върви, залови се с Кмичиц! — записка Рекуч. — Излез му насреща!
	Лицето на Раницки беше вече цяло покрито с петна като кожата на рис.
	— И срещу него ще изляза, и срещу тебе, бунтарино, където искаш!
	— Добре тогава! — каза Рекуч.
	И двамата посегнаха за сабите си, но грамадният Кулвец-Хипоцентаурус се вмъкна между тях.
	— Кълна се в тая ръка! — каза той, като разтърсваше пестника си, голям колкото самун хляб. — Кълна се в тая ръка — повтори той, — че ще строша главата на оня, който извади пръв сабята си!
	— Кулвец е прав! — каза Кокошински. — Мои мили агънца, сега ние се нуждаем от съгласие повече от когато и да било… Аз бих съветвал да тръгваме час по-скоро към Кмичиц, за да не го види тя по-рано, защото би ни описала като дяволи. Добре, че там никой не изръмжа срещу нея, при все че самия мене ме сърбяха ръцете и езикът… Да вървим при Кмичиц… Щом тя иска да го настрои срещу нас, по-добре е ние преди това да го настроим срещу нея. Не дай, Боже, той да ни напусне. Веднага ще вдигнат хайка против нас като срещу вълци.
	— Глупости! — каза Раницки. — Нищо няма да ни направят. Сега е война; малко ли хора се влачат по света без хляб и покрив? Ще съберем тайфа, драги другари, и нека тогава да ни гонят всички съдилища! Дай ръка, Рекуч, прощавам ти!
	— А аз бих ти отрязал ушите — записка Рекуч, — но нека да се помирим вече! Всички отнесохме срама.
	— На такива кавалери като нас да каже да се махаме! — промълви Кокошински.
	— И на мене, в когото тече сенаторска кръв! — добави Раницки.
	— На хора достойни! От голям род!
	— Заслужили войници!
	— И изгнаници!
	— Невинни сираци.
	— Ботушите ми са подплатени с агнешка кожа, но краката ми вече мръзнат — каза Кулвец. — Какво ще стоим като просяци пред тази къща, няма да ни изнесат греяна бира! Нямаме работа тук! Да възсядаме конете и да заминаваме. А прислугата по-добре да върнем, защото каква полза от нея, като няма пушки и барут. Я да вървим сами.
	— В Упита!
	— При Йендруш, добрия ни приятел! На него ще се оплачем.
	— Стига да не се разминем.
	— На конете, другари, на конете!
	Възседнаха конете и тръгнаха тръс, като преживяха гнева и срама си. Отвъд портата Раницки, когото ядът още държеше за гърлото, се обърна и заплаши къщата с пестник.
	— Ей, кръв ми се пие! Кръв!
	— Нека само се скарат с Кмичиц! — каза Кокошински. — Пак ще дойдем тогава тук, но с прахан.
	— И това може да стане!
	— Дано ни помогне Бог! — добави Ухлик.
	— Поганска щерка, упорита дива кокошка!…
	Като проклинаха така и се сърдеха на девойката, а от време на време и ръмжаха на самите себе си, стигнаха до гората. Едва минаха първите дървета и грамаден орляк врани се завъртя над главите им. Зенд веднага започна да грачи пронизително; хиляди гласове му отговориха отгоре. Орлякът се сниши така, че дори конете започнаха да се плашат от шума на крилата.
	— Затвори си муцуната! — викна Раницки на Зенд. — Току-виж, че си изгракал нещастие! Тия вранища грачат над нас като над мърша…
	Но другите се смееха и Зенд продължаваше да грачи. Враните се снишаваха все повече и компанията пътуваше като всред буря. Глупци! Не можаха да отгатнат злата прокоба.
	Зад гората се показа Волмонтовиче и групата се понесе тръс към него, защото студът беше силен и те измръзнаха здравата, а до Упита беше още доста далеко. Но в самото село трябваше да забавят хода си. По широкия път беше пълно с хора, както обикновено в неделя. Бутрими и жените им се връщаха пеш или с шейни от Митруни, от черква. Шляхтата гледаше любопитно към непознатите конници и се досещаше донякъде кои могат да бъдат. Младите шляхтянки бяха вече чували за разпътството в Любич и за прочутите грешници, доведени от пан Кмичиц, затова ги гледаха още по-любопитно. А те яздеха гордо, с прекрасна войнишка стойка, с плячкосани кадифени наметала, с калпаци от кожа на рис и на охранени коне. Виждаше се все пак, че това са войници по призвание: изразът на лицата им беше съсредоточен и смел, десните ръце опрени на хълбока, главите вдигнати. И не отстъпваха пред никого, а се движеха в редица и подвикваха от време на време: „Дайте път!“ Тоз или оня от Бутримите поглеждаха мрачно изпод вежди, но отстъпваше; а те говореха помежду си за селото.
	— Гледайте, ваша милост панове — казваше Кокошински, — какви едри са мъжете тук; до един са като турове и всички гледат като вълци.
	— Ако не беше този им ръст и тия саби, можехме да ги сметнем за селяци — каза Ухлик.
	— Я гледайте сабищата им! Същински кобилици, кълна се в Бога! — забеляза Раницки. — Бих искал да се опитам с някого!
	Тук пан Раницки започна да се дуелира с гола ръка.
	— Той така, а аз бих така! Той така, а аз бих така — и шах.
	— Лесно би могъл да си направиш такъв gaudium* — забеляза Рекуч. — С тях не трябва много.
	[* Удоволствие (лат.). — Бел.прев.]
	— А аз бих предпочел да се опитам с тия момиченца! — каза внезапно Зенд.
	— Свещи, не девойки! — възкликна Рекуч разпалено.
	— Какво говориш, ваша милост: свещи? Ели! А устицата на всякоя сякаш рисувани с кармин.
	— Тежко е на човек да си стои на крантата при такава гледка!
	С такъв разговор те преминаха шляхтишкото село и отново полетяха тръс. След половин час стигнаха до кръчмата „Дола“, която се намираше на половината път между Волмонтовиче и Митруни. Бутримите и жените им обикновено се спираха в нея, когато отиваха или се връщаха от черква, за да починат и се стоплят при студено време. Затова нашите познати съзряха пред ханчето петнайсетина шейни, постлани с грахова слама, и толкова оседлани коне.
	— Да пийнем водка, че е студено! — каза Кокошински.
	— Няма да е лошо! — отвърна единодушен хор. Слязоха от конете, завързаха ги за стълбовете, а сами влязоха в грамадното и тъмно помещение на кръчмата. Тук намериха много хора. Шляхтата седеше по пейките или стоеше на групички пред тезгяха и пиеше греяна бира, а някои — водка, варена с масло, мед и подправки. Това бяха все Бутрими, грамадни мъже, мрачни и толкова мълчаливи, че в стаята почти не се чуваше глъчка. Всички бяха облечени с дрехи от сив домашен плат или рошенски шаяк, подплатени с агнешки кожи, с кожени колани и носеха саби в черни железни ножници; с еднаквото си облекло те създаваха впечатление, че са войска. Но това бяха повече стари хора, от шейсет години нагоре, или юноши, до двайсет години. Те бяха останали вкъщи поради зимната вършитба*; другите мъже, които бяха в разцвета на възрастта си, бяха отишли в Рошене.
	[* Поради късото лято и примитивните средства за работа вършитбата се извършвала зиме в плевните. — Бел.прев.]
	Когато видяха оршанските кавалери, местните шляхтичи поотстъпиха от тезгяха и започнаха да ги оглеждат. Прекрасното военно облекло се хареса на тази войнствена шляхта; понякога някой казваше: „Тия от Любич ли са?“ — „Да, компанията на пан Кмичиц!“ — „Това ли са те?“ — „Ами да!“
	Приятелите на Кмичиц пиеха студена водка, но греяната водка ухаеше твърде силно. Пръв я надуши Кокошински и поръча. Тогава седнаха на маса, донесоха им димящия съд и те започнаха да пият, като поглеждаха по стаята, по шляхтичите и присвиваха очи, защото в помещението беше възтъмно. Снегът беше покрил прозорците, а дългият, нисък отвор на огнището бе изцяло закрит от някакви фигури, обърнати с гръб към вътрешността на помещението.
	Когато греяната водка започна вече да тече по жилите на кавалерите и да разнася приятна топлина по телата им, настроението им веднага се оживи, след като бе понижено от приема във Водокти, а Зенд започна внезапно да грачи като врана, и то така сполучливо, че всички се обърнаха към него.
	Кавалерите се смееха, шляхтичите започнаха да се приближават развеселени, особено по-младите, силни юноши с широки плещи и бузести лица. Насядалите край огнището фигури се обърнаха към вътрешността на помещението и Рекуч пръв съзря, че това бяха жени.
	А Зенд затвори очи и грачеше, грачеше — после внезапно престана и след малко насъбраните чуха гласа на душен от кучета заек; заекът стенеше в последна агония, все по-слабо, по-тихо, после вресна отчаяно и замлъкна навеки, а на негово място се обади мощно елен-рогач като от еленско вършило.
	Бутримите стояха смаяни, при все че Зенд беше вече престанал. Те се надяваха да чуят още нещо, но вместо това чуха само пискливия глас на Рекуч:
	— Синигерчета седят край огнището!
	— Вярно! — каза Кокошински, като прислони очи с ръка.
	— Кълна се в Бога! — потвърди Ухлик. — Само че в стаята е толкова тъмно, та не можах да ги разпозная.
	— Интересно какво правят те тук?
	— Може би идват на танци.
	— Почакайте, ще попитам! — каза Кокошински. И като повиши глас, попита:
	— Мили девойки и невести, а какво правите там при огнището?
	— Греем си краката! — обадиха се тънки гласове.
	Тогава кавалерите станаха и се приближиха до огнището. На дълга пейка край него седяха около десетина по-стари и по-млади жени, които бяха сложили босите си крака върху едно дебело дърво край огъня. От другата страна на дървото се сушеха прогизналите от снега обувки.
	— Значи, краката си греете? — попита Кокошински.
	— Защото замръзнаха.
	— Много хубави крачета! — записка Рекуч и се наведе към дървото.
	— Ей! Не се закачай, ваша милост! — каза една от шляхтянките.
	— По-добре да се закача, а не да се откача, защото имам сигурен начин за замръзнали крачета, по-добър от огъня; той се състои в следното: да потанцуваме с жар и студът веднага ще изчезне.
	— Щом е за танци, да потанцуваме! — каза пан Ухлик. — Няма нужда нито от цигулка, нито от контрабас, защото аз ще ви засвиря с цафарата.
	При тия думи той извади от кожената торбичка, която висеше при сабята му, музикалния инструмент, с който не се разделяше, и започна да свири, а кавалерите се приближаваха към момичетата с подскачания и започнаха да ги дърпат от пейката. Те уж се бранеха, но повече с викове, отколкото с ръце, защото все пак не бяха много против това. Може би и шляхтата би се отпуснала на свой ред, защото никой не беше особено голям противник на танци в неделя, след литургия и на Заговезни, но репутацията на „компанията“ беше вече твърде добре известна във Волмонтовиче, затова великанът Юзва Бутрим, тоя, който нямаше едно стъпало, стана пръв от пейката, приближи се до Кулвец-Хипоцентаурус, хвана го за гърдите, спря го и му каза мрачно:
	— Ако ваша милост иска да танцува, не може ли с мене? Кулвец-Хипоцентаурус присви очи и започна да си движи бързо мустаците.
	— Предпочитам с момиче — отговори той, — а с ваша милост може би после…
	В тоя миг дотърча Раницки с нашарено вече с петна лице, понеже беше почувствал, че ще стане скандал.
	— Кой си ти, обеснико? — питаше той и се хвана за сабята.
	Ухлик престана да свири, а Кокошински викна:
	— Хей, другари! Тук! Тук!
	Но подир Юзва вече се изсипаха другите Бутрими, силни старци и грамадни юноши; те също започнаха да се скупчват и да ръмжат като мечки.
	— Какво искате? Бой ли търсите? — питаше Кокошински.
	— Ех, какво ще приказваме! Махайте се! — каза Юзва флегматично.
	Тогава Раницки, за когото бе важно да не би случайно да мине без сбиване, удари Юзва с дръжката на сабята си в гърдите, та се чу в цялото помещение, и викна:
	— Бий!
	Блеснаха рапири, разнесе се крясък на жените, звън на саби, глъч и бъркотия. Изведнъж грамадният Юзва се отдръпна от битката, грабна сложената до масата грубо издялана пейка, вдигна я, сякаш беше лека дъсчица, и викна:
	— Рум! Рум!
	От пода се вдигна прах и закри сбилите се и само стонове започнаха да се чуват всред бъркотията…


	Пета глава

	Същия ден вечерта пан Кмичиц пристигна във Водокти начело на около сто и двайсет души, които доведе със себе си от Упита, за да ги изпрати на великия хетман в Кейдани, защото сам призна, че в такова малко градче няма квартири за по-голям брой хора, а понеже и гражданите бяха изгладнели, войникът ще се види принуден да прибягва към насилия, особено такъв войник, който спазва дисциплината само от страх пред командира си. А достатъчно беше да се погледнат доброволците на пан Кмичиц, за да се убеди човек, че по-лоши хора трудно би могло да се намерят в цялата Жечпосполита. Пък и Кмичиц не можеше да има други. След като срази великия хетман, неприятелят заля цялата страна. Остатъците от редовните войски на литовския компут се оттеглиха за известно време в Бирже и Кейдани, та там да възстановят силите си. Смоленската, витебската, полоцката, мшчиславската и минската шляхта или тръгна с войската, или потърси убежище в още незаетите воеводства. Хората с по-смел дух между шляхтата почнаха да се събират в Гродно при подскарбия* Гошевски, защото кралските манифести за всеобща мобилизация бяха определили там сборния пункт. За съжаление малцина бяха ония, които се вслушаха в манифестите, а дори тия, които тръгнаха подир гласа на дълга си, се събираха толкова мудно, че засега наистина никой не оказваше съпротива освен пан Кмичиц, който вършеше това по своя инициатива, подбуждан повече от рицарски каприз, отколкото от патриотизъм. Лесно е обаче да се разбере, че поради липсата на редовни войски и шляхтичи вземаше хора, каквито му попаднеха, следователно и такива, които не се ръководеха от чувството за дълг към хетманите и които нямаше какво да загубят. Така около него се събраха нехранимайковци без покрив и дом, хора от долните съсловия, избягали от войската слуги, подивели горски, градски чираци или преследвани от закона вагабонти. Всички те се надяваха да намерят защита под знамето и заедно с това да се натъпчат с плячка от грабежи. В железните ръце на Кмичиц те се превърнаха в смели войници, смели дори до безумие, и ако самият Кмичиц беше солиден човек, щяха да направят значителни услуги на Жечпосполита. Но Кмичиц сам беше луда глава, чиято душа кипеше непрекъснато, пък и откъде щеше да вземе провизии, оръжие и коне един доброволец като него, който нямаше дори съответна писмена заповед и не можеше да очаква никаква помощ от държавното съкровище на Жечпосполита. Затова той вземаше насила, понякога от неприятелите, понякога и от своите. Съпротива не търпеше и най-малката й проява наказваше строго.
	[* Подскабри — висш чиновник в стара Полша, който управлявал държавните финанси. — Бел.прев.]
	Той беше подивял в непрекъснатите си походи, битки и нападения и така бе свикнал да пролива кръв, че трудно можеше нещо да развълнува иначе доброто му по природа сърце. Той се бе влюбил в готовите на всичко и без никакви задръжки хора. Скоро името му блесна със зловеща слава. По-малките неприятелски части не смееха да се показват извън градовете и становете в ония места, където вилнееше този страхотен партизанин. Но и местното население, съсипано от войната, се страхуваше от хората му не по-малко, отколкото от неприятелите. Особено там, където окото на Кмичиц не ги наблюдаваше лично, където командването поемаха офицерите му Кокошински, Ухлик, Кулвец, Зенд и преди всичко най-дивият и най-жестокият, макар и да беше от висок произход, Раницки — там винаги човек можеше да се пита защитници ли са това или нападатели. Понякога, когато му дойдеше такова настроение, Кмичиц наказваше безмилостно и своите хора; но по-често заставаше на тяхна страна, без да го е грижа нито за закона, нито за човешките сълзи и живот.
	С изключение на Рекуч, върху когото не тежеше човешка кръв, другарите на Кмичиц подсторваха младия си командир още повече да отпуска юздите на буйната си натура.
	Такава беше войската на Кмичиц.
	А сега той беше взел от Упита тая си сган, за да я прати в Кейдани. И когато се спряха пред имението във Водокти, панна Александра чак се ужаси, като ги видя през прозореца; толкова много приличаха на разбойници. Всеки беше различно въоръжен: едни с взети от неприятеля шлемове, други с казашки калпаци, кожени гугли, качулки, някои с избелели дълги наметала, други с кожуси, с пушки, копия, лъкове и алебарди, възседнали мършави, опършивели коне, с полски, московски и турски сбруи. И Оленка се успокои едва тогава, когато пан Анджей се втурна в стаята напет и весел както винаги и веднага се залепи за ръката й безкрайно оживен.
	А тя, при все че преди това бе решила да го посрещне сериозно и хладно, не можа да овладее радостта си, предизвикана от идването му. А може би и женската хитрост изигра известна роля в това, понеже тя трябваше да каже на пан Анджей, че е посочила вратата на компанията му, та затова искаше най-напред да го спечели на своя страна. Освен това той я приветстваше толкова искрено, с толкова любов, че остатъците от огорчение в нея се стопиха като сняг край огън.
	„Обича ме! Няма никакво съмнение!“ — помисли тя. А той казваше:
	— Така закопнях вече, та бях готов цяла Упита да изгоря, само да долетя по-скоро при тебе. Дано от студ да пукнат там тия жълтогащници!
	— И аз се тревожех да не се стигне там до битка. Слава Богу, че ваша милост се върна.
	— Ами! Каква ти битка! Войниците започнали да натискат жълтогащниците…
	— Но ти ги успокои, ваша милост, нали?
	— Ей сега ще ти разкажа всичко как стана, съкровището ми, само да поседна, че много се уморих. Ех, топло е тук, хубаво е в това Водокти като в рая. Човек е готов да седи тук цял век, да гледа тия чудни очи и никъде да не ходи… Но и да пийне човек нещо топло, също няма да е лошо, че навън е страхотен мраз.
	— Веднага ще поръчам да ти сгреят, ваша милост, вино с яйца и сама ще го донеса.
	— Дай и на моите обесници някое буренце с водка и поръчай да ги пуснат в обора, та да се постоплят от парата на добитъка. Дрехите им са тънки и са измръзнали здравата.
	— За нищо няма да се поскъпя, нали са войници на ваша милост.
	При тия думи тя се усмихна така, че в очите на Кмичиц чак светна, и се измъкна тихо като котка, за да нареди на прислугата всичко, което трябва.
	Кмичиц се разхождаше из стаята, гладеше си косата, засукваше младите си мустаци и се чудеше как да й разкаже какво се бе случило в Упита.
	— Трябва да й призная истината — мърмореше той под нос, — няма друг изход, при все че другарите ще има да се смеят, че тук вече ме водят за носа…
	И отново почна да се разхожда, и отново натискаше косата върху челото си, накрай загуби търпение, че момичето толкова много се забави.
	В това време слугата внесе светлина, поклони се до пояс и излезе, а веднага след него влезе прелестната домакиня и сама носеше с две ръце лъскав калаен поднос, а върху него канче, от което излизаше ароматна пара от стопленото унгарско вино, и стъклена чаша с герба на Кмичицови. Старият Билевич я бе получил на времето си от бащата на пан Анджей, когато му бе ходил на гости.
	Като видя девойката, пан Анджей скочи към нея.
	— Хей! — извика той. — И двете ти ръце са заети, няма да ми се измъкнеш!
	И се наведе пред подноса, но тя отдръпна светлата си главица, защищавана само от изпаренията, които излизаха от канчето.
	— Изменник! Остави ме на мира, ваша милост, че ще изтърва виното…
	Но той не се уплаши от заплахата, а викна:
	— Кълна се в Бога на небето, че умът ми може да се побърка от такива деликатеси!
	— Той отдавна ти се е побъркал, ваша милост… Сядай, сядай!
	Кмичиц седна послушно, а тя му наля греяно вино в чашата.
	— Казвай сега как съди виновните в Упита.
	— В Упита? Като Соломон.
	— Е, слава Богу!… Много бих желала всички по тия места да те смятат, ваша милост, за уравновесен и справедлив човек. Та какво стана там?
	Кмичиц си пийна добре от виното, въздъхна и каза:
	— Ще трябва да започна отначало. Беше така: жълтогащниците заедно с кмета си претендираха да им се дадат писмени нареждания за плащане на провизиите, подписани от великия хетман или от пана подскарби. „Ваша милост панове (казвали на войниците), вие сте доброволци и не можете да вземате насила. Квартири ще ви дадем безплатно, но провизии ще получите тогава, когато се види, че ще ни бъдат заплатени.“
	— Имали ли са право или не?
	— Право според закона са имали, но войниците имали саби, а по стар обичай, който има сабя, той е винаги по-прав. И тогава те казват на жълтогащниците: „Ей сега ще напишем нарежданията върху вашата кожа!“ И веднага се вдигнала врява. Кметът и жълтогащниците се барикадирали по улиците, а моите — срещу тях; не минало без стрелба. Горките ми войници запалили за страх няколко плевни, а и успокоили няколко жълтогащници…
	— Как така успокоили?
	— Когото фрасне сабя по чутурата, става спокоен като питомно зайче.
	— За Бога, ами че това е убийство!
	— Тъкмо затова отидох. Войниците веднага дотичаха при мене да се оплакват от трудностите, при които живеят, и че ги преследват невинно. „Стомасите ни са празни — казваха, — какво да правим?“ Заповядах на кмета да ми се представи. Той се колеба дълго, но най-после дойде с още трима други. И като почнаха да плачат: „Нека да не дават писмени заповеди за плащане — казват, — но защо бият, защо палят града? И с добра дума бихме дали ядене и пиене, но те искаха сланина, медовина, разни лакомства, а ние самите сме бедни хора, нямаме такива неща. Ние ще се браним със закона, а ваша милост ще отговаряш пред съда заради войниците си.“
	— Бог ще благослови ваша милост — извика Оленка, — ако си постъпил справедливо!
	— Ако съм постъпил?…
	Тук пан Анджей направи гримаса като студент, който трябва да признае вината си, и започна да смъква косата си върху челото.
	— Царице моя! — викна той най-после с жален глас. — Съкровище мое!… Не ми се сърди…
	— Какво си направил пак, ваша милост? — попита Оленка неспокойно.
	— Заповядах да ударят по сто камшика на кмета и съветниците! — издекламира на един дъх пан Анджей.
	Оленка не отговори нищо, само облегна ръце върху коленете си, сведе глава на гърдите и потъна в мълчание.
	— Отрежи ми главата — викаше Кмичиц, — но не се сърди!… Още не съм признал всичко…
	— Още ли? — простена девойката.
	— Защото те после изпратили за помощ в Поневеж. Дойдоха сто глупави слуги с офицери. Тях подплаших, а офицерите… за Бога, не се сърди!… заповядах да подгонят голи по снега с камшици, както бях направил веднъж с пан Тумграт в Оршанско…
	Билевичувна повдигна глава; строгите й очи горяха от гняв, а бузите й се покриха с пурпур.
	— Ти, ваша милост, нямаш нито срам, нито съвест! — каза тя.
	Кмичиц я погледна учуден, млъкна за малко, после попита с променен глас:
	— Истината ли казваш или се преструваш?
	— Истината казвам; това е постъпка, достойна за разбойник, а не за рицар!… Истината казвам, защото репутацията на ваша милост ми тежи на сърцето, защото ме е срам, че едва си дошъл и вече цялото население тук те смята за насилник и те сочи с пръст!…
	— Какво ме интересува вашето население! Едно куче десет къщи пази и пак няма много работа.
	— Но никой от тая бедна шляхта не е обявен с присъда за безчестник, на никого името не е опозорено. Съдът няма да преследва тук никого освен ваша милост.
	— О, нека не те боли глава от това. В нашата Жечпосполита си е господар всеки, който има сабя в ръка и успее да събере някакъв отряд около себе си. Какво ще ми сторят? От кого да ме е страх тук?
	— Щом ваша милост не се страхуваш от никого, знай тогава, че аз се боя от Божия гняв… и от хорските сълзи и нещастия се боя! А позора не искам да деля с никого; при все че съм слаба жена, честта на името ми е може би по-мила, отколкото на мнозина, които се представят за рицари.
	— За Бога, не ме плаши с отказ, че още не ме познаваш…
	— О, вярвам, че и дядо ми не е познавал ваша милост!
	Очите на Кмичиц започнаха да сипят искри, но и у нея се разигра билевичовската кръв.
	— Хвърляй се, ваша милост, скърцай със зъби! — продължи тя смело. — Аз няма да се уплаша, при все че съм сама, а ваша милост разполагаш с цяла хоронгва разбойници; моята невинност ме пази!… Не зная ли, мислиш, че в Любич сте стреляли в портретите и че влачите момичетата за разпътство?… Ти не ме познаваш, ваша милост, ако смяташ, че ще мълча покорно. Аз искам от ваша милост честност и никакво завещание няма да ми попречи да искам това… Напротив, волята на дядо ми е да стана жена само на честен човек…
	Кмичиц, изглежда, се засрами от тия истории в Любич, защото наведе глава и попита вече с по-тих глас:
	— Кой ти каза за това стреляне?
	— Цялата шляхта от околността го говори.
	— Ще им платя аз на тия сивковци, изменници за тяхното доброжелателство — отвърна Кмичиц мрачно. — Но това стана в пияно състояние… в компания… защото войниците, като добият настроение, не могат да се въздържат. А колкото за момичетата, аз не съм ги влачил.
	— Зная, че ония безсрамници, ония разбойници подсторват ваша милост за всичко…
	— Това не са разбойници, те са мои офицери…
	— Тия офицери на ваша милост аз натирих от къщата си!
	Оленка очакваше, че той ще избухне, а вместо това с най-голяма почуда забеляза, че вестта за прогонването на другарите му не направи никакво впечатление на Кмичиц, дори напротив — сякаш му поправи настроението.
	— Натири ги, а? — попита той.
	— Да.
	— И те си отидоха?
	— Да.
	— За Бога, ти имаш рицарска фантазия! Страшно ми харесва това, защото е опасно да се закача човек с такива хора. Един човек ли вече е заплатил тежко за това? Но и те знаят да слушат Кмичиц!… Виждаш ли! Отишли си смирено като агънца — виждаш ли! А защо? Защото се страхуват от мене!
	Тук пан Анджей погледна наперено Оленка и започна да суче мустак; но тя се разсърди докрай от това непостоянство в настроенията и от ненавременното му самохвалство, та каза високомерно и подчертано:
	— Ти, ваша милост, трябва да избереш между мене и тях, другояче не може да бъде!
	Кмичиц, изглежда, не забелязваше решителността, с която говореше Оленка, та отговори небрежно, почти весело:
	— Та защо трябва да избирам, когато аз имам и тебе, имам и тях! Ти, ваша милост панно, можеш да правиш, каквото искаш във Водокти; но щом моите другари не са ти сторили нищо лошо и не са си позволили никакво своеволие, за какво ще трябва да ги гоня? Ти, ваша милост панно, не разбираш какво значи да служиш под едно знаме и заедно да участваш във войната… Никакво роднинство не свързва така, както съвместната военна служба.
	Трябва да знаеш, че те са спасявали хиляди пъти живота ми, както и аз техния; а тъй като сега са без покрив над главата, понеже ги преследва законът, още повече трябва да им дам убежище. Всички те са шляхтичи и от големи родове, с изключение на Зенд, който е от неизвестен произход, но такъв укротител на коне няма да намериш в цяла Полша. Освен това, ако ваша милост го беше чула как умее да имитира разни животни и птици, сама щеше да го обикнеш.
	Тук пан Анджей се засмя, сякаш никаква сръдня, никакво недоразумение не беше имало никога между тях, а тя чак закърши ръце, като виждаше как тази буйна глава се измъква от ръцете й. Всичко онова, което му бе говорила за общественото мнение, за необходимостта да стане солиден човек, за безчестието, се плъзваше по него като тъпа стрела по броня. Непробудената съвест на тоя войник не можеше да почувства възмущението й от всяка несправедливост, от всяка безобразна лудория. Как да стигне до него, как да му заговори убедително?
	— Нека бъде волята Божия! — каза тя най-после. — Щом се отказваш от мене, ваша милост, тогава върви по своя път! Бог ще бди над сирачето!
	— Аз да се отказвам от тебе? — попита Кмичиц крайно изумен.
	— Да, разбира се! Ако не с думи, то с постъпките си; а ако ти не се отказваш от мене, аз се отказвам от тебе… Защото няма да се оженя за човек, върху когото тежат човешки сълзи и човешка кръв, когото сочат с пръст, когото наричат скитник, разбойник и го смятат за изменник!
	— За какъв изменник?… Не ме докарвай до лудост, че да сторя нещо, за което после бих съжалявал. Нека ме гръм удари, нека дяволи ми дерат кожата, ако съм изменник аз, който се изправих да браня отечеството, когато всички отпуснаха ръце!
	— Ти, ваша милост, се изправяш да го браниш, а вършиш онова, което прави и неприятелят, защото го мачкаш, защото изтезаваш хората в него, защото не се съобразяваш нито с Божия, нито с човешкия закон. Не! Дори да ми се разкъса сърцето, не искам да те имам такъв, не искам!…
	— Не ми приказвай за отказ, че ще побеснея! Спасявайте ме, ангели! Ако не ме искаш доброволно, пак ще те взема, дори цялата паплач от селата тук, дори самите Радживиловци, самият крал и всички дяволи да пазят с рогата си достъпа до тебе, дори ако трябва да продам душата си на сатаната…
	— Не викай злите духове, че ще те чуят? — възкликна Оленка и протегна пред себе си ръце.
	— Какво искаш от мене?
	— Бъди честен!…
	Двамата млъкнаха и настана тишина. Чуваше се само сумтенето на пан Анджей. Последните думи на Оленка обаче разкъсаха бронята, която покриваше съвестта му. Той се чувстваше унизен. Не знаеше какво да й отговори, как да се защитава. После започна да се разхожда с бързи крачки по стаята; тя седеше неподвижна. Над тях се беше надвесило несъгласието, раздразнението и мъката. Беше им тежко заедно и това дълго мълчание им ставаше все по-непоносимо.
	— Остани със здраве! — каза Кмичиц внезапно.
	— Заминавай, ваша милост, и дано Бог те насочи в правия път! — отговори Оленка.
	— Ще замина! Горчиво ми беше питието ти, горчив хлябът! С жлъч и оцет ме напоиха тук!
	— А ти, ваша милост, да не мислиш, че си ме напоил с наслада? — отговори тя с глас, в който трепереха сълзи.
	— Остани със здраве!
	— Остани със здраве…
	Кмичиц тръгна към вратата, но внезапно се обърна, затече се към нея и я хвана за двете ръце:
	— В името на Христа! Нима ти искаш да падна мъртъв от коня си по пътя?
	Тогава Оленка избухна в плач; той я прегърна и я държеше цяла разтреперана в прегръдките си, като повтаряше през стиснати зъби:
	— Бий ме! Бий, не ме жали!
	Най-сетне избухна:
	— Не плачи, Оленка! За Бога, не плачи! Какво съм виновен пред тебе? Ще направя всичко, каквото искаш. Ония ще прогоня… в Упита ще уредя работите… ще живея другояче… защото те обичам… За Бога! Сърцето ми ще се пръсне… ще направя всичко, само не плачи… и обичай ме още…
	Така я успокояваше той и милваше, а тя, като се наплака, каза:
	— Заминавай вече, ваша милост. Бог ще въдвори съгласието между нас. Аз не се чувствам засегната, но ме боли сърцето…
	Луната се беше вече изтърколила високо над белите поля, когато пан Анджей тръгна обратно за Любич, а след него се влачеха войниците му, разтегнали се като змия по широкия път. Те минаваха не през Волмонтовиче, но по по-къс път, защото студът беше смразил блатата и по тях можеше да се мине безопасно.
	Вахмистър Сорока се приближи до пан Анджей.
	— Пане ротмистър — попита той, — къде ще спим в Любич?
	— Махай се оттук! — отговори Кмичиц.
	И продължи да язди отпред, без да говори с никого. В сърцето му бушуваше мъка, понякога гняв, но преди всичко яд към самия себе си. Това беше първата нощ през живота му, когато той правеше равносметка пред съвестта си и тази равносметка му тежеше повече от най-тежката броня. Той беше дошъл по тия места със засегната репутация, а какво беше направил, за да я поправи? Първия ден позволи да се стреля и развратничи в Любич и излъга, че не бил взел участие в това, когато взе; после позволяваше същото всеки ден. По-нататък: войниците сториха зло на гражданите, а той допълни това зло. Нещо по-лошо! Хвърли се срещу помощта, пратена от Поневеж, наби хората, подгони офицерите голи по снега… Ще възбудят дело срещу него — ще го загуби. Ще го осъдят на конфискация на имота, на лишаване от права и чест, а може би и на смърт. А той не ще може както по-рано да събере група въоръжени нехранимайковци и да се подиграва със законите, понеже възнамерява да се ожени, да заседне във Водокти, да служи не самостоятелно, а в редовната войска; там законът ще го намери и накаже. Освен това, дори да се отърве без наказание, има нещо грозно в тия му постъпки, нещо недостойно за един рицар. Разпасаността може да бъде някак потулена, но споменът за нея ще остане и в човешките сърца, и в собствената му съвест, и в сърцето на Оленка… Тук, когато си спомни, че тя все пак не го беше още отблъснала, че когато заминаваше, четеше в очите й прошка, тя му се видя добра като небесните ангели. И ето че го обземаше желание да се върне не утре, а веднага, да се върне колкото може по-скоро и да падне в краката й, и да моли тя да забрави, и да целува тия сладки очи, които оросиха днес лицето му със сълзи.
	Искаше му се да ревне сам и чувстваше, че така обича тази девойка, както не е обичал никого никога през живота си. „Кълна се в пресвета дева Мария! — мислеше той в себе си. — Ще направя, каквото тя пожелае; ще снабдя богато другарите си и ще ги отпратя на другия край на света, защото е вярно, че те ме подбуждаха към злото.“
	Тук му дойде на ум, че когато пристигне в Любич, най-вероятно ще ги намери пияни или с момичета и го обзе такъв гняв, та му се поиска да удари със сабята си когото и да било, дори тия войници, които водеше, и да ги сече без никаква милост.
	— Аз ще им дам да разберат! — мърмореше той и си скубеше мустака. — Те още не са ме виждали такъв, какъвто ще ме видят…
	Тук той почна яростно да боде коня си с шпори, да дърпа и тегли юздата, докато жребецът се разлудя, а Сорока, като видя това, измърмори на войниците:
	— Ротмистърът побесня. Не дай, Боже, да му падне някой в ръцете…
	Пан Анджей наистина беснееше. Наоколо цареше дълбока тишина. Луната светеше меко, небето искреше от хилядите звезди, най-слаб вятър дори не раздвижваше клоните на дърветата — само в сърцето на рицаря кипеше буря. Пътят до Любич му се стори дълъг като никога. Някакво непознато досега безпокойство започна да го връхлита от мрака, от горските дебри и от полята, облени от зеленикавата светлина на луната. Накрай умората налегна пан Анджей — та нали бе прекарал цялата нощ в Упита в пиянство и разгул. Но той искаше да надделее умората с нова умора, да се отърси от безпокойството посредством бърза езда, затова се обърна към войниците и изкомандва:
	— В галоп!…
	И полетя като стрела, а след него целият отряд. И те се носеха през тия гори и пусти поля като оная адска свита от рицари-кръстоносци, за които населението в Жмудж разказва, че понякога се явявали в светла лунна нощ и хвърчали във въздуха като вестители на война и необикновени бедствия. Тътен се носеше и пред тях, и зад тях; от конете започна да се вдига пара, но те намалиха бързината едва когато се показаха отрупаните със сняг покриви на Любич.
	Портите намериха широко отворени. Кмичиц се учуди, че когато дворът се напълни с хора и коне, никой не излезе да попита кои са тия, които идат. Той очакваше, че ще намери прозорците светнали, че ще чуе гласа на Ухликовата цафара, на цигулка или весели викове на гуляй; но вместо това светеше само в двата прозореца на трапезарията, и то със съвсем слаба светлина, другаде беше тъмно, тихо и глухо. Вахмистър Сорока скочи пръв от коня си, за да държи стремето на ротмистъра.
	— Вървете да спите! — каза Кмичиц. — Които се поберат в стаята за прислугата, да спят там, а другите в конюшнята. Конете да се настанят в оборите и плевните и да им се донесе сено от сеновала.
	— Слушам! — отговори вахмистърът.
	Кмичиц слезе от коня. Вратата за пруста беше отворена широко, а прустът студен.
	— Хей там! Има ли някой? — викна Кмичиц.
	Никой не се обади.
	— Хей там! — повтори той по-високо. Мълчание.
	— Напили са се… — измърмори пан Анджей.
	И го обзе такава ярост, че започна да скърца със зъби. Когато идваше насам, цял се тресеше от гняв, че ще намери пиянство и разврат, и сега тая тишина го дразнеше още повече.
	Влезе в трапезарията. Върху грамадната маса гореше лоен светилник, който даваше червена, смесена с пушек светлина. Въздушното течение, което нахлу от пруста, така разлюля пламъка, че отначало пан Анджей не можеше да види нищо. Едва когато пламъкът се успокои, той съзря редица хора, налягали край стената.
	— До смърт ли са се натряскали или какво? — измърмори той неспокойно.
	После се приближи нетърпеливо до най-близката фигура. Лицето не можеше да види, тъй като беше в сянка, но по белия кожен колан и белия калъф за цафарата позна, че това е пан Ухлик, и започна да го бута безцеремонно с крак.
	— Ставайте, синковци, ставайте!…
	Но пан Ухлик лежеше неподвижен, с безсилно отпуснати ръце от двете страни на тялото, а зад него лежаха другите; никой не се прозя, не трепна, не се събуди, не промърмори. В тоя миг пан Кмичиц забеляза, че всички лежат възнак, в еднакво положение, и някакво страшно предчувствие сви сърцето му.
	Той изтича до масата, грабна с разтреперана ръка светилника и го приближи до лицата на легналите.
	Косата му настръхна, толкова страшна гледка се откри пред очите му… Той можа да познае Ухлик само по белия колан, защото лицето и главата му представяха безформена маса, кървава, отвратителна, без очи, нос и уста — само грамадните му мустаци стърчаха от тази ужасна локва. Пан Кмичиц осветяваше по-нататък… Втори поред лежеше Зенд, озъбен и с изскочили навън очи, в които бе изцъклен предсмъртен ужас. Третият поред, Раницки, беше с притворени очи, но по цялото си лице имаше бели, кървави и тъмни белези. Пан Кмичиц освети по-нататък… Четвърти лежеше пан Кокошински, най-скъпият на Кмичиц измежду всичките му другари, понеже му беше някогашен близък съсед. Той сякаш спеше спокойно, само отстрани в шията му се виждаше голяма рана навярно от кама. Пети поред лежеше грамадният пан Кулвец-Хипоцентаурус с разкъсан жупан на гърдите и изпосечено с многобройни удари лице. Пан Кмичиц приближаваше светилника до всяко лице и когато най-сетне светна в очите на шестия, на Рекуч, стори му се, че клепачите на нещастника трепнаха от светлината.
	Тогава той сложи светилника на земята и започна леко да бута ранения.
	— Рекуч, Рекуч! — викаше той. — Това съм аз, Кмичиц!… След клепачите затрепера и лицето, очите и устата ту се отваряха, ту се затваряха.
	— Това съм аз! — каза Кмичиц.
	За миг очите на Рекуч се отвориха напълно, той позна приятеля си и изстена тихо:
	— Йендруш!… Свещеник!…
	— Кой ви би така?! — викаше Кмичиц, хванал се за косата.
	— Бу-три-ми-те… — дочу се толкова тих, та едва доловим глас.
	След тия думи Рекуч се изпъна, вдърви се, отворените му очи се изцъклиха — и той свърши.
	Кмичиц отиде мълчаливо до масата, сложи светилника на нея — самият той седна на един стол и започна да си опипва лицето с ръце като човек, който се е събудил от сън, но не знае дали вече е буден или още вижда картини от сън пред очите си.
	После отново погледна телата, които лежаха в мрака. Студена пот изби на челото му, косата му настръхна и изведнъж той викна толкова страшно, че дори стъклата на прозорците затрепераха:
	— Всичко живо, ставай!
	Войниците, които се настаняваха в стаята за прислугата, чуха вика му и тичешком се втурнаха в стаята. Кмичиц им посочи с ръка труповете край стената.
	— Убити! Убити! — повтаряше той с хриплив глас.
	Войниците се спуснаха да гледат; някои дотичаха със запалени борини и започнаха да светят в очите на мъртвите. След първия миг на изумление се вдигна глъчка и бъркотия. Дотичаха и тия, които си бяха вече легнали в конюшните и оборите. Цялата къща светна, зашумя от хора и всред тая бъркотия, викове и въпроси само убитите лежаха край стената невъзмутимо и тихо, равнодушни към всичко и — противно на натурата си — спокойни. Душите им бяха излезли, а телата им не можеха да се събудят нито от тръби за бой, нито от звъна на чаши при пир.
	В това време всред войнишката гълчава все повече вземаха връх възгласите на заплаха и ярост. Кмичиц, който досега беше като замаян, скочи внезапно и викна:
	— На конете!…
	Всичко живо тръгна към вратата. Не мина половин час и повече от сто конници се носеха презглава по широкия снежен път, а начело летеше пан Анджей, без фуражка, с гола сабя в ръка, сякаш овладян от злия дух. В нощната тишина се чуваха диви възгласи:
	— Бий! Убивай!…
	Месецът тъкмо бе достигнал зенита си в своя небесен път, когато изведнъж блясъкът му започна да се смесва и слива с червената светлина, която излизаше сякаш изпод земята; малко по малко небето ставаше все по-червено и човек би помислил, че изгрява зората, докато най-сетне червено кърваво сияние обля цялата околност. Море от огън бушуваше над грамадното шляхтишко село на Бутримите, а дивите войници на Кмичиц всред дим, пожар и искри, които избухваха като стълбове нагоре, избиваха до крак ужасеното и изгубило ума и дума население…
	Жителите на съседните шляхтишки селища се събудиха от сън. Големи и малки групи от Димните Гошчевичи, Стакяни, Гащовти и Домашевичи се събираха по пътищата, пред къщите и като гледаха към пожара, предаваха от уста на уста тревожни вести: „Навярно неприятел е нахлул и опожарява Бутримите… Това не е обикновен пожар!“
	Пушечните гърмежи, които се чуваха от време на време в далечината, потвърждаваха тия предположения.
	— Да им отидем на помощ! — викаха по-смелите. — Не бива да оставим да гинат братята ни…
	И докато възрастните говореха така, младите, които поради зимната вършитба не бяха отишли в Рошене, възсядаха конете. В Кракинов и Упита забиха черковните камбани.
	Във Водокти тихо почукване на вратата събуди панна Александра.
	— Оленко, ставай! — викаше панна Франчишка Кулвецувна.
	— Влез, леличко! Какво става там?
	— Волмонтовиче гори!
	— В името на Отца и Сина, и Светия Дух!
	— Чак тук се чуват гърмежи, там има битка! Боже, смили се над нас!
	Оленка викна страшно, после скочи от леглото и започна да се облича бързо. Тялото й трепереше като при треска. Само тя се досети веднага какъв неприятел е нападнал нещастните Бутрими.
	След малко жените от цялата къща се втурнаха разбудени с плач и ридание. Оленка падна на колене пред иконата, те последваха примера й и всички започнаха да произнасят високо молитва за умиращи.
	Бяха едва на половината, когато силно чукане разтърси вратата на трема. Жените скочиха на крака, вик на уплаха се изтръгна от гърдите им:
	— Не отваряйте! Не отваряйте!
	Чукането се повтори с удвоена сила, човек би казал, че вратата ще изскочи от пантите си. В това време между струпалите се жени се втурна слугата Костек.
	— Господарке! — викаше той. — Някакъв човек чука; да отворя ли или не?
	— Сам ли е?
	— Сам.
	— Върви, отвори!
	Слугата скочи, а тя грабна свещ и мина в трапезарията, последвана от панна Франчишка и всички предачки.
	Едва успя да сложи свещта на масата, когато в трема се чу звънът на железните скоби, скърцането на отваряната врата и пред очите на жените се появи пан Кмичиц, страшен, чер от дим, кървав, задъхан и с обезумели очи.
	— Конят ми падна при гората! — викна той. — Преследват ме!…
	Панна Александра впи в него очи.
	— Ваша милост ли подпали Волмонтовиче?
	— Аз!… Аз!…
	Той искаше да каже още нещо, но изведнъж откъм пътя и гората се чуха далечни викове и тропот на коне, който се приближаваше с необикновена скорост.
	— Дяволите идват за душата ми!… Добре! — викна Кмичиц сякаш в треска.
	В същия миг панна Александра се обърна към предачките:
	— Ако питат, ще кажете, че тук няма никого, а сега вървете в стаята си и ще дойдете, като се съмне!…
	После се обърна към Кмичиц:
	— Ваша милост там! — каза и посочи съседната стая.
	И тя го вмъкна почти насила през отворената врата и веднага я затвори.
	В това време въоръжени хора напълниха двора и в миг Бутрими, Гошчевичи, Домашевичи и други нахлуха в къщата. Щом видяха панна Александра, спряха се в трапезарията — а тя, застанала със свещ в ръка, затваряше със себе си пътя към по-нататъшните врати.
	— Хора! Какво става? Какво търсите тук? — питаше тя, без да й мигне окото пред страшните погледи и зловещия блясък на голите саби.
	— Кмичиц изгори Волмонтовиче! — викнаха в хор шляхтичите. — Изби мъже, жени, деца! Кмичиц направи това!…
	— Ние избихме неговите хора — разнесе се гласът на Юзва Бутрим, — а сега искаме неговата глава!…
	— Неговата глава! Кръвчицата му! Да съсечем убиеца!
	— Гонете го! — извика панна Александра. — Защо стоите тук? Гонете!
	— Дали не се е скрил тук? Ние намерихме коня му при гората…
	— Не е тук! Домът беше затворен! Търсете в конюшните и оборите.
	— В гората е избягал! — извика някакъв шляхтич. — Хей, братя панове!
	— Мълчи! — изгърмя с мощния си глас Юзва Бутрим. После се приближи до панна Александра. — Панно! — каза той. — Не го крий!… Той е прокълнат човек!
	Оленка вдигна двете си ръце над главата.
	— Проклинам го заедно с вас!…
	— Амин! — викнаха шляхтичите. — Към постройките и в гората! Ще го намерим! Напред срещу разбойника!
	— Напред! Напред!
	Отново се разнесе дрънкане на саби и стъпки. Шляхтичите изскачаха пред къщата и бързо възсядаха конете си. Едни от тях още някое време търсиха в стопанските постройки, в конюшните, оборите, в сеновала — после гласовете почнаха да се отдалечават към гората.
	Панна Александра се ослушваше, докато те съвсем престанаха да се чуват, след това почука трескаво на вратата на стаята, в която беше скрила пан Анджей.
	— Няма вече никого! Излизай, ваша милост!
	Пан Кмичиц се измъкна от стаята като пиян.
	— Оленка!… — започна той.
	Тя разтърси разпуснатата си коса, която покриваше като плащ плещите й.
	— Не искам да те видя, нито да те зная! Вземай кон и се махай оттук!…
	— Оленка! — изстена Кмичиц и протегна ръце.
	— Кръв има по ръцете ти както на Каин! — извика панна Александра и отскочи, сякаш гледаше змия. — Махай се навеки!…


	Шеста глава

	Настана бледен ден и освети купищата развалини във Волмонтовиче, пепелищата на къщите, стопанските сгради, изгорените или насечени с мечове човешки и конски трупове. В пепелищата между недоизтлелите въглени купчинки побледнели хора търсеха телата на мъртвите или остатъци от имота си. Това беше ден на траур и бедствие за цялата Лауда. Наистина многобройните шляхтичи бяха победили отряда на Кмичиц, но победата беше тежка и кървава. Освен Бутрими, от които паднаха най-много, нямаше шляхтишко селище, в което вдовици да не оплакваха мъжете си, родители синовете или децата бащите си. На лауданчаните беше много трудно да победят нападателите, понеже най-добрите мъже отсъстваха и само старци или младежи в зората на младостта си участваха в боя. Въпреки това от Кмичицовите хора не оцеля нито един. Едни загинаха във Волмонтовиче, като се бранеха толкова ожесточено, та се биеха и ранени, други бяха изловени на следния ден из горите и избити без милост. Самият Кмичиц сякаш потъна в земята. Правеха се най-различни догадки какво е станало с него. Някои твърдяха, че се е укрепил в Любич, но веднага се разбра, че това не е вярно; ето защо предполагаха, че е успял да избяга в Зельонската гора, а оттам в Роговската, където навярно само Домашевичи биха могли да го открият. Мнозина твърдяха също, че ще избяга при Ховански* и ще доведе неприятели, но това бяха най-малко преждевременни страхове.
	[* Ховански — вожд на московските войски, които навлизали в Полша. — Бел.прев.]
	В това време останалите живи Бутрими тръгнаха за Водокти и спряха там като на стан. Къщата беше пълна с жени и деца. Които не се побраха, отидоха в Митруни, което имение панна Александра отстъпи изцяло на пострадалите от пожара. Освен това около сто въоръжени човека, които се сменяха последователно, останаха във Водокти да го пазят; защото се очакваше, че пан Кмичиц няма да се примири и всеки ден може да нападне с оръжие в ръка, за да отвлече девойката. И по-значителните домове в околността като Схилинги, Сологуби и други изпращаха придворни казаци* и хайдуци**. Водокти изглеждаше на град, който очаква обсада. А тъжната панна Александра, бледа, изпълнена с болка, се движеше между въоръжените мъже, между шляхтичите, между групичките жени и чуваше човешкия плач и човешките клетви срещу пан Кмичиц; те като мечове пронизваха сърцето й, защото тя беше косвена причина за всички тези бедствия. За нея беше дошъл по тия места този безумен мъж, който разби тяхното спокойствие и остави кървав спомен след себе си, потъпка закона, изби маса хора, като турчин връхлетя с огън и меч върху селата. Дори беше чудно, че един човек можа да направи толкова зло за такова кратко време, и то човек нито напълно лош, нито съвсем развален. Ако имаше някой, това беше панна Александра, която го бе опознала най-отблизо и знаеше най-добре това. Цяла пропаст зееше между пан Кмичиц и неговите дела. Но тъкмо затова такава голяма болка предизвикваше у панна Александра мисълта, че този човек, когото беше обикнала с целия пръв порив на младото си сърце, можеше да бъде друг; защото имаше в себе си такива качества, които биха могли да го направят образец на рицар, на кавалер, на съсед; защото можеше да спечели вместо презрение възхищение и човешка обич, вместо проклятия — благословии.
	[* Казаци на служба при полски аристократи. — Бел.прев.]
	[** Облечени по унгарски слуги и стража в дворците на полски аристократи. — Бел.прев.]
	Затова навремени на девойката се струваше, че някаква зла орис, някаква могъща и нечиста сила го е тласнала към всички тези насилия, които извърши, и тогава я обземаше наистина неизмерима жал за този нещастник и неугасналата любов отново пламваше в сърцето, подклаждана от пресния спомен за неговата рицарска фигура, думи, заклинания, любов.
	В това време сто протеста отидоха срещу него в замъка, сто процеса го заплашваха, а пан староста Хлебович изпрати хора да хванат престъпника.
	Законът трябваше да го накаже.
	Но от присъдите до тяхното изпълнение беше още много далече, тъй като безредието се засилваше все повече в Жечпосполита. Страхотна война се бе надвесила над страната и се приближаваше с кървави крачки към Жмудж. Могъщият Радживил от Бирже, който едничък би могъл да подкрепи закона с въоръжените си сили, беше твърде много зает с обществените дела, а още повече потънал в големи замисли относно своя род, който искаше да издигне над всички други в страната, дори за сметка на обществения интерес. А другите магнати също мислеха повече за себе си, отколкото за Жечпосполита. Защото от времето на казашката война се бяха вече пропукали всички спойки в могъщата сграда на тая Жечпосполита.
	Страна многолюдна, богата, пълна с храбри рицари, ставаше плячка на чужденците, а заедно с това своеволието и безчинствата все повече надигаха глава и можеха да погазват закона, стига да чувстват сили зад себе си.
	Потисканите можеха да намерят най-добра и почти единствена защита срещу потисниците в собствените си саби; затова и цяла Лауда, като протестираше срещу Кмичиц в замъците, дълго още стоеше на кон, готова да отблъсне силата със сила.
	Но изтече месец, а за Кмичиц не се чуваше нищо. Хората започнаха да дишат по-леко. По-заможната шляхта прибра обратно въоръжените си хора, които бе изпратила да пазят Водокти. Дребните шляхтичи копнееха за работа и почивка в собствените си селища, та също започнаха да се разотиват. А когато с течение на времето военният дух се уталожваше, у тази бедна шляхта все повече растеше желанието да преследва избягалия посредством закона и да предявява претенциите си пред съдилищата. Защото, макар присъдите да не можеха да достигнат самия Кмичиц, останало беше Любич, голямо и прекрасно имение, готово обезщетение за нанесените щети. При това желанието да водят процеси бе поддържано усърдно всред лауданската шляхта от панна Александра. На два пъти лауданските старейшини се събираха при нея на съвещание, а тя не само че участваше в тези съвещания, но ги ръководеше и удивляваше всички със своя съвсем не женски ум и толкова сполучливи мнения, та не един правник би могъл да й завиди. Тогава лауданските старейшини искаха да вземат Любич с оръжие и да го дадат на Бутримите, но девойката възразяваше решително.
	— Не отвръщайте на насилието с насилие — казваше тя, — защото и вашата кауза няма да спечели от това; нека бъде на ваша страна пълна невинност. Той е човек богат и с връзки и в съдилищата ще намери поддръжници, а ако дадете най-малък повод, може да си навлечете нова беда. Нека вашето право бъде толкова ясно, че всеки съд, дори съставен от негови братя, да не може да реши другояче освен във ваша полза. Кажете на Бутримите да не вземат нито покъщнини, нито добитък и да оставят Любич на мира. Каквото им е необходимо, ще им го дам от Митруни, където има повече всякакви блага, отколкото е имало когато и да било във Волмонтовичи. Ако пан Кмичиц отново се покаже тук, и него да оставят на мира, докато няма присъда, и да не посягат на живота му. Помнете, че само докато той е жив, ще имате срещу кого да предявявате вашите претенции.
	Така говореше умната девойка със здрав разум, а те славеха нейната мъдрост, без да му мислят, че отлагането може да се окаже и в полза на пан Анджей или най-малко, че му запазва живота. Може би Оленка искаше именно да осигури този нещастен живот пред някаква внезапна случка. Но шляхтата я послуша, защото от стари, прастари времена беше свикнала да смята за евангелие всичко, което излиза от устата на Билевичи; и Любич се запази непокътнат — а пан Анджей, ако се покажеше, би могъл да остане засега спокойно в Любич.
	Но той не се показа. Вместо това месец и половина по-късно при девойката дойде пратеник с писмо, някакъв чужд, никому непознат човек. Писмото беше от Кмичиц и в него бе писано следното:

	„От сърце любима, най-скъпа, непрежалима Оленка! Присъщо е на всяко творение и особено на човека, дори на най-лошия, да отмъщава за неправдите към него и ако някой му стори зло, тогава той е готов да му плати със същото. И ако аз изпосякох тази корава шляхта, Бог вижда, че това стана не поради някаква жестокост, а понеже — въпреки божието и човешкото право — избиха моите другари, без да вземат под внимание тяхната младост и висок произход, избиха ги така, както не би ги сполетяло никъде, нито дори у казаците или татарите. Не ще отричам, че ме овладя почти свръхчовешки гняв, но кой би се чудил на гняв, който води началото си от пролятата приятелска кръв? Духовете на покойните Кокошински, Раницки, Ухлик, Рекуч, Кулвец и Зенд, в разцвета на своята възраст и слава невинно съсечени, въоръжиха ръката ми тъкмо тогава, когато — кълна се в Бога — замислях да живея само в съгласие и дружба с цялата лауданска шляхта, тъй като исках да променя целия си живот в съгласие с твоите сладки съвети. Когато слушаш оплакванията срещу мене, не отхвърляй и моята защита и отсъди справедливо. Сега на мене ми е жал за тия хора от шляхтишкото селище, защото може да са пострадали и невинни, но когато войникът отмъщава за братска кръв, той не може да различи невинните от виновните и никого не щади. По-добре да не беше ставало това, което ме изложи в твоите очи. За чужди грехове и вини, за справедливия си гняв аз съм подложен на най-тежко за мене покаяние, защото, като те загубих, в отчаяние спя и в отчаяние се будя, без да мога да забравя нито тебе, нито любовта. Нека ме осъдят съдилищата мене, нещастия, нека сеймовете потвърдят присъдите. Нека разтръбят присъдата ми, нека ме лишат от чест и права, нека земята се разтвори под краката ми — всичко ще понеса, всичко ще претърпя, само ти, за Бога, не ме изхвърляй от сърцето си. Ще направя всичко, каквото поискат, ще дам Любич, след оттеглянето на неприятеля ще дам и оршанските си имоти; имам закопани в горите рубли, взети като плячка, и тях нека вземат, стига да ми кажеш, че ще ми останеш вярна, както ти заповядва от оня свят покойният ти дядо. Ти ми спаси живота, спаси сега и душата ми, дай ми възможност да изкупя извършеното зло, позволи ми да променя живота си, защото виждам вече, че ако ме напуснеш, и Господ-Бог ще ме напусне, а отчаянието ще ме тласне към още по-лоши дела…“

	Кой може да отгатне колко милостиви гласове се надигнаха в душата на Оленка в защита на пан Анджей, кой би могъл да ги запише! Любовта е като горска семка, лети бързо с вятъра, но когато порасне като дърво в сърцето, навярно само със сърцето може да бъде изтръгнато. Билевичувна беше от ония, които силно обичат с честното си сърце, та със сълзи обля това писмо на Кмичиц. Но тя не можеше от първа дума да забрави всичко, всичко да прости. Разкаянието на Кмичиц навярно беше искрено, но душата му беше останала дива, а невъздържаната му натура едва ли се беше променила толкова много поради случилото се, та да може без страх да се мисли за бъдещето. Не думи, а дела се искаха в бъдеще от страна на пан Анджей. Пък и как би могла да каже тя на човек, който бе окървавил цялата околност, чието име никой от двата бряга на Лауда не изричаше без проклятие: „Ела! Заради труповете, пожарищата, кръвта и човешките сълзи ти давам своята любов и своята ръка.“
	Ето защо тя му отговори другояче:

	„Както казах на ваша милост, че не искам да те познавам и виждам, така ще държа и по-нататък, дори ако трябва да ми се разкъса сърцето. Злочестините, които нанесе ваша милост на хората тук, не се заплащат нито с богатство, нито с пари, защото умрелите не могат да бъдат възкресени. И не богатството си загуби ваша милост, а славата. Нека ти прости тази шляхта, която ваша милост изгори и изби, тогава ще ти простя и аз; нека те приеме тя, тогава ще те приема и аз; нека тя да се застъпи първа за тебе, тогава аз ще изслушам застъпничеството й. А понеже това никога не може да стане, търси, ваша милост, някъде другаде щастието си и най-напред Божията, не човешката прошка, защото Божията ти е по-необходима…“

	Панна Александра обля със сълзи всяка дума на писмото, после го запечата с билевичовския пръстен и сама го занесе на пратеника.
	— Откъде си? — попита тя, като изгледа тази странна фигура на полуселянин, полуслуга.
	— От гората, господарке.
	— А къде е господарят ти?
	— Това нямам право да кажа… Но той е далеко оттук; аз пътувах пет дни и уморих коня си.
	— Ето ти един талер! — каза Оленка. — А господарят ти не е ли болен?
	— Здрав е като бик.
	— А не е ли гладен? Но не се ли намира в нужда?
	— Той е богат господар.
	— Сбогом.
	— Кланям се в краката ти.
	— Кажи на господаря… чакай… кажи на господаря си… Бог да му помага…
	Селянинът си отиде и отново затекоха дни, седмици без вест за Кмичиц; вместо това пристигаха новини по общите работи на страната, една от друга по-лоши. Войската на Ховански заливаше все по-широко Жечпосполита. Без да се смятат украинските земи, в самото Велико княжество бяха заети Полоцкото, Смоленското, Витебското, Мшчиславското, Минското и Новогродското воеводство; само част от Вилненското, Бжеско-литовското, Троцкото воеводство и Жмуджското староство още дишаха със свободни гърди, но и те всеки ден очакваха гости.
	Изглежда, че Жечпосполита беше слязла на последното стъпало от своето безсилие, щом не можеше да даде отпор тъкмо на ония сили, които беше подценявала дори досега и с които винаги се беше борила победоносно. Вярно, че тези сили бяха подпомагани от неугасимия и постоянно възобновяващ се бунт на Хмелницки, истинска стоглава хидра; но въпреки бунта, въпреки изтощаването на силите в по-раншните войни и наблюдатели и бойци твърдяха, че само Великото княжество можеше и беше в състояние не само да отблъсне напора, но и да пренесе победоносно знамената извън собствените си граници. За зла чест вътрешните несгоди се изправяха като пречка за тая възможност и парализираха усилията дори на ония граждани, които бяха готови да жертват живота и имота си.
	В това време в още незаетите земи пристигаха хиляди бежанци както от шляхтата, така и от простолюдието. Градовете, градчетата и селата в Жмудж бяха пълни с хора, изпаднали в беда и отчаяние от военните неуспехи. Местното население нито можеше да подслони всички, нито да им даде достатъчно храна — затова много пъти хора от по-долните съсловия умираха от глад; често те вземаха насила онова, което им се отказваше; оттук размириците, битките и разбойничествата ставаха по-чести.
	Зимата беше необикновена по своята суровост. Дойде най-сетне април, а дебел сняг покриваше не само горите, но и полето. Когато миналогодишните запаси се изчерпаха, а нови още нямаше, започна да върлува глад, брат на войната, и той разпростираше все по-широко владичеството си. Когато човек излезеше от къщи, не беше рядкост да види човешки трупове по полята край пътищата, вкочанени, изгризали от вълците, които се бяха размножили необикновено много и на цели стада се приближаваха до самите села и шляхтишки селища. Воят им се смесваше с човешкия зов за милост; защото по горите, по полята и до самите села нощем светеха многобройни огньове, край които бедняци грееха премръзналите си крайници, а минеше ли някой, тичаха подире му и го молеха за пари, за хляб, за милосърдие, като стенеха, проклинаха и заплашваха едновременно. Суеверен страх обхвана човешките умове. Мнозина твърдяха, че тези толкова неуспешни войни и тия небивали досега бедствия са свързани с името на краля. С готовност обясняваха, че буквите J. C. R., изрязани върху монетите, означават не само Joannes Casimirus Rex*, но и Initium Calamitatis Regni**. А щом в още необхванатите от войната провинции се създаваше такъв страх и безредие, лесно можем да се досетим какво ставаше там, където вече тъпчеше огненият крак на войната. Цялата Жечпосполита беше разкапана, разкъсвана от партизански бойни групи, болна и в треска, като човек пред смъртта. Предричаха се също нови външни войни и вътрешни размирици. Причини за това не липсваха. Разни могъщи в Жечпосполита родове, обзети от вихъра на несъгласието, се гледаха като неприятелски държави, а след тях цели земи и околии образуваха враждебни лагери. Така именно беше в Литва, където острата свада между Януш Радживил, велик хетман***, и Гошевски, полеви хетман, а едновременно подскарби на великото литовско княжество, се беше превърнала в открита война. На страната на подскарбия застанаха силните Сапехи, на които отдавна беше като трън в окото мощта на радживиловския дом. Тези противници хвърляха наистина тежки обвинения срещу великия хетман: че в желанието си да придобие слава само за себе си погубил войската при Шклов и предал страната в плячка; че повече се стремял към правото на рода си да заседава в сеймовете на германската империя, а не се грижел за благото на Жечпосполита; че дори мислел за независима корона, че преследвал католиците…
	[* Ян Казимеж Крал (лат.). — Бел.прев.]
	[** Начало на бедствията за кралството (лат.). — Бел.прев.]
	[*** В стара Полша и Литва върховен началник на въоръжените сили. Имало е четири хетмана: велик коронен хетман и полеви коронен хетман, както и велик литовски хетман и полеви литовски хетман. Хетманският пост е бил доживотен. — Бел.прев.]
	И често пъти се стигаше до боеве между привържениците на двете страни, уж без знанието на главните съперници, а съперниците изпращаха един срещу друг оплаквания във Варшава, враждите им се отразяваха и в сеймовете, а на място се ширеше произвол и осигуряваше безнаказаност, защото такъв като Кмичиц можеше да бъде сигурен в покровителството на един от тия могъщи противници, щом застанеше на негова страна срещу другия.
	В това време неприятелят вървеше напред свободно, без да среща никаква съпротива, като само тук-таме се сблъскваше със замъците.
	При тия обстоятелства всички в Лауданския край трябваше да живеят нащрек и с оръжие в ръка, особено защото хетманите не бяха наблизо, тъй като и двамата се разправяха с неприятелските войски, наистина без да могат да постигнат нещо особено, но поне с партизански действия да ги тревожат и да спират достъпа им в свободните още воеводства. Отделно и Павел Сапеха оказваше съпротива и печелеше слава. Януш Радживил, прославен воин, чието име беше страшно за неприятеля чак до загубата при Шклов, дори нанесе няколко по-значителни удара. Гошевски ту се биеше, ту с преговори се опитваше да спре напора; двамата предводители изтегляха войски от зимните квартири и откъдето можеха, като знаеха, че с идването на пролетта войната ще пламне отново, но войските бяха малко, държавното съкровище празно, а от заетите вече воеводства не можеше да се събира народно опълчение, защото неприятелят пречеше. „За това трябваше да се помисли преди боя при Шклов — казваха привържениците на Гошевски, — сега е късно.“ И наистина беше късно. Коронни войски не можеха да дойдат на помощ, тъй като всички бяха в Украйна и водеха тежки боеве срещу Хмелницки, Шереметиев и Бутурлин.
	Само вестите за героичните боеве, които идваха от Украйна, за превзетите градове, за небивалите походи подкрепяха донякъде потиснатите сърца и насърчаваха към отбрана. Носеха се също с шумна слава имената на коронните хетмани, а наред с тях и името на пан Стефан Чарнецки се чуваше все по-често от устата на хората, но славата не можеше да замести нито войската, нито помощта и литовските хетмани отстъпваха постепенно, без да престават да се карат помежду си по пътя.
	Най-сетне Радживил спря в Жмудж. Заедно с него се върна и временното спокойствие в лауданската земя. Само калвинистите, добили смелост поради близостта на началника си, започнаха да вдигат глави из градовете, да своеволничат и да нападат черквите, но вождовете на различни доброволчески и неизвестно чии партизански групи, които под знамето на Радживил, Гошевски или на Сапехите грабеха страната, се изпокриха в горите, разпуснаха нехранимайковците си и успокоени, хората си отдъхнаха.
	А понеже от съмнението лесно се преминава към надежда, изведнъж по-добър дух зацари в Лауда. Панна Александра си седеше спокойно във Водокти. Пан Володиовски, който продължаваше да живее в Пацунеле и тъкмо сега бе започнал постепенно да оздравява, разпространяваше вести, че напролет кралят ще дойде с наемни хоронгви и тогава войната изведнъж ще вземе друг обрат. Подкрепената с надежда шляхта започна да излиза на полето с плугове. Снеговете също се разтопиха и по брезовите клонки се появиха първите леторасли. Лауда се разля широко. По-ясно небе светеше над околността. По-висок дух овладяваше хората.
	Изведнъж се случи нещо, което отново смути лауданската тишина, откъсна ръцете от лемежите и не позволи на сабите да се покрият с червена ръжда.


	Седма глава

	Както се каза, пан Володиовски, стар и славен воин, макар и млад човек, живееше временно в Пацунеле у Пакош Гащовт, пацунелски патриарх, който се славеше като най-богат човек между цялата дребна лауданска шляхта. Трите си дъщери, които бе оженил за Бутрими, той бе дарил щедро с много сребро, като на всяка даде по сто талера освен живия инвентар и толкова хубава прикя, че много шляхтички от голям род нямаха по-добра. Другите му три дъщери бяха девойки, живееха при него и те се грижеха за пан Володиовски, чиято ръка ту почваше да оздравява, ту отново се вдървяваше, когато времето почнеше да се разваля. Всички лауданци се грижеха много за тая ръка, защото бяха видели как действаше при Шклов и Сепелов, и общо беше мнението, че по-добра трудно би се намерила в цяла Литва. Затова в цялата околност ограждаха младия полковник с необикновена почит. Гащовтови, Домашевичи, Гошчевичи и Стакяни, а след тях и другите редовно изпращаха в Пацунели риба, гъби и дивеч, сено за конете и катран за каруците, та рицарят и прислугата му да не бъдат лишени от нищо. Винаги когато той се почувстваше зле, тичаха бързешком за бръснаря в Поневеж — с една дума, всички се надпреварваха с услугите си.
	И пан Володиовски беше толкова добре тук, та макар че в Кейдани можеше да има и по-големи удобства, и славен медик, щом пожелае, той стоеше в Пацунеле, а старият Гащовт го държеше с радост и го гледаше като писано яйце, защото необикновено много повишаваше значението му в цяла Лауда фактът, че има толкова знаменит гост, който би могъл да прави чест и на самия Радживил.
	След като разгроми и прогони Кмичиц, влюбената в пан Володиовски шляхта намисли и реши да го ожени за панна Александра. „Какво ще й търсим мъж по света! — казваха старейшините на нарочното събрание, на което бе разглеждан този въпрос. — Щом оня изменник се опозори така с престъпните си действия, че ако е жив, трябва да бъде предаден на палача, тогава и тя трябва да го е изхвърлила вече от сърцето си, понеже и така беше предвидено в специална клауза на завещанието. Нека пан Володиовски се ожени за нея. Като настойници ние можем да позволим това и тогава тя ще получи за мъж благороден кавалер, а ние съсед и вожд.“
	Когато това мнение беше прието единодушно, старейшините отидоха най-напред при пан Володиовски, който, без да му мисли много, се съгласи с всичко, а после при „господарката“, която помисли още по-малко и се противопостави решително. „С Любич — каза тя — имаше право да се разпорежда само покойният и това имение не може да бъде отнето от пан Кмичиц, докато съдът не го осъди на смърт; що се отнася до моята женитба, дори не споменавайте това. Прекалено много болка нося в себе си, та не мога да мисля за нещо подобно… Оня изхвърлих от сърцето си, но тоя, дори да е най-достоен, не ми го довеждайте, защото изобщо няма да изляза да го посрещна.“
	Нямаше какво да се каже на такъв решителен отказ и шляхтата се върна по домовете си силно разтревожена; по-малко се разтревожи пан Володиовски, а най-малко младите дъщери на Гащовт: Терка, Маришка и Зоня. Те бяха едри и румени девойки, косите им с цвета на лен, очите като незабравки, а плещите широки. Пацунелките изобщо се славеха с хубостта си; когато вървяха на група към черквата, човек би казал, че това са цветя в ливада! А тези три бяха най-хубавите между пацунелките; освен това старият Гащовт не се скъпеше да харчи за образованието им. Органистът от Митруни ги бе научил да четат, да пеят черковни песни, а най-голямата, Терка, и да свири на лютня. Те имаха добри сърца и се грижеха нежно за пан Володиовски, като една друга се надпреварваха в грижите и вниманието си. За Маришка се приказваше, че е влюбена в младия рицар; в тия приказки обаче не се съдържаше цялата истина, защото не само тя, но и трите бяха влюбени до забрава. Той също ги обичаше безкрайно много, особено Маришка и Зоня, тъй като Терка имаше обичай прекалено много да кори мъжката изменчивост.
	Много пъти се случваше през дългите зимни вечери старият Гащовт да отиде да спи, след като си пийнеше греяна водка с подправки, а те оставаха с пан Володиовски край камината; недоверчивата Терка преде къделя, сладката Мариша се занимава с чистене на пух, а Зоня навива преждата от вретената на гранки. Но когато пан Володиовски започне да разказва за войните, в които е участвал, или за чудесиите, които е видял в разните магнатски дворове, тогава работата престава, момичетата зяпват в устата му и току някоя викне от удивление: „Ах, аз не съм на земята! Скъпи вие мой!“ А друга отговори: „Цяла нощ няма да склопя очи!“
	А пан Володиовски, колкото повече оздравяваше и от време на време вече започваше свободно да владее сабята, ставаше по-весел и разказваше с все по-голяма готовност. Така една вечер те бяха седнали, както обикновено след вечеря, пред камината, изпод която ярка светлина осветяваше цялата тъмна стая, и още отначало бяха започнали да се шегуват. Момичетата искаха пан Володиовски да им разказва, а той молеше Терка да му запее нещо при съпровод на лютня.
	— Сам запей, ваша милост! — отговаряше тя и отблъскваше инструмента, който й подаваше пан Володиовски. — Аз имам работа. Като си бил по света, разни песни трябва да си научил.
	— Разбира се, че съм научил. Но днес нека бъде така: аз ще запея най-напред, а ваша милост, панно, след мене. Работата няма да пропадне. Ако те молеше жена, надали щеше да отказваш, но на мъж винаги се противиш.
	— Защото това заслужава.
	— И мене ли така презираш, ваша милост?
	— Ах, как щяло! Пей вече, ваша милост.
	Пан Володиовски задрънка на лютнята, придаде смешен израз на лицето си и започна с фалшив глас:

	Никой тук не иска да ме знае,
	никоя мома не ме желае.

	— О, това не е вярно! — прекъсна го Мариша, която се изчерви като малина.
	— Това е войнишка песен — каза пан Володиовски, — която пеехме в зимните квартири, когато желаехме някоя добра душа да се смили над нас.
	— Аз бих се смилила първа.
	— Благодаря, ваша милост панно. Щом е така, няма защо да пея повече, а да предам лютнята в по-достойни ръце.
	Този път Терка не отблъсна инструмента, защото я развълнува песента на пан Володиовски, в която — право казано — имаше повече хитрост, отколкото истина; и тя веднага подръпна струните, сви уста и започна да пее:

	За люляк не ходи из тоя лес,
	от момък се пази като от пес!
	Сърцето ти с отрова ще сломи,
	на влюбения в теб кажи: „Ами!“

	Пан Володиовски така се развесели, та чак се хвана за хълбоците от радост и възкликна:
	— Всичките ли момчета са изменници? А военните, ваша милост?
	Панна Терка сви още по-силно устата си и изпя с двойна енергия:

	По-лоши от псета, по-лоши от псета!

	— Не обръщай внимание на Терка, ваша милост, тя си е все такава! — каза Мариша.
	— Как няма да й обръщам внимание — отговори пан Володиовски, — когато се изказа толкова зле за цялото военно съсловие, че от срам не смея да погледна хората в очите.
	— Ти, ваша милост, искаш да пея, а после се шегуваш с мене и ми се надсмиваш — отговори Терка намусена.
	— Аз не нападам пеенето, а лошите думи за военните — отвърна рицарят. — Що се отнася до пеенето, трябва да призная, че и във Варшава не съм чувал толкова прекрасни трели. Трябва само да облекат ваша милост като мъж и би могла да пееш в „Свети Ян“, която черква е катедрална и кралското семейство има там свой трон.
	— А защо ще трябва да я облекат като мъж? — попита най-младата, Зоня, чието любопитство се възбуди, като споменаха Варшава и кралското семейство.
	— Защото там в хора не пеят жени, а само мъже и млади момчета; едни с дебел глас, с какъвто никакъв тур няма да зареве, други толкова тънко, че и на цигулка не може по-тънко. Слушал съм ги много пъти, когато бяхме заедно с нашия велик и непрежалим украински воевода* на избора на сегашния ни милостив господар. То е истинско чудо, чак душата изхвръква от човека! Там има много музиканти: там е Форстер, славен с изкусните си трели, и Капула, и Джан Батиста, и Елерт, майстор на лютнята, и Морен, и Милчевски, знаменит композитор. Всички те, когато гръмнат заедно в черквата, все едно, че слушаш хор от серафими.
	[* Княз Йереми Вишньовецки. — Бел.прев.]
	— Ах, сигурно е така! Точно така! — каза Мариша и скръсти ръце като за молитва.
	— А краля често ли си виждал, ваша милост? — питаше Зоня.
	— Така съм приказвал с него, както с ваша милост, панно. След берестецката битка той ме прегърна за главата. Храбър господар и толкова милостив, че който веднъж го зърне, трябва да го обикне.
	— Ние го обичаме и без да сме го видели!… А винаги ли носи короната на главата си?
	— За да ходи всеки ден с корона, трябва да има желязна глава. Короната си стои в черквата, от което расте и значението й, а негово величество кралят носи черна шапка, украсена с брилянти, които пръскат светлина по целия замък…
	— Казват, че кралският замък бил по-великолепен дори от кейданския?
	— От кейданския? Кейданският е нищо пред него! Оня е грамадна сграда, цялата зидана, та никакво дърво няма да видиш по нея. Замъкът има два реда стаи, една от друга по-великолепни. В тях ще видите различни войни и победи, изобразени по стените с четка, като например подвизите на Зигмунд ІІІ и Владислав; човек не може да се нагледа на това, понеже всичко е като живо; цяло чудо, че не се движи и че тия, които се бият, не вдигат шум. Но това вече никой не може да постигне, дори и най-големият художник. А някои стаи са целите от злато; столовете и пейките са покрити с бисьора или лама*, масите са от мрамор и алабастър, а колко са раклите, калъфите, часовниците, които показват времето и денем, и нощем, това и на волска кожа не може да се запише. Кралят и кралицата се разхождат по тези стаи и се радват на богатствата им; а вечер в театъра имат още по-големи развлечения…
	[* Скъпи златоткани платове. — Бел.прев.]
	— Какво е това театър?
	— Как да ви кажа, ваша милост панни… Това е такова място, където играят комедии и правят разни майсторски италиански скокове. Стаята е колкото голяма черква, цялата с великолепни колони. От едната страна седят тези, които искат да гледат, а от другата са наредени разните майстории. Едни се издигат или слизат надолу; други чрез винтове се въртят на разни страни; веднъж показват мрак с облаци, после приятна светлина; горе небе със слънце или със звезди, а долу понякога ще видиш страшния ад…
	— Господи, Иисусе Христе! — възкликнаха пацунелките.
	— … с дяволи. Понякога безкрайно море, а по него кораби и сирени. Едни лица се спущат от небето, други излизат от земята.
	— Само ада не бих искала да видя! — възкликна Зоня. — И ми е чудно, че хората не бягат при толкова страшна гледка.
	— Не само не бягат, но и се потупват от удоволствие — отговори пан Володиовски, — защото всичко това е нагласено, не е истинско, и като се прекръстиш, не изчезва. В тая работа злият дух няма нищо общо, а само човешкото майсторство. Дори и епископи ходят там заедно с кралското семейство, и разни големци, които после сядат на пир с краля, преди да отидат да спят.
	— А какво правят сутрин и през деня?
	— Това зависи от настроението им. Като станат сутрин, вземат си банята. Това е една такава стая, в която няма под, а калаен трап, който блести като сребро, и в този трап вода.
	— Вода в стая… де се е чуло?
	— Така е… и расте или намалява според волята ти; може също така да е топла или съвсем студена, понеже там има тръби с канелки, по които идва и една, и друга. Врътнеш, ваша милост, канелката и така почне да тече, че можеш и да плуваш в стаята като в езеро… Никой крал няма такъв замък като нашия милостив господар; това се знае, чуждите посланици разправят същото; и никой крал не владее такъв знаменит народ, защото, макар по света да има разни знаменити нации, все пак Бог в милосърдието си най-много е надарил нашата.
	— Щастлив е нашият крал! — въздъхна Терка.
	— Разбира се, че би бил щастлив, ако не бяха обществените работи, ако не бяха несполучливите войни, които гнетят Жечпосполита заради нашите грехове и несъгласия. Всичко това тежи върху кралските плещи, а на това отгоре и укори му правят в сеймовете заради нашите вини. А какво е виновен той, че не искат да го слушат?… Тежки времена дойдоха за отечеството, толкова тежки, колкото още никога не е имало. И най-жалкият неприятел вече се отнася пренебрежително с нас, които до неотдавна воювахме щастливо с турския султан. Така Бог наказва суетността. Хвала му, че ръката ми вече се движи добре… тъй като е време, крайно време да си спомня за милото отечество и да тръгна на война. Грях е да бездейства човек в такива тежки времена.
	— Само за заминаване не споменавай, ваша милост.
	— Не може да бъде другояче. Добре ми е тук между вас, но колкото ми е по-добре, толкова ми е по-зле. Нека там умните да решават по сеймовете, а войникът копнее за бойното поле. Докато е живот, дотогава и служба. След смъртта — Бог, който гледа в сърцата, най-добре ще награди тези, които служат не за повишения, а от обич към отечеството… А такива като че ли са все по-малко и затова дойде този черен час за нас.
	Очите на Мариша започнаха да се навлажняват, докато накрая се напълниха със сълзи, които бликнаха по румените й бузи.
	— Ти, ваша милост, ще заминеш и ще забравиш, а ние тук сигурно ще изсъхнем. Кой ще ни брани тук от нападатели?
	— Ще замина, но ще запазя благодарността си. Рядко има толкова добри хора както в Пацунеле!… А вие, ваша милост панни, все още ли се страхувате от тоя Кмичиц?
	— Разбира се, че се страхуваме. Майките плашат тук децата си с него като с върколак.
	— Той няма да се върне вече, а и да се върне, не ще бъдат с него тези нехранимайковци, които — като имам пред очи онова, което говорят хората — са били по-лоши от него. Жалко е дори, че такъв добър воин се е опозорил така и е загубил славата и имота си.
	— И панна Александра.
	— И панна Александра. Много хубави работи разправят за нея.
	— Сега тя, горката, по цели дни само плаче и плаче…
	— Хм! — каза пан Володиовски. — Но едва ли плаче за Кмичиц?
	— Кой знае! — каза Мариша.
	— Толкова по-зле за нея, защото той няма вече да дойде тук; хетманът е върнал част от лауданците по домовете им, та сега тук има достатъчно сили. Без съд ще го съсечем веднага. Той сигурно знае, че лауданците са се върнали, и дори носа си няма да покаже тук.
	— Като че ли нашите отново ще тръгват — каза Терка, — защото само за кратко време получили позволение да си дойдат по домовете.
	— Ами! — каза пан Володиовски. — Хетманът ги е разпуснал, защото в съкровището няма пари. Истинско нещастие! Когато хората са най-необходими, трябва да бъдат връщани… Но лека нощ вече, ваша милост панни, време е за спане. И нека да не се присъни на някои от вас пан Кмичиц с огнен меч…
	След тия думи пан Володиовски стана от пейката и тръгна да си върви, но едва направи крачка към стаичката си, когато внезапно се чу шум в пруста и някакъв глас започна да вика пронизително зад вратата.
	— Хей там! В името Божие! Отворете по-скоро, по-скоро!…
	Момичетата се уплашиха страшно; пан Володиовски скочи към стаичката за сабята си, но още не бе успял да се върне с нея, когато Терка отвори и в стаята се втурна непознат човек, който се хвърли в краката на рицаря.
	— Помощ, светлейши полковнико!… Отвлякоха господарката!…
	— Коя господарка?
	— На Водокти…
	— Кмичиц! — възкликна пан Володиовски.
	— Кмичиц! — извикаха момичетата.
	— Кмичиц! — повтори пратеникът.
	— Кой си ти? — попита пан Володиовски.
	— Надзирател от Водокти.
	— Ние го познаваме! — каза Терка. — Той носеше лекарства за ваша милост.
	Изведнъж иззад печката се измъкна сънлив старият Гащовт, а на вратата се появиха двамата слуги на пан Володиовски, привлечени от шума в стаята.
	— Оседлайте конете! — викна пан Володиовски. — Единият от вас да тръгне за Бутрими, другият да ми докара коня!
	— Аз вече бях в Бутрими — каза надзирателят, — защото там е най-близо. Те ме изпратиха при ваша милост.
	— Кога отвлякоха господарката? — питаше Володиовски.
	— Току-що… Там още колят слугите… Аз успях да стигна до коня.
	Старият Гащовт потърка очи.
	— Какво? Панна Александра отвлечена?
	— Да… Кмичиц я отвлякъл! — каза пан Володиовски. — Отиваме на помощ!
	След това се обърна към пратеника.
	— Тръгвай за Домашевичи — каза той, — да дойдат с пушки!
	— Хайде и вие, кози! — викна внезапно старият на дъщерите си. — Хайде, кози! Тръгвайте по селото да будите шляхтата, нека вземат сабите си! Кмичиц отвлякъл панна Александра… Така ли?… Боже прости! Разбойник, нехранимайко… ами?
	— И ние ще отидем да будим — каза Володиовски, — да стане по-бързо. Тръгвайте! Чувам, че конете са вече тук.
	След малко възседнаха конете, с пан Володиовски тръгнаха двамата му прислужници: Огарек и Сируч. Всички полетяха по пътя между къщите на селището и почнаха да удрят по вратите, по прозорците и да викат до небесата:
	— Грабвайте саби! Грабвайте саби! Господарката на Водокти е отвлечена! Кмичиц е в околността!…
	Чуеше ли виковете, този и онзи изскачаше от къщи да види що става, а щом разбереше каква е работата, сам почваше да крещи: „Кмичиц е в околността! Господарката отвлечена!“ — и като крещеше така, затичваше се презглава към обора, за да оседлае коня си, или към къщата, за да напипа в мрака сабята си на стената. Все повече гласове повтаряха: „Кмичиц е в околността!“ В селището настана движение, започнаха да блясват светлини, чу се плач на жени, лай на кучета. Накрай шляхтата се изсипа на пътя, едни на коне, а други пеш. В сянката над човешките глави лъщяха саби, пики, бойни косери, дори и железни вили.
	Пан Володиовски изгледа отряда, веднага разпрати петнайсетина души на разни страни, а с останалите тръгна напред.
	Ездачите вървяха начело, пешите след тях и отиваха към Волмонтовичи, за да се съединят с Бутримите. Часът беше десет вечерта, нощта светла, при все че луната не беше още изгряла. Тези шляхтичи, които великият хетман току-що беше върнал от войната, веднага се строиха в редици; другите, именно пешеходците, вървяха не толкова стегнато, дрънкаха оръжието си, приказваха и се прозяваха високо, а понякога проклинаха вражеския Кмичиц, който им бе нарушил сладкия сън; така стигнаха чак до Волмонтовичи, пред което ги посрещна въоръжен отряд.
	— Стой! Кой иде? — започнаха да викат гласове от този отряд.
	— Гащовти!
	— Ние сме Бутрими, Домашевичите вече дойдоха.
	— Кой ви предвожда? — попита пан Володиовски.
	— Юзва Безноги, на твоите услуги, пане полковник.
	— Имате ли сведения?
	— Отвлякъл я е в Любич. Прекосили през блатата, за да не минават през Волмонтовичи.
	— В Любич? — попита пан Володиовски учуден. — Да не мисли той там да се защитава? Та Любич не е крепост?
	— Изглежда, че вярва на силите си. Има около двеста души! Навярно иска да прибере имуществото от Любич; разполага с коли и много товарни коне. Не ще да е знаел, че нашите са се завърнали от войската, защото действа смело.
	— Много хубаво! — каза пан Володиовски. — Няма да ни се измъкне. Колко пушки имате?
	— Ние, Бутримите, около трийсет, Домашевичите два пъти по толкова.
	— Добре. Нека петдесет души с пушки да тръгнат под ваше предводителство, за да пазят преминаването през блатата — бързо! Останалите ще дойдат с мене. Не забравяйте за брадви!
	— Слушам!
	Настана движение; малък отряд тръгна в тръс към блатата, воден от Юзва Безноги.
	В това време пристигнаха петнайсетината Бутрими, разпратени преди това при другите шляхтичи.
	— Гошчевичите няма ли ги? — попита пан Володиовски.
	— О! Значи, ваша милост пан полковник!… Слава Богу! — извикаха новопристигналите. — Гошчевичите вече идват… Чуват се през гората. Знаеш ли, ваша милост, че я отвлякъл в Любич?
	— Зная. Няма да отиде далеко с нея.
	Наистина Кмичиц не беше взел предвид единствената опасност за дръзката си акция, той не знаеше, че значителни сили от шляхтата току-що се бяха върнали по домовете си. Смяташе, че шляхтишките селища са пусти както при първия му престой в Любич; вместо това сега, като се смятат и Гошчевичите, без Стакяните, които не можаха да дойдат навреме, пан Володиовски можеше да изведе срещу него около триста саби, и то хора обучени и свикнали да воюват.
	Все повече шляхтичи пристигаха във Волмонтовичи.
	Най-сетне дойдоха и Гошчевичите, очаквани с нетърпение. Пан Володиовски строи отряда си и сърцето му чак пърхаше от радост, като гледаше колко лесно и с какво умение застанаха в редици. От пръв поглед можеше да се познае, че това са войници, а не обикновена разпусната шляхта. Пан Володиовски се зарадва и поради това, защото си помисли, че скоро ще ги поведе и по-далече.
	Понесоха се в тръс към Любич през оная гора, през която по-рано Кмичиц преминаваше всеки ден. Беше минало вече полунощ. Най-сетне луната изгря на небето и освети гората, пътя и бойците, разчупи бледите си лъчи върху острията на пиките, отразяваше се в лъскавите саби. Шляхтата разговаряше тихо за необикновеното събитие, което ги бе изтръгнало от леглата.
	— Тук минаваха разни хора — казваше един от Домашевичите. — Мислехме, че са бегълци, а то навярно са били негови шпиони.
	— То се знае. Всеки ден разни чужди просяци се отбиваха във Водокти уж за милостиня — отговори друг.
	— А какви са тия войници при Кмичиц?
	— Слугите от Водокти казват, че били казаци. Може би Кмичиц се е сдушил с Ховански или Золтаренко. Досега беше разбойник, а сега е явен предател.
	— Как е могъл да докара чак тук казаци?
	— С такава голяма банда не е лесно да се промъкне. Първата наша хоронгва би го задържала по пътя.
	— Първо, могъл е да се движи през горите и, второ, малко ли панове се навъртат с дворцови казаци? Кой ще ги различи от неприятеля; ако са ги питали, те са казвали, че са придворни войници.
	— Той ще се защитава — казваше един от Гошчевичите, — защото е храбър и решителен човек, но нашият полковник ще се справи с него.
	— А пък Бутримите са се заклели, че дори един върху друг да паднат, той няма да им се измъкне жив оттук. Те са страшно озлобени срещу него.
	— О! А като го съсечем, срещу кого ще се жалят за стореното им зло? По-добре да го хванем жив и го предадем на съда.
	— Какво ще мислим сега за съд, когато всички са се объркали съвсем! Знаете ли, ваша милост панове, какво приказват хората? Че и шведите може да почнат война срещу нас.
	— Опазил ни Бог!… Московската сила и Хмелницки! Само шведите липсват, за да дойде последният час на Жечпосполита.
	Изведнъж пан Володиовски, който яздеше начело, се обърна и каза:
	— Тихо там, ваша милост панове!
	Шляхтата млъкна, защото Любич вече се виждаше. След четвърт час се приближиха на по-малко от двеста метра от имението. Всички прозорци светеха; светеше чак на двора, където беше пълно с въоръжени хора и коне. Никъде никаква стража, никаква предпазливост — изглежда, че пан Кмичиц прекалено много вярваше на силите си. Като се приближиха още, пан Володиовски с един поглед позна казаците, с които се беше толкова навоювал още през времето на великия Йереми, а после под командването на Радживил, затова измърмори на себе си:
	— Ако това са чужди казаци, тоя нехранимайко го е прекалил!
	И продължи да гледа, като спря целия отряд. Суетнята на двора беше страшна. Едни казаци светеха с факли, други тичаха на всички страни, излизаха и влизаха вкъщи, изнасяха вещи, товареха вързопи в колите; други извеждаха коне от конюшните, добитък от оборите; викове, подвиквания един към друг и заповеди се кръстосваха на всички страни. Светлината на факлите сякаш осветяваше пренасяне на арендатор в ново имение.
	Кшищоф Домашевич, най-старият между Домашевичите, се приближи до пан Володиовски.
	— Ваша милост! — каза той. — Целия Любич искат да натоварят на колите.
	— Няма да откарат — отвърна пан Володиовски — не само Любич, но и собствената си кожа. Не мога обаче да позная Кмичиц, който е опитен войник. Никаква стража!
	— Защото силата му е голяма; струва ми се, че са повече от триста души. Ако не бяхме се върнали от войската, можеше посред бял ден да мине с колите през всичките шляхтишки селища.
	— Добре! — отговори пан Володиовски. — Ами само тоя ли път води за имението?
	— Само тоя, защото отзад са блата и мочурища.
	— Това е хубаво… Слизайте от конете, ваша милост панове!
	Послушната на заповедта шляхта веднага скочи от седлата; след това пешите редове се сляха в дълга линия и започнаха да обграждат къщата заедно със стопанските сгради.
	Пан Володиовски се приближи с главния отряд към портата.
	— Чакайте команда! — каза той тихо. — Да не се стреля без заповед.
	Едва няколко десетки крачки отделяха шляхтата от портата, когато най-сетне ги забелязаха от двора. Двайсетина души дотърчаха заедно до оградата, наведоха се през нея и започнаха напрегнато да се взират в мрака, а заплашителни гласове се развикаха:
	— Хей, що за хора сте там?
	— Alt! — викна пан Володиовски. — Огън!
	Изстрели от всички пушки, с които разполагаше шляхтата, изтрещяха изведнъж; но ехото им не се беше още отбило от сградите, когато отново се чу гласът на пан Володиовски:
	— Бегом!
	— Бий, убивай! — викнаха в отговор лауданците и се хвърлиха напред като поток.
	Казаците отговориха с гърмежи, но вече нямаха време да напълнят повторно пушките си. Тълпата шляхтичи стигна до портата, която веднага рухна под напора на въоръжените мъже, закипя бой на двора, между колите, конете, вързопите. Напред като стена вървяха силните Бутрими, най-опасни при ръкопашен бой и най-настървени срещу пан Кмичиц. Те вървяха, както стадо глигани върви през млади горски храсти, като троши, тъпче, унищожава и сече до забрава; зад тях напираха Домашевичи и Гошчевичи.
	Хората на Кмичиц се отбраняваха храбро иззад колите и сандъците; започнаха също така да стрелят и от всички прозорци на къщата, и от покрива, но рядко, защото факлите бяха стъпкани и угаснаха, та беше трудно да различат своите от неприятелите. След малко казаците бяха изблъскани от двора към къщата и конюшните; разнесоха се викове за милост. Шляхтата тържествуваше.
	Но когато тя остана сама на двора, огънят от къщата веднага се оживи. Всички прозорци настръхнаха с цевите на пушките и град от куршуми започна да се сипе на двора. По-голямата част от казаците се скриха в къщата.
	— Към къщата! Към вратата! — извика пан Володиовски.
	И наистина под самите стени не можеха да вредят изстрелите нито от прозорците, нито от покрива. Въпреки това положението на нападателите беше тежко. Те не можеха да мислят за атака към прозорците, тъй като там щеше да ги посрещне огън право в лицето; затова пан Володиовски заповяда да секат вратата.
	Но и това не беше лесно, вратата беше по-скоро крепостна преграда, направена от кръстосани дъбови греди, по които бяха набити един до друг грамадни гвоздеи, та брадвите се нащърбяваха в големите им глави, без да могат да докоснат дървото. От време на време най-силните мъже натискаха вратата, но и това напразно! Зад нея бяха препречени железни пръти, а беше подпряна и с колове. Бутримите обаче сечеха яростно. Домашевичите и Гошчевичите атакуваха вратите, които водеха към кухнята и съкровищницата.
	След един час напразни усилия хората с брадвите се смениха. Някои кръстовки се откъртиха, но на тяхно място се появиха цевите на мускети. Отново изтрещяха гърмежи. Двама Бутрими паднаха на земята с простреляна гръд. Другите, вместо да се смутят, почнаха да секат още по-ожесточено.
	По заповед на пан Володиовски запушиха отворите със свити на топки дрехи. В това време откъм пътя се чуха нови викове, това бяха Стакяните, които пристигаха в помощ на братята си, а заедно с тях и въоръжени селяни от Водокти.
	Изглежда, че пристигането на тази нова помощ разтревожи обсадените, тъй като веднага някакъв глас започна да вика гръмко иззад вратата:
	— Стой там! Не сечи! Слушай… Стой, дявол да го вземе!… Да се разберем.
	Володиовски заповяда да прекъснат работата и попита:
	— Кой се обажда?
	— Оршанският хоронжи Кмичиц! — гласеше отговорът. — А с кого говори?
	— Полковник Михал Йежи Володиовски.
	— Моите почитания! — обади се гласът иззад вратата.
	— Не е време за поздрави… Какво искаш, ваша милост?
	— По-правилно е аз да попитам какво искаш, ваша милост? Ти мене не ме познаваш, аз тебе също… Защо ме нападаш?
	— Изменнико! — викна пан Михал. — С мене са хората от Лауда, които се върнаха от войната, и те имат сметки с тебе за разбойничеството ти и за невинно пролятата кръв, както и за тази девойка, която си отвлякъл сега! А знаеш ли какво значи raptus puellae?* С живота си ще платиш!
	[* Отвличане на девица (лат.). — Бел.прев.]
	Настана кратко мълчание.
	— Не би могъл да ме наречеш втори път изменник, ако не беше вратата, която ни разделя — каза отново Кмичиц.
	— Отвори я тогава… Не ти преча!
	— Преди това още много лаудански псета ще изпружат крака. Няма да ме хванете жив!
	— Тогава пукнал ще те извлечем за главата. Все ни е едно!
	— Слушай добре, ваша милост, и запомни това, което ще кажа. Ако не ни оставите на мира, имам тук буре с барут и фитил, който е вече запален; ще вдигна във въздуха къщата и всички, които са тук, както и себе си… Кълна се в Бога! Елате сега да ме хващате!
	Този път настана още по-дълга тишина. Пан Володиовски напразно търсеше отговор. Шляхтата започна да се споглежда ужасена. Толкова дива енергия имаше в думите на Кмичиц, че всички повярваха в заплахата. Цялата победа можеше да се свърши с една искра в барута и Билевичувна да бъде загубена завинаги.
	— За Бога! — викна някой от Бутримови. — Той е луд човек! Той е готов да стори това.
	Внезапно на пан Володиовски хрумна щастлива, както му се струваше, мисъл.
	— Има и друг начин! — викна той. — Излез на дуел с мене със саби, изменнико! Ако ме повалиш, ще си отидеш свободно!
	Известно време нямаше отговор. Лауданските сърца биеха неспокойно.
	— Със саби? — попита най-сетне Кмичиц. — Това може да стане!
	— Ако не трепереш от страх, ще стане!
	— Даваш ли честна дума, че ще си отида свободно?
	— Давам…
	— Дума да не става! — викнаха няколко души от Бутримите.
	— Тихо, ваша милост панове, дявол да го вземе! — викна пан Володиовски. — Ако не щете, нека вдигне и себе си, и вас във въздуха.
	Бутримите млъкнаха, след малко един от тях рече:
	— Да бъде така, както иска ваша милост…
	— Е, какво става там? — попита Кмичиц подигравателно. — Сивковците съгласни ли са?
	— И ще се закълнат върху мечовете си, ако ваша милост искаш.
	— Нека се заклеват!
	— Всички тук, ваша милост панове, всички! — викна пан Володиовски към шляхтата, която стоеше до стените и беше обградила цялата къща.
	След малко всички се събраха пред главната врата и веднага навсякъде се разнесе вестта, че Кмичиц иска да се вдигне във въздуха с барут. Тогава лауданците се вкамениха от ужас; а пан Володиовски повиши глас и заговори всред гробна тишина:
	— Всички, които присъствате тук, ваша милост панове, вземам за свидетели, че повиках на дуел пан Кмичиц, оршански хоронжи, и му обещах, че ако ме повали, ще си отиде свободно, без да му пречи никой от вас. Това ще трябва да обещаете, като се закълнете върху дръжките на мечовете си пред Бога и светия кръст…
	— Почакайте! — викна Кмичиц. — Да си отида свободно с всичките си хора, като взема и панна Александра със себе си.
	— Панна Александра ще остане тук — отвърна пан Володиовски, — а хората ще отидат в робство у шляхтата.
	— Дума да не става!
	— Тогава вдигай се във въздуха! Ние вече сме прежалили момичето, а колкото за хората, попитай тях какво предпочитат.
	Отново настана тишина.
	— Нека бъде така — каза Кмичиц след малко. — Ако не я отвлека днес, ще го направя след месец. Няма да я скриете под земята! Закълнете се!
	— Закълнете се! — повтори пан Володиовски.
	— Заклеваме се в името на Всевишния и на светия кръст. Амин!
	— Хайде, излизай, излизай, ваша милост! — каза пан Михал.
	— Много ли бързаш за оня свят, ваша милост?
	— Добре, добре! Само по-бързо.
	Железните пръти, които държаха вратата отвътре, започнаха да дрънкат.
	Пан Володиовски се отдръпна назад, а след него и шляхтата, за да направят място. Изведнъж вратата се отвори и се появи пан Анджей, висок, строен като топола. Развиделяваше се вече и първите бледи светлинки на деня паднаха върху смелото му, рицарско и младо лице. Той застана на вратата, погледна смело към шляхтата и каза:
	— Повярвах на ваша милост, панове… Бог знае дали постъпих добре, но това не е важно!… Кой тук е пан Володиовски?
	Малкият полковник излезе напред.
	— Аз съм! — отговори той.
	— Хо! Не изглеждаш великан, ваша милост — каза Кмичиц, като подмяташе за ръста на рицаря. — Очаквах да намеря по-внушителна фигура, макар да трябва да ти призная, че изглеждаш опитен воин.
	— Това не мога да кажа за ваша милост, защото беше забравил да поставиш стража. Ако си такъв със сабята, както с командването, работата ми ще е лесна.
	— Къде ще застанем? — попита Кмичиц живо.
	— Тук… Дворът е равен като маса.
	— Добре! Приготви се за смърт!
	— Толкова ли си сигурен, ваша милост?
	— Изглежда, че не си бивал в Оршанския край, щом се съмняваш в това… Аз съм не само сигурен, но ми е и жал за ваша милост, тъй като съм слушал, че си славен воин. Затова за последен път казвам: остави ме на мира! Не се познаваме… Защо ще трябва да си пречим един на друг? Защо ме нападаш?… Момичето ми принадлежи по завещание, както и този имот, и Бог вижда, че си търся само своето… Вярно е, че избих шляхтата във Волмонтовичи, но нека Бог съди кой беше тук пръв засегнат. Не е важно дали моите офицери бяха разхайтени или не, важното е, че те не бяха сторили на никого тук зло, а ги избиха до крак като бесни кучета, защото поискали да потанцуват в кръчмата с момичета. Нека бъде кръв за кръв! После бяха изпосечени и войниците ми. Готов съм да се закълна в името на Бога, че пристигнах тук без лоши намерения, а как бях приет?… Но нека бъде зло за зло. Аз ще дам и от своето, ще заплатя вредите… по съседски. По-добре така, отколкото иначе…
	— А какви са тези хора, които са дошли сега с ваша милост? Откъде взе ваша милост тия помощници? — питаше пан Володиовски.
	— Откъде съм ги взел, взел съм ги. Не срещу отечеството съм ги събрал, а за да търся правото си.
	— Такъв ли си бил ти?… Значи заради частни интереси си се присъединил към неприятеля? А с какво ще му платиш за тази услуга, ако не с измяна?… Не, братко, не бих ти пречил да се споразумяваш с тази шляхта тук, но да повикаш неприятеля на помощ — това е друга работа. Няма да ти се размине. А сега почвай, почвай, защото виждам, че те обзема страх, макар да се представяш за оршански майстор в боя.
	— Ти поиска! — каза Кмичиц и застана в бойна позиция.
	Но пан Володиовски не бързаше и без още да извади сабята, огледа се наоколо по небето. Съмваше се вече. На изток първата златна и светлосиня лента се простираше като светлиста ивица, на двора обаче беше още тъмно, а особено пред къщата владееше пълен мрак.
	— Денят започва добре — каза пан Володиовски, — но слънцето няма да изгрее скоро. Може би ваша милост желае да ни посветят?
	— Все ми е едно.
	— Ваша милост панове! — извика пан Володиовски, като се обърна към шляхтата. — Я скочете за снопчета пръчки и борина, та да ни бъде по-светло при този оршански танц.
	Шляхтата, на която шеговитият тон на младия полковник действаше много успокоително, се затече живо към кухнята; някои започнаха да събират стъпканите през време на битката факли и скоро близо петдесет червени пламъка засветиха в бледия утринен здрач. Пан Володиовски ги посочи със сабята на Кмичиц.
	— Гледай, ваша милост, същинско погребение!
	А Кмичиц отвърна веднага:
	— Полковник погребват, та трябва да бъде тържествено!
	— Лют змей си, ваша милост!…
	В това време шляхтата направи мълчаливо кръг около рицарите; всички вдигнаха нагоре запалена борина, зад тях се настаниха други, любопитни и неспокойни; в средата противниците се мереха с очи. Настана страхотна тишина, само изгорените въгленчета падаха с шумолене на земята. Пан Володиовски беше весел като щиглец във ведра утрин.
	— Започвай, ваша милост! — каза Кмичиц.
	Първият удар звънна като ехо в сърцата на всички зрители; пан Володиовски замахна сякаш пренебрежително, пан Кмичиц отблъсна и замахна на свой ред, пан Володиовски също отблъсна. Сухите удари ставаха все по-чести. Всички затаиха дъх. Кмичиц нападаше с ярост, а пан Володиовски сложи лявата си ръка отзад и застана спокойно, като правеше небрежно много малки, почти незначителни движения; изглеждаше, че той само иска да се пази, а едновременно да пази и противника — понякога правеше малка крачка назад, понякога пристъпваше напред — като че ли проучваше опитността на Кмичиц. Кмичиц се разпалваше, а Володиовски се държеше хладно като майстор, който изпитва ученика си, и все по-спокойно; най-сетне, за голямо удивление на шляхтата, заговори:
	— Да си поприказваме — каза той, — та времето да не ни се вижда дълго… Аха! Значи това е оршанският метод?… Изглежда, че там сами вършеете граха, защото ваша милост замахваш като с тояга*… Страшно ще се умориш. Вярно ли е наистина, че в Оршанско си най-добрият?… Този удар е на мода само всред слугите в съда… Този е курландски… добър е да се пазиш с него от кучета. Внимавай, ваша милост, за върха на сабята… Не извивай така ръката, че виж какво ще стане… Вдигни!…
	[* Един от начините за вършеене в Полша в миналото е бил с особен вид тояга. — Бел.прев.]
	Последната дума пан Володиовски изрече високо, едновременно направи полукръг, дръпна към себе си ръката и сабята си и докато зрителите разберат какво значи: „Вдигни!“ — сабята на Кмичиц отхвръкна над главата на пан Володиовски като извадена игла от конец и падна зад гърба му, а той каза:
	— Това се нарича: да изтръгваш сабята.
	Кмичиц стоеше бледен, с обезумели очи, олюлян, смаян не по-малко от лауданската шляхта; а малкият полковник отстъпи встрани и като посочи падналата на земята сабя, каза за втори път:
	— Вдигни!
	За миг изглеждаше, че Кмичиц ще се хвърли върху него с голи ръце… Той почти вече беше готов за скок, пан Володиовски вече приближи дръжката до гърдите си и насочи острието, но пан Кмичиц се хвърли към сабята си и отново се втурна с нея срещу страшния си противник.
	Глъчката всред зрителите започна да става по-висока и кръгът се стесняваше все повече, а зад него се образува втори, трети. Казаците на Кмичиц мушкаха глави между раменете на шляхтата, сякаш цял живот бяха живели в пълен сговор с нея. Неволно от устата на зрителите се изтръгваха възгласи; понякога се чуваше избухване на невъздържан, нервен смях, всички разбраха, че имат пред себе си майстор над майсторите.
	А той се забавляваше жестоко, като котка с мишка — и наглед все по-небрежно работеше със сабята си. Прибра лявата си ръка иззад гърба и я пъхна в джоба на панталоните си. Кмичиц се пенеше, хъркаше, накрай хрипливи думи излязоха от гърлото му през стиснатата уста:
	— Свършвай… ваша милост!… Спести ми… срама!…
	— Добре! — каза Володиовски.
	Чу се кратко, страхотно изсъскване, страшен, после сподавен вик… и в същото време Кмичиц разпери ръце, а сабята му падна от тях на земята… и той рухна с лице към краката на полковника…
	— Жив е! — каза Володиовски. — Не падна възнак!
	И като отгърна полата на Кмичицовия жупан, започна да бърше с нея сабята си.
	Шляхтата завика в един глас, а в тези викове се чуваше все по-ясно:
	— Да се доубие изменникът… да се доубие!… Да се съсече!…
	И няколко Бутрими се затекоха с извадени саби. Внезапно стана нещо странно: човек би казал, че малкият пан Володиовски порасна пред очите — сабята на най-близко застаналия Бутрим изхвръкна от ръката му подир Кмичицовата, сякаш я отвлече вихър — а пан Володиовски викна със святкащи очи:
	— Назад!… Долу ръцете… Сега той е мой, не е ваш!… Назад!…
	Всички замлъкнаха, понеже се страхуваха от гнева на пан Володиовски, а той каза:
	— Клане не ми трябва тук!… Ваши милости сте шляхтичи и трябва да разбирате рицарския обичай да не се доубива ранен. На неприятеля дори не се прави това, та какво остава за противник, победен при дуел.
	— Той е изменник! — измърмори някой от Бутримите. — Такъв трябва да се бие.
	— Ако е изменник, тогава трябва да бъде предаден на пан хетмана, за да бъде наказан за пример на другите. Пък и аз вече ви казах: сега той е мой, а не ваш. Ако остане жив, ще имате право да търсите правата си пред съда и от жив човек ще имате по-добро удовлетворение, отколкото от мъртъв. А кой знае да превързва рани?
	— Кших Домашевич. Той отдавна превързва всички в Лауда.
	— Тогава нека го превърже веднага, после го пренесете на легло, а аз ще отида да успокоя нещастната девойка.
	Като каза това, пан Володиовски прибра сабята в ножницата и влезе през изпосечената врата в къщата. Шляхтата започна да лови и връзва с ремъци хората на Кмичиц, които отсега щяха да орат земята на шляхтишките селища. Те се предаваха без съпротива; едва петнайсетина изскочиха през задните прозорци на къщата към изкуствените езера, но там попаднаха в ръцете на застаналите на стража Стакяни. В същото време шляхтата се залови да граби колите, на които се намери доста голяма плячка; някои съветваха да ограбят и къщата, но се страхуваха от пан Володиовски, а може би и присъствието вътре на Билевичувна въздържаше по-дръзките. Своите убити, между които имаше трима Бутрими и двама Домашевичи, шляхтата натовари на коли, за да ги погребе по християнски, за убитите хора на Кмичиц заповядаха на селяните да изкопаят трап зад границата.
	Като диреше панна Александра, пан Володиовски претърси цялата къща и я намери едва в съкровищницата в един от ъглите на къщата, към която водеше малка, но тежка врата от спалнята. Това беше малка квадратна стаичка с тесни прозорци с дебели решетки и с толкова здрави зидани стени, та пан Володиовски веднага разбра, че дори Кмичиц да беше вдигнал къщата с барут, тази стая непременно щеше да оцелее. Това го накара да мисли по-добре за Кмичиц. Девойката седеше на ракла близо до вратата, с наведена глава, с лице почти закрито от косата, което съвсем не повдигна, като чу влизането на рицаря. Тя навярно мислеше, че това е Кмичиц или някой от хората му. Пан Володиовски се спря на вратата, свали шапка, покашля се един-два пъти, а като видя, че и това не помага, обади се:
	— Ваша милост панно… свободна си!…
	Тогава изпод падналата напред коса към рицаря погледнаха две сини очи, а после се подаде прекрасно, макар бледо и сякаш в несвяст лице. Пан Володиовски очакваше благодарности, избухване на радост, вместо това девойката седеше неподвижна и само го гледаше замаяна; тогава рицарят се обади втори път:
	— Ела на себе си, ваша милост панно, Бог се смили над невинността… Ти си свободна и можеш да се върнеш във Водокти.
	Този път в погледа на Билевичувна имаше повече съзнание. Тя стана от раклата, отметна косата си назад и попита:
	— Кой си ти, ваша милост?
	— Михал Володиовски, драгунски полковник на вилненския воевода.
	— Чувах битка… гърмежи?… Говори, ваша милост…
	— Тъй вярно. Ние дойдохме тук, за да спасим ваша милост.
	Билевичувна се свести напълно.
	— Благодаря, ваша милост! — каза тя бързо с тих глас, проникнат от смътно безпокойство. — А и какво стана с оня?…
	— С Кмичиц ли? Не бой се, ваша милост: лежи бездушен на двора… и това направих аз, без да се хваля.
	Володиовски изрече това някак със самохвалство, но той се излъга много, ако очакваше възхищение. Билевичувна не каза нито дума, а се олюля на краката си и започна да търси с ръце къде да се облегне, накрай седна тежко върху същата ракла, от която беше станала преди малко.
	Рицарят се затече живо към нея.
	— Какво ви е, ваша милост панно?
	— Нищо… нищо… Чакай, ваша милост… извинявай… Значи, пан Кмичиц е убит?…
	— Какво ме интересува пан Кмичиц? — прекъсна я Володиовски. — Тук става въпрос за вас.
	Тогава силите й се върнаха изведнъж, тя отново стана и като го погледна право в очите, викна сърдито, нетърпеливо и с отчаяние:
	— За Бога, отговаряй! Убит ли е?…
	— Пан Кмичиц е ранен — отговори пан Володиовски смаян.
	— Жив ли е?…
	— Жив.
	— Добре! Благодаря, ваша милост…
	И с колеблива още крачка тръгна към вратата. Володиовски остана още малко, като мърдаше силно мустаците си и клатеше глава; после измърмори на себе си:
	— Дали ми благодари за това, че Кмичиц е ранен, или защото е жив?
	И излезе подир нея. Намери я в съседната спалня, застанала в средата, сякаш вкаменена. Четирима шляхтичи тъкмо тогава внасяха Кмичиц; първите двама, които пристъпваха обърнати встрани, се показаха на вратата, а между ръцете им висеше към земята бледата глава на пан Анджей със затворени очи и висулки черна кръв в косата.
	— Бавно там! — казваше Кших Домашевич, който вървеше след тях. — Бавно през прага. Някой да му придържа главата. Бавно!…
	— С какво да му придържаме главата, когато ръцете ни са заети — отговориха тези, които вървяха напред.
	В тоя момент панна Александра се приближи към тях, бледа като Кмичиц, и подложи двете си ръце под мъртвата глава.
	— Това сте вие, паненко!… — каза Кших Домашевич.
	— Аз съм… внимателно!… — отговори тя с тих глас.
	Пан Володиовски гледаше и мърдаше намръщено мустаци.
	В това време сложиха Кмичиц на легло. Кших Домашевич започна да му измива главата с вода, после сложи приготвения от по-рано пластир върху раната и каза:
	— Сега нека само да лежи спокойно… Ей, желязна глава, щом не се разцепи на две от този удар. Може и да оздравее, млад е. Но здравата е ударен…
	После се обърна към Оленка:
	— Дай да ти умия ръцете, паненко… Ето тук има вода. Милостиво сърце имаш, щом не се побоя да се окървавиш заради тоя човек.
	При тия думи той бършеше ръцете й с кърпа, а тя ту бледнееше, ту се изчервяваше. Володиовски отново изтича при нея.
	— Тук вече нямаш работа, ваша милост! Прояви християнско милосърдие над неприятеля… връщай се вкъщи.
	И й подаде ръка; но тя дори не го погледна, а вместо това се обърна към Кших Домашевич и рече:
	— Пане Кшищофе, отведи ме!
	Излязоха двамата, а и пан Володиовски подир тях. На двора шляхтата започна да вика и да я приветства, като я видя, а тя вървеше бледа и се олюляваше със свити устни и огън в очите.
	— Да живее нашата панна! Да живее нашият полковник! — викаха мощни гласове.
	След един час пан Володиовски се връщаше към шляхтишките селища начело на лауданците. Слънцето беше вече изгряло, утринта беше радостна, истински пролетна. Лауданците вървяха в безредна група по пътя и приказваха за събитията през изтеклата нощ, като славеха до небесата пан Володиовски, а той яздеше замислен и мълчалив. От ума му не излизаха тези очи, които гледаха изпод разпуснатата коса, тази стройна и великолепна снага, макар и превита от тъга и болка.
	— Удивителна красота! — мърмореше той на себе си. — Същинска княгиня… Хм! Спасих целомъдрието й, а навярно и живота, тъй като дори съкровищницата да не беше вдигната във въздуха, тя щеше да умре от страх… Би трябвало да ми бъде благодарна… Но кой може да разбере жената… Гледаше ме като да съм слуга, не знам дали от някаква гордост или от срам…


	Осма глава

	Тези мисли не му дадоха да спи през следната нощ. Няколко дни той още размишляваше непрекъснато за панна Александра и разбра, че тя е заседнала дълбоко в сърцето му. Та нали лауданската шляхта искаше да го жени за нея! Вярно, че тя го отхвърли, без да се замисля, но тогава нито го познаваше, нито го бе виждала. Сега е съвсем друго. Той я изтръгна като рицар от ръцете на насилника, като се излагаше на куршума и сабята му; той просто я превзе, както се превзема крепост… Чия е тя, ако не негова? Може ли да му откаже нещо, дори и ръката си? Дали да опита? Дали от благодарност в нея не се е родило чувство, както често се случва по света — спасената девойка веднага да дава ръката и сърцето си на своя спасител! Пък и дори да не е почувствала още веднага обич към него, той тъкмо затова трябва да се помъчи да я спечели.
	„Ами ако тя още помни и обича другия?“
	— Невъзможно! — каза си пан Володиовски. — Ако не беше го отхвърлила, той не би я отвличал насила.
	Наистина тя прояви необикновено милосърдие към него, но на жените е присъщо да се смиляват над ранените, дори когато са неприятели.
	Млада е, без опека, време е да се ожени. Очевидно към манастир няма влечение, защото иначе досега би отишла. Имала е достатъчно време. Такава хубава девойка непрекъснато ще я искат разни младежи: едни заради името й, други за хубостта, трети поради знаменития произход. Ей, приятно ще й бъде да има такава защита, чиято резултатност можа да види със собствените си очи.
	— А и за тебе е време да се наредиш, Михалчо! — казваше си пан Володиовски. — Млад си още, но годините минават бързо. Богатство няма да изкараш със службата си, само повече рани по кожата. А на женкарството ще му дойде краят.
	Тук пан Володиовски прехвърли през паметта си цяла редица девойки, по които беше въздишал през живота си. Между тях имаше и много хубави, и от висок произход, но нямаше нито по-благородна, нито по-достойна. Нали хората от цялата околност славеха този род и тая девойка, а от очите й бликаше такава честност, че по-добра съпруга не може да съществува.
	Пан Володиовски чувстваше, че му се е паднал такъв случай, какъвто няма да се повтори, още повече че беше направил толкова необикновена услуга на девойката.
	— Какво ще се бавя! — казваше си той. — Какво по-добро мога да дочакам? Трябва да опитам.
	Да! Но войната хлопа на портата. Ръката е здрава. Срамота е за един рицар да тича и ухажва, когато отечеството протяга ръка и моли за спасение. Пан Михал имаше добро войнишко сърце и при все че почти от дете служеше, при все че бе участвал във всички войни, които се бяха случили през неговото време, знаеше какво дължи на отечеството и не мислеше за почивка.
	Но тъкмо защото служеше на отечеството не за печалби, не за признаване на заслугите му, не за хляб, а от цялото си сърце и в това отношение съвестта му беше чиста, той чувстваше цената си и това му даваше утеха.
	„Други правеха размирици, а аз се биех — мислеше той. — Господ-Бог ще възнагради войника и ще му помогне сега.“
	Разбра обаче, че щом не е време за ухажване, ще трябва да действа бързо и изведнъж да постави всичко на карта: да отиде, да поиска веднага ръката й и или да се оженят по съкратена процедура, или да му сложат динена кора.
	— Не е било един път, ще преглътна и сега! — мърмореше пан Володиовски и мърдаше жълтите си мустачки. — Какво ще ми стане!
	Но в това внезапно решение имаше една точка, която не му се нравеше. А именно, задаваше си въпроса: дали като отива да иска ръката на панна Александра веднага след спасяването й, няма да прилича на досаден кредитор, който желае час по-скоро да му се плати дългът заедно с лихвата?
	Може би това няма да е по рицарски?
	Да! Но за какво може да се иска благодарност, ако не за сторена услуга? А ако това бързане не допадне на девойката, ако тя направи недоволна гримаса, тогава ще може да й каже: „Ваша милост панно, аз бих те ухажвал цяла година и бих те гледал в очичките, но съм войник, а тръбите вече свирят за война!“
	— Ето така ще отида! — каза си пан Володиовски.
	Но след малко друга мисъл дойде в главата му. Ами ако тя отговори: „Върви на война, ваша милост войнико, а след войната ще идваш при мене цяла година и ще ме гледаш в очите, защото аз няма да дам веднага душата и тялото си на човек, когото не познавам.“
	Тогава ще пропадне всичко.
	Пан Володиовски чувстваше отлично, че ще пропадне, защото, като оставим настрана девойката, която през това време може да вземе друг, самият пан Володиовски не беше уверен в своето постоянство. Съвестта му казваше, че в самия него чувството пламва като слама, но и гасне като слама.
	Тогава всичко ще пропадне!… И продължавай да се блъскаш, войнико-скиталец, от стан на стан, от битка на битка, без покрив на света, без близка жива душа. Оглеждай се след войната по четирите страни на света, без да знаеш къде да сложиш глава вън от казармата!
	В края на краищата пан Володиовски не знаеше какво да прави.
	Тясно му стана някак в пацунелското имение, душно му беше, та той си взе шапката, за да излезе малко на пътя и да се нарадва на майското слънце. На прага се натъкна на един от хората на Кмичиц, взети в робство, който се беше паднал на стария Пакош. Казакът се грееше на слънцето и подрънкваше на бандура.
	— Какво правиш тук? — попита го пан Володиовски.
	— Свиря, пане — отговори казакът и повдигна измършавялото си лице.
	— Откъде си? — продължи да пита пан Михал, доволен, че прекъсва някак размисъла си.
	— Отдалеко, пане, откъм Звягол.
	— Защо не избяга, както другите ти другари? Ах, кучи синове! Шляхтата ви подари живота в Любич, за да има работници, а вие веднага изпобягахте, щом смъкнаха въжето от вас.
	— Аз няма да избягам. Ще умра тук като куче.
	— Толкова ли ти харесва тук?
	— Комуто е по-добре на полето, той бяга, а на мене ми е по-добре тук. Моят крак беше прострелян, но една шляхтянка, дъщеря на стария, го превърза и ми каза добра дума. Такава красавица не съм виждал през живота си… Защо ми е да си ходя?
	— Коя ти толкова допадна?
	— Мариша.
	— И ти ще останеш?
	— Ако пукна, ще ме изнесат, ако не, ще остана.
	— Да не мислиш, че като стоиш при Пакош, ще заслужиш дъщеря му?
	— Не зная, пане.
	— На такъв голтак той по-скоро ще даде смърт, а не дъщеря си.
	— Аз имам закопани в гората жълтици: две шепи.
	— От разбойничество ли?
	— От разбойничество, пане.
	— Дори гърне жълтици да имаш, ти си селянин, а Пакош шляхтич.
	— А съм путни бояр*.
	[* В руските земи на бившето литовско княжество човек, който спада към съсловие между шляхтата и селяните и не е задължен да обработва ангария. — Бел.прев.]
	— Щом си от тях, ти си по-лош от селянин, защото си изменник. Как си могъл да служиш при неприятеля?
	— Аз не съм му служил.
	— А откъде ви взе Кмичиц?
	— От пътя. Аз служех при полевия хетман, но после хоронгвата ни се разтури, защото нямаше какво да се яде. Вкъщи нямаше защо да се връщам, че къщата ни бе изгорена. Други отидоха да разбойничестват по пътя и аз тръгнах с тях.
	Пан Володиовски се силно учуди, защото досега смяташе, че пан Кмичиц е нападнал Оленка със сили, заети от неприятеля.
	— Значи пан Кмичиц не ви е взел от Трубецки?
	— Повечето между нас преди това са служили при Трубецки и Ховански, но и те бяха избягали от тях да разбойничестват по пътищата.
	— А вие защо тръгнахте подир пан Кмичиц?
	— Защото той е славен атаман. Казаха ни, че на когото викне да тръгне след него, все едно, че талери му сипва в кесията. Затова тръгнахме. Но Бог не ни даде щастие!
	Пан Володиовски започна да върти глава и да мисли, че все пак този Кмичиц е очернен прекалено много; после погледна побледнелия пленник и отново завъртя глава.
	— Толкова много ли я обичаш?
	— Ох! Да, пане!
	Пан Володиовски си тръгна, а като се отдалечаваше, помисли: „Ето решителен човек. Този не си е блъскал главата: обикнал и остава. Такива са най-добри!… Ако той наистина е от путните бояри, те са също както дребната шляхта по селата. Като изрови жълтиците си, старият може да му даде Мариша. Но защо? Защото не се потрива, ами се е зарекъл да я получи. И аз ще се зарека!“
	Така размишляваше пан Володиовски и вървеше по пътя на слънце, понякога се спираше и впиваше поглед в земята или го вдигаше към небето; после отново тръгваше, докато внезапно видя ято диви патици, които хвърчаха по небето.
	Тогава започна да си врачува по тях: да отиде, да не отиде… Падна му се да отиде.
	— Ще отида, другояче не може да бъде!
	Като каза това, той тръгна обратно към къщи; но по пътя се отби в конюшнята, пред която двамата му слуги играеха със зарове.
	— Сируч — каза пан Володиовски, — гривата на Басьор оплетена ли е?
	— Оплетена, пане полковник!
	Пан Володиовски влезе в конюшнята. Басьор му се обади от яслите; рицарят се приближи, потупа го по хълбока, а после започна да брои плитките по врата.
	— Да отида… да не отида… да отида!… Врачуването отново беше положително.
	— Оседлайте конете и се облечете прилично! — изкомандва пан Володиовски.
	После тръгна бързо за вкъщи и там започна да се гласи. Обу жълти кавалерийски ботуши с фортове и позлатени шпори, облече нов червен мундир; сложи си рапира в стоманена ножница и с позлатена дръжка; навлече отгоре къса ризница от светла стомана, която покриваше само горната част на гърдите под шията; той имаше и калпак от рис с прекрасно перо от чапла, но понеже отиваше само с полска носия, остави го в сандъка, а на главата си сложи шведски шлем с лодчица и излезе пред къщата.
	— Къде отиваш, ваша милост? — попита го старият Пакош, седнал на пръстената пейка.
	— Къде отивам ли? Отивам при вашата панна, за да я попитам как е със здравето, че иначе може да ме сметне за невъзпитан.
	— Ваша милост, светиш като слънце. Всички други са нищо пред тебе! Панна Александра трябва да няма очи, за да не се влюби веднага…
	В тоя миг дотърчаха двете по-млади дъщери на Пакош, които се връщаха от обедния надой, всяка с ведро в ръка. При вида на пан Володиовски спряха като вцепенени от удивление.
	— Това крал ли е? — каза Зоня.
	— Ваша милост сякаш си тръгнал на сватба! — добави Маришка.
	— Може и сватба да излезе от това — засмя се старият Пакош, — защото отива при нашата панна.
	Преди старият да свърши, пълното ведро се изплъзна из ръцете на Мариша и струята мляко се проточи чак до краката на пан Володиовски.
	— Внимавай как държиш! — каза Пакош гневно. — Ех, че коза.
	Мариша не отговори нищо, вдигна ведрото и се отдалечи тихо.
	Пан Володиовски яхна коня, зад него се наредиха двамата му слуги и тримата тръгнаха към Водокти. Денят беше прекрасен. Майското слънце играеше върху ризницата и шлема на пан Володиовски. И когато той се мяркаше отдалеко между върбите, изглеждаше, че второ слънце се движи по пътя.
	— Интересно дали ще се връщам с пръстен или с динена кора — каза си рицарят.
	— Какво казваш, ваша милост? — попита го слугата му Сируч.
	— Глупак!
	Слугата дръпна назад коня си, а пан Володиовски продължи да си говори:
	— Цяло щастие, че не ми е за пръв път.
	Тази мисъл го успокояваше необикновено много.
	Когато стигнаха във Водокти, панна Александра не можа да го познае в първия момент, та той трябваше да повтори името си. Тогава тя го поздрави любезно, но сериозно и някак принудено; а той се представи много умело, защото, макар да беше войник, а не дворцов човек, все пак дълго беше живял по разни дворове и се беше отракал между хората. Той се поклони много почтително и като сложи ръка на сърцето си, заговори така:
	— Дойдох, за да разбера как е здравето на ваша милост, дали не е пострадало от страха; това трябваше да сторя още на другия ден, но не желаех да досаждам.
	— Много хубаво е от страна на ваша милост, че след като ме спаси от такава бездна, не си ме забравил… Сядай, ваша милост, защото си ми приятен гост.
	— Ваша милост панно! — отговори пан Михал. — Ако бях забравил ваша милост, нямаше да бъда достоен за това благоволение, което ми изпрати Бог, като ми позволи да защитя толкова достойна личност.
	— Не! Аз трябва да благодаря най-напред на Бога, а веднага след това на ваша милост…
	— Щом е така, нека да благодарим и двамата, тъй като аз не го моля за нищо повече освен и по-нататък да мога да защитавам ваша милост винаги когато стане нужда от това.
	След тия думи пан Володиовски мръдна намазаните си с восък мустаци, които стърчаха по-високо от носа му — понеже беше доволен от себе си, че изведнъж бе навлязъл in medias res* и сякаш на длан беше изложил чувствата си. А тя седеше смутена и мълчалива, но прекрасна като пролетен ден. Лека руменина се появи по бузите й, а тя покри очите си с дългите клепачи, от които върху бузите й падаха сенки.
	[* В същността на работата (лат.). — Бел.прев.]
	„Това смущение е добър знак“ — помисли пан Володиовски.
	И като се покашля, продължи:
	— Ти, ваша милост панно, знаеш ли, че аз предвождах лауданските хора след твоя дядо?
	— Зная — отговори Оленка. — Покойният ми дядо не можа да тръгне за последния поход, но беше много радостен, когато чу на кого вилненският воевода е предал хоронгвата, и казваше, че познава ваша милост като човек с име на славен воин.
	— Така ли казваше за мене?
	— Сама съм чувала, когато превъзнасяше ваша милост до небесата, а после и лауданските хора правеха същото след похода.
	— Аз съм прост войник, недостоен да ме издигат не само до небесата, но и по-горе от другите. Все пак драго ми е, че не съм съвсем чужд за ваша милост, та няма да си помислиш, че непознат и несигурен гост ти е паднал от облаците заедно с последния дъжд. Все е по-приятно да знае човек с кого има работа. Много хора скитат и се представят, че са от голям род, и се кичат с разни титли. А Бог знае какви са, често пъти може да не са и шляхтичи.
	Пан Володиовски нарочно насочи така разговора, за да може да каже за себе си кой е, но Оленка веднага отговори:
	— Ваша милост никой не може да обвини в това, защото и тук в Литва има шляхтичи със същото име.
	— Но те се подписват Озория, а аз съм Корчак Володиовски и нашият род е от Унгария, от един дворянин Атила, който, преследван от неприятели, дал клетва пред света Богородица, че ако се спаси, ще премине от езичество в католицизъм. И изпълнил обещанието си, когато се прехвърлил щастливо през три реки — същите, които носим на герба си.
	— Значи, ваша милост, не си от тия места?
	— Не, ваша милост панно. Аз съм от Украйна, от украинските Володиовски, и досега имам там селце, което в момента е заето от неприятеля, но от младини служа във войската и по-малко мисля за имота си, отколкото за оскърбленията на отечеството, нанасяни от чужденците. От най-млади години служех при украинския воевода, нашия непрежалим княз Йереми, с когото съм участвал във всички войни. Бях и при Махновка, и при Константинов, и заедно с другите издържах збаражкия глад, а след берестецката битка лично нашият милостив господар ме прегърна за главата. Бог ми е свидетел, ваша милост панно, че не съм дошъл тук да се хваля, но искам да знаеш, че не съм никакъв безделник, който само крещи, а си жали кръвта, но че животът ми е минал в честна служба, при която съм придобил малко слава, а съвестта си не съм омърсил с нищо. Бог ми е свидетел! А и достопочтени хора могат да удостоверят това!
	— Да бяха всички подобни на ваша милост! — въздъхна панна Александра.
	— Ти, ваша милост панно, навярно мислиш за оня насилник, който вдигна безбожна ръка срещу тебе?
	Панна Александра впи очи в пода и не отговори нито дума.
	— Той си получи своето — продължи пан Володиовски, — и макар да ми казаха, че ще оздравее, все пак няма да избегне наказанието. Всички благородни хора го заклеймиха дори повече, отколкото трябва, защото разправят, че се бил свързал с неприятеля, за да получи помощ от него. Това обаче не е истина. Тия хора, с които той нападна ваша милост, съвсем не са от неприятеля, а са насъбрани по пътищата.
	— Откъде знаеш това, ваша милост? — попита живо панна Александра и повдигна към пан Володиовски сините си очи.
	— От самите негови хора. Странен е този човек Кмичиц; когато преди дуела и самият аз го обвиних в измяна, той не отрече това, при все че го бях обвинил неправилно. Изглежда, че е дяволски горд.
	— И ти, ваша милост, разправяш ли навсякъде, че той не е предател?
	— Не съм говорил, защото сам не знаех това, но сега ще говоря. Не е достойно да се оклеветява така дори най-голям враг.
	Очите на панна Александра за втори път се спряха върху малкия рицар с израз на симпатия и благодарност.
	— Ти си толкова благороден човек, ваша милост, толкова благороден, както рядко!…
	Пан Володиовски започна да мърда мустаци от задоволство.
	„Започвай, Михалчо! Започвай!“ — каза той на себе си. След това заговори високо на панна Александра:
	— Нещо повече ще кажа, ваша милост панно!… Укорявам начина, по който постъпва пан Кмичиц, но не му се чудя, че е налитал за ваша милост, при която дори самата Венера би могла да бъде слугинче. Отчаянието го е тласнало към лошата постъпка и навярно пак ще го тласне, ако му се падне удобен случай. Как тогава ти би могла да останеш сама и без покровителство при тази толкова необикновена хубост? Има много такива Кмичицовци по света, повече хора ще пламнат по тебе, на повече рискове ще изложиш добродетелите си. Бог ми даде това щастие да те освободя, но тръбите на Градив* вече ме викат… Кой ще бди над тебе?… Ваша милост панно! Обвиняват войниците в лекомислие, но това не е вярно. И моето сърце не е от камък, и не можеше да остане равнодушно към такива изключителни прелести…
	[* Прякор на Марс, бога на войната у римляните. — Бел.прев.]
	Тук пан Володиовски падна на колене пред Оленка.
	— Ваша милост панно! — заговори той коленичил. — Наследих хоронгвата от твоя дядо, позволи ми да наследя и внучката му. Възложи ми покровителството над себе си, позволи ми да вкуся от сладостта на взаимните чувства, вземи ме за постоянен покровител и ще бъдеш и спокойна, и в безопасност, защото и да отида на война, самото ми име ще те брани.
	Панна Александра скочи от стола и слушаше слисана пан Володиовски, а той продължаваше да говори така:
	— Аз съм беден войник, но съм шляхтич и честен човек, и ти се кълна, че нито на щита ми, нито на съвестта ми ще намериш дори най-малкото петно. Може би греша с бързането си, но и на това погледни със снизхождение, защото отечеството ме зове, а от него не ще се отрека дори за тебе… Няма ли да ме зарадваш? Не ще ли ми дадеш надежда? Няма ли да ми кажеш една добра дума?
	— Ти, ваша милост, искаш от мен невъзможни работи… За Бога! Това не може да бъде! — отговори Оленка със страх.
	— От твоята воля зависи…
	— Тъкмо защото зависи от моята воля, отговарям на ваша милост: не!
	Тук панна Александра смръщи вежди.
	— Ваша милост пане! Не отричам, че ти дължа много. Искай каквото щеш, готова съм да ти дам всичко освен ръката си.
	Пан Володиовски стана.
	— Значи, ваша милост панно, не ме искаш? Нали?
	— Не мога!
	— И това последна дума ли е на ваша милост?
	— Последна и неизменна.
	— А може би не ти харесва бързането ми, ваша милост? Дай ми надежда!
	— Не мога, не мога…
	— Тогава тук няма щастие за мене, както го нямаше и другаде! Ваша милост панно, не ми предлагай възнаграждение за услугата, защото не съм дошъл за такова нещо, а че поисках ръката ти, това не е за възнаграждение, а от добра воля. Ако би ми казала, че ми я даваш, понеже си задължена, тогава също нямаше да я приема. Няма ли добра воля — няма да моля. Ти ме презря… Дано да не ти се случи по-лош. Излизам от този дом, както влязох… Само че няма да се върна вече никога. Тук ме смятат за нищо. Нека бъде и така. Бъди щастлива, дори със същия този Кмичиц, защото може би се сърдиш именно затова, че изпречих сабята си между вас. Щом той ти е по-добър, тогава ти наистина не си за мен.
	Оленка се хвана с ръце за челото и каза няколко пъти:
	— Боже, Боже, Боже!
	Но тази й болка не накара пан Володиовски да се помири; той се поклони и излезе сърдит и ядосан, а после веднага се качи на кон и замина.
	— Кракът ми няма да стъпи вече там! — каза той на глас. Слугата Сируч, който яздеше отзад, се приближи веднага.
	— Какво казваш, ваша милост?
	— Глупак! — отговори пан Володиовски.
	— Това вече ваша милост ми каза, когато отивахме нататък.
	Настана мълчание, а после пан Михал отново започна да мърмори:
	— С неблагодарност ме нахраниха там… С презрение платиха за чувствата ми… Може би до смъртта си ще трябва да служа като ерген. Така ми е било писано… По дяволите такава съдба!… При всеки опит ми отказват… Няма справедливост на този свят!… Какво си е внушила тя против мене?
	Тук пан Володиовски смръщи вежди и започна силно да работи с ума си; изведнъж той се тупна с длан по бедрото.
	— Зная вече! — възкликна той. — Тя още обича другия… Не може да бъде другояче.
	Но тая догатка не проясни лицето му.
	„Толкова по-зле за мене — каза той след малко, — защото, ако тя все още го обича след всичко това, никога не ще престане да го обича. Каквото най-лошо е могъл да стори, вече го е сторил. Сега ще тръгне на война, ще придобие слава, ще поправи репутацията си… И не ми прилича да му преча на това… По-скоро трябва да му помогна, тъй като то е от полза за отечеството… Ето, това е! Той е добър войник… Но с какво ли я е привлякъл? Кой ще отгатне… Има хора с такова щастие, че щом погледнат някоя жена, тя е готова да отиде и в огъня за тях… Да знаех как става това или да намерех някаква муска, може би щях да успея. Със заслуга нищо няма да придобиеш от жената. Право казваше пан Заглоба, че лисицата и жената са най-коварните създания на тоя свят. А толкова ми е жал, че пропадна всичко! Много хубава женичка и добродетелна, както казват. Вижда се, че е дяволски амбициозна… Кой знае дали ще се ожени за него, макар да го обича, понеже той я силно разочарова и я обиди… Та нали той можеше спокойно да я спечели, а вместо това предпочете да прави скандали… Тя е готова изобщо да се отрече и от женитба, и от деца… На мене ми е тежко, но и на нея, горката, може би е още по-тежко…“
	Тук пан Володиовски се разчувства над съдбата на Оленка и започна да клати глава, да цъка с уста, най-сетне каза:
	— Дано Бог бъде с нея! Не й се сърдя! Не за пръв път се връщам с празни ръце, а за нея това е първата болка. Горката едва диша от грижа, а аз отгоре на всичко й избодох очите с този Кмичиц и я напоих докрай с жлъч. Не трябваше да правя това, длъжен съм да го поправя. Дано ме куршум удари, защото постъпих грубиянски. Ще й пиша да ми прости, а после ще й помагам в каквото мога.
	По-нататъшните размишления на пан Володиовски прекъсна слугата му Сируч, който отново се приближи до него и каза:
	— Прощавай, ваша милост, но ето там горе пан Харламп минава с някакъв друг.
	— Къде?
	— Ами ето там!
	— Вярно е, че се виждат двама конници, но пан Харламп остана при княза вилненски воевода. По какво го познаваш от толкова далече?
	— Ами по жълтата кобила. Та нали цялата войска я знае.
	— Вярно, че се вижда жълт кон… Но може да бъде друг.
	— Аз познавам и вървежа й… Това е непременно пан Харламп.
	Двамата забързаха с конете си. Тези, които идваха отсреща, сториха същото и скоро пан Володиовски позна, че това е наистина пан Харламп.
	Той беше поручик от пятигорската хоронгва на литовския компут, отдавнашен познат на пан Володиовски, стар и добър войник. Някога се бяха здравата скарали с малкия рицар, но после служиха заедно и заедно воюваха, та се обикнаха един друг. Сега пан Володиовски полетя пъргаво напред и като разпери ръце, викна:
	— Какво правиш, Носище?! Откъде си се взел тук?
	Другарят, който наистина заслужаваше прякора Носище, защото имаше грамаден нос, се втурна в прегръдките на полковника и се приветстваха радостно, после си отдъхна и каза:
	— Нарочно при тебе идвам с писмо и пари.
	— С писмо и пари? А от кого?
	— От княза вилненски воевода, нашия хетман. Изпраща ти заповедно писмо* веднага да почнеш да събираш войска и второ такова писмо за пан Кмичиц, който също се намира по тия места.
	[* Писмо, с което се възлага на военен да организира военна част. — Бел.прев.]
	— И за пан Кмичиц ли?… Как ще събираме двамата войска в една околност?
	— Той ще замине за Троки, а ти ще останеш тук.
	— Откъде знаеше къде да ме търсиш?
	— Самият пан хетман много разпитваше за тебе, докато тукашни хора, които още служат там, казаха къде ще бъдеш намерен и аз идвах със сигурност… Ти продължаваш да се радваш там на голяма благосклонност!… Чувах как князът, нашият господар, казваше, че не бил очаквал да наследи нищо от украинския воевода, а пък наследил най-големия рицар.
	— Да му даде Бог да наследи и военното щастие… За мене е голяма чест, че ще събирам войска, и веднага ще се заема с това… Войнствени хора тук не липсват, стига да има с какво да ги поставиш на крака. А пари донесе ли достатъчно?
	— Като стигнеш в Пацунеле, ще ги преброиш.
	— Значи ти стигна и до Пацунеле? Пази се само, че там хубавите момичета са като мак в градина.
	— Затова ти се е усладило да живееш там!… Но чакай, имам и друго, частно писмо от хетмана до тебе.
	— Дай го!
	Пан Харламп извади писмото с малък радживиловски печат, а пан Володиовски го отвори и започна да чете:

	„Ваша милост пане полковник Володиовски!
	Понеже зная искреното желание на ваша милост да служиш на отечеството, изпращам ти заповедно писмо да почнеш да събираш войска и не така, както се прави обикновено, но с голяма бързина, защото periculum in mora.* Ако искаш да ни зарадваш, нека в края на юли, най-късно до средата на август хоронгвата да бъде вече организирана и готова за поход. Грижа ни е откъде ваша милост ще вземеш добри коне, особено като ти изпращаме и малко пари, защото не можахме да изтръгнем повече от пан подскарбия, който постарому е неприязнено настроен към нас. Половината от тези пари предай на негова милост пан Кмичиц, за когото пан Харламп също носи заповедно писмо. Надяваме се, че той ще ни услужи ревностно в тази работа. Но понеже до нашите уши стигна вест за своеволията му в Упицко, най-добре е ваша милост да вземеш от Харламп предназначеното за него писмо и сам реши дали трябва да му го дадеш. Ако смяташ, че gravamina** срещу него извънредно много го излагат, тогава не му го давай. Защото се страхувам да не би нашите неприятели като пан подскарбия и пан витебския воевода да викнат, че поверяваме подобни функции на недостойни лица. Ако обаче сметнеш, че там няма нищо особено, предай писмото и нека Кмичиц да се потруди с най-голяма ревност в службата да изтрие вината си и на никакви призиви от съда да не се явява, понеже той зависи от нашия, хетманския съд и ние ще го съдим, а не друг, но след като изпълни задачата си. Това поръчение смятай, ваша милост, едновременно като доказателство за доверие, каквото имаме в разума и вярната служба на ваша милост.
	[* Бавенето е опасно (лат.). — Бел.прев.]
	[** Обвиненията, жалбите (лат.). — Бел.прев.]
	Януш Радживил
	княз в Бирже и Дубинки,
	вилненски воевода“

	— Страшно се тревожи пан хетманът дали ще намериш добри коне — каза пан Харламп, когато малкият рицар свърши четенето.
	— Разбира се, че с конете ще бъде трудно — отговори пан Володиовски. — Тукашната дребна шляхта ще се яви масово още при първия призив, но жмуджките коне са слаби и не ги бива много за войската. Във всеки случай на всички ще трябва да дадем други.
	— Това са добри коне, аз ги зная отдавна, много издръжливи и пъргави.
	— О! — каза пан Володиовски. — Но са дребни, а тукашните хора са едри, като ги строиш на такива коне, можеш да кажеш, че хоронгвата ти е възседнала кучета. Ето ти неприятност!… Ще се заловя здравата за работа, че и аз бързам. Остави ми и писмото за Кмичиц, както нарежда пан хетманът, за да му го предам аз. Много навреме му дойде.
	— Защо?
	— Защото си позволи тук да я кара по татарски и се опита да отвлече една девойка. Толкова процеси и призовки от съда висят над него, колкото косми има на главата. Не е минало седмица, откак се бих с него със саби.
	— Е! — каза Харламп. — Щом ти си се бил с него със саби, той сега лежи.
	— Но вече е по-добре. След една-две седмици ще оздравее. Какво ново има de publicis?*
	[* По обществените работи (лат.). — Бел.прев.]
	— Зле, постарому… Пан подскарбият Гошевски продължава да си съперничи с нашия княз, а щом хетманите са несговорни, тогава и работите не вървят, както трябва. Защото положението се подобри малко и мисля, че ако се стигне до съгласие, ще се справим с неприятеля. И ще ни даде Бог, та по дирите му да стигнем чак до неговата държава. За всичко е виновен пан подскарбият!
	— А други казват, че великият хетман.
	— Това са предатели. Витебският воевода разправя това, защото отдавна са се надушили с пан подскарбия.
	— Витебският воевода е добър гражданин.
	— Нима и ти заставаш на страната на Сапехите срещу Радживил?
	— Аз съм на страната на отечеството и на тая страна трябва да стоят всички. Лошото е там, че дори ние, войниците, се делим на партии, вместо да се бием. А че Сапеха е добър поляк, това бих казал и пред самия княз, макар че служа при него.
	— Някои видни хора се опитаха да ги помирят, но не стана нищо! — каза Харламп. — Сега непрекъснато летят пратеници от краля до нашия княз… Казват, че нещо ново се мътело там по света. Очаквахме свикване на всеобщо опълчение начело с негово величество краля — не стана! Казват, че то може би ще е необходимо някъде другаде.
	— Навярно в Украйна.
	— Знам ли аз? Веднъж само поручик Брохвич казваше какво бил чул със собствените си уши. При нашия хетман пристигна от страна на краля Тизенхауз и като се затвориха, дълго разговаряха двамата; Брохвич не можал да долови за какво става дума, но когато излизали, тогава със собствените си уши, повтарям, чул как пан хетманът казал: „Това може да предизвика нова война.“ Тогава всички страшно си блъскахме главите да се досетим какво би могло да значи това.
	— Навярно му се е счуло! Та с кого нова война? Германският император сега е по-благосклонен към нас, отколкото към нашите неприятели, защото е по-редно да се застъпва за порядъчен народ. С шведа мирният ни договор още не е изтекъл и в продължение на шест години ще бъде в сила, а татарите ни помагат в Украйна, което не биха правили без волята на турчина.
	— И ние също не можахме да разберем нищо!
	— Защото и нищо не е имало. Но аз славя Бога, че имам нова работа. Вече започнах да тъгувам за война.
	— Значи ти искаш сам да занесеш заповедното писмо на Кмичиц?
	— Нали ти казах, че пан хетманът заповядва така. Прилично е да посетя Кмичиц, както е рицарският обичай, а като имам писмо, ще имам по-добър предлог. Дали ще му дам писмото, това е друга работа. Ще си помисля, тъй като е предоставено аз да реша.
	— На мене това е добре дошло, защото бързам да си тръгна. Имам и трето заповедно писмо за пан Станкевич; после ми заповядаха да замина за Кейдани и да получа оръдието, което ще дойде там; след това ще трябва да отида в Бирже, за да видя дали замъкът е готов за отбрана.
	— И в Бирже?
	— Да.
	— Това ми се вижда странно. Неприятелят не е постигнал никакви нови победи, следователно е далеко от Бирже, на курландската граница. А понеже, както виждам, нови хоронгви се вдигат на крак, значи ще има кой да отбранява дори ония места, които са вече попаднали под неприятелски крак. Пък и курландците не мислят за война с нас. Те са добри войници, но са малко и Радживил сам бил могъл да ги задуши с една ръка.
	— И на мене ми е чудно — отговори Харламп, — още повече че ми заповядаха да бързам, а и ми се дадоха инструкции, ако намеря нещо не в ред, веднага да съобщя на княз Богуслав, който ще изпрати инженер Петерсон.
	— Какво би могло да значи това?! Дано само не замирише на някаква вътрешна война. Да ни пази Бог от това! Защото щом княз Богуслав се намесва, ще има на какво да се радва дяволът.
	— Не говори така срещу него. Той е храбър мъж!
	— Аз не отричам храбростта му, но той е повече немец или французин, отколкото поляк… И за Жечпосполита съвсем не мисли, а мисли само така да издигне радживиловския род, че да бъде най-високо, а всички други да унижи. И у нашия хетман, княза вилненски воевода, той подбужда надменността, която и без това не му липсва; подклажда и тия разправии със Сапеха и Гошевски.
	— Виждам, че си голям политик. Би трябвало, Михалко, да се ожениш час по-скоро, за да не пропадне такъв ум.
	Володиовски изгледа продължително другаря си.
	— Да се оженя?… Хайде, де!
	— Разбира се! Но може би ти тук отиваш някъде да се сватосваш, защото виждам, че си се пременил като за парад.
	— Я ме остави на мира!
	— Хайде, признай си…
	— Нека всеки си яде своите динени кори, а ти не питай за чуждите, защото и на тебе са ги слагали доста много. Тъкмо сега ли ще мисля за женитба, когато на главата ми тежи мобилизация.
	— А през юли ще бъдеш ли готов?
	— В края на юли ще бъда, дори ако ще трябва да изкопая конете от земята. Благодаря на Бога, че ми дойде тази работа, защото иначе меланхолията щеше да ме изяде.
	Новините от хетмана и изгледите за тежка работа много облекчиха пан Володиовски и докато стигнат до Пацунеле, той вече почти престана да мисли за засрамването, което го сполетя преди около един час. Вестта за заповедното писмо се пръсна бързо по цялата околност. Веднага надойдоха шляхтичи да питат дали е истина, а когато пан Володиовски потвърди, това направи силно впечатление. Желанието беше всеобщо, макар някои да се тревожеха, че ще трябва да се тръгне в края на юли, тоест преди жътвата. Пан Володиовски разпрати куриери и в съседните околности, и в Упита, и в по-значителните шляхтишки домове. Вечерта пристигнаха петнайсетина Бутрими, Стакяни и Домашевичи.
	Сега вече започнаха и да се насърчават взаимно, и да показват все по-голямо желание, и да се заканват на неприятеля, както и да си обещават победа. Само Бутримите мълчаха, но никой не им се сърдеше за това, понеже се знаеше, че ще се изправят като един човек. На другия ден във всички шляхтишки села се зарои като в кошер. Хората вече не приказваха нито за пан Кмичиц, нито за панна Александра, а само за предстоящия поход. Пан Володиовски също така прости от сърце на Оленка за отказа й, като се утешаваше с мисълта, че тоя отказ не е последен, както и чувствата му не са последни. Вместо това, колебаеше се донякъде какво да направи с писмото за Кмичиц.


	Девета глава

	И така за пан Володиовски започна време на тежка работа, на писане писма и пътувания. През следната седмица се премести в Упита и там започна събирането на войска. Шляхтичите — и по-големи, и по-малки, идваха с готовност при него, защото славата му се бе разнесла нашироко. С особена готовност обаче идваха лауданците, за които той трябваше да намира коне. Затова пан Володиовски се въртеше като муха в паяжина, но тъй като беше пъргав и не си жалеше труда, вървеше му доста спорно. В това време той посети и пан Кмичиц в Любич, който беше вече доста възстановил здравето си, и при все че още не ставаше от леглото, знаеше се, че ще оздравее. Изглежда, че колкото сабята на пан Володиовски беше остра, толкова ръката му лека.
	Пан Кмичиц го позна веднага и побледня малко, като го видя. Дори неволно посегна с ръка към сабята си, която висеше над леглото му, но се успокои, щом видя усмивката върху лицето на госта, после протегна към него измършавялата си ръка и каза:
	— Благодаря ти, ваша милост, за посещението. Това е политика, достойна за такъв рицар.
	— Дойдох да попитам дали ваша милост не си запазил неприятно чувство към мене? — попита пан Михал.
	— Неприятно чувство не съм запазил, защото не ме победи кой да е, а фехтовчик първа класа. Едва се спасих!
	— А как ти е здравето, ваша милост?
	— Ти, ваша милост, сигурно се учудваш, че съм излязъл жив от ръката ти? И аз самият признавам, че това не е малко изкуство.
	Тук пан Кмичиц се усмихна:
	— Но работата не е загубена. Ще ме довършиш, когато поискаш.
	— Аз съвсем не съм дошъл тук с такова намерение…
	— Ти, ваша милост, трябва да си дявол — прекъсна го Кмичиц — или имаш муска за щастие. Бог вижда, че сега съм далече от самохвалство, защото се връщам от оня свят, но преди срещата ми с ваша милост винаги си мислех, че ако не съм пръв фехтовчик в Жечпосполита, поне съм втори. Но ето че стана нещо нечувано! Та аз не бих отблъснал и първия удар, ако ваша милост поискаше. Кажи ми къде си се научил така?
	— Ех, имам малко вродени способности — отговори пан Михал — и още когато бях малък, баща ми добавяше по нещо и ми казваше много пъти: „Бог ти е дал дребен ръст, ако хората не се страхуват от тебе, ще ти се смеят.“ После, когато служех в хоронгва при украинския воевода, изтощих се докрай. Там имаше няколко мъже, които смело можеха да ми излязат насреща.
	— Нима можеше да има такива?
	— Можеше, защото ги имаше. Такъв беше пан Подбипента, литовец, от висок род, който загина в Збараж… Бог да го прости!… Той беше човек с толкова голяма сила, че беше невъзможно да се укрепиш с преграда пред него, защото той можеше да пресече и преградата, и противника. Такъв беше Скшетуски, мой сърдечен и доверен приятел, за когото ваша милост трябва да си слушал.
	— Разбира се! Нали той излезе от Збараж и се промъкна през казаците. Кой не е слушал за него!… Значи ти, ваша милост, си от тази отбор дружина?! И збаражец?… Моите почитания! Моите почитания! Я чакай, ваша милост!… Ами че аз съм слушал за ваша милост при вилненския воевода. Та нали името ти е Михал, ваша милост?
	— Всъщност аз съм Йежи Михал, но понеже свети Йежи* е смачкал само змея, а свети Михал предвожда цялата небесна конница и толкова поражения е нанесъл вече над хоронгвите на пъклото, предпочитам него за свой покровител.
	[* Георги. — Бел.прев.]
	— Разбира се, че свети Йежи не може да се сравнява със свети Михал. Значи ти, ваша милост, си същият онзи Володиовски, за когото разказват, че бил съсякъл Богун?
	— Аз съм.
	— Е, да не ти е жал, че такъв те е цапнал по чутурата. Дано даде Бог да станем приятели. Ти, ваша милост, наистина ме нарече изменник, но сгреши в това.
	След тия думи пан Кмичиц сви вежди, сякаш раната го заболя отново.
	— Признавам, че сбърках — отговори пан Володиовски, — но аз узнавам това не едва сега, и то от ваша милост, а твоите хора вече ми го разправиха. И знай, ваша милост, че иначе не бих дошъл тук.
	— Ядоха ме, много ме ядоха със злите си езици! — каза Кмичиц с горчивина. — Да става каквото ще. Признавам, че много петна има върху мене, но и хората по тия места не ме приеха приятелски…
	— Ти, ваша милост, си навреди най-много с изгарянето на Волмонтовиче и с последното насилие.
	— Затова ме натискат с процеси. Вече имам призовки от съдилищата. Не дават на болния да оздравее. Вярно, че изгорих Волмонтовиче и доста хорица изгинаха; нека обаче ме осъди Бог, ако съм направил това поради злосторничество. В същата оная нощ преди изгарянето на Волмонтовиче аз си дадох клетва, че ще живея в съгласие с всички, че ще спечеля тукашните сивковци, че ще се придобря дори с жълтогащниците в Упита, защото там наистина го бях попрекалил. Връщам се тогава вкъщи и какво намирам? Другарите ми, заклани като волове, лежат край стената! Когато узнах, че това са сторили Бутримите, сякаш дявол влезе в мене… и си отмъстих сурово… А ще повярваш ли, ваша милост, за какво са били заклани?… Сам узнах по-късно от един Бутрим, когото нападнах в гората; защото поискали да потанцуват в кръчмата с шляхтичките… Кой не би си отмъстил?
	— Ваша милост пане! — отговори Володиовски. — Вярно, че твърде сурово се е постъпило с другарите на ваша милост, но нима ги е убила шляхтата? Не! Убила ги е тяхната предишна репутация, която са донесли готова тук със себе си, защото ако някои порядъчни войници биха поискали да потанцуват, едва ли щяха да ги съсекат за това.
	— Горките! — продължи Кмичиц, като следваше мисълта си. — Когато сега лежах в треска, те всяка вечер влизаха през ето тази врата от онази стая… Виждах ги около леглото си като наяве, посинели, пребити, и непрекъснато стенеха: „Йендруш! Дай за литургия за душите ни, защото сме подложени на мъчения!“ Тогава, казвам ти, ваша милост, косата ми настръхваше на главата, защото и на сяра миришеше от тях в стаята… Дадох вече за литургия, дано то им помогне!
	— Настана кратко мълчание.
	— А колкото до отвличането — продължи Кмичиц, — никой не е могъл да каже на ваша милост, че тя наистина ми спаси живота, когато ме преследваше шляхтата, но после ми заповяда да се махам и да не се показвам пред очите й. Какво ми остана тогава?!
	— Все пак това беше татарски начин.
	— Ти, ваша милост, като че ли не знаеш какво нещо е любовта и до какво отчаяние може да стигне човек, когато загуби това, което обича най-много.
	— Аз ли не знам какво нещо е любовта? — възкликна пан Володиовски възмутен. — Откак съм почнал да нося сабя, оттогава винаги съм бил влюбен… Вярно, че subiectum* се сменяше, защото никога не ми се отвръщаше с взаимност. Ако не беше това, нямаше да има по-верен Троил** от мене.
	[* Предметът, личността (лат.). — Бел.прев.]
	[** Троил, син на троянския цар Приам. Неговите любовни преживелици са послужили за тема на много литературни произведения, най-прочуто от които е драмата на Шекспир „Троил и Кресида“. — Бел.прев.]
	— Каква ти любов, когато се променя subiectum! — каза Кмичиц.
	— Тогава ще разкажа на ваша милост нещо друго, което съм видял със собствените си очи. В началото на бунта на Хмелницки Богун, който днес се радва на най-голямо значение между казаците след Хмелницки, отвлече любимата на Скшетуски, княгиня Курцевичувна. Това беше наистина любов! Цялата войска плачеше, като гледаше отчаянието на Скшетуски, защото беше едва на двайсет и няколко години, а брадата му побеля, но отгатни, ваша милост, какво направи той.
	— Откъде мога да знам!
	— Понеже отечеството беше в нужда, унизено, понеже жестокият Хмелницки тържествуваше, той, Скшетуски, не отиде да търси девойката. Повери болката си на Бога и се би във всички битки под ръководството на княз Йереми, докато при Збараж се покри с толкова необикновена слава, че днес всички повтарят името му с почит. Сравни сега, ваша милост, неговата постъпка с твоята и разбери разликата.
	Кмичиц мълчеше и хапеше мустаците си, а Володиовски продължи:
	— Затова Бог възнагради Скшетуски и му върна момичето. Веднага след обсадата на Збараж се ожениха и вече имат три деца, макар че той не престана да служи. А ваша милост създаваше смутове, та с това помагаше на неприятеля, и малко оставаше да си погубиш живота, без да говорим за това, че преди няколко дни можеше да загубиш девойката завинаги.
	— Как така? — каза Кмичиц и седна на леглото. — Какво е ставало с нея?
	— Нищо не е ставало с нея, само че се намери мъж, който я помоли за ръката й и искаше да я вземе за жена.
	Кмичиц силно побледня, хлътналите му очи започнаха да изхвърлят пламъци. Той искаше да стане, дори се дръпна за миг и викна:
	— Кой беше този вражи син? За Бога, казвай, ваша милост!
	— Аз — каза пан Володиовски.
	— Ваша милост? Ваша милост? — питаше Кмичиц изумен. — Как така?…
	— Ей така.
	— Изменнико! Това няма да ти мине!… А тя?… За Бога, казвай вече всичко!… Тя прие ли?…
	— Отказа ми веднага и без да се колебае.
	Настана кратка тишина. Кмичиц дишаше тежко и впиваше очи във Володиовски, а той каза:
	— Защо ме наричаш изменник? Да не съм ти брат или сват? Да не съм нарушил обещание към тебе? Победих те в равен бой и можех да правя каквото ми харесва.
	— Постарому един от нас би заплатил това с кръвта си. Ако не със сабя, с пушка щях да застрелям ваша милост, а после нека ме вземат дяволите.
	— Навярно щеше да ме застреляш с пушка, защото ако не беше ми отказала, нямаше да приема втори дуел. Що ми трябва да се бия? А знаеш ли защо ми отказа?
	— Защо? — повтори Кмичиц като ехо.
	— Защото обича тебе.
	Това беше повече, отколкото можеха да понесат слабите сили на болния. Главата на Кмичиц падна върху възглавницата, на челото му изби обилна пот и той лежа известно време всред мълчание.
	— Много ми е лошо — каза след малко. — А откъде… знаеш, ваша милост, че тя… ме обича?
	— Защото имам очи и виждам, защото имам ум и заключавам; особено сега, когато получих отказ, веднага ми светна в главата. Най-напред тогава, когато след дуела отидох да й кажа, че е свободна, понеже съм съсякъл ваша милост, веднага й стана лошо и вместо да ми благодари, тя не ме и погледна; второ — когато Домашевичите те носеха тук, тя ти придържаше главата като майка; и трето — когато й направих признание, така ме прие, сякаш някой ми зашлеви плесница. Ако тези основания не са достатъчни за ваша милост, това е навярно защото си съсечен през мозъка и умът ти нещо куца.
	— Ако това беше истина! — отговори Кмичиц със слаб глас, — тогава… разни мехлеми ми слагат тук на раната… но не би имало по-добър балсам от думите на ваша милост.
	— Нима изменникът ти слага такъв балсам?
	— Прощавай, ваша милост. В главата ми не може да се побере такова щастие, че тя още ме иска.
	— Казах, че обича ваша милост, не съм казал, че ще те поиска… Това е съвсем друго.
	— Ако не ме иска, тогава ще си разбия тази глава в стената. Друг изход няма.
	— Би могло да има, ако ваша милост желаеше искрено да изтриеш вината си. Сега е война, можеш да отидеш, можеш да направиш значителни услуги на милото ни отечество, да се прославиш с храбростта си, да закърпиш репутацията си. Кой е без грях? Кой няма провинения на съвестта си? Всеки има… Но пътят към разкаяние и поправяне е отворен за всекиго. Ваша милост грешеше със своеволията си — отсега нататък ги избягвай; грешеше срещу отечеството, като създаваше смутове във военно време — сега спасявай отечеството; вършеше зло на хората — възнагради ги… Ето път за ваша милост, по-добър и по-сигурен, отколкото да си разбиваш черепа.
	Кмичиц гледаше внимателно Володиовски, после каза:
	— Ти, ваша милост, говориш като мой искрен приятел.
	— Аз не съм приятел на ваша милост, но все пак не съм и неприятел, а за тази девойка ми е жал, при все че получих отказ от нея, защото и аз й рекох неоснователно остра дума при заминаването си. Поради отказа й няма да се обеся, не ми е за пръв път, а не съм свикнал да помня обидите. Ето защо, ако успея да убедя ваша милост да тръгнеш по добър път, това ще бъде също така моя заслуга към отечеството, понеже ти си добър и опитен войник.
	— Нима имам още време да се връщам на този път? Толкова призовки ме чакат! От леглото трябва веднага да отивам в съда… Освен ако избягам оттук, а аз не желая това. Толкова призовки? А всяко дело значи сигурна осъдителна присъда.
	— Ето тук лекарство срещу това! — каза пан Володиовски и извади заповедното писмо.
	— Заповедно писмо! — възкликна Кмичиц. — За кого?
	— За ваша милост. А сега знай, че понеже имаш военна функция, не си длъжен да се явяваш пред никакви съдилища, защото подлежиш на хетманския съд; сега слушай какво ми пише князът воевода.
	И пан Володиовски прочете на Кмичиц частното писмо на Радживил, отдъхна, помръдна мустаци и каза:
	— Както виждаш, ваша милост, от мене зависи дали да ти дам заповедното писмо или да го прибера.
	Несигурност, тревога и надежда се отразиха върху лицето на Кмичиц.
	— А ти какво ще направиш, ваша милост? — попита той с тих глас.
	— А аз ти давам писмото, ваша милост — каза пан Володиовски.
	Кмичиц не отговори веднага, отпусна глава върху възглавницата и гледа известно време към потона. Внезапно очите му започнаха да овлажняват и сълзи, непознати гости в тези очи, увиснаха върху ресниците му.
	— Нека ме разчекнат с коне! — каза той най-сетне. — Нека ми одерат кожата, ако съм видял по-благороден човек от ваша милост… Ако поради мене си получил отказ, ако, както казваш, Оленка ме още обича, друг толкова повече би си отмъщавал, толкова по-дълбоко би ме натиснал… А ваша милост ми подаваш ръка и ме изваждаш сякаш от гроба!
	— Защото не искам за лични работи да жертвам скъпото ни отечество, на което ваша милост можеш да направиш значителни услуги. Но ще ти кажа, ваша милост, че ако беше заел казаците от Трубецки или от Ховански, тогава щях да задържа писмото. Цяло щастие, че не си направил това!
	— Пример, пример трябва да вземат другите от ваша милост! — каза Кмичиц. — Дай ми ръката си. Бог ще ми даде възможност да се отплатя на ваша милост с нещо добро, защото ти ме задължи на смърт и живот.
	— Това добре, за него после! А сега… горе главата, ваша милост! Няма нужда да се явяваш пред никакви съдилища, а се залавяй за работа. Заслужиш ли пред отечеството, тогава и тази шляхта ще ти прости, тъй като това са хора много чувствителни към честта на родината… Ти още можеш да заличиш вината си, да си възстановиш името и да ходиш всред слава като в слънце, а пък аз познавам една девойка, която ще ти обмисли награда още приживе.
	— Ей! — възкликна Кмичиц възбудено. — Какво ще гния аз тук в леглото, когато неприятелят тъпче отечеството. Хей! Има ли там някой? Ела тук! Слуга, давай ботушите!… Ела тук!… Нека ме гръм удари в тая постеля, ако още се търкалям в нея!
	Пан Володиовски се усмихна със задоволство на тия думи и каза:
	— Духът ти е по-силен от тялото, ваша милост, защото тялото още не е добре.
	След тия думи той започна да се сбогува, а Кмичиц не го пущаше, благодареше му и искаше да го черпи с вино.
	Здрачаваше се вече, когато малкият рицар напусна Любич и тръгна към Водокти.
	— Най-добре ще я възнаградя за острите си думи — говореше той на себе си, — като й кажа, че Кмичиц става не само от леглото си, но и от своя позор… Той не е още окончателно пропаднал човек, само че лесно се пали. С това ще я зарадвам извънредно много и мисля, че сега ще ме приеме по-добре, отколкото когато й предлагах самия себе си…
	Тук добрият пан Михал въздъхна и измърмори:
	— Да знаех дали има на света някоя наречена и за мене!
	С подобни размишления той пристигна във Водокти. Рошавият жмуджанин изтича при вратата, но не бързаше да отвори, а само каза:
	— Господарката не е вкъщи.
	— Заминала ли е?
	— Ами замина.
	— Къде?
	— Кой я знае!
	— А кога ще се върне?
	— Кой я знае!
	— Приказвай човешки! Не каза ли кога ще се върне?
	— Може изобщо да не се върне, че замина с коли и вързопи. От това смятам, че замина далече и за дълго.
	— Така ли? — измърмори пан Михал. — Ех, че я наредих!…


	Десета глава

	Обикновено когато през зимната завеса от облаци започват да проникват по-топли слънчеви лъчи и когато по дърветата се появяват първите израстъци, а зеленият губер на житата почне да вретени по влажните ниви, и в човешките сърца нахлува по-добра надежда. Но пролетта на 1655 година не донесе обикновената радост за угрижените хора в Жечпосполита. Цялата източна граница на държавата от север чак отвъд Дивите поля на юг беше опасана сякаш с огнена лента и пролетните поройни дъждове не можеха да угасят пожара, напротив — лентата ставаше все по-широка и заемаше все по-големи пространства. Освен това по небето се появиха лоши поличби, които вещаеха още по-големи поражения и бедствия. Облаците, които прелитаха по небесата, час по час се превръщаха сякаш във високи кули, в крепостни бойници по ъглите на стените, които след това рухваха с трясък. Мълнии удряха в още покритата със сняг земя, боровите гори жълтееха, а клоните на дърветата се извиваха в странни, болезнени форми; животни и птици умираха от някаква непозната болест. Накрай и на слънцето забелязаха необикновени петна, които имаха формата на ръка, която държи ябълка, на пронизано сърце и кръст. Умовете се тревожеха все повече, а монасите си блъскаха главите да разберат какво може да означават тези поличби. Някакво странно безпокойство обгръщаше всички сърца.
	Предсказваха нови войни и внезапно Бог знае откъде зловеща вест започна да минава от уста на уста по селата и градовете, че откъм шведската страна се приближава буря. Наглед сякаш нищо не потвърждаваше тази вест, понеже сключеният в Швеция мирен договор беше в сила за още шест години; въпреки това и в сейма, свикан от крал Ян Казимеж на 19 май във Варшава, също се говореше за опасност от война.
	Все повече неспокойни очи се обръщаха към Велкополска*, върху която бурята можеше да връхлети най-напред. Лешчински, ленчицки воевода, и Нарушевич, литовски полеви писар**, заминаха като пратеници в Швеция; но заминаването им, вместо да успокои разтревожените, разпали още по-голямо безпокойство.
	[* Западна Полша с главни градове Познан, Калиш и Гнезно. — Бел.прев.]
	[** Полеви писар — началник на хетмански щаб и интендант. — Бел.прев.]
	„Това пратеничество мирише на война“ — писа Януш Радживил.
	— Ако не ни заплашваше буря от тая страна, тогава защо бяха пратени? — казваха си други. — Та нали току-що се върна от Стокхолм по-раншният пратеник Каназил; но ясно е, че той не е постигнал нищо, щом веднага след него изпращат толкова важни сенатори.
	Все пак по-разумните хора не вярваха още, че е възможна война.
	— Жечпосполита не е дала никакъв повод — твърдяха те, — а мирът продължава да си бъде в сила. Как може да се стъпче клетвата, да се погазят най-свещените договори и да бъде нападнат по разбойнически безопасният съсед? При това Швеция още помни раните от полските саби, нанесени й при Кирхолм, Пуцк и Тшчана! Та нали и Густав Адолф, който не намери противник в цяла Европа, на няколко пъти трябваше да падне пред пан Конецполски. Не ще посмеят шведите, които нямат толкова голяма военна слава, придобита по широкия свят, да се вдигнат срещу противник, с когото никога не са могли да се справят. Наистина и Жечпосполита е изтощена и отслабнала от войната; но само Прусия и Велкополска, която през последните войни съвсем не беше пострадала, стигат, за да прогонят този гладен народ и да го отблъснат върху неплодородните скали отвъд морето. Няма да има война!
	На това страхливите отговаряха, че още преди варшавския сейм по предложение на краля са се съвещавали на сеймика в Гродно за защитата на граничните пояси на Велкополска, че били разпределяни данъци и войници, което не би се правило, ако опасността не беше близка.
	И така се колебаеха умовете между страха и надеждата, тежка несигурност гнетеше човешките сърца, но изведнъж край на всичко това сложи заповедта на Богуслав Лешчински, велкополски генерал, с която обявяваше обща мобилизация на шляхтата от Познанското и Калишкото воеводство за защита на границата от заплашващото ги шведско нашествие…
	Всяко съмнение изчезна. Възгласът „война!“ се разнесе по цяла Велкополска и по всичките земи на Жечпосполита.
	Това не беше само война, а нова война. Хмелницки, подпомаган от Бутурлин, се ежеше на юг и изток; Ховански и Трубецки — на изток, шведът се приближаваше от запад! Огнената лента се превръщаше в огнен обръч.
	Страната приличаше на обсаден стан.
	А в стана работите вървяха зле. Един предател, Раджейовски, беше вече избягал от него и се намираше в шатъра на нападателите. Той именно ги водеше на готова плячка, той показваше слабите страни, той щеше да примамва гарнизоните на крепостите. А освен това не липсваше нито омраза, нито завист; не липсваха и скарани помежду си магнати или недоволници от краля за отказани им служби и във всеки момент готови да пожертват обществения интерес заради частните си работи; не липсваха и иноверци, които желаеха да възтържествуват дори върху гроба на отечеството си; а още повече бяха размирниците, сънливите, ленивите и влюбените в самите себе си, в собствените си удоволствия и удобства.
	Все пак заможната и досега непрегазвана от войната Велкополска не жалеше поне парите за отбраната си. Градовете и шляхтишките села доставяха толкова войници, колкото им се определяха, и докато шляхтата да тръгне лично към стана, натам вече отиваха пъстри полкове от селска пехота под командването на назначени от сеймиките ротни командири измежду опитни във военната професия хора.
	И така пан Станислав Дембински водеше познанските пехотинци; пан Владислав Влостовски — кошчанските, а пан Голц, славен войник и инженер — валецките. Калишките селяни командваше пан Станислав Скшетуски, от род на храбри бойци, братовчед на Ян, прочутия герой от Збараж. Пан Кацпер Жихлински предвождаше конинските воденичари и кметски пълномощници. От Пиздри идеше пан Станислав Ярачевски, който беше прекарал младостта си в чуждестранни войски; от Кциня — пан Пьотр Скорашевски, а пан Квилецки — от Накло. Никой обаче не можеше да се сравни по военния си опит с пан Владислав Скорашевски, чиято дума слушаше дори самият велкополски генерал и воеводите.
	На три места: при Пила, Уйшче и Велен, командирите заеха позиции край Нотеч и чакаха пристигането на шляхтата, свикана във всенародното опълчение. Пехотинците от сутрин до вечер правеха окопи и непрекъснато се оглеждаха назад дали пристига желаната конница.
	В това време дойде първият от големците, пан Анджей Груджински, калишки воевода, и се настани в къщата на кмета с многобройна прислуга, облечена с бели и сини униформи. Той се бе надявал, че веднага ще бъде обграден от калишката шляхта, но като не се явяваше никой, прати да повикат ротмистъра пан Станислав Скшетуски, зает с правене на окопи край реката.
	— Къде са моите хора? — попита той след първия поздрав на ротмистъра, когото познаваше от дете.
	— Какви хора? — каза пан Скшетуски.
	— Ами калишкото опълчение?
	Полупрезрителна, полуболезнена усмивка се появи върху мургавото лице на войника.
	— Ваша светлост воеводо! — каза той. — Нали сега е време да се стрижат овцете, а в Гданск не искат да купуват лошо изпрана вълна. Сега всеки наш шляхтич стои или при езерото да надзирава прането, или при теглилката и с право си мисли, че шведите няма да избягат.
	— Как така? — попита воеводата разтревожен. — Никого ли няма още?
	— Освен селската пехота жива душа няма… А и жътвата е близо. Добрият стопанин не оставя дома си в такова време!
	— Какво ми приказваш, ваша милост!
	— А шведите няма да избягат, ами ще дойдат още по-близо — повтори ротмистърът.
	Сипаничавото лице на воеводата изведнъж почервеня.
	— Какво ме интересуват шведите!… Срам ще ме е пред другите панове, ако остана тук сам като кукувица.
	Скшетуски отново се усмихна.
	— Позволи ми, ваша милост, да кажа — рече той, — че шведите са главното, а срамът после. Вие обаче няма да се срамувате, защото не само калишката, но и никоя друга шляхта не е още дошла.
	— Те са полудели! — каза пан Груджински.
	— Не, само са сигурни, че ако те не пожелаят да отидат при шведите, шведите не ще пропуснат да дойдат при тях.
	— Чакай, ваша милост! — каза воеводата.
	И като плясна с ръце за слугата си, заповяда му да му донесе мастило, пера и хартия, после седна и почна да пише.
	След половин час посипа страницата с пясък, чукна я с ръка и каза:
	— Изпращам възвание да се явят най-късно pro die 27 praesentis* и мисля, че поне в този краен срок ще благоволят non deesse patriae**. А сега кажи ми, ваша милост, дали имате някакви вести за неприятеля.
	[* На 27 тоя месец (лат.). — Бел.прев.]
	[** Да не изоставят отечеството (лат.). — Бел.прев.]
	— Имаме. Витенберг обучава войските си по ливадите край Дама*.
	[* Дам (нем.), Дембе (пол.) — град и крепост срещу Шчечин, от другата страна на Одра. — Бел.прев.]
	— Многобройни ли са?
	— Едни казват, че били седемнайсет хиляди души, други — че са повече.
	— Хм! Ние и толкова няма да бъдем. Как мислиш, ваша милост, ще можем ли да им се опрем?
	— Ако шляхтата не се яви, няма какво и да говорим…
	— Ще се яви, как няма да се яви! То се знае, че опълчението винаги така се влече. Но дали ще се справим заедно с шляхтата?
	— Не ще можем — каза хладно Скшетуски. — Ваша светлост воеводо, ами че ние изобщо нямаме войници.
	— Как така нямаме войници?
	— Ваша милост знае също така добре, както и аз, че колкото войска имаме, цялата е в Украйна. Оттам не са ни изпратили тук дори две хоронгви, при все че един Бог знае коя буря сега е по-страшна.
	— Ами пехотата, ами опълчението?
	— На двайсет души едва един е видял война, а на десет един знае как да държи пушка. След първата война ще станат добри войници, но не сега. А що се отнася до опълчението, попитай, ваша милост, всеки, който поне малко разбира от война, дали опълчението може да удържи пред редовна войска, и то такава, каквато е шведската, ветерани от цялата лютеранска война и свикнала да побеждава.
	— Така високо ли издигаш, ваша милост, шведите над своите?
	— Не ги издигам аз над своите, защото, ако имахме тук петнайсетина хиляди такива бойци, каквито бяха при Збараж, редовни войници и конница, тогава нямаше да се страхувам от шведите, но с нашите дано даде Бог да постигнем някакъв по-добър резултат.
	Воеводата сложи ръце върху коленете си и погледна проницателно право в очите на Скшетуски, сякаш искаше да прочете в тях някаква скрита мисъл.
	— Тогава защо дойдохме ние тук? Да не би да мислиш, ваша милост, че е по-добре да се предадем?
	При тия думи пан Станислав пламна и отвърна:
	— Ако се е родила в главата ми такава мисъл, заповядай, ваша милост, да ме набият на кол. На въпроса дали вярвам в победата, отговарям като войник: не вярвам! Но защо сме дошли тук — това е друг въпрос, на който като гражданин отговарям: за да окажем на неприятеля първата съпротива, да го задържим малко и да дадем възможност на останалата част от страната ни да се съвземе и вдигне, да спрем с телата си нашествието, докато загинем един върху друг!
	— Тази амбиция на ваша милост е похвална — отговори воеводата хладно, — но на вас, войниците, е по-лесно да говорите за смърт, отколкото за нас, върху които ще падне цялата отговорност за напразно пролятата толкова много шляхтишка кръв.
	— Затова шляхтата има кръв, за да я пролива.
	— Това е така, да! Всички сме готови да загинем, защото, право казано, това е най-лесното нещо. Все пак дългът заповядва на нас, които провидението е направило началници, не само да търсим слава, но и да мислим за полезното. Наистина войната е като че ли започнала, но все пак Карл Густав е роднина на нашия господар и трябва да се съобразява с това. Ето защо необходимо е да опитаме и преговорите, тъй като понякога може да се спечели повече с думи, отколкото с оръжие.
	— Това вече не е моя работа! — отвърна сухо пан Станислав.
	Изглежда, че в този момент и на войводата дойде същата мисъл, защото кимна с глава и се сбогува с ротмистъра.
	Скшетуски обаче само наполовина беше прав в онова, което казваше за мудността на шляхтата, повикана във всенародното опълчение. Защото беше вярно, че до завършването на стрижбата на овцете малцина тръгнаха към стана между Пила и Уйшче, но към 27 юни, тоест в срока, определен във второто възвание, започнаха да прииждат на големи групи.
	Всеки ден облаци прах, вдигани поради постоянно сухото време, съобщаваха за приближаването на нови и нови групи. А шляхтата идваше шумно, на коне и коли, с многобройни слуги, със сервизи за хранене, с каруци и всякакви богати удобства в тях, а също така натоварена с толкова оръжие, че мнозина носеха оръжие за трима, като се почне от копия, пушки, бандолети*, саби, мечове и се свърши с изоставените вече по онова време хусарски чукове за разбиване на броните. Старите опитни войници веднага познаваха по това въоръжение, че имат работа с хора, които не са ходили на война и са неопитни.
	[* Вид къса пушка. — Бел.прев.]
	Защото от цялата шляхта, която населяваше пределите на Жечпосполита, велкополската беше най-невойнствена. Татари, турци и казаци никога не бяха газили тези места, които от кръстоносните времена бяха почти забравили какво ще рече война в страната им. Който от велкополската шляхта чувстваше в себе си влечение към бой, той се записваше в кралските войски и там се държеше така добре, както всеки друг; тия обаче, които предпочитаха да си седят вкъщи, се бяха превърнали в истински домошари, които обичаха удобствата, почивките, в стопани по призвание, които затрупваха пазарите на пруските градове със своята вълна и особено със зърнените си храни.
	Но сега, когато шведската буря ги бе откъснала от спокойните занятия, струваше им се, че на война не е излишно нито да се натоварят с прекалено много оръжие, нито да се снабдят с провизии, нито да вземат много слуги, които да пазят тялото и вещите на своя господар.
	Те бяха странни войници, с които ротмистрите не можеха лесно да се справят. Заставаше например шляхтич с пика, дълга седем-осем лакти, и с броня на гърдите, но със сламена шапка, за да му държала „хладно“ на главата; друг пък при обучение се оплакваше от жегата, трети се прозяваше, ядеше или пиеше, четвърти викаше слугата си, а никой не смяташе за неприлично нещо да приказва в редиците толкова високо, та никой да не може да чуе заповедите на офицерите. И мъчно беше да се въведе дисциплина, защото шляхтата се обиждаше много от нея, понеже била засягала достойнството й. Наистина обявяваха се разни „правилници“, но никой не искаше да ги чуе.
	Желязна верига на краката на тази войска беше безбройният обоз от коли, запасни и товарни коне, добитък, предназначен за храна, и особено слугите, които пазеха шатрите, вещите, гриса, булгура и бигосите* и които по най-дребен повод предизвикваха разпри и бъркотия.
	[* Полско национално ядене от кисело зеле с месо и колбаси. — Бел.прев.]
	Срещу такава именно войска се приближаваше от Шчечин и блатата край Одра Арвид Витенберг, стар военачалник, чиято младост беше минала в Трийсетгодишната война и който водеше седемнайсет хиляди ветерани, държани в желязна дисциплина.
	От едната страна стоеше безредният полски стан, подобен на панаир, шумен, пълен със спорове, с разсъждения върху разпорежданията на командирите и недоволства, съставен от добродушни селяни, превърнати внезапно в пехота, и от панове, взети направо от стрижбата на овцете; от другата маршируваха страшни, мълчаливи карета, които при едно кимване на командирите се разгръщаха като машина в линии и полукръгове, образуваха клинове и триъгълници така опитно, както действа мечът в ръката на фехтовчика; те бяха истински хора на войната, настръхнали с цевите на мускетите и с пиките си, студени, спокойни, същински занаятчии, които са стигнали до майсторство в занаята си. Кой от опитните хора би могъл да се съмнява какъв ще бъде резултатът от срещата и на чия страна ще е победата?
	Все пак все повече и повече шляхта се събираше, а още преди нея заприиждаха и големци от Велкополска и другите провинции със своя войска и слуги. Скоро след пан Груджински в Пила пристигна могъщият познански воевода пан Кшищоф Опалински. Триста хайдуци*, облечени в жълти униформи с червени шарки и въоръжени с мускети, вървяха пред каретата на воеводата; тълпа дворяни и шляхтичи обграждаше достойната му особа; зад тях в боен ред вървеше отряд от райтари**, облечени по същия начин, както и хайдуците; а самият воевода пътуваше в карета заедно с шута си Стах Острожка, чието задължение беше да развеселява мрачния си господар по пътя.
	[* Наемна войска от чужд произход, обикновено унгарци. — Бел.прев.]
	[** Конници, облечени и въоръжени по немски тип. — Бел.прев.]
	Пристигането на тоя толкова знаменит сановник придаде смелост и надежда на всички; защото тези, които гледаха почти монаршеското величие на воеводата, великолепното му лице, на което под високото като свод чело светеха разумни и строги очи, сенаторската важност на цялото му държане, едва можеха да помислят, че може да се случи нещо лошо на такава мощ.
	На хората, които бяха привикнали да почитат службите и личностите, се струваше, че и самите шведи надали ще посмеят да вдигнат светотатствена ръка срещу такъв магнат. А ония, чиито сърца биеха тревожно в гърдите, веднага се почувстваха по-сигурно под крилото му. Затова го приветстваха радостно и горещо; възгласите се носеха по цялата улица, по която свитата му се движеше бавно към къщата на кмета, а главите се навеждаха пред воеводата, който се виждаше като на длан през стъклата на позлатената карета. На тези поклони заедно с воеводата отговаряше и Острожка с такова достойнство и сериозност, сякаш те бяха правени главно за него.
	Едва се слегна прахът след пристигането на познанския воевода, когато дотърчаха куриери със съобщение, че иде неговият братовчед, подлеският воевода Пьотр Опалински с баджанака си пан Якуб Роздражевски, иновроцлавски воевода. Всеки от тях докара по сто и петдесет въоръжени бойци освен дворяните и слугите. После не минаваше ден да не пристигне някой големец, като пан Сендживой Чарнковски, баджанак на Кшищоф, познански кастелан*, след него Станислав Погожелски, калишки кастелан; Максимилиан Мясковски, кшивински кастелан, и Павел Гембицки, мендзижецки пан. Градчето така се препълни с хора, че нямаше квартири дори за самите дворяни. Съседните ливади се изпъстриха с шатрите на опълчението. Човек би казал, че в Пила бяха долетели всички шарени птици от цялата Жечпосполита.
	[* Назначен от краля главен съдия за дадена територия измежду шляхтичите. — Бел.прев.]
	Пъстрееха червени, зелени, сини, лазурни, бели цветове на катанките, жупаните, кубрадите и контошите*, защото, като оставим опълчението, в което всеки шляхтич носеше различно облекло, като оставим прислугата на пановете — и пехотата на всяка околия беше облечена в различни цветове.
	[* Национални носии на полската шляхта. — Бел.прев.]
	Пристигнаха и търговци, които не можеха да се поберат на пазарния площад, и построиха цяла редица от бараки край градчето. Там продаваха военни вещи — като се почне от дрехи, та се стигне до оръжие и храна. Походните кухни димяха денем и нощем и разнасяха заедно с пушека миризми на бигоси, булгури, печено, а другаде продаваха питиета. Пред бараките се тълпяха шляхтичи, въоръжени не само с мечове, но и с лъжици; те ядяха, пиеха и разговаряха или за неприятеля, който още не се виждаше, или за пристигащите големци, за които не скъпяха епитети.
	Между групите шляхта се разхождаше Острожка, облечен с дреха, ушита от пъстри парцали, с жезъл, украсен със звънчета, и с глупав израз на лицето. Където се покажеше, веднага го обграждаха в кръг, а той наливаше масло в огъня, помагаше да одумват големците и задаваше гатанки, при които шляхтата толкова повече лягаше от смях, колкото бяха по-хапливи.
	В тях не беше пощаден никой.
	Един следобед през пазара мина сам познанският воевода и се смеси с шляхтата, като разговаряше любезно с някой и друг или с всички и се пооплакваше от краля, че не му изпратил нито една редовна хоронгва, въпреки че неприятелят се приближаваше.
	— Не мислят за нас, ваша милост панове — казваше той, — и ни оставят без помощ. Във Варшава разправят, че войската в Украйна била много малка и хетманите не могли да се справят с Хмелницки. Ех, няма как! Изглежда, че Украйна е по-мила от Велкополска… В немилост сме ние, ваша милост панове, в немилост! Сякаш за клане са ни дали тук.
	— А кой е виновен? — попита пан Шлихтинг, веховски съдия.
	— Кой е виновен за всички бедствия на Жечпосполита? — отвърна воеводата. — То се знае, че ние, братя шляхтичи, които я пазим с гърдите си.
	Заслушаните в думите му шляхтичи се почувстваха много поласкани, че „графът на Бнина и Опаленица“ сам се поставя наравно с тях и признава, че е техен брат, затова пан Кошуцки веднага отговори:
	— Ваша светлост воеводо! Ако при негово величество имаше повече такива съветници като ваша милост, едва ли биха ни дали тук за клане… Но там като че ли управляват ония, които се кланят по-ниско.
	— Благодаря ти, пане брате, за хубавата дума!… Виновен е оня, който слуша лошите съветници. Там нашите свободи са им като трън в очите. Колкото повече шляхта изгине, толкова по-лесно ще могат да прокарат absolutom dominium*.
	[* Абсолютна, неограничена власт (лат.). — Бел.прев.]
	— Нима затова ще трябва да гинем, та да стенат децата ни в робство?
	Воеводата не отговори нищо, а шляхтата започна да се споглежда и учудва.
	— Значи, така? — викаха многобройни гласове. — Значи, затова са ни изпратили тук под нож? А ние вярваме! Не от днес се говори за тоя absolutum dominium!… Но щом е била такава работата, и ние ще знаем да помислим за главите си!
	— И за децата си!
	— И за имотите си, които неприятелят ще опустошава igne et ferro*.
	[* С огън и меч (лат.). — Бел.прев.]
	Воеводата мълчеше.
	По странен начин тоз военачалник укрепваше духа на войниците си.
	— Кралят е виновен за всичко това! — викаха все повече хора.
	— А помните ли, ваша милост панове, историята с Ян Олбрахт? — попита воеводата.
	— „При краля Олбрахта загина цялата шляхта!“ Предателство, братя панове!
	— Кралят, кралят е предател! — възкликна някакъв смел глас.
	Воеводата мълчеше.
	Внезапно Острожка, който стоеше до воеводата, се плесна няколко пъти по бедрата с ръце и закукурига като петел така пронизително, че всички очи се обърнаха към него.
	След това викна:
	— Ваша милост панове, братя, сърчица! Послушайте моята гатанка!
	С променливостта на мартенско време възмущението на опълченците в миг се превърна в любопитство и желание да чуят някакво ново остроумие на шута.
	— Слушаме! Слушаме — обадиха се петнайсетина гласа. Шутът започна да мига с очи като маймуна и да рецитира с писклив глас:

	Той след брат си взе короната, жена му —
	но туй погреба гръмката му слава само.
	Сега подканцлера прогони надалече
	и сам подканцлер е… при подканцлерката вече.

	— Кралят! Кралят! Разбира се! Ян Казимеж! — започнаха да викат от всички страни.
	И буен смях се разнесе като гръм между събраните.
	— Да го вземе дяволът, как майсторски го е нагласил! — викаше шляхтата.
	Воеводата се смееше заедно с другите; после, когато малко поутихна, каза сериозно:
	— И за тая работа именно ще трябва сега да излагаме кръвта и главите си… Ето докъде се стига!… Вземи, шуте, един дукат за добрата гатанка.
	— Кшищофчо! Кшищофчо мили — отговори Острожка. — Защо нападаш другите, че държат шутове, когато сам ти не само че държиш мене, но доплащаш отделно за гатанките?… Я ми дай още един дукат, тогава ще ти кажа втора гатанка.
	— Пак ли ще е такава хубава?
	— Само че ще е по-дълга… Най-напред дай дуката.
	— Ето ти!
	Шутът отново плесна с ръце както петелът с крила, отново изкукурига и викна:
	— Ваша милост панове, слушайте! Кой е този?

	Същ Катон, той руга егоизма и злото,
	но пред сабята предпочиташе перото;
	щом подканцлер не стана, със думи проклети
	мигом totam respublicam той оклевети.

	Да държеше на меча, било би чудесно —
	от сатира не плашат се шведите лесно;
	но още невкусил от боя със зъл неприятел,
	след предателя втори стана на краля предател.

	Всички насъбрани отгатнаха гатанката така добре, както и по-раншната. В тоя момент всред групата се чуха два-три сподавени смехове, след което настана дълбока тишина.
	Воеводата стоеше цял червен и се смути още повече, защото всички погледи бяха впити в него, а шутът поглеждаше ту към един, ту към друг шляхтич и най-после се обади:
	— Никой ли от ваша милост панове не може да отгатне кой е този?
	А когато мълчанието беше единственият отговор, тогава Острожка се обърна с най-безочлив израз на лицето към воеводата:
	— А ти, Кшищофчо, нима също не знаеш за кой нехранимайко става дума?… Не знаеш ли? Тогава дай дукат!
	— Ето го! — отвърна воеводата.
	— Господ да те поживи!… Но я ми кажи, Кшищофчо, не се ли натискаше ти случайно да получиш подканцлерството след Раджейовски?
	— Не е време за шеги! — отвърна Кшищоф Опалински. И като поздрави с шапка всички насъбрани, рече:
	— Моите почитания, ваша милост панове!… Време е да отида на военен съвет.
	— На роднински съвет, искаше да кажеш, Кшищофчо — добави Острожка, — защото там ще се съветвате всички роднини как да си плюете на петите.
	След това се обърна към шляхтата и като подражаваше на воеводата при поклона, добави:
	— А на ваша милост такава песен пей!
	И двамата се отдалечиха; но едва направиха двайсетина крачки и един огромен избух от смях се удари в ушите на воеводата и звуча още дълго, докато потъна в общата гълчава на стана.
	Военен съвет наистина се състоя и беше председателстван от познанския воевода. Това беше особен съвет. В него участваха само такива сановници, които не разбираха от война. Защото велкополските магнати не следваха и не можеха да следват примера на ония литовски или украински „кралчета“, които живееха в постоянен огън като саламандри.
	Там всеки воевода или кастелан беше вожд, върху чието тяло ризницата отпечатваше червени ивици и те не изчезваха никога, и младостта на когото протичаше в степите или горите откъм изток, всред засади, битки, гонитби, в станове или обози. А тук бяха големци, които държаха службите и при все че при нужда и те участваха във всеобщото опълчение, никога обаче не заемаха челни постове във военно време. Дълбокото спокойствие беше приспало войнствения дух и потомците на ония рицари, пред които някога не можеха да устоят железните отряди на кръстоносците, се бяха превърнали в политици, учени и писатели. Едва суровата шведска школа ги научи на онова, което бяха забравили.
	Но сега събраните на съвещание големци се споглеждаха с несигурни очи, всеки се страхуваше да се обади пръв и чакаше какво ще каже „Агамемнон“, познанският воевода.
	А Агамемнон просто не разбираше от нищо и започна речта си отново с оплаквания от неблагодарността и заспалостта на краля, от лекото сърце, с което е предадена под меч цяла Велкополска, а и те с нея. Но пък колко красноречив беше; каква внушителна поза заемаше, достойна за истински римски сенатор: когато говореше, държеше главата си вдигната, черните му очи хвърляха светкавици, устата — мълнии, а прошарената му брада се тресеше от вълнение, когато рисуваше бъдещите поражения на отечеството.
	— Защото в какво се състои страданието на отечеството — казваше той, — ако не в страданията на синовете му… А ние тук най-напред ще пострадаме. По нашите земи, по нашите частни имения, придобити чрез заслугите и кръвта на нашите прадеди, ще мине най-напред кракът на тези неприятели, които се приближават като буря към нас от морето. И защо страдаме ние? Защо ще вземат нашите стада, ще стъпчат житата ни, ще изгорят селата, изградени с нашия труд? Ние ли онеправдавахме Раджейовски, който, осъден неоснователно и преследван като престъпник, беше принуден да търси чуждо покровителство? Не!… Ние ли настояваме да се запази в подписа на нашия Ян Казимеж тази грозна титла шведски крал, която вече ни струва толкова кръв? Не!… Две войни пламтят по две наши граници — трябваше ли да предизвикваме и трета?… Който е виновен, нека Бог, нека отечеството да го съди!… Ние ще си умием ръцете, защото сме невинни за тая кръв, която ще бъде пролята…
	И така продължаваше да хвърля мълнии воеводата; но когато дойде до същността на работата, не можа да даде искания съвет.
	Тогава изпратиха за ротмистрите, командири на селската пехота, и преди всичко за пан Владислав Скорашевски, който беше не само славен и несравним рицар, но и с голям военен опит; той знаеше войната като „Отче наш“. Неговите съвети бяха слушани много пъти дори от предводителите; затова с още по-голяма готовност бяха желани днес.
	Пан Скорашевски посъветва да се организират три стана: при Пила, Велен и Уйшче, така близо един до друг, че в случай на нападение да могат да си се притичват на помощ; а освен това да се направят окопи по цялото крайречно пространство, обхванато от дъгата от станове, които да бранят бродовете.
	— А когато се разбере — говореше пан Скорашевски — през къде неприятелят ще поиска да мине реката, тогава ще съберем там и трите стана, за да му дадем хубав урок. А аз, с разрешението на ваша светлост, панове, ще отида с малък отряд в Чаплинек. Това е загубена позиция и ще се оттегля навреме от нея, но там най-напред ще узная за неприятеля и ще мога да ви съобщя за него.
	Всички се съгласиха с този съвет и започнаха малко по-живо да швъкат из лагера. Най-сетне се събраха около петнайсет хиляди шляхтичи. Кралските пехотинци правеха окопи на едно разстояние от шест мили*.
	[* Полската миля е равна на 7,146 км. — Бел.прев.]
	Уйшче, главната позиция, зае с хората си познанският воевода. Част от рицарите останаха във Велен, част в Пила, а пан Владислав Скорашевски замина за Чаплинек, та оттам да съобщава за движението на неприятеля.
	Започна юли; дните бяха все така хубави и горещи. Слънцето печеше толкова силно по равнините, че шляхтата се скри из горите, между дърветата, под чиято сянка някои поръчаха да разпънат шатрите им. И там започнаха да устройват шумни пиршества, а още повече шум вдигаше прислугата, особено при къпането и поенето на конете, които по няколко хиляди наведнъж откарваха три пъти дневно на реките Нотеч и Глда, като се караха и биеха за най-добър достъп до брега.
	Духът в началото все пак беше добър, въпреки че самият познански воевода действаше по-скоро така, че да го понижи.
	Ако Витенберг беше настъпил през първите дни на юли, той навярно щеше да срещне силна съпротива, която при разпалването на хората в боя можеше да се превърне в непреодолима упоритост, както често се е случвало. Защото в жилите на тия хора, макар и отвикнали от война, течеше рицарска кръв.
	Кой знае дали някой нов Йереми Вишньовецки не би превърнал Уйшче във втори Збараж и не би записал в тия окопи нова прекрасна рицарска страница. Но за зла чест познанският воевода можеше само да пише, не да воюва.
	Витенберг, човек, който познаваше не само войната, но и хората, може би нарочно не бързаше. Дългогодишният опит го бе научил, че новомобилизираният войник е най-опасен в първия момент на своята разпаленост и че често пъти му липсва не храброст, а войнишка търпеливост, която се създава само от практиката. Много пъти тоя войник ще сполучи да удари като лавина най-опитните полкове и да премине по техните трупове. Той е като желязо, което, докато е червено, трепти, живее, сипе искри, гори, унищожава, но когато изстине, представлява само мъртъв къс.
	И наистина, когато изтече седмица, после втора и захвана третата, дългото бездействие почна да тежи на опълчението. Горещините ставаха все по-големи. Шляхтата не желаеше да излиза на обучение, като се оправдаваше с това, че „конете, хапани от мухите, не искат да стоят на едно място и че човек не може да издържи от комарите в тази блатиста местност…“
	Слугите все повече влизаха в разпри за сенчести места, за които и между господарите се стигаше до вадене на саби. Някой и друг тръгваше вечер за вода, а излизаше скришом от стана, за да не се върне вече.
	Не липсваха лоши примери и от върховете. Пан Скорашевски току-що бе съобщил от Чаплинек, че шведите са вече наблизо, когато на военния съвет позволиха да се върне вкъщи пан Зигмунд Груджински, шведски староста, за което много настояваше чичо му Анджей, калишки воевода.
	— Ако ще трябва аз да сложа тук главата си и да дам своя живот — казваше той, — нека братанецът ми да наследи моята памет и слава, та заслугата ми да не се забрави.
	Тук той започна да се разчувства над младата възраст и невинност на братовия си син и да възхвалява щедростта, с която докарал сто души пехотинци, крайно необходими на Жечпосполита в тоя момент. И военният съвет се съгласи да удовлетвори молбата на чичото.
	На шестнайсети юли пан старостата напускаше открито стана, придружен от двайсетина слуги, и се връщаше вкъщи почти в навечерието на обсадата и битката. Тълпите шляхтичи го изпращаха с хапливи възгласи чак извън стана, а начело на тълпите беше Острожка, който викаше отдалече подир заминаващия.
	— Ваша милост пане староста, давам ти герб и прозвище към презимето: Deest*!
	[* Липсва, няма го (лат.). — Бел.прев.]
	— Да живее Deest-Груджински! — викаше шляхтата.
	— И не плачи за чичко си! — продължаваше Острожка! — И той се страхува от шведите като тебе, та щом само се покажат, сигурно ще се обърне с гръб към тях!
	Кръвта избиваше по лицето на младия магнат, но той се преструваше, че не чува обидите, само бодеше коня си с шпорите и си пробиваше път през тълпата, та минута по-скоро да се намери извън стана и далече от своите преследвачи, които най-сетне започнаха да го замерват с бучки пръст, без да мислят за рода и достойнството на заминаващия, и да викат:
	— На ти грудка, Груджински! Хайде! Дръж! Хоп! Хоп! Заек! Котка!
	Вдигна се такъв шум, та чак познанският воевода дотърча с няколко ротмистри да успокоява и обяснява, че старостата е взел отпуск само за една седмица заради много важни работи.
	Лошият пример обаче подейства — и още същия ден се намериха неколкостотин шляхтичи, които не искаха да останат по-назад от пан старостата, но се измъкваха с по-малко придружители и по-тихо. Пан Станислав Скшетуски, калишки ротмистър и пръв братовчед на прочутия Ян Скшетуски, героя от Збараж, си скубеше косата, защото и неговите войници по примера на шляхтичите започнаха да офейкват от стана. Състоя се нов военен съвет, в който шляхтишките тълпи искаха непременно да участват. Настана бурна, пълна с викове и свади нощ. Всички се подозираха едни други, че възнамеряват да бягат. Възгласите: „Или всички, или никой“ — преминаваха от уста на уста.
	Час по час се пускаха слухове, че воеводите бягат — и тогава настъпваше такава суматоха, та воеводите трябваше да се показват по няколко пъти на развълнуваните маси. Петнайсетина хиляди души стояха до разсъмване на конете, а познанският воевода обикаляше на кон между тях с гола глава, подобен на римски сенатор, и повтаряше непрекъснато големите думи:
	— Ваша милост панове! С вас ще живея, с вас ще мра! На някои места го посрещаха с приветствие, на други се чуваха подигравателни възгласи. А той, едва усмирил масите, се връщаше в съвета отруден, пресипнал, упоен от величието на собствените си думи и убеден, че тази нощ е оказал несравними услуги на отечеството.
	Но на съвета думите му бяха по-слаби, защото там си скубеше брадата и перчема от отчаяние и повтаряше:
	— Съветвайте, ваша милост панове, ако можете… Аз си измивам ръцете за това, което ще стане, защото е невъзможно да се отбраняваме с такъв войник.
	— Ваша светлост воеводо! — отговаряше пан Станислав Скшетуски. — Самият неприятел ще възпре тия своеволия и размирици. Нека само да загърмят оръдията, нека се дойде до отбрана, до обсада, същата тази шляхта ще бъде принудена да се бие в окопите, а не да се бунтува в стана, защото ще трябва да пази собствения си живот. Така се е случвало много пъти.
	— Но с какво ще се отбраняваме? Оръдия нямаме, а само малки топчета, с които можем да гърмим на пиршества.
	— При Збараж Хмелницки имаше седемдесет оръдия, а княз Йереми само петнайсетина октави и гранатници*.
	[* Видове стари оръдия. — Бел.прев.]
	— Но имаше войска, а не опълченци; свои хоронгви, славни по цял свят, а не изнежени панове, които ги бива да стрижат овце.
	— От такива именно изнежени панове е направил войници.
	— Да изпратим за пан Владислав Скорашевски — каза пан Сендживой Чарнковски, познански кастелан. — Да го направим началник на стана. Той е почитан от шляхтата и ще съумее да я държи стегнато.
	— Да се изпрати за Скорашевски! Защо да стои той в Драхим или в Чаплинек! — повтори пан Йенджей Груджински, калишки воевода.
	— Точно така! Това е най-добрият съвет! — викнаха други гласове.
	И изпратиха куриер до пан Владислав Скорашевски — и други решения не се взеха в съвета, вместо това говореха и укоряваха силно краля, кралицата, оплакваха се, че нямат войска, че са изоставени.
	— Другият ден не донесе нито надежда, нито успокоение. Напротив, безредието стана още по-голямо. Някой пусна внезапно слух, че иноверците, а именно калвинистите, симпатизират на шведите и при пръв удобен случай са готови да се присъединят към неприятеля. Нещо повече — тази вест не беше опровергана нито от пан Шлихтинг, нито от пановете Едмунд и Яцек Курнатовски, също така калвинисти, но искрено предани на отечеството хора. Дори самите те потвърдиха, че иноверците образуват отделна група и заговорничат под водачеството на размирника и изверга пан Рей, който на младини е служил в Немско като доброволец на страната на лютераните и бил голям приятел на шведите. Щом тези подозрения се пръснаха между шляхтичите, веднага петнайсетина хиляди саби засвяткаха и в стана избухна истинска буря.
	— Предатели храним! Змии храним, които са готови да хапят лоното на майка си! — викаше шляхтата.
	— Дайте ги тук!
	— До крак, до крак!… Най-заразително предателство, ваша милост панове!… Да се изскубе буренът, че иначе ще загинем всички.
	Воеводите и ротмистрите отново трябваше да успокояват, но това им беше още по-трудно, отколкото предният ден. Пък и те самите бяха убедени, че пан Рей е готов съвсем открито да измени на отечеството, тъй като беше човек напълно отчуждил се от родината и освен езика нямаше нищо полско в себе си. Реши се веднага да бъде изпратен от стана, което незабавно поуспокои развълнуваните. Въпреки това дълго още се чуваха викове: — Дайте ги тук! Измяна! Измяна!
	Странно настроение зацари най-сетне в стана. Духът на едни се понижи и те изпаднаха в меланхолия. Разхождаха се мълчаливо с колебливи крачки покрай окопите и гледаха с тревожен и мрачен поглед към равнината, откъдето щеше да дойде неприятелят, или си шепнеха все по-лоши новини.
	Други бяха овладени от някаква безумна, отчаяна веселост и готовност за смърт. Поради тази готовност устройваха пиршества и пиянства, та да изживеят весело последните дни от живота си. Някои пък мислеха за спасението на душите си и прекарваха времето в молитва. Никой обаче в цялата тази човешка тълпа не мислеше за победа, сякаш тя беше съвсем невъзможна, а пък неприятелят нямаше кой знае какви сили: имаше повече оръдия и по-добре обучена войска, и вожд, който разбираше от война.
	И докато така от едната страна полският стан кипеше, фучеше, пируваше, вълнуваше се и не утихваше като шибано от вихъра море, докато опълчението спореше като по време на избор на крал, от другата страна шведските полкове спокойно се движеха по просторните зелени ливади край Одра.
	Най-напред вървеше бригада от кралската гвардия; предвождаше я Бенедикт Хорн, страшен воин, чието име се повтаряше с ужас в Немско; хората бяха подбрани, едри, с гребенести шлемове с покривки за ушите, с жълти кожени кафтани, въоръжени с рапири и мускети, хладнокръвни и упорити в боя, готови при всеки знак на командира си.
	Карл Шединг, немец, предвождаше следващата вестготландска бригада, съставена от два полка пехота и един тежка конница, облечена с ризници без нараменници; половината пехотинци имаха мускети, другата половина копия; в началото на битката мускетарите заставаха начело, а при атака на конница се отдръпваха зад копиеносците, които забиваха единия край на копието в земята, другия насочваха срещу полетелите коне. През времето на Зигмунд ІІІ при Тшчана една хоронгва хусари беше вдигнала на сабите си и смазала с копитата на конете същата тази вестготландска бригада, в която сега служеха най-вече немци.
	Две смаландски бригади предвождаше Ирвин, наричан Безръки, защото навремето си бе загубил своята десница при защита на знамето, но пък лявата му ръка беше толкова силна, че с един замах отсичаше главата на кон; той беше мрачен воин, който обичаше само войната и кръвопролитието, строг и към себе си, и към войниците. Докато другите „капитани“ се бяха превърнали при постоянната война в хора на занаята, които обичаха войната заради самата война, той си беше останал завинаги все същият фанатик и избиваше хората, като пееше набожни псалми.
	Вестсмаландската бригада се командваше от Дракенборг, а хелзингерската, съставена от прославени по света стрелци — от Густав Оксенщирна, роднина на славния канцлер, млад воин, който будеше големи надежди. Полковник на остготландската бригада беше Ферсен, а нерикската и вермландската предвождаше лично Витенберг, който беше същевременно главнокомандващ на цялата армия.
	Седемдесет и две оръдия дълбаеха бразди по влажните ливади, а цялата войска възлизаше на седемнайсет хиляди души, страшни грабители на цяло Немско и така стегнати в боя, че особено с пехотата можеха да се сравнят само френските кралски гвардии. Подир полковете следваха коли и шатри, а полковете се движеха в строй, готови всеки момент за бой.
	Гора от копия стърчеше над масата глави, шлемове и шапки, а между тази гора се нижеха към полската граница грамадни светлосини знамена с бели кръстове по средата.
	С всеки изтекъл ден разстоянието между двете войски намаляваше.
	Най-сетне на 21 юли шведските войски за пръв път видяха граничния полски стълб при село Хайнрихсдорф. При тая гледка цялата войска нададе гръмогласен вик, затръбиха тръби, загърмяха котли и барабани и се развяха всички знамена. Витенберг излезе напред, придружен от блестящ щаб, а всички полкове минаваха пред него, като вземаха за почест, конницата с извадени саби, оръдията със запалени фитили. Беше след пладне, времето бе великолепно. Горският въздух миришеше на смола.
	Сивият, облян от слънчевите лъчи път, по който минаваха шведските полкове, излизаше от хайнрихсдорфската гора и се губеше зад хоризонта. Когато войската най-сетне премина през гората, пред погледа на всички се откри весела, усмихната страна, по която се жълтееха ниви с различни жита и на места беше изпъстрена с дъбрави, на места със зелени лъки. Тук-таме измежду дърветата някъде далеко зад дъбравите се виеше дим към небето; по ливадите се виждаха да пасат стада. Там, където лъщеше широко разлята вода, спокойно се разхождаха щъркели.
	Някаква тишина и приятност се разливаше навсякъде по тая земя, която плуваше в мляко и мед. И на човек се струваше, че тя се простира все по-широко и отваря прегръдки пред войските, сякаш посрещаше не нашественици, а гости, които идат с Божието име.
	При тази гледка нов възглас се изтръгна от гърдите на всички, особено на шведите, привикнали към голата, бедна и дива природа на родния си край. Сърцата на грабливия и беден народ се изпълниха с желание да обсебят тия съкровища и богатства, които виждаха пред очите си. Ентусиазъм обхвана редиците.
	Но тия войници, калени в огъня на Трийсетгодишната война, очакваха, че това няма да им дойде лесно, защото тази плодородна земя се населяваше от многоброен и рицарски народ, който умееше да я защитава. В Швеция още живееше споменът за страхотния погром при Кирхолм, където три хиляди конници под командването на Ходкевич бяха обърнали на пух и прах осемнайсет хиляди най-храбра шведска войска. В хижите на Вестготланд, Смаланд, та чак до Далекарлия* разказваха за тия рицари, крилати като великаните от скандинавските саги. Пресен беше още споменът за боевете през времето на Густав Адолф, защото участниците в тях бяха още живи. Та нали този скандинавски орел на два пъти беше потрошил ноктите си по войските на Конецполски, преди да прекоси цяло Немско.
	[* Сурова и гориста област в Централна Швеция. — Бел. elemag_an]
	Затова радостта се свързваше в шведските сърца с известен страх, от какъвто не беше свободен и самият главнокомандващ Витенберг. Той гледаше преминаващите пехотни и конни полкове с такова око, с каквото пастирът гледа стадото си; после се обърна към един затлъстял човек с перо на шапката и със светла перука, която се спускаше върху раменете му.
	— Ваша милост ме уверяваш — каза той, — че с тия сили ще мога да сломя войската, която се намира при Уйшче!
	Човекът със светлата перука се усмихна и рече:
	— Ваша милост може да вярва напълно на думите ми, които съм готов да гарантирам с главата си. Ако при Уйшче имаше редовна войска с когото да било от хетманите, тогава пръв щях да съветвам да не бързаш и да почакаш, докато пристигне негово кралско величество заедно с цялата армия; но нашите сили напълно ще стигнат срещу опълчението и тези велкополски панове.
	— А няма ли да им изпратят някакви подкрепления?
	— Подкрепления няма да изпратят по две причини: първо — защото цялата войска, която изобщо не е много, е заета в Литва и в Украйна; второ — защото във Варшава нито крал Ян Казимеж, нито пановете канцлери, нито сенатът искат до този момент да повярват, че негово кралско величество Карл Густав наистина е започнал война въпреки мирния договор и последните пратеничества, както и въпреки готовността за отстъпки. Те смятат, че мирът в последните минути ще бъде спасен… ха, ха!
	Тук пълният човек сложи шапката си, избърса потта от червеното си лице и добави:
	— Трубецки и Долгоруки са в Литва, Хмелницки в Украйна, а ние влизаме във Велкополска… Ето докъде доведе управлението на Ян Казимеж!
	Витенберг го погледна със странен поглед и попита:
	— А ти, ваша милост, радваш ли се на всичко това?
	— Радвам се, защото неправдата към мене и невинността ми ще бъдат отмъстени; а освен това виждам вече като на длан, че сабята на ваша милост и моите съвети ще сложат тая нова, най-прекрасна в света корона върху главата на Карл Густав.
	Витенберг насочи поглед в далечината, обгърна с него горите, дъбравите, ливадите и нивите и след малко каза:
	— Така е! Това е прекрасна и плодородна страна… И ти, ваша милост, можеш да бъдеш сигурен, че след войната негово кралско величество няма да повери управлението тук на никого другиго.
	Пълният човек отново свали шапка.
	— Аз също не искам да имам друг господар — добави той и вдигна очи към небето.
	Небето беше светло и слънчево, никакъв гръм не удари и не превърна в прах изменника, който на тая граница предаваше в ръцете на неприятеля своята страна, която стенеше вече от две войни и беше напълно изтощена.
	Защото човекът, който разговаряше с Витенберг, беше Хероним Раджейовски, бивш коронен подканцлер, сега продал се на шведите срещу собственото си отечество.
	Двамата постояха така в мълчание; в това време последните две бригади, нерикската и вермландската, преминаха границата, а подир тях започнаха да навлизат оръдията; тръбите непрекъснато свиреха, а гърмът на котлите и ръмженето на барабаните заглушаваше стъпките на войниците и изпълваше гората със зловещо ехо. Най-сетне тръгна и щабът. Раджейовски яздеше край Витенберг.
	— Не виждам Оксенщирна — каза Витенберг, — страхувам се да не му се е случило нещо лошо. Не зная дали беше добър съветът да го изпращам като тръбач с писма при Уйшче.
	— Добър — отвърна Раджейовски, — защото ще разгледа стана, ще види вождовете и ще разбере какво мислят там, а това не би могъл да направи всеки.
	— Ами ако го познаят?
	— Само пан Рей го познава там, а той е наш. Най-сетне дори да го познаят, няма да му сторят нищо лошо, дори ще го снабдят с провизии за из пътя и ще го възнаградят… Познавам аз поляците и зная, че те са готови на всичко, стига да се покажат пред чуждите като възпитан народ. Цялото ни усилие се свежда към това да ни хвалят чужденците… За Оксенщирна можеш да бъдеш ваша милост спокоен, че косъм няма да падне от главата му. Не се вижда, защото е още рано да се върне.
	— А как мислиш, ваша милост, нашите писма ще имат ли някакъв резултат?
	Раджейовски се засмя.
	— Ако ми разрешиш, ваша милост, да бъда пророк, ще ти предскажа какво ще стане. Познанският воевода е възпитан и учен човек, та ще ни отговори много възпитано и много любезно; но понеже обича да минава за римлянин, отговорът му ще бъде страшно римски; най-напред ще каже, че предпочита да пролее последната си капка кръв, отколкото да се предаде, че смъртта е по-добра от безславието, а любовта, която храни към отечеството, му заповядва да загине на границата.
	Раджейовски започна да се смее още по-високо, суровото лице на Витенберг също така засия.
	— Ваша милост, нали не смяташ, че той е готов да постъпи така, както пише? — попита Витенберг.
	— Той ли? — отговори Раджейовски. — Вярно е, че храни любов към отечеството, но я храни с мастило, а понеже това не е особено силна храна, и любовта му е по-мършава дори от неговия шут, който му помага да съчинява стихове. Сигурен съм, че след тоя римски отказ ще последват пожелания за добро здраве и успехи, уверение в преданост и накрай молба да щадим имотите на него и роднините му, за което ще ни бъде благодарен заедно с всичките си роднини.
	— А какъв ще бъде в края на краищата резултатът от писмата ни?
	— Че окончателно ще понижат духа, че пановете сенатори ще започнат преговори с нас и че ще заемем цяла Велкополска само след няколко изстрела във въздуха.
	— Дано излезеш истински пророк, ваша милост…
	— Уверен съм, че ще стане така, понеже познавам тия хора, имам също така приятели и привърженици в цялата страна и зная какво да правя… А че няма да пропусна нищо, за това гарантира несправедливостта на Ян Казимеж към мене и обичта ми към Карл Густав. Сега у нас хората повече държат за собствените си богатства, отколкото за целостта на Жечпосполита. Всички тия земи, по които ще се движим сега, са имоти на родовете Опалински, Чарнковски, Груджински, а те именно се намират в Уйшче, затова ще бъдат по-меки при преговорите. Що се отнася до шляхтата, стига да й гарантираме свобода на събрания, и тя ще тръгне по стъпките на пановете воеводи.
	— С познаването си на страната и хората й ваша милост оказваш неизмерими услуги на негово кралско величество, които не могат да минат без също така щедра награда. От това, което чувам от ваша милост, заключавам, че мога да смятам тая земя за наша.
	— Можеш, ваша милост, можеш, можеш! — повтори Раджейовски няколко пъти с готовност.
	— Следователно аз я заемам в името на негово кралско величество Карл Густав — отвърна сериозно Витенберг.
	Още преди шведската войска да почне така да гази Велкополската земя отвъд Хайнрихсдорф, на 18 юли в полския стан пристигна шведски тръбач с писма до воеводите от Раджейовски и Витенберг.
	Пан Владислав Скорашевски сам го отведе при познанския воевода, а шляхтата от опълчението зяпаше с любопитство „първия швед“ и се удивляваше на енергичната му стойка, мъжественото лице, жълтите мустаци, възвити в краищата нагоре като широка четка, и господарския израз на лицето. Тълпи го съпровождаха до воеводата, познати се викаха един-друг, сочеха го с пръсти, смееха се малко на ботушите му, които завършваха с огромни кръгли кончови, и на дългата му права рапира, окачена на богато извезания със сребро ремък, която наричаха различно; а шведът също гледаше с любопитни очи изпод широката си шапка, сякаш искаше да извърши преглед на стана и да пресметне силите, ту пък разглеждаше тълпата от шляхтичи, източното облекло на които явно беше новост за него.
	Най-сетне го въведоха при воеводата, където бяха събрани всички големци, които се намираха в стана.
	Веднага прочетоха писмата и започнаха съвещание, а пан воеводата повери тръбача на придворните си да го угостят по войнишки; от придворните го взе шляхтата и като продължаваше да му се чуди като на някаква рядкост, започна да пие с него на провала.
	Пан Скорашевски също го наблюдаваше внимателно, но защото подозираше, че това е някакъв офицер, преоблечен като тръбач; дори вечерта отиде с това си подозрение при пан воеводата; той обаче отговори, че това няма никакво значение, и не позволи да бъде арестуван.
	— Дори да беше самият Витенберг дошъл тук като пратеник — каза той, — пак трябва да си отиде безопасно… даже ще заповядам да му дадат десет дуката за път.
	В това време тръбачът говореше на завален немски език с ония шляхтичи, които разбираха тоя език поради връзките си с пруските градове, и им разказваше за победите на Витенберг в разни страни, за силите, които идват към Уйшче, и особено за непознатите досега по съвършенството си оръдия, срещу които е невъзможна никаква съпротива. Шляхтата много се смути от всичко това и из стана веднага започнаха да се носят различни преувеличени слухове.
	Тази нощ почти никой не спа в цялото Уйшче преди всичко защото към полунощ пристигнаха ония хора, които досега се намираха в отделни станове при Пила и Велен. Сановниците се съвещаваха над отговора до разсъмване, а шляхтата убиваше времето си в разкази за шведската сила.
	С някакво трескаво любопитство разпитваха тръбача за вождовете, войската, оръжието, начина на воюване и си предаваха от уста на уста всеки негов отговор. Близостта на шведските сили предизвикваше необикновен интерес към всички подробности, които не бяха такива, че да придадат надежда.
	На разсъмване дойде и Станислав Скшетуски с вест, че шведите са стигнали вече при Валч, на един ден от полския стан. Веднага настана суматоха; повечето от конете заедно със слугите бяха на паша из ливадите, та веднага изпратиха за тях. Околийските опълчения възсядаха конете и се превръщаха в хоронгви. Моментът преди битката е най-страшният за необучения войник; затова дълго владееше поразителна бъркотия, докато ротмистрите успеят да въведат горе-долу някакъв ред.
	Не се чуваха нито команди, нито тръби, само гласове, които се викаха от всички страни: „Яне! Петре! Онуфри! Идвай тук!… Дано пукнеш! Давай конете!… Къде е прислугата ми?… Яне! Петре!“ Ако в такъв момент се чуеше един оръдеен гърмеж, бъркотията лесно можеше да се обърне в паника.
	Постепенно обаче околийските опълчения заставаха в строй. Вродената склонност на шляхтата към война замести донякъде липсата на опит и към пладне станът вече представляваше доста внушителна гледка. Пехотата стоеше при валовете, подобна на цветя със своите пъстри облекла; дим се виеше от запалените фитили, а извън валовете, под прикритието на оръдията, ливадите и равнината се зароиха от околийските конни хоронгви, които стояха строени, върху буйни коне, чието цвилене будеше ехото в близките гори и изпълваше сърцата с военен жар.
	Пьотр Опалински, подляски воевода, племенник на познанския воевода, трябваше да тръгне лично с разезда заедно със своите драгуни, сто и петдесет души, които беше довел при Уйшче, а освен това бе поръчано на пановете ротмистри Владислав Скорашевски и Станислав Скшетуски да съберат доброволци от шляхтата, която спадаше към опълчението, та и тя вече да зърне неприятеля в очите.
	И сега двамата яздеха пред редиците и радваха очите с облеклото и оръжието си, както и със своето държане. Пан Станислав, чер като главня, както всички от рода Скшетуски, с лице мъжествено, страшно и украсено с дълъг напречен белег от удар с меч, с гарваново черна брада, развяна от вятъра; пан Владислав, възпълничък, с дълги светли мустаци, с увиснала долна устна и с очи с червени кръгове, спокоен и добър, по-малко напомняше Марс, но не по-малко беше истинска войнишка душа, която обичаше огъня като саламандра, рицар, който познаваше войната като десетте си пръста и се отличаваше с несравнима смелост. Когато двамата минаваха пред изпънатите в дълга линия редици, непрекъснато повтаряха:
	— Хайде, ваша милост панове, кой иска да тръгне като доброволец към шведите? Кой иска да помирише барут? Хайде, ваша милост панове, като доброволци!
	Така минаха вече доста голямо разстояние — без никакъв резултат, защото от редовете не излизаше никой. Един се оглеждаше към другия. Имаше и такива, които желаеха и ги спираше не страхът от шведите, а стеснението пред своите. Мнозина побутваха с лакът съседа си и казваха: „Ако тръгнеш ти, и аз ще тръгна.“
	Ротмистрите започнаха да губят търпение, докато изведнъж, когато пристигнаха пред гнезненското опълчение, някакъв пъстро облечен човек изскочи с накуцване не от редицата, а иззад редицата и викна:
	— Ваша милост панове опълченци, аз ще стана доброволец, а вие шутове!
	— Острожка! Острожка! — завика шляхтата.
	— Добър шляхтич като всеки друг! — отговори шутът.
	— Тю, дявол да го вземе! — извика пан Рошински, подсъдия. — Стига тия шутовщини! Аз отивам!
	— И аз!… И аз! — завикаха многобройни гласове.
	— Веднъж ме е майка родила, веднъж ще се мре!
	— Ще се намерят и други като тебе!
	— Всеки има право! Нека тук никой да не се надига над другите.
	И както по-рано никой не се обаждаше, така сега започна да се сипе шляхта от всички околии — да се надпреварват с конете, да се сблъскват едни с други и да се карат в бързината. В миг се събраха около петстотин конника и още продължаваха да излизат от редиците. Пан Скорашевски започна да се смее с искрения си добродушен глас и да вика:
	— Стига, ваша милост панове, стига! Не можем да тръгнем всички!
	След това двамата със Скшетуски строиха хората и тръгнаха напред.
	Подляският воевода се присъедини към тях при изхода от стана. Виждаха ги като на длан, когато преминаха през Нотеч — след това се мярнаха още няколко пъти по завоите на пътя и изчезнаха от очите.
	След половин час познанският воевода заповяда хората да се разотидат по шатрите, защото сметна, че не могат да бъдат държани в редиците, когато неприятелят е далеч на цял ден път. Поставени бяха обаче многобройни стражи; забрани се конете да бъдат изкарвани на паша и бе издадена заповед при първото тихо изтръбяване с мундщук всички да възседнат конете и да бъдат готови.
	Свърши се чакането, несигурността, веднага се свършиха споровете, разприте. Нещо повече: близостта на неприятеля повдигна духа, както предричаше пан Скшетуски. Първата щастлива битка дори можеше да го повдигне много високо, а вечерта се случи нещо, което сякаш беше ново щастливо знамение.
	Слънцето тъкмо залязваше и осветяваше с ярък, ослепителен блясък Нотеч и боровите гори отвъд реката, когато от другата й страна съзряха най-напред облак прах, а после хора, които се движеха всред облака. Всичко живо излезе на валовете да гледа какви са тия гости; в тоя миг от стражата долетя драгун от хоронгвата на пан Груджински и съобщи, че разездът се връща.
	— Разездът се връща!… Връщат се благополучно!… Шведите не са ги изяли! — повтаряха от уста на уста в стана.
	В това време те се приближаваха все повече всред светлите кълба прах, като се движеха бавно, а после се прехвърлиха през реката.
	Шляхтата ги наблюдаваше с ръце над очите, защото блясъкът ставаше все по-силен и целият въздух беше наситен със златна и пурпурна светлина.
	— Хей! Те са като че ли повече, отколкото тръгнаха! — каза пак Шлихтинг.
	— Може би карат пленници, кълна се в Бога! — викна някакъв шляхтич, изглежда, голям страхливец, който не можеше да повярва на очите си.
	— Пленници карат! Пленници карат!…
	В това време те се приближиха дотолкова, че вече можеше да се различат лицата. Отпред яздеше пан Скорашевски и по обичая си кимаше с глава, като приказваше весело със Скшетуски, зад тях голямата конна част обграждаше няколко десетки пехотинци с кръгли шапки. Те бяха наистина шведски пленници.
	Като ги видя, шляхтата не издържа и се спусна напред всред викове:
	— Да живее Скорашевски! Да живее Скшетуски!
	Гъсти тълпи веднага обкръжиха целия отряд. Едни гледаха пленниците, други разпитваха: „Как беше?“ Трети се заканваха на шведите.
	— Е! Сега? Пада ви се, кучета такива!… С поляците ви се дощяло да воювате, а? На ви сега поляци!
	— Дайте ги тук! На сабите си ще ги вдигнем!… На бигос ще ги направим!…
	— Ха, свински бутове! Ха, широкогащници! Опитахте ли полските саби?!
	— Ваша милост панове, не крещете като хлапета, защото пленниците ще помислят, че тая война ви е първица! — каза пан Скорашевски. — Обикновено нещо е да се вземат пленници във военно време.
	Доброволците, които бяха участвали в разезда, поглеждаха гордо шляхтата, която ги обсипваше с въпроси:
	— Как беше? Лесно ли ви се дадоха? Или трябваше да се изпотите? Добре ли се бият?
	— Добри военни прислужници — отвърна пан Рошински — и доста се защитаваха, но не са от желязо, нали? Сабята ги лови.
	— И не можаха да ви се опрат, а?
	— Не можаха да издържат устрема ни.
	— Ваша милост панове, чувате ли какво казват? Устрема не могли да издържат!… Е, какво?… Устремът е най-важното!…
	— Помнете, само с устрем!… Това е най-добрият начин срещу шведа!
	Ако в тоя момент беше заповядано на тази шляхта да се хвърли срещу неприятеля, положително нямаше да й липсва устрем, но засега неприятелят не се виждаше — обаче късно през нощта пред предните стражи се разнесе глас на тръба. Пристигаше втори тръбач с писмо от Витенберг, който призоваваше шляхтата да се предаде. Когато тълпата узна това, поиска да съсече пратеника, но воеводите взеха писмото да го обсъдят, при все че съдържанието му беше дръзко.
	Шведският генерал заявяваше, че Карл Густав изпраща войската си на своя роднина Ян Казимеж като помощ срещу казаците, че следователно великополците трябва да се предадат без съпротива. Когато четеше това писмо, пан Груджински не можа да овладее възмущението си и удари с пестник по масата, но познанският воевода го успокои веднага с въпроса:
	— Вярваш ли, ваша милост, в победата?… Колко дни ще можем да се отбраняваме?… Искаш ли да поемеш отговорността за обилната шляхтишка кръв, която може да бъде пролята утре?…
	След продължително съвещание се реши да не отговорят и да чакат какво ще стане. Не чакаха дълго. В събота, 24 юли, стражите съобщиха, че цялата шведска войска се е появила срещу Пила. В стана закипя като в кошер преди роене.
	Шляхтата възсядаше конете, воеводите тичаха между редиците и издаваха противоречиви заповеди, докато пан Владислав взе всичко в ръцете си, въведе ред и замина начело на неколкостотин доброволци, за да извърши предварителни сблъсквания отвъд реката и да привикне хората с неприятеля.
	Конниците тръгнаха с него с доста голяма готовност, защото предварителните сблъсквания обикновено се състояха от ред схватки, водени от малки групи или от единични бойци, а обучената да си служи със сабя шляхта никак не се боеше от такива битки. И така те преминаха реката и застанаха пред неприятеля, който се приближаваше все повече и повече и се чернееше като дълга линия на хоризонта, подобно на току-що израсла от земята гора. Там се разгръщаха конни и пеши полкове и обхващаха все по-широко пространство.
	Шляхтата очакваше, че всеки миг срещу нея ще се изсипят конници, райтари, но засега те не се виждаха. Вместо това по хълмовете, отдалечени на неколкостотин крачки, се спряха малки купчини, в които се виждаха хора и коне, и започнаха да се въртят на едно място: щом видя това, пан Скорашевски изкомандва незабавно:
	— Наляво — назад!
	Но гласът на командата още не беше заглъхнал, когато по възвишенията цъфнаха дълги бели ивици дим и като някакви птици прелетяха със съскане между шляхтата, после гръм разтърси въздуха и в същото време се чуха виковете и стоновете на няколко ранени.
	— Стой! — викна пан Владислав.
	Такива птици прелетяха втори и трети път — и отново на съскането запригласяха стонове. Шляхтата не слушаше командата на началника, напротив, отстъпваше все по-бързо, като крещеше и призоваваше Божията помощ — после частта се разпръсна в миг и полетя към стана. Пан Скорашевски ругаеше — нищо не помогна.
	След като прогони толкова лесно конниците, Витенберг продължи да напредва, докато най-после се изправи пред Уйшче, право срещу окопите, отбранявани от калишката шляхта. Полските оръдия загърмяха веднага, но от шведска страна отначало не отговаряха на тия залпове. Пушеците образуваха спокойно дълги ивици в чистия въздух, които се разтягаха между войските, а през пролуките между тях шляхтата виждаше шведските пехотни и конни полкове, които се разгръщаха със страхотно спокойствие, сякаш бяха сигурни в победата.
	Неприятелят изкарваше оръдия по хълмовете, правеше насипи, с една дума, готвеше се, без да обръща и най-малко внимание на снарядите, които не долитаха до него, а само посипваха с пясък и пръст ония, които работеха на насипите.
	Пан Станислав Скшетуски изкара още две калишки хоронгви, за да смути шведите със смела атака, но те не тръгнаха с желание; частта веднага се разтегна в безредна маса, защото, докато по-смелите пришпорваха конете си и летяха напред, страхливите ги спираха нарочно. След кратка битка двата райтарски полка, пратени от Витенберг, изтласкаха шляхтата от бойното поле и я гониха до самия стан.
	В това време се стъмни и мракът сложи край на безкръвното сражение.
	Оръдията обаче стреляха чак до нощта, когато гърмежите замлъкнаха, но в полския стан се вдигна такава врява, та се чуваше чак на другия бряг на Нотеч. Отначало врявата се вдигна, защото неколкостотин души от дребната шляхта се опитаха да се измъкнат в тъмното от стана. Другите забелязаха това и започнаха да ги заплашват и да ги спират. Хванаха се за сабите. Думите: „Или всички, или никой“ — отново прелитаха от уста на уста. Но с всеки момент ставаше по-вероятно, че ще се оттеглят всички. Избухна силно недоволство срещу предводителите: „Изпратиха ни с голи кореми срещу оръдията!“ — викаше дребната шляхта.
	Възмущаваха се също и от Витенберг, че не уважаваха военните обичаи и не изпраща разезди срещу разездите, а заповядва неочаквано да се открие срещу тях огън от оръдията. „Всеки прави както му изнася — казваха, — но това е свинщина да не излизаш доблестно един срещу друг.“ Други открито се вайкаха. „Ще ни прогонят оттук като язовец от дупка“ — казваха песимистите. „Станът е лошо обграден, окопите са направени лошо, мястото е неудобно за отбрана.“ От време на време се чуваха гласове: „Панове братя, спасявайте се!“ А други викаха: „Предателство! Предателство!“
	Това беше страшна нощ: бъркотията и разпуснатостта се засилваха с всяка минута; никой не слушаше заповедите. Воеводите бяха загубили ума и дума и дори не се опитваха да възстановят реда. Тяхната неспособност и неспособността на опълчението се виждаха ясно като на длан. Витенберг би могъл още тази нощ съвсем лесно да превземе стана със само една встъпителна битка.
	Зазори се.
	Денят започваше блед, облачен и освети хаотичното сборище от паднали духом хора, които се вайкаха и в значителната си част бяха пияни, готови повече за позор, отколкото за бой. На всичко отгоре шведите се бяха прехвърлили през нощта при Джембов на другата страна на Нотеч и бяха обкръжили полския стан.
	А от тази страна беше почти без окопи, та нямаше зад какво да се отбраняват. Трябваше да се оградят с насип без никакво губене на време. Скорашевски и Скшетуски заклинаха да се направи това, но вече никой не искаше нищо да знае.
	Вождовете и шляхтата имаха една дума на устата си: „Да се преговаря!“ Изпратиха парламентьори. В отговор на шведския стан пристигна великолепна свита, начело на която бяха Раджейовски и генерал Виртц, двамата със зелени клонки в ръка.
	Те отиваха към къщата, в която се намираше познанският воевода, но по пътя Раджейовски се спираше между тълпата от шляхта, кланяше се, като размахваше клончето и шапката си, усмихваше се, поздравяваше познатите и говореше с висок глас:
	— Ваша милост панове, братя най-мили! Не се тревожете! Не пристигаме тук като врагове. От самите вас зависи да не се пролее нито капка кръв повече. Ако искате вместо тиранина, който отнема свободите ви, който замисля dominium absolutum, който доведе отечеството до окончателен провал, ако искате, повтарям, добър, великолепен господар, воин с толкова безкрайна слава, че само като чуят името му, всичките неприятели на Жечпосполита ще побегнат — тогава поставете се под покровителството на негово величество Карл Густав… Ваша милост панове, братя най-мили! Ето аз нося със себе си гаранция за всичките ви привилегии, за вашата свобода и религия. От самите вас зависи спасението ви… Ваша милост панове! Негово величество шведският крал се наема да потуши казашкия бунт, да приключи литовската война и само той е способен да направи това. Смилете се над злочестото ни отечество, ако нямате милост към себе си…
	Тук гласът на предателя затрепера, сякаш беше задушен от сълзи. Шляхтата слушаше слисана, само тук-таме редки гласове възкликнаха: „Да живее Раджейовски, нашият подканцлер!“ А той преминаваше по-нататък и отново се покланяше на нови тълпи, и пак се чуваше звучният му глас: „Ваша милост панове, братя най-мили!“ Накрай двамата с Виртц и цялата свита изчезнаха в къщата на познанския воевода.
	Шляхтата така се скупчи пред къщата, та нямаше къде яйце да хвърлиш, защото чувстваше и разбираше, че там, в тази къща се решава не само нейната съдба, но и съдбата на цялото отечество. Слугите на воеводата, облечени с яркочервени дрехи, излязоха навън и започнаха да канят по-важните „персони“ вътре. Те влязоха с готовност, подир тях се промъкнаха и няколко по-малки, а останалите стояха при вратата, притискаха се около прозорците, долепваха уши дори до стените.
	Дълбоко мълчание цареше всред навалицата. Застаналите по-близо до прозорците чуваха от време на време глъчката на високите гласове, които излизаха от вътрешността на помещението като ехо от разправии, разисквания, спорове… Час след час течеше — съвещанието нямаше край.
	Внезапно входната врата се отвори с трясък и от нея изскочи пан Владислав Скорашевски.
	Насъбраните се отдръпнаха ужасени.
	Тоя човек, обикновено толкова спокоен и добряк, за когото казваха, че раните могат да се лекуват под ръката му, сега изглеждаше страшно. Очите му бяха червени, погледът му обезумял, дрехата разгърдена. Хванал се с две ръце за косата, той се втурна като мълния между шляхтата и викаше с пронизителен глас:
	— Измяна! Убийство! Позор! Вече сме Швеция, а не Полша! Майка ни убиват там, в тая къща!
	И започна да реве със страшен, конвулсивен плач и да си скубе косата като човек, който се умопобърква. Гробно мълчание цареше наоколо. Някакво страшно чувство стисна всички сърца.
	А Скорашевски скочи изведнъж, после започна да тича между шляхтата и да вика с глас на най-голямо отчаяние:
	— На оръжие! На оръжие, който вярва в Бога! На оръжие! На оръжие!
	Тогава някакви шумоления започнаха да прелитат през тълпите, някакви временни, внезапни, прекъснати шепоти, като първите удари на вятъра преди буря. Сърцата се колебаеха, колебаеха се умовете, а в това всеобщо раздвоение на чувствата трагичният глас викаше непрекъснато:
	— На оръжие! На оръжие!
	Скоро започнаха да му пригласят и други два: на пан Пьотр Скорашевски и на пан Скшетуски — след тях дотърча и Клоджински, енергичен ротмистър на познанското опълчение.
	И започна да ги огражда все по-голям кръг от шляхтичи. Наоколо се надигна страхотно ръмжене, пламъци преминаваха по лицата и изскачаха от очите, раздрънкваха се саби. Владислав Скорашевски овладя първата си възбуда и заговори, като сочеше къщата, в която ставаше съвещанието:
	— Чувате ли, ваша милост панове, те там продават отечеството като юди и го позорят! Знайте, че ние вече не принадлежим към Полша. Малко им беше да предадат в ръцете на неприятеля всички вас, стана, войската, оръдията. Дано ги Бог убие! Те подписаха и от свое, и от ваше име, че се отричаме от отечеството си, че се отричаме от нашия крал, че целият този край, крепостите и всички ние ще принадлежим на Швеция за вечни времена. Да се предава войска — това се случва; но кой има право да се отрича от отечеството и господаря?! Кой има право да откъсва една провинция, да се присъединява към чужденците, да преминава към друг народ, да се отказва от собствената си кръв?! Ваша милост панове, това е позор, измяна, убийство, парицидиум*!… Спасявайте отечеството, братя панове! В името на Бога! Който е шляхтич, който е добродетелен, нека спасява нашата майка! Да си дадем живота, да си пролеем кръвта! Да не приемаме да бъдем шведи! Не бива, не бива!… Да не се беше родил тоя, който сега ще поскъпи кръвта си!… Да спасяваме нашата майка!
	[* Отцеубийство (лат.). — Бел.прев.]
	— Измяна! — викнаха вече няколко десетки гласове! — Измяна! Смърт!
	— При нас, който има чувство за чест! — викаше Скшетуски.
	— Срещу шведа! На смърт! — добави Клоджински.
	И тръгнаха да обикалят стана, като викаха: „При нас! Събирайте се! Предателство!…“ — а зад тях тръгнаха вече неколкостотин шляхтичи с голи саби.
	Но грамадното мнозинство остана на мястото си, а и мнозина от тия, които тръгнаха, започнаха да се оглеждат и изостават, когато забелязаха, че са малко на брой.
	А в това време вратата на къщата, в която ставаше съвещанието, отново се отвори и се показа познанският воевода Кшищоф Опалински, от дясната страна на когото стоеше генерал Виртц, а от лявата Раджейовски. След тях вървяха: Анджей Карол Груджински, калишки воевода, Максимилиан Мясковски, кшивински кастелан, Павел Гембицки, мендзижецки кастелан, и Анджей Слупецки.
	Кшищоф Опалински държеше в ръка пергаментов свитък с прикачени печати; главата му беше вдигната, но лицето бледо, а погледът несигурен, при все че явно се мъчеше да бъде весел. Той обгърна тълпите с поглед и всред мъртва тишина заговори с висок, но леко пресипнал глас:
	— Ваша милост панове! Днес ние се отдадохме под покровителството на негово величество шведския крал. Vivat Carolus Gustavus rex!
	Тишина отговори на воеводата; внезапно някакъв отделен глас прозвуча:
	— Вето!
	Воеводата плъзна поглед към тоя глас и отговори:
	— Тук не е сеймик, следователно няма място за вето! А който иска да обявява вето, нека отиде към насочените срещу нас шведски оръдия, които само за един час могат да направят от целия ни стан пепелище.
	Тук той замлъкна, а след малко попита:
	— Кой каза: вето?
	Никой не се обади.
	Воеводата отново взе думата и заговори още по-високо:
	— Всички привилегии на шляхтата и духовенството ще бъдат запазени, данъците няма да бъдат увеличени и ще бъдат събирани по същия начин както досега… Никой няма да бъде онеправдаван, нито ограбван; войските на негово кралско величество нямат право да отсядат в именията на шляхтата, нито да вземат друга реквизиция освен тая, каквато са вземали полските кралски хоронгви…
	Тук той замлъкна и се ослуша алчно в шума на шляхтата, сякаш искаше да разбере неговото значение, после даде знак с ръка:
	— Освен това имам честната дума и обещанието на генерал Витенберг, дадено от името на негово кралско величество, че ако цялата страна последва нашия спасителен пример, шведските войски веднага ще тръгнат към Литва и Украйна и няма да прекратят войната, докато всички земи и всички замъци не бъдат възвърнати на Жечпосполита. Vivat Carolus Gustavus rex!
	— Vivat Carolus Gustavus rex! — извикаха неколкостотин гласа.
	— Vivat Carolus Gustavus rex! — звучеше все по-силно в целия стан.
	Тук пред очите на всички познанският воевода се обърна към Раджейовски и го прегърна сърдечно, след което прегърна Виртц; после всички започнаха да се прегръщат помежду си. Шляхтата последва примера на големците и радостта стана всеобща. Сега вече така викаха „да живее“, че ехото се носеше по цялата околност. Но познанският воевода помоли още милостивата шляхта за минутка тишина и каза със сърдечен тон:
	— Ваша милост панове! Генерал Витенберг ни кани днес на пир в своя стан, та при чаша да сключим братския съюз с един храбър народ.
	— Vivat Витенберг! Vivat! Vivat! Vivat!
	— А после, ваша милост панове — добави воеводата, — ще се разотидем по домовете си и с Божия помощ ще започнем жътвата с мисълта, че днес сме спасили отечеството.
	— Бъдещите векове ще ни дадат право — каза Раджейовски.
	— Амин! — завърши познанският воевода.
	Но изведнъж забеляза, че очите на много шляхтичи гледат и се взират в нещо над главата му.
	Той се обърна и видя шута си, който се беше надигнал на пръсти и като се държеше с една ръка за рамката на вратата, пишеше с въглен върху стената на къщата над самата врата:

	„MANE — TEKEL — FARES“*

	[* „Премерено — Претеглено — Пресметнато“. Според Библията тези думи се появили изписани на стената по време на разточителен пир на последния вавилонски цар Балтазар. Пророк Данаил ги разтълкувал като Божие послание за предстоящата смърт на Балтазар и скорошния край на царството му. През същата нощ вавилонския цар бил убит, а страната била окончателно покорена от персите (539 г. пр.Хр.). — Бел. elemag_an]
	Навън небето се бе покрило с облаци и предвещаваше буря.


	Единайсета глава

	В село Бужец, което се намираше в Луковската земя, на границата на Подляското воеводство, и беше собственост на семейство Скшетуски, в градината между господарския дом и езерото седеше на една пейка стар човек, а край краката му си играеха две момченца, едното на пет, другото на четири години, черни и обгорели от слънцето като циганчета, но румени и здрави. Старият човек също изглеждаше още корав като тур. Възрастта не бе прегърбила широките му плещи; от очите или по-право от окото му, понеже едното имаше перде, бликаше здраве и добро настроение; брадата му беше бяла, но стойката държелива и лицето червено, с широк белег на челото, през който се виждаше черепът.
	Двете момченца бяха хванали ботуша му за ушите и го дърпаха на противоположни страни, а той гледаше към езерото, осветено от слънчевия блясък, в което подскачаха безброй риби и бръчкаха гладката повърхност на водата.
	— Рибите танцуват — мърмореше си той. — Гледайте си работата, още по-хубаво ще затанцувате след източването на водата или когато готвачката почне да ви чисти люспите с ножа.
	После се обърна към момченцата:
	— Я да пуснете ботуша ми, немирници такива, че ако някой откъсне ухо, и аз ще откъсна неговото. Ех, че досадни стършели! Вървете да търкаляте топки по тревата и ме оставете на мира! На Лонгинек не се чудя, че е по-малък, но Яремка трябва вече да има ум в главата си. Ще взема някой от вас, немирници, и ще го хвърля в езерото.
	Но изглежда, че старецът беше напълно в плен на момченцата, защото никое не се уплаши от заканата; напротив, по-голямото започна още по-силно да го дърпа за кончова, да тупа с крак и да повтаря:
	— Дядо, стани Богун и отвлечи Лонгинек.
	— Я се махай, бръмбар такъв, на тебе ти думам, сополанко, хлапако недни!
	— Стани Богун бе, дядо!
	— Ще ти дам аз един Богун, почакай само да извикам майка ти!
	Яремка погледна към вратата на къщата зад градината, но като видя, че е затворена и майка му не се вижда никъде, повтори за трети път с издута напред муцунка:
	— Ама стани Богун бе, дядо!
	— Ще ме уморят тия бръмбарчета, дума да не става. Цяло наказание е с тях… Добре, ще стана Богун, но само веднъж. Запомни, повече да не ми досаждаш.
	След тая думи старецът простена леко, стана от пейката, грабна внезапно малкия Лонгинек и го понесе към езерото, като издаваше диви викове.
	Лонгинек обаче имаше храбър защитник в лицето на Яремка, който в такива случаи не се наричаше Яремка, а пан Михал Володиовски, драгунски ротмистър.
	Тогава пан Михал, въоръжен с липова пръчка, която при такива случаи заместваше сабята, се спусна стремително подир дебелия Богун, настигна го бързо и почна да го удря безмилостно по краката.
	Лонгинек, който играеше ролята на майка си, крещеше, Богун също крещеше, Яремка-Володиовски също крещеше; но накрай храбростта победи и Богун пусна жертвата си, побягна назад към липата, най-сетне стигна до пейката и падна върху нея, като пъхтеше страхотно и повтаряше:
	— Ах вие, палавници!… Цяло чудо ще бъде, ако не пукна…
	Но това още не беше краят на мъчението му, защото след малко пред него застана Яремка заруменен, с развята коса и издути ноздри, подобен на малък наежен ястреб, и започна да повтаря с още по-голяма енергия:
	— Дядко, стани Богун!
	След много настоявания и тържествено обещание от момченцата, че това вече непременно ще бъде за последен път, историята се повтори точно по същия начин; а тримата седнаха на пейката и Яремка започна да настоява:
	— Дядко, кажи кой беше най-храбрият.
	— Ти, ти! — отговори старецът.
	— А ще стана ли рицар?
	— Разбира се, че ще станеш, кръвта ти е войнишка. Дай Боже да бъдеш като баща си, защото, когато човек е храбър, по-малко му досаждат… Разбираш ли?
	— Я кажи колко души е убил тате?
	— Най-малко сто пъти съм казвал. По-лесно ще преброите листата на тая липа, отколкото всичките неприятели, които сме унищожили с баща ви. Ако аз имах толкова косми на главата си, колкото сам съм изтрепал, бръснарите в Луковско щяха да забогатеят само от подстригването на косата ми. Дявол да ме вземе, ако лъ…
	Тук пан Заглоба — защото това беше той — се досети, че не бива нито да се кълне, нито да проклина пред момчетата, и затова, въпреки че по липса на други слушатели обичаше и на децата да разказва за някогашните си подвизи, тоя път замлъкна, особено защото и рибата в езерото започна да подскача с двойна сила.
	— Ще трябва да се каже на градинаря — каза той — да заложи нощес кошове… сума едра риба се блъска край самия бряг.
	В тоя миг вратата на къщата за към градината се отвори и се появи една прекрасна като южно слънце жена, висока, едра, чернокоса, с тъмна руменина на лицето и с очи като кадифе. Трето момченце, на три години, черно като ахатова топка, се държеше за роклята й, а тя закри очите си с ръка и загледа към липата.
	Това беше пани Елена Скшетуска, по баща Булига-Курцевич.
	Като видя пан Заглоба с Яремка и Лонгинко под липата, направи няколко крачки към пълния с вода ров и извика:
	— Какво правите там, момчета? Сигурно досаждате на дядо си?
	— Какво ще ми досаждат! Много прилично се държат — отговори пан Заглоба.
	Момчетата се затекоха към майка си, а тя каза:
	— Какво искаш да пиеш днес, татко, водка или медовина?
	— На обед имаше свинско, та медовина ще бъде по-добре.
	— Ей сега ще ти изпратя. Само недей да дремеш навън, че треската е сигурна.
	— Днес е топло и няма вятър. А къде е Ян, дъще?
	— Отиде към плевните.
	Пани Скшетуска казваше на пан Заглоба „татко“, а той на нея „дъще“, при все че не бяха никакви роднини. Нейните родители бяха живели в Заднеприето, в някогашната държава на Вишньовецки, а що се отнася до него, един Бог знаеше откъде бе родом, тъй като сам разправяше най-различни неща. Но през времето, когато тя беше още девойка, Заглоба й беше оказал големи услуги и я бе спасявал от страшни опасности, та затова с мъжа си го почитаха като баща, а и в цялата околност беше много уважаван от всички както за гъвкавия си ум, така и поради необикновената храброст, за която беше дал многобройни доказателства в разни войни и особено в тия с казаците.
	Неговото име беше прочуто в цяла Жечпосполита — сам кралят обичаше разказите и остроумието му и изобщо за него се говореше повече, отколкото дори за пан Скшетуски, макар че пан Скшетуски навремето си се бе измъкнал от обсадения Збараж през цялата казашка войска.
	Малко след като пани Скшетуска се прибра, един слуга донесе под липата голяма стъкленица и чаша. Пан Заглоба си наля, после затвори очи и започна да опитва внимателно медовината.
	— Знаел е Бог защо е създал пчелите! — измърмори той под нос.
	И започна да си попийва бавно, като при това дишаше дълбоко и поглеждаше към езерото и зад езерото към черните и сини гори, които се простираха, докъдето поглед стигне от другата страна на реката. Беше два часът след пладне, а по небето нямаше нито едно облаче. Липовият цвят капеше безшумно на земята, а на липата цял хор от пчели пееше между листата и скоро започнаха да кацат по ръба на чашата и да обират сладката течност с косматите си крачета.
	От далечните тръстики край голямото езеро, замъглени поради далечината, понякога се вдигаха цели ята диви патици или гъски и се носеха като черни кръстчета из лазурния простор; понякога клин от жерави се мярваше високо на небето и издаваше силен крекот, иначе наоколо беше и тихо, и спокойно, и слънчево, и весело, както бива обикновено в първите дни на август, когато житата са вече узрели, а слънцето сякаш сипе злато на земята.
	Очите на стария човек ту се повдигаха към небето и следваха птичите ята, ту отново потъваха в далечината, но все по-сънливи, колкото повече медовината намаляваше в дамаджаната, и клепачите му натежаваха все по-силно — а пчелите пееха в различни тонове своята песен, сякаш нарочно за следобедна дрямка.
	— Да, да, прекрасно време даде Бог за жътвата — измърмори пан Заглоба. — И хубаво сено се събра, и жътвата ще мине бързо… Да, да…
	Тук той притвори очи, после пак ги отвори за малко — измърмори още: „Умориха ме тия детища…“ — и заспа здравата.
	Спа доста дълго, но след някое време го събуди лекият повей на по-студен въздух, както и разговорът и стъпките на двама мъже, които се приближаваха бързо към липата. Единият от тях беше пан Ян Скшетуски, прочутият збаражец, който се беше върнал преди един месец от хетманите в Украйна и си седеше вкъщи, за да се лекува от упорита треска; другия пан Заглоба не познаваше, при все че по ръст, стойка и дори черти на лицето приличаше много на Ян.
	— Представям ви, отче — каза Ян, — братовчеда си пан Станислав Скшетуски от Скшетушев, калишки ротмистър.
	— Ти, ваша милост пане, много приличаш на Ян — отговори Заглоба, като мигаше с очи и изтърсваше остатъка от сън от клепачите си — и ако бях срещнал някъде ваша милост, веднага щях да кажа: „Скшетуски!“ Хей, какъв гост вкъщи!
	— Много ми е приятно да се запозная с ваша милост — отвърна Станислав, — още повече че името ми е добре известно, защото рицарството в цяла Жечпосполита го повтаря с почит и го взема за пример.
	— Без да се хваля, правех каквото можех, докато усещах сила в костите си. Дори и сега човек би искал да вкуси от войната, тъй като consuetudo altera natura*. Но защо, ваша милост панове, сте толкова угнетени, та дори лицето на Ян е побледняло?
	[* Навикът е втора природа (лат.). — Бел.прев.]
	— Станислав донесе страшни вести — отговори Ян. — Шведите влезли във Велкополска и вече са я заели изцяло.
	Пан Заглоба скочи от пейката, сякаш възрастта му намаля с четирийсет години, отвори широко очи и неволно започна да се опипва по бедрото, като че търсеше сабята си.
	— Как така? — каза той. — Как са я заели цялата?
	— Защото познанският воевода и другите я предадоха при Уйшче в ръцете на неприятеля — отвърна Станислав Скшетуски.
	— За Бога!… Какво говориш, ваша милост!… Предали се!…
	— Не само се предадоха, но подписаха договор, с който се отказаха от краля и от Жечпосполита… Отсега нататък там вече ще бъде Швеция, не Полша.
	— Боже милостиви!… Христе разпнати!… Да не би светът да се свършва?… Какво чувам аз?… Вчера говорехме с Ян за заплахата от шведеца, защото имаше вести, че иде, но и двамата бяхме сигурни, че това ще се свърши с нищо или най-много като нашият господар Ян Казимеж се откаже от титлата шведски крал.
	— А не щеш ли, започна със загуби на провинции и ще се свърши с кой знае какво.
	— Престани, ваша милост, че ще ми се пръсне главата!… Как така? И ти, ваша милост, беше при Уйшче?… И ваша милост видя всичко това със собствените си очи?!… Ами че то е просто най-отвратителна измяна, непозната в историята!
	— И бях, и видях, а дали това беше измяна, сам ще прецениш, ваша милост, когато чуеш всичко. Стояхме ние при Уйшче, опълчение и кралска пехота, общо около петнайсет хиляди души, и бяхме заели позиция край Нотеч ab incursione hostili*. Наистина войската ни беше малко и ваша милост, като войник с опит, най-добре знаеш дали опълчението може да я замести, особено велкополското, където шляхтата е отвикнала да воюва. Все пак, ако се беше намерил военачалник, можеше, както е бивало, да окажем съпротива на неприятеля и поне да го задържим, докато Жечпосполита намисли някаква помощ. Но щом Витенберг се показа, веднага започнаха да преговарят, без да се пролее дори капка кръв. После пристигна Раджейовски и с увещанията си постигна това, което казах, което е и нещастие, и позор, каквито досега не е имало.
	[* Срещу неприятелско нахлуване (лат.). — Бел.прев.]
	— Как така? Никой ли не се противопоставяше?… Никой ли не протестираше? Никой ли не обвини в измяна тия негодници в очите?… Всички ли се съгласиха да изменят на отечеството и господаря?…
	— Загива добродетелта, а с нея и Жечпосполита, защото почти всички се съгласиха… Аз, двамата панове Скорашевски, пан Чишвицки и пан Клоджински правехме всичко, каквото можехме, за да събудим дух на съпротива у шляхтата. Пан Владислав Скорашевски за малко не полудя; тичахме из стана от опълчение до опълчение и Бог е свидетел, че няма заклинания, които да не употребихме. Но какво можеше да помогне това, когато повечето предпочитаха да отидат с лъжици на банкета, който Витенберг им бе обещал, отколкото със саби на бой. Като видяха това, честните хора се пръснаха — едни тръгнаха към къщи, други за Варшава. Пановете Скорашевски тръгнаха за Варшава и първи ще занесат вестта на краля, а аз, понеже нямам нито жена, нито деца, дойдох тук, при братовчед си, с надежда, че ще тръгнем заедно срещу неприятеля. Цяло щастие, че ви намерих тук, ваша милост панове.
	— Значи ваша милост идеш направо от Уйшче?
	— Направо. Почивах по пътя само толкова, колкото беше необходимо за конете, но пак един ми умря от умора. Шведите трябва да са вече в Познан и оттам бързо ще се разлеят по цялата страна.
	Тук млъкнаха всички. Ян седеше с ръце, опрени върху коленете, с впит в земята поглед и се беше замислил мрачно, пан Станислав въздишаше, а пан Заглоба, който още не се беше съвзел, поглеждаше ту единия, ту другия със слисан поглед…
	— Това са лоши знакове — каза най-сетне Ян унило. — По-рано на десет победи се случваше едно поражение и учудвахме света с храбростта си. Днес освен поражения имаме и предателства — и то не само от страна на отделни лица, а на цели провинции. Дано се смили Бог над отечеството ни!…
	— За Бога — каза Заглоба, — видял съм много на тоя свят, чувам, разбирам и все още не мога да повярвам…
	— Какво мислиш да правиш, Яне? — попита Станислав.
	— Разбира се, че няма да остана вкъщи, при все че още се треса от студ. Ще трябва да настаня някъде на безопасно жената и децата. Пан Стабровски, мой роднина, е кралски ловчи в Бяловежките гори и живее в Бяловежа. Дори цяла Жечпосполита да падне в ръцете на неприятеля, там няма да стигнат. Още утре ще изпратя жената и децата.
	— Това няма да бъде прекалена предпазливост — продума Станислав, — тъй като, макар Велкопоска да е далече оттук, кой знае дали огънят няма да обхване скоро и тия места.
	— Ще трябва да се съобщи на шляхтата — каза Ян. — Нека почне да се събира и да мисли за отбрана, понеже тук още никой нищо не знае.
	После се обърна към пан Заглоба.
	— А вие, отче, с нас ли ще тръгнете или искате да придружите Елена в горите?
	— Аз ли? — отговори пан Заглоба. — Дали ще тръгна с вас? Ако краката ми бяха пуснали корени в земята, не бих тръгнал, па и тогава щях да помоля някого да ме изкорени. Толкова ми се иска отново да вкуся шведско месо, колкото на вълк агнешко! Ах, негодниците му, широкогащници такива, чорапчии!… Бълхи им устройват нападения по пищялите, та затова не могат да се застоят вкъщи, ами тичат по чужди земи… Познавам ги аз тия кучи синове, защото още под предводителството на пан Конецполски съм воювал срещу тях; а ако искате, ваша милост панове, да знаете кой взе в робство Густав Адолф, попитайте покойния пан Конецполски. Нищо повече няма да ви кажа! Зная ги аз тях, но и те ме знаят… Не може да бъде другояче, ами тия дяволи са подушили, че Заглоба е остарял. Така ли? Почакайте! Ще има пак да го видите!… Господи! Боже всемогъщи! Защо си разградил така тая нещастна Жечпосполита, та всички съседски свине влизат сега в нея и вече са лапнали три най-хубави провинции! Ето, така е! Да! Но кой е виновен за това, ако не предателите? Не знаеше чумата кого да вземе, та прибра благородните хора, а остави изменниците. Прати, Боже, още веднъж чумата върху познанския воевода и върху калишкия, а най-вече върху Раджейовски и цялото му семейство. А ако искаш да увеличиш населението на пъкъла, прати там всички, които са подписали капитулацията при Уйшче. Остарял бил Заглоба? Остарял, а? Ще видите! Яне! Казвай по-скоро какво трябва да правим, че вече бих искал да съм на конския гръб.
	— Естествено, трябва да помислим накъде да тръгнем. При хетманите в Украйна мъчно можем да стигнем, защото там неприятелят ги е откъснал от Жечпосполита и пътят им е свободен само за Крим. Цяло щастие, че сега татарите са на наша страна. По мой ум трябва да отидем при краля във Варшава, за да браним любимия си господар!
	— Стига да имаме време за това — отвърна Станислав. — Негово величество кралят сигурно вече събира бързо хоронгвите и докато ние стигнем, вече ще е тръгнал срещу неприятеля, а може и да се сблъскат.
	— И това е възможно.
	— Тогава да вървим за Варшава, само че бързо — каза Заглоба. — Слушайте, ваша милост панове… Вярно е, че нашите имена са страшни за неприятеля, но все пак само ние тримата няма да свършим нищо, затова аз бих съветвал така: да съберем колкото успеем шляхтичи доброволци, та поне една хоронгвичка да отведем при господаря. Лесно ще можем да ги убедим, защото те и без това трябва да тръгнат, когато пристигне манифест за всеобща мобилизация, следователно им е все едно. Но ние ще им кажем, че който доброволно тръгне преди манифеста, много ще зарадва господаря. С по-голяма сила ще може повече нещо да се направи и ще ни приемат с отворени прегръдки.
	— Не се чуди, ваша милост, на думите ми — каза пан Станислав, — но след това, което видях, такова отвращение имам към опълчението, че предпочитам да тръгна сам, отколкото с хора, които не знаят какво е война.
	— Значи, ваша милост, не познаваш тукашната шляхта. Тук няма да видиш нито един, който да не е служил във войската. Всички са хора с опит и добри войници.
	— Щом е така…
	— Та как може да бъде другояче? Но я почакайте! Ян вече знае, че щом главата ми започне веднъж да работи, хрумванията вървят едно след друго. Затова живеех в голяма близост с украинския воевода княз Йереми. Ян нека каже колко пъти тоя най-голям воин в света следваше съветите ми и винаги печелеше от това.
	— Казвайте, отче, какво искате да кажете, че времето минава — каза Ян.
	— Какво исках да кажа ли? Аха, ето какво исках да кажа: не тоя брани отечеството и краля, който се държи за полата на краля, ами оня, който бие неприятеля; а тоя бие най-добре, който служи под командването на голям предводител. Защо ще отиваме във Варшава, когато не сме сигурни дали негово величество кралят не е тръгнал вече за Краков, Лвов или Литва. Аз съветвам незабавно да се присъединим към хоронгвите на великия литовски хетман княз Януш Радживил. Той е честен и войнствен господар. Ако и да го одумват, че бил много надменен, сигурно няма да капитулира пред шведите. Той поне е вожд и хетман на място. Наистина там ще бъде опасно, понеже ще имаме работа с двама неприятели; но пък ще видим пан Михал Володиовски, който служи в литовския компут, и отново ще се съберем всички заедно както някога. Ако не съветвам добре, нека първият швед да ме поведе за пояса в плен.
	— Кой знае? Кой знае? — отговори живо Ян. — Може би така ще бъде най-добре.
	— А ще можем по пътя да отведем и Еленка с децата, тъй като и без това ще трябва да минем през Бяловежките гори…
	— И ще служим във войска, а не с опълченци — добави Станислав.
	— И ще се бием, а няма да спорим по събрания и да изяждаме кокошките и изварата по селата.
	— Виждам, ваша милост, че не само в бой, но и в съвет можеш да бъдеш пръв — каза пан Станислав.
	— Какво? Ха?
	— Така е, така е! — каза Ян. — Това е най-добрият съвет. Както някога заедно с Михал ще тръгнем на война. А ти, Станиславе, ще се запознаеш с най-големия воин в Жечпосполита и мой искрен приятел и брат. Сега да отидем при Еленка, ще й кажем да се приготви за път.
	— А тя знае ли вече за войната? — попита Заглоба.
	— Знае, знае, нали чу, когато Станислав най-напред разправи всичко пред нея. Цяла е в сълзи, горката… Но като й казах, че трябва да вървя, тя веднага ми отговори: „Върви!“
	— Бих искал още утре да тръгна! — викна Заглоба.
	— Разбира се, ще тръгнем утре, и то в тъмни зори — каза Ян. — Ти, Станиславе, трябва да си много уморен от пътя, но до утре ще си починеш, колкото можеш. Аз още днес ще пратя със сигурни хора коне в Бяла, Лошиче, Дрогочин и Белск, за да имаме навсякъде отпочинали за смяна. А зад Белск вече започват Бяловежките гори. Колите с провизии също ще тръгнат днес! Мъчно е на човека да напуска любимото си кътче и да скита по света, но воля Божия! Утешавам се с това, че жената и децата ще бъдат в безопасност, защото тия гори са най-добрата крепост на света. Хайде, ваша милост панове, да отидем вкъщи, че е време да се заемем със заминаването.
	Отидоха.
	Пан Станислав, който беше страшно изморен, веднага щом похапна и пийна, отиде да спи, а пан Ян и пан Заглоба се заеха с подготовката на заминаването. И понеже у пан Ян цареше голям ред, колите и хората тръгнаха още същата вечер, а на другия ден заранта ги последва и каретата, в която седеше Елена с децата, а също и една стара мома, която живееше при семейство Скшетуски. Пан Станислав, пан Ян, пан Заглоба, заедно с петима слуги пътуваха на коне около каретата. Цялата група се движеше бързо, понеже по градовете чакаха отпочинали коне.
	Като пътуваха така, без да спират дори през нощите, на петия ден стигнаха в Белск, а на шестия потънаха в Бяловежките гори откъм Хайнувка.
	И веднага ги обгърна тъмнината на огромната гора, която по онова време заемаше няколко десетки квадратни мили и от едната страна се свързваше с непрекъснат пояс чак с горите около Жельонка и Рогов, а от другата с горите в Източна Прусия.
	Никога никакъв нашественик не беше тъпкал с крак тия тъмни дебри, в които незапознат с тях човек можеше да се обърка и да се върти на едно и също място, докато не падне от умора или не стане жертва на хищните зверове. Нощем тук се чуваше рев на зубри и мечки, заедно с виенето на вълци и хрипливия крясък на рисове. Несигурни пътища водеха през гъсталаци или оголени места, покрай грамади и трапища, блата и страшни невидими езерца, към пръснати села на дървари, смолари и хайкаджии, които често пъти през целия си живот не излизаха от горите. Само до Бяловежа водеше по-широк път, наричан Сухият път, по който кралете ходеха на лов. По него именно пътуваше Скшетуски със семейството и другарите си от Белск и Хайнувка.
	Пан Стабровски, кралски ловчи, стар самотник и ерген, който седеше непрекъснато като зубър в тия гори, ги прие с отворени прегръдки, а децата за малко не удуши с целувки. Защото живееше само с хайкаджии, без да вижда лица на благородници, освен когато кралят идваше със свитата си на лов.
	Под негово ръководство беше цялото ловно стопанство и всички катранджийници в Бяловежките гори. Той се разтревожи много от вестта за войната, за която узнаваше сега от устата на пан Скшетуски.
	Защото често пъти се е случвало в Жечпосполита да бушува война, да умира крал, а в тия гори не стигаше дори вест за всичко това; пан ловчи донасяше новините едва когато се връщаше от пан литовския подскарби, пред когото беше задължен да се отчита веднъж в годината по сметките на горското стопанство.
	— Глухо ще бъде тук, досадно! — казваше пан Стабровски на Елена. — Но безопасно, както никъде по света. Никой неприятел няма да се промъкне през тия стени, а ако се опита, тогава хайкаджиите ще изпозастрелят всичките му хора. По-лесно е да се завладее цяла Жечпосполита — не дай боже! — отколкото тези гори. Двайсет години вече живея тук, но и аз не ги познавам, защото има места, където е невъзможно да стигнеш и където само зверове живеят, а може и зли духове да имат там свърталища, в които се крият от звъна на черковните камбани. Но ние живеем по християнски, нали в селото има параклис, в който свещеникът от Белск идва веднъж в годината да служи. Тук ще бъдете като в рая, ако не ви досади глухотата. Но пък дърва за отопление няма да липсват…
	Пан Ян беше доволен от цялата си душа, че е намерил такова убежище за жена си; но пан Стабровски напразно го задържаше и гощаваше.
	След като само пренощуваха, рицарите тръгнаха още на другия ден в зори направо през горите, водени в горския лабиринт от водачи, които им даде пан ловчи.


	Дванайсета глава

	Когато пан Ян Скшетуски заедно с братовчеда си Станислав и пан Заглоба най-сетне стигнаха в Упита след тежко пътуване из горите, пан Михал Володиовски за малко не полудя от радост, особено защото отдавна вече не бе имал никаква вест за тях, а за Ян мислеше, че се намира с командваната от него кралска хоронгва при хетманите в Украйна.
	Сега той ги стискаше един след друг в прегръдките си и потриваше ръце; а когато му казаха, че искат да служат под командването на Радживил, зарадва се още повече при мисълта, че няма да се разделят за дълго време.
	— Слава Богу, че ние, старите збаражци, се събираме наедно — казваше той. — Човек и за война има по-голямо желание, когато чувства близки около себе си.
	— Това беше моя мисъл — каза пан Заглоба, — защото те искаха да тичат при краля… Ама аз казах: „А защо да не си припомним с пан Михал старите времена? Ако Бог ни даде щастие, както ни даде при казаците и татарите, скоро доста шведи ще тежат на съвестта ни.“
	— Бог ти е вдъхнал тая мисъл, ваша милост! — каза пан Михал.
	— Чудно ми е само — каза Ян, — че вие тук вече знаете за Уйшче и за войната. Станислав почти беше уморил коня си от бързане, когато пристигна при мене, и когато пътувахме за насам, мислехме, че първи ще ви съобщим за нещастието.
	— Чрез евреите трябва да е дошла тази новина тук — каза Заглоба. — Те винаги първи знаят всичко, между тях има една такава кореспонденция, че когато сутрин някой кихне във Велкополска, вечерта вече в Жмудж и Украйна му казват: „Наздраве!“
	— Не ми е известно как е станало, но от два дни знаем — каза пан Михал — и смущението тук е ужасно… Първия ден не можехме да повярваме, но на другия вече никой не го отричаше… Нещо повече ще ви кажа: война още нямаше, а човек би казал, че птиците вече пееха за нея във въздуха, защото всички изведнъж и без повод започнаха да приказват за нея. Нашият княз воевода трябва също да я е очаквал и да е знаел нещо преди другите, тъй като се въртеше като на тръни и напоследък долетя в Кейдани. По негова заповед от два месеца вече събираме войска. Събирах аз, Станкевич и някой си Кмичиц, оршански хоронжи, който, както чух, вече отвел в Кейдани съвсем готова хоронгва. Той най-рано от всички ни свърши работата си…
	— Ти, Михале, познаваш ли добре вилненския княз воевода? — попита Ян.
	— Как да не го познавам, когато цялата сегашна война съм карал под негово командване.
	— Какво знаеш за неговите замисли? Честен човек ли е той?
	— Князът е отличен воин; кой знае дали не е най-голям в Жечпосполита след смъртта на княз Йереми… Вярно е, че сега го победиха, но той имаше шест хиляди войници срещу осемдесет… Пан подскарбият и витебският пан воевода страшно го укоряват за това и казват, че поради своето тщеславие се хвърлил с толкова малка сила срещу оная безкрайно по-голяма войска, та да не дели с тях победата. Един Бог знае как стои работата… Но той се би храбро и не пазеше живота си… А аз, който бях свидетел на всичко, само това мога да кажа, че ако князът имаше достатъчно войска и пари, неприятелският крак нямаше да излезе от тази страна. И сега смятам, че той ще се залови искрено срещу шведите и навярно няма да ги чакаме тук, а ще тръгнем за Инфлантия.
	— От какво заключаваш това?
	— По две причини: първо, че князът ще поиска да поправи репутацията си, разклатена след цибиховската битка и, второ, понеже обича войната.
	— Това е вярно — каза Заглоба. — Аз го познавам отдавна, защото бяхме съученици и му пишех домашните упражнения. Той винаги е обичал войната и затова предпочиташе да другарува повече с мене, отколкото с другите, понеже и аз предпочитах коня и копието пред латинския.
	— Значи той не е като познанския воевода, а съвсем друг човек — каза пан Станислав Скшетуски.
	Володиовски започна да го разпитва за всичко, което се бе случило при Уйшче, и си скубеше косата, когато слушаше разказа; най-сетне, когато пан Станислав свърши, каза:
	— Имаш право, ваша милост! Нашият Радживил не е способен на такива неща. Той е горд като дявол и му се струва, че по целия свят няма по-голям род от радживиловския, това е вярно! Той не търпи съпротива, това е вярно — и затова е сърдит на пан подскарбия Гошевски, един благороден човек, защото не играе така, както му засвирят Радживиловци. На негово величество краля също е сърдит, понеже не му дал достатъчно бързо жезъла на велик литовски хетман… Всичко това е вярно, както е вярно, че предпочита да живее в позорните калвинистки заблуди, отколкото да се върне в истинската вяра; че където може, потиска католиците; че създава еретически общини… Но въпреки това готов съм да се закълна, че той би предпочел да пролее последната капка от надменната си кръв, отколкото да подпише такава капитулация, както при Уйшче… Ще имаме война, колкото ти душа иска, защото хетманът ще бъде не драскач, а боец.
	— Това исках да чуя! — каза Заглоба. — Нищо повече не искаме. Пан Опалински е драскач и веднага се видя за какво го бива… Това са най-долните хора! Всеки от тях, щом изскубне перо от трътката на някоя гъска, веднага мисли, че е станал по-умен от всички… И такъв синковец кори другите, но дойде ли до сабята, тогава го няма. Аз сам на младини редях рими, та да завладявам женските сърца, и щях да натикам в кози рог пан Кохановски* с неговите стихчета, но после войнишката натура взе връх.
	[* Ян Кохановски — най-големият полски поет от XVI век. — Бел.прев.]
	— А аз ще ви кажа и това — прекъсна го Володиовски, — че щом шляхтата тук се размърда, ще се съберат много хора, стига да има пари, тъй като това е най-важното.
	— За Бога, не искам опълченци! — възкликна пан Станислав. — Ян и негова милост пан Заглоба знаят вече моите чувства, а на ваша милост ще кажа, че е по-добре да бъда прост войник в редовна хоронгва, отколкото хетман на цялото опълчение.
	— Тукашният народ е храбър — отвърна пан Володиовски — и много опитен. Имам пример за това от моя набор. Не можах да взема всички, които искаха, а между тия, които съм приел, няма нито един да не е служил по-рано. Аз ще покажа на ваша милост тая хоронгвичка и твърдя, че ако не знаехте от мене, нямаше да разберете, че това не са стари войници. Всеки е чукан и кован в огъня като стара подкова, а в строя стоят като римски триарии. На шведите няма да им е така лесно, както с великополяните при Уйшче.
	— Надявам се, че Бог ще отмени всичко — каза Скшетуски. — Казват, че шведите били добри войници, но никога не са могли да удържат пред нашите редовни войски. Ние сме ги били винаги — това вече е изпробвано, — били сме ги дори тогава, когато ги е предвождал най-големият им военачалник, какъвто са имали някога.
	— Право да си кажа, много съм любопитен да разбера за какво ги бива — отговори пан Володиовски — и ако не беше това, че две други войни гнетят едновременно отечеството, никак не бих се разсърдил заради тая, шведската. Опитали сме и турците, и татарите, и казаците, и Бог знае още кого — редно е сега да опитаме и шведите. Само една неприятност може да има, а това е, че цялата ни войска заедно с хетманите е заета в Украйна. Но аз вече виждам какво ще стане тук. Князът воевода ще възложи досегашната война на пан подскарби Гошевски, който е полеви хетман, а сам ще се залови с шведите. Вярно, че ще бъде тежко! Все пак нека се надяваме, че Бог ще ни помогне.
	— Тогава да вървим в Кейдани! — каза пан Станислав.
	— Получих и заповед хоронгвата ми да бъде в готовност, а самият аз в срок от три дни да се представя в Кейдани — отговори пан Михал. — Но трябва и на вас да покажа тая последна заповед, тъй като от нея вече се вижда, че князът воевода мисли за шведите.
	След тия думи пан Володиовски отключи сандъчето, което се намираше на пейката при прозореца, извади от него лист хартия, сгънат на две, разгъна го и започна да чете:

	„Ваша милост пане полковник Володиовски!
	С голяма радост прочетохме рапорта на ваша милост, че хоронгвата е вече готова и всеки момент може да тръгне в поход. Дръж я, ваша милост, в готовност, защото идват толкова тежки времена, каквито досега не е имало, а сам ти ела колкото е възможно по-скоро в Кейдани, където те очакваме нетърпеливо. Ако до ваша милост стигнат някакви вести — не им вярвай, докато не чуеш всичко от нашата уста. Ние ще постъпим така, както ни заповядва Бог и нашата съвест, без да обръщаме внимание какво ще измисли срещу нас човешката злоба и омраза. Но същевременно се радваме, че идват такива времена, при които всеки ще докаже на дело кой е искрен и истински приятел на радживиловския дом и кой дори in rebus adversis* е готов да му служи. Кмичиц, Невяровски и Станкевич вече докараха тук хоронгвите си; нека хоронгвата на ваша милост да остане в Упита, защото може би ще е необходима там, а може да се наложи да тръгнете за Подлесието под командата на моя братовчед, негова светлост княз Богуслав, литовски конюши**, който предвожда там значителна част от нашите сили. За всичко това ще узнаеш подробно от нашата уста — а сега предоставяме на вашата вярност прилежното изпълнение на заповедите и те очакваме в Кейдани.
	[* В нещастията (лат.). — Бел.прев.]
	[** Управител на конюшните, стадата и пасищата на краля. По-късно почетна титла. — Бел.прев.]
	Януш Радживил,
	княз Бирже и Дубинки,
	вилненски воевода,
	велик литовски хетман“

	— Така е! От това писмо се вижда вече, че ще има нова война! — каза Заглоба.
	— А щом князът пише, че ще постъпи така, както му заповядва Бог и съвестта, това значи, че ще бие шведа — добави пан Станислав.
	— Странно ми е само това — каза Ян Скшетуски, — че пише за вярност към радживиловския дом, а не към отечеството, което е по-горе от Радживиловци и се нуждае от по-бърза помощ.
	— Такъв е техният пански маниер — отвърна Володиовски, — при все че и на мене това не ми харесва, тъй като и аз служа на отечеството, а не на Радживиловци.
	— И кога получи това писмо? — попита Ян.
	— Тази сутрин и смятах да тръгна след пладне. Вие си починете тая вечер от пътуването, а аз навярно ще се върна утре и веднага ще тръгнем с хоронгвата накъдето ни заповядат.
	— Да не би за Подлесието? — каза Заглоба.
	— При княза конюши! — повтори пан Станислав.
	— Князът конюши Богуслав е сега също в Кейдани — отвърна Володиовски. — Той е интересна личност, затова го наблюдавайте внимателно. Голям воин е, а още по-голям рицар, но в него няма полящина за пукната пара. Носи се като чужденец и приказва на немски или на френски, сякаш някой чупи със зъби лешници, и можеш да го слушаш цял час, без да разбереш нищо.
	— При Берестечко княз Богуслав се държа великолепно — каза Заглоба — и докара прекрасен отряд немска пехота.
	— Тия, които го познават по-отблизо, не го хвалят много — продължи Володиовски, — защото обича само немците и французите, и това не е никак чудно; нали е роден от германка, дъщеря на бранденбургския електор*, от която покойният му баща не само че не е получил никаква зестра, но е трябвало и да плаща за нея — изглежда, че тия князчета са бедни като черковни мишки. Но Радживиловци са искали да имат suffragia** в Немско, чиито князе са те, и затова са готови да се сродяват с немци. Това ми е разправил пан Сакович, в миналото слуга на княз Богуслав, който му дал ошмянското староство. Той и пан полковник Невяровски са пътували с княз Богуслав по разни задморски страни и винаги му служели за секунданти при дуели.
	[* Немски княз, който участвал в избора на немския император (лат.). — Бел.прев.]
	[** Подкрепа, помощ при избори, при гласуване (лат.). — Бел.прев.]
	— Толкова ли дуели е имал? — попита Заглоба.
	— Колкото косми на главата! Голям брой разни там чуждестранни князе и графове, френски и немски, е изпонадупчил, защото, както разправят, е много избухлив човек, а е и храбър, та за всяка дума обявява дуел.
	Пан Станислав Скшетуски се събуди от замислеността си и каза:
	— И аз съм слушал за княз Богуслав, понеже от нас до електора не е далеко, а той постоянно седи там. Помня и това, което е казвал баща ми, — че когато бащата на княз Богуслав се женел за дъщерята на електора, хората мърморели, че такъв прочут дом като радживиловския се свързва с чужденци, но дано това да е било за добро, тъй като сега електорът е роднина на Радживиловци и сигурно ще бъде с по-добри чувства към Жечпосполита, а в момента от него зависят много неща. Това, което казваш, ваша милост, че у тях цари беднотия, не е вярно. Наистина, ако някой продаде всичките Радживиловци, ще може да купи срещу тях електора с цялото му княжество, но днешният курфюрст Фридрих Вилхелм е събрал вече доста пари и има двайсет хиляди души много добра войска, с която би могъл да се противопостави смело на шведите, а би трябвало да стори това като васал на Жечпосполита, ако е честен и благодарен човек и помни всички добрини, които Жечпосполита е направила на дома му.
	— Дали той ще стори това? — питаше Ян.
	— Ако постъпи другояче, това би било черна неблагодарност и вероломство от негова страна! — отвърна Станислав.
	— Мъчно може да разчита човек на чуждата благодарност, особено на един еретик — каза пан Заглоба. — Аз помня тоя ваш курфюрст още от хлапе; винаги е бил темерут и човек би казал, че непрекъснато слуша това, което му шепне дяволът в ухото. Това му го казах право в очите, когато ходихме с покойния пан Конецполски в Прусия. Той е също така лютеранин, както и шведският крал. Дано даде Бог да не се съюзят против Жечпосполита…
	— Знаеш ли какво, Михале? — каза внезапно Ян. — Аз няма да почивам днес, ами ще дойда с тебе в Кейдани. Сега е по-добре да се пътува нощем, защото денем е горещо, а и бързам да се освободя от тая несигурност. За почивка ще има време, князът едва ли ще тръгне още утре.
	— Още повече че е поръчал хоронгвата да бъде задържана в Упита — отговори пан Михал.
	— Предложението е добро! — извика пан Заглоба. — И аз тръгвам!
	— Тогава да вървим заедно всички — добави Станислав.
	— Утре сутринта ще бъдем в Кейдани — каза пан Володиовски, — а по пътя и на седлата ще може добре да се подремне.
	След два часа, като си похапнаха и пийнаха малко, рицарите тръгнаха на път и още преди залез стигнаха в Кракинов.
	По пътя пан Михал им разказваше за околността, за славната лауданска шляхта, за Кмичиц и за всичко, което се беше случило от известно време насам. Призна също и чувствата си към панна Билевичувна, несподелени както винаги.
	— Цялата работа е там, че войната е близка — казваше той, — иначе щях много да се измъчвам, понеже понякога мисля, че така ми е писано и навярно ще умра като ергенин.
	— Нищо няма да загубиш — каза пан Заглоба, — ергенството е също хубаво нещо и приятно на Бога. Ето, аз съм решил да си остана докрай ерген. Понякога ми е жал, че няма да има на кого да предам славата и името си, защото, ако и да обичам децата на Ян като свои, все пак те са Скшетуски, а не Заглоби.
	— Ах, негоднико! — каза Володиовски. — Ти ваша милост, си взел това решение толкова рано, колкото и вълкът, който се зарекъл да не души овце, когато му изпадали всичките зъби.
	— О, не е вярно! — каза Заглоба. — Не беше много отдавна, пане Михале, когато ходихме на избора за крал във Варшава. Подир кого се оглеждаха всички женички, ако не подир мене?… Помниш ли как се оплакваше, че тебе не те поглежда никоя? Но ако чак толкова желаеш да се жениш, не се тревожи. Ще дойде и твоят ред. Няма какво да търсиш и тъкмо тогава ще намериш, когато не търсиш. Сега е военно време и голям брой благородни ергени загиват всяка година. Нека само и тая шведска война да продължи повечко, тогава момите съвсем ще поевтинеят и ще можем да ги купуваме на дузини по панаирите.
	— Може и на мене да ми дойде редът да загина — каза пан Михал. — Омръзна ми вече това скитане по света. Никога не бих могъл да ви разкажа, ваша милост панове, колко благородна и хубава мома е тая Билевичувна. Човек би я обичал и пазил като нещо най-хубаво… Но не! Дяволите трябва да са докарали тоя Кмичиц… Той сигурно я е нещо омагьосал, другояче не може да бъде, ако не беше така, навярно нямаше да ме прогони. Ето, гледайте! Точно там зад хълмчето се вижда Водокти, но вкъщи няма никого, защото тя е заминала кой знае къде… То щеше да бъде мой подслон; и нека там да бях прекарал живота си… Мечката си има бърлога, вълкът — яма, а аз, ето, само тая кранта и това седло, на което седя…
	— Виждам, че те е убола като трън — каза пан Заглоба.
	— Разбира се, че като си я припомня или като видя Водокти, когато минавам покрай него, ми става жал… Исках клин с клин да избия и отидох при пан Шилинг, който има много хубава дъщеря. Веднъж я бях видял отдалече по пътя и страшно ми хареса. Та отидох — и какво ще кажете, ваша милост панове? Баща й не намерих вкъщи, а панна Кахна помисли, че това не е пан Володиовски, а слугата на пан Володиовски… Този афронт така ме засегна, че повече не се показах там.
	Заглоба започна да се смее.
	— Да те вземат мътните, пане Михале! Цялата работа е там, че трябва да си намериш жена толкова дребна, колкото си ти. А къде се дяна онова зверче, което ти беше харесало при княгиня Вишньовецка и за което искаше да се жени пан Подбипента, Бог да го прости. Тя беше точно за тебе, същинска костилка, макар че очите й светеха страшно.
	— Това е Ануша Борзобогата-Крашенска — каза пан Ян Скшетуски. — Навремето си всички бяхме влюбени в нея, Михал също. Бог знае какво става сега с нея.
	— Да може човек да я намери и утеши! — каза пан Михал. — Щом я споменахте, веднага ми стана топло около сърцето. Тя беше най-доброто момиче. Дано ми даде Бог да я срещна!… Ей, хубави бяха старите времена в Лубни, но никога вече няма да се върнат. И надали някога вече ще има такъв вожд, какъвто беше нашият княз Йереми. Човек знаеше, че всяко сблъскване ще свърши с победа. Радживил е голям воин, но не такъв, и човек вече не му служи с такова сърце, защото той няма нито бащинско чувство към войника, нито позволява някаква близост, смята се за някакъв монарх, макар че Вишньовецки не бяха по-долни от Радживиловци.
	— Да оставим това — каза Ян Скшетуски. — Сега спасението на отечеството е в негови ръце, а понеже е готов да даде живота си за родината, нека го благослови Бог.
	Така разговаряха рицарите, като пътуваха през нощта, и ту си припомняха минали неща, ту говореха за сегашното тежко време, когато три войни изведнъж се бяха стоварили върху Жечпосполита.
	После прочетоха вечерните си молитви, а когато свършиха това, сънят ги налегна и те почнаха да дремят и да клюмат върху седлата.
	Нощта беше хубава, топла, хиляди звезди мигаха по небето; а те пътуваха бавно и сладко спяха, докато почна да се разсъмва и тогава пан Михал се събуди пръв.
	— Ваша милост панове, отворете очи, Кейдани вече се вижда! — възкликна той.
	— Какво? Я? — каза Заглоба. — Кейдани? Къде?
	— Ето там! Виждат се кулите.
	— Изглежда хубав град — каза Станислав Скшетуски.
	— Много хубав — отговори Володиовски, — а през деня ще се убедите още по-добре в това.
	— Той нали е наследство на княза воевода?
	— Точно така. Преди това е бил на Кишкови, от които бащата на сегашния княз го получил като зестра за Ана Кишк, дъщеря на витебския воевода. В цялата Жмудж няма такъв хубав град, защото Радживилови не пускат тук евреи освен със специално позволение. Тук има великолепна медовина.
	Заглоба потърка очи.
	— О, тогава тук живеят хубави хора. Каква е тази грамадна постройка, дето се вижда на височината?
	— Това е наскоро построен замък, вече през владичеството на Януш.
	— Укрепен ли е?
	— Не, но е великолепна резиденция. Не са го укрепявали, защото от времето на кръстоносците неприятел никога не е стъпвал по тия места. Тоя остър връх, който виждате там, в центъра на града, е на енорийската черква. Кръстоносците са я издигнали още в езически времена, после била дадена на калвинистите, но свещеник Кобилински осъдил княз Кшищоф и отново я взел за католиците.
	— Е, слава Богу!
	Като разговаряха така, наближиха първите къщи от предградието.
	В това време се разсъмваше все повече и слънцето започна да изгрява. Рицарите гледаха с любопитство непознатия град, а пан Володиовски продължаваше да разказва:
	— Това е улица Еврейска, на която живеят ония евреи, които имат позволение. Като минем по нея, ще стигнем чак до пазарния площад. Охо, хората вече се будят и започват да излизат от домовете си. Гледайте колко коне стоят пред подковачниците и слуги, които не са с радживиловски униформи. Някакъв събор трябва да има в Кейдани. Тук винаги е пълно с шляхтичи и панове, а понякога пристигат чак от чужди страни, защото това е столица на еретиците от цялата Жмудж, които тук безопасно вършат своите суеверни магии и обичаи под закрилата на Радживиловци. Ето и пазара! Гледайте, ваша милост панове, какъв часовник има на общинския дом! Казват, че и в Гданск няма по-добър. А това, което смятате за черква с четирите кули, това е калвинистко сборище, в което всяка неделя хулят Бога — а онова там е лютеранска черква. Да не мислите, че гражданите тук са поляци или литовци — съвсем не! Само немци и шотландци, най-много шотландци! Те са много добра пехота, особено с топори секат страшно. Негова светлост князът има и един шотландски полк само от кейдански доброволци. Хей! Какви са тия покрити коли на площада! Сигурно някакъв събор. В тоя град няма никакви странноприемници, познати отиват при познати, а шляхтата в замъка, където има пристройки, дълги по няколко десетки лакти, предназначени само за гости. Там приемат любезно всекиго, дори за цяла година, за сметка на княза, а има такива, които целия си живот прекарват вътре.
	— Чудя се как гръм не е запалил това калвинистко сборище — каза Заглоба.
	— Сякаш ваша милост знаеш, че това се е случило. В средата между четирите кули е имало купола като шапка, в която някога така треснал гръм, че нищо не останало от нея. Тук, в подземията, е погребан бащата на княз конюши Богуслав, Януш, който е участвал в бунта срещу Зигмунд ІІІ. Негов собствен хайдук му строшил черепа и така мърцина загинал, както е живял грешно.
	— А каква е тази широка сграда, която прилича на зидана барака? — попита Ян.
	— Това е книжна фабрика, основана от княза, а до нея — печатница, в която се печатат еретически книги.
	— Тю! — каза Заглоба. — Чума трябва да връхлети върху тоя град, където човек не поема друг въздух в корема си освен еретически. Луцифер би могъл да владичества тук така добре, както и Радживил.
	— Ваша милост пане — отговори Володиовски, — не хули Радживил, защото може би скоро отечеството ще дължи на него своето спасение…
	И по-нататък продължиха всред мълчание, като разглеждаха града и се удивляваха на реда в него, понеже улиците бяха изцяло постлани с камъни, а това в ония времена беше нещо рядко.
	След като преминаха площада и улица Замкова, на възвишението видяха великолепната резиденция, издигната наскоро от княз Януш, която наистина не беше укрепена, ала по големината си надминаваше не само дворците, но и замъците. Сградата се издигаше на възвишението и гледаше към града, който сякаш се намираше в краката й. От двете страни на главния корпус излизаха две по-ниски крила, които се пресичаха под прав ъгъл и образуваха грамаден вътрешен двор, затворен отпред с желязна решетка, върху която стърчаха дълги бодли. В средата на решетката имаше здрава зидана порта, а на нея радживиловските гербове и гербът на град Кейдани, който представляваше орлов крак с черно крило върху златно поле, а под крака червена подкова с три кръста. Долу при вратата имаше караулно помещение и там стояха на пост шотландски трабанти* за тържественост, а не за да пазят входа.
	[* Гвардейци с алебарда; войници от личната стража на монарх или княз (нем.). — Бел.прев.]
	Беше много рано, но на двора вече цареше движение, защото пред главния корпус правеше учение един драгунски полк, облечен със светлосини куртки и с шведски шлемове. Точно в тоя момент дългата редица стоеше неподвижно с голи рапири в ръка, а офицерът минаваше пред драгуните и им говореше нещо. Около редицата и по-нататък край стените голям брой слуги, облечени най-пъстро, зяпаха към драгуните и разменяха помежду си разни бележки и мнения.
	— За Бога! — каза Михал. — Ами че тоя, който обучава полка, е пан Харламп.
	— Как така? — извика Заглоба. — Да не е оня, с когото щеше да се дуелираш в Липков по време на кралските избори?
	— Същият. Но оттогава ние живеем приятелски с него.
	— Вярно! — каза пан Заглоба. — Познавам го по носа, който стърчи под шлема му. Добре, че лицебранът излезе вече от мода, иначе тоя рицар не би могъл да го спусне; но той и без това се нуждае от отделна ризница за носа си.
	В това време пан Харламп забеляза Володиовски и се понесе към него в тръс.
	— Как си, Михалко? — извика той. — Много добре, че дойде!
	— Хубаво стана, че тебе виждам пръв. Ето и пан Заглоба, с когото се запозна в Липков, о не, по-рано, още в Шенница, а това са пановете Скшетуски: Ян, ротмистър на кралска хусарска хоронгва, збаражец…
	— За Бога! Ами че аз виждам най-големия рицар в Полша! — възкликна Харламп. — Моите почитания, моите почитания!
	— А това е Станислав, калишки ротмистър — продължаваше пан Володиовски, — който идва направо от Уйшче.
	— От Уйшче?… Тогава ти, ваша милост, си бил свидетел на страхотен позор… Знаем вече какво се е случило там.
	— Тъкмо защото това се случи там, пристигнах с надеждата, че тук няма да стане нищо подобно.
	— Можеш да бъдеш сигурен, ваша милост. Радживил не е Опалински.
	— Същото приказвахме вчера в Упита.
	— Приветствам ви, ваша милост панове, най-радостно от мое име и от името на княза. Князът воевода ще се радва, когато види такива рицари, защото те са му много нужни. Елате при мене в оръжейната, където е квартирата ми, сигурно ще искате да се преоблечете и подкрепите, а аз също ще ви правя компания, защото вече свърших учението.
	След тия думи пан Харламп отново скочи към редицата и изкомандва с къс, висок глас:
	— Наляво! Кръ-гом — назад!
	Копитата зазвънтяха по каменната настилка. Редицата се разчупи на две, половините пак се разчупиха, докато най-сетне се образуваха четворки, които с бавни крачки започнаха да се отдалечават към оръжейната.
	— Добри войници — каза Скшетуски, като гледаше с опитно око механичните движения на драгуните.
	— В тоя род оръжие служат само дребни шляхтичи и путни бояри — отвърна Володиовски.
	— О, боже! Веднага се вижда, че това не са опълченци! — викна пан Станислав.
	— Но защо Харламп им е командир? — питаше Заглоба. — Може да се лъжа, но помня, че той служеше в пятигорската хоронгва и на ръката си носеше сребърна петлица.
	— Вярно — каза Володиовски, — но няколко години вече командва драгунски полк. Той е стар и опитен войник.
	В това време Харламп отпрати драгуните и се приближи до нашите рицари.
	— Заповядайте, ваша милост панове, след мене… Ето, оръжейната е там, зад двореца.
	Половин час по-късно петимата вече седяха край съд с греяна бира, обилно покрита със сметана, и разговаряха за войната.
	— А у вас тук какво се чува? — питаше Володиовски.
	— У нас всеки ден се чува нещо различно, защото хората се лутат в предположения и непрекъснато пускат нови слухове — отвърна Харламп. — Само князът знае какво ще се случи. Той обмисля нещо и макар да се показва весел и да е толкова любезен към хората, както никога, всъщност е страшно замислен. Разправят, че нощем не спял, а само се разхождал с тежка стъпка по всички стаи и разговарял със себе си, денем пък по цели дни се съвещавал с Харашимович.
	— Кой е тоя Харашимович? — попита Володиовски.
	— Това е губернаторът на Заблудов, от Подлесието, дребна фигура и изглежда, като че ли е пълен с дяволи; но на княза е доверен човек и като че ли знае всичките му тайни. Според мене от тия съвещания ще възникне жестока и отмъстителна война с шведеца, за която въздишаме всички. В това време тук пристигат писма от курландския княз, от Ховански и от електора. Някои разправят, че князът преговарял с Москва, за да я привлече в съюз срещу шведите; други твърдят обратното; но струва ми се, че с никого няма да има съюз, ами, както казах, само война и с едните, и с другите. Все повече войска пристига, пращат се писма до ония шляхтичи, които са най-верни на радживиловския дом, да се събират тук. Навсякъде е пълно с въоръжени хора… Ей, ваша милост панове! Който си го търси, той ще си го намери, но ръцете ни ще бъдат червени до лактите, защото, като тръгне веднъж Радживил, няма да се шегува.
	— Именно, именно! — каза Заглоба и потри ръце. — Доста шведска кръв е изсъхнала по ръцете ми и още доста ще изсъхне… Малцина са живи още от ония стари войници, които ме помнят от Пуцк и Тшчана; но които са живи, никога няма да забравят.
	— А княз Богуслав тук ли е? — попита Володиовски.
	— Разбира се. Освен това днес очакваме някакви важни гости, защото почистват горните стаи, а вечерта в замъка ще има банкет. Съмнявам се, Михале, дали можеш да стигнеш до княза.
	— Той самият ме повика за днес.
	— Вярно, но е страшно зает… Освен това… не зная дали мога да ви кажа, ваша милост панове… но след един час и без това ще го знаят всички… та ще ви кажа… Тук стават някакви необикновени работи…
	— Какво става? Кажи, ваша милост, какво става? — попита Заглоба.
	— Трябва да знаете, ваша милост панове, че преди два дни тук пристигна пан Юдицки, малтийски рицар, за когото навярно сте чували.
	— Разбира се — каза Ян, — той е голям рицар!
	— А веднага след него пристигна и полевият хетман пан Гошевски. Ние се учудихме много, защото се знае как си съперничат и се мразят полевият хетман и нашият княз. Тогава някои се зарадваха, че между тия панове е настъпило помирение, и казваха, че го е предизвикало шведското нашествие. И аз самият мислех така; а ето че вчера тримата се затвориха на съвещание и заключиха всички врати, та никой да не може да ги чуе за какво се съвещават; само пан Крепщул, който беше на пост при вратата, ни разправяше, че спорели страшно високо, особено полевият хетман. После князът лично ги отвел в спалните им стаи, а през нощта, представете си (тук пан Харламп снижи глас), при вратата на всекиго сложиха стража.
	Пак Володиовски чак скочи от мястото си.
	— За Бога! Не може да бъде!
	— И все пак така е… И при едната, и при другата врата стоят шотландци с пушки и имат заповед под страх от смъртно наказание да не пускат никого да влиза или да излиза…
	Рицарите се спогледаха смаяни, а пан Харламп беше не по-малко учуден от собствените си думи и гледаше гостите си с изблещени очи, сякаш чакаше от тях обяснение на загадката.
	— Значи пан подскарбият е арестуван?… Великият хетман е арестувал полевия? — каза Заглоба. — Какво значи това?
	— Знам ли аз! И Юдицки, такъв рицар!
	— Все пак княжеските офицери трябва да са говорили помежду си за това, да са се мъчили да отгатнат причините… Нищо ли не си чул?
	— Още снощи питах Харашимович…
	— И какво ти каза, ваша милост? — попита Заглоба.
	— Нищо не искаше да приказва, само сложи пръст на уста и рече: „Това са предатели!“
	— Как така предатели?… Как така предатели? — викаше Володиовски, като се хвана за главата. — Нито пан подскарбият Гошевски е предател, нито пан Юдицки е предател. Ами че тях цяла Жечпосполита ги знае като благородни хора, които обичат отечеството.
	— Днес не може да се вярва на никого — отвърна мрачно Станислав Скшетуски. — Нима Кшищоф Опалински не минаваше за Катон? Нима не обвиняваше другите в недостатъци, отстъпки, егоизъм?… А когато се стигна до нещо решително, пръв извърши предателство, и не само лично, ами цяла провинция повлече в измяната.
	— Но аз си давах главата за пан подскарбия и за пан Юдицки! — викаше Володиовски.
	— Не си давай главата за никого, Михалко — отвърна Заглоба. — Те без причина не са арестувани. Трябва да са имали някакви тайни връзки, другояче не може да бъде… Как така? Князът се готви за жестока война и всяка помощ му е необходима… Тогава кой може да бъде арестуван в такъв момент, ако не оня, който му пречи за тая война?… А щом е така, щом тия двама панове са пречели наистина, тогава, слава Богу, че са били изпреварени. Заслужават да седят в дупката… Ха! Негодници!… В такъв момент да водиш тайни преговори, да се свързваш с неприятеля, да застрашаваш отечеството, да пречиш на тоя велик воин! Кълна се в света Богородица, че им е малко това, което ги е сполетяло!
	— Странни работи са това, толкова странни, че в главата не могат да ми се поберат — каза Харламп, — защото, като оставим настрана факта, че те са такива високи сановници, арестувани са без съд, без решение на сейма, без волята на цялата Жечпосполита, а това дори сам кралят няма право да стори.
	— Това е вярно! — възкликна пан Михал.
	— Изглежда, че негово височество князът иска да въведе у нас римски обичаи — каза Станислав Скшетуски — и през време на войната да стане диктатор.
	— Нека бъде и диктатор, стига да бие шведите — отговори Заглоба. — Аз пръв давам votum* за това да му поверят диктатура.
	[* Глас, вот (лат.). — Бел.прев.]
	Ян Скшетуски се замисли и след малко каза:
	— Стига да не иска да става протектор като оня англичанин Кромвел, който не се поколебал да вдигне светотатствена ръка срещу собствения си господар.
	— О, Кромвел! Кромвел е еретик! — възкликна Заглоба.
	— А князът воевода? — попита пан Ян Скшетуски сериозно.
	При тия думи всички замлъкнаха и известно време гледаха със страх към тъмното бъдеще, само пан Харламп се наежи веднага и каза:
	— От млади години служа при княза воевода, при все че съм много малко по-млад от него, защото най-напред, още съвсем млад, беше мой ротмистър, после полеви хетман, а днес е велик хетман. Аз го познавам по-добре от ваши милости и едновременно го почитам и обичам, затова моля да не го сравнявате с Кромвел, та да не бъда принуден да ви кажа нещо, което не ми е редно да казвам като домакин в тази стая…
	Тук пан Харламп започна да мърда страшно грамадните си мустаци и да гледа малко изпод вежди пан Ян Скшетуски, а пан Володиовски, като видя това, отново впи студен и пронизителен взор в пан Харламп, сякаш искаше да му каже:
	— Само излай!
	Мустакатият се сепна веднага, понеже почиташе необикновено много пан Михал, а и беше опасно да се кара с него, та заговори по-нататък с много по-мек тон:
	— Князът е калвинист, но той не е напуснал истинската вяра за погрешната, ами се е родил в нея. Той никога няма да стане нито Кромвел, нито Раджейовски, нито Опалински дори ако трябва Кейдани да потъне в земята. Той не е такава кръв, не е такъв род!
	— Ако е дявол и има рога на главата си, това е още по-добре — каза пан Заглоба, — защото ще има с какво да боде шведите.
	— Но да арестува пан Гошевски и пан рицаря Юдицки?… Е! — говореше Володиовски и клатеше глава. — Не е много любезен с гостите си, които са му се доверили.
	— Какво говориш, Михале! — отвърна Харламп. — Той е толкова любезен, колкото не е бил никога през живота си… Сега е истински баща за рицарите. Помниш ли как по-рано беше вечно с намръщено чело, а в устата си имаше само една дума: „Служба!“ Човек повече се страхуваше да се приближава до неговата особа, отколкото до кралската — а днес всеки ден се движи между поручиците и другите офицери и разговаря, и всекиго пита за семейството, за децата, за имота му и към всеки се обръща на презиме, а също така разпитва дали някой не е онеправдан в службата. Той, който не признава равни между най-големите панове, вчера — не, оня ден! — вървеше под ръка с младия Кмичиц, та всички ние не можехме да повярваме на очите си, понеже, макар родът на Кмичиц да е голям, все пак самият той е млад човек и като че ли върху него тежат доста обвинения, което ти знаеш най-добре.
	— Зная, зная — каза Володиовски. — Кмичиц отдавна ли е тук?
	— Сега го няма, защото вчера замина за Чейкишки да докара пехотния полк, който се намира там. Никой сега не е така протежиран от княза както Кмичиц. Когато заминаваше, князът погледа някое време след него, а после рече: „Тоя човек е способен на всичко и е готов да хване самия дявол за опашката, ако му заповядам!“ Със собствените си уши чухме това. Вярно е, че Кмичиц докара такава хоронгва, та втора като нея няма в цялата войска. Хората и конете са като змейове.
	— Не ще и дума, че той е храбър войник и наистина готов на всичко! — отговори пан Михал.
	— Разправят, че през последната война вършил такива чудеса, та чак обявили цена за главата му, защото предвождал доброволци и воювал, без да се подчинява на никого.
	По-нататъшният разговор беше прекъснат от влизането на една нова личност. Това беше шляхтич на около четирийсет години, дребен, сух, подвижен, пъргав като видра, с малко лице, тънки устни, обрасли с редки мустаци, с леко наклонени очи. Облечен беше само с жупан от груб ленен плат с толкова дълги ръкави, че те съвсем покриваха дори китките на ръцете му. Когато влезе, той се преви на две, после се изправи изведнъж, сякаш подхвърлен от пружина, после отново се наведе в нисък поклон, завъртя глава, сякаш я вадеше изпод собствената си мишница, и заговори бързо с глас, който напомняше скърцането на ръждясал ветропоказател:
	— Моите почитания, пане Харламп, моите почитания. Ах, моите почитания, пане полковник, ваш смирен слуга!
	— Моите почитания, пане Харашимович — отговори Харламп. — Какво искаш, ваша милост?
	— Бог довел гости, знаменити гости! Дойдох да предложа услугите си и да попитам за имената им.
	— Да не би да са дошли при тебе, пане Харашимович?
	— Разбира се, че не при мене, аз не съм и достоен за това… Но понеже замествам маршала на двореца, който отсъства, дойдох да поздравя, почтително да поздравя!
	— Ваша милост си далече от дворцов маршал — отговори Харламп, — защото маршалът е големец и голям земевладелец, а ваша милост, с извинение, си заблудовски подстароста.
	— Слуга на радживиловските слуги! Така е, пане Харламп. Не отричам, да пази Бог… Но понеже князът узна за гостите и ме изпрати да попитам кои са те, ти, ваша милост пане Харламп, ще отговориш, веднага ще отговориш, дори да съм хайдук, а не само заблудовски подстароста.
	— Дори и на маймуна бих отговорил, щом е дошла при мене със заповед — каза Харламп. — И така слушай, ваша милост, и си запиши имената, ако главата ти не може да ги запомни. Това са пан Скшетуски, известният збаражец, и братовчед му, Станислав.
	— Велики боже, какво чувам! — възкликна Харашимович.
	— Това е пан Заглоба.
	— Велики боже, какво чувам!…
	— Ако ти, ваша милост, се смути така, като чу името ми — каза Заглоба, — помисли как неприятелите трябва да се смущават на бойното поле.
	— А това е пан полковник Володиовски — довърши Харламп.
	— И той е прочута сабя, а освен това и Радживиловска — каза Харашимович и се поклони. — Главата на княза господар се пръска от работа, но ще намери време за такива рицари, непременно ще намери… Засега с какво мога да ви услужа, ваша милост панове? Целият замък е на услугите на милите гости и избата също.
	— Чували сме за славните кейдански медовини — каза Заглоба бързо.
	— Е да! — отговори Харашимович. — Медовините в Кейдани са славни, наистина славни! Веднага ще изпратя тук да си изберете. Надявам се, че ваша милост панове благодетели ще останете по-дълго тук.
	— Затова сме и дошли, да останем на служба при княза воевода — каза пан Станислав.
	— Похвално е намерението на ваша милост панове, още по-похвално, тъй като идат тежки времена.
	При тия думи Харашимович се сви и стана толкова малък, сякаш се смали с цял лакът.
	— Какво се чува? — попита пан Харламп. — Има ли някакви новини?
	— Князът не е мигнал през цялата нощ, защото пристигнаха двама пратеници. Работата е лоша и става все по-лоша. Carolus Gustavus вече е влязъл след Витенберг в Жечпосполита; Познан е окупиран, окупирана е цяла Велкополска, а и Мазовше ще бъде скоро окупирано; шведите са вече в Лович, съвсем близо до Варшава. Нашият крал избягал от Варшава и я оставил без никаква защита. Днес-утре шведите ще влязат там. Говори се, че загубил и голямо сражение, че искал да бяга в Краков, а оттам по чужди страни, та да моли за помощ. Лошо, ваша милост панове благодетели! Ако и да има такива, които казват, че това е хубаво, защото шведите не вършат никакви насилия, спазват договорите, не събират данъци, не ограничават привилегиите, не пречат на вярата. Затова всички с готовност приемат покровителството на Карл Густав… Провини се нашият господар Ян Казимеж, много се провини… Пропадна вече всичко за него, пропадна!… На човек му се ще да плаче, но пропадна и това си е!
	— Защо, дявол да го вземе, ваша милост, се мяташ като риба, когато я слагат в тигана! — викна Заглоба. — И говориш за нещастието така, като че ли си доволен от него?
	Харашимович се престори, че не чува, и като повдигна нагоре очи, повтори още няколко пъти:
	— Всичко пропадна, навеки пропадна!… Жечпосполита не ще може да води три войни едновременно… Пропадна!… Воля Божия!… Воля Божия!… Само нашият княз може да спаси Литва…
	Зловещите думи още не бяха отзвучали, когато Харашимович изчезна толкова бързо зад вратата, сякаш потъна в земята, а рицарите седяха мрачни, потиснати от бремето на страшните вести.
	— Иде ми да полудея! — възкликна най-сетне Володиовски.
	— Прав си, ваша милост — каза Станислав. — Дай Боже война, час по-скоро война, в която човек не се губи в предположения, не излага душата си на отчаяние, а само се бие.
	— Ще се стигне дотам, че да съжаляваме за първите времена на Хмелницки — каза Заглоба, — защото тогава имаше поражения, но поне предатели нямаше.
	— Три толкова страшни войни, когато всъщност ни липсват сили за една! — каза Станислав.
	— Не ни липсват на нас сили, ами дух. От порочност гине отечеството ни. Дано даде Бог тук да дочакаме нещо по-хубаво — каза мрачно пан Ян.
	— Не ще си отдъхна, докато не се намеря на бойното поле — рече Станислав.
	— Да можем само да се видим по-скоро с тоя княз! — възкликна Заглоба.
	Това му желание се изпълни наскоро, защото само след един час пан Харашимович дойде отново с още по-ниски поклони и съобщи, че князът иска да види незабавно техни милости.
	Те скочиха веднага, защото бяха вече облечени, и тръгнаха. След като ги изведе от оръжейната, Харашимович ги поведе през двора, който вече беше пълен с военни и шляхта. На някои места разговаряха шумно, изглежда, върху същите тия новини, които бяха донесени на рицарите от заблудовския подстароста. По всички лица се рисуваше живо безпокойство и някакво трескаво очакване. Отделни групи от офицери и шляхтичи слушаха говорителите, които стояха посред тях и жестикулираха буйно. По пътя се чуваха думите: „Вилно гори! Вилно е изгорен!… Нито следа от него, нито пепел! Варшава е взета!… Не е вярно, още не е взета!… Шведите са вече в Малополска! Жителите на Шерадз ще окажат съпротива!… Няма да окажат! Ще тръгнат по примера на великополяните! Предателство! Нещастие! О, Боже, Боже! Човек не знае къде да мушне ръце и сабя!“
	Ето такива думи, една от друга по-страшни, достигаха до ушите на рицарите, а те вървяха подир Харашимович, като с мъка си пробиваха път между военните и шляхтичите. На места познатите поздравяваха пан Володиовски: „Как си, Михале? Лоша ни е работата! Загиваме! Здравей, ваша милост полковник! А какви са тия гости, които водиш при княза?“ Пан Михал не отговаряше в желанието си да не се бавят и така стигнаха чак до главния корпус на замъка, в който стояха на пост княжески яничари*, облечени с ризници и с грамадни бели калпаци.
	[* Гвардейци, облечени и въоръжени като еничари. — Бел. elemag_an]
	В трема и на главното стълбище, по което бяха наслагани портокалови дръвчета, имаше още по-голяма навалица, отколкото на двора. Тук разговаряха за арестуването на Гошевски и рицаря Юдицки, защото това вече бе станало известно и развълнувало умовете до крайна степен. Удивляваха се, лутаха се в предположения, възмущаваха се или хвалеха предвидливостта на княза; но всички очакваха от устата на самия княз да чуят обяснения на загадката, затова цяла река от глави течеше по широкото стълбище нагоре към залата за аудиенции, където в тоя момент князът приемаше полковниците и по-видната шляхта. Трабанти, наредени покрай каменните парапети, следяха да не се създаде твърде голяма блъсканица и току повтаряха: „По-бавно, ваша милост панове, по-бавно!“ А тълпата се движеше или спираше на моменти, когато трабантът преграждаше пътя с алебардата си, та миналите напред да имат време да влязат в залата.
	Най-сетне светлосиният свод на залата блесна през отворената врата и нашите познати влязоха вътре. Най-напред погледът им се спря на подиума, издигнат в дъното на залата, зает от блестяща свита от рицари и панове, облечени с великолепни, пъстри премени. Отпред се намираше празно кресло, доста отдалечено от другите, с високо облегало, най-горе с позлатена княжеска корона, изпод която се спускаше надолу червено-виолетово кадифе, поръсено с хермелинови кожички.
	Князът още не беше в залата, но Харашимович, който водеше рицарите подире си, се провря през събраната шляхта чак до една малка вратичка, скрита в стената близо до подиума, там им каза да почакат, а самият той изчезна зад вратата.
	След малко се върна и им съобщи, че князът ги чака.
	Двамата Скшетуски със Заглоба и Володиовски влязоха в една много светла малка стая, тапицирана с кожа, върху която бяха щампосани златисти цветове, и се спряха, когато видяха в дъното при една струпана с книжа маса двама души, увлечени в разговор. Единият от тях, още млад, облечен с чуждестранна носия и с перука с дълги къдрици, които се спускаха върху раменете, шепнеше нещо на ухото на по-възрастния, а той слушаше със смръщени вежди и от време на време кимаше с глава, толкова зает в разговора, та отначало не обърна внимание на влезлите.
	Той беше на четирийсет и няколко години, едър и плещест. Облечен беше с яркочервена полска носия, закопчана под шията със скъпоценни безопасни игли. Лицето му беше огромно, с черти, от които бликаше надменност, сериозност и могъщество. Това беше гневливо лъвско лице на боец и владетел едновременно. Дългите, увиснали надолу мустаци му придаваха мрачен израз и цялото така мощно и едро, сякаш беше издялано от мрамор със силни удари на чук. В тоя момент веждите бяха сбръчкани поради напрегнатото внимание, но човек лесно можеше да отгатне, че когато ги смръщи гняв, тогава горко на тия хора, на тая войска, върху която ще падне гърмът на тоя гняв.
	Във фигурата му имаше нещо толкова внушително, та на рицарите, които я гледаха, им се струваше, че не само тази стая, но и целият замък е тесен за нея; тяхното първо впечатление като че ли не лъжеше, защото пред тях седеше Януш Радживил, княз на Бирже и Дубинки, вилненски воевода и велик литовски хетман, толкова могъщ и горд господар, че му беше много тясно във всичките му безкрайни имоти, във всичките му звания, о, дори в Жмудж и Литва.
	По-младият му другар с дългата перука и чуждестранно облекло беше княз Богуслав, братовчед на Януш, конюши на Великото литовско княжество.
	Той шепна още малко на ухото на хетмана, после каза на висок глас:
	— И така, слагам подписа си на документа и заминавам.
	— Щом не може другояче, заминавай, ваша княжеска светлост — каза Януш, — при все че предпочитам да беше останал, тъй като не се знае какво може да се случи.
	— Ти, ваше княжеско височество, си обмислил грижливо всичко, а аз трябва по-скоро да надникна в работите там, така че предоставям ваше княжеско височество на Бога.
	— Дано Бог да пази целия наш дом и да му донесе слава.
	— Adieu, mon frère.
	— Adieu.
	Двамата князе си подадоха ръка, след това княз Богуслав излезе бързо, а великият хетман се обърна към новодошлите.
	— Простете, ваша милост панове, че ви накарах да чакате — каза той с нисък, бавен глас, — но сега и вниманието, и времето са разкъсани на всички страни. Чух вече имената на ваши милости и се зарадвах от душа, че в такива моменти Бог ми изпраща такива рицари. Седнете, мили гости. Кой от ваша милост панове е пан Ян Скшетуски?
	— Аз съм, на услугите ви, ваше княжеско височество — каза Ян.
	— Ти, ваша милост, си староста… я виж, че съм те… забравил…
	— Не съм никакъв староста — отвърна Ян.
	— Как така? — рече князът и смръщи грамадните си вежди. — На ваша милост не дадоха ли староство за това, което направи при Збараж?
	— Никога не съм се стремял за това.
	— Те са били длъжни да ти дадат, без да се стремиш. Може ли? Какво говориш, ваша милост? С нищо ли не те наградиха? Съвсем ли те забравиха? Това ме много учудва. Ах, много приказвам, това не би трябвало да удивлява никого, защото сега получават награди само такива, които имат гръб от ракита, та се огъва лесно. Ти, ваша милост, не си староста, ето на!… Слава Богу, че си дошъл тук, защото ние нямаме толкова къса памет и никоя заслуга не ще остане без награда — както и твоята, ваша милост полковник Володиовски.
	— Аз не съм заслужил още нищо…
	— Това остави на мене, а засега вземи тоя документ, вече утвърден в Рошене, с който ти давам Дидкеми в доживотно владение. Това е една хубава земя и всяка пролет сто плуга излизат да я орат. Вземи това, защото не можем да дадем повече, и кажи на пан Скшетуски, че Радживил не забравя приятелите си, нито тия, които са заслужили на отечеството под негово предводителство.
	— Ваше княжеско височество… — измънка смутен пан Михал.
	— Не говори нищо и прощавай, че толкова малко, но кажи, кажи на техни милости, че няма да загине оня, който свърже бъдещето си за добро и за зло с Радживиловци. Аз не съм крал, но ако бях такъв, Бог ми е свидетел, че никога не бих забравил един Ян Скшетуски, нито един Заглоба…
	— Това съм аз! — каза Заглоба и излезе бързо напред, защото вече почваше да губи търпение, че досега още не е споменат.
	— Отгатвам, че това си ти, ваша милост пане, защото ми казаха, че си човек с напреднала възраст.
	— На училище съм ходил с достойния баща на ваше княжеско височество, а понеже още от детски години той имаше влечение към рицарството, позволяваше ми да бъда интимен с него, защото и аз предпочитах копието пред латинския.
	Пан Станислав Скшетуски, който по-малко познаваше Заглоба, се чудеше, като слушаше всичко това, понеже вчера пан Заглоба казваше в Упита, че бил ходил на училище не с покойния княз Кшищоф, а със самия Януш — нещо невъзможно: княз Януш беше значително по-млад.
	— О, моля — каза князът, — значи, ваша милост си родом от Литва?
	— От Литва! — отговори пан Заглоба, без да заекне.
	— Тогава отгатвам, че и ти, ваша милост, не си получил никаква награда, тъй като ние, литовците, вече сме свикнали да ни хранят с неблагодарност… За Бога! Ако бих ви дал, ваша милост панове, това, което заслужено ви се пада, тогава за самия мене не би останало нищо. Но такава е тя съдбата! Ние жертваме кръв, живот, имот — и никой няма дори да ни кимне приятелски с глава за това. Ех, жалко! Каквото сеят, такова ще жънат… Така иска Бог и справедливостта… А нали ти, ваша милост, си съсякъл прочутия Бурлай и си отсякъл изведнъж три глави при Збараж?
	— Бурлай съсякох аз, ваше княжеско височество — каза Заглоба, — понеже разправяха, че никой човек не може да се мери с него, а аз исках да покажа на по-младите, че храбростта не е още съвсем угаснала в Жечпосполита… Но колкото се отнася до трите глави, могло е да се случи в бъркотията на битката… ала при Збараж това нещо извърши друг.
	Князът замълча за малко, после се обади отново:
	— Не ви ли боли, ваша милост панове, заради това пренебрежение, с което са ви платили?
	— Какво да се прави, ваше княжеско височество, то се знае, че на човека му е малко неприятно! — отвърна Заглоба.
	— Утешете се, това нещо няма да остане така… Само задето дойдохте тук, аз съм ваш длъжник и при все че не съм крал, при мене не се свършва с обещания.
	— Ваше княжеско височество — отговори на това енергично и малко гордо пан Скшетуски, — ние не дойдохме тук за награди и богатство… А понеже неприятелят е нахлул в отечеството ни, искаме със силите си да се притечем на помощ на родината под командването на такъв прославен воин. Моят братовчед Станислав е видял при Уйшче страх, безредие, позор и предателство, а накрай тържеството на неприятеля. Тук ние ще служим под командването на голям военачалник и верен защитник на отечеството и короната. Тук не победи, не триумфи, а поражения и смърт очакват неприятеля… Ето защо сме дошли да предложим службата си на ваше княжеско височество. Ние сме войници, искаме да се бием и бързаме към боя.
	— Щом е такова желанието ви, ще получите удовлетворение — отвърна князът сериозно. — Няма да чакате дълго, при все че най-напред ще тръгнем срещу друг неприятел, защото трябва да отмъстим за пепелищата на Вилно. Днес-утре тръгваме натам и дано даде Бог да им върнем тъпкано… Не ви задържам повече, ваша милост панове, тъй като и вие се нуждаете от почивка, и мене ме чака работа. А довечера елате в двореца, може би преди похода ще имаме някакво хубаво забавление, тъй като поради войната в Кейдани са дошли много жени да търсят убежище под нашето крило. Ваша милост полковник Володиовски, приеми скъпите гости като в собствен дом и помнете, че което е мое, то е и ваше!… Пане Харашимович, кажи там в залата на събраните панове братя, че няма да изляза, тъй като не съм свободен, а довечера ще узнаят всичко, което искат да знаят… Останете, ваша милост панове, със здраве и бъдете приятели на Радживил, понеже сега той има голяма нужда от вас.
	Като каза това, тоя могъщ и горд господар започна да подава подред ръка на пан Заглоба, на двамата Скшетуски, на Володиовски и Харламп като на равни нему. Мрачното му лице засия от сърдечна и любезна усмивка, а непристъпността, която обикновено го обграждаше като тъмен облак, бе изчезнала напълно.
	— Това е вожд! Това е воин! — каза Станислав, когато се провираха на връщане през тълпата шляхтичи, събрани в залата за аудиенции.
	— В огъня бих отишъл за него! — извика Заглоба. — Забелязахте ли как знае наизуст всичките ми подвизи?… Горещо ще бъде на шведите, когато зареве тоя лъв, а аз почна да му пригласям. Няма втори такъв господар в Жечпосполита, а от някогашните само княз Йереми и пан Конецполски бащата можеха да му съперничат. Това не е някакъв си кастелан, който пръв от рода си е седнал на сенаторския стол и гащите си не е още изтъркал на него, а вече вири нос, нарича по-малките шляхтичи братя и веднага заповядва да му нарисуват портрета, та дори когато яде, да има пред себе си своето сенаторство, щом не може да го види зад гърба си… Пане Михале, ти забогатя!… Изглежда, че така е с всеки, който се отърка о Радживил — веднага позлатява извехтялата си дреха. Виждам, че тук е по-лесно да бъдеш повишен, отколкото у нас да получиш крина диви круши. Бръкнеш с ръка във водата със затворени очи и вече държиш щука. Това е то господар над господарите! Да ти даде Бог щастие, пане Михале. Ти се изчерви като мома след сватба; но няма нищо!… Как се нарича това дарение? Дудково или как?… Погански са имената в тоя край. Като удариш с лешници в стената, ще направиш или име на село, или на шляхтич. Но стига доходът да е добър, не съжалявай, че ще си разнищиш езика.
	— Страшно се смутих, признавам — каза пан Михал, — защото това, дето казваш, ваша милост, че тук е много лесно да получиш повишение, не е вярно. Неведнъж съм слушал стари войници да се оплакват от княза, че не повишава, а сега неочаквано започнаха да се сипят благоволения едно след друго.
	— Мушни тоя документ в пояса си, направи това заради мене… А ако някой пак започне да говори, че князът бил неблагодарник, измъкни го от пояса си и го цапни по муцуната с него. По-добър аргумент няма да намериш.
	— Едно виждам ясно, че князът привлича хора — каза Ян Скшетуски — и че сигурно има някакви намерения, за които му е необходима помощ.
	— Нима не чу за тези намерения? — отговори Заглоба. — Не каза ли, че ще отидем да отмъщаваме за вилненските пепелища?… Обвиняваха го, че бил ограбил Вилно, а той иска да докаже, че не само не се нуждае от чуждо, но е готов да даде и своето… Това е прекрасна амбиция, пане Яне. Дано ни даде Бог повече такива сенатори!
	Така разговаряха и отново се намериха в двора на замъка, в който непрекъснато пристигаха ту конни части, ту групи въоръжени шляхтичи, ту каляски, които докарваха големци от околността с жените и децата им. Като забеляза това, пан Михал дръпна всички да отидат с него при портата, за да наблюдават пристигащите.
	— Кой знае, пане Михале, днес ти имаш щастлив ден… Може да ти се намери и жена между тия шляхтички — каза пан Заглоба. — Виж! Я каква покрита каляска се приближава, а в нея седи нещо бяло…
	— Това не е мома, а оня, който може да ме венчае с нея — отговори зоркият пан Володиовски, — защото отдалече познавам, че пристигат епископ Парчевски с вилненския архидякон Бялозор.
	— Нима те посещават княза, нали той е калвинист?
	— Какво да правят? Когато обществените работи налагат това, ще трябва да поддържат връзки.
	— Ей, голямо гъмжило е тук и шумно! — каза пан Заглоба с радост. — Човек вече е ръждясал на село като стар ключ в заключалка… Тук човек си припомня по-добрите времена. Магаре ще съм, ако още днес не се занеса по някоя хубавица!
	По-нататъшните думи на пан Заглоба бяха прекъснати от войниците, поставени на стража при портата, които изскочиха от караулката и се строиха в две редици, за да посрещнат епископа; а той мина, като правеше с ръка кръстен знак на двете страни и благославяше войниците и събраната наоколо шляхта.
	— Умен е князът — каза Заглоба, — щом оказва такива почести на епископа, при все че не го признава за свой църковен началник… Дано даде Бог това да бъде първата стъпка на връщането му в правата вяра.
	— О, от това няма да излезе нищо. Колко грижи проявяваше първата му жена, но не постигна нищо и чак умря от тревога… Но защо тия шотландци още стоят строени? Изглежда, че пак ще пристигне някой големец.
	И наистина в далечината се показа цяла свита от въоръжени хора.
	— Това са драгуните на Ганхоф, познавам ги — каза Володиовски, — но някакви карети се движат между тях!
	Изведнъж забиха барабани.
	— Охо! Изглежда, че това е някой по-голям от жмуджския епископ! — извика Заглоба.
	— Чакай, ваша милост, ето ги вече.
	— Две карети в средата.
	— Точно така. В първата е пан Корф, венденски воевода.
	— Така ли! — възкликна Ян. — Той ни е познат от Збараж… Воеводата също ги позна, но най-напред Володиовски, когото, изглежда, беше виждал по-често; затова, като минаваше, наведе се от каретата и викна:
	— Здравейте, ваша милост панове, стари другари!… Ето че гости водим!
	Във втората карета с гербовете на княз Януш, в която бяха впрегнати четири бели жребци, седяха двама мъже с величествена осанка, облечени с чуждестранни дрехи, с широкополи шапки, изпод които светлите къдрици на перуките им се спускаха чак на раменете, върху широките им дантелени яки. Единият, много пълен, имаше остра светла брада и мустаци, които бяха разръфани на края и извити нагоре; другият, по-млад, облечен изцяло в черно, не изглеждаше така рицарски, но може би заемаше още по-висок пост, защото на шията му блестеше златна верижка, най-отдолу с някакъв орден. Личеше, че и двамата бяха чужденци, понеже поглеждаха любопитно към замъка, към хората и носиите им.
	— Какви са тия дяволи? — попита Заглоба.
	— Не ги познавам, никога не съм ги виждал! — отвърна Володиовски.
	В тоя момент каляската премина и започна да обикаля двора, за да спре пред главния корпус на замъка, а драгуните се спряха пред портата.
	Володиовски позна офицера, който ги придружаваше.
	— Токаревич! — викна той. — Здравей, ваша милост!
	— Моите почитания, ваша милост полковнико!
	— Какви са тия прасета, които карате?
	— Това са шведи.
	— Шведи?
	— Да, и то големци. Оня, дебелият, е граф Льовенхаупт, а по-тънкият е Бенедикт Шите барон фон Дудерхоф.
	— Дудерхоф?! — каза Заглоба.
	— И какво щат те тук? — попита пан Володиовски.
	— Бог знае! — отговори офицерът. — Ние ги ескортираме от Бирже. Навярно са дошли да преговарят с нашия княз, защото там, в Бирже, чухме, че князът събира голяма войска и се готви да нахлуе в Инфлантия.
	— Ах, негодници, страх ви хваща! — завика Заглоба. — Нахлувате във Велкополска, краля отхвърляте, а тук се кланяте на Радживил да не би да ви помилва в Инфлантия. Почакайте! Ще има да офейквате към вашите Дудерхофи, та чак чорапите ви ще паднат! Ние скоро ще ви разгромим тук! Да живее Радживил!
	— Да живее! — повториха шляхтичите, които стояха около портата.
	— Defensor patriae!* Наш защитник! Срещу шведа, ваша милост панове! Срещу шведа!
	[* Защитник на отечеството (лат.). — Бел.прев.]
	Образува се кръг. Все повече шляхтичи прииждаха от двора, а Заглоба, като видя това, скочи върху издадения цокъл на портата и започна да вика:
	— Ваша милост панове, слушайте! Който не ме познава, на него ще кажа, че съм стар збаражец и ето с тази стара ръка съсякох Бурлай, най-големия хетман след Хмелницки; а който не е чувал за Заглоба, той изглежда, че през първата казашка война е лющил грах, кокошки опипвал или телета пасъл, но това аз не очаквам от такива знаменити рицари.
	— Това е голям рицар! — обадиха се много гласове. — Няма по-голям в Жечпосполита!… Слушайте!
	— Слушайте, ваша милост панове! Моите стари кости искаха почивка; по-добре щеше да ми бъде да се излежавам край печките, да ям извара със сметана, да се разхождам из градините и да бера ябълки или сложил ръце отзад, да стоя над жътварите или да потупвам момичетата по плещите. Сигурно и неприятелят би ме оставил на мира за собственото си добро, защото и шведите, и казаците знаят, че ръката ми е възтежка и надявам се, че името ми е така познато на ваша милост панове, както е познато hostibus*.
	[* На враговете (лат.). — Бел.прев.]
	— Кой е този петел, дето пее така надуто? — попита внезапно някакъв глас.
	— Не прекъсвай! Дано пукнеш! — викаха други. Но Заглоба дочу.
	— Простете, ваша милост панове, на това петле — викна той, — то още не знае от коя страна е опашката, а от коя главата.
	Шляхтата избухна в гръмък смях, а смутеният възразител започна бързо да се оттегля извън множеството, за да избегне подигравките, които започнаха да се сипят на главата му.
	— Връщам се към въпроса! — каза Заглоба. — Repeto*, аз имам право на почивка, но понеже отечеството се намира в крайна беда, понеже неприятел гази нашата земя, затова съм тук, ваша милост панове, та заедно с вас да се противопоставя hostibus в името на тая майка, която е откърмила всички ни. Който не застане днес при нея, който не й се притече на помощ, той не е син, а завареник, той не е достоен за любовта й. Аз, старият, отивам, нека бъде волята Божия, а ако се случи да загина, тогава с последния си дъх ще викам: „Срещу шведа! Панове братя! Срещу шведа!…“ Нека се закълнем, че няма да оставим сабите, докато не изжънем тия врагове от отечеството!…
	[* Повтарям (лат.). — Бел.прев.]
	— Ние и без клетви сме готови на това! — завикаха многобройни гласове. — Ще отидем, където нашият княз хетман ни поведе; ще отидем, където е необходимо.
	— Ваша милост панове братя… Вие видяхте как двама широкогащници пристигнаха в позлатена карета. Те знаят, че не могат да си играят с Радживил. Ще ходят подире му по стаите и ще му целуват лактите, та да ги остави на мира. Но князът, ваша милост панове, от когото се връщам след съвещание с него, ме увери от името на цяла Литва, че няма да сключва никакви пактове, не ще подписва никакви пергаменти, само война и война!
	— Война! Война! — повториха като ехо гласовете на слушателите.
	— Но понеже и вождът е толкова по-смел, колкото е по-уверен във войниците си — продължаваше да говори Заглоба, — нека му покажем, ваша милост панове, нашите чувства. Хайде! Да отидем под прозорците на господаря и да викнем: „Хайде срещу шведа!“ След мене, ваша милост панове!
	Заглоба каза това, скочи от цокъла и тръгна напред, а тълпата след него и така стигнаха до самите прозорци, като вдигаха все по-голяма врява, която накрай се сля в един силен вик:
	— Срещу шведа! Срещу шведа!
	След малко от трема изскочи пан Корф, венденски воевода, силно смутен, след него Ганхоф, полковник на княжеските райтари, и двамата започнаха да възпират шляхтата, да я усмиряват, да молят да се разотиде.
	— За Бога! — казваше пан Корф. — Там горе прозоречните стъкла чак треперят, а вие не знаете колко не навреме сте дошли с вашите викове. Как можете да обиждате пратеници, да давате пример на недисциплинираност! Кой ви подбуди към това?
	— Аз! — отвърна Заглоба. — Кажи, ваша милост, на княза господар от името на всички нас, че го молим да бъде твърд, защото ние сме готови да стоим при него до последната си капка кръв.
	— Благодаря ви, панове, от името на хетмана, благодаря, но разотидете се вече. Разум, ваша милост панове! За Бога, разум, защото съвсем ще изложите отечеството! Мечешка услуга прави на родината оня, който обижда днес пратениците.
	— Какво ни интересуват пратениците! Ние искаме да се бием, а не да преговаряме.
	— Радва ме бодрият ви дух! Скоро ще дойде време за това, може би много скоро. Сега си починете преди похода. Сега е време за ядене и пиене! Лошо се бие човек на празен стомах.
	— Вярно, съвсем вярно! — извика пръв пан Заглоба.
	— Вярно, точно така трябва! Щом князът знае нашите чувства, няма какво да правим тук!
	И навалицата започна да се разпръсква, а най-голямата част от нея тръгна към пристройките на замъка, в които бяха вече наредени множество маси. Пан Заглоба вървеше начело — а пан Корф заедно с полковник Ганхоф се запътиха към княза, който се съвещаваше с шведските пратеници, епископ Парчевски, свещеник Бялозор, пан Адам Коморовски и пан Александър Межейевски, придворен на крал Ян Казимеж, който се намираше временно в Кейдани.
	— Кой беше виновникът за тая врява? — попита князът, по чието лъвско лице още се четеше гняв.
	— Оня току-що дошъл шляхтич, славният пан Заглоба! — отговори венденският воевода.
	— Той е храбър рицар — отвърна князът, — но твърде рано започна да ми се разпорежда.
	След тия думи кимна на полковник Ганхоф и започна да му шепне нещо на ухото.
	А пан Заглоба, доволен от себе си, отиваше с тържествена крачка към долните зали, придружен от пановете Скшетуски и пан Володиовски, на които говореше тихо:
	— Е какво, amici*? Едва се показах и веднага разпалих любовта към отечеството у тия шляхтичи. Сега на княза е по-лесно да отпрати с празни ръце пратениците, стига да се позове на нашата suffragia. Струва ми се, че това няма да мине без награда, при все че аз държа повече на честта. Какво застана така като вкаменен, пане Михале, и си впил очи в оная каляска при портата?
	[* Приятели (лат.). — Бел.прев.]
	— Това е тя! — каза пан Михал и размърда мустачките си. — Кълна се в Бога, тя е!
	— Коя?
	— Билевичувна…
	— Тази ли, която ти обърна гръб?
	— Именно. Гледайте, ваша милост панове, гледайте! Как няма да залинее човек от мъка?
	— Чакай малко! — каза Заглоба. — Чакай да я видя по-добре. В това време каляската направи кръг и се приближи до събеседниците. В нея седеше внушителен шляхтич с прошарени мустаци, а до него панна Александра, хубава както винаги, спокойна и сериозна.
	Пан Михал впи в нея скръбен взор, поклони се ниско и свали шапка, но тя не го съзря в множеството. А Заглоба, като гледаше нежните й, благородни черти, каза:
	— Това е някакво господарско чедо, пане Михале, и твърде деликатна като за войник. Признавам, че е хубава, но аз предпочитам такива, при които не можеш веднага да познаеш дали е жена или оръдие.
	— Не знаеш ли, ваша милост, кой е пристигнал? — попита пан Михал шляхтича, който стоеше отстрани.
	— Как да не зная?! — отвърна запитаният. — Това е пан Томаш Билевич, рошенски мечник. Всички го познават тук, защото е стар слуга и приятел на Радживиловци.


	Тринайсета глава

	Тоя ден князът не се показа пред шляхтата чак до вечерта, понеже обядва с пратениците и няколкото големци, с които се беше съвещавал преди това. Полковниците обаче получиха заповед да приведат в готовност придворните радживиловски полкове и особено пехотните части, командвани от офицери чужденци. Във въздуха миришеше на барут. Замъкът, макар и неукрепен, беше обграден с войска, сякаш край стените му щеше да се води битка. Очакваше се, че най-късно на другия ден сутринта ще се тръгне в поход и имаше явни признаци за това, защото безброй княжески слуги бяха заети да товарят коли, оръжие, скъпи вещи и съкровището на княза.
	Харашимович разказваше на шляхтата, че колите ще тръгнат за Тикочин в Подлесието, понеже е опасно съкровището да остане в неукрепения кейдански замък. Готови бяха и военните съоръжения, които щяха да следват войската.
	Пръснаха се слухове, че полевият хетман Гошевски бил арестуван, задето не искал да присъедини към радживиловските войски своите хоронгви, които се намират в Троки, и с това излагал цялата акция на явен неуспех. Пък и подготовката за похода, движението на войските, кънтежът на оръдията, изкарвани от арсенала на замъка, и цялата бъркотия, която винаги съпровожда първите минути на военните походи, отклони вниманието на друга страна и накара рицарите да забравят за арестуването на пан Гошевски и рицаря Юдицки.
	Шляхтата, която обядваше в грамадните долни зали на пристройките, не разговаряше за нищо друго освен за войната, за пожара във Вилно, който горял вече десет дни и огънят се засилвал непрекъснато, за новините от Варшава, за напредването на шведите и за самите шведи, срещу които сърцата и умовете се възмущаваха, а гневът в душите се засилваше, защото са вероломни хора и нападат съседа си въпреки договора, който е в сила още шест години. Вестите за бързото им напредване, за капитулацията в Уйшче, за окупирането на Велкополска заедно с всичките й градове, за заплашеното от нахлуване Мазовше и неизбежното завземане на Варшава не само не будеха тревога, но, напротив, възбуждаха смелостта и желанието за бой. Причината за това беше, че вече за всички бяха ясни причините за шведския успех. Досега те не се бяха срещнали нито веднъж с редовна войска или истински военачалник. Радживил беше първият воин по професия, с когото предстоеше да си премерят силите и който сега будеше у събраната шляхта пълно доверие във военните си способности, особено защото и полковниците му гарантираха, че ще бият шведите при открит бой.
	— Другояче не може да бъде! — казваше пан Михал Станкевич, стар и опитен войник. — Помня миналите войни и зная, че шведите винаги се отбраняваха в замъци, в укрепени станове, иззад окопи; никога не смееха да ни излязат на открито поле; страшно се страхуваха от конницата, а където излязоха, уверени в силите си, там получиха добър урок. Не победата им даде Велкополска в ръцете, а измяната и некадърността на опълчението.
	— Така е! — каза пан Заглоба. — Те са хилав народ, защото земята им там е съвсем неплодородна и нямат хляб; борови шишарки мелят и от такова брашно си правят пити, които смърдят на смола. Други обикалят край морето и лапат, каквото им изхвърлят вълните, пък се и бият помежду си за тия специалитети. Там е страшна беднотия, затова няма друг народ по-лаком за чуждото — ами че дори татарите имат ad libitum* конско месо, а те понякога по цяла година месо не виждат и постоянно са гладни, освен ако им се случи обилен риболов.
	[* Колкото искат (лат.). — Бел.прев.]
	Тук Заглоба се обърна към пан Станкевич.
	— А ти, ваша милост, кога си се запознал с шведите?
	— Когато служех под командването на княз Кшищоф, бащата на сегашния пан хетман.
	— А аз бях при пан Конецполски, бащата на днешния хоронжи. Здравата пердашихме няколко пъти Густав Адолф в Прусия и доста пленници наловихме; там ги опознах до дъното на душичките им и изучих всичките им дяволии. Начудиха им се здравата нашите момчета, защото, ваша милост панове, трябва да знаете, че шведите са exquisitissimi* гмурци — нали са народ, който непрекъснато гази из водата и най-големите му доходи са от морето. Та ние им заповядахме да се състезават. И какво ще кажете на това, ваша милост панове. Хвърлиш го, дявола, в една дупка в леда, а той ти изскача от друга и още жива херинга държи в муцуната си…
	[* Отлични (лат.). — Бел.прев.]
	— За Бога, какво говориш, ваша милост?!
	— Да пукна още тук, ако най-малко сто пъти не съм виждал всичко това, а и други още техни странни обичаи. Помня и това, че така им се услади пруският хляб, та после не искаха да се връщат. Право казва негова милост пан Станкевич, че те не са добри войници. Пехотата им е горе-долу, но конницата, Господи помилуй, защото в тяхната родина няма коне и не могат да свикнат с ездата още от малки.
	— Говори се, че не ще тръгнем веднага срещу тях, а най-напред ще отмъстим за Вилно? — каза пан Шчит.
	— Вярно е. Сам посъветвах княза същото, когато ме попита какво мисля по тая работа — отвърна Заглоба. — Но като свършим с едните, веднага ще тръгнем срещу другите. Тия пратеничета трябва да се потят сега там.
	— Дипломатично ги посрещат — каза пан Заленски, — но нищо няма да изкарат горките; най-доброто доказателство са дадените вече на войската заповеди.
	— Мили боже, мили боже! — казваше пан Тварковски, рошенски съдия. — Как и желанието идва заедно с опасността… Малко оставаше да се отчаем, докато имахме работа само с един неприятел, а сега срещу двама искаме.
	— Така си е — отвърна Станкевич. — Често се случва, че даваш да те бият, докато ти се изчерпи търпението, а после от невиделица ти идва и сила, и смелост. Малко ли изстрадахме, малко ли изтърпяхме?!… Възлагахме надежди на краля и на кралското всеобщо опълчение, на собствените си сили не разчитахме, докато най-сетне ни дойде тъпкано: или трябва да се бием срещу двама, или да загинем до крак…
	— Бог ще ни помогне! Стига това бавене!
	— Опря ножът до кокала!
	— И ние ще им го опрем! Ще покажем на тия около краля какви войници има тук! Кълнем се в Бога, че при нас няма да има Уйшче!
	И редом с обърнатите чаши главите се разгорещяваха и войнственото настроение растеше. Така често пъти от последното усилие над брега на пропастта зависи спасението. Това бяха разбрали тия войнишки маси и тая шляхта, която доскоро Ян Казимеж призоваваше в Гродно чрез отчаяни манифести за всеобщо опълчение. Сега всички сърца, всички умове бяха обърнати към Радживил; всички уста повтаряха това страшно име, което до неотдавна винаги беше окриляно от победата. Като че ли само от него зависеше да събере разпръснатите сили на страната, да ги събуди и раздвижи и да застане начело на такава войска, която щеше да бъде достатъчна за успешния завършек на двете войни.
	След пладне при княза бяха повикани последователно полковниците Мирски, командир на бронираната хетманска хоронгва, а след него Станкевич, Ганхоф, Харламп, Володиовски и Сологуб. Тия стари воини се почудиха малко, че ги викат поотделно на съвещание, а не заедно: но това учудване беше приятно, понеже всеки си отиваше с някаква награда, с някакво видимо доказателство за княжеската благосклонност; а в замяна князът искаше само вярност и доверие, които и без това всички му бяха оказали от душа и сърце. Пан хетманът също така питаше загрижено дали се е върнал пан Кмичиц и нареди да му се съобщи веднага, когато се върне.
	Кмичиц се върна, но едва късно вечерта, когато залите бяха вече осветени и гостите започнаха да се събират. В оръжейната, където Кмичиц отиде да се облече, той намери пан Володиовски и се запозна с останалите от компанията.
	— Страшно се радвам, че виждам ваша милост и славните ти приятели — каза той, като разтърсваше ръката на малкия рицар. — Сякаш брата си виждам! Вярвай ми в това, ваша милост, тъй като аз не мога да се преструвам. Вярно, че грозно ме цапна през главата, но после ме вдигна на крака и това няма да забравя до смъртта си. Признавам пред всички, че ако не беше ти, ваша милост, сега щях да седя зад решетката. Дано такива хора се раждат и под път, и над път. Който мисли другояче, той е глупак и да ме вземе дяволът, ако не му отрежа ушите.
	— Остави това, ваша милост.
	— В огън ще вляза за ваша милост, кълна се! Нека излезе насреща ми, който не вярва!
	Тук пан Анджей започна да плъзга предизвикателен поглед по офицерите, но никой не му възрази, защото всички обичаха и уважаваха пан Михал; само Заглоба каза:
	— Ти ми се струваш смел воин, да го вземе дяволът! Изглежда, че страшно ще обикна ваша милост заради тая обич към пан Михал, защото мене трябва да попитате какъв човек е той.
	— Той струва повече от всички ни! — отговори Кмичиц с обикновената си пламенност.
	След това погледна пановете Скшетуски, погледна Заглоба и добави:
	— Извинявам се, ваша милост панове, не искам да обиждам никого и знам, че вие сте благородни хора и големи рицари… Не ми се сърдете, защото аз от сърце бих искал да заслужа приятелството ви.
	— Няма нищо — каза Ян Скшетуски, — което е на сърцето, то е и в устата.
	— Дай си муцунката, ваша милост! — каза пан Заглоба.
	— Не съм аз този, комуто се повтаря два пъти такова нещо!
	И двамата паднаха в прегръдките си. След това пан Кмичиц викна:
	— Днес трябва да си пийнем, дума да не става!
	— Не съм аз този, комуто се повтаря два пъти такова нещо! — каза Заглоба като ехо.
	— Ще се измъкнем по-рано в оръжейната, а за питиетата ще помисля аз.
	Пан Михал започна да мърда силно мустачките си.
	„Няма да имаш желание да се измъкваш — помисли си той, като гледаше Кмичиц, — щом видиш кой ще бъде днес там, в залите…“
	И вече ха да отвори уста да каже на Кмичиц, че в Кейдани са пристигнали рошенският мечник и Оленка, но му стана някак тежко на сърцето, та промени разговора.
	— А къде е хоронгвата на ваша милост? — попита той.
	— Тук. Съвсем готова! Идва при мене Харашимович и ми донесе заповед от княза в полунощ хората да бъдат на конете. Попитах го дали всички ще тръгнат, но той каза: „Не!“ Не разбирам какво значи това. От другите офицери едни са получили същата заповед, а други не. Но цялата пехота от чужденци я е получила.
	— Може би част от войската ще тръгне през нощта, а другата част утре — каза Ян Скшетуски.
	— Във всеки случай аз ще пийна тук с вас, а хоронгвата нека тръгва… После за един час ще я настигна.
	В тоя миг се втурна Харашимович.
	— Ваша светлост оршански хоронжи! — викна той, като се кланяше на вратата.
	— Какво има? Да не е избухнал пожар? Тук съм! — каза Кмичиц.
	— При княза! При княза!
	— Ей сега, само да се облека. Момче, дай контоша и колана, че ще те заколя!
	Слугата мигновено му подаде дрехите и след няколко минути пан Кмичиц, пременен като за сватба, тръгна да отиде при княза. Сякаш сияние се излъчваше от него, толкова хубав изглеждаше. Жупанът му беше от сребърно ламе, с извезани по него звезди, от които блестеше цялата фигура, а под шията беше закопчан с голям сапфир. Върху него носеше контош от светлосиньо кадифе бял колан, извънредно скъп и толкова тънък, че можеше да се провре през пръстен. Сребриста сабя, обсипана със сапфири, висеше на колана, окачена с копринени шнурове, а зад колана беше мушнал ротмистърски жезъл, отличителен знак за чина му. Това облекло красеше чудно младия рицар и мъчно би могъл да се намери по-хубав мъж всред цялата тази огромна тълпа, събрана в Кейдани.
	Пан Михал въздъхна, като го гледаше, а когато Кмичиц изчезна зад вратата на оръжейната, каза на пан Заглоба:
	— С такъв не можеш да съперничиш пред жена!
	— Ти само ми намали трийсетина годинки! — каза Заглоба.
	Князът беше също така вече облечен, когато влезе Кмичиц, и тъкмо в тоя момент гардеробиерът му излизаше от стаята заедно с двама негри. Останаха насаме.
	— Да ти даде Бог здраве, че побърза! — каза князът.
	— На услугите ви, ваше княжеско височество.
	— А хоронгвата?
	— Съгласно заповедта.
	— Сигурни хора ли са те?
	— В огъня, в ада ще отидат!
	— Това добре! Такива хора ми трябват… и такива като тебе, готови на всичко… Непрекъснато повтарям, че на никого не мога да разчитам повече, отколкото на тебе.
	— Ваше княжеско височество! Моите заслуги не могат да се сравняват със заслугите на старите воини, но ако ни предстои да тръгнем срещу неприятелите на отечеството, Бог ми е свидетел, че няма да остана назад.
	— Аз не подценявам заслугите на старите — каза князът, — при все че… могат да дойдат такива pericula*, такива критични положения, че и най-верните да се разколебаят.
	[* Опасности (лат.). — Бел.прев.]
	— Да пукне мърцина, който при опасност се отдели от особата на ваше княжеско височество!
	Князът погледна проницателно в лицето на Кмичиц.
	— А ти… Не ще ли се отделиш?…
	Младият рицар пламна.
	— Ваше княжеско височество!…
	— Какво искаш да кажеш?
	— Изповядах пред ваше княжеско височество всичките си грехове, а те са толкова много, че само на бащинското сърце на ваше княжеско височество дължа опрощението им… Но всред всички тия грехове липсва един: неблагодарността.
	— И вероломството… Ти се изповяда пред мене като пред баща, а аз ти простих не само като баща, но те и обикнах като син… какъвто Бог не ми даде, и затова често пъти ми е тежко на тоя свят. Затова ми бъди приятел!
	При тия думи князът протегна ръка, а младият рицар я грабна и без колебание я притисна до устата си.
	Двамата мълчаха доста време; внезапно князът впи очи в очите на Кмичиц и каза:
	— Билевичувна е тук!
	Кмичиц побледня и започна да мънка нещо неразбрано.
	— Нарочно изпратих за нея, за да се свърши това несъгласие между вас. Ще я видиш веднага, защото траурът по дядо й вече свърши. При все че главата ми ще се пръсне от работа, Бог вижда това, днес говорих и с рошенския мечник.
	Кмичиц се хвана за главата.
	— С какво ще се отплатя аз на ваше княжеско височество? С какво ще се отплатя?…
	— Казах ясно на пан мечника, че моята воля е да се ожените час по-скоро и той да не е против тебе. Поръчах му също да подготви постепенно момичето към това. Имаме време. От тебе зависи всичко, а аз ще бъда щастлив, ако тая награда ти дойде от моите ръце, и дано даде Бог да дочакаш още много други, защото ти трябва да се издигнеш високо. Грешил си, понеже си млад, но вече си спечелил добра слава на бойното поле… и всички млади са готови да отидат навсякъде подир тебе. За Бога, ти трябва да се издигнеш високо! За такъв род като твоя не са околийските служби… Нали знаеш, че си роднина на Кишкови, а майка ми е кишчанка… Трябва ти само да се уталожиш, а за такова нещо женитбата е най-добро средство. Вземай момичето, щом ти е легнало на сърцето, и помни кой ти го дава.
	— Ваше княжеско височество, струва ми се, че ще полудея!… Животът ми, кръвта ми принадлежат на ваше княжеско височество!… Какво трябва да правя, за да се отблагодаря? Какво? Говори, ваше княжеско височество! Заповядвай!
	— С добро се отплати за доброто… Имай вяра в мене, имай доверие, че това, което върша, е за доброто на всички. Не се отдръпвай от мене, когато видиш предателство и отстъпничество на други, когато злобата се засили, когато мене самия…
	Тук князът прекъсна изведнъж.
	— Заклевам се — каза Кмичиц разпалено — и давам честна дума, че до последния си дъх ще бъда заедно с ваше княжеско височество, моя вожд, баща и благодетел!
	След тия думи Кмичиц погледна княза с очи, изпълнени с огън, и чак се уплаши от промяната, която внезапно настъпи в лицето му. Това лице беше червено, жилите по него се издуха, капки пот обилно оросиха високото чело, а очите хвърляха необикновен блясък.
	— Какво ти е, ваше княжеско височество? — попита рицарят неспокойно.
	— Нищо! Нищо!…
	Радживил стана, тръгна с бърза крачка към ъгълчето за молитва и като свали оттам разпятието, заговори с развълнуван, сподавен глас:
	— Закълни се пред тоя кръст, че няма да ме напуснеш до края на живота си!…
	Въпреки цялата си готовност и ентусиазъм Кмичиц го загледа изумен.
	— В името на Христовите мъки… заклевам се! — каза Кмичиц и сложи пръсти върху разпятието.
	— Амин! — добави князът с тържествен глас.
	Ехото във високата стая повтори някъде под свода това „амин“ и настана дълга тишина. Чуваше се само дишането на мощните Радживилови гърди. Кмичиц не откъсваше смаяния си поглед от хетмана.
	— Сега вече си мой… — каза най-сетне князът.
	— Аз винаги съм принадлежал на ваше княжеско височество — отвърна младият рицар с готовност, — но благоволи да ми кажеш, ваше княжеско височество, благоволи да ми обясниш какво става? Защо ваше княжеско височество се съмняваше в мене? Нима нещо заплашва достойната ти особа? Нима е била открита някаква измяна, някакви машинации?
	— Наближава часът на изпитанието — каза мрачно князът, — а що се отнася до неприятелите, не знаеш ли, че пан Гошевски, пан Юдицки и пан витебският воевода са готови да ме хвърлят на дъното на пропастта? Така е! Засилва се неприятелят на моя дом, измяната се шири и са надвиснали обществените беди. Затова казвам: наближава часът на изпитанието…
	Кмичиц млъкна, но последните думи на княза не разпръснаха мрака, който беше покрил ума му, и той напразно се питаше какво може да заплашва в тоя момент могъщия Радживил. Та нали той стоеше начело на по-големи сили от когато и да било. Само в Кейдани и околността се намираше толкова войска, че ако князът разполагаше с подобни сили, когато тръгваше за Шклов, съдбата на цялата война непременно би била друга.
	Наистина Гошевски и Юдицки не го обичаха, но той държеше и двамата в ръката си и ги бе сложил под стража; що се отнася до витебския воевода, той беше извънредно добродетелен човек, много добър гражданин, та не можеха да се очакват каквито и да било пречки и машинации от негова страна в навечерието на новия поход срещу неприятеля.
	— Бог вижда, че не разбирам нищо! — възкликна Кмичиц, който изобщо не можеше да владее мислите си.
	— Още днес ще разбереш всичко — отвърна Радживил спокойно. — А сега да отидем в залата.
	И като взе под ръка младия полковник, тръгна с него към вратата.
	Минаха няколко стаи. Отдалече, от грамадната зала долитаха звуците на оркестъра, дирижиран от французин, доведен нарочно от княз Богуслав. Свиреха един менует, който по онова време се танцуваше във френския двор. Меките звуци се смесваха с гълчавата на многобройни човешки гласове. Княз Радживил се спря и слушаше.
	— Дай боже — каза той след малко, — всички тия гости, които приемам под покрива си, да не минат утре към моите неприятели.
	— Ваше княжеско височество — отвърна Кмичиц, — надявам се, че между тях няма привърженици на шведите…
	Радживил трепна и се спря изведнъж.
	— Какво искаш да кажеш?
	— Нищо, ваше княжеско височество, освен това, че там се веселят благородни войници.
	— Да вървим… Времето ще покаже и Бог ще отстъди кой е благороден… Да вървим!
	При самата врата стояха дванайсет пажове, прекрасни момчета, облечени в пера и кадифе. Щом видяха хетмана, те се строиха в две редици, а когато се приближи, князът попита:
	— Нейно княжеско височество влезе ли вече в залата?
	— Тъй вярно, ваше княжеско височество! — отговориха момчетата.
	— А тяхна милост пратениците?
	— И те също.
	— Отваряй!
	В миг двете крила на вратата се разтвориха, поток светлина нахлу през нея и освети грамадната фигура на хетмана, който, следван от пан Кмичиц и пажовете, се качи на подиума, дето бяха наредени столове за най-първите гости.
	Изведнъж в залата настъпи движение, всички очи се обърнаха към княза, после от стотиците рицарски гърди се изтръгна един възглас:
	— Да живее Радживил! Да живее! Да ни предвожда! Да живее!
	Князът се покланяше с глава и махаше с ръка, после започна да се ръкува с гостите, които бяха на подиума и бяха станали в момента, когато той влизаше. Между по-знаменитите, освен самата княгиня, бяха двамата шведски пратеници, московският посланик, пан венденският воевода, епископ Парчевски, свещеник Бялозор, пан Коморовски, пан Межейевски, пан Хлебович, жмуджски староста, баджанак на хетмана, единият от младите Пац, полковник Ганхоф, полковник Мирски, Вайсенхоф, посланик на курландския княз, и няколко дами от свитата на княгинята.
	Както приличаше на гостоприемен домакин, пан хетманът започна приветствията си от пратениците, с които размени няколко любезни думи, после поздрави другите, а когато свърши, седна на креслото с балдахин от хермелинови кожи и загледа към залата, в която още звучаха виковете:
	— Да живее!… Да ни предвожда!… Да живее!…
	Скрит зад балдахина, Кмичиц също наблюдаваше тълпата. Погледът му прескачаше от лице на лице и търсеше между тях любимите черти на тая, която сега занимаваше цялата душа и сърце на рицаря. Сърцето му биеше като чук…
	— Тя е тук! След малко ще я видя, ще й заговоря!… — повтаряше той в ума си… И търсеше, търсеше все по-алчно, все по-неспокойно. — Ето там, над ония пера на ветрило се виждат някакви черни вежди, бяло чело и светла коса. Това е тя!
	Кмичиц затаява дъх сякаш от страх да не изплаши видението, но в това време перата се раздвижват, лицето се открива — не, това не е Оленка, не е милата, най-милата. Погледът му лети по-нататък, обгръща прелестните фигури, плъзга се по перата, атлазите, по разцъфналите като цветя лица и всеки миг се мами. Не е тая, не е и тая! Докато най-сетне хей там на дъното при прозореца се мярна нещо бяло и пред очите на рицаря притъмня — това беше Оленка, милата, най-милата…
	Оркестърът отново започна да свири, преминават тълпи, въртят се дами, блестят нагиздени кавалери, а той е като сляп и глух, нищо не вижда освен нея и гледа толкова алчно, като че ли я вижда за пръв път. Уж е същата оная Оленка от Водокти, а е друга. В тая огромна зала и в тая тълпа изглежда сякаш по-малка и личицето й е по-дребно, човек би казал детско. Ех, цялата би я взел на ръце и притиснал до себе си! И все пак тя е същата, макар и друга: същите черти, същата сладка уста, ресници, сянката, която пада върху бузите, и светлото, спокойно, любимо чело… Тук спомените започват да се нижат като светкавици през главата на пан Анджей; помещението за прислугата във Водокти, където я видя за пръв път, и тихите стаички, в които бяха седели заедно. Каква наслада, макар и само да си припомняш!… Ами онова пътуване с шейни до Митруни, когато я беше целувал!… После вече хората започнаха да ги разделят и да я подбуждат срещу него.
	„Ах, дано гръм удари! — викна пан Кмичиц в душата си. — Какво имах и какво загубих! Колко близка беше тя, а сега колко е далечна!“
	Ето седи надалече като чужда и дори не знае, че той е тук. Гняв овладя пан Анджей, но едновременно и безкрайна скръб, скръб, за която не намери други думи освен един възклик в душата си, но той не премина през устата:
	„Ей ти, Оленка, ей ти!…“
	Много пъти пан Анджей беше побеснявал от ярост към себе си за някогашните провинения и имаше желание да заповяда на собствените си хора да го проснат на земята и да му ударят сто тояги, но никога не беше изпадал в такъв гняв, както сега, когато я видя отново след дълга разлъка, по-чудесна от обикновено, по-чудесна, отколкото дори си я беше представял. В тоя миг му идеше да се гаври със себе си, но понеже беше между хора, в общество от високопоставени лица, само стискаше зъби и като че ли в желанието си да си нанесе още по-голяма болка, повтаряше мислено:
	„Пада ти се, глупако! Пада ти се!“
	В това време оркестърът отново млъкна и вместо него пан Анджей чу гласа на хетмана:
	— Тръгвай след мене!
	Кмичиц се събуди сякаш от сън.
	Князът слезе от подиума и се смеси с гостите. Върху лицето му сияеше мека и добродушна усмивка, която сякаш още повече засилваше величието на неговата фигура. Това беше същият оня великолепен пан, който на времето си, когато посрещал кралица Мария Людвика в Непорент, учудвал, смайвал и поливал със студена вода френските придворни не само с разкоша, но и с изтънчеността на обноските си; същият оня, за когото Жан Лабурьо пише с такова възхищение в записките си за своето пътуване. И сега той се спираше всеки миг при по-важните дами, по-видните шляхтичи и полковници и за всекиго от гостите намираше по някоя любезна дума, като удивляваше насъбраните с паметта си и за миг спечелваше всички сърца. Очите на навалицата го следваха, където и да мръднеше, а той се приближи бавно до рошенския мечник пан Билевич и каза:
	— Благодаря ти, стари приятелю, че дойде, ако и да имам право да се сърдя. Билевичи не са на сто мили от Кейдани, а ти си rara avis* под моя покрив.
	[* Рядка птица, нещо необикновено (лат.). — Бел.прев.]
	— Ваше княжеско височество — отговори мечникът, като се кланяше ниско, — зло прави на отечеството оня, който отнема времето на ваше княжеско височество.
	— А пък аз вече мислех да ти отмъщавам и да те нападна в Билевичи, но все пак мисля, че ти би приел любезно стария си боен другар.
	Като чу това, пан мечникът чак се изчерви от щастие, а князът продължи:
	— Само че времето, времето никога не стига!… Но когато зажениш сродницата си, внучката на покойния пан Хераклиуш, тогава вече непременно ще дойда на сватбата, защото и на двамата дължа това.
	— Дай, боже, час по-скоро това на момичето! — възкликна пан мечникът.
	— Засега ти представям пан Кмичиц, оршански хоронжи, от ония Кмичиц, които са роднини на Кишки, а покрай Кишки и на Радживилови. Ти трябва да си чувал това презиме от Хераклиуш, защото той обичаше Кмичиците като братя.
	— Моите почитания, моите почитания! — повтори пан мечникът, на когото направи силно впечатление големият род на младия момък, подчертан от самия Радживил.
	— Приветствам те, ваша милост пане мечник, и съм на услугите ти — каза пан Анджей смело и с известна гордост.
	— Пан полковник Хераклиуш ми беше баща и благодетел и макар че по-късно онова, което той искаше, се развали, все пак не престанах да обичам всички от рода Билевич, сякаш в тях тече моя собствена кръв.
	— Особено — каза князът, като сложи интимно ръка върху рамото на младежа — не е престанал да обича една Билевичувна, което ми довери неотдавна.
	— И на всекиго ще повторя това в очите! — каза Кмичиц разпалено.
	— По-бавно, по-бавно! — отговори князът. — Както виждаш, ваша милост мечнико, това е момък от барут и огън, затова е и понаправил малко лудории; но понеже е млад и под особеното ми покровителство, мисля, че като почнем двамата да молим, ще склоним оня прелестен трибунал да отмени присъдата си.
	— Ваше княжеско височество ще направи каквото желае! — отговори мечникът. — Горката девойка ще трябва да викне като оная езическа жрица към Александър: „Кой ще ти се противопостави!“
	— А ние като Александър Македонски ще се задоволим с това предсказание — каза князът с усмивка. — Но стига това! Заведи ни сега при твоята сродница, че и аз искам да я видя. Нека се поправи тая работа на пан Хераклиуш, която се е развалила.
	— На твоите услуги, ваше княжеско височество!… Момичето седи ей там под грижите на нашата роднина пани Войнилович. Моля само да я простите, ако се смути, защото аз нямах време да я предупредя.
	Предвижданията на мечника бяха основателни. За щастие Оленка малко по-рано беше видяла пан Анджей при хетмана, та успя да се поокопити, но все пак за малко не загуби съзнание. Тя побледня като платно, краката и затрепераха и така гледаше младия рицар, сякаш виждаше дух, появил се от оня свят. И дълго не можеше да повярва на очите си. Нали тя си представяше, че тоя нещастник или скита някъде по горите, без покрив над главата, изоставен от всички, преследван като див звяр от правосъдието; или затворен в кула, гледа с отчаян взор през желязната решетка към веселия Божи свят. Едничък Бог знаеше колко страшна скръб много пъти ядеше сърцето и очите и заради тоя осъден на смърт; едничък Бог можеше да преброи сълзите, които бе проляла в самота над неговата толкова жестока, макар и заслужена съдба — а ето че сега той се бе намерил в Кейдани, свободен, рамо до рамо с хетмана, горд и пременен с ламе и кадифе, с полковнически жезъл в пояса, с вдигнато чело, със смело, твърдо, заповедническо лице и самият велик хетман, самият Радживил слагаше интимно ръка върху рамото му. Странни и противоречиви чувства се преплетоха изведнъж в сърцето на девойката; някакво силно облекчение, сякаш някой бе снел бреме от плещите й; някакво съжаление, че толкова състрадание и тревоги бяха отишли напразно; а също така и разочарованието, което изпитва всяка честна душа при вида на пълната безнаказаност на тежки грехове и простъпки; най-сетне и радост, и чувство за собствено безсилие, и ужас, който граничи с възхищение от тоя юнак, успял да изплува от такава бездна.
	В това време князът, мечникът и Кмичиц свършиха разговора си и започнаха да се приближават. Девойката покри очите си с клепачите и вдигна рамене като птица крилата си, когато иска да скрие глава между тях. Тя беше съвсем сигурна, че те идват към нея. Виждаше ги, без да гледа, чувстваше, че са все по-близо и по-близо, че вече стигат до нея, че са се спрели. Толкова беше уверена в това, че без да повдига клепачи, стана изведнъж и направи дълбок поклон пред княза. А той наистина стоеше пред нея и заговори:
	— Господи Боже!… Сега вече не се чудя на тоя младеж, ами че това цвете е цъфнало чудесно… Приветствам те, мила девойко, приветствам с цялото си сърце и душа любимата внучка на моя Билевич. Познаваш ли ме?
	— Познавам те, ваше княжеско височество! — отговори девойката.
	— А аз нямаше да те позная, защото последния път те видях още съвсем малка, неразцъфтяла и не така пременена, както си сега… Повдигни само завеските на очите си… За Бога! Щастлив е този гмурец, който улови такъв бисер; нещастен, който го е имал и загубил… Ето тук пред тебе стои такъв отчаяник в лицето на тоя кавалер… Познаваш ли и него?
	— Познавам го — прошепна Оленка, без да повдигне очи.
	— Той е голям грешник и ти го водя на изповед… Наложи му каквото искаш покаяние, но не му отказвай опрощаване на греховете, да не би отчаянието да го доведе до още по-тежки грехове.
	Тук князът се обърна към пан мечника и към пани Войнилович:
	— Да оставим младите, понеже не е редно да присъстваме при изповед, а на мене и вярата ми забранява това.
	След миг пан Анджей и Оленка останаха сами.
	Сърцето й пърхаше в гърдите както на гълъб, над който се е надвесил ястреб, а и той беше развълнуван. Напуснала го бе обикновената смелост, пламенност и самоувереност. Дълго мълчаха и двамата.
	Най-сетне той се обади пръв с нисък, сподавен глас:
	— Не се надяваше да ме видиш, нали, Оленка?
	— Не — прошепна девойката.
	— За Бога! Ако татарин се изправеше пред тебе тук, ти щеше да бъдеш по-малко уплашена. Не се страхувай! Гледай колко хора има тук. Нищо лошо няма да ти сторя. Дори да бяхме сами, пак нямаше да има от какво да се боиш, понеже съм се заклел да те уважавам. Имай доверие в мене!
	Тя повдигна за малко очи и го погледна.
	— Откъде накъде да имам доверие?
	— Вярно, много греших, но това е вече минало и повече няма да се повтори… Когато лежах тежко ранен след дуела с Володиовски, тогава си казах: няма да я вземаш със сила, със сабя, с огън, а ще я заслужиш само с благородни постъпки и така ще спечелиш опрощението й!… Нали и в нея сърцето не е от камък и упоритостта й ще премине; види ли, че си се поправил, ще ти прости!… Затова аз си обещах да се поправя и ще удържа думата си… И Бог веднага ме благослови — дойде Володиовски и ми донесе заповедно писмо за организиране на хоронгва. Той можеше да не ми го даде, а ми го даде; благороден човек! Поради това писмо вече не бях длъжен да се явявам пред съдилищата, защото преминах под юрисдикцията на хетмана. Изповядах пред княза всичките си грехове като пред баща; а той не само че ми прости, но и обеща да потуши всичко и да ме защитава от човешката вражда. Бог да го благослови… Няма да бъда разбойник, Оленка, ще се помиря с хората, ще си възстановя славата, ще заслужа пред отечеството, ще поправя злините… Оленка! Какво ще кажеш на това?!… Няма ли да ми речеш една добра дума?
	Той започна да се взира напрегнато в нея и да скръства ръце като за молитва.
	— Мога ли да вярвам? — отговори девойката.
	— Можеш, кълна се в Бога, трябва да ми вярваш! — отвърна Кмичиц. — Гледай, в това повярваха и князът хетман, и пан Володиовски. Те знаят всичките ми провинения, а повярваха… Виждаш ли!… Защо само ти да не ми вярваш?
	— Защото видях човешки сълзи, проливани по вина на ваша милост… Защото видях гробове, още необраснали с трева…
	— Ще обраснат, а сълзите ще избърша сам.
	— Направи по-напред това, ваша милост.
	— Дай ми само надежда, че като го направя, ще си възвърна и тебе… Лесно ти е да казваш: „Направи по-напред това“. Ами ако аз го направя, а през това време ти се ожениш за друг? Боже, спаси ме! Боже, запази ме от такова нещо, че ще полудея. В името на Бога те моля, Оленка, да ме увериш, че не ще те загубя, докато не постигна помирение с вашата шляхта там. Помниш ли? Ти сама ми писа това, а аз пазя писмото и си го чета, когато ми е много тежко на душата. Нищо повече не искам, повтори ми само, че ще чакаш, че няма да се ожениш за друг!…
	— Ти, ваша милост, знаеш, че съгласно завещанието не мога да направя това, само мога да потърся убежище в манастир.
	— О, тогава добре би ме наредила! За Бога, не споменавай за манастир, защото ме побиват тръпки само като си помисля. Не споменавай, Оленка, иначе тук пред всички ще падна пред краката ти и ще те моля да не вършиш това. Ти си отказала на пан Володиовски, зная, защото той сам ми го каза. Той ме насърчаваше да те спечеля с добри дела… Но какво би помогнало това, ако постъпиш в манастир? Ще ми кажеш, че човек трябва да бъде добродетелен заради самата добродетел… А аз ще ти отговоря, че те обичам като загубил всяка надежда човек и нищо повече не искам да зная. Когато замина от Водокти, едва станал от леглото, почнах да те търся. Организирах хоронгва, всеки миг бях зает, нямах време да се нахраня, нощем да спя, но въпреки това не престанах да те търся. Такава ми е вече съдбата: без тебе няма нито живот, нито спокойствие. Така вече и стана! Нищо друго, живеех само с въздишки. Най-сетне научих, че се намираш при пан мечника в Билевичи. Тогава, казвам ти, се борех с мислите си като с мечка: да отида ли, да не отида ли?… Но не смеех да дойда, да не би да ме напоиш с жлъч. Най-сетне си казах: още никакво добро не съм сторил… няма да отида… Но ето че князът, мой любим баща, се съжали над мене и прати да ви поканят в Кейдани, та поне очите си да мога да напълня с моята любов… тъй като тръгваме на война. Не искам още утре да се ожениш за мене… Но да чуя поне добра дума от тебе, да се уверя и тогава ще ми бъде по-лесно… Душице моя едничка… Аз не искам да загина, но в битката това може да се случи с всеки, защото няма да се крия зад другите… Затова трябва да ми простиш, както се прощава на обречен на смърт.
	— Да те пази Бог, ваша милост, и нека той те спаси — отговори момичето с мек глас, по който пан Анджей веднага разбра, че думите му оказаха въздействие.
	— Злато ти мое! Благодаря ти и за това. Но нали няма да отидеш в манастир?
	— Още няма.
	— Да те благослови Бог!
	И както напролет снеговете започват да се топят, така и между тях взе да се топи недоверието и те се почувстваха по-близки един на друг, отколкото преди малко. На сърцата им беше по-леко, в очите им се проясни. А все пак тя не беше обещала нищо и той беше достатъчно умен да не иска нищо повече засега. Но тя сама чувстваше, че няма право, че не е добре да му затваря пътя към разкаянието, за което говореше толкова искрено. Оленка вече не се съмняваше нито за миг в неговата искреност, понеже той не беше човек, който би могъл да се преструва. Но главната причина, поради която не го отхвърли отново, поради която му даде надежда, беше, че дълбоко в сърцето си обичаше този юнак. Тази любов беше потискана от цяла планина огорчения, разочарования и болки, но пак живееше, винаги готова да вярва и да прощава безкрай.
	„Той е по-добър от постъпките си — мислеше девойката — и вече ги няма ония, които го тикаха към престъпления; от отчаяние навярно би могъл отново да си позволи нещо, затова по-добре да не се отчайва никога.“
	И доброто сърце се зарадва от собствената си прошка. По бузите на Оленка се появи руменина, свежа като роза при утринна роса; очите й блестяха сладко и живо и човек би казал, че от тях бликаше сияние в залата. Хората минаваха покрай тях и се възхищаваха на тая чудна двойка, защото в цялата зала мъчно би могло дори със свещ да се намерят други такива двама, въпреки че тук беше събран цветът на шляхтата.
	При това двамата като че ли се бяха уговорили, та бяха облечени еднакво — и тя имаше рокля от сребърно ламе, закопчана със сапфир, и светлосиньо контошче от венецианско кадифе. „Навярно са брат и сестра“ — казваха ония, които не ги познаваха, но други веднага забелязваха: „Това е невъзможно, защото очите му светят прекалено много.“
	В това време маршалът на двореца даде знак в залата, че е време да се сяда на трапезата, и веднага настъпи необикновено раздвижване. Граф Льовенхаупт, цял в дантели, вървеше напред под ръка с княгинята, чийто шлейф носеха двама прекрасни пажове; зад тях барон Шите водеше пани Хлебович, веднага след тях вървеше епископ Парчевски със свещеник Бялозор — и двамата сякаш разтревожени и натъжени от нещо.
	Княз Януш, който в шествието бе отстъпил първите места на гостите, но на трапезата заемаше най-почетното място до княгинята, водеше пани Корф, жена на венденския воевода, която се намираше вече от цяла седмица в Кейдани. И така цялата редица от двойки се движеше като стоцветна змия, развиваше се и блестеше. Кмичиц водеше Оленка, която бе опряла леко ръката си върху неговата, а той гледаше отстрани нежното й лице, щастлив, пламнал като факла, най-голям магнат между всички тия магнати, тъй като беше близък на най-голямото съкровище.
	Като се движеха така плавно при звуците на оркестъра, влязоха в трапезарията, която изглеждаше на цяла отделна сграда. Трапезата бе наредена във форма на подкова за триста души и се огъваше под тежестта на среброто и златото. Княз Януш, който носеше в себе си част от кралското величие и беше роднина на толкова крале, зае най-почетното място до княгинята, а всички преминаваха покрай тях, покланяха се ниско и сядаха според положението си.
	Но както се струваше на присъстващите, хетманът сякаш имаше на ум, че това е последният пир преди страшната война, в която ще се реши съдбата на големи държави, та лицето му беше неспокойно. Той се преструваше на усмихнат и весел, но изглеждаше като че ли го тресе треска. Понякога явен облак засенваше намръщеното му чело и седналите по-наблизо можеха да забележат, че това чело е покрито с гъсти капки пот; понякога погледът му шареше бързо по лицата на събраните и се спираше изпитателно на разни полковници, тук пък намръщваше внезапно лъвските си вежди, сякаш го пронизваха болки или сякаш едно или друго лице будеше у него гняв. Странното беше, че и големците, които седяха около княза, като пратениците, епископ Парчевски, свещеник Бялозор, пан Коморовски, пан Межейевски, пан Хлебович, пан венденският воевода и другите, също бяха разсеяни и неспокойни. Двете рамене на огромната подкова вече кънтяха от веселия разговор и обикновената глъчка при пировете, но върхът й или мълчеше унило, или шепнеше редки думи, или разменяше разсеяни и като че ли тревожни погледи.
	Но в това нямаше нищо чудно, защото по-долу седяха полковници и рицари, които близката война най-много заплашваше със смърт. А по-лесно е да загинеш във войната, отколкото да носиш върху плещите си отговорността за нея. Няма да се загрижи войнишката душа, когато, изкупила с кръв греховете си, лети от бойното поле към небето — само тоя навежда тежко глава, тоя се разправя в душата си с Бога и със своята съвест, който в навечерието на решителния час знае каква чаша ще поднесе на другия ден на отечеството за изпиване.
	Така именно си обясняваха на ниските краища безпокойството на княза.
	— Той е винаги такъв пред всяка война: приказва със собствената си душа — казваше старият полковник Станкевич на пан Заглоба, — но колкото е по-мрачен, толкова по-зле за неприятелите, защото в деня на битката непременно ще бъде весел.
	— То и лъвът ръмжи преди боя — отвърна пан Заглоба, — за да пробуди в себе си по-голяма абоминация* срещу неприятеля. А що се отнася до великите военачалници, всеки има свои обичаи. Казват, че Анибал хвърлял зарове, Сципион Африкански декламирал стихове, пан Конецполски, бащата, винаги разговаряше за жени, а аз много обичам преди битката да поспя по някой час, при все че не бягам и от чашката с добри приятели.
	[* Отвращение (лат.). — Бел.прев.]
	— Забележете, ваша милост панове, че и епископ Парчевски е бледен като платно! — каза Станислав Скшетуски.
	— Защото е седнал на калвинистка маса и току-виж, че може да глътне нещо нечисто с яденето — обясни Заглоба с тих глас. — Старите хора казват, че дяволът няма достъп до питиетата и тях можеш да ги пиеш навсякъде, но от ядене и особено от супи трябва да се пазиш. Така беше и на Крим, когато бях там в плен. Татарските моли или князе така умееха да готвят овнешко с чесън, че който го опиташе, веднага беше готов да отстъпи от вярата си и да приеме техния нехранимайковски пророк.
	Тук Заглоба понижи още повече гласа си:
	— Аз не казвам това от контемпт* към княза, но ви съветвам да прекръстите яденето, защото, пазиш ли се, и Бог ще те пази.
	[* Пренебрежение, презрение (лат.). — Бел.прев.]
	— Какво приказваш, ваша милост!… Който се помоли на Бога преди ядене, на него не ще стане нищо; у нас, във Велкополска, има колкото щеш лютерани и калвинисти, но не съм чувал, че могат да омагьосват яденето.
	— У вас, във Велкополска, има колкото щеш лютерани, затова веднага се надушиха с шведите — отговори Заглоба, — и сега са в съюз с тях. На мястото на княза аз бих пуснал кучетата и срещу тия там пратеници, а не да им пълня червата с разни специалитети. Я го гледай тоя Льовенхаупт. Така плюска, сякаш след един месец, вързан за крака с въже, ще го карат на пазар. Току-виж, че напълнил джобовете си с разни лакомства за жена си и децата… Забравих как се нарича оня, другият задморец. Като че ли…
	— Попитай Михал, отче — каза Ян Скшетуски.
	Пан Михал седеше наблизо, но нищо не чуваше и нищо не виждаше, тъй като се намираше между две девойки; от лявата му страна беше панна Елжбета Шелявска, достойна мома на около четирийсет години, а отдясно Оленка Билевичувна, отвъд която седеше Кмичиц. Панна Елжбета тресеше над малкия рицар окичената си с пера глава и му разказваше нещо много живо, а той я поглеждаше от време на време с посърнал поглед и отговаряше постоянно: „Вярно, ваша милост, съвсем вярно!“ — и не разбираше нито дума, понеже цялото му внимание беше насочено към другата страна. С ухо той ловеше шумола от думите на Оленка, от роклята й от ламе и така мърдаше мустаци от мъка, сякаш искаше да уплаши панна Елжбета с тях:
	„Ех, че чудесна девойка!… Ех, че хубавица! — казваше си той. — Погледни, Боже, към моето нещастие, защото няма по-голям сирак от мене. Душата ми чак пищи да има своя любима жена, но към която погледна, някой друг войник вече е там на квартира. Къде да се дяна аз, клетият скитник?…“
	— А какво мислиш да правиш след войната, ваша милост? — попита го внезапно панна Елжбета Шелявска, като сви уста и си вееше силно.
	— Ще отида в манастир! — отговори неучтиво малкият рицар.
	— Кой говори там за манастир на пиршество? — извика весело Кмичиц и се наведе през Оленка. — О, пан Володиовски!
	— Ти, ваша милост, не мислиш такова нещо, нали? Вярвам! — каза пан Михал.
	Изведнъж сладкият глас на Оленка прозвуча в ушите му:
	— Ти, ваша милост, не трябва да мислиш за това. Бог ще ти даде жена, която ще обичаш и ще бъде така благородна, както си и сам ти.
	Добрият пан Михал се разчувства веднага:
	— Ако ми засвиреше някой на флейта, нямаше да ми бъде по-приятно да слушам!
	Гълчавата, която се засилваше непрекъснато на трапезата, прекъсна по-нататъшния разговор, тъй като се стигна и до чашите. Настроенията се оживяваха все повече. Полковниците разискваха за бъдещата война, мръщеха вежди и мятаха огнени погледи.
	Пан Заглоба разказваше на цялата маса за обсадата на Збараж и по лицата на слушателите чак бликаше кръв, а в сърцата им растеше ентусиазъм и смелост. Можеше да се помисли, че духът на безсмъртния „Ярема“ е долетял в залата и изпълнил войнишките души с героично вдъхновение.
	— Това беше вожд! — каза знаменитият полковник Мирски, който командваше всичките хусарски части на Радживил. — Само веднъж съм го виждал, но ще го помня и в минутата на смъртта си.
	— Юпитер с мълнии в ръка! — възкликна старият Станкевич. — Нямаше да се стигне до това положение, ако беше жив!…
	— О! Нали той беше заповядал да секат гората зад Ромни, за да си отвори път до неприятеля.
	— Негова е заслугата за победата при Берестка.
	— И Бог го взе в най-тежкия момент…
	— Бог го взе — повтори пан Скшетуски с повишен глас, — но след него остана завет към бъдещите вождове, сановници и към цяла Жечпосполита да не се преговаря с никакъв неприятел, а да бъдат бити всички!…
	— Да не се преговаря! Да се бият! — повториха двадесетина силни гласове. — Да се бият, да се бият!
	В залата стана много горещо и това възбуждаше кръвта на бойците, та те започнаха да мятат погледи като светкавици, а подбръснатите им глави бяха замаяни.
	— Нашият княз, нашият хетман ще бъде изпълнител на тоя завет! — каза Мирски.
	Изведнъж грамадният часовник, сложен високо в залата, започна да бие полунощ и в същия миг стените се затресоха, стъклата зазвънтяха жално и екот на приветствен гръм се разнесе в двора.
	Разговорите замлъкнаха, настана тишина.
	Внезапно в челната част на масата започнаха да викат:
	— Епископ Парчевски припадна! Вода!
	Настана бъркотия. Някои скочиха от местата си, за да видят по-добре какво се е случило. Епископът не беше припаднал, но беше много отмалял, та маршалът на двореца го придържаше на стола за раменете, а жената на венденския воевода пръскаше лицето му с вода.
	В тоя миг втори оръдеен изстрел разтърси стъклата, след него трети, четвърти…
	— Vivat Жечпосполита! Pereant hostes!* — викна Заглоба. Но последвалите гърмежи заглушиха речта му. Шляхтата започна да ги брои:
	[* Смърт на враговете (лат.). — Бел.прев.]
	— Десет, единайсет, дванайсет…
	След всеки изстрел стъклата отговаряха с жален стон. Пламъчетата на свещите се люлееха от сътресенията.
	— Тринайсет, четиринайсет!… Епископът не е свикнал с гърмежи. Развали забавлението със страха си, защото и князът се загрижи. Гледайте, ваша милост панове, как седи посърнал… Петнайсет, шестнайсет… Хей, гърмят като при бой! Деветнайсет, двайсет!
	— Тишина, тишина там! Князът иска да говори — започнаха да викат едновременно от разни краища на трапезата.
	— Князът иска да говори!
	Настана пълна тишина и всички очи се обърнаха към Радживил, който стоеше прав, подобен на великан, с чаша в ръка. Но каква гледка смая сега очите на пируващите!…
	В тоя миг лицето на княза беше направо страшно — не бледо, а синьо и изкривено като от конвулсия на усмивка, която князът искаше да извика на устата си. Обикновено късото му дишане сега бе станало още по-късо, широките гърди се издуваха под броката, а очите бяха покрити до половина от клепачите и някаква заплаха се излъчваше от това могъщо лице, и някаква леденост, каквито се виждат при вцепеняването на чертите в минутите на смъртта.
	— Какво му е на княза? Какво става тук? — шепнеха наоколо неспокойно.
	И зловещо предчувствие сви всички сърца; тревожно очакване легна върху лицата.
	В това време той заговори с къс, прекъсван от астмата глас:
	— Ваша милост панове!… Мнозина измежду вас… ще се учудят… или направо ще се уплашат от тоя тост… но… който има доверие в мене и ми вярва… който наистина желае доброто на отечеството… който е верен приятел на моя дом… той с готовност ще вдигне тост… и ще повтори след мене:
	— Vivat! Carolus rex… от днешния ден наш милостив господар!
	— Vivat! — повториха двамата пратеници Льовенхаупт и Шите, както и двайсетина офицери от чуждестранните части.
	Но в залата зацари глухо мълчание. Полковниците и шляхтата се споглеждаха с ужасени погледи, сякаш се питаха взаимно дали князът не е загубил ума си. Най-сетне няколко гласа се обадиха от разни места на трапезата:
	— Дали добре чуваме ние? Какво значи това?
	После отново настана тишина.
	Неизразим ужас и изумление се отразиха върху лицата и очите на всички отново се обърнаха към Радживил, а той продължаваше да стои и дишаше дълбоко, та човек би казал, че е смъкнал от гърдите си някакво безкрайно тежко бреме. Постепенно цветът на лицето му се възвръщаше; след това той се обърна към пан Коморовски и каза:
	— Време е да обявим споразумението, което подписахме днес, та техни милости да знаят какво да правят. Чети, ваша милост.
	Коморовски стана, разви пергамента, който се намираше пред него, и започна да чете страшното споразумение, което започваше с думите:

	„Понеже не можем да постъпим по-добре и по-сполучливо в това най-бурно днешно състояние на нещата, след като загубихме всяка надежда за помощ от негово величество краля, ние, пановете и съсловията във великото княжество Литва, принудени от необходимостта, се поддаваме под покровителството на негово величество шведския крал при следните условия:
	1. Да воюваме заедно срещу общите неприятели, с изключение на полския крал и корона.
	2. Великото литовско княжество няма да бъде включено в Швеция, а свързано с нея по същия начин, както досега с полската корона, тоест народът ще бъде равен на народа във всичко, сенатът — на сената и рицарството — на рицарството.
	3. На никого не ще се отнема правото на глас в сеймовете.
	4. Свободата на религията ще бъде ненарушена…“

	Така продължаваше да чете пан Коморовски при пълна тишина и ужас, докато стигна до пасажа: „… Този акт потвърждаваме с подписите си от наше име и от името на нашите потомци, обещаваме и гарантираме“ — тогава в залата зашумя, сякаш първият полъх на буря разтърси гората. Но преди да избухне бурята, побелелият като гълъб пан Станкевич взе думата и започна да моли:
	— Ваше княжеско височество! Ние не искаме да повярваме на ушите си! В името на Христовите рани! Нима така трябва да унищожим делото на Владислав* и на Зигмунт Август**? Нима е възможно, нима е честно да се отричаме от братята си, от отечеството си и да сключваме уния с неприятеля? Ваше княжеско височество, припомни си името, което носиш, заслугите, които имаш към отечеството, неопетнената досега слава на твоя род и скъсай, стъпчи тоя позорен документ! Аз зная, че моля това не само от свое име, а от името на всички събрани тук военни и шляхтичи. И ние имаме право да решаваме своята съдба. Ваше княжеско височество! Не прави това, още имаш време!… Съжали се над себе си, съжали се над нас, съжали се над Жечпосполита!
	[* Владислав Ягело — литовски велик княз и полски крал, който съединил с уния Литва с Полша. — Бел.прев.]
	[** Зигмунт Август — полски крал, който ратувал да възобнови унията между Полша и Литва. — Бел.прев.]
	— Не прави това! Съжали се, съжали! — обадиха се стотици гласове.
	И всички полковници скочиха от местата си и тръгнаха към него, а старият Станкевич коленичи в средата на залата между двете крила на трапезата, а наоколо звучеше все по-силно:
	— Не прави това! Съжали се над нас!
	Радживил вдигна мощната си глава и по челото му започнаха да прелитат светкавици; изведнъж той избухна:
	— Прилича ли ви на вас, ваша милост панове, първи да давате пример на недисциплинираност? Прилича ли на военни да се отдръпват от вожда си, от хетмана и да протестират? Вие ли искате да бъдете моя съвест? Вие ли искате да ме учите как да постъпвам за доброто на отечеството? Тук не е сейм и не сте повикани да гласувате, а пред Бога отговорността поемам аз!
	И той се удари с ръка по широките гърди, като гледаше военните с огнен поглед, след това викна:
	— Който не е с мене, той е против мене! Аз ви познавам и знаех какво ще стане!… А вие знайте, че меч виси над главите ви!…
	— Ваше княжеско височество! Хетмане наш! — молеше старият Станкевич. — Съжали се над себе си и над нас!
	Но по-нататъшните му думи бяха прекъснати от Станислав Скшетуски, който заскуба с две ръце косата си и започна да вика с отчаян глас:
	— Не го молете, няма полза! Той отдавна е кърмил тоя червей в сърцето си!… Горко ти, Жечпосполита! Горко на всички нас!
	— Двама сановници от двата края на Жечпосполита продават отечеството! — обади се Ян. — Проклятие над тоя дом, позор и гняв Божи!
	Като чу това, пан Заглоба се отърси от изумлението си и избухна:
	— Попитайте го какъв подкуп е взел от шведа? Колко са му наброили? Колко още му е обещано? Ваша милост панове, това е Юда Искариотски! Дано пукнеш в отчаяние! Родът ти дано угасне! Дано дяволът ти извади душата… Предател! Предател! Три пъти предател!
	Изведнъж Станкевич, обзет от отчаяние, извади полковнишкия си жезъл из пояса и го хвърли с трясък в краката на княза. Втори хвърли Мирски, трети Юзефович, четвърти Хошчиц, пети, бледен като труп, пан Володиовски, шести Оскерко — и жезлите се търкаляха по пода, а в същото време в тая лъвска пещера все повече уста повтаряха в очите на лъва страшната дума:
	— Предател!… Предател!…
	Всичката кръв нахлу в главата на гордия магнат; той така посиня, та би могло да се помисли, че след миг ще се строполи мъртъв под масата.
	— Ганхоф и Кмичиц при мене!… — изрева той с гръмлив глас.
	В тоя миг четирите двойни врати на залата се отвориха едновременно с шум и отрядите шотландска пехота влязоха наежени, мълчаливи, с мускети в ръка. От главната врата ги водеше Ганхоф.
	— Стой! — викна князът.
	После се обърна към полковниците:
	— Който е с мене, нека мине отдясно в залата!
	— Аз съм войник и служа на хетмана!… Нека ме съди Бог!… — каза Харламп и премина отдясно.
	— И аз! — добави Мелешко. — Грехът не ще бъде мой!
	— Протестирах като гражданин, но като войник трябва да слушам — добави Невяровски, който наистина беше хвърлил преди това жезъла си, но сега, изглежда, се уплаши от Радживил.
	Последваха го още неколцина и значителна група от шляхтата; но Мирски, най-високият по чин, и Станкевич, най-възрастният, и Хошчиц, и Володиовски, и Оскерко останаха на мястото си, а с тях двамата Скшетуски, пан Заглоба и огромното мнозинство както офицери от разните тежки и леки хоронгви, така и от шляхтата.
	Шотландската пехота ги обгради като стена.
	Още в първия миг, когато князът вдигна тост в чест на Карл Густав, Кмичиц скочи заедно с всички от мястото си, изблещи очи и стоеше сякаш вкаменен, като повтаряше с побледнели устни:
	— Боже!… Боже!… Боже!… Какво направих аз?…
	Изведнъж един тих глас, но съвсем ясен за неговото ухо, прошепна наблизо:
	— Пане Анджей!
	Той се хвана внезапно с две ръце за косата:
	— Да бъда проклет навеки!… Дано ме земята погълне!… Върху лицето на Билевичувна бликнаха пламъци и тя впи в Кмичиц светлите си като звезди очи.
	— Позор на тия, които застават при хетмана!… Избирай!… Боже всемогъщи!… Какво правиш, ваша милост?!… Избирай!…
	— Господи, Господи! — викна Кмичиц.
	В това време залата се изпълни с викове, други хвърляха жезлите си пред краката на княза, но Кмичиц не се присъедини към тях! Не мръдна и тогава, когато князът викна: „Ганхоф и Кмичиц при мене!“ — нито когато шотландската пехота вече влезе в залата — и стоеше разкъсван от болка и отчаяние, с обезумял поглед, с посинели устни.
	Внезапно той се обърна към Билевичувна и протегна към нея ръце:
	— Оленка!… Оленка!… — повтори той с жален стон, като дете, към което са се отнесли зле.
	Но тя се отдръпна с отвращение и ужас на лицето.
	— Махни се… предателю! — отговори тя силно.
	В тоя миг Ганхоф изкомандва: „Напред!“ — и шотландският отряд, който бе обградил арестуваните, тръгна към вратата.
	Кмичиц тръгна след тях като замаян, без да знае накъде и защо отива.
	Пирът беше свършен…


	Четиринайсета глава

	Още същата нощ князът се съвещава дълго с венденския воевода пан Корф и с шведските пратеници. Резултатът от обявяването на договора бе излъгал очакванията му и му разкри опасно бъдеще. Князът нарочно искаше да обяви споразумението на пира, когато умовете са възбудени, весели и склонни към всякакво разбирателство. Наистина той очакваше съпротива, но разчиташе и на привърженици, а ето че енергичността на протеста надмина предположенията му. Освен няколко десетки шляхтичи-калвинисти и шепа офицери от чужд произход, които като чужденци не можеха да имат думата по тоя въпрос — всички се обявиха против споразумението, сключено с Карл Густав или по-право с неговия фелдмаршал и баджанак Понтус де ла Гард.
	Наистина князът заповяда да арестуват старшите военни, които му се противопоставиха, но какво от това? Какво ще кажат редовните войски?… Дали не ще поискат полковниците си? Дали няма да се разбунтуват и не ще ли се опитат да ги освободят със сила? В такъв случай какво ще остане при гордия княз освен няколко драгунски полка и чуждестранната пехота?
	После… остава още цялата страна, цялата въоръжена шляхта — и Сапеха, витебският воевода, страшен противник на радживиловския дом, готов на война с целия свят в името на целостта на Жечпосполита. Тия полковници, на които все пак не могат да се отсекат главите, тия полски хоронгви ще отидат при него и Сапеха ще застане начело на всички сили на страната, а княз Радживил ще се види без войска, без привърженици, без значение… И какво ще стане тогава?…
	Това бяха страшни въпроси, защото и положението беше страшно. Князът разбираше добре, че тогава и договорът, над който беше работил скрито толкова дълго време, по силата на нещата ще загуби всякакво значение, а в такъв случай и шведите ще се отнасят пренебрежително към него или дори ще му отмъщават за излъганите си надежди. Наистина той им даде своето Бирже като залог за вярност, но с това стана още по-слаб.
	Карл Густав беше готов да сипе награди и почести с две ръце за могъщия Радживил, но слабия и напуснат от всички ще презре. А ако променчивата съдба изпрати победа на Ян Казимеж, тогава ще дойде окончателната гибел за тоя господар, който до вчера нямаше равен на себе си в цялата Жечпосполита.
	След заминаването на пратениците и венденския воевода князът хвана с две ръце обремененото си с грижи чело и започна да се разхожда с бързи крачки по стаята… Отвън долитаха гласовете на шотландската стража и тропотът на заминаващите шляхтишки каляски! Те тръгваха някак си много бързо и скоро, сякаш чума беше сполетяла великолепния кейдански замък. Страхотно безпокойство късаше душата на Радживил.
	На моменти му се струваше, че освен него в стаята има още някой, който върви подире му и му шепне на ухото: „Изоставяне от всички, бедност, а освен това и позор…“ Всъщност той, велик хетман и вилненски воевода, вече беше стъпкан и унизен! Кой би предполагал вчера, че в цялото кралство и в Литва, не, че в целия свят ще се намери човек, който би посмял да викне в очите му: „Предател!“ А той чу това и е жив досега, както са живи и ония, които изрекоха тая дума. Може би ако влезеше сега в залата, където се бе състоял пирът, още щеше да чуе как ехото повтаря между корнизите и под сводовете: „Предател! Предател!“
	И безумен, бесен гняв стисваше на моменти гърдите на този олигарх. Ноздрите му се разширяваха, очите мятаха светкавици, жилите се издуваха на челото му. Кой смее тук да се противопоставя на волята му?… Обезумялата мисъл изправяше пред очите му картини на наказания и мъки за бунтовниците, които се бяха осмелили да не вървят като куче подир краката му. И виждаше кръвта им да се стича от секирите на палачите, чуваше хръскането на костите, които трошеха на колело, и се къпеше, радваше и опиваше от тия кървави видения.
	Но когато по-трезвата разсъдливост му напомняше, че зад тия бунтовници стои войската, че не може да им извие шиите безнаказано, тогава непоносимото, адско безпокойство се връщаше и изпълваше душата му, а някой отново започваше да му шепне в ухото:
	„Изоставеност, бедност, съд и позор…“
	Как така? Значи дори Радживил няма право да решава съдбата на тоя край? Дали да го задържи при Ян Казимеж или да го даде на Карл Густав? Да го даде, да го прехвърли, да го подари, комуто иска?
	Магнатът погледна смаян пред себе си.
	Ами какво са Радживилови? Ами какво са били вчера? Какво се е говорело навсякъде из Литва?… Нима всичкото това е било илюзия? Нима княз Богуслав няма да застане на страната на великия хетман със своите полкове, след него вуйчото, бранденбургският електор, а зад тия трима — шведският крал Карл Густав с цялата си победоносна мощ, пред която до неотдавна още трепереше надлъж и нашир цяло Немско? Та нали и полската Жечпосполита протяга ръце към новия господар, и тя се предава при самата вест за приближаването на северния лъв. Кой ще окаже съпротива срещу тая неудържима сила?
	От една страна, шведският крал, бранденбургският електор, Радживиловци, при нужда и Хмелницки с цялата си сила, и влашкият господар, и седмоградският Ракочи, почти половината Европа! От друга страна, витебският воевода с пан Мирски, с пан Станкевич, с ония трима шляхтичи, дошли от Луков, и с няколко разбунтувани хоронгви!… Какво е това? Шеги? Фарс?…
	Тук князът започна да се смее внезапно на глас.
	— Да го вземат дяволите, сигурно съм полудял!… Нека отидат макар и всички при витебския воевода!
	След миг обаче лицето му отново се помрачи:
	— Могъщите ще приемат в съдружието си само могъщи. Радживил ще бъде желан, когато хвърля Литва под шведския ботуш… Радживил ще бъде пренебрегнат, когато поиска помощ срещу Литва.
	Какво да прави?
	Офицерите чужденци ще останат при него, но тяхната сила е недостатъчна и ако полските хоронгви преминат при витебския воевода, тогава воеводата ще държи в ръцете си съдбините на страната. Пък и всеки от тия офицери наистина ще изпълни заповедите, но няма да прегърне от душа каузата на Радживиловци, няма да й се отдаде с ентусиазъм не само като войник, но и като привърженик.
	Тук е необходимо да имаш не чужденци, а свои хора, които биха могли да привлекат други с името си, с храбростта си, със славата, дръзкия пример, готовността на всичко… Трябва да имаш привърженици в страната дори за благовидност.
	А кои от тия негови военни се обявиха на страната на княза? Харламп, стар, изхабен войник, добър за службата и за нищо повече; Невяровски, който не е обичан от войската и е без влияние; освен тях няколко други с още по-малко значение. Никой от другите, никой от тия, след които би тръгнала войската, никой от тия, които биха могли да бъдат пропагандатори на неговата кауза.
	Оставаше Кмичиц, млад, предприемчив, дързък, покрит с голяма рицарска слава, който носи знаменито презиме, стои начело на силна хоронгва, отчасти организирана с негови собствени средства, човек, сякаш създаден да бъде вожд на всички дръзки и неспокойни духове в Литва и при това пълен с въодушевление. Ако той прегърне радживиловската кауза, ще я прегърне с вярата, която дава младостта, ще върви сляпо подир хетмана си и ще бъде апостол в негово име, а такъв апостол значи повече от цели полкове, от цели чуждестранни части. Той би съумял да влее вярата си в сърцата на младите рицари, да ги увлече подире си и да изпълни с хора радживиловския стан.
	Но, изглежда, че и той се поколеба. Наистина не хвърли жезъла си под краката на хетмана, но не застана при него в първия миг.
	„На никого не може да се разчита, в никого не може да бъде човек сигурен — помисли мрачно князът. — Всички те ще преминат на страната на витебския воевода и никой не ще пожелае да сподели съдбата си с мене…“
	— Позор! — пошепна съвестта.
	— Литва — отговори от другата страна тщеславието.
	В стаята стана тъмно, защото по фитилите на свещите се бе натрупал нагар, само през прозорците се вливаше сребърната светлина на луната. Радживил се вгледа в тия блясъци и се замисли дълбоко.
	Постепенно в блясъците започна да се мъти нещо, образуваха се някакви фигури и ставаха все повече, докато накрай князът видя сякаш войска, която слиза от висините по широкия лунен път. Вървят бронирани, хусарски и леки пятигорски* полкове, над тях се носи гора от знамена, а начело се движи на кон някакъв човек без шлем на главата, изглежда, триумфатор, който се връща след победоносната война. Наоколо цари тишина и князът чува ясно виковете на войската и народа „Vivat defensor patriae! Vivat defensor patriae!“** Войската се приближава все повече; вече може да се различи лицето на вожда. Той държи жезъл в ръка; от броя на бунчуците*** може да се познае, че е велик хетман.
	[* Конни части в стара Литва с леко въоръжение. — Бел.прев.]
	[** Да живее защитникът на отечеството (лат.). — Бел.прев.]
	[*** 1. Знаме от конска опашка, знак на военен командир в Турция, по чийто пример и в Полша понякога били носени бунчуци пред хетманите. — Бел.прев. 2. Конската опашка е общо наследство от скито-сарматските конни народи. Според легендите сармати основали първите княжески династии в Полша. — Бел. elemag_an]
	— В името на отца и сина! — възкликва князът. — Това е Сапеха, това е витебският воевода! А къде съм аз и какво е предназначено за мене?
	— Позор! — шепне съвестта.
	— Литва! — отговаря тщеславието.
	Князът плесна с ръце; Харашимович, който беше в съседната стая, се появи веднага на вратата и се прегъна на две.
	— Светлина! — каза князът.
	Харашимович очисти фитилите на свещите, после излезе и след малко се върна със свещник в ръка.
	— Ваше княжеско височество — каза той, — време е за почивка, втори петли вече пяха!
	— Не искам! — каза князът. — Задрямах и ме души кошмар. Какво ново?
	— Някакъв шляхтич донесе писмо от Нешвеж, от княза крайчи*, но не смеех да вляза неповикан.
	[* Крайчи (резач) — дворцов чиновник в стара Полша, който се грижел за нареждането на кралската трапеза и рязането на месото и хляба. По-късно остава само титлата. Имало и двама велики крайчи: кралски и литовски. — Бел.прев.]
	— Давай бързо писмото!
	Харашимович подаде запечатаното писмо, князът го отвори и започна да чете следното:

	„Дано Бог запази и задържи ваше княжеско височество от такива замисли, които могат да донесат вечен позор и гибел за нашия дом. Зарад самото такова намерение човек трябва да мисли не за владичество, а да си посипе главата с пепел. И на мене лежи на сърцето величието на нашия дом и най-доброто доказателство за това са усилията ми във Виена да получим suffragia в сеймовете на райха. Но за никакви награди и за никакво земно могъщество няма да изменя нито на отечеството, нито на своя господар, за да не събирам след такава сеитба позорна жътва през живота си и осъждане след смъртта. Погледни, ваше княжеско височество, към заслугите и неопетнената слава на нашите предци и се опомни, за Бога, докато още има време за това. Неприятелят ме обсажда в Нешвеж и аз не зная дали това писмо ще стигне до ваше княжеско височество; но при все че във всеки момент съм заплашен от гибел, не за спасение моля Бога, а да предпази ваше княжеско височество от тия замисли и да те насочи по пътя на добродетелта. Дори и да си сторил вече нещо лошо, все още можеш recedere* и с бързо поправяне да загладиш греховете. А от мене не очаквай, ваше княжеско височество, помощ, тъй като предварително заявявам, че въпреки кръвната ни връзка аз ще присъединя силите си към тия на пан подскарбия и на витебския воевода и сто пъти по-скоро ще насоча оръжието си срещу ваше княжеско височество, отколкото да помогна доброволно за тая позорна измяна. Предоставям ваше княжеско височество на Бога.
	[* Да се оттеглиш (лат.). — Бел.прев.]
	Михал Казимеж Радживил,
	княз на Нешвеж и Олици,
	крайчи на Великото литовско княжество“

	След като прочете писмото, хетманът го сложи на коленете си и започна да клати глава с болезнена усмивка на лицето си.
	— И тоя ме напуска, от собствената си кръв се отрича, защото искам да придам на нашия род непознат досега блясък!… Ех, жалко! Остава Богуслав, той не ще ме напусне… С нас са електорът и Каролус Густавус, а който не иска да сее, той няма и да жъне…
	— Позор! — шепнеше съвестта.
	— Ще благоволиш ли да пратиш отговор, ваше княжеско височество? — попита Харашимович.
	— Няма да има отговор.
	— Мога ли да си отида и да изпратя камериерите?
	— Чакай… Сложени ли са достатъчно постове?
	— Тъй вярно.
	— Разпратени ли са заповеди до хоронгвите?
	— Тъй вярно.
	— Какво прави Кмичиц?
	— Удряше си главата о стената и крещеше, че го чака вечна мъка. Гърчеше се като червей. Искал да бяга подир Билевич и сродницата му, но стражите не го пуснали. Извадил сабята, та трябвало да го вържат. Сега лежи спокойно.
	— Рошенският мечник замина ли?
	— Нямаше заповед да го задържим.
	— Забравих! — каза князът. — Отвори прозореца, че е задушно и астмата ме мъчи. На Харламп кажи да отиде в Упита за хоронгвата и веднага да я докара тук. Да му се дадат пари, за да плати първата четвърт на хората и да им разреши да погуляят… Кажи му, че вместо Володиовски той ще вземе Дидкеме на доживотно ползване. Астмата ме задушава… Чакай!
	— Слушам, ваше княжеско височество.
	— Какво прави Кмичиц?
	— Както казах на ваше княжеско височество, лежи спокойно.
	— Вярно, каза ми… Поръчай да го пратят тук. Трябва да поговоря с него. Нареди да го развържат.
	— Ваше княжеско височество, той е луд човек…
	— Не бой се, тръгвай!
	Харашимович излезе, а князът извади от венецианското си бюро кутия с пистолети, отвори я и ги сложи под ръка на масата, при която седна.
	След четвърт час Кмичиц влезе, въведен от четирима шотландски трабанти. Князът заповяда на войниците да си отидат. Останаха насаме.
	Човек би казал, че в лицето на юнака няма нито капка кръв, толкова беше бледо; само очите му светеха трескаво, но иначе беше спокоен, примирен или изглеждаше потънал в безгранично отчаяние.
	Двамата мълчаха някое време. Пръв заговори князът:
	— Ти ми се закле пред разпятието, че няма да ме напуснеш!
	— Опозорен ще бъда, ако не удържа на тая си клетва; опозорен ще бъда, ако я удържа! — каза Кмичиц. — Все ми е едно!
	— Дори и да те водя към лошо, не ти ще отговаряш.
	— Преди месец бях заплашен от съд и наказания за убийства… Днес ми се струва, че тогава съм бил невинен като дете!
	— Преди да излезеш от тази стая, ще се почувстваш очистен от всичките си стари провинения — каза князът.
	После промени внезапно тона и попита с известно интимно добродушие:
	— И какво смяташ, какво би трябвало да направя аз пред тия двама неприятели, които са сто пъти по-силни и от които не бих могъл да защитя страната?
	— Да загинеш! — отговори Кмичиц рязко.
	— Да завиди човек на вас, войниците, които можете толкова лесно да отхвърлите потисналото ви бреме. Да загина! Който е гледал смъртта в очите и не се бои от нея, за него няма нищо по-просто на тоя свят. Вас не ви боли главата за това и на никого няма да му дойде дори на ум, че ако сега бих разпалил ожесточена война и загина, без да сключа споразумение, камък върху камък не ще остане в тая страна. Не дай Боже да стане това, тъй като тогава душата ми и на небето не би намерила покой. О, terque quaterque beati* сте вие, които можете да загинете!… Мислиш ли ти, че и на мене животът ми вече не тежи, че не съм огладнял за вечен сън и почивка? Но аз трябва да изпия до дъно чашата на жлъчта и горчивината. Аз трябва да спасявам тая нещастна страна и да се подложа под ново бреме за нейното спасение. Нека завистливите ме обвиняват, че съм бил тщеславен, нека казват, че изменям на отечеството, за да издигна себе си. Бог ме вижда, Бог съди дали желая такова издигане и дали не бих се отказал, ако имаше друг изход… Вие, които ме напускате, намерете това средство за спасение; посочете пътя вие, които ме нарекохте предател, и аз още днес ще скъсам тоя документ и ще събудя всички хоронгви от сън, за да тръгнем срещу неприятеля.
	[* О, хиляди пъти по-честити (лат.) — цитат от Вергилиевата „Енеида“. — Бел.прев.]
	Кмичиц мълчеше.
	— Е, защо мълчиш? — извика Радживил с възбуден глас. — Правя те велик хетман и вилненски воевода на мое място, а ти не загивай, защото това не е мъчно нещо, но спасявай страната; защитавай заетите воеводства, отмъсти за пепелищата на Вилно, защитавай Жмудж от шведското нашествие, нещо повече, отбранявай цялата Жечпосполита, изгони от границите всички неприятели!… Вдигни се сам срещу хиляди и не загивай!… И не загивай, защото не ти се разрешава, а спасявай страната!…
	— Аз не съм хетман и вилненски воевода — отвърна Кмичиц — и не е моя грижа това, което не е моя работа… Но ако е въпрос да се вдигна сам срещу хиляди, ще се вдигна!
	— Слушай тогава, войниче: щом не е твоя работа да спасяваш страната, остави това на мене и ми вярвай.
	— Не мога! — каза Кмичиц със стиснати зъби. Радживил поклати глава:
	— Не разчитах на ония, очаквах това, което стана, но в тебе съм се излъгал. Не ме прекъсвай и слушай… Аз те вдигнах на крака, отървах те от съд и наказание, приех те като син. Знаеш ли защо? Защото мислех, че имаш смела душа, готова на всичко. Не крия, че се нуждаех от такива хора. Около мене нямаше никой, който би посмял да погледне слънцето с безстрашно око. Имаше хора със слаб дух и без въоръжение. На такива никога не показвай друг път освен оня, по който са свикнали да вървят и те самите, и бащите им, понеже ще заграчат, че ги водиш към провала. А всъщност къде стигнахме всички по ония стари пътища, ако не до пропастта? Какво става с тая Жечпосполита, която някога можеше да плаши света?
	Тук князът хвана главата си с ръце и повтори три пъти:
	— Боже! Боже! Боже!…
	А след малко продължи да говори:
	— Дойдоха времена на Божия гняв, времена на такива поражения и такъв упадък, че вече не можем да се вдигнем от тази болест с обикновени средства, а когато аз желая да използвам нови, които единствено могат да донесат salutem*, тогава ме напускат дори тия, на чиято готовност разчитах, които бяха длъжни да ми вярват, които ми се заклеха във вярност пред разпятието… В името на Христа и неговата кръв и рани! Нима ти мислиш, че аз съм се предал навеки под протектората на Карл Густав, че аз наистина мисля да присъединя тая страна към Швеция, че тоя договор, за който бях обявен за предател, ще трае повече от една година?… Защо ме гледаш със смаяни очи?… Ти ще се смаеш още повече, когато чуеш всичко… Ще се ужасиш още повече, тъй като тук ще стане нещо, което никой не предполага, никой не допуска, което не е способен да обхване умът на обикновения човек. Но аз ти казвам да не трепереш, защото в това се крие спасението на страната, не се отдръпвай, понеже, ако не намеря никого, който да ми помага, тогава може да загина, но с мене ще загине Жечпосполита, ще загинете и вие всички навеки! Само аз мога да ви спася, но затова трябва да смачкам и стъпча всичките пречки. Тежко на тоя, който ми се противопостави, защото сам Бог ще го унищожи чрез мене, независимо дали това ще бъде витебският воевода или подскарбият Гошевски, или войската, или непослушната шляхта. Аз искам да спасявам отечеството и всички пътища, всички начини за това са добри… Рим в моменти на бедствия е назначавал диктатори — такава власт, не, още по-голяма, по-трайна ми е необходима… Не тщеславие ме влече към нея — който се чувства силен, нека я вземе вместо мене! Но щом няма кой, ще я взема аз, освен ако тия стени паднат преди това върху главата ми!…
	[* Спасение (лат.). — Бел.прев.]
	Като каза това, князът протегна двете си ръце нагоре, сякаш наистина искаше да подпре сводовете да не се срутят, и в него имаше нещо толкова огромно, че Кмичиц отвори широко очи и го гледаше така, като че ли не бе го виждал никога досега. А накрай попита с променен глас:
	— Накъде се стремиш, ваше княжеско височество?… Какво искаш?…
	— Искам… корона! — викна Радживил.
	— Боже, света Богородице!…
	Настана глуха тишина — само върху кулата на замъка една кукумявка започна да се смее пронизително.
	— Слушай — каза князът, — време е да ти открия всичко… Жечпосполита загива… и трябва да загине. Няма за нея спасение на земята. Въпросът е да запазим от разруха преди всичко тая страна, това по-близко наше отечество… А после… после всичко ще се възроди от пепелищата, както се възражда феникс… Аз ще направя това… и тая корона, която искам, ще я сложа на главата си като бреме, за да изтръгна нов живот от тая голяма гробница… Не трепери! Земята не се разпада, всичко си стои на старото място, само че идват нови времена… Предадох тая страна на шведите, за да задържа другия неприятел с тяхното оръжие, да го прогоня от нашите граници, да възвърна онова, което загубихме, и с меч да принудя врага да подпише договор в собствената си столица… Чуваш ли ме? Но в оная скалиста, гладна Швеция няма достатъчно хора, достатъчно сили, достатъчно саби, за да заграбят безкрайната Жечпосполита. Те могат да победят веднъж-дваж нашата войска, но не ще успеят да ни държат в покорство… Ако на всеки десет души тукашни хора се даде по един швед за пазач, пак няма да има пазачи за много десетки… И Карл Густав добре знае това, и не желае, и не може да заграби цялата Жечпосполита… Той ще заеме нашата Прусия, най-много и част от Велкополска — и с това ще се задоволи. Но за да може да владее в бъдеще безопасно тия си придобивки, ще трябва да разкъса съюза между кралството и нас, иначе не би могъл да се задържи в ония провинции. Тогава какво ще стане с тая страна? На кого ще я дадат? Ето, ако аз отхвърля короната, която Бог и съдбата ми слагат на главата, тогава ще я дадат на оня, който в тоя момент фактически е завладял страната… Но Карл Густав не желае да направи това, за да не засили много мощта на съседа си и да си създаде страшен неприятел. Само ако аз отхвърля короната, тогава ще трябва да стане така… Но имам ли право да я отхвърля? Нима мога да позволя да стане онова, което ни заплашва с окончателна гибел? За десети, за стотен път питам: къде е другият начин за спасение? Затова нека бъде волята Божия! Аз поемам това бреме върху плещите си. Шведите са зад мене, електорът, наша роднина, обещава помощ. Ще отърва страната от война! С победи и разширявания на територията ще започне владичеството на моя дом. Ще зацъфти спокойствие и благоденствие, огън няма да гори селата и градовете. Така ще бъде и така трябва да бъде… Да ми помагат Бог и светият кръст — защото чувствам в себе си силата и мощта, дадена ми от небето, защото искам щастието на тая земя, защото тук още не е краят на моите намерения… И аз се заклевам пред тия небесни светлини, пред тези трепетни звезди, че стига само да имам достатъчно сили и здраве, ще изградя отново тая сграда, която се събаря днес, и ще я направя още по-могъща.
	Огън бликаше от зениците и очите на княза и някакъв необикновен блясък обграждаше цялата му фигура.
	— Ваше княжеско височество! — възкликна Кмичиц. — Умът ми не може да обхване всичко това, главата ми ще се пръсне, очите се страхуват да гледат напред!
	— После — продължаваше Радживил, сякаш следваше мислите си, — после… шведите няма да лишат Ян Казимеж нито от държавата, нито от короната му, но ще го оставят в Мазовше и Малополска. Бог не му даде потомство. После ще дойде избор на крал… Кого ще изберат на трона, ако желаят да запазят съюза с Литва? Кога Полша постигна могъщество и смаза кръстоносците? Когато на нейния трон седна Владислав Ягело. И сега ще бъде така… Поляците не могат да сложат на трона другиго освен тоя, който ще владичества тук. Не могат и не ще сторят това, защото ще загинат, защото между немеца и турчина няма да им стигне въздух в гърдите, когато и без това казашкият рак яде дробовете им! Не могат! Слепец е, който не вижда това; глупак, който не го разбира! И тогава двете страни ще се съединят отново и ще се слеят в една сила в лицето на моя дом! Тогава ще видим дали ония скандинавски зайчета ще се задържат на днешните си пруски и велкополски придобивки. Тогава ще им кажа: „quis ego!“* и с тоя крак ще им притисна мършавите ребра и ще създам такава сила, каквато светът не е видял, за каквато историята не е писала, и може би тогава ще понесем кръст, меч и огън към Цариград и спокойни вътрешно, ще заплашваме неприятелите! Велики боже, ти, който въртиш звездите, дай ми да спася тая страна за твоя слава и за славата на цялото християнство, дай ми хора, които биха разбрали моята мисъл и биха пожелали да помогнат за това спасение. Ето ме!…
	[* Аз тях — подразбира се: ще ги накажа, ще им дам да разберат (лат.) — цитат от Вергилиевата „Енеида“. — Бел.прев.]
	Тук князът разпери ръце и вдигна очи нагоре:
	— Ти ме виждаш! Ти ме съдиш!…
	— Ваше княжеско височество! Ваше княжеско височество! — извика Кмичиц.
	— Върви си! Напусни ме! Хвърли жезъла си в краката ми! Наруши клетвата! Наречи ме предател!… Нека да не липсва нито един бодил в тоя трънен венец, който е сложен на главата ми! Погубете страната, хвърлете я в пропастта, отблъснете ръката, която може да я спаси, и вървете пред Божия съд… Там нека ни съдят…
	Кмичиц се хвърли на колене пред Радживил.
	— Ваше княжеско височество! Аз съм с тебе до смъртта! Баща на отечеството! Спасителю!
	Радживил сложи двете си ръце върху главата му и отново настана кратко мълчание… Само кукумявката продължаваше да се смее на кулата.
	— Всичко ще получиш, каквото си желал — каза тържествено князът. — Нищо няма да те отмине, а ще имаш повече, отколкото са ти пожелавали баща ти и майка ти… Стани, бъдещи велик хетмане и вилненски воевода!…
	На небето започна да се зазорява.


	Петнайсета глава

	Пан Заглоба здравата се беше нарязал, когато на три пъти хвърли в очите на страшния хетман думата: „Предател!“ Но след един час, когато виното се изпари от плешивото му теме и той се намери заедно с двамата Скшетуски и с пан Михал в подземието на кейданския замък, разбра твърде късно на какъв риск изложи собствената си шия и главите на другарите си и силно се разтревожи.
	— Какво ще стане сега? — питаше той и гледаше с унил поглед малкия рицар, на когото разчиташе особено много при всеки тежък случай.
	— По дяволите животът ми! Все ми е едно! — отговори Володиовски.
	— Ще доживеем такива времена и такъв позор, какъвто светът и нашата държава не са виждали досега! — каза Ян Скшетуски.
	— Ако само доживеем — отговори Заглоба, — тогава бихме могли да възкресим с добрия си пример добродетелта у другите… Но дали ще доживеем? Това е важното…
	— Това е толкова страшно, че не може да му се повярва! — казваше Станислав Скшетуски. — Къде се е чуло подобно нещо? Спасявайте ме, ваша милост панове, защото чувствам, че се умопобърквам… Две войни, трета казашка… а на това отгоре и предателства като епидемия: Раджейовски, Опалински, Груджински, Радживил. Дума да не става — иде краят на света и страшният съд! Нека се разтвори земята под краката ни. За Бога, ще полудея!
	И сложил ръце отзад на главата си, започна да се разхожда надлъж и нашир в подземието като див звяр в клетка.
	— Да започнем да се молим ли, или що? — каза той най-сетне. — Боже милостиви, спаси ни!
	— Успокой се, ваша милост! — каза Заглоба. — Сега не е време за вайкане!
	Пан Станислав стисна внезапно зъби, овладя го ярост.
	— Дано пукнеш макар! — викна той на Заглоба. — Твоя беше идеята: хайде при тоя предател! Дано и двама ви сполети отмъщение!
	— Опомни се, Станиславе! — каза сурово Ян. — Никой не можеше да предвиди това, което се случи… Търпи, защото не само ти страдаш и знай, че нашето място е тук, а не другаде… Боже милостиви! Смили се не над нас, а над нещастното ни отечество!
	Станислав не отговори нищо, само кършеше ръце, та ставите му пукаха.
	Замлъкнаха. Само пан Михал свирукаше през зъби като отчаян човек и изглеждаше равнодушен към всичко, което ставаше около него, при все че всъщност страдаше двойно, първо, заради нещастното отечество, и второ, понеже беше нарушил послушанието си към хетмана. За тоя до мозъка на костите си войник това беше страшно нещо. Той би предпочел да загине хиляди пъти.
	— Не свири, пане Михале! — каза му Заглоба.
	— Все ми е едно!
	— Как така? Никой ли от вас не ще помисли дали няма някакъв начин за спасение? Заслужава да напрегнем ума си за това нещо! Нима ще гнием в тая изба, когато всяка ръка е необходима за отечеството? Когато един честен човек трябва да замества десет предатели?!
	— Прав си, отче! — каза Ян Скшетуски.
	— Само ти не си оглупял от скръб. Как мислиш? Какво смята да прави с нас тоя предател? На смърт надали ще ни осъди?
	Пан Володиовски внезапно избухна в отчаян смях.
	— А защо не? Интересно защо не!… Нима възможността за наказание не е в негови ръце? Нима мечът не е при него? Като че ли не познавате Радживил?
	— Какво приказваш ти! Кой му дава това право?…
	— Над мене — хетманската му власт, а над вас — насилието!
	— За което ще отговаря…
	— Пред кого? Пред шведския крал?
	— Хубаво ни утешаваш! Няма какво да се каже!
	— Аз съвсем не мисля да утешавам някого. Замлъкнаха и някое време се чуваше само отмереният ход на шотландските пехотинци пред вратата на подземието.
	— Няма какво! — каза Заглоба. — Тук ще трябва да се употреби хитрост.
	Никой не му отговори и след известно време той започна отново:
	— Не ми се вярва, че можем да бъдем осъдени на смърт. Ако се отсичаше главата за всяка дума, казана прибързано и в пияно състояние, тогава нито един шляхтич в Жечпосполита нямаше да бъде с глава. Ами neminem captivabimus*? Това празна работа ли е?
	[* Никого няма да затворим (без присъда от съда) (лат.) — привилегия, дадена от крал Владислав Ягело, с която се осигурявала неприкосновеността на шляхтата. — Бел.прев.]
	— Имаш, ваша милост, пример със себе си и с нас! — каза Станислав Скшетуски.
	— То това се случи от бързане, аз обаче силно вярвам, че князът ще се опомни. Ние сме чужди хора и не се намираме под неговата юрисдикция. Той трябва да се съобразява с общественото мнение и не може да започва с насилия, защото ще настрои шляхтата срещу себе си. Бога ми, ние сме твърде голяма група, та не ще отсече главите на всички. Не отричам, че има права над офицерите, но смятам, че ще се съобразява с войската, която едва ли ще остави да не защити своите хора… А къде е твоята хоронгва, пане Михале?
	— В Упита!
	— Кажи ми само дали си сигурен, че твоите хора ще ти останат верни?
	— Откъде мога да зная? Доста ме обичат, но знаят, че хетманът е над мене.
	Заглоба се замисли за малко.
	— Я ми дай ти нареждане до тях да ме слушат във всичко както тебе, ако се намеря при тях.
	— На тебе, ваша милост, се струва, че си вече свободен!
	— Това не пречи. Човек е попадал и в по-лоши положения, но Бог е помагал. Дай ти нареждане за мене и за двамата панове Скшетуски. Който се измъкне пръв, той веднага ще тръгне за хоронгвата и ще я докара за спасението на другите.
	— Какво бълнуваш, ваша милост! Няма смисъл да си губим времето в приказки! Кой ще се измъкне оттук! Пък и на какво ще напиша заповедта? Имаш ли, ваша милост, хартия, мастило, пера? Ти си се побъркал, ваша милост.
	— Ех, че отчаяние! — каза Заглоба. — Дай ми поне пръстена си!
	— Вземай го, ваша милост, и ме остави на мира! — каза пан Михал.
	Пан Заглоба взе пръстена, сложи го на малкия си пръст и започна да се разхожда замислен.
	Но ето че и пушливият светилник угасна и ги покри пълен мрак; само през решетката на високия прозорец се виждаха няколко звезди, които блещукаха на ясното небе. Очите на Заглоба не се откъсваха от тая решетка.
	— Ако покойният Подбипента беше жив и с нас — измърмори старецът, — щеше да изкърти решетката и след един час щяхме да се видим извън Кейдани.
	— А ще ме вдигнеш ли до прозореца? — каза внезапно Ян Скшетуски.
	Заглоба и пан Станислав се подложиха при стената и след миг Ян стъпи върху раменете им.
	— Трещи! За Бога, трещи! — извика Заглоба.
	— Какво говориш, отче! — отговори Ян. — Още не съм започнал да дърпам.
	— Качете се двамата с братовчеда си, аз ще ви държа някак… Много пъти съм съжалявал пан Михал, че е толкова дребен, но сега съжалявам, че не е още по-слабичък, защото тогава би могъл да се промъкне като serpens*.
	[* Змия (лат.). — Бел.прев.]
	Но Ян скочи от раменете му.
	— Шотландци стоят от тая страна! — каза той.
	— Дано се превърнат в стълбове от сол като жената на Лот. Тук е тъмно, че да си извадиш очите. Скоро ще започне да се развиделява. Мисля, че ще ни донесат някаква alimenta*, защото това не правят и лютераните — да морят пленниците си с глад. А може Бог да прати опомняне на хетмана. Често пъти съвестта на човека се буди нощем и дяволите тревожат грешниците. Нима е възможно това подземие да има само един вход? Ще видим през деня. Главата ми някак тежи и не мога да измисля никаква хитрост — утре Бог ще помогне на ума ми, а сега, ваша милост панове, нека се помолим и да се оставим на пресвета Богородица в тоя еретически затвор.
	[* Храна (лат.). — Бел.прев.]
	След малко започнаха да възнасят молитви към Божията майка, след това двамата Скшетуски и Володиовски замлъкнаха с изпълнени от нещастието гърди, а Заглоба мърмореше тихо:
	— Друго не е възможно, още утре ще ни кажат: aut, aut!* Бъдете с Радживил и ще ви простя всичко, дори ще ви наградя! Така ли? Добре! Ще бъда с Радживил! Само че ще видим кой кого ще измами. Тикате шляхтата в затвора, без да гледате нито възрастта, нито заслугите?… Добре! Който загуби, той ще плаче! Глупакът ще бъде отдолу, а умният отгоре. Ще обещая каквото искате, но това, което ви услужа, няма да струва пукната пара. Щом вие изменяте на отечеството, оня, който изменя на вас, е благороден. Ясно е обаче, че щом най-първите сановници на Жечпосполита се присъединяват към неприятеля, това означава края й… Такова нещо още не се е случвало на тоя свят и разбира се, че човек може да загуби mentem**. Нима има в пъклото достатъчно мъки за такива предатели? Какво липсваше на такъв един Радживил? Малко ли му е дала тази родина, та той я продаде като Юда, и то тъкмо във време на най-големи бедствия, във време на три войни… Прав е, прав е твоят гняв, Боже, само дай по-скоро наказание! Нека бъде така! Амин! Стига само да се измъкна час по-скоро на свобода — тогава ще видиш колко партизани ще ти събера, ваша милост хетмане! Ще разбереш какъв е вкусът на fructa*** на измяната. Ще ме смяташ за приятел, но не намериш ли по-добри приятели, никога не ходи на лов за мечка, ако ти е мила кожата…
	[* Или, или (лат.). — Бел.прев.]
	[** Разсъдъка си (лат.). — Бел.прев.]
	[*** Плодовете (лат.). — Бел.прев.]
	Така разговаряше със себе си пан Заглоба. А часовете минаваха един след друг и най-сетне започна да се развиделява. Сивите проблясъци, които нахлуваха през решетката, постепенно разсейваха тъмнината в подземието и извадиха от него мрачните фигури на рицарите, насядали край стените. Володиовски и двамата Скшетуски дремеха от умора, но когато се развидели по-добре, от двора на замъка долетя шум от войнишки стъпки, дрънкане на оръжие, тропот на копита и звуци на тръби край портата. Рицарите скочиха на крака.
	— Денят започва не особено благополучно за нас! — каза Ян.
	— Дано даде Бог да се свърши по-благополучно — отговори Заглоба. — Знаете ли, ваша милост панове, какво обмислих през нощта? На нас сигурно ще ни подарят живота, ако приемем да служим при Радживил и пожелаем да му помагаме в неговото предателство; ние сме длъжни да се съгласим с това, за да се възползваме от свободата и да минем на страната на отечеството.
	— Пазил ме Бог да подписвам предателство — отвърна Ян, — защото, макар след това да се откажа от предателя, моето име ще остане между имената на предателите за позор на децата. Аз няма да направя това, по-добре да умра.
	— Нито аз! — каза Станислав.
	— Аз ви казвам предварително, че ще го направя. На хитростта — хитрост, а после, каквото даде Бог. Никой не ще помисли, че съм направил това искрено и доброволно. Дано дяволите вземат тоя змей Радживил! Ще видим кой ще излезе отгоре.
	По-нататъшният разговор бе прекъснат от виковете, които долитаха от двора. В тях се чуваха враждебни тонове на гняв и възмущение. Същевременно се носеха отделни гласове на команди и ехото от крачките на цели тълпи, както и тежък грохот, сякаш се движеха оръдия.
	— Какво ли става там? — попита Заглоба. — Дали не е някаква помощ за нас?
	— Разбира се, че това не е обикновен шум — отговори Володиовски. — Я ме вдигнете до прозореца, аз най-бързо ще разбера какво става…
	Ян Скшетуски го хвана за кръста и го вдигна нагоре като дете, а пан Михал се хвана за решетката и започна да се взира внимателно в двора.
	— Става нещо, става! — каза той живо. — Виждам придворната унгарска пехотна хоронгва, която предвождаше Оскерко. Те го обичаха страшно много, а сега и той е арестуван; навярно го искат. За Бога! Те стоят в боен ред. Поручик Стахович е с тях, той е приятел на Оскерко.
	В тоя миг виковете се засилиха още повече.
	— Ганхоф дойде при тях… Разговаря нещо със Стахович… А какви викове!… Виждам, ваша милост панове, че Стахович и двама офицери се отдалечават от хоронгвата. Навярно отиват при хетмана като делегати. За Бога, всред войската има бунт. Оръдията са насочени срещу унгарците и шотландският полк е също в бойна готовност. Шляхтичите от полските хоронгви се събират при унгарците. Без тях унгарците не биха имали тази смелост, защото в пехотата владее страхотна дисциплина…
	— За Бога! — викна Заглоба. — В това е нашето спасение!… Пане Михале, а много ли са полските хоронгви?… Защото е ясно, че те ще се разбунтуват.
	— Хусарската на Станкевич и бронираната на Мирски се намират на два дни път от Кейдани — отговори Володиовски. — Ако бяха тук, никой нямаше да посмее да арестува тия офицери. Чакай, ваша милост… Има един полк драгуни на Харламп и друг на Мелешко; те са на страната на княза… Невяровски също се обяви на страната на княза, но полкът му е далеко… Двата шотландски полка…
	— Значи, че четири са на страната на княза.
	— И два полка артилерия, командвани от пан Корф.
	— О, стават нещо множко!
	— И хоронгвата на Кмичиц, страхотно въоръжена… шестстотин души.
	— А Кмичиц на коя страна е?
	— Не зная.
	— Не сте ли го видели? Вчера той хвърли ли си жезъла или не?
	— Не знаем.
	— Тогава кой е против княза? Кои хоронгви?
	— Най-напред очевидно тия унгарци. Двеста души. После група най-различни бойци от частите на Мирски и Станкевич. Малко шляхта… и Кмичиц, но той не е сигурен.
	— Да го вземат дяволите!… За Бога… Малко!… Малко!…
	— Тия унгарци ще стигнат за два полка. Те са стари и обучени войници! Я чакайте… Почват да палят фитилите на оръдията, мирише на битка…
	Двамата Скшетуски мълчаха, а Заглоба се въртеше като трескав.
	— Бий предателите! Бий кучешките братя! Ей, Кмичиц! Кмичиц! Всичко зависи от него. Смел войник ли е той?
	— Като дявол… Готов на всичко.
	— Не може да бъде другояче, той ще застане на наша страна.
	— Бунт във войската! Ето до какво я докара хетманът! — викна Володиовски.
	— Кой е тук бунтовник? Войската или хетманът, който се разбунтува срещу собствения си владетел? — питаше Заглоба.
	— Бог ще отсъди това. Чакайте. Отново някакво движение там. Част от драгуните на Харламп застават при унгарците. В тоя полк служи най-добра шляхта. Чувате ли как викат?
	— Полковниците! Полковниците! — викаха страшно гласовете на двора.
	— Пане Михале! В името на Христа, викни им да изпратят за твоята хоронгва и за бронираните и хусарски шляхтичи.
	— Тихо, ваша милост!
	Заглоба сам започна да крещи:
	— Изпратете за останалите полски хоронгви и избийте предателите до крак!
	— Тихо, ваша милост!
	Внезапно не на двора, а зад замъка прозвуча къс, прекъснат залп на мускети…
	— Боже, света Богородице! — викна Володиовски.
	— Пане Михале, какво е това?
	— Несъмнено разстреляха Стахович и двамата офицери, които отидоха като делегати — каза Володиовски възбудено. — Не може да бъде другояче!
	— Боже, Иисусе Христе! Тогава на никакво снизхождение не можем да разчитаме.
	Грохотът от гърмежи заглуши по-нататъшния разговор. Пан Михал се хвана конвулсивно за решетката и притисна челото си до нея, но отначало не можеше да види нищо освен краката на шотландските пехотинци, наредени до самия прозорец. Мускетните залпове ставаха все по-чести, накрай се обадиха и оръдията. Сухите удари на шрапнелите в стената над подземието се чуваха отлично като удари на градушка. Замъкът се тресеше из основи.
	— Михале, скачай, ще загинеш там! — извика Ян.
	— Дума да не става. Куршумите вървят по-високо, а от оръдията — на обратната страна. В никакъв случай няма да сляза.
	И като се хвана още по-здраво за решетката, пан Володиовски се вмъкна цял в нишата на прозореца, където вече не се нуждаеше от раменете на Скшетуски за подпора. Наистина в подземието стана тъмно, тъй като прозорчето беше малко и пан Михал, макар и дребен, го заслони напълно, но останалите долу другари имаха всяка минута пресни новини от бойното поле.
	— Сега виждам! — викна пан Михал. — Унгарците са се опрели на стената и стрелят оттам… Страхувах се да не се съберат накуп, защото тогава оръдията биха ги унищожили в един миг. Опитни войници! И без офицери знаят какво да правят. Отново дим! Нищо не виждам…
	Гърмежите започнаха да отслабват.
	— Боже милостиви! Не отлагай наказанието! — викаше Заглоба.
	— Е, какво, Михале? — попита Скшетуски.
	— Шотландците тръгват в атака.
	— Гръм и мълнии, че сме принудени да седим тук! — викна Станислав.
	— Вече стигнаха! Алебардниците! Унгарците ги посрещат със саби! Ех, Боже, как не можете да ги видите! Какви войници!
	— А се бият помежду си вместо с неприятеля.
	— Унгарците побеждават! Шотландците отляво отстъпват. Боже мили! Драгуните на Мелешко преминават на тяхна страна!… Шотландците са под два огъня. Корф не може да стреля с оръдията, защото ще бие и шотландците. Виждам вече и униформи на Ганхоф между унгарците. Атакуват портата. Искат да излязат оттам. Вървят като буря! Събарят всичко!
	— Какво? Как така? Повече бих искал да превземат замъка — викна Заглоба.
	— Няма нищо! Утре ще се върнат с хоронгвите на Мирски и Станкевич… О! Харламп загина!… Не! Става, ранен… Стигат вече при портата… Какво е това? Като че ли шотландската стража при портата преминава на страната на унгарците, защото я отваря… Прах се вдига отвън. Виждам Кмичиц! Кмичиц! Кмичиц нахлува с конница през портата!
	— На чия страна? На чия страна? — викаше Заглоба.
	За малко пан Михал не даде отговор, но съвсем за малко; в това време шумът, дрънкането на оръжие и виковете станаха два пъти по-силни.
	— Свърши се с тях! — викна Володиовски пронизително.
	— С кого? С кого?
	— С унгарците! Конницата ги разби, тъпче ги, сече! Знамето е в ръцете на Кмичиц!… Край, край!
	След тия думи пан Михал се спусна от нишата на прозореца и падна в прегръдките на Ян Скшетуски.
	— Бийте ме — викаше той, — бийте ме, защото този човек беше под сабята ми и аз го пуснах жив; аз му занесох писмото за организиране на хоронгва! Аз съм виновен, че създаде тази хоронгва, с която сега ще воюва срещу отечеството. Той е знаел кого да събира, кучета, обесници, разбойници, мошеници, такива като него. Дано даде Бог да го срещна още веднъж със сабя… Боже! Продължи ми живота за гибел на тоя предател; заклевам се, че втори път няма да се измъкне от ръцете ми…
	През това време виковете, конският тропот и пушечните залпове още звучаха с пълна сила; но постепенно започнаха да отслабват и след един час в кейданския замък зацари тишина, прекъсвана само от отмерените крачки на шотландските патрули и от отгласите на командите.
	— Пане Михале! Погледни още веднъж какво е станало — молеше Заглоба.
	— Защо? — отговори малкият рицар. — Който е военен, той ще отгатне какво е станало. Пък и нали ги видях разбити… Тук тържествува Кмичиц!
	— Дано го с коне разкъсат, размирник, пъклен син! Дано му се падне у татарите харем да пази!


	Шестнайсета глава

	Пан Михал беше прав! Кмичиц тържествуваше. Унгарците и част от драгуните на Мелешко и Харламп, които се бяха присъединили към тях, покриха гъсто с труповете си двора на кейданския замък. Само няколко десетки успяха да се измъкнат и се пръснаха в околностите на замъка и града, където ги преследваше конницата. Уловени бяха още мнозина, други навярно не се спряха чак докато стигнат до стана на витебския воевода Павел Сапеха, на когото първи занесоха страшната вест за измяната на великия хетман, за преминаването му на шведска страна, за арестуването на полковниците и съпротивата на полските хоронгви.
	В това време Кмичиц, цял покрит с кръв и прах, се яви пред Радживил с унгарското знаме в ръка, а князът го прие с отворени прегръдки. Но победата не бе упоила пан Анджей. Напротив, той беше мрачен и сърдит, сякаш беше действал срещу собственото си сърце.
	— Ваше княжеско височество! — каза той. — Не искам да слушам похвали и сто пъти повече бих желал да се бия срещу неприятеля на отечеството, отколкото с войниците, които още можеха да бъдат полезни. Струва ми се, че сам съм си пуснал кръв.
	— А чия е вината, ако не на тия бунтовници? — отвърна князът. — И аз повече бих желал да ги поведа към Вилно, и така щях да направя… Но те предпочетоха да се вдигнат срещу началствата си. Каквото е станало, станало е. Необходимо беше и е необходимо да се даде пример.
	— Какво мислиш да правиш с пленниците, ваше княжеско височество?
	— На всеки десети човек куршум в главата. Останалите ще бъдат разпратени в другите полкове. Днес ти ще отидеш при хоронгвите на Мирски и Станкевич и ще им отнесеш заповедта ми да бъдат готови за поход. Правя те командир на тия две хоронгви и на третата, на Володиовски. Наместниците ще бъдат твои подчинени и ще те слушат във всичко. При тая хоронгва исках да изпратя Харламп, но той сега не е годен за нищо… Промених решението си…
	— А в случай на съпротива? Защото при Володиовски служат лауданци, които ме мразят страшно.
	— Ще съобщиш, че Мирски, Станкевич и Володиовски ще бъдат разстреляни незабавно.
	— Тогава те могат да тръгнат с оръжие срещу Кейдани, за да ги освободят. У Мирски служат все известни шляхтичи.
	— Ще вземеш със себе си полк шотландска и полк немска пехота. Най-напред ще ги обградиш, а после ще обявиш заповедта.
	— Както заповяда ваше княжеско височество!
	Радживил опря ръце на коленете си и се замисли.
	— Аз бих разстрелял с готовност Мирски и Станкевич, ако не бяха на голяма почит не само в своите хоронгви, но в цялата войска, дори в цялата страна… Страхувам се от врява и открит бунт, пример за какъвто вече имахме пред очите си… За щастие благодарение на тебе бунтовниците получиха добър урок и всяка хоронгва ще си помисли два пъти, преди да се вдигне срещу нас. Трябва само да се действа бързо, да не би тия, които се противят, да отидат при витебския воевода.
	— Ти, ваше княжеско височество, спомена само за Мирски и Станкевич, а не каза нищо за Володиовски и Оскерко.
	— Оскерко също трябва да запазим, защото той е знатен човек и с широки родови връзки; но Володиовски произхожда от Украйна и тук няма връзки. Вярно, че той е храбър войник! Разчитах и на него… Още по-зле, че съм се излъгал. Ако дяволът не беше докарал тия пришълци, той може би щеше да постъпи другояче, но след това, което се случи, го чака куршум, както и двамата Скшетуски и оня трети бик, който пръв започна да реве: „Предател! Предател!“
	Пан Анджей скочи, сякаш го опариха с желязо.
	— Ваше княжеско височество! Войниците говорят, че Володиовски е спасил живота на ваше княжеско височество при Цибихов.
	— Той изпълни своя дълг и затова исках да му дам Диткеме в доживотно владение… Сега ми измени и затова ще заповядам да го разстрелят.
	Очите на Кмичиц заискриха, а ноздрите му започнаха да се издуват и свиват.
	— Ваше княжеско височество! Това не бива да стане!
	— Как така не бива? — попита Радживил и смръщи вежди.
	— Моля ваше княжеско височество — говореше Кмичиц възбудено — да не падне косъм от главата на Володиовски. Прости ми, ваше княжеско височество… умолявам те!… Володиовски можеше да не ми предаде заповедното писмо, защото ваше княжеско височество го беше пратил на него и предоставил на неговата воля. А той ми го даде!… Той ме изтръгна от пропастта… Поради него минах под юрисдикцията на ваше княжеско височество… Той не се поколеба да ме спаси, при все че беше кандидат за същата девойка… Аз му дължа благодарност и съм се заклел, че ще му се отплатя!… Направи това за мене, ваше княжеско височество; нека нито него, нито приятелите му не сполети наказание. Косъм не бива да падне от главите им и кълна се в Бога, че няма да падне, докато съм аз жив!… Моля, ваше княжеско височество!
	Пан Анджей молеше и скръстваше молитвено ръце, но неволно в думите му звучаха тонове на гняв, на заплаха и възмущение. Невъздържаната му натура вземаше връх. И той застана над Радживил с лице, подобно на главата на раздразнена хищна птица, с блеснали очи. А лицето на хетмана също изразяваше буря. Досега всичко в Литва и Белорусия се беше огъвало пред желязната му воля и деспотизъм — никой никога не беше посмял да му се противопоставя, да моли за милост за осъдени, а сега Кмичиц само наглед молеше, в действителност искаше. И положението беше такова, че беше почти невъзможно да му се откаже.
	Още в началото на своето предателство деспотът бе почувствал, че много пъти ще бъде принуден да се подчинява на деспотизма на хора и обстоятелства, че ще бъде зависим от собствените си привърженици с много по-малко значение, че тоя Кмичиц, когото бе искал да превърне във вярно куче, ще бъде по-скоро опитомен вълк, който при раздразнение ще е готов да захапе със зъби ръката на господаря си.
	Всичко това разбуни гордата радживиловска кръв. Той реши да се противопоставя, защото и вродената му страшна отмъстителност го тикаше към такава съпротива.
	— Володиовски и ония тримата трябва да загинат! — каза той с повишен глас.
	Но това беше хвърляне на барут в огъня.
	— Ако не бях разбил унгарците, не те щяха да загинат! — викна Кмичиц.
	— Какво значи това? Нима ми отказваш вече своите услуги? — питаше хетманът заплашително.
	— Ваше княжеско височество! — каза пан Анджей с пламенен глас. — Не ги отказвам… Моля… Много моля… Това не бива да стане. Тия хора са прочути в цяла Полша… Това е невъзможно! Невъзможно!… А аз няма да бъда Юда за Володиовски. За ваше княжеско височество ще отида в огъня, но не ми отказвай тая милост…
	— А ако откажа?
	— Тогава заповядай, ваше княжеско височество, да разстрелят и мене!… Аз не искам да живея!… Гръм да ме порази!… Нека ме дяволите отвлекат жив в пъкъла!
	— Опомни се, нещастнико, пред кого говориш това?
	— Ваше княжеско височество, не ме довеждай до отчаяние!
	— На молба бих дал ухо, но на заплахи не обръщам внимание.
	— Аз моля… Много моля!…
	Тук пан Анджей падна на колене.
	— Позволи ми, ваше княжеско височество, да ти служа от сърце, а не по принуда, защото иначе ще полудея!
	Радживил не отговори нищо. Кмичиц стоеше на колене, бледост и руменина прелитаха по лицето му като светкавици. Явно беше, че още малко и ще избухне по страхотен начин.
	— Стани! — каза Радживил. Пан Анджей стана.
	— Ти умееш да защитаваш приятелите си — каза князът, — имам пример, че и мене ще умееш да защитаваш и няма да ме напуснеш никога. Само че Бог те е създал от барут, а не от месо, та внимавай да не изгориш. Не мога да ти откажа нищо. Слушай ме сега: Станкевич, Мирски и Оскерко искам да изпратя в Бирже на шведите; нека двамата Скшетуски и Володиовски отидат с тях. Там няма да им откъснат главите, а по-добре е, че ще прекарат войната на спокойствие.
	— Благодаря на ваше княжеско височество, мой баща! — възкликна пан Анджей.
	— Чакай… — каза князът. — Аз уважих повече, отколкото трябва твоята клетва, сега и ти уважи моята… На тоя дърт шляхтич… забравих как му беше името… на тоя разревал се дявол, който е дошъл тук с двамата Скшетуски, съм записал смърт в душата си. Той пръв ме нарече предател, той ме обвини, че съм взел подкуп, той възбуди другите, защото, ако не беше неговата дързост (тук князът удари с пестник по масата), може би нямаше да се стигне до тая съпротива. По-скоро бих очаквал смърт, по-скоро края на света, отколкото да посмее някой да ми викне на мене, на Радживил, в очите: „Предател!“ В очите и пред хората! Няма такава смърт, няма такива мъчения, които биха били достатъчни за такова престъпление. Не ме моли за него, защото е безполезно.
	Но пан Анджей не се отчайваше лесно, щом предприемеше нещо. Само че вече не се сърдеше и не избухваше. Напротив, хвана отново ръката на хетмана, започна да я покрива с целувки и да моли толкова сърдечно, колкото можеше.
	— Ваше княжеско височество, с никакво въже или верига не би могъл така да привържеш сърцето ми, както с тая милост. Но не я прави наполовина, а цяла. Ваше княжеско височество! Това, което каза вчера оня шляхтич, мислеха го всички. Аз самият мислех същото, докато ваше княжеско височество не ми отвори очите… Огън да ме изгори, ако не мислех същото… Човек не е виновен, че е глупав. Тоя шляхтич освен това беше пиян и каквото му беше на сърцето, това извика. Той мислеше, че се обявява в защита на отечеството, а мъчно може да се накаже някой заради чувствата му към отечеството. Той знаеше, че излага живота си, и затова викна онова, което беше на устата и на сърцето му. Но мене не ми става нито по-топло, нито по-студено, но той е като брат, па дори като баща на пан Володиовски. И пан Володиовски ще жалее безкрайно за него, а аз не искам това. Такава ми е природата, че щом желая на някого доброто, душата си бих дал за него. Ако някой убие приятеля ми, а остави мене жив, по дяволите такава милост. Ваше княжеско височество! Татко мой, благодетелю, прояви пълна милост, подари ми тоя шляхтич, а аз ще ти подаря цялата си кръв дори още утре, дори днес, веднага! Радживил почна да хапе мустака си.
	— Вчера му записах смърт в душата си.
	— Което е записал хетманът и вилненският воевода, това великият литовски княз, а дай боже, в бъдеще полски крал, може да го зачеркне като милостив монарх…
	Пан Анджей говореше искрено това, което чувстваше и мислеше, но дори да беше най-ловък царедворец, не би могъл да намери по-силен аргумент в защита на приятелите си. Гордото лице на магната се разясни и той притвори очи, сякаш се любуваше на звученето на тия титли, които още не притежаваше. След малко каза:
	— Ти така ми наговори, та нищо не мога да ти откажа. Всички ще отидат в Бирже. Нека там, у шведите, изкупят вината си. А после, когато стане това, което ти каза, искай нова милост за тях.
	— Кълна се, че ще поискам, дай боже, най-скоро! — отговори Кмичиц.
	— Сега върви и им занеси добрата новина!
	— Новината е добра за мене, не за тях, защото те надали ще я посрещнат с благодарност, тъй като не са очаквали това, което ги заплашваше. Аз няма да отида, ваше княжеско височество, да не изглежда, че искам да им се похваля с моето ходатайство.
	— Прави, както искаш. Но щом е така, не губи време и тръгвай за хоронгвите на Мирски и Станкевич, понеже веднага след това те чака друго пътуване, от което сигурно няма да бягаш.
	— Какво пътуване, ваше княжеско височество?
	— Ще отидеш да поканиш от мое име рошенския мечник пан Билевич да дойде при мене, в Кейдани, заедно със сродницата си и да остане тук, докато трае войната. Разбираш ли?
	Кмичиц се смути.
	— Той не ще пожелае да стори това… Напусна Кейдани силно разгневен.
	— Надявам се, че гневът му е вече минал; във всеки случай ще вземеш със себе си хора и ако не пожелаят да дойдат тук доброволно, ще ги качиш в каляска, ще ги обградиш с драгуни и ще ги докараш. Тоя шляхтич беше мек като восък. Изчервяваше се като мома, когато говорех с него, и се кланяше доземи; но и той се уплаши от шведското име както дявол от тамян и си замина. Необходимо ми е да бъде тук и за мене, и за тебе. Надявам се, че от тоя восък ще направя такава свещ, каквато поискам, и ще я запаля на когото поискам. Ако това стане — ще е много хубаво… А ако не, тогава ще имам заложник. Билевичи имат голямо влияние в Жмудж, понеже са в роднински връзки с почти цялата шляхта. Като пипна в ръцете си един от тях, и то най-възрастния, другите ще си помислят два пъти, преди да предприемат нещо против мене. А пък зад тях и зад това твое момиче стои целият лаудански мравуняк, който, ако отиде в стана на витебския воевода, сигурно ще бъде приет с отворени обятия!… Това е важно нещо, толкова важно, та се чудя дали не трябва да започна от Билевичи.
	— В хоронгвата на Володиовски участват само хора от Лауда.
	— Опекуни на момичето ти. Щом е така, започни с довеждането й тук. Само че слушай: аз се заемам да убедя пан мечника да премине на нашата вяра, но с момичето вече се занимавай ти, както можеш. Привлека ли аз мечника, той ще ти помогне да привлечеш момичето. Щом се съгласи, веднага ще ви уредя сватбата… А ако не се съгласи, вземай я и така. Спиш ли веднъж с нея, всичко е вече свършено…
	Това е най-добрият начин с жените. Ще поплаче, ще се повайка, когато я повлекат към олтара, но на другия ден ще помисли, че дяволът не е толкова страшен, колкото го рисуват, а на третия ще бъде доволна. Как се разделихте вчера?
	— Все едно, че ми удари плесница!
	— Какво ти каза?
	— Нарече ме предател… За малко не се парализирах.
	— Толкова ли е озлобена? Когато й станеш мъж, кажи й, че на жените повече прилича да си гледат хурката, а не обществените работи, и я дръж строго.
	— Ти не я познаваш, ваше княжеско височество. За нея всичко е едно от двете: добро или зло, и съди според това. А колкото до разума, много мъже биха могли да й завидят. Докато човек се огледа, тя вече е улучила същността.
	— И тебе те е улучила в сърцето… Помъчи се и ти да я улучиш.
	— Дай, Боже, ваше княжеско височество. Веднъж вече я взех със сила, но после си обещах, че повече няма да правя това… А що се отнася до това, което ми каза ваше княжеско височество: дори насила да я поведа към олтара, то не ми е по сърце; и пред себе си, и пред нея съм обещал, че повече няма да употребя насилие… Цялата ми надежда е, че ваше княжеско височество ще убедиш пан мечника, че не само не сме предатели, но че искаме да спасим отечеството… Убеди ли се той в това, ще убеди и нея и тогава тя ще ме гледа с други очи. Сега ще замина за Билевиче и ще докарам тук двамата, понеже ме е страх да не би тя да потърси убежище в някой манастир… Но ще ти кажа искрено, ваше княжеско височество, че макар да е голямо щастие за мене да гледам тая девойка, предпочитам да ударим срещу всички шведски сили, отколкото да се изправя сега пред нея; тя не знае благородните ми желания и ме смята за предател.
	— Ако искаш, ще изпратя там някого другиго, Харламп или Мелешко.
	— Не! По-добре ще отида сам… Пък и Харламп е ранен.
	— Толкова по-добре… Вчера исках да изпратя Харламп при хоронгвата на Володиовски, за да поеме командването й, а при нужда да я принуди към послушание; но той е несръчен човек и се видя, че не може да държи дори собствените си хора. Нямам полза от такъв. По-напред иди за мечника и момичето, а после при ония хоронгви. В краен случай не скъпи` кръвта, понеже трябва да покажем на шведите, че сме силни и няма да се уплашим от бунт. А полковниците ще изпратя веднага под ескорт; надявам се, че Понтус де ла Гард ще приеме това като довод на моята искреност… Мелешко ще ги откара. Отначало върви тежко! Много тежко! Вече виждам, че половината Литва ще въстане срещу мене.
	— Няма нищо, ваше княжеско височество! На когото съвестта е чиста, той не ще се уплаши от никого.
	— Мислех, че поне Радживиловци ще застанат до един на моя страна, а гледай какво ми пише князът Крайчи от Нешвеж.
	Тук хетманът подаде на Кмичиц писмото на Казимеж Михал.
	Кмичиц хвърли набързо поглед върху писаното.
	— Ако не знаех намеренията на ваше княжеско височество, щях да помисля, че той има право и че е най-добродетелният пан в света. Боже, дай му всичко хубаво!… Казвам това, което мисля.
	— Заминавай вече — каза хетманът, позагубил търпение.


	Седемнайсета глава

	Но Кмичиц не тръгна нито тоя ден, нито на другия, защото отвсякъде започнаха да пристигат в Кейдани страшни вести. Надвечер долетя куриер със съобщение, че хоронгвите на Мирски и Станкевич сами са тръгнали към резиденцията на хетмана, готови с оръжие в ръка да искат полковниците си, че между тях цари страшна възбуда и че са изпратили делегати до всички хоронгви, които се намират около Кейдани и по-далече, чак до Заблудов в Подлесието, със съобщение за измяната на хетмана и с позив да се обединяват в едно за защита на отечеството. При това положение лесно можеше да се предвиди, че голяма част от шляхтата ще се присъедини към разбунтуваните хоронгви и ще се създаде сериозна сила, срещу която ще бъде трудно да се устоява в неукрепения Кейдани, особено като не можеше да се разчита с пълна сигурност на всички полкове, които княз Радживил имаше под ръка.
	Това промени сметките и всички планове на хетмана, но вместо да понижи духа му, сякаш го възбуждаше още повече. Той реши да тръгне начело на верните си шотландски полкове, райтарите и артилерията срещу бунтовниците и да стъпче огъня още в зародиша му. Той знаеше, че без полковниците войниците са само неорганизирана маса, която ще се разпръсне пред страха от самото име на хетмана.
	Беше решил също да не пести кръвта, а да ужаси с пример цялата войска, цялата шляхта, дори цяла Литва, та да не посмее и да кръкне под неговата желязна ръка. Всичко, което възнамеряваше, щеше да бъде осъществено, и то със собствените му сили.
	Още същия ден няколко офицери чужденци заминаха за Прусия, за да събират там нови доброволци, а Кейдани кипеше от въоръжен народ. Шотландските полкове, чуждестранните райтари, драгуните на Мелешко и Харламп и „огненият народ“ на пан Корф се готвеха за поход. Княжеските хайдуци, прислугата, кейданските граждани щяха да подсилят войските на княза, а накрай бе решено да се ускори изпращането на арестуваните полковници в Бирже, където можеше да бъдат държани по-безопасно, отколкото в неукрепения Кейдани. Князът основателно очакваше, че изпращането им в тая отдалечена крепост, където според договора вече трябваше да има шведски гарнизон, ще унищожи надеждите за освобождението им в умовете на разбунтуваните войници и ще лиши самия бунт от всякакво основание.
	Пан Заглоба, двамата Скшетуски и Володиовски щяха да споделят съдбата на другите.
	Беше вече вечер, когато в подземието влезе офицер с фенер в ръка и рече:
	— Ставайте, ваша милост панове, и тръгвайте с мене.
	— Къде? — попита пан Заглоба с неспокоен глас.
	— Ще видим… По-скоро! По-скоро!
	— Да вървим.
	Излязоха. В коридора ги обградиха шотландски войници, въоръжени с мускети. Заглоба ставаше все по-неспокоен.
	— На смърт не биха ни водили без свещеник, без изповед, нали? — шепнеше той на ухото на Володиовски.
	После се обърна към офицера:
	— Как се казвате, моля?
	— Какво те интересува името ми, ваша милост?
	— Защото имам много роднини в Литва и ми е приятно да зная с кого имам работа.
	— Сега не е време за запознаване, но е глупак оня, който се срамува от името си… Аз съм Рох Ковалски, щом искаш да знаеш, ваша милост.
	— О, това е известен род! Мъжете са добри войници, а жените добродетелни. Баба ми беше Ковалска, но тя умряла, преди да се родя… А ваша милост от Верушовите Ковалски ли си или от Корабните?
	— Какво си взел да ме разпитваш посред нощ, ваша милост!
	— Защото сигурно си ми роднина; и структурата ни е еднаква. Костта ти е едра, ваша милост, и плещите ти съвсем като моите, а аз именно от баба си съм наследил тая снажност.
	— Е, по пътя ще се опознаем… Имаме време!
	— По пътя ли? — каза Заглоба.
	И тежко бреме падна от гърдите му. Той отдъхна като мях и веднага придоби настроение.
	— Пане Михале — прошепна той, — не ти ли казах, че няма да ни отрежат главите?
	В това време излязоха на двора. Беше вече пълна нощ. Само тук-таме горяха червени факли или мигаха фенерчета, които хвърляха несигурни блясъци върху групи от конни или пеши войници от разни видове оръжие. Целият двор беше претъпкан с войска, изглеждаше, че се готвеха за поход, защото навсякъде се виждаше голямо движение. Тук-таме в мрака лъщяха копия и цеви на мускети, конски копита звънтяха по каменната настилка; отделни ездачи прелитаха между хоронгвите; те навярно бяха офицери, които разнасяха заповеди.
	Ковалски спря конвоя и затворниците пред една грамадна кола с ритли, в която бяха впрегнати четири коня.
	— Сядайте, ваша милост панове! — каза той.
	— Тук вече седи някой — каза Заглоба, като се качваше. — А нашият багаж?
	— Багажът е под сламата — отговори Ковалски. — По-скоро! По-скоро!
	— А кой седи тук? — попита Заглоба, като се взираше в тъмните фигури, излегнати върху сламата.
	— Мирски, Станкевич, Оскерко! — обадиха се гласове.
	— Володиовски, Ян Скшетуски, Станислав Скшетуски, Заглоба! — отговориха нашите рицари.
	— Здравейте! Здравейте!
	— Здравейте! Със знатна компания ще пътуваме. А къде ни откарват? Не знаете ли, ваша милост панове?
	— Заминавате за Бирже! — каза Ковалски.
	След това даде заповед. Конвой от петдесет драгуни обгради колата и тръгнаха.
	Затворниците започнаха да разговарят тихо:
	— Ще ни предадат на шведите! — каза Мирски. — Очаквах това.
	— По-добре да седя между неприятели, отколкото между предатели! — отговори Станкевич.
	— А аз бих предпочел куршум в черепа! — извика Володиовски, — отколкото да стоя със скръстени ръце при такава злополучна война.
	— Не богохулствай, пане Михале — отговори Заглоба, — защото стига да се яви удобен случай, можеш да офейкаш от колата, от Бирже също, но мъчно можеш да бягаш с куршум в черепа. Аз пък предварително знаех, че тоя предател няма да се осмели на такова нещо.
	— Радживил ли да не посмее нещо! — каза Мирски. — Вижда се, че си дошъл отдалеко, ваша милост, и че не го познаваше. Закълне ли се той да отмъсти на някого, все едно, че вече го е пратил в гроба и не помня случай да е простил на някого дори най-малката вина.
	— И все пак не посмя да вдигне ръка срещу мене! — отговори Заглоба. — Кой знае дали не дължите на мене живота си.
	— Защо?
	— Защото кримският хан страшно ме обича, че нали когато бях пленен в Крим, открих заговор срещу живота му. А и нашият господар, милостивият Joannes Casimirus също е влюбен в мене. Не е искал тоя синковец Радживил да се заяжда с такива двама могъщи господари, защото биха могли да го настигнат и в Литва.
	— Ех, какво приказваш, ваша милост! Той мрази краля като дявол светена вода и щеше да бъде още по-жесток към ваша милост, ако знаеше, че си близък на краля — отговори Станкевич.
	— А аз мисля — каза Оскерко, — че хетманът не е искал да си цапа сам ръцете с нашата кръв, за да не навлече odium* върху себе си, но съм готов да се закълна, че тоя офицер носи заповед до шведите в Бирже да ни разстрелят незабавно.
	[* Омраза (лат.). — Бел.прев.]
	— Ой! — каза Заглоба.
	Млъкнаха за малко; в това време колата вече навлезе в пазарището на Кейдани. Градът спеше, прозорците не светеха, само кучетата пред къщите лаеха яростно срещу преминаващата група.
	— Все едно! — каза Заглоба. — Така или иначе спечелихме време и може някакъв случай да ни помогне, а и някаква хитрост може да хрумне на човека в главата.
	Тук той се обърна към старите полковници:
	— Вие, ваша милост панове, ме познавате малко, но попитайте другарите ми в какви беди съм изпадал и пак съм се измъквал винаги. Я ми кажете какъв е тоя офицер, който командва конвоя? Дали не ще можем да го убедим да не държи с предателя, ами да застане на страната на отечеството и да се присъедини към нас?
	— Това е Рох Ковалски от Корабните Ковалски — отговори Оскерко. — Аз го познавам. То е все едно коня му да убеждаваш, защото, Бога ми, не зная кой е по-глупав.
	— А как са го направили офицер?
	— Носи знамето на Мелешковите драгуни, за което не трябва ум. А го направиха офицер, защото князът го харесва за пестниците му — той троши подкови, бори се с опитомени мечки и не се е намерил още такъв, когото да не простре на земята.
	— Толкова силен е значи?
	— Че е силен, силен е, а освен това, ако му каже началникът: разбий стената с глава — няма да му мисли нито миг и веднага ще почне да се блъска в нея! Заповядано му е да ни откара в Бирже и ще ни откара, ако ще би да се продъни земята.
	— Браво! — каза Заглоба, който слушаше разговора с голямо внимание. — Все пак той е решителен човек!
	— Защото у него смелостта и глупостта са едно и също. А пък, когато има време и не яде, тогава спи. Вие, ваша милост панове, не бихте повярвали такова удивително нещо: ами че той веднъж спа цели четирийсет и осем часа в оръжейната и пак се прозяваше, когато го издърпаха от нара.
	— Страшно ми се харесва тоя офицер — каза Заглоба, — аз винаги обичам да зная с кого имам работа.
	След тия думи той се обърна към Ковалски.
	— Я ела насам де, ваша милост! — извика с покровителствен тон.
	— Какво има? — попита Ковалски, като обърна коня си.
	— Нямаш ли водка?
	— Имам.
	— Давай!
	— Как така „давай“?
	— Защото, виждаш ли, ваша милост Ковалски, ако не беше позволено, щяха да ти заповядат да не даваш, а щом няма заповед, давай!
	— Какво? — каза пан Рох смаян. — Я гледай! Какво значи това — принуда ли?
	— Принуда-непринуда, разрешено ти е, тогава редно е да помогнеш на свой роднина и по-възрастен човек, който, ако се беше оженил за майката на ваша милост, можеше като нищо да ти бъде баща.
	— Какъв роднина си ми ти, ваша милост!
	— Има два рода Ковалски. Едни се наричат Верушови и на техния щик е изобразен козел с вдигнат заден крак, а гербът на другите Ковалски е корабът, с който техният прадядо Ковалски е дошъл в Полша по море от Англия, и те са мои роднини по баба, затова и аз имам за герб кораб.
	— За Бога! Ти, ваша милост, наистина си мой роднина!
	— Ами ти „Кораб“ ли си?
	— „Кораб“!
	— Моя кръв, кълна се в Бога! — извика Заглоба. — Добре, че се срещнахме. Защото аз всъщност пристигнах в Литва при Ковалските, и макар сега да съм в беда, а ти на кон и на свобода, с готовност бих те взел в прегръдките си, нали кръвта вода не става.
	— Какво мога да направя аз, ваша милост? Заповядаха ми да те откарам в Бирже и ще те откарам… Кръвта си е кръв, но службата служба.
	— Наричай ме вуйчо! — каза Заглоба.
	— Ето ти водка, вуйчо! — каза пан Рох. — Това ми е разрешено.
	Заглоба с готовност взе манерката и си пийна здравата. След малко по всичките му крайници започна да се разлива приятна топлина, в главата му стана светло, в ума също.
	— Я слез от коня — каза той на пан Рох — и седни малко на колата да си поприказваме, че искам да ми разкажеш нещо за роднините. Аз уважавам службата, но това ти е разрешено.
	Ковалски известно време не отговаряше.
	— Не са ми забранили — каза той най-сетне.
	И след малко вече седеше на колата при пан Заглоба или по-скоро се изтягаше върху сламата, с която беше натоварена колата.
	Пан Заглоба го прегърна сърдечно.
	— Как е баща ти?… Ах, да му се не види!… Забравих как се казва.
	— Също Рох.
	— И правилно, правилно, Рох роди Роха… Това е според писанието. И ти ще трябва да наречеш сина си Рох, та всяка крушка да има опашка. А женен ли си?
	— Разбира се, че женен! Аз съм Ковалски, а това е пани Ковалска, друга не искам.
	След тия думи младият офицер приближи до очите на пан Заглоба дръжката на тежката си драгунска сабя и повтори:
	— Друга не искам!
	— Имаш право! — каза Заглоба. — Страшно ми харесваш, Рох, сине на Рох. Войникът е поставен най-добре, когато няма друга жена, а само една; и това още ще ти кажа, че по-скоро тя ще овдовее, а не ти. Лошото е само, че с нея няма да имаш млади Роховци, защото виждам, че си умен кавалер и би било жалко, ако загине такъв род.
	— Ами! — каза Ковалски. — Ние сме шестима братя.
	— И все Роховци ли?
	— Сякаш знаеш, вуйчо, че на всеки, ако не първото, второто му име е Рох, защото Рох е нашият незаменим патрон.
	— Хайде да си пийнем още!
	— Ами добре.
	Заглоба отново навири манерката, но не изпи всичко, а я върна на офицера и каза:
	— До дъно, до дъно!
	— Жалко, че не мога да те видя! — продължи той. — Нощта е толкова тъмна, та могат да ти бръкнат в очите. Собствените си пръсти няма да познаеш. Я слушай, ваша милост Рох, накъде щеше да тръгва тая войска от Кейдани, когато заминавахме?
	— Ами срещу бунтовниците.
	— Само всевишният Бог знае кой е тук бунтовник: ти или те?
	— Аз бунтовник? Как може? Каквото ми заповяда моят хетман, това правя.
	— Но хетманът не прави това, което му заповядва негово величество кралят, защото сигурно не му е заповядал да се съюзява с шведите. Ти не предпочиташ ли да биеш шведите, отколкото да предаваш мене, твой роднина, в ръцете им?
	— Може би предпочитам, но щом е заповед, трябва да се изпълнява!
	— И пани Ковалска би предпочела. Познавам я аз. Между нас казано, хетманът се е разбунтувал срещу краля и отечеството. Ти не повтаряй това на никого, но си е така. И вие, които му служите, също се бунтувате.
	— Това не е редно да слушам. Хетманът си има свое началство, а аз имам свое, именно хетмана, и Бог би ме наказал, ако му се противопоставям. Това е нечувано нещо!
	— Прав си… Но слушай какво ще ти кажа, Рох: ако ти попаднеш в ръцете на другите бунтовници, тогава и аз ще бъда свободен, и ти няма да имаш вина, тъй като пес Hercules contra plures!*… Аз не зная къде се намират ония хоронгви, но ти трябва да знаеш… И виждаш ли, ние бихме могли да завием малко към тях.
	[* Дори Херкулес не ще се справи срещу мнозина (лат.). — Бел.прев.]
	— Как така?
	— Ами така умишлено да завиеш към тях, а? Вината няма да бъде твоя, ако те ни освободят. И няма да ти тежа на съвестта… А вярвай ми, страшно бреме е роднина да ти тежи на съвестта!
	— Ей! Какво приказваш, вуйчо! За Бога, ще сляза от колата и ще се кача на коня си. Ти, вуйчо, ще тежиш не на моята съвест, а на хетмановата. Докато съм жив, това няма да го бъде!
	— Щом няма — няма! — каза Заглоба. — Харесва ми това, че говориш откровено, при все че по-напред аз съм ти бил вуйчо, а после Радживил твой хетман. Ами знаеш ли ти, Рох, какво е това вуйчо?
	— Вуйчото си е вуйчо!
	— Много умно го каза, но там, където няма баща, писанието казва: ще слушаш вуйчо си. Това е един вид родителска власт и е грешно да й се противиш, Рох… Защото забележи и друго, че който се ожени, той лесно може да стане баща; но във вуйчото тече същата кръв, която е в майката. Наистина аз не съм брат на майка ти, но баба ми трябва да е била леля на твоята баба; следователно разбери, че в мене се крие авторитетът на няколко поколения, защото, щом всички на тоя свят сме смъртни, тогава властта от едни преминава върху други и нито хетманската, нито кралската може да отрича тая власт и никого не може да принуждава да й се противопостави. Което е истина, то е нещо свещено! Има ли право великият хетман или, да кажем, полевият да заповядва не вече на шляхтич и на офицер, ами на когото и да било да се нахвърля срещу баща си, срещу майка си, дядо си или срещу старата си, ослепяла баба? Отговори ми на това, Рох! Има ли право?
	— Какво? — попита Ковалски със сънен глас.
	— Срещу старата си ослепяла баба! — повтори пан Заглоба. — Кой би искал тогава да се жени и да ражда деца или да дочака внуци?… Отговори ми на това, Рох!
	— Аз съм Ковалски, а това е пани Ковалска — казваше офицерът все по-сънливо.
	— Щом искаш, нека бъде и така! — отговори Заглоба. — Дори е по-добре, че не ще имаш деца, защото тогава по-малко глупци ще върлуват по света. Нали, Рох?
	Заглоба наостри ухо, но вече не чу никакъв отговор.
	— Рох! Рох! — извика той тихо. Пан Рох спеше като мъртъв.
	— Спиш ли?… — измърмори Заглоба. — Чакай, ще ти сваля това желязно гърне от главата, че ти е неудобно. Пелерината те души под шията, та може да получиш удар. Какъв роднина ще бъда, ако не те спасявам.
	И ръцете на пан Заглоба започнаха да се движат леко около главата и шията на Ковалски. Всички в колата спяха дълбок сън, войниците също климаха на седлата, а други, които се движеха отпред, си тананикаха тихо и се взираха внимателно в пътя, защото макар да не беше дъжделиво, нощта беше много тъмна.
	След някое време обаче войникът, който водеше коня току зад колата, видя в мрака пелерината и светлия шлем на офицера си. Без да спира колата, Ковалски се изхлузи от нея и кимна да му докарат жребеца.
	След миг той вече беше на него.
	— Пане командир, къде ще спрем на почивка? — попита вахмистърът, като се приближи до него.
	Пан Рох не отговори нито дума и тръгна напред, отмина бавно войниците, които яздеха отпред, и изчезна в мрака.
	Внезапно до ушите на драгуните достигна тропотът на бързо препуснатия кон.
	— Командирът полетя! — говореха войниците помежду си. — Сигурно иска да види дали няма някаква кръчма наблизо. Време е вече да се даде почивка на конете!
	Но ето че мина половин час, цял, два часа, а пан Ковалски, изглежда, продължаваше да се движи напред, защото никак не се виждаше. Конете се измориха много, особено впрегнатите в колата, и започнаха да се влекат бавно. Звездите гаснеха по небето.
	— Я да скочи някой до командира — каза вахмистърът — и да му каже, че конете едва влачат крака, а впрегнатите съвсем спряха.
	Един от войниците се понесе напред, но след един час се върна сам.
	— От командира няма нито следа — каза той. — Трябва да е отишъл цяла миля напред.
	Войниците започнаха да мърморят недоволно.
	— На него му е добре, защото през деня се е наспал, а и сега спа в колата — пък ти, човече, се блъскай през нощта с последни сили и твои, и на коня си.
	— На два-три хвърлея оттук има кръчма — каза същият войник, който беше отишъл напред — и мислех, че ще го намеря там, но къде ти!… Ослушах се дали няма да чуя кон… Нищо не се чува. Дявол знае къде се е дянал.
	— Ще спрем там и толкова! — каза вахмистърът. — Конете трябва да отпочинат.
	Спряха колата пред кръчмичката. Войниците слязоха от конете и едни започнаха да чукат на вратата, други отвързваха вързопите сено, които висяха зад седлата, за да понахранят конете поне от ръка.
	Когато колата спря, пленниците се събудиха.
	— През къде пътуваме? — попита старият пан Станкевич.
	— Нощем не мога да се ориентирам — отвърна Володиовски, — особено като не минаваме през Упита.
	— Но нали от Кейдани за Бирже се минава през Упита? — попита Ян Скшетуски.
	— Така е. Но в Упита се намира моята хоронгва и, изглежда, че князът се страхувал тя да не се изпречи насреща, та е заповядал да се мине по друг път. Веднага зад Кейдани завихме към Далнов и Кроки, оттам навярно ще се отправим към Бейсагола и Шавле. Малко позаобикаляме, но така Упита и Поневеж ще останат надясно. По тоя път няма никакви хоронгви, защото всички, които бяха по тия места, са прибрани в Кейдани, за да бъдат под ръка.
	— А пан Заглоба — каза Станислав Скшетуски — спи сладко и хърка, вместо да мисли за хитрости, както си обещаваше.
	— Нека спи… Трябва да го е уморил разговорът с тоя глупав командир, пред когото твърдеше, че са роднини. Изглежда, че искаше да го привлече, но не постигна нищо. Който не е напуснал Радживил заради отечеството, той надали ще го напусне заради далечен роднина.
	— Те дали са наистина роднини? — попита Оскерко.
	— Те ли? Толкова са роднини, колкото аз с ваша милост — отговори Володиовски, — защото това, което пан Заглоба приказваше за еднакви гербове, и то не е вярно; аз зная много добре, че неговият герб е „В челото“.
	— А къде е пан Ковалски?
	— Трябва да е при хората си или в кръчмата.
	— Бих искал да го помоля за разрешение да се кача на някой войнишки кон — каза Мирски, — че ми се схванаха костите.
	— Едва ли ще се съгласи — отвърна Станкевич, — защото нощта е тъмна и лесно можеш да пришпориш коня и да офейкаш. Кой може да те догони!
	— Ще му дам честна дума, че няма да се опитвам да бягам, освен това навярно вече ще почне да се развиделява.
	— Войниче! Къде е командирът? — попита Володиовски драгуна, който стоеше наблизо.
	— Кой го знае?
	— Как така кой го знае? Щом ти казвам да го повикаш, повикай го.
	— Ами и ние сами не знаем къде е, пане полковник — отговори драгунът. — Откак слезе от колата и тръгна напред, досега не се е върнал.
	— Като се върне, кажи му, че искаме да приказваме с него.
	— Слушам, пане полковник! — отговори войникът. Пленниците млъкнаха.
	Само от време на време в колата се чуваше шумна прозявка; отстрани конете хрупаха сено. Войниците около колата дремеха, облегнати на седлата. Други бъбреха тихо или се хранеха кой с каквото имаше, защото се оказа, че кръчмичката беше изоставена и никой не живееше в нея.
	Нощта също започна да избледнява. На източната страна тъмният фон на небето леко посивя, звездите постепенно гаснеха и светеха с плаха, трепетлива светлина. След това посивя и покривът на кръчмичката, а дърветата, които растяха край нея, започнаха да се поръбват със сребро. Конете и хората сякаш изникваха от мрака. След малко вече можеха да се различат и лицата, и жълтият цвят на наметалата. Шлемовете започнаха да отразяват утринната светлина.
	Пан Володиовски разпери ръце и се протегна с широка прозявка от ухо до ухо, после погледна към заспалия пан Заглоба; изведнъж се хвърли назад и викна:
	— Да го вземат дяволите! За Бога! Ваша милост панове, гледайте!
	— Какво има? — започнаха да питат полковниците, като отваряха очи.
	— Гледайте! Гледайте! — викаше Володиовски и сочеше с пръст заспалата фигура.
	Пленниците впиха поглед накъдето им сочеше и по всички лица се отрази изумление: под наметалото и калпака на пан Заглоба пан Рох Ковалски спеше дълбок сън. А Заглоба не беше в колата.
	— Офейкал! — каза Мирски смаян, като се оглеждаше на всички страни, сякаш не вярваше на собствените си очи.
	— Той е голям хитрец! Взели го мътните! — възкликна Станкевич.
	— Свалил шлема и жълтата пелерина от тоя глупак и офейкал на собствения му кон!
	— Сякаш във водата потънал!
	— Той беше заявил, че ще се измъкне с хитрост.
	— Толкова и ще го видят!
	— Ваша милост панове! — говореше Володиовски възбуден. — Вие още не познавате тоя човек, а аз съм готов да ви се закълна, че той ще измъкне и нас. Не зная как, кога, по какъв начин, но съм готов да се закълна!
	— За Бога! Човек не може да повярва на очите си — казваше Станислав Скшетуски.
	В тоя момент войниците забелязаха какво се беше случило. Между тях се вдигна шум. Един през друг тичаха към колата и блещеха очи при вида на своя командир, загърнат с наметало от камилска вълна, с калпак от кожа на рис и унесен в дълбок сън.
	Вахмистърът започна да го дърпа безцеремонно.
	— Пане командир! Пане командир!
	— Аз съм Ковалски… А това е пани Ковалска — мърмореше пан Рох.
	— Пане командир, един пленник избягал! Ковалски седна на колата и отвори очи.
	— Какво?…
	— Един пленник избягал, оня дебел шляхтич, който разговаряше с пан командира!
	Офицерът дойде на себе си.
	— Това е невъзможно! — викна той с ужасен глас. — Как така?! Какво се е случило? Как е избягал?
	— С шлема и пелерината на пан командира; войниците не са го познали, нощта беше тъмна.
	— Къде е конят ми? — викна Ковалски.
	— Няма го. Шляхтичът е избягал именно с него.
	— С моя кон?
	— Тъй вярно.
	Ковалски се хвана за главата.
	— Господи Иисусе Христе! Царю юдейски!…
	След малко викна:
	— Дайте ми тук това куче, тоя негодник, който му е дал коня!
	— Пане командир! Войникът не е виновен. През нощта беше толкова тъмно, че човек можеше да ти бръкне в очите, а шляхтичът взел шлема и пелерината на ваша милост. Той мина покрай мене и аз не го познах. Ако ваша милост не беше седнал в колата, той не би могъл да направи това.
	— Пребийте ме! Пребийте ме! — викаше клетият офицер.
	— Какво да правим, ваша милост?
	— Бий го! Улови го!
	— Това е невъзможно. Той е на коня на ваша милост, а това е най-добрият кон. Нашите са страшно изморени, а той избяга още при първи петли. Не ще го настигнем!
	— Търси игла в копа сено! — каза Станкевич. Ковалски се обърна към арестуваните побеснял.
	— Вие сте му помогнали да избяга! Аз ще ви дам!…
	Тук той сви грамадните си пестници и започна да се приближава към тях.
	Тогава Мирски се обади заплашително:
	— Не викай, ваша милост, и внимавай, защото говориш на по-старши от тебе!
	Пан Рох трепна и се изправи неволно, понеже той наистина беше нищо пред един Мирски, а и всички други арестувани го превишаваха с цяла глава по чин и значение.
	Станкевич добави:
	— Където са ти заповядали, ваша милост, да ни караш, карай ни, но не повишавай глас, че утре можеш да бъдеш под командването на всеки един от нас.
	Пан Рох изблещи очи и мълчеше.
	— Няма какво, пане Рох, ти направи глупост — каза Оскерко. — Това, дето казваш, че сме му помогнали, е вятър работа, понеже, първо, ние спяхме, както и ти, и, второ, всеки по-напред би помогнал на себе си, отколкото на другиго. Но ти, ваша милост, направи глупост! Тук никой друг не е виновен освен тебе. Аз пръв бих заповядал да те разстрелят за това, че ти, един офицер, заспа като язовец и даде възможност на пленника да избяга със собствения ти шлем и пелерина, а и на твоя собствен кон: това е нечувано нещо, което не се е случвало, откак свят светува!
	— Старата лисица прати младежа за зелен хайвер! — каза Мирски.
	— Господи, света Богородице! Ами че аз и сабя нямам! — викна Ковалски.
	— Ами на него няма ли да му трябва сабя? — каза Станкевич, като се усмихваше. — Правилно казва пан Оскерко: глупост направи, момчето ми. Ти сигурно имаше и пистолети в кобурите?
	— Имах!… — каза Ковалски замаян. Изведнъж той се хвана с две ръце за главата.
	— И писмото на княза-господар до коменданта на Бирже! Какво ще правя сега, аз горкият?!… Загинал съм завинаги!… Дано ме куршум в главата…
	— Това няма да ти се размине! — каза Мирски сериозно. — И как ще ни караш сега в Бирже?… Какво ще стане, ако кажеш, че ни караш като затворници, а ние, по-старши по чин, заявим, че ти трябва да бъдеш хвърлен в дранголника? На кого, мислиш, ще повярват?… Нима смяташ, че шведският командир ще ни задържи само защото пан Ковалски ще го моли за това?… По-скоро на нас ще повярва и тебе ще тикне в дупката.
	— Загинах! Загинах! — стенеше Ковалски.
	— Глупости! — каза Володиовски.
	— Какво да правим, пане командир? — попита вахмистърът.
	— Махай се, по дяволите! — викна Ковалски. — Нима зная какво да правим?… Къде да вървим?… Дано ме гръм убие!
	— Карай, карай за Бирже!… Ще видиш — каза Мирски.
	— Завивай обратно към Кейдани! — викна Ковалски.
	— Ако не те изправят там при стената и не те разстрелят, аз таралеж да стана! — каза Оскерко. — Как ще застанеш пред лицето на хетмана! Тю! Позор те чака и куршум в главата, нищо друго!
	— Защото не заслужавам друго! — викна нещастният младеж.
	— Глупости, пане Рох! Само ние можем да те спасим — каза Оскерко. — Ти знаеш, че бяхме готови да отидем с хетмана на края на света и да загинем. Имахме повече заслуги и по-висок чин от тебе. Много пъти сме проливали кръвта си за отечеството и винаги сме готови да я пролеем; но хетманът измени на отечеството, предаде тая страна в ръцете на неприятеля, съюзи се с него срещу нашия милостив господар, на когото сме се заклели, че ще бъдем верни. Нима ти мислиш, че на войници като нас е лесно да откажем послушание на началството си, да постъпим противно на дисциплината, да се опълчим срещу собствения си хетман? Но който е днес с хетмана, той е против отечеството! Който е днес с хетмана, той е против величеството! Който е днес с хетмана, той е предател на краля и Жечпосполита!… Затова именно ние хвърлихме жезлите си пред краката на хетмана, така заповядваха добродетелността и чувството за дълг, вярата и честта!… Кой направи това? Нима само аз? Не! И пан Мирски, и пан Станкевич, най-добри войници, най-добродетелни хора!… Кой остана при него? — Негодниците!… А ти защо не тръгнеш по примера на по-добрите, по-умните и по-старшите от тебе. Позор ли искаш да навлечеш върху собственото си име? За предател ли да бъдеш обявен?… Размисли се добре, попитай съвестта си какво трябва да правиш: дали да останеш предател при предателя Радживил или да тръгнеш с нас, които искаме да дадем и последния си дъх на отечеството, последната си капка кръв да пролеем за него… По-добре да ни беше погълнала земята, преди да откажем обедиенция* на хетмана… Но нека душите ни да не излязат от пъкъла, ако изменим на краля и отечеството заради личните интереси на Радживил!…
	[* Покорство, послушание (лат.). — Бел.прев.]
	Изглежда, че тия думи направиха силно впечатление на пан Рох. Той изблещи очи, отвори уста и след малко каза:
	— Какво искате от мене, ваша милост панове?
	— Да тръгнеш с нас и заедно да отидем при витебския воевода, който ще стои на страната на отечеството.
	— Добре, но аз имам заповед да ви откарам в Бирже.
	— Иди се разбери с него! — каза Мирски.
	— Но ние искаме именно да не изпълниш заповедта!… Да напуснеш хетмана и да тръгнеш с нас, разбери това! — каза Оскерко, загубил вече търпение.
	— Приказвайте си, каквото искате, ваша милост панове, но от това няма да излезе нищо… Аз съм войник! Какво бих струвал, ако напусна хетмана. Аз нямам право да мисля — той мисли, нямам своя воля, а изпълнявам неговата. Ако той сгреши, ще отговаря и за себе си, и за мене. А моят кучешки дълг е да го слушам!… Аз съм прост човек и каквото не направя с ръка, не ще го сторя и с глава… Зная само това, че съм длъжен да слушам, и толкоз.
	— Тогава прави, каквото щеш! — викна Мирски.
	— Това е вече мой грях — продължи Рох, — че заповядах да се връщаме в Кейдани, понеже са ми наредили да вървя за Бирже… Но аз съвсем оглупях по вина на тоя шляхтич, който, макар и мой роднина, ми направи такова нещо, което и чужд не би сторил… Да не ми беше роднина — но е роднина? Как не го беше страх от Бога, дето ми взе и коня, лиши ме от благоволението на княза и ми навлече наказание на главата. И това ми било роднина! А вие, ваша милост панове, ще отидете в Бирже, па после да става каквото ще!
	— Не си струва приказката, пане Оскерко — каза Володиовски.
	— Завивайте към Бирже, кучета! — викна Ковалски на драгуните.
	И отново завиха към Бирже. Пан Рох заповяда на един от драгуните да седне в колата, а сам той възседна коня му, яздеше до самите затворници и още някое време повтаряше:
	— Роднина, а да ми направи такова нещо!
	Като чуваха това, арестуваните, макар и несигурни за съдбата си и силно разтревожени, не можеха да задържат смеха си и накрай пан Володиовски каза:
	— Утеши се, ваша милост Ковалски, защото той е пращал за зелен хайвер не само такива като тебе… Той надмина по хитрост самия Хмелницки и никой не може да му съперничи в дяволиите.
	Ковалски не отговори нищо, само се отдалечи малко от колата, тъй като се страхуваше от подигравките. Впрочем той се срамуваше и от затворниците, и от собствените си войници и така беше угрижен, че на човек му беше чак жално да го гледа.
	В това време полковниците разговаряха за пан Заглоба и за майсторското му бягство.
	— Това е наистина удивително — казваше пан Володиовски, — че няма на света такива положения, от които тоя човек да не успее да се измъкне. Там, където не му помогне храбростта и силата, отървава се с хитрост. Другите загубват ума и дума, когато над главата им се надвеси смърт, или се поверяват на Бога и чакат какво ще стане; а при него веднага главата започва да работи и винаги ще измисли нещо. При нужда той бива храбър като Ахил, но предпочита да следва примера на Одисей.
	— Аз не бих искал да го пазя, дори да е вързан с вериги — каза Станкевич, — защото кой ти гледа, че ще избяга, ами отгоре на това ще изложи човека на смях и подигравки.
	— И какво още! — каза пан Михал. — Сега той ще се надсмива на Ковалски до края на живота си, а да те пази Бог да не му попаднеш на езика, че по-остър от него няма в цялата Жечпосполита… А когато започне да украсява нещата, какъвто му е обичаят, тогава хората се пръскат от смях…
	— Но при нужда, казваш, ваша милост, че умее да върти и сабя? — попита Станкевич.
	— И как още! Нали той съсече Бурлай при Збараж пред очите на цялата войска!
	— Той ни оказа голяма услуга с бягството си — каза Оскерко, — защото е задигнал хетманските писма, а кой знае какво е било писано там срещу нас… Аз не вярвам, че шведският командир в Бирже ще послуша нас, а не Ковалски. Това не може да стане, понеже ние ще пристигнем там като арестанти, а той като началник на конвоя… Сигурно е обаче, че не ще знаят какво да правят с нас. Във всеки случай няма да ни отсекат главите, а това е най-важното.
	— Аз само така говорех — отвърна Мирски, — за да смутя окончателно Ковалски… Но това, което казваш, ваша милост, че няма да ни отсекат главите, то не е голяма утеха. Всичко така се нарежда, че е по-добре да не сме живи, защото вече явно се вижда, че сега ще избухне още една война, и то вътрешна, а това ще бъде окончателна гибел. Защо аз, старият, ще трябва да гледам тия неща?
	— Или аз, който помня други времена! — каза Станкевич.
	— Това не бива да говорите, ваша милост панове; Божието милосърдие е по-голямо от човешката злоба и възможно е неговата всемогъща ръка да ни извади от бездната точно тогава, когато най-малко се надяваме.
	— Свещена истина, ваша милост — каза Ян Скшетуски. — И на нас, хората изпод знамената на покойния княз Йереми, е тежко да живеем сега, тъй като сме свикнали на победи, а и още искаме да послужим на отечеството, стига Бог да даде най-сетне не изменник, а вожд, но такъв, на когото човек да може да повярва с цялото си сърце и цялата душа.
	— О, това е така, така е! — каза пан Володиовски. — Човек би се бил и денем, и нощем.
	— И да ви кажа, ваша милост панове, че това е най-голямата беда — рече Мирски, — защото всеки от нас сякаш блуждае в тъмнина и се пита какво да прави… и несигурността го души като кошмар. Не зная как е с вас, но мене ме разкъсва и друга тревога… Като помисля, че аз хвърлих жезъла си в краката на хетмана и станах причина за съпротивата и бунта, последните ми бели косми на главата настръхват от страх. Да, така е!… Но какво можеше да се направи при явната измяна? Честити са ония, които не са се нуждаели да си задават такива въпроси и да търсят респонс* в душата си!
	[* Отговор (лат.). — Бел.прев.]
	— Вожд, вожд ни дай, милостиви Боже! — казваше Станкевич и вдигаше очи към небето.
	— Разправят, че витебският воевода бил извънредно благороден човек? — питаше Станислав Скшетуски.
	— Така е! — отвърна Мирски. — Но той не е нито велик хетман, нито полеви хетман и докато негово величество кралят не му даде такъв чин, може да действа само по своя инициатива. Едно е вярно, че той няма да отиде нито при шведите, нито някъде другаде.
	— Полевият хетман, пан Гошевски, се намира в плен у Радживил.
	— Защото е благороден човек — отвърна Оскерко. — Когато тая вест стигна до мене, аз се разтревожих страшно и веднага предчувствах нещо лошо.
	Пан Михал се замисли и след малко рече:
	— Веднъж бях във Варшава и отидох в кралския замък, а нашият милостив господар, който обича войниците и ме беше похвалил след берестечката битка, веднага ме позна и ме покани на обед. На тоя обед видях и пан Чарнецки, защото всъщност това пиршество беше в негова чест. Тогава негово величество кралят доби настроение и започна да прегръща пан Чарнецки, а накрай каза: „Дори да дойдат такива времена, че да ме напуснат всички, ти ще ми останеш верен!“ Със собствените си уши чух тия думи, изречени сякаш с пророчески дух. От вълнение пан Чарнецки почти не можеше да говори, само повтаряше: „До последния си дъх! До последния си дъх!“ И тогава негово величество кралят заплака…
	— Кой знае дали тия думи не са били пророчески, защото времената на бедствията вече дойдоха! — каза Мирски.
	— Пан Чарнецки е голям воин! — отвърна Станкевич. — В цяла Жечпосполита няма вече уста, която да не повтаря името му.
	— Разправят — казваше Скшетуски, — че татарите, които помагат на пан Ревера Потоцки срещу Хмелницки, така са обикнали пан Чарнецки, та не искат да отиват там, където него го няма.
	— Това е истина — каза Оскерко. — Аз чувах, когато го казваха пред княза хетман в Кейдани; тогава всички страшно хвалехме пан Чарнецки, но това не беше по вкуса на княза, та той се намръщи и рече: „Той е кралски интендант, но при мене би могъл да бъде подстароста в Тикочин.“
	— Изглежда, че invidia* го е вече ядяла.
	[* Завист (лат.). — Бел.прев.]
	— То се знае, че престъплението не може да понася светлината на добродетелта.
	Така разговаряха арестуваните полковници, после разговорът отново премина върху пан Заглоба. Пан Михал Володиовски гарантираше, че могат да очакват помощ от него, понеже той не е такъв човек, който да изоставя приятелите си в нещастие.
	— Уверен съм — казваше, — че той е избягал в Упита, където ще намери моите хора, ако още не са разбити или не са откарани насила в Кейдани. С тях ще тръгне на помощ, освен ако те откажат, което не очаквам, защото повечето от хората в хоронгвата са лауданци и ме обичат.
	— Но те са и някогашни подчинени на Радживиловци — забеляза Мирски.
	— Вярно, но като узнаят, че той е предал Литва на шведите, арестувал е полевия хетман, рицаря пан Юдицки, ваши милости и мене, това ще откъсне сърцата им от Радживил. Те са почтени шляхтичи, а пан Заглоба няма да забрави нищо, за да очерни хетмана; това той може да направи по-добре, отколкото всеки от нас.
	— О! — каза Станислав Скшетуски. — Дотогава ние вече ще стигнем в Бирже.
	— Това е невъзможно, защото ние заобикаляме, за да избегнем Упита, а от Упита пътят е прав като стрела. Дори да тръгнат ден, па и два по-късно, пак могат да стигнат преди нас в Бирже и да пресекат пътя ни. Та ние едва сега пристигаме в Шавле, а оттам ще завием към Бирже, но трябва да знаете, че от Упита до Бирже е по-близо, отколкото от Шавле до Бирже.
	— Вярно, че е по-близо и пътят е по-хубав, защото е утъпкан! — каза Мирски.
	— Ето, виждате ли. А ние още не сме в Шавле.
	Едва надвечер видяха възвишението Салтувес-Калнас, в подножието на което бе разположен Шавле. По пътя забелязаха, че из всички села и градчета, през които минаваха, вече цареше безпокойство. Изглежда, че вестта за преминаването на хетмана към шведите се бе разнесла по цялата Жмудж. Тук-таме питаха войниците дали е вярно, че страната ще бъде заета от шведите; тук-таме виждаха тълпи от селяни, които напускаха селата с жените, децата и имуществото си и навлизаха навътре в горите, с които беше покрита обилно цялата страна. На места държането на селяните беше едва ли не заплашително, защото, изглежда, вземаха драгуните за шведи. По шляхтишките селища ги питаха направо какви са и къде отиват, а когато Ковалски вместо отговор им заповядваше да се дръпнат от пътя му, стигаше се до такива разправии и заплахи, че само насочените за стрелба мускети отваряха място за преминаване.
	Големият път от Ковно през Шавле за Митава беше задръстен от коли и каляски, в които пътуваха шляхтишки жени и деца, за да потърсят убежище от войната в курландските си имения. В самото Шавле, което беше кралска собственост, нямаше никакви частни хетмански или кралски хоронгви; тук обаче арестуваните полковници видяха за пръв път шведска част, съставена от двайсет и пет райтари, която беше излязла от Бирже като разезд. Тълпи от евреи и граждани зяпаха на пазарния площад към непознатите хора, а и полковниците ги гледаха с любопитство, особено пан Володиовски, който досега не беше виждал шведи; и той ги обгръщаше алчно с лакоми очи, както вълк гледа стадо овце, и мърдаше мустачките си.
	Пан Ковалски влезе във връзка с шведския офицер, съобщи му кой е, къде отива, кого кара и поиска офицерът да присъедини хората си към неговите драгуни за по-голяма безопасност при пътуването. Но офицерът отговори, че има заповед да навлезе колкото е възможно по-навътре в страната, за да провери нейното положение, поради което не може да се връща в Бирже; увери го обаче, че пътят е навсякъде безопасен, защото малки части, изпратени от Бирже, прекосяват страната по всички посоки, а някои са пратени чак до Кейдани. Поради това, след като починаха добре чак до полунощ и нахраниха уморените коне, пан Рох с хората си и със затворниците тръгна по-нататък на път, като от Шавле възви на изток през Йоханишкеле и Посвол към Бирже, за да излезе на правия път от Упита и Поневеж.
	— Ако пан Заглоба ни дойде на помощ — каза Володиовски на разсъмване, — на тоя път ще му е най-лесно да ни пресрещне, защото вече е могъл да стигне тук от Упита.
	— Може би той дебне някъде там! — каза Станислав Скшетуски.
	— Докато не бях видял шведите, имах надежда — отговори Станкевич, — но сега вече ми се струва, че няма за нас спасение…
	— Заглоба да му мисли как да ги избегне или измами, а той ще успее да стори това.
	— Само че не познава страната…
	— Но лауданците я познават, защото чак в Рига карат кълчища, дъбови дъги за бъчви и катран, а в моята хоронгва е пълно с лауданци.
	— Шведите трябва вече да са заели всички градчета около Бирже.
	— Прекрасни войници бяха тия, които видяхме в Шавле, няма какво — казваше малкият рицар. — Всички един ръст!… А забелязахте ли какви охранени коне имат?
	— Това са инфлантски коне, извънредно силни — каза Мирски. — И нашите хусарски и бронирани части търсят инфлантски коне, защото нашите са дребни.
	— Приказвай ми, ваша милост, за шведската пехота! — намеси се Станкевич. — Конницата, макар да изглежда великолепна, не е особено добра. Случвало се е наша хоронгва, особено бронирана, като връхлети върху тия райтари, те да не издържат, докато прочетеш „Отче наш“.
	— Вие, ваша милост панове, вече сте ги опитали в миналото — отговори малкият рицар, — а аз трябва само да си преглъщам слюнките. Казвам ви, че щом ги видях сега в Шавле, с тия им жълти бради като къдели, чак мравки започнаха да пъплят по пръстите ми. Ей, как ми се иска да се развъртя, а то седи, човече, на колата и умирай!…
	Полковниците замлъкнаха, но изглежда, че не само пан Володиовски гореше от такива приятелски чувства към шведите, тъй като скоро до ушите на арестуваните достигна следният разговор на драгуните, които бяха обградили колата:
	— Видяхте ли тия погански кучета? — казваше един войник. — Щяхме да се бием с тях, а сега ще им чистим конете…
	— Триста мълнии да ги треснат! — измърмори втори драгун.
	— Тихо там! Шведът ще те учи на ум в конюшнята с метла по главата!
	— Или аз него.
	— Ей, че си глупак! Какви по-големи от тебе искаха да се вдигнат срещу него, ама ето какво стана!
	— Най-големите си рицари им откарваме като на вълка в устата. Ще има да ги изтезават, кучета такива.
	— С такава свиня без евреин не можеш да разговаряш. Затова и командирът веднага трябваше да изпрати в Шавле за евреин.
	— Чумата да ги изтръшка!
	Тук първият войник снижи малко глас и попита:
	— Разправят, че всички по-добри войници искат да не служат с тях против нашия крал?
	— То се знае! Нима не видя унгарците и как хетманът ни тръгна с войската срещу тия, които са против? Не се знае още какво ще стане. Ами че мнозина и от нашите драгуни се присъединиха към унгарците; за тях разправят, че всички ще бъдат разстреляни.
	— Ето им наградата за вярната служба!
	— По дяволите такава работа!
	— Еврейска служба!…
	— Спри — чу се внезапно гласът на пан Рох, който яздеше отпред.
	— Дано ти спре залъкът в гърлото! — измърмори глас край колата.
	— Какво става? — питаха се войниците един друг.
	— Спри! — прозвуча повторна команда.
	Колата спря. Войниците задържаха конете. Денят беше хубав, светъл. Слънцето бе вече изгряло и напред по пътя се виждаше облак прах, сякаш отсреща идеха стада или войска.
	Скоро всред праха започна да се святка, като че ли някой сипеше искри в тоя облак и светлинките блестяха все по-ясно като запалени свещи, обкръжени от пушек.
	— Копия лъщят! — извика пан Володиовски.
	— Войска иде.
	— Навярно някаква шведска част.
	— У тях само пехотата има копия, а там прахът се движи много бързо. Това е конница, това са наши!
	— Наши, наши! — повториха драгуните.
	— Строй се! — прозвуча гласът на пан Рох. Драгуните обградиха колата в кръг. Очите на пан Володиовски пламтяха.
	— Това са моите лауданци със Заглоба! Друго е невъзможно!
	Само неколкостотин крачки вече деляха приближаващите се от колата и разстоянието намаляваше всеки миг, защото отсрещната войска идеше в тръс. Най-сетне от облака прах се показа голяма военна част, строена в добър ред, сякаш за атака. След миг бяха още по-близо. В първата редица, малко откъм дясно, под бунчук се движеше някакъв едър мъж с жезъл в ръка. Щом го видя, пан Володиовски викна:
	— Това е пан Заглоба! За Бога, пан Заглоба! Усмивка освети лицето на Ян Скшетуски.
	— Той е, никой друг — каза, — и под бунчук! Вече се е обявил за хетман. По тая занесеност ще го позная навсякъде… Този човек ще умре такъв, какъвто се е родил.
	— Да му даде Бог здраве! — каза Оскерко. След това сложи ръце около устата си и започна да вика: — Ваша милост Ковалски! Роднината ти идва на гости!
	Но пан Рох не чуваше, защото тъкмо в тоя момент подреждаше драгуните си. И трябва да му се признае, че макар да имаше само шепа хора, а срещу него връхлиташе цяла хоронгва, той не се смути и не загуби смелост. Изведе драгуните си в две редици пред колата, а в това време противниците му започнаха да го обкръжават по татарски в полумесец от двете страни. Но изглежда, че искаха най-напред да преговарят, защото започнаха да размахват знаме и да викат:
	— Стой! Стой!
	— Напред! В тръс! — викна пан Рох.
	— Предай се! — викаха от пътя.
	— Огън! — изкомандва Ковалски в отговор. Настана тихо мълчание: нито един драгун не стреля. Пан Рох също онемя за миг; после се хвърли като бесен срещу собствените си драгуни!
	— Огън, кучета! — изрева той със страшен глас и с един пестник свали най-близкия войник от коня.
	Другите започнаха да отстъпват пред яростта му, но никой не послуша командата. Внезапно те се пръснаха за миг като уплашено ято яребици.
	— Все пак аз бих заповядал тия войници да бъдат разстреляни! — измърмори Мирски.
	В това време Ковалски, като виждаше, че собствените му хора са го напуснали, обърна коня си към нападателите.
	— Тук ще се мре! — извика той със страшен глас. И като мълния скочи към тях.
	Но докато премине половината път, от редовете на Заглоба изгърмяха с широкогърла пушка; едрите сачми зашумяха по пътя, конят на пан Рох заби ноздри в праха, падна и притисна ездача.
	В същия миг един войник от хоронгвата на пан Володиовски излезе светкавично напред и хвана за врата офицера, който се надигаше от земята.
	— Това е Юзва Бутрим! — извика Володиовски. — Юзва Безноги!
	Пан Рох хвана на свой ред Юзва за полата на дрехата му и полата остана в ръката му; след това започнаха да се борят като два счепкани ястреба, защото и двамата бяха надарени с огромна сила. Стремето на Бутрим се скъса и той падна на земята и се преобърна, но не пусна пан Рох и двамата образуваха нещо като топка, която се въргаляше по пътя.
	Дотърчаха и други. Двайсетина ръце хванаха пан Ковалски, който се мяташе и дърпаше като мечка в клопка; отхвърляше хората като глиган псетата, ставаше отново и не се предаваше. Искаше да загине, но наоколо чуваше десетки гласове, които повтаряха: „Жив да го хванем! Жив!“
	Най-сетне силите му го напуснаха и той загуби съзнание.
	В това време пан Заглоба беше вече при колата или по-право на колата и грабеше в прегръдките си двамата Скшетуски, малкия рицар, пан Мирски, пан Станкевич и Оскерко и викаше със задъхан глас:
	— Ха! И Заглоба свърши някаква работа! Ще му режем от бяс сега на Радживил! Ваша милост панове, свободни сме и имаме хора! Тръгваме веднага да му опустошаваме имотите! Е, какво?! Не ми ли успя номерът?… Ако не по тоя начин, по друг щях да се измъкна, а и вас също!… Така ме секна, че не мога дъх да си поема! Към имотите на Радживил, ваша милост панове, към радживиловските имоти! Вие още не знаете за него всичко, което зная аз!…
	По-нататъшните му изблици бяха прекъснати от лауданците, които долитаха един през друг да поздравят полковника си. Бутрими, Гошчевичи, Димни, Домашевичи, Стакяни, Гащовти се притискаха около колата, а мощните им гърла ревяха непрекъснато:
	— Vivat! Vivat!
	— Ваша милост панове — каза малкият рицар, когато гълчавата поутихна, — най-мили другари! Благодаря ви за чувствата!… Страшно нещо е, че трябва да отказваме послушание на хетмана и да вдигаме ръка срещу него, но когато предателството е явно, не можем да постъпим другояче! Ние няма да изменим на отечеството и на милостивия ни господар… Vivat Joannes Casimirus rex!…
	— Vivat Joannes Casimirus rex!… — повториха триста гласа.
	— Да нападнем радживиловските имоти! — викаше Заглоба. — Да му изпразним складовете и избите!
	— Дайте ни коне! — извика малкият рицар. Изтичаха за коне.
	А Заглоба каза:
	— Пане Михале! Предвождах тия хора вместо тебе и с готовност признавам, че са храбреци… Но сега си вече свободен и предавам властта в ръцете ти.
	— Поеми командването ти, ваша милост, като най-старши по чин — каза пан Михал на Мирски.
	— Дума да не става! Не е моя работа! — отговори старият полковник.
	— Тогава негова милост пан Станкевич…
	— Аз си имам своя хоронгва и чужда няма да взема! Остани си ти командир, ваша милост; церемониалът е слама, удовлетворението е овесът! Ти познаваш хората, хората — тебе и най-добре ще воюват при тебе.
	— Послушай ги, Михале, пък и то не е кой знае какъв лаком къс! — каза Ян Скшетуски.
	— Нека бъде така.
	Като каза това, пан Михал взе жезъла от ръцете на Заглоба, строи мигновено хоронгвата за поход и тръгна начело заедно с другарите си.
	— А къде ще отидем? — попита Заглоба.
	— Да ви кажа истината, ваша милост панове, аз самият не зная, защото още не съм помислил по това — отвърна пан Михал.
	— Струва си да се посъветваме какво трябва да правим — каза Мирски — и трябва незабавно да пристъпим към съвещанието. Но най-напред позволете ми от името на всички да изкажа благодарност на негова милост пан Заглоба, че не ни забрави и така сполучливо ни спаси in rebus angustis*.
	[* При тежкото положение, при опасността (лат.). — Бел.прев.]
	— Е, какво? — каза Заглоба гордо, като вдигна глава и засука мустак. — Без мене щяхте да бъдете в Бирже!… Справедливостта налага да се признае, че ако друг не успее да измисли нещо, Заглоба ще го измисли… Пане Михале, в колко по-лоши положения сме попадали, а? Помниш ли как те спасих, когато бягахме с Еленка от татарите?
	Пан Михал би могъл да му отговори, че тогава той беше спасявал пан Заглоба, а не обратно, но замълча и само започна да си мърда мустачките. А старият шляхтич продължи:
	— Няма защо да ми благодарите, защото каквото беше днес с вас, утре може да се случи на мене и вие сигурно няма да ме изоставите при нужда. Толкова съм радостен, че ви виждам свободни, сякаш съм спечелил най-голяма победа. Вижда се, че още не ми е остаряла прекалено много нито главата, нито ръката.
	— Ти веднага ли отиде в Упита, ваша милост? — попита пан Михал.
	— А къде трябваше да отида? В Кейдани ли? Да се мушкам в гърлото на вълка? Разбира се, че в Упита, и можете да ми вярвате, че не жалех коня, а добър беше звярът му! Вчера сутринта вече бях в Упита, а на пладне тръгнахме за Бирже, по посоката, където смятах, че ще ви срещна.
	— Но как моите хора ти повярваха така изведнъж? — казваше пан Михал. — Нали те не те познаваха, с изключение на двама или трима, които те бяха видели при мене.
	— Право да си кажа, аз нямах никакви трудности с тях, първо, защото пръстенът ти беше у мене, и, второ, хората ти току-що бяха узнали за арестуването ви и за измяната на хетмана. Заварих при тях делегации от хоронгвите на пан Мирски и на пан Станкевич, които предлагаха да се обединят всички в едно срещу предателя хетман. И когато им съобщих, че ви карат в Бирже, все едно, че мушнах тояга в мравуняк. Конете бяха на паша, веднага пратиха слуги да ги докарат и по пладне вече тръгнахме на път. Разбира се, командването поех аз, тъй като имах право на това.
	— А откъде взе бунчук, отче? — попита Ян Скшетуски. — Отдалеко помислихме, че това е хетманът.
	— Какво? Разбира се, че не съм изглеждал по-лошо! Откъде взех бунчука ли? Ами заедно с делегациите от противопоставилите се хоронгви беше пристигнал и пан Шчит със заповед от хетмана лауданците да отидат в Кейдани; та той носеше бунчук за по-голяма внушителност на заповедта. Аз заповядах да го арестуват веднага, а бунчука да носят над мене, та да излъжем шведите при среща.
	— За Бога, колко умно е обмислил всичко! — възкликна Оскерко.
	— Като Соломон! — добави Станкевич.
	Пан Заглоба растеше като подквасено тесто.
	— Сега да помислим какво трябва да правим — каза той най-после. — Ако поискате да ме послушате търпеливо, ще кажа какво намислих по пътя. Преди всичко не съветвам да започваме война с Радживил, и то по две причини: първо, без да се обиждате, защото той е щука, а ние рибки костури. По-добре е за костурите никога да не се обръщат с глава към щуката, че може лесно да ги глътне, а с опашката, тогава острите перки ги пазят. А него час по-скоро дяволът да го пече на ръжен и да го полива със смола, че да не прегори.
	— И второ? — попита Мирски.
	— Второ — отговори Заглоба, — че ако по някакъв casus* попаднем в ръцете му, така ще ни нареди, та всички свраки в Литва ще има за какво да грачат… Вижте, ваша милост панове, какво е писано в писмото, което Ковалски носеше за шведския комендант в Бирже, и опознайте пана вилненски воевода, ако не сте го опознали досега!
	[* Случай (лат.). — Бел.прев.]
	При тия думи Заглоба откопча жупана си, извади от пазвата си писмото и го подаде на Мирски.
	— О, на немски или на шведски? — отговори старият полковник. — Кой от вас може да прочете това писмо?
	Оказа се, че само пан Станислав Скшетуски знаеше малко немски, понеже често беше пътувал от къщи до Торун, но и той не можеше да прочете писаното.
	— Тогава аз ще ви разправя съдържанието му — каза Заглоба. — Когато в Упита войниците пратиха за конете от ливадата, имаше малко време, та заповядах да ми докарат за брадата един евреин, за когото всички разправяха, че бил страшно умен, и той, като му сложих сабята на врата, expedite* прочете всичко написано и ми го преведе. Та пан хетманът поръчва на коменданта на Бирже и за доброто на негово величество шведския крал му заповяда, след като изпрати обратно конвоя, да разстреля всички ни, без изключение, но така, че да не се чуе никъде.
	[* Подробно (лат.). — Бел.прев.]
	Полковниците чак почнаха да пляскат с ръце, с изключение само на Мирски, който поклати глава и каза:
	— И на мене, дето го познавам, беше странно това и не можеше да се помести в главата ми, че ни пуска живи от Кейдани. Навярно е имало някакви причини, които ние не знаем, но поради които сам не е могъл да ни осъди на смърт.
	— Навярно е мислел за общественото мнение?
	— Може би.
	— Все пак страшно упорит е тоя човек! — каза малкият рицар. — Защото, без да се хваля, неотдавна заедно с Ганхоф му спасих живота.
	— А пък аз служих при неговия баща, а после при него вече цели трийсет и пет години! — каза Станкевич.
	— Страшен човек! — добави Станислав Скшетуски.
	— Затова по-добре е да не влизаш в устата на такъв — каза Заглоба. — Да го вземат дяволите. Нека избягваме сражения с него, но имотите му, които се случат по пътя ни, да опустошаваме до шушка. Да вървим при витебския воевода, та да имаме някаква закрила, някакъв господар зад себе си, а по пътя ще вземаме каквото ни падне от хранителните му складове, от конюшните, оборите, хамбарите, избите. Иде ми да заскачам от радост и съвсем сигурно е, че не ще дам на никого да ме изпревари в тая работа. Колкото пари ни се удаде да вземем от именията му, също ще ги прибираме. Колкото по-шумно и по-добре снабдени отидем при витебския воевода, толкова по-добре ще бъдем приети от него.
	— Той и без това ще ни приеме сърдечно — отвърна Оскерко. — Но съветът да отидем при него е добър и сега никой не ще измисли по-добър.
	— Всички ще дадат гласа си за това — добави Станкевич.
	— Разбира се! — каза пан Михал. — И така, при витебския воевода! Дано той бъде оня вожд, за когото сме молили Бога.
	— Амин! — казаха другите.
	И пътуваха някое време в мълчание, докато най-сетне пан Михал започна да се върти на седлото.
	— Ами да бяхме така някъде по пътя поначесали шведите? — попита той най-сетне, обърнал очи към другарите си.
	— Моят съвет е: ако падне случай, защо не? — отвърна Станкевич. — Радживил сигурно е уверявал шведите, че цяла Литва държи в ръката си и че всички с готовност ще напуснат Ян Казимеж; нека покажем, че това не е вярно.
	— Наистина! — каза Мирски. — Ако някакъв отряд излезе на пътя ни, ще минем през коремите им. Съгласен съм също така да не тръгваме срещу самия княз, защото няма да удържим против него. Той е голям военачалник! Но като избягваме боя, струва си да се повъртим няколко дни около Кейдани.
	— За да му опустошим имотите ли? — попита Заглоба.
	— Не за това! Ами за да съберем повече хора. Моята хоронгва и хоронгвата на пан Станкевич ще дойдат при нас. Но ако са вече разбити, което е възможно, и тогава хората ще прииждат при нас поединично. Не е изключено и шляхтичи да надойдат. Ще отидем при пан Сапеха с по-голяма сила и с нея той по-лесно ще може да започне нещо.
	Сметката наистина беше добра и като пръв пример можеха да послужат драгуните на пан Рох, които, с изключение на него самия, без колебание всички преминаха към пан Михал. Такива можеха да се намерят мнозина в редовете на Радживил. При това можеше да се предполага, че първият удар срещу шведите ще предизвика общо въстание в страната.
	Затова пан Володиовски реши да тръгне през нощта към Поневеж, да вземе колкото може още лаудански шляхтичи от околностите на Упита и оттам да навлезе в роговските дебри, където смяташе, че ще се подслоняват остатъците от разбитите непокорни хоронгви. Между това той спря на почивка при реката Лавеча, та хората и конете да наберат сили.
	Там стояха до нощта и наблюдаваха от гъстия лещак широкия път, по който се нижеха нови и нови групи селяни, побягнали към гората поради очакваното нахлуване на шведите.
	Изпращаните на пътя войници докарваха от време на време отделни селяни, за да ги разпитват за шведите, но от тях не можеше да се научи много нещо.
	Селяните бяха слисани и всеки поотделно твърдеше, че шведите са много близо, но никой не можеше да даде точни обяснения.
	Когато се стъмни напълно, пан Володиовски заповяда на хората си да възседнат конете, но преди да тръгнат, до ушите на всички достигна доста ясен камбанен звън.
	— Какво е това? — попита Заглоба. — Да звънят за вечерня е много късно!
	Пан Володиовски слуша внимателно някое време.
	— Бият тревога! — каза той.
	След това тръгна бързо покрай колоната.
	— Не знае ли някой кое е това село или градче, откъдето се чува звънът? — питаше той.
	— Клевани, пане полковник! — отговори един Гошчевич, — ние караме там поташ*.
	[* Продукт от дървена пепел, употребяван за избелване на вълна. — Бел.прев.]
	— Чувате ли камбаните?
	— Чувам! Това е нещо необикновено!
	Пан Михал кимна на тръбача и веднага тихият глас на тръбата прозвуча всред тъмните храсталаци. Хоронгвата тръгна напред.
	Очите на всички бяха впити в посоката, откъдето долиташе все по-силен камбанен звън; не гледаха напразно, тъй като скоро на хоризонта блесна червена светлина, която се увеличаваше с всяка минута.
	— Пожар! — зашепнаха в редовете. Пан Михал се наведе към Скшетуски.
	— Шведи! — каза той.
	— Ще ги опитаме! — отвърна пан Ян.
	— Учудва ме само това, че палят.
	— Или шляхтичът е бил принуден да окаже съпротива, или селяните са се надигнали, ако са им нападнали черквата.
	— Ще видим! — каза пан Михал. И отдъхна самодоволно.
	Внезапно пан Заглоба се приближи до него.
	— Пане Михале!
	— Какво има?
	— Виждам вече, че ти замириса на шведско месо. Сигурно ще има битка, нали?
	— Ако даде Бог! Ако даде Бог!
	— А кой ще пази пленника?
	— Какъв пленник?
	— То се знае, че не аз, ами Ковалски. Виждаш ли, пане Михале. Извънредно важно е той да не избяга. Имай предвид, че хетманът не знае нищо за това, което се случи, и няма да узнае от никого, ако не му съобщи Ковалски. Затова трябва да възложим пазенето му на много сигурни хора, че инак през време на битката може лесно да офейка, па току-виж, че ни изиграл някой номер.
	— Той е толкова способен за номера, колкото колата, на която седи. Но ти, ваша милост, имаш право, че трябва да оставим някого при него. Не желаеш ли, ваша милост, ти да го имаш под око през това време?
	— Хм! Жал ми е за битката!… Вярно е, че нощем при огън не виждам почти нищо. Ако предстоеше да се бием денем, никога нямаше да ме убедиш на такова нещо… Но щом publicum bonum* изисква това, нека бъде така!
	[* Общественото добро (лат.). — Бел.прев.]
	— Добре. Ще ти оставя, ваша милост, петима души в помощ, а ако се опита да бяга, теглете му куршума.
	— Не бой се, ще го омачкам в пръстите си като восък!… Но там пожарът става все по-голям. Къде да се спра с Ковалски?
	— Където искаш, ваша милост. Сега нямам време! — каза пан Михал.
	И яхна коня напред.
	Пожарът се разливаше все по-широко. Вятър лъхна откъм огъня и заедно с гласа на камбаните донесе ехото от гърмежи.
	— Тръс! — изкомандва пан Володиовски.


	Осемнайсета глава

	Щом наближиха селото, забавиха крачка, пред себе си видяха широка улица, така осветена от пламъци, че игла можеше да се намери по нея, тъй като от двете страни горяха няколко къщи, а други постепенно се подпалваха от тях, защото вятърът беше доста силен и отнасяше по съседните покриви искри, цели снопчета искри, подобни на огнени птици. На улицата пламъците осветяваха по-големи и по-малки групички от хора, които се движеха бързо в разни посоки. Човешката гълчава се смесваше със звъна на камбаните на скритата между дърветата черква, с рева на добитък, с лая на кучета и с редките пушечни изстрели.
	Когато се приближиха още повече, войниците на пан Володиовски съзряха райтари с кръгли шапки, които обаче не бяха много. Някои се биеха с групи селяни, въоръжени с тояги и вили, като стреляха срещу тях с пистолети и ги изтласкваха зад къщите, към градините, други изкарваха с рапири на пътя волове, крави и овце. Трети едва можеха да се различат всред цели кълба от перушина и се бяха изпонавесили с домашни птици, които още размахваха криле в предсмъртни потръпвания. Двайсетина от тях държаха коне, всеки по два или три, които бяха на другарите им, заети с ограбването на къщите.
	Пътят към селото слизаше по лек наклон, през брезова горичка, така че лауданците, без да бъдат видени, сякаш гледаха някаква картина, която представяше вражеско нахлуване в село, осветена от пожар, в чиито блясъци можеха подробно да се различат чуждите войници, селяните, жените, влачени от райтарите, и безредните купища мъже, които се мъчеха да се отбраняват. Всичко това се движеше извънредно бързо, като някакви кукли, крещеше, проклинаше, плачеше.
	Пожарът над селото се тресеше с буйни вълнисти пламъци и фучеше все по-страхотно.
	Като се приближи с хоронгвата си по широко отворената бариера, пан Володиовски заповяда да се движат по-бавно. Той можеше да атакува и с един замах да смачка нападателите, които не очакваха никаква изненада; но малкият рицар реши да „опита шведите“ в открит бой, затова нарочно постъпваше така, че да бъде забелязан.
	И наистина няколко райтари при портата забелязаха приближаващата се хоронгва. Един от тях се затече при офицера, който стоеше с гола рапира насред пътя между по-голяма група конници, и започна да му говори, като сочеше с ръка натам, откъдето пан Володиовски се спускаше с хората си. Офицерът заслони очите си с ръка и гледа известно време, после кимна и веднага между разните човешки и животински ревове прозвуча силен звук от тръба.
	Сега нашите рицари можеха да се удивляват на опитността на шведския войник: веднага щом се разнесоха първите звуци, едни от райтарите започнаха да изскачат бързо от къщите, другите захвърляха ограбените вещи, воловете, овцете и се затекоха към конете си.
	В миг те се строиха в стегната редица, при вида на която сърцето на малкия рицар се изпълни с възхищение — толкова подбрани бяха всички тия войници. Те бяха едри и силни, облечени с кафтани, с кожени колани през рамо, с еднакви черни шапки с извита нагоре периферия от лявата страна; всички имаха еднакви дорести коне и стояха като стена, с рапири в ръка, вторачени зорко, но спокойно в пътя.
	Офицерът им излезе с един тръбач от редицата — изглежда, че искаше да попита какви са тия хора, които се приближават толкова бавно.
	Той навярно смяташе, че това е някаква радживиловска хоронгва, от която не очакваше нападение. Затова започна да маха с рапира и шапка, да разговарят, тръбеше непрекъснато в знак, че искат да разговарят.
	— Я някой да гръмне с мускет — каза малкият рицар, — та да знаят какво ги чака от нас!
	Гърмежът изтрещя, но сачмите не достигнаха целта, защото тя беше твърде далеко. Офицерът явно продължаваше да мисли, че това е някакво недоразумение, та само почна да вика по-силно и да размахва шапка.
	— Гръмни втори път! — викна пан Володиовски.
	След втория изстрел офицерът се обърна и тръгна, макар и не особено бързо, към своите, които също се приближиха в тръс към него.
	Първата редица лауданци вече минаваше през бариерата.
	Шведският офицер стигна до хората си и викна: рапирите, които дори до тоя момент стърчаха върху раменете на райтарите, се наклониха надолу и увиснаха на ремъците си — същевременно обаче всички извадиха пистолети от кобурите и ги опряха на седлата с насочени нагоре дула.
	— Отлични войници! — измърмори Володиовски, когато видя бързината и почти автоматичната едновременност на движенията им.
	След тия думи той се обърна към хората си да види дали редиците са в изправност, нагласи се по-удобно на седлото и викна:
	— Напред!
	Лауданците се наведоха към конските шии и полетяха като вихър.
	Шведите ги допуснаха близо до себе си и изведнъж дадоха огън с пистолетите, но залпът не нанесе особени щети на лауданците, скрити зад конските глави — само неколцина пуснаха юздите от ръце и се наклониха назад, другите достигнаха до райтарите и се удариха гърди срещу гърди с тях.
	Леките литовски хоронгви още носеха копия, с които в кралските войски си служеха само хусарите, но пан Володиовски, който очакваше, че боят ще се развие на много тясно пространство, предварително заповяда да ги забучат край пътя, та затова веднага се стигна до сабите.
	Първият устрем не можа да направи пробив между шведите, но ги тласна назад и те започнаха да отстъпват, като сечеха и мушкаха с рапирите си, а лауданците ги изтласкваха ожесточено надлъж по улицата. Земята почна да се постила с трупове. Блъсканицата ставаше все по-голяма; звънът на сабите прогони селяните от широката улица, в която цареше непоносима горещина от запалените къщи, въпреки че от пътя и оградите ги деляха градини.
	Шведите, изблъсквани все по-енергично, отстъпваха постепенно, но все още в добър ред. Пък и за тях беше трудно да се разпръснат, понеже здравите огради затваряха пътя от двете страни. От време на време те се опитваха да се спрат, но не успяваха.
	Това беше странна битка, в която поради сравнително тясното място се биеха главно първите редици, а следващите можеха само да тикат тия, които бяха отпред. Но тъкмо затова боят се превърна в ожесточена сеч.
	Пан Володиовски помоли старите полковници и Ян Скшетуски да надзирават хората през време на атаката и вилнееше яростно в първата редица. И всеки миг някоя шведска шапка пропадаше в тълпата пред него, сякаш се гмурваше под земята; понякога избита от ръцете на райтар рапира изхвръкваше с бръмчене над редиците, като едновременно се чуваше пронизителен човешки вик и отново падаше някаква шапка; заместваше го втори, втория трети, но пан Володиовски вървеше непрекъснато напред, малките му очички светеха като две зловещи искри, а той, без да се вълнува, без да се увлича, не размахваше сабята като тояга; навремени, когато пред него нямаше никого на разстояние, колкото бе дълга сабята му, обръщаше лице и острие малко надясно или наляво и в миг събаряше райтар с наглед незабележимо движение; и той беше страшен с тия леки, но светкавични, почти нечовешки движения.
	Както жена, която скубе коноп, потъне в него така, че я заслони напълно, но по падането на ръкойките лесно ще разбереш пътя й, така и пан Володиовски понякога изчезваше в тълпата едри мъже, но там, където те падаха като класове под сърпа на жътваря, който сече стълбата отдолу, там именно се намираше той. Пан Станислав Скшетуски и мрачният Юзва Бутрим, наречен Безноги, вървяха непосредствено след него.
	Най-сетне задните шведски редици започнаха да се измъкват от оградите към по-широката морава пред черквата и камбанарията, а предните ги последваха. Чу се командата на офицера, който очевидно желаеше да вкара изведнъж всичките си хора в боя, и в миг удълженият досега правоъгълник на райтарите се разтегли в дълга линия на широчина, за да се противопостави с цялата си сила.
	Но Ян Скшетуски, който следеше общия ход на битката и предвождаше челото на хоронгвата, не последва примера на шведския капитан, а тръгна напред с пълен устрем в тясна колона, която попадна на по-слаба вече шведска стена, проби я в миг като клин, възви стремително надясно към черквата и с това движение обкръжи отзад едната половина от шведите, а срещу другата се спуснаха с резервите Мирски и Станкевич, които командваха част от лауданците и всичките драгуни на Ковалски.
	Сега закипяха две битки, но те не продължиха много. Лявото крило, върху което удари Скшетуски, не успя да се формира и се разпръсна първо; дясното, в което се намираше и офицерът, оказа по-продължителна съпротива, но разтеглено прекалено много, започна да се разчупва, обърква, накрай последва примера на лявото.
	Моравата беше просторна, но за зла чест заградена от всички страни с висока ограда, а черковните слуги, като видяха какво става, затвориха и залостиха противоположната порта.
	И сега разпръснатите шведи бягаха в кръг, а лауданците летяха подире им. Тук-таме се биеха по-големи групи, по петнайсет-двайсет души, със саби и рапири; другаде битката се бе превърнала в редица от двубои и мъж се срещаше с мъж, рапира се кръстосваше със сабя, понякога изтрещяваше пистолетен гърмеж. На места райтар, измъкнал се изпод една сабя, тичаше като вързан на връв под друга. На места швед или литовец се вдигаше изпод съборен кон, но падаше веднага под удара на приготвената сабя. В средата на моравата бягаха подплашени коне без ездачи, с издути от страх ноздри и развени гриви, някои се хапеха помежду си, други, ослепели и полудели, се обръщаха със задницата си към купчините биещи се и ги ритаха с копита.
	Като събаряше един след друг райтарите, пан Володиовски търсеше с очи по цялата морава офицера; най-сетне той го съзря да се отбранява срещу двама Бутрими и полетя към него.
	— Настрана! — викна той на Бутримите. — Настрана! Послушните войници отскочиха, а малкият рицар полетя и така се сблъскаха с шведа, че конете им чак приседнаха на задниците си.
	Офицерът явно искаше да събори с промушване противника си от коня, но пан Володиовски подложи дръжката на драгунската си сабя, направи светкавичен полукръг и рапирата хвръкна. Офицерът се наведе към кобурите, но в тоя миг, рязнат през бузата, изпусна юздата от лявата си ръка.
	— Хванете го жив! — викна Володиовски на Бутримите. Лауданците хванаха ранения и го придържаха, както се олюляваше на седлото, а младият рицар се спусна навътре в моравата към райтарите и ги гасеше пред себе си като свещи.
	Но шведите вече започнаха да отстъпват навсякъде пред по-опитните във фехтовка и единичен бой шляхтичи. Някои хващаха рапирите си за остриетата и ги подаваха с дръжките към противниците, други хвърляха оръжието пред краката им; думата „пардон“ се чуваше все по-често на бойното поле. Но не обръщаха внимание на това, понеже пан Михал беше заповядал да бъдат пощадени само неколцина, затова другите, като виждаха какво става, отново се вдигаха на бой и умираха, както подобаваше на войници: след отчаяна съпротива, отмъстили за собствената си смърт с изобилно пролята кръв.
	Един час по-късно доубиваха остатъците.
	Селяните се хвърлиха масово по пътя от селото към моравата, като ловяха конете, доубиваха ранените и ограбваха убитите.
	Така се свърши първата среща на литовците с шведите.
	В това време пан Заглоба, който стоеше наблизо в една брезова горичка при колата, на която лежеше пан Рох, беше принуден да слуша горчивите му укори, че е постъпил толкова недостойно с него, макар да са роднини.
	— Ти ме погуби напълно, вуйчо; сега не само че ме чака куршум в Кейдани, но и вечен позор ще падне върху името ми. Отсега нататък който поиска да каже глупак може да рече: Рох Ковалски.
	— И наистина не ще се намерят мнозина, които да му противоречат — отвърна Заглоба, — а най-доброто доказателство е това, дето се чудиш, че съм те правил за зелен хайвер аз, който съм въртял като кукла кримския хан. Какво си мислеше ти, сополанко: че ще ти позволя да ме откараш в Бирже заедно с тия благородни хора и да ни тикнеш в устата на шведите, нас, най-големите мъже, decus* на тая Жечпосполита.
	[* Гордостта (лат.). — Бел.прев.]
	— Но аз не ви карах там по собствена воля!
	— Но беше слуга на палача и това е срам за един шляхтич, това е позор, който трябва да изминеш, иначе ще се откажа от тебе и от всичките Ковалски. Да бъдеш предател е по-лошо от палач!
	— Аз служех на хетмана!
	— А хетманът — на дявола! Пада ти се сега!… Ти си глупак, Рох, разбери това веднъж завинаги и не влизай в спор, ами се дръж за полата ми, та да станеш човек; трябва да знаеш, че досега много хора са направили кариера с моя помощ.
	По-нататъшният разговор бе прекъснат от гърмежи, защото тъкмо тогава започваше боят в селото. После гърмежите замлъкнаха, но врявата продължаваше и виковете достигаха дори до това отстранено място в брезовата горичка.
	— Пан Михал вече работи там — каза Заглоба. — Той не е голям на ръст, но хапе като змия. Ще изполющи като грах тия задморски дяволи. Аз повече бих желал да съм там, а не тук, но заради тебе сега трябва само да слушам от тая горичка. Това ли е твоята благодарност? Това достойна постъпка ли е за роднина?
	— Та за какво трябва да бъда благодарен?
	— За това, че предателят не оре с тебе като с вол, при все че най-много те бива за оран, понеже си глупав и силен, разбираш ли?… Ей там става все по-горещо… Чуваш ли? Навярно шведите реват така като телета на пасище.
	Тук пан Заглоба стана сериозен и малко неспокоен; внезапно той загледа пронизително пан Рох в очите и каза:
	— Ти кой желаеш да победи?
	— Ами нашите.
	— Ето, виждаш ли! А защо не шведите?
	— Ами и аз бих искал да ги пердаша. Нашите са си наши!
	— Съвестта ти почва да се пробужда… А как можеше да караш на шведите собствената си кръв?
	— Защото имах заповед.
	— А сега нямаш ли заповед?
	— Вярно.
	— Сега твой началник е пан Володиовски, никой друг!
	— Е, да… като че ли е така!
	— Ще правиш това, което ти заповяда пан Володиовски.
	— Щом съм принуден.
	— Сега той ще ти заповяда най-напред да се откажеш от Радживил и повече да не служиш на него, а на отечеството.
	— Как така? — попита пан Рох, като се чешеше по главата.
	— Заповед! — викна Заглоба.
	— Слушам! — отговори пан Рох.
	— Тогава добре! При пръв случай ще се биеш с шведите!
	— Заповедта си е заповед! — отговори Ковалски и отдъхна дълбоко, сякаш от гърдите му падна голям товар.
	Заглоба също беше доволен, защото си правеше свои сметки във връзка с Рох. Сега двамата започнаха да слушат заедно далечните отгласи от битката и ги слушаха още около един час, докато всичко утихна.
	Заглоба ставаше все по-неспокоен.
	— Дали не ги е сполетяла беда?
	— Ти, вуйчо, си стар военен, как можеш да говориш такива неща! Ако бяха разбити, щяха да минават на купища покрай нас…
	— Вярно!… виждам, че и твоето пипе го бива.
	— Вуйчо, чуваш ли тропота? Движат се бавно. Трябва да са избили шведите.
	— О! Само че дали са нашите? Да бях отишъл да видя, а?
	Като каза това, пан Заглоба отпусна сабята си на ремъка, взе пистолетите в ръце и тръгна напред. Скоро видя пред себе си възчерна маса, която се движеше бавно по пътя; същевременно до него достигна глъчката от разговорите.
	Отпред яздеха няколко души и разговаряха високо помежду си, та веднага до ушите на пан Заглоба стигна познатият му глас на пан Михал, който казваше:
	— Добри момчета! Не зная каква им е пехотата, но и конницата е отлична!
	Заглоба пришпори коня си.
	— Как сте?! Как сте?! Загубих вече търпение и исках да се впусна в огъня… Никой ли не е ранен?
	— Слава Богу, всички са здрави! — отговори пан Михал. — Но загубихме двайсет и няколко добри войници.
	— А шведите?
	— Съсякохме всичките.
	— Пане Михале, ти трябва да си се хвърлял там като мокър котарак. Но редно ли беше да ме оставите мене, стареца, на стража? За малко душата ми не изскочи, така ми се искаше шведско месо. Сурови бих ги ял!
	— Можеш да получиш и печени, ваша милост, понеже там се опекоха двайсетина.
	— Нека ги ядат кучетата. А пленници взехте ли?
	— Ротмистъра и седем райтари.
	— И какво мислиш да правиш с тях?
	— Аз бих заповядал да ги обесят, защото са нападнали мирно село като разбойници и са изклали хора… Но Ян казва, че не бива.
	— Чуйте ме, ваша милост панове, какво ми хрумна през това време. Няма смисъл да ги бесим — напротив, нека ги пуснем веднага да си вървят в Бирже.
	— Защо?
	— Вие ме познавате като войник, ще ме опознаете и като дипломат. Ще пуснем шведите, но няма да им кажем кои сме, напротив, ще разправяме, че сме хора на Радживил, че по заповед на хетмана сме избили тоя отряд и ще продължаваме да избиваме всички, които срещнем, защото хетманът от хитрост се представя, че минава към шведите. Там те ще се хванат за главите и с това страшно ще подкопаем кредита на хетмана. Не зная, но ако тази мисъл не струва повече от вашата победа, да ми израсне опашка като на кон. Защото това ще удари и шведите, и Радживил. Кейдани е далече от Бирже, а Радживил — още по-далече от Понтус. Докато се обяснят как е станало всичко това, току-виж, че се изпобили. Ще скараме предателя с нападателите, а кой ще спечели най-много от това, ако не Жечпосполита?
	— Това е добър съвет и струва колкото една победа, дявол да го вземе! — каза Станкевич.
	— Ти, ваша милост, имаш ум за канцлер — добави Мирски, — няма спор, че това ще им обърка сметките.
	— Разбира се, че трябва така да се постъпи — каза пан Михал. — Още утре ще ги пусна, но днес не искам да се занимавам с нищо, защото съм страшно изморен… Там, на пътя, беше горещо като в пещ… Уф! Ръцете ми съвсем изгубиха сили… А офицерът дори не би могъл да пътува днес, защото е рязнат по муцуната.
	— Само че на какъв език ще му разправим всичко това? Ти какво съветваш, отче? — питаше Ян Скшетуски.
	— Аз съм помислил вече и за това — отговори Заглоба. — Ковалски ми каза, че между неговите драгуни имало двама пруси, които знаели добре немски и били разтропани хора. Те ще им кажат всичко това на немски; шведите навярно разбират тоя език, нали толкова години воюват в Немско. Ковалски е вече наш и с душата, и с тялото си. Той е енергичен мъж и от него ще имаме доста полза.
	— Добре! — каза Володиовски. — Нека някой от ваша милост панове бъде любезен и се заеме с това, защото аз вече и глас нямам в устата от умора. Заявих вече на хората, че ще останем в тая горичка до сутринта, от селото ще ни донесат храна, а сега да спим! Моят поручик ще надзирава стражата. За Бога, вече не ви виждам, ваша милост панове, очите ми се затварят…
	— Ваша милост панове — каза пан Заглоба, — недалече оттук зад горичката има копа сено, ще отидем при копата и ще се наспим като лалугери, а утре на път… Няма да се върнем вече тук, освен може би с пан Сапеха срещу Радживил.


	Деветнайсета глава

	Започна в Литва гражданска война, която покрай двете нашествия през границите на Жечпосполита и все по-ожесточената украинска война преля чашата на нещастията.
	Редовната литовска войска, макар и толкова малобройна, че не беше в състояние да окаже резултатна съпротива на никого от неприятелите поотделно, сега се раздели на два лагера. Едни, особено чуждестранните части, останаха при Радживил; други, и те бяха мнозинството, обявиха хетмана за предател и протестираха с оръжие в ръка срещу унията с Швеция, но без да имат единство, вожд, план. Вожд можеше да бъде витебският воевода. Но в тоя момент той беше прекалено много зает с отбраната на Бихов и с отчаяна борба във вътрешността на страната, та не можеше веднага да застане начело на движението срещу Радживил.
	В това време и окупаторите, всеки от които смяташе цялата страна за своя собственост, започнаха да си изпращат взаимно заплашителни пратеничества. От тия техни раздори можеше в бъдеще да се роди спасението на Жечпосполита, но преди да се стигне между тях до неприятелски действия, в цяла Литва зацари страхотен хаос. Радживил, измамен в сметките си относно войската, реши да я принуди със сила към послушание.
	Пан Володиовски едва дойде със своята част в Поневеж след клеванската битка и до ушите му стигна вестта, че хетманът е унищожил хоронгвите на Мирски и Станкевич. Част от тях била включена насила в радживиловските войски, част избита или разпръсната на всички страни. Оцелелите скитали поединично или на малки групи по селата и горите и търсели къде да подслонят глава от отмъщение и преследване.
	Всеки ден в частта на пан Володиовски прииждаха бегълци, които увеличаваха неговата сила и едновременно донасяха най-различни новини.
	Най-важната от тях беше вестта за бунта на редовните хоронгви, които се намираха в Подлесието, при Бялисток и Тикочин. След заемането на Вилно от московските войски тия хоронгви трябваше да пазят там достъпа в териториите на кралството. Но когато узнали измяната на хетмана, образували конфедерация*, начело на която застанали двама полковници: Хороткевич и Якуб Кмичиц, братовчед на най-верния привърженик на Радживил, Анджей Кмичиц.
	[* В стара Полша съюз на шляхтичи, рицари за защита на отечеството или за осъществяване на определени политически цели. — Бел.прев.]
	Войниците повтаряха с ужас името на Анджей Кмичиц. Той главно помогнал за разбиването на хоронгвите на Станкевич и Мирски, той разстрелвал безмилостно хванатите шляхтичи. Хетманът му вярвал сляпо и напоследък го изпратил срещу хоронгвата на Невяровски, която не последвала примера на своя полковник и отказала да се покори.
	Пан Володиовски изслуша с голямо внимание последното съобщение, после се обърна към повиканите на съвещание шляхтичи и каза:
	— Какво бихте казали, ваша милост панове, ако вместо към Бихов, при витебския воевода, тръгнем за Подлесието, при ония хоронгви, които са образували конфедерация?
	— От устата ми взе това! — каза Заглоба. — Човек ще бъде по-близо до своите места, а между свои е винаги по-хубаво.
	— Както разправяха бегълците — каза Ян Скшетуски, — те били чули, че негово величество кралят заповядал някои хоронгви да се върнат от Украйна, за да дадат отпор на шведите при Висла. Ако това излезе вярно, тогава бихме могли да се намерим между стари другари, вместо да се блъскаме от едно място на друго…
	— А не знаете ли, ваша милост панове, кой ще командва тия хоронгви?
	— Разправят, че кралският квартирмайстор — отговори пан Володиовски, — но хората повече предполагат това, а не знаят положително, защото сигурни вести не са още дошли.
	— Както и да бъде — каза Заглоба, — съветвам да се прехвърлим в Подлесието. Там може да привлечем към себе си разбунтуваните радживиловски хоронгви и да ги заведем при негово величество краля, а това сигурно няма да мине без награда.
	— Нека бъде така! — казаха Оскерко и Станкевич.
	— Няма да е лесно да се промъкнем до Подлесието — каза малкият рицар, — защото ще трябва да се изплъзваме между пръстите на хетмана, но ще опитаме. А ако щастието ни помогне да пипнем някъде по пътя Кмичиц, ще му кажа на ухото няколко думи, от които кожата му ще позеленее…
	— Той заслужава това! — каза Мирски. — Защото аз не се чудя на някои стари воини, които са прекарали живота си на служба при Радживил и сега държат с хетмана. Но тоя негодник служи само за собствена полза и за удоволствието, което намира в предателството.
	— И така, значи към Подлесието? — попита Оскерко.
	— Към Подлесието! Към Подлесието! — викнаха всички заедно.
	Но това не беше лесно, както казваше и пан Володиовски, защото, за да стигнат до Подлесието, трябваше да минат покрай Кейдани, тоест покрай ямата, в която се въртеше лъвът.
	Пътищата и горските пояси, градчетата и селата бяха в ръцете на Радживил; малко отвъд Кейдани се намираше Кмичиц с конница, пехота и оръдия. Хетманът знаеше вече и за бягството на полковниците, за бунта на хоронгвата на Володиовски, за клеванската битка, която го разгневи до такава степен, че се уплашиха за живота му, понеже страхотен пристъп на астма спря дишането му за известно време.
	Той имаше основателни поводи за гняв, дори за отчаяние, защото тая битка довлече цяла буря върху главата му от страна на шведите. Най-напред веднага след нея тук-таме започнаха да избиват малки шведски части. Това правеха селяните и отделни шляхтичи по собствена инициатива, но шведите трупаха всичко върху гърба на Радживил, особено защото офицерът и войниците, които бяха изпратени след сражението в Бирже, бяха дали показания пред коменданта, че са били нападнати от радживиловска хоронгва по негова заповед.
	След една седмица князът получи писмо от коменданта на Бирже, а след десет дни от самия Понтус де ла Гард, главнокомандващия на шведската войска.

	„Ти, ваше княжеско височество, или нямаш сили и значение — пишеше Понтус, — а в такъв случай как можа да сключваш договор от името на цялата страна! — или искаш с коварство да погубиш войската на негово кралско величество! Щом е така, моят господар вдига благоволението си от ваше княжеско височество и наказанието ще дойде бързо, ако не проявиш разкаяние и смирение и не заличиш вината си с вярна служба…“

	Радживил веднага изпрати куриери с обяснение как и каква е била работата, но мечът се беше забил в гордата му душа и болезнената рана започна да го боли все по-силно. Той, чиято дума до неотдавна разтърсваше из основи тая по-голяма от цяла Швеция страна, той, с половината имоти на когото можеха да бъдат купени всичките шведски боляри; той, който се опълчваше против собствения си крал, който се смяташе равен на монарсите и с победите си се бе прочул по целия свят, който сякаш беше облян от собственото си тщеславие като от слънце — сега трябваше да слуша заплахите на някакъв си шведски генерал, трябваше да слуша уроци по смирение и вярност. Наистина тоя генерал беше кралски баджанак, но какъв беше самият крал, ако не узурпатор на трон, който по закон и кръв принадлежеше на Ян Казимеж?
	Хетманската ярост обаче се насочи преди всичко против ония, които бяха причина за неговото унижение, и се закле да стъпче с крака пан Володиовски, полковниците, които бяха при него, и цялата лауданска хоронгва. За тая цел той тръгна срещу тях и както ловците ограждат с примки гората, за да хванат вълчото котило, така и той ги обгради и започна да ги гони без отдих.
	В това време до него дойде вест, че Кмичиц е смазал хоронгвата на Невяровски, разпръснал или избил конниците-шляхтичи, а редниците включил в собствената си хоронгва, поради което хетманът му заповяда да му изпрати част от хората си, за да удари с още по-голяма сигурност.

	„Тия хора — пишеше хетманът, — за чийто живот ти толкова енергично настояваше, и главно Володиовски с оня друг пришълец, избягали по пътя за Бирже. Ние нарочно изпратихме с тях най-глупавия офицер, за да не успеят да го подкупят, но и той или е изменил, или е бил излъган. Днес Володиовски командва цялата лауданска хоронгва, а бегълците увеличават силите му. При Клевани избил до крак сто и двайсет шведи и разправял, че прави това по наша заповед, поради което между нас и Понтус възникнаха големи дифиденции*. Цялата работа може да се развали по вина на тия предатели, на които, кълна се в Бога, че щях да заповядам да отсекат главите, ако не беше твоето ходатайство. Сега трябва да съжаляваме за това милосърдие, макар да се надяваме на Бога, че отмъщението ще ги сполети скоро. До нас също така дойдоха сведения, че в Билевиче, у рошенския мечник, се събира шляхта и се организира срещу нас — това трябва да се предотврати. Ще ни изпратиш цялата конница, а пехотата ще отправиш за Кейдани, за да пази замъка и града, защото от тия предатели може да се очаква всичко. Ти самият замини с няколко десетки конника за Билевиче и докарай оттам в Кейдани мечника заедно със сродницата му. Сега това е важно не само за тебе, но и за нас, понеже държим ли ги в ръце, държим цялата лауданска област, в която шляхтата започва да се надига срещу нас под водителството на Володиовски. Харашимович изпратихме в Заблудов с инструкции как да действа с тамошните конфедерати. Твоят братовчед Якуб има голямо влияние между тях, та ти му пиши, ако смяташ, че можеш да постигнеш нещо при него с писмо.
	[* Недоверия, подозрения (лат.). — Бел.прев.]
	Като ти декларираме нашето постоянно благоволение към тебе, предоставяме те на Божието покровителство.“

	Кмичиц прочете писмото и беше доволен в себе си, че полковниците са успели да се измъкнат от шведските ръце; той скрито им желаеше да се измъкнат и от радживиловските — въпреки това изпълни всички заповеди на княза: изпрати конницата, осигури Кейдани с пехотата и дори започна да прави окопи около замъка и града, като си обещаваше, че веднага щом свърши тая работа, ще отиде в Билевиче за мечника и момичето.
	„Няма да употребя сила, освен в краен случай — казваше си той, — но в никакъв случай няма да насилвам Оленка. Пък и това не е моя воля, а заповед на княза! Зная, че тя няма да ме приеме любезно, но да ще Господ с течение на времето да се убеди в моите намерения — че служа на Радживил не срещу отечеството си, а за спасението му.“
	Като размишляваше така, той работеше прилежно за укрепването на Кейдани, който град в бъдеще щеше да бъде резиденция на неговата Оленка.
	В това време пан Володиовски бягаше от хетмана, а хетманът го преследваше упорито. Пан Михал обаче се чувстваше твърде натясно, защото от Бирже тръгнаха към юг значителни шведски части, източната част на страната беше заета от московски войски, а по пътя за Кейдани дебнеше хетманът.
	Пан Заглоба беше много недоволен от това положение на работите и все по-често се обръщаше към пан Володиовски с въпроса:
	— Пане Михале, за Бога, ще си пробием ли път, или не?
	— И дума не може да става за пробиване! — отговаряше малкият рицар. — Ти знаеш, ваша милост, че аз не съм страхливец и съм готов да атакувам когото искаш, дори самия дявол… Но срещу хетмана не ще издържа, не мога да се сравнявам с него!… Ти сам каза, че ние сме костурчета, а той щука. Ще направя, което е в моите възможности, за да се измъкнем, но ако се стигне до битка, открито казвам, че той ще ни бие.
	— А после ще заповяда да ни нарежат на парчета и ни дадат на кучетата. За Бога! Във всеки други ръце, само не в радживиловските!… Но в такъв случай не е ли по-добре да завием към пан Сапеха?
	— Сега вече е късно, защото и хетманската войска, и шведската ни затварят пътя.
	— Дяволът ме изкуши мене да съветвам двамата Скшетуски да вървим при Радживил! — вайкаше се пан Заглоба.
	Но пан Михал още не губеше надежда, особено защото шляхтата и дори селяните го предупреждаваха за движението на хетмана, тъй като всички сърца се бяха отрекли от Радживил и пан Михал се измъкваше, както умееше, а умееше отлично, понеже почти от детски години бе свикнал на това при войните с татарите и казаците. Някога във войската на Йереми го бяха направили прочут именно тия походи пред чамбулите*, разездите, неочакваните нападения, светкавичните връщания, при които превъзхождаше всички други офицери.
	[* Татарски отряд (татар.). — Бел.прев.]
	Сега затворен между Упита и Рогов, от една страна, и Невяжа, от друга, криволичеше в едно пространство от няколко мили и постоянно избягваше боя, като мореше радживиловските хоронгви и дори ги скубваше по малко — като вълк, преследван от хрътове, който често пъти се промъкне покрай ловците, а когато кучетата се приближават прекалено близко, обърне се и блесне с белите си зъби.
	Но когато дойде конницата на Кмичиц, хетманът запуши с нея най-тесните пролуки и сам отиде да следи двете крила на мрежата да се съединят едно с друго.
	Това беше при Невяжа.
	Полковете на Мелешко, Ганхоф и две конни хоронгви, командвани от самия княз, образуваха нещо като лък, чиято тетива беше реката. Пан Володиовски с полка си беше в средата на лъка. Наистина той имаше пред себе си единствения брод, който водеше през блатистата река, но точно там от другата страна на брода стояха два шотландски полка, двеста радживиловски казаци и шест полски оръдия, насочени така, че дори отделен човек не би успял да мине под огъня им на другата страна.
	Тогава лъкът започна да се стяга. Центърът му се командваше от самия хетман.
	За щастие на пан Володиовски нощта и бурята с пороен дъжд прекъснаха похода, но пък за обградените вече не оставаше по-голямо пространство от няколко квадратни километра мочурища, обрасли с дребен върбалак, между полупръстена от радживиловските войски и реката, пазена от другата страна от шотландците.
	На другия ден, щом утринното развиделяване озари върховете на върбите, полковете тръгнаха напред и вървяха, докато стигнаха чак до реката — и там спряха, онемели от удивление.
	Пан Володиовски беше потънал в земята — из върбалака нямаше жива душа.
	Самият хетман се смая, а после върху главите на офицерите, които командваха полковете при брода, се изсипаха истински гръмотевици. И отново толкова силен астматичен пристъп обхвана княза, че околните трепереха за живота му. Но гневът преодоля дори астмата. Двамата офицери, на които беше възложено да дебнат при бреговете, трябваше да бъдат разстреляни, но Ганхоф успя да измоли от княза поне най-напред да се проучи по какъв начин дивечът бе успял да избяга от клопката.
	Оказа се, че Володиовски се възползвал от тъмнината и дъжда, вкарал цялата хоронгва от върбалака в реката и като плувал или газел по течението й, промъкнал се покрай дясното радживиловско крило, което достигало до коритото. Няколко коне, потънали до корем в калта, сочеха мястото, където Володиовски беше излязъл на десния бряг.
	От по-нататъшните следи лесно можеше да се разбере, че тръгнал с всички сили на конете си към Кейдани. От това хетманът веднага разбра, че Володиовски желае да стигне при Хороткевич и Якуб Кмичиц в Подлесието.
	Но дали на минаване покрай Кейдани не ще подпали града и няма да се съблазни да ограби замъка?
	Силен страх стисна сърцето на княза. По-голямата част от неговата парична наличност и скъпоценности се намираха в Кейдани. Наистина Кмичиц трябваше да обезпечи града с пехотата, но ако не е направил това, незащитеният замък лесно можеше да стане плячка на дръзкия полковник. Защото Радживил не се съмняваше, че на Володиовски няма да му липсва смелост да нападне самата кейданска резиденция. А можеше да не му липсва и време, тъй като се беше измъкнал в началото на нощта и оставил преследвачите си най-малко с шест часа път зад себе си.
	Във всеки случай трябваше с най-голяма бързина да се отиде на помощ на Кейдани. Князът остави пехотата и тръгна с цялата конница.
	Когато стигна в Кейдани, Радживил не свари Кмичиц, но намери всичко в спокойствие и мнението, което имаше за опитността на младия полковник, стана два пъти по-високо при вида на готовите окопи и поставените на тях полски оръдия. Още същия ден той ги разгледа заедно с Ганхоф, а вечерта му каза:
	— Той е направил всичко това по свой почин, без моя заповед, и толкова добре, че тук може да се отбраняваме дори срещу артилерия. Ако тоя човек не си счупи врата на младини, може да отиде много високо.
	Имаше и още един човек, при спомена за който хетманът не можеше да се противопостави на особен вид удивление, но това удивление се смесваше с ярост, понеже тоя човек беше пан Михал Володиовски.
	— Аз щях да свърша много бързо с бунта — казваше той на Ганхоф, — ако имах двама такива слуги… Кмичиц е може би още по-съобразителен, но няма тоя опит — а оня е възпитан в школата на Йереми зад Днепър.
	— Няма ли да заповядате, ваше княжеско височество, да го преследваме? — попита Ганхоф.
	Князът го погледна и каза подчертано:
	— Тебе ще победи, от мене ще избяга.
	След малко обаче смръщи чело и рече:
	— Сега тук е всичко спокойно, но ще трябва скоро да тръгнем за Подлесието и да свършим с ония.
	— Ваше княжеско височество — каза Ганхоф, — щом само мръднем крака си оттук, всички по тия места ще грабнат оръжие срещу шведите.
	— Кои всички?
	— Шляхтата и селяните. И освен това няма да се задоволят с шведите, а ще се насочат и срещу некатолиците, защото цялата вина за войната приписват на нашите едноверци, обвиняват ни, че сме минали към неприятеля и дори, че сме го докарали тук.
	— Въпросът ми е за братовчеда Богуслав. Не зная дали ще се справи в Подлесието с конфедератите.
	— Въпросът е за Литва, да я задържим в послушание към нас и шведския крал.
	Князът започна да се разхожда из стаята, като говореше:
	— Да можеше някак да пипна в ръцете си Хороткевич и Якуб Кмичиц!… Имотите ми там ще опустошат, ще ограбят, камък върху камък няма да остане.
	— Освен ако се разберем с генерал Понтус да изпрати тук войска за през времето, когато ще бъдем в Подлесието.
	— С Понтус… никога! — отговори Радживил, в главата на когото нахлу вълна кръв. — Ако трябва да се разбирам с някого, само с краля. Когато мога да преговарям с господаря, не е нужно да върша това със слугите. Ако кралят даде заповед на Понтус да ми изпрати две хиляди души конница, това е друга работа… Но Понтус няма да моля. Ще трябва да пратя някого при краля, време е да започна преговори със самия него.
	Слабото лице на Ганхоф се изчерви леко, а очите му засветиха от желание.
	— Ако ваше княжеско височество ми заповяда…
	— Ти би тръгнал, зная; но дали би пристигнал — това е друга работа. Ти, ваша милост, си немец, а за чужденеца е опасно да минава през размирна страна. Кой ти знае къде се намира в тоя момент кралят и къде ще бъде след половин или един месец? Трябва да се пътува из цялата страна… Освен това… не може да бъде!… Ти няма да заминеш, ваша милост, защото там трябва да изпратя свой човек и от голям род, та негово величество кралят да се убеди, че не ме е напуснала цялата шляхта.
	— Неопитният човек може само да навреди — каза Ганхоф несмело.
	— Там пратеникът не ще има друга работа, освен да предаде моите писма и да ми донесе респонс, а всеки може да обясни, че не аз съм заповядал да бъдат бити шведите при Клевани.
	Ганхоф мълчеше.
	Князът отново започна да се разхожда с неспокойни крачки из стаята, а по челото му личеше постоянната борба на мислите. От момента, когато подписа договора с шведите, той нямаше нито миг спокойствие. Ядеше го тщеславието, гризеше го съвестта, гризеше го неочакваната съпротива на страната и войската; ужасяваше го несигурното бъдеще, заплахата от проваляне. Той се мяташе, скубеше, нощите прекарваше без сън, линееше. Очите му хлътнаха, отслабна; червендалестото му по-рано лице стана синкаво и почти с всеки изминат час сребърните нишки в мустаците и косата се увеличаваха. С една дума, живееше всред мъка и се огъваше под бреме.
	Ганхоф го следеше с очи как се разхожда непрекъснато из стаята; той хранеше още малко надежда, че князът ще премисли и ще изпрати него.
	Но князът се спря внезапно и се удари с длан по челото.
	— Две хоронгви конница веднага на кон! Аз сам ще предвождам.
	Ганхоф го погледна смаян.
	— Поход ли? — попита той неволно.
	— Тръгвай! — каза князът. — Дай, Боже, да не е много късно.


	Двайсета глава

	След като завърши окопите и осигури Кейдани от неочаквано нападение, Кмичиц не можеше повече да отлага отиването си в Билевиче за рошенския мечник и Оленка, пък и заповедта на княза беше ясна — той трябваше да ги докара в Кейдани. Но все пак това не беше удобно на пан Анджей и когато най-сетне тръгна начело на петдесет драгуни, обзе го такова безпокойство, сякаш отиваше на смърт. Той чувстваше, че там няма да бъде приет любезно, и трепереше при мисълта, че шляхтичът може би ще поиска да се съпротивява дори с оръжие в ръка и в такъв случай ще трябва да употреби сила.
	Реши обаче най-напред да увещава и моли. За тая цел, за да лиши идването си от каквито и да било белези на въоръжено нападение, той остави драгуните в кръчмата, която се намираше на около триста крачки от селото и на още толкова от господарския дом; а той само с вахмистъра и с един слуга тръгна напред, като заповяда специално приготвената каляска да пристигне малко след него.
	Беше след пладне и слънцето вече клонеше на запад, но подир дъждовната и бурна нощ денят беше прекрасен, а небето чисто, само тук-таме на запад изпъстрено с малки розови облачета, които се плъзгаха бавно зад хоризонта като стадо овце на връщане от полето. Кмичиц яздеше през селото с разтуптяно сърце, неспокоен като татарин, който пристига пръв преди чамбула си в някое село и се оглежда на всички страни дали няма да съзре въоръжени мъже, скрити в засада. Но тримата конници не привлякоха вниманието на никого, само селските босоноги деца бягаха от пътя, а селяните, като виждаха гиздавия офицер, кланяха му се доземи със свалени шапки. Той обаче продължаваше напред и когато мина селото, видя пред себе си шляхтишкия дом, старото гнездо на рода Билевич, а зад него просторни овощни градини, които се свършваха чак при ниските ливади.
	Кмичиц още повече забави крачка и започна да разговаря със самия себе си; изглежда, че си редеше отговори на въпросите, а в това време гледаше със замислени очи към сградите, които се издигаха пред него. Това съвсем не беше някаква магнатска резиденция, но още от пръв поглед можеше да се отгатне, че тук трябва да живее шляхтич с по-голямо богатство от средно. Самата къща, обърната с гръб към овощните градини и с лице към главния път, беше грамадна, но дървена. Боровите греди, от които бяха направени стените, бяха почернели от старост и стъклата на прозорците изглеждаха бели пред тях. Над стените се издигаше грамаден покрив с четири комина в средата и два гълъбарника в ъглите. Цели облаци бели гълъби се виеха над покрива; те ту хвръкваха с плясък на крилете, ту падаха като снежни парцали върху черните гонти*, ту пърхаха около стълбовете, които подпираха главния вход.
	[* Дъсчици за покрив вместо керемиди. — Бел.прев.]
	Тоя вход, украсен с фронтон, на който бяха нарисувани гербовете на рода Билевич, разваляше пропорцията, защото не беше в средата на сградата, а отстрани. Изглежда, че в миналото къщата е била по-малка, а по-късно е била достроена от едната страна, но в пристроената част така бе почерняла с течение на годините, че с нищо не се отличаваше от старата. Две пристройки, безкрайно дълги, се издигаха от двете страни на същинската къща и се допираха до нея, та образуваха нещо като две рамене на подкова.
	В тях се намираха гостните стаи, използвани при големи посещения, кухните, килерите, помещенията за коли, конюшните за яздитните коне, които стопаните обичаха да имат под ръка, жилищата за служителите, за прислугата и стражата.
	В средата на просторния двор растяха стари липи, на тях имаше щъркелови гнезда; по-ниско между дърветата мечка седеше върху колело. Два кладенеца с геранила от двете страни на двора и кръст с разпънат между две копия Христос при входа допълваха картината на тая резиденция на заможен шляхтишки род. Отдясно на къщата между гъсти липи стърчаха сламените покриви на плевните, оборите, кошарите и хамбарите.
	Кмичиц влезе през портата, двете крила на която бяха отворени като ръце на шляхтич, който очаква да посрещне гост. Веднага ловните кучета, които се въртяха по двора, съобщиха за чужденеца и от пристройката изскочиха двама слуги, за да държат конете.
	В същото време от вратата на главната къща се показа някаква женска фигура, в която Кмичиц мигом позна Оленка. Сърцето му затуптя по-живо и той хвърли юздите на слугата и тръгна гологлав към входа, хванал в едната си ръка сабята, а в другата шапката.
	Тя постоя за миг като прелестно видение, заслонила очи с длан срещу залеза, и внезапно изчезна, сякаш ужасена при вида на приближаващия се гост.
	„Зле! — помисли пан Анджей. — Крие се от мене!“
	Стана му неприятно и толкова по-неприятно, защото преди това хубавият слънчев залез, изгледът на това имение и спокойствието, което се разливаше наоколо, бяха изпълнили сърцето му с надежда, при все че може би пан Анджей не си бе давал сметка за това.
	Той бе имал сякаш илюзията, че отива при годеницата си, която ще го посрещне със светнали от радост очи и със заруменени бузи.
	Но илюзията се разпръсна. Щом го видя, Оленка изчезна, сякаш бе съзряла зъл дух, а вместо нея излезе пан мечникът с неспокойно и същевременно мрачно лице.
	Кмичиц се поклони и му каза:
	— Отдавна исках да се предложа, ваша милост благодетелю, на твоите услуги, но не можех по-рано в тия неспокойни времена, при все че не ми липсваше желание.
	— Много съм ти благодарен, ваша милост. Заповядай вътре — отговори пан мечникът, като поглаждаше киката на главата си, което беше свикнал да прави, когато беше смутен или загубил самоувереност.
	И той се отстрани от вратата, за да пусне госта напред.
	Кмичиц обаче не искаше да влезе пръв и известно време двамата се кланяха един на друг пред прага; най-сетне пан Анджей тръгна на една крачка пред мечника и след минутка двамата бяха вече в стаята.
	Там те намериха други двама шляхтичи: единият, в разцвета на възрастта си, беше пан Довгирд от Племборг, близък съсед на Билевич, другият — пан Худзински, арендатор от Ейрагола. Кмичиц забеляза, че щом чуха името му, лицата им се промениха и двамата настръхнаха като британски кучета при вида на вълк; а той ги погледна предизвикателно, после реши да се преструва, че не ги вижда.
	Настана неприятно мълчание.
	Пан Анджей започна да губи търпение и да хапе мустаците си, гостите продължаваха да го гледат изпод вежди, а пан мечникът гладеше киката си.
	— Пийни, ваша милост, с нас чашка бедна, шляхтишка медовина — каза той най-после, като сочеше стъкленицата и чашите. — Заповядай! Заповядай…
	— Ще пия с ваша милост, пане! — каза Кмичиц доста остро.
	Пан Довгирд и Худзински започнаха да сумтят, като взеха тоя отговор за презрително отношение към тях, но не искаха още отначало да започнат разправия в приятелския дом, и то с такъв скандалджия, който имаше страшна слава в цялата Жмудж. Все пак това пренебрежение ги дразнеше.
	А пан мечникът изпляска с ръце на слугата и му поръча да донесе четвърта чаша, после я напълни, вдигна своята към устата си и каза:
	— За твое здраве, ваша милост… Радвам се, че те виждам в моя дом.
	— Бих бил искрено доволен, ако беше така!
	— Гостът си е гостенин… — отговори пан мечникът с поговорка.
	След малко, изглежда, почувствал се като домакин, задължен да поддържа разговора, попита:
	— Какво ново в Кейдани? Как е пан хетманът със здравето си?
	— Не много добре, пане мечник — отговори Кмичиц, — то и не може да бъде другояче в тия неспокойни времена… Много грижи и неприятности има князът.
	— Вярваме! — каза пан Худзински.
	Кмичиц го изгледа, а после се обърна отново към мечника и заговори така:
	— Князът, въз основа на auxilia, обещана му от негово величество шведския крал, смяташе да тръгне незабавно за Вилно и да отмъсти за още неизстиналите там пепелища. Защото на ваша милост навярно е известно, че днес човек трябва да търси Вилно на мястото на някогашното Вилно, тъй като горя цели седемнайсет дни. Разправят, че между развалините се чернеят само ямите на избите, от които още пуши непрекъснато…
	— Нещастие! — каза пан мечникът.
	— Разбира се, че е нещастие, което, щом не можа да бъде предотвратено, трябваше да бъде отмъстено, и неприятелската столица да бъде превърната в такива руини. И щяхме да направим това, ако не бяха ония размирници, които се отнесоха подозрително към най-благородните намерения на нашия добродетелен господар, обявиха го за предател и му се противопоставят с оръжие в ръка, вместо да тръгнат заедно с него срещу неприятеля. Поради това няма защо да се чудим, че здравето на княза не е добро, когато той, когото Бог е предназначил за велики дела, вижда, че човешката злоба му готви все по-нови и нови impedimenta*, и поради това цялата акция може да се провали. Най-добрите приятели на княза излъгаха очакванията му, тия, на които разчиташе най-много, го напуснаха или преминаха към враговете му.
	[* Пречки (лат.). — Бел.прев.]
	— Така стана! — каза пан мечникът сериозно.
	— И това е голямата му болка — отвърна Кмичиц. — Аз сам чух от княза, когато казваше: „Зная, че и благородните ме осъждат, но защо не дойдат в Кейдани, защо не ми кажат в очите какво имат против мене и не искат да чуят моите основания?“
	— Кого има на ум князът? — попита пан мечникът.
	— На първо място ваша милост, пане благодетелю; князът уважава особено много ваша милост, а подозира, че спадаш към неговите неприятели…
	Пан мечникът започна да глади бързо косата си, най-сетне, като видя, че разговорът взема нежелана насока, плесна с ръце.
	На вратата се показа слуга.
	— Не виждаш ли, че се стъмнява?… Светлина! — викна пан мечникът.
	— Бог вижда — продължаваше Кмичиц, — че и аз самият имах желание да ви предложа услугите си, но същевременно дойдох и със заповед от страна на княза, който сам би дошъл в Билевиче, ако времето беше удобно…
	— Моята къща е много скромна! — каза мечникът.
	— Не говори това, ваша милост, защото е обикновено нещо съседи да се посещават; само че князът няма нито един миг свободен, затова ми каза следното: „Извини ме пред Билевич, че не мога да отида лично при него, но нека той дойде при мене със сродницата си, и то непременно веднага, защото утре или вдругиден не зная къде ще бъда!“ И ето, ваша милост, пристигам с тая покана и се радвам, че двамата със сродницата си сте здрави, понеже, когато пристигнах, видях на вратата панна Александра, само че тя изчезна като дим.
	— Вярно — каза мечникът, — аз сам я пратих да види кой е дошъл.
	— Чакам отговор, пане мечник! — каза Кмичиц.
	В тоя момент слугата внесе светлина и постави свещника върху масата; при блясъка на свещите се виждаше силно смутеното лице на мечника.
	— Това е голяма чест за мене — каза той, — но… не мога веднага… Виждаш, ваша милост, че имам гости… Бъди добър да ме извиниш пред негова светлост княза хетман…
	— Но това съвсем не пречи, пане мечник, защото тяхна милост сигурно ще отстъпят на княза-господар.
	— Ние имаме езици в устата си и можем да отговаряме сами за себе си! — каза пан Худзински.
	— Без да чакаме кой какво ще реши за нас! — добави пан Довгирд от Племборг.
	— Виждаш ли, пане мечник — отвърна Кмичиц, като се престори, че смята за съгласие недоволните думи на шляхтичите, — знаех аз, че това са тактични мъже. Впрочем, за да не ги обидим, и тях каня в Кейдани от името на княза.
	— Излишно благоволение! — отговориха двамата. — Ние имаме друга работа.
	Кмичиц ги погледна някак особено, после каза студено, сякаш на някое четвърто лице:
	— Когато князът кани, не бива да му се отказва!
	При тия думи другите двама станаха от столовете си.
	— Значи това е принуда? — каза мечникът.
	— Пане мечник, благодетелю — отвърна живо Кмичиц. — Тяхна милост ще отидат и да искат, и да не искат, понеже на мене така ми харесва, но по отношение на ваша милост не желая да употребя сила и най-любезно моля да изпълниш волята на княза. Аз съм на служба и имам заповед да откарам ваша милост, но докато се надявам, че ще постигна нещо с молба, не ще престана да моля… Освен това заклевам се пред ваша милост, че косъм няма да падне от главата ти. Князът желае да говори с тебе и иска през това неспокойно време, когато дори селяните образуват въоръжени групи и грабят, ти да живееш в Кейдани. Ето цялата работа. Там ваша милост ще бъдеш третиран със съответното уважение като гост и приятел, за което ти се дава честна дума.
	— Като шляхтич протестирам! — каза мечникът. — И законът ме брани!
	— И сабите! — викнаха Худзински и Довгирд.
	Кмичиц започна да се смее, после смръщи вежди и каза:
	— Ваша милост панове, приберете тия саби, че ще заповядам и двама ви да изправят при плевнята и да ви теглят куршума!
	При тия думи шляхтичите изтръпнаха и започнаха да се споглеждат помежду си и да гледат към Кмичиц, а мечникът възкликна високо:
	— Това е най-ужасно насилие срещу шляхтишките свободи, срещу привилегиите ни!
	— Няма да има насилие, ако ваша милост послушаш доброволно — отвърна Кмичиц, — и доказателство за това е фактът, че аз оставих драгуните в селото, а дойдох тук сам, за да те моля като съсед съседа. Недей ми отказва, защото времената сега са такива, че мъчно може да се прощава за такъв отказ. Сам князът ще се извини на ваша милост и бъди уверен, че ще бъдеш приет като съсед и приятел. Разбери и това, че ако щеше да е другояче, тогава аз бих предпочел сто пъти да получа куршум в главата, отколкото да идвам тук за ваша милост. Докато съм жив, косъм няма да падне от никоя билевичувска глава! Помисли, ваша милост, кой съм аз, спомни си пан Хераклиуш, неговото завещание и сам реши дали князът хетман би избрал мене, ако смяташе да постъпи неискрено с ваша милост.
	— Тогава защо употребява насилие, защо трябва да пътувам по принуда?… Как мога да му повярвам, когато цяла Литва говори за репресиите, на които са подложени благородни граждани в Кейдани?
	Кмичиц си отдъхна, тъй като от думите и гласа разбра, че мечникът почва да се колебае.
	— Ваша милост благодетелю! — каза той почти весело. — Между съседите принудата често пъти води началото си от чувствата. Ами когато ти, ваша милост, заповядаш да свалят на мил гост колелото от колата му и самата нея затваряш в хамбара, нима това не е принуда? Ами когато го караш да пие, при все че виното вече тече през носа му, нима това не е принуда! А тук знай, ваша милост, че дори да ми се наложи да те вържа и вързан да те карам между драгуните за Кейдани, това ще бъде за твое добро… Помисли само: разбунтувани войници се влачат и вършат беззакония, селяните образуват тайфи, шведската войска се приближава, а ти мислиш, ваша милост, че ще се запазиш от неприятности в тоя кипеж, че днес-утре едните или другите не ще дойдат тук, няма да те ограбят, опожарят, да се нахвърлят върху имота ти и върху ваша милост?… Та какво е Билевиче — крепост ли? Ще се защитиш ли в него? Тогава какво иска князът за ваша милост? Безопасност, защото само в Кейдани не те заплашва нищо, а тук ще бъде оставен княжески гарнизон, който ще пази имота ти като собствените си очи от всякакво войнишко своеволие и ако дори една вила ти се загуби, можеш да ми секвестираш цялото богатство.
	Мечникът започна да се разхожда из стаята.
	— Мога ли да вярвам на думите ти, ваша милост?
	— Като на Завиша!* — отвърна Кмичиц.
	[* Прочут полски рицар от началото на XV век. — Бел.прев.]
	В тоя момент в стаята влезе панна Александра. Кмичиц потръгна бързо към нея, но изведнъж си спомни какво се бе случило в Кейдани, и студеното и лице го прикова на място, затова той се поклони мълчаливо отдалече. Мечникът се изправи пред нея.
	— Заминаваме за Кейдани! — каза той.
	— Защо? — попита тя.
	— Защото князът хетман ни кани…
	— Много любезно!… По съседски!… — добави Кмичиц.
	— Да! Много любезно — каза мечникът с известна горчивина, — но ако не отидем доброволно, тогава тоя рицар има заповед да ни обгради с драгуни и ни откара насила.
	— Не дай, Боже, да дойде работата дотам! — каза Кмичиц.
	— Не ти ли казвах, чичо — обади се панна Александра, — че трябва да бягаме колкото е възможно по-далече, защото тук не ще ни оставят на мира… Ето че думите ми се сбъднаха!
	— Какво да се прави? Какво да се прави? Срещу насилието няма лек! — извика мечникът.
	— Така е — каза девойката, — но ние не би трябвало да отиваме доброволно в тоя опозорен дом. Нека тия разбойници ни вземат насила, нека ни вържат и така да ни откарат… Не само ние ще бъдем преследвани, не само ние ще бъдем засегнати от мъстта на предателите, но те да знаят, че предпочитаме смъртта пред позора.
	Тук тя се обърна към Кмичиц с израз на най-дълбоко презрение.
	— Вържи ни, пане офицер или пане палач, и ни подкарай с коне, че иначе няма да тръгнем!
	Кръв бликна по лицето на Кмичиц; за миг изглеждаше, че ще избухне в страшен гняв, но се овладя.
	— Ах, ваша милост панно! — отвърна той със сподавен от вълнение глас. — Не се радвам на благоволение в твоите очи, щом искаш да ме изкараш разбойник, предател и насилник. Нека Бог съди кой е прав: дали аз, който служа на хетмана, или ти, която ме хулиш като куче. Бог ти е дал хубост, но сърце упорито и неумолимо. Готова си сама да страдаш, за да нанесеш още по-голяма болка на другиго, прекаляваш, панно, кълна се, че прекаляваш, а от това няма полза!
	— Право казва момичето! — викна мечникът, който внезапно придоби смелост. — Няма да тръгнем доброволно!… Откарай ни, ваша милост, с драгуни.
	Но Кмичиц съвсем не му обърна внимание, толкова беше възмутен и дълбоко засегнат.
	— Ти обичаш човешката мъка — продължи да говори той на Оленка — и ме нарече предател без съд, без да изслушаш моите оправдания, без да ми дадеш да кажа дори една дума в своя защита. Нека бъде така!… Но в Кейдани ще отидеш… доброволно, недоброволно — все едно! Там ще излязат наяве моите намерения, там ще разбереш дали основателно ме обвини, там съвестта ти ще каже кой от нас на кого е бил палач! Друго отмъщение не желая. Нека Бог да е с тебе, но такова отмъщение трябва да имам. И нищо повече не искам вече от тебе, защото ти изпъваше струната, докато я скъса… Змия седи под твоята хубост като под цвете! Дано те!… Дано те!…
	— Няма да тръгнем! — повтори още по-решително мечникът.
	— Заклевам се! — викнаха пановете Худзински от Ейрагола и Довгирд от Племборг.
	Тогава Кмичиц се обърна към тях, но вече беше много бледен, защото го задушаваше гняв и зъбите му тракаха като при треска.
	— Ей — каза той, — ей, не се опитвайте!… Коне се чуват, драгуните ми пристигат! Само някой да каже още една дума, че няма да тръгне!
	И наистина зад прозореца се чуваше тропот на много конници. Всички разбраха, че няма изход, а Кмичиц рече:
	— Панно! Докато се прочете два пъти „Отче наш“, трябва да бъдеш в каретата, иначе чичо ти ще получи куршум в главата!
	И, изглежда, че го овладяваше все по-див гняв, защото внезапно изкрещя така, та чак стъклата на прозорците издрънчаха:
	— На път!
	Но в същия момент вратата откъм пруста се отвори тихо и някакъв чужд глас попита:
	— А накъде, пане рицарю?
	Всички се вкамениха от удивление, а очите се обърнаха към вратата, на която стоеше един дребен човек с броня и с гола сабя в ръка.
	Кмичиц направи крачка назад, сякаш видя призрак.
	— Пан… Володиовски! — възкликна той.
	— На вашите услуги! — отвърна дребният човек.
	И се придвижи към средата на стаята; след него влязоха вкупом Мирски, Заглоба, двамата Скшетуски, Станкевич, Оскерко и пан Рох Ковалски.
	— Ха — каза Заглоба, — хванал казак татарин, а татаринът за косата го държи.
	Рошенският мечник заговори:
	— Които и да сте, рицари, спасете шляхтича, когото въпреки закона, произхода, службата искат да арестуват и вържат. Спасете, ваша милост панове, братя, шляхтишката свобода!
	— Не се бой, ваша милост! — отвърна Володиовски. — Драгуните на тоя рицар са вече вързани, а сега не ваша милост, но той повече се нуждае от спасение.
	— А най-много от свещеник! — каза пан Заглоба.
	— Пане рицарю — каза Володиовски, като се обърна към Кмичиц, — не ти върви с мене, ето вече втори път ти се изпречвам на пътя… Не ме очакваше, нали?
	— Вярно! — каза Кмичиц. — Мислех, че ваша милост си в ръцете на княза.
	— Именно от тия ръце се изплъзнах… а ти знаеш, че пътят за Подлесието минава през тук… Но да оставим това. Когато първия път отвлече тая девойка, аз те извиках на дуел… нали?
	— Така е — каза Кмичиц и неволно посегна с ръка към дръжката на сабята си.
	— Сега работата обаче стои другояче. Тогава ти беше побойник, което се случва често всред шляхтата и не опозорява окончателно… Но днес вече си недостоен да се бие с тебе честен човек.
	— Защо? — попита Кмичиц.
	И вдигна гордо глава, и загледа пан Володиовски право в очите.
	— Защото си предател и ренегат — отвърна пан Володиовски, — защото като палач съсече благородни воини, които се изправиха да защитават отечеството, защото вие направихте тоя нещастен край да стене под ново иго!… Накратко: избирай смъртта си, кълна се в Бога, че последният ти час е дошъл.
	— С какво право искате да ме съдите и екзекутирате? — попита Кмичиц.
	— Ваша милост пане — отговори Заглоба сериозно, — прочети си молитвата, вместо да ни питаш с какво право… А ако имаш да кажеш нещо за свое оправдание, казвай го бързо, понеже не ще намериш нито една жива душа да се яви в твоя защита. Както чух, веднъж вече тая девойка те измолила от ръцете на пан Володиовски, но след това, което направи сега, и тя надали ще се застъпи за тебе.
	Тук очите на всички се обърнаха неволно към Билевичувна, чието лице в тоя миг беше сякаш изсечено от камък. Тя стоеше неподвижна, със сведени клепачи, ледена, студена, но не пристъпи нито крачка напред, не каза нито дума.
	Тишината бе прекъсната от гласа на Кмичиц:
	— Аз не моля тази панна за застъпничество!
	Панна Александра мълчеше.
	— Влез! — викна Володиовски, като се обърна към вратата. Чуха се тежки стъпки, на които мрачно акомпанираше звън на шпори, и шестима войници начело с Юзва Бутрим влязоха в стаята.
	— Вземете го — изкомандва Володиовски, — изкарайте го извън селото и го застреляйте!
	Тежката ръка на Бутрим се отпусна върху яката на Кмичиц, след нея две други сториха същото.
	— Не им позволявай да ме дърпат като куче! — каза пан Анджей на Володиовски. — Сам ще тръгна.
	Дребният рицар кимна на войниците, които го пуснаха веднага, но го обградиха от всички страни; а той излезе спокойно, без да каже вече нищо на никого, а само тихо шепнеше молитва.
	Панна Александра също се измъкна през отсрещната врата към другите стаи. Тя мина през една, през втора, като протягаше пред себе си ръце в мрака; внезапно главата й се замая, почна да се задушава и падна като мъртва на пода.
	А между събраните в първата стая известно време цареше глухо мълчание; накрай го прекъсна рошенският мечник:
	— Дали няма вече за него милост? — попита той.
	— Жал ми е за него — отвърна Заглоба, — колко решително отиваше на смърт!
	На това Мирски отговори:
	— Той разстреля двайсетина шляхтичи от моята хоронгва освен ония, които уби в боя.
	— И от моята! — каза Станкевич. — А разправят, че хората на Невяровски избил до крак.
	— Трябва да е имал такава заповед от Радживил — каза пан Заглоба.
	— Ваша милост панове, на моята глава ще навлечете отмъщението на Радживил! — забеляза мечникът.
	— Ти, ваша милост, трябва да бягаш. Ние отиваме в Подлесието, защото хоронгвите там са се вдигнали срещу предателите, а вие можете веднага да тръгнете с нас. Няма друг изход. Можете да се подслоните в Бяловежка, където живее един роднина на пан Скшетуски, придворен ловчи. Там не ще ви намери никой.
	— Но имотът ми ще пропадне.
	— Жечпосполита ще ти го върне, ваша милост.
	— Пане Михале — каза внезапно Заглоба, — ще скоча да видя дали у тоя нещастник няма някакви хетмански заповеди. Нали помните какво бях намерил у Рох Ковалски?
	— Яхвай, ваша милост, коня. Има още време, а после книжата ще се окървавят. Нарочно заповядах да го изкарат извън селото, та девойката да не се уплаши тук от гърма на мускетите; нали жените са чувствителни и плачливи.
	Заглоба излезе и след минута се чу тропотът на коня, с който заминаваше, а пан Володиовски се обърна към мечника:
	— А какво прави сродницата на ваша милост?
	— Навярно се моли за тая душа, която отива пред Божия съд…
	— Да му даде Бог вечен покой! — каза Ян Скшетуски. — Да не беше останал доброволно да служи при Радживил, пръв щях да се застъпя за него, но той, ако не е искал да остане на страната на отечеството, поне можеше да не продава душата си на Радживил.
	— Точно така! — каза Володиовски.
	— Той е виновен и заслужава това, което му се случи! — каза Станислав Скшетуски. — Но повече бих желал да видя на негово място Радживил или Опалински!… Ах, Опалински!
	— Най-добро доказателство за голямата му вина имате в това, ваша милост панове — намеси се Оскерко, — че тая девойка, на която беше годеник, не намери нито една дума в негова защита. Аз я наблюдавах внимателно и видях колко страдаше, но мълчеше, защото как може да се застъпва за един предател?!
	— А някога тя го обичаше искрено, зная това! — каза мечникът. — Разрешете, ваша милост панове, да отида да видя какво става с нея, това е тежко преживяване за една жена.
	— И стягай се, ваша милост, за път! — извика дребният рицар. — Ние тръгваме веднага щом ни починат конете. Кейдани е много близо оттук, а Радживил трябва вече да се е върнал там.
	— Добре! — каза шляхтичът. И излезе от стаята.
	След миг се разнесе неговият пронизителен вик. Рицарите се затекоха по посоката на гласа, без да разбират какво се е случило, дотърчаха и слугите със свещи и видяха пан мечника да вдига Оленка, която бе намерил паднала в безсъзнание на пода.
	Володиовски скочи да му помага и двамата я сложиха на софата; тя обаче не даваше признаци на живот. Започнаха да я свестяват. Дотърча старата ключарка с лекарства и най-сетне девойката отвори очи.
	— Тук нямате работа, ваша милост панове — каза старата ключарка. — Вървете в другата стая, а ние вече ще се оправим.
	Мечникът изведе гостите.
	— По-добре да не беше ставало всичко това — казваше смутеният домакин. — Можехте да вземете със себе си тоя нещастник и да го свършите някъде по пътя, а не у мене. Как да пътувам сега, когато момичето е едва живо?… Току-виж, че се е разболяло.
	— Станалото — станало — каза Володиовски. — Ще настаним девойката в карета, защото трябва да бягате. Отмъстителността на Радживил не прощава на никого.
	— А може и девойката да се съвземе бързо — каза Ян Скшетуски.
	— Има готова и впрегната удобна карета, Кмичиц я е докарал със себе си — каза Володиовски. — Пане мечник, иди, ваша милост, и кажи на девойката как стои работата, че заминаването не бива да се отлага, та нека събере силите си. Ние трябва да тръгваме, а до утре сутринта хората на Радживил могат да дойдат тук.
	— Вярно — каза мечникът, — отивам!
	Отиде и след някое време се върна със сродницата си, която не само че се бе напълно свестила, но вече беше облечена за път. Само по лицето си имаше силни румени петна, а очите й блестяха трескаво.
	— Да вървим, да вървим!… — повтори тя, като влезе в стаята.
	Володиовски излезе за малко в пруста, за да изпрати хора за каретата, после се върна и всички започнаха да се стягат за път.
	Преди да мине четвърт час, зад прозорците се разнесе тракане на колелата и тропот на конски копита по камъните, с които беше постлан пътят пред къщата.
	— Да вървим! — каза Оленка.
	— На път! — викнаха офицерите.
	В тоя миг вратата се отвори широко и пан Заглоба се втурна като бомба в стаята.
	— Спрях екзекуцията! — викна той.
	От румена Оленка в миг стана бяла като тебешир: изглеждаше, че пак ще припадне, но никой не й обърна внимание, понеже всички очи бяха обърнати към Заглоба, който в това време пъхтеше като кит и се мъчеше да си поеме дъх.
	— Спрял си екзекуцията, ваша милост? — попита Володиовски слисан. — Защо?
	— Защо ли?… Чакай да си поема дъх… Защото, ако не е бил Кмичиц, ако не е бил този благороден рицар, всички ние, които сме тук, щяхме да висим изтърбушени по кейданските дървета… Пфу… Нашия благодетел искахме да убием, ваша милост панове!… Пфу!…
	— Как е възможно това? — викнаха всички едновременно.
	— Как е възможно ли? Четете това писмо и ще получите отговора.
	Тук пан Заглоба даде писмото на Володиовски, а той почна да го чете, като прекъсваше час по час и поглеждаше към другарите си, защото това беше онова писмо, в което Радживил кореше горчиво Кмичиц, че поради неговото настойчиво ходатайство не ги екзекутирал в Кейдани.
	— Е, какво? — повтаряше при всяка пауза пан Заглоба. Както знаем, писмото свършваше с нареждане Кмичиц да докара в Кейдани мечника и Оленка. Пан Анджей, изглежда, затова го бе носил у себе си, та при необходимост да го покаже на мечника, но не беше станало нужда.
	Преди всичко обаче не оставаше никаква сянка от съмнение, че ако не е бил Кмичиц, двамата Скшетуски, пан Володиовски и Заглоба са щели да бъдат избити немилостиво в Кейдани веднага след оня прословут договор с Понтус де ла Гард.
	— Ваша милост панове — рече Заглоба, — ако и сега заповядате да го разстрелят, кълна се в Бога, че ще зарежа компанията ви и няма да искам да ви зная…
	— Дума да не става за разстрел — отговори Володиовски.
	— Ах! — каза Скшетуски, като се хвана с две ръце за главата. — Какво щастие, че ти, отче, още там си прочел писмото, преди да се върнеш при нас…
	— Тебе, ваша милост, трябва да са те хранили със скорци през детските години! — възкликна Мирски.
	— А! Какво? — викна Заглоба. — Всеки друг най-напред би се върнал да прочете писмото с вас, а през това време на оня щяха да му светят маслото. Но мене, щом ми донесоха хартията, намерена у него, веднага нещо ме бодна, нали от рождение съм любопитен към всичко. А там двамина вървяха напред с фенери и вече бяха на ливадата. Тогава им казвам: „Я ми посветете да видя какво е писано тук…“ И започнах да чета… И казвам ви, ваша милост панове, че чак ми притъмня, сякаш някой ме удари с пестник по плешивата чутура. „За Бога! — казвам. — Пане рицарю, ти защо не показа това писмо?!“ А той: „Защото такава ми беше волята!“ Такава корава глава дори в смъртния си час. Но аз като го грабнах, като почнах да го прегръщам… „Благодетелю — казвам, — ако не си бил ти, враните вече да са ни изкълвали!“ Тогава заповядах да го подкарат назад и го доведат тук, а аз насмалко не изкарах душата на коня, за да ви съобщя миг по-скоро какво се е случило… Уф!…
	— Странен човек! Изглежда, че в него има толкова добро, колкото и зло — каза Станислав Скшетуски. — Ако такива хора не искаха…
	Но преди да свърши, вратата се отвори и войниците вкараха Кмичиц.
	— Свободен си, пане рицарю — каза веднага Володиовски, — и докато сме живи, никой от нас няма да вдигне ръка срещу тебе. Какъв отчаян човек си ти, та не показа веднага това писмо? Нямаше да те безпокоим.
	После се обърна към войниците:
	— Оттеглете се и всички да се качат на конете!
	Войниците излязоха и пан Анджей остана сам насред стаята. Лицето му беше спокойно, но мрачно и той гледаше гордо офицерите, които стояха пред него.
	— Свободен си! — повтори Володиовски. — Отивай, където искаш, дори при Радживил, макар че ни боли, като виждаме рицар от благородна кръв да помага на предател против отечеството.
	— Тогава помисли добре, ваша милост — каза Кмичиц, — защото предупреждавам, че ще отида не другаде, а именно при Радживил!
	— Присъедини се към нас, дано гръм удари тоя кейдански тиранин! — извика Заглоба. — Ще ни бъдеш приятел и най-мил другар, а майката родина ще ти прости провиненията към нея!
	— Изключено е! — каза Кмичиц енергично. — Бог ще реши кой служи по-добре на отечеството: дали вие, като започвате гражданска война на своя глава, или аз, като служа на господар, който единствен може да спаси тая нещастна Жечпосполита. Вие вървете по своя път, а аз ще тръгна по своя! Не е време да ви убеждавам и няма полза от това, обаче от дъното на душата си ви казвам: вие погубвате отечеството, вие заставате срещу неговото спасение. Не ще ви нарека предатели, понеже зная, че вашите пориви са благородни, но ето как стои работата: отечеството затъва, Радживил му протяга ръка, а вие бодете тая ръка с мечовете си и в заслепението си обявявате за предатели него и всички ония, които застават на негова страна.
	— Бога ми — рече Заглоба, — ако не бях видял колко смело отиваше ваша милост към смъртта, щях да помисля, че страхът те е умопобъркал. На кого си дал ти клетва? На Радживил или на Ян Казимеж? На Швеция или на Жечпосполита? Умопобъркал си се, ваша милост.
	— Знаех, че няма никаква полза да ви убеждавам!… Останете със здраве!
	— Я почакай още малко — рече Заглоба, — защото става дума за нещо важно. Кажи ми, обеща ли ти Радживил да не ни погубва, когато си го молил за това в Кейдани?
	— Обеща ми! — каза Кмичиц. — Вие щяхте да останете през време на войната в Бирже.
	— Тогава опознай твоя Радживил, който изменя не само на отечеството, не само на краля, но и на собствените си слуги. Ето и едно негово писмо до коменданта на Бирже, което аз намерих у офицера, командир на конвоя. Чети!
	При тия думи пан Заглоба подаде хетманското писмо на Кмичиц. Той го взе в ръце и започна да плъзга поглед по него, а едновременно с четенето в лицето му нахлуваше кръв и все по-силна червенина от срам за своя вожд обливаше челото му. Внезапно той смачка писмото в ръка и го хвърли на земята.
	— Останете със здраве! — каза той. — По-добре да бях загинал от ръцете ви!
	И излезе от стаята.
	— Ваша милост панове — каза Скшетуски след кратко мълчание, — мъчна е работата с тоя човек, защото той вярва в своя Радживил както турчин в Мохамеда си. И аз мислех като вас, че служи за лична полза или от амбиция, но не е така. Той не е лош човек, а умопобъркан.
	— Ако той е признавал досега своя Мохамед — каза Заглоба, — аз дяволски му подкопах вярата в него. Видяхте ли как се потресе, когато прочете писмото. Между тях ще има голяма разправия, защото този момък е готов да се нахвърли срещу самия дявол, не само срещу Радживил. Кълна се в Бога, че ако някой ми подареше турско стадо, не щях да се зарадвам така, както от това, че го спасих от смърт.
	— Вярно е — каза мечникът, — че той дължи живота си на ваша милост, никой не ще отрече това.
	— Господ да му е на помощ! — каза Володиовски. — Сега да решим какво ще правим.
	— Ами какво? Да яхваме конете и да тръгваме на път… Конете вече поотпочинаха — отговори Заглоба.
	— Точно така. Да тръгваме час по-скоро! А ти, ваша милост, ще тръгнеш ли с нас? — попита Мирски мечника.
	— Аз няма да мога да седя тук спокойно и също трябва да заминавам… Но ако ваша милост панове искате да тръгвате веднага, ще ви кажа откровено, че не ми е много удобно да се вдигам с вас. Щом оня си замина жив, тогава тук няма да ме изгорят или убият веднага, а за такъв път човек трябва да се поснабди с това-онова. Бог знае кога ще се върна… Трябва да се разпоредя за някои неща, по-хубавите вещи да скрия, инвентара да изпратя по съседи, да опаковам багажа. А имам и малко пари, които не бих искал да вземам в каруца. До утре сутринта ще бъда готов, но така изведнъж не мога.
	— Ние пък не можем да чакаме, че меч виси над главите ни — отговори Володиовски. — А ти, ваша милост, къде искаш да се скриеш?
	— В Бяловежките гори, както ме посъветвахте… Или поне момичето ще оставя там, защото аз още не съм стар и сабята ми може да послужи на отечеството и краля.
	— Тогава остани със здраве, ваша милост… Дано даде Бог да се срещнем в по-добри времена.
	— Да ви възнагради Бог, ваша милост панове, задето ми дойдохте на помощ. Сигурно ще се видим някъде заедно на бойното поле.
	— Желаем ти добро здраве!
	— Щастлив път!
	И започнаха да се сбогуват, а после всеки отиваше и се покланяше на панна Александра.
	— В Бяловежките гори ще видиш жена ми, ваша милост панно, както и момченцата ми. Прегърни ги от мене и цъфти в добро здраве — каза Ян Скшетуски.
	— А понякога си спомняй за войника, който нямаше щастие да те спечели, но винаги е готов да ти свали звездите — добави Володиовски.
	След тях се приближаваха и другите. Последен дойде и пан Заглоба.
	— Сбогувай се и със стареца, прекрасно цвете! Прегърни пани Скшетуска и моите палавници. Те са добри момчета!
	Вместо отговор Оленка хвана ръката му и я притисна мълчаливо до устата си.


	Двайсет и първа глава

	Същата нощ, най-много два часа след заминаването на отряда на Володиовски, в Билевиче пристигна самият Радживил с конница, който идеше на помощ на Кмичиц, понеже се боеше да не би той да попадне в ръцете на Володиовски. Когато узна какво се бе случило, взе мечника заедно с Оленка и тръгна обратно за Кейдани, без да даде почивка дори на конете.
	Хетманът беше безкрайно възмутен, като слушаше мечника, който разказваше всичко нашироко в желанието си да отклони от себе си вниманието на страшния магнат. По същата причина не смееше да протестира и срещу откарването си в Кейдани и в душата си беше доволен, че бурята се свърши с това. А Радживил, ако и да подозираше мечника, че действа и заговорничи срещу него, имаше наистина твърде много грижи, та не можеше да мисли сега за това.
	Бягството на Володиовски можеше да промени работите в Подлесието. Хороткевич и Якуб Кмичиц, които стояха там начело на конфедерираните против хетмана хоронгви, бяха добри войници, но недостатъчно влиятелни, поради което цялата конфедерация не беше с особено значение. Но с Володиовски бяха избягали хора като Мирски, Станкевич и Оскерко, без да смятаме самия малък рицар, всички отлични офицери и обградени с всеобщо признание.
	Все пак в Подлесието беше и княз Богуслав, който се съпротивляваше на конфедератите с придворните хоронгви, като при това непрекъснато очакваше помощ от вуйчо си електора; но вуйчото електор се бавеше, изглежда, че очакваше да види как ще се развият събитията; а противната войска растеше по сила и всеки ден към нея се присъединяваха нови привърженици.
	По едно време хетманът искаше да тръгне сам за Подлесието и с един замах да смаже бунтовниците, но го спираше мисълта, че щом кракът му излезе извън границите на Жмудж, целият край веднага ще въстане и тогава авторитетът на Радживиловци пред шведите ще падне до нула.
	Затова князът мислеше дали не е по-добре засега напълно да изостави Подлесието и да повика княз Богуслав в Жмудж.
	Това беше необходимо и неотложно, защото, от друга страна, идваха страшни вести за дейността на витебския воевода. Хетманът се беше опитал да се разбере с него и да го привлече за своите планове, но Сапеха бе върнал писмата му без отговор; вместо това се говореше, че е обявил всичко на търг, продава, каквото може, среброто претопява на монети, стадата си разменя срещу пари, дори килимите и гоблените си залага на евреите, а имотите си отдава в аренда и събира войска.
	Хетманът, алчен по природа и неспособен за парични жертви, отначало не искаше да вярва, че някой без колебание хвърля цялото си богатство пред олтара на отечеството; но времето го убеди, че наистина е така, понеже с всеки изминат ден военната мощ на Сапеха растеше. При него отиваха бегълци, шляхтичи, патриоти, неприятели на Радживиловци, о, дори по-лошо — и бивши приятели, и още по-лошо — дори роднини на хетмана, като князът ловчи Михал, за когото дойде вест, че бил заповядал всички доходи от имотите му, още незаети от неприятеля, да бъдат давани за войската на витебския воевода.
	Така сградата, издигната от тщеславието на Януш Радживил, се пропукваше из основи и се клатеше. Цяла Жечпосполита трябваше да се побере в тая сграда, а вместо това бързо се оказа, че тя не може да обхване дори само Жмудж.
	Положението все повече заприличваше на омагьосан кръг, защото например против витебския воевода Радживил можеше да повика шведската войска, която постепенно заемаше все по-голяма част от страната, но това значеше да признае, че е безсилен. Пък и поради хитростта на пан Заглоба след клеванското сблъскване отношенията между хетмана и шведския генералисимус се влошиха и въпреки обясненията помежду им цареше раздразнение и недоверие.
	Когато тръгна на помощ на Кмичиц, хетманът се надяваше, че може би все пак ще хване Володиовски и ще го ликвидира, но понеже и тази сметка излезе крива, сега той се връщаше сърдит и навъсен. Учудваше го и това, че не се натъкна и на Кмичиц из пътя за Билевиче, а това стана така, понеже пан Анджей, чиито драгуни пан Володиовски бе взел със себе си, се връщаше съвсем сам, та затова избра по-късия път през горите, като заобиколи Племборг и Ейрагола.
	След цяла нощ, прекарана на кон, на другия ден по пладне хетманът отново стигна с войската си в Кейдани и първият му въпрос беше за Кмичиц. Отговориха му, че се е върнал, но без войници. За това обстоятелство князът вече знаеше, но искаше от устата на самия пан Анджей да чуе всичко, та заповяда да го повикат веднага.
	— Не ти е провървяло, както и на мене — каза той, когато Кмичиц застана пред него. — Рошенският мечник вече ми каза, че си паднал в ръцете на оня малък дявол.
	— Тъй вярно — каза Кмичиц.
	— И моето писмо те било спасило?
	— За кое писмо говориш, ваше княжеско височество? Защото, след като ми прочетоха това, което намериха у мене, прочетоха ми за награда и другото, което ваше княжеско височество си писал до биржанския комендант.
	— Значи ти знаеш?
	— Зная! — отговори Кмичиц разпалено. — Как си можал, ваше княжеско височество, да постъпиш с мене така? За обикновения шляхтич е срам да нарушава дадена дума, камо ли за един княз и вожд…
	— Мълчи — каза Радживил.
	— Няма да мълча, защото там, пред тия хора, трябваше да се червя за ваше княжеско височество! Те ме наговаряха да се присъединя към тях, но аз не пожелах и им казах: „Служа на Радживил, тъй като и правото, и честта са на негова страна!“ Тогава ми показаха писмото: „Гледай какъв е твоят Радживил!“ — и аз трябваше да си затворя устата и да гълтам срама…
	Устните на хетмана започнаха да треперят от ярост. Обзе го дива жажда да извие врата на тая дръзка глава и вече, ха да вдигне ръце и да плесне за прислугата. Гневът заслоняваше очите му, спираше дъха в гърдите и сигурно Кмичиц щеше да плати скъпо за това избухване, ако не беше внезапният пристъп на астма, който в тоя момент нападна княза. Лицето му почерня, той скочи от стола и започна да маха с ръце из въздуха, очите му изскочиха навън, а от гърлото се изтръгна хриплив рев, в който Кмичиц едва разбра думите:
	— Задушавам се!…
	При вдигнатата тревога дотърчаха слуги, придворни лекари и започнаха да свестяват княза, който бе загубил съзнание. Свестяваха го цял час, а когато най-после започна да дава признаци на живот, Кмичиц излезе от стаята.
	В коридора срещна Харламп, който се бе вече излекувал от раните и контузиите, получени в боя с разбунтуваните унгарци на Оскерко.
	— Какво ново? — попита мустакатият.
	— Свести се вече! — отговори Кмичиц.
	— Хм! Но всеки ден може да не се свести. Лоша ни е работата, пане полковник, защото, като умре князът, делата му ще се струпат върху нас. Цялата ми надежда е във Володиовски, че ще пази старите си другари, затова да ти кажа, ваша милост (тук Харламп сниши гласа си), доволен съм, че той се измъкна.
	— Толкова тясно ли му беше тук?
	— Какво ти тясно! Представи си, ваша милост, че в елшака, където го обградихме, имаше вълци и не успяха да избягат, а той се измъкна. Дявол да го вземе. Кой знае дали не ще дойде време да му целуваме ръка, защото тук, около нас, е някак лошо. Шляхтата се отказва масово от нашия княз и всички приказват, че предпочитат истинския неприятел, шведа, татарина дори, отколкото ренегатът. Ето, това е! А тук князът-господар непрекъснато заповядва да се ловят и затварят нови и нови граждани, което — между нас казано — е противно на закона и свободите. Днес докараха рошенския мечник!…
	— О? Докараха го тук?
	— Да, разбира се, и със сродницата си. Девойка като бадем! Мога да те поздравя, ваша милост!
	— Къде ги настаниха?
	— В дясното крило. Хубави стаи им дадоха, не могат да се оплачат освен от това, че пред вратите им има стража. А кога ще е сватбата, пане полковник?
	— Още оркестър не е поръчан за тая сватба. Бъди здрав, ваша милост! — каза Кмичиц.
	След като се сбогува с Харламп, Кмичиц тръгна за квартирата си. Безсънната нощ, бурните събития през нея и последната случка с княза го бяха толкова уморили, че той едва се държеше на крака. А при това, както всяко докосване предизвиква болка в тялото на отрудения и бития, така и душата му беше оболяла. Обикновеният въпрос на Харламп: „Кога ще е сватбата?“ — го убоде болезнено, защото веднага пред очите му се яви като живо леденото лице на Оленка и устата й, стисната тогава, когато мълчанието й потвърждаваше смъртната присъда срещу него. Не е важно дали молбата й би могла да го спаси, дали пан Володиовски би се съобразил с нея! Цялата мъка и болка, които Кмичиц чувстваше сега, се състояха в това, че тя не изрече тая молба. А пък на два пъти по-рано не се бе поколебала да го спасява. Нима такава пропаст съществуваше вече между тях, нима чак толкова бе угаснала в сърцето й не любовта, а обикновената благосклонност, която човек може да има дори към чуждия, обикновената милост, която трябва да имаме към всекиго? Колкото повече мислеше Кмичиц върху това, толкова по-жестока му се струваше Оленка, толкова по-голямо недоволство изпитваше към нея, толкова по-дълбока обида. Какво толкова съм сторил — питаше се той, — та да ме презира като прокълнат от църквата? Дори и да е зле, че служа при Радживил, все пак аз се чувствам невинен, защото с ръка на сърцето мога да кажа, че служа не за повишение, не за печалби, не за хляб, а само понеже виждам в това полза за отечеството — тогава за какво бях заклеймен без съд?…
	— Добре, добре! Нека бъде така! Не ще отида да се оправдавам за провинения, които не съм извършил, нито ще моля за милост! — повтаряше си той за хиляден път.
	И все пак болката не преставаше, засилваше се все повече. Когато се върна в стаите си, пан Анджей се хвърли на леглото и се опита да заспи, но въпреки цялата си умора не можа. След малко стана и започна да се разхожда из стаята. От време на време слагаше ръце върху челото си и си казваше на глас:
	— Не може да бъде другояче, но сърцето на това момиче е упорито!
	И отново:
	— Не съм очаквал от тебе такова нещо, панно… Бог да ти плати за това!
	В такива размисли минаваха един след друг часовете, накрай той се измори съвсем и задряма, седнал на леглото, но преди да заспи, го събуди един придворен на княза, пан Шкилондж, и го повика при хетмана.
	Радживил се чувстваше вече по-добре и дишаше по-свободно, но върху оловеното му лице се отразяваше голяма отпадналост. Той седеше в дълбоко кресло, тапицирано с кожа, а при него имаше лекар, когото отпрати веднага щом влезе Кмичиц.
	— Бях вече с единия крак на оня свят, и то по твоя вина! — каза той на пан Анджей.
	— Ваше височество княже, вината не е моя; аз казах, каквото мислех.
	— Нека това не се повтаря повече. Поне ти не добавяй тежест към бремето, което нося, и знай, че каквото простих на тебе, на другиго не бих простил.
	Кмичиц мълчеше.
	— Ако заповядах — каза князът след малко — да бъдат екзекутирани в Бирже ония хора, на които простих в Кейдани по твоя молба, то не е, защото исках да те измамя, а за да ти спестя болката. Съгласих се привидно, понеже имам слабост към тебе… А тяхната смърт беше необходима. Та нима аз съм палач, нима ти мислиш, че проливам кръв, за да насладя очите си с червена багра?… Когато поживееш по-дълго, ще разбереш, че щом някой иска да постигне нещо на тоя свят, той не бива да прощава нито своята, нито чуждата слабост. Не може по-големи работи да се жертват за по-малки. Тия хора трябваше да загинат тук, в Кейдани, защото гледай какво стана поради твоето застъпничество: разпали се съпротивата в страната, започна вътрешна междуособица, приятелството с шведите е разклатено, лош пример е даден на другите и поради него бунтът се разширява като епидемия. Не само това: по-късно аз лично трябваше да предприема поход срещу тях и да се изложа пред цялата войска, ти за малко не загина от ръцете им, а сега ще отидат в Подлесието и ще станат водачи на бунта. Гледай и се учи! Ако бяха загинали в Кейдани, всичко това нямаше да стане. Но ти, когато се застъпваше за тях, мислеше само за своите чувства, а аз ги изпратих на смърт в Бирже, понеже имам опит, понеже виждам по-далече, понеже от практиката зная, че който при тичане се препъне дори о малко камъче, той ще падне лесно, а падне ли, може да не стане вече, и то толкова по-сигурно, колкото по-бързо е тичал преди това… Да пази Бог, колко зло нанесоха тия хора!
	— Те не ще натежат толкова, че да осуетят цялата акция на ваше княжеско височество.
	— Дори да не направят нищо повече от това, че по тяхна вина възникнаха дифиденции между мене и Понтус, вредата пак е неизмерима. Изясни се вече, че те не са били мои хора, но писмото със заплахите, които ми изпрати Понтус, си остана и аз няма да му простя за това писмо… Понтус е близък роднина на краля, но е още съмнително дали би могъл да стане и мой и дали радживиловските прагове не са много високи за него…
	— Преговаряй със самия крал, ваше княжеско височество, а не с неговите слуги.
	— Така и искам да постъпя… И ако не ме убият терзанията, хубав урок ще дам на това шведче… Ако не ме убият терзанията, но като че ли то ще стане, защото тук никой не ми скъпи нито тръните, нито болките… Тежко ми е! Тежко!… Кой би повярвал, че аз съм същият, който бях при Лойов, при Жечица, Мозир, Туров, Киев и Берестечко?… Цяла Жечпосполита гледаше само мене и Вишньовецки като две слънца!… Всичко трепереше пред Хмелницки, а той трепереше пред мене. И същата войска, която през времена на всеобщо поражение водех от победа към победа, днес ме напусна и като някакви отцеубийци вдигат ръка срещу мене.
	— Но не цялата, защото има и такива, които още вярват във ваше княжеско височество! — каза Кмичиц доста пламенно.
	— Още вярват… докато престанат! — отговори Радживил с горчивина. — Голямо благоволение от техни милости!… Дано даде Бог да не се отровя от това благоволение… Всеки от вас забива копие след копие в мене, макар че на мнозина и на ум не им идва, че правят това…
	— Гледай намеренията, ваше княжеско височество, не думите.
	— Благодаря за съвета… Отсега нататък ще следя внимателно какво лице ми показва всеки редник… и ревностно ще залягам да се харесам на всички…
	— Горчиви са тия думи, ваше княжеско височество.
	— А животът сладък ли е?… Бог ме е създал за велики дела, а аз съм принуден, ето на, да пилея силите си в околийска война, каквато едно шляхтишко село би могло да води с друго. Исках да се меря с могъщи монарси, а паднах толкова ниско, че съм принуден в собствените си имения да ловя някакъв си пан Володиовски. Вместо светът да се удивлява от силата ми, удивлява се от моята слабост, вместо за пепелищата на Вилно да платя с пепелищата на Москва, принуден съм да ти благодаря, че си обградил Кейдани с окопи… Тясно ми е… и се задушавам… не само защото ме задушава астмата… Слабостта ми ме убива… Бездействието ме убива… Тясно ми е и тежко!… Разбираш ли?…
	— И аз мислех, че всичко ще тръгне другояче!… — каза мрачно Кмичиц.
	Радживил започна да диша с мъка.
	— Преди да увенчае главата ми друга корона, сложиха ми трънен венец. Наредих на астролога Адрес да гледа звездите… Той веднага състави хороскоп и казва, че конюнктурата е лоша, но че това ще мине. А ето че изпитвам мъки… Нощем нещо не ми дава да спя, нещо ходи из стаята… Някакви лица надзъртат в леглото ми, а понякога изведнъж ми става студено… Това значи, че смъртта минава край мене… Страдам… А трябва да бъда готов да посрещна още измени и изневери, тъй като зная, че има такива, които се колебаят…
	— Няма вече такива! — отговори Кмичиц. — Който е смятал да се отрече, той вече си е отишъл.
	— Не ме подвеждай, сам виждаш, че и малкото останали поляци започват да се оглеждат назад.
	Кмичиц си спомни онова, което чу от Харламп, и замълча.
	— Но нищо от това! — каза Радживил. — Тежко е и страшно, ала трябва да се издържи… Не казвай на никого това, което чу от мене… Добре, че вече имах атака на болестта си, та днес няма да се повтори, а тъкмо за днес се нуждая от много сили, искам да устроя пир и там трябва да показвам весело лице, за да повдигна духа на хората… Ти също се развесели и не говори никому нищо, защото всичко това ти казах само за да не ме измъчваш поне ти… Днес гневът ме овладя… Внимавай това да не се повтори, въпросът е за главата ти. Но аз вече ти простих… От тия окопи, с които си обградил Кейдани, не би се срамувал и самият Петерсон… Върви сега и ми изпрати тук Мелешко. Днес докараха бегълци от неговата хоронгва, все редници… Ще му заповядам да ги избеси до един… Трябва да се даде пример… Бъди здрав… Весело ще бъде днес в Кейдани!…


	Двайсет и втора глава

	Рошенският мечник имаше тежка разправия с панна Александра, докато тя се съгласи да отиде на пиршеството, което хетманът устрои за хората си. Той трябваше почти със сълзи на очи да моли упоритата и смела девойка и да я заклева, че работата се отнася до главата му, че всички, не само военните, но и шляхтичите, които живеят в околностите на Кейдани, докъдето достигаше ръката на Радживил, трябва да се явят на пира под заплахата, че ще се изложат на княжеския гняв; как тогава могат да откажат ония, които са изложени на милостта или немилостта на тоя страшен човек. За да не постави в опасност чичо си, панна Александра се съгласи.
	Приемът не беше малък, защото на него дойдоха много съседни шляхтичи заедно с жените и дъщерите си. Но най-много бяха военните и преди всичко офицерите от чуждестранните части, които почти всички бяха останали при княза. Той самият, преди да се яви пред гостите, придаде самодоволен израз на лицето си, сякаш никаква грижа не бе го тревожила преди това — тъй като желаеше с тоя пир не само да повдигне духа на привържениците си и на военните, но и да покаже, че, общо взето, шляхтата е на негова страна, а само вироглавите се противопоставят на унията с Швеция; в желанието си да изтъкне, че страната се радва заедно с него, той не пестеше нито усилия, нито средства, за да излезе пиршеството блестящо и ехото за него да се разнесе колкото е възможно по-далече из страната. Затова, щом мракът покри земята, стотици бурета с катран пламнаха по пътя за замъка и в двора, от време на време гърмяха оръдия, а на войниците бе заповядано да издават весели възгласи.
	В това време една след друга се нижеха каляски, карети и брички, които возеха от околността големците и „по-евтината“ шляхта. Дворът се изпълни с превозни средства, с коне и слуги, с едни от които бяха дошли гостите, а други бяха местни. Тълпи, пременени с кадифе и коприна, със скъпи кожи, напълниха така наречената „златна“ зала, а когато най-после князът се показа, цял блеснал от скъпоценни камъни и с любезна усмивка на обикновено мрачното си, а сега и измъчено от болестта лице, най-старшите офицери викнаха в един глас:
	— Да живее князът хетман! Да живее вилненският воевода! Радживил хвърли внезапно поглед по събраните гости, за да провери дали те ще последват вика на военните. Двайсетина гласа от по-страхливи гърди повториха някак възгласа, а князът веднага започна да се кланя и благодари за искреното и „единодушно“ чувство.
	— С вас, ваша милост панове — казваше той, — ще се справим с тия, които искат да погубят отечеството! Бог да ви възнагради! Бог да ви възнагради!…
	И той почна да обикаля из залата, да се спира пред познатите, без да пести при разговора си обръщенията: „пане брате“ и „мили съседе“, а под влиянието на тия топли лъчи на господарско благоволение много мрачни лица започваха да засияват.
	— Невъзможно е — казваха тия, които до неотдавна не гледаха със симпатия на постъпките му, — такъв господар и толкова висок сенатор да желае злото на отечеството си; следователно или не е могъл да постъпи другояче, или в това се крият някакви arcana*, които ще се окажат полезни за Жечпосполита.
	[* Тайни (лат.). — Бел.прев.]
	— Някак вече имаме по-голямо спокойствие и от другия неприятел, който не иска да се скара за нас с шведите.
	— Дай, Боже, всичко да се промени към добро!
	Имаше обаче и такива, които клатеха глава или си говореха помежду си с поглед: „Тук сме, защото ни сложиха нож на гърлото.“
	Но те мълчаха, докато другите, по-склонни за помирение, говореха високо, дори толкова високо, че да може князът да ги чуе:
	— По-добре да сменим господаря, отколкото да провалим Жечпосполита.
	— Нека кралството мисли за себе си, а ние за себе си.
	— Кой впрочем ни даде пример, ако не Велкополска?
	— Extrema necessitas extremis nititur rationibus!*
	[* Изключителната необходимост изисква изключителни средства (лат.). — Бел.прев.]
	— Tentanda omnia!*
	[* Всичко трябва да се опита (лат.). — Бел.прев.]
	— Да окажем на нашия княз пълно доверие и на него да се предадем за всичко. Нека той да има в ръцете си Литва и властта.
	— Князът е достоен и за едното, и за другото. Ако той не ни спаси, ще загинем. В него е нашето спасение…
	— Той ни е по-близък от Ян Казимеж, защото е наша кръв! Радживил ловеше с алчно ухо тия гласове, диктувани от боязън или ласкателство, и не обръщаше внимание, че излизаха от устата на слаби хора, които първи биха го напуснали при опасност, от устата на хора, които всеки полъх на вятъра можеше да люлее като вълна. И се успокояваше от тия думи, и мамеше самия себе си или собствената си съвест, като повтаряше онова от чутите фрази, което му се струваше, че го оправдава най-много:
	— Extrema necessitas extremis nititur rationibus!
	Но когато минаваше покрай една по-многобройна група от шляхтичи и чу от устата и на пан Южиц: „Той ни е по-близък от Ян Казимеж!“ — тогава лицето му се разведри напълно. Самото сравнение и съпоставянето му с краля ласкаеше неговата гордост, затова той се приближи веднага при пан Южиц и каза:
	— Имате право, пане брате, защото у Ян Казимеж на гърне кръв само четвърт литър се пада литовска, а у мене няма друга… И ако досега четвъртинката е заповядвала на гърнето, от вас, панове братя, зависи да се промени това.
	— И ние също сме готови да пием от гърне за здравето на ваше княжеско височество! — отговори пан Южиц.
	— О, сега улучи мисълта ми, ваша милост. Веселете се, братя панове! Бих искал цяла Литва да поканя тук.
	— За такова нещо ще трябва още по-добре да бъде поизрязана — каза пан Ичанецки от Далнов, човек смел и остър както с езика, така и със сабята.
	— Какво искаш да кажеш с това, ваша милост? — попита князът и впи очи в него.
	— Че сърцето на ваше княжеско височество е по-широко от Кейдани.
	Радживил се усмихна принудено и се отдалечи.
	В тоя момент при него се приближи маршалът на двореца и му съобщи, че вечерята е готова. Навалицата започна като река да тече подир княза към същата оная зала, в която неотдавна беше обявена унията с Швеция. Там маршалът настани според положението им поканените, като всекиго назоваваше по име и служебно достойнство. Но, изглежда, че князът бе издал заповеди предварително и в това отношение, защото Кмичиц получи място между рошенския мечник и панна Александра.
	Сърцата и на двамата чак затрепераха, когато чуха имената си, обявени едно след друго, и в първия момент и двамата се поколебаха; но навярно помислиха, че ако се противопоставят, ще привлекат погледите на всички околни, затова седнаха един до друг. Беше им зле и тежко. Пан Анджей реши да бъде равнодушен, като че ли при него седеше чужда личност. Скоро обаче разбра, че нито той ще удържи да бъде толкова равнодушен, нито съседката му е толкова чужда, че да могат да започнат обикновен разговор помежду си. Напротив, и двамата съзнаха, че в тоя наплив от лица и най-различни чувства, въпроси, страсти той мисли само за нея, а тя за него, и тъкмо затова им е толкова трудно. Защото и двамата не искаха и не можеха да изкажат откровено, ясно и открито всичко, което им лежеше на сърцето. Те имаха зад себе си минало, но нямаха бъдеще. Някогашните чувства, доверие, дори познанство — всичко беше разкъсано. Между тях не съществуваше нищо общо освен чувствата на разочарование и недоволство един от друг. Ако се скъсаше и това последно звено, тогава именно биха били по-свободни; но само времето можеше да донесе забрава, сега беше твърде рано за това.
	Кмичиц се чувстваше толкова зле, че почти страдаше, но въпреки това за нищо на света не би отстъпил мястото, което му определи дворцовият маршал. С ухото си той ловеше шумоленето на роклята й, следеше, ако и да се преструваше, че не следи, всяко нейно движение; усещаше топлината, която лъхаше от нея, и всичко това заедно предизвикваше у него някаква болезнена наслада.
	След малко разбра, че и тя също е нащрек, при все че уж не му обръща внимание. Обзе го непреодолимо желание да я погледне, затова започна да гледа крадешком, докато не съзря светлото чело, покритите с тъмни ресници очи и бялото лице, което не беше начервено както у другите дами.
	В това лице винаги имаше нещо, което го привличаше толкова много, та сърцето на бедния момък чак затрепера от мъка и болка. „Как можа да се помести толкова упоритост в тая ангелска хубост!“ — помисли той. Но обидата беше твърде дълбока, та след малко добави в себе си: „Не ме интересуваш повече, нека те вземе друг.“
	И веднага почувства, че ако този някой „друг“ само се опиташе да се възползва от неговото разрешение, би го съсякъл на късове. При самата мисъл за това го обзе страхотен гняв. И се успокои едва когато си спомни, че не някой друг, а той самият седи при нея и че поне в тоя момент никой не залита по нея.
	„Тогава ще я погледна още веднъж, а после ще се обърна на другата страна“ — помисли той.
	И отново започна да я поглежда крадешком, но тъкмо в тоя миг и тя вършеше същото, та двамата бързо сведоха очи, страшно засрамени, сякаш бяха уловени в престъпление.
	Панна Александра също водеше борба със себе си. От всичко, което се бе случило, от начина на постъпване на Кмичиц в Билевиче, от думите на Заглоба и Скшетуски бе разбрала, че Кмичиц се заблуждава, но не е толкова виновен, не заслужава такова презрение, такова безусловно осъждане, както бе смятала по-рано. Нали той беше отървал от смърт тия благородни хора и толкова великолепна гордост имаше в него, та когато попадна в ръцете им, при все че носеше писмо, което можеше да го оправдае или най-малко да го запази от смъртта, той не показа това писмо, не изрече нито дума и тръгна на смърт с вдигната глава.
	Възпитана от стар воин, който поставяше презрението на смъртта начело на всички други добродетели, Оленка обожаваше мъжеството с цялото си сърце и не можеше да се противопостави на неволното си възхищение от тая рогата, рицарска неукротимост, която навярно можеше да бъде прогонена от тялото заедно с душата.
	Тя разбра и това, че ако Кмичиц служеше на Радживил, служеше с пълно доверие към него — следователно обвиняването му в умишлено предателство беше голяма неправда! И все пак тя първа му причини тая неправда, не му спести нито обидите, нито презрението — не искаше да му прости дори пред смъртта!
	„Възнагради го за неправдата — казваше сърцето й, — между вас всичко е свършено, но ти трябва да му признаеш, че си го осъждала несправедливо. Длъжна си да направиш това и за себе си…“
	Но в тая девойка също имаше много гордост, а може би дори и малко упорство; затова веднага й дойде на ум, че тоя рицар навярно вече не държи за такова удовлетворение, и на лицето й чак бликнаха румени петна.
	„Щом не държи, да мине и без него!“ — каза тя в себе си.
	Въпреки това съвестта продължаваше да й говори, че независимо дали онеправданият държи или не държи за удовлетворение, тя трябва да го възнагради; но, от друга страна, и гордостта непрекъснато й привеждаше нови аргументи:
	„А ако той не пожелае да слуша — което е възможно, — напразно само ще набереш срам. И второ: виновен или не, дали умишлено прави това или поради заслепеност, все пак той е с предателите, с неприятелите на отечеството и им помага да го погубят. Все едно е за отечеството дали му липсва разум или честност. Бог може да го оправдае, хората трябва и са длъжни да го осъдят и ще му остане името на предател. Така е! Макар и да е невинен, нима не е правилно да бъде презиран такъв човек, който няма дори толкова разум, че да различи злото от доброто, престъплението от добродетелта?…“
	Тук гняв овладя девойката и бузите й почнаха да горят.
	„Ще замълча! — каза си тя. — Нека страда, заслужил го е. Докато не видя разкаяние, имам право да го осъждам…“
	След тия мисли тя обърна поглед към Кмичиц, сякаш искаше да се убеди дали вече не вижда разкаяние по лицето му. Тогава именно настъпи срещата на погледите им, след която така се засрамиха двамата.
	Оленка може би не видя разкаяние в лицето на рицаря, но видя болка и силна умора; съзря, че това лице беше побледняло като след болест; и я обзе дълбока жалост, сълзите и почнаха да пълнят очите и тя се наведе още повече над масата, за да не издаде вълнението си.
	В това време пиршеството постепенно се оживяваше.
	Отначало всички явно бяха под тежко впечатление, но заедно с изпитите чаши растеше и настроението на пируващите. Гълчавата се засилваше.
	Накрай князът стана.
	— Ваша милост панове, моля за думата.
	— Господарят княз иска да говори!… Господарят княз иска да говори! — викаха от всички страни.
	— Първия тост вдигам за здравето на негово величество шведския крал, който ни дава помощ срещу неприятелите и като владее засега тая страна, няма да я отстъпи, преди да въдвори спокойствие. Станете, ваша милост панове, защото за здраве се пие на крака.
	Пируващите станаха, освен жените, и напълниха чаши, но без възгласи, без ентусиазъм. Пан Шчанецки от Далнов мърмореше нещо на съседите си, а те хапеха мустаци, за да не се разсмеят; явно, че той се подиграваше с шведския крал.
	Едва когато князът вдигна втора наздравица за „скъпите гости“, благосклонни към Кейдани, които са дошли дори от далечни места, за да декларират доверието си към намеренията на стопанина — отговори му гръмък възглас:
	— Благодарим! От сърце благодарим!
	— За здравето на господаря княз!
	— За нашия литовски Хектор!
	— Да живее! Да живее князът хетман, нашият воевода!
	Изведнъж пан Южиц, вече малко пиян, викна с цяло гърло:
	— Да живее Януш Първи, великият литовски княз! Радживил се изчерви цял като девойка, която сватосват, но забеляза, че събраните мълчат глухо и го гледат смаяни, та рече:
	— И това е във вашите ръце, но твърде рано ми го пожелаваш, ваша милост пане Южиц, твърде рано!
	— Да живее Януш Първи, великият литовски княз! — повтори пан Южиц с упоритостта на пиян.
	Пан Шчанецки стана на свой ред и вдигна чаша.
	— Точно така! — каза той хладнокръвно. — Велик литовски княз, полски крал и немски император!
	Отново настана миг мълчание — изведнъж пируващите избухнаха в общ смях. Очите им изскочиха навън, мустаците се движеха върху зачервените лица, а смехът разтърсваше телата, отекваше в сводовете на залата и трая дълго, но както избухна изведнъж, така изведнъж и секна по всички уста при вида на хетманското лице, което променяше цвета си като дъга.
	Радживил обаче овладя страхотния гняв, който стисна гърдите му, и каза:
	— Без шеги, пане Шчанецки!
	Шляхтичът изду уста и без никак да се смути, отговори:
	— И то трон с избор, а и ние не можем да желаем прекалено много за ваше княжеско височество. Ако като шляхтич ваше княжеско височество можеш да станеш полски крал, като княз на Немския райх можеш да бъдеш издигнат и до императорско достойнство. Ти си еднакво далече или близо и до едното, и до другото, а който не ти желае това, нека стане, веднага ще го вдигнем на сабите си.
	Сега той се обърна към пируващите:
	— Нека стане оня, който не пожелава немската императорска корона на вилненския воевода!
	Разбира се, никой не стана. А и не се смееха вече, тъй като в гласа на пан Шчанецки имаше толкова дръзка острота, че всички бяха овладени от неволна тревога какво ще стане сега…
	Но не стана нищо, само настроението за пируване се развали. Напразно дворцовата прислуга пълнеше непрекъснато чашите. Виното не можеше да разпръсне мрачните мисли в главите на пируващите, нито нарастващото безпокойство. Радживил също така с мъка прикриваше гнева си, защото чувстваше, че поради тостовете на пан Шчанецки той се беше смалил в очите на събраната шляхта и че, умишлено или без да желае, тоя шляхтич беше внушил на събраната шляхта убеждението, че вилненският воевода е толкова далече от трона на велик княз, колкото от немската корона. Всичко се обърна в шега, в присмех — а пък пирът беше уреден в значителна степен именно за да привикнат умовете с бъдещото радживиловско владичество. Нещо повече, Радживил се безпокоеше да не би такова осмешаване на надеждите му да подейства зле и на посветените в работата офицери. И наистина върху лицата им се рисуваше дълбока умърлушеност.
	Ганхоф пълнеше чаша след чаша и избягваше погледа на княза, а Кмичиц не пиеше, но гледаше в масата пред себе си със сбръчкани вежди, сякаш размишляваше върху нещо или водеше вътрешна борба. Радживил затрепера при мисълта, че всеки момент в тоя ум може да блесне светлина и да извади правдата от мрака, а тогава този офицер, който представя единствената връзка на остатъците от полските хоронгви с радживиловската кауза, ще разкъса това звено дори ако заедно с него ще трябва да изтръгне и сърцето от гърдите си.
	Кмичиц прекалено много вече тежеше на Радживил и ако не беше това странно значение, което му придаде съвпадението на обстоятелствата, той отдавна щеше да стане жертва на собствената си дързост и хетманския гняв. Но князът се лъжеше, като го подозираше в тоя момент във враждебни мисли към делото, тъй като пан Анджей беше цял зает с Оленка и с онова дълбоко раздвоение, което ги делеше един от друг.
	Навремени му се струваше, че обича повече от целия свят тая девойка, която седи до него, после чувстваше такава омраза към нея, че би убил, ако можеше, нея, но заедно с нея и себе си.
	Животът му се беше толкова объркал, че за тая проста натура беше станал прекалено труден. И той чувстваше онова, което чувства дивият звяр, омотан от мрежа, от която не може да се измъкне.
	Неспокойното и мрачно настроение на цялото пиршество го дразнеше до крайна степен. Беше му просто непоносимо.
	А пирът ставаше все по-унил с всяка измината минута. На гостите се струваше, че пируват под покрив от олово, който се подпира на главите им.
	В това време нов гост влезе в залата. Като го видя, князът викна:
	— Пан Суханец, от братовчеда Богуслав! Навярно с писма?
	Новопристигналият се поклони ниско.
	— Тъй вярно, ваша светлост княже!… Пристигам направо от Подлесието.
	— Дай писмата, ваша милост, а сам сядай на масата. Техни милости ще ми простят, че няма да отложа четенето, макар да седим на пир, тъй като може би има новини, които бих искал да споделя с ваша милост панове. Пане маршал, моля, погрижете се за милия пратеник.
	След тия думи князът взе от ръцете на пан Суханец пакета с писма и започна бързо да троши печата на първото от тях.
	Насъбраните впиха любопитни очи в лицето му и от него се мъчеха да отгатнат съдържанието на писмото. Първото обаче изглежда, че не съобщаваше нищо хубаво, защото лицето на княза стана червено, а очите му заблестяха от див гняв.
	— Братя панове — каза хетманът, — княз Богуслав ми съобщава, че тия, които предпочетоха да се конфедерират, вместо да тръгнат срещу неприятеля при Вилно, сега опустошават земите ми в Подлесието. По-лесно е да се воюва с жените по селата!… Достойни рицари!… Дума да не става!… Но нищо! Няма да избегнат наградата си!…
	След това взе второ писмо, но щом само хвърли поглед върху него, лицето му светна от усмивка на тържество и радост.
	— Шерадското воеводство се е предало на шведите! — възкликна той. — И по примера на Велкополска приело покровителството на Карл Густав.
	А след малко отново:
	— Ето и последната поща! Добри новини, ваша милост панове! Ян Казимеж е претърпял поражение при Видава и Жарнов!… Войската го изоставя! Самият той се оттегля към Краков, шведите вървят подире му. Братовчедът ми пише, че и Краков ще падне!
	— Да се радваме, ваша милост панове! — каза пан Шчанецки със странен глас.
	— Да, да се радваме! — повтори хетманът, без да забележи тона, с който се беше обадил Шчанецки.
	И радост бликаше от цялата фигура на княза, лицето му сякаш за миг се подмлади, очите придобиха блясък; с разтреперани от щастие ръце той разчупи печата на последното писмо, погледна, засиял цял като слънце, и викна:
	— Варшава взета!… Да живее Карл Густав!
	Едва сега той забеляза, че впечатлението, което извикват тия новини у насъбраните, е съвсем различно от онова, което изпитваше той. Защото всички седяха мълчаливи и гледаха пред себе си с неуверен поглед. Някои мръщеха вежди, други бяха закрили лицата си с ръце. Дори придворните на хетмана, дори хората със слаб дух не смееха да последват радостта на княза при вестта, че Варшава е взета, че Краков ще падне и че воеводствата едно след друго напускат законния си господар и се предават на неприятеля. Имаше и нещо чудовищно в това задоволство, с което главният вожд на половината войски на Жечпосполита и един от най-висшите й сенатори съобщаваше за нейните поражения. Князът се съобрази, че трябва да смекчи впечатлението.
	— Ваша милост панове — каза той, — аз пръв бих плакал заедно с вас, ако ставаше въпрос за нещо лошо за Жечпосполита, но тук Жечпосполита не претърпява никаква беда, само променя господаря си. Вместо злополучния Ян Казимеж тя ще има за крал велик и щастлив воин. Виждам вече всичките войни свършени, а неприятелите бити.
	— Ваше княжеско височество има право! — отговори Шчанецки. — Точно същото разправяха Раджейовски и Опалински при Уйшче… Да се радваме, ваша милост панове! Смърт за Ян Казимеж!…
	След тия думи пан Шчанецки отстрани шумно стола си, стана и излезе от залата.
	— Дайте най-хубавите вина, каквито има в избите! — викна князът.
	Дворцовият маршал се затече да изпълни заповедта. В залата забръмча като в кошер. Когато първото впечатление мина, шляхтата започна да разговаря и обсъжда новините. Разпитваха пан Суханец за подробности от Подлесието и съседното Мазовше, което шведите бяха вече заели.
	След малко в залата търколиха насмолени дъбови бъчви и започнаха да ги отварят. Настроението се оживи и постепенно започна да става все по-добро.
	Все повече гласове започнаха да повтарят: „Станало е вече! Нищо не може да се направи!“, „Може би ще бъде по-добре! Трябва да се примирим със съдбата!“, „Князът не ще позволи да бъдем онеправдани!“, „Ние сме по-добре от другите… Да живее Януш Радживил, наш воевода, хетман и княз!“
	— Великият литовски княз! — викна отново пан Южиц. Но тоя път вече не му отговори нито мълчание, нито смях — напротив, няколко десетки пресипнали гърла изреваха едновременно:
	— Пожелаваме това! От сърце и душа пожелаваме! Да ни е жив! Да господарува!
	Магнатът се изправи с лице, червено като пурпурен парцал.
	— Благодаря ви, братя панове!… — каза той сериозно.
	От свещите и от човешкото дишане в залата стана задушно като в баня.
	Панна Александра се наведе през Кмичиц към рошенския мечник.
	— Лошо ми е — каза тя, — да си вървим.
	Лицето й беше бледо, а по челото лъщяха капки пот.
	Но рошенският мечник хвърли неспокоен поглед към хетмана от страх да не би напускането му на масата да бъде разбрано зле. На бойното поле той беше смел войник, но с цялата си душа се страхуваше от Радживил.
	В това време на всичко отгоре хетманът каза:
	— Мой враг е, който не изпие заедно с мене до дъно всички наздравици, защото днес съм весел!
	— Чу ли? — отговори мечникът.
	— Чичо, аз не мога повече, лошо ми е! — каза Оленка с умолителен глас.
	— Тогава си иди сама — отговори мечникът. Девойката стана, като се мъчеше да се измъкне така, че да не обърне внимание на никого; но силите я бяха напуснали и тя се хвана немощна за облегалото на стола.
	Внезапно я обгърна силна рицарска ръка и придържа вече почти загубилата съзнание.
	— Аз ще те отведа, ваша милост панно! — каза пан Анджей. И без да пита за позволение, обхвана я през кръста като с железен обръч, но тя му натежаваше все повече и най-сетне, докато стигнат до вратата, увисна безсилно на ръката му. Тогава той я взе на ръце леко като дете и я изнесе от залата.


	Двайсет и трета глава

	Същата вечер, след като свърши пирът, пан Анджей искаше непременно да се види с княза, но му отговориха, че князът е зает с таен разговор с пан Суханец.
	Затова той дойде на другия ден сутринта и веднага беше пуснат пред лицето на господаря.
	— Ваше княжеско височество — каза той, — дойдох с молба.
	— Какво искаш да сторя за тебе?
	— Не мога повече да живея тук. Всеки ден е по-голяма мъка за мене. От мене няма никаква полза тук, в Кейдани. Измисли ми, ваше княжеско височество, някаква задача, изпрати ме, където искаш. Чух, че наши полкове щели да тръгнат срещу Золтаренко. Да отида с тях.
	— Золтаренко би искал да си поиграе с нас, но няма да го бъде, защото се намираме вече под шведско покровителство и ние не можем да тръгнем срещу него без съгласието на шведите… Граф Магнус се движи извънредно бавно и зная защо! Защото не ми вярва. Но нима ти е толкова зле при нас, в Кейдани?
	— Ти, ваше княжеско височество, си милостив към мене, но въпреки това ми е толкова зле, че не мога да го изразя. Да си кажа право мислех, че всичко ще тръгне другояче… Мислех, че ще се бием, че ще живеем в огън и дим, ден и нощ на седлото. За това ме е създал Бог. А тук седи, слушай разговори и прения, гний в бездействие или лови своите вместо неприятеля… Не мога да издържа, просто не мога… Предпочитам сто пъти смъртта, кълна се в Бога, че това е истинска мъка!
	— Зная вече причината на това отчаяние. Любовта, нищо друго. Когато позастарееш, ще се смееш на тия мъки. Вчера видях, че с тая девойка се сърдите един на друг и все повече се сърдите.
	— Тя не ме интересува и аз не я интересувам. Каквото е било, то се е свършило!
	— А какво беше това снощи, тя разболя ли се?
	— Разболя се.
	Князът помълча малко.
	— Съветвах те вече и те съветвам още веднъж — каза хетманът. — Ако държиш за нея, вземай я независимо дали е съгласна или не. Ще заповядам да ви венчаят. Ще има малко вик и плач… Но няма нищо! След венчавката ще я вземеш в квартирата си… И ако на другия ден продължи още да плаче, значи, че ти си голям некадърник.
	— Аз моля ваше княжеско височество за някаква военна функция, не за сватба! — отговори Кмичиц рязко.
	— Значи не я искаш?
	— Не я искам. Нито аз нея, нито тя мене! Дори душата ми да се разкъса, не ще я моля за нищо. Само бих желал да бъда колкото е възможно по-далече, та да забравя всичко, докато не съм се побъркал. Тук нямам никаква работа, а бездействието е по-лошо от всичко, защото грижата яде човека като болест. Припомни си, ваше княжеско височество, колко ти беше тежко дори до вчера, докато не дойдоха добри новини… Така ми е днес на мене и така ще бъде. Какво да правя? Да се хвана за главата, за да не я разкъсат горчиви мисли, и да седя така? Какво ще постигна със седене? Бог знае какви са тия времена, Бог знае каква е тая война, която не мога нито да разбера, нито да обхвана с ума си… и от това ми е още по-тежко. Ето, кълна се в Бога, че ако ваше княжеско височество не ме използваш някак, тогава сигурно ще избягам, ще събера банда и ще се бия…
	— Срещу кого? — попита князът.
	— Срещу кого ли? Ще отида във Вилно и ще водя партизанска война, както я водех с Ховански. Пусни, ваше княжеско височество, хоронгвата ми с мене и войната ще започне!
	— Твоята хоронгва ми е необходима тук срещу вътрешния неприятел.
	— Каква болка и каква мъка е да стоя със скръстени ръце в Кейдани или да тичам подир някой си Володиовски, когото бих предпочел да имам за другар при походите!
	— Аз имам служба за тебе — каза князът. — Няма да те пусна към Вилно, нито ще ти дам хоронгва. А ако постъпиш против волята ми и заминеш, като събереш банда, тогава знай, че с това ще престанеш да служиш при мене.
	— Но ще служа на отечеството!
	— На отечеството служи този, който служи на мене. Аз вече те убедих в това. Спомни си също, че си ми се заклел. Най-сетне тръгнеш ли като доброволец, веднага ще престанеш да бъдеш под моята юрисдикция и тогава те чакат съдилищата с присъдите си… За собственото си добро не бива да вършиш това.
	— Какво значение имат сега съдилищата!
	— Отвъд Ковно никакво, но тук, където страната е още спокойна, те не са престанали да функционират. Наистина ти можеш да не се явиш пред тях, но присъдите ще бъдат издадени и ще ти тежат чак до по-спокойни времена. Когото веднъж осъдят, и след десет години ще му припомнят това, а лауданската шляхта ще се погрижи да не бъдеш забравен.
	— Да ти кажа право, ваше княжеско височество, ако ще трябва да претърпя наказание, аз сам ще се предам. По-рано бях готов да водя война с цяла Жечпосполита и толкова ме беше еня за присъдите, колкото покойния пан Лашч, който беше поръчал да подплатят наметалото му с неговите присъди… Но сега някаква рана израсна на съвестта ми. Човек се страхува да отиде по-далеч, отколкото би искал и го яде силно безпокойство за всичко.
	— Такива ли големи скрупули имаш? Но да оставим това! Казах ти, че ако желаеш да заминеш оттук, имам за тебе задача, и то много почетна. Ганхоф ми се умилква за нея всеки ден. Вече мислех да му я възложа… Но не би трябвало, защото там трябва да отиде някой по-значителен, с не какво да е име и не чуждо, а полско, което само по себе си да свидетелства, че не са ме напуснали всички и че още има влиятелни хора, които държат на мене… Ти си точно за това, понеже имаш и добра фантазия, и повече обичаш да ти се кланят, а не сам да се кланяш.
	— За какво става дума, ваше княжеско височество?
	— Трябва да се предприеме далечно пътуване…
	— Още днес съм готов!
	— И на свои разноски, защото аз съм зле с парите. Едни имоти зае неприятелят, други се опустошават от свои, доходите не идват навреме; а цялата войска, която се намира при мене, сега премина на мои разноски. Пан подскарбият, когото държа тук под ключ, сигурно не ще им даде нито грош, първо, защото не би искал, и второ, понеже сам няма. Колкото обществени пари има, вземам ги, без да питам; но нима те са много? А от шведите по-скоро ще получиш всичко друго, но не пари, защото и на тях самите им треперят ръцете, като видят всяка стотинка.
	— Няма нужда да ми описваш всичко това, ваше княжеско височество. Ако замина, ще замина на свои разноски.
	— Но там ще трябва много да се харчи, да не се скъпиш!…
	— Съвсем няма да се скъпя!
	Лицето на хетмана засия, понеже той наистина нямаше налични средства, при все че неотдавна беше ограбил Вилно, а освен това беше алчен по природа. Вярно беше също така, че доходите от безкрайните му земи, които се простираха от Инфлантия до Киев и от Смоленск до Мазовше, действително бяха престанали да постъпват, а разноските за войската растяха с всеки изминат ден.
	— Това ми харесва! — каза той. — Ганхоф веднага би започнал да чука по касата ми, а ти си друг човек. Сега слушай каква е работата.
	— Слушам най-внимателно.
	— Най-напред ще заминеш за Подлесието. Това е periculosa* експедиция, защото там се намират конфедератите, които са напуснали стана и действат срещу мене. Как ще им се изплъзнеш, това е твоя работа. Якуб Кмичиц може би ще те пощади, но се пази от Хороткевич, Жеромски и особено от Володиовски с неговата лауданска компания.
	[* Опасна, свързана с опасности (лат.). — Бел.прев.]
	— Аз бях вече в техни ръце и не ми се случи нищо.
	— Това добре. Ще се отбиеш в Заблудов, където се намира Харашимович. Ще му кажеш да ми изпрати всичките пари, които може да събере от моите доходи, от данъците и от каквото може, но не тук, а в Тилжа, където са вече вещите ми. Каквото може да заложи от имотите ми или от инвентара, нека го заложи, каквото може да вземе от евреите, нека вземе… Второ, нека мисли за конфедератите, да ги погуби някак. Но това вече не е твоя грижа, аз сам ще му дам инструкции. Ти му предай моето писмо и продължи веднага за Тикочин, при княз Богуслав.
	Тук хетманът спря и започна да диша шумно, защото продължителното говорене го измъчваше много. Кмичиц се взираше жадно в него, защото душата му се дърпаше да заминава и той чувстваше, че това пътуване, пълно с очаквани приключения, ще бъде балсам за вътрешните му терзания.
	След малко хетманът продължи:
	— Блъскам си главата да разбера защо княз Богуслав още седи в Подлесието… За Бога! Той може да погуби и мене, и себе си. Запомни добре това, което ти казвам, защото освен дето ще му предадеш моите писма, ще трябва да ги подкрепиш с живо слово и да му обясниш всичко, което не може да се напише. Знай, че вчерашните вести бяха добри, но не толкова добри, колкото ги представих на шляхтата, и дори не толкова добри, колкото сам мислех отначало. Шведите наистина са добре: заели са Велкополска, Мазовше, Варшава, Шерадското воеводство им се е предало, преследват Ян Казимеж към Краков и непременно ще обсадят Краков. Ще го отбранява Чарнецки, той е новоизпечен сенатор, но трябва да призная, че е добър военачалник. Кой може да предвиди какво ще се случи?… Наистина шведите знаят да превземат крепости, а нямаше дори време за подсилването на Краков. Все пак това шаркаво кастеланче може да се държи месец, два, три. Понякога стават чудеса, всички помним Збараж… Та ако се държи упорито, дяволът може да обърне всичко наопаки. Учи се на тайните на политиката. И така преди всичко трябва да знаеш, че във Виена не ще гледат с добро око на все по-голямата мощ на шведите и могат да дадат помощ… Татарите също са склонни да помагат на Ян Казимеж, това зная добре; те ще тръгнат масово срещу казаците и Москва, а тогава войските в Украйна, командвани от Потоцки, ще дойдат на помощ… Днес Ян Казимеж се намира в отчаяно положение, но утре щастието може да бъде на негова страна…
	Тук князът трябваше отново да даде почивка на изморените си гърди, а пан Анджей изпитваше странно чувство, за което засега сам не можеше да си даде сметка. Ето че той, радживиловски и шведски привърженик, сякаш чувстваше силна радост при мисълта, че щастието може да измени на шведите.
	— Суханец ми разправи — каза князът — как се е развило сражението при Видава и Жарнов. При първата среща нашите предни части… исках да кажа полските… смазали шведите на дреб. Това не е народно опълчение… и шведите загубили дух.
	— Но нали и на двете места спечелили победа?
	— Спечелили, защото хоронгвите на Ян Казимеж се разбунтували, а шляхтата заявила, че ще стои в строя, но не желае да се бие. Все пак оказало се, че на бойното поле шведите не са по-добри от редовните полски войски. Победят ли поляците един-два пъти, духът може да се промени. Щом Ян Казимеж получи парична помощ, за да изплати заплатите на войниците, те не ще се бунтуват. Потоцки няма много хора, но това са хоронгви обучени и хапливи като оси. С тях ще дойдат и татари, а електорът нещо не ни помага.
	— Как така?
	— Ние с Богуслав разчитахме, че той веднага ще влезе в съюз с шведите и с нас, понеже знаем какви са чувствата му към Жечпосполита… Но той е прекалено предпазлив и мисли само за собственото си добро. Изглежда, че чака да види какво ще стане, а в това време влиза в съюз, но с пруските градове, които са верни на Ян Казимеж. Мисля, че от това ще излезе някакво коварство, освен ако електорът не е такъв, какъвто го мислим, или напълно се съмнява в шведското щастие. Но докато това се изясни, срещу шведите съществува тоя съюз и нека само да препънат крак в Малополска, тогава Велкополска и Мазурия ще се вдигнат веднага. Прусите ще тръгнат с тях и може да се случи…
	Тук князът изтръпна, сякаш ужасен от предположението си.
	— Какво може да се случи? — попита Кмичиц.
	— Шведите да не излязат живи от Жечпосполита! — отвърна мрачно князът.
	Кмичиц смръщи вежди и мълчеше.
	— Тогава — продължи хетманът с нисък глас — и ние бихме паднали толкова ниско, колкото високо бяхме по-рано…
	Пан Анджей скочи от мястото си с огнени очи, с червени петна на лицето и викна:
	— Ваше княжеско височество! Какво значи това?… А защо неотдавна ми казваше, че Жечпосполита е пропаднала и че може да бъде спасена само в съюз с шведите чрез особата и бъдещото владичество на ваше княжеско височество?… Кое да вярвам? Онова ли, което чух тогава, или това, което слушам днес? А ако е така, както ваше княжеско височество казва днес, тогава защо държим с шведите, вместо да ги бием?… Ето, душата ми гори за такова нещо!
	Радживил се вгледа строго в младежа.
	— Ти си дързък! — каза той.
	Но Кмичиц беше вече яхнал собственото си увлечение като кон.
	— После ще говорим какъв съм! Сега дай ми, ваше княжеско височество, респонс* на това, което питам.
	[* Отговор (лат.). — Бел.прев.]
	— Ще ти дам следния респонс — каза Радживил подчертано. — Ако нещата се обърнат така, както казвам, тогава ще почнем да бием шведите.
	Пан Анджей престана да пръхти с ноздри, вместо това се плесна с длан по челото и викна:
	— Глупак съм! Глупак!
	— Това не ти отричам — каза князът — и ще добавя, че преливаш чашата със своята дързост. Знай, че аз те изпращам именно за да се ориентираш как ще се завърти щастието. Аз желая доброто на отечеството, нищо повече. Това, което казах, са предположения, които може да не се сбъднат и навярно не ще се сбъднат. Но човек трябва да бъде предпазлив. Който иска да не го отвлече водата, трябва да умее да плува, а който върви през гора, дето няма пътища, трябва да спира често и да се ориентира накъде трябва да върви… Разбираш ли?
	— Ясно ми е като бял ден.
	— Ние можем и трябва да се отдръпнем, ако така бъде по-добре за отечеството, но не ще можем да сторим това, ако княз Богуслав продължава да седи в Подлесието. Побъркал ли се е той, или какво? Като седи там, ще трябва да се обяви на едната или на другата страна: или на страната на шведа, или на Ян Казимеж, а това именно би било най-лошото.
	— Аз съм глупав, ваше княжеско височество, понеже отново не разбирам нищо!
	— Подлесието е близо до Мазовше и или ще го заемат шведите, или от пруските градове ще пристигне помощ срещу шведите. Тогава той ще трябва да избира.
	— Но защо княз Богуслав да не избира?
	— Защото, докато той не избере, дотогава шведите повече ще ни зачитат и трябва да поддържат съюза с нас; също и електорът. Но ако дойде обрат и се насочим срещу шведите, тогава той ще бъде звеното между мене и Ян Казимеж… Той ще трябва да ми улесни връщането, което нещо не би могъл да стори, ако преди това се обяви на страната на шведите. А понеже в Подлесието той скоро ще бъде принуден непременно да избира, нека замине за Прусия, за Тилжа, и там да чака развоя на събитията. Електорът си седи в маркграфството, затова Богуслав ще бъде най-значителната фигура в Прусия и може да вземе напълно прусите в ръцете си, да увеличи войската си и да застане начело на значителна сила… А тогава и едните, и другите ще дадат, каквото искаме, стига само да имат двама ни на своя страна, и нашият род не само че няма да падне, но ще се издигне, а това е важното.
	— Ваше княжеско височество казваше, че важното е доброто на отечеството…
	— Ти не ме хващай за всяка дума, понеже аз предварително ти казах, че то е все едно, и слушай по-нататък. Аз зная добре, че макар княз Богуслав да подписа тук, в Кейдани, акта за унията с Швеция, все пак той не минава за техен привърженик. Нека пуска слухове, а и ти ги пускай по пътя, че съм го принудил да подпише въпреки неговите чувства. Хората с готовност ще повярват това, защото много пъти е бивало дори родни братя да принадлежат към различни партии. И ето така той ще може да спечели доверието на конфедератите, да покани началниците им при себе си уж за преговори, а после да ги хване и да ги откара в Прусия. Това ще бъде допустим и спасителен за отечеството начин, защото иначе тия хора ще ни погубят съвсем.
	— Това ли е всичко, което трябва да сторя? — питаше Кмичиц с известно разочарование.
	— Това е едва част, и то не най-важната. От княз Богуслав ще отидеш с писмата ми при самия Карл Густав. Аз не мога да се разбера тук с граф Магнус, откак стана клеванската битка. Той все още продължава да ме гледа накриво и не престава да предполага, че стига да се препъне кракът на шведите, стига татарите да се хвърлят срещу другия ни неприятел, тогава и аз ще се обърна срещу шведите.
	— Като заключавам от това, което ваше княжеско височество казваше преди малко, тия предположения са основателни.
	— Основателни или не, аз не желая той да подозира така и да наднича, за да разбере какви козове имам в ръката си. Пък и personaliter* той е неблагосклонен към мене. Навярно много неща пише срещу мене на краля, а непременно едно от двете: или че съм слаб, или че съм несигурен. Това трябва да се предотврати. Ти ще предадеш писмата ми на краля; ако те попита за клеванската битка, ще кажеш истината, нищо няма да добавиш, нищо не ще криеш. Можеш да му кажеш, че тия хора бях осъдил на смърт, а ти ги измоли от мене. Нищо няма да пострадаш от това, напротив — искреността ти може да се хареса. Няма да обвиняваш направо пред краля граф Магнус, защото той е негов баджанак… Но ако кралят така между другото те попита какво мислят хората тук, кажи му, че съжаляват, задето граф Магнус не се отплаща достатъчно на хетмана за искреното му приятелство към шведите; че самият княз (значи аз) много съжалява за това. А ако продължи да пита дали всички кралски войски са ме напуснали, ще кажеш, че това не е вярно, и като доказателство ще посочиш себе си. Разправяй, че си полковник, защото си такъв… Кажи, че привържениците на пан Гошевски са разбунтували войската, но добави, че между нас съществува смъртна омраза. Кажи, че ако граф Магнус ми беше изпратил малко оръдия и конница, отдавна щях вече да смажа въпросните конфедерати… че това е общото мнение. Най-сетне следи всичко, вслушвай се какво говорят приближените на кралската особа и съобщавай не на мене, а ако ти падне удобен случай, на княз Богуслав в Прусия. Може и чрез хора на електора, ако ги срещнеш. Ти като че ли знаеш немски?
	[* Лично (лат.). — Бел.прев.]
	— Имах другар, курландски шляхтич, някой си Зенд, когото съсякоха лауданците. От него доста понаучих немски. А и в Инфлантия съм бивал често.
	— Това е хубаво.
	— А къде ще намеря шведския крал, ваше княжеско височество?
	— Ще го намериш там, където бъде. Във време на война днес може да е тук, а утре там. Ако го намериш при Краков, още по-добре, защото ще вземеш писма и за други личности, които живеят по ония места.
	— Значи ще трябва да отида и при други?
	— Да. Трябва да се добереш до коронния маршал пан Любомирски, аз особено държа да го привлечем към нашето дело. Той е влиятелен човек и от него зависят много неща в Малополска. Ако той пожелае да застане искрено на страната на шведите, тогава Ян Казимеж не ще има какво да прави повече в Жечпосполита. Ти не крий от шведския крал, че отиваш от моя страна при него, за да го спечелиш за шведите… Не се хвали с това направо, ами уж си се изпуснал в бързината. Това извънредно много ще го спечели за мене. Дано даде Бог пан Любомирски да мине на наша страна. Аз зная, че той ще се колебае; все пак надявам се, че писмата ми ще наклонят везните, понеже има причина, поради която той трябва много да държи на моята благосклонност. Ще ти кажа как стоят работите, за да знаеш как да постъпваш. Отдавна вече пан маршалът ме обикаля като мечка в дебрите и се мъчи отдалече да разбере дали не бих дал единствената си дъщеря за сина му Хераклиуш. Те са още деца, но може да се сключи споразумение, на което маршалът държи повече от мене, понеже втора такава наследница няма в цяла Жечпосполита и ако двете богатства се съединят, тогава не ще има равно на тях в целия свят… Това е хубав залък! А какво остава, ако маршалът почне да се надява, че синът му може да получи като зестра от дъщеря ми и короната на велик княз. Ти събуди у него тая надежда и кълна се, че той ще се съблазни от това, защото повече мисли за собствения си дом, отколкото за Жечпосполита…
	— Какво трябва да му кажа?
	— Това, което аз не ще мога да му пиша… Но трябва майсторски да му се внушава. Да пази Бог да не се издадеш, че от мене си чул, че желая короната. За такова нещо е още рано… Но казвай, че тук цялата шляхта в Жмудж и в Литва говори за това и гледа със симпатия на тая възможност, че самите шведи открито приказват за това; че си чул и при краля… Ще гледаш да разбереш кой от придворните е близък на маршала и ще му внушиш следната мисъл: ако Любомирски мине на страната на шведите, като награда да поиска сключването на брак между Хераклиуш и Радживилувна, а после нека подкрепи Радживил да заеме трона на великото княжество, та след време да го наследи Хераклиуш. Не само това; подхвърли и друго — че ако Хераклиуш сложи веднъж литовската корона, тогава с течение на времето може да бъде повикан и на полския трон и така двете корони ще могат отново да се съединят чрез двата рода. Ако там не се хванат с две ръце на тая въдица, ще се покажат малки хора. Който не се цели високо и се уплаши от големите замисли, той нека се задоволява с жезълче, боздуганче, кастеланство, нека служи и превива врат, нека печели благоволение чрез камериерите, защото не заслужава нищо повече!… А мене Бог ме е създал за нещо друго и затова смея да протегна ръка към всичко, което се намира в човешките възможности, и да стигна чак до оная граница, която сам Бог е поставил на човешката мощ!
	Тук князът наистина протегна ръце, сякаш искаше да вземе в тях някаква невидима корона, и пламна цял като факел, но изведнъж от вълнението отново усети липса на въздух в гърлото.
	След малко обаче се успокои и каза с прекъснат глас:
	— Ето… когато душата хвърчи… сякаш към слънцето… болестта казва своето memento*… Нека става каквото ще… по-добре смъртта да ме намери на трона… отколкото в кралското преддверие…
	[* Помни (смъртта) (лат.). — Бел.прев.]
	— Да извикам ли лекаря? — попита Кмичиц. Радживил замаха с ръка.
	— Няма нужда… Няма нужда… Вече ми е по-добре… Ето всичко, което имах да ти кажа… Освен това очите ти да бъдат отворени, ушите също… Следи още какво ще предприемат пановете Потоцки. Те са винаги заедно и верни на династията Ваза… и могъщи… Конецполски и пановете Собески също не се знае накъде ще наклонят… Гледай и се учи… Ето че и задухът ми мина… Разбра ли всичко, expedite?
	— Разбрах. Ако сбъркам нещо, ще е по моя вина.
	— Писмата съм вече написал, остават само няколко. Кога искаш да тръгнеш?
	— Още днес! Час по-скоро!…
	— Нямаш ли някаква молба към мене?
	— Ваше княжеско височество!… — започна Кмичиц. И прекъсна внезапно.
	Думите с мъка излизаха от устата му, а по лицето му се рисуваше принуда и смущение.
	— Говори смело! — каза хетманът.
	— Моля — каза Кмичиц — рошенският мечник и тя… да нямат тук никакви неприятности!…
	— Бъди сигурен. Но виждам, че ти още обичаш момичето?
	— Не може да бъде! — каза Кмичиц. — Та знам ли аз!… Един час я обичам, един час я мразя… Дяволът знае! Свърши се вече, както казах… Само мъката остана… Не я искам, но не ща и друг да я вземе… Нека ваше княжеско височество не допусне това… Сам не зная какво приказвам… Трябва да замина, да замина час по-скоро! Не обръщай внимание на думите ми, ваше княжеско височество. Бог ще ми върне разума, щом изляза от портата…
	— Разбирам това: докато чувството не изстине с течение на времето, макар човек сам да не иска нещо, пари го мисълта, че може друг да го вземе. Но ти бъди спокоен, тук не ще допусна никого, а оттук няма да заминат. Скоро навсякъде ще бъде пълно с чужда войска и опасно!… Най-добре ще е да я изпратя в Тауроги край Тилжа, където пребивава княгинята… Бъди спокоен, Анджей!… Върви, приготви се за път и ела при мене за обед…
	Кмичиц се поклони и излезе, а Радживил започна да диша дълбоко. Той беше доволен от заминаването на Кмичиц. Оставаше му неговата хоронгва и име като привърженик, а за личността малко го беше грижа.
	Напротив, със заминаването си Кмичиц можеше да му окаже значителни услуги; а в Кейдани вече му тежеше отдавна. Хетманът беше по-сигурен в него, когато е далече, отколкото близо. Дивата фантазия и избухливост на Кмичиц можеха всеки момент да предизвикат в Кейдани конфликт и разрив, извънредно опасни и за двамата. Заминаването му отстраняваше тази опасност.
	— Заминавай, въплътени дяволе, и служи! — измърмори князът, загледан към вратата, през която беше излязъл оршанският хоронжи.
	После повика пажа и му заповяда да покани Ганхоф.
	— Ще поемеш хоронгвата на Кмичиц — каза му князът — и командването на цялата конница. Кмичиц заминава.
	По студеното лице на Ганхоф премина нещо като проблясък на радост. Не му се възлагаше мисията, но получаваше по-висок пост.
	Той се поклони мълчаливо и каза:
	— С вярна служба ще се отплатя на ваше княжеско височество за това благоволение!
	После се изправи и зачака.
	— Какво имаш да кажеш? — попита князът.
	— Ваше княжеско височество! Тая сутрин пристигна един шляхтич от Вилкомеж, който донесе вест, че пан Сапеха е тръгнал с войската си срещу ваше княжеско височество.
	Радживил трепна, но в миг овладя впечатлението си.
	— Свободен си! — каза той на Ганхоф. И се замисли дълбоко.


	Двайсет и четвърта глава

	Кмичиц се зае много енергично с приготовленията си за път, както и с подбора на хората, които щяха да го придружават, понеже беше решил да не пътува без свита, първо, заради собствената си сигурност, и второ, за авторитет на своята посланическа особа. Той бързаше, затова искаше да тръгне още същата вечер или — ако дъждът не престане — на другия ден сутринта. Най-сетне избра шестима сигурни хора, които служеха при него от по-рано, още в онова хубаво време, когато преди идването си в Любич беше водил партизанска борба срещу Ховански. Това бяха стари оршански авантюристи, готови да вървят подире му дори докрай света. Те бяха дребни шляхтичи и путни бояри, последни остатъци от силната някога чета, избита от Бутримите. Начело на тая свита застана вахмистър Сорока, някогашен слуга в семейството на Кмичиц, стар и много опитен войник, при все че върху него тежаха многобройни присъди за още по-многобройни своеволия.
	След обяда хетманът даде на пан Анджей писмата и пропуск за пред шведските командири, с които младият посланик можеше да се срещне в по-значителните градове: сбогува се с него и го изпрати доста нежно, почти бащински, като му препоръчваше да бъде предпазлив и разумен.
	В това време надвечер небето почна да се прояснява, слабото есенно слънце се показа над Кейдани и залезе зад червени облаци, разтеглени като дълги ивици на запад.
	Нищо не пречеше да потеглят на път. Кмичиц тъкмо пиеше наздравица за тръгване с Ганхоф, Харламп и няколко други офицери, когато вече по здрач влезе Сорока и попита:
	— Тръгваме ли, пане командир?
	— След един час! — отвърна Кмичиц.
	— Конете и хората са готови, чакат на двора… Вахмистърът излезе, а те още повече започнаха да чукат чашите, но Кмичиц повече се преструваше, че пие, а малко пиеше в действителност. Виното не му се услаждаше и не го удряше в главата, не подобряваше настроението му, обаче други бяха вече здравата пияни.
	— Ваша милост полковник! — казваше Ганхоф. — Препоръчай ме на благоволението на княз Богуслав… Той е голям рицар, втори като него няма в Жечпосполита. Като отидеш там, все едно, че си отишъл във Франция. Друг език, други обичаи, а всеки може там да изучи етикецията по-добре, отколкото в кралския двор.
	— Помня княз Богуслав от берестечката битка — каза Харламп. — Той имаше един полк драгуни, обучени напълно по френски, които изпълняваха както пехотна, така и конна служба. Офицерите бяха чисти французи, освен няколко холандци, а и от войниците по-голямата част бяха французи. И всички едни франтове… От всекиго миришеше на разни парфюми, сякаш се говореше, че когато някой прободял човек, казвал му: Pardonnez moi! Дори с простотията имали такова изискано държане. А княз Богуслав яздеше между тях с кърпа на шпагата си, винаги усмихнат, дори при най-голям огън, защото такава е френската мода — да се смеят, когато се пролива кръв. Лицето му беше изписано, веждите почернени с въглен, на което старите войници се подиграваха, а него наричаха кокотка. Веднага след боя му донасяха нови яки, за да бъде винаги наконтен като на пир, а косата му къдреха с маша и правеха от нея най-различни финтифлюшки. Но той е храбър мъж и пръв влизаше в най-силния огън. А и пан Калиновски извика на дуел, понеже му беше казал нещо, та чак негово величество кралят трябваше да ги помирява.
	— Няма що! — каза Ганхоф. — На интересни неща има да се нагледаш, ваша милост, ще видиш и самия шведски крал, най-големия военачалник на света след нашия княз.
	— И след пан Чарнецки — добави Харламп. — Все повече се говори за него.
	— Пан Чарнецки е на страната на Ян Казимеж и затова е наш неприятел! — отвърна сурово Ганхоф.
	— Странни неща стават по света — каза Харламп замислено. — Ако някой преди една или две години беше казал, че шведите ще дойдат тук, всички щяхме да мислим, че ще ги бием, а то гледайте, ваша милост панове…
	— Не само ние, цяла Жечпосполита ги прие с отворени обятия — каза Ганхоф.
	— Така е! Бога ми! — намеси се Кмичиц замислено.
	— Освен пан Сапеха, и пан Гошевски, и пан Чарнецки, и коронните хетмани! — каза Харламп.
	— По-добре да не говорим за това! — отговори Ганхоф. — Е, ваша милост полковник, връщай се жив и здрав… Повишение те чака тук…
	— И панна Билевичувна — добави Харламп.
	— С панна Билевичувна да нямаш работа, ваша милост! — отговори Кмичиц рязко.
	— Разбира се, че нямам, аз съм вече стар. Последния път… Чакайте, ваша милост панове… кога беше това?… Аха! Последния път през време на избора на милостиво владичестващия днес Ян Казимеж…
	— Ти, ваша милост, трябва да се отвикнеш от тоя език! — прекъсна го Ганхоф. — Днес над нас владичества милостиво Карл Густав.
	— Вярно!… Consuetudo altera natura*… Та последен път страшно се влюбих по време на избора на нашия бивш крал и велик литовски княз Ян Казимеж в една девойка от придворните на княгинята, съпруга на княз Йереми. Хубава беше, дяволицата… Но щом се опитах да я погледна от по-близо в очите, пан Володиовски веднага ми препречваше сабята си. Щях да се бия с него, но между нас се изпречи Богун и Володиовски го изтърбуши като заек. Ако не беше това, толкова щяхте и да ме видите днес жив, ваша милост панове. Но тогава бях готов да се бия дори с дявола. Пък и Володиовски ми пречеше само per amicitam**, тъй като тя била сгодена с друг, още по-голям побойник… Ей, казвам ви, ваша милост панове, мислех, че ще изсъхна… Нищо не ми се ядеше, нищо не ми се пиеше… Едва когато нашият княз ме изпрати от Варшава чак в Смоленск, тогава успях да изтръскам това си чувство по пътя. Няма по-добро лекарство срещу такава мъка от пътуването. Още при първата миля ми стана по-леко, а докато стигна до Вилно, изветря ми от главата и до днес можах да издържа като ерген. Ето, това е! Срещу несподелената любов няма нищо по-добро от пътуването!
	[* Навикът е по-силен от природата (лат.). — Бел.прев.]
	[** От приятелско чувство (лат.). — Бел.прев.]
	— Така ли мислиш, ваша милост? — попита Кмичиц.
	— Разбира се! Дано дяволите отвлекат всички хубавици от цяла Литва и кралството! Те вече не ми трябват.
	— И без сбогуване ли замина, ваша милост?
	— Без сбогуване, само хвърлих зад себе си една червена корделка, както ме посъветва една стара жена, много опитна по любовните работи.
	— Наздраве, ваша милост — обади се Ганхоф, като отново се обърна към пан Анджей.
	— Наздраве! — отговори Кмичиц. — От сърце благодаря!
	— До дъно! До дъно! Ти, ваша милост, трябва да се качваш вече на коня, а и нас ни служба чака. Дано Бог води ваша милост и да те отведе, където трябва!
	— Останете със здраве!
	— Червена корделка хвърли зад себе си — каза Харламп — или на първата нощувка лично ти залей огъня с ведро вода. Помни, ваша милост… ако искаш да забравиш!…
	— Сбогом, ваша милост панове!
	— Няма да се видим скоро!
	— А може някъде на бойното поле — добави Ганхоф. — Дай, Боже, един до друг, а не един срещу друг.
	— Другояче не може да бъде! — отвърна Кмичиц. И офицерите излязоха.
	Часовникът на кулата удари седем. На двора конете тропаха с копита по каменните плочи, а през прозореца се виждаха хората, които чакаха готови. Странно безпокойство обзе пан Анджей. Той си повтаряше: „Заминавам! Заминавам!“ Въображението нижеше пред очите му неизвестни страни и тълпа от непознати лица, които предстоеше да види, а едновременно го овладяваше такова удивление при мисълта за това пътуване, сякаш никога по-рано не беше мислил за него.
	„Трябва да се качвам на коня и да тръгвам, а каквото се случи, да се случи… Каквото стане, да стане!“ — мислеше той.
	Сега обаче, когато конете вече пръхтяха зад прозореца и часът за заминаване удари, той чувстваше, че оня живот там ще бъде чужд, а всичко, с което се беше сживял, с което бе свикнал, сраснал въпреки волята си с цялата си душа и сърце, то ще остане в тая страна, в тая околност, в тоя град. Някогашният Кмичиц също ще остане тук, а ще замине сякаш друг човек, толкова чужд на всички, както и всички там ще му бъдат толкова чужди. Там ще трябва да започне съвсем нов живот, а един Бог знае дали ще има желание за това.
	Душата на пан Анджей беше смъртно уморена и затова сега той се чувстваше безсилен пред тия нови перспективи и нови хора… Той помисли, че и тук му беше зле, и там ще му бъде зле или най-малко извънредно тежко.
	Но време е вече! Време! Трябва да нахлупи шапка на глава и да тръгва!
	Дали обаче без сбогуване?
	Можеш ли да бъдеш толкова близо, а после толкова далече и да заминеш, без да кажеш нито дума? Ето докъде се стигна! Но какво да й каже?… Да отиде ли и да рече: „Всичко се развали… Върви, ваша милост панно, по своя път, а аз ще тръгна по своя!“ Защо, защо да й каже това, когато и без думи стана така. Ами че той вече не е неин годеник, както и тя не е и не ще бъде негова жена. Пропадна, скъса се онова, което беше, и няма да се върне, и не ще се свържат отново. Няма смисъл да си губи времето, думите и да си създава нова мъка.
	„Няма да отида!“ — мислеше Кмичиц.
	Но, от друга страна, тях ги свързва още волята на покойния. Трябва ясно и без гняв да се уговорят за вечна разлъка и той да й каже: „Ти, ваша милост панно, не ме искаш, ето защо аз ти връщам думата. Нека смятаме, че завещанието не е съществувало… и нека всеки търси щастието си, където може.“
	Но тя може да отговори: „Аз отдавна вече съм ти заявила това, ваша милост, защо ми го повтаряш сега?“
	— Няма да отида! Да става каквото ще! — повтори си Кмичиц.
	И като нахлупи шапка на глава, излезе от стаята си в коридора. Искаше веднага да възседне коня и час по-скоро да се намери извън портите.
	Внезапно в коридора сякаш нещо го хвана за косата…
	Овладя го такова желание да я види, да й заговори, че престана да се колебае дали да отиде или не, престана да разсъждава и забърза или по-скоро полетя слепешком, сякаш искаше да се хвърли във водата.
	Пред самата врата, пред която вече нямаше пост, той се натъкна на слугата на рошенския мечник.
	— Пан мечникът в жилището ли си е? — попита той.
	— Пан мечникът е при офицерите в оръжейната.
	— А панна Александра?
	— Тя е тук.
	— Иди да й кажеш, че пан Кмичиц заминава на дълъг път и иска да я види.
	Слугата послуша заповедта, но преди да се върне с отговора, Кмичиц натисна дръжката на вратата и влезе, без да пита.
	— Идвам да се сбогувам с ваша милост, панно — каза той, — тъй като не зная дали ще се видим отново през живота си.
	Внезапно той се обърна към слугата:
	— Ти защо стоиш още тук?
	— Ваша милост панно! — продължи Кмичиц, когато вратата се затвори след слугата. — Исках да замина, без да се сбогувам, но не можах. Един Бог знае кога ще се върна и дали ще се върна, защото е твърде възможно да ми се случи нещо. По-добре да не се разделяме с гняв в сърцата и обидени един от друг, та да не падне върху някого от нас Божието наказание. Ей, много бих искал да говоря, много бих искал да говоря, но езикът не може да изрази всичко. Ех, нямахме щастие, изглежда, такава е била Божията воля, нямахме, а сега, ако щеш, човече, с глава да удряш в стената, няма никакъв изход! Не ме обвинявай, ваша милост панно, и аз не ще те обвинявам. Но онова завещание вече не бива да се държи, защото, както казах, човешката воля не може да стори нищо против Божията. Дано Бог ти даде щастие и спокойствие. Важното е да си простим един на друг. Не зная какво ще ми се случи там, където отивам… Но повече не мога да търпя в такава мъка, свада, недоволство… Блъскам се между четирите стени на стаята без изход, ваша милост панно, без изход!… Нямам вече никаква работа тук, само се боря с мъките, само мисля по цели дни, та чак главата ме боли, за нещастното си положение и в края на краищата нищо не измислям… Нуждая се от заминаване както риба от вода, както птица от въздух, че иначе ще полудея.
	— Дано Бог даде и на ваша милост щастие! — отговори панна Александра.
	И тя стоеше пред него, сякаш зашеметена от заминаването му, от вида и думите на пан Кмичиц. По лицето й се рисуваше смущение и учудване и явно беше, че води борба със себе си, за да се овладее; а в това време гледаше с широко отворени очи към младия юнак.
	— Аз не ти се сърдя, ваша милост… — каза тя след малко.
	— По-добре да не беше ставало всичко това! — отговори Кмичиц. — Някакъв зъл дух влезе между нас и ни раздели като море. Нито можеш да преплуваш, нито да прегазиш тая вода… Човек не правеше това, което искаше, не вървеше натам, накъдето възнамеряваше, а сякаш нещо го тласкаше, докато и двамата стигнахме до безпътица. Но щом ще трябва да изчезнем един на друг от очите, тогава е по-добре поне отдалеко да си викнем: „Бог да ти е на помощ!“ Трябва също така, ваша милост панно, да знаеш, че обидата и гневът са едно, а жалбата друго. Аз се освободих от гнева, но в мене остана жалбата — може би не към ваша милост. Та знам ли и самият аз към кого и защо?… Колкото и да мисля, нищо не ще измисля, но ми се струва, че ще бъде по-леко и на двама ни, ако си поговорим. Ти ме смяташ за предател… и това ме боли най-много, защото кълна се в спасението на душата си, че не съм бил и няма да бъда предател!
	— Аз вече не мисля така!… — каза Оленка.
	— Ах, как можа да го мислиш дори един час… Нали ме познаваш, по-рано бях готов за всякакво безчинство: да съсека, да подпаля някого, да застрелям — това е нещо друго, но да изменя за облаги, за повишение — никога!… Защитавай ме, Боже, и ме съди!… Ти, ваша милост, си жена и не можеш да разбереш в какво се състои спасението на отечеството, ето защо не бива нито да заклеймяваш, нито да издаваш присъди. Тогава защо ме заклейми?… Защо издаде присъда?… Бог да е с тебе!… Обаче знай, че спасението е в ръцете на княз Радживил и на шведите, а който мисли и особено действа другояче, той именно погубва отечеството. Но сега не е време да разискваме, трябва да заминавам. Знай само, че не съм предател, не съм продажник. По-добре да загина, отколкото да стана някога такъв!… Знай, че неоснователно ме презря, неоснователно ме осъди на смърт… Заявявам ти това под клетва и на заминаване, а ти го казвам, за да ти река едновременно: прощавам ти от сърце, но и ти ми прости.
	Панна Александра беше вече дошла напълно на себе си.
	— Казваш, ваша милост, че неоснователно съм те обвинявала, това е вярно и аз признавам вината си… и моля за прошка.
	Тук гласът й затрепера и сините й очи се напълниха със сълзи, а той започна да вика възбудено:
	— Прощавам! Прощавам! Собствената си смърт бих ти простил!…
	— Нека Бог те води, ваша милост, и те насочи в правия път, за да се отклониш от тоя, по който си се заблудил.
	— Остави вече това! Остави това — извика Кмичиц трескаво, — за да не се роди отново несъгласие между нас. Не говори дали съм се заблудил или не. Всеки да върви според съвестта си, а Бог ще отсъди намеренията. Добре, че дойдох тук, че не заминах, без да се сбогувам. Дай ми ръката си за добър път… Само това, защото утре вече не ще те виждам, нито вдругиден, нито след месец, може би никога… Ех, Оленка!… В главата ми се е помътило… Оленка! Нима ние вече няма да се видим?…
	Изобилни сълзи като бисери започнаха да падат от ресниците върху бузите й.
	— Пане Анджей!… Откажи се от предателите… и всичко може да се уреди…
	— Тихо!… Тихо!… — отговори Кмичиц с прекъсван глас. — Това е невъзможно!… Не мога… по-добре не говори нищо… По-добре да ме убият, мъката би била по-малка… За Бога! Защо се случва с нас така?!… Остани със здраве!… За последен път… А после нека смъртта склопи някъде там очите ми… Защо плачеш?… Не плачи, че ще полудея!…
	И крайно възбуден, той я грабна през кръста насила и при все че тя се съпротивяваше, започна да целува очите й, устата й, после се хвърли пред нейните крака — накрай скочи като луд, хвана се за косата и побягна от стаята с възклика:
	— И дяволът тук няма да помогне, не само червеният конец!…
	През прозореца Оленка още го виждаше, когато възсядаше бързо коня си, после седемте конника тръгнаха. Шотландците, които бяха на стража при портата, взеха за почест с мускетите; после портата се затвори подир конниците и те вече не се виждаха по тъмния път между дърветата.
	Настана пълна нощ.


	Двайсет и пета глава

	Ковно и цялата страна отляво на река Вилия, както и всички пътища, бяха заети от неприятеля, ето защо пан Кмичиц не можеше да тръгне към Подлесието, по главния път от Ковно за Гродно и оттам за Бялисток, а тръгна по странични пътища от Кейдани, направо надолу по течението на Невяжа чак до Неман, която премина близо до Вилки, и се намери в Троцкото воеводство.
	Цялата тая все пак не особено голяма част от пътя измина спокойно, тъй като областта се намираше един вид под ръката на Радживил. Градчетата, а тук-таме и селата бяха заети от придворни хетмански хоронгви или от малки отряди шведски райтари, които хетманът нарочно беше изпратил толкова далеко напред срещу частите на Золтаренко, настанили се току зад Вилия, за да се намери по-лесно повод за сблъсквания и война.
	И Золтаренко би се радвал да „пошуми“ — според думите на хетмана — с шведите, но тия, на които беше помощник, не желаеха с тях война или най-малкото искаха да я отложат за колкото е възможно по-късно; затова Золтаренко бе получил най-строги заповеди да не преминава отвъд реката, а в случай че сам Радживил тръгне срещу него заедно с шведите, да отстъпва незабавно.
	Поради тия причини страната отдясно на Вилия беше спокойна, но понеже през реката постоянно се гледаха от едната страна казашките стражи, а от другата шведските и радживиловските всеки момент един изстрел от мускет можеше да разпали страшна война.
	В предвиждане на това хората отрано бягаха да търсят убежище по безопасни места. Затова страната беше спокойна, но и пуста. Навсякъде пан Анджей виждаше опустели градчета, залостени с пръти прозоречни капаци на шляхтишки домове и цели села обезлюдени.
	Полята бяха също така пусти, защото тая година не бяха издигнали копни по тях. Простолюдието се криеше в бездънните гори, където откарваха и отнасяха всичко, каквото имаха, а шляхтата бягаше в съседната електорска Прусия, която засега беше напълно запазена от войната. Така че по пътищата движението беше необикновено, понеже броят на бежанците се увеличаваше и от ония, които успяваха да се прехвърлят от левия бряг на Вилия на десния, за да се отърват от гнета на Золтаренко.
	Броят на тия бегълци беше огромен, особено на селяните, тъй като шляхтичите, които досега не бяха успели да се прехвърлят през реката, отидоха в робство или бяха убити по праговете на къщите си.
	Затова пан Анджей постоянно срещаше цели групи селяни с жените и децата си, които караха пред себе си стада овце, коне и говеда. Тази част от Троцкото воеводство, която граничеше с електорска Прусия, беше богата и плодородна, та заможното население имаше какво да крие и пази. Близката зима не плашеше бегълците, които предпочитаха да чакат по-добри дни всред горските мъхове, в покрити със сняг землянки, отколкото да ги сполети смъртта от ръцете на неприятеля в родните им села.
	Кмичиц често се приближаваше до групите бежанци или до огньовете, които светеха нощем в горските гъсталаци. Навсякъде, където попаднеше на хора от левия бряг на Вилия, от Ковненско или още по-далечни места, слушаше страшни разкази за жестокостите на Золтаренко и неговите хора, които колели населението до крак, без оглед на възраст и пол, горели селата, секли дори дърветата в градините, като оставяли само земя и вода. Никога татарските нападения не бяха оставяли подире си такива опустошения.
	Враговете не само избивали жителите, ами преди това ги подлагали на най-фантастични изтезания. Много от тия хора бягаха умопобъркани. Нощем те изпълваха горските дебри със страшни викове; други, при все че бяха вече преминали отсам Неман и Вилия, при все че вече гори, гъсталаци и блата ги деляха от бандите на Золтаренко, живееха непрекъснато като в треска и очакване на нападение. Мнозина протягаха ръце към Кмичиц и неговите оршански конници и молеха за спасение и милосърдие, сякаш неприятелят се беше надвесил над тях.
	Към Прусия бягаха и шляхтишки карети, които откарваха старци, жени и деца; зад тях се движеха коли с прислуга, покъщнина, хранителни припаси, добитък и вещи. Всичко беше изпаднало в паника, в ужас и мъка, че отива да се скита.
	Понякога пан Анджей утешаваше тия нещастни хора, като им казваше, че шведите скоро вече ще преминат реката и ще очистят тамошния неприятел далеко напред. Тогава бегълците протягаха ръце към небето и казваха:
	— Да даде Бог здраве, да даде Бог щастие на княза воевода, че докара храбър народ за нашата защита. Когато шведите навлязат, ние ще се върнем по домовете си, при нашите пепелища…
	И всички благославяха княза. От уста на уста си предаваха вестта, че всеки момент той ще премине Вилия начело на собствените си и шведските войски. Предварително хвалеха шведската „скромност“, дисциплинираност и добро отношение към местните жители, Радживил наричаха литовски Гедеон*, Самсон, спасител. Тия хора, които идваха от места, където още димеше прясна кръв и пожар, го очакваха като спасител.
	[* Библейски „съдия“, който се борил против вражеско нашествие. — Бел.прев.]
	А Кмичиц, като слушаше тия благословии и пожелания, тия почти молитви, укрепваше вярата си в Радживил и си повтаряше в душата:
	„Ето на какъв господар служа! Ще затворя очи и ще тръгна сляпо подир него. Понякога той е страшен и непонятен, но има по-голям ум от другите, по-добре знае какво е необходимо и само в него е спасението.“
	При тая мисъл му ставаше по-леко и приятно на сърцето и той продължаваше пътя си по-бодро, като разделяше душата си между копнежа за Кейдани и размисъла за нещастното положение на отечеството.
	Но мъката му се засилваше все повече. Той не хвърли червена панделка зад себе си, не поля с ведро вода първото огнище, защото преди всичко чувстваше, че няма полза от това, и второ, защото не искаше.
	— Ех, да беше тя тук, да чуеше тия човешки плачове и вопли, не щеше да моли Бога да ме върне на правия път, не би казвала, че аз съм заблуден като ония еретици, които са изоставили истинската вяра. Но няма нищо! Рано или късно тя ще се убеди, ще разбере, че нейният ум е куцал… А тогава ще стане каквото Бог даде. Може би пак ще се срещнем в живота.
	И тъгата на младия рицар се засилваше, но и убеждението, че върви по прав, а не по грешен път, му даваше отдавна неизпитано спокойствие. Двоуменията, угризенията, съмненията го напускаха постепенно и той вървеше напред, потъваше почти весело в безбрежните гори. Откак беше дошъл в Любич след славните му гонитби с Ховански, той не беше се чувствал толкова добре на света.
	В едно нещо беше прав мустакатият Харламп — че няма по-добро лекарство срещу грижите и тревогите от пътуването. Пан Анджей имаше желязно здраве, а бодрото му настроение и желанието му за приключения се връщаха с всеки миг. Той виждаше тия приключения пред себе си и им се усмихваше, и бързаше безспир напред, като си позволяваше съвсем кратки почивки нощем.
	Оленка непрекъснато стоеше пред духовния му взор разплакана, разтреперана в прегръдките му, и той си казваше: „Ще се върна.“
	Понякога пред него се мярваше огромната мрачна и страшна фигура на хетмана. Но може би тъкмо защото все повече се отдалечаваше от нея, тая фигура му ставаше почти скъпа. Досега той се беше огъвал пред Радживил, сега започваше да го обича. Досега Радживил го грабваше, както мощният водовъртеж грабва и привлича всичко, което попадне в неговия кръг; сега Кмичиц чувстваше, че с цялата си душа желае да плува заедно с него.
	И отдалече тоя грамаден воевода растеше все повече в очите на младия рицар и придобиваше почти свръхчовешки размери. Много пъти нощем, когато затваряше очи, за да заспи, пан Анджей виждаше хетмана, седнал на трон, по-висок от върховете на боровете. На главата си имаше корона, лицето му беше същото: мрачно, огромно, в ръцете си държеше меч и скиптър, а в нозете му се намираше цяла Полша.
	И пан Анджей удряше мислено чело в земята пред това величие.
	На третия ден от пътуването оставиха далеко зад себе си Неман и навлязоха в още по-гористи места. Те непрекъснато продължаваха да срещат по пътищата цели групи бежанци, а шляхтата, която не можеше да носи оръжие, почти без изключение отиваше в Прусия, за да избегне нападенията на неприятелските разезди, които тук не бяха държани в респект от шведските и радживиловските полкове, както край бреговете на Вилия, и понякога нахълтваха далече навътре в страната, почти до самата граница на електорска Прусия. Тяхната главна цел беше грабежът.
	Много пъти това бяха чети, които уж принадлежаха към войските на Золтаренко, но всъщност не признаваха над себе си никаква власт — бяха просто разбойнически банди, така наречени „партии“, които понякога бяха командвани от местни разбойници. Те избягваха срещите в открит бой с войската и дори с градската стража, нападаха по-малките села, шляхтишките имения и пътниците.
	Шляхтата ги унищожаваше по своя инициатива със своите хора и окичваше с тях крайпътните борове; все пак човек лесно можеше да попадне на значителни техни части в горите и затова пан Анджей трябваше да проявява сега необикновена бдителност.
	Но малко по-далече, в Пилвишки на река Шешупа, пан Квичиц вече намери население, което си седеше спокойно на мястото. Гражданите обаче му разказваха, че само преди няколко дни староството било нападнато от силна част на Золтаренко, на брой около петстотин души, които според обичая си щели да изколят всички хора, а града да опожарят, ако неочаквано не дошла помощ, която сякаш паднала от небето.
	— Ние вече бяхме претръпнали да мрем — казваше съдържателят на странноприемницата, в която беше спрял пан Анджей, — когато внезапно Божиите светии изпратиха някаква хоронгва. Отначало мислехме, че това е нов неприятел, а то били свои. Тогава те веднага се нахвърлиха срещу разбойниците на Золтаренко и след един час изтрепаха всичките; разбира се, че и ние им помогнахме.
	— Каква хоронгва беше? — попита пан Анджей.
	— Бог да ги поживи!… Те не казаха кои са, а ние не смеехме да питаме. Назобиха конете, взеха колкото сено и хляб имаше, и заминаха.
	— Ами откъде дойдоха и накъде заминаха?
	— Дойдоха от Козлова Руда и тръгнаха към юг. А ние, които преди това вече искахме да бягаме в гората, се разколебахме и останахме, понеже подстаростата ни каза, че след такъв урок неприятелят няма да надзърне скоро към нас.
	Кмичиц се заинтересува силно от съобщението за тая битка, та продължи да пита:
	— А не знаете ли кой беше полковник на тая хоронгва?
	— Не знаем, но видяхме полковника, защото разговаря с нас на площада. Той е млад и тънък като игла. Не изглежда на такъв воин, какъвто е…
	— Володиовски! — викна пан Кмичиц.
	— Дали е Володиовски или не — златни му ръце, нека Бог му помогне да стане хетман!
	Пан Анджей се замисли дълбоко. Изглежда, че той се движеше по същия път, по който преди няколко дни е минал пан Володиовски с лауданците. Това беше естествено, понеже и двамата отиваха към Подлесието. Но пан Анджей съобрази, че ако ускорява пътуването си, лесно може да се натъкне на малкия рицар и да се намери в ръцете му, а в такъв случай всички писма на Радживил заедно със самия него ще отидат в ръцете на конфедератите. Такова нещо би могло да осуети цялата му мисия и Бог знае какви вреди ще донесе на каузата на Радживил. Поради тази причина пан Анджей реши да остане няколко дни в Пилвишки, та лауданската хоронгва да има време да отиде далече напред.
	А пък и хората, и конете, които пътуваха едва ли не на един дъх от Кейдани (защото по целия път правеха съвсем малки престои), се нуждаеха от почивка, затова пан Анджей заповяда на войниците да снемат дисагите от конете и да се разположат удобно в странноприемницата.
	На другия ден той се убеди, че беше постъпил не само съобразително, но и умно, тъй като едва бе успял да се облече сутринта и ханджията застана пред него.
	— Новина ти нося, ваша милост — каза той.
	— Хубава ли е?
	— Нито лоша, нито хубава, само това, че имаме гости. Тая сутрин пристигнаха страшно много хора и отседнаха в дома на старостата. Има един пехотен полк, а колко конница, колко карети, колко слуги!… Хората помислиха, че самият крал е дошъл.
	— Кой крал?
	Ханджията започна да върти шапката си в ръце.
	— Вярно, че сега имаме двама крале, но нито един от тях не е пристигнал, а само князът конюши.
	Кмичиц скочи на крака.
	— Какъв княз конюши? Княз Богуслав?…
	— Той, ваша милост. Братовчедът на княза вилненски воевода.
	Пан Анджей чак плесна с ръце от удивление.
	— О, значи се срещаме!
	Ханджията разбра, че гостът му е познат на княз Богуслав, та се поклони по-ниско, отколкото предния ден и излезе от стаята, а Кмичиц започна да се облича бързо и след един час вече беше пред къщата на старостата.
	Цялото градче беше пълно с войници. Пехотата беше наредила мускетите си на пирамиди на площада: конницата беше вече слязла от конете и заела съседните домове. Войниците и придворните с най-разнообразни облекла стояха пред къщите или се разхождаха по улиците. От устата на офицерите се чуваше френски и немски говор. Никъде полски войник, никъде полска униформа, мускетарите и драгуните бяха облечени чудновато, по-различно дори от чуждестранните хоронгви, които пан Анджей беше виждал в Кейдани, защото бяха не по немски, а по френски образец. Войниците обаче бяха хубавци и толкова внушителни, че всеки редник можеше да бъде взет за офицер и възхищаваше очите на пан Анджей. Офицерите също го гледаха любопитно, понеже се беше пременил празнично с кадифе и брокат, а шестимата му хора, облечени с нови униформи, го следваха като свита.
	В двора на старостата се суетяха придворни, всички облечени по френски: пажове с барети с пера, камериери с кадифени кафтани, старши коняри с високи шведски ботуши с възвити горнища.
	Изглежда, че князът нямаше намерение да се спира за по-дълго в Пилвишки и се беше отбил само да почине, тъй като каретите не бяха откарани в помещенията за коли, а конярите хранеха конете, както бяха впрегнати, от тенекиени сита, които държаха в ръце.
	Кмичиц се представи на постовия офицер пред къщата, съобщи му кой е и за какво иде, а дежурният отиде да докладва на княза. След малко се върна бързо и съобщи, че князът иска да види веднага пратеника на хетмана и като сочеше на Кмичиц пътя, влезе заедно с него в къщата.
	Минаха трема и в първата стая на трапезарията видяха няколко придворни, които седяха по столовете с протегнати крака и дремеха сладко, защото, изглежда, че бяха тръгнали много рано от последния си престой. Офицерът се спря пред вратата на следващата стая и като се поклони на пан Анджей, каза на немски:
	— Князът е там.
	Пан Анджей влезе и се спря на прага. Князът седеше пред огледалото в ъгъла на стаята и толкова внимателно се взираше в лицето си, изглежда, току-що намазано с червила и белила, та не обърна внимание на влезлия. Двама камериери, коленичили пред него, дозакопчаваха при свивките на краката токите на високите му пътни ботуши, а той разчесваше бавно с пръсти буйната, равно подстригана на челото грива на златистата перука или може би на собствената си гъста коса.
	Той беше още млад човек, на трийсет и пет години, а изглеждаше най-много на двайсет и пет. Кмичиц го познаваше, но винаги го гледаше с любопитство, първо, поради голямата рицарска слава, на която се радваше княз Богуслав и която бе придобил главно чрез дуели с разни чуждестранни магнати, и второ, поради особената му фигура, която човек не можеше да забрави никога, щом я види веднъж. Защото князът беше висок и със силно телосложение, но на широките му плещи се издигаше съвсем малка глава, сякаш беше взета от друго тяло. Лицето му беше също така необикновено дребно, едва ли не юношеско, а и в него нямаше съразмерност: носът беше голям, римски, а очите огромни, с неизразима хубост и блясък, с почти орлова смелост на погледа. При тия очи и нос останалото лице, обградено на всичко отгоре с дълги и буйни букли коса, се губеше, току-речи, напълно; устата беше почти детска, над нея малки мустачки, които едва покриваха горната устна. Нежността на кожата, подсилвана от червилото и белилото, го правеше да прилича на девойка, а същевременно дързостта, гордостта и самоувереността, които се отразяваха върху лицето му, караха да не се забравя, че това е оня прочут chercheur de noises*, както го наричаха във френския двор, човекът, при когото острата дума излизаше много лесно от устата, но шпагата още по-лесно от ножницата.
	[* Търсач на свади, скандалджия (фр.). — Бел.прев.]
	В Германия, в Холандия и Франция разказваха чудеса за военните му подвизи, за разправиите, приключенията и дуелите му. Той именно в Холандия се е хвърлял в най-големия кипеж на битката, всред несравнимите полкове на испанската пехота, и със собствената си княжеска ръка е завладявал знамена и оръдия; той начело на полковете на оранския херцог е завладявал позиции, смятани от стари военачалници за непревземаеми; той начело на френски мускетари е разбивал при Рейн тежки немски хоронгви, добили грамаден опит в Трийсетгодишната война; той на дуел във Франция е ранил най-прочутия фехтовчик между френските рицари, принц де Фрьомуи; друг прочут дуелист, барон фон Гьотц, го молил на колене да му подари живота; той наранил барон Грот и тогава трябвало да чуе горчиви укори от братовчед си Януш, че унизява княжеското си достойнство, като се бие с хора, които не са му равни по положение; той най-сетне в присъствието на целия френски двор на бал в Лувър ударил по лицето маркграф де Рио, защото му натякнал „неприятно“.
	То се знае, че в сметките не влизаха дуелите му incognito в по-малките градове, кръчмите и странноприемниците.
	Князът беше смесица от изнеженост и необуздана смелост. При редките си и кратки посещения в бащиния край се забавляваше с разправии със семейството Сапеха и с лов. Но тогава горските трябваше да му намират мечки с малки мечета като по-опасни и ожесточени, срещу които отиваше, въоръжен само с копие. Все пак той скучаеше в отечеството си и както се каза, идваше без желание, най-често през време на война; с голяма храброст се беше отличил при Берестечко, Могилев, Смоленск. Войната беше неговата стихия, при все че проницателният му и гъвкав ум беше способен също така за интриги и дипломатически ходове.
	В тях той умееше да бъде търпелив и издръжлив, много по-упорит, отколкото в любовните истории, чиято дълга поредица допълваше историята на живота му. По дворовете, където пребиваваше, князът беше страшилище за съпрузите с хубави жени. Навярно затова самият той не беше женен досега, при все че както високият му произход, така и почти несметното му богатство го правеха една от най-желаните партии в Европа. Сватосваха го самото френско кралско семейство, Мария Людвика полска, оранският херцог и вуйчо му, бранденбургският електор, но досега той предпочиташе свободата си.
	— От зестра не се нуждая — казваше той цинично, — а другите удоволствия и без това не ми липсват.
	Така беше достигнал до трийсет и пет годишна възраст.
	Кмичиц, застанал на прага, наблюдаваше с любопитство лицето му, отразено в огледалото, а той разчесваше замислен косата над челото си; най-сетне, когато пан Анджей се покашля един-два пъти, каза, без да обръща глава:
	— Кой е там? Не е ли куриерът от княза воевода?
	— Не куриер, но от княза воевода! — отговори пан Анджей. Тогава князът обърна глава и като видя великолепно облечения младеж, разбра, че няма работа с обикновен слуга.
	— Прощавай, ваша милост, пане рицарю — каза той любезно, — виждам, че съм се излъгал относно чина ти. Но струва ми се, че лицето ми е познато, ако и да не мога да си спомня името. Ти, ваша милост, си придворен на княза хетмана, нали?
	— Наричам се Кмичиц — отговори пан Анджей, — но не съм придворен, а полковник, откак докарах собствената си хоронгва при княза хетман.
	— Кмичиц! — възкликна князът. — Същият Кмичиц, славният от последната война, който нападаше Ховански, а после не по-зле си вършел работата самостоятелно?… Ами че аз съм слушал много за ваша милост!
	След тия думи князът започна да разглежда по-внимателно и с известна симпатия пан Анджей, защото от това, което беше чувал за него, го смяташе за човек от своя тип.
	— Сядай, пане рицарю — каза той. — Приятно ми е да се запозная по-отблизо с тебе. Какво ново в Кейдани?
	— Ето писмо от княза хетман — отговори Кмичиц.
	Камериерите свършиха закопчаването на княжеските ботуши и излязоха, а князът строши печата и започна да чете. След малко върху лицето му се отрази досада и отегчение. Той хвърли писмото пред огледалото и каза:
	— Нищо ново! Князът воевода ме съветва да се преместя в Прусия, в Тилжа или Тауроги, което върша, както виждаш, ваша милост. Ма foi!* Не разбирам братовчеда си… Съобщава ми, че електорът се намира в маркграфството и че поради шведите не може да премине в Прусия, а в същото време пише, че косата му настръхва, понеже не поддържам връзки с него нито de succursu**, нито de receptu***. Но как да направя това? Ако курфюрстът не може да се промъкне през шведите, тогава как ще се промъкне моят пратеник? Седях в Подлесието, понеже нямах какво друго да правя. Ще ти кажа, мой рицарю, че се пуках от досада. Мечките в околностите на Тикочин избих; жените там смърдят на кожуси, а ноздрите ми не могат да понасят тая миризма… Но!… Ти разбираш ли френски или немски, пане рицарю?
	[* Честна дума (фр.). — Бел.прев.]
	[** По въпроса за помощта (лат.). — Бел.прев.]
	[*** За отстъплението (лат.). — Бел.прев.]
	— Разбирам немски — каза Кмичиц.
	— Слава Богу!… Ще говоря на немски, че от вашия език устните ми изпръхват.
	Като каза това, князът издаде напред долната си устна и започна да я пипа леко с пръсти, сякаш да се убеди дали не е изпръхнала или попукана; после погледна в огледалото и продължи:
	— Стигнаха до мене слухове, че в околностите на Луков някакъв шляхтич Скшетуски имал прекрасна жена. Това е далече!… Все пак аз изпратих хора да я отвлекат и ми я доведат… Но ще повярваш ли, пане Кмичиц, не я намерили вкъщи!
	— Цяло щастие — каза пан Анджей, — понеже това е жена на благороден рицар, славен збаражец, който се промъкнал от Збараж през цялата войска на Хмелницки.
	— Мъжът бил обсаждан в Збараж, а аз щях да обсаждам жената в Тикочин… Мислиш ли, ваша милост, че и тя би се защитавала така ожесточено?
	— При такава обсада ваше княжеско височество не би се нуждаел от военен съвет, та нека мине и без моето мнение! — отговори пан Анджей рязко.
	— Вярно! Не си струва да се говори за това — отговори князът. — Връщам се към работата. Имаш ли, ваша милост, и други писма?
	— Каквото имах за ваше княжеско височество, предадох го; имам още до шведския крал. Ваше княжеско височество не знаеш ли къде трябва да го търся?
	— Нищо не зная. Откъде мога да зная? В Тикочин го няма, мога да ти гарантирам това, защото, ако веднъж надникнеше там, би се отрекъл от владичеството си над цялата Жечпосполита. Варшава е вече в шведски ръце, както ви писах, но и там не ще намериш негово кралско величество. Трябва да е при Краков или в самия Краков, ако досега не е тръгнал за кралска Прусия*. Във Варшава ще узнаеш всичко. По мое мнение Карл Густав трябва да помисли за пруските градове, защото не бива да ги оставя в тила си. Кой би се надявал, че когато цяла Жечпосполита изоставя краля си, когато цялата шляхта се присъединява към шведите, когато воеводствата се предават едно след друго — тъкмо тогава пруските градове, немците и протестантите не ще искат да чуят за шведите и ще се готвят за съпротива. Те искат да издържат докрай, те да спасяват Жечпосполита и да задържат Ян Казимеж! Когато започвахме тая работа, мислехме, че ще бъде другояче, че те преди всичко ще помогнат и на нас, и на шведите да нарежем тая питка хляб, който наричате ваша Жечпосполита. А ето че не се помръдват! Цяло щастие, че князът електор ги има там под око. Той вече им предложил помощ срещу шведите, но жителите на Гданск не му вярват и казват, че сами имали достатъчно сили…
	[* Гданската област и Вармия, непосредствена част от полското кралство. — Бел.прев.]
	— Това вече знаем в Кейдани — каза Кмичиц.
	— Ако нямат достатъчно сили, във всеки случай имат добър усет — продължи князът, като се смееше, — защото мисля, че вуйчо електор толкова го е грижа за Жечпосполита, колкото мене или княза вилненски воевода.
	— Позволи, ваше княжеско височество, да отрека — каза Кмичиц буйно. — Князът вилненски воевода се грижи само за Жечпосполита, за която винаги е готов да даде последния си дъх и да пролее последната си капка кръв.
	Княз Богуслав започна да се смее.
	— Млад си ти, рицарю, млад! Но да оставим това! Та вуйчо електор гледа, ако може да лапне кралска Прусия и само затова им предлага помощта си. Падне ли му веднъж в ръцете, вкара ли в градовете свои гарнизони, още на другия ден ще бъде готов да се помири с шведите, о, дори с турците и с дяволите. А стига и шведите да му дадат парче от Велкополска, тогава ще е готов да им помага с всички сили, за да завладеят останалата територия. Бедата е само там, че и шведите острят зъби за Прусия, та оттам недоверието между тях и електора.
	— Изумен слушам думите на ваше княжеско височество! — каза Кмичиц.
	— Дяволите ме хващаха в Подлесието — отговори князът, — че трябваше да седя толкова време със скръстени ръце… Но какво можех да правя? Между мене и княза воевода имаше споразумение, че докато нещата в Прусия не се изяснят, аз няма да мина открито на шведска страна. И това е правилно, понеже по тоя начин вратата оставаше отворена. Аз дори пратих тайни куриери до Ян Казимеж да му съобщя, че съм готов да свикам всеобщо опълчение в Подлесието, стига да ми бъде изпратен манифест. Кралят като крал може би щеше да се хване на въдицата, но кралицата изглежда, че не ми вярва и тя трябва да го е отклонила. Ако не бяха женорята, днес щях да стоя начело на цялата шляхта от Подлесието, дори нещо повече — тия конфедерати, които сега опустошават имотите на княз Януш, нямаше да имат друг изход, освен да минат под моя команда. Бих говорил, че съм привърженик на Ян Казимеж, а всъщност при такава сила в ръцете си щях да се пазаря с шведите. Но това женище има нос и отгатва най-скритата мисъл. Тя е истински крал, а не кралица. И има повече ум в единия си пръст, отколкото Ян Казимеж в цялата си глава.
	— Князът воевода… — започна Кмичиц.
	— Князът воевода — прекъсна го Богуслав нетърпеливо — вечно закъснява със съветите си; във всяко писмо ми пише: „направи това или онова“, аз отдавна вече съм го направил. А и князът воевода съвсем се е объркал… Защото слушай, рицарю, какво още иска той от мене…
	Тук князът грабна писмото и зачете на глас:

	„По пътя бъди много предпазлив, ваше княжеско височество, и, за Бога, помисли как да разпръснеш тия хитреци конфедерати, които се разбунтуваха срещу мене и върлуват в Подлесието, та да не отидат при краля. Те се готвят да нападнат Заблудов, а там бирата е силна, като се напият, нека ги изколят — всеки стопанин своя квартирант. Няма нищо по-хубаво от това; щом се очистят главните, другото ще се разпръсне.“

	Тук Богуслав хвърли писмото с неохота на масата.
	— Слушай, пане Кмичиц — каза той, — значи аз трябва да замина за Прусия и в същото време да устройвам клане в Заблудов? Да продължавам да се преструвам, че съм привърженик на Ян Казимеж и патриот, и същевременно да избивам тия хора, които не искат да изменят на краля и отечеството? Има ли тук смисъл? Логично ли е едното с другото? Ма foi! Князът хетман почна да се обърква. Ето, аз сега току-що срещнах на идване в Пилвишки някаква цяла разбунтувана хоронгва, която отиваше в Подлесието. С готовност бих минал с коня си по коремите им, дори само за едно удоволствие; но докато не съм открит шведски привърженик, докато вуйчо електор уж още държи с пруските градове, следователно и с Ян Казимеж, аз не мога да си позволявам такива неща, за Бога, не мога… Най-многото, което можех да сторя, то е да любезнича с тия бунтовници, както и те любезничеха с мене, ако и да ме подозираха, че съм с хетмана, но нямаха черно на бяло.
	Тук князът се разположи удобно във фотьойла, изтегна крака и като сложи небрежно ръце под главата, започна да повтаря:
	— Ех, че галиматия цари в тая ваша Жечпосполита, ех, че галиматия!… Никъде по света не ще видиш подобно нещо!…
	След тия думи млъкна за малко; очевидно му хрумна някаква мисъл, защото се удари по перуката и попита:
	— А ти, ваша милост, няма ли да ходиш в Подлесието?
	— Разбира се — каза Кмичиц. — Трябва да отида там, понеже имам писмо с инструкции за Харашимович, подстаростата в Заблудов.
	— За Бога! — каза князът. — Харашимович е тук с мене. Пътува с нещата на хетмана за Прусия, понеже се страхувахме да не попаднат там в ръцете на конфедератите. Чакай, ваша милост, ще заповядам да го повикат.
	Тук князът викна на камериера си и му поръча да повика подстаростата, а после каза:
	— Е, това се нарежда добре! Ще си спестиш път, ваша милост… При все че… може би е жалко, дето няма да бъдеш в Подлесието, между главите на конфедерацията там има и един твой съименник… Би могъл да го привлечеш на наша страна.
	— Не бих имал време за това — каза Кмичиц, — понеже бързам за шведския крал и пан Любомирски.
	— А, значи имаш писма и до пана коронния маршал? Ей, отгатвам по каква работа… Някога пан маршалът искаше да сватосва сина си с дъщерята на Януш… Дали хетманът не иска сега да поднови деликатно преговорите?…
	— Точно за това става дума.
	— И двамата са още съвсем деца… Хм! Това е деликатна мисия, понеже за хетмана не е много удобно пръв да предлага. Освен това…
	Тук князът смръщи вежди.
	— Освен това от тая работа няма да излезе нищо… Дъщерята на княза хетман не е за Хераклиуш. Аз ти казвам това! Князът хетман е длъжен да разбере, че неговото богатство трябва да си остане в ръцете на Радживиловци.
	Кмичиц погледна княза учуден, а той се разхождаше с все по-бърза крачка по стаята. Внезапно се спря пред пан Анджей и каза:
	— Дай ми честна рицарска дума, че ще отговориш вярно на въпроса ми.
	— Ваше княжеско височество — каза Кмичиц, — лъжат само тия, които се страхуват, а аз не се боя от никого.
	— Князът воевода поръча ли ти да скриеш от мене за преговорите с Любомирски?
	— Ако имах такава заповед, изобщо не бих споменал за пан Любомирски.
	— Може да си се изпуснал неволно. Дай честна дума!
	— Давам — каза Кмичиц и смръщи вежди.
	— Товар ми свали от сърцето, защото мислех, че князът воевода води двойна игра и с мене.
	— Не разбирам, ваше княжеско височество.
	— Не исках да се оженя във Франция с Роханувна, без да смятам цяла дузина други княгини, с които ме сватосваха… Знаеш ли защо?
	— Не зная.
	— Защото между княза воевода и мене има споразумение, че момичето му и богатството му растат за мене. Като верен слуга на Радживилови можеш да знаеш всичко.
	— Благодаря за доверието… Но ти, ваше княжеско височество, се лъжеш… Аз не съм слуга на Радживилови.
	Богуслав широко отвори очи.
	— А какъв си?
	— Не съм дворцов служител, а хетмански полковник и освен това роднина на княза воевода.
	— Роднина?
	— Защото съм от една кръв с рода Кишки, а майката на хетмана е от тоя род.
	Княз Богуслав гледа известно време Кмичиц, по лицето на когото се бе появила лека руменина. Внезапно князът протегна ръка и каза:
	— Извинявам се, братовчеде, и те поздравявам за роднинството.
	Последните думи бяха казани с някаква небрежна или изискана учтивост, в която обаче имаше нещо направо болезнено за пан Анджей. Бузите му се зарумениха още повече и той вече ха да зине, за да реагира живо, но вратата се отвори и на прага се появи губернаторът Харашимович.
	— Има писмо за ваше благородие — каза княз Богуслав. Харашимович се поклони на княза, а после на пан Анджей, който му подаде писмото на княза.
	— Чети, ваше благородие! — каза княз Богуслав. Харашимович започна да чете:

	„Пане Харашимович! Сега е време да покажете доброжелателството на добрия слуга към господаря си. Каквито пари можете да съберете и вие в Заблудов, и пан Пшински в Орля…“

	— Пан Пшински го съсякоха конфедератите в Орля — прекъсна го князът, — затова пан Харашимович си е плюл на петите…
	Подстаростата се поклони и продължи да чете:

	„… и пан Пшински в Орля било от данъци, било от наеми, аренди…“

	— Конфедератите вече ги събраха — отново го прекъсна княз Богуслав.

	„… изпращайте ми ги веднага (продължаваше да чете Харашимович). Ако можете, заложете и някои села на съседи или граждани, като вземете колкото можете повече пари за тях, изобщо където ви падне случай да вземете пари, потрудете се за това и ми ги изпращайте. Конете и всички вещи, каквито има там, о, и големия полилей в Орля, и всичко друго, картините и покъщнината, а преди всичко оръдията, които се намират в коридора, изпратете до негово височество княза братовчед, защото иначе ще трябва да се страхуваме от грабежи…“

	— Отново закъснял съвет, оръдията са вече с мене! — каза князът.

	„А… Ако е тежко да се карат с лафетите, вземете само оръдията, без лафетите, но ги покрийте, за да не се вижда какво карате. И тия неща да се пренесат час по-скоро в Прусия, като се пазят най-много от изменниците, които вдигнаха бунт във войската ми и разнебитват староствата ми…“

	— Ой, за разнебитване ги разнебитват! Ще ги смачкат на извара! — отново пресече князът.

	„… разнебитват староствата ми и се готвят да нападнат Заблудов на отиване, изглежда, при краля. С тях е трудно да се биете, че са много, но или ги пуснете да влязат, напойте ги хубаво и през нощта ги изколете, като спят (всеки стопанин може да направи това), или ги изпотровете със силна бира, или — което там не е трудно — насочете срещу тях също такава размирна банда, която би се обогатила от тях…“

	— Е, нищо ново! — каза княз Богуслав. — Пане Харашимович, можеш да продължиш пътуването си с мене…
	— Има и допълнение — отговори подстаростата. И започна да чете по-нататък:

	„… Вината, ако е невъзможно да се откарат (защото тук у нас вече никъде не може да се намерят), веднага разпродайте срещу пари…“

	Тук пан Харашимович прекъсна сам и се хвана за главата.
	— Божичко! Вината се движат на половин ден след нас и сигурно са попаднали в ръцете на разбунтуваната хоронгва, с която се разминахме. Загубата ще е около хиляда червени злоти*. Нека ваше княжеско височество бъде свидетел, че сам ми заповяда да чакам, докато натоварят бъчвите на колите.
	[* Червени злоти — златни злоти, бели злоти — сребърни злоти. — Бел.прев.]
	Страхът на пан Харашимович щеше да бъде още по-голям, ако познаваше пан Заглоба и знаеше, че се намира именно в тая хоронгва. Сега обаче княз Богуслав се засмя и каза:
	— Нека им бъде наздраве! Чети по-нататък!

	„… а ако не се намери купувач…“

	Княз Богуслав чак се хвана за кръста от смях:
	— Вече се намери — каза той, — само че ще трябва да му се дадат на кредит.

	„… а ако не се намери купувач (четеше Харашимович с жален глас), тогава ги заровете в земята, но да не се забелязва и повече от двама души да не знаят за това. Оставете обаче по една-две бъчви в Орля и Заблудов, и то от по-добрите и по-сладки вина, та да ги изпият лакомо, но им сложете силна отрова, за да се изтровят поне главатарите им, тогава другите ще се разбягат. За Бога и в името на Божието милосърдие услужете ми с готовност и тайно!… И изгаряйте това, което пиша, а който узнае нещо, изпращайте го при мене. Те или сами ще намерят виното и ще го изпият, или можете да се сприятелите с тях и да им подарите тия питиета…“

	Подстаростата свърши да чете и загледа княз Богуслав, сякаш чакаше инструкции, а князът каза:
	— Виждам, че братовчедът ми се е загрижил много за конфедератите, жалко само, че твърде късно, както обикновено!… Ако му беше дошло това наум преди две или поне преди една седмица, можеше да се опита. А сега, пане Харашимович, можеш да си вървиш, повече не ми трябваш.
	Харашимович се поклони и излезе.
	Княз Богуслав застана пред огледалото и започна грижливо да оглежда фигурата си, като леко движеше глава наляво и надясно, отдалечаваше се от огледалото, приближаваше се до него, разтърсваше къдриците на косата си и поглеждаше настрани, без да обръща никакво внимание на Кмичиц, който седеше в сянка, обърнат с гръб към прозореца.
	Ако обаче би хвърлил дори само един поглед към лицето на пан Анджей, щеше да познае, че в младия посланик става нещо странно, понеже лицето на Кмичиц беше побледняло, челото му покрито с гъсти капки пот, а ръцете трепереха конвулсивно. Той стана за малко от стола, но пак седна веднага като човек, който се бори със себе си и преодолява в душата си избухването на гняв или отчаяние. Най-сетне чертите на лицето му се изопнаха и вцепениха; изглежда, че той с цялата сила на огромната си воля и енергия си бе наложил спокойствие и напълно овладял себе си.
	— Ваше княжеско височество — каза той, — от доверието, с което ме дарява хетманът, виждам, че той не иска да крие нищо от мене. Аз принадлежа и с душата си, и с имота си на неговото дело; покрай него и покрай ваше княжеско височество и моето богатство може да порасне, затова където отидете вие, там ще отида и аз… Готов съм на всичко! Но при все че служа на това дело и цял живея с него, все пак навярно не разбирам напълно всичко и не мога да проникна със слабия си ум във всички тайни.
	— Следователно какво желаеш, пане рицарю, или по-скоро, прекрасни братовчеде? — попита князът.
	— Моля да се понауча нещо от ваше княжеско височество, понеже бих се срамувал, ако не се поотракам поне малко при такива големи политици. Не зная дали ваше княжеско височество ще благоволиш да ми отговориш откровено.
	— Това ще зависи от твоя въпрос и от моето настроение — отговори княз Богуслав, без да престане да се гледа в огледалото.
	Очите на Кмичиц блеснаха за миг, но той продължи да говори спокойно:
	— Ето как стои работата: князът вилненски воевода обосновава всичките си постъпки с доброто и спасението на Жечпосполита. Тая Жечпосполита не му слиза от устата. Благоволи, ваше княжеско височество, да ми кажеш искрено дали това е привидно поради необходимост или князът хетман наистина има предвид само доброто на Жечпосполита?…
	Богуслав хвърли бърз, бегъл поглед към пан Анджей.
	— Ами ако ти кажа, че това е само привидно, би ли помагал и по-нататък?
	Кмичиц сви небрежно рамене.
	— О! Както казах, моето богатство ще порасне покрай богатствата на ваши княжески височества. Стига това да стане, всичко друго ми е все едно!
	— От тебе ще стане човек! Помни, че аз ти предричам това. Но защо братовчед ми никога не е разговарял откровено с тебе по тия неща?
	— Може би поради скрупули, а може би ей така, не е станало дума!
	— Ти имаш ясен ум, рицарю; напълно вярно е, че той е човек със скрупули и не обича да показва истинската си кожа. Това е точно така. Такава му е природата. Ами че той и с мене като приказва, щом се забрави, веднага почва да украсява речта си с думи за обич към отечеството. И едва когато му се изсмея в очите, тогава се опомня. Вярно е това! Вярно!
	— Значи това е само за очи? — попита Кмичиц.
	Князът обърна стола си, седна на него като на кон, подпря ръце върху облегалката и помълча малко, сякаш се колебаеше, а след това каза:
	— Слушай, пане Кмичиц! Ако ние, Радживиловци, живеехме в Испания, във Франция или Швеция, където синът наследява бащата и където правата на краля се дават от самия Бог, тогава — с изключение само при някои вътрешни размирици, при угасване на кралския род или при някои други необикновени събития — ние сигурно щяхме да служим на краля и отечеството, като се задоволяваме само с ония най-висши постове, които ни се падат поради произхода и имотното ни състояние. Но тук, в тая държава, където кралската власт не се крепи на божественото право, а кралят е избиран от шляхтата, където всичко става in liberis suffragiis*, ние основателно си задаваме въпроса: защо трябва да властва Ваза, а не Радживил?… С Ваза е още нищо, понеже той произхожда от наследствени крале, но кой ще ни гарантира, кой ще ни увери, че след рода Ваза на шляхтата не ще й хрумне да качи на кралския и великокняжеския трон дори пан Харашимович или някой си пан Мелешко, или някакъв си пан Пеглашевич от Пседерци. Пфу! По дяволите, рицарю, време е да се свърши с всичко това!… Погледни немците! Колко самостоятелни князе там биха се съгласили да бъдат при нас подстарости, като се вземат предвид богатствата им. А те са самостоятелни, владетели са, имат suffragia в сеймовете на Райха, корони носят на главите си и заемат места пред нас, при все че би трябвало да носят опашките на мантиите ни. Време е да се сложи край на всичко това, пане рицарю, време е да се осъществи онова, което замисляше още баща ми.
	[* По силата на свободно гласуване (лат.). — Бел.прев.]
	Тук князът се оживи, стана от стола и започна да се разхожда из стаята.
	— Това няма да стане без трудности и пречки — продължи той, — защото олицките и нешвежките Радживиловци не искат да ни помагат. Зная, че княз Михал е писал на братовчеда, че ние сме трябвало по-скоро да си посипем главите с пепел, а не да мислим за кралски мантии. Нека той си посипва главата с пепел, нека се отдава на покаяние, нека отиде в забрава, нека йезуитите му щавят кожата с камшик; щом се задоволява да бъде само крайчи, нека реже петли през целия си добродетелен живот чак до добродетелната си смърт! И без него ще минем и няма да отпуснем ръце, понеже тъкмо сега му е времето. Жечпосполита отива по дяволите, тя е вече толкова безсилна, толкова пропаднала, че на никого не може да се противопостави. Всички минават през границите й като през съборен плет. Това, което стана тук с шведите, не се е случвало досега никъде по света. Ние, пане рицарю, наистина можем да пеем: „Deum Laudamus!*“, но, от друга страна, това е нечувано и небивало нещо… Как така, нашественик напада страната ни, нашественик, познат с хищническия си характер, и не само че не среща отпор, ами всеки напуска досегашния си господар и бърза при новия: магнати, шляхта, войска, замъци, градове, всички!… Без чувство на почит, без да ги е грижа за името си, за честта си, без срам!… Историята не познава друг такъв случай! Пфу, пане рицарю! Мръсници без съвест и без амбиция живеят в тая страна!… Та как няма да загине такава страна? Разчитаха на шведското благоволение! Ще има да видите това благоволение! Там, във Велкополска, шведите вече са стъпили върху шията на шляхтата!… И така ще бъде навсякъде — друго не може да се чака, такъв народ трябва да загине, трябва да бъде презрян и да стане слуга на съседите си!…
	[* Тебе Бога хвалим! — първите думи на благодарствен църковен химн у католиците. — Бел.прев.]
	Кмичиц ставаше все по-блед и с последни сили се въздържаше да не избухне в ярост; но князът, цял погълнат от речта си, се опиваше от собствените си думи, от собствения си ум и без да обръща внимание на шляхтича, продължаваше да говори:
	— В тая страна, пане рицарю, има обичай, когато някой бере душа, неговите роднини да му издърпват в последния момент възглавницата изпод главата, та да не се мъчи по-дълго. Аз и князът вилненски воевода решихме тая именно услуга да окажем на Жечпосполита. Но понеже много хищници дебнат за наследството и не ще успеем да заграбим всичко, затова искаме поне част, и то не каква да е, да се падне на нас. Като роднини имаме право на дял. А ако с това сравнение не успях да ти изложа същността на работата, ще се изразя другояче. Жечпосполита е голямо червено сукно, което дърпат шведите, Хмелницки, хиперборейчиците*, татарите, електорът и всичко живо наоколо. А ние с княза вилненски воевода си казахме, че и на нас трябва да остане в ръцете поне толкова от това сукно, та да ни стигне за мантия; затова не само не пречим на другите да дърпат, но и сами дърпаме. Нека Хмелницки остане в Украйна, шведите да се разправят с бранденбуреца за Прусия и велкополските земи, Малополска да я взема Ракочи** или някой друг съсед. Литва трябва да бъде за княз Януш, а заедно с дъщеря му — за мене!
	[* Приказни жители на крайния Север; тук се подразбират московските войски. — Бел.прев.]
	[** Княз на Седмиградско. — Бел.прев.]
	Внезапно Кмичиц стана.
	— Благодаря на ваше княжеско височество, това само исках да зная!
	— Отиваш ли си, пане рицарю?
	— Да.
	Князът изгледа Кмичиц внимателно и едва в тоя момент забеляза неговата бледост и възбуденост.
	— Какво ти е, пане Кмичиц? — попита той. — Изглеждаш като от гроб изваден…
	— Умората ми подкосява краката и главата ми се замайва. Отивам си, ваше княжеско височество, преди заминаването си ще дойда пак да се сбогувам.
	— Тогава бързай, защото и аз заминавам след пладне.
	— Най-късно подир един час ще дойда.
	След тия думи Кмичиц се поклони и излезе.
	В другата стая камериерите станаха, щом го видяха, но той мина като пиян, без да види никого. На прага на стаята се хвана с две ръце за главата и започна да повтаря почти със стон:
	— Иисусе Назаретски, царю юдейски! Иисусе, Марийо, Йосифе!
	Той мина като пиян през двора край стражата от шестима алебардници. Зад външната порта чакаха хората му начело с вахмистър Сорока.
	— След мене! — каза Кмичиц.
	И тръгна през града към странноприемницата.
	Сорока, отдавнашен войник на Кмичиц, когото познаваше отлично, веднага забеляза, че с младия полковник става нещо необикновено.
	— Внимавайте! — каза той тихо на хората. — Горко на тогова, върху когото се излее гневът му!
	Войниците ускоряваха стъпките си всред мълчание, а Кмичиц не вървеше, но почти тичаше напред, като размахваше ръце и повтаряше безредни думи.
	До ушите на Сорока достигаха само откъснати слова: „Отровители, вероломци, предатели… Престъпник и изменник… И двамата еднакви…“
	После пан Кмичиц започна да споменава някогашните си другари. Имената Кокошински, Кулвец, Раницки, Рекуч и други излизаха от устата му едно след друго. Няколко пъти спомена и Володиовски. Сорока слушаше това смаян и се тревожеше все повече, а вътре в себе си мислеше:
	„Някаква кръв ще се пролее тук… Не може да се размине другояче…“
	Така стигнаха до странноприемницата. Кмичиц веднага се затвори в стаята и близо цял час не даваше признаци на живот.
	А в това време войниците без заповед товареха вещите и оседлаваха конете. Сорока им казваше:
	— Няма нищо, човек трябва да бъде готов за всичко.
	— И ние сме готови! — отговаряха старите авантюристи и мърдаха мустаци.
	Скоро се видя, че Сорока познава добре своя полковник, защото изведнъж Кмичиц се появи на пруста без шапка, само по риза и панталони.
	— Оседлайте конете! — викна той.
	— Оседлани са!
	— Натоварете вещите!
	— Натоварени са.
	— По дукат на глава! — викна младият полковник, който въпреки цялата си разпаленост и възбуда забеляза, че войниците веднага отгатват мислите му.
	— Благодарим ти, пане командир! — обадиха се всички в хор.
	— Двама души ще вземат товарните коне и ще излязат веднага от града към Дембова. През града ще се движат бавно, отвън града ще пуснат конете в галоп и няма да се спрат чак до горите.
	— Тъй вярно!
	— Другите четирима ще напълнят пушките си. За мене ще се оседлаят два коня, та и вторият да бъде напълно готов.
	— Знаех си аз, че нещо ще става! — измърмори Сорока.
	— А сега, вахмистре, след мене! — викна Кмичиц.
	И както беше разсъблечен, само по панталони и разгърдена риза, излезе от пруста, а Сорока тръгна подир него с широко отворени очи от удивление; така стигнаха чак до кладенеца в двора на странноприемницата. Тук Кмичиц се спря, посочи ведрото, което висеше при геранилото, и рече:
	— Наливай ми вода на главата!
	Вахмистърът от опит знаеше колко опасно е да пита два пъти за заповед, затова хвана пръта и потопи ведрото във водата, после го изтегли бързо, грабна го в ръце и плисна водата, която беше в него, върху пан Анджей, а пан Анджей започна да пръхти и да пухти като кит, приглаждаше с ръце мократа си коса, после викна:
	— Още!
	Сорока повтори поливането веднъж, втори път и плискаше водата с всички сили, сякаш желаеше да угаси огън.
	— Стига! — каза Кмичиц най-после. — Ела с мене, ще ми помогнеш да се облека!
	И двамата отидоха в странноприемницата. На портата срещнаха двамата свои хора, които заминаваха с товарните коне.
	— Бавно през града, след града в галоп! — повтори им Кмичиц на пътя.
	И влезе в стаята.
	След половин час се появи отново, преоблечен вече като за път: с дълги ботуши от телешка кожа и еленов кафтан, стегнат с кожен пояс, в който беше мушнат пистолет.
	Войниците забелязаха също така, че изпод кафтана се показваше краят на телена ризница, сякаш той тръгваше на бой. Сабята му също беше окачена високо, та по-лесно да хваща дръжката й; лицето му беше доста спокойно, но сурово и намръщено.
	Като хвърли поглед към войниците, за да провери дали са готови и въоръжени както трябва, той яхна коня, хвърли един дукат на ханджията и напусна странноприемницата.
	Сорока яздеше успоредно с него, другите трима отзад, като водеха и резервните коне. Скоро се намериха на площада, пълен с войската на Богуслав. Тя се беше вече раздвижила, защото, изглежда, беше дошла заповед да се готви за път. Конниците затягаха подпръзите на седлата и слагаха юздите на конете, пехотата вземаше мускетите, наслагани на пирамиди пред къщите, в каруците впрягаха коне.
	Кмичиц сякаш се събуди от замислеността си.
	— Слушай, старо — каза той на Сорока, — нали от дома на старостата пътят отива нататък и не трябва да се връщаме през площада?
	— Накъде ще тръгнем, пане полковник?
	— За Дембова!
	— Тогава пътят минава от площада покрай дома. Площадът ще остане зад нас.
	— Добре! — каза Кмичиц.
	След малко си измърмори полугласно:
	— Ех, да бяха живи сега ония! Малко са хората за такава акция, малко!
	Така преминаха площада и почнаха да завиват към дома на старостата, който се намираше на около триста крачки отстрани на пътя.
	— Стой! — каза внезапно Кмичиц. Войниците се спряха, а той се обърна към тях.
	— Готови ли сте за смърт? — попита той кратко.
	— Готови — отговориха хорово оршанските авантюристи.
	— Влизали сме в гърлото на Ховански и той не ни изяде… Помните ли?
	— Помним!
	— Днес трябва да се решаваме на големи неща… Ако успеем, нашият милостив крал ще направи от вас панове… Аз съм насреща!… Не успеем ли, ще отидете на кол!
	— Защо да не успеем! — каза Сорока, чиито очи започнаха да святкат като на стар вълк.
	— Ще успеем! — повториха другите трима: Билоус, Завратински и Любенец.
	— Ще трябва да отвлечем княза конюши! — каза Кмичиц. И млъкна, за да види впечатлението, което ще направи на войниците тая лудешка мисъл. А те също млъкнаха и го гледаха с вперени очи, само мустаците им се движеха, а лицата им станаха страшни и разбойнически.
	— Колът е близо, наградата далече! — каза Кмичиц.
	— Малко сме! — измърмори Завратински.
	— Това е по-лошо, отколкото с Ховански! — добави Любенец.
	— Цялата войска е на площада, а в дома има само стража и двайсетина дворяни — каза Кмичиц, — които не очакват нищо, дори и саби нямат при себе си.
	— Ваша милост залага главата си, тогава защо и ние да не заложим нашите? — отвърна Сорока.
	— Слушайте! — каза Кмичиц. — Ако не го отвлечем с хитрост, другояче изобщо не ще го отвлечем… Слушайте! Аз ще вляза в къщата и след малко ще изляза с княза… Ако князът седне на моя кон, тогава аз ще седна на другия и ще тръгнем… Когато се отдалечим на сто-двеста крачки, двама ще го грабнат под мишница и ще се понесем с всички сили на конете!
	— Слушам! — каза Сорока.
	— Ако не излезем — продължаваше Кмичиц, — а чуете гърмеж в стаята, тогава и вие стреляйте по стражата и ми дайте коня веднага щом изскоча от вратата.
	— Тъй вярно! — каза Сорока.
	— Напред! — изкомандва Кмичиц.
	Тръгнаха и след четвърт час застанаха пред дома на старостата. При портата, както по-рано, стояха шестима алебардници, а други четирима — при входа на къщата. По двора около една карета се въртяха няколко коняри и слуги, надзиравани от някакъв знатен придворен, чужденец — както можеше да се познае по облеклото и перуката.
	По-нататък, при помещението за колите, впрягаха коне в още две купета, а грамадни камериери товареха в тях кошове и сандъци. Надзираваше ги един човек, цял облечен в черно, който по лицето си приличаше на лекар или астролог.
	Кмичиц съобщи както по-рано за себе си чрез дежурния офицер, който се върна след малко и го покани при княза.
	— Как си, рицарю? — каза князът весело. — Ти ме напусна толкова внезапно, та помислих, че от моите думи някакви скрупули са се разбунтували в тебе, и не очаквах да те видя повече.
	— Как може да не се сбогувам преди заминаването! — каза Кмичиц.
	— Разбира се! Аз също мислех, че князът воевода е знаел кого да изпрати с тайна мисия. И аз ще се възползвам от тебе и ще ти дам няколко писма за разни знатни особи и за самия шведски крал. Но какво си се въоръжил така като за битка?
	— Та нали ще пътувам между конфедератите, а и тук, в града, чувах, па и ваше княжеско височество потвърди това, че неотдавна насам е минала конфедератска хоронгва. Дори тук, в Пилвишки, страшно наплашили хората на Золотаренко, понеже тая хоронгва се предвожда от воин по призвание.
	— Кой е той?
	— Пан Володиовски, а заедно с него са и пан Мирски, и пан Оскерко, и двамата панове Скшетуски: единият е оня збаражец, чиято жена ваше княжеско височество си искал да обсаждаш в Тикочин. Всички те се разбунтуваха срещу княза воевода и жалко, защото са добри войници. Но какво да се прави! Още има глупави хора в тая Жечпосполита, които не искат да дърпат червеното сукно заедно с казаците и шведите.
	— Глупците никога не се свършват по света и особено в тая страна! — каза князът. — Ето ти писмата; освен това, когато видиш негово шведско величество, признай му уж поверително, че в душата си съм също такъв негов привърженик, както и моят братовчед, само че засега трябва да се преструвам.
	— Кой не трябва да се преструва? — отвърна Кмичиц. — Преструва се всеки, особено ако иска да извърши нещо значително.
	— Разбира се, че е така. Гледай да свършиш добре работата, пане рицарю, и ще ти бъда благодарен, няма да остана по-назад в награждаването ти от княза вилненски воевода.
	— Щом си толкова благосклонен, ваше княжеско височество, тогава предварително ще помоля за наградата.
	— Ето ти тебе. Сигурно князът воевода не те е снабдил много щедро за път. Змия се е свила в кесията му.
	— Пазил ме Бог да искам пари; не исках от княза хетман, не ще взема и от ваше княжеско височество. Аз съм си на свои собствени разноски и на собствени ще си остана.
	Княз Богуслав погледна учудено младия рицар.
	— Е, виждам, че Кмичицови наистина не са от ония, които гледат хората в ръцете. Тогава за какво става дума, пане рицарю?
	— Работата е следната, ваше княжеско височество. Без да му мисля много в Кейдани, взех със себе си един кон от много добра раса, за да се покажа с него пред шведите. Не ще прекаля, ако река, че в конюшните на Кейдани няма по-добър. Сега ми е жал за коня и се страхувам да не би да го изтощя по пътищата, по кръчмите или от неудобствата, а не е чудно да се случи и някаква неприятност, може и в неприятелски ръце да попадне, например в ръцете на пан Володиовски, който е страшно ожесточен personaliter срещу мене. Затова реших да помоля ваше княжеско височество да благоволите и го вземете при вас, пазете го и използвайте, докато го поискам при по-удобно време.
	— По-добре ми го продай.
	— Невъзможно, то би било все едно приятеля си да продам. Тоя кон най-малко сто пъти ме е измъквал от най-голям кипеж, защото има и това качество, че при бой страшно хапе неприятеля.
	— Такъв благороден кон ли е той? — попита княз Богуслав живо заинтересуван.
	— Дали е благороден? Ако бях сигурен, че ваше княжеско височество няма да се разсърди, бих се обзаложил на сто червени злоти, че и ваше княжеско височество няма такъв кон в конюшните си.
	— Може би и аз бих се обзаложил, ако не беше това, че днес не е време да пускаме коне в надбягване. С готовност ще го гледам, при все че бих предпочел да го купя, ако ми хареса. Но къде се намира това чудо?
	— Ами ето там, хората ми го държат пред вратата! Но че е чудо, чудо е; без да преувеличавам, и султанът може да завиди за такъв кон. Той не е тукашен — анадолски е, но мисля, че и в Анадола се е ожребил само един такъв.
	— Да отидем тогава да го видим.
	— На услугите ви, ваше княжеско височество. Князът взе шапката си и излязоха.
	Пред портата хората на Кмичиц държаха два резервни, напълно оседлани коне, единият от тях беше наистина много расов, чер като гарван, със стрелка на челото и бяло петно над копитото на десния заден крак; щом видя господаря си, той изцвили леко.
	— Този е, нали! Отгатвам! — каза княз Богуслав. — Не зная дали е такова чудо, както ми каза, но е наистина добър кон.
	— Я го разтъпчете! — викна Кмичиц. — Или не! Чакай, сам ще го възседна!
	Войниците прикараха коня, пан Анджей скочи на него и започна обездна около портата. Под опитния ездач конят изглеждаше два пъти по-хубав. Далакът играеше в него, когато той се движеше в тръс, изпъкналите му очи придобиха блясък и изглеждаше, че през ноздрите си изхвърля огън отвътре, а вятърът развяваше гривата му Пан Кмичиц правеше кръгове, сменяше хода, накрай долетя до самия княз, та ноздрите на коня бяха не по-далече от една крачка от лицето му, и викна:
	— Алт!
	Конят се опря на четирите си крака и застана като вкопан.
	— Е, какво? — каза Кмичиц.
	— Както казват: очи и крака на елен, вървеж на вълк, ноздри на лопатар, а гърди на жена! — каза княз Богуслав. — Има всичко, което е необходимо. И разбира немска команда, нали?
	— Защото го обучаваше моят кавалкатор* Зенд, който беше курландец.
	[* Обездвач на коне. — Бел.прев.]
	— А бърз ли е?
	— Вятърът не ще може да настигне ваше княжеско височество, когато си на него! Татарин няма да избяга пред него!
	— Добър трябва да е бил кавалкаторът, виждам, че конят е и много добре обучен.
	— Дали е обучен? Ваше княжеско височество не ще повярва! Той така се движи в строя, че когато редицата върви в галоп, можеш, ваше княжеско височество, да пуснеш юздите, но той дори с половин ноздра няма да излезе по-напред от редицата. Ако ваше княжеско височество благоволи да опита и ако на петстотин крачки излезе дори с половин глава напред, ще ти го дам даром.
	— Това би било най-голямото чудо, да не излезе напред с пуснати юзди.
	— И чудо, и удобство, защото двете ръце са свободни. Често пъти се случваше в едната ръка да държа сабята, в другата пистолет, а конят вървеше свободно.
	— Ами ако редицата завива?
	— Тогава ще завие и той, без да разваля линията.
	— Невъзможно! — каза князът. — Това никой кон няма да направи. Във Франция съм виждал конете на кралските мускетари, те са много добре обучени, много изкусно, за да не развалят дворцовия церемониал, но пак трябва да се водят с юздите.
	— Тоя кон има човешки ум… Нека ваше княжеско височество опита сам.
	— Дай го! — каза князът, след като помисли малко. Кмичиц сам придържа коня, а князът скочи леко на седлото и започна да потупва жребеца по лъскавия врат.
	— Странно нещо! — каза той. — И най-добрите коне наесен стават космати, а тоя е гладък като кадифе. А накъде ще тръгнем?
	— Ще тръгнем напред в редица и ако ваше княжеско височество разреши, към другата страна, към гората. Там пътят е равен и широк, а към града биха могли да ни попречат някакви коли.
	— Нека бъде към гората!
	— Точно хиляда крачки! Пусни, ваше княжеско височество, юздите и в галоп… По двама души от всяка страна, аз малко по-назад.
	— Строй се! — каза князът.
	Редицата се строи и насочи конските глави към пътя от града навън. Князът стоеше в средата.
	— Тръгвай! — каза той. — Веднага в галоп!… Марш!
	Редицата се понесе и след малко летеше като вихър. Облак прах ги закри от очите на придворните и конярите, които се бяха събрали на група пред портата и наблюдаваха любопитно бягането. Обучените коне пръхтяха от усилие и при най-голяма бързина бяха изминали петстотин крачки, а може би и повече, но жребецът на княза, макар да не беше държан за юздите, наистина не излезе нито с един пръст напред. Преминаха още толкова път, внезапно Кмичиц се обърна и като видя зад себе си само облак прах, през който едва се виждаше домът на старостата, а застаналите пред него хора съвсем не се забелязваха, викна със страхотен глас:
	— Дръж го!
	В тоя миг Билоус и грамадният Завратински хванаха княза за двете ръце, та чак костите му изпукаха в ставите, и като го държаха в железните си длани, започнаха да пришпорват своите коне.
	В средата княжеският кон все се държеше в редицата, без да остава или да излиза дори с един пръст напред. Изумлението, уплахата, вятърът, който биеше в лицето на княз Богуслав, го направиха в първия момент да занемее. Той се дръпна веднъж-дваж, но без резултат, само болката от извитите ръце го прониза цял.
	— Какво е това? Негодници!… Не знаете ли кой съм аз!… — викна той най-сетне.
	Тогава Кмичиц го бутна с цевта на пистолета между лопатките.
	— Съпротивата е безсмислена, защото иначе куршум в кръста! — викна той.
	— Изменник! — каза князът.
	— А ти какъв си? — отвърна Кмичиц. И летяха по-нататък.


	Двайсет и шеста глава

	Дълго се носиха през гората, като бързаха така, че боровете край пътя сякаш бягаха уплашени назад. Отминаваха кръчми, къщи на горски пазачи, катранджийници, а понякога коли, които се точеха поединично или по няколко към Пилвишки. От време на време княз Богуслав се навеждаше върху седлото, сякаш искаше да окаже съпротива, но тогава само ръцете му се извиваха още по-болезнено в железните длани на Кмичицовите войници, а пан Анджей отново му допираше цевта между лопатките и се носеха по-нататък. Шапката на княза беше паднала, та вятърът развяваше буйните светли кичури на перуката му и така продължаваха да летят, докато от конете започнаха да падат парцали бяла пяна.
	Най-сетне трябваше да намалят хода, защото хората и конете вече не можеха да си поемат дъх, а Пилвишки беше останал толкова далеко, че изчезна всякаква възможност за преследване. Затова те се движиха известно време в тръс и мълчаливо, закрити от облака пара, която бухаше от жребците.
	Дълго време князът не каза нито дума, изглежда, че искаше да се успокои и да си възвърне хладнокръвието, а когато постигна това, попита:
	— Къде ме карате?
	— Ще узнаеш, ваше княжеско височество, накрая на пътя — каза Кмичиц.
	Богуслав млъкна, но след малко подхвана отново:
	— Заповядай, рицарю, да ме пуснат тия селяндури, че ще ми извият раменете. Ако им кажеш да сторят това, те ще бъдат само обесени, иначе ще ги набият на кол.
	— Те са шляхтичи, а не селяндури! — отговори Кмичиц. — А колкото до наказанието, с което ги заплашваш, ваше княжеско височество, не се знае кого смъртта ще сполети по-рано.
	— Вие знаете ли срещу кого вдигнахте ръка? — попита князът, като се обърна към войниците.
	— Знаем — отговориха те.
	— По дяволите! — викна Богуслав кипнал. — Ще заповядаш ли на тия хора да ме поосвободят или не?
	— Ще заповядам да вържат отзад ръцете на ваше княжеско височество, така ще бъде по-удобно.
	— Не може да бъде!… Съвсем ще ми извиете ръцете!
	— За друг бих заповядал да го освободят под честна дума, че няма да избяга, но вие знаете да нарушавате думата си! — отговори Кмичиц.
	— Аз давам друга честна дума — отговори князът, — че не само ще избягам при пръв удобен случай от ръцете ти, но ще заповядам да те разчекнат на коне, когато паднеш в моите.
	— Каквото е рекъл Бог, това ще бъде! — отговори Кмичиц. — Но предпочитам откровена заплаха пред фалшиви обещания. Пуснете му ръцете, само коня му водете за поводите, а ти погледни тук, ваше княжеско височество. Трябва само да натисна спусъка и ще ти вкарам куршума в кръста, а кълна се в Бога, че ще улуча, защото винаги улучвам. Затова седи си спокойно на коня и не се опитвай да бягаш!
	— Никак не ме е страх, пане рицарю, от тебе и от пистолета ти…
	След тия думи князът протегна оболелите си ръце, за да ги изправи и раздвижи, а в това време войниците хванаха от двете страни коня за поводите и го поведоха по-нататък.
	Подир малко Богуслав каза:
	— Ти, пане Кмичиц, не смееш да ме погледнеш в очите, отзад се криеш.
	— Напротив! — отвърна пан Анджей и като подкара коня, отстрани Завратински, сам хвана коня на княза за поводите и погледна Богуслав право в очите.
	— Е, как е моят кон? Излъгах ли поне за едно негово качество?
	— Добър кон! — отговори князът. — Ако желаеш, ще го купя.
	— Благодаря! Тоя кон заслужава по-добра участ, а не до смъртта си да носи предател.
	— Глупак си, пане Кмичиц!
	— Защото вярвах на Радживилови.
	Отново настана кратко мълчание, което пръв прекъсна князът:
	— А ми кажи, пане Кмичиц — каза той, — ти дали си сигурен, че си с всичкия и че не си се умопобъркал? Попита ли се сам какво стори, безумни човече, кого отвлече, срещу кого вдигна ръка? Не помисли ли, че сега за тебе е по-добре да не те беше раждала майка ти? И че на такава дръзка постъпка не би се решил никой не само в Полша, но и в цяла Европа?
	— Изглежда, че в Европа няма голяма смелост, защото аз отвлякох ваше княжеско височество, държа те и няма да те пусна.
	— Другояче е невъзможно, само един луд може да направи такова нещо! — възкликна сякаш на себе си князът.
	— Ваше княжеско височество! — отговори пан Анджей. — Ти си в ръцете ми, примири се с това и не си хаби думите напразно! Потеря не ще дойде, защото там хората и досега мислят, че си тръгнал доброволно с нас. Когато моите хора те взеха под ръка, никой не видя, защото ни закриваше облак прах, та отдалече не можеха да ни видят нито конярите, нито стражата. Ще те чакат два часа, през третия ще почнат да губят търпение, през четвъртия и петия ще се тревожат, през шестия ще пратят хора на разузнаване, а ние в това време ще бъдем отвъд Мариампол.
	— И какво от това?
	— Това, че няма да ни настигнат, а дори и веднага да почнат да ни преследват, пак не ще ни настигнат, понеже конете ви току-що са дошли от път, а нашите са отпочинали. Ако пък по някакво чудо ни настигнат, и от това никаква полза, защото, както ме гледаш, ваше княжеско височество, така ще ти разбия черепа… ще го направя, ако няма друг изход. Ето, това е! Радживил има княжески двор, войска, оръдия, драгуни, а Кмичиц само шест души, но въпреки това Кмичиц държи Радживил за врата.
	— А какво по-нататък? — каза князът.
	— По-нататък нищо! По-нататък ще отидем там, където поискам. Благодари, ваше княжеско височество, че си жив досега, защото, ако не бях заповядал да ми плиснат тая сутрин десетина ведра вода, вече щеше да бъдеш на оня свят, alias* в ада, по две причини: като предател и като калвинист.
	[* С други думи (лат.). — Бел.прев.]
	— И би посмял това?
	— Не искам да се хваля, но ваше княжеско височество не ще намериш лесно акция, на която не бих се решил; най-добро доказателство имаш със себе си.
	Князът го изгледа внимателно в лицето и каза:
	— Дяволът е написал на лицето ти, рицарю, че си готов на всичко, вярно е и това, че доказателство е станалото с мене… Ще ти кажа дори, че самия мене успя да удивиш със смелостта си, а това не е лесно нещо.
	— Все ми е едно. Поблагодари, ваше княжеско височество, на Бога, че си жив досега, и край!
	— Не, пане рицарю! Преди всичко ти поблагодари на Бога за това… Защото, ако дори само един косъм паднеше от главата ми, знай, че Радживилови ще те намерят дори вдън земя. Ако разчиташ на това, че сега между нас съществува несъгласие и Радживилови от Нешвеж и Олика не ще те преследват, ти се лъжеш. Радживиловската кръв трябва да бъде отмъстена, страшен пример трябва да бъде даден, иначе не ще можем да живеем в тая Жечпосполита. В чужбина също няма да се скриеш! Германският император ще те предаде, защото аз съм княз на Германския райх, бранденбургският електор е мой вуйчо, оранският херцог негов баджанак, френският кралски двор и министрите им — мои приятели. Къде ще се скриеш?… Турците и татарите ще те продадат дори ако трябва да им дадем половината си богатство. Няма да се намери на земята такъв кът, нито такива горски дебри, нито такива народи…
	— Странно ми е — каза Кмичиц, — че ваше княжеско височество, един толкова голям Радживил, си се загрижил предварително за моя живот!… А пък достатъчно е само да натисна спусъка…
	— Това не отричам. Много пъти вече се е случвало на тоя свят голям човек да загине от ръцете на простак. Та нали и Помпей е бил убит от слуга, френски крале също са загивали от ръцете на хора от низък произход, няма защо да търсим толкова далече, и моя велик баща го сполетя същото… Само че аз те питам: а какво по-нататък?
	— Ех, какво ме интересува! Аз никога не съм се загрижвал толкова много какво ще стане утре. Ако дойде да се разправям с всички Радживиловци, един Бог знае на кого ще му излезе през носа. Отдавна вече меч непрекъснато виси над главата ми и навярно затова, щом само притворя очи, заспивам като лалугер. А и малко ще ми бъде един Радживил, та ще отвлека и втори, и трети…
	— Кълна се в Бога, рицарю, че много ми харесваш!… Защото пак ти повтарям, че навярно само ти единствен в Европа можеше да се решиш на такова нещо. Нито се загрижи, звярът му, нито помисли какво ще стане утре! Обичам смелите хора, а те все по-рядко се срещат по света… Ето, отвлече си Радживил и го държи като свой… Къде са те отгледали такъв, рицарю? Откъде си?
	— Оршански хоронжи!
	— Пане оршански хоронжи, жал ми е, че Радживилови губят такъв човек като ваша милост, защото с такива хора може да се направи много нещо. Ако не се отнасяше до мене… Хм! Не бих скъпил нищо, за да те спечеля…
	— Късно е! — каза Кмичиц.
	— Разбира се! — отговори князът. — Много късно! Но аз ти обещавам, че ще заповядам просто да те разстрелят, защото си достоен да загинеш с войнишка смърт… Какъв дявол в човешки образ! Отсред моите хора ме отвлече!
	Кмичиц не отговори нищо: князът се замисли за малко, после викна:
	— Най-сетне — все едно! Ако ме пуснеш веднага, няма да си отмъщавам! Ще ми дадеш само честна дума, че на никого няма да споменеш какво се случи и ще заповядаш на хората си да мълчат.
	— И дума да не става! — каза Кмичиц.
	— Откуп ли искаш?
	— Не.
	— Защо ме отвлече тогава, дявол да го вземе?! Не разбирам!
	— Много трябва да се говори! Ще узнаеш по-късно, ваше княжеско височество.
	— А какво ще правим по пътя, ако не приказваме? Едно нещо признай, рицарю, че ме отвлече в момент на гняв и отчаяние… и сега сам не знаеш добре какво да правиш с мене.
	— Това е моя работа — отговори Кмичиц, — а дали не зная какво да правя, то ще се види скоро.
	Нетърпеливост се отрази върху лицето на княз Богуслав.
	— Не си много разговорлив, пане оршански хоронжи — каза той. — Но отговори ми искрено поне на един въпрос: дали идваше при мене в Подлесието вече с готово намерение да посегнеш на моята особа или това ти хрумна по-късно, в последния момент.
	— На това мога да отговоря искрено на ваше княжеско височество, защото и мене ме сърби езикът да ви кажа защо напуснах вашия лагер и докато съм жив, докато не спре дъхът в гърлото ми, не ще се върна в него. Князът вилненски воевода ме подведе и най-напред ме накара да се закълна пред разпятието, че не ще го напусна до смъртта си…
	— Отлично изпълняваш клетвата си… Няма какво!…
	— Така е! — извика Кмичиц буйно. — Ако съм погубил душата си, ако трябва да бъда осъден, то е по ваша вина… Но аз се предавам на Божието милосърдие… и предпочитам да погубя душата си, предпочитам да горя вечно, отколкото и по-нататък да греша съзнателно и доброволно, да ви служа и занапред, като зная, че служа на греха и измяната. Дано Бог се смили над мене… Предпочитам да горя! Стократно предпочитам да горя… защото и без това бих горял, ако останех при вас. Нямам какво да губя… Но поне това ще кажа пред Божия съд: „Не знаех за какво се заклевам, а когато видях, че е за измяна на отечеството, за погубване на полското име, тогава наруших клетвата си… Сега ме съди, Господи боже!“
	— На въпроса! На въпроса! — каза спокойно княз Богуслав.
	Но пан Анджей дишаше тежко и известно време яздеше мълчаливо, с намръщени вежди и впит в земята поглед, като човек, потиснат от нещастие.
	— На въпроса! — повтори княз Богуслав.
	Кмичиц сякаш се събуди от сън, разтърси глава и заговори:
	— Вярвах на княза хетман, както не съм вярвал на собствения си баща. Помня оня пир, когато той ни каза за пръв път, че се е свързал с шведа. Какво изстрадах аз тогава, какво преживях, Бог ще ми го признае! Други, благородни хора, хвърляха жезлите си пред краката му и се обявяваха на страната на отечеството, а аз стоях като пън, с жезъл, със срам и позор, унизен, в терзания… защото в очите ми се каза: „предател!“ И кой го каза!… Ех!… По-добре да не си спомням, че да не се забравя, да не полудея и още тук да тегля куршума на ваше княжеско височество… Вие ме доведохте до това състояние, вие, предатели, продажници!
	Тук пан Кмичиц загледа княза със страшен поглед и от дъното на душата му по лицето изби омраза, подобно на змей, изпълзял от пещерата на дневна светлина, а княз Богуслав гледаше спокойно, неустрашимо тоя юнак и най-сетне каза:
	— Да, пане Кмичиц, това ме интересува… Говори по-нататък…
	Кмичиц пусна поводите на княжеския кон и свали шапката си, сякаш искаше да разхлади пламналата си глава.
	— Още същата нощ — продължи той — отидох при княза хетман, защото и сам той бе поръчал да ме повикат. Мислех си: ще откажа да му служа, ще наруша клетвата, ще го удуша ето с тия ръце, ще вдигна Кейдани във въздуха с барут, а после да става каквото ще! Той също знаеше, че съм готов на всичко — познаваше ме! Много добре видях как барабанеше с пръсти в кутията, в която имаше пистолети. Нищо — мисля си аз, — или няма да ме улучи, или ще ме убие! Но той започна да ме убеждава, започна да говори, да ми сочи на мене, простака, такива перспективи, за такъв избавител да се представя, че знаеш ли какво се случи, ваше княжеско височество?
	— Убедил младежа! — каза Богуслав.
	— Паднах в краката му — викна Кмичиц — и видях в него бащата, едничкия спасител на отечеството, предадох му се като на дявола и с душата, и с тялото си, бях готов да се хвърля с главата надолу от кейданската кула за него, за неговата честност!
	— Досещах се, че такъв ще бъде краят! — забеляза Богуслав.
	— Не ще разправям какво загубих поради тая си служба, но аз му оказах важни услуги: задържах в покорство моята хоронгва, която остана сега там, дано за неговата гибел! Други, които се бунтуваха, изпосякох… Окървавих ръцете си с братска кръв, като мислех, че това е крайно необходимо за отечеството! Често ме болеше душата, когато заповядвах да бъдат разстрелвани добри войници; често шляхтишката ми натура се бунтуваше срещу него, когато веднъж-дваж ми обещаваше нещо, а после не си удържаше думата. Но си мислех: аз съм глупав, той е умен — така трябва! Едва сега, когато узнах от писмата, че ще си служите с отрова, чак мозъкът на костите ми се вдърви! Какво значи това? Такава ли война? Искате да тровите войници? И това било хетманско? И това било радживиловско? И аз да нося такива писма?…
	— Не разбираш от политика, рицарю — прекъсна го Богуслав.
	— Дано я гръм удари! Нека я правят коварните италианци, а не шляхтич, когото Бог е надарил с по-благородна кръв от другите, но го е и задължил със сабя, а не с отрова да воюва и да не позори името си!
	— Значи тия писма така те отвратиха, че реши да напуснеш Радживилови?
	— Не писмата! Аз можех да ги дам на палача или да ги запокитя в огъня, понеже не съм за такива функции — но не писмата! Бих се отказал от посланичеството, но не бих се оттеглил от делото. Знам ли аз?! Може би щях да постъпя дори при драгуните или бих събрал нова чета, та отново да нападам Ховански постарому. Но вече в мене веднага се появи подозрението: ами ако те искат да отровят и отечеството както тия войници?… Даде Бог, та не избухнах, при все че главата ми гореше като граната, опомних се, имах тая сила да си кажа: подвеждай го да приказва и ще узнаеш цялата истина, не се издавай какво ти лежи на сърцето, представи се за отстъпник, за по-лош от самите Радживиловци и го подвеждай да приказва.
	— Кого? Мене ли?
	— Да! И Бог ми помогна аз, простият, така да надхитря опитния политик, че ти, ваше княжеско височество, ме сметна за последен подлец и не скри нищо от коварствата ви, всичко призна, всичко изказа, сякаш го написа на длан! Косата ми настръхваше, но слушах и изслушах докрай!… О, предатели! О, адски изчадия! О, парициди*!… Как досега не ви е треснал гръм? Как земята не ви е погълнала досега?… Значи вие заговорничите с Хмелницки, с шведите, с електора, с Ракочи и със самия дявол, за да погубите Жечпосполита?… Значи мантия искате да си отрежете от нея? Да я продадете? Да я поделите? Като вълци да разкъсате тая ваша майка. Това е благодарността ви за всичките й благодеяния, с които ви е обсипала, за ония постове, почести, достойнства, земевладения, староства, за богатствата, заради които ви завиждат чуждестранните крале?… И сте готови да не обръщате внимание на сълзите й, на мъките, на гнета? Къде ви е съвестта? Къде е вярата, къде е честността?!… Какви monstra** са ви родили на тоя свят?…
	[* Отцеубийци (лат.). — Бел.прев.]
	[** Чудовища (лат.). — Бел.прев.]
	— Пане рицарю — прекъсна го княз Богуслав студено, — ти ме държиш в ръцете си и можеш да ме убиеш, но те моля за едно: не ме отегчавай!
	Млъкнаха и двамата.
	От думите на Кмичиц обаче се виждаше ясно, че войникът бе успял да изтръгне цялата гола истина от дипломата и че князът бе проявил голяма непредпазливост, извършил бе страхотна грешка, като бе издал своите и на хетмана най-скрити замисли. Това убоде самолюбието му, затова, без да крие лошото си настроение, каза:
	— Само че, пане Кмичиц, ако си успял да узнаеш истината от мене, не приписвай това на собствения си ум. Говорих открито, понеже смятах, че князът воевода по-добре разпознава хората и ми е пратил достоен за доверие човек.
	— Князът воевода изпрати достоен за доверие човек — отвърна Кмичиц, — но вече го загубихте. Отсега нататък само подлеци ще ви служат!
	— Ако начинът, по който ме отвлече, не беше подъл, нека още при първата битка ръката ми с шпагата да се вдърви.
	— Това беше хитрост! Аз съм се учил в корава школа. Искаше, ваше княжеско височество, да се запознаеш с Кмичиц — ето го! Не ще отида с празни ръце при нашия милостив господар.
	— И мислиш, че косъм ще падне от главата ми от ръката на Ян Казимеж?
	— Това е работа на съдиите, не моя!
	Внезапно Кмичиц спря коня си.
	— Хей! — каза той. — А писмото на княза воевода? При тебе ли е, ваше княжеско височество?
	— Дори да беше при мене, нямаше да го дам! — каза князът. — Писмата останаха в Пилвишки.
	— Претърсете го! — викна Кмичиц.
	Войниците отново грабнаха княза под мишници, а Сорока започна да претърсва джобовете му. След малко намери писмото.
	— Ето един документ срещу вас и вашите работници — каза пан Анджей, като го взе. — От него полският крал ще узнае какво възнамерявате, шведският ще узнае, че макар сега да му служите, князът воевода вече си запазва свободата да се отметне, ако кракът на шведите се препъне. Ще излязат наяве всичките ви предателства, всичките машинации. А пък аз имам и други писма: до шведския крал, до Витенберг, до Раджейовски… Вие сте велики и могъщи, но аз не зная дали не ще ви стане тясно в това отечество, когато двамата крале обмислят достойна компенсация за вашите измени.
	Очите на княз Богуслав засвяткаха враждебно, но след малко той овладя гнева си и каза:
	— Добре, рицарю! Между нас започва борба на живот и смърт!… Пак ще се срещнем!… Ти можеш да ни увеличиш грижите и да ни нанесеш много злини, но едно ще ти кажа: никой в тая страна не е посмял досега да направи това, което стори ти, и горко на тебе и на твоите!
	— Самият аз имам сабя за защита, а своите имам с какво да откупя! — каза Кмичиц.
	— Ах! Значи аз съм ти заложник! — каза князът.
	И въпреки целия си гняв отдъхна спокойно; в тоя миг разбра едно: че животът ме не е заплашен в никакъв случай, защото личността му е много необходима на Кмичиц. Реши да се възползва от това.
	И пак се впуснаха тръс и след един час път видяха двама конници, всеки от които караше по два товарни коня. Това бяха хората на Кмичиц, изпратени по-рано от Пилвишки.
	— Какво има? — попита ги Кмичиц.
	— Конете ни се страшно измориха, ваша милост, защото досега не сме почивали никъде.
	— Ей сега ще починем!…
	— На завоя се вижда някаква къща, може би е кръчма.
	— Нека вахмистърът избърза напред и приготви зоб. Кръчма, не кръчма, ще трябва да спрем!…
	— Слушам, пане командир.
	Сорока даде воля на коня си, а те тръгнаха след него бавно. Кмичиц яздеше от едната страна на княза, Любенец от другата. Князът се бе успокоил напълно и повече не увличаше пан Анджей в разговор. Изглежда, че беше уморен от пътя или пък от положението, в което се намираше, та бе склонил леко глава върху гърдите си, а очите му бяха притворени. Все пак от време на време хвърляше встрани поглед ту към Кмичиц, ту към Любенец, които държаха поводите на коня му, сякаш оглеждаше кого ще може да събори по-лесно, за да се изтръгне на свобода.
	В това време се приближиха до крайпътната сграда на края на гората. То не беше кръчма, а ковачница и коларска работилница едновременно, в която пътниците се спираха, за да подковат конете си и да поправят колите. Между самата ковачница и пътя се простираше малка неоградена площадка, обрасла с рядка, утъпкана трева; тук-таме по тая площадка бяха разхвърляни останки от коли и строшени колела, но нямаше никакъв пътник, само конят на Сорока беше завързан за един стълб. Самият Сорока разговаряше пред ковачницата с ковача татарин и двамата му помощници.
	— Не ще ни е много обилна храната — каза князът усмихнато, — тук не може да се получи нищо.
	— Ние носим храна и водка — каза пан Кмичиц.
	— Това е добре! Ще трябва да наберем сили.
	В това време спряха. Кмичиц мушна пистолета си в пояса, скочи от седлото и като предаде жребеца си в ръцете на Сорока, отново хвана за поводите княжеския кон, който Любенец все пак не изпускаше из ръка от другата страна.
	— Ваше княжеско височество, благоволете да слезете от коня! — каза пан Анджей.
	— Защо? Ще ям и пия на седлото — каза князът и се наведе към него.
	— Моля, на земята! — извика Кмичиц заплашително.
	— А ти в земята! — изкрещя князът със страшен глас и като изтръгна със светкавична бързина пистолета от пояса на Кмичиц, гръмна в самото му лице.
	— Господи, света Богородице! — викна Кмичиц.
	В тоя миг конят, който яздеше князът, боднат с шпорите, се вдигна така на двата си крака, че почти съвсем се изправи, а князът се превъртя на седлото като змия към Любенец и с всичка сила на мощната си ръка го храсна с пистолета между очите.
	Любенец изкрещя пронизително и падна от коня.
	Докато другите разберат какво бе станало, докато се опомнят, докато викът на ужас замре на устните им, Богуслав ги разблъска като буря, изскочи от площадката на пътя и се понесе като вихър към Пилвишки.
	— Хващай! Дръж! Бий! — разнесоха се диви гласове. Трима войници, които още бяха на конете, се спуснаха подир него; Сорока пък грабна мускета, опрян на стената, и почна да се цели в беглеца или по-скоро в коня му.
	А жребецът се изпъна като сърна и бягаше с бързината на стрела, пусната от лък. Изтрещя изстрел. Сорока изтича през дима, за да види по-добре резултата; заслони очите си с ръка, погледа известно време и най-сетне викна:
	— Не улучих!
	В тоя момент Богуслав изчезна зад завоя, а подире му изчезнаха и преследвачите.
	Тогава вахмистърът се обърна към ковача и помощниците му, които чак досега гледаха с ням ужас това, което се случи, и викна:
	— Вода!
	Ковачите се спуснаха да теглят геранилото, а Сорока клекна при проснатия неподвижно пан Анджей. Лицето на Кмичиц беше покрито със сажди от гърма и с висулки кръв — очите му бяха затворени, лявата вежда, клепачът и левият мустак опърлени. Вахмистърът започна най-напред да докосва леко с пръсти черепа му. Опипва го дълго и предпазливо, след което измърмори:
	— Главата е цяла…
	Кмичиц обаче не даваше признаци на живот и кръвта бликаше обилно от лицето му. В това време ковачите донесоха ведро с вода и парцали за бърсане. Сорока се залови също така бавно и внимателно да мие лицето на Кмичиц.
	Най-сетне раната се показа изпод кръвта и саждите. Куршумът беше раздрал дълбоко лявата буза на Кмичиц и отнесъл напълно края на ухото. Сорока започна да проучва дали костта на бузата не е строшена.
	След малко установи, че не е, и отдъхна дълбоко. В същото време Кмичиц под влияние на студената вода и болката започна да дава признаци на живот. Лицето му започна да трепери, гърдите се повдигаха от дишането.
	— Жив е!… Нищо няма да му има! — извика Сорока радостно.
	И сълза се търколи по разбойническото лице на вахмистъра.
	В това време на завоя на пътя се появи Билоус, един от тримата войници, които бяха полетели подир княза.
	— Е, какво? — попита Сорока. Войникът махна с ръка.
	— Нищо!
	— А другите ще се върнат ли скоро?
	— Те няма да се върнат.
	Вахмистърът сложи с разтреперани ръце главата на Кмичиц върху прага и скочи на крака.
	— Как така?
	— Пане вахмистър, това е магьосник! Пръв го настигна Завратински, защото имаше най-добър кон и защото князът се остави да го настигне. Пред очите ни изтръгна сабята му от ръката и го прободе с върха. Едва имахме време да викнем. Витковски беше по-близо и се спусна на помощ. А оня го съсече пред очите ми… сякаш гръм го удари!… Дори не викна… А аз не чаках реда си… Пане вахмистър! Току-виж, че се е върнал тук!
	— Да ни няма оттук! — викна Сорока. — На конете!
	И в същия момент започнаха да връзват носилка между конете за Кмичиц.
	По заповед на Сорока двама души застанаха на пътя с мускети от страх да не би страшният мъж да дойде пак.
	Но убеден, че Кмичиц не е жив, княз Богуслав се връщаше спокойно в Пилвишки.
	Вече по здрач го срещна цял отряд райтари, изпратени от Патерсон, който се беше разтревожил поради дългото отсъствие на княза.
	Като видя княза, офицерът се спусна към него.
	— Ваше княжеско височество… Не знаехме…
	— Няма нищо! — прекъсна го княз Богуслав. — Изпитвах коня в компанията на рицаря, от когото го купих.
	А след малко добави:
	— И платих добре.


	Двайсет и седма глава

	Верният Сорока караше полковника си през дълбоки горски дебри, без сам да знае накъде да върви, какво да предприеме, къде да се обърне.
	Кмичиц не само беше ранен, но и зашеметен от гърмежа. Сорока от време на време мокреше парцал във ведрото, окачено на коня, и измиваше лицето му; понякога се спираше, за да вземе прясна вода от потоците и горските езерца, но нито водата, нито спиранията, нито движенията на коня не успяха да върнат пан Анджей в съзнание — той лежеше като мъртъв и войниците, които яздеха покрай него, но не разбираха от рани, колкото Сорока, почнаха да се тревожат дали командирът им е жив.
	— Жив е — отговаряше Сорока, — подир три деня ще язди коня като всеки от нас.
	След около един час Кмичиц отвори очи, а от устата му излезе само една дума:
	— Вода!
	Сорока допря манерка с чиста вода до устните му, но се оказа, че отварянето на устата предизвиква у пан Анджей непоносима болка — и той не можа да пие. Но вече не загуби съзнание; не питаше обаче нищо, сякаш не помнеше нищо; очите му бяха отворени широко и той гледаше без мисъл към горските дебри, към лазурното небе, което се провиждаше над главите между гъсталака, и към другарите си; гледаше като човек, пробуден от сън или изтрезнял след препиване, и без да каже нито дума, даваше на Сорока да го превързва, не стенеше при развиване на бинтовете — напротив, студената вода, с която вахмистърът промиваше раната, сякаш му създаваше удоволствие, защото понякога се усмихваше с очи.
	А Сорока го обнадеждаваше:
	— Утре, пане полковник, шеметът ще мине. Да ще Бог да оздравеем.
	Надвечер зашеметяването наистина започна да преминава, пред самия залез-слънце Кмичиц погледна по-съзнателно и внезапно попита:
	— Какъв е тоя шум тук?
	— Какъв шум? Няма никакъв шум — отговори Сорока. Изглежда, че шумеше само в главата на пан Анджей, тъй като вечерта беше хубава. Наклонилото се слънце, което проникваше с полегатите си лъчи в гъсталака, насищаше горския мрак със златни блясъци и очертаваше червените стъбла на боровете. Вятър не вееше — и само тук-таме по земята падаха листа от лещаците, брезите и габърите или плашливо животно вдигаше лек шумол, като се криеше от ездачите в горските недра.
	Вечерта беше хладна, но, изглежда, че пан Анджей започна да го тресе, защото повтори на няколко пъти:
	— Ваше княжеско височество, борбата между нас е на живот и смърт!
	Най-сетне се стъмни съвсем и Сорока вече мислеше за нощуване, но понеже бяха навлезли в мокра гора и под копитата почна да джвака кал, продължиха да пътуват, за да се доберат до високи и сухи части на гората.
	Пътуваха един час, после втори, без да могат да се измъкнат от мочурището. В това време отново се поразвидели, тъй като месецът изгря, а беше пълнолуние. Внезапно Сорока, който яздеше напред, скочи от седлото и започна да оглежда внимателно горската почва.
	— Коне са минавали оттук — каза той. — Следи се виждат по калта.
	— Кой е могъл да минава оттук, като няма никакъв път? — каза един от войниците, които придържаха пан Кмичиц.
	— Но следи има, и то цял куп! Ето там, между боровете, се виждат ясно като на длан.
	— Може да е минавал добитък.
	— И дума да не става. Сега не е време за горска паша, ясно се виждат конски копита, то се знае, че някакви хора трябва да са минали оттук. Добре би било да намерим поне пъдарска къщурка на горските.
	— Тогава да вървим по следите.
	— Тръгвай!
	Сорока отново скочи на коня си и тръгнаха. Следите от копита по торфестата почва бяха все така ясни, а някои, доколкото човек можеше да долови при лунната светлина, изглеждаха съвсем пресни. Въпреки това конете затъваха до колене, а и по-нагоре. Войниците вече се страхуваха, че няма да прегазят, че пред тях ще се изпречат още по-дълбоки тресавища, когато след около половин час до ноздрите им достигна миризма на дим и борова смола.
	— Катранджийница трябва да има тук! — каза Сорока.
	— Ето там! Виждат се искри! — каза един от войниците.
	И наистина в далечината се показа струя червеникав, наситен с пламък дим, около който подскачаха искри от тлеещо под земята огнище.
	Когато се приближиха, войниците видяха къща, кладенец и голям навес от борови греди. Уморените от пътя коне почнаха да цвилят — отговориха им многобройни цвиления откъм навеса и в същото време пред конниците се изправи някаква фигура, облечена с кожух с вълната навън.
	— Много ли коне? — попита човекът с кожуха.
	— Селяко! Чия е тая катранджийница? — попита Сорока.
	— Какви сте вие? Откъде се взехте тук? — попита отново катранджията с глас, в който личеше уплаха и учудване.
	— Не бой се! — отговори Сорока. — Не сме разбойници!
	— Вървете си по пътя, тук нямате работа!
	— Затвори си муцуната и ни води към къщи, докато те молим. Не виждаш ли, дръвник такъв, че ранен носим!
	— Какви сте вие?
	— Гледай да не ти отговоря с пушката. По-добри сме от тебе, селяндурино! Води ни към къщи, че иначе ще те сварим в собствения ти катран.
	— Сам не мога да се защитя от вас, но ще дойдат и други. Живота си ще оставите тук!
	— И ние ще бъдем повече, води!
	— Добре, елате, не е моя работа.
	— Каквото имаш за ядене, дай, и водка. Караме господар, който ще плати.
	— Стига да си тръгне жив оттук.
	Като разговаряха така, влязоха в къщата. Там гореше печка, а от сложените на нея тенджери се носеше миризма на задушено месо. Стаята беше доста просторна. Още щом влязоха, Сорока забеляза, че край стените имаше шест одъра, покрити богато с агнешки кожи.
	— Тук някаква компания живее — измърмори той на другарите си. Сложете подсип на пушките и си отваряйте очите! Пазете и тоя простак да не избяга. Нека тая нощ компанията спи навън, ние няма да излезем от стаята.
	— Пановете няма да дойдат днес — каза катранджията.
	— Още по-добре. Не ще се караме за квартирата, а утре ще си заминем — отвърна Сорока. — Сега насипи месо в блюдото, че сме гладни, и не жали овеса за конете.
	— Че откъде ще се вземе овес в катранджийница, уважаеми пане войник?
	— Чухме конете под навеса, значи и овес трябва да има; с катран не ги храниш я.
	— Те не са мои коне.
	— И да са твои, и да не са, трябва да ядат, както и нашите. По-живо, човече, по-живо, ако ти е мила кожата.
	Катранджията не отговори нищо. А в това време войниците сложиха заспалия пан Анджей на един от одрите, след което седнаха да вечерят и ядоха лакомо задушено месо и бигос от един голям сахан на печката. Имаше също така и булгур, а в килера до стаята Сорока намери внушителна дамаджана с водка.
	Но той само си накваси устата и не даде на войниците да пият, защото реши през нощта да бъдат нащрек. Тая опразнена къща с одри за шестима души и с навес, в който цвилеше стадо коне, му се видя странна и подозрителна. Той просто смяташе, че това е разбойническо гнездо, още повече че в същото онова килерче, откъдето измъкна дамаджаната, откри доста оръжие, окачено по стените, буре с барут, както и разни вещи, очевидно задигнати от шляхтишки домове. Ако отишлите някъде обитатели на тая къща се върнат, не можеше да се очаква от тях не само гостоприемство, но дори и милост; затова Сорока реши да заеме с оръжие в ръка къщата и да се държи в нея със сила или чрез преговори.
	Това беше необходимо и заради здравето на Кмичиц, за когото пътуването можеше да се окаже гибелно, както и за безопасността на всички. Сорока беше врял и кипял войник, на когото само едно чувство беше чуждо: чувството на безпокойство. И все пак сега, при спомена за княз Богуслав, обземаше го страх. Той беше от дълги години на служба при Кмичиц, вярваше сляпо не само в храбростта, но и в щастието на младия си господар; много пъти беше виждал негови подвизи, които по дързост прекрачваха всяка мярка и граничеха почти с лудост, но които успяваха и минаваха безнаказано. Беше участвал във всичките „подстъпи“ на Кмичиц срещу Ховански, във всички побоища, нападения, нахлувания в шляхтишки имения, отвличания и бе стигнал до убеждението, че младият господар всичко може, всичко ще съумее, ще се измъкне от всяка пропаст и ще натика в нея всекиго, когото поиска. И така Кмичиц беше за него олицетворение на най-голяма сила и щастие — но изглежда, че сега се бе сблъскал с равен на себе си — не, изглежда, че се бе сблъскал с по-добър от себе си… Как може? Един мъж, който беше вече в ръцете на Кмичиц, отвлечен, невъоръжен, успя да се измъкне от ръцете му и не само това — успя да събори самия Кмичиц, да разбие войниците му и така да ги уплаши, че те избягаха от страх да не се върне. Това беше чудо на чудесата и Сорока губеше ума и дума, като мислеше за случилото се — защото той очакваше всичко на тоя свят, само не това, че ще се намери някой, който да извие врата на пан Кмичиц.
	— Дали се свърши вече нашето щастие? — мърмореше си той и се оглеждаше смаян наоколо.
	И при все че в миналото се беше случвало да върви със затворени очи подир пан Кмичиц към позициите на Ховански, обградени от осемдесетхилядна армия, сега, при спомена за тоя дългокос княз с момичешки очи и розово лице го обземаше суеверен ужас. И сам не знаеше какво да прави. Ужасяваше го мисълта, че утре или вдругиден ще трябва да излезе на открити пътища, където може да ги срещне самият страшен княз или негова потеря. Затова именно се бе отклонил от пътя в дълбоките гори — а сега желаеше да остане в тая горска хижа, докато потерите не се объркат и изморят.
	Но понеже поради други причини и това убежище не му се струваше безопасно, искаше да разбере какво трябва да очаква и с тая цел поръча на войниците да стоят на стража при вратата и прозорците на къщата, а самият той се обърна към катранджията:
	— Вземай, човече, фенер и тръгвай с мене.
	— Я по-добре с борина да светя на ваша милост, че нямам фенер.
	— Тогава свети с борина; а че ще изгориш навеса и конете, все ми е едно!
	При тоя dictum* в килера веднага се намери фенер. Сорока заповяда на селянина да върви напред, а той тръгна след него с пистолет в ръка.
	[* Казване, думи (лат.). — Бел.прев.]
	— Кой живее в тая къща? — попита той по пътя.
	— Панове живеят.
	— Как се казват?
	— Това не ми е разрешено да кажа.
	— Струва ми се, селяко, че ще те тресна по главата!
	— Ваша милост — отговори катранджията, — ако взема да излъжа и кажа някакво име, пак ще трябва да се задоволиш с него.
	— Това е вярно! А много ли са тия панове?
	— Един стар пан, двамата му синове и двама слуги.
	— Как така, шляхтичи ли са?
	— То се знае, че шляхтичи.
	— И живеят тук?
	— Понякога тук, а понякога Бог знае къде!
	— А тия коне откъде са?
	— Пановете ги докарват, а откъде — един Бог знае!
	— Я си кажи истината: не са ли твоите панове разбойници по пътищата?
	— Откъде да зная, ваша милост? Струва ми се, че крадат конете, но от кого — това не ми е работа.
	— И какво правят с конете?
	— Понякога вземат по десет-дванайсет, колкото има, и ги откарват, но къде — също не зная.
	Като разговаряха така, стигнаха до навеса, в който се чуваше пръхтенето на конете, и влязоха вътре.
	— Светни! — каза Сорока.
	Селянинът вдигна фенера нагоре и почна да осветява конете, които стояха в редица край стената. Сорока ги оглеждаше един след друг с окото на познавач и клатеше глава, мляскаше с език и мърмореше:
	— Покойният пан Зенд би се радвал… Има полски, московски… а тоя жребец е немец… и оная кобила също… Бива си ги тия коне. А какво им давате?
	— Да не те излъжа, ваша милост, аз още през пролетта засях тук две полянки с овес.
	— Значи твоите панове още от пролетта докарват коне?
	— Не, но ми пратиха такава заповед по един слуга.
	— Значи ти си техен?
	— Аз бях техен, преди да отидат на война.
	— На каква война?
	— Не зная, ваша милост. Отидоха далече, още миналата година, а се върнаха лятос.
	— А чий си сега?
	— Това са кралски гори.
	— Кой те настани тук в катранджийницата?
	— Кралският лесничей, роднина на тия панове, който заедно с тях докарваше коне, но като замина веднъж с тях, повече не се върна.
	— А някакви гости не са ли идвали тук, при пановете?
	— Тук никой не може да стигне, че наоколо са тресавища и има само един проход; чудно ми е, ваша милост, как сте попаднали на него, защото не го ли намери човек, тресавищата го поглъщат.
	Отначало Сорока искаше да отговори, че познава добре и горите, и прохода, но помисли малко и реши, че е по-добре да замълчи, а вместо това попита:
	— А големи ли са тия гори? Селянинът не разбра въпроса.
	— Кок големи?
	— Далече ли стигат?
	— Охо, кой ли ги е извървял: едни свършват, други започват, а Бог знае къде ги няма. Аз не съм бил там.
	— Добре! — каза Сорока.
	После заповяда на селянина да се връща и сам зави към къщата.
	По пътя обмисляше какво да прави и се колебаеше. От една страна, имаше желание да се възползва от отсъствието на обитателите на къщата, да вземе конете и да бяга с тая плячка. Плячката беше ценна и конете много допаднаха на сърцето на стария войник, но след малко преодоля изкушението. Лесно е да ги вземе, но какво ще прави по-нататък? Наоколо са тресавища и само един изход — как да попадне на него? Случаят веднъж помогна, но може да не помогне втори път. Да тръгне по следите от копитата — няма полза, защото обитателите сигурно са имали толкова ум да направят нарочно фалшиви и коварни следи, които водят направо в тресавищата. Сорока знаеше добре как постъпват хората, които крадат коне или задигат плячка.
	Той мислеше така и преценяваше, докато внезапно се удари с ръка по главата:
	— Ех, че съм глупак! — измърмори той. — Ами ще вържа селянина с въже и ще му заповядам да ни изведе на пътя.
	Но като изрече последната дума, той се потресе изведнъж.
	— На пътя? А там е тоя княз и потерята… „Петнайсет коня трябва да загубим! — каза си старият хитрец с такава жалост, сякаш беше отгледал тия коне от малки. — Дума да не става, свърши се с щастието ни. Трябва да седим в къщата, докато пан Кмичиц оздравее, да седим със съгласието или без съгласието на обитателите, а какво ще правим по-нататък, то е вече работа на полковника.“
	Като размишляваше така, той се върна в къщата. Бдителните войници стояха при вратата и при все че видяха отдалече фенерчето, което святкаше в мрака, същото, което бяха излезли Сорока и катранджията, поискаха да им кажат кои са, преди да ги пуснат в къщата. Сорока нареди дежурните да се сменят в полунощ, а самият той се хвърли на един одър редом с Кмичиц.
	В къщата настана тишина, само щурците започнаха обикновената си музика, в съседния килер мишките гризеха натрупаните там вехтории, а болният се будеше от време на време и, изглежда, бълнуваше поради треската си, защото до ушите на Сорока долитаха безредни думи:
	— Милостиви кралю, прости… Ония предатели… Ще кажа всичките им тайни… Жечпосполита е червено сукно… Добре, хванах те, ваше княжеско височество… Дръж!… Милостиви кралю!… Оттук, че оттам е предателството!
	Сорока се повдигна на одъра и слушаше, но болният простенваше един-два пъти и заспиваше, а после отново се будеше и викаше:
	— Оленка! Оленка, не се сърди!…
	Едва към полунощ се успокои напълно и заспа дълбоко. Сорока също задряма, но скоро го събуди тихо почукване на вратата на къщата.
	Зоркият войник веднага отвори очи, скочи на крака и излезе от къщата.
	— Какво има?
	— Пане вахмистър, катранджията избяга.
	— Брех, дяволът! Той веднага ще ни докара тук тия разбойници. А кой го пазеше?
	— Билоус.
	— Отидох с него да напоя нашите коне — оправдаваше се Билоус. — Заповядах му да издърпа ведрото, а аз държех конете…
	— И какво? В кладенеца ли скочи?
	— Не, пане вахмистър, ами между дървата, които са натрупани при кладенеца, а оттам през трапищата от коренищата. Пуснах конете, че то и да се разбягат, има тук други, и се втурнах подире му, но в първия трап заглъзнах. Нощ, тъмно, мястото познава проклетникът му и офейка… Дано го чумата ръгне!
	— Ще ни докара той ония дяволи, ще ни ги докара… Гръм да го порази!…
	Вахмистърът прекъсна, но след малко каза:
	— Няма да си лягаме, ще трябва да бдим до сутринта: всеки миг могат да дойдат.
	И за да даде пример на другите, сам седна на къщния праг с мускет в ръка, а войниците насядаха около него и забъбраха помежду си тихо или си тананикаха полугласно, а от време на време току се ослушваха дали заедно с нощните шумове от гората не ще долети до тях тропот и пръхтене на коне.
	Нощта беше хубава и лунна, но не тиха. В горските недра кипеше живот. Беше времето на любовния период на елените, та дебрите наоколо кънтяха от страшните им ревове. Тия отгласи, къси, хрипливи, пълни с гняв и ожесточеност, се носеха наоколо, във всички части на леса, в глъбините му и по-близо, понякога ей тук, сякаш на сто крачки от къщата.
	— Ако ония дойдат, и те ще трябва да реват, за да ни заблудят — каза Билоус.
	— Е, тая нощ няма да дойдат. Докато селянинът стигне при тях, ще се съмне — отговори друг войник.
	— През деня, пане вахмистър, си струва да поразкопаем покрай стените и да претърсим къщата, защото ако тия разбойници живеят тук, трябва да има и имане.
	— Най-голямото имане е в оная конюшня — отвърна Сорока и посочи навеса в ръка.
	— Ще ги вземем ли?
	— Ех, че сте глупави! Тук няма откъде да излезем, наоколо само тресавища.
	— И все пак дойдохме.
	— Бог ни преведе. Жива душа не може да дойде тук или да си отиде, ако не знае пътя.
	— През деня ще го намерим.
	— Няма да го намерим, защото нарочно са правени лъжовни следи. Не биваше да изтървем селянина.
	— Знае се, че пътят е на един ден оттук — каза Билоус — и в оная посока…
	Той показа с пръст източната страна на гората.
	— Ще вървим, докато преминем — това е!
	— И мислиш, че вече си цар, като стигнеш на пътя? По-добре куршум от разбойника тук, отколкото въжето там.
	— Защо, отче? — каза Билоус.
	— Защото там сигурно вече ни търсят.
	— Кой, отче?
	— Князът.
	Тук Сорока замлъкна внезапно, а след него млъкнаха и другите, сякаш обзети от страх.
	— Ой! — възкликна най-сетне Билоус. — Тук зле и там зле; върти, сучи — няма накъде!
	— Натикаха ни като дивеч в клопка; тук разбойници, а там князът! — каза друг войник.
	— Гръм да ги изгори ония! По-добре да имам работа с разбойник, отколкото с магьосник — отговори Билоус. — Тоя княз че е самодивник, самодивник е. Ами нали Завратински се бореше с мечки, а той му взе сабята като на дете. Така ще е, омагьоса го; нали аз видях и друго: когато после се хвърли върху Витковски, пред очите ми порасна като бор. Ако не беше това, не щях да го пусна жив.
	— Пак си мухльо, щом не се хвърли отгоре му.
	— Какво можех да сторя, пане вахмистър? Мислех си така: възседнал е най-добрия кон, значи, ако поиска, ще избяга, а нападне ли ме, не ще се запазя, защото с магьосник не може да се бори човешка сила. Пред очите ти ще изчезне или с дим ще се забули…
	— Вярно — каза Сорока, — че когато стрелях подире му, сякаш мъгла го заслони… и не улучих… От коня всеки може да не улучи, защото животното се върти, но от земята — това от десет години не ми се е случвало.
	— Какво ще му приказваме! — рече Билоус. — Я да пресметнем: Любенец, Витковски, Завратински, нашият полковник — и всички ги събори един мъж, и то без оръжие, а те такива хора, всеки от тях не е било веднъж или дваж да не повали по четирима. Без дяволска помощ той не би могъл да стори това.
	— Току да спи зло под камък, защото, ако той е магьосник, дяволът ще му покаже пътя и тук.
	— А и без това той има дълги ръце, нали е такъв голям пан…
	— Я тихо! — каза внезапно Сорока. — Нещо шумоли в листата.
	Войниците млъкнаха и нададоха ухо. Наблизо наистина се чуха някакви тежки стъпки, под които падналите листа шумоляха съвсем ясно.
	— Коне се чуват — прошепна Сорока.
	Но стъпките почнаха да се отдалечават от къщата и малко по-късно се разнесе страшен и хриплив рев на елен.
	— Това са елени! Мъжкар се обажда на кошути или плаши друг рогач.
	— В цялата гора сватба, като че ли дяволът се жени.
	Отново млъкнаха и започнаха да дремят, само вахмистърът повдигаше понякога глава и се ослушваше, а после главата му веднага клюмваше на гърдите. Така мина един час, втори, докато накрай най-близките борове от черни станаха сиви, а върхарите се белееха все повече, сякаш някой ги бе облял с разтопено сребро. Ревовете на елените замлъкнаха и пълна тишина зацари в горските недра. Постепенно зазоряването започна да преминава в развиделяване, бялата и бледа светлина почна да поема в себе си червени и златни блясъци, накрай настана бял ден и освети уморените лица на войниците, които спяха дълбок сън край къщата.
	Изведнъж вратата се отвори. Кмичиц се показа на прага и викна:
	— Сорока, здравей!
	Войниците скочиха на крака.
	— За Бога, ваша милост си вече на крака? — каза Сорока.
	— А вие сте заспали като волове; човек може да ви изреже главите и ги хвърли зад плета, преди някой от вас да се събуди.
	— Бдяхме до сутринта, пане полковник, заспахме едва когато се съмна.
	Кмичиц се огледа наоколо.
	— Къде сме?
	— В гората пане полковник.
	— Виждам. Но каква е тая къща?
	— И ние самите не знаем това.
	— Ела при мене! — каза пан Анджей.
	И влезе обратно в стаята. Сорока го последва.
	— Слушай — каза Кмичиц, като седна на одъра. — Нали князът стреля срещу мене?
	— Тъй вярно.
	— А какво стана с него?
	— Избяга.
	Настъпи кратко мълчание.
	— Това е лошо — каза Кмичиц, — много лошо! По-добре да бяхте го убили, а не да го пуснете жив.
	— И ние това искахме, но…
	— Но какво?
	Сорока разказа накратко какво се бе случило. Кмичиц слушаше удивително спокойно, само очите му започнаха да горят и накрай рече:
	— Тогава той е отгоре, но пак ще се срещнем. Защо се отби от пътя?
	— Страхувах се от преследване.
	— Прав си, сигурно е имало. Сега сме твърде малко срещу Богуславовата сила… дяволски малко!… При това той тръгна за Прусия, там не можем да го преследваме, трябва да чакаме…
	Сорока си отдъхна. Очевидно пан Кмичиц не се страхуваше кой знае колко от княз Богуслав, щом говори за преследване. Тая увереност веднага се отрази върху стария войник, свикнал да мисли с главата на полковника си и да чувства с неговото сърце.
	В това време пан Анджей се замисли дълбоко, но внезапно се сепна и започна да търси нещо около себе си с ръце.
	— А къде са моите писма? — попита той.
	— Какви писма?
	— Които носех със себе си… В пояса бяха мушнати; къде е поясът? — питаше пан Анджей трескаво.
	— Пояса откопчах аз лично, за да може ваша милост да диша по-добре; ето го там.
	— Дай го!
	Сорока подаде кожения пояс, подплатен с велур, на който имаше джобове, завързани с връвчици. Кмичиц ги разтвори и извади бързо книжата от тях.
	— Това са пропуските за пред шведските командири, но къде са писмата? — каза той с изпълнен с безпокойство глас.
	— Какви писма? — повтори Сорока.
	— По дяволите! Писмата на хетмана до шведския крал, до пан Любомирски и всички други, които имах…
	— Щом ги няма в пояса, значи, че ги няма никъде. Трябва да са изпаднали по пътя.
	— На кон и търсете! — викна Кмичиц със страшен глас. Но преди смаяният Сорока да успее да напусне стаята, пан Анджей се олюля на одъра, сякаш загуби сили, хвана се с две ръце за главата и започна да повтаря със стон:
	— Ах!… Писмата ми, писмата ми!…
	След малко войниците заминаха освен един, комуто Сорока заповяда да стои на стража при къщата. Кмичиц остана сам в стаята и почна да размишлява над собственото си положение, което не бе за завиждане. Богуслав бе избягал. Над пан Анджей се надвеси страшното и неизбежно отмъщение на могъщите Радживилови. И не само над него, но и над всички, които обичаше, или с две думи, над Оленка. Кмичиц знаеше, че княз Януш не ще се поколебае да го удари там, където ще може да го нарани най-болезнено, тоест да насочи отмъщението срещу Билевичувна. А Оленка беше в Кейдани, в ръцете на страшния магнат, чието сърце не знаеше какво е милост. Колкото повече Кмичиц размишляваше върху положението си, толкова по-ясно се убеждаваше, че то беше просто страшно. След отвличането на Богуслав Радживилови ще го третират като изменник; привържениците на Ян Казимеж, хората на Сапеха и разбунтуваните конфедерати в Подлесието също го смятат за изменник, за прокълната радживиловска душа. Между многобройните станове, партии и чужди войски, които в тоя момент заемаха полята на Жечпосполита, нямаше нито един стан, нито една партия, нито една войска, която не би го смятала за най-голям и най-ожесточен враг. Нали има награда, определена от Ховански за главата му, а сега ще определят и Радживилови, и шведите — а кой знае дали вече не са определили и привържениците на нещастния Ян Казимеж. „Ех, хубава каша си забърках и сега трябва да я сърбам!“ — мислеше Кмичиц. Когато отвлече княз Богуслав, направи това, за да го хвърли в краката на конфедератите, да ги убеди неопровержимо, че скъсва с Радживилови, и да влезе между тях с тая си заслуга, да придобие право да воюва за краля и отечеството. От друга страна, Богуслав в негови ръце беше заложник за безопасността на Оленка. Но сега, когато Богуслав победи Кмичиц, изчезна не само безопасността на Оленка, но и доказателството, че пан Кмичиц се е отрекъл искрено от служенето си при Радживил. Наистина пътят към конфедератите му е открит и ако попадне на частта на Володиовски и неговите приятели полковници, може би ще му подарят живота, но дали ще го приемат за другар, дали ще му повярват, дали не ще помислят, че е дошъл с разузнавателна цел или за да разваля духа и да привлича хора към Радживил? Тук Кмичиц си спомни, че на съвестта му тежи конфедератска кръв, спомни си, че той изби разбунтуваните унгарци и драгуни в Кейдани, че разпръсваше разбунтуваните хоронгви или ги принуждаваше да се предават, че разстрелваше непокорните офицери и изколваше войниците, че обгради Кейдани с окопи и го укрепи, а с това осигури успехи на Радживил в Жмудж… „Как да отида там? — мислеше той. — И чумата би им била по-мил гост, отколкото аз!… С Богуслав, привързан към седлото — би могло, но само с голяма уста и с голи ръце!…“
	Да беше имал поне тия писма, макар че с тях не би могъл да спечели доверието на конфедератите, поне би държал чрез тях княз Януш в ръцете си, защото те можеха да подкопаят кредита на хетмана дори у шведите… Така че с тях би могъл да спаси Оленка…
	Но някакъв зъл дух направи, та писмата изчезнаха.
	Когато обгърна всичко това с мисълта си, Кмичиц се хвана втори път за главата.
	— Изменник съм за Радживилови, изменник за Оленка, изменник за конфедератите, изменник за краля!… Погубих името си, честта си, себе си, Оленка!…
	Раната върху лицето още го гореше, но в душата му го гореше сто пъти по-болезнена жар. Защото на всичко отгоре в него страдаше и рицарското самолюбие. Ами че той беше позорно бит от Богуслав. Нищо не бяха ония удари, които му нанесе пан Володиовски в Любич. Там го беше победил въоръжен човек, когото бе викал на дуел, тук — беззащитен пленник, който беше в ръцете му.
	С всеки момент той разбираше все по-добре в колко страшно и позорно положение бе изпаднал. И колкото по-дълго се взираше в него, толкова по-ясно виждаше неговия ужас и откриваше нови и нови черни кътища, от които надзъртаха позорът, срамът, собствената му гибел, гибелта на Оленка, злото за отечеството — докато накрай го овладя паника и изумление.
	— Нима аз извърших всичко това? — питаше се той. И косата му настръхна на главата.
	— Това е невъзможно! Навярно още ме тресе треска! — възкликна той. — Света Богородице, това е невъзможно!…
	— Слепи, глухи размирнико! — каза му съвестта. — Не можеше ли да застанеш на страната на краля и отечеството, не можеше ли да послушаш Оленка!
	И скръбта го грабна като вихър. Ех, да би могъл да си каже така: шведите са против отечеството ми, аз съм против тях; Радживил е против краля, аз против него! Едва тогава в душата му щеше да бъде ясно и светло! Тогава би събрал дружина от кол и въже, би беснял с тях като циганин на панаир, би нападал шведите, би газил по коремите им с коня си с чисто сърце, с чиста съвест. И тогава, осиян от слава като от слънцето, би застанал някога пред Оленка и би казал:
	— Аз вече не съм осъден на изгнание, а defensor patriae обичай ме, както аз те обичам!
	А днес какво?
	Но коравата душа, свикнала да прави каквото си ще, не искаше изведнъж да признае напълно вината си: Радживилови така го били подвели, Радживилови го довели до гибел, покрили го с позор, свързали ръцете му, лишили го от чест и любов.
	Тук пан Кмичиц скръцна със зъби, протегна ръце към Жмудж, върху която хетманът Януш седеше като вълк върху труп — и започна да вика със сподавен от ярост глас:
	— Мъст! Мъст!
	Внезапно той падна в отчаянието си на колене насред стаята и почна да говори:
	— Обещавам ти, Христе Боже, да мачкам, да нападам тия предатели!… Да ги преследвам със закона, с огън и меч, докато душа нося, очите ми гледат и съм жив на тоя свят! Помогни ми, Боже! Амин!
	Но в тоя момент някакъв вътрешен глас му каза:
	— Служи на отечеството, отмъщението после…
	Очите на пан Анджей горяха от огън, устните му бяха попукани, а той цял трепереше като в треска; размахваше ръце и приказваше високо на себе си, разхождаше се или по-скоро тичаше из стаята, блъскаше с крака одрите, докато най-сетне се хвърли още веднъж на колене.
	— Осени ме, Христе, какво да правя, за да не полудея!
	В тоя миг той чу гърмеж от пушка, който горското ехо прехвърляше от бор на бор, докато го донесе като някой гръм в къщата.
	Кмичиц скочи, грабна сабята и изхвръкна навън.
	— Какво има? — попита той войника, който стоеше на прага.
	— Изстрел, пане полковник!
	— Къде е Сорока?
	— Замина да търси писмата.
	— От коя страна стреляха?
	Войникът показа източната част на гората, обрасла с гъсти храсталаци.
	— Там!
	Веднага след това се чу тропот на невидими още коне.
	— Внимавай! — викна Кмичиц.
	Но от храстите се появи Сорока, който летеше с всички сили на коня си, а след него още един войник.
	Двамата стигнаха до къщата, скочиха от конете и насочиха иззад тях като иззад насипи мускетите си към храстите.
	— Какво има? — попита Кмичиц.
	— Група иде! — отвърна Сорока.


	Двайсет и осма глава

	Настана тишина, но скоро в съседните храсти нещо започна да хръска, сякаш минаваха глигани, и колкото хръскането наближаваше, ставаше по-бавно. После отново настана тишина.
	— Колко души са там? — попита Кмичиц.
	— Ще да са шестима до осмина, не можах да ги прочета добре — отвърна Сорока.
	— Тогава сме добре! Няма да удържат срещу нас!
	— Не ще удържат, пане полковник, но ще трябва да хванем някого жив, та като почнем да го печем, да ни покаже пътя.
	— Ще има време за това. Внимавай!
	Едва Кмичиц изрече „внимавай“, от храстите цъфна ивица бял дим и човек би помислил, че птици зашумяха по близката трева на трийсетина крачки от къщата.
	— Със стар пищов стрелят! — каза Кмичиц. — Ако нямат мускети, нищо не ще ни сторят, защото сачмите не ще стигнат дотук от храстите.
	Сорока, който държеше с едната си ръка мускета, опрян върху седлото на коня пред него, сви другата като тръба около устата си и започна да вика:
	— Само се покажи от храстите, веднага ще изпружиш крака!
	Настана кратка тишина, после в храстите прозвуча заплашителен глас:
	— Какви сте вие?
	— По-добри от тия, които върлуват по пътищата.
	— С какво право сте заели убежището ни?
	— Разбойник за право пита! Вас палачът ще ви научи на право, махайте се, по дяволите!
	— Като язовци ще ви надимим и изгоним оттам!
	— Ела де! Само гледай да не се задушиш от тоя дим!
	Гласът в храстите замлъкна, изглежда, че нападателите започнаха да се съвещават, а в това време Сорока шепнеше на Кмичиц:
	— Ще трябва да прилъжем някого тук и да го вържем; ще имаме и заложник, и водач.
	— О — каза Кмичиц, — ако някой дойде, то само при честна дума.
	— При разбойници и на честната дума може да не се обръща внимание.
	— По-добре да не я даваме! — каза Кмичиц. Изведнъж откъм храстите отново се разнесоха въпроси:
	— Какво търсите тук?
	Сега се обади сам Кмичиц:
	— Както дойдохме, така щяхме да си отидем, ако ти, будала, разбираше от политика и не започваше с пищова.
	— Няма да се задържиш тук, довечера ще дойдат сто наши конника.
	— Преди да се свечери, ще ни дойдат двеста драгуни, а мочурищата не ще те запазят, защото там има такива, които ще минат, както минахме ние.
	— Значи, вие сте войници?
	— Разбира се, не сме разбойници.
	— А от коя хоронгва?
	— Ти какво, да не си хетман? Не на тебе ще се представяме.
	— Както казах, вълци ще ви оглозгат тук.
	— А вас гарвани ще ви изкълват.
	— Думайте каквото искате, дявол да го вземе! Защо сте влезли в къщата ни?
	— Я ела насам! Няма защо да си дереш гърлото от храстите. По-близо! По-близо!
	— Честна дума?
	— Честната дума е за рицарите, не за разбойниците. Ако искаш — вярвай, ако не щеш — не вярвай!
	— Може ли да дойдат двама?
	— Може!
	След малко от храстите, които бяха на сто крачки, излязоха двама високи и плещести мъже. Единият, малко попрегърбен, трябва да беше възрастен човек, другият вървеше изправен, само шията си протягаше любопитно към къщата; и двамата бяха с къси кожухчета, обшити със сиво сукно, каквито носеха по-дребните шляхтичи, с ботуши от телешка кожа и високи кожени шапки, нахлупени над очите.
	— Що за дявол! — измърмори Кмичиц, като се взираше внимателно в двамата мъже.
	— Пане полковник — извика Сорока, — това е някакво чудо, но те са наши хора!
	В това време ония се приближиха на няколко крачки, но не можеха да познаят кои стоят при къщата, понеже ги закриваха конете.
	Внезапно Кмичиц излезе напред.
	Онези пак не го познаха, понеже лицето му беше превързано, обаче се спряха и започнаха да го измерват любопитно и неспокойно с очи.
	— А къде е другият син, пане Кемлич? — попита пан Анджей. — Да не е убит?
	— Кой е това? Как така? Какво? Кой говори? Какво? — обади се старецът със странен и сякаш уплашен глас.
	И застана неподвижно, отворил широко уста и очи; изведнъж синът, който като по-млад имаше по-силен поглед, смъкна бързо шапката си от главата.
	— О, за Бога! О, Господи!… Тате, това е пан полковникът! — възкликна той.
	— Господи Иисусе Христе! О, мили Боже! — заприглася старецът. — Това е пан Кмичиц!
	И двамата застанаха мирно, както във войската подчинени поздравяват началствата си, а по лицата им се рисуваше едновременно страх и изумление.
	— Ха, така значи синковци! — каза пан Анджей, като се усмихваше. — С пищов ме посрещате?
	Сега старецът скочи и започна да вика:
	— Елате тук всички, елате!
	От храстите се появиха още няколко души, между които и другият син на стареца, и катранджията; всички тичаха презглава с готово оръжие, понеже не знаеха какво се бе случило, но старецът отново викна:
	— На колене, вагабонти! На колене! Това е пан Кмичиц! Кой глупак стреля там? Дайте го тук!
	— Ти сам стреля, татко — каза младият Кемлич.
	— Лъжеш! Лъжеш като куче! Пане полковник, кой можеше да знае, че ваша милост се намира в нашето убежище! За Бога, още не мога да повярвам на очите си!
	— Аз съм самолично — каза Кмичиц и протегна ръка към него.
	— О, Иисусе Христе! — отговори старецът. — Такъв гост в гората! На очите си не вярвам! С какво ще те приемем тук, ваша милост? Да бяхме очаквали, да бяхме знаели!
	Тук той се обърна към синовете си:
	— Я, балвани, някой от вас да отиде в избата и да извади медовина!
	— Дай ключа от катинара! — каза единият от синовете. Старецът започна да го търси в пояса си, но в същото време гледаше подозрително сина.
	— Ключа от катинара ли? Охо! Познавам те, циганино: сам ще изпиеш повече, отколкото ще донесеш тук. Нали? Аз ще отида! Ключа от катинара ми иска! Вие само идете да махнете гредите, а аз сам ще отворя и изнеса.
	— Виждам, че избата под греди си скрил, пане Кемлич? — каза Кмичиц.
	— Ами че може ли човек да задържи нещо при такива разбойници! — отговори старецът, като сочеше синовете си. — Баща си биха изяли. Още ли сте тук?! Вървете да махнете гредите. Така ли слушате тоя, който ви е родил?
	Младите припнаха пъргаво към купа нарязани дървета зад къщата.
	— Както виждам, все живеете в несъгласие със синовете? — попита Кмичиц.
	— Кой би могъл да бъде в сговор с тях… Да бият ги бива, да плячкосват ги бива, но като дойде да делят с баща си, от гърлата им трябва да вадя моята част… Такава ми е радостта от тях! А мъже като бикове! Заповядай, ваша милост, вкъщи, че тук студът хапе. За Бога! Какъв гост! Какъв гост! Та ние по командването на ваша милост взехме по-голяма плячка, отколкото през цялата тая година… Слабо ни върви сега! Беднотия! Времена лоши и все по-лоши стават, а и старост нерадост!… Заповядай вкъщи, в скромния ми дом. За Бога, кой би могъл да очаква ваша милост тук!…
	Старият Кемлич говореше със странно бърз и жален глас, а същевременно хвърляше бързи и неспокойни погледи на всички страни. Той беше костелив и едър старец, с вечно изкривено и недоволно лице. Очите му бяха наклонени, както и на двамата му синове, веждите щръкнали, а също и мустаците, под които стърчеше издадената безкрайно напред долна устна, която при говорене стигаше чак под носа му, както е у хора без зъби. Съсухреното му лице представяше странна противоположност на чевръстото телосложение, което издаваше необикновена сила и пъргавина. Движенията му бяха бързи, сякаш ги предизвикваше пружина; главата си въртеше непрекъснато и се мъчеше да обхване с очи всичко, което го обграждаше — както хората, така и предметите. Към Кмичиц той ставаше все по-раболепен, колкото повече у него се обаждаше послушанието му към някогашния командир, боязънта, а може би възхищението, пък и привързаността.
	Кмичиц познаваше добре Кемличи, защото бащата и двамата синове бяха служили при него, когато той водеше в Белорусия на своя глава война с Ховански. Те бяха храбри войници, но и колкото храбри, толкова жестоки. Известно време синът Козма бе носил знамето на Кмичицовата чета, но скоро се бе отказал от това отличие, понеже му пречеше да граби плячка. Между комарджиите и гуляйджиите, от каквито се състоеше четата на Кмичиц, които денем пропиваха и проиграваха онова, което нощем вземаха с кръв от неприятеля, Кемличи се отличаваха с голяма алчност. Те трупаха усърдно плячка и се криеха из горите. С особено лакомство задигаха коне, които после продаваха по шляхтишките имения и градчетата. Бащата се биеше не по-зле от синовете близнаци, но след всяка битка им изтръгваше най-ценната част от плячката, като при това нашироко ги обвиняваше и се оплакваше, че го онеправдават, хленчеше, кореше и ги заплашваше с бащиното си проклятие. Синовете ръмжаха против него, но бяха доста глупави по природа, та се оставяха да ги тиранизира. Въпреки постоянните им разправии в боя се бранеха ожесточено един друг, без да жалят кръвта си. Другарите им от четата не ги обичаха, но всички се страхуваха от тях, защото при сбиване бяха страшни. Дори офицерите избягваха разправиите с тях. Единствено само Кмичиц будеше и в тримата неописуем страх, а след Кмичиц — пан Раницки; те трепереха пред него, когато се разгневеше и лицето му се покриваше с петна. Същевременно почитаха у двамата и високия им род, защото Кмичицови от стари времена бяха първенци в Оршанско, а в жилите на Раницки течеше сенаторска кръв.
	В четата се говореше, че Кемлич и синовете му са събрали големи богатства, но никой не знаеше положително дали в това има нещо вярно. Един ден Кмичиц ги беше пратил със стадо заграбени коне и няколко слуги — и оттогава те изчезнаха. Кмичиц предполагаше, че са избити, войниците говореха, че са избягали с конете, защото това беше голяма съблазън за тях. Сега когато пан Анджей ги видя живи и здрави, когато в навеса до къщата цвилеха някакви коне, а радостта и раболепието на стареца бе придружено от безпокойство, пан Анджей разбра, че войниците са били прави.
	Затова, като влязоха в къщата, той седна на одъра, хвана се с две ръце за кръста и загледа стареца право в очите; после попита:
	— Кемлич, а къде са конете ми?
	— О, мили Иисусе Христе! О, мили Иисусе! — изхленчи старецът. — Золтаренковите хора ги задигнаха, победиха ни, изпонараниха ни, разпръснаха ни, шестнайсет мили ни гониха, едва успяхме да се спасим живи. О, майко, света Богородице! И вече не можахме да намерим нито ваша милост, нито четата. Прогониха ни чак тук, в тия гори, на мизерия и глад, в тая колиба, в тия тресавища… Бог е милостив, че ваша милост си жив и здрав, макар и ранен, както виждам. Да бях те превързал, ваша милост, да сложа билки за успокояване… А тия мои синчаги отидоха да отмахнат гредите и никакви ги няма. Какво ли правят там тия вагабонти? Току-виж, че откъртили вратата и се докопали до медовината. Глад и мизерия е тук — нищо повече! С гъби се храним, но за ваша милост ще се намери нещо да хапне и пийне… Ония коне ни ги заграбиха, отвлякоха ги… Няма какво да се говори! И нас лишиха от службата при ваша милост: къшей хляб нямам на стари години, освен ако ваша милост ни прибере и отново ни вземе на служба.
	— И това може да стане — отвърна Кмичиц.
	Тъкмо тогава влязоха двамата синове на стареца: Козма и Дамян, близнаци, едри, тромави мъже, с огромни глави, целите обрасли с безкрайно гъста и твърда като четина разрешена коса, която стърчеше около ушите, образуваше витки и фантастични чорли по черепа. Щом влязоха, те застанаха при вратата, защото не смееха да седнат в присъствието на Кмичиц, и Дамян каза:
	— Подземието е открито.
	— Добре — каза старият Кемлич, — ще отида да донеса медовина.
	Тук той погледна синовете си многозначително.
	— А ония коне ги задигнаха Золтаренковите хора — каза той подчертано.
	И излезе от стаята.
	Кмичиц гледаше двамата застанали до вратата левенти, сякаш изсечени набързо от дървета, после ги попита внезапно:
	— Какво правите вие сега?
	— Коне задигаме! — отговориха близнаците едновременно.
	— От кого?
	— От когото се случи.
	— А най-много?
	— Золтаренкови.
	— Това е добре, от неприятелите може да се задигат, но ако задигате на свои, тогава сте нехранимайковци, а не шляхтичи. Какво правите с тия коне?
	— Баща ни ги продава в Прусия.
	— А на шведи случвало ли ви се е да отнемате? Защото тук наблизо има шведски части, нали? Нападали ли сте шведи?
	— Нападали сме.
	— Нападали сте отделни лица или малки групи! А когато се бранеха, тогава вие какво?
	— Пердашехме ги.
	— Аха! Пердашехте ги! Тогава имате своя сметка и у Золтаренковите хора, и при шведите, и надали ще ви се размине, ако попаднете в ръцете им!
	Козма и Дамян мълчаха.
	— Опасен живот водите и по-достоен за нехранимайковци, отколкото за шляхтичи… А не е възможно да не ви тежат и някакви присъди от миналото, нали?
	— То се знае! — отговориха Козма и Дамян.
	— Така и мислех. Вие от кои места сте?
	— Тукашни сме.
	— Баща ви къде е живял по-рано?
	— В Боровичек.
	— Селото негово ли беше?
	— В съдружие с Копистински.
	— И какво стана с него?
	— Съсякохме го.
	— И трябваше да бягате. Лоша ви е работата, Кемличи, и ще свършите на някой клон! Дума да не става, палач ви чака.
	В тоя миг вратата на стаята изскърца и влезе старецът с дамаджана с медовина и две чаши. Когато се намери в стаята, той погледна неспокойно към синовете си и към пан Кмичиц, а после каза:
	— Идете да затрупате подземието.
	Близнаците излязоха веднага, а бащата наля медовина в едната чаша, другата остави празна, като чакаше дали Кмичиц ще му позволи да пие с него.
	Но Кмичиц не можеше да пие, защото дори трудно приказваше — така му досаждаше раната. Старецът видя това и каза:
	— Не може да се пие медовина при рана, но може да се полее, че да загори по-скоро. Разреши, ваша милост, да я прегледам и превържа, то аз разбирам от тия работи не по-лошо от фелдшер.
	Кмичиц се съгласи, тогава Кемлич свали превръзката и започна да оглежда внимателно раната.
	— Кожата ожулена, това нищо! Куршумът минал по повърхността, но все пак е подпухнало.
	— Затова и ме боли.
	— Но не са минали и два дни. Света Богородице! Някой трябва да е гръмнал съвсем близо до ваша милост.
	— По какво познаваш?
	— Всичкият барут не е успял да изгори и под кожата има зрънца като чер синап. Това вече ще ти остане, ваша милост. А сега ще трябва да сложим хляб с паяжина. Страшно отблизо е стрелял някой, добре, че не е убил ваша милост.
	— Още не ми е било писано. Намачкай хляб с паяжина, пане Кемлич, и го сложи по-скоро, че имам да поприказвам с тебе, а челюстите ме болят.
	Старецът погледна полковника подозрително, защото в сърцето му се роди страх да не би тоя разговор пак да се отнася за конете, заграбени уж от казаците. Въпреки това веднага забърза. Най-напред смачка намокрен хляб, а понеже в стаята не беше трудно да се намери паяжина, веднага превърза Кмичиц.
	— Сега ми е добре — каза пан Анджей. — Сядай, ваша милост Кемлич.
	— На твоите заповеди, пане полковник — отвърна старецът, като седна на ръба на пейката и неспокойно протегна към Кемлич побелялата си четинеста глава.
	Но Кмичиц, вместо да пита и разговаря, хвана се с ръце за главата и се замисли дълбоко. После стана и започна да се разхожда из стаята. Понякога се спираше пред Кемлич и го гледаше с разсеян поглед, очевидно нещо решаваше, бореше се с мислите си. Така измина около половин час; старецът се въртеше все по-неспокойно.
	Изведнъж Кмичиц се спря пред него.
	— Ваша милост Кемлич — каза той, — къде тук най-близо се намират хоронгвите, които се разбунтуваха срещу княза вилненски воевода?
	Старецът започна да мига подозрително с очи.
	— Ваша милост иска да ходи при тях ли?
	— Аз не те моля да ме питаш, а да отговаряш.
	— Разправят, че една хоронгва, тая, която напоследък мина през тук на път от Жмудж, щяла да се настани да квартирува в Шчучин.
	— Кой каза това?
	— Самите хора от хоронгвата.
	— Кой я предвождаше?
	— Пан Володиовски.
	— Това добре. Повикай ми Сорока!
	Старецът излезе и след малко се върна с вахмистъра.
	— Писмата намериха ли се? — попита Кмичиц.
	— Няма ги, пане полковник — отговори Сорока. Кмичиц щракна с пръсти.
	— Ей, лошо, лошо! Свободен си, Сорока. Загдето изпогубихте тия писма, заслужавате бесилка. Ваша милост Кемлич, имаш ли тук нещо, на което да пиша?
	— Мисля, че ще се намери — отвърна старецът.
	— Поне два листа хартия и пера.
	Старецът изчезна през вратата на килера, който изглежда, че беше склад на най-различни неща, но търси дълго. В това време Кмичиц се разхождаше из стаята и разговаряше сам със себе си.
	— Хетманът не знае (казваше той) дали писмата са налице, или са се загубили и ще се страхува да не би да ги покажа някому. Аз го държа в ръцете си… хитрост срещу хитрост! Ще го заплаша, че ще ги пратя на витебския воевода. Точно така! В Бога ми е надеждата, че той ще се уплаши от това.
	По-нататъшните му размишления прекъсна старият Кемлич, който излезе от килера и каза:
	— Имам три листа, но нямам пера и мастило.
	— Няма пера ли? А в гората няма ли някакви птици? Могат да се убият с пушка.
	— Над навеса е прикован един ястреб.
	— Дай едното му крило, отивай!
	Кемлич забърза с всички сили, защото в гласа на Кмичиц личеше нетърпение и сякаш някаква треска. След малко се върна с ястребовото крило. Кмичиц го грабна, отскубна едно перо и почна да го подрязва със собствената си кама.
	— Ще стане! — каза той, като го гледаше на светлината. — Но по-лесно е да сече човек главите на хората, отколкото да остри перо? А сега трябва мастило.
	Като каза това, запретна ръкава си, убоде се силно в ръката и потопи перото в кръвта.
	— Тръгвай, ваша милост Кемлич — каза той, — и ме остави сам.
	Старецът излезе от стаята, а пан Анджей веднага започна да пише.

	„Отказвам се от службата при ваше княжеско височество, понеже не желая повече да служа на предатели и ренегати. А дето се заклех пред разпятието, че няма да напусна ваше княжеско височество, Бог ще ми прости това — па дори и да ме осъди, по-добре да горя за моя грешка, отколкото за явна умишлена измяна на отечеството и на моя господар. Ти, ваше княжеско височество, ме подведе да стана сляп меч в твоята ръка, готов да проливам братска кръв.
	Затова аз призовавам ваше княжеско височество пред Божия съд, та да отсъдят кой между нас беше изменникът и кой се ръководеше от чисти намерения. А ако се срещнем, тогава, при все че вие сте могъщи и можете да ухапете смъртоносно не само частния човек, но и цялата Жечпосполита, а аз имам само сабя в ръка, ще предявя своето право и ще преследвам ваше княжеско височество, за което ще ми дадат сили моята жал и моите терзания. А ти, ваше княжеско височество, вече знаеш дали не съм от тия, които могат да навредят и без придворни хоронгви, без замъци и оръдия. Докато дишам, отмъщението ми ще виси над вас и не ще можете да бъдете спокойни нито един ден, нито един час. Това е толкова сигурно, колкото е сигурна собствената ми кръв, с която пиша. Аз притежавам писмата на ваше княжеско височество, които ще изложат ваше княжеско височество не само пред полския крал, но и пред шведите, защото в тях съвсем явно личи измяната към Жечпосполита, както и че сте готови да се отметнете от шведите, стига да им се препъне крак. Дори да сте два пъти по-могъщи — гибелта ви е в ръцете ми, защото всеки ще повярва на подписите и печатите. Затова съобщавам следното на ваше княжеско височество: ако там падне дори един косъм от главите, които обичам и които останаха в Кейдани, веднага ще изпратя тия писма и документи на пан Сапеха, а и ще поръчам да се отпечатат копия и ще ги разпространя из страната. Ваше княжеско височество има да избира: или след войната, когато в Жечпосполита настане спокойствие, ще ми върнеш Билевичови, а аз писмата на ваше княжеско височество, или ако науча зла новина, веднага пан Сапеха ще ги покаже на Понтус. На ваше княжеско височество се е дощяла корона, само че не зная дали ще има на какво да я сложиш, когато главата ти падне от полски или шведски топор. Струва ми се, че е по-добре да извършим размяната — защото, макар че и след това не ще се откажа от отмъщение, но вече ще се разправяме само privatim*. Бих предоставил ваше княжеско височество на Бога, ако сам не слагаше дяволската помощ над Божията.
	[* Като частни лица (лат.). — Бел.прев.]
	Кмичиц

	П. П. Ваше княжеско височество не ще изтрови конфедератите, понеже ще има такива, които преминават от дяволска служба на Божия и ще ги предупредят да не пият пиво нито в Орля, нито в Заблудов.“

	Тук пан Кмичиц скочи и започна да се разхожда им стаята. Лицето му гореше, защото собственото му писмо го беше разпалило като огън. Това писмо беше като манифест за обявяване война на Радживилови, но пан Кмичиц чувстваше някаква необикновена сила в себе си и беше готов дори в тоя миг да застане око срещу око против могъщия род, който разтърсваше цялата страна. Той, простият шляхтич, простият рицар, той, преследваният от закона изгнаник, той, който не очакваше помощ от никого, който така беше настроил всички, че навсякъде го смятаха за неприятел; той, неотдавна победеният, сега чувстваше в себе си такава сила, че вече сякаш с пророческо око виждаше падението на князете Януш и Богуслав и своята победа. Кмичиц не знаеше как ще води войната, къде ще намери съюзници, по какъв начин ще победи — нещо повече: не мислеше по това. Само дълбоко вярваше, че върши онова, което е длъжен да върши, че правдата и справедливостта, следователно и Бог, ще бъдат с него. Това го изпълваше с безгранична самоувереност. На душата му стана значително по-леко. Пред него сякаш се откриваха някакви съвсем нови страни. Само да яхне коня и да тръгне за натам, та да стигне до почести, слава и при Оленка.
	— Косъм няма да падне от главата й — повтаряше си той с някаква трескава радост, — писмата ще я запазят… Хетманът ще я пази като зеницата на окото си… както аз самият! О, тук се справих! Аз съм нищожен червей, но ще се уплашат от жилото ми.
	Внезапно му хрумна и тая мисъл:
	„Ами ако взема да пиша и на нея? Пратеникът, който ще занесе писмото на хетмана, може да й връчи скришом няколко реда. Защо да не й съобщя, че съм скъсал с Радживиловци и че отивам да търся друга служба?“
	Тая мисъл му допадна много на сърцето. Той отново се убоде в ръката, потопи перото и започна да пише: „Оленка, аз вече не съм с Радживил, защото прозрях…“ Но внезапно прекъсна, помисли малко, а после си каза:
	— Нека делата, а не думите свидетелстват отсега нататък за мене; няма да пиша!
	И скъса листа.
	Вместо това на третия лист написа кратко писмо до Володиовски със следното съдържание:

	„Ваша милост полковник! Долуподписаният приятел предупреждава както ваша милост, така и другите полковници да бъдете много предпазливи. Хетманът е изпратил писма до княз Богуслав и пан Харашимович да ви отровят или да поръчат на селяните да ви убиват по квартирите. Харашимович го няма, замина с княз Богуслав за Прусия, за Тилжа, но подобни заповеди може да има и до другите управители. Пазете се, ваша милост панове, не приемайте нищо от тях и нощем не спете без стража. Зная също така положително, че пан хетманът скоро ще тръгне с войска срещу вас, чака само конница, каквато генерал де ла Гард обещал да му изпрати — хиляда и петстотин души. Затова гледайте да не ви изненада и разбие поотделно. А най-добре е да пратите сигурни хора при пана витебския воевода, за да пристигне час по-скоро и поеме командването над всички. Благоразположен към вас ви съветва това — повярвайте му! През това време се дръжте в една група, избирайте така квартируванията си, че хоронгвите да са близо една до друга, та да можете едни на други да се притичвате на помощ. Хетманът има малко конница, само незначителен брой драгуни и хората на Кмичиц, но те не са сигурни. Самия Кмичиц го няма; хетманът му е измислил някаква друга функция, защото изглежда, че вече не му вярва. А той не е такъв изменник, както се говори, а подведен. Предоставям ви на Бога.
	Бабинич“

	Пан Анджей не искаше да се подпише със собственото си презиме, понеже смяташе, че то ще буди отвращение и преди всичко недоверие у всекиго. „Ако смятат (мислеше той), че ще им бъде по-добре да избягват сблъскване с хетмана, тогава, щом видят презимето ми, веднага ще заподозрат, че нарочно искам да ги събера в едно, та хетманът да може с един замах да свърши с тях; ще помислят, че това е някаква нова игра, а от някой си Бабинич по-лесно ще приемат предупреждението.“
	А Бабинич пан Анджей се нарече от градчето Бабиниче, разположено близо до Орша, което от прастари времена принадлежеше на рода Кмичиц.
	Като написа това писмо, в края на което помести няколко боязливи думи в своя защита, пан Анджей почувства особена лекота в сърцето при мисълта, че с това писмо вече оказва първа услуга не само на пан Володиовски и приятелите му, но и на всички полковници, които не бяха пожелали да изоставят отечеството заради Радживил. При това чувстваше, че тая нишка ще се точи и по-нататък. Положението, в което се намираше, беше наистина тежко, почти отчаяно, но ето че се намери някаква възможност, някакъв изход, някаква тясна пътечка, която можеше да го изведе на широк друм.
	Сега обаче, когато по всяка вероятност Оленка беше предпазена от отмъщението на княза воевода, а конфедератите от неочаквано нападение, пан Анджей се попита какво ще прави самият той.
	Беше скъсал с предателите, изгорил мостовете зад себе си и сега искаше да служи на отечеството, да му поднесе в жертва силите си, здравето, живота — но как да стори това? Как да започне? С какво да се заеме?
	И отново му дойде мисълта:
	„Да отида при конфедератите…“
	Но ако не го приемат, ако го обявят за предател и го съсекат или, още по-лошо, го прогонят позорно?
	— По-добре да ме съсекат! — възкликна пан Анджей и пламна от срам и от чувство за собствения си позор. — Изглежда, че е по-лесно да спася Оленка, конфедератите, отколкото собственото си име.
	Едва сега започваше истинското отчаяно положение.
	И отново юнашката душа започна да кипи.
	— Но нима не мога да действам, както действах срещу Ховански? — каза си той. — Ще събера чета, ще нападам шведите, ще ги горя, сека. Това не ми е първица! Никой не им се опря, аз ще им се опра, докато дойде време, та както Литва питаше, така да попита и цяла Жечпосполита: „Кой е този юнак, който сам-самичък смее да влиза в устата на лъва?“ Тогава ще сваля шапка и ще кажа: „Гледайте, това съм аз, Кмичиц!“
	И пламенното желание за тая кървава работа така го грабна, че той вече искаше да изскочи от стаята, да заповяда на Кемличи, на слугите им и на своите хора да яхнат конете и да тръгнат.
	Но преди да стигне до вратата, той почувства внезапно, че нещо сякаш го тласна в гърдите и отблъсна от прага. Той застана насред стаята и загледа смаян пред себе си.
	— Как така? Нима няма да изкупя греховете си с това?
	И веднага започна да се препира със собствената си съвест.
	„А къде е покаянието за греховете? — питаше съвестта. — Тук трябва нещо друго!“ „Какво?“ — питаше Кмичиц.
	„Та с какво можеш да очистиш греховете си, ако не с някаква безкрайна и тежка служба, но същевременно честна и чиста като сълза?… Служба ли е това да събереш банда от нехранимайковци и да вилнееш с тях като вихър по полята и горите? Дали не я желаеш затова, че побойничеството те примамва като риба котката? Ами че това е забавление — не служба, увеселение — не война, разбойничество — не защита на отечеството! Нали така действаше срещу Ховански и какво постигна? Разбойниците, които върлуват из горите, също са готови да нападат шведските команди, а ти откъде ще вземеш други хора? Ще пуснеш кръв на шведите, но и на сънародниците си ще пуснеш кръв, отмъщение ще навлечеш върху тях и какво ще постигнеш? Евтино искаш да се отървеш, глупако, от истинска работа и покаяние!“
	Ето така говореше съвестта у пан Кмичиц, а пан Кмичиц виждаше, че тя има право и се ядосваше и сърдеше на собствената си съвест, задето тя му казваше такива горчиви истини.
	— Какво да предприема? — каза си той най-сетне. — Кой ще ме посъветва, кой ще ме спаси?
	Коленете на пан Анджей започнаха някак да се огъват под него, докато най-после той коленичи при одъра и започна да се моли на глас и да проси от душа и сърце.
	— Иисусе Христе, Боже мили — казваше той, — както на кръста се смили над разбойника, така се смили и над мене. Ето, аз желая да се очистя от греховете си, да започна нов живот и да служа честно на отечеството, но не зная как, защото съм глупав. И на ония предатели служих, Господи, също не толкова от злоба, колкото поради собствената си глупост; просвети ме, вдъхнови ме, утеши ме в моето отчаяние и ме спаси в милосърдието си, че иначе ще загина…
	Тук гласът на пан Анджей затрепера, той почна така да се бие в широката си гръд, че в стаята чак гърмеше, и да повтаря.
	— Бъди милостив към мене, грешния! Бъди милостив към мене, грешния! Бъди милостив към мене, грешния!
	След това скръсти ръце за молитва, протегна ги нагоре и така продължи да говори:
	— А ти, пресвета Дево, от еретиците в това отечество поругана, застъпи се за мене пред сина си, наведи се да ме спасиш, не ме напускай в моята беда и мъка, за да мога да ти служа, да отмъстя за твоето поругание и в часа на смъртта си да те имам за покровителка на нещастната ми душа!
	И когато пан Кмичиц се молеше така, сълзите започнаха да падат като град от очите му, накрай той отпусна глава върху одъра и стоеше в мълчание, сякаш чакаше резултата от горещата си молитва. В стаята зацари тишина и само отвън долиташе силното шумолене на близките борове.
	Изведнъж зад прозореца заскърцаха трески под тежки стъпки и два гласа подхванаха разговор:
	— Какво мислите, пане вахмистър, за къде ще заминем оттук?
	— Че откъде мога да зная?! — отвърна Сорока. — Зная само, че ще заминем! Може би чак при краля, който стене под шведския ботуш.
	— Вярно ли е, че са го изоставили всички?
	— Но Бог не го е изоставил.
	Кмичиц стана изведнъж от одъра, а лицето му беше ясно и спокойно; тръгна право към вратата, отвори пруста и каза на войниците:
	— Конете да са готови, заминаваме!


	Двайсет и девета глава

	Войниците се раздвижиха веднага; те бяха доволни, че ще напуснат гората и ще тръгнат по далечния свят, още повече като се страхуваха да не ги преследва Богуслав Радживил, а старият Кемлич влезе в къщата с предположение, че Кмичиц ще се нуждае от него.
	— Ваша милост иска да заминава? — каза той, като влизаше.
	— Да! Ти ще ме изведеш от гората. Познаваш ли всички места тук?
	— Познавам ги, аз съм тукашен… А за къде ваша милост иска да пътува?
	— При негово величество краля. Старецът се отдръпна слисан.
	— Пресвета дево Марийо! — възкликна той. — При кой крал, ваша милост?
	— То се знае, че не при шведския.
	Кемлич не само не се успокои, но почна да се кръсти.
	— Ваша милост навярно не знае какво разправят хората — че негово величество кралят избягал в Шльонск, защото всички го изоставили. Дори Краков бил обсаден.
	— Ще отидем в Шльонск.
	— О, а как ще се мине през шведите?
	— Дали като шляхтичи или като селяни, дали на седло, или пеш — все едно, стига да минем!
	— А и страшно много време ще трябва…
	— Имаме достатъчно време… Но бих искал час по-скоро… Кемлич престана да се чуди. Старецът беше достатъчно хитър, та се досети, че има някаква изключителна и тайна причина за тази акция на пан Кмичиц, и веднага хиляди предположения започнаха да се роят в главата му. Но понеже войниците на Кмичиц, на които пан Анджей беше заповядал да пазят пълно мълчание, не бяха казали нищо нито на стареца, нито на синовете му за отвличането на княз Богуслав, най-вероятно му се стори предположението, че навярно князът вилненски воевода изпраща младия полковник с някаква мисия при краля. Това му предположение се засилваше от обстоятелството, че смяташе Кмичиц за ревностен привърженик на хетмана и знаеше за неговите заслуги към вилненския воевода, понеже конфедерираните хоронгви бяха разнесли вест за него по цялото Подляско воеводство и създаваха за Кмичиц име на жесток човек и предател.
	„Хетманът изпраща доверен човек при краля — мислеше старецът, — това значи, че навярно иска да се помирява с него и да се отдръпне от шведите. Трябва да му е досадила вече тяхната власт… Иначе защо би изпращал?…“
	Старият Кемлич не се мъчи дълго да решава тоя въпрос, той се интересуваше от нещо съвсем друго, а именно каква полза би могъл да извлече за себе си от това положение. Ето, ако бъде в услуга на Кмичиц, ще услужи едновременно на хетмана и на краля, а това няма да мине без значителна награда. Благоволението на такива панове ще дотрябва, ако дойде ред да дава сметка за стари грехове. При това сигурно ще има война, страната ще пламне и тогава плячката сама ще влиза в ръцете. Всичко това се усмихваше на стареца, който и без това беше свикнал да слуша Кмичиц и не бе престанал да се страхува от него като от огън, а едновременно хранеше към него своего рода обич, каквато пан Анджей умееше да буди у всичките си подчинени.
	— Ваша милост — каза той — ще трябва да прекоси цялата Жечпосполита, за да стигне до негово величество краля. Шведските команди са още нищо, защото градовете може да се изобикалят и да се пътува през горите… Но по-лошото е това, че и в горите, както обикновено в неспокойно време, е пълно с банди, които нападат пътниците, а ваша милост има малко хора…
	— Ще дойдеш с мене, пане Кемлич, заедно със синовете си и хората си, които имаш, тогава ще бъдем повече.
	— Щом ваша милост заповяда, ще тръгна, но аз съм беден човек. У нас е само голотия и нищо повече. Как да напусна имотеца си тук и покрива над главата?
	— Каквото направиш, ще си струва трудът, а и за вас е по-добре да си изнесете главите оттук, докато са още на вратовете ви.
	— Господи и всички светии!… Какво говориш, ваша милост?… Защо?… Как така?… Какво може да ни заплашва тук нас, невинните? На кого минаваме тук път?…
	На това пан Анджей отговори:
	— Познават ви тук, разбойници! В съдружие с Копистински сте имали село, него сте съсекли, а после сте избягали, за да не ви съдят, и служихте при мене; после ми отвлякохте стадо коне, взети от неприятеля…
	— Заклевам се! Света Богородице! — викна старецът.
	— Чакай и мълчи! После сте се върнали в старото си леговище и сте започнали да върлувате из околността като разбойници и всякъде сте задигали коне и плячка. Не отричай, аз не съм ти съдия, а сам най-добре знаеш дали говоря истината… Вземате коне от хората на Золтаренко, това е хубаво, вземате на шведите — и това е хубаво. Като ви хванат, кожата ще ви одерат, но това е тяхна работа.
	— Това е достойно, достойно е, понеже вземаме само от неприятеля — каза старецът.
	— Не е вярно, и свои нападате; синовете ти ми признаха, а това е вече направо разбойничество и петни името на шляхтича. Трябва да се срамувате, разбойници!… Вие сте за селяни, а не за шляхтичи!
	При тия думи старият хитрец почервеня и каза:
	— Ти си несправедлив към нас, ваша милост, защото ние помним от кое съсловие сме и не постъпваме като селяните. Ние не извеждаме нощем коне от ничия конюшня. Друго е да задигнеш стадо от ливадите или да го вземеш като плячка. Това е позволено и то не излага шляхтича във военно време. Но кон в конюшнята е свето нещо и може би само циганин, евреин или селянин ще го открадне, а не шляхтич! Ние не правим това, ваша милост. Но войната си е война!
	— Дори десет войни да има, само в боя можеш да вземаш плячка, а ако я търсиш на пътя, тогава си разбойник!
	— Бог е свидетел за нашата невинност.
	— Хубава каша сте забъркали вече тук. С две думи, по-добре е за вас да изчезвате оттук, защото рано или късно въже ви чака. Ще заминете с мене, с вярна служба ще заличите вината си и ще си възвърнете доброто име. Вземам ви на служба, а тогава вече и по-голяма печалба ще имате, отколкото с тия коне.
	— Навсякъде ще отидем с ваша милост, ще ви преведем през шведите и разбойниците, че да ти кажа правичката, ваша милост, тук лоши хора страшно ни преследват и за какво? За какво?… Заради нашата бедност… Може би пък Бог ще се смили над нас и ще ни помогне в тая мъка!
	Тук старият Кемлич неволно потри ръце, а очите му светнаха.
	„От тия работи — помисли си той — в страната ще закипи като в котел, а тогава само глупакът не ще се възползва.“ Изведнъж Кмичиц го изгледа пронизително.
	— Само не се опитвай да ми измениш! — каза той страшно. — Няма да успееш, а тогава единствено Божията ръка ще може да те спаси!
	— Такова нещо не се е видяло от нас — отговори Кемлич мрачно — и нека Бог ме накаже, ако се роди такава мисъл в главата ми.
	— Вярвам — каза Кмичиц след кратко мълчание, — защото измяната е още по-лоша от разбойничеството и много разбойници не ще си позволят такова нещо.
	— Какво ще заповядаш сега, ваша милост? — попита Кемлич.
	— Най-напред имам две писма, които трябва да бъдат занесени бързо. Имаш ли разтропани хора?
	— Къде трябва да отидат?
	— Единият ще отиде при княза воевода, но няма нужда да го вижда лично. Нека предаде писмото в първата княжеска хоронгва и да се връща, без да чака отговор.
	— Катранджията ще отиде, той е отракан човек и видял много свят.
	— Добре. Второто писмо трябва да се отнесе към Подлесието; да се пита за лауданската хоронгва на пан Володиовски и да се връчи лично на полковника…
	Старецът започна да мига хитро и да си мисли така. „Виждам, че работата върви на всички страни, щом вече и с конфедератите се сдушват; ще закипи, ще закипи!…“ После каза на глас:
	— Ваша милост! Ако това писмо не е толкова бързо, може да го предадем по пътя, като излезем от горите. Тук има много шляхтичи, които симпатизират на конфедератите, и всеки с готовност ще го отнесе, а при нас ще остане един човек повече.
	— Умно го измисли — каза Кмичиц, — по-добре е тоя, който ще занесе писмото, да не знае от кого е. А скоро ли ще излезем от горите?
	— Както искаш, ваша милост. Можем да пътуваме и две седмици, но можем да излезем и утре.
	— Тогава по това по-късно, а сега ме слушай внимателно, Кемлич!
	— Внимавам с целия си ум, ваша милост.
	— Мене в цяла Жечпосполита ме обявиха за мъчител и продажно оръдие на хетмана или направо на шведите — каза Кмичиц. — Ако кралят знае кой съм, може да не ми повярва и да отхвърли доброто ми намерение, а Бог вижда дали то не е искрено. Сега внимавай, Кемлич!
	— Внимавам, ваша милост.
	— Затова не се наричам Кмичиц, а Бабинич, разбираш ли? Никой не бива да знае истинското ми име. Няма да си отвориш устата, думичка не ще изтървеш. А като те питат откъде съм, ще кажеш, че по пътя си се присъединил към мене и не знаеш; вместо това ще речеш: който се интересува, нека пита самия него.
	— Разбирам, ваша милост.
	— Ще кажеш това на синовете си, на слугите си също. Кожа дори да дерат от тях, наричам се Бабинич. С живота си отговаряте за това!
	— Така да бъде, ваша милост. Ще отида да кажа на синовете си, че на тия вагабонти трябва с чук да се вбива в главите. Такава ми е радостта от тях… Бог ме е наказал за стари грехове… Ето, това е… Ще разрешиш ли, ваша милост, още една дума?
	— Говори смело.
	— Струва ми се, че ще бъде по-добре, ако не кажем нито на войниците, нито на слугите къде отиваме.
	— Така ще бъде.
	— Стига им да знаят, че пътува пан Бабинич, а не пан Кмичиц. И второ, щом искаме да пътуваме на такъв път, по-добре е да скрием чина на ваша милост.
	— Защо?
	— Защото на по-знатните хора шведите дават разрешителни и щом някой такъв няма пропуск, откарват го при командира.
	— Аз имам пропуски за шведските командири!
	Удивление блесна в хитрите очи на Кемлич, но като помисли малко, каза:
	— Ще разрешиш ли, ваша милост, да кажа какво мисля?
	— Стига да съветваш добре, а не само да мрънкаш, тогава говори, защото виждам, че си отракан човек.
	— Щом имаш пропуски, това е добре, тъй като може да се покажат в краен случай, но понеже ваша милост пътуваш по такава работа, която трябва да остане в тайна, по-добре е да не показваш пропуските. Аз не зная дали те са издадени на името на Бабинич или на пан Кмичиц, но като се покажат, ще остане следа и тогава преследването е по-лесно.
	— Много умно! — възкликна Кмичиц. — По-добре да запазя пропуските за друго време, щом можем да минем другояче.
	— Може, ваша милост, да се преоблечеш като селянин или като беден шляхтич, което ще бъде по-лесно, понеже аз имам тук малко дрехи, като шапки и сиви кожуси, точно такива, каквито носи дребната шляхта. Като вземем малко стадо коне, можем да тръгнем с тях уж по панаирите и да се промъкваме все по-навътре, хе чак към Лович и Варшава. Това, извинявай, ваша милост, още в спокойните времена съм правил не един път, та познавам тамошните пътища. По това време се пада панаирът в Собота, на който идват от далече. В Собота ще узнаем в кои други градове има панаир — и така по-нататък и по-нататък!… А и шведите по-малко обръщат внимание на бедните шляхтичи, защото такива се въртят безброй по всички панаири. А ако някой командир ни спре да ни разпитва, ще му обясним някак, пък на по-малки групи, ако помогне Бог и пресвета Богородица, може да им светим маслото…
	— Ами ако ни вземат конете? При война реквизициите са нещо обикновено…
	— Или ще ги купят, или ще ги вземат. Ако ги купят, тогава отиваме в Собота не с коне, а уж за коне, пък ако ни ги вземат, ще вдигнем вик и ще тръгнем с жалба чак до Варшава и Краков.
	— Хитър ум имаш ти — каза Кмичиц — и виждам, че ще ми бъдеш полезен. Дори шведите да вземат конете, ще се намери кой да ги плати.
	— Аз и без това щях да ходя с тях в Елк, в Прусия, та добре се нарежда, понеже пътят ни ще бъде оттам. От Елк ще продължим покрай границата, после ще се насочим към Остроленка, а оттам през горите чак до Пултуск и Варшава.
	— Къде се пада тая Собота?
	— Близо до Пьонтек*, ваша милост.
	[* Собота — събота, Пьонтек — петък. — Бел.прев.]
	— Подиграваш ли се, Кемлич?
	— Бих ли посмял! — отговори старецът, като скръсти ръце върху гърдите си и склони глава. — Само че там такива чудновати имена имат градчетата. То е зад Лович, ваша милост, но още доста път.
	— А панаирът в Собота голям ли е?
	— Не като в Лович, но единствен по това време, на него карат коне дори от Прусия, а и много хора се събират. Навярно и тая година няма да бъде по-малък, понеже там е спокойно. Шведите владеят навсякъде и по градовете имат гарнизони. И да поиска някой да мръдне, не може.
	— Тогава приемам твоето предложение!… Ще тръгнем с конете, които ще ти платя предварително, за да не губиш.
	— Благодаря, ваша милост, за помощта.
	— Само приготви кожуси, калпаци и прости саби, че заминаваме веднага. И съобщи на синовете си и слугите кой съм, как ми е името, че отивам да продавам коне, а вие сте наети да помагате. Тръгвай!
	А когато старецът се обърна към вратата, пан Анджей каза още:
	— И никой да не се обръща към мене с „ваша милост“ или да ме нарича командир или полковник, а само на „вие“* и по презиме Бабинич.
	[* Обръщението на „вие“ не е учтива форма в полски език към по-високопоставени лица; към тях се говори в трето лице. — Бел.прев.]
	Кемлич излезе и след един час вече всички бяха на конете, готови да тръгнат на далечен път.
	Пан Кмичиц, преоблечен със сива горна дреха на беден шляхтич, със също такава шапка от изтъркана агнешка кожа и с превързано лице сякаш след някакво сбиване в кръчма, мъчно можеше да бъде познат и наистина изглеждаше на дребно шляхтиче, което се влачи от панаир на панаир. Обграждаха го също така облечени хора, въоръжени с прости саби, с дълги камшици за каране на конете и с примки за хващане, ако някои се разбягат.
	Войниците поглеждаха учудено своя полковник и тихо си разменяха разни бележки за него. Странно им се виждаше, че това е пан Бабинич, а не пан Кмичиц, че ще трябва да му говорят на „вие“, а най-много свиваше рамене на това и мърдаше мустаци старият Сорока, който гледаше страшния полковник като писано яйце, та мърмореше на Билоус:
	— Това „вие“ надали ще ми мине през гърлото. Може да ме убие, но аз постарому ще се обръщам, както трябва!
	— Заповедта си е заповед! — отвърна Билоус. — Но полковникът се е страшно изменил.
	Войниците не знаеха, че и душата на пан Анджей се беше променила както външността му.
	— Тръгвай! — викна внезапно пан Бабинич. Заплющяха камшици, конниците обградиха малкото стадо коне, които се събраха на куп, и тръгнаха.


	Трийсета глава

	Движеха се край самата граница между Троцкото воеводство и Прусия, минаваха през обширни гори без никакви пътища, познати само на Кемлич и синовете му, докато влязоха в Прусия и стигнаха до Ленг или Елк, както го наричаше старият Кемлич, където им съобщиха разни новини по положението на дошлите там шляхтичи, избягали от шведите с жените, децата и имуществото си и потърсили убежище под покровителството на електора.
	Ленг изглеждаше като стан или по-скоро би могло да се помисли, че в него заседава някакъв сеймик. Шляхтата пиеше пруска бира в кръчмите и спореше, а час по час някой донасяше нови и нови вести. Без да пита никого за нищо, а само като слушаше внимателно, пан Бабинич узна, че кралска Прусия и най-значителните градове в нея са се обявили на страната на Ян Казимеж и вече сключили договор с електора да се отбраняват заедно срещу всеки неприятел. Говореше се обаче, че въпреки договора по-големите градове не искали да приемат гарнизоните на електора, понеже се страхували, че тоя хитър княз влезе ли веднъж с войските си, после ще поиска да ги заграби завинаги или в решителния момент ще се съюзи коварно с шведите, за което го правеше способен вродената му хитрост.
	Шляхтата мърмореше срещу тази недоверчивост на гражданите, но пан Анджей, като знаеше връзките на Радживиловци с електора, само стискаше зъби, за да не каже всичко, което му беше известно. От това го въздържаше мисълта, че в електорска Прусия беше опасно да се говори на глас срещу електора, и второ, че на един дребен шляхтич, който е дошъл да търгува с коне, не е работа да се занимава със сложните политически въпроси, над които напразно блъскаха глава най-опитни политици.
	Затова продаде няколко коня, а вместо тях купи нови и продължиха покрай пруската граница, но вече по широкия път от Ленг за Шчучин, който се намираше в самия ъгъл на Мазовецкото воеводство между Прусия, от една страна, и Подляското воеводство, от друга. Пан Анджей обаче не искаше да отиде в самия Шчучин, защото узна, че в града квартирува една от хоронгвите на конфедератите, оная, която командваше пан Володиовски.
	Изглежда, че пан Володиовски се бе движил горе-долу по същия път, по който сега пътуваше Кмичиц, и се бе спрял в Шчучин или за кратка почивка пред самата граница на Подлесието, или на временна квартира, защото тук трябва да бе по-лесно с храната за хората и конете, отколкото в доста претършуваното вече Подлесие.
	Но пан Кмичиц не искаше да се срещне сега с прочутия полковник, понеже смяташе, че като не разполага с други доказателства, не ще успее да го убеди само с думи, че се е променил и че идва с чисти намерения. Поради това на две мили от Шчучин заповяда да завият на запад, към Вонсош. Колкото до писмото за пан Володиовски, реши да го изпрати при пръв сигурен случай.
	В това време, без да стигат към Вонсош, спряха в една крайпътна кръчма, наречена „Покшик“, и се разположиха за нощуване, което обещаваше да бъде удобно, понеже освен кръчмаря прусак в кръчмата нямаше никакви гости.
	Но едва Кмичиц, тримата Кемличи и Сорока бяха седнали да вечерят и отвън се чу тракане на колела и конски тропот.
	А понеже слънцето не беше още залязло, Кмичиц излезе пред кръчмата да види кой пристига; любопитстваше дали това не е някакъв шведски разезд, но вместо шведи видя бричка, зад нея две коли и въоръжени хора около колите.
	Още от пръв поглед лесно можеше да се познае, че пристига някакъв големец. В бричката бяха впрегнати четири хубави пруски коня, с едра кост и извити гърбове; на единия от крайните яздеше помощник-кочияшът и държеше на ремък две хубави кучета; на капрата бяха кочияшът и един хайдук, облечен по унгарски, а на задното седалище се беше разположил господарят, хванал се за кръста, с шуба от вълчи кожи без ръкави, закопчана с ярко позлатени копчета.
	Отзад следваха две добре натоварени коли и при всяка от тях по четирима слуги, въоръжени със саби и пистолети.
	Самият господар, макар и големец, беше още много млад човек, едва на двайсет и няколко години. Лицето му беше пълно, зачервено и от цялата снага се виждаше, че обича да си похапва.
	Когато бричката спря, хайдукът скочи да подаде ръка, а господарят видя застаналия на прага Кмичиц, кимна му с ръкавица и извика:
	— Здравей, приятелю!
	Вместо да се приближи, Кмичиц се прибра в кръчмата, защото изведнъж се ядоса. Той още не беше свикнал нито със сивата си дреха, нито да му махат с ръкавица. Затова се върна, седна на масата и отново се залови за яденето. Непознатият пан влезе след него.
	Щом влезе, присви очи, понеже в помещението беше тъмно, а само в огнището гореше слаб огън.
	— Защо не излиза никой, когато пристигам? — каза непознатият пан.
	— Защото кръчмарят отиде в килера — отвърна Кмичиц, — а ние сме също така пътници както ваша милост.
	— Благодаря за фамилиарността. А какви пътници?
	— Шляхтич, който кара коне.
	— А компанията също ли е от шляхтичи?
	— Бедни хора, но шляхтичи.
	— Тогава моите почитания, мои панове. Накъде ви Бог води?
	— От панаир на панаир, колкото да продадем конете.
	— Ако нощувате тук, утре през деня ще ги разгледам и може да си избера някой. А сега позволете, мои панове, да седна при вас на масата.
	Непознатият пан наистина питаше дали ще му позволят да седне при тях, но с такъв тон, сякаш беше напълно уверен в това. И не се излъга, защото младият коняр отговори учтиво:
	— Заповядайте, най-сърдечно те каним, ваша милост, при все че нямаме какво да ти предложим; можем да те нагостим само с колбаса с грах.
	— Аз имам в кутиите си по-добри специалитети — отвърна младото господарче малко високомерно, — но и моето небце е войнишко, та повече от всичко ценя грах с колбаса, стига да е добре приготвен.
	След тия думи (а говореше много бавно, при все че гледаше проницателно и умно) седна на пейката, а когато Кмичиц се поотдръпна, за да му направи място, добави благосклонно:
	— Моля, моля, не се безпокой, ваша милост. На път не се обръща внимание кой какъв е и дори да ме бутнеш с лакът, ваша милост, няма да ми падне короната от главата.
	Кмичиц, който тъкмо тогава подаваше на непознатия паница с грах и както се каза, не беше още свикнал с такова отнасяне, сигурно щеше да я разбие в главата на наперения младеж, ако в тая напереност нямаше нещо такова, което забавляваше пан Анджей, та затова той не само въздържа веднага буйния си характер, но се усмихна и каза:
	— Такива са сега времената, ваша милост, та и от най-високопоставени глави падат корони: exemplum нашият крал Ян Казимеж; по право той трябва да носи две, а няма нито една, освен трънена…
	При тия думи непознатият погледна Кмичиц изпитателно, после въздъхна и каза:
	— Такива са сега времената, че е по-добре да не се говори по това, освен с доверени хора.
	А след малко добави:
	— Но колко умно го каза ваша милост. Трябва да си слугувал някъде по болярски домове при учени хора, защото езикът ти говори за по-високо образование, отколкото показва външността на ваша милост.
	— Човек е чул това-онова, като е бил между хората, но не съм слугувал.
	— Откъде си родом, моля?
	— От едно шляхтишко село в Троцкото воеводство.
	— Нищо, че от село, стига да си шляхтич. А какво става там, в Литва?
	— Нищо ново, изменници колкото щеш.
	— Изменници, казваш, ваша милост? И какви изменници, моля?
	— Тия, които се отрекоха от краля и Жечпосполита.
	— А как е князът, вилненски воевода?
	— Казват, че бил болен: задух имал.
	— Дай му, Боже, здраве, той е благороден човек.
	— За шведите благороден, че им отвори вратата широко.
	— Виждам, че ваша милост не си негов привърженик?
	Кмичиц разбра, че непознатият уж го запитва добродушно, а всъщност го изследва.
	— Какво ми влиза в работа! — отговори той. — Нека други му мислят за това. Мене ме е страх шведите да не ми реквизират конете.
	— Трябваше на място да се отървете от тях. Ето и в Подлесието, казват, се намирали хоронгвите, които се разбунтували срещу хетмана и които едва ли имат излишни коне.
	— Това не зная, защото не съм бивал между тях, при все че един пан, който минаваше случайно, ми даде писмо до един от техните полковници, за да му го предам при удобен случай.
	— Как е могъл тоя случайно срещнат пан да даде писмо на ваша милост, щом не отиваш в Подлесието?
	— Защото в Шчучин се намира една конфедератска хоронгва, та негова милост ми рече така: или сам ще го предадеш, или ще намериш начин, като минаваш покрай Шчучин.
	— Е, тогава добре се нарежда, защото аз отивам за Шчучин.
	— Ваша милост също ли бягаш от шведите?
	Вместо да отговори, непознатият изгледа Кмичиц и попита флегматично:
	— Защо, ваша милост, казваш също, щом ти не само не бягаш, но отиваш между тях и коне ще им продаваш, ако не ти ги вземат насила?
	На това Кмичиц сви рамене.
	— Казах също, понеже в Ленг видях много шляхтичи, които бягаха да се скрият от тях, а що се отнася до мене, нека всички им служат толкова, колкото аз желая да им служа, защото мисля, че няма да ги свърти за дълго тук…
	— И не се ли страхуваш да говориш така? — попита непознатият.
	— Не се страхувам, понеже не съм от плашливите и после ваша милост отиваш в Шчучин, а по ония места всички приказват високо онова, което мислят, и дай, Боже, час по-скоро да се мине от думи към дела.
	— Виждам, ваша милост, че си по-умен, отколкото изглеждаш! — повтори непознатият. — Но щом така не обичаш шведите, защо бягаш от ония хоронгви, които се разбунтуваха против хетмана? Нима те се разбунтуваха, понеже не им е платена заплатата или от слободия? Не! А защото не искаха да служат на хетмана и на шведите. За тия горкички войници беше по-добре да останат при хетмана, но те предпочетоха да се изложат да бъдат наречени бунтовници, да гладуват, да понасят неудобства и да попадат в най-различни гибелни положения, отколкото да действат срещу краля. Че ще започне война между тях и шведите, това е съвсем сигурно, а може би вече щеше да е започнала, ако шведите бяха стигнали до тия места… Почакай, ще стигнат, ще нахълтат тук и тогава ще видиш, ваша милост!
	— И аз мисля, че тук войната ще започне в най-скоро време — каза Кмичиц.
	— Е, щом така мислиш и искрено си против шведите (а по очите ти се вижда, че казваш истината, защото аз разбирам от тия неща), тогава защо не се присъединиш към тия благородни войници? Нима не е време, нима не им са нужни ръце и саби? Там служат множество благородни хора, които са предпочели своя господар пред чуждия, и все повече ще стават. Ти идваш, ваша милост, от места, които още не са опознали шведите, но които са ги опознали, плачат с горчиви сълзи. Във Велкополска, макар че тя им се предаде доброволно, вече подлагат шляхтата на изтезания, грабят, реквизират, вземат, каквото могат… В тукашното воеводство делата не са им по-добри. Генерал Стейнбок е издал манифест всеки да си седи спокойно вкъщи и тогава няма да закачат нито него, нито имота му. Но къде ти! Генералът едно, а по-дребните командири друго, така никой не е сигурен нито за имота, нито за живота си. Всеки иска да се радва на това, което има, да живее спокойно и да му бъде добре. А то, ще дойде някой си пришълец и „дай!“ Не дадеш ли, ще ти намерят някаква вина, за да те изхвърлят от имота ти, или без да търсят вина, ще ти отрежат главата. Мнозина вече проливат горчиви сълзи и си спомнят за бившия господар, а всички в нещастието непрекъснато гледат дали от конфедератите няма да дойде някакво спасение за отечеството и гражданите…
	— Виждам, че и ваша милост си толкова приятел на шведите, колкото аз — каза Кмичиц.
	Непознатият се огледа сякаш с известен страх наоколо, но скоро се успокои и продължи така:
	— Желая им мор да ги умори и това не крия пред ваша милост, защото ми се струва, че си честен човек, а и да не си честен, няма да ме вържеш и предадеш на шведите, понеже няма да се дам, докато имам въоръжени слуги и сабя на кръста.
	— Можеш да бъдеш сигурен, ваша милост, че няма да направя това; напротив — смелостта на ваша милост ми е по сърце. А и това ми харесва, че ваша милост не си се поколебал да зарежеш имота си, над който неприятелят не ще изпусне да си отмъщава. Това хубаво отношение към отечеството те издига много.
	Кмичиц неволно започна да говори с покровителствен тон, като началник към подчинения си, без да си дава сметка, че такива думи могат да изглеждат странни в устата на дребен шляхтичец-коняр, но, изглежда, че и младият пан не обърна внимание на това, понеже започна само да мига хитро с очи и отговори:
	— Ами, аз да не съм глупав? При мене пръв принцип е моето да не се губи, защото каквото Господ-Бог ти е дал, трябва да го цениш. Седях си мирно и тихо до жътвата и вършитбата. Едва когато продадох в Прусия цялата реколта и инвентара, и цялото си движимо имущество, тогава си рекох: време е да тръгвам! Нека сега ми отмъщават, нека вземат, каквото им хареса.
	— Все пак оставил си, ваша милост, земя и постройки.
	— О, аз държа под аренда вонсошкото староство от мазовецкия воевода и договорът ми току-що изтече. Още не съм платил последната вноска и няма да я платя, защото, както чувам, и мазовецкият воевода държал с шведа. Тогава нека му пропадне последната вноска, а на мене готовата пара ще дотрябва.
	Кмичиц започна да се смее.
	— Ех ти, ваша милост! Виждам, че си не само храбър младеж, но и умен!
	— Че как иначе? — отговори непознатият. — Да бъдеш умен — това е главното! Но не за ум говорех с ваша милост… Като виждаш неправдата към отечеството и милостивия ни господар, защо не отидеш при ония благородни войници в Подлесието и не влезеш в някоя част? И пред Бога ще заслужиш, а и на самия тебе може да провърви; та на малцина ли се е случвало от бедняк да стане през войната пан. Вижда се, че си смел и решителен човек, а щом и произходът ти не ти пречи, бързо можеш да стигнеш до някакъв имотец, ако даде Бог по-голяма плячка. Стига да не пилееш това, което ти падне тук-таме в ръцете, кесията ти ще се надуе. Не зная имаш ли някаква земица или нямаш, но би могъл да имаш: с пълна кесия не е трудно да вземеш под аренда, а от аренда с Божия помощ и до собствената земя не е далече. И така можеш да започнеш от слуга, а да умреш като офицер или като земски чиновник, стига да не те мързи, то който рано става, на него и Бог дава.
	Кмичиц хапеше мустаците си, за да не прихне от смях, та лицето му трепкаше, а същевременно се изкривяваше, понеже от време на време го пронизваше болка от засъхналата рана.
	Непознатият продължаваше да говори:
	— Там ще те приемат, те имат нужда от хора, па и ти, ваша милост, ми хареса, та те вземам под мое покровителство, а щом аз съм зад тебе, и повишението ти е сигурно.
	Тук младежът вдигна с гордост бузестото си лице и започна да глади с ръка мустачките си; най-сетне каза:
	— Искаш ли да бъдеш мой оръженосец? Ще ми носиш сабята и ще надзираваш слугите.
	Кмичиц не издържа и прихна с искрен, весел смях, та дори всичките му зъби заблестяха.
	— Защо се смееш, ваша милост? — попита непознатият и смръщи вежди.
	— Много ми допада тая служба.
	Но младият големец се обиди здравата и каза:
	— Глупак е тоя, който те е научил на такива маниери, и внимавай с кого говориш, за да не прекалиш с фамилиарността си.
	— Извинявай, ваша милост — каза Кмичиц весело, — но не зная пред кого се намирам.
	Младият пан се хвана с две ръце за кръста:
	— Аз съм пан Женджан от Вонсош — каза той гордо. Кмичиц вече отваряше уста, за да каже измисленото си име, когато неочаквано Билоус влезе бързо в помещението.
	— Пане коман…
	Тук войникът прекъсна, спрян от страшния поглед на Кмичиц, смути се, заекна и най-сетне издума с усилие:
	— Извинявай, ваша милост, някакви хора идат.
	— Откъде?
	— От Шчучин.
	Сега пан Кмичиц се посмути леко, но бързо прикри смущението си и отвърна:
	— Бъдете нащрек. Голяма група ли иде?
	— Ще бъдат около десетина конници.
	— Пистолетите ви да са готови. Върви!
	После, когато войникът излезе, той се обърна към пан Женджан от Вонсош и каза:
	— Дали не са шведи?
	— Та нали към тях отиваш, ваша милост — отвърна пан Женджан, който от някое време гледаше с удивление младия шляхтич, — значи рано или късно ще ги срещнеш.
	— По бих желал шведи, отколкото някакви нехранимайковци, с каквито е пълно навсякъде… Който кара коне, трябва да бъде въоръжен и да е нащрек, защото те са много съблазнително нещо.
	— Ако е вярно, че в Шчучин е пан Володиовски, това е сигурно негов разезд — отвърна Женджан. — Преди да се настанят за по-дълго, искат да проверят дали мястото е безопасно, че трудно може да се устои спокойно на една межда с шведите.
	Като чу това, пан Анджей се завъртя из помещението и седна в най-тъмния ъгъл, където навесът над камината хвърляше плътна сянка върху единия край на масата. В това време пред пруста се чу тропот и пръхтеж на коне, а след малко няколко души влязоха в кръчмата.
	Начело вървеше грамаден мъж, който тракаше с дървения си крак по дъсчения под на кръчмата. Кмичиц го погледна и сърцето му заби в гърдите.
	Беше Юзва Бутрим, наричан Безногия.
	— Къде е съдържателят? — попита той, като застана насред помещението.
	— Тук съм! — отговори кръчмарят. — На вашите услуги.
	— Зоб за конете!
	— Аз нямам зоб, освен ако тия панове дадат.
	При тия думи кръчмарят посочи Женджан и конярите.
	— Чии хора сте? — попита Женджан.
	— А вие сам кой сте, ваша милост?
	— Старостата от Вонсош.
	Понеже беше арендатор на староството, собствените му хора наричаха Женджан староста и той самият се представяше така при по-важни случаи.
	Но Юзва Бутрим се смути, като видя с каква висока особа има работа, та свали шапка и каза с мек глас:
	— Моите почитания, милостиви господарю… В тъмното човек не може да различи с кого има работа.
	— Чии хора сте? — повтори Женджан и се хвана за кръста.
	— Лауданци, от хоронгвата някога на Билевич, а сега на пан Володиовски.
	— За Бога! Значи пан Володиовски е в Шчучин?
	— Лично той заедно с другите полковници, които дойдоха от Жмудж.
	— Слава Богу, слава Богу! — повтори пан старостата зарадван. — И кои полковници са с пан Володиовски?
	— Беше пан Мирски, но по пътя получи удар — каза Бутрим. — Там са пан Оскерко, пан Ковалски, двамата панове Скшетуски…
	— Кои Скшетуски? — възкликна Женджан. — Единият от тях не е ли пан Скшетуски от Бужец?
	— Това не зная — отвърна Бутрим. — Зная само, че е пан Скшетуски збаражецът.
	— Боже! Това е моят пан!
	Но Женджан веднага усети колко странно звучи тоя възклик в устата на един пан староста, та добави:
	— Моят пан кумец, исках да кажа.
	В случая пан старостата не лъжеше, защото той наистина бе участвал в кръщаването на първото момче на Скшетуски, Яремко, като втори кръстник.
	В това време в главата на Кмичиц, който седеше в тъмния ъгъл на кръчмата, забушуваха най-различни мисли. Най-напред душата му закипя, когато видя страшния шляхтич и ръката му неволно хвана сабята. Защото Кмичиц знаеше, че именно Юзва беше главният участник в съсичането на неговите другари и че той му беше най-настървеният враг. Някогашният пан Кмичиц би заповядал веднага да бъде хванат и влачен с коне, но сегашният пан Бабинич се овладя. Напротив, обземаше го тревога при мисълта, че ако шляхтичите го познаят, могат да последват най-различни опасности за по-нататъшното му пътуване и за това, което бе предприел… Ето защо реши да не се остави да го познаят и се отдръпваше все по-дълбоко в сянката; най-сетне се облегна с лакти на масата, обхвана главата си с ръце и почна да се преструва, че дреме.
	Но едновременно шепнеше на седналия до него Сорока: — Иди в конюшнята, нека конете бъдат готови. Заминаваме през нощта.
	Сорока стана и излезе.
	Кмичиц продължаваше да се преструва, че дреме. Разни спомени започнаха да се явяват в главата му. Тия хора му припомниха Лауда, Водокти и онова кратко минало, което бе прелетяло като сън. Когато преди малко Юзва каза, че са от някогашната хоронгва на Билевич, при самото споменаване на името сърцето на пан Анджей чак се затресе в гърдите. И той си спомни, че точно такава беше вечерта, точно така гореше огън в огнището, когато той сякаш заедно със снега беше паднал неочаквано във Водокти и за пръв път видя Оленка между предачките в стаята за слугите.
	Сега през затворените си клепачи виждаше като че ли наяве тая светла, спокойна девойка — спомняше си всичко, което се бе случило, как тя бе искала да му бъде ангел хранител, да го укрепи в доброто, да го запази от злото, да му покаже правия, добродетелния път. Ах, ако беше я послушал, ако беше я послушал!… Нали тя знаеше какво трябва да се прави, на чия страна да се застане; знаеше къде са добродетелта, честността, дългът — и просто щеше да го хване за ръка и да го води, ако той бе поискал да я слуша.
	Възбудената от спомените любов така се надигна сега в сърцето на пан Анджей, че той беше готов да пролее всичката си кръв само за да може да падне пред краката на тая девойка, и в тоя миг беше готов да се хвърли дори в прегръдките на тая лауданска мечка, която бе погубила другарите му, само защото беше от ония места, защото споменаваше Билевич, защото беше виждала Оленка.
	От замислеността го събуди едва неговото име, повторено няколко пъти от Юзва Бутрим. Арендаторът от Вонсош го разпитваше за познатите си, а Юзва му разказваше какво се бе случило в Кейдани от времето на паметното споразумение на хетмана с шведите — говореше следователно за опозицията на войската, за арестуването на полковниците, за изпращането им в Бирже и за щастливото им спасение. Разбира се, името на Кмичиц се повтаряше в тия разкази, покрито с целия ужас на предателството и жестокостта. Юзва не знаеше, че пан Володиовски, двамата Скшетуски и Заглоба дължаха живота си на Кмичиц, но пък разказваше онова, което се бе случило в Билевиче:
	— Хвана нашият полковник тоя предател в Билевиче като лисица в дупка и веднага ни заповядаха да го откараме на смърт; водех го аз самият с голяма радост, че Божията ръка най-сетне се стоварва върху него, и току му светех с фенерчето в очите, за да видя дали няма да прояви разкаяние. Но не! Вървеше смело, без да мисли, че ще се изправи пред Божия съд. Такъв корав характер. А когато го посъветвах поне да се прекръсти, той ми отговори: „Затвори си муцуната, слуга, не е твоя работа!“ Изправихме го тогава под една круша извън селото и вече да изкомандвам, когато пан Заглоба, който вървеше с нас, заповяда да го претърсим дали у него няма някакви книжа. И наистина намери се едно писмо. Тогава пан Заглоба казва: „Светни!“ — и веднага се залови да чете. Едва започна да чете, па като се хвана за главата: „Боже, света Богородице! Карай го обратно в господарския дом!“ Сам той скочи на коня и замина, а ние го карахме, като мислехме, че ще ни заповядат да го напечем на огъня преди смъртта му, та да разберем нещо от него. Но къде ти! Пуснаха предателя свободен. Не е моя работа да зная какво са прочели там, но аз не бих го пуснал.
	— Какво ли е имало в тия писма? — попита арендаторът от Вонсош.
	— Не зная. Заключавам само, че трябва и други офицери да са се намирали в ръцете на княза воевода, който веднага би заповядал да бъдат разстреляни, ако му разстрелят Кмичиц. Освен това може би нашият полковник се е смилил над сълзите на панна Билевичувна, защото казват, че припаднала и едва могли да я свестят… И все пак… аз не смея да говоря, но лошо стана, че колкото зло стори тоя човек, от това дори тарторът на дяволите би се срамувал. Цяла Литва плаче от него, а колко вдовици, колко сираци, колко беднотия го проклина, един Бог знае! Който го очисти, ще има заслуга и в небесата, и пред хората — все едно, че бясно куче е убил.
	Тук разговорът отново премина към пан Володиовски, пановете Скшетуски и хоронгвите, които се намираха в Подлесието.
	— С храната сме зле — казваше Бутрим, — защото княжеските имоти са съвсем ограбени, нито за човека, нито за коня не можеш да намериш в тях храна за един зъб, а колкото шляхта има, тя е бедна, по селата живее както у нас, в Жмудж. Затова полковниците решиха войската да се раздели по на сто коня и частите да са по на една-две мили една от друга. Но като дойде зимата, не зная как ще бъде.
	Кмичиц, който слушаше търпеливо, докато беше дума за него, сега се раздвижи и ха да отвори уста, за да каже от тъмния си ъгъл:
	— Така разделени, хетманът ще ви излови едни по едни като раци в сак.
	Но в тоя момент вратата се отвори и там застана Сорока, когото Кмичиц бе пратил да приготви конете за път. Светлината от огнището падаше право върху суровото лице на вахмистъра. Юзва Бутрим го погледна, изгледа го продължително, после се обърна към Женджан и каза:
	— Тоя човек на ваша милост ли е, пане?… Аз го познавам отнякъде!
	— Не е — отвърна Женджан, — това са шляхтичи, които отиват с коне на панаир.
	— И къде отивате? — попита Юзва.
	— В Собота — отговори старият Кемлич.
	— Къде е то?
	— Близо до Пьонтек.
	И Юзва, както по-рано Кмичиц, сметна този отговор за неуместна шега и каза, смръщил вежди:
	— Отговаряй, когато те питат!
	— С какво право питаш?
	— И това мога да ти кажа: изпратили са ме на разузнаване, да видя дали няма из околността подозрителни хора. Струва ми се, че има, щом не искат да кажат къде отиват.
	Кмичиц се страхуваше да не би от тоя разговор да възникне някаква свада, та каза, без да мръдне от тъмния си ъгъл:
	— Не се сърди, почитаеми войнико, защото Пьонтек и Собота са градове като другите, където стават есенни панаири на коне. Ако не вярваш, попитай пан старостата, който трябва да ги знае.
	— Разбира се! — каза Женджан. На това Бутрим каза:
	— Щом е така, работата е друга. Но защо ви трябва да ходите в ония градове? Можете и в Шчучин да ги продадете, понеже нашите не ни стигат, а тия, които взехме в Пилвишки, не стават за нищо, всички са с ожулени гърбове.
	— Всеки отива там, където му е по-добре, а ние знаем пътя си — отговори Кмичиц.
	— Не зная къде е по-добре за ваша милост, но за нас не е по-добре да откарваш коне на шведите и да отиваш при тях със сведения.
	— Учудва ме — каза арендаторът от Вонсош, — че тия хора ругаят шведите, а пък някак бързат да се промъкнат при тях!
	Сега той се обърна към Кмичиц:
	— А и ти, ваша милост, нещо не ми приличаш на търговец на коне, защото и на ръката ти видях такъв пръстен, от който не биха се засрамили доста знатни панове…
	— Щом толкова ти е харесал, ваша милост, купи го, за него аз съм платил два гологана в Ленг — отговори Кмичиц.
	— Два гологана ли?… Тогава сигурно е фалшив, но майсторски направен… Покажи го, ваша милост!
	— Вземи го!
	— А сам не можеш ли да се мръднеш?… Аз ли трябва да идвам?
	— Страшно съм уморен.
	— Ей, братко, човек би казал, че искаш да си скриеш лицето!
	Като чу това, Юзва не каза нито дума, приближи се до огнището, взе една запалена главня, вдигна я високо над главата си и отиде право при Кмичиц, комуто засвети в очите.
	Кмичиц веднага се изправи с целия си ръст и за миг двамата се гледаха очи в очи — внезапно главнята изпадна от ръката на Юзва и по пътя си разсипа хиляди искри.
	— Господи, света Богородице! — викна Бутрим. — Това е Кмичиц!…
	— Аз съм! — отговори пан Анджей, като видя, че няма начин да се крие повече.
	Но Юзва започна да вика на войниците, които бяха останали пред кръчмата:
	— Тук! Тук! Дръж го!
	След това се обърна към пан Анджей:
	— Ти си значи, проклетнико, предателю?! Ти ли си, дяволе в човешко тяло?! Веднъж се измъкна от ръцете ми, а сега, преоблечен, бързаш при шведите? Ти ли си, Юдо, палач на мъже и жени? Пипнах те!
	При тия думи хвана пан Анджей за врата, а пан Анджей хвана него; но още преди това двамата млади Кемличи, Козма и Дамян, станаха от пейката, като стигнаха с рошавите си глави чак до потона, и Козма попита:
	— Тате, да пердашим ли?
	— Пердашете! — отговори старият Кемлич и извади сабята си.
	Изведнъж вратата изпращя и войниците на Юзва нахлуха в кръчмата, но веднага след тях, почти по петите им, се втурнаха и слугите на Кемлич.
	Юзва бе хванал за врата пан Анджей с лявата си ръка, а в дясната държеше гола рапира и я въртеше като вихрена светкавица. Но пан Анджей, при все че не притежаваше толкова огромна сила, също го беше хванал като с клещи за гърлото. Очите на Юзва изскочиха навън, с дръжката на рапирата си той искаше да строши ръката на Кмичиц, но не успя, защото преди това Кмичиц го тресна по главата с дръжката на сабята си. Пръстите на Юзва, които стискаха врата на противника, се разтовариха веднага, а самият той се олюля от удара и се наклони назад. Кмичиц го блъсна още веднъж, за да има поле за сечене, и с пълен замах го цапардоса по лицето със сабята. Юзва рухна възнак като дъб и удари главата си в пода.
	— Бий! — викна Кмичиц, у когото изведнъж се събуди някогашният побойник.
	Но нямаше нужда да подканва, защото в кръчмата кипеше като в котел. Двамата синове на Кемлич сечеха със саби, а понякога бодяха с глави като два бика и при всеки удар сваляха човек на земята; току зад тях пристъпваше баща им, час по час приклякваше чак доземи и с присвити очи пропъхваше непрекъснато върха на сабята си под ръцете им.
	Но Сорока, свикнал със сбивания в кръчми и на тясно, нанасяше най-големи поражения. Той притискаше толкова отблизо противниците си, че те не можеха да го засегнат с остриетата, и като изстреля преди това пистолетите в навалицата, сега удряше по главите с дръжките им, смазваше носове, избиваше зъби и очи. Слугите на Кемлич и двамата войници на Кмичиц бяха в помощ на господарите си.
	Бурята се премести от масата в другия край на помещението. Лауданците се отбраняваха яростно, но от момента, когато Кмичиц след събарянето на Юзва се втурна в кипежа и веднага просна на пода втория Бутрим, победата започна да се наклонява на негова страна.
	Слугите на Женджан също се втурнаха в кръчмата със саби и пушки, но при все че Женджан викаше: „Бий!“ — не знаеха какво да правят, не можеха да различат противниците, тъй като лауданците не носеха никакви униформи. Затова в бъркотията слугите на старостата ядяха бой и от едните, и от другите.
	Женджан се държеше предпазливо извън боя, като се мъчеше да различи Кмичиц и да го посочи, за да стрелят в него, но при слабата светлина на борината Кмичиц постоянно изчезваше от очите му, ту се явяваше като червен дявол, ту се губеше отново в полумрака.
	Съпротивата от лауданска страна отслабваше всеки миг, защото падането на Юзва и страшното име на Кмичиц бяха убили тяхната войнственост. Но те се биеха упорито. В това време кръчмарят се промъкна тихо покрай сбилите се с ведро вода в ръка и я плисна в огъня. В помещението стана съвсем тъмно; хората се събраха в толкова тесен куп, че можеха да се удрят само с пестници. За кратко време виковете престанаха, чуваше се само задъханото дишане и хаотичният тропот на ботуши. Изведнъж през откъртената врата изскочиха най-напред хората на Женджан, след тях лауданците, а подире им хората на Кмичиц.
	Започна се гонитба в пруста, в копривите пред пруста и в обора. Разнесоха се няколко изстрела, после крясъци, цвилене на коне. Закипя бой при колите на Женджан, под които се бяха скрили неговите хора, лауданците също потърсиха там убежище и тогава именно слугите ги взеха за нападатели и гръмнаха няколко пъти срещу тях.
	— Предайте се! — викаше старият Кемлич, като мушкаше с острието на сабята си между спиците и бодеше слепешката скритите под колата хора.
	— Стой! Предаваме се! — отговориха няколко гласа.
	И веднага слугите от Вонсош започнаха да изхвърлят изпод колата саби и пушки, после синовете на Кемлич започнаха да издърпват самите тях за косите, докато старецът викна:
	— В колите! Вземай, каквото ти попадне! Бързо! Бързо! В колите!
	Младите не чакаха да им се потрети заповедта и започнаха да откопчават покривките, изпод които кошовете на Женджан показваха издутите си страни. Вече започнаха да вадят и кошовете, когато внезапно прозвуча гласът на Кмичиц:
	— Стой!
	И Кмичиц, за да подкрепи заповедта си с ръка, започна да ги удря с плоската страна на кървавата си сабя. Козма и Дамян отскочиха бързо встрани.
	— Ваша милост!… Не може ли? — питаше старецът покорно.
	— Не бутай! — викна Кмичиц. — Намери ми старостата! Козма и Дамян изтичаха в миг, а след тях и баща им и подир четвърт час се появиха отново и доведоха Женджан. Като видя Кмичиц, той се поклони ниско и каза:
	— Извинявай, ваша милост, несправедливо се постъпва тук с мене; аз не съм търсил война с никого, познати отивам да посетя, а това е позволено на всекиго…
	Подпрян на сабята си, Кмичиц дишаше тежко и мълчеше, затова Женджан продължи:
	— Аз не съм сторил никакво зло нито на шведите, нито на княза хетман, само отивах при пан Володиовски, защото ми е стар познат и в Украйна сме воювали заедно… Защо ми е да си търся бедата?! Не съм бил в Кейдани и не ми влиза в работа какво е ставало там… Аз гледам да си запазя собствената кожа и да не ми пропадне това, което Бог ми е дал… Защото не съм го откраднал, но съм го спечелил с пот на челото… Цялата тая работа не ме интересува! Позволи ми, ваша милост, да си продължа свободно пътя…
	Кмичиц дишаше тежко и продължаваше да гледа сякаш разсеяно към Женджан.
	— Покорно моля, ваша милост! — започна отново старостата. — Ваша милост видя, че аз не познавах тия хора и не съм им бил приятел. Нападнаха ваша милост, получиха си заслуженото, но защо трябва аз да страдам, защо да ми се губи моето? Какво съм се провинил аз? Ако не може другояче, ще се откупя от войниците на ваша милост, при все че аз, беден човек, нямам големи възможности… Ще им дам по един талер, та да не отиде трудът им на вятъра… Ще дам и по два… а ваша милост също ще получи от мене…
	— Покрийте тия коли! — викна Кмичиц внезапно. — А ти вземай ранените и върви по дяволите!
	— Благодаря покорно, ваша милост — каза пан арендаторът от Вонсош.
	В тоя миг старият Кемлич се приближи, издал напред долна устна с остатъци от зъби, и захленчи:
	— Ваша милост… това е наше… Огледало на справедливостта… това е наше…
	Но Кмичиц го изгледа така, че старият се сви чак доземи и не посмя да каже нито дума.
	Слугите на Женджан се затекоха с всички сили да впрягат конете, а Кмичиц се обърна отново към пан старостата:
	— Вземай всички тия ранени и убити, които се намерят, откарай ги на пан Володиовски и му кажи от мене, че не съм му враг, а може би по-добър приятел, отколкото мисли… Исках обаче да го отмина; понеже сега още не е време да се срещнем. Може би по-късно това време ще дойде, но днес нито той ще ми повярва, нито аз бих имал с какво да го убедя… Може би по-късно… Слушай, ваша милост! Кажи му, че тия хора ме нападнаха и аз бях принуден да се отбранявам.
	— То и така си беше — каза Женджан.
	— Чакай… Кажи още на пан Володиовски да бъдат наедно, че Радживил, щом получи конница от Понтус, веднага ще тръгне срещу тях. Може дори да е вече на път. Двамата с княза конюши и електора заговорничат и е опасно да се стои близо до границата. А преди всичко да бъдат вкупом, че иначе ще загинат. Витебският воевода иска да се промъкне в Подлесието… Нека тръгнат насреща му, та в случай на нужда да му помогнат.
	— Всичко ще кажа, като да ми е платено.
	— При все че Кмичиц казва това, при все че Кмичиц предупреждава, нека му вярват, нека се посъветват с другите полковници и да помислят дали като са вкупом няма да бъдат по-силни. Повтарям, че хетманът е вече на път, а аз не съм враг на пан Володиовски.
	— Ако имах някакъв знак от ваша милост, щеше да бъде още по-добре — каза Женджан.
	— За какво ти е знак?
	— Защото тогава и пан Володиовски по-лесно би повярвал в искреността на ваша милост и би помислил, че в това трябва да има нещо, щом се изпраща знак.
	— Ето ти тогава тоя пръстен — каза Кмичиц, — макар че знаци от мене има доста по главите на тия хора, които ще откараш на пан Володиовски.
	При тия думи той свали пръстена от пръста си. А Женджан го прие с готовност и каза:
	— Благодаря покорно, милостиви пане.
	След един час Женджан заедно с колите си и със слугите, макар и малко поотупани, пътуваше спокойно към Шчучин, като караше трима убити и останалите ранени, между които и Юзва Бутрим с пресечено лице и разбита глава. Пътуваше и гледаше пръстена, чийто камък блестеше чудно на лунната светлина, и размишляваше за тоя странен и страшен човек, който беше сторил толкова зло на конфедератите и толкова добро на шведите и Радживилови, а сега явно искаше да спасява конфедератите от пълна гибел.
	„Защото това, което съветваше, то е искрено — казваше си Женджан. — Винаги е по-добре да бъдат вкупом. Но защо предупреждава? Навярно от хубаво чувство към пан Володиовски, задето му е подарил живота в Билевиче. Навярно поради такова чувство! Да, но това чувство може да излезе през носа на княза хетман. Чуден човек, при Радживил служи, а на нашите хора желае доброто… И при шведите отива… Това аз не разбирам…“
	А след малко добави:
	„Щедър пан… Но е лошо да му се изпречваш на пътя.“
	Също така тежко и също без резултат като Женджан си блъскаше главата и старият Кемлич, който искаше да намери отговор на въпроса: на кого служи пан Кмичиц?
	„При краля отива, а конфедератите бие, пък те именно са на страната на краля. Какво значи това? И на шведите не вярва, защото се крие от тях… Какво ли ще стане с нас?“
	Като не можа да стигне до никакво заключение, обърна се ядосан към синовете си:
	— Нехранимайковци! Без бащина благословия ще изпукате! Не можахте ли поне изпобитите да претърсите?
	— Страхувахме се! — отговориха Козма и Дамян. Едничък само Сорока беше доволен и яздеше весело току зад своя полковник.
	„Злите уроки вече ни отминаха — мислеше той, — щом набихме тия. Интересно кого ще бием сега.“
	И това му беше все едно, както и къде отиваше.
	До Кмичиц никой не смееше да пристъпи и да го пита нещо, защото младият полковник яздеше мрачен като нощ. И страшно се измъчваше, че бе принуден да бие тези хора, с които искаше да застане час по-скоро в една редица. Но дори ако се беше предал и позволил да го откарат при пан Володиовски, какво би помислил пан Володиовски, като узнаеше, че е бил уловен, когато се промъква преоблечен към шведите и с пропуски до шведските командири?
	„Старите грехове ме гонят и преследват… — казваше си Кмичиц. — Ще избягам колкото е възможно по-далече, а ти, Боже, води ме…“
	И започна да се моли горещо и да отпъжда съвестта си, която му повтаряше:
	„Отново трупове, и то не шведски, подире ти…“
	„Боже, бъде милостив!… — отговаряше Кмичиц. — Отивам при моя господар, там ще започна службата си…“


	Трийсет и първа глава

	Женджан нямаше намерение да остава през нощта в „Покшик“, защото от Вонсош до Шчучин не беше далеко — затова искаше само да отпочинат конете, особено ония, които теглеха товарните коли. И когато Кмичиц му позволи да продължи пътя си, Женджан не губи време и след един час вече влизаше в Шчучин късно през нощта; след като съобщи на стражата кой е, той се разположи на пазарния площад, понеже къщите бяха изпозаети от войниците, които и без това не можаха да се поместят всички в тях. Шчучин минаваше за град, но в действителност не беше град, тъй като още нямаше нито укрепителни насипи, нито общински дом, нито овощни градини, нито пиарски колегиум*, какъвто бе открит едва през времето на крал Ян ІІІ, а къщите бяха малко и повечето дървени, по-малко зидани. Наричаха го град само защото къщите бяха построени в квадрат и образуваха пазарище, кално едва ли не колкото езерото, край което бе разположено това селище.
	[* Средно училище, издържано от пиарския монашески орден. — Бел.прев.]
	Като преспа под топлия вълчи кожух, Женджан дочака утринта и веднага тръгна за пан Володиовски, който не го бе виждал цял век, та го прие радостно и веднага го поведе към квартирата на пановете Скшетуски и пан Заглоба. Женджан чак се разплака, като видя някогашния си господар, на когото бе служил вярно толкова години, с когото беше преживял толкова приключения и най-после бе забогатял. И без да се срамува, че някога е бил слуга, започна да целува ръцете на пан Ян и да повтаря разчувстван:
	— Господарю мой… господарю мой… В какви времена се срещаме отново!…
	Тогава всички едновременно започнаха да се оплакват от времената, а пан Заглоба каза:
	— Но на тебе, Женджан, винаги ти върви и както виждам, вече си господар. Навярно помниш как ти предричах, че ако не те обесят, ще станеш човек!… Какво правиш сега?
	— Защо да ме бесят, господарю, когато аз не съм сторил нищо против Бога или против закона. Служих вярно и ако съм изменил на някого, то е само на неприятелите, което смятам за заслуга. А че тук-там съм очистил с хитрост някой нехранимайко, както беше с бунтовниците или с оная магьосница — помниш ли, ваша милост? — това също не е грях, а дори да е грях, той е на ваша милост, а не мой, понеже аз от ваша милост съм научил хитростите.
	— О, дума да не става!… Я го гледайте! — каза пан Заглоба. — Ако искаш аз след смъртта да пъшкам за твоите грехове, тогава сега трябва да ми дадеш плодовете от тях. Ти сам се ползваш от всички ония богатства, които събра при казаците, и затова тебе ще те стопят в пъкъла на пръжки!
	— Бог е милостив, ваша милост, ако и да не е вярно, че аз се ползвам сам, защото най-напред успях да спечеля делото срещу лошите ни съседи и осигурих родителите си. Сега те седят спокойно в Женджани, нямат вече никакви разправии, Яворски стигнаха до просяшка тояга, а аз продължавам да поприпечелвам, колкото мога.
	— Не живееш ли вече в Женджани? — попита пан Ян Скшетуски.
	— В Женджани си живеят родителите ми, както по-рано, а аз живея във Вонсош и не мога да се оплача, Бог ми помага. Но като чух, че ваша милост панове сте в Шчучин, не можех вече да стоя спокойно и си помислих: изглежда, че е време да тръгна отново! Щом ще има война, нека има!
	— Я си признай — каза Заглоба, — че страхът от шведите те е прогонил от Вонсош…
	— Във видската земя още няма шведи, появяват се само някои малки разезди, и то предпазливо, защото селяните са страшно наежени срещу тях.
	— Тогава ти ми носиш добра новина — каза Володиовски, — понеже вчера нарочно изпратих разезд да разпита за шведите, че не знаех дали можем да останем безопасно в Шчучин. Навярно тоя разезд те доведе?
	— Тоя разезд ли? Мене? Аз доведох него или по-скоро го докарах, ами че то между тях няма нито един човек, който би могъл със собствени сили да се задържи на коня?
	— Как така?… Какво приказваш?… Какво се е случило? — питаше Володиовски.
	— Те са страшно пребити — обясни Женджан.
	— Кой ги преби?
	— Пан Кмичиц.
	Пановете Скшетуски и Заглоба чак скочиха от пейките и почнаха да питат един през друг:
	— Пан Кмичиц? А какво прави той тук?… Дали сам князът хетман не е вече по тия места? Хайде! Разправяй бързо какво се е случило?
	Но в това време пан Володиовски беше изскочил от стаята, изглежда, за да провери сам размерите на нещастието и да види хората, та Женджан каза:
	— Защо да разказвам, по-добре да почакам, докато се върне пан Володиовски, че то засяга най-много него, а жалко да си хабя устата да повтарям два пъти едно и също нещо.
	— Ти видя ли Кмичиц със собствените си очи? — попита пан Заглоба.
	— Както виждам, ваша милост.
	— И приказва с него?
	— Как да не съм приказвал, когато се срещнахме не много далече оттук, в „Покшик“; аз бях спрял да си починат конете, а той да нощува. Цял час приказвахме, защото нямаше какво друго да правим. Аз се оплаквах от шведите, той също…
	— От шведите? И той се оплакваше? — питаше Скшетуски.
	— Като от дяволи, макар че отиваше при тях.
	— Много ли войска имаше с него?
	— Никаква войска нямаше, само няколко слуги, наистина въоръжени и с такива мутри, та навярно и ония, които по заповед на Ирод са заклали светите младенци, не са били по-страшни и по-грозни. Представи ми се като дребен шляхтич и казваше, че отива с коне на панаир. Но макар да имаха петнайсетина коня, не ми изглеждаше, че казва истината, тъй като и фигурата му друга, и държането не като у конепродавци, и рядък пръстен видях на ръката му… ето тоя.
	И Женджан показа пред очите на слушателите скъпия блестящ камък, а пан Заглоба се удари по дрехата и възкликна:
	— Вече го изпросил от него! Само по това бих те познал накрай света, Женджан!
	— Извинявай, ваша милост, не съм го изпросил, защото съм шляхтич и се чувствам равен с всеки друг, а не циганин, ако и да съм на чужд имот, докато не даде Бог да се настаня на своя земя. А тоя пръстен пан Кмичиц ми го даде в знак, че това, което ми каза, е истина, и аз веднага ще повторя точно думите му пред ваша милост панове, понеже ми се струва, че става въпрос за нашата кожа.
	— Как така? — попита Заглоба.
	В тоя момент влезе пан Володиовски, цял възбуден и побледнял от гняв, удари шапка о масата и викна:
	— Това минава всяка граница? Трима убити, Юзва Бутрим съсечен, едва диша.
	— Юзва Бутрим?… Ами че това е човек с меча сила! — каза Заглоба слисан.
	— Него сам пан Кмичиц свали пред очите ми — намеси се Женджан.
	— До гуша ми дойде от тоя пан Кмичиц! — каза Володиовски възбуден. — Където само се покаже тоя човек, трупове оставя зад себе си като чума. Край! По-рано станахме квит, живот за живот… Но сега нова сметка… Хора ми изби, добри войници нападна… Това ще му се запише до първото ни виждане…
	— Истината е, че не той ги нападна, а те него, защото той се беше сгушил в най-тъмния ъгъл, за да не го познаят — каза Женджан.
	— А ти, вместо да помагаш на моите, сега свидетелстваш в негова полза! — каза сърдито пан Володиовски.
	— Аз казвам, което си е право… А колкото до помагането, моите искаха да помагат, но нямаше как, в блъсканицата не знаеха кого да бият, кого да пазят и поради това сами ядоха попарата. Ако аз се отървах здрав и читав и с кошовете си, това е само поради снизходителността на пан Кмичиц; послушайте, ваша милост панове, кое как стана.
	Тук Женджан започна да описва подробно битката в „Покшик“, без да изпусне нищо, а когато най-после каза и това, което Кмичиц му бе заповядал да съобщи, всички се смаяха страшно.
	— Той самият ли каза това? — питаше Заглоба.
	— Той — отговори Женджан. — „Аз, казва, не съм враг нито на пан Володиовски, нито на конфедератите, при все че те мислят друго. По-късно това ще се види, а засега нека се държат вкупом, че вилненският воевода ще ги излови като раци в сак.“
	— А каза ли, че воеводата е вече на поход? — попита Ян Скшетуски.
	— Каза само, че чака шведски подкрепления и веднага ще тръгне за Подлесието.
	— Какво мислите по всичко това? — попита Володиовски, като гледаше другарите си.
	— Удивително нещо! — отговори Заглоба. — Или тоя човек изменя на Радживил, или ни готви някаква клопка. Но каква? Съветва да се държим вкупом, каква вреда може да възникне за нас от това?
	— Че ще загинем от глад — отвърна Володиовски. — Аз току-що получих съобщение, че и Жеромски, и Котовски, и Липницки ще разделят хоронгвите си по на няколко десетки конници и ще ги разпръснат по цялото воеводство, защото, заедно ли са, не могат да се изхранят.
	— Ами ако Радживил наистина дойде — попита Станислав Скшетуски, — тогава кой ще му се опре?
	Никой не можеше да отговори на тоя въпрос, понеже наистина беше ясно като бял ден, че ако великият литовски хетман дойде и намери конфедератските сили разпръснати, тогава ще ги ликвидира извънредно лесно.
	— Удивително нещо! — повтори Заглоба. А след кратко мълчание продължи:
	— Все пак Кмичиц вече показа, че искрено желае доброто ни. Бих помислил, че може би е зарязал Радживил… Но в такъв случай не би се промъквал преоблечен — и то къде? — при шведите.
	Тук той се обърна към Женджан:
	— Все пак той ти каза, че отива за Варшава?
	— Да! — отвърна Женджан.
	— Е, там вече властта е шведска.
	— О, ако е пътувал цяла нощ, трябва вече да е срещнал шведите — отговори Женджан.
	— Видели ли сте някога такъв човек? — питаше Заглоба и гледаше другарите си.
	— Че у него злото е смесено с добро, както плявата със зърното, това е вярно — каза Ян Скшетуски, — но направо отричам, че има някакво коварство в съвета, който ни дава. Не зная закъде пътува, защо се движи преоблечен и напразно си бих блъскал главата върху това, то е някаква тайна… Но той съветва добре, искрено предупреждава, за това съм готов да се закълна, както и че единственото спасение за нас е да послушаме тоя съвет. Кой знае дали пак не му дължим свободата и живота си.
	— За Бога! — възкликна пан Володиовски. — Как може Радживил да дойде тук, когато на пътя му стоят силите на Золтаренко и пехотата на Ховански? Ние сме нещо друго! Една хоронгва ще се промъкне, и все пак в Пилвишки трябваше да си отваряме път със сабите. Друго е Кмичиц, който се е промъквал с няколко души, но как ще премине князът хетман с цялата си войска? Освен ако преди това разбие тях…
	Пан Володиовски още не беше свършил, когато вратата се отвори и влезе войник-прислужник.
	— Пратеник с писмо до пана полковник — каза той.
	— Дай го тук! — отвърна Володиовски.
	Редникът излезе и след малко се върна с писмото. Пан Михал счупи бързо печата и започна да чете:

	„Днес добавям това, което вчера не успях да кажа на арендатора от Вонсош. Хетманът и сам има достатъчно войска, за да тръгне срещу вас, но нарочно чака шведски подкрепления, та да предприеме похода от името на шведския крал. Защото, ако тогава го закачат септентрионите*, ще трябва да ударят и шведите, а това би означавало война с шведския крал. Това те не биха посмели да направят без заповед, тъй като се страхуват от шведа и не ще поемат отговорността за започването на войната. Те вече разбраха, че Радживил нарочно иска навсякъде да им изпречва шведите; нека дори само един да застрелят или съсекат и веднага ще има война. Сега, когато Литва е предадена на шведите, самите септентриони не знаят какво да правят; стоят следователно на едно място и само чакат да видят какво ще стане, без да воюват повече. Поради тия причини те нито ще спрат Радживил, нито ще му създадат някаква неприятност, а той ще тръгне право срещу вас и ще ви унищожава последователно, ако не се съберете накуп. За Бога, направете това и бързо поканете при вас витебския воевода, защото сега и на него е по-лесно да премине до вас през септентрионите, докато те не знаят какво да правят. Исках да ви предупредя под чуждо име, та да повярвате по-лесно, но вече се разкри от кого е съобщението и затова се подписвам. Гибел ви чака, ако не ми повярвате, защото и аз не съм оня, който бях, а може би ще даде Бог да чуете съвсем друго за мене.
	[* Северни жители — става дума за московските войски. — Бел.прев.]
	Кмичиц“

	— Искаше да знаеш как Радживил ще дойде при нас, ето ти отговора — каза Ян Скшетуски.
	— Това е вярно… Добри основания дава! — отговори Володиовски.
	— Какви ти добри? Свещени основания! — възкликна Заглоба. — Тук не може да има съмнение. Аз пръв разбрах тоя човек и при все че няма проклятие, което да не е отправяно към неговата глава, аз ви казвам, че ще има още да го благославяме. За мене е достатъчно да погледна човека, за да разбера колко струва. А помните ли как ми допадна на сърцето в Кейдани? Той също ни обича като рицарски хора, а когато за пръв път чу името ми, за малко не ме удуши от възхищение и заради мене спаси всички ви.
	— Ваша милост никак не се е променил — забеляза Женджан. — Защо пан Кмичиц ще се възхищава от ваша милост повече, отколкото от моя господар или от пан Володиовски?
	— Ех, че си глупак! — отговори Заглоба. — Тебе той те е познал веднага и ако те нарича арендатора от Вонсош, а не будалата от Вонсош, това е само от тактичност.
	— Тогава може би и от ваша милост се е възхищавал от тактичност? — отвърна Женджан.
	— Я го виж какъв се заяжда! Ожени се, пане арендаторе, и ще се заяждаш още повече… Аз съм насреща!
	— Всичко това е добре — каза Володиовски, — но ако той толкова искрено ни желае доброто, защо не е дошъл сам при нас, ами се промъква като вълк край нас и напада хората ни?
	— Това не е твоя работа, пане Михале — отговори Заглоба. — Каквото решим тук, като се посъветваме, ти го прави и няма да сбъркаш. Ако умът ти струваше колкото твоята сабя, щеше да бъдеш вече велик хетман на мястото на пан Ревера Потоцки. А защо трябваше Кмичиц да идва тук?… Затова ли, за да не вярваш и на него така, както не вярваш на писмото му, а от това веднага би могло да се стигне до страшна свада, защото и той е сприхав младеж. Но да речем, че ти би му повярвал, тогава какво щяха да кажат другите полковници като Котовски, Жеромски или Липницки?… Какво биха казали твоите лауданци? Дали не щяха да го съсекат, щом само обърнеш главата си?
	— Старият има право — каза Ян Скшетуски, — той не можеше да дойде тук.
	— Тогава защо отива при шведите? — повтори упоритият пан Михал.
	— Дявол го знае дали при шведите, дявол знае какво може да е хрумнало на тая луда глава! Това не е наша работа. Ние нека се възползваме от предупреждението, ако искаме да си спасим главите.
	— Тук няма какво да умуваме — каза Станислав Скшетуски.
	— Трябва час по-скоро да уведомим Котоски, Жеромски, Липницки и другия Кмичиц — заяви Ян Скшетуски. — Прати им веднага съобщение, Михале, но не им пиши кой предупреждава, че едва ли ще повярват.
	— Само ние ще знаем чия е заслугата и като му дойде времето, не ще забравим да я разгласим! — възкликна Заглоба. — Хайде бързо, Михале!
	— Ние ще тръгнем за Бялисток и там ще определим сборен пункт за всички. Дано даде Бог и витебският воевода да дойде час по-скоро! — каза Ян.
	— От Бялисток ще трябва да се изпрати при него делегация от страна на войската. Да ще Господ да се изправим пред очите на пана литовски хетман с равни, ако не и с по-големи сили — казваше Заглоба. — Ние не можем да се мерим с него, но витебският воевода — това е нещо друго. Какъв благороден човек е той! Колко добродетелен! Като него няма втори в Жечпосполита!
	— Ти познаваш ли пан Сапеха, ваша милост? — попита Станислав Скшетуски.
	— Дали го познавам? Познавах го като момченце, не беше по-голям от сабята ми. Но още тогава беше като ангел.
	— Казват, че сега не само имотите си, не само среброто и скъпоценностите си, но дори обковките на юздите превърнал в пари, за да събере колкото е възможно повече войска срещу неприятелите на отечеството — каза пан Володиовски.
	— Да благодарим на Бога, че има поне един такъв — отговори Станислав, — защото помните ли как вярвахме на Радживил?
	— Богохулстваш, ваша милост! — викна Заглоба. — Витебският воевода! О-хо-хо! Да живее витебският воевода!… А ти, Михале, разпращай съобщения! Час по-скоро съобщения. Дребните рибки нека си останат в тая шчучинска кал, а ние ще отидем в Бялисток, където може би ще намерим и други риби… А евреите там пекат чудесни бели хлябове за съботата. Е, най-сетне ще започне войната. Затъгувах вече… А като видим сметката на Радживил, ще се заемем и с шведите. Показахме им вече за какво ни бива!… На поход, Михале, че periculum in mora*.
	[* Бавенето е опасно (лат.). — Бел.прев.]
	— А аз ще отида да вдигна на крак хоронгвата! — каза пан Ян.
	И след един час петнайсетина пратеници летяха на кон към Подлесието, а малко по-късно подир тях тръгна цялата лауданска хоронгва. Старшите офицери яздеха отпред, като се съвещаваха и разискваха, а войниците водеше наместникът, пан Рох Ковалски. Отиваха през Осовец и Гоньондз за Бялисток, където смятаха да се срещнат с другите конфедератски хоронгви.


	Трийсет и втора глава

	Писмата на пан Володиовски, които съобщаваха за похода на княз Радживил, бяха взети предвид от всички полковници, разпръснати по цялото Подляско воеводство. Някои вече бяха разделили хоронгвите си на по-малки части, за да презимуват по-лесно, други позволиха на шляхтичите конници да се пръснат по частни къщи, така че под знамената бяха останали едва по двайсетина шляхтичи и по няколко десетки редници. Полковниците бяха разрешили това отчасти поради страх от глада, а отчасти поради трудността да се поддържа необходимата дисциплина в хоронгвите, които веднъж бяха проявили непокорство към съответната власт и сега бяха склонни да възразяват на командирите си по най-дребни поводи. Ако се намереше предводител със съответен авторитет, който да ги поведе веднага на бой срещу когото и да било от двамата неприятели или дори срещу Радживил, дисциплината сигурно би останала ненарушена; но тя отслабна поради безделието в Подлесието, където времето течеше само в обстрелване на радживиловските замъчета, в ограбване имотите на княза воевода и в преговори с княз Богуслав. При тия условия войникът се научи да своеволничи и потиска мирните жители на воеводството. Някои войници, особено редници и слуги, избягаха от хоронгвите, образуваха размирни чети и се занимаваха с разбойничество по пътищата. Така тая войска, която не се свърза с никакъв неприятел и беше единствената надежда на краля и патриотите, се похабяваше с всеки изтекъл ден. Разделянето на хоронгвите на малки части допълни разложението. Вярно, че вкупом мъчно щяха да се изхранят, но все пак може би нарочно се преувеличаваше страхът от глад, понеже беше още есен, а реколтата бе добра, и най-вече защото никакъв неприятел не бе разнебитил преди това воеводството с огън и меч. Поразнебитиха го донякъде грабежите на конфедератските войници, както самите войници бе разнебитило бездействието.
	Защото работите се развиха някак така странно, та неприятелят остави на мира тия хоронгви. Шведите заливаха страната откъм запад и се спускаха на юг, но не бяха дошли още до тоя ъгъл, какъвто образуваше Подлесието между Мазовецкото воеводство и Литва — от друга страна, войските на Ховански, Трубецки и Серебряни стояха бездейно в заеманите от тях области и се колебаеха или по-скоро сами не знаеха какво да правят. В Украйна Бутурлин и Хмелницки постарому разпращаха военни части за партизански акции и точно по това време бяха разбили при Грудек шепата войска, предвождана от великия коронен хетман пан Потоцки. Но Литва беше под шведски протекторат. Да продължава някой да я опустошава и заема, означаваше все едно, както правилно бе забелязал в писмото си Кмичиц, да обявява война на страшните шведи, които будеха всеобща тревога по целия свят. „Затова имаше момент на пауза от страна на септентрионите“ — и някои опитни хора дори предричаха, че скоро те ще се превърнат в съюзници на Ян Казимеж и Жечпосполита против шведския крал, чието могъщество не би имало равно в Европа, ако успее да стане владетел на цяла Полша.
	Затова Ховански не закачаше нито Подлесието, нито конфедерираните хоронгви, а те от своя страна, лишени от предводител, разпръснати, не закачаха и не бяха в състояние да закачат когото и да било или да предприемат нещо по-значително от ограбването на радживиловските имоти. Обаче се похабяваха. Но писмата на пан Володиовски, че има опасност от поход на Радживил, събудиха полковниците от тяхната заспалост и бездействие. Те започнаха да стягат хоронгвите, да разпращат съобщения, с които призоваваха под знамената разпръснатите войници и заплашваха с наказание ония, които не биха се явили. Пръв Жеромски, най-значителният между полковниците и чиято хоронгва беше в най-добро състояние, тръгна към Бялисток; една седмица по-късно пристигна Якуб Кмичиц, наистина само със сто и двайсет души — след което започнаха да прииждат войниците на Котовски и Липницки ту един по един, ту на групички; идваха също така и дребни шляхтичи от околните шляхтишки селища като Женчинки, Швидерски, Яворски, Женджани, Мазовецки; идваха доброволци дори от Люблинското воеводство като Карвовски и Турови; от време на време пристигаше и някой по-заможен шляхтич с групичка добре въоръжени свои слуги. Изпратени бяха делегати от хоронгвите за реквизиции, които да събират пари и храна срещу разписки — с една дума, навсякъде закипяха военни приготовления и когато пан Володиовски пристигна с лауданската си хоронгва, вече няколко хиляди души бяха готови под оръжие, липсваше им само предводител.
	Всичко това беше и доста безредно, и доста недисциплинирано, но нито толкова безредно, нито толкова недисциплинирано, колкото оная велкополска шляхта, която преди няколко месеца трябваше да попречи на шведите при Уйшче да преминат реката; защото тия подлесяни, люблинци и литовци бяха хора с военен опит и дори между доброволците нямаше нито един, освен съвсем младите, който да не бе помирисал барут и „да не е смъркал енфие от табакерата на Марс“. Всеки през живота си беше воювал ту срещу казаците, ту срещу турците или татарите; имаше и такива, които помнеха още шведската война. Но с военния си опит и красноречие над всички доминираше пан Заглоба, който беше доволен, че се бе намерил в това войнишко сборище, където не се съвещаваха при сухи гърла.
	Той затъмняваше с авторитета си най-видните полковници. Лауданците разправяха, че ако не е бил той, Володиовски, двамата Скшетуски, Мирски и Оскерко са щели да загинат от ръцете на Радживил, тъй като вече ги карали на смърт в Бирже. Той самият не криеше заслугите си и ги разправяше нашироко, та всички да знаят кой стои пред тях.
	— Не обичам да се хваля — казваше той, — нито да приказвам, което не е било, за мене истината е най-важното нещо; сестриникът ми може да потвърди това.
	И той се обръщаше към пан Рох Ковалски, който тогава излизаше иззад плещите на пан Заглоба и казваше с висок, внушителен глас:
	— Вуйчо… не… лъже!…
	И като сумтеше, плъзгаше поглед по околните, сякаш търсеше оня дързък, който би посмял да му възрази.
	Но никой никога не възразяваше и пан Заглоба почваше да разказва за някогашните си подвизи: как още по времето на пан Конецполски станал причина за две победи над Густав Адолф, как после изиграл Хмелницки, как се проявявал при Збараж, как княз Йереми се съобразявал винаги със съветите му и как му поверявал командването на ударни части…
	— А след всяка ударна акция — разправяше той, — когато избиехме по пет-десет хиляди от тия нехранимайковци, Хмелницки чак блъскаше глава о стената от отчаяние и повтаряше: „Никой друг не е направил това, само тоя дявол Заглоба!“ А когато вече се стигна до зборовските договори, лично ханът ме разглеждаше като някакво чудо и ме молеше за портрет, та да го прати подарък на султана.
	— Днес такива ни трябват повече от когато и да било! — повтаряха слушателите.
	А понеже и без това мнозина бяха слушали за необикновените подвизи на пан Заглоба, защото за тях се разказваше из цялата Жечпосполита, понеже и неотдавнашните случки в Кейдани, като освобождаването на полковниците и клеванската битка с шведите, потвърждаваха старото име на храбреца, славата му растеше все повече и пан Заглоба се движеше всред нея като осиян от слънцето пред очите на всички, по-лъчезарен и по-светъл от другите.
	— Да имаше хиляда такива в Жечпосполита, нямаше да се дойде до това, което ни сполетя! — повтаряха в стана.
	— Да благодарим на Бога, че поне един имаме между нас!
	— Той пръв викна на Радживил предател.
	— И благородни хора изтръгна от ръцете му, и по пътя така разбил шведите при Клевани, че нито един не се измъкнал.
	— Той нанесе първата победа!
	— Ще даде Бог да не е последната!
	Полковниците като Жеромски, Котовски, Якуб Кмичиц и Липницки също гледаха Заглоба с голямо уважение. Те си го изтръгваха от ръцете един на друг, търсеха съветите му за всичко и се възхищаваха на неговата разсъдливост, почти равна на храбростта му.
	А тъкмо сега се съвещаваха по важен въпрос. Наистина пратиха делегати до витебския воевода с молба да дойде и поеме командването, но понеже никой не знаеше къде точно се намира воеводата в тоя момент, делегатите заминаха и сякаш потънаха в земята. Носеха се слухове, че ги били хванали разезди на Золтаренко, които нахлували до Волковиск и вършели грабежи на своя глава.
	Тогава полковниците при Бялисток решиха да изберат временен командир, който да командва всички до идването на пан Сапеха. Не е нужно да се каже, че с изключение на пан Володиовски всеки полковник мислеше за себе си.
	Започнаха агитации и преговори. Войската заяви, че иска да участва в избора, и то не чрез делегати, а на общо събрание за тая цел, което се състоя веднага.
	След съвещание с другарите си Володиовски препоръчваше енергично пан Жеромски, който беше честен и сериозен човек, а освен това правеше силно впечатление на войската със своята напетост и сенаторска брада до пояс. При това беше опитен и похватен воин. Той самият от благодарност препоръчваше пан Володиовски, но Котовски, Липницки и Якуб Кмичиц се противопоставяха на това, като твърдяха, че не бива да бъде избиран най-младият по години, защото командирът трябва да бъде с най-голям авторитет и всред населението.
	— Тогава кой е най-възрастният тук? — попитаха многобройни гласове.
	— Вуйчо е най-възрастният! — викна внезапно пан Рох Ковалски с такъв гръмък глас, че всички обърнаха глава към него.
	— Жалко само, че няма хоронгва — каза Яхович, помощник на Жеромски.
	Но други започнаха да викат:
	— Та какво от това?! Нима сме длъжни непременно да изберем полковник?… Нима това не е наше право? Нима не е in liberis suffragiis? Щом всеки шляхтич може да бъде избран за крал, какво остава тогава за командир…
	Изведнъж пан Липницки, който не обичаше Жеромски и по никакъв начин не искаше да допусне неговия избор, взе думата:
	— Разбира се, ваша милост панове, че имате право да гласувате, както желаете! А ако не изберете полковник, ще бъде още по-добре, защото никой не ще се чувства онеправдан и не ще завижда.
	Тогава се вдигна страхотна врява. Многобройни гласове викаха: „Да гласуваме! Да гласуваме!“ — а други: „Кой е тук по-славен от пан Заглоба? Кой е по-голям рицар? Кой е с по-голям военен опит? Искаме пан Заглоба… Да живее пан Заглоба! Да живее командирът!“
	— Да живее! Да живее! — крещяха все повече гърла.
	— Които са против, да ги набучим на сабите!… — викаха по-буйните.
	— Няма против! Unanimitate!* — отговаряха масите.
	[* Единодушно (лат.). — Бел.прев.]
	— Да живее! Той е победил Густав Адолф! Той е натрил носа на Хмелницки!
	— И самите полковници спаси!
	— И шведите при Клевани би!
	— Vivat, vivat! Заглоба dux*! Vivat, vivat!
	[* Вожд, предводител (лат.). — Бел.прев.]
	И тълпите започнаха да хвърлят шапки, да тичат из стана и да търсят пан Заглоба.
	А той в първия миг се слиса и смути, защото не държеше на това достойнство, искаше го за Скшетуски и не очакваше такъв обрат на работите.
	Затова, когато неколкохилядната тълпа почна да вика името му, занемя и се изчерви като цвекло.
	Веднага го наобиколиха шляхтичите, но в увлечението всичко си обясняваха в добър смисъл и като видяха смущението му, започнаха да викат:
	— Гледайте! Изчерви се като девойка! Скромността е равна на мъжеството му! Да живее и нека ни води към победи!
	В това време дойдоха и полковниците, щат не щат, да го поздравят с поста, а някои може би бяха и доволни, че съперниците им бяха загубили. Само пан Володиовски мърдаше нещо мустачките си, слисан не по-малко от пан Заглоба, а Женджан гледаше с отворени очи и уста, без да може да повярва, но вече и с уважение към пан Заглоба, който постепенно се съвземаше, а след малко се хвана за кръста, вирна глава нагоре и почна да приема благопожеланията със съответна на достойнството си сериозност.
	Пръв го поздрави Жеромски от името на полковниците, а после много красноречиво говори от името на войската пан Жимирски, конник от хоронгвата на Котовски, който цитираше максими на разни мъдреци.
	Заглоба слушаше и кимаше с глава; най-после, когато ораторът свърши, командирът отговори със следните думи:
	— Ваша милост панове! Дори да поиска някой да удави истинската заслуга в неизбродимия океан или да я затрупа с издигнатите до небесата Карпати, тя пак ще изплува на повърхността, сякаш има качествата на олиото, изпод земята ще се измъкне, за да каже в очите на хората: „Аз съм тая, която не бягам от светлината, не се страхувам от съд, награда чакам.“ Но както скъпоценният камък трябва да бъде сложен в златна обковка, така и добродетелта трябва да бъде с модестия* украсена, затова ви питам, ваша милост, панове, застанал тук, пред вас: нима не криех своите заслуги? Нима съм се хвалил пред вас? Нима съм се стремял към това достойнство, с което ме увенчахте? Вие сами съзряхте моите заслуги, защото аз и сега още съм готов да ги отрека и да ви кажа: тук има по-добри от мене, като пан Жеромски, пан Котовски, пан Липницки, пан Кмичиц, пан Оскерко, пан Скшетуски, пан Володиовски, такива големи рицари, с които самата древност би могла да се гордее… Защо мене, а не някого от тях избрахте за вожд? Още има време… Снемете това достойнство от плещите ми и по-добър от мене украсете с тоя плащ!
	[* Умереност, скромност (лат.). — Бел.прев.]
	— Дума да не става! Дума да не става! — зареваха стотици и хиляди гласове.
	— Дума да не става! — повториха полковниците, зарадвани, че ги похвалиха публично, и в желанието си едновременно да покажат пред войската своята скромност.
	— И аз виждам, че другояче е невъзможно — отговори пан Заглоба, — затова нека бъде според волята на ваша милост панове. От сърце благодаря, братя панове, и се надявам, че ще даде Бог да не се измамите в това доверие, с което ме облякохте. Обещавам, че както вие с мене, така и аз до смъртта си ще бъда с вас и независимо дали победа или гибел ще ни донесат неразгадаемите fata*, дори самата смърт не ще ни раздели, защото и след смъртта ще ни свързва слава!
	[* Съдбини (лат.). — Бел.прев.]
	Страхотна възбуда зацари в събранието. Едни се хващаха за сабите, други започнаха да ронят сълзи; капки пот избиха по плешивата глава на пан Заглоба, но ентусиазмът в него растеше.
	— При нашия законен крал, при нашия елект*, и при милото ни отечество, при тях ще стоим! — викна той. — За тях ще живеем! За тях ще умираме! Ваша милост панове! Откак отечеството ни съществува, никога такива беди не са го сполетявали. Предатели отвориха вратите и няма вече педя земя освен това воеводство, където да не върлува неприятел. Във вас е надеждата на отечеството, а в мене вашата, към вас и към мене е обърнала очите си цялата Жечпосполита! Да й покажем, че ненапразно протяга ръце. Както вие искате от мене мъжество и вяра, така аз искам от вас дисциплина и послушание, а ако бъдем сговорни, ако с примера си отворим очите на ония, които неприятелят е подлъгал — тогава половината Жечпосполита ще се събере при нас! Който носи Бога и вярата в сърцето, той ще се присъедини към нас, небесните сили ще ни подкрепят, а кой тогава може да ни се опре?
	[* Избраник (лат.). — Бел.прев.]
	— Така ще бъде! За Бога, така ще бъде! Соломон говори!… Да бием! Да бием! — викаха гръмки гласове.
	А пан Заглоба протегна ръце към север и започна да вика:
	— Ела сега, Радживиле! Ела, пане хетмане! Пане еретико! Тарторски воеводо! Чакаме те не разпръснати, но в едно, не в дискордия*, а сговорни, не с хартии, пактове, но с мечове в ръка! Чака те тук благородна войска и аз, вождът. Хайде! Излизай! Дай бой на Заглоба! Повикай дяволите на помощ и да се опитаме!… Излизай!
	[* Разногласие (лат.). — Бел.прев.]
	Тук той отново се обърна към войската и продължи да крещи така, че се чуваше в целия стан:
	— За Бога, ваша милост панове! Пророчествата ме подкрепят! Само сговор и ще бием тия нехранимайковци, широкогащници, чорапковци, рибояди и други въшкари, брадестили, кожуховци, които лете с шейни пътуват!… Така ще ги нажулим, та ще бягат презглава. Хей, всичко живо, бий тия кучи братя! Който в Бога вярва, на когото са мили добродетелта и отечеството, бий!
	Няколко хиляди саби заблестяха едновременно. Тълпите обградиха пан Заглоба, като се притискаха, газеха, блъскаха и крещяха:
	— Води ни! Води!
	— Утре ще ви поведа! Гответе се! — викна Заглоба във въодушевлението си.
	Изборът стана сутринта, а след пладне се състоя преглед на войската. Хоронгвите се строиха на хорошчанските ливади, една до друга, при голям ред, с полковниците и знаменосците начело, а пред полковете мина на кон командирът под бунчук, с позлатен жезъл в ръка и перо от чапла на шапката си. Човек би казал: роден хетман! И така правеше преглед поред на хоронгвите, както пастир преглежда стадото си, а сърцата на войниците чак растяха при вида на тая великолепна фигура. Всеки полковник последователно излизаше с коня си към него, а той с всекиго разменяше по някоя дума, нещо похвалеше, нещо укореше и дори ония полковници, които отначало бяха недоволни от избора, трябваше да признаят в себе си, че новият предводител е войник, запознат много добре с военните въпроси, и командването не е ново нещо за него.
	Едничък само пан Володиовски мърдаше някак странно мустачките си, когато новият командир го потупа на прегледа пред другите полковници и каза:
	— Пане Михале, доволен съм от тебе, защото хоронгвата ти е стегната като никоя друга. Продължавай така и можеш да бъдеш сигурен, че няма да те забравя!
	— За Бога! — шепнеше пан Володиовски на Скшетуски, когато се връщаха от прегледа. — Какво ли друго би могъл да ми каже истински хетман?
	Още същия ден пан Заглоба разпрати разезди и натам, където трябваше, и натам, където не беше необходимо. Когато се върнаха на другия ден сутринта, той изслуша внимателно всички донесения, после се запъти за квартирата на пан Володиовски, който живееше заедно със Скшетуски.
	— Пред войската трябва да се държа с авторитет — каза той любезно, — но когато сме сами, можем да си караме постарому… Тук съм приятел, а не началник! Ако и да си имам свой ум, не ще подценя вашия съвет, понеже зная, че сте хора с опит, какъвто имат малко военни в цялата Жечпосполита.
	Те го посрещнаха постарому и скоро между тях зацари пълна интимност, само Женджан не смееше да се отнася с него както по-рано и седеше на самия ръб на пейката.
	— Какво мислиш да правиш, отче? — попита Ян Скшетуски.
	— Преди всичко да запазя реда и дисциплината и да впрегна войниците в работа, та да не се похабят от безделие. Видях аз добре, пане Михале, че ти мърмореше като бозайниче, когато изпращах тия разезди на всички страни, но аз трябваше да направя това, за да приуча хората към служба, защото много са се отпуснали. Това първо, и второ: какво ни липсва на нас? Не хора, защото надойдоха и ще надойдат достатъчно. Тая шляхта, от Мазовецкото воеводство, която избяга в Прусия от шведите, също ще дойде тук. Хора и саби няма да ни липсват, но хранителните припаси са недостатъчни, а без припаси никоя войска по света не издържа на бойното поле. Затова мисля да заповядам на разездите да докарват всичко, което им попадне в ръцете: говеда, овце, свине, зърнени храни, сено, и от това воеводство, и от видската земя в Мазовше, която също не е видяла досега неприятел и има всичко в изобилие.
	— Но шляхтата ще почне да вика до небесата — забеляза Скшетуски, — ако им се вземе реколтата и добитъкът.
	— За мене има по-голямо значение войската, отколкото шляхтата. Нека вика. Пък и няма да се взема даром, а ще наредя да се издават разписки, каквито направих толкова много нощес, че половин Жечпосполита можем да вземем в реквизиция срещу тях. Пари нямам, но след войната и след прогонването на шведите Жечпосполита ще плати. Какво ми приказвате вие? За шляхтата е по-лошо, когато изгладнялата войска започва да нахлува и граби. Мисля също така да претърся горите, защото чувам, че там са избягали много селяни с това, което имат. Нека тая войска благодари на Светия Дух, че я вдъхнови да ме избере за предводител, защото никой друг не би се справил така, както аз.
	— Ваша светлост има сенаторска глава, това е вярно! — каза Женджан.
	— Какво било? А? — каза Заглоба, зарадван от ласкателството. — И ти, хитрецо, имаш здрава глава. Току-виж, че съм те направил наместник в хоронгва, нека само да се открие ваканция.
	— Покорно благодаря, ваша светлост… — отговори Женджан.
	— Ето каква ми е мисълта! — продължи Заглоба. — Най-напред да натрупаме толкова припаси, като че ще трябва да издържаме обсада, после да направим укрепен стан и тогава нека да идва Радживил с шведите или с дяволите. Да не ми е името Заглоба, ако не направя тук втори Збараж!
	— Кълна се в Бога, че това е хубава мисъл! — възкликна Володиовски. — Само че откъде ще вземем оръдия?
	— Пан Котовски има две гаубици, у Кмичиц едно замъчно за салют, в Бялисток има четири октави, които е трябвало да бъдат пратени в тикочинския замък; защото, ваша милост панове, не знаете, че пан Вешоловски е завещал Бялисток за издръжка на тикочинския замък и тия оръдия били купени още миналата година от наемите; това ми каза пан Стемпалски, тукашният губернатор. Той ми каза още, че и барут имало за сто изстрела от всяко. Ще се справим, ваша милост панове, само ме подкрепяйте от душа, а и за тялото не забравяйте, то би искало да пийне нещо, че и време е вече за това.
	Володиовски нареди да се донесе за пиене и по-нататък приказваха при чашка.
	— Вие мислехте, че ще имате вожд кукла — казваше пан Заглоба и леко посръбваше отлежала медовина. — Nunquam*! Аз не съм молил за това отличие, но щом сте ме накичили с него, ще трябва да има и ред, и послушание. Зная аз какво значи един или друг чин и ще видите дали няма да дорасна за всеки. Втори Збараж ще устроя тук, не друго, а втори Збараж! Здравата ще се задави Радживил, ще се задавят и шведите, докато го преглътнат. Или пък бих искал Ховански да се съблазни по нас; така бих го погребал, че и на Страшния съд не ще го намерят. Не са далеко оттук, нека дойдат! Нека се опитат! Медовина, пане Михале!
	[* Никога (лат.). — Бел.прев.]
	Володиовски наля, пан Заглоба изпи на един дъх, смръщи вежди и сякаш си припомни нещо, та каза:
	— За какво говорех аз? Какво исках?… Аха! Медовина, пане Михале!
	Володиовски наля пак.
	— Разправят — продължи Заглоба, — че и пан Сапеха обичал да му дръпне в хубава компания. Нищо чудно! Всеки благороден човек обича това. Само предателите, които хранят коварни мисли за отечеството, се боят от виното, за да не си издадат замислите. Радживил пие брезов сок, а след смъртта си ще пие катран. Да ми помага Бог! Явно, че с пан Сапеха ще се обикнем, защото си приличаме като ушите на кон или като чифт обуща. И при това той е единият предводител, а аз съм вторият. Но аз така ще уредя всички работи, че като дойде, всичко да бъде готово. Много нещо се струпа на главата ми, но какво да се прави! Щом няма кой друг да мисли за отечеството, тогава мисли ти, стари Заглоба, докато не си пукнал. Най-лошото е, че нямам канцелария.
	— Че защо ти е канцелария, отче? — попита Скшетуски.
	— А защо кралят има свой канцлер? А защо във войската трябва да има военен писар? Ще трябва да пратя до някой град да ми направят печат.
	— Печат?… — повтори Женджан възхитен, като гледаше към пан Заглоба с все по-голяма почит.
	— И какво ще подпечатваш, ваша милост? — попита Володиовски.
	— В такава интимна компания, пане Михале, можеш да ме наричаш постарому „ваша милост“… Не аз ще подпечатвам, а моят канцлер… Това си отбележете първо!
	И Заглоба изгледа околните толкова гордо и сериозно, че Женджан чак скочи от пейката, а пан Станислав Скшетуски измърмори:
	— Honores mutant mores*.
	[* Почестите променят нравите (лат.). — Бел.прев.]
	— Защо ми е канцелария ли? Послушайте само — каза пан Заглоба. — Преди всичко знайте, че тия беди, които сполетяха отечеството ни, по мое мнение не дойдоха от друго, а от развалата, от своеволията, от излишествата (медовина, пане Михале), от излишествата, казвам, които ни ядат като болест. Но най-първата от причините са еретиците, които все по-смело хулят истинската вяра и отричат пресветата наша патронка*, която с право може да е побесняла от яд поради тия безчинства…
	[* Света Богородица. — Бел.прев.]
	— Това е вярно! — обадиха се рицарите в хор. — Еретиците първи се присъединиха към неприятелите, а кой знае дали не ги доведоха сами?!
	— Exemplum великият литовски хетман!
	— Но понеже и в това воеводство, в което аз съм предводител, също не липсват еретици, както в Тикочин, така и по други места, за да получим още в началото Божията благословия за нашето дело, ще се издаде манифест, че който живее в заблуда, ще трябва в срок от три дни да се откаже от нея, а на ония, които не сторят това, ще се конфискуват имотите в полза на войската.
	Рицарите се спогледаха слисани. Те знаеха, че пан Заглоба не е лишен от гъвкав ум и хитрост, но не предполагаха, че е такъв държавник и че така добре умее да решава обществените въпроси.
	— И вие питате откъде ще взема пари за войската?… — каза Заглоба с тържество. — Ами конфискациите? Ами всичките имоти на Радживиловци, които по силата на това ще преминат в собственост на войската?
	— Но дали правото ще бъде на наша страна? — подхвърли Володиовски.
	— Днес времената са такива, че който има сабя, той има право! А какво право имат шведите и всички ония неприятели, които върлуват в териториите на Жечпосполита?
	— Това е вярно! — отговори пан Михал убедено.
	— Не само това! — извика пан Заглоба, като се палеше. — Ще се издаде втори манифест към шляхтата от Подляското воеводство и от ония земи от съседните воеводства, които още не са в неприятелски ръце, да се присъединят към всеобщото опълчение. Шляхтата ще трябва да въоръжи слугите си, за да не ни липсва пехота. Аз зная, че мнозина са готови да тръгнат, но очакват някакво нареждане и някакво правителство. Сега ще имат и правителство, и манифести…
	— Ти, ваша милост, наистина имаш ум като велик коронен канцлер! — възкликна пан Володиовски.
	— Медовина, пане Михале!… Трето писмо ще се изпрати до Ховански да се пръждосва, иначе ние ще го изметем от всички градове и замъци. Сега той наистина стои спокойно в Литва и не превзема замъци, но казаците на Золтаренко върлуват на групи от една до две хиляди конници и вършат грабежи. Нека ги спре, че иначе ще почнем да ги чистим.
	— Разбира се, че бихме могли да правим това — каза Ян Скшетуски, — войската не би се отпускала.
	— Аз мисля върху това и днес изпращам нови разезди именно към Волковиск, но et haec facienda, et haec non omitenda…* Четвърто писмо искам да изпратя до нашия елект, добрия ни господар, за да го утеша в тъгата му; ще го уверя, че още има такива, които не са го изоставили, че има сърца и саби, които чакат да им кимне с глава. Нека поне тая радост има в чужбина нашият баща, нашият любим владетел, нашата кръв ягелонска, която е принудена да се скита… именно… именно…
	[* И това трябва да се направи, и онова не бива да се забравя (лат.). — Бел.прев.]
	Тук пан Заглоба се задави, защото главата му вече се беше здравата замаяла, и накрай ревна от скръб за кралската съдба, а пан Михал веднага му заприглася малко по-тънко. Женжан също хлипаше или се преструваше, че хлипа, а двамата Скшетуски бяха подпрели глави на ръце и седяха мълчаливи.
	Зацари кратка тишина, после пан Заглоба внезапно изпадна в гняв.
	— Какво прави там електорът? — викна той. — Щом е сключил договор с пруските градове, нека излезе да се бие срещу шведите, а не да заговорничи на две страни, нека направи това, което е длъжен да стори верният васал, и да застане в защита на своя господар и благодетел.
	— Кой може да отгатне дали той няма да мине на страната на шведите? — каза Станислав Скшетуски.
	— Да мине на страната на шведите ли? Тогава ще му дам да разбере! Пруската граница не е далече, а аз имам няколко хиляди саби готови. Той не може да измами Заглоба! Както ме виждате тук предводител на тая толкова знаменита войска, така ще го посетя с огън и меч. Нямало припаси, добре! Ще ги намерим достатъчно из пруските хамбари.
	— Боже, света Богородице! — възкликна Женджан унесено. — Ваша светлост вече ще излиза и срещу короновани глави.
	— Веднага ще му напиша: „Ваше електорско височество! Стига си го увъртал! Стига усуквания и туткане! Излизай срещу шведите, иначе аз ще те посетя в Прусия. Не може другояче…“ Мастило, пера, хартия! Женджан, ти ще заминеш с писмото!
	— Ще замина! — каза арендаторът от Вонсош, зарадван от новото си достойнство.
	Но докато приготвят мастило, пера и хартия за пан Заглоба, пред къщата се чуха викове и пред прозорците почерня от войнишки маси. Едни викаха „vivat!“ — други приветстваха по татарски*. Заглоба и другарите му излязоха да видят какво става.
	[* С викове: „Аллах! Аллах!“. — Бел.прев.]
	Оказа се, че докарват ония октави, за които бе споменал пан Заглоба и чиято поява сега зарадва войнишките сърца.
	Пан Стемпалски, бялостоцки губернатор, пристъпи към пан Заглоба и заговори:
	— Ваша светлост предводителю! Откак приснопаметният пан маршал на Великото литовско княжество завеща бялостоцките имоти за издръжка на тикочинския замък, аз като губернатор на тия имоти вярно и честно стопанисвах всички наеми и доходи в полза на тоя замък, което и с регистрите мога да докажа пред цялата Жечпосполита. Така работя повече от двайсет години и снабдявах въпросния замък с барут, оръдия и храна, като смятах за свещен дълг всеки грош да отива там, където е заповядал негова светлост маршалът на Великото литовско княжество. Но когато поради променливата съдба тикочинският замък стана най-голямата опора на неприятеля в това воеводство, аз попитах Бога и собствената си съвест дали и по-нататък трябва да увеличавам силата на врага, дали не би трябвало да предам в ръцете на ваша светлост тия средства и военни съоръжения, натрупани от тазгодишните наеми…
	— Длъжен си… — прекъсна го пан Заглоба важно.
	— За едно само моля, ваша светлост: да благоволите и заявите пред цялата войска и да ми дадете писмен документ, че нищо от тия блага не съм използвал за себе си и всичко съм предал на Жечпосполита, достойно представлявана тук от властта на ваша светлост предводителя.
	Заглоба кимна с глава в знак на разрешение и веднага започна да преглежда списъците.
	Оказа се, че освен октавите по таваните на складовете за зърнени храни имало скрити триста много хубави немски мускета, двеста московски пехотински секири с дълги дръжки за защита на стенни насипи и шест хиляди злоти в наличност.
	— Парите ще се разделят между войската — каза Заглоба, — а що се отнася до мускетите и секирите…
	Тук се огледа наоколо.
	— Пане Оскерко — каза той, — ще ги вземеш, ваша милост, и ще формираш пехотна хоронгва… Тук има малко пехотинци, избягали от Радживил, а колкото не ти стигнат, ще ги събереш измежду мелничарите.
	После се обърна към всички насъбрани:
	— Ваша милост панове! Имаме пари, имаме оръдия, ще имаме пехота и хранителни припаси… Такова е началото на моето управление!
	— Vivat! — викна войската.
	— А сега, ваша милост панове, всички редници бързо по селата за лизгари, лопати и мотики. Ще създадем укрепен стан. Втори Збараж. Само че никой, бил той шляхтич или не, да не се срамува от лопатата и на работа!
	След тия думи пан предводителя се запъти за квартирата си, съпроводен от възгласите на войската.
	— Ей Богу, тоя човек все пак има глава на раменете си — казваше Володиовски на Ян Скшетуски — и работите започват да вървят добре.
	— Дано само Радживил не дойде веднага — намеси се Станислав Скшетуски, — той е военачалник, какъвто няма друг в Жечпосполита, а нашият пан Заглоба е добър за интендант на стана, но не да се мери с такъв воин.
	— Това е вярно! — отговори Ян. — Но ако се яви нужда, ще го подпомагаме със съвети, защото от война разбира по-малко. Пък и неговото властване ще се свърши, щом пристигне пан Сапеха.
	— Но през това време може да направи много хубави неща — каза пан Володиовски.
	Тия войски явно се нуждаеха от някакъв началник, па дори бил той пан Заглоба, и от деня на избора му в стана зацари по-добър ред. На другия ден край бялостоцките езера започнаха да издигат насипи. Цялата работа ръководеше пан Оскерко, който беше служил в чуждестранни войски и разбираше от изкуството да се издигат защитни насипи. Така за три дни се създаде извънредно добре укрепен окоп, който наистина приличаше донякъде на збаражкия, понеже страните и тилът се пазеха от мочурливите езера. Видът му въодушеви сърцата на войниците; цялата войска почувства, че има някаква опора под краката си. Но духът почна да укрепва още повече при вида на хранителните припаси, докарвани от силните разезди. Всеки ден в стана вкарваха волове, овце, свине, всеки ден пристигаха каруци, натоварени с всякакво зърно и сено. Някои идваха чак от луковската земя, други чак от видската. Прииждаха също така все повече дребни и по-едри шляхтичи, защото, като се разнесе вест, че вече има управление, войска и предводител, и у хората се породи по-голямо доверие. На жителите беше тежко да хранят „цяла дивизия“, но пан Заглоба не питаше за това, пък и по-добре бе да дадат на войската половината, а останалото да си го ползват спокойно, отколкото непрекъснато да бъдат изложени на опасност да загубят всичко поради размирните банди, които се бяха извънредно размножили и вилнееха като татари и които пан Заглоба заповяда да бъдат преследвани и унищожавани.
	— Ако се окаже, че е и такъв хетман, какъвто е стопанин — говореха в стана за новия предводител, — тогава Жечпосполита още не знае какъв велик човек има.
	Самият пан Заглоба мислеше с известно безпокойство за идването на Януш Радживил. Припомняше си всички победи на Радживил и тогава фигурата на хетмана придобиваше чудовищни форми във въображението на новия предводител и той си казваше в себе си:
	„О, кой ще може да се опре на тоя змей!… Разправях, че ще се задави с мене, но всъщност ще ме глътне както сом патица.“
	И се заричаше да не дава генерално сражение на Радживил.
	„Ще има обсада — мислеше той, — тя винаги трае дълго. Може и да водим преговори, а през това време пан Сапеха ще дойде.“.
	А в случай че не дойде, пан Заглоба реши да слуша за всичко Ян Скшетуски, понеже помнеше колко високо княз Йереми ценеше тоя офицер и военните му способности.
	— Ти, пане Михале — казваше пан Заглоба на Володиовски, — си създаден само за атака или да бъдеш изпратен вън от стана с ударна група, дори и голяма, защото умееш да се справяш и ще връхлетиш на неприятеля като вълк връз овце; но ако ти заповядат да бъдеш хетман на цялата войска, свършена е твоята! Дюкян за ум не ще отвориш, защото го нямаш за продан, а за предводител глава има Ян и ако не бях аз, само той би могъл да ме замести.
	В това време пристигаха различни слухове; веднъж донасяха, че Радживил вече иде през електорска Прусия, друг път — че разбил войската на Ховански, заел Гродно и оттам иде с големи сили; но имаше и такива, които твърдяха, че не Радживил, а Сапеха е разбил Ховански с помощта на княз Михал Радживил. Разездите обаче не носеха никакви сигурни вести освен тия, че край Волковиск се намира военна част от хора на Золтаренко — около две хиляди бойци — и заплашва града. Цялата околност вече била в огън.
	Един ден след разездите започнаха да прииждат и бежанци, които потвърдиха съобщението, като при това донесоха, че от страна на гражданите при Ховански и Золтаренко отишли пратеници с молба да пощадят града. От Ховански получили отговор, че това е самостоятелна чета, която няма нищо общо с войската. Що се отнася до Золтаренко, той посъветвал гражданите да се откупят, но те са бедни хора след неотдавнашния пожар и многократните им ограбвания, та нямали с какво.
	Затова молеха пан предводителя да прояви милосърдие и да им се притече на помощ, докато се водят преговорите за откуп, че после вече ще бъде късно. Пан Заглоба избра хиляда и петстотин добри войници, между които лауданската хоронгва, повика пан Володиовски и му каза:
	— Е, пане Михале, време е да покажеш какво можеш! Ще отидеш при Волковиск и ще ми смажеш там тия нехранимайковци, които заплашват незащитения град. Такава акция не ти е първица и мисля, че ще сметнеш за благосклонност това, дето ти поверявам такава задача.
	Тук той се обърна към другите полковници:
	— Аз трябва да стоя в стана, защото цялата отговорност лежи върху мене — това първо! И, второ, не прилича за моето достойнство да тръгвам на поход срещу негодници. Нека дойде Радживил, тогава ще се види кой е по-добър: пан хетманът или пан предводителят…
	Володиовски тръгна с готовност, понеже в стана му беше досадно и го влечеше към кръвопролитие. Изпратените хоронгви също тръгнаха с готовност, с песни, а предводителят стоеше на кон на насипа, благославяше поелите в поход и ги прекръстваше с кръст за добър път. Имаше някои, които се чудеха, че пан Заглоба изпраща толкова тържествено тая част, но той помнеше, че и Жулкевски, и другите хетмани имаха обичай да благославят с кръст тръгналите на бой хоронгви — най-сетне той обичаше всичко тържествено, понеже то повдигаше авторитета му пред войниците.
	Но едва хоронгвите изчезнаха в мъгливата далечина, и той вече започна да се тревожи за тях.
	— Яне! — каза той. — Да взема ли да изпратя още малко хора на Володиовски?
	— Я се остави, отче — отговори Скшетуски. — За Володиовски такъв поход е все едно да изяде паница бъркани яйца. Боже мили, ами че той през целия си живот не е вършил нищо друго.
	— Да! Но ако го нападне голяма сила?… Nec Hercules contra plures.*
	[* „Дори Херкулес не може да се бори с мнозина.“ (лат.). — Бел.прев.]
	— Какво ще приказваме тук за такъв войник? Той ще проучи хубаво всичко, преди да удари, а ако силата там е много голяма, ще откъсне, каквото може, и ще се върне или сам ще прати за подкрепления. Ти можеш да спиш спокойно, отче.
	— Ех, знаех аз кого изпращам, но казвам ти, че тоя пан Михал трябва да ме е омагьосал нещо, такава слабост имам към него. Освен покойния Подбипента и тебе никого не съм обичал така… Дума да не става, омагьосал ме е тоя хлапак.
	Изминаха три дни.
	В стана непрекъснато докарваха провизии, пристигаха и доброволци, но за пан Михал не се чуваше нищо. Безпокойството на Заглоба растеше и въпреки обясненията на Скшетуски, че Володиовски по никакъв начин не може да се върне от Волковиск толкова скоро, пан Заглоба изпрати сто души лека конница от хоронгвата на Кмичиц, за да събере сведения.
	Но разездът отиде и отново изминаха два дни без вест.
	Едва на седмия ден в сивия мъглив здрач войници, изпратени в Бобровники за сено, се върнаха много бързо в стана с донесение, че видели някаква войска, която излизала от горите отвъд Бобровники.
	— Пан Михал! — възкликна радостно Заглоба.
	Но войниците отричаха. Не отишли да посрещнат войската, понеже видели някакви чужди униформи, каквито нямало във войската на пан Володиовски. При това войската била далеч по-многобройна. Войниците, прости редници, не можеха да определят точно колко; едни казваха, че били около три хиляди души, други — че пет или дори повече.
	— Ще взема двайсет конници и ще отида да ги срещна — каза пан ротмистър Липницки.
	Отиде.
	Мина един час, мина втори, докато най-сетне се съобщи, че се приближава не разезд, а цяла голяма войска.
	И неизвестно защо, неочаквано в стана се разнесе като гръм:
	— Радживил иде!
	Тая вест раздвижи целия стан и го разтърси като електрическа искра; войниците изскочиха по насипите, по някои лица се виждаше страх; не се нареждаха както трябва в боен ред; само пехотата на Оскерко зае посоченото й място. А всред доброволците в първия момент настъпи паника. От уста на уста прелитаха най-различни вести: „Радживил унищожил до крак разезда на Володиовски и другия — на Кмичиц“ — разправяха едни. „Нито един свидетел на поражението не е успял да се спаси“ — казваха други. „А пък сега пан Липницки сякаш в земята потъна!“ — „Къде е предводителят? Къде е предводителят?“
	Незабавно дотичаха полковниците, за да създадат ред, а понеже освен малък брой доброволци в стана имаше само стари войници, веднага се наредиха готови за бой и зачакаха да видят какво ще излезе.
	Пан Заглоба се смути много, когато до ушите му достигна викът. „Радживил иде!“, но в първия момент не искаше да повярва. Какво е могло да стане с Володиовски? Нима се е оставил така да го обградят, та нито един човек да не дотича с предупреждение? А къде е другият разезд? А пан Липницки?
	„Това е невъзможно! — повтаряше си пан Заглоба и си бършеше челото, което се потеше обилно. — Тоя змей, тоя човекоубиец, тоя тартор на дяволите вече да е успял да стигне тук от Кейдани? Дали наближава последният час?!“
	В това време все повече гласове викаха от всички страни: „Радживил! Радживил!“ Пан Заглоба престана да се съмнява. Скочи и полетя към квартирата на Скшетуски.
	— Ян, спасявай! Сега му е времето!
	— Какво се е случило? — питаше Скшетуски.
	— Радживил иде! Всичко предоставям на твоята глава, защото княз Йереми казваше, че си роден за вожд. Аз лично ще надзиравам, но ти действай и командвай!
	— Това не може да бъде Радживил! — каза Скшетуски. — Откъде иде войската?
	— Откъм Волковиск. Разправят, че Володиовски бил обкръжен, а също така и вторият разезд, който изпратих.
	— Володиовски ще даде да го обкръжат? Ти, отче, не го познаваш. Той се връща, а не друг.
	— Но разправят, че е страшна сила.
	— Слава Богу! Изглежда, че и пан Сапеха е пристигнал.
	— За Бога! Какво говориш? Ами те щяха да дадат знак. Липницки замина насреща им.
	— Тъкмо това е доказателство, че идва не Радживил. Разбрали кой е, присъединили се към него и идат заедно. Да вървим! Да вървим!
	— Аз веднага казах това! — викна Заглоба. — Всички се объркаха, а аз помислих: това е невъзможно. Веднага го помислих! Да вървим! Бързо, Яне, бързо! А ония се объркаха… ха!
	Двамата излязоха бързо и като се изкачиха на насипите, заети вече от войската, тръгнаха по тях; но лицето на Заглоба сияеше, той всеки миг се спираше и викаше така, че да го чуят всички:
	— Ваша милост панове! Гости имаме! Не губете дух! Ако това е Радживил, аз ще му покажа пътя обратно за Кейдани!
	— Ще му покажем! — викаше войската.
	— Огньове запалете по насипите! Няма да се крием, нека ни видят, готови сме! Огньове запалете!
	Веднага надонесоха дърва и след четвърт час целият стан пламна, та дори небето се зачерви като от зората. Войниците се извръщаха от светлината и се взираха в мрака към Бобровники. Някои викаха, че вече чуват шум и тропот.
	Внезапно в тъмнината се разнесоха далечни гърмежи от мускети. Пан Заглоба хвана пан Скшетуски за полата.
	— Огън започват! — каза той неспокойно.
	— За поздрав — отвърна Скшетуски.
	След гърмежите се чуха радостни възгласи. Вече нямаше съмнение; минута по-късно на разпенени коне долетяха двайсетина конници, които викаха:
	— Пан Сапеха! Пан витебският воевода!
	Щом чуха това, войниците като придошла река се спуснаха от насипите и се затекоха насреща с такива викове, че ако някой би чул тия гласове отдалеко, щеше да помисли, че това са крясъци в град, в който избиват всичко до крак.
	Заглоба яхна коня си и също така излезе пред насипите начело на полковниците, но и с всичките отличия на своето достойнство: под бунчук, с жезъл и перо от чапла на шапката си.
	След малко пан витебският воевода навлезе в светлия кръг начело на офицерите си и с пан Володиовски от едната си страна. Той беше човек вече в напреднала възраст, средно пълен, с не хубаво, но умно и добродушно лице. Мустаците му бяха вече посивели и равно подстригани над горната устна, брадичката му бе също така малка и го правеше да прилича на чужденец, при все че се обличаше по полски. Въпреки че се беше прославил с много военни подвизи, той напомняше повече политик, отколкото военен; тия, които го познаваха отблизо, също казваха, че в лицето на пан воеводата Минерва доминира над Марс. Но покрай Минерва и Марс това лице притежаваше по-рядката за онова време украса — честността, която извираше от душата и се отразяваше в очите както слънчевата светлина във водата. Всички от пръв поглед познаха, че това е благороден и справедлив мъж.
	— Ние те чакаме като баща! — викаха войниците.
	— Ето, пристигна и нашият вожд! — повтаряха други разчувствани.
	— Vivat! Vivat!
	Пан Заглоба се спусна към него начело на полковниците, а той спря коня си и почна да поздравява с рисовия си калпак.
	— Ваша светлост воеводо! — започна Заглоба речта си. — Дори да притежавах красноречието на древните римляни, дори на самия Цицерон или, като отиваме към по-далечни времена, на оня прочут атинянин Демостен, пак не бих могъл да изразя радостта, която изпълни нашите сърца, когато видяхме достойната особа на ваша светлост. Цяла Жечпосполита се радва в нашите сърца, като приветства най-мъдрия сенатор и най-добрия си син, а радостта ни е още по-голяма, понеже е неочаквана. Ето, ние стояхме на тия насипи с оръжие в ръка не за да приветстваме, а да воюваме… Не да чуваме радостни възгласи, а оръдейни гърмежи… Не сълзи да проливаме, а кръвта си!… Затова, когато се разнесе стоезична вълна, че иде защитникът на отечеството, а не предателят, че витебският воевода, а не великият литовски хетман, че Сапеха, а не Радживил…
	Но, изглежда, че пан Сапеха бързаше да влезе в стана, но внезапно кимна с ръка с добродушна, макар и господарска небрежност и каза:
	— Иде и Радживил. След два дни ще бъде вече тук!
	Пан Заглоба се смути, първо, понеже му се прекъсна нишката на речта, и второ, защото вестта за Радживил му направи силно впечатление. И той стоеше пред пан Сапеха, без да знае какво да говори по-нататък; но скоро се опомни, извади бързо жезъла от пояса си и каза тържествено, като си спомни какво бе станало при Збараж:
	— Мене войската ме направи свой вожд, но аз предавам тоя знак в по-достойни ръце, за да дам пример на младите как човек трябва да се отрече от най-големите почести pro publico bono.
	Войниците започнаха да викат, но пан Сапеха само се усмихна и каза:
	— Пане брате! Дано само вашият Радживил не сметне, че от страх пред него ми давате жезъла… Би се зарадвал!
	— Той ме познава — отвърна Заглоба — и не ще сметне, че се страхувам, понеже аз пръв в Кейдани го скастрих и с примера си повлякох другите.
	— Щом е така, водете към стана — каза Сапеха. — По пътя Володиовски ми разправи, че сте отличен стопанин и че у вас има какво да се хапне, а ние сме уморени и гладни.
	Каза това и подкара коня си, а след него тръгнаха другите и всички влязоха в стана всред безкрайна радост. Пан Заглоба си спомни онова, което се приказваше за пан Сапеха — че обичал пиршествата и чашката, та реши достойно да почете деня на пристигането му. И даде такъв великолепен пир, какъвто не бе имало досега в стана. Всички ядоха и пиха. При чаша пан Володиовски разправяше какво бе станало при Волковиск, как внезапно бил обкръжен от значително по-големи сили, които предателят Золтаренко изпратил на помощ, как вече било тежко, но внезапното идване на пан Сапеха променило отчаяната отбрана в най-великолепна победа.
	— Дадохме им такова pro memoria* — каза той, — че отсега нататък носа си няма да покажат извън стана.
	[* За спомен (лат.). — Бел.прев.]
	После разговорът премина на Радживил. Пан витебският воевода имаше много пресни сведения и чрез доверени хора знаеше всичко, което ставаше в Кейдани. И той каза, че литовският хетман бил изпратил някой си Кмичиц с писмо до шведския крал и с молба да ударят едновременно Подлесието от две страни.
	— Това за мене е чудо на чудесата! — възкликна пан Заглоба. — Защото, ако не беше тоя Кмичиц, досега не щяхме да се съберем вкупом и ако дойдеше Радживил, можеше да ни изяде един след друг като шедлецки гевреци.
	— Пан Володиовски ми разправи всичко това — отговори Сапеха, — от което заключавам, че той навярно лично към вас храни хубави чувства. Жалко, че ги няма за отечеството. Но такива хора, които не виждат по-далече от носа си, на никого не служат добре и са готови да изменят на всекиго както в тоя случай Кмичиц на Радживил.
	— Само че между нас няма предатели и всички сме готови до смъртта си да бъдем с ваша светлост, воеводо! — каза Жеромски.
	— Вярвам, че тук има само благородни войници — отвърна воеводата, — но не съм очаквал, че ще намеря такъв ред и изобилие. За това трябва да благодаря на негова милост пан Заглоба.
	Пан Заглоба чак се зачерви от задоволство, понеже досега някак му се струваше, че витебският воевода наистина се държи благосклонно към него, но все пак не с такова признание и сериозност, както желаеше бившият предводител. Затова започна да разказва как управлявал, какво направил, какви запаси е събрал, как докарал оръдия и създал пехота, най-сетне колко широка кореспонденция е трябвало да води.
	И с известно самохвалство споменаваше за писмата, които бил пратил до краля изгнаник, до Ховански и до електора.
	— След моето писмо негова милост електорът ще трябва да се определи ясно с нас или против нас — каза той гордо.
	Но витебският воевода беше весел човек, а може би и малко пийнал, та поглади мустаците си, усмихна се хапливо и каза:
	— Пане брате, а на немския император не писахте ли?
	— Не! — каза Заглоба учуден.
	— Жалко! — отговори воеводата. — Щеше да разговаря равен с равен.
	Полковниците избухнаха в гръмлив смях, но пан Заглоба веднага показа, че ако пан воеводата иска да бъде коса, в негово лице е ударил на камък.
	— Ваша светлост! — каза той. — На електора мога да пиша, понеже самият аз като шляхтич съм електор и не толкова отдавна дадох гласа си за Ян Казимеж.
	— Добре го каза това, ваша милост! — отговори витебският воевода.
	— Но с такава могъща личност като императора не кореспондирам — продължи пан Заглоба, — за да не се каже за мене една пословица, която съм чувал в Литва…
	— Каква пословица?
	— „Срещнеш ли глупава глава, знай, че от Витебск е това“ — отвърна Заглоба, без да се смути.
	Като го чуха, полковниците чак се уплашиха, но витебският воевода се наведе назад и се хвана за кръста от смях.
	— Ето че ме нареди!… Дай да те прегърна, ваша милост!… Когато поискам да си бръсна брадата, ще взема назаем езика на ваша милост!
	Пиршеството продължи до късна нощ; прекъсна го пристигането на няколко шляхтичи от околностите на Тикочин, които съобщиха, че разездите на Радживил вече наближават тоя град.


	Трийсет и трета глава

	Радживил отдавна би ударил Подлесието, ако разни причини не го задържаха в Кейдани. Преди всичко той чакаше шведски подкрепления, чието изпращане обаче Понтус де ла Гард забавяше нарочно. При все че шведският генерал беше в роднински връзки със самия крал, той нито по блясък на рода си, нито по значение или широки роднински връзки можеше да се сравни с тоя литовски магнат, а що се отнася до имотното състояние, макар в тоя момент в съкровището на Радживил да нямаше никаква наличност, все пак половината от имотите на княза биха могли да се разпределят така между всички шведки генерали, че те да се смятат за богати. И затова, когато по стечение на съдбата се случи, та Радживил попадна в зависимост от Понтус, генералът не можеше да си откаже удоволствието да даде на тоя големец да почувства своята зависимост и неговото превъзходство.
	А Радживил не се нуждаеше от подкрепления, за да победи конфедератите; за това той имаше достатъчно собствени сили, но шведите му бяха необходими поради ония причини, за които споменаваше Кмичиц в писмото си до пан Володиовски. Пътя за Подлесието преграждаха войските на Ховански, които можеха да пречат на свободното преминаване; но ако Радживил се движеше заедно с шведски войски и под егидата на шведския крал, тогава всяка неприятелска стъпка от страна на Ховански щеше да бъде смятана като предизвикателство към Карл Густав. Радживил в душата си искаше това и по тази причина нетърпеливо очакваше пристигането поне на една шведска хоронгва; той страшно негодуваше срещу Понтус и често пъти казваше на придворните си:
	— Преди няколко години щеше да смята за чест, ако получеше писмо от мене, и би го завещал на потомците си, а днес се държи като по-горен от мене.
	На тия думи един шляхтич, познат в цялата околност като устат и откровен, веднъж си позволи да отговори така:
	— Пословицата, ваше княжеско височество, казва, че кой както си постеле, така ще спи.
	Радживил избухна в гняв и заповяда да го хвърлят в затвора, но на другия ден го освободи и му подари златно копче, понеже за тоя шляхтич се говореше, че имал налични пари и князът искаше да заеме от него срещу полица. Шляхтичът прие копчето, но пари не даде.
	Най-сетне шведските подкрепления пристигнаха, на брой осемстотин тежки райтари; триста пехотинци и сто души по-лека конница Понтус бе изпратил право в тикочинския замък, за да има в него собствен гарнизон за всеки случай.
	Войските на Ховански се оттеглиха пред тия хора и не им създадоха никакви трудности. Така те стигнаха благополучно в Тикочин, защото това ставаше по времето, когато конфедератските хоронгви още бяха разпръснати из цялото Подлесие и се занимаваха само с грабеж на радживиловските имоти.
	Очакваше се, че след пристигането на желаните подкрепления князът ще тръгне веднага, но той се бавеше още. Причината за това бяха вестите от Подлесието за безредието, което цари в това воеводство, за липса на единство между конфедератите и за недоразумения, каквито били възникнали между Котовски, Липницки и Якуб Кмичиц.
	— Трябва да им дам време — казваше князът — да се хванат за косите. Те ще се изядат сами и тая сила ще изчезне без война, а в това време ние ще ударим срещу Ховански.
	Но внезапно започнаха да пристигат обратни вести; полковниците не само че не се сбили помежду си, но се събрали на едно място при Бялисток. Князът си блъскаше главата да разбере кое е могло да бъде причина за тая промяна. Най-сетне името на Заглоба като предводител стигна до ушите на княза. Съобщиха му също за създаването на укрепен стан, за снабдяването на войската с хранителни припаси, за изровените от Заглоба оръдия в Бялисток, за засилването на конфедератската мощ и за доброволците, които прииждали отвън. Княз Януш изпадна в такъв гняв, че Ганхоф, безстрашен воин, цяло денонощие не смееше да се приближи до него.
	Най-сетне излезе заповед до хоронгвите да се стягат за път. За един ден цялата дивизия беше готова; един полк немска пехота, два шотландска, един литовска; пан Корф командваше артилерията; Ганхоф пое командването на конницата. Освен с драгуните на Харламп и шведските райтари князът разполагаше и с леката конница на Невяровски, и със значителна хоронгва, командвана от самия княз, наместник в която беше Шлижен. Това беше значителна сила, съставена все от ветерани. През време на първите войни с Хмелницки князът с не по-голяма войска нанасяше ония победи, които украсиха името му с безсмъртна слава; с не по-голяма сила разби полумесеца и Небаб*, разгроми при Лойов войската на прочутия Кшечовски от няколко десетки хиляди души, изкла до крак Мозир, Туров, взе Киев с щурм и така притисна Хмелницки в степите, че той беше принуден да търси спасение в преговорите.
	[* Мартин Небаб — един от изтъкнатите командири на украинските войски, водени от Хмелницки. — Бел.ред.]
	Но, изглежда, че звездата на тоя могъщ военачалник залязваше, и самият той нямаше добри предчувствия. Той се взираше в бъдещето и не виждаше нищо ясно. Ще отиде в Подлесието, ще разбие на паздер бунтовниците, ще заповяда да одерат кожата на омразния Заглоба — но какво от това? Какво по-нататък? Каква надежда за промяна в положението? Дали тогава ще удари срещу Ховански, ще отмъсти за поражението при Цибихов и ще украси главата си с нов лавров венец? Князът говореше така, но се съмняваше, защото тъкмо тогава започнаха нашироко да се носят слухове, че северните множества от страх поради засилването на шведската мощ ще престанат да воюват и може би дори ще сключат съюз с Ян Казимеж. Сапеха още ги нападаше и разбиваше, където можеше, но същевременно вече преговаряше с тях. Същите планове имаше и пан Гошевски.
	И ето че ако Ховански се оттегли, ще се закрие и това поле за действия, а за Радживил ще изчезне последната възможност да покаже силата си; ако ли пък Ян Казимеж успее да сключи съюз и да тласне против шведите досегашните си врагове, тогава щастието би могло да се наклони на негова страна срещу шведите, а заедно с това и срещу Радживил.
	Наистина от територията на кралството пристигаха най-благоприятни вести за княза. Успехът на шведите надминаваше всички очаквания. Воеводствата се предаваха едно след друго; във Велкополска шведите властваха както в Швеция; във Варшава управляваше Раджейовски, Малополска не оказваше съпротива; Краков предстоеше да падне всеки момент; кралят, изоставен от войската и шляхтата, със сломено в сърцето си доверие в народа си, премина в Шльонско — и самият Карл Густав се чудеше, че толкова лесно срази тая сила, която досега винаги бе излизала победителка в борбата с шведите.
	Но именно в тая лесна победа Радживил виждаше опасност за себе си, защото предчувстваше, че заслепените от успеха си шведи не ще държат сметка за него, няма да го ценят, особено пък като не се оказа толкова силен и толкова всевластен в Литва, както мислеха всички, без да се изключи и той самият.
	Дали тогава шведският крал ще му върне Литва или поне Белорусия? Дали не ще предпочете с някакъв източен отрязък от Жечпосполита да задоволи вечно гладния си съсед, та да бъде с развързани ръце в останалата част от Полша?
	Това бяха въпроси, които непрекъснато измъчваха душата на княз Януш. Дни и нощи прекарваше в безпокойство. Мислеше, че и Понтус де ла Гард не би смял да се отнася към него така надменно, почти пренебрежително, ако не очакваше, че кралят ще одобри тоя му начин на постъпване, или по-лошо — ако нямаше вече готови инструкции за това.
	„Докато стоя начело на няколко хиляди души — мислеше Радживил, — дотогава все още ще ми обръщат внимание, но какво ще стане, когато ми се свършат парите и наемните полкове се разбягат?“
	А ето че доходите от огромните имоти не идваха; грамадната част от тия имоти, пръснати из цяла Литва и чак до киевското Подлесие, бяха в развалини; а подлеските бяха напълно ограбени от конфедератите.
	Понякога на княза се струваше, че пада в пропаст. Че от всичките му действия и козни можеше да му остане само името предател и нищо повече.
	Плашеше го също така и друг кошмар — кошмарът на смъртта. Почти всяка нощ тя се проявяваше пред завесите на леглото му и му махаше с ръка, сякаш искаше да каже: „Ела в мрака, от другата страна на незнайната река…“
	Ако стоеше на върха на славата, ако можеше да има поне за един ден тая толкова страстно желана корона, ако можеше поне за един час да я сложи на главата си, той би посрещнал, без да мигне, тоя страшен, мълчалив призрак. Но да умре и да остави след себе си позор и човешко презрение — за тоя тщеславен като самия сатана господар това се струваше ад приживе.
	Много пъти също, когато биваше сам или само със своя астролог, в когото имаше най-голяма вяра, той се хващаше за слепите очи и повтаряше със сподавен глас:
	— Изгарям! Изгарям! Изгарям!
	При тия условия Радживил се стягаше за похода в Подлесието, когато един ден преди тръгването му съобщиха, че княз Богуслав пристига от Тауроги.
	При самата вест за това княз Януш сякаш се съживи още преди да види братовчеда си, понеже Богуслав носеше със себе си младостта, сляпата вяра в бъдещето. Чрез него щеше да се възроди биржанската княжеска линия, вече само за него работеше княз Януш.
	Когато узна, че Богуслав идва, хетманът искаше непременно да тръгне да го посрещне, но понеже етикецията не позволяваше да се излиза за посрещане на по-млад, изпрати за него позлатена каляска и цялата хоронгва на Невяровски да го придружава, а също така заповяда да гърмят с оръдия от насипите, които бе направил Кмичиц, и от замъка както при пристигането на крал.
	След церемониалните приветствия, когато най-сетне братовчедите останаха сами, Януш грабна Богуслав в прегръдките си и започна да повтаря с развълнуван глас:
	— Веднага ми се върна младостта! Веднага и здравето ми се върна!
	Но княз Богуслав го изгледа внимателно и каза:
	— Какво ти е, ваше княжеско височество?
	— Нека не се титулуваме, когато никой не ни чува… Какво ми е? Болестта ме яде, докато рухна като гнило дърво… Но да оставим това! Как са жена ми и Маришка?
	— Заминаха от Тауроги за Тилжа. И двете са здрави, а Marie е като розова пъпка; чудесна роза ще бъде, когато цъфне… Ма foi! Никой на света няма по-хубави крака, а косата й стига до петите…
	— Толкова хубава ли ти се видя? Много добре, Бог ти е внушил да прескочиш тук. По-добре ми е на душата, когато те видя!… Но какво ми носиш de publicis?… Какво прави електорът?
	— Знаеш ли, че е сключил съюз с пруските градове?
	— Зная.
	— Само че не му вярват много. Гданск не искал да приеме неговия гарнизон… Немците имат добър нос.
	— И това зная. А не си ли му писал? Какво мисли за нас?
	— За нас?… — повтори княз Богуслав разсеяно.
	И започна да се оглежда по стаята, после стана; княз Януш мислеше, че търси нещо, но той се затече към огледалото в ъгъла, наклони го колкото трябваше и започна да опипва цялото си лице с пръста на дясната ръка, най-сетне каза:
	— Кожата ми е поизпръхнала от пътя, но това до утре ще мине… Какво електорът мисли за нас? Нищо… Писа ми, че няма да ни забрави.
	— Как така „няма да ни забрави“?
	— Писмото му е при мене, ще ти го покажа… Пише, че каквото и да стане, няма да ни забрави. А аз му вярвам, защото неговите интереси му налагат така. Електорът мисли за Жечпосполита толкова, колкото аз за старата си перука и с готовност би я отстъпил на шведите, стига да може да грабне Прусия; но шведското могъщество започва да го безпокои, та предпочита да има готов съюзник за в бъдеще, а ще го има, ако ти седнеш на литовския трон.
	— Дано стане така!… Не за себе си искам аз тоя трон!
	— В началото може би не ще успеем да се спазарим за цяла Литва, но поне за хубаво парче от Белорусия и Жмудж.
	— А шведите?
	— Шведите също ще предпочетат да се оградят с нас от изток.
	— Балсам ми вливаш…
	— Балсам! Аха!… Някакъв магьосник в Тауроги искаше да ми продаде балсам, за който казваше, че намаже ли се човек с него, никаква сабя, шпага или копие не ще може да го нарани. Заповядах веднага де го намажат, а на един трабант да го мушне с пика и представи си… прониза го целия!…
	Тук княз Богуслав започна да се смее и при това показваше бели като слонова кост зъби. Но тоя разговор не беше по вкуса на Януш, та той отново започна de publicis.
	— Изпратих писма до шведския крал и до много други наши големци — каза той. — Ти също трябва да си получил писмо чрез Кмичиц.
	— Чакай! Аз донякъде точно по тая работа дойдох. Ти какво мислиш за Кмичиц?
	— Той е гореща, луда глава, опасен човек и не може да понася юзди, но е и един от малкото хора, които ни служат с вяра.
	— Не ще и дума — отговори Богуслав. — Мене дори за малко не ме изпрати в небесното царство.
	— Как така? — попита Януш безпокойно.
	— Разправят, пане брате, че щом жлъчката ти се пораздвижи, веднага започва да те задушава. Обещай ми, че ще слушаш търпеливо и спокойно, а аз ще ти разкажа нещо за твоя Кмичиц, от което ще го опознаеш по-добре, отколкото си го познавал досега.
	— Добре! Ще бъда търпелив, само пристъпвай към разказа си.
	— Божието чудо ме спаси от тоя въплътен дявол — отговори княз Богуслав.
	И започна да разказва всичко, което се беше случило в Пилвишки.
	Не по-малко чудо беше и това, че княз Януш не получи пристъп от астма, но можеше да се помисли, че ще го убие апоплексия. Той се тресеше целият, скърцаше със зъби, натискаше очите си с пръсти, най-после започна да вика с пресипнал глас:
	— Така ли?!… Добре!… Забравил е само, че неговото котенце е в ръцете ми…
	— Овладей се, за Бога, и слушай по-нататък — отговори Богуслав. — Аз се разправих с него като рицар и ако не запиша в дневника си това приключение и не ще се хваля с него, то е само защото ме е срам, че дадох на тоя грубиян да ме измами като дете, аз, за когото Мазарини казваше, че в интригата и хитростта няма равен на мене в целия френски двор. Но да оставим това… Отначало смятах, че съм убил тоя твой Кмичиц, сега обаче имам доказателство, че се е спасил.
	— Няма нищо! Ще го намерим! Ще го изкопаем! Изпод земята ще го измъкнем!… А в това време аз ще му нанеса по-болезнен удар, отколкото ако бих заповядал да го одерат жив.
	— Никакъв удар няма да му нанесеш, само ще си навредиш на здравето. Слушай! Когато идвах насам, забелязах някакъв прост човек на пъстър кон, който непрекъснато се държеше близо до каляската ми. Забелязах го именно защото конят му беше пъстър и най-сетне заповядах да го повикат. „Къде отиваш?“ — „За Кейдани.“ — „Какво носиш?“ — „Писмо за княза воевода.“ Заповядах му да ми даде това писмо, а понеже помежду ни няма нищо скрито, прочетох го… Ето го!
	При тия думи той подаде на княз Януш писмото на Кмичиц, писано в гората, когато тръгваше на път заедно с Кемлич и хората му.
	Князът плъзна поглед по него, като го мачкаше от ярост, най-сетне започна да вика:
	— Вярно! За Бога, това е вярно! Той има мои писма, а там са писани неща, за които шведският крал не само че може да ме заподозре, но и да се почувства смъртно засегнат…
	Изведнъж почна да хълцука и очакваният пристъп на астмата дойде. Устата му се отвори широко и поемаше въздух бързо, ръцете късаха дрехите под гърлото; при вида на това княз Богуслав плесна с ръце, а когато прислугата дотърча, каза:
	— Спасявайте княза, а възстанови ли се дишането му, помолете го да дойде в стаята ми; аз в това време ще поотпочина малко.
	И излезе.
	След два часа Януш с налени с кръв очи, с увиснали клепачи и синьо лице почука на стаята на Богуслав. Богуслав го прие легнал в леглото, с лице, намазано с бадемово мляко, което трябваше да придаде мекота и лъскавина на кожата. Без перука на главата, без червило на лицето и с измито чернило на веждите той изглеждаше много по-стар, отколкото в пълната си премяна, но княз Януш не обърна внимание на това.
	— Все пак аз помислих — каза той — дали Кмичиц ще може да публикува тия писма, тъй като, ако стори това, ще подпише смъртната присъда на момичето. Той е разбрал добре, че само така ме държи в ръцете си, но и аз не мога да му отмъстя и това ме яде, сякаш в гърдите си нося разярено куче.
	— Тия писма обаче ще трябва да бъдат непременно взети! — каза Богуслав.
	— Но quo modo*?
	[* По какъв начин (лат.). — Бел.прев.]
	— Трябва да изпратиш при него някой хитър човек; ще отиде, ще се сприятели с него и при удобен случай ще вземе писмата, а самия него ще намушка с нож. Трябва да му се обещае голяма награда…
	— Кой ще се заеме с това?
	— Да беше в Париж или дори в Немско, за един ден бих ти намерил сто доброволци, но в тая страна дори такава стока няма…
	— А е необходимо наш човек, тъй като от чужденец ще се пази.
	— Остави това на мене, аз може би ще намеря някого в Прусия.
	— Ех, да може да бъде хванат жив и да ми се предаде в ръцете! Наведнъж бих му заплатил за всичко. Казвам ти, че дързостта на тоя човек превишава всяка мярка. Затова го изпратих, защото мене самия раздрусваше, за най-малкото нещо се нахвърляше като котка, за всичко ми налагаше своята воля… Най-малко сто пъти ха-ха да заповядам да го разстрелят… Но не можех, не можех…
	— Кажи ми, вярно ли е, че ни е роднина?…
	— Той наистина е роднина на Кишкови, а чрез Кишкови и на нас.
	— Все пак това е дявол… и много опасен противник!
	— Той ли? Бих могъл да му заповядам да отиде в Цариград и да смъкне султана от трона или да оскубе брадата на шведския крал и да я донесе в Кейдани! Какво ли не прави той тук през време на войната.
	— От погледа му личи. А се закле да ни отмъщава до последния си дъх. За щастие получи от мене урок, че не е лесно с нас. Признай, че се отнесох с него по радживиловски и ако някой френски кавалер можеше да се похвали с подобен подвиг, щеше да лъже и да го преувеличава по цели дни, с изключение на часовете, когато спи, обядва и целува; защото те съберат ли се, така лъжат един през друг, та дори слънцето се срамува да свети…
	— Вярно е, че си го притиснал, но бих предпочел всичко това да не се беше случило.
	— А аз бих предпочел да си избираш по-добри довереници, които имат по-голямо уважение към радживиловските кости…
	— Тия писма! Тия писма!…
	Братовчедите млъкнаха за малко, след което Богуслав се обади пръв:
	— Какво е това момиче?
	— Билевичувна.
	— Билевичувна или Мелешкувна, една на друга са равни. Виждаш, че за мене е толкова лесно да намеря рима, както на друг да се изплюе. Но аз питам не за името й, а дали е хубава.
	— Не обръщам внимание на такива неща, но положително е, че и полската кралица не би се засрамила, ако беше толкова хубава.
	— Полската кралица? Мария Людвика? През времето на Сенк-Марс* може да е била и хубава, но сега псетата вият, когато я видят. Ако твоята Билевичувна е такава, запази я за себе си… Но ако наистина е чудесна, тогава ми я дай в Тауроги, а аз там ще обмисля заедно с нея отмъщение на Кмичиц.
	[* Сенк-Марс Хенрих (Анри Коафие де Рюзе, маркиз де Сенк-Марс) — любовник на Мария Людвика през пребиваването й във Франция. — Бел.прев.]
	Януш се замисли за малко.
	— Няма да ти я дам — каза той най-сетне, — защото ти ще я изнасилиш, а тогава Кмичиц ще публикува писмата.
	— Аз да употребя сила срещу едно ваше момиче?… Без да се хваля, имал съм работа с какви други и никоя не съм притежавал насила… Само веднъж, но то беше във Фландрия… Глупава беше… дъщеря на златар… После нахлуха испански пехотинци и всичко мина за тяхна сметка.
	— Ти не познаваш това момиче… То е от благороден дом, въплътена добродетел, монахиня, бих казал.
	— И с монахините се знаем…
	— А при това тя ни мрази, защото е hic mulier*, патриотка… Тя е наговорила Кмичиц… Няма много такива между нашите жени… Ум съвсем мъжки… и най-запалена привърженица на Ян Казимеж.
	[* Този жена, т.е. мъжка Гана (лат.) — хапливо определение на енергичните жени. — Бел.прев.]
	— Тогава ще му увеличим защитниците…
	— Това е невъзможно, понеже Кмичиц ще публикува писмата… Трябва да я пазя като очите си… засега. После ще я дам или на тебе, или на твоите драгуни, все ми е едно!
	— Давам ти честна дума, че не ще я имам насила, а винаги удържам думата, която давам частно. В политиката е друго… Дори бих се срамувал, ако сам не успея да изкарам нищо.
	— Няма да изкараш.
	— В най-лошия случай ще получа плесница, а от жена това не е позорно… Ти отиваш в Подлесието, тогава какво ще правиш с нея? Със себе си не ще я вземеш, тук няма да я оставиш, понеже тук ще дойдат шведите, а момичето трябва да остане в наши ръце comme otage*… Не е ли по-добре аз да я взема в Тауроги… А при Кмичиц ще изпратя не разбойник, а пратеник с писмо, в което ще пиша: върни писмата, ще ти върна момичето.
	[* Като заложник (фр.). — Бел.прев.]
	— Вярно! — каза княз Януш. — Това е добър начин.
	— А ако му я дам не съвсем такава, каквато съм я взел — продължи Богуслав, — това ще бъде и началото на отмъщението.
	— Но ти даде дума, че няма да употребиш насилие, нали?
	— Дадох и повтарям, че бих се срамувал…
	— Тогава ще трябва да вземеш и чичо й, рошенския мечник, който е тук с нея.
	— Не искам. Навярно тоя шляхтич носи по ваш обичай слама в ботушите си, а аз не мога да понасям това.
	— Тя не ще пожелае да тръгне сама.
	— Това ще видим. Покани я днес на вечеря, за да я видя и реша дали си струва да се заемам с нея, а в това време аз ще обмисля начините на действие. Само че, за Бога, не й говори за това, което направи Кмичиц, понеже то ще го издигне в очите й и ще затвърди верността й към него. А на вечерята не ми възразявай за нищо, което бих приказвал там. Ще видиш моите начини и ще си спомниш собствените млади години.
	Княз Януш махна с ръка и излезе, а княз Богуслав сложи двете си ръце под главата и започна да обмисля начините.


	Трийсет и четвърта глава

	На вечерята освен рошенския мечник и Оленка бяха поканени също така и по-знатните кейдански офицери, както и няколко придворни на княз Богуслав. Той самият дойде толкова нагизден и великолепен, че не можеха да си откъснат очите от него. Перуката му беше накъдрена в изкусни и вълнообразни букли; с нежния си цвят лицето му напомняше мляко и рози; мустачките му изглеждаха като копринени нишки, а очите като звезди. Облечен беше в черно, с кафтан, съшит от копринен плат и кадифе на ленти, разрязаните ръкави на който се закопчаваха по дължината на ръката. Около шията си имаше широка драпирана яка от чудесна брабантска дантела с неоценима стойност и също такива маншети над китките на ръцете, златна огърлица висеше върху гърдите му, а през дясното рамо по дължината на целия кафтан чак до лявото бедро се спускаше портупеят на шпагата му от холандска кожа, но така обсеян с диаманти, че изглеждаше като ивица сменяща цвета си светлина. И дръжката на шпагата му също блестеше от диаманти, а в джуфките на обувките му светеха два най-големи — колкото лешници. Цялата фигура изглеждаше величествена и колкото благородна, толкова хубава.
	В едната си ръка държеше дантелена кърпичка, с другата придържаше окачената си върху дръжката на сабята шапка, украсена с фризирани, черни, безкрайно дълги щраусови пера.
	Всички, включително и княз Януш, го гледаха с възхищение и удивление. Князът воевода си спомняше младите години, когато също така бе затъмнявал всички във френския двор с хубостта и богатството си. Тия години бяха вече далече, но сега на хетмана се струваше, че е възкръснал в лицето на тоя прекрасен кавалер, който носеше същото презиме.
	Затова княз Януш се развесели и като минаваше край братовчеда си, докосна гърдите му с показалеца си.
	— Грееш като месец — каза той. — Да не би за Билевичувна да си се пременил така?
	— Месецът лесно може да се промъкне навсякъде — отвърна Богуслав наперено.
	И продължи да разговаря с Ганхоф, при когото може би беше застанал нарочно, за да изглежда още по-хубав, понеже Ганхоф беше много грозен; лицето му беше тъмно, изподупчено от едра шарка, с нос на ястреб и вирнати нагоре мустаци; той изглеждаше като дух на мрака, а Богуслав край него — като дух на светлината.
	В тоя момент влязоха дамите: пани Корф и Оленка. Богуслав хвърли към нея изпитателен поглед, поклони се набързо на пани Корф и беше вече готов да допре пръсти до уста, за да изпрати на Билевичувна въздушна целувка според тогавашната рицарска мода, когато видя нейната изящна, но горда и сериозна хубост и в миг промени тактиката си. Грабна шапката си в дясната ръка и като се приближи до девойката, поклони се толкова ниско, че се преви почти на две, буклите на перуката му паднаха от двете страни на раменете, шпагата взе хоризонтално положение, а той стоеше така и нарочно движеше шапката си, та метеше с перата пода пред Оленка в знак на почит. По-дворцов поклон той не можеше да направи и пред френската кралица. Билевичувна, която знаеше за пристигането му, веднага се досети кой стои пред нея, затова хвана с края на пръстите си роклята и също му отвърна с дълбок реверанс.
	Всички се удивляваха на хубостта и добрите маниери на двамата, които проличаваха от самия начин на поздрава им, не особено познат в Кейдани, понеже княгиня Радживил като влахиня повече обичаше източния разкош, отколкото западната изисканост, а княгинката-дъщеря беше още малка девойка.
	Изведнъж Богуслав вдигна глава, разтърси буклите на перуката върху плещите си и като тътрузеше силно крака, приближи се живо до Оленка; същевременно хвърли шапката си на пажа и й подаде ръка.
	— На очите си не мога да повярвам… и като че ли е сън това, което виждам — казваше той, като я водеше към масата, — но кажи ми, прекрасна богиньо, по какво чудо си слязла от Олимп в Кейдани?
	— Макар че съм обикновена шляхтичка, а не богиня — отвърна Оленка, — все пак не съм толкова наивна, та да приема думите на ваше княжеско височество за нещо повече от комплимент.
	— Дори да бих искал да бъда най-голям ласкател, твоето огледало ще ти каже повече от мене.
	— Не ще ми каже повече, но по-искрено — отвърна тя и сви уста според тогавашната мода.
	— Ако в тази стая имаше поне едно огледало, веднага бих те завел при него… А сега се огледай в очите ми и ще разбереш дали възхищението ми не е искрено!
	Тук Богуслав наклони глава и очите му засветиха пред Оленка, големи и черни като кадифе, сладки, проницателни и едновременно пламенни. Под влияние на техния огън лицето на девойката се покри с пурпурна руменина, тя сведе клепачи и се поотдръпна леко, понеже усети, че Богуслав притиска с лакът нейната ръка до себе си.
	Така стигнаха до масата. Той седна при нея и беше явно, че хубостта й наистина му бе направила необикновено впечатление. Навярно беше очаквал, че ще намери шляхтичка, стройна като кошута, с креслив смях като сойка и червена като мак, вместо това намери горда девойка, в чиито черни вежди се виждаше непреклонна воля, в очите й — разум и сериозност, в цялото лице — светло, детско спокойствие, и при това толкова благородна в държанието си, толкова прелестна и чудна, че във всеки кралски двор би могла да стане прицел на почести и увлечения от страна на най-първите в страната кавалери.
	Нейната неизразима хубост будеше възторг и похот, но в същото време в нея имаше някакво величие, което налагаше юзди, така че Богуслав неволно помисли: „Много рано притиснах ръката й… с такава трябва умело, не изведнъж!“
	Но затова още по-твърдо реши да завладее сърцето й и изпитваше дива радост при мисълта, че ще дойде момент, когато това девствено величие и тая пречиста хубост ще се отдаде на неговата милост и немилост. Страшното лице на Кмичиц заставаше срещу тия мечти, но за дръзкия младеж това беше само още една подбуда. Под влиянието на тия чувства княз Богуслав засия цял, кръвта заигра в него като в източен жребец, всичките му сили се оживиха необикновено и от цялата му фигура се излъчваше светлина както от диамантите му.
	Разговорът на масата стана общ или по-скоро се превърна в общ хор от похвали и ласкателства за Богуслав, които прекрасният кавалер слушаше с усмивка, но без излишно задоволство — като нещо обикновено и всекидневно. Най-напред говореха за военните му подвизи и за дуелите му. Имената на победените князе, графове, барони се сипеха като из ведро. Той самият от време на време добавяше небрежно още по едно. Слушателите се чудеха, княз Януш гладеше самодоволно дългите си мустаци, най-сетне Ганхоф каза:
	— Дори да не беше пречка богатството и произходът, не бих искал да заставам на пътя на ваше височество и се чудя, че още се намират такива смелчаги.
	— Какво носиш, пане Ганхоф? — каза князът. — Има хора с желязно лице и с поглед на дива котка, та самият им изглед плаши, но на мен Бог е отказал това… От моето лице не ще се уплаши дори момиче.
	— Както нощна пеперуда не се бои от факла — каза пани Корф кокетно и превзето.
	Богуслав се засмя, а пани Корф продължи, без да престане да се превзема:
	— Пановете военни се интересуват повече от дуелите, а ние, жените, предпочитаме да чуем нещо за любовните подвизи на ваше княжеско височество, за които идваха слухове чак тук.
	— Неверни, милостива пани, неверни… Всичко преувеличено… Вярно, че ме сватосваха… Нейно величество френската кралица беше така любезна…
	— С княгиня де Роан — подхвърли Януш.
	— С втора, де ла Форс — добави Богуслав. — Но понеже дори сам кралят не може да заповяда на сърцето да обича, а имот, слава Богу, не се нуждаем да търсим във Франция, не можа да излезе нищо за пред кума… Наистина тия девойки бяха мили и фантастично хубави, но у нас има още по-прекрасни… и няма нужда да излизам от тази стая, за да ги намеря…
	Тук той хвърли дълъг поглед към Оленка, която се престори, че не чува, и започна да говори нещо на рошенския мечник, а пани Корф отново взе думата:
	— И тук не липсват хубавици, но няма такива, които биха могли да се сравнят с ваше княжеско височество по богатство и произход.
	— Ще ме извиниш, милостива пани, че ще възразя — отвърна живо Богуслав, — защото преди всичко аз не смятам, че една полска шляхтичка стои по-долу от княгините де Роан или де ла Форс, и второ, не за пръв път един Радживил се жени с шляхтичка; историята дава много такива примери. Уверявам те също, милостива пани, че тая шляхтичка, която ще стане княгиня Радживил, дори във френския двор ще върви пред тамошните княгини.
	— Човечен пан!… — прошепна рошенският мечник на Оленка.
	— Винаги така съм разбирал това — продължаваше Богуслав, — при все че много пъти се срамувам за полската шляхта, като я сравня с благородниците в чужбина, защото там никога не би станало това, което стана тук — всички да напуснат господаря си, нещо повече — да са готови да посегнат на живота му. Френският благородник ще си позволи най-лоша постъпка, но никога не ще измени на господаря си.
	Сътрапезниците започнаха да се споглеждат учудени помежду си и към княза. Княз Януш смръщи вежди и настръхна, а Оленка впи сините си очи в лицето на Богуслав с израз на възхищение и благодарност.
	— Прости, ваше княжеско височество — каза Богуслав, като се обърна към Януш, който още не беше успял да се съвземе, — зная, че ти не можеше да постъпиш другояче, че ако беше последвал съвета ми, цяла Литва би загинала; но колкото и да те почитам като по-голям от мене и те обичам като брат, не ще престана да се препирам с тебе за Ян Казимеж. Ние сме тук свои, затова казвам, каквото мисля: непрежалим господар, добър, милостив, набожен, а на мене два пъти по-скъп! Нали аз пръв от поляците го придружавах, когато го пуснаха от френския затвор. Тогава бях още почти дете, но тъкмо затова няма да го забравя и с готовност бих пролял кръвта си, за да го предпазя поне от ония, които заговорничат срещу свещената му особа.
	При все че княз Януш беше вече разбрал играта на Богуслав, тя му се стори прекалено смела и рискована за такава дребна цел, та без да крие недоволството си, каза:
	— За Бога! За какви заговори срещу живота на нашия бивш крал говориш, ваше княжеско височество? Кой ги прави? Къде може да се намери такъв monstrum всред полския народ?… Това не се е случвало в Жечпосполита, откак свят съществува!
	Богуслав сведе глава.
	— Преди не повече от месец — каза той с тъга в гласа, — когато пътувах от Подлесието за Тауроги в електорска Прусия, при мене дойде един шляхтич… от знатен род… Изглежда, че той не знаеше моите истински чувства към нашия милостив господар и мислеше, че съм му враг като другите. Та той ми обещаваше да замине срещу значителна награда за Шльонск, да отвлече Ян Казимеж и жив или мъртъв да го предаде на шведите.
	Всички онемяха от ужас.
	— А когато аз отвратен и с гняв отхвърлих това предложение — завършваше Богуслав, — тоя безсрамник ми каза: „Ще отида при Раджейовски, той ще приеме и ще ми плати със злато…“
	— Не съм приятел на бившия крал — каза Януш, — но ако някой на мене направеше подобно предложение, ще заповядам без съд да го изправят пред стената и шест мускетари срещу него.
	— В първия миг и аз исках да постъпя така — отвърна Богуслав, — но разговорът беше между четири очи, затова щяха да се развикат срещу тиранията и своеволието на Радживиловци. Заплаших го само, че и Раджейовски, и шведският крал, дори самият Хмелницки би го осъдил на смърт за такова нещо; с една дума, докарах тоя престъпник дотам, та се отказа от замисъла си.
	— Това е нищо, не трябваше да бъде пуснат жив, заслужаваше най-малко да бъде набит на кол! — извика Корф.
	Внезапно Богуслав се обърна към Януш.
	— Надявам се, че той не ще избяга наказанието и пръв предлагам да не свърши с обикновена смърт, но само ваше княжеско височество може да го накаже, понеже е твой придворен и твой полковник…
	— За Бога! Мой придворен?… Мой полковник? Кой е той? Кой… Говори, ваше княжеско височество!
	— Нарича се Кмичиц! — каза Богуслав.
	— Кмичиц?!… — повториха всички в ужас.
	— Това не е вярно! — викна внезапно Билевичувна и стана от стола с блеснали очи и развълнувана гръд.
	Настана глухо мълчание. Едни още не се бяха опомнили от страшната новина на Богуслав, други бяха слисани от дързостта на тая девойка, която посмя да обвини в очите младия княз в лъжа: рошенският мечник започна да мънка: „Оленка! Оленка!“ — а Богуслав придаде на лицето си тъжен вид и рече без гняв:
	— Ако той е роднина или годеник на ваша милост, панно, много съжалявам, че съобщих тая новина, но ти го изхвърли от сърцето си, понеже не те заслужава…
	Тя постоя още малко изпълнена с болка, пламнала, ужасена; но постепенно лицето й застиваше, докато стана студено и бледо; тя се отпусна обратно на стола и каза:
	— Прости, ваше княжеско височество… Неоснователно възразих… От тоя човек всичко е възможно…
	— Нека ме накаже Бог, ако чувствам нещо друго освен съжаление — отговори княз Богуслав меко.
	— Той беше годеник на тая девойка — каза княз Януш — и сам ги сватосвах. Той беше млад човек, буен, имаше безброй провинения… Закрилях го от преследванията на закона, понеже бе добър войник. Знаех, че беше и че ще бъде раздорник. Но никога не съм очаквал, че един шляхтич ще е способен за подобни низости.
	— Той беше лош човек, отдавна знаех това! — каза Ганхоф.
	— И не ме предупреди? Защо? — попита Януш с укорителен тон.
	— Защото се страхувах, че ваше княжеско височество ще ме обвини в завист, понеже той навсякъде беше на една крачка пред мене.
	— Horribile dictu et auditu* — каза Корф.
	[* Страшно е да се казва и слуша (лат.). — Бел.прев.]
	— Ваша милост панове — викна Богуслав, — нека променим разговора! Ако на вас ви е тежко да слушате тия неща, какво остава за панна Билевичувна.
	— Ваше княжеско височество, благоволете да не ми обръщате внимание — каза Оленка, — аз мога да слушам вече всичко.
	Но и вечерта беше вече към края си; поднесоха вода за измиване на ръцете, след което княз Януш стана пръв и взе под ръка пани Корф, а княз Богуслав — Оленка.
	— Бог вече наказа изменника — каза й той, — защото който загуби тебе, загубва рая… Няма два часа, откак се запознах с тебе, прелестна девойко, и бих искал да те виждам вечно не всред болки и сълзи, а при удоволствия и щастлива…
	— Благодаря, ваше княжеско височество — отвърна Оленка.
	След като дамите се разотидоха, мъжете отново се върнаха на трапезата, за да търсят удоволствие в чашите, които се вдигаха много често. Княз Богуслав пиеше до забрава, понеже беше доволен от себе си. Княз Януш разговаряше с рошенския мечник.
	— Утре аз заминавам с войската за Подлесието — каза му той. — В Кейдани ще дойде шведски гарнизон. Бог знае кога ще се върна… Ваша милост не можеш да останеш тук с девойката, защото и за нея е неприлично да бъде между войската. Ще заминете двамата с княз Богуслав за Тауроги, където момичето ще може да намери място всред придворните дами при жена ми.
	— Ваше княжеско височество — отвърна рошенския мечник, — Бог и е дал собствен дом, защо ще трябва да ходим по чужди места. Голяма милост е от страна на ваше княжеско височество, че мислиш за нас… Но ние не искаме да злоупотребяваме с благоволението ти и повече желаем да се върнем под собствената си стряха.
	Князът не можеше да обясни на мечника всичките причини, поради които на никаква цена не биваше да изтърве Оленка от ръцете си, но част от тях каза с цялата груба откровеност на магнат.
	— Щом ваша милост желаеш да сметнеш това за благоволение, още по-добре… Но аз ще ти кажа, ваша милост, че това е и предпазливост. Там ще бъдеш заложник; там ще ми отговаряш за всички Билевичи, които зная добре, че не се числят към приятелите ми и са готови да вдигнат Жмудж, когато замина… Посъветвай ги, ваша милост, да си седят спокойно и да не действат срещу шведите, защото ти и сродницата ти ще отговаряте за това с главите си.
	Мечникът явно загуби търпение при тия думи, та отговори енергично:
	— Напразно бих се позовавал на правата си като шляхтич. Силата е на страната на ваше княжеско височество, а на мене ми е все едно къде ще бъда в затвора; дори по-добре там, отколкото тук!
	— Стига вече! — каза князът заплашително.
	— Щом стига, нека стига! — отговори мечникът. — Ще даде Бог тия насилия да се свършат и законът отново ще зацари. С две думи, ти, ваше княжеско височество, не ме заплашвай, понеже аз не се страхувам.
	Изглежда, че Богуслав видя гневните светкавици по лицето на Януш, та се приближи бързо.
	— Какво има? — каза той, като застана между двамата събеседници.
	— Казах на пан хетмана — отвърна мечникът раздразнен, — че предпочитам затвора в Тауроги, отколкото в Кейдани.
	— В Тауроги няма затвор, там е моят дом, в който ваша милост ще бъдеш като в своя. Зная, че хетманът иска да види в лицето на ваша милост заложник, но аз виждам само мил гост.
	— Благодаря на ваше княжеско височество — отговори мечникът.
	— Аз благодаря на ваша милост. Нека се чукнем и да пийнем заедно, защото казват, че приятелството трябва да се полее веднага, та да не увехне в зародиша си.
	След тия думи Богуслав заведе мечника при трапезата и там започнаха да се чукат и да пият една след друга наздравици.
	След един час мечникът се връщаше с колеблива крачка към стаята си и повтаряше полугласно:
	— Човечен пан! Благороден пан! По-честен няма да намериш и със свещ… Злато! Чисто злато… С готовност бих пролял кръвта си за него.
	А братовчедите останаха насаме. Те имаха още какво да си поприказват, а при това бяха дошли и някакви писма, та изпратиха пажа да ги вземе от Ганхоф и ги донесе.
	— Разбира се, в това, което каза за Кмичиц, нямаше нито дума истина, нали? — попита Януш.
	— Разбира се… Ти сам знаеш най-добре. Но какво? Признай! Мазарини не беше ли прав? С един удар да си отмъстиш жестоко на врага и да направиш пробив в тая прекрасна крепост… Какво? Кой друг ще направи това?… Това се нарича интрига, достойна за първия кралски двор в света. А тая Билевичувна е истински бисер, прелестна, великолепна, сякаш девойка от княжеска кръв! Мислех, че ще изскоча от кожата си!
	— Помни, че ти даде честна дума… Помни, че ще ни погубиш, ако оня публикува писмата.
	— Какви вежди! Какъв царствен поглед, чак те кара да тръпнеш… Откъде в това девойче такова почти царствено величие?… Веднъж в Антверпен видях Диана, избродирана майсторски на гоблен, като насъсква кучетата срещу любопитния Актеон*… Приличат си с нея като две капки вода!
	[* Според античната митология — ловец, който скришом гледал как се къпе богинята на лова Диана, за което тя го превърнала на елен и насъскала собствените му кучета да го разкъсат. — Бел.прев.]
	— Внимавай да не би Кмичиц да публикува писмата, че тогава нас ще ни изядат кучета.
	— Това не е вярно! Аз ще превърна тоя Кмичиц на Актеон и ще насъскам срещу него да го разкъсат. Два пъти вече го ударих здравата, ще дойде време да се сблъскаме още веднъж!
	По-нататъшният разговор бе прекъснат от влизането на пажа с писмото.
	Вилненският воевода взе писмото в ръка и го прекръсти. Той винаги правеше така, за да се предпази от лоши новини; после, вместо да го отвори, започна да го разглежда внимателно.
	Внезапно лицето му се промени.
	— Печатът е от пръстена на Сапеха! — възкликна той. — Писмото е от витебския воевода.
	— Отвори го по-скоро! — каза Богуслав.
	Хетманът го отвори и започна да го чете, като от време на време прекъсваше с възклицания:
	— Отива в Подлесието!… Пита дали нямам някакви поръчения за Тикочин!… Подиграва ми се!… Още по-лошо, защото слушай какво пише по-нататък:

	„Гражданска война ли искаш, ваше княжеско височество, още един меч ли искаш да забиеш в лоното на майката родина? Тогава ела в Подлесието, чакам те и вярвам на Бога, че с моите ръце ще накаже тщеславието ти… Но ако имаш милост към отечеството, ако съвестта ти се е пробудила, ако ваше княжеско височество съжаляваш за досегашните си постъпки и искаш да се поправиш, тогава имаш простор за дейност. Вместо да започваш вътрешни размирици, свикай всеобщо опълчение, вдигни селяните и удари шведите, докато самоувереният Понтус не очаква нищо такова и не проявява никаква бдителност. В тая работа, ваше княжеско височество, няма да ти пречи Ховански, защото до мене пристигат слухове от Москва, че те самите мислят там за поход към Инфлантия, макар да пазят това в тайна. Най-сетне, ако Ховански поиска да предприеме нещо, аз ще го държа за юздите и стига да мога наистина да повярвам, непременно ще помагам на ваше княжеско височество с всичките си сили за спасението на отечеството. Всичко зависи от ваше княжеско височество, понеже още има време да изоставиш кривия път и да заличиш вината си. Тогава ще се разбере от всички, че ваше княжеско височество си приел шведското покровителство не заради лични облаги, а за да спасиш Литва от окончателно поражение. Дано Бог осени ваше княжеско височество, за което го моля всеки ден, при все че ти благоволяваш да ме обвиняваш в завист.

	П. П. Чух, че обсадата на Нешвеж е вдигната и че княз Михал иска да се присъедини към нас, щом поправи нанесените щети. Виж, ваше княжеско височество, как постъпват благородните от твоята фамилия и следвай техния пример, а във всеки случай помисли, че сега е крайно време да избираш.“

	— Чу ли? — каза княз Януш, като свърши да чете.
	— Чух… и какво? — отговори Богуслав и гледаше втренчено братовчеда си.
	— Би трябвало да се отрека от всичко, всичко да изоставя, собствената си работа да разтуря със собствените си ръце…
	— И да се скараш с могъщия Карл Густав, а да прегръщаш краката на изгонения Казимеж, та да благоволи да ти прости и отново да те приеме на служба… А и пан Сапеха да молиш за застъпничество…
	Лицето на Януш се наля с кръв.
	— Ти забеляза ли как ми пише той: „Поправи се и ще ти простя“ — като началник към подчинените си!
	— Другояче би писал, ако шест хиляди саби се надвесят над врата му.
	— Все пак… — Тук княз Януш се замисли мрачно.
	— Какво все пак?
	— Може би ако постъпим така, както съветва Сапеха, това ще бъде спасение за отечеството?
	— А за тебе? За мене? За рода Радживил?…
	Януш не отговори нищо, подпря глава на стиснатите си пестници и се замисли.
	— Нека бъде така! — каза той най-после. — Да става, каквото ще.
	— Какво реши?
	— Утре тръгвам за Подлесието, а след седмица ще атакувам Сапеха.
	— Ти си истински Радживил! — каза Богуслав. И си подадоха ръце.
	След малко Богуслав отиде да си легне. Януш остана сам. Той прекоси един-два пъти стаята с тежка крачка, накрай плесна с ръце.
	Пажът-камериер влезе в стаята.
	— Астрологът да дойде при мене след един час с готов хороскоп — каза той.
	Пажът излезе, а князът отново започна да се разхожда и да чете своите калвинистки молитви. После запя полугласно псалми, като прекъсваше често, понеже се задъхваше, а от време на време поглеждаше през прозореца към звездите, които святкаха на небосвода.
	Лека-полека светлините в замъка угасваха, но освен астролога и княза още едно същество бдеше в своята стая — това бе Оленка Билевичувна.
	Коленичила пред леглото си, тя сплете двете си ръце върху главата и шепнеше със затворени очи:
	— Смили се над нас… Смили се над нас!
	За пръв път от заминаването на Кмичиц не искаше, не можеше да се моли за него.


	Трийсет и пета глава

	Пан Кмичиц наистина имаше пропускни писма от Радживил до всички шведски капитани, коменданти и губернатори да му дават навсякъде свободен път и да не му правят никакви пречки, но не смееше да си служи с тях. Защото предполагаше, че княз Богуслав е изпратил веднага от Пилвишки куриери на всички страни с предупреждение до шведите за онова, което се беше случило, и със заповед Кмичиц да бъде хванат. Затова пан Анджей взе чуждо име и дори промени външността си. Той избиколи Ломжа и Остроленка, където най-напред можеха да стигнат предупрежденията, и караше конете си заедно с компанията към Пшасниш, откъдето през Пултуск искаше да се добере до Варшава.
	Но преди да стигне до Пшасниш, направи кръг край пруската граница през Вонсош, Колно и Мишинец, понеже Кемлич и синовете му, запознати добре с тамошните гори, знаеха откъде може да се мине през тях, освен това имаха свои „връзки“ всред курпите*, от които можеха да очакват помощ в случай на нужда.
	[* Горско племе с доста първобитен живот. — Бел.прев.]
	По-голямата част от територията край границата беше вече заета от шведите, които обаче се ограничаваха да заемат по-значителните градове и не особено смело навлизаха в глухите и бездънни гори, населени с въоръжено население, което се занимаваше с лов, никога не излизаше от горите и беше още толкова диво, че само преди една година Мария Людвика беше заповядала да издигнат черква в Мишинец и настани там йезуити, които трябваше да проповядват вярата и да смекчават нравите на тия ни горски обитатели.
	— Колкото по-дълго не срещаме шведи, толкова е по-добре за нас — казваше старият Кемлич.
	— Но в края на краищата ще ги срещнем — отговаряше пан Анджей.
	— Който ги срещне край по-голям град, на него те често се страхуват да нанасят зло, защото в големия град винаги има някакво управление и някакъв по-старши командир, пред когото можеш да се оплачеш. Аз вече разпитвах хората по това и зная, че има заповеди от шведския крал, с които се забраняват своеволието и грабежът. Но по-малките разезди, изпратени далече от очите на командирите, не обръщат внимание на заповедите и грабят мирните хора.
	И така те се движеха през горите, без никъде да срещат шведи, а нощуваха из катранджийниците и горските селища. Между курпите се носеха най-различни слухове за нахлуването на шведите в страната, при все че почти никой от тях не ги беше виждал досега. Разправяше се, че дошъл някакъв народ иззад морето, който не разбира човешки език, не вярва в Господа Иисуса Христа, в пресвета Дева Мария, нито в светиите и е страшно хищен. Други говореха за необикновената лакомия на тия неприятели за добитък, кожи, лешници, медовина и сушени гъби; ако не им дадеш всички тия неща, те подпалвали гората. Някои твърдяха пък, че това е народ от върколаци, които обичат да ядат човешко месо, а най-вече месо от момичета.
	Под влияние на тези страшни вести, които бяха достигнали до най-затънтените дебри, курпите започнаха да се търсят и викат по горите. Тия, които правеха потаж и катран, и тия, които се занимаваха със събиране на хмел, и дърварите, и риболовците, които залагаха винтери по обраслите брегове на Росога, и бракониерите, и ловците, и пчеларите, и ловците на бобри сега се събираха в по-големите селища, слушаха разказите, разменяха си новини и се съвещаваха как да изтребят неприятеля, ако се появи в горите.
	Като пътуваше със свитата си, Кмичиц много пъти срещаше по-големи и по-малки групи от това население, облечени с конопени ризи и вълчи, лисичи или мечешки кожи. Често пъти те го спираха по промките и теснините и питаха:
	— Кой си ти? Да не си швед?
	— Не — отговаряше пан Анджей.
	— Нека Бог те пази!
	Пан Анджей наблюдаваше с любопитство тия хора, които живееха непрекъснато в горския мрак, чиито лица никога не бяха огрявани от открито слънце; удивляваше се на техния ръст, на смелия им поглед, откровения разговор и на държанието им, което съвсем не приличаше на селско.
	Кемлич и синовете му, които ги познаваха, уверяваха пан Анджей, че в цяла Жечпосполита няма по-добри стрелци от тях. Кмичиц забеляза, че всички имаха хубави немски пушки, които купуваха в Прусия срещу кожи. Той ги караше да му показват своята опитност в стрелбата и се слисваше от нея, а в себе си мислеше:
	„Ако ми се наложи да събирам чета, ще дойда тук.“
	В самия Мишинец намери струпан много народ. Повече от сто стрелци бяха непрекъснато на стража при жилището на свещениците, защото се страхуваха, че шведите ще се покажат най-напред тук, особено след като остроленският староста беше заповядал да се изсече път през горите, та свещениците от мисията да имат „достъп до света“.
	Производителите на хмел, които доставяха стоката си чак на прочутите пивовари в Псасниш и поради това минаваха за хора, видели света, разправяха, че в Ломжа, Остроленка и Псасниш е пълно с шведи, които се чувстват там като у дома си и събират данъци.
	Кмичиц почна да увещава курпите да не чакат шведите в гората, ами да нападнат Остроленка и да почнат война, а сам предлагаше себе си за техен предводител. Той намери мнозина готови, но двамата свещеници ги отклониха от тая безумна постъпка и предлагаха да чакат, докато се раздвижи цялата страна, а не да си навличат страшното отмъщение на неприятеля с преждевременна акция.
	Пан Анджей замина, но съжаляваше за пропуснатия случай. Останала му беше само тая утеха, дето се убеди, че стига някъде да избухне барут, по тия места няма да липсват защитници нито на Жечпосполита, нито на краля.
	„Ако е така и другаде, тогава ще може да се действа“ — мислеше той.
	И неговата гореща природа се стремеше към бързи действия, но разумът казваше: „Курпите сами не ще победят шведите… Ще преминеш значителна част от страната, ще видиш, ще се огледаш, а после ще послушаш кралската заповед.“
	И той продължи пътуването си. Когато излезе от дълбоките гори в по-гъсто населените места, из всички села видя необикновено движение. По пътищата беше пълно с шляхта, която пътуваше на брички, кабриолети, карети или на коне. Всички отиваха към най-близките градове и градчета, за да дават клетва за вярност към новия господар пред шведските командири. За това им се издаваха свидетелства, които да пазят самите тях и имотите им. В центровете на общините и околиите се обявяваха „капитулации“, които гарантираха свободата на вероизповядването и привилегиите на шляхтишкото съсловие.
	Шляхтата бързаше с тая задължителна клетва не толкова от желание, колкото по принуда, защото непокорните бяха заплашени с разни наказания и преди всичко с конфискации и грабежи. Говореше се, че тук-таме шведите вече започнали както във Велкополска да изтезават заподозрените. Говореше се също така тревожно, че нарочно били хвърляни подозрения върху по-богатите, за да бъдат ограбени.
	Поради всичко това беше опасно да се остава на село; и по-заможните се стремяха към градовете, та да се намират под непосредствения надзор на шведските командири и да избегнат обвиненията, че заговорничат срещу шведския крал.
	Пан Анджей слушаше внимателно онова, което говореше шляхтата, и макар че не желаеха особено да приказват с него, понеже е беден шляхтич, все пак разбра, че дори най-близките съседи, познати, па и приятели не говорят помежду си искрено за шведите и за новата власт. Наистина оплакваха се открито от „реквизициите“ и действително имаше за какво, тъй като във всяко село, във всяко градче пристигаха писма от командирите със заповед да доставят големи количества зърнени храни, хляб, сол, добитък, пари и често пъти тия заповеди надминаваха възможностите, особено защото изчерпеха ли се едни припаси, искаха други, а който не дадеше, изпращаха му екзекутор и той вземаше три пъти повече.
	Но старите времена бяха минали! Всеки правеше крайни усилия, делеше от залъка си и даваше, и плащаше, като се оплакваше и стенеше, а в душата си мислеше, че някога беше другояче. Но засега все още се утешаваха, че когато войната свърши, ще свършат и реквизициите. Това обещаваха и самите шведи, като казваха, че щом кралят заеме цялата страна, веднага ще почне да управлява бащински.
	Шляхтата, която се беше отказала от собствения си монарх и от отечеството си, която до неотдавна наричаше добрия Ян Казимеж тиранин и го обвиняваше, че се стреми към абсолютна власт, която му се противопоставяше за всичко, протестираше по сеймиките и сеймовете, а в жаждата за нещо ново и за промени стигна дотам, че почти без съпротива призна окупатора, стига само да има някаква промяна — сега се срамуваше дори да се оплаква. Та нали Карл Густав я беше освободил от тирана, та нали те бяха изоставили доброволно законния монарх, нали имаха тая промяна, която желаеха толкова силно.
	Затова именно дори най-интимните не говореха откровено помежду си какво мислят по нея и с готовност се съгласяваха с ония, които твърдяха, че и нападанията, и реквизициите, и грабежите, и конфискациите са само временни и неизбежни onera*, които ще се прекратят веднага когато Каролус Густавус се затвърди на полския трон.
	[* Тежести (лат.). — Бел.прев.]
	— Тежко е, пане брате, тежко — казваше понякога шляхтич на шляхтича, — но пак трябва да бъдем доволни от новия господар. Той е могъщ и велик воин; ще усмири казаците, ще спре турчина и ще прогони септентрионите от границите ни, а ние ще зацъфтим заедно с Швеция.
	— Дори и да сме недоволни — отговаряше друг, — какво може да се стори срещу такава сила? Буболечка не може да се бори с мечка…
	Понякога се позоваваха на новата си клетва. Кмичиц се възмущаваше, като слушаше подобни гласове и разсъждения, а веднъж, когато някакъв шляхтич говореше в странноприемницата в негово присъствие, че човек трябва да бъде верен на тоя, на когото е дал клетва, пан Анджей викна и му каза:
	— Ти, ваша милост, трябва да имаш две уста, едната за истинските, втората за фалшивите клетви, защото си се заклевал и в името на Ян Казимеж!
	На тоя разговор присъстваха и много други шляхтичи, понеже това се случи недалече от Пшасниш. И като чуха думите на Кмичиц, всички се раздвижиха; по лицата на едни личеше възхищение от смелостта на пан Анджей, други се изчервиха, накрай най-авторитетният каза:
	— Никой тук не е нарушил клетвата си към предишния крал. Той сам ни освободи от нея, като избяга от страната, без дори да се чувства задължен да я защитава.
	— Дано да пукнете! — викна Кмичиц. — А крал Локетек колко пъти е трябвало да бяга от страната, но пак се е върнал, защото народът не го е изоставил, защото в сърцата още е имало страх от Бога. Не Ян Казимеж е избягал, а продажниците избягаха от него и сега го хапят, за да разкрасят собствената си вина пред Бога и хората!
	— Твърде смело говориш, младежо. Откъде си ти, който искаш нас, местните хора, да учиш на страх Божи? Гледай да не те чуят шведите!
	— Щом се интересувате, ще ви кажа, че съм от княжеска Прусия и съм поданик на електора… Но произхождам от сарматска* кръв, чувствам обич към отечеството и се срамувам от дебелокожието на тоя народ.
	[* Сармат — поляк от старо време, който спазва древните обичаи. — Бел.прев.]
	Тук шляхтата забрави гнева си, огради го в кръг и започна да го разпитва любопитно и настоятелно:
	— Значи, ваша милост си от княжеска Прусия?… Хайде, разправяй какво знаеш! Какво прави там електорът? Не смята ли да ни спасява от тая беда?
	— От каква беда?… Щом сте доволни от новия си господар, не говорете за беда. Каквото сте си постлали, на него ще спите.
	— Доволни сме, че не можем другояче. С мечове стоят над главите ни. Но ти разправяй така, като че ли сме недоволни.
	— Дайте му да пийне нещо, та да му се развърже езикът. Говори смело, между нас тук няма предатели.
	— Всички сте предатели! — изгърмя пан Анджей. — И не искам да пия с вас, шведски слуги!
	След тия думи той излезе от странноприемницата и затръшна вратата, а те останаха засрамени и слисани; никой не се хвана за сабята, никой не тръгна подир Кмичиц да отмъсти за обидата.
	А той потегли направо за Пшасниш. На около половин час път от града го обгради шведски патрул и го поведе към комендантството. В тоя патрул имаше само шест райтари, и подофицерът беше седмият, затова Сорока и тримата Кемличи започнаха да поглеждат лакомо към тях като вълци на овце, а после питаха с очи Кмичиц дали не ще им заповяда да се поразвъртят малко.
	Пан Анджей също така изпитваше не по-малка съблазън, особено защото наблизо течеше Венгерка, чиито брегове бяха обрасли с папур; но се въздържа и се остави спокойно да го водят в комендантството.
	Там разказа на коменданта кой е, че произхожда от електорския край и всяка година отива с коне в Собота. Тримата Кемличи също имаха документи, с които се бяха снабдили в Ленг като добре познат им град; затова комендантът, който също беше немец от Прусия, не им създаде трудности, само ги разпита грижливо какви коне карат и поиска да ги види.
	А когато по негово искане прислугата на Кмичиц докара конете, той ги разгледа внимателно и каза:
	— Аз ще ги купя. На другиго бих ги отнел, но понеже си от Прусия, не ще ти направя зло.
	Кмичиц се посмути; ако станеше продажбата, не би имал оправдание да пътува по-нататък и би трябвало да се връща в Прусия. Затова поиска толкова висока цена, че беше почти два пъти по-голяма от истинската стойност на конете. Не щеш ли, офицерът не се нито възмути, нито пазари.
	— Добре — каза той. — Вкарайте конете в обора, а аз веднага ще ви донеса стойността.
	Тримата Кемличи се зарадваха в себе си, но пан Анджей се разсърди и започна да ругае. Но нямаше как, трябваше да вкарат конете. Иначе веднага щеше да се породи съмнение, че не са търговци на коне, а само привидно търгуват.
	В това време офицерът излезе отново и подаде на Кмичиц лист хартия с написан текст.
	— Какво е това? — каза пан Анджей.
	— Пари или все едно, че пари — квитанция.
	— А къде ще ми платят?
	— В главната квартира.
	— А къде е главната квартира?
	— Във Варшава — отговори офицерът и се усмихна злорадо.
	— Ние търгуваме само срещу налични пари… Как така? Какво значи това?… — започна да хленчи старият Кемлич. — Боже, света Богородице!
	Но Кмичиц се обърна към него, изгледа го сърдито и каза:
	— За мене думата на пан коменданта е готова пара. А до Варшава ще отидем с готовност, защото там можем да намерим у арменците ценни стоки, за които ще ни платят добре в Прусия.
	После, когато офицерът си отиде, пан Анджей каза на Кемлич за успокоение:
	— Тихо, дяволе! Тия квитанции са най-добрите пропуски, защото можем да стигнем дори до Краков с тях, уж се оплакваме, че не искат да ни платят. По-лесно ще получиш от бръмбар мед, отколкото пари от швед. Но това ми е много удобно. Швабата мисли, че ни е пратил за зелен хайвер, и не знае каква услуга ни прави… А на тебе аз ще ти платя от собствените си средства, та да не претърпиш загуба.
	Старецът си отдъхна и само по навик не преставаше да се оплаква още някое време:
	— Обраха ни, съсипаха ни, докараха ни до просяшка тояга!
	Но пан Анджей беше доволен, понеже виждаше пътя пред себе си отворен: той предварително допущаше, че и във Варшава не ще му платят, а най-вероятно изобщо никъде — следователно ще може да пътува все по-нататък, уж за да си търси правото, дори при шведския крал, който се намираше край Краков, зает с обсадата на старата столица.
	Засега пан Анджей реши да нощува в Пшасниш, за да отпочинат конете, и без да сменя привидното си име, все пак да свали от себе си кожата на дребен шляхтич. Той беше забелязал, че всички се отнасят пренебрежително към бедния коняр и всеки може по-лесно да го нападне, защото по-малко се страхува от отговорност за онеправдаването на бедняк. Също така по-трудно му беше с тая кожа да има достъп до по-заможната шляхта, а оттук по-мъчно да разбере кой какво мисли.
	Затова той се облече с дрехи като за своето съсловие и произход и отиде в кръчмата да се наприказва с братята шляхтичи. Но това, което чу, не го зарадва. По хановете и кръчмите шляхтата пиеше за здравето на шведския крал, чукаше чаши с шведските офицери за щастието на протектора и се смееше при подигравките, които офицерите си позволяваха за крал Ян Казимеж и за Чарнецки.
	Страхът за собствената кожа и имот така бяха понизили морала на хората, че те кокетничеха с нашествениците и с готовност поддържаха доброто им настроение. Все пак и това падение имаше своята граница. Шляхтата позволяваше да се подиграват с нея, с краля, с хетманите, с пан Чарнецки, само не с религията. И когато един шведски капитан заяви, че вярата на лютераните е също така добра както католическата, младият пан Грабковски, който седеше до него, не можа да издържи това светотатство, цапна го с брадвичката си по челото и възползван от суматохата, измъкна се от кръчмата и изчезна в тълпата.
	Започнаха да го преследват, но дойдоха вести, които насочиха вниманието на друга страна. Пристигнаха куриери със съобщения, че Краков се предал, че пан Чарнецки е в плен и последната преграда за шведското владичество е премахната.
	В първия момент шляхтата си глътна езика, но шведите започнаха да се веселят и да издават радостни възгласи. В черквата „Свети дух“, в черквата на бернардините и в неотдавна издигнатото от пани Мостовска манастирче на бернардинките бе заповядано да бият камбаните. Пехотата и райтарите излязоха от пивниците на площада и строени в боен ред, започнаха да гърмят с оръдия и пушки. После изкараха бъчви с водка, медовина и пиво за войската и гражданите, запалиха бурета с катран и пируваха до късна нощ. Шведите измъкваха гражданките от къщите им, за да танцуват с тях, да се веселят и лудуват. А всред тълпите развилнели се войници се влачеха групи от шляхтичи, които пиеха заедно с райтарите и трябваше да се преструват на радостни поради падането на Краков и поражението на пан Чарнецки.
	Отвращение овладя Кмичиц и той се прибра рано в квартирата си в покрайнините на града, но не можа да заспи. Измъчваше го треска и съмнения овладяха душата му дали твърде късно не се е върнал на правия път — когато вече цялата страна беше в шведски ръце. Понякога му идваше мисълта, че вече всичко е загубено и Жечпосполита никога не ще стъпи на крака.
	„Това вече не е злополучна война — мислеше си той, — която може да се свърши със загубата на някоя провинция, това е пълна гибел, цялата Жечпосполита става шведска провинция… Сами си направихме това, а аз повече от другите!“
	Тая мисъл го пареше, а съвестта го гризеше. Сънят бягаше от очите му… Сам не знаеше какво трябва да прави: да продължи ли пътя си, да остане ли на място, или да се връща… Дори да събере чета и да почне да напада шведите, те ще го преследват като разбойник, не като войник. Пък и сега той се намира в край, където никой не го познава. Кой ще се присъедини към него? Стичаха се при него безстрашни хора в Литва, където ги привличаше прочутият Кмичиц, но тук, дори някой да беше чувал за Кмичиц, щеше да го смята за предател и приятел на шведите, а съвсем сигурно беше, че никой не бе чувал за Бабинич.
	Нищо няма да излезе от това, няма смисъл и да отива при краля, късно е вече… Няма смисъл да отиде и в Подлесието, защото конфедератите го смятат за изменник, няма смисъл да се връща в Литва, защото там властва Радживил, няма смисъл да остане тук, защото по тия места няма никаква работа. Най-добре да предаде Богу дух, за да не гледа тоя свят, и да избяга от терзанията си.
	Но на оня свят дали ще бъде по-добре на такива, които са направили тежки грехове, а с нищо не са изкупили вината си и ще застанат пред съда с цялото им бреме? Кмичиц се мяташе в леглото си, сякаш лежеше на легло за изтезания. Такива непоносими мъки не бе претърпял дори в горската хижа на Кемлич.
	Той се чувстваше силен, здрав, предприемчив, душата му жадуваше да започне нещо, да действа, а ето че всички пътища му бяха затворени и ако ще да си блъска главата о стената, пак няма изход, няма спасение, няма надежда!
	След като се измъчи цяла нощ на леглото, скочи, още призори, събуди хората си и тръгна с тях напред. Отиваше към Варшава, но сам не знаеше защо. От отчаяние би избягал в Сечта, ако времената не се бяха променили и Хмелницки заедно с Бутурлин тъкмо бяха притиснали великия коронен хетман при Грудек, като носеха огън и меч из югоизточните краища на Жечпосполита и пращаха чак до Люблин хищническите си отряди.
	По пътя за Пултуск пан Анджей навсякъде срещаше шведски части, които ескортираха каруци с храна, зърно, хляб, бира и стада всякакъв вид добитък. Край стадата и колите вървяха групи селяни или дребни шляхтичи, които плачеха и стенеха, принудени да карат с колите си всичко това на няколко десетки километри. Щастлив беше оня, на когото позволяваха да се върне с колата си вкъщи, което не се случваше винаги, защото след превозването на провизиите подкарваха селяните и дребните шляхтичи на принудителна работа: да поправят замъците, да строят навеси, складове.
	Пан Кмичиц видя също, че близо до Пултуск шведите се държаха с хората по-строго, отколкото в Пшасниш, а понеже не можеше да разбере причините, почна да разпитва за тях срещаните по пътя шляхтичи.
	— Колкото повече наближаваш към Варшава, ваша милост — каза му един от срещнатите, — толкова по-жестоки угнетители ще видиш. Където наскоро са дошли и още не са се затвърдили, там са любезни, сами разгласяват кралските заповеди срещу потисниците и условията на капитулацията; но където вече се чувстват сигурно и където са се настанили близо до някакъв замък, там веднага нарушават всички обещания, не се съобразяват с нищо, онеправдават, дерат, грабят, ръка вдигат срещу черквите, духовниците и дори срещу монахините. Това тук не е още нищо, но каквото става в самата Велкополска, за него няма думи в човешките уста…
	И шляхтичът започна да разправя какво ставало във Велкополска, какви обирничества, насилия и убийства си позволявал жестокият неприятел, как разстрелвали, как изтезавали до смърт, за да узнаят къде има пари, как в самия Познан е бил убит главата на всички манастири в областта епископ Бранецки, а простия народ измъчвали така страшно, че косата настръхва при самата мисъл за това.
	— Навсякъде ще се стигне до това — казваше шляхтичът. — Божие наказание… Страшният съд е близко… Все по-лошо и по-лошо, а спасение отникъде.
	— Чудно ми е — каза Кмичиц, — защото аз не съм тукашен и не познавам хорските настроения по тия места, че така търпеливо понасяте тоя гнет вие, които сте шляхтичи и хора с рицарски дух.
	— Но с какво да се вдигнем? — отговори шляхтичът. — С какво?… В техни ръце са замъците, крепостите, оръдията, барутът, мускетите, дори ловните пушки за птици ни взеха. Надявахме се още на пан Чарнецки, но щом и той е в плен, а негово величество кралят е в Шльонск, кой ще помисли за съпротива?… Ръце има, само че в ръцете няма нищо, глава също няма…
	— И надежда няма! — каза Кмичиц глухо.
	Тук прекъснаха разговора, защото настигнаха шведска част, която караше коли, дребни шляхтичи и „реквизиции“. Това беше странна гледка. Брадати и мустакати райтари яздеха охранени като бикове коне; всеки опрял дясната си ръка на кръста, с кривната шапка, с десетки гъски и кокошки, навързани за седлото, и така яздеше всред облак от пера. От вида на войнствените им и горди лица човек лесно можеше да познае колко се чувстваха господарски, весело и в безопасност. А дребните шляхтичи вървяха пеш край колите, мнозина от тях боси, с клюмнали върху гърдите глави, навикани, наплашени, често пъти с бич подканвани да бързат.
	Когато Кмичиц видя това, устните му затрепераха като от треска и той почна да повтаря пред шляхтича, с когото пътуваше.
	— Ех, че ме сърбят ръцете, ех, че ме сърбят!
	— За Бога, тихо, ваша милост! — отговори шляхтичът. — Ще погубиш и себе си, и мене, и децата ми!
	Но пан Анджей неведнъж видя и други много по-удивителни гледки. Например понякога между райтарските части виждаше да вървят с тях по-малки или по-големи групички полски шляхтичи с въоръжени слуги, весели, с песни на уста, пияни, които се държаха с шведите и немците като с братя.
	— Как така? — питаше Кмичиц. — Едни шляхтичи преследват, а с други правят приятелство? Тия, които виждам между войниците, трябва да са ревностни продажници?
	— Не само ревностни продажници, но и по-лошо: еретици — отговори шляхтичът. — На нас, католиците, те тежат повече от шведите: те най-много грабят, имения палят, девойки отвличат, за частни разправии отмъщават. Цялата страна е разтревожена от тях, защото всичко им минава съвсем безнаказано и при шведските командири по-лесно ще намериш справедливост срещу швед, отколкото срещу наш еретик. Всеки командир, щом кажеш една дума, веднага ще ти отговори: „Аз нямам право да го преследвам, понеже не е мой човек — вървете при вашите съдилища.“ А какви ти съдилища сега, какви изпълнителни действия, когато всичко е в шведски ръце? Където шведът не се вмъкне, там го завеждат еретиците, а срещу черквите и духовниците най-вече те excitant*. Така си отмъщават на майката-родина за това, че когато в други християнски страни с право ги преследваха за техните заговори и безчестия, тя им осигури убежище и свобода за богохулната им вяра…
	[* Насъскват (лат.). — Бел.прев.]
	Тук шляхтичът прекъсна и се обърна неспокойно към пан Кмичиц:
	— Но ти, ваша милост, казваш, че си от княжеска Прусия, тогава може би сам си лютеранин?
	— Пазил ме Бог от това — отговори пан Анджей. — Аз съм от Прусия, но от род, който от векове е католически, защото ние сме дошли от Литва в Прусия.
	— Е, хвала на Всевишния, че се уплаших. Милостиви пане, qoud attinet* до Литва, и там не липсват друговерци, които имат могъщ началник в лицето на Радживил, а той излезе толкова голям предател, че навярно може да се мери само с Раджейовски.
	[* Що се отнася (лат.). — Бел.прев.]
	— Дано преди да дойде Нова година, дяволите да изтръгнат душата му от гърлото! — викна Кмичиц ожесточено.
	— Амин! — отговори шляхтичът. — И на неговите слуги, помощници, палачи, за които чак тук до нас стигнаха вести и без които той не би посмял да действа за гибелта на отечеството.
	Кмичиц побледня и не каза нито дума. Също така не питаше, не смееше да попита за какви помощници, слуги и палачи говори тоя шляхтич.
	Те пътуваха бавно и в Пултуск пристигнаха късно вечерта. Там повикаха Кмичиц в епископския дворец, наречен замъка, за да се легитимира пред командира.
	— Доставям коне за войската на негова шведска милост — каза пан Анджей — и имам квитанции, с които отивам във Варшава за пари.
	Полковник Израел (така се наричаше въпросният командир) се усмихна под мустак и каза:
	— О, бързай, ваша милост, бързай, а на връщане вземи кола, че да имаш на какво да караш парите.
	— Благодаря за съвета — отговори пан Анджей. — Аз разбирам, че ваша милост ми се подиграва… Но аз ще отида за своето, дори ако трябва да стигна до негово величество краля!
	— Върви, не прощавай своето! — каза шведът. — Доста добра сумичка имаш да вземаш.
	— Ще дойде такова време, та ще ми платите! — отговори Кмичиц, като излизаше.
	В самия град отново попадна на тържества, защото веселието по случай превземането на Краков щеше да продължи три дни. Тук обаче пан Анджей узна, че в Пшасниш може би умишлено бяха преувеличили триумфа на шведите; киевският пан кастелан* съвсем не бил паднал в плен, а получил право да напусне града с войската си, оръжието и със запалени фитили при оръдията. Разправяха, че се запътил за Шльонск. Това не беше голяма утеха, но все пак утеха.
	[* Хетман Стефан Чарнецки, главнокомандващ полските кралски войски против шведите. — Бел.прев.]
	В Пултуск имаше значителни сили, които под командването на Израел предстоеше да потеглят към пруската граница, за да подплашат електора; затова нито градът, нито замъкът, макар и много просторен, нито предградията можеха да поберат войниците. Тук за пръв път Кмичиц видя войска да квартирува в черква. Във великолепната готическа колегиатска* черква, построена преди повече от двеста години със средства на епископ Гижицки, беше настанена немска наемна пехота. Вътре храмът гореше от светлина като при великденска служба, понеже на каменния под бяха запалени огньове. Над огнищата димяха котли. Около буретата с пиво се трупаха войници чужденци, все стари разбойници, които бяха ограбили цялата католическа част от Немско и които навярно не за пръв път нощуваха в черква. Отвътре се чуваше врява и викове. Пресипнали гласове пееха войнишки песни; чуваха се крясъци и смехове на жени, които по онова време често се влачеха подир войската.
	[* Съборна католическа черква без епископ. — Бел.прев.]
	Кмичиц застана на отворената врата; през пушеците между червените пламъци той видя червените, пламнали от пиене мустакати лица на наемниците, които бяха насядали върху бурета и пиеха бира; други хвърляха зарове или играеха на карти; трети продаваха свещенически одежди; четвърти прегръщаха развратници, облечени с ярки рокли. Крясъците, смеховете, звънът на чашите и дрънкането на мускетите, ехото, което гърмеше в сводовете — всичко това го оглушаваше. Зави му се свят, дъхът замря в гърдите му: адът не би го ужасил повече.
	Най-сетне той се хвана за косата и побягна, като повтаряше сякаш полудял:
	— Боже, застъпи се! Боже, накажи! Боже, спасявай!


	Трийсет и шеста глава

	Във Варшава господари отдавна вече бяха шведите. Понеже Витенберг, същинският управител на града и командир на гарнизона, в тоя момент се намираше в Краков, като негов заместник управляваше Раджейовски. Не по-малко от две хиляди войници се намираха в същинския град, обграден с насипи, и из съседните на насипите юридики*, застроени с великолепни църковни и светски сгради. Кралският дворец и градът не бяха разрушени, защото пан Весел, маковски староста, ги беше отстъпил без бой, а сам заедно с гарнизона се бе измъкнал бързо, понеже се страхуваше от мъстта на личния си неприятел Раджейовски.
	[* Част от града или предградие, собственост на шляхтичи или духовенството, която не е подчинена на градските съдилища и жителите й не плащат никакви данъци на града. — Бел.прев.]
	Но когато пан Кмичиц започна да се оглежда по-отблизо и по-внимателно, по много къщи видя следи от хищнически ръце. Това бяха къщите на ония жители, които бяха избягали от града, понеже не желаеха да бъдат под чуждо владичество, или които се бяха съпротивлявали, когато шведите се катереха по насипите.
	От дворците на пановете, които се издигаха из юридиките, само ония бяха запазили старото си великолепие, чиито собственици духом и телом бяха на страната на шведите. Запазен беше следователно в цялото си великолепие дворецът на рода Казановски, понеже го пазеше Раджейовски, собственият дворец на последния, на пан хоронжи Конецполски и оня, който беше издигнал Владислав IV, а по-късно бе наречен Казимировски. Но църковните сгради бяха значително пострадали; дворецът на Денхоф беше полуразрушен, канцлерският или така нареченият Осолински, на улица Реформаторска, беше напълно ограбен. През прозорците надничаха немски наемници, а ония скъпи мебели, които покойният канцлер бе доставял от Италия на толкова висока цена, ония флорентински кожи, холандски гоблени, изкусно изработени бюра, инкрустирани със седеф, картините, бронзовите и мраморните статуи, венецианските и гданските часовници, ценното стъкло — всичко това или още лежеше безредно натрупано в двора, или вече опаковано, чакаше удобен случай, за да бъде изпратено по Висла за Швеция. Тия скъпи вещи бяха пазени от стража, но в това време те се похабяваха на открито и от дъжда.
	В много други градове можеше да се види същото и при все че столицата се бе предала без бой, на Висла вече чакаха трийсет грамадни речни кораба, готови да откарат плячката.
	Градът изглеждаше като чуждестранен. По улиците се чуваше повече чужд говор, отколкото полски: навсякъде се срещаха шведски и немски войници, френски, английски и шотландски наемници с най-различни облекла, с шапки, с лодкообразни гребенести шлемове, с кафтани, брони, полуброни, с чорапи или шведски ботуши, които приличаха на кани. Навсякъде чужда пъстрота, чужди носии, чужди лица, чужди песни. Дори конете бяха с по-различни форми от тия, с които бе свикнало окото.
	Наприиждали бяха и много арменци с тъмни лица и тъмни коси, покрити с цветни такета; те бяха дошли да купуват плячката.
	Но най-много учудваше големият брой цигани, които неизвестно защо се бяха стекли в столицата от всички страни заедно с шведите. Шатрите им се намираха при Уяздовския дворец и по цялата юридика на черквата „Свети Ян“ и сякаш представляваха отделен град от чергила вътре в зидания.
	Всред тия разноезични тълпи местните жители почти се губеха; за собствената си безопасност те гледаха да си стоят затворени по къщите, малко се показваха по улиците и винаги бързаха. Само от време на време някоя господарска карета, забързана към кралския дворец по Краковске пшедмешче, обградена с хайдуци, пажове или войска с полски униформи, напомняше, че това е полски град.
	Само в неделя и в празник, когато камбаните зовяха за черква, тълпи наизлизваха от къщите и столицата придобиваше стария си изглед, въпреки че и тогава пред черквите заставаха като ограда цели редици чужди наемници, за да гледат жените, да ги дърпат за роклите, когато те минаваха с наведени очи, да се смеят, а понякога и да пеят безобразни песни пред храмовете тъкмо тогава, когато вътре се служи литургия.
	Всичко това мина като привидение пред смаяните очи на пан Анджей, но той не остана дълго във Варшава, защото не познаваше никого и нямаше пред кого да отвори душата си. Той не влезе в по-близка връзка дори с ония полски шляхтичи, които се намираха в града и заемаха странноприемниците, построени по времето на крал Зигмунт ІІІ на улица Длуга. Наистина заговорваше с тоз-оня, за да узнае нещо ново, но това бяха горещи привърженици на шведите, които в очакване да се завърне Карл Густав висяха при Раджейовски и при шведските офицери с надежда да получат староства, конфискувани частни и църковни имоти или разни заложени имения. Всеки от тях заслужаваше да му се изплюят в очите, от което впрочем Кмичиц не се въздържаше особено много.
	Само за обикновените граждани Кмичиц чуваше, че съжалявали за старото време, за потиснатото отечество и за добрия крал. Шведите ги преследваха жестоко, вземаха им къщите, изстискваха контрибуции, затваряха ги.
	Разправяше се също, че занаятчийските еснафи имали скрито оръжие, особено майсторите на брони и доспехи, месарите, кожухарите и могъщият еснаф на обущарите, че непрекъснато чакали завръщането на Ян Казимеж, без да губят надежда, и при малка помощ отвъд били готови да ударят върху шведите.
	Когато слушаше това, Кмичиц не искаше да вярва на ушите си и в главата му не можеше да се побере, че хора от долно съсловие и с ниско обществено положение проявяват по-голяма любов към отечеството и вяра в законния крал, отколкото шляхтичите, които още с раждането си бяха длъжни да донасят това чувство на тоя свят.
	Но тъкмо шляхтичите и магнатите заставаха на страната на шведите, а простолюдието проявяваше най-голяма готовност за съпротива и често се случваше, когато шведите подкарат тия хора на работа за укрепяването на Варшава, те да предпочетат боя и затвора, дори самата смърт, но не да помагат за засилването на шведската мощ.
	Извън Варшава в страната кипеше като в кошер. Всички пътища, градове и градчета бяха задръстени от войска, от шляхтишки и пански войници, от панове и шляхтичи в услуга на шведите. Всичко беше взето, присвоено, победено, всичко беше така шведско, сякаш тая страна винаги е била в техни ръце.
	Пан Анджей не срещаше други хора, а само или шведи, или шведски привърженици, или хора отчаяни, равнодушни, които бяха убедени до дъното на душата си, че всичко е вече пропаднало. Никой не мислеше за съпротива, тихо и бързешком изпълняваха такива заповеди, за половината, дори за една десета част от които в миналото щеше да възникне съпротива и протести. Уплахата беше толкова голяма, че дори тия, които търпяха неправди, славеха високо милостивия протектор на Жечпосполита.
	В миналото много пъти се бе случвало шляхтичите да посрещат с пушка и начело на въоръжените си слуги полските цивилни или военни пратеници за събиране данъци или други задължения — днес се определяха данъци, каквито се харесваха на шведите, а шляхтичите ги плащаха така покорно, както овцете дават вълната си на стригачите. Случваше се един и същи данък да се събира два пъти. Нямаше смисъл да се защитава човек с квитанции — добре поне, ако офицерът екзекутор не натопеше старата квитанция във вино и не заповядаше на предявителя й да я изяде. Но и това нищо! „Vivat protector!“ — извикваше шляхтичът, а когато офицерът си заминеше, накарваше слугата си бързо да се качи на покрива и да гледа дали не идва друг. И да се свършваше всичко само с шведските контрибуции! По-лоши от неприятеля бяха както тук, така и навсякъде продажниците. Отмъщаваха за стари спорове, стари обиди, преместваха граничните могилки между имотите, заграбваха ливади и гори и всичко това минаваше безнаказано за приятеля на шведите. А най-лоши бяха друговерците. Не само това. От хора несретници, отчаяни, авантюристи и комарджии се образуваха въоръжени групи. Те нападаха селяните и шляхтата. Помагаха им шведски и немски мародери и всякакъв вид нехранимайковци. Страната пламна от пожари; над градовете тежеше въоръженият войнишки пестник, в горите нападаха разбойници. Никой не мислеше за подобряване положението на Жечпосполита, за спасение, за отхвърляне на ярема… Никой не хранеше надежди…
	Случи се, та близо до Сохачев шведски и немски скитници обсадиха пан Лушчевски, сохачевски староста, когото изненадаха в частното му имение в Струги. Макар и стар, той беше войнствен човек и се защитаваше енергично. Тъкмо тогава оттук мина пан Кмичиц, а понеже търпението му вече беше забрало като цирей, готов да се пукне при най-малък повод, пукна се именно при Струги. И той разреши на Кемлич и хората му да „перат“, а и сам връхлетя върху нападателите така силно, че ги разби, изсече, никого не остави жив, дори пленниците заповяда да бъдат удавени. Пан старостата, комуто помощта сякаш падна от небето, посрещна спасителя си с благодарност и веднага се залови да го гощава, а пан Анджей, като видя пред себе си големец и политик, при това и човек със стари възгледи, призна му омразата си към шведите и започна да го разпитва какво мисли за бъдещата съдба на Жечпосполита с надежда, че пан старостата ще влее някакъв балсам в душата му.
	Но старостата имаше съвсем друго гледище за това, което бе станало, и каза:
	— Ваша милост пане! Не зная какво бих казал, ако ваша милост ме беше попитал тогава, когато мустаците ми бяха още рижи, а умът затъмнен от желанията на тялото, но днес мустаците ми са побелели и нося седемдесетгодишен опит на гърба си; аз виждам бъдещето, понеже съм близо до гроба, та ще ти кажа, че не само ние, дори да поправим грешките си, но и цяла Европа няма да сломи шведското могъщество…
	— Как е възможно това? Откъде се взе то?! — възкликна Кмичиц. — Кога Швеция е била толкова могъща? Нима полският народ не е по-голям, нима не можем да имаме повече войска? Нима нашата войска е отстъпвала когато и да било по храброст на шведската?
	— Нашият народ е десет пъти по-голям; богатство Бог ни е дал толкова, че в моето Сохачевско староство се ражда повече пшеница, отколкото в цяла Швеция, а колкото се отнася до храбростта, аз участвах в боя при Кирхолм, когато ние, три хиляди хусари, разбихме на пух и прах осемнайсет хиляди най-добра шведска войска.
	— Е, щом е така — каза Кмичиц, чиито очи чак светнаха при спомена за Кирхолм, — какви са тия земни причини, поради които не бихме могли да ги победим и сега?
	— Преди всичко това — каза старецът бавно, — че ние се смалихме, а те пораснаха, че ни завоюваха посредством нашите собствени ръце, както по-рано завоюваха немците чрез немците. Такава е Божията воля и няма сила, повтарям, която би могла да им се противопостави днес.
	— Ами ако шляхтата се опомни и се обедини около своя крал, ако всички грабнат оръжие, какво съветваш, ваша милост, че трябва да се направи и какво ще направиш ти самият?
	— Тогава ще тръгна с другите, ще загина и съветвам всекиго да загине, защото после ще дойдат такива времена, които е по-добре да не видим…
	— Не могат да дойдат по-лоши! Кълна се, че не могат!… Това е невъзможно!… — извика Кмичиц.
	— Виждаш ли, ваша милост — каза пан старостата, — преди края на света и преди Страшния съд ще дойде антихрист и е казано, че тогава злите ще вземат връх над справедливите, сатани ще ходят по света, вяра, противна на истинската, ще проповядват и ще привличат хората в нея. С Божие позволение злото ще победи навсякъде, чак до оня момент, когато ангели с тръби ще възвестят края на света…
	Тук пан старостата се наведе назад във фотьойла, в който седеше, притвори очи и продължи да говори с тих, тайнствен глас:
	— Казано е, че ще има личби… Знаци на слънцето във вид на ръка и меч имаше… Боже, бъди милостив към нас, грешните!… Злите вземат връх над справедливите, защото шведът и неговите привърженици побеждават… Истинската вяра е в упадък, ето че лютераните се надигат… Хора, нима не виждате, че „dies irae, dies ilia“* наближава… Аз съм на седемдесет години, стоя край брега на Стикс, гледам за лодкаря и лодката… Аз виждам!…
	[* Ден на гнева, оня ден (лат.) — начален стих на средновековна песен за Страшния съд. — Бел.прев.]
	Тук пан старостата млъкна, а Кмичиц го загледа със страх, защото твърденията му се видяха основателни, заключенията сполучливи, той се уплаши от съда и се замисли дълбоко.
	Но пан старостата не гледаше към него, а пред себе си и накрай каза:
	— Как тогава можем да победим шведите, когато това е Божие допущение, ясно отгатната и предсказана в пророчествата воля… Ей, към Ченстохова, хора, към Ченстохова!*…
	[* Ченстоховският манастир е бил обект на особена религиозна почит. — Бел.прев.]
	И пан старостата замлъкна отново.
	Слънцето тъкмо залязваше, надничаше само отстрани в стаята, пречупваше се в дъга през кръглите стъкла с оловна обковка и образуваше седмоцветни ивици на пода. Останалата част от стаята беше в мрак. На Кмичиц ставаше все по-страшно и имаше мигове, когато му се струваше, че щом тая светлина изчезне, веднага ангелски тръби ще почнат да зоват на съд.
	— За какви пророчества говориш, ваша милост? — попита той най-сетне старостата, защото мълчанието му се стори по-страшно.
	Вместо да отговори, старостата се обърна към вратата за съседната стая и викна:
	— Оленка! Оленка!
	— За Бога! — възкликна пан Кмичиц. — Кого викаш, ваша милост?…
	В тоя миг той вярваше във всичко, вярваше, че неговата Оленка по някакво чудо е прехвърлена от Кейдани тук и сега ще покаже пред очите му.
	И забрави всичко, впи взор във вратата и чакаше, без да може да си поеме дъх.
	— Оленка! Оленка! — повтори старостата.
	Вратата се отвори: влезе не Билевичувна, а една прекрасна, стройна, висока девойка, подобна донякъде на Оленка по сериозното си лице, обляно със спокойствие. Тя беше бледа, може би болна, а може и уплашена от неотдавнашното нападение и вървеше с наведени очи, така някак леко и тихо, сякаш я движеше невидим повей.
	— Това е дъщеря ми — каза старостата. — Синовете ми не са вкъщи. Те са с краковския пан, а заедно с него при нашия нещастен избраник.
	След това се обърна към дъщеря си:
	— Ваша милост панно, най-напред поблагодари на тоя рицар, че ни спаси, а после ни прочети пророчеството на света Бригида.
	Момичето се поклони пред пан Анджей и излезе, а след малко се върна с печатни свитъци в ръка и като застана в седмоцветната светлина, започна да чете със звучен и сладък глас:
	— Пророчество на света Бригида: „Най-напред ще ти покажа пет крале и техните държави: Густав, син на Ерик, ленив осел, понеже изостави правилното богослужение и премина на фалшиво. Захвърли апостолската вяра и въведе в кралството лютеранско изповедание, с което сложи петно на славата си. Виж «Еклезиаст», където се казва за Соломон, че опетнил славата си чрез идолопоклонство…“
	— Чуваш ли, ваша милост? — попита старостата, като показваше на Кмичиц палеца на лявата си ръка, а другите пръсти държеше готови за броене.
	— Чувам.

	„Ерик, син на Густав, вълк поради ненаситната си алчност — четеше девойката, — заради която си навлече омразата на всички хора и на брата си Ян. Най-напред заподозря Ян, че заговорничи с датчанина и с Полша, и го измъчи с война, а като го хвана заедно с жена му, четири години го държа в подземие. Най-сетне Ян беше изваден от затвора и подпомогнат от променливото щастие, победи Ерик, отне му короната и го хвърли във вечна тъмница. Ето един непредвиден случай!“

	— Внимавай — каза старостата. — Това е вече втори!
	Девойката четеше по-нататък:

	„Ян, брат на Ерик, горд орел, три пъти победител на Ерик, на датчанина и септентриона. Синът му Зигмунд беше избран на полския трон и в него тече благородна кръв. Слава на неговите издънки!“

	— Разбираш ли? — питаше старостата.
	— Да даде Бог много години на Ян Казимеж — отговори Кмичиц.

	„Карл, княз на Судермания*: овен, защото както овните водят стадото, така той отведе шведите към заблудата. Той именно се бореше срещу правдата.“
	[* Судермания, всъщност Сьодерманланд — област в Средна Швеция. — Бел.прев.]

	— Това е вече четвърти! — прекъсна старостата.

	„Петият, Густав Адолф — четеше девойката, — убит агнец, но не без петно, чиято кръв стана причина за страдание и раздори.“

	— Да! Това е Густав Адолф — каза старостата. — За Кристина* не се споменава, защото са изброени само мъже. Сега ваша милост панно, чети края, който се отнася точно за днешното време.
	[* Кралица Кристина Шведска (1626–1689), в 1654 г. отстъпила короната си на Карл Густав. — Бел.прев.]
	Девойката зачете следното:

	„Ще ти покажа шестия, който ще възбуни сушата и морето и ще натъжи простите хора… който ще вземе в своя ръка времето на моето наказание. Ако не достигне бързо целта си, моят съд ще се надвеси над него и ще постави държавата му в страдания, и ще стане, както е писано: бунт сеят, а страдания и болки ще пожънат. Аз ще накажа не само това кралство, но и богатите и могъщи градове, защото е призован гладният, който ще изяде техния имот. Няма да мине без вътрешни злини, а раздорите ще изобилстват. Ще властват глупци, а мъдрите и старите няма да вдигнат глави. Почитта и правдата ще са в упадък, докато дойде оня, който ще успокои гнева му с молитва и който няма да поскъпи душата си от любов към истината.“

	— Ето, ваша милост — каза старостата.
	— Всичко така се сбъдва, че навярно само слепият може да се усъмни! — отговори Кмичиц.
	— Затова и шведите не могат да бъдат победени — отговори старостата.
	— Докато дойде оня, който няма да поскъпи душата си от любов към истината! — възкликна Кмичиц. — Пророчеството оставя надежда! Значи не съд ни чака, а спасение!
	— Содом е щял да бъде пощаден, ако се бяха намерили в него десет праведници — отговори старостата, — но и толкова не били намерени. Така не ще се намери и оня, който няма да поскъпи душата си от любов към истината, и часът на съда ще удари.
	— Пане староста, пане староста, това е невъзможно! — отговори Кмичиц.
	Но докато пан старостата да отговори, вратата се отвори и в стаята влезе един възрастен вече човек с ризница и мускет в ръка.
	— Пан Шчебжицки? — попита старостата.
	— Да — отговори новодошлият, — чух, че нехранимайковци обсадили ваша милост, та побързах да дойда на помощ със слугите си.
	— Без Божия воля нито косъм няма да падне от главата на човека — отговори старецът. — Тоя рицар вече ме отърва от опасността… А ти, ваша милост, откъде идваш?
	— От Сохачев.
	— Чу ли нещо ново?
	— Всяка новина все по-лоша, ваша милост старосто. Нови беди…
	— Какво се е случило?
	— Краковското, Сандомежкото, Руското, Люблинското, Белското, Волинското и Киевското воеводство са се подчинили на Карл Густав. Актът вече е подписан и от пратениците, и от Карл.
	Старостата почна да клати глава, най-после се обърна към Кмичиц.
	— Гледай! — каза той. — И ти още мислиш, че ще се намери оня, който не ще поскъпи душата си от любов към истината?
	Кмичиц започна да скубе косата си.
	— Отчаяние! Отчаяние! — повтаряше той възбудено. А пан Шчебжицки продължаваше да говори:
	— Разправят също, че ония остатъци от войска, които се намират при пан хетман Потоцки, вече отказват послушание и искат да отиват при шведа. Хетманът вече не бил сигурен за живота си при тях и трябва да направи, което те поискат.
	— Бунт сеят, а страдания и болки ще пожънат — каза старостата. — Който иска да се покае за греховете си, вече е време!
	Но Кмичиц не можеше да слуша повече нито пророчествата, нито новините; той искаше час по-скоро да възседне коня и да разхлади главата си на чист въздух. Затова скочи и почна да се сбогува със старостата.
	— Къде така бързаш? — попита го старецът.
	— За Ченстохова, защото и аз съм грешник!
	— Тогава не те задържам, при все че бих искал да те нагостя, но това е по-бърза работа, тъй като денят на съда е близо.
	Кмичиц излезе, а след него излезе и девойката. Тя искаше да замести баща си при изпращането на пан Анджей, понеже краката на старостата вече не го държаха.
	— Остани със здраве, девойко — каза Кмичиц. — Ти не знаеш колко много ти желая доброто!
	— Ако ваша милост ми желаеш доброто — отговори на това девойката, — направи ми тогава една услуга. Ваша милост отиваш в Ченстохова… Ето ти един златен злот… вземи го, моля, и го дай за литургия в параклиса.
	— За чие добро? — попита Кмичиц.
	Пророчицата сведе очи, тъга обля лицето й, а едновременно слаба руменина бликна по бузите й и тя отговори с тих глас, който приличаше на шумол от листа:
	— За доброто на Анджей, за да го върне Бог от кривия път…
	Кмичиц се дръпна две крачки назад, изблещи очи и от изумление не можеше да каже нито дума.
	— В името на Христа! — каза той най-после. — Какъв е тоя дом? Къде съм аз?… Само пророчества, предсказания и указания… Ти, ваша милост панно, се наричаш Оленка и даваш за литургия за доброто на грешния Анджей?… Това не може да бъде обикновено съвпадение, това е пръст Божий… това… това… ще полудея!… За Бога, ще полудея!…
	— Какво ти е, ваша милост?
	Но той я хвана буйно за ръцете и започна да ги тръска.
	— Пророкувай ми по-нататък, кажи ми докрай!… Ако твоят Анджей се опомни и заличи вината си, дали Оленка ще му остане вярна?… Говори, казвай, че иначе няма да си отида!…
	— Какво ти е, ваша милост?
	— Дали Оленка ще му остане вярна? — повтаряше Кмичиц. Внезапно очите на девойката се напълниха със сълзи.
	— До последния дъх, до часа на смъртта! — отговори тя разридана.
	Още не беше довършила, а Кмичиц вече се просна цял в краката й. Тя искаше да избяга, но той не я пусна, целуваше нозете й и повтаряше:
	— Аз също така съм грешен Анджей, който иска да се покае!… Аз също така имам своята любима Оленка. Дано твоят се покае, а моята да ми остане вярна… Дано думите ти бъдат пророчество… Балсам и надежда вля в изтерзаната ми душа… Бог да те възнагради. Бог да те възнагради!
	След това скочи, яхна коня и замина.


	Трийсет и седма глава

	Думите на дъщерята на сохачевския староста изпълниха пан Кмичиц със силна надежда и цели три дни не излизаха от главата му. Денем на коня, нощем в леглото той размишляваше за онова, което му се беше случило, и винаги идваше до заключението, че това не можеше да бъде проста случайност, а е по-скоро Божие указание и предсказание, че ако издържи, ако не се отклони от правия път, от тоя именно, който му беше посочила Оленка, тогава девойката ще му остане вярна и ще го надари с някогашното си чувство.
	„Щом дъщерята на старостата — размишляваше пан Кмичиц — остава вярна на своя Анджей, който досега не е започнал да се поправя, тогава още не е угаснала надеждата и за мене, който имам искрено желание да служа на отечеството, на добродетелта и краля!“
	Но, от друга страна, пан Анджей не беше лишен и от грижи. Той имаше искрено желание, но дали не започна твърде късно? Дали имаше още някакъв път, някакъв удобен случай? С всеки изминат ден изглеждаше, че Жечпосполита затъва все повече и повече и мъчно можеше човек да затваря очи пред страшната истина, че няма вече спасение за нея. Кмичиц не желаеше нищо повече, освен да започне някаква дейност, но не виждаше готови за това хора. Непрекъснато нови лица, непрекъснато нови фигури минаваха пред него през време на пътуването му, но техният вид, слушането на техните разговори и разисквания само отнемаше и остатъка от надежда.
	Едни духом и телом бяха минали на шведска страна, за да търсят там лична облага; те пиеха, гуляеха и се веселяха като на задушница и давеха в чашите и разпътството своя срам и шляхтишка чест.
	Други в непонятно заслепение говореха за могъществото, което ще се създаде от съединението на Жечпосполита с Швеция под скиптъра на първия пълководец на света — и тия хора бяха най-опасните, защото бяха искрено убедени, че пред такова обединение трябва да наведе глава orbis terrarum*.
	[* Целият свят (лат.). — Бел.прев.]
	Трети, като сохачевския староста, хора благородни и с хубави чувства към отечеството, изследваха личбите по земята и небето, повтаряха пророчества и виждаха волята Божия във всичко, което ставаше, както и непреодолимо предназначение; те идваха до заключение, че няма надежда, няма спасение, че наближава краят на света и следователно би било лудост да се мисли за земното спасение, а не за небесното.
	Четвърти най-сетне се криеха по горите или бягаха в чужбина.
	И така пан Кмичиц срещаше само разпътни, развалени, безумни или страхливи и отчаяни; не срещаше обаче хора с вяра.
	А в това време шведската сила растеше. Вестта, че останалите войски се бунтуват, заговорничат, заплашват хетманите и искат да минат на шведска страна, ставаше все по-сигурна с всеки изминат ден. Слухът, че пан хоронжи Конецполски с дивизията си се е предал на Карл Густав, прозвуча като гръм по всички краища на Жечпосполита и прогони остатъка от вяра в сърцата, понеже пан Конецполски беше збаражки рицар*. Последваха го яворовският староста и княз Димитър Вишньовецки, когото не спря увенчаното с безсмъртна слава име.
	[* Прочул се при отбраната на Збараж срещу Хмелницки. — Бел.прев.]
	Започнаха вече да се съмняват и за пан маршал Любомирски. Тия, които го познаваха добре, твърдяха, че амбицията превишава у него разума и любовта към отечеството, че досега стоял на страната на краля, понеже го ласкаело това, дето очите на всички били обърнати към него, дето едни и други го дърпали, канели, втълпявали му, че съдбата на отечеството е в негови ръце. Но изправен пред успехите на шведите, той беше започнал да се колебае, да се бави и все по-ясно заради собствената си гордост даваше на нещастния Ян Казимеж да почувства, че може да го спаси или да го унищожи окончателно.
	Кралят изгнаник седеше в Глогов и от шепата верни, които деляха неговата съдба, все някой го напускаше и преминаваше към шведите. Така слабите се пречупват в дните на несрета, дори такива, на които първият порив на сърцето заповядва да тръгнат по честен и трънлив път. Карл Густав ги приемаше с отворени обятия, награждаваше ги, обсипваше ги с обещания, изкушаваше останалите верни, привличаше ги и простираше все по-широко своето владичество; самата съдба отстраняваше всички пречки пред краката му, той завладяваше Полша с полски сили, побеждаваше без бой.
	Върволици от воеводи, кастелани, кралски и литовски чиновници, цели тълпи въоръжени шляхтичи, цели хоронгви несравнима полска конница се намираха в неговия стан, гледаха новия господар в очите, готови да се отзоват при всяко негово кимване.
	Остатъците от кралските войски все по-настоятелно викаха на хетмана си: „Иди, преклони побелялата си глава пред величието на Карл… Иди, защото искаме да бъдем с шведите!“
	— При шведите! При шведите!
	И в подкрепа на думите блесваха хиляди саби.
	А в същото време войната на изток продължаваше. Страшният Хмелницки отново обсади Лвов, а пълчищата на съюзниците му преминаваха покрай непревземаемите стени на Замошч, разливаха се по цялото Люблинско воеводство и достигаха до самия Люблин.
	Литва беше в ръцете на шведите и на Ховански. Радживил започна война в Подлесието; електорът се бавеше, но всеки момент можеше да нанесе последен удар върху едва живата Жечпосполита; засега обаче се укрепяваше в кралска Прусия.
	От всички страни при шведския крал пристигаха пратеничества да му честитят щастливата победа.
	Зимата наближаваше, листата падаха от дърветата, орляци гарвани, врани и чавки бяха напуснали горите и се носеха над селата и градовете на Жечпосполита.
	Оттатък Пьотрков Кмичиц отново попадна на шведски части, които бяха заели всички пътища. Някои отиваха към Варшава след превземането на Краков, защото се говореше, че Карл Густав, като приел изразите на вярност от южните и източните воеводства и подписал „капитулацията“, чакал само да се предадат и остатъците от войски, командвани от пан Потоцки и Лянцкоронски, и после веднага щял да тръгне за Прусия, та затова изпращал войската си напред. Никъде по пътя не пречеха на пътуването на пан Анджей, защото шляхтата изобщо не предизвикваше подозрения и множество въоръжени групи се движеха заедно с шведите; други пътуваха за Краков било за да се поклонят на новия господар, било да измолят от него нещо, затова никого не питаха нито за пропуски, нито за паспорти, още повече че близо до Карл, който се преструваше на милостив господар, не смееха да безпокоят никого.
	Последното нощуване на пан Анджей преди пристигането му в Ченстохова се падна в Крушина, но едва се бе настанил, и там пристигнаха гости. Най-напред дойде шведска част от около сто конници, командвана от няколко офицери и един сериозен капитан. Той беше човек на средна възраст с доста внушителен изглед, едър, силен, плещест, с проницителни очи и макар да носеше чужда униформа и да изглеждаше на чужденец, щом влезе в кръчмата, заговори на пан Анджей на най-чист полски език, като го разпитваше кой е и къде отива.
	Тоя път пан Анджей каза, че е шляхтич от Сохачевско, защото на офицера би могло да се стори странно, че поданик на електора е дошъл чак толкова навътре в страната. Но като узна, че пан Анджей отива при шведския крал, за да се оплаче, дето не искат да му платят дължимата сума, офицерът каза:
	— Най-добре е човек да се моли при главния олтар и ти постъпваш правилно, ваша милост, че отиваш при самия крал, защото, макар той да има хиляди работи на главата си, не отказва да изслуша никого, а пък към вас шляхтичите е толкова любезен, та чак шведите ви завиждат.
	— Стига само да има пари в съкровищницата…
	— Карл Густав не е като някогашния ваш Ян Казимеж, който трябваше да прави заеми дори от евреите, защото, каквото имаше, веднага го даваше на първия, който го помоли. Пък и стига една работа да успее, пари в съкровището няма да липсват.
	— За каква работа говориш, ваша милост?
	— Твърде малко се познаваме, пане рицарю, та да ти издавам тайни. Знай само, че след едва-две седмици съкровището на шведския крал ще тежи толкова, колкото султанското.
	— Може би някой алхимик ще му направи пари, защото отникъде няма да ги получи в тая страна.
	— В тая страна ли? Стига да протегне човек смело ръка. А на нас смелост не ни липсва, доказателство е, че властваме тук.
	— Вярно! Вярно! — каза Кмичиц. — Ние сме много доволни от това владичество, особено ако ни научите по какъв начин да събираме пари като трески…
	— Тия начини бяха в ръцете ви, но вие бихте предпочели да гинете от глад, отколкото да вземете нещичко оттам.
	Кмичиц погледна офицера изпитателно.
	— Ех, има такива места, срещу които дори татарите се страхуват да вдигнат ръка! — каза той.
	— Ти си прекалено досетлив, пане рицарю — отговори офицерът, — но помни, че отиваш за пари не при татарите, а при шведите.
	По-нататъшният разговор бе прекъснат от пристигането на нова въоръжена група. Офицерът навярно я очакваше, защото изскочи бързо от кръчмата. А Кмичиц излезе подир него и застана на вратата, за да види кой пристига.
	Най-напред дойде една затворена карета, впрегната с четири коня и обградена от отряд шведски райтари. Офицерът, който разговаряше с Кмичиц, тръгна пъргаво към нея, отвори вратичката и направи дълбок поклон на особата, която седеше вътре.
	„Трябва да е някой големец…“ — помисли Кмичиц.
	В това време от кръчмата изнесоха запалени факли. От каретата слезе важна персона, облечен като чужденец с дълъг до коленете плащ, подплатен с лисичи кожи, и с шапка с пера.
	Офицерът грабна факел от ръцете на един райтар и като се поклони още веднъж, каза:
	— Оттук, ваше превъзходителство!
	Кмичиц се оттегли бързо в кръчмата, а те влязоха веднага след него. Вътре офицерът се поклони за трети път и каза:
	— Ваше превъзходителство! Аз съм Вейхард Вжешчович, ordinarius proviantmagister* на негово кралско величество Карл Густав, изпратен с ескорт да посрещне ваше превъзходителство.
	[* Офицер по снабдяването с храни (лат.). — Бел.прев.]
	— Приятно ми е да се запозная с такъв знаменит кавалер — каза черно облеченият големец и отвърна на поклона с поклон.
	— Желае ли ваше превъзходителство да се спре за по-дълго тук или ще пътуваме веднага?… Негово кралско величество бърза да види ваше превъзходителство.
	— Имах намерение да се спра в Ченстохова, за да присъствам на богослужение — отговори новопристигналият, — но във Велун получих съобщение, че негово кралско величество ми заповяда да бързам, ето защо, като починем малко, ще продължим пътя си, а в това време отпрати, ваша милост, досегашния ескорт и поблагодари на капитана, който го командва.
	Офицерът отиде да издаде съответни заповеди. Пан Анджей го спря по пътя.
	— Кой е този пан? — попита той.
	— Барон Лизола, пратеник на германския император, който отива при нашия господар от страна на Бранденбургския двор — отговори офицерът.
	След тая думи излезе, а подир малко се върна.
	— Заповедите на ваше превъзходителство са изпълнени — каза той на барона.
	— Благодаря — отговори Лизола.
	И с голяма, макар и много господарска любезност посочи на Вжешчович място срещу себе си.
	— Нещо много силен вятър почва да духа навън — каза той — и иде дъжд. Може би ще се наложи да останем по-дълго. Засега да си побъбрем преди вечерята. Какво ново тук? Чух, че малополските воеводства се подчинили на негово шведско величество.
	— Това е вярно, ваше превъзходителство. Негово кралско величество чака само да се подчинят и останалите войски, след което веднага ще тръгне за Варшава и Прусия.
	— Дали е сигурно, че те ще се подчинят?
	— Делегатите на войската са вече в Краков. Впрочем те не могат да постъпят другояче, тъй като нямат избор. Ако не преминат към нас, Хмелницки ще ги унищожи до крак.
	Лизола наведе умната си глава над гърдите.
	— Страшни, нечувани неща! — каза той.
	Разговорът се водеше на немски език. Кмичиц не изпускаше нито една дума.
	— Ваше превъзходителство — отговори Вжешчович, — това, което стана, трябваше да се случи.
	— Възможно е; все пак човек мъчно би могъл да не чувства симпатия към тая сила, която падна пред нашите очи, и който не е швед, трябва да съжалява за това.
	— Аз не съм швед, но щом самите поляци не съжаляват, и аз не се смятам задължен да съжалявам — отвърна Вжешчович.
	Лизола го изгледа внимателно.
	— Вярно, че името на ваша милост не е шведско. От каква народност сте, моля?
	— Аз съм чех.
	— Моля! Значи, поданик на германски император?… Значи, имаме един господар.
	— Аз съм на служба при негово величество шведския крал — отговори Вжешчович и се поклони.
	— Съвсем не желая да ви засегна заради тая служба — отвърна Лизола, — но такива служби биват временни, а като поданик на нашия милостив господар, където и да бъдеш, ваша милост, на когото и да служиш, не можеш да смяташ за свой естествен господар някого другиго.
	— Това не отричам.
	— Затова ще ти кажа искрено, ваша милост, че нашият господар го боли за тая прекрасна Жечпосполита, за съдбата на прекрасния й монарх и не може да гледа с милостиво или доброжелателно око ония свои поданици, които помагат за окончателното пропадане на тая приятелска нам държава. Какво са ти направили поляците, ваша милост, та проявяваш към тях такова лошо чувство?…
	— Ваше превъзходителство! Много бих могъл да кажа по това, но се страхувам да не злоупотребя с търпението на ваше превъзходителство.
	— Ти, ваша милост, ми изглеждаш не само офицер на място, но и разумен човек, а моята служба ми налага да гледам, да слушам и да питам; затова говори, ваша милост, дори най-подробно, и не се страхувай, че ще загубя търпение. Напротив, ако някога се явиш да искаш служба при императора, което от сърце ти желая, ще намериш приятел в моето лице, който ще те оправдае и ще повтори твоето основание, ако рекат да те обвиняват за сегашната ти служба.
	— Тогава ще кажа всичко, което мисля. Както по-малките синове на много благородници, така и аз бях принуден да търся щастието си вън от границите на страната, та дойдох тук, където и народът има еднаква кръв с моя, и чужденците приемат с готовност на служба.
	— Лошо ли те приеха, ваша милост?
	— Дадоха ми да завеждам солните мини. Намерих тук хляб, достъп до хората и до самия крал. Сега служа на шведите и все пак, ако някой поиска да ме сметне за неблагодарник, веднага бих му възразил.
	— На какво основание?
	— А на какво основание трябва да се изисква повече от мене, отколкото от самите поляци? Къде са днес поляците? Къде са сенаторите на това кралство, князете, магнатите, шляхтата, рицарите, ако не в шведския стан? А пък те първи би трябвало да знаят какъв е техният дълг, къде е спасението и къде гибелта на отечеството им. Аз следвам техния пример, тогава кой от тях има право да ме нарече неблагодарник? Защо аз, чужденецът, трябва да бъда по-верен от полския крал и на Жечпосполита, отколкото те самите? Защо би трябвало да се отказвам от тая служба, за която те сами се предлагат?
	Лизола не отговори нищо. Подпря глава на ръката си и се замисли. Можеше да се предположи, че слуша шума на вятъра и плисъка на есенния дъжд, който започна да шиба в прозорците на кръчмата.
	— Продължавай, ваша милост — каза той най-сетне, — ти наистина ми говориш интересни неща.
	— Аз търся щастието си там, където мога да го намеря — каза Вжешчович, — а че тоя народ загива, не е нужно да се грижа за това повече от него самия. Пък и да се грижех, това никак не би помогнало, понеже те трябва да загинат!
	— Защо?
	— Първо, защото сами искат това; второ, защото са си го заслужили. Ваше превъзходителство! Има ли по света друга страна, в която може да се види толкова безредие и своеволие?… Какво правителство има тук? Кралят не управлява, понеже не му дават… Сеймовете не управляват, защото ги разтурват… Нямат войска, защото не искат да плащат данъци; нямат послушание, защото послушанието е противно на свободата; няма справедливост, защото няма кой да изпълнява присъдите и всеки по-силен ги тъпче; в тоя народ няма чувство за вярност, ето че всички изоставиха своя крал; няма любов към отечеството, щом го предадоха на шведите срещу обещанието, че постарому не ще им се пречи да своеволничат… Къде другаде би могло да се случи подобно нещо? Кой народ по света би помагал на неприятеля да завоюва собствената му земя? Кой би напуснал така краля си не заради тирания, не заради зли постъпки, а защото дошъл друг, по-силен? Къде има такъв човек, който да обича повече личния си интерес и да гази обществените работи? Какво имат те, ваше превъзходителство?… Нека ми посочи някой поне едно тяхно качество: дали солидност, дали разум, дали опитност, дали издръжливост, дали въздържание? Какво имат те? Хубава конница? Да! Но нищо повече… И нумидийците са се славели с конницата си, и галите също са имали славна конница, както може да се прочете у римските историци, но къде са те? Загинаха, както и тия трябва да загинат. Който иска да ги спасява, той само си губи времето напразно, понеже те самите не желаят да се спасяват!… Само безумци, своеволници, зли и продажници населяват тая земя!
	Вжешчович изрече последните думи с истинско избухване на омраза, странна в чужденец, който беше намерил хляба си при тоя народ; но Лизола не се учудваше. Опитен дипломат, той познаваше света и хората, знаеше, че който не умее да се отплаща сърдечно на своя благодетел, той ревностно търси вината в него, та с това да прикрие собствената си неблагодарност. Пък може би и признаваше, че Вжешчович е прав, та не протестираше; вместо това попита внезапно:
	— Пане Вейхард, католик ли си, ваша милост?
	Вжешчович се смути.
	— Да, ваше превъзходителство! — отговори той.
	— Във Велун чух, че имало някои, които увещавали негово кралско величество Карл Густав да заеме Ченстоховския манастир на Ясна гура… Вярно ли е това?
	— Ваше превъзходителство! Манастирът се намира близо до шльонската граница и Ян Казимеж може да получава помощи от него. Трябва да го заемем, за да попречим на това… Аз пръв обърнах внимание и затова негово кралско величество повери на мене тая задача.
	Тук Вжешчович прекъсна внезапно, спомни си за Кмичиц, който седеше в другия край на странноприемницата, и като се приближи до него, попита:
	— Пане рицарю, разбираш ли немски?
	— Нито дума, дори ако почнат жив да ме дерат! — отговори пан Анджей.
	— Жалко, понеже искахме да те поканим на общ разговор.
	След тия думи Вжешчович се обърна към Лизола:
	— Тук има един чужд шляхтич, но не разбира немски, та можем да говорим свободно.
	— Аз нямам нищо тайно за казване — отговори Лизола, — но понеже съм също католик, не бих искал да се нанесе някакво зло на това свето място… А тъй като съм сигурен, че и негово императорско величество има същото чувство, ще моля негово кралско величество да пощади монасите. А ти, ваша милост, не бързай да заемаш манастира до ново решение.
	— Аз имам ясни, макар и тайни инструкции; само пред ваше превъзходителство не ги крия, понеже искам винаги да служа вярно на моя господар, императора. Ваше превъзходителство обаче може да бъде спокоен, че светото място не ще бъде поругано с нищо. Аз съм католик…
	Лизола се усмихна и в желанието си да изтръгне истината на тоя по-неопитен човек, попита шеговито:
	— Но ще претърсите съкровището на монасите, нали? Няма да мине без това, а?
	— Това може да се случи — отговори Вжешчович. — Пресветата Дева не се нуждае от талерите в игуменския сандък. Щом всички плащат, нека плащат и монасите.
	— Ами ако се отбраняват?
	Вжешчович започна да се смее:
	— В тая страна никой не ще се отбранява, а днес вече и никой не може да се отбранява. Те имаха време за това!… Сега е много късно.
	— Много късно — повтори Лизола.
	С това разговорът се свърши. След вечерята заминаха. Кмичиц остана сам. За него това беше най-лошата нощ между всички след заминаването му от Кейдани.
	Когато слушаше думите на Вейхард Вжешчович, той трябваше с всички сили да се въздържа, за да не викне: „Лъжец, куче такова!“ — и да не се нахвърли със сабя въз него. Ако не направи това, то е, защото за жалост чувстваше и признаваше истината в думите на тоя чужденец, истина страшна, която пареше като огън, но беше добросъвестна.
	„Какво бих могъл да му кажа? — мислеше той. — С какво да възразя освен с пестници? Какви доказателства да приведа?… Истина лаеше той… Дано го куршум удари!… А и тоя императорски големец му призна, че всичко е вече свършено и е късно за всякаква отбрана.“
	Кмичиц до голяма степен страдаше може би защото това „много късно“ беше присъда не само за отечеството, но и за неговото лично щастие. А пък тая мъка вече му стигаше; сили вече не му оставаха, понеже цели седмици не беше чул нищо друго, освен че всичко е пропаднало, че вече не е време, че е много късно. Никакъв лъч на надежда не падна никъде в душата му.
	При пътуването все по-далече и по-далече той бързаше, беше на кон по цели дни и нощи именно за да избяга от тия предсказания, за да може най-сетне да намери някакво кътче, някакъв човек, който би му влял поне капка надежда. Вместо това намираше все по-голям упадък, все по-голямо отчаяние. Най-после думите на Вжешчович препълниха чашата на огорчението и жлъчта; те му показаха ясно онова, което беше досега неясно догаждане: че не толкова шведите, септентрионите и казаците са убили отечеството му, колкото целият народ.
	„Безумци, своеволни, зли и продажници населяват тая земя — повтаряше пан Кмичиц думите на Вжешчович — и няма други!… Краля не слушат, сеймовете разтурят, данъци не плащат, сами помагат на неприятеля да завоюва тая земя. Трябва да загинат!“
	„За Бога! Да можех поне в една лъжа да го хвана! Нима освен конница у нас няма нищо хубаво, никаква добродетел, а само зло?“
	Пан Кмичиц търсеше отговор в душата си. Той беше вече толкова уморен и от пътя, и от тревогите, и от всичко, което преживя, та започна да му се вие свят. Почувства, че е болен и го овладя смъртна изнемога. В мозъка му наставаше все по-голям хаос. Мяркаха се познати и непознати лица, такива, които познаваше от по-рано, и такива, които беше срещнал при пътуването си.
	Тия фигури говореха сякаш на сейм, привеждаха сентенции, пророчества, а всички приказваха за Оленка. Тя чакала спасение от пан Кмичиц, но Вжешчович го държеше за ръцете, гледаше го в очите и повтаряше: „Много късно! Което е шведско, то е шведско!“ — а Богуслав Радживил се смееше и пригласяше на Вжешчович. След това всички започнаха да крещят: „Много късно! Много късно! Много късно!“ — и като грабнаха Оленка, изчезнаха с нея някъде в мрака.
	На Кмичиц се стори, че Оленка и отечеството е едно и също и че беше загубил и двете, че доброволно ги беше предал на шведите.
	Тогава го обземаше толкова силна мъка, че той се събуждаше и гледаше със слисани очи около себе си или се ослушваше във вятъра, който виеше на разни гласове в комина, в стените, на покрива и през всички пролуки свиреше като на орган.
	Но виденията се връщаха. Оленка и отечеството отново се сливаха в ума му в едно същество, което Вжешчович отвеждаше нанякъде, като казваше: „Много късно! Много късно!“
	Така пан Анджей пробълнува цялата нощ. Навремени, когато съзнанието му се връщаше, той мислеше, че ще заболее тежко, и вече искаше да вика Сорока, за да му пусне кръв. Но в това време започна да се развиделява; Кмичиц скочи от леглото и излезе пред странноприемницата.
	Едва първите зари разпръскваха мрака; денят обещаваше да бъде хубав; облаците се бяха струпали на дълги пасма и ивици на запад, но изтокът беше чист; по бавно побледняващото небе блещукаха незаслонени от изпаренията звезди. Кмичиц събуди хората си, сам се облече с празнични дрехи, защото беше неделя, и тръгнаха на път.
	След лошата безсънна нощ Кмичиц беше уморен и телом, и духом.
	Дори тая есенна утрин, бледа, но ведра, скрежна и ясна, не можеше да разпръсне тъгата, която гнетеше сърцето на рицаря. Надеждата изгоря в него до последния стрък и угасна като лампа, чието масло се е свършило. Какво ще му донесе тоя ден? Нищо! Същите тъги, същото терзание, съвсем сигурно е, че ще увеличи бремето върху душата му, а няма да го намали.
	И той пътуваше мълчалив, впил очи в някаква точка, която блестеше силно на хоризонта. Конете пръхтяха на хубаво време; хората започнаха да пеят със сънни гласове утринната си молитва.
	През това време се развиделяваше все повече, небето от бледо ставаше зелено и златисто, а оная точка на хоризонта започна така да блести, че очите се присвиваха от тоя блясък.
	Хората престанаха да пеят и всички гледаха в същата посока, най-сетне Сорока каза:
	— Чудо ли е това или какво?… Нали там е запад, а пък сякаш слънцето изгрява!
	Наистина светлината растеше пред очите, от точка стана кръгче, от кръгче кръг, отдалече човек би казал, че някой е окачил над земята грамадна звезда, която разсява неизмерими блясъци.
	Кмичиц и хората му гледаха смаяни това светлинно явление, което трептеше, сияеше, и не знаеха какво имат пред очите си.
	Но ето че откъм Крушина наближи селянин с каруца. Когато Кмичиц се обърна към него, видя, че селянинът държи шапката си в ръце и се моли, загледан в далечната светлина.
	— Ей, селянино, какво свети така? — попита пан Анджей.
	— Черквата на Ясна гура! — отговори селянинът.
	— Слава на пресвета Дева Мария! — възкликна Кмичиц и свали шапка от главата, а после и хората му последваха неговия пример.
	След толкова дни неприятности, съмнения и разочарования пан Анджей внезапно почувства, че в него става нещо странно. Едва прозвучаха в ушите му думите: „Черквата на Ясна гура!“ — и тъгата изчезна от него, сякаш някой я свали с ръка.
	Някакво неизразимо страхопочитание, но същевременно придружено от непозната, велика, блажена радост, овладя рицаря. От тая черква, която светеше на височината в първите лъчи на слънцето, се излъчваше надежда, каквато пан Кмичиц не беше изпитвал отдавна, утеха, която беше търсил напразно, непобедима сила, на която искаше да се облегне. В него сякаш се вля нов живот и започна да тече по жилите му заедно с кръвта. Той отдъхна дълбоко като болен, който се събужда от треска, от безсъзнание.
	А черквата блестеше все по-силно, сякаш беше събрала в себе си цялата слънчева светлина. Цялата област лежеше в подножието й, а тя гледаше от височината към нея и човек би казал: неин страж и покровител.
	Кмичиц дълго не можа да откъсне очи от тая светлина и се насищаше и лекуваше от нейната гледка. Лицата на хората му бяха сериозни и изпълнени с боязън.
	Внезапно в тихия ранен въздух се разнесе камбанен звън.
	— Слез от конете! — извика пан Анджей.
	Всички скочиха от седлата, коленичиха на пътя и започнаха молитва. Кмичиц я изговаряше, а войниците отговаряха в хор. През това време пристигнаха нови коли; като видяха хората, които се молеха на пътя, селяните се присъединиха към тях и групата ставаше все по-голяма.
	Когато най-сетне молитвата беше свършена, пан Анджей стана, а след него и хората му, но те продължиха вече пътя си пеш, като водеха конете за юздите и пееха: „Слава вам, светли двери…“
	Пан Анджей вървеше толкова бодро, като че ли имаше криле на раменете си. При завоите на пътя черквата ту изчезваше, ту се показваше отново. Когато я закриваха възвишения или долища, на Кмичиц се струваше, че мрак обгръща света, но когато блесваше отново, тогава и всички лица засияваха.
	Така вървяха дълго. Черквата, манастирът и стените наоколо се виждаха все по-ясно, ставаха все по-великолепни, по-огромни. Най-сетне съзряха и града в далечината, а под възвишението цял ред къщи и хижи, които при грамадната черква изглеждаха като малки птичи гнезда.
	Беше неделя и когато слънцето вече се издигна доста нагоре, пътят се изпълни с каруци и пешеходци, които отиваха на черква. От високите камбанарии започнаха да звънят големи и малки камбани и да изпълват въздуха с чудесни звуци. В тая гледка и в тия медни звуци имаше някаква мощ, някакво безкрайно величие, а едновременно и спокойствие. Тоя къс земя в подножието на Ясна гура съвсем не приличаше на останалата част от страната.
	Тълпи от хора се чернееха около черковните стени. В подножието на възвишението стояха стотици коли, брички, кабриолета, двуколки; човешката гълчава се смесваше с цвиленето на конете, вързани за колове. По-нататък отдясно покрай главния път, който водеше към възвишението, се виждаше цяла редица от бараки, в които продаваха метални и восъчни воти*, свещи, икони, шкаплежи**. Човешките вълни се носеха свободно навсякъде.
	[* Различни предмети, които окачват на олтарите като благодарност за получена помощ или изцеление (лат.). — Бел.прев.]
	[** Парченца плат с инициалите на Христос и Богородица, които се носят на шията след освещаване. — Бел.прев.]
	Портите бяха широко отворени, който искаше — влизаше, който искаше — излизаше на стените при оръдията нямаше никакви войници. Очевидно черквата и манастира ги пазеше самата светост на мястото — а може би вярваха на писмата на Карл Густав, с които той гарантираше пълната им безопасност.


	Трийсет и осма глава

	Селяни и шляхтичи, граждани на разни части на страната, хора на всякаква възраст, от двата пола и от всички съсловия пълзяха на колене от крепостната порта към черквата и пееха набожни песни. Тая река течеше извънредно бавно и всеки миг се спираше, когато телата се притиснеха много плътно. Над тях се вееха знамена като дъги. Понякога песните замлъкваха и тълпите почваха да четат молитва, а тогава гърмът на душмите се носеше от единия край до другия. Между песен и песен, между молитва и молитва тълпите млъкваха и удряха чело о земята или се просваха с разперени ръце; тогава се чуваха само жалните и пронизителни гласове на просяците, които седяха на двата бряга на тая човешка река и откриваха за публичен показ осакатените си крайници. Техният вой се смесваше със звъна на монетите, хвърляни в тенекиените и дървените им съдинки. И отново реката от глави течеше по-нататък, и отново звучаха песни.
	Колкото повече реката се приближаваше до вратата на черквата, вълнението растеше и се превръщаше в екстаз. Виждаха се протегнати към небето ръце, вдигнати нагоре очи, бледи от вълнение или пламнали от молитва лица.
	Съсловните различия бяха изчезнали; селските аби се бяха смесили с контошите, войнишките униформи с жълтите дрехи на гражданите.
	При вратата на черквата натискът се засили още повече. Човешките тела бяха образували вече не река, но толкова плътен мост, че можеше да се мине по главите и раменете, без да се докосне земята с крак. За гърдите не достигаше въздух, за телата пространство, но духът, който ги оживяваше, им даваше желязна отпорност. Всеки се молеше, никой не мислеше за нищо друго; всеки носеше върху себе си блъсканицата и тежестта на цялата тая маса, но никой не падаше и тласкан от хилядите, чувстваше в себе си сила за хиляди и с тая сила вървеше напред, потънал в молитва, в упоение, в екзалтация.
	Кмичиц, който пълзеше с хората си в първите редици, се намери заедно с първите в черквата, после течението го вкара в чудотворния параклис*, където тълпите се хвърлиха ничком, като плачеха и прегръщаха пода с ръце и го целуваха развълнувано. Същото правеше и пан Анджей, а когато най-сетне се осмели да повдигне глава, чувството на блаженство, щастие и същевременно на смъртен страх направи почти да загуби съзнание.
	[* Параклис, в който се намира прочутата икона на света Богородица, смятана за чудотворна. — Бел.прев.]
	В параклиса цареше червен мрак, който не можеха да разпръснат пламъчетата на свещите пред олтара. Пъстра светлина навлизаше също така през прозоречните стъкла и всички тия червени, виолетови, златни, огнени блясъци трептяха по стените, плъзгаха се по статуите, чупките, провираха се в затъмнената глъбина и изтръгваха оттам някакви неясни предмети, сякаш потънали в сън. Тайнствените блясъци се разпръсваха и скупчваха така незабелязано с мрака, че изчезваше всякаква разлика между светлото и сянката. Свещите на олтара имаха златни ореоли. Димът от кандилниците образуваше пурпурна мъгла; бялата одежда на духовника, който служеше литургия, святкаше с притъмнени цветове на дъгата. Всичко тук беше полувидимо, полузаслонено, неземно: неземни блясъци, неземни мракове — тайнствено, тържествено, благословено, изпълнено с молитва, с боготворение, със светост…
	От главния кораб на черквата долиташе шумът от смесени човешки гласове като огромен екот на море, а тук цареше дълбока тишина, нарушавана само от гласа на монаха, който произнасяше ектениите.
	Иконата беше още закрита, та очакването спираше дъха в гърдите. Виждаха се само взрени в една посока очи, неподвижни лица, сякаш вече разделени със земния живот, скръстени молитвено пред устата ръце както на ангелите по иконите.
	Пеенето на монаха се съпровождаше от орган с меки и сладки тонове, които сякаш се лееха от отвъдземни флейти. Понякога се струваше, че те струят като вода от извор, после, че ръмят тихо и гъсто като обилен майски дъжд.
	Изведнъж избухна гръм от тръби и тимпани — тръпки преминаха по сърцата.
	Завесата на иконата се разтвори на две страни и поток от брилянтна светлина рукна отгоре към богомолците.
	Стонове, плач и викове се разнесоха в параклиса.
	— Salve Regina! — завикаха шляхтичите. — Monstra! Те esse matrem!*
	[* Здравей, царице! Чудо! Прояви се като майка (лат.). — Бел.прев.]
	А селяните зовяха:
	— Пресвета Девичко! Златна Дево! Ангелска царице! Спаси ни, помогни, утеши ни, смили се над нас!
	И дълго звучаха тези викове заедно с риданието на жените, с воплите на нещастните, с молбите за чудо на болните или хромите.
	Душата на Кмичиц за малко не изхвръкна; той чувстваше само, че има пред себе си някаква безпределност, която не може да разбере и да обгърне, но пред която всичко изчезва. Какво значеха съмненията пред тая вяра, която не можеше да побере цялото битие? Какво значи бедствието пред такава утеха? Какво е шведската мощ пред такава защита? Какво струва човешката злоба при такова покровителство?…
	Тук мислите му се прекъснаха и се превърнаха само в чувства; той се забрави, унесе, престана да разбира кой е, къде се намира!… Струваше му се, че е умрял, че душата му лети заедно със звуците на органа, смесва се с пушека на кадилниците; протегна нагоре ръце, свикнали с меч и проливане на кръв, и стоеше, коленичил в упоение, възхитен.
	А литургията беше към края си. Пан Анджей сам не разбра как отново се намери в главния кораб на черквата. Един свещеник проповядваше от амвона, но Кмичиц дълго още нищо не чуваше, нищо не разбираше, както пробуден от сън човек не осъзнава веднага къде свършва сънят и къде започва действителността.
	Първите думи, които чу, бяха: „Тук ще се обновят сърцата и ще се поправят душите, защото нито шведът ще може да победи тая сила, нито тия, които бродят в мрака, ще победят истинската светлина!“
	„Амин!“ — каза в себе си Кмичиц и започна да се бие в гърдите, понеже сега му се струваше, че е сгрешил тежко, като е смятал, че всичко е вече пропаднало и че отникъде няма надежда.
	След свършване на литургията той спря първия срещнат монах и му заяви, че иска да се види с игумена по въпроси за черквата и манастира.
	Игуменът го прие веднага. Той беше човек в зряла възраст, която вече отиваше към залеза си. Лицето му беше безкрайно добродушно. Черна гъста брада обграждаше лицето му, а очите му бяха сини, спокойни и гледаха проницателно. С бялото си расо той изглеждаше просто като светец. Кмичиц целуна ръкава на дрехата му, а той притисна главата му до себе си и го попита кой е и откъде иде.
	— Идвам от Жмудж — отговори пан Анджей, — за да служа на пресветата Дева, на изтерзаното отечество и на изоставения му крал, срещу които съм грешил досега, но това ще призная подробно при светата изповед, и моля още днес или утре да бъда изповядан, защото разкаянието за провиненията ми ме кара да направя това. Истинското си име също ще ти кажа, благоговейни отче, при спазване тайната на изповедта, тъй като то зле настройва хората срещу мене и може да попречи за поправянето ми. Пред хората искам да се наричам Бабинич, по името на едно от именията ми, сега взето от неприятеля. Освен това аз нося важно съобщение, което те моля, отче, да изслушаш търпеливо, понеже се отнася за тая света обител и за манастира!
	— Похвалявам желанието на ваша милост и решението да поправиш живота си — отговори свещеник Кордецки, игумен на манастира. — Що се отнася до изповедта, ще изпълня твоето ревностно желание, а сега слушам.
	— Дълго пътувах — започна Кмичиц, — много видях и много изпатих… Неприятелят се е утвърдил навсякъде, навсякъде еретиците надигат глава, дори и наши католици преминават на страната на неприятеля, който, одързостен от това и от превземането на двете ни столици, сега възнамерява да вдигне светотатствена ръка срещу Ясна гура.
	— От кого имаш това сведение? — попита свещеник Кордецки.
	— Вчера нощувах в Крушина. Там пристигнаха Вейхард Вжешчович и императорският посланик Лизола, който се връщаше от Бранденбургския двор и отиваше при шведския крал.
	— Шведският крал не е вече в Краков — прекъсна го игуменът, като гледаше проницателно пан Кмичиц в очите.
	Но пан Анджей не отпусна клепачи и продължи да говори така:
	— Аз не зная дали той е там или не… Знам само, че Лизола отиваше при него, а Вжешчович бе изпратен да смени ескорта и да го съпровожда по-нататък по пътя. Двамата разговаряха пред мене на немски, без да се стесняват от присъствието ми, понеже не мислеха, че бих могъл да разбера езика им, който аз зная още от детските си години така добре, както и полски. От тоя разговор разбрах, че Вейхард увещавал да заемат манастира и да се доберат до съкровището, за което получил разрешение от краля.
	— И ти, ваша милост, чу това със собствените си уши?
	— Да, както сега чувам тебе.
	— Ще се изпълни волята Божия! — каза спокойно свещеникът.
	Кмичиц се уплаши. Той сметна, че свещеникът нарича воля Божия заповедта на шведския крал и не възнамерява да се съпротивява, затова каза смутен:
	— В Пултуск видях черквата в шведски ръце, войниците играеха на карти в Божия храм, видях бурета с бира на олтарите и безсрамни жени с войниците.
	Свещеникът гледаше рицаря право в очите.
	— Странно нещо — каза той, откровеност и истина гледат от очите ти…
	Кмичиц пламна.
	— Нека да пукна още тук, ако не е вярно това, което казах!
	— Във всеки случай това са важни вести, върху които ще трябва да се съвещавам. Позволи, ваша милост, да поканя тук старшите отци и неколцина благородни шляхтичи, които сега живеят тук, у нас, и ни подкрепят със съвети в тези тежки времена. Позволи, ваша милост…
	— С готовност ще повторя всичко това пред тях.
	Свещеник Кордецки излезе и се върна след четвърт час с четирима старши отци.
	Подир малко влязоха пан Ружиц-Замойски, шерадски мечник, авторитетен човек; пан Окелницки, велунски хоронжи; пан Пьотр Чарнецки, млад рицар със страшно и войнствено лице, по ръст и сила подобен на дъб, и няколко други шляхтичи на различна възраст. Свещеник Кордецки им представи пан Бабинич от Жмудж, след което повтори пред всички новините на Кмичиц. А те се учудиха страшно и почнаха да измерват пан Анджей с изпитателен поглед и с недоверие; а понеже никой не взе думата пръв, проговори свещеник Кордецки:
	— Опазил ме Бог да подозирам тоя рицар в лоши намерения или лъжи, но тия новини, които донесе, ми се струват невероятни, та намерих за редно да ги проучим заедно. Тоя рицар би могъл да се излъже и при най-добро желание или да е чул зле, или неправилно да е разбрал, или умишлено да е бил заблуден от някои еретици. Да напълнят със страх сърцата ни, да предизвикат паника в светата обител, да попречат на богослужението — това е за тях безкрайна радост, от която едва ли някой би искал да се откаже при тяхната злоба.
	— Това ми се вижда много вероятно — отговори отец Нешковски, най-възрастният между събраните.
	— Преди всичко трябва да знаем дали тоя рицар не е сам еретик — каза Пьотр Чарнецки.
	— Католик съм като ваша милост! — отвърна Кмичиц.
	— Ще трябва най-напред да преценим положението — намеси се пан Замойски.
	— Положението е такова — отговори свещеник Кордецки, — че навярно Бог и неговата пресвета майка нарочно са пратили заслепение на неприятеля, за да прелее чашата на неговите беззакония. Иначе той никога не би посмял да вдигне меч срещу тая света обител. Той покори Жечпосполита не със собствените си сили, самите нейни синове му помогнаха за това; но колкото и ниско да е паднал нашият народ, колкото и да гази в грях, все пак и в самия грях има известна граница, която не би посмял да прекрачи. Народът ни изостави своя крал, отказа се от Жечпосполита, но не престана да почита своята майка, покровителка и царица. Неприятелят се подиграва с нас и ни презира, като ни пита какво е останало от старите ни добродетели. А аз ще кажа: всички изчезнаха и все пак нещо остана, защото остана вярата и почитта към пресветата Дева; а върху тая основа може да бъде възстановено всичко. И аз виждам ясно, че ако дори един шведски куршум нащърби тия свещени стени, тогава и най-закоравелите ще се отвърнат от шведите, от приятели ще станат техни врагове, ще вдигнат мечове срещу тях. Но и шведите си отварят добре очите и разбират това… Ето защо, ако Бог, както казах, нарочно не ги е заслепил, те никога не ще се осмелят да нападнат Ясна гура, понеже тоя ден ще бъде денят на прелом в тяхното щастие и ден на нашето опомняне.
	Кмичиц слушаше смаян думите на свещеник Кордецки, които бяха едновременно отговор на онова, което беше излязло от устата на Вжешчович срещу полския народ. Но той се опомни от удивлението си и се обади със следните думи:
	— А защо, благоговейни отче, да не вярваме, че Бог именно е заслепил неприятелите ни? Нека си припомним тяхната надменност, алчността им за земни блага, да си припомним непоносимия гнет и данъците, които налагат дори на духовниците, и тогава лесно ще разберем, че те няма да се спрат пред никакво светотатство.
	Свещеник Кордецки не отговори направо на Кмичиц, но се обърна към всички събрани и продължи така:
	— Тоя рицар казва, че видял посланика Лизола, който отивал при шведския крал; как е възможно това, щом аз имам сигурно съобщение от краковските монаси, че кралят не се намира вече нито в Краков, нито в цяла Малополска, понеже веднага след предаването на Краков той заминал за Варшава…
	— Това е невъзможно — отговори Кмичиц, — а най-добро доказателство е, че той чака да се предадат войските, които се намират под командването на пан Потоцки, и да му отдадат почести.
	— Почестите ще приеме генерал Дъглас от името на краля — отговори свещеникът, — така ми пишат от Краков.
	Кмичиц млъкна; не знаеше какво да отговори.
	— Но аз допускам — продължи свещеникът, — че шведският крал не иска да види императорския посланик и нарочно е намерил за добре да се размине с него. Каролус обича да постъпва така: внезапно да пристига, внезапно да заминава; при това него го сърди императорското посредничество, затова съм готов да вярвам, че е заминал, като се е престорил, че не знае за пристигането на посланика. По-малко ме учудва и това, че е изпратен с ескорт да посрещне посланика граф Вжешчович, тая толкова знаменита особа; може би са искали дипломатично да замажат работата и да подсладят разочарованието на посланика, но как можем да повярваме, че граф Вжешчович веднага е започнал да доверява намеренията си на барон Лизола, който е католик и е благосклонен към нас, към цяла Жечпосполита и към нашия прогонен крал?
	— Невъзможно! — каза отец Нешковски.
	— И на мене това не може да се побере в главата — добави шерадският мечник.
	— Вжешчович е също католик и наш благодетел — каза друг отец.
	— И тоя рицар казва, че бил чул това със собствените си уши? — попита рязко пан Пьотр Чарнецки.
	— Имайте предвид, ваша милост, и това — добави игуменът, — аз имам гаранционно писмо от Каролус Густав, че манастирът и черквата ще бъдат завинаги освободени от задължението да приемат войски на квартира.
	— Трябва да се признае — каза пан Замойски авторитетно, — че в тия сведения няма никаква логическа връзка. За шведите би било загуба, а не полза да нападнат Ченстохова, краля го няма, следователно Лизола не е могъл да отива при него. Вжешчович не е могъл да му се доверява, освен това той не е еретик, а католик, не е враг на манастира, а негов благодетел, най-сетне дори сатаната да го изкушава с това нападение, той не би посмял да нападне против заповедта на краля и гаранционното му писмо.
	Тук той се обърна към Кмичиц:
	— Тогава какво разправяш, рицарю, и защо, с каква цел искаш да уплашиш благоговейните отци и нас, които сме тук?
	Кмичиц стоеше като обвиняем пред съда. От една страна, го овладяваше отчаяние, че ако не му повярват, манастирът ще стане плячка на неприятеля, от друга, срам го изгаряше, понеже сам виждаше, че всичко говори против неговите съобщения и че лесно може да бъде сметнат за лъжец. При тая мисъл гняв го разкъсваше, пробуждаше се вродената му сприхавост, действаше обидената амбиция, будеше се някогашният полудив Кмичиц. Но той се бореше сам със себе си, докато се победи, призова цялото си търпение и като повтаряше в душата си: „За моите грехове! За моите грехове…“ — отговори с пламнало лице:
	— Аз повтарям още веднъж това, което съм чул: Вейхард Вжешчович ще нападне манастира. Датата не зная, но смятам, че това ще стане скоро… Аз предупреждавам, а на вас ще падне отговорността, ако не ме послушате!…
	На това Пьотр Чарнецки отговори подчертано:
	— Полека, рицарю, полека! Не повишавай глас!
	После пан Пьотр Чарнецки заговори към събраните:
	— Позволете ми, благородни отци, да задам няколко въпроса на тоя пришълец…
	— Ти нямаш право да ме обиждаш, ваша милост — викна Кмичиц.
	— Нямам и желание — отговори пан Пьотр студено. — Но тук става въпрос за манастира, за пресветата Дева, за нейната столица. Затова ще трябва, ваша милост, да оставиш настрана обидата или ако не настрана, тогава да я отложиш и бъди сигурен, че аз ще ти се явя навсякъде на дуел. Ти, ваша милост, донасяш съобщения, ние желаем да ги проверим, това е правилно и няма защо да се чудиш. Ако не желаеш да отговаряш, ще сметнем, че се страхуваш да не се оплетеш.
	— Добре! Питай, ваша милост! — каза Бабинич със стиснати зъби.
	— Ето какво. Ваша милост казваш, че си от Жмудж?
	— Да.
	— И идваш тук, за да не служиш на шведите и на Радживил.
	— Да.
	— Но там има такива, които не му служат и стоят на страната на отечеството, има хоронгви, които са отказали послушание, там е пан Сапеха, защо не отиде при тях?…
	— Това си е моя работа!
	— Аха! Работа на ваша милост! — каза Чарнецки. — Тогава може би ще ми отговориш на друг въпрос?
	Ръцете на пан Анджей трепереха, очите му се впиха в тежкия меден звънец, който стоеше на масата пред него, и от тоя звънец се преместиха върху главата на разпитвача. Овладяваше го безумно, непреодолимо желание да грабне тоя звънец и да го запокити върху черепа на пан Чарнецки. Някогашният Кмичиц все повече вземаше връх над набожния и разкаян Бабинич. Но той се наложи още веднъж на себе си и каза:
	— Питай!
	— Ако си от Жмудж, тогава трябва да знаеш какво става в дома на предателя. Изреди ми ония, които му помогнаха за гибелта на отечеството, кажи ми имената на ония полковници, които са при него.
	Кмичиц побледня като платно, но все пак спомена няколко имена.
	Пан Чарнецки го изслуша и каза:
	— Аз имам приятел, кралски придворен, пан Тизенхауз, който ми е разказал за още един, най-върлия. Нищо ли не знаеш за тоя архинегодник?…
	— Не зная…
	— Как така? Не си ли слушал за оня, който е проливал братска кръв като Каин?… Щом си от Жмудж, не си ли чувал за Кмичиц?
	— Благоговейни отци! — викна внезапно пан Анджей, разтресен като от треска. — Нека ме разпитва духовно лице, ще изтърпя всичко… Но, за Бога, не позволявайте на това шляхтиче да ме измъчва повече!…
	— Стига, ваша милост! — каза свещеник Кордецки на пан Пьотр. — Сега не говори за тоя рицар.
	— Само още един въпрос — каза шерадският мечник. И като се обърна към Кмичиц, попита:
	— Ти, ваша милост, не си очаквал, че няма да повярваме на твоите съобщения, нали?
	— Кълна се в Бога, че не очаквах! — отвърна пан Анджей.
	— А какво възнаграждение очакваше?
	Вместо отговор пан Анджей мушна трескаво двете си ръце в малката кожена торба, която беше окачена над корема му до пояса, извади и изсипа на масата две шепи бисери, смарагди, тюркоази и други скъпоценни камъни.
	— Ето какво!… — каза той с прекъсван глас. — Не за пари съм дошъл аз тук!… Не за вашите възнаграждения!… Това са бисери и други камъчета… Всички са взети в бой… откъснати от болярски калпаци!… Ето кой съм!… Нима се нуждая от възнаграждение?… Исках всичко това да подаря на пресветата Дева… но едва след изповедта… с чисто сърце!… Ето ги… Толкова се нуждая от награда… Имам и повече… Дано ви…
	Всички замлъкнаха учудени, а видът на скъпоценностите, изсипани така лесно като булгур от торбата, направи силно впечатление; защото всеки се питаше неволно: каква причина би могъл да има тоя човек да лъже, щом не търси възнаграждение?
	Пан Пьотр Чарнецки се смути, понеже човешката натура е такава, та видът на чуждото могъщество и богатство я слисва. Най-сетне и подозренията му изчезнаха, защото, как можеше да се предполага, че тоя голям господар, който изсипва скъпоценности, ще плаши монасите за лична корист?
	Насъбраните започнаха да се споглеждат помежду си, а той стоеше над скъпоценностите с вдигната глава, подобна на главата на раздразнен орел, с огън в зениците и руменина на лицето. Прясната рана, която минаваше по челото и бузата, посиня — и пан Бабинич изглеждаше страшен и заплашваше с хищния си поглед Чарнецки, към когото преди всичко беше насочен гневът му.
	— От самия ти гняв проличава истината, ваша милост — каза свещеник Кордецки, — но ти прибери тия скъпоценности, понеже пресветата Дева не може да приеме нещо, което й се подарява при разгневеност, макар и с основание. Освен това, както казах, не е въпросът за тебе, а за съобщенията, които ни изпълниха със страх и ужас. Един Бог знае дали тук няма някакво недоразумение или грешка, защото, както сам видя, ваша милост, думите ти не съвпадат с истината. Как можем тогава да отстраним набожните, да попречим на почитта към пресветата Дева и да държим портите затворени денем и нощем?
	— За Бога, дръжте портите затворени! Дръжте портите затворени!… — викна пан Кмичиц и така закърши ръце, че пръстите му чак запукаха в ставите.
	В гласа му имаше толкова истина и непресторено отчаяние, че насъбраните неволно затрепераха, сякаш опасността беше вече близка, а пан Замойски каза:
	— Но ние и без това наблюдаваме околността, а на стените се извършва ремонт. Денем можем да пускаме хора на богослужение, но предпазливостта е необходима, ако щете именно защото крал Каролус е заминал, а Витенберг, казват, управлява в Краков с желязна ръка и потиска духовниците не по-малко от светските хора.
	— При все че не вярвам в нападението, нямам нищо против да бъдем предпазливи! — отговори пан Пьотр Чарнецки.
	— А аз ще изпратя монаси при Вжешчович да го попитат дали тая кралска гаранция вече няма никакво значение — каза свещеник Кордецки.
	Кмичиц си отдъхна.
	— Слава Богу! Слава Богу! — извика той.
	— Пане рицарю! — обърна се към него игуменът Кордецки. — Да те възнагради Бог за доброто намерение… Ако си ни предупредил основателно, твоята заслуга към пресветата Дева и отечеството ще бъде паметна; но ти не се чуди, че посрещнахме твоето желание с недоверие. Много пъти вече са ни плашили тук: едни правеха това от омраза към вярата, за да засегнат почитта към пресветата Дева; други от лакомия да получат нещо; трети само да донесат някаква новина и да си спечелят име в хорските очи, а може би е имало и такива, които са били заблудени — както предполагаме, че са заблудили и тебе. Сатаната е страшно озлобен срещу това място и полага всички усилия, за да попречи на богослужението тук и да допусне колкото е възможно по-малко верни да участват в него. Защото нищо не довежда до такова отчаяние двореца на адските сили, както проявата на почит към тая, която смазва главата на змията… А сега е време за вечерня. Ще изпросим милостта на пресветата Дева, ще я помолим за нейното покровителство и нека всеки отиде да спи спокойно, защото къде може да има спокойствие и сигурност, ако не под нейното крило?
	И всички се разотидоха.
	Когато вечернята свърши, игуменът Кордецки сам взе пан Анджей на изповед и го изповядва дълго в празната вече черква; после пан Анджей лежа чак до полунощ проснат с разперени ръце пред затворената врата на параклиса.
	В полунощ той се върна в килията си, събуди Сорока и го накара да го шиба с бич, преди да си легне, докато раменете и плещите му се обляха с кръв.


	Трийсет и девета глава

	На другия ден още от сутринта в манастира зацари странно и необикновено движение. Портите бяха наистина отворени и не се пречеше на достъпа на богомолците, богослужението се извършваше както обикновено, но след службата заповядаха всички външни лица да напуснат манастира. Игуменът Кордецки, съпроводен от шерадския мечник и пан Пьотр Чарнецки, тръгна да разгледа подробно бойниците, а също и подпорите, които поддържаха стените отвън и отвътре. Наредено бе също да се извършат и някои ремонти; ковачите в града получиха заповед да направят куки, копия, коси с дълги пръти, забучени на дръжката с върха напред, тежки сопи и трупи с набодени по тях гвоздеи. А понеже се знаеше, че в манастира и без това има значителен запас от такива неща, веднага започнаха да приказват по целия град, че манастирът очаква скорошно нападение. Все новите и нови нареждания сякаш потвърждаваха тоя слух.
	Надвечер вече двеста души работеха край стените. Дванайсет тежки оръдия, изпратени още преди обсадата на Краков от пан Варшицки, краковски кастелан, бяха сложени на нови лафети и съответно нагласени.
	От манастирските складове монаси и слуги изнасяха гюллета, които бяха наредени на купища при оръдията; изкарваха ракли с барут, развързваха връзки мускети и ги раздаваха на манастирските войници. По кулите и ъглите на стените бе поставена стража, която трябваше да наблюдава внимателно денем и нощем околността; освен това разпратени на разузнаване хора се пръснаха из околността до Пшистайня, Клубоцко, Кшепице, Крушина и Мстов.
	Манастирските складове бяха богато снабдени с храни, но пак прииждаха припаси от града, от Ченстохувка и други села, които принадлежаха на манастира.
	Слухът тресна като гръм по цялата околност. Гражданите и селяните започнаха да се събират и съвещават. Мнозина не искаха да повярват, че какъвто и да било неприятел ще посмее да вдигне ръка срещу Ясна гура.
	Твърдеше се, че само Ченстохова ще бъде зает; но и това възмущаваше умовете особено когато други напомняха, че шведите са еретици, които нищо не възпира и които са готови да охулят умишлено пресветата Дева.
	Затова се колебаеха, съмняваха се и вярваха ту едно, ту друго. Едни кършеха ръце и очакваха страхотни знамения по земята и небето, видими знаци на Божия гняв; други потъваха в безпомощно и нямо отчаяние; трети ги овладяваше нечовешки гняв, сякаш главите им се изпълваха с огън. А щом веднъж човешката фантазия разпери криле за полет, веднага започнаха да се носят най-различни мълви, все по-трескави, все по-ужасни.
	И както бива, когато някой пъхне тояга в мравуняк или хвърли жар в него, та веднага се изсипват неспокойни рояци, които се трупат, разбягват и отново събират, така закипяха градът и околните села.
	След обед групи граждани и селяни заедно с жени и деца заобиколиха манастирските стени и ги държаха сякаш в обсада, като плачеха и охкаха. Към залез-слънце игуменът Кордецки излезе при тях, навлезе в тълпата и започна да пита:
	— Хора, какво искате тук?
	— Искаме да дойдем в манастира, да браним Богородица! — викаха мъжете и разтърсваха тояги, вили и други селски оръжия.
	— Искаме за последен път да видим пресветата Дева! — хленчеха жените.
	Игуменът Кордецки застана на един издигнат скален къс и каза:
	— Адските порти не ще победят небесните сили. Успокойте се и изпълнете сърцата си с надежда. Не ще стъпи кракът на еретика в тия свещени стени, няма да може лютеранското или калвинското суеверие да извършва своите гадни магии в тая обител на почит и вяра. Аз наистина не зная дали ще дойде тук дързък неприятел, но знам, че ако дойде, ще бъде принуден да си отиде със срам и позор, защото по-голяма сила ще сломи неговата сила, ще се пречупи неговата злоба, могъществото му ще бъде смазано и ще се сложи край на неговите успехи. Изпълнете сърцата си с надежда! Не за последен път виждате вие нашата покровителка, напротив — ще я гледате в още по-голяма слава и ще видите нови чудеса. Изпълнете се с надежда, избършете сълзите си и укрепете своята вяра, защото ви казвам — не аз говоря това, а дух Божий говори чрез мене, — че шведът няма да влезе между тия стени — благоволение ще се излее оттук и мракът няма да угаси светлината, както тая нощ, която иде днес, не ще попречи на Божието слънце да изгрее утре!
	А тъкмо тогава беше залез. Мракът вече покриваше околността, само черквата гореше червено, обляна от последните лъчи на слънцето. Като видяха това, хората коленичиха около стените и веднага надежда се вля в сърцата им. В това време по кулите започнаха да звънят за вечерня. Игуменът Кордецки започна да пее „Ангел господен“, последван от цялото множество. Шляхтичите и войниците, които стояха по стените, присъединиха гласовете си, пригласяха също големите и малки камбани и изглеждаше, че целият хълм пее и звучи като грамаден орган, който се чува по четирите страни на света.
	Пяха до късно; игуменът Кордецки благославяше ония, които си тръгваха, и най-сетне каза:
	— Който от мъжете е участвал във война, който умее да си служи с оръжие и има храбро сърце, нека утре сутрин да дойде в манастира.
	— Аз съм служил!… Аз съм бил в пехотата!… Аз ще дойда!… — викаха многобройни гласове.
	И навалицата бавно се разпръсна. Нощта мина спокойно. Всички се събудиха с радостен възглас: „Шведа го няма!“ Въпреки това занаятчиите докарваха през целия ден поръчаните неща.
	Излезе също така заповед за продавачите, които имаха будки най-вече край източната стена, да внесат стоката си в манастира, а в самия манастир работата по стените продължи. Подсилваха преди всичко така наречените „спъвала“, тоест тесните отвори в стените, които не бяха врати, но през тях можеше да се излиза за нападателни действия срещу врага. Пан Ружиц-Замойски заповяда да ги залостят с греди, тухли, тор, та при необходимост да могат лесно да бъдат разграждани отвътре.
	През целия ден се точеха коли със запаси и храни, пристигнаха и няколко шляхтишки семейства, разтревожени от слуха за близкото идване на неприятеля.
	Към пладне се върнаха изпратените предния ден хора за разузнаване, но никой не беше видял шведи, дори не бе чул за тях освен за ония, които се намираха най-близко, в Кшепице.
	Въпреки това приготовленията в манастира не бяха прекъснати. Съгласно заповедта на игумена Кордецки дойдоха ония граждани и селяни, които бяха служили в пехотата и бяха запознати с военната служба. Тях поставиха под командването на пан Зигмунт Мошински, който пазеше североизточната отбранителна кула. А пан Замойски през целия ден подреждаше хората, учеше ги кой какво трябва да прави или се съвещаваше в трапезарията с отците.
	Кмичиц гледаше с радост в сърцето военните приготовления, ученията на войниците, оръдията, купищата мускети, куки и копия. Това беше неговата истинска стихия. Всред тия страшни машини, всред суетнята, приготовленията и военната треска той се чувстваше добре, беше му леко и весело. Беше му още по-леко и по-весело, защото се бе изповядал за целия си живот, както правят надвесените над гроба, и неочаквано беше получил опрощение, понеже духовникът прецени неговите намерения, искреното желание да се поправи и това, че вече беше тръгнал по тоя път.
	И така пан Анджей се беше освободил от бремето, под което вече почти падаше. Бяха му наложени тежки покаяния и всеки ден гърбът му се окървавяваше под бича на Сорока; заповядано му бе да проявява смирение и това беше още по-тежко, защото в сърцето му нямаше такова нещо — напротив, то беше пълно с надменност и самохвалство; заповядано му бе също да потвърди покаянието си с добродетелни постъпки, но това беше най-леко. Самият той не желаеше, не жадуваше за нищо повече. Цялата му млада душа се стремеше към такива постъпки, защото естествено под тях разбираше да воюва и да бие шведите от сутрин до вечер, без почивка и без милост. А колко прекрасен, колко великолепен път се отваряше сега към това! Да бие шведите не само в защита на отечеството, не само в защита на краля, във вярност към когото се беше клел, но и в защита на ангелската царица — това беше щастие над неговите заслуги.
	Къде се дянаха ония времена, когато той стоеше сякаш на кръстопът и се питаше накъде да върви; къде са ония времена, когато не знаеше какво да предприеме, когато навсякъде се сблъскваше със съмнение и сам бе почнал да губи надежда?
	А пък тук хората, тия бели монаси и тая шепа от селяни и шляхтичи, се готвеха просто за отбрана, за борба на живот и смърт. Това беше едничкият такъв кът в Жечпосполита и пан Анджей беше дошъл тъкмо в него, сякаш го бе довела някаква щастлива звезда. Защото при това твърдо вярваше в победата, дори ако цялата шведска мощ обградеше тия стени. Така сърцето му беше изпълнено с молитва, радост и благодарност.
	При такова настроение той обикаляше стените със светнало лице, разглеждаше, наблюдаваше и виждаше, че всичко върви добре. С окото на познавач веднага разбра от самите приготовления, че ги извършват опитни хора, които ще съумеят да се проявят и тогава, когато се стигне до действие. Той се удивяваше от спокойствието на игумена Кордецки, към когото изпитваше дълбока почит; удивяваше се от солидността на шерадския мечник, а не се мръщеше дори и на пан Чарнецки, при все че беше недоволен от него.
	Но тоя рицар го гледаше сурово и когато на другия ден след завръщането на манастирските пратеници го срещна при стените, каза:
	— Шведите някак не се виждат, пане рицарю, и ако не дойдат, репутацията на ваша милост ще отиде по дяволите.
	— Ако тяхното идване би донесло някаква вреда на светото място, тогава по-добре моята репутация да отиде по дяволите! — отговори Кмичиц.
	— Ти би предпочел да не миришеш техния барут. Знаем ги ние такива рицари, които имат обуща, подплатени със заешка кожа!
	Кмичиц сведе очи като девойка.
	— Не би ли искал да забравиш разправията — каза той, — която имахме? Аз забравих своята обида, забрави и ти своята.
	— А ти ме нарече шляхтиче — каза остро пан Пьотр. — Моля, а ти кой си? С какво родът Бабинич е по-горен от Чарнецки?… Да не е сенаторски род?
	— Милостиви пане — отговори Кмичиц весело, — ако не беше смирението, което ми е наложено при изповедта, ако не бяха тия бичове, които всеки ден ми порят гърба за някогашните ми мръсотии, веднага бих нарекъл още по-другояче ваша милост, но ме е страх да не изпадна в старите си грехове. А по въпроса дали Бабиничи или Чарнецки са по-добри, това ще се види, като дойдат шведите.
	— А какъв чин смяташ да получиш?… Да не мислиш, че ще те направят един от командирите?
	Кмичиц стана сериозен.
	— Обвинихте ме, че търся някаква корист, сега ваша милост приказваш за чин. Знай, че не съм дошъл тук за почести, защото другаде можех да стигна до по-високи. Ще остана прост войник, дори под твое командване.
	— Защо „дори“?
	— Защото ме гледаш накриво и си готов да ми досаждаш.
	— Хм! Няма какво! Хубаво е от твоя страна, че искаш да останеш дори прост войник, защото изглежда, че си много буен и мъчно можеш да проявяваш смирение. Предпочиташ да се биеш ли?
	— Това ще се види с шведите, както вече казах.
	— О, а ако шведите не дойдат?
	— Тогава знаеш ли какво, ваша милост? Ще отидем да ги търсим! — каза Кмичиц.
	— А, сега ми харесваш! — възкликна пан Пьотр Чарнецки. — Хубава чета можем да съберем… Шльонск не е далече оттук и веднага биха надошли войници. Офицерите, както и чичо ми, дадоха честна дума, но простите войници дори не са ги питали. Мнозина бихме могли да съберем още при пръв призив!
	— И добър пример бихме дали на другите! — каза Кмичиц разпалено. — Аз също имам шепа хора… Ваша милост ще ги видиш при работа!
	— Тогава… тогава… — каза пан Пьотр — за Бога!… Я дай да те целуна!
	— Дай и ти! — каза Кмичиц.
	И без да му мислят много, се хвърлиха в прегръдките един на друг.
	Тъкмо тогава минаваше свещеник Кордецки, видя тая сцена и започна да ги благославя, а те веднага му признаха какво се бяха уговорили. Свещеникът само се усмихна спокойно и продължи пътя си, като си каза:
	— Болният почва да оздравява.
	До вечерта приготовленията бяха завършени и крепостта беше напълно готова за отбрана. Нищо не й липсваше: нито припаси, нито барут, нито оръдия, само нямаше достатъчно здрави стени и многобройна войска.
	Честнохова или по-скоро Ясна гура, макар и естествено и изкуствено укрепена, се числеше към по-малките и по-слабите крепости на Жечпосполита. А що се отнася до войската, можеше да има толкова хора, колкото си поиска, но монасите нарочно не претоварваха стените с войска, за да могат хранителните припаси да стигнат за по-дълго.
	Затова имаше и такива, особено между немците топчии, които бяха убедени, че Ченстохова не ще може да се защити.
	Глупци! Те мислеха, че нея не я защитава нищо друго освен стените, и не знаеха какво значат вдъхновените от вярата сърца. Игуменът Кордецки се страхуваше да не би да разпространяват съмнение между хората, та ги отстрани освен едного, който минаваше за майстор в изкуството си.
	Същия ден при Кмичиц дойде старият Кемлич със синовете си и го помоли да ги освободи от служба при него.
	Пан Анджей побесня.
	— Кучета! — каза той. — Доброволно се отказвате от такова щастие и не искате да защитавате пресветата Дева!… Добре, нека бъде така! Стойността на конете получихте, а за останалото ще ви платя веднага.
	И той извади от сандъчето си една кесия и им я хвърли на земята.
	— Ето вашето възнаграждение! Искате да търсите плячка от другата страна на стените! Повече искате да бъдете разбойници, а не защитници на Мария?!… Махайте се от очите ми! Вие сте недостойни да се намирате тук, недостойни сте за християнското общество, недостойни сте за такава смърт, каквато ви чака тук!… Вън! Вън!
	— Недостойни сме — отговори старият, като разпери ръце и наведе глава, — недостойни сме очите ни да гледат ясногурското великолепие. Райска врата! Зорнице! Убежище на грешните! Недостойни сме, недостойни!
	Тук той се наведе ниско, толкова ниско, че чак се преви на две, и едновременно мършавата му хищническа ръка грабна кесията от пода.
	— Но и отвъд стените не ще престанем да служим… — каза той. — Ваша милост… в случай на нужда ще съобщим всичко… Ще отидем, където трябва… Ще направим, каквото трябва… Ваша милост ще има готови слуги отвъд стените…
	— Вън! — повтори пан Анджей.
	И те излязоха, като се покланяха дълбоко, защото ги душеше страх и бяха щастливи, че всичко се беше свършило така. Надвечер те вече не бяха в крепостта.
	Настана тъмна и дъждовна нощ. Беше осми ноември. Настъпваше ранна зима и заедно с вълните от дъжд на земята падаха първите парцалчета мокър сняг. Само провлечените гласове на стражата, която се провикваше от кула до кула: „Внимавааай!“ — пронизваше тишината, а в мрака се мяркаше тук-таме бялото расо на игумена Кордецки. Кмичиц не спеше; той беше на стените при пан Чарнецки, с когото бъбреха за преживените войни. Кмичиц разказваше за войната с Ховански, без, разбира се, да говори какво участие беше взел в нея самият той; а пан Пьотр говореше за сблъскванията с шведите при Пшедбож, Харновце и в околностите на Краков, при което той се хвалеше леко и казваше:
	— Правех, каквото можех. Всеки швед, когото успявах да простра на земята, си го отбелязвах с възелче на портупея на сабята ми. Имам вече шест възелчета, а ако Бог даде, ще станат повече! Затова нося сабята си по-високо под мишницата… Скоро портупеят не ще бъде годен за нищо, но аз няма да развържа възелчетата, ами във всяко от тях ще заповядам да ми сложат по един тюркоаз и след войната ще го окача като votum. А ти, ваша милост, имаш ли вече някакъв швед на съвестта си?
	— Не! — отговори Кмичиц с чувство на срам. — Близо до Сохачев разбих една банда, но те бяха нехранимайковци…
	— Но пък сигурно цял куп хиперборейци имаш на гърба си?
	— О, от тях би се намерило!
	— С шведите е по-трудно, защото рядко се случва между тях човек, който да не е храбрец… От фините са научили изкуството да си служат с черна магия и всеки има по двама или трима дяволи на услугите си, а някои имат дори по седем. Те ги пазят страшно при битка… Но ако дойдат тук, дяволите нищо няма да им помогнат, защото в тая околност, докъдето се виждат кулите, дяволската сила не може да направи нищо. Ти, ваша милост, чувал ли си за това?
	Кмичиц не отговори, поклати глава и почна да се ослушва внимателно.
	— Идат! — каза той внезапно.
	— Какво? За Бога! Какво говориш, ваша милост?
	— Конница чувам.
	— Това е само вятърът, който плющи заедно с дъжда.
	— За Бога! Това не е вятър, това са коне! Аз имам страшно опитно ухо. Иде многобройна конница… И вече са близо, само че вятърът именно заглушава. Идвайте! Идвайте!!!
	Гласът на Кмичиц събуди измръзналата стража, която дремеше наблизо, но още не беше отзвучал, когато долу в мрака се обадиха пронизителните звуци на тръби и започнаха да свирят дълго, жално, страшно. Всички скочиха от сън смаяни и уплашено се питаха един друг:
	— Дали това не са тръбите, които свирят за Страшния съд в тая глуха нощ?…
	След това монасите, войниците, шляхтичите започнаха да се изсипват на двора. Звънарите изтичаха към камбаните и скоро всички започнаха да бият: големи, по-малки и малки, сякаш за пожар, и смесваха своите стонове със звуците на тръбите, които не преставаха да свирят.
	Хвърлиха запалени фитили в бурета с катран, нарочно приготвени и завързани на вериги, после ги издърпаха със скрипци нагоре. Червена светлина обля подножието на скалата и тогава ясногурците видяха най-отпред конна част от тръбачи, които стояха най-близо с тръби на уста, зад тях дълги и дълбоки редици от райтари с развети знамена.
	Тръбачите свиреха още някое време, сякаш искаха с тия месингови звуци да изразят цялата шведска мощ и окончателно да уплашат монасите; най-сетне замлъкнаха; един от тях се откъсна от редиците и като развяваше бяла кърпа, приближи се до портата.
	— В името на негово кралско величество — извика тръбачът — краля на шведите, готите и вандалите, велик княз на Финландия, Естония, Карелия, Бремен, Верда, Шчечин, Померания, Кашубия и Вандалия, княз на Ругия, господар на Ингрия, Висмарк и Бавария, граф на Рейнския Паладин, на Юлях, Кливия, Берг… отворете!
	— Пуснете го! — обади се гласът на игумена Кордецки.
	Отвориха, но само вратичката в голямата порта. Конникът се поколеба малко, после слезе от коня, влезе между стените и като забеляза групичката бели раса, попита:
	— Кой от вас е ръководител на ордена?
	— Аз съм! — каза свещеник Кордецки. Конникът му подаде писмо с печат, а сам каза:
	— Пан графът ще чака за отговор при „Света Барбара“.
	Свещеник Кордецки веднага свика на съвещание монасите и шляхтичите в дефиниториума*.
	[* Зала за съвещания (лат.). — Бел.прев.]
	По пътя пан Чарнецки каза на Кмичиц:
	— Ела и ти!
	— Ще дойда само от любопитство — каза пан Анджей, — защото иначе там няма какво да правя! Отсега нататък желая да служа на пресветата Дева не с устата си!
	Когато се събраха всички в дефиниториума, свещеник Кордецки счупи печата и започна да чете:

	„Благородни отци, за вас не е тайна с колко благосклонен ум и с какво сърце съм се отнасял винаги към това свето място и към вашето общество, също така с какво постоянство съм ви обграждал със своята опека и съм ви обсипвал с дарения. Затова бих желал да сте убедени, че нито благосклонността ми, нито доброжелателството ми към вас са намалели в днешно време. Идвам днес не като враг, а като приятел, предайте без страх под моя опека вашия манастир, както изискват това днешните времена и обстоятелства. По тоя начин ще си осигурите спокойствие и безопасност, каквито желаете. Обещавам ви тържествено, че всичко свято ще остане непокътнато, имотите ви няма да пострадат, сам ще понеса всички разходи и дори ще увелича средствата ви. Затова обсъдете внимателно колко ще спечелите, ако ме удовлетворите и ми поверите манастира си. Имайте предвид, че иначе може да ви сполети много по-голяма беда от страна на страшния генерал Мюлер, чиито заповеди ще бъдат още по-тежки, понеже е еретик и неприятел на истинската вяра. Ако дойде той, ще бъдете принудени да се подчините на необходимостта и да изпълнявате волята му; и напразно ще съжалявате с болка в душите и телата, че не сте зачели моя любезен съвет.“

	Споменът за неотдавнашните дарения на Вжешчович трогна силно монасите. Имаше такива, които вярваха в неговото благоволение и в съвета му искаха да видят предотвратяване на бъдещи беди и поражения.
	Но никой не вземаше думата, всички чакаха какво ще каже свещеник Кордецки; а той мълча известно време и само устните му се движеха в тиха молитва, след което каза:
	— Нима истински приятел би идвал в късна нощ и би ужасявал заспалите Божии слуги с толкова страшния глас на тромбони и тръби? Дали би идвал начело на тия хиляди въоръжени хора, които стоят сега под стените? Ами че той не дойде с пет-десет души, защото като дарител можеше да очаква радостен прием. Какво означават тия страшни войски, ако не заплаха, в случай че не пожелаем да предадем манастира?… Братя най-мили, спомнете си и това, че неприятелят никога не е удържал нито думата си, нито клетвата си, нито гаранционните писма. Та нали и ние имаме кралско гаранционно писмо, което ни е изпратено доброволно и в което ни се обещава ясно, че манастирът винаги ще си остане свободен, а ето че те вече са под неговите стени и откриват лъжата си с тоя именно страшен месингов звук. Братя най-мили, нека всеки издигне сърце към небето, та дух свети да го осени, после съветвайте, говорете това, което ви диктува съвестта и грижата за доброто на светата обител.
	Настана тишина.
	Ненадейно се обади гласът на Кмичиц.
	— Чух в Крушина — каза той — как Лизола питаше: „А съкровището на монасите ще претърсите ли?“ На това Вжешчович, тоя, който стои сега под стените, отговори: „Божията майка не се нуждае от талерите в игуменския сандък.“ Днес същият този Вжешчович ви пише, благоговейни отци, че сам ще понесе разноските и дори ще ви увеличи имота. Преценете неговата искреност!
	На тия думи отговори свещеник Мелецки, един от най-възрастните в монашеското общество, а освен това бивш войник:
	— Ние живеем в бедност, а тия пари горят пред олтарите на пресветата Дева за нейна слава. Но дори да ги вземем от олтарите, за да откупим безопасността на светото място, кой ще ни гарантира, че враговете ще удържат на обещанието си, че няма да смъкнат със светотатствени ръце даровете, венците на светините, че няма да вземат черковните утвари? Нима може да се вярва на лъжци?
	— Без провинциала*, на когото дължим послушание, не можем да решаваме нищо! — каза отец Доброш.
	[* Началник на манастирите в дадена област (лат.). — Бел.прев.]
	А свещеник Томицки добави:
	— Войната не е наша работа, затова нека изслушаме какво ще ни кажат рицарите, които намериха убежище тук под крилото на света Богородица.
	Очите на всички се обърнаха към пан Замойски, най-възрастния и най-старшия по авторитет и служебно положение, а той стана и каза следното:
	— Въпросът е за вашата съдба, достопочтени отци. Ето защо сравнете силата на неприятеля със съпротивата, която можете да му окажете според силите и средствата си, и последвайте собствената си воля. Какъв съвет можем да ви дадем ние, гостите? Все пак, понеже ни питате, благоговейни отци, какво да се прави, ще ви кажа: докато не ни принуди необходимостта, нека бъде далече от нас мисълта да се предаваме. Защото позорно и недостойно нещо е със срамно покорство да купуваме несигурен мир от вероломен неприятел. Ние потърсихме убежище тук по собствена воля с жените и децата си, като се предоставихме под покровителството на пресветата Дева, следователно с непоколебима вяра решихме да живеем с вас, а ако Бог пожелае така, и да умрем заедно. Наистина по-добре ни е така, отколкото да приемем позорно робство или да гледаме оскверняването на светинята… О! Сигурно тази майка на всевишния, която вдъхнови гърдите ни с желание да я браним срещу безбожните и богохулни еретици, ще се притече в помощ на набожните усилия на слугите си и ще подкрепи делото на тази справедлива защита!…
	Тук шерадският мечник замлъкна; всички преценяваха думите му и укрепваха духа си с тяхното съдържание, а Кмичиц, който винаги вършеше нещо, без да помисли преди това, и сега скочи и притисна до устата си ръката на възрастния мъж.
	Насъбраните се ентусиазираха от видяното и всеки долови добро предсказание в тоя младежки порив, а желанието за отбрана на манастира се засили и овладя сърцата.
	Тогава се случи нова личба: зад прозореца на трапезарията неочаквано се чу трепетливият и старешки глас на черковната просякиня Констанция, която пееше следната набожна песен:

	Напразно, еретико, ме смущаваш,
	напразно злия дявол призоваваш,
	напразно грабиш, палиш, кърви лееш —
	ти няма да успееш!

	С безброй поганци ти да ме заливаш,
	с войска от змейове да ме избиваш,
	не ще ме смажеш с огън, с меч в ръката —
	ще победя в борбата!

	— Ето предупреждение за нас — каза свещеник Кордецки, — което ни изпраща Бог чрез устата на старата просякиня. Да се браним, братя, защото такива подкрепления, каквито ще имаме ние, наистина никога още не са имали обсадени!
	— С радост ще дадем живота си! — извика пан Пьотр Чарнецки.
	— Да не вярваме на вероломните! Да не вярваме на еретиците, нито на ония католици, които са приели служба при злия дух! — викаха други гласове, без да дават възможност да се изкажат ония, които искаха да възразяват.
	Реши се още да бъдат изпратени при Вжешчович двама духовници с декларация, че портите ще останат затворени и че обсадените ще се отбраняват, за което им дава право гаранционното писмо на краля.
	Но, от друга страна, пратениците трябваше да молят смирено Вжешчович да се откаже от намерението си или най-малко да го отложи временно, докато монасите попитат за позволение — отец Теофил Броневски, провинциал на ордена, който по това време се намираше в Шльонск.
	Пратениците — отец Бенедикт Ярачевски и отец Марцели Тимоцки, излязоха от портите, а останалите ги чакаха с разтуптени сърца в трапезарията, защото тия несвикнали с войната монаси все пак се плашеха при мисълта, че е ударил часът и е дошъл моментът, когато ще трябва да избират между дълга, от една страна, и гнева и отмъщението на неприятеля, от друга.
	Но едва измина половин час, и двамата отци отново се появиха пред съвета. Главите им бяха клюмнали над гърдите, а лицата им — тъжни и бледи. Те подадоха мълчаливо на игумена Кордецки ново писмо от Вжешчович, а той го взе от ръцете им и го прочете на глас. В него имаше осем точки за капитулация, при които условия Вжешчович призоваваше монасите да предадат манастира.
	След като свърши четенето, игуменът гледа дълго лицата на събраните, а накрай каза с тържествен глас:
	— В името на Отца и Сина и Светия Дух! В името на пречистата и пресветата Богородица! На стените, скъпи братя!
	— На стените! На стените! — разнесе се общ възглас в трапезарията.
	Миг след това ярък пламък освети подножието на манастира. Вжешчович бе заповядал да подпалят постройките при черквата „Света Барбара“. Пожарът обхвана старите сгради и се усилваше с всеки момент. Скоро стълбове червен дим се извиха към небето, а всред тях светеха ярки огнени езици. Най-сетне цяло пожарно сияние се разля по облаците.
	При блясъка на огъня се виждаха конни отряди, които се движеха бързо от едно място на друго. Започна обикновеното войнишко вилнеене. Райтарите изкарваха от оборите добитъка, който тичаше уплашен и изпълваше въздуха с жален рев; сбити накуп овце се блъскаха слепешката към огъня. Миризма на изгоряло се понесе на всички страни и достигна до високите манастирски стени. Мнозина от защитниците за пръв път виждаха кървавото лице на войната и сърцата им изтръпнаха от ужас, като гледаха как войниците гонят хората и ги съсичат с мечове, като гледаха как влачат по мегдана жени за косите. А при кървавите блясъци от пожара всичко се виждаше като на длан. Виковете, дори думите достигаха отлично до ушите на обсадените.
	Понеже манастирските оръдия не се бяха обадили досега, райтарите скачаха от конете и се приближаваха до самото подножие на хълма, като размахваха мечове и мускети.
	Час по час някой едър мъж, облечен с жълта райтарска кожена куртка, се приближаваше до стените, свиваше ръце около устата си и почваше да обижда и заплашва обсадените, които го слушаха търпеливо, застанали при оръдията и при запалените фитили.
	Пан Кмичиц стоеше до пан Чарнецки точно срещу черквичката и много добре виждаше всичко. По бузите му се яви силна руменина, очите му заприличаха на две свещи, а в ръка държеше едни чудесен лък, останал му в наследство от неговия баща, който пък го беше взел от един прославен ага при битката край Хотим. Пан Кмичиц слушаше заплахите и ругатните, а когато най-сетне грамадният райтар стигна до самата скала и започна да крещи, пан Анджей се обърна към Чарнецки:
	— За Бога! Той хули пресветата Дева… Аз разбирам немски език… Страшно хули!… Не мога да издържа!
	И насочи лъка, но пан Чарнецки удари по него с ръка.
	— Бог ще го накаже за хулите — каза той, — а свещеник Кордецки ни забрани да стреляме първи, само след като те започнат.
	Едва изрече тия думи, и райтарът вдигна приклада на мускета до лицето си, изтрещя изстрел, а куршумът се загуби някъде в пукнатините на скалата, без да достигне до стените.
	— Сега може ли? — викна Кмичиц.
	— Може! — отговори Чарнецки.
	Кмичиц, като истински човек на войната, се успокои в миг. Райтарът бе заслонил очите си с ръка и гледаше подир своя куршум, а пан Анджей опъна лъка, плъзна пръст по тетивата, докато тя зацвърча като лястовица, после се прицели добре и извика:
	— Труп! Труп!
	В същото време се чу жалното съскане на страшната стрела; райтарът изтърва мускета, вдигна двете си ръце нагоре, вирна главата и се строполи възнак. Някое време той се мяташе като извадена от водата риба и риташе земята с крака, но скоро се изпъна неподвижен.
	— Ето един! — каза Кмичиц.
	— Вържи го на портупея! — каза пан Пьотр.
	— Въжето от камбанарията няма да стигне, ако е рекъл Бог! — викна пан Анджей.
	След миг при трупа дотърча втори райтар, който искаше да види какво му е или може би да му задигне кесията, но отново изсъска стрела и вторият падна върху гърдите на първия.
	По това време се обадиха и полските оръдия, които Вжешчович беше докарал със себе си. Той не можеше да разруши с тях крепостта, както не можеше да мисли и за превземането й, понеже разполагаше само с конница; но заповяда да гърмят, за да уплаши монасите. Така или иначе, началото беше дадено.
	Свещеник Кордецки дойде при пан Чарнецки, придружен от свещеник Доброш, който в мирно време завеждаше манастирската артилерия и в празник даваше оръдейни салюти, затова го смятаха за най-добър топчия между монасите.
	Игуменът прекръсти оръдието и го посочи на свещеник Доброш, а той запретна ръкави и започна да го насочва между две постройки, където беснееха петнайсетина ездачи, а всред тях офицер с рапира в ръка. Дълго се мери свещеник Доброш, защото беше въпрос за репутацията му. Най-сетне взе фитила и го допря до подсипа.
	Гръм разтърси въздуха и димът закри погледа. След малко обаче вятърът го разнесе. В празното пространство между сградите вече нямаше нито един конник. Неколцина лежаха на земята заедно с конете, другите бяха офейкали.
	Монасите започнаха да пеят по стените. Трясъкът на сградите, които рухваха при „Света Барбара“, съпровождаше песента. Стъмни се, само безброй роеве от искри, изхвръкнали нагоре от падането на гредите, се издигнаха във въздуха.
	Отново засвириха тръби в редовете на Вжешчович, но отгласът им почна да се отдалечава. Пожарът догаряше. Тъмнината обгърна подножието на Ясна гура. Тук-таме се чуваше цвилене на коне, но все по-далече, по-слабо. Вжешчович се оттегляше към Кшепице.
	Свещеник Кордецки коленичи на стената.
	— Марийо, майко на единния Бог! — каза той със силен глас. — Направи, та който дойде след него, да си отиде също така със срам и напразен гняв в душата.
	Докато се молеше, внезапно облаците над главата му се разкъсаха и светлият блясък на месеца озари кулите, стените, коленичилия игумен и пепелищата на изгорелите постройки при „Света Барбара“.


	Четирийсета глава

	На другия ден спокойствие зацари в подножието на Ясна гура и монасите го използваха, за да се заемат още по-ревностно с приготовленията за отбрана. Извършваха се последните поправки по стените, правеха се още оръжия за отблъскване на атаки. От Дзбов, Кроводжа, Лгота и Грабувка дойдоха двайсетина селяни, които в миналото били служили в кралската пехота. Те бяха приети и сложени между защитниците. Свещеник Кордецки просто се разкъсваше. Той отслужваше литургия, участваше в съвещания, не изпущаше дневните и нощни богослужения, а през свободното време обикаляше стените, разговаряше с шляхтичите и селяните. И при това от лицето му и от цялата фигура лъхаше такова спокойствие, каквото могат да имат може би само каменните статуи. Погледнеше ли някой лицето му, побледняло от липса на почивка, можеше да помисли, че този човек спи сладък и лек сън; но тихото примирение и едва ли не веселото настроение, което светеше в очите му, както и устата, която мълвеше молитва, показваха, че той бди и мисли, и се моли, и се жертва за всички. От тая душа, устремена с всички сили към Бога, вярата течеше като спокоен и дълбок поток; всички я пиеха с пълна уста и който имаше болна душа, оздравяваше. Където се белнеше расото му, там по човешките лица се отразяваше спокойствие, очите се смееха, а устата повтаряха: „Добрият ни отец, нашият утешител, защитник, надежда.“ Целуваха ръцете и расото му, той се усмихваше като зората и продължаваше пътя си, а около него, над него и пред него се ширеше вяра и спокойствие.
	Той обаче не пренебрегваше и земните средства за спасение; отците, които влизаха в килията му, го намираха ако не коленичил, надвесен над писма, каквито изпращаше на всички страни. Той писа на Витенберг, главен комендант в Краков, с молба за милост към светото място; и на Ян Казимеж, който в Ополе полагаше последни усилия да спасява неблагодарния народ; и на пан киевския кастелан, държан в Шевеж като на верига чрез собствената му честна дума; и на Вжешчович, и на полковник Садовски, чех и лютеран, който служеше под командването на Мюлер, но имаше благородна душа и се мъчеше да отклони страшния генерал от нападение върху манастира.
	Две становища се бореха едно срещу друго при Мюлер. Вжешчович, раздразнен от съпротивата, оказана му на осми ноември, полагаше всички усилия да склони генерала за поход; той обещаваше златни планини, твърдеше, че в целия свят има само няколко черкви, които биха могли да съперничат по богатство на ченстоховската, тоест на ясногурската. А Садовски възразяваше по следния начин:
	— Генерале — казваше той на Мюлер, — ваша милост, който си превзел толкова прочути крепости, че основателно германските градове те нарекоха Полиоркетес*, знаеш колко кръв и време може да струва дори най-слабата крепост, когато обсадените искат да се съпротивяват докрай, на живот или смърт.
	[* Буквално: градообсадител; така бил наречен македонският цар Деметриос I (IV-ІІІ в. пр.Хр.). — Бел.прев.]
	— Но монасите надали ще се съпротивяват? — питаше Мюлер.
	— Мисля, че тъкмо обратното. Колкото са по-богати, толкова по-упорито ще се отбраняват, уверени не само в силата на оръжието си, но и в светостта на мястото, което католическото суеверие на целия този край смята за inviolatum*. Достатъчно е да се припомни немската война; колко често монасите даваха пример на смелост и упоритост дори там, където войниците се бяха усъмнили във възможността за отбрана! Така ще стане и сега, още повече че крепостта не е толкова слаба, колкото иска да я смята граф Вейхард. Тя се намира на скално възвишение, в което трудно се правят, подкопи; стените, дори да не са били в добро състояние, досега вече несъмнено са ремонтирани, а що се отнася до запасите от оръжие, барут и храна, тях един такъв богат манастир има в неизчерпаеми количества. Фанатизмът ще запали сърцата и…
	[* Неприкосновено (лат.). — Бел.прев.]
	— И мислиш, ваша милост полковник, че ще ме принудят да отстъпя?
	— Това не мисля, смятам обаче, че ще трябва да стоим много дълго край стените, ще се наложи да изпращаме за по-големи оръдия от тия, които имаме, а ваша милост предстои да отиваш в Прусия. Трябва да се пресметне колко време можем да посветим на Ченстохова, защото, ако негово величество кралят ни повика за по-неотложните пруски работи, тогава монасите непременно ще разгласят, че те са принудили ваша милост да отстъпиш. А тогава помисли, ваша милост, колко засегната ще бъде твоята слава на Полиоркетес — да не говорим, че непокорните в цялата страна ще се насърчат от това! И така… (тук Садовски сниши глас) дори ако само се разгласи намерението да се нападне манастирът, това ще направи най-лошо впечатление. Ти, ваша милост, не знаеш, защото никой чужденец и никой, който не е последовател на папата, не може да знае какво представлява Ченстохова за тоя народ. Ние много държим на шляхтата, която се предаде толкова лесно, на пановете, на кралските войски, които преминаха на наша страна заедно с хетманите. Наполовина, дори повече с техни ръце заехме тая земя, но нека само един изстрел да падне при Ченстохова… кой знае… може би тогава нито един поляк не ще остане при нас… Такава голяма сила е суеверието!… Възможно е тогава да се разпали нова страшна война!
	Мюлер признаваше в душата си, че разсъжденията на Садовски са основателни; нещо повече, той смяташе монасите изобщо и по-специално ченстоховските монаси за магьосници — а тоя шведски генерал се боеше от магиите повече, отколкото от оръдията, обаче в желанието си да се подърпа, а може би и за да проточи разискването, каза:
	— Ти, ваша милост, говориш така, като че ли си ченстоховския игумен или… сякаш от ваша милост са започнали изплащането на откупа си…
	Садовски беше смел и избухлив воин, а понеже знаеше цената си, обиждаше се лесно.
	— Аз не ще кажа нито дума повече! — заяви той високомерно.
	Мюлер на свой ред се засегна от тона, с който бяха казани горните думи.
	— Аз пък не те и моля за повече, ваша милост! — отговори той. — А за съвещаване ми е достатъчен граф Вейхард, който познава по-добре тая страна.
	— Ще видим! — каза Садовски и излезе от стаята. Вейхард наистина зае неговото място. Той донесе писмо, което току-що беше получил от краковския пан Варшицки, с молба манастирът да бъде оставен на спокойствие; но от това писмо неотраканият човек си направи тъкмо обратното заключение.
	— Молят — каза той на Мюлер, — следователно знаят, че не ще могат да се защитят.
	Един ден по-късно походът срещу Ченстохова беше решен във Велун.
	Дори не го държаха в тайна, поради което отец Яцек Рудницки, профос*, можа да тръгне навреме за Ченстохова с тая вест. Горкият монах също не допускаше нито за миг, че ясногурците ще се отбраняват. Той желаеше само да ги предупреди, та да знаят какво да правят и да си издействат по-добри условия. Новината угнети умовете на братята. Душите на някои веднага посърнаха. Но игуменът Кордецки ги окуражи, стопли изтръпналите с огъня на собственото си сърце, обеща дни на чудеса, дори самия образ на смъртта направи приятен и така ги промени с вдъхновението на собствения си дух, че те несъзнателно почнаха да се подготвят за нападението, както бяха привикнали да се подготвят за големи църковни празници, а именно с радост и тържествено.
	[* Монах, който е поел всички обети на даден монашески орден. — Бел.прев.]
	В същото време светските началници на гарнизона, шерадският мечник и пан Пьотр Чарнецки също така довършваха последните приготовления. Изгорени бяха всички дюкянчета, които се гушеха около крепостните стени и можеха да улесняват атаките на неприятеля; не бяха пощадени дори постройките, които се намираха близо до възвишенията, така че през целия ден крепостта беше обградена с пръстен от пламъци; но когато от дюкянчетата, гредите и дъските остана само пепел, манастирските оръдия имаха пред себе си голо пространство, по което не стърчаха никакви прегради. Черните им гърла гледаха свободно в далечината, сякаш очакваха нетърпеливо неприятеля и желаеха час по-скоро да го поздравят със злокобен гръм.
	А студовете прииждаха с бърза крачка. Духаше остър северен вятър, калта ставаше на буци, а сутрин по-плитките води се покриваха с тънки ледени корици; свещеник Кордецки обикаляше стените, потриваше посинелите си ръце и казваше:
	— Мразове ще ни изпрати Бог на помощ! Тежко ще бъде да се правят окопи за батареите, да се подкопават стените, и при това вие ще почивате в топли стаи, а на тях аквилоните* скоро ще направят да им опротивее обсадата!
	[* Силни северни ветрове (лат.). — Бел.прев.]
	Но именно поради същата тая причина Бурхард Мюлер искаше да свърши бързо с манастира. Той водеше със себе си деветхилядна войска, главно пехота, и деветнайсет оръдия. Разполагаше също така с две хоронгви полска конница, но на нея не можеше да разчита, първо, защото не можеше да употреби конница за заемане на крепост върху хълм, и второ, защото тия хора идваха без желание и предварително бяха заявили, че не ще вземат никакво участие в сраженията. Те идваха по-скоро, за да запазят манастира от хищничеството на победителите, в случай че бъде превзет. Така поне казваха полковниците на войниците; идваха най-сетне, защото заповядваше шведът, защото всички войски на страната се намираха в негови ръце и трябваше да слушат заповедите му.
	Пътят от Велун до Ченстохова е къс. Обсадата трябваше да почне на 18 ноември. Но шведският генерал разчиташе, че тя не ще продължи повече от няколко дни и че ще заеме крепостта чрез преговори.
	В това време свещеник Кордецки подготвяше човешките души. Пристъпваше се към богослуженията като при голям и радостен празник и ако не беше безпокойството и бледността по някои лица, би могло да се предположи, че наближава веселото и тържествено „Алилуя“!* Литургията се извърши лично от игумена, зазвъняха всички камбани. След литургията богослужението продължи още: на стените излезе великолепна процесия.
	[* Великден. — Бел.прев.]
	Свещеник Кордецки носеше дарохранителницата със светото причастие; водеха го под ръка шерадският мечник и пан Пьотр Чарнецки. Напред вървяха момчета със стихари и носеха кадилници на верижки, кехлибар и миро. Пред и зад балдахина пристъпваха редиците на бялото монашеско братство с вдигнати към небето глави и очи, хора на различна възраст, като се почне от съсухрени старци и се свърши с юноши, които бяха току-що подстригани. Жълтите пламъчета на свещите се поклащаха от вятъра, а те вървяха и пееха, изцяло вглъбени в Бога, сякаш не мислеха за нищо друго на тоя свят. Зад тях се виждаха подбръснатите шляхтишки глави, разплакани, но спокойни под сълзите лица на жени, надъхани с вяра и увереност. Вървяха и селяни с дълги аби, които приличаха на първите християни с нестриганите си коси; малки деца, момиченца и момченца, смесени с тълпата, присъединяваха ангелските си гласчета към общия хор. И Бог слушаше тая песен, това излияние на сърцата, това бягство от земния гнет към единственото убежище под Божиите криле. Вятърът утихна, въздухът се успокои, небето стана лазурно, а есенното слънце разля мека, бледозлатна, но все още топла светлина по земята.
	Шествието обиколи стените веднъж, но не се връщаше, не се пръскаше — продължаваше по-нататък. Блясъци от дарохранителницата падаха върху лицето на игумена и поради тях това лице изглеждаше сякаш златно и лъчезарно. Свещеник Кордецки вървеше с притворени очи, а по устата му играеше почти неземна усмивка на щастие, благост, упоение; с душата си беше в небесата, в светлите висини, във вековечната радост, в ненарушимото спокойствие. Но сякаш получаваше оттам заповеди да не забравя за тая земна черква, за тия хора, за крепостта, за часа, който предстоеше да дойде, та навремени се спираше, отваряше очи, издигаше дарохранителницата и благославяше.
	Благославяше народа, войската, хоругвите, които цъфтяха като цветя и блестяха с багрите на дъгата; после благослови стените и хълма, който гледаше към околността, благослови по-малките и по-големите оръдия, оловените и железните гюллета, съдовете с барут, подставките под оръдията, купищата страшни оръжия за отбиване на атаки; след това благослови селата, разположени в далечината, и благослови севера, юга, изтока и запада, сякаш искаше да простре Божията мощ върху цялата околност, върху цялата тая земя.
	Удари два часът след пладне, а процесията още се намираше на стените. Но изведнъж в далечината, където небето сякаш се сливаше със земята и се простираха синкави мъгли, в тия мъгли именно нещо се замярка и започна да се движи, изпълзяваха някакви форми, отначало мътни, които се скупчваха постепенно и ставаха все по-ясни. Внезапно на края на шествието се чу вик:
	— Шведите! Шведите идат!
	После настана тишина, сякаш сърцата и езиците се вцепениха; само камбаните продължаваха да бият. Но в тишината прозвуча гласът на свещеник Кордецки, силен, макар и спокоен:
	— Братя, да се радваме! Наближава часът на победите и чудесата!
	А миг по-късно:
	— Под твоята защита прибягваме, майко, господарко, царице наша!
	В това време шведският облак се превърна в безмерна змия, която допълзя още по-близо. Виждаха се вече нейните страшни прешлени. Тя се свиваше, развиваше, понякога блесваше на светлината като лъскава стоманена люспа, понякога потъмняваше и пълзеше, пълзеше, измъкваше се от далечината…
	Скоро очите, които гледаха от стените, можеха вече да различат всичко подробно. Най-напред се движеше конница, след нея пехотни карета; всеки полк представяше дълъг правоъгълник, над който се издигаше друг по-малък, образуван от щръкналите пики; по-нататък, хей там, зад пехотата, се влачеха оръдия с обърнати назад и приведени към земята гърла.
	Техните лениви тела, черни или жълтеникави, лъщяха зловещо на слънцето; още по-назад се тръскаха по неравния път ракли с барут и безкрайна редица от коли с шатри и всякакъв вид военен инвентар…
	Страшен, но прекрасен беше изгледът на тоя поход на редовна войска, която продефилира пред очите на ясногурците, сякаш за да ги уплаши. После от цялото се откъсна конницата, тръгна в тръс и се олюляваше като раздвижвана от вятъра вълна. След малко тя се разпадна на петнайсетина по-големи и по-малки части. Някои отряди се приближаваха към крепостта; други в миг се пръснаха по околните села, за да търсят плячка; трети най-сетне започнаха да обикалят крепостта, да разглеждат стените, да проучват местността, да заемат по-близките постройки. Отделни конници постоянно прелитаха с най-голяма бързина от по-големите части към дълбоките пехотни отряди и съобщаваха на офицерите къде могат да се настанят.
	Тропотът и цвиленето на конете, виковете, подвикванията един към друг, възгласите на няколкото хиляди гласове и глухият тътен на оръдията — всичко това долиташе много ясно до ушите на обсадените, които досега стояха спокойно на стените като при зрелище и гледаха с удивени очи това голямо движение и суетня на неприятелските войски.
	Най-после пехотните полкове пристигнаха и почнаха да се лутат около крепостта, за да търсят най-удобни места за силни позиции. Тогава нападнаха Ченстохувка, манастирски чифлик, в който нямаше никаква войска, а само селяни, затворили се в къщите си.
	Финландският полк, който стигна там пръв, нападна яростно беззащитните селяни. Започнаха да ги измъкват за косите от къщите и направо колеха ония, които се съпротивляваха; останалите изпъдиха вън от чифлика; конницата ги подгони и разпръсна на всички страни.
	Парламентьор от страна на Мюлер с призив да се предадат още преди това затръби пред манастирската врата, но като видяха клането и жестокостта на войниците в Ченстохувка, защитниците отговориха с оръдеен огън.
	Защото сега, когато местното население беше прогонено от всички близки постройки, а в тях се разположиха шведите, тия сгради трябваше да бъдат незабавно разрушени, та неприятелят да не може да се крие и да вреди на манастира. Ето защо манастирските крепостни стени задимяха наоколо като страни на кораб, обграден от буря и разбойници. Ревът на оръдията така разтърси въздуха, че зидовете чак затрепераха, а прозоречните стъкла на черквата и сградите започнаха да звънят. Огнените кълба като възбели облачета описваха зловещи дъги, падаха върху шведските скривалища, трошеха греди, покриви, стени — и веднага от местата, където падаха гюллетата, се издигаха стълбове дим.
	Пожарът обхвана постройките.
	Едва настанили се, шведските полкове трябваше да бягат презглава от постройките, а несигурни на новите си позиции, тичаха на разни страни. Безредието започна да се промъква всред тях. Оттегляха още ненастанените оръдия, за да ги предпазят от артилерийския огън. Мюлер се смая; той не беше очаквал нито такъв прием, нито такива артилеристи на Ясна гура.
	В това време наближаваше нощта и понеже трябваше да въведе ред във войската, изпрати тръбачи с молба за примирие.
	Отците се съгласиха лесно.
	През нощта обаче изгориха грамадния склад с големи запаси от храна, в който се бе настанил вестландският полк.
	Пожарът обхвана постройката толкова бързо, а гюллетата падаха едно след друго толкова точно, че вестландците не успяха да изнесат нито мускетите си, нито патроните, които също експлодирваха в огъня и разпръсваха надалеко наоколо запалени главни.
	През нощта шведите не спаха; извършваха приготовления, правеха платформи от пръст за оръдията, пълнеха кошове с пръст, устройваха стана си. Войниците, макар и калени през толкова години война и в толкова битки, а по природа храбри и издръжливи, не чакаха радостно утрешния ден. Първият ден им беше донесъл поражение.
	Манастирските оръдия бяха нанесли толкова значителни загуби в хора, че най-старите бойци загубиха ума и дума и си ги обясняваха с непредпазливото обграждане на крепостта и прекаленото приближаване до стените.
	А утрешният ден, дори да донесеше победа, не обещаваше слава, понеже какво щеше да бъде превземането на тая незначителна крепост и манастира за завоевателите на толкова прочути и сто пъти по-силни крепости? Само жаждата за богата плячка поддържаше желанието, но, от друга страна, тая тръпна тревога, с която полските съюзени хоронгви пристъпваха към преславната Ясна гура, се отрази някак и на шведите. Само че едните трепереха пред мисълта, че светотатстват, а другите се страхуваха от нещо неопределено, за което сами не си даваха сметка, но което наричаха с общото име магии. В тия магии вярваше самият Бурхард Мюлер, как тогава нямаше да вярват войниците?
	И забелязаха веднага, че когато Мюлер се приближаваше до черквата „Света Барбара“, конят му внезапно спря, дръпна се назад, отвори ноздри, наостри уши и като пръхтеше тревожно, не искаше да пристъпи напред. Старият генерал не се издаде, че е смутен, но на другия ден определи тая позиция за хеския княз, а самият той се оттегли с по-големите оръдия на север от манастира, към село Ченстохова. Там през цялата нощ прави окопи, за да обстрелва на следващия ден от тях.
	Едва се развидели на небето и започна артилерийски бой; но тоя път първи загърмяха шведските оръдия. Неприятелят не смяташе още веднага да направи пробив в стените, та да нахлуе през него; той искаше само да ужаси, да засипе черквата и манастира с гюллета, да подпали пожари, да разруши оръдията, да избие хора, да засили тревогата.
	На манастирските стени отново излезе процесия, понеже нищо не укрепваше духа на бойците така, както видът на светото причастие и монасите, които вървят спокойно след него. Манастирските оръдия отговаряха на гърмеж с гърмеж, на светкавица със светкавица — колкото можеха, колкото стигаха силите и дъхът в гърдите на хората. Земята също сякаш се тресеше из основи. Море от дим се разстла над манастира и черквата.
	Какви минути, какви гледки за хората, които никога през живота си не бяха виждали кървавия лик на войната (а такива имаше много в крепостта)!
	Непрестанни светкавици, грохот, дим, вой на куршуми, който раздира въздуха, страхотен кикот на гранати, звънтеж на гюллета по каменната настилка, глухи удари в стените, звън на строшени стъкла, експлозии на разпръскващи се огнени кълба, съскане на техните отломки, скърцане и пращене на гредореди, хаос, разрушения, ад!…
	През това време нито миг почивка, нито отдих за полузадушените от дима гърди, все нови и нови рояци от гюллета, а всред бъркотията потресени гласове на разни места из крепостта, черквата и манастира:
	— Гори! Вода! Вода!
	— На покривите с куки!… Повече платнища!
	А по стените викове на разпалените от боя войници:
	— По-високо оръдието!… По-високо!… Между постройките… огън!…
	Към пладне делото на смъртта се засили още повече. Можеше да се помисли, че когато се махне пушекът, шведските очи ще видят само куп от гюллета и гранати на мястото на манастира. От изпокъртените с гюллета стени се вдигаха облаци от варов прах, смесваха се с пушеците и закриваха света. Духовници излязоха със свещени реликви да прогонят със заклинания тия облаци, за да не пречат на отбраната.
	Грохотът на оръдията ехтеше с прекъсване, но чест като дишането на задъхан змей.
	Внезапно на неотдавна възстановената след миналогодишния пожар кула се обадиха тръби и засвириха великолепна набожна песен. Тая песен се изливаше отгоре и се чуваше наоколо, чуваше се навсякъде, дори при шведските батареи. Скоро към звуците на тръбите се присъединиха човешки гласове и всред рев, съскане, възклицания, шум, тракане на мускетите се понесоха думите:

	Богородице дево,
	благословена ти, Мария!…

	В тоя миг избухнаха двайсетина гранати; трясък на покривни дъсчици и мертеци, а после вик: „вода!“ продра слуха и… отново песента продължи да се носи спокойно:

	От твоя син, нашия Господ,
	измоли ни, низпосли ни
	мирно време благодатно.

	Кмичиц, който стоеше на стените при едно оръдие срещу село Ченстохова, в което се намираха позициите на Мюлер и откъдето идеше най-големият огън, отстрани по-неопитния топчия и сам започна да работи. А работеше толкова добре, че скоро, макар да беше ноември, а денят студен, хвърли лисичия си кожух, свали и жупана* си и остана само по шалвари и риза.
	[* Дългопола дреха от носията на шляхтич, обикновено от по-тънък плат. — Бел.прев.]
	Сърцата на хората, които не познаваха войната, се изпълниха с радост при вида на тоя войник по плът и кръв, за когото всичко това, което ставаше, тоя рев на оръдията, рояците от куршуми, разрушенията, смъртта сякаш бяха обикновена стихия както огънят за саламандрата.
	Веждите му бяха смръщени, огън в очите, руменина по бузите и някаква дива радост на лицето. Той всеки миг се навеждаше към оръдието, цял зает с прицелването, цял предаден на боя, забравил всичко; целеше се, снишаваше, повдигаше, най-сетне викаше: „Огън!“. А когато Сорока допираше фитила, той тичаше при ръба на стената, гледаше и от време на време възкликваше:
	— Всичко трупове! Всичко трупове!
	Орловите му очи проникваха през дима, през праха; щом някъде между постройките забележеше сбита купчина с шапки или шлемове, веднага като че ли с гръм ги смазваше и разпръскваше с точен снаряд.
	Понякога избухваше в смях, когато нанесеше по-голямо опустошение от обикновеното. Гюллетата прелитаха над него и около него — той не ги поглеждаше; внезапно след един изстрел скочи при ръба, впери очи в далечината и викна:
	— Оръдие разбито!… Сега там стрелят само три!…
	До пладне не си отдъхна. Пот се лееше от челото му, ризата му изпущаше пара; лицето му бе окадено от саждите, а очите светеха.
	Сам Пьотр Чарнецки се възхищаваше от точността на неговите изстрели и на няколко пъти през паузите му каза:
	— Войната не е ново нещо за ваша милост! Това се вижда веднага! Къде си се научил така?
	В три часа след пладне на шведската артилерийска позиция замлъкна второ оръдие, разбито с точен изстрел на Кмичиц. След малко останалите бяха изтеглени от окопите. Както личеше, шведите бяха решили, че тая позиция не може да бъде задържана.
	Кмичиц си отдъхна дълбоко.
	— Почини си! — каза му Чарнецки.
	— Добре! Гладен съм — отговори рицарят. — Сорока, дай каквото имаш под ръка!
	Старият вахмистър се справи бързо. Той донесе водка в една манерка и пушена риба. Пан Кмичиц започна да се храни лакомо, като от време на време повдигаше очи и гледаше гранатите, които прелитаха наблизо, сякаш гледа врани.
	А те бяха доста много и долитаха не от Ченстохова, а тъкмо от противната страна; ония именно, които прехвърляха манастира и черквата.
	— Слаби топчии имат, много високо издигат оръдията — каза пан Анджей, без да престане да яде. — Гледайте, всичко прехвърля и иде при нас.
	Тия думи чу едно младо калугерче, седемнайсетгодишно момче, което току-що беше станало послушник. Преди това то подаваше непрекъснато гюллета за пълнене и не се оттегляше, при все че всяка жилка в него тръпнеше от страх, защото за пръв път виждаше война. Кмичиц му се налагаше по неизразим начин със спокойствието си; и сега, като чу думите му, притули се към него с неволно движение, сякаш искаше да търси покровителство и убежище под крилете на тая сила.
	— Дали могат да ни достигнат от оная страна? — попита то.
	— Защо не? — отговори пан Анджей. — Какво, мили брате, и ти ли се страхуваш от това?
	— Пане! — отговори разтрепераното момче. — Аз си представях войната много страшна, но не мислех, че е чак толкова страшна!
	— Не всеки куршум убива, иначе нямаше да има вече хора по света, майките не биха успели да раждат толкова.
	— Най-много ме е страх, пане, от огнените кълба, от гранатите. Защо те се пръскат с такъв гръм?… Света Богородице, спасявай!… И толкова страшно раняват хората!…
	— Като ти обясня, ще придобиеш опит, калугерче. Това кълбо е желязно, а вътре кухо и напълнено с барут. На едно място има много малка дупка, в която е пъхната тръбичка от хартия, а понякога от дърво.
	— Господи Иисусе! Значи тръбичка е пъхната?
	— Точно така! А в тръбичката кълчища, напоени със сяра, които се подпалват при изгърмяването. Кълбото трябва да падне с тръбичката към земята, та да се забие навътре; тогава огънят стига до барута и кълбото се пръсва. Много от тия кълба обаче не падат върху тръбичката, но това не пречи, понеже, като стигне огънят до барута, взривът настъпва…
	Внезапно Кмичиц протегна ръка и започна да говори бързо:
	— Гледай! Гледай! Ето ти опит!
	— Господи! Света Богородице! Йосифе! — викна калугерчето, като видя, че долита граната.
	В това време гранатата падна на двора, с ръмжене и пушек започна да подскача по каменната настилка, преобърна се един-два пъти, като влачеше подире си синкава струичка дим, търколи се чак до стената, на която седяха, попадна в купа мокър пясък, насипан високо чак до бойниците, и се спря, останала съвсем без сили.
	Добре че падна с тръбичката нагоре, но кълчищата не бяха угаснали, защото димът започна веднага да се вие.
	— На земята!… По лице!… — започнаха да крещят ужасени гласове. — На земята! На земята!
	Но в същия този миг Кмичиц се сурна надолу по купа пясък, хвана тръбичката със светкавично движение на ръката, дръпна я, изтръгна я и като вдигна ръка със запалените кълчища, започна да вика:
	— Ставайте! Все едно, че някой е извадил зъбите на куче! Сега вече и муха няма да убие!
	При тия думи ритна неподвижното гюлле. Насъбраните изтръпнаха, като видяха тая постъпка на свръхчовешка смелост, и известно време никой не смееше дума да продума; накрай Чарнецки възкликна:
	— Безумни човече! Ако се беше пръснала, на прах щеше да те превърне!
	А пан Анджей се засмя толкова искрено, та чак зъбите му светнаха като на вълк:
	— Нима не ни трябва „прах“*? Щяхте да напълните с мене оръдието и дори след смъртта си щях да навредя на шведите!
	[* На полски прах (прохи) значи и барут. — Бел.прев.]
	— Да те вземат мътните! Няма ли страх у тебе?
	Младият монах прибра молитвено ръце и гледаше Кмичиц с нямо възхищение. Но подвига му видя и свещеник Кордецки, който тъкмо сега идеше насам. Той се приближи, хвана пан Анджей за главата с двете си ръце, после я прекръсти.
	— Такива като тебе не ще отстъпят Ясна гура! — каза той. — Но забранявам да излагаш живота си, който ни е нужен. Огънят вече утихва и неприятелят се оттегля; вземи това гюлле, изсипи барута от него и го занеси в параклиса на пресветата Дева. Тоя подарък ще й бъде по-мил от ония бисери и светли камъчета, които й подари!
	— Отче — отговори развълнуваният Кмичиц, — това не е голяма работа!… Аз за пресветата Дева бих… Ето! Думи не намирам!… Аз бих на мъки, на смърт. Аз бих бил готов не знам какво да направя, за да й служа…
	И сълзи заблестяха в очите на пан Анджей, а свещеник Кордецки каза:
	— Ела при нея с тия сълзи, докато не са изсъхнали. Милостта й ще се излее върху тебе, ще те успокои, ще те утеши, със слава и почит ще те украси.
	След тия думи го хвана под ръка и го поведе към черквата, а пан Чарнецки гледаше подир тях някое време, най-сетне каза:
	— Много смели рицари съм виждал през живота си, които смятаха за нищо pericula*, но тоя литовец е навярно дяв…
	[* Опасностите (лат.). — Бел.прев.]
	Тук той се удари с ръка по устата, за да не изрече непристойна дума на това свято място.


	Четирийсет и първа глава

	Артилерийският двубой съвсем не пречеше на преговорите. Отците решиха да преговарят при всеки случай, защото желаеха да залъгват неприятеля и да протакат работите, та през това време да дочакат или някаква помощ, или поне люта зима; но Мюлер не преставаше да вярва, че монасите желаят само да изтръгнат най-добри условия.
	Затова след оная престрелка той отново изпрати полковник Куклиновски с покана да се предадат. Но игуменът показа на Куклиновски гаранционното писмо на краля, и то веднага му затвори устата. Мюлер обаче имаше по-послешна кралска заповед за заемането на Болеслав, Велун, Кшепице и Ченстохова.
	— Занеси им, ваша милост тая заповед — каза той на Куклиновски. — Мисля, че като им я покажем, ще им се свършат основанията за увъртане.
	Но той се лъжеше.
	Свещеник Кордецки заяви, че ако заповедта обхваща Ченстохова, нека генералът си я заеме и може да бъде уверен, че от страна на манастира няма да срещне никаква пречка, но Ченстохова не е Ясна гура, а тя не е спомената в заповедта.
	Като чу тоя отговор, Мюлер разбра, че има работа с по-опитни дипломати от него; той именно бе лишен от основания — оставаха му само оръдията.
	Все пак през нощта имаше примирие. Шведите работиха усилено за издигането на по-здрави окопи, ясногурците поправяха вчерашните повреди и с удивление се убедиха, че няма такива. Тук-таме потрошени покриви и мертеци, тук-таме паднали парчета мазилка от стените — и това беше всичко. От хората не беше загинал никой, дори никой не беше ранен. Свещеник Кордецки обикаляше стените и говореше усмихнат на войниците.
	— Я гледайте, тоя неприятел и неговите оръдия не са толкова страшни, колкото се приказваше. Често пъти след голям празник имаме по-големи повреди. Божието покровителство ни пази, Божията ръка се грижи за нас, нека само да изтраем и ще видим още по-големи чудеса!
	Дойде неделя, празникът Въведение Богородично. През време на литургията беше спокойно, понеже Мюлер очакваше окончателен отговор, който монасите бяха обещали да изпратят след пладне.
	В това време, като помнеха думите на писанието: как израилтяните носели Божията скиния около стана, за да плашат филистимляните, и те отново тръгнаха в процесия със светата дарохранителница.
	Писмото беше изпратено в два часа след пладне, но в него не се съобщаваше, че се предават, а само се повтаряше отговорът, даден на Куклиновски, че черквата и манастирът се наричат Ясна гура, а град Ченстохова изобщо не спада към манастира.

	„Затова настоятелно молим ваше достойнство — пишеше свещеник Кордецки, — да благоволиш и оставиш на мира нашето братство и черквата, посветена на Бога и на пресвета Богородица, за да остане и в бъдеще в нея почитта към Бога, където едновременно да молим Божието величие за здравето и успеха на негово величество краля. А ние, недостойните, като изпращаме нашата молба, предоставяме се най-усилено на благоволението на ваше достойнство и вярваме в добротата ви, от която и за в бъдеще очакваме много…“

	При четенето на това писмо присъстваха Вжешчович, Садовски, кшепицкият губернатор Хорн, де Фоси, знаменит инженер, накрая хеският княз, млад човек, много надменен, който, макар и подчинен на Мюлер, обичаше да му подчертава своето превъзходство. Той именно се усмихна хапливо и повтори подчертано края на писмото:
	— Много очакват от вашата доброта; това е загатване за милостиня, генерале. Ще ви задам един въпрос, ваши милости: дали монасите се молят по-добре, или по-добре стрелят?
	— Вярно! — каза Хорн. — През тия първи дни загубихме толкова хора, че и една добра битка няма да ни вземе повече!
	— Що се отнася до мене — продължи хеският княз, — от пари не се нуждая, слава няма да спечеля, а ще си измразя краката в тия колиби. Колко жалко, че не отидохме в Прусия; страна богата, весела, градовете един от друг по-хубави.
	Мюлер, който действаше бързо, но мислеше бавно, едва в тоя момент разбра смисъла на писмото, почервеня и каза:
	— Монасите се подиграват с нас, ваша милост!
	— Това намерение не личи, но така излиза! — отговори Хорн.
	— Тогава в окопите! Малко бяха вчера огънят и снарядите! Дадените заповеди прелетяха бързо от единия край на шведската линия до другия. Окопите се покриха със синкави облаци, манастирът отговори веднага с цялата си енергия. Тоя път обаче шведските оръдия, насочени по-добре, започнаха да нанасят по-големи щети. Те сипеха бомби, изпълнени с барут, които влачеха подире си плитка от пламък. Хвърляха също така запалени факли и кълба от кълчища, напоени със смола.
	Както понякога ята литнали жерави, уморени от дългия полет, накацват на висок хълм, така роищата от тия огнени пратеници падаха върху покрива на черквата и дървените покриви на постройките. Който не вземаше участие в боя, който не беше при оръдията, той се намираше на покривите. Едни вадеха вода от кладенците, други изтегляха ведрата с въжа, трети потушаваха пожара с мокри платнища. Някои гюллета строшаваха греди и мертеци, падаха в тавана и веднага дим и миризма на изгоряло изпълваше вътрешността на сградите. Но и по покривите пазеха защитници с бурета вода. Най-тежките бомби пробиваха дори потона. Въпреки свръхчовешките усилия, въпреки бдителността изглеждаше, че рано или късно пожарът ще обхване манастира. Факлите и кълбата от кълчища, събаряни с пръти от покривите, образуваха под стените запалени купища. Прозоречните стъкла се пропукваха от горещината, а жените и децата, затворени в стаите, се задушаваха от дима и топлината.
	Едва угасяваха едни снаряди, едва водата се изтичаше по стените и долитаха нови ята от нажежени бомби, горящи парцали, искри, жив огън. Целият манастир беше обхванат от огън и човек би казал, че небето се е отворило над него и го облива с порой от гръмотевици; той обаче гореше и не изгаряше, беше в пламъци и не се превръщаше в пепелище; нещо повече, всред това море от пламъци той започна да пее, както някога юношите в огнената пещ.
	Защото, както вчера, така и сега от кулата прозвуча песен със съпровод от тръби. За хората, които стояха по стените и работеха край оръдията, които във всеки момент можеха да помислят, че там вече всичко гори и се превръща на пепелища зад гърба им, тая песен беше като успокоителен балсам, защото постоянно и непрекъснато вестеше, че манастирът се държи, че черквата се държи, че досега огънят не е победил човешките усилия. Оттогава именно стана обичай подобна хармония да подслажда трудния живот на обсадените и да отстранява от женските уши страшния вик на войниците, които се заканваха едни на други.
	Но и в шведския лагер тая песен и свирня правеше силно впечатление. Отначало войниците в окопите я слушаха с почуда, а после със суеверен страх.
	— Как така! — говореха те помежду си. — Хвърлихме върху тоя курник толкова желязо и огън, че не една мощна крепост би хвръкнала вече заедно с пепелта и пушека, а те си свирят радостно… Какво значи това?…
	— Магии! — отговаряха други.
	— Техните стени не ги ловят снаряди. Гранатите се търкалят от покривите, сякаш им хвърляш турти хляб. Магии! Магии! — повтаряха. — Нищо добро не ни чака тук!
	Офицерите дори бяха готови да припишат някакво тайнствено значение на тия звуци. Но някои обясняваха това другояче и Садовски нарочно каза високо, за да го чуе Мюлер:
	— Добре трябва да се чувстват, щом се веселят, дето ще рече, напразно похабихме досега толкова барут.
	— Какъвто нямаме кой знае колко — каза хеският княз.
	— Но затова пък имаме вожд Полиоркетес — отговори Садовски с такъв тон, че не можеше да се разбере дали се подиграва или иска да поласкае Мюлер.
	Но, изглежда, че Мюлер взе това срещу себе си, защото прехапа мустак.
	— Ще видим дали след един час ще продължат още да свирят! — каза той, като се обърна към щаба си.
	И заповяда да удвоят огъня.
	Но заповедта му беше изпълнена прекалено ревностно. В бързината примерваха оръдията по-високо, отколкото трябва, поради което снарядите започнаха да прехвърлят целта. Някои прехвъркваха над манастира и черквата и долитаха чак до отвъдните шведски окопи; там трошеха гредоредите, разхвърляха кошовете с пръст, избиваха хората.
	Мина един час, после втори. От черковната кула непрекъснато се носеше тържествена музика.
	Мюлер стоеше в Ченстохова с далекоглед. Той гледа дълго.
	Околните забелязаха, че ръката, в която държеше далекогледа до очите си, трепереше все по-силно; накрай той се обърна към насъбраните и викна:
	— Изстрелите никак не вредят на манастира!
	Тук невъздържан, безумен гняв обхвана стария воин. Той хвърли далекогледа на земята, та се разби на късове.
	— Ще побеснея от тая музика! — изкрещя Мюлер.
	В тоя момент инженер де Фоси долетя на кон при него.
	— Ваше достойнство, генерале — каза той, — подкоп не може да се прави. Под слоя пръст има скала. Тук са необходими миньори.
	Мюлер се разфуча, но още недовършил проклятието си и дотърча офицер от ченстоховския окоп, отдаде чест по военному и съобщи:
	— Най-голямото ни оръдие е разбито! Да вземем ли друго от Лгота?
	Огънят наистина беше поотслабнал — музиката се носеше все по-тържествено.
	Мюлер замина за квартирата си, без да каже нито дума. Но не издаде заповед за спиране на боя. Беше решил да измори обсадените. Та нали там, в крепостта, имаше гарнизон само от двеста войници, а той непрекъснато разполагаше с нови войници за смяна.
	Настана нощ, оръдията гърмяха непрестанно, но манастирските отговаряха живо, дори по-живо, отколкото денем, защото шведските огньове им показваха целта готова. Често се случваше войниците едва да насядат около огъня и котела, който висеше над него, когато внезапно от тъмнината долиташе манастирско гюлле като някакъв дух на смъртта. Огънят се разпръсваше на трески и искри, войниците се разбягваха с нечовешки крясък и или търсеха убежище при други другари, или блуждаеха в нощта измръзнали, гладни, ужасени.
	Към полунощ манастирският огън се засили толкова много, че в радиус от един изстрел не беше възможно да се запали дори едно дръвче. Можеше да се помисли, че обсадените изказват следните думи с езика на оръдията: „Искате да ни изморите… Опитайте се, сами ви каним!“
	Удари един часът през нощта, после два. Заръмя ситен дъжд във вид на студена и пронизителна мъгла; на места тя сякаш се сбиваше на стълбове, колони и мостове, които се червенееха от огньовете.
	През тия фантастични стълбове и аркади понякога се виждаха страшните очертания на манастира, който се променяше пред очите: веднъж изглеждаше по-висок от обикновено, после сякаш хлътваше в някаква бездна. От окопите, та чак до стените му се простираха някакви злокобни сводове и коридори, образувани от мъглата и мрака, а по тия коридори долитаха снаряди, които носеха смърт. Понякога целият въздух над манастира светваше като от светкавица. Тогава стените, високите зидове и кули се очертаваха ярко, после отново угасваха.
	Войниците започнаха да гледат напред с мрачна и суеверна тревога. Те току се побутваха един друг и шепнеха:
	— Видя ли? Тоя манастир ту се явява, ту изчезва… Това е нечовешка сила!
	— Аз видях по-добре — казваше друг. — Ние се целехме тъкмо с това оръдие, което се пръсна, когато изведнъж цялата крепост почна да подскача и да се движи, сякаш някой я повдигаше и спускаше нагоре и надолу с въже. Цели се тогава в такава крепост, улучвай я!
	След тия думи войникът захвърли оръдейната четка и подир малко добави:
	— Нищо няма да постигнем тук!… Няма дори да помиришем парите им… Бррр! Студено! Нали имате там катраница с катран, запалете я, та да сгреем поне ръцете си!
	Един от войниците започна да разпалва катрана с помощта на потопени в сяра конци. Най-напред запали кълчищата, после започна да ги потапя бавно.
	— Угасете светлината! — прозвуча гласът на офицера. Но почти едновременно се разнесе шум на снаряд, после кратък, прекъснат вик и светлината угасна.
	Нощта донесе тежки загуби за шведите. Около огньовете загинаха много хора; на някои места така ги разпръснаха, че някои полкове, изпаднали веднъж в паника, не можаха да се оправят до сутринта. Сякаш за да покажат, че не се нуждаят от сън, обсадените стреляха все по-усилено.
	Първата зора освети по стените уморени, бледи, не спали, но оживени от въодушевление лица. През нощта свещеник Кордецки лежа проснат в черквата; щом се развидели, той се появи на стените и благият му глас се разнасяше край оръдията, при бойниците, около портите:
	— Бог ни праща ден, деца… Да бъде благословена неговата светлина! Няма повреди нито в черквата, нито в сградите… Огънят е угасен, никой не е загинал. Пане Мошински! Огнено гюлле падна под люлката на детето на ваша милост и угасна, без да му стори нищо. Поблагодари на пресветата Дева и й служи!
	— Слава на нейното име! — отговори Мошински. — Служа, както мога!
	Игуменът отиде по-нататък.
	Когато застана при Чарнецки и Кмичиц, беше вече съвсем светло. Не забеляза Кмичиц, защото той бе минал от другата страна, за да прегледа гредореда, повреден леко от шведски снаряд. Свещеникът веднага попита.
	— Къде е Бабинич? Спи ли?
	— Как бих спал в такава нощ! — отговори пан Анджей, като се изкатери на стената. — Това би значило да нямам съвест! По-добре да бъда на пост в служба на пресветата Дева.
	— По-добре, по-добре, верни слуга! — отговори свещеник Кордецки.
	Но в тоя момент пан Анджей забеляза слаба шведска светлинка, която блестеше в далечината, и викна веднага:
	— Огън там, огън! Цели се по-горе! В тях, в тия кучешки братя!
	Свещеник Кордецки се усмихна като архангел при вида на тая ревност и се върна в манастира, за да изпрати на отрудените бирена супа, посипана с натрошено вкусно сирене.
	След около половин час се появиха жени, духовници и черковни слуги, които носеха димящи тенджери и кани.
	Войниците ги грабнаха жадно и скоро покрай всичките стени се разнесе лакомо сърбане. Те хвалеха това питие, като казваха:
	— Не ни е зле в служба на пресветата Дева! Храната е великолепна!
	— На шведите им е по-зле! — казваха други. — Не можаха да си готвят храна тая нощ, още по-зле ще им бъде в бъдеще.
	— До гуша им е дошло, кучета такива! Навярно през деня ще ни дадат да починем и ние. От постоянно кихане сега трябва и оръдията им да са пресипнали.
	Но войниците се лъжеха, денят нямаше да им донесе почивка.
	Когато сутринта офицерите, които идваха с рапорти, донесоха на Мюлер, че резултатът от нощната стрелба е никакъв, че, напротив, на тях самите е донесла значителни щети в хора, генералът се заяде и заповяда огънят да продължи.
	— Най-сетне те трябва да се уморят! — каза той на хеския княз.
	— Много барут се губи — отговори тоя офицер.
	— Но и те губят, нали?
	— Те трябва да имат неизчерпаеми запаси от селитра и сяра, а въглища ще им доставим сами, ако успеем да подпалим поне една сграда. През нощта се приближих до стените и въпреки грохота ясно чух, че работи някаква мелница. Това не може да бъде друга мелница освен за барут.
	— Ще заповядам до залез-слънце да се стреля така силно, както вчера. През нощта ще починем. Ще видим дали няма да пратят парламентьори.
	— Знаеш ли, ваша милост, че са изпратили при Витенберг?
	— Зная, ще пратя и аз за най-големи оръдия. Ако не успеем да ги уплашим или да подпалим пожар вътре, ще трябва да направим пробив.
	— Значи, ваше достойнство, смяташ, че фелдмаршалът ще одобри обсадата?
	— Фелдмаршалът знаеше за моето намерение и не каза нищо — отговори Мюлер рязко. — Ако неуспехът продължи да ме преследва тук, тогава фелдмаршалът ще ме укори, няма да ме похвали и не ще закъснее да стовари цялата вина върху мене. Негово величество кралят ще заяви, че той е прав, зная това. Много съм изстрадал досега от лошото настроение на фелдмаршала, сякаш е моя вината, че го яде „mal francese“*, както казват италианците.
	[* Френската болест, сифилисът. — Бел.прев.]
	— Не се съмнявам, че ще стовари вината върху ваше достойнство, особено когато се види, че Садовски е имал право.
	— Какво право? Садовски говори в полза на тия калугери, сякаш му плащат за това! Какво казва той?
	— Казва, че тия гърмежи ще се разнесат по цялата страна, от Балтийско море, та чак до Карпатите.
	— В такъв случай нека негово величество кралят заповяда да одерат кожата на Вжешчович и да я изпрати като дар на манастира, защото той подбуди към тая обсада.
	Тук Мюлер се хвана за главата.
	— Но трябва да свършим бързо! Струва ми се, нещо ми подсказва, че през нощта те ще изпратят някого да преговаря. Дотогава: огън и огън!
	И така денят мина като вчерашния, пълен с гърмежи, пушеци и огън. Много още такива дни щяха да минат над Ясна гура. Но там гасяха пожарите и стреляха с не по-малко мъжество. Половината войници отиваха да почиват, другата половина бяха на стените при оръдията.
	Хората почнаха да свикват с непрестанния грохот, особено когато се убедиха, че няма големи щети. По-неопитните ги крепеше вярата, но между обсадените имаше и стари войници, обиграни с войната, за която това беше професия. Те даваха надежда на селяните.
	Сорока придоби голям авторитет между тях, защото беше прекарал голяма част от живота си на война и бе станал толкова безразличен към нейния шум както стар кръчмар към виковете на пияниците. Вечер, когато огънят стихваше, той разказваше на другарите си за обсадата на Збараж. Самият той не бе участвал в нея, но знаеше подробно за тая обсада от войниците, които я бяха прекарали, и говореше така:
	— Там се струпали толкова казаци, татари и турци, че само готвачите им били повече, отколкото всички шведи тук. И въпреки това нашите не им се дадоха. Пък и злите духове тук нямат никаква сила, а там само в петък, събота и неделя дяволите не помагали на тая паплач, но през другите дни плашели по цели нощи. Те изпращали смъртта в окопа да се показва на войниците и да убива желанието им за бой. Зная всичко това от един, който лично е видял смъртта.
	— Видял ли я? — питаха любопитно селяните, струпани около вахмистъра.
	— Със собствените си очи! Връщал се от копаене на кладенец, защото там нямали вода, а колкото имало в езерата, смърдяла. Върви той, върви и ето че вижда да се приближава към него някаква фигура с чер плащ.
	— С чер, не с бял?
	— С чер; на война смъртта се облича в черно. Било по здрач. Приближава се войникът и пита: „Кой е там?“ Тя нищо. Едва когато дръпнал плаща, гледа: скелет. „А ти какво тук?“ „Аз съм смъртта — казва тя — и ще дойда за тебе след една седмица.“ Войникът разбрал, че работата е лоша. „Защо едва след една седмица? — пита той. — Не може ли по-рано?“ А тя на това: „Преди да изтече седмица, не ще ти сторя нищо, защото такава е заповедта.“ Войникът си мисли: „Жалко! Но щом тя не може да ми стори нищо сега, нека пък аз да й платя.“ Че като я увие с плаща, че като почне да я блъска в камъните! А тя крещи и се моли: „Ще дойда след две седмици.“ — „Не може!“ — „Ще дойда след три дни, след четири, след десет, след обсадата, след година, след две, подир петнайсет!“ — „Не може!“ — „Ще дойда след петдесет години!“ Войникът си направил сметката, защото бил вече на петдесет, и си мисли: „Сто — стигат ми!“ Пуснал я. А сам е жив и здрав досега; на бой ходи като на хоро, защото, какво ще се бои!
	— А ако беше се уплашил, край с него, нали?
	— Най-лошото е да се страхуваш от смъртта! — отговори Сорока сериозно. — Тоя войник и на другите направил добро, защото, като я набил, като я измъчил, три дни била в несвяст и през това време не загинал никой от стана, макар че излизали да нападат.
	— А ние няма ли да излезем някоя нощ срещу шведите?
	— Това не е наша работа — отвърна Сорока.
	Кмичиц, който стоеше наблизо, чу последния въпрос и последния отговор и се удари по главата. После се загледа в шведските окопи. Беше вече нощ. От цял час в окопите цареше пълна тишина. Изглежда, че отрудените войници спяха край оръдията.
	Далече, на два оръдейни изстрела, блещукаха двайсетина огньове, но при самите окопи цареше плътен мрак.
	— Нито мислят за това, нито подозират, нито могат да предположат! — шепнеше си Кмичиц.
	И се запъти право при пан Чарнецки, който седеше на една пейка, броеше зърната на броеницата си и почукваше един крак о друг, за да не замръзнат.
	— Студено — каза той, като видя Кмичиц. — И главата ми тежи от тоя грохот в продължение на два дни и една нощ. В ушите ми непрестанно звъни.
	— На кого не би звъняло от такъв шум! Но днес ще имаме почивка. Там са заспали здравата. Можем да ги изненадаме като мечка в леговището й; не зная дали дори пушките ще ги събудят…
	— О! — каза Чарнецки и повдигна глава. — За какво мислиш?
	— Мисля за Збараж, че там обсадените чрез много излизания в нападателни акции са нанесли тежки щети на оная там паплач.
	— А на тебе кръв ти е в мисълта, както на вълка нощем?
	— В името на живия Бог и неговите рани нека да направим едно излизане! Ще изпоколим хора, ще разбием оръдия. Те не очакват нищо там.
	Пан Чарнецки скочи на крака.
	— И утре сигурно ще побеснеят! Може би мислят, че са ни наплашили достатъчно и че мислим за предаване; сега ще имат отговор. Кълна се в Бога, това е умна мисъл, истинско рицарско действие. Как не ми дойде това на ум.
	Само че трябва да уведомим свещеник Кордецки, той управлява тук!
	Свещеник Кордецки се съвещаваше в дефиниториума с шерадския мечник. Като чу стъпките, повдигна глава, отмести настрана свещта и попита:
	— Кой е там? Нещо ново ли има?
	— Това съм аз, Чарнецки — каза пан Пьотр, — а с мене е Бабинич. И двамата не можем да спим, защото шведите миришат страшно. Бабинич, отче, е неспокойна глава и не може да се заседи на едно място. Увещава ме, увещава, понеже страшно му се иска да отиде при шведите отвъд насипите и да ги попита дали утре пак ще стрелят така или ще дадат и на нас, и на себе си почивка.
	— Как така? — попита свещеник Кордецки, без да скрие удивлението си? — Бабинич иска да излезе от крепостта?…
	— Не сам, не сам! — отговори бързо пан Пьотр. — С мене и с няколко десетки души. Ония там изглежда, че спят като мъртви в окопа; огньове не се виждат, стража не се вижда. Твърде много разчитат на нашата слабост.
	— Ще им разбием оръдията! — добави Кмичиц разпалено.
	— Я ми дайте тоя Бабинич тука — възкликна пан мечникът, — дайте да го прегърна! Сърби те жилото, стършеле, готов си и нощем да жилиш. Това е голяма акция, която може да даде много добър резултат. Един литовец ни е дал Господ-Бог, но е бесен и зъбат звяр. Аз похвалявам намерението, никой тук не ще го укори и сам съм готов да тръгна!
	Свещеник Кордецки, който отначало се ужаси, понеже се боеше от проливането на кръв, особено когато не излагаше собствения си живот, обсъди по-внимателно тая мисъл и я намери достойна за защитниците на Мария.
	— Дайте ми да се помоля! — каза той.
	И като коленичи пред иконата на Божията майка, започна да се моли с разперени ръце и най-сетне стана успокоен.
	— Помолете се сега вие — каза той, — а после вървете! Четвърт час по-късно четиримата излязоха и се запътиха към стените. Окопите в далечината спяха. Нощта беше много тъмна.
	— Колко души искаш да вземеш? — попита свещеник Кордецки Кмичиц.
	— Аз ли?… — отговори пан Анджей учуден. — Аз не съм командир тук и не познавам местността толкова добре, колкото пан Чарнецки. Ще тръгна със сабята си, но хората нека води пан Чарнецки, и мене с тях. Бих искал само да дойде и моят Сорока, понеже е страшен касапин.
	Този отговор се хареса и на пан Чарнецки, и на игумена, който виждаше в него явно доказателство за смирение. И се заловиха енергично за работа. Избраха хората, заповяда се най-голяма тишина и почнаха да измъкват гредите, камъните и тухлите от мястото за минаване.
	Тая работа отне около един час. Най-сетне отворът в стената беше готов и хората започнаха да се вмъкват в тясната дупка. Те носеха саби, пистолети, някои пушки, а някои селяни — коси, сложени с острото напред — оръжие, с което бяха свикнали най-много.
	Когато се намериха от другата страна на стената, преброиха се: пан Чарнецки застана начело на отряда, Кмичиц на самия край и тръгнаха покрай окопа тихо, като задържаха дъха в гърдите си, подобно на вълци, които се прокрадват към кошара.
	Все пак понякога коса иззвънтяваше о коса, понякога камък изскърцваше под крака и по тия отгласи можеше да се разбере, че те се движат непрекъснато напред. Когато слязоха в низината, пан Чарнецки се спря. Тук, вече близо до окопите, той остави част от хората под командването на унгареца Янич, стар и опитен войник, като им заповяда да легнат на земята. А сам той тръгна малко надясно и понеже под краката си имаше вече мека пръст, по която стъпките не издаваха шум, поведе отряда си по-бързо.
	Защото той имаше намерение да заобиколи окопа, да атакува заспалите отзад и да ги подгони към манастира право към хората на Янич. Тая мисъл му подхвърли Кмичиц, който сега вървеше край него със сабя в ръка и му шепнеше:
	— Окопът навярно е толкова напред, та между него и главния стан има празно пространство. Стражите, ако има такива, са пред окопа, а не от другата страна… Така че ние ще ги заобиколим свободно и ще ги нападнем оттам, откъдето най-малко очакват нападение.
	— Добре — отговори пан Пьотр, — нито един от тях не бива да се спаси.
	— Ако се обади някой, когато вече ще влизаме — продължаваше пан Анджей, — позволи, ваша милост, да отговоря аз… На немски мога да бъбря както на полски, та ще помислят, че идва някой от стана, от страна на генерала.
	— Стига да няма стража отвъд окопа.
	— Дори и да има, ще викнем и ще скочим веднага. Преди да разберат кой и какво, ще им стъпим на шията.
	— Време е да завиваме, вече се вижда краят на окопа — каза пан Чарнецки.
	Тук той се обърна и извика тихо:
	— Надясно, надясно!
	Мълчаливата редица започна да завива. Внезапно луната освети малко ръба на облаците и стана по-светло. Отрядът видя празното пространство зад окопа.
	Както предвиждаше Кмичиц, в това пространство нямаше никаква стража, пък и за какво шведите трябваше да слагат постове между собствените си окопи и главната армия, която се намираше по-назад. Дори най-предвидливият военачалник не можеше да предположи, че от тая страна би могла да дойде някаква опасност.
	— Сега колкото е възможно по-тихо! — каза пан Чарнецки. — Шатрите вече се виждат.
	— И в двата има светлина… Хората там още са будни… Навярно старши офицери.
	— Влизането отзад трябва да е удобно.
	— Разбира се — отговори Кмичиц. — Оттам вкарват оръдията, войската също влиза оттам… Ето, насипът вече започва. Сега внимавай да не издрънка оръжие…
	Бяха вече стигнали до възвишението, насипано грижливо отзад на окопите. Там се намираха цяла редица коли, с които докарваха барут и снаряди.
	Но при колите нямаше никого, та те ги отминаха и започнаха да се катерят по насипа без никакъв труд, както с право предвиждаха, защото възвишението беше полегато и добре устроено.
	Така стигнаха до самите шатри и с оръжие в ръка се спряха почти досам тях. В два шатъра наистина светеха светлинки; тогава пан Кмичиц размени няколко думи с Чарнецки, като каза:
	— Аз ще отида напред при ония, които не спят… Чакайте сега моя изстрел, а после нападайте.
	След тия думи тръгна.
	Успехът на акцията беше вече осигурен, затова той дори не се мъчеше да върви прекалено тихо. Мина няколко шатъра, потънали в мрак; никой не се събуди, никой не попита: „Кой е там?“
	Ясногурските войници чуваха скриптенето на неговите смели крачки и биенето на собствените си сърца. А той самият стигна до осветения шатър, повдигна платнището и като влезе, спря се на входа с пистолет в ръка и със сабя, спусната на верижката.
	Спря се, защото светлината малко го ослепи, понеже на масата се намираше шестосвещник, на който горяха ярки свещи.
	Около масата седяха трима офицери, наведени над планове. Единият от тях, седнал в средата, се взираше толкова внимателно в тях, че дори дългата му коса падаше на белите листа. Като видя, че някой влиза, повдигна глава и попита със спокоен глас:
	— Кой е там?
	— Войник — отговори Кмичиц.
	Тогава и другите двама офицери обърнаха очи към изхода.
	— Какъв войник? Откъде? — попита първият. (Това беше инженер де Фоси, главен ръководител на работите по обсадата.)
	— От манастира — отговори Кмичиц. Но в гласа му имаше нещо страшно.
	Де Фоси стана внезапно и заслони очите си с ръка. Кмичиц стоеше изправен и неподвижен като видение, само страшното му лице, подобно на главата на птица, предвещаваше внезапна опасност.
	Обаче през главата на Фоси премина бърза като светкавица мисъл, че това може да е беглец от манастира, та го попита още веднъж, но вече развълнувано:
	— Какво търсиш тук?
	— Ето какво търся! — викна Кмичиц.
	И гръмна в самите му гърди с пистолета.
	Веднага се вдигна страшен вик, заедно с него залп от изстрели се разнесе от окопа. Де Фоси се строполи, както пада ударен от гръмотевица бор, другият офицер се хвърли с шпага срещу Кмичиц, но той така го фрасна със сабята между очите, та чак стоманата изхръска по костта; третият офицер се хвърли на земята, за да се промъкне под стената на шатъра, но Кмичиц скочи към него, стъпи с крак върху гърдите му и го прикова с острието на сабята си към земята.
	В това време тихата нощ се превърна в ден на страшния съд. Диви викове. „Бий! Убивай!“ се смесиха с воя и ужасените зовове за помощ на шведските войници. Обезумели от страх хора изскачаха от шатрите, без да знаят накъде да се обърнат, в коя посока да бягат. Някои не разбраха веднага откъде иде нападението, та тичаха право към ясногурците и загиваха от техните саби, коси и брадви, преди да успеят да викнат: „Милост!“ Някои пробождаха в тъмнината с шпаги собствените си другари; други, невъоръжени, полуоблечени, без шапки, с вдигнати нагоре ръце, заставаха неподвижно на място; някои най-сетне падаха на земята всред изпосъборените шатри. Малка групичка се опитваше да се защитава, но ослепялата тълпа ги повличаше, събаряше и тъпчеше. Стоновете на умиращите, сърцераздирателните молби за милост засилваха паниката.
	Когато най-сетне от виковете стана ясно, че нападението е дошло не откъм манастира, но отзад, откъм шведските войски, тогава истинска лудост обхвана нападнатите. Очевидно те смятаха, че съюзните им полски хоронгви са ги нападнали ненадейно.
	Тълпи пехотинци започнаха да изскачат от окопа и да бягат към манастира, сякаш искаха да намерят убежище в неговите стени. Но веднага нови викове показаха, че са попаднали на отряда на унгареца Янич, който ги довършваше при самата крепост.
	В това време ясногурците със сеч, мушкане, газене стигнаха до оръдията. Хора с приготвени гвоздеи веднага се хвърлиха към тях, а други продължаваха делото на смъртта. Селяните, които не биха могли да се справят на открито поле с обучените наемници, сега се хвърляха по неколцина върху цели групи.
	Храбрият полковник Хорн, кшепицки губернатор, се мъчеше да събере около себе си разпръсналите се немци, та скочи зад ъгъла на окопа и почна да вика в мрака и да размахва шпага. Шведите го познаха и веднага почнаха да се скупчват около него, но заедно с тях прииждаха и нападателите, които трудно можеха да бъдат различени в тая тъмнина.
	Внезапно се чу страхотно изсъскване на коса и гласът на Хорн секна изведнъж. Групата войници се разбяга, сякаш пръсната от граната. Кмичиц и пан Чарнецки с отряд от двайсетина души се хвърлиха върху тях и ги изсякоха до крак.
	Окопът беше превзет.
	В главния шведски стан тръбите вече почнаха да свирят тревога. Внезапно се обадиха и ясногурските оръдия, чиито огнени снаряди започнаха да летят от манастира, за да осветят пътя на хората, които се връщаха. А те се връщаха задъхани, изпоцапани с кръв, като вълци, които са направили опустошение в кошара и сега бягат от приближаването на стрелците. Пан Чарнецки беше начело на похода, Кмичиц го завършваше.
	След половин час се натъкнаха на групата на Янич, но той не отговаряше на зова им; едничък той беше заплатил акцията с живота си, защото, когато се увлякъл да гони някакъв офицер, собствените му войници го застреляли с пушка.
	Отрядът влезе в манастира всред грохота на оръдията и блясъците на огньове. При входа вече ги чакаше свещеник Кордецки и ги броеше поред, както главите се промъкваха през отвора. Не липсваше никой освен Янич.
	Веднага двама души излязоха за него и след половин час донесоха тялото му, понеже свещеник Кордецки искаше да го почете с прилично погребение.
	Но веднъж прекъсната, нощната тишина вече не се възстанови чак до настъпването на деня. Оръдията от стените гърмяха, на шведските позиции цареше най-голяма бъркотия. Неприятелят не знаеше добре размера на своето поражение, не знаеше откъде можеше да е дошъл неприятелят, та избяга от окопите, които бяха най-близо до манастира. Цели полкове блуждаеха до сутринта в отчаяно безредие, като често пъти взимаха своите за неприятели и откриваха огън помежду си. Дори в главния стан войниците и офицерите напуснаха шатрите си и стояха под голо небе в очакване края на тая ужасна нощ. Тревожни вести прелитаха от уста на уста. Говореше се, че е дошла помощ на манастира, други твърдяха, че всички по-близки окопи са превзети.
	Мюлер, Садовски, хеският княз, Вжешчович и всички висши офицери полагаха свръхчовешки усилия, за да възстановят реда в уплашените полкове. Едновременно отговориха с огнени гюллета на гърмежите от манастира, за да разсеят тъмнината и да дадат възможност на разбягалите се да се съвземат.
	Едно от гюллетата улучи покрива на параклиса, но се удари само в чупката на покрива и се върна с шум и трясък към стана, като пръскаше във въздуха поток от пламъци.
	Най-сетне тревожната нощ се свърши. Манастирът и шведският стан утихнаха. Утринта започна да озарява черковните върхове, покривите постепенно добиваха червена багра — и се развидели.
	Тогава Мюлер отиде заедно с щаба си в превзетия окоп. Наистина от манастира можеха да го видят и да открият огън, но старият генерал не обръщаше внимание на това. Той искаше да види със собствените си очи всичките щети, да преброи падналите. Щабът се движеше след него: всички бяха смутени, с тъжни и сериозни лица. Когато стигнаха до окопа, слязоха от конете и почнаха да се изкачват на насипа. Навсякъде се виждаха следи от боя. По-долу, под оръдията, се въргаляха изпосъборени шатри; някои още зееха отворени, празни, тихи.
	Купища от тела лежаха особено между шатрите; полуголите трупове, окъсани, с изблещени очи, със замръзнал в мъртвите зеници ужас представлява страшна гледка. Явно беше, че всички тия хора са били изненадани при дълбок сън; някои не бяха обути, малцина стискаха рапира в мъртвата си ръка, почти никой нямаше нито шлем, нито шапка. Едни лежаха в шатрите, особено при входа; изглежда, че те бяха успели да се събудят; други — при самите крила на шатрите, хванати от смъртта в момента, когато са искали да се спасяват с бягство. Навсякъде толкова тела, а на някои места такива купища, та можеше да се сметне, че някакъв природен катаклизъм е избил тия войници — но дълбоките рани по лицата и гърдите, някои начернени лица от толкова близки изстрели, та всичкият барут не бил успял да изгори, свидетелстваха съвсем явно, че човешка ръка е извършила това унищожение.
	Мюлер се изкачи по-горе, при оръдията; те стояха глухи, негодни за действие, не по-страшни вече от дървесен пън: върху едно от тях лежеше преметнато тяло на канонир, почти наполовина пресечено със страшен замах на коса. Кръвта бе обляла лафета и образувала широка локва под него. Мюлер огледа всичко подробно, мълчалив и със смръщени вежди. Никой от офицерите не смееше да наруши това мълчание.
	Пък и как можеше тук да бъде успокоен тоя стар генерал, който беше бит като новак поради собствената си непредпазливост? Това не беше само поражение, то беше и позор, защото самият генерал наричаше тая крепост курник и се заканваше да я разтроши между пръстите си, понеже той имаше войска от девет хиляди души, а там се отбраняваха двеста, защото най-сетне този генерал беше войник по плът и кръв, а имаше срещу себе си монаси.
	Тежко започна тоя ден за Мюлер.
	Надойдоха пехотинци и започнаха да изнасят телата. Четирима от тях, които носеха един труп на платнище, се спряха пред генерала без заповед.
	Мюлер погледна в платнището и закри очи.
	— Де Фоси… — каза той глухо.
	Едва се отдалечиха, дойдоха други; тоя път Садовски се придвижи към него и извика отдалеко, като се обърна към щаба:
	— Хорн носят!
	Но Хорн беше жив и имаше пред себе си дни на страшни мъки. Селянинът, който го беше съсякъл, го бе засегнал със самия край на косата, но ударът е бил толкова страшен, та бе отворил целия гръден кош. Въпреки това раненият дори беше запазил съзнание. Когато забеляза Мюлер и щаба, усмихна се, поиска да каже нещо, но вместо глас на устата му излезе само червена пяна, след което примига силно с очи и загуби съзнание.
	— Занесете го в моя шатър! — каза Мюлер. — И медикът ми да го превърже веднага!
	После офицерите чуха, като казваше на себе си:
	— Хорн, Хорн… Насъне го видях днес… още вечерта… Страшно, непонятно нещо…
	И той впи очи в земята и се замисли дълбоко; внезапно от замислеността го пробуди ужасеният глас на Садовски:
	— Генерале! Генерале! Гледай, ваше достойнство! Там, там… манастира…
	Мюлер погледна — и се слиса.
	Беше вече пълен ден и времето бе хубаво, само мъгли висяха над земята, но небето беше чисто и румено от зазоряването. Бял облак закриваше самия връх на Ясна гура и според обикновения ред на нещата трябваше да закрива и черквата; вместо това, по някакво особено природно явление, черквата заедно с кулата се издигаше не само над скалата, но и високо, високо над мъглата, сякаш се беше съвсем откъснала от основата си и увиснала в лазура под небето.
	Виковете на войниците показваха, че и те са забелязали това явление.
	— Мъглата мами очите! — възкликна Мюлер.
	— Мъглата се стеле под черквата! — отговори Садовски.
	— Удивително нещо, но тая черква е десет пъти по-високо, отколкото беше вчера, и виси във въздуха — каза хеският княз.
	— Още по-нагоре отива! Още по-нагоре, по-нагоре! — викаха войниците. — Изчезва от очите!…
	И наистина облакът, който висеше над скалата, започна да се издига към небето като безкраен стълб дим, а черквата, сякаш кацнала на върха на тоя стълб, изглеждаше, че се издига все по-високо, а в същото време, вече под самите облаци, се закриваше все повече с бяла омара, та човек би казал: разтопява се, разсейва се, замъглява се, накрай съвсем изчезва от очите.
	Мюлер се обърна към офицерите, а в очите му се рисуваше удивление заедно със суеверен ужас.
	— Признавам, ваши милости — каза той, — че през живота си не съм виждал подобен феномен. Това е съвсем противно на природата и навярно е магия на папистите…
	— Чух — каза Садовски — войниците да викат: „Как можем да стреляме срещу такава крепост?“ Наистина не зная как!
	— Но какво ще стане сега, ваши милости! — извика хеският княз. — Дали тая черква се намира там, в мъглата, или вече я няма?
	Така те стояха още дълго смаяни, мълчаливи, накрай хеският княз каза:
	— Дори това да беше естествено природно явление, във всеки случай то не ни вещае нищо добро. Гледайте, ваши милости, откак сме дошли тук, не сме направили нито крачка напред!
	— Ами — отвърна Садовски, — да беше само това, че не сме напреднали! Но всъщност ние претърпяхме поражение след поражение… а днешната нощ беше най-лошата. Обезкураженият войник губи смелост и започва да действа лениво. Вие, ваши милости, нямате понятие какво си разказват по полковете. При това стават и други странни неща: ето, от известно време никой не може да се покаже вън от стана сам или дори по двама, а който се осмели да стори това, той сякаш потъва в земята. Човек би казал, че вълци се въртят около Ченстохова. Самият аз неотдавна изпратих един хоронжи с трима души във Велун за топли дрехи, но оттогава няма ни кост, ни вест от тях!…
	— Още по-лошо ще бъде, когато настъпи зимата; и сега вече нощите са непоносими — добави хеският княз.
	— Мъглата се разредява! — каза внезапно Мюлер. Наистина задуха вятър и почна да отвява изпаренията.
	Нещо започна да се мярка всред кълбата мъгла, накрай слънцето изгря и въздухът стана прозрачен.
	Манастирските стени се очертаха леко, после се показа черквата, манастирът. Всичко стоеше на старото си място. Крепостта беше спокойна и тиха, сякаш в нея не живееха хора.
	— Генерале — каза хеският княз енергично, — опитай, ваше достойнство, още с преговори. Трябва да свършим най-сетне!
	— Ами ако преговорите не доведат до нищо, тогава съветвате ли да се откажем от обсадата, ваши милости? — попита Мюлер мрачно.
	Офицерите мълчаха. Едва след малко взе думата Садовски:
	— Ваше достойнство знае най-добре какво трябва да прави.
	— Зная — отвърна Мюлер гордо — и ще ви кажа само това: проклинам деня и часа, в който дойдох тук, както и съветниците (тук той прониза Вжешчович с поглед), които ми внушиха тази обсада; знайте обаче, че след това, което се случи, няма да отстъпя, докато не превърна тая проклета крепост в куп от развалини или не загина сам!
	Недоволство се отрази върху лицето на хеския княз. Той никога не беше ценил особено много Мюлер, а горните му думи сметна за празно войнишко самохвалство, много несвоевременно при тоя разрушен окоп, труповете и повредените оръдия; затова се обърна към него и отговори с видима ирония:
	— Генерале, ваше достойнство не може да обещава това, защото ще се оттеглиш при първата заповед на негово величество краля или на маршал Витенберг. А понякога и обстоятелствата знаят да заповядват не по-лошо от кралете и маршалите.
	Мюлер смръщи гъстите си вежди, а Вжешчович, като видя това, каза бързо:
	— Засега нека се опитаме да преговаряме. Те ще се предадат. Друго е невъзможно!
	По-нататъшните му думи заглуши веселият звън на камбаната, която призоваваше на утринно богослужение в ясногурската черква. Генералът и щабът му тръгнаха бавно към Ченстохова, но още не бяха стигнали до главната квартира, когато долетя офицер на разпенен кон.
	— От маршал Витенберг! — каза Мюлер.
	В това време офицерът му подаде писмо. Генералът строши бързо печата, плъзна поглед по писмото и каза със смутено лице:
	— Не! То е от Познан… лоши вести. Във Велкополска шляхтата се надига, народът се присъединява към нея… Начело на движението е Кшищоф Жегоцки, който иска да дойде на помощ на Ченстохова.
	— Аз предсказах, че тия изстрели ще се разнесат от Карпатите до Балтийско море — измърмори Садовски. — У тоя народ промяната настъпва бързо. Вие още не знаете поляците, ще ги опознаете по-късно.
	— Добре! Ще ги опознаем! — отвърна Мюлер. — По-добре открит неприятел, отколкото фалшив съюзник… Сами се предадоха, а сега вдигат оръжие… Добре! Ще познаят нашето оръжие!
	— А ние тяхното — отвърна Садовски. — Ваше достойнство генерале, нека свършим чрез преговори с Ченстохова: да се съгласим на всякакви условия… Не е важна крепостта, а владичеството на негово кралско величество в стая страна.
	— Монасите ще се предадат — каза Вжешчович. — Днес-утре ще се предадат!
	Така разговаряха те помежду си, а в черквата след утринната служба цареше безкрайна радост. Които не бяха участвали в нощното нападение, разпитваха участниците как се беше развило всичко. А участниците се хвалеха страшно и възвеличаваха своята храброст и нанесеното на неприятеля поражение.
	Любопитството надделя дори у монасите и жените. Белите раса и женските дрехи заеха стените. Хубав и радостен беше тоя ден. Жените се събраха около пан Чарнецки и викаха: „Наш спасител! Покровител!“ А той се отбраняваше, особено когато искаха да целуват ръцете му, сочеше към Кмичиц и казваше:
	— И на него благодарете! Той е Бабинич, но не е баба! Не ще даде да му целувате ръцете, защото още му лепнат от кръв; но ако някоя от по-младите пожелае да го целуне по лицето, мисля, че той няма да се откаже!
	По-младите наистина хвърляха срамежливи и същевременно изкусителни погледи към пан Анджей и се възхищаваха на блестящата му хубост; но той не отговаряше с очи на тия неми въпроси, понеже при вида на момичетата си спомняше за Оленка.
	„Ех, ти, горкичката ми — помисли той, — поне да знаеше, че аз съм вече на служба на пресветата Дева, че се бия в защитата й срещу тия неприятели, на които служих по-рано за твое огорчение…“
	И си обеща, че веднага след обсадата ще й пише в Кейдани и ще изпрати писмото по Сорока. „Та нали не ще й изпратя голи думи и обещания, понеже вече съм извършил и дела, които ще й опиша в писмото подробно, макар и без празно самохвалство. Нека знае, че тя е причина за тях, нека се зарадва!“
	И сам толкова се зарадва на тая мисъл, та дори не забеляза как момичетата си приказваха помежду си, когато се отдалечаваха:
	— Прекрасен рицар, но, изглежда, че се интересува само от войната и е страшно затворен…


	Четирийсет и втора глава

	Съгласно желанията на офицерите си Мюлер отново започна преговори. От неприятелския стан дойде в манастира знатен полски шляхтич на солидна възраст и красноречив. Ясногурците го приеха гостолюбиво, понеже предполагаха, че той само престорено и по принуда ще говори за предаване на манастира, а всъщност ще ги насърчи и ще потвърди новините, проникнали вече и през обсадените стени, за въстание във Велкополска, за недоволството на кралските войски от шведите, за преговорите на Ян Казимеж с казаците, които били проявили желание да се покорят, най-после за страшната декларация на татарския хан, че иде на помощ на прогонения крал и ще преследва с огън и меч всичките му неприятели.
	Но колко излъгани останаха монасите! Защото големецът наистина донесе доста новини, но все поразителни, които можеха да изстудят и най-голямото въодушевление, да сломят и най-твърдото решение, да разколебаят най-горещата вяра.
	Свещениците и шляхтичите го обградиха в дефиниториума при пълна тишина и внимание, а от устата му сякаш се изливаше самата откровеност и болка за съдбата на отечеството. Той често слагаше ръка върху бялата си глава, сякаш искаше да възпре изблика на отчаяние, гледаше разпятието, в очите му имаше сълзи и с бавен, пресичан глас казваше следните думи:
	— Ах! Какви времена дочака изтерзаното ни отечеството! Няма вече друг изход, трябва да се покорим пред шведския крал… Всъщност за кого вие тук, достопочтени отци, и вие, братя шляхтичи, сте грабнали мечовете? За кого не скъпите неудобствата си, усилията, умората, кръвта си? За кого чрез съпротивата си — за съжаление, напразна! — излагате себе си и светото място на страхотна мъст от страна на непобедимите шведски пълчища?… За Ян Казимеж? Но той сам пренебрегна вече нашето кралство. Нима не знаете новината, че вече направи избора си и като предпочете разкоша, веселите пиршества и спокойните удоволствия пред придружената с неприятности корона, абдикира в полза на Карл Густав? Вие не искате да го изоставите, но той ви изостави, вие не искате да нарушите клетвата, но той я наруши, вие сте готови да умрете за него, но той не дава пет пари нито за вас, нито за всички нас… Сега законен наш крал е Карл Густав! Затова гледайте да не навлечете на главите си не само гняв, мъст, развалини, но и грях към небето, към пръста и към тая пресвета Дева, защото вдигате дръзко ръце не срещу нашественик, а срещу собствения си владетел…
	Тишина посрещна тия думи, сякаш смърт прелетя през залата.
	Защото, какво можеше да бъде по-страшно от новината, че Ян Казимеж е абдикирал? Това беше наистина ужасно невероятна вест, но ето че тоя стар шляхтич я казваше пред кръста, пред иконата на Мария и със сълзи на очите.
	Но ако тя беше истинска, тогава по-нататъшната съпротива беше наистина лудост. Шляхтата заслони очи с ръце, монасите нахлузиха качулките на главите си, само свещеник Кордецки започна да шепне ревностно молитва с побледнели устни, а очите му, спокойни, дълбоки, светлисти и проницателни, бяха впити неподвижно в тоя шляхтич.
	Шляхтичът чувстваше изпитателния поглед върху себе си и му беше зле, тежко под него, искаше да запази вид на авторитетен, добродушен, на оболяла добродетел, на доброжелател, но не успяваше. И тогава започна да хвърля неспокойни погледи към другите отци, а след малко заговори отново:
	— Най-лошото е да предизвикаш ожесточеност чрез продължително злоупотребяване с търпението. Поради вашата упоритост тая света черква ще бъде унищожена, а на вас (Боже, отмени това!) наложена ужасна и сурова власт, която ще трябва да слушате. Отвращението от светските работи и тяхното избягване е оръжие на монасите. Какво общо имате с военната врява вие, които сте призовани към самота и мълчание от предписанията на ордена ви? Братя мои, достопочтени и най-мили отци! Не поемайте върху сърцата си, не поемайте върху съвестта си толкова страшна отговорност… Не вие сте строили тая света обител, не само за вас ще трябва да служи тя! Дайте й възможност да цъфти и благославя тая земя за дълги векове, та синовете и внуците ни да могат да й се радват!
	Тук изменникът разпери ръце и съвсем се просълзи; шляхтата мълчеше, отците мълчаха, съмнение обзе всички, сърцата бяха изнурени и близо до отчаяние, споменът за похабените и напразни усилия натежа като олово върху умовете.
	— Чакам отговора ви, отци! — каза уважаемият изменник и наведе глава над гърдите си.
	Тогава свещеник Кордецки стана и с глас, в който нямаше ни най-малко колебание, никакво съмнение, каза, сякаш в пророческо видение:
	— Това, което казваш, ваша милост, че Ян Казимеж ви е оставил, че вече бил абдикирал и прехвърлил правата си на Карл — това е лъжа! В сърцето на нашия крал-изгнаник се вля надежда и той никога не е работил толкова ревностно, колкото сега, за да спаси отечеството, да си възвърне престола и да помогне нам при тоя гнет!
	Маската веднага падна от лицето на предателя; яд и разочарование се отразиха ясно върху него, сякаш изведнъж змии изпълзяха от недрата на душата му, където се бяха крили досега.
	— Откъде това съобщение? Откъде тая увереност? — попита той.
	— Оттук! — отговори свещеник Кордецки и посочи голямото разпятие, окачено на стената. — Иди! Сложи пръст върху пробитите нозе на Христос и повтори още веднъж това, което каза!
	Предателят започна да се огъва, сякаш под натиска на желязна ръка; от недрата на душата му изпълзя нова змия върху лицето — страхът.
	А свещеник Кордецки продължаваше да стои все така великолепен, страшен като Мойсей; и сякаш лъчи изстрелваха слепите му очи.
	— Иди, повтори! — каза той, без да отпуска ръка, с толкова силен глас, че разтърсените сводове на дефиниториума чак затрепераха и повториха като че ли в ужас:
	— Иди, повтори…
	Настана миг на глухо мълчание, най-сетне се чу сподавеният глас на госта:
	— Умивам ръце…
	— Като Пилат! — довърши свещеник Кордецки. Изменникът стана и излезе от дефиниториума. Измъкна се бързо през манастирския двор, а когато се намери извън портите, започна почти да тича, сякаш нещо го гонеше от манастира към шведите.
	В това време пан Замойски се приближи до Чарнецки и Кмичиц, които не бяха в дефиниториума, за да им каже какво се бе случило.
	— Дали донесе нещо добро тоя пратеник? — попита пан Пьотр. — Имаше честно лице…
	— Да ни пази Бог от такива честни! — отговори шерадският мечник. — Донесе съмнение и съблазън.
	— Какво говори? — каза Кмичиц и повдигна малко нагоре запаления фитил, който държеше в ръка.
	— Говори като платен предател!
	— Може би затова бяга така сега! — каза пан Пьотр Чарнецки. — Гледайте, ваша милост панове, едва ли не тичешком бърза към шведите. Ех, бих изпратил едно гюлле подире му…
	— Много добре! — каза Кмичиц неочаквано. И допря фитила до подсипа на оръдието.
	Докато Замойски и Чарнецки си дадат сметка какво става, чу се гръм. Замойски се хвана за главата.
	— За Бога! — викна той. — Какво стори!… Ами че той е пратеник!
	— Зле сторих, че не го улучих! — отговори Кмичиц, загледан в далечината. — Вече стана и бяга. Ех, как го прескочи!
	И се обърна към Замойски:
	— Ваша милост пане мечник, ако бях го ударил дори в кръста, нямаше да ни докажат, че нарочно сме стреляли срещу него, а кълна се в Бога, че не можах да задържа фитила в ръка. Сам ми изпадна. Никога не бих стрелял срещу пратеник швед, но при вида на поляци изменници червата ми се преобръщат.
	— Ти се въздържай, защото можеше да стане нещастие и тогава ще почнат да правят зло на нашите пратеници.
	Но пан Чарнецки беше доволен в себе си, понеже Кмичиц дочу, като казваше под нос:
	— Поне този изменник няма да се заеме втори път с такова пратеничество.
	Това не избегна от ухото на Замойски и той отговори:
	— Ако не тоя, ще се намерят други, а вие, ваша милост панове, не пречете на преговорите и не ги прекъсвайте самоволно, защото колкото повече продължават, толкова са по-полезни за нас. Ако Бог ни изпрати някаква помощ, ще има време тя да бъде организирана, а и наближава сурова зима, която ще прави обсадата все по-трудна. Времето носи за тях загуба, а за нас полза.
	След тия думи той се запъти за дефиниториума, където продължаваха да се съвещават след заминаването на пратеника. Думите на изменника обаче бяха ужасили умовете и душите бяха попарени. Наистина, не повярваха, че Ян Казимеж е абдикирал, но пратеникът обрисува пред очите им шведското могъщество, за което щастливите предишни дни им бяха дали възможност почти да забравят. Сега това могъщество отново застана пред умовете им с целия си ужас; пред него се бяха уплашили не какви да е крепости, не какви да е градове. Познан, Варшава, Краков, без да се смятат множеството замъци, бяха отворили вратите си пред победителя; как можеше Ясна гура да се защити всред тоя всеобщ поток от поражения?
	„Ще се отбраняваме още седмица, две, три — мислеха си някои от шляхтата и монасите, — но какво ще стане по-късно, какъв ще бъде краят на тия усилия?“
	Цялата страна приличаше на кораб, потънал вече в бездната, и само тоя манастир още стърчеше като връх на мачта над вълните. Нима можеха заловените за тая мачта корабокрушенци още да мислят не само за собственото си спасение, но и за изваждането на целия кораб от бездната?
	Според човешките сметки това беше невъзможно.
	И все пак тъкмо когато пан Замойски влизаше обратно в дефиниториума, свещеник Кордецки говореше:
	— Братя мои! И аз не спя, когато вие не спите, моля се, когато вие просите спасение от нашата покровителка. Умората, усилията, слабостта потискат и моите кости както вашите; отговорността също така, а може би и повече тежи върху мене, отколкото върху вас. Тогава защо аз вярвам, а вие вече сякаш започвате да се съмнявате?… Погледнете в себе си дали вашите заслепени от земното могъщество очи не виждат вече по-голямата сила от шведската? Нима мислите, че никаква отбрана вече не е достатъчна, че никоя ръка не може да преодолее тая сила? Ако е така, братя мои, вашите мисли са грешни и вие светотатствате срещу Божието милосърдие, срещу всемогъществото на нашия Господ, срещу силата на тая покровителка, за чиито слуги се обявявате. Кой от вас ще посмее да каже, че тая пресвета царица не ще успее да ни предпази и да ни изпрати победа? Затова нека я молим, нека я молим денем и нощем, докато с нашата настойчивост, с нашето смирение, със сълзите си, с жертването на телата и здравето си не смекчим сърцето й, не измолим опрощение на старите си грехове!
	— Отче! — каза един от шляхтичите. — Не става въпрос за нашия живот, не става въпрос за жените и децата ни, но ние треперим при мисълта за ония поругания, на които може да бъде подложена иконата, ако неприятелят превземе крепостта с пристъп.
	— И не искаме да поемем отговорността върху себе си! — добави друг.
	— Защото никой няма право да я поеме, дори отец игуменът! — намеси се трети.
	И опозицията растеше, придобиваше смелост, още повече че много монаси мълчаха.
	Вместо да отговори направо, игуменът отново започна да се моли:
	— Майко на единствения син! — каза той, вдигнал очи и ръце нагоре. — Ако ти ни осени, за да дадем в твоята столица пример на другите за издръжливост, мъжество и вярност към тебе, към отечеството и краля… ако си избрала това място, та чрез него да пробудиш човешката съвест и да спасиш цялата страна — смили се над тия, които искат да възпрат извора на твоята милост, да попречат на твоето чудо, да се противопоставят на светата ти воля…
	Тук той се спря малко в своя унес, после се обърна към монасите и шляхтичите:
	— Кой ще поеме такава отговорност върху собствените си плещи? Кой ще поиска да попречи на чудесата на Мария, на нейната милост за спасението на това кралство и на католическата вяра?
	— В името на Отца и Сина и на Светия Дух! — обадиха се няколко гласа. — Да ни пази Бог!
	— Няма да се намери такъв! — извика пан Замойски.
	А ония от монасите, в чиито сърца се беше промъкнало преди това съмнението, почнаха да се бият в гърдите, защото ги обзе силен страх. И никой от насъбраните тази вечер вече не мислеше за предаване.
	Но при все че сърцата на първенците бяха подкрепени, все пак пагубната сеитба на продажника даде отровни плодове.
	Съобщението за абдикацията на Ян Казимеж и за невъзможността да дойде отнякъде помощ стигна чрез шляхтичите до жените, от жените до прислугата, а слугите я разпространиха във войската, на която направи най-лошо впечатление. По-малко се смутиха селяните, но тъкмо опитните войници по професия, свикнали да преценяват развитието на войната само по войнишки начин, почнаха да се събират помежду си, да си излагат един на друг невъзможността за по-нататъшна отбрана, да се оплакват от упоритостта на монасите, които не разбират тия неща, най-сетне да се сдумват и шепнат.
	Един артилерист, немец, твърде подозрителен, посъветва войниците сами да вземат работата в свои ръце и да се споразумеят с шведите за предаване на крепостта. Други подхванаха тая мисъл, но се намериха и такива, които не само че се противопоставиха решително на предателството, но съобщиха за него на Кордецки.
	Свещеник Кордецки, който умееше да свързва най-голямата си вяра в небесните сили с най-голяма земна предвидливост и предпазливост, изкорени още в зародиш бунта, който се разширяваше скрито. Най-напред той прогони от крепостта водачите на бунта начело с оня артилерист, без никак да се страхува, че могат да съобщят на шведите за състоянието на крепостта и за слабите й страни, после удвои месечното възнаграждение на войниците, но взе от тях клетва, че ще бранят манастира до последна капка кръв.
	Също така обаче удвои и бдителността, като реши още по-зорко да наблюдава както платените войници, така и шляхтичите, па дори и своите монаси. Старшите отци бяха определени за нощните бдения; младите бяха задължени не само да участват в богослуженията, но и да бъдат на стените. На другия ден се извърши преглед на пехотата, за всяка кула беше определен по един шляхтич с неговите слуги, а също така по десет монаси и двама сигурни артилеристи. Всички те бяха задължени ден и нощ да пазят на поверените им места.
	Така на североизточната кула застана пан Зигмунт Мошински, добър войник, оня именно, чието дете беше спасено по чудотворен начин, при все че огненото гюлле бе паднало до люлката му. Заедно с него беше на стража отец Хилари Славошевски. На западната кула застана отец Мелецки, а от шляхтата пан Миколай Кшищопорски, мрачен и неразговорлив човек, но безкрайно смел. Югоизточната кула заеха пан Пьотр Чарнецки с Кмичиц; а с тях отец Адамус Стипулски, който някога беше служил в леко въоръжена хоронгва. При нужда той с готовност запретваше расото и насочваше оръдието, а от гюллетата, които прелитаха, се смущаваше толкова, колкото старият вахмистър Сорока. Най-сетне за западната кула определиха пан Скужевски и отец Даниел Рихталски, който се отличаваше с това, че можеше да не спи по две-три нощи, без това да вреди на силите и здравето му.
	Над стражите поставиха Доброш и отец Захариаш Малаховски. Неспособните за бой бяха определени да стоят по покривите, а оръжейната и всички военни съоръжения се дадоха под надзора на отец Лясота. Той също пое службата на огневи майстор след свещеник Доброш. Нощем трябваше да осветява стените, за да не може неприятелската пехота да се приближава до тях. Той именно направи железните кошчета и скобите по кулите, в които нощем горяха факли и борина.
	Така всяка нощ цялата крепост изглеждаше като един грамаден факел. Наистина това улесняваше стрелбата на шведите срещу кулите, но можеше да послужи и като знак, че крепостта още се отбранява, ако случайно някаква войска дойдеше на помощ на обсадените.
	И така не само че намеренията за предаване свършиха с нищо, но защитниците се заловиха още по-ревностно за отбраната. На другия ден свещеник Кордецки обикаляше по стените като пастир около кошарата си, виждаше, че всичко е добре, и се усмихваше благо, хвалеше началниците и войниците, а когато дойде при пан Чарнецки, каза със светнало лице:
	— И шерадският мечник, нашият любим началник, се радва от сърце заедно с мене и казва, че сега сме два пъти по-силни, отколкото в началото. Нов дух се вля в сърцата, останалото ще извърши милостта на пресветата Дева, а аз в това време отново ще се заловя за преговори. Ще протакаме и ще се бавим, защото така се пести човешката кръв.
	А Кмичиц се обади:
	— Ех, благоговейни отче, каква полза от преговорите! Жалко за времето! По-добре тая нощ да устроим ново нападение навън и да понасечем тия псета.
	А свещеник Кордецки, понеже беше в добро настроение, се усмихна, както се усмихва майка на непослушно дете, после взе въжето, което се намираше при оръдието, и започна да се преструва, че бие с него Кмичиц по гърба.
	— Ще ми се месиш ли ти тук, непоносими литовецо — казваше той, — като вълк ли ще жадуваш тук за кръв, пример на непослушание ще даваш, а!… На ти, на ти!
	А Кмичиц, развеселен като ученик, отбягваше ту надясно, ту наляво и нарочно, уж да дразни, повтаряше:
	— Да бием шведите! Да бием! Да бием! Да бием!
	Ето такива забави си устройваха тия горещи души, посветени на отечеството. Но свещеник Кордецки не се отказа от преговорите, като виждаше, че Мюлер ги желае горещо и се хваща за всеки удобен случай. Тая готовност радваше свещеник Кордецки, защото той лесно разбираше, че неприятелят трябва да е в неудобно положение, щом така жадно желае да свърши обсадата.
	Така започнаха да текат един след друг дните, през които оръдията и пушките наистина не мълчаха, но действаха главно перата. По тоя начин обсадата се провлече, а зимата настъпваше все по-сурова. По върховете на Татрите облаците мътеха в стръмни гнезда виелици, мраз, снегове и се спускаха върху страната, повели след себе си своето ледено потомство. Нощем шведите се гушеха около огнищата си, като предпочитаха да загиват от манастирските снаряди, отколкото да мръзнат.
	Коравата земя пречеше да се правят окопи и подкопни тунели. Обсадата не напредваше. Не само офицерите, но и цялата войска имаше на устата си само една дума: „Преговори“.
	А монасите най-напред се преструваха, че искат да се предадат. Като пратеници при Мюлер дойдоха отец Марцели Доброш и ученият свещеник Себастиан Ставицки. Те дадоха на Мюлер някаква надежда за съгласие. Щом чу това, той разпери ръце и беше готов да ги грабне в прегръдките си от радост. Защото въпросът беше не за Ченстохова, а за цялата страна. Предаването на Ясна гура би отнело последните надежди на патриотите и окончателно би тласнало Жечпосполита в прегръдките на шведския крал, докато съпротивата, и то победоносната съпротива, би могла, напротив — да промени сърцата, умовете и да предизвика нова страхотна война. Признаци наоколо не липсваха. Мюлер знаеше това и чувстваше в какво се беше заплел, колко страшна отговорност тежеше върху него, знаеше, че го чака или кралско благоволение, маршалски жезъл, почести, титли, или окончателен провал. А понеже сам вече беше започнал да се убеждава, че не ще може да строши тоя „орех“, прие монасите необикновено любезно като някакви императорски или султански посланици. Покани ги на пир, сам пи за тяхното здраве, също така за здравето на игумена и на шерадския мечник; подари им риба за манастира, най-сетне предложи толкова леки условия за предаване, та нито за миг не се съмняваше, че ще бъдат приети с готовност.
	Отците поблагодариха смирено, както прилича на монаси; взеха хартията и си отидоха. Мюлер обяви, че в осем часа сутринта портите на манастира ще бъдат отворени. В шведския стан зацари неописуема радост. Войниците изоставиха насипите и окопите, почнаха да се приближават до стените и да подхващат разговори с обсадените.
	Но от манастира съобщиха, че по въпрос от такова голямо значение игуменът трябва да поиска мнението на всички монаси, затова те молят за отлагане с още един ден. Мюлер се съгласи без колебание. В това бреме в дефиниториума действително се съвещаваха до късно през нощта.
	При все че Мюлер беше стар и опитен воин, при все че може би в цялата шведска армия нямаше друг генерал, който повече от тоя Полиоркетес да е водил преговори с различни градове, все пак сърцето му биеше неспокойно, когато на другия ден сутринта видя две бели раса, които се приближаваха до квартирата, която заемаше.
	Това не бяха същите отци; напред вървеше свещеник Мачей Блешински, лектор по философия, който носеше писмо с печати; след него пристъпваше отец Закариаш Малаховски, със скръстени на гърдите ръце, с наведена глава и леко побледняло лице.
	Генералът ги прие, обкръжен от щаба си и всички знаменити полковници, отговори любезно на смирения поклон на отец Блешински, взе бързо писмото от ръката му, счупи печатите и започна да чете.
	Но веднага лицето му се промени страшно: вълна кръв нахлу в главата му, очите му изскочиха навън, вратът му се изду и страхотен гняв наежи косата му под перуката. За момент той не можеше да каже дори дума, само посочи с ръка писмото на хеския княз, който плъзна поглед към него, после се обърна към полковниците и каза спокойно:
	— Монасите заявяват само това, че не могат да се отрекат от Ян Казимеж, докато примасът* не провъзгласи новия крал, с други думи, не искат да признаят Карл Густав.
	[* Глава на католическата църква в дадена държава. — Бел.прев.]
	Тук хеският княз се засмя, Садовски впи подигравателен поглед в Мюлер, а Вжешчович започна да си скубе брадата от ярост. Заплашителен шум на възмущение се надигна между останалите насъбрани. Изведнъж Мюлер почна да удря с ръка на коляното си и да вика:
	— Хей, тук! Тук!
	Веднага на вратата се показаха мустакатите лица на четирима мускетари.
	— Вземете ми тия бръснати чучули и ги затворете! — викна генералът. — Ваша милост Садовски, ще обявиш пред манастира, че ако гръмнат само с едно оръдие от стените, веднага ще заповядам тия двама монаси да бъдат обесени!
	Поведоха двамата свещеници, отец Блешински и отец Малаховски, всред присмехите и подигравките на войниците. Мускетарите им нахлупиха свои шапки на главите или по-право върху лицата, за да им бъдат закрити очите, и нарочно ги водеха през разни спъвала, а когато някой от двамата се препънеше или паднеше, между войниците избухваше смях, падналия повдигаха с приклади и уж да го подпират, а го блъскаха по кръста и раменете. Други хвърляха върху тях конски тор, трети вземаха в ръцете си сняг и го разтриваха по обръснатите темета на свещениците или го пускаха във вратовете им. Откачиха шнурове от тръби и завързаха с тях отците за шиите, след което войници ги хванаха за другия край и като се преструваха, че карат добитък на пазар, викаха на глас цената.
	Те двамата вървяха тихо, със скръстени върху гърдите ръце, с молитва на уста. Най-сетне ги затвориха в една плевня, разтреперани от студ, поругани; а наоколо застана стража с мускети.
	Пред манастира изсвириха с тръби и съобщиха заповедта или по-скоро заплахата на Мюлер.
	Отците се уплашиха, цялата войска изтръпна от ужас. Оръдията замлъкнаха; събраният съвет не знаеше какво да предприеме. Да оставят отците във варварските ръце, беше невъзможно, да изпратят други, Мюлер ще задържи и тях. Няколко часа по-късно обаче той самият изпрати пратеник да попита какво мислят да правят монасите.
	Отговори му се, че докато не освободи отците, няма място за никакви преговори, защото как монасите могат да вярват, че генералът ще удържи на условията, ако въпреки всеобщото международно право задържа пратеници, чиято неприкосновеност се уважава дори от варварите.
	Тая декларация не получи бърз отговор, затова над манастира се надвеси страшна несигурност и смрази въодушевлението на защитниците.
	А шведската войска, осигурена чрез задържането на двамата монаси, работеше трескаво за приближаването до недостъпната досега крепост. Правеха бързо нови насипи, нареждаха кошове с пръст, нагласяваха оръдията. Дръзките войници се приближаваха до стените на половин пушечен изстрел. Те заплашваха черквата, защитниците. Полупияни наемници вдигаха ръце към стените и крещяха:
	— Предайте манастира или знайте, че вашите монаси ще бъдат обесени!
	Други хулеха страшно Богородица и католическата вяра. Загрижени за живота на отците, обсадените трябваше да слушат търпеливо. Яростта на Кмичиц спираше дъха в гърдите му. Той скубеше косата си, късаше дрехите върху себе си, кършеше ръце и повтаряше на пан Чарнецки:
	— Казвах ли, казвах ли аз, че няма смисъл да се преговаря с разбойници! Сега стой, страдай, а те се тикат в очите ти и богохулстват!… Света Богородице! Смили се над мене, дай ми сили да изтрая!… За Бога! Скоро ще почнат да пълзят по стените!… Дръжте ме, оковете ме като разбойник, защото не ще издържа!
	А ония се приближаваха все повече и хулеха все по-смело.
	В това време се случи нещо ново, което доведе обсадените до отчаяние. Киевският кастелан при предаването на Краков си бе запазил правото да излезе с цялата войска и да остане заедно с нея в Шльонск чак до края на войната. Седемстотин души пехотинци от тая войска, кралската гвардия под командването на полковник Волф, се намирали до самата граница и като вярвали на договорите, не били нащрек.
	Но ето че Вжешчович надумал Мюлер да улови тия хора. Мюлер изпратил самия Вжешчович с две хиляди души райтари, които преминали нощем границата, нападнали заспалите войници и ги пленили до един. Докарани в шведския стан, Мюлер заповядал да бъдат нарочно развеждани около стените, за да покаже на монасите, че тая войска, от която са очаквали помощ, ще послужи именно за превземането на Ченстохова.
	Това също беше ужасна гледка за обсадените — тая великолепна кралска гвардия да бъде влачена край стените; защото никой не се съмняваше, че Мюлер ще ги принуди първи да тръгнат в атака.
	Във войската отново се роди смущение; някои войници започнаха да трошат оръжието и да викат, че вече няма друг изход, а да се предадат час по-скоро. Всред шляхтата също настъпи униние.
	Някои шляхтичи отново излязоха пред Кордецки с молба да има милост към техните деца, към светото място, към иконата и към монашеското братство. Авторитетът на игумена и на пан Замойски едва стигна за успокояване на това размирие.
	А свещеник Кордецки мислеше преди всичко как да освободи затворените отци. Той написа писмо до Мюлер, че за доброто на църквата с готовност ще жертва двамата братя. Затова нека генералът ги обрече на смърт; после всички други ще знаят какво могат да очакват от него и колко да вярват на обещанията му.
	Мюлер беше радостен, защото смяташе, че вече стига до края, но той все пак не повярва изведнъж на думите на Кордецки и на неговата готовност да пожертва монасите. Затова изпрати единия от тях, свещеник Блешински, в манастира, като преди това го задължи с клетва, че ще се върне сам доброволно, независимо какъв отговор ще донесе. Задължи го също под клетва да обрисува шведската мощ и невъзможността за защита. Монахът повтори пред братството всичко това, но очите му говореха нещо друго, а накрай каза:
	— Но понеже ценя живота си по-ниско от доброто на всички вас, чакам решението на съвета и каквото решите, ще го съобщя най-точно на неприятеля.
	Поръчаха му да разкаже, че братството желае преговори, но не може да вярва на генерал, който затваря пратеници. На другия ден в манастира дойде другият от изпратените отци, Малаховски, и се върна с подобен отговор.
	Тогава двамата чуха смъртната си присъда.
	Това стана в квартирата на Мюлер в присъствието на щаба и висшите офицери. Всички те гледаха внимателно монасите в лицата, любопитни какво впечатление ще им направи тая присъда, и с най-голямо изумление видяха у двамата толкова голяма, толкова неземна радост, сякаш им съобщаваха, че ги чака върховно блаженство. Побледнелите бузи на монасите изведнъж се зарумениха, очите се изпълниха със светлина, а отец Малаховски каза с разтреперан от вълнение глас:
	— Ах! Защо да не умрем днес, щом ни е предопределено да паднем жертва за Бога и краля!…
	Мюлер заповяда да бъдат изведени веднага. Останалите офицери се споглеждаха помежду си, накрая някой се обади:
	— Борбата с подобен фанатизъм е трудна.
	А хеският княз добави:
	— Такава вяра са имали само първите християни… Това ли искаше да кажеш, ваша милост?
	После се обърна към Вжешчович.
	— Графе Вейхарт — каза той, — бих искал да зная какво мислиш за тия монаси.
	— Няма защо да се занимаваме с тях — отвърна Вжешчович дръзко. — Негово достойнство генералът вече помисли за тях!
	Изведнъж Садовски излезе насред стаята и застана пред Мюлер.
	— Ваше достойнство, ти не ще заповядаш тия монаси да бъдат екзекутирани! — каза той решително.
	— Защо?
	— Защото тогава не ще може да става и дума за някакви преговори, защото защитниците на крепостта ще пламнат от желание за мъст, защото в такъв случай тия хора по-скоро ще загинат труп върху труп, отколкото да се предадат…
	— Витенберг ми изпраща тежки оръдия.
	— Ваше достойнство не ще направиш това — продължи Садовски натъртено, — понеже това са пратеници, които са дошли тук с доверие!
	— А пък аз ще заповядам да ги обесят не на доверие, а на бесилка.
	— Ехото от тая постъпка ще се разнесе по цялата страна, ще възбуди всички сърца и ще ги настрои срещу нас.
	— Остави ме на мира с тия си еха, ваша милост!… Вече сто пъти съм слушал за тях.
	— Ваше достойнство не ще направиш това без знанието на негово величество краля!
	— Не си ти, ваша милост, който ще ми припомняш моите задължения към краля!
	— Но имам право да помоля да бъде приета оставката ми, а причините за това ще изложа пред негово величество краля. Искам да бъда, войник, не палач!…
	Хеският княз излезе на свой ред насред стаята и каза подчертано:
	— Ваша милост Садовски, дай ми ръката си. Ти си благородник и честен човек!
	— Какво е това? Какво значи това? — изрева Мюлер и скочи от мястото си.
	— Генерале — каза хеският княз студено, — позволявам си да изкажа мнение, че Садовски е честен човек, и смятам, че в това няма нищо против дисциплината.
	Мюлер не обичаше хеския княз, но както на много хора с нисък произход, така и на него импонираше до крайна степен тоя хладен, учтив и едновременно презрителен начин на говорене, присъщ на хората с висок ранг. Мюлер се мъчеше много да усвои тоя маниер, но това не му се удаваше. Все пак той се овладя да не избухне и каза по-спокойно:
	— Монасите утре ще бъдат обесени.
	— Това не е моя работа — отговори хеският княз, — но в такъв случай заповядай, ваше достойнство, още днес да бъдат обезвредени тия две хиляди поляци, които са в нашия стан, тъй като в противен случай утре те ще ни нападнат… И без това вече за шведския войник е по-безопасно да се движи между глутница вълци, отколкото между техните шатри. Ето всичко, което исках да кажа, а сега си позволявам да пожелая успех на ваше достойнство…
	Каза това и излезе от квартирата.
	Мюлер разбра, че е отишъл твърде далеко. Но не отмени заповедите си и още същия ден почнаха да издигат бесилка пред очите на целия манастир. Същевременно войниците се възползваха от сключеното примирие, та се приближиха още повече до стените, без да престават да се подиграват, ругаят, хулят, дразнят. Цели тълпи от тях се катереха нагоре; те бяха толкова гъсто един до друг, сякаш възнамеряваха да тръгнат в атака.
	Изведнъж пан Кмичиц, когото не бяха оковали, както бе молил, наистина не издържа и гръмна с оръдието в най-големия куп така успешно, че свали всички войници, които се намираха срещу гърлото на оръдието. Това беше сякаш знак, защото веднага, без заповед, дори против заповедта, всички оръдия заработиха, запукаха и всякакъв вид пушки.
	А шведите, подложени на огън от всички страни, започнаха да бягат с вой и рев от крепостта, като стелеха гъсто пътя с трупове.
	Чарнецки се втурна към Кмичиц.
	— Знаеш ли, че за това те чака куршум в главата?
	— Зная, все ми е едно! Нека ме…
	— В такъв случай цели се добре!
	Кмичиц се целеше добре.
	Скоро обаче нямаше по кого да стреля. В това време в шведския стан настъпи голямо вълнение, но беше толкова ясно, че шведите първи бяха нарушили примирието, та Мюлер сам даваше право в себе си на ясногурците.
	Нещо повече! Кмичиц дори не бе мислил, че със стрелбата си може би е спасил живота на отците, понеже от тая стрелба Мюлер се убеди окончателно, че в края на краищата монасите наистина са готови да пожертват двама свои братя за доброто на черквата и манастира. Тези изстрели също така му вбиха в главата и мисълта, че ако от главите на пратениците падне един косъм, тогава вече не ще чуе от страна на манастира нищо друго освен подобни гърмежи.
	И на другия ден покани двамата затворени монаси на обед, а на следния ги изпрати в манастира.
	Свещеник Кордецки се разплака, като ги видя, а всички ги вземаха в прегръдките си и се чудеха, когато чуваха от устата им, че дължат спасението си именно на тия гърмежи. Игуменът, който преди това се сърдеше на Кмичиц, го повика веднага и каза:
	— Сърдех се, понеже смятах, че ти ги погуби, но изглежда, че пресветата Дева те е вдъхновила. Това е знак на милост, радвай се!…
	— Скъпи, любими отче, няма ли да има вече преговори? — питаше Кмичиц и го целуваше по ръцете.
	Но едва изрече тия думи, едва свърши, и при портата се обади тръба и нов пратеник от страна на Мюлер влезе в манастира.
	Това беше пан Куклиновски, полковник на доброволческа хоронгва, която се влачеше с шведите.
	Най-големи нехранимайковци, без чувство за чест и вяра, служеха в тая хоронгва, а отчасти и друговерци като лютерани, ариани, калвинисти. С това се обясняваше тяхното приятелство с шведите, но в мюлеровския стан ги беше довело главно желанието за грабеж и плячка. Тази шайка, съставена от шляхтичи, обявени извън закона, хора, избягали от затворите и ръцете на палача, от слуги, осъдени на обесване, изтръгнати от въжето, приличаше много на някогашната група на Кмичиц, само че ония се биеха като лъвове, а тия предпочитаха да грабят, да изнасилват шляхтички по именията, да разбиват конюшни и сандъци. Лично Куклиновски обаче по-малко приличаше на Кмичиц. Възрастта бе прошарила косите му, лицето бе повехнало, дръзко и безочливо. Очите, необикновено изпъкнали и хищни, говореха за сприхав характер. Той беше един от ония войници, у които съвестта беше изгоряла окончателно поради разпуснатия живот и постоянните войни. По онова време мнозина като него се въртяха из цяло Немско и Полша след Трийсетгодишната война. Те бяха готови да служат на всекиго и често пъти проста случайност решаваше на чия страна да застанат.
	Отечество, вяра — с една дума, всичко свято им беше напълно безразлично. Те признаваха само войниклъка, в него търсеха удоволствия, разврат, полза и забрава в живота. Все пак, като изберяха някой стан, служеха му доста вярно поради някакво войнишко-разбойническо чувство за чест и за да не спадне търсенето им. Такъв беше и Куклиновски. Суровата смелост и неимоверната злоба му бяха създали слава между нехранимайковците. Той лесно успяваше да завербува хора. Целия си живот беше прекарал на служба по разни станове и видове войска. Беше атаман в Сечта; командваше полкове във Влашко; в Немско вербуваше доброволци през Трийсетгодишната война и беше придобил донякъде слава като командир на конница. Кривите му крака, извити като дъги, показваха, че по-голямата част от живота си бе прекарал на кон. При това беше тънък като клечка и леко приведен поради развратния си живот. Много кръв, проляна не само във войни, тежеше на съвестта му. И все пак по природа той не беше съвсем лош човек, понякога имаше по-благородни пориви, само че беше разюздан и развален до мозъка на костите. Често пъти пиян сам казваше в интимна компания: „Направил съм много неща, за които трябваше да ме удари гръм, но не ме удари.“
	Тая безнаказаност беше станала причина да не вярва в Божията справедливост и наказание не само през живота, но и след смъртта — с други думи, не вярваше в Бога, но вярваше в дявола, магьосниците, астролозите и алхимията.
	Обличаше се с полска носия, защото смяташе, че тя е най-удобна за кавалерист; само още черните си мустаци подстригваше по шведски и ги разперваше с вирнати нагоре краища. Когато говореше, служеше си с умалителни на всички думи като дете, а това правеше странно впечатление в устата на такъв въплътен дявол, изверг и кръволок. Той говореше много и все се хвалеше; разбира се, че се смяташе за знаменита особа и за един от първите в света кавалерийски полковници.
	Мюлер, който сам спадаше към подобен род хора, макар и в по-голям мащаб, го ценеше много и особено обичаше да го кани на своята маса. Сега Куклиновски сам му се натрапи за помощник, като му гарантираше, че с красноречието си веднага ще накара монасите да се опомнят.
	По-рано още, когато след арестуването на монасите пан Замойски, шерадски мечник, се готвеше да отиде сам в стана на Мюлер и искаше заложник, Мюлер изпрати Куклиновски; но пан Замойски и свещеник Кордецки не го приеха като човек с незадоволителен ранг.
	От тоя момент, засегнат в самолюбието си, Куклиновски се чувстваше смъртно обиден от защитниците на Ясна гура и реши да им вреди с всички сили.
	Сега той реши да отиде като пратеник, първо, заради самото пратеничество, и второ, за да види всичко и да хвърли тук-таме лошо семе. Понеже се познаваше отдавна с пан Чарнецки, приближи се до портата, пазена от него, но точно тогава пан Чарнецки спеше, а го заместваше Кмичиц; та той посрещна госта и го отведе в съвещателната зала.
	Куклиновски изгледа пан Анджей с окото на познавач и веднага му направи впечатление не само държането, но и образцовото войнишко снаряжение на младия юнак.
	— Войничето веднага ще познае истинското войниче — каза той, като вдигна ръка към калпака си. — Не очаквах, че калугерчетата ще имат такива добри офицери на службица. Как се казвате, моля?…
	У Кмичиц, който беше ревностен като всеки нововъзвърнат, чак душата се потърсваше, особено срещу поляци, които служеха на шведите; въпреки това той си спомни неотдавнашната сръдня на свещеник Кордецки и значението, което игуменът придаваше на преговорите, та отговори хладно, но спокойно:
	— Аз съм Бабинич, бивш полковник в литовските войски, а сега доброволец на служба на пресветата Дева.
	— А аз съм Куклиновски, също така полковник, за когото трябва да си чул, ваша милост, защото през доста войнички се е говорело не само тук, но и в чужбина за това име и за тази сабичка (тук той се удари по страната).
	— Моите почитания! — каза Кмичиц. — Чувал съм.
	— Ето, моля… значи ваша милост си от Литва?… И там се случват славни войници… Ние знаем това един за друг, защото тръбата на славата се чува от единия край на света до другия… Познаваш ли там, ваша милост, някой си Кмичиц?
	Въпросът беше зададен толкова неочаквано, та пан Анджей застана като вцепенен.
	— А ти, ваша милост, защо питаш за него?
	— Защото го обичам, макар да не го познавам; защото си приличаме като две капчици вода… И винаги съм повтарял: двама истински войници има в Жечпосполита (извинявай, ваша милост) — аз в Кралството и Кмичиц в Литва… Две гълъбчета, нали?! Ти познаваше ли го лично, ваша милост?
	„Дано пукнеш макар!“ — помисли Кмичиц. Но си спомни, че Куклиновски е тук като пратеник, и отговори високо:
	— Лично не го познавах… Но влез, ваша милост, защото съветът там вече чака.
	При тия думи той му посочи вратата, от която излезе един монах, за да посрещне госта. Куклиновски тръгна заедно с него за дефиниториума, но преди това се обърна още един път към Кмичиц.
	— Приятно ще ми бъде, пане рицарю — каза той, — ако и на връщане ме съпроводиш ти, а не друг.
	— Ще почакам тук за ваша милост — отговори пан Кмичиц. И остана сам. След малко започна да се разхожда насам-натам с бързи крачки. Цялата му душа се беше развълнувала, а сърцето му се обливаше с черна кръв от яд.
	— Катранът не се залепва така към дрехата, както лошата слава към името! — мърмореше той. — Тоя разбойник, тоя нехранимайко, тоя продажник смее да се нарича мой брат и да ме смята за свой другар. Ето какво дочаках! Всички обесници се обявяват за мои близки, а никой благородник не ще ме спомене без чувство на отвращение. Малко съм направил още, малко!… Да можех поне на тоя негодник да дам урок… Дума да не става, трябва само да го впиша в сметката…
	Съвещанието в дефиниториума продължи много. Смрачи се.
	Кмичиц още чакаше. Най-сетне пан Куклиновски се появи. Пан Анджей не можа да види лицето му, но от бързото сумтене заключи, че мисията му не беше успяла и едновременно не бе се харесала, защото дори беше загубил желание за разговор. Така двамата вървяха някое време всред мълчание; тогава Кмичиц реши да узнае истината, и каза, като нарочно се престори, че му съчувства:
	— Навярно се връщаш с празни ръце, ваша милост… Нашите монаси са упорити, а между нас казано (тук той сниши глас), постъпват зле, защото не ще можем да се отбраняваме цели векове.
	Пан Куклиновски се спря и го дръпна за ръкава.
	— Така ли смяташ, ваша милост, така ли смяташ: че постъпват зле? Имаш разумче, имаш! Калугерчетата ще отидат да ядат трици — мене слушай! Не искат да слушат Куклиновски, ще послушат меча му.
	— Виждаш ли, ваша милост, и мене ме е грижа за тях — отговори Кмичиц, — но за мястото, което е свято, дума да не става!… А то, колкото по-късно се предаде, при толкова по-лоши условия ще бъде… Освен ако е истина това, което се говори, че в страната почва да шуми, че тук-таме започват да секат шведите и че ханът идел на помощ. Ако е така, тогава Мюлер трябва да отстъпи.
	— Поверително ще кажа на ваша милост, че в страната вече се буди желанийце за шведска кръвчица, вярно е, че и във войската става същото!… И за хана приказват! Но Мюлер няма да отстъпи. След няколко дни ще ни дойдат тежки оръдия… Ще изровим тия лисици от ямата, а после да става каквото ще!… Но ти, ваша милост, имаш разумче!
	— Ето и портата! — каза Кмичиц. — Тук ще трябва да се сбогувам с ваша милост… освен ако искаш да те придружа по наклона?
	— Придружи ме, придружи! Преди няколко дни стреляха по пратеник!…
	— Така ли! Що думаш, ваша милост?!
	— Може би неволно… Но по-добре придружи ме, ваша милост… Искам да ти кажа още няколко думи.
	— И аз на ваша милост.
	— Тогава добре.
	Излязоха през портата и потънаха в мрака. Тук Куклиновски се спря и като хвана отново Кмичиц за ръкава, почна да му говори:
	— Ваша милост, пане рицарю, ми се струваш разумен и съобразителен, а при това чувствам в тебе войничето по плът и кръв… Защо ти е, дявол да го вземе, да държиш с калугерите, а не с военните, защо трябва да бъдеше слуга на калугерите?… У нас компанията е по-добра и по-весела при чаша, на комар, с момичета… разбираш, нали? Е, какво?
	Тук той стисна ръката му с пръсти.
	— Тая къща — продължаваше Куклиновски, като посочи крепостта с пръст — гори… а само глупавият не бяга от къща, която гори. Ваша милост може би се страхуваш от името предател?… Плюй на тия, които ще те нарекат така! Ела при нашата компания… Аз, Куклиновски, предлагам това на ваша милост. Ако искаш, слушай… ако не щеш, не слушай… няма да се сърдя. Генералът ще те приеме добре, аз съм насреща, а ти ми хареса и от добро чувство ти казвам това. Весела е компанийката ми, весела! Свободата на войника се състои в това да служи на когото иска. Нямаш никаква полза от калугерите! Ако съвестицата ти пречи, изгони я! Помни също, че и честни хора служат у нас. Толкова шляхтичи, толкова панове, хетмани… Защо трябва да бъдеш по-добър? Кой държи на нашия Казимежчо? Никой! Само Сапеха мачка Радживил.
	Кмичиц полюбопитства.
	— Казваш, че Сапеха мачкал Радживил ли, ваша милост?
	— Така е. Здравата го изтърбуши в Подлесието, а сега го е обсадил в Тикочин. И ние не пречим!
	— Как така?
	— Защото шведският крал предпочита да се изядат. Радживил никога не е бил сигурен човек, мисли само за себе си… При това като че ли вече едва диша. Който се остави да го обсадят, с него е вече зле… вече е свършено.
	— А шведите не му ли помагат?
	— Кой да му помогне? Самият крал е в Прусия, защото там работата е най-важна… Електорчето досега се измъкваше, но сега няма да се отърве. Във Велкополска имаме войничка. Витенберг е необходим в Краков, Дъглас има работа с планинците — та и Радживил остана сам на себе си. Нека Сапеха го изяде там. Порасна Сапехчо, това е вярно… но и на него ще му дойде редът. Нашият Карлчо, щом само се справи с прусите, веднага ще смачка носа на Сапеха. Сега не може, понеже цяла Литва е със Сапеха.
	— А Жмудж?
	— Колкото за Жмудж, нея Понтушко де ла Гард я държи в ръцете си, а тия ръце са тежки, познавам ги!
	— Значи Радживил падна, той, който по могъщество се равняваше на кралете?
	— Гасне вече, гасне…
	— Странно Божие предопределение!
	— Война ли е, съдбата е променлива. Но да оставим това! Е, какво? Не се ли намисли по предложението, което ти направих? Няма да съжаляваш! Ела при нас. Ако днес ти е твърде прибързано, помисли до утре, до другиден, до идването на големите оръдия. Те, изглежда, ти вярват, щом можеш да излизаш извън вратата както сега… Или ела с писма и повече не се връщай…
	— Ти, ваша милост, клониш на шведска страна, понеже си шведски пратеник — каза внезапно Кмичиц, — не ти е удобно другояче, макар че кой знае какво мислиш в душата си. Има такива, които служат на шведите, но в сърцето си им желаят злото.
	— Честна дума — отговори Куклиновски, — че говоря искрено и не защото изпълнявам пратеническа функция. Извън портата аз вече не съм пратеник и щом желаеш, доброволно се отказвам от положението си на пратеник и ти казвам като частно лице: зарежи, дявол да го вземе, тая мръсна крепост!
	— Значи, ваша милост, ми говориш като частно лице?
	— Точно така.
	— И мога да ти отговоря като на частно лице?
	— Разбира се! Сам предлагам.
	— Тогава чуй ме, пане Куклиновски (тук Кмичиц се наведе и погледна негодника право в очите). — Ти си нехранимайко, предател, негодник, мошеник и куче! Стига ли ти това или трябва да те заплюя в очите?
	Куклиновски се слиса до такава степен, че за малко време цареше мълчание.
	— Какво е това?… Как така?… Добре ли чух?
	— Стига ли ти, куче такова, или искаш да те заплюя в очите?
	Сабята на Куклиновски блесна, но Кмичиц го хвана с желязната си ръка за китката, изви ръката му, изтръгна сабята, после му зашлеви такава плесница, та се чу в мрака, зашлеви го и от другата страна, завъртя го в ръка като пумпал, ритна го с всичка сила и викна:
	— На частното лице, не на пратеника!… Куклиновски се търколи надолу като изхвърлен от катапулта камък, а пан Анджей тръгна спокойно към портата.
	Това ставаше в една гънка на хълма, та от стените мъчно можеше да ги забележат. Въпреки това Кмичиц срещна на портата свещеник Кордецки, който вече го чакаше и веднага го отведе настрани, където го попита:
	— Какво прави толкова дълго с Куклиновски?
	— Водих с него интимен разговор — отвърна пан Анджей.
	— Какво ти каза?
	— Каза ми, че за хана е истина.
	— Слава на Бога, който умее да променя сърцата на поганците и от враговете да прави приятели.
	— Каза ми също, че Велкополска се е раздвижила…
	— Слава Богу!
	— Че кралските части са все по-недоволни от шведите, че в Подлесието витебският воевода Сапеха е разбил предателя Радживил, подпомогнат от всички благородни граждани. Като че ли цяла Литва е зад него, с изключение на Жмудж, завладяна от Понтус…
	— Слава Богу! Нищо повече ли не си говорихте?
	— Говорихме. После Куклиновски ме убеждаваше да мина на страната на шведите.
	— Очаквах това — каза свещеник Кордецки. — Той е лош човек… А ти какво му отговори?
	— Защото той, виждате ли, благоговейни отче, ми каза така: „Оставям настрана моето положение на пратеник, което и без това се свършва извън портата, а те увещавам като частно лице.“ А аз за сигурност го попитах дали мога да му отговоря като на частно лице. Той каза: „Добре!“ Тогава…
	— Какво тогава?
	— Тогава му зашлевих плесница, а той се търколи надолу.
	— В името на Отца и Сина и на Светия Дух!
	— Не се сърдете, отче… Аз направих това много дипломатично, а съвсем сигурно е, че там той не ще писне нито думица пред никого.
	Свещеникът мълча известно време.
	— Зная, че си го направил от чисто сърце! — отговори той след малко. — Тревожи ме само това, че си спечелил нов враг… Той е страшен човек!
	— Ех, един повече, един по-малко!… — каза Кмичиц. След това се наведе към ухото на свещеника.
	— А княз Богуслав — каза той, — това е сериозен враг. Какво е за мене някакъв си Куклиновски! Няма и да го погледна.


	Четирийсет и трета глава

	В това време се обади страшният Арфунд Витенберг. Един висш офицер донесе строго писмо от него до манастира със заповед отците да предадат крепостта на Мюлер. „В противен случай — пишеше Витенберг, — ако не престанете да оказвате съпротива и не пожелаете да се подчинявате на поменатия генерал, бъдете убедени, че ви чака сурово наказание, което да послужи за пример на другите. А вината за тона припишете на себе си.“
	След получаването на това писмо отците решиха да протакат постарому, като всеки ден изтъкват нови трудности. И отново затекоха дни, през които грохотът на оръдията прекъсваше преговорите и обратно.
	Мюлер заяви, че желае да вкара в манастира свой гарнизон само за да го пази от развилнели се банди.
	Отците отговориха, че щом техният гарнизон се оказа достатъчен за отбрана срещу толкова могъщ вожд като негово достойнство генерала ще бъде още по-достатъчен срещу вилнеещите банди. Затова те молеха Мюлер в името на всичко свето, в името на почитта, която населението храни към тая обител, в името на Бога и благоговението към Мария да си отиде във Велун или където му хареса. Но и шведското търпение се изчерпи. Това смирение на обсадените, които едновременно молеха за милосърдие и стреляха все по-усилено с оръдията, довеждаше до отчаяние вожда и войската.
	Отначало в главата на Мюлер не можеше да се побере защо, когато цялата страна се е предала, единствено само това място се отбранява, каква сила го поддържа, в името на какви надежди тия монаси не искат да се покорят, към какво се стремят, какво очакват.
	Но времето носеше все по-ясни отговори на тия въпроси. Съпротивата, която започна тук, се разширяваше като пожар.
	Въпреки доста тъпата си глава най-сетне генералът разбра какво искаше свещеник Кордецки; пък и всичко му обясни неопровержимо Садовски: че въпросът е не за това скалисто гнездо, не за Ясна гура, не за съкровищата, натрупани в манастира, не за безопасността на братството — но за съдбата на цялата Жечпосполита. Мюлер разбра, че тоя тих свещеник знае какво прави, че има съзнание за мисията си, че се е надигнал като пророк, за да свети с примера си на страната, за да викне с могъщ глас към изток и запад, към север и юг: „Sursum corda!“* — и било със своята победа, било със смъртта и жертвата си да пробуди спящите от съня, да измие грешните от греховете, да хвърли светлина в мрака.
	[* Горе сърцата! (лат.). — Бел.прев.]
	Като разбра това, старият воин просто се уплаши и от защитника, и от собствената си задача. Внезапно тоя ченстоховски „курник“ му се представи като грамадна планина, защищавана от титан, а себе си видя като малък генерал, собствената си армия пък за пръв път през живота си видя като шепа жалки червейчета. Те ли ще вдигат ръка срещу тази толкова страшна, тайнствена, висока до небесата мощ? И така Мюлер се уплаши и съмнение започна да се прокрадва в сърцето му. Понеже знаеше, че вината ще струпат върху него, сам почна да търси виновни и гневът му най-напред падна върху Вжешчович. В стана възникнаха разпри и раздори почнаха да настройват сърцата едно срещу друго; от това обсадните действия страдаха.
	Но Мюлер беше свикнал извънредно дълго, през целия си живот, да мери хората и събитията с обикновената войнишка мярка, та понякога още се утешаваше с мисълта, че крепостта най-сетне ще се предаде. Ето че и Витенберг му изпращаше шест разрушителни оръдия от най-голям калибър, които бяха показали вече при Краков своята сила.
	„По дяволите! — мислеше Мюлер. — Тия стени не могат да се опрат на такива грамадни оръдия, а когато това гнездо на призраци, суеверие, магии се разпръсне заедно с пушека, веднага нещата ще вземат друг обрат и цялата страна ще се успокои.“
	И докато очакваше по-големите оръдия, заповяда да се стреля с по-малките. Дните на боеве се върнаха. Напразно обаче огнените кълба падаха по покривите, напразно най-енергичните топчии полагаха свръхчовешки усилия. Колчем вятърът отвяваше морето от пушеци, манастирът се показваше недокоснат, великолепен както винаги, висок, с кули, които пробождаха спокойно лазура. През това време се случваха неща, които ширеха суеверен ужас между обсадителите. Ту снарядите прелитаха над цялата височина и улучваха войниците, които се намираха от другата страна; ту топчия, зает с насочване на оръдието, падаше внезапно; ту пушеците образуваха страшни и чудновати фигури; ту барутът в раклите пламваше неочаквано, сякаш подпален от невидима ръка.
	Освен това непрекъснато изчезваха войници, излезли по един, по двама или по трима от стана. Обвинението за това падна върху полските помощни хоронгви, които, освен полка на Куклиновски, направо отказваха всякакво участие в обсадните действия и възприемаха все по-заплашително държание. Мюлер заплаши полковник Зброжек, че ще даде под съд неговите хора, а той му отговори право в очите пред всички околни офицери: „Опитай се, генерале!“
	От друга страна, шляхтичи от полските хоронгви се влачеха нарочно из шведския стан, държаха се пренебрежително и презрително с войниците и подхващаха разправии с офицерите. Оттук се стигаше до дуели, при които шведите като по-неопитни фехтовчици обикновено падаха жертва. Мюлер издаде сурова заповед срещу дуелите, а накрай забрани на поляците да влизат в стана. От това излезе, че в края на краищата двете войски стояха една до друга като враждебни, които само чакат удобен случай за сблъскване.
	А манастирът се отбраняваше все по-добре. Оказа се, че оръдията, изпратени от краковския кастелан, с нищо не отстъпват на ония, с които разполагаше Мюлер, а топчиите поради постоянната си практика бяха стигнали до такава опитност, че всеки техен изстрел поваляше неприятели. Шведите отдаваха това на магии. Техните топчии направо отговаряха на офицерите, че не са в състояние да воюват с тая сила, която пази манастира.
	Една сутрин в югоизточния ров настана паника; войниците бяха видели съвсем ясно жена със светлосин плащ да закриля черквата и манастира. При тая гледка те се хвърлиха ничком на земята. Напразно дойде лично Мюлер, напразно им обясняваше, че мъглата и пушеците са се оформили по такъв начин; напразно най-сетне заплашваше със съд и наказания. В първия миг никой не искаше да го слуша, особено защото сам генералът не можа да скрие уплахата си.
	Веднага след тая случка в цялата войска се разпространи мнението, че никой от тия, които са взели участие в обсадата, не ще умре от естествена смърт. Много офицери споделяха това мнение, а и Мюлер не беше свободен от страхове, защото доведе лютерански пастори и ги накара да се борят срещу магиите. Тогава те тръгнаха по стана, като шепнеха и пееха псалми; страхът обаче се беше вече толкова разпространил, че много пъти трябваше да чуят от устата на войници: „Не е ваша силата, не е ваше могъществото!“
	Всред оръдейни изстрели в манастира влезе нов пратеник на Мюлер и застана пред лицето на свещеник Кордецки и съвета.
	Това беше пан Шлядковски, равски подтрапезник, когото шведски разезди бяха пленили, когато се връщал от Прусия. Приеха го студено и строго, при все че имаше добродушно лице, а поглед — спокоен като небето, защото монасите вече бяха свикнали с добродушни лица у предателите. Но той съвсем не се смути от тоя прием и като решеше енергично с пръсти светлата си коса върху темето, продума:
	— Слава на Господа Бога Иисуса Христа!
	— На веки веков! — обадиха се в хор събраните. А свещеник Кордецки добави веднага:
	— Да бъдат благословени, които му служат!
	— И аз му служа — отговори пан подтрапезникът, — и веднага ще видите, че на него служа по-искрено, отколкото на Мюлер… Хм! Разрешете, достопочтени, мили отци, да се изкашля, защото най-напред трябва да изплюя мръсотията… И така Мюлер… тю!… ме изпрати, добри ми пане, при вас, за да ви увещавам да се предадете… тю!… Аз приех това, за да ви кажа: защищавайте се, не мислете за предаване, понеже шведите вече предат тънко и губят ума и дума.
	Монасите и светските мъже се смаяха, че виждат такъв пратеник. Внезапно шерадският мечник възкликна:
	— Кълна се в Бога, това е някакъв честен човек!
	После скочи към него и започна да разтърсва ръката му, а пан Шлядковски отново решеше косата върху темето си с другата ръка, свободната, и продължаваше да говори:
	— Че не съм негодник, това ще се види веднага. Предложих се на Мюлер за пратеник и за да ви съобщя някои новини, които са толкова благоприятни, че бих искал, добри ми пане, да ги изрека всичките на един дъх… Благодарете на Бога и на пресветата му майка, че са ви избрали като оръдия за обновяване на човешките сърца! Поучена от вашия пример, от вашата отбрана, страната започва да сваля от себе си шведското иго. Какво ще му приказваме! Във Велкополска и в Мазурия бият шведите, ликвидират по-малките им отряди, заемат пътищата и проходите. На няколко места вече им удариха здрав бой. Шляхтата яхна коня, селяните, добри ми пане, се събират в чети и като хванат някой швед, с кремък го дерат. Трески хвърчат, косми хвърчат! Ето каква е работата! Ето докъде се стигна! А кой направи това? Вие!
	— Ангел, ангел разправя това! — викаха монасите и шляхтата с вдигнати към небето ръце.
	— Не ангел, а Шлядковски, равски подтрапезник, на вашите услуги… Не само това! Слушайте по-нататък: ханът, понеже не е забравил благодеянията на нашия господар, законния крал Ян Казимеж, на когото да даде Бог здраве и владичество през много и много години, иде на помощ и вече е влязъл в територията на Жечпосполита; той направил на пух и прах казаците, които му се съпротивявали, и сега наближава със стохилядна орда Лвов, а Хмелницки, volens nolens*, заедно с него.
	[* Ще, не ще (лат.). — Бел.прев.]
	— За Бога! За Бога! — повтаряха разни гласове, сякаш смазани от щастието.
	Пан Шлядковски чак се изпоти и като размахваше ръце, викаше все по-енергично:
	— Това е още нищо!… Пан Чарнецки, към когото шведите първи не удържаха условията, защото му отвлякоха пехотата заедно с Волф, се чувства свободен от дадената дума и вече яхва коня си. Крал Казимеж вече събира войска и всеки ден може да навлезе в страната, а хетманите, слушайте, отци, хетманите: пан Потоцки и пан Лянцкоронски, а заедно с тях и цялата войска, чакат само идването на краля, за да се откъснат от шведите и да насочат сабите си срещу тях. В това време те водят преговори с пан Сапеха и с хана. Шведите са уплашени, цялата страна гори, война в цялата страна… всичко живо тръгва на бой!
	Мъчно може да се опише, мъчно да се разкаже какво ставаше в сърцата на монасите и на шляхтата. Някои плачеха, други падаха на колене, трети повтаряха: „Това е невъзможно, това е невъзможно!“ Като чу това, пан Шлядковски се приближи до голямото разпятие, което висеше на стената, и заговори така:
	— Слагам ръце върху тия нозе на Христос, приковани с гвоздеи, и се заклевам, че казвам пълната и чиста истина. Повтарям ви само едно: отбранявайте се, не падайте духом, не вярвайте на шведите, не разчитайте, че с покорство и предаване ще можете да си осигурите някаква безопасност. Те не удържат на никакво споразумение, на никакви договори, вие, затворени тук, не знаете какво става в цялата страна, какъв гнет цари, какви насилия, избиване на свещеници, поругаване на светини, пренебрегване на всякакъв закон. Всичко ще ви обещаят, нищо няма да изпълнят. Цялото кралство е оставено в плячка на войнишките своеволия. Дори тия, които още държат за шведите, не могат да избегнат неправдите… Ето Божието наказание за изменниците, че не останаха верни на клетвата си пред краля. Протакайте!… Аз, както ме виждате тук, стига да бъда жив, ако успея да се измъкна от Мюлер, веднага отивам в Шльонск при нашия господар. Там ще падна пред краката му и ще кажа: „Милостиви кралю! Спасявай Ченстохова и твоите най-верни слуги!“ Но вие се дръжте, мили отци, че върху вас се крепи спасението на цяла Жечпосполита.
	Тук гласът на пан Шлядковски затрепера и сълзи се появиха по ресниците му; след това той продължи:
	— Вие ще имате още тежки моменти: от Краков пристигат разрушителни оръдия, карани от двеста пехотинци… Между тях едно особено грамадно… Ще последват страхотни нападения… Но това ще бъдат последните усилия… Издръжте и това, защото спасението вече се приближава към вас. Кълна се в тия червени Божии рани, че ще дойде кралят, че ще дойдат хетманите, войската, цялата Жечпосполита… на помощ на своята покровителка… Ето какво ви казвам… помощ, спасение, слава… ето вече… много скоро!
	Сега честният шляхтич се разплака и тогава последва всеобщо ридание.
	Ах! Тая изнурена шепа защитници, тая шепа верни и покорни слуги вече заслужаваше да получи по-добра вест и някаква надежда от страната.
	Свещеник Кордецки стана от мястото си, приближи се до пан Шлядковски и разтвори широко ръце.
	Шлядковски се хвърли в прегръдките му и двамата дълго се прегръщаха; другите последваха примера им и започнаха да се прегръщат, стискат, целуват, да се поздравяват, сякаш шведът си беше вече отишъл. Накрай свещеник Кордецки каза:
	— В параклиса, братя мои, в параклиса!
	И тръгна пръв, а след него другите. Запалиха всички свещи, защото навън вече се смрачаваше, и отдръпнаха завеските от чудотворната икона, от която се сипнаха наоколо сладки и обилни блясъци. Свещеник Кордецки коленичи на стъпалата, а зад него монасите, шляхтата и простолюдието; надойдоха и жените с децата. Побледнелите от страдания лица и разплаканите очи се обръщаха към иконата; но изпод сълзите върху всички вече сияеше усмивка на щастие. Цареше кратко мълчание, накрай свещеник Кордецки започна:
	„Под твоята защита прибягваме, света Божия майко…“. По-нататъшните думи се спряха в устата му; изтощението, по-раншните страдания, скриваните тревоги заедно с радостната надежда за спасение се надигнаха в него като огромна вълна; и тогава плач разтърси гърдите му и тоя мъж, който носеше на плещите си съдбата на цялата страна, се наведе като слабо дете, падна по лице и с безкрайно ридание успя само да извика:
	— О, Мария! Мария! Мария!
	Заедно с него плачеха всички, а иконата сееше отгоре светли блясъци…
	Едва късно през нощта монасите и шляхтата се разотидоха по стените, а свещеник Кордецки остана през цялата нощ проснат на кръст в параклиса. В манастира се страхуваха да не би умората да го е съборила, но на другия ден сутринта той се появи по бойните кули, ходеше между войниците весел, отпочинал и повтаряше тук-таме:
	— Деца! Пресветата Дева ще покаже, че е по-силна от разрушителните оръдия, а после ще дойде краят на вашите грижи и мъки!
	Същата тая сутрин Яцек Бжухански, ченстоховски гражданин, преоблечен като швед, се приближи до стените, за да потвърди вестта за идването на големите оръдия от Краков, но заедно с това и за приближаването на хана с ордата. Освен това хвърли писмо от краковското братство на ордена, от отец Антони Пашковски, в което той, като описваше страхотните жестокости и грабежи на шведите, насърчаваше и молеше ясногурските отци да не вярват на обещанията на неприятеля и упорито да бранят светото място срещу дързостта на безбожниците.
	„Защото шведите нямат никаква вяра (пишеше свещеник Пашовски), никаква религия. Нищо божествено или човешко не е свято и неприкосновено за тях; нищо не е осигурено нито чрез договори, нито чрез публични обещания — те не са свикнали да удържат на думата си.“
	Беше точно денят на безгрешното зачатие. Двайсетина офицери и войници от помощните полски хоронгви след настоятелни молби бяха получили разрешение от Мюлер да отидат в крепостта на черква. Може би Мюлер разчиташе, че те ще се сприятелят със защитниците и като им съобщят за разрушителните оръдия, ще разпалят тревога, а може би не искаше с отказа си да хвърля нови искри в леснозапалими стихии, които и без това правеха все по-опасни отношенията между поляците и шведите — важното е, че позволи.
	Не щеш ли, заедно с тия редовни войници дойде и един татарин, мохамеданин от полските татари. При всеобщо изумление той подканваше монасите да не предават светото място на мръсни хора, като поддържаше с увереност, че шведите скоро ще отстъпят позорно и посрамени. Същото повтаряха и войниците, като потвърждаваха напълно съобщенията на пан Шлядковски. Всичко това заедно повдигна духа на обсадените до такава степен, че те съвсем вече не се плашеха от грамадните оръдия и дори войниците се шегуваха с тях.
	След богослужението започна престрелка от двете страни. Имаше един шведски войник, който често пъти се приближаваше до стените и гръмогласно хулеше света Богородица. Обсадените също така често пъти стреляха срещу него, но винаги без да го улучат. Когато веднъж Кмичиц се целеше в него, скъса му се тетивата, а шведът се развилня още повече и започна да подбужда и други със смелостта си. За него се разправяше, че имал на своя услуга седем дявола, които го пазят и прикриват.
	Тоя ден той отново дойде да хули, но понеже обсадените вярваха, че в деня на безгрешното зачатие магиите ще имат по-малка сила, решиха непременно да го накажат. Стреляха срещу него доста дълго без резултат, накрай едно оръдейно гюлле, отбито от заледения насип, заподскача по снега като птица, удари го в гърдите и го разкъса на две. Защитниците се зарадваха от това и завикаха самохвално от стените: „Кой още ще я хули?“ А ония се разпръснаха панически и избягаха чак при окопите.
	Шведите стреляха към стените и покривите. Но техните снаряди не успяха да уплашат защитниците.
	Старата просякиня Констанция, която живееше в една скална пукнатина, ходеше по целия склон, сякаш за подигравка с шведите, събираше в полата си снаряди, а от време на време се заканваше на войниците с патерицата си. А те се побояха да не им стори някакво зло, защото я смятаха за магьосница, особено когато забелязаха, че куршумите не я ловят.
	Цели два дена минаха в безплодна престрелка, хвърляха много на гъсто върху покривите корабни въжа, натопени в катран, които хвърчаха като огнени змии. Но стражата, организирана образцово, предотвратяваше навреме опасността. Най-сетне дойде толкова тъмна нощ, че обсадените не можеха да видят нищо въпреки огнищата, буретата с катран и огнените оръдия на свещеник Лясота.
	В това време при шведите цареше някакво необикновено движение. Чуваше се скриптене на колела, човешка врява, понякога цвилене на коне и разни други шумове. Войниците по стените отгатваха лесно какво става.
	— Оръдията са дошли, друго не може да бъде! — казваха едни.
	— И насипи правят, а тук е такава тъмнина, че не можеш да видиш дори пръстите на собствената си ръка.
	Ръководните лица се съвещаваха върху проекта за нападателна акция, предлагана от пан Чарнецки, шерадският мечник обаче се противопоставяше, като твърдеше основателно, че при такава важна работа неприятелят трябва да е взел достатъчно добри предпазни мерки и навярно държи пехотата си в готовност. Затова само стреляха към север и юг, откъдето идваше най-голям шум. В тъмнината резултатите не можеха да бъдат установени.
	Най-сетне се съмна и първите зари на деня откриха работата на шведите. От север и от юг на манастира се издигаха насипи, на които работеха няколко хиляди души. Тия насипи стърчаха много високо и на обсадените се стори, че върховете им са на една линия със стените. Между равномерно изрязаните връхчета се виждаха огромни гърла на оръдия и войниците, които стояха непосредствено зад тях, отдалеч приличаха на рояк жълти оси.
	Утринната служба в черквата не беше още свършила, когато необикновен гръм разтърси въздуха, прозоречните стъкла затрепераха, някои изпаднаха от самото сътресение и се разбиха с пронизителен звън върху каменната настилка. А цялата черква се изпълни с прах от изпопадалата мазилка.
	Грамадните оръдия бяха заговорили.
	Започна страшен огън, какъвто обсадените още не бяха видели. След свършване на богослужението всички изскочиха по стените и покривите. По-раншните атаки изглеждаха само невинна играчка в сравнение с това страхотно вилнееше на огъня и желязото.
	По-малките оръдия гърмяха в съпровод на разрушителните. Летяха грамадни гюллета, гранати, снопчета парцали, напоени с катран, факли, огнени въжета. Двайсет и шест фунтовите гранати откъсваха бойниците от стените, удряха се в стените и едни потъваха в тях, а други пробиваха големи дупки, като къртеха мазилката, хоросана и тухлите. Стените, които обгръщаха манастира, започваха да се пропукват тук-таме, да се разцепват, а бити постоянно, бити непрекъснато с нови и нови гранати, бяха заплашени да се превърнат в развалини. Манастирските сгради бяха засипвани с огън.
	Тия, които свиреха на кулата, усещаха как тя се люлее. Черквата трепереше от постоянните разтърсвания; в някои олтари свещите изпопадаха от свещниците.
	Водата, която изливаха в огромни количества върху новопоявилите се пожари, върху пламналите факли, въжета и огнени кълба, образува заедно с пушека и праха толкова гъсти кълба от изпарения, че зад тях не можеше да се види нищо. Сградите и стените започнаха да се рушат. Възгласът „Гори!“ се носеше все по-често всред грохота на гърмежите и съскането на гюллетата. При северната кула бяха строшени две колела на оръдие, едно повредено оръдие замлъкна. Едно огнено кълбо попадна в конюшнята, уби три коня и подпали пожар. Не само гюллета, но и отломки от гранати падаха като дъжд по покривите, бойните кули и стените. Скоро се обадиха стонове на ранени. Случи се, та загинаха трима младежи, всеки на име Ян. Това стресна другите защитници със същото име, но, общо взето, отбраната беше достойна за нападението. На стените излязоха дори жени, деца и старци. Войниците стояха на стените с безстрашно сърце, всред дим и огън, всред порой от гранати и отговаряха упорито на неприятелския огън. Едни се държаха за колелетата и местеха оръдията на най-заплашените места, други пълнеха пробивите в стените с камъни, дървета, греди, тор, пръст.
	Жени с разпуснати коси, с пламнали лица даваха пример на смелост, а някои се виждаха да тичат с лейки за вода подир още подскачащи гранати, които можеха да избухнат всеки миг. Въодушевлението растеше с всеки изтекъл момент, сякаш миризмата на барут, на дим, парата, гърмът, вълните от огън и желязо имаха способността да го подсилват. Всички действаха без команда, защото думите се губеха всред страшния шум. Само молитвите против бедствия, които се пееха в черквата, доминираха дори над гласа на оръдията.
	Към обед огънят престана. Всички си отдъхнаха, но веднага пред портата заби барабан и изпратен от Мюлер барабанчик се приближи до портата и започна да пита дали на отците не им вече стига и не желаят ли да се предадат веднага. Отговори лично свещеник Кордецки, че ще си помислят до утре. Щом тоя отговор стигна до Мюлер, нападението се поднови и огънят стана два пъти по-силен.
	От време на време дълбоки редове от пехота се придвижваха под огъня нагоре, сякаш имаха желание да опитат пристъп, но избивани от оръдията и пушките, всеки път се връщаха бързо и безредно при собствените си батареи. И както морската вълна залива брега, а после при отдръпването си оставя по пясъка водорасли, миди и разни остатъци, натрошени във водната бездна, така всяка от тези шведски вълни при оттеглянето си оставяше след себе си трупове, разхвърляни тук-таме по наклона.
	Мюлер заповяда да се стреля не срещу кулите, а по дължината на стените, където съпротивата бива най-слаба. Тук-таме гранатите правеха значителни щърбини по стените, но не толкова големи, че пехотата да може да нахлуе през тях вътре.
	Внезапно се случи нещо, което сложи край на атаката.
	Беше вече надвечер; при едно от големите оръдия стоеше шведски артилерист със запален фитил, който тъкмо щеше да допре до оръдието, когато едно гюлле от манастира го удари в самите гърди; но понеже бе дошло не с първа сила, а след тройно отбиване о натрупания върху насипа лед, то само отхвърли човека заедно с фитила на петнайсетина крачки. Артилеристът падна върху отворена ракла, в която имаше още много барут. Изведнъж се разнесе страхотен гръм и огромен дим покри окопа. Когато той се разпръсна, видя се, че бяха загинали пет артилеристи, колелетата на оръдието бяха повредени, а страх овладя останалите войници. Засега огънят от този окоп трябваше да бъде спрян, а понеже гъста мъгла изпълни мрака, преустановиха го и другите.
	На другия ден беше неделя.
	Лютеранските пастори извършваха от окопите своите богослужения, а оръдията мълчаха. Мюлер отново питаше напразно отците стига ли им. Отговори му се, че ще изтърпят и повече.
	В това време направиха преглед на щетите в манастира. Те бяха значителни. Освен убитите хора установи се, че и стената беше засегната тук-таме. Най-много бе навредило едно грамадно оръдие, поставено от южната страна. То беше разбило до такава степен стената, толкова камъни и тухли беше изпокъртило, та лесно можеше да се предвиди, че ако огънят продължи още няколко дни, значителна част от стената ще се свлече и рухне.
	Пробивът, който би се образувал в такъв случай, не би могъл вече да бъде запушен нито с греди, нито с пръст, нито с тор. Затова свещеник Кордецки гледаше със загрижено око тия разрушения, които не беше в състояние да предотврати.
	А в понеделник атаката започна отново и грамадното оръдие продължаваше да разширява пробива. Но и шведите ги сполетяваха разни нещастия. Тоя ден на свечеряване един шведски артилерист уби на място сестриника на Мюлер, когото генералът обичаше като собствен син и възнамеряваше да му остави всичко, като се започне от името и военната слава и се свърши с богатството му. Но това още повече разпали омразата в сърцето на стария воин.
	Стената при южната бойна кула беше вече толкова разрушена, че през нощта започнаха подготовка за атака на нож. За да може пехотата да се приближи по-безопасно до крепостта, Мюлер заповяда да направят в мрака цяла редица малки насипи, чак до самия наклон. Но нощта беше ясна и белият блясък от снега издаваше неприятелските движения. Ясногурските оръдия разпръскваха работниците, заети с правенето на тия закрития от снопове пръчки, плетища, кошове и греди.
	На разсъмване пан Чарнецки забеляза една готова обсадна машина, която вече приближаваха към стените. Но обсадените я разбиха без мъка с оръдията си; при това бяха избити толкова хора, че тоя ден би могъл да се нарече ден на победа за обсадените, ако не беше това грамадно оръдие, което непрекъснато разбиваше стената с неудържима сила.
	През следващите дни времето омекна и паднаха толкова гъсти мъгли, че монасите ги приписаха на злите духове. Вече не можеха да се забележат нито военните машини, нито правените закрития, нито обсадните работи. Шведите се приближаваха до самите манастирски стени. Вечерта, когато игуменът обхождаше както обикновено стените, Чарнецки го взе настрана и му каза тихо:
	— Лошо е, благоговейни отче. Нашата стена не ще издържи повече от един ден.
	— Може би пък същите тия мъгли да им попречат на стрелбата — отговори свещеник Кордецки, — а в това време ние ще поправим някак повредите.
	— Мъглите не ще им попречат, защото онова оръдие, насочено веднъж правилно, може и слепешката да извършва унищожителното си дело, а тук падат ли, падат рушевини.
	— В Бога ни е надеждата и в пресветата Дева.
	— Така е! Но да бяхме предприели едно, нападение?… Макар да загубим хора, стига да успеем да унищожим тоя адски змей.
	Ненадейно в мъглата се зачерня някаква фигура и Бабинич се появи при събеседниците.
	— Гледам кой говори, защото лицата не могат да се различат от три крачки — каза той. — Добър вечер, достопочтени отче. За какво е думата!
	— Говорим за онова оръдие. Пан Чарнецки съветва да нападнем… Тия мъгли ни ги праща сатаната… наредих вече служби за прогонването им…
	— Мили отче! — каза пан Анджей. — Откак това оръдие разбива стената ни, непрекъснато мисля за него и ми е дошло нещо в ума… От нападението няма да излезе нищо… Но да отидем в някоя стая, там ще ви изложа какво съм намислил.
	— Добре — отговори игуменът, — елате в моята килия.
	След малко седнаха около масата от борови дъски в бедната игуменска килия. Свещеник Кордецки и пан Пьотр Чарнецки се взираха внимателно в младото лице на Бабинич, а той каза:
	— Тук нападението няма да даде нищо. Ще забележат и ще го отблъснат. Тук трябва да се справи сам човек.
	— Как така? — попита пан Чарнецки.
	— Трябва да отиде един човек и да пръсне оръдието с барут. А може да направи това, докато има такава мъгла. Най-добре да отиде преоблечен. Тук има куртки, които приличат на шведските. Ако не може другояче, ще се промъкне между шведите, а ако няма хора от тая страна на окопа, от която се показва гърлото на оръдието, тогава още по-добре.
	— За Бога! Какво може да направи този един човек!
	— Трябва само да сложи в цевта на оръдието барут с фитил и да подпали фитила. Когато барутът избухне, оръдието по дяволите… исках да кажа: ще се пръсне!
	— Ей, момче, какво приказваш? Малко ли барут блъскат в него всеки ден и пак не се пуква?
	Кмичиц се засмя и целуна свещеника по ръкава на расото му.
	— Мили отче, вие имате голямо сърце, геройско и свято…
	— Хайде, хайде! — прекъсна го свещеникът.
	— И свято — повтори Кмичиц, — но не разбирате от оръдия. Друго е, когато барутът избухва в задната част на оръдието, защото тогава изхвърля снарядите и силата излита напред; но когато някой натъпче с барут гърлото и подпали, тогава няма оръдие, което би могло да издържи тоя опит. Попитайте пан Чарнецки. Нали когато цевта на пушката се запуши със сняг, при изстрел силата ще я пръсне. Такава мръсна сила е тя! Какво остава, когато избухне цяла торба барут при отвора на оръдието!… Попитайте пан Чарнецки.
	— Така е. Това не е никаква тайна за войника! — каза Чарнецки.
	— Та ако пръснем това голямо оръдие — продължи Кмичиц, — всички други са нищо!
	— Това ми изглежда невъзможно — отговори свещеник Кордецки, — защото най-напред кой ще се наеме с това нещо.
	— Има един страшен нехранимайко — отговори пан Анджей, — но е решителен рицар, нарича се Бабинич.
	— Ти? — възкликнаха свещеникът и пан Пьотр Чарнецки заедно.
	— Ех, благоговейни отче! Нали аз бях на изповед при вас и ви признах откровено всичко, каквото съм правил. Там имаше неща не по-лоши от това, което възнамерявам; как тогава можете да се съмнявате, че няма да се наема? Нима не ме познавате?
	— Той е герой, той е рицар над рицарите, кълна се в Бога! — възкликна Чарнецки.
	И като прегърна Кмичиц през врата, продължи:
	— Дай да те целуна заради самата готовност, дай да те целуна!
	— Покажете друг remedium*, тогава няма да отида — каза Кмичиц, — но ми се струва, че ще се справя някак. И помнете, че аз говоря немски, защото в Гданск съм търгувал с дървен материал. Това значи много, стига да съм преоблечен, не ще открият лесно, че не съм от техния стан. Но аз мисля, че там никой не стои пред цевта на оръдието, защото не е здравословно, и че ще свърша работата, преди да разберат нещо.
	[* Средство (лат.). — Бел.прев.]
	— Пане Чарнецки, какво мислиш, ваша милост, по това? — попита внезапно игуменът.
	— Навярно на сто един може да се върне от такава акция — отговори пан Пьотр, — но audaces fortuna juvat!*
	[* Щастието помага на смелите (лат.). — Бел.прев.]
	— Изпадал съм и в по-лоши положения — каза Кмичиц. — Нищо няма да ми стане, такова е моето щастие! Ех, мили отче, каква разлика! По-рано човек рискуваше, за да се покаже, за празна слава, а сега в чест на пресветата Дева. Дори да се случи да загина, което не вярвам, сами кажете дали може да се пожелае на някого по-похвална смърт от смъртта за такава кауза?…
	Свещеникът мълча дълго, най-сетне каза:
	— Ако искаше само да си постилаш път към славата, щях да те задържам с убеждаване, молби, просби, но ти си прав, че тук става въпрос за честта на пресветата Дева, за тая света обител, за цялата страна! А тебе, сине мой, независимо дали ще се върнеш щастливо или ще приемеш мъченически венец, те чака слава, върховно блаженство, спасение. Затова ти казвам против собственото си сърце: върви, не те спирам!… Нашите молитви, Божието покровителство ще те придружават…
	— С такава компания ще тръгна смело и ще загина с радост!
	— Но ти се връщай, войниче божи, и се връщай щастливо, защото ние те обикнахме искрено. Нека свети Рафал те води и нека те отведе, мое дете, любими ми сине!…
	— Тогава ще започна веднага приготовленията — каза весело пан Анджей и прегърна игумена. — Ще се преоблека като швед с куртка и заоблени ботуши, ще взема барут, а вие в това време, отче, спрете за тази нощ молитвите за премахване на мъглата, понеже тя е потребна на шведите, но трябва и на мене.
	— А не искаш ли да се изповядаш, преди да тръгнеш?
	— Как може другояче! Без изповед не бих тръгнал, защото тогава дяволът ще има достъп до мене.
	— Тогава започни от това.
	Пан Пьотр излезе от килията, а Кмичиц коленичи пред свещеника и се очисти от греховете си. А после весел като птичка отиде да се приготви.
	След един-два часа, всред дълбоката вече нощ, той отново почука на игуменската килия, където го чакаше и пан Чарнецки.
	Двамата със свещеника едва го познаха, такъв знаменит швед беше станал. Той беше засукал мустаците си под очите и ги бе разперил на краищата, кривнал бе шапка и изглеждаше напълно като някакъв райтарски офицер от знатен род.
	— За Бога, човек неволно се хваща за сабята, като го гледа! — каза пан Пьотр.
	— Махнете свещта! — викна Кмичиц. — Ще ви покажа нещо!…
	И когато свещеник Кордецки отстрани пъргаво свещта, пан Анджей сложи на масата едно черво, дълго около две педи и дебело колкото ръката на едър мъж, ушито от насмолено платно и натъпкано с барут. На единия му край висеше дълга връвчица, усукана от наситени със сяра кълчища.
	— Е — каза той, — като сложа тоя мехлем в устата на оръдието и подпаля връвчицата, коремът му ще се пръсне!
	— И тарторът би се пръснал! — възкликна пан Чарнецки. Но си спомни, че е по-добре да не изговаря нечистото име и се плесна по устата.
	— А с какво ще подпалиш връвчицата? — попита свещеник Кордецки.
	— Тук е целият periculum на акцията, защото ще трябва да секвам огън. Имам хубав кремък, суха прахан и огниво от доброкачествена стомана, но ще се вдигне шум и могат да разберат нещо. Надявам се, че вече не ще успеят да угасят връвчицата, защото ще виси върху брадата на оръдието и дори ще бъде мъчно да я забележат, пък и едва може да се изгаси, но могат да се спуснат да ме преследват, а аз не бива да бягам направо към манастира.
	— Защо не бива? — попита свещеникът.
	— Защото взривът би ме убил. Щом видя искра на връвчицата, веднага трябва да офейкам встрани, колкото ми държат краката, и избягам ли на петдесетина крачки, да легна на земята при окопа. Едва след взрива ще бягам към манастира.
	— Боже, Боже, колко опасности! — каза игуменът и вдигна очи към небето.
	— Мили отче, аз съм толкова сигурен, че ще се върна при вас, та дори не съм развълнуван, което би трябвало да чувствам в такъв случай! Но няма нищо! Останете със здраве и се молете Бог да ми помага. Съпроводете ме само до портата!
	— Как така? Веднага ли искаш да тръгваш! — попита пан Чарнецки.
	— Нима трябва да чакам, докато се съмне или се вдигне мъглата? Да не би да ми е опротивял животът?
	Но тая нощ пан Кмичиц не тръгна, защото тъкмо стигнаха до портата и като напук мракът почна да се разсейва. При това около огромното оръдие се чуваше някакво движение.
	На другия ден сутринта обсадените установиха, че то беше преместено на друго място.
	Може би шведите бяха получили някакво донесение, че стената е много слаба малко по-настрани, при завоя близо до южната бойна кула, и решили да насочат там снарядите си. Може би и свещеник Кордецки не беше чужд на тая работа, защото предния ден бяха видели старата Костуха да излиза от манастира, а тя бе използвана главно когато трябваше да се разпространяват между шведите фалшиви сведения. Така или иначе, това беше грешка от тяхна страна, защото през това време обсадените можаха да поправят стената на старото място, където тя беше вече много засегната, а за да се направи нов пробив, трябваха няколко дена.
	Нощите продължаваха да бъдат светли, дните шумни. Стреляха със страхотна енергия. Дух на съмнение отново започна да се носи над обсадените. Между шляхтичите имаше такива, които искаха направо да се предадат; някои монаси също бяха загубили желание за отбрана. Опозицията ставаше все по-силна и влиятелна. Свещеник Кордецки се бореше с неудържима енергия, но здравето му почна да се разклаща. В това време на шведите идваха нови подкрепления и транспорти от Краков, а именно страхотни запалителни снаряди във формата на железни тръби, напълнени с барут и олово. Те предизвикаха повече страх, отколкото щети всред обсадените.
	Откак бе решил да пръсне голямото оръдие, Кмичиц се измъчваше в крепостта. Всеки ден гледаше с копнеж своето черво. След като помисли, той го направи още по-голямо, така че сега беше дълго почти цял лакът и дебело колкото горнище на ботуш.
	Вечер той хвърляше от стените алчни погледи към оръдието, после разглеждаше небето като астролог. Но ясният месец осветяваше снега и винаги осуетяваше намерението му.
	Докато внезапно дойде затопляне, облаците затрупаха кръгозора и нощите станаха тъмни като в рог. Пан Анджей доби такова настроение, сякаш някой го беше качил на султански кон и щом удари полунощ, веднага се намери при пан Чарнецки с райтарската си униформа и с червото под мишница.
	— Отивам! — каза той.
	— Чакай, ще съобщя на игумена.
	— Е, добре. Само че дай си муцунката и тогава върви при свещеник Кордецки!
	Чарнецки го целуна сърдечно и тръгна. Едва направи около трийсет крачки и пред него се показа бялото расо на свещеник Кордецки. Той сам се беше досетил, че Кмичиц ще тръгва, та идваше да се сбогува.
	— Бабинич е готов. Чака само ваше благоговейнство.
	— Идвам, идвам! — отговори свещеникът. — Майко Божия, пази го и му помагай!
	След малко двамата застанаха при прохода, където пан Чарнецки беше оставил Кмичиц, но от пан Анджей вече нямаше нито следа.
	— Отишъл е!… — каза свещеник Кордецки слисан.
	— Отишъл! — отговори пан Чарнецки.
	— Ех, че изменник!… — каза игуменът разчувстван. — Исках да му окача на шията тая иконичка…
	Двамата замлъкнаха; мълчание цареше и наоколо, защото поради твърде тъмната нощ не стреляха и от двете страни. Внезапно пан Чарнецки прошепна живо:
	— За Бога, той дори не се грижи да върви тихо! Чуваш ли, ваше благоговейнство, стъпките? Снегът хръска!
	— Пресвета Дево! Закриляй слугата си! — повтори игуменът.
	Някое време и двамата слушаха внимателно, докато енергичните крачки и хръскането на снега не затихнаха.
	— Знаете ли, ваше благоговейнство — прошепна Чарнецки, — понякога мисля, че той ще успее, и никак не се боя за него. Той е цял звяр, тръгна така, като че ли отиваше в кръчмата да пийне водка… Каква смелост у тоя човек! Или ще загуби рано главата си, или ще стане хетман. Хм, ако не го познавах като слуга на Мария, щях да си помисля, че има… Дай му, боже, щастие, дай му, боже, щастие, защото в Жечпосполита няма друг такъв рицар…
	— Колко е тъмно, колко е тъмно! — каза свещеник Кордецки. — А те много се пазят след вашето нощно нападение. Може да попадне на цял отряд, без дори да разбере…
	— Не вярвам; знам, че има пехота и много се пазят, но те са в окопа, а не пред окопа, не пред гърлата на собствените си оръдия. Ако не чуят стъпките, той може лесно да се промъкне до окопа, а после ще го пази самият насип… Уф!
	Тук пан Чарнецки изпъхтя и млъкна, защото от очакване и тревога сърцето му беше почнало да бие като чук и той не можеше да си поеме дъх в гърдите.
	Свещеникът започна да прави кръстни знаци в мрака.
	Внезапно трето лице се изправи пред двамата събеседници. Това беше шерадският мечник.
	— Какво ново? — попита той.
	— Бабинич отиде като доброволец да пръсва голямото оръдие с барут.
	— Как така? Какво?
	— Взе черво с барут, връв, огниво… и отиде.
	Пан Замойски стисна главата си с ръце.
	— Боже, света Богородице! Боже, света Богородице! — каза той. — Съвсем сам ли?
	— Съвсем сам.
	— Кой му разреши? Това е лудост!…
	— Аз! За Бога всичко е възможно, дори да се върне благополучно! — отговори свещеник Кордецки.
	Замойски млъкна. Чарнецки започна да пръхти от вълнение.
	— Да се помолим! — каза свещеникът.
	Тримата коленичиха и започнаха да се молят. Но безпокойството правеше да настръхват косите на двамата рицари. Изтече четвърт час, после половин, после цял, дълъг като век.
	— Сигурно вече няма да стане нищо! — каза пан Пьотр Чарнецки.
	И отдъхна дълбоко.
	Внезапно в далечината избухна грамаден огнен стълб и гръм разтърси стените, черквата и манастира, сякаш всички гръмотевици на небето се бяха сринали на земята.
	— Пръсна го! Пръсна го! — започна да вика пан Чарнецки. Нови експлозии прекъснаха по-нататъшните му думи.
	А свещеникът падна на колене, вдигна ръце нагоре и викна към небето:
	— Пресвета майко! Покровителко, закрилнице, върни го щастливо!
	На стените се вдигна врява. Войниците не знаеха какво се беше случило, та грабнаха оръжие. От килиите започнаха да изскачат монаси. Никой вече не спеше. Дори жените станаха от сън. Въпросите и отговорите започваха да се кръстосват като светкавици.
	— Какво се е случило?
	— Атака!
	— Шведско оръдие се пръсна! — викаше един от топчиите.
	— Чудо! Чудо!
	— Най-голямото оръдие се пръсна! Най-голямото!
	— Къде е свещеник Кордецки?
	— На стените! Моли се! Той направи това!
	— Бабинич пръсна оръдието! — викна пан Чарнецки.
	— Бабинич! Бабинич! Слава на пресветата Дева! Вече няма да ни нанасят вреди.
	В същото време от шведския стан започнаха да долитат отгласи от бъркотията. По всички окопи блеснаха огньове.
	Чуваше се все по-голяма врява. При светлината на огньовете се виждаха войнишки тълпи, които тичаха безредно на разни страни, засвириха тръби, барабаните биеха непрекъснато; до стените долитаха викове, в които звучеше тревога и ужас.
	Свещеник Кордецки продължаваше да стои коленичил на стената.
	Най-сетне нощта започна да избледнява, но Бабинич не се връщаше в крепостта.


	Част II

	Първа глава

	Какво ставаше с пан Анджей и как бе успял да осъществи намерението си?
	Когато излезе от крепостта, той се движеше известно време със сигурна и предпазлива крачка. На самия край на склона се спря и се ослуша. Наоколо беше тихо, дори много тихо, така че стъпките му хръскаха ясно по снега. Колкото повече се отдалечаваше от стените, толкова по-предпазливо почваше да пристъпва. И отново спря, отново се ослуша. Страхуваше се малко да не би да се подхлъзне и падне, та по тоя начин да намокри скъпоценното си черво, затова извади рапирата и се подпираше с острието й. Това му помогна много.
	Като опипваше така пътя, след половин час чу лек шумол право пред себе си.
	„Ха! Бдят… Нападението ни ги е научило да бъдат предпазливи!“ — помисли той.
	И продължи вече много бавно. Радваше се, че не бе объркал посоката, защото мракът беше толкова гъст, та не можеше да види дори върха на рапирата си!
	— Другите окопи са значително по-далече… Значи вървя добре! — прошепна си пан Анджей.
	Той се надяваше, че не ще намери хора пред окопа, понеже всъщност нямаше какво да правят там, особено нощем. Можеше само на някакви си сто или по-малко крачки да има отделни постове, но вярваше, че при такава тъмнина ще може да ги отмине лесно.
	В душата му беше весело.
	Кмичиц беше не само смел, но и дързък човек. Мисълта за пръсването на грамадното оръдие радваше душата му до дъно не само като геройство, не само като необикновена услуга за обсадените, но и като страхотен номер, скроен на шведите. Той си представяше как те ще се ужасят, как Мюлер ще скърца със зъби, как ще гледа безсилно стените и от време на време го напушваше суетен смях.
	И както сам казваше по-рано, не изпитваше никакво вълнение, никакъв страх, безпокойство, дори на ум не му идваше на каква страшна опасност се излага. Той вървеше така, както ученик отива в чужда градина, за да краде ябълки. Спомни си миналото, когато нападаше Ховански и нощем се прокрадваше в трийсетхилядния му стан с двеста като него разбойници.
	Пред очите му се изправиха Кокошински, грамадният Кулвец-Хипоцентаурус, петнистият Раницки от сенаторския род и другите; и въздъхна за тях.
	„Помогнали биха сега, негодниците! — помисли той. — За една нощ бихме могли да пръснем шест оръдия.“
	В тоя момент чувство за самотност стисна сърцето му, но за кратко. Веднага споменът доведе пред очите му Оленка. Любовта се обади в него с безкрайна сила… той се разчувства. Да можеше поне да го види тая девойка, тогава сърцето й би се зарадвало. Може би тя още мисли, че той служи на шведите… Ох, хубаво им служи! Ей сега ще им услужи! Какво ли ще бъде, когато тя узнае за всичките му тия рискове?… Какво ли ще си помисли? Навярно ще си каже: „Луда глава е, но когато дотрябва, това, което друг няма да направи, той ще го направи; където друг няма да отиде, той ще отиде!… Такъв е тоя Кмичиц.“
	— Какво още ще им покажа аз! — каза си пан Анджей и самохвалството го овладя напълно.
	Въпреки тия мисли обаче той не забравяше къде се намира, накъде отива, какво възнамерява да прави и почна да се прокрадва като вълк на нощно пасище. Огледа се веднъж-дваж надире. Нито черквата, нито манастирът. Всичко беше покрито с гъст, непроницаем мрак. По времето обаче си даваше сметка, че трябва да е отишъл вече доста далеко и че окопът може да бъде съвсем близо.
	„Интересно дали има постове“ — помисли той.
	Но не успя да направи още две крачки, откак си зададе тоя въпрос, и внезапно пред него се разнесе тропот на отмерени стъпки и няколко гласа едновременно попитаха от разни места:
	— Кой иде?
	Пан Анджей се спря като вкопан. Стана му малко топло.
	— Свой — обадиха се други гласове.
	— Парола?
	— Упсала!
	— Пропуск?
	— Корона!…
	Кмичиц веднага разбра, че се сменят постовете.
	— Ще ви дам аз една Упсала и Корона! — измърмори той. И се зарадва. За него беше необикновено благоприятно обстоятелство, че можеше да мине линията на постовете точно при смяната, когато стъпките на войниците заглушаваха собствените му стъпки.
	Това той направи без никакви трудности и тръгна подир освободените стражи доста смело чак до самия окоп. Там те завиха, за да заобиколят окопа, а той се придвижи бързо към рова и се скри в него.
	В това време се поразвидели. Пан Анджей и за това поблагодари на небето, понеже иначе не би могъл пипнешком да намери желаното оръдие. Сега, като подаваше от рова главата си и напрегна поглед, видя над себе си черната линия, която означаваше брега на насипа, и също така черните очертания на кошовете, между които се намираха оръдията.
	Той дори можеше да съзре гърлата, издадени малко над рова. Като се движеше бавно по рова, най-сетне откри своето оръдие. Тогава се спря и почна да се ослушва.
	От насипа долиташе шум. Изглежда, че пехотата стоеше при оръдията в готовност. Но самата височина на насипа закриваше Кмичиц; можеха да го чуят, не можеха да го видят.
	Сега мислеше само дали ще успее отдолу да стигне до отвора на оръдието, което се издигаше високо над главата му.
	За щастие страните на рова не бяха много стръмни, а освен това неотдавна направеният насип, макар и поливан с вода, още не беше замръзнал, защото от някое време се беше затоплило.
	Като взе всичко това предвид, Кмичиц започна да дълбае тихо дупки в склона на окопа и да се катери бавно към оръдието.
	След четвърт час работа успя да се хване с ръка за отвора на топа. За миг увисна във въздуха, но необикновената му сила му даде възможност да се задържи така, докато пъхне червото в гърлото на оръдието.
	— Ето ти, кученцето ми, суджук! — измърмори той. — Само да не се задавиш.
	След тия думи се спусна надолу и започна да търси вървичката, която беше закачена към външния край на червото и висеше в рова. След малко я напипа с ръка. Но сега следваше най-голямата трудност, защото трябваше да секне огън и да запали вървичката.
	Кмичиц се спря за малко в очакване да се вдигне някакъв по-голям шум между войниците на шанеца.
	Най-сетне започна леко да чука огнивото о кремъка.
	Но в тоя момент над главата му се чу въпрос на немски език:
	— Кой е там в рова?
	— Аз съм, Ханс! — отговори без колебание Кмичиц. — Шомполът ми отиде по дяволите в рова, та секвам огън да го намеря.
	— Добре, добре — отговори артилеристът. — Цяло щастие, че не стреляме, иначе само въздухът би ти откъснал главата.
	„Аха! — помисли Кмичиц. — Значи оръдието освен моя пълнеж има и свой собствен. Толкова по-добре.“
	В тоя миг наситената със сяра връвчица се запали и дребни искрички започнаха да пълзят нагоре по сухата й повърхност.
	Време беше да офейква. И Кмичиц, без да губи минутите, се спусна по рова с всички сили, като не обръщаше внимание на шума, който вдигаше. Но когато направи двайсетина крачки, любопитството в него преодоля чувството за страшната опасност.
	„Ами ако връвчицата угасне, въздухът е влажен!“ — помисли пан Анджей.
	И се спря. Хвърли поглед назад и видя искричката, но вече много по-горе, отколкото я беше оставил.
	„Ей, аз дали не съм много наблизо?“ — каза си той и го обзе страх.
	Отново се затича с всички сили; внезапно се препъна в някакъв камък и падна. В същия миг страхотен гръм раздра въздуха; земята се залюля, разхвърляни дървени и железни късове, камъни, отломки лед, пръст засъскаха около ушите му и тук неговите впечатления се свършиха.
	После се разнесоха нови последователни взривове. Това бяха ракли с барут около оръдието, които експлодираха от първото сътресение.
	Но пан Кмичиц вече не чуваше това, понеже лежеше като мъртъв в рова.
	Не чуваше също така как след кратка глуха тишина се разнесоха човешки стонове, викове и молби за помощ; как на местопроизшествието се събра близо половината от шведските и съюзните войски, как после пристигна сам Мюлер с целия си щаб.
	Паниката и бъркотията продължиха много, докато от хаотичните показания шведският генерал изведе истината, че оръдието е било пръснато умишлено от някого. Заповядаха незабавно търсене. На разсъмване войниците намериха Кмичиц, проснат в рова.
	Оказа се, че той беше само зашеметен и от сътресението не можеше отначало да движи ръцете и краката си. Това безсилие продължи целия следващ ден. Лекуваха го най-грижливо. Вечерта почти напълно беше възстановил силите си.
	Мюлер заповяда веднага да го докарат при него.
	Самият той зае централното място зад масата в квартирата си, а от двете му страни седнаха хеският княз, Вжешчович, Садовски, всички по-знатни шведски офицери, а от полските Зброжек, Калински и Куклиновски.
	При вида на Кмичиц последният посиня, а очите му засветиха като два въглена, мустаците му пък започнаха да треперят. И без да чака въпросите на генерала, той каза:
	— Аз познавам тая птица… Той е от ченстоховската отбрана. Нарича се Бабинич!
	Кмичиц мълчеше.
	Бледнина и умора личаха по лицето му, но погледът му беше смел, лицето спокойно.
	— Ти ли пръсна оръдието? — попита Мюлер.
	— Аз! — отговори Кмичиц.
	— Как направи това?
	Кмичиц разказа накратко, без да скрие нищо. Офицерите го гледаха слисани.
	— Герой!… — прошепна хеският княз на Садовски. А Садовски се наведе към Вжешчович:
	— Графе Вейхард — попита той, — как мислиш? Ще превземем ли крепостта при такива защитници?… Какво мислиш, ваша милост? Ще се предадат ли?
	Но Кмичиц каза:
	— Между нас в крепостта има повече хора, готови за такива постъпки. Вие не знаете нито деня, нито часа!
	— А пък аз имам повече от едно въже в стана! — отвърна Мюлер.
	— Това знаем и ние. Но няма да превземете Ясна гура, докато там има един жив човек!
	Настана кратко мълчание. После Мюлер продължи:
	— Ти се наричаш Бабинич, нали?
	Пан Анджей помисли, че след това, което бе направил, и пред лицето на близката си смърт е дошло време, когато няма защо да крие по-дълго истинското си име. Нека хората забравят вините и престъпленията, свързани с това име, нека то засияе със славата и саможертвата си.
	— Не се наричам Бабинич — отговори той с известна гордост, — казвам се Анджей Кмичиц и бях полковник на своя собствена хоронгва в литовската войска.
	Едва чул това, Куклиновски скочи като луд, изблещи очи, отвори уста, започна да се удря с ръце по бедрата, най-сетне викна:
	— Генерале, моля за думата! Генерале, моля за думата! Незабавно, незабавно!
	В същото време всред полските офицери се вдигна шум, който шведите слушаха с учудване, защото за тях името Кмичиц не говореше нищо. Но веднага разбраха, че той трябва да не е обикновен войник, щом Зброжек стана, приближи се до арестувания и каза:
	— Ваша милост полковник! Аз не мога да ти помогна нищо при положението, в което се намираш, моля те обаче, дай ми ръка!…
	Но Кмичиц вдигна нагоре глава и започна да сумти с ноздри.
	— Не подавам ръка на предатели, които служат против отечеството! — отговори той.
	Кръв обля лицето на Зброжек.
	Калински, който стоеше зад самия него, също се отдръпна; шведските офицери ги обградиха веднага и започнаха да ги разпитват какъв е тоя Кмичиц, чието име им направи такова впечатление.
	В това време Куклиновски притисна Мюлер до прозореца на съседната стая, като казваше:
	— Ваше достойнство! За ваше достойнство това име Кмичиц не значи нищо, но той е първият войник и първият полковник в цяла Жечпосполита. Всички знаят за него, това име е известно на всекиго. По-рано той служеше на Радживил и шведите, но сега, изглежда, е минал на страната на Ян Казимеж. Между войниците няма равен на него освен може би аз. Единствено той е могъл да стори това — да тръгне сам и да пръсне това оръдие. Достатъчен е само тоя подвиг, за да бъде познат. Той така досаждаше на Ховански, та чак награда беше определена за главата му. След шкловското поражение той продължи войната с двеста или триста души, докато ние, другите, не се съвзехме и не тръгнахме по примера му да бием неприятеля. Той е най-опасният човек в цялата страна.
	— Защо ми пееш тия възхвали за него? — прекъсна го Мюлер. — Че е опасен, аз сам се убедих от тази непоправима щета, която ми нанесе.
	— Какво възнамеряваш да сториш с него, ваше достойнство.
	— Бих заповядал да го обесят, но сам аз съм войник и знам да ценя смелостта и дързостта… При това той е шляхтич от висок род… Ще заповядам да го разстрелят още днес.
	— Ваше достойнство… Не е моя работа да уча най-знаменития воин и държавник на новите времена, но ще си позволя да кажа, че той е много славен човек. Ако ваше достойнство направиш това, хоронгвите на Зброжек и Калински най-малко ще си отидат още същия ден и ще минат на страната на Ян Казимеж.
	— Ако сторят това, ще заповядам да ги избият до крак, преди да се изтеглят! — викна Мюлер.
	— Ваше достойнство, отговорността е страхотна, защото разчуе ли се това — а посичането на две хоронгви мъчно може да се скрие, — цялата полска войска ще се отдръпне от Карл Густав. Ваше достойнство знае, че те и без това се колебаят в своята вярност… Самите хетмани са несигурни. Пан Конецполски с шест хиляди най-добри конници се намира при нашия господар… Това не е шега… Да пази Бог, ако и те се обърнат срещу нас, срещу особата на негово кралско величество!… А ето че и тая крепост се отбранява. Независимо от това не е лесно да се избият хоронгвите на Зброжек и Калински, защото тук е и Волф с пехотата си. Те биха могли да се споразумеят със защитниците на крепостта…
	— По дяволите! — пресече го Мюлер. — Какво искаш ти, Куклиновски, да подаря живота на Кмичиц ли? Това е невъзможно!
	— Аз искам, ваше достойнство — отговори Куклиновски, — да го подариш на мене.
	— А ти какво ще направиш с него?
	— А аз… аз ще го одера жив…
	— Ти не знаеше дори същинското му име значи не си го познавал. Какво имаш срещу него?
	— Запознах се с него едва в Ченстохова, когато втори път ходих като пратеник на ваше достойнство при монасите.
	— Имаш ли някакви поводи за отмъщение?
	— Ваше достойнство! Исках да го увещая частно да мине в нашия стан… А той се възползва от това, че аз му заговорих вече не като пратеник, и обиди мене, Куклиновски, така, както никой през живота ми не ме е обиждал.
	— Какво ти направи?
	Куклиновски се затресе и заскърца със зъби.
	— По-добре да не говорим за това… Дай ми го, ваше достойнство… Той така и така е обречен на смърт, а аз бих искал преди това да се позабавлявам с него… Толкова повече, че това е Кмичиц, когото по-рано обожавах, но той ми се отплати по такъв начин… Дай ми го, ваше достойнство! И за ваше достойнство ще бъде по-добре, защото, когато аз го ликвидирам, тогава Зброжек и Калински, а с тях и цялото полско рицарство ще се възмутят не от ваше достойнство, но от мене, а аз ще се оправя… Няма да има сръдни, мусения, бунтове… Това ще си бъде моя лична работица за кожицата на Кмичиц, от която ще поръчам да направят тъпан…
	Мюлер се замисли; внезапно подозрение блесна в лицето му.
	— Куклиновски! — каза той. — Може би ти искаш да го спасиш?
	Куклиновски се засмя тихо, но това беше толкова страшен и искрен смях, че Мюлер престана да се съмнява.
	— Може и правилно да съветваш! — каза той.
	— За всичките си заслуги моля тая единствена награда!
	— Вземи го тогава!
	След това двамата влязоха в стаята, където бяха събрани другите офицери. Мюлер се обърна към тях и каза:
	— Заради заслугите на пан Куклиновски предавам му пленника; може да прави с него, каквото ще.
	Настана кратко мълчание, след това пан Зброжек се хвана за кръста и го попита с известен тон на презрение:
	— А какво възнамерява пан Куклиновски да направи с пленника?
	Куклиновски, обикновено приведен, се изправи внезапно, устата му се разшири в злокобна усмивка, а зениците му започнаха да треперят и той каза:
	— На когото не се хареса това, което ще направя с пленника, той знае къде да ме търси.
	И удари тихо сабята си.
	— Обещавате, пан Куклиновски! — каза Зброжек.
	— Обещавам! Обещавам!
	След тия думи той се приближи до Кмичиц.
	— Ела, пиленцето ми, с мене, ела, преславни войниче… Ти си малко слабичък, трябва да бъдеш погледан… Аз ще те погледам!
	— Мръсник! — отвърна Кмичиц.
	— Добре, добре, корава душице!… Засега ела. Офицерите останаха в стаята, а Куклиновски възседна кон пред квартирата. Той имаше със себе си трима войници и заповяда на единия от тях да вземе Кмичиц на примка и всички заедно тръгнаха към Лгота, където се намираше полкът на Куклиновски.
	По пътя Кмичиц се молеше горещо. Той виждаше, че смъртта се приближава, и се предаваше на Бога от цялата си душа. И така бе потънал в молитвата и в предопределението си, че не чуваше какво му говори Куклиновски; не знаеше дори колко продължи пътят.
	Най-сетне се спряха в една пуста, полуразрушена плевня, която се намираше настрана от квартирите на полка в открито поле. Полковникът заповяда да вкарат Кмичиц в нея, а сам той се обърна към един от войниците и каза:
	— Иди веднага в стана за въжета и запалена катраница с катран.
	Войникът скочи бързо на коня и след четвърт час се върна със същата бързина назад с още един другар. Двамата бяха донесли исканите неща.
	— Съблечете тоя хубавец съвсем гол — каза Куклиновски, — завържете му с въже отзад ръцете и краката, после го повдигнете към гредата!
	— Мръсник! — повтори Кмичиц.
	— Добре, добре! Още ще приказваме, имаме време… Тогава един от войниците се качи на гредата, а другите свалиха дрехите от Кмичиц. Когато направиха това, тримата мъчители го сложиха с лице към земята, вързаха му ръцете и краката с дълго въже, после го увиха с него през средата на тялото и хвърлиха другия му край на войника, който седеше на гредата.
	— Сега го вдигнете нагоре, а оня да преметне и завърже въжето! — каза Куклиновски.
	След минута заповедта беше изпълнена.
	— Пуснете го! — разнесе се гласът на полковника. Въжето изскърца, пан Анджей увисна хоризонтално на няколко лакти от земята.
	Тогава Куклиновски потопи кълчища в запалената катраница, приближи се към него и каза:
	— Е какво, пане Кмичиц?… Казах аз, че в Жечпосполита има двама полковници, само двама: аз и ти! А ти именно не искаше да признаеш, че си от една пасминка с Куклиновски, и го ритна, нали?… Добре, птиченцето ми, имаше право! Не е за тебе компанийката на Куклиновски, защото Куклиновски е по-добър. Ей, славно полковниче е пан Кмичиц, но Куклиновски го държи в ръцете си и Куклиновски ще му припече страните…
	— Мръсник! — повтори за трети път Кмичиц.
	— О, да… ще припече страните! — довърши Куклиновски. И докосна със запалената кишка хълбока на Кмичиц, след което каза:
	— Не бива прекалено много изведнъж, лекичко, имаме време…
	Внезапно тропот на няколко коня се чу при вратата на плевнята.
	— Кого носят там дяволите? — попита полковникът. Вратата скръцна и влезе войник.
	— Ваша милост полковник — каза той, — генерал Мюлер желае да види веднага ваша милост!
	— О, ти ли си, старо! — отговори Куклиновски. — По каква работа? За какъв дявол?
	— Генералът моли ваша милост да отиде веднага при него.
	— Кой дойде от страна на генерала?
	— Шведски офицер, замина си вече. Конят му за малко не хвърли петалите от бързане!
	— Добре! — каза Куклиновски. После се обърна към Кмичиц:
	— Беше ти топло, сега се поразхлади, птиченцето ми, аз ще се върна скоро и ще си поприказваме още!
	— А какво да направим с пленника? — попита един от войниците.
	— Оставете го така, ще се върна скоро. Един от вас да дойде с мене!
	Полковникът излезе, а заедно с него оня войник, който преди това седеше на гредата. Останаха само трима, но незабавно още трима влязоха в плевнята.
	— Можете да вървите да спите — каза оня, който дойде със съобщението за Куклиновски, — полковникът заповяда ние да останем на стража.
	Кмичиц трепна при звука на тоя глас. Стори му се познат.
	— Ние искаме да останем — отговори един от тримата първи войници, — за да погледаме това чудо, защото такъв…
	Внезапно прекъсна.
	Някакъв страшен, нечовешки глас се изтръгна от гърлото му, приличен на изкръкването на петел, който колят. Той разпери ръце и падна като ударен от гръм.
	В същото време в плевнята се разнесе вик: „Бий!“ и другите двама новодошли се хвърлиха като рисове върху двамата по-раншни. Закипя страшна, къса борба, осветявана от блясъците на запалената катраница. След миг две тела паднаха в сламата, още една секунда се чуваше хъркането на убитите, а после се разнесе оня глас, който по-преди се стори познат на Кмичиц:
	— Ваша милост, това съм аз, Кемлич, и синовете ми! Ние още от сутринта чакахме удобен случай. От сутринта наблюдаваме!
	Тук старият се обърна към синовете си:
	— Хайде, негодници, отвържете пан полковника, хайде, бързо!
	И докато Кмичиц успее да разбере какво става, около него се показаха двете чорлави глави на Козма и Дамян, подобни на две грамадни къдели. Връзките бяха веднага разрязани и Кмичиц се изправи на крака. Отначало се олюля. Стиснатите му устни едва успяха да кажат:
	— Вие ли сте?… Благодаря…
	— Ние сме! — отговори страшният старец. — Света Богородице! О!… Обличай се, ваша милост. По-живо, негодници!
	И започна да подава дрехите на Кмичиц.
	— Конете чакат зад вратата — каза той. — Оттук пътят е свободен. Стража има; може би не биха пуснали никого да влезе, но за излизане ще пуснат. Ние знаем паролата. Как се чувстваш, ваша милост?
	— Припече ми хълбока, но малко. В краката се чувствам слаб…
	— Пийни си водка, ваша милост.
	Кмичиц грабна жадно манерката, която му подаде старецът, и като я обърна до половина, каза:
	— Бях измръзнал. Веднага ми стана по-добре.
	— На седлото ще се сгрееш, ваша милост. Конете чакат.
	— По-добре ми е вече — повтори Кмичиц. — Хълбокът малко ме гори… Но няма нищо!… Съвсем ми е добре!
	И седна на ръба на преградата за снопите.
	След малко наистина възстанови силите си и гледаше напълно съвзел се суровите лица на тримата Кемличи, осветени от жълтеникавите пламъчета на запаления катран.
	Старецът застана пред него.
	— Ваша милост, бързо! Конете чакат!
	Но в пан Анджей се беше вече пробудил напълно някогашният Кмичиц.
	— О, дума да не става! — възкликна той внезапно. — Сега аз ще почакам тоя изменник!
	Тримата Кемличи се спогледаха слисани, но никой не рече нито дума, така сляпо бяха свикнали от миналото да слушат тоя вожд.
	А на него жилите на челото му се издуха, очите му светеха в мрака като две звезди, такава упоритост и желание за мъст гореше в тях. Това, което правеше сега, беше лудост и можеше да я плати с живота си. Но неговият живот се състоеше именно от цяла редица такива лудости. Хълбокът го болеше ужасно, така че той току се хващаше неволно с ръка за него, но мислеше само за Куклиновски и беше готов да го чака до сутринта.
	— Слушайте — каза той, — Мюлер наистина ли го повика?
	— Не — отговори старецът. — Аз измислих това, за да се справим по-лесно с другите. Ние тримата трудно бихме се справили с петима, защото някой от тях можеше да вдигне тревога.
	— Добре тогава. Той ще се върне тук или сам, или с дружина. Ако с него бъдат няколко души, тогава веднага се нахвърлете срещу тях… Него оставете на мен. После на конете… Има ли някой пистолети?
	— Аз имам — отговори Козма.
	— Давай! Пълни ли са? Барутът насипан?
	— Да.
	— Добре. Ако се върне сам, тогава веднага щом влезе, скачайте върху него и му запушете устата. Можете да му тикнете собствената шапка в устата.
	— Тъй вярно! — каза старецът. — Сега ще позволиш ли, ваша милост, да претърсим ония? Ние сме сиромаси хора…
	При тия думи той посочи труповете върху сламата.
	— Не! Бъдете нащрек. Каквото намерите у Куклиновски, ще бъде ваше!
	— Ако той се върне сам — каза старецът, — тогава не ме е страх от нищо. Ще застана зад вратата и дори да дойде някой от полка, ще кажа, че полковникът е наредил да не пускам никого…
	— Добре. Внимавай!…
	Зад плевнята се разнесе конски тропот. Кмичиц скочи и застана в сянката при стената. Козма и Дамян заеха места до самия вход като две котки, които дебнат мишка.
	— Сам! — каза старецът и потриваше ръце.
	— Сам! — повториха Козма и Дамян.
	Тропотът наближи съвсем и внезапно престана, а зад вратата се чу глас:
	— Да излезе някой да държи коня! Старецът се втурна пъргаво.
	Настана кратка тишина, след което затаените в плевнята дочуха следния разговор:
	— Ти ли си, Кемлич? Какво значи това, дявол да го вземе! Побъркал ли си се или си оглупял?!… Нощ! Мюлер спи. Стражите не искат да ме пуснат, казват че никакъв офицер не е заминавал!… Какво значи това?
	— Офицерът чака ваша милост тук, в плевнята. Дойде веднага след заминаването на ваша милост… и казва, че се бил разминал с ваша милост, та чака.
	— Какво значи всичко това?… А пленникът?
	— Виси.
	Вратата изскърца и Куклиновски се вмъкна в плевнята, но преди да направи една крачка, две железни ръце го хванаха за гърлото и задушиха вика му на ужас. Козма и Дамян го събориха на земята с опитността на истински разбойници, коленичиха на гърдите му, като ги мачкаха така, та ребрата чак започнаха да пращят, и в миг му запушиха устата.
	Тогава Кмичиц излезе напред, засвети с кълчищата в очите му и каза:
	— Ах, това е пан Куклиновски!… Сега аз имам да поприказвам с ваша милост!
	Лицето на Куклиновски беше синьо, жилите толкова напрегнати, та изглеждаше, че всеки момент могат да се пукнат, но в неговите изскочили навън и кървясали очи все пак имаше толкова изумление, колкото и ужас.
	— Съблечете го и на гредата! — извика Кмичиц.
	Козма и Дамян започнаха да го събличат най-ревностно, сякаш искаха да смъкнат и кожата му заедно с дрехите.
	След четвърт час Куклиновски висеше вече на гредата, вързан за ръцете и краката като пушена гъска.
	Тогава Кмичиц се хвана за кръста и започна да се подиграва страхотно.
	— Е какво, пане Куклиновски — каза той. — Кой е по-добър: Кмичиц или Куклиновски?…
	Изведнъж грабна запалената кишка и пристъпи крачка по-близо.
	— Твоят стан се намира на един изстрел с лък. Твоите хиляда разбойници са ти на разположение… А и шведският ти генерал не е далеко, но ти висиш на същата греда, на която искаше да ме печеш… Познай сега Кмичиц! Ти искаше да се сравняваш с него, да принадлежиш към неговата компания, да му съперничиш!… Ти, бандите! Ти, подлецо!… Ти, плашило за стари жени!… Ти, човешка измет!… Ти, пане Мръснишки от Мръсниково! Ти, крива муцуно! Ти, простако! Ти, робе!… Аз бих могъл да заповядам да те заколят с чекийка като петел, но предпочитам да те опека жив, както ти искаше да опечеш мене…
	След тия думи той вдигна кишката и я допря до хълбока на нещастния Куклиновски, но я държа по-дълго, докато в плевнята се разнесе миризма на изгорено месо.
	Куклиновски се сгърчи така, та въжето почна да се люлее заедно с него. Очите му, впити в Кмичиц, изразяваха страшна болка и няма молба за милост, от запушената му уста се изтръгваха жални стонове; но войните бяха направили кораво сърцето на пан Анджей и в него нямаше милост, особено за изменниците.
	И след като махна най-сетне кишката от хълбока на Куклиновски, сложи я за малко под носа, опърли мустаците му, миглите и веждите, след което каза:
	— Дарявам ти живота, за да можеш още да поразмишляваш за Кмичиц. Ще повисиш тук до сутринта, а сега моли Бога да те намерят хората, преди да замръзнеш.
	После се обърна към Козма и Дамян и викна:
	— На конете!
	И излезе от плевнята.
	След половин час около четиримата конници се простираха тихи, мълчаливи хълмове и пусти поля. Чист, ненаситен с барутен дим въздух нахлуваше в гърдите им. Кмичиц яздеше напред, тримата Кемличи след него. Те разговаряха тихо, той мълчеше или по-скоро четеше тихо утринни молитви, защото вече наближаваше да съмне.
	От време на време от устата му се дочуваше изсъскване или дори тих стон, понеже изгореният хълбок го болеше силно. Но едновременно се чувстваше на кон и свободен, а мисълта, че беше пръснал най-голямото оръдие и на това отгоре се бе изтръгнал от ръцете на Куклиновски, както и че бе му отмъстил, го изпълваше с такова задоволство, пред което болката беше нищо.
	В това време тихият разговор между бащата и синовете се превърна в шумен спор.
	— Това е кесията, добре! — казваше старият свадливо. — А къде са пръстените? На пръстите си имаше пръстени, един от тях беше с камък, който струва към двайсет златни злоти.
	— Забравихме да ги свалим! — отвърна Козма.
	— Дано пукнете макар! Ти, старо, мисли за всичко, а тия негодници нямат ум за пет пари! Забравили сте, разбойници, за пръстените?… Лъжете като кучета!
	— Тогава, тате, върни се и виж! — измърмори Дамян.
	— Лъжете, негодници, увъртате! Старият си баща ще ощетявате, а? Такива синове! По-добре да не бях ви раждал! Без благословия ще умрете!…
	Кмичиц спря за малко коня си.
	— Я елате тук! — каза той.
	Споровете спряха. Тримата Кемличи се приближиха бързо и по-нататък пътуваха четиримата в една редица.
	— Знаете ли пътя за шльонската граница? — попита пан Анджей.
	— Ой, ой! Света Богородице! Знаем, знаем! — отговори старецът.
	— По пътя няма ли шведски части?
	— Не, защото всички се намират при Ченстохова… Може да срещнем отделни шведи — и дано срещнем!
	Настана кратко мълчание.
	— Вие при Куклиновски ли служехте? — попита отново Кмичиц.
	— Тъй вярно, защото смятахме, че като сме наблизо, ще можем да бъдем в услуга на светите монаси и на ваша милост. И някак се случваше… Ние не сме служили срещу крепостта, опазил ни Бог! Възнаграждение не вземахме, освен когато се намереше нещо при шведите.
	— Как така при шведите?
	— Защото ние искахме да служим на пресветата Дева, макар и извън стените… Та нощем обикаляхме около стана, па и денем, когато дадеше Бог, и щом попаднехме на някой отделен швед, ние го… така… Ех, грешни сме!… Ние го…
	— Очиствахме! — довършиха Козма и Дамян. Кмичиц се усмихна и каза:
	— Добри слуги е имал във ваше лице Куклиновски! А той знаеше ли това?
	— Имаше комисии, водеха следствие… Той знаеше и — разбойник такъв! — заповяда ни да му плащаме по талер за глава… иначе заплашваше, че ще ни издаде… Такъв разбойник, да граби бедните хора!… Но ние останахме верни на ваша милост, защото при вас службата е друга… Ваша милост и своето ще ни даде, а той по талер от глава, от нашия труд, от нашата работа… Ах, да го…
	— Щедро ще ви възнаградя за това, което направихте! — отговори Кмичиц. — Не съм очаквал това от вас…
	В тоя момент далечен грохот на оръдия прекъсна по-нататъшните му думи. Изглежда, че шведите започваха стрелба заедно с първото зазоряване. След малко грохотът се засили. Кмичиц спря коня; струваше му се, че различава гласовете на крепостните оръдия от тия на шведските, затова сви пестник, замахна заплашително към неприятелския стан и каза:
	— Стреляйте, стреляйте! Къде е вашето най-голямо оръдие?!…


	Втора глава

	Разпукването на грамадното оръдие наистина направи угнетително впечатление на Мюлер, защото всичките му надежди досега се опираха именно на него. И пехотата беше вече готова за атака, стълбите и купищата снопове от пръчки също бяха приготвени, но ето че сега всяка мисъл за атака трябваше да се изостави.
	Намерението да бъде вдигнат манастирът във въздуха чрез подкопаване се сведе до нищо. Докараните от по-рано миньори от Олкуш наистина пробиваха скалата и се приближаваха под наклон към манастира, но работата вървеше бавно. Въпреки всичките предпазни мерки изстрелите от крепостта избиваха голям брой миньори и те работеха без желание. Мнозина предпочитаха да гинат, отколкото да допринасят за унищожаването на светото място.
	Мюлер чувстваше всеки ден все по-голяма съпротива; студът отнемаше и остатъка от смелост у обезкуражената войска, всред която от ден на ден се ширеше все по-голям страх и вярване, че превземането на тоя манастир не е по човешките сили.
	Най-сетне и самият Мюлер започна да губи надежда, а след повредата на голямото оръдие просто се отчая. Обзе го чувство на пълна немощ и безсилие.
	Рано сутринта на другия ден той свика съвещание, но само за да чуе от офицерите подкана за вдигане обсадата на крепостта.
	Почнаха да се събират, всички изморени и угнетени. В ничии очи вече нямаше нито надежда, нито военен дух. Те седнаха мълчаливо около масата в грамадната и студена стая, в която парата от дишането им закриваше лицата, и гледаха иззад нея като иззад облаци. Всеки се чувстваше в душата си изтощен и уморен, всеки си казваше, че няма какъв съвет да даде, освен такъв, с който по-добре да не започва пръв. Всички чакаха да видят какво ще каже Мюлер; а той преди всичко поръча да се донесе в изобилие греяно вино, като смяташе, че под влияние на горещото питие по-лесно ще изтръгне откровена мисъл от тия мълчаливи лица и насърчение да вдигне обсадата на крепостта.
	Най-сетне, когато смяташе, че виното е оказало своето въздействие, генералът се обади със следните думи:
	— Забелязвате ли, ваши милости, че никой от полските полковници не е дошъл на това съвещание, при все че повиках всички?
	— Ваше достойнство навярно знае, че войници от полските хоронгви намерили при риболов манастирско сребро и се сбили за него с наши войници. Петнайсетина души били съсечени.
	— Зная. Част от това сребро успях да изтръгна от ръцете им, дори по-голямата част. То е сега тук и обмислям какво да направя с него.
	— Навярно това е причината за гнева на полковниците. Казват, че щом поляци са намерили това сребро, то принадлежи на тях.
	— Ех, че основание! — възкликна Вжешчович.
	— Според мене има известно основание — отговори Садовски — и аз мисля, че ако ти, ваша милост графе, би намерил това сребро, не би сметнал за необходимо да го делиш не само с поляците, но дори с мене, който съм чех…
	— Преди всичко, ваша милост, аз не споделям твоето благоразположение към неприятелите на нашия крал — отвърна Вжешчович мрачно.
	— Но ние, ваша милост, благодарение на тебе сме принудени да споделяме с тебе срама и позора, без да можем да направим нищо срещу тая крепост, под която ни накара да дойдем.
	— Значи ти, ваша милост, си загубил всяка надежда?
	— А ти, ваша милост, още ли имаш надежда за споделяне?
	— Да знаеш, ваша милост, че имам и смятам, че тия панове по-скоро ще споделят с мене моята надежда, отколкото с ваша милост твоя страх.
	— За страхливец ли ме смяташ, пане Вжешчович?
	— Не приписвам на ваша милост повече смелост, отколкото проявяваш!
	— А аз приписвам на ваша милост по-малко!…
	— А аз — каза Мюлер, който от някое време гледаше с лошо око Вжешчович като подбудител за тоя нещастен поход — решавам да изпратя среброто на манастира. Може би добротата и милостта ще постигнат повече срещу тия неразбрани монаси, отколкото снарядите и оръдията. Нека разберат, че искаме да завладеем крепостта, а не техните съкровища.
	Офицерите погледнаха слисани Мюлер, понеже малко бяха свикнали на подобно великодушие от негова страна. Най-сетне Садовски каза:
	— Няма нищо по-хубаво от това, понеже същевременно ще се затворят устата на полските полковници, които предявяват претенции за това сребро. А сигурно в крепостта това също ще направи хубаво впечатление.
	— Най-хубаво впечатление ще направи смъртта на тоя Кмичиц — отвърна Вжешчович. — Надявам се, че Куклиновски вече му е одрал кожата.
	— И аз смятам, че вече не е жив — отговори Мюлер. — Но това име ми напомня нашата с нищо непоправима загуба. Това оръдие беше най-голямото в цялата артилерия на негово кралско величество. Не крия пред вас, че всички мои надежди се основаваха на него. Пробивът беше вече направен, в крепостта се ширеше страх. Още няколко дни и щяхме да тръгнем в атака. Сега от цялата ни работа, от всичките ни усилия не излезе нищо. Стената ще поправят за един ден. А тия оръдия, с които още разполагаме, не са по-добри от манастирските и лесно могат да бъдат разбити. По-големи няма откъде да се вземат, защото и маршал Витенберг не разполага с такива. Ваши милости! Колкото повече размишлявам върху това, толкова поражението ми се вижда по-страшно!… И като си помисля, че ни го нанесе един човек!… Едно куче! Един дявол!… Иде ми да полудея, дявол да го вземе!…
	И Мюлер удари с пестник по масата, защото го обзе неудържим гняв, толкова по-ужасен, понеже беше безсилен.
	След малко викна:
	— А какво ще каже негово кралско величество, когато вестта за тая загуба стигне до него?!…
	След малко добави:
	— А какво ще предприемем ние?… Със зъби няма да изгризем тая скала! Дано чумата убие тия, които ме увещаваха да дойда под тая крепост!…
	При тия думи той грабна една кристална чаша и във възбудата си я тресна в пода така, че кристалът се разби на прах.
	Офицерите мълчаха. Неприличната възбуда на генерала, по-присъща за един селянин, отколкото за войник с толкова висок ранг, настрои сърцата срещу него и окончателно развали настроението.
	— Съветвайте, ваши милости! — викна Мюлер.
	— Да съветваме, можем само спокойно — отвърна хеският княз.
	Мюлер започна да сумти и да пръхти с ноздри гневно. След малко се успокои, изгледа насъбраните, сякаш да ги насърчи с тоя поглед, и каза:
	— Извинявам се, ваши милости, но гневът ми е лесно обясним. Не ще изреждам градовете, които превзех, след като поех командването от Торстенсон, понеже не желая да се хваля с минали успехи при сегашното поражение. Всичко това, което става при тая крепост, просто надминава човешкия разум. Все пак трябва да се съвещаваме… Затова ви повиках. И така, говорете… и каквото се реши от мнозинството на тоя съвет, това ще направя.
	— Нека ваше достойнство ни посочи предмета на съвещанието — каза хеският княз. — Дали ще трябва да се съвещаваме само как да превземем крепостта или и по въпроса дали не е по-добре да се оттеглим?
	Мюлер не искаше да поставя въпроса толкова ясно или най-малкото не искаше да изрече пръв това „или — или“, ето защо каза:
	— Нека всеки от вас говори искрено какво мисли. Най-важното за всички ни трябва да бъде доброто и славата на негово кралско величие.
	Но никой от офицерите не искаше също така да излезе пръв с предложение за оттегляне и отново настана мълчание.
	— Ваша милост, Садовски! — каза след малко Мюлер с глас, който се мъчеше да направи приятелски и любезен. — Ти говориш по-откровено от другите каквото мислиш, понеже репутацията ти те осигурява срещу всякакви подозрения…
	— Мисля, генерале — отвърна полковникът, — че тоя Кмичиц беше един от най-големите съвременни воини и че нашето положение е отчаяно…
	— Но ти, ваша милост, беше за вдигане обсадата на крепостта?…
	— Извинявай, ваше достойнство, аз бях против започване на обсадата… Това е съвсем друго нещо.
	— Тогава какво съветваш сега.
	— Сега отстъпвам думата на граф Вжешчович…
	Мюлер се разхока като циганин.
	— Граф Вейхард ще отговаря за целия този нещастен поход! — каза той.
	— Не всички мои съвети бяха послушани — отговори Вжешчович дръзко. — И аз бих могъл смело да сваля от себе си отговорността. Имаше такива, които ги осуетяваха. Имаше такива, които хранеха наистина странно и необяснимо благоразположение към монасите и отклоняваха ваше достойнство от всякакви по-остри мерки. Съветвах да бъдат обесени монасите, които дойдоха тук като пратеници, и съм убеден, че ако това беше сторено, уплахата щеше да ни отвори вратите на тоя курник.
	Тук Вжешчович загледа Садовски, но преди той да успее да му отговори, намеси се хеският княз.
	— Графе, не наричай курник тая крепост — каза той, — защото колкото повече намаляваш значението й, толкова по` увеличаваш нашия позор.
	— Все пак аз съветвах пратениците да бъдат обесени. Уплаха и винаги уплаха, ето какво повтарям от сутрин до вечер, но пан Садовски заплаши, че ще си даде оставката, и калугерите си отидоха здрави и читави.
	— Графе, иди днес в крепостта — отговори Садовски, — пръсни с барут най-голямото им оръдие, както направи с нашето Кмичиц, и ти гарантирам, че това ще предизвика по-голяма уплаха, отколкото разбойническото избиване на пратениците!…
	Вжешчович се обърна направо към Мюлер:
	— Ваше достойнство! Смятам, че тук сме се събрали на съвещание, а не за шеги!
	— Имаш ли, ваша милост, да кажеш нещо друго освен празни укори? — попита Мюлер.
	— Имам въпреки веселостта на техни милости, които биха могли да запазят това си настроение за по-добро време.
	— О, Лаертиадесе*, известен със своите хитрости — възкликна хеският княз.
	[* Лаертиадес, тоест син на Лаерт: Одисей. — Бел.прев.]
	— Ваши милости! — отговори Вжешчович. — Всеобщо известно е, че не Минерва е вашият Бог покровител, а понеже Марс не ви помогна и вие се отказахте от думата, позволете ми да говоря аз.
	— Замъчила се планината, та родила мишка! — подхвърли Садовски.
	— Мълчание, моля! — каза Мюлер строго.
	— Говори, графе, но помни, че досега съветите ти дадоха горчиви плодове.
	— Които освен зимата сме принудени да консумираме като плесенясали сухари! — намеси се хеският княз.
	— С това се обяснява защо ваша княжеска светлост пие толкова вино — отвърна Вжешчович, — и макар че виното не ще замести естествения ум, помага ти за по-весело смилане дори на позора. Но да оставим това! Аз зная добре, че в крепостта има партия, която отдавна желае да се предаде и само нашето безсилие, от една страна, и свръхчовешкото упорство на игумена, от друга, я държи в подчинение. Новата уплаха ще й придаде нови сили, затова трябва да покажем, че за нас няма никакво значение загубата на оръдието, та да атакуваме още по-усилено.
	— Това ли е всичко?
	— Дори и това да беше всичко, смятам, че подобен съвет повече подхожда за честта на шведските войници, отколкото безплодните подигравки с него при чаша вино и отколкото спането след пиянство. Но това не е всичко. Ще трябва да се разпространи слух между нашите войници и особено между полските, че миньорите, които сега работят за поставянето на мини, са открили стар подземен проход, който стига до самия манастир и черквата…
	— Прав си, ваша милост, това е добър съвет! — каза Мюлер.
	— Когато тоя слух се разпространи между нашите и полските войници, самите поляци ще увещават монасите да се предадат, защото и те, както монасите, искат да оцелее това гнездо на суеверия.
	— Като за католик тия думи не са лоши! — измърмори Садовски.
	— Ако служеше при турците, щеше Рим да наречеш гнездо на суеверия! — обади се хеският княз.
	— Тогава поляците непременно ще изпратят от своя страна пратеници при монасите — продължи Вейхард. — И под влияние на уплахата оная партия в манастира, която отдавна иска да се предаде, ще поднови усилията си и кой знае дали няма да принудят игумена и упоритите да отворят вратите.
	— „Ще загине градът на Приам чрез коварството на божествения Лаертиадес…“ — започна да декламира хеският княз.
	— За Бога, чиста троянска история, а на него се струва, че е измислил нещо ново! — отговори Садовски.
	Но тоя съвет се хареса на Мюлер, защото всъщност не беше лош. Партията, за която спомена Вжешчович, съществуваше в манастира. Дори към нея принадлежаха и някои монаси с по-слаб дух. Освен това уплахата можеше да се разшири между защитниците и да обхване дори ония, които досега искаха да се отбраняват до последна капка кръв.
	— Ще опитаме, ще опитаме! — казваше Мюлер, който като удавник се хващаше за всяка сламка и лесно преминаваше от отчаяние към надежда. — Но дали Калински или Зброжек ще се съгласят да отидат като пратеници в манастира, дали ще повярват в тоя подземен проход и ще пожелаят да съобщят за него на монасите?
	— Във всеки случай Куклиновски ще се съгласи — отговори Вжешчович, — но ще бъде по-добре и той да вярва в съществуването на прохода.
	Внезапно пред квартирата се разнесе конски тропот.
	— Ето че и Зброжек пристигна — каза хеският княз, като погледна през прозореца.
	След малко в пруста зазвънтяха шпори и Зброжек влезе или по-скоро се втурна в стаята. Лицето му беше бледо, възбудено и докато офицерите успеят да го попитат защо е така смутен, полковникът викна:
	— Куклиновски е мъртъв!
	— Как така? Какво говориш, ваша милост? Какво се е случило? — попита Мюлер.
	— Дайте ми да си поема дъх — каза Зброжек, — защото това, което видях, надминава човешкото въображение…
	— Говори по-скоро! Убили ли са го? — извикаха всички.
	— Кмичиц! — отвърна Зброжек.
	Всички офицери скочиха от местата си и загледаха Зброжек като да беше някой луд, а той изпущаше през ноздрите си едно след друго кълба пара и каза следното:
	— Ако не бях видял, нямаше да повярвам на очите си, защото това не е човешка сила. Куклиновски мъртъв, трима войници убити, а от Кмичиц нито следа. Знаех, че той е страшен човек. Репутацията му е известна в цялата страна… Да бъде обаче пленник, вързан и не само да се изтръгне, но да избие войниците и да изтезава Куклиновски… това не е могъл да извърши човек. Той е сигурно дявол!
	— Подобно нещо никога не се е случвало… Човек не може да повярва! — шепнеше Садовски.
	— Кмичиц си показа рогата! — продума хеският княз. — А ние не вярвахме вчера на поляците, когато ни разправяха каква птица е той; мислехме, че преувеличават, както правят обикновено.
	— Да полудее човек! — викна Вжешчович.
	Мюлер се държеше с ръце за главата и не казваше нищо. Когато най-сетне вдигна очи, светкавици на гняв се кръстосваха в тях със светкавици на подозрения.
	— Ваша милост, Зброжек — каза той, — дори да е бил дявол, а не човек, той не би могъл да направи това без помощ, без някаква измяна. Кмичиц имаше тук своите почитатели, а Куклиновски, своите врагове — и ти, ваша милост, спадаше към тях!
	Зброжек беше дързък войник в пълното значение на тая дума, та щом чу насоченото към него обвинение, побледня още по-силно, скочи от мястото си, приближи се до Мюлер и като му препречи път, погледна го право в очите.
	— Мене ли подозираш, ваше достойнство?… — попита той. Настана много тежък миг. Всички събрани ни най-малко не се съмняваха, че ако Мюлер даде положителен отговор, непременно ще настъпи нещо страшно и нечувано във военната история. Всички ръце хванаха дръжките на рапирите. Садовски дори я извади съвсем.
	Но в тоя миг офицерите видяха през прозореца, че дворът се изпълни с полски конници. Навярно и те идеха с вести за Куклиновски, в случай на разправия обаче несъмнено биха застанали на страната на Зброжек. Мюлер също ги видя и въпреки че лицето му побледня от ярост, все пак се въздържа, престори се, че не забелязва нищо предизвикателно в постъпката на Зброжек и отвърна с глас, който се мъчеше да направи естествен:
	— Разкажи ни, ваша милост, подробно как е станало това. Зброжек постоя още малко с издути ноздри, но също се опомни, при това мисълта му се отклони в друга посока, понеже офицерите, които току-що бяха пристигнали, влязоха в стаята.
	— Куклиновски е убит! — повтаряха един след друг.
	— Куклиновски е мъртъв!
	— Неговата част се разпръсна! Войниците му вилнеят!
	— Панове, дайте възможност да се изкаже пан Зброжек, който пръв донесе новината! — извика Мюлер.
	Всички утихнаха и Зброжек заговори следното:
	— Известно ви е, че на последното съвещание повиках Куклиновски на дуел. Аз бях почитател на Кмичиц, това е вярно, па и вие, макар негови неприятели, трябва да признаете, че не всеки може да извърши такъв подвиг, какъвто е пръсването на това оръдие. Смелостта трябва да се цени и у неприятеля, затова му подадох ръка, но той ми отдръпна своята и ме нарече изменник. Тогава си помислих: нека Куклиновски прави с него каквото ще… За мене беше важно само, че ако Куклиновски постъпи с него противно на рицарската чест, позорът за тая постъпка ще падне върху всички поляци, а заедно с тях и върху мене. Затова именно исках непременно да се бия с Куклиновски и тая сутрин взех двама другари и заминах за неговия стан. Пристигаме в квартирата му… Казват: „Няма го!“ Изпращам тук — няма го!… В квартирата му казват, че и през нощта изобщо не се е връщал, но не бяха неспокойни, мислеха, че е останал при ваше достойнство. Най-сетне някакъв войник казва, че през нощта откарал Кмичиц в една плевня на полето, където искал да го пече на огън. Отивам в плевнята, вратата отворена. Влизам и какво виждам: на една греда виси голо тяло… Помислих, че това е Кмичиц, но когато очите ми свикнаха с тъмнината, забелязах, че трупът е някак слаб и костелив, а оня изглеждаше като Херкулес… Странно ми се стори, че за една нощ е могъл да се смали толкова… Приближавам се до него — Куклиновски!
	— На гредата? — попита Мюлер.
	— Тъй вярно! Прекръстих се… Мисля си: магии, привидение или какво?… Едва когато видях труповете на тримата войници, истината се възправи пред мене като жива. Тоя страшен човек убил войниците, а Куклиновски окачил и пекъл като палач, после избягал!
	— Шльонската граница не е далече! — каза Садовски. Настана кратко мълчание.
	Всяко подозрение за участието на Зброжек угасна в душата на Мюлер. Но самата случка го смути, порази и изпълни с някакво неопределено безпокойство. Той виждаше наоколо натрупали се опасности или по-скоро страшните им сенки, с които не знаеше как да се бори; чувстваше, че го е обградила някаква верига от неблагополучия. Първите брънки на тая верига лежаха пред очите му, но по-нататъшните бяха още забулени от мрака на бъдещето. Овладя го такова чувство, сякаш живееше в пропукана къща, която всеки момент можеше да се срути върху главата му. Несигурността го притисна с непоносимата си тежест и той сам се питаше какво трябва да прави.
	Внезапно Вжешчович се удари по челото.
	— За Бога! — каза той. — Вчера, когато видях тоя Кмичиц, струваше ми се, че го зная отнякъде. Сега отново виждам пред себе си лицето му, спомням си говора му. Сигурно трябва да съм го срещнал някъде за кратко и на тъмно, вечер, но ми се върти в главата… върти…
	И той почна да търка челото си с ръка.
	— Каква ни е ползата от това? — каза Мюлер. — Няма да слепиш оръдието, графе, дори да си припомниш, не ще възкресиш Куклиновски!
	После се обърна към офицерите:
	— Който желае, нека дойде с мене на местопроизшествието!
	Всички пожелаха, защото всички бяха обзети от любопитство.
	Докараха коне и потеглиха в тръс, а генералът начело. Когато се приближиха до плевнята, видяха няколко десетки полски конници, пръснати по пътя и полето около постройката.
	— Какви са тия хора? — попита Мюлер Зброжек.
	— Трябва да са от хоронгвата на Куклиновски. Казвам ти, ваше достойнство, че тая паплач просто е подлудяла…
	След тия думи Зброжек замаха с ръка на един от конниците.
	— Ела, ела! Бързо! Войникът се приближи.
	— Вие от хоронгвата на Куклиновски ли сте?
	— Тъй вярно.
	— А къде е останалият полк?
	— Разбягаха се. Казват, че не искат повече да служат срещу Ясна гура.
	— Какво каза той? — запита Мюлер. Зброжек обясни.
	— Попитай го, ваша милост, къде са отишли? — каза генералът.
	Зброжек повтори въпроса.
	— Не се знае — отговори войникът. — Някои отидоха в Шльонск. Други казаха, че отиват да служат при Кмичиц, защото втори такъв полковник няма нито между поляците, нито между шведите.
	Когато Зброжек отново му обясни думите на войника, Мюлер се замисли. Наистина, такива хора, каквито имаше Куклиновски, винаги бяха готови без колебание да преминат под командването на Кмичиц. Но тогава биха могли да станат страшни, ако не за армията на Мюлер, най-малко за неговите доставки и съобщения.
	Вълната от опасности се надигаше все по-високо около омагьосаната крепост.
	Навярно същото беше помислил и Зброжек, защото сякаш в отговор на мислите на Мюлер каза:
	— Едно е сигурно, че всичко в нашата Жечпосполита се вълнува. Нека само един такъв Кмичиц да викне и стотици, хиляди ще го заобиколят, особено след това, което извърши.
	— И какво ще постигне? — питаше Мюлер.
	— Ваше достойнство, благоволете да си спомните, че тоя човек доведе Ховански до отчаяние, а заедно с казаците Ховански имаше шест пъти повече хора, отколкото ние… Нито един транспорт не ще стигне до нас без негово разрешение, а чифлиците са разрушени и ние почваме да гладуваме. Освен това Кмичиц може да се съюзи с Жегоцки и Кулеша — тогава той ще разполага с няколко хиляди саби. Той е тежък човек и може да стане molestissimus*.
	[* Крайно досаден, опасен (лат.). — Бел.прев.]
	— А ти, ваша милост, сигурен ли си в своите войници?
	— Повече, отколкото в самия себе си — отговори Зброжек с дръзка откровеност.
	— Как така „повече“?
	— Защото, да си кажем истината, на всички вече омръзна тази обсада!
	— Вярвам, че тя ще свърши скоро.
	— Въпросът е само: как! Пък и заемането на тая крепост е сега също така поражение, както и вдигането на обсадата.
	В това време стигнаха до плевнята. Мюлер слезе от коня, последван от всички офицери, и влязоха вътре. Войници бяха вече свалили Куклиновски от гредата и го сложили възнак върху малкото слама, покрит с килимче. Трите войнишки трупа лежаха отстрани, наредени един до друг.
	— Тия са били убити с ножове — шепнеше Зброжек.
	— А Куклиновски?
	— Куклиновски няма рани, само хълбокът му е припечен, а мустаците опърлени. Трябва да е замръзнал или се е задушил, защото и досега държи между зъбите си своята собствена шапка.
	— Открийте го!
	Войникът повдигна единия край на килимчето и се показа страшно, подпухнало лице с изблещени очи. Върху остатъка от опърлените му мустаци имаше ледени висулки, образувани при дишането; те се бяха смесили с пушека и образували нещо като щръкнали от устата зъби. Това лице беше толкова отвратително, че Мюлер, макар и свикнал с всякакъв вид ужаси, изтръпна и каза:
	— Закрий го бързо! Страшно! Страшно!
	Мрачна тишина зацари в плевнята.
	— Защо дойдохме тук? — питаше хеският княз и плюеше. — Целия ден не ще се докосна до ядене.
	Внезапно Мюлер бе овладян от някаква необикновена раздразненост, която граничеше почти с умопобъркване. Лицето му посиня, зениците се разшириха, зъбите му започнаха да скърцат. Овладя го дива жажда за кръв, за отмъщение над когото и да било, затова се обърна към Зброжек и викна:
	— Къде е оня войник, който е видял, че Куклиновски е в плевнята? Дайте го тук! Той трябва да е съучастник!
	— Не зная дали тоя войник е още тук — отговори Зброжек. — Всички хора на Куклиновски се разбягаха като пуснати от въжето бикове!
	— Хвани го тогава! — зарева Мюлер яростно.
	— Хвани го ти, ваше достойнство! — викна Зброжек със същата ярост.
	И отново страхотно избухване увисна като на нишка от паяжина над главите на шведите и поляците. Последните започнаха да се притискат около Зброжек, като мърдаха заплашително мустаци и раздрънкваха саби.
	Изведнъж навън се разнесе врява, чу се ехо от гърмежи и тропот на няколко коня и в плевнята се втурна офицер от шведските райтари.
	— Генерале — викна той, — нападение от манастира! Миньорите, които заравяха мини, са избити до крак! Пехотната част е разпръсната.
	— Ще полудея! — изкрещя Мюлер и се хвана за перуката си. — На конете!
	След миг всички се носеха като вихър към манастира, та чак бучки сняг се сипеха като град изпод копитата на конете. Сто конници на Садовски, командвани от брат му, се присъединиха към особата на Мюлер и летяха на помощ. По пътя те видяха пехотни части, които бягаха ужасени, всред паника и безредие, толкова много беше вече понижен духът на иначе несравнимите шведски войници. Напускаха дори окопите, които съвсем не бяха заплашени от опасност. Петнайсетина от тия войници бяха стъпкани от препусналите офицери и райтари. Най-сетне те стигнаха на около двеста метра от крепостта, но само за да съзрат на видимия като на длан хълм нападателите, които се връщаха щастливо в манастира. Песни, радостни възгласи и смехове долитаха чак до ушите на Мюлер.
	Дори отделни войници се спираха и заплашваха щаба с размахани кървави саби. Поляците при шведския генерал познаха самия Замойски, който лично бе командвал това нападение, а сега, като забеляза щаба, спря се и му се кланяше важно с шапка в ръка. Нищо чудно! Чувстваше се вече в безопасност под прикритието на крепостните оръдия.
	По валовете задимя и железни ята от гранати прелетяха със страхотно съскане между офицерите. Няколко райтари се олюляха на седлата и стон отговори на съскането.
	— Намираме се под огън, отдръпни се! — изкомандва Садовски.
	Зброжек хвана Мюлеровия кон за юздата.
	— Генерале, оттегляме се! Тук смърт!
	Мюлер беше като вцепенен, не каза нито дума и се остави да го изведат от обсега на стрелбата. Когато се върна в квартирата си, затвори се в нея и през целия ден не искаше да види никого.
	Навярно размишляваше върху славата си на Полиоркетес.
	В това време Вжешчович взе цялата власт в ръцете си и с неуморима енергия се залови да подготвя атака. Правеха се нови окопи, войници продължаваха да разбиват след миньорите скалата, за да подложат мини. Трескава работа кипеше в целия шведски стан; изглеждаше, че или нов дух се бе вселил в обсадителите, или им бяха дошли нови подкрепления.
	След няколко дни в стана на шведите и на съюзените полски войски гръмна слух, че копачите били намерили подземен проход, който отивал под самата черква и манастир, и само от добрата воля на генерала зависело дали да бъде вдигната цялата крепост във въздуха.
	Безкрайна радост обзе изнурените от студ, глад и безплодна работа войници.
	Възгласи: „Ченстохова е наша!… Ще вдигнем във въздуха тоя курник!“ — се носеха от уста на уста. Започнаха пиршества и пиянства.
	Вжешчович беше навсякъде, насърчаваше войниците, поддържаше вярата им, сто пъти на ден потвърждаваше слуха, че е намерен проход, възбуждаше тия пирове и гуляи.
	Най-сетне ехо от тая радост стигна и до крепостта. Слухът за подложените вече мини, готови да бъдат взривени, се разнесе със светкавична бързина от единия край на стените до другия. Дори най-смелите се уплашиха. Жените започнаха да обсаждат с плач жилището на игумена, да вдигат към духовника деца, когато се показваше за малко, и да викат:
	— Не погубвай невинните!… Кръвта им ще падне върху тебе!…
	Колкото някой беше по-голям страхливец, с толкова по-голяма смелост атакуваше сега свещеник Кордецки с искане да не излага на гибел светото място, столицата на пресветата Дева.
	Настанаха такива тежки моменти, толкова болезнени за непреклонната душа на тоя герой с расо, каквито не беше имало никога досега. Добре, че и шведите се отказаха от нападенията, за да докажат на обсадените, че вече не се нуждаят нито от снаряди, нито от оръдия, че им е достатъчно да запалят само една нишка с барут. Но по същите причини уплахата в манастира растеше. През глухите нощи на някои най-големи страхливци се струваше, че вече чуват под земята някакви шумоления, някакви движения, че шведите са вече под самия манастир. Най-сетне падна духом и значителна част от монасите. Те, начело с отец Страдомски, отидоха при игумена с искане да започне незабавно преговори за предаване. Заедно с тях отидоха повечето войници и няколко шляхтичи.
	Тогава свещеник Кордецки излезе на двора, а когато тълпата го обгради в тесен кръг, заговори така:
	— Нима не се заклехме, че ще браним светата обител до последна капка кръв? Наистина ви казвам, ако барут ни хвърли във въздуха, ще хвърли само жалките ни тела, само временните покривала ще паднат обратно на земята, а душите ни вече не ще се върнат…
	… Небето ще се отвори над тях и те ще влязат там всред радост, всред щастие, огромно като безгранично море. Там ще ги приемат Иисус Христос и неговата пресвета майка, която ще излезе да ги посрещне, а те като златни пчели ще кацнат по нейния плащ и ще се гмурнат в светлина, и ще гледат лицето на Бога…
	И ето че върху лицето му засия светлината на тоя блясък, вдъхновените очи се издигнаха нагоре и той продължи да говори убедително и с отвъдземно спокойствие.
	— Господи, който управляваш световете, ти гледаш в моето сърце и знаеш, че не лъжа, когато казвам на тоя народ, че ако бих желал само собственото си щастие, тогава бих протегнал към тебе ръце и бих викал от глъбините на душата си: „Господи! Направи да съществува тоя барут, направи да избухне, защото в такава смърт се крие изкуплението на вините и греховете, защото тя е вечна почивка, а твоят раб е много изморен и отруден…“ А кой не би искал такава награда за смърт без мъки, кратка като едно мигновение, като прелетяла по небето светкавица, след която настъпва неизменна вечност, безкрайно блаженство, радост безконечна!…
	Но ти ми заповяда да пазя тая твоя обител, затова нямам право да си отида; ти ме постави на стража, като вля в мене твоята мощ, и зная, Господи, и виждам, и чувствам, че дори злобата на неприятеля да стигне чак под черквата, дори да е подложен под нея всичкият барут и унищожителната селитра, достатъчно ми е да направя кръстен знак над тях, за да не избухнат…
	Тук той се обърна към събраните и продължи така:
	— Бог ми е дал тая сила, а вие отгонете страха от сърцата си! Моят дух прониква през земята и аз ви казвам: вашите неприятели лъжат, под черквата няма барутни змейове!… Вие, хора със страхливи сърца, вие, у които страхът е задушил вярата, не сте заслужили още днес да влезете в царството на милостта и покоя — затова няма барут под вашите крака! Бог иска да запази тая обител, та като Ноевия ковчег да се носи над потопа от нещастия и несрета, затова в името на Бога за трети път ви казвам: няма барут под черквата! А когато говоря от негово име, кой би посмял да ми възразява, кой би посмял да се съмнява още?…
	След тия думи той замлъкна и загледа тълпата от монаси, шляхтичи и войници. Но в неговия глас имаше такава непоколебима вяра, увереност и сила, че те също така мълчаха и никой не се обади. Напротив — надеждата започна да осенява сърцата, докато най-сетне един от войниците, прост селянин, каза:
	— Слава на името Божие!… От три дни говорят, че могат да вдигнат във въздуха крепостта, защо не я вдигат?
	— Слава на пресветата Дева!… Защо не я вдигнат? — повториха двайсетина гласа.
	И в тоя миг се яви странно знамение. Внезапно наоколо се разнесе шум от крила и цели ята от непрелетни птици долетяха в двора на крепостта и все нови и нови долитаха от съседните ограбени чифлици: сиви чучулиги, овесарки със златни гърди, бедни врабци, зеленикави синигери, червени снегари накацаха по чупките на покривите, по ъглите, по порталите на вратите, по черковните корници; други се въртяха като пъстроцветен венец над главата на свещеника, пляскаха с крилца, цвърчаха жално, сякаш молеха за милостиня, и никак не се страхуваха от хората. Присъстващите се смаяха от тая гледка, а свещеник Кордецки се моли кратко време, след което каза:
	— Ето и горските птички идат под покровителството на Божията майка, а вие ли се усъмнихте в нейната сила?
	Утеха и надежда отново се вляха в сърцата, монасите почнаха да се бият в гърдите и тръгнаха към черквата, а войниците към стените.
	Жените излязоха да сипват зърна на птичките, които ги закълваха лакомо.
	Всички обясняваха появата на тия дребни горски жители благоприятно за себе си и във вреда на неприятеля.
	— Големи снегове трябва да има, щом тия птички вече не обръщат внимание нито на гърмежите, нито на оръдейния грохот, а се стремят към постройките — казаха войниците.
	— А защо бягат от шведите при нас?
	— Защото и най-скромното творение има достатъчно ум, за да различи неприятеля от своите.
	— Не е това — отговори друг войник, — та нали и в шведския стан има поляци; но това значи, че там вече трябва да гладуват и конете нямат никаква зоб.
	— Значи и нещо повече — каза трети, — то показва, че е чиста лъжа онова, което говорят за подложен барут.
	— Как така? — попитаха всички изведнъж.
	— Старите хора разправят — отговори войникът, — че когато някоя къща наближи да се срути, лястовиците и врабците, които гнездят под нейния покрив, отлитат два-три дни преди това; всяко творение има такъв ум, че да вижда отрано опасността. Та ако под манастира имаше барут, тия птици нямаше да долетят тук.
	— Вярно ли е това?
	— Като две и две четири!
	— Слава на пресветата Дева! Спукана е тогава работата на шведите!
	В тоя миг при югозападната врата се чу глас на тръба; всички изтичаха да видят кой иде.
	Беше шведски тръбач, който носеше писмо от стана.
	Монасите веднага се събраха в дефиниториума. Писмото беше от Вжешчович, който съобщаваше, че ако крепостта не се предаде до утре, ще бъде вдигната във въздуха.
	Но дори тия, които преди малко бяха унили под бремето на страха, сега не повярваха на това предупреждение.
	— Напразни заплахи! — викаха заедно монаси и шляхта.
	— Тогава ще им пишем да не ни съжаляват. Нека ни вдигат във въздуха!
	И наистина отговориха така.
	В това време войниците, които се бяха струпали при тръбача, също отговаряха със смях на предупрежденията му.
	— Добре! — казваха му те. — Защо трябва да ни щадите? По-скоро ще отидем в рая!
	А този, който връчваше на пратеника писмото с отговора, му каза:
	— Не губете напразно думи и време!… Самите вас ви измъчва нищета, а ние, слава Богу, не сме лишени от нищо. Дори птиците бягат от вас.
	По тоя начин от последната хитрост на Вжешчович не излезе нищо.
	А когато изтече още един ден, видя се съвсем явно колко напразни са били страховете на обсадените и спокойствието в манастира се възстанови.
	На другия ден благородният ченстоховски гражданин Яцек Бжухански отново подхвърли писмо, с което предупреждаваше, че ще има атака, но същевременно, че Ян Казимеж е тръгнал от Шльонск, а в цяла Жечпосполита се е вдигнало въстание срещу шведите. Обаче според слуховете, които се носели извън стените, тази атака щяла да бъде последната.
	Бжухански бе подхвърлил писмото заедно с чувал риба за монасите за Бъдни вечер, а се приближил до стените преоблечен като шведски войник.
	За зла чест познаха го и го хванаха. Мюлер заповяда да го подложат на мъчения; но през време на мъките старецът имаше небесни видения и се усмихваше сладко като дете, а по лицето му вместо болка се рисуваше неизразима радост. Генералът присъства лично при изтезанията, но не изтръгна никакви показания от мъченика; изтръгна само печалното убеждение, че нищо не ще разколебае тия хора, нищо не ще ги склони, и напълно се умърлуши.
	В това време дойде старата просякиня Костуха с писмо от свещеник Кордецки, който молеше смирено да бъде спряно нападението през време на богослужението в деня на Рождество Христово. Стражата и офицерите посрещнаха просякинята-пратеник със смях и подигравки, но тя им отговори направо:
	— Никой друг не искаше да дойде, защото вие се отнасяте към пратениците като към разбойници, а аз се наех за парче хляб… Малко ми остава да живея на тоя свят, затова не се страхувам от вас, а ако не вярвате, аз съм ви в ръцете.
	Но не й сториха нищо лошо. Нещо повече — Мюлер, в желанието си да опита още веднъж пътя на споразумението, се съгласи с искането на игумена; прие дори откуп за още живия Яцек Бжухански; изпрати същевременно и оная част от среброто, която бе намерена от шведски войници. Последното направи напук на Вжешчович, който след неуспялата хитрост с минирането отново беше изпаднал в немилост.
	Най-сетне дойде Бъдни вечер. С първата звезда по цялата крепост заблестяха светлини и светлинки. Нощта беше спокойна, студена, но ясна. Шведските войници, които мръзнеха от студ по окопите, гледаха отдолу черните стени на непристъпната крепост и си спомняха топлите, покрити с мъх скандинавски къщи, жените си, децата, елхите, пламнали от свещички, и не една желязна гръд се надигаше от въздишка, мъка, копнеж, отчаяние. А в крепостта обсадените си чупеха тънките бъднивечерски питки около постлани със сено трапези. Тиха радост гореше по всички лица, защото всеки предчувстваше, беше почти сигурен, че времето на неволята ще мине вече бързо.
	— Утре ще има атака, но тя ще е вече последната — повтаряха си монасите и войниците. — Комуто Бог е определил смърт, нека благодари, че преди това му е позволил да бъде на богослужение и по тоя начин по-сигурно ще му отвори райската врата; защото, който в деня на Рождество Христово загине за вярата, той трябва да бъде приет в селението на славата.
	Ето така те си пожелаваха един на друг благополучие, дълги години или небесна корона и на всички сърца стана толкова леко, сякаш бедата беше вече минала.
	А при игумена имаше един празен стол и пред него чиния, на която се белееше пакетче питки, вързано със синя корделка.
	Когато всички седнаха, а никой не зае това място, пан мечникът каза:
	— Виждам, благоговейни отче, че по стар обичай е приготвено място и за неочаквани гости от далечен път.
	— Не за тях — отговори свещеник Августин, — а за да си спомним за оня младеж, когото всички обичахме като собствен син и чиято душа сега гледа с радост към нас, защото сме запазили благодарствен спомен за него.
	— За Бога — каза шерадският мечник, — сега на него му е по-добре, отколкото на нас! Ние наистина му дължим благодарност!
	Очите на свещеник Кордецки бяха просълзени, а пан Чарнецки се обади:
	— За по-малки пишат в летописите. Ако Бог ми даде живот и по-късно някой ме попита кой войник между нас е бил равен на античните герои, ще кажа: Бабинич.
	— Той не се казваше Бабинич — отговори свещеник Кордецки.
	— Как не се казваше Бабинич?
	— Отдавна знаех истинското му име, но под тайната на изповедта… И едва когато тръгваше за онова оръдие, той ми каза: „Ако загина, нека знаят кой съм, та честната слава да се свърже с моето име и да изтрие старите грехове.“ Той отиде, загина, следователно сега мога да ви кажа: това беше Кмичиц!
	— Оня литовски преславен Кмичиц?! — възкликна пан Чарнецки и се хвана за косата.
	— Именно! Така Божието милосърдие променя сърцата!
	— За Бога! Сега разбирам защо той се нае с такава акция! Сега разбирам откъде се вземаха у него такива помисли, откъде тая смелост, с която надвишаваше всички! Кмичиц, Кмичиц! Оня страшен Кмичиц, когото Литва слави!
	— Отсега нататък ще го слави другояче не само Литва, но цяла Жечпосполита.
	— Той пръв ни предупреди за Вжешчович!
	— Той стана причина да затворим доста навреме портите и да извършим необходимите приготовления!
	— Той пръв застреля швед с лък.
	— А колко от тях унищожи с оръдията! А кой уби де Фоси?
	— Ами това грамадно оръдие! Ако не ни е страх от утрешната атака, кой е причина за това?
	— Нека всеки си спомни с почит и да слави, където може, неговото име, за да бъде удовлетворена справедливостта — каза свещеник Кордецки. — А сега: дай му вечен покой, Господи!
	— И светлина вечна нека му свети! — отговориха всички гласове в един хор.
	Но пан Чарнецки дълго не можеше да се успокои и мисълта му непрестанно се връщаше към Кмичиц.
	— Казвам ви, ваши милости — рече той, — че у него имаше нещо такова, та макар и да служеше като прост войник, веднага командването само влизаше в ръцете му. Чак ми беше чудно, че хората неволно слушаха такъв младеж… Всъщност на кулата той командваше, самият аз го слушах. Да бях поне знаел, че това е Кмичиц!
	— Все пак странно ми е — каза шерадският мечник, — че шведите не се похвалиха с неговата смърт.
	Свещеник Кордецки въздъхна:
	— Барутът ще да го е разкъсал на място!
	— Готов съм да ми отрежат ръката, че той е жив! — викна пан Чарнецки. — Как може един Кмичиц да се остави да го разкъса барутът!
	— Той даде своя живот за нашия! — отговори свещеник Кордецки.
	— Едно е сигурно — отговори мечникът, — че ако това голямо оръдие беше сега на насипа, нямаше да мисля толкова весело за утрешния ден.
	— Утре Бог ще ни даде нова победа! — каза свещеник Кордецки. — Защото Ноевият ковчег не може да загине в потопа!
	Така разговаряха помежду си на Бъдни вечер, а после монасите отидоха в черквата, войниците на спокойна почивка и да пазят при портите и стените. Но особена бдителност беше излишна; и в шведския стан цареше пълно спокойствие. Те самите се бяха отдали на почивка и размисъл, защото и за тях наближаваше най-тържественият от празниците.
	Нощта беше също така тържествена. Роеве звезди светеха на небето с червен и синкав блясък. Светлината на месеца обагряше в зелено снежните простори между крепостта и неприятелския стан. Нямаше никакъв вятър и владееше такава тишина, каквато около тоя манастир не беше имало от началото на обсадата.
	В полунощ шведските войници чуха да се носят от височината меките тонове на орган, после към тях се присъединиха човешки гласове, а след това звуците на камбани и камбанки. Веселост, надежда и велико спокойствие се изливаше заедно с тия звуци и още по-голямо съмнение, още по-голямо чувство на безсилие стисна шведските сърца.
	Полските войници, командвани от Зброжек и Калински, се приближиха до самите стени, без да питат за позволение. Не ги пуснаха вътре, понеже се страхуваха от някаква засада, която нощта можеше да улесни, но им разрешиха да стоят близо до стените. И те се струпаха цял събор. Едни коленичиха на снега, други клатеха жално глави, въздишаха над собствената си съдба или се биеха в гърдите, като обещаваха да се покаят — и всички слушаха с наслада и сълзи на очи музиката и песните, които се пееха по древен обичай.
	А стражата по стените, която не можеше да бъде в черквата, в желанието си да се възнагради за тая загуба също така започна да пее и скоро по целия кръг от стени се разнесе коледната песен:

	В яслите лежи,
	кой ще дотърчи
	на малкия да коледува…

	На другия ден следобед грохотът на оръдията отново заглуши всички други шумове. Всички окопи задимяха едновременно, земята се тресеше из основи; както по-рано върху черковния покрив връхлитаха и тежки гюллета, и бомби, и гранати, и факли в тръби, които изливаха дъжд от разтопено олово, и факли без тръби, и въжета, и парцали. Никога грохотът не е бивал така непрестанен, никога досега такава вълна от огън и желязо не се бе изливала върху манастира, но между шведските топове липсваше онова грамадно оръдие, което единствено можеше да разруши стените и да направи необходимите за атака пробиви.
	Пък и обсадените бяха вече така свикнали с огъня, така всеки знаеше какво трябва да прави, че отбраната си следваше обикновения ред без никакво командване. На огъня отговаряха с огън, на снаряда със снаряд, само че насочен по-сполучливо, защото действаха по-спокойно.
	Надвечер Мюлер излезе, за да провери при последните лъчи на залеза резултатите от артилерийския огън, и погледът му се спря върху камбанарията, която се очертаваше спокойно в лазура.
	— Тоя манастир ще си остане на веки веков! — възкликна той разгневен.
	— Амин! — отговори спокойно Зброжек.
	Вечерта в главната квартира отново се състоя съвещание, което беше още по-мрачно от предишните. Откри го самият Мюлер.
	— Днешният огън — каза той — не донесе никакви резултати. Нашият барут се свършва, загубихме половината си хора, останалите нямат желание да воюват, очертава се поражение, а не победа. Хранителните припаси вече ни липсват, на подкрепления не можем да се надяваме.
	— А манастирът си стои незасегнат както в първия ден на обсадата! — добави Садовски.
	— Какво ни остава?
	— Позор…
	— Получих заповеди — каза генералът — или да свършвам по-бързо, или да се оттегля и да тръгна за Прусия.
	— Какво ни остава?… — повтори хеският княз. Всички очи се обърнаха към Вжешчович, а той каза:
	— Да спасяваме честта си!
	Кратък, на пресекулки смях, който повече приличаше на скърцане със зъби, се изтръгна от устата на Мюлер, наричан Полиоркетес.
	— Вжешчович иска да ни научи как се възкресяват мъртви! — каза той.
	Вжешчович се престори, че не чува.
	— Честта си спасиха само падналите — каза Садовски. Мюлер започна да губи самообладание.
	— А тоя манастир още си стои там?… Тази Ясна гура, тоя курник?!… И аз не можах да го превзема?!… И ние се оттегляме?… Сън ли е това или аз говоря наяве?…
	— Тоя манастир, тази Ясна гура още стои там — повтори хеският княз дума по дума — и ние се оттегляме… бити?…
	Настана кратко мълчание; изглежда, че командирът и подчинените му намират някакво диво удоволствие да припомнят собственото си унижение и срам.
	Ненадейно Вжешчович взе думата и заговори бавно и натъртено.
	— Много пъти се е случвало — каза той, — във всички войни обсадената крепост да плати откуп на обсадителите и тогава те са си отивали като победители, защото дава ли някой откуп, с това се признава за победен.
	Офицерите, които отначало слушаха думите му с презрение и пренебрежително, сега се заслушаха по-внимателно.
	— Нека тоя манастир ни даде какъв да е откуп — продължи Вжешчович — и тогава никой не ще каже, че не сме могли да го превземем, а че не сме искали.
	— Но те дали ще се съгласят? — попита хеският княз.
	— Залагам главата си — отвърна Вейхард, — нещо повече: войнишката си чест!
	— Това може! — каза внезапно Садовски. — До гуша ни е дошла вече тази обсада, но и на тях е дошла до гуша. Какво мислиш по това, ваше достойнство?!
	Мюлер се обърна към Вжешчович:
	— Поради твоите съвети, графе, аз преживях цяла редица тежки моменти, по-тежки от когато и да било през живота ми, но за тоя последен съвет благодаря и ще остана благодарен.
	Всички гърди си отдъхнаха с облекчение. Наистина вече не можеше да става дума за нищо друго, освен за оттегляне с чест.
	На другия ден, в деня на Свети Стефан, всички офицери се събраха да изслушат отговора на свещеник Кордецки на писмото на Мюлер, в което имаше предложение за откуп и беше изпратено сутринта.
	Трябваше да чакат дълго. Мюлер се преструваше на весел, но по лицето му се виждаше, че тая веселост е престорена. Никой от офицерите не можеше да се заседи на едно място. Всички сърца биеха неспокойно.
	Хеският княз и Садовски стояха при прозореца и разговаряха тихо.
	— Какво мислиш, ваша милост, ще се съгласят ли? — попита първият.
	— По всичко изглежда, че ще се съгласят. Кой не би искал да се отърве от една все пак толкова страшна опасност срещу петнайсетина хиляди талери, особено като се има предвид, че монасите нямат светски амбиции и мисъл за войнишка чест или поне не би трябвало да имат. Страхувам се обаче, че генералът поиска твърде много.
	— Колко поиска?
	— Четирийсет хиляди талера от монасите и двайсет от шляхтата. Но в най-лошия случай те ще искат да се пазарят.
	— Да отстъпим, за Бога, да отстъпим! Ако знаех, че нямат пари, готов съм да им дам назаем от своите, стига да ни дадат възможност да си отидем с чест.
	— А аз ще ти кажа, ваша княжеска светлост, че макар тоя път да признавам съвета на Вжешчович за добър и да вярвам, че те ще се откупят, такава треска ме тресе, та бих предпочел десет атаки, отколкото това очакване.
	— Ех, прав си, ваша милост. Но все пак тоя Вжешчович… може да отиде високо…
	— Дори на бесилката.
	Събеседниците не отгатнаха. Защото граф Вейхард Вжешчович го чакаше по-лоша съдба дори от бесилката.
	Но в това време екот от гърмежи прекъсна по-нататъшния им разговор.
	— Какво е това? Гърмят от крепостта?! — викна Мюлер. И той скочи като полудял и изтича вън от стаята. Изтичаха след него всички и започнаха да се ослушват.
	И наистина от крепостта долитаха отгласи от последователни залпове.
	— За Бога! Какво може да значи това?… Дали се бият вътре или какво?! — викаше Мюлер. — Не разбирам!
	— Аз ще ти обясня, ваше достойнство — каза Зброжек. — Днес е Свети Стефан, именният ден на пановете Замойски, бащата и сина, в тяхна чест гърмят.
	В същия момент от крепостта долетяха и приветствени викове, а след тях нови салюти.
	— Има достатъчно барут! — каза мрачно Мюлер. — Това е ново указание за нас.
	Но съдбата не му спести и друго, по-болезнено указание. Шведските войници бяха вече толкова загубили желание да се бият и отпаднали духом, та щом чуха гърмежите от крепостта, частите, които се намираха в най-близките окопи, ги напуснаха панически. Мюлер видя цял полк от отлични смаландски стрелци, които в бъркотията се скриха чак при неговата квартира; той чуваше също така как при тая гледка офицерите повтаряха помежду си:
	— Време е, време е, време е да се оттеглим!
	Но постепенно всичко се успокои — остана само угнетителното впечатление. Командирът, а след него и подчинените му отново влязоха в стаята и чакаха, чакаха нетърпеливо; дори неподвижното чак досега лице на Вжешчович издаваше безпокойство.
	Най-сетне в пруста се чу звън на шпори и влезе тръбач, цял зачервен от студа, с мустаци, покрити със скреж от дишането.
	— Отговор от манастира! — каза той и връчи голям пакет, увит с пъстра кърпа, завързан с връв.
	Ръцете на Мюлер леко трепереха и той намери за по-добре да пререже връвта с ножа си, вместо да го развързва бавно. Двайсетина чифта очи се впериха неподвижно в пакета, офицерите затаиха дъх.
	Генералът отви един път кърпата, втори път, трети и я отвиваше все по-бързо, докато най-сетне на масата падна пакетче коледни питки.
	Тогава побледня и при все че никой не се нуждаеше от обяснение какво се намира в кърпата, каза:
	— Питки!…
	— Нищо повече ли? — попита някой от навалицата.
	— Нищо повече — отговори като ехо генералът. Настана кратко мълчание, прекъсвано само от шумното дишане, понякога се чуваше и изскърцване със зъби, понякога изчаткване на рапира.
	— Графе Вжешчович! — каза най-сетне Мюлер със страшен и зловещ глас.
	— Няма го вече! — отговори един от офицерите. И отново настана мълчание.
	През нощта обаче в целия стан зацари движение. Щом загасна дневната светлина, почнаха да се чуват гласовете на команди, притичване на значителни конни части, отгласи от ритмични стъпки на пехота, цвилене на коне, скърцане на коли, глухо трополене на оръдия, скрибуцане на железа, звънтеж на вериги, шум, глъчка и кипеж.
	— Дали утре няма да има ново нападение? — питаха се пазачите при портите.
	Но те не можеха да видят нищо, защото от вечерта небето се бе покрило с облаци и бе завалял обилен сняг.
	Гъстите му парцали закриваха всичко. Към пет часа през нощта всички шумове утихнаха, а снегът продължаваше да вали все по-обилно. По стените и бойниците на кулите се образуваха нови стени, нови бойници. Снегът покри целия манастир и черквата, сякаш искаше да ги скрие от погледа на нашествениците, да ги увие и заслони пред огнените снаряди.
	Най-сетне започна да се раззаря и камбанен звън призова за утринна, когато стражите при южната порта чуха пръхтене на кон.
	Пред портата стоеше селянин, цял засипан със сняг; зад него на пътя се виждаше ниска малка дървена шейна с впрегната в нея слаба и проскубана кранта.
	Селянинът започна да се тупа с ръце, да пристъпва от крак на крак и да вика:
	— Хора, отворете там!
	— Кой иде? — попитаха от стените.
	— Свой, свой, от Дзбов!… Докарах дивеч за отците.
	— А как те пуснаха шведите?
	— Какви шведи?
	— Които обсаждат черквата.
	— Охо, няма вече никакви шведи!
	— Всяко дихание да хвали Господа! Отишли ли са си?
	— Вече и следите от тях са засипани!
	Наскоро пътят почерня от групи селяни и граждани: едни идеха на коне, други пеш, имаше и жени — и всички викаха още отдалече:
	— Няма ги шведите! Няма ги!
	— Заминаха за Велун!
	— Отворете портите! Няма нито един човек в стана им!
	— Шведите си отишли! Шведите си отишли! — започнаха да викат по стените и вестта се разнесе светкавично навсякъде.
	Войниците се втурнаха към камбаните и започнаха да бият всичките като при тревога. Всичко живо изскачаше от килиите, жилищата, от черквата.
	Вестта се носеше непрекъснато. Дворът се напълни с монаси, с шляхтичи, войници, жени и деца. Радостни викове се разнесоха наоколо. Едни се втурваха към стените, за да видят празния стан; други избухваха в смях или ридание.
	Някои още не можеха да повярват; но непрекъснато прииждаха нови групи — както селяни, така и граждани.
	Идеха от град Ченстохова и от околните села, от близките гори; идеха шумно, весело и с песни. Непрекъснато се кръстосваха нови и нови вести; всеки беше видял оттеглящите се шведи и разправяше накъде отивали.
	След няколко часа склоновете и долу под възвишението беше пълно с хора. Портите на манастира се отвориха широко, както биваше обикновено преди войната; а всички камбани биеха, биеха, биеха… И тия гласове на тържество летяха в далечината и ги чуваше цяла Жечпосполита.
	Снегът непрекъснато засипваше следите от шведите.
	Към пладне тоя ден черквата беше толкова претъпкана, че както по настланите градски улици един камък е сложен плътно до друг, така и в нея една глава беше до друга. Свещеник Кордецки лично отслужваше благодарствен молебен, а на човешките множества се струваше, че го отслужва ангел. Струваше им се също така, че той ще изпее душата си в тая молитва за благодарност или че тя ще полети нагоре заедно с дима от кандилницата и ще се разлее във висините за слава на Бога.
	Оръдеен грохот вече не разтърсваше нито стените, нито стъклата по прозорците, не засипваше хората с прах, не прекъсваше молитвите, нито тая благодарствена песен, която светият игумен подхвана всред всеобщ унес и плач:

	Те Deum Laudamus!…*

	[* Тебе Бога хвалим (лат.). — Бел.прев.]


	Трета глава

	Конете бързо носеха Кмичиц и тримата Кемличи към шльонската граница. Те пътуваха предпазливо, за да не се срещнат с някакъв шведски разезд, защото, макар хитрите Кемличи да имаха пропуски, издадени от Куклиновски и подписани от Мюлер, все пак войниците, дори снабдени с такива документи, обикновено биваха подлагани на разпит, а такъв разпит би могъл да се свърши зле за пан Анджей и другарите му. Затова те пътуваха бързо, та да минат час по-скоро границата и да се намерят дълбоко навътре в страната на германския император. Защото граничният пояс не беше запазен от шведски грабители, често пъти и цели райтарски части нахлуваха в Шльонск, за да ловят ония, които се промъкваха да отидат при Ян Казимеж. Но тримата Кемличи през престоя си в Ченстохова се бяха занимавали непрекъснато с лов на отделни шведи, та бяха прекосили вече надлъж и нашир цялата околност, всички гранични пътища, пътечки и проходи, където ловът беше най-богат, и се чувстваха като в собствения си край.
	По пътя старият Кемлич разказваше на пан Анджей какво ставаше в Жечпосполита, а пан Анджей, затворен дълго време в крепостта, забрави за собствената си болка и слушаше жадно тия новини, понеже те бяха много неблагоприятни за шведите и предвещаваха вече близкия край на шведското владичество в Полша.
	— Войската вече гледа с лошо око на шведските успехи и на приятелството си с шведите — говореше старият Кемлич — и докато по-рано войниците заплашваха със смърт хетманите, ако не се присъединят към шведите, сега сами предявяват искания и изпращат делегации при пан Потоцки да спасява Жечпосполита от бедствието, като се кълнат, че всички ще бъдат с него до самата си смърт. А някои полковници започнаха на своя глава да нападат шведите.
	— Кой започна пръв?
	— Пан Жегоцки, бабимостки староста, заедно с пан Кулеша. Те започнаха във Велкополска и причиняват големи неприятности на шведите; а в цялата страна има множество по-малки части, но е трудно да се знаят имената на предводителите им; те нарочно не ги казват, за да запазят семействата и имотите си от шведската мъст. От войската пръв се вдигна полкът, командван от пан Войнилович.
	— Габриел ли?… Той ми е роднина, ако и да не се познавам с него!
	— Той е истински войник. Той именно унищожи бандата на предателя Працки, която служеше у шведите, а самия него разстреля; сега е отишъл към високите планини отвъд Краков; там унищожил шведска част и спасил планинците, потискани от шведите…
	— И планинците ли вече бият шведите?
	— Те започнаха първи; но нали са прости селяни, поискаха веднага да освободят Краков със секирите си; генерал Дъглас обаче ги разпръсна, защото те нямат никакъв опит за бой в равнина. Но от няколкото отряда, които шведите пратиха подир тях в планините, не се върна нито един човек. Сега пан Войнилович помогна на тия селяни, а сам той отиде при маршала в Любовля и се присъедини към неговите войски.
	— Нима пан маршал Любомирски е против шведите?
	— Разни неща приказваха за него, че се колебаел ту на едната, ту на другата страна, но като почнаха всички да се надигат в цялата страна, и той се обяви срещу шведите. Маршалът е силен и много зло може да им направи! Сам би могъл да воюва срещу шведския крал. И хората разправят, че до пролетта в Жечпосполита не ще остане нито един швед…
	— Дай боже да стане така!
	— Та как може другояче, ваша милост, щом след обсаждането на Ченстохова всички скочиха срещу тях. Войската се бунтува, шляхтата вече ги бие, където може, селяните се събират в чети, а към всичко това и татарите идат, иде и ханът лично; той е победил Хмелницки и казаците и е заявил, че ще ги затрие окончателно, освен ако тръгнат срещу шведите.
	— Но и шведите имат още много привърженици между пановете и шляхтата, нали?
	— Само оня държи с тях, който е принуден, но и тия хора само очакват удобен случай. Едничък князът вилненски воевода се е присъединил искрено към тях, но това му излезе през носа.
	Кмичиц чак спря коня, но едновременно се хвана за хълбока, понеже го прониза остра болка.
	— За Бога! — възкликна той, като сподави стона си. — Казвай какво става с Радживил? Още ли си седи в Кейдани?
	— О, райска врата от слонова кост! — каза старецът. — Аз знам само това, което приказват хората, а Бог знае какво не приказват. Едни говорят, че князът воевода вече не бил жив; други, че още се държи срещу пан Сапеха, но едва диша. Говори се, че се били в Подлесието и пан Сапеха победил, защото шведите не могли да дойдат на помощ на княза воевода… Сега се разправя, че е обсаден от пан Сапеха в Тикочин и че вече е свършено с него.
	— Слава Богу! Благородните вземат връх над предателите!… Слава Богу! Слава Богу!
	Кемлич погледна към Кмичиц изпод око и сам не знаеше какво да мисли. Защото в цяла Жечпосполита беше известно, че ако отначало Радживил възтържествува над собствената си войска и над шляхтата, която не искаше шведското владичество, това бе станало в значителна степен благодарение на Кмичиц и на хората му.
	Но старият не издаде тая си мисъл пред своя полковник и продължиха да пътуват мълчаливо.
	— А какво става с княз Богуслав? — попита най-сетне пан Анджей.
	— Не съм чувал нищо за него, ваша милост — отговори Кемлич. — Може да е в Тикочин, а може при електора. Сега там има война и самият шведски крал е тръгнал към Прусия, а в това време ние търсим нашия господар. Дай ни го, Боже! Защото, щом само се покаже, всички ще застанат при него като един човек и войската веднага би напуснала шведите.
	— Сигурен ли си?
	— Ваша милост! Аз зная само това, което разправяха войниците, които по принуда стоят при Ченстохова. Там има няколко хиляди души отбор конница, командвана от пан Зброжек, пан Калински и други полковници. Смея да кажа, ваша милост, че никой там не служи по добра воля, освен бандитите на Куклиновски, защото те искаха да се налапат със съкровищата на Ясна гура. Но всеки честен войник само се вайкаше и се оплакваха един пред друг: „Стига ни вече тази еврейска служба! Нека само нашият господар да прекрачи границата, веднага ще обърнем сабите си срещу шведите, но докато го няма, какво можем да правим? Къде да отидем?“ Така се оплакваха те, а и в другите полкове, които се намират под предводителството на хетманите, е още по-лошо. Това зная сигурно, защото от тях идваха делегации при пан Зброжек да го увещават и там се съвещаваха скрито нощем, за което Мюлер не знаеше, макар и той да чувстваше, че около него става все по-зле.
	— А князът вилненски воевода в Тикочин ли е обсаден? — попита пан Анджей.
	Кемлич отново погледна неспокойно към Кмичиц, понеже помисли, че може би го тресе треска, щом го кара да повтаря два пъти едно и също нещо, за което току-що ставаше дума — въпреки това отговори:
	— Обсаден е от пан Сапеха.
	— Справедлив е Божият съд! — каза Кмичиц. — Той, който по сила можеше да се сравнява с кралете!… Никой ли не остана с него?
	— В Тикочин има шведски гарнизон. А около особата на княза воевода са останали само няколко по-верни придворни.
	Гърдите на Кмичиц се изпълниха с радост. Той се страхуваше от отмъщението на страшния магнат върху Оленка, и макар да му се струваше, че е предотвратил това отмъщение със заплахите си, все пак непрекъснато го измъчваше мисълта, че би било по-добре и по-безопасно за Оленка и за всичките Билевичи да живеят в яма с лъвове, отколкото в Кейдани, под ръката на княза, който никога на никого не е простил. Сега обаче, когато князът беше паднал, противниците му трябваше да тържествуват; сега, когато бе лишен от сила и значение, когато беше господар само на едно просто замъче, в което отбраняваше собствения си живот и свобода, той не можеше да мисли за отмъщение; ръката му бе престанала да тежи над неприятелите му.
	— Слава Богу! Слава Богу! — повтори Кмичиц.
	И главата му беше толкова заета с тази промяна в съдбата на Радживил и с това, което се бе случило през цялото време на престоя му в Ченстохова, и с мисълта къде се намира оная, която бе обикнало неговото сърце, и какво беше станало с нея — че за трети път попита Кемлич:
	— Значи казваш, че князът е бит?
	— Бит напълно — отговори старецът. — Ти, ваша милост, да не си болен?
	— Хълбокът само ме боли. Но това е нищо! — отговори Кмичиц.
	И отново пътуваха в мълчание. Изморените коне постепенно намаляваха крачка, докато най-сетне започнаха да вървят ходом. Това монотонно движение приспа смъртно уморения пан Анджей и той спа дълго, като се клатеше на седлото. Събуди го едва бялата дневна светлина.
	Той се огледа учуден наоколо, защото в първия момент му се стори, че всичко, което бе прекарал през тая нощ, е било само сън; най-сетне попита:
	— Вие ли сте, Кемлич? Ние от Ченстохова ли идем?
	— Разбира се, ваша милост!
	— А къде се намираме?
	— Охо! Вече сме в Шльонск! Тук вече шведите няма да ни хванат!
	— Много добре! — каза Кмичиц, който дойде напълно на себе си. — А къде е сега нашият милостив крал?
	— В Глогова.
	— Тогава ще отидем там да се поклоним доземи на господаря и да му предложим службата си. Но слушай, старо!
	— Слушам, ваша милост!
	Кмичиц обаче се замисли и не започна да говори веднага. Очевидно той редеше нещо в главата си, колебаеше се, преценяваше, най-сетне каза:
	— Не може другояче!
	— Слушам, ваша милост! — повтори Кемлич.
	— Да не сте посмели да кажете нито на краля, нито на когото и да било от придворните кой съм!… Наричам се Бабинич и идвам от Ченстохова. За голямото оръдие и за Куклиновски можете да говорите… Но името ми няма да споменавате, че може там да схванат превратно намеренията ми и да ме сметнат за предател, понеже в заслепението си аз служех на княза вилненски воевода и му помагах, което са могли да чуят в кралския двор.
	— Пане полковник! След това, което ваша милост направи в Ченстохова…
	— А кой ще засвидетелства, че това е истина, докато манастирът е обсаден?
	— Ще бъде според заповедта ти.
	— Ще дойде време истината да излезе наяве — каза Кмичиц сякаш на себе си, — но най-напред ще трябва нашият милостив господар да се убеди сам… После и той ще ми даде свидетелство!
	Така разговорът се свърши. В това време се беше напълно съмнало. Старият Кемлич започна да пее утринни молитви, а Козма и Дамян му пригласяха басово. Пътят беше тежък, защото бе много студено, а при това непрекъснато ги спираха и разпитваха за новини, особено дали Ченстохова още се отбранява. Кмичиц отговаряше, че се отбранява и ще се защити, но въпросите нямаха край. Друмищата гъмжаха от пътници, странноприемниците навсякъде по пътя бяха заети. Едни хора бяха напуснали пограничните земи на Жечпосполита и се бяха скрили навътре в страната, за да избегнат шведския гнет, други отиваха към границите за вести от родината; непрекъснато срещаха шляхтичи, на които шведите бяха крайно дотегнали и като Кмичиц отиваха да предложат службата си на краля изгнаник. Понякога се срещаха и въоръжени групи на панове, понякога по-големи или по-малки части от ония войски, които било доброволно, било по силата на договорите с шведите бяха преминали границата, като например войската на киевския кастелан.
	Вестите от страната бяха вече съживили надеждите на тия „exules“* и мнозина се готвеха да се връщат с оръжие в ръка. В целия Шльонск и особено в Рачиборското и Ополското княжество кипеше като в котел; пратеници летяха с писма до краля и от краля до киевския кастелан, до примаса, до канцлера Коричински, до пан Варшицки, краковски кастелан, пръв сенатор на Жечпосполита, който нито за миг не бе изоставил каузата на Ян Казимеж.
	[* Изгнаници, емигранти (лат.). — Бел.прев.]
	Тия панове в споразумение с великата кралица, непоколебима в нещастието, поддържаха връзка и помежду си, и с родината, и с по-първите хора в нея, за които се знаеше, че са готови да се върнат на страната на законния крал. От своя страна пратеници пращаха и коронният маршал, и хетманите, и войската, и шляхтата, която се готвеше да грабне оръжие.
	Това беше навечерието на всеобща война, вече избухнала на някои места. Шведите потушаваха тия местни пориви било с оръжие, било с брадвата на палача, но огънят, угасен на място, веднага пламваше на друго. Страхотна буря се надвеси над главите на скандинавските нашественици; земята, макар и покрита със снегове, започна да пари краката им; заплаха и отмъщение ги обграждаха от всички страни, плашеха се от собствените си сенки.
	И те се движеха като побъркани. Неотдавнашните песни на триумф замряха на устата им и те сами се питаха крайно слисани: „Нима това е същият народ, който вчера напусна собствения си крал и се предаде без бой?“ Как така! Пановете, шляхтата, войската бяха преминали на страната на победителя по небивал в историята начин; градовете и замъците сами отваряха вратите си; страната беше заета. Никога превземането на една страна не бе струвало по-малко сили и кръв. Самите шведи се удивляваха на тая лекота, с която окупираха могъщата Жечпосполита, и не можеха да скрият презрението си към победените, които при първото блясване на шведския меч се отрекоха от краля си, от отечеството си, стига да могат да се радват спокойно на живота и имота си, а и да натрупат нови богатства в бъркотията. Това, което навремето си казваше Вжешчович на императорския пратеник Лизола, повтаряха го както кралят, така и всички шведски генерали:
	„В тоя народ няма храброст, няма постоянство, няма ред, няма вяра, нито патриотизъм — трябва да загине!“
	Те бяха забравили, че този народ има още едно чувство — това именно, на което Ясна гура беше земен изразител.
	И в това чувство се криеше неговото възраждане.
	Ето защо грохотът на оръдията, който се обади под светата обител, едновременно се обади и във всички магнатски, шляхтишки, граждански и селски сърца. Възклик на ужас се разнесе от Карпатите до Балтийско море и великанът се пробуди от своето вцепенение.
	— Това е друг народ! — говореха изумени шведските генерали.
	И като се почне от Арфуид Витенберг, та се свърши с комендантите на отделните замъци, всички изпращаха на Карл Густав, който се намираше в Прусия, вести, изпълнени със страх.
	Те губеха почва под краката си; вместо някогашните приятели навсякъде срещаха врагове, вместо предаване — съпротива, вместо страх — дива и готова на всичко смелост; вместо мекост — жестокост; вместо търпение — мъст.
	А в това време от ръка на ръка в цялата Жечпосполита се разнасяше в хиляди екземпляри манифестът на Ян Казимеж. Той беше издаден по-рано в Шльонск, но отначало не будеше отклик. Сега, напротив, го виждаха по още неокупираните замъци. Стига да не потискаше някъде шведска ръка, там шляхтата се събираше на групи и групички, биеше се в гърдите и слушаше възвишените слова на краля изгнаник, който сочеше грешките и греховете и заповядваше да не се губи надежда и да се вдигат за спасението на падналата Жечпосполита.

	„Макар че неприятелят е нахлул толкова навътре, все пак не е късно (пишеше Ян Казимеж) да си възвърнем загубените провинции и градове, да възстановим дължимата на Бога възхвала, да напоим осквернените черкви с неприятелска кръв и да подновим нашите свободи и права в обичайните рамки и старополските постановления; стига само да се възвърне тая старополска добродетел и оная observantia* на нашите прадеди в Любезност и Вярност към краля, и обичта, с която нашият дядо Зигмунт Първи се гордееше пред разните народи. Започна вече промяна на по-раншните провинения към добродетелта. За когото Бог и светата вяра в него стои над всяко благо, нека се вдигне със своята Любезност и Вярност против шведския неприятел. Не чакайте вождове и воеводи или оня ред, който е предвиден в общоприетото право. Неприятелят вече е объркал всички тия неща с вашата Любезност и Вярност; но един до друг, трети при двамата, четвърти при тримата, пети при четиримата и така per consequens** всеки да се присъедини, като дойде със своите крепостни и където е възможно, предприеме някакъв отпор. Едва там ще си изберете вожд. Свързвайте се чета с чета и като направите вече наистина от себе си войска и си изберете над нея именит вожд, почакайте нашата особа, без да изпущате случай да поразявате неприятеля, ако ви попадне. А ние, щом чуем за случая, за вашата готовност и за склонността към нас на вашата Любезност и Вярност, веднага ще дойдем и ще сложим нашия живот там, където трябва да защитим целостта на отечеството.“
	[* Постоянство (лат.). — Бел.прев.]
	[** И така нататък (лат.). — Бел.прев.]

	Тоя манифест се четеше дори в стана на Карл Густав, дори по замъците, които имаха шведски гарнизони, и всякъде, където се намираха полски хоронгви. Шляхтата обливаше със сълзи всяка кралска дума, съжаляваше за добрия господар и си даваше клетва пред разпятието, пред иконите на пресветата Дева и пред иконичките, които носеше окачени на шия, да изпълни неговата воля. А за да докажат своята готовност, докато въодушевлението още гореше в сърцата и сълзите не бяха изсъхнали, без да чакат много, яхваха тук-таме конете и се хвърляха незабавно срещу шведите.
	Така по-малките шведски части почнаха да се топят и гинат. Това ставаше в Литва, Жмудж, Мазовше, Велкополска и Малополска. Много пъти шляхтата, събрала се у съсед на кръщене или имен ден, на сватба или кулиг*, без никакви войнствени намерения, завършваше веселбата си с това, че щом пийнеше, връхлиташе като мълния върху близка шведска команда и я изсичаше до крак. След това кулигът продължаваше по-нататък всред песни и възгласи, като прибираше по пътя ония, които искаха да се „веселят“, превръщаше се в жадна за кръв тълпа, от тълпата в „чета“, която вече започваше постоянна война. Крепостните селяни и слуги се присъединяваха на цели тълпи към забавата; други съобщаваха за отделни шведи или за малки части, настанени непредпазливо по селата. И броят на кулигите и маскените забави растеше от ден на ден. А в тия кървави забави се влагаше присъщата на народа веселост и смелост.
	[* Шествие за забава от няколко шейни и музика, което посещава съседските имения. — Бел.прев.]
	С готовност се преобличаха като татари, самото име на които изпълваше шведите със страх, защото между тях се носеха чудновати мълви и приказки за дивотата и страхотното и жестоко мъжество на тия синове на кримските степи, а скандинавците не се бяха срещали с тях никога досега. И понеже се знаеше навсякъде, че ханът иде със стохилядна орда на помощ на Ян Казимеж, а шляхтата вилнееше и нападаше отделни команди, оттук се създаде необикновена бъркотия.
	Шведските полковници и коменданти в много градове бяха наистина убедени, че татарите са вече дошли и се оттегляха бързо в по-големите крепости или станове, като разнасяха навсякъде лъжливата новина и тревога. В това време областите, които се бяха отървали по тоя начин от неприятеля, можеха да се въоръжават и да превръщат недисциплинираната тълпа в по-прилична войска.
	Но още по-страшни за шведите от шляхтишките кулиги и от самите татари бяха селските движения. Отдавна, от първия ден на обсадата на Ченстохова всред народа започна кипеж и тия спокойни и търпеливи досега орачи взеха да дават тук-таме отпор, да грабват тук-таме коси и тояги и да помагат на шляхтата. По-проницателните шведски генерали гледаха с извънредно голям страх на тия облаци, които всеки момент можеха да се превърнат в истински потоп и да погълнат нашествениците без остатък.
	Най-удобно средство да смажат в зародиш страшната опасност им се струваше заплахата. Карл Густав още коткаше и с ласкателни слова задържаше тия полски хоронгви, които го бяха последвали в Прусия. Не пестеше също така похвалите си и към пан хоронжи Конецполски, прочутия полковник от Збараж. Той беше при него с шестхилядна несравнима конница, която при първото сблъскване с електора всели такъв страх и нанесе такива щети на прусите, че електорът се отказа да воюва и се съгласи на преговори.
	Шведският крал изпращаше писма и до хетманите, магнатите и шляхтата, пълни с благоволение, увещания и насърчения да му останат верни. Но едновременно издаде заповед до генералите и комендантите си да потушават с огън и меч всяка съпротива вътре в страната и преди всичко да избиват до крак селските чети. Така започна периодът на желязното войнишко управление. Шведите изоставиха привидното приятелство. Меч, огън, грабеж, гнет заместиха по-раншната престорена благосклонност. От замъците изпращаха силни конни и пехотни части да преследват кулигите. Сриваха със земята цели села, опожаряваха шляхтишки имения, черкви и черковни домове. Пленените шляхтичи предаваха в ръцете на палачите; на пленените селяни отсичаха дясната ръка и така ги пущаха да се завърнат по домовете си.
	Особено наежени бяха шведските части във Велкополска, която се бе предала първа, но и първа се вдигна срещу чуждото владичество. Командирът Стен заповяда веднъж да отсекат там ръцете на повече от триста селяни, уловени с оръжие в ръка. По градчетата построиха постоянни бесилки, които всеки ден кичеха с нови жертви. Същото правеше Магнус де ла Гард в Литва и Жмудж, където най-напред грабнаха оръжие селищата, населени с дребни шляхтичи, а след тях и селяните. А понеже в бъркотията шведите мъчно можеха да различат собствените си защитници от неприятелите, не щадяха никого.
	Но огънят, подклаждан с кръв, вместо да гасне, се засилваше все повече и започна война, в която двете страни не мислеха вече за самата победа, за замъците и градовете или провинциите, но за смърт или живот. Жестокостта засилваше омразата и започнаха не да воюват, а да се избиват безмилостно помежду си.


	Четвърта глава

	Тая война на избиване беше едва в началото си, когато пан Кмичиц стигна заедно с тримата Кемличи до Глогова след трудно пътуване поради нараняването му. Пристигнаха нощем. Градът беше препълнен с войска, панове, шляхтичи, кралски и магнатски слуги, а странноприемниците бяха толкова претъпкани, че старият Кемлич само с най-големи усилия можа да намери квартира за пан Анджей у един въжар, който живееше извън града.
	Тоя ден пан Анджей прекара измъчван от болки и с висока температура поради изгарянето. Навремени мислеше, че ще се разболее тежко, на легло. Но железният организъм победи. На другата нощ му стана по-леко, а на разсъмване се облече и отиде в енорийската черква, за да благодари на Бога за чудесното си спасение.
	Сивата и снежна зимна утрин едва бе разсеяла мрака. Градът още спеше, но през вратата на черквата вече се виждаше светлина в олтара и долитаха звуци от орган.
	Кмичиц влезе вътре. Свещеникът служеше пред олтара, богомолците в черквата още бяха малко. В седалките бяха коленичили двайсетина души със скрити в шепи лица, а когато очите му привикнаха с мрака, освен тях пан Анджей видя някаква фигура, просната пред самия олтарен парапет върху постлан на пода килим. Зад него бяха коленичили две деца с румени и почти ангелски детски лица. Тоя човек лежеше неподвижно и само по гърдите, раздвижвани непрекъснато от тежки въздишки, можеше да се познае, че не спи, че се моли горещо и с цялата си душа. Кмичиц също потъна в благодарствена молитва, но след като я свърши, очите му неволно се обърнаха към просналия се мъж и вече не можаха да се откъснат от него, така го приковаваше нещо към тоя човек. Въздишки, подобни на стонове, доловими в черковната тишина, непрекъснато разтърсваха тая фигура. Жълтите блясъци на запалените пред олтара свещи и дневната светлина, която се белееше през прозорците, я изтръгваха от мрака и правеха все по-видима.
	От облеклото пан Анджей веднага се досети, че това трябва да е някой големец, защото и всички околни, без да изключим свещеника, който извършваше богослужението, го гледаха с почит и уважение. Непознатият беше цял облечен с черно кадифе, подплатено със самурени кожички, само върху раменете си имаше обърната бяла дантелена яка, изпод която надничаха златните кръгчета на огърлица; черна шапка със също така черни пера беше сложена отстрани, а един коленичил зад килимчето паж държеше ръкавици и лъсната в светлосиньо шпага. Пан Кмичиц не можеше да види лицето на непознатия, защото беше скрито в гънките на килима, а освен това напълно го заслоняваха пръснатите около главата къдрици на необикновено голямата перука.
	Пан Анджей се приближи до самия парапет, за да може да види лицето, когато непознатият стане. В това време богослужението наближаваше края си. Свещеникът вече пееше „Pater noster“*. Хората, които искаха да бъдат на следната черковна служба, прииждаха през главната входна врата. Лека-полека черквата се напълни с лица с подбръснати глави, облечени с дълги кожуси, войнишки куртки, шуби и златоткани копринени наметала. Стана доста тясно. Тогава Кмичиц бутна по лакътя застаналия до него шляхтич и прошепна:
	[* Отче наш (лат.). — Бел.прев.]
	— Прощавай, ваша милост, че те безпокоя при богослужението, но любопитството е по-силно. Кой е тоя човек?
	И той посочи с очи легналия ничком пан.
	— Навярно ваша милост си пристигнал отдалеко, щом не знаеш кой е той? — отвърна шляхтичът.
	— Разбира се, че съм пристигнал отдалеко и затова питам, с надежда, че ако попадна на някой любезен човек, той не ще откаже да ми отговори.
	— Това е кралят.
	— За Бога! — възкликна Кмичиц.
	Но в тоя момент кралят стана, защото свещеникът тъкмо започваше да чете евангелието.
	Пан Анджей видя отслабнало, жълто и прозрачно като черковен восък лице. Кралските очи бяха влажни, а клепачите зачервени. Човек би казал, че цялата съдба на отечеството се беше отразила върху това благородно лице — толкова болка, страдание и грижа имаше в него. Безсънни нощи, прекарвани в молитва и грижи, страхотни разочарования, скиталчество, изоставеност, унизено величие на тоя син, внук и правнук на могъщи крале, огорчение, с което така обилно го пояха собствените му поданици, неблагодарност на страната, за която беше готов да пожертва и кръвта, и живота си — всичко това можеше да се прочете по лицето му като в книга. Но въпреки това от него лъхаше не само примирение, добито чрез вярата и молитвата, не само величието на крал и Божи помазаник, но и толкова велика, неизчерпаема доброта, та се виждаше, че е достатъчно най-големите родоотстъпници, най-виновните да протегнат само ръце към тоя баща и той ще ги поеме, ще прости и ще забрави собственото си онеправдаване.
	Като го видя, на Кмичиц се стори, че някой стисна сърцето му с желязна ръка. Жал закипя в горещата душа на юнака. Разкаяние, съжаление и почит спряха дъха му в гърлото, чувство на безкрайна вина подсече коленете му, та той затрепера с цялото си тяло и ново, непознато чувство се роди внезапно в гърдите му. В един миг той така обикна това изстрадало величие, та почувства, че няма нищо по-скъпо за него на цялата земя от тоя баща и владетел, че е готов да му посвети кръвта си, живота си, да понесе изтезания и всичко в света. Той би искал да се хвърли пред тия крака, да прегърне коленете и да моли прошка за провиненията си. Шляхтичът, дръзкият размирник в един миг беше умрял в него и се беше родил кралски привърженик, отдаден с цялата си душа на своя владетел.
	„Това е нашият господар! Нашият нещастен господар!“ — повтаряше той, сякаш искаше с уста да засвидетелства онова, което виждаха очите му и чувстваше сърцето.
	А след евангелието Ян Казимеж отново коленичи, разпери ръце, издигна нагоре очи и потъна в молитва. Най-сетне свещеникът се прибра, в черквата настана движение, кралят продължаваше да коленичи.
	Сега шляхтичът, когото Кмичиц бе закачил, бутна пан Анджей по страната.
	— А ти кой си, ваша милост? — попита той.
	Кмичиц не разбра веднага въпроса и не отговори веднага, толкова сърцето и умът му бяха заети с особата на краля.
	— А ти кой си, ваша милост? — повтори онзи.
	— Шляхтич като ваша милост! — отговори пан Анджей, сякаш пробуден от сън.
	— Как те казват?
	— Как ме казват ли? Наричам се Бабинич и съм от Литва, от Витебския край.
	— А пък аз съм Луговски, придворен на краля!… О, значи ваша милост идваш чак от Литва, от Витебско?
	— Не… Идвам от Ченстохова.
	Пан Луговски чак занемя за миг от удивление.
	— Щом е така, здравей, ваша милост, здравей, защото ни носиш новини! За малко вече нашият милостив крал не умря от мъка, че от три дни няма никаква сигурна вест. Е, как? От хоронгвата на Зброжек ли си, ваша милост, или на Калински, или на Куклиновски? От тия, които обсаждат Ченстохова?
	— Не от тия, които обсаждат, а направо от самия манастир!
	— Ти навярно се шегуваш, ваша милост? Какво става там? Какво ново? Отбранява ли се още Ясна гура?
	— И се отбранява, и ще се отбранява. Шведите са вече пред оттегляне!
	— За Бога! Кралят ще позлати ваша милост! От самия манастир, казваш, идваш?… Как те пуснаха шведите?
	— Аз не съм ги молил за пропуск. Но прощавай, ваша милост, че в черквата не мога да правя по-широко изложение.
	— Прав си, прав си — отвърна пан Луговски. — Бог е милостив!… От небето ни падна, ваша милост!… В черквата не е редно, имаш право! Чакай, ваша милост. Кралят ей сега ще стане, ще отиде да закуси след литургия… Днес е неделя… Ела, ваша милост, ще застанеш заедно с мене при вратата и на входа ще представя ваша милост на краля… Ела, ела, че няма време!
	При тия думи той тръгна напред, Кмичиц след него. Едва се наредиха при вратата и най-напред се показаха двама пажове, а след тях излезе бавно Ян Казимеж.
	— Милостиви кралю — възкликна пан Луговски, — има новини от Ченстохова!
	Восъчното лице на Ян Казимеж изведнъж се оживи.
	— Какво? Къде? Кой? — попита той.
	— Ето тоя шляхтич! Казва, че идва от самия манастир.
	— Нима манастирът е вече превзет? — възкликна кралят. Внезапно пан Анджей се просна цял в краката на владетеля. Ян Казимеж се наведе и започна да го вдига за ръцете.
	— После — викаше той, — после!… Стани, ваша милост, за Бога, стани! Говори бързо… манастирът превзет ли е?
	Кмичиц скочи със сълзи в очите и викна разпалено:
	— Не е превзет, милостиви господарю, и няма да бъде превзет! Шведите са бити! Най-голямото им оръдие е пръснато! Между тях цари страх, глад и мизерия! Мислят за оттегляне!…
	— Слава! Слава на тебе, ангелска царице и наша царице! — каза кралят.
	След тия думи той се обърна към черковната врата, свали шапка и без да влиза вътре, коленичи на снега при вратата. После опря глава в каменната рамка и потъна в мълчание. Подир малко почна да го разтърсва ридание.
	Вълнение обзе всички. Пан Анджей ревеше като зубър.
	След като се помоли и наплака, кралят стана успокоен, с много по-ведро лице. Той веднага попита Кмичиц за името му, а когато той му съобщи присвоеното си име, каза:
	— Нека пан Луговски да те заведе веднага в нашата квартира. Ние ще закусваме и ще слушаме за отбраната.
	Четвърт час по-късно Кмичиц застана в кралската стая пред високопоставено събрание. Кралят чакаше само кралицата, за да седне на утринна закуска; Мария Людвика се появи след малко. Щом я видя, Ян Казимеж викна веднага:
	— Ченстохова издържала! Шведите се оттеглят! Ето пан Бабинич, който идва оттам и носи тая новина!
	Черните очи на кралицата се спряха изпитателно върху младото лице на юнака и като видяха неговата искреност, светнаха радостно; а той се поклони ниско, загледа я също така смело, както могат да гледат истината и честността.
	— Боже всемогъщи! — каза кралицата. — Страшно бреме свали от сърцата ни, ваша милост, и дано даде Бог това да бъде начало на промяна на съдбата. Направо от Ченстохова ли идеш?
	— Не от Ченстохова, а казва, че от самия манастир. Той е един от защитниците! — извика кралят. — Златен гост!… Дано такива идват всеки ден; но дайте му възможност да заговори… Разказвай, брате, разказвай, как сте се отбранявали и как ви е пазила Божията ръка?
	— Разбира се, милостиви господарко и господарю, че нищо друго, а само Божието покровителство и чудесата на пресветата Дева, които всеки ден виждахме със собствените си очи.
	Тук пан Кмичиц вече се готвеше да започне разказа си, когато изведнъж започнаха да прииждат нови и нови сановници. Дойде папският нунций, после примасът Лешчински, след него свещеник Виджга, златоуст проповедник, който беше канцлер на кралицата, по-късно вармински епископ, а след това примас. Заедно с него влязоха кралският канцлер пан Коричински и французинът де Нойер, адютант на кралицата, след тях постепенно надойдоха и други големци, които не бяха напуснали владетеля в нещастието, а предпочетоха да делят с него горчивия изгнанически хляб, отколкото да нарушат дадената клетва за вярност.
	А кралят бързаше да чуе, затова постоянно прекъсваше закуската си и повтаряше:
	— Слушайте, ваша милост панове! Слушайте, гост от Ченстохова! Добра вест, слушайте!… От самата Ясна гура!…
	При тия думи големците поглеждаха любопитно Кмичиц, който стоеше сякаш пред съд, но той, смел по природа и свикнал да общува с големци, съвсем не се смути от присъствието на толкова знаменити хора и когато всички заеха места, започна да разказва за цялата обсада.
	Истината се чувстваше в неговите думи, защото говореше ясно, изразително, като войник, който сам е видял всичко, всичко е докоснал, всичко преживял. Той говореше за свещеник Кордецки като за свет пророк, хвалеше до небесата пан Замойски и пан Чарнецки, славеше другите отци, никого не изпущаше освен себе си; но цялата отбрана приписваше безусловно на пресветата Дева, на нейната милост и чудеса.
	Кралят и сановниците го слушаха слисано.
	Архиепископът вдигаше просълзени очи към небето, свещеник Виджга превеждаше бързо всичко на нунция, други се хващаха за главите, трети се молеха или се биеха в гърдите.
	Най-сетне, когато Кмичиц стигна до последните атаки, когато започна да разказва как Мюлер докарал тежки оръдия от Краков, а между тях едно толкова голямо, че срещу него не биха могли да издържат не само ченстоховските стени, но и никои други в света — настъпи такава тишина, че муха да бръмнеше, щеше да се чуе, и всички очи се впиха в неговите уста.
	Но Кмичиц прекъсна внезапно и задиша бързо; светла руменина се появи по лицето му, той смръщи вежди, повдигна глава и каза смело:
	— Сега трябва да говоря за себе си, при все че бих предпочел да мълча… А ако кажа нещо, което ще изглежда на хвалба, Бог ми е свидетел, че не ще сторя това за награди, защото не се нуждая от тях; най-голямата награда за мене е да пролея кръвта си за негово величество…
	— Говори смело, вярваме ти! — каза кралят. — Какво стана с онова грамадно оръдие?…
	— Онова оръдие… аз се прокраднах през нощта от крепостта и с барут го пръснах на парчета!
	— За Бога! — възкликна кралят.
	Но след този възклик настана тишина, такова изумление обхвана слушателите. Всички гледаха юнака като слънце, а той стоеше с блеснали очи, с руменина на лицето и със смело вдигната глава. А в тоя момент от него лъхаше такава заплаха и диво мъжество, та всеки неволно помисли, че такъв човек е могъл да се реши на подобен подвиг.
	Затова след кратко мълчание примасът се обади:
	— Това прилича на тоя човек!
	— Как го направи? — извика кралят. Кмичиц разказа как бе станало всичко.
	— Човек не може да повярва на ушите си! — каза канцлерът Коричински.
	— Ваша милост панове! — обади се кралят. — Ние не знаехме кой стои пред нас. Още е жива надеждата, че Жечпосполита не е загинала, докато ражда такива рицари и граждани.
	— Този може да каже за себе си: „Si fractus illabatur orbis, impavidum ferient ruinae!“* — каза свещеник Виджга, който обичаше да цитира разни автори при всеки удобен случай.
	[* Дори светът да се събаря, развалините ще закрият безстрашния (лат.). — Бел.прев.]
	— Това са почти невъзможни неща — обади се отново канцлерът. — Я кажи, рицарю, как можа да се спасиш жив от това положение и как се промъкна през шведите?
	— Гърмът ме зашемети — каза Кмичиц — и едва на другия ден шведите ме намериха при окопа в безсъзнание. Веднага ме изправиха пред съд и Мюлер ме осъди на смърт.
	— А ти избяга?
	— Някой си Куклиновски измоли от Мюлер да ме предаде на него, за да ме ликвидира той, понеже беше страшно настървен срещу мене…
	— Той е известен размирник и разбойник, чували сме тук за него — каза кастелан Кшивински. — Неговият полк се намира при Мюлер край Ченстохова… Вярно!
	— Тоя Куклиновски преди това беше пратен от Мюлер в манастира и когато го изпращах до портите, започна да ме увещава като частно лице да стана изменник. Тогава аз го праснах по муцуната и го сритах с крака… Затова се заяде така с мене.
	— О, виждам, че този шляхтич е от огън и сяра! — извика кралят развеселен. — На такъв не се изпречвай на пътя!… Мюлер предаде ли те тогава на Куклиновски?
	— Да, милостиви господарю!… А той се затвори с мене в една празна плевня заедно с няколко души… Там ме върза с въжета и почна да ме изтезава, с огън гореше хълбоците ми.
	— За Бога!
	— Неочаквано го повикаха при Мюлер, а в това време дойдоха трима шляхтичи, някои си Кемличи, негови войници, които по-рано бяха служили при мене. Те убиха пазачите и ме отвързаха от гредата.
	— И сте избягали. Сега разбирам — каза кралят.
	— Не, милостиви господарю. Почакахме до завръщането на Куклиновски. Тогава аз накарах да го вържат за същата греда и по-добре го попекох на огън.
	При тия думи пан Кмичиц, възбуден от спомените, отново почервеня и очите му светнаха като на вълк.
	Но кралят, който лесно преминаваше от загриженост към веселост, от сериозност към шега, започна да удря с ръка по масата и да вика със смях:
	— Пада му се! Пада му се! Такъв предател не заслужава по-добро отнасяне!
	— Оставих го жив — отговори Кмичиц, — но до сутринта трябва да е замръзнал.
	— Тоя човек не прощава никому! Повече такива ни трябват! — викаше кралят вече съвсем развеселен. — А ти дойде тук заедно с тия войници, нали? Как се казват те?
	— Кемлич — баща и двама синове.
	— Mater mea de domo est* Кемлич — каза сериозно канцлерът на кралицата, свещеник Виджга.
	[* По баща майка ми е (лат.). — Бел.прев.]
	— Дето ще рече, има големи и малки Кемличи — отвърна весело Кмичиц, — а тия са не само малки, но всъщност и нехранимайковци, обаче са храбри войници и ми са верни.
	Канцлерът Коричински шепнеше от някое време на ухото на гнезненския архиепископ и най-сетне каза:
	— Тук идват мнозина, които разправят разни измислици, за да се похвалят или с надежда за награда. Те донасят фалшиви и измамни вести, често пъти надумани от неприятеля.
	Тая забележка смрази всички насъбрани. Лицето на Кмичиц се покри с пурпур.
	— Аз не зная сана на ваша милост, пане — отговори той, — но трябва да е значителен, както пълнотата ти… Затова не желая да те обиждам, но смятам, че няма такъв сан, който позволява един шляхтич да бъде неоснователно обвиняван в лъжа.
	— Човече! Ти говориш на великия коронен канцлер! — каза пан Луговски.
	Кмичиц избухна в гняв:
	— Който ме обвинява в лъжа, дори да е канцлер, ще му кажа: по-лесно е да обвиняваш в лъжа, отколкото да си излагаш живота, по-лесно е да подпечатваш с восък, отколкото с кръв!
	Но пан Коричински никак не се разсърди, а отговори:
	— Не те обвинявам в лъжа, пане рицарю, но ако е истина това, което каза, хълбокът ти трябва да е изгорен.
	— Ела, ваше превъзходителство, някъде настрана и ще ти покажа! — викна Кмичиц.
	— Няма нужда — каза кралят, — вярваме ти и без това!
	— Дума да не става, милостиви кралю! — възкликна пан Анджей. — Аз сам искам това, моля го като милост, за да не може никой тук да смята, че преувеличавам, дори не знам какъв сан да има! Зле би се възнаградило страданието ми, милостиви кралю и кралице! Аз не желая награда, искам да ми се вярва, нека неверните Томовци пипнат раните ми!
	— Аз ти вярвам! — каза кралят.
	— Истината бликаше от думите му — добави Мария Людвика, — аз не се лъжа в хората.
	Но Кмичиц скръсти молитвено ръце.
	— Милостиви кралице и кралю, разрешете! Нека някой да дойде с мене настрана, че иначе ще ми бъде тежко да живея тук всред подозрения.
	— Аз ще отида — каза пан Тизенхауз, млад кралски придворен.
	След тия думи той отведе Кмичиц в друга стая, а по пътя му каза:
	— Идвам не защото не вярвам, аз вярвам, но за да поприказвам с ваша милост. Ние сме се виждали някъде в Литва… Името не мога да си спомня, понеже може би съм видял ваша милост, когато си бил малък и аз сам съм бил тогава малчуган.
	Кмичиц поизвърна лице, за да скрие внезапното си смущение.
	— Може на някакъв сеймик. Покойният ми баща често ме вземаше със себе си, за да наблюдавам обществения живот.
	— Възможно е… Лицето на ваша милост не ми изглежда чуждо, при все че тогава не си имал тоя белег. Гледай обаче, ваша милост, нали memoria fragilis est*, — все ми се струва, че тогава те наричаха другояче?
	[* Паметта е непостоянна (лат.). — Бел.прев.]
	— Защото годините помътват паметта — отвърна пан Анджей. После влязоха в друга стая. След малко пан Тизенхауз се върна при краля.
	— Печен е като на ръжен, милостиви кралю! — каза той. — Целият хълбок е напълно обгорен!
	А когато и Кмичиц се върна на свой ред, кралят стана, прегърна го за главата и каза:
	— Никога не бихме се съмнявали, че казваш истината, и твоята заслуга и болка няма да останат невъзнаградени.
	— Ние сме твои длъжници — добави кралицата и му протегна ръка.
	Пан Анджей коленичи на едно коляно и целуна почтително ръката на кралицата, която го и помилва като майка по главата.
	— Но ти вече не се сърди на пан канцлера — каза отново кралят. — Тук наистина са идвали много изменници или такива, които плещеха врели-некипели, а към задълженията на канцлера спада и това да отсява истината по обществените работи.
	— Какво значение може да има моят гняв на беден шляхтич за такъв голям човек — отговори пан Анджей. — И дори не бих посмял да измърморя срещу тоя благороден сенатор, който дава на всички пример на вярност и любов към отечеството.
	Канцлерът се усмихна добродушно и протегна ръка.
	— Е, я да се помирим! И ти ме засегна с тоя восък, но знай, че и родът Коричински често пъти са подпечатвали с кръв, а не само с восък…
	Кралят се развесели напълно.
	— Хареса ни тоя Бабинич! — каза той на сенаторите. — Обикнахме го, както малцина… И вече не ще го пуснем да си отиде от нас, а да ще Бог скоро заедно ще се върнем в милото ни отечество.
	— О, ваше кралско величество! — възкликна Кмичиц въодушевен. — При все че бях затворен в крепостта, зная от шляхтата, от войската, дори и от тия, които служат под командването на Зброжек и Калински и обсаждат Ченстохова, че всички очакват деня и часа на твоето завръщане. Покажи се само, милостиви господарю, и още същия ден цяла Литва, Кралството и Рус ще застанат при тебе като един човек. Ще тръгне шляхтата, ще тръгне дори простото селячество, за да се присъедини към своя владетел. Войската на хетманите вече едва диша, толкова иска да тръгне срещу шведите… Знам и това, че при Ченстохова са идвали делегати от хетманските войски, за да увещават Зброжек, Калински и Куклиновски да се обявят срещу шведите. Застани днес, милостиви господарю, на границата и след месец вече няма да има нито един швед; само ела, само се покажи, защото там сме като овце без пастир!…
	Когато говореше това, от очите на Кмичиц изскачаха искри и го обзе толкова голямо въодушевление, че той коленичи насред залата. Въодушевлението му се отрази дори върху самата кралица, която беше извънредно смела и отдавна увещаваше краля да се завърнат в отечеството си.
	Сега тя се обърна към Ян Казимеж и каза енергично и решително:
	— Гласа на целия народ чувам през устата на тоя шляхтич!…
	— Така е! Точно така! Милостива господарко!… Майко наша!… — възкликна Кмичиц.
	Но някои думи от това, което казваше Кмичиц, направиха силно впечатление на канцлера Коричински и на краля.
	— Ние винаги сме готови да пожертваме нашето здраве и живот — каза кралят — и чакахме чак досега само да се осъзнаят нашите поданици.
	— Те вече са се осъзнали — каза Мария Людвика.
	— Majestas infracta malis!* — каза свещеник Виджга и я гледаше с възхищение.
	[* Величество, несломено от злините (лат.). — Бел.прев.]
	— Това са важни неща — прекъсна го архиепископ Лешчински. — Дали наистина при Ченстохова са идвали делегации от хетманските войски?
	— Аз зная това от моите хора, от тия именно Кемличи! — отвърна пан Анджей. — В полковете на Зброжек и Калински всички открито са говорили това, без да се боят от Мюлер и шведите. Тия Кемличи не са били затворени, имали са контакт със света, с войниците и шляхтата… Аз мога да ги представя пред лицето на ваше величество и ваши достойнства, та сами да разкажат, че в цялата страна кипи като в котел. Хетманите само по принуда са отишли при шведа, защото зъл дух беше овладял войската, но сега същата тая войска иска да се върне обратно там, където й заповядва дългът. Шведите бият шляхтата и духовниците, грабят, потъпкват по-раншните свободи, та няма нищо чудно, че всеки само стиска пестници и поглежда стръвно към сабята.
	— И ние имахме сведения от войската — каза кралят, — тук идваха и тайни пратеници, които ни декларираха всеобщото желание да се върнат към старата си клетва за вярност…
	— И то отговаря на разказаното ни от тоя рицар — каза канцлерът. — Но щом и между полковете обикалят делегации, това е важно; то означава, че плодът е вече узрял, че усилията ни не са били напразни и работата е готова, следователно времето е вече дошло…
	— А Конецполски — каза кралят, — а толкова други, които са на страната на нашественика, гледат го в очите и му се кълнат в своята вярност?
	При тия думи всички замлъкнаха, а кралят внезапно помръкна — и както при скриване на слънцето зад облак веднага мрак покрива целия свят, така потъмня и неговото лице.
	А след малко заговори така:
	— Бог вижда в нашите сърца, че сме готови да тръгнем още днес и че ни задържа не шведската мощ, а нещастното непостоянство на нашия народ, който като Протей* непрекъснато променя външността си. Нима можем да повярваме, че това възвръщане е искрено, че желанието не е измислено, че готовността не е коварна? Нима можем да повярваме на тоя народ, който ни напусна толкова неотдавна и с толкова леко сърце се присъедини към нашественика против собствения си крал, против собственото си отечество, против собствените свободи? Болка ни стиска сърцата и ни е срам заради нашите поданици! Къде историята сочи подобни примери? Кой друг крал е бил изложен на толкова измени и враждебност, кой е бил така изоставен? Припомнете си, благородни панове, че и всред нашата войска, между тия, които са длъжни да пролеят кръвта си за нас, ние не бяхме сигурни за собствената си безопасност и — ужасно е да се каже! — дори за живота си. И ако напуснахме отечеството и бяхме принудени да търсим убежище тук, това не беше поради страх от шведския неприятел, а за да предпазим собствените си граждани, собствените си деца от страшното престъпление на кралеубийство и отцеубийство.
	[* Според гръцката митология морско божество, което многократно променя външността си. — Бел.прев.]
	— Милостиви господарю — викна Кмичиц, — тежко се провини нашият народ, грешен е и с право го наказва Божията ръка, но все пак, в името на Христа, всред тоя народ не се е намерил и ако даде Бог, навеки не ще се намери такъв, който би посмял да вдигне ръка срещу свещената особа на Божия помазаник!
	— Ти не допускаш такова нещо, защото си добър човек — отвърна кралят, — но ние имаме писма и доказателства. Горчиво ни се отплатиха на нас Радживилови за добрините, с които ги бяхме обсипали, и все пак съвестта се е раздвижила у Богуслав, който, макар и изменник, не само не е искал да участва в посегателство срещу нас, но и пръв ни съобщи за него.
	— За какво посегателство? — викна Кмичиц смаян.
	— Той ни донесе — каза кралят, — че се намерил един, който му се предложил за сто златни злоти да ни отвлече и жив или мъртъв да ни предаде на шведите.
	Тръпки полазиха по всички събрани при тия думи на краля, а пан Кмичиц едва успя да измънка въпроса:
	— Кой е бил този?… Кой е бил?…
	— Някой си Кмичиц — отговори кралят.
	Вълна кръв нахлу изведнъж в главата на пан Анджей, в очите му притъмня, той се хвана за главата с ръце и със страшен, обезумял глас викна:
	— Това е лъжа! Княз Богуслав лъже като куче! Милостиви кралю, господарю мой, не вярвай на тоя изменник, той нарочно е направил това, за да опозори врага си, а тебе да уплаши! Кралю мой, господарю!… Той е предател!… Кмичиц не би посмял такова нещо…
	При тия думи пан Анджей се завъртя внезапно на мястото си. Силите му, изтощени от обсадата, подсечени от барутния взрив в голямото оръдие и от изтезанието, на което го беше подложил Куклиновски, го напуснаха съвсем — и той се строполи в безсъзнание пред кралските нозе.
	Вдигнаха го и кралският лекар започна да го свестява в съседната стая. Но събраните големци не можеха да си обяснят защо кралските думи направиха толкова страшно впечатление на младия шляхтич.
	— Или е толкова добродушен, че самото отвращение му подкоси краката, или е някакъв роднина на тоя Кмичиц — каза краковският кастелан.
	— Ще трябва да проверим това — отговори канцлерът Коричински. — Те там, в Литва, са всички роднини, както впрочем и у нас.
	Тогава пан Тизенхауз рече:
	— Милостиви господарю, пазил ме Бог да кажа нещо лошо за тоя шляхтич — но… не бива още да му се вярва прекалено много… Вярно е, че е служил в Ченстохова; хълбокът му е обгорен, което в никой случай не биха направили монасите, защото те като слуги Божи трябва да бъдат милостиви дори към пленниците и предателите, но едно нещо ми се върти непрекъснато в главата и ми бърка на доверието в него… Аз съм го срещал някъде в Литва… Още като момче, на сеймик или на кулиг… не помня…
	— И какво от това? — каза кралят.
	— И той… непрекъснато ми се струва… че не се наричаше Бабинич.
	— Не говори наслуки! — каза кралят. — Млад си и разсеян, та лесно е могло да ти се обърка всичко в главата. Бил той Бабинич или не Бабинич, защо да не му вярваме? Искреността и истината са изписани върху лицето му, а се вижда, че сърцето му е златно. Надали бих вярвал на себе си, щом не трябва да вярвам на такъв войник, който е проливал кръвта си за нас и отечеството.
	— Той заслужава по-голямо доверие, отколкото писмото на княз Богуслав — каза внезапно кралицата — и обръщам внимание на ваши достойнства, че в това писмо може да няма нито капка истина. Може би на биржанските Радживилови много им се ще да паднем духом и лесно може да се предположи, че заедно с това княз Богуслав е искал да закопае някой свой враг и да си остави отворена вратичка за в случай, че щастието се промени.
	— Ако не бях свикнал с това — каза примасът, — че от устата на милостивата ни кралица излизат само мъдрости, аз бих се чудил на проницателността на тия думи, достойни за най-опитния държавник…
	— „…curasque gerens, animosque viriles…“* — прекъсна го тихо свещеник Виджга.
	[* Като поема грижите и има мъжки дух (лат.). — Бел.прев.]
	Насърчена от тия думи, кралицата стана от стола и заговори така:
	— Мене не ми е думата тук за биржанските Радживилови, защото те като еретици лесно послушаха нашепванията на неприятеля на човешкия род; нито за писмото на княз Богуслав, който може би иска да си урежда лични работици… Но най-много ме боли зарад отчаяните думи на краля, мой господар и съпруг, против тоя народ. Защото кой ще го пощади, ако го заклеймява собственият му крал? А все пак, като се огледам по света, напразно питам къде има друг такъв народ, всред който възхвалата на Бога да продължава по стародревен искрен начин и да се засилва все повече… Напразно търся къде има друг народ, в който да цари такава истинска правота; къде има държава, в която никой никога да не е чувал за такива адски богохулства, изтънчени престъпления и никога непримирими омрази, с каквито са пълни чуждите летописи… Нека ми покажат хората, които познават историята на света, друго кралство, където всички крале са умирали от собствената си спокойна смърт. Тук няма ножове и отрова, няма протектори както при англичаните… Вярно е, господарю мой, че тоя народ се провини тежко, че сгреши поради разюзданост и лекомислие… Но кой народ не е грешил никога и къде има друг, който да съзнае толкова бързо вината си, да се разкае и да започне да се поправя? Ето, те вече се опомниха, вече идат при твоето величие, като се бият в гърдите… Вече са готови да пролеят кръвта си за тебе, да дадат живота си, да пожертват богатствата си… И нима ти ще ги отблъснеш? Нима не ще простиш на тия, които съжаляват, не ще ли повярваш на поправилите се и разкаяните?… Не ще ли възвърнеш бащинската обич към децата, които са сгрешили?… Повярвай ми, господарю, защото те вече тъгуват за своята ягелонска* кръв и за твоето бащинско управление… Иди между тях… Аз — аз, жената, не се страхувам от измяна, защото виждам обичта, защото виждам съжалението за греховете, виждам и възстановяването на това кралство, на което ти беше призован след баща си и брат си. Струва ми се, че е невъзможно Бог да погуби тая толкова голяма Жечпосполита, в която гори светлината на истинската вяра. За кратко време Божията справедливост замахна с пръчката си, за да накаже, а не да погуби децата си, и след малко да ги прегърне и утеши с бащинската доброта на небесния Господ. Но ти не ги отхвърляй, кралю, и не се страхувай да се довериш на синовното доброжелателство, защото само така ще може злото да се промени в добро, грижата в надежда, поражението в триумф.
	[* Става дума за ягелонската кралска династия. — Бел.прев.]
	След тия думи кралицата седна още с огън в зениците и развълнувана гръд; всички я гледаха с възхищение, а канцлерът й свещеник Виджга заговори с плътен глас:

	Nulla sors longa est, dolor et voluptas.
	Invicem cedunt.
	Ima permutat brevis hora summis…*

	[* Няма нищо постоянно на света, мъката и насладата се сменят едно след друго. Един кратък миг обръща всичко наопаки (лат.). — Бел.прев.]
	Но никой не го слушаше, защото героичното въодушевление на кралицата се отрази върху всички сърца. Сам кралят скочи с румени петна на пожълтялото си лице и викна:
	— Не съм загубил още кралството си, щом имам такава кралица!… Нека бъде нейната воля, защото тя говори с пророческо вдъхновение. Колкото по-скоро тръгна и се намеря inter regna*, толкова по-добре!…
	[* В границата на кралството (лат.). — Бел.прев.]
	След тия му думи примасът се обади с наблягане:
	— Не искам да възразявам срещу волята на ваши милостиви величества, нито да ви отклонявам от решението, в което има риск, но може да бъде и спасение. Все пак смятам за разумно да се съберем още веднъж в Ополе, където се намират повечето от сенаторите, и там да изслушаме мнението на събраните, които биха могли още по-добре и нашироко да изяснят и обсъдят тая работа.
	— Тогава към Ополе! — викна кралят. — А след това на път… и каквото Бог даде!
	— Бог ще даде щастливо завръщане и победа! — каза кралицата.
	— Амин! — каза примасът.


	Пета глава

	Пан Анджей се мяташе като ранена дива котка в своята странноприемница. Пъкленото отмъщение на Богуслав Радживил го бе довело почти до лудост. Не стига, че тоя княз се беше изтръгнал от ръцете му, че беше избил хората му, него самия едва не лиши от живот, но на всичко отгоре го бе покрил с такъв позор, под какъвто не беше стенал не само никой от неговия род, но и никой поляк откак свят светува.
	Затова имаше моменти, когато Кмичиц искаше да се откаже от всичко: от славата, която се откриваше пред него, от службата при краля и да полети, за да си отмъсти на тоя магнат, когото би искал да изяде с парцалите.
	Но, от друга страна, въпреки цялата си ярост и буря в главата той разбираше, че докато князът е жив, не ще избегне отмъщението, а най-добрият начин, единственият път, за да го опровергае и да докаже цялата отвратителност на обвинението, е именно службата при краля, понеже чрез нея би могъл да покаже пред целия свят, че не само не е възнамерявал да вдигне ръка срещу свещената особа, но че всред цялата шляхта в Кралството и Литва кралят не би могъл да намери по-верен слуга от Кмичиц.
	Въпреки това той скърцаше със зъби, кипеше като врелец, късаше си дрехите и дълго, дълго не можеше да се успокои. Наслаждаваше се от мисълта за отмъщение. Отново виждаше княза в ръцете си; заклеваше се в паметта на баща си, че трябва да го пипне, макар за това да го чакат изтезания и смърт. И макар че княз Богуслав беше могъщ господар, когото мъчно можеше да засегне не само отмъщението на простия шляхтич, но и на краля, все пак, ако той познаваше по-добре тази невъздържана душа, не би спал спокойно и много пъти би затреперал пред неговите закани.
	А пък пан Анджей още не знаеше, че князът не само го беше покрил с позор и не само го бе лишил от слава.
	От друга страна, кралят, който веднага безкрайно обикна младия юнак, още същия ден го повика чрез пан Луговски, а на следния ден му поръча да го придружи до Ополе, където на общо събрание на сенаторите щеше да се обсъжда въпросът за завръщането на краля в отечеството. Имаше какво да се обсъжда: коронният маршал беше изпратил второ писмо, с което съобщаваше, че всичко в страната е готово за всеобща война, и настояваше за бързо завръщане. Освен това се беше пръснала вест за някакъв съюз на шляхтата и войската за защита на краля и отечеството, за който наистина отдавна се мислеше в страната, но както се разбра после, бе създаден малко по-късно под името титовецка конфедерация.
	Засега обаче всички умове бяха необикновено заети от тия вести и веднага след тържествената литургия отидоха на тайно съвещание, на което бе допуснат и Кмичиц по нареждане на краля и като човек, който носеше новини от Ченстохова.
	И така, започнаха да обсъждат дали завръщането трябва да стане веднага или е по-добре да се отложи до момента, когато войската напусне шведа не само на думи, но и на дело.
	Ян Казимеж сложи край на тия обсъждания, като каза:
	— Ваши достойнства, нека не се съвещаваме дали да се завърнем в отечеството или е по-добре това да отложим още, защото по това аз вече се съвещавах с Бога и пресветата Дева… Затова заявявам на ваши достойнства, че каквото и да ни се случи, ние неотложно тръгваме тия дни… А вие, ваши достойнства, напрегнете умовете си и не скъпете съвети как да осъществим най-безопасно и най-добре това ни завръщане.
	Мненията бяха най-различни. Едни казваха, че не бива да се вярва много на коронния маршал, който вече бе проявил веднъж колебание и неподчинение, като отнесе короната в Любовля, вместо да изпълни кралската заповед, и я предаде на съхранение у германския император. „Тоя пан (казваха) е много тщеславен и амбициозен, а когато кралската особа се намери в неговия замък, кой знае какво ще предприеме, какво ще поиска за своите услуги и дали не ще пожелае да грабне цялата власт в ръцете си, за да бъде над всички и да е протектор не само над цялата страна, но и над величеството.“
	Затова те съветваха краля да изчака оттеглянето на шведите от Ченстохова и да отиде там, защото оттам се е изляла милостта и възраждането върху страната. Но други изразяваха по-различно мнение.
	— Шведите още са пред Ченстохова и при все че по Божия милост не ще превземат тая крепост, свободни пътища няма. Всички околности там са в шведски ръце. Неприятелят се намира в Кшепице, във Велун, в Краков, край границата също има значителни сили. А в планините, на унгарската граница, където се намира Любовля, няма други войски освен войските на маршала и досега шведите не са отивали натам, понеже нямат за това достатъчно хора или смелост. При това от Любовля е по-близо до Рус, която не е заета от неприятеля, до Лвов, който не е престанал да бъде верен на краля, и до татарите, които според съобщенията идват в помощ на краля и там именно чакат кралското решение.
	— Qoud attinet* пан маршала (казваше краковският епископ), амбицията му вече ще бъде задоволена с това, че пръв ще посрещне краля в своето Списко староство и пръв ще го обгради с грижите си. Властта ще си остане в ръцете на краля, а маршалът ще се задоволи от самата надежда, че ще окаже толкова големи услуги; а ако пожелае да надвиши всички със своята вярност, независимо дали тази вярност ще се дължи на неговата амбиция или на обичта към владетеля и отечеството, негово величество и в единия, и в другия случай ще има значителна полза.
	[* Що се отнася до (лат.). — Бел.прев.]
	Това мнение на благородния и опитен епископ се стори най-основателно; затова решиха, че кралят ще тръгне през планините за Любовля, а оттам за Лвов или закъдето наложат обстоятелствата.
	Съвещаваха се също така и за деня на тръгването, но ленчицкият воевода, който току-що се беше завърнал от императора, при когото бе пратен за помощ, забеляза, че е по-добре да не се определя точна дата и решението за това да се остави лично на краля, за да не се разпространи новината и неприятелят да бъде предупреден. Реши се само, че кралят ще тръгне с триста души избрани драгуни под командването на пан Тизенхауз, който, макар и млад, имаше вече реномето на голям воин.
	Но не по-малко важна беше втората част от съвещанието, на която по всеобщо съгласие се реши, че след като кралят се върне в страната, цялата власт и ръководенето на войната ще мине в негови ръце и шляхтата, войската и хетманите ще го слушат за всичко. Говори се също така за бъдещето и се привеждаха причините на тия внезапни бедствия, които за толкова кратко време бяха залели като поток цялата страна. И самият примас не сочеше друга причина за това освен безредието, липсата на послушание и крайното незачитане на кралската власт и величие.
	Слушаха го всред дълбоко мълчание, защото всеки разбираше, че тук става дума за съдбата на Жечпосполита и за големи, небивали досега в нея промени, които биха могли да възстановят някогашната и мощ и които отдавна се желаеха преди всичко от мъдрата и обикнала второто си отечество кралица.
	И така от устата на достойния княз на църквата се изливаха слова като мълнии, а душите на слушателите се отваряха за истината, както цветята се отварят за слънцето.
	— Аз не възразявам срещу стародавните свободи — говореше примасът, — но срещу оная слободия, която погубва отечеството със собствените ни ръце… Наистина забрави се вече в тая страна разликата между свобода и слободия и ето, както прекалената наслада завършва със страдания, така разюзданата свобода завърши с робство. До какво умопобъркване стигнахте вие, граждани на тая великолепна Жечпосполита, та само тоя между вас минава за защитник на свободата, който вдига шум, разтурва сеймове и се противопоставя на величеството не тогава, когато е необходимо, а тогава, когато това величество мисли за спасението на отечеството. В нашата съкровищница се вижда дъното на ковчега, неплатеният войник търси при неприятеля заплата; сеймовете, едничката опора на тая Жечпосполита, се разотиват, без да свършат нищо, защото един размирник, един лош гражданин може да пресече съвещанията за свой личен интерес. Каква е тая свобода, която дава възможност на един да пречи на всички?… Нима такава свобода за едного не е робство за всички? И докъде стигнахте при използването, какви вкусни плодове даде тя?… Ето, един слаб неприятел, на когото нашите деди са нанасяли толкова великолепни победи, сега „sicut fulgur exit ab occidente et paret usque ad orientem“*. Никой не му се възпротиви, предатели еретици му помогнаха и той превзе всичко, преследва вярата, безчести черквите, а когато предявявате пред него вашите права за свободи, той ви показва меча си!… Ето докъде я докараха вашите сеймики, вашето вето, вашата слободия, вашето противопоставяне на всяка крачка на величеството!… Краля, естествения защитник на отечеството, направихте най-напред безсилен, а после започнахте да се оплаквате, че не ви бранел!… Не искахте своето управление, а сега ви управлява неприятелят… И кой, питам аз, може да ни спаси от това падение, кой може да възвърне някогашния блясък на Жечпосполита, ако не тоя, който веднъж вече жертва здраве и удобства, когато страната беше разкъсвана от нещастната вътрешна война с казаците; който излагаше на такава опасност свещената си личност, на каквато никой монарх в наше време не се е подлагал; който при Зборов, при Берестечко и при Жванец се биеше като прост войник и понасяше лишения и несгоди, неприсъщи за кралското му достойнство… На него трябва да се поверим сега, в негови ръце по примера на древните римляни ще трябва да възложим диктатура, а ние самите да се съвещаваме как в бъдеще да спасим отечеството от вътрешния неприятел, от развалата, слободията, безредието и недисциплинираността и как да възстановим необходимия авторитет на правителството и величеството!…
	[* Като светкавица се явява от запад и преминава чак до изток (лат.). — Бел.прев.]
	Така говореше примасът, а бедите и опитът от последно време дотолкова бяха преродили слушателите, та никой не протестираше, понеже всички виждаха ясно, че или кралската власт трябва да бъде засилена, или Жечпосполита ще загине неизбежно. И започнаха да се правят различни предложения как ще може най-добре да се осъществят съветите на примаса, а кралицата и кралят ги слушаха жадно и с радост, особено кралицата, която отдавна работеше усилено за въвеждането на ред в Жечпосполита.
	Ето защо кралят се връщаше весел и доволен в Глогова, там събра в стаята си няколко доверени офицери, между тях и Кмичиц, и им каза:
	— Аз вече бързам и ме пари престоят на тая земя; бих искал да тръгна още утре, затова ви повиках, ваши милости, да обмислите като военни и опитни хора как можем да побързаме. Няма защо да губим време, щом нашето присъствие може значително да ускори всеобщата война.
	— Разбира се — каза пан Луговски, — щом е такава волята на ваше кралско величество, защо да протакаваме? Колкото по-скоро, толкова по-добре!
	— Докато работата не се разчуе и неприятелят не удвои бдителността си — добави полковник Волф.
	— Неприятелят вече е нащрек и доколкото е могъл, е заел пътищата — каза Кмичиц.
	— Как така? — попита кралят.
	— Милостиви господарю, възнамеряваното завръщане на ваше кралско величество не е новост за шведите! Едва ли не всеки ден по цяла Жечпосполита се пръска слух, че ваше кралско величество е вече на път или е вече inter regna. Затова е необходимо да се прояви най-голяма предпазливост и да се промъкнете тайно през теснините, защото по пътищата дебнат разезди на Дъглас.
	— Най-добрата предпазливост са триста верни саби — каза пан Тизенхауз, като гледаше Кмичиц, — а щом милостивият господар поверява на мене командването им, аз ще го преведа здрав и читав дори по телата на Дъгласовите разезди.
	— Ще го преведеш, ваша милост, ако срещнеш триста, да кажем, шестстотин или хиляда души, но какво ще стане, ако попаднеш на по-голяма сила, която дебне в засада?
	— Казах триста — отвърна Тизенхауз, — защото се говори за триста. Ако обаче това е малко, тогава можем да се погрижим за петстотин, а и повече.
	— Да пази Бог! Колкото групата е по-голяма, толкова повече ще се говори за нея! — каза Кмичиц.
	— О! Аз мисля, че коронният маршал ще излезе да ни посрещне със своите хоронгви — намеси се кралят.
	— Маршалът няма да излезе — отговори Кмичиц, — понеже не ще знае нито деня, нито часа, па дори и да знаеше, по пътя могат да се случат някои забавяния както обикновено, мъчно може да се предвиди всичко.
	— Войник, истински войник говори това! — каза кралят. — Вижда се, че войната не е чужда на ваша милост.
	Кмичиц се усмихна, защото си спомни за нападенията си срещу Ховански. Кой по-добре от него разбираше тия неща! Кому би трябвало да се повери превеждането на краля?
	Но изглежда, че пан Тизенхауз беше на по-друго мнение от краля, защото смръщи вежди и каза кисело на Кмичиц:
	— Тогава чакаме опитния съвет на ваша милост…
	Кмичиц долови неприязън във въпроса, затова впи зеници в Тизенхауз и отговори:
	— По мое мнение, колкото групата е по-малка, толкова по-лесно ще се промъкнем.
	— Тогава как трябва да бъде?
	— Милостиви господарю! — каза Кмичиц. — Ваше кралско величество ще постъпи, както желае, но моят разум ме учи така: нека пан Тизенхауз тръгне напред с драгуните и нарочно да разгласява, че води краля, за да привлече неприятеля към себе си. Негова работа е какво ще прави, за да се измъкне здрав и читав от клопката. А ние с малка група заедно с ваше кралско величество ще тръгнем един-два дена след него и когато вниманието на неприятеля се насочи на друга страна, ще можем лесно да се промъкнем чак в Любовля.
	Кралят започна да ръкопляска от въодушевление.
	— Бог ни е изпратил това войниче! — викна той. — Соломон не би посъветвал по-добре! Изцяло гласувам за това мнение и ще стане така! Ще ловят краля между драгуните, а кралят ще мине под носа им. За Бога, не може да има нищо по-добро!
	— Ваше величество! Това е шега!… — извика Тизенхауз.
	— Войнишка шега! — отговори кралят. — Най-сетне да става каквото ще, няма да се откажа от това!
	Очите на Кмичиц светнаха от радост, че се наложи неговото мнение, но Тизенхауз скочи от мястото си.
	— Милостиви господарю! — каза той. — Отказвам се от командването на драгуните. Нека ги предвожда някой друг!
	— Защо? — попита кралят.
	— Защото, милостиви господарю, ако тръгнеш без защита, изложен на играта на съдбата, на всички гибелни опасности, каквито могат да се случат, аз желая да бъда при твоята особа, да излагам гърдите си за тебе и при нужда да загина.
	— Благодарим за искреното желание — отговори Ян Казимеж, — но ти се успокой, понеже тъкмо по този начин, както съветва Бабинич, най-малко ще бъдем изложени на опасност.
	— Каквото съветва пан… Бабинич, или както му е там името, нека го взема на своя отговорност! Може би има някакъв интерес ваше кралско величество да се загуби из планините без защита… Аз вземам за свидетели Бога и насъбраните тук офицери, че съм отклонявал ваше величество от сърце!
	Едва свършил да говори, и Кмичиц скочи, застана лице срещу лице пред Тизенхауз и попита:
	— Какво разбираш под тия думи, ваша милост?
	Но Тизенхауз го измери гордо с очи от глава до пети.
	— Не протягай към мене глава, шляхтиче, защото няма да ме достигнеш!
	А на това Кмичиц отговори вече със светкавици в очите:
	— Не се знае за кого това би било много високо, ако…
	— Ако какво? — попита Тизенхауз, като го гледаше пронизително.
	— Протягал съм и към по-високи от ваша милост!
	Тизенхауз се засмя.
	— А къде си ги търсил, ваша милост!
	— Млъкнете! — каза внезапно кралят и смръщи вежди. — Не ми започвайте тук разправии!…
	На всички, които го заобикаляха, Ян Казимеж правеше толкова силно впечатление на сериозен човек, та двамата младежи замлъкнаха и се смутиха, щом си дадоха сметка, че в присъствието на краля от устата им бяха излезли такива необмислени думи.
	А кралят каза:
	— Никой няма право да се държи високомерно към тоя рицар, който е пръснал грамадното оръдие на шведите и се е измъкнал от ръцете им, дори баща му да е живял на село; впрочем виждам, че не е така, защото човек лесно може да познае птицата по перата, а кръвта по действията. Престанете да се обиждате. (Тук кралят се обърна към Тизенхауз.) Ти искаш да останеш при нашата особа. Това не мога да ти откажа. Драгуните ще предвожда Волф или Денхоф. Но и Бабинич ще остане и ще последваме съвета му, защото ни хареса.
	— Аз си умивам ръцете! — каза Тизенхауз.
	— Само запазете тайна. Нека драгуните да тръгнат днес за Рачибож… И в същото време да се разгласи най-широко, че и ние се намираме между тях… А после бъдете готови, защото не знаете нито деня, нито часа… Тизенхауз! Иди и издай заповед на капитана на драгуните.
	Тизенхауз излезе, като чупеше ръце от гняв и скръб, а след него се разотидоха и другите офицери.
	Същия ден по цяла Глогова гръмна вестта, че негово величество крал Ян Казимеж е тръгнал вече за Жечпосполита. Дори мнозина от знатните сенатори мислеха, че това наистина е станало. Нарочно разпратени куриери отнесоха новината в Ополе и към граничните пътища.
	Тизенхауз, макар да заяви, че си умива ръцете, не се призна за победен, а понеже като доверен кралски придворен имаше постоянен достъп при особата на монарха, още същия ден, веднага пред заминаването на драгуните, се изправи пред лицето на Ян Казимеж или по-скоро пред краля и кралицата, защото там беше и Мария Людвика.
	— Дойдох за заповеди — каза той, — кога тръгваме?
	— Вдругиден преди разсъмване — каза кралят.
	— Много хора ли ще бъдем?
	— Ще дойдеш ти, Бабинич, Луговски с войници. Сандомежкият кастелан също така тръгва с мене; помолих го да вземе колкото може по-малко хора, но без петнайсетина души няма да мине; това са сигурни и опитни конници. Освен това негово преосвещенство нунцият също така иска да ме придружава, а присъствието му ще придаде авторитет на делото и ще раздвижи всички верни на истинската църква. Поради това той не се колебае да изложи на риск свещената си особа. Ти гледай да не бъдат повече от четирийсет конници, защото така съветваше Бабинич.
	— Милостиви господарю! — каза Тизенхауз.
	— Какво искаш още?
	— На колене моля за още една милост. Станалото — станало… Драгуните заминаха… Ще тръгнем без защита… и първият разезд от няколко десетки конници може да ни плени. Нека ваше кралско величество погледне благосклонно на молбата на своя слуга, чиято вярност Бог вижда, и нека не вярва във всичко на тоя шляхтич. Той е ловък човек, щом успя за толкова късо време да спечели сърцето и благоволението на ваше кралско величество, но…
	— Нима вече му завиждаш? — прекъсна го кралят.
	— Не му завиждам, милостиви господарю, дори не желая решително да го подозирам в измяна, но съм готов да се закълна, че той не се казва Бабинич. Защо тогава крие истинското си име? Защо някак си няма желание да говори какво е правил преди обсадата на Ченстохова? Защо най-сетне толкова настояваше драгуните да тръгнат напред, а ваше кралско величество да пътува без ескорт?
	Кралят се позамисли малко и току започна да издува уста по свой обичай.
	— Ако е въпрос за някакъв заговор с шведите — каза той най-сетне, — какво значат триста драгуни! Каква сила представляват те и какво прикритие?… Тоя Бабинич би могъл само да даде знак на шведите да поставят по пътищата неколкостотин души пехота и тогава биха ни хванали като в мрежа. Но ти помисли дали може да става дума за предателство. Най-напред той би трябвало да знае датата на тръгването ни и да има време да предупреди шведите в Краков, а как може да стане това, щом вдругиден тръгваме? Той не можеше да отгатне и дали ще последваме съвета му, защото бихме могли да послушаме тебе или другите… Та нали отначало беше решено да тръгнем заедно с драгуните, така че, ако той е искал да се споразумява с шведите, това именно отделно тръгване би му объркало сметките, тъй като би бил принуден отново да праща куриери и да предупреждава. Всичко това са неопровержими основания. Най-сетне той съвсем не настояваше на своето мнение, както казваш, а само излагаше, както и другите, онова, което му се струваше най-добро. Не, не! Искреност гледа от очите на тоя шляхтич, а изгореният хълбок свидетелства, че той е готов да не обръща внимание и на изтезанията.
	— Негово кралско величество има право — каза кралицата внезапно, — това са неопровержими основания, а съветът беше добър и е добър.
	Тизенхауз знаеше от опит, че когато кралицата каже своето мнение, напразно човек би апелирал пред краля — толкова Ян Казимеж вярваше в нейната проницателност и разум. И сега младият човек мислеше само как кралят да прояви нужната бдителност.
	— Не е моя работа да възразявам на ваши величества — отговори той. — Ако обаче ще трябва да тръгнем вдругиден, нека Бабинич да не знае това чак до часа на тръгването.
	— Това може! — отвърна кралят.
	— А по пътя вече аз ще го имам под око и ако — не дай боже — стане нещо, няма да се отърве жив от ръцете ми!
	— Не ще има нужда — каза кралицата. — Слушай, ваша милост: не ти ще пазиш краля от нещо лошо по пътя, от предателства и от неприятелските клопки, нито Бабинич, нито драгуните, нито някаква земна сила, а Божието провидение, чието око е непрекъснато обърнато към пастирите на народите и Божиите помазаници. То именно ще го пази, то ще го запази и ще го отведе щастливо, а в случай на нужда ще му изпрати такава помощ, каквато вие дори не можете да помислите, вие, които вярвате само в земните сили.
	— Ваше величество кралице! — отговори Тизенхауз. — И аз вярвам, че без волята Божия на никого не ще падне косъм от главата, но че поради грижа за кралската особа се страхувам от изменници, това не е грях.
	Мария Людвика се усмихна милостиво.
	— Но твърде прибързано съдиш и с това хвърляш позор върху цял един народ, в който, както каза същият този Бабинич, още не се е намерил някой да вдигне ръка срещу собствения си крал… Затова нека не ти се вижда чудно, че след такова отстъпване от нас, след такова нарушаване на клетвата за вярност, която изпитахме двамата с милостивия крал, аз казвам, че никой още не се е осмелил на такава простъпка, дори от тия, които и днес още служат на шведите.
	— А писмото на княз Богуслав, милостива кралице?
	— Писмото е лъжливо! — каза кралицата решително. — Ако има някой човек в Жечпосполита, който е готов да предаде дори краля, това може да бъде именно княз Богуслав, защото той само по име принадлежи към тоя народ.
	— С две думи, не обвинявай Бабинич — каза кралят, — тъй като, що се отнася и до неговото име, нещо трябва да ти се е объркало в главата. Пък и той би могъл да бъде разпитан, но как да му кажеш тук? Как да го попиташ: „Ако не се казваш Бабинич, тогава, как се казваш?“ Един честен човек може силно да го заболи от такъв въпрос, а аз залагам главата си, че той е честен човек.
	— Не бих искал, милостиви господарю, да се убедя в неговата честност срещу такава цена.
	— Добре, добре! Ние ти благодарим за твоята грижливост. Утрешния ден ще прекараме в молитва и покаяние, а вдругиден на път! На път!
	Тизенхауз се оттегли с въздишка и още същия ден започна при най-голяма тайна да подготвя заминаването. Дори не всички сановници, които щяха да придружават краля, бяха уведомени за времето. Само на прислугата бе казано конете да бъдат готови, защото всеки ден могат да тръгнат с господарите за Рачибож.
	Целия следващ ден кралят не се показа никъде, дори в черквата, но пък у дома си лежа до късна нощ ничком на земята с разперени ръце, като постеше и молеше царя на царете да му помогне не за него, а за Жечпосполита.
	Мария Людвика също така се молеше заедно с девойките.
	Най-сетне нощта подкрепи силите на отрудените и когато още в тъмно камбаната на глоговската черква призова за утринна, удари и часът на сбогуването.


	Шеста глава

	Преминаха през Рачибож, където само нахраниха конете. Никой не позна краля, никой не прояви интерес към групата, вниманието на всички беше заето от неотдавнашното преминаване на драгуните, между които, според всеобщото мнение, се намирал полският монарх.
	Тая група обаче възлизаше на около петдесет конници, защото кралят беше придружен от няколко сановници, петима епископи, а между другите и нунцият се бе решил да дели с тях мъчнотиите на опасната експедиция. В границите на империята обаче пътят не представляваше никаква опасност. В Одерберг, недалече от вливането на Олша в Одра, навлязоха в територията на Моравия.
	Денят беше мрачен и валеше толкова обилен сняг, че пътят не можеше да се види на двайсетина крачки напред. Но кралят беше весел и обзет от хубави мисли, тъй като се случи нещо, което всички сметнаха за най-благоприятно знамение и тогавашните историци не изпуснаха да го запишат дори в летописите. При самото тръгване на краля от Глогова пред коня му се появи една съвсем бяла птичка, която започна да се вие в кръг, да се издига понякога нагоре, понякога да се спуска над самата глава на монарха, като чуруликаше и цвърчеше радостно. Спомниха си, че подобна птичка, само че черна, се беше въртяла над краля, когато напускаше Варшава, за да избяга от шведите.
	А тая бяла птичка по големина и форма съвсем приличаше на ластовичка и това събуди още по-голямо удивление, понеже беше дълбока зима и ластовичките още не мислеха за завръщане. Всички обаче се зарадваха, а кралят през първите дни не говореше за нищо друго и виждаше бъдещето си най-розово. Също така още в началото на пътя се разбра колко добър беше съветът на Кмичиц да се пътува отделно от драгуните. Навсякъде из Моравия разказваха за неотдавнашното преминаване на полския крал. Някои твърдяха, че го видели със собствените си очи, целият в броня, с меч в ръка и корона на главата. Също така се носеха разни слухове за войската, която водел със себе си, и изобщо преувеличаваха до приказни размери броя на драгуните. Имаше и такива, които бяха видели около десет хиляди, та не могли да дочакат края на редиците, на конете, хората, хоронгвите.
	— Сигурно — разправяха — шведите ще им препречат пътя, но не се знае дали ще преодолеят такава сила.
	— Е какво? — питаше кралят Тизенхауз. — Нямаше ли право Бабинич?
	— Още не сме стигнали в Любовля, милостиви господарю — отговори младият магнат.
	А Бабинич беше доволен от себе си и от пътуването. Заедно с тримата Кемличи той обикновено яздеше напред пред кралската свита и разузнаваше пътя; понякога пътуваше заедно с всички и забавляваше краля с разкази за отделни случки от обсадата на Ченстохова, което никога не омръзваше на Ян Казимеж. И почти с всеки изтекъл час тоя весел, смел, подобен на млад орел юнак се харесваше все повече на краля. Времето си монархът прекарваше ту в молитва, ту в набожен размисъл за вечния живот, ту в разговори за бъдещата война и за очакваната помощ от императора, ту най-сетне в наблюдаване на рицарските забави, с които придружаващите го войници се мъчеха да съкратят времето на пътуването. Защото Ян Казимеж по природа лесно преминаваше от сериозно настроение почти в лекомислие и от тежка работа към развлечения и на тях се отдаваше с цялата си душа, когато му дойдеше времето, сякаш никога не го е притискала никаква грижа, никаква неприятност.
	Тогава войниците се проявяваха кой с каквото можеше, младите Козма и Дамян Кемлич забавляваха краля с грамадните и несръчни фигури, те трошеха подкови като тръстики, а той беше заповядал да им дават по талер за всяка строшена подкова, при все че кесиите бяха доста празни, защото всички пари, дори скъпоценностите и личното имущество на кралицата бяха отишли за войската.
	Пан Анджей се проявяваше с хвърляне на тежка бойна секира, която мяташе така силно нагоре, че почти не се виждаше, а той се затичваше с коня и я хващаше във въздуха за дръжката. При тая гледка кралят чак ръкопляскаше.
	— Виждал съм как правеше това пан Слушка, брат на пани Раджейовска — казваше кралят, — но той не я хвърляше дори на половината от тая височина.
	— У нас, в Литва, това е обикновено нещо — отговори пан Анджей, — а когато човек се упражнява още от детинство, постига и сръчност.
	— Откъде имаш тая черта през лицето? — попита веднъж кралят, като показа белега на Кмичиц. — Добре те е ударил някой със сабя.
	— Това не е от сабя, милостиви господарю, а от куршум. Стреляха в мене от упор.
	— Неприятел или свой?
	— Свой, но неприятел, когото пак ще повикам да си видим сметките, а докато не стане това, не желая да говоря за тая работа.
	— Толкова ли си заядлив?
	— Аз съвсем не съм заядлив, милостиви господарю, на главата си имам още по-дълбок белег от сабя, през който за малко не излезе душата ми, но понеже ми го направи благороден човек, към него не храня никаква омраза.
	При тия думи Кмичиц свали шапката си и показа на краля дълбоката бразда, чиито белезникави ръбове се виждаха много добре.
	— Не се срамувам от тая рана — каза той, — защото ми я нанесе такъв майстор, какъвто няма втори в Жечпосполита.
	— А кой е такъв майстор?
	— Пан Володиовски.
	— За Бога! Та аз го познавам. Той показа чудеса при Збараж. А после бях на сватбата на неговия другар Скшетуски, който пръв ни донесе новини от обсадения Збараж. Това са големи рицари! А с тях беше и трети; него цялата войска славеше като ненадминат рицар. Един дебел шляхтич и толкова забавен, че на сватбата за малко не си скъсахме червата от смях.
	— Това е пан Заглоба, отгатнах! — каза Кмичиц. — Той не е само храбър човек, но и пълен с най-удивителни хитрости.
	— Не знаеш ли какво правят сега те?
	— Володиовски командваше драгуните на княза вилненски воевода.
	Кралят се намуси.
	— И сега служи на шведите заедно с княза воевода?
	— Той ли? На шведите? Той е при пан Сапеха. Сам видях как след измяната на княза воевода захвърли жезъла си в краката му.
	— О, той е достоен войник! — отговори кралят. — От пан Сапеха получихме съобщение от Тикочин, където е обсадил княза воевода. Да му даде Бог щастие! Ако всички приличаха на него, шведският неприятел вече щеше да съжалява за своята акция.
	Тук Тизенхауз, който бе слушал целия разговор, попита внезапно:
	— Значи, ваша милост, си бил у Радживил в Кейдани?
	Кмичиц се смути леко и започна да подхвърля своята бойна секира.
	— Бил съм.
	— Остави секирата на мира — продължи Тизенхауз. — А какво си правил в княжеския двор?
	— Бях гост — отговори пан Кмичиц нетърпеливо — и ядох хляба на княза, докато ми се втърси след измяната му.
	— А защо не отиде при пан Сапеха с другите благородни войници?
	— Защото бях дал обет да отида в Ченстохова, което можеш лесно да разбереш, ваша милост, като ти кажа, че нашата Остра брама* беше окупирана от септентрионите.
	[* Една от крепостните врати на град Вилно, над която има параклис също с чудотворна икона на св. Богородица. — Бел.прев.]
	Пан Тизенхауз започна да върти глава и да цъка така, че то обърна вниманието на краля, който също загледа изпитателно Кмичиц.
	А той, загубил търпение, се обърна към Тизенхауз и каза:
	— Ваша милост пане! Защо аз не те разпитвам къде си бил и какво си правил?
	— Разпитвай ме, ваша милост — отговори Тизенхауз. — Аз нямам какво да крия.
	— Аз пък не съм изправен пред съд, а ако се изправя някога, не ти, ваша милост, ще бъдеш мой съдия. Затова остави ме на мира, за да не загубя търпение.
	След тия думи той хвърли така силно секирата си нагоре, че тя чак се смали във висините, а кралят повдигна очи след нея и в този момент вече не мислеше за нищо друго освен за това, дали Бабинич ще успее да я хване във въздуха или не…
	Бабинич пришпори коня, полетя и я хвана.
	Но същата тая вечер Тизенхауз каза на краля:
	— Милостиви господарю, тоя шляхтич ми харесва все по-малко!…
	— А на мене все повече! — каза кралят и изду уста.
	— Чух днес как един от хората му го нарече полковник, а той само го изгледа заплашително и оня веднага се сконфузи. Тук има нещо!
	— И на мене ми се струва понякога — каза кралят, — че той не иска да приказва всичко, но това е негова работа.
	— Не, милостиви господарю! — извика Тизенхауз рязко. — Това не е негова работа, това е наша работа и на цяла Жечпосполита… Защото, ако той е някой продажник, който подготвя гибелта или пленничеството на ваше кралско величество, тогава заедно с ваше кралско величество ще загинат всички ония, които в тоя момент вдигат оръжие, ще загине цяла Жечпосполита, понеже само ти, милостиви господарю, можеш да я спасиш.
	— Тогава утре аз сам ще го разпитам.
	— Дано да съм лъжлив пророк, но в очите му не виждам нищо добро. Той е много ловък, много смел, прекалено решителен, а такива хора са готови на всичко.
	Кралят се обезпокои.
	На другия ден, когато тръгнаха на път, той кимна на Кмичиц да се приближи до него.
	— Ти къде си бил полковник? — попита кралят внезапно. Настана кратко мълчание.
	Кмичиц се бореше със себе си; пареше го желанието да скочи от коня, да падне пред нозете на краля и веднъж завинаги да каже цялата истина.
	Но после с ужас помисли колко страшно впечатление ще направи името Кмичиц, особено след писмото на княз Богуслав Радживил.
	Как ще успее той, някога дясна ръка на княза вилненски воевода, той, благодарение на когото Радживил взе връх, като му помогна да разбие непокорните хоронгви, който му сътрудничеше в измяната, как ще успее той, заподозреният и обвиненият в най-страшното престъпление, в посегателство срещу кралската особа, сега да убеди краля, епископите и сенаторите, че се е поправил, че се е преродил и с кръвта си е изкупил своите грехове?… С какво ще потвърди искрената си добронамереност, какви доказателства може да представи освен голи думи?…
	Старите провинения го преследваха постоянно и неумолимо, както заядливи кучета преследват дивеча в горските дебри.
	Затова той реши да мълчи.
	Но едновременно чувстваше неизразимо отвращение от увъртанията. Нима трябваше да хвърли прах в очите и да лъже с измислени истории тоя владетел, когото обичаше от цялата си душа?
	Чувстваше, че не ще има сили за това.
	И след като помисли малко, започна така:
	— Милостиви кралю! Ще дойде време, може би наскоро, когато ще мога да разкрия цялата си душа пред ваше кралско величество като пред свещеник на изповед… Но желая преди това да говорят за мене, за искрените ми желания, за верността и за любовта ми към короната не голи думи, а някакви дела. Грешил съм, милостиви господарю, грешил съм срещу тебе и отечеството, а малко още съм направил за изкупването на греховете си, затова търся такава служба, в която лесно да намеря поправяне. Кой не е грешил най-после? Кой в цялата тая Жечпосполита не трябва да си посипе главата с пепел? Може би аз съм се провинил повече от другите, но и пръв се опомних… Не питай, милостиви господарю, за нищо, докато сегашната ми служба не те убеди какъв съм; не питай, защото не мога да кажа нищо, за да не си затворя пътя към спасението; защото Бог и пресветата Дева, нашата царица, са ми свидетели, че не лъжа, че съм готов да пролея и последната си капка кръв за тебе…
	Тук очите на пан Анджей се овлажниха и такава искреност и скръб осветиха лицето му, че то го защитаваше още по-силно от думите.
	— Бог вижда моите намерения — продължаваше той — и ще ми ги признае на страшния съд… Но ако ти, милостиви господарю, не ми вярваш, тогава прогони ме, отдалечи ме от своята особа. Аз ще тръгна наблизо подир тебе, че да дойда в някой тежък момент, макар и без да бъда викан, и да сложа главата си за тебе! Тогава, милостиви господарю, ще повярваш, че не съм предател, но един от ония слуги, каквито нямаш много дори между тия, които хвърлят подозрения върху другите.
	— Аз ти вярвам и днес — отговори кралят. — Остани както досега при нашата особа, защото предателството не говори така.
	— Благодаря на ваше кралско величество! — каза Кмичиц. Той задържа малко коня и се оттегли между последните редици на свитата.
	Но Тизенхауз не се ограничи да изказва своите подозрения само пред краля, затова всички започнаха да гледат Кмичиц накриво. Когато той се приближаваше, по-високите разговори прекъсваха и започваха шепнения. Следяха всяко негово движение, преценяваха всяка дума. Пан Анджей забеляза това и се почувства зле между тия хора.
	Дори кралят, при все че не беше вдигнал доверието си от него, вече не го гледаше с онова весело лице както по-рано. И младият юнак загуби настроение, помръкна, скръб и горчивина овладяха сърцето му. По-рано беше свикнал да язди напред между първите, сега се влачеше на неколкостотин крачки зад кавалкадата с наведена глава и с мрачни мисли в нея.
	Но най-сетне пред конниците започнаха да се белеят Карпатите. Снегове бяха покрили склоновете им, облаци простираха натежалите си тела по върховете, а когато се случеше хубава вечер, тогава при залеза тия планини обличаха огнени одеяния и от тях се излъчваха силни блясъци, докато не загаснеха в мрака, който обгръщаше целия свят. Кмичиц гледаше тия чудеса на природата, които никога досега през живота си не беше виждал, и при все че беше много унил, от възхищение забрави грижите си.
	С всеки изтекъл ден тия великани ставаха все по-големи, по-могъщи. Най-сетне кралската свита стигна до тях и навлезе в теснините, които изведнъж се отвориха пред нея като порти.
	— Границата трябва да е вече наблизо — каза кралят развълнуван.
	По едно време забелязаха каручка, впрегната с един кон, а в каручката човек. Кралските хора го спряха веднага.
	— Човече — попита Тизенхауз, — ние в Полша ли сме вече?
	— Ето там, зад оная скала и зад рекичката се намира императорската граница, а вие вече стоите на кралска земя.
	— А откъде се отива за Живец?
	— Направо по пътя и ще стигнете.
	И планинецът подкара кончето си, а Тизенхауз полетя към свитата, която се намираше по-настрани.
	— Милостиви господарю — възкликна той възбуден, — ти вече се намираш inter regna, защото твоето кралство започва ето от оная рекичка!
	Кралят не отговори нищо, кимна само да му задържат коня, а сам слезе и падна на колене, като повдигна очи и ръце нагоре.
	Всички видяха това, слязоха и последваха примера му; а кралят изгнаник се просна след малко цял на снега и започна да целува тая земя, толкова обичана и толкова неблагодарна, която в момент на нещастие бе отказала убежище за неговата кралска глава.
	Настана тишина, нарушавана само от въздишки.
	Вечерта беше мразовита, ясна, планините и върхарите на близките ели горяха в пурпур, а по-далечните вече бяха започнали да се обличат в тъмен виолет, но пътят, върху който лежеше кралят, блестеше ту като червена, ту като златна лента; и тия блясъци падаха върху него, върху епископите и сановниците.
	Изведнъж от върховете задуха вятър и се втурна надолу към долината, понесъл върху крилете си снежни искри. И близките ели започнаха да свеждат покритите си със заледен сняг върхари, да се кланят на владетеля и да шумят високо и радостно, сякаш пееха старинната песен: „Добре дошъл, добре ни дошъл, мили господине!“…
	Мракът вече изпълваше въздуха, когато кралската свита продължи пътя си. Зад теснината се простря по-широка долина, другият край на която се губеше в далечината. Блясъците наоколо гаснеха, само на едно място небето още светеше червено.
	Кралят започна да чете „Ave Maria“, а след него другите заповтаряха съсредоточено набожните думи.
	Отдавна невижданата родна земя, планините, покривани от нощта, гаснещото сияние, молитвите — всичко това настрои тържествено сърцата и умовете, та след свършването на молитвите кралят, сановниците и рицарите пътуваха всред мълчание.
	После настъпи нощ, само на изток небето светеше все по-червено.
	— Ще отидем към ония сияния — каза най-после кралят, — чудно е, че още светят.
	В тоя момент Кмичиц долетя на коня си.
	— Милостиви господарю! Това е пожар! — викна той. Всички се спряха.
	— Как така! — попита кралят. — На мене ми се струва, че това е сияние!…
	— Пожар, пожар! Аз не се лъжа! — викаше пан Кмичиц.
	И наистина от всички, които придружаваха краля, той най-добре разбираше тия неща.
	Впрочем по-дълго не можеха да се съмняват, защото над това предполагаемо сияние се издигна нещо като червени облаци, които се виеха на кълба и ставаха ту по-светли, ту по-тъмни.
	— Навярно Живец гори! — извика кралят. — Може би неприятелят върлува там!
	Той не беше още свършил, когато до ушите на загледалите се долетя човешка врява, пръхтене на коне и двайсетина тъмни фигури се замяркаха пред свитата.
	— Стой! Стой! — започна да вика Тизенхауз. Фигурите се спряха, сякаш не знаеха какво трябва да правят по-нататък.
	— Хора! Кои сте вие! — попитаха от свитата.
	— Свои! — обадиха се няколко гласа. — Свои! Бягаме от Живец, за да спасим живота си; шведите горят Живец и избиват хората!
	— Стойте, за Бога!… Какво приказвате?… Откъде са се взели те там?
	— Те, господарче, дебнеха за нашия крал. Много са, много! Дано света Богородица го пази!
	Тизенхауз загуби за кратко ума и дума.
	— Ето какво значи да пътуваме в малка група! — викна той на Кмичиц. — Трябва да бъдеш убит за такъв съвет!
	Но Ян Казимеж започна да разпитва сам бегълците.
	— А къде е кралят? — попита той.
	— Кралят отиде в планините с голяма войска и преди два дни мина през Живец, но те го настигнаха и са се били някъде близо до Суха… Не знаем дали са го хванали или не, но днес надвечер се върнаха в Живец и горят, избиват…
	— Вървете с Бога напред, хора! — каза Ян Казимеж. Бегълците прелетяха бързо.
	— Ето какво би се случило с нас, ако бяхме пътували с драгуните! — извика Кмичиц.
	— Милостиви господарю! — обади се епископ Гембицки. — Неприятелят е пред нас… Какво трябва да правим?
	Всички заобиколиха краля, сякаш искаха със себе си да го предпазят от внезапната опасност, но той гледаше към пожарното сияние, което се отразяваше в зениците му, и мълчеше, и никой друг не бързаше да изкаже пръв мнението си, толкова тежко беше да се даде някакъв добър съвет.
	— Когато напуснах отечеството, светеше ми пожарно сияние — каза най-после Ян Казимеж, — когато влизам в него, свети ми втори пожар…
	И отново настана мълчание, само че по-дълго от предишното.
	— Кой желае да посъветва нещо? — попита накрая епископ Гембицки.
	Тогава прозвуча гласът на Тизенхауз, пълен с горчивина и укор:
	— Който не се поколеба да изложи на риск особата на владетеля, който увещаваше краля да пътува без стража, сега нека той да даде съвет!
	В тоя миг един конник излезе от кръга; беше Кмичиц.
	— Добре — каза той.
	И като се вдигна от стремената, обърна се към хората си, които стояха малко встрани, и викна:
	— Кемличи, след мене!
	Каза това и препусна коня в галоп, а след него трима конници полетяха колкото конете им можеха да издържат. Вик на отчаяние се изтръгна от гърдите на пан Тизенхауз.
	— Това е заговор! — каза той. — Предателите ще съобщят за нас! Ваша милост господарю, спасявай се, докато е време, защото скоро неприятелят ще затвори теснината! Ваше кралско величество, спасявай се! Назад! Назад!
	— Да се връщаме, да се връщаме! — завикаха в един глас епископите и сановниците.
	Но Ян Казимеж се нервира, от очите му започнаха да изскачат светкавици, внезапно той извади шпагата от ножницата и викна:
	— Не дай боже да напускам втори път собствената си земя! Нека става, каквото е писано, стига ми вече!
	И той пришпори коня си, за да тръгне напред, но сам нунцият хвана поводите.
	— Ваше кралско величество — каза той внушително, — ти носиш върху себе си съдбата на отечеството и католическата църква, следователно нямаш право да излагаш своята особа.
	— Не бива! — повториха епископите.
	— Няма да се върна в Шльонск, да ми помага светият кръст! — отговори Ян Казимеж.
	— Милостиви господарю! Изслушай молбите на твоите поданици — каза сандомежкият кастелан, като скръсти молитвено ръце. — Ако в никакъв случай не желаеш да се върнеш в земите на императора, тогава поне да се отклоним от това място и да се насочим към унгарската граница или да преминем назад по теснината, та да не ни отсекат пътя за връщане. Там ще чакаме. В случай че нахлуе неприятел, спасението ще ни е в конете, но поне няма да ни затворят в клопка.
	— Нека бъде така — каза кралят по-меко, — аз не отхвърлям разумния съвет, обаче втори път не ще отида в изгнание. Ако оттук не ще можем да преминем, тогава ще се промъкнем от другаде. Все пак аз мисля, че ваши милости се страхувате напразно. Щом тия шведи са ни търсили между драгуните, както казаха хората от Живец, това именно е доказателство, че те не знаят за нас и че не е имало никакво предателство или заговор. Помислете, ваша милост панове, вие сте хора с опит. Тия шведи не биха нападали драгуните, не биха гръмнали нито веднъж срещу тях, ако знаеха, че ние пътуваме след драгуните. Успокойте се, ваши милости! Бабинич отиде със своите за сведения и сигурно ще се върне скоро.
	Кралят каза това и обърна коня към теснината, последван от другите. Спряха се там, където първият срещнат планинец им беше показал границата.
	Измина четвърт час, после половин и цял час.
	— Не забелязвате ли, ваши достойнства — обади се внезапно ленчицкият воевода, — че пожарът намалява?
	— Гасне, гасне почти пред очите ни — отвърнаха няколко гласа.
	— Това е добър знак! — забеляза кралят.
	— Аз ще отида напред с двайсетина души — обади се Тизенхауз. — Ще спрем на един-два хвърлея място и ако шведите идат, ще ги задържим, докато загинем. Но във всеки случай ще има време да се помисли за безопасността на ваше величество.
	— Стой заедно с всичките, забранявам ти да отиваш! — каза кралят.
	А на това Тизенхауз:
	— Милостиви господарю! После заповядай да ме разстрелят за непослушание, но сега ще тръгна, защото въпросът е за тебе!
	И като повика двайсетина войници, на които можеше да разчита при всяко обстоятелство, тръгна напред.
	Спряха се при втория изход от теснината за долината, застанаха тихо с готови пушки и слухтяха за всеки шумол.
	Мълчанието продължи много, докато накрай чуха хръскане на тъпкан от копита сняг.
	— Идат! — прошепна един от войниците.
	— Това не е никакъв отряд, чуват се само няколко коня — отговори друг. — Пан Бабинич се връща!
	В това време конниците се приближиха на няколко десетки крачки в мрака.
	— Кой е там? — викна Тизенхауз.
	— Свой! Не стреляй! — прозвуча гласът на пан Кмичиц.
	В същия момент сам той се появи пред Тизенхауз и без да го познае в тъмнината, попита:
	— А къде е кралят?
	— Там, по-нататък, зад теснината! — отговори Тизенхауз успокоен.
	— Кой говори, защото не мога да позная?
	— Тизенхауз! А какво е това голямо нещо, което носиш пред себе си, ваша милост?
	При тия думи той посочи нещо тъмно, което висеше на седлото пред Кмичиц.
	Но пан Анджей не отговори нищо и продължи пътя си. Когато стигна до кралската свита, позна особата на краля, защото зад теснината беше много по-светло и извика:
	— Милостиви господарю, пътят е свободен!
	— В Живец няма ли вече шведи?
	— Оттеглили се към Вадовице. Това било немска наемна част. Пък ето и един от тях, сам го разпитай, милостиви господарю!
	И изведнъж пан Анджей така хвърли от седлото на земята онова нещо, което държеше пред себе си, та чак стон се разнесе в нощната тишина.
	— Какво е това? — попита кралят слисан.
	— Това ли? Райтар!
	— За Бога! Значи, ти докара и пленник за разпит? Как стана това? Разправяй!
	— Милостиви господарю! Когато вълкът върви нощем подир стадо овце, не му е трудно да отвлече една от тях, пък и да си кажа истината, това не ми е първица.
	Кралят вдигна ръце към главата си.
	— Ех, войник на място е тоя Бабинич, пала го палила! Представете си, ваша милост панове… Виждам, че с такива слуги мога да отида дори всред шведите!
	В това време всички наобиколиха райтара, който обаче не ставаше от земята.
	— Питай го, милостиви господарю — каза Кмичиц с малко самохвалство в гласа, — при все че не зная дали ще може да отговаря, защото е малко поудушен, а няма с какво да го припека тук.
	— Налейте му водка в гърлото — каза кралят.
	И наистина това лекарство помогна по-добре от припичането, защото райтарът скоро придоби сили и глас. Тогава пан Кмичиц допря върха на рапирата си до гърлото му и му заповяда да разкаже цялата истина.
	Пленникът призна, че е от полка на полковник Ирлехорн, че имали сведения за преминаването на краля с драгуните, та ги нападнали при Суха, но били бити здравата и се принудили да се оттеглят в Живец, откъдето тръгнали за Вадовице и Краков, защото такава била заповедта.
	— В планините дали няма други шведски части? — питаше Кмичиц на немски, като бодеше малко по-силно гърлото на райтара.
	— Може да има — отговори райтарът с прекъсван глас. — Генерал Дъглас е разпратил разезди, но всички те се оттеглят, защото селяните ги нападат из теснините.
	— А около Живец само вие ли бяхте?
	— Само ние.
	— А знаете ли, че полският крал вече е минал.
	— Минал е с тия драгуни, които се сблъскаха с нас в Суха, мнозина са го видели.
	— Защо не го преследвахте?
	— Страхувахме се от планинците.
	Тук Кмичиц отново се обади на полски:
	— Милостиви господарю! Пътят е свободен, а и за нощуване ще се намери място в Живец, тъй като само част от селището е изгорено.
	Но недоверчивият Тизенхауз разговаряше през това време с войницкия кастелан и казваше така:
	— Това е или голям и ценен като злато войник, или най-хитър предател… Обърни внимание, ваше достойнство, че всичко това може да бъде симулирано; от пленяването на тоя райтар до неговите показания. Ами ако това е нагласено? Ако шведите чакат спотаени в Живец? Ако кралят отиде там и попадне в клопка?…
	— По-сигурно е да проверим — отговори войницкият кастелан. Тогава пан Тизенхауз се обърна към краля и каза високо:
	— Милостиви господарю, разреши аз да тръгна напред за Живец и да се убедя дали е истина това, което казват тоя рицар и райтарът.
	— Нека бъде така! Разреши, милостиви господарю, да заминава! — извика Кмичиц.
	— Заминавай — каза кралят, — но и ние ще тръгнем по малко напред, че е студено.
	Пан Тизенхауз се понесе бързо, а кралската свита тръгна бавно след него. Кралят възвърна доброто си и весело настроение и след някое време каза на пан Кмичиц:
	— Но с тебе човек би могъл да ловува за шведи като със сокол, защото нападаш с изненада!
	— Така и беше — отговори пан Анджей. — А когато ваше величество пожелае да ловува, соколът е винаги готов.
	— Казвай как го пипна.
	— Това не е трудно, милостиви господарю! Обикновено когато един полк се движи, винаги петнайсетина души се влачат отзад, а тоя беше останал на половин хвърлей място след другите. Приближих се зад него; той мислеше, че съм негов другар, не се пазеше и докато се опомни, аз вече го грабнах и му запуших устата, за да не вика.
	— Ти каза, че това не ти е първица. Нима и друг път вече си ловил хора така?
	Кмичиц се засмя.
	— Ой, ой! Милостиви господарю! Правил съм и това, и нещо повече! Нека ваше кралско величество само заповяда, и отново ще полетя, ще ги настигна, понеже конете им са уморени, и ще пипна още един, а и на моите Кемличи ще заповядам да хванат.
	Пътуваха известно време в мълчание, внезапно се чу конски тропот и долетя Тизенхауз.
	— Ваше величество — каза той, — пътят е свободен и мястото за нощуване поръчано.
	— Не казах ли?! — извика Ян Казимеж. — Напразно се тревожехте, ваша милост панове… Да вървим сега, да вървим, защото трябва да си починем!
	Всички тръгнаха в тръс, бодро, весело и след един час умореният крал заспа спокоен сън на собствена земя. Същата вечер пан Тизенхауз се приближи до пан Кмичиц.
	— Прости ме, ваша милост — каза той, — от обич към господаря те подозирах.
	Но Кмичиц си дръпна ръката.
	— О, дума да не става! — отговори той. — Ти ме правеше изменник и продажник…
	— Аз бих направил и нещо повече, бих застрелял ваша милост — каза Тизенхауз, — но когато се убедих, че ти си благороден човек и обичаш краля, протегнах ти ръка. Ако желаеш, приеми я, ако не желаеш, не я приемай… Бих предпочел да си съперничим с тебе само в привързаността към кралската особа… Но и от друга емулация* не ще се уплаша.
	[* Съперничество (лат.). — Бел.прев.]
	— Така си мислиш, ваша милост?… Хм! Може би си прав, но ми е криво от ваша милост.
	— Тогава вече да не ти е криво… Ти, ваша милост, си войник на място! Я дай да се целунем, за да не лягаме да спим с омраза.
	— Нека бъде така — каза Кмичиц. И се прегърнаха.


	Седма глава

	Кралската свита пристигна в Живец късно през нощта и почти не обърна внимание в градчето, уплашено от неотдавнашното нападение на шведския отряд. Кралят не отиде в замъка, който беше вече преди това опустошен от шведите и отчасти изгорен, а спря в дома на свещеника. Там Кмичиц разгласи, че това е императорски пратеник, който отива от Шльонск за Краков.
	На другия ден тръгнаха към Вадовице и едва когато се отдалечиха от града, завиха за Суха. Оттам през Кшечонов щяха да тръгнат за Йорданов, оттам за Нови Тарг и ако се разбереше, че при Чорщин няма шведски разезди, щяха да отидат в Чорщин, а ако има — да завият към Унгария и по унгарска земя да стигнат чак до Любовля. Кралят се надяваше, че великият коронен маршал, който разполагаше с такива големи сили, каквито нямаха много князе владетели, ще осигури пътя и сам ще излезе да посрещне господаря. Можеше да му попречи само това, че не знаеше през къде минава кралят; но между планинците не липсваха верни хора, готови да занесат уговорените думи на маршала. На тях дори не беше необходимо да се доверява тайната, защото те тръгваха с готовност, щом им се кажеше, че се отнася до служба на владетеля. Това население беше предано на краля от цялата си душа и сърце, макар че беше бедно, още полудиво и малко или никак не се занимаваше с неблагодарното земеделие, а отглеждаше добитък; беше набожно и мразеше еретиците. Когато се пръсна вестта за заемането на Краков и особено за обсадата на Ченстохова, където бяха свикнали да ходят на поклонение, тия планинци първи грабнаха секирите си и тръгнаха от планините. Генерал Дъглас, знаменит воин, снабден с топове и пушки, наистина лесно ги разпръсна в равнините, където не бяха свикнали да се бият; в техните земи обаче шведите навлизаха само с най-голяма предпазливост, защото там беше невъзможно да ги настигнат, а самите тях лесно можеше да ги сполети поражение. Няколко по-малки отряда дори погинаха, когато нахълтаха непредпазливо в планинския лабиринт.
	И сега вестта за преминаването на краля с войска беше вече извършила своето, защото всички като един мъж скочиха да го бранят и да го съпровождат със своите чомаги дори до края на света. Ако Ян Казимеж само откриеше кой е, можеше в един миг да се обгради с хиляди полудиви „газди“, но той правилно смяташе, че в такъв случай вестта ще се разнесе веднага заедно с вихрите по цялата околност и че шведите също биха могли да изпратят значителна войска срещу него; затова той предпочиташе да се движи, без да бъде познат дори от планинците.
	Навсякъде обаче намираха сигурни водачи, а на тях беше достатъчно да се каже, че водят епископи и панове, които желаят да избягат от шведските ръце. И те ги водеха през снегове, скали, височини и преслапи, през само на тях познати планински пътечки, през толкова недостъпни места, та човек би казал, че и птица не би могла да мине през тях.
	Често пъти кралят и сановниците имаха под краката си облаци, а ако нямаше облаци, тогава погледът им летеше по безбрежно пространство, покрито с бели снегове, което изглеждаше просторно колкото цялата страна; често пъти те навлизаха в отрупани със снегове почти тъмни планински гърла, в които навярно само дивите зверове можеха да имат леговища. Но отбягваха достъпните за неприятеля места, съкращаваха пътя и се случваше така, че селище, до което смятаха да стигнат едва след половин ден, внезапно се появяваше под краката им, а в него ги чакаше почивка и гостоприемство, макар в къща без комин, в задимена стая.
	Кралят беше все весел, придаваше смелост на другите да понасят необикновените трудности и твърдеше, че като се движат по такива пътища, ще стигнат в Любовля благополучно и неочаквано.
	— Маршалът дори не предполага кога ще му се стоварим на главата — повтаряше той постоянно.
	А нунцият отговаряше:
	— Какво е било завръщането на Ксенофонт наспроти това наше пътуване всред облаците?
	— Колкото повече се изкачим, толкова по-ниско ще падне шведското щастие — твърдеше кралят.
	Между това стигнаха в Нови Тарг. Изглеждаше, че всяка опасност е минала; планинците обаче твърдяха, че някаква чужда войска се върти около Чорщин и околността. Кралят предполагаше, че това може да са немски райтари на коронния маршал, който имаше два такива полка, или че са собствените му изпратени напред драгуни, смятани за неприятелски разезди. А понеже и в Чорщин имаше войска на краковския епископ, мненията в кралската свита се разделиха: едни искаха да минат по пътя за Чорщин, а оттам да се движат по самата граница до списката земя; други съветваха да завият веднага към Унгария, чиято територия се врязваше като клин почти до Нови Тарг, и отново да се промъкнат през височини и теснини, като навсякъде вземат водачи, запознати с най-безопасните проходи.
	Последното мнение надделя, понеже по тоя начин среща с шведите беше почти невероятна, а и кралят се забавляваше от тоя „орлов“ път през пропасти и облаци.
	И така тръгнаха от Нови Тарг малко на югозапад, като оставиха отдясно Бели Дунаец. Отначало пътят минаваше по доста открита и просторна местност, но колкото повече напредваха, планините почнаха да се скупчват, долините да се стесняват. Движеха се по пътищата, по които конете едва можеха да пристъпват. Понякога хората трябваше да слизат от тях и да ги водят за поводите, но и тогава често пъти те се противяха, наостряха уши и протягаха отворени, бухнали от пара ноздри към пропастите, от чиито дълбочини сякаш надничаше смъртта.
	Планинците, свикнали с урвищата, често пъти обявяваха за добри такива пътища, по които на несвикналите хора шумеше в главите и им се виеше свят. Най-сетне навлязоха в някакъв скалист пролом, дълъг, прав и толкова тесен, че едва трима души можеха да се движат един до друг.
	Тоя пролом беше нещо като безкраен коридор. Две високи скали го затваряха отляво и отдясно. Тук-таме обаче ръбовете им се разтваряха и образуваха не толкова стръмни наклони, покрити със снежни преспи, обградени от черна гора. Но вихрите бяха издухали снега от дъното на теснината и конските копита навсякъде звънтяха по каменлива почва. В тоя момент обаче не духаше вятър и цареше толкова глуха тишина, че в ушите чак звънеше. Само отгоре, където между залесените ръбове се виждаше лазурен пояс от небето, от време на време прелитаха черни птици, които пляскаха с крила и грачеха.
	Кралската свита спря на почивка. От конете се вдигаха кълба пара, а и хората бяха изморени.
	— Това Полша ли е или Унгария? — попита след малко кралят водача.
	— Това е още Полша.
	— А защо не завихме веднага за Унгария.
	— Защото не може. Тоя пролом ще завие по-нататък, после ще има водопад, а зад водопада пътечка отива до пътя. Там ще завием, ще минем още една теснина и едва тогава ще бъде Унгария.
	— Като че ли беше по-добре още отначало да тръгнем по пътя — каза кралят.
	— Тихо!… — отговори внезапно планинецът. И той скочи до скалата и залепи ухо на нея.
	Всички впиха в него очи, а лицето му се промени в миг и той каза:
	— Зад завоя иде войска откъм потока!… За Бога! Дали това не са шведи?!
	— Къде? Как? Какво?… — почнаха да питат от всички страни. — Нищо не се чува!…
	— Защото там има сняг. Господи, Иисусе Христе! Вече са близо!… Ей сега ще се покажат!…
	— Може да са хора на маршала? — каза кралят.
	В тоя момент Кмичиц пришпори коня си.
	— Ще отида да видя! — каза той.
	Тримата Кемличи го последваха веднага като ловни кучета след ловеца, но едва мръднаха от мястото си и завоят на теснината на сто крачки пред тях се затъмни от хора и коне.
	Кмичиц погледна… и душата му се затресе от ужас. Това бяха шведи.
	Те се появиха толкова близо, че оттеглянето беше невъзможно, особено понеже конете на кралската свита бяха изморени. Оставаше само да си пробият път, да загинат или да паднат в плен. Безстрашният крал разбра това в един миг и хвана дръжката на шпагата!
	— Прикрийте краля и назад! — викна Кмичиц. Тизенхауз с двайсет души в миг излезе напред, но Кмичиц, вместо да се присъедини към тях, тръгна с дребен тръс срещу шведите.
	А понеже беше с шведска униформа, същата, с която се беше облякъл, когато излизаше от манастира, сега шведите не разбраха какъв е той. Когато видяха да се приближава конник с такова облекло, те навярно сметнаха цялата кралска свита за някакъв техен разезд, та не ускориха хода си, само капитанът, техен командир, излезе пред първата тройка.
	— Какви хора сте вие? — попита той по шведски, като гледаше страшното и бледо лице на приближилия се юнак.
	Кмичиц дояха толкова близко до него, че коленете им почти се докоснаха, и без да каже нито дума, гръмна с пистолета си в самото му ухо.
	Вик на ужас се изтръгна от гърдите на райтарите, но още по-мощно прозвуча гласът на пан Анджей:
	— Бий!
	И както скалата, откъсната от опората си, се търкаля в пропастта и смазва всичко, така и той връхлетя върху първата редица, като сееше смърт и унищожение. Двамата млади Кемличи, подобни на две мечки, се втурнаха след него в бъркотията. Звънът на сабите от броните и шлемовете се разнесе като трясък от чукове и веднага му запригласяха крясъци и стон.
	В първия момент на ужасените шведи се стори, че трима великани ги бяха нападнали в дивата планинска клисура. Първите тройки се отдръпнаха, объркани пред страшния мъж, и докато последните едва се показваха иззад завоя, средата се струпа плътно и разбърка. Конете започнаха да се хапят и ритат. Войниците от по-задните тройки не можеха да стрелят, не можеха да отидат на помощ на предните, които гинеха под ударите на тримата великани. Напразно се навеждат, напразно насочват острия, нападателите трошат сабите, събарят хората и конете. Кмичиц така изправи коня си, че копитата му се надвесиха над главите на райтарските жребци, а сам той беснееше, сечеше, мушкаше. Кръв обля лицето му, от очите му бликаше огън, всички мисли в него угаснаха, остана само една: ще загине, но трябва да задържи шведите. Тая мисъл се превърна в някакъв див устрем, та силите му се утроиха, движенията му станаха подобни на движенията на рис: бесни, бързи като светкавици. И със свръхчовешки удари на сабята си събаряше хората, както мълнията събаря млади дръвчета; двамата млади Кемличи вървяха до самия него, а старият, застанал малко по-назад, току мушкаше рапирата си между синовете така бързо, както змията боде с жилото си, и я изтегляше кървава.
	В това време около краля настана движение. Както при Живец, така и сега нунцият държеше коня му за поводите, от другата страна ги беше хванал краковският епископ и с всички сили блъскаха жребеца назад, а кралят го бодеше с шпорите си, та той чак се изправяше.
	— Пуснете ме!… — викаше кралят. — За Бога! Ще минем през неприятелите!
	— Господарю, мисли за отечеството! — викаше краковският епископ.
	И кралят не можеше да се изтръгне от ръцете им, особено защото отпреде му беше заприщил пътя младият Тизенхауз с всичките си хора. Той не отиваше да помогне на Кмичиц, беше го пожертвал, желаеше само да спасява краля.
	— В името на Христа! — викаше той отчаяно. — Ония ще загинат!… Милостиви господарю, спасявай се, докато е време! Аз още ще ги задържа тук.
	Но веднъж раздразнена, кралската упоритост не се съобразяваше с нищо и с никого. Ян Казимеж бодна още по-силно жребеца с шпорите си и вместо да се оттегля, тръгна напред.
	А времето течеше и всеки миг забавяне можеше да докара гибел.
	— Ще загина на моя земя!… Пуснете ме!… — викаше кралят.
	За щастие поради теснотата на мястото само малък брой хора можеха да действат срещу Кмичиц и тримата Кемличи, затова те успяха да се задържат по-дълго. Но постепенно и техните сили почнаха да се изчерпват. На няколко пъти шведските рапири докоснаха тялото на Кмичиц и от него потече кръв. Очите му се заслониха като с мъгла. Дъхът в гърдите спираше. Той почувства приближаването на смъртта, затова желаеше само да продаде скъпо живота си. „Поне един още!“ — повтаряше си той и стоварваше желязното острие върху главата или рамото на най-близкия райтар, а после се обръщаше към друг; но след първото объркване шведите сякаш се засрамиха, че четирима мъже бяха успели да ги държат толкова дълго, и нападнаха с ярост; изведнъж самата тежест на хората и конете тласна четиримата назад и ги блъскаше все по-силно и по-бързо.
	Ненадейно конят на Кмичиц падна и вълната покри конника.
	Тримата Кемличи се мятаха още някое време, подобни на плувци, които, примирени с мисълта, че се давят, се мъчат да задържат колкото е възможно по-дълго главите си над повърхността на морската шир, но скоро потънаха и те…
	Тогава шведите се понесоха като вихър към кралската свита.
	А Тизенхауз с хората си скочи срещу тях и се сблъскаха така, та чак трясък се разнесе по планините.
	Но какво значеше тая нова тизенхаузовска групичка срещу силния разезд от близо триста конници!
	Нямаше вече съмнение, че за краля и свитата му неизбежно ще удари съдбоносният час на гибел или пленничество.
	Изглежда, че Ян Казимеж предпочиташе първото пред второто, затова най-сетне изтръгна поводите от ръцете на двамата епископи и бързо се понесе подир Тизенхауз.
	Внезапно спря като вкопан.
	Стана нещо необикновено. На тия, които гледаха, се стори, че самите планини идат на помощ на законния крал и владетел.
	Ето че внезапно ръбовете на пролома затрепераха, сякаш земята се бе разтърсила из основи, сякаш горите, които растяха по стръмнината, искаха да вземат участие в боя, и дървета, снежни буци, лед, камъни, скални късове започнаха да се търкалят с шум и трясък върху притиснатите на дъното шведски редици; в същото време нечовешки вой се разнесе от двете страни на теснината.
	А долу, в редиците, настъпи такава бъркотия, която надминава човешкото въображение. На шведите се стори, че планините са се сринали и се изсипват върху тях. Вдигна се врява, плач на смазвани мъже, отчаяни викове за помощ, конско цвилене, скърцане и страхотен звънтеж на скални отломъци, които се удряха о броните.
	Най-сетне хората и конете образуваха един куп, който се валяше конвулсивно, мачкаше се, беше пълен със стонове, със страхотно отчаяние.
	А камъните и скалните отломъци се търкаляха неумолимо върху безформените вече маси от конски и човешки тела и непрекъснато ги смазваха.
	— Планинци! Планинци! — започнаха да викат в кралската свита.
	— Със секирите срещу тия кучи синове! — обадиха се гласове отгоре.
	И в тоя момент по двата скалисти ръба се появиха дългокоси глави с обли кожени шапки, а зад тях се показаха тела и неколкостотин странни фигури започнаха да се спускат надолу по заснежените наклони.
	Тъмните и бели клашници, които стърчеха над раменете им, ги правеха да изглеждат като някакви страшни хищни птици. Те се смъкнаха мигновено на пътя; съскането на секирите им заприглася зловещо на дивите им викове и на стоновете на доубиваните шведи. Сам кралят искаше да спре сечта; някои още живи райтари се хвърляха на колене, вдигаха беззащитни ръце и молеха за спасение. Нищо не помогна, нищо не спря отмъстителните брадви и четвърт час по-късно в теснината нямаше нито един жив швед.
	После кървавите планинци почнаха да се изсипват към кралската свита.
	Нунцият гледаше слисан тия непознати му хора, едри, силни, облечени отчасти с овчи кожи, цели в кръв, които размахваха още топлите си секирки.
	Но при вида на епископите те свалиха шапки. Мнозина коленичиха в снега.
	Краковският епископ вдигна към небето просълзени очи.
	— Ето Божията помощ, ето провидението, което бди над величеството.
	После се обърна към планинците и каза:
	— Хора, кои сте вие?
	— Тукашни! — отговориха от тълпата.
	— Знаете ли вие на кого дойдохте на помощ… Това е вашият крал и господар, него вие спасихте!
	При тия думи всред тълпата започнаха да викат: „Кралят! Кралят! Иисусе, света Богородице, кралят!“ И верните планинци започнаха да се притискат около владетеля. С плач го заобиколиха отвсякъде, с плач целуваха краката му, стремето, дори копитата на неговия кон. Настана такова въодушевление, такъв вик и ридание, та чак епископите трябваше да задържат прекаления ентусиазъм от страх за кралската особа.
	А кралят стоеше всред верния си народ като пастир между овцете си и едри, светли като бисери сълзи се стичаха по лицето му.
	После лицето му засия, сякаш в душата му внезапно беше станала някаква промяна, сякаш някаква нова, родена на небето велика мисъл бе засветила в главата му, и той даде знак с ръка, че иска да говори, а когато зацари тишина, каза с висок глас, за да може да го чуе цялото множество:
	— Боже, който ме спаси чрез ръцете на простия народ, заклевам се в мъките и смъртта на твоя син, че отсега нататък ще бъда баща и на тоя народ.
	— Амин! — повториха епископите.
	И някое време цареше тържествено мълчание, а после избухна нова радост. Започнаха да разпитват планинците откъде са се взели в тия теснини и как са се намерили тъкмо навреме, за да дойдат на помощ на краля.
	Разказваха, че около Чорщин се въртели големи шведски разезди, които не нападали самия замък, а сякаш търсели някого и чакали. Планинците били чули също така за битката, която тия разезди водили с някаква войска, всред която се намирал и сам кралят. Тогава решили да вмъкнат шведите в примка, пратили им фалшиви водачи и нарочно ги примамили в тая теснина.
	— Ние видяхме — казаха планинците — как ония четирима рицари нападнаха тези кучета и искахме да им отидем на помощ, но ни беше страх да не подплашим много рано тия кучи синове.
	Внезапно кралят се хвана за главата.
	— Боже, света Богородице! — викна той. — Потърсете ми Бабинич! Нека поне да го погребем!… И тоя именно човек смятаха за предател, тоя, който пръв проля кръвта си за нас!
	— Виновен съм, милостиви пане! — обади се Тизенхауз.
	— Търсете го, търсете! — викаше кралят. — Няма да си тръгна оттук, докато не видя лицето му и не се сбогувам с него.
	Войниците заедно с планинците се спуснаха към мястото на първия бой и скоро извадиха пан Анджей изпод купа от конски и човешки трупове. Лицето му беше бледо, цяло обляно с кръв, която се беше съсирила по мустаците му на дебели висулки; очите му бяха притворени; бронята нагъната от ударите на мечовете и конските копита. Но тая броня именно го беше запазила от смазване и на войника, който го вдигна, се стори, че чу тих стон.
	— За Бога! Той е жив! — викна войникът.
	— Снемете му бронята! — викаха други. Веднага прерязаха ремъците. Кмичиц отдъхна по-дълбоко.
	— Диша! Диша! Жив е! — повториха няколко гласа.
	А той полежа така неподвижен, после отвори очи. Тогава един от войниците вля в устата му малко вода, а други го вдигнаха под мишница.
	В тоя момент долетя бързешком самият крал, до чиито уши беше стигнал викът, повтарян от всички уста.
	Войниците довлякоха пред него пан Анджей, който не можеше да се държи на крака и изпадаше от ръцете им. Но при вида на краля съзнанието му се върна за миг, почти детска усмивка блесна на лицето му, а бледите му устни прошепнаха ясно:
	— Моят господар, моят крал е жив… свободен… И сълзи блеснаха в зениците му.
	— Бабинич! Бабинич! С какво ще те наградя?! — викаше кралят.
	— Аз не съм Ба-би-нич, аз съм Кми-чиц! — прошепна рицарят.
	Каза това и увисна като мъртъв в ръцете на войниците.


	Осма глава

	Понеже планинците увериха, че по пътя за Чорщин не се чува за никакви други шведски части, кралската свита зави към тоя замък и скоро се намери на широк друм, по който пътуването беше по-лесно и не толкова уморително. Пътуваха всред песни на планинците и възгласи: „Кралят иде! Кралят иде!“ — а по пътя към тях се присъединяваха нови и нови групи хора, въоръжени с тояги, коси, вили и пушки, така че скоро Ян Казимеж застана начело на значителен отряд от наистина необучени хора, но готови всеки миг да тръгнат с него дори за Краков и да пролеят кръвта си за своя владетел. При Чорщин вече над хиляди „газди“ и полудиви пастири обграждаха краля.
	Започна да приижда и шляхта от околностите на Нови и Стари Сонч. Те съобщиха, че тая сутрин един полски полк под командването на Войнилович разбил при самия град Нови Сонч значителна шведска част, почти всичките хора от която загинали или се удавили в реките Каменна и Дунаец.
	Оказа се, че това е истина, защото след малко по пътя се замяркаха знаменца, след което пристигна и сам Войнилович с полка на брацлавския воевода.
	Кралят посрещна радостно знаменития и отдавна познат му рицар и всред общото въодушевление на народа и войската продължи с него към Спиш. Между това конници полетяха напред, за да съобщят на пан маршала, че кралят иде, та да се приготви да го посрещне.
	Весело и шумно продължаваше пътуването по-нататък. Непрекъснато прииждаха нови тълпи. Нунцият, който тръгна от Шльонск със страх за собствената си съдба и за съдбата на краля и страхът му нарасна в началото на пътуването, сега не можеше да си намери място от радост, понеже вече беше сигурен, че бъдещето непременно ще донесе победа на краля, а заедно с него и победа на църквата над еретиците. Епископите споделяха неговата радост, светските големци твърдяха, че както тия тълпи тук, така целият народ от Карпатите до Балтийско море ще грабне оръжие. А Войнилович уверяваше, че то вече е станало на повечето места.
	И разказваше какво става в страната, какъв страх е обзел шведите, как вече не смеят да се показват на малки групи извън крепостните стени, как дори напускат по-малките замъчета и ги горят, а търсят убежище в по-силните крепости.
	— Войската се вайка и се бие с една ръка в гърдите, а с другата започва да бие шведите — казваше той. — Вилчковски, който командва хусарския полк на ваше кралско величество, се отказа от служба при шведите, и то така, че нападна при Закшево една шведска част под командването на полковник Атенберг и съсече много от тях, едва ли не всички… Аз ги изгоних с Божия помощ от Нови Сонч и Бог ми даде голяма победа, тъй като не зная дали дори един се е отървал жив… Пан Фелициан Коховски много ми помогна с навойовската пехота и така поне им платихме за ония драгуни, които те разбиха преди два дни.
	— За какви драгуни? — попита кралят.
	— Ами за тия, които ваше кралско величество е изпратил пред себе си от Шльонск. Шведите ги нападнали ненадейно, и макар че не успели да ги разпръснат, защото те се защитавали упорито, все пак им нанесли значителни загуби… А ние за малко не умряхме от отчаяние, защото смятахме, че ваше кралско величество се намира между тия хора, и се страхувахме да не би да ти се е случило нещо лошо. Бог е вдъхновил ваше кралско величество да изпратиш напред драгуните. Шведите веднага узнали за тях и заели всички пътища.
	— Чуваш ли, Тизенхауз? — попита кралят. — Това говори опитен войник.
	— Чувам, милостиви господарю — отвърна младият магнат.
	Кралят се обърна към Войнилович:
	— И какво по-нататък? Какво по-нататък? Разправяй!
	— Сигурно няма да скрия онова, което зная. Във Велкополска действат Жегоцки и Кулеша. Пан Варшицки прогонил Линдорм от пилецкия замък, град Данков се е защитил, Лянцкорона е в наши ръце, а в Подлесието силите на пан Сапеха при Тикочин се увеличават всеки ден. Шведите вече догарят в замъка, а заедно с тях ще догори и князът вилненски воевода. Що се отнася до хетманите, те вече са тръгнали от Сандомеж към Люблинския край и с това показват открито, че скъсват с неприятеля. С тях е и черниговският воевода, а от околностите всичко живо и способно да държи сабя в ръка отива при него. Разправят, че там ще се образува някакъв съюз срещу шведите, в което са замесени и пан Сапеха, и пан киевският кастелан.
	— И киевският кастелан ли е сега в Люблинско?
	— Тъй вярно, ваше кралско величество! Но днес той е тук, а утре там… Аз също ще трябва да отида при него, само че не зная къде да го търся.
	— Скоро ще се заговори много за него — каза кралят, — не ще има нужда да питаш къде е.
	— И аз мисля същото, милостиви господарю — отговори Войнилович.
	Пътуваха и разговаряха така. А небето съвсем се изясни и никакво облаче не петнеше лазура; снеговете лъщяха, огрени от слънчевите лъчи. Списките планини се простираха великолепни и весели пред пътниците и самата природа сякаш се усмихваше на владетеля.
	— Мила родино! — каза кралят. — Дано успея да ти възвърна спокойствието, преди костите ми да легнат в твоята земя!
	Излязоха на голяма височина, откъдето изгледът беше открит и широк, защото в подножието й от другата страна се простираше обширна низина. Там долу и на голямо разстояние съзряха да се движи някакъв човешки мравуняк.
	— Войските на пан маршала идат! — извика Войнилович.
	— Дали не са шведи? — каза кралят.
	— Не, милостиви господарю! Шведите не биха могли да идват от Унгария, от юг. Аз вече виждам хусарските знаменца.
	След малко от синкавата далечина се показа гора от пики, пъстри знаменца се вееха, сякаш разлюлявани от вятъра цветя; над тях железните копия лъщяха като пламъчета. Слънцето играеше по ризниците и шлемовете.
	Тълпите, които съпровождаха краля, издадоха радостен възглас; отсреща го дочуха отдалеко, защото масата от коне, конници, знамена, бунчуци, знаменца започна да се движи по-бързо, изглежда, че там се понесоха бегом, та полковете ставаха все по-ясни и растяха в очите с невероятна скорост.
	— Нека спрем тук, на тоя хълм! Тук ще чакаме пан маршала — каза кралят.
	Свитата се спря; ония отсреща забързаха още повече. Навремени от очите ги скриваха завой на пътя или малки хълмчета и скали, пръснати по низината, но веднага отново се показваха пред очите като змия с пъстра кожа, която сменяше цветовете си. Най-сетне стигнаха на стотина крачки от възвишението и забавиха хода си. Окото можеше вече да ги обгърне отлично и да им се нарадва. Най-напред вървеше хусарска хоронгва, собствена на пан маршала, добре въоръжена и толкова великолепна, че всеки крал би могъл да се похвали с такава войска. В тая хоронгва служеха само планински шляхтичи: хора подбрани, един на друг равни по ръст, броните им от светла ламарина и месинг, ринграфите с образа на пресветата Дева ченстоховска, шлемовете с железни наушници, обли, гребенести отгоре, на раменете криле на лешояди и орли, върху плещите тигрови и леопардови кожи, а на старшите офицери вълчи — според обичая.
	Гора от зелено-черни знаменца се развяваше над тях; начело яздеше поручик Виктор, зад него яничарски оркестър със звънчета, барабани, тимпани и пищялки, по-нататък стена от конски и човешки гърди, оковани в желязо.
	Сърцето на краля се разтапяше при тая чудесна гледка. Заедно с хусарите се движеха и леко въоръжена конница, още по-многобройна, с голи саби в ръка и лъкове на гръб; после следваха три сотни сеймени, пъстри като разцъфнали макове, въоръжени с пики и пушки; после двеста драгуни с червени кожухчета; след това въоръжени групи на разни панове, които вече бяха надошли в Любовля, пременени като за сватба слуги, трабанти, хайдуци, пажове, унгарци и яничари, определени за служба при особите на пановете.
	И всичко това пъстрееше като дъга и прииждаше с глъч и шум всред цвилене на коне, дрънкане на оръжие, на тимпани, биене на барабани, ехтеж на литаври и толкова гръмки викове, та на човек се струваше, че снегът ще се срине от планините. Най-накрая зад войската се виждаха карети и купета, в които, изглежда, пътуваха светски и духовни големци.
	После войската се нареди в две редици покрай пътя, а на средата се показа коронният маршал Йежи Любомирски на бял като мляко кон. Той се носеше като вихър по тоя шпалир, следван от двама коняри, цели в злато. Когато стигна до възвишението, маршалът скочи от коня, хвърли поводите на един от конярите и тръгна пеш нагоре към краля, който стоеше на върха.
	Там свали шапката си, окачи я на дръжката на сабята и тръгна гологлав, като се подпираше на секирката си, цяла покрита с бисери. Облечен беше по полски, с военни дрехи; на гърдите си имаше броня от сребърна ламарина, по краищата обилно украсена със скъпоценни камъни и лъсната така, че сякаш слънце носеше върху гърдите си; на лявото му рамо висеше подплатена с кожа дълга дреха от венецианско кадифе, цветът на която се менеше от пурпурен във виолетов. Под шията я държеше шнур, закачен с брилянтни карфици, а и цялата дреха беше обшита с брилянти, също така брилянтна китка се люлееше на шапката му и тия скъпоценности святкаха като разноцветни искри около цялата му фигура и ослепяваха очите — такива блясъци се излъчваха от него.
	Той беше мъж в разцвета на възрастта си с великолепна стойка. Главата му беше подбръсната, косата доста рядка, прошарена, пригладена върху челото като бретон, мустаците черни като гарваново крило, а краищата им висяха надолу от двете страни на устата. Високото чело и римският нос засилваха хубостта на това лице, но го загрозяваха донякъде прекалено издадените бузи и малки очи с червени кръгове. Изключителна сериозност, но заедно с това и нечувана надменност и суетност се рисуваха върху това лице. Човек можеше лесно да отгатне, че тоя магнат искаше вечно да привлича върху себе си очите на цялата страна, не! — на цяла Европа. И така беше наистина.
	Където Йежи Любомирски не успяваше да заеме най-високото място, където трябваше да дели с други славата и заслугите, там неговата раздразнена гордост беше готова да застане като пречка и да развали, да сломи всички усилия, макар да се отнасяха за спасението на отечеството.
	Той беше опитен вожд и с щастлива ръка, но и в това отношение други го превъзхождаха безкрайно много и изобщо способностите му, макар и доста големи, не отговаряха на неговата амбиция и желание за първенство. Оттук в душата му кипеше вечно недоволство, оттук се бяха родили подозрителността и завистта му, които по-късно го доведоха дотам, че стана за Жечпосполита по-пагубен дори от страшния Януш Радживил. Черният дух, който живееше в Януш, беше едновременно и велик, не отстъпваше пред никого и пред нищо; Януш желаеше корона и съзнателно вървеше към нея през гробове и през пропадането на отечеството. Любомирски би я приел, ако шляхтишките ръце му я сложеха на главата, но понеже беше по-дребен като човек, не смееше да я иска ясно и открито. Радживил беше един от ония мъже, които неуспехът събаря до равнището на престъпниците, а успехът издига до равнището на полубоговете. Любомирски беше голям размирник, който беше винаги готов да навреди на работата за спасяването на отечеството в името на своето раздразнено тщеславие; той беше винаги готов да развали, без нищо да изгради в замяна, дори себе си не смееше, не умееше да издигне; Радживил умря по-виновен, Любомирски — по-вреден.
	Но тогава, когато в злато, кадифе и скъпоценности вървеше към краля, гордостта му беше достатъчно задоволена. Та нали той пръв от магнатите посрещаше своя крал на своя земя; той пръв го вземаше сякаш под свое покровителство, той щеше да го изкачи на съборения трон, той щеше да изтреби неприятеля, от него кралят и цялата страна очакваха всичко, към него бяха обърнати очите на народа. И когато всичко беше в съгласие с неговото самолюбие и дори то се ласкаеше от това, че проявява вярност и подчинение, той наистина беше готов на жертви и всеотдайност, готов беше дори да прекали в проявите си на почит и вярност. Щом стигна до средата на възвишението, на което стоеше кралят, той свали шапката от дръжката на сабята си и като се кланяше, започна да мете снега с нейната брилянтна китка.
	Кралят подкара коня си надолу, после го спря, за да слезе за приветстването. Като видя това, пан маршалът се втурна, за да подържи стремето с достойните си ръце, и в тоя момент дръпна наметалото си, свали го от плещите и по примера на английски придворен го хвърли пред кралските нозе.
	Разчувстваният крал разгърна ръце и го хвана като брат в прегръдките си.
	Някое време двамата не можеха да изрекат нито дума, но при тая прекрасна гледка войската, шляхтата, народът закипяха в един глас и хиляди шапки полетяха във въздуха, изтрещяха всички мускети, пушки и пищови, оръдията от Любовля се обадиха с далечен бас, та планините чак се затресоха, събудиха се всички еха и започнаха да се носят наоколо, като се отразяваха в тъмните стени на боровите гори, в скалите и урвите и отлитаха с новината към по-далечни планини, по-далечни скали…
	— Пане маршале — каза кралят, — на тебе ще дължим възстановяването на кралството!
	— Милостиви господарю! — отговори Любомирски. — Богатството си, живота си, кръвта, всичко слагам в краката на ваше кралско величество!
	— Vivat! Vivat Joannes Casimirus rex!… — гърмяха възгласи.
	— Да живее кралят, нашият баща! — викаха планинците.
	В това време пановете, които пътуваха с краля, обградиха маршала, но той не се откъсваше от особата на владетеля. След първите приветствия кралят отново яхна коня, а пан маршалът, който не знаеше граница в гостоприемството си и почитта към короната, хвана поводите на коня и като тръгна пеш, поведе краля между редиците на войската всред оглушителни възгласи чак до една позлатена каляска с впрегнати в нея осем бели коня с черни черти, в която владетелят седна заедно с папския нунций Видон.
	Епископите и големците се настаниха в другите превозни средства, след което тръгнаха бавно към Любовля. Пан маршалът яздеше до прозореца на кралската каляска, горд и доволен от себе си, сякаш го бяха провъзгласили баща на отечеството.
	Войската вървеше от двете страни в плътни редици и пееше следната песен:

	Шведите със меч
	подложи на сеч!

	Шведите без жал
	бий с дърво, с кинжал!

	Удряй чак до смърт,
	на кол да умрат!

	Шведите терзай
	и мъчи докрай!

	Пердаши, дори
	с нож ги одери!

	Шведите коли
	и ги намали!

	Шведите лови
	и ги издави!*

	[* Тая песен под заглавие „Припев срещу господата французи“ е била пята при сражението край Монтви, където в 1666 г. Йежи Любомирски начело на бунт срещу Ян Казимеж побеждава последния. — Бел.прев.]
	За жалост всред всеобщата радост и въодушевление никой не предвиждаше, че по-късно същата тая песен ще бъде пята от същата войска на Любомирски, разбунтувана срещу законния си крал и владетел, като вместо шведи ще говори за французи.
	Но сега още беше далеко до това. В Любовля оръдията гърмяха за приветствие, та чак кулите и бойниците се покриха с дим, а камбаните биеха сякаш за пожар. Дворът, в който слезе кралят, аркадите и стълбите на замъка бяха постлани с червено сукно. В доставени от Италия вази горяха източни благовония. По-голямата част от съкровищата на Любомирски: златни и сребърни шкафове, губери, майсторски изтъкани фламандски гоблени, статуи, часовници, шкафове със скъпоценности, инкрустирани със седеф и кехлибар бюра, бяха докарани още от по-рано в Любовля, за да бъдат запазени от шведската хищност; а сега всичко това беше наредено, закачено, заслепяваше очите и превръщаше тоя замък в някаква приказна резиденция. И пан маршалът нарочно показа такъв достоен за султан разкош, за да даде на краля да разбере, че макар да се връща като изгнаник, без пари, без войска, без да има дори дрехи за смяна, все пак е могъщ владетел, щом има такива могъщи и верни слуги. Кралят разбра това желание и сърцето му се изпълни с благодарност, затова току прегръщаше маршала, стискаше го за главата и му благодареше. Нунцият, при все че беше свикнал с разкош, високо изразяваше удивлението си от това, което виждаше, и го чуваха, като казва на граф Апотинген, че досега не е имал понятие за могъществото на полския крал, и вижда, че досегашните бедствия са били само временна изневяра на щастието, което скоро ще трябва да се промени.
	На пиршеството след почивката кралят седна на по-високо място, а пан маршалът му обслужваше сам и не позволяваше на никого да го замести. Отдясно на краля зае място нунцият Видон, а отляво примасът Лешчински, по-нататък от двете страни духовни и светски първенци като краковския епископ, познанския епископ, лвовския архиепископ, по-нататък лодзкия, пшемисълския, хелминския, краковския архидякон, по-нататък коронните печатопазачи и воеводите, осем на брой, и кастеланите, и секретарите, а от офицерите на пира седнаха пан Войнилович, пан Виктор, пан Стабковски и пан Балдуин Шурски, командир на леката конница на Любомирски.
	А в друга зала беше сложена трапеза за по-дребните шляхтичи, в просторната оръжейна пък — за простолюдието, защото в тоя ден на завръщането на владетеля трябваше да се веселят всички.
	А на всички маси не се говореше за нищо друго, освен за завръщането на краля, за страшните му приключения по пътя, при които го беше бранила Божията ръка. Сам Ян Казимеж започна да разказва за битката в теснината и да хвали оня рицар, който беше задържал първия удар.
	— А как е героят сега? — попита той маршала.
	— Лекарят не се отдалечава от него нито за миг и гарантира за живота му, а освен това и придворни девойки се заеха с грижи за него и сигурно не ще позволят душата му да излезе от тялото, защото тялото е младо и хубаво! — отговори маршалът весело.
	— Слава Богу! — извика кралят. — Аз чух от неговата уста нещо, което няма да повторя пред ваши милости, защото ми се струва, че ми се е счуло или че той говореше така в делириум, но ако излезе, че е истина, тогава ще има да се чудите, ваши милости.
	— Стига да не е нещо такова — каза маршалът, — което би могло да натъжи ваше кралско величество.
	— Съвсем не! — отвърна кралят. — Напротив, то ни зарадва безкрайно много, понеже се оказва, че дори тия, които имахме основание да смятаме за най-големи наши неприятели, са готови да пролеят кръвта си за нас.
	— Милостиви господарю! — възкликна маршалът. — Времето за поправяне дойде, но под тоя покрив ваше кралско величество се намира между такива хора, които никога дори с мисъл не са сгрешили срещу короната.
	— Това е вярно, вярно! — отговори кралят. — А вие, пан маршале, на първо място!
	— Аз съм нищожен слуга на ваше кралско величество!
	Неусетно на трапезата настана все по-голяма глъчка.
	Почнаха разговори за политическото положение, за напразно чаканата досега помощ от германския император, за татарските подкрепления и за бъдещата война с Швеция. Настъпи нова радост, когато пан маршалът заяви, че нарочно изпратеният от него пратеник до хана се е върнал само преди няколко дни и съобщил, че орда от четирийсет хиляди души стои готова, а може да стигне и до сто хиляди, когато кралят отиде в Лвов и сключи споразумение с хана. Същият пратеник съобщил, че заплашени от татарите, и казаците се покорили.
	— Вие сте помислили за всичко, пан маршале — каза кралят, — ние самите не бихме постъпили по-добре!
	Внезапно той грабна чашата и викна:
	— За здравето на пан коронния маршал, нашия домакин и приятел!
	— И дума да не става, милостиви господарю! — викна маршалът. — За ничие здраве не може да се пие, преди да пием за здравето на ваше кралско величество!
	Всички задържаха полувдигнатите вече чаши, а Любомирски, зарадван, изпотен, кимна на собствения си маршал-бюфетчик.
	При тоя знак прислугата, с която залата беше пълна, скочи и отново започна да пълни чашите със сладко южно вино, черпено с позлатени кани от бурета от чисто сребро. Настроението веднага се повиши още повече и всички чакаха само тоста на пан маршала.
	В това време маршалът-бюфетчик донесе две чаши от венециански кристал, изработени така изкусно, че биха могли да минат за осмо чудо на света. Техният кристал, изрязван и полиран до изтъняване може би цели години, хвърляше същински диамантни блясъци; над тяхната украса бяха работили италиански майстори. Подставките бяха от злато с резба на дребни фигурки, които представяха триумфално възлизане на вожд в Капитолий. Начело се движеше вождът в златна колесница по път, постлан с дребни бисерчета. Зад него вървяха пленници с вързани ръце, някакъв цар с чалма, направена от един смарагд, по-нататък следваха войници от легионите със знамена и орли. Повече от петдесет фигурки бяха поместени на всяка подставка, дребнички като лешници, но изработени толкова чудесно, та човек можеше да отгатне чертите на лицето и чувствата на всяка от тях, гордостта на победителите и угнетеността на победените. Златни филиграни, тънки като косми, извити с удивително майсторство в лозови листа, гроздове и разни цветчета, свързваха подставката с чашата. Тия филиграни се виеха около кристала, съединяваха се горе в едно колело, което образуваше ръба на чашата, и бяха украсени с камъни в седем цвята.
	Маршалът-бюфетчик подаде едната чаша на краля, другата на маршала, и двете пълни с вино. Тогава всички станаха от местата си, а пан маршалът вдигна чашата и викна, колкото му глас държи:
	— Vivat Joannes Casimirus rex!
	— Vivat! Vivat! Vivat!
	В тоя миг оръдията отново изгърмяха, та стените на замъка чак се разтърсиха. Шляхтата, която пируваше в другата зала, се втурна с чаши; пан маршалът искаше да държи реч, но това не беше възможно, защото думите се губеха в непрекъснатия вик: „Vivat! Vivat! Vivat!“
	Маршалът беше овладян от такава радост, от такова въодушевление, че очите му заблестяха диво, и като обърна чашата си, викна така, че се чу дори всред всеобщата врява:
	— Ego ultimus!*…
	[* Аз последен (лат.). — Бел.прев.]
	При тия думи той се удари с безценната чаша в главата и кристалът се пръсна на стотици частици, които паднаха със звън на пода, а слепите очи на магната се обляха с кръв.
	Всички се слисаха; а кралят каза:
	— Пан маршале, не съжаляваме за чашата, а за главата… Много държим на нея!
	— Нищо не чинят за мене съкровищата и скъпоценностите — възкликна маршалът, — щом имам честта да приема у дома си ваше кралско величество.
	Сега бюфетчикът му подаде друга чаша.
	— Vivat! Vivat! Vivat! — звучеше непрекъснато.
	Звънът на трошеното стъкло се смесваше с възгласите. Само епископите не последваха маршала, защото положението им на духовници не позволяваше това.
	Но папският нунций, който не познаваше този обичай да се троши стъкло в главата, се наведе към седналия до него познански епископ и каза:
	— За Бога! Аз съм изумен… Ами че вашето съкровище е празно, а за една такава чаша можете да организирате и да поддържате два полка!
	— Така е винаги у нас — отговори познанският епископ, като клатеше глава; — когато добием настроение, нямаме никаква мярка.
	Настроението се повишаваше непрекъснато. В края на пиршенството силно сияние лумна в прозорците на замъка.
	— Какво е това? — попита кралят.
	— Милостиви господарю! Моля на зрелище! — каза маршалът.
	И като се олюляваше леко, поведе владетеля към прозореца. Там пред очите им се разкри чудесна гледка. Дворът беше осветен като в ден. Няколко десетки бурета с катран хвърляха светложълти блясъци по настилката, очистена от снега и посипана със смърчови игли. Тук-таме горяха и каци с водка, които хвърляха синя светлина; в някои от тях изсипваха сол, за да светят червено.
	Започна зрелището: най-напред рицари сечеха турски глави, преследваха се в кръг и се дуелираха; после липтовски кучета разкъсваха мечка; после един планинец, едър като Самсон, хвърляше мелничен камък и го хващаше във въздуха. Едва полунощ сложи край на тия забавления.
	Така се прояви коронният маршал, при все че шведите бяха още в страната.


	Девета глава

	Всред пиршествата и навалицата от все нови и нови големци, шляхтичи и рицари, които пристигаха тук, добрият крал все пак не забрави верния си слуга, който в планинската теснина изложи толкова смело гърдите си на шведските мечове, и на другия ден след пристигането си в Любовля посети ранения пан Анджей. Намери го в съзнание и почти весел, макар и бледен като смърт, защото по щастлива случайност младият юнак не беше получил никаква по-тежка рана, а само беше изтекла много кръв от него.
	При вида на владетеля Кмичиц дори стана в леглото и седна и при все че кралят настояваше да си легне отново, той не искаше да стори това.
	— Милостиви господарю — каза пан Анджей, — след няколко дни вече ще мога да яздя и кон и с милостивото позволение на ваше кралско величество ще продължа пътуването, защото сам усещам, че ми няма нищо.
	— Но трябва здравата да са те изпонаранили… Това е нечувано, един да нападне толкова души.
	— Много пъти вече ми се е случвало това, защото смятам, че при тежко положение най-важното са сабята и решителността!… Ех, милостиви господарю, и на волска кожа не могат да се преброят всичките белези, които са засъхнали по моята. Такава ми е била орисията!
	— Ти не се оплаквай от орисията си, защото явно е, че отиваш слепешката там, където раздават не само белези, но и смърт. От колко време се занимаваш с воюване? Къде си се подвизавал преди това?
	Кратка руменина обагри бледото лице на пан Кмичиц.
	— Милостиви господарю! Та нали аз нападах Ховански, когато всички вече бяха отпуснали ръце, и за главата ми беше определена цена.
	— Я слушай — каза внезапно кралят, — там в теснината ти ми каза нещо особено, но аз мислех, че си бил в делириум и си се умопобъркал. Сега отново казваш, че си нападал Ховански. Кой си ти? Наистина ли не си Бабинич? На нас ни е известно кой нападаше Ховански!
	Настана кратко мълчание; най-сетне младият рицар повдигна отслабналото си лице и рече:
	— Така е, милостиви господарю!… Не делириумът говори чрез мене, а истината; аз нападах Ховански и оттогава името ми се прочу в цяла Полша… Аз съм Анджей Кмичиц, оршански хоронжи…
	Тук пан Кмичиц притвори очи и започна да побледнява все повече, но понеже кралят мълчеше слисан, той продължи:
	— Аз съм, милостиви господарю, оня осъден на изгнание, от Бога и от човешките съдилища осъден за убийства и произволи, аз именно служех на Радживил и заедно с него измених на тебе, милостиви господарю, и на отечеството, а сега, надупчен от рапири, смачкан от конските копита, без сили да стана, се вайкам, повтарям „Меа culpa! Меа culpa!“* и моля за твоето бащинско милосърдие… Прости ми, господарю, понеже аз сам проклех някогашните си грехове и отдавна съм се отклонил от тоя пъклен път.
	[* Виновен съм, виновен съм! (лат.). — Бел.прев.]
	От очите на рицаря бликнаха сълзи и той започна да търси кралската ръка с разтреперани ръце. Ян Казимеж наистина не отдръпна ръката си, но помръкна и каза:
	— Който носи короната в тая страна, той трябва да е готов за неизчерпаемо опрощение, затова и на тебе сме готови да простим вината, особено защото служи вярно и в Ясна гура, и на нас по пътя…
	— Тогава прости, милостиви господарю!… Съкрати страданията ми!
	— Едно само не можем да забравим, че въпреки добродетелта на тоя народ, който досега не се е опетнил с вдигане на ръка срещу владетеля, ти си предложил на княз Богуслав да ни отвлечеш и жив или мъртъв да ни предадеш в шведски ръце!
	Макар преди миг да казваше сам, че няма сили да стане, Кмичиц скочи от леглото, грабна разпятието, което висеше над него, и с огнени петна на лицето, с пламнали от треска очи, задъхан дълбоко, заговори:
	— Кълна се в спасението на душите на моя баща и майка, в името на раните на разпнатия, че това не е истина!… Ако имам тоя грях, нека Бог веднага ме накаже с напразна смърт и вечни мъки! Господарю мой, ако не ми вярваш, ще разкъсам тия превръзки и нека се излее тая моя кръв, която шведите не източиха докрай. Никога не съм предлагал такова нещо. Никога такава мисъл не се е раждала в главата ми… Аз не бих си позволил подобна простъпка за всички царства на света… Амин! Пред тоя кръст амин, амин!
	И цял започна да се тресе от възбуда и треска.
	— Значи, князът го е измислил? — попита кралят слисан. — Защо? За какво?
	— Да, милостиви господарю, измислил го е… Това е неговото пъклено отмъщение за онова, което му сторих.
	— Какво си му сторил?
	— Отвлякох го от средата на неговите хора, когато се намираше всред цялата си войска, и исках вързан да го хвърля пред краката на ваше кралско величество.
	Кралят потърка челото си с ръка.
	— Чудно, чудно нещо! — каза той. — Вярвам ти, но не мога да разбера. Как така! Ти служеше при Януш, а си отвличал Богуслав, който се провини пред мене, и си искал да ми го докараш вързан?…
	Кмичиц искаше да отговори, но кралят забеляза в тоя момент бледостта и умората му, та каза:
	— Почини си, а после разкажи всичко от началото. Ние ти вярваме, ето нашата ръка!
	Кмичиц я притисна до устата си и мълча някое време, защото не можеше да си поеме дъх, само гледаше лицето на владетеля с безгранична любов, но най-сетне събра сили и заговори така:
	— Ще разкажа всичко отначало. Воювах с Ховански, обаче и към своите бях тежък. Отчасти бях принуден да онеправдавам хората и да си вземам това, което ми беше необходимо. Но понякога правех това произволно, понеже имах буйна кръв… Другарите ми бяха шляхтичи, но не по-добри от мене… Тук-таме съсичахме някого, тук-таме палехме… тук-таме с камшик подгонвахме по снега… Вдигна се шум. Където неприятелят не беше още стигнал, там се обръщаха към съдилищата. Губех делата задочно. Присъдите следваха една след друга, но аз не давах пет пари за тях, на това отгоре дяволът ме изкушаваше и шепнеше да надмина пан Лашч, който беше заповядал да подплатят палтото му с присъдите срещу него, а пък той беше прочут човек и името му се слави досега.
	— Защото се разкая и умря като набожен — забеляза кралят.
	Кмичиц почина малко и продължи:
	— В това време пан полковник Билевич — тия Билевичи са голям род в Жмудж — свали тленното си одеяние и се пресели в по-добър свят, а на мене завеща едно село и внучката си. Аз не мисля за селото му, защото при непрекъснатите нападения срещу неприятеля съм оплячкосал много нещо и по тоя начин не само че възстанових богатството си, заграбено ми при неприятелската окупация, но и го увеличих. В Ченстохова имам още толкова средства, та две такива села бих могъл да купя, и нямам нужда да моля никого за хляб… Когато обаче четата ми се измори, отидох на зимуване в Лауданския край. Там горкото девойче така ми допадна на сърцето, че забравих Божия свят. Тая девойка е такава добродетел и честност, та се срамувах пред нея за дотогавашните си дела. А тя, която имаше вродено отвращение към греха, започна да настоява да зарежа досегашния си начин на живот, да успокоя надигналия се срещу мене шум, да обезщетя за сторените несправедливости и да заживея почтено…
	— И последва ли съвета й?
	— Къде ти, милостиви господарю! Вярно е, че исках, Бог вижда, че исках… Но старите грехове преследват човека. Най-напред в Упита ми убиха войници и аз изгорих града за това…
	— За Бога! Ами че това е престъпление! — каза кралят.
	— То е още нищо, милостиви господарю! После лауданската шляхта ми съсече другарите офицери, достойни рицари, макар и луди глави. Не можех да не си отмъстя, затова още същата нощ нападнах село Бутрими, населено с шляхтичи, които наказах с огън и меч… Но те ме победиха, тъй като са много. Трябваше да се крия. Момичето вече не искаше да ме види, защото тия сивчовци й бяха бащи и опекуни по силата на завещанието. А сърцето ми така ме влечеше към нея, че бях готов да си строша главата! Понеже не можех да живея без нея, събрах нова чета и я отвлякох.
	— Ах, ти!… Татарите постъпват така!
	— Признавам, че това беше нехранимайковска работа. Затова Бог ме наказа чрез пан Володиовски, който събра тая шляхта, изтръгна момичето от ръцете ми, а мене ме съсече така, че едва не пукнах. Това щеше да бъде сто пъти по-добре за мене, защото нямаше да се свържа с Радживил срещу короната и отечеството. Но какво друго можех да сторя? Заведоха ново дело… Затвор, смъртна присъда. Сам вече не знаех какво да правя, когато внезапно вилненският воевода ми дойде на помощ.
	— Той ли те запази?
	— Чрез същия пан Володиовски ми изпрати заповедно писмо за организиране на хоронгва и по тоя начин минавах под негова юрисдикция и можех да не се страхувам от съдилищата. Тогава се хванах за воеводата като удавник за сламка. Веднага създадох хоронгва от известни по цяла Литва побойници. В цялата войска нямаше по-добра хоронгва… Отведох я в Кейдани. Там Радживил ме прие като роден син, припомни ми, че сме роднини покрай рода Кишки, и обеща да ме закриля. Той вече имал свои планове… Необходими му бяха готови на всичко смелчаци, а аз, глупакът, се хванах в клопката. Преди да разкрие замислите си, ме накара да се закълна пред разпятието, че няма да го напусна при никакво положение. Заклех се с готовност, понеже смятах, че става дума за война с шведите или септентрионите. Но дойде оня страшен пир, на който беше подписано кейданското споразумение. Измяната излезе наяве. Другите полковници хвърляха жезлите си в краката на хетмана, но мене клетвата ме държеше като куче на верига и не можех да се отдръпна от него…
	— Но нима всички тия, които после се отдръпнаха от нас, не ни се бяха клели във вярност?… — каза тъжно кралят.
	— И аз също не исках да участвам в измяната, макар да не хвърлих жезъла си. Един Бог знае какво изстрадах аз, милостиви господарю! Гърчех се от болка, сякаш ме горяха на огън, защото и момичето ми сега ме обяви за предател и ме презря като мръсна гадина, макар след онова отвличане да се бяхме помирили… А аз се бях заклел, бях се заклел да не изоставям Радживил… О! Тя, милостиви господарю, може да засрами мъжете с ума си, ако и да е жена, а във верността към ваше кралско величество не можеше да я изпревари никой!
	— Да я благослови Бог! — каза кралят. — Обичам я за това!
	— Тя смяташе, че ще ме направи привърженик на короната и отечеството, но като не постигна това, така се настрои срещу мене, че колкото ме обичаше по-рано, толкова омраза се появи по-късно. В това време Радживил ме повика при себе си и започна да ме убеждава. Обясни ми като две и две четири, че бил постъпил добре, че само така можел да спаси от гибел отечеството. Аз дори не мога да повторя неговите основания, толкова бяха големи, толкова щастие обещаваше на отечеството! Сто пъти по-умни от мене би убедил, та какво остава за мене, простия войник, а той такъв държавник! Та казвам ти, ваше кралско величество, че с двете си ръце и с цялото си сърце се хванах за него, понеже смятах, че всички са слепи и че той единствен вижда истината, че всички са грешни, само той единствен е добродетелен, и бях готов да скоча в огъня за него, както сега за ваше кралско величество, понеже не мога нито да служа наполовина, нито да обичам наполовина…
	— Виждам, че е така! — забеляза Ян Казимеж.
	— Аз му оказах значителни услуги — каза мрачно Кмичиц — и мога да кажа, че ако не бях аз, неговото предателство не щеше да даде никакви отровни плодове, защото собствената му войска щеше да го съсече със сабите си. Натам вече отиваше. Драгуните, унгарската пехота и конните части вече набучваха на сабите си неговите шотландци, когато аз скочих с хората си и ги смазах в миг, но останаха други хоронгви, които се намираха там на квартируване. И тях разпръснах. Само пан Володиовски се измъкна от затвора и по някакво чудо и със свръхчовешка смелост отведе лауданците си в Подлесието, за да се присъедини към пан Сапеха. Там се събраха значителни остатъци от разбитите войски, но един Бог ще преброи колко добри войници загинаха преди това по моя вина. Като на изповед признавам истината… При преминаването си за Подлесието пан Володиовски ме хвана и не искаше да ме остави жив. Едва се спасих от ръцете му поради писмата, които намериха у мене и от които се виждаше, че когато той беше още в затвора и князът искаше да го разстреля, аз се застъпих енергично за него. Тогава той ме пусна свободен, аз се върнах при Радживил и продължих да му служа. Но вече ми беше горчиво, вече душата ми се възмущаваше от някои постъпки на княза, защото у него нямаше нито вяра, нито честност, нито съвест, а на собствената си дума държеше толкова, колкото шведският крал. Тогава аз почнах да му възразявам в очите. А той се сърдеше на моята дързост. Най-сетне ме изпрати с писма…
	— Ти разказваш изключително важни неща — каза кралят. — Поне веднъж да знаем от очевидец, който pars magna fuit*, какво е ставало там…
	[* Вземал голямо участие (лат.). — Бел.прев.]
	— Наистина, че pars magna fui — отговори Кмичиц. — С готовност тръгнах с писмата, понеже вече не можех да се сдържам на място. В Пилвишки попаднах на княз Богуслав. Дано ми го даде Бог в ръцете, а за това аз ще положа всички усилия, та да му отмъстя за тая клевета! Не само че не му предложих нищо, милостиви господарю, не само че това е подла лъжа, но там именно се промених, като видях цялото безчестие на тия еретици.
	— Разправяй бързо как беше, защото тук ни представяха работите така, като че ли княз Богуслав по принуда бил заедно с братовчеда си.
	— Той ли? Милостиви господарю? Той е по-лош от Януш! Ами в чия глава се е измътила най-напред измяната? Нима не той пръв е съблазнил княза хетман, като му е посочил короната? Бог ще реши това на своя съд. Оня поне симулираше и се прикриваше с bono publico*, а Богуслав, понеже ме взе за архинегодник, ми разкри цялата си душа. Страшно е да се повтаря това, което ми каза той… „Вашата Жечпосполита (казва) трябва да отиде по дяволите, но тя е един вид червено сукно, а ние не само че няма да помогнем за спасението й, но ще дърпаме, за да остане по-голяма част от сукното в нашите ръце… Литва (казва) трябва да остане за нас, а след братовчеда Януш аз ще сложа шапката на велик княз, като се оженя за дъщеря му.“
	[* Общественото благо (лат.). — Бел.прев.]
	Кралят заслони очи.
	— Господи, света Богородице! — каза той. — Радживилови, Раджейовски, Опалински… Как можеше да не се случи това, което стана!… Корона им трябвала, та дори като разкъсат това, което е съединил Бог…
	— И аз изтръпнах, милостиви господарю! Вода изливах върху главата си, за да не полудея. Но душата ми за един миг се промени в мене, сякаш я беше треснал гръм. Сам се уплаших от собствените си дела. Не знаех какво да правя… Дали Богуслав или себе си да намушкам с нож?… Ревах като див звяр, че бях вкаран в такава клопка!… Не служба при Радживил желаех вече, а отмъщение… Внезапно Бог ме вдъхнови: отидох с няколко души в квартирата на княз Богуслав, изведох го извън града, отвлякох го и исках да го откарам при конфедератите, та с цената на неговата глава да мога да постъпя на служба при тях и при ваше кралско величество.
	— Всичко ти прощавам! — викна кралят. — Защото те са те заблудили, но ти си им платил! Само Кмичиц можеше да се реши на такова нещо, никой друг. Затова ти прощавам всичко и от сърце те помилвам, но разказвай по-живо, че горя от любопитство: оня измъкна ли се?
	— При първото ни спиране издърпа пистолета от пояса ми… и стреля в лицето ми. Ето! Тоя белег… Сам изби хората ми и избяга… Той е знаменит рицар… мъчно може да му се откаже това; но ние ще се срещнем пак, дори ако това ще бъде последният ми час!…
	Кмичиц започна да дърпа завивката, с която беше покрит, но кралят го прекъсна бързо:
	— И за да ти отмъсти ли е измислил това писмо срещу тебе?
	— За да ми отмъсти, е изпратил това писмо… В гората раната ми зарасна, но душата ми все повече ме болеше… Аз вече не можех да отида при Володиовски, при конфедератите, защото лауданците биха ме набучили на сабите си… Все пак, понеже знаех, че князът хетман ще тръгне срещу тях, предупредих ги да се държат заедно. И това беше първата ми добра постъпка, защото иначе Радживил щеше да ги унищожи, а сега те го притиснаха и, както чувам, го държат в обсада. Дано им помага Бог, а на него да изпрати наказание, амин.
	— Може би това вече е станало, а ако ли не, сигурно ще стане — каза кралят. — И какво прави ти по-нататък?
	— Понеже не можех да отида при конфедератите, реших да служа при ваше кралско величество, като стигна до вашата особа и там да изкупя с верността си своята вина. Но как можех да дойда? Кой би приел Кмичиц? Кой би му повярвал? Кой не би го нарекъл изменник? Затова взех името Бабинич, прекосих цяла Жечпосполита и стигнах до Ченстохова. Нека игуменът Кордецки да свидетелства дали имам някакви заслуги там. Денем и нощем мислех само как да изкупя сторените на отечеството пакости, кръвта си да пролея за него, да възвърна славата си и честното име. Останалото вече знаеш, милостиви господарю, понеже си му бил свидетел. А ако доброто ти бащино сърце те скланя към това, ако новата ми служба е натежала над старите грехове или поне се е изравнила с тях, приеми ме, господарю, при твоята милост и сърце, защото всички са ме изоставили, защото никой не ще ме утеши освен тебе… Само ти, господарю, виждаш моята скръб и сълзи!… Аз съм осъден на изгнание, аз съм предател, аз съм клетвопрестъпник, но въпреки това, господарю, обичам това отечество и твоето величие… и Бог вижда, че искам да служа на двама ви!
	Сега обилни сълзи бликнаха от очите на юнака и той чак се унесе в плач, а кралят, добродушен баща, хвана главата му, започна да го целува по челото и да го утешава:
	— Анджей! Ти си ми мил като роден син… Какво ти казах преди малко? Че си сгрешил в заслепление, но малко ли хора грешат умишлено?… От сърце ти прощавам всичко, понеже вече си заличил вината си. Успокой се, Анджей! Не един с удоволствие би се гордял с такива заслуги като твоите… Кълна се в Бога! И аз прощавам, и отечеството прощава, и пак ще ти останем длъжни! Престани да се вайкаш.
	— Да даде Бог всичко добро на ваше кралско величество за това съчувствие! — каза рицарят със сълзи на очи. — Та нали аз, милостиви господарю, и без това ще трябва да изкупя на оня свят клетвата си пред Радживил; наистина не знаех за какво се заклевам, но клетвата си е клетва.
	— Бог няма да те осъди за нея — отговори кралят, — защото тогава навярно би трябвало да прати в пъкъла половината Жечпосполита, а именно всички ония, които нарушиха клетвата си пред нас.
	— И аз мисля, милостиви кралю, че няма да отида в пъкъла, понеже и свещеник Кордецки ми гарантираше това, но не беше сигурен дали ще се отърва и от чистилището. Тежко нещо е да се пържиш сто години… Но нека бъде и така! Човек може много да понесе, когато има надежда за спасение, а при това и молитвите могат да постигнат нещо и да съкратят мъките.
	— Ти само не се безпокой! — каза Ян Казимеж. — Аз ще издействам от самия нунций той да отслужи литургия за твое здраве… При такова застъпничество не ще ти се случи нищо лошо… Имай доверие в Божието милосърдие!
	Кмичиц се усмихна вече през сълзи.
	— Дано даде Бог още — каза той — да ми се върнат силите, тогава на не един швед ще извадя душата, а с това не само ще имам заслуги на небето, но ще се поправи и репутацията ми на земята.
	— Бъди спокоен и никак не се тревожи за земната си слава. Моя ще бъде грижата да придобиеш това, което ти се пада. Ще дойдат по-спокойни времена и лично аз ще обявя публично твоите заслуги, които вече не са малки, а положително ще станат още по-големи. И ако даде Бог, ще заповядам тоя въпрос да бъде повдигнат пред сейма, та да се възстанови честното ти име.
	— Защото, милостиви господарю и татко, щом малко се умири, па и преди това, съдилищата ще почнат да ме преследват, а от това и авторитетът на ваше кралско величество не ще е в състояние да ме запази. Но това е по-маловажно!… Аз не ще им се дам, докато дишам и държа сабя в ръка… Грижата ми е само за момичето. Оленка й е името, милостиви господарю! О, много време не съм я виждал! Ох, много нещо изстрадах без нея и заради нея и макар че понякога човек иска да я избие от сърцето си и се бори с чувствата си като с мечка, нищо не излиза от това, че то е такова, та не пуска!
	Ян Казимеж се засмя весело и добродушно.
	— Какво мога да ти помогна аз в това, горкия ми?
	— Кой може да помогне, ако не ваше кралско величество? Тя е непоколебима кралска привърженица и никога не ще ми прости моите кейдански провинения, освен ако ваше кралско величество се застъпи лично за мене и ми даде свидетелство, че съм се променил и съм се върнал да служа на негово величество и отечеството без принуда, без да бъда привлечен с някакви награди, а по своя собствена воля и разкаяние.
	— Щом става дума за това, тогава и аз ще ходатайствам, а ако тя е такава кралска привърженица, както казваш, тогава и ходатайството ми трябва да даде резултат. Стига само момичето да е свободно и да не му се е случило нещо, както бива често във военно време…
	— Ангелите ще я запазят!
	— Защото тя и заслужава. А за да не те преследват съдилищата, ще постъпиш така: сега ще почнем усилено да мобилизираме; щом, както казваш, върху тебе тежи лишаване от чест, аз не мога да ти дам заповедно писмо на името на Кмичиц, но ще ти го дам на името Бабинич; ще мобилизираш и ти, а това ще е от полза за отечеството, защото се вижда, че си темпераментен и опитен войник. Ще тръгнеш на бой под командването на киевския кастелан; под негово командване е най-лесно човек да умре, но има и най-много възможности да спечели слава. А ако се случи така, ще почнеш да нападаш шведите и на своя глава, както си нападал Ховански. Твоето поправяне и добри постъпки са започнали с това, че си се нарекъл Бабинич… Продължавай да се наричаш така, тогава и съдилищата ще те оставят на мира… А когато засветиш като слънце, когато в цяла Жечпосполита се заговори за твоите заслуги, тогава нека хората узнаят кой е този прочут рицар. Тогава мнозина ще се срамуват да привлекат под съд такъв велик рицар… През това време други ще умрат, с трети ще се предобриш… И много документи ще се изпогубят, а пък аз ти обещавам още веднъж, че ще издигна до небето твоите заслуги и ще те представя на сейма за награда, защото в моите очи вече заслужаваш това.
	— Милостиви господарю!… С какво заслужих аз такова благоволение?
	— Заслужил си го повече, отколкото мнозина, които смятат, че имат право на него. Хайде, хайде! Не се тревожи, мили роялисте, защото аз съм уверен, че няма да загубиш и роялистката си, и ако Бог даде, скоро ще ми увеличите привържениците с още роялисти…
	Кмичиц, макар и болен, скочи внезапно от леглото и се просна пред краката на краля.
	— За Бога, какво правиш? — извика кралят. — Ще ти изтече кръвта! Анджей!… Има ли някой тук!
	Втурна се лично маршалът, който отдавна вече търсеше краля из замъка.
	— Свети Георги, патроне мой, какво виждам?! — викна той, като видя краля да вдига със собствените си ръце пан Кмичиц.
	— Това е пан Бабинич, моят най-скъп войник и най-верен слуга, който вчера ми спаси живота — каза кралят. — Помогнете, пан маршале, да го вдигнем на леглото…


	Десета глава

	От Любовля кралят тръгна за Дукля, Кросно, Ланцут и Лвов, придружен от коронния маршал, много епископи, сановници и сенатори, заедно с придворните хоронгви и въоръжените групи на разните шляхтичи. И както голямата река, която тече през една страна, прибира в себе си всички по-малки води, така и към кралската свита непрекъснато се присъединяваха нови групи. Прииждаха панове и въоръжени шляхтичи, войници поотделно или на групи, цели тълпи въоръжени селяни, които бяха много настървени срещу шведите.
	Движението ставаше вече всеобщо и в него започваха да въвеждат военен ред. Появиха се страшни манифести, издадени в Сонч: един от Константи Любомирски, маршал на рицарското събрание; друг от Ян Велополски, войницки кастелан; и двамата призоваваха шляхтата от Краковското воеводство да навлезе във всеобщото опълчение. Знаеше се вече около кого ще се събират; а тия, които не се явят, се заплашваха с наказание според закона. Един кралски манифест допълни тия две възвания и вдигна на крак дори най-ленивите.
	Но нямаше нужда от заплахи, понеже всички съсловия бяха обзети от необикновено въодушевление. Яхваха конете дори старци и деца. Жените даваха скъпоценностите си, премените си; някои сами искаха да участват в боя.
	В ковачниците циганите денонощно удряха с чуковете и ковяха оръжие от невинните земеделски сечива. Селата и градовете опустяха, понеже мъжете тръгнаха на война. От високите до небесата планини денем и нощем на тумби, на тумби се изсипваше диво население. Силите на краля растяха непрекъснато.
	За да го посрещнат при пътуването му, излизаха духовници с кръстове и хоругви, еврейски общини начело с равините си; походът му приличаше на безкраен триумф. Отвсякъде долитаха най-хубави вести, сякаш ги донасяше вятърът.
	Не само в тази част на страната, която не беше засегната от нашествието на неприятеля, се вдигаха на оръжие. Навсякъде, в най-отдалечените земи и околии, по градове, села, поселища, недостъпни горски дебри страхотната война на мъст и реванш надигаше пламенна глава. Колкото по-ниско беше паднал народът по-рано, толкова по-високо издигаше сега глава, прераждаше се, променяше духа си — и в своя унес не се колебаеше да разчопля дори собствените си засъхнали рани, за да очисти кръвта си от отровните сокове.
	Говореше се вече, и то все по-високо, за мощен съюз между шляхтата и войската, начело на който щели да застанат старият велик хетман Ревера Потоцки, полевият Лянцкоронски, украински воевода, Стефан Чарнецки, киевски кастелан, Павел Сапеха, витебски воевода, княз Михал Радживил, литовски крайчи, богат господар, който искаше да изтрие позора, навлечен от Януш върху рода им, Кшищоф Тишкевич, черниговски воевода, и много други сенатори и земски чиновници, военни и шляхта.
	Всеки ден хвърчаха писма между тия панове и пан коронния маршал, който не желаеше да се създава такъв славен съюз без него. Все по-сигурни вести прииждаха, докато най-сетне се разнесе вече съвсем положителната вест, че хетманите, а заедно с тях и войската са напуснали шведа и е създадена тишовецката конфедерация за защита на короната и отечеството.
	Кралят също от по-рано знаеше за нея, защото двамата с кралицата, макар и отдалече, бяха доста поработили чрез пратеници и писма за нейното сключване; но като не можеше да вземе лично участие в нея, сега нетърпеливо очакваше да получи съдържанието й. И наистина, преди да стигне в Лвов, при него дойдоха пан Служевски и пан Домашевски от Домашевица, луковски съдия, които му донесоха уверенията в служба и вярност от страна на конфедератите, както и акта на съюза, за да го одобри.
	Кралят прочете тоя акт на общо заседание с епископите и сенаторите. Сърцата на всички се изпълниха с радост, душите се въздигнаха към Бога с чувство на благодарност, защото тая паметна конфедерация предвещаваше не само опомняне, но и възраждане на тоя народ, за когото до неотдавна чуждият нашественик можеше да каже, че в него няма нито вяра, нито любов към отечеството, нито съвест, нито ред, нито издръжливост, нито която и да било от добродетелите, върху които се крепят държавите и народите.
	Сега кралят имаше свидетелство за наличността на всички тия качества: актът за конфедерацията и нейното възвание. В него се сочеха вероломството на Карл Густав нарушенията на дадените клетви и обещания, жестокостта на генералите и войниците, непроявявана дори от най-дивите народи, поругаването на черквите, гнетът, грабежите, проливането на невинна кръв — и обявяваха война на живот или смърт срещу скандинавския нашественик. Възванието, страшно като архангелска тръба, призоваваше да навлязат във всеобщото опълчение не само рицарите, но и всички съсловия и народности на Жечпосполита. „Дори всички infames (казваше възванието), banniti и proscripti* трябва да участват в тая война.“ От рицарите се искаше да яхнат конете, да изложат собствените си гърди и да тръгнат на бой, а между селяните си да съберат пеши войници, по-богатите повече, по-бедните по-малко, според възможностите и силите си.
	[* Лишените от права и осъдените на прогонване от страната (лат.). — Бел.прев.]

	„Понеже в тая държава aeque bona et mala*1 принадлежат на всички, справедливо ще бъде и опасностите да се поделят между всички. Всеки, който се нарича шляхтич, със земя или не, дори някой шляхтич да има най-много синове, длъжен е да тръгне на тая война срещу неприятелите на Жечпосполита. Защото както всички, независимо дали са от по-низш или по-висок произход, щом са шляхтичи ad omnes prerogativas*2 на постовете, достойнствата и благодеянията от страна на отечеството сме capaces*3, така трябва да бъдем aequales*4 и в това, че лично ще отидем да браним тия отечествени свободи и beneficiorum*5“…
	[*1 Както доброто, така и злото (лат.). — Бел.прев.]
	[*2 За всички привилегии (лат.). — Бел.прев.]
	[*3 Способни (лат.). — Бел.прев.]
	[*4 Единодушни (лат.). — Бел.прев.]
	[*5 Благодеяния (лат.). — Бел.прев.]

	Ето така това възвание разбираше равенството между шляхтичите. Кралят, епископите и сенаторите, които отдавна вече носеха в сърцата си мисълта за реформиране на Жечпосполита, с радостно удивление се убедиха, че и народът е узрял за такава реформа, че е готов да тръгне по нови пътища, да изтрие ръждата и плесента от себе си и да започне нов, великолепен живот.

	„При това ние откриваме (гласеше възванието), сочим и предлагаме възможност на всеки plebeiae conditionis*1 чрез тоя наш съюз benemeremdi in Republica*2 достъп и получаване на достойнство, привилегии и beneficiorum*3, на каквито gaudet*4 шляхтишкото съсловие…“
	[*1 От низък, плебейски произход (лат.). — Бел.прев.]
	[*2 За заслуги към републиката (лат.). — Бел.прев.]
	[*3 Предимства, ползи (лат.). — Бел. elemag_an]
	[*4 Се радва (лат.). — Бел.прев.]

	Когато на кралския съвет прочетоха тоя откъс, настана дълбоко мълчание. Тия, които заедно с краля желаеха най-силно да бъде открит достъп до шляхтишките права и за хората от низшите съсловия, мислеха, че те ще трябва много да воюват, да страдат и да се измъчват, че ще трябва да изтекат цели години, докато се яви възможност да предявят без опасност нещо подобно, а сега самата шляхта, досега толкова ревнива за своите привилегии, толкова наглед консервативна, отваряше широко вратите за сивите селски маси.
	Тогава примасът стана и сякаш осенен от пророчески дух, каза:
	— Потомците ще прославят за вечни времена тая конфедерация, задето сте поместили последната точка, а ако някой рече да сметне тия времена като време на упадък на старополските добродетели, тогава ще му възразят, като посочат вас.
	Епископ Гембицки беше болен, та не можеше да говори, а само благославяше с разтреперана ръка актовете и пратениците.
	— Аз виждам вече как неприятелят напуска посрамен тия земи! — каза кралят.
	— Дай боже час по-скоро!… — възкликнаха двамата пратеници.
	— Вие, ваши милости, ще дойдете с нас в Лвов, където веднага ще одобрим тая конфедерация, а при това ще сключим и друга, която дори пъклените сили не ще могат да преодолеят.
	При тия думи пратениците и сенаторите се спогледаха, сякаш се питаха взаимно за каква сила става дума, но кралят мълчеше, само лицето му засияваше все повече; той отново взе акта в ръка и отново го зачете, после се усмихна и каза внезапно:
	— Много ли бяха тия, които възразяваха?
	— Милостиви господарю — отговори пан Домашевски, — тая конфедерация беше подписана единодушно по инициатива на техни милости пановете хетмани, пан витебския воевода и пан Чарнецки, а от шляхтата не се противопостави никой, толкова всички са се наострили срещу шведите и с такава обич горят към отечеството и короната.
	— При това предварително се уговорихме — добави пан Служевски, — че в случая ще решаваме не сеймът, а pluralitas*, така че ничие veto не можеше да разваля работата, а който би се противопоставял, щяхме да го насечем със сабите си. И всички говореха, че трябва да свършим с това liberum veto**, защото за едного то значи свобода, а за други — робство.
	[* Мнозинството (лат.). — Бел.прев.]
	[** Свободно „не позволявам“ — закон, по силата на който протестът дори само на един депутат може да спре решението на сейма. — Бел.прев.]
	— Златни думи, ваша милост! — каза примасът. — Нека само Жечпосполита да се осъзнае и никой неприятел няма да ни уплаши.
	— А къде е витебският воевода? — попита кралят.
	— Още същата нощ след подписването на акта замина за Тикочин, при войската си, където държи в обсада княза вилненски воевода, предателя. Но досега трябва вече да го е хванал жив или мъртъв.
	— Толкова ли сигурен беше, че ще го хване?
	— Толкова сигурен, колкото че след деня ще настъпи нощ. Всички, дори най-верните му слуги, вече са напуснали предателя. Там още се отбраняват шепа шведи, но незначителен брой, а подкрепления не могат да дойдат отникъде. В Тишовце пан Сапеха казваше следното: „Щях да закъснея с един ден, защото до вечерта бих свършил с Радживил!… Но това тук е по-бърза работа от Радживил, него могат да хванат и без мене, стига само една хоронгва.“
	— Слава Богу! — каза кралят. — А къде е пан Чарнецки?
	— Толкова много шляхтичи, и то най-лични рицари, се изсипаха при него, че за един ден той застана начело на отлична хоронгва. И веднага тръгна срещу шведите, но къде е сега, това не знаем.
	— А техни милости пановете хетмани?
	— Техни милости пановете хетмани чакат с нетърпение заповедите на ваше кралско величество, а двамата се съвещават върху бъдещата война и заедно с калужския староста се местят в Замошч; в това време всеки ден при тях валят полкове като сняг.
	— Нима всички зарязват шведите?
	— Точно така, милостиви господарю! При техни милости хетманите бяха и делегати от войската на пан Конецполски, който се намира при особата на Карл Густав. И те били готови вече да се върнат при законния владетел, при все че Карл не пести обещанията и ласките си към тях. Те казваха, че макар да не могат веднага recedere*, все пак ще сторят това при пръв удобен случай, защото вече са им омръзнали и пиршествата, и неговите ласки, и намигванията, и ръкоплясканията. Едва вече могат да издържат.
	[* Да се оттеглят, да напуснат (лат.). — Бел.прев.]
	— Навсякъде опомняне, отвсякъде добри вести — каза кралят. — Слава на пресветата Дева!… Това е най-щастливият ден в моя живот, а втори такъв ще настъпи навярно тогава, когато и последният неприятелски войник напусне границите на Жечпосполита.
	При тия думи Домашевски се удари по сабята.
	— Не дай боже да стане това! — каза той.
	— Как така? — попита кралят слисан.
	— И последният широкогащник да напусне със собствените крака границите на Жечпосполита ли? И дума да не става, милостиви господарю! А защо ни са тия саби отстрани?
	— Пала ви палила! — каза владетелят развеселен. — Това се нарича дързост!
	Но пан Служевски, в желанието си да не остане по-назад от пан Домашевски, извика:
	— Кълна се, че тук няма съгласие между нас и пръв ще кажа veto. Ние не ще се задоволим с тяхното напускане на страната, а ще тръгнем подир тях!
	Примасът започна да клати глава и да се смее добродушно:
	— Ех! Яхнала шляхтата коня и кара ли, кара! Да ви благослови Бог, но по-полека, по-полека! Неприятелят е още на наша територия!
	— Няма да бъде за дълго! — възкликнаха двамата конфедерата.
	— Духът се е променил и щастието ще се промени — каза епископ Гембицки с немощен глас.
	— Вино! — извика кралят. — Да се чукна с конфедератите за тая промяна.
	Донесоха вино, но заедно със слугите, които го внесоха, влезе и старшият кралски камердинер и каза:
	— Милостиви господарю, пристигнал е пан Кшищопорски от Ченстохова и желае незабавно да се поклони на ваше кралско величество.
	— Дай го тук веднага! — извика кралят.
	След малко влезе висок слаб шляхтич, който гледаше изпод вежди като козел. Той се поклони най-напред доземи пред владетеля, а после доста гордо на другите и каза:
	— Слава на Господа-Бога Иисуса Христа!
	— На веки веков! — отговори кралят. — Какво ново?
	— Страшен студ, милостиви господарю, чак клепачите замръзват върху бузите!
	— За Бога! За шведите говори, ваша милост, не за студа! — извика Ян Казимеж.
	— Та какво ще приказвам за тях, милостиви господарю, като ги няма при Ченстохова! — отговори пан Кшищопорски доста шеговито.
	— И до нас стигнаха тия вести — отвърна кралят зарадван, — но само от приказки на хората, а вие навярно идвате от самия манастир… Очевидец и защитник?
	— Точно така, милостиви господарю, участник в отбраната и очевидец на чудесата на пресветата Дева…
	— Това не е краят на нейното благоволение! — каза кралят и издигна очи към небето. — Дано да сме заслужили за още…
	— Много нещо съм видял в живота си — отговори Кшищопорски, — но такива очевидни чудеса не съм виждал; за тях по-подробно пише свещеник Кордецки в това писмо до ваше кралско величество.
	Ян Казимеж грабна бързо писмото, което му подаваше Кшищопорски, и го зачете. Навремени прекъсваше четенето и почваше да се моли, после отново се връщаше към писмото. Лицето му сияеше от радостни чувства; накрай отново вдигна очи към Кшищопорски.
	— Свещеник Кордецки ми пише — каза той, — че сте загубили голям рицар, някой си Бабинич, който пръснал с барут най-голямото шведско оръдие?
	— Той се пожертва за всички, милостиви господарю! Но има и такива, които казваха, че бил жив, и какво ли още не говореха; понеже не сме сигурни, не сме престанали да го оплакваме, защото, ако не беше неговият рицарски подвиг, трудно щяхме да удържим…
	— Щом е така престанете да го оплаквате: пан Бабинич е жив и е при нас. Той пръв ни съобщи, че шведите възнамеряват да вдигнат обсадата, понеже не могат да направят нищо срещу Божията сила… А после и на нас оказа значителни услуги, та сами не знаем как да го възнаградим.
	— О, тогава свещеник Кордецки ще се зарадва! — извика шляхтичът радостно. — Но щом Бабинич е жив, значи, че го закриля особеното благоволение на пресветата Дева… Свещеник Кордецки ще се зарадва! Баща не може да обича така сина си, както той него! А позволете и на мене, ваше кралско величество, да поздравя пан Бабинич, защото в цяла Жечпосполита няма втори юначага като него!
	Но кралят се зачете отново и след малко викна:
	— Какво чувам! Значи след вдигане на обсадата втори път са опитали да нахлуят в манастира?
	— Мюлер се оттегли и вече не се показа, само Вжешчович отново се яви неочаквано под стените, явно с надежда, че ще намери портите отворени. И ги намери, но селяните се хвърлиха толкова ожесточено върху войската му, та веднага срамно обърна гръб. Откак свят светува не се е случвало простолюдието да се бие така храбро на открито поле. А после пристигна пан Пьотр Чарнецки с пан Кулеша и го разбиха напълно.
	Кралят се обърна към сенаторите:
	— Гледайте, ваши благоволения, как нищожни орачи се надигат в защита на отечеството и светата ни вяра.
	— Вярно е, че се надигат, милостиви господарю! — извика Кшищопорски. — Цели села около Ченстохова са пусти, защото селяните са излезли на бой с косите. Навсякъде жестока война; шведите са принудени да се движат на големи групи, че уловят ли селяните някого, така го дерат с кремък, та му е по-добре веднага да отиде в пъкъла. Пък и кой сега в Жечпосполита не грабва оръжие! Не трябваше тия кучета да обсаждат Ченстохова… Оттогава не могат да се заседят в тая земя!
	— Оттогава в тая земя не ще понасят гнет ония, които се противопоставят с цената на собствената си кръв — отговори внушително кралят. — Да ми помага Бог и светият кръст!
	— Амин! — добави примасът.
	В това време Кшищопорски се удари с ръка по челото:
	— Студът ми е побъркал ума, милостиви господарю — каза той, — та забравих да съобщя, че тоя синковец, познанският воевода, бил умрял внезапно.
	Изведнъж пан Кшищопорски се позасрами малко, като си даде сметка, че беше нарекъл пред краля и големците „тоя синковец“ един такъв голям сенатор, та добави смутено:
	— Исках да засегна не благородния сан, а предателя.
	Но никой не забеляза това, защото всички гледаха краля, а той каза:
	— Още отдавна, още докато пан Опалински беше жив, ние определихме за Познанското воеводство пан Ян Лешчински. Нека да заема достойно тоя пост… Виждам, че Божият съд е вече започнал за тия, които докараха отечеството до упадък, защото може би в тоя момент и князът вилненски воевода дава сметка пред върховния съдия за делата си… После се обърна към епископите и сенаторите:
	— Но за нас е време да помислим за всеобщата война и желая да чуя мненията на ваши милости по тоя въпрос.


	Единайсета глава

	В момента, когато кралят казваше, че може би вилненският воевода вече стои пред Божия съд, той сякаш говореше с пророчески дух, защото по онова време въпросът с Тикочин беше вече решен.
	На 25 декември витебският воевода пан Сапеха беше вече толкова уверен в превземането на Тикочин, че замина за Тишовце, като възложи на пан Оскерко да ръководи по-нататък обсадните действия. Но поръча да го чакат за последната атака, понеже щеше скоро да се върне; после събра по-видните офицери и им каза следното:
	— До мене стигнаха слухове, че някои офицери възнамеряват веднага след превземането на замъка да съсекат княза вилненски воевода… Затова заявявам на ваши милости, че ако замъкът се предаде в мое отсъствие, което е твърде възможно, най-строго забранявам да се посяга на живота на княза. Вярно е, че аз получавам писма от такива особи, за които вие дори не сънувате със заповед да не го оставям жив, когато го хвана… Но аз не искам да слушам такива заповеди не поради някакво съчувствие, защото предателят не го заслужава, но понеже нямам право над живота му и предпочитам да го изправя на съд пред сейма, та потомството да има пример, че нито високият произход, нито служебното положение могат да изкупят такава измяна и провинение и да запазят от наказание.
	В тоя смисъл говори воеводата, само че още по-дълго, понеже наред с многото положителни качества имаше и слабостта да се смята за оратор, при всеки случай да се изразява нашироко, да слуша с наслада собствените си думи и да притваря очи при всяка по-сполучлива сентенция.
	— Тогава навярно ще трябва да накисна добре дясната си ръка във вода — отвърна пан Заглоба, — че страшно ме сърби… Все пак ще кажа само това, че ако аз попаднех в ръцете на Радживил, надали би чакал до залез-слънце за главата ми. Той знае добре кой стана до голяма степен причина да го напусне войската му; знае добре кой го скара дори с шведите… Но пък аз не зная защо трябва да бъда по-снизходителен към него, отколкото той към мене.
	— Защото не ти си командир и трябва да слушаш — отговори воеводата натъртено.
	— Вярно е, че трябва да слушам, но понякога е добре и Заглоба да послушат… И смело казвам, че ако Радживил ме беше послушал, когато го увещавах да застане в защита на отечеството, днес не щеше да бъде в Тикочин, а на бойното поле начело на всички литовски войски.
	— Нима ти, ваша милост, смяташ, че жезълът е в лоши ръце?
	— Това не бих могъл да кажа, понеже сам го вложих в тия ръце. Нашият милостив господар Joannes Casimirus трябва само да потвърди избора ми, нищо повече.
	При тия думи воеводата се усмихна, понеже обичаше пан Заглоба и шегите му.
	— Пане брате — каза той, — ти направи бъзе и коприва Радживил, ти ме направи мене хетман… и всичко е твоя заслуга. Позволи ми сега да замина спокойно за Тишовце, та и Сапеха да заслужи с нещо пред отечеството.
	Пан Заглоба се хвана за кръста с две ръце, замисли се за малко сякаш обмисляше дали да позволи или да не позволи; най-после светна с единственото си око, кимна с глава и каза важно:
	— Заминавай спокойно, ваша милост.
	— Да те възнагради Бог за позволението! — отговори воеводата, като се смееше.
	Другите офицери запригласяха на вожда със смях, а той наистина започна да се готви за път, понеже каляската вече стоеше готова под прозорците; сбогува се с всички, като на всекиго даде инструкция какво трябва да прави през неговото отсъствие; най-сетне се приближи до пан Володиовски и каза:
	— Ваша милост, в случай че замъкът се предаде, ти ще отговаряш пред мене за здравето и живота на воеводата, на тебе поверявам тая задача.
	— Тъй вярно! Косъм няма да падне от главата му! — отговори малкият рицар.
	— Пан Михале — обърна се към него пан Заглоба след заминаването на воеводата, — интересно кои са тия особи, които настояват пред нашия Сапьо да не оставя жив Радживил, когато го хване!
	— Откъде да знам! — отговори малкият рицар.
	— С други думи, каквото не ти каже на ухото чужда уста, собственият ум няма да ти го пошепне. Това е вярно! Но те трябва да са някакви знатни личности, щом могат да заповядват на воеводата.
	— Може би самият крал?
	— Кралят? Него куче ако го ухапе, веднага ще му прости, а ще заповяда и да му дадат парче сланина. Такова му е сърцето!
	— Няма да се препирам по това с ваша милост, но все пак разправяха, че страшно се е заканил на Раджейовски.
	— Първо, на всекиго се случва да се заяде с някого, exemplum: аз с Радживил; второ, как ще му се заканва, когато веднага взел синовете му под своя грижа и ги гледа така, както баща им не би ги гледал! Златно сърце има той и смятам, че по-скоро нейно величество кралицата иска смъртта на Радживил. Достойна кралица, дума да не става, но и тя е с женски приумици, а пък знай, че когато жена се заяде с тебе, дори да се скриеш в някоя пролука под пода, оттам с игла ще те изчопли.
	Пан Володиовски въздъхна при тия думи на Заглоба и отвърна:
	— Защо ще се заяжда някоя с мене, когато никога през живота си не съм закачил никаква жена!
	— Но си готов, но си готов! Затова, макар да служиш в конницата, така до забрава нападаш тикочинските стени с пехотата, мислиш, че там се намира не само Радживил, но и Билевичувна. Познавам те, сластнико! Не е ли така? Още ли не си я избил от главата си?
	— Имаше време, когато я бях напълно избил и сам Кмичиц, ако беше тук, щеше да признае, че постъпих кавалерски, като не пожелах да действам против нейните чувства, а по-скоро се помъчих да забравя своето излагане; но не крия, че ако сега тя е в Тикочин, ако ми даде Бог отново да я спасявам от тежко положение, тогава ще видя в това явната воля на провидението. За Кмичиц няма защо да държа сметка, защото не му дължа нищо, а аз се надявам, че щом той доброволно я е напуснал, тя трябва да го е забравила досега и не ще ми се случи това, което ми се случи някога.
	С такъв разговор стигнаха в квартирата си, където намериха двамата Скшетуски, пан Рох Ковалски и пан арендатора от Вонсош.
	Във войската не беше тайна защо витебският воевода замина за Тишовце, затова рицарите се радваха, че се създава такъв благороден съюз за защита на отечеството и вярата.
	— Друг вятър вече вее в цяла Жечпосполита — каза пан Станислав — и, слава Богу, в очите на шведите.
	— От Ченстохова повя той — добави пан Ян. — Вчера дойдоха съобщения, че манастирът се държи още и отблъсква все по-силни нападения… Пресвета майко, не позволявай неприятелят да поругае твоята обител!
	Тук пан Женджан въздъхна и каза:
	— Това освен че е обида на Бога, но и какви грамадни съкровища ще отидат в неприятелски ръце! Като помисли човек за това, храната не иска да мине през гърлото му.
	— Войската просто напира за атака, та мъчно можем да задържим хората — каза пан Михал. — Вчера хоронгвата на Станкевич тръгна без заповед и без стълби, защото казват така: като свършим с тоя предател, ще отидем на помощ на Ченстохова. И щом някой спомене за Ченстохова, веднага всички започват да скърцат със зъби и да се удрят по сабите.
	— Пък и защо толкова хоронгви стоим тук, когато и половината биха били достатъчни за Тикочин — каза пан Заглоба. — Това е упорство на пан Сапеха, нищо повече. Не иска да ме слуша, за да покаже, че и без моя съвет може да направи нещо, а то сами виждате как толкова хора обсаждат едно замъче и само си пречат едни на други, понеже няма място за всички.
	— Военна опитност говори чрез ваша милост, не може да се отрече! — отговори пан Станислав.
	— Аха! Нали? Имам ли глава на врата си?
	— Вуйчо има глава на врата си! — извика внезапно пан Рох, напери мустаци и започна да се оглежда по околните, сякаш търсеше оня, който би му възразил.
	— Но и пан воеводата има глава — отговори пан Ян Скшетуски — и ако толкова хоронгви стоят тук, то е от страх да не би княз Богуслав да дойде на помощ на братовчеда си.
	— Тогава да се изпратят няколко леки хоронгви да опустошават електорска Прусия — каза Заглоба, — да ни се съберат доброволци от простолюдието. Аз сам пръв бих отишъл да опитам пруската бира.
	— Зиме бирата не струва нищо, освен ако е греяна — каза пан Михал.
	— Тогава дайте вино или водка, или медовина — отговори пан Заглоба.
	Другите също изразиха готовност да пийнат, та пан арендаторът от Вонсош се зае с тая работа и скоро на масата се появиха няколко стъкленици. При техния вид сърцата се зарадваха и рицарите започнаха да пият, като непрекъснато вдигаха чаши с различни тостове.
	— За гибелта на широкогащниците, та дълго да не ни чоплят тук хляба! — каза пан Заглоба. — Нека си ядат шишарки в Швеция!
	— За здравето на техни величества краля и кралицата! — вдигна тост Скшетуски.
	— И на тия, които са останали верни на короната! — добави Володиовски.
	— Тогава за наше здраве!
	— За здравето на вуйчо! — изгърмя пан Рох.
	— Да те възнагради Бог! Дръж и излей всичко в гръцмуна си… Заглоба още не е остарял съвсем. Ваша милост панове! Дано по-скоро да прогоним тоя язовец от дупката му, че да тръгнем за Ченстохова!
	— Към Ченстохова! — викна Рох. — На помощ на пресветата Дева!
	— Към Ченстохова! — извикаха всички.
	— Да пазим ясногурските съкровища от поганците! — добави Женджан.
	— Те се преструват, че вярват в Господ Иисус, за да прикрият своето безчестие, а всъщност — казвал съм го вече — като кучета вият към месеца и в това се състои цялата им вяра.
	— И такива ръце се вдигат към ясногурските великолепия!
	— Много добре го улучи, когато каза за вярата им, ваша милост — обърна се Володиовски към Заглоба, — защото аз съм чувал как вият към месеца. По-късно разправяха, че това били лютерански псалми, но едно е сигурно, че такива псалми пеят и кучетата.
	— Как така! — каза пан Рох. — Само такива синковци ли има между тях?
	— Други няма! — каза пан Заглоба с дълбоко убеждение.
	— И кралят им ли е като тях?
	— Техният крал е по-лош от всички. Той нарочно започна тази война, за да може колкото си иска да поругава истинската вяра по черквите.
	При тия думи пан Рох, пийнал вече здравата, стана и каза:
	— Щом е така, тогава, както ме виждате тук, ваша милост панове, заклевам се да не ме казват Ковалски, ако в първия бой не се втурна направо срещу шведския крал! Дори да се намира всред най-гъстата група не ще се уплаша! Моята смърт или неговата!… Ето така ще се хвърля на него с копието… Смятайте ме за глупак, ако не направя това!
	Пан Рох сви пестник и искаше да удари в масата. Тогава би изпотрошил чашите, стъклениците и масата, но пан Заглоба веднага го хвана за ръката и се обади със следните думи:
	— Сядай, Рох, и стой спокойно! И знай, че не ако не направиш това ще те смятаме за глупак, а ще престанем да те смятаме за глупак, ако го сториш. Не разбирам също така как ще можеш с копие да се нахвърляш срещу шведския крал, когато служиш при хусарите.
	— Ще си наема хора и ще се запиша в хоронгвата на княз Полубински. Баща ми също ще ми помогне.
	— Баща ти Рох ли?
	— Разбира се!
	— Нека по-напред ти помогне, а сега не разбивай стъклото, защото пръв бих ти разбил главата за това. За какво говорехме, драги мои!… Аха! За Ченстохова… Luctus* ще ме изяде, ако не отидем навреме да помогнем на светото място… Luctus ще ме изяде, ви казвам! И всичко по вина на тоя предател Радживил и поради съображенията на Сапеха.
	[* Мъка, скръб (лат.). — Бел.прев.]
	— Ти, ваша милост, не говори нищо срещу воеводата! Той е чудесен човек! — обади се малкият рицар.
	— Тогава защо прикрива Радживил с двете си поли, когато една би била достатъчна? Близо десет хиляди души най-добра конница и пехота стоят под тая колиба. Скоро по цялата околност ще изближат и саждите в комините, защото вече изядоха всичко, което имаше на огнищата.
	— Не е наша работа да съдим съображенията на по-горните началници, а трябва само да слушаме!
	— Не е твоя работа, пане Михале, но е моя, защото половината някогашна радживиловска войска ме избра за вожд и сега щях да съм прогонил вече Карл Густав зад десет граници, ако не беше тая нещастна скромност, която ме накара да предам жезъла в ръцете на пан Сапеха. Той нека се откаже от това си бавене и нека гледа да не му отнема това, което му дадох.
	— Ти, ваша милост, си такъв решителен само когато се напиеш — каза пан Володиовски.
	— Така ли? Е добре, ще видиш! Още днес ще отида всред хоронгвите и ще викна:
	„Ваша милост панове! Който желае, нека тръгва с мене за Ченстохова, няма защо тук да си търкаме лактите и коленете в тикочинската вар! Моля, тръгвайте след мене! Който ме избра за вожд, който ми даде властта, който ми вярваше, че каквото сторя, то ще бъде от полза за отечеството и вярата, нека се нареди до мене. Прекрасно нещо е да наказваш предателите, но сто пъти по-прекрасно е да спасяваш от тежкото положение и игото на еретиците пресветата Дева, покровителка на короната и наша майка.“
	Тук пан Заглоба, на когото от някое време вече се вдигаше пара от главата, скочи на пейката и започна да крещи, сякаш се намираше пред събрание:
	— Ваша милост панове! Който е католик, който е поляк, който съчувства на пресветата Дева, след мене!… На помощ на Ченстохова!
	— Тръгвам! — извика Рох Ковалски, като стана. Заглоба погледа другарите си, а като видя удивлението и мълчаливите лица, слезе от пейката и каза:
	— Ще науча аз Сапьо на ум и разум!… Да не се казвам Заглоба, ако до утре не откъсна половината войска от Тикочин и не я поведа за Ченстохова!
	— За Бога! Опомни се, отче! — каза пан Ян Скшетуски.
	— Да не съм Заглоба, ти казвам! — повтори пан Заглоба. А те се уплашиха да не би той наистина да стори това, което можеше. В много хоронгви бяха недоволни от това протакане в Тикочин и хората наистина скърцаха със зъби, като мислеха за Ченстохова. Достатъчно беше да се хвърли искра върху тоя барут, а какво оставаше, ако я хвърли човек толкова популярен и с такъв безграничен рицарски авторитет като Заглоба. Преди всичко по-голямата част от войските на Сапеха се състоеше от новобранци, следователно несвикнали с военната дисциплина и готови за действия на своя глава, и те сигурно биха тръгнали като един човек подир Заглоба, за да отидат на помощ на Ченстохова.
	Двамата Скшетуски се уплашиха от това му намерение, а Володиовски викна:
	— Едва се събра малко войска при най-големи усилия на воеводата, едва се създаде някаква сила за защита на Жечпосполита и вече размирничеството на някого иска да разкъсва хоронгвите, да довежда до непослушание. Много би платил Радживил за такъв съвет, защото това е вода в неговата воденица. Как не те е срам, ваша милост, дори да приказваш такива неща!
	— Да не се казвам Заглоба, ако не направя това! — отвърна Заглоба.
	— Вуйчо ще го направи! — добави Рох Ковалски.
	— Мирно ти, конска главо! — изгърмя пан Михал към него. Пан Рох облещи очи, затвори уста и се изправи веднага. Тогава Володиовски се обърна към пан Заглоба.
	— А аз да не се казвам Володиовски, ако един човек от моя полк тръгне с ваша милост, а щом искаш да разваляш войската, тогава ще ти кажа, че пръв ще се хвърля срещу твоите привърженици!
	— Поганино, мръсен турчин такъв! — отвърна Заглоба. Как така? Ще се хвърлиш срещу рицарите на пресветата Дева? Готов ли си? Добре! Познавам те! Да не мислите, ваша милост панове, че той мисли за войските или за дисциплината? Не! Само че е надушил Билевичувна зад стените на Тикочин. За частни интереси и произволи не ще се поколебаеш да се отречеш от най-правото дело! Ти си готов да подскачаш около момичето, да пристъпваш от крак на крак и да гориш по него! Но дума да не става! Аз ще се погрижа там да те изпревари по-добър, дори същият оня Кмичиц, защото и той не е по-лош от тебе.
	Володиовски погледна насъбраните, като ги вземаше за свидетели колко несправедливо се постъпва с него. После така се намръщи, та помислиха, че ще избухне в гняв, но понеже и той беше вече здравата пийнал, внезапно се разчувства.
	— Ето ми наградата! — викна той. — От дете служа на отечеството, сабята не изпускам от ръка! Нямам нито къща, ни жена, ни деца, сам човек стърча като копие нагоре с главата. Най-благородните мислят за себе си, а аз не съм имал друга награда освен раните по кожата си и на това ме обвиняват, че съм мислил за личните си работи, едва ли не ме нарекоха предател.
	След тия думи той зарони сълзи по жълтите си мустачки, а пан Заглоба омекна веднага, разгърна ръце и викна:
	— Пан Михале! Много те онеправдах. На палача заслужавам да бъда предаден, че обидих такъв изпитан приятел!
	И като паднаха в прегръдките си, започнаха да се целуват и да се притискат до гърдите, след което продължиха да пият в чест на помирението си, а когато вече мъката се изпари значително от сърцата им, Володиовски каза:
	— И нали няма да разваляш войската, да въвеждаш произвол, да даваш лош пример?
	— Няма, пан Михале! За тебе ще направя това!
	— А като даде Бог да превземем Тикочин, тогава кой го интересува какво търся аз зад стените? Кой ще посмее да се шегува с мене, а?
	Поразен от тоя въпрос, пан Заглоба почна да тика края на мустака си в устата и да го гризе със зъби, накрай каза:
	— Не, пан Михале, ти си ми най-мил от всичко на света, но избий Билевичувна от главата си.
	— Защо? — попита пан Володиовски учуден.
	— Тя е хубава, assentior* — каза Заглоба, — но е висока на ръст и между вас няма никаква хармония. Освен ако й кацаш на рамото като канарче и кълвеш захар от устата й. Тя би могла също така да те носи на ръкавицата си като крагуй и да те пуска срещу всякакъв неприятел, защото макар да си малък, но си лют като стършел.
	[* Съгласен съм (лат.). — Бел.прев.]
	— Пак ли започваш, ваша милост? — каза пан Володиовски.
	— Като съм започнал, дай ми и да свърша: едно момиче има лика-прилика на тебе, и то е именно оная костилка… как й беше името? Тая, за която покойният Подбипента искаше да се жени?
	— Ануша Борзобогата-Крашенска! — възкликна пан Ян Скшетуски. — Ами че това е някогашната любов на Михал!…
	— Същинско елдово зрънце, а пък хубаво беше, зверчето му, като кукличка — каза пан Заглоба и замляска с устни.
	Сега пан Михал започна да въздиша и да повтаря това, което казваше винаги когато някой споменеше за Ануша.
	— Какво ли става сега с нея, горкичката?… Ех, ех! Да можеше да се намери!
	— И вече не би я изпуснал от ръцете си… И добре би сторил, защото при твоята влюбчивост, пан Михале, може да се случи да те пипне първата коза, която ти попадне, и да те превърне на козел. За Бога, през целия си живот не съм виждал друг толкова влюбчив като тебе. Трябвало е да се родиш петел, сметта да ровиш край къщи и да викаш на качулатките: „Ко, ко, ко!“
	— Ануша! Ануша! — повтаряше пан Володиовски размечтан. — Де да ми я изпрати Бог!… Но може би тя вече не е жива или се е оженила и има деца…
	— Защо да се е оженила! Тя беше още зелена като ряпа, когато я видях, а после, макар и порасла, може и досега да си е останала девственица. След такъв като пан Лонгинус не би могла да вземе какъв да е хлапак… От друга страна, в тия военни времена малцина мислят за женитба.
	А пан Михал отговори:
	— Ти, ваша милост, я познаваше добре. Тя беше удивително почтена… Но такъв й беше характерът, та не пропускаше някого да не му прониже сърцето… Такава я е създал Господ-Бог. Дори не отминаваше и хората от по-низък произход: например оня лекар на княгиня Гризелда, оня италианец, който се беше влюбил до смърт в нея. Може вече да се е оженила за него и той да я е откарал отвъд морето…
	— Не приказвай намерки, пане Михале! — извика пан Заглоба възмутен. — Лекарят, та лекарят… Как може шляхтишка дъщеря, от благородна кръв, да се ожени за човек с такова низко положение?… Веднъж вече ти казах това! То е невъзможно!
	— И аз затова й бях сърдит, защото си мислех: тя няма никаква мярка, щом се занася с какви да е хора.
	— Предсказвам ти, че ще я видиш пак — каза пан Заглоба. По-нататъшният разговор бе прекъснат от влизането на поручик Токажевич, който преди това служеше в радживиловския полк, но след измяната на хетмана го напусна заедно с другите и сега беше знаменосец в полка на Оскерко.
	— Пане полковник — каза той на Володиовски, — ще минираме портите.
	— Пан Оскерко готов ли е вече?
	— Готов е още от обед и не иска да чака, понеже изглежда, че нощта ще бъде тъмна.
	— Добре тогава — каза Володиовски, — ще отидем да видим и ще заповядам на хората да застанат готови с пушки, та да не би да изскочат иззад портите. Пан Оскерко сам ли ще минира?
	— Да… Лично той… Но и много доброволци отиват с него.
	— Ще отида и аз! — каза Володиовски.
	— И ние! — извикаха двамата Скшетуски.
	— Ех, жалко, че старите ми очи не виждат в тъмното — обади се пан Заглоба, — иначе не бих дал да отидете сами… Но какво да се прави! Щом се смрачи, вече и със сабята не мога да умеря… Денем, денем на слънце, още обичам да изляза на бойното поле. Дайте ми най-силните шведи, само че след пладне!
	— А аз ще отида — каза арендаторът от Вонсош, като си помисли. — Когато вдигнат портата във въздуха, сигурно войската ще се втурне масово в атака, а там, в замъка, сигурно има големи богатства в мебели и скъпоценности.
	Излязоха всички, защото на двора вече се здрачаваше; в квартирата остана само пан Заглоба, който се ослушваше някое време как снегът хръска под краката на отдалечаващите се; след това започна да вдига една след друга стъклениците и да гледа на светлината от огнището дали е останало още нещо в някоя.
	А другите вървяха към замъка в полумрака и при вятъра, който долетя от север и духаше все по-силно, виеше, фучеше и носеше със себе си облаци разбит на прах сняг.
	— Хубава нощ за залагане на мина! — каза Володиовски.
	— Но и за нападение от замъка — отговори пан Скшетуски. — Трябва да си отваряме очите и мускетарите да са готови.
	— Дано даде Бог — каза пан Токажевич — при Ченстохова да има още по-голяма виелица. Все пак на нашите между стените е по-топло… Но колко шведи биха измрели по постовете. Трастя ix мати мордовала.*
	[* Дано треска майките им умори (укр.). — Бел.прев.]
	— Страшна нощ! — каза пан Станислав. — Чувате ли, ваша милост панове, как вие, сякаш татари летят като вятър в атака?
	— Или сякаш дяволите пеят requiem* на Радживил — добави Володиовски.
	[* Вечен покой — първите думи на молитва за умрели. — Бел.прев.]


	Дванайсета глава

	А в замъка няколко дни по-късно големият предател също гледаше мрака, който падаше върху снежните савани, и слушаше воя на вихъра.
	Лампата на живота му догаряше бавно. Тоя ден след обед той още беше се движил, още бе гледал от бойниците към шатрите и дървените бараки на войските на Сапеха; но след два часа така му прилоша, че трябваше да го внесат вътре.
	Той се беше променил до неузнаваемост от онова време в Кейдани, когато се стремеше към короната. Косата му беше побеляла, около очите му се бяха образували червени торбички, лицето му бе увиснало и подпухнало, та изглеждаше още по-грамадно, но то беше лице вече на полутруп, нашарено със синкави петна и страшно със своя израз на адски страдания.
	И все пак, макар че животът му можеше да се пресметне едва ли не на часове, той бе живял повече, отколкото трябваше, понеже беше надживял не само вярата в себе си, в своята щастлива звезда, не само надеждите и намеренията си, но също така и дълбокото си падение, та когато погледнеше към дъното на тая пропаст, в която се беше търколил, сам не можеше да си повярва. Всичко го беше излъгало: събитията, сметките, съюзниците. Той, за когото не беше достатъчно да бъде най-силният полски пан, княз на римската държава, велик хетман и вилненски воевода, той, на когото цяла Литва не задоволяваше желанията и алчността, сега беше затворен в един тесен замък, където го чакаше само смърт или пленничество. И той гледаше всеки ден към вратата, за да види коя от тия две страшни богини ще влезе първа, за да вземе душата му и полуразпадналото се вече тяло.
	От неговите имоти, от неговите обширни земи и староства доскоро можеше да се създаде самостоятелно кралство, но днес той не беше господар дори на тикочинските стени.
	Само преди няколко месеца още преговаряше със съседните крале — днес един шведски капитан слушаше нетърпеливо и пренебрежително неговите заповеди и дръзваше да подчинява волята му на своята.
	Когато войската го напусна, когато от магнат и пан, който тресеше страната, стана безсилен бедняк, който сам се нуждаеше от спасение и помощ, Карл Густав го презря. Той би издигал до небесата един могъщ помощник, но се отказа гордо от молителя.
	Както някога разбойникът Костка Наперски беше обсаждан в Чорщин, така сега него, Радживил, обсаждаха в тикочинския замък. И кой го обсаждаше? Сапеха, най-големият му личен враг!
	Хванат ли го, ще го повлекат на съд по-лошо, отколкото разбойник, защото ще го съдят като предател.
	Напуснаха го роднините, приятелите, близките. Войските заеха именията му, съкровищата, богатствата сякаш се пръснаха в мъглата. И оня пан, оня княз, който някога слисваше френския двор със своето великолепие, който на пиршествата приемаше хиляди шляхтичи, който държеше по десет хиляди души собствена войска, която обличаше, хранеше, сега нямаше с какво да съживи собствените си отпаднали сили и — страшно е да се каже! — той, Радживил, през последните моменти на живота си, почти в смъртния си час, беше гладен!
	В замъка отдавна вече липсваше храна, шведският комендант раздаваше съвсем малки дажби от незначителните запаси, а князът не искаше да го моли.
	Поне трескавият огън, който ядеше неговите сили, да му беше отнел и съзнанието! Но не! Гърдите се издигаха все по-тежко, дишането се превръщаше в хъркане, подпухналите ръце и крака изстиваха, но въпреки временните бълнувания, въпреки страшните кошмари и привидения, които се нижеха пред очите му, умът му оставаше ясен през повечето време. И тоя княз виждаше цялото си падение, цялата си беда и унизеност, тоя някогашен пълководец-победител виждаше цялото си поражение и страданията му бяха толкова безкрайни, че навярно можеха да се сравнят с греховете му.
	Защото наред с това както ериниите преследваха Орест, така и него го измъчваха угризенията на съвестта, а никъде по света нямаше такъв храм, където би могъл да се скрие от тях. Те го измъчваха денем, измъчваха го нощем, навън и под покрив; гордостта не можеше нито да ги скрие, нито да ги отблъсне. Колкото по-ниско беше падението му, толкова по-ожесточено го измъчваха. И той преживяваше такива моменти, та късаше собствената си гръд. Когато неприятелите нахлуха от всички страни в родината, когато чуждите народи я съжаляваха за злочестата й съдба, за нейните страдания и пролята кръв — той, великият литовски хетман, вместо да тръгне на бой, вместо да пожертва за нея последната си капка кръв, вместо да смае света като Леонид, като Темистокъл, вместо да заложи последната си дреха като Сапеха, свърза се с един от неприятелите и вдигна светотатствена ръка срещу майка си, срещу собствения си владетел и се окървави с близка, скъпа кръв… Ето всичко, което направи, а сега стои на края не само на позора си, но и на своя живот — и му предстои да дава сметка там, от другата страна… Какво ли го чака отвъд?
	Косата му настръхваше при мисълта за това. Защото, когато вдигна ръка срещу родината, сам изглеждаше пред себе си голям в сравнение с нея, а сега всичко се бе променило. Сега той се бе смалил, а Жечпосполита, която се раждаше всред барут и кръв, му се струваше някак си по-голяма и все по-голяма, покрита с тайнствен ужас, пълна със свещено величие, страшна. И тя растеше непрекъснато в очите му, ставаше все по-огромна. Пред нея той се чувстваше прах — и като княз, и като хетман, и като Радживил. Не можеше да разбере какво значи това. Някакви непознати вълни се надигаха около него, носеха се с шум и грохот, наближаваха все повече, трупаха се все по-страшни една над друга и той разбираше, че трябва да потъне, че сто като него биха потънали в тая огромност. Но защо той не бе видял по-рано тая заплаха и тайнствена сила; защо, безумец, се бе вдигнал срещу нея? Когато тия мисли шумяха в главата му, обземаше го страх от тая майка, от тая Жечпосполита, защото не можеше да познае чертите й, толкова добродушни и меки по-рано.
	Духът в него се сломяваше и ужас се всели в гърдите му. Понякога мислеше, че го огражда съвсем друга страна, други хора. През обсадените стени се узнаваше всичко, което ставаше в окупираната Жечпосполита, а ставаха странни и поразителни неща. Започваше война на живот и смърт срещу шведите и предателите — толкова по-страшна, защото не беше предвиждана от никого. Жечпосполита започваше да наказва. В това имаше нещо от Божия гняв за обиденото величие.
	Когато през стените дойде вестта за обсадата на Ченстохова, калвинистът Радживил се уплаши и страхът вече не излезе от душата му, понеже тъкмо тогава за пръв път забеляза тая тайнствена вълна, която с надигането си щеше да погълне шведите и него; тогава шведското нашествие му се стори не нещастие, а светотатство и неизбежно наказание. Тогава за пръв път завесата падна от очите му и той видя промененото лице на родината, но вече не майка, а кралица, която наказва.
	Всички, които й бяха останали верни и й служеха от сърце и душа, се издигнаха и растяха все повече, а който се беше провинил срещу нея — падна.
	„Ето защо никой не бива да мисли — казваше си князът — нито за собственото си издигане, нито за издигането на рода си, а трябва на нея да отдаде живота, силите и обичта си?“
	Но за него беше късно, той вече нямаше нищо, което да й предложи, понеже пред себе си нямаше бъдеще освен задгробното, пред което трепереше.
	Откакто обсадиха Ченстохова, когато от гърдите на просторната страна се изтръгна страшен вик, когато като по чудо в нея се намери някаква странна, досега непознавана и непонятна сила, когато внезапно една тайнствена и — човек би казал — извън тоя свят ръка се вдигна в защита на манастира, ново съмнение се вряза в душата на княза, защото той не можеше да се отърве от страшните мисли, че Бог поддържа противна кауза и противна вяра.
	А когато такива мисли шумяха в главата му, той се съмняваше в собствената си вяра и тогава отчаянието му надминаваше дори мярката на неговите грехове.
	Падение тук на земята, падение и на душата, мрак, нищожество — ето докъде стигна и ето каква служба достигна, като служеше на себе си.
	И все пак в началото на похода си от Кейдани за Подлесието той още беше пълен с надежди. Наистина Сапеха, много по-слаб военачалник, го би на бойното поле, останките от хоронгвите го напущаха, но той се крепеше с мисълта, че всеки ден Богуслав ще му дойде на помощ. Ще долети това младо радживиловско орле начело на пруски, лютерански войски, които не ще преминат към папистите по примера на литовските хоронгви, и тогава двамата ще смажат Сапеха, ще унищожат силите му, ще свършат с конфедератите и ще легнат върху трупа на Литва като два лъва върху трупа на сърна и със самия си рев ще уплашат ония, които биха поискали да им я изтръгнат.
	Но времето течеше, силите на Януш се топяха; дори чуждестранните полкове преминаваха към страшния Сапеха; нижеха се дни, седмици, месеци, а Богуслав не идваше.
	Най-сетне започна обсадата на Тикочин.
	Малкото шведи, които бяха останали при него, се защитаваха геройски, защото преди това се бяха оцапали със страшни жестокости и знаеха, че дори ако се предадат, това не ще ги спаси от отмъстителната ръка на литовците. В началото на обсадата князът още хранеше надежда, че най-сетне може би сам шведският крал ще му дойде на помощ или пък пан Конецполски, който се намираше при Карл начело на шест хиляди души полска конница. Но напразно се надяваше. Никой не мислеше за него, никой не идеше на помощ.
	— Богуславе! Богуславе! — повтаряше князът, като ходеше из тикочинските стаи. — Ако не искаш да спасяваш братовчеда си, спасявай поне Радживил!…
	Най-сетне, крайно отчаян, княз Радживил реши да направи стъпка, срещу която гордостта му се възмущаваше силно: тоест да моли за помощ княз Михал от Нешвеж.
	Писмото му обаче бе хванато по пътя от хора на Сапеха и в отговор витебският воевода изпрати на Януш писмо на княз Михал, което той беше получил преди седмица.
	Януш намери в него следния откъс:

	„Ако до ваше достойнство, мой милостиви пане, са дошли слухове, че аз възнамерявам да отида на помощ на моя роднина, княза вилненски воевода, ти, ваше достойнство, мой милостиви пане, не вярвай, защото аз държа само с ония, които искат да останат докрай верни на отечеството и на нашия владетел и желаят да възстановят някогашната свобода на тая великолепна Жечпосполита. От мене няма да излезе нищо, което да даде повод да се мисли, че искам да закривам предателите от заслуженото и справедливо наказание. Богуслав също няма да дойде, защото чувам, че електорът предпочита да мисли за себе си и не иска да разделя силите си, а quod attinet Конецполски, той навярно ще бъде кандидат за вдовицата и за да овдовее тя, на него му изнася князът воевода да свърши час по-скоро.“

	Това писмо, адресирано до Сапеха, отне и последната надежда на нещастния Януш и не му оставаше нищо друго, освен да чака да го постигне неизбежната участ.
	Обсадата отиваше към края си.
	Вестта за заминаването на пан Сапеха в същата минута проникна през стените, но надеждата, че поради неговото заминаване неприятелят ще се откаже от военните действия, трая късо време, защото, напротив — в пешите полкове се забелязваше някакво необикновено движение. Няколко дни обаче минаха доста спокойно, понеже намерението да вдигнат във въздуха портата не можа да се осъществи, но дойде 31 декември, когато само наближилата нощ можеше да попречи на обсадителите, защото беше явно, че те готвеха нещо срещу замъка — ако не атака, най-малкото ново артилерийско обстрелване на повредените стени.
	Денят отиваше към залез. Князът лежеше в така наречената „рогова“ зала, която се намираше в западната част на замъка. В огромната камина горяха цели смолести борови дънери и хвърляха живи отблясъци по белите и доста голи стени. Князът лежеше възнак на турска софа, преместена нарочно в средата на залата, за да може топлината на огъня да достига до него. По-близо до камината, малко в сянка, върху килим спеше пажът, а около княза седяха и дремеха на столове пани Якимовичова, някога надзирателка на женското отделение в Кейдани, другият паж, лекарят и едновременно княжески астролог, и Харламп.
	Последният не беше напуснал княза, при все че от по-раншните военни при него беше останал почти само той. Горчива служба беше това, защото сърцето и душата на стария офицер се намираха отвъд тикочинските стени, в стана на Сапеха, обаче той стоеше вярно при някогашния вожд. Бедният войник беше отслабнал от глад и усилия като скелет. От лицето му беше останал само носът, който сега изглеждаше още по-голям, и мустаците като метли. Облечен беше с пълно въоръжение, броня, нараменници, мрежа за главата от телени брънки, която се спускаше върху раменете му. Железни колчани светеха на лактите му, защото току-що се беше върнал от стените, на които беше излязъл преди малко, за да види какво става, и където всеки ден търсеше смъртта си. А сега задряма от умора, макар че князът хъркаше страшно, сякаш бе започнал да агонизира, и въпреки че вятърът виеше и свиреше навън.
	Внезапни, кратки тръпки взеха да разтърсват грамадното тяло на Радживил и той престана да хрипти. Тия, които го обграждаха, се събудиха веднага и го загледаха втренчено, а после се спогледаха един друг.
	Но той каза:
	— Сякаш някой слезе от гърдите ми: по ми е леко… После обърна малко глава и загледа внимателно към вратата, накрай се обади:
	— Харламп!
	— Слушам ваше княжеско височество.
	— Какво търси тук Стахович?
	Краката на бедния Харламп се разтрепераха, защото колкото той беше безстрашен в боя, толкова бе и суеверен, та се огледа бързо и каза със сподавен глас:
	— Стахович не е тук. Ваше княжеско височество заповяда в Кейдани да бъде разстрелян.
	Князът затвори очи и не отговори нито дума. Някое време се чуваше само жалният и провлечен вой на вихъра.
	— Човешки плач се чува в тоя вихър — каза отново князът и отвори очи с пълно съзнание. — Но аз не съм довел нито шведите, нито Раджейовски.
	А когато не отговори никой, добави след малко:
	— Той е най-виновен, той е най-виновен, той е най-виновен.
	И някакво чувство на облекчение нахлу в гърдите му, сякаш го зарадва припомнянето, че има и по-виновен от него.
	Скоро обаче други по-тежки мисли трябва да дойдоха в главата му, защото лицето му потъмня и той повтори няколко пъти:
	— Боже! Боже! Боже!
	Отново почна да го задушава; започна да хърка още по-страшно, отколкото по-рано.
	В това време отвън долетяха отгласи от стрелба с мускети, отначало рядка, после все по-честа, но всред снежната виелица и воя на вихъра те не звучаха особено високо и можеше да се помисли, че това е някакво непрекъснато чукане по портата.
	— Бият се! — каза княжеският лекар.
	— Както обикновено! — отговори Харламп. — Хората мръзнат в тая виелица, та предпочитат да се бият, за да се стоплят.
	— Шести ден вече продължава тоя вихър и сняг — отговори лекарят. — Големи промени ще настъпят в това кралство, защото такива виелици са необикновено нещо!
	На тия думи Харламп отговори:
	— Дай боже! Нищо по-лошо няма да стане! По-нататъшния им разговор прекъсна князът, който отново се почувства по-добре:
	— Харламп!
	— Слушам, ваше княжеско височество!
	— Дали от слабост ми се струва така или наистина преди няколко дни Оскерко искаше да вдигне във въздуха портата?
	— Искаше, ваше княжеско височество, но шведите му отнеха взрива и го раниха леко, а хората на Сапеха бяха отблъснати.
	— Щом са го ранили леко, отново ще се опита… А кой ден сме днес?
	— Последният от декември, ваше княжеско височество.
	— Боже, бъди милостив към душата ми!… Няма да доживея Нова година… Отдавна ми е предсказано, че всяка пета година смъртта стои край мене.
	— Бог е милостив, ваше княжеско височество.
	— Бог е с пан Сапеха — отговори князът глухо. Внезапно почна да се оглежда и каза:
	— Студ лъха от нея към мене… Не я виждам, но чувствам, че тя е тук.
	— Коя, ваше княжеско височество?
	— Смъртта!
	— В името на Отца и Сина и Светия Дух!
	Настана кратко мълчание, чуваше се само шепненето на молитвите, изговаряни от пани Якимовичова.
	— Кажете — обади се князът с прекъсван глас — дали наистина вярвате, че никой не може да бъде спасен, ако не е католик?
	— Човек може да се откаже от заблудите си в часа на смъртта — отговори Харламп.
	В тоя миг гърмежите станаха още по-чести. Грохотът на оръдията започна да разтърсва прозоречните стъкла, които при всеки гръм отговаряха с жално иззвънтяване.
	Князът слуша известно време спокойно, после се надигна леко на постелята си, очите му започнаха постепенно да се разширяват, зениците да святкат. Той седна, подържа главата си в ръце и внезапно викна сякаш обезумял:
	— Богуслав! Богуслав! Богуслав!
	Харламп избяга като луд от стаята.
	Целият замък се тресеше и трепереше от грохота на оръдията.
	Внезапно се чу вик на няколко хиляди гласа, след това нещо блъсна със страхотен трясък стените, та чак главните на въглените от камината се изсипаха на пода, в същото време Харламп се втурна обратно в залата.
	— Хората на Сапеха вдигнаха във въздуха портата! — викна той. — Шведите избягаха в кулата!… Неприятелят иде!… Ваше княжеско височество…
	По-нататъшните думи замряха в устата му. Радживил седеше на софата с изскочили навън очи; с отворена уста често поемаше въздух, беше се озъбил, с ръце късаше софата, на която седеше и загледан с ужас към дъното на стаята, викаше или по-скоро хъркаше между един дъх и втори:
	— Раджейовски направи това… Аз не… Помощ!… Какво искате? Вземете тая корона!… Раджейовски направи това… Помощ, хора! Иисусе! Господи! Мария!
	Това бяха последните думи на Радживил.
	После го овладя страхотно хълцане, очите изскочиха още по-ужасно навън, той се изпъна, падна възнак и остана неподвижен.
	— Свърши! — каза лекарят.
	— Призоваваше Мария! Чухте ли, макар че е калвинист — обади се пани Якимовичова.
	— Хвърлете дърва в огъня! — каза Харламп на изтръпналите пажове.
	А самият той се приближи до трупа, притвори клепачите му, после свали от бронята си позлатена иконичка на Богородица, която носеше на верижка, скръсти ръцете на Радживил върху гърдите и я сложи между пръстите му.
	Светлината на огъня се отрази от златния фон на иконката и този отблясък падна върху лицето на воеводата и го разясни така, че то никога не беше изглеждало толкова спокойно.
	Харламп седна до тялото и като опря лакти на коленете, скри лицето си в ръце.
	Само гърмежите прекъсваха мълчанието.
	Внезапно стана нещо страхотно. Най-напред блесна небивала светлина: изглеждаше, че целият свят се е превърнал в огън, и почти едновременно се разнесе такъв гръм, сякаш земята под замъка рухваше. Стените се олюляха, потонът се пропука с пронизителен трясък, всички прозорци паднаха на пода и стъклата се разбиха на стотици късчета. В същия миг през празните отвори на прозорците нахлуха облаци сняг и вятърът започна да вие мрачно по ъглите на залата.
	Всички хора, които се намираха в залата, паднаха по лице на земята, всички онемяха от страх.
	Пръв стана Харламп и веднага погледна към трупа на воеводата: но трупът лежеше изпънат, спокоен, само златистата иконичка се беше килнала малко в ръцете му.
	Харламп си отдъхна. Преди това беше сигурен, че сонм* дяволи бяха нахлули в залата, за да отвлекат тялото на княза.
	[* Събрание, сборище (остар.). — Бел. elemag_an]
	— Словото стана плът! — каза той. — Шведите трябва да са вдигнали с барут кулата и себе си…
	Но отвън не долиташе никакъв шум. Изглежда, че войската на Сапеха стоеше в нямо удивление или може би се боеше, че целият замък е миниран и че барутът ще избухва последователно…
	— Добавете още дърва в огъня! — каза Харламп на слугите.
	И отново стаята пламна от ярка, трепетлива светлина. Наоколо цареше смъртна тишина, само огънят съскаше, само вихърът виеше и все повече сняг нахлуваше през празните прозорци.
	Най-сетне се чуха смесени гласове, после се разнесе звън на шпори и тропот на многобройни стъпки; вратата на залата се отвори широко и вътре нахлуха войници.
	Светло стана от голите саби и все повече рицари с шлемове, гугли, калпаци навлизаха през вратата. Мнозина носеха фенери в ръце, светеха с тях и пристъпваха предпазливо, при все че в залата и без това беше светло от огъня.
	Най-сетне от тълпата изскочи малък рицар, целият с емайлирани доспехи, и викна:
	— Къде е вилненският воевода?
	— Тук! — каза Харламп и посочи тялото върху софата. Пан Володиовски погледна и каза:
	— Мъртъв!
	— Умрял! Умрял! — понесе се от уста на уста. — Предателят и продажникът не е жив!
	— Да — каза Харламп мрачно. — Но ако поругаете тялото му и го съсечете със сабите си, ще сторите зле, защото преди смъртта си той призоваваше пресветата Дева и нейния образ държи в ръка!
	Тия думи направиха силно впечатление. Виковете замлъкнаха. Вместо това войниците започнаха да се приближават, да обграждат софата и да разглеждат покойника. Които имаха фенери, светеха с тях в очите му, а той лежеше грамаден, мрачен с хетманското величие върху лицето и със студената сериозност на смъртта.
	Войниците се приближаваха последователно, а между тях и офицерите. Дойдоха Станкевич, двамата Скшетуски, Хороткевич, Якуб Кмичиц, Оскерко и пан Заглоба.
	— Вярно!… — каза пан Заглоба с тих глас, сякаш се страхуваше да не събуди княза. — Пресветата Дева държи в ръцете и блясък пада от нея върху лицето му…
	Като каза това, той свали калпака си от главата. В същия миг и всички други свалиха шапки. Настана мълчание, пълно с почит, прекъснато най-сетне от Володиовски, който каза:
	— Ах, той е вече пред Божия съд и хората не могат да искат нищо от него!
	После се обърна към Харламп:
	— Но ти, нещастнико, защо ти се отрече от отечеството и краля заради него?
	— Дайте го тук!… — обадиха се веднага няколко гласа. Тогава Харламп стана, извади сабята си и я хвърли със звън на земята.
	— Ето ме, съсечете ме! — каза той. — Не го напуснах заедно с вас, когато беше силен като крал, а после не беше достойно да го напускам, когато беше в мизерия и никой не остана при него. Ех! Не напълнях аз на тая служба, три дни вече не съм слагал нищо в уста и краката ми се олюляват… Но аз съм в ръцете ви, съсечете ме! Защото признавам и това… — тук гласът на пан Харламп затрепера — че го обичах…
	При тия думи той се олюля и щеше да падне, ако Заглоба не му отвори прегръдките си, хвана го, задържа го, после викна:
	— За Бога! Дайте му да яде и пие!…
	Това допадна на сърцата на всички, та взеха пан Харламп под ръце и веднага го изведоха от стаята. После и войниците започнаха да я напускат един по един, като се кръстеха набожно.
	На път за квартирата пан Заглоба обмисляше нещо в ума си, колебаеше се, покашляше, най-сетне дръпна пан Володиовски за дрехата.
	— Пане Михале! — каза той.
	— Какво има?
	— На мене вече ми мина гневът към Радживил, покойникът си е покойник!… От сърце му прощавам, че искаше главата ми.
	— Той е пред небесния съд! — отговори Володиовски.
	— Именно! Именно!… Хм! Ако можеше това да му помогне, бих дал и за литургия, защото ми се струва, че работата му горе е спукана.
	— Бог е милостив!
	— Че е милостив, милостив е, но и той не може да гледа еретиците без отвращение. А Радживил е не само еретик, ами и предател. Там е работата!
	Сега пан Заглоба вдигна глава и загледа към небето.
	— Страх ме е — каза той след малко — да не би някой швед, от тия, които се вдигнаха във въздуха, да падне на главата ми, понеже е сигурно, че няма да ги приемат на небето!
	— Добри момчета! — каза пан Михал с признание. — Предпочетоха да загинат, отколкото да се предадат. Малко такива войници има по света!
	После продължиха пътя си всред мълчание; внезапно пан Михал се спря.
	— Билевичувна не беше в замъка — каза той.
	— Отде знаеш?
	— Питах ония пажове. Богуслав я взел в Тауроги.
	— Ой! — каза Заглоба. — Това е все едно да повериш на вълк коза. Но то не е твоя работа, на тебе ти е предназначена оная костилка!


	Тринайсета глава

	От момента, когато кралят дойде в Лвов, градът се превърна във фактическа столица на Жечпосполита. Заедно с краля пристигнаха повечето епископи от цялата страна и всички ония светски сенатори, които не служеха на неприятеля. Издадените lauda* призоваха под оръжие и шляхтата от Русинското и съседните му воеводства и тя се яви масово и въоръжена; това стана много лесно, понеже шведите изобщо не бяха влизали по тия места. Очите и сърцата растяха при вида на това всеобщо опълчение, защото то никак не приличаше на велкополското, което оказа толкова слаба съпротива на неприятеля при Уйшче. Напротив, тук прииждаше страшна и войнствена шляхта, от дете научена да язди кон и да воюва поради постоянните нападения на дивите татарски маси, свикнала с кръвопролитията и пожарищата, която владееше по-добре сабята, отколкото латински. А и неотдавна я беше обучила буната на Хмелницки, която продължаваше непрекъснато цели седем години, така че всред тая шляхта нямаше човек, който да не е бил в огъня толкова пъти, колкото му бяха годините. Все нови и нови отряди пристигаха в Лвов. Едни идеха от пропастните Бешчади, други от бреговете на Прут, Днестър и Серет; всички, които се бяха заселили по лъкатушните притоци на Днестър, които живееха край широкия южен Буг, които селският бунт не беше заличил от лицето на земята край Синюха, които се бяха задържали край татарските граници — всички те бързаха сега към лвовската крепост в отговор на призива на владетеля, за да тръгнат оттам срещу непознатия още неприятел. Прииждаше шляхта от Волин и от още по-далечните воеводства — такава омраза беше разпалила във всички души страшната вест, че неприятелят е вдигнал светотатствена ръка срещу покровителката на Жечпосполита в Ченстохова.
	[* Постановления (лат.). — Бел.прев.]
	А казаците не смееха да пречат, защото сърцата дори на най-закоравелите от тях се бяха развълнували, пък и татарите ги бяха принудили да изразят чрез пратеници покорството си пред краля и за стотен път да подновяват клетвата си за вярност. В Лвов се намираше страшното за кралските неприятели татарско пратеничество начело със Субагази бей, което от името на хана предлагаше на Жечпосполита помощ от стохилядна орда, четирийсет хиляди от която можеха да тръгнат веднага от Каменец за бойното поле.
	Освен татарското пратеничество пристигна и делегация от Седмоградско, за да продължи започнатите с Ракочи преговори за престолонаследието; тук беше и посланикът на германския император, както и папският нунций, който дойде заедно с краля. Всеки ден също така пристигаха делегации от кралските и литовските войски, от воеводствата и разни други земи с декларации за вярност към короната и готовност да защитават нападнатото отечество до последната капка кръв.
	Така кралското могъщество растеше и напълно смазаната доскоро Жечпосполита се издигаше пред очите за удивление на вековете и народите. Човешките души пламнаха от жажда за война и мъст, а едновременно укрепнаха. И както напролет топлият и обилен дъжд топи снеговете, така силната надежда стопи съмнението. Не само искаха победата, но вярваха в нея. Все нови и нови благоприятни вести, макар често пъти неверни, се предаваха от уста на уста. Постоянно се приказваше ту за възвърнати замъци, ту за битки, в които непознати полкове под непознати досега командири разгромяват шведите, ту за страшни пълчища от селяни, които се надигат като скакалци срещу неприятеля. Името на Стефан Чарнецки започна все по-често да се споменава от всички уста.
	Подробностите в тия вести бяха често пъти неверни, но, общо взето, отразяваха като огледало онова, което ставаше в цялата страна.
	А в Лвов беше сякаш непрекъснат празник. Когато кралят пристигна, градът го посрещна тържествено: духовенството от трите вероизповедания, градските съветници, търговците, занаятчийските еснафи. По площадите и улиците, където и да погледнеше човек, се развяваха бели, сини, пурпурни и златни знамена. Гордо издигаха лвовчаните своя златен лъв на светлосиньо поле, като припомняха наперено едва отминалите казашки и татарски нападения. При всяка поява на краля всред тълпите започваха приветствени възгласи, а тълпи никога не липсваха.
	През последните дни населението се беше удвоило. Освен сенатори, епископи, освен шляхтичи надойдоха и тълпи от селяни, понеже се беше разпространил слух, че кралят възнамерява да подобри положението на селяните. Така селските аби и клашници се смесиха с жълтите дрехи на гражданите. Предприемчиви арменци с мургави лица разпънаха шатри със стоки и оръжие, купувани с готовност от пристигналата шляхта.
	Заедно с пратеничествата бяха надошли и много татари, унгарци, власи, австрийци, много хора, много войска, много различни лица, много странни носии, пъстри, ярки и най-разнообразни, много придворни слуги: грамадни пажове, хайдуци, яничари, червени казаци, лауфери* с чуждестранно облекло.
	[* Слуга, който тича пред превозното средство на господаря си, за да му отваря или осветява пътя. — Бел.прев.]
	От сутрин до вечер по улиците гъмжеше от хора, преминаваха кралски хоронгви, отряди от шляхтичи на коне, викове, команди, блясъци на ризници и голи саби, цвилене на коне, тропот на оръдия и песни, пълни със заплахи и проклятия срещу шведа.
	А камбаните на полските, украинските и арменските черкви биеха непрестанно и възвестяваха на всички, че кралят се намира в Лвов и че Лвов е пръв от столиците, който е приел краля изгнаник за своя вечна слава.
	А където той се покажеше, изразяваха му почитта си с поклони, шапките хвърчаха нагоре и викове „vivat!“ разтърсваха въздуха; покланяха се и пред каретите на епископите, които през прозорците благославяха струпаните тълпи; покланяха се също така и акламираха сенаторите, като в тях почитаха верността към владетеля и отечеството.
	Така кипеше целият град. Дори нощем по площадите горяха купища дърва, край които нощуваха въпреки зимата и студа ония, които не можеха да намерят квартири поради многото пришълци.
	А кралят прекарваше цели дни в съвещания със сенаторите. Приемаха чуждестранни пратеничества, делегации от земите и войските; обмисляха как да снабдят с пари празното съкровище; използваха всякакви начини, за да разпалят войната там, където още не беше пламнала. Заминаваха куриери за по-големите градове по всички посоки на Жечпосполита чак до далечна Прусия и светата Жмудж; за Тишовце, до хетманите, до пан Сапеха, който след разрушаването на Тикочин се придвижваше с войската си на юг; куриери отиваха и при пан Конецполски, велик хоронжи, който още беше на страната на шведите. Там, където беше необходимо, изпращаха парични суми, будеха заспалите с манифести.
	Кралят призна, освети и потвърди тишовецката конфедерация, сам се присъедини към нея и взе ръководството на всички работи в неуморимите си ръце; той работеше от сутрин до късна нощ, като мислеше повече за доброто на Жечпосполита, отколкото за собствената си почивка, за собственото си здраве.
	Но това още не беше краят на неговите усилия; защото той беше решил да сключи от свое име и от името на съсловията такъв съюз, който не би могла да победи никоя земна сила и който в бъдеще би послужил за подобряване положението на Жечпосполита.
	Най-после тоя миг дойде.
	Тайната трябва да се беше промъкнала от сенаторите до шляхтата, а от шляхтата до простолюдието, защото от сутринта се приказваше, че през време на богослужението ще стане нещо важно, че кралят ще даде някакви тържествени обещания. Говореше се за подобряване положението на селяните и за конфедерация с небето; други обаче твърдяха, че това са небивали неща, за които няма примери в историята, но любопитството беше възбудено и всички очакваха нещо.
	Денят беше студен, светъл, дребни снежинки летяха из въздуха и блестяха като искри. Селската пехота от Лвовско и от Жидачовска околия, със сини полушубки и златни шнурове, както и половин унгарски полк се строиха в дълга редица пред катедралата с мускети при нозе; пред тях се разхождаха като пастири офицери с пръчки в ръка. Между двата шпалира течеше като река към черквата пъстра тълпа. Най-напред вървяха шляхтата и рицарите, зад тях градският съвет с позлатени огърлици на шиите и със свещи в ръце, водени от кмета, прочут в цялото воеводство лекар, облечен с тога от черно кадифе и с барета; след съвета вървяха търговците, а между тях много арменци със зелени, обшити със злато кръгли шапчици на глава и с широки източни халати. Ако и да бяха от друго вероизповедание, те вървяха заедно с останалите като представители на съсловието. След търговците се движеха еснафите със знамена, а именно: месари, хлебари, обущари, златари, леяри, железари, оръжейници, кожари, производители на медовина и каквито още ги имаше; избрани хора от всеки еснаф вървяха след своето знаме, носено от най-представителния между всички по хубост знаменосец. След тях вече вървяха разни братства и простолюдието със сиви дрехи, кожуси, клашници, аби, жители на предградията, селяни. Не спираха никого, докато черквата не се напълни плътно с хора от всички съсловия и от двата пола.
	Най-после почнаха да пристигат и карети, но те отминаваха главната врата, понеже за краля, епископите и сановниците имаше отделен вход, по-близо до главния олтар. Всеки момент войската вземаше за почест, после войниците спущаха мускетите при нозе и духаха по измръзналите си ръце, като изхвърляха от гърдите кълба пара.
	Пристигна кралят заедно с нунция Видон, после гнезненският архиепископ с княз Чарториски, после краковският епископ, лвовският архиепископ, великият коронен канцлер, много воеводи и кастелани. Всички те изчезваха в страничната врата, а техните карети, придворни, коняри и всякакъв род дворцови хора образуваха нещо като нова войска отстрани на катедралата.
	Литургията отслужваше папският нунций Видон, облечен върху пурпура с бяла мантия, обшита с бисери и злато.
	За краля беше направено място за коленичене между главния олтар и седалките за духовниците и първенците, а отпред беше постлан турски килим. Седалките за духовниците заеха епископите и светските сенатори.
	Разноцветните светлини, които влизаха през прозорците, заедно със светлината на свещите, от които олтарът сякаш гореше, падаха върху сенаторските лица, скрити в сянката на столовете за духовници, върху белите бради, великолепните фигури, златните огърлици, кадифетата и виолетовия цвят. Човек би казал: римски сенат — такова величие и внушителност имаше в тия старци; тук-таме всред престарелите глави се вижда лице на сенатор-воин, тук-таме блясва светлата главица на млад пан; всички очи са впити в олтара, всички се молят; светят и се люшкат пламъчетата на свещите; димът от кадилниците се вие и кълби всред блясъците. От другата страна на троновете черквата е претъпкана с глави, а над главите дъгата от пъстри знамена блести като дъга от цветя.
	Негово величество крал Ян Казимеж падна според обичая ничком на пода и се прекланяше пред Божието величие. Най-после нунцият извади от дарохранителницата чашата и се приближи с нея до столчето за коленичене на краля. Тогава кралят стана със светло лице, разнесе се гласът на нунция: „Ecce Agnus Dei“*… и кралят се причести.
	[* Ето агнеца Божий (лат.). — Бел.прев.]
	За малко време той коленичеше наведен; после стана, обърна очи към небето и протегна двете си ръце.
	Внезапно в черквата стана толкова тихо, та не се чуваше дори човешкото дишане. Всички отгатнаха, че е дошъл моментът и че кралят ще произнесе някакъв обет; всички слушаха съсредоточено, а той продължаваше да стои с протегнати ръце, най-сетне започна с развълнуван, но силен като камбана глас:
	— Велика майко на богочеловека и владичице наша! Аз, Ян Казимеж, по милостта на твоя син, царя на царете и мой господар, както и по твоя милост крал, идвам пред твоите пресвети нозе и правя следната конфедерация: днес избирам тебе за моя патронка и за кралица на моята държава. Себе си, моето полско кралство, великото литовско княжество, украинските, пруските, мазовецките, жмуджките, инфлантските и черниговските земи, войската на двата народа и цялото простолюдие предоставям под твоето лично покровителство и защита; прося покорно твоята помощ и милосърдие в сегашното тежко положение на моето кралство срещу неприятелите му…
	Тук кралят падна на колене и помълча малко, а в черквата продължаваше смъртната тишина, после той стана и продължи:
	— А понеже, покорен от твоите големи благодеяния, желая заедно с полския народ да поема ново задължение да ти служа горещо, обещавам ти от мое име и от името на висшите държавни служители, на сенаторите, шляхтата и простолюдието да разпространяваме по всички кътища на полското кралство почитта и славата на твоя син Иисус Христос, нашия спасител, и когато по милостта на твоя син победя шведите, ще се погрижа годишнината от тая дата да се чества тържествено в моята държава до края на света, за да се помни Божията и твоята милост, пречиста Дево!
	Тук той отново прекъсна и коленичи. В черквата зашумя, но кралският глас веднага накара всичко да замлъкне и при все че сега трепереше от разкаяние и вълнение, продължи още по-високо:
	— А тъй като с голяма скръб в сърцето си признавам, че поради стенанията на угнетяваното от военщината бедно селско простолюдие понасям повече от всички справедливото Божие наказание, което седем години измъчва кралството ми с разни бедствия, задължавам се след постигането на мира да се трудя ревностно заедно със съсловията в Жечпосполита отсега нататък угнетеното простолюдие да бъде предпазено от всякаква жестокост, за което ти, майко на милосърдието, моя кралице и господарко, ме вдъхнови да дам тоя обет, та с ласката на милосърдието да ми измолиш от твоя син помощ, за да изпълня това, което обещавам.
	Тия думи на краля бяха слушани от духовенството, сенаторите, шляхтата, простолюдието. Велик плач се разнесе в черквата, който най-напред се изтръгна от селяшките гърди, избухна от тях, а после стана всеобщ. Всички протегнаха ръце към небето, а разплаканите гласове повтаряха: „Амин! Амин! Амин!“, като свидетелство, че присъединяват чувствата и желанията си към кралския обет. Въодушевление обхвана сърцата и в тоя момент те се побратимяваха в любовта си към Жечпосполита и нейната покровителка. След това неизразима радост пламна като чист пламък по лицата, защото в цялата черква нямаше нито един човек, който би се съмнявал още, че Бог ще накаже шведите.
	А кралят след богослужението тръгна към замъка всред залповете от мускетите и оръдията, всред гръмки възгласи: „Победа! Победа! Да живее!“ И там потвърди тая конфедерация с небето заедно с тишовецката.


	Четиринайсета глава

	След тия тържества разни вести почнаха да долитат в Лвов като крилати птици. Едни бяха по-стари, други пресни, повечето или по-малко благоприятни, но всички повишаваха духа. Първо — тишовецката конфедерация се разширяваше като пожар. Всичко живо — както шляхтичи, така и простолюдие, се присъединяваше към нея. Градовете доставяха коли, пушки, пехота, евреите — пари. Никой не смееше да се противопостави на нейните манифести; най-заспалите яхваха коня. Дойде също така и заплашителният манифест на Витенберг срещу конфедерацията. С огън и меч щял да наказва тия, които се присъединяват към нея. Но с това само наля масло в огъня. Тоя манифест, навярно със знанието на краля и за да се засили още повече омразата срещу шведите, беше разпространен в много екземпляри из Лвов и не е прилично да се говори какво правеше простолюдието с тия хартии — достатъчно е да се знае, че вятърът ги разнасяше по лвовските улици, а учениците изпълняваха за удоволствие на тълпите сценичка „Витенберговото смущение“ и пееха една песен, която започваше със следните думи:

	Витенбергчо горкички,
	вирни зайчи ушички,
	бягай през море!

	Всред куршуми пищящи
	ще останеш без гащи —
	бягай през море!

	А той, сякаш за да изпълни думите на песента, предаде командването в Краков на енергичния Виртц, а сам се запъти бързо за Елблонг, където шведският крал пребиваваше заедно с кралицата, като прекарваше времето си в пиршества и се радваше в сърцето си, че е станал владетел на такова прекрасно кралство.
	В Лвов пристигнаха и съобщения за падането на Тикочин и зарадваха умовете. Удивително беше, че за това се заговори, преди да дойде какъвто и да било куриер. Не бяха единодушни само по едно: дали князът вилненски воевода е умрял, или е в плен; твърдеше се обаче, че пан Сапеха начело на значителна сила е напуснал вече Подлесието и е влязъл в Люблинското воеводство, за да се присъедини към хетманите, и че по пътя бие шведите, а силите му растат с всеки изтекъл ден.
	Най-сетне от самия него пристигнаха пратеници, и то голям брой, защото воеводата бе изпратил ни повече, ни по-малко, а цяла хоронгва на разположение на краля, като с това искаше да окаже чест на владетеля и да осигури особата му срещу всички възможни опасности, а може би, за да издигне чрез това значението си.
	Хоронгвата командваше младият полковник Володиовски, добре познат на краля, затова Ян Казимеж заповяда да му се представи веднага и като притисна главата му до себе си, каза:
	— Здравей, славни войнико! Много вода изтече, откак се загубихме от очи. Като че ли последен път те видяхме при Берестечко, цял потънал в кръв.
	Пан Михал се наведе до коленете на владетеля и отговори:
	— И по-късно във Варшава, милостиви господарю, бях в замъка с днешния киевски кастелан.
	— И продължаваш да служиш? Не ти ли се е доискало да се порадваш на домашна почивка?
	— Жечпосполита беше в нужда, а при тия бури пропадна и това, което имах. Нямам къде глава да подслоня, милостиви господарю, но не се оплаквам, понеже мисля, че първата длъжност на войника е да служи на короната и отечеството.
	— Де да имаше повече такива! Де да имаше повече… Тогава неприятелят нямаше да се разполага така. Ще даде Бог, ще дойде време и за награди, а сега казвай какво направихте с вилненския воевода?
	— Вилненският воевода е пред Божия съд. Издъхнал тъкмо когато тръгнахме на последна атака.
	— Как стана това?
	— Ето изложението на витебския воевода — каза пан Михал. Кралят взе писмото и го зачете, но едва започна и прекъсна веднага:
	— Лъже се пан Сапеха — каза той, — като пише, че великият литовски жезъл vacat*; не vacat, защото го давам на него.
	[* Свободен е, незает е (лат.). — Бел.прев.]
	— Няма по-достоен от него — отговори пан Михал — и цялата войска ще бъде благодарна до смъртта си на ваше кралско величество за тая постъпка.
	Кралят се усмихна на тая простодушна войнишка фамилиарност и зачете по-нататък.
	След малко въздъхна…
	— Радживил можеше да бъде най-прекрасният бисер в тая славна корона, ако гордостта и заблужденията, които изповядваше, не бяха изсушили душата му… Но станалото станало! Неизповедими са Божиите присъди!… Радживил и Опалински… почти в едно и също време… Съди ги, Господи, не според техните грехове, а според твоето милосърдие.
	Настана мълчание, след което кралят продължи да чете.
	— Ние сме благодарни на пан воеводата — каза той, като свърши, — че ни изпраща цяла хоронгва начело с най-големия, както пише, рицар. Но тук аз съм в безопасност, а рицари, особено такива, сега са най-потребни на бойното поле. Починете си малко, а след това ще ви изпратя в помощ на пан Чарнецки, защото навярно срещу него ще бъде насочен най-силният удар.
	— Доста вече сме почивали при Тикочин, милостиви господарю — обади се малкият рицар разпалено, — сега може би ще трябва само да поохраним малко конете, а колкото за нас, бихме могли да тръгнем още днес, защото с пан Чарнецки ще има неописуеми удоволствия!… Голямо щастие е да гледа човек лицето на нашия милостив господар, но бързаме и при шведите.
	Кралят засия. Бащинска доброта се отрази на лицето му и той каза, като гледаше със задоволство огнената фигура на малкия рицар:
	— Ти ли, войниче, хвърли пръв полковнишкия си жезъл пред краката на покойния княз воевода?
	— Не бях аз първият, ваше кралско величество, но за пръв и дано даде Бог за последен път наруших военната дисциплина.
	Тук пан Михал заекна и след малко добави:
	— Не можеше другояче!
	— Разбира се — каза кралят. — То бяха тежки времена за ония, които разбират войнишкия си дълг, но и послушанието трябва да има свои граници, зад които започва вината. Много ли офицери останаха при Радживил?
	— В Тикочин намерихме само един от офицерите, пан Харламп, който не напусна княза веднага, а после не искаше да го изостави, когато беше в тежко положение. Но само съжаление го държеше при княза, защото вроденото му чувство го тласкаше към нас. Едва успяхме да го поохраним, такъв глад е бил там, а той отгоре на това е делил от залъка си, за да нахрани княза. Сега дойде тук, в Лвов, за да моли милост от ваше кралско величество, а и аз падам пред краката ти за него, милостиви господарю, защото той е дисциплиниран човек и добър войник.
	— Нека дойде тук — каза кралят.
	— Той има също така да съобщи важно нещо на ваше кралско величество, моя милостив господар, което бил чул от устата на княза Богуслав в Кейдани и което се отнася до живота и сигурността на свещената за нас особа на ваше кралско величество.
	— Дали не е за Кмичиц?
	— Тъй вярно, милостиви господарю!…
	— А ти познаваше ли Кмичиц?
	— Познавах го и съм се бил с него, но къде се намира сега, това не зная.
	— Какво мислиш за него?
	— Милостиви господарю, щом той се е заел с такава акция, няма мъки, които да не заслужава, защото това е измет, роден в пъкъла.
	— Това не е вярно — каза кралят, — всичко е измислица на княз Богуслав… Но като оставим настрана тоя въпрос, разказвай какво знаеш за тоя човек от миналото му.
	— Той винаги е бил голям боец и несравним във военните работи. Както нападаше изневиделица Ховански и с неколкостотин души докарваше в ужас цялата неприятелска сила, това никой друг не би сторил. Цяло чудо, че не му одраха кожата и не я опънаха на барабан! Ако някой по онова време дадеше в ръцете на Ховански самия княз воевода, нямаше така да го зарадва, както ако му направеше подарък от Кмичиц… Така е! Стигна се дотам, че Кмичиц ядеше с лъжиците и вилиците на Ховански, спеше на неговия губер, пътуваше с негови шейни и коне. Но после беше тежък и за своите, вършеше страшни произволи, по примера на пан Лашч можеше да си подплати дрехата с присъдите, а пък в Кейдани вече съвсем затъна.
	Тук пан Володиовски разказа подробно всичко, което се беше случило в Кейдани.
	Ян Казимеж слушаше жадно, а когато пан Михал най-сетне стигна дотам как пан Заглоба освободил най-напред себе си, а после всички свои другари от радживиловски плен, кралят почва да се хваща за кръста от смях.
	— Vir incomparabilis! Vir incomparabilis!* — повтаряше. — А той с тебе ли е?
	[* Несравним мъж (лат.). — Бел.прев.]
	— Тъй вярно, ваше кралско величество! — отговори Володиовски.
	— Тоя шляхтич надмина Одисей! Доведи ми го на трапезата, за да се повеселим, а и пановете Скшетуски заедно с него, но сега разказвай по-нататък какво знаеш за Кмичиц.
	— От намерените у Рох Ковалски писма узнахме, че ни откарваха в Бирже на смърт. Князът ни гони още и се мъчеше да ни обгради с войската си, но не успя. Измъкнахме се благополучно… Но не само това. Недалече от Кейдани хванахме Кмичиц и аз заповядах да бъде разстрелян веднага.
	— Ой! — каза кралят. — Виждам, че там, у вас, в Литва, е вървяло много бързо!
	— Но преди това пан Заглоба заповядал да го претърсят дали не носи някакви писма. И се намерило едно хетманско писмо, от което узнахме, че ако не е бил Кмичиц, нямало да ни откарат в Бирже, а веднага щели сме да бъдем разстреляни в Кейдани.
	— Ето, виждаш ли?! — намеси се кралят.
	— При това положение не беше редно да посягаме на живота му. Пуснахме го… Какво е правил по-нататък, не зная, но не напусна веднага Радживил. Един Бог знае какъв човек е той… По-лесно е да си създадеш мнение за всеки друг, отколкото за тая луда глава. Той остана при Радживил, после заминал за някъде… И отново ни предупреди, че князът иде от Кейдани. Мъчно може да се отрече, че ни направи голяма услуга, защото, ако не беше това предупреждение, вилненският воевода щеше да нападне изненадана войска и да изтреби хоронгвите поотделно… Сам не зная какво да мисля, милостиви господарю… Ако това, което княз Богуслав е разправял, е клевета…
	— Ей сега ще се разбере — каза кралят. И плесна с ръце.
	— Повикай тук пан Бабинич — каза той на пажа, който се появи на прага.
	Пажът изчезна, а след малко вратата на кралската стая се отвори и на прага застана пан Анджей. Пан Володиовски не го позна веднага — младият рицар беше много променен и блед, понеже още не беше успял да възстанови силите си след последния бой в пролома. Пан Михал го гледаше, без да го познае.
	— Чудно нещо! — обади се той най-после. — Ако лицето не беше толкова слабо и ваше кралско величество не каза друго име, аз бих рекъл: пан Кмичиц!
	Кралят се усмихна и отговори:
	— Тоя малък рицар току-що ми разказваше за един страшен нехранимайко, който се наричал така, но аз му доказах като на длан, че се е излъгал в своето мнение, и съм сигурен, че пан Бабинич ще ми бъде свидетел.
	— Милостиви господарю — отвърна бързо Бабинич, — една дума на ваше кралско величество ще очисти по-добре тоя нехранимайко, отколкото моите най-големи клетви!
	— И гласът е същият — каза малкият полковник с все по-голямо изумление, — само тоя белег през лицето го нямаше.
	— Милостиви пане — каза Кмичиц на това, — шляхтишката глава е оплаквателна книга, в която различни ръце пишат със саби… Но тук е и твоята бележка, познай ме…
	Като каза това, той наведе подбръснатата си глава и посочи с пръст дългия белезникав белег покрай върха на темето.
	— Моята ръка! — викна пан Володиовски. — Това е Кмичиц!
	— А пък аз ти казвам, че ти не познаваш Кмичиц! — намеси се кралят.
	— Как така, милостиви господарю?…
	— Защото ти си познавал голям воин, но размирник и съюзник на Радживил в измяната… А тук стои ченстоховският Хектор, който след свещеник Кордецки най-много е заслужил за Ясна гура, тук стои защитникът на отечеството и моят верен слуга, който ме предпази със собствените си гърди и ми спаси живота, когато попаднах в теснините между шведи като между глутница вълци. Такъв е тоя нов Кмичиц… Опознай го и го обикни, защото заслужава това!
	Пан Володиовски замърда жълтите си мустачки и не знаеше какво да каже, а кралят добави:
	— И знай, че той не само не е обещавал нищо на княз Богуслав, но пръв се е хвърлил да му отмъщава за техните действия, като го е отвлякъл и искал да го предаде във ваши ръце.
	— И нас ни предупреди за княза вилненски воевода! — извика малкият рицар. — Някакъв ангел ли промени така ваша милост?
	— Прегърнете се! — каза кралят.
	— Аз обикнах веднага ваша милост! — обади се пан Кмичиц.
	И двамата паднаха в прегръдките си, а кралят гледаше това и според обичая си току издуваше уста от задоволство. А Кмичиц така сърдечно стискаше малкия рицар, че чак го вдигаше нагоре като котка и не го сложи скоро обратно на крака.
	После кралят излезе за всекидневното съвещание, защото и двамата коронни хетмани бяха дошли в Лвов, за да организират там войската и после да я поведат на помощ на пан Чарнецки и на конфедератските части, които действаха из страната под командването на разни предводители. Рицарите останаха сами.
	— Ела, ваша милост, в моята квартира — каза Володиовски. — Ще намериш там пановете Скшетуски и пан Заглоба, които с удоволствие ще чуят това, което ни каза негово величество кралят. Там е и пан Харламп.
	Но Кмичиц пристъпи към малкия рицар със силно безпокойство на лицето.
	— Много ли хора намерихте при княз Радживил? — попита той.
	— От офицерите само Харламп беше при него.
	— Не питам за военните, за Бога!… А от жените?…
	— Отгатвам за кого е дума — отвърна малкият рицар и се изчерви леко. — Княз Богуслав е отвел панна Билевичувна в Тауроги.
	При тия думи лицето на Кмичиц се промени съвсем; най-напред стана бледо като пергамент, после червено, после още по-бяло, отколкото по-рано. Отначало не намери думи, а само пръхтеше с ноздри и поемаше въздух, който изглежда, че не му стигаше в гърдите. После се хвана с две ръце за слепите очи, почна да тича като обезумял по стаята и да повтаря:
	— Горко ми, горко, горко!
	— Ела, ваша милост! Харламп ще ти разкаже по-добре всичко, защото е бил там — каза Володиовски.


	Петнайсета глава

	Двамата рицари излязоха от кралската резиденция и тръгнаха мълчаливи. Володиовски не искаше да говори, Кмичиц не можеше, понеже го разкъсваше болка и ярост; те си пробиваха път през навалицата, която се бе струпала по улиците поради вестта, че първата татарска част от обещаната от хана помощ на краля е пристигнала и предстои да влезе в града, за да се представи на краля. Малкият рицар вървеше напред. Кмичиц тичаше като замаян след него с калпак, нахлупен върху очите си, и блъскаше хората по пътя.
	Едва когато излязоха на по-просторно място, пан Михал хвана Кмичиц за китката на ръката и каза:
	— Овладей се, ваша милост!… С отчаяние нищо не ще постигнеш!…
	— Аз не се отчайвам — отговори Кмичиц, — но ми е нужна неговата кръв!
	— Можеш да бъдеш сигурен, че ще го намериш между приятелите на отечеството!
	— Толкова по-добре! — каза пан Анджей трескаво. — Но ако ще би да го намеря дори в черква…
	— За Бога! Не богохулствай! — прекъсна го бързо малкият полковник.
	— Тоя предател ще ме вкара в грях!
	Млъкнаха за малко, после пан Кмичиц попита пръв:
	— Къде е той сега?
	— Може да е в Тауроги, а може и да не е там. Харламп ще знае по-добре.
	— Да вървим!
	— Вече е близо. Хоронгвата е извън града, а ние тук… И Харламп е с нас.
	Изведнъж Кмичиц започна да диша тежко като човек, който се изкачва по стръмна височина.
	— Много съм слаб още — обади се той.
	— Затова ти е необходимо по-голямо спокойствие, ваша милост, щом ще имаш работа с такъв рицар.
	— Веднъж вече имах и ето какво ми остана от нея. При тия думи Кмичиц посочи белега на лицето си.
	— Кажи ми, ваша милост, как стана това, понеже негово величество кралят само спомена.
	Пан Кмичиц започна да разказва и при все че скърцаше със зъби и чак удари калпака си в земята, мисълта му обаче се откъсна от нещастието и той се поуспокои.
	— Знаех, че ваша милост си решителен човек — каза малкият рицар, — но да отвлечеш чак Радживил под носа на неговата хоронгва, това и от ваша милост не съм очаквал.
	Така стигнаха до квартирата. Двамата Скшетуски, пан Заглоба, арендаторът от Вонсош и Харламп бяха заети да разглеждат кримските кожухчета, които един търговец татарин бе донесъл да си избират. Харламп познаваше най-добре Кмичиц, та от един поглед го позна, изтърва кожухчето и викна:
	— Боже, света Богородице!
	— Слава на името Господне! — извика арендаторът от Вонсош.
	Но преди всички да се овладеят от удивлението, Володиовски каза:
	— Представям на ваши милости ченстоховския Хектор и верен кралски слуга, който е проливал кръвта си за вярата, отечеството и короната.
	Сега, когато удивлението стана още по-голямо, благородният пан Михал започна да разказва с буен възторг какво бе чул от краля за заслугите на Кмичиц, а от самия пан Анджей за отвличането на княз Богуслав и най-сетне завърши така:
	— Ето защо не само че не е вярно това, което княз Богуслав е разправял за тоя рицар, но, напротив — той няма по-голям враг от пан Кмичиц и затова е отвел панна Билевичувна от Кейдани, та по някакъв начин да си отмъсти на него.
	— Тоя рицар спаси и нашия живот, и конфедератските хоронгви предупреди за намеренията на княза воевода — извика пан Заглоба. — При тия заслуги старите му грехове не са нищо! Бога ми! Добре, че той дойде при нас с тебе, пане Михале, а не сам, добре е също, че нашата хоронгва е извън града, защото лауданците са страшно настървени срещу него и преди да каже дума, щяха да го разпорят със сабите си.
	— Приветстваме те, ваша милост, от цяло сърце като брат и бъдещ другар по оръжие! — каза Ян Скшетуски.
	Харламп чак се хвана за главата.
	— Такъв никога няма да затъне! — казваше той. — От всяка вода ще изплува и отгоре на това слава ще изнесе на брега!
	— Не ви ли казах аз! — викаше Заглоба. — Щом само го видях в Кейдани, веднага си помислих: това е войник и юначина! И помните, че веднага започнахме да се целуваме. Вярно е, че аз съм причина да пропадне Радживил, но и той помогна. В Билевиче Бог ме вдъхнови, та не допуснах да бъде разстрелян… Ваша милост панове, такъв рицар не бива да се посреща на сухо, за да не помисли, че сме неискрени!
	Като чу това, Женджан веднага отпрати татарина с кожухчетата, а сам се залови със слугата около питиетата.
	Но пан Кмичиц мислеше само как по-скоро да узнае от Харламп за отвеждането на Оленка.
	— Ти беше ли там, ваша милост? — питаше той.
	— Аз почти не съм мърдал от Кейдани — отговори Харламп. — Княз Богуслав дойде при нашия княз воевода. На вечерята се беше пременил така, че да те заболят очите, като го гледаш, и се виждаше, че панна Билевичувна му много хареса, защото едва ли не мъркаше от удоволствие като котка, когато я галят по гърба. Но за котката казват, че тогава чете молитва, а княз Богуслав, ако е четял молитва, сигурно за слава на дявола. А пък се умилкваше, а пък се подмазваше, а пък я ухажваше…
	— Престани! — каза пан Володиовски. — Преголяма мъка предизвикваш у тоя рицар!
	— Напротив! Говори, ваша милост, говори! — извика Кмичиц.
	— Тогава на масата Богуслав разправяше — каза Харламп, — че дори за Радживилови не е никакво унижение да се женят за шляхтички и че той самият би предпочел да вземе шляхтичка, отколкото ония княгини, за които го сватосвали техни величества френският крал и кралица, чиито имена не запомних, защото бяха едни такива чудновати, все едно, че някой вика ловните си кучета в горските дебри.
	— Да оставим това! — каза Заглоба.
	— Изглежда, че той говореше това, за да прилъже девойката, а ние, като разбрахме веднага целта му, започнахме да се споглеждаме един друг и да си намигваме, защото с право смятахме, че тук се готви клопка за нейната невинност.
	— А тя? А тя?… — питаше Кмичиц трескаво.
	— Тя, като девойка от висок род и с изискани маниери, не изразяваше никакво задоволство, изобщо не го поглеждаше. Едва когато княз Богуслав започна да говори за ваша милост, тя веднага впи в него очи. Страшно нещо стана, когато той каза, че ти, ваша милост, си му предложил за не знам колко си там дукати да отвлечеш краля и да го предадеш жив или мъртъв на шведите. Мислехме, че душата й ще изхвръкне, но недоволството й от ваша милост беше толкова голямо, че преодоля женската слабост. И когато той започна да приказва с какво отвращение бил отхвърлил предложението на ваша милост, тя взе да се възхищава от него и да го поглежда с благодарност, а после вече не се отдръпна от ръката му, когато той поиска да я отведе от масата.
	Кмичиц закри очите си с ръце.
	— Бий, бий, който в Бога вярва! — повтаряше той. Внезапно скочи от мястото си.
	— Останете със здраве, ваша милост панове!
	— Как така? Къде? — питаше Заглоба, като му препречи пътя.
	— Кралят ще ми даде отпуск и аз ще замина и ще го намеря! — каза Кмичиц.
	— За Бога! Чакай, ваша милост! Още не си узнал всичко, а имаш време да го търсиш. С кого ще заминеш, къде ще го намериш?
	Кмичиц може би нямаше да слуша, но му липсваха сили, защото беше отпаднал от раните, та се отпусна на пейката, подпря се с гръб на стената и притвори очи.
	Заглоба му подаде чаша вино, той я грабна с разтреперани ръце и като разливаше течността по брадата и гърдите си, гаврътна я до дъно.
	— Нищо не е загубено — каза Ян Скшетуски. — Потребна е само по-голяма разсъдливост, щом ще имаш работа с такъв знаменит пан. С бързане и внезапни действия можеш, ваша милост, да погубиш панна Билевичувна и себе си.
	— Изслушай Харламп до края — каза пан Заглоба.
	Кмичиц стисна зъби.
	— Слушам търпеливо.
	— Дали девойката замина с готовност — обади се Харламп, — това не зная, защото не бях при нейното заминаване; зная, че рошенският мечник протестираше. Те най-напред го убеждаваха, после го затвориха в оръжейната, накрай му позволиха да си замине за Билевиче. Няма какво да крием, девойката се намира в лоши ръце, защото според това, което разправят за младия княз, нито един турчин не е толкова лаком за хубави жени, колкото той. Когато някоя жена му хареса, тогава дори да е женена, той не се съобразява с нищо.
	— Горко ми! Горко ми! — повтори Кмичиц.
	— Негодник! — викна Заглоба.
	— Чудно ми е само това, че князът воевода я е дал веднага на Богуслав! — каза Скшетуски.
	— Аз не съм политик — отговори Харламп, — та ще повторя на ваши милости само онова, което разправяха офицерите и преди всичко Ганхоф, който знаеше всички тайни на княза. Със собствените си уши чух как някой възкликна при него: „Кмичиц ще остане с пръст в устата след нашия млад княз!“ А Ганхоф каза така: „В това отвеждане има повече политика, отколкото чувства. Княз Богуслав (казва) не прощава на никоя, но ако девойката му се съпротивява, в Тауроги не ще може да постъпи с нея така, както с другите, защото би се вдигнал шум, а там е княгинята с дъщеря си и Богуслав трябва да държи сметка за нея, понеже е претендент за ръката на младата княгиня… Тежко ще му бъде (казва) да се преструва на добродетелен, но в Тауроги е принуден да прави това.“
	— Камък трябва да падне от сърцето на ваша милост! — извика пан Заглоба. — Защото от това се вижда, че девойката не е застрашена от нищо.
	— Тогава защо я е отвел? — кресна Кмичиц.
	— Добре, че се обръщаш към мене — отговори Заглоба, — защото аз изведнъж разбирам много неща, над които друг напразно ще си блъска главата цяла година. Защо я е отвел? Не отричам, че трябва да му е харесала, но я е отвел, за да възпре чрез нея всички Билевичи, които са многобройни и богати, от неприятелски действия срещу Радживилови.
	— Това е възможно! — каза Харламп. — А и сигурно е, че в Тауроги ще трябва много да въздържа естествените си желания и не може да действа ad extrema*.
	[* До крайност (лат.). — Бел.прев.]
	— Къде е той сега?
	— Князът воевода предполагаше в Тикочин, че трябва да е при шведския крал в Елблонг, където щял да ходи, за да моли за подкрепления. Едно е сигурно, че сега не е в Тауроги, защото пратениците не го намериха там.
	И Харламп се обърна към Кмичиц:
	— Ако искаш, ваша милост, да послушаш един прост войник, ще ти кажа какво мисля: ако в Тауроги вече се е случило нещо на панна Билевичувна или ако князът е успял да събуди у нея някакво чувство, тогава ваша милост няма за какво да ходиш там; но ако не, ако е при пани княгинята и заедно с нея заминат за Курландия, там тя ще бъде в по-голяма безопасност, откъдето и да било другаде и ваша милост не би намерил по-добро място за нея в цялата Жечпосполита, заляна от пламъците на войната.
	— Ако ваша милост си толкова смел, както казват, както и аз мисля — намеси се Скшетуски, — ще трябва най-напред да хванеш Богуслав, а държиш ли него в ръцете си, всичко ще получиш.
	— Къде е той сега? — повтори Кмичиц, като се обърна към Харламп.
	— Вече ти казах, ваша милост — отвърна Харламп, — но от мъка не запомняш. Предполагам, че е в Елблонг и навярно ще тръгне заедно с Карл Густав на война срещу пан Чарнецки.
	— Ти, ваша милост, ще сториш най-добре, ако дойдеш с нас при пан Чарнецки, тъй като по тоя начин може би скоро ще се срещнете с Богуслав — каза пан Володиовски.
	— Благодаря на ваши милости за приятелските съвети! — извика Кмичиц.
	И започна да се сбогува енергично с всички, а те не го задържаха, понеже знаеха, че угрижен човек не е нито за разговор, нито за чаша, но пан Володиовски каза:
	— Ще съпроводя ваша милост до архиепископския дворец, защото си толкова разтревожен, та можеш да паднеш някъде на улицата.
	— И аз! — каза Ян Скшетуски.
	— Тогава да вървим всички! — добави Заглоба. Препасаха саби, облякоха топли наметала и излязоха. По улиците имаше още повече хора, отколкото по-рано. Постоянно срещаха отряди въоръжена шляхта, войници, господарски и шляхтишки слуги, арменци, евреи, власи, украински селяни от изгорените при двете нападения на Хмелницки предградия.
	Търговците стояха пред дюкяните си, прозорците на къщите бяха пълни с глави на любопитни. Всички повтаряха, че чамбулът* вече бил дошъл и скоро ще мине през града, за да се представи на краля. Всичко живо искаше да види тоя чамбул, защото беше голяма рядкост да гледат татари, които минават спокойно по улиците на града. Досега Лвов другояче беше виждал тия гости или по-скоро беше ги виждал само зад стените си като необозрими маси върху фона на опожаряваните предградия и съседни села. Сега щяха да влязат като съюзници против шведите. Затова нашите рицари едва можеха да си пробият път през навалицата. Всяка минута възгласи: „Идат, идат!“ — преминаваха от една улица в друга и тогава тълпите се сбиваха в толкова гъсти маси, че беше невъзможно да се направи дори крачка напред.
	[* Татарски отряд (лат.). — Бел.прев.]
	— Ха! — каза Заглоба. — Да поспрем малко. Пане Михале, това ни напомня неотдавнашните времена, когато гледахме тия дяволи не отстрани, а направо в очите. А пък аз и в плен съм седял у тях. Разправят, че бъдещият хан досущ прилича на мене… Но какво ще разправям за миналите си похождения!
	— Идат! Идат! — отново се разнесе вик.
	— Бог е променил сърцата на тия кучи синове — продължаваше Заглоба, — та сега, вместо да опустошават украинските земи, вървят заедно с нас… Това е явно чудо! Защото казвам ви, че ако за всеки поганец, когото тая стара ръка е изпратила в пъкъла, ми бъде простен един грях, вече щях да бъде обявен за светец и вие би трябвало да постите срещу празника ми или щях да бъда отвлечен на небето жив на огнена колесница.
	— А помниш ли, ваша милост, как беше, когато пътувахме от Рашков край Валадинка за Збараж?…
	— Как да не помня?! Когато ти падна в един трап, а аз ги подгоних през гъсталака чак до пътя. И когато се върнахме за тебе, всички рицари не можеха да се начудят, защото при всеки храст лежеше по един звяр.
	Пан Володиовски помнеше, че тогава се беше случило тъкмо обратното, но не отговори нищо веднага, защото се много учуди, а докато се съвземе, гласовете за десети или кой знае за кой път започнаха да викат:
	— Идат! Идат!…
	Виковете станаха всеобщи, после утихнаха и всички глави се обърнаха в посоката, откъдето трябваше да дойде чамбулът. И наистина отдалече се обади креслива музика, тълпите почнаха да се отдръпват от средата на улицата към стените на къщите и най-после се появиха първите татарски конници.
	— Гледайте! И оркестър имат, това е необикновено нещо у татарите.
	— Искат да се представят колкото се може по-добре — отговори Ян Скшетуски, — но някои чамбули си имат свои музиканти да им свирят, когато спрат някъде за по-дълго време. Това трябва да е отборна част!
	В това време конниците се приближиха и започнаха да минават покрай тях. Най-напред яздеше на пъстър кон мургав, сякаш пушен на комин татарин, който държеше в устата си две свирки. Отметнал глава назад и със затворени очи, той движеше пръсти по тия пищялки и изтръгваше от тях пискливи, остри и толкова бързи тонове, че ухото едва успяваше да ги долови. След него яздеха двама души с тояги в ръце, окичени на горния си край с месингови дрънкулки, и ги тръскаха като бесни; веднага след тях неколцина блъскаха пронизително медни чинели, други биеха барабани, трети свиреха на казашки теорбани*, а всички, с изключение на свирачите, пееха в съпровод или по-скоро виеха от време на време дива песен, като при това святкаха със зъби и въртяха очи. Подир тая нестройна и дива музика, която преминаваше като гомон** пред жителите на Лвов, следваше на коне по четирима души в редица цялата част от около четиристотин души.
	[* Подобен донякъде на китара струнен музикален инструмент. — Бел.прев.]
	[** В народните приказки: шумен поход с музика, животни, растения и камъни. — Бел.прев.]
	Това беше наистина отбран отряд за показ и в чест на полския крал, изпратен на негово разположение от хана като начало. Командваше го Акбах Улан, добруджански татарин, значи от най-смелите в боя, стар и опитен боец, много уважаван в татарските селища заради своята храброст и строгост. Сега той яздеше в средата между музиката и отряда, облечен с шуба от червено кадифе, но вече силно избеляла и тясна за грамадната му снага, подплатена с изтъркани кожи от белки. Върху корема си държеше пернач*, какъвто носеха казашките полковници. От студения вятър червеното му лице бе посиняло, а той се клатеше леко на високото седло и от време на време поглеждаше встрани или обръщаше глава към своите татари, сякаш не беше съвсем сигурен дали ще издържат при вида на тия тълпи, жени, деца, отворени дюкяни, скъпи стоки и не ще се хвърлят с диви възгласи към тези чудеса.
	[* Вид полковнишки жезъл на края с топка и пера; перначът е служил и за пропуск при пътуване. — Бел.прев.]
	Но те яздеха спокойно като водени за ремък кучета, които се страхуват от камшика, и само от мрачните им и лакоми погледи човек можеше да се досети какво става в душите на тия варвари. А тълпите гледаха любопитно към тях, макар и почти враждебно — толкова голяма беше настървеността срещу тия поганци по тези места на Жечпосполита. От време на време се чуваха викове „Аху! Аху!“ като срещу вълци. Но имаше и такива, които разчитаха много на тях.
	— Шведите се боят страшно от татарите и войниците им си разказват чудеса за тях, а с това угнетеността им расте все повече — казваха те, като гледаха татарите.
	— И с право — отговаряха други. — Райтарите на Карл не могат да воюват с татарите, особено с добруджанските, които понякога са равни и на нашата конница. Докато оня ми ти тежък райтар се огледа, татаринът ще хвърли примка на шията му.
	— Грехота е да се викат погански синове на помощ! — обаждаха се гласове.
	— Грях не грях, но полза ще има от тях!
	— Много хубаво чамбулче! — каза пан Заглоба. Наистина тия татари бяха добре облечени, с бели, черни и пъстри кожуси с вълната отвън, черни лъкове и пълни със стрели тулове се люлееха на плещите им, при това всеки имаше сабя, което невинаги се срещаше в големите чамбули, понеже по-бедните не можеха да си позволят такъв лукс и при ръчен бой си служеха с конска челюст, вързана на тояга. Но тия, както се казва, бяха хора за показ, та някои от тях имаха дори пушки, прибрани в плъстени калъфи, а всички яздеха хубави коне, наистина дребни, доста слаби и отпуснали ниско дългогривите си глави, но несравнимо бързи.
	В средата на отряда се движеха четири товарни камили; тълпата отгатваше, че в тия вързопи се намираха подаръците на хана за краля; обаче тук се лъжеха, защото ханът предпочиташе да взема дарове, а не да дава; той обещаваше подкрепления, но не даром.
	Затова, когато отрядът отмина, пан Заглоба каза:
	— Скъпо ще ни струват тия подкрепления! Уж съюзници, но колко ли ще ни опустошат страната… След шведите и след тях няма да остане нито един здрав покрив в цяла Жечпосполита.
	— Разбира се, че това е много тежък съюз — отговори Ян Скшетуски. — Познаваме ги вече!
	— Чух по пътя — каза пан Михал, — че нашият крал бил подписал договор на всеки петстотин души от ордата да бъде придаден наш офицер, който ще командва и ще има право да наказва. Иначе тия приятели наистина биха оставили само небе и земя.
	— А това чамбулче?… Какво ще направи кралят с него?
	— Ханът ги е изпратил на разположение на краля, почти като дар, и макар че и тях ще включи в сметката, кралят може да прави с тях каквото поиска и навярно ще ги изпрати заедно с нас на пан Чарнецки.
	— Е, пан Чарнецки ще съумее да ги държи здраво.
	— Освен ако живее между тях, иначе веднага ще почнат да вилнеят зад гърба му. И дума да не става, и на тия ще придадат веднага наш офицер.
	— И той да ги командва ли? А какво ще прави тоя дебел ага?
	— Ако не попадне на глупак, ще изпълнява заповедите му.
	— Останете със здраве, ваша милост панове! Останете със здраве! — викна внезапно Кмичиц.
	— Накъде се разбърза така?
	— Ще падна пред краката на господаря да ми повери командването на тия хора!


	Шестнайсета глава

	Същия този ден Акбах Улан биеше чело пред краля и заедно с това му връчи писма от хана, в които последният повтаряше обещанието си да тръгне със стохилядна орда срещу шведите, стига да му се платят предварително четирийсет хиляди талери и стига да се покаже първата трева по полята, без което мъчно биха могли да се изхранят толкова много коне в една опустошена от войната страна. Що се отнася до тоя малък чамбул, ханът го е изпратил сега като доказателство за обич към „най-милия брат“, та и казаците, които още замислят непослушание, да видят явен знак, че тая обич е трайна и че щом само първото ехо за бунт стигне до ушите на хана, отмъстителният му гняв веднага ще падне върху цялото казачество.
	Кралят прие любезно Акбах Улан, подари му прекрасен испански кон и заяви, че ще го изпрати веднага на бойното поле при пан Чарнецки, понеже желае и шведите да се убедят черно на бяло, че ханът оказва помощ на Жечпосполита. Очите на татарина светнаха, когато чу, че ще служи под командването на пан Чарнецки, понеже го познаваше от по-раншните украински войни и се възхищаваше от него наравно с другите аги.
	По-малко обаче му хареса оня откъс от писмото на хана, с което последният молеше краля да придаде към чамбула офицер, който добре познава страната, за да води частта и едновременно да възпира хората и самия Акбах Улан от грабежи и произволи над населението. Навярно Акбах Улан по би желал да няма над себе си такъв началник, но понеже волята на хана и на краля беше ясна, той само удари още веднъж чело, като скри грижливо недоволството си, а може би си обещаваше вътрешно, че не той ще се кланя пред началника, а началникът пред него.
	Щом татаринът и сенаторите излязоха, Кмичиц, който стоеше до краля през време на аудиенцията, падна на колене пред краката на владетеля и каза:
	— Милостиви господарю! Аз съм недостоен за благоволението, което моля, но държа на него колкото на самия си живот. Разреши, милостиви господарю, да поема аз командването на тия татари и да тръгна заедно с тях за бойното поле.
	— Не отказвам — отговори учуденият Ян Казимеж, — защото мъчно бих намерил по-добър командир за тях. Там трябва рицар с голям замах и смелост, за да ги държи стегнато, тъй като иначе веднага ще почнат да палят и избиват нашите… Противопоставям се само на едно — да тръгнеш утре, преди да ти е заздравяла кожата след шведските рапири.
	— Чувствам, че щом ме лъхне вятърът в полето, слабостта ми ще мине веднага и силите ми ще се възстановят, а що се отнася до татарите, аз ще се справя с тях и ще ги направя меки като восък.
	— Но защо бързаш така? Къде искаш да отиваш?
	— Срещу шведа, милостиви господарю!… Повече не мога да седя тук, понеже каквото исках, вече го имам: твоето благоволение и опрощаване на по-раншните ми грехове… Ще отида заедно с Володиовски при пан Чарнецки или отделно ще нападам неприятеля, както Ховански в миналото, и вярвам в Бога, че ще ми провърви.
	— Дума да не става, само че и още нещо те тегли към бойното поле!
	— Ще призная като на баща и ще разкрия цялата си душа… Княз Богуслав не се е задоволил с клеветата, която хвърли върху мен, но и момичето ми е отвел от Кейдани и го държи затворено в Тауроги, а може да е сторил и нещо по-лошо, защото налита на нейното целомъдрие, на нейната добродетелност, на нейната моминска чест… Милостиви господарю!… Почвам да губя ума си, когато помисля в какви ръце се намира горката… В името на Христовите мъки! Тия рани ме болят по-малко… Та нали девойката и досега мисли, че аз наистина съм предложил на тоя проклетник, на тоя дявол над дяволите да вдигна ръка срещу твое величество, господарю… и ме смята за последен изрод! Аз не ще издържа, милостиви кралю, не мога, докато него не го хвана и нея не я изтръгна от ръцете му… Дай ми, господарю, тия татари и аз ти се заклевам, че ще уреждам не само своите лични работи, но ще изпотрепя толкова шведи, та с главите им ще може да се застеле целият този площад.
	— Успокой се! — каза кралят.
	— Ако трябваше, господарю, за личните си работи да зарежа службата и защитата на короната и Жечпосполита, щях да се срамувам да моля, но в случая едното и другото вървят заедно. Нали е дошло време да бием шведите? Ами че аз не ще правя нищо друго… Дошло е време да преследваме изменника и аз ще го преследвам до Инфлантия, до Курландия, дори при септентрионите, па ако ще да се скрие и отвъд морето, в Швеция, пак ще отида след него!
	— Имаме сведения, че Богуслав ще тръгне още тия дни заедно с Карл от Елблонг.
	— Тогава аз ще отида насреща им!
	— С такова чамбулче? Ще те смажат като нищо.
	— Ховански ме гонеше с осемдесет хиляди и не ме смаза.
	— Цялата вярна войска е под командването на пан Чарнецки. Те ще ударят ante omnia* пан Чарнецки!
	[* Преди всичко (лат.). — Бел.прев.]
	— И аз ще отида при пан Чарнецки. При това положение е още по-необходимо да му се окаже незабавно помощ, милостиви господарю.
	— При пан Чарнецки ще отидеш, но с такава малка група не ще можеш да стигнеш до Тауроги. Князът воевода е предал всички замъци в Жмудж на неприятеля и навсякъде се намират шведски части, а струва ми се, че Тауроги се намира при самата пруска граница, близо до Тилжа.
	— На самата електорска граница, милостиви господарю, но от наша страна, а от Тилжа е на четири мили*. Защо да не мога да стигна? Ще стигна и не само че няма да загубя хора, но по пътя около мене ще се съберат много смелчаги. Вземи предвид и това, милостиви господарю, че където само се покажем, цялата околност ще се надигне срещу шведите. Пръв ще разбудя Жмудж, ако някой друг не направи това. Къде ли не може да се стигне сега, когато в цялата страна ври като в котел! А аз съм свикнал да се движа в кипеж.
	[* Полската миля е равна на 7 км и 146 м. — Бел.прев.]
	— Не вземаш предвид и това, че татарите може би не ще пожелаят да отидат толкова далеко с тебе?
	— Да! Да! Нека само не пожелаят, нека само се опитат! — каза Кмичиц и стисна зъби при самата мисъл. — Както са четиристотин или не зная там колко, така ще заповядам да бъдат обесени всичките четиристотин!… Дървета няма да липсват!… Нека само се опитат да се бунтуват…
	— Анджей! — извика кралят, добил хубаво настроение, като издуваше уста. — За Бога, никога не ще намеря по-добър пастир за тия овчици! Вземай ги и ги води, където ти хареса?
	— Благодаря, милостиви господарю, добри ми отче! — каза рицарят, като прегръщаше коленете на краля.
	— Кога искаш да тръгнеш? — попита Ян Казимеж.
	— Ако е рекъл Господ утре!
	— Може би Акбах Улан не ще се съгласи, понеже конете им са уморени?
	— Тогава ще заповядам да му метнат примка на шията и да го вържат за седлото ми, та да върви пеш, щом съжалява коня.
	— Виждам вече, че ще се справиш с него. Докато може, гледай с добро. А сега… Анджей… днес е вече късно, но утре искам да те видя… Засега вземи тоя пръстен и ще кажеш на своята роялистка, че го имаш от краля и че кралят й заповядва да обича трайно неговия верен слуга и защитник…
	— Дай боже — казваше юнакът със сълзи в очите, — дай боже да не загина другояче, а само в твоя защита, милостиви господарю!
	След тия думи кралят се оттегли, защото беше вече късно, а Кмичиц отиде в квартирата си да се готви за път и да размисли как да започне, къде трябва да отиде най-напред.
	Той си спомни думите на Харламп, че ако се окаже, че княз Богуслав не е в Тауроги, най-добре е момичето да остане там, защото от Тауроги, който се намираше на самата граница, можеше лесно да се скрие в Тилжа под електорско покровителство. Освен това, макар шведите да изоставиха княза вилненски воевода, когато изпадна в крайна нужда, все пак трябваше да се очаква, че ще проявят внимание към вдовицата, така че стига Оленка да е останала под нейно покровителство, тогава не може да й се случи нищо лошо. А ако заминат за Курландия, още по-добре.
	— Със своите татари аз не мога да пътувам за Курландия — каза си Кмичиц, — защото това е вече друга държава. Така той се разхождаше, а главата му работеше. Часовете течеха един след друг, а той още не беше помислил за сън; толкова го беше оживила мисълта за новия поход, та макар сутринта още да се чувстваше немощен, сега усещаше, че силите му се възвръщат и той беше готов да яхне незабавно коня си.
	Най-сетне слугите свършиха стягането на багажа и се готвеха да отидат и си легнат, когато внезапно някой започна да дращи на вратата на стаята.
	— Кой е там? — извика Кмичиц. После каза на слугата:
	— Я иди виж!
	Слугата отиде, поразговори се зад вратата и веднага се върна.
	— Един войник иска веднага да се види с ваша милост. Казва, че се нарича Сорока.
	— Пусни го, за Бога! — викна Кмичиц.
	И без да чака слугата да изпълни заповедта, сам се затече към вратата.
	— Здравей, мили Сорока! Здравей!
	Войникът влезе в стаята и с първото си движение искаше да падне пред краката на своя полковник, защото той беше по-скоро приятел и слуга колкото верен, толкова и привързан, но войнишката дисциплина се наложи, та той се изправи и каза:
	— Слушам, ваша милост!
	— Здравей, мили другарю, здравей! — каза живо Кмичиц.
	— Мислех, че са те съсекли в Ченстохова!
	И го прегърна за главата, а после започна дори да разтърсва ръцете му, което можеше да направи, без да се унижава особено, защото Сорока произхождаше от дребната шляхта.
	Сега и старият вахмистър започна да прегръща коленете на господаря си.
	— Откъде идеш? — попита Кмичиц.
	— От Ченстохова, ваша милост.
	— И мене ли търсеше?
	— Тъй вярно.
	— А от кого узнахте там, че съм жив?
	— От хора на Куклиновски. От радост свещеник Кордецки отслужи голяма литургия, за да благодари на Бога. После, като прогърмя, че пан Бабинич е превел краля през планините, знаех вече, че това е ваша милост, а не друг.
	— А свещеник Кордецки здрав ли е?
	— Здрав е, ваша милост, само че не се знае дали всеки миг ангелите не ще го вземат жив на небето, защото той е свят човек.
	— Разбира се, че ще го вземат. А къде узна, че съм дошъл с краля в Лвов?
	— Мислех си така: щом важа милост е съпровождал краля, трябва да бъде при него; страхувах се обаче, че може би ваша милост вече е тръгнал за бойното поле и аз ще закъснея.
	— Утре тръгвам с татарите!
	— Тогава стана добре, защото аз нося двете пълни кесии на ваша милост: тая, която беше при мене, и другата на ваша милост, а освен това ония лъскави камъчета, дето ги смъквахме от калпаците на болярите, и тия, които ваша милост взе, когато задигнахме съкровището на Ховански.
	— Хубави времена бяха, когато завладяхме съкровището, но там надали има вече кой знае колко, защото цяла шепа оставих на свещеник Кордецки.
	— Не зная колко са, но свещеник Кордецки казваше, че с тях могат да се купят две хубави села.
	След тия думи Сорока се приближи до масата и започна да сваля кесиите от себе си.
	— А камъчетата са в тая тенекийка — добави той и сложи до кесиите една войнишка манерка за водка.
	Без да каже нищо, пан Кмичиц изсипа в шепата си златни злоти и без да ги брои, каза на вахмистъра:
	— Вземи!
	— Благодаря коленопреклонно, ваша милост! Ех, де да имах по пътя поне едно такова дукатче!
	— Защо? — попита рицарят.
	— Защото страшно отслабнах от глад. Рядко някъде ще дадат на човека къшей хляб, пък и всеки се страхува, та накрай едва се влачех от глад.
	— За Бога! Нали всичко това беше при тебе!
	— Не смеех без позволение — каза вахмистърът кротко.
	— Дръж! — каза Кмичиц и му даде втора шепа. После викна на момчетата:
	— Бързо, мързеливци! Дайте му веднага да яде, че ще ви откъсна главите!
	Слугите се затекоха един през друг и след малко пред Сорока се намери грамадно блюдо пушена колбаса и шише с водка.
	Войникът впи алчно очи в храната, устните и мустаците му трепереха, но той не смееше да седне в присъствието на полковника.
	— Сядай и яж! — изкомандва Кмичиц.
	Едва каза, и сухата колбаса вече започна да хръска в здравите челюсти на Сорока. Двамата слуги го гледаха с изблещени очи.
	— Махайте се оттук! — извика Кмичиц.
	Момчетата се намериха светкавично зад вратата, а рицарят се разхождаше с бързи крачки по стаята и мълчеше, понеже не искаше да пречи на верния си слуга. А той колчем си налееше чаша водка, винаги поглеждаше изпод око към полковника от страх дали не ще го съзре, че сбръчква вежди, после се обръщаше към стената и изпиваше чашата.
	Кмичиц се разхождаше, разхождаше, най-сетне започна да разговаря сам със себе си.
	— Няма друг начин! — мърмореше той. — Трябва да го изпратя… Ще му поръчам да й каже… Никаква полза! Няма да повярва!… Не ще поиска да чете писмото ми, защото ме смята за предател и псе… Нека не се явява пред очите й, само да гледа и да ми съобщи какво става там.
	И той извика внезапно:
	— Сорока!
	Войникът скочи толкова бързо, че за малко не прекатури масата, и се изпъна като струна.
	— Слушам!
	— Ти си верен и при нужда хитър човек. Ще заминеш на далечен път, но не ще гладуваш.
	— Тъй вярно!
	— За Тауроги, на пруската граница. Там живее панна Билевичувна… у княз Богуслав… Ще узнаеш дали той е там… и ще наблюдаваш всичко… Пред нея не се явявай, освен ако това стане случайно. Тогава ще й кажеш и ще се закълнеш, че съм превел краля през планините и се намирам при неговата особа. Тя едва ли ще ти повярва, защото князът ме е очернил пред нея, че съм искал да посегна на живота на негово величество; това е лъжа, достойна за пес!
	— Тъй вярно!
	— Казах да не се явяваш пред нея, защото и без това не ще ти повярва… Но ако се случи, кажи й каквото знаеш. И гледай, и слушай всичко. Но се пази, защото, ако князът е там и ако те познае той или някой друг от хората му, ще те набият на кол!
	— Тъй вярно!
	— Аз бих изпратил стария Кемлич, но той е на оня свят, защото го съсякоха в теснината, а синовете му са глупави. Те ще тръгнат с мене. Ти бил ли си в Тауроги?
	— Не, ваша милост.
	— Ще отидеш в Шчучин, оттам по самата пруска граница чак до Тилжа. Тауроги е на четири мили насреща, от нашата страна… Остани в Тауроги, докато разбереш всичко, а после се връщай. Ще ме намериш там, където бъда… Разпитвай за татарите и пан Бабинич. А сега иди да спиш при синовете на Кемлич!… Утре на път!
	След тия думи Сорока излезе, а пан Кмичиц още дълго не си легна, докато най-сетне умората го победи. Тогава се хвърли на леглото и заспа дълбок сън.
	На другия ден стана много по-бодър и силен от вчера.
	Целият кралски двор беше вече на крака и бяха започнали обикновените всекидневни дейности. Кмичиц отиде най-напред в канцеларията за назначението си и за желязно писмо*, после посети Субагази бей, началник на хановото пратеничество в Лвов, с когото води дълъг разговор.
	[* Документ за неприкосновеност и свободен пропуск. — Бел.прев.]
	През време на тоя разговор пан Анджей на два пъти бърка с ръка в кесията си. Затова пък, когато излизаше, Субагази размени калпака си с неговия, връчи му пернач от зелени пера и няколко лакти също така зелено копринено въже.
	Снабден по тоя начин, пан Анджей се върна при краля, който току-що си беше дошъл от черква, та младият юнак коленичи още веднъж пред краката на владетеля, а след това заедно със синовете на Кемлич и слугите си тръгна направо за извън града, където Акбах Улан чакаше с чамбула.
	Като го видя, старият татарин допря ръка до челото, устата и гърдите си, но когато узна кой е Кмичиц и защо е дошъл, веднага се наостри; лицето му потъмня и прие горд израз.
	— Щом кралят те е изпратил за водач — каза той на Кмичиц на завален украински език, — тогава ще ми показваш пътя, при все че и аз сам бих стигнал, където трябва, а ти си млад и неопитен.
	„Предварително ми определя какъв да бъда — помисли Кмичиц, — но докато може, ще му правя политика.“ И се обади на глас:
	— Акбах Улан, кралят ме изпраща тук за вожд, а не за водач… И ще ти кажа, че ще направиш по-добре, ако не възразяваш срещу волята на негово кралско величество.
	— Господар на татарите е ханът, а не кралят! — отговори Акбах Улан.
	— Акбах Улан — повтори натъртено пан Анджей, — ханът те е подарил на краля, както би му подарил куче или сокол, затова не го обиждай, за да не те вържат като куче на верига.
	— Аллах! — викна татаринът слисан.
	— Ей, не ме дразни! — отговори Кмичиц.
	Но очите на Акбах Улан се наляха с кръв. Някое време той не можеше да каже нито дума; жилите на врата му се издуха, ръката хвана кинжала.
	— Кесим! Кесим!* — викна той със сподавен глас.
	[* Кръв, кръв (тат.). — Бел.прев.]
	Но и пан Анджей, при все че си беше обещал да прави политика, вече загуби търпение, понеже по природа беше много избухлив. И в един миг той подскочи така, като че ли го беше ухапала змия, хвана с цяла ръка татарина за рядката брада, вдигна нагоре главата му, сякаш искаше да му покаже нещо на потона, и заговори през стиснати зъби:
	— Слушай, кози сине! Ще ти се да няма никой над тебе, за да гориш, грабиш и колиш!… За водач искаш да ме имаш, а! На ти водач! На ти водач!
	И като го притисна до стената, започна да удря главата му в ръба.
	Най-сетне го пусна съвсем замаян, но той вече не посягаше за ножа. Последвал горещата си кръв, Кмичиц неволно беше открил най-добрия начин за убеждаване на източните хора, свикнали да бъдат роби. В изпочуканата глава на татарина въпреки цялата ярост, която го задушаваше, веднага бе светнала мисълта колко могъщ и властен трябва да е тоя рицар, щом постъпва така с него, с Акбах Улан, и окървавените му устни изрекоха три пъти думата:
	— Багадир! Багадир! Багадир!*
	[* Герой, юнак (тат.). — Бел.прев.]
	А пан Кмичиц сложи на главата си калпака на Субагази, извади зеления пернач, който досега нарочно държеше пъхнат в пояса зад гърба си, и каза:
	— Гледай това, робе! И това!
	— Аллах! — обади се Улан, изпаднал в ужас.
	— И това! — добави Кмичиц, като извади въжето от джоба си.
	Но Акбах Улан вече лежеше в краката му и биеше чело в поклони.
	Един час по-късно татарите се разтегнаха като дълга змия по пътя, който водеше от Лвов за Велке Очи, а Кмичиц, седнал на великолепния дорест кон, подарен му от краля, обикаляше чамбула, както овчарско куче обикаля овцете. Акбах Улан поглеждаше младия юнак със страх и удивление.
	Татарите, познавачи на военните хора, от пръв поглед отгатнаха, че под командването на тоя вожд няма да са петимни нито за кръв, нито за плячка, та вървяха с желание, с песни и свирня.
	А сърцето на Кмичиц се изпълваше с радост, когато гледаше тия хора, подобни на горски зверове, защото бяха облечени с кожуси и кафтани от камилска кожа с косъма отгоре. Вълната от диви гласове се люлееше под ритъма на конските движения, а пан Анджей броеше татарите и обсъждаше какво ще може да предприеме с тая сила.
	„Странен е тоя отряд — мислеше си той — и ми се струва, че предвождам глутница вълци, но с такива именно може да се премине през цяла Жечпосполита и да се прегази цяла Прусия. Чакай, ще има да видиш, княже Богуславе.“
	И в главата му започнаха да нахлуват горделиви мисли, защото той беше много склонен към самохвалство.
	— Бог е направил човека да знае и две, и двеста — казваше си той. — Вчера разполагах само с двамата Кемличи, днес четиристотин конници вървят подире ми. А нека само да започнем танца, и ще имам хиляда, две хиляди такива голтаци, от които и някогашните ми другари не биха се срамували… Ще има да видиш, княже Богуславе!
	Но след малко за успокоение на съвестта си добави:
	— А при това ще окажа значителни услуги на отечеството и короната…
	И придоби прекрасно настроение. Забавляваше го също извънредно много и това, че шляхтичите, евреите, селяните, дори по-големите групички от всеобщото опълчение не можеха в първия миг да овладеят уплахата си при вида на тая войска. А се беше спуснала мъгла, защото разтопяването на снеговете беше наситило въздуха с влага. И все по-често се случваше някой да дойде съвсем близо и забелязал внезапно кой е пред него, да викне:
	— Стана тя, каквато стана!
	— Иисусе, света Богородице, Йосифе!
	— Татари! Орда!
	Но татарите отминаваха спокойно брички, товарни каруци, стада коне и пътници. Другояче би било, ако вождът позволеше, но самоволно не смееха да предприемат нищо, защото със собствените си очи видяха как при тръгването Акбах Улан държеше стремето на тоя вожд.
	А Лвов беше вече изчезнал в далечината зад мъглите. Татарите престанаха да пеят и чамбулът се движеше бавно всред облаците пара, която се издигаше от конете. Внезапно зад чамбула се разнесе конски тропот.
	След малко се показаха двама конници. Единият от тях беше пан Володиовски, другият арендаторът от Вонсош. Двамата отминаха отряда и летяха право към пан Кмичиц.
	— Стой! Стой! — викаше малкият рицар. Кмичиц спря коня си.
	— Ти ли си, ваша милост!
	Володиовски също спря своя кон.
	— Здравей! — каза той. — Писмо от краля! Едно за ваша милост, другото за витебския воевода.
	— Аз отивам при пан Чарнецки, а не при пан Сапеха.
	— Най-напред прочети писмото! Кмичиц строши печата и зачете следното:

	„От куриер, току-що пристигнал от витебския воевода, узнаваме, че пан воеводата не може да дойде тук, в малополските области, и отново се връща отсред път към Подлесието поради това, че княз Богуслав не остава при шведския крал, но с голяма сила замисля да атакува Тикочин и пан Сапеха. А понеже magna pars* от силите на пан Сапеха трябваше да останат за охрана на разни места, заповядваме ти да отидеш на помощ на воеводата с татарския отряд. Смятаме, че не е необходимо да ти заповядваме да бързаш, тъй като по тоя начин ще бъде задоволено и твоето желание. Другото писмо ще предадеш на воеводата. В него препоръчваме верния наш слуга пан Бабинич на добрите чувства на воеводата и преди всичко на Божието покровителство.
	[* Главната част (лат.). — Бел.прев.]
	Ян Казимеж,
	крал“

	— За Бога! За Бога! Та това е щастлива новина за мене! — извика пан Кмичиц. — Не зная как да благодаря за нея на негово величество краля и на ваша милост!
	— Аз сам предложих да тръгна — отговори малкият рицар, — и то от съчувствие към ваша милост, защото видях болката ти и защото исках непременно да получиш писмата.
	— А кога дойде тоя куриер?
	— Бяхме на обед у краля, аз, двамата панове Скшетуски, пан Харламп и пан Заглоба. Не можеш да си представиш, ваша милост, какво правеше там пан Заглоба, какви ги разправяше за неумението на Сапьо и за своите заслуги. Достатъчно е да ти кажа, че на краля чак сълзи течаха от непрекъснатия смях, а двамата хетмани само се държаха за корема. Внезапно влезе камериер с писмо и кралят веднага му се скара: „Махай се оттук, каза, може да ми носиш лоша новина, не ми разваляй удоволствието!“ Едва когато узна, че писмото е от пан Сапеха, залови се да го чете. Той наистина прочете лоша новина, понеже се потвърди онова, което се говореше вече отдавна, че електорът е нарушил всички клетви и окончателно се е присъединил към шведския крал срещу законния владетел.
	— Още един враг, сякаш досега бяха малко! — викна Кмичиц.
	И скръсти молитвено ръце.
	— Велики Боже! Нека пан Сапеха ми позволи да отида само за една седмица в княжеска Прусия и милостивият Бог ще даде десет поколения да споменават мене и моите татари!…
	— Може би ще отидете там — отговори пан Михал, — но най-напред ще трябва да свършите с Богуслав, защото тъкмо поради тая измяна на електора той разполага с хора и му е позволено да тръгне за Подлесието.
	— Тогава ние ще се срещнем, както днес е ден, както Бог е на небето, така ще се срещнем! — казваше Кмичиц с блеснали очи. — Ако ваша милост ми беше донесъл назначение за вилненски воевода, нямаше да ме зарадваш повече!
	— Кралят също викна веднага: „Готов поход за Анджей, от него душата му ще се зарадва.“ И той искаше веднага да изпрати камериера си подир ваша милост, но аз рекох: „Сам аз ще тръгна, та да се сбогувам още веднъж.“
	Кмичиц се наведе от коня и хвана малкия рицар в прегръдките си.
	— Брат не би направил толкова за мене, колкото ваша милост! Дай боже да мога да се отплатя с нещо!
	— О, ами нали исках да разстрелям ваша милост!
	— Но и аз не заслужавах нещо по-добро. Както и да е! Нека ме съсекат при първия бой, ако обичам някого всред цялото рицарство повече, отколкото ваша милост!…
	И отново почнаха да се прегръщат, а на сбогуване пан Володиовски каза:
	— И се пази от Богуслав! Пази се, защото с него не е лесно!
	— На единия от нас е вече писана смърт!
	— Добре!
	— Ех ти, ваша милост, си гений на сабята, да беше ми открил тайните си! Но какво да се прави! Няма време!… Ала ангелите и така ще ми помогнат и ще му изпия кръвта; разбира се, ако преди това не се затворят завинаги очите ми за дневната светлина.
	— Господ да ви е на помощ!… Добър път!… И дайте там добър урок на тия изменници пруси! — каза пан Володиовски.
	— Бъдете спокойни, ще им опротивее лютеранството. Тук пан Володиовски кимна на Женджан, който през това време разговаряше с Акбах Улан и му разказваше за победите на Кмичиц над Ховански, след което двамата заминаха обратно за Лвов.
	А Кмичиц веднага обърна чамбула, както коларят обръща колата, и тръгна право към север.


	Седемнайсета глава

	Макар че татарите, особено добруджанските, умееха да се изправят гръд срещу гръд на бойното поле против въоръжени мъже, все пак най-приятната война за тях беше да избиват беззащитни, да отвличат жени и мъже в робство и преди всичко да грабят. Затова пътят беше много неприятен за чамбула, командван от Кмичиц, понеже под неговата желязна ръка дивите бойци трябваше да се обърнат в агънца, да държат ножовете в ножниците, а угасените прахани и увитите въжа — в дисагите. Отначало мърмореха.
	Близо до Тарногрод двайсетина души от тях нарочно останаха назад, за да пуснат „червени петли“ в Хмелевск и да се погаврят с младите жени. Но пан Кмичиц, който се беше придвижил към Томашов, се върна при първото сияние на пожара и накара виновните да се избесят един друг. А така вече беше наплашил Акбах Улан, че той не само не се противопоставяше, но подканяше осъдените да се бесят по-бързо, защото иначе „багадирът“ ще се сърди. Оттогава „агънцата“ вървяха спокойни, а по селата и градчетата се събираха в най-плътни групи, за да не падне някакво подозрение върху някого. И екзекуцията, при все че Кмичиц я извърши толкова строго, не възбуди срещу него вражда или омраза, защото този побойник имаше такова щастие, че подвластните му винаги чувстваха към него толкова обич, колкото и страх.
	Наистина пан Анджей не позволи и към тях да се отнасят зле. Страната беше силно опустошена от неотдавнашното нахлуване на Хмелницки и Шеремет, затова мъчно се намираше храна и фураж, както бива пред жътва, но въпреки това всичко трябваше да бъде доставено навреме и в достатъчно количество, а когато в Кринице жителите се противопоставиха и не искаха да дадат никакви припаси, пан Анджей заповяда неколцина от тях да набият с камшик, а подстаростата простря на земята с един удар на секирата си.
	Това спечели извънредно много татарите, които слушаха с удоволствие крясъците на битите криниченци и си говореха помежду си:
	— Ей, сокол е нашият Кмичиц, не ще позволи да постъпват зле с агънцата му!
	И хората, и конете не само че не отслабнаха, но напълняха. Старият Улан, чийто корем порасна още повече, гледаше с все по-голямо възхищение юнака и мляскаше с език.
	— Ако Аллах ми беше дал син, бих искал да бъде такъв. Не бих умирал на старини от глад в улуса*! — повтаряше той.
	[* Татарско селище (тат.). — Бел.прев.]
	А Кмичиц го удряше от време на време с пестник по корема и казваше:
	— Слушай, шишко! Ако шведите не ти разсекат шкембето, ще побереш в него всички килери с храна!
	— Къде има тук шведи? Въжата ни ще изгният, лъковете ни ще се превърнат на прах — отговаряше Улан, който копнееше за война.
	И наистина те се движеха през област, в която шведският крак не бе успял да стигне, а по-нататък из места, където навремето си имаше шведски гарнизони, но конфедерацията ги беше вече прогонила. Вместо това навсякъде срещаха по-малки или по-големи групи въоръжени шляхтичи, тръгнали в разни посоки, и не по-малки групи селяни, които често пъти препречваха заплашително пътя на чамбула и на които беше трудно да се обясни, че имат работа с приятели и слуги на полския крал.
	Най-сетне стигнаха до Замошч. Татарите се слисаха, когато видяха тая силна крепост, а какво остава, когато им се каза, че неотдавна тя беше спряла цялата сила на Хмелницки.
	В знак на голямо благоволение и милост ординатът* пан Ян Замойски им позволи да влязат в града. Пуснаха ги през Шчебжешинската порта или другояче казано Тухлената, защото другите две бяха от камък. Самият Кмичиц не очакваше да види нещо подобно и не можеше да си намери място от удивление при вида на широките улици, застроени в права линия по италиански образец, при вида на великолепната черква и академическите пансиони, замъка, стените, мощните оръдия и всякакъв вид „съоръжения“. Както малцина от магнатите можеха да се сравнят с внука на великия канцлер, така малко други крепости със Замошч.
	[* Собственик на грамадни владения (ординация), които по силата на специален закон са неделими и се наследяват от един наследник, обикновено от най-големия син. — Бел.прев.]
	Но най-голямо възхищение изпитаха татарите, когато видяха арменската част на града. Ноздрите им вдъхваха лакомо миризмата на сахтиян, произвеждан в големи фабрики, собственост на предприемчиви пришълци от Теодосия, а очите им светеха при вида на южните плодове, източните килими, колани, украсени саби, кинжали, лъкове, турски лампи и всякакъв вид скъпоценности.
	Самият пан коронен чешник* се хареса много на Кмичиц. Той беше истински малък крал в своя Замошч: човек в разцвета на възрастта си, много хубав, макар и малко повехнал, защото през първите години на младостта си не владеел достатъчно огъня на природата си. Винаги обаче беше обичал нежния пол, а здравето му не беше дотолкова засегнато, та веселостта да изчезне от лицето му. Досега не се беше оженил и макар най-знаменитите домове в Жечпосполита да му отваряха широко вратите си, той поддържаше, че не може да намери достатъчно хубава девойка в тях. Намери я малко по-късно в лицето на една млада френска мома. Макар и влюбена в другиго, тя му даде без колебание ръката си заради неговите богатства, без да предвижда, че онзи, когото изостави**, ще украси някога с кралска корона своята и нейната глава.
	[* В най-далечното минало: служител в двореца, който се грижи за храната на краля. По-късно почетна титла, каквато е носил и Ян Замойски. — Бел.прев.]
	[** Крал Ян Собески. — Бел.прев.]
	Пан Замойски не се отличаваше с остър ум, но го имаше толкова, колкото му бе необходим. Към титли и постове не се стремеше, при все че сами му идваха в ръцете, а когато приятели го коряха, че няма никаква амбиция, отговаряше:
	— Не е вярно, че нямам амбиция, напротив, имам я повече от тия, които се кланят. Защо ми трябва да търкам дворцови прагове? В Замошч аз съм не само Ян Замойски, но Собепан* Замойски.
	[* Сам на себе си господар. — Бел.прев.]
	И навсякъде го наричаха Собепан, от който прякор беше много доволен. С готовност също така се преструваше на прост, при все че беше получил изискано образование, а младостта си бе прекарал в пътувания из чужди страни. Сам се представяше за обикновен шляхтич и много говореше за посредствеността на своето „положенийце“, може би за да му се възразява, че не е така, а може и за да не забележат посредствеността на ума му. Все пак той беше благороден човек и по-добър син на Жечпосполита от много други.
	И както той допадна на Кмичиц, така и Кмичиц му допадна, та го покани в замъка и го угости, защото обичаше и да го хвалят за гостоприемството му.
	Пан Анджей се запозна в замъка с много знаменити особи, а преди всичко с княгиня Гризелда Вишньовецка, сестра на пан Замойски и вдовица на великия Йереми, навремето си почти най-големият човек в Жечпосполита след краля, който обаче беше загубил цялото си безчислено богатство през време на казашкия бунт, така че княгинята живееше сега в Замошч на издръжка от брата си Ян.
	Но тя беше дама, изпълнена с такова великолепие, величие и добродетели, че пан Ян я гледаше като писано яйце, а при това се страхуваше от нея като от огън. Освен това нямаше случай да не изпълни нейната воля или да не се съветва с нея при по-важни въпроси. Придворните дори казваха, че княгинята управлява Замошч, армията, съкровището и брата си, който й е подчинен. Но тя не желаеше да се ползва от своето влияние и с цялата си душа беше отдадена на болката по мъжа си и на възпитанието на своя син.
	Синът й неотдавна се беше върнал за кратко време от виенския императорски двор и живееше при нея. Той беше юноша в пролетните си години; но напразно пан Кмичиц търсеше в него ония белези, които синът на великия Йереми би трябвало да носи по лицето си.
	Фигурата на младото князче не беше прелестна; лицето голямо, тлъсто, изпъкналите очи гледаха боязливо; устните му бяха дебели, влажни, както при хора, склонни към удоволствията на трапезата; грамадна и черна като гарваново крило коса се спускаше чак върху раменете му. Той беше наследил от баща си само тая гарвановочерна коса и мургавата кожа на лицето.
	Обаче тези, които му бяха по-близки, уверяваха пан Кмичиц, че младият княз има благородна душа, необикновен ум и знаменита памет, благодарение на която може да говори на почти всички езици, и че само леката бавност на тялото и духа, както и присъщото му лакомство за ядене са недостатъците на това необикновено от друга страна князче.
	Когато пан Анджей влезе в разговор с него, той наистина се убеди, че князът не само има остър ум и правилно мнение за всичко, но и дарба да печели хората. Кмичиц го обикна още след първия разговор с онова чувство, в което се съдържа преди всичко съжаление. Той почувства, че би дал много, за да възвърне блестящата съдба на това сираче, която му се падаше по силата на неговия произход.
	Но при първия обед също така се убеди, че беше истина онова, което се говореше за лакомството на Михал. Изглеждаше, че младият княз не мисли за нищо друго, освен за ядене. Изпъкналите му очи следяха неспокойно всяка гозба, а когато му поднасяха блюдото, сипваше си грамадни порции в чинията и ядеше стръвно и мляскаше, както ядат лакомците. При тая гледка мраморното лице на княгинята се покриваше с още по-голяма тъга. А на Кмичиц стана толкова неудобно, че той извърна очи и погледна към пан Собепан Замойски.
	Но калушкият староста не гледаше нито княз Михал, нито госта си. Пан Кмичиц последва погледа му и зад рамото на княгиня Гризелда видя истинско чудо, което не беше забелязал досега.
	Това беше малка главица на девойка, бяла като мляко, червена като роза и прелестна като картинка. Дребнички, естествени къдрици красяха челото й, игривите очички гледаха към офицерите, седнали при старостата, без да отминават и него самия; най-сетне се спряха на пан Кмичиц и го гледаха упорито с такава закачливост, сякаш искаха да проникнат дълбоко в сърцето му.
	Но Кмичиц не се смущаваше лесно; и той веднага започна съвсем дръзко да гледа тия очички, а после бутна седналия до него пан Шурски, поручик на придворната бронирана хоронгва на Замошч, и попита полугласно:
	— Коя е тази стърчиопашка?
	— Ваша милост пане — отговори остро пан Шурски, — не говори така пренебрежително, като не знаеш за кого приказваш… Това не е никаква стърчиопашка, ами панна Ана Борзобогата-Крашенска… И ти, ваша милост, не я наричай другояче, ако не искаш да съжаляваш за грубиянството си!
	— Ти, ваша милост, навярно не знаеш, че стърчиопашката е птичка, и то много хубава, затова тук няма нищо обидно — отвърна Кмичиц, като се смееше. — Но като виждам гнева на ваша милост, трябва да си страшно влюбен!
	— А кой тук не е влюбен? — отговори Шурски грубо. — Самият пан староста за малко не ще си изгледа очите и седи като на тръни.
	— Виждам това, виждам!
	— Какво виждаш, ваша милост!… Той, аз, Грабовски, Столонгевич, Коноядски, Рубецки от драгуните, Печинга — всички хлътнаха… И с ваша милост ще стане същото, ако поседиш тук по-дълго… При нея стигат двайсет и четири часа!
	— Ей, братко! Тя не би могла да ми завърти главата и за двайсет и четири месеца!
	— Как така? — попита пан Шурски възмутен. — Да не си от камък, ваша милост, или какво?
	— Не! Само че когато някой открадне последния талер от джоба на ваша милост, вече няма защо да се страхуваш от крадец…
	— Е, ако е така! — отвърна Шурски.
	А пан Кмичиц внезапно посърна, защото си спомни своите мъки и не обръщаше вече внимание, че черните очички го гледаха все по-упорито, сякаш питаха: Как се казваш, млади рицарю, и откъде се взе тук?
	А Шурски мърмореше:
	— Дълбае ме, дълбае!… Така дълба и в мене, докато стигна до сърцето… Сега не ме и поглежда!
	Кмичиц се отърси от замислеността си.
	— Защо някой от вас не се ожени за нея, дявол да го вземе!
	— Защото един на другиго си пречим!
	— Девойката е готова вече да си легне на полога… Макар че в тая крушка още трябва да има бели семки.
	При тия думи Шурски изблещи очи, наведе се към ухото на Кмичиц и каза много тайнствено:
	— Разправят, че е на двайсет и пет години! Тя е била при княгиня Гризелда още преди разбойническото нашествие.
	— Удивително нещо, не бих й дал повече от шестнайсет, нека бъдат най-много осемнайсет години.
	В това време „крушката“, изглежда, се досети, че говорят за нея, защото покри светналите си очички с клепачите и само изпод вежди стреляше към Кмичиц и сякаш питаше непрекъснато: Кой ли е този хубавец? Откъде ли се е взел!
	А той неволно започна да засуква мустак.
	След обеда калушкият староста взе под ръка Кмичиц, когото третираше като необикновен гост поради изисканите му маниери.
	— Пане Бабинич — каза той. — Ти, ваша милост, ми казваше, че си от Литва!
	— Точно така, пане староста.
	— Кажи ми тогава дали не познаваш в Литва рода Подбипента!
	— Лично не го познавам, защото той вече не съществува, поне тая фамилия, която се подпечатваше Сваликачулка. Последният падна при Збараж. Той беше най-големият рицар, който е дала Литва. Кой у нас не знае за рода Подбипента!
	— И аз съм слушал за него, но ето защо питам: при сестра ми има една девойка, която се нарича Борзобогата-Крашенска… Знаменит род!… Тя беше годеница на тоя Подбипента, който загина при Збараж… Девойката е сираче без баща и без майка и макар че сестра ми, княгинята, я обича много, аз, като естествен опекун на сестра си, се грижа и за това момиче.
	— Това е приятна грижа! — подхвърли Кмичиц. Калушкият староста се усмихна, намигна с очи и млясна с език.
	— Какво? Марципанче, нали?…
	Но веднага забеляза, че се издава, та лицето му прие сериозен вид.
	— Издайнико! — каза той полушеговито, полусериозно. — Искаше да ме хванеш на въдица, малко остана да се издам!…
	— За какво? — питаше пан Кмичиц и го гледаше проницателно в очите.
	Тук Собепан окончателно разбра, че не ще може да се сравни с госта по остроумие, и веднага извъртя работата.
	— Тоя Подбипента — каза — й завещал някакви имения там, по вашите места. Имената не помня, защото са чудновати: някакви си Балтупи, Сиручани, Миши черва, с една дума, всичко, което имал. За Бога, не помня… пет или шест чифлика.
	— О! Те са по-скоро цял комплекс от имения, не обикновени чифлици. Подбипента е бил много богат човек и ако тая девойка получи някога целия му имот, би могла да има свои придворни дами и да търси мъж между сенаторите.
	— Така ли казваш? Ти знаеш ли тия села?
	— Зная само Любовиче и Шепути, защото те се намират при моите имения. Само границата на горите ще възлезе на около две мили, а тая на нивите и ливадите още толкова.
	— Къде се намира това?
	— Във Витебско.
	— Като очистим неприятелите, ще си възвърнем имотите. Но родът Подбипента има имоти и по други места, а особено големи в Жмудж, това зная добре, понеже и там имам парче земя.
	— Виждам, че имотът и на ваша милост не е кош плява.
	— Сега той не ми дава нищо, но чужд не ми трябва.
	— Посъветвайте ме, ваша милост, какво да направя, че тая девойка да стъпи на крака?
	— Кмичиц се засмя.
	— По-добре да съветвам за това, отколкото за нещо друго. Най-добре да се обърнете към пан Сапеха. Стига да се заеме присърце с работата, тогава би могло да се постигне много, понеже е витебски воевода и най-знаменита личност в Литва.
	— Той би могъл да разпрати съобщения до съдилищата, че всичко това е дадено по завещание на Борзобогата, та по-далечните роднини да не претендират.
	— Така е. Но сега няма съдилища, а пан Сапеха има други грижи на главата си.
	— Би могло момичето да му се изпрати и да се даде под негова опека. Като е пред очите му, по-скоро би направил нещо за него.
	Кмичиц погледна учудено пан старостата. „Защо той иска да се отърве от нея?“ — помисли пан Анджей.
	А старостата продължаваше:
	— Разбира се, тя не би могла да живее в стана, в шатъра на витебския воевода, но може да бъде оставена при дъщерите на воеводата.
	„Не разбирам! — помисли Кмичиц. — Дали той наистина би желал да й бъде само опекун?“
	— Но мъчнотията е как да я изпрати човек в тия места в днешното неспокойно време. Ще са необходими неколкостотин души, а аз не мога да оголвам Замошч. Да можех да намеря някого, който би я отвел без опасност за нея… Ето ти, ваша милост, би могъл да се заемеш с това, защото и така отиваш при пан Сапеха. Аз бих ти дал писмо… а ваша милост ще ми дадеш честна дума, че ще я отведеш, без да й се случи нещо.
	— Аз ли да я отведа при пан Сапеха? — каза Кмичиц слисан.
	— Нима такава функция е неприятна?… Дори ако и по пътя се стигне до някакви чувства?
	— Ехе! — каза Кмичиц. — В моето сърце вече се е настанил друг и макар че не ми плаща наем, не смятам да сменям наемателя.
	— Толкова по-добре, ще ти я поверя с още по-голямо спокойствие.
	Настана кратко мълчание.
	— Е? Би ли се наел? — попита старостата.
	— Аз пътувам с татари.
	— Разправяха ми хората, че татарите се боят от ваша милост повече, отколкото от огън. Е, какво? Би ли се заел?
	— Хм! Защо не, щом по тоя начин ще услужа на ваша милост… Само че…
	— Аха! Мислиш, че ще трябва да се получи разрешение от княгинята… Ще разреши, Бога ми! Защото представи си, че тя ме обвинява…
	Тук старостата започна дълго да шепне нещо на ухото на Кмичиц, най-сетне добави на глас:
	— Страшно ми се сърдеше за това, а аз си свих опашката, защото да воюваш с жените… О! Предпочитам да видя шведите при Замошч. Но сега ще има най-добро доказателство, че не замислям нищо лошо, щом сам искам да отпратя момичето оттук. Много ще се учуди, наистина… Е! При такъв удобен случай ще поговоря с нея за това.
	После старостата се завъртя и се отдалечи, а Кмичиц погледна подир него и измърмори:
	— Някаква мрежа залагаш, пане староста, и при все че не разбирам целта, много добре виждам клопката, защото си много несръчен в тия неща.
	А пан Замойски беше доволен от себе си, макар да разбираше добре, че е извършил едва половината работа, а оставаше другата половина, толкова трудна, та при мисълта за нея го овладяваше съмнение и дори страх: просто трябваше да получи позволение от княгиня Гризелда, а пан старостата се боеше с цялата си душа от нейната строгост и проницателен ум.
	Все пак, щом веднъж започна, той желаеше час по-скоро да доведе работата докрай, затова на другия ден сутринта след литургия и закуска и след прегледа на немската наемна пехота той се запъти за стаите на княгинята.
	Там намери самата Гризелда, която бродираше одежда за черквата. Зад нея Ануша навиваше окачена на два стола копринена прежда; друга гранка с червен цвят беше окачила на шията си и като движеше бързо ръчици, тичаше около столовете и гонеше развиваната нишка.
	Като я видя, очите на старостата светнаха, но той случайно заговори:
	— Тоя пан Бабинич, който е пристигнал тук с татарите, е литовец. Някакъв богат и много възпитан човек, а ще да е рицар по призвание. Ти забеляза ли го, сестро?
	— Та нали сам го доведе при мене — отговори равнодушно княгиня Гризелда. — Лицето му е честно и изглежда добър войник.
	— Аз го разпитвах за ония имоти, които са завещани на панна Борзобогата. Казва, че това е богатство, равно едва ли не на радживиловското.
	— Дай боже. Тогава сиротството, а после и старостта на Ануша ще й бъдат по-леки — каза княгинята.
	— Само че има опасност да не би по-далечните роднини да го разграбят. Бабинич казва, че витебският воевода би могъл да се заеме с това, ако иска. Той е благороден човек и много добре разположен към нас, на него бих поверил дори собствената си дъщеря… Достатъчно е да му пратим съобщение за съдилищата и да обявим нашето опекунство. Но Бабинич казва, че за това е необходимо панна Анна сама да отиде в ония места.
	— Къде? При пан Сапеха?
	— Или при дъщерите на Сапеха, за да бъде там, та да може въвеждането във владение да се извърши pro forma*.
	[* Формално, привидно (лат.). — Бел.прев.]
	Воеводата измисли в момента това „pro forma въвеждане във владение“, като основателно предполагаше, че княгинята ще приеме за чиста тая фалшива монета.
	А тя помисли малко и каза:
	— Как може да пътува тя сега, когато по пътищата има шведи?
	— Аз току-що получих съобщение, че те са се оттеглили от Люблин. Цялата страна отсам Висла е свободна.
	— И кой би завел Ана при пан Сапеха?
	— Ами може същият този Бабинич.
	— С татарите? Не те ли е страх от Бога, братко? Ами че те са диви и недисциплинирани хора.
	— Аз не се страхувам от това — намеси се Ануша, като направи реверанс.
	Но княгиня Гризелда вече бе разбрала, че брат й беше дошъл с някакъв готов план, та отпрати Ануша от стаята, а самата тя загледа старостата с въпросителен поглед.
	Той от своя страна каза сякаш на себе си:
	— Тия татари треперят от страх пред Бабинич. Той ги беси за най-дребно непослушание.
	— Не мога да позволя такова пътуване — отговори княгинята. — Девойката е добра, но обича да флиртува и лесно буди у хората разни желания… Ти сам знаеш най-добре това. Никога не бих я поверила на млад и непознат човек.
	— Той не е непознат, защото кой не е чувал за рода Бабинич като солидни хора и с големи връзки! (Самият пан староста никога през живота си не беше чувал за рода Бабинич…) Освен това — продължи той — ти би могла да й придадеш някоя от по-солидните жени за компания, тогава и decorum* би бил запазен. Колкото за Бабинич, аз гарантирам. Ще ти кажа и това, сестро, че той има по ония места годеница, в която, сестро, е силно влюбен, както разправя сам… А който е влюбен, на него му е друго в главата. Важното е, че втори удобен случай не ще се удаде скоро; а в това време богатството на момичето може да пропадне и в зрели години Ана да остане без покрив над главата.
	[* Приличието (лат.). — Бел.прев.]
	Княгинята престана да бродира, повдигна глава и впи в брата проницателните си очи.
	— Какво те кара да я отпратиш оттук?
	— Какво ще ме кара? — каза пан старостата и наведе очи. — Какво ще ме кара? Нищо!
	— Яне!… Ти си се наговорил с Бабинич да посегнете на нейната чест?!
	— И таз добра! За Бога, само това оставаше! Тогава ще прочетеш писмото, което ще напиша на пан Сапеха, и ще добавиш друго от тебе… А аз обещавам, че не ще мръдна от Замошч. Пък и ти сама ще разпиташ Бабинич и сама ще го помолиш да се заеме с тая работа. Щом ме обвиняваш, не искам нищо да знам.
	— А защо толкова настояваш тя да си замине от Замошч?
	— Защото й желая доброто и се отнася за огромно богатство. Най-сетне… признавам, че много държа тя да напусне Замошч. Омръзнаха ми вече твоите подозрения, не ми харесва и това, че постоянно мръщиш вежди срещу мене и ме поглеждаш сурово… Мислех, че като позволявам момичето да си замине, ще намеря най-добър аргумент срещу подозренията. Кълна се в Бога! Омръзна ми вече! Защото аз не съм някакъв ученик или хлапак, който се прокрадва нощем под прозорците… Ще ти кажа нещо повече: по нейна вина офицерите ми се карат помежду си и дрънкат саби. Нито съгласие, нито порядък, нито служба както трябва. Омръзна ми това! Но щом пак ме пронизваш с поглед, прави каквото знаеш, а сама пази Михал, защото това е твоя, не моя работа.
	— Михал? — каза княгинята смаяна.
	— Аз не казвам нищо против девойката… Тя не го съблазнява повече от другите, но ако ти, сестро, не виждаш неговите огнени погледи и горещи чувства, ще ти кажа само това, че и Купидон не заслепява така, както майчината любов.
	Веждите на княгинята се свиха, а лицето и побледня. Старостата видя, че най-сетне е улучил, та се плесна по коленете с ръце и продължи:
	— Така е, сестро, така!… Какво ме интересува мене това! Нека Михал да й подава коприна за навиване, нека пръхти, като я гледа, нека се изчервява, нека да надзърта през дупката на ключалката!… Мене какво ме интересува това!… Пък и… знам ли аз! Богатството е хубаво… родът, ех, шляхтишки, но аз не се надигам над шляхтата. Щом сама искаш, добре! Само годините не са много удобни, но и това не е моя работа.
	След тия думи старостата стана, поклони се много любезно на сестра си и се готвеше да си тръгне.
	В това време кръв обля лицето на княгинята. Гордата дама не виждаше в цялата Жечпосполита достойна за Вишньовецки партия, а в чужбина навярно само между австрийските принцеси, затова думите на брат й я опариха като нажежено желязо.
	— Яне! — каза тя. — Чакай!
	— Сестро — отговори калушкият староста, — исках primo да ти дам доказателство, че ме обвиняваш неоснователно, secundo*, че трябва да пазиш някого другиго. Сега постъпвай така, както желаеш, аз нямам какво повече да кажа.
	[* Първо; второ (лат.). — Бел.прев.]
	И пан Замойски се поклони и излезе.


	Осемнайсета глава

	Калушкият староста не лъжеше напълно сестра си, когато говореше за чувствата на Михал към Ануша, понеже младото князче беше влюбено в нея както всички, без да изключваме и дворцовите пажове. Но това беше не особено буйна и съвсем не предприемчива любов; по-скоро сладка омая на главата и инстинктите, не порив на сърцето, което в любовта си се стреми към вечно притежаване на любимия предмет. За такъв стремеж Михал нямаше достатъчно енергия.
	И все пак княгиня Гризелда се ужасяваше от това чувство, понеже мечтаеше за блестящо бъдеще на сина си.
	В първия момент я слиса внезапното съгласие на старостата за заминаването на Ануша; сега престана да мисли за това, толкова силно завладя цялата й душа надвисналата опасност. Разговорът със сина, който бледнееше и трепереше пред нея, а преди да признае каквото и да било, започна да пролива сълзи, затвърди предположението й, че опасността е наистина голяма.
	Въпреки това тя не преодоля веднага скрупулите на съвестта си и едва когато Ануша, на която й се щеше да види нов свят и нови хора, а може би и да пофлиртува с прекрасния кавалер, падна пред краката й с молба да й позволи да замине, княгинята не намери достатъчно сили, за да й откаже.
	Ануша наистина се заливаше със сълзи при мисълта за разлъката си със своята господарка и майка, но за хитрото момиче беше съвсем ясно, че с тая молба тя отстранява от себе си всяко подозрение, че поради някаква предварително определена цел е залъгвала младото князче или самия пан староста.
	В желанието си да се убеди дали няма някакъв заговор между брат й и Кмичиц, княгиня Гризелда поръча пан Анджей да се яви пред нея. Наистина обещанието на старостата, че не ще мръдне от Замошч, я успокои значително, но все пак тя искаше да опознае по-отблизо човека, който щеше да отведе момичето.
	Разговорът с Кмичиц я успокои напълно.
	От сивите очи на младия шляхтич бликаше такава искреност и истина, че беше невъзможно да не му се вярва. Той й призна веднага, че е влюбен в друга и затова няма нито желание, нито глава за флиртове. Освен това даде честна кавалерска дума, че ще защити момичето от всяка неприятност, дори сам да загуби преди това главата си.
	— Аз ще я отведа безопасно при пан Сапеха, защото старостата казваше, че неприятелите са напуснали Люблин… Но после не желая да се занимавам повече с нея… И не че се отказвам да служа на ваше княжеско височество, тъй като аз съм готов винаги да пролея кръвта си за вдовицата на най-големия наш пълководец… а понеже там имам свои тежки грижи, от които не зная дали ще изляза здрав и читав.
	— Не става дума за нищо повече — отговори княгинята, — освен да я предадеш в ръцете на пан Сапеха, а той ще направи това зарад мене и не ще откаже по-нататъшното покровителство над нея.
	Тук тя му протегна ръка, която целуна с най-голяма почит; а на сбогуване княгинята му каза:
	— Бъди бдителен, пане рицарю, бъди бдителен! И не разчитай на това, че страната е свободна от неприятеля.
	Последните думи направиха впечатление на Кмичиц, но той нямаше време да размисля върху тях, защото веднага го докопа старостата.
	— Е, какво, ваша милост рицарю — каза той весело. — Откарваш ми най-голямото украшение на Замошч?
	— Но по волята на ваша милост — отговори Кмичиц.
	— Пази я добре, тя е съблазнителен специалитет! Току-виж, че някой ти я отвлякъл!
	— Нека се опита! Охо! Дадох честна кавалерска дума на княгинята, а за мене думата е свято нещо!
	— Ех! Аз го казах само на смях… Няма защо да се страхуваш, нито да вземаш специални предохранителни мерки.
	— Само че ще помоля ваша светлост за някаква затворена каляска, обкована с ламарина.
	— Ще ти дам и две!… Но нали не заминаваш веднага?
	— За Бога! Бързам! И без това дълго останах тук.
	— Тогава изпрати татарите си напред в Краснистав. Аз от своя страна ще изпратя куриер, за да приготвят там фураж, а на тебе ще ти дам мой ескорт до тоя град. Тук не може да ти се случи нищо лошо, защото това е мой край… Ще ти дам добри войници от немските драгуни, смели хора и познавачи на пътищата… Пък и пътят до Краснистав е равен и прав като по конец.
	— А защо трябва да оставам сам?
	— За да се позабавляваш по-дълго с нас; ти си ми мил гост и аз бих се радвал да те задържа дори цяла година. Освен това изпратих поръчка до конярите в Переспа да изберат някакъв татарски кон за ваша милост, който няма да те разочарова при нужда, вярвай ми!…
	Кмичиц погледна проницателно старостата в очите, после сякаш взе внезапно решение и каза:
	— Благодаря и оставам, а татарите ще изпратя напред.
	И отиде веднага да им даде заповеди, но като взе настрана Акбах Улан, каза му следното:
	— Акбах Улан. Ще тръгнете напред за Краснистав, пътят е прав като по конец. Аз оставам тук и ще тръгна един ден след вас с ескорт на старостата. Слушай сега какво ще ти кажа: вие няма да отидете в Краснистав, а още в първите гори близо до Замошч ще се скриете така, че жива душа да не знае за вас; а когато чуете изстрел на пътя, веднага при мене, защото тука искат да ми устроят някаква клопка.
	— Както заповядаш! — отговори Акбах Улан и допря длан до челото, устата и гърдите си.
	„Разбрах те, пане староста! — каза си Кмичиц. — В Замошч се страхуваш от сестра си, та искаш да отвлечеш момичето и да го овладееш някъде наблизо, а от мене да направиш оръдие на страстите си, а кой знае дали и да не вземеш живота ми. Чакай! Ти си налетял на по майстор от себе си… И сам ще се хванеш в собствената си примка.“
	Вечерта поручик Шурски почука на вратата на Кмичиц. Офицерът също знаеше нещо, нещо се досещаше, а понеже обичаше Ануша, предпочиташе тя да замине, отколкото да попадне във властта на старостата. Все пак той не смееше да говори открито, а може би и не беше сигурен; затова само се чудеше, че Кмичиц се е съгласил да изпрати татарите напред; твърдеше, че пътищата не са толкова безопасни, колкото приказват, че навсякъде се влачат въоръжени чети, готови за всякакви насилия.
	Но пан Анджей реши да се преструва, че не се досеща за нищо.
	— Какво да ми се случи? — казваше той. — Ами че пан калушкият староста ми дава собствен ескорт!
	— О! Немци!
	— Нима това са несигурни хора?
	— На тия песоглавци не може да се вярва никога. Случвало се е да се наговорят по пътя и да избягат при неприятеля…
	— Но нали от тая страна на Висла няма шведи?
	— Има в Люблин, кучетата му такива! Не е вярно, че са се оттеглили. Искрено те съветвам, ваша милост, не отпращай татарите напред, защото с по-голяма група е винаги по-безопасно.
	— Жалко, че по-рано не ми каза това, ваша милост. Думата ми на две не става и веднъж дадена заповед, не я оттеглям.
	На другия ден татарите тръгнаха напред, а Кмичиц щеше да замине надвечер, та за първо нощуване да се спре в Краснистав. В това време му връчиха две писма за пан Сапеха: едно от княгинята, другото от пан старостата.
	Кмичиц имаше голямо желание да отвори второто, но не смееше, когато обаче го разгледа на светлина, убеди се, че вътре има чиста хартия. Това откритие го увери окончателно, че и девойката, и писмата ще му бъдат отнети по пътя.
	А ето че и конското стадо дойде от Переспа и старостата подари на младия рицар един изключително хубав татарски кон, който пан Анджей прие с благодарност, като мислеше в себе си, че с него ще стигне по-далече, отколкото пан старостата очаква. Мислеше също така за своите татари, които вече трябва да са се скрили в горите, и го надуваше смях. Навремени пък се възмущаваше в душата си и се заканваше да даде добър урок на пан старостата.
	Най-после дойде времето за обед, който мина много тъжно. Очите на Ануша бяха червени; офицерите мълчаха глухо, само пан старостата беше весел и поръчваше да доливат чашите, които Кмичиц обръщаше една след друга. Но когато дойде време за заминаване, малко лица изпращаха пътниците, защото пан старостата беше отпратил офицерите на служба.
	Ануша падна пред краката на княгинята и дълго не можеха да я откъснат, а по лицето на самата княгиня личеше явно безпокойство. Може би тя се укоряваше в себе си, че е позволила заминаването на вярната си служителка в такива времена, когато лесно може да се случи някакво нещастие. Но високият плач на Михал, който държеше длани върху очите си и бучеше като ученик, затвърди убеждението на гордата дама, че ще трябва да предотврати по-нататъшните последствия от младежкото чувство. Най-сетне тя се успокояваше и с надеждата, че в семейството на Сапеха девойката ще намери опека, сигурност и заедно с това голямото си богатство, което напълно ще осигури живота й.
	— Поверявам я на добродетелите, мъжеството и честта на ваша милост — каза още веднъж княгинята на Кмичиц. — И помни, ваша милост, че ми се закълна да я отведеш здрава и читава при пан Сапеха.
	— Ще я возя като рохко яйце, а при нужда ще я увия с кълчища, защото дадох честна дума и само смъртта може да ми попречи да не я изпълня — отговори рицарят.
	И подаде ръка на Ануша, а тя му беше сърдита, защото съвсем не гледаше към нея и я третираше като дете, та му протегна ръката си много гордо, извърнала поглед и глава на другата страна.
	Жал й беше да заминава, а и се страхуваше сега, но вече беше късно да се откаже.
	Дойде моментът; седнаха — тя в каретката със старата слугиня панна Сувалска, той на кон, и тръгнаха. Дванайсет немски райтари обграждаха каляската и каруцата с багажа на Ануша. Когато най-сетне решетките на Варшавската порта изскърцаха и тропотът на колелетата се разнесе по подвижния мост, Анушка удари на висок плач.
	Кмичиц се наведе към каляската.
	— Не се страхувай, ваша милост панно, няма да те изям!
	„Грубиян“ — помисли Ануша.
	Някое време пътуваха покрай къщите извън крепостните стени направо към Стари Замошч, после излязоха на полето и навлязоха в иглолистна гора, която по онова време се простираше по хълмистата област чак до река Буг и зад Буг от едната страна, а от другата отиваше до Завихост, прекъсвана от села.
	Настъпваше вече нощ, но много хубава и светла, пътят личеше като сребърна линия; само тракането на каретката и тропотът на райтарските коне нарушаваха тишината.
	„Моите татари трябва да дебнат като вълци някъде тук в гъсталаците“ — помисли Кмичиц.
	Внезапно нададе ухо.
	— Какво е това? — попита той офицера, който командваше райтарите.
	— Тропот се чува!… Някакъв конник лети подир нас! — отговори офицерът.
	Едва свърши и на разпенен кон долетя казак, който викаше:
	— Пан Бабинич! Пан Бабинич! Писмо от пан старостата!
	Групата се спря. Казакът подаде писмо на пан Кмичиц. Кмичиц строши печата и при светлината на фенера, поставен при капрата на каретката, прочете следното:

	„Ваша милост и мили ми пане Бабинич! Малко след заминаването на панна Борзобогата-Крашенска до мене дойде вест, че шведите не само не са се оттеглили от Люблин, но възнамеряват да нападнат моя Замошч. Поради това понататъшното пътуване става невъзможно. Като преценихме опасностите, на които би могла да се изложи девойката, искаме панна Борзобогата да се върне обратно в замъка. Ще я откарат райтарите, а ваша милост не желаем напразно да затрудняваме, тъй като бързаш да си заминеш. Като съобщаваме нашата воля на ваша милост, молим да благоволиш да дадеш на райтарите заповеди съответно нашето желание.“

	„Все пак у него има толкова честност, че не посяга на главата ми, а само иска да ме прати за зелен хайвер — помисли Кмичиц. — Ей сега ще се разбере дали това е клопка или не.“
	В това време Ануша подаде глава през прозореца.
	— Какво има? — попита тя.
	— Нищо! Пан калушкият староста още веднъж препоръчва ваша милост на моята храброст. Нищо повече.
	Тук той се обърна към кочияша и райтарите:
	— Тръгвай!
	Но офицерът, който командваше райтарите, спря коня.
	— Стой! — викна той на кочияша. След това каза на Кмичиц:
	— Как така „тръгвай“?
	— А защо трябва да стоим повече в гората? — попита Кмичиц уж наивно.
	— Защото ваша милост получи някаква заповед.
	— А тебе какво те интересува, ваша милост! Получих заповед и тъкмо затова заповядвам: Тръгвай!
	— Стой! — извика офицерът.
	— Тръгвай! — повтори Кмичиц.
	— Какво има? — отново попита Ануша.
	— Не ще направим нито крачка по-нататък, преди да видя заповедта! — каза решително офицерът.
	— Заповедта няма да видиш, тъй като не е изпратена до тебе!
	— Щом ваша милост не иска да се съобрази с нея, ще я изпълня аз… Тръгвай си, ваша милост, с Бога за Краснистав и внимавай да не ти дадем нещо за път, а ние се връщаме с момичето.
	Пан Кмичиц искаше само това — офицерът да признае, че знае съдържанието на заповедта; защото от това се разбра с пълна сигурност, че цялата работа е предварително скроен номер.
	— Върви си с Бога! — повтори офицерът вече заплашително.
	И в тоя миг райтарите извадиха без команда сабите от ножниците си.
	— Ах, синковци! Иска ви се не да отведете девойката в замъка, ами да я откарате някъде настрани, та старостата да може свободно да отпуща юздите на страстите си. Но сте попаднали на по майстор от вас!
	Като каза това, гръмна с пистолета си във въздуха.
	При тоя шум в дълбочините на гората се разнесе страхотен крясък, сякаш гърмежът беше пробудил цели глутници вълци, които са спели наблизо. Воят се обади отпред, отзад, отстрани, същевременно се разнесе конски тропот, пращене на чупени клонки под копитата и пътят почерня от групи конници, които се приближаваха с нечовешки вой и писък.
	— Боже! Света Богородице! Йосифе! — викаха ужасените жени в каретката.
	В това време татарите долетяха като облак, но Кмичиц ги спря с трикратен вик, а сам се обърна към ужасения офицер и започна да се хвали:
	— Познай на кого си попаднал… Старостата искаше да ме прати за зелен хайвер, да направи от мене сляпо оръдие… А на тебе повери сводническа функция, която ти, пане офицер, прие заради благоволението на господаря си. Поздрави пан старостата от Бабинич и му кажи, че момичето ще стигне здраво и читаво при пан Сапеха!
	Офицерът плъзна уплашен поглед наоколо и видя диви лица, които гледаха със страхотно лакомство към него и райтарите. Виждаше се, че чакат само една дума, за да се хвърлят върху тях и да ги разкъсат на парчета.
	— Ваша милост ще направи каквото поиска, защото срещу такова превъзходство на силите сме безсилни — отговори той с разтреперан глас, — но пан старостата ще съумее да отмъсти.
	Кмичиц се засмя.
	— Нека си отмъсти на тебе, защото, ако ти не беше се издал, ако не беше показал, че знаеш предварително съдържанието на заповедта и не се противопостави на по-нататъшното пътуване, нямаше да ме убедиш, че това е клопка, и аз веднага бих върнал момичето в Краснистав. Кажи и това на пан старостата, та да си намира по-умни сводници от тебе.
	Спокойният тон, с който говореше пан Кмичиц, увери офицера поне в това, че нито той, нито райтарите са заплашени от смърт, та си отдъхна и каза:
	— С празни ръце ли ще трябва да се върнем в Замошч?
	А Кмичиц:
	— Няма да се върнете с празни ръце, а с писмо от мене, което ще накарам да напишат върху кожата на всеки от вас.
	— Ваша милост…
	— Дръжте ги! — викна Кмичиц. А сам пипна офицера за врата.
	Започна бъркотия и боричкане около каретката. Врясъците на татарите заглушиха виковете за помощ и крясъците на ужас, които излизаха от гърдите на двете жени.
	Но боричкането не продължи много, защото след кратко време райтарите вече лежаха на пътя, вързани един до друг.
	Сега Кмичиц заповяда да ги бият с камшици от волска кожа, но не много, за да могат да се върнат пеш в Замошч. И така простите войници получиха по сто, а офицерът сто и петдесет камшика въпреки молбите и заклинанията на Ануша, която не разбираше какво става около нея и смяташе, че е попаднала в някакви страшни ръце; затова скръстваше молитвено длани и молеше със сълзи на очите за живота си:
	— Прости рицарю!… Какво съм ти аз виновна?… Прости! Помилвай ме!…
	— Стой тихо, панно! — изгърмя Кмичиц.
	— Какво съм се провинила пред тебе?
	— Може би и самата ти участваш в заговора!…
	— В какъв заговор? Боже, бъди милостив към мене, грешната!…
	— Нима, ваша милост панно, не знаеш, че пан старостата само наглед позволи твоето заминаване, за да те отдели от княгинята, а по пътя да те отвлече и в някакво пусто замъче да посегне на твоята чест!
	— Господи Иисусе! — викна Анушка.
	А в тоя възклик имаше толкова истина и искреност, че Кмичиц каза по-меко:
	— Как така? Значи ти, ваша милост, не си в заговора?… И това е възможно?
	Ануша закри лицето си с ръце, но не можа да каже нищо, само повтаряше едно след друго:
	— Иисусе, Марийо! Иисусе, Марийо!
	— Успокой се, панно — каза още по-меко пан Кмичиц. — Ти ще стигнеш здрава и читава при пан Сапеха, защото пан старостата не си даде сметка с кого има работа… Ето, тия хора, които ядат там бой, трябваше да те отвлекат… Дарявам им живота, за да могат да разкажат на пан старостата колко гладко е минало всичко.
	— Значи ти, ваша милост, ме защити от позор?
	— Да! Ако и да не знаех дали ще бъдеш доволна.
	Вместо да отговори или отрече, Ануша хвана внезапно ръката на пан Анджей и я притисна до бледите си устни. А по него искри минаха от глава до пети.
	— Остави, панно, за Бога! Какво е пък това!… — викна той. — Сядай в каретката, че ще си измокриш крачетата… И не се страхувай… При майка си не би била в по-голяма безопасност…
	— Сега ще отида с ваша милост дори накрай света!
	— Не казвай такива неща, ваша милост панно!
	— Бог ще те възнагради, че защити честта ми!
	— За пръв път имам такъв случай — отговори Кмичиц. А по-тихо измърмори на себе си:
	— Досегашната защита е колкото за Бог да прости!
	В това време татарите престанаха да бият райтарите и пан Анджей им заповяда да ги подгонят голи и окървавени по пътя за Замошч. Те тръгнаха, като проливаха обилни сълзи. Конете, оръжието и дрехите им Кмичиц подари на своите татари и се понесоха бързо напред, защото беше опасно да се бавят.
	По пътя младият рицар не можеше да се въздържи от желанието да надникне в каретката или по-право да поглежда в живите очички и чудното лице на момичето. И всеки път питаше дали не и трябва нещо, дали каретката е удобна и дали прекалено бързото пътуване не я изморява.
	А тя му отговаряше любезно, че й е така добре, както никога досега. Отърсила се беше вече съвсем от страха. Сърцето й се изпълни с доверие в нейния защитник. А в душата си мислеше:
	„Не е такъв затворен, нито такъв грубиян, както смятах отначало!“
	— Ех, Оленка, какво ли не търпя аз заради тебе! — казваше си Кмичиц. — Дали ще ме нахраниш с неблагодарност?… Ако беше както в миналото… уха!…
	Сега той си спомни своите другари и разните лудории, които си беше позволявал заедно с тях, та в желанието си да отблъсне изкушението започна да чете молитвата „Вечен покой“ за нещастните им души.
	Когато пристигна в Краснистав, пан Кмичиц реши, че ще бъде по-добре да не чака вести от Замошч, и веднага продължи пътя си. Но на тръгване написа и изпрати на пан старостата следното писмо:

	„Светлейши пане староста, а към мене многомилостиви покровителю и благодетелю!
	Когото Бог е направил голям на тоя свят, на него и ум е отмерил с по-голяма мярка. Аз веднага познах, че ти, светлейши пане, поиска да ме поставиш на изпитание, като ми изпрати заповед да предам панна Борзобогата-Крашенска, и го познах още по-добре, когато райтарите ти се издадоха, че знаят съдържанието на заповедта, ако и да не им показах писмото и ако и да ми пишеш, светлейши пане, че си решил това едва след нашето заминаване. Ето защо както, от една страна, се възхищавам още повече от твоята предвидливост, така, за да успокоя напълно грижливия опекун, отново обещавам, че нищо не ще успее да ме отклони от изпълнението на възложената ми задача. Но понеже твоите войници, изглежда, че са разбрали зле намерението ти и се оказаха големи грубияни, дори заплашваха живота ми, смятам, че бих изпълнил волята на твоя светлост, ако бях заповядал да ги обесят. А тъй като не направих това, моля за прошка твоя светлост. Все пак аз заповядах да ги набият прилично с камшик, обаче ако твоя светлост сметне, че това наказание е твърде малко, можеш да го увеличиш според твоята господарска воля. И като смятам, че така съм заслужил твоето още по-голямо доверие и благодарност, оставам верен и доброжелателен слуга на твоя светлост.
	Бабинич“

	Драгуните, които се довлякоха в Замошч късно през нощта, не смееха да се покажат пред очите на пана калушки староста, та той узна за случката едва от писмото, което му донесе на другия ден един красниставски казак.
	След като го прочете, пан старостата се затвори три дни в стаята си и не пускаше никого от придворните при себе си освен камериерите, които му носеха храна. Чуваше се също как проклина на френски, което правеше само когато беше най-много ядосан.
	Постепенно обаче тая буря се успокои. През четвъртия и петия ден пан старостата беше още доста мълчалив; преживяше нещо в себе си и си скубеше мустака. Едва след една седмица, когато беше вече съвсем весел и малко пийнал на масата, внезапно почна не да скубе, а да засуква мустак и се обърна към княгиня Гризелда:
	— Сестро, ти знаеш ли, че не ми липсва предвидливост… Преди няколко дни нарочно поставих на изпитание оня шляхтич, който взе Ануша със себе си, и мога да те уверя, че непременно ще я предаде здрава и читава в ръцете на Сапеха.
	А може би месец по-късно пан старостата обърна сърцето си на другаде и освен това беше напълно убеден, че това, което се случи, бе станало по негова воля и с негово знание.


	Деветнайсета глава

	Значителна част от Люблинското воеводство и почти цялото Подляско се намираше в полски ръце, тоест в ръцете на конфедерацията и на пан Сапеха. Понеже шведският крал продължаваше да стои в Прусия, където преговаряше с електора, шведите не се чувстваха много силни пред всеобщото въстание, което се засилваше всеки ден, та не смееха да се показват вън от градовете и замъците, а още по-малко да преминават Висла, зад която се намираха най-големите полски сили. В тия две воеводства се работеше за създаването на значителна и стегната войска, която да може да се мери с редовния шведски войник. Из околийските градове обучаваха пехота, а понеже селяните изобщо бяха грабнали оръжие, имаше доста хора, трябваше само да бъдат хванати здраво и тия недисциплинирани групи, често пъти опасни за собствената си страна, да се превърнат в редовни части.
	С това се занимаваха околийските ротмистри. Освен това кралят издаде множество заповедни писма на стари и опитни воини, та по всички земи започнаха да събират войници, а понеже по тия места не липсваха опитни във военното дело хора, създаваха се много добри конни хоронгви. Едни отиваха отвъд Висла, за да подклаждат войната от оная страна, други при пан Чарнецки, трети при пан Сапеха. Толкова много ръце грабнаха оръжие, че войската на Ян Казимеж беше вече по-многобройна от шведската.
	Страната, която до неотдавна удивляваше цяла Европа със своята слабост, сега даваше пример на сила, каквато не предполагаха в нея не само неприятелите, но дори собственият крал, дори тия, чиито верни сърца преди няколко месеца се разкъсваха от болка и отчаяние. Намираха се и пари, и въодушевление, и храброст; най-отчаяните души бяха вече убедени, че не съществува такова положение, такова падение, такава слабост, от които да няма спасение, и че където се раждат деца, там надеждата не може да умре.
	Кмичиц вървеше напред без пречки и събираше по пътя неспокойните духове, които с готовност се присъединяваха към чамбула с надежда, че в съдружие с татарите ще пролеят най-много кръв и ще извършат най-големи грабежи. Но пан Анджей лесно превръщаше тия хора в редовни и стегнати войници, защото имаше дар да буди страх и послушание между подчинените си. По пътя го посрещаха радостно, и то поради татарите. Защото тяхното присъствие убеждаваше, че ханът наистина иде на помощ на Жечпосполита. Разбира се, гръмна вест, че на пан Сапеха иде помощ от четирийсет хилядна избрана татарска конница. Разправяха се чудеса за „скромността“ на тия съюзници, които не вършат никакви насилия или убийства по пътя. Дори ги сочеха за пример на собствените войници.
	Пан Сапеха се намираше временно в Бяла. Силите му се състояха от около десет хиляди души редовна войска, конница и пехота. Това бяха остатъците от литовските войски, подхранени с нови хора. Конницата, особено някои от нейните хоронгви, по храброст и опитност надминаваше шведските райтари, но пехотата беше обучена зле и липсваха пушки, а още повече барут. Нямаха също така оръдия. Витебският воевода мислеше, че ще се снабди с оръдия в Тикочин. Но шведите се вдигнаха сами във въздуха и заедно с това унищожиха всичките оръдия на замъка.
	Освен тия сили в околностите на Бяла се намираха близо дванайсет хиляди опълченци от цяла Литва, от Мазовше, от Подлесието, но воеводата не разчиташе много на тях, най-вече защото големият брой коли, които имаха със себе си, затрудняваха похода и правеха от стана възтежка и неподвижна сбирщина.
	Когато пристигаше в Бяла, Кмичиц мислеше само за едно. При Сапеха служеха толкова шляхтичи от Литва и толкова радживиловски офицери, стари негови познати, та се страхуваше, че ще го познаят и тогава ще го насекат със сабите си, преди той да успее да викне: „Боже, света Богородице!“ Името му беше станало омразно в цяла Литва и в стана на Сапеха, понеже беше още пресен споменът, когато служеше при Радживил и съсичаше ония хоронгви, които се бяха обявили против хетмана и на страната на отечеството.
	Но пан Анджей се утешаваше с това, че се беше много изменил. Първо, беше отслабнал, второ, на лицето си имаше нов белег от куршума на Богуслав; най-сетне сега носеше доста дълга брада, на края накъдрена по шведски, а понеже решеше мустаците си нагоре, повече наподобяваше някакъв Ериксон*, отколкото полски шляхтич.
	[* Изобщо швед. — Бел.прев.]
	„Стига да не се вдигне веднага шум срещу мене, след първата битка вече ще ме гледат другояче“ — мислеше си Кмичиц, когато влизаше в Бяла.
	Пристигна в тъмно, представи се откъде е и че носи писмо от краля и веднага помоли воеводата за аудиенция насаме.
	Воеводата го прие любезно поради горещите препоръки на краля.

	„Изпращаме ви най-верния наш слуга — пишеше кралят, — който е наречен ченстоховски Хектор от времето на обсадата на славното място, а при преминаването ни през планините спаси нашата свобода и живота ни, като рискува собствения си живот. Затова проявете към него особено покровителство, та да не му се стори нищо лошо от войниците. Ние знаем неговото истинско име, както и причините, поради които служи под чуждо име; никой обаче не бива да го подозира за това, както и да го обвинява в заговорничество.“

	— А защо, ваша милост, носиш чуждо име, ако мога да зная? — попита воеводата.
	— Защото съм осъден на изгнание и под собственото си име не бих могъл да събирам войска… а кралят ми даде заповедни писма и като Бабинич мога да събирам.
	— Защо ти трябва да събираш, щом имаш татари?
	— Защото и най-голямата сила не ще е излишна.
	— А защо си осъден на изгнание?
	— Щом идвам под командването на някого и го моля за покровителство, ще трябва да му кажа всичко като на баща. Моето истинско име е Кмичиц.
	Воеводата се отдръпна няколко крачки.
	— Който е обещавал на Богуслав да отвлече жив или мъртъв нашия крал и господар?
	Кмичиц разказа с цялата си енергия как и какво се беше случило, как заблуден е служил на Радживил, как чул от устата на Богуслав истинските намерения на тия князе и го отвлякъл, та с това си докарал неумолимото му отмъщение.
	Воеводата повярва, тъй като не можеше да не повярва, особено когато и кралските писма потвърждаваха истинността на Кмичицовите думи. Най-сетне душата на воеводата беше толкова възрадвана, та в тоя миг би притиснал до сърцето си дори най-големия враг и би простил най-големия грях. Тая радост предизвика у него следният откъс от кралското писмо:

	„При все че овакантеният след смъртта на вилненския воевода велик литовски жезъл според обикновения закон може да бъде предаден на негов наследник само пред сейма, при извънредните днешни обстоятелства пренебрегваме общовъзприетия начин и предаваме тоя жезъл вам, извънредно милия на нас, за доброто на Жечпосполита и поради вашите паметни заслуги, като основателно смятаме, че стига Бог да даде умиротворение, на бъдещия сейм не ще се вдигне никакъв глас срещу тая наша воля и постъпката ни ще получи всеобщо одобрение.“

	Пан Сапеха, както се говореше по онова време в Жечпосполита, беше „заложил контоша си и продал последната сребърна лъжица“, така че служеше на отечеството не за лична полза, нито за почести. Но дори най-безкористният човек иска да види, че заслугите му се ценят, че му се отплащат с благодарност, че признават неговите добродетели. Затова сериозното му лице сега сияеше необикновено.
	Този акт на кралската воля украсяваше с ново великолепие рода на Сапеховци, а към това нещо не беше безразлично никое от тогавашните „кралчета“; добре беше, ако имаше такива, които не се стремяха към издигане per nefas*. И сега пан Сапеха беше готов да направи за краля всичко, което беше и което не беше по силите му.
	[* Непочтено, незаконно (лат.). — Бел.прев.]
	— Щом съм хетман — каза той на пан Кмичиц, — ти минаваш под моята юрисдикция и ще намериш покровителство. Тук има многобройно опълчение, ето защо е лесно да се вдигне шум, затова не се тикай много в очите, докато аз не предупредя войниците и не снема от тебе клеветата, която ти е хвърлил Богуслав.
	Кмичиц поблагодари от сърце и сега заговори за Ануша, която беше довел със себе си в Бяла. Тук хетманът почна да мърмори, но понеже беше в отлично настроение, мърмореше весело.
	— Собепан е полудял, Бога ми! — каза той. — Седят там със сестра си зад замошчските стени като котки край огнище и мислят, че всеки може като тях да разгръща полите на контоша си, да се обръща към огъня и да си грее гърба. Аз познавах рода Подбипента, защото са роднини на Бжостовски, а Бжостовски са мои роднини. Богатство на магнати, дума да не става, но при все че войната със септентрионите засега е замряла, те още се намират по ония места… Къде може да се търси нещо, къде има някакви съдилища, някакви учреждения? Кой ще приеме имота и ще въведе във владение момичето? Съвсем са полудели. Мене ме чака борба с Богуслав, а не да се занимавам с работата на съдебен чиновник и да си губя времето с жени…
	— Това не е жена, ами вишня — отговори Кмичиц. — Но мене какво ме интересува!… Поръчаха да я доведа, доведох я; поръчаха ми да я предам, предавам я!
	Старият хетман хвана пан Кмичиц за ухото и каза:
	— Кой те знае, немирнико, как си я довел ти тук… Пази боже от зло, току-виж, хората започнали да приказват, че от покровителството на Сапеха й се надул коремът, и аз, старецът, ще трябва да се червя? Какво сте правили на почивките, а? Казвай ми веднага, сластнико, дали не си възприел от твоите татари поганските им обичаи.
	— На почивките ли?… — отговори весело Кмичиц. — На почивките заповядвах на слугите си да ми орат кожата с камшик, за да прогонят от мене непристойните желания, които имат седалище под кожата и чиито прояви ме измъчваха като бръмбари.
	— Ето, виждаш ли… а бива ли си го момичето?
	— Като капка! Не само че е много хубаво, но е още повече леплива.
	— Поганецът вече се намерил!
	— Но трябва да й призная, че е добродетелна като калугерка. А колкото до подуването на корема, смятам, че по-скоро би го получила от опеката на пан Замойски.
	Тук Кмичиц разказа как се разви работата. Едва тогава хетманът започна да го тупа по рамото и да се смее.
	— Ех, че си зрънце! Ненапразно разправят толкова много за Кмичиц. Не бой се! Пан Ян не е заядлив човек и е мой приятел. Ще му мине първият гняв, после сам ще почне да се смее и ще те възнагради.
	— Не се нуждая! — прекъсна го Кмичиц.
	— Хубаво е, че си амбициозен и не гледаш хората в ръцете. Услужи ми само така добре и срещу Богуслав, тогава не ще има нужда да се страхуваш от някогашните присъди.
	Сега Сапеха се учуди, като видя лицето на войника, само преди миг толкова открито и весело. При споменаването на Богуслав Кмичиц веднага побледня, а лицето му се сгърчи като муцуна на зло куче, когато иска да хапе.
	— Дано тоя предател се отрови от собствената си плюнка, но да ми попадне още веднъж в ръцете, преди да умре! — каза той мрачно.
	— Не се учудвам на твоята настървеност… Помни само, че гневът не бива да задуши съобразителността у тебе, защото имаш работа не с кой да е. Добре, че кралят те изпрати тук. Ще ми нападаш Богуслав както в миналото Ховански.
	— По-добре ще го нападам! — отвърна Кмичиц също така мрачно.
	С това разговорът се свърши. Кмичиц отиде да спи в квартирата си, тъй като беше уморен от пътя.
	А всред войската се пръсна слух, че кралят е изпратил на любимия им вожд жезъл на велик хетман. Тогава радост като огън избухна между хилядите хора.
	Шляхтичите и офицерите от разните хоронгви започнаха да прииждат масово при квартирата на хетмана. Заспалият град се пробуди от сън. Запалиха огньове. Знаменосците дотърчаха със знамената. Засвириха тръби, загърмяха барабани, започнаха да стрелят с оръдия и мускети, а пан Сапеха устрои великолепен пир и цяла нощ вдигаха наздравици, като пиеха за здравето на краля, на хетмана и за бъдещата победа над Богуслав.
	Както се каза, пан Анджей не беше на тоя пир.
	Хетманът обаче подхвана на трапезата разговор за Богуслав и без да каже кой е тоя офицер, който пристигнал с татарите и докарал жезъла, говореше общо за коварството на княза.
	— И двамата Радживилови — каза той — обичаха да заговорничат, но княз Богуслав надвишаваше още повече покойния си братовчед… Помните, ваши милости, Кмичиц или поне сте слушали за него. Та представете си — това, което княз Богуслав беше разпространил, че Кмичиц му предложил да вдигне ръка срещу нашия крал и господар, не е вярно!
	— Все пак Кмичиц помагаше на Януш да избива добри рицари.
	— Вярно, че е помагал, но накрая и той се осъзнал, а като се осъзнал, не само зарязал службата си, ами, нали знаете колко дързък човек е, и скочил срещу Богуслав. Там като че ли станало тясно на младия княз и той едва спасил кожата си от ръцете на Кмичиц.
	— Кмичиц беше голям воин — обадиха се много гласове.
	— А князът, за да си отмъсти, хвърлил тая клевета върху него, от която душата се потриса.
	— Дяволът не би измислил по-добра!
	— Знайте, че аз имам в ръка доказателства, черно на бяло, че това е било отмъщение срещу Кмичиц, задето се е обърнал към нас.
	— Така да опозориш името на някого!… Само Богуслав може да направи това!
	— Такъв войник да натопиш!
	— Узнах — продължаваше хетманът, — че Кмичиц като видял, че тук вече няма никаква работа, заминал за Ченстохова и там оказал значителни услуги, а после пазил негово величество краля със собствената си гръд.
	При това съобщение същите тия войници, които преди миг биха насекли Кмичиц със сабите си, сега започнаха да се изказват за него все по-благосклонно.
	Кмичиц няма да прости това, той не е такъв човек, той ще скочи и срещу Радживил!
	— Князът конюши опозори всички войници, като хвърли клевета върху едного!
	— Кмичиц беше размирник и жесток, но не отцеубиец!
	— Той ще си отмъсти, ще си отмъсти!
	— Ние преди това ще отмъстим за него!
	— Щом негова светлост хетманът гарантира за него с авторитета си, трябва да е било така.
	— Тъй е било! — каза хетманът.
	— Наздраве за хетмана!
	И малко остана да пият за здравето на Кмичиц. Но вярното е, че се обаждаха много резки гласове и против, особено между бившите радживиловски офицери. Като ги чуваше, хетманът каза:
	— А знаете ли, ваша милост панове, откъде се сетих за Кмичиц? От това, че Бабинич, кралският куриер, много прилича на него. Сам се излъгах в първия момент.
	Тук пан Сапеха започна да поглежда малко по-строго и да говори по-внушително:
	— Дори самият Кмичиц да пристигне тук, понеже се е поправил, понеже е отбранявал светото място с безгранична смелост, аз бих съумял да го запазя с хетманския си авторитет, затова моля, ваши милости, да не ми се вдига тук никакъв шум поради пристигането на този воин. Моля да се помни, че той е дошъл тук от името на краля и хана. И особено обръщам внимание на техни милости пановете ротмистри от опълчението, защото там дисциплината е по-слаба.
	Когато друг път пан Сапеха говореше така, случваше се само пан Заглоба да се осмели да мърмори под нос, всички други седяха тихо. Така седяха и сега, но щом лицето на хетмана се развесели отново, развеселиха се и другите. Чашите, които следваха една след друга, засилваха веселото настроение и целият град гърмя до сутринта, та чак стените на къщите трепереха из основи, а димът от салютите ги закри цели, сякаш след битка.
	На другия ден сутринта пан Сапеха изпрати Ануша в Гродно с пан Котчиц. В Гродно, откъдето Ховански се беше оттеглил вече отдавна, се намираше семейството на воеводата.
	Горката Ануша, чиято главица прекрасният Бабинич беше малко позавъртял, сега се сбогуваше много нежно с него, но той се държеше твърдо и едва при самото й тръгване каза:
	— Да нямаше едно дяволче, което седи в сърцето ми като трън, сигурно бих се влюбил до смърт във ваша милост.
	Ануша помисли в себе си, че няма треска, която да не може с търпение да се изчопли с игла, но понеже се страхуваше малко от Бабинич, не му каза нищо, само въздъхна тихо и си замина.


	Двайсета глава

	Войската на Сапеха станува в Бяла още една седмица след заминаването на Ануша с Котчиц. Кмичиц, изпратен с татарите в близкото Рокитно, също така почиваше, защото конете трябваше да се поохранят след дългото пътуване. В Бяла пристигна и нейният наследствен владетел, князът крайчи Михал Казимеж Радживил, могъщ господар от нешвежската линия на Радживиловци, за която се казваше, че само от рода Кишки наследила седемдесет града и четиристотин села. Той с нищо не приличаше на роднините си от Бирже. Може би не беше по-малко амбициозен от тях, но различен по вяра, ревностен патриот и привърженик на законния крал, той се присъедини с цялата си душа към тишовецката конфедерация и я подпомагаше с всички сили. Наистина през последната война с хиперборейците неговите имения бяха силно пострадали, но той все пак още стоеше начело на значителна войска и докара голяма помощ на хетмана.
	Върху военните везни обаче можеше да натежи не толкова броят на войниците му, колкото фактът, че тук Радживил се изправяше срещу Радживил; защото по тоя начин се отнемаха последните оправдания на Богуслав, че действа законно, и постъпките му придобиваха явен характер на нашествие и предателство.
	Затова пан Сапеха с радост видя в стана си княза крайчи. Сега вече той беше сигурен, че ще победи Богуслав, защото и по сила го превишаваше извънредно много. Но по свой обичай обмисляше плановете бавно, колебаеше се, обсъждаше и викаше офицерите на съвещания.
	В тия съвещания участваше и пан Кмичиц. Той така беше намразил името Радживил, че когато видя за първи път княз Михал, затрепера от ужас и гняв, но Михал умееше да печели хората със самото си лице, чиято хубост се придружаваше и от миловидност, при това големите му качества, тежките дни, които беше преживял неотдавна, когато отбраняваше страната от Золтаренко и Сребрени, истинската обич към отечеството и краля — всичко това го правеше един от най-благородните рицари на своето време. Самото му присъствие в стана на Сапеха, съперника на радживиловския дом, свидетелстваше колко далече отива младият княз в пожертването на личните си работи в полза на обществения интерес. Който го познаваше, той трябваше да го обикне. На това чувство въпреки първата си антипатия не можа да се противопостави и избухливият пан Анджей.
	Окончателно обаче князът спечели сърцето му със своите съвети.
	Защото той съветваше да не се губи време и не само да се тръгне срещу Богуслав, но да не се влиза в никакви преговори с него, а да бъде ударен веднага, без да му се даде възможност да превземе замъци, без да му се даде да отдъхне, да почива, да се воюва по неговия собствен начин. В такова решение князът виждаше бърза и сигурна победа.
	— Не е възможно Карл Густав също да не тръгне, ето защо трябва час по-скоро да имаме развързани ръце, та да отидем на помощ на Чарнецки.
	На същото мнение беше и Кмичиц, който вече трети ден трябваше да обуздава старите си слабости към своеволничене, за да не тръгне напред без заповед.
	Но Сапеха обичаше да действа със сигурност, страхуваше се от всяка необмислена крачка, та реши да чака по-точни сведения.
	Хетманът също имаше своите основания. Оповестената експедиция на Богуслав в Подлесието можеше да бъде само коварство и военна игра. Тя би могла да бъде привиден поход, предприет начело на незначителни сили с цел да не допусне да се съединят войските на Сапеха с коронните. Тогава Богуслав ще отбягва Сапеха, никъде не ще приема битка, ще протака, а в това време Карл Густав с електора ще нападнат Чарнецки, ще го смажат с превъзхождащите си сили, ще тръгнат срещу самия крал и ще задушат делото на започналата се отбрана, родило се от великолепния пример на Ченстохова.
	Сапеха беше не само вожд, но и държавник. Той излагаше на съвещанията своите основания така убедително, че сам Кмичиц трябваше да се съгласи с тях в душата си. Преди всичко трябваше да се знае към какво ще се стремят. Ако се разбереше, че нахлуването на Богуслав е само игра, щеше да бъде достатъчно да се оставят срещу него няколко хоронгви, а цялата друга сила да тръгне бързо към Чарнецки и срещу главните неприятелски сили. А хетманът би могъл смело да остави няколко, пък и повече хоронгви, защото всичките му сили не се намираха в околността на Бяла. Младият пан Кшищов, или така нареченият Кшищофек Сапеха, чакаше в Янов с две леки хоронгви и един пехотен полк; Хороткевич се навърташе близо до Тикочин с половин полк много добре обучени драгуни и около петстотин доброволци, също и с петигорската хоронгва на името на самия воевода. Освен това в Бялисток имаше селска пехота.
	Тия сили биха били предостатъчни да се противопоставят на Богуслав, ако той не беше с повече от неколкостотин конници.
	И така предпазливият хетман изпрати куриери на всички страни и чакаше съобщения.
	Най-сетне съобщения дойдоха, но те приличаха на гръмове — и приличаха още повече затова, че поради случайно съвпадение всички удариха в една и съща вечер.
	В замъка в Бяла тъкмо имаше заседание, когато влезе дежурният офицер и даде едно писмо на хетмана.
	Щом хетманът хвърли поглед върху него, лицето му веднага помръкна и той каза на насъбраните:
	— Моят сродник е разбит напълно в Янов от самия Богуслав. Едва се спасил жив!
	Настана кратко мълчание, което прекъсна самият хетман.
	— Писмото е писано от Бранск, когато е бягал и бил смутен — каза той, — затова в него няма нито дума за силите на Богуслав. Мисля, че трябва да са били значителни, щом е разбил напълно две хоронгви и един пехотен полк, както чета тук!… Възможно е обаче княз Богуслав да ги е изненадал. Писмото не дава точни данни…
	— Пане хетмане — каза на това княз Михал, — уверен съм, че Богуслав иска да заеме цялото Подлесие, за да може да го получи при преговорите като самостоятелно или васално владение… Затова непременно е дошъл с толкова сили, колкото е можал да събере.
	— Би трябвало това предположение да се подкрепи с доказателства, ваше височество.
	— Аз нямам други доказателства освен това, че познавам Богуслав. Той не държи нито за шведите, нито за бранденбургците, а само за себе си… Той е необикновен воин, който вярва в щастливата си звезда. Иска да спечели провинция, да отмъсти за Януш, да се покрие със слава, за което нещо му е необходима съответна сила и той я има. Затова трябва веднага да се настъпи срещу него, иначе той ще настъпи срещу нас.
	— За всичко е необходима Божията благословия — каза Оскерко, — а благословията е при нас!
	— Светлейши пане хетмане — каза Кмичиц. — Необходими са сведения. Пуснете ме с моите татари и аз ще ви ги донеса.
	Оскерко, който беше посветен в тайната и знаеше кой е Бабинич, веднага започна да подкрепя енергично предложението му:
	— За Бога! Това е великолепна мисъл! Такъв рицар трябва там и такава войска. Стига само конете да са отпочинали…
	Тук Оскерко прекъсна, понеже дежурният офицер отново влезе в стаята.
	— Светлейши пане хетмане — каза той, — дошли са двама войници от хоронгвата на Хороткевич, които искат настоятелно да се явят пред вас.
	— Слава Богу — каза пан Сапеха, като се удари с ръце по коленете. — Ще имаме и сведения… Пусни ги!
	След малко влязоха двама петигорци, целите окъсани и покрити с кал.
	— От Хороткевич ли? — попита Сапеха.
	— Тъй вярно.
	— Къде е той сега?
	— Убит, а ако не е убит, не знаем къде е…
	Воеводата стана, но пак седна и веднага започна да разпитва спокойно:
	— Къде е хоронгвата?
	— Унищожена от княз Богуслав.
	— Много ли загинаха?
	— Изклаха ни до крак, останаха може би неколцина, които бяха взети като нас в плен. Някои разправят, че и полковникът се отървал; но че е ранен, това видях сам. Ние избягахме от плен.
	— Къде ви нападнаха?
	— При Тикочин.
	— Защо не се скрихте зад стените, щом силите ви са били малки?
	— Тикочин е взет.
	Хетманът заслони очите си с ръка, после започна да си търка челото.
	— Много ли хора има Богуслав?
	— Има около четири хиляди конници освен пехотата и оръдията. Пехотата е много добре въоръжена. Конницата тръгна напред, като ни караше със себе си, но ние се изтръгнахме благополучно.
	— Откъде избягахте?
	— От Дрогичин.
	Сапеха отвори широко очи.
	— Ваша милост, ти си пиян. Как Богуслав е могъл да стигне чак до Дрогичин? Кога ви разби?
	— Преди две седмици.
	— И е в Дрогичин?
	— Негови разезди са там. Той самият остана назад, защото е хванал някакъв конвой, воден от пан Котчиц.
	— Панна Борзобогата съпровождаше! — възкликна пан Кмичиц.
	И настана мълчание, по-дълго от предишното. Никой не вземаше думата. Толкова внезапните успехи на Богуслав смутиха безкрайно много офицерите. И всички мислеха в себе си, че виновен тук е пан хетманът поради своето протакане, но никой не смееше да заяви това на глас.
	А Сапеха чувстваше, че е правил онова, което трябва, и е постъпвал разумно. Затова пръв се отърси от впечатлението, отпрати с жест на ръката двамата хора на Хороткевич, а после каза:
	— Всичко това са обикновени военни случки, които не бива да смущават никого. Ваша милост панове, не мислете, че сме вече понесли някакво поражение. Наистина трябва да съжаляваме за ония хоронгви… Но щетата за отечеството би могла да бъде сто пъти по-голяма, ако Богуслав ни отмъкнеше в някое далечно воеводство. Той иде към нас… Като гостоприемни домакини ще излезем насреща му. Тук Сапеха се обърна към полковниците:
	— Съгласно моите заповеди всички би трябвало да бъдат готови за поход.
	— Готови са — каза Оскерко, — само да се оседлаят конете и да се тръби за тръгване.
	— Тръбете още днес. Тръгваме утре в зори… Пан Бабинич ще се спусне напред с татарите и бързо ще ни улови пленник за разпит.
	Щом чу това, Кмичиц беше вече зад вратите, а миг по-късно летеше с всички сили към Рокитно.
	Пан Сапеха също не се бави повече.
	Беше още нощ, когато тръбите се обадиха провлечено, след което конницата и пехотата почнаха да се изсипват на полето; подир тях се проточи със скърцане дълга редица от коли. Първите лъчи на деня се отразиха върху цевите на мускетите и върховете на копията.
	И вървяха полк след полк, хоронгва след хоронгва много стегнато. Конницата пееше утринни молитви, а конете пръхтяха бодро при утринната хладина, от което войниците веднага си предсказваха сигурна победа.
	Сърцата бяха пълни с надежда, защото рицарите вече знаеха от опит, че пан Сапеха обмисля, клати глава, преценява всяка акция от всички страни, но когато веднъж реши нещо, непременно го изпълнява, а тръгне ли — бие.
	В Рокитно леговищата на татарите бяха вече изстинали; те тръгнали още снощи и навярно бяха вече далеко. На пан Сапеха направи впечатление, че по пътя мъчно можеха да разберат нещо за тях, при все че заедно с доброволците отрядът възлизаше на неколкостотин души и не можеше да мине незабелязан.
	Всички по-опитни офицери се възхищаваха много на този поход и на пан Бабинич, че умее така да води отряда си.
	— Върви като вълк през гъсталака и като вълк ще ухапе — казваха. — Той е майстор по призвание!
	А пан Оскерко, за когото се каза, че знаеше кой е Бабинич, говореше на пан Сапеха:
	— Не току-така Ховански даваше цена за главата му. Бог ще даде победа на когото пожелае, но едно е сигурно — че на Богуслав скоро ще му опротивее войната с нас.
	— Жалко само, че Бабинич сякаш потъна в земята! — отговори хетманът.
	И наистина бяха минали три дни без никаква вест от него. Главните сили на Сапеха стигнаха до Дрогичин, преминаха Буг и не намериха неприятел пред себе си. Хетманът почна да се безпокои. Според признанията на петигорците разездите на Богуслав бяха дошли вече именно до Дрогичин, ето защо беше явно, че Богуслав е решил да се оттегля. Но какво означаваше това оттегляне? Дали Богуслав беше узнал за много по-големите сили на Сапеха и не смееше да се мери с тях или пък желаеше да примами хетмана далеч на север, за да улесни нападението на шведския крал срещу Чарнецки и коронните хетмани? Бабинич вече би трябвало да хване пленник и да се обади на хетмана. Показанията на петигорците за Богуславовата войска можеха да бъдат погрешни, затова трябваше да се получат час по-скоро подробни сведения за нея.
	Но изминаха още пет дни, а Бабинич мълчеше. Наближаваше пролет. Дните ставаха все по-топли. Снеговете се топяха. Околността се покриваше с вода, под която дремеха тинести блата и нечувано затрудняваха похода. Хетманът беше принуден да остави още в Дрогичин част от оръдията и каруците и да продължи пътя си само с леко оръжие. Оттук големите неудобства и недоволството особено между опълченците. В Бранск попаднаха на такива топежи, че и пехотата не можеше да се движи по-нататък. Хетманът вземаше конете от селяните и дребната шляхта по пътя и настаняваше върху тях мускетарите. Другите пехотинци вземаше леката конница, но бяха отишли вече твърде далече и хетманът разбираше, че му остава само едно: да върви колкото е възможно по-бързо.
	Богуслав продължаваше да се оттегля. По пътя непрекъснато попадаха на следи от него, на изгорени тук-таме села, на човешки трупове, които висяха по дърветата. Дребната местна шляхта прииждаше непрекъснато в стана на Сапеха със съобщения, но истината както винаги се губеше в противоречивите показания. Един видял само една хоронгва и се кълнеше, че князът няма повече войска; друг бе видял две, трети — три, четвърти — грамадна войска, която през време на поход заемала цяла миля. С една дума, това бяха бабини деветини, каквито обикновено разказват хора, които не разбират от войска и от военна професия.
	Тук-таме бяха видели и татари, но тъкмо за тях вестите изглеждаха най-невероятни; защото се разказваше, че били видени да вървят не зад, а пред войските на княза. Пан Сапеха пъхтеше гневно, когато някой споменеше Бабинич пред него, и казваше на Оскерко:
	— Прехвалихте го. В лош час отпратих Володиовски, ако той беше тук, отдавна щях да имам толкова пленници, колкото бих поискал, а този е развейпрах или нещо по-лошо… Кой го знае, може и наистина да се е присъединил към Богуслав и се движи като негова предна стража!
	Оскерко сам не знаеше какво да мисли. А ето че измина още една седмица: войската стигна до Бялисток. Беше по пладне.
	Два часа по-късно предните стражи съобщиха, че се приближава някаква част.
	— Може би това е Бабинич! — възкликна хетманът. — Ще му чета конско евангелие!
	Но това не беше самият Бабинич. Из войската обаче настана такова движение след пристигането на тоя отряд, че пан Сапеха излезе да види какво става.
	В това време тичаха войници от разните хоронгви и викаха:
	— От Бабинич! Пленници! Цял куп!… Сума хора наловил!
	И наистина хетманът видя няколко десетки конници на отслабнали и оскрежени коне. Те обграждаха близо триста души с вързани ръце, като ги биеха с камшици от сурова кожа. Пленниците представяха жалостна гледка. Те бяха по-скоро човешки сенки, а не хора. Окъсани, полуголи, измършавели така, че костите им стърчаха през кожата, окървавени, вървяха полуживи, равнодушни към всичко, дори към плющенето на камшика, който разкъсваше кожата им, и към дивите татарски крясъци.
	— Какви са тия хора? — попита хетманът.
	— Войници на Богуслав! — отговори един от доброволците на Кмичиц, който караше пленниците заедно с татарите.
	— А вие откъде ги събрахте толкова?
	— Близо още толкова ни паднаха по пътя от умора.
	По едно време се приближи възрастен татарин, навярно техен вахмистър, и като се поклони, предаде на пан Сапеха писмо от Кмичиц.
	Хетманът веднага счупи печата и започна да чете на глас:
	— „Светлейши пане хетмане!
	Ако не изпращах досега нито съобщения, нито пленници, то е, защото вървях пред войските на княз Богуслав, а не след тях и исках да наловя по-голяма група…“
	Хетманът прекъсна четенето.
	— Това е дявол! — каза той. — Вместо да върви подир княза, той се измъкнал пред княза!
	— Да го вземат мътните!… — добави пан Оскерко полугласно.
	Хетманът четеше:

	„Макар това да беше опасна акция, понеже разездите му се движеха на значителна широчина, все пак ликвидирах два, без да оставя никого жив, измъкнах се отпред, което предизвика голямо смущение у княза, понеже веднага започна да предполага, че е обграден и се движи като в примка…“

	— Затова е неочакваното му оттегляне! — извика хетманът. — Дявол, жив дявол!
	Но четеше с все по-голямо любопитство:

	„Князът не разбираше какво е станало, започна да губи ума и дума и изпращаше разезд след разезд, които ние биехме здравата и никой не се връщаше с всичките си хора. А като вървях напред, пленявах хранителните припаси, които му се изпращаха, разкопавах насипите и разрушавах мостовете, така че те можеха да се движат напред с големи усилия, без да спят, без да се хранят, без да са сигурни нито денем, нито нощем. Не можеха да се покажат от стана навън, защото татарите хващаха непредпазливите, а щом станът задремеше, ние почвахме да вием страшно от гъсталаците и те мислеха, че голяма войска настъпва срещу тях, та по цели нощи трябваше да стоят в бойна готовност. Така князът бе доведен до пълно отчаяние и не знаеше какво да предприеме, накъде да тръгне и какво да прави — затова ще трябва да се настъпи бързо срещу него, докато не е минала уплахата му. Войска има шест хиляди души, но около хиляда е загубил. Конете му измират. Райтарите са добри, пехотата не е лоша, обаче с Божия помощ всичко това се топи от ден на ден и стига нашата войска да ги догони, ще се разпръснат веднага. Княжеските карета, част от бюфета му и други ценни неща плених в Бялисток заедно с две оръдия, но всичко по-голямо трябваше да потопя. От непрестанна нервност князът-предател заболя тежко и едва може да се задържи на кон, треската не го напуща и денем, и нощем. Панна Борзобогата е хваната, но той е болен и не може да посегне на честта й. Тия вести и сведенията за неговото отчаяние получих от пленниците, които татарите ми пекоха на огън и които, щом бъдат попечени още веднъж, са готови да повторят истината. Като предоставям покорно службата си на негова светлост хетмана, моля за прошка, ако съм сбъркал нещо. Татарите са добри войници и видят ли голямата плячка, служат великолепно.“

	— Светлейши пане! — каза Оскерко. — Сега вече ваша светлост навярно по-малко съжалява, че Володиовски не е тук, защото и той не може да се сравни с тоя въплътен дявол.
	— Това са изумителни неща! — каза пан Сапеха и се хвана за главата. — Но дали той не лъже?
	— Той е амбициозен човек! Той и на княза вилненски воевода казваше истината в очите, без да мисли дали това му е приятно или не. Ето! Същият начин както с Ховански, само че Ховански имаше петнайсет пъти повече войска.
	— Ако това е истина, ще трябва да настъпваме час по-скоро — каза Сапеха.
	— Докато князът не се опомни.
	— Да тръгваме, за Бога! Оня му разкопава насипите, значи ще го настигнем!
	В това време пленниците, които татарите държаха накуп пред хетмана, като виждаха пред себе си хетмана, почнаха да стенат, да плачат, да показват своята мизерия и да молят за милост на разни езици. Защото между тях имаше шведи, немци и шотландци от личната охрана на Богуслав. Пан Сапеха ги отне от татарите, заповяда да им дадат да се нахранят и да бъдат разпитани без припичане на огъня.
	Показанията потвърдиха истината на думите на Кмичиц. Тогава цялата войска на Сапеха тръгна с голям устрем напред.


	Двайсет и първа глава

	Следващият рапорт на Кмичиц дойде от Сокулка и беше кратък:

	„За да заблуди нашата войска, князът симулираше поход към Шчучин, за където изпрати разезд. Самият той с главната си сила отиде в Янов и там получи пехотни подкрепления, които му доведе капитан Кириц: осемстотин добри бойци. От нас се виждат огньовете на княжеския стан. В Янов ще почиват една седмица. Пленниците казват, че бил готов да приеме и битка. Треската продължавала да го измъчва.“

	След като получи тоя рапорт, пан Сапеха остави колите и оръдията, тръгна с леко натоварена войска за Сокулка и най-сетне двете войски се изправиха една срещу друга. Предвиждаше се, че боят е неизбежен, защото едните не можеха повече да бягат, а другите да ги преследват. В това време те стояха едни срещу други като борци, които след дълга гонитба предстои да се хванат за плещите, поемаха въздух в задъханите си гърла — и почиваха.
	Щом видя Кмичиц, пан хетманът го грабна в прегръдките си и каза:
	— Вече ти бях сърдит, че толкова дълго не даваше никакъв знак за себе си, но виждам, че си направил повече, отколкото можех да очаквам, и ако даде Бог победа, заслугата ще бъде твоя, а не моя. Ти вървеше като ангел хранител подир Богуслав!
	Зловещи светлини блеснаха в очите на Кмичиц.
	— Щом съм му ангел хранител, тогава трябва да присъствам и на неговата смърт.
	— Бог ще реши това — рече сериозно хетманът, — но ако искаш той да те благослови, преследвай неприятеля на отечеството, а не твоя личен.
	Кмичиц се поклони мълчаливо, но не личеше, че прекрасните думи на хетмана са му направили някакво впечатление. Лицето му изразяваше неумолима омраза и беше по-страшно, понеже гонитбата подир Богуслав бе направила да отслабне още повече. По-рано върху това лице се отразяваше само решителност и дръзко лекомислие, сега то беше станало сурово и едновременно настървено. Лесно можеше да се отгатне, че на когото тоя човек е обрекъл отмъщение в душата си, той трябва да се пази, дори ако е Радживил.
	И Кмичиц вече си отмъщаваше страхотно. В тая война той имаше наистина грамадни заслуги. Излязъл пред Богуслав, той го заблуди, обърка сметките му, втълпи му, че е обграден, и го принуди да се оттегли. После продължи да върви денем и нощем пред него. Унищожаваше разездите, беше безмилостен към пленниците. В Шемятиче, в Бочки, в Орля и около Белск нападаше целия стан в дълбоката нощ.
	Във Войшки, недалече от Заблудов, в чисто радживиловски земи, се втурна като сляп ураган върху самата квартира на княза и Богуслав, който тъкмо беше седнал да обядва, за малко не попадна жив в ръцете му и само благодарение на пан Сакович, ошмянски подкоможи, отърва кожата си. При Бялисток Кмичиц отвлече каретите и сребърните прибори на Богуслав. Той измори, изтощи, обрече на глад войската му. Отборната немска пехота и шведските райтари, които Богуслав беше довел със себе си, се връщаха подобни на скелети, обезумели, ужасени, грохнали от безсъние. Бесният вой на татарите и доброволците на Кмичиц се носеше пред тях, отстрани, отпред, отзад. Едва умореният войник притвореше очи, и трябваше да грабва оръжие. И колкото по-нататък, толкова по-лошо.
	Дребната шляхта, която живееше по тия места, се присъединяваше към татарите било от омраза към бирженските Радживилови, било от страх пред Кмичиц, който наказваше жестоко непокорните. И така неговите сили растяха, а Богуславовите се стопяваха.
	На всичко отгоре самият Богуслав беше наистина болен и при все че грижа никога не се беше задържала за дълго в сърцето на тоя човек, при все че астролозите, на които вярваше сляпо, му бяха предсказали в Прусия, че в тоя поход особата му не е изложена на никаква опасност, все пак амбицията му да бъде вожд много пъти страдаше извънредно силно. Той, чието име като пълководец беше повтаряно с възхищение в Холандия, край Рейн и във Франция, биваше бит всеки ден в тия затънтени гори от невидим неприятел и победен без битка.
	А и при това преследване се забелязваше такава необикновена настървеност и настойчивост, която преминаваше обикновената военна мярка, та с вродената си проницателност Богуслав след няколко дни отгатна, че го преследва някакъв неумолим личен враг. Той лесно узна името Бабинич, защото го повтаряше цялата околност, но то му беше чуждо. Въпреки това той искаше да разбере коя е тая личност и по пътя през време на преследването устройваше десетки и стотици засади. Винаги напразно! Бабинич умееше да избягва клопките и нанасяше поражение там, където го очакваха най-малко.
	Най-сетне двете войски се съсредоточиха в околностите на Сокулка. Там Богуслав наистина намери подкрепления, командвани от фон Кириц, който преди това не знаеше къде се намира князът, та отиде в Янов. Тук именно щеше да се реши съдбата на Богуславовата експедиция.
	Кмичиц затвори плътно всички пътища, които водеха от Янов за Сокулка, Коричин, Кужница и Суховоля. Горите, върбалаците и храсталаците наоколо бяха заети от татарите. Писмо не можеше да премине, никаква кола с хранителни продукти да дойде — ето защо самият Богуслав трябваше да търси битката, преди войската му да изяде и последния яновски сухар.
	Но като човек прозорлив и опитен във всякакъв вид интриги, реши най-напред да опита с преговори. Той не знаеше още, че в тия неща пан Сапеха го превъзхожда много и по разум, и по опитност. И така в Сокулка от името на Богуслав пристигна пан Сакович, ошмянски подкоможи и староста, придворен и личен приятел на княза. Той донесе писма и пълномощия да сключи мир.
	Тоя пан Сакович, богат човек, който по-късно стигна до сенаторско достойнство, защото стана смоленски воевода и подскарби на Великото княжество, беше по онова време един от най-прочутите рицари в Литва, а се славеше както с храбростта си, така и със своята хубост. Той беше среден на ръст, косата и веждите му черни като гарваново крило, а очите бледосини; те гледаха с удивителна и неизразима дързост, та Богуслав казваше за него, че удря с очите си като с чук. Обличаше се по чуждестранна мода, като дрехите си донасяше от пътуванията, които правеше заедно с Богуслав; говореше на почти всички езици; а в боя се хвърляше, където кипеше най-много, и то толкова безумно, че приятелите му го наричаха „обречения на смърт“.
	Но благодарение на грамадната си сила и хладнокръвие винаги излизаше здрав и читав. За него разказваха, че спирал каруца в движение, като я хващал за задните колелета; да пие можеше без мярка. Поглъщаше грамадно количество водка, след което беше толкова трезвен, сякаш нищо не беше взел в уста. С хората студен, горд, свадлив, в ръцете на Богуслав омекваше като восък. Маниерите му бяха изтънчени и умееше да се държи както трябва дори в кралски покои, но заедно с това в душата му имаше нещо диво, което избухваше от време на време като огън.
	Той беше по-скоро другар, отколкото слуга на княз Богуслав.
	Богуслав, който никога през живота си не беше обичал някого истински, имаше непреодолима слабост към тоя човек. По природа голям скъперник, беше щедър само към Сакович. С влиянието си го беше издигнал до подкоможи и го бе удостоил с ошмянското староство.
	След всяка битка първият въпрос на Богуслав беше: „Къде е Сакович и дали не го е сполетяло нещо лошо?“ При съвещанията се осланяше на него и го използваше както във война, така и за преговори, при които смелостта и дори дързостта на ошмянския староста биваше много резултатна.
	Сега го изпрати при Сапеха. Но мисията беше трудна: първо, защото старостата можеше да бъде лесно обвинен, че е дошъл само да шпионира и да види Сапеховите войски; второ, защото пратеникът щеше да иска много, а нямаше да предлага нищо.
	За щастие пан Сакович не се смущаваше лесно. Той влезе като победител, който иде да диктува условия на победения, и веднага прониза пан Сапеха с бледите си очи.
	Като видя тая надменност, пан Сапеха само се усмихна полусъжалително. Всеки човек може много да импонира със смелостта и дързостта си, но на хора от известна категория; а хетманът превишаваше извънредно много пан Сакович.
	— Моят господар, князът на Бирже и Дубинки, конюши на Великото княжество и главнокомандващ войските на негово княжеско величество електора — каза Сакович, — ме изпраща с поклон и да попитам за здравето на ваше достойнство.
	— Поблагодари, ваша милост, на княза и му кажи, че си ме видял здрав.
	— Имам тук и писмо за ваше достойнство.
	Сапеха взе писмото, отвори го доста небрежно, прочете го и рече:
	— Напразно губим време… Не мога да разбера какво иска князът… Предавате ли се или искате да опитате щастието си?
	Сакович се престори на слисан.
	— Дали се предаваме? Мисля, че в писмото си князът предлага именно на ваше достойнство да се предаде; поне моите инструкции…
	Сапеха го прекъсна:
	— За инструкциите на ваша милост ще поговорим по-късно. Пане Сакович! Ние ви преследваме близо трийсет мили като хрътки заек… Чул ли си някога, ваша милост, заек да предлага на хрътките да се предадат?
	— Получихме подкрепления.
	— Фон Кириц с осемстотин души. Останалите са толкова fatigati*, че още преди битката ще изпоналягат. Ще кажа на ваша милост онова, което думаше Хмелницки: „Шкода ховорити!“**
	[* Изморени (лат.). — Бел.прев.]
	[** Няма смисъл да се приказва (укр.). — Бел.прев.]
	— Електорът ще застане зад нас с цялата си сила.
	— Много добре… Не ще има нужда да го търся далече, тъй като искам да го попитам с какво право изпраща войска в територията на Жечпосполита, на която е васал и е длъжен да й бъде верен.
	— С правото на по-силния.
	— Може би в Прусия съществува такова право, у нас не… Пък щом сте по-силни, дайте битка!
	— Князът отдавна би настъпил срещу ваше достойнство, ако не му беше жал за кръвта на сънародниците си.
	— Трябваше по-рано да му бъде жал!
	— Князът също така се чуди на омразата на Сапехови към Радживиловия род и че ваше достойнство не се колебаеш за лично отмъщение да обливаш с кръв отечеството.
	— Тюх! — възкликна Кмичиц, който слушаше разговора, застанал зад стола на хетмана.
	Пан Сакович стана, приближи се към него и го измери с поглед.
	Но той беше попаднал на дързък като себе си или на по-дързък, та в очите на Кмичиц старостата намери такъв отговор, че наведе поглед към земята.
	Хетманът сбръчка вежди.
	— Седни, пане Сакович, а ваша милост стой там тихо!
	После каза:
	— Само съвестта казва истината, а устата я предъвква и лъжа изплюва навън. Тоя, който напада отечеството с чужди войски, обвинява оня, който го отбранява. Бог чува това, а небесният летописец го записва.
	— Поради омразата на Сапехови към Радживилови изгоря князът вилненски воевода.
	— Мразя предателите, а не Радживилови и най-доброто доказателство за това е, че князът крайчи Радживил е в моя стан… Говори, ваша милост, какво искаш?
	— Ваше достойнство, ще ти кажа това, което ми е на сърцето: мразя оня, който изпраща тайни убийци…
	Сега пан Сапеха се слиса на свой ред.
	— Аз да изпращам убийци срещу княз Богуслав?
	Сакович впи страшните си очи в хетмана и каза подчертано:
	— Точно така!
	— Полудял си, ваша милост!
	— Оня ден отвъд Янов е хванат човек, разбойник, който веднъж вече е участвал в нападение срещу живота на княза. Изтезанията ще го принудят да каже кой го е изпратил…
	Настана кратка тишина, но в тая тишина пан Сапеха чу как изправеният зад него Кмичиц повтори двукратно през стиснатите си устни:
	— Лошо! Лошо!
	— Бог ще ме съди — отговори хетманът с истинска сенаторска внушителност, — не ще се оправдавам нито пред ваша милост, нито пред твоя княз, защото вие не сте ми съдии. А ваша милост, вместо да протакаш, казвай направо за какво си дошъл и какви условия предлага князът.
	— Князът, моят господар, разби Хороткевич, разби пан Кшищоф Сапеха, взе обратно Тикочин, затова с право може да се смята за победител и да предявява значителни искания. Но понеже не желае да се пролива християнска кръв, иска да се върне мирно в Прусия, без никакви други претенции, освен да може да остави в замъците свои гарнизони. Взехме също така и много пленници, между които голям брой офицери, без да смятаме панна Борзобогата-Крашенска, която вече е изпратена в Тауроги. Всички тия пленници могат да бъдат разменени.
	— Ти, ваша милост, не се хвали с победи, защото моята предна стража, командвана от присъстващия тук пан Бабинич, ви е гонила към трийсет мили… И като сте бягали от нея, сте загубили два пъти повече пленници, отколкото взехте преди това; загубихте коли, оръдия, сребро. Войската ви е уморена и умира от глад, нямате какво да ядете, не знаете накъде да се обърнете. Ти, ваша милост, видя моята войска. Аз нарочно не поръчах да ти завържат очите, за да можеш да разбереш дали бихте могли да се мерите с нас. Що се отнася до въпросната девойка, тя не се намира под моя опека, а на пан Замойски и княгиня Гризелда Вишньовецка. Князът ще има да се разправя с тях за злото, което й прави. А ти, ваша милост, казвай, каквото имаш още за казване, и говори умно, защото иначе ще заповядам веднага на пан Бабинич да настъпи.
	Вместо да отговори, Сакович се обърна към пан Кмичиц:
	— Ти ли, ваша милост, така ни нападаше по пътя? Трябва при Кмичиц да си практикувал тоя разбойнически начин…
	— Преценете по собствената си кожа дали съм практикувал добре!
	Хетманът отново смръщи вежди.
	— Няма какво повече — каза той на Сакович, — можеш да си заминаваш.
	— Ваше достойнство, дай ми поне писмо до княза.
	— Нека бъде така. Ще почакаш, ваша милост, за писмото при пан Оскерко.
	Като чу това, пан Оскерко веднага изведе Сакович. На сбогуване хетманът му махна с ръка, а после веднага се обърна към пан Анджей:
	— Ти защо каза: „Лошо!“, когато стана дума за хванатия човек? — попита той, като гледаше сурово и изпитателно рицаря в очите. — Дали омразата е заглушила толкова съвестта ти, че наистина си изпратил убиец срещу княза?
	— Кълна се в пресветата Дева, която отбранявах, че не съм! — отговори Кмичиц. — Аз не бих искал да се докопам до гърлото му с чужди ръце!
	— Защо каза: „Лошо!“ Познаваш ли тоя човек?
	— Познавам го — отговори Кмичиц и бледнееше от вълнение и ярост. — Още от Лвов го изпратих за Тауроги… Княз Богуслав е отвлякъл в Тауроги панна Билевичувна… Аз обичам тая панна!… Щяхме да се женим… Изпратих тоя човек, за да ми донесе сведения за нея… Тя беше в такива ръце…
	— Успокой се — каза хетманът. — Даде ли му някакви писма?
	— Не… тя не би искала да ги чете.
	— Защо?
	— Защото Богуслав й казал, че съм се бил предложил да отвлека краля…
	— Ти имаш големи основания за омразата си към него. Признавам…
	— Да, ваше достойнство, да!
	— Значи, князът познава тоя човек?
	— Познава го. Това е вахмистър Сорока… Той именно ми помагаше при отвличането на Богуслав…
	— Разбирам — каза хетманът. — Чака го отмъщението на княза.
	Настана кратко мълчание.
	— Князът е в клопка — каза хетманът след малко. — Може би ще се съгласи да го предаде.
	— Ваше достойнство — каза Кмичиц, — нека ваше достойнство задържи Сакович и да изпрати мене при княза, може би ще го изтръгна.
	— Толкова ли държиш на него?
	— Стар войник, стар слуга… На ръце ме е носил. Много пъти ми е спасявал живота!… Бог би ме наказал, ако го оставя при такова тежко положение.
	И Кмичиц започна да трепере от мъка и безпокойство, а хетманът продума:
	— Не се учудвам, че войниците те обичат, защото и ти ги обичаш. Ще направя, каквото мога. Ще пиша на княза, че ще му пусна когото иска срещу тоя войник, който впрочем е действал по твоя заповед като невинен instrumentum*.
	[* Оръдие (лат.). — Бел.прев.]
	Кмичиц се хвана за главата.
	— Какво го е грижа него за пленниците, няма да го пусне дори за трийсет души.
	— Тогава и на тебе няма да го предаде, а ще посегне и на живота ти.
	— Ваше достойнство… само за един би го дал: за Сакович.
	— Сакович не мога да затварям, той е пратеник!
	— Нека ваше достойнство го задържи, а аз ще отида с писмо при княза. Може би ще постигна нещо… Кой ти гледа княза! Ще се откажа от отмъщение, стига да ми пусне тоя войник!…
	— Чакай — каза хетманът. — Сакович мога да задържа. Освен това ще пиша на княза да изпрати безименен пропуск.
	Веднага след тия думи хетманът се залови да пише. Четвърт час по-късно един казак полетя с писмо към Янов, а надвечер се върна с отговор от Богуслав.

	„Изпращам искания пропуск — пишеше Богуслав, — с който всеки пратеник може да се върне безопасно, ако и да ми е чудно, че ваше достойнство иска пропуск, когато има у себе си като заложник моя слуга и приятел, ошмянския пан староста, към когото имам такива чувства, та срещу него бих пуснал всички офицери на ваше достойнство. Знае се също, че пратениците не биват бити и че дори дивите татари, заедно с които ваше достойнство воюва срещу моята християнска войска, са свикнали да ги уважават. Ето защо, като гарантирам с личната си княжеска дума сигурността на пратеника, оставам и т.н.“

	Още същата вечер Кмичиц взе пропуска, двамата Кемличи и замина. Пан Сакович остана като заложник в Сокулка.


	Двайсет и втора глава

	Наближаваше полунощ, когато пан Анджей се обади на първите княжески стражи, но в целия стан на Богуслав не спеше никой. Боят можеше да започне всеки момент, затова се готвеха усърдно за него. Княжеската войска заемаше самия Янов и владееше пътя от Сокулка, пазен от артилерията, която обслужваха опитни електорски войници. Там имаше само три оръдия, но барут и снаряди в изобилие. Богуслав беше заповядал да направят малки насипи между брезите от двете страни на Янов, а на тях да поставят картечи и да се настани пехотата. Конницата заемаше самия Янов, пътя зад оръдията, както и празните пространства между насипите. Позицията беше доста добра за отбрана и с отпочинали хора можеше да се защитават дълго в нея, като пролеят много неприятелска кръв, но нови войници бяха само осемстотинте пехотинци, командвани от Кириц, останалите бяха толкова изтощени, че едва се държаха на крака. Освен това татарски вой се чуваше на север, в Суховоля, значи в тила на Богуслав, поради което между войниците се ширеше известен страх. Богуслав трябваше да изпрати натам цялата си лека конница, която измина половин миля и не смееше нито да се връща назад, нито да върви напред поради страх от някаква засада в гората.
	Макар че треската със силен огън измъчваше Богуслав повече от когато и да било, той ръководеше всичко, а понеже мъчно можеше да се задържи на коня, заповяда четири трабанти да го носят в открита носилка. Така той обиколи пътя, брезовите горички и тъкмо се връщаше в Янов, когато му съобщиха, че пристига пратеник до него.
	Това беше вече на улицата. Богуслав не можа да познае Кмичиц поради тъмната нощ и защото прекалено предпазливите офицери от предната стража бяха покрили главата на пан Анджей с чувал, на който беше прорязан отвор само за устата.
	Князът обаче видя чувала, защото Кмичиц слезе от коня и застана до самия него, та заповяда да го свалят незабавно.
	— Тук е вече Янов — каза той — и няма какво да се крие.
	След това се обърна в тъмното към пан Анджей.
	— От пан Сапеха ли?
	— Тъй вярно.
	— А какво прави там пан Сакович?
	— Пан Оскерко го гощава.
	— Защо ми поискахте пропуск, щом имате Сакович? Пан Сапеха е много предпазлив, но нека гледа да не прекали.
	— Това не е моя работа! — отвърна Кмичиц.
	— Виждам, че пратеникът не е особено разговорлив.
	— Донесох писмо, а по моята лична работа ще говоря в квартирата.
	— Значи има и лична работа?
	— Ще има молба към ваше княжеско височество.
	— Ще бъда доволен да не откажа. Сега заповядайте с мене. Яхвай, ваша милост, коня. Бих те поканил в носилката си, но е тясно.
	Тръгнаха. Князът в носилката, а Кмичиц до него на кон. И в тъмнината се поглеждаха един друг, без да могат да си видят лицата. След малко въпреки кожуха князът започна да трепере така, та чак тракаше със зъби. Най-сетне каза:
	— Налегнала ме е една болест… ако не беше тя… брр!… щях да поставя други условия…
	Кмичиц не отговори нищо и само искаше с очи да пробие мрака, всред който главата и лицето на княза се очертаваха с неясни, сиви и белезникави контури. При звука на Богуславовия глас и при вида на неговата фигура всички по-раншни обиди, старата омраза и желанието за мъст, което гореше у него, така се надигнаха в сърцето му, че се превърнаха почти в лудост… Ръката му неволно търсеше меча, който му бе отнет, но в пояса си имаше втъкнат жезъл с желязна глава, полковническия му знак, та дяволът веднага започна да му мъти мозъка и да шепне:
	— Викни в ухото му кой си и му разбий черепа на парчета… Нощта е тъмна… ще се измъкнеш… Братята Кемличи са с тебе. Ще унищожиш предателя, ще му платиш за злото… Ще спасиш Оленка, Сорока… Бий! Бий!…
	Кмичиц се приближи още повече до носилката и с разтреперана ръка започна да измъква жезъла от пояса си.
	— Бий!… — шепнеше дяволът. — Ще заслужиш пред отечеството…
	Кмичиц вече измъкна жезъла си го стисна за дръжката, сякаш искаше да я смачка в ръката си.
	— Едно, две, три!… — шепнеше дяволът.
	Но в тоя момент конят му — дали защото се удари с ноздри в шлема на трабанта, или се уплаши — заби внезапно копита в земята, после се препъна силно. Кмичиц го стегна с юздата. През това време носилката се отдалечи на десетина крачки.
	А косата на юнака настръхна.
	— Пресвета майко, дръж ми ръката! — шепнеше той през стиснати зъби. — Пресвета майко, спаси ме! Аз съм тук пратеник, идвам от името на хетмана, а искам да убивам като нощен разбойник… Аз съм шляхтич, аз съм твой слуга… Не ме въвеждай в изкушение!
	— Какво се бавиш там, ваша милост? — обади се Богуслав с прекъсван от треската глас.
	— Идвам вече!
	— Чуваш ли, ваша милост… петлите пеят по плетищата… Трябва да бързаме, защото съм болен и се нуждая от почивка.
	Кмичиц мушна жезъла в пояса си и продължи да язди до носилката. Но вече не можеше да възстанови спокойствието си. Разбираше, че само хладнокръвието и самообладанието му могат да освободят Сорока; затова предварително си редеше с какви думи да заговори на княза, та да го склони и убеди. И си даваше клетва, че само Сорока ще има на ум, че не ще спомене нищо друго, особено за Оленка.
	И чувстваше как в мрака гореща руменина облива лицето му при мисълта, че може би сам князът ще спомене за нея или ще спомене нещо такова, което пан Анджей не ще може нито да издържи, нито да изслуша.
	„Дано не докосва това нещо — казваше той в себе си, — дано не го докосва, защото там е и неговата смърт, и моята… Дано бъде милостив към самия себе си, ако не му стига срамът…“
	И пан Анджей страдаше страшно; едва поемаше въздух, а гърлото му беше така стиснато, та се страхуваше, че не ще може да изтръгне дума от себе си, когато ще трябва да заговори.
	При тоя страхотен гнет той започна да чете молитва.
	След малко усети облекчение, успокои се доста и оня сякаш железен обръч, който стискаше гръкляна му, се отпусна.
	В това време стигнаха до квартирата на княза. Трабантите сложиха носилката; двама придворни камериери взеха княза под ръка, а той се обърна към Кмичиц и като продължаваше да трака със зъби, каза:
	— Моля след мене… Пристъпът на болестта веднага ще мине… Ще можем да си поговорим.
	След малко двамата се намериха в отделна стая, в камината на която светеха куп въглени и беше непоносимо горещо. Там нагласиха княз Богуслав на дълъг походен стол, покриха го с кожуси и донесоха светлина. После придворните излязоха, а князът отметна главата си назад, притвори очи и така постоя някое време неподвижен.
	Най-сетне каза:
	— Ей сега… нека си почина…
	Кмичиц го гледаше. Князът не се беше много променил, само треската беше свила лицето му. Напудрен беше както винаги, а бузите му бяха начервени, но тъкмо затова, когато лежеше така със затворени очи и с наведена назад глава, приличаше донякъде на труп или на восъчна фигура.
	Пан Анджей стоеше край него при светлината на свещника. Клепачите на княза почнаха да се отварят лениво, внезапно се отвориха съвсем — и сякаш пламък прелетя през лицето му. Но това продължи само миг, след което той отново затвори очи.
	— Ако си дух, не се страхувам от тебе — каза той, — но изчезвай!
	— Пристигнах с писмо от хетмана — отговори Кмичиц. Богуслав трепна едва забележимо, сякаш искаше да се отърси от някакво привидение; после погледна към Кмичиц и каза:
	— Не те ли улучих, ваша милост?
	— Не съвсем — отговори пан Анджей мрачно и посочи с пръст белега.
	— Това е вече втори път!… — измърмори князът полу на себе си.
	А на глас добави:
	— Къде е писмото?
	— Ето го — отговори Кмичиц и го подаде.
	Богуслав го зачете, а когато свърши, странни светлини блеснаха в очите му.
	— Добре! — каза той. — Стига протакане!… Утре битка… И съм доволен, понеже утре не ще имам треска.
	— И у нас са също доволни — отвърна Кмичиц.
	Настана кратко мълчание, през което тия двама неумолими врагове се мереха с очи с някакво страшно любопитство.
	Князът пръв подхвана разговора:
	— Отгатвам, че ти, ваша милост, така ме нападаше с татарите?…
	— Аз…
	— А как не се побоя да дойдеш тук?…
	Кмичиц не отговори нищо.
	— Може би си разчитал на роднинството ни чрез Кишки… Защото ние имаме сметки помежду си… Мога, пане рицарю, да заповядам да ти одерат кожата.
	— Можеш, ваше княжеско височество.
	— Ти дойде с мой пропуск, вярно… Разбирам сега защо пан Сапеха го е искал… Но ти искаше да посегнеш на живота ми… Там е задържан Сакович; все пак… пан воеводата няма право върху Сакович, а аз имам върху тебе… братовчеде…
	— Дойдох с молба при ваше княжеско височество…
	— Моля! Можеш да разчиташ, че ще направя всичко за тебе… Каква е тая молба?
	— Тук е уловен войник, един от тия, които ми помагаха да отвлека ваше княжеско височество. Аз давах заповедите, той действаше като сляп imstrumentum. Благоволи, ваше княжеско височество, да пуснеш на свобода тоя войник.
	— Пане рицарю — каза той, — не мога да разбера дали си по-добър като войник или по-безочлив като супликант*…
	[* Покорен молител (от лат.). — Бел.прев.]
	— Аз не искам тоя човек даром от ваше княжеско височество.
	— А какво ми даваш срещу него?
	— Самия себе си.
	— Моля, какъв miles praeciosus*?… Щедро плащаш, но внимавай да ти стигне, защото навярно ще искаш и някого другиго да откупиш от мене…
	[* Ценен войник (лат.). — Бел.прев.]
	Кмичиц направи крачка напред и побледня толкова страхотно, че князът погледна неволно към вратата и въпреки цялата си смелост промени предмета на разговор:
	— Пан Сапеха не ще се съгласи на такова споразумение. Щях да бъда доволен да те имам, но с княжеската си дума гарантирах твоята безопасност.
	— По тоя войник ще пиша на пан хетмана, че съм останал доброволно.
	— А той ще поиска да те изпратя въпреки твоята воля. Твърде значителни услуги си му оказал… И Сакович няма да ми пусне, а аз ценя Сакович повече от тебе…
	— Тогава освободи и така тоя войник, ваше княжеско височество, а аз давам честна дума, че ще се явя, където заповядаш.
	— Утре може да загина. Нямам никаква полза от споразумения за вдругиден…
	— Умолявам ваше княжеско височество! За тоя човек аз…
	— Какво ти?
	— Отказах се от отмъщение.
	— Виж какво, пане Кмичиц, много пъти съм ходил на лов за мечки с копие не по принуда, а просто по желание. Обичам, когато ме заплашва някаква опасност, понеже тогава животът ми е по-малко досаден. Затова и оставям твоето отмъщение като забава за себе си, но трябва да ти призная, че ти си от ония мечки, които сами търсят ловеца.
	— Ваше княжеско височество — каза Кмичиц, — често пъти Бог прощава големи грехове заради малка милост. Никой от нас не знае кога ще се яви пред Христовия съд…
	— Стига! — прекъсна го князът. — И аз въпреки треската си съчинявам псалми, за да имам някаква заслуга пред Господа, а ако ми дотрябва проповедник, ще повикам своя… Ти, ваша милост, не умееш да молиш достатъчно покорно и всичко е напразно… Аз ще ти посоча начин: атакувай утре в битката пан Сапеха, тогава вдругиден ще пусна твоя войник и ще ти простя вината… Ти измени на Радживилови, измени сега на Сапеха…
	— Това последната ти дума ли е, ваше княжеско височество?… В името на всички светии заклевам ваше княжеско височество…
	— Не! Хващат те дяволите, добре!… И лицето ти се променя… Само че не се приближавай много, защото макар да ме е срам да викам хората си… но гледай тук! Ти си прекалено решителен!
	При тия думи Богуслав извади изпод кожите, с които беше покрит, цевта на пистолет и се вгледа в очите на Кмичиц с блеснали очи.
	— Ваше княжеско височество! — възкликна Кмичиц, като наистина долепи ръце за молба, но с променено от гняв лице.
	— Значи молиш и заплашваш?… — каза Богуслав. — Превиваш врат, но иззад яката ти се озъбва дявол към мене?… Надменност святка от очите ти, а в устата ти гърми като мълния в облак? Падай в краката на Радживил, когато молиш, шляхтенче!… Бий челото си о пода! Тогава ще ти отговоря!…
	Лицето на пан Анджей беше бледо като платно, той потърка с ръка мокрото си чело, очите, лицето и отговори с такъв прекъсван глас, сякаш треската, от която страдаше князът, внезапно се беше прехвърлила на него:
	— Ако ваше княжеско височество ми пусне тоя стар войник… тогава… аз… съм готов… да падна пред… нозете… на ваше княжеско височество.
	Задоволство светна в очите на Богуслав. Той унижи врага си, преви гордия врат. По-добра храна не можеше да даде на отмъщението и омразата.
	А Кмичиц стоеше пред него с настръхнала коса, цял разтреперан. Лицето му, което дори спокойно приличаше на ястребова глава, сега още повече напомняше хищна и побесняла птица. Човек не можеше да отгатне дали след миг ще се хвърли в краката на княза или върху неговите гърди…
	А Богуслав каза, без да го изпуска от очи:
	— Пред свидетели! Пред хора!
	И се обърна към вратата.
	— Елате тук!
	През отворената врата влязоха двайсетина придворни, поляци и чужденци. След тях започнаха да влизат офицери.
	— Ваша милост панове — каза князът, — пан Кмичиц, оршански хоронжи и пратеник на пан Сапеха, иска да ме моли за едно благоволение и желае всички вие, ваши милости, да бъдете свидетели!…
	Кмичиц се олюля като пиян, изстена и падна пред краката на Богуслав.
	А князът нарочно ги протегна така, та краят на райтарския му ботуш докосваше челото на рицаря.
	Всички гледаха в мълчание, слисани от прочутото име, както и от това, че носителят му е сега пратеник на пан Сапеха. Всички разбираха също, че става нещо необикновено.
	А князът стана и без да каже нито дума, мина в съседната стая, като само кимна на двама придворни да го последват.
	Кмичиц стана. По лицето му вече не личеше нито гняв, нито хищност, а само безчувственост и равнодушие. Изглеждаше, че съвсем не разбира какво става с него и че енергията му се е напълно сломила.
	Мина половин час, цял час. Зад прозореца се чуваше тропот на конски копита и отмерени стъпки на войници — той продължаваше да седи, сякаш беше от камък.
	Внезапно вратата откъм пруста се отвори. Влезе офицер, стар познат на Кмичиц от Бирже, с осем войници, четирима с мускети, четирима без пушки, само със саби.
	— Ваша милост полковник, стани, ваша милост! — каза учтиво офицерът.
	Кмичиц го погледна замаяно.
	— Гловбич… — каза той, като позна офицера.
	— Имам заповед — отвърна Гловбич — да вържа ръцете на ваша милост и да те изведа извън Янов. Това връзване е временно, после ще си отидеш, ваша милост, свободно… Затова моля ваша милост да не се противиш.
	— Връзвай! — отговори Кмичиц.
	И се остави да го вържат без съпротива. Но краката не му вързаха. Офицерът го изведе от стаята и тръгнаха пеш през Янов. Така вървяха още около един час. По пътя към тях се присъединиха няколко конници. Кмичиц чу, че разговарят на полски. Поляците, които още служеха при Богуслав, знаеха името на Кмичиц и затова бяха много любопитни какво ще стане с него. Групата мина брезовата горичка и се намери на пусто поле, където пан Анджей видя отряд от леката полска хоронгва на Богуслав.
	Войниците бяха строени в квадрат, в средата имаше малка площадка, където стояха само двама пехотинци, които държаха коне със сбруи, и петнайсетина души с факли.
	При тяхната светлина пан Анджей видя току-що заострен кол, сложен хоризонтално и прикрепен с тъпия си край към едно дебело дърво.
	Неволно тръпки пронизаха Кмичиц.
	„Това е за мене — помисли той, — ще заповяда да ме набият на кол с конете… За отмъщението си жертва Сакович!“
	Но той се лъжеше, колът беше предназначен преди всичко за Сорока.
	При трепетливите пламъчета пан Анджей съзря самия Сорока; старият войник седеше на пейка до самото дърво без шапка и с вързани ръце, пазен от четирима войници. Някакъв човек, облечен с късо кожухче без ръкави, му поднасяше в този момент водка в плоско канче, която Сорока пиеше доста жадно. След като я изпи, плю, а понеже в тоя именно момент поставиха Кмичиц между два коня в първия ред, войникът го видя, скочи от пейката и застана мирно като на военен парад.
	Двамата се гледаха известно време. Лицето на Сорока беше доста спокойно и примирено, само си движеше челюстите, като че ли дъвчеше нещо.
	— Сорока… — изстена най-сетне Кмичиц.
	— На вашите заповеди! — отговори войникът.
	И отново настана мълчание. Какво можеха да си кажат в такъв момент! Внезапно палачът, който преди това даде водка на Сорока, се приближи към него.
	— Е, старо — каза той, — време е за тебе.
	— Ами набивай!
	— Не бой се.
	Сорока не се страхуваше, но когато усети на себе си ръката на палача, започна да диша бързо и шумно, най-сетне каза:
	— Още водка…
	— Няма!
	Внезапно един от войниците излезе от строя и подаде манерка.
	— Има. Дайте му!
	— В строя! — изкомандва Гловбич.
	Но човекът с кожухчето наведе манерката към устата на Сорока, а той пи жадно и като се напи, въздъхна дълбоко.
	— Ето! — каза той. — Това е войнишката съдба, след трийсет години служба… Е, хайде, щом е време!
	Приближи се втори палач и почна да го съблича. Настана миг тишина.
	Факлите трепереха в ръцете на хората, които ги държаха. На всички им стана страшно.
	Изведнъж между рицарите, които обграждаха площадката, се зашушука и шушукането ставаше все по-високо. Войникът не е палач. Той убива, но не обича да гледа мъчения.
	— Млъкни там! — викна Гловбич.
	Шушукането се превърна във висока глъчка, след която се чуваха отделни думи: „дяволи!“, „гръм!“, „поганска служба!“…
	Внезапно Кмичиц викна така, като че ли него набиваха на кол:
	— Стой!
	Палачите се спряха неволно. Всички очи се обърнаха към Кмичиц.
	— Войници! — викна пан Анджей. — Княз Богуслав е предател срещу краля и Жечпосполита! Вие сте обградени и утре ще бъдете избити до крак. Служите на предател! Служите срещу отечеството! Но който напусне тая служба, който изостави предателя, той ще бъде простен от краля, ще бъде простен от хетмана!… Избирайте! Смърт и позор или награда утре! Ще ви изплатя възнаграждението и по дукат на глава, по два на глава!… Избирайте! Не е достойно за вас, добри войници, да служите на предателя! Да живее кралят! Да живее великият литовски хетман!
	Глъчката премина във врява. Редиците се разстроиха.
	Двайсетина гласа викнаха:
	— Да живее кралят!
	— Доста сме служили!
	— Смърт на предателя!
	— Стой! Стой! — крещяха други гласове.
	— Утре ще умрете в позор! — ревеше Кмичиц.
	— Татарите са в Суховоля!
	— Князът е предател!
	— Против краля воюваме!
	— Бий!
	— При княза!
	— Стой!
	В бъркотията някаква сабя преряза въжето, с което бяха вързани ръцете на Кмичиц. А той в миг скочи на един от ония коне, които щяха да набиват Сорока на кол, и викна вече от коня:
	— След мене при хетмана!
	— Идвам! — викна Гловбич. — Да живее кралят!
	— Да живее! — отговориха петдесет гласа и петдесет саби светнаха едновременно.
	— На кон, Сорока! — изкомандва отново Кмичиц. Имаше и такива, които искаха да се съпротивяват, но при вида на голите саби млъкнаха. Все пак един обърна коня си и след миг изчезна от очи. Факлите угаснаха. Тъмнина обгърна всички.
	— След мене! — чу се гласът на Кмичиц.
	И безредното кълбо от хора тръгна веднага, после се разтегна в дълга змия. Като преминаха два-три хвърлея, налетяха на стража от пехотинци, по-голямата част от които заемаха брезовата горичка отляво.
	— Кой иде? — обадиха се гласове.
	— Гловбич с разезд!
	— Парол?
	— Тръби!
	— Минавай!
	И минаха, без да бързат особено; след това се понесоха в тръс.
	— Сорока! — каза Кмичиц.
	— Слушам! — обади се до него гласът на вахмистъра. Кмичиц не каза нищо повече, само протегна ръка и я опря върху главата на вахмистъра, сякаш искаше да се увери, че пътува край него.
	Войникът притисна мълчаливо тая ръка до устата си.
	Внезапно от другата страна се обади Гловбич:
	— Ваша милост, отдавна исках да направя това, което върша сега.
	— Няма да съжалявате!
	— През целия си живот ще бъда благодарен на ваша милост!
	— Слушай, Гловбич, защо князът изпрати вас на екзекуцията, а не чуждестранна част?
	— Защото искаше да унижи ваша милост пред поляците. Чуждите войници не познават ваша милост.
	— А на мене нищо ли нямаше да се направи?
	— Имах заповед да пресека въжетата на ваша милост, но ако ваша милост би скочил да защитаваш Сорока, трябваше да те откараме пред княза за наказание.
	— Значи искал е да пожертва и Сакович — измърмори Кмичиц.
	В това време в Янов княз Богуслав си беше вече легнал, уморен от треската и дневния труд. От дълбокия сън го събуди шум пред квартирата и чукане на вратата.
	— Ваше княжеско височество! Ваше княжеско височество! — викаха няколко гласа.
	— Спи! Не го будете! — отговаряха пажовете. Но князът седна на леглото и викна:
	— Светлина!
	Внесоха светлина, а едновременно с това влезе дежурният офицер.
	— Ваше княжеско височество! — каза той. — Сапеховият пратеник разбунтувал хоронгвата на Гловбич и я отвел при хетмана.
	Настана кратка тишина.
	— Бийте тимпани и барабани! — обади се най-сетне Богуслав. — Войската да се строи!
	Офицерът излезе, князът остана сам.
	— Това е страшен човек! — каза сам на себе си. И усети, че отново почва да го тресе.


	Двайсет и трета глава

	Човек лесно може да си представи удивлението на пан Сапеха, когато Кмичиц не само се върна здрав и читав, но доведе със себе си няколко десетки конници и стария си слуга. Кмичиц на два пъти трябваше да разказва на хетмана и на пан Оскерко как и какво беше станало, а те слушаха любопитно, пляскаха често с ръце и се хващаха за глава.
	— От това излиза — каза хетманът, — че когато някой прекали в отмъщението си, често пъти то му се измъква от ръцете като птица. Княз Богуслав е искал поляци да бъдат свидетели на твоето унижение и мъка, за да те изложи още повече, но е прекалил. Ти обаче не се надувай много, защото тая победа ти даде Бог; а, от друга страна, ще ти кажа следното: той е дявол, но и ти си дявол! Зле е постъпил князът, че те е унизил.
	— Аз няма да го унизя и ако даде Бог, не ще прекаля в отмъщението си!
	— По-добре съвсем се откажи от него, както Христос не е отмъщавал, при все че като Бог е могъл с една дума да съсипе евреите.
	Кмичиц не отговори нищо, защото нямаше и време за разговор; дори нямаше време и за почивка. Рицарят беше смъртно уморен, но въпреки това реши още тая нощ да отиде при татарите си, които се намираха в горите и по пътищата зад Янов, в тила на Богуславовите войски. Но тогавашните хора спяха добре и на седлата. Затова пан Анджей само поръча да му оседлаят нов кон и се надяваше, че по пътя ще си дремне сладко.
	Когато вече яхваше коня, при него дойде Сорока и застана мирно.
	— Ваша милост! — каза той.
	— Какво ще кажеш, старо?
	— Дойдох да питам кога трябва да заминавам?
	— За къде?
	— За Тауроги.
	Кмичиц се засмя.
	— Няма да ходиш в Тауроги, ще дойдеш с мене.
	— Слушам! — отговори вахмистърът, като се мъчеше да не покаже задоволството си.
	Заминаха заедно. Пътят беше дълъг, защото трябваше да обикалят през горите, за да не попаднат в ръцете на Богуслав; затова Кмичиц и Сорока се наспаха много хубаво и без никакви приключения стигнаха при татарите.
	Акбах Улан веднага се яви пред Бабинич и му направи доклад за дейността си. Пан Анджей беше доволен от нея: всички мостове бяха изгорени, дигите повредени; не само това: пролетните води се бяха разлели и превърнали нивите, ливадите и по-ниските пътища в тинесто блато.
	Богуслав нямаше друг избор, освен да се бие, да победи или да загине. За отстъпление не можеше да мисли.
	— Добре — каза Кмичиц, — той има великолепни райтари, но тежки. При днешните калища не може да има полза от тях.
	След това се обърна към Акбах Улан.
	— Отслабнал си — каза той, като го удари с пестник по корема, — но след боя ще напълниш корема си с дукатите на княза.
	— Бог е създал неприятелите, за да има от кого военните мъже да вземат плячка — отговори татаринът сериозно.
	— А конницата на Богуслав ще удържи ли срещу вас?
	— Те имат неколкостотин добри конници, а вчера им изпратиха пехотен полк и се окопаха.
	— Не бихме ли могли да ги примамим на открито поле?
	— Не излизат.
	— А да заобиколим и ги оставим, за да стигнем до Янов?
	— На пътя ни са.
	— Ще трябва да обмислим нещо!
	След тия думи Кмичиц почна да се глади с ръка по косата.
	— Опитахте ли се да ги предизвиквате? Колко далеко излизат подир вас?
	— На един-два хвърлея… по-нататък не искат.
	— Ще трябва да измислим нещо! — повтори Кмичиц.
	Но тая нощ вече нищо не измисли. А на другия ден се приближи с татарите до стана между Суховол и Янов и разбра, че Акбах Улан бе преувеличил, като казваше, че пехотата се била окопала от тая страна; там имаше само малки насипи, нищо повече. Иззад тях те можеха да се отбраняват дълго, особено срещу татарите, които не отиваха с готовност в атака направо в огъня, но не можеше да се мисли, че ще издържат каквато и да било обсада.
	„Ако имах пехота — помисли Кмичиц, — щях да атакувам веднага…“
	Но мъчно беше дори да се мечтае за докарване на пехота, защото, първо, пан Сапеха нямаше излишна пехота и второ, нямаше време да бъде докарана.
	Кмичиц се приближи толкова близо, че пехотинците на Богуслав почнаха да стрелят срещу него, но той не обръщаше внимание на това, движеше се на кон между куршумите, разглеждаше, оглеждаше, а татарите, макар и не толкова издръжливи срещу огъня, трябваше да го съпровождат. А после изскочи конница и го заобиколи отстрани. Той се измъкна, измина три хиляди крачки и изведнъж се обърна срещу нея.
	Но и райтарите веднага завиха обратно към насипчетата. Напразно татарите пуснаха подире им облак стрели. Само един човек падна от коня, но те взеха и него и го отнесоха.
	След като се завърна, Кмичиц, вместо да тръгне направо за Суховоля, зави към запад и стигна до Камьонка.
	Мочурливата река се беше разляла широко, тъй като пролетта беше дъждовна. Кмичиц погледна реката, хвърли във водата десетина счупени клонки, за да разбере каква е бързината на течението, и каза на Улан:
	— През тук ще ги заобиколим отстрани и ще ги нападнем отзад.
	— Конете не ще могат да преплуват срещу течението.
	— То върви бавно. Ще преплуват! Водата почти стои.
	— Конете ще вкочанясат, а хората няма да издържат. Студено е още.
	— Хората ще преплуват за опашките. Това е ваш татарски начин.
	— Хората ще вкочанясат.
	— Ще се стоплят в огъня.
	— Каквото е писано!
	Докато се смрачи, Кмичиц заповяда да нарежат наръчи върбови клонки, изсъхнал папур, тръстика и да ги привържат от двете страни на конете.
	Щом изгря първата звезда, той хвърли във водата около осемстотин конници и започнаха да плуват. Той самият плуваше начело, но скоро разбра, че се движат толкова бавно напред, та за два дни няма да преплуват оттатък насипите.
	Тогава заповяда да се прехвърлят на другия бряг.
	Това беше опасна акция. Другият бряг беше равен и мочурлив. Конете, макар и леки, потъваха до корем. Но колкото и бавно, движеха се напред, като си помагаха един на друг.
	Така изминаха няколко хвърлея.
	Звездите показваха къде е север. Внезапно от юг долетя ехото на далечна престрелка.
	— Боят е започнал! — викна Кмичиц.
	— Ще потънем! — отговори Акбах Улан.
	— След мене!
	Татарите не знаеха какво да правят, но внезапно забелязаха, че конят на Кмичиц се измъкна от калта, очевидно попаднал на твърда почва.
	Оттук започваше пясъчна плитчина. Отгоре имаше вода, която достигаше до конските гърди, но почвата отдолу беше твърда. Затова тръгнаха по-бързо. Отляво им се мярнаха далечни огньове!
	— Това са насипите! — каза Кмичиц тихо. — Отминаваме ги! Ще заобиколим!
	След малко наистина отминаха насипите. Тогава се обърнаха наляво и отново вкараха конете в реката, за да излязат зад насипите.
	Повече от сто коня потънаха при самия бряг, но почти всички хора се измъкнаха на брега. Кмичиц заповяда на останалите без коне да се качат зад ездачите и тръгна към насипите. Преди това той беше оставил двеста доброволци със заповед да безпокоят насипите отпред, докато той ги заобикаля отзад. Когато се приближиха, чу отначало редки, а после все по-чести гърмежи.
	— Добре е! — каза той. — Ония атакуват! И тръгнаха.
	В тъмнината се виждаше само купът от глави, които подскачаха по ритъма на конския ход; сабя не издрънка, броня не иззвъня, татарите и доброволците умееха да вървят тихо като вълци.
	Стрелбата откъм Янов ставаше все по-силна, явно беше, че пан Сапеха е настъпил по цялата линия.
	Но по насипчетата, към които отиваше Кмичиц, също се чуваха възгласи. Няколко купища дърва горяха по тях и пръскаха силна светлина. При тая светлина пан Анджей видя пехотинци, които стреляха рядко, а повечето се взираха в полето пред себе си, където конницата се биеше с доброволците.
	И него видяха от насипите, но вместо с изстрели посрещнаха отряда, който идваше, с гръмки възгласи. Войниците смятаха, че княз Богуслав им изпраща помощ.
	Но когато само сто крачки деляха групата на Кмичиц от насипите, пехотата започна да се движи неспокойно в тях; все повече войници засланяха челото си с ръце и гледаха какви са тия хора, които идат.
	Внезапно на петдесет крачки разстояние страхотен вой раздра въздуха и отрядът се хвърли като буря, обгърна пехотата, обгради я като обръч и цялата тая маса от хора започна да се движи конвулсивно. Човек би казал, че грамадна змия души набелязаната си жертва.
	В тоя куп се чуваха сърцераздирателни викове: „Аллах! Хер Йезус! Майн Гот!“
	Зад насипите се носеха други викове, защото доброволците, макар и по-малобройни, щом разбраха, че пан Бабинич е вече в окопите, нападнаха бясно конницата. В това време от небето, което от някое време вече се покриваше с облаци както обикновено пролет, рукна неочакван пороен дъжд. Запалените купища дърва угаснаха и боят продължи в тъмнината.
	Но той не трая много. Изненаданите пехотинци на Богуслав отидоха под нож. Конницата, в която имаше много свои хора, сложи оръжие. Чуждите, а именно сто драгуни, бяха избити до крак.
	Когато месецът отново се показа иззад облаците, освети само групи татари, които доубиваха ранените и събираха плячка.
	Но това не продължи много. Чу се пронизителният глас на свирка; татарите и доброволците скочиха като един човек на конете.
	— След мене! — викна Кмичиц.
	И като вихър ги поведе към Янов.
	Четвърт час по-късно нещастното селище беше подпалено от четирите страни, а един час по-късно море от пламъци се разля по целия Янов. Стълбове огнени искри излитаха над пожара към червеното небе.
	Така пан Кмичиц даваше знак на хетмана, че е нападнал Богуславовата войска откъм тила.
	А сам той, червен като палач от човешка кръв, стягаше всред пламъците татарите си, за да ги поведе по-нататък.
	Те бяха вече строени и се разтегнаха широко, когато внезапно видяха на полето пред себе си, осветено като в ден от пожара, отряд от грамадната електорска конница.
	Водеше я рицар, който се виждаше отдалече, защото беше със сребърна броня и яздеше на бял кон.
	— Богуслав! — извика Кмичиц с нечовешки глас и се понесе напред с цялата татарска маса.
	И така двете войски летяха една срещу друга като две вълни, гонени от два вихъра. Делеше ги значително пространство, та конете от двете страни придобиха най-силен устрем и се носеха със свити очи, изпънати като хрътки, и почти търкаха земята с коремите си. От едната страна бяха грамадни хора с лъскави ризници, с прави саби, вдигнати нагоре в дясната ръка, а от другата — сивата татарска маса.
	Най-сетне те се сблъскаха като дълга ивица върху светлото поле, но тогава стана нещо страшно. Татарската маса падна като житна нива, съборена от вихъра; грамадните хора преминаха по нея и летяха по-нататък, сякаш хората и конете имаха силата на мълнии и крилата на буря.
	Не след много време няколко десетки татари скочиха и се спуснаха да ги гонят. По дива маса може да се премине, но е невъзможно тя да бъде смазана само с едно прегазване. Затова все повече хора се устремяваха подир побягналите райтари. Във въздуха започнаха да фучат примки.
	Но ездачът на белия кон начело на побягналите продължаваше да бъде в първата редица, а между преследвачите Кмичиц го нямаше.
	Татарите захванаха да се връщат едва в сивата утрин и почти всеки караше райтар на примка. Те веднага намериха Кмичиц и го откараха в безсъзнание при пан Сапеха.
	Хетманът седеше сам край леглото му. Около пладне пан Анджей отвори очи.
	— Къде е Богуслав? — бяха първите му думи.
	— Разбит напълно… Отначало Бог му помогна, та излезе от брезовата горичка, но на открито поле налетя на пехотата на пан Оскерко, там загуби хората и победата… Не зная дали са се спасили дори петстотин души, защото след това много бяха уловени от твоите татари.
	— А той самият?
	— Избяга.
	Кмичиц помълча малко и каза:
	— Още не мога да се меря с него. Удари ме с меча си по главата и ме събори заедно с коня… Добре, че мрежата около главата ми е от благородна стомана, та издържа, но загубих съзнание.
	— Тая мрежа ще трябва да закачиш в черквата.
	— Ще го гоня дори до края на света! — каза Кмичиц. На това хетманът отговори:
	— Виж какво съобщение получих днес след битката. И му подаде писмото.
	Кмичиц прочете на глас следните думи:

	„Шведският крал тръгнал от Елблонг, отива към Замошч, а оттам към Лвов срещу краля. Пристигай, ваше достойнство, с цялата си сила на помощ на господаря и отечеството, защото сам не ще удържа.
	Чарнецки“

	Настана кратко мълчание.
	— Ти с нас ли ще тръгнеш или ще отидеш с татарите в Тауроги? — попита хетманът.
	Кмичиц затвори очи. Той си спомни думите на свещеник Кордецки, както и това, което Володиовски му беше казал за Скшетуски, и отговори:
	— Личните работи за по-късно! Искам да се боря срещу неприятеля в защита на отечеството.
	Хетманът го прегърна за главата.
	— Ти си ми брат! — каза той. — А понеже съм стар, приеми моята благословия…


	Двайсет и четвърта глава

	Докато в Жечпосполита всичко живо яхваше коня, Карл Густав продължаваше да стои в Прусия, зает да превзема тамошните градове и да води преговори с електора.
	След лесното и неочаквано завоевание прозорливият воин бързо си даде сметка, че шведският лъв беше изял повече, отколкото можеше да понесе стомахът му. След завръщането на Ян Казимеж той загуби надежда да задържи Жечпосполита, но като се отказваше в себе си от цялото, искаше поне да задържи колкото може по-голяма част от придобивките си и преди всичко кралска Прусия, провинция, съседна с неговото Поморие, плодородна, осеяна с големи градове, и богата.
	Но тая провинция както беше започнала първа да се защитава, така и досега стоеше твърдо на страната на стария си господар и на Жечпосполита. Завръщането на Ян Казимеж и започнатата от тишовецката конфедерация война можеха да съживят пруския дух, да го утвърдят в неговата вярност, да подкрепят издръжливостта му, поради което Карл Густав реши да потуши въстанието, да унищожи силите на Казимеж, за да отнеме всяка надежда на прусаците.
	Това той трябваше да направи и с оглед на електора, който винаги беше готов да държи с по-силния. Шведският крал го беше вече опознал до дъно, та дори за миг не се съмняваше, че ако надделее щастието на Казимеж, електорът отново ще застане на негова страна.
	А понеже обсадата на Малборг вървеше трудно, защото колкото по-силно атакуваха тая крепост, толкова по-силно я защитаваше пан Вейхер, Карл Густав тръгна за Жечпосполита, за да нападне отново Ян Казимеж дори в крайните предели на страната.
	А понеже действието следваше у него толкова бързо след решението, колкото гърмът след светкавицата, той вдигна войските, които се намираха край градовете, и преди някой в Жечпосполита да разбере, преди да се пръсне вестта за неговия поход, той вече беше минал Варшава и се хвърли в най-големия огън на пожара.
	Така той вървеше подобен на буря, разяждан от гняв, мъст и настървение. Десет хиляди коня тъпчеха след него още покритите със сняг поля, той вдигаше пехотата, оставена на разни места като гарнизон, и вървеше заедно с вихъра чак към южната част на Жечпосполита.
	По пътя гореше и сечеше. Това вече не беше някогашният Карл Густав, добрият, човечният и весел владетел, който ръкопляскаше на полската конница, намигаше с очи при пировете и ласкаеше войниците. Сега, където се покажеше, течеха потоци от шляхтишка и селяшка кръв. По пътя унищожаваше чети, бесеше пленници, никого не оставяше жив.
	Но както грамадната мечка носи през горските гъсталаци тежкото си тяло и троши по пътя храсти и клони, а вълците вървят по следите й и не смеят да й препречат пътя, обаче все повече се приближават към нея отзад, така и тия чети се движеха след армията на Карл, обединяваха се във все по-големи групи и вървяха подир шведа, както сянката върви подир човека, дори по-упорито от сянката, защото и денем, и нощем, и в хубаво, и в лошо време; те разваляха мостовете пред неприятеля, унищожаваха хранителните припаси, та той трябваше да се движи като в пустиня, без да има къде глава да подслони или да се подкрепи, когато е гладен.
	Самият Карл Густав скоро разбра колко страшна е неговата акция. Войната около него се разливаше толкова широко, колкото море се разлива около кораба, загубил се в неговата шир. Гореше Прусия, гореше Велкополска, която първа бе приела робството, но и първа искаше да свали шведското иго, гореше Малополска и Украйна, и Литва, и Жмудж. В замъци и в големи градове шведите още се държаха като в острови, но селата, горите, полята, реките бяха вече в полски ръце. Не само човек, не само малък разезд, но и цял полк не можеше да се откъсне дори за два часа от главната шведска сила, тъй като веднага изчезваше безследно, а пленниците, които попадаха в ръце на селяни, умираха всред страшни мъки.
	Напразно Карл Густав заповядваше да се разгласява по села и градове, че който селянин му докара жив или мъртъв въоръжен шляхтич, за награда ще получи свобода за вечни времена и земя — защото селяните наравно с шляхтата и гражданите бяха хванали горите. Населението от планините, населението от дълбоките дебри, населението от пасищата и нивята стоеше в горите, правеше прегради по пътя на шведите, нападаше по-малките гарнизони, избиваше до крак разездите. Тоягите, вилите и косите се къпеха в шведска кръв не по-лошо от сабите на шляхтичите.
	А в сърцето на Карл гневът растеше още повече, защото само преди петнайсетина месеца той беше овладял толкова лесно тая страна и сега почти не можеше да разбере какво беше станало, откъде се взеха тия сили, откъде тая съпротива, откъде тая страшна война на живот и смърт, чийто край нито виждаше пред себе си, нито можеше да го отгатне.
	Чести биваха и съвещанията в шведския стан. С краля вървяха брат му Адолф, княз бипонтски, който беше главнокомандващ. Роберт Дъглас, Хенрик Хорн, роднина на оня Хорн, който беше съсечен при Ченстохова от селяшка коса. Валдемар, граф датски, и оня Мюлер, който беше оставил славата си в подножието на Ясна гура, и Ашенберг, най-опитният между шведите в командването на конница, и Хамершилд, който завеждаше оръдията, и старият разбойник Арфуид Витенберг, прочут със своето обирничество, който едва се държеше за живота, защото го ядеше френската болест — и Форгел, и много други — и всички те военачалници, опитни да превземат градове и да водят боеве в открито поле, които отстъпваха пред краля само по гениалност.
	В сърцата си те се страхуваха да не би цялата войска да загине заедно с краля, изтощена от усилията, от липсата на храна и полската настървеност. Старият Витенберг направо съветваше краля да се откаже от тоя поход. „Как ще се впускаш, кралю — казваше той, — чак в украинските земи подир неприятеля, който унищожава всичко по пътя, а самият той остава невидим? Какво ще направиш, ако за конете не се намери не само сено и овес, но дори слама от покрив на селска къща, а хората изпопадат от усилия? Къде е оная войска, която би ни дошла на помощ, къде са замъците, в които бихме могли да се поохраним и да дадем почивка на уморените си тела? Аз не се сравнявам, господарю, по слава с тебе, но ако бях Карл Густав, именно тая слава, която си придобил с такива големи победи, не бих излагал на променчивата съдба на войната.“
	На това Карл Густав отговори:
	— И аз, ако бях Витенберг.
	После споменаваше Александър Македонски, с когото обичаше да бъде сравняван, и вървеше напред да преследва пан Чарнецки; а той, понеже нямаше толкова големи и така обучени сили, бягаше от него, но бягаше както вълк, винаги готов да се обърне и нападне. Понякога вървеше пред шведите, понякога отстрани, а понякога изчезваше в глухите гори, пускаше ги напред и те мислеха, че го гонят, а той тогава вървеше подир тях, избиваше изостаналите, тук-таме ликвидирваше цял разезд, унищожаваше пеши полкове, които вървяха по-бавно, нападаше колите с хранителни припаси. И никога шведите не знаеха къде се намира, от коя страна ще ги удари. Често пъти в нощния здрач те откриваха огън с оръдията и мускетите срещу храсталаци, като смятаха, че пред себе си имат неприятел. Уморяваха се смъртно, движеха се в студ, глад и загриженост, а той — vir molestissimus* — непрекъснато висеше над тях, както градоносен облак виси над неожъната нива.
	[* Безкрайно досаден, мъчителен мъж (лат.). — Бел.прев.]
	Накрай го настигнаха при Голомб, недалеко от вливането на Вепш във Висла. Някои полски хоронгви, които чакаха в бойна готовност, се хвърлиха с устрем срещу неприятеля и внесоха паника и бъркотия. Пръв се втурна пан Володиовски със своята лауданска хоронгва и изтласка датския престолонаследник Валдемар; а пан Самуел Кавецки и по-младият Ян сринаха от един хълм бронираната хоронгва от наемни англичани на Уикилсън — и в миг ги погълнаха, както щука поглъща клен, а пан Малявски се счепка така с бипонтския княз, че хората и конете се смесиха едни с други като облаци прах, които два вихъра донасят от противни страни и правят от тях една вихрушка. В миг шведите бяха изтласкани към Висла, а Дъглас, като видя това, побърза на помощ със своите елитни райтари. Но и тия нови подкрепления не можаха да спрат устрема; тогава шведите започнаха да скачат от високия бряг върху леда и го покриха толкова гъсто с трупове, че те се чернееха върху снежното поле като букви по бял лист. Загина престолонаследникът Валдемар, загина Уикилсън, а бипонтският княз, съборен от коня, си счупи крак — загинаха обаче и двамата панове Кавецки, и пан Малявски, и Рудавски, и Роговски, и пан Тимински, и Хоински, и Порванецки — само пан Володиовски получи най-малко рани, при все че се гмуркаше в шведските редове като гмурец във вода.
	В това време самият Карл Густав пристигна с главните си сили и артилерията и тогава картината на боя се измени. Другите полкове на Чарнецки, недисциплинирани и необучени, не умееха да се строят навреме; конете на някои не бяха под ръка, други, които се намираха на по-далечни села, въпреки заповедите да бъдат винаги в боева готовност си почиваха по къщите. И когато неприятелят ги нападна неочаквано, те се пръснаха веднага и побягнаха към Вепш. Тогава пан Чарнецки заповяда да се тръби за отстъпление, за да не бъдат погубени ония полкове, които бяха ударили първи. Тогава едни отидоха отвъд Вепш, други в Консковоля, като оставиха на Карл бойното поле и славата от победата, защото тия именно, които бягаха отвъд Вепш, дълго време ги преследваха хоронгвите на Зброжек и Калински, останали още на страната на шведите.
	Радостта в шведския стан беше безкрайна. Наистина трофеите на шведите от тая победа не бяха големи: торби с овес и няколко празни коли, но тоя път Карл не държеше за плячката. Той се радваше, че победата е с него както по-рано, че едва се беше показал, и вече разби, и то самия пан Чарнецки, на когото Ян Казимеж и Жечпосполита възлагаха най-големите си надежди. Карл можеше да очаква, че вестта ще се пръсне по цялата страна, че всяка уста ще повтаря: „Чарнецки е разбит“, че боязливите ще преувеличат размера на поражението, а с това ще свият сърцата и ще понижат духа на всички, които бяха грабнали оръжие при позива на тишовецката конфедерация.
	И когато донесоха и хвърлиха пред краката на Карл тия торби с овес, а заедно с тях и труповете на Уикилсън и Валдемар, той се обърна към загрижените си генерали и каза:
	— Разведрете челата си, ваши милости, защото това е най-голямата победа, която съм нанесъл от една година насам, и тя може да свърши цялата война.
	— Ваше кралско величество — отговори Витенберг, който беше по-немощен от друг път и виждаше по-черно нещата, — нека благодарим на Бога и затова, че по-нататък походът ни ще бъде спокоен, при все че такава войска като на Чарнецки се пръска лесно, но и бързо се събира обратно.
	На това кралят каза:
	— Маршале! Аз не те смятам за по-лош вожд от Чарнецки, но мисля, че ако бих те разбил така, и за два месеца не би успял да събереш войска.
	Витенберг само се поклони мълчаливо, а Карл продължи:
	— Така е, походът ни ще бъде спокоен, защото само Чарнецки можеше наистина да го спира. Няма ли я войската на Чарнецки, няма пречки.
	Генералите се зарадваха от тия думи. Упоената от победата войска преминаваше пред очите на краля с възгласи и песни. Чарнецки престана да се надвесва над тях като някакъв облак. Щом е разпръснат, Чарнецки беше престанал да съществува! При тая мисъл те забравиха за преживените мъки — при тая мисъл им бяха приятни бъдещите усилия. Кралските думи, които бяха чути от много офицери, се разнесоха из стана и всички бяха на мнението, че победата наистина има необикновено значение, че змеят на войната отново е убит и ще настъпи време на мъст и владичество.
	Кралят даде двайсетина часа почивка на войската; в това време от Коженице пристигнаха коли с храна. Войската се разположи в Голомб, в Кровеники и в Жижин. Райтарите запалиха изоставените къщи, обесиха двайсетина селяни, хванати с оръжие в ръка, и няколко военни слуги, които бяха сметнати за селяни; после имаше пир, а след него войниците заспаха дълбок сън, спокоен за пръв път от дълго време.
	На другия ден се събудиха бодри и първите думи в устата на всички бяха:
	— Чарнецки го няма!
	Повтаряха си това един на друг, сякаш искаха взаимно да се уверят в добрата новина. Походът започна весело. Денят беше сух, студен, хубав. Конските косми и ноздри се покриха със скреж, студеният вятър беше замразил локвите по пътя за Люблин и направил пътя добър. Войската се разтегна като змия, дълга почти една миля, което не беше правила никога досега. Два драгунски полка, командвани от французина Дюбоа, тръгнаха през Консковоля, Маркушев и Гарбов, на една миля от главната сила. Ако бяха вървели така само преди три дни, щяха да отиват на сигурна смърт, но сега пред тях вървеше страхът и славата от победата.
	— Няма го Чарнецки! — повтаряха си офицерите и войниците.
	Походът следваше спокойно. От горските дълбини не долитаха възгласи, от храсталаците не падаха стрели, пращани от невидими ръце.
	Надвечер Карл Густав пристигна в Гарбов весел и с добро настроение. Тъкмо се готвеше да си легне, когато Ашенберг съобщи по дежурния офицер, че иска да се види веднага с краля.
	След малко той влезе в квартирата и не сам, но с един драгунски капитан. Кралят, който имаше живо око и толкова силна памет, че помнеше имената почти на всички войници, веднага позна капитана.
	— Какво ново, Фреед? — попита той. — Дюбоа върна ли се?
	— Дюбоа е убит — отговори Фреед.
	Кралят се смути; едва сега забеляза, че капитанът изглеждаше като от гроб изваден, а дрехите му бяха изпокъсани.
	— А драгуните? — попита той. — Ония два полка?
	— Всичко е избито до крак. Само мене ме пуснаха жив! Мургавото лице на краля стана още по-тъмно; той с двете си ръце прехвърли кичурите коса зад ушите си.
	— Кой направи това?
	— Чарнецки!
	Карл Густав млъкна и загледа слисан Ашенберг, а той само клатеше глава, сякаш искаше да каже:
	— Чарнецки! Чарнецки! Чарнецки!
	— Всичко това е невероятно — каза след малко кралят. — Ти видя ли го със собствените си очи?
	— Както виждам твоето величество, господарю. Той ми поръча да се поклоня на ваше кралско величество и да съобщя, че сега отново се прехвърля оттатък Висла, но веднага ще тръгне по следите ни. Не зная дали казваше истината…
	— Добре! — каза кралят. — Много хора ли имаше при него?
	— Не можах да пресметна точно, но сам видях около четири хиляди души, а и зад гората имаше някаква конница. Обградиха ни близо до Крашичин, към който полковник Дюбоа нарочно се отклони от пътя, защото му донесоха, че там се намират някакви хора. Сега смятам, че Чарнецки е изпратил нарочно човек, за да ни въведе в клопка. Освен мене никой не остана жив. Селяните доубиваха ранените, аз оцелях по едно чудо!
	— Тоя човек сигурно е влязъл в съюз с дявола — рече кралят и допря ръка до челото си. — Защото да събереш отново войска след такова поражение и да ни стъпиш на шията, това не е човешка сила!
	— Стана така, както предвиждаше маршал Витенберг.
	При тия думи кралят кипна:
	— Вие всички знаете да предвиждате, само не знаете да съветвате!
	Ашенберг побледня и млъкна. Когато беше весел, Карл Густав изглеждаше олицетворение на добротата, но щом смръщеше вежди, будеше неописуем страх между най-приближените си — и тогава птиците не се крият така от орела, както се криеха от него най-старите и най-заслужили генерали.
	Но сега бързо се опомни и отново попита капитан Фреед:
	— Добра ли е войската, с която разполага Чарнецки?
	— Видях няколко несравними хоронгви, каквато е обикновено у тях конницата.
	— Те са същите, които нападаха при Голомб с такава фурия. Трябва да са стари полкове. Ами той самият, Чарнецки, весел ли е, самоуверен ли е?
	— Толкова самоуверен, че сякаш той е нанесъл победа при Голомб. Сега сърцата им трябва още повече да са се зарадвали, защото вече са забравили голомбското поражение и се хвалят с победата при Крашичин. Ваше кралско величество, аз повторих това, което ми поръча Чарнецки, но когато вече заминавах, при мене се приближи един от старшите офицери, едър, стар човек, и ми каза, че той е онзи, който бил свалил в ръкопашен бой приснопаметния Густав Адолф. Много хулеше и ваше кралско величество, а другите му пригласяха. Така се хвалят те! Заминах всред ругатни и хули…
	— Това не е важно! — отвърна Карл Густав. — Основното е, че Чарнецки не е разбит и че вече си е събрал войската. Затова ще трябва да вървим още по-бързо напред, та да можем час по-скоро да настигнем полския Дарий*. Ваши милости сте вече свободни. Разгласете между войската, че тия полкове са загинали в мочурищата, избити от селски чети. Продължаваме похода!
	[* Персийски цар, победен и преследван от Александър Македонски. — Бел.прев.]
	Офицерите излязоха. Карл Густав остана сам. Известно време мислеше унило. Нима победата при Голомб не щеше да донесе никакви плодове, нито да промени положението, а, напротив — само ще събуди още по-голяма ярост в цялата тая страна?
	Пред войската и генералите Карл Густав винаги се показваше самоуверен и оптимист, но когато останеше сам и се размислеше за тая война — как отначало бе започнала лесно, а ставаше все по-трудна, — много пъти го обземаше съмнение. Всички събития му се струваха някак чудновати. Често не виждаше изход, не можеше да отгатне края. Понякога му се струваше, че е като човек, който е слязъл от морския бряг във водата и чувства, че след всяка крачка хлътва все по-дълбоко и скоро ще загуби опора под краката си.
	Но той вярваше в звездата си. И сега се приближи до прозореца, за да погледа своята избрана звезда, оная именно, която заема най-високото място в Голямата мечка и свети най-силно. Небето беше чисто, та и в тоя миг тя гореше ярко, блестеше ту синьо, ту червено — само отстрани, по-долу, върху тъмната синина на небето като змия се чернееше самотен облак, от който се разперваха нещо като ръце, като клони, като пипала на морско чудовище и изглеждаше, че непрекъснато се приближават към кралската звезда.


	Двайсет и пета глава

	На другия ден призори кралят тръгна по-нататък в поход и стигна до Люблин. Там получи съобщения, че пан Сапеха е отблъснал нашествието на Богуслав и иде със значителна войска; тогава кралят остави Люблин, като само засили гарнизона му, и продължи по-нататък.
	Сега най-близката цел на неговия поход беше Замошч, защото, ако успееше да заеме тая мощна крепост, щеше да придобие непоклатима опора за по-нататъшната война и толкова голямо превъзходство, че би могъл да чака щастливия край с пълна надежда. Разни мнения се носеха за Замошч. Поляците, които и досега още бяха при Карл, поддържаха, че това е най-мощната крепост в Жечпосполита, и като доказателство привеждаха факта, че спряха всички сили на Хмелницки.
	Но понеже Карл беше забелязал, че поляците изобщо не бяха опитни във фортификацията на крепостите и смятаха за силни укрепления и такива, които в други страни ги смятаха едва за третостепенни, а също и че в никоя от крепостите им не се вземаха достатъчно предпазни мерки, тоест не се поддържаха както трябва нито стените, нито землените работи, нито имаше подходящо оръжие — и по отношение на Замошч беше оптимист. Той разчиташе също така на чара на името си, на славата си на непобедим воин и най-сетне на преговорите. Досега Карл беше спечелил повече, отколкото чрез оръжието, чрез преговорите, които всеки магнат в тая Жечпосполита имаше право да сключва или поне си позволяваше да сключва. И като човек опитен и който обича да знае с кого има работа, той събираше грижливо всички сведения за господаря на Замошч. Разпитваше за неговите обичаи, склонности, остър ум и фантазия.
	Ян Сапеха, който по онова време още петнеше фамилното име със своето предателство, за голямо огорчение на витебския воевода, даваше най-много сведения за пан калушкия староста. И прекарваха цели часове в съвещания. Сапеха все пак не смяташе, че кралят ще успее лесно да привлече на своя страна господаря на Замошч.
	— С пари не може да бъде съблазнен — казваше пан Ян. — Той е страшно богат човек. За високи постове не ламти и никога не се е домогвал до тях, не ги искаше дори тогава, когато го търсеха сами… Що се отнася до титлите, сам чух как веднъж в двореца скастри пан де Нойер, секретар на кралицата, че в обръщението си към него казал: „Mon prince!“* „Аз не съм prince (каза му той), но съм държал ерцхерцози като затворници в своя Замошч.“ Истината е, че не той е държал такива затворници, а дядо му, когото нашият народ нарича Великия Замойски.
	[* Мой княже (фр.). — Бел.прев.]
	— Стига да ми отвори портите на Замошч, ще му предложа такова нещо, каквото никой полски крал не би могъл да му предложи.
	На Сапеха не беше удобно да попита какво би било това предложение, само погледна любопитно Карл Густав, той обаче разбра погледа и отговори, като отметна според обичая си косата зад ушите.
	— Ще му предложа Люблинското воеводство като независимо княжество — короната ще го съблазни. Никой от вас не би удържал на такава съблазън, дори днешният вилненски воевода.
	— Неограничена е щедростта на ваше кралско величество — отвърна Сапеха не без известна ирония в гласа.
	А Карл отговори с присъщия си цинизъм:
	— Давам, защото не е мое.
	Сапеха поклати глава.
	— Той не е женен и няма синове. Короната е мила за оня, който може да я предаде на потомството си.
	— Тогава какви съвети ми предлагаш, ваша милост?
	— Струва ми се, че при него най-много може да се постигне чрез ласкателства. Той не е с особено проницателен ум и лесно може да лапне въдицата. Ще трябва само да му се представи, че изключително от него зависи успокоението на Жечпосполита, трябва да му се втълпи, че само той може да я предпази от война, от бедствие, от всякакви поражения и бъдещи беди, а това именно може да се постигне, като отвори вратите. Ако шаранът глътне тая въдица, тогава ще бъдем в Замошч, иначе — не!
	— Ще останат оръдията като последен аргумент!
	— Хм! В Замошч ще намерят с какво да отговорят на тоя аргумент. Там не са без тежки оръдия, а ние би трябвало да ги докараме тепърва, което ще стане невъзможно, когато почнат да се топят снеговете.
	— Чух, че в крепостта има добра пехота, но няма конница.
	— Конницата е нужна само за открито поле, освен това, щом Чарнецки, както се видя, не е разбит, той е могъл да им изпрати една-две хоронгви на помощ.
	— Ти, ваша милост, виждаш само трудности.
	— Но продължавам да вярвам в щастливата звезда на ваше кралско величество — отвърна Сапеха.
	Все пак пан Ян беше прав, като предвиждаше, че Чарнецки е снабдил Замошч с конница за разезди и за ловене на пленници за разпит. Наистина пан Замойски имаше достатъчно своя конница и изобщо не се нуждаеше от помощ, но киевският кастелан нарочно беше изпратил в крепостта тия две хоронгви, които бяха пострадали най-много при Голомб, тоест Шемберковата и лауданската, за да си починат, да се поохранят и да сменят силно отпадналите си коне. В Замошч пан Собепан ги прие гостолюбиво, а когато узна какви славни войници се намират в тия хоронгви, започна да ги издига до небето, да ги обсипва с подаръци и всеки ден ги канеше на трапезата си.
	Но кой ще опише радостта и вълнението на княгиня Гризелда, когато видя пан Скшетуски и пан Володиовски, някогашните най-храбри полковници на великия й мъж. Двамата паднаха пред краката й, проливаха обилни сълзи при вида на любимата си господарка, а и тя не можеше да въздържи плача си. Защото колко спомени се свързваха с тях от ония стари лубнински времена, когато мъжът й, слава и любов на народа, изпълнен с жизнени сили, владееше с мощна ръка дивия край и като Зевс с едно сбръчкване на веждите всяваше страх всред варварите. Колко скорошни бяха тия времена, но къде са те? Днес господарят е в гроба, страната му е завладяна от варварите, а тя, вдовица, седи върху пепелищата на щастието си, на величието и живее само с тъга и молитва.
	В тия спомени обаче сладостта и горчивината така се бяха смесили, че мислите на тия трима летяха с готовност в миналото. И те разговаряха за някогашния си живот, за местата, които очите им не щяха да видят вече никога, за някогашните войни, най-сетне за днешното време на бедствия и гняв Божи.
	— Ако беше жив нашият княз — каза Скшетуски, — друга щеше да бъде съдбата на Жечпосполита. Казаците щяха да бъдат смазани, Задднеприето щеше да бъде към Жечпосполита, а шведът сега би намерил своя разгромител. Но Бог е разпоредил по своя воля, за да ни накаже за нашите грехове.
	— Дано Бог възкреси защитник в лицето на пан Чарнецки! — каза княгиня Гризелда.
	— Така и ще стане! — извика пан Володиовски. — Както нашият княз стърчеше с една глава над другите панове, така и той никак не прилича на другите вождове. Та аз нали познавам и двамата коронни хетмани, и литовския пан Сапеха. Те са големи военачалници, но в пан Чарнецки има нещо извънредно, та би могъл да кажеш: орел, не човек. Уж любезен, а всички се боят от него, дори пан Заглоба често забравя за шегите си, когато се намира при него. А как предвожда войската, как я строява — това надминава всяко въображение! Не ще и дума, велик пълководец се издига в Жечпосполита.
	— Мъжът ми, който го познаваше като полковник, още тогава му предсказваше велико бъдеще — каза княгинята.
	— Говореха дори, че съпруга искал да си търси в нашия двор — подхвърли пан Володиовски.
	— Не помня да е ставало дума за такова нещо — отвърна княгинята.
	Не можеше и да помни, защото никога не беше имало нещо подобно, но пан Володиовски измисли хитро това в желанието си да насочи разговора към придворните дами на княгинята и да узнае нещо за панна Ануша Борзобогата, тъй като сметна, че да задава направо тоя въпрос е неприлично и твърде безцеремонно предвид високото положение на княгинята. Но тая хитрост не сполучи. Княгинята отново се върна мислено към мъжа си и казашките войни, поради което и малкият рицар помисли: „Ануша не е при нея кой знае от колко години!“ И повече не попита за девойката.
	Можеше да попита офицерите, но и неговият ум, както и всички други умове бяха заети с нещо друго. Всеки ден разездите съобщаваха, че шведите са все по-близо, та се готвеха за отбрана. Скшетуски и Володиовски получиха задачи на стените като офицери, които познаваха и шведите, и воюването с тях. Пан Заглоба придаваше дух и разказваше за неприятеля на тия, които не го познаваха досега, а между замойските войници имаше доста такива, понеже шведите не бяха стигали досега до Замошч.
	Заглоба веднага опозна калушкия староста, а той пък го обикна безкрайно и за всичко се обръщаше към него, особено защото и от княгиня Гризелда чу как навремето си сам княз Йереми уважавал пан Заглоба и го наричал „vir incomparabills“*. И всеки ден на трапезата всички слушаха, а пан Заглоба разправяше за по-старите и по-нови времена, за войните с казаците, за предателството на Радживил и как той бил направил пан Сапеха човек.
	[* Необикновен, несравним човек (лат.). — Бел.прев.]
	— Съветвах го — казваше Заглоба, — винаги да носи в джоба си конопено семе и да яде по малко от него. И така свикна с това, че сега постоянно вади зърно по зърно, слага го в устата, сдъвка го, изяжда вътрешността, а люспата изплюва. Нощем, като се събуди, пак върши това. Оттогава умът му така се изостри, че и най-близките не могат да го познаят.
	— Как така? — питаше калушкият староста.
	— Ами в конопа има oleum*, та който го яде, и в главата му става повече.
	[* Масло (лат.). — Бел.прев.]
	— Да те вземат мътните, ваша милост! — каза един от полковниците. — Ами че тогава маслото отива в корема, а не в главата.
	— Est modus in rebus!* — каза Заглоба на това. — В такъв случай трябва да се пие колкото може повече вино: oleum като по-леко винаги ще бъде отгоре, а виното, което и без това отива в главата, ще понесе със себе си всяка благородна субстанция. Тая тайна я знам от Лупул, влашкия господар, след когото, както знаете, ваши милости, власите искаха да ме провъзгласят за свой господар, но султанът, който предпочита господарите да нямат потомство, ми постави условие, с което не можех да се съглася.
	[* За всичко си има начин (лат.). — Бел.прев.]
	— Ти, ваша милост, трябва да си изял много конопено семе? — каза му пан Собепан.
	— Аз не съм имал нужда, но от сърце съветвам ваше достойнство! — отвърна Заглоба.
	Като чуха тия смели думи, някои се уплашиха да не би пан калушкият староста да се обиди, но той дали не ги проумя или не искаше да ги проумее — важното е, че само се усмихна и попита:
	— Слънчогледовите семена не могат ли да заместят конопените?
	— Могат — отговори Заглоба, — само че слънчогледовото масло е по-тежко, та трябва да се пие по-силно вино от това, което пием сега.
	Пан старостата разбра накъде избива, развесели се и веднага заповяда да донесат от най-добрите вина. Това зарадва сърцата на всички и настроението се повиши. Пиеха и вдигаха наздравици за здравето на краля, на домакина и на пан Чарнецки. Пан Заглоба доби великолепно настроение и не даваше думата на никого. Разказваше надълго и нашироко за битката при Голомб, в която наистина се беше бил добре, пък и щом служеше в лауданската хоронгва, не можеше да постъпи другояче. Но понеже от шведските пленници, взети от полковете на Дюбоа, се знаеше за смъртта на граф Валдемар, пан Заглоба естествено пое върху себе си отговорността за неговата смърт.
	— Тая битка щеше да има съвсем друг край — каза той, — ако не се бе случило така, та предния ден отидох в Баранов при тамошния свещеник и Чарнецки не можа да се посъветва с мене, тъй като не знаеше къде се намирам. Може би и шведите бяха чували, че тоя свещеник има отлична медовина, та веднага настъпиха към Голомб. Когато се върнах, беше вече късно. Кралят настъпваше и трябваше веднага да действаме. Полетяхме като вихър, но какво да се прави, когато доброволците предпочитат да проявяват презрението си към неприятеля, като се обръщат с гръб към него. Не зная как Чарнецки ще е справя сега без мене!
	— Ще се справи! Не бой се, ваша милост! — каза пан Володиовски.
	— И зная защо. Защото шведският крал предпочита да върви подир мене към Замошч, отколкото да търси него край Висла. Не отричам, че Чарнецки е добър войник, но когато почне да си усуква брадата и да гледа като дива котка, тогава на офицера и от най-добрата хоронгва се струва, че е драгун… Той не уважава никак достойнството на човека; на това сте били свидетели и вие, когато заповяда да влачат с коне по плаца пан Жирски, един виден човек, само затова, че не стигнал с разезда си там, където му било заповядано. С шляхтата, ваша милост панове, трябва да се постъпва бащински, а не по драгунски… Ще му кажеш: „Пане брате, благоволи да отидеш“, ще го разчувстваш, ще му споменеш за отечеството и славата и тогава той ще отиде по-далече, отколкото драгунът, който служи за възнаграждение.
	— Шляхтичът си е шляхтич, а войната война — обади се старостата.
	— Много хубаво го каза, ваше достойнство — отвърна Заглоба.
	— Но такъв един пан Чарнецки в края на краищата ще обърка сметките на Карл! — забеляза Володиовски. — Аз съм участвал в много войни и мога да кажа това.
	— По-рано ще му ги объркаме ние при Замошч — отвърна пан калушкият староста, като изду устни, засумтя със страшен захлас, изблещи очи и се хвана за кръста. — О! Тю! Какво ме интересува! Ха? Когото каня на гости, на него отварям вратата! Нали? Ха!
	Сега пан старостата започна още по-силно да сумти, да удря с коленете о масата, да се навежда, да върти глава, да се мръщи, да святка с очи и да говори според обичая си с известна грубиянска небрежност:
	— Какво ме интересува! Той е господар в Швеция, а Замойски е Собепан в Замошч. Eques polonus sum*, нищо повече, нали? Но съм у дома си. Аз съм Замойски, а той е шведски крал… А Максимилиан беше австрийски, нали? Ама идвал — нека си идва… Ще видим! На него Швеция му е малка, на мене Замошч ми стига, но няма да го дам, нали?
	[* Аз съм полски шляхтич (лат.). — Бел.прев.]
	— Ваша милост панове, приятно е да се слуша не само такава елоквенция*, но и такива благородни чувства! — възкликна пан Заглоба.
	[* Красноречие (лат.). — Бел.прев.]
	— Аз съм Замойски от Замойските! — отвърна калушкият староста, зарадван от похвалите. — Ние не сме се кланяли и няма да се кланяме… ma foi! Няма да дам Замошч и баста!
	— За здравето на домакина! — гръмнаха офицерите.
	— Vivat! Vivat!
	— Пане Заглоба — извика старостата, — шведския крал няма да пусна в Замошч, а ваша милост от Замошч!
	— Пане староста, благодаря за благоволението, но ваше достойнство няма да направиш това, защото колкото ще огорчиш Карл с първото си решение, толкова ще го зарадваш с второто.
	— Дай честна дума, че след войната ще дойдеш при мене, нали?
	— Давам…
	Дълго още пируваха, а след това сънят почна да оборва рицарите, та те отидоха да си легнат, особено като им предстоеше наскоро да започнат безсънни нощи, понеже шведите бяха вече близо и предните стражи се очакваха всеки момент.
	— Такъв като него наистина не ще даде Замошч — казваше Заглоба, като се връщаше в квартирата си със Скшетуски и Володиовски. — Забелязахте ли, ваша милост панове, как се обикнахме… Добре ще ни бъде в Замошч — и на мене, и на вас. Така си допаднахме с пан старостата, че никой дърводелец не може по-добре да прилепи две дъски. Добро господарче… хм!… Ако беше моя чекийка и го носех на пояса си, често щях да го остря на брус, защото е малко тъпичък… Но е добър човек и няма да измени като ония биржански нехранимайковци… Забелязахте ли как магнатите се натискат по стария Заглоба… Нищо не ми остава, освен да ги пъдя от себе си… Едва се отървах от Сапеха и ето го вече друг… Но тоя ще го настроя като контрабас и такава ария ще засвиря с него на шведите, че ще затанцуват презглава край Замошч… Ще го навия като гдански часовник с музика…
	По-нататъшният разговор бе прекъснат от гълчава, която долиташе от града. След малко покрай събеседниците премина бързо познат офицер.
	— Стой! — извика Володиовски. — Какво става там?
	— От валовете се вижда пожар. Шчебжешин гори! Шведите идат!
	— Да отидем на валовете, ваша милост панове! — каза Скшетуски.
	— Вървете, а пък аз ще си дремна, за утре ми трябват сили — отговори Заглоба.


	Двайсет и шеста глава

	Още през същата нощ пан Володиовски замина с разезд и на разсъмване докара двайсетина пленници за разпит. Те потвърдиха, че лично шведският крал се намира в Шчебжешин и незабавно ще дойде при Замошч.
	Калушкият пан староста се зарадва от тая вест, защото се беше много раздвижил и имаше искрено желание да опита оръдията и стените си в бой с шведите. При това той много основателно смяташе, че дори в края на краищата да се стигне до поражение, все пак ще спре за цели месеци шведската сила, а през това време Ян Казимеж ще събере войска, ще докара на помощ цялата орда и в цялата страна ще се подготви могъща и победоносна съпротива.
	— Веднъж ми се дава възможност — говореше той с повишено настроение пред военния съвет — да окажа знаменита услуга на отечеството и краля, затова обявявам пред ваша милост панове, че по-скоро ще се вдигна с барут във въздуха, отколкото да влезе тук шведски крак. Искат да вземат Замойски със сила — добре! Нека го вземат! Ще видим кой е по-силен! Вярвам, ваша милост панове, че ще ми помагате от сърце!
	— Готови сме да загинем при ваше достойнство! — отговориха офицерите в хор.
	— Стига само да ни обсаждат — каза Заглоба, — защото току-виж, че се отказали… Ваша милост панове! Да не съм Заглоба, ако пръв не поведа нападение навън!
	— И аз с вуйчо! — каза Рох Ковалски. — Срещу самия крал ще се хвърля.
	— Сега на стените! — изкомандва калушкият староста.
	Всички тръгнаха. Стените бяха накичени с войници като с цветя. Прекрасни пехотни полкове, каквито нямаше в цяла Жечпосполита, стояха един до друг в бойна готовност, с мускети в ръка и с обърнати към полето очи. В тях служеха малко чужденци, не много прусаци и французи, а мнозинството бяха крепостни селяни на Замойски. Това бяха едри, снажни хора и след като ги облякоха с пъстри униформи и обучиха по чуждестранен образец, те се биеха тъй добре, както най-добрите кромвеловски англичани. Особено силни бяха, когато след стрелба дойдеше ред да се хвърлят срещу неприятеля в ръкопашен бой. И сега те очакваха нетърпеливо шведите, като помнеха по-раншните си триумфи над Хмелницки. При оръдията, чиито дълги шии се протягаха сякаш с любопитство през бойниците към полето, служеха предимно фламандци, най-добрите за огнева служба. Извън крепостта, от другата страна на отбранителния ров, се движеха хоронгви от лека конница, които бяха в безопасност, защото се намираха под прикритието на оръдията и всеки момент можеха да полетят накъдето трябва.
	Калушкият староста обикаляше стените, облечен с полирана броня, с позлатен жезъл в ръка и току питаше:
	— Е какво? Още ли не се виждат?
	И псуваше под нос, тъй като отвсякъде му отговаряха, че не се виждат. След малко яздеше в друга посока и отново питаше:
	— Е какво? Още ли не се виждат?
	Обаче беше трудно да се види нещо, защото въздухът беше леко замъглен и мъглата започна да се вдига едва към десет часа сутринта. Лазурно небе светна над главите, кръгозорът се изясни и веднага на западната страна на стените започнаха да викат:
	— Идат! Идат! Идат!
	Пан старостата, а заедно с него пан Заглоба и трима адютанти на старостата се качиха пъргаво на ъгъла на стените, откъдето гледката беше широка, и загледаха с далекогледи. Над земята имаше още малко мъгла и шведската войска, която идеше от Велонч, сякаш бродеше до колене в тоя облак, сякаш излизаше от широки води. По-близките полкове се виждаха вече много ясно, така че с просто око можеше да се различи пехотата, която вървеше в дълги колони, както и райтарските части; по-далечните обаче изглеждаха като кълба тъмен прах, който се търкаля към града. Постепенно прииждаха все повече полкове, оръдия, конница.
	Гледката беше прекрасна. От средата на всяко пехотно каре стърчеше нагоре изключително правилен четириъгълник от пики; между тях се развяваха разноцветни знамена, но най-много светлосини с бели кръстове и светлосини със златни лъвове. Те се приближиха още повече. По стените беше тихо, та полъхът на вятъра носеше оттам скърцане на колела, дрънкане на оръжие, тропот на коне и сподавена глъчка на човешки гласове. Като стигнаха на два оръдейни изстрела, започнаха да се разтеглят пред крепостта. Някои пехотни карета се пръснаха в безредни роеве. Личеше, че се залавяха да разпъват шатри и да правят насипи.
	— Ето че дойдоха! — каза пан старостата.
	— Дойдоха, кучетата му! — отговори Заглоба.
	— Можем да ги броим на пръсти човек по човек.
	— Такъв стар практик като мене няма нужда да ги брои, стига ми само да хвърля поглед. Те са десетхилядна конница и осем хиляди пехота с артилерията. Ако съм сбъркал дори с един редник или един кон, готов съм да платя с цялото си богатство грешката.
	— Нима може човек да ги пресметне по такъв начин?
	— Да не се казвам Заглоба, ако не са десет хиляди конници и осем хиляди пехота! В Бога ми е надеждата, че ще си отидат в значително по-малък брой, стига само да поведа едно нападение.
	— Чуваш ли, ваша милост, арии свирят!
	И наистина тръбачи и барабанчици излязоха пред полковете и загърмя бойна музика. Следващите полкове прииждаха при нейния съпровод и обграждаха града отдалече. Накрай от гъстите тълпи се откъснаха двайсетина конници. На половината път окачиха бели кърпи на мечовете си и почнаха да ги развяват.
	— Пратеничество! — каза Заглоба. — Видях как пристигнаха при Бирже тия разбойници със същата самонадеяност, но знае се какво излезе от това.
	— Замошч не е Бирже, а аз не съм вилненският воевода! — отвърна пан старостата.
	В това време пратениците се приближиха при портата. След кратък разговор дежурният офицер долетя при пан старостата и му съобщи, че пан Ян Сапеха желае да се види с него от името на шведския крал и да разговаря.
	А пан старостата веднага започна да се хваща за кръста, да пристъпва от крак на крак, да пухти и издува устни, най-сетне отговори дръзко:
	— Кажи на пан Сапеха, че Замойски не разговаря с изменници. Ако шведският крал желае да говори с мене, нека ми изпрати истински швед, а не поляк, защото поляците, които служат при шведите, могат да отиват като пратеници при моите кучета: презирам ги наравно с тях!
	— Кълна се в Бога, че това е respons* — извика Заглоба с непристорено въодушевление.
	[* Отговор (лат.). — Бел.прев.]
	— Да вървят по дяволите! — извика старостата, възбуден от собствените си думи и от похвалите. — Какво? Няма да се церемоня с тях я!
	— Разреши, ваше достойнство, да му отнеса сам тоя респонс! — каза Заглоба.
	И без да чака повече, полетя с дежурния офицер, излезе срещу пан Ян и явно, че не повтори само думите на старостата, а трябва да е прибавил нещо много грозно и от себе си, защото пан Сапеха така се обърна веднага, сякаш гръм тресна пред коня му, нахлупи шапка на ушите си и замина.
	А от стените и от хоронгвата конница, която стоеше пред портата, започнаха да викат подир отдалечаващите се:
	— Хайде в кучешките колиби, изменници, продажници, еврейски слуги! Циба! Циба!…
	Сапеха се изправи пред краля бледен, със стиснати устни. А и кралят беше смутен, тъй като Замошч измами надеждите му… Въпреки онова, което му беше говорено по-рано, той очакваше да намери най-много крепост с такава съпротивителна сила, както Краков, Познан и другите градове, каквито немалко беше вече превзел. Вместо това намери мощна крепост, която напомняше датските и холандските и за превземането на която не можеше дори да помисли без оръдия от голям калибър.
	— Какво стана? — попита той, като видя Сапеха.
	— Нищо! Пан старостата не иска да приказва с поляци, които служат на ваше кралско величество. Изпрати при мене своя придворен шут, който обиди така срамно мене и ваше кралско величество, че не бих могъл да повторя.
	— Все ми е едно с кого иска да говори, стига да говори. По липсата на други, имам железни аргументи, но засега ще му изпратя Форгел.
	След половин час Форгел, придружен от чисто шведска свита, се яви при портата. Верижният мост се спусна бавно върху оградния род и генералът влезе в крепостта при тишина и сериозно настроение. Не превързаха нито неговите очи, нито очите на някого от свитата; явно беше, че пан старостата искаше той да види всичко и да може да докладва за всичко на краля. А го прие с такова великолепие, като самостоятелен княз, и наистина предизвика удивление, защото шведските големци нямаха дори една двайсета част от тия богатства, които имаха поляците, а пан старостата беше почти най-могъщият между полските. И хитрият швед веднага започна да го третира така, като че ли крал Карл го е изпратил като пратеник при равен на себе си монарх; още отначало го нарече princeps и непрекъснато го наричаше така, при все че пан Собепан още при първия път го прекъсна веднага:
	— Не princeps — eques polonus sum*, но тъкмо затова съм равен на князете!
	[* Княз, аз съм полски шляхтич (лат.). — Бел.прев.]
	— Ваше княжеско височество — говореше Форгел, без да се смути, — негово величество шведският крал и господар (тук той изброяваше дълго титлите) дойде тук не като неприятел, а направо казано, на гости и чрез мене съобщава за идването си, като е сигурен, че ваше княжеско височество, както вярвам и аз, ще благоволиш да отвориш портите си за неговата особа и за войските му.
	— У нас няма обичай да се отказва гостоприемство на някого, дори когато е дошел неканен — отговори пан Замойски. — У мене винаги ще се намери място на трапезата, па дори челно място за такава достойна особа. Затова кажи, ваше достойнство, на негово величество краля, че го много каня и още по-искрено, защото както негово величество Carolus Gustavus е господар на Швеция, така съм аз в Замошч. Но както ваше достойнство си видял, на мене не ми липсва прислуга, така че негово шведско величество няма защо да взема своя. Иначе бих помислил, че ме смята за бедняк и иска да прояви към мене пренебрежение.
	— Добре! — прошепна Заглоба, който стоеше зад самия гръб на старостата.
	А пан старостата, след като издума своята реч, започна да издува уста, да сумти и да повтаря:
	— А! Ето, това е! А!
	Форгел прехапа мустаци, помълча малко и най-сетне заговори така:
	— Ако ваше княжеско височество не благоволиш да пуснеш в крепостта гарнизон на негово величество, това би било най-голямото доказателство за недоверието ти към краля. Аз съм доверено лице на негово величество, зная най-скритите му мисли, а освен това имам заповед да заявя на ваше достойнство и да гарантирам с честна дума от името на краля, че той не мисли да задържи за постоянно нито замойските владения, нито тая крепост, но понеже войната отново пламна в цялата тая злочеста страна, понеже бунтът вдигна глава, а Ян Казимеж, без да обръща внимание на бедите, които могат да сполетят Жечпосполита, се върна отново, за да търси само своето лично щастие, и заедно с поганците излиза срещу нашите християнски войски, непобедимият крал и мой господар реши да го преследва дори до дивите татарски степи с единствената цел да възстанови спокойствието на страната, да възстанови справедливостта, щастието и свободата на гражданите на тая великолепна Жечпосполита.
	Калушкият староста се удари с ръка по коляното, но не каза нито дума, само Заглоба прошушна:
	— Облякъл дяволът свещеническа одежда и с опашката си бие камбаната за литургия.
	— Върху тая страна се изляха вече много добрини поради покровителството на негово величество — продължаваше Форгел, — но светлейшият крал сметна с бащинското си сърце, че не е направил още достатъчно, та отново напусна своята пруска провинция, за да й дойде още веднъж на помощ, като победи Ян Казимеж. Но за да може тая нова война да се свърши бързо и благополучно, на негово величество е крайно необходимо да заеме временно тая крепост, защото тя трябва да стане опора на войските му, които оттук ще започнат преследването на бунтовниците. Но понеже кралят и моят господар е чувал, че тоя, който е господар на Замошч, превишава всички не само с богатствата си, не само с древността на своя род, с остроумието си и с великолепния ум, но и със своята любов към отечеството, каза ми: „Той ще ме разбере, той ще оцени добрите ми намерения към тая страна, не ще излъже моето доверие, ще надмине надеждите ми, пръв ще се присъедини към усилията за възстановяването на щастието и спокойствието в тая страна.“ И като че ли е така! Като че ли от тебе, господарю, зависи бъдещата съдба на отечеството. Ти можеш да спасиш тая страна и да станеш неин баща… И аз не се съмнявам, че ще направиш това. Който е наследил такава слава от прадедите си, той не трябва да избягва удобния случай да я увеличи и да я направи безсмъртна. И наистина ти ще направиш по-голямо добро, като отвориш вратите на тая крепост, отколкото ако присъединиш цяла провинция към Жечпосполита. Кралят вярва, господарю, че твоята необикновена мъдрост заедно със сърцето ти ще се склонят към това, поради което не желае да заповядва, а предпочита да моли; отхвърля заплахата, предлага приятелство; желае да преговаря не като владетел с подчинен, а като могъщ с могъщ.
	Тук генерал Форгел се поклони на пан старостата с такава почит, сякаш се намираше пред самостоятелен монарх, и замлъкна. В залата зацари тишина. Всички очи бяха впити в старостата.
	А той започна да се върти по своя обичай на позлатения си стол, да издува уста и да си придава строг израз на лицето, най-сетне разпери лакти, опря длани върху коленете и като отметна глава подобно на своенравен кон, започна така:
	— Ето какво ще кажа! Аз съм много благодарен на негово шведско величество за високото му мнение за моя ум и чувства към отечеството. За мене също така няма нищо по-мило от приятелството на такъв властелин. Но смятам, че ние бихме могли да се обичаме и ако негово шведско величество си стоеше в Стокхолм, а аз в Замошч — нали? Защото Стокхолм е на негово шведско величество, а Замошч е мой! Що се отнася до чувствата ми към Жечпосполита — така е! Само че по мой ум на Жечпосполита няма да й бъде по-добре, когато шведите навлизат в нея, а тогава, когато си отиват от нея. Ето, това е истината! Аз много вярвам, че Замошч би могъл да помогне на негово шведско величество да победи Ян Казимеж, но и ти, ваше достойнство, трябваше да знаеш, че аз съм давал клетва не на негово шведско величество, а тъкмо на Ян Казимеж, затова на него желая победа, а Замошч няма да дам! Ето това е!
	— Това се казва политика! — изгърмя Заглоба.
	В залата настана радостна гълчава, но пан старостата се тупна с ръце по коленете и глъчката стихна.
	Форгел се смути и помълча малко, после отново започна да се аргументира: настояваше, заплашваше по малко, молеше, ласкаеше. Латинският му течеше от устата като мед, та дори капки пот оросиха челото му, но всичко напразно, тъй като след най-добрите си аргументи, толкова силни, че стени биха могли да размърдат, той непрекъснато чуваше един и същи отговор:
	— А пък аз пак няма да дам Замошч, ето това е!
	Аудиенцията продължи прекалено много, накрай стана за Форгел неприятна и трудна, защото насъбраните в залата ставаха все по-весели. Все по-често се чуваше някоя дума, някоя подигравка или от устата на Заглоба, или от други, след което в залата се обаждаха сподавени смехове. Най-сетне Форгел разбра, че трябва да си послужи с последните средства, та разви един пергамент с печати, който държеше в ръка и на който никой досега не обръщаше внимание, после стана и каза с тържествен, висок глас:
	— Срещу отварянето портите на крепостта негово кралско величество (тук той отново дълго изрежда титлите) предлага на ваше княжеско височество Люблинското воеводство като наследствено владение!
	Щом чуха това, всички се смаяха, слиса се за миг и пан старостата. Форгел вече започна да плъзга тържествуващ поглед наоколо, когато внезапно всред глухата тишина пан Заглоба се обърна на полски към старостата, зад когото стоеше:
	— Предложи, ваше достойнство, на шведския крал Холандия в замяна.
	Без да се колебае много, пан старостата се удари с ръце по бедрата и изтърси пред цялата зала на латински:
	— А аз предлагам на негово шведско величество Холандия!
	И в същия миг залата загърмя от всеобщ гръмлив смях. Коремите и поясите върху коремите започнаха да се тресат; едни ръкопляскаха, други се олюляваха като пияни, трети се облягаха на съседите си, а смехът продължаваше да гърми. Форгел побледня; той смръщи заплашително вежди, но чакаше с огън в зениците и с гордо вдигната глава. Накрай, когато най-силният смях премина, попита с кратък, прекъсван глас:
	— Това ли е последният отговор на ваше достойнство?
	А пан старостата засука мустак.
	— Не! — отговори той и вдигна още по-гордо глава. — Аз имам и оръдия по стените!
	Пратеничеството беше свършено.
	Два часа по-късно оръдията от шведските насипи загърмяха, а замойските им отговориха със същата сила. Целият Замошч се покри с дим като някакъв безкраен облак, само от време на време в тоя облак се святкаше, а грохотът ехтеше непрекъснато. Но скоро огънят от тежките крепостни оръдия надделя. Шведските гюллета падаха в рова около крепостта или рикошираха безрезултатно от мощните ъгли; надвечер неприятелят беше принуден да се оттегли от по-близките насипи, защото крепостта ги обсипваше с такъв град от снаряди, че никакъв жив дух не можеше да издържи. Разгневеният шведски крал заповяда да запалят всички околни села и градчета, така че през нощта околността изглеждаше като море от огън, но пан старостата съвсем не се безпокоеше от това.
	— Добре — казваше той, — нека горят! Ние имаме покрив над главата си, но на тях скоро ще им стане студено.
	И беше толкова доволен от самия себе си и весел, че още същия ден устрои тържествен пир и се забавлява до късно през нощта, като непрекъснато вдигаха чашите. През време на пира оркестърът свиреше толкова гръмко, че се чуваше в най-далечните шведски насипи.
	Но шведите стреляха упорито и дори толкова упорито, че огънят продължи през цялата нощ. На другия ден на краля дойдоха двайсетина оръдия, които веднага бяха поставени по насипите и започнаха да гърмят срещу крепостта. Кралят наистина не очакваше да разбие стените, но искаше да създаде у старостата убеждение, че е решил да атакува ожесточено и неумолимо. Желаеше да го уплаши; но това бяха напразни усилия. Пан старостата не повярва нито за миг в тях, явяваше се често на стените и казваше през време на най-голямата престрелка:
	— Защо ли си хабят барута?!
	Пан Володиовски и други офицери молеха да им се позволи да излязат и нападнат шведите, но пан старостата не разреши; той просто не желаеше да пролива напразно кръв. Пък и знаеше, че навярно ще трябва да води открит бой, защото такъв предвидлив военачалник като шведския крал и такава непобедима армия не ще се оставят да бъдат изненадани. Заглоба, като виждаше твърдото решение на старостата по тоя въпрос, настояваше още повече и заявяваше, че сам ще поведе нападението.
	— Ти си прекалено жаден за кръв, ваша милост! — отговори пан Собепан. — На нас ни е добре, на шведите е зле. Защо трябва да ходим при тях? Ти, ваша милост, може да загинеш, а си ми необходим като съветник, защото с твоето остроумие така смутих Форгел, като му споменах за Холандия.
	Пан Заглоба отговори, че не може да издържа в стените, толкова му се искало да нападне шведите, но трябвало да слуша.
	Поради липса на друга работа той прекарваше времето си по стените, между войниците; даваше им разни съвети и предупреждения, които всички слушаха с голяма почит, защото го смятаха за много опитен и един от най-личните бойци на Жечпосполита. А той се радваше в душата си, като гледаше отбраната и настроението на рицарите.
	— Пан Михале — казваше той на Володиовски, — друг дух цари вече в Жечпосполита и всред шляхтата, друг дух. Никой вече не мисли за измяна и предаване, а всеки е готов по-скоро да даде живота си от добро чувство към Жечпосполита и негово величество, преди да отстъпи една крачка на неприятеля. Помниш ли как преди една година се чуваше от всички страни: тоя изменил, оня изменил, тоя приел покровителство, а сега шведите вече повече се нуждаят от покровителство, отколкото ние, защото тях ако дяволът не ги покровителства, скоро ще ги вземе. Нашите стомаси тук са толкова пълни, та барабанчиците биха могли да бият върху тях, а на шведите гладът им стърже червата и ги усуква на плетеници.
	Пан Заглоба беше прав. Шведската армия нямаше хранителни припаси и нямаше откъде да ги достави за осемнайсетте си хиляди души, без да се смятат конете, защото още преди пристигането на неприятеля пан старостата прибра храната за хората и конете от всичките си имения на един обсег от петнайсетина мили. А в по-далечните области на страната беше пълно с конфедератски части и чети от въоръжени селяни, така че от стана не можеха да излизат разезди за храна, защото веднага извън него ги чакаше сигурна смърт.
	Освен това пан Чарнецки не беше отишъл отвъд Висла, а отново се въртеше около шведската армия като хищник около кошара. Отново започнаха нощни тревоги и безследни изчезвания на по-малки части. При Крашник се появиха някакви полски войски, които прекъснаха съобщенията с Висла. Накрай дойде съобщение, че пан Павел Сапеха иде от север с могъща литовска армия, че по пътя унищожил гарнизона в Люблин, превзел самия град и се придвижва бързо към Замошч.
	Старият Витенберг, най-опитният между шведските вождове, виждаше целия ужас на положението и го представи открито пред краля.
	— Зная — казваше той, — че геният на ваше кралско величество може да направи чудеса, но ако преценим работите по човешки, гладът ще ни победи, а когато неприятелят ни нападне изтощени от глад, жив човек от нас няма да се отърве.
	— Ако владеех тая крепост — отвърна кралят, — за два месеца бих свършил войната.
	— Такава крепост не може да се превземе и след едногодишна обсада.
	В себе си кралят даваше право на стария военачалник, не призна обаче пред него, че и сам не вижда изход, че и неговият гений е изчерпан.
	Но той още разчиташе на някаква неочаквана случка — затова заповяда да се стреля денонощно.
	— Ще смажа духа им, тогава ще са по-склонни да преговарят — казваше той.
	След няколко дни толкова ожесточена стрелба, че не можеше да се види нищо друго освен дим, шведският крал отново изпрати Форгел в крепостта.
	— Кралят и моят господар — каза генералът, като се изправи пред старостата — смята, че щетите, които Замошч трябва да е претърпял от нашите оръдия, ще смекчат надменния ум на ваше княжеско височество и ще го склонят към преговори.
	На това пан Замойски отговори:
	— Вярно! Така е!… Щети има… защо да няма! Убихте на пазара една свиня, ударена в корема от гранатен отломък. Стреляйте още една седмица и може би ще убиете втора…
	Форгел занесе този отговор на краля. Вечерта в кралската квартира отново се състоя съвещание и на другия ден шведите взеха да товарят шатрите на колите и да смъкват оръдията от насипите… А през нощта цялата войска тръгна.
	Замошч гърмеше подир тях с всичките си оръдия, а когато вече изчезнаха от очите, две хоронгви — на Шемберк и лауданската — излязоха през южната врата и тръгнаха по следите им.
	Шведите се движеха към юг. Наистина Витенберг съветваше да се връщат към Варшава и убеждаваше с всички сили, че това е единственият път за спасение, но шведският Александър беше решил непременно да преследва полския Дарий до крайните граници на държавата му.


	Двайсет и седма глава

	Пролетта на тая година вървеше по чудновати пътища, защото, докато на север в Жечпосполита снеговете се бяха стопили и скованите реки потекли, а целият край беше покрит с мартенска вода, на юг леденият дъх на зимата още лъхаше от планините към полята, водите и горите. Горите бяха в преспи, замръзналите пътища кънтяха под копитата на конете, дните бяха сухи, слънчевите залези червени, а нощите звездни и мразовити. Населението, което живееше на плодородните смолници, черноземи и требежи на Малополска, се радваше на тия постоянни студове и твърдеше, че те ще унищожат по тях полските мишки и шведите. Но пролетта колкото по-дълго се бавеше, толкова по-бурно настъпи после — като бронирана хоронгва, впуснала се в атака срещу неприятеля. Слънцето изсипа от небето жив огън и зимната черупка се пропука веднага; от унгарските степи долетя силен и топъл вятър, който почна да облъхва ливадите, полята и горските дебри. И веднага между лъсналите локви зачерня орна земя, зеленият килим на нивите се стрелна по ниските поречия, а горите започнаха да плачат със сълзите на разтопените ледени висулки.
	По чистото небе всеки ден се виждаха низи от жерави, диви патици, какърдаци и гъски. Щъркелите долетяха на миналогодишните си гнезда, а под стрехите загъмжа от лястовици, по селата зачуруликаха птици, по горите и езерата се понесоха крясъци, а вечер навсякъде се чуваше квакане и крякане на жаби, които се къпеха с наслада във водата.
	После настъпиха големи дъждове, които бяха сякаш загрети, и валяха денем, валяха нощем, валяха непрекъснато.
	Полята се превърнаха в езера, реките придойдоха, бродовете станаха непроходими, настъпи „лепкавостта и невъзможността на калните пътища“.
	Всред тия води, калища и бездни шведските войски продължаваха да се влачат към юг.
	Но колко малко приличаше тая тълпа, която отиваше сякаш на смърт, на оная великолепна армия, която на времето си беше навлязла във Велкополска под командването на Витенберг! Гладът беше сложил сини печати върху лицата на старите бойци; и те вървяха подобни повече на сенки, отколкото на хора, всред тревога, усилия, безсъние, като знаеха, че на края на тоя път ги чака не храна, а глад, не сън, а битка, а ако ги чака почивка, тя ще е навярно почивката на смъртта.
	Облечените с желязо скелети на конници яздеха на конски скелети. Пехотинците едва влачеха крака, едва можеха да държат пиките и мускетите в разтрепераните си ръце. Ден след ден минаваше, а те непрекъснато вървяха напред. Коли се трошеха, оръдията затъваха в блатата; вървяха толкова бавно, че понякога за цял ден едва можеха да изминат една миля. Болести връхлетяха върху войниците като гарвани на труп; едни тракаха със зъби от треска, други лягаха на земята просто от слабост и предпочитаха да умрат, отколкото да вървят по-нататък.
	Но шведският Александър продължаваше да преследва полския Дарий.
	А в същото време самият той беше преследван. Както след болен бивол вървят нощем чакали и само чакат да рухне на земята, а той знае, че ще падне, и чува вече воя на гладната глутница — така подир шведите вървяха шляхтишки и селски чети, които се приближаваха все повече, нападаха и ръфаха все по-дръзко.
	Най-сетне пристигна и най-страшният от всички, Чарнецки, и тръгна зад самата шведска армия. Колкото пъти се обърнеха зад себе си, задните шведски стражи винаги виждаха конници, било далече, на края на кръгозора, било на неколкостотин крачки, било на два изстрела с мускет, било — когато той атакуваше — над самите си вратове.
	Неприятелят искаше битка. Шведите отчаяно молеха за сражение Бога на небесните пълчища, но Чарнецки не приемаше битка: чакаше удобно време — засега предпочиташе да ръфа или да пуща от ръката си отделни групи като соколи върху водни птици.
	И така вървяха едни подир други. Имаше обаче моменти, когато киевският кастелан изпреварваше шведите, излизаше напред, пресичаше им пътя и симулираше, че застава за генерална битка. Тогава тръбите засвириха радостно от единия край на шведската войска до другия и — о чудо! — нови сили, нов дух сякаш внезапно съживяваше отрудените редове на скандинавците. Болни, целите мокри, безсилни, подобни на сиромах Лазар, те изведнъж се изправяха за битка с пламнало лице, с огън в очите. Пиките и мускетите се движеха с такава точност, сякаш ги държаха железни ръце, войнствените викове се носеха толкова гръмко, като че ли излизаха от най-здрави гърди — и вървяха напред, за да ударят гърди срещу гърди.
	И пан Чарнецки удряше един-два пъти, но загърмяха ли оръдията, отдръпваше войската си встрани и оставяше в печалба на шведите само напразен труд, само по-голямо разочарование и умърлушеност.
	Където обаче оръдията не можеха да достигнат, а пиката и сабята трябваше да решават на открито поле, там той връхлиташе като светкавица, защото знаеше, че при ръкопашен бой шведската конница не ще издържи дори срещу доброволци.
	И Витенберг отново започна да моли краля да се връща назад, да не погубва себе си и войската, но в отговор Карл стисваше уста, сипеше огън от очите и сочеше с ръка на юг, където се надяваше да намери в украинските земи Ян Казимеж, открито за победи поле, почивка, храна, фураж за конете и богата плячка.
	Не щеш ли, отгоре на всички беди ония полски полкове, които му бяха служили досега и сега единствено можеха горе-долу да се противопоставят на действията на Чарнецки, започнаха да напускат шведите. Пръв го напусна пан Зброжек, който беше стоял досега при Карл не за облаги, а поради сляпата си привързаност към хоронгвата и войнишката си вярност. Напусна го, като разби драгунския полк на Мюлер, съсече половината му хора и си отиде. След него напусна пан Калински, като прегази шведската пехота. Сапеха ставаше всеки ден по-мрачен, преживяваше нещо в душата си, нещо кроеше. Досега той не си бе отишъл, но всеки ден от хоронгвата му бягаха хора.
	И така Карл Густав вървеше по пътя за Нарол, Чешанов и Олешице, за да стигне при Сан. Поддържаше го надеждата, че Ян Казимеж ще му препречи пътя и ще води бой. Една победа още можеше да подобри положението на шведите и да доведе до промяна на щастието. Пръснаха се слухове, че Ян Казимеж тръгнал от Лвов с редовна войска и татари. Но сметките на Карл излязоха погрешни, защото Ян Казимеж предпочиташе да чака съсредоточаването на войските и пристигането на литовците, командвани от Сапеха. Протакането беше най-добрият му съюзник, тъй като неговите сили растяха с всеки изминат ден, а Карл от ден на ден ставаше все по-слаб.
	— Не е войска това, което иде, нито армия, а погребално шествие! — казваха старите бойци около Казимеж.
	Това мнение се споделяше и от много шведски офицери. Сам кралят още повтаряше, че отива към Лвов, но мамеше и себе си, и своите. Не му беше до отиване в Лвов, а да мисли за собственото си спасение. Пък и не беше сигурно дали ще намери Ян Казимеж в Лвов, а във всеки случай той можеше да се оттегли чак някъде в Подолието и да отведе неприятеля подир себе си в далечните степи, където за шведите оставаше да загинат без никаква възможност за спасение.
	Дъглас се запъти за Пшемисъл да опита дали не биха могли да заемат поне тая крепост, но се върна не само с празни ръце, но и доста разбит. Катастрофата се приближаваше бавно, но неумолимо. Всички вести, които идваха в шведския стан, бяха само нейни предвестници. А всеки ден пристигаха нови, все по-застрашителни.
	— Сапеха иде, вече е в Томашов! — казваха един ден.
	— Пан Любомирски се спуща от Подгорието с войска и планинци! — казваха на другия ден.
	А после отново:
	— Кралят води редовни войски и сто хиляди души орда! Съединил се със Сапеха!
	Между тия „авизи* за нещастия и смърт“ имаше някои неверни и преувеличени, но всички сееха ужас. Духът на армията падна. По-рано, колчем Карл се явяваше пред полковете, те го посрещаха с възгласи, в които звучеше надежда за победа — сега полковете стояха пред него глухи и неми. А пък край огнищата гладният и капнал до смърт войник шепнеше повече за Чарнецки, отколкото за собствения си крал. Навсякъде виждаха Чарнецки. И чудно нещо! Когато в продължение на няколко дни не загинеше никакъв разезд, когато през няколко нощи нямаше никакви тревоги, никакви възгласи: „Аллах!“ и „Бий, убий!“ — безпокойството ставаше още по-голямо.
	[* Съобщения (фр.). — Бел.прев.]
	— Чарнецки нещо замълча. Бог знае какво готви! — повтаряха войниците.
	Карл се спря за няколко дни в Ярослав, като обмисляше какво да предприеме по-нататък. През това време товареха на лодки болни войници, каквито имаше много в стана, и ги изпращаха по реката в Сандомеж, най-близкия укрепен град, който още се намираше в шведски ръце. След свършването на тая работа, когато именно пристигнаха вести, че Ян Казимеж тръгнал от Лвов, шведският крал реши да провери къде всъщност се намира Ян Казимеж.
	За тая цел полковник Канеберг с хиляда души конница премина Сан и тръгна на изток.
	— Може би сега държите в ръцете си съдбата на войната и на всички нас — каза му кралят на заминаване.
	И наистина от тоя разезд зависеше много, защото в най-лошия случай Канеберг трябваше да снабди стана с хранителни припаси, а ако узнае със сигурност къде се намира Ян Казимеж, шведският крал щеше веднага да тръгне с цялата си сила срещу „полския Дарий“, да разбие неговата войска — а стане ли това, да улови и самия него.
	Ето защо на Канеберг дадоха най-отбрани войници и най-добри коне. Направиха избора особено грижливо, понеже полковникът не можеше да взема със себе си нито пехота, нито оръдия, та трябваше да разполага с такива хора, които биха могли в открит бой със сабя в ръка да се противопоставят на полската конница.
	Разездът излезе на 20 март. Когато минаваха моста, множество офицери и войници ги изпращаха при началото му с възгласа: „Бог да ви води! Бог да даде победа! Да даде Бог щастливо завръщане!“ А те вървяха в дълга върволица, тъй като бяха хиляда, а се движеха по двама по току-що направения мост, единият свод на който още не беше довършен и бе набързо покрит за тях с дъски, за да могат само да минат.
	В лицата им светеше надежда, защото като по изключение бяха сити. На другите отнеха, а тях нахраниха и им наляха водка в манерките. Затова те подвикваха весело, когато минаваха, и казваха на струпалите се при началото на моста войници:
	— Самият Чарнецки ще ви докараме на въже!
	Глупци! Те не знаеха, че отиват, както волове отиват в кланица.
	Всичко се нареждаше за тяхната гибел. Едва бяха преминали, и шведските сапьори разтуриха след тях временния мост, за да сложат по-здрави греди, по които да могат да минат и оръдията. А те завиха към Велке очи, като пееха тихо, а шлемовете им лъснаха още един-два пъти на слънцето при завоите, после започнаха да потъват в гъстата гора.
	Изминаха половин миля — нищо! Наоколо тишина, горските дебри изглеждаха съвсем пусти. Тогава те се спряха, за да починат конете им, а после продължиха бавно напред. Накрай достигнаха Велке очи, където не намериха жива душа.
	Тая пустота учуди Канеберг.
	— Изглежда, че тук са ни очаквали — каза той на майор Свено, — но Чарнецки трябва да е някъде другаде, щом не ни е устроил засада.
	— Не ще ли заповядате връщане назад, ваше достойнство? — попита Свено.
	— Ще вървим напред, дори до самия Лвов, който не е особено далеко. Трябва да хванем пленник и да занесем на краля сигурно сведение за Ян Казимеж.
	— Ами ако налетим на много по-големи сили?
	— Дори да срещнем няколко хиляди души от тая паплач, която те наричат всеобщо опълчение, пак няма да се дадем да ни разбият такива войници.
	— Но можем да попаднем и на редовна войска. Ние нямаме оръдия, а срещу тях оръдията са всичко.
	— Тогава ще се оттеглим навреме и ще донесем на краля за неприятеля. А тия, които биха искали да ни пресекат връщането назад, ще разбием.
	— Страхувам се от нощта! — отговори Свено.
	— Ще вземем всички предпазни мерки. Храна за хората и конете имаме за два дни, та няма нужда да бързаме.
	И когато отново потънаха в гората отвъд Велке очи, те пътуваха много по-предпазливо. Петдесет конници отидоха напред. Те се движеха с готови мускети в ръка, опрели прикладите на бедрата си, и се оглеждаха внимателно на всички страни. Проучваха гъсталаците, храстите, често пъти спираха и се ослушваха, понякога се отбиваха настрани от пътя, за да проверят съседните горски недра, но нямаше никого нито на пътя, нито отстрани.
	Едва след цял час, като минаха един остър завой, двама райтари, които яздеха начело, съзряха на четиристотин крачки пред себе си конник.
	Денят беше хубав и слънцето светеше ярко, та конникът се виждаше като на длан. Самият той беше дребен на ръст войник, облечен много хубаво и като чужденец. А изглеждаше толкова малък, защото яздеше едър жълт татарски кон, очевидно от много благородна кръв.
	Конникът пътуваше бавно, сякаш не виждаше, че след него иде войска. Пролетните порои бяха направили дълбоки ровове по пътя, в които шумеше мътна вода. Пред рововете конникът дърпаше юздите на жребеца, а той ги прескачаше с пъргавината на елен и отново тръгваше в тръс, като подхвърляше глава и от време на време пръхтеше бодро.
	Двамата райтари спряха конете си и започнаха да се оглеждат за вахмистъра. Той долетя в същия миг, погледа и каза:
	— Това ще е някой хрът от полската кучкарница.
	— Ще му викна! — каза райтарът.
	— Няма да викнеш. Може да са повече. Тръгвай за полковника!
	В това време пристигнаха и другите от предната стража и всички спряха; малкият рицар също спря коня си и го обърна към шведите, сякаш искаше да им прегради пътя.
	Някое време те гледаха към него, а той към тях.
	— Има и друг! Втори! Трети! Четвърти! Цяла група! — взеха да викат внезапно в шведските редове.
	И наистина от двете страни на пътя почнаха да се изсипват конници, отначало единични, а после по двама, по трима. Всички заставаха около оня, който се беше появил най-напред.
	Но пристигна и втората шведска стража начело със Свено, а после целият отряд с Канеберг. Канеберг и Свено веднага излязоха напред.
	— Аз познавам тия хора! — извика Свено веднага щом ги видя. — Тая хоронгва първа удари срещу граф Валдемар при Голомб, това са хора на Чарнецки. Той самият трябва да е тук!
	Тия думи направиха силно впечатление, в редовете настана дълбока тишина, само конете подрънкваха с мундщуците.
	— Тук надушвам някаква засада — продължи Свено. — Те са твърде малко, за да ни се противопоставят, но в гората трябва да са скрити и други.
	Сега той се обърна към Канеберг.
	— Ваше достойнство, да се връщаме!
	— Много добре съветваш, ваша милост — отвърна полковникът и смръщи вежди. — Нима си струваше да тръгваме, щом трябва да се връщаме при вида на няколко десетки дрипльовци! А защо не се върнахме, като видяхме един?… Напред!
	В същия миг шведската редица тръгна с най-голяма точност, последвана от втора, трета, четвърта. Пространството между двете части започна да намалява.
	— Tui!* — изкомандва Канеберг.
	[* Възглас, който означава Вече! Сега! (швед.). — Бел.прев.]
	Шведските мускети се раздвижиха като един и протегнаха железни шии към полските конници.
	Но преди мускетите да загърмят, полските ездачи обърнаха конете си и започнаха да офейкват в безредна група.
	— Напред! — викна Канеберг.
	Отрядът веднага полетя в галоп, та чак земята затрепера под тежките копита на райтарските коне.
	Гората се изпълни с виковете на преследвачите и на преследваните. След четвърт час гонитба — било защото шведските коне бяха по-добри, или понеже полските бяха изморени от някакво пътуване — пространството, което делеше двете войски, започна да намалява.
	Но в същото време стана нещо странно. Безредната отначало полска група през време на бягството не само че не се разпръскваше повече, а, напротив, бягаше при все по-добър ред, все по-стройно, сякаш самата бързина на конете изравняваше конниците в редици.
	Свено забеляза това, препусна коня си, настигна Канеберг и започна да вика:
	— Ваше достойнство, това не е обикновена чета, това е редовна войска, която нарочно бяга и ни води в засада.
	— Дяволи ли ще бъдат в тая засада или хора? — отговори Канеберг.
	Пътят вървеше малко нагоре и ставаше все по-широк, гората редееше и на края й се виждаше вече голо поле или по-скоро огромна поляна, обградена от всички страни с гъста и сива гора.
	Полската хоронгва на свой ред ускори бягането си и пролича, че преди това нарочно се е движела без устрем, защото сега за кратко време се отдалечи толкова много, та шведският командир разбра, че няма да я настигне никога.
	Затова, като стигна до средата на поляната и забеляза, че неприятелят е вече почти на другия й край, започна да възпира хората си и да намалява бързината.
	Но — о, чудо! — полският отряд, вместо да потъне в отсрещната гора, направи на самия край грамаден полукръг, втурна се в галоп срещу шведите и веднага се строи в такъв великолепен боен ред, че предизвика възхищение у самия неприятел.
	— Така е! — извика Канеберг. — Това са редовни войници! Завиха като на учебен плац. Какво искат?… Триста дяволи да ги вземат!
	— Идат срещу нас! — викна Свено.
	И наистина хоронгвата тръгна напред в тръс. Малкият рицар на жълтия кон викаше нещо на своите, излизаше напред и отново спираше коня си, като даваше знаци със сабята си; явно, че той беше командирът.
	— Те наистина атакуват! — каза Канеберг слисан.
	А конете им вече бяха полетели с най-голяма бързина и свили уши, така се бяха изпънали, че почти докосваха земята с коремите си. Конниците се бяха навели върху вратовете им и скрили зад гривите. Шведите от първата редица забелязаха само стотици разтворени конски ноздри и пламнали очи. И вихър не лети така, както се носеше тая хоронгва.
	— Бог е с нас! Швеция! Огън! — изкомандва Канеберг, като вдигна шпагата си нагоре.
	Изтрещяха всички мускети, но в същия момент полската хоронгва се втурна в дима с такава сила, че отхвърли наляво и надясно първите шведски редици и се вби в гъстата навалица от хора и коне, както се вбива клин в разцепено дърво. Настана страхотен кипеж, броня се удряше о броня, сабя о сабя, а дрънкането, конското цвилене, стоновете на умиращите мъже огласиха всичко наоколо, така че цялата гора започна да отговаря на битката, както стръмните планински скали отговарят на гръмотевиците.
	В първия момент шведите се смутиха, особено защото голям брой от тях паднаха от началния удар, но веднага се опомниха и се нахвърлиха мощно върху неприятеля. Крилата им се сляха, а понеже полската хоронгва и без това напираше напред, тъй като искаше да „прониже“ противника си, веднага беше обградена. Центърът на шведите се огъваше пред нея, но страните им напираха все по-силно, без обаче да могат да я разкъсат, защото тя се защитаваше ожесточено и с цялата оная несравнима опитност, която правеше полската конница толкова страшна при ръкопашен бой. И така сабите работеха срещу рапирите, трупове падаха гъсто един до друг, но победата вече клонеше на шведска страна, когато внезапно изпод тъмната стена на гората се изниза втора хоронгва и веднага се понесе с вик.
	Цялото дясно шведско крило веднага се обърна под командването на Свено срещу новия неприятел, в чието лице опитните шведски войници познаха, че имат пред себе си хусари.
	Водеше ги мъж, яхнал на буен бял кон с черни петна, облечен с плъстена дреха и рисов калпак с перо от чапла. Той се виждаше отлично, защото яздеше отстрани, на двайсетина крачки от войниците.
	— Чарнецки! Чарнецки! — разнесоха се викове в шведските редици.
	Свено погледна отчаяно към небето, после стисна коня си с колене и полетя в кариер.
	А пан Чарнецки докара хусарите на двайсетина крачки и когато те вече летяха с най-голяма бързина, той самият се обърна назад.
	Тогава от гората излезе трета хоронгва, той веднага полетя към нея и я докара до мястото на боя; тръгна четвърта, докара и нея; с жезъла си показваше на всяка къде трябва да удари и човек би казал, че това е селски стопанин, който води жетвари и разпределя работата между тях.
	Най-сетне, когато от гората излезе и петата, той застана начело на нея и тръгна към полесражението.
	Но хусарите вече бяха отхвърлили дясното крило назад и след малко го разкъсаха съвсем, а трите следващи хоронгви обградиха неприятеля по татарски начин, нададоха викове и започнаха да секат смутените шведи със саби, да ги мушкат с копия, да ги разбиват, тъпчат, а накрай да ги гонят всред крясъци и клане.
	Канеберг разбра, че е попаднал в засада и че е докарал под нож своя отряд; той вече не мислеше за победа, но желаеше поне да спаси колкото може повече хора, затова заповяда да затръбят за отстъпление. Тогава шведите полетяха с пълна бързина към същия път, по който бяха дошли от Велке очи, а хората на Чарнецки се носеха подир тях така, че дъхът на полските коне сгряваше шведските плещи.
	При тия условия и при паниката, която бе обзела райтарите, отстъплението не можеше да става при спазване на някакъв ред, по-добрите коне избързваха — и скоро прекрасният отряд на Канеберг се превърна в навалица, която бягаше разбъркано и гинеше почти без съпротива.
	Колкото преследването продължаваше повече, толкова то ставаше по-безредно, защото и поляците не гонеха в строй, а всеки пускаше коня си колкото му сили държат, настигаше, когото искаше, и биеше, когото искаше.
	Така се смесиха едни с други. Някои полски войници изпревариха последните шведски редове и се случваше, че когато полски конник се изправяше на стремената, за да нанесе по-силен удар върху бягащия пред него райтар, сам загиваше, мушнат с рапира отзад. Пътят до Велке очи се покри с шведски трупове, но не тук беше краят на преследването. И едните, и другите се втурнаха със същата бързина в близката гора, там обаче уморените от по-рано шведски коне започнаха да спират и сечта стана още по-кървава.
	Някои райтари скачаха от конете и побягваха в гората, но това направиха едва двайсетина души, защото шведите от опит знаеха, че в горите се спотайват селяни, та предпочитаха да загинат от сабите, отколкото всред страшните мъки, на които ги подлагаше разяреното население.
	Други молеха за пощада, но обикновено напразно, понеже всеки гледаше да съсече неприятеля и да гони по-нататък, а не да го вземе в плен, да го пази и да се откаже от понататъшна гонитба.
	Затова сечеха безмилостно, за да не се върне никой с вест за поражението. Пан Володиовски гонеше; напред с лауданската хоронгва. Той именно беше оня конник, който се показа пръв на шведите за примамка, той пръв бе ударил, а сега, яхнал коня, като бърз вихър вилнееше с цялата си душа от желание да се насити на кръв и да отмъсти за поражението при Голомб. Той току догонваше някой райтар и щом го стигнеше, гасеше живота му така бързо, както се гаси свещ; а понякога летеше зад двама, трима или четирима, но за кратко време, тъй като след малко вече пред него бягаха само коне без ездачи. Напразно не един швед хващаше собствената си рапира за острието и като я обърнеше с дръжката към рицаря в знак, че се предава, с глас и очи просеше пощада; пан Володиовски дори не се спираше при него, само мушваше върха на сабята си там, където шията стига до гърдите, нанасяше лек, незабележим удар, а шведът разперваше ръце, изричаше една-две думи с побледняла уста и потъваше в мрака на смъртта.
	А пан Володиовски, без да се оглежда повече, летеше по-нататък и събаряше нови жертви на земята.
	Храбрият Свено забеляза страшния жътвар, свика двайсетина най-храбри райтари и реши да пожертва собствения си живот, за да спре поне за малко преследването и да спаси другите. Тогава те обърнаха конете, насочиха рапири и чакаха с острията преследвачите си. Като видя това, пан Володиовски не се поколеба нито за миг, пришпори коня и се втурна в средата на шведите.
	И преди още някой да успее да мигне с око, два шлема вече паднаха под коня. Сега повече от десет рапири се насочиха към гърдите на Володиовски, но в тоя миг след него се втурнаха двамата Скшетуски, Юзва Бутрим Безноги, пан Заглоба и Рох Ковалски, за когото Заглоба казваше, че дори когато отива в атака, очите му са затворени и дреме, а се буди едва когато се сблъска гърди срещу гърди с неприятеля.
	Пан Володиовски се сви толкова бързо под седлото, че рапирите пронизаха празно пространство. Той беше научил тая хватка от бялогродските татари, но понеже беше дребен и едновременно свръхчовешки сръчен, бе я довел до такова съвършенство, че когато пожелаеше, изчезваше от очите или зад врата, или под конския корем. Така изчезна и сега и преди смаяните райтари да успеят да разберат какво е станало с него, той отново се показа на седлото, страшен като дива котка, когато скочи от високите клони между уплашени хрътки.
	В това време и другарите му помогнаха да сее смърт и смут. Един от райтарите допря пистолета си до самите гърди на пан Заглоба, но Рох Ковалски, който беше от дясната му страна, та не можеше да го съсече със сабя, сви пестник и го тресна по главата, а райтарът се срина в миг под коня, сякаш го беше треснал гръм. Пан Заглоба издаде радостен възглас и удари в сляпото око самия Свено, който отпусна ръце и опря чело на конския врат. Щом видяха това, другите райтари се пръснаха. Володиовски, Юзва Безноги и двамата Скешутски се спуснаха подире им и ги съсякоха, преди да направят дори сто крачки.
	Преследването продължи и по-нататък. Шведските коне се задъхваха все повече и падаха все по-често. Накрай от хилядата най-великолепни райтари, които бяха тръгнали под командването на Канеберг, останаха едва около сто и петдесет конници, другите лежаха като дълга ивица по горския път. Но и тая последна група намаляваше всеки момент, защото полските ръце не преставаха да работят над нея.
	Най-сетне изскочиха от гората. Кулите на Ярослав се очертаха ясно в лазура. Ето, ето, надеждата нахлу в сърцата на обърналите гръб, защото те знаеха, че в Ярослав се намира самият крал и цялата шведска сила и тя всеки момент може да им дойде на помощ.
	Забравили бяха, че веднага след тяхното преминаване беше махната платформата върху последния свод на моста, за да подложат по-силен гредоред за оръдията.
	А пан Чарнецки — дали защото знаеше това от своите шпиони или защото нарочно искаше да се покаже пред шведския крал и пред очите му да избие тия жалки остатъци — не само че не спря преследването, но сам изскочи напред с хоронгвата на Шемберк, сам сечеше, сам със собствената си ръка мушеше, литнал подир купчината шведи така, че сякаш искаше с тоя устрем да удари върху Ярослав.
	Най-сетне стигнаха на двеста-триста крачки от моста. Виковете от полето долетяха до шведския стан. Множество войници и офицери изтичаха от града, за да видят какво става зад реката. Щом погледнаха — съзряха и познаха райтарите, които бяха излезли сутринта от стана.
	— Отрядът на Канеберг! Отрядът на Канеберг! — завикаха хиляди гласове.
	— Избити почти всички! Едва стотина души бягат!
	В тоя миг долетя в галоп самият крал, а заедно с него Витенберг, Форгел, Мюлер и другите генерали. Кралят побледня.
	— Канеберг! — каза той.
	— В името на Христа и неговите рани! Мостът не е довършен! — възкликна Витенберг. — Ще ги избият до крак!
	Кралят погледна реката, придошла от пролетните води; тя шумеше с жълтите си вълни, за изпращане на помощ през нея не можеше и да се мисли.
	Противниците се приближаваха все повече.
	Внезапно отново започнаха да викат:
	— Кралските коли и гвардията идат! Ще загинат и те! Така се беше случило, та част от личните вещи на краля заедно със сто души от пехотната гвардия се появиха в тоя миг по друг път от съседните гори. Като забелязаха какво става, хората от ескорта се устремиха с всички сили към града, убедени, че мостът е готов.
	Но ги забелязаха от полесражението и веднага около триста конници се понесоха към тях с пълна бързина, а начело на всички летеше със сабя над глава и с огън в зениците арендаторът от Вонсош, пан Женджан. Досега той не беше дал големи доказателства за храброст, но като зърна колите, в които можеше да се намира богата плячка, такава смелост се надигна в сърцето му, че той изскочи на няколко десетки крачки пред другите. Щом видяха, че няма да могат да избягат, пехотинците пред колите образуваха каре и сто мускета се насочиха едновременно към гърдите на Женджан. Гръм разтърси въздуха, лента дим премина покрай стените на карето, но преди пушекът да се разпръсне, пан арендаторът беше вече пред стената от хора и така пришпори коня, че предните му копита се надвесиха за миг над главите на райтарите и той скочи като гръм в средата.
	Лавина от конници връхлетя подир него.
	И както вълци събарят кон, но той е още жив и легнал на гръб, се защитава отчаяно с копита, а те го покриват целия и ръфат от него живи късове месо — така разбърканата маса от коне и ездачи съвсем покри тия коли и пехотинци. Само страшни викове се носеха от тоя кипеж и долитаха до ушите на шведите, застанали на другия бряг.
	А в това време още по-близо до брега доубиваха останалите райтари на Канеберг. Цялата шведска армия излезе като един човек на високия бряг на Сан. Пехота, конница, артилерия се смесиха едни с други — и всички гледаха като в някогашен римски цирк зрелището, само че гледаха със стиснати устни, с отчаяние в гърдите, с ужас, с чувство за безсилие. Понякога от гърдите на тия неволни зрители се изтръгваше страхотен вик. Понякога се надигаше всеобщ плач или наставаше тишина и се чуваше само пъхтенето на разярените войници. Защото тия хиляда души, които беше извел Канеберг, бяха челният отряд и гордостта на цялата шведска армия; това бяха само ветерани, покрити със слава в Бог знае колко земи и в Бог знае колко битки! А ето че сега бягаха като объркано стадо овце по обширната отсрещна лъка и гинеха като овце под ножа на касапин. Това не беше вече битка, а лов. Страшните полски конници се въртяха като виелица по бойното поле, викаха на разни гласове и гонеха райтарите. Понякога подир един се насочеха неколцина, дори и повече, понякога сам подир сам. Понякога настиганият швед се навеждаше върху седлото, за да улесни удара на неприятеля, понякога приемаше боя, но най-често загиваше, тъй като шведските войници не можеха да се мерят при бой с хладно оръжие с обучената по всякаква фехтовка полска шляхта.
	Но най-страшно между поляците връхлиташе малкият рицар, яхнал жълт и пъргав като сокол кон. Най-сетне го забеляза цялата войска, защото, когото той подгонеше, който се срещнеше с него, загиваше неизвестно как и кога — така малки, така незабележими бяха движенията на меча, с който събаряше на земята най-тежките райтари. Накрай рицарят съгледа самия Канеберг, преследван от петнайсетина конници, тогава той им викна, спря ги и сам се хвърли срещу него.
	Шведите от другия бряг затаиха дъх. Самият крал се приближи до брега и гледаше с разтуптяно сърце, разкъсван едновременно от тревога и надежда, защото Канеберг, като голям благородник и от кралска кръв, беше още от детски години обучен на всякакъв вид фехтовка от италиански майстори и нямаше равен на себе си в шведската армия при бой с хладно оръжие. Затова всички очи сега бяха впити в него, отворените уста едва смееха да дишат, а той видя, че груповото преследване спря, и в желанието да спасява славата си в кралските очи след гибелта на войската каза на мрачната си душа:
	„Горко ми, ако, след като погубих войската, сега не очистя своя позор със собствената си кръв или ако не откупя живота си с победа над тоя страшен мъж. Иначе дори и ръката на Бога да ме пренесе на отвъдния бряг, не бих посмял да погледна никой швед в очите!“
	При тия думи той обърна коня и се втурна към жълтия рицар.
	А понеже сега конниците, които му препречваха пътя към реката, се бяха отдръпнали, Канеберг се надяваше, че щом победи противника си, ще стигне до брега и ще скочи във водата, па после — каквото става, да става; ако не успее да преплува придошлите води, най-малко течението ще го отнесе далече заедно с коня, а там вече братята му ще измислят някакво спасение.
	И той скочи като мълния към малкия рицар, а малкият рицар към него. Шведът искаше в движение да забие рапирата си чак до дръжката под мишницата на противника, но веднага разбра, че колкото и сам той да беше майстор, е попаднал на също такъв майстор, защото шпагата му само се плъзна покрай острието на полската сабя, само се олюля някак странно в ръката му, като че ли рамото му внезапно изтръпна, и едва успя да се запази от удара, който рицарят му нанесе след това; за щастие в тоя миг конете им ги отнесоха на две противоположни страни.
	Тогава двамата направиха кръг и завиха едновременно, но сега вече яздеха по-бавно един срещу друг и желаеха да имат повече време при срещата, че поне няколко пъти да кръстосат желязото. Сега Канеберг се сви, та заприлича на птица, на която само мощната човка стърчи от настръхналите пера. Той знаеше едно сигурно мушкане, което бе научил от един флорентинец, страшно мушкане, защото беше измамливо и почти непреодолимо, а се състоеше в това, че насоченото уж към гърдите острие минаваше отстрани на изпречената за прикритие сабя, пронизваше гърлото и излизаше чак отзад на врата. Това мушване реши да приложи сега.
	И сигурен в своето, той се приближаваше, като все повече спираше коня, а пан Володиовски (защото малкият рицар беше той) идваше към него на дребни скокове. За момент той помисли да изчезне внезапно под коня по бялогродски, но понеже му предстоеше да се срещне само с един мъж, и то пред очите на двете войски, макар да разбра, че го заплашва някакъв неочакван удар, срам го беше да се отбранява по татарски, а не по рицарски.
	„Ти искаш да ме пронижеш с острието като чапла сокол — помисли си той, — но аз ще ти приложа оная мелничка, която измислих още в Лубни.“
	И тая мисъл му се стори засега най-добра, затова се изправи на седлото, вдигна сабичката си и я пусна в движение като перки на вятърна мелница, но толкова бързо, че въздухът засъска пронизително.
	А понеже залезът на слънцето играеше по сабята, обкръжи го нещо като светъл, трепетен щит, а той бодна коня си с шпори и връхлетя върху Канеберг.
	Канеберг се сви още повече и почти се долепи до коня, мигновено кръстоса рапирата със сабята, внезапно подаде глава като змия и мушна с все сила.
	Но в тоя миг страхотната мелничка зашумя, рапирата се дръпна в ръката на шведа, острието удари в празно пространство, а извитият край на сабята на малкия рицар падна със светкавична бързина върху лицето на Канеберг, пресече му част от носа, устата, брадата, падна върху ключицата, строши я и се спря едва върху преметнатия през рамото портупей.
	Рапирата се изплъзна от ръцете на нещастника и нощ обгърна главата му, но преди той да падне от коня, пан Володиовски пусна сабята на ремъка и го хвана за раменете.
	Шведите от другия бряг нададоха общ крясък, а пан Заглоба долетя при малкия рицар и каза:
	— Пан Михале, аз знаех, че ще стане така, но бях готов да отмъстя за тебе!
	— Той беше майстор — отговори Володиовски. — Хвани, ваша милост, коня за юздата, защото е много добър!
	— Ха! Ако не беше реката, човек би скочил да повърлува при ония! Пръв бих…
	По-нататъшните думи на пан Заглоба прекъсна фученето на куршуми и той, без да довърши мисълта си, викна веднага:
	— Да бягаме, пан Михале, току-виж, че тия предатели ни застрелят!
	— Куршумите им вече нямат сила — отговори Володиовски — много е далеко.
	В това време ги обградиха други полски конници, които поздравяваха Володиовски и го гледаха с възхищение, а той само мърдаше мустачки, понеже също беше доволен от себе си.
	А на другия бряг, между шведите, кипеше като в кошер. Артилеристите гласяха бързо оръдията, затова в по-близките полски редове затръбиха за оттегляне. При техния сигнал всеки се втурна към хоронгвата си и след миг всички бяха строени. Оттеглиха се при гората и отново се спряха, сякаш оставяха място за неприятеля и го канеха отсам реката. Най-сетне пред масата от хора и коне излезе на бял кон с черни петна мъж с плъстена дреха и шапка с перо от чапла, с позлатен жезъл в ръка.
	Той се виждаше много ясно, защото го осветяваха червените лъчи на залеза, а и минаваше пред полковете, сякаш им правеше преглед. Всички шведи го познаха веднага и започнаха да викат:
	— Чарнецки! Чарнецки!
	А той приказваше нещо с полковниците. Видяха го как се спря по-дълго при рицаря, който съсече Канеберг, как сложи ръка върху рамото му, а после вдигна жезъла и хоронгвите започнаха бавно, една след друга да завиват към гората.
	В тоя момент залезе и слънцето. Камбаните на черквите в Ярослав се обадиха, та всички полкове запяха на заминаване в един глас: „Ангел господен благовести на пресветата Дева Мария“ и с тая песен изчезнаха от очите на шведите.


	Двайсет и осма глава

	Тоя ден шведите си легнаха да спят, без да сложат нещо в уста и без надежда, че ще имат с какво да се подкрепят на другия ден. Затова не можаха да спят, измъчвани от глада. Преди да пропеят втори петли, изтощените войници започнаха да се измъкват от стана един по един или на групи, за да вършат грабежи по селата около Ярослав. Те отиваха като нощни разбойници към Радимно, Канчуга, Тичин, където можеха и очакваха, че ще намерят нещо за ядене. Смелост им придаваше това, че Чарнецки се намираше отвъд реката, но дори да беше вече успял да се прехвърли, те предпочитаха смъртта пред глада. Изглежда, че дисциплината в стана беше вече много отслабнала, защото около хиляда и петстотин души се измъкнаха по тоя начин въпреки най-строгите заповеди на краля.
	И те започнаха да върлуват из околността, да палят, да грабят, да колят, но почти никой от тях не щеше да се върне в стана. Чарнецки наистина беше от другата страна на Сан, но и отсам се въртяха разни шляхтишки и селски чети; а най-могъщата, тая на пан Стшалковски, съставена от войнствена планинска шляхта, като за зла врага точно тая нощ пристигна в Прухник. Щом видя пожарното сияние и чу гърмежите, пан Стшалковски полетя бързо направо към мястото, откъдето се чуваше врява, и нападна заетите с грабеж. Те се отбраняваха упорито зад оградите, но пан Стшалковски ги разкъса, изсече, никого не остави жив. По другите села други чети направиха същото, а после преследваха побягналите чак до шведския стан, където внесоха тревога и смут, като викаха на татарски, влашки, унгарски и полски, та шведите смятаха, че някакви силни военни подкрепления настъпват срещу тях, а може би ханът с цялата си орда.
	Създаде се бъркотия и — нещо небивало досега — паника, която офицерите успяха да потушат с най-големи усилия. Но кралят, който прекара до сутринта на кон, видя какво става, разбра какво може да излезе от всичко това и още сутринта свика военен съвет.
	Това мрачно съвещание не продължи много, защото нямаше два пътя за избор. Духът на войската беше паднал, войниците нямаха какво да ядат, силата на неприятеля растеше.
	Шведският Александър, който заявяваше пред целия свят, че ще преследва полския Дарий дори до татарските степи, сега трябваше да мисли не за по-нататъшна гонитба, а за собственото си спасение.
	— По Сан можем да се върнем в Сандомеж, а оттам по Висла във Варшава и в Прусия — казваше Витенберг. — По тоя начин ще избегнем загуби.
	Дъглас се хвана за главата:
	— Толкова победи, толкова усилия, превзета такава грамадна страна, а трябва да се връщаме!
	На това Витенберг каза:
	— Имаш ли, ваше достойнство, някакъв друг изход?
	— Нямам! — отговори Дъглас.
	Кралят, който досега не беше казал нищо, стана в знак, че заседанието е свършено, и каза:
	— Заповядвам отстъпление!
	Тоя ден от устата му не се чу нито дума повече.
	В шведския стан забиха барабани и засвириха тръби. Вестта, че е заповядано отстъпление, се разнесе в миг от единия край до другия. Посрещнаха я с възгласи на радост. Та нали замъците и крепостите още бяха в шведски ръце, в тях ги чакаше почивка, храна, безопасност.
	Генералите и войниците се заеха толкова усърдно с подготовката на отстъплението, че това усърдие граничеше с позор, както забеляза Дъглас.
	Самия Дъглас кралят изпрати като предна стража, за да поправя трудните места за преминаване през реките, да прочиства път през горите. Скоро цялата войска тръгна след него, строена като за бой; отпред ги прикриваха оръдията, отзад колите на обоза, отстрани вървеше пехота. Военните съоръжения и шатрите возеха по реката на кораби.
	Всички тия предпазни мерки не бяха излишни, защото едва обозът беше тръгнал и задните шведски стражи видяха полски конници, които вървяха по следите им и оттогава почти никога не ги губеха от очи. Чарнецки събра собствените си хоронгви и всичките чети от околността, изпрати съобщение до краля за нови подкрепления и вървеше по следите на шведите. Първото нощуване в Пшеворск беше едновременно и първата тревога. Полските части настъпиха толкова близко, че срещу тях трябваше да бъдат обърнати няколко хиляди пехотинци заедно с оръдията. За момент самият крал помисли, че Чарнецки наистина настъпва, но той по обичая си само изпращаше отряди след отряди, те се приближаваха, създаваха смут и се оттегляха веднага. До сутринта нощта премина в подобни гонитби, неспокойна, безсънна за шведите.
	И целият поход, всичките следващи нощи и дни щяха да приличат на нея.
	В това време Ян Казимеж отново изпрати на Чарнецки две хоронгви много добре екипирана конница и писмо, че скоро хетманите ще тръгнат с редовната войска, а той самият ще ги последва незабавно с останалата пехота и ордата. Задържали го само преговорите с хана, с Ракочи и с императора. Чарнецки се зарадва безкрайно от тая вест и когато на другия ден сутринта шведите продължиха пътя си в клина между Висла и Сан, той каза на полковник Поляновски:
	— Мрежата е заложена, рибите отиват в нея.
	— А ние ще постъпим като оня рибар — рече Заглоба, — който им свирел на флейта да танцуват, а понеже те не искали да правят това, той ги издърпал на брега; едва тогава те почнали да скачат, но той взел да ги бие с тояга и да казва: „Ах, хубостници такива! Трябваше да танцувате, докато молех.“
	На това пан Чарнецки каза:
	— Те ще танцуват, нека само да пристигне маршал Любомирски с войската си, която брои пет хиляди души.
	— Всеки момент може да го видим — каза пан Володиовски.
	— Днес пристигнаха няколко шляхтичи от предпланините — обади се Заглоба. — Те уверяват, че той иде с големи и бързи преходи, но дали ще поиска да се присъедини към нас, вместо да воюва сам, това е друга работа!
	— Защо? — попита пан Чарнецки и загледа Заглоба изпитателно.
	— Защото е необикновено амбициозен човек и завижда на славата на другите. Аз го познавам от много години и съм му бил доверен човек. Запознах се с него, когато беше още младо господарче, в двореца на краковския пан Станислав. Тогава той учеше фехтовка при разни там французи и италианци и страшно ми се разсърди, когато му казах, че това са балвани и никой от тях не ще удържи срещу мене. Обзаложихме се и аз сам свалих седем души един след друг. После той се учеше от мене не само на фехтовка, но и на военно изкуство. По рождение си беше малко тъп, но каквото знае, добил го е от мене.
	— Такъв майстор ли си, ваша милост? — попита Поляновски.
	— Exemplum: пан Володиовски, вторият ми ученик. Той ми създава истинска радост.
	— Вярно е, че ваша милост съсече Свено!
	— Свено? Ако на някого от ваши милости се случеше това, през цял живот щеше да има какво да разправя, а и съседите си би канил, за да им го повтаря непрекъснато при чаша вино, но аз не мисля за такива работи, защото, ако почна да изброявам, ще мога да постеля с такива свеновци пътя чак до самия Сандомеж. Няма ли да мога? Нека кажат, които ме познават.
	— Вуйчо ще може! — обади се Рох Ковалски.
	Пан Чарнецки не чу по-нататъшния разговор, защото се замисли дълбоко над думите на Заглоба. И той познаваше амбициозността на пан Любомирски, та не се съмняваше, че или ще поиска да му наложи волята си, или ще действа отделно, дори ако това бъде във вреда на Жечпосполита.
	Ето защо суровото му лице помръкна и той почна да си усуква брадата.
	— Охо! — прошепна Заглоба на Ян Скшетуски. — Чарнецки предъвква там нещо горчиво, виж как лицето му заприлича на орлово, скоро ще изкълве някого тук.
	Изведнъж пан Чарнецки се обади:
	— Ще трябва някой от ваши милости да замине при пан Любомирски с писмо от мене.
	— Аз съм му познат и се заемам с тая работа — каза пан Скшетуски.
	— Добре — отвърна вождът. — Колкото по-знаменит, толкова по-хубаво…
	Заглоба се обърна към Володиовски и прошепна отново:
	— И през нос говори вече, това е знак на голяма тревога.
	А пан Чарнецки всъщност имаше сребърно небце, защото преди години куршум му го беше откъснал при Буша. И когато беше развълнуван, сърдит и неспокоен, винаги започваше да говори с остър и бръмчив глас.
	Сега той се обърна неочаквано към Заглоба:
	— А не би ли заминал и ти, ваша милост, с пан Скшетуски?
	— С готовност — отговори Заглоба. — Ако аз не постигна нищо, никой няма да постигне. Освен това ще бъде по-прилично да отидат двама при човек от толкова голям род.
	Чарнецки стисна устни, дръпна брадата си и каза сякаш на себе си:
	— Големи родове… големи родове…
	— Това никой не отрича на пан Любомирски — забеляза Заглоба.
	А Чарнецки смръщи вежди:
	— Само Жечпосполита е голяма, в сравнение с нея няма големи родове, а само малки и да се продънят в земята ония, които забравят това!
	Всички замълчаха, защото каза това много внушително, и едва след някое време Заглоба се обади:
	— В сравнение с цялата Жечпосполита, правилно!
	— И аз също съм израснал не от солни мини, нито от земи, а от това, което ме боли* — обади се Чарнецки, — а ме болеше от казаците, които ми простреляха ето тая уста, а сега ме боли от шведите и или ще премахна тая болка, или сам ще загина в нея — помогни ми, Боже!
	[* Прочута фраза на Стефан Чарнецки със значение, че не е син на богати притежатели на солници или на земи, а че се е издигнал със собствен труд. — Бел.прев.]
	— И ние ще помогнем с нашата кръв! — каза Поляновски. А Чарнецки предъвкваше още известно време някаква горчивина, която се бе насъбрала в сърцето му при мисълта, че амбициозността на маршала може да му попречи за спасяването на отечеството, но накрай се успокои и каза:
	— Значи ще трябва да напиша и писмото. Заповядайте, ваши милости, с мене.
	Ян Скшетуски и Заглоба го последваха, а след половин час яхнаха коне и заминаха по обратен път към Радимно, защото имаше съобщения, че там именно се е спрял маршалът с войската си.
	— Яне — каза Заглоба, като се опипваше по кожената торбичка, в която носеше писмото на пан Чарнецки, — бъди любезен и ми позволи да говоря аз с маршала.
	— А ти, отче, наистина ли си го познавал и си го учил на фехтовка?
	— Ами!… Така си само приказвах, за да не ми се загрее парата в устата и да не ми омекне езикът, което може да се случи лесно от продължително мълчание. Нито съм го познавал, нито съм го учил. Това ли ми е било работата да ставам мечкарин и да уча пан маршала как се върви на задни крака? Но все едно. Аз го опознах целия от онова, което хората разправят за него, и ще съумея да го омеся, както готвачка меси тесто. Едно само те моля: не казвай, че имам писмо от пан Чарнецки и дори не споменавай за него, докато аз не му го предам.
	— Как така? Значи да не си изпълня задачата, с която съм изпратен?! В живота ми не се е случвало това и няма да се случи. Не може да бъде! Дори пан Чарнецки да ми прости, няма да направя това за нищо на света!
	— Тогава ще извадя сабята и ще прережа надкопитните сухожилия на коня ти, за да не ме настигнеш. Нима си видял някога да не е сполучило онова, което съм замислял със собствената си глава? Казвай! Ти самият загуби ли от хитростите на Заглоба? Загубил ли е пан Михал или твоята Еленка? Или всички ние, когато ви измъкнах от ръцете на Радживил? Казвам ти, че от това писмо може да излезе повече зло, отколкото добро, защото кастеланът го писа в такова настроение, да счупи три пера. Най-сетне ще кажеш за него, ако моите замисли не сполучат; честна дума, че сам ще го връча тогава, но не преди това.
	— Стига да мога да го предам, все едно кога.
	— Повече не ми трябва! Хайде сега, че пътят пред нас е страшен!
	Подкараха конете и полетяха в галоп. Ала нямаше нужда да пътуват дълго, защото предните стражи на маршала бяха минали вече не само Радимно, но и Ярослав, а той самият се намираше в Ярослав в бившата квартира на шведския крал.
	Намериха го на обед с по-видните офицери. Но когато съобщиха за себе си, Любомирски заяви, че ще ги приеме веднага, защото знаеше имената им, които бяха прочути по онова време в цяла Жечпосполита.
	Когато влязоха, всички очи се обърнаха към тях; с особено голямо удивление и любопитство гледаха към Скшетуски, а маршалът ги поздрави любезно и попита веднага:
	— Нима пред себе си имам славния рицар, който донесе на краля писмо от обсадения Збараж?
	— Аз се прокраднах тогава — отговори пан Ян.
	— Дай ми, Боже, колкото може повече такива офицери! За нищо друго не завиждам така на пан Чарнецки, защото зная, че и моите малки заслуги не ще изчезнат от човешката памет.
	— А пък аз съм Заглоба! — каза старият рицар и излезе напред.
	Тук той плъзна поглед по събраните; а маршалът, който искаше да спечели всекиго, възкликна веднага:
	— Кой не знае човека, съсякъл Бурлай, вожда barbarorum*, който разбунтува войските на Радживил…
	[* На варварите (лат.). — Бел.прев.]
	— И на пан Сапеха докарах войска, която, да си кажем истината, избра мене за вожд, а не него — добави Заглоба.
	— И ти, ваша милост, когато можеше да имаш толкова висок пост, се съгласи да се откажеш от него и да приемеш служба при пан Чарнецки?
	При тия думи Заглоба хвърли поглед към Скшетуски и отговори:
	— Светлейши пан маршале, както аз, така и цялата страна взема пример от ваше достойнство как човек трябва да се отказва от собствените си амбиции и лични интереси за общественото добро.
	Любомирски почервеня от задоволство, а Заглоба се хвана за кръста и продължи:
	— Пан Чарнецки ни изпрати нарочно, за да се поклоним на ваше достойнство от негово име и от името на цялата войска, а също така да съобщим за голямата победа, която Бог ни даде над Канеберг.
	— Чухме вече за това — отговори доста сухо маршалът, завистта у когото се беше вече раздвижила, — но с готовност ще го чуем още веднъж от очевидец.
	Като чу това, пан Заглоба веднага започна да разказва, само че с някои изменения, защото в неговата уста силите на Канеберг се увеличиха на две хиляди души. Не забрави също така да спомене за Свено, за себе си, как пред очите на краля бяха избити останалите райтари край самата река, как колите и триста гвардейци попаднали в ръцете на щастливите победители — с една дума, в тоя разказ победата прерасна до размерите на непоправимо поражение за шведите.
	Всички слушаха внимателно, слушаше и маршалът, но ставаше все по-мрачен, а лицето му се смразяваше като лед, най-сетне каза:
	— Не отричам, че пан Чарнецки е знаменит воин, но той няма да изяде всички шведи и за другите ще остане поне за една глътка.
	На това Заглоба отговори:
	— Светлейши пане, тая победа не бе спечелена от Чарнецки.
	— А от кого?
	— От Любомирски!
	Настана миг на всеобщо изумление. Маршалът отвори уста, замига с клепачи и гледаше Заглоба с толкова учуден поглед, сякаш искаше да го попита:
	— Да не ти хлопа някоя дъска, ваша милост?
	Но пан Заглоба не се смути, напротив, изду устни с голяма самоувереност (което беше възприел от пан Замойски) и продължи:
	— Чух как сам Чарнецки казваше пред цялата войска: „Не нашите саби бият тук, но (казва) името на Любомирски бие, защото, когато узнаха (казва), че той вече пристига, духът им така се понижи, та във всеки войник виждат войската на маршала и като овце подлагат главата си под ножа.“
	Лицето на пан маршала нямаше да засияе повече, ако върху него бяха паднали изведнъж всичките слънчеви лъчи.
	— Как така? — възкликна той. — Самият Чарнецки ли каза това?
	— Лично той, и много други неща, но не зная дали бих могъл да ги повтарям, защото ги казваше пред свои доверени хора.
	— Говори, ваша милост! Всяка дума на пан Чарнецки заслужава да бъде повторена сто пъти. Той е необикновен човек, отдавна казвам това!
	Заглоба погледна маршала, присви единственото си око и измърмори под мустак:
	— Ти глътна въдицата и ей сега ще те издърпам тук.
	— Какво казваш, ваша милост? — попита маршалът.
	— Казвам, че войската така викаше в чест на ваше достойнство, та по-добре не би приветствала и краля, а в Пшеворск, когато цяла нощ ръфахме шведа, всяка хоронгва, щом се втурнеше, викаше: „Любомирски! Любомирски!“ И това даде по-добър резултат, отколкото всичките „Аллах“ и „бий, убий“. Тук има свидетел, пан Скшетуски, също така славен войник, който не е излъгал никога през живота си.
	Маршалът погледна неволно към Скшетуски, който се изчерви до ушите и замънка нещо под нос.
	А офицерите на маршала започнаха да хвалят високо пратениците.
	— О, хубаво е постъпил пан Чарнецки, като е изпратил такива достойни мъже! И двамата най-славни рицари, а на единия просто мед тече от устата!
	— Винаги съм разбирал, че пан Чарнецки е приятелски разположен към мене, но сега няма такова нещо, което не бих направил за него! — възкликна маршалът, а очите му се покриха с мъгла от удоволствие.
	При тия думи Заглоба се разпали:
	— Светлейши пане! Кой не би те възвеличил, кой не би те почитал, образецо на всички граждански добродетели, който напомняш Аристид по справедливост и Сципион по храброст! Много книги съм прочел през живота си, много нещо съм видял, много съм размислял и душата ми се е разкъсвала от болка, защото какво видях в тая Жечпосполита! Ето Опалински, Раджейовски, Радживилови бяха готови всеки момент да се отрекат от отечеството за личните си интереси, понеже ценяха над всичко собственото си тщеславие, собствената си амбиция. И тогава помислих: загинала е тая Жечпосполита поради безчестието на собствените си синове! Но кой ме зарадва, кой ми даде разтуха в моето терзание? Това беше пан Чарнецки! „Не — казваше той, — не е загинала Жечпосполита, щом в нея се е явил такъв човек като Любомирски. Ония мислят за себе си (казва), а той само гледа, само търси къде би могъл да сложи личните си интереси в жертва пред общия олтар; ония се тикат напред, той се дърпа назад, защото иска да блести с примера си. Ето и сега (казва) иде със силна и победоносна войска, а вече (казва) чувам, че искал да ми възложи командването й, за да научи другите как трябва да се жертва амбицията, макар и основателно, заради отечеството. Затова идете (казва) при него и му заявете, че аз не желая тази жертва, че няма да я приема, защото той е по-добър вожд от мене, защото сме готови да го изберем не само за вожд, но и — дай Боже дълъг живот на нашия Казимеж — за крал!… И… ще го изберем!“
	Тук пан Заглоба малко се поуплаши да не е прекалил и наистина след възгласа му: „Ще го изберем“ — настана тишина; пред магната обаче само се отвори небето — отначало той побледня леко, после се изчерви, след това отново побледня и като дишаше дълбоко, отговори след кратко мълчание:
	— Жечпосполита е и винаги ще си остане господар на своята воля, тъй като нашите свободи се крепят на тая стародавна основа… Но аз съм само слуга на нейните слуги и Бог ми е свидетел, че не вдигам очи към ония висини, към които гражданинът не бива да поглежда… Що се отнася до командването на войската… пан Чарнецки е длъжен да го приеме. По тоя именно начин искам да дам пример на ония, които винаги имат в ума си величието на своя род и не желаят да признават никакво началство над себе си, как pro publico bono* трябва да се забравя величието на собствения род. Затова, макар може би и да не съм толкова лош пълководец, аз, Любомирски, се поставям доброволно под командването на Чарнецки и моля Бога само за едно: да благоволи и ни даде победа над неприятеля!
	[* За общественото благо (лат.). — Бел.прев.]
	— Римлянино! Баща на отечеството! — възкликна Заглоба, като хвана ръката на маршала и притисна устните си до нея.
	Но в същото време старият хитрец погледна към Скшетуски и започна да му намига.
	Разнесоха се гръмки възгласи на офицерите и шляхтичите, навалицата в квартирата растеше непрекъснато.
	— Вино! — извика пан маршалът.
	А когато донесоха чаши, веднага вдигна наздравица за краля, после за пан Чарнецки, когото нарече наш вожд, и най-после за пратениците. Заглоба не остана назад с наздравиците и така грабна всички за сърцата, че самият маршал изпрати двамата чак навън от къщата, а рицарите — до портите на Ярослав.
	Най-сетне останаха сами; тогава Заглоба препречи път на Скшетуски, спря коня си и като се хвана за кръста, каза:
	— Е, какво, Яне?
	— Бога ми! — отговори Скшетуски. — Ако не бях видял с очите си и не бях чул със собствените си уши, не щях да повярвам, дори да ми го разправеше ангел.
	А пан Заглоба:
	— Ха? Какво? Готов съм да се закълна, че Чарнецки в най-добрия случай е апелирал към Любомирски и го е молил да върви заедно с него. И знаеш ли какво би постигнал? Това, че Любомирски би тръгнал отделно, защото, ако в писмото е имало заклинания в името на любовта към отечеството и някакви загатвания за лични интереси (а съм сигурен, че е имало), тогава маршалът веднага би се напушил и казал: „Той ли иска да ми става praeceptor* и да ме учи как се служи на отечеството?…“ Познавам ги аз!… Добре, че старият Заглоба взе работата в ръцете си, отиде и едва отвори уста, а Любомирски вече не само иска да върви заедно, но и се предава под чуждо командване. Тревожи се сега там пан Чарнецки, но аз ще го зарадвам… Е, какво, Яне, бива ли го Заглоба да се разправя с магнатите?
	[* Учител (лат.). — Бел.прев.]
	— Казвам ти, че от изумление устата си не можех да отворя.
	— Знам ги аз тях! Покажи на някого корона и крайчец от хермелинов плащ, тогава можеш да го галиш срещу косъма като кученце, отгоре на това ще се огъне и сам ще ти подаде гърба си… Никоя котка няма да се облизва така, дори да й покажеш prospectus* само от пръжки. На най-добродушния ще изскочат очите от алчност, а ще се случи и подлец, какъвто беше вилненският воевода, та ще бъде готов и на отечеството си да измени. Какво нещо е тая човешка суетност! Господи Иисусе! Ако ми дадеше толкова хиляди, колкото кандидати си създал за тая корона, и сам щях да се кандидатирам… Защото, ако някой от тях мисли, че се смятам за по-лош от него, да му пукне коремът от собственото му високомерие… Заглоба е също така добър както Любомирски, разликата е само в богатството… Така е, така, Яне… Да не мислиш, че наистина му целунах ръка? Целунах палеца си, а ръката му само тръкнах с нос… Откак е жив, надали някой го е пращал така за зелен хайвер. Размазах го като масло върху препечен хляб за пан Чарнецки… Дай боже най-дълъг живот на нашия крал, но в случай на избор предпочитам да гласувам за себе си, а не за него… Рох Ковалски би ми дал втори глас, а пан Михал ще изпосъсече тия, които възразяват… Кълна се в Бога, веднага бих те направил велик коронен хетман, а пан Михал литовски след смъртта на Сапеха… А Женджан подскарби… Виж, тъкмо той би натиснал евреите с данъци!… Но да оставим това; важното е, че хванах Любомирски на въдицата, а връвта ще сложа в ръката на Чарнецки. На едного ще се смели на едро, на шведите — на ситно, а заслугата чия е? А? За другиго ще пишат летописите, но аз нямам щастие… Добре ще е, ако Чарнецки не кресне на стария, задето не е предал писмото… Такава е тя човешката благодарност… Ха! Не ми е първица, не ми е първица… Други си седят по разни староства и са натрупали сланина като шопари, а ти, старо, друсай си шкембето на коня, както и по-рано…
	[* Гледка (лат.). — Бел.прев.]
	Тук пан Заглоба махна с ръка.
	— По дяволите човешката благодарност! И така, и така ще се мре, но приятно е човек да послужи на отечеството. Най-добрата награда е хубавата компания. Щом човек яхне веднъж коня, с такива другари като тебе и Михал е готов да отиде накрай света… Такава си е тя нашата полска природа. Стига да яхнеш веднъж коня. Немецът, французинът, англичанинът или мургавият испанец веднага ще се нахвърли, а полякът, нали си е търпелив по рождение, много нещо ще понесе, дълго ще позволява да го дърпа дори едно такова шведче, но прелее ли чашата, така ще го фрасне в мутрата, че това шведче ще се претърколи три пъти… Защото у нас още има замах, а докато го имаме, Жечпосполита ще съществува. Запомни това, Яне…
	И дълго още приказва така пан Заглоба, понеже беше много доволен от себе си, а колкото пъти се случеше такова нещо, винаги биваше и необикновено разговорлив, и пълен с мъдри сентенции.


	Двайсет и девета глава

	Чарнецки наистина не смееше дори да помисли, че коронният маршал би се съгласил да мине под негово командване. Той искаше само да действат заедно, но се страхуваше, че и до това не ще се стигне поради голямата амбициозност на маршала, тъй като тоя горд пан вече много пъти досега беше заявявал на офицерите си, че предпочита да се бие самостоятелно с шведите, защото и така може да постигне нещо, а ако победят заедно с Чарнецки, тогава цялата слава би паднала върху Чарнецки.
	Така и щеше да бъде. Чарнецки разбираше подбудите на маршала и се тревожеше. След като изпрати от Пшеворск писмото, сега препрочиташе за десети път копието му, за да се убеди, че не е написал нещо такова, което би могло да бодне тоя толкова раздразнителен човек.
	И съжаляваше за някои изрази, а накрай започна да съжалява, че изобщо е изпратил писмото. Затова той седеше мрачен в квартирата си и току се приближаваше до прозореца и поглеждаше към пътя, за да види дали пратениците не се връщат. Офицерите го виждаха през прозореца и отгатваха какво става с него, защото грижата беше очевидна върху челото му.
	— Гледай, ваша милост — каза Подляновски на Володиовски. — Не можем да чакаме нищо хубаво, лицето на кастелана стана пъстро, а това е лош знак.
	И наистина лицето на Чарнецки носеше многобройни следи от едра шарка и в моменти на силно вълнение или безпокойство се покриваше с белезникави и тъмни петънца. А понеже чертите му бяха остри, челото много високо, на него мрачни зевсовски вежди, нос извит и поглед просто пронизителен, щом върху лицето му се появяха и тия петна, той ставаше страшен. На времето си казаците го бяха нарекли шарено куче, но всъщност той повече приличаше на шарен орел, а когато се случеше да води хората в атака с развяно като грамадни крила наметало, тогава тая прилика правеше силно впечатление и на своите, и на неприятелите.
	Той будеше страх и у едните, и у другите. През време на казашките войни предводителите на силни отряди губеха ума и дума, когато им се наложеше да действат срещу Чарнецки. Самият Хмелницки се страхуваше от него и особено от съветите, които даваше на краля. Те именно доведоха до страшното поражение на казаците при Берестечко. Но славата му порасна главно след берестечката битка, когато заедно с татарите прекосяваше като огън степта, смазваше докрай разбунтуваните маси, превземаше с щурм градове, окопи и се прехвърляше с бързината на вихър от единия край на Украйна на другия.
	Със същата настървена упоритост ръфаше сега шведите. „Чарнецки не ще избие войската ми, но ще я изкраде“ — казваше Карл Густав. Но именно на Чарнецки бе вече омръзнало да краде; той смяташе, че е дошло време за открит бой, обаче не разполагаше с никакви оръдия и пехота, без които решително не можеше да се постигне нищо по-сериозно; затова толкова желаеше да се съедини с Любомирски, който наистина имаше малко оръдия, но водеше със себе си пехота, съставена от планинци. Макар и още не особено обучени, те бяха влизали вече много пъти в огъня и в краен случай можеха да бъдат използвани против несравнимите пехотни пълчища на Карл Густав.
	Затова пан Чарнецки беше като в треска. Най-сетне той не можа повече да издържи в квартирата си, та излезе пред трема и като забеляза Володиовски и Поляновски, попита:
	— Не се ли виждат пратениците?
	— Изглежда, че им са приятни — отговори Володиовски.
	— На тях са приятни, но на мене неприятни, тъй като иначе маршалът би изпратил свои с отговор.
	— Пан кастелане — каза Поляновски, който се радваше на голямо доверие у вожда, — защо да се тревожим? Дойде ли маршалът — добре, не дойде ли — постарому ще ги нападаме. И така тече кръв от шведското гърне, а пък то се знае, че протече ли гърнето, всичко ще изтече от него.
	На това Чарнецки отговори:
	— И от Жечпосполита тече. Ако сега се измъкнат, ще се засилят, ще им дойдат подкрепления от Прусия и ще изтървем удобния случай!
	След тия думи той се удари с ръка по полата в знак на нетърпение; внезапно се чуха конски стъпки и басовият глас на Заглоба, който пееше:

	Тръгна Кашка хляб да купи,
	Стах към нея: „Дружке скъпа,
	подслони ме!

	Сняг вали и вихър вие,
	де до утре да се скрия
	в злата зима?“

	— Добър знак! Весели се връщат! — извика Поляновски. В това време пратениците видяха кастелана, скочиха от седлата, предадоха конете на момчетата и тръгнаха пъргаво към входа; внезапно Заглоба хвърли шапката си нагоре и като имитираше гласа на маршала толкова майсторски, че който не го виждаше, можеше да се излъже, викна:
	— Vivat пан Чарнецки, нашият вожд!
	Кастеланът се намръщи и каза бързо:
	— Има ли писмо за мене?
	— Няма — отговори Заглоба, — има нещо по-добро. Маршалът с цялата си войска преминава доброволно под командването на ваше достойнство!
	Чарнецки го прониза с поглед, а после се обърна към Скшетуски, сякаш искаше да му каже: „Кажи ти, че тоя си е пийнал!“
	Пан Заглоба наистина беше малко пийнал; но Скшетуски потвърди думите му и върху лицето на кастелана се изписа изумление.
	— Елате след мене! — каза той на пристигналите. — Ваша милост Поляновски, ваша милост Володиовски, също заповядайте!
	И всички влязоха в стаята. Не бяха седнали още, когато Чарнецки попита:
	— Какво каза на писмото ми?
	— Нищо не каза — отговори Заглоба, — а защо, това ще се разбере в края на моето изложение; сега incipiam*…
	[* Започвам (лат.). — Бел.прев.]
	И той почна да разказва как е минало всичко, как докарал маршала до това толкова благоприятно решение. Чарнецки го гледаше с все по-голяма почуда, Поляновски се хващаше за главата, пан Михал мърдаше мустачки.
	— За Бога, та аз не съм познавал досега ваша милост! — извика най-после кастеланът. — На собствените си уши не мога да повярвам!
	— Отдавна ме наричат Одисей! — отговори скромно Заглоба.
	— Къде ми е писмото!
	— Ето го!
	— Трябва да ти простя, че не си го предал. Това е хитрец, какъвто няма никъде! Подканцлерът трябва да се учи при него как да води преговори! За Бога, ако бях крал, щях да изпратя ваша милост в Цариград…
	— И вече сто хиляди турци щяха да бъдат тук! — възкликна пан Михал.
	А Заглоба добави:
	— Двеста, а не сто, кълна се в живота си!
	— Ами пан маршалът нищо ли не разбра? — попита отново Чарнецки.
	— Той ли? Гълташе всичко, което му слагах в устата, като охранван гъсок залъците; само адамовата му ябълка играеше, а очите му се покриваха с мъгла. Мислех, че ще се пръсне от радост като шведска граната. Тоя човек може да бъде отведен в пъкъла с ласкателства!
	— Стига това да се струпа на шведите, стига да се струпа, а се надявам, че ще стане така! — отговори Чарнецки зарадван. — Ти, ваша милост, си ловък като лисица, но не се шегувай много с маршала, понеже друг не би сторил и това. Много зависи от него… Чак до Сандомеж ще минаваме през имоти на Любомирски и маршалът може с една дума да вдигне цялата околност, да заповяда на селяните да пречат на минаването ни, да горят мостовете, да крият хранителните припаси в горите… Ти, ваша милост, ще имаш заслуга, която няма да забравя до смъртта си, но трябва да благодаря и на маршала, понеже смятам, че е направил това не само от суетност.
	Сега той плесна с ръце и викна на прислужника:
	— Дайте ми веднага коня!… Да ковем желязото, докато е горещо.
	После се обърна към полковниците:
	— Ваши милости, всички след мене, та свитата да бъде по възможност по-внушителна.
	— И аз ли ще трябва да дойда? — попита Заглоба.
	— Ти, ваша милост, построи тоя мост между мене и маршала и редно е да минеш пръв по него. Пък и аз мисля, че там те много обичат… Тръгвай! Тръгвай, братко, защото иначе ще помисля, че искаш да зарежеш на средата започнатото дело.
	— Няма как! Ще трябва само да стегна повече ремъка, че ще се натръскам като нищо… А и силите ми вече не държат много, освен ако се подкрепя с нещичко.
	— С какво например?
	— Много са ми разправяли за медовината на ваше достойнство, която още не съм опитал, а бих искал най-после да зная дали е по-хубава от медовината на маршала.
	— Тогава за добър път ще пийнем по чашка, па като се върнем, няма да го мерим предварително. А и в квартирата си ще получиш няколко стъкленици, ваша милост…
	Като каза това, кастеланът поръча да донесат чаши и пиха, за да добият смелост и добро настроение, а после яхнаха конете и заминаха.
	Маршалът прие пан Чарнецки с отворени прегръдки, гости го, пои го, не го пусна до сутринта, а на сутринта двете войски се съединиха и продължиха пътя си под командването на пан Чарнецки.
	Близо до Шенява те отново нападнаха шведите толкова успешно, че избиха до крак задната стража и предизвикаха суматоха в редовете на главната армия. Едва на разсъмване бяха прогонени от шведските оръдия. При Лежайск пан Чарнецки настъпи още по-енергично. Значителни шведски части затънаха в калищата, образувани от дъждовете и наводненията, и попаднаха в полски ръце. Пътят ставаше за шведите все по-плачевен. Изтощени, изгладнели и капнали за сън, полковете им едва маршируваха. Все повече войници оставаха по пътя. Някои биваха намирани толкова страхотно отпаднали, че вече не желаеха нито да ядат, нито да пият, а само молеха за смърт. Други лягаха и умираха из горичките, трети губеха съзнание и поглеждаха с най-голямо безразличие към приближаващите се полски конници. Чужденците, каквито имаше много в шведския стан, почнаха да се измъкват от него и да преминават към пан Чарнецки. Само несломимият дух на Карл Густав поддържаше остатъците от гаснещи сили в цялата армия.
	Защото врагът вървеше не само подир армията; разни партизански части, командвани от неизвестни предводители, и чети от селяни непрекъснато и препречваха пътя. Наистина тия недостатъчно стегнати и не особено многобройни части не можеха да я атакуват в открит бой, но я изтощаваха до смърт. А понеже искаше да втълпи в шведите убеждението, че татарите вече са дошли на помощ, цялата полска войска надаваше татарски вик и „Аллах! Аллах!“ се носеше непрекъснато денем и нощем. Шведският войник не можеше да си отдъхне, нито за миг не можеше да сложи пушките на пирамиди. Много пъти двайсетина души алармираха цялата армия. Конете падаха с десетки и биваха изяждани веднага, защото доставката на припаси стана невъзможна. От време на време полски конници намираха страхотно изпосечени шведски трупове, по които веднага познаваха ръката на селянина. По-голямата част от селата в клина между реките Сан и Висла принадлежаха на маршала и роднините му. И всички селяни в тях въстанаха като един, понеже маршалът, без да жали собствения си имот, обяви, че този, който грабне оръжието, ще бъде освободен от крепостничество. Щом тая вест се пръсна по земите му, всички коси бяха прикрепени към дръжките с върха напред и всеки ден в стана започваха да носят толкова шведски глави, че маршалът беше принуден да забрани този обичай като нехристиянски.
	Тогава почнаха да донасят ръкавици и райтарски шпори. Шведите, докарани до отчаяние, деряха кожата на ония, които им попадаха в ръце, и войната ставаше от ден на ден все по-страшна. Малко полска войска още стоеше при шведите, но те я държаха само със заплаха. По пътя за Лежайск много от полските войници избягаха, а останалите вдигаха всеки ден такива скандали в стана, че Карл Густав заповяда в самия Лежайск да бъдат разстреляни неколцина от тях. Това стана знак за общо бягство, което се извърши със сабя в ръка. Не остана почти никой — а Чарнецки, подсилен още повече, започна да настъпва все по-енергично.
	Маршалът му помагаше много искрено. Може би по онова време, впрочем за съвсем кратко, благородните страни на характера му бяха взели връх над тщеславието и самолюбието, та той не жалеше нито усилия, нито дори живота си и много пъти сам водеше хоронгвите, без да даде на неприятеля да си отдъхне. А понеже беше добър войник, оказа значителни услуги. Тия заслуги, прибавени към по-сетнешните, биха му осигурили похвална памет всред народа, ако не беше оня безобразен бунт, който вдигна в края на своя живот, за да попречи на обновяването на Жечпосполита.
	Но сега той вършеше всичко, за да спечели слава, и се покри с нея като с плащ. Мъчеше се да му съперничи пан Витовски, сандомежки кастелан, стар и опитен воин. Той искаше да се приравни към самия Чарнецки, но не успя, защото Бог му бе отказал качествата на голям вожд.
	И тримата мачкаха все по-силно шведите, докато най-сетне се стигна дотам, че ония пехотни райтарски полкове, на които се падаше да се движат като ариергард, вървяха така ужасени, та по най-дребен повод всред тях настъпваше паника. Тогава Карл Густав реши да се движи винаги с ариергарда. И с присъствието си да му придава дух.
	Но още в началото за малко не плати това с живота си. Случи се, че кралят се спря на почивка в село Рудник заедно със своя лейбгвардейски полк, най-добрия от всичките му полкове, защото войниците му се подбираха измежду цялото скандинавско население. След като обядва в дома на свещеника, кралят реши да си легне за малко, понеже предната нощ не беше мигнал. Лейбгвардейците обградиха къщата, за да бдят над безопасността му. В това време конярят на свещеника се измъкна незабелязано от селото, настигна конското стадо, което пасеше на Ливадата, скочи на един жребец и полетя към пан Чарнецки.
	Но тоя път пан Чарнецки се намираше на около две мили от селото, а предната стража, съставена от полка на княз Димитър Вишньовецки, се движеше под командването на поручик Шандаровски не по-далече от половин миля подир шведите. Пан Шандаровски разговаряше с Рох Ковалски, който току-що бе пристигнал със заповеди от кастелана, когато двамата внезапно видяха слугата, полетял към тях със светкавична бързина.
	— Какъв ли дявол се носи така? — каза Шандаровски. — И на това отгоре на жребец?
	— Селско момче — отговори Ковалски.
	В това време момчето долетя пред самата колона и се спря едва когато жребецът, уплашен от вида на конете и хората, се изправи на място и почна да рови с копита в земята. Момчето скочи и като държеше коня за гривата, поклони се на рицарите.
	— Какво има да кажеш? — попита Шандаровски и се приближи.
	— У нас, в къщата на свещеника, има шведи! Те разправят, че сам кралят бил между тях! — каза слугата с блеснал поглед.
	— Много ли са?
	— Не ще да са повече от двеста конници.
	Сега на Шандаровски засветиха очите; но той се страхуваше от засада, затова погледна момчето заплашително и каза:
	— Кой те изпрати?
	— Кой да ме изпраща! Сам скочих на жребеца в ливадата, малко остана да ми излезе душата и си загубих шапката. Добре, че не ме видяха, дявол да го вземе!
	Истината лъхаше от обгореното от слънцето лице на момъка и личеше, че гори от желание да бъдат нападнати шведите, защото бузите му пламтяха и той стоеше пред офицерите, хванал с една ръка жребеца за гривата, с развята коса, разгърдена риза, и дишаше тежко.
	— А къде е останалата шведска войска? — попита хоронжият.
	— Още на разсъмване преминаха толкова, че не можахме да ги пресметнем, но те продължиха по-нататък, а остана само конницата и един от тях спи у благоговейния свещеник; разправят, че бил кралят.
	На това Шандаровски каза:
	— Човече, ако лъжеш, ще платиш с главата си, но ако казваш истината, можеш да молиш за каквото искаш.
	А момчето му се поклони до стремето.
	— Да пукна, ако лъжа! Не искам никаква награда, само заповядайте да ми дадат сабя.
	— Дайте му там някаква сабя! — викна Шандаровски на слугите си, вече напълно убеден.
	Другите офицери почнаха да разпитват момъка къде е чифликът, къде е селото, какво правят шведите, а той отговори:
	— Пазят, кучетата му! Ако тръгнете направо, ще ви видят, но аз ще ви преведа зад елшака.
	Веднага бяха дадени заповеди и хоронгвата тръгна отначало в тръс, а после в галоп. Слугата яздеше своя жребец пред първата редица, седнал на него без седло и без юзда. Той подкарваше жребеца с голи пети и току поглеждаше със светнали очи извадената от ножницата сабя.
	Когато селото се вече виждаше, зави в гъсталака и ги поведе към елшите по леко размекнат път, който между дърветата беше още по-кален; поради това забавиха хода си.
	— Тихо! — каза момчето. — Като се свърши елшакът, те ще бъдат на стотина-двеста крачки отдясно.
	Тогава започнаха да се движат много бавно, защото и пътят беше труден, а тежките кавалерийски коне често пъти затъваха до колене. Най-сетне елшакът започна да оредява и излязоха на открито.
	Тогава на не по-далече от триста крачки видяха просторен мегдан, който се издигаше леко нагоре, а зад него къщата на свещеника, обградена с липи, между които се виждаха сламените покриви на кошери, а на мегдана стояха около двеста конници с шлемове и брони.
	Грамадните ездачи бяха възседнали едри, макар и отслабнали коне и стояха готови едни с рапири в ръце, други с мускети, опрени на бедрата, но всички гледаха към другата страна, към главния път, откъдето само можеха да очакват неприятеля. Великолепно светлосиньо знаме със златен лъв се вееше над главите им.
	По-нататък, около къщата, имаше постове от по двама души; един от тях беше обърнат към елшака, но понеже слънцето грееше силно и дразнеше очите, а в елшака, който се бе вече покрил с буйни листа, беше почти тъмно, войниците не можеха да забележат полските конници.
	Кръвта в тоя огнен рицар, какъвто беше Шандаровски, закипя като врелец, но той се овладя и зачака, докато колоната се подреди; в това време Рох Ковалски сложи тежката си ръка върху рамото на момчето.
	— Слушай, бръмбарче! — каза той. — Ти видя ли краля?
	— Видях го, достойни пане! — прошепна момчето.
	— Как изглежда? По какво може да се познае?
	— Лицето му е страшно черно, а отстрани носи червени ленти.
	— А коня му би ли познал?
	— Конят е също така чер, с бяло петно на челото.
	На това Рох отговори:
	— Конярче! Дръж се с мене и ми го покажи.
	— Добре, пане! Ами скоро ли ще ги нападнем?
	— Затвори си устата!
	Сега и двамата замлъкнаха, а пан Рох започна да се моли на пресветата Дева да му позволи да се срещне с Карл и да ръководи ръката му при тая среща.
	Тишината продължи още малко, но изведнъж конят на Шандаровски изпръхтя страхотно. Тогава един райтар от стражата погледна, трепна, сякаш нещо го подхвърли на седлото, и гръмна с пистолета.
	— Аллах! Аллах!… Бий, убивай!… Убий!… Уха, убий! — разнесе се в елшака.
	И хоронгвата се втурна като гръм от сянката и връхлетя върху шведите.
	Тя нападна внезапно, преди да успеят всички да се обърнат към нея, и веднага започна страшна сеч само със саби и рапири, защото никой нямаше време да стреля. В миг райтарите бяха притиснати до оградата, която се събори с трясък под натиска на конските задници, и почнаха да ги секат с такъв устрем, че те се притиснаха и объркаха. Два пъти се опитаха да се съберат в едно, но и двата пъти бяха разкъсани и образуваха две отделни групи, които в миг отново се разделиха на по-малки, най-сетне се пръснаха като грахови зрънца, които селянинът хвърля с лопата във въздуха.
	Внезапно се разнесоха отчаяни гласове:
	— Кралят! Кралят! Спасявайте краля!
	А Карл Густав още в първия момент на сблъскването изскочи през вратата с пистолети в ръце и сабя в зъбите. Райтарът, който държеше коня му до самата врата, му го подаде веднага, кралят скочи на него и като зави край самия ъгъл на къщата, устреми се между липите и кошерите, та да се измъкне изотзад от полесражението.
	Когато стигна до оградата, пришпори коня, прескочи оградата и попадна между група райтари, които се отбраняваха срещу дясното полско крило, което само преди миг беше заобиколило къщата и се бе сблъскало с шведите зад градината.
	— На конете! — викна Карл Густав.
	И като събори с едно мушване на шпагата полския конник, който вече вдигаше сабя върху него, с един скок се измъкна от кипежа на битката; зад него райтарите разкъсаха полската редица и полетяха с всички сили — както гонено от кучета стадо кошути лети натам, накъдето го води рогатият водач.
	Полските конници обърнаха конете си след тях и започна гонитба. И едните, и другите изскочиха на главния път, който водеше от Рудник до Боянувек. Забелязаха ги от предния площад, където кипеше главната битка, и тогава именно се разнесоха гласовете:
	— Кралят! Кралят! Спасявайте краля!
	Но райтарите на предния площад вече бяха така притиснати от самия Шандаровски, че не можеха да мислят дори за собственото си спасение, затова кралят се понесе с група от не повече от дванайсет райтари, а след тях полетяха близо трийсет полски конници начело с Рох Ковалски.
	Конярчето, което трябваше да му покаже краля, се забърка някъде в главната битка, но Рох и сам позна Карл Густав по букета от червени ленти. Тогава той помисли, че неговият час е дошъл, наведе се над седлото, стисна коня с шпори и се понесе като вихър напред.
	Бегълците изтръгваха последните сили от конете и се разтегнаха по широкия път. Скоро обаче по-бързите и леки полски коне започнаха да ги настигат. Рох достигна първия райтар много бързо, изправи се на стремената за по-добър размах и удари страшно; с един замах той отсече ръката заедно с лопатката и се понесе по-нататък като вихър, впил отново очи в краля.
	След това втори райтар се замярка пред очите му, свали и него, на третия разсече на две половини шлема и главата му и летеше напред, като в очите му беше само кралят. Изведнъж конете на райтарите започнаха да се огъват и падат; облак от полски конници ги настигна и съсече в миг.
	Пан Рох отминаваше вече хора и коне, за да не губи време; разстоянието между него и Карл Густав започна да намалява. Само двама конници ги деляха вече на разстояние от няколко десетки крачки.
	Внезапно стрела, пусната от лъка на някого от другарите, бръмна край ухото на пан Рох и се заби в кръста на райтара, който летеше пред него, а той се олюля наляво и надясно, най-сетне се преви назад, изрева с нечовешки глас и падна от седлото.
	Между Рох и краля остана вече само един.
	Но този един, изглежда, в желанието си да спаси краля, вместо да бяга, обърна коня си. Пан Рох го настигна — и оръдеен снаряд не отмята така човека от седлото, както той го свали на земята, а после нададе страшен вик и се хвърли напред като разярен глиган.
	Кралят може би също щеше да се обърне срещу него и непременно би загинал, но подир Рох долитаха и други и започнаха да съскат стрели; всеки миг някоя от тях можеше да рани коня, затова кралят го стисна още по-силно с пети, наведе главата си над гривата и пресичаше простора пред себе си като лястовица, преследвана от ястреб.
	А пан Рох започна не само да боде коня си с шпори, но и да го удря с плоското на сабята си — и така двамата летяха един след друг. Дървета, камъни, храсти се мяркаха пред очите им, вятърът свиреше в ушите. Шапката на краля падна от главата му, накрай той хвърли и кесията си, като смяташе, че неумолимият конник ще се полакоми за нея и ще се откаже от преследването; но Ковалски дори не я погледна и биеше все по-силно коня, който най-сетне започна да стене от усилие.
	А пан Рох изглежда, че беше забравил всичко, защото, както летеше, започна да вика с глас, в който покрай заплаха трептеше и молба:
	— Стой, за Бога!
	Внезапно конят на краля се препъна толкова силно, че ако кралят не го задържа с поводите с всичка сила, щеше да падне. Рох изрева като зубър; пространството, което го делеше от краля, намаля значително.
	След малко кралският жребец се препъна втори път и докато кралят го вдигне на крака, Рох отново се приближи с още трийсетина крачки.
	Тогава той вече се изправи на седлото сякаш за сеч. Беше страшен… Очите му бяха изскочили навън, а зъбите му лъснаха изпод рижите мустаци… Още едно препъване на коня, още миг — и съдбата на цяла Жечпосполита, съдбата на Швеция и на цялата война щеше да бъде решена. Но кралският кон отново полетя напред, а кралят се обърна, цевите на двата му пистолета блеснаха и той даде на два пъти огън.
	Един от куршумите строши коляното на Роховия кон. Той се спря, а после падна на предните си крака и заби ноздри в земята.
	В тоя момент кралят можеше да се хвърли върху своя противник да го прониже с шпагата си, но на разстояние от двеста крачки долитаха други полски конници, та той отново се наведе върху седлото и полетя като стрела, пусната от татарски лък.
	Рох се измъкна изпод коня. Миг погледна замаян подир беглеца, после се олюля като пиян, седна на пътя и зарева като мечка.
	А кралят беше все по-далече, по-далече, по-далече!… Най-сетне започна да се смалява, да се губи и изчезна в черната лента от борове.
	В тоя миг другарите на Рох стигнаха до него с викове и крясъци. Те бяха петнайсетина, тия, чиито коне бяха удържали. Един от тях носеше кралската кесия, друг шапката, върху която бяха прикрепени с диаманти черни щраусови пера. Тия двама започнаха да викат:
	— Това е твое, това е твое, другарю! С право е твое!
	А другите:
	— Знаеш ли кого гонеше? Знаеш ли кого настигаше? Това беше самият Карл Густав?
	— За Бога! През целия си живот не е бягал така пред никого както пред тебе. Ти се покри с безкрайна слава, рицарю!…
	— А колко райтари събори, преди да се намери пред самия крал!
	— За малко не спаси в един миг Жечпосполита с тая сабя!
	— Вземи кесията!
	— Вземи шапката!
	— Знаменит кон беше, но за тия съкровища ще си купиш десет такива!
	Рох ги погледна със слисани очи, после скочи и викна:
	— Аз съм Ковалски, а това е пани Ковалска… Вървете по дяволите!
	— Умопобъркал се е! — започнаха да викат.
	— Дайте ми кон! Ще го настигна! — викаше Рох.
	Но те го взеха под ръка и при все че се дърпаше, поведоха го назад към Рудник, като го успокояваха и утешаваха по пътя.
	— Здравата го наплаши! — викаха те. — Какво премеждие се случи на тоя победител, на тоя разгромител на толкова държави, градове, войски!…
	— Ха! Ха! Опозна полските рицари!
	— Ще му опротивее в Жечпосполита. Трудни времена му дойдоха!
	— Vivat Рох Ковалски!
	— Vivat! Vivat най-храбрият рицар, гордост на цялата войска!
	И започнаха да пият от манерките. Дадоха и на Рох, а той изпи една до дъното и веднага настроението му се подобри.
	През време на това преследване на краля по бояновския път райтарите пред свещеническия дом се отбраняваха с достойна за тоя славен полк смелост. Макар нападнати неочаквано и отначало разпръснати много бързо, те се събраха също така бързо — понеже ги бяха обградили в гъста група — около светлосиньото знаме. Нито един не помоли за милост, но застанали конник до конник, рамо до рамо, мушкаха така ожесточено с рапирите си, че за кратко време победата сякаш се наклоняваше на тяхна страна. Трябваше или наново да бъдат разкъсани, което беше станало невъзможно, след като наоколо ги обграждаше пояс от полски конници, или да бъдат съсечени до крак. Шандаровски сметна втората мисъл за по-добра, затова опаса групата с още по-тесен пръстен, а сам се хвърли върху неприятелите като ранен сокол върху ято от дългоклюнести жерави. Започна страшна сеч и блъсканица. Сабите звънтяха о рапирите, рапирите се трошеха о дръжките на сабите. Понякога кон се изправяше като делфин над морска вълна и след малко потъваше във водовъртежа от мъже и коне. Виковете престанаха, чуваше се само конско цвилене, пронизителен звън на желязо и пъхтене на задъхани рицарски гърди; необикновена настървеност овладя сърцата на поляци и шведи. Те се биеха с пречупени саби и рапири; едни се вкопчваха в други като ястреби; хващаха се за косите, за мустаците, хапеха се със зъби; тия, които бяха паднали от конете си, а още можеха да се държат на крака, мушкаха с ножове в конските кореми, в прасците на конниците. В дима, в конското дишане, в страхотното бойно увлечение хората се превръщаха във великани и нанасяха великански удари; ръцете се превръщаха в сопи, сабите в светкавици. С един замах разбиваха стоманени шлемове като глинен съд, сечеха се през главите, отрязваха ръце заедно с мечовете, биеха се, без да си отдъхнат, без молба за пощада, без милосърдие. Изпод въртопа от хора и коне кръвта започна да тече на струи по площада.
	Огромното светлосиньо знаме още продължаваше да се вее над шведския кръг, но с всеки миг тоя кръг ставаше все по-малък.
	Както когато жътварите застанат от двете страни на нивата и почнат да размахват сърпове, нивата намалява, а те се виждат все по-близо едни до други, така и полският обръч се стягаше все повече и бойците от едната страна можеха вече да съзрат кривите саби на бойците от другата.
	Пан Шандаровски вилнееше като ураган и се впиваше в шведите, както изгладнял вълк се впива с муцуната си в месото на току-що удушения кон. Но един конник го надмина със своята ярост — и това беше онова момче, което първо съобщи за шведите в Рудник, а сега се нахвърли върху неприятеля заедно с цялата хоронгва. Тригодишният жребец на свещеника, който досега се разхождаше спокойно по пасището, натискан от другите коне, не можеше да се изтръгне от навалицата и човек би казал, че побесня като господаря си; със свити уши, с изпъкнали очи, с настръхнала грива той напираше напред, хапеше, риташе, а момчето размахваше слепешката наляво и надясно сабята като тояга; руската му коса се обля с кръв, острията на рапири изподупчиха раменете и краката му; лицето му беше изпосечено, но тия рани само го възбуждаха още по-силно. Той се биеше до забрава като човек, който се е отрекъл от собствения си живот и само желае да отмъсти за своята смърт.
	А в това време шведската войска намаляваше като снежен куп, поливан с вряла вода. Най-сетне около кралското знаме останаха само петнайсетина души. Полският мравуняк ги покри напълно, а те умираха мрачно, със стиснати зъби; никой не протегна ръце — никой не викна за милост.
	Внезапно в бъркотията се чуха гласове:
	— Вземете знамето! Знамето!
	Щом чу това, момчето мушна жребеца си с острието и се хвърли като огън напред, а понеже всеки от райтарите около знамето имаше срещу себе си двама или трима полски конници, момчето фрасна знаменосеца със сабята през лицето, той разпери ръце и се наведе с лице към конската грива.
	Светлосиньото знаме падна заедно с него.
	Най-близкият райтар викна страшно и веднага хвана знамето за дръжката, но момчето улови плата, дръпна го, откъсна го в един миг, сви го на кълбо и като го притискаше с две ръце към гърдите си, закрещя до небесата:
	— Мое е, няма да го дам! Мое е, няма да го дам!
	Последните останали райтари се хвърлиха яростно към него, един го мушна през знамето и му прониза ръката, но в тоя момент всички бяха съсечени със саби.
	След това двайсетина кървави ръце се протегнаха към момчето.
	— Знамето, давай знамето! — започнаха да викат. Шандаровски се спусна на помощ на момчето.
	— Оставете го! Той го взе пред моите очи, нека го предаде на самия кастелан.
	— Кастеланът иде! Иде! — обадиха се многобройни гласове.
	Някъде отдалече се чуха военни тръби и по пътя откъм пасището се появи цяла хоронгва, която летеше с всички сили към свещеническия дом. Това беше лауданската хоронгва; начело на тая хоронгва яздеше сам пан Чарнецки. Когато стигнаха и видяха, че всичко е вече свършено, спряха конете, войниците на Шандаровски започнаха да се стичат към него.
	Долетя и Шандаровски, за да докладва на кастелана, но беше толкова уморен, та отначало не можеше да си поеме дух, пък и трепереше като при треска, а и гласът му току спираше в гърлото:
	— Самият крал беше… не зная… дали е избягал…
	— Избяга! Избяга! — обадиха се ония, които бяха наблюдавали гонитбата.
	— Знамето е взето!… Трупове много!
	Без да каже нито дума, Чарнецки се запъти с коня си към полесражението, което представляваше страхотна и тъжна гледка. Повече от двеста шведски и полски трупове лежаха гъсто един до друг; често пъти един върху друг… Някои се бяха хванали за косите, някои бяха умрели, като са се хапели един друг със зъби или са се драли с нокти. Други пък се държаха като в братска прегръдка или лежаха, положили глави върху гърдите на неприятели. Много лица бяха така смазани, че в тях не беше останало нищо човешко; а очите на ония, които не бяха стъпкани от копитата, бяха отворени, пълни с ужас, бойна заплаха, ярост… Кръвта плискаше по размекналата земя под краката на кастеланския кон и те веднага почервеняха до надкопитната кост; миризмата на кръв и конска пот дразнеше ноздрите и спираше дъха в гърдите.
	Кастеланът гледаше с такива очи тия човешки тела, с каквито земевладелецът гледа навързаните пшенични снопи, които ще напълнят хамбарите. Задоволство се отрази на лицето му. Той обиколи мълчаливо около свещеническия дом, погледна труповете от другата страна зад градината, после се върна бавно на главното полесражение.
	— Добра работа виждам тук — каза той — и съм доволен от ваши милости!
	А те хвърлиха нагоре шапките си с кървави ръце:
	— Vivat Чарнецки! Да даде Бог втора скорошна среща!… Vivat!… Vivat…
	На това кастеланът отговори:
	— Ще отидете в ариергарда, за да починете. Ваша милост Шандаровски, а кой взе знамето?
	— Дайте момчето тук! — викна Шандаровски. — Къде е то?
	Войниците скочиха да търсят момчето и го намериха седнало край стената на конюшнята при жребеца, който бе паднал от раните си и вече умираше. На пръв поглед изглеждаше, че и на момчето му остава малко живот, но въпреки това то държеше знамето с две ръце при гърдите си.
	Грабнаха го веднага и го доведоха пред кастелана. Момъкът застана бос, чорлав, с гола гръд, с риза и аба на парцали, с нечовешки образ, цял омазан с шведска и своя кръв, с олюлени крака, но с още неугаснал огън в очите. Като го видя, пан Чарнецки се слиса.
	— Как така? — попита той. — Нима тоя завоюва кралското знаме?
	— Със собствените си ръце и със собствената кръв — отвърна Шандаровски. — Той също така пръв ни съобщи за шведите, а после така се прояви на най-горещото място, че superavit* и самия мене, а и всички други!
	[* Надмина (лат.). — Бел.прев.]
	— Това е вярно! Напълно вярно! — възкликнаха другарите.
	— Как се казваш? — попита пан Чарнецки момъка.
	— Михалко!
	— Кой ти е господар?
	— Свещеникът.
	— Бил е свещеникът, но ще бъдеш свободен! — отговори кастеланът.
	Обаче Михалко вече не чуваше последните думи, защото от раните и изтеклата кръв се олюля и падна с глава върху стремето на кастелана.
	— Вземете го и положете всички грижи. А аз ще се заема още на първия сейм да стане равен на всички вас, както ви е вече равен по душа!
	— Достоен е за това! Достоен! — викнаха шляхтичите. После взеха Михалко на носилка и го внесоха в свещеническия дом.
	А пан Чарнецки слушаше по-нататък доклада, който вече правеше не Шандаровски, но тия, които бяха видели преследването на Карл Густав от пан Рох. Пан Чарнецки се страшно зарадва от тоя разказ, та се хващаше чак за главата или се удряше с ръце по коленете, защото разбираше, че след такова тежко премеждие Карл Густав трябва много да падне духом.
	Пан Заглоба се радваше не по-малко и като се хващаше за кръста, повтаряше гордо пред рицарите:
	— Ха, разбойник, нали? Ако беше настигнал Карл, и самият дявол не би успял да му го отнеме! Това е моя кръв, Бога ми, моя кръв!
	С течение на времето пан Заглоба и сам беше повярвал, че е вуйчо на Рох Ковалски.
	А пан Чарнецки заповяда да търсят младия рицар, но не можаха да го намерят, тъй като от срам и мъка пан Рох се бе мушнал в плевнята, заровил се в сламата и заспал толкова дълбоко, че едва на другия ден настигна хоронгвата. Но той още беше много унил и не смееше да се покаже пред очите на вуйчо си. Пан Заглоба обаче го потърси сам и започна да го утешава.
	— Не се коси, Рох! — каза той. — И така спечели голяма слава; сам чух как те хвалеше кастеланът: „Наглед мухльо (казва) и ще помислиш, че до три не може да преброи, а то, както виждам, рицар жив огън; той издигна репутацията на цялата войска!“
	— Господ Иисус не ме благослови — каза Рох, — понеже предния ден се бях напил и не прочетох вечерната си молитва!
	— Ти само не се опитвай да разбираш Божиите присъди, че да не изречеш и някое богохулство. Каквото можеш да носиш на гърба си, носи го, но ума си не товари, защото веднага ще почнеш да объркваш.
	— Но аз бях вече толкова близо, че усещах потта от коня му. Щях да го съсека на седлото! Ти, вуйчо, мислиш ли, че аз съвсем нямам ум!
	На това Заглоба отговори:
	— Всяко говедо си има ум. Ти си добро момче, Рох, и ще ме зарадваш още много пъти. Дай боже и синовете ти да имат същия юмручен разум!
	— Не ща! — каза Рох. — Аз съм Ковалски, а това е пани Ковалска…


	Трийсета глава

	След премеждието в Рудник кралят продължи да се движи в клина между Сан и Висла, без да престане да върви заедно с ариергарда, защото беше не само знаменит вожд, но и рицар с несравнима смелост. Подир него вървяха пан Чарнецки, пан Витовски, пан Любомирски и го натикваха като дивеч в мрежа. Самостоятелни чети вилнееха денем и нощем около шведите. Храна имаше все по-малко, войската ставаше все по-изнурена и отпаднала духом в очакване на сигурната си гибел.
	Най-после шведите се вмъкнаха в самия ъгъл, където се сливат двете реки, и си отдъхнаха. Тук вече ги пазеше от едната страна Висла, от другата Сан, разлети широко както обикновено напролет, а третата страна на триъгълника кралят укрепи със здрави валове, на които бяха наслагани оръдия.
	Това място беше непревземаемо, само че в него можеше да се умре от глад. Но и в това отношение шведите бяха с по-големи надежди, защото очакваха, че от Краков и от другите крайречни крепости комендантите ще им изпратят храна по вода. Съвсем близо до тях беше Сандомеж, в който полковник Шинклер беше натрупал значителни запаси. И той наистина им изпрати веднага, та те ядяха, пиеха, спяха, а когато се пробудеха, пееха лютерански псалми за слава на Бога, че ги е спасил от такава тежка опасност.
	Но пан Чарнецки им готвеше нови удари.
	Докато Сандомеж е в шведски ръце, той можеше непрекъснато да идва на помощ на главната армия, затова пан Чарнецки намисли с един замах да превземе града и замъка и да избие шведите.
	— Ще им устроим страхотно зрелище — казваше той на военния съвет, — ще има да гледат от оня бряг, когато ударим града, и те не ще могат да дойдат на помощ през Висла; а държим ли Сандомеж, няма да пуснем никаква храна, която Виртц би пратил от Краков.
	Пан Любомирски, пан Витовски и други стари воини съветваха пан Чарнецки да не предприема тази акция.
	— Добре би било — казваха те — да се завладее такъв голям град и бихме могли да навредим много на шведите с това, но как да го превземем? Пехота нямаме, големи оръдия нямаме; конницата не може да атакува стени!
	На това пан Чарнецки отговори:
	— Нима нашите селяни се бият лошо като пехота? Стига да намеря няколко хиляди такива Михалковци и ще превзема не само Сандомеж, но и Варшава!
	И без да слуша по-нататък ничии съвети, премина Висла. Щом се разгласи из околността, веднага при него се стекоха няколко хиляди селяни, кой с коса, кой с обикновена пушка, кой с мускет, и тръгнаха към Сандомеж.
	Те нахлуха в града доста неочаквано и по улиците започна страхотна сеч. Шведите се отбраняваха упорито от прозорците, от покривите, но не можаха да удържат срещу тая маса. Смазаха ги като червеи по къщите и ги прогониха напълно от града. Шинклер се скри с останалите в замъка, но поляците тръгнаха подир него със същия устрем. Започна атака срещу портите и стените. Шинклер разбра, че не ще се задържи в замъка.
	Тогава взе, каквото можеше: хора, вещи, хранителни припаси, и като се качи на ладии, прехвърли се при краля, който гледаше поражението на своите от другия бряг, без да може да им дойде на помощ.
	Замъкът падна в полски ръце.
	Но хитрият швед при тръгването си постави под стените и в избите бурета с барут и със запалени фитили.
	И веднага щом се изправи пред лицето на краля, каза му тая вест, за да развесели сърцето му.
	— Замъкът ще хвръкне във въздуха с всичките хора — каза той. — Може би ще загине и сам Чарнецки.
	— Щом е така, и аз искам да видя как набожните поляци ще хвърчат към небето — отговори кралят.
	И остана на място с всички генерали.
	В това време въпреки забраната на Чарнецки, който предвиждаше коварството, доброволците и селяните се пръснаха по целия замък, за да търсят скрити шведи и за грабеж. Тръбите свиреха larum*, та всичко живо да се скрие в града, но те не чуха тия гласове или не искаха да се съобразят с тях.
	[* Тревога (от итал.). — Бел.прев.]
	Внезапно земята се затресе под краката им, страхотен гръм и грохот блъсна въздуха, грамаден огнен стълб се стрелна нагоре и изхвърли във въздуха пръст, стени, покриви, целия замък и повече от петстотин тела на ония, които не бяха успели да се оттеглят.
	Карл Густав се хвана за хълбоците от радост, а ласкателните придворни веднага започнаха да повтарят думите му:
	— Поляците отиват на небето! На небето! На небето!
	Но радостта беше преждевременна, защото Сандомеж остана в полски ръце и вече не можеше да снабдява с припаси затворената в речния ъгъл главна армия.
	Пан Чарнецки разби стан срещу шведите от другата страна на Висла и надзираваше преминаванията.
	А пан Сапеха, великият литовски хетман и вилненски воевода, пристигна от другата страна с литовците и се разположи зад Сан.
	Така шведите бяха съвсем обградени; те бяха хванати сякаш в клещи.
	— Клопката се затвори — говореха помежду си войниците от полските станове.
	Защото всеки, дори най-слабо запознатият с военното изкуство, разбираше, че над нашествениците се е надвесила неизбежна гибел, освен ако пристигнат навреме подкрепления и ги изтръгнат от пропастта.
	Това разбираха и шведите; всяка сутрин офицерите и войниците идваха край брега на Висла и гледаха с отчаяние в очите и в сърцето пълчищата от страшната конница на Чарнецки, които се чернееха от другата страна.
	После отиваха край Сан, но там пък войските на пан Сапеха бдяха денем и нощем, готови да ги посрещнат със саби и мускети.
	За преминаване през Сан или през Висла не можеше и да се мисли, докато двете войски се намираха наблизо. Шведите биха могли да тръгнат обратно за Ярослав по същия път, по който бяха дошли, но те знаеха, че в такъв случай нито един от тях вече не би видял Швеция.
	И се заредиха тежки дни за тях и още по-тежки нощи, тъй като бяха изпълнени със свади и шум… Храната отново се свършваше.
	В това време пан Чарнецки остави командването на войската на пан Любомирски, взе лауданската хоронгва със себе си и се прехвърли през Висла по-горе от устието на Сан, за да се види с пан Сапеха и да се съвещава с него за по-нататъшното водене на войната.
	Тоя път не беше нужно посредничеството на Заглоба, за да се разберат двамата военачалници, тъй като те обичаха отечеството повече, отколкото всеки самия себе си, та бяха готови да пожертват за него личните си интереси, самолюбието си и амбициите.
	Литовският хетман не завиждаше на Чарнецки, Чарнецки също не завиждаше на хетмана, напротив — двамата се ценяха взаимно, затова срещата между тях беше такава, че очите дори на най-старите войници се напълниха със сълзи.
	— Расте Жечпосполита, радва се милото ни отечество, когато такива нейни синове я вземат в прегръдките си — казваше Заглоба на Володиовски и на двамата Скшетуски. — Чарнецки е страшен пълководец и искрена душа, но и Сапьо на рана да го сложиш, ще я излекува. Дано такива и по камъните да се раждат. Кожата на шведите би настръхнала, ако можеха да видят чувствата на тия най-големи хора. Защото как ни завладяха враговете, ако не чрез несъгласията и завистта на пановете. Нима можеха да ни победят със сила? Ето, това разбирам! Душата подскача в човека, когато гледа такава среща. Гарантирам ви и това, че тя няма да мине на сухо, защото Сапьо обича много пиршествата, а с такъв приятел с готовност ще си пусне юздите.
	— Бог е милостив! Злото отминава! Бог е милостив! — казваше Ян Скшетуски.
	— Гледай да не богохулстваш! — отговори му Заглоба. — Всяко зло трябва да премине, защото, ако продължаваше вечно, това би било доказателство, че дяволът управлява света, а не Господ Иисус, чието милосърдие е безкрайно.
	Тук разговорът им се прекъсна, понеже видяха Бабинич, чиято фигура се издигаше в далечината над вълната от други глави. Пан Володиовски и Заглоба започнаха да му махат, но той се беше загледал в пан Чарнецки, та не ги забеляза веднага.
	— Гледайте — каза Заглоба — как е отслабнал!
	— Трябва да не му е провървяло много срещу княз Богуслав — отговори Володиовски, — иначе щеше да бъде повесел.
	— Надали му е провървяло. Нали се знае, че Богуслав е при Малборг и заедно със Стенбок действа срещу крепостта.
	— Да се надяваме на Бога, че не ще направят нищо!
	А пан Заглоба каза:
	— Дори и Малборг да вземат, ние в това време Carolum Gustavum captivabimus*; ще видим тогава дали няма да върнат крепостта срещу краля.
	[* Ще хванем в плен Карл Густав (лат.). — Бел.прев.]
	— Гледайте! Бабинич иде при нас! — прекъсна го Скшетуски.
	А той наистина ги беше забелязал и започна да разблъсква тълпата на две страни и да върви към тях, като им махаше с шапка и се усмихваше отдалече. Поздравиха се като добри познати и приятели.
	— Какво ново? Какво направи с княза, пане рицарю? — попита Заглоба.
	— Новото е лошо, лошо! Но сега не е време да разправям това. Сега ще седнем на пир. Ваши милости ще останете тук да нощувате; след пиршеството елате да спите при мене, между моите татари. Шатърът ми е удобен, та ще си поприказваме до сутринта при чашка.
	— Щом някой говори умно, аз не се противопоставям! — отвърна Заглоба. — Кажи ни само защо си толкова отслабнал?
	— Защото в боя оня проклетник ме събори заедно с коня и ме разби като недопечено гърне; оттогава плюя кръв и не мога да дойда на себе си. Разчитам на милосърдието на нашия Господ Иисус Христос, че ще пролея кръвта му. Но сега да вървим, защото пан Сапеха и пан Чарнецки вече започват да се канят и да се церемонят кой да тръгне пръв. Това е знак, че трапезата е готова. С голяма радост ви чакаме тук, защото и вие сте пролели доста шведска кръв.
	— Нека другите да говорят какво съм правил! — каза Заглоба. — На мене не ми е удобно!
	Изведнъж се размърдаха цели тълпи и всички тръгнаха към плаца между шатрите, където бяха наредени маси. Пан Сапеха посрещна пан Чарнецки като крал. Масата, при която беше настанен кастеланът, беше покрита с шведски знамена. Медовината и вината се лееха от буретата и към края двамата пълководци бяха малко пияни. Не липсваше веселие, шеги, наздравици, глъчка, докато вечерният хлад пропъди най-после пируващите, макар че през деня времето беше чудесно и слънцето грееше необикновено силно.
	Тогава Кмичиц взе своите гости и ги отведе при татарите. Седнаха в шатъра му на денкове, добре натъпкани с всякакъв вид плячка, и започнаха да говорят за похода на Кмичиц.
	— Сега Богуслав е при Малборг — казваше пан Анджей, — но други разправят, че е при електора, с когото щели да тръгнат на помощ на краля.
	— Още по-добре! Значи ще се срещнем! Вие, младите, не можете да се справите с него, ще видим как аз, старецът, ще се справя! Той се е срещал с най-различни хора, но със Заглоба още не. Казвам ви, че ние ще се срещнем, освен ако княз Януш не му е наредил в завещанието си отдалече да избягва Заглоба. Това е много възможно!
	— Електорът е хитър човек — каза Ян Скшетуски — и щом само види, че работата на Карол е спукана, веднага ще се отрече от всички обещания и клетви.
	— А аз ви казвам, че не — каза Заглоба. — Никой не е така зле настроен срещу нас както прусакът. Когато щастието се измени и твоят слуга, който е бил принуден някога да ти прегръща коленете и да чисти дрехите ти, стане твой господар, той ще бъде толкова по-суров към тебе, колкото ти си му бил по-милостив господар.
	— Защо е така? — попита Володиовски.
	— Защото в паметта му ще остане неговото положение на слуга и ще ти отмъщава дори да си му оказвал само благодеяния.
	— Да оставим това! — каза Володиовски. — Много пъти се случва куче да ухапе и господаря си по ръката. По-добре нека Бабинич ни разкаже за похода си.
	— Слушаме! — каза Скшетуски.
	Кмичиц помълча малко, пое си дъх и започна да говори за последното сблъскване на Сапеха с Богуслав, за поражението на княза при Янов, най-сетне как Богуслав разбил татарите на пух и прах, а самия него съборил на земята заедно с коня и избягал здрав и читав.
	— А ти разправяше, ваша милост — прекъсна го Володиовски, — че ще го преследваш с татарите си дори до Балтийско море…
	На това Кмичиц отговори:
	— А ти, ваша милост, на времето си също ми разправяше как пан Скшетуски, който е пред нас, изоставил отвлечената му от Богун любима девойка, както и отмъщението си, понеже отечеството било в нужда; кой с когото се събере, такъв става. Аз се събрах с ваши милости и искам да вървя по стъпките ви.
	— Дано Божията майка те възнагради така, както Скшетуски! — отговори Заглоба. — Все пак аз бих предпочел сега момичето ти да се намира в горските дебри, отколкото в ръцете на Богуслав.
	— Няма нищо! — възкликна Володиовски. — Ще си я възвърнеш!
	— Аз ще трябва да си възвърна не само нея, но и нейното уважение и чувство.
	— Едното ще дойде след другото — каза пан Михал, — дори ако трябва и със сила да я вземеш, както тогава… помниш ли?
	— Това не ще направя втори път!
	Тук пан Анджей започна да въздиша тежко, а след малко каза:
	— Не само че не си възвърнах нея, но Богуслав ми отвлече и друга.
	— Чист турчин, кълна се в Бога! — възкликна Заглоба. А пан Михал започна да разпитва:
	— Каква друга?
	— Е! Дълго трябва да се разказва — отговори Кмичиц. — В Замошч имаше една много хубава девойка, която страшно се харесваше на калушкия староста. Но той се страхува от сестра си, княгиня Вишньовецка, та не смееше да се натиска много пред нея. Тогава намислил да изпрати момичето с мене уж при пан Сапеха за наследството й в Литва, а всъщност да ми я отнеме на половин миля от Замошч и да я настани в някое пусто място, където никой не ще може да пречи на страстите му. Но аз надуших това негово намерение. „Значи ти искаш (помислих) да ме направиш твой сводник? Чакай!“ Па и хората му набих с камшик, и девойката отведох съвсем целомъдрена при пан Сапеха. Казвам ви, ваша милост панове, че момичето е хубаво като щиглец, но е добродетелно… Аз също съм вече друг човек, а моите другари, Бог да ги прости, отдавна вече са изгнили в земята!
	— Що за момиче беше тя? — попита Заглоба.
	— От благороден дом, придворна на княгиня Вишньовецка. Някога била сгодена за литовеца Подбипента, когото вие сте познавали…
	— Ануша Борзобогата! — кресна Володиовски и скочи от мястото си.
	Заглоба също така скочи от купа кечета.
	— Пане Михале, овладей се!
	Но пан Володиовски скочи като котка към Кмичиц.
	— Ти ли, изменнико, допусна да я отвлече Богуслав?!
	— Не ме обвинявай напразно! — каза Кмичиц. — Отведох я благополучно при хетмана, а по пътя се грижех за нея като за сестра, а Богуслав я отвлякъл не от мене, ами от друг офицер, с когото пан Сапеха я изпрати при семейството си и който се наричаше Гловбич или нещо такова, не помня добре.
	— Къде е той сега?!
	— Няма го тук, защото е загинал. Така поне разправяха офицерите на Сапеха. Аз отделно нападах Богуслав с татарите, та не зная нищо положително. Но като виждам твоята загриженост, разбирам, че ни е сполетяла еднаква беда, един човек ни е сторил зло, а щом е така, я да се съюзим против него, та заедно да си отмъщаваме за общата ни обида. Той е голям господар и голям рицар, но все пак мисля, че ще му стане тясно в цялата Жечпосполита, когато има двама такива врагове.
	— Ето ти моята ръка! — отговори Володиовски. — Отсега нататък ние сме другари на живот и смърт! Който го намери пръв, той ще му плати за двамата. Дано даде Бог аз да бъда първият, защото тогава е сигурно като две и две четири, че ще му изпия кръвта!
	Тук пан Михал започна да мърда толкова страшно мустачките си и да се пипа по сабята, че пан Заглоба дори изтръпна, понеже знаеше, че с пан Михал няма шега.
	— Не бих искал да бъда сега княз Богуслав — каза той след малко, — дори ако някой ми даде цяла Инфлантия към титлата. Стига ти да имаш една такава дива котка като Кмичиц върху себе си, а какво остава и пан Михал! О! Не само това, защото и аз сключвам foedus* с вас. Моята глава, вашите саби! Не зная дали има толкова могъщ човек в християнския свят, който не би затреперал пред такава сила. Освен това и Господ-Бог рано или късно ще го лиши от щастие, защото не може да няма наказание за предателя и еретика… Кмичиц и без това го е отупал здравата.
	[* Съюз, договор (лат.). — Бел.прев.]
	— Не отричам, че много пъти вече съм го посрамил — отговори пан Анджей.
	Той поръча да напълнят чашите и разказа как е освободил Сорока. Замълча само, че преди това се бе хвърлил в краката на Радживил, защото, само като си припомнеше, кръвта нахлуваше в главата му.
	Пан Михал се развесели, като слушаше разказа, а накрай каза:
	— Нека Бог да бъде с тебе, Анджей! С такъв смелчага може да се отиде дори в пъкъла! Бедата е само там, че невинаги ще бъдем заедно, защото службата си е служба. Мене могат да ме изпратят на едната страна на Жечпосполита, тебе на другата. Не се знае кой ще попадне пръв на него.
	Кмичиц помълча малко.
	— Ако се погледне справедливо, би трябвало аз да го намеря. Стига само да не се изложа отново, защото… ме е срам да си призная, но аз не мога да удържа при двубой с тоя дявол…
	— Тогава аз ще те науча на всички мои хитрости! — извика Володиовски.
	— Или аз! — каза Заглоба.
	— Не! Прощавай, ваша милост, по-добре да се уча при Михал! — отвърна Кмичиц.
	— При все че той е такъв рицар, аз не се страхувам от него, щом съм с пани Ковалска, стига да съм се наспал! — намеси се Рох.
	— Стой мирно, Рох — отговори Заглоба, — за да не те накаже Бог чрез неговите ръце за самохвалство!
	— Ами! Нищо няма да ми стане!
	Горкият пан Рох не беше щастлив пророк, но в тоя миг беше много пиян и готов да призове на бой целия свят. Другите също бяха пили много за здравето си и за гибелта на Богуслав и шведите.
	— Чувах — каза Кмичиц, — че щом свършим тук с шведите и пипнем краля им, веднага ще се запътим към Варшава, след това навярно ще настъпи и краят на войната. А после ще дойде ред на електора.
	— Именно! Именно! — каза Заглоба.
	— Чух как веднъж самият пан Сапеха разправяше това, а той е голям човек и по-добре вижда нещата. Та тогава ни каза: „С шведа ще стигнем до мир! Със септентрионите вече сме го сключили, но с електора не би трябвало да си губим времето в никакви преговори. Пан Чарнецки (казва) заедно с Любомирски ще тръгнат за Бранденбургия, а аз с пан литовския подскарби — за електорска Прусия и ако после (казва) не присъединим Прусия навеки до Жечпосполита, тогава ще значи, че в канцлерството няма нито един такъв ум като пан Заглоба, който на своя глава заплашваше електора с писмата си.“
	— Така ли разправяше Сапьо? — попита Заглоба, зачервен от задоволство.
	— Всички го чуха. Аз бях много радостен, защото същата тая пръчка ще удари и Богуслав и ако не по-рано, поне тогава непременно ще го настигнем.
	— Стига само да свършим по-скоро с тия шведи, стига само да свършим! — каза Заглоба. — По дяволите! Нека отстъпят Инфлантия и да дадат някой и друг милион, па да си вървят по живо по здраво.
	— Хванал манго мечката, а мечката върху него! — отвърна Ян Скшетуски, като се смееше. — Карл е още в Полша, още Краков, Варшава, Познан и всички по-значителни градове са в ръцете му, а ти, отче, вече искаш той да се откупва. О, много още ще трябва да поработим, докато дойде ред на електора!
	— А съществува още армията на Стенбок, ами гарнизоните в крепостите, ами Виртц! — подхвърли Станислав.
	— Тогава защо седим тук със скръстени ръце? — попита внезапно Рох и изблещи очи. — Не можем ли да бием шведите?
	— Глупав си, Рох! — каза Заглоба.
	— Вуйчо си знае все едно и също, а аз се кълна, че видях лодки край брега. Би могло да се премине с тях и да се отвлече поне някой от стражата. Тъмно е, та в очите ти да бръкнат, докато разберат какво става, ще се върнем и ще покажем на двамата военачалници какво значи рицарска дързост. Ако ваши милости не искате, ще отида сам!
	— Голямо чудо: мъртво теле мръднало опашката си! — каза Заглоба гневно.
	Но ноздрите на Кмичиц веднага започнаха да мърдат.
	— Мисълта не е лоша, не е лоша! — каза той.
	— Не е лоша за слугите, но не за оня, който цени достойнството си. Хора, имайте уважение към самите себе си! Вие сте полковници, а искате да си играете на хлапашки работи.
	— Разбира се, че не ни много прилича! — каза Володиовски. — По-добре да си лягаме да спим, че е късно.
	Всички се съгласиха с тая мисъл, та веднага коленичиха за молитва и започнаха да я четат на глас; после налягаха по кечетата и наскоро заспаха дълбок сън.
	Но един час по-късно всички скочиха на крака, понеже отвъд реката се разнесоха гърмежи, след които по целия стан на Сапеха се вдигна глъч и врява.
	— Боже, света Богородице! — викна Заглоба. — Шведите настъпват!
	— Какво приказваш, ваша милост?! — отговори Володиовски и грабна сабята си.
	— Рох, тръгвай! — викаше Заглоба, който при такива случаи обичаше сестриникът му да е до него.
	Но Рох не беше в шатъра.
	Изтичаха на плаца. Пред шатрите вече бяха наизлезли тълпи и всички тичаха към реката; защото от другата страна се виждаше как святкат огньове и се чуваше все по-силен екот.
	— Какво се е случило? Какво става? — питаха те постовете, поставени на много места край брега.
	Но постовете не бяха видели нищо. Един от войниците разправяше, че бил чул нещо като плисък на вълни, но понеже мъглата висяла над самата вода, не можал да забележи нищо, а не искал за какъв да е шум да алармира стана.
	Заглоба изслуша съобщението и се хвана за главата от отчаяние.
	— Рох е отишъл при шведите! Казваше, че иска да отвлече някого от стражата!
	— Бога ми, това е възможно! — извика Кмичиц.
	— Ще ми застрелят момчето, леле боже! — вайкаше се Заглоба. — Ваша милост панове, няма ли някакво спасение? Господи Иисусе! Момче като най-чисто злато! Няма втори такъв в двете войски! Какво му е хрумнало в глупавата чутура?!… Света Богородице, спаси го при тая опасност!…
	— Може би ще преплава, мъглата е гъста! Няма да го видят!
	— Ще чакам тук дори до сутринта. Света Богородице! Света Богородице!
	В това време гърмежите на отвъдния бряг започнаха да стихват, светлините постепенно гаснеха и след един час зацари глухо мълчание. Заглоба обикаляше край брега на реката като кокошка, която води патенца, и си скубеше остатъците от косата, но той чакаше напразно и напразно се вайкаше. Утринта озари реката, най-сетне слънцето изгря, а Рох не се връщаше.


	Трийсет и първа глава

	На другия ден пан Заглоба отиде все така отчаян при пан Чарнецки с молба да го изпрати при шведите, за да види какво се е случило с Рох; дали е жив и страда в плен, или е платил с живота си за своята смелост.
	Чарнецки се съгласи без никакви трудности, тъй като обичаше пан Заглоба. И за да го утеши в мъките му, каза следното:
	— Мисля, че сестриникът на ваша милост трябва да е жив, защото иначе водата би го изхвърлила.
	— Дай боже! — отговори Заглоба скръбно. — Все пак водата мъчно може да изхвърли такъв като него, защото не само ръката му беше тежка, но и умът му беше сякаш от олово, което се вижда и от постъпката му.
	Чарнецки отговори:
	— Вярно е това, което казваш, ваша милост! Ако е жив, би трябвало да заповядам да го влачат с кон по плаца заради нарушаване на дисциплината. Всеки е свободен да създава тревога в шведската войска, но той разтревожи и двете войски, а и шведите не бива да тревожи без команда и без моя заповед. Какво е това! Всеобщо опълчение ли или какъв дявол, та всеки да се разпорежда както му скимне!
	— Провинил се е, assentior. Сам ще го накажа, стига само Господ-Бог да го върне!
	— А аз ще му простя поради подвизите му при Рудник. Имам много пленници за размяна и по-големи офицери от Ковалски. Иди, ваша милост, при шведите и поприказвай за размяна. Ще дам и двама, и трима в случай на нужда, защото не искам да късам сърцето на ваша милост. Ела при мене за писмо до негово величество краля и заминавай веднага!
	Заглоба се затече зарадван към шатъра на Кмичиц и разказа на другарите си какво се бе случило. Пан Анджей и Володиовски веднага викнаха, че искат да тръгнат с него, защото и двамата бяха любопитни да видят шведите, а освен това Кмичиц можеше да бъде много полезен, понеже говореше така добре немски, както полски.
	Приготовленията не им отнеха много време. Пан Чарнецки не дочака Заглоба да се върне при него, а сам му изпрати по прислужник писмото, след което те взеха тръбач, седнаха в една лодка с бяло платно, закачено на прът, и тръгнаха.
	Отначало пътуваха всред мълчание, чуваше се само плисъкът на веслата в страните на лодката, но накрай Заглоба почна малко да се безпокои и каза:
	— Нека тръбачът да съобщи веднага за нас, защото тия негодници току-виж, че почнали да стрелят въпреки бялото платно!
	— Какво говориш, ваша милост! — възрази Володиовски. — Дори варварите уважават пратениците, а това е културен народ!
	— Нека тръбачът да затръби, казвам! Първият войник може да открие огън, да пробие лодката и ние да се намерим във водата, а тя е студена! Не искам заради тяхната култура да се измокря!
	— Ето, виждат се стражи! — каза Кмичиц.
	Тръбачът започна да тръби. Лодката се понесе бързо, на отсрещния бряг веднага зацари по-голямо движение и скоро пристигна офицер на кон с жълта кожена шапка. Той се приближи до самата вода, заслони очи с ръка и почна да се взира срещу светлината.
	На двайсетина крачки от брега Кмичиц свали шапка за поздрав, офицерът им се поклони със същата учтивост.
	— Писмо от пан Чарнецки до светлейшия шведски крал! — извика пан Анджей и показа писмото.
	В това време лодката стигна до брега.
	Крайбрежната стража отдаде за почест. Пан Заглоба се успокои напълно, лицето му веднага придоби сериозен вид, съответен за достойнството на пратеник, и каза на латински:
	— Миналата нощ един рицар е бил хванат на тоя бряг, дойдох да помоля за него.
	— Не разбирам латински — отговори офицерът.
	— Простак! — измърмори Заглоба. Офицерът се обърна към пан Анджей.
	— Кралят се намира на другия край на стана — каза той. — Благоволете, ваша милост панове, да почакате тук, а аз ще отида да съобщя.
	И обърна коня си.
	А те започнаха да се оглеждат наоколо. Станът беше много просторен, тъй като обхващаше целия триъгълник, образуван от Сан и Висла. На върха на триъгълника беше разположен Пнев; в основата му — от едната страна Тарнобжег, от другата Розвадов. Естествено, че цялото това пространство не можеше да бъде обхванато с поглед; все пак, докъдето стигнеше той, навсякъде се виждаха шанци, окопи, землени работи и прегради от пръти и пръст, а върху тях оръдия и хора. Кралската квартира се намираше в самия център на цялата околност, в Гожице, там бяха и главните сили на армията.
	— Ако гладът не ги прогони оттук, не ще можем да ги изтикаме — каза Кмичиц. — Цялата околност е укрепена. И конете има къде да пасат.
	— Но рибата няма да стигне за толкова стомаси — отговори Заглоба, — а и лютераните не обичат постно ядене. Неотдавна притежаваха цяла Полша, сега имат само тоя клин; нека си седят тук или отново да се връщат в Ярослав.
	— Много опитни хора са правили тия шанци — каза Володиовски, като гледаше с окото на познавач. — У нас има повече секачи, но по-малко учени офицери и във военното изкуство сме останали по-назад от другите.
	— Защо е така? — попита Заглоба.
	— Защо ли? Аз съм войник, който през целия си живот е служил в конницата, та не ми е удобно да говоря това, но работата е там, че навсякъде основата са пехотата и оръдията, освен това разните походи и военни маневри, маршове и контрамаршове. Много книги трябва да изяде човек във всяка чужда войска, много римски автори да прелисти, докато стане по-висш офицер, а у нас това го няма. Постарому конницата изведнъж навлиза масово в огъня и бръсне със саби, а ако не избръсне веднага, нея ще избръснат…
	— Празни приказки, пан Михале! Та коя нация е имала толкова знаменити победи?
	— Защото по-рано и другите са воювали по същия начин, а понеже не са имали тоя устрем, трябвало е да губят; но сега са поумнели и гледай, ваша милост, какво става.
	— Да почакаме до края. Но ти ми изправи сега най-умния инженер швед или немец, а аз ще сложа срещу него Рох, който не е прелиствал книги, пък ще видим.
	— Стига, ваша милост, да можеш да го сложиш… — намеси се пан Кмичиц.
	— Ех, вярно! Страшно ми е жал за момчето. Пане Анджей, а побъбри с тия гащници на тоя кучи език и разпитай какво е станало с него.
	— Ти, ваша милост, не познаваш редовните войници. Без заповед тук никой няма да отвори уста пред тебе. Дума да не става!
	— Зная, че са гадове немиросани. Ако при нашата шляхта и особено пък при простолюдието дойде пратеник, веднага почват приказките, ще попитат за здравето на жената и децата му и водка ще пийнат с него, пък ще се впуснат и в политически разговори, а тия стоят тук като пънове и само кокорят зъркелите си към нас. Дано ги чумата изтръшка!
	Все повече пехотинци се трупаха около пратениците и ги разглеждаха любопитно, а и те имаха великолепен вид, защото бяха облечени грижливо с прилични и дори богати дрехи. Най-много привличаше очите пан Заглоба, понеже беше внушителен почти като сенатор, а най-малко пан Михал поради дребния си ръст.
	В това време офицерът, който ги посрещна пръв на брега, се върна заедно с друг, по-висш, и с войници, които водеха свободни коне. По-висшият поздрави пратениците и каза на полски:
	— Негово кралско величество кани ваши милости в квартирата си, а понеже тя не е особено близо, докарахме коне.
	— Ваша милост поляк ли си? — попита Заглоба.
	— Не, пане. Аз съм Садовски, чех на шведска служба.
	Кмичиц се приближи бързо към него.
	— Не ме ли познаваш, ваша милост пане!
	Садовски го изгледа внимателно в лицето.
	— Как не! При Ченстохова! Ваша милост пръсна най-голямото разрушително оръдие и Мюлер предаде ваша милост на Куклиновски. Приветствам, сърдечно приветствам толкова знаменития рицар!
	— А какво стана с Куклиновски? — продължи да пита Кмичиц.
	— Не знаеш ли, ваша милост?
	— Зная, че му платих със същото, с което искаше да ме нагости, но го оставих жив.
	— Измръзна.
	— И аз мислех, че ще измръзне — каза пан Анджей и махна с ръка.
	— Ваша милост полковник — намеси се Заглоба, — а в стана ви не се ли намира някой си Рох Ковалски?
	Садовски се засмя:
	— Как да не се намира? Тук е!
	— Слава на Бога и пресветата Дева! Щом е жив, ще го измъкна. Слава на Бога!
	— Не зная дали кралят ще поиска да го даде — отговори Садовски.
	— О! А защо?
	— Защото много му хареса. Веднага позна, че е същият, който го преследвал така упорито при нападение в Рудник. Лягахме си от смях, когато слушахме отговорите на пленника. Кралят пита: „Какво си се настървил така срещу мене?“ А той казва: „Дал съм клетва!“ Тогава кралят отново го пита: „И по-нататък ли ще ме преследваш така?“ — „Разбира се!“ — казва шляхтичът. Кралят почна да се смее: „Откажи се от клетвата и ще ти подаря живота и свободата.“ — „Дума да не става!“ — „Защо?“ — „Защото вуйчо ми ще ме обяви за глупак!“ — „Ами ти толкова ли си уверен, че ще ме надвиеш на двубой?“ — „Аз бих надвил и петима такива!“ Тогава кралят казва още: „И смееш да вдигаш ръка срещу величеството?“ А той: „Защото вярата ви е мръсна!“ Превеждахме на краля всяка дума, а той ставаше все по-весел и непрекъснато повтаряше: „Хареса ми тоя офицер!“ После пожела да разбере дали наистина го е преследвал такъв силач, та заповяда да изберат от гвардията дванайсет най-силни мъже и всички поред да се борят с пленника. Но той е жилав мъжага! Когато тръгвах, десет беше вече натръшкал един след друг на земята и никой не можеше да стане сам. Ще пристигнем точно в края на забавата.
	— Това е Рох! Моя кръв! — извика Заглоба. — Ще дадем за него дори трима знатни офицери.
	— Ще попаднете на краля, когато е в добро настроение — отговори Садовски, — което се случва рядко сега.
	— О, вярвам! — отговори малкият рицар.
	А Садовски се обърна към Кмичиц и започна да го разпитва не само как се е отървал от ръцете на Куклиновски, но и как го е наредил така. Пан Анджей започна да разправя нашироко, тъй като обичаше да се хвали, а Садовски слушаше и се хващаше за главата от учудване, най-сетне стисна още веднъж ръката на Кмичиц и каза:
	— Вярвай ми, ваша милост пане, че се радвам от сърце, защото наистина служа при шведите, но всяко истинско войнишко сърце се радва, когато честен рицар се справя с негодници. Трябва да ви призная, че когато между вас се случи смел човек, със свещ трябва да се търси друг, равен на него.
	— Ти, ваша милост пане, си любезен офицер! — каза Заглоба.
	— И знаменит воин, знаем това! — добави Володиовски.
	— Защото съм се учил от вас и на учтивост, и на военно изкуство! — отговори Садовски и отдаде чест.
	Така разговаряха те помежду си, като се надпреварваха взаимно в любезностите, докато стигнаха в Гожице, където се намираше кралската квартира. Цялото село беше заето от разни видове войска. Нашите приятели разглеждаха любопитно групите войници, пръснати между оградите. Едни, в желанието си да поуспокоят глада, спяха по пейките от пръст, защото денят беше много хубав и топъл; други играеха комар върху тъпани и пиеха бира, някои простираха дрехи по оградите; трети седяха пред къщите, тананикаха скандинавски песни и търкаха с тухлен прах шлемовете и броните си, които лъщяха ослепително. Тук-таме чистеха или разхождаха конете — с една дума, навсякъде под ясното небе вреше и кипеше войнишки живот. Наистина върху някои лица личаха страхотните усилия и гладът, но слънцето беше покрило оскъдицата със злато, а и за тия несравними войници бяха започнали дни на почивка, та те веднага бяха придобили дух и войнствено държане. Пан Володиовски се възхищаваше в себе си от тях, особено от пехотните полкове, прочути по целия свят със своята издръжливост и храброст, а Садовски обясняваше при преминаването край тях:
	— Това е смаландският полк от кралската гвардия. Това е делекарлийска пехота, елитна войска.
	— За Бога! А какви са тия малки monstra*? — възкликна внезапно Заглоба и посочи купчина дребни човечета с маслинена кожа и черна коса, която висеше от двете страни на главата.
	[* Чудовища (лат.). — Бел.прев.]
	— Това са лапонци, които спадат към най-далечните хиперборейци.
	— Бива ли ги за битка? Защото ми се струва, че бих могъл да взема по трима във всяка шепа и да им чукам главите, докато се уморят.
	— Сигурно би могъл да направиш това, ваша милост! Не ги бива за бой. Шведите ги водят със себе си като военна прислуга, а донякъде и като нещо оригинално. Но пък те са exquisitissimi* магьосници, всеки от тях има най-малко по един дявол, а някои и по пет в своя услуга.
	[* Отлични, великолепни (лат.). — Бел.прев.]
	— Откъде тия им връзки със злите духове! — попита Кмичиц и се прекръсти.
	— Защото бродят в непрекъсната нощ, която у тях продължава половин година и повече, а ваши милости знаете, че нощем е най-лесно да се свържеш с дявола.
	— Ами души имат ли?
	— Не се знае, но аз мисля, че те повече приличат animalibus*.
	[* На животни (лат.). — Бел.прев.]
	Кмичиц се приближи с коня си, хвана един лапонец за врата, вдигна го нагоре като котка и го огледа любопитно, после го постави отново на крака и каза:
	— Да ми подареше кралят един такъв, ще заповядам да го опушат и ще го окача в черквата в Орша, където се намира яйце от камилска птица покрай разни други рядкости.
	— А в енорийската черква в Лубни имаше челюст от кит или от великан — добави Володиовски.
	— Да вървим, защото току-виж, че нещо нечисто се лепнало от тях на нас! — каза Заглоба.
	— Да вървим — повтори Садовски. — Всъщност би трябвало да заповядам да нахлузят чували върху главите на ваши милости, както е обичаят, но ние нямаме какво да крием тук, а че видяхте шанците — то е по-добре за нас.
	После забързаха с конете и след малко бяха пред шляхтишкия дом в Гожице. Пред портата скочиха от седлата, свалиха шапки и тръгнаха пеш, защото самият крал беше пред къщата.
	Тогава те видяха много генерали и блестящи офицери. Там бяха старият Витенберг, Дъглас, Льовенхаупт, Мюлер, Ериксен и много други. Всички седяха на трема малко зад краля, чийто стол беше изнесен напред, и наблюдаваха забавлението, което Карл Густав си устройваше с пленника. Точно в тоя момент Рох беше тръшнал на земята дванайсетия райтар и стоеше задъхан и силно изпотен с разкъсана от борците горна дреха. Като видя вуйчо си, придружен от Кмичиц и Володиовски, отначало помисли, че и те са взети в плен, та изблещи очи и отвори уста, а после направи няколко крачки напред, но Заглоба му даде знак с ръка да стои спокойно, а той и другарите му се изправиха пред лицето на краля.
	Садовски започна да представя пратениците, а те се кланяха ниско, както изискваха обичаят и етикетът, после Заглоба предаде писмото на Чарнецки.
	Кралят взе писмото и започна да го чете, а в това време другарите го наблюдаваха любопитно, защото не го бяха виждали досега. Той беше човек в разцвета на възрастта си, с толкова мургаво лице, сякаш се беше родил италианец или испанец. Дълги черни къдрици като крила на врана се спускаха покрай ушите върху раменете. По блясъка и цвета на очите той напомняше Йереми Вишньовецки, само веждите му бяха силно вдигнати нагоре, като че ли се чудеше непрекъснато. Но там, където веждите се сключват, челото му образуваше големи изпъкналости, които го правеха да прилича на лъв; дълбоката бръчка над носа, която не изчезваше дори когато се смееше, придаваше на лицето му страшен и гневен израз. Долната му устна беше издадена напред като у Ян Казимеж, само лицето му беше по-пълно и гушата по-голяма; той носеше мустачки тънки като връвчици, леко разширени в краищата. Изобщо лицето му говореше за необикновен човек, за един от ония, които изстискват кръв от земята, когато ходят по нея. От него лъхаше и великолепие, и монаршеска гордост, и лъвска сила, и полет на гений, но при все че любезната усмивка никога не слизаше от устата му, нямаше оная доброта на сърцето, която осветява отвътре лицето с такава мека светлина като лампичка, сложена в алабастрова урна.
	Той седеше във фотьойл с кръстосани крака, а силните му прасци се очертаваха ясно под черните чорапи и като мигаше според обичая си с очи, четеше усмихнат писмото на Чарнецки. Внезапно той повдигна клепачи, погледна пан Михал и каза:
	— Познах те веднага, ваша милост: ти съсече Канеберг. Всички очи се обърнаха веднага към Володиовски, който мръдна мустачки, поклони се и отговори:
	— На услугите ви, ваше кралско величество.
	— Какъв чин? — попита кралят.
	— Полковник на лауданската хоронгва.
	— Къде си служил по-рано?
	— При вилненския воевода.
	— И го напусна заедно с другите? Изменил си и на него, и на мене.
	— Длъжен бях да бъда верен на своя крал, а не на ваше кралско величество.
	Кралят не отговори нищо; всички чела се намръщиха, очите започнаха да пронизват пан Михал, но той стоеше спокойно, само помръдваше от време на време мустачки.
	Внезапно кралят каза:
	— Приятно ми е да се запозная с такъв знаменит рицар. Между нас Канеберг минаваше за непобедим в двубоя. Ти, ваша милост, трябва да си първият по сабя в тая държава?…
	— In universo!* — каза Заглоба.
	[* В света (лат.). — Бел.прев.]
	— Не последен — отговори Володиовски.
	— Приветствам сърдечно ваши милости. Към пан Чарнецки аз чувствам истинско уважение като към голям воин, при все че наруши честната си дума, защото беше длъжен да си седи и досега мирно в Шевеж.
	На това Кмичиц отговори:
	— Ваше кралско величество! Не пан Чарнецки наруши пръв честната си дума, а генерал Мюлер, като отне от Волф полка кралска пехота.
	Мюлер направи крачка напред, вгледа се в лицето на Кмичиц и почна да шепне нещо на краля, който слушаше доста внимателно, като мигаше непрекъснато с очи и поглеждаше към пан Анджей, най-после каза:
	— Виждам, че пан Чарнецки ми е изпратил отбрани рицари. Впрочем аз отдавна зная, че между вас не липсват решителни хора, само че ви липсва вярност при удържането на обещанията на дадената клетва.
	— Свещена истина, ваше кралско величество! — каза Заглоба.
	— Как разбираш това, ваша милост?
	— Защото, ако не беше тоя недостатък на нашия народ, ти нямаше да бъдеш тук, милостиви господарю!
	Кралят отново помълча малко, генералите отново се намръщиха на смелостта на пратеника.
	— Ян Казимеж сам ви освободи от дадената клетва — каза Карл, — защото ви напусна и се скри в чужбина.
	— От клетвата може да освобождава само заместникът на Христос, който живее в Рим и който не ни е освободил.
	— Да оставим това! — каза кралят. — Ето с това превзех тая държава (тук той се удари по шпагата) и с това я държа. Не ми трябват нито вашата помощ, нито вашите клетви за вярност. Искате война, ще я имате! Мисля, че пан Чарнецки още помни Голомб?
	— Забрави го по пътя от Ярослав — отговори Заглоба. Кралят се засмя, вместо да се разсърди.
	— Тогава ще му припомня!
	— Бог управлява света!
	— Кажете му да ме посети. Ще го приема любезно, само нека побърза, защото, като поотпочинат конете ми, ще тръгна по-нататък.
	— Тогава ние ще приемем ваше кралско величество! — отговори Заглоба, като се поклони и сложи незабелязано ръка върху сабята си.
	На това кралят отговори:
	— Виждам, че пан Чарнецки ми е изпратил като пратеници не само най-добрите си саби, но и най-добрата уста. В миг парираш всеки удар, ваша милост. Цяло щастие, че войната не се състои в това, понеже си намерих достоен противник. Но пристъпвам към работата. Пан Чарнецки ми пише да пусна оня пленник, като ми предлага в замяна двама висши офицери. Аз не подценявам така моите войници, както вие мислите, и не желая да ги откупувам толкова евтино, защото това би било противно на моята и тяхната амбициозност. Но понеже не мога да откажа нищо на пан Чарнецки, ще му подаря тоя рицар.
	— Милостиви господарю! — отговори Заглоба на тия думи. — Това не е контемпт* на шведските офицери, а компасия**, която пан Чарнецки поиска да прояви към мене, защото пленникът е мой сестриник, а пък аз съм, на услугите ви, ваше кралско височество, консилиар*** на пан Чарнецки.
	[* Подценяване, пренебрежение (от лат.). — Бел.прев.]
	[** Съчувствие, състрадание (от фр.). — Бел.прев.]
	[*** Съветник (от лат.). — Бел.прев.]
	— Всъщност — каза кралят, като се смееше — аз не би трябвало да пущам тоя пленник, защото е дал клетва, че ще ме убие; освен ако той се отрече от клетвата си срещу това благодеяние.
	Сега кралят се обърна към Рох, който стоеше пред трема, и му махна с ръка.
	— Я ела по-близо, силачо!
	Рох се приближи на няколко крачки и застана мирно.
	— Садовски — каза кралят, — попитай го дали ще ме остави на мира, ако го пусна?
	Садовски повтори кралския въпрос.
	— И дума да не става! — извика Рох.
	Кралят разбра без преводач и започна да ръкопляска и да мига с очи.
	— Е какво! Е какво! Как да пуснеш такъв? На дванайсет райтари изви врата и заявява, че аз ще съм тринайсетият! Добре! Добре! Хареса ми тоя рицар! И той ли е консилиар на пан Чарнецки? В такъв случай още по-скоро ще го пусна.
	— Затваряй си устата, човече! — измърмори Заглоба.
	— Стига забавления! — каза внезапно Карл Густав. — Вземете го и нека това ви бъде още едно доказателство за моето великодушие. Като владетел на това кралство мога да простя, когато е такава моята воля и милост, но с бунтовници не желая да влизам в преговори.
	Тук веждите на краля се сбръчкаха и усмивката изведнъж изчезна от лицето му.
	— Защото, който вдига ръка срещу мене, той е бунтовник, тъй като аз съм тук законен владетел. Само от милосърдие към вас досега не наказах както трябва, чаках опомняне, ще дойде обаче време, когато милосърдието ще се изчерпи и ще настане време за наказания. Поради вашия произвол и непостоянство страната гори в огън, поради вашето вероломство се пролива кръв. Но аз ви казвам: изтичат последните дни… Не желаете да чуете напомнянията, не желаете да слушате законите, тогава ще послушате меча и бесилката!
	И в очите на Карл засвяткаха мълнии; Заглоба го загледа смаян, без да може да разбере откъде се взе тая внезапна буря след хубавото настроение; накрай и неговото сърце започна да се надига, затова той се поклони и каза смело:
	— Благодарим на ваше кралско величество.
	След това се отдалечи, последван от Кмичиц, Володиовски и Рох Ковалски.
	— Любезен, любезен! — казваше Заглоба. — А няма да се усетиш кога ще ти ревне в ухото като мечка. Добър край на пратеничеството ни! Други те почерпват с чашка за добър път, а той с бесилка! Нека бесят кучетата, а не шляхтата! Боже! Боже! Колко тежко сме грешили ние срещу нашия владетел, който беше баща, който е баща и ще бъде баща, защото носи ягелонско сърце! И такъв господар напуснаха изменниците и отидоха да се побратимяват с тия задморски плашила. Пада ни се, защото не заслужаваме нищо по-добро. Бесилки! Бесилки!… На него самия му е вече тясно, притиснали сме го като прясно сирене в цедилка, та вече суроватка тече, а той още заплашва с меч и бесилка. Почакай! Пипнал манго мечката, а мечката върху него! Ще ви стане още по-тясно… Рох! Исках да те нашляпам по муцуната или да ти отмеря петдесет по голо, но ще ти простя, защото се държа кавалерски и заяви, че ще продължаваш да го преследваш. Дай да те целуна, доволен съм от тебе!
	— Значи си доволен, вуйчо! — отговори Рох.
	— Бесилка и меч! И ми го каза това в очите! — отново заговори Заглоба след малко. — Ето ти покровителство! И вълкът така покровителства агнето в собствените си черва!… И кога казва това? Сега, когато кожата му се изприщва по кръста. Нека си вземе лапонци за консилиари и заедно с тях да търси покровителство от дявола! А на нас ще ни помага пресветата Дева както на пан Боболя в Сандомеж, когото барутът прехвърли заедно с коня на отсрещната страна на Висла, и затова му нямаше нищо. Огледал се къде се намира и веднага попаднал на обед при свещеника. При такава помощ ще ги издърпаме за шията всички като раци от мрежа…


	Трийсет и втора глава

	Изминаха двайсетина дни. Кралят продължаваше да седи в клина между реките и пращаше на всички страни куриери до крепостите и гарнизоните по посока на Краков и Варшава със заповеди всички да побързат и му дойдат на помощ. Докарваха му също така провизии по Висла, доколкото беше възможно, но те бяха недостатъчни. След десет дни започнаха да ядат конете и отчаяние обземаше краля и генералите при мисълта какво ще стане, когато нито райтарът ще има кон, нито какво да впрегнат в оръдията. А и отвсякъде пристигаха нерадостни вести. Страната така се бе запалила за война, сякаш някой я беше полял с катран и подпалил. По-малките части, по-малките гарнизони не можеха да дойдат на помощ, защото не можеха да се покажат вън от градовете и градчетата. Литва, държана досега с желязна ръка от Понтус де ла Гард, въстана като един човек. Велкополска, която се беше предала първа, също така първа отхвърли игото и даваше пример на цяла Жечпосполита за издръжливост, настървение и въодушевление. Шляхтишките и селски чети там нападаха шведските гарнизони не само по селата, но дори и по градовете. Напразно шведите си отмъщаваха страхотно на страната, напразно режеха ръцете на падналите в плен, напразно горяха селата, избиваха до крак селищата, издигаха бесилки, докарваха от Германия уреди за изтезаване на бунтовниците. Комуто се наложеше да понася изтезания, понасяше ги, който трябваше да загине, гинеше, но ако беше шляхтич, гинеше със сабя в ръка, ако беше селянин, гинеше с коса. И шведската кръв се лееше по цяла Велпоколска, народът живееше в горите, дори жени грабваха оръжие; наказанията предизвикваха само мъст и още по-голяма ожесточеност. Кулеша, Кшищоф Жегоцки и подляският воевода летяха като огън по страната, а освен това всички гори бяха пълни с чети; нивите стояха необработени, страшен глад зацари в страната, но той най-малко измъчваше стомасите на шведите, защото те седяха затворени зад портите на градовете и не можеха да се покажат на полето.
	Докато най-сетне почна да не им достига дъх в гърдите.
	В Мазовше беше същото. Там населението на областта Курпе, което живееше в горските дебри, излезе от тях, пресече пътищата, ловеше храната и куриерите. В Подлесието многобройната дребна шляхта отиваше с хиляди при Сапеха или в Литва. Люблинският край беше в ръцете на конфедерацията. От далечната Украйна идеха татарите, а заедно с тях и принудените към послушание казаци.
	Ето защо всички бяха вече сигурни, че ако не след седмица, тогава след месец, ако не след месец, след два тоя речен клин, в който се намираше Карл Густав заедно с главната шведска армия, ще се превърне в една голяма гробница — за слава на народа, за страшна поука на ония, които биха поискали да нападат Жечпосполита. Предвиждаше се вече краят на войната, имаше и такива, които говореха, че за Карл е останал само един начин за спасение: да се откупи и да отстъпи шведска Инфлантия на Жечпосполита.
	Но внезапно положението на Карл Густав и шведите се подобри.
	На 20 март се предаде Малборг, досега напразно обсаждан от Стенбок. Сега неговата силна и храбра армия нямаше никаква работа и можеше да отиде на помощ на краля.
	От друга страна, баденският маркграф беше привършил мобилизацията си и с готова сила и неизморени още войници също тръгна към речния клин.
	И двамата се движеха напред, като унищожаваха по-малките въстанически чети, разрушаваха, палеха, избиваха. По пътя си те прибираха шведските гарнизони, вземаха със себе си по-малките части и силата им растеше, както расте река, колкото повече притоци приема в себе си.
	Вестта за падането на Малборг, за армията на Стенбок и похода на баденския маркграф стигна много бързо до речния клин и смути полските сърца. Стенбок беше още далече, но баденският маркграф, който идеше бързо, можеше да дойде в най-кратко време и да промени цялото положение на нещата при Сандомеж.
	Тогава полските военачалници се събраха на съвет, в който участваха пан Чарнецки, пан литовският хетман, Михал Радживил, коронен крайчи, пан Витовски, стар воин с голям опит, и пан Любомирски, който от някое време стоеше в бездействие зад Висла. На тоя съвет беше решено, че пан Сапеха ще остане с литовската войска да пази Карл, за да не се измъкне от клина, а пан Чарнецки ще тръгне срещу баденския маркграф и ще го срещне час по-скоро, след което, ако Бог му даде победа, ще се върне да обсажда краля както досега.
	Веднага бяха издадени съответни заповеди. На другия ден тръбите засвириха толкова тихо през мундщук за тръгване, че едва се чуваха, защото Чарнецки искаше да тръгне скрито от шведите. На стария стан веднага се разположиха няколко свободни шляхтишки и селски чети. Те запалиха огньове и започнаха да вдигат шум, та неприятелят да мисли, че никой не е напуснал стана, а хоронгвите на кастелана се измъкваха една след друга. Първа тръгна лауданската, която по право трябваше да остане при пан Сапеха, но понеже Чарнецки я беше много харесал, хетманът не искаше да му я отнема. След лауданската тръгна тая на Вонсович, подбран народ, воден от стар воин, който беше прекарал половин век в проливане на кръв; след нея тръгна хоронгвата на княз Димитър Вишньовецки, командвана от Шандаровски, същата, която се бе покрила с безкрайна слава при Рудник; последваха я двата полка драгуни на Витовски, подир които две хоронгви на яворовския староста; в една от тях поручик беше прочутият Станковски; после собствената на кастелана, сетне кралската, командвана от Поляновски, и цялата сила на пан Любомирски. Пехота не взеха, за да могат да бързат, коли също, понеже щяха да се движат без оръдия и обоз.
	Всички заедно се спряха при Завада и представяха значителна сила с голямо желание за бой. Тогава пан Чарнецки излезе напред, подреди ги за поход, спря коня си и ги пусна да минат покрай него, за да може да направи преглед на цялата си войска. Конят му пръхтеше и клатеше нагоре-надолу глава, сякаш искаше да поздрави преминаващите полкове, а сърцето на кастелана се изпълваше с радост. Прекрасна гледка имаше той пред себе си. Докъдето поглед стигне, вълна от коне, вълна от смели войнишки лица, разлюлявани от движението на конете, над тях трета вълна от саби и пики, които трепкаха и блестяха на утринното слънце. Страхотна сила биеше от тях и пан кастеланът чувстваше тая сила в себе си, защото това не беше каква да е доброволческа сбирщина, но народ, изкован върху военната наковалня, стегнат, обучен и толкова „отровен“ в боя, че никоя конница в света не можеше да се мери с него. Затова пан Чарнецки почувства в тоя момент, че с тия хора положително, без никакво съмнение ще вдигне на сабите и ще смаже с копитата войската на баденския маркграф, и това предчувствие на победата озаряваше лицето му така, че блясък се изливаше от него върху полковете.
	— С Бога напред! Към победа! — възкликна той най-сетне.
	— С Бога напред! Ще победим! — отговориха му мощни гласове.
	И тоя възклик прелетя през всички хоронгви като глух тътнеж през облаците. Чарнецки пришпори коня, за да настигне лауданската хоронгва, която се движеше отпред.
	И заминаха.
	Но вървяха не като хора, а като орляк хищни птици, които са надушили боя отдалече и летят в надпревара с вихъра. Никой, дори между татарите в степта, никога не беше чувал за такъв поход. Войникът спеше на седлото, ядеше и пиеше, без да слиза; хранеха конете от ръка. Реки, гори, села, градове оставаха зад тях. Едва селяните по селата изскочеха от къщите си, за да погледат войската, и войската вече изчезваше в далечината зад облаци прах. Те вървяха денем и нощем, като почиваха само толкова, колкото беше необходимо, за да не погубят конете си.
	Най-сетне при Коженице налетяха на осем шведски хоронгви, командвани от Торнескилд. Лауданската хоронгва, която вървеше напред, първа съзря неприятеля и без дори да си поеме дъх, веднага скочи смело към него. Втори се втурна Шандаровски, трети Вонсович, четвърти Станковски.
	Шведите помислиха, че имат работа с някакви чети, та излязоха в открит бой, но след два часа от тях не остана една жива душа, която би могла да побегне при маркграфа и да викне, че Чарнецки иде. Тия осем хоронгви бяха просто разнесени на сабите, без да оставят свидетел за поражението си. После тръгнаха право към Магнушев, понеже шпиони им дадоха знак, че баденският маркграф заедно с цялата си войска се намира във Варка.
	Пан Володиовски беше изпратен през нощта с разезд, за да узнае как е разположена войската и каква е силата й.
	Пан Заглоба се оплакваше много от тази експедиция, защото дори преславният Вишньовецки никога не беше извършвал такива походи; оплакваше се старият шляхтич, но предпочиташе да върви с Володиовски, отколкото да остане при войската.
	— Златни времена бяха при Сандомеж — казваше той, като се протягаше на седлото. — Човек ядеше, спеше и гледаше отдалече обсадените шведи, а сега няма кога и манерката си да допре до устата. Аз познавам военното изкуство antiquorum*: на великия Помпей и на Цезар, но пан Чарнецки измисля нова мода. Това е против всяко правило — да тръскаш корема си толкова дни и нощи. От глад вече въображението ми започва да се обърква и все ми се струва, че звездите са булгур, а месецът — пръжка. По дяволите такава война! Кълна се в Бога, че от глад ми се иска да отхапя ушите на собствения си кон!
	[* На древните (лат.). — Бел.прев.]
	— Ако даде Бог, утре ще свършим с шведите и ще починем!
	— По-добре шведите, а не това разтакаване! Господи! Господи! Кога ще дадеш ти спокойствие на тая Жечпосполита, а на стария Заглоба топло място при печката и греяна бира… може и без сметана… Блъскай се, старче, с тая кранта, блъскай се, докато се доблъскаш до смъртта… Няма ли някой енфие? Може би ще изкихам сънливостта си през ноздрите… Месецът така ми свети в лицето, че наднича чак в корема, а не знам какво търси там, защото няма да намери нищо. По дяволите такава война, повтарям!
	— Ти, вуйчо, щом мислиш, че месецът е пръжка, тогава го изяж! — каза Рох.
	— Ако бих изял тебе, можех да кажа, че съм ял говеждо, но ме е страх да не би след такова печено да си загубя и остатъка от ума.
	— Щом аз съм вол, а вуйчо е мой вуйчо, тогава вуйчо какъв е?
	— А ти, глупако, да не мислиш, че Алтея* е родила главня, защото е седяла при печката?
	[* Според античната митология — царица на Аркадия, чийто новороден син щял да живее, докато догори появилата се главня в огнището. — Бел.прев.]
	— Че то какво ме засяга мене?
	— Засяга те, защото ако си вол, най-напред попитай баща си, а не вуйчо си, понеже Европа* била отвлечена от бик, но брат й, който е станал вуйчо на потомството й, си е бил човек. Разбираш ли?
	[* Според античната митология — дъщеря на финикийския цар, която Зевс отвлякъл, преобразен като бик. — Бел.прев.]
	— Да си кажа правото, не разбирам, но колкото за ядене, и аз бих хапнал.
	— Изяж дявола и ми дай да спя! Какво има, пане Михале? Защо спряхме тук?
	— Варка се вижда — каза Володиовски. — Ето, камбанарията блести на месеца.
	— А Магнушев минахте ли вече?
	— Магнушев остана отдясно. Чудно ми е, че от тая страна на реката няма никакъв шведски разезд. Ще отидем в ония храсти и ще постоим там, може би Бог ще ни спусне някакъв пленник за разпит.
	Като каза това, пан Михал вкара частта си в храстите, настани я на сто крачки от двете страни на пътя и заповяда да стоят тихо и да стягат юздите, за да не би някой кон да зацвили.
	— Чакайте! — каза той. — Ще подслушаме какво става отвъд реката, а може и да видим нещо.
	И спряха, но дълго време не се чуваше нищо освен славеите, които пееха до забрава в близката елшова горичка. Изморените войници започнаха да клюмат върху седлата, а пан Заглоба легна върху конската шия и заспа дълбоко; дори конете дремеха. Изтече цял час. Най-сетне опитното ухо на Володиовски дочу нещо като стъпки на коне по твърд път.
	— Тихо! — каза той на войниците.
	А сам той се измъкна на края на храстите и погледна към пътя. Пътят блестеше на лунната светлина като сребърна лента, но по него не се виждаше нищо; въпреки това отгласът от конски стъпки се приближаваше.
	— Съвсем сигурно е, че идват! — каза Володиовски.
	И всички стегнаха още повече конете, всеки затаи дъх; не се чуваше нищо освен чуруликането на славеите в елшака.
	Внезапно на пътя се появи шведска част от трийсет конници. Вървяха бавно и доста небрежно, не в редица, но разточени един след друг. Едни войници приказваха помежду си, други тананикаха тихо, тъй като топлата майска нощ действаше дори върху коравите войнишки души. Без да подозират, те минаха толкова близо до застаналия на самия край на храстите пан Михал, че той можа да усети миризмата на конете и дима от лулите на райтарите.
	Най-сетне те изчезнаха зад завоя на пътя. Володиовски почака още доста дълго, докато тропотът заглъхна в далечината, и едва тогава се върна при отряда си и каза на пановете Скшетуски:
	— Сега ще ги подгоним като гъски към войската на пан кастелана. Никой не бива да избяга, за да не съобщи!
	— Ако след това пан Чарнецки не ни разреши да се нахраним и наспим, отказвам се от службата при него и се връщам при Сапьо — каза Заглоба. — При Сапьо, когато има битка, тогава е битка, но когато е мир, тогава и пир. Да имаш четири уста, за всичките ще намериш прилична работа. Това е вожд! И да си кажем правичката, я ми обяснете за какъв дявол не служим при Сапьо, когато тая хоронгва му принадлежи по право!
	— Отче, недей да злословиш срещу най-големия пълководец в Жечпосполита — каза Ян Скшетуски.
	— Аз не злословя, ами червата ми; гладът свири като на цигулка по тях.
	— Ще потанцуват шведите при тая цигулка — прекъсна го Володиовски. — Сега, ваша милост панове, да караме бързо! Бих искал да ги нападна при оная кръчма в гората, край която минахме на идване насам.
	И той поведе отряда си по-бързо, но не особено бързо. Навлязоха в гъста гора, в която ги обгърна мрак. Кръчмата се намираше на около половин миля. Като се приближиха до нея, отново тръгнаха бавно, за да не вдигнат преждевременно тревога. Когато бяха вече на около един оръдеен изстрел, дочуха човешка глъчка.
	— Там са и върлуват! — каза Володиовски.
	Шведите наистина бяха спрели при кръчмата и търсеха някаква жива душа, от която биха могли да изтръгнат сведения. Но кръчмата беше празна. Тогава едни претърсиха главната постройка, други затърсиха в обора, в кочините, трети повдигаха снопите от слама по покривите. Половината стояха на площадката пред кръчмата и държаха конете на ония, които претърсваха.
	Отрядът на Володиовски се приближи на сто крачки и започна да обгражда кръчмата във вид на татарски полумесец.
	Шведите на плаца пред кръчмата чуваха отлично, а накрай видяха хора и коне, но понеже в гората беше тъмно, не можаха да познаят каква е тази войска и съвсем не се разтревожиха, нито предполагаха, че от тая страна би могъл да идва друг, а не шведски отряд. Само настъпването във вид на полумесец ги учуди и обезпокои. Веднага започнаха да викат ония, които бяха в постройките.
	Внезапно около кръчмата се разнесе вик „Аллах!“ и няколко гърмежа. В миг се появиха тъмни маси от войници, сякаш израснали от земята. Настана бъркотия, последва дрънкане на саби, клетви, сподавени викове, но всичко това не продължи повече от четвърт час.
	След това на плаца пред кръчмата останаха няколко човешки и конски трупове, а отрядът на Володиовски продължи пътя си, като водеше със себе си двайсет и пет пленници.
	Сега те се движеха бързо и подкарваха райтарските коне с плоското на сабите си. Призори стигнаха в Магнушев. В стана на Чарнецки не спеше никой; всички бяха в бойна готовност. Само кастеланът излезе да посрещне разезда, като се подпираше на секирката си, отслабнал и блед от безсъние.
	— Как е? — попита той Володиовски. — Много пленници ли имаш?
	— Двайсет и пет.
	— А колко избягаха?
	— Nec nuntius cladis*. Всички са хванати!
	[* Нито вестител за поражението (лат.). — Бел.прев.]
	— Тебе можем да те пращаме дори в пъкъла, войниче! Добре! Подложи ги веднага на разпит. Сам ще питам.
	След тия думи кастеланът се обърна веднага, а на отиване каза:
	— И бъдете готови, защото може би незабавно ще тръгнем срещу неприятеля.
	— Как така? — кипна Заглоба.
	— Тихо, ваша милост — каза му Володиовски.
	Шведските пленници и без изтезание в миг изказаха всичко, което знаеха за силите на баденския маркграф, за броя на оръдията, пехотата и конницата. Тогава кастеланът се позамисли, понеже узна, че това е наистина новосъздадена армия, но се състои от стари войници, които са участвали в Бог знае колко войни. Между тях имаше много немци и значителен отряд френски драгуни; цялата тая сила надвишаваше с неколкостотин глави полската войска. Но веднага от показанията се разбра, че маркграфът дори не предполага, че Чарнецки е толкова наблизо, а смята, че поляците с цялата си войска обсаждат краля при Сандомеж.
	Щом чу това, кастеланът скочи от мястото си и викна на своя адютант:
	— Витовски, заповядай да тръбят с мундщук за яхване на конете!
	След половин час войската тръгна и в свежата майска утрин се движеше през покрити с роса гори и поля. Най-сетне на хоризонта се показа Варка или по-скоро развалините му, тъй като преди шест години градът бе изгорял до основи.
	Войската на Чарнецки вървеше по открита равнина, ето защо не можеше да се скрие дълго от шведските очи. И наистина ги забелязаха, но маркграфът смяташе, че това са разни чети, които са се събрали в значителна група и искат да тревожат стана му.
	Едва когато от гората почнаха да се показват все нови и нови хоронгви, които се движеха в тръс, в шведския стан настъпи трескаво движение. От полето се виждаха малки райтарски части и отделни офицери, които пребягваха между полковете. Пъстрата шведска пехота започна да се изсипва насред равнината; полковете се строяваха един след друг пред очите на полските войници и се трупаха като пъстри птичи ята. Над главите им се издигнаха към слънцето четириъгълници от здрави пики, с които пехотинците се предпазваха от устрема на конницата. Най-сетне видяха масите на шведската бронирана конница, които се носеха в галоп към крилата; докарваха и приготвяха оръдията с най-голяма бързина. Всичките приготовления, цялото това движение се виждаше като на длан, защото слънцето беше изгряло ясно, великолепно и осветило цялата местност.
	Река Пилица делеше двете войски.
	На шведския бряг се обадиха тръби, тъпани, барабани и викове на войниците, които се надигаха за бой, а пан Чарнецки заповяда също така да свирят с тръбите и настъпваше с всичките си хоронгви към реката.
	Изведнъж той полетя с всички сили на коня си към хоронгвата на Вонсович, която се намираше най-близо до реката.
	— Стари войнико — викна той, — тръгни към моста, там слезте от конете и хващайте мускетите! Нека цялата им сила се насочи към тебе! Тръгвай!
	Вонсович само почервеня леко от удоволствие и замахна с жезъла си. Хората му викнаха високо и полетяха подир него като облак прах, гонен от вятъра.
	Когато стигнаха на триста крачки от моста, забавиха вървежа си; веднага две трети от тях скочиха от седлата и тръгнаха бегом към моста.
	А шведите се насочиха от другата страна и наскоро мускетите загърмяха, отначало по-бавно, после все по-бързо, сякаш хиляда тояги за вършеене удряха неритмично по гумното. Дим се разстла по реката. Насърчителни викове се носеха при единия и другия край на моста. Вниманието на двете войски се съсредоточи върху моста, който беше дървен, тесен, следователно труден за превземане и лесен за отбрана. Обаче само през него можеше да се мине при шведите.
	Затова четвърт час по-късно пан Чарнецки изпрати драгуните на Любомирски в помощ на Вонсович.
	Но шведите вече започнаха и с оръдията да обстрелват отсрещния край на моста. Докарваха нови и нови оръдия и гранатите почнаха да прелитат с вой над главите на хората на Вонсович и на драгуните, да падат в лъката и да браздят земята, като обсипваха бойците с чимове и кал.
	Баденският маркграф стоеше при гората в тила на армията и наблюдаваше битката с далекоглед. А от време на време го сваляше от очи, поглеждаше учудено щаба си и свиваше рамене.
	— Те са подлудели — казваше той. — Искат на всяка цена да форсират моста. Няколко оръдия и два или три полка могат да го отбраняват срещу цяла армия.
	Въпреки това Вонсович настъпваше все по-енергично с хората си, та и отбраната ставаше още по-ожесточена. Мостът ставаше централна точка на сражението, към която постепенно започна да се съсредоточава цялата шведска линия. След един час целият строй се промени и се обърна със страната си към своята по-раншна позиция. Мостът беше просто обсипван от огнен и железен дъжд; хората на Вонсович започнаха да стелят земята с трупове, а в това време долитаха все по-настойчиви нареждания непременно да вървят напред.
	— Чарнецки ще погуби тия хора! — викна внезапно коронният маршал.
	А пан Витовски, като опитен войник, разбра, че работата върви зле, и чак трепереше цял от нетърпение — най-сетне не можа да издържи повече, пришпори коня си така, че жребецът изстена жално, и полетя към Чарнецки, който през цялото това време неизвестно защо непрекъснато придвижваше хората към реката.
	— Ваша милост — викна Витовски, — напразно се лее кръв; няма да превземем тоя мост!
	— Но аз и не искам да го превземем! — отговори Чарнецки.
	— Тогава какво искаш, ваше достойнство? Какво трябва да правим?
	Тук Чарнецки започна да мята такива светкавици с очи, че Витовски се оттегли, без да каже нито дума.
	През това време хоронгвите стигнаха на двайсет крачки до брега и застанаха като дълга линия покрай коритото. Никой от офицерите или войниците не знаеше защо правят това.
	Внезапно Чарнецки се появи като мълния пред фронта на хоронгвите. Огън биеше от лицето му, светкавици — от очите. Силният вятър повдигна наметалото върху раменете му като силни криле, конят скачаше, изправяше се под него и изхвърляше пламък от ноздрите си, а той пусна сабята си на портупея, свали шапка от главата и с настръхнала коса, с пот на челото викна към дивизията си:
	— Ваша милост панове! Неприятелят се е прикрил с реката и ни се надсмива! Той е преплавал морето, за да пороби отечеството ни, а мисли, че ние не ще можем да преплаваме тая река, за да го защитим!
	Тук той хвърли шапката си на земята и като грабна сабята, посочи с нея придошлите води. Въодушевлението го понесе, той се изправи на седлото и викна още по-силно:
	— На когото Бог, на когото вярата, на когото отечеството са мили — след мене!
	И като пришпори коня си така, че жребецът сякаш скочи във въздуха, хвърли се в течението. Наоколо плисна вълна, човекът и конят се скриха за миг под водата, но веднага изплуваха отгоре.
	— Подир моя господар! — викна Михалко, същият, който се бе покрил със слава при Рудник.
	И скочи във водата.
	— След мене! — кресна с пронизителен и тънък глас Володиовски.
	И се гмурна, преди да престане да вика.
	— Боже, света Богородице! — изрева Заглоба и пришпори коня си за скок.
	Тогава лавина от мъже и коне се хвърли във вълните, та водата чак изскочи с лудешки устрем на бреговете. Лауданската хоронгва бе последвана от вишньовецката, вишньовецката от тая на пан Витовски, след нея на Станковски, а след нея всички други. Такава лудост обзе тия хора, че хоронгвите почнаха да се надпреварват; викът на командите се смеси с вика на войниците, реката излезе от бреговете и в миг се разпени като мляко. Течението започна да влече по малко полковете, но пришпорваните коне плуваха като необгледни стада делфини, пръхтяха с ноздри и пъхтяха. Те така напълниха реката, че масата от конски и човешки глави образува сякаш мост, по който би могло да се мине със сухи крака на другия бряг.
	Чарнецки преплува пръв, но преди водата да се стече от него, подире му изплува лауданската хоронгва и тогава кастеланът замахна с жезъл и викна на Володиовски:
	— В галоп! Бий!
	А към командваната от Шандаровски вишньовецка хоронгва:
	— Към тях!
	И така ги пускаше една след друга, докато не отпрати всички. При последната сам застана начело и като викна: „В името Божие! Щастливо напред!“ — полетя с другите.
	Два райтарски полка, които стояха на края, видяха какво става, но полковниците им бяха толкова слисани, че преди да мръднат от мястото си, лауданската хоронгва беше пуснала конете си и летеше към тях с неудържим устрем. Тя удари и измете първия полк както вихър листата, тласна го върху другия, обърка втория, веднага подир нея долетя Шандаровски и започна страшна сеч, която обаче трая кратко; след малко шведските редици се разкъсаха и безредната тълпа почна да бяга към главната армия.
	Хоронгвите на Чарнецки се носеха подир тях със страхотен вик, като сечеха, мушкаха, застилаха полето с трупове.
	Най-сетне стана ясно защо пан Чарнецки бе заповядал на Вонсович да превзема моста, при все че нямаше намерение да мине по него. Главното внимание на цялата неприятелска армия се съсредоточи на тоя пункт и затова никой не пречеше и нямаше време да пречи на преплуването на реката. При това почти всички оръдия и целият фронт на неприятелските войски зад реката беше обърнат към моста, а сега, когато три хиляди души конница летяха с пълна бързина към тях отстрани, едва сега трябваше да се промени строят, да се формира нов фронт, та поне горе-долу да се прикрият от удара. Настана страхотна лутаница и бъркотия: пехотните полкове и конницата се обръщаха бързо срещу неприятеля, като се объркваха в бързината, пречеха си едни на други, заставаха къде да е, без да разбират всред крясъците и шума даваните команди, и действаха на своя глава. Напразно офицерите полагаха свръхчовешки усилия, напразно маркграфът прати веднага останалите край гората в резерва конни полкове; докато се създаде някакъв ред, докато пехотата успее да забие задните краища на пиките си в земята и да ги насочи срещу неприятеля, лауданската хоронгва връхлетя като дух на смъртта в самия център на строя; след нея втора, трета, четвърта, пета, шеста. Едва сега започна денят на страшния съд! Пушеците от гърмежите на мускетите покриха цялото полесражение като облак, а в тоя облак се чуваше грохот, кипеж, нечовешки гласове на отчаяние, викове на триумф, пронизителни звънтежи на желязо като в пъклена ковачница, трясък на мускети; понякога блясваше пряпорец и изчезваше в пушека, понякога светваше златният връх на полково знаме и отново не се виждаше нищо, само се носеше все по-страхотен екот, като че ли земята се беше пробила внезапно под реката и сякаш водите й падаха в бездънна пропаст.
	Неочаквано отстрани прозвучаха нови крясъци: Вонсович беше преминал моста и нападаше неприятеля отстрани. След това битката не продължи вече дълго.
	От облака започнаха да се измъкват и да бягат към гората големи човешки групи, безредни, обезумели, без шапки, без шлемове, без брони. Скоро подир тях се изля цял човешки поток в най-страшна бъркотия. Артилерия, пехота, конница, разбъркани помежду си, бягаха към гората, ослепели от страх и ужас. Някои войници викаха до небесата, някои бягаха мълчаливо, като прикриваха главите си с ръце, трети хвърляха дрехите си при бягството, други спираха бягащите напред, падаха сами, тъпчеха се едни други, а веднага зад тях, над вратовете и главите им се носеше лавината от полски конници. Всеки миг ще видиш как цели техни редици изправят конете си и се хвърлят в най-гъстата навалица. Никой вече не се отбраняваше, всички отиваха под меча. Труп падаше върху труп. Сечеха без отдих, без милост; по цялата равнина, по бреговете на реката, към гората, докъдето поглед стигнеше, ще видиш само бегълци и преследвачи: тук-таме само отделни пехотни части даваха безреден и отчаян отпор, оръдията бяха замлъкнали, битката беше престанала да бъде битка, превърнала се бе в сеч.
	Цялата част от армията, която бягаше към гората, беше избита до крак. До гората стигнаха само незначителен брой райтарски ескадрони, подир които в гъсталака се втурнаха леки хоронгви.
	Но в гората тия остатъци вече ги чакаха селяни, които при шума от битката се бяха стекли от всички околни села.
	Най-страшното преследване обаче ставаше по варшавския път, по който бягаха главните шведски сили. По-младият маркграф Адолф на два пъти се опита там да прикрие бягството, но и двата пъти беше разбит, а накрай сам падна в плен.
	Отрядът от личната му френска пехота, съставен от четиристотин души, хвърли оръжието, три хиляди елитни войници, мускетари и конници побягнаха чак до Мнишев. Мускетарите бяха избити в Мнишев, конницата гониха към Черск, докато не се разпръсна съвсем по горите, тръстиките, храсталаците. Там едва на другия ден селяните намираха отделни конници.
	Преди залез-слънце армията на баденския маркграф Фридрих престана да съществува.
	На първото бойно поле останаха само знаменосците с голи знамена, защото всички хора бяха полетели подир неприятеля. И слънцето вече беше ниско към залеза си, когато първите конни части започнаха да се появяват откъм гората и Мнишев. Връщаха се с песни и шум, хвърляха шапките си нагоре, стреляха с пушки. Почти всички водеха след себе си тълпи от вързани с въжа пленници. Те вървяха край конете без шапки, без шлемове, с клюмнали върху гърдите глави, окъсани, окървавени, като постоянно се препъваха в труповете на падналите си събратя. Бойното поле представляваше страшна гледка. На някои места, където сблъскването беше най-силно, лежаха просто купища от трупове, високи до половин пика. Някои от пехотинците още държаха дълги пики в застиналите си ръце. С такива пики беше покрито цялото поле. На места те и досега стърчаха забити в земята; тук-таме бяха нападали една до друга като мост, другаде парчетата им образуваха нещо като прегради и плетища. Но почти навсякъде пред окото се разстилаше страхотна и тъжна смесица от смазани с копита човешки тела, дръжки на пики, строшени мускети, барабани, тръби, шапки, колани, тенекиени паласки, които носеше пехотата, ръце и крака, които стърчаха така безредно от купищата тела, че мъчно можеше да се разбере на кого принадлежат. Особено по ония места, където се беше отбранявала пехотата, лежаха цели насипи от трупове.
	Малко по-нататък, край реката, стояха изстиналите вече оръдия, едни прекатурени от човешкия напор, други сякаш още готови за стрелба. Край тях спяха вечния си сън канонирите им, също така избити до крак. Виждаха се много трупове, преметнати през оръдията, които бяха прегърнали с ръце, сякаш тия войници искаха да ги засланят и след смъртта си. Месингът, изпоцапан с кръв и мозък, лъщеше зловещо в лъчите на залеза. Златните блясъци се отразяваха в съсирената кръв, която тук-таме образуваше малки езерца. Сладникавата й миризма се смесваше по цялото бойно поле с миризмата на барут, със смрадта на телата и конската пот.
	Пан Чарнецки се завърна още преди залез-слънце заедно с кралския полк и застана насред плаца. Войската го поздрави с гръмогласен възклик. Пристигнеше ли някоя част, почваше дълго да го приветства, а той стоеше всред слънчевия блясък, безкрайно уморен, но цял сияеше, с гола глава, с отпусната от портупея сабя и непрекъснато отговаряше на тия, които го приветстваха:
	— Не на мене, ваша милост панове, не на мене, но на Божието име!
	А от двете му страни стояха Витовски и Любомирски — вторият ясен като слънцето, защото беше облечен в позлатена броня, с лице, опръскано с кръв, тъй като беше работил страшно и със собствената си ръка бе сякъл, сякъл като прост войник, но вече недоволен и посърнал, защото дори неговите собствени полкове викаха:
	— Vivat Чарнецки, dux et victor*!
	[* Вожд и победител (лат.). — Бел.прев.]
	И ревността вече започна да бушува в душата на маршала.
	В това време нови и нови части прииждаха от всички страни на бойното поле и всеки път идваше офицер и хвърляше под краката на пан Чарнецки пленено неприятелско знаме. При тая гледка започваха нови викове, нови приветствия, хвърляне на шапки нагоре и стрелба с пушки.
	Слънцето залязваше все по-ниско.
	Ненадейно в единствената черква, останала във Варка след пожара, прозвъниха за вечерня; веднага всички свалиха шапки; свещеник Пекарски, прекрасен свещеник, започна да пее: „Ангел господен благовести на пресветата Дева Мария!…“, а хиляди железни гърди му отговориха веднага с мощни гласове: „… и зачена от Светия Дух!…“
	Всички очи се повдигнаха към небето, което се зарумени цяло от вечерното сияние, и предвечерната набожна песен полетя от това кърваво бойно поле към блясъците, които играеха във висините.
	Точно когато свършваха да пеят, пристигна в тръс лауданската хоронгва, която се беше спуснала най-далече подир неприятеля. Войниците отново почнаха да хвърлят знамена пред краката на пан Чарнецки и той се зарадва в сърцето си, а когато видя Володиовски, насочи коня си към него.
	— А много ли ви избягаха? — попита той.
	Пан Володиовски започна само да върти глава в знак, че не са избягали много, но беше страшно задъхан и не можеше да каже нито една дума, само току поемаше въздух с отворена уста, та чак му свиреше в гърдите. Най-сетне посочи устата си с ръка, че не може да говори, а пан Чарнецки разбра и само му стисна главата.
	— Тоя се е преуморил в битката! — каза вождът. — Дано такива да се раждат и по камъните!
	А пан Заглоба се съвзе по-скоро и като тракаше със зъби, заговори с прекъсван глас:
	— За Бога! Студен вятър духа върху потта ми!… Паралич ще ме удари… Смъкнете дрехите от някой дебел швед и ми ги дайте, защото всичко на мене е мокро… И тук мокро, и тук мокро… Не зная вече кое е вода и кое е моята собствена пот, а кое шведска кръв… Ако съм очаквал… че… някога през живота си ще изколя толкова хаймани, не заслужавам да бъда подопашник на седло… Най-голямата победа в тая война… Но втори път няма да скачам във вода… Не яж, не пий, не спи, а после баня… Стига ми на стари години… Ръката ми отмаля… Параличът ме хваща вече… За Бога, водка!…
	Пан Чарнецки чу това и като видя възрастния мъж наистина цял покрит с неприятелска кръв, съжали се над годините му и му подаде собствената си манерка.
	Заглоба я обърна в устата си и след малко я върна празна, после каза:
	— Толкова вода се налоках в Пилица, та току-виж, че в корема ми се развъдила риба, но това е по-хубаво от водата.
	— Преоблечи се с други дрехи, ваша милост, дори шведски — каза кастеланът.
	— Аз ще ти потърся дебел швед, вуйчо! — обади се Рох.
	— Защо ще обличам окървавени дрехи от труп — отговори Заглоба. — Я смъкни всичко до ризата на оня генерал, когото взех в плен.
	— Значи ти, ваша милост, си пленил генерал? — попита пан Чарнецки оживено.
	— Кого не съм пленил, какво не съм извършил! — отговори Заглоба.
	Изведнъж говорът на пан Володиовски се възстанови:
	— Ние пленихме по-младия маркграф Адолф, граф Фалкенщайн, генерал Унгер, генерал Потер, Бенци, без да смятаме по-низшите офицери.
	— А маркграф Фридерик? — попита Чарнецки.
	— Ако не лежи тук, значи е избягал в гората, но ако е избягал, ще го убият селяните!
	Пан Володиовски се излъга в предвижданията си. Маркграф Фридерик заедно с граф Шлипенбах и граф Еренсхайн, след като блуждаеха по горите, стигнаха през нощта в Черск; там прекараха три дни в развалините на замъка всред студ и глад, а после се промъкнаха нощем до Варшава. Това не ги спаси по-късно от плен, но тоя път се бяха отървали.
	Беше вече нощ, когато пан Чарнецки напусна бойното поле и се запъти към Варка. Това беше може би най-радостната нощ през живота му, защото от началото на войната шведите не бяха понесли досега такова голямо поражение. Всичките оръдия, всичките знамена, всички старши офицери, освен върховния вожд, бяха взети в плен. Армията беше унищожена без остатък; разпръснатите на всички страни малки нейни остатъци щяха да станат жетва на селските чети. Но се видя и друго: че ония шведи, които се смятаха сами за непобедими при открит бой, именно на открито поле не могат да се мерят с редовните полски хоронгви. Най-сетне пан Чарнецки разбра какво голямо последствие ще има тая победа в цялата Жечпосполита, как ще повдигне духа, как ще разбуди ентусиазма; той виждаше вече цяла Жечпосполита освободена в недалечно бъдеще от гнета, тържествуваща… Може би с очите на душата си виждаше в небесата и позлатен великохетмански жезъл.
	Имаше право да мечтае за него, защото вървеше към него като честен войник, като защитник на отечеството и беше от ония, които не се създават „нито от сол, нито от земя, а от това, което ги боли“.
	Засега едва можеше да обгърне с цялата си душа тая радост, която го бе осенила, та се обърна към маршала, който яздеше до него, и каза:
	— Сега към Сандомеж! Към Сандомеж час по-скоро! Войската вече може да преминава реки; няма да ни уплаши нито Сан, нито Висла!
	Маршалът не отвърна нито дума, но пан Заглоба, който яздеше малко отстрани, облечен с шведски дрехи, си позволи да каже на глас:
	— Вървете, където щете, но без мене, защото аз не съм петел на черковна камбанария, та да се въртя денем и нощем, без да имам нужда от ядене и сън.
	Пан Чарнецки беше толкова весел, че не само не се разсърди, но отговори шеговито:
	— Ти, ваша милост, повече приличаш на камбанария, отколкото на петел върху черква, още повече като виждам, че имаш врабци в купола. Но qoud attinet яденето и почивката, всички имаме право на това.
	В отговор Заглоба каза, но вече полугласно:
	— На когото е накълвано лицето*, той мисли за врабци!
	[* Алюзия за надупченото от едрата шарка лице на Чарнецки. — Бел.прев.]


	Трийсет и трета глава

	След тая победа Чарнецки най-сетне позволи на войската да си отдъхне и на изтощените коне да възстановят силите си, а после смяташе с бързи преходи да се върне при Сандомеж, за да мачка до смърт шведския крал. В това време една вечер в стана пристигна пан Харламп с вести от Сапеха. Тъкмо тогава Чарнецки беше отишъл в Черск, за да извърши преглед на равското опълчение, което се събираше при тоя град. Понеже не намери вожда, Харламп отиде право при Володиовски, за да почине у него след дългия път.
	Приятелите го посрещнаха много радостно, но той още отначало беше със скръбно лице и каза:
	— Аз чух вече за победата ви. Тук щастието ни се усмихна, но при Сандомеж ни изневери. Карл вече не е в клопката, защото се измъкна, а на това отгоре литовската войска се изложи страшно.
	— Как е възможно? — възкликна пан Володиовски и се хвана за главата.
	Двамата Скшетуски и Заглоба сякаш се вцепениха.
	— Как стана това? За Бога, разправяй, ваша милост, че ще изхвръкнем от кожите си!
	— Не мога да си поема дъх — отговори пан Харламп, — пътувах ден и нощ, страшно се уморих. Ще дойде пан Чарнецки и тогава ще разкажа всичко от игла до конец. Сега ми дайте малко да си отдъхна.
	— Значи и Карл се измъкна от капана. Аз предвиждах, че ще стане така. Какво? Забравихте ли, че пророкувах това? Нека да каже Ковалски.
	— Вуйчо пророкуваше! — каза Рох.
	— И къде е отишъл Карл? — попита Володиовски.
	— Пехотата замина с лодки, а той с конницата тръгна покрай Висла към Варшава.
	— Имаше и битка?
	— И имаше, и нямаше. С две думи, оставете ме на мира, че не мога да приказвам!
	— Едно нещо само кажи. Дали пан Сапеха е разбит напълно?
	— Къде ти разбит! Той дори преследва краля, но Сапеха няма вече да настигне никого!
	— Толкова го бива да преследва, колкото немец да пости — рече Заглоба.
	— Слава Богу, че войската е цяла! — намеси се Володиовски.
	— Оплескаха се цвеклата*! — извика Заглоба. — Ех, жалко! Отново ще трябва да запушваме заедно дупката в Жечпосполита.
	[* Презрително прозвище на литовците: червени цвекла. — Бел.прев.]
	— Ти, ваша милост, не нападай литовската войска — отвърна Харламп. — Карл е голям воин и не е трудно да загубиш битка срещу него. А вие, коронните, не я ли оплескахте при Уйшче, при Волбож, при Сулейов и на десетки други места? Самият пан Чарнецки загуби боя при Голомб! Защо и пан Сапеха да не може да загуби, особено когато го оставихте сам като сираче.
	— Но ние какво, да не сме отишли на танци при Варка? — каза Заглоба възмутен.
	— Зная, че не на танци, а на бой, и Бог ви даде победа. Но кой знае дали не беше по-добре да не отивате, защото у нас разправят, че поотделно войските на двата народа могат да бъдат бити, но когато са заедно, дори армията на пъклените сили не може да им стори нищо.
	— Може би е така — каза Володиовски, — но не е наша работа да обсъждаме това, което са решили военачалниците. Случилото се там сигурно не е станало и без ваша вина!
	— Сапьо трябва да е направил някоя глупост, аз вече го познавам! — каза Заглоба.
	— Това не мога да отрека! — измърмори Харламп под нос. Сега те замлъкнаха за малко, само от време на време се споглеждаха мрачно, тъй като им се стори, че щастието на Жечпосполита отново почва да куца, а пък преди толкова малко всички бяха пълни с вяра и надежда. По едно време Володиовски каза:
	— Пан кастеланът се връща!
	И излезе от стаята.
	Кастеланът наистина се връщаше; Володиовски изтича насреща му и започна да вика отдалеко:
	— Ваша милост кастелане! Шведският крал форсирал литовската войска и се измъкнал от примката. Дошъл е офицер с писма от вилненския воевода.
	— Дай го тук! — викна Чарнецки. — Къде е той?
	— У мене. Ей сега ще го доведа.
	Но пан Чарнецки взе толкова присърце съобщението, че не поиска да чака, а веднага скочи от седлото и влезе в квартирата на Володиовски.
	Щом го видяха да влиза, всички скочиха от пейките, а той едва им кимна с глава и каза:
	— Моля, писмата.
	Харламп му подаде запечатано писмо. Кастеланът отиде с него при прозореца, понеже в къщата беше тъмно, и го зачете със сбръчкани вежди и грижа върху лицето. От време на време гняв блясваше по него.
	— Намръщи се пан кастеланът — шепнеше Заглоба на Скшетуски. — Виж как му почервеняха белезите по лицето; веднага ще почне и да фъфле, както прави винаги когато го хване бяс.
	В тоя миг пан Чарнецки свърши четенето, известно време усукваше брадата си с цяла длан, най-сетне се обади с бръмчив, неясен глас:
	— Я ела по-близо, брате!
	— На услугите ви, ваше достойнство!
	— Казвай истината — каза кастеланът натъртено, — защото това изложение е бродирано толкова майсторски, та нищо не мога да разбера от него… Само че… казвай истината… не украсявай: войската разпръсната ли е?
	— Съвсем не е разпръсната, ваша милост кастелане.
	— А колко дни ви трябват, за да се събере отново?
	Тук Заглоба прошепна на Скшетуски:
	— Иска да го обърка с кръстосан огън, както се казва. Но Харламп отговори без колебание:
	— Щом войската не е разпръсната, няма нужда да се събира. Вярно е, че около двеста конници от опълчението липсваха, когато заминавах, нямаше ги и между убитите, но това е обикновено нещо и армията не страда от него. Дори пан хетманът тръгна подир краля при добър ред.
	— Никакви ли оръдия не загубихте, казваш?
	— Напротив. Загубихме четири, които шведите не можаха да заграбят, та ги разрушиха.
	— Виждам, че казваш истината; тогава разправяй как стана всичко това?
	— … Incipiam! — каза Харламп. — Когато останахме сами, неприятелят разбра, че задвисленската войска я няма и на мястото й се намират само зле организирани чети и групи. Мислехме, по-право казано, пан Сапеха мислеше, че шведите ще ударят срещу тях, та им изпрати някакви подкрепления, но незначителни, за да не отслаби себе си. В това време всред шведите започна суетня и шум като в кошер. Надвечер те започнаха да се приближават на тълпи към Сан. Ние се намирахме в квартирата на воеводата. И ето че пристига пан Кмичиц, който сега се нарича Бабинич, отличен войник, и алармира. Но пан Сапеха точно в тоя момент сядаше на пир, на който бяха пристигнали много шляхтички от Крашницко и Яновско… то нали пан воеводата обича женския пол.
	— И пировете обича! — прекъсна го Чарнецки.
	— Не съм ли аз при него, няма кой да го въздържа — прекъсна Заглоба.
	На това пан Чарнецки отговори:
	— Може би, ваша милост, ще бъдеш при него по-скоро, отколкото мислиш, тогава двамата ще почнете да се въздържате!
	И се обърна към Харламп:
	— Продължавай.
	— Тогава Бабинич алармира, но воеводата отговори: „Те само симулират, че искат да настъпват! Не ще предприемат нищо! По-скоро (казва) ще поискат да се прехвърлят през Висла, но аз ги имам под око и тогава сам ще атакувам. Засега (казва) да не си разваляме удоволствието, за да ни бъде добре!“ И тогава започнахме да ядем и пием. А и оркестърът засвири и воеводата сам кани на танц.
	— Ще му дам аз едни танци! — прекъсна го Заглоба.
	— Тихо, ваша милост! — каза Чарнецки.
	— Тогава отново дотичват от брега и съобщават, че се чува страшен шум. Но нищо! Воеводата хваща пажа за ухото: „Я не ми се мъкни тук!“ Танцувахме до разсъмване, спахме до пладне. Около пладне гледаме, че вече са издигнати здрави шанци, а по тях наредени тежки оръдия, най-модерни грамадни обсадни оръдия. От време на време стрелят, а който снаряд падне, голям като ведро! Един такъв като нищо ще ти напраши окото!
	— Не разправяй остроумия — прекъсна го Чарнецки, — не се намираш при хетмана!
	Харламп се смути силно и продължи:
	— По пладне излезе и сам воеводата. А шведите започнаха да строят мост под прикритието на шанците. Работиха до вечерта за наше голямо учудване, защото бяхме на мнение, че за построяване, ще го построят, но не ще успеят да минат по него. На другия ден още строят. Воеводата започна да стяга войската, защото и сам вече смяташе, че ще има сражение.
	— А не щеш ли, мостът бил примамка, те минали по-долу по друг и ви нападнали отстрани, нали така? — прекъсна го Чарнецки.
	Харламп ококори очи, отвори уста, минутка мълча слисан, накрай рече:
	— Ти разполагаш ли вече с доклад, ваше достойнство?
	— Няма какво! — шепнеше Заглоба. — Нашият старец веднага отгатва всичко, което се отнася до войната, сякаш лично е наблюдавал работата!
	— Продължавай! — каза Чарнецки.
	— Дойде вечерта. Войската беше готова, но щом изгря първата звезда, отново започна пир. В това време шведите още сутринта минали през оня друг мост, който построили по-долу, и настъпиха веднага. На крилото се намираше хоронгвата на пан Кошиц, добър войник. Той срещу тях! Втурват му се на помощ опълченците, които били най-близо, но когато започват да плюят срещу тях с оръдията — те пък си плюли на петите! А пан Кошиц загина и хората му пострадаха страшно. Когато опълченците се втурнаха масово в стана, объркаха всички. Колкото хоронгви бяха готови, тръгнаха, но не сториха нищо, само загубихме оръдия. Ако при краля имаше повече оръдия и пехота, поражението ни щеше да бъде голямо, но за щастие повечето пехотни полкове заедно с оръдията бяха отплували през нощта с лодки, което също не знаеше никой от нас.
	— Сапьо я е объркал! Предварително знаех! — извика Заглоба.
	— Намерихме едно кралско писмо — каза Харламп, — което шведите бяха изгубили. В него войниците четоха, че кралят ще тръгне за Прусия, за да се върне назад с електорските войски, защото пише, че не ще може да се справи само с шведските сили.
	— Зная това — отговори Чарнецки, — пан Сапеха ми прати това писмо.
	После измърмори тихо, сякаш на себе си, и каза:
	— И ние ще трябва да тръгнем подире му към Прусия.
	— Отдавна приказвам това! — каза Заглоба.
	Пан Чарнецки го погледна известно време замислен.
	— Нещастие! — каза той на глас. — Ако бях стигнал навреме при Сандомеж, тогава двамата с хетмана не бихме пуснали жива душа… Ех! Станалото няма да се върне!… Войната ще продължи, но смърт е писана и за това нашествие, и за нашествениците.
	— Другояче не може и да бъде!… — извикаха рицарите в хор.
	И сърцата им се изпълниха с крепка надежда, при все че преди малко се бяха усъмнили. В този миг Заглоба пошепна нещо на ухото на арендатора от Вонсош, а той изчезна през вратата и след малко се върна с дамаджана. Като видя това, Володиовски се наведе до коленете на кастелана.
	— Това би било необикновено благоволение към простия войник… — започна той.
	— С готовност ще пия с вас — каза Чарнецки. — И знаете ли защо? Защото ще трябва да се сбогуваме.
	— Как така? — извика Володиовски смаян.
	— Пан Сапеха ми пише, че лауданската хоронгва се числи към литовската войска и че я бил изпратил само за да придружава краля, а сега се нуждаел от нея, особено от офицерите, понеже имал съвсем малко. Драги Володиовски, ти знаеш колко те обичам и ми е тежко да се разделям с тебе, но тук има заповед за тебе. Наистина пан Сапеха е възпитан човек, та изпраща заповедта до мене и с право аз да реша въпроса. Бих могъл да не ти я показвам… О, това ми е толкова приятно, все едно, че пан хетманът ми е строшил най-добрата сабя… Но тъкмо защото заповедта е изпратена до мене с право аз да реша, давам ти я — ето я… и направи това, което си длъжен. За твое здраве, войниче!…
	Пан Володиовски отново се наведе до коленете на кастелана и пи, но беше толкова угнетен, че не можеше да каже нито дума, а когато кастеланът го взе в прегръдките си, сълзите му протекоха като струи по жълтите мустачета.
	— Предпочел бих да загина! — извика той скръбно. — Аз свикнах с преследването под твое командване, обожавани вожде, а там не се знае какво ще бъде…
	— Пан Михале, не обръщай внимание на заповедта! — каза Заглоба развълнуван. — Аз сам ще напиша на Сапьо и ще му натъркам ушите както трябва.
	Но пан Михал беше преди всичко войник, та се и разсърди:
	— А ваша милост вечно ще останеш стар доброволец!… По-добре да мълчиш, когато не разбираш работите. Служба!
	— Ето, това е! — каза Чарнецки.


	Трийсет и четвърта глава

	Когато застана пред хетмана, пан Заглоба не отговори на неговия радостен поздрав, напротив — скръсти ръце отзад, издаде устната си напред и започна да го гледа като справедлив, но строг съдия. А той се зарадва още повече, като видя тоя израз на лицето, понеже вече чакаше някаква шега, и заговори веднага:
	— Как си, стари франте? Какво въртиш така нос, сякаш си надушил някаква неприятна миризма?
	— В цялата войска на Сапеха мирише на готвено зеле!
	— Защо на зеле? Казвай!…
	— Защото шведите са накълцали доста зелеви глави!
	— Ето го! Пак ни ухапа! Жалко, че не отсякоха и на ваша милост!
	— Защото служех под командването на такъв вожд, при който ние сякохме, а нас не сякоха.
	— Дано те вземат мътните! Поне езика ти да бяха отрязали!
	— Не бих имал с какво да хваля победата на Сапеха!
	При тия думи хетманът помръкна и отговори:
	— Брате, остави ме! Има мнозина, които вече са забравили службата ми на отечеството и съвсем са ме унизили, а зная, че още много шум ще се вдигне срещу моята особа, но работите може би щяха да тръгнат съвсем другояче, ако не беше тая опълченска тълпа. Разправят, че съм пренебрегнал неприятеля заради яденето, а всъщност цялата Жечпосполита не можеше да издържи срещу тоя неприятел!
	Думите на хетмана развълнуваха малко пан Заглоба и той отговори:
	— Такъв си е то обичаят у нас, винаги да струпваме вината върху вожда. Не съм аз, който ще обвинявам заради яденето, защото, колкото денят е по-дълъг, толкова и яденето е по-необходимо. Пан Чарнецки е голям пълководец, но според мене има тоя недостатък, че и за закуска, и за обед, и за вечеря само шведско месо дава на войската. Той е по-добър военачалник, отколкото готвач, но постъпва зле, защото от такова ядене войната може да омръзне и на най-добрите рицари.
	— Пан Чарнецки много ли ругаеше срещу мене?
	— Е!… Не особено! Отначало беше много загрижен, но когато узна, че войската не е разбита, веднага каза: „Това е Божия воля, а не човешка сила! Няма нищо (казва). На всеки може да се случи да загуби; ако (казва) имахме в отечеството само Сапеховци, това щеше да бъде страна на Аристидовци*.“
	[* Аристид, древен атински вожд и държавник, се славел като честен и справедлив човек. — Бел.прев.]
	— Аз не бих си скъпил кръвта за пан Чарнецки! — отговори хетманът. — Всеки друг би ме понижавал, за да издигне себе си и своята слава, особено след съвсем прясна победа, но той не е от тия.
	— И аз не ще кажа нищо против него освен това, че съм твърде стар за такава служба, каквато той изисква от войника, особено за такива бани, каквито устройва на войската.
	— Значи, ваша милост, си доволен, че се върна при мене?
	— И доволен, и недоволен, защото цял час вече слушам за ядене, а нещо не го виждам.
	— Ей сега ще седнем на трапезата. А какво ще предприеме сега пан Чарнецки?
	— Отива във Велкополска да помогне на тамошните клетници, а оттам ще тръгне срещу Стенбок и за Прусия, като се надява, че ще получи оръдия и пехота от Гданск.
	— Благородни граждани са тия гданскчани. На цяла Жечпосполита дават пример. Тогава с пан Чарнецки ще се срещнем при Варшава, защото и аз ще тръгна за там, само че преди това ще се отбия малко към Люблин.
	— Значи шведите отново са обсадили Люблин?
	— Нещастен град! Не зная вече колко пъти пада в неприятелски ръце. Тук има делегация от люблинската шляхта, която ще дойде сега с молба да я спасявам. Но тъй като имам да изпращам писма до краля и хетманите, ще трябва да почакат малко.
	— И аз ще дойда с готовност в Люблин, понеже там жените са необикновено хубави и живи. Когато някоя от тях опре хляба върху себе си, за да го реже, тогава дори кожата на нечувствителния хляб почервенява от задоволство.
	— Ей, турчино!
	— Ти, ваше достойнство, като възрастен човек не можеш да разбереш това, но аз през всеки месец май още трябва да си пущам кръв.
	— Но ти си по-стар от мене!
	— Само по опитност, не по години, а понеже умеех conservare iuventutem meam*, мнозина вече са ми завиждали за това. Разреши ми, ваше достойнство, да приема люблинската делегация, а аз ще обещая, че веднага отиваме на помощ; нека се зарадват, горките, преди ние да зарадваме техните жени.
	[* Да запазя младостта си (лат.). — Бел.прев.]
	— Добре — каза хетманът, — аз ще отида да изпратя писмата.
	И излезе.
	Веднага след това пуснаха люблинската делегация, която пан Заглоба прие с необикновена сериозност и достойнство, а обеща помощ при условие, че ще снабдят войската с провизии и особено с всякакви питиета. След това ги покани от името на воеводата на вечеря. Те бяха доволни, защото войските тръгнаха още същата нощ към Люблин. Самият хетман бързаше безкрайно много, тъй като искаше с някакъв военен успех да затрие спомена за сандомежкото излагане.
	И така започна обсадата на Люблин, но тя вървеше доста бавно. През цялото това време Кмичиц се учеше от пан Володиовски как да си служи със сабята и показваше необикновен напредък. А и пан Михал не криеше никакви тайни от изкуството си, защото знаеше, че това учение е за главата на Богуслав. Често пъти имаха и по-добра практика: отиваха при замъка и канеха шведи на двубой. Така съсякоха мнозина. Скоро Кмичиц достигна до такова майсторство, че можеше да се бие с Ян Скшетуски като равен с равен, а всред цялата войска на Сапеха нямаше друг, който би се сравнил с него. Тогава душата му пламна от такова желание да се премери с Богуслав, че едва можеше да седи край Люблин, особено когато пролетта възстанови силите и здравето му.
	Всичките му рани заздравяха, той престана да плюе кръв, кръвта играеше в него както някога, а от очите бликаше огън. Лауданците отначало го гледаха изпод вежди, но не смееха да го нападат, понеже Володиовски ги държеше с желязна ръка, а после, като виждаха неговите постъпки и подвизи, напълно се примириха с него, а най-ожесточеният му враг, Юзва Бутрим, казваше:
	— Кмичиц умря, живее Бабинич, той нека да живее.
	Най-сетне люблинският гарнизон се предаде за голяма радост на войската, след което пан Сапеха тръгна с хоронгвите си към Варшава. По пътя получи съобщение, че сам Ян Казимеж заедно с хетманите и нова войска ще му дойде на помощ. Пристигнаха също така вести и от Чарнецки, който отиваше от Велкополска за столицата. Пръснатата по цялата страна войска се събра при Варшава, както пръснатите по небосвода облаци се събират и съединяват, за да родят бури, мълнии и светкавици.
	Пан Сапеха се движеше през Желехов, Гарволин и Минск към шедлецкия път, за да се съедини в Минск с опълчението от Подлесието. Ян Скшетуски пое командването над тая сбирщина, защото, макар да живееше в Люблинското воеводство, беше близо до границата на Подлесието и там го познаваше цялата шляхта, която го ценеше много като един от най-знаменитите рицари в Полша. Скоро той успя да промени тая войнствена по природа тамошна шляхта в хоронгва, която по нищо не отстъпваше на редовната войска.
	А в това време се придвижваха много бързо от Минск за Варшава, та за един ден да се намерят при Прага*. Времето беше благоприятно за поход. Сегиз-тогиз преваляваше краткотраен майски дъжд, който разхлаждаше земята и премахваше праха, но изобщо времето беше чудно — нито много горещо, нито много студено. Погледът се носеше далече в прозирния въздух. От Минск войската се движеше без обоз и оръдия, защото колите и оръдията щяха да тръгнат едва на другия ден след тях; в полковете цареше висок боен дух; гъстите гори от двете страни на пътя ехтяха от войнишки песни, конете пръхтяха и това беше добър знак. Хоронгвите се нижеха стегнато една след друга като блеснала на слънцето и мощна река, защото пан Сапеха водеше дванайсет хиляди души без опълчението. Ротмистрите обикаляха полковете и блестяха с полираните си брони. Пъстри знаменца плющяха над главите на рицарите като грамадни цветя.
	[* Предградие на Варшава отвъд Висла. — Бел.прев.]
	Слънцето преваляше към залез, когато лауданската хоронгва, която се движеше начело, съзря кулите на столицата. При тая гледка радостен възглас се изтръгна от войнишките гърди:
	— Варшава! Варшава!
	Тоя възглас прелетя като гръм през всички хоронгви и известно време се чуваше на едно разстояние от половин миля непрекъснато да се повтаря думата: „Варшава! Варшава!“
	Много от рицарите на Сапеха никога не бяха идвали в столицата, мнозина никога не бяха я виждали, та видът й им направи необикновено впечатление. Неволно всички спряха конете: някои свалиха шапки, други започнаха да се кръстят, на някои сълзите потекоха като струи от очите и всички стояха развълнувани, мълчаливи. Внезапно пан Сапеха долетя на бял кон от последните части и започна да преминава край хоронгвите.
	— Ваша милост панове! — викаше той с висок глас. — Ние сме първи тук, наше е щастието, наша честта!… Ще очистим столицата от шведите!…
	— Ще я очистим! — изкрещяха дванайсет хиляди литовски гърди. — Ще я очистим! Очистим! Очистим!
	И се вдигна страшен шум и врява. Едни крещяха непрекъснато: „Ще я очистим!“ — а други вече викаха: „Бий, който има чест!“ — други: „По тях, кучета такива!“ Дрънкането на сабите се смесваше с виковете на рицарите. Очите започнаха да мятат светкавици, зъбите блестяха изпод наежените мустаци. Самият Сапеха пламна като факел. Внезапно той вдигна жезъла нагоре и викна:
	— След мене!
	Близо до Прага воеводата спря хоронгвите и заповяда бавно движение. Столицата се показваше все по-ясно от синкавата далечина. Кулите се очертаваха върху лазура като дълга линия. Струпаните един върху друг покриви на Старе място, покрити с червени керемиди, горяха във вечерните блясъци. Литовците не бяха виждали никога през живота си нещо по-великолепно от тия бели и високи стени, пресечени от множество тесни прозорци, които се бяха надвесили над водата като стръмни урви; къщите сякаш израстваха една от друга високо и още по-високо; а над тая сбита и притисната маса от огради, стени, прозорци и покриви стреловидни кули бодяха небето. Тия от войниците, които бяха идвали вече в столицата или за кралски избор, или частно, обясняваха на другите коя сграда каква е и как се нарича. Особено Заглоба, като човек бил и пребил, обясняваше на своите лауданци, а те го слушаха внимателно и се чудеха на думите му и на самия град.
	— Гледайте оная кула в самия център на Варшава — викаше той. — Това е arx regia!* Ако бих живял толкова години, колкото обеди съм изял на кралската трапеза, бих натикал Матусал** в кози рог. А и кралят нямаше по-доверено лице от мене; можех да избирам между староствата, както се избират лешници, и да ги раздавам лесно като цигански гвоздеи. Сума хора назначих, а когато влизах, сенаторите ми се кланяха до пояс, по казашки. Пък и се дуелирах пред очите на краля, защото той обичаше да ме гледа как действам, а маршалът трябваше да си затваря очите.
	[* Кралският замък (лат.). — Бел.прев.]
	[** Библейска личност, според библията живял 969 години. — Бел.прев.]
	— Голяма сграда! — каза Рох Ковалски. — И като помисли човек, че тия кучета имат всичко това в ръцете си!
	— И страшно грабят! — добави Заглоба. — Чувам, че дори колоните къртят от стените и ги откарват в Швеция, защото са от мрамор и от друг скъп камък. Няма да позная милите ми кътища, а пък с право разни scriptores* смятат тоя замък за осмо чудо на света; наистина и френският крал има хубав дворец, но в сравнение с този не струва нищо.
	[* Писатели (лат.). — Бел.прев.]
	— А какво е онова зад другата кула отдясно?
	— Това е „Свети Ян“. От замъка до тая черква има галерия. Веднъж в нея ми се случи видение: бях останал след вечерня и слушам глас от свода: „Заглоба, ще има война с оня синковец, шведския крал, и ще настъпят големи calamitates*!“ Веднага се затекох при краля и му казвам какво съм чул, а тогава примасът ме удари с молитвеника си по врата: „Не разправяй глупости (казва), бил си пиян!“ Ето им сега… Оная друга черква веднага до първата е collegium Jesuitarum**; третата кула по-оттатък е curia***, а четвъртата надясно маршалската, оня зелен покрив е на доминиканците; всичко не мога да изброя дори ако умеех да въртя езика си така, както сабята.
	[* Нещастия (лат.). — Бел.прев.]
	[** Училище при йезуитския орден. — Бел.прев.]
	[*** Градският съвет (лат.). — Бел.прев.]
	— Надали има втори такъв град на света! — извика един от войниците.
	— Затова и всички нации ни завиждат.
	— А оная чудна сграда наляво от замъка?
	— Зад бернардинците ли?
	— Да.
	— Това е pallatium* на Раджейовски, по-рано на Казановски. Смятат го за девето чудо на света, но той е молепсан, защото в неговите стени започна нещастието на Жечпосполита.
	[* Дворец (лат.). — Бел.прев.]
	— Как така? — попитаха няколко гласа.
	— Защото, когато подканцлерът Раджейовски започна да се кара и воюва с жена си, кралят се застъпи за нея. Знаете, ваша милост панове, какво приказваха хората по тая работа, а положително и самият подканцлер е смятал, че жена му е влюбена в краля и кралят в нея; поради това от ревност той избяга при шведите и войната започна. Наистина по онова време живеех на село и не видях края на тази история, известна ми е само от чужди разкази; но едно зная — че пани Раджейовска правеше сладки като марципан очи не към краля, а към един друг.
	— Към кого?
	Заглоба засука мустаци.
	— Към тоя, към когото и всички други пълзяха като мравки на мед, само че не ми е удобно да му кажа името, тъй като винаги съм се отвращавал от самохвалството… При това остарял е човек, остарял, скъсал се е като метла, докато е метял неприятелите на отечеството, но някога нямаше по-голям хубавец и придворен от мене, нека каже Рох Ковалски…
	Но сега пан Заглоба се досети, че Рох в никакъв случай не може да помни ония времена, та само махва с ръка и казва:
	— Пък и той какво ли знае!
	След това показа на другарите си двореца на Осолински и Конецполски, който по големина беше почти равен на двореца на Раджейовски, най-сетне великолепната villa regia* и в тоя момент слънцето залезе и нощният мрак започна да пълни простора.
	[* Кралска вила (лат.). — Бел.прев.]
	Оръдеен гръм се разнесе по варшавските стени и дълго и провлечено се обадиха тръби в знак, че се приближава неприятел.
	Пан Сапеха също съобщи за своето пристигане чрез залп от пушки, за да придаде дух на жителите на столицата, а след това още същата нощ започна да прехвърля войската през Висла. Първа се прехвърли лауданската хоронгва, след нея на пан Котвич, подир нея татарите на Кмичиц, после хоронгвата на Ванкович, след нея още осем хиляди души. По тоя начин шведите бяха обградени заедно с натрупаната плячка и лишени от подвоз. А на пан Сапеха не оставаше нищо друго, освен да чака, докато пристигнат от една страна пан Чарнецки, от друга кралят с коронните хетмани, и в това време да следи да не би да се промъкнат в града някакви подкрепления.
	Първите вести дойдоха от пан Чарнецки, но те не бяха особено благоприятни, понеже той съобщаваше, че войската и конете му са толкова уморени, та в тоя момент не може да вземе участие в никаква обсада. От деня на сражението при Варка всеки ден бил в огъня, а от началото на годината бил имал двайсет и една по-големи битки с шведите, без да се смятат сблъскванията на разездите и нападенията върху по-малки части. Пехота не получил в Поморието, до Гданск не можал да стигне; обещаваше в най-добрия случай да държи с последните си сили в шах оная шведска армия, която стои при река Нарев под командването на Радживил, на брата на краля и Дъглас, и обмисля как да отиде на помощ на обсадените.
	А шведите се готвеха за отбрана с присъщото си мъжество и опитност. Още преди идването на пан Сапеха те опожариха Прага, а сега започнаха да хвърлят гранати върху всички предградия, като Краковско, Нови швят, а от друга страна върху черквите „Свети Георги“ и „Дева Мария“. Горяха къщи, обществени сгради и черкви. Денем над града се виеха пушеци като гъсти и черни облаци. Нощем тия облаци ставаха червени и от тях бухаха снопове искри към небето. Зад стените блуждаеха тълпи от жители без покрив над главата, без хляб, жени обграждаха стана на Сапеха и молеха с плач за милосърдие; виждаха се хора, изсъхнали от глад като клечки, виждаха се деца да умират поради липса на кърма в прегръдките на измършавелите си майки; цялата околност се превърна в долина на сълзи и бедствие.
	Пан Сапеха нямаше нито пехота, нито оръдия, та чакаше и чакаше пристигането на краля; в това време помагаше, колкото му беше възможно, на бедните, като ги разпращаше на групи в по-малко пострадалите области, където можеха горе-долу да се изхранят. Той беше загрижен твърде много поради предвижданите трудности на обсадата, понеже учените шведски инженери бяха превърнали Варшава в могъща крепост. Зад стените имаше три хиляди добре обучени войници, командвани от способни и опитни генерали, а изобщо шведите минаваха за майстори в обсаждането и отбраната на всякакви крепости. За да сподави тая си загриженост, пан Сапеха уреждаше всеки ден пиршества, при които чашите следваха една след друга, тъй като тоя благороден гражданин и необикновен воин имаше и недостатъка да обича повече от всичко веселата компания и звъна на стъклото и често пренебрегваше дори службата си за удоволствията.
	Прилежанието си през деня той възнаграждаваше с вечерни веселби. До залез-слънце работеше енергично, разпращаше разезди, експедираше писма, сам обикаляше стражите, сам разпитваше хванатите пленници, но често пъти заедно с изгряването на първата звезда и цигулките започваха да се обаждат в квартирата му. А щом се развеселеше веднъж, вече разрешаваше всичко, дори сам изпращаше за разни офицери, па макар те да надзирават стражата или да са определени за разезд, и беше недоволен, ако някой не дойдеше, защото той не обичаше пиршество без шум. Сутрин Заглоба го кореше остро за това, но често пъти вечер прислугата отнасяше самия него мъртво пиян в квартирата на Володиовски.
	— Сапьо може да докара и светец до падение — оправдаваше се той на другия ден пред приятелите, — та какво остава за мене, който винаги съм обичал забавленията. Освен това той има някаква особена страст да ми тика чашите, за да пия, а пък аз не искам да се покажа грубиянин и отстъпвам пред принудата, тъй като винаги съм се стремял да не обиждам домакина. Но вече си обещах, че през бъдещите пости ще заповядам добре да ми нашарят гърба с пръчка, понеже сам разбирам, че разпуснатостта не може да остане без покаяние; засега трябва да му правя компания, и то от страх да не би да попадне в по-лоша среда и за да не се разпуска докрай.
	Имаше офицери, които си изпълняваха службата и без надзора на хетмана, но някои страшно се отпущаха вечер като обикновени войници, които не чувстват желязна ръка над себе си.
	Неприятелят не изпусна да се възползва от това.
	Веднъж, няколко дни преди пристигането на краля и хетманите, Сапеха устрои по-великолепно от когато и да било пиршество, понеже беше доволен, че цялата войска се събира накуп и обсадата ще започне както трябва. Поканени бяха всички по-знатни офицери, защото хетманът, който винаги търсеше случаи за пир, съобщи, че урежда това пиршество в чест на краля. При пановете Скшетуски, Кмичиц, Заглоба, Володиовски и Харламп дори дойде дежурният офицер да им съобщи, че трябва да присъстват непременно, тъй като хетманът иска специално да ги почете заради техните големи услуги. Пан Анджей вече се качваше на коня, за да тръгне с разезд, така че дежурният офицер го намери вече при татарите му извън портата.
	— Ваша милост не можеш да проявиш такова незачитане на пан хетмана и да се отплатиш с неблагодарност за доброто сърце — каза офицерът.
	Кмичиц слезе от коня и отиде да се посъветва с другарите си.
	— Това никак не ми е на ръка! — каза той. — Чух, че край Бабице се е появила някаква доста голяма конна част. Самият хетман ми заповяда да замина и непременно да проверя какви са тия войници, а сега ме кани на пир? Какво да правя?
	— Хетманът изпраща заповед с разезда да замине Акбах Улан — отвърна дежурният офицер.
	— Заповедта си е заповед! — каза Заглоба. — А който е войник, трябва да слуша. Ти, ваша милост, се пази да не даваш лош пример, освен това не би било добре да си навлечеш недоволството на хетмана.
	— Кажи, ваша милост, че ще се явя! — каза Кмичиц на дежурния.
	Офицерът излезе. След него заминаха и татарите под командата на Акбах Улан, а пан Анджей почна да се облича и през това време говореше на другарите си:
	— Днес има пир в чест на негово величество краля; утре ще има в чест на техни светлости коронните хетмани и така чак до края на обсадата.
	— Нека само да пристигне кралят и с това ще се свърши — отговори Володиовски. — Наистина и нашият милостив господар обича да се наслаждава на разни удоволствия, но службата трябва да тръгне по-добре, защото всеки, а между другите и пан Сапеха, ще гледа да покаже своето усърдие.
	— Прекалено много е това, прекалено много! И дума да не става! — каза Ян Скшетуски. — Не ви ли е чудно на вас, че един толкова предвидлив и трудолюбив военачалник, толкова благороден човек, толкова достоен гражданин има такава слабост?
	— Щом се мръкне, веднага става друг човек и от велик хетман се превръща в гуляйджия.
	— А знаете ли защо така не ми харесват пиршенствата? — обади се Кмичиц. — Защото и Януш Радживил имаше обичай да ги устройва всяка вечер. Представете си, че така някак странно се случваше, та при всяко пиршество или ставаше някакво нещастие, или пристигаше лоша новина, или се разкриваше нова хетманска измяна. Не зная дали това беше сляпа случайност или Божие предопределение, но злото никога не идваше друг път, а само през време на пир. И се стигна дотам, че щом почнеха да нареждат масите, кожата ни настръхваше.
	— Това е вярно! — каза Харламп. — Но то ставаше и защото князът хетман винаги избираше такъв случай, за да обяви своите връзки с неприятеля на отечеството ни.
	— Е! — обади се Заглоба. — Поне от страна на добродушния Сапьо няма от какво да се страхуваме. Ако той някога измени, тогава аз струвам толкова, колкото носовете на ботушите ми.
	— За такова нещо не може да става и дума! Той е чист като хляб без клисавина! — извика Володиовски.
	— А каквото вечер пропусне, през деня го наваксва — добави Харламп.
	— Е, да вървим най-сетне — рече Заглоба, — че да си кажа правичката, в стомаха си вече чувствам вакуум.
	Излязоха, възседнаха конете и заминаха, тъй като пан Сапеха се намираше от другата страна зад града и беше доста далече. Когато пристигнаха пред квартирата на хетмана, намериха на двора множество коне и блъсканица на войниците, които ги държаха и за които също имаше голямо буре бира, сложено навън. Те както обикновено пиеха без мярка и вече бяха започнали да се карат около бурето. Утихнаха обаче, като видяха да пристигат рицарите, особено когато пан Заглоба започна да налага с ремъка си ония, които се пречкаха на пътя му, като викаше със силен глас:
	— При конете, негодници! При конете! Не вас са канили тук на пиршество!
	Пан Сапеха прие офицерите както винаги с отворени прегръдки, а понеже беше вече малко пийнал при чукането с гостите, веднага почна да се закача със Заглоба.
	— Здравей, пане предводител! — каза му той.
	— Здравей, пане виночерпец! — отвърна Заглоба.
	— Щом ме наричаш виночерпец, ще ти дам такова вино, което още кипи!
	— Стига да не е такова, което от хетман прави пияница!
	Някои от гостите, като чуха това, се уплашиха, но когато видеше хетмана в добро настроение, пан Заглоба си позволяваше всичко. А Сапеха имаше такава слабост към него, че не само не се сърдеше, но се хващаше за корема от смях и викаше околните за свидетели на това, което му отвръща тоя шляхтич.
	Така започна шумно, весело пиршество. Самият пан Сапеха непрекъснато пиеше с гостите, като вдигаше наздравици в чест на краля, на хетманите, на войските на двата народа, на пан Чарнецки и на цялата Жечпосполита. Настроението се повишаваше, а с него врявата и шумът. От наздравиците се мина към песните. Помещението се напълни с изпарения от главите и миризми на медовина и вино. Иззад прозорците долиташе не по-малко глъчка и дори звън на желязо. Слугите бяха почнали да се бият със саби. Няколко шляхтичи изскочиха навън, за да въдворят ред, но се създаде още по-голяма бъркотия.
	Внезапно се вдигна толкова силна врява, че пируващите вътре замлъкнаха.
	— Какво е това? — попита някой от полковниците. — Слугите не могат да вдигат такъв крясък!
	— Я тихо, ваша милост панове! — каза хетманът обезпокоен и се ослуша.
	— Това не са обикновени викове!
	Внезапно всички прозорци затрепераха от оръдеен грохот и мускетни залпове.
	— Излаз! — викна Володиовски. — Неприятелят настъпва!
	— На конете! При хоронгвите!
	Всички скочиха на крака. Вратата се задръсти, после тълпата офицери изскочи на двора и всички завикаха ординарците си да им дадат конете.
	Но в бъркотията не беше лесно всеки да намери своя, а в това време извън двора уплашени гласове започнаха да викат в тъмнината:
	— Неприятелят настъпи! Пан Котвич е в огъня!
	Тогава всички полетяха с всички сили на конете си към своите хоронгви, като скачаха през плетищата и трошеха вратовете си в мрака. А там вече започнаха да свирят тревога по целия стан. Не всички хоронгви имаха конете си под ръка и те най-напред създадоха бъркотията. Тълпи пеши и конни войници се блъскаха едни връз други, без да могат да се строят, без да знаят кой е свой, кой неприятел, и крещяха, и шумяха всред тъмната нощ. Някои вече почнаха да викат, че шведският крал настъпва с цялата си армия.
	В това време шведският излаз наистина удари с бурен устрем върху хората на Котвич. За щастие самият той беше малко болен и не отиде на пиршеството, затова можа да даде засега някакъв отпор, обаче краткотраен, защото го нападнаха с голямо числено превъзходство и обсипаха с мускетен огън, та той трябваше да се оттегли.
	Пръв му дойде на помощ Оскерко със спешените си драгуни. На стрелбата започнаха да отговарят със стрелба. Но и драгуните на Оскерко също не можаха да издържат дълго напора и като постлаха полето с трупове, веднага започнаха да се оттеглят все по-бързо от полесражението. Два пъти Оскерко се опита да спре напора, но и двата пъти бе разбит така, че войниците му можеха да водят престрелката само на малки групички. Най-сетне се разпръснаха съвсем, а шведите напираха като неудържим поток към квартирата на хетмана. Непрекъснато нови и нови полкове излизаха от града на полето; заедно с пехотата вървеше и конница, изкарваха дори полски оръдия. Миришеше на генерално сражение и изглеждаше, че неприятелят го желае.
	В това време Володиовски, след като изскочи от квартирата на хетмана, срещна хоронгвата си вече насред път; тя идеше поради отгласите от тревогата и гърмежите, тъй като беше винаги в бойна готовност. Сега я водеше Рох Ковалски, който като пан Котвич не беше на пира, но защото не го бяха поканили. Володиовски заповяда веднага да запалят няколко бараки, та да осветят полето, и полетя към боя. По пътя към него се присъедини Кмичиц със страшните си доброволци и с оная половина от татарите, която не бе отишла като разезд. Двамата пристигнаха точно навреме, за да отърват Котвич и Оскерко от пълно поражение.
	В това време бараките се разгоряха толкова хубаво, че стана светло като ден. При тая светлина лауданците, подпомогнати от Кмичиц, атакуваха един пехотен полк, издържаха огъня и започнаха бой със саби. Шведските райтари се спуснаха на помощ на своите и се удариха силно с лауданците. Някое време те се мъчиха да се надвият едни други подобно на борци, които са се хванали за плещите, напрягат последни сили и ту единият, ту другият взема връх; но толкова много трупове взеха да падат от страна на шведите, че най-после те почнаха да се объркват. Кмичиц се хвърляше страшно с побойниците си там, където имаше най-много неприятели, пан Володиовски както обикновено създаваше все по-широко празно пространство около себе си; до него работеха кърваво двамата грамадни Скшетуски, Харламп и Рох Ковалски; лауданците сечеха в надпревара с побойниците на Кмичиц, като едни крещяха пронизително, а други, например Бутримите, нападаха вкупом и мълчаливо.
	Нови полкове се спуснаха в помощ на надвитите шведи, а Володиовски и Кмичиц бяха подкрепени от Ванкович, чиято квартира беше наблизо и той пристигна скоро подир тях. Най-сетне хетманът вкара цялата войска в боя и започна да настъпва здравата. Жестоко сражение закипя от цялата линия от Мокотов чак до Висла.
	В тоя момент Акбах Улан, който беше заминал с разезда, се появи пред хетмана на разпенен кон.
	— Ефенди — викна той, — чамбул конница иде от Бабице към града и кара коли. Искат да влязат в крепостта!
	Сапеха веднага разбра какво означава тоя излаз по посока на Мокотов. Неприятелят е искал да отклони войската, която се намираше на блонския път, за да може да влезе в крепостта изпратената като подкрепление конница и колите с хранителни припаси.
	— Бързай при Володиовски! — викна той на Акбах Улан. — Нека лауданската хоронгва, Кмичиц и Ванкович да им пресекат пътя, аз ще им изпратя веднага помощ.
	Акбах Улан пришпори коня си, а след него полетяха втори и трети вестител. Всички стигнаха при пан Володиовски и му повториха заповедта на хетмана.
	Володиовски веднага обърна хоронгвата, Кмичиц го догони с татарите, като караше напреки, и се понесоха заедно, а Ванкович след тях.
	Но пристигнаха много късно. Близо двеста коли вече влизаха през портата, а великолепният отряд тежка конница беше вече почти целият в района на крепостната отбрана. Само ариергардът от около сто души още не беше успял да навлезе под прикритието на оръдията. Но и те се движеха с пълна бързина. Офицерът, който яздеше отзад, ги подкарваше да бързат и викаше.
	Кмичиц ги видя при блясъка от запалените бараки и нададе пронизителен и страшен вик, та се уплашиха дори конете отстрани. Той позна райтарите на Богуслав, същите, които бяха прегазили него и татарите му при Янов.
	И без да обръща внимание на нищо, като луд се хвърли към тях, изпревари хората си и пръв се втурна слепешката между редиците. За щастие двамата млади Кемличи, Козма и Дамян, които яздеха отпред, връхлетяха веднага след него. В същия миг Володиовски се спусна отстрани като светкавица и с това единствено движение отряза ариергарда от главния отряд.
	Оръдията от стените започнаха да гърмят, но главният отряд пожертва другарите си и нахълта с най-голяма бързина подир колите в крепостта. Тогава лауданците и хоронгвата на Кмичиц обградиха като обръч ариергарда и започна безмилостна сеч.
	Но тя продължи малко. Като видяха, че отникъде няма спасение, хората на Богуслав скочиха мигновено от конете, хвърлиха оръжието под краката си и завикаха до небесата, че се предават, за да бъдат чути в блъсканицата и врявата.
	Но доброволците и татарите не обръщаха внимание на това и продължаваха да секат; в същия миг обаче се разнесе страшният и пронизителен глас на Володиовски, който държеше да вземе пленници за разпит:
	— Хващайте ги живи! Стой! Стой! Хващайте ги живи!
	— Хващайте ги живи! — викна Кмичиц.
	Хръскането на желязото престана. Сега заповядаха на татарите да връзват пленниците и те извършиха това с присъщата им сръчност за един миг, а после хоронгвите се оттеглиха бързо изпод оръдейния огън.
	Полковниците се запътиха към квартирите. Лауданската хоронгва вървеше напред, на Ванкович отзад, а Кмичиц с пленниците по средата — всички в пълна бойна готовност, ако би да ги нападнат. Татарите водеха пленниците на въже, други караха взетите коне. Когато се приближиха до квартирите, Кмичиц изгледа внимателно пленниците в лицата, за да види дали между тях не е Богуслав, защото, макар един от райтарите да се закле под острието на сабята, че самият княз не се намира в отряда, той продължаваше да мисли, че го крият нарочно.
	В тоя миг някакъв глас извика към него изпод едно татарско стреме:
	— Пане Кмичиц! Пане полковник! Спаси познатия си! Заповядай да ме пуснат от въжето; давам честна дума, че не ще бягам.
	— Хаслинг! — викна Кмичиц.
	Хаслинг беше шотландец, някога офицер в конницата на княза вилненски воевода, когото Кмичиц познаваше от Кейдани и го много обичаше на времето си.
	— Пусни пленника — викна той на татарина — и слез от коня!
	Татаринът скочи от седлото, сякаш вятър го измете, защото знаеше колко е опасно да се туткаш, когато „багадирът“ ти заповядва.
	Хаслинг се покатери с пъшкане на високото седло на татарина.
	Тогава Кмичиц го хвана за ръката по-горе от китката и като я мачкаше така, че сякаш искаше да я натроши, почна да пита настойчиво:
	— Откъде идете? Веднага казвай откъде идете! За Бога, бързай!
	— От Тауроги! — отвърна офицерът. Кмичиц го стисна още по-силно.
	— А… Билевичувна… там ли е?
	— Там е!
	Пан Анджей говореше все по-трудно, защото все по-силно стискаше зъби.
	— И… какво направи князът с нея?
	— Нищо не можа да направи.
	Настана мълчание, след малко Кмичиц свали калпака си от рисова кожа, потърка челото си с ръка и каза:
	— Раниха ме в боя, кръв ми тече и ми прилоша…


	Трийсет и пета глава

	Шведският излаз само отчасти постигна целта си, защото отрядът на Богуслав успя да влезе в града, обаче самото нападение не направи кой знае какво. Наистина хоронгвите на пан Котвич и драгуните на Оскерко пострадаха много, но и шведите постлаха полесражението с безброй трупове, а един пехотен полк, нападнат от Володиовски и Ванкович, беше почти напълно унищожен. Литовците дори се гордееха, че са нанесли повече загуби на неприятеля, отколкото имаха те. Само пан Сапеха се ядеше в себе си, понеже се изложи отново, а от това славата му можеше да пострада силно. Привързаните към него полковници го утешаваха, както можеха, и, право казано, тоя урок излезе полезен за него: от тоя ден вече нямаше такива безразсъдни пиршества, а ако се случеше някаква веселба, тъкмо тогава се проявяваше и най-голяма бдителност. И шведите се излъгаха още на другия ден, като предполагаха, че хетманът не ще очаква второ нападение в такова късо време, та отново излязоха иззад стените, но бяха веднага отблъснати, оставиха няколко убити и се върнаха назад.
	В това време Хаслинг беше подложен на разпит в квартирата на хетмана, което така нервираше пан Анджей, че за малко не излезе от кожата си, понеже искаше час по-скоро да го вземе при себе си и да поговори за Тауроги. Целия ден той обикаляше около квартирата на хетмана, час по час влизаше вътре, слушаше показанията и чак подскачаше от пейката, когато при разпита се споменаваше името на Богуслав.
	А вечерта получи заповед да замине в разезд. Той не каза нито дума, само стисна зъби, защото се беше вече много променил и научил да поставя службата над личните си работи. Само че през време на разезда много газеше татарите, постоянно избухваше в гняв и така биеше с жезъла си, та чак кости пращяха. А татарите си приказваха, че „багадирът“ е побеснял, вървяха тихо като мравки, само гледаха в очите страшния си командир и веднага отгатваха мислите му.
	Когато се върна, той намери Хаслинг вече в квартирата си, но толкова болен, та не можеше да говори, защото при пленяването му беше силно пострадал, а и сега, след целодневния разпит, на всичко отгоре имаше температура и дори не разбираше въпросите. Ето защо Кмичиц трябваше да се задоволи с онова, което пан Заглоба му разказа за показанията на Хаслинг; но то се отнасяше до обществени, а не до лични работи. За Богуслав младият офицер казал само, че след завръщането си от похода в Подлесието и след поражението при Янов заболял тежко. От яд и меланхолия изпадал в бълнувания, а когато пооздравял, веднага тръгнал с войската си за Поморието, където Стенбок и електорът го викали настоятелно.
	— А сега къде е? — попита Кмичиц.
	— Според това, което казва Хаслинг, а няма защо да лъже, сега заедно с брата на краля и Дъглас се намират в укрепен стан при устието на Нарев и Буг, където Богуслав командва цялата конница — отговори Заглоба.
	— Ха! И мислят да дойдат тук на помощ. Тогава ще се срещнем, дори ако трябва да отида преоблечен при него!
	— Не бесней, ваша милост, напразно! Те биха искали да се притекат на помощ във Варшава, но не могат, защото пан Чарнецки се е препречил на пътя им и ето какво става: той няма пехота и оръдия, затова не може, да удари стана им, а те се страхуват да излязат, защото са се убедили, че на открито поле войниците им не ще удържат срещу войската на Чарнецки. Знаят също, че не ще им помогне и прикритието на реката. О, да беше там кралят им, щеше да започне сражение, защото под негова команда и войникът се бие по-добре и има по-голяма вяра в неговите качества на пълководец, но нито Дъглас, нито кралският брат, нито княз Богуслав ще се осмелят да приемат бой, при все че и тримата са смели хора.
	— А къде е кралят?
	— Отишъл в Прусия. Кралят не вярва, че ние ще посмеем да се хвърлим срещу Варшава и Витенберг. Пък най-сетне, вярва или не вярва, трябвало е да отиде там по две причини: първо, за да спечели окончателно електора, дори като му отстъпи цяла Велкополска, и второ, че докато не почине тая войска, която той измъкна от клопката, тя не ще е годна за нищо. Усилията и несгодите, както и постоянните тревоги така са я изтощили, че войниците вече не могат да държат мускети в ръка, а това са най-отбраните полкове в цялата армия, спечелили знаменити победи в Немско и Дания.
	По-нататъшният разговор бе прекъснат от влизането на Володиовски.
	— Как е Хаслинг? — попита той веднага от прага.
	— Болен и постоянно бълнува! — отвърна Кмичиц.
	— А ти какво искаш от Хаслинг, Михалко? — обади се Заглоба.
	— Нима не знаеш, ваша милост?
	— Аз ли да не зная, че те интересува оная вишня, която княз Богуслав е насадил в градината си. Той е усърден градинар, не бой се! Не му трябва дори година, за да дочака плодове.
	— Дано пукнеш, ваша милост, за тая утеха! — викна малкият рицар.
	— Я го гледайте: казах му най-невинен iocus* и той веднага размърда мустачки като побеснял бръмбар! Какво съм ти виновен? На Богуслав търси да си отмъщаваш, а не на мене!
	[* Шега (лат.). — Бел.прев.]
	— Да ще Господ да го потърся и го намеря!
	— Току-що и Бабинич казваше същото! Виждам, че скоро цялата войска ще даде клетва срещу него; но той се пази добре и без моите хитрости не ще направите нищо!
	Тук двамата млади скочиха на крака.
	— Измислил ли си нещо, ваша милост?
	— Вие да не смятате, че така лесно се ражда хитрост в главата, както се вади сабя от ножницата? Ако Богуслав беше наблизо, сигурно щях да измисля не една, но от такова разстояние не само хитрост, но и оръдие не може да го стигне. Пане Анджей, кажи да ми дадат чаша медовина, че днес е горещо.
	— Ще ти дам и бъчва, стига да измислиш нещо!
	— Най-напред защо вие стоите над Хаслинг като палач над добра душа. В плен не е взет само той, можеше да разпитате и други.
	— Аз вече ги разпитвах, но това са редници; не знаят нищо, а той като офицер е бил при княжеския двор — отговори Кмичиц.
	— Прав си! — отговори Заглоба. — Аз също трябва да си поприказвам с него; хитростите ми могат да зависят от това, което ще ми каже за личността и навиците на княза. Сега важното е обсадата да се свърши бързо, защото след това сигурно ще тръгнем срещу оная армия. Но нашият милостив господар и хетманите нещо твърде дълго не се виждат!
	— Как така? — отговори малкият рицар. — Точно сега се връщам от хетмана, който току-що получи съобщение, че негово величество кралят ще бъде тук още тази вечер с придворните си хоронгви, а хетманите ще пристигнат с редовната армия утре. Идвали чак от Сокал, като почивали много малко и правели големи преходи. Нали вече от няколко дни се знае, че трябва да се очакват всеки момент.
	— А много ли войска водят?
	— Близо пет пъти по толкова, колкото има при пан Сапеха: много добра украинска и унгарска пехота; иде и шестхилядна орда под командването на Субагази, но разправят, че не можело да ги пуснат нито ден изпод ръка, защото много своеволничели и правели разни пакости.
	— Пан Анджей трябва да им се даде за командир! — каза Заглоба.
	— О! — отвърна Кмичиц. — Веднага ги бих извел оттук, защото те не са за обсада, и бих ги повел към Буги Нарев.
	— Няма полза от това — отвърна Володиовски, — а никой по-добре от тях не ще опази да не пристига храна в крепостта.
	— О, горещо ще стане на Витенберг! Почакай, стари разбойнико! — извика Заглоба. — Воюваше добре, това не ти отричам, но още по-добре крадеше и плячкосваше; две уста имаше: едната за фалшиви клетви, другата за нарушаване на обещанията, но сега и с двете няма да се измолиш. Кожата те сърби от френската болест и лекарите ти я чешат; почакай, ние ще те почешем по-хубаво. Заглоба си има това на ум!
	— Ами! Ще се предаде на краля при условия за неприкосновеност и кой ще му стори нещо? — отговори пан Михал. — Дори ще трябва да му отдадем военни почести!
	— Ще се предаде при условия за неприкосновеност ли? Хайде де! — възкликна Заглоба. — Добре!
	Тук той започна да удря толкова силно по масата с пестник, че чак Рох Ковалски, който влезе в тоя миг в стаята, се уплаши и се спря като вцепенен на прага.
	— Да стана слуга на евреите — продължаваше да вика старецът, — ако пусна свободен от Варшава тоя хулител на вярата, тоя грабител на черквите, тоя насилник на девойките, тоя палач на съпрузи и съпруги, тоя подпалвач, тоя негодник, тоя фелдшер за пускане на кръв и пари, тоя гризач на кесии, тоя кожодер! Добре! Кралят ще го пусне невредим, хетманите ще го пуснат невредим, но аз, докато съм католик, докато съм Заглоба, докато желая щастие през живота си и Бога при смъртта си, такъв шум ще вдигна срещу него, какъвто никой още не е чул в тая Жечпосполита! Не махай с ръка, пан Михале! Шум ще вдигна! Повтарям! Шум ще вдигна!
	— Вуйчо ще вдигне шум! — изгърмя Рох Ковалски.
	В тоя миг Акбах Улан мушна животинското си лице през вратата.
	— Ефенди! — каза той на Кмичиц. — Кралските войски се виждат отвъд Висла!
	При тия думи всички скочиха на крака и изтичаха пред входа.
	Кралят наистина дойде. Най-напред пристигнаха татарските хоронгви, командвани от Субагази, но не в такъв брой, както бяха очаквали. След тях дойде коронната войска, многобройна и добре въоръжена, но преди всичко изпълнена с въодушевление. До вечерта цялата армия мина по току-що построения от пан Оскерко мост. Сапеха чакаше краля с приготвени като за бой хоронгви, застанали една до друга в редица, подобна на дълга стена, чийто край мъчно можеше да се види с просто око. Ротмистрите стояха пред полковете, а при тях знаменосците, всеки с развято знаме; тръби, тъпани, корни; барабани и чинели вдигаха невъобразим шум. Щом някоя коронна хоронгва минеше, също така заставаше в строй срещу литовските; между едната и другата войска се образува празно пространство, широко сто крачки.
	Сапеха излезе с жезъл в ръка пеш на празния плац, последван от двайсетина най-първи военни и цивилни големци. Кралят тръгна от другата страна, откъм коронните войски, на великолепен немски кон, подарен му още в Любовля от маршал Любомирски, облечен като за бой с лека светлосиня броня със златни шарки, изпод която се виждаше чер кадифен кафтан с обърната чак върху бронята дантелена яка; вместо шлем на главата си носеше обикновена шведска шапка с черни пера, но ръкавиците му бяха бойни, а на краката си имаше дълги тъмнокафяви ботуши, които стигаха чак над коленете.
	След него яздеха нунцият, лвовският архиепископ, каменецкият епископ, луцкият номинат*, свещеник Чечишовски, краковският воевода, украинският воевода, барон Лизола, граф Пьотинген, каменецкият кастелан, московският посланик, пан Гроджицки, генерал на артилерията, Тизенхауз и много други. Сапеха се приближи, както някога коронният маршал, към стремето на владетеля, но кралят незабавно скочи леко от седлото, затече се към Сапеха и без да каже нито дума, го взе в прегръдките си.
	[* Личност, определена да заеме даден пост, в случая епископ на Луцк. — Бел.прев.]
	А като го прегърна, държа го дълго пред очите на двете войски; и продължаваше да мълчи, само сълзите течеха на струи по лицето му, защото притискаше до гърдите си своя и на отечеството най-верен слуга, който, макар по способности да не беше равен на другите, макар понякога да сбъркваше, по почтеност обаче се беше издигнал над всички господарчета в тая Жечпосполита, никога не се беше поколебал във верността си и без да се двоуми, бе пожертвал цялото си богатство. И от началото на войната излагаше гърдите си за своя монарх и за своята страна.
	Литовците, които по-рано си шепнеха, че пан Сапеха ще бъде укорен или най-малко приет студено, защото беше изпуснал Карл при Сандомеж и заради последната си варшавска непредпазливост, като видяха тая доброта на краля, извикаха толкова гръмогласно в чест на добрия владетел, че ехото достигна чак до небесните висини. Веднага кралската войска им отговори като един гръм и през някое време над шума от оркестрите, над биенето на барабаните, над екота от гърмежите се чуваха само възгласите:
	— Vivat Joannes Casimirus!
	— Vivat коронните!
	— Vivat литовците!
	Ето така се поздравяваха те при Варшава. Стените трепереха, а зад стените шведите.
	— Ще ревна! Бога ми, ще ревна! — викаше Заглоба развълнуван. — Няма да издържа! Ето го нашия господар! Нашия баща! (Ваша милост панове, вече плача!) Баща!… Нашият крал, до неотдавна скиталец, изоставен от всички, а сега… а сега… ами че тук сто хиляди саби са на негово разположение!… О, Боже милостиви!… Не мога от сълзите… Вчера беше скиталец, днес… немският император няма толкова знаменити войски!
	Шлюзите в очите на пан Заглоба се отвориха и той започна да хлипа, но внезапно се обърна към Рох:
	— Стой тихо! Какво ревеш!
	— А ти, вуйчо, не ревеш ли? — отвърна Рох.
	— Вярно, за Бога, вярно!… Срамувам се, ваша милост панове, за тая Жечпосполита… Но сега вече не бих се заменил с никой друг народ!… Сто хиляди саби като от небето паднали!… Нека други да покажат това!… Бог даде опомняне. Бог даде! Бог даде!…
	Пан Заглоба не беше сбъркал много, защото наистина при Варшава се събраха близо седемдесет хиляди души, без да се смята дивизията на пан Чарнецки, която още не беше пристигнала, и без да се смята въоръжената военна прислуга, която при нужда влизаше в боя и която като безбройна маса се влачеше подир всяка войска.
	След приветствията и беглия преглед на войската кралят всред всеобщото въодушевление благодари на Сапеха за вярната служба и замина за Уяздов, а войската почна да заема определените й позиции. Някои хоронгви останаха в Прага, други се пръснаха около града. Грамадният обоз се прехвърляше през Висла чак до другия ден след пладне.
	На другия ден около града така побеля от шатри, че сякаш околността беше покрита със сняг. Неизброими конски стада цвилеха по съседните ливади. След войската се движеха арменски, еврейски и татарски търговци; втори град, по-голям и по-оживен от обсаждания, израсна в равнината.
	Шведите, ужасени през първите дни от силата на полския крал, не предприемаха никакви излази, така че пан Гроджицки, генералът на артилерията, можеше спокойно да обикаля града и да изработва плана за обсадата.
	Още на другия ден тук-таме нестроеваците започнаха да издигат насипи според неговите проекти; засега върху тях настаняваха по-малки оръдия, тъй като по-големите щяха да пристигнат едва след няколко седмици.
	Крал Ян Казимеж изпрати при стария Витенберг пратеници и го призова да предаде града, да сложи оръжие, като му предлагаше изгодни условия, които породиха недоволство всред войската, когато тя разбра за тях. Това недоволство създаваше пан Заглоба, който питаеше особена омраза към споменатия генерал.
	Както можеше лесно да се предвиди, Витенберг отхвърли условията и реши да се отбранява до последна капка кръв, като по-скоро се погребе в развалините на града, отколкото да го предаде в ръцете на краля. Големият брой на обсадните войски съвсем не го плашеше, понеже той знаеше, че прекаленото количество е по-скоро пречка, отколкото помощ при обсадата. Освен това предварително му беше донесено, че в кралския стан няма нито едно обсадно оръдие, докато шведите ги имаха повече, отколкото трябва, без да се смятат неизчерпаемите запаси от муниции.
	Можеше да се предвиди, че те ще се отбраняват ожесточено. Защото досега Варшава им служеше за склад на тяхната плячка. Всички огромни съкровища, ограбени от замъци, черкви, манастири и градове по цялата Жечпосполита, идваха в столицата, откъдето ги изпращаха на части по вода за Прусия и по-нататък за Швеция. А в тоя момент, когато се беше вдигнала цялата страна и отбраняваните от по-малки шведски гарнизони замъци не осигуряваха безопасност, във Варшава беше надокарана още повече плячка. А шведският войник с по-голяма готовност жертваше живота си, отколкото плячката. Тоя беден народ, докопал се до съкровищата на една богата страна, се разлакоми толкова много, че светът не беше виждал по-алчни хищници. Самият крал се беше прославил с користолюбието си, генералите следваха примера му, а Витенберг надминаваше всички. Когато беше въпрос за печалба, офицерите не се спираха нито от рицарската си чест, нито от съображения за авторитета на чина си. Те вземаха, изстискваха, плячкосваха всичко, което можеше да се вземе. В самата Варшава полковници с висок чин и благороден произход не се срамуваха да продават водка и тютюн на собствените си войници, стига само да натъпчат джобовете си с пари.
	Към ожесточена отбрана можеше да подбужда шведите и това, че тогава във Варшава бяха затворени най-ценните им хора. Преди всичко самият Витенберг, вторият главнокомандващ след Карл и пръв, който навлезе в територията на Жечпосполита и я доведе до падането й при Уйшче. Ето защо в Швеция му беше подготвено триумфално посрещане като завоевател. Освен него в града се намираше канцлерът Оксенщирна, прочут по целия свят държавник, уважаван дори от неприятелите заради своята честност. Наричаха го Минерва на краля, тъй като на неговите съвети Карл дължеше всичките си победи при преговорите. Във Варшава бяха също така генералите Врангел младши, Хорн, Ерскин, вторият Льовенхаупт и множество шведски дами от висок произход, които бяха дошли със съпрузите си в тая страна като в ново шведско владение.
	Така че шведите имаше какво да бранят. И крал Ян Казимеж разбираше, че обсадата ще бъде дълга и кървава, особено при липсата на тежки оръдия; разбираха това и хетманите, но войската не искаше да мисли за това. Щом пан Гроджицки направи горе-долу някакви насипи, щом се приближи малко към стените, вече от всички хоронгви тръгнаха делегации до краля с молба да позволи на доброволци да се впуснат в атака. Кралят дълго трябваше да обяснява, че крепост не се превзема със саби, докато овладее увлечението.
	В това време ускоряваха строителните работи, доколкото беше възможно. Понеже не можеше да тръгне в атака, войската взе усърдно участие в тях наред с нестроеваците. Шляхтичите от най-елитните части, дори самите офицери, караха пръст с колички, правеха дървени прегради, работеха при копаенето. Много пъти шведите се опитваха да пречат на работата и не минаваше ден без нападение вън от портите, но щом шведските мускетари успееха да излязат навън, поляците, които работеха по насипите, захвърляха количките, сноповете пръчки, лопатите и лизгарите и толкова ожесточено тичаха със саби в боя, че излезлите шведи трябваше да се крият с най-голяма бързина в крепостта. При тия сблъсквания падаха много трупове, рововете и плацовете чак до насипите се покриха с гробове, в които погребваха падналите през време на кратките спирания на военните действия. Накрай нямаше време и за погребения, та труповете лежаха на открито и облъхваха със страхотна смрад града и обсадителите.
	Въпреки изключително големите трудности всеки ден в кралския стан се прокрадваха граждани, които донасяха какво става в града и молеха на колене за ускоряване на генералната атака. Защото шведите имаха още достатъчно храна, но населението умираше от глад по улиците, живееше в мизерия, в гнет, под ужасната ръка на гарнизона. Всеки ден ехото донасяше чак в кралския стан отгласи от мускетни гърмежи в града и бегълци съобщаваха, че разстрелвали граждани, подозирани в симпатии към своя крал. От разказите на бегълците косите настръхваха. Те разправяха, че цялото население, болните жени, новородените деца, старците, всички нощуват по улиците, тъй като шведите са ги прогонили от къщите, в които били пробити проходи от една стена до друга, та в случай че кралските войски навлязат в града, те да могат да се крият и отстъпват. Върху това превърнато в чергари население валели дъждове, в слънчеви дни го пекло слънцето, нощем го щипел студът. На гражданите било забранено да палят огън и те нямали къде да си сварят лъжица топло ядене. Разни болести се ширели все повече и вземали стотици жертви.
	Когато слушаше тези разкази, сърцето на краля се пръскаше и той изпращаше куриер след куриер да се ускори пристигането на тежките оръдия. А времето течеше, минаваха дни, седмици и не можеше да се предприеме нищо по-сериозно, освен отблъскването на нападенията от крепостта. Само едно нещо крепеше мисълта на обсадителите: че в края на краищата и на гарнизона ще се свърши храната, тъй като пътищата бяха така пресечени, та и мишка не би могла да влезе в крепостта. А с всеки изтекъл ден и обсадените губеха надежда, че ще им дойде помощ. Оная армия, която се намираше под командването на Дъглас и беше най-близо, не само че не можеше да дойде на помощ, но трябваше да мисли и за собствената си кожа, тъй като крал Казимеж разполагаше с достатъчно сили, та успя да усмири и нея.
	Най-сетне започнаха да обстрелват крепостта с по-малките оръдия, преди още да са дошли тежките за разбиване на стените. Пан Гроджицки се приближи откъм Висла на шест крачки от рова, като подобно на къртица непрекъснато издигаше пред себе си земни прикрития и започна да бълва непрестанен огън срещу нещастния град. Великолепният дворец на Казановски беше разрушен, но не съжаляваха за него, понеже принадлежеше на предателя Раджейовски. Разбитите му стени едва се държаха още, пустите прозорци зееха; върху великолепните тераси и градини денем и нощем падаха снаряди и разрушаваха чудни фонтани, мостчета, беседки, мраморни статуи и плашеха пауните, които с жален крясък вестяха за окаяното си положение.
	Пан Гроджицки обсипваше с огън и бернардинската камбанария, и краковската порта, защото беше решил да пристъпи към нападение от тая страна.
	В това време обозните слуги почнаха да молят за разрешение да атакуват града, тъй като искаха да се докопат първи до шведските съкровища. Веднъж кралят им отказа, но после позволи. Няколко известни офицери се заеха да застанат начело, а между тях и Кмичиц, на когото беше омръзнало не само бездействието, но изобщо не можеше да си намери място, понеже Хаслинг заболя тежко, от няколко седмици лежеше в безсъзнание и не можеше да говори за нищо.
	И така завикаха за нападение. Пан Гроджицки се противопоставяше до последния миг и твърдеше, че докато не се направи пробив в стената, градът не може да бъде превзет, дори ако в атака тръгнат не само слугите, но и редовната пехота. Но понеже кралят беше вече позволил, трябваше да отстъпи.
	На 15 юни се събраха около шест хиляди обозни слуги, приготвиха стълби, снопове пръчки, торби с пясък, дълги пръти с железни остриета и куки на края и надвечер тая тълпа, въоръжена в по-голямата си част само със саби, започна да се съсредоточава към мястото, където подкопите и земните прикрития стигаха най-близо до крепостния ров. Когато вече се стъмни напълно, при даден знак слугите тръгнаха със страшен крясък към рова и почнаха да го засипват. Бдителните шведи ги посрещнаха с убийствен огън от мускети, оръдия и по цялата източна страна на града закипя ожесточен бой. Под прикритието на мрака слугите засипаха в миг рова и безредната им маса стигна до стените. Пан Кмичиц удари с две хиляди души земния форт, който поляците наричаха „къртичище“ и се намираше близо до краковската порта; въпреки отчаяната отбрана той го зае с един замах. Отбраната беше унищожена, като не оставиха нито един жив. Пан Анджей заповяда да обърнат оръдията към портата, а една част към по-далечните стени, та да окаже помощ и да поприкрие ония групи, които се мъчеха да се покатерят по тях.
	На тях обаче не им провървя както тук. Слугите нагласиха стълбите и взеха да се катерят с такова увлечение, че дори най-обучената пехота не би могла да се мери с тях, но шведите, предпазени от бойниците, изсипваха огън върху самите им лица, тласкаха предварително приготвени камъни и трупи, под чиято тежест стълбите се трошеха на дребни трески, най-сетне пехотата изблъскваше нападателите с помощта на дълги пики, срещу които сабите не можеха да сторят нищо.
	Повече от петстотин най-храбри слуги паднаха при стените; останалите се скриха обратно през рова в полските подкопи при непрестанен огън.
	Нападението беше отблъснато, но оня малък форт остана в полски ръце. Напразно шведите стреляха срещу него през цялата нощ с най-тежки оръдия; Кмичиц също им отговаряше през цялата нощ с ония оръдия, които беше взел. Едва призори, когато се развидели, му ги разбиха до едно. Тогава Витенберг, който държеше за тоя форт като за главата си, изпрати пехота със заповед да не е посмяла да се върне, без да превземе обратно форта, но пан Гроджицки веднага прати подкрепления на Кмичиц и с тяхна помощ той не само отблъсна пехотата, но се втурна подир нея и я преследва чак до краковската порта.
	Пан Гроджицки беше толкова зарадван, че лично се затече при краля с доклад.
	— Милостиви господарю — каза той, — аз бях против вчерашната акция, но сега виждам, че не е била напразна! Докато тоя форт беше в техни ръце, не можех да сторя нищо срещу портата, а сега, щом пристигнат тежките оръдия, за една нощ ще мога да извърша пробива.
	Кралят, който беше натъжен, че бяха избити толкова добри слуги, се зарадва от думите на пан Гроджицки и веднага попита:
	— А кой командва на тоя форт?
	— Пан Бабинич! — отговориха няколко гласа. Кралят плесна с ръце.
	— Тоя човек трябва да бъде навсякъде пръв! Ваша милост генерале, аз го познавам! Той е страшно упорит рицар и не ще позволи да го изтласкат!
	— Това би била непростима вина, милостиви господарю — отговори Гроджицки, — ако позволим такова нещо. Аз вече му изпратих пехота и малки оръдия, тъй като е сигурно, че те ще се мъчат да го изтласкат! Въпросът е за Варшава! Тоя рицар струва толкова злато, колкото тежи сам!
	— Повече струва! Защото това не е нито първият му, нито десетият подвиг! — отговори кралят.
	След това заповяда веднага да му дадат коня, взе далекоглед и замина да види форта. Но той изобщо не се виждаше зад пушеците, защото петнайсетина тежки оръдия бълваха непрестанен огън върху него и хвърляха гюллета, гранати и картеч. А фортът се намираше толкова близо до портата, че едва ли не го достигаха и мускетните изстрели; затова се виждаше много ясно как гранатите излитаха нагоре като облачета, описваха силно извита дъга и падаха в облака от дим, където експлодираха със страхотен трясък. Много от тях падаха чак зад форта и възпираха достъпа на подкрепления.
	— В името на Отца и Сина и Светия Дух! — каза кралят. — Тизенхауз, гледай!
	— Нищо не се вижда, милостиви кралю!
	— Ще остане само куп разорана земя! Това е! Тизенхауз, знаеш ли кой стои там?
	— Зная, милостиви кралю, Бабинич! Ако излезе жив оттам, ще може да каже, че е бил през живота си в пъкъла.
	— Ще трябва да му се изпратят още нови хора! Ваша милост генерале!…
	— Заповед е вече дадена, но им е трудно да стигнат, защото гранатите прехвърлят форта и падат много нагъсто на отсамната страна.
	— Започнете стрелба в стените с всички оръдия, за да се създаде диверсия.
	Гроджицки пришпори коня и полетя към насипите. След малко оръдията по цялата линия загърмяха, а малко по-късно се виждаше как нова част от мазурската пехота излезе от подкопите и се шмугна бегом към къртичището.
	Кралят продължаваше да стои и гледа. Накрай викна:
	— Редно е някой да смени Бабинич. Кой от вас, ваша милост панове, би желал да го замести като доброволец?
	В тоя момент нито двамата Скшетуски, нито Володиовски бяха при особата на владетеля, та настана кратко мълчание.
	— Аз! — обади се внезапно пан Топор Грилевски, офицер от леката конница на името на примаса.
	— Аз! — повтори Тизенхауз.
	— Аз! Аз! Аз! — обадиха се веднага петнайсетина гласове.
	— Който се предложи пръв, нека отиде той! — каза кралят. Пан Топор Грилевски се прекръсти, после вдигна манерката до устата си и полетя.
	Кралят стоеше и непрекъснато гледаше в облаците дим, с които беше покрито къртичището и които се влачеха над него като мост чак до самите стени. Понеже фортът се намираше по-близо до Висла, градските стени доминираха над него и затова огънят беше толкова страхотен.
	По едно време оръдейният грохот понамаля, при все че гранатите не преставаха да описват дъги, трясъкът от мускетните гърмежи обаче се носеше така, като че ли хиляди селяни удряха с тояги за вършеене по гумното.
	— Изглежда, че отново отиват в атака — каза Тизенхауз. — Ако имаше по-малко пушек, щяхме да видим пехотата.
	— Да се приближим малко — каза кралят и подкара коня си.
	След него тръгнаха и другите и като се движеха по брега на Висла от страна на Уяздов, стигнаха почти до самия Солец, а понеже градините на дворците и манастирите, които се спущаха към Висла, бяха още през зимата изсечени от шведите за гориво и дървета не закриваха изгледа, те можеха и без далекогледи да установят, че шведите наистина отново бяха тръгнали в атака.
	— По-добре да загубя тая позиция — обади се внезапно кралят, — отколкото Бабинич да загине там!
	— Бог ще го запази! — каза свещеник Чечишовски.
	— И пан Гроджицки не ще пропусне да изпрати подкрепления! — добави Тизенхауз.
	По-нататъшният разговор бе прекъснат от някакъв конник, който се приближаваше с всичка сила откъм града. Тизенхауз, който имаше толкова силен поглед, че с просто око виждаше по-добре, отколкото други с далекогледи, се хвана за главата и викна:
	— Грилевски се връща! Бабинич трябва да е загинал и фортът превзет.
	Кралят закри очите си с ръце, а в това време Грилевски долетя, спря коня на място и като едва поемаше дъх, извика:
	— Милостиви господарю!
	— Какво стана? Убит? — попита кралят.
	— Пан Бабинич казва, че се чувства там добре и не желае заместник, моли само да му се изпрати храна, че от сутринта не били слагали нищо в уста!
	— Значи е жив? — викна кралят.
	— Казва, че е добре! — повтори пан Грилевски.
	А другите, като се отърсиха от изумлението си, започнаха да викат:
	— Това е то рицарски замах!
	— Това е то войник!
	А после се обърнаха към пан Грилевски:
	— Трябваше да останеш там и непременно да го смениш. Не те ли е срам да се връщаш? Уплаши ли се, ваша милост, или какво? По-добре да не беше се наемал!
	На това пан Грилевски отговори:
	— Милостиви господарю! Който ме обвинява в страхливост, готов съм да му изляза където желае, но пред ваше величество съм длъжен да се оправдая. Аз бях в самото къртичище, което може би мнозина от техни милости не биха сторили, но Бабинич се нахвърли срещу мене заради доброто ми намерение. „Пръждосвай се (казва), ваша милост! Аз действам тук, за малко да не изляза от кожата си (казва) и нямам време за приказки, нито искам да деля с някого славата и командването. Добре ми е тук (казва) и ще остана, а ваша милост ще заповядам да те изведат от окопа! Дано те убият (казва)! На нас ни се яде, а те ми пращат командир вместо храна!“ Какво можех да сторя, милостиви господарю! Дори не се чудя на лошото му настроение, защото там ръцете им отмаляват от работа!
	— Но как е? — попита кралят. — Ще се задържи ли там?
	— Такъв безумец?! Къде няма да се задържи той! Това само забравих да кажа, че на тръгване ми викна: „И седмица ще стоя тук и няма да се дам, стига да имаме какво да ядем!“
	— А може ли да се стои там?
	— Там, милостиви кралю, е истински страшен съд! Граната пада след граната, отломъци съскат като дяволи около ушите, земята е направена на дупки, от пушек не може да се говори! Снарядите изхвърлят толкова пясък и чимове, че човек постоянно трябва да се отърсва, за да не го затрупат. Мнозина са загинали, но тия, които са живи, лежат в рововете на окопа, направили са си плетчета от колове пред главите и са ги подсилили с пръст. Много грижливо са построили шведите тоя насип, но сега той служи срещу тях. Докато бях още там, дойде пехотата, изпратена от пан Гроджицки, и сега се бият отново.
	— Щом не можем да атакуваме стените, докато не се направи пробив — каза кралят, — тогава още днес ще ударим срещу дворците на Краковске пшедмешче; това ще бъде най-добрата диверсия.
	— И дворците са силно укрепени, превърнати са почти във фортове — забеляза Тизенхауз.
	— Но от града не ще им дойдат на помощ, защото цялата си настървеност са насочили срещу Бабинич — отговори кралят. — Така ще стане — кълна се, така ще стане! И веднага ще заповядам нападение, само да благословя преди това Бабинич.
	При тия думи кралят взе от ръката на свещеник Чечишовски златното разпятие, в което имаше тресчици от светия кръст, вдигна го нагоре и започна да прави кръстен знак към далечния насип, покрит с огън и пушеци, като казваше:
	— Боже на Авраама, Боже на Исаака и Якова, смили се над твоя народ и спаси тия загиващи! Амин! Амин! Амин!


	Трийсет и шеста глава

	Настъпи кървава атака откъм Нови швят към Краковске пшедмешче, която не беше особено успешна, но даде тоя резултат, че отклони вниманието на шведите от форта, който бранеше Кмичиц, и позволи на войниците там да си отдъхнат. Все пак поляците стигнаха чак до казимировския дворец, макар че не можаха да задържат тоя пункт.
	От другата страна атакуваха към даниловичовския дворец и гданския дом, също така безуспешно. Отново загинаха неколкостотин души. Кралят имаше само една утеха — че видя как дори опълчението се катери по стените с най-голяма храброст и пожертвователност и че след тия малко-много неуспешни опити духът не само не се понижи, а, напротив — у войската се засили увереността в победата.
	Но най-благоприятното събитие през тия дни беше пристигането на пан Ян Замойски и пан Чарнецки. Първият от тях докара отлична пехота и толкова тежки стенобойни оръдия от Замошч, че шведите нямаха такива във Варшава. Другият, след като в споразумение с пан Сапеха обсади Дъглас с част от литовските войски и подляското опълчение, чието командване беше поверено на Ян Скшетуски, пристигна при Варшава, за да вземе участие в генералното нападение. Очакваше се, а и Чарнецки споделяше тяхната увереност, че това нападение ще бъде последно.
	Големите стенобойни оръдия бяха настанени на форта, превзет от Кмичиц, и те веднага започнаха да действат срещу стените и портата, като още отначало принудиха към мълчание шведските гранатомети. Тогава генерал Гроджицки зае сам тая позиция, а Кмичиц се върна при татарите си.
	Но той още не беше стигнал до квартирата си, когато го повикаха в Уяздов. Кралят славеше пред целия щаб младия рицар, не пестяха похвалите си и самият Чарнецки, и Сапеха, и Любомирски, и коронните хетмани, а той стоеше пред тях с изпокъсано и покрито с пръст облекло, с опушено от барутния дим лице, недоспал, изморен, но радостен, че е задържал форта, че е заслужил толкова похвали и спечелил безкрайна слава всред двете войски.
	Между другите рицари го поздравиха и пан Володиовски, и пан Заглоба.
	— Ти, пане Анджей, дори не знаеш какво голямо доверие има кралят към тебе — каза му малкият рицар. — Вчера бях на военния съвет, защото пан Чарнецки ме взе със себе си. Говориха за генералното нападение, а после за новините, които току-що бяха дошли от Литва, за войната там и за жестокостите, които си позволяват Понтус и шведите. И се съвещаваха как би могло да се засили войната там. Сапеха казва, че е най-добре да се изпратят няколко хоронгви и човек, който би могъл да бъде там това, което беше пан Чарнецки в началото на войната в Кралството. Тогава кралят каза: „Такъв човек има само един: Бабинич.“ Другите веднага потвърдиха същото.
	— Аз бих отишъл с най-голяма готовност в Литва и особено в Жмудж — отговори Кмичиц. — И сам смятах да моля негово величество за това, чакам само да вземем Варшава.
	— Генералното нападение е определено за утре — каза Заглоба, като се приближи.
	— Зная, а как се чувства Кетлинг?
	— Кой е той? Да не би Хаслинг?
	— Все едно, той има две презимена, както е прието у англичаните, шотландците и много други народи.
	— Вярно — отговори Заглоба, — а испанецът си има различно име за всеки ден от седмицата. Разправяше ми слугата на ваши милости, че Хаслинг или Кетлинг е здрав; вече заговорил, ходел и температурата му спаднала, само че час по час искал да яде.
	— А ти, ваша милост, не ходи ли при него? — попита Кмичиц малкия рицар.
	— Не съм, че нямах време. Кой пред генерална атака има глава за каквото и да било?
	— Тогава да отидем сега.
	— Ти, ваша милост, върви най-напред да спиш — каза Заглоба.
	— Вярно! Вярно! Едва стоя на краката си!
	И когато се прибра в квартирата си, пан Анджей последва тоя съвет, още повече че намери Хаслинг да спи. А вечерта Заглоба и Володиовски дойдоха да го посетят и седнаха в просторната беседка, която татарите бяха направили за своя „багадир“. Братята Кемлич им наливаха стара, стогодишна медовина, която кралят беше изпратил на Кмичиц, а те я пиеха с удоволствие, защото навън беше горещо. Хаслинг, блед и още изтощен, сякаш черпеше живот и сили от ценното питие. Заглоба мляскаше с език и бършеше потта от челото си.
	— Хей! Как гърмят там тия стенобойни оръдия — обади се младият шотландец, като се ослушваше. — Утре ще тръгнете в генерална атака… Желая ви добро здраве!… Да ви благослови Бог! Аз съм от чужда кръв и служех, на когото бях длъжен, но на вас желая добро! Ах, каква медовина! Живот, живот навлиза в мене…
	Като говореше така, той отмяташе назад златистата си коса и вдигаше към небето светлосините си очи; а лицето му беше чудно и още полудетско. Заглоба го гледаше някак с умиление.
	— Ваша милост, пане рицарю, говориш толкова добре полски, колкото всеки от нас. Стани поляк, обикни нашето отечество и ще направиш хубаво нещо, а и медовината няма да ти липсва! Индигенатът* у нас не е толкова труден за войника.
	[* Даване поданство на чужденец (от лат.). — Бел.прев.]
	На това Хаслинг отговори:
	— Още повече че аз съм шляхтич. Цялото ми презиме е: Хаслинг-Кетлинг ъф Елгин. Моят род произхожда от Англия, но се е заселил в Шотландия.
	— Това са далечни и задморски страни, а тук е някак по-прилично да живее човек — отвърна Заглоба.
	— И на мене ми е добре тук!
	— Но на нас ни е зле — каза Кмичиц, който от началото още се въртеше нетърпеливо на пейката, — защото бързаме да чуем какво е ставало в Тауроги, а ваши милости се разправяте за родословията си.
	— Питайте ме, ще отговарям.
	— Често ли виждаше панна Билевичувна?
	По бледото лице на Хаслинг се мярна руменина.
	— Всеки ден! — каза той.
	А пан Кмичиц веднага го загледа пронизително.
	— Толкова доверен ли й беше? Какво се изчерви? Всеки ден? Как така всеки ден?
	— Защото тя знаеше, че й симпатизирам и й направих няколко услуги. Това ще се види от по-нататъшния ми разказ, а сега трябва да почна отначало. Вие, ваша милост панове, може би не знаете, че аз не бях в Кейдани, когато княз Богуслав е дошъл и отвел тая девойка в Тауроги. Няма да повтарям защо е станало това, а и разни хора различно говорят, ще кажа само, че щом пристигнаха, веднага всички забелязахме, че князът е страшно влюбен.
	— Дано го Бог накаже! — викна Кмичиц.
	— Започнаха забавления, каквито по-рано нямаше: и борба за пръстен, и турнири. Човек би помислил, че са настъпили най-спокойни времена, а то всеки ден заминаваха писма, пристигаха пратеници от електора, от княз Януш. Знаехме, че княз Януш, притиснат от пан Сапеха и конфедератите, моли за помощ в името на Бога, тъй като го заплашва гибел. Но ние нищо! На електорската граница стоят готови войски, капитани пристигат с нови набори, но ние не тръгваме на помощ, защото на княза не му се ще да се раздели с девойката.
	— Значи затова Богуслав не отиваше на помощ на братовчеда си? — обади се Заглоба.
	— Точно така. Същото казваха Патерсон и всичките му най-близки лица. Някои бяха недоволни от това, други се радваха, че Радживилови ще загинат. Сакович заместваше княза в обществените работи и отговаряше на писмата, съвещаваше се с пратениците, а князът напрягаше ума си само за да устрои някаква забава или конна кавалкада, или лов. Той, скъперникът, хвърляше пари на всички страни, заповяда да изсекат горите на цели мили, та панна Билевичувна да има по-хубава гледка от прозореца, с една дума, просто цветя сипеше под краката й и така я посрещаше, че ако беше шведска принцеса, нямаше да измисли нищо по-хубаво. По тая причина мнозина я съжаляваха и казваха: „Всичко това е за нейната гибел, князът няма да се ожени за нея, а щом завладее сърцето й, ще направи с нея, каквото поиска.“ Но се оказа, че това не е девойка, която може да бъде доведена дотам, където добродетелта не отива. Охо!
	— Е какво? — извика Кмичиц и скочи. — Аз зная това по-добре от другите.
	— А как приемаше панна Билевичувна тия кралски почести? — попита Володиовски.
	— Отначало с любезен израз на лицето, защото по държането й се виждаше, че някаква мъка носи в сърцето си. Ходеше на лововете, на маскените забавления, на кавалкадите и турнирите, като навярно мислеше, че това е нещо обикновено в двора на княза. Но скоро разбра, че всичко това е за нея. Веднъж князът, след като вече беше уморил ума си да измисля най-различни зрелища, пожела да й покаже картината на войната. Тогава запалиха едно селище близо до Тауроги, пехотата го отбраняваше, князът атакуваше. Разбира се, той спечели голяма победа, а после, сит на похвали, паднал, както разправят, пред краката на панна Билевичувна и почнал да я моли да отговори на чувствата му. Не се знае какво й е предложил, но от тоя момент приятелството им се свърши. Тя започна денем и нощем да се държи за ръкава на чичо си, рошенския мечник, а князът…
	— Започна да я заплашва? — възкликна Кмичиц.
	— Къде ти! Почна да се облича като гръцки пастир, като Филемон*; специални куриери хвърчаха до Крулевец за модели, за пастирски облекла, за панделки и перуки. Той се преструваше на отчаян, обикаляше под прозорците й и свиреше на лютня. И тук ще кажа на ваши милости какво мисля искрено: той беше упорит палач на моминската чест и смело може да се каже за него това, което в отечеството ми се говори за подобни хора: че въздишките му са издули много момински корабни платна, но тоя път наистина се беше влюбил и това не е чудно, тъй като девойката приличаше повече на богиня, отколкото на жителка на тая юдол** плачевна.
	[* Влюбен младеж от антични идилии. — Бел.прев.]
	[** Букв. долина; в случая (прен.) — земният мъчителен живот. — Бел. elemag_an]
	Тук Хаслинг отново се изчерви, но пан Анджей не забеляза това, защото от задоволство и гордост се хвана за кръста и започна да гледа Заглоба и Володиовски с тържествуващ поглед.
	— Познавам я, същинска Диана, само дето няма месец в косата! — каза малкият рицар.
	— Какво е Диана пред нея?! Собствените кучета на богинята биха били срещу Диана, ако видеха нея! — възкликна Кмичиц.
	— Затова казах „нищо чудно“ — отговори Хаслинг.
	— Добре! Само че за това „нищо чудно“ бих го пекъл на слаб огън; за това „нищо чудно“ с цигански гвоздеи бих заповядал да го подковат…
	— Стига, ваша милост! — прекъсна го Заглоба. — Най-напред го хвани, после ще правиш тия чудесии, а сега остави тоя рицар да говори.
	— Много пъти бивах на пост пред стаята, в която князът спеше — продължаваше Хаслинг, — и зная как се въртеше в леглото, как въздишаше, приказваше на себе си, съскаше като от болка — така, изглежда, го горяха желанията. Промени се страшно, изсъхна; може би вече го ядеше и тая болест, от която легна после. В това време по целия двор се пръснаха слухове, че князът толкова много се е забравил, та иска да се жени. Това стигна и до ушите на княгинята, жената на Януш, която живееше в Тауроги с дъщеря си. Започнаха сърдения и мусения, защото, както ваши милости знаят, било уговорено Богуслав да се ожени за дъщерята на княз Януш, щом тя порасне. Но той бе вече забравил всичко, така му беше пронизано сърцето. Изпаднала в ярост, княгинята замина с дъщеря си за Курландия, а той още същата вечер поиска ръката на панна Билевичувна.
	— Поиска ръката й?! — извикаха Заглоба, Кмичиц и Володиовски слисани.
	— Да! Най-напред от рошенския мечник, който беше не по-малко учуден от ваши милости и не можеше да повярва на собствените си уши, но когато най-сетне повярва, едва си намираше място от радост, защото свързването с Радживилови беше блестящ успех за целия род Билевич; наистина Патерсон казваше, че и без това между тях съществува роднинска връзка, но е стара и забравена.
	— Разправяй по-нататък! — обади се Кмичиц, който трепереше от нетърпение.
	— Тогава двамата тръгнали да отидат при панна Билевичувна с цялата оная демонстративност, която е приета при такива случаи. Целият двор чак се тресеше. Бяха дошли лоши вести от княз Януш, прочете ги само Сакович, обаче никой не им обръщаше внимание, както и на самия Сакович — тогава той беше изпаднал в немилост, защото разубеждаваше княза от тоя брак. А у нас едни говореха, че не за пръв път Радживилови се женят за шляхтичка, че в Жечпосполита цялата шляхта е равна, а билевичовският род се води чак от римско време. И това говореха ония, които искаха да си спечелят благоволението на бъдещата господарка. Други твърдяха, че това е само хитрост на княза, за да стигне до по-голяма интимност с девойката (нали между годеници много работи се позволяват) и при удобен случай да посегне на честта й.
	— Сигурно е било така! Не може да бъде другояче! — обади се пан Заглоба.
	— И аз така мисля — каза Хаслинг, — но слушайте по-нататък. Когато си приказвахме така, в двора внезапно като гръм се разнесе, че панна Билевичувна пресякла съмненията като със сабя, защото отказала направо.
	— Да я благослови Бог! — викна Кмичиц.
	— Та отказала направо! — продължи Хаслинг. — Достатъчно беше да погледне човек княза, за да разбере това. Той, на когото се подлагаха княгини, който не търпеше да му се противопоставят, за малко не подлудя. Опасно беше да му се показва човек пред очите. Всички знаехме, че така не ще продължи дълго и че рано или късно князът ще употреби сила. На другия ден мечникът беше отвлечен и откаран в Тилжа, вече на електорска територия. Същия ден девойката измоли от офицера, който беше на стража пред вратата й, да й даде пълен пистолет. Офицерът не й отказа това, защото беше шляхтич и човек с чест, чувстваше милост към нещастната дама и възхищение от нейната хубост и твърдост.
	— Кой е този офицер? — извика Кмичиц.
	— Аз! — отговори Хаслинг сухо.
	Пан Анджей така го грабна в прегръдките си, че младият шотландец, който още не се чувстваше съвсем здрав, писна от болка.
	— Няма нищо! — извика Кмичиц. — Ти не си пленник, ти си мой брат, мой приятел! Кажи какво искаш. За Бога, кажи какво искаш.
	— Да си почина малко! — отговори Хаслинг задъхан.
	И млъкна, само стискаше ръцете, които му подаваха Володиовски и Заглоба, а накрай, като виждаше сам, че всички горят от любопитство, продължи:
	— Предупредих я също за това, което знаеха всички, че лекарят на княза е приготвил някакви упоителни лекарства и пития. Но страховете се оказаха напразни, тъй като в работата се намеси Господ-Бог. Той докосна княза с пръст, събори го болен на легло и го държа цял месец така. Странно, ваша милост панове, но той падна така, сякаш с коса му бяха отсекли краката, и то в същия оня ден, когато смяташе да посегне върху честта на девойката. Божи пръст, казвам ви, нищо друго! Самият той е помислил това и се уплашил, а може би при боледуването са изгорели желанията му или най-сетне е чакал да възстанови силите си, важното е, че когато оздравя, остави я на мира и дори позволи да доведат мечника обратно от Тилжа. Тежката болест наистина му мина, но не и треската, която го измъчва като че ли и досега. Вярно е също така, че скоро след като стана от легло, трябваше да тръгне на поход за Тикочин, където претърпя поражение. Върна се с още по-голяма треска, а после електорът го повика при себе си. В това време в Тауроги настъпи такава промяна, за която е и чудно, и смешно да се говори, но важното е, че князът не може вече да разчита там на верността на никой офицер или придворен освен на много старите, които нито ще видят, нито ще дочуят, затова няма и да забележат.
	— Какво толкова се е случило? — попита Заглоба.
	— През време на тикочинския поход, още преди поражението при Янов, беше отвлечена някоя си панна Анна Борзобогата-Крашенска и изпратена в Тауроги.
	— Ето ти сега пък ново чудо! — извика Заглоба.
	А пан Володиовски започна да мига с очи и да мърда мустачки, накрай каза:
	— Пане рицарю, само да не кажеш нещо лошо за нея, че като оздравееш, ще имаш работа с мене.
	— Дори да искам, не бих могъл да кажа нищо лошо за нея, но ако е изгора на ваша милост, ще ти кажа, че лошо я пазиш, а ако ти е роднина, значи много добре я познаваш, та не ще отречеш това, което ще кажа. Само след една седмица тази панна направи всички да се влюбят в нея — и стари, и млади, само като ги пронизваше с очи с добавка на някакви магьоснически хитрости, за които вече не мога да кажа нищо.
	— Тя е! И в пъкъла бих я познал по това! — измърмори Володиовски.
	— Чудно нещо! — каза Хаслинг. — Панна Билевичувна й е равна по хубост, но в нея има една такава сериозност и недостъпност, сякаш е някаква игуменка, та човек я боготвори и й се възхищава, но без да смее дори да повдигне очи, а камо ли да живее с някаква надежда. Сами ще признаете, че има различни девойки: едни са като антични весталки, други — щом ги погледнеш, веднага би искал…
	— Ваша милост пане! — каза пан Михал заплашително.
	— Не се сърди, пане Михале, защото той говори истината! — каза Заглоба. — Сам подскачаш пред нея като младо петле и очите ти се покриват с перде, а всички знаем, че е закачлива, и ти си го казвал най-малко сто пъти.
	— Да оставим това — каза Хаслинг. — Исках само да обясня на ваши милости защо в панна Билевичувна се влюбиха само някои, които бяха способни да оценят несравнимото й съвършенство (тук Хаслинг отново се изчерви), а в панна Борзобогата — почти всички. Кълна се в Бога, че ме надуваше смях, защото като че ли някаква епидемия беше овладяла сърцата. И свадите, и дуелите изникнаха като гъби. И защо? За какво? Защото трябва да се знае, че нямаше нито един, който би могъл да се похвали с взаимност на чувствата от страна на тая девойка, но всеки вярваше сляпо, че рано или късно само той ще постигне нещо.
	— Тя е, сякаш я рисува! — измърмори отново Володиовски.
	— Двете момичета обаче се обикнаха страшно — продължи Хаслинг. — Едната не можеше да направи нито крачка без другата, а понеже панна Борзобогата управлява както си иска в Тауроги…
	— Как така? — прекъсна го малкият рицар.
	— Защото управлява всички. Сакович сега не замина на поход, така е влюбен, а Сакович е пълен господар във всички княжески имения. Чрез него управлява панна Анна.
	— Толкова ли е влюбен? — отново попита Володиовски.
	— И най-самоуверен, защото сам по себе си е много богат човек.
	— И Сакович ли се казва?
	— Както виждам, ваша милост, искаш добре да го запомниш?
	— Е… може би! — отговори Володиовски уж небрежно, но при това така зловещо мръдна мустачките си, че тръпки полазиха по Заглоба.
	— Исках само това да добавя — каза Хаслинг, — че ако панна Борзобогата накараше Сакович да измени на княза и да улесни бягството й заедно с нейната другарка, мисля, че той би сторил това без никакво колебание; но доколкото зная, тя предпочита да прави това зад гърба на Сакович, може би напук на него… кой знае… важното е, че един офицер, мой сънародник (но не католик), ми се довери, че там вече е организирано цялото заминаване на мечника с девойките, че в заговора участват офицери… че това ще стане скоро…
	Сега Хаслинг започна да диша тежко, понеже се умори и напрягаше последни сили.
	— И това е най-важното нещо, което имах да кажа на ваши милости! — добави той бързо.
	Володиовски и Кмичиц чак се хванаха за главите.
	— Къде искат да бягат?
	— В горите и през горите до Бяловежа… Не мога да си поема дъх!
	По-нататъшният разговор бе прекъснат от влизането на куриер от Сапеха, който връчи на Володиовски и Кмичиц по лист хартия, сгънат на четири. Щом Володиовски разгъна своя, веднага се обади:
	— Заповед да заемем вече позициите за утрешната акция.
	— Чувате ли как реват стенобойните оръдия? — извика Заглоба.
	— Най-сетне, утре! Утре!
	— Уф! Горещо! — каза пан Заглоба. — Лош ден за генерално нападение… По дяволите тия горещини. Света Богородице… Въпреки жегата утре мнозина ще изстинат, но не тия, не тия, които се поверяват на тебе. Покровителко наша… Ех, че гърмят оръдията!… Твърде стар съм вече за атаки… На открито поле работата е друга. В тоя миг на вратата се показа нов офицер.
	— Тук ли е негова милост пан Заглоба? — попита той.
	— Тук съм!
	— По заповед на милостивия крал ваша милост ще трябва да бъдеш утре при неговата особа.
	— Ха! Искат да ме спрат от атаката, понеже знаят, че старецът ще тръгне пръв, веднага щом прозвучат тръбите. Добър господар, помни, не бих искал да го натъжа, но не зная дали ще издържа, че като се запаля, забравям всичко и право в огъня… Такава ми е природата!… Добър господар!… Чувате ли как тръбите вече свирят с мундщук, за да си заеме всеки позицията! Е! Утре! Утре!… Ще има и свети Петър работа; ще трябва вече да си приготви тефтерите… А и в пъкъла вече са наслагали за шведите казани с пресен катран за къпане… Уф! Уф! Утре!…


	Трийсет и седма глава

	На 1 юли между Повонзки и селището, по-късно наречено Маримонт*, се състоя голяма полева литургия, която бе изслушана от десетте хиляди души редовна войска при пълна съсредоточеност на духа. Кралят направи обет, че в случай на победа ще издигне черква на пресветата Дева. По негов пример даваха обети големците, хетманите, рицарите, дори простите войници — всеки според възможностите си, тъй като тоя ден щеше да бъде ден на генералното нападение.
	[* Варшавски предградия. — Бел.прев.]
	След свършване на литургията всеки от командирите тръгна за своята част. Пан Сапеха застана срещу черквата „Свети Дух“, която тогава се намираше извън стените, но понеже беше ключ към тях, шведите я бяха укрепили здраво и настанили в нея значителна войска. Пан Чарнецки трябваше да превземе Гданския дом, тъй като задната стена на тая сграда беше част от крепостните стени и превземеше ли се тя, през нея можеше да се влезе в града. Пьотр Опалински, подляски воевода, щеше да тръгне с великополяните и мазурите от Краковске пшедмешче и Висла. Хората бяха премного, почти повече, отколкото можеха да намерят достъп до стените; цялата равнина, всичките крайградски селца и ливади бяха залени от човешко море, зад което се белееха шатри, а зад шатрите коли, та погледът се губеше в синята далечина, преди да стигне края на този мравуняк.
	Тия пълчища чакаха при пълна бойна готовност, с вече насочено напред оръжие, с издаден крак за втурване, готови всеки миг да се затекат към пробива в стената, направен от големокалибрените топове и особено от тежките стенобойни оръдия на Замойски. Оръдията не преставаха да гърмят нито миг, но нападението се протакаше само защото чакаха окончателен отговор от Витенберг на писмото, което му беше изпратил великият канцлер Коричински. Но когато към пладне пристигна офицер с отрицателен отговор, около града зловещо засвириха тръби и нападението започна.
	Коронните войски под командването на хетманите, войските на Чарнецки, кралските полкове, пехотните полкове на пан Замойски, литовците, командвани от Сапеха, и пълчищата от опълчението се хвърлиха към стените като надигнала се вълна. А от стените цъфнаха към тях ивици бял дим и пламъци: големите оръдия, картечите, дългоцевните пушки, мускетите заехтяха едновременно; земята се разтърси из основи. Снарядите месеха тая човешка маса, изораваха в нея дълги бразди, но тя тичаше напред, носеше се към крепостта, без да обръща внимание на огъня и смъртта. Облаците барутен дим закриха слънцето.
	Тогава всеки удари устремно там, където му беше най-близо: хетманите откъм портата на Нове място, Чарнецки на Гданския дом, пан Сапеха с литовците на черквата „Свети дух“, а мазурите и великополяните от Краковске пшедмешче и Висла.
	На последните се падна най-тежката работа, тъй като всички дворци и къщи по Краковске пшедмешче бяха превърнати в крепости. Но тоя ден мазурите бяха обхванати от такава бойна настървеност, че нищо не можеше да се опре на техния устрем. И те вземаха с пристъп дом след дом, дворец след дворец, биеха се по прозорците, по вратите, по стълбищата; избиваха до крак защитниците.
	Преди да изсъхне кръвта по ръцете и лицата им, след превземането на една сграда вече се хвърляха към друга и отново пламваше ръкопашен бой, и отново тичаха по-нататък. Конницата се надпреварваше с опълчението, опълчението с пехотата. Заповядано им бе, като тръгват в атака, да носят пред себе си снопи от неузряло жито, които трябваше да ги пазят от куршумите, но в разпалеността и бойното си въодушевление те захвърляха всички тия прикрития и тичаха с гола гръд. След кървава битка бяха взети параклисът на царете Шуйски и великолепният дворец на Конецполски. Шведите бяха смачкани до крак в по-малките постройки, в магнатските конюшни, в градините, които се спущаха към Висла. Близо до двореца на Казановски пехотата се опита да се противопостави на улицата и подкрепяна от стените на двореца, от черквата и камбанарията на бернардините, превърнати в мощна крепост, посрещна нападателите с буен огън.
	Но градът от куршуми не ги спря нито за миг и с вика: „Да живеят мазурите!“ шляхтата се хвърли със саби в самата среда на пехотното каре; след тях се втурна селската пехота, както и слугите, въоръжени с върлини, кирки и брадви. Карето беше разбито в миг и започна сеч. Свои и неприятели се смесиха така, че образуваха грамадно кълбо, което се виеше, бореше и търкаляше в собствената си кръв между двореца на Казановски, дома на Раджейовски и Краковската порта.
	Но откъм Краковске пшедмешче прииждаха все нови и нови маси бойци като някаква разпенена река. Най-сетне пехотата беше избита до крак и се започна оная славна атака срещу казановския дворец и бернардините, която реши битката в значителна степен.
	Пан Заглоба взе участие в тази атака, защото вчера се бе излъгал, като смяташе, че кралят го кани при своята особа само за да го придружава. Напротив, като прославен и опитен воин му повериха командването на слугите, които като доброволци щяха да участват в атаката от тая страна заедно с редовни войници и опълченци. Наистина пан Заглоба искаше да върви с тях във втората линия и да се задоволява със заемането на превзетите по-рано дворци, но когато още отначало всички тръгнаха в надпревара и съвсем се смесиха помежду си, човешкият поток повлече и него. А той тръгна, защото, макар че по природа беше твърде предпазлив и предпочиташе да не излага живота си, когато това е възможно, така беше свикнал въпреки волята си от толкова години с битките, в толкова страшни кланета беше участвал, че когато се наложеше, биеше се заедно с другите, дори по-добре от другите, понеже храброто му сърце беше изпълнено с отчаяние и ярост.
	Така и сега той се намери пред портата на казановския дворец или по-скоро в пъкъла, който вреше страшно при тая порта, тоест в кипеж, горещина, блъсканица, град от куршуми, огън, дим, човешки стонове и викове. Хиляди брадви, кирки, копия удряха в портата; хиляди мъжки ръце я блъскаха и дърпаха яростно; едни падаха, като че ли ударени от гръм, други се тикаха на тяхно място, газеха по труповете им и се мъчеха да влязат в сградата, сякаш нарочно търсеха смъртта си. Никой никога не беше виждал и не помнеше не само по-упорита отбрана, но и по-упорита атака. От горните етажи над портата се сипеха куршуми, лееше се катран, но тия, които бяха под тоя огън, не можеха да отстъпят, дори да искаха, така ги тласкаха отвън. Виждаха се отделни хора, мокри от пот, черни от барут, със стиснати зъби и подивели очи, които блъскаха портата с толкова големи греди, че в обикновено време дори трима силни мъже едва биха могли да си служат с тях. Така устремът утрояваше силите. Същевременно атакуваха всички прозорци, слагаха стълби за горните етажи, изсичаха решетките по стените. А от тия решетки, от прозорците, от изрязаните в стените отвори стърчаха цеви на мускети, които не преставаха да димят нито миг. Но най-сетне се извиха такива пушеци, такъв прах се вдигна, че при тоя светъл слънчев ден нападателите едва можеха да се различат. Въпреки това те не се отказваха от боя, напротив — още по-усилено се катереха по стълбите, още по-ожесточено разбиваха портата, а крясъците от черквата на бернардините даваха да се разбере, че там други групи атакуват със същата енергия.
	Изведнъж Заглоба викна с толкова силен глас, че го чуха всред врявата и гърмежите:
	— Торба с барут под портата!
	Дадоха му я мигом, а той заповяда веднага да изсекат тясна дупка под самата основа на засовниците, толкова тясна, че в нея да може да се помести само торбата. Когато сложиха торбата, пан Заглоба сам запали фитила и изкомандва:
	— Настрани! До стените!
	Струпаните наблизо избягаха на две страни при ония, които подлагаха стълби за по-далечните прозорци, и настана миг на очакване.
	След това страхотен трясък разтърси въздуха и нови кълба дим се вдигнаха нагоре. Пан Заглоба дотърча отново с хората си и погледна: експлозията наистина не беше разбила портата на дребни късчета, но беше изтръгнала пантата от дясната страна, откъртила бе няколко здрави греди, които бяха вече подсечени, изкривила подемната скоба и беше извила навътре към трема цялата долна част на едното крило, така че се бе образувал проход, през който можеше да се промъкне дори пълен човек.
	Веднага заострените колове, топорите и брадвите започнаха да удрят силно в разбитото крило, стотици рамене го натиснаха с всички сили, чу се пронизителен трясък, цялото крило падна и откри вътрешността на тъмния трем.
	Мигновено в тоя мрак засвяткаха изстрелите на мускети, но човешката река нахлу през пробива с неудържим устрем и дворецът беше превзет.
	Едновременно нахълтаха и през прозорците, та вътре в двореца започна страхотен ръкопашен бой. Превземаха стая по стая, коридор по коридор, етаж по етаж. Стените бяха преди това вече толкова повредени и разбити, че в няколко стаи потоните паднаха с шум и покриха поляци и шведи с развалини. Но мазурите вървяха като огън, проникваха навсякъде, удряха с оберъчки, сечеха, мушкаха. Никой от шведите не молеше за милост, пък и никому не прощаваха. В някои коридори и проходи човешките трупове бяха така преградили пътя, че шведите направиха от тях барикади, а нападателите ги извличаха за краката, за косите и ги изхвърляха през прозорците. Кръв течеше на струи по стълбищата. Тук-таме групи шведи още продължаваха да се отбраняват, да отблъскват с отмалели ръце бесните удари на нападателите. Кръв обливаше лицата им, очите им се покриваха с мрак, не един вече бе паднал на колене, но още воюваше; изтласквани от всички страни, душени от тълпата противници, скандинавците умираха в мълчание, достойно за славата им, както подобаваше на войници. Опръсканите с кръв каменни фигури на богове и стародавни герои гледаха тая смърт с мъртви зеници.
	Рох Ковалски беснееше главно горе, а пан Заглоба се хвърли със своята част върху терасите, изсече пехотинците, които се отбраняваха там, и от терасите нахълта в чудните, прославени по цяла Европа градини. Дърветата в тях бяха вече изсечени, скъпите храсти повредени от полските куршуми, фонтаните разбити, земята проорана от гранатите — с една дума, навсякъде пустош и унищожение, при все че шведите не бяха участвали в него с хищната си ръка заради особата на Раджейовски. Сега и там закипя ожесточен бой, но продължи само миг, защото шведите вече оказваха слаба съпротива. И те бяха съсечени под личното командване на пан Заглоба, след което войниците се пръснаха по градините и целия дворец за плячка.
	А пан Заглоба отиде чак на края на градината, където стените образуваха грамаден ъгъл и слънцето не достигаше там; страшният рицар искаше да си поотдъхне и да избърше потта от морното си чело. Внезапно той погледна и забеляза някакви странни чудовища, които го гледаха враждебно иззад решетките на желязната клетка.
	Клетката беше прикрепена в ъгъла на стените, така че куршумите, които долитаха отвън, не можеха да я засегнат. Вратата й беше широко отворена, но тия измършавели и отвратителни същества не мислеха да се възползват от това; напротив, явно уплашени от врявата, от съскането на куршумите и от страшната сеч, на която бяха свидетели преди малко, те се бяха сгушили в ъгъла на клетката и изпокрити в сламата, проявяваха страха си само със скимтене.
	— Simiae* или дяволи? — каза си пан Заглоба.
	[* Маймуни (лат.). — Бел.прев.]
	Внезапно го обзе ярост, храбростта се надигна в гърдите му, той вдигна сабя и се втурна в клетката.
	Страхотна уплаха отговори на първия удар на неговия меч. Маймуните, с които шведските войници се бяха отнасяли добре и които бяха хранили от малките си дажби, защото ги забавляваха, изпаднаха в такъв ужас, че просто ги обзе лудост; а понеже пан Заглоба им препречи пътя към вратата, те започнаха да се хвърлят из клетката със свръхестествени скокове, да се залавят за стените, за потона, да крещят, да скърцат, накрай една скочи в безумието си върху врата на пан Заглоба и като го хвана за главата, залепи се с всичка сила за него. Друга се закачи за дясното му рамо, трета го хвана отпред за шията, четвърта увисна на завързаните отзад ръкави, а той, притиснат, изпотен, се мяташе напразно, напразно нанасяше слепешката удари отзад; скоро взе да се задушава, очите му изскочиха навън и той завика с отчаян глас:
	— Ваша милост панове! Помощ!
	Виковете му привлякоха двайсетина шляхтичи, които не можеха да разберат какво става, и тичаха на помощ с кървави саби, но внезапно се спряха слисани, спогледаха се и сякаш под влиянието на магия избухнаха в гръмлив общ смях. Дотърчаха още войници, цяла тълпа, но смехът обземаше всички като епидемия. И те се търкаляха като пияни, хващаха се за корема, омазаните им с човешка кръв лица се кривяха конвулсивно и колкото повече пан Заглоба се мяташе, толкова по-силно се смееха те. Едва когато Рох Ковалски дотърча отгоре, разблъска тълпата и освободи вуйчо си от маймунските прегръдки.
	— Негодници! — викна пан Заглоба задъхан. — Дано пукнете макар! Ще се смеете, когато виждате католик, нападнат от африкански чудовища? Дано пукнете! Ако не бях аз, досега щяхте да си блъскате чутурите в портата, защото не заслужавате нищо по-добро! Дано пукнете, вие сте недостойни и за тия маймуни!
	— Дано пукнеш ти, кралю на маймуните! — викна един шляхтич, който стоеше най-близо до него.
	— Simiarum destructor* — извика друг.
	[* Изтребител на маймуни (лат.). — Бел.прев.]
	— Victor* — добави трети.
	[* Победител (лат.). — Бел.прев.]
	— Какъв ти victor, по-скоро е victus*!
	[* Победен (лат.). — Бел.прев.]
	Тук Рох отново дойде на помощ на вуйчо си и удари с пестник в гърдите най-близо застаналия, а той веднага падна и блъвна кръв от устата. Другите се отдръпнаха пред гнева на тоя мъж, някои се хванаха за сабите, но по-нататъшната разправия бе предотвратена от крясъците и гърмежите, които идеха откъм бернардинския манастир. Изглежда, че нападението там още продължаваше с пълна сила и ако се съди по честите мускетни залпове, шведите не мислеха да се предават.
	— На помощ! При черквата! При черквата! — викна Заглоба. А сам той се втурна нагоре в двореца, защото там от дясното крило се виждаше черквата, която сякаш гореше в огън. Тълпите нападатели се виеха конвулсивно под нея, без да могат да влязат вътре, и гинеха безполезно от кръстосания огън, тъй като върху тях се сипеха като пясък куршуми и от краковската порта.
	— Дайте оръдия при прозорците! — викна Заглоба.
	В казановския дворец имаше значителен брой големи и малки оръдия, та веднага ги довлякоха при прозорците; от разбитите скъпоценни предмети, от подставките на статуите направиха лафети и след половин час двайсетина гърла се насочиха през празните отвори на прозорците към черквата.
	— Рох — казваше пан Заглоба, необикновено раздразнен, — трябва да извърша нещо необикновено, че иначе славата ми е пропаднала! Заради тия маймуни — дано ги чумата изтръшка! — цялата войска ще ме вземе на подбив и при все че имам дълъг език, няма да запуша всички уста. Трябва да залича тук излагането си, че иначе надлъж и нашир по цяла Полша ще ме обявят за маймунски крал!
	— Вуйчо трябва да заличи това излагане! — повтори Рох с гръмлив глас.
	— А първият начин е — както превзех казановския дворец… защото нека каже някой, че не съм го превзел аз!…
	— Нека каже някой, че не е вуйчо!… — повтори Рох.
	— … Така да превзема и тая черква, помогни ми, Господи Боже, амин! — довърши Заглоба.
	След това се обърна към своите слуги, които вече стояха при оръдията.
	— Огън!
	Шведите, които се отбраняваха отчаяно в черквата, бяха обзети от ужас, когато внезапно цялата странична стена започна да се тресе. Върху тия, които седяха по прозорците, при изрязаните в стените бойници, по чупките на вътрешните корнизи, при отворите за гълъбите, през които стреляха срещу нападателите, почнаха да се сипят тухли, развалини, мазилка. В Божия дом се вдигна страхотен прах и смесен с дима, започна да задавя отрудените хора. Човек човека не можеше да види в мрака, виковете: „Задушаваме се, задушаваме се!“ — още повече засилиха ужаса. А черквата се олюлява, стените трещят, тухли падат, шум от снарядите, които връхлитат през прозорците, звън от оловените решетки при падането им на пода, жар, човешки изпарения — всичко това превръща Божия дом в земен ад. Ужасените войници почват да бягат от вратите, от прозорците, от бойниците. Паниката се превръща в лудост. Отново пронизителни гласове викат: „Душим се! Въздух! Вода!“ Внезапно стотици гърла почват да реват:
	— Бяло знаме! Бяло знаме!
	Командващият Ерскин го грабва със собствената си ръка, за да го окачи отвън, но в тоя миг вратата изтрещява, лавина от нападатели се втурва като тълпи дяволи — и започва сеч. Внезапно в черквата настава тишина, чува се само животинското пъхтене на бойците, хръскането на желязо по костите и по каменната настилка, стоновете, плисъкът на кръв — понякога някакъв глас, в който няма нищо човешко, ще викне: „Милост! Милост!“ След един час битка камбаната започва да гърми на камбанарията и гърми, гърми — победно за мазурите и надгробно за шведите.
	Казановският дворец, манастирът и камбанарията са превзети. Сам Пьотр Опалински, подляски воевода, се появява на кон между кървавите тълпи пред двореца.
	— Кой ни дойде на помощ от двореца? — вика той и иска да надвика врявата и човешкия вой.
	— Тоя, който превзе двореца! — обажда се грамаден мъж и изведнъж се показва пред воеводата. — Аз!
	— Как се казваш, ваша милост?
	— Заглоба.
	— Vivat Заглоба! — реват хиляди гърла.
	Но страхотният Заглоба сочи портата с извивката на окървавената си сабя.
	— Това не е достатъчно! — вика той. — Там! Към портата! Оръдията срещу стените и портата, а ние напред! След мене!
	Полуделите тълпи се хвърлят по посока на портата, но изведнъж — о, чудо! — шведският огън вместо да се засили, почва да отслабва.
	В същото време някакъв силен глас се разнася неочаквано от върха на камбанарията:
	— Пан Чарнецки е вече в града! Виждам нашите знамена! Шведският огън отслабва все повече.
	— Стой! Стой! — командва воеводата.
	Но тълпите не го чуват и тичат слепешката. Внезапно на краковската порта се появява бяло знаме.
	И наистина, след като превзе Гданския дом, Чарнецки се втурна като ураган в района на крепостта, а когато и даниловичовският дворец беше също превзет, когато след малко и литовските знамена заблестяха по стените откъм „Свети Дух“, Витенберг реши, че по-нататъшната съпротива е безсмислена. Наистина шведите още можеха да се отбраняват във високите къщи на Старе и Нове място, но и гражданите бяха вече грабнали оръжие: отбраната щеше да се свърши със страхотно клане на шведите без надежда за победа.
	Тогава тръбачите започнаха да тръбят по стените и да развяват бели знамена. Като видяха това, полските командири спряха нападението, а после генерал Льовенхаупт, придружен от няколко полковници, излезе от портата за Нове място и полетя с всички сили към краля.
	Градът беше вече в ръцете на Ян Казимеж, но добрият владетел желаеше да спре проливането на християнска кръв, затова се съгласи на условията, които се предлагаха по-рано на Витенберг. Градът трябваше да бъде предаден с цялата натрупана в него плячка. На всеки швед се позволяваше да си вземе само онова, което беше донесъл със себе си от Швеция. Гарнизонът заедно с всички генерали и с оръжие в ръка имаше право да излезе от града, като вземе със себе си болните и ранените, както и няколкото десетки шведски дами, които се намираха във Варшава. На поляците, които още служеха при шведите, се даваше амнистия с оглед на това, че навярно вече не служеха доброволно. От амнистията беше изключен само Богуслав Радживил, с което Витенберг се съгласи лесно, тъй като князът в тоя момент се намираше с Дъглас край Буг.
	Условията бяха подписани веднага. Всички камбани по черквите започнаха да вестят на града и на целия свят, че столицата отново преминава в ръцете на законния монарх. Един час по-късно иззад валовете се изсипаха множество най-бедни хора, за да търсят милосърдие и хляб в полските станове, тъй като вече всички в града освен шведите бяха без храна. Кралят заповяда да се дава каквото може, а самият той отиде да наблюдава излизането на шведския гарнизон.
	И той застана, заобиколен от духовни и светски сановници, с толкова великолепна свита, че заслепяваше човешките очи. Почти цялата войска, тоест коронната, командвана от хетманите, дивизията на Чарнецки, литовската на Сапеха и неизброимите маси от народното опълчение заедно с прислугата, се беше събрала около краля, понеже всички бяха любопитни да видят тия шведи, с които преди няколко часа бяха воювали толкова страшно и кърваво. Откакто се подписа споразумението, по всички порти стоеха полски комисари; на тях беше възложено да проверяват дали шведите не откарват някаква плячка. Отделна комисия беше заета с приемането на плячката в самия град.
	И така най-напред се появи конницата, която беше малобройна, особено защото Богуславовата беше изключена от правото да напусне града; след нея вървеше артилерията с леките оръдия, тъй като тежките трябваше да бъдат предадени на поляците. Заедно с оръдията вървяха войници със запалени фитили. Над тях плющяха развети знамена, които се свеждаха в знак на почит пред полския крал, неотдавнашния скиталец. Артилеристите вървяха смело и гледаха полските рицари право в очите, сякаш искаха да им кажат: „Ние пак ще се срещнем!“ — а поляците се удивляваха от гордото им държане и бодър дух, който не се бе понижил поради нещастието. След тях се появиха каруци с офицери и ранени. В първата лежеше канцлерът Бенедикт Оксенщирна, пред когото кралят заповяда пехотата да вземе за почест, понеже желаеше да покаже, че той знае да цени добродетелите дори у неприятеля.
	После, при съпровод от барабани и също така с развети знамена, минаха каретата на несравнимата шведска пехота, прилични на подвижни замъци според израза на Субагази. След тях се появи великолепна свита от райтари, от глава до пети в брони, със светлосиньо знаме, на което беше избродиран златен лъв. Тия райтари съпровождаха генералния щаб. При появата им из тълпата се зашушука: — Витенберг минава! Витенберг!
	И наистина минаваше самият фелдмаршал, а заедно с него младият Врангел, Хорн, Ерскин, Льовенхаупт, Форгел. Очите на полските рицари се насочиха жадно към тях и особено към лицето на Витенберг. Но лицето му не говореше, че той е такъв страшен воин, какъвто беше всъщност. Това лице беше старо, бледо, похабено от болестта. Чертите му бяха остри, над устата си имаше редки и малки мустаци с щръкнали нагоре краища. Свитата уста и дългият остър нос го правеха да изглежда като стар и хищен скъперник. Облечен в черно кадифе и с черна шапка на главата, той изглеждаше по-скоро на учен астролог или лекар и само златната огърлица на шията, както и брилянтната звезда на гърдите и фелдмаршалският жезъл в ръка издаваха високия му пост на главнокомандващ.
	Като минаваше, той хвърляше неспокойни погледи към краля, към кралския щаб, към строените хоронгви, а после погледът му обгръщаше необгледните тълпи от всеобщото опълчение — и по бледите му устни се появяваше иронична усмивка.
	А в тия тълпи шумоленето растеше все повече и на всички уста бяха думите: „Витенберг! Витенберг!“
	След малко шумоленето се превърна в глухо, но заплашително бучене, като бученето на море пред буря. От време на време то утихваше и тогава някъде в далечината, в последните редици се чуваше някакъв глас, който ругаеше. На тоя глас отговаряха други, отговаряха все повече, чуваха се все по-силни, носеха се все по-широко като някакви зловещи еха. Човек би се заклел, че от далечината иде буря и че тя ще избухне с всичката си сила.
	Сановниците се смутиха и започнаха да поглеждат неспокойно към краля.
	— Какво е това? Какво значи това? — питаше Ян Казимеж.
	В тоя миг бученето се превърна в толкова страхотен грохот, че сякаш мълнии бяха подхванали борба помежду си по небето. Безкрайните тълпи на всеобщото опълчение се раздвижиха изведнъж подобно на нива, когато ураган я закачи с огромното си крило. Внезапно няколко десетки хиляди саби блеснаха на слънцето.
	— Какво е това? Какво значи това? — попита повторно кралят.
	Никой не можеше да му отговори. Тогава Володиовски, който стоеше близо до пан Сапеха, възкликна:
	— Това е пан Заглоба!
	Володиовски беше отгатнал. Защото, щом условията на капитулацията бяха уредени и стигнаха до ушите на пан Заглоба, старият шляхтич изпадна в толкова страшен гняв, че за някое време беше загубил говора си. След като дойде на себе си, започна от това, че се втурна между редиците на опълчението и се залови да подстрекава умовете. Слушаха го с готовност, защото на всички се беше сторило, че трябваше да се отмъсти по-добре на неприятеля за толкова голямата храброст, толкова усилия, толкова кръв, която се проля край стените на Варшава. И около Заглоба взеха да се образуват огромни кръгове от недисциплинирана и буйна шляхта, а той хвърляше с цели шепи разпалени въглени върху тоя барут и с красноречието си подпалваше все по-голям пожар, който лесно обхвана главите, понеже те и без това бяха пламнали от обикновените след победа гуляи.
	— Ваша милост панове! — викаше Заглоба. — Ето тия стари ръце от петдесет години вече работят за отечеството, петдесет години проливаха неприятелска кръв по всички граници на Жечпосполита, а сега — имам свидетели за това! — пак те превзеха казановския дворец и черквата на бернардините! А кога, ваша милост панове, шведите загубиха надежда, кога се съгласиха на капитулация? Тогава, когато ние насочихме оръдията от бернардините срещу Старе място. Тук не съжаляваха за нашата кръв, щедро я проливаха, а съжалиха само неприятеля. Значи ние, братя, оставяме имота си без стопанин, прислугата без господар, жената без мъж, дечицата без баща им… (о, мои дечица, какво ли става сега с вас!) — и идваме тук с голи гърди срещу оръдията, но каква ни е наградата за това? Ето я: Витенберг си отива свободен и още му отдават почести за добър път. Отива си палачът на нашето отечество, отива си хулителят на вярата ни, заклетият враг на пресветата Дева, подпалвачът на нашите къщи, грабителят на последните ни дрехи, убиецът на жените и децата ни (о, мои деца, къде ли сте вие сега!) — опозорителят на духовенството и посветилите се на Бога девойки… Горко ти, родино! Позор на тебе, шляхто! Нови болезнени тръпки за тебе, света наша вяро! Горко вам, изстрадали черкви, плач и ридание за тебе, Ченстохова! Защото Витенберг си отива свободен и скоро ще се върне, за да изстисква сълзи и кръв, за да доубие тези, които не е доубил, да гори, каквото още не е опозорил. Плачете, короно и Литво, плачете всички съсловия, както плача аз, старият войник, който при слизането си в гроба ще трябва да гледа вашите болезнени тръпки… Горко ти, Троя, град на стария Приам! Горко ти! Горко ти! Горко!
	Така говореше пан Заглоба, а хилядите го слушаха и гневът караше косите на шляхтата да настръхват, а той отиваше по-нататък и отново се вайкаше, и отново късаше дрехите върху себе си и откриваше гърдите си. Влизаше и всред войската, която също с готовност даваше ухо на оплакванията му, тъй като омразата към Витенберг беше наистина страхотна във всички сърца. Врявата щеше да избухне веднага, но я въздържа самият Заглоба от страх, че ако избухне преждевременно, Витенберг ще може някак да се спаси, а ако избухне, когато той излиза от града и се покаже пред очите на опълчението, тогава ще бъде разнесен на сабите, преди някой да разбере какво става.
	И сметките му се потвърдиха напълно. Щом видяха жестокия окупатор, бяс обзе мозъците на недисциплинираните и пийнали шляхтичи и в миг избухна страхотна буря. Четирийсет хиляди саби блеснаха на слънцето, четирийсет хиляди гърла започнаха да реват: „Смърт на Витенберг!“, „Дайте го тук!“, „На кайма! На кайма!“… Към тълпите от шляхтичи се присъединиха тълпите на още по-недисциплинираните и развилнелите се след неотдавнашното кръвопролитие слуги; дори дисциплинираните редовни хоронгви захванаха да мърморят заплашително срещу потисника и бурята почна да връхлита с бяс срещу шведския щаб.
	В първия момент всички загубиха ума и дума, при все че веднага разбраха за какво е целият шум. „Какво да се прави!“ — обадиха се гласове около краля. „Иисусе милостиви!“, „Да ги спасим! Да ги предпазваме!“, „Позор е да не изпълним споразумението!“
	Изведнъж възбудените тълпи се втурват между хоронгвите, притискат ги, хоронгвите се разбъркват и не могат да се задържат на мястото си. Наоколо се виждат саби, саби и саби, под тях пламнали лица, изблещени очи, ревнали уста; глъчката, шумът и далечните възгласи растат с поразителна бързина, начело тичат слуги, обозни и всякаква военна паплач, които повече приличат на животни или дяволи, отколкото на хора.
	Витенберг също разбра какво става. Лицето му побледня като платно, студена и обилна пот в миг ороси челото му и — о, чудо! — тоя фелдмаршал, който преди това беше готов да заплашва целия свят, тоя победител на толкова армии, завоевател на толкова градове, тоя стар воин сега се уплаши толкова много от развилнялата се паплач, че хладнокръвието му го напусна съвсем. Той се разтрепера с цялото си тяло, отпусна ръце, застена и от устата му потече слюнка върху златната огърлица, а маршалският жезъл изпадна от ръцете му. В това време страхотната навалица наближаваше все повече и повече; страшните фигури вече обграждаха нещастните генерали — още миг и така ще разнесат всички на сабите си, че дори частичка няма да остане от тях.
	Другите генерали извадиха шпаги, защото искаха да умрат с оръжие в ръка, както подобава на рицари, но старият потисник съвсем загуби сили и притвори очи.
	В тоя миг пан Володиовски се спусна да спасява щаба. Хоронгвата му, която летеше като клин, разблъска масата, както засилен с всичките си платна кораб разцепва надигналите се морски вълни. Викът на тъпканата паплач се смеси с виковете на лауданците, но конниците стигнаха по-бързо до щаба и в миг го обградиха със стена от коне, със стена от собствените си гърди и саби.
	— При краля! — викна малкият рицар.
	И тръгнаха. Тълпата ги обгради отвсякъде, тичаше отстрани, отзад, размахваше саби и тояги, виеше все по-страшно, но те напираха напред и от време на време пореха със саби встрани, както пори силен глиган, обграден от глутница вълци.
	Но ето че Войнилович се спусна на помощ на Володиовски, след него Вилчковски с кралския полк, след тях княз Полубински и всички заедно, като отблъскваха непрекъснато нападателите, доведоха щаба пред лицето на Ян Казимеж.
	Врявата, вместо да намалява, растеше все повече. По едно време се струваше, че развилнялата се тълпа ще се опита да пипне генералите в ръце, без да се побои от краля. Витенберг се съвзе, но страхът съвсем не го остави; той скочи от коня и както заек, гонен от кучета или вълци, се крие чак под впрегнатите коли, така и той въпреки подаграта си се хвърли чак под краката на краля.
	Там падна на колене, хвана се за стремето и започна да вика:
	— Спаси ни, милостиви господарю! Спаси! Ние имаме твоята кралска дума, подписано е споразумение, спаси ни, спаси! Смили се над нас! Не позволявай да ни убият!
	Като видя това унижение и тоя позор, кралят извърна с отвращение очи и каза:
	— Пане фелдмаршал, успокой се!
	Но самият той беше смутен, понеже не знаеше какво да прави. Наоколо се събираха все по-големи тълпи и приближаваха все по-настойчиво. Наистина хоронгвите застанаха като за бой, а пехотата на Замойски образува наоколо страшно каре, но какъв щеше да бъде краят на всичко това?
	Кралят погледна към Чарнецки, но той само усукваше брадата си от ярост, такъв гняв се бе надигнал в душата му срещу недисциплинираността на опълчението. В това време канцлерът Коричински каза:
	— Милостиви господарю, споразумението трябва да се изпълни.
	— Разбира се! — каза кралят.
	Витенберг, който ги гледаше втренчено в очите, отдъхна по-свободно.
	— Светлейши господарю! — извика той. — Аз вярвах на думите ти като на Господа!
	На това старият коронен хетман пан Потоцки каза:
	— А защо ти, ваша милост, нарушаваше толкова обещания, толкова споразумения и капитулации? Кой с каквото воюва, от това загива… Та нали ти въпреки капитулацията отвлече кралския полк на Волф?
	— Не аз, а Мюлер, Мюлер! — отговори Витенберг. Хетманът го изгледа с презрение, после се обърна към краля:
	— Милостиви господарю! Аз не казвам това, за да подбуждам ваше величество към нарушаване на спогодбата, нека само те да бъдат вероломни.
	— Тогава какво да правим? — попита кралят.
	— Ако го изпратим сега за Прусия, петдесет хиляди шляхтичи ще тръгнат след него и ще го насекат, преди да стигне в Пултуск… Освен ако му дадем цяла армия да го пази, а това не можем да направим… Чуваш ли, ваше кралско величество, как вият там. Re vera*… настървеността срещу него е оправдана… Най-напред ще трябва да осигурим личната му безопасност и да ги изпратим всички тогава, когато тоя огън угасне.
	[* Наистина (лат.) — Поради честата употреба на тая дума Потоцки е бил наричан Ревера. — Бел.прев.]
	— Другояче не може! — каза канцлерът Коричински.
	— Но къде да му осигурим безопасност? Тук не можем да го държим, защото току-виж, че избухнала вътрешна война — обади се украинският воевода.
	Тогава напред излезе калушкият староста Собепан и като издуваше силно устните си, каза с обичайната си маниерност:
	— Та какво, милостиви господарю! Дайте ми ги в Замошч, нека поседят там, докато зацари спокойствие. Там аз ще го запазя от шляхтата… О! Нека се опитат да ми го изтръгнат! Охо!
	— Но как ще го запазиш по пътя, ваше достойнство! — попита канцлерът.
	— Ха! Още имам сили да се справя със слуги. Та нима нямам пехота и оръдия? Да го изтръгнат от Замойски ли! Ще видим!
	И той почна да се хваща за кръста, да се потупва по бедрата и да се навежда насам и натам върху седлото.
	— Няма друг изход! — каза канцлерът.
	— И аз не виждам! — добави пан Лянцкоронски.
	— Тогава вземете ги, пане староста! — каза кралят на Замойски.
	Но Витенберг, като видя, че животът му вече не е заплашен от нищо, сметна, че трябва да протестира.
	— Ние не очаквахме това! — каза той.
	А пан Потоцки му посочи далечината с ръка:
	— Тогава, моля, не ви спираме, широк ви път!
	Витенберг млъкна.
	В това време канцлерът разпрати няколко десетки офицери, за да разгласят между шляхтата, че Витенберг не ще си замине свободен, но ще бъде изпратен в Замошч. Наистина врявата не стигна веднага, но все пак съобщението подейства успокоително. Преди да се свечери, вниманието на всички се насочи на друга страна. Войските започнаха да навлизат в града и гледката на възвърнатата столица изпълни всички души с радостта от триумфа.
	Радваше се и кралят, но мисълта, че не бе успял да изпълни точно условията на споразумението, го измъчваше не по-малко от тая вечна недисциплинираност на всеобщото опълчение.
	Чарнецки предъвкваше гнева в себе си.
	— С такава войска човек никога не може да бъде сигурен за утрешния ден — казваше той на краля. — Понякога се бие лошо, понякога геройски, всичко зависи от настроението й, но най-малкият полъх — и бунтът е готов.
	— Дай боже да не почнат да се разотиват — каза кралят, — защото са още необходими, а вече мислят, че са свършили всичко.
	— Причинителят на тая размирица би трябвало да бъде разчекнат с коне без оглед на заслугите му! — продължаваше Чарнецки.
	И заповядаха най-строго да бъде търсен пан Заглоба, тъй като за никого не беше тайна, че той именно бе вдигнал тоя бунт, но пан Заглоба сякаш бе потънал вдън земя. Търсиха го в града, в шатрите, в обоза, дори между татарите — всичко напразно. При това Тизенхауз разправяше, че кралят, добър и милостив както винаги, желаел от цялата си душа да не бъде намерен и че дори наредил деветдневни молебени за тая цел.
	А една седмица по-късно, след някакъв обед, когато сърцето на монарха беше изпълнено с радост, чуха от устата на Ян Казимеж следните думи:
	— А разгласете там пан Заглоба да не се крие повече, защото вече тъгуваме за него и за шегите му!
	Когато киевският кастелан се сопна на тия думи, кралят добави:
	— Който в тая Жечпосполита има в сърцето си само справедливост, а не и милосърдие, той би трябвало да носи в гърдите си секира вместо сърце. Тук човек може да се провини по-лесно, отколкото другаде, но и поправянето никъде не настъпва толкова бързо както у нас!
	А когато говореше това, владетелят мислеше повече за Бабинич, отколкото за Заглоба, а мислеше за Бабинич, защото младият юнак тъкмо предния ден се беше поклонил пред кралските нозе с молба да не му бъде забранено да замине за Литва. Той казваше, че иска да засили там войната и да напада шведите, както бе нападал някога Ховански. А понеже кралят и без това имаше намерение да изпрати опитен в партизанската война воин, позволи му, снабди го, благослови го и още нещо му пожела тихо на ухото, след което пожелание младият рицар се просна цял пред краката му.
	После незабавно тръгна бодро към изток. Субагази, спечелен със значителен подарък, му позволи да вземе още петстотин добруджански татари, та той водеше със себе си хиляда и петстотин добри войници — сила, с която можеше да направи нещо. И юнашката глава гореше от желание за битки и военни подвизи, усмихваше му се надеждата за слава; той чуваше вече как цяла Литва изговаря с гордост и възхищение името му… Особено чуваше как го повтаря една любима уста и душата му получаваше криле.
	А пътуваше така бодро и затова, защото, където пристигнеше, пръв съобщаваше радостната вест, че шведът е бит и Варшава взета. Варшава взета! Където закънтяха копитата на коня му, там целите околности прогърмяваха от тия думи, там народът го приветстваше с плач по пътищата, там биеха черковните камбани и пееха „Те Deum Laudamus!“ Когато пътуваше през гора — тъмните борове, когато през поля — златните ниви, люлени от вятъра, шумяха и сякаш повтаряха радостно:
	— Шведът е бит! Варшава взета! Варшава взета!


	Трийсет и осма глава

	При все че Кетлинг беше близък на княз Богуслав, все пак той не знаеше всичко и не можеше да разкаже на Кмичиц за всичко, което ставаше в Тауроги, пък го заслепяваше и собственото му влюбване в Билевичувна.
	Богуслав имаше и друг довереник, а именно пан Сакович, ошмянски старостта, и само той знаеше колко дълбоко бе хлътнал князът в чувствата си към своята хубава пленница, както и какви начини употребяваше, за да завладее сърцето й и самата нея.
	Тая любов беше просто горещо желание, защото сърцето на Богуслав не беше способно за други чувства, но толкова бурно желание, че тоя опитен в любовните приключения кавалер губеше ума си. И много пъти вечер, когато оставаше насаме с ошмянския староста, Богуслав се хващаше за косата и викаше:
	— Изгарям, Сакович, изгарям!
	Сакович веднага намираше начин:
	— Който иска да бере мед — казваше той, — ще трябва да замае пчелата, а малко ли упоителни питиета има лекарят на ваше княжеско височество? Кажете му днес една дума и утре всичко ще бъде свършено.
	Но князът не искаше да прибягва до това средство по разни причини. Най-напред един ден му се яви насън старият полковник Билевич, дядото на Оленка, и като застана до възглавницата му, чак до първи петли се взираше в него със страшни очи. Богуслав запомни тоя сън, а този безстрашен рицар беше толкова суеверен, така се страхуваше от магии, сънни предупреждения и свръхестествени явления, че го побиваха тръпки при мисълта колко страшно и в какъв вид би се явил повторно този призрак, ако послуша съвета на Сакович. Самият ошмянски староста, който не особено вярваше в Бога, но също се боеше от сънища и магии, се поразколеба в съветите си.
	Другата причина за въздържаността на Богуслав беше тая, че „влахинката“ се намираше заедно със заварената си дъщеря в Тауроги. „Влахинката“ наричаха княгинята съпруга на Януш Радживил. Тя произхождаше от страна, в която жените имат доста свободни нрави, та наистина не беше особено строга, напротив — може би прекалено много снизходителна към удоволствията на дворцовите хора и придворните си дами, но въпреки това не би могла да допусне бъдещият мъж на заварената й дъщеря да извърши под носа й постъпка, която ще вика за мъст до небето.
	Но и по-късно, когато вследствие увещанията на Сакович и по волята на княза вилненски воевода „влахинката“ замина с малката княгиня за Курландия, Богуслав не се осмели на такава простъпка. Той се страхуваше от страхотния вик, който би се вдигнал по цяла Литва. Билевичови, хора влиятелни, не биха се отказали да го преследват с процес, а законът наказваше подобни простъпки с конфискация на имота, лишаване от чест и със смърт.
	Наистина Радживилови бяха доста могъщи и можеха да погазват закона, но ако победата в тая война се наклони към Ян Казимеж, тогава младият княз и без това щеше да попадне в тежко положение, при което не ще има нито сила, нито приятели и поддръжници. А пък беше вече трудно да се предвиди как ще свърши войната, когато силите на Казимеж растяха всеки ден, а мощта на Карл намаляваше със загубата на хора и свършването на парите.
	Княз Богуслав беше избухлив човек, но и политик, та се съобразяваше с положението. Желанията го разяждаха като огън, но разумът го съветваше да бъде въздържан, а суеверният страх обуздаваше поривите на кръвта. В същото време го налегнаха болести, струпаха му се големи и бързи въпроси, от които често пъти зависеше съдбата на цялата война — и всички тия причини разкъсваха душата на княза, докато я умориха до смърт.
	Все пак не се знае как би свършила тая борба, ако не беше и самолюбието на Богуслав. Той беше с безкрайно високо мнение за себе си. Смяташе се за несравним политик, велик пълководец, велик рицар и непобедим завоевател на женските сърца. Нима трябваше да прибягва към сила или към упоителни питиета той, който носеше със себе си обкован сандък с любовни писма от разни знаменити чуждестранни дами? Нима неговите богатства, титли, могъщество, почти равно на кралско, неговото голямо име, хубост и изисканост не ще стигнат, за да победи една плашлива шляхтичка?
	А при това колко по-голям щеше да бъде триумфът, колко по-голямо удоволствието, когато съпротивата на девойката отслабне и когато тя самата доброволно, с разтуптяно като на хваната птичка сърце, с пламнало лице и покрити с мъгла очи се отпусне в прегръдките, които се отварят към нея.
	Тръпки побиваха Богуслав при мисълта за тоя момент и той го желаеше почти толкова силно, колкото самата Оленка. Непрекъснато се надяваше, че такъв момент ще настъпи, трепереше, губеше търпение, лъжеше самия себе си, понякога му се струваше, че е по-близо до тоя момент, понякога, че е по-далече, и тогава викаше, че изгаря, но не преставаше да действа.
	Преди всичко той обгради девойката с педантични грижи, за да бъде принудена да чувства благодарност и да мисли, че той е добър, понеже разбираше, че чувството на благодарност и приятелство е онова меко и топло пламъче, което по-късно ще трябва само да се раздуха и тогава ще се превърне в силен огън. Честото пребиваване заедно трябваше да помогне за по-сигурното стигане до тоя момент, затова Богуслав не проявяваше никаква настойчивост, за да не изстуди или уплаши доверието.
	В това време всеки поглед, всяко докосване на ръката, всяка дума — нищо не отиваше напразно, а трябваше да бъде капка, която дълбае камъка. Всичко, което правеше за Оленка, можеше да се обяснява с гостоприемството на домакина, с онова невинно приятелство, което едно същество чувства към друго, но то беше вършено така, както го прави любовта. Границата беше нарочно заличена и неясна, та с течение на времето преминаването й да стане по-незабелязано и девойката по-лесно да се обърка в тая безпътица, където всяка форма можеше да значи нещо, но можеше и да не означава нищо. Наистина тази игра не се съгласуваше с вродената невъздържаност на Богуслав, въпреки това той се владееше, понеже смяташе, че само това може да го доведе до целта, а едновременно намираше в него онова удоволствие, което намира паякът, когато плете мрежата си, коварният птицелов, когато поставя клопките си, или ловецът, който преследва търпеливо и упорито дивеча. Князът се забавляваше от собствената си проницателност, изтънченост и прозорливост, на които се бе научил при пребиваването си във френския кралски двор.
	В същото време той се отнасяше към панна Александра като към суверенна княгиня, но така, че никак не й беше лесно да отгатне дали това става само за нея или е резултат на вродена и придобита изисканост към женския пол изобщо.
	Наистина той я правеше главна особа на всички забавления, игри, кавалкади и ловове, но това възникваше до известна степен от естеството на нещата; след заминаването на княгинята за Курландия панна Александра наистина беше най-високопоставената между жените в Тауроги. Вярно е, че тук бяха потърсили убежище множество шляхтички от цялата Жмудж, понеже Тауроги се намираше на самата граница, за да бъдат под покровителството на княза срещу шведите, но и те самите признаваха във всичко първенството на Билевичувна като дъщеря на най-знаменит род. А в това време, когато цяла Жечпосполита се обливаше в кръв, тържествата тук нямаха край. Човек би казал, че кралският двор с всички придворни и дами е дошъл на село за почивка и забавления.
	Богуслав управляваше като самостоятелен монарх в Тауроги и в цялата съседна електорска Прусия, където биваше редовен гост, та всичко беше под неговите заповеди. Градовете му даваха срещу полица пари, войска, пруската шляхта с удоволствие идваше с коли и коне на пиршества, забави и ловове. Богуслав дори възкреси в чест на своята дама изоставените вече по онова време рицарски турнири.
	Веднъж сам взе участие в тях и облечен със сребърна броня, препасан със светлосиня лента, която панна Александра трябваше да му завърже сама, събори от конете четирима най-добри пруски рицари, петия Кетлинг и шестия поред Сакович, макар че той имаше такава сила, та спираше карета в движение, като я хванеше за колелото. И какъв ентусиазъм обзе зрителите, когато след това сребърният рицар коленичи пред дамата си и взе от ръцете й венеца на победата. Възгласите звучаха като оръдейни гърмежи, развяваха се кърпички, свеждаха се знамена, а той повдигна наличника на шлема си и загледа с прекрасните си очи нейното пламнало лице, а същевременно притискаше ръката й към своята уста.
	Друг път, когато между оградите разярена мечка се бранеше от кучетата и разкъса всички едно след друго, князът, облечен само с лека испанска дреха, скочи вътре с копие и прободе не само страшния хищник, но и трабанта, който в момента на опасност се бе втурнал да го спасява.
	Панна Александра, внучка на стар воин, възпитана в традициите на кръвопролитие, война и почит към рицарските качества, не можеше да се противопостави на удивлението и дори възхищението от такива подвизи, тъй като от малка беше научена да смята храбростта едва ли не за първо качество на мъжа.
	В това време князът всеки ден даваше доказателства за почти свръхчовешка смелост и все в чест на Оленка. Събраните гости неволно трябваше да свързват в разговорите името й с името на Богуслав при похвалите и възхищението си от княза, които бяха толкова големи, че дори божество би могло да се задоволи с тях. А той мълчеше, но с очи й изразяваше онова, което устата не смееха да кажат… Чар я обграждаше от всички страни.
	Всичко се нареждаше така, че да ги сближава, да ги свързва, а същевременно да ги отделя от тълпата други хора. Трудно можеше някой да спомене за него, без едновременно да спомене и за нея. Дори в мислите на самата Оленка Богуслав се налагаше с непреодолима сила. Всеки миг от деня беше пресметнат така, че чарът да се засилва.
	Вечер след игрите стаите светеха от разноцветни лампи, които хвърляха тайнствени и приятни блясъци, сякаш пренесени тук от страна на прекрасни сънища; упоителни източни благовония насищаха въздуха, тихи звуци на невидими арфи, лютни и други инструменти галеха ушите, а всред тия аромати, светлини, звуци се движеше той, с ореола на всеобщото възхищение, като чаровен принц от приказка, млад, прекрасен, рицарски, който свети като слънце от скъпоценности и е влюбен като пастир…
	Коя девойка можеше да се противопостави на тия чарове, коя добродетел можеше да не припадне всред тия обаяния?… А не й беше възможно да избягва младия княз, когато живееше под един покрив с него и се ползваше от гостоприемството му, което той, ако и да беше наложил със сила, все пак го проявяваше искрено и наистина по господарски. При това Оленка тръгна за Тауроги с готовност, защото го предпочиташе пред отвратителния Кейдани, както и предпочиташе рицарския Богуслав, който се преструваше, че обича изоставения крал и отечеството, пред явния предател Януш. И от началото на пребиваването си в Тауроги тя беше изпълнена с приятелски чувства към младия княз, а когато скоро забеляза колко далече отива и той в усилията си за нейното приятелство, много пъти използва своето влияние, за да помогне на разни хора.
	През третия месец на престоя й там един артилерийски офицер, приятел на Кетлинг, беше осъден от княза на разстрел. Когато Билевичувна узна това от младия шотландец, тя се застъпи за нещастника.
	— Божеството може да заповядва, не да моли — отговори й Богуслав, скъса смъртната присъда и я хвърли в крака й. — Управлявай, заповядвай! Ще изгоря Тауроги, ако успея дори една усмивка да предизвикам на лицето ти срещу тая цена. Аз не желая друга награда, освен да ми бъдеш весела и да забравиш онова, което те е боляло по-рано!
	Тя не можеше да бъде весела, докато в сърцето си носеше болка, скръб и неизразимо презрение към човека, когото беше обикнала с първа обич и който сега беше в очите й по-голям престъпник от отцеубиец. Тоя Кмичиц, който е обещавал срещу златни злоти да предаде краля както Юда Христос, ставаше все по-отвратителен и грозен в очите й, докато с течение на времето се превърна в човешко чудовище, в мъка, в укор за самата нея. Тя не можеше да си прости, че го е обичала, а едновременно не можеше да го забрави, колкото и да го мразеше.
	При тия чувства трудно и беше дори да се преструва на весела, но пък трябваше да бъде благодарна на княза, че не се беше съгласил да участва в престъплението на Кмичиц, както и за всичко, което правеше за нея. Чудно й беше, че младият княз, такъв рицар и така изпълнен с благородни чувства, не бързаше да отиде на помощ на отечеството, при все че не се съгласяваше с действията на Януш; все пак тя смяташе, че дипломат като него знае какво прави и че това го изисква политиката, която тя не може да схване с простия си момичешки ум. За да оправдае честите си отивания в близката пруска Тилжа, Богуслав й подхвърляше, че вече не му останали сили от извънредно многото работа, че води преговори между Ян Казимеж, Карл Густав и електора и че се надява да извади отечеството от пропастта.
	— Не за награди и не за постове правя това — казваше й той. — Дори братовчеда си Януш жертвам, при все че ми беше като баща, тъй като не зная дали ще мога да издействам от ожесточената кралица Людвика милост за него; правя обаче това, което ми заповядват Бог, съвестта и чувствата към милата майка родина…
	Когато говореше така с тъга върху деликатното си лице и с обърнати към потона очи, той й се струваше благороден като ония антични герои, за които й беше разказвал старият полковник Билевич и за които той самият беше чел у Корнелий*. И сърцето й се изпълваше с удивление, с възхищение. Постепенно се стигна дотам, че когато мислите за омразния Анджей Кмичиц я измъчваха твърде много, тя почваше да мисли за Богуслав, та да се успокои и подкрепи. Оня олицетворяваше за нея страхотната и мрачна тъмнина, тоя — светлината, в която е готова да се къпе всяка угрижена душа. Рошенският мечник и панна Кулвецувна, която също така бе доведена от Водокти, още повече тласкаха Оленка по наклонената плоскост, като от сутрин до вечер пееха хвалебни химни в чест на Богуслав. Наистина те двамата му тежаха в Тауроги и той само мислеше как да ги отправи по учтив начин оттам, но успя да ги спечели, особено мечника, който отначало беше недоволен, дори сърдит, но после не можа да противостои на приятелското отношение и благоволението на Радживил.
	[* Корнелий Непот — римски писател, автор на книгата „За бележитите мъже“. — Бел.прев.]
	Ако Богуслав беше само шляхтич от знаменит род, а не Радживил, не княз, не магнат, не облечен едва ли не в монаршеско величие, може би Билевичувна щеше да се влюби в него до смърт въпреки завещанието на стария полковник, който й оставяше избор само между манастира и Кмичиц. Но тя беше строга към самата себе си девойка и много честна душа, та дори не допускаше в главата си, нито мечтаеше за нещо друго освен за благодарност и възхищение от княза.
	Нейният род беше твърде малък, за да стане тя съпруга, и твърде голям, за да стане любовница на Радживил, затова гледаше на него, както би гледала на краля, ако се намираше в двореца. Той напразно се мъчеше да й втълпява други мисли; напразно сам, наистина забравил се в своята любов, отчасти по сметка, отчасти от увлечение й повтаряше често онова, което навремето си бе казал първата вечер в Кейдани: че Радживилови не един път са се женили за шляхтички. Тия мисли не се залавяха за нея, както водата не се залавя за лебедовата гръд, и тя си остана такава, каквато беше: благодарна, приятелски настроена, възхищаваше се, търсеше облекчение в мислите си за героя, но сърцето й бе спокойно.
	А той не можеше да проникне в чувствата й и често пъти му се струваше, че е близко до целта. Но сам със срам и вътрешен яд забелязваше, че не е така смел към нея, както е бивал към най-първите дами в Париж, Брюксел и Амстердам. Може би това беше така, защото се бе влюбил истински, а може би защото в тая девойка, в лицето й, в тъмните вежди и строги очи имаше нещо такова, което налагаше уважение. Само Кмичиц на времето си не беше попаднал под това влияние и без да го е грижа, посягаше смело да целува тия строги очи и горда уста, но Кмичиц беше неин годеник.
	Всички други кавалери, като се почне от пан Володиовски, та се свърши с доста недодяланата пруска шляхта в Тауроги и самия княз, бяха с нея по-малко интимни, отколкото с другите девойки със същото положение. Наистина князът понякога се увличаше, но когато веднъж в каретата натисна крака й и едновременно прошепна: „Не се страхувай…“ — а тя отговори, че именно се страхува да не би да съжалява за доверието, което има в него, Богуслав се смути и се върна към стария път на постепенното превземане на сърцето й.
	Но и неговото търпение се изчерпваше. Полека-лека почна да забравя и за страшния призрак, който му се бе явил насън, и все по-често почна да обмисля съветите на Сакович и възможността през тая война всички Билевичи да загинат; желанията го горяха все по-силно, когато внезапно се случи нещо, което напълно промени хода на работите в Тауроги.
	Един ден като гръм долетя вестта, че Тикочин е превзет от пан Сапеха, а князът велик хетман е загинал в развалините на замъка.
	Всичко в Тауроги закипя, самият Богуслав се вдигна и още същия ден замина за Крулевец, в който щеше да се види с министрите на шведския крал и на електора.
	Неговият престой там продължи повече, отколкото се предполагаше отначало. В това време в Тауроги започнаха да пристигат части от пруските войски и дори шведски. Заговори се за поход срещу пан Сапеха. Голата истина, че Богуслав е бил привърженик на шведите като чичо си Януш, проличаваше все по-ясно.
	В същото време рошенският мечник получи съобщение, че родното му Билевиче е било опожарено от части на Льовенхаупт, които след като разбили жмуджките въстаници при Шавле, унищожавали целия край с огън и меч.
	Тогава шляхтичът скочи и замина, тъй като желаеше да види щетите със собствените си очи, а княз Богуслав съвсем не го задържаше — напротив, изпрати го с готовност, като му каза на тръгване:
	— Сега, ваша милост, разбираш защо ви доведох в Тауроги; направо казано, дължите ми живота си.
	Оленка остана сама с панна Кулвецувна и веднага се затвори в стаите си и не се виждаше с никого освен с жени. А тя отначало не искаше да им повярва, когато й носеха съобщения, че князът готви поход срещу полските войски, но в желанието си да се увери поръча да поканят при нея Кетлинг, понеже знаеше, че младият шотландец няма да скрие нищо от нея.
	Той се яви веднага, щастлив, че е бил повикан и че поне за малко ще може да разговаря с тая, която бе завладяла душата му.
	Билевичувна започна да го разпитва:
	— Пане рицарю — каза тя, — толкова слухове се носят из Тауроги, че ние блуждаем всред тях като в гора. Едни казват, че князът воевода умрял от собствена смърт, други — че е съсечен. Коя е причината за смъртта му?
	Кетлинг се поколеба за малко; явно беше, че се бори с вродената си стеснителност, накрай се изчерви силно и отговори:
	— Причината за провала и смъртта на княза воевода си ти, пани.
	— Аз? — попита панна Билевичувна слисана.
	— Точно така, защото нашият княз предпочиташе да остане в Тауроги, отколкото да отиде на помощ на братовчеда си. Той забрави тук всичко друго… при тебе, пани.
	Сега тя на свой ред пламна като пурпурна роза. Настана кратко мълчание.
	Шотландецът стоеше с шапка в ръка, с наведени очи и с клюмнала върху гърдите глава, изпълнен с почит и уважение; накрай вдигна глава, разтърси светлите кичури на косата си и каза:
	— Пани, ако думите ми те обидиха, разреши ми да коленича пред тебе и на колене да те моля за прошка.
	— Не прави това, пане рицарю — отговори девойката живо, като видя, че младият рицар вече прегъва коляно. — Зная, че това, което каза, го изрече с искрено сърце, защото отдавна съм забелязала, че си приятелски настроен към мене. Не е ли така? Не ми ли желаеш доброто, ваша милост?…
	Офицерът вдигна нагоре ангелските си очи, сложи ръка на сърцето и с тих като шумол от вятър и тъжен като въздишка глас каза само:
	— Ах, пани! Пани!…
	И в тоя миг се уплаши, че е казал прекалено много, та отново наведе глава върху гърдите си и застана мирно като придворен, който слуша заповедите на любимата си принцеса.
	— Аз съм тук между чужди и без опека — каза Оленка, — но при все че сама мога да бдя над себе си и Бог ще ме запази от зло, пак се нуждая и от човешка помощ. Желаеш ли, ваша милост, да бъдеш мой брат? Искаш ли да ме предупредиш в случай на нужда, за да зная какво да правя и да мога да избегна всякакви примки?
	След тия думи тя протегна ръка към него, а сега той коленичи, въпреки че тя му забраняваше, и целуна връхчетата на пръстите й.
	— Говори, ваша милост, какво става тук около мене?
	— Князът е влюбен във ваша милост — отговори Кетлинг. — Нима не си забелязала това, пани?
	А тя закри лицето си с ръце.
	— Виждах и не виждах. Понякога ми се струваше, че той е само много добър…
	— Добър!… — повтори офицерът като ехо.
	— Да! А понякога, когато помислех, че аз, клетата, мога да събудя у него желание, пак се успокоявах с това, че от негова страна не ме заплашва никаква агресивност. Бях му благодарна за онова, което правеше за мене, макар че — Бог ми е свидетел — не търсех нови милости от него, понеже и така се страхувах от тия, които беше вече оказал.
	Кетлинг си отдъхна.
	— Мога ли да говоря смело? — попита той след кратко мълчание.
	— Говори, ваша милост.
	— Князът има само две доверени лица: пан Сакович и Патерсон, а Патерсон има много добри чувства към мене, защото произхождаме от една страна и ме е носил на ръце. И това, което зная, зная го от него. Князът е влюбен в тебе, пани: желанията горят в него като смола във факла. Всичко, което се прави тук, всичките тия пирове, ловове, въртележки и тоя турнир, след който и досега поради ръцете на княза имам кръвоизливи от устата, се върши заради ваша милост. Князът те обича, пани, до забрава, но с нечист огън: той иска да те опозори, а не да се ожени за тебе; защото, макар че не би могъл да намери по-достойна, дори ако е крал на целия свят, а не само княз, той мисли за друга… Определена му е княгиня Ана и нейното богатство. Зная това от Патерсон и призовавам за свидетел великия Бог и евангелието, че казвам истината. Не вярвай, пани, на княза, не се доверявай на неговите добрини, не разчитай на неговата въздържаност, бъди зорка, пази се, защото тук на всяка крачка ти готвят примка. Дъхът замира в гърдите от това, което ми е казал Патерсон. Няма друг престъпник на света, равен на Сакович… Не мога да говоря по това, просто не мога да говоря! Ако не беше клетвата, която съм дал на княза, че ще пазя живота и личността му, с тая ръка, пани, и с тая шпага щях да те освободя от постоянната заплаха… Но най-напред бих убил Сакович… Да! Него най-напред, преди всички хора! Дори преди ония, които изпиха кръвта на баща ми в моето отечество, заграбиха богатството ни и ме направиха скиталец, наемен войник…
	Тук Кетлинг започна да се тресе от възбуда, някое време само мачкаше с ръка дръжката на шпагата си, без да може да изрече нито дума. После се овладя и на един дъх разказа какви способи е предлагал Сакович на княза.
	За негово голямо удивление панна Александра запази твърде голямо спокойствие, когато видя пропастта, която я заплашваше, само лицето й побледня и тя стана още по-сериозна. Непоколебима воля се отрази в суровия й поглед.
	— Аз ще съумея да се запазя! — каза тя. — Да ми помагат Бог и светият кръст!
	— Досега князът не искаше да последва съвета на Сакович — добави Кетлинг, — но когато види, че пътят, който е избрал, не води до нищо…
	И захвана да разказва за причините, които са възпирали Богуслав.
	Девойката слушаше със смръщени вежди, но не особено внимателно, защото вече бе започнала да мисли как да се измъкне изпод тая страшна опека. А понеже в цялата страна нямаше място, необляно в кръв, и плановете за бягство не се очертаваха ясно, тя предпочиташе да не говори за тях.
	— Пане рицарю — каза най-после панна Александра, — отговори ми на още един въпрос. Княз Богуслав на страната на шведския крал ли е, или на полския?
	— За никого от нас не е тайна — отговори младият офицер, — че нашият княз желае да участва в разкъсването на Полша, та да превърне Литва в самостоятелно княжество за себе си!
	Тук той замлъкна и човек би казал, че мисълта му неволно е тръгнала по следите на мислите на Оленка, тъй като след малко добави:
	— Електорът и шведите са в услуга на княза, а понеже те заемат цяла Жечпосполита, човек няма къде да се скрие от тях.
	Оленка не отговори нищо.
	Кетлинг почака още малко дали тя няма да поиска да го попита нещо, но понеже мълчеше, заета непрекъснато със собствените си мисли, почувства, че не бива да й пречи, затова се преви на две в поклон за сбогуване, като замете пода с перата на шапката си.
	— Благодаря, пане рицарю — каза тя и му протегна ръка. Без да се обръща, офицерът започна да се оттегля към вратата.
	Внезапно по нейното лице се появи лека руменина, тя се поколеба малко, най-сетне каза:
	— Още една дума, пане рицарю.
	— Всяка дума за мене е благоволение…
	— Ти, ваша милост, познаваше ли пан… Анджей Кмичиц…
	— Тъй вярно, пани… от Кейдани. Последен път го видях в Пилвишки, когато идехме от Подлесието насам.
	— Вярно ли е?… Дали князът каза истината, че пан Кмичиц му се бил предложил да посегне на особата на полския крал?…
	— Не зная, пани… Известно ми е само, че в Пилвишки те се съвещаваха помежду си, след което князът замина с него в гората и не се върна толкова дълго време, та Патерсон започна да се страхува и изпрати войска да го посрещне. Аз именно водех тоя отряд. Срещнахме княза, когато вече се връщаше. Забелязах, че беше много смутен, сякаш бе преживял някакво голямо душевно вълнение. Също така говореше сам на себе си, което никога не му се случва. И чух, като каза: „Само дяволът би се заел с такова нещо…“ Вън от това не зная нищо повече… Едва по-късно, когато князът споменаваше какво му бил предложил Кмичиц, аз си помислих: ако това е станало, трябва да е било тогава.
	Билевичувна стисна устни.
	— Благодаря — каза тя.
	И след малко остана сама.
	Мисълта за бягство я овладя съвсем. Тя реши на всяка цена да се изтръгне от тия отвратителни места и изпод властта на тоя коварен княз. Но накъде да отиде? Селата и градовете бяха в шведски ръце, манастирите изпосъборени, замъците сравнени със земята, цялата страна беше пълна с наемни войници и с още по-страшни от тях военни бегълци, разбойници, нехранимайковци от всякакъв род. Каква съдба можеше да очаква една девойка, хвърлена в жертва на тая буря? Кой ще тръгне с нея? Леля Кулвецувна, пан рошенският мечник и двайсетина слуги. Но нима тия сили ще я запазят?… Може би ще тръгне и Кетлинг, може би той дори ще намери малка дружина верни войници и приятели, които биха поискали да го придружат, но Кетлинг явно беше влюбен в нея, тогава как можеше да иска от него услуга, за която после ще трябва да му се отплаща твърде скъпо?
	Най-сетне какво право имаше да пресича кариерата на тоя младеж, довчера още момче, и да го излага на преследване, на гибел, щом в замяна не можеше да му предложи нищо друго освен приятелство. И тя се питаше какво да прави, накъде да бяга, тъй като и тук, и там я заплашваше гибел, и тук, и там — позор.
	При такова душевно раздвоение тя започна да се моли горещо и особено усърдно повтаряше една молитва, към която на времето си старият полковник прибягваше винаги когато се намираше в тежко положение, и която започваше с думите:

	Бог те с детето избави
	от злобния Иродов меч,
	в Египет път ти проправи
	и те запази далеч…

	В това време духна силен вятър и дърветата в градината зашумяха страшно зад прозорците. Внезапно потъналата в молитва девойка си спомни горските дебри, в които беше расла от малка, и през главата й се мярна като светкавица мисълта, че само в тях ще намери сигурно убежище.
	Тогава Оленка си отдъхна дълбоко, понеже най-сетне намери онова, което търсеше. Да! В Зельонка, в Роговско! Там неприятелят няма да стигне, престъпникът не ще търси плячка. Там дори нашенец, ако се загуби, може да се заблуди и ще блуждае чак до смъртта си, та какво остава за чужденец, който не познава пътищата. Там ще я защитят и ловците Домашевичи, и Димните Стакянови, а ако ги няма, ако всички са тръгнали с пан Володиовски, през тия гори ще може да се стигне в други воеводства, та в други горски дебри да търси спокойствие.
	Споменът за пан Володиовски разведри Оленка. Ето такъв покровител й трябва! Той е честен войник, той е сабя, пред която не струват нищо нито Кмичиц, нито Радживил. Тук тя си спомни, че той именно я бе съветвал, когато улови Кмичиц в Билевиче, да потърси убежище в Бяловежката гора.
	И имаше право! Роговско и Зельонка са много близо до Радживилови, а край Бяловежа се намира Сапеха, който току-що е премахнал от лицето на земята най-страшния Радживил.
	Така че за Бяловежа, за Бяловежа, дори днес, утре!… Нека само да дойде рошенският мечник, тя няма да протака!
	Ще я запазят тъмните дебри на Бяловежа, а после, когато бурята мине — манастирът. Само там може да има истинско спокойствие и забрава на всички хора, на всички болки, на скръбта, презрението…


	Трийсет и девета глава

	Рошенският мечник се върна след няколко дни. Въпреки че беше пътувал с пропуск от Богуслав, той бе стигнал само до Рошене; до самото Билевиче нямаше защо да ходи, защото то вече не съществуваше. Шляхтишката къща, стопанските сгради, селото, всичко бе изгорено до основи при последното сражение, което йезуитският свещеник Страшевич беше водил с отряда си с шведския капитан Роса. Населението беше из горите или във въоръжените чети. На мястото на заможното село беше останала само земя и вода.
	При това по пътищата беше пълно с бегълци от разните войски, които върлуваха в значителни групи и се занимаваха с разбойничество, така че дори по-малките военни части не се чувстваха в безопасност пред тях. Ето защо мечникът не можа да провери дали заровените в овощната градина бурета от сол със среброто и парите му са оцелели и се върна в Тауроги много сърдит, измъчен и със страшна настървеност в сърцето срещу тия рушители.
	Щом кракът му слезе от двуколката, Оленка го вмъкна в стаята си, дето му разправи всичко, което й бе казал Хаслинг-Кетлинг.
	При това съобщение старият шляхтич, който нямаше собствено потомство и обичаше момичето като своя дъщеря, се затресе цял. Някое време само хващаше дръжката на сабята, повтаряше: „Бий, който си добродетелен!“ Най-сетне се хвана за главата и заговори:
	— Mea culpa! Меа culpa! Меа maxima culpa!* Защото и на мене самия ми хрумваше, а и други някои ми шепнеха, че тоя дявол е хлътнал по тебе, а аз не казвах нищо, дори се гордеех и мислех: „Сигурно ще се ожени!“ Роднина сме на Гошевски, на Тизенхаузови също… Защо да не бъдем роднини и на Радживилови? За тая суетност, за тщеславието ми ме наказва Бог… Хубаво роднинство измислил тоя изменник! Такъв роднина искал да ни бъде… Дано пукне!… Като чифлишки бик на селски яловици! Дано пукне! Но ще има да чакаш! По-напред тая ръка и тая сабя ще изгният!…
	[* Моя е вината, най-голямата вина е моя (лат.). — Бел.прев.]
	— Сега трябва да мислим за спасение — отговори Оленка. И почна да му излага плановете си за бягство.
	Пан мечникът се уталожи, слушаше внимателно, накрай каза:
	— По-добре да събера крепостните си и да създам чета! Ще нападам шведите, както ги нападат другите, както някога Кмичиц нападаше Ховански. По-безопасно ще бъдеш в гората и на полето, отколкото в двореца на тоя предател и еретик!
	— Добре — отговори девойката.
	— Не само че не съм против — говореше мечникът в разпалеността си, — но казвам: колкото по-скоро, толкова по-добре… А пък крепостни и коси ще се намерят. Ама ми били изгорили резиденцията — не е важно! Ще събера селяни от другите си села… Всички Билевичи, които вече са излезли на бой, ще дойдат при нас. Ще ти покажем на тебе, господарче, едно роднинство… Ще ти покажем какво значи да посягаш на честта на Билевичувна… Ама си бил Радживил! Какво от това! В билевичовския род няма хетмани, но няма и предатели!… Ще видим след кого ще тръгне цялата Жмудж!…
	Сега той се обърна към девойката:
	— Тебе ще те настаним в Бяловежа, а ние ще се върнем! Дума да не става! Той ще трябва да плати за тая обида, защото тя засяга цялото шляхтишко съсловие. Позор за тоя, който не се обяви на наша страна! Бог ще помогне, братята шляхтичи ще помогнат, шляхтата ще помогне, а тогава огън и меч! Билевичи няма да отстъпят на Радживилови! Позор за тоя, който не ще бъде с нас! Позор за тоя, който не светне със сабя пред очите на предателя! Кралят, сеймовете, цялата Жечпосполита ще бъде с нас!
	И мечникът, червен като кръв и с настръхнала коса, заудря с пестник по масата.
	— Тая война е по-важна от шведската, понеже ние сме цялото рицарско съсловие, ние сме правата, ние сме цялата Жечпосполита, онеправдана и разклатена в най-дълбоките си основи. Позор, който не разбира това! Край на отечеството ни, ако не отмъстим и не накажем предателя!
	Така старата кръв се разиграваше все по-буйна, та се наложи Оленка да успокоява мечника. Досега той бе стоял спокойно, макар да изглеждаше, че загива не само отечеството, но и целият свят, ала едва когато бяха засегнати Билевичи, в това той видя най-страшната пропаст за отечеството и започна да реве като лъв.
	А девойката, която имаше голямо влияние върху него, успя най-сетне да го успокои, като му обясняваше, че за да се спасят и за да успее бягството, ще трябва да запазят най-голяма тайна и да не покажат на княза, че се досещат каквото и да било.
	Той се закле тържествено, че ще постъпва според нейните указания, а после започнаха да обмислят самото бягство. Работата не беше много трудна, защото изглеждаше, че никак не ги пазеха. Затова решиха най-напред мечникът да изпрати свой слуга с писма до икономите с нареждане веднага селяните от всички села, които принадлежат на него и на другите Билевичи, да почнат да се събират и въоръжават.
	След това шестима доверени слуги трябваше уж да тръгнат за Билевиче за буретата с пари и сребро, а всъщност да се спрат в гирляколските гори и там да чакат господарите с коне, багаж и храна. А те самите решиха, че ще потеглят от Тауроги с шейна, придружени от двама слуги, уж само за близката Гавна, а после ще се прехвърлят на яздитни коне и ще побегнат веднага. Те ходеха често в Гавна при семейство Кучук-Олбротовски, където понякога оставаха и да нощуват, та очакваха, че заминаването им не ще направи впечатление на никого и преследване няма да бъде предприето, преди да изтекат два или три дни, когато вече ще бъдат всред въоръжени чети и в недрата на непроходими гори. Отсъствието на княз Богуслав засилваше надеждите им.
	В това време пан Томаш се зае много енергично с подготовката. На другия ден замина слуга с писмата. На третия ден пан мечникът разговаря нашироко с Патерсон за заровените си пари, които казваше, че били над сто хиляди, и за необходимостта да ги докара на безопасно място в Тауроги. Патерсон повярва лесно, защото шляхтичът минаваше за много богат човек, а и беше такъв.
	— Нека ги докарат час по-скоро — каза шотландецът, — ако има нужда, ще дам и войници.
	— Колкото по-малко хора знаят какво возя, толкова по-добре. Моята прислуга е вярна, а буретата ще поръчам да покрият с коноп, какъвто често карат от нашите места за Прусия, или пък с дъги за бъчви, за които никой не ще се полакоми.
	— По-добре с дъги — каза Патерсон, — защото през конопите могат да набутат със сабя или пика, че на дъното на колата има нещо. А парите най-добре дай, ваша милост, на княза срещу разписка. Аз зная, че той се нуждае от пари, защото доходите идват нередовно.
	— Бих искал да услужа на княза, та да не бъде затруднен — отвърна шляхтичът.
	С това разговорът се свърши и всичко изглеждаше, че върви най-благоприятно, защото веднага след това слугите тръгнаха, а мечникът и Оленка щяха да заминат на другия ден.
	Но вечерта княз Богуслав се върна най-неочаквано с два полка пруски райтари. Работите му не ще да са вървели много благоприятно, тъй като се върна сърдит и загрижен.
	Още същия ден той свика военен съвет, съставен от електорския пълномощник граф Сейдевиц, Патерсон, Сакович и райтарския полковник Кириц. Съвещаваха се до три часа през нощта, а предмет на съвещанието беше походът към Подлесието срещу пан Сапеха.
	— Електорът и шведският крал ми дадоха военни подкрепления — казваше князът. — Едно от двете: или ще сварим Сапеха още в Подлесието и в такъв случай ще трябва да го унищожим, или не — тогава ще заемем Подлесието без никаква съпротива. За всичко това обаче са нужни пари, а тях не ми даде нито електорът, нито негово шведско величество, защото и те самите нямат.
	— У кого трябва да се търсят пари, ако не при ваше княжеско височество — отговори граф Сейдевиц. — В целия свят се говори за неизброимите радживиловски съкровища.
	На това Богуслав отговори:
	— Пане Сейдевиц, ако до мене достигаше всичко, което ми се дължи от моите наследствени имоти, навярно щях да имам повече пари, отколкото пет ваши немски князе, взети заедно. Но в страната вилнее война, доходите не идват или биват заграбени от бунтовниците. Би могло да се получат пари срещу полици от пруските градове, но ваша милост знаеш най-добре какво става в тях и че те биха развързали кесиите си може би само за Ян Казимеж.
	— А Крулевец?
	— Каквото можеше да се вземе, аз съм го взел, но то е малко.
	— Щастлив съм, че ще мога да дам добър съвет на ваше княжеско височество — каза Патерсон.
	— Бих предпочел да ми дадеш пари.
	— Тоя съвет се равнява на пари. Вчера пан Билевич ми каза, че имал значителна парична сума в градината си в Билевиче и иска да ги докара тук на сигурно място, както и да ги даде на ваше княжеско височество срещу разписка.
	— О, и ти, и тоя шляхтич ми паднахте от небето! — извика Богуслав. — А много ли са тия пари?
	— Над сто хиляди освен среброто и скъпоценностите, които като че ли струват още толкова.
	— Среброто и скъпоценностите шляхтичът не ще пожелае да превърне в пари, но може да ги заложи. Благодаря ти, Патерсон, защото това ми идва точно навреме. Още утре ще трябва да поговоря с Билевич.
	— Тогава ще го предупредя, защото той се стяга да отиде утре с панна Билевич в Гавна при Кучук-Олбротовски.
	— Предупреди го да не заминава, преди да се види с мене.
	— Слугите са вече изпратени, страхувам се само дали ще се върнат здрави и читави.
	— Можем да пратим цял полк подир тях, после ще поговорим. Много навреме ми иде това, много навреме! А и весело ще бъде, ако откъсна Подлесието от Жечпосполита с парите на тоя кралски привърженик и патриот.
	След тия думи князът се сбогува със съвета, защото трябваше да се предаде в ръцете на камериерите си, чиято задача беше всеки ден преди лягане да се грижат за запазването на необикновената му хубост чрез бани, кремове и разни майстории, известни само в чужбина. Това обикновено продължаваше час, понякога и два; а князът беше вече уморен и от пътя, и от късното време.
	На другия ден сутринта Патерсон задържа мечника и Оленка, като им съобщи, че князът желае да се види с тях. Заминаването трябваше да се отложи, но те не се обезпокоиха кой знае колко от това, тъй като Патерсон им каза каква е причината.
	Един час по-късно дойде князът. Въпреки че пан Томаш и Оленка си бяха обещали тържествено, че ще го приемат постарому, и въпреки всичките си усилия те не можаха да постъпят така.
	При вида на младия княз нейното лице се промени, а лицето на мечника се обля с кръв; известно време двамата стояха объркани, възбудени и напразно се мъчеха да възвърнат обикновеното си спокойствие.
	Князът, напротив, беше съвсем свободен в държането си, само очите му бяха малко отпаднали, лицето му по-бледо от обикновено, но тъкмо тая му бледост се открояваше чудесно от утринната му дреха с цвят на бисер, обшита със сребро; все пак той веднага забеляза, че го посрещат някак си по-другояче и го виждат с по-малко радост от обикновено. Но веднага помисли, че навярно тия двама роялисти са узнали за връзките му с шведите и оттук тая студенина на приема.
	Тогава той реши незабавно да хвърли прах в очите им и след обикновените комплименти при приветствието започна така:
	— Пане мечник милостиви, навярно ваша милост си вече чул какво нещастие ме сполита…
	— Ваше княжеско височество иска да каже за смъртта на княза воевода ли? — отвърна мечникът.
	— Не само за смъртта. Това е тежък удар, но аз се предадох вече на Божията воля, който се надявам, че е възнаградил щедро братовчеда ми за всичкото зло, което му беше сторено; но на мене Бог ми изпрати ново бреме, защото трябва да водя вътрешна война, а това е горчива участ за всеки, който обича отечеството си…
	Мечникът не отговори нищо, само погледна Оленка малко отстрани.
	А князът продължи:
	— Благодарение на моята работа, моите усилия, а само Бог знае на каква цена, аз вече бях осъществил мира. Оставаше само да се подпишат договорите. Шведите щяха да напуснат Полша, без да искат никакво обезщетение, освен съгласието на краля и съсловията след смъртта на Ян Казимеж на полския трон да бъде избран Карол. Този толкова велик и могъщ пълководец щеше да бъде спасение за Жечпосполита. Нещо повече — още сега щеше да остави подкрепления за украинската и московската война. И щяхме да разширим нашите територии; но това не се харесва на пан Сапеха, защото тогава не би могъл да преследва Радживилови. Всички вече се съгласиха с тия договори, само той се противопоставя с оръжие в ръка; съвсем не се интересува от отечеството, а държи на личните си интереси. Докато работата стигна дотам, че сега ще трябва да се употреби оръжие срещу него и тая задача се възложи именно на мене със скритото съгласие на Ян Казимеж и Карол. Ето как стои въпросът! Аз никога не съм отбягвал от никакво задължение и затова трябва да се заема с тая задача, при все че мнозина ще ме осъждат неоснователно и ще помислят, че започвам братоубийствена война само от желание за мъст. На това мечникът отговори:
	— Който е опознал ваше княжеско височество така добре както ние, него не ще излъжат външните форми и винаги ще успее да разбере истинските намерения на ваше княжеско височество.
	Тук пан мечникът, възхитен от собствената си хитрост и дипломатичност, намигна на Оленка толкова явно, че тя чак се уплаши да не би князът да е съзрял тоя знак.
	Князът обаче го забеляза.
	„Не ми вярват“ — помисли той.
	И макар на лицето му да не се показа гняв, все пак това го убоде в душата. Той беше съвсем искрено убеден, че е оскърбление да не се вярва на един Радживил, дори когато му скимне да говори измислици.
	— Патерсон ми каза — обади се той след малко, — че ваша милост искаш да ми дадеш парите си в заем. С готовност ще приема услугите на ваша милост, защото признавам, че и аз сега се нуждая от пари. Когато настане мир, ще постъпиш, както желаеш: или ще си вземеш парите, или аз ще дам на ваша милост няколко села в залог, така че това да бъде от полза за тебе.
	Тук князът се обърна към Оленка:
	— Прощавай, ваша милост панно, че пред такова съвършено същество не говорим нито за въздишки, нито за идилии. Не подхожда тоя разговор, но времената са такива, че човек не може да даде прилична воля на възхищенията и адмирациите си.
	Оленка сведе очи и като хвана с върха на пръстите роклята си, направи съответен реверанс, без да пожелае да каже нещо.
	В това време мечникът си състави нечувано несръчен план, който обаче той смяташе за необикновено хитър.
	„И ще избягам с момичето, и пари няма да му дам“ — помисли той.
	После се покашля, поглади няколко пъти косата си и каза:
	— Приятно ще ми бъде да услужа на ваше княжеско височество. Не казах всичко на Патерсон, но ще се намери и гърне със златни злоти, което съм заровил отделно, та при нещастие да не загубя цялата си парична наличност. Освен това има и бурета с пари, собственост на другите Билевичи, но те са закопани в мое отсъствие под ръководството на панна Александра и само тя може да намери мястото, защото човекът, който ги е носил, умря. Та позволи ни, ваше княжеско височество, да заминем двамата, за да докараме всичко.
	Богуслав го погледна изпитателно.
	— Как така? Патерсон казваше, че ваша милост вече си изпратил слугите, а щом те са заминали, значи трябва да знаят къде са парите.
	— Но за другите не знае никой освен нея.
	— Ами те трябва да са заровени на някакво видно място, което лесно може да бъде обяснено с думи или delineare* на хартия.
	[* Да се нарисува, начертае (лат.). — Бел.прев.]
	— Думите са празна работа — отговори мечникът, — а слугите не разбират от чертежи. Ще заминем двамата, това е!
	— За Бога, ти, ваша милост, трябва да познаваш добре градините си, затова замини сам. Защо ще трябва да пътува и панна Александра?
	— Сам няма да отида! — отговори решително мечникът. Богуслав го изгледа втори път изпитателно, след това седна удобно и започна да се удря по ботушите с пръчката, която държеше в ръка.
	— Непременно ли? — каза той. — Е добре! Но в такъв случай ще ви дам два полка конница, които ще ви откарат и докарат.
	— Няма нужда от никакви полкове. Сами ще заминем и ще се върнем. Това е наш край и там нищо не ни заплашва.
	— Като загрижен за гостите си домакин не мога да позволя панна Александра да пътува без въоръжена охрана. Избирай, ваша милост: или сам, или двамата с ескорт.
	Пан мечникът видя, че е хлътнал в собствената си примка, и това го разсърди до такава степен, та забрави за всякаква предпазливост и викна:
	— Ти избирай, ваше княжеско височество: или ще отидем двамата без полкове, или няма да дам пари!
	Панна Александра го погледна умолително, но мечникът беше вече почервенял и започна да пъхти. Наистина той беше по природа предпазлив, дори несмел човек, който обичаше да урежда по мирен начин всички работи, но прелееше ли веднъж чашата, наостреше ли се прекалено много срещу някого или станеше въпрос за честта на Билевичи, тогава той се хвърляше с някаква отчаяна смелост дори срещу най-могъщия неприятел.
	Така и сега се хвана с ръка за лявата си страна и като удари сабята си, почна да вика с цяло гърло:
	— Какво е това тук, турски плен ли? Искат да потискат свободен гражданин? Да погазват основни права?
	Облегнат с гръб на стола, Богуслав го наблюдаваше внимателно, без видими признаци на гняв, само погледът му ставаше все по-студен и все по-бързо удряше с пръчката по ботушите си. Ако мечникът го познаваше по-добре, щеше да разбере, че навлича върху главата си страшна опасност.
	Да има човек връзки с Богуслав, беше просто страшно, защото никога не се знаеше кога над дворцовия кавалер и свикналия да се владее дипломат ще вземе връх дивият и невъздържан магнат, който тъпче всяка съпротива с жестокостта на източен деспот. Великолепното възпитание, добрите маниери, придобити в най-първите европейски дворове, самообладанието при отношенията му с хората и изискаността му сякаш бяха чудни и огромни цветя, под които се спотайваше тигър.
	Но мечникът не знаеше това и продължаваше да крещи в гневното си заслепление:
	— Ваше княжеско височество, не се преструвай повече, защото те познават!… И внимавай, че нито шведският крал, нито електорът, на които служиш срещу отечеството, нито твоето княжеско достойнство ще те предпазят от съд, а сабите на шляхтичите ще те научат на послушание… хлапако!…
	При тия думи Богуслав стана, в миг строши пръчката в железните си ръце и като захвърли парченцата в краката на мечника, каза със страшен, сподавен глас:
	— Ето ми вашите права! Ето вашите съдилища! Ето вашите привилегии!
	— Отвратително насилие! — викна мечникът.
	— Мълчи, шляхтичецо — викна князът, — защото ще те стрия на прах!
	И тръгна към него, за да хване смаяния шляхтич за гърдите и да го блъсне в стената.
	Изведнъж Билевичувна се изправи между тях.
	— Какво искаш да правиш, ваше княжеско височество? — каза тя.
	Князът се спря.
	А тя стоеше с издути ноздри, с пламнало лице и с огън в очите като гневна Минерва. Гърдите й се надигаха под елечето като морски вълни и беше толкова чудесна в тоя си гняв, че Богуслав се загледа в нея, всички желания изпълзяха на лицето му като змии, които населяват пещерите на душата.
	След малко гневът му мина, той се овладя, гледа някое време Оленка, накрай лицето му омекна, той сведе глава над гърдите и каза:
	— Прощавай, ангелска девойко!… Душата ми е пълна с мъки и болка, та и не се владея.
	Каза това и излезе от стаята.
	Тогава Оленка закърши ръце, а мечникът дойде на себе си, хвана се за косата и викна:
	— Аз развалих всичко, аз съм причина за твоята гибел!
	Князът не се показа през целия ден. Дори обядва в стаята си само с пан Сакович. Възбуден до дъното на душата си, той не можеше да мисли така ясно, както обикновено.
	Газеха го някакви тръпки. Те бяха предвестник на тежка треска, която щеше да го хване след малко с такава сила, че през време на пристъпите й той се вцепеняваше напълно, та трябваше да го разтриват. Но в тоя момент князът приписваше състоянието си на необикновено силната любов и смяташе, че или трябва да я удовлетвори, или да умре.
	А като разказа на Сакович целия си разговор с мечника, заяви следното:
	— Ръцете и краката ме парят, мравки пъплят по кръста ми, в устата ми горчи и гори. Ах, дявол да го вземе, какво е това?… Никога не ми се е случвало!…
	— Защото ти, ваше княжеско височество, си натъпкан със скрупули както печена пуйка със зеле… Княз скопен петел, княз скопен петел! Ха, ха!
	— Ти си глупак!
	— Много добре!
	— Не от остроумията ти се нуждая аз!
	— Вземи лютня, ваше княжеско височество, и иди под прозореца на момичето, тогава мечникът може да ти покаже… пестника си. Тю! По дяволите! Нима толкова е нерешителен Богуслав Радживил?
	— Глупак си ти!
	— Много добре! Виждам, че ваше княжеско височество започваш да говориш със себе си и да си казваш истината в очите. Смело, смело! Моля да не обръщаш внимание на достойнството си.
	— Само че виждаш ли, Сакович, когато моето куче Кастор почне да си позволява волности с мене, тогава често го ритвам в ребрата с крак, а тебе може да те сполети нещо по-лошо.
	Сакович скочи на крака уж разгневен както неотдавна рошенският мечник, а понеже имаше необикновен дар да имитира другите, започна да вика с глас, толкова подобен на гласа на мечника, че човек би могъл да се излъже, ако не вижда кой говори.
	— Какво значи това, турски плен ли? Искат да потискат свободен гражданин, основни права да тъпчат?
	— Остави, остави! — казваше трескаво князът, — защото там тя засланяше със собствената си личност тоя стар глупак, а тук няма кой да те брани…
	— Щом го е прикрила, трябваше да я вземеш в залог!…
	— Не може иначе, но тук ще да има някакви магии. Или трябва да ми е направила нещо, или звездите са такива, че просто обезумявам… Да беше я видял как бранеше пършивия си чичо… Но ти си глупак! Главата ми се върти! Гледай как ми горят ръцете! Такава да обичаш, такава да привлечеш при себе си, с такава…
	— Да имаш потомство! — добави Сакович.
	— Е да! Да! Сякаш знаеш — и това трябва да стане, защото иначе тия пламъци ще направят да експлодирам като граната. За Бога, какво става с мене… Дали пък не ще се оженя, дявол да го вземе?
	Сакович стана сериозен.
	— Такова нещо не бива да мислиш, ваше княжеско височество!
	— Там е работата, че мисля, там е работата, че като пожелая, ще постъпя така, дори цял полк Саковичовци да ми повтарят цял ден: „Такова нещо не бива да мислиш, ваше княжеско височество!“
	— О, виждам, че това не са шеги!
	— Болен съм, омагьосан, друго не може да бъде!
	— Защо най-сетне ваше княжеско височество не последва съвета ми?
	— Като че ли ще го последвам! По дяволите всички сънища, всички Билевичи, цяла Литва заедно със съдилищата и Ян Казимеж в добавка. Другояче не ще постигна нищо… Виждам, че не ще постигна! Стига вече! Какво? Голяма работа! Голямо нещо! А аз, глупакът, досега се колебаех на две страни! Страхувах се от сънищата, от Билевичи, от процеси, от врявата на шляхтичите, от успехите на Ян Казимеж!… Кажи ми, че съм глупак! Чуваш ли? Заповядвам ти да ми кажеш, че съм глупак!
	— А аз не ще те послушам, защото сега именно си Радживил, а не калвинистки викарий. Но ти трябва да си наистина болен, ваше княжеско височество, никога не съм те виждал толкова загрижен.
	— Това е вярно! При най-тежки положения само съм махвал с ръка и подсвирквал, а сега се чувствам, като че ли някой ми вбива шпори в слабините.
	— Чудно ми е това, че ако тая девойка е направила умишлено нещо на ваше княжеско височество, не го е сторила, та после да бяга, а от думите, които ми каза ваше княжеско височество, се вижда, че те двамата са искали да се измъкнат тихомълком.
	— Риф ми казваше, че това е под влияние на Сатурн, чиито горещи изпарения се издигат именно през тоя месец.
	— Ваше княжеско височество, по-добре си вземи за патрон Юпитер, защото на него му е вървяло без сватби. Всичко ще бъде добре, само ваше княжеско височество не бива да говори за сватба, освен за привидна венчавка.
	Внезапно ошмянският староста се удари по челото.
	— Чакай, ваше княжеско височество… Аз съм чувал за подобна случка в Прусия…
	— Дяволът ли ти шепне нещо в ухото, разправяй.
	Но пан Сакович не отговаряше дълго, най-сетне лицето му светна и той каза:
	— Поблагодари, ваше княжеско височество, на съдбата си, че ти е дала Сакович за приятел.
	— Какво ново? Какво ново?
	— Ех, нищо! Ще бъда кум на ваше княжеско височество. — Тук Сакович се поклони. — Това е голяма чест за такъв бедняк като мене…
	— Не се прави на шут, говори бързо!
	— В Тилжа живее някой си Пласка или как му беше името, който навремето си бил католически свещеник в Неворане, но се отказал, приел лютеранство, оженил се и потърсил убежище под покровителството на електора; сега търгува с пушена риба с Жмудж. На времето си епископ Парчевски дори се помъчил да го докара в Жмудж, където сигурно са щели да го качат на клада, но електорът не се съгласил да предаде свой едноверец.
	— Какво ме интересува това? Не протакай!
	— Какво интересува това ваше княжеско височество ли? Трябва да те интересува, защото той ще ви съшие като лице на дреха с хастар, разбираш ли, ваше княжеско височество? А понеже е лош майстор и не е от еснафа, лесно ще може после да се разпори, разбираш ли, ваше княжеско височество? Такова шиене няма да признаят в еснафа, а пък не ще има нито насилие, нито шум. После ще може да се откъсне главата на майстора, а ваше княжеско височество сам ще се оплакваш, че си бил подведен, разбираш ли? Но преди това: crescite et multiplicamini*… Аз пръв давам своята благословия.
	[* Растете и се плодете (лат.). — Бел.прев.]
	— И разбирам, и не разбирам — каза князът. — По дяволите! Отлично разбирам. Сакович, ти да си се родил на тоя свят като вампир със зъби. Палач те чака тебе, дума да не става… О, пане староста!… Но докато аз съм жив, косъм няма да падне от главата ти, а и не ще останеш без прилично възнаграждение… Аз тогава…
	— Ваше княжеско височество можеш да поискаш тържествено ръката на панна Билевичувна от самата нея и от мечника. Ако ти откажат, ако не успееш, тогава заповядай да ми одерат кожата, да направят от нея ремъци за сандали и да отидат на покаятелно поклонение в… в Рим… Човек може да се наостри срещу Радживил, когато той иска да полюби, но когато пожелае да се жени, тогава няма нужда да прави мили очи на никакъв шляхтич. Само ще трябва да кажеш, ваше княжеско височество, на мечника и на момичето, че с оглед на електора и шведския крал, които те сватосват с бипонтската принцеса, бракът трябва да остане в тайна, докато се подпише мирът. А в предбрачния договор по материалните въпроси можете да пишете, каквото искате. Всичко това двете църкви ще трябва да признаят, че няма никаква сила… Е, какво?
	Богуслав помълча малко, само по бузите му се появиха под червилото трескави червени петна. След малко каза:
	— Няма време, след три дни трябва да тръгна срещу Сапеха.
	— Именно! Ако имаше повече време, не биха могли да се оправдават тия действия. Разбира се! Само с липсата на време ваше княжеско височество можеш да обясниш защо идва един обикновен свещеник както в екстрени случаи и венчава набързо. А и те ще помислят същото: „Щом е бързо, трябва да бъде бързо!…“ Тя е рицарска девойка, та ваше княжеско височество можеш да я вземеш със себе си и в похода… Кралю мили! Ако те победи Сапеха, пак ще бъдеш половин победител.
	— Добре, добре! — каза князът.
	Но в същия момент го хвана първия пристъп на болестта, и то с такава сила, че челюстите му се схванаха и той не можа да каже нито дума повече. Вцепени се цял, а после започна да се мята и трепере като риба, извадена от вода. Но преди уплашеният Сакович да успее да повика лекаря, пристъпът на треската мина.


	Четирийсета глава

	След разговора си със Сакович княз Богуслав отиде на другия ден след обед право при рошенския мечник.
	— Пане мечник милостиви! — каза той в началото. — Провиних се тежко последния път, защото се увлякох в собствения си дом. Меа culpa!… и толкова по-голяма, че направих този афронт на човек от рода, който от векове е в приятелски отношения с Радживилови. Но идвам да моля за прошка. Нека искреното ми признание на вината бъде достатъчно удовлетворение за ваша милост, а за мене да се сметне като покаяние. Ти, ваша милост, познаваш отдавна Радживилови и знаеш, че ние не обичаме много да се извиняваме; но понеже обидих възрастен и авторитетен човек, пръв идвам с приведена глава, без да гледам кой съм. И вярвам, че ти, стари приятелю на нашия дом, не ще ми откажеш ръката си!
	При тия думи той протегна ръка, а мечникът, в чиято душа беше вече преминал първият гняв, не посмя да му откаже своята, при все че я подаде с колебание, и каза:
	— Ваше княжеско височество, върни ни свободата и това ще бъде най-доброто удовлетворение.
	— Вие сте свободни и можете да си заминете дори днес.
	— Благодаря на ваше княжеско височество — отговори мечникът учуден.
	— Ще поставя само едно условие, което дано даде Бог да не отхвърлиш.
	— Какво е то? — попита мечникът със страх.
	— Да пожелаеш да изслушаш търпеливо това, което ще ти кажа.
	— Щом е така, ще слушам дори до довечера.
	— Не ми давай веднага отговор, но си помисли един-два часа.
	— Бог вижда, че желая сговор, стига да получа отново свободата си.
	— Свободата си ще получиш, ваша милост, не зная само дали ще поискаш да се възползваш от нея и дали ще бързаш да напуснеш моя дом. Бих се радвал, ако смяташ дома ми и целия Тауроги за свой, но сега слушай. Знаеш ли, ваша милост, мой благодетелю, защо се противопоставях на заминаването на панна Билевичувна? Защото отгатнах, че вие просто искате да избягате, а аз така съм се влюбил в сродницата на ваша милост, че съм готов всеки ден да преплувам Хелеспонт, за да я видя, както някога Леандър е плувал за Херо!*…
	[* Леандър и Херо — идеално влюбена двойка от античната митология. — Бел.прев.]
	Мечникът отново почервеня в един миг.
	— На мене ли смееш да казваш това, ваше княжеско височество?
	— Тъкмо на ваша милост, мой достопочтени благодетелю.
	— Ваше княжеско височество! Търси си любовница между дворцовите дами и не докосвай шляхтишко момиче, че ще се опариш! Можеш да я държиш тук, можеш да я затваряш, но нямаш право да я опозоряваш!
	— Нямам право да я опозорявам — отговори князът, — но имам право да се поклоня пред стария Билевич и да му кажа: Слушайте, отче! Дайте ми вашата сродница за жена, защото без нея не мога да живея.
	Мечникът така се слиса, че не можа да каже нито дума, някое време само мърдаше мустаците си, а очите му изскочиха навън; после започна да ги търка с длани и да поглежда ту към княза, ту по стаята, най-сетне каза:
	— Сън ли е това или наяве?
	— Не спиш, ваша милост, не спиш, а за да се убедиш още по-добре, ще повторя cum omnibus titulis*: Аз, княз Богуслав Радживил, конюши на великото литовско княжество, моля тебе, Томаш Билевич, рошенски мечник, за ръката на твоята братова дъщеря панна ловчанка Александра.
	[* С всичките титли (лат.). — Бел.прев.]
	— Как така? За Бога! Ти обмислил ли си, ваше княжеско височество?
	— Аз съм обмислил, сега обмисли и ти, благодетелю, дали кавалерът е достоен за девойката…
	— От учудване не мога да си поема дъх…
	— Разбери сега дали съм имал някакви нечисти намерения.
	— И ваше княжеско височество не би се спрял от нашето бедно положение?
	— Толкова ли са евтини Билевичи, толкова ли малко цениш вашия шляхтишки герб и древността на рода си? Нима това го казва един Билевич?
	— Ваше княжеско височество, аз зная, че началото на рода ни трябва да търся в древния Рим, но…
	— Но нямате нито хетмани, нито канцлери — прекъсна го князът. — Това не значи нищо! Така или иначе вие сте електори както моят бранденбургски вуйчо. Щом в нашата Жечпосполита шляхтич може да бъде избран за крал, няма недостъпни места за нозете му. Аз, драги мечник, а ако даде Бог, мой чичо, произхождам по майка бранденбургска княгиня, баща ми е от Острогска, но дядо ми, приснопаметният Кшищоф първи, тоя, когото наричаха Мълнията, велик хетман, канцлер и вилненски воевода, primo voto* бил женен за Собкувна и все пак поради това не му паднала корона от главата, защото Собкувна е била шляхтичка, също така от благороден произход както и другите. Ето защо, когато покойният ми баща се е женил за дъщерята на електора, удивлявали се, че не обръща внимание на достойнствата, при все че се свързва с владетелски дом. Такава е тая шляхтишка гордост у вас, дявол да го вземе. Хайде, милостиви пане, признай, че ти не смяташ рода Собек за по-добър от Билевич. Нали?…
	[* При първия си брак (лат.). — Бел.прев.]
	Като говореше така, князът започна да потупва много интимно пан мечника по плещите, а шляхтичът омекна като восък и отговори:
	— Бог да възнагради ваше княжеско височество за това благородно намерение… Товар падна от сърцето ми! Ех, ваше княжеско височество, да не беше и тая разлика във вярата!…
	— Католически свещеник ще ни венчае, аз самият не искам друг.
	— През целия си живот ще бъдем благодарни за това, защото се отнася до Божията благословия, която Господ Иисус навярно би отказал, ако някакъв мръсник…
	Тук пан мечникът си прехапа езика, защото се досети, че щеше да каже нещо неприятно за княза, но Богуслав дори не го забеляза, напротив, усмихна се милостиво и добави:
	— А що се отнася до потомството, няма да възразявам, тъй като не съществува нищо, което не бих направил за тая прекрасна ваша девойка.
	Лицето на мечника светна, сякаш го обляха слънчеви лъчи.
	— Наистина Бог е бил щедър към красотата на тая подявка… Това е вярно!
	Богуслав отново го потупа по рамото, наведе се към ухото на шляхтича и му зашепна:
	— А пък аз гарантирам, че първото ще бъде момче, и то картина, не момче!
	— Хи! Хи!…
	— Защото от Билевичувна не може да бъде друго.
	— От Билевичувна с Радживил — добави мечникът, като се наслаждаваше от свързването на тия имена? — Хи! Хи! Ех, че шум ще се вдигне по цялата Жмудж… И какво ли ще кажат нашите неприятели Шичински, когато Билевичи пораснат толкова? Ами че те не оставиха на мира дори стария полковник, при все че той беше мъж от римски мащаб, уважаван от цяла Жечпосполита.
	— Ще ги изтирим от Жмудж, ваша милост мечнико!
	— Боже велики, Боже милостиви, неизвестни са твоите присъди, но ако в тях е казано, че пановете Шичински ще се пръснат от завист… нека бъде волята ти!
	— Амин! — добави Богуслав.
	— Ваше княжеско височество! Не се сърди, че не се държа със съответното достойнство, както подобава на човек, от когото молят за ръката на момиче, и че прекалено явно проявявам радостта си… Но ние живеехме в мъки, защото не знаехме какво ни чака и предполагахме най-лошото. Стигна се дотам, че мислехме най-лошото и за ваше княжеско височество, а то изведнъж се оказва, че страховете и предположенията ни са били неоснователни и че можем да дадем свобода на първоначалното си възхищение от ваше княжеско височество. Затова казвам, че сякаш някой ми смъкна товар от гърба…
	— Дали и панна Александра ме осъждаше така?
	— Тя ли? Дори да бях Цицерон, пак нямаше да мога да опиша първоначалната й адмирация към ваше княжеско височество… И мисля, че само нейната чистота и вродена несмелост стоеше като пречка за чувствата й. Но когато узнае за чистите намерения на ваше княжеско височество, сигурен съм, че сърцето веднага ще отхвърли юздите и ще полети с най-голям устрем към ливадата на любовта.
	— Цицерон не би съумял да го каже така хубаво! — отговори Богуслав.
	— Когато човек е щастлив, става и красноречив. Но щом ваше княжеско височество благоволяваш да слушаш така любезно всичко, което приказвам, тогава ще бъда искрен докрай.
	— Бъди откровен, пане мечник…
	— Защото, макар девойката да е млада, но hic mulier* и с направо мъжки ум, тя има чудно твърд характер. Там, където много опитни хора биха се поколебали, тя дори не ще се замисли. Което е лошо, то е наляво, което е добро — надясно… а самата тя е също надясно. Уж е мека, но щом избере веднъж пътя, дори оръдие да стреля, няма полза, тя не ще се отклони. На дядо си и на мене се е метнала; баща й беше роден за войник, но мек човек… майка й — обратно, Войниловичувна de domo**, братовчедка на Кулвецувна, също беше с твърд характер.
	[* Този жена (лат.) — шеговито определение за енергични, твърди по характер жени. — Бел.прев.]
	[** По бащина линия (лат.). — Бел.прев.]
	— Приятно ми е да чуя това, пане мечник!
	— Няма да повярваш, ваше княжеско височество, колко е настроена тя срещу шведите — о! — срещу всички неприятели на Жечпосполита. Щом заподозре някого дори в най-малка измяна, веднага започва да изпитва към него непреодолимо отвращение, дори той да е ангел, а не човек… Ваше княжеско височество, прости на стареца, който по възраст, ако не по достойнство, би могъл да ти бъде баща: зарежи шведа… Нали той е потисник на отечеството, по-лош от татарина! Тръгни с войската си срещу тия синковци и тогава не само аз, но и тя ще тръгне с тебе на бой! Прощавай, ваше княжеско височество, прощавай!… Ето, казах, каквото мислех!
	Богуслав преодоля себе си след кратко мълчание и заговори така:
	— Пане мечник, благодетелю! Вчера още можехте да предполагате, но днес вече не бива да смятате, че искам само да ви хвърлям прах в очите, като казвам, че аз съм на страната на краля и отечеството. Под клетва, като на роднина повтарям, че това, което казах за мира и за неговите условия, беше чиста истина. И аз бих предпочел да тръгна на бой, защото и природата ми ме влече към това, но видях, че спасението не е там, и от чиста любов трябваше да хвана друг път… А сега мога да кажа, че постигнах нечувано нещо, защото да сключиш такъв мир след загубена война, та силата победителка да отиде на служба при победената, от това не би се срамувал дори и най-хитрият между хората, Мазарини… Не само панна Александра, но и аз наравно с нея чувствам odium* към неприятелите. Какво да се прави обаче? Как може да се спаси това отечество? — Nes Hercules contra plures!** И тогава си помислих така: „Вместо да загина, което би било и по-лесно, и по-утешително, трябва да го спасявам.“ А понеже по въпроси от тоя род съм се учил при големи дипломати, понеже съм роднина на електора и поради братовчеда си Януш, добре гледан от шведите, веднага започнах преговори; а какъв беше техният cursus*** и каква беше ползата за Жечпосполита, това вече знаеш, ваша милост: край на войната, отърваване от гнет на вашата католическа вяра, на черквите, духовенството, шляхтишкото съсловие, простолюдието, шведска помощ за московската и казашката война, а сигурно и разширяване на територията… И всичко това за една отстъпка, че след Казимеж крал ще стане Карл. Който в тия времена е направил повече за отечеството, нека дойде да го видя!
	[* Омраза (лат.). — Бел.прев.]
	[** Дори Херкулес не може да направи нищо срещу мнозина (лат.). — Бел.прев.]
	[*** Ход, развой (лат.). — Бел.прев.]
	— Това е вярно… и слепият би го видял… но на шляхтишкото съсловие ще бъде много неприятно, че ще се прекъсне свободният избор.
	— Но кое е по-важно: изборът или отечеството?
	— Все едно, ваше княжеско височество, защото това е кардинална основа на Жечпосполита… Та какво е отечеството, ако не сбор от права, привилегии и свободи, на които се радва шляхтишкото съсловие?… Владетел може да се намери и под чуждо владичество.
	Гняв и досада прелетяха като светкавица по лицето на Богуслав.
	— Carolus — каза той — ще подпише pacta conventa*, както подписваха и предшествениците му, а след смъртта му ще изберем когото поискаме… дори тоя Радживил, който ще се роди от Билевичувна.
	[* Договор, който кралят сключва с народа след избора си (лат.). — Бел.прев.]
	Мечникът постоя малко, сякаш озарен от тая мисъл, накрай вдигна ръка и викна с голямо въодушевление:
	— Consentior*!…
	[* Съгласен съм (лат.). — Бел.прев.]
	— И аз мисля, че ваша милост си съгласен дори ако след това тронът остане наследствен в рода ни — каза князът с хаплива усмивка. — Такива сте всички!… Но това е по-послешна работа. Засега е необходимо преговорите да завършват успешно… Разбираш ли, ваша милост, чичо?
	— Трябва, непременно трябва! — повтори мечникът дълбоко убеден.
	— А те могат да завършат успешно, понеже съм желан посредник на негово шведско величество, но знаеш ли защо, ваша милост?… Карл има една сестра, женена за де ла Гард, а другата, бипонтската принцеса, е още мома и той иска да я ожени за мене, та да се сроди с нашия дом и да има в Литва готова партия. Поради това е и неговото благоволение към мене, към което го увещава и вуйчо ми електорът.
	— Как така? — попита мечникът обезпокоен.
	— Така, ваша милост пане мечник, че за вашето гълъбче съм готов да дам всички бипонтски принцеси заедно с княжеството не само на двата, но и на всичките мостове по света.* Само че не би трябвало да дразня тоя шведски хищник, затова гледам да протакам работата; но нека само подпишат трактата, тогава ще видим!
	[* Бипонт (княжество на двата моста) — немско княжество от онова време. — Бел.прев.]
	— О! Значи те са готови да не го подпишат, ако узнаят, че ваше княжеско височество се е оженил?
	— Ваша милост пане мечник — каза князът натъртено, — ти ме обвини, че аз нямам честни отношения към отечеството си… Но аз като честен гражданин сега те питам: имам ли право за своите частни интереси да жертвам доброто на Жечпосполита?
	Пан Томаш слушаше.
	— Тогава какво ще стане?
	— Помисли сам, ваша милост, какво трябва да стане.
	— За Бога, виждам вече, че сватбата трябва да се отложи, а пословицата казва: „Щом се провлече, ще отече.“
	— Аз не ще променя сърцето си, защото съм обикнал за цял живот, а и ваша милост трябва да знаеш, че по вярност би могла да ме засрами само търпеливата Пенелопа.
	Мечникът се уплаши още повече, защото имаше тъкмо обратно мнение за верността му и то се потвърждаваше от всички, а князът добави като притурка на всичко:
	— Но ваша милост имаш право, че никой не е сигурен за утрешния си ден: мога да заболея, о, дори изглежда, че съм пред някаква тежка болест, вчера така се вцепених, че Сакович едва ме спаси; мога да умра, да загина при похода срещу Сапеха, а колко залисии, ядове, неприятности ще има — това и на волска кожа не би могло да се запише.
	— Боже Господи, кажи какво трябва да се прави, ваше княжеско височество!
	— Какво мога да кажа? — отговори князът тъжно. — Аз сам бих предпочел работата да се свърши час по-скоро.
	— Именно да се свърши… венчайте се, а после каквото става, да става…
	Богуслав скочи на крака.
	— Кълна се в светото евангелие! Със своя разум ваша милост трябва да стане литовски канцлер. Други за три дни не биха измислили това, което дойде веднага в главата на ваша милост! Така е! Точно така! Да се венчаем и да седим мирно. Това е то ум! Аз така и така тръгвам след два дни срещу Сапеха, защото ми се налага! За през това време ще се направи таен проход до стаичката на момичето, а после на път! Това е глава на държавник! Ще посветим две-три доверени лица в тайната и ще ги вземем за свидетели, та венчавката да се извърши formaliter*. Ще напишем предбрачен договор, ще осигурим дарение от моя страна, към което ще прибавя и завещание, а после за известно време — нито дума! Пане мечник, благодетелю! Благодаря, от сърце благодаря! Ела в прегръдките ми, чичо, защото на тебе дължа най-добрия съвет. Няма да протестирам! Ела в прегръдките ми, а после при моята хубавица… Ще чакам отговора й като на въглени! През това време ще изпратя Сакович за свещеник! Бъди здрав, отче, и дано даде Бог наскоро и дядо на Радживил!
	[* Със спазване на всички формалности (лат.). — Бел.прев.]
	След тия думи князът пусна слисания шляхтич от прегръдката си и изскочи от стаята.
	— За Бога! — каза си мечникът, като се съвзе. — Дадох толкова разумен съвет, че и Соломон не би се засрамил от него, но бих предпочел всичко да станеше без него. Тайната си е тайна… Все пак, троши си главата, блъскай си чутурата в стената, другояче не може да бъде… Хм! Другояче не може да бъде! И слепият ще види това! Дано мраз стегне шведите и ги издуши до крак!… Ако не бяха тия преговори, сватбата щеше да стане с церемонии и цялата Жмудж би надошла на нея, а сега мъжът ще трябва да отива по чорапи при собствената си жена, та да не вдига шум. Тюх, дявол да го вземе! Шичински няма да изпопукат толкова скоро от завист, макар че, слава Богу, това няма да им се размине…
	След тия думи той отиде при Оленка.
	В това време князът продължаваше да се съвещава със Сакович.
	— Шляхтичът танцуваше на две лапи като мечка — казваше той на Сакович, — но и мене ме измори! Уф, така го прегърнах за това, та чак ребрата му изпукаха, и така го тръснах, та мислех, че ботушите ще му изхвръкнат от краката заедно със сламената стелка… А когато му кажех „чичо“, така се надуваше, сякаш беше излапал цял казан свинско със зеле. Бре, бре! Почакай! Ще те направя чичо, но такива чичовци имам купища по целия свят… Сакович, виждам вече как тя ме чака в стаичката си и ме приема със затворени очички и със скръстени ръце… Чакай и ти! Ще ти нацелувам аз тези очички… Сакович! Ще вземеш Пруди в доживотно владение вместо Ошмяна!… Пласка кога може да бъде тук?
	— Надвечер! Благодаря на ваше княжеско височество за Пруди…
	— Не заслужава! Надвечер? Значи всеки момент… за да може още тая вечер, дори в полунощ, да сключим тоя брак… Договорът готов ли е?
	— Готов. Бях щедър от името на ваше княжеско височество. Записах Бирже на девойката… Мечникът ще вие като пес, когато после това му се отнеме.
	— Ще полежи в дранголника и ще се успокои.
	— И от това не ще има нужда. Щом се види, че бракът не е законен, всичко се обезсилва. Не казах ли на ваше княжеско височество, че ще се съгласят.
	— Мечникът не правеше ни най-малки въртели… Интересно какво ще каже тя… Той нещо не се вижда!
	— Паднали са в прегръдките си и плачат от вълнение; а как благославят ваше княжеско височество, как се възхищават от добротата и хубостта ти!
	— Не знам дали се възхищават от хубостта ми, защото изглеждам някак отпаднал. Все съм болнав и се страхувам да не би вчерашното вцепеняване да се повтори.
	— О, стига ваше княжеско височество да имаш топло при себе си…
	Князът вече се беше изправил пред огледалото.
	— Очите ми са със сини кръгове и тоя глупак Фуре днес ми е почернил криво веждите. Гледай, не са ли накриво? Ще заповядам да му откъснат пръстите, а маймуна ще направя свой камериер. Какво значи това, защо мечника го няма?… Бих искал вече да бъда при девойката! Сигурно ще ми позволи да я целуна преди венчавката… да я целуна… да опитам вкуса й!… Колко бързо се мръква днес… Ако Пласка се противи, ще трябва да се сложат клещи в огъня…
	— Пласка няма да се противи, той е подлец и половина!
	— И венчавката ще извърши подло.
	— Подлец ще ожени подлеца по подъл начин.
	Князът изпадна в добро настроение.
	— Където кумът е сводник, не може да има друга венчавка!
	Двамата млъкнаха за малко, а после почнаха да се смеят, но смехът им се носеше някак странно зловещо в тъмната стая. Настъпваше все по-дълбока нощ.
	Князът започна да се разхожда по стаята, като чукаше шумно с дългата дръжка на секирката си, с която се подпираше силно, защото след последното вцепеняване краката още не му служеха твърде добре.
	По едно време слугите внесоха свещници и излязоха, но течението на въздуха наклони пламъците на свещите, те дълго не можеха да горят спокойно и восъкът се топеше изобилно.
	— Гледай как горят свещите — каза князът. — Какво можеш да отгадаеш от това?
	— Че днес една девственост ще се стопи като восък.
	— Чудно ми е, че толкова дълго трае това разлюляване.
	— Може би душата на стария Билевич прелита над тях.
	— Ти си глупав! — каза гневно княз Богуслав. — Страшно глупав! Хубаво време си избрал да говориш за духове!
	Настана кратко мълчание.
	— В Англия разправят — обади се князът, — че когато в стаята се намира някакъв дух, всяка свещ ще гори светлосиньо, а тия — гледай — горят жълто както обикновено.
	— Празна работа!… — каза Сакович. — В Москва има хора…
	— Я тихо!… — прекъсна го Богуслав. — Мечникът иде… Не! Вятърът движи прозоречния капак. Дяволите са докарали тая леля на момичето… Кулвец-Хипоцентаурувна! Чувал ли е някой нещо подобно! Но тя наистина изглежда като химера*.
	[* Химера и хипоцентаур — чудовища от древната митология. — Бел.прев.]
	— Ако искаш, ваше княжеско височество, аз ще се оженя за нея. Няма да пречи. Пласка ще ни съедини набързо.
	— Добре. Ще й дам яворова лопата* като сватбен подарък, а на тебе фенер, за да имаш с какво да й светиш.
	[* Според поверията вещиците се събират, яхнали яворови лопати. — Бел.прев.]
	— Но ще ти бъда вуйчо… Богуславчо…
	— Помни за Кастор! — отвърна князът.
	— Ти не милвай Кастор срещу косъма, драги Полукс*, защото може да те ухапе!
	[* В античната митология близнаците Кастор и Полукс са неразделни, а тук Кастор се казва и кучето на Богуслав. — Бел.прев.]
	По-нататъшният разговор бе прекъснат от влизането на мечника и на панна Кулвецувна. Князът пристъпи живо към тях, като се подпираше на секирката си. Сакович стана.
	— Е какво? Може ли при Оленка? — попита князът.
	Но мечникът само разпери ръце и сведе глава върху гърдите си.
	— Ваше княжеско височество! Братовата ми дъщеря казва, че завещанието на полковник Билевич й забранява да разполага със съдбата си, но дори и да не й забраняваше, тя пак не би се оженила за ваше княжеско височество, тъй като няма чувства към тебе.
	— Сакович! Чуваш ли? — обади се Богуслав със страшен глас.
	— За това завещание знаех и аз — каза мечникът, — но в първия момент не го смятах за непреодолим impedimentum*.
	[* Пречка (лат.). — Бел.прев.]
	— Пет пари не давам за вашите шляхтишки завещания! — каза князът. — Плюя на вашите шляхтишки завещания! Разбираш ли!…
	— Но ние държим на тях! — отвърна пан Томаш настръхнал. — А според завещанието момичето може или да се ожени за Кмичиц, или да отиде в манастир.
	— За кого, дрипльо? За Кмичиц?… Ще ви дам аз един Кмичиц!… Ще ви науча аз вас!…
	— Кого наричаш дрипльо, ваше княжеско височество? Билевич ли?
	И изпаднал в най-голяма ярост, мечникът се хвана за сабята, но Богуслав го удари мигновено с тъпото на секирката си в гърдите, та чак прокънтя и шляхтичът рухна на земята, а князът го ритна с крак, за да си отвори пътя към вратата, и изскочи от стаята без шапка.
	— Господи! Света Богородице! Йосифе! — викаше панна Кулвецувна.
	Но Сакович я хвана за ръката, допря кинжала си до гърдите й и каза:
	— Тихо, скъпичката ми, тихо, мило пъдпъдъче, че ще ти отрежа сладкото гърло като на куца кокошка. Стой тук спокойно и не ходи горе, че сега там става сватбата на сродницата ти.
	Но в панна Кулвецувна също течеше рицарска кръв, та щом чу думите на Сакович, веднага страхът й се превърна в отчаяние и гняв.
	— Нехранимайко! Разбойнико! Поганецо! — викна тя. — Заколи ме, защото ще викам по цяла Жечпосполита. Брат ми е убит, сродницата опозорена и аз не желая да живея! Бий, разбойнико, заколи ме! Хора! Събирайте се! Гледайте!…
	Сакович сподави по-нататъшните й думи, като сложи грамадната си длан върху устата й.
	— Тихо, крива къдельо! Тихо, повехнало седефче! — каза й той. — Аз не ще те заколя, защото няма нужда да давам на дявола онова, което и без това е негово, но за да не можеш да крещиш като паун, докато се успокоиш, ще ти завържа хубавата уста със собствената си кърпа, а сам ще взема лютня и ще ти засвиря копнежна песен. Дума да не става, трябва да ме обикнеш.
	След тия думи ошмянският староста с похватността на истински разбойник уви главата на панна Кулвецувна с кърпа, върза й мигновено ръцете и краката с ремък и я хвърли на софата.
	После седна при нея и като се изтегна удобно, попита я толкова спокойно, сякаш започваше обикновен разговор:
	— Как мислиш, ваша милост панно? Аз смятам, че и Богуславчо ще се справи също така лесно, а?
	Но в същия миг скочи на крака, защото вратата се отвори бързо и се появи панна Александра.
	Лицето й беше бяло като тебешир, косата малко разчорлена, веждите намръщени, а в очите ужас.
	Като видя падналия мечник, тя коленичи над него и започна да опипва с ръка главата и гърдите му.
	Мечникът въздъхна дълбоко, отвори очи, вдигна се наполовина и взе да се оглежда по стаята, сякаш пробуден от сън. После се подпря с ръка на пода и се опита да стане, което му се удаде след малко при помощта на девойката, стигна с колеблива крачка до един стол и се тръшна на него.
	Оленка едва сега забеляза панна Кулвецувна, която лежеше на софата.
	— Уби ли я, ваша милост? — попита тя Сакович.
	— Пази боже! — отговори ошмянският староста.
	— Заповядвам ти да я развържеш!
	Толкова сила имаше в гласа й, че Сакович не каза нито дума, сякаш заповедта беше излязла от самата княгиня Радживил, и почна да развързва припадналата панна Кулвецувна.
	— А сега — каза девойката — иди при господаря си, който лежи там, горе.
	— Какво е станало? — викна Сакович, като се опомни. — Ти, ваша милост панно, ще отговаряш за него!
	— Не пред тебе, слуга! Вън!
	Сакович скочи като полудял.


	Четирийсет и първа глава

	Сакович цели два дни не се отдели от княза, понеже вторият пристъп на болестта беше по-тежък от първия; челюстите на Радживил така се бяха сключили, че трябваше да ги отварят с нож, за да се влее в устата му лекарство за свестяване. Веднага след това той дойде на себе си, но се тресеше, трепереше, мяташе се в леглото, изпружваше се като смъртно простреляно животно. Когато и това мина, настъпи страшно безсилие; цяла нощ той гледаше към потона, без да каже нищо. На другия ден, след като взе подкрепителни лекарства, изпадна в дълбок и тежък сън, а към пладне се събуди отново, облян от изобилна пот.
	— Как се чувстваш, ваше княжеско височество? — попита Сакович.
	— По-добре ми е. Не са ли дошли някакви писма?
	— Има от електора и Стенбок, ето ги на масата, но четенето им трябва да се отложи за по-късно, защото ваше княжеско височество нямаш още сили.
	— Дай ги веднага… чуваш ли?
	Ошмянският староста взе писмата и ги подаде, а Богуслав ги прочете два пъти, после помисли малко и каза:
	— Утре тръгваме за Подлесието.
	— Утре, ваше княжеско височество, ще лежиш в леглото както днес.
	— Ще бъда на кон, както и ти!… Мълчи, не ми се противопоставяй!…
	Старостата замлъкна и за кратко време цареше тишина, прекъсвана само от внушителното и бавно тиктакане на гданския часовник.
	— Съветът беше глупав и хрумването глупаво — каза внезапно князът, — и аз също глупав, че те послушах…
	— Знаех, че ако не успеем, вината ще падне върху мене — отговори Сакович.
	— Защото погледна лекомислено.
	— Съветът беше умен, но ако там има някакъв дявол в услуга, който я предупреждава за всичко, не съм аз виновен.
	Князът се вдигна на леглото.
	— Мислиш ли?… — каза той, като гледаше Сакович пронизително.
	— Нима ваше княжеско височество не познава папистите?
	— Познавам ги, познавам! И на мене често ми е идвало на ум, че това могат да бъдат магии. А от вчера съм сигурен. Ти попадна на моята мисъл, затова те попитах дали наистина мислиш така? Но кой от тях може да бъде във връзка с нечиста сила?… Това не е тя, защото е чист човек… Не е и мечникът, той е глупав за такова нещо…
	— Ами лелята…
	— Възможно е…
	— За сигурност вчера я вързах, но преди това допрях ножа до гърлото й и представи си, ваше княжеско височество — гледам днес, а острието сякаш е стопено в огън.
	— Покажи!
	— Хвърлих ножа във водата, макар че на дръжката му имаше много хубав тюркоаз. Не исках да го пипам повече.
	— Ще ти кажа какво ми се случи вчера… Втурнах се при нея като луд. Не помня какво съм говорил, но зная, че момичето викна: „По-скоро ще се хвърля в огъня!“ Знаеш каква голяма камина има там. И веднага скочи. Аз подир нея. Грабнах я през кръста. Дрехите й бяха започнали да тлеят. Трябваше едновременно да гася и да я държа. Тогава ме хвана треската, челюстите ми се вцепениха… Човек би казал, че някой ме дръпна за жилите на шията. После ми се стори, че искрите, които хвърчаха около нас, се превърнаха на пчели и бръмчат като пчели… Това е вярно, както ме гледаш тук!
	— И какво по-нататък?
	— Нищо повече не помня, само изпитвах такъв страх, като че ли летя надолу в безкрайно дълбок кладенец, в някаква бездънна пропаст. Какъв страх!… Какъв страх, ти казвам! И сега още настръхва косата на главата ми… И не само страх, но — как да кажа — и празнота в стомаха, и безкрайно гадене, и непонятна угнетеност… Добре, че небесните сили бяха с мене, иначе вече не бих разговарял днес с тебе.
	— Ти, ваше княжеско височество, си имал болезнен пристъп… Самата болест често пъти предизвиква разни привидения пред очите, но за сигурност би могло да се заповяда да просекат малко леда на реката и да окъпят там тая жена.
	— Остави я по дяволите! И без това утре тръгваме, а после ще дойде пролет, веднага звездите ще бъдат други и нощите кратки, а това спира всяка нечиста сила.
	— Щом тръгваме утре, по-добре е ваше княжеско височество да оставиш момичето на мира.
	— Дори да не искам, принуден съм… Днес от мене са изчезнали всички желания.
	— Пусни ги, нека вървят по дяволите!
	— Дума да не става!
	— Защо?
	— Защото шляхтичът ми призна, че имал много пари, закопани в Билевиче. Пусна ли ги, те ще ги откопаят и ще отидат в гората. По-добре да ги държа тук, а парите да реквизирам… Сега е война и това е позволено! Пък и сам той ми предложи. Ще заповядаме да прекопаят педя по педя градините в Билевиче; трябва да ги намерим. А като седи тук, мечникът не ще може да вдигне врява по цяла Литва, че е ограбен. Яд ме хваща, като си помисля колко пари изхарчих тук напразно за тия забави и турнири и от всичко това нищичко не излезе!…
	— А мене отдавна вече ме хващаше яд на това момиче. И казвам ти, ваше княжеско височество, че когато вчера дойде и ми рече като на последен дрипльо: „Върви, слуга, горе, че там лежи господарят ти“ — за малко не й извих шията като на врабче, понеже мислех, че е мушнала ваше княжеско височество с нож или те е застреляла с пистолет.
	— Ти знаеш, че аз не обичам някой да се разполага тук като гъска… И добре, че не си сторил това, защото щях да заповядам да те щипят с ония клещи, които бяха приготвени за Пласка… Да не си посегнал на нея…
	— Пласка вече отпратих назад. Той беше страшно учуден, защото не знаеше защо го бяхме докарали и защо заповядвам да се маха. Искаше да му платим нещо за идването, тъй като, казва, бил имал загуба в търговията, но аз му рекох: наградата ти е, че си отиваш със здрава кожа!… Утре наистина ли ще тръгваме за Подлесието?
	— Разбира се. А войската изпратена ли е вече съгласно моите заповеди?
	— Райтарите вече тръгнаха за Кейдани, откъдето ще се запътят за Ковно и ще чакат там… Нашите полски хоронгви са още тук, не ми се щеше да ги изпратя по-рано. Хората уж са сигурни, но въпреки това биха могли да се разберат с конфедератите. Гловбич ще тръгне с нас; сеймените под командването на Вротински също. Карлстрьом с шведите ще върви като авангард… Той има заповед по пътя да избива бунтовниците и особено селяните.
	— Добре.
	— Кириц с пехотата ще се движи по-бавно, за да имаме на кого да се опрем при тежко положение. Ако ще трябва да се движим напред като мълния и цялата ни сметка да се основава на бързината, не зная дали пруските и шведските райтари ще ни бъдат полезни. Жалко, че нямаме достатъчно полски хоронгви, защото, между нас казано, няма като нашата конница…
	— А артилерията тръгна ли?
	— Тръгна.
	— Как така? И Патерсон?
	— Не! Патерсон е тук, гледа Кетлинг, който се е наранил с шпагата си доста лошо. Той го много обича. Ако не познавах Кетлинг като смел офицер, щях да помисля, че се е пробол нарочно, за да не тръгне на поход.
	— Ще трябва да оставим тук сто души, толкова в Рошене, толкова и в Кейдани. Шведските гарнизони са малки, а де ла Гард и без това иска всеки ден хора от Льовенхаупт. Като заминем ние, бунтовниците ще забравят за шавленското поражение и отново ще вдигнат глава.
	— Те и без това се засилват. Отново чух, че в Телше шведите били изклани.
	— Шляхтата? Селяните?
	— Селяните под водачеството на свещеника, но има шляхтишки чети, особено около Лауда.
	— Лауданците заминаха под командването на Володиовски.
	— Но са останали много юноши и старци. Те се хващат за оръжието, защото са войнолюбиви по произход.
	— Без пари бунтът не ще постигне нищо.
	— А ние ще се подсилим с парите на Билевич. Човек трябва да бъде гениален като ваше княжеско височество, за да може да намери изход от всяко положение.
	Богуслав се усмихна горчиво.
	— В тая страна ценят повече оня, който умее да се докара на нейно величество кралицата и шляхтата. Няма полза нито от гения, нито от добродетелите. Цяло щастие, че съм княз и на Райха, та не ще могат да ме вържат за крак на някой бор. Стига да ми идват редовно доходите от имотите, които имам тук, пет пари не давам за цялата Жечпосполита.
	— Дали обаче не ще поискат да ги конфискуват?
	— По-напред ние ще конфискуваме Подлесието, ако не цяла Литва. Засега ми повикай Петерсон.
	Сакович излезе и след малко се върна с Петерсон. Край леглото на княза започна съвещание, като последица от което на другия ден преди разсъмване трябваше да тръгнат и с бързи преходи да се стремят към Подлесието. Вечерта княз Богуслав се чувстваше вече дотолкова добре, че пирува заедно с офицерите и до късно се забавляваше с шеги, като слушаше с удоволствие цвиленето на конете и дрънкането на оръжието на хоронгвите, които се готвеха за похода.
	Понякога той си поемаше дълбоко дъх и се протягаше на стола.
	— Виждам, че тоя поход ще ми възвърне здравето — казваше той на офицерите, — защото покрай всички тия преговори и забавления до голяма степен изоставих бойното поле, но аз се надявам на Бога, че конфедератите и нашият екскардинал* с корона ще почувстват ръката ми.
	[* Преди избора си за крал Ян Казимеж е бил духовно лице. — Бел.прев.]
	На това Патерсон се осмели да отговори:
	— Цяло щастие, че Далила не отряза косата на Самсон*.
	[* Според библейския разказ необикновено силният Самсон загубил силата си, когато Далила му отрязала косата; все пак после съборил колоните на неприятелския храм. — Бел.прев.]
	Богуслав го поизгледа със странен поглед, от който шотландецът вече започна да се смущава, но след малко лицето на княза светна от страшна усмивка.
	— Ако Сапеха е стълбът — отговори той, — така ще го разтърся, че цяла Жечпосполита ще се срине върху главата му.
	Разговорът се водеше на немски, та всички чуждестранни офицери-наемници го разбраха отлично и отговориха в хор:
	— Амин!
	На другия ден сутринта походът тръгна начело с княза. Пруската шляхта, която беше привличана от блестящия двор, веднага започна да се разотива по домовете си.
	След тях тръгнаха за Тилжа ония, които бяха търсили в Тауроги убежище пред заплахите на войната и за които сега Тилжа се стори по-безопасна. Останаха само мечникът, панна Кулвецувна и Оленка, без да се смятат Кетлинг и старият офицер Браун, който трябваше да командва малкия гарнизон.
	След оня удар със секирката мечникът лежа двайсетина дни, като от време на време плюеше кръв от устата, но понеже не беше счупена никаква кост, постепенно почна да идва на себе си и да замисля бягство.
	В това време от Билевиче дойде служител с писмо от самия Богуслав. Мечникът отначало не искаше да прочете писмото, но скоро премисли и послуша съвета на панна Александра, която беше на мнение, че е по-добре да се знаят намеренията на неприятеля.

	„Многомилостиви пане Билевич! Concordia res parvae crescunt, discordia maximae dilabuntur!* Така определи съдбата, та ние не се разделихме в такова съгласие, каквото можеха да желаят чувствата ми към ваша милост и към твоята прелестна сродница, за което, кълна се в Бога, вината не е моя, понеже ваша милост знаеш най-добре, че ме нахранихте с неблагодарност заради моите искрени намерения. Но за това, което се извършва в гняв, не бива да се държи сметка при приятелските отношения, ето защо вярвам, че ваша милост ще благоволиш да извиниш моите прибързани постъпки със злото, което изпитах от вас. Аз също ви прощавам от сърце, както ми заповядва християнската любов, и желая да се помирим отново. А за да дам гаранция на ваша милост, че в сърцето ми не е останало никакво чувство на обида, сметнах за добре да не отказвам на ваша милост тая услуга, която искаше от мене, и приемам парите на ваша милост…“
	[* При съгласие малките неща растат, от несъгласието най-големите се разпадат (лат.). — Бел.прев.]

	Тук мечникът престана да чете, удари с пестник масата и викна:
	— По-скоро ще ме види като призрак, отколкото да получи грош от касата ми!…
	— Чети по-нататък, тате — каза Оленка. Мечникът отново вдигна писмото до очите си.

	„… а понеже не желая да измъчвам ваша милост и да излагам на риск живота ти в днешните бурни времена, за да видиш тая наличност, заповядах тя да бъде извадена и преброена…“

	На това място пан мечникът не можа да си поеме дъх и писмото изпадна от ръцете му на пода; за миг изглеждаше, че шляхтичът е загубил способността си да говори, защото само се хвана с пръсти за косата и я скубеше с всичка сила.
	— Бий, който в Бога вярва! — възкликна той най-сетне.
	А Оленка отвърна:
	— Една неправда повече — и Божието наказание е по-близо, тъй като чашата скоро ще прелее…


	Четирийсет и втора глава

	Отчаянието на мечника беше толкова голямо, та девойката трябваше да го утешава и уверява, че тия пари не бива да се смятат за пропаднали, защото самото писмо е достатъчно като документ, а от Радживил, собственик на толкова имоти в Литва и Рус, има как да се съберат.
	Но тъй като беше трудно да се предвиди какво друго може да чака двамата, особено ако Богуслав се върне като победител в Тауроги, те започнаха още по-ревностно да мислят за бягство.
	Оленка обаче съветваше да отложат, докато Хаслинг-Кетлинг оздравее, защото Браун беше мрачен и недостъпен наемник, който изпълняваше сляпо заповедите, и беше невъзможно да бъде спечелен.
	За Кетлинг девойката знаеше много добре, че той се беше наранил именно за да остане при нея, затова вярваше дълбоко, че е готов да стори всичко за нея. Наистина съвестта й я измъчваше постоянно с въпросите дали има право да жертва чуждата съдба, а може би и живот за своето спасение, но заплахите, които висяха над нея в Тауроги, бяха толкова страшни, че стократно надвишаваха опасностите, на които можеше да бъде изложен Кетлинг поради напущането на службата. Защото Кетлинг беше отличен офицер, та навсякъде можеше да си намери служба, и то по-благородна, а заедно с нея и по-могъщи покровители, като краля, като пан Сапеха или пан Чарнецки. А при това ще служи на добра кауза и ще намери поле да се отплати на тая страна, която беше подслонила него, изгнаника. Смърт го заплашваше само ако попадне в ръцете на Богуслав, но Богуслав още не владее цяла Жечпосполита.
	Девойката престана да се колебае и когато здравето на младия офицер се подобри вече толкова, че той можеше да изпълнява службата си, тя го повика при себе си.
	Кетлинг се изправи пред нея бледен, отслабнал, без капка кръв в лицето, но както винаги изпълнен с почит, възхищение и смиреност.
	Като го видя, сълзи премрежиха очите на Оленка, понеже той беше единствената доброжелателна душа към нея в Тауроги, а при това толкова бедна и страдална, че когато Оленка при поздрава го попита за здравето му, младият офицер отговори:
	— За съжаление, пани, възстановявам се, а на мене би ми било толкова добре да умра…
	— Ваша милост трябва да напусне тая служба — отговори девойката, като го гледаше със съчувствие, — защото такова благородно сърце трябва да бъде уверено, че служи на благородна кауза, на благороден господар.
	— За съжаление! — повтори офицерът.
	— Кога свършва службата на ваша милост?
	— Едва след половин година.
	Оленка помълча малко, после повдигна към него чудните си очи, които в тоя момент престанаха да бъдат строги, и каза:
	— Слушай ме, пане рицарю. Ще ти говоря като на брат, като на сърдечен довереник: ваша милост можеш и си длъжен да се уволниш.
	След тия думи тя му призна всичко; и намерението си да бяга, и това, че разчита на неговата помощ. Почна да го увещава, че навсякъде може да намери служба, и то хубава, както е хубава неговата душа, и почетна, както може да изисква рицарската чест; най-после завърши с тия думи:
	— Аз ще бъда до смърт благодарна на ваша милост. Искам да се скрия под Божието покровителство и да служа на Бога в манастир, но където и да бъдеш, далече или близо, на война или в мир, винаги ще се моля за ваша милост, ще моля Бога да даде спокойствие и щастие на моя брат и благодетел, тъй като не мога да му дам нищо повече освен благодарност и молитва…
	Тук гласът й затрепера, а офицерът слушаше думите й и побледняваше като платно, накрай коленичи, допря двете си длани до челото и с глас, който приличаше на стон, отговори:
	— Не мога, пани! Не мога!…
	— Значи, ваша милост ми отказваш? — попита Билевичувна слисана.
	А той, вместо да й отговори, почна да се моли.
	— Велики и милостиви Боже! — казваше той. — От детски години никога лъжа не са изрекли устните ми, никога безчестие не ме е опетнило. Когато бях юноша, с тая си слаба ръка защитавах моя крал и отечество; защо ме наказваш, Господи, толкова тежко и ми изпращаш мъка, за която сам виждаш, че нямам сили!
	После се обърна към Оленка:
	— Пани, ти не знаеш какво значи заповедта за войника, не знаеш, че послушанието е не само негово задължение, но негова слава и чест. Мене, пани, ме свързва клетва и нещо повече от клетва — рицарската ми дума, че не ще зарежа службата си преди срока и че ще изпълнявам сляпо всичко, което е свързано с нея. Аз съм войник и шляхтич и нека ми помогне Бог, та никога през живота си да не тръгна по пътя на ония наемници, които изневеряват на честта и службата си. И дори по заповед, дори по молба от твоя страна, пани, няма да наруша думата си, макар че казвам това с мъка и болка. Ако имах заповед да не пущам никого от Тауроги и стоях на стража при портата и тогава ти самата, пани, поискаше да минеш въпреки заповедта, би минала, но по трупа ми. Ти, пани, не си ме познавала и се излъга в мене… Но смили се, разбери, че аз не мога да ти помагам в бягството и дори не би трябвало да слушам за него, защото заповедта е ясна, защото Браун я получи заедно с нас, петимата останали тук офицери. Боже, боже! Ако бих предвиждал тая заповед, щях да предпочета да замина в похода… Аз не ще те убедя, пани, ти няма да ми повярваш, и все пак Бог вижда, нека Бог ме съди след смъртта, ако това не е истина, че съм готов да дам без колебание живота си — честта си, обаче не мога, не мога!
	Като каза това, Кетлинг закърши ръце и млъкна напълно изтощен, само започна да диша бързо.
	Оленка още не се беше опомнила от изумлението си. Тя нямаше време нито да помисли, нито да оцени както трябва тая изключителна по благородството си душа; чувстваше само, че от ръцете й се изплъзва последната възможност за спасение, че пропада единственият начин да се измъкне от това омразно робство.
	Но още се опитваше да се противи.
	— Пане — каза тя след малко. — Аз съм внучка и дъщеря на войници; дядо ми и баща ми също ценяха честта си повече от живота, но тъкмо за това не биха се съгласили да бъдат използвани сляпо за всякакви деяния…
	Кетлинг извади от кожената си кесия с разтреперана ръка писмо, подаде го на Оленка и каза:
	— Прецени, пани, дали заповедта не се отнася до службата ми.
	Оленка хвърли поглед на хартията и прочете следното:

	„Понеже до нас дойдоха сведения, че пан Билевич, рошенски мечник, възнамерява да напусне тайно нашата резиденция с враждебни към нас намерения, а именно ad rebellionem excitare* своите познати, близки, роднини и подвластните му селяни срещу негово шведско величество и нас, нареждаме на офицерите, които остават на praesidium** в Тауроги, да пазят пан Билевич заедно с племенницата му като заложници и военнопленници и да не допуснат тяхното бягство sub poena*** от военен съд и лишаване от чест…“
	[* Да вдигне на бунт (лат.). — Бел.прев.]
	[** Гарнизон, охрана (лат.). — Бел.прев.]
	[*** Под страх на наказание (лат.). — Бел.прев.]

	— Заповедта дойде от първата спирка след заминаването на княза — каза Кетлинг, — затова е писмена.
	— Да става, каквото е рекъл Бог! — каза Оленка след кратко мълчание. — Няма как.
	Кетлинг чувстваше, че трябва да си отиде, но не мърдаше от мястото си. Бледите му устни се раздвижваха от време на време, сякаш искаше да каже нещо, но не можеше да издаде глас.
	Душеше го желанието да падне пред краката й и да моли за прошка, но, от друга страна, чувстваше, че на нея и стига собственото нещастие, и намираше някакво диво удоволствие в това, че и той страда и ще страда, без да се оплаква.
	Най-сетне се поклони и излезе мълчаливо, но още в коридора разкъса превръзките на прясната си рана и падна в безсъзнание, а когато след един час дворцовата стража го намери да лежи близо до стъпалата и го отнесе в казарменото жилище, заболя тежко и две седмици не можа да стане от леглото.
	След като Кетлинг си отиде, Оленка остана сякаш замаяна. Тя бе очаквала по-скоро смърт, отколкото отказ от негова страна, затова въпреки цялата закалка на душата си в първия момент загуби сили, енергия, почувства се слаба като обикновена жена и макар че повтаряше несъзнателно: „Нека бъде волята Божия!“ — мъката от разочарованието взе връх над примирението и обилни горчиви сълзи бликнаха от очите й.
	В тоя момент дойде мечникът и щом видя братаницата си, веднага отгатна, че ще му съобщи неблагоприятна новина, та я попита бързо:
	— За Бога, какво се е случило?
	— Кетлинг отказа — отговори девойката.
	— Всички тук са негодници, нехранимайковци и псета! Как така? И тоя ли не иска да помогне?
	— Не само че не иска да помогне — каза тя, нажалена като малко дете, — но още заявява, че ще попречи, дори ако трябва да загине.
	— Защо? Защо, Боже Господи?
	— Защото такава ни е съдбата! Кетлинг не е предател, но такава ни е съдбата, ние сме най-нещастните от всички хора!
	— Дано гръм удари всички тия еретици! — викна мечникът. — Посягат на честта, грабят, крадат, затварят… Дано пропадне вече всичко! Не могат да живеят честните хора в такива времена!
	Той започна да се разхожда с бърза крачка по стаята и да заплашва с пестник, накрай се обади, като скръцна със зъби:
	— По-добър е вилненският воевода, по-добър е хиляди пъти дори Кмичиц, отколкото тия парфюмирани негодници без чувство за чест и съвест!
	А когато Оленка не отговори нищо, само се разплака още по-силно, пан мечникът омекна и след малко заговори така:
	— Не плачи! Кмичиц ми хрумна, защото той поне би успял да ни изтръгне от тоя вавилонски плен. Той би извил врата на всички тия брауновци, кетлинговци, патерсоновци, а и на самия Богуслав! Впрочем всички предатели са еднакви! Не плачи! С плач не ще постигнеш нищо, а тук трябва да се действа. Не искал Кетлинг да помага… дано пукне!… Ще минем и без него… Ти уж си смела като мъж, а в тежко положение само знаеш да хълцаш… Какво разправя Кетлинг?
	— Казва, че князът заповядал да ни пазят като военнопленници, понеже се страхувал, че ти ще събереш чета и ще отидеш при конфедератите.
	Пан мечникът се хвана за кръста:
	— А, така значи! Страхува се, негодникът!… И е прав, кълна се в небето, че ще постъпя така!
	— А щом имал заповед, която се отнася до службата му, Кетлинг трябвало да я изпълни в името на честта си.
	— Добре!… Ще минем и без еретическа помощ!
	Оленка избърса сълзите си.
	— Смяташ ли, чичко, че това ще може да стане?
	— Смятам, че трябва, а щом трябва, тогава и може, дори ако се наложи да се спускаме с въжета от тия прозорци.
	А девойката отговори веднага:
	— Виновна съм, че плаках… да действаме час по-скоро!
	Сълзите й изсъхнаха съвсем и веждите й се свиха отново — тя се замисли с по-раншната си решителност и енергия.
	Наскоро се разбра, че мечникът не може да намери изход и че въображението на девойката е много по-богато в това отношение. Но и на нея мисленето вървеше тежко, тъй като беше ясно, че ония са задължени да ги пазят много зорко.
	Затова решиха да не предприемат нищо, преди да дойдат в Тауроги първите вести от Богуслав. Те вложиха в това цялата си надежда, защото се надяваха, че Бог ще накаже изменника на отечеството и безчестния човек. Нали той можеше да загине, можеше да заболее тежко, можеше да бъде бит от Сапеха и тогава непременно в целия Тауроги би настъпила паника и те вече не ще бъдат пазени толкова усърдно.
	— Аз познавам пан Сапеха — казваше мечникът, за да подкрепи духом себе си и Оленка. — Той е бавен воин, но точен и удивително упорит. Exemplum неговата вярност към краля и отечеството. Заложи, изпродаде всичко, но организира такава сила, пред която Богуславовата е нищо. Оня е сериозен сенатор, а тоя ветрогон, оня истински католик, тоя еретик, оня олицетворение на благоразумие, тоя лекомисленик. На чия страна може да бъде победата и Божията благословия? Ще отстъпи тая радживиловска нощ пред деня на Сапеха, ще отстъпи! Освен ако на тоя свят няма наказание и справедливост!… Сега нека само чакаме новини и да се молим за успеха на Сапеховото оръжие.
	И те започнаха да чакат, но мина месец, дълъг, тежък за угнетените сърца, докато дойде първият куриер, обаче и той изпратен не до Тауроги, а до Стенбок в кралска Прусия.
	Кетлинг, който след последния разговор не смееше да се покаже пред очите на Оленка, веднага й прати бележка със следното съобщение:

	„Княз Богуслав разбил пан Кшищоф Сапеха при Бранск; няколко конни и пехотни хоронгви избити до крак. Отива за Тикочин, където се намира Хороткевич.“

	За Оленка това беше просто гръм от ясно небе. За нейния момичешки ум величието на пълководеца и рицарската храброст бяха едно и също нещо, а понеже бе виждала как лесно Богуслав побеждаваше в Тауроги най-храбри рицари, тя си го представи, особено след тая вест, като зла, но непобедима сила, която не може да преодолее никой.
	Надеждата да бъде победен Богуслав напълно угасна у нея. Напразно мечникът я успокояваше и обнадеждаваше, че младият княз още не си е премерил силите със стария пан Сапеха, напразно й гарантираше, че самото хетманско достойнство, с което кралят току-що бе удостоил пан Сапеха, трябва да даде на последния решително превъзходство над Богуслав; тя не вярваше, не смееше да вярва.
	— Кой ще го победи? Кой ще се справи с него?… — отговаряше тя постоянно.
	Последвалите новини сякаш потвърждаваха страховете й.
	Няколко дни по-късно Кетлинг отново й прати бележка със съобщение, че Хороткевич е разбит и е завзет Тикочин. „Цялото Подлесие (пишеше той) е вече в ръцете на княза, който не чака пан Сапеха, а отива към него с бързи преходи.“
	„И пан Сапеха ще бъде разбит!“ — помисли девойката.
	В това време като лястовичка, предвестник на пролетта, долетя вест от други краища. Тя стигна късно до тия крайморски граници на Жечпосполита, но пък беше окичена с всичките пъстроцветни блясъци на чудотворна легенда от първите векове на християнството, когато по земята още ходели светии и вестели правда и справедливост.
	— Ченстохова! Ченстохова! — повтаряха всички уста.
	Ледът се стопи от сърцата и те цъфнаха като цветя в затоплената от пролетното слънце земя. „Ченстохова се защитила, виждаха я като полска Богородица, която закрива сама стените с небесния си плащ; убийствените гранати падали пред светите й нозе и се умилквали като домашни кучета; ръцете на шведите съхнели, мускетите се сраствали с лицата им, докато най-сетне те отстъпили, уплашени и посрамени.“
	Като чуваха тая вест, чужди едни на други хора падаха в прегръдките си и плачеха от радост. Други бяха недоволни, че тя е дошла толкова късно.
	— А ние тук плачем — казваха те, — ние тук толкова време живяхме в болка, в мъка, когато е трябвало вече да се веселим!…
	После по цяла Жечпосполита заехтя и тия страшни гръмотевици се носеха от Черно море до Балтийско, та вълните на двете морета чак затрепераха; вярващият народ, набожният народ се вдигаше като буря в защита на своята небесна кралица. Във всички сърца нахлу надежда, всички зеници горяха в огън; това, което по-рано се струваше страшно и непобедимо, сега се смали в очите.
	— Кой ще го победи ли? — казваше пан мечникът на момичето. — Кой ще го надвие ли? Сега знаеш кой, нали? Пресветата Дева!
	По цели дни заедно с Оленка лежаха проснати ничком и благодаряха на Бога за милостта му към Жечпосполита: същевременно престанаха да се съмняват и в собственото си спасение.
	А за Богуслав дълго време не се чуваше съвсем нищо, сякаш с цялата си войска беше потънал вдън земя. Останалите в Тауроги офицери започнаха да се тревожат и да оглеждат несигурното си бъдеще. Те предпочитаха вест за поражение, отколкото тая глуха тишина. Но никаква вест не можеше да дойде, защото тъкмо тогава страшният Бабинич беше излязъл с татарите пред княза и задържаше всички куриери.


	Четирийсет и трета глава

	Един ден обаче в Тауроги пристигна панна Анна Борзобогата-Крашенска с конвой от няколко десетки войници.
	Браун я прие много любезно, пък беше и принуден, защото така му заповядваше писмото на Сакович, подписано от самия Богуслав, в което му се препоръчваше да бъде изключително внимателен към придворната девойка на княгиня Гризелда Вишньовецка. А и девойката беше рядко весела; още от първия момент на пристигането си тя почна да пронизва Браун с очички, докато мрачният немец се раздвижи, сякаш някой го припече на огън; тя почна да командва и другите офицери, с една дума, да се разпорежда в Тауроги като в собствения си дом. Още първата вечер се запозна с Оленка, която наистина я гледаше с недоверие, но я посрещна учтиво с надежда, че ще чуе от нея новини.
	И наистина Ануша имаше цял кош новини. Разговорът започна от Ченстохова, защото таурогските пленници бяха най-жадни за вестите оттам. Мечникът особено усърдно надаваше ухо, за да не изтърве нито една дума, като само от време на време прекъсваше разказа на Ануша с възгласи:
	— Слава на Бога във висините!
	— Чудно ми е — каза най-после новопристигналата девойка, — че съобщението за тия чудеса на пресветата Дева е дошло едва напоследък до вас, тъй като то е вече стара история и аз я знаех още в Замошч много седмици, преди пан Бабинич да дойде там за мене… После вече навсякъде започнаха да бият шведите: и във Велкополска, и у нас, а най-много пан Чарнецки, от когото бягат само като чуят името му.
	— О! Пан Чарнецки! — викна мечникът и потриваше ръце. — Той ще ги натика в миша дупка! Още от Украйна съм чувал за него, че е голям воин.
	Ануша само тупна роклята си с ръчички и възкликна уж неволно, като че ли се отнасяше за нещо най-незначително:
	— Охо! С шведите е вече свършено!
	А старият пан Томаш не можа да издържи, ами грабна ръчичката й, мушна я цяла в огромните си мустаци и я зацелува настървено, накрай възкликна:
	— О, моя хубавице! Мед-самоток тече от устата на ваша милост, панно, кълна се в Бога!… Едно е истина — че ангел е пристигнал в Тауроги!
	Ануша веднага започна да усуква с пръсти краищата на плитките си, вързани с розови панделки, и като гледаше закачливо изпод вежди, отговори:
	— О, аз съм далече от ангелите! Но вече и коронните хетмани захванаха да бият шведите, и цялата редовна войска с тях, и цялото рицарство; създадоха и конфедерация в Тишовце, и кралят се включи в нея; издадоха манифести, дори и селяните бият шведите… А пресветата Дева благославя…
	Тя говореше така, като че ли чуруликаше птичка, но от това чуруликане сърцето на мечника омекна съвсем и макар че някои от тия новини му бяха вече известни, той изрева от радост като зубър; по лицето на Оленка също потекоха тихи и едри сълзи. Като видя това, Ануша веднага се затече към нея, понеже по природа имаше добро сърце, прегърна я за шията и почна да й говори бързо:
	— Не плачи, ваша милост панно… мене ми е жал за ваша милост и не мога да гледам това… Защо плачеш?…
	Толкова искреност имаше в гласа й, че недоверието на Оленка изчезна веднага, но тогава горката девойка се разплака още по-силно.
	— Ваша милост панно си толкова хубава… — утешаваше я Ануша — защо плачеш?
	— От радост — отговори Оленка, — но и от скръб, защото ние сме тук в тежко робство, несигурни нито за деня, нито за часа…
	— Как така? У княз Богуслав?
	— У тоя изменник! У тоя еретик! — викна пан мечникът. На това Ануша отговори:
	— Същото сполетя и мене, но не плача. Не възразявам на ваша милост, че князът е изменник и еретик, но е възпитан кавалер и знае да уважава нашия пол.
	— Дано в пъкъла да го уважават така! — отвърна мечникът. — Ти, панно, още не го познаваш, защото той не е заплашвал ваша милост така, както тая девойка. Той е архиподлец, а неговият Сакович — втори! Дано даде Бог пан Сапеха да разбие и двамата!
	— За разбиване, ще ги разбие… Княз Богуслав е много болен и войската му е малко. Вярно, че нападна внезапно, та унищожи няколко хоронгви, превзе Тикочин и мене плени, но той не може да се мери със силата на пан Сапеха. Можете да ми вярвате, ваши милости, защото аз видях и двете войски… При пан Сапеха се намират най-големите рицари, които веднага ще видят сметката на княз Богуслав.
	— Ето на! Не ти ли казах? — каза мечникът, като се обърна към Оленка.
	— Аз познавам отдавна княз Богуслав — продължаваше Ануша, — той е роднина на княз и княгиня Вишньовецки, както и на Замойски; веднъж идва при нас в Лубни, когато княз Йереми беше на поход срещу татарите в Дивите поля. И сега нареди да се отнасят с уважение към мене, защото помнеше, че там бях придворна и най-близка на княгинята. Тогава бях още такава една мъничка — не като днес!… Боже мой, кой можеше да предполага тогава, че той ще стане предател. Но вие не се тревожете, мили мои, защото или той няма да се върне, или ние ще се измъкнем оттук.
	— Ние вече опитахме това — отговори Оленка.
	— И не успяхте ли?
	— Как можехме да успеем? — каза мечникът. — Издадохме тайната си на един офицер, за когото смятахме, че ни симпатизира, а се оказа, че той е готов да ни попречи, не да ни помогне. Най-старшият тук е Браун, но него и самият дявол не може да привлече.
	Ануша сведе очички.
	— Може би аз ще успея. Необходимо е само пан Сапеха да дойде по тия места, за да има къде да избягаме.
	— Да даде Бог да дойде час по-скоро — отговори пан Томаш, — защото и ние имаме между хората му много роднини, познати и приятели… О! Там са и старите другари, които служеха при великия Йереми, пановете Володиовски, Скшетуски и Заглоба.
	— Познавам ги — отговори Ануша учудена, — но те не са при пан Сапеха. О, ако бяха! Особено пан Володиовски (защото пан Скшетуски е женен), аз нямаше да бъда тук, пан Володиовски не би се дал да го оградят както пан Котчиц.
	— Той е голям рицар! — извика мечникът.
	— Гордост за цялата войска! — добави Оленка.
	— За Бога! Дали обаче не са загинали, щом не си ги видяла, ваша милост панно?
	— О, не! — отговори Ануша. — За смъртта на такива рицари щеше да се разчуе, а не ми е казано нищо… Вие, ваши милости, не ги познавате… Те никога няма да се дадат — освен ако ги убие куршум, иначе никой човек не може да се справи с тях, нито с пан Скшетуски, нито с пан Заглоба, нито с пан Михал. Макар че пан Михал е дребен, но помня какво казваше княз Йереми за него: че ако съдбата на цяла Жечпосполита зависеше от двубой на един срещу един, той би избрал пан Михал за този двубой. Та нали той съсече Богун… О, не! Пан Михал винаги ще победи.
	Доволен, че има с кого да приказва, мечникът започна да ходи по стаята с големи крачки и да пита:
	— Моля, моля! Значи ти, ваша милост панно, познаваш толкова добре пан Володиовски?
	— Та нали сме били толкова години заедно…
	— Моля!… Тогава надали ще да е минало и без чувства?
	— Аз не съм виновна за това — каза Ануша и си придаде скромен израз, — но досега пан Михал навярно се е оженил.
	— Там е работата, че не се е оженил.
	— Дори да се е оженил… все ми е едно!…
	— Да даде Бог да се съберете… Но мене ме тревожи това, което казваш, ваша милост панно — че те не са при пан хетмана, защото с такива войници победата е по-лесна.
	— Има там един, който ще замести и тримата.
	— Кой е той?
	— Пан Бабинич от Витебско… не сте ли чували за него?
	— Не, и това ми е чудно.
	Ануша започна да разказва историята на заминаването си от Замошч и всичко, което й се бе случило по пътя. А в разказа й пан Бабинич израсна като такъв голям герой, че мечникът си блъскаше главата да се сети кой би могъл да бъде той.
	— Ами че аз познавам цяла Литва — казваше пан Томаш. — Там наистина има родове с подобни имена като Бабонаубки, Бабили, Бабиновски, Бабински и Бабски, но за Бабиничи не съм чувал… и предполагам, че това трябва да е присвоено име, защото така постъпват мнозина от тия, които са в партизанските групи, та неприятелят да не си отмъщава на имотите и семействата им. Хм! Бабинич!… Той трябва да е някой огнен рицар, щом е успял да прати за зелен хайвер и пан Замойски.
	— О, и още как огнен! Ах! — извика Ануша. Мечникът изпадна в добро настроение.
	— Така ли? — попита той, като застана пред Ануша и се хвана за кръста.
	— Но ти, ваша милост, да не помислиш кой знае какво.
	— Пази боже, нищо не мисля!
	— А пан Бабинич, щом излязохме от Замошч, веднага ми каза, че някой друг се е настанил в сърцето му… и макар че не му плаща наем, не смятал да сменя наемателя си…
	— И ти вярваш ли му, ваша милост?
	— Разбира се, че вярвам — отвърна Ануша силно оживена. — Той трябва да е влюбен до уши, щом толкова време… щом… щом…
	— О, някак бавно ми се вижда! — отговори пан мечникът, като се смееше.
	— А пък аз казвам, че бързо — отговори тя и тупна с краче, — тъй като скоро ще чуем за него…
	— Дай боже!
	— И ще кажа на ваша милост защо… Колчем пан Бабинич споменеше за княз Богуслав, лицето му чак побеляваше и скърцаше със зъби като ръждива порта.
	— Тогава той ще бъде наш приятел!… — отговори пан мечникът.
	— Разбира се!… И ще избягаме при него, щом се покаже!
	— Стига да се измъкна веднъж оттук, веднага ще образувам собствена чета и тогава ще видиш, ваша милост панно, че войната и за мене не е нещо ново и че тая стара ръка още може да послужи за нещо.
	— Тогава иди, ваша милост, под командването на пан Бабинич.
	— Ти, ваша милост панно, имаш по-голямо желание да отидеш под негово командване…
	Дълго още се закачаха така и все по-весело, та и Оленка забрави терзанията си и доста се развесели, а Ануша накрай започна да фучи срещу мечника като котка. Пък си беше и отпочинала, защото при последното си нощуване в близкото Рошене се беше наспала добре, та си отиде едва късно през нощта.
	— Това е злато, а не момиче! — каза пан мечникът, след като тя си отиде.
	— Някакво искрено сърце… и смятам, че бързо ще се сприятелим — отговори Оленка.
	— А отначало я посрещна с извадени нокти.
	— Защото смятах, че е някой пратен да ни шпионира. Пък знам ли аз? Тук се боя от всичко!
	— Тя да е изпратена?… Сигурно от добрите духове!… А е жива, дяволицата му, като невестулка… Ако бях някак по-млад, не зная докъде би се стигнало, макар че и така човек още си го бива…
	Оленка се развесели съвсем, подпря ръце на коленете си, кривна главица встрани и като имитираше Ануша, загледа мечника изпод око.
	— Така ли било, чичо!? Да не би да искате да ме зарадвате с някоя стринка?
	— Я тихо! Я тихо! — отговори мечникът.
	Но се усмихна и взе да засуква с цяла шепа мустака си нагоре.
	А след малко добави:
	— Нали тя раздвижи и такава умница като тебе. Сигурен съм, че между вас ще започне голямо приятелство.
	Пан Томаш не се лъжеше — за кратко време между двете момичета се завърза много живо приятелство, което се засилваше все повече, може би защото бяха пълна противоположност една на друга. Едната се отличаваше със сериозен характер, дълбочина на чувствата, несъкрушима воля и разум; другата при добро сърце и чиста мисъл беше весела и закачлива. Едната с тихото си лице, светли плитки, неизразимо спокойствие и с чара на стройната си фигура приличаше на античната Психея; другата, същинско лудо биле, напомняше по-скоро дяволица, която нощем отвежда хората по трапищата и се смее на тревогите им. Останалите в Тауроги офицери, които виждаха всеки ден и двете, имаха желание да целуват Билевичувна по краката, а Ануша по устата.
	Кетлинг, който имаше душа на шотландски планинец, следователно изпълнена с меланхолия, почиташе и обожаваше Оленка, но още от пръв поглед не можеше да понася Ануша, която от своя страна му се отплащаше със същото, като прехвърляше понесените загуби върху Браун и всички останали, без да се изключва самият пан рошенски мечник.
	За кратко време Оленка доби силно влияние над приятелката си, която с цялата искреност на сърцето си казваше на пан Томаш:
	— Тя с две думи ще каже повече, отколкото аз ще избъбря през целия ден.
	От един недостатък обаче сериозната девойка не можеше да излекува своята суетна приятелка, а именно от закачливостта. Защото, щом Ануша чуе звън на шпори по коридора, веднага се преструва, че е забравила нещо, че иска да разбере дали не са дошли новини за пан Сапеха, та изскача в коридора, тича като вихър и настигне ли офицера, ще извика:
	— Ах! Как ме уплашихте!…
	След това започва разговор, преплетен с въртенето на престилчицата, гледане изпод вежди и с разни други гримаси, с помощта на които и най-твърдото мъжко сърце може да хлътне със сигурност.
	А Оленка я кореше още повече за тая й закачливост, тъй като след неколкодневното им познанство Ануша й бе признала скритото си чувство към пан Бабинич. И много пъти бяха говорили помежду си за това.
	— Другите молеха като просяци — казваше Ануша, — а тоя змей си гледаше татарите вместо мене и не говореше другояче, само заповядваше: „Ваша милост панно, слизай! Ваша милост панно, яж! Ваша милост панно, пий!“ Поне да беше тогава грубиян, но не беше; да беше невнимателен, но не беше! В Краснистав си казах: „Не ме ли поглеждаш — добре!…“ Но още в Ленчна така ме прихвана — ужас. Ще ти кажа, че само го гледах в сивите очи, а когато се засмееше, и мене ме обхващаше радост, сякаш бях някаква робиня…
	Оленка сведе глава, защото и тя си спомни за едни сиви очи. И онзи би говорил по същия начин, и той винаги имаше заповед на устата и енергичен израз на лицето, само че нямаше нито съвест, нито страх Божи.
	А Ануша следваше своята мисъл и продължаваше:
	— Когато летеше по полето на кон с полковнически жезъл в ръка, мислех, че е орел или някакъв хетман. Татарите се плашеха от него като от чума. Където пристигнеше, трябваше да има пълно послушание, а ако се случеше битка, огън бликваше по лицето му от жажда за кръв. Много достойни кавалери съм видяла аз в Лубни, но никога не съм срещала такъв, от когото да ме обзема страх.
	— Ако Господ-Бог ти го е предназначил, ще го имаш, но не ми се вярва, че не те е обичал…
	— Ех, обичаше ме… мъничко… но другата повече. Сам ми е казвал много пъти: „Цяло щастие е за ваша милост, панно, че не мога нито да забравя, нито да разлюбя, защото иначе е по-добре да поверят на вълк коза, отколкото на мене такава девойка.“
	— А ти какво му отговаряше?
	— Казвах му така: „Ами откъде знаеш, ваша милост, че ще ти отговоря с взаимност?“ А той отвръщаше: „Аз нямаше да питам!“ Иди прави каквото искаш с такъв!… Но оная, дето не го е обикнала, е глупачка, а сърцето й трябва да е съвсем закоравяло. Питах го как й е името — той не искаше да ми каже. „По-добре — казваше — да не докосваме това, защото то е едната ми болка, а другата (казва) болка е Радживил… предателят!“ И веднага лицето му ставаше толкова страшно, че да имаше как да се скрия в миша дупка. Аз просто се страхувах от него!… Но да оставим това! Той не е за мене, не е за мене!
	— Моли свети Никола за него; от леля зная, че при такива трудности той е най-добрият покровител. Гледай само да не го обидиш, като се закачаш и с други.
	— Няма вече никога, само толкова! Съвсем мъничко!
	Тук Ануша показваше на пръст колко ще си позволи и си определяше порция най-много до половин нокът, за да не обиди свети Никола.
	— Аз не правя това от суетност — оправдаваше се тя пред пан мечника, който също така започна да взема присърце нейната закачливост, — но по неволя, защото, ако не ни помогнат офицерите, никога няма да се измъкнем оттук.
	— О! Браун никога няма да допусне.
	— Браун лапна въдицата! — отговори тя с тънко гласче и сведе очи.
	— А Фиц-Грегори?
	— Лапна въдицата! — отговори тя още по-тънко.
	— А Отенхаген?
	— Лапна въдицата!
	— А фон Ирбен?
	— Лапна въдицата!
	— Ех, че си дяволица, ваша милост!… Виждам, че само Кетлинг не си могла да наредиш…
	— Не мога да го понасям! Но друг ще го нареди. Най-сетне ще мине и без неговото разрешение.
	— И мислиш ли, ваша милост панно, че като поискаме да бягаме, те няма да ни попречат?
	— Ще дойдат с нас!… — отговори Ануша, като протегна главица и присви очи.
	— За Бога! Тогава защо седим тук? Бих искала още днес да бъда далеко.
	Но от съвещанието, което последва, излезе, че трябва да чакат, докато се реши съдбата на Богуслав и докато пан подскарбият или пан Сапеха не дойдат в околностите на Жмудж. Иначе имаше опасност да загинат дори от свои. Компанията от чужди офицери не само не би била охрана, но още повече засилваше опасността, защото простият народ беше толкова настървен срещу чужденците, та убиваше безмилостно всеки, който не носеше полски дрехи. Затова и полските големци, които носеха чужди дрехи, да не говорим за австрийските и френските дипломати, не можеха да пътуват другояче освен под охраната на силни военни части.
	— Вярвайте ми, ваши милости, защото аз прекосих цялата страна — казваше Ануша, — че в първото село, в първата гора ще ни избият, преди да ни попитат кои сме. Не можем да бягаме другаде освен при войска.
	— О, аз ще имам собствена чета.
	— Докато я събереш, ваша милост, докато стигнеш до познато село, ще загубиш живота си.
	— Новини за княз Богуслав би трябвало да дойдат скоро.
	— Поръчах на пан Браун веднага да ми съобщава всичко.
	Браун обаче дълго време не й съобщи нищо.
	Но Кетлинг започна да посещава Оленка, защото тя първа му протегна ръка, когато го срещна един ден. Младият офицер смяташе, че това пълно мълчание не предвещава нищо добро. Според него с оглед на електора и шведите князът не би замълчал и за най-малкия си успех, по-скоро би го преувеличил, а не да отслабва с мълчание значението на действителните си успехи.
	— Не допускам, че вече е разбит окончателно — казваше младият офицер, — но сигурно се намира в тежко положение, от което мъчно може да намери изход.
	— Всички вести пристигат тук много късно — отговори Оленка, — а най-доброто доказателство е Ченстохова, подробности за чиято чудесна отбрана узнахме едва от панна Борзобогата.
	— Аз, пани, отдавна знаех това, но като чужденец не разбирах стойността, която това място има за поляците, та дори не ви споменавах. Защото винаги се случва при една такава голяма война някое замъче да се защитава известно време и да отблъсне няколко атаки, обаче на това не се обръща особено внимание.
	— А всъщност то би било най-приятната новина за мене!
	— Виждам наистина, че съм постъпил зле, защото от това, което, както сега чувам, се е случило след тая отбрана, заключавам, че тя е важно нещо, което може да повлияе на цялата война. Но що се отнася до похода на княза в Подлесието, това е друг въпрос. Ченстохова е далече, Подлесието по-близо. А когато отначало князът имаше успехи, ти, пани, помниш колко бързо пристигаха новините… Вярвай ми, пани: аз съм млад човек, но от четиринайсетгодишна възраст съм войник и от опит зная, че тази тишина не предвещава нищо добро.
	— По-право предвещава — отговори девойката. На това Кетлинг отговори:
	— Нека бъде така!… След половин година моята служба свършва!… След половин година аз се освобождавам от клетвата си!…
	Няколко дни след тоя разговор най-после дойдоха новини. Донесе ги пан Бес Корн, в Богуславовия двор наричан Корнутус*. Той беше полски шляхтич, но вече напълно чужденец, защото почти от юношески години бе служил в чуждестранни войски и почти бе забравил полски или най-малкото говореше като немец. Душата му беше вече също чужда, затова беше силно привързан към княза. Той отиваше с важна мисия в Крулевец, а в Тауроги се спря само да почине.
	[* Рогатият (лат.). — Бел.прев.]
	Браун и Кетлинг веднага го доведоха при Оленка и Ануша, които вече живееха и спяха заедно.
	Браун застана мирно пред Ануша, после се обърна към пан Бес и каза:
	— Тя е роднина на пан Замойски, калушки староста, следователно и роднина на княза, който нареди да й бъдем в пълна услуга. Тя би желала да чуе новини от устата на очевидец.
	Пан Бес от своя страна застана мирно като на служба и зачака въпросите.
	Ануша не опроверга твърдението, че е роднина с Богуслав, защото я забавляваха военните почести, та кимна с ръка на пан Бес да седне, а когато той стори това, попита го:
	— Къде се намира сега князът?
	— Князът отстъпва към Сокулка, дай боже щастливо! — отговори офицерът.
	— Кажи, ваша милост, пълната истина! Как му върви?
	— Ще кажа пълната истина — отговори офицерът — и няма да скрия нищо, защото смятам, че ваше достойнство ще намериш в душата си сили да изслушаш не много благоприятни новини.
	— Ще намеря! — отговори Ануша, като чукаше под роклята си токче в токче от удоволствие, че я наричат достойнство и че новините „не са много благоприятни“.
	— Отначало всичко ни вървеше добре — заговори пан Бес. — По пътя се сблъскахме с няколко бунтовнически групи, разбихме пан Кшищоф Сапеха и избихме две хоронгви конница и един полк добра пехота, без да оставим никого жив… След това разбихме пан Хороткевич, та той едва успя да избяга, а други разправят, че е убит… После заехме тикочинските развалини…
	— Всичко това вече знаем. Казвай по-скоро, ваша милост, неблагоприятните новини! — прекъсна го внезапно Ануша.
	— Благоволи само да ги изслушаш спокойно, пани. Стигнахме до Дрогичин и там изведнъж всичко тръгна наопаки… Имахме съобщение, че пан Сапеха е още далече; не щеш ли, два наши разезда сякаш потънаха в земята. Не се върна дори един свидетел на поражението им. Внезапно се разбра, че пред нас се движи някаква войска. Това причини голямо смущение. Князът почна да мисли, че всички по-раншни съобщения са били фалшиви и че пан Сапеха не само е настъпил, но ни е и пресякъл пътя. Тогава почнахме да се оттегляме, та по тоя начин да спипаме неприятеля и да го принудим към генерално сражение, което князът искаше непременно… Но неприятелят не приемаше сражение, само непрекъснато нападаше и нападаше. Отново заминаха разезди и се върнаха разбити. Оттогава всичко започна да се топи в ръцете ни, нямахме спокойствие нито денем, нито нощем. Разваляха ни пътищата, пресичаха насипите, пресрещаха ни хранителните припаси. Взеха да се носят слухове, че самият пан Чарнецки ни преследва; войниците не ядяха, не спяха, духът им се понижи; в самия стан изчезваха хора, сякаш ги поглъщаше земята. В Бялисток неприятелят отново хвана цял разезд, приборите за хранене и колите на княза, както и оръдията. Никога не бях виждал такова нещо. Не се е виждало това и в по-раншните войни. Князът изпадна в ярост. Той искаше една генерална битка, а беше принуден всеки ден да води по десет по-малки… и да ги губи. Дисциплината отслабваше. А какво може да изрази нашето смущение и страх, когато узнахме, че самият пан Сапеха още не е настъпил и че само един силен разезд се е промъкнал пред нас и ни е нанесъл толкова неизразими поражения… В тоя разезд имаше татарска войска…
	По-нататъшните думи на офицера бяха прекъснати от изпискването на Ануша, която се хвърли внезапно на шията на Оленка и викна:
	— Пан Бабинич!
	Офицерът се смая, като чу това име, но сметна, че ужасът и омразата изтръгнаха тоя възклик от гърдите на достойната девойка, та едва след малко продължи:
	— На когото Бог е дал величие, дал му е и сила да понася тежките положения, затова благоволи, пани, да се успокоиш! Тоя проклетник наистина се нарича така; той подкопа целия поход и стана причина за още несметни щети. Неговото име, което ваше достойнство отгатна с такава изумителна проницателност, повтарят сега всички уста в нашия стан с ужас и ярост…
	— Тоя пан Бабинич видях в Замошч — отговори бързо Ануша — и ако бях разбрала…
	Тук тя замлъкна и никой не можа да узнае какво би станало в такъв случай…
	След малко офицерът заговори отново:
	— Времето се затопли и снеговете почнаха да се топят, може да се каже, въпреки естествения ред на нещата, защото имахме сведения, че в южната част на Жечпосполита още е сурова зима, а ние газехме в пролетните топежи, които приковаха тежката ни конница. Обаче той имаше лека конница и още повече пакостеше. На всяка крачка губехме коли и оръдия, така че в края на краищата се наложи да се движим без обоз. Жителите по тези места явно подпомагаха нападателите поради сляпата си ярост срещу нас… Ще стане това, което е рекъл Бог, но аз оставих в отчаяно положение целия стан, както и самия княз; на всичко отгоре той не може да се отърве от лютата си треска, която по цели дни го държи без сили. Така или иначе, генералното сражение ще стане наскоро, но как ще се развие то, един Бог знае… и той ще го насочи… Само чудо може да ни спаси.
	— Къде остави княза, ваша милост?
	— На един ден път от Сокулка; князът има намерение да се окопае в Суховоля или в съседния Янов и да приеме боя. Пан Сапеха е на два дни път. Когато тръгвах за насам, имахме малко спокойствие, защото от хванат пленник узнахме, че самият Бабинич заминал за главния стан, а без него татарите не смеят така да настъпват и се задоволяват само с нападения върху разездите ни. Князът, който е голям пълководец, възлага всичките си надежди на генералното сражение, но когато е здрав, а когато го пипне треската, навярно мисли другояче, най-доброто доказателство за това е, че ме праща в Прусия.
	— Защо отиваш там, ваша милост?
	— Князът или ще спечели сражението, или ще го загуби. А ако го загуби, цяла електорска Прусия ще остане без защита и пан Сапеха току-виж, че прекрачил границата, за да принуди електора да вземе решение… Та (казвам това, защото не крия нищо) отивам да предупредя, да обмислят някакви мерки за защитата на тамошните провинции, понеже неканените гости могат да отидат там в твърде многобройна компания. Това са длъжни да направят електорът и шведите, с които князът е в съюз и от които има право също така да очаква помощ.
	Офицерът свърши.
	Ануша го обсипа с още много въпроси, като с мъка се държеше със съответната сериозност, но когато той си излезе, тя даде пълна свобода на чувствата си, започна да се пляска с ръце по дрехата, да се върти като пумпал на токовете, да целува Оленка по очите, да дърпа пан мечника за ръкавите и да вика:
	— Е какво? Какво казвах? Кой смаза княз Богуслав? Пан Сапеха ли?… Вятър пан Сапеха! Кой ще смачка и шведите? Кой ще очисти предателите? Кой е най-големият герой, най-големият рицар? Пан Анджей! Пан Анджей!
	— Какъв пан Анджей?… — попита внезапно Оленка и побледня.
	— Не съм ли ти казвала, че името му е Анджей? Сам ми го каза. Пан Бабинич! Пан Бабинич! Да живее пан Бабинич!… И пан Володиовски не би сполучил по-добре от него!… Какво ти е, Оленка?
	Билевичувна се опомни, сякаш желаеше да отхвърли от себе си бремето от тежки мисли.
	— Нищо! Мислех, че това име носят само предатели. Защото имаше един, който се наемаше да предаде жив или мъртъв краля ни на шведите или на княз Богуслав, а името му беше също така Анджей.
	— Дано го Бог накаже! — викна мечникът. — Я не споменавайте нощем предателите. По-добре да се радваме, има защо!
	— Нека само пан Бабинич да дойде насам! — добави Ануша. — А сега нарочно ще залъгвам още повече Браун, за да разбунтува целия си гарнизон и да премине на страната на пан Бабинич и с хората си, и с конете, и с нас.
	— Направи това, ваша милост панно, направи го! — извика развеселеният мечник.
	— А после много им здраве на всички тия немци… Може пък и той да забрави оная недостойна и да ме обик…
	Тук тя отново изписка съвсем тънко, закри очите си с ръце, но внезапно в главата й трябва да бе нахлула някаква гневна мисъл, защото удари пестник в пестник и каза:
	— Ако не, ще се оженя за пан Володиовски.


	Четирийсет и четвърта глава

	Две седмици по-късно в целия Тауроги закипя. Една вечер пристигнаха безредни групи от войската на Богуслав, по трийсет-четирийсет конници, отпаднали, окъсани, подобни повече на сенки, а не на хора, и донесоха новината за поражението на Богуслав при Янов. В тая битка той беше загубил всичко: армията, оръдията, конете, обоза. Шест хиляди великолепни войници бяха тръгнали с княза в тоя поход, а се върнаха едва четиристотин райтари, които князът лично беше извел от погрома.
	От поляците не се върна нито една жива душа освен Сакович, защото всички, които не паднаха в това сражение, които страшният Бабинич не беше унищожил по разездите, бяха преминали на страната на пан Сапеха. Много офицери-чужденци също така предпочетоха доброволно да застанат при колесницата на победителя. С една дума, никога досега никой Радживил не се беше връщал от военен поход по-смазан, по-унищожен и бит.
	А както по-рано дворцовото ласкателство не знаеше мярка да превъзнася Богуслав като вожд, така сега на всички уста звучеше непрестанно оплакване срещу некадърното водене на войната; останките от войската кипяха от непрестанно възмущение, което през последните дни на отстъплението създаде пълно безредие и стигна дотам, че князът сметна за по-умно да остане малко назад. Двамата със Сакович се спряха в Рошене. Хаслинг узна това от войниците и веднага отиде с новината при Оленка.
	— Най-важното е — каза тя, като изслуша изложението му — дали пан Сапеха и тоя Бабинич преследват княза и дали възнамеряват да пренесат войната по тия места.
	— От показанията на войниците не може да се разбере нищо — отговори офицерът. — Страхът преувеличава всички опасности, а има войници, които твърдят, че пан Бабинич е непосредствено след тях. Но понеже князът и Сакович са останали назад, заключавам, че преследването не е бързо.
	— Но нали трябва да последва? Трудно е да се предполага другото, нали? Кой след победата не преследва бития неприятел?
	— Това ще има да се види. Аз исках да говоря нещо друго с вас. Поради болестта и неуспехите си князът трябва да е раздразнен и като отчаян човек ще бъде склонен към невъздържани постъпки… Сега не се разделяйте с леля си и панна Борзобогата; не се съгласявайте пан мечникът да бъде изпращан в Тилжа както последния път пред похода.
	Оленка не отговори нищо; мечникът, разбира се, никога не беше изпращан в Тилжа, но когато след удрянето му от княза със секирката боледува няколко дни, Сакович, за да скрие тая постъпка на княза от хората, нарочно пусна слуха, че старецът заминал за Тилжа. Оленка намираше за по-добре да замълчи това пред Кетлинг, тъй като гордото момиче се срамуваше да признае, че някой се е отнесъл с един Билевич като с куче.
	— Благодаря за предупреждението, ваша милост — каза тя след кратко мълчание.
	— Смятах това за свой дълг…
	Но сърцето й отново се изпълни с горчивина. Та нали неотдавна от Кетлинг зависеше тая нова опасност да не надвисне над главата й, та нали ако се беше съгласил на бягство, тя щеше да бъде вече далеко, веднъж завинаги освободена от Богуслав.
	— Пане рицарю — каза тя, — за мене е истинско щастие, че това предупреждение не засяга вашата чест и че князът не е издал заповед да не ме предупреждавате.
	Кетлинг разбра укора и отговори с реч, която Оленка не бе очаквала от него.
	— Това, което се отнася до моята войнишка служба и което честта ми заповядва да пазя, ще го изпълня или ще платя с живота си. Друг избор нямам и не желая да имам. Вън от службата ми обаче имам право да предотвратявам недостойните постъпки. Затова като частно лице ти оставям, пани, тоя пистолет и казвам: пази се, защото опасността е близка, а в случай на нужда — убий! Тогава аз ще бъда освободен от клетвата си и ще те спася.
	Като каза това, той се поклони и тръгна към вратата, но Оленка го спря.
	— Пане рицарю, уволни се от тая служба, защитавай добрата кауза, защитавай онеправданите, защото си достоен за това, защото си благороден, защото е жалко да бъдеш смятан за предател…
	На това Кетлинг отговори:
	— Отдавна бих се освободил и подал оставка, ако не смятах, че като оставам тук, мога да ти бъда полезен, пани. Днес е късно. Ако князът се връщаше победител — нямаше да се колебая нито за миг… Когато се връща победен, когато може би неприятелят иде след него, ще бъде страхливост да искам освобождаването си, преди краят на договорния срок да ме освободи сам… ти, пани, ще се нагледаш достатъчно как хората с малки сърца напускат бития масово, но мене не ще видиш между тях… Сбогом, пани. Тоя пистолет лесно ще пробие дори броня…
	Кетлинг остави оръжието на масата и излезе, а Оленка го скри веднага. За щастие предвижданията на младия офицер и нейните собствени страхове се оказаха напразни.
	Князът пристигна вечерта заедно със Сакович и Патерсон, но толкова угнетен и болен, че едва можеше да се държи на крака. Освен това сам не знаеше добре дали пан Сапеха не иде след него или не е изпратил подире му Бабинич с леки хоронгви.
	Наистина Богуслав беше съборил в атаката Бабинич заедно с коня му, но не смяташе, че го е убил, понеже му се стори, че при удара мечът му се бе плъзнал по шлема на Бабинич. Впрочем той веднъж вече бе стрелял с пистолет в самото му лице, но и от това не бе излязло нищо.
	Сърцето на княза тръпнеше при мисълта какво ще направи Бабинич със земите му, когато се намери в тях с татарите си. А нямаше с какво да ги брани! И не само земите си, но дори собствената си личност. Между неговите наемници нямаше много като Кетлинг и трябваше да очаква, че при първата вест за приближаването на войската на Сапеха ще го напуснат всички до един.
	Князът обаче нямаше намерение да остане в Тауроги повече от два-три дни, понеже трябваше да бърза за кралска Прусия при електора и Стенбок, а те можеха да му дадат нови войски и било да го използват за превземане на пруски градове, било да го изпратят в помощ на самия шведски крал, който възнамеряваше да предприеме поход във вътрешността на Жечпосполита.
	В Тауроги трябваше да остави само някого от офицерите, който да въведе ред в остатъците от разбитите войски, да отблъсква селските и шляхтишки чети, да пази имотите на двамата Радживилови и да държи връзка с Льовенхаупт, главнокомандващ шведските сили в Жмудж.
	За тая цел, след като пристигна в Тауроги и пренощува, князът повика на съвещание Сакович, комуто единствено можеше да вярва и да открие напълно сърцето си.
	Странно беше това първо „добър ден“ в Тауроги, което си казаха двамата приятели след злополучния поход. Те се гледаха известно време, без да си кажат дума. Пръв заговори князът:
	— Е! Всичко отиде по дяволите!
	— Отиде! — повтори Сакович.
	— Това и трябваше да се очаква при такова положение. Ако имах повече леки хоронгви и ако дяволът не беше докарал тоя Бабинич… Веднъж стомна за вода, втори път стомна за вода! Преименувал се обесникът. Но ти не казвай това на никого, за да не му увеличаваме славата.
	— Аз няма да кажа… Но не гарантирам, че офицерите не ще разтръбят, защото ваше княжеско височество го беше представил като оршански хоронжи.
	— Офицерите немци не разбират полските презимена. За тях е все едно Кмичиц или Бабинич. О, дявол да го вземе, да мога да го пипна! А пък беше в ръцете ми… И на това отгоре негодникът ми разбунтува хората и отведе със себе си гловбичовския отряд!… Той трябва да е някакво копеле от наша кръв, друго не може да бъде!… Беше в ръцете ми, беше… и избяга!… Това ме измъчва повече, отколкото целият този провален поход.
	— Той беше в ръцете ти, княже, но срещу моята глава.
	— Яшо! Ще ти кажа искрено: готов съм да ти одерат кожата, стига да мога да направя тъпан от Кмичицовата!
	— Благодаря ти, Богуславчо. Нищо друго не бих могъл да очаквам от твоето приятелство.
	Князът се засмя:
	— А как би ми цвърчал ти на Сапеховата скара… Всичките ти мошеничества биха се стопили от тебе. Ма foi! Бих искал да видя това!
	— А аз бих искал да те видя в ръцете на Кмичиц, твоя мил роднина. Ти имаш друго лице, но по снага си приличате — и краката ви са от един размер, пък и въздишате по една девойка, но тя, без да е опитала, отгатва, че оня е по-здрав и е по-добър войник.
	— Той би извил врата на двама като тебе, но аз преминах по корема му… И ако имах две минути време, сега бих могъл да ти дам честна дума, че моето братовчедче не е живо. Ти винаги си бил глупавичък и затова те обикнах, но напоследък умът ти окончателно е гранясал.
	— А твоят ум винаги е бил в петите и затова така офейкваше пред Сапеха, та престанах да те обичам и сам съм готов да отида при Сапеха.
	— С въже на шията!
	— Със същото, на което ще вържат Радживил.
	— Стига!
	— Слуга на ваше княжеско височество!
	— Ще трябва да се разстрелят неколцина от ония райтари, които викат най-много, и да се въведе ред.
	— Тая сутрин заповядах да обесят шестима. Те вече изстинаха и упорито танцуват на въжетата, понеже вятърът е много силен.
	— Добре си направил. Я слушай! Искаш ли да останеш с гарнизона в Тауроги, защото трябва да оставя тук някого?
	— И искам, и моля за тая функция. Никой не ще се справи тук по-добре. Войниците се страхуват от мене повече, отколкото от другите, защото знаят, че при мене няма шега. С оглед на Льовенхаупт е по-добре да остане някой по-значителен от Патерсон.
	— Ще се справиш ли с бунтовниците?
	— Уверявам ваше княжеско височество, че жмуджските борове ще раждат плодове, по-тежки от шишарките през миналата година. Ще организирам от селяни два пехотни полка и ще ги обуча, както си зная аз. Ще надзиравам имотите и ако бунтовниците нападнат някой от тях, веднага ще заподозра някой по-богат шляхтич и ще го изстискам като сирене в цедилка. В началото ще ми трябват само толкова пари, колкото да платя заплатите и да обзаведа пехотата.
	— Ще оставя, каквото мога.
	— От зестрата?
	— Какво?
	— Тоест от билевичовските, които си взе предварително в зестра.
	— Да можеше ти някак майсторски да откъснеш шията на мечника, това ще е много хубаво, защото лесно се приказва така, но шляхтичът има документ.
	— Ще се помъча. Само че работата е там, дали не е изпратил някъде тоя документ или момичето не го е зашило в ризата си. Ти, ваше княжеско височество, не би ли желал да провериш?…
	— И това ще стане, но сега трябва да замина, а и тая проклета febris* съвсем ме лиши от сили.
	[* Треска (лат.). — Бел.прев.]
	— Завиждай ми, ваше княжеско височество, че оставам в Тауроги.
	— Ти имаш някакво странно желание. Само че… Да не би ти случайно?… С куки бих заповядал да те разкъсат… Защо толкова настояваш за тая функция?
	— Защото искам да се женя.
	— За коя? — запита князът и седна на леглото.
	— За панна Борзобогата-Крашенска.
	— Това е добра мисъл, това е хубава мисъл! — каза Богуслав след кратко мълчание. — Чувах за някакво наследство…
	— Да, от пан Лонгинус Подбипента. Това е някакъв голям род, ваше княжеско височество, а имотите на въпросния Лонгинус се намират в няколко околии. Наистина едни от тях са заграбени от някакви роднини — на зълвите зълвини синове, а в други има московска войска. Ще има безброй процеси, битки, разправии и нападения, но аз ще се справя и няма да отстъпя на никого нито педя земя. При това момичето страшно ми хареса, защото е хубаво и привлекателно. Забелязах това веднага след като го взехме, преструваше се на уплашено, а ме пронизваше с поглед. Щом стана тук комендант, флиртът ще започне дори от нямане какво да се прави…
	— Едно само те предупреждавам. Не ти забранявам да се жениш, слушай обаче добре: никакви насилия, разбираш ли?! Защото това е момиче на Вишньовецки, довереница на самата княгиня Гризелда, а аз не искам да обиждам княгинята, която уважавам, нито пан калушкия староста.
	— Няма нужда да ме предупреждаваш — отговори Сакович, — щом искам да се женя редовно, ще трябва и редовно да пристъпвам към това.
	— Бих искал тя да те отблъсне.
	— Познавам едного, когото отблъснаха, макар че е княз, но смятам, че на мене няма да се случи такова нещо. Това закачливо поглеждане страшно ми дава надежда.
	— Не се надсмивай на тоя, когото са отблъснали, за да не ти сложи рога. На това отгоре ще ти издействам рога към герба или ще си прибавиш прозвище към името: Сакович Рогати! Тя по баща е Борзобогата, а той Бардзорогати*. Подбрана двойка ще си бъдете. Добре, жени се, Яшо, жени, и съобщи за сватбата, ще ти бъда кум.
	[* Многорогат. — Бел.прев.]
	Силен гняв бликна върху и без това страшното лице на Сакович. За миг очите му сякаш се покриха с дим, но той се опомни бързо и като обърна в шега думите на княза, отговори:
	— Горкото! По стълбите не можеш да вървиш със собствени сили, а заплашваш… Нали си имаш твоята Билевичувна, хайде, слабако, хайде! Ще има да бавиш децата на Бабинич!
	— Пепел ти на езика, сине майчин! Подиграваш се с болестта ми, която за малко не ме унищожи! Дано и тебе те омагьосат така!
	— Какви ти магии! Понякога, като виждам как всичко си върви естествено, смятам, че магиите са глупости.
	— Ти си глупав! Стой мирно и не викай дявола! Ставаш ми все по-отвратителен.
	— Дано не бъда последният поляк, който е останал верен на ваше княжеско височество, защото за верността ми ме хранят само с неблагодарност. Ще се върна в домашното огнище, ще си седя спокойно и ще чакам края на войната.
	— Ох, остави! Знаеш, че те обичам.
	— Мъчно мога да разбера това. Дяволът ме е заразил с тая ми обич към ваше княжеско височество. Ако има някъде магия, тя е тук.
	Сакович казваше истината, защото действително обичаше Богуслав; князът знаеше това и му се отплащаше ако не с по-дълбока привързаност, то с благодарност, каквато суетните хора хранят винаги към ония, които им се възхищават.
	Ето защо с готовност се съгласи с намерението му относно Ануша Борзобогата и реши сам да му помогне в това.
	За тая цел към пладне, когато се усети най-здрав, поръча да го облекат и отиде при Ануша.
	— Дойдох поради старото ми познанство да узная как е ваша милост със здравето — каза той — и да попитам дали животът в Тауроги се е харесал на ваша милост.
	— Който е в плен, на него трябва да харесва всичко — отговори Ануша и въздъхна.
	Князът се засмя.
	— Ти, ваша милост панно, не си в плен. Вярно, че те взехме заедно с войниците на Сапеха и наредих да те изпратят тук, но това е само заради безопасността ти. Тук няма да падне косъм от главата ти. Ваша милост трябва да знае, че аз малцина почитам така, както княгиня Гризелда, а ваша милост си нейна любимка. И Вишньовецки, и Замойски са мои роднини. Тук, ваша милост панно, ще се радваш на пълна свобода и грижи, а аз идвам като добър приятел и ти казвам: ако искаш, заминавай, ще ти дам ескорт, макар че войниците ни са малко, но съветвам те да останеш. Доколкото съм чувал, ваша милост си била изпратена да си получиш завещаните ти имоти. Трябва да знаеш, че сега не е време да се мисли за това и че дори в мирно време покровителството на пан Сапеха не ще ти помогне, защото той може да направи нещо само във Витебския край, но тук нищо. Пък и той лично не се занимава с тая работа, а чрез свои комисари… Ваша милост се нуждае от доброжелателен и енергичен човек, от когото хората се боят и го уважават. Такъв, ако се заеме, никога не би позволил да го извозят.
	— Къде ще намеря такъв опекун аз, сиротата?! — възкликна Ануша.
	— Тъкмо в Тауроги.
	— Ваше княжеско височество би благоволил сам…
	Тук Ануша долепи молитвено ръчички и така очарователно погледна Богуслав в очите, че ако князът не беше толкова изтощен и изтерзан, навярно веднага щеше да почне по-малко искрено да мисли за каузата на Сакович, но понеже сега флиртовете не му бяха в главата, отговори бързо:
	— Ако можех, не бих поверил никому тая благодарна задача; но аз заминавам, защото се налага. На мое място комендант в Тауроги остава ошмянският староста Сакович, голям кавалер, славен войник и такъв енергичен човек, какъвто втори няма в цяла Литва. Затова, повтарям, остани, ваша милост, в Тауроги, няма къде да отиваш, навсякъде е пълно с разбойници и нехранимайковци, а бунтовниците нападат всички пътища. Сакович ще ти даде тук опека, Сакович ще те защити, Сакович ще види какво може да се направи, за да си получиш по законен път тези имоти, а щом той веднъж се заеме с това, гарантирам, че никой по света няма да доведе по-скоро работата до успешен край. Той е мой приятел, та го познавам, и само това ще кажа на ваша милост за него, че ако аз самият бях заграбил имотите на ваша милост, а после узнаех, че Сакович се явява срещу мене, щях да се отрека доброволно от тях, понеже е опасно човек да се заяжда с него.
	— Стига само пан Сакович да поиска да помогне на едно сираче…
	— Само не бъди към него студена и той ще направи всичко за ваша милост, защото хубостта ти е развълнувала дълбоко сърцето му. Сега той се разхожда там и въздиша…
	— Къде бих могла аз да развълнувам сърцето на някого.
	„Дявол момиче!“ — помисли князът.
	А на глас добави:
	— Нека Сакович да обясни как е станало това, а ти, ваша милост, само не бъди студена към него; той е благороден човек и от знатен род, ето защо не бих съветвал да го пренебрегваш.


	Четирийсет и пета глава

	На другия ден сутринта князът получи съобщение от електора веднага да замине за Крулевец, за да поеме командването на новосъбраните войски, които трябваше да тръгнат за Малборг или за Гданск. Писмото съдържаше също така сведения за смелия поход на Карл Густав навътре в Жечпосполита, чак до украинските земи. Електорът предвиждаше лош край на тоя поход, но тъкмо затова желаеше да застане начело на по възможност по-големи сили, та в случай на нужда да стане необходим на едната или на другата страна, да се продаде скъпо и да повлияе за изхода на войната. Поради тия причини той препоръчваше на младия княз да побърза час по-скоро и така държеше да се избегне всякакво протакане, че след първия куриер изпрати втори, който пристигна дванайсет часа по-късно.
	Така че князът нямаше нито миг за губене, нито достатъчно време да си почине, защото треската се върна отново с някогашната си сила. Обаче трябваше да замине. Затова предаде командването на Сакович и му каза:
	— Може би ще се наложи мечникът и момичето да бъдат преместени в Крулевец. Там по-лесно ще можем да се справим скрито с тоя враждебен човек, а момичето, стига да съм здрав, ще взема при себе си в стана, защото вече ми омръзнаха тия церемонии.
	— Е, тогава сигурно и войската ще се увеличи — отговори Сакович на сбогуване.
	След един час князът вече не беше в Тауроги. Остана Сакович като самостоятелен господар, който признаваше само една власт над себе си: властта на Ануша Борзобогата. И той започна да се слага пред краката й, както някога самият княз пред краката на Оленка. Обуздаваше дивата си природа, беше изискан в отношенията си, предусещаше желанията, отгатваше мислите, но едновременно се държеше далеко, с цялото уважение, каквото трябва да проявява един светски кавалер към девойката, за чиято ръка и сърце копнее.
	Трябва да се признае, че на нея й хареса това царуване в Тауроги; приятно й беше да помисли, че когато наближава вечер, в долните зали, по коридорите, в казарменото помещение, в градината, още покрита със зимен скреж, се носят въздишките на старите и младите офицери, че дори астрологът въздиша, загледан в звездите от самотната си кула, че дори старият мечник прекъсва с въздишки вечерната си молитва.
	Ако и да беше много добро момиче, пак се радваше, че тия чувства са насочени не към Оленка, а към нея; радваше се и зарад Бабинич, тъй като чувстваше силата си и разсъждаваше, че щом никой никога не й се беше опрял, навярно и върху неговото сърце трябва да е направила трайни белези с огъня на своите очи.
	„Той ще забрави другата, дума да не става, защото там го хранят с неблагодарност, а стане ли това, знае къде да ме търси и ще ме потърси… разбойникът му такъв!“
	И веднага после му се заканваше в себе си:
	„Чакай! Аз ще ти платя, преди да те зарадвам…“
	В това време тя се държеше мило със Сакович, въпреки че не го обичаше особено. Наистина той се оправда пред нея във връзка с обвинението в измяна по същия начин, по какъвто Богуслав се беше оправдавал пред мечника. Ето защо и той казваше, че вече бил сключен мир с шведите, че Жечпосполита вече щяла да си отдъхне и разцъфти, но пан Сапеха развалил всичко заради личните си интереси.
	Ануша не разбираше особено много от тия неща, та не обръщаше внимание на приказките му. Но вместо това нещо друго й направи впечатление в думите на ошмянския староста.
	— Билевичи — казваше той — викат до небесата, че били онеправдани и в робство, а пък тук не им се е случило нищо лошо и няма да им се случи. Наистина князът не ги пускаше да си заминат от Тауроги, но това беше за тяхно добро, защото на три хвърлея извън портата можеха да загинат от разбойници или горски хайки. Вярно е и това, че не ги пускаше и защото беше обикнал панна Билевичувна. Кой обаче няма да го оправдае? Кой би постъпил другояче, когато има нежно сърце, а гърдите му са натежали от въздишки? Ако нямаше напълно благородни намерения, един толкова силен господар като него можеше да си отпусне юздите — но той искаше да се ожени за нея, искаше да издигне тая упорита девойка до своето княжеско положение, да я обсипе с щастие, радживиловската корона да сложи на главата й; и ето за всичко това тия неблагодарни хора хвърлят инвективи* върху него и петнят славата и благородството му…
	[* Обидни обвинения (от лат.). — Бел.прев.]
	Без да му вярва особено много, Ануша още същия ден попита Оленка дали е вярно, че князът искал да се ожени за нея. Оленка не можеше да отрече, но те бяха вече интимни помежду си, та й изтъкна причините на отказа си. На Ануша те се сториха основателни и достатъчни, но все пак тя помисли, че на Билевичи не е било чак толкова тежко в Тауроги и че князът и Сакович не са такива престъпници, за каквито ги беше обявил рошенският мечник.
	Затова, когато дойдоха вести, че пан Сапеха и Бабинич не само не идват към Тауроги, но са тръгнали с бързи преходи срещу шведския крал чак някъде към Лвов, отначало Ануша изпадна в гняв, а после започна да разсъждава, че щом ги няма по тия места, безсмислено е да бягат от Тауроги, тъй като могат да си загубят живота или в най-добрия случай да превърнат спокойния си престой в пълен с опасности плен.
	По тоя повод между нея, Оленка и мечника се стигна до спорове; но дори и те трябваше да признаят, че отдалечаването на пан Сапеха затруднява много бягството, ако не го прави съвсем невъзможно, още повече че в страната кипеше все по-силно и никой от жителите не беше сигурен за утрешния ден. Най-сетне дори да не признаваха, че Ануша е права, бягството без нейна помощ беше невъзможно поради бдителността на Сакович и на другите офицери. Само Кетлинг им беше предан, но той не се съгласяваше да влезе в никакво споразумение, противно на службата му, а при това често отсъстваше, защото Сакович обичаше да използва тоя опитен войник и способен офицер срещу въоръжените групи на конфедератите и срещу грабителските шайки, та често го изпращаше вън от Тауроги.
	А Ануша се чувстваше все по-добре тук.
	Месец след заминаването на княза Сакович й поиска ръката, но тая съблазнителка му даде хитър отговор: че не го познавала, че разни неща говорели за него, че нямала още време да го обикне, че не можела да се жени без позволението на княгиня Гризелда, а накрай — че иска да го постави на изпитание в продължение на една година.
	Старостата преглътна гнева си, заповяда тоя ден за дребно провинение да ударят три хиляди пръчки на един райтар, след което горкият наемник беше погребан, но трябваше да се съгласи с условията на Ануша. А тя му заяви, че ако й служи още по-вярно, усърдно и покорно, след една година пак ще получи само толкова, колкото тя благоволи.
	По тоя начин тя си играеше с мечката, но така вече бе успяла да го овладее, че той сподави дори ръмженето си и отговори само:
	— Като изключим измяната към княза, можеш, ваша милост панно, да искаш всичко от мене, дори да пълзя по корем…
	Ако Ануша знаеше какви страшни последствия от нетърпението на Сакович сполитат цялата околност, тя може би нямаше да го дразни така. Войниците и гражданите в Тауроги трепереха пред него, защото той наказваше прекомерно тежко съвсем без вина. Пленниците умираха във вериги от глад или горени с желязо.
	Много пъти изглеждаше, че дивият староста иска да охлади в човешка кръв възбудената си и изгорена от зноя на любовта душа, защото скачаше внезапно и сам тръгваше на поход. А победата обикновено вървеше по неговите стъпки. Той избиваше до крак бунтовнически групи, на хванати в плен селяни заповядваше да отрязват за пример дясната ръка и така ги пускаше да се върнат по домовете си.
	Ужасът от неговото име опаса Тауроги като стена и дори по-големите групи от патриоти не се осмеляваха да отидат по-далече от Рошене.
	Навсякъде зацари тишина, а той организираше все нови и нови отряди от немски скитници и местни селяни с парите, изтръгнати от околните граждани и шляхтичи, и силата му растеше, за да може да я предостави на своя княз в случай на тежка нужда.
	Богуслав не можеше да намери по-верен и по-страшен слуга.
	Но наред с това Сакович гледаше Ануша все по-нежно със страшните си бледосини очи и й свиреше на лютня.
	Така течеше животът в Тауроги: весел и забавен за Ануша, тежък и еднообразен за Оленка. От едната бликаха весели лъчи като оная светлинка, която блика нощем от светулките; лицето на другата ставаше все по-бледо, все по-сериозно, по-сурово, черните вежди се свиваха все по-силно върху бялото чело, така че в края на краищата я нарекоха калугерката. И тя наистина имаше в себе си нещо монашеско. Беше започнала да свиква с мисълта, че ще стане монахиня, че сам Бог я води през болки и разочарования към спокойствието зад решетката.
	Тя вече не беше девойката с прекрасните руменини на лицето и с щастие в очите, не беше оная Оленка, която някога бе пътувала с шейна с годеника си пан Анджей Кмичиц и бе викала към гората: „Хей! Хей!“
	Пролет настъпваше. Освободените от леда води на Балтийско море започнаха да се люлеят от силен, но топъл вятър, после дърветата цъфнаха, цветовете се стрелнаха напред от суровите пазви на листата, после слънцето пригрея силно, а горката девойка напразно чакаше края на плена си в Тауроги, защото и Ануша не искаше да бяга, и в страната ставаше все по-страшно.
	Мечът и огънят вилнееха така, като че ли никога нямаше да настъпи Божията милост. Напротив, който не беше грабнал сабята или пиката през зимата, грабваше ги през пролетта; сняг не издаваше следите, гората даваше по-добро убежище, а топлината правеше войната по-лесна.
	Вести като лястовички долитаха в Тауроги, понякога страшни, понякога радостни. И едните, и другите тя честваше с чистата молитва на девойка и ги обливаше със сълзи на тъга или радост.
	Отначало се говореше за страхотно въстание на целия народ. Колкото дървета имаше в горите на Жечпосполита, колкото класове се люлееха по нейните ниви, колкото звезди светеха нощем между Татрите и Балтийско море, толкова бойци се били вдигнали против шведите: които бяха родени шляхтичи по воля Божия и естествения ред на нещата за меч и война; които оряха с плуг земята и засяваха със зърно тая страна; които се занимаваха с търговия и занаят по градовете; които живееха в горите от пчеларство, от катранджийство, от дърварство или лов, които се бяха заселили край реките и се занимаваха с риболов; които чергаруваха по степите със стада — всички бяха грабнали оръжие, за да очистят страната от нашественика.
	Шведът вече се давеше в тая огромна маса като в придошла река.
	За удивление на целия свят безсилната само до неотдавна Жечпосполита намери в своя защита повече саби, отколкото можеше да има германският император или френският крал.
	После дойдоха вести за Карл Густав, че навлизал с богохулства все по-навътре в Жечпосполита с крака в кръв, с глава всред дим и пламъци. Всеки миг очакваха да чуят вест за смъртта му и за гибелта на цялата шведска войска.
	Името на Чарнецки се носеше все по-мощно от единия край до другия, изпълваше със страх неприятелите и вливаше надежда в полските сърца.
	— Бил ги при Коженице! — казваха един ден. — Бил ги при Ярослав! — повтаряха няколко седмици по-късно. — Бил ги при Сандомеж! — повтаряше далечното ехо. Чудеха се само откъде се вземат още толкова шведи след такива погроми.
	Най-сетне долетяха нови ята лястовички, а с тях fama* за затварянето на краля и цялата шведска армия в речния клин. Изглеждаше, че краят е вече дошъл.
	[* Слухът (лат.). — Бел.прев.]
	Самият Сакович в Тауроги престана да ходи на походи, само писма пишеше нощем и ги разпращаше на разни страни.
	Мечникът беше сякаш умопобъркан. Всяка вечер се втурваше при Оленка с новини. Понякога си хапеше ръцете, като си помисляше, че трябва да седи в Тауроги. Старата войнишка душа копнееше за бойното поле. Накрай започна да се затваря в стаята си и да размисля за нещо по цели часове. Веднъж грабна неочаквано Оленка в прегръдките си, зарева със силен плач и й каза:
	— Мила си ми ти, девойко, единствена дъще, но отечеството ми е по-мило.
	А на другия ден изчезна, сякаш потъна в земята. Оленка намери само писмо, а в него следните думи:

	„Бог да те благослови, любимо дете. Аз разбирах добре, че пазят тебе, а не мене, и че сам ще мога да се измъкна по-лесно. Нека ме съди Бог, ако съм извършил това, бедното ми сираче, поради закоравяло сърце или липса на бащинско чувство към тебе. Но кълна ти се в раните на Христа Господа, че мъката ми беше по-голяма от пациенцията* и не можех, не можех повече да седя. Защото, като си помислех, че там се лее река от най-чиста полска кръв pro patria et libertate**, а от моята няма нито капка в тая река, стори ми се, че ангелите небесни ще ме осъдят за това… Ако не бях се родил в светата наша Жмудж, където са живи amor patriae*** и храбростта, ако не се бях родил шляхтич и Билевич, тогава щях да остана при тебе и да те пазя. Но ако ти беше мъж, щеше да постъпиш като мене, затова ми прости, че те изоставих сама като Данаил в ямата на лъвовете. Както него Бог е запазил в своето милосърдие, така смятам, че и за тебе покровителството на нашата владичица пресветата Дева ще бъде по-добро от моето.“
	[* Търпение (лат.). — Бел.прев.]
	[** За отечеството и свободата (лат.). — Бел.прев.]
	[*** Любов към отечеството (лат.). — Бел.прев.]

	Оленка обля писмото със сълзи, но още повече обикна чичо си заради тая постъпка, защото сърцето и се изпълни с гордост. А в Тауроги се вдигна голям шум. Сам Сакович се втурна със страшна ярост при момичето и без да свали шапка от главата, попита:
	— Къде е чичото на ваша милост?
	— Където са всички освен изменниците!… На бойното поле!
	— Ти, ваша милост, си знаела за това!… — викна старостата.
	— Знаех — и какво?
	— Ваша милост панно… Ей, ако не беше князът!… Ваша милост ще отговаряш пред княза!…
	— Нито пред княза, нито пред слугата му. А сега моля!… И с пръст му посочи вратата.
	Сакович скръцна със зъби и излезе.
	Същия този ден в целия Тауроги загърмя за победата при Варка и такъв страх обзе всички шведски привърженици, че самият Сакович не посмя да накаже свещениците, които публично изпяха „Те Deum“ в околните черкви.
	Но от сърцето му падна голям товар, когато след няколко седмици от Малборг дойде писмо от Богуслав, в което съобщаваше, че кралят се измъкнал от речната клопка. Другите новини обаче бяха много нерадостни. Князът искаше подкрепления и поръчваше в Тауроги да останат само толкова войници, колкото изисква защитата му. На другия ден райтарите тръгнаха на път заедно с Кетлинг, Отинген, Фиц-Грегори, с една дума, всички по-знатни офицери освен Браун, който беше крайно необходим на Сакович.
	Тауроги опустя още повече, отколкото след заминаването на княза.
	Ануша Борзобогата от нямане какво да прави досаждаше още по-силно на Сакович. А той мислеше дали не трябва да се премести в Прусия, тъй като бунтовническите групи, придобили смелост поради заминаването на войската, отново започнаха да идват отсам Рошене и да се приближават до Тауроги. Самите Билевичи бяха събрали около петстотин конници дребна шляхта и селяни. Те нанесоха значителни загуби на полковник Бюцов, който беше излязъл срещу тях, и прочистваха безмилостно всички радживиловски села.
	Населението се присъединяваше с готовност към тях, защото никой род, дори самите Хлебовичи, не се радваше на такава почит и уважение между простолюдието. Но на Сакович му беше жал да остави Тауроги на произвола на неприятелите, знаеше също така, че в Прусия ще има затруднения с парите, с подкрепленията, че тук управлява както иска, а там властта му ще намалее — но все повече губеше надежда, че ще може да се задържи тук.
	Разбитият Бюцов потърси убежище при него, а сведенията, които донесе за силата и ръста на бунта, окончателно склониха Сакович да премине в Прусия.
	А като човек решителен и склонен да осъществява бързо намеренията си, за десет дни завърши подготовката, издаде заповеди и предстоеше да тръгне.
	Внезапно попадна на неочаквана съпротива, и то оттам, откъдето най-малко очакваше: от страна на Ануша Борзобогата.
	Ануша не мислеше да заминава за Прусия. В Тауроги й беше добре. Напредването на конфедератските групи съвсем не я плашеше и ако Билевичи нападнеха самия Тауроги, тя щеше да бъде дори доволна. При това тя смяташе, че в чужбина, между немците, ще остане напълно в ръцете на Сакович, че там по-лесно би могло да се стигне до някакви задължения, каквито не желаеше, ето защо реши да държи упорито за оставането си тук. Оленка, пред която призна основанията си, не само потвърди, че те са правилни, но настоятелно и със сълзи в очите започна да я моли да се противопостави на заминаването.
	— Тук все още може да дойде спасение, ако не днес, то утре — казваше тя, — там ще загинем и двете.
	На това Ануша й отговори:
	— Ето, виждаш ли! А малко ли ми се кара, че съм искала да хвана на въдицата и старостата, при все че аз не знаех нищо — кълна се в княгиня Гризелда, — но то дойде някак само по себе си. А сега той би ли обърнал внимание на моята съпротива, ако не беше лапнал въдицата? Кажи де!
	— Вярно, Ануша, вярно! — отговори Оленка.
	— Не се измъчвай, прекрасно цвете! Кракът ни няма да мръдне от Тауроги, а на Сакович ще му вдигна страшен скандал.
	— Дай боже да постигнеш нещо.
	— Аз ли няма да постигна?… Ще постигна, първо, защото държи за мене, и, второ, както смятам, заради имота ми. Той лесно може да се скара с мене, дори да ме нарани със сабя, но в такъв случай би пропаднало всичко.
	Оказа се, че тя има право. Сакович дойде при нея весел и самоуверен, а тя го посрещна с презрителна гримаса.
	— Чувам — попита тя, — че ваша милост искаш да бягаш в Прусия поради страх от пановете Билевичи?
	— Не от пановете Билевичи — отговори той, като смръщи вежди — и не от страх, а се премествам там, за да мога да действам с пресни сили срещу тия разбойници.
	— Тогава добър ти път.
	— Как така? Нима мислиш, моя най-мила надеждо, че ще замина без тебе?
	— Който се страхува, нека да търси надежда в бягството, а не в мене. Прекалено много си интимен, ваша милост, а аз, ако се нуждаех от доверен човек, надали щеше да ми бъдеш ти, ваша милост.
	Сакович побледня от яд. Той би й дал да разбере, ако не беше Ануша Борзобогата! Но като не забравяше с кого има работа, овладя се, подслади страшното си лице с усмивка и отговори уж като на шега:
	— О, няма да питам! Ще те настаня в каляската и ще те откарам!
	— Така ли? — попита девойката. — Виждам, че ме държите тук в робство въпреки желанието на княза. Знай обаче, ваша милост, че ако сториш това, няма да ти проговоря нито дума през целия си живот, кълна се в Бога, защото аз съм отрасла в Лубни и чувствам най-голямо презрение към страхливците. Ах, да не бях попадала в такива ръце!… Да беше ме пан Бабинич карал за Литва чак до Страшния съд, защото той не се страхуваше от никого!
	— За Бога! — викна Сакович. — Кажи ми поне, защо не искаш да отидеш в Прусия?
	Но Ануша се престори, че плаче и че е отчаяна.
	— Като татари ме взеха в робство, макар че аз съм възпитаница на княгиня Гризелда и никой няма право над мене. Взеха ме и ме държат затворена, зад морето искат насила да ме откарат, на изгнание ме осъждат, току-виж, че започнали да ме късат с клещи!… О, боже! О, боже!
	— Как не те е страх от Бога, ваша милост панно, когото призоваваш! — извика старостата. — Кой ще те къса с клещи?
	— Спасявайте ме, всички светии! — повтаряше Ануша и хълцаше.
	Сакович сам не знаеше какво да прави; душеше го ярост, гняв; понякога мислеше, че ще полудее или че Ануша е полудяла. Най-сетне се хвърли в краката й и обеща, че ще остане в Тауроги. Тогава тя почна да го моли да замине, щом се страхува, с което го доведе до пълно отчаяние, така че той скочи и каза на излизане:
	— Добре! Оставаме в Тауроги, а дали се страхувам от Билевичи, това ще се види скоро.
	И още същия ден събра остатъците от разбитата войска на Бюцов и своята собствена и тръгна, но не за Прусия, а за Рошене, срещу пановете Билевичи, които бяха на стан в гирляколските гори. Те не очакваха никакво нападение, защото от няколко дни вече в околността се говореше, че войските се канят да напуснат Тауроги. Затова старостата ги нападна, без те да бяха взели мерки за безопасността си, и ги изпосече и прегази. Самият мечник, под чието командване се намираше отрядът, оцеля от погрома, но двама Билевичи от друга линия загинаха, а заедно с тях една трета от войниците; останалите се пръснаха на всички страни. Старостата докара в Тауроги няколко десетки пленници и заповяда всички да бъдат избити, преди Ануша да успее да се застъпи за тях.
	За напущане на Тауроги вече не ставаше дума, а и старостата не се нуждаеше да прави това, защото след тая му нова победа бунтовническите групи не смееха да преминават отсам река Дубиса.
	Сакович се възгордя и взе да се хвали, че стига Льовенхаупт да му изпрати хиляда добри конници, ще потуши бунта в цялата Жмудж. Но Льовенхаупт вече го нямаше по тия места, а Ануша посрещна зле самохвалството на старостата.
	— С пан мечника успя лесно — каза тя. — Но ако там беше оня, от когото сте бягали заедно с княза, сигурно ваша милост щеше да заминеш и без мене за Прусия отвъд морето.
	Тия думи убодоха страшно старостата.
	— Най-напред не си въобразявай, ваша милост панно, че Прусия е зад морето, зад морето е Швеция, и второ: пред кого сме бягали ние така с княза?
	— Пред пан Бабинич! — отговори тя и направи много церемониален реверанс.
	— Дано някога го срещна на дължината на сабята си!
	— И сигурно ваша милост ще лежиш в земята на дълбочината на сабята си… По-добре не викай вълка от гората!
	Сакович наистина не викаше тоя вълк искрено, защото, макар да беше човек с несравнима смелост, все пак изпитваше някакъв почти суеверен страх от Бабинич, такива страшни спомени му бяха останали от него при последната битка. Обаче той не знаеше колко скоро ще чуе това страшно име.
	Но преди то да прозвучи по цялата Жмудж, след някое време дойде друга вест, за едни най-радостна от радостните, а за Сакович страхотна, която в две думи повтаряха всички уста в цялата Жечпосполита:
	— Варшава взета!
	Изглеждаше, че земята се разтваря под краката на изменниците или че цялото шведско небе се срива върху главите им заедно с всички божества, които досега светеха на него като слънца. Ушите не можеха да повярват, че канцлерът Оксенщирна е в плен, Ерскен в плен, Льовенхаупт в плен, Врангел в плен, Витенберг, самият велик Витенберг, който обля с кръв цялата тая Жечпосполита, който беше превзел половината от нея още преди идването на Карл, е в плен! Че крал Ян Казимеж тържествува, а след победата ще съди виновниците.
	А новината се носеше като на криле, ехтеше като гръм над цялата Жечпосполита, минаваше през селата, защото селянин на селянина я повтаряше; минаваше през полята, защото класовете по нивите шумяха с нея; минаваше през горите, защото бор я повтаряше на бора, орлите грачеха с нея във въздуха — и още повече всичко живо грабваше оръжие.
	В един миг около Тауроги забравиха за гирляколското поражение. Страшният до неотдавна Сакович се смали във всички очи, дори в собствените си; партизанските групи пак започнаха да нападат шведските части; Билевичи, съвзели се след последния погром, отново преминаха Дубиса със своите селяни и остатъците от лауданската шляхта.
	Сакович сам не знаеше какво да предприеме, накъде да се обърне, откъде да търси спасение. Отдавна нямаше съобщения от княз Богуслав и напразно си блъскаше главата да разбере къде, при кои войски може да се намира сега. А понякога го обземаше смъртна тревога да не би князът също да е паднал в плен.
	Той си спомни с ужас думите на княза, че ще насочи обоза си към Варшава и че много иска да бъде там, ако го направят командир на гарнизона в столицата, защото оттам е по-лесно да се ориентира за всичко.
	Не липсваха и хора, които твърдяха със сигурност, че князът трябва да е попаднал в ръцете на Ян Казимеж.
	— Ако князът не е бил във Варшава — казваха те, — защо милостивият наш господар само него изключи от амнистията, която даде на всички поляци от гарнизона? Той трябва да е вече в ръцете на краля, а понеже се знае, че главата на княз Януш беше определена за палача, значи и Богуславовата ще падне със сигурност.
	Сакович се размисли, дойде до същото убеждение и се бореше с отчаянието си, първо, защото обичаше княза, и второ, знаеше, че в случай на смърт на тоя негов могъщ покровител и най-дивият звяр ще може по-лесно да скрие главата си в Жечпосполита, отколкото той, който беше дясна ръка на предателя.
	Струваше му се, че му остава само едно: да не обръща вече внимание на съпротивата на Ануша, да избяга в Прусия и там да търси хляб и служба.
	— Но какво ще стане — питаше се много пъти старостата, — ако и електорът се уплаши от гнева на полския владетел и предаде всички бегълци?
	Нямаше изход, а убежище навярно имаше отвъд морето, в самата Швеция.
	За щастие след цяла седмица на такава несигурност и мъки дойде куриер от княз Богуслав с дълго собственоръчно писмо.

	„Варшава е отнета от шведите — пишеше князът. — Моят обоз и вещи пропаднаха. Recedere* е вече късно, защото там са така настроени срещу мене, та са ме изключили от амнистията. Моите хора са били разбити при самите врати на Варшава от Бабинич. Кетлинг е в плен. Шведският крал, електорът и аз, заедно със Стенбок и всички сили отиваме към столицата, където скоро ще последва генерално сражение. Карл се кълне, че ще го спечели, при все че опитността на Казимеж във водене на войната доста го смущава. Кой би очаквал, че в тоя бивш йезуит се крие такъв голям стратег? Но аз разбрах това при Берестечко, защото там всичко ставаше по неговия ум и на Вишньовецки. Надяваме се, че всеобщото опълчение, което при Казимеж беше няколко десетки хиляди, ще се разотиде по домовете си или че първият му ентусиазъм ще изстине и то няма да се бие толкова добре. Дай боже някаква паника всред тая паплач и тогава Карл може би ще нанесе генерално поражение, ако и да не се знае какво ще стане след него; самите генерали си разправят на ухо, че тоя бунт е като хидра, на която непрекъснато растат нови глави. Казва се: «Най-напред трябва да вземем обратно Варшава.» Когато чух това от устата на Карл, попитах: после какво? Той не каза нищо. А тук нашите сили отслабват, техните пък растат, нова война нямаме с какво да започнем. И духът не е вече същият, и никой от нашите няма да се хване така за шведите, както в началото. Вуйчо електорът мълчи както обикновено, но добре виждам, че ако загубим сражението, още на другия ден ще почне да бие шведите, за да спечели благоволението на Казимеж. Тежко е да удряш на молба, но ще бъдем принудени! Дано само даде Бог да ме приемат и да се спася здрав и читав, без да загубя целия си имот. Само в Бога ми е надеждата, но мъчно мога да се отърва от страха и трябва да предвиждам най-лошото. Затова заложи каквото е възможно от имота ми срещу пари в брой или продай, като дори влезеш скрито в преговори с конфедератите. Самият ти с целия обоз тръгни за Бирже, понеже оттам е по-близо до Курландия. Бих те съветвал да минеш в Прусия, но скоро там няма да бъде безопасно от огън и меч, защото веднага след заемането на Варшава е възложено на Бабинич да тръгне през Прусия за Литва, за да вдига бунт, а по пътя да гори и сече. А ти знаеш, че го бива да прави това. Искахме да го уловим при Буг и сам Стенбок изпрати значителна част срещу него, но от нея не се върна дори вестител за поражението. Не се опитвай да се срещаш с Бабинич, защото няма да се справиш, ами бързай за Бирже.
	[* Да се отстъпва (лат.). — Бел.прев.]
	Febris* ме остави съвсем, защото навсякъде тук са високи и сухи равнини, не такива paludes** както в Жмудж. Предоставям те на Бога и т.н.“
	[* Треска (лат.). — Бел.прев.]
	[** Блата (лат.). — Бел.прев.]

	Колкото пан старостата се зарадва, че князът е жив и здрав, толкова го загрижиха новините. Защото, щом князът предвиждаше, че дори спечелването на генералното сражение не ще успее особено много да подобри разклатеното положение на шведите, тогава какво можеше да се очаква в бъдеще? Може би князът ще успее да се спаси от гибел под плаща на хитрия електор, а той, пан Сакович, под княжеския, но какво да прави сега? Да тръгне ли за Прусия?
	Пан Сакович не се нуждаеше от съветите на княза да не се изпречва на пътя на Бабинич. За това му липсваха както сили, така и желание. Оставаше Бирже, но и за там беше твърде късно! По пътя за Бирже се намираше четата на Билевичи, наред с нея и други: шляхтишки, селски, свещенически и Бог знае какви още, които при самата вест ще се обединят и ще го разпръснат както вятър сухи листа; па дори да не се съединят, дори да ги превари с бърз и смел поход, ще трябва във всяко село по пътя, при всяко мочурище, на всяко поле и във всяка гора да води нова битка. Какви сили би трябвало да има, за да стигне до Бирже поне с трийсет конници? Тогава да остане в Тауроги? И това е лошо, защото в това време тук ще пристигне страшният Бабинич начело на мощната татарска част; всички чети ще се стекат при него, ще залеят Тауроги като наводнение и ще последва такава мъст, за каквато хората не са чували досега.
	За пръв път през живота си дръзкият до неотдавна староста почувства, че не може да реши нищо, да предприеме нещо, да направи избор при опасността.
	И на другия ден свика на съвещание Бюцов, Браун и няколко по-видни офицери.
	Решиха да останат в Тауроги и да чакат новини от околностите на Варшава. Но от това съвещание Браун се запъти веднага на друго, при Анна Борзобогата.
	Дълго, много дълго се съвещаваха двамата, накрай Браун излезе силно развълнуван, а Ануша се втурна като буря при Оленка.
	— Оленка! Времето дойде! — викна тя още от прага. — Трябва да бягаме!
	— Кога? — попита храбрата девойка и леко побледня, но веднага стана в знак, че е готова.
	— Утре, утре! Браун е дежурен, а Сакович ще спи в града, защото пан Джешук ще го покани на пир. Пан Джешук е отдавна привлечен и ще сложи нещо във виното му. Браун казва, че и той ще тръгне и ще изведе петдесет конници. Ой, Оленка, Оленка, колко съм щастлива! Колко съм щастлива!
	И Ануша се хвърли на шията на Билевичувна и започна да я прегръща с такъв изблик на радост, че тя попита чак слисана:
	— Какво ти е, Ануша? Ами че ти отдавна можеше да склониш Браун към това?
	— Можех да го склоня ли? Да, можех! Но аз още ли не съм ти казала? О, боже, боже! Нищо ли не знаеш? Пан Бабинич иде! Сакович умира от страх, а и всички други!… Пан Бабинич иде! Гори! Сече! Един разезд е унищожил до крак, разбил самия Стенбок и върви на големи преходи, сякаш бърза! А при кого може да бърза така? Кажи ми глупава ли съм!
	Тук сълзи блеснаха в зениците на Ануша, а Оленка скръсти ръце като за молитва, повдигна очи и каза:
	— При когото и да бърза, нека Бог му проправя пътя, нека го благославя и пази.


	Четирийсет и шеста глава

	В желанието си да се промъкне от Варшава към княжеска Прусия и Литва пан Кмичиц наистина имаше твърде трудна задача още от самото начало, тъй като не много далеко, в Сероцк, се намираше голяма шведска сила. Навремето си Карл Густав нарочно й беше заповядал да спре там, за да пречи на обсадата на Варшава, но понеже Варшава беше вече взета, тази армия засега нямаше никаква друга работа, освен да не пуска частите, които Ян Казимеж би искал да изпрати в Литва или Прусия. Начело на тази армия стоеше Дъглас, опитен воин, запознат като никой друг от шведските генерали с партизанската война, а заедно с него и двамата полски изменници Раджейовски и Радживил. С тях имаше две хиляди души отбрана пехота и още толкова конница и артилерия. Когато вождовете чуха за експедицията на Кмичиц, понеже и без това трябваше да се приближат към Литва, за да спасяват обсадения отново от мазурите и подлесяните Тикочин, простряха широка мрежа за пан Анджей в триъгълника край Буг между Сероцк — от едната страна, Злотория — от другата и Остроленка — на върха.
	А Кмичиц трябваше да мине през тоя триъгълник, понеже бързаше и пътят през там му беше най-кратък. Той отново разбра, че се намира в клопка, но не се уплаши, тъй като беше свикнал с тоя начин на воюване. Пан Анджей разчиташе, че тая мрежа е твърде разтегната и затова дупките в нея толкова широки, та в случай на нужда ще може да се измъкне през тях. Нещо повече: колкото и усърдно да ловуваха за него, той не само криволичеше, не само се измъкваше, но и сам ловуваше. Най-напред премина Буг отвъд Сероцк, стигна по брега на реката при Вишков, в Браншчик унищожи до крак триста конници, изпратени в разезд, така че не остана дори вестител за поражението, както бе писал князът. Самият Дъглас го натисна в Длугосьодло, но той разби конницата, промъкна се извън нея и вместо да офейка колкото му сили държат, вървя пред очите им чак до Нарев, която преплува. Дъглас остана на брега й, за да чака салове, но докато ги докарат, Кмичиц отново се върна през реката в глуха доба, удари предните шведски стражи и вся паника и бъркотия в цялата дивизия на Дъглас.
	Старият генерал се слиса от тая постъпка, но на другия ден изумлението му беше още по-голямо, когато узна, че Кмичиц обиколил армията, върнал се на мястото, откъдето го бяха подгонили като дивеч, заграбил в Браншчик шведските коли, които се движеха подир войската заедно с плячката и касата, като при това избил конвоя от петдесет пехотинци.
	Понякога се случваше цели дни шведите да виждат татарите му с просто око на края на кръгозора, но не можеха да ги настигнат. А пан Анджей постоянно отръфваше по нещо от тях. Шведският войник се мореше, а полските хоронгви, които още стояха при Раджейовски, макар и съставени от друговерци, служеха неискрено. Вместо това населението се поставяше с пълна готовност в услуга на прочутия партизанин. Той знаеше за всяко движение, за най-малкия разезд, за всяка кола, която тръгваше напред или оставаше назад. Често пъти изглеждаше, че си играе с шведите, но това бяха игри на тигър. Пленниците не оставяше живи, заповядваше на татарите да ги бесят, защото по същия начин шведите постъпваха в цяла Жечпосполита. Понякога човек би казал, че го овладяваше неудържима ярост, тъй като се хвърляше със сляпа дързост срещу много по-големи сили.
	— Луд командва този отряд — казваше Дъглас за него.
	— Или бясно куче! — отговаряше Раджейовски. Богуслав беше на мнение, че пан Анджей е и едното, и другото, но същевременно и знаменит воин. Затова той с гордост разказваше на генералите, че на два пъти е свалил със собствената си ръка тоя рицар на земята.
	А пан Бабинич като че ли най-настървено настъпваше срещу него. Явно беше, че го търси; сам преследван, преследваше.
	Дъглас отгатна, че в това трябва да се крие някаква лична омраза.
	Князът не отричаше, при все че не даваше никакви обяснения. А и той плащаше на Бабинич със същата монета, защото по примера на Ховански определи цена за главата му, а когато това не помогна, намисли да се възползва от омразата му към него и да го вкара в клопка.
	— Срамота е вече за нас да се блъскаме толкова дълго подир тоя разбойник — каза князът на Дъглас и Раджейовски. — Той се върти около нас като вълк около кошара и се измъква между пръстите ни. Затова аз ще му отида с малка част като стръв, а когато ме атакува, ще го задържа, докато ваши достойнства пристигнете; тогава няма да пуснем рибата от кошницата.
	Дъглас, на когото тая гонитба беше вече отдавна омръзнала, се противопостави съвсем слабо, като твърдеше, че не може и не бива да се рискува животът на една толкова високопоставена личност и роднина на крале за хващането на някакъв си разбойник; но когато князът настоя, той се съгласи.
	Решиха, че князът ще тръгне с отряд от петстотин конници, но зад гърба на всеки райтар ще се качи пехотинец с мускет. Тая хитрост трябваше да излъже Бабинич.
	— Той няма да издържи, когато чуе само за петстотин райтари, и непременно ще атакува — казваше князът, — в това време татарите му ще се пръснат като пясък, щом пехотата започне да стреля в очите им… и сам ще падне убит или ще го уловим жив…
	Тоя план беше приведен в изпълнение бързо и с голяма точност. Най-напред в продължение на два дни пускаха вести, че ще бъде изпратен разезд от петстотин конници под командването на Богуслав. Генералите навярно разчитаха, че местното население ще уведоми Бабинич за това. Така и стана.
	Князът тръгна в дълбока и тъмна нощ към Вонсов и Йельонки, премина реката в Черевин и като остави конницата на открито поле, настани пехотата в близките горички, за да може да се появи неочаквано. В това време Дъглас трябваше да се движи покрай брега на Нарев, като се преструва, че отива към Остроленка. А Раджейовски трябваше да заобиколи с леките конни хоронгви през Кшенжополе.
	И тримата вождове не знаеха добре къде се намира Бабинич в тоя момент, защото това не беше възможно да се разбере от селяните, а райтарите не можеха да уловят нито един татарин. Дъглас обаче предполагаше, че главната сила на Бабинич се намира в Шнядов и искаше да я обгради така, че ако Бабинич тръгне срещу княз Богуслав, да го пресрещне откъм литовската граница и да му пресече оттеглянето.
	Изглеждаше, че всичко благоприятства на шведските намерения. Кмичиц наистина се намираше в Шнядов и веднага щом дойде вестта за Богуславовия разезд, потъна в горите, за да излезе изненадващо от тях при Черевин.
	Дъглас се отклони от Нарев, след няколко дни попадна на следите на татарския поход и вървеше по същия път, дето ще рече, вече зад гърба на Бабинич. Горещината измъчваше страхотно конете и облечените в железни брони хора, но генералът вървеше напред, без да обръща внимание на тия пречки, вече съвсем сигурен, че ще настигне неочаквано отряда на Бабинич, и то в момент на битка.
	Най-сетне след двудневен поход той стигна толкова близо до Черевин, че се виждаше пушекът от къщите. Тогава спря и като зае всички проходи и най-малки пътечки, зачака.
	Някои офицери искаха да тръгнат доброволно и да атакуват веднага, но той ги задържа и каза:
	— След като атакува княза и разбере, че има работа не само с конница, но и с пехота, Бабинич ще бъде принуден да се оттегли… А той може да се връща само по стария път и тогава ще ни падне като в отворени прегръдки.
	Като че ли оставаше само да се ослушват кога ще се обадят татарският вой и първите мускетни гърмежи.
	Но мина един ден, а в черевинските гори беше тихо, като че ли в тях никога не бе стъпвал войнишки крак.
	Дъглас започна да губи търпение и надвечер изпрати малък разезд към полето с поръка да проявява най-голяма предпазливост.
	Разездът се върна късно през нощта, без да е видял нищо и без да е проверил нещо. На разсъмване самият Дъглас тръгна напред с цялата си войска.
	След няколко часа път стигна до едно място, на което беше пълно със следи от войнишки престой. Намериха остатъци от сухари, изпотрошени стъкла, късове от облекло и пояс с куршуми, каквито употребяваха шведските пехотинци; несъмнено беше, че на това място е стояла пехотата на Богуслав, но тя не се виждаше никъде. По-нататък, на една мокра лъка, предната стража на Дъглас забеляза много следи от тежки райтарски коне, а на брега следи от татарски жребци; още по-нататък лежеше трупът на един кон, от който вълците наскоро бяха изтръгнали вътрешностите. На един хвърлей оттам намериха татарска стрела без железен връх, но с цяла дървена част и здрав край. Изглежда, че Богуслав беше отстъпвал, а Бабинич вървял подир него.
	Дъглас разбра, че трябва да се е случило нещо необикновено.
	Но какво? На това нямаше отговор. Дъглас се замисли. Внезапно замислеността му прекъсна офицер от предната стража.
	— Ваше достойнство! — каза той. — На един хвърлей оттук през храсталаците се вижда група от няколко души. Те не мърдат, сякаш са на пост. Спрях стражата, за да докладвам това на ваше достойнство.
	— Конници или пешаци? — попита Дъглас.
	— Пешаци, те са четирима или петима в група, добре не могат да се преброят, защото клоните ги закриват. Но се виждат в жълто, сякаш са наши мускетари.
	Дъглас притисна коня си с колене и се понесе бързо към предната стража, с която продължи напред. През редките храсталаци по-нататък в дълбоката гора се виждаше съвсем неподвижна група от войници, застанала под едно дърво.
	— Наши, наши! — каза Дъглас. — Князът трябва да е наблизо.
	— Чудно! — обади се офицерът след малко. — Стоят на пост, а никой не се обажда, макар да се движим шумно.
	В тоя миг храсталаците се свършиха и се откри едра гора. Тогава те видяха четирима души накуп, един до друг, сякаш гледаха в нещо на земята. От главата на всекиго се издигаше нагоре черна ивица.
	— Ваше достойнство! — каза внезапно офицерът. — Тия хора са обесени!
	— Така е! — отговори Дъглас.
	И като ускориха хода си, след малко застанаха при труповете. Четирима пехотинци висяха заедно на примки като купчина дроздове, с крака едва един пръст над земята, защото бяха окачени на нисък клон.
	Дъглас ги изгледа доста равнодушно, а след това каза сякаш на себе си:
	— Сега знаем, че и князът, и Бабинич са минали оттук.
	И отново се замисли, защото сам не знаеше добре дали трябва да продължи по тоя горски път или да се прехвърли на големия остроленски път.
	В това време след около половин час откриха два нови трупа. Явно беше, че са на мародери или болни, които татарите на Бабинич бяха уловили по стъпките на княза.
	Но защо князът се оттегляше?
	Дъглас го познаваше много добре — както неговата смелост, така и военния му опит, та дори за миг не допусна, че князът не е имал основателни причини. Там непременно трябва да се е случило нещо.
	Работата се изясни едва на другия ден. Тогава пристигна пан Бес Корня с разезд от трийсет конници, изпратен от княз Богуслав да съобщи, че крал Ян Казимеж е изпратил отвъд Буг срещу Дъглас полевия хетман пан Гошевски с шест хиляди литовски и татарски конници.
	— Узнахме това — каза пан Бес, — преди да дойде Бабинич, защото той се движеше много предпазливо и често изчезваше, а с това се бавеше. Пан Гошевски се намира на около две мили оттук. Когато узна това, князът бе принуден да се оттегля бързо, за да се съедини с пан Раджейовски, който можеше да бъде разбит много лесно. Но ние се движехме бързо и се съединихме благополучно. Същевременно князът изпрати веднага разезди от по двайсетина коня на всички страни с донесение до ваше достойнство. Много от тях ще попаднат в татарски или селски ръце, но при такава война другояче не може.
	— Къде са князът и пан Раджейовски?
	— На около две мили оттук, край брега.
	— Князът успя ли да изтегли цялата си войска?
	— Трябваше да остави пехотата, която се промъква през най-гъстите гори, за да се запази от татарите.
	— Такава конница като татарската знае да върви и през най-големите гъсталаци. Не очаквам да видя повече тая пехота. Но тук никой няма вина и князът е постъпил като опитен военачалник.
	— Князът хвърли един по-значителен разезд към Остроленка, за да заблуди литовския подскарби. Преследвачите незабавно ще се насочат натам, като помислят, че цялата ни войска е тръгнала за Остроленка.
	— Това е добре! — каза Дъглас зарадван. — Ще се справим с пан подскарбия.
	И без да губи време, заповяда поход, та да се съедини с княз Богуслав и Раджейовски. Това стана още същия ден за голяма радост особено на пан Раджейовски, който от плен се страхуваше повече, отколкото от самата смърт, понеже знаеше, че ще трябва да отговаря като предател и виновник за всички бедствия на Жечпосполита.
	Сега обаче, след съединяването с Дъглас, шведската армия възлизаше на повече от четири хиляди души, така че можеше да окаже успешна съпротива на силите на полевия хетман. Наистина той имаше шест хиляди души конница, но освен извънредно добре обучените татари на Бабинич другите татари не можеха да бъдат използвани в открита атака, а и сам пан Гошевски, макар и опитен и учен военачалник, не умееше като Чарнецки да въодушевява хората си така, та нищо да не може да удържи против тях.
	Дъглас обаче си блъскаше главата, за да разбере с каква цел Ян Казимеж е могъл да изпрати полевия хетман отвъд Буг. Шведският крал заедно с електора отиваше към Варшава, рано или късно там трябваше да се стигне до генерално сражение. И макар че Казимеж вече стоеше начело на сила, която числено превъзхождаше шведите и бранденбургците, все пак шест хиляди храбри хора бяха твърде голяма подкрепа, та полският крал не би се лишил доброволно от тях.
	Наистина пан Гошевски изтръгна Бабинич от гибел, но за спасението на Бабинич кралят нямаше защо да изпраща цяла дивизия, следователно в тая експедиция имаше някаква скрита цел, която шведският генерал не можеше да отгатне въпреки цялата си проницателност.
	В писмото на шведския крал, изпратено седмица по-късно, личеше силно безпокойство и сякаш уплаха поради тая експедиция, но няколко думи обясняваха причините й. Според мнението на Карл Густав хетманът не бил изпратен, за да атакува армията на Дъглас, нито да отиде в Литва, та да подпомогне тамошното въстание, защото там шведите и без това вече не можеха да се справят, но за да заплаши княжеска Прусия, по-точно източната й част, която беше съвсем без войска.

	„Това се прави — пишеше кралят, — за да разколебае електора във верността му към малборгския договор и към нас, което може да стане лесно, тъй като той е готов да влезе едновременно в съюз и с Христос срещу дявола, и с дявола срещу Христос, за да използва и двамата.“

	Писмото завършваше с поръчение Дъглас да се помъчи на всяка цена да не допусне хетмана в Прусия, защото, ако той не успее в срок от няколко седмици да навлезе там, непременно ще трябва да се върне във Варшава.
	Дъглас прецени, че възложената му задача съвсем не превишава неговите сили. До неотдавна той се противопоставяше с успех на самия Чарнецки, затова Гошевски не му изглеждаше страшен. Наистина той не се надяваше да унищожи дивизията му, но беше сигурен, че ще успее да я задържи и да попречи на всяко нейно движение.
	От тоя момент започнаха много изкусни маневри между двете армии, които избягваха генерално сражение, но се мъчеха да се обградят една друга. Двамата вождове си съперничеха достойно, обаче опитният Дъглас дотолкова вземаше връх, че не пусна хетмана по-нагоре от Остроленка.
	А спасеният от преследването на Богуслав пан Бабинич съвсем не бързаше да се присъедини към литовската дивизия, защото се зае с голямо усърдие с оная пехота, която Богуслав беше принуден да остави по пътя при бързия си поход към Раджейовски. Татарите му, водени от местни горски пазачи, вървяха подир тях денем и нощем, като непрекъснато унищожаваха непредпазливите или изостаналите назад. Най-сетне липсата на продоволствие принуди шведите да се разделят на малки отряди, които можеха по-лесно да си намерят храна, но Бабинич само това и чакаше.
	Той раздели отряда си на три команди под водачеството на себе си, на Акбах Улан и Сорока и за няколко дни смаза по-голямата част от тия пехотинци. Това беше нещо като непрестанна хайка срещу хора в горските гъсталаци, храсти и тръстики, пълна с шум, крясъци, подвиквания, гърмежи и смърт.
	Широко прослави тя името на Бабинич между мазурите. Трите команди се събраха и присъединиха към пан Гошевски едва при самата Остроленка, където пан полевият хетман, чиято експедиция беше само хитруване, вече получи кралска заповед да тръгва обратно за Варшава. Само за съвсем кратко можа пан Бабинич да се порадва на познатите си, а именно на пан Заглоба и Володиовски, които придружаваха хетмана начело на лауданската хоронгва. Поздравиха се обаче много сърдечно, тъй като между тях вече съществуваше голямо приятелство и дружба. На двамата млади полковници им беше много мъчно, че тоя път не можаха да направят нищо срещу Богуслав, но пан Заглоба ги утешаваше, като им допълваше често чашите и говореше така:
	— Няма нищо! Главата ми още от май работи върху разни хитрости, а досега никога не съм я блъскал напразно. Имам няколко готови много хубави хрумвания, само че вече няма време за аплицирането* им, освен може би при Варшава, където ще отиваме всички.
	[* Прилагането (от лат.). — Бел.ред.]
	— Аз трябва да заминавам за Прусия — отвърна Бабинич — и няма да бъда при Варшава.
	— Дали ще успееш да стигнеш в Прусия? — попита Володиовски.
	— Да не ми е името Бабинич, ако не стигна там, и ви обещавам тържествено, че там ще забъркам страшна каша, стига само да кажа на моите татари: „Бийте да бием!“ Те и тук биха били готови да играят с ножовете по гърлата на хората, но съм ги предупредил, че за всяко насилие ще има въже! Затова в Прусия ще дам воля и на собствените си желания. Как да не мога да се промъкна! Вие не можахте, но това е друга работа. Защото е по-лесно да се препречи пътят на по-голяма сила, отколкото на такава чета като моята, с която човек може лесно да се скрие. Неведнъж вече седях в тръстиките, а войските на Дъглас минаваха съвсем близко, без да знаят това. Дъглас навярно също ще тръгне подир вас и ще ми остави свободен път.
	— Но чувам, че ти си го страшно изморил! — каза Володиовски със задоволство.
	— Ах, негодникът! — добави пан Заглоба. — Всеки ден трябвало да си сменя ризата, така се потил. Ти, ваша милост, и Ховански не си нападал толкова майсторски, а трябва да ти призная, че и самият аз не бих могъл по-добре, ако бях на мястото на ваша милост, макар още пан Конецполски да казваше, че за партизанска война няма по-добър от Заглоба.
	— Струва ми се — каза Володиовски на Кмичиц, — че ако Дъглас се върне, ще остави тук Радживил, за да действа срещу тебе.
	— Дай боже! И аз имам същата надежда — отвърна Кмичиц живо. — Като почна аз да търся него, а той мене, по-скоро ще се намерим. Трети път вече няма да мине през мене, а ако мине, сигурно вече няма да се вдигна. Аз помня добре твоите тайни и всичките лубнински хватки са ми като молитва в главата. Всеки ден ги тренирам със Сорока, за да упражня ръката си.
	— Какво значат хитростите! — извика Володиовски. — Сабята е основното!
	Тая максима позасегна пан Заглоба и той веднага отговори:
	— Всяка вятърна мелница мисли, че основното е да размахва криле и знаеш ли защо, Михале? Защото има плява под покрива, alias* в главата. Военното изкуство също се основава на хитрости, иначе Рох щеше да бъде велик хетман, а ти — полеви.
	[* Или, с други думи (лат.). — Бел.прев.]
	— А какво прави пан Ковалски? — попита Кмичиц.
	— Пан Ковалски ли? Вече носи железен шлем на главата и с право, защото зелката е най-добра в тенджера. Той забогатя много във Варшава, събра средства да си създаде голяма свита от прислуга и отиде при хусарите, при княз Полубински, и всичко това, за да може да нападне Карл с копие. Всеки ден идва при нас в шатъра и кокори зъркелите си да види дали от сламата не наднича шията на някоя дамаджана. Не мога да отуча това момче от пиянството. Не помага добрият ми пример! Но аз му предсказвах, че ще загуби, дето напуска лауданската хоронгва. Негодник! Неблагодарник! След толкова добрини, които съм му сторил, ме напусна, синковецът, заради копието!
	— Ти ли си го отгледал, ваша милост?
	— Драги мой пане! Не ме прави мечкарин. На пан Сапеха, който ме пита същото, казах, че той и Рох са имали един praeceptora*, но не мене, защото на младини аз бях бъчвар и знаех добре да нагласявам дъгите.
	[* Учител, наставник (лат.). — Бел.прев.]
	— Първо, ваша милост, това ти не би посмял да кажеш на пан Сапеха — отговори Володиовски, — и второ, уж мърмориш срещу Ковалски, а го обичаш като зеницата на окото си.
	— Обичам го повече от тебе, пан Михале, тъй като никога не съм могъл да понасям бръмбари, нито влюбчиви ветрогони, които, щом видят жена, започват да се прескундят като немски барачета.
	— Или като ония маймуни в казановския дворец, с които ваша милост си воювал!
	— Смейте се, смейте се, втори път сами ще трябва да превземете Варшава!
	— Да не би ти да си я превзел, ваша милост?
	— А кой expugnavit* краковската порта? Кой предизвика задържането на генералите? Седят сега на хляб и вода в Замошч и колчем Витенберг погледне към Врангел, казва: „Заглоба ни насади тук!“ — и двамата удрят на плач. Ако пан Сапеха не беше болен и беше тук, щеше да ви каже кой най-напред извади шведския кърлеж от варшавската кожа.
	[* Превзе (лат.). — Бел.прев.]
	— За Бога! — каза Кмичиц. — Направете това за мене, изпратете ми съобщение за битката, която се подготвя край Варшава. На пръсти ще броя дните и нощите и няма да имам никакво спокойствие, докато не узная нещо сигурно.
	Заглоба допря пръст до челото си.
	— Чуйте моето мнение — каза той, — защото, каквото река, непременно така ще стане — както е сигурно, че тая чаша стои пред мене… Не стои ли? Какво?
	— Стои, стои! Говори, ваша милост!
	— Ние или ще спечелим, или ще загубим това генерално сражение…
	— Това го знае всеки! — намеси се Володиовски.
	— Ти да беше мълчал, пан Михале, и да се учиш. Ако предположим, че ще загубим тая битка, знаеш ли какво ще стане по-нататък?… Виждаш ли? Не знаеш, защото вече мърдаш като заек мишите опашчици под носа си… А аз ви казвам, че нищо няма да стане…
	Кмичиц, който беше много жив, скочи, чукна чашата в масата и викна:
	— Мрънкаш празни работи, ваша милост!
	— Казвам, че нищо няма да стане! — отвърна Заглоба. — Млади сте и не разбирате, че както стоят сега работите, нашият крал, нашето мило отечество, нашата войска могат да загубят петдесет битки една след друга — и пак войната ще си продължи постарому, шляхтата ще се събира за бой, а с нея и всички низши съсловия… И ако не провърви веднъж, ще провърви втори път, докато неприятелската сила се стопи. Но ако шведите загубят една по-голяма битка, тогава ще отидат по дяволите без никаква надежда за спасение, а и електорът с тях в добавка.
	Тук Заглоба се оживи, гаврътна чашата, удари я о масата и продължи:
	— Слушайте, защото това няма да чуете от всяка уста, не всеки умее да вижда генерално. Мнозина мислят: какво ли ни чака още? Колко битки, колко поражения, които могат да се случат лесно, когато се воюва с Карл… Колко сълзи? Колко пролята кръв? Колко тежки мъчения?… И мнозина се съмняват, и мнозина богохулстват срещу Божията милост и пресветата Дева… А аз ви казвам: знаете ли какво очаква тия вандалски неприятели? — Гибел! Знаете ли какво ни чака нас? — Победа! Ще ни бият още сто пъти… добре… но ние ще ги бием сто и първия и край.
	След тия думи пан Заглоба затвори за малко очи, но веднага ги отвори, погледна пред себе си със светнали зеници и внезапно викна с всичката сила на гърдите си:
	— Победа! Победа!
	Кмичиц чак почервеня от радост.
	— Бога ми, той е прав! Бога ми, той говори истината! Дума да не става! Такъв край трябва да дойде!
	— Трябва да ти се признае, ваша милост, че имаш ум в главата си — каза Володиовски и се плесна по челото. — Жечпосполита могат да заемат, но е невъзможно да се задържат в нея… и в края на краищата ще трябва да се махнат.
	— Ха! Какво? Имам ли ум? — каза Заглоба, зарадван от похвалата. Щом е така, ще ви предскажа още нещо. Бог е на страната на справедливите! Ти, ваша милост (тук той се обърна към Кмичиц), ще победиш предателя Радживил, ще отидеш в Тауроги, ще си вземеш момичето, ще се ожениш за него, потомство ще отгледаш… да ми израсне нокът на езика, ако не стане така, както казах… За Бога! Само да не ме удушиш!
	Пан Заглоба не току-така предупреждаваше, защото пан Кмичиц го грабна в прегръдките си, вдигна го нагоре и така започна да го стиска, та очите на стареца чак излязоха навън, а едва стъпил на собствените си нозе, едва си отдъхнал, и пан Володиовски, силно развеселен, вече го хвана за ръката.
	— Мой ред е! Говори, ваша милост, какво ме чака!
	— Бог да те благослови, пан Михале!… Твоята нежна чучулига ще ти излюпи цяло ято… не бой се. Уф!
	— Vivat! — викна Володиовски.
	— Но по-напред ще свършим с шведите! — добави Заглоба.
	— Ще свършим! Ще свършим! — извикаха младите полковници, като удряха сабите си.
	— Vivat! Победа!


	Четирийсет и седма глава

	Седмица по-късно пан Кмичиц премина границата на електорска Прусия при Райгрод. Това постигна доста лесно, защото преди самото тръгване на полевия хетман той потъна в горите така скрито, та Дъглас беше сигурен, че и неговата част е тръгнала заедно с цялата татарско-литовска дивизия към Варшава, затова остави само малки гарнизони по замъчетата за отбрана на тия места.
	Дъглас също тръгна по следите на Гошевски, придружен от Раджейовски и Радживил.
	Кмичиц узна това още преди да мине границата и много се огорчи, че не ще може да се срещне око с око със своя смъртен враг и че наказанието може да сполети Богуслав от други ръце, а именно от ръцете на пан Володиовски, който също бе дал клетва срещу него.
	Поради това, като не можеше да си отмъсти лично на предателя за злините, причинени на Жечпосполита и лично на него, отмъсти си по страхотен начин във владенията на електора.
	Още същата нощ, през която татарите минаха граничния стълб, небето почервеня от пожарища, разнесоха се писъци и плач на хора, тъпкани от ботуша на войната. Който можеше да моли милост на полски език, по заповед на вожда биваше пощаден, но немските заселища, колонии, села и градчета се превръщаха в река от огън, а ужасените жители отиваха под нож.
	И не така бързо се разлива масло по морето, когато моряците го излеят, за да успокоят вълните, както се разля тоя чамбул от татари и доброволци по спокойните и сигурни досега места. Като че ли всеки татарин можеше да се дели на две, на три, за да бъде едновременно на няколко места, да гори, да сече. Не щадяха дори непожънатите ниви, дори дърветата в овощните градини.
	Защото пан Кмичиц беше държал толкова дълго татарите си за юздата, че когато най-сетне ги пусна като ято хищни птици, те почти се забравиха в това клане и разрушение. Един надминаваше другия, а понеже не можеха да вземат пленници, от сутрин до вечер се къпеха в човешка кръв.
	Самият пан Кмичиц, в чието сърце имаше много свирепост, си даде пълна свобода и ако и да не цапаше собствените си ръце с кръвта на беззащитните, все пак гледаше със задоволство как тя се проливаше. А душата му беше спокойна и съвестта не го гризеше, защото това не беше полска, а чужда кръв и при това еретическа, та дори смяташе, че върши нещо приятно на Бога и особено на господните светци.
	Та нали електорът, васал, следователно слуга на Жечпосполита, който живее от нейните благодеяния, пръв вдигна светотатствена ръка срещу своята кралица и господарка, следователно заслужаваше наказание, а пан Кмичиц беше само оръдие на Божия гняв.
	Затова той четеше спокойно всяка вечер молитвите си при блясъка на запалените немски селища, а когато виковете на избиваните бъркаха сметката му по броеницата, тогава започваше отново, за да не би да обремени душата си с греха на небрежността при богослужение.
	Но той таеше в сърцето си не само жестоки чувства, освен набожността го оживяваха и разни вълнения, свързани със спомена за миналите години. Затова той си спомняше често за онова време, когато беше нападал Ховански с толкова голяма слава и някогашните му другари се изправяха като живи пред неговите очи: Кокошински, грамадният Кулвец-Хипоцентаурус, сипаничавият Раницки със сенаторската кръв в жилите, Углик, който свиреше на цафара, Рекуч, върху когото не тежеше човешка кръв, и Зенд, който умееше да имитира птиците и всякакви животни.
	Всички те, освен може би Рекуч, цвърчат в пъкъла, а пък сега можеха да си полудуват, да се овалят в кръв, без да навличат грях на душата си и с полза за Жечпосполита!…
	И пан Анджей въздишаше при мисълта колко пагубно нещо е безпътството, щом още в зората на младостта затваря за вечни векове пътя към прекрасните дела.
	Но най-много въздишаше за Оленка. Колкото повече навлизаше в пруска територия, толкова по-силно го горяха раните на сърцето, сякаш ги раздухваха пожарите, които той подпалваше, и някогашната му любов. Почти всеки ден той говореше в сърцето си на момичето:
	„Гълъбче ти мое най-мило! Може би вече си ме забравила там, а ако си спомняш за мене, само отвращение залива сърцето ти; но аз, далеко или близо, нощем или денем, при работа и труд за отечеството непрекъснато мисля за тебе и душата ми лети към тебе през гори и води като морна птица, за да се свие в твоите нозе. Само за Жечпосполита и за тебе бих дал всичката си кръв, но горко ми, ако ти навеки ме обявиш в сърцето си за осъден на изгнание!“
	С такива размисли той вървеше все по-нагоре към север покрай границата, гореше и сечеше, никого не оставяше жив. Задушаваше го страшен копнеж. Искаше му се утре да бъде в Тауроги, а пък пътят беше още толкова дълъг и толкова труден, защото най-сетне в цялата пруска провинция забиха всички камбани.
	Всичко живо грабваше оръжие, за да даде отпор на страшните унищожители; докарваха военни гарнизони дори от много далечни градове, организираха полкове дори от градските слуги и скоро навсякъде срещу един татарин можеха да се изправят по двайсет мъже.
	Кмичиц се хвърляше като мълния върху тия отряди, разбиваше ги, разпръскваше ги, бесеше, измъкваше се, криеше се и отново изплуваше върху вълната от огън, но вече не можеше да върви толкова бързо както в началото. Често пъти трябваше по татарски да изчезва и да се крие по цели седмици в гъсталаците или в тръстиките край бреговете на езерата. Все повече хора излизаха срещу него като срещу вълк, а и той хапеше като вълка, който с един удар на зъбите си нанася смърт, и не само се бранеше, но и не изостави нападателната война.
	Понеже обичаше завършената работа, понякога въпреки преследването не мръдваше от някое място, докато не унищожеше всичко с огън и меч в един обсег от няколко мили. Неизвестно по какъв начин името му стигна до човешките уста и гърмеше, покрито със страх и ужас, чак до бреговете на Балтийско море.
	Наистина пан Бабинич можеше отново да се върне в границите на Жечпосполита и да върви по-бързо към Тауроги въпреки шведските части, но той не искаше да направи това, тъй като желаеше да служи не само на себе си, но и на Жечпосполита.
	В това време дойдоха вести, които повишиха духа за отбрана и отмъщение на местните жители, а сърцето на пан Бабинич изпълниха със силна скръб. Гръмна слух, че край Варшава е станала голяма битка, която полският крал загубил. „Карл Густав и електорът разбили цялата войска на Казимеж — повтаряха си с радост в Прусия. — Варшава е отново взета! Това е най-голямата победа през цялата война и сега вече иде краят на Жечпосполита!“
	Всички хора, които татарите пленяваха и слагаха върху въглени, за да дават показания, повтаряха същото; имаше и преувеличени вести както обикновено в такова военно и несигурно време. Според тия вести войската била окончателно унищожена, хетманите загинали, а Ян Казимеж паднал в плен.
	Значи всичко се е свършило? Значи оная възкръснала и победоносна Жечпосполита беше само празна илюзия? Толкова сила, толкова войска, толкова големи хора и знаменити бойци: хетманите, кралят, пан Чарнецки с непобедимата си дивизия, коронният маршал, другите панове със своите отряди — всичко ли е пропаднало, всичко ли се е пръснало като дим? И няма ли вече други защитници в тая нещастна страна освен отделни въстанически групи, които навярно ще се пръснат като облак прах при вестта за поражението?!
	Пан Кмичиц си скубеше косата и чупеше ръце, грабеше с шепи влажна пръст и я притискаше до пламналата си глава.
	— Ще загина и аз — казваше си той, — но по-напред ще залея с кръв тая земя!
	И започна да воюва като отчаян човек; той не се криеше вече, не изчезваше в горите и тръстиките, търсеше смъртта, като луд се хвърляше върху тройно по-големи сили и ги превръщаше на пух и прах. У неговите татари замряха и последните остатъци от човешки чувства и те се превърнаха в глутница диви зверове. Тия хищни, но не особено пригодни за бой на открито поле хора, без да загубят нищо от способността си да устройват засади и клопки, чрез постоянен опит, чрез постоянни сражения се бяха обучили така, че можеха да удържат гърди срещу гърди и на най-добрата конница в света, както и да разбиват каретата дори на шведската далекарлийска гвардия. При сблъскванията си с въоръжени пруски групи сто от тия татари разбиваха лесно двеста и триста едри, въоръжени с мускети и копия мъже…
	Кмичиц ги отучи да се обременяват с плячка, вземаха само пари, а именно злато, което зашиваха в седлата. Затова, когато някой от тях загинеше, останалите се биеха яростно помежду си за неговия кон и седло. При обогатяването по този начин те не изгубиха нищо от своята почти свръхчовешка бързина. Разбрали, че под командването на никой друг вожд в света не биха имали толкова обилни жътви, те се бяха привързали към Бабинич като ловни кучета към ловеца и с истинска мохамеданска честност връчваха след боевете в ръцете на Сорока и Кемлич лъвската част от плячката, която се падаше на „багадира“.
	— Аллах! — казваше Акбах Улан. — Малцина от тях ще видят Бахчисарай, но тия, които се върнат, ще станат мурзи*.
	[* Татарски князе, благородници, вождове. — Бел.прев.]
	Бабинич, който отдавна знаеше да се храни от войната, събра грамадни богатства; смъртта обаче, която търсеше повече от златото, не намери.
	Отново изтече месец в гонитби и усилия, които надминаваха човешкото въображение. Макар че зобеха конете с ечемик и пруска пшеница, те крайно се нуждаеха поне от няколко дни почивка, затова младият полковник при Доспада се оттегли в територията на Жечпосполита, за да може и да узнае някои новини, а и да попълни отряда си с нови доброволци.
	Новините дойдоха скоро, и то толкова радостни, че Кмичиц за малко не си загуби ума. Излизаше да е истина, че храбрият, но същевременно и злополучен Ян Казимеж загубил тридневната голяма битка при Варшава, но по каква причина?
	Всеобщото опълчение в грамадната си част се било разотишло преди това по домовете си, а останалата част не се биела вече с оня дух както при превземането на Варшава и на третия ден от битката изпаднала в паника. Но през първите два дни победата клоняла на полска страна. Редовните войски вече не в партизанска война, но в голям бой с най-добре обучените войници в Европа проявили такова умение и издръжливост, че самите шведски и бранденбургски генерали се слисали.
	Крал Ян Казимеж спечелил безсмъртна слава. Говорели, че се проявил като равен на Карл Густав пълководец и че ако всички негови разпореждания били изпълнени, неприятелят щял да загуби генералното сражение и войната би била свършена.
	Кмичиц имаше тия сведения от уста на очевидци, понеже беше попаднал на шляхтичи, които служели в опълчението, та участвали в битката. Един от тях му разказа за великолепния удар на хусарите, при който самият Карл за малко не загинал, защото въпреки настоятелните увещания на генералите не искал да се оттегли. Според твърденията на всички не било вярно, че войската е разбита или хетманите загинали. Напротив, цялата сила освен всеобщото опълчение останала незасегната и се оттеглила в добър ред надолу в страната.
	Варшавският мост се съборил, но паднали само оръдия, а „духът бил пренесен през Висла“. Войската се клела в името на всичко, че под командването на такъв вожд като Ян Казимеж ще бие при следната среща Карл Густав, електора и когото още се наложи, защото тая битка била само опит, макар и неуспешен, но пълен с добри надежди за бъдещето.
	Кмичиц си блъскаше главата да разбере защо първите вести бяха толкова страшни. Обясниха му, че Карл Густав нарочно разпратил пресилени съобщения, а всъщност сам не знаел какво трябва да прави. Шведските офицери, които пан Анджей хвана седмица по-късно, потвърдиха това мнение.
	От тях той узна също, че особено електорът бил много уплашен и все повече започнал да мисли за собствената си кожа, че голяма част от войската му загинала при Варшава, а останалата била сполетяна от такива страшни болести, които я изтребват по-лошо от боя. В това време великополяните в желанието си да отмъстят за Уйшче и за всички злини, които им бяха сторени, нападнали самата Бранденбургска държава, като палели, колели и оставяли само вода и земя. Според офицерите близък бил часът, в който електорът ще зареже шведите и ще се присъедини към по-силния.
	„Щом е така, ще трябва да го печем, за да направи по-скоро това“ — помисли Кмичиц.
	И понеже конете му бяха вече починали, а войската попълнена, отново премина река Доспада и се хвърли върху немските селища като дух на унищожението.
	Разни други групи последваха примера му. Сега той вече намери по-слаба отбрана, та се проявяваше още повече. Пристигаха и все по-радостни новини, толкова радостни, че беше трудно да им се вярва.
	Отначало например започнаха да говорят, че Карл Густав, който след варшавската битка напреднал чак до Радом, сега се оттегля презглава към кралска Прусия. Какво беше станало? Защо се оттегля? На това някое време нямаше отговор, докато най-сетне отново по Жечпосполита гръмна името на пан Чарнецки. Победил при Липец, победил при Стшемешно, при самата Рава избил до крак ариергарда на отстъпващия Карл, после, като узнал, че две хиляди райтари се връщат от Краков, нападнал ги в открит бой и не пуснал жив дори вестител на поражението. Полковник Форгел, брат на генерала, четирима други полковници, трима майори, тринайсет ротмистри и двайсет и трима поручици били взети в плен. Други даваха двойно по-голяма цифра, някои в увлечението си вече твърдяха, че при Варшава Ян Казимеж не бил претърпял поражение, а победил, и че походът му надолу в страната бил само хитрост, за да унищожи неприятеля.
	Самият пан Кмичиц започна да мисли така, защото от юношески години беше войник, та разбираше от война и никога не беше чувал за такава победа, след която победителите да се намират в по-лошо положение, а шведите явно се чувстваха все по-зле, и то именно след варшавската битка.
	Тогава пан Анджей си припомни думите на Заглоба, който при последната им среща казваше, че отделните спечелени битки вече няма да подобрят положението на шведите, а загубят ли една генерална битка, тя може да ги погуби.
	„Това е канцлерска глава — каза си Кмичиц, — която може да чете бъдещето като по книга!“
	Сега си припомни и по-нататъшните предсказания на пан Заглоба: че той, Кмичиц alias Бабинич, ще стигне в Тауроги, ще намери своята Оленка, ще получи прошка, ще се ожени за нея и ще създаде с нея потомство за слава на страната. Когато си спомни това, огън пламна в жилите му; той вече не искаше да губи нито миг и реши да изостави временно прусаците и кланетата и да полети към Тауроги.
	Внезапно в навечерието на заминаването му при него пристигна един лаудански шляхтич от хоронгвата на пан Володиовски с писмо от малкия рицар.

	„Заедно с литовския полеви хетман и княза крайчи вървим след Богуслав и Валдек — пишеше пан Михал. — Присъедини се към нас, защото ще се намери поле за справедливо отмъщение, а и ще имаме случай да платим на прусаците за гнета върху Жечпосполита.“

	Пан Анджей не можеше да повярва на собствените си очи и известно време подозираше шляхтича, че може би е изпратен нарочно от някакъв пруски или шведски командир, за да го вкара заедно с чамбула в примка. Нима пан Гошевски наистина щеше да отива втори път в Прусия? Но не можеше да не се вярва. Почеркът беше на пан Володиовски, гербът на пан Володиовски, а и шляхтичът си припомни пан Анджей. Тогава той почна да го разпитва къде се намира пан Гошевски и накъде възнамерява да върви.
	Шляхтичът беше доста глупавичък. Не е негова работа да знае накъде пан хетманът смята да върви; знае само, че пан хетманът е на два дни път оттук със същата литовско-татарска дивизия и че при него се намира и лауданската хоронгва. Той я бил заел преди това временно на пан Чарнецки, който обаче отдавна я бил върнал, и сега отиват, накъдето ги води пан полевият хетман.
	— Казват — завършваше шляхтичът, — че ще отидем в Прусия, и войниците се много радват… Но нашата работа е да слушаме и да бием.
	След като изслуша изложението му, Кмичиц не се колеба дълго, обърна чамбула и тръгна бързо към пан хетмана, а след два дни, вече късно през нощта, падна в прегръдките на пан Володиовски, който го стисна силно и веднага викна:
	— Граф Валдек и княз Богуслав са в Простки, където правят насипи, за да подсилят укрепения си стан. Ще отидем срещу тях.
	— Днес ли? — каза Кмичиц.
	— Утре преди разсъмване, значи след два-три часа. Сега те отново паднаха в прегръдките си.
	— Нещо ми говори, че Бог ще го даде в ръцете ни! — извика Кмичиц развълнуван.
	— И аз мисля същото.
	— Дал съм клетва до смъртта си да знаменувам с пост оня ден, в който го срещна.
	— Божието покровителство не ще е излишно — отговори пан Михал. — А аз няма да завиждам, ако на тебе се падне да го срещнеш, защото ти си понесъл по-голяма злина.
	— Михале! Не съм виждал по-благороден кавалер от тебе!
	— Анджей, я дай да те разгледам. Съвсем си почернял от вятъра; но как се прояви! Цялата дивизия гледаше с голяма симпатия на твоята работа. Нищо, само пепелища и cadavera*. Ти си войник по призвание. И на самия пан Заглоба, ако беше тук, щеше да бъде трудно да измисли нещо по-добро за себе си.
	[* Трупове (лат.). — Бел.прев.]
	— За Бога! А къде е пан Заглоба?
	— Остана при пан Сапеха, защото съвсем подпухна от плач и отчаяние за Рох Ковалски…
	— Ама пан Ковалски загина ли?
	Володиовски стисна устни.
	— Знаеш ли кой го уби?
	— Откъде мога да зная?… Казвай!
	— Княз Богуслав.
	Кмичиц се завъртя на място, сякаш мушнат с меч, и почна да поема въздух с хъхрене, накрай скръцна страшно със зъби, хвърли се на пейката и подпря мълчаливо глава върху дланите си.
	Пан Володиовски плесна с ръце и поръча на прислужника да донесе питие, после седна при Кмичиц, напълни чашите и заговори:
	— Рох Ковалски загина от такава рицарска смърт, че дай боже никой от нас да не загине от по-лоша. Достатъчно е да ти кажа, че след като спечели битката, лично Карл му устрои погребение и цял гвардейски полк даваше залпове над ковчега му.
	— Да не беше от тия ръце, да не беше от тия пъклени ръце! — извика Кмичиц.
	— Да, от ръцете на Богуслав, зная това от хусарите, които с очите си наблюдавали тоя тъжен момент.
	— Значи ти не беше там?
	— В боя не се избира мястото, а се стои там, където ти заповядат. Ако аз бях там, или нямаше да бъда сега тук, или Богуслав не щеше да прави валове в Простки.
	— Казвай как е станало всичко. Това само ще засили моята жажда за отмъщение.
	Пан Володиовски пи, избърса жълтите си мустачки и започна:
	— Едва ли не си слушал подробно за варшавската битка, защото всички говорят за нея, та няма да я описвам прекалено дълго. Нашият милостив господар… дай му, Боже, здраве и дълги години, защото при друг крал отечеството не би загинало всред поражения… се оказа знаменит военачалник. Ако послушанието у нас беше такова, какъвто е вождът ни, ако бяхме достойни за него, летописците биха записали нова полска победа при Варшава, равна на грунвалдската и берестецката. С две думи, първия ден бихме шведите. На втория ден щастието започна да се наклонява ту на едната, ту на другата страна на везните, но все пак ние бяхме отгоре. Тогава именно в атака тръгнаха литовските хусари, при които служеше и пан Рох, под командването на княз Полубински, голям воин. Аз ги видях, когато отиваха, както те виждам тебе, защото стоях с лауданската хоронгва на възвишението под насипите. Те бяха хиляда и двеста конници, каквито светът не е виждал. Минаха на половин хвърлей покрай нас и ти казвам, че земята се тресеше под тях. Видяхме как бранденбургската пехота започна бързо да забива пиките си в земята, за да се противопостави на първия устрем. Други стреляха с мускети, та пушекът ги закри съвсем. Гледаме: хусарите вече пуснаха конете. Боже, какъв устрем! Втурнаха се в пушека… изчезнаха! Моите войници почнаха да викат: „Ще пробият! Ще пробият!“ За кратко време не се виждаше нищо. Докато нещо загърмя и се вдигна такъв шум, сякаш ковачи удряха с чукове в хиляди ковачници. Погледнахме: Иисусе, света Богородице! Електорските пехотинци вече лежат труп до труп, като ръж, през която е минала буря, а нашите са вече далеко зад тях. Само пряпорците им святкат! Отиват срещу шведите! Удариха върху райтарите — райтарите труп до труп! Удариха втори пехотен полк — труп до труп! Заехтя, оръдията гърмят… виждаме нашите, когато вятърът издуха пушека. Разбиват шведската пехота… Всичко се пръска, всичко се събаря, бяга на две страни, те вървят сякаш по улица… още малко и ще минат през цялата армия!… Ще се сблъскат с полка конна гвардия, всред който стои Карл… и гвардията сякаш бе пръсната от вихър!…
	Тук Володиовски прекъсна разказа си, защото Кмичиц затули очите си с длани и извика:
	— Майко Божия! Веднъж да види човек това и да загине!
	— Такава атака очите ми вече няма да видят — продължи малкият рицар. — На нас също заповядаха да настъпим… Повече не видях нищо и каквото ще кажа, чух го от устата на един шведски офицер, който тогава е бил при особата на Карл и със собствени очи гледал това, което ставало. Когато хусарите разбили всичко по пътя си, този Форгел, който по-късно при Рави падна в наши ръце, се хвърлил към ръцете на Карл: „Кралю, спасявай Швеция! Спасявай себе си! — викнал той. — Отстъпвай, отстъпвай! Тях нищо не ще ги спре!“ А Карл отговорил: „В никой случай не бива да отстъпваме пред тях, трябва да дадем отпор или да загинем!“ Долитат други генерали, молят, настояват — не иска. Тръгнал напред… сблъскали се и шведите били разбити, преди да преброиш до десет. Който паднал, стъпкали го конете; другите се пръснали като пилци. Хвърлили се да ги секат. Кралят останал сам; срещу него се втурнал Ковалски и го познал, защото го бил виждал вече два пъти. Та като го нападне!… Един райтар прикрил краля… Но ония, които видели, разправят, че гръм не убива по-бързо от Рох, който разсякъл райтара на две. Тогава кралят сам се хвърлил върху него…
	Володиовски отново прекъсна разказа си и пое дълбоко дъх, но Кмичиц извика веднага:
	— Свършвай вече, че ще ми изскочи душата!
	— Тогава те така се сблъскали на средата на бойното поле, че конските гърди се ударили едни в други. Закипяло! „Гледам — казва ми офицерът, — а кралят с коня си е вече на земята!“ Измъкнал се, натиснал спусъка на пистолета си, не улучил. Рох го хванал за главата, защото шапката му била паднала.
	Вдигал вече меча си, на шведите вече прилошавало от ужас, защото било късно да се притекат на помощ, когато Богуслав сякаш изникнал изпод земята и стрелял в самото ухо на Ковалски, та главата му се пръснала заедно с шлема.
	— За Бога! Как не е имал време да спусне меча?! — викна пан Анджей, като си скубеше косата.
	— Бог не му даде тая милост — отговори пан Михал. — Със Заглоба отгатнахме какво се бе случило. Тоя мъж беше служил у Радживилови от юношески години, смятал ги бе за свои господари и при вида на Радживил трябва да се е смутил. Може би в главата му никога не се е била раждала мисълта, че може да вдигне ръка срещу един Радживил. Случва се това, случва! Ех, с живота си го плати! Странен човек е пан Заглоба, той изобщо не му беше нито вуйчо, нито роднина, а друг за сина си не би жалил така… Но да си кажем правото, няма защо да жали — човек може да завиди на Ковалски за такава славна смърт. Та нали шляхтичът и войникът се раждат за това, ако не днес, утре да дадат живота си, а за Ковалски ще пише историята и потомството ще прослави името му.
	Пан Володиовски млъкна, а след малко се прекръсти и каза:
	— Дай му вечен покой, Господи, и вечна светлина нека му свети…
	— Во веки веков! — завърши Кмичиц.
	Известно време те четяха молитви и може би молеха подобна смърт за себе си, стига да не е от ръката на Богуслав, най-сетне пан Михал каза:
	— Свещеник Пекарски ни уверяваше, че той е отишъл направо в рая.
	— Разбира се, че е така, затова не се нуждае от нашите молитви.
	— Молитвите са потребни винаги, защото ще бъдат записани в регистъра на някого другиго, а може и в нашия собствен.
	Кмичиц въздъхна.
	— В Божието милосърдие влагам надеждата си — каза той, — че ще ми бъдат простени поне няколко години от чистилището за това, което извърших в Прусия.
	— Там всичко се бележи. Каквото изсече човек тук със сабя, небесните секретари го записват там.
	— И аз служих при Радживил — каза Кмичиц, — но не ще се смутя от Богуслав. Боже, боже! Простки не е далече! Припомни си, Господи, че той е и твой неприятел, защото е еретик и много пъти е хулил истинската ти вяра!
	— И неприятел на отечеството! — добави Володиовски. — Да се надяваме, че краят му наближава. Пан Заглоба предсказваше същото след оная атака на хусарите, а говореше потънал в скръб, в сълзи, сякаш боговдъхновен. И така проклинаше Богуслав, че косата настръхваше на тия, които го слушаха. Княз Казимеж Михал, който върви с нас срещу него, пък видял насън две златни тръби, каквито Радживилови носят на щита си, изпохапани от мечка, и още на другия ден казваше: „Или аз, или някой друг от Радживилови ще го сполети беда!“
	— От мечка ли? — попита Кмичиц и побледня.
	— Да.
	Лицето на пан Анджей светна, сякаш го обля блясъкът на утринната зора, той вдигна очите си нагоре, протегна ръце към небето и извика с тържествен глас:
	— Аз имам мечка на герба си. Слава на тебе, Господи, във висините! Слава на тебе, пресвета майко!… Господи, Господи! Не съм достоен за тая милост!
	Като чу това, Володиовски също се развълнува силно, защото веднага разбра, че тук се крие небесно знамение.
	— Анджей! — извика той. — За по-голяма сигурност прегърни преди битката нозете на Христос, а аз ще го помоля за Сакович.
	— Простки! Простки! — повтаряше Кмичиц сякаш в треска. — Кога тръгваме?
	— Преди зори, а скоро вече ще почне да се зазорява.
	Кмичиц се приближи до счупеното прозорче на селската къща, погледна към небето и извика:
	— Звездите вече побледняват, побледняват. Ave Maria…
	Внезапно се чу далечно пропяване на петел и едновременно прозвуча тихо тръбене през мундщук. Чуваше се звън на желязо, пръхтене на коне. Тъмни маси конница се събираха на пътя.
	Въздухът почна да се изпълва със светлина; блед блясък взе да посребрява върховете на копията, да лъщи по голите саби, да изтръгва от мрака страшни, мустакати лица, шлемове, калпаци, високи кожени шапки, татарски овнешки гугли, кожуси, тулове. Най-сетне походът тръгна към Простки с пан Кмичиц начело на предната стража; войската се разточи като дълга змия по пътя и се движеше бързо.
	Конете от първите редове захванаха силно да пръхтят, след тях и другите, което беше добър знак за войниците.
	Бели мъгли още покриваха лъките и полята.
	Наоколо беше тихо, само дърдавци се обаждаха в росната трева.


	Четирийсет и осма глава

	На 6 септември полската войска стигна във Вонсош и спря на почивка, за да могат хората и конете да съберат сили преди боя. Пан подскарбият реши да остане там четири-пет дни, но събитията объркаха сметките му.
	Пан Бабинич, който познаваше вече добре тая погранична област, беше изпратен в разезд, като му дадоха две леки литовски хоронгви и пресен чамбул от ордата, понеже неговите татари бяха много уморени.
	Преди да тръгне, пан подскарбият много му поръчваше да се помъчи да хване пленник за разпит и да не се връща с празни ръце. Бабинич само се усмихна, като си мислеше, че няма нужда да го подканват за такова нещо и че ще докара пленници, дори ако трябва да ги търси зад окопите в Простки.
	И той се върна след две денонощия, като докара двайсетина прусаци и шведи, а между тях знатния офицер фон Рьосел, капитан от пруския полк на Богуслав.
	Разездът беше посрещнат в стана с големи аплодисменти. Капитанът нямаше нужда да бъде подлаган на разпит, защото Бабинич беше вече направил това по пътя с допрян връх на рапирата си до гърлото му. От показанията му излизаше, че в Простки се намират не само пруските полкове на граф Валдек, но и шест шведски полка под командването на генерал-майор Израел, като четири от тях са конни и ги командват Петерс, Фритьотсон, Таубен, Амерстен и два пехотни под командването на братята Енгел. От пруските много добре въоръжени полкове освен собствения на граф Валдек бяха полковете на княз Висмар, Брунцел, Конаберг, генерал Валрат, както и четири хоронгви от войската на Богуслав: две на пруската шляхта и две негови собствени.
	Главнокомандващ бил уж граф Валдек, но в действителност той слушал за всичко княз Богуслав, под чието влияние се намирал и шведският генерал Израел.
	Най-важното сведение обаче, което даде фон Рьосел, беше, че от Елк идат на помощ към Простки две хиляди души отбрана поморска пехота, а граф Валдек от страх да не би тая войска да бъде обградена от ордата, иска да излезе от укрепения стан и едва като се съедини с нея, да се окопае втори път. Според Рьосел Богуслав досега бил против напускането на Простки и едва през последните дни започнал да се съгласява с това.
	Щом чу тая вест, пан Гошевски се зарадва много, защото беше вече сигурен в победата си. Неприятелят би могъл дълго време да се отбранява в окопа, но нито шведската, нито пруската конница може да се сравни с литовската на открито поле.
	Княз Богуслав изглежда, че разбираше това също така добре, както пан подскарбият, и затова именно не одобряваше особено плановете на Валдек. Но той беше твърде суетен, за да не отстъпи пред укора, че е прекалено предпазлив. Пък не беше и търпелив. Можеше почти със сигурност да се разчита, че ще му омръзне да лежи в окопите и ще потърси слава и победа в открит бой. Пан подскарбият трябваше само да бърза, за да нападне неприятеля точно в момента, когато напуска окопите.
	Така мислеше и той самият, и другите полковници като Хусан бей, който командваше ордата, пан Войнилович от кралските войски, пан Корсак, петигорски полковник, пан Володиовски, пан Котвич и пан Бабинич. Всички се съгласиха, че ще трябва да се откажат от по-нататъшна почивка и да тръгнат през нощта, тоест след няколко часа; в това време пан Корсак изпрати веднага своя хоронжи Бегански да отиде при Простки и всеки час да съобщава на приближаващите се войски какво става в неприятелския стан. А Володиовски и Бабинич взеха Рьосел в квартирата си, за да узнаят от него нещо повече за Богуслав.
	Отначало капитанът беше много уплашен, защото още чувстваше ножа на Кмичиц върху гърлото си, скоро виното развърза езика му. А понеже някога бе служил в Жечпосполита в чуждестранна част, бе научил полски и можеше да отговаря и на въпросите на малкия рицар, който не знаеше немски.
	— Отдавна ли служиш при княз Богуслав, ваша милост? — попита малкият рицар.
	— Аз не служа в придворната войска на княза — отговори Рьосел, — а в електорския полк, който бе даден под негово командване.
	— Значи, ваша милост, не познаваш и пан Сакович?
	— Пан Сакович съм виждал в Крулевец.
	— Той при княза ли е?
	— Не е. Остана в Тауроги.
	Малкият рицар въздъхна и мръдна мустачки.
	— Както обикновено, нямам щастие! — каза той.
	— Не се тревожи, Михале — каза Бабинич, — ще го намериш, а ако не ти, ще го намеря аз.
	След това се обърна към Рьосел:
	— Ти, ваша милост, си стар войник, видя двете войски, а нашата конница познаваш отдавна; как мислиш, на чия страна ще бъде победата?
	— Ако ви дадат сражение вън от окопа, на вашата, но без пехота и оръдия няма да превземете окопа, особено защото там за всичко има думата княз Радживил.
	— За толкова голям вожд ли го смяташ, ваша милост?
	— Не само аз, това е общото мнение на двете войски. Разправят също, че при Варшава serenissimus rex Sueciae* за всичко е следвал неговите съвети и затова спечелил голямата битка. Князът като поляк по-добре познава вашия начин на воюване и по-скоро успява да измисли изход. Сам видях как след тридневните битки шведският крал прегръщаше и целуваше княза пред цялата строена войска. Вярно, че на него дължи живота си, защото ако не беше изстрелът на княза… о, страшно е да се помисли!… Освен това той е несравним рицар, с когото никой не може да се мери с никакво оръжие.
	[* Светлейшият крал на Швеция (лат.). — Бел.прев.]
	— Ей! — каза пан Володиовски. — Може би ще се намери такъв…
	При тия думи той мръдна мустачките си заплашително. Рьосел погледа към него и внезапно почервеня. За минутка му се струваше, че или ще го залее кръв, или ще избухне в смях; но накрай си спомни, че е в плен, та се оборави веднага.
	А Кмичиц го изгледа втренчено със стоманените си очи и каза, като свиваше леко устни:
	— Утре ще се види…
	— А здрав ли е сега Богуслав? — питаше пан Володиовски. — Защото дълго време го измъчваше треска и тя трябва да го е изтощила…
	— Здрав е отдавна като риба и не взема никакви лекарства. Отначало лекарят искаше да му дава разни предпазни средства, но след първото веднага получи силни тръпки. Наистина те не се повториха повече. А княз Богуслав заповяда да подхвърлят лекаря с чаршафи и това му помогна, защото самия лекар го разтресе от страх.
	— Да го подхвърлят с чаршафи ли? — попита пан Володиовски.
	— Сам видях — отговори Рьосел. — Сложиха два чаршафа един върху друг, а лекаря върху тях, после четирима силни трабанти хванаха чаршафите за краищата, че като почнаха да подхвърлят горкия, казвам ви, ваши милости, той хвръкваше най-малко на десет лакти височина, а те, щом го уловят, веднага нагоре. Генерал Израел, граф Валдек и князът лягаха от смях, мнозина и от нас, офицерите, гледахме това зрелище, докато лекарят не загуби съзнание. После князът изведнъж оздравя.
	Макар че Володиовски и Бабинич мразеха Богуслав, не можаха да въздържат смеха си, като слушаха за тая шега. А пан Бабинич се тупна с ръце по колене и извика:
	— Гледай, подлеца му, как се е излекувал!
	— На пан Заглоба ще трябва да разкажем за това лекарство — каза малкият рицар.
	— То помогна за треската — каза Рьосел, — но каква полза, когато князът слабо въздържа увлеченията на кръвта си и затова няма да доживее до дълбока старост.
	— И аз мисля така — измърмори пан Бабинич. — Такива като него не живеят дълго.
	— Дали и в стана живее пак така разпуснато? — попита пан Володиовски.
	— Разбира се — отговори Рьосел. — Граф Валдек се смееше много пъти и казваше, че негово княжеско височество вози със себе си придворни дами… Аз самият видях две хубави девойки, за които придворните ми казваха, че ги държи да му гладят яките… Но кой ти гледа!
	Като чу това, Бабинич почервеня и побледня, внезапно скочи на крака, грабна Рьосел за рамото и почна да го разтърсва буйно.
	— Полякини ли са те или немкини? Казвай!
	— Не са полякини — отвърна Рьосел уплашен. — Едната е пруска шляхтичка, а другата шведка, която преди това служела при жената на генерал Израел.
	Бабинич погледна към Володиовски и отдъхна дълбоко; малкият рицар също така отдъхна и престана да мърда мустачките си.
	— Разрешете ми, ваши милости, да отида да спя — каза Рьосел. — Страшно съм уморен; татаринът ме кара две мили на въже.
	Кмичиц плесна с ръце, за да дойде Сорока, и му повери пленника, а после се върна с бърза крачка при пан Володиовски.
	— Стига вече! — каза той. — По-добре да загина, по-добре сто пъти да загина, отколкото да живея всред тия непрекъснати тревоги и несигурност. Ето и сега, когато Рьосел спомена за тия момичета, стори ми се, че някой ме удари с чук по челото.
	В отговор пан Володиовски тресна с рапирата си.
	— Време е да свършваме! — каза той.
	В тоя миг при хетманската квартира затръбиха и веднага по всички литовски хоронгви се обадиха тръби, а в чамбулите свирки.
	Войската почна да се събира и след един час беше на поход.
	Преди да изминат една миля, долетя пратеник от хоронжи Бегански от хоронгвата на пан Корсак със съобщение до хетмана, че са хванати няколко райтари от някаква по-голяма част, която прибирала всички селски коли и коне от тая страна на реката. Разпитани на място, те признали, че обозът и цялата войска щели да напуснат Простки на другия ден в осем часа сутринта и че съответните заповеди били вече издадени.
	— Да славим Бога и да подкарваме конете да бързат — каза пан подскарбият в отговор на това. — До вечерта тия войски вече няма да ги има!
	Тогава изпратиха с най-голям устрем ордата, за да се помъчи час по-скоро да се намери между войската на Валдек и оная пруска пехота, която й иде на помощ. След нея литовските хоронгви тръгнаха в тръс, а понеже повече от тях бяха леки, движеха се толкова бързо, че успяваха да догонват ордата.
	Кмичиц тръгна като предна стража на ордата и така летеше с отряда си, че от конете чак пърпор се вдигаше. По пътя лягаше върху седлото, удряше чело в конския врат и се молеше от все сърце: „Не за злото към мене дай да отмъстя, Христе, но за инсултите*, нанесени на отечеството! Аз съм грешник, аз не съм достоен за твоето благоволение, но смили се над мене, позволи ми да пролея тая еретическа кръв, а за твоя слава ще се суша и ще се бия с камшик всяка седмица от тоя ден до края на живота ми!“
	[* Оскърбленията (лат.). — Бел.прев.]
	После се обърна към пресветата ченстоховска Дева, на която беше служил със собствената си кръв, както и към своя патрон. А като си осигури така тяхното покровителство, веднага почувства, че силна надежда овладява душата му, че необикновена сила нахлува в тялото му, такава сила, пред която всичко ще се превърне на пух и прах. Струваше му се, че от раменете му израстват криле; радостта го обгърна като вихър и той летеше начело на татарите си, та чак искри хвърчаха изпод копитата на коня му. Хиляди диви бойци, наведени над конските шии, се носеха зад него.
	Вълната от островърхи гугли се люлееше в такт с конския устрем, лъковете се клатеха върху плещите, пред тях се носеше конският тропот, отзад долиташе глухият шум на следващите ги литовски хоронгви, който наподобяваше шума на придошла река.
	И те летяха така всред омайната звездна нощ, която покриваше пътищата и полята, и напомняха грамаден орляк хищни птици, надушили кръв в далечината.
	Минаваха покрай буйни поля, дъбрави, ливади, докато най-сетне сърпът на луната побледня и се наклони към запад. Тогава отпуснаха конете и спряха на последна почивка. Бяха вече на около половин миля от Простки.
	Татарите започнаха да хранят от ръка конете с ечемик, за да наберат нови сили пред боя. А Кмичиц се прехвърли на един резервен кон и продължи по-нататък, за да хвърли око към неприятелския стан.
	След половин час попадна в храсталаците край рекичката на оня малък петигорски разезд, който пан Корсак беше изпратил на разузнаване.
	— Е, какво? — попита пан Кмичиц хоронжия. — Какво ново?
	— Вече не спят и шумят като пчели в кошер — отвърна хоронжият. — Те щяха вече да тръгнат, но нямаха достатъчно коли.
	— Дали може да се види станът някъде от по-близо?
	— Може от онова възвишение, покрито с храсти. Станът лежи ей там, в дола на реката. Искаш ли да видиш, ваша милост?
	— Води, ваша милост!
	Хоронжият подкара коня си и се изкачи на възвишението. На небето вече се зазоряваше и въздухът се изпълваше със златна светлина, но покрай реката, на другия нисък бряг, още се простираше студена мъгла. Скрити в храстите, те се взираха в тая мъгла, която оредяваше все повече.
	Най-сетне на около два хвърлея пред тях в долината се откри четвъртит земен насип; погледът на Кмичиц се впи жадно в него, но в първия момент съзря само мъгливите очертания на шатрите и колите, които стояха вътре покрай валовете. Пламъци от огньове вече не се виждаха, а само пушеци се издигаха високо към небето в знак на хубаво време. Но колкото повече се пръскаше мъглата, пан Бабинич можеше все по-добре да различи с помощта на далекогледа набучените по валовете знамена: сини шведски и жълти пруски, после войнишки маси, оръдия и коне.
	Наоколо цареше тишина, нарушавана само от шумоленето на храстите, раздвижвани от въздушните лъхове и от веселото утринно чуруликане на сиви птици. Но от стана долиташе глух шум.
	Изглежда, че там вече никой не спеше, изглежда, че се готвеха за поход, защото вътре в окопа цареше необикновено движение. Цели полкове се местеха от едно място на друго, някои излизаха пред валовете; около колите владееше голяма суетня. Смъкваха също така и оръдията от валовете.
	— Няма съмнение, готвят се за поход — каза Кмичиц. Всички пленници даваха такива показания. Искат да се съединят с пехотата си. Също така не очакват, че пан хетманът може да ги атакува по-рано от вечерта, а дори и да ги атакува, предпочитат бой в открито поле, отколкото да оставят под нож тая си пехота.
	— Докато тръгнат, ще минат още два часа, а след два часа пан подскарбият ще бъде тук.
	— Слава Богу! — отговори хоронжият.
	— Изпрати, ваша милост, още хора да съобщят да не почиват там прекалено много.
	— Слушам.
	— А не са ли изпращали някакви разезди отсам реката?
	— Отсам не е минал нито един. Изпращаха, но към своята пехота, която иде от Елк.
	— Добре! — каза Кмичиц.
	И се спусна от възвишението, а като поръча на разезда да се спотайва все така из тръстиките, сам полетя с най-голяма бързина обратно към хоронгвите.
	Пан Гошевски тъкмо яхваше коня си, когато пристигна Бабинич. Младият рицар му разказа бързо какво беше видял и как изглежда местността; хетманът изслуша рапорта с голямо задоволство и без да се бави, заповяда на хоронгвите да тръгнат.
	Но тоя път напред тръгна отрядът на Бабинич, а след него литовските хоронгви: на Войнилович, лауданската, собствената на пан хетмана, трите хоронгви на княз Михал Радживил, на Корсак и други. Ордата остана зад тях, понеже Хасун бей настоятелно молеше за това от страх, че неговите хора не ще удържат първата атака на тежката конница. Той също така си правеше и други сметки.
	Искаше, докато Литва удари срещу челото на войските, той с татарите да може да завладее обоза, в който очакваше най-обилна плячка. Пан хетманът позволи, като с право смяташе, че татарите може би ще атакуват конницата без особена настървеност, но ще се втурнат като бесни върху обоза и могат да създадат паника, особено защото пруските коне бяха по-малко свикнали с техния страхотен вой.
	След два часа, както предричаше Кмичиц, войските се спряха при възвишението, от което разездът наблюдаваше окопа и което сега закриваше похода на цялата войска. Щом видя, че се приближават войските, хоронжият се спусна като светкавица със съобщението, че неприятелят вдигнал постовете от другата страна на реката и вече тръгнал и че точно в тоя момент от окопа излиза опашката на обоза.
	Като чу това, пан Гошевски извади жезъла от тръбата при седлото и каза:
	— Тогава те вече не могат да се върнат назад, понеже колите им преграждат пътя. В името на Отца и Сина и Светия Дух! Няма защо да се крием повече!
	И кимна на бунчуконосеца, а той вдигна бунчука високо и почна да го размахва на всички страни. При тоя знак всички бунчуци захванаха да се люлеят, загърмяха тръби и корни, запищяха татарски свирки, забиха барабани, шест хиляди саби блеснаха във въздуха и шест хиляди гърла викнаха:
	— Боже, света Богородице!
	— Аллах, Аллах!
	След това хоронгва подир хоронгва започнаха да изскачат в тръс иззад възвишението. Войските на Валдек не очакваха толкова бързо гости и настана трескаво движение. Забиха барабани като непрестанен грохот; полковете се обръщаха с фронт към реката.
	С просто око можеха да се забележат генералите и полковниците, които прелитаха между полковете. В средата кой както свари влачеха оръдията, за да ги насочат към реката.
	След малко двете войски вече не бяха на по-голямо разстояние от хиляда крачки една от друга. Делеше ги само просторна лъка, през която течеше рекичката.
	Още малко и първата ивица бял пушек цъфна от пруската страна към поляците.
	Боят започна. Пан хетманът сам полетя към отряда на Кмичиц.
	— Ваша милост Бабинич, настъпвай! Настъпвай в името Божие! Ето, срещу тая стена!
	И посочи с жезъла си полка райтари, който блестеше на слънцето.
	— След мене! — изкомандва пан Анджей.
	И като пришпори коня си, мигом полетя в галоп към реката. Докато преминат разстояние колкото един изстрел с лък, конете вече взеха най-голяма скорост и летяха със свити уши, изпънати като хрътки. Конниците, наведени върху шиите, виеха и продължаваха да бият жребците, които сякаш вече не докосваха земята; със същия устрем навлязоха в реката, която не ги спря, защото попаднаха на широк брод, съвсем плитък и песъчлив; стигнаха другия бряг и продължиха като лавина.
	Когато видя, полкът от бронирани райтари се насочи към тях отначало ходом, после тръс и не се движеше по-бързо; само когато отрядът на пан Анджей се приближи вече на двайсет крачки, чу се команда Feuer* — и хиляди ръце, въоръжени с пистолети, се протегнаха към нападателите.
	[* Огън (нем.). — Бел.прев.]
	Ивица дим прелетя от единия край на редицата до другия, после двете лавини от конници и коне се удариха с шум една о друга. Конете се изправиха при първия удар; над главите на бойците по цялата линия заблестяха саби, сякаш светкавична змия прелетя от единия край до другия. Зловещият звън на желязото, което удряше по шлемовете и броните, се чу чак на отвъдната страна на реката. Човек би казал, че в ковачници чукове удрят по стоманени ламарини.
	В миг линията се изви като полумесец, защото, докато центърът на райтарите отстъпи, изтласкан от първия удар, напорът срещу крилата беше по-слаб и те продължаваха да си стоят на местата. Но и в средата бронираните войници допуснаха да бъдат разкъсани и се започна страхотна сеч. От едната страна едри, облечени с ризници мъже даваха отпор с цялата мощ на тежките си коне, от другата — сивата татарска маса напираше със силата на придобития устрем, като сечеше и мушкаше с такава непонятна бързина, каквато може да даде само необикновената лекост и непрекъснато придобиваният похват. Както голяма дружина дървари се нахвърля върху висока борова гора, та се чуват само ударите на брадвите и час по час някое високо дърво пада долу със страхотен трясък, така всеки миг някой от райтарите току наклоняваше лъскавата си глава и се сриваше под коня. Сабите на Кмичицовите хора святкаха пред очите им, ослепяваха ги, фучаха около лицата, очите, ръцете. Напразно грамадният войник ще вдигне нагоре тежък меч; докато замахне, вече усеща студеното острие да прониква в тялото му; тогава мечът се изплъзва от ръката му, а самият той пада с кърваво лице върху конския врат. И както рой оси напада в градината човека, който е искал да ги изтръска от плодовете, а той напразно размахва ръце, върти се, отбягва ги, но те успяват да стигнат до лицето му, до шията му и всяка забива бодливото си жило, така и тия ожесточени и обучени в толкова боеве хора на Кмичиц се хвърляха слепешком, сечеха, хапеха, мушкаха, сееха все по-буйно страх и смърт и толкова превъзхождаха противниците си, колкото майсторът в занаята си превъзхожда дори много по-силния от себе си мъж, на когото обаче липсва практика.
	Така райтарите започнаха все по-гъсто да стелят земята с трупове, а центърът, където се биеше Кмичиц, оредяваше толкова бързо, та всеки миг можеше вече да бъде пробит. Викът на офицерите, който призоваваше войниците към това най-засегнато място, се губеше във врявата и дивите крясъци, редовете не се сгъстяваха толкова бързо, а Кмичиц напираше все по-силно. Сам облечен със стоманена броня, подарена му от пан Сапеха, той воюваше като прост войник, заобиколен от младите Кемличи и Сорока. Те трябваше да пазят господаря си и непрекъснато някой от тях се обръщаше надясно или наляво и нанасяше страхотен удар; а той се хвърляше с дорестия си кон в най-гъстата навалица и понеже беше овладял всичките тайни на пан Володиовски, а имаше и огромна сила, като свещи гасеше живота на хората. Понякога ще удари с цяла сабя, понякога леко ще докосне с върха й, понякога едва ще я завърти в малко, но бързо като светкавица кръгче и райтарът лети под коня надолу с главата, сякаш гръм го е издухал от седлото. Другите се отдръпваха пред страшния мъж.
	Най-сетне пан Анджей удари знаменосеца им през челото, той извика тънко като петел, който колят, и изпусна знамето от ръката си; в тоя миг центърът се разкъса и обърканите крила образуваха две безредни групи, които се оттегляха бързо към по-задните линии на пруските войски.
	Кмичиц погледна през пробития център навътре в бойното поле и внезапно видя полк червени драгуни, които летяха като вихър на помощ на раздвоените райтари.
	„Няма нищо! — помисли пан Анджей. — След малко Володиовски ще ми дойде на помощ през брода…“
	В това време се разнесе толкова силен оръдеен грохот, че земята се затресе из основи; мускети загърмяха от окопа чак до най-издадените неприятелски редици. Цялото поле се покри с дим и в тоя дим доброволците на Кмичиц и татарите се сблъскаха с драгуните.
	Но откъм реката никой не идваше на помощ.
	Разбра се, че неприятелят беше пуснал нарочно отряда на Кмичиц през брода, а после започна толкова страшно да го обстрелва с оръдия и мускети, така че жива душа не можеше да премине през там.
	Първи се втурнаха към брода хората на пан Корсак, но се върнаха в безредие; втора — хоронгвата на Войнилович, която стигна до средата на реката и се оттегли, наистина бавно, защото това беше кралски полк и един от най-храбрите в цялата войска, но със загуба на двайсет души офицери, знаменити шляхтичи, и деветдесет редници.
	Водата между чакъла, който беше единственото място за преминаването на войската, плющеше от ударите на куршумите, сякаш валеше проливен дъжд. Оръдейните снаряди прелитаха от другата страна и разпръскваха облаци пясък.
	Самият пан подскарби долетя в галоп и като погледа, реши, че е невъзможно нито един човек да премине на отсрещния бряг.
	Това обаче можеше да реши изхода на битката. Ето защо челото на хетмана се сбръчка силно. Той погледа малко през далекогледа цялата линия на неприятелските войски и викна на адютанта си:
	— Тичай при Хасун бей — нека ордата да се прехвърли както може през реката и да нападне обоза. Каквото намерят в колите, е тяхно! Там няма оръдия, ще имат работа само с реката.
	Офицерът полетя с всички сили на коня; а хетманът се придвижи по-нататък, където под върбалака в една ливада стоеше лауданската хоронгва, и се спря пред нея.
	Володиовски стоеше начело на хоронгвата мрачен, но мълчалив, само гледаше очите на хетмана и мърдаше мустачки.
	— Какво мислиш, ваша милост? — попита хетманът. — Татарите ще се прехвърлят ли?
	— Татарите ще се прехвърлят, но Кмичиц ще загине! — каза Володиовски.
	— За Бога! — викна внезапно хетманът. — Тоя Кмичиц, ако има глава на раменете, би могъл да спечели битката, а не да загине!
	Володиовски не отговори нищо, но си помисли: „Или не трябваше да бъде пускана никаква хоронгва отвъд реката, или пет едновременно…“
	Хетманът отново загледа през далекогледа към далечната бъркотия, която пан Кмичиц предизвикваше оттатък реката; изведнъж малкият рицар, който не можеше да стои по-дълго спокойно, се приближи до хетмана и вдигнал сабята си с острието нагоре, каза:
	— Ваше достойнство! Ако заповядате, аз ще се опитам да мина брода.
	— Стой! — отговори пан подскарбият доста остро. — Стига ни, че ще загинат ония.
	— Те вече загиват! — каза Володиовски.
	И наистина врявата стана по-доловима и се засилваше все повече. Явно беше, че Кмичиц се оттегля обратно към реката.
	— За Бога! Точно това исках — викна внезапно хетманът и полетя като светкавица към хоронгвата на Войнилович.
	Пан Кмичиц наистина се оттегляше. След удара на червените драгуни хората му започнаха да се секат с тях и изтръгваха последните си сили; но те вече не можеха да си поемат дъх в гърдите, уморените им ръце се отпускаха, все повече трупове падаха и само надеждата, че всеки момент иззад реката ще дойде помощ, още поддържаше духа в тях.
	Но ето че измина половин час, а още не се чуваше възгласът „бий!“; вместо това Богуславовият полк тежка конница полетя на помощ на червените драгуни.
	„Смъртта иде!“ — помисли Кмичиц, като ги видя да се приближават отстрани.
	Но той беше войник, който до последния момент никога не се съмняваше не само в своя живот, но и в победата. Дългогодишната и рискована бойна практика му беше дала също така много военни знания, затова вечерната светкавица не пламва и не гасне толкова бързо, колкото бързо в главата на Кмичиц се мярна следната мисъл:
	„Явно е, че те не могат да се прехвърлят при неприятеля през брода, а щом не могат, ще им го докарам аз…“
	А понеже полкът на Богуслав беше вече на не повече от сто крачки и както се бе засилил с пълен устрем, всеки момент можеше да удари неговите татари и да ги разпръсне, пан Анджей допря свирката до устата си и свирна така пронизително, че най-близките драгунски коне се вдигнаха на крака и седнаха на задниците си.
	Веднага изсвирването се повтори и от другите свирки на татарските офицери и вихърът не върти така бързо пясъка, както целият чамбул обърна конете си за бягство.
	Остатъците от райтарския полк, червените драгуни и полкът на Богуслав полетяха подир тях.
	Офицерските викове: „Напред“ и „Gott mit uns!“* прозвучаха като буря и настана чудна гледка. По просторната лъка безредният и разбъркан чамбул се носеше направо към обсипания с куршуми брод и летеше, като че ли се носеше на крила. Всеки татарин беше прилегнал до коня, притиснал се до него, скрил се в гривата и врата му, така че ако не беше облакът стрели, които хвърчаха към райтарите, човек би казал, че бягат само коне без ездачи; зад тях с гръм, вик и тропот се носеха грамадни люде, в чиито десници лъщяха издигнати мечове.
	[* Бог е с нас (нем.). — Бел.прев.]
	Бродът беше все по-близо: така минаха един хвърлей, после още половин и явно беше, че татарските коне напрягаха вече последни сили, защото разстоянието между тях и райтарите почна бързо да намалява.
	След няколко минути първите райтарски редове вече започнаха да секат с мечовете си ония татари, които бягаха най-отзад; бродът беше почти до тях, изглеждаше, че още няколко скока и конете ще стигнат до него.
	Внезапно стана нещо чудно.
	Когато чамбулът стигна до брода, отново се разнесе пронизително изсвирване на свирки, крилата на чамбула и целият отряд, вместо да се втурне в реката, за да търси спасение на другия бряг, раздели се на две групи и с бързината на лястовици се спусна наляво и надясно покрай коритото й.
	Но тежките полкове, които летяха подире им и чиито коне се бяха засилили до крайна степен, връхлетяха със същата сила в брода и едва във водата ездачите започнаха да възпират развилнелите се жребци.
	Артилерията, която досега обсипваше чакъла с дъжд от желязо, внезапно замлъкна, за да не избива своите.
	Но тъкмо тоя момент хетман Гошевски очакваше като спасение.
	И райтарите още почти не бяха докоснали водата, когато страшната кралска хоронгва на Войнилович тръгна към тях като ураган, след нея лауданската, след нея Корсаковата, подир тях двете хетмански, след тях доброволческата, след нея бронираната на княза крайчи Михал Радживил.
	Страшен вик: „Бий, убивай!“ — прогърмя във въздуха и докато пруските полкове успеят да обуздаят конете си, да ги спрат, да се прикрият с мечовете си, хоронгвата на Войнилович вече ги пръсна, както вихрушка разпръсва листата, смаза червените драгуни, спря полка на Богуслав, разби го на две и се понесе през полето към главната пруска армия.
	Реката се зачерви от кръв в един миг, оръдията загърмяха отново, но много късно, защото осем хоронгви от литовската конница вече се носеха с гръм и шум по ливадата и цялата битка се бе пренесла на другата страна на реката.
	Самият пан подскарби летеше край една от своите хоронгви с грейнало от щастие лице и с огън в очите, тъй като, щом прехвърли веднъж конницата през реката, беше сигурен в победата си.
	А хоронгвите сечеха и мушкаха в надпревара и гонеха пред себе си остатъците от драгуните и райтарите, които стелеха земята, защото тежките им коне не можеха да бягат достатъчно бързо и само засланяха преследвачите от изстрелите.
	В това време Валдек, Богуслав Радживил и Израел хвърлиха цялата си конница, за да спрат настъплението, а сами строяваха пехотата с най-голяма бързина. Полк след полк изтичваше от обоза и се настаняваше в лъката. Забиваха тежки пики с върховете нагоре и ги наклоняваха като ограда срещу неприятеля.
	Във втора редица мускетарите насочиха цевите на мускетите си. Между четириъгълниците на полковете нагаждаха набързо оръдията. Нито Богуслав, нито Валдек, нито Израел си правеха илюзии, че тяхната конница би могла да издържи дълго срещу полската, и цялата им надежда беше в оръдията и пехотата. В това време конните полкове вече се удариха гърди срещу гърди пред пехотата. Но стана това, което пруските вождове предвиждаха.
	Нападението на литовската конница беше толкова страшно, че кавалерийските маси не можаха да я задържат нито за миг и първата хусарска хоронгва ги разцепи като клин дърво и продължи пътя си, без да троши копията, всред гъсталака, както гонен от силен вятър кораб се движи между вълните. Все по-близо вече се виждаха пряпорците; след малко главите на хусарските коне се измъкнаха от пруските пълчища.
	— Мирно! — викнаха офицерите, които стояха в каретата на пехотата.
	При тоя знак пруските войници стъпиха по-здраво на краката си и напрегнаха ръцете, в които държаха пики. А сърцата на всички биеха силно в гърдите, защото страшните хусари бяха вече съвсем излезли на открито поле и летяха направо към тях.
	— Огън! — чу се отново команда.
	Мускетите загърмяха във втория и третия ред на каретата. Пушек облъхна хората. Още миг: екотът от приближаващата се хоронгва е все по-близо. Още малко и ще са тук!… Внезапно всред пушека първата пехотна редица забелязва току над себе си, почти над самите си глави хиляди конски копита, разширени ноздри, пламнали очи; чува се пращенето на строшени пики; страхотен вик разкъсва въздуха; полските гласове крещят: „Бий!“ — а немските: „Gott erbarme Dich meiner!“*
	[* Боже, смили се над мене (нем.). — Бел.прев.]
	Полкът е разбит, смачкан, но в това време започват да работят оръдията. Другите хоронгви също долитат; всяка след малко ще удари в гората от пики, но може би не всяка ще успее да я пробие, защото никоя няма толкова страшна сила, колкото хоронгвата на Войнилович. Викът се засилва по цялото бойно поле. Не се вижда нищо. Но от сбилата се маса отново започват да се измъкват безредно групи жълти пехотинци от някакъв друг полк, който явно беше също разбит.
	Конници със сиви униформи летят след тях, секат ги и газят с вика:
	— Лауда! Лауда!
	Пан Володиовски се беше справил с второ каре.
	Все пак другите още не са на място; победата още може да се наклони на пруска страна, особено като се има предвид, че при обоза се намират два незасегнати полка, които всеки момент могат да бъдат призовани, понеже обозът е оставен на мира.
	Валдек вече напълно е загубил ума и дума, Израел го няма, защото е изпратен с конницата, но Богуслав бди, управлява всичко, ръководи цялата битка и като вижда все по-страшната опасност, изпраща пан Бес за ония два полка.
	Пан Бес се понася с коня си, но след половин час се връща без калпак, с ужас и отчаяние на лицето.
	— Ордата е в обоза! — вика той, като стига при Богуслав. В същия момент на дясното крило се чува нечовешки вой, който се приближава всеки миг.
	Внезапно се появяват големи групи шведски конници, които бягат в страхотна паника, след тях тичат пехотинци, вече без оръжие и без шапки, подир тях разбъркано, безредно се носят коли, теглени от побеснели и ужасени коне. Всичко това лети слепешката от обоза към собствената си пехота. След миг ще връхлетят, ще я объркат, разбият, особено защото отпред се носи към нея литовската конница.
	— Хасун бей се е вмъкнал в обоза! — вика възбудено пан Гошевски и пуска последните две хоронгви като два сокола от ловния пръстен.
	И в същия миг, когато тия хоронгви удрят отпред върху пехотата, нейните собствени коли връхлитат на нея отстрани. Последните карета се пропукват като от удар с чук. Цялата знаменита шведско-пруска армия се превръща в един грамаден куп, в който конницата се смесва с пехота. Хората се газят едни други, събарят се, душат се, свалят дрехите си, хвърлят оръжието. Конницата ги тласка, сече, тъпче, смазва. Това вече не е загубено сражение, това е поражение, едно от най-страшните през цялата война.
	Но Богуслав, като вижда, че всичко е загубено, решава да спаси поне себе си и част от конницата.
	Със свръхчовешко усилие събира около себе си неколкостотин конници и се измъква към лявото крило по посока на речния бряг.
	Той вече се бе измъкнал от главния водовъртеж, когато другият Радживил, княз Михал Казимеж, го атакува отстрани с придворните си хусари и с един удар разпръсква целия отряд.
	Разпръснатите конници бягат поотделно или на малки групички. Само бързината на конете може да ги спаси.
	Хусарите някак не ги преследват, защото атакуват главния куп пехотинци, които вече са под ножа на всички други хоронгви — и ония конници летят по ливадата като разпръснато стадо сърни.
	Богуслав офейква като вихър със заграбения от Кмичиц черен жребец и напразно се мъчи с викове да събере около себе си поне двайсетина души. Никой не го слуша; всеки бяга на своя глава, доволен, че се е измъкнал от погрома и че вече няма неприятел пред себе си.
	Но напразна радост. Не изминават дори хиляда крачки и внезапно пред тях се чува вой и сива татарска тълпа се показва от реката, край която се е спотайвала досега.
	Това беше пан Кмичиц с отряда си. След като се отдръпна от бойното поле подир довеждането на неприятеля при брода, сега той се връщаше, за да пресече пътя на бегълците.
	Татарите, щом видяха разпръснатите конници, веднага се пръснаха и те, за да могат да ги ловят по-свободно, и започна убийствено преследване. По двама, по трима татари се спущаха на един райтар, а той рядко се защитаваше, по-често хващаше рапирата за острието, подаваше я с дръжката към татарина и молеше за милост. Но татарите знаеха, че няма да откарат тия пленници у дома си, та вземаха живи само началниците, които можеха да се откупят; обикновеният войник получаваше нож в гърлото и умираше, без дори да може да извика „Gott“. Тия, които бягаха докрай, пробождаха ги с ножове във врата и гърба; тия, които не бяха на коне, ловяха с примки.
	Кмичиц се мяташе известно време по бойното поле, събаряше конници и търсеше с очи Богуслав; най-сетне го видя и веднага го позна по коня, по светлосинята лента и по шапката с черни щраусови пера.
	Облаче бял дим обграждаше княза, защото само преди миг го бяха нападнали двама ногайци, но той повали единия с пистолетен изстрел, другия прониза с рапирата си, но като видя по-голяма група, която летеше от едната страна, а Кмичиц от другата, пришпори коня и се понесе като елен, преследван от ловни кучета.
	Повече от петдесет души се хвърлиха подире му, но не всички коне тичаха еднакво, затова скоро групата се разтегна като дълга змия, чиято глава беше Богуслав, а шията Кмичиц.
	Князът се наведе върху седлото; враният кон сякаш не докосваше земята с крака, а само се чернееше по зелената трева като лястовичка, която се стрелка над земята; дорестият протегна шия като жерав, сви уши и сякаш искаше да изскочи от собствената си кожа. Минаваха покрай самотни върбови храсти, покрай групи дървета, покрай елшови горички; татарите останаха на един, на два, на три хвърлея, а те летяха ли, летяха. Кмичиц изхвърли пистолетите си от кобурите, за да стане по-леко на коня, а сам с впит в Богуслав поглед, със стиснати зъби, почти легнал върху шията на жребеца, бодеше с шпорите покритите му с пяна хълбоци с такава сила, че скоро пяната, която падаше на земята, почервеня.
	Но разстоянието между него и княза не само че не намаля дори с една педя, но почна да расте. „Лошо! — помисли пан Анджей. — Тоя кон не може да бъде настигнат от никакъв татарски жребец!“
	А когато след няколко скока разстоянието се увеличи още повече, той се изправи на седлото, пусна сабята на портупея и като сложи ръце около устата си, завика с гръмлив глас:
	— Бягай, изменнико, от Кмичиц! Ако не днес, утре ще те пипна!
	Едва тия думи бяха прозвучали във въздуха, и князът, който ги чу, внезапно се огледа бързо назад и като видя, че пан Кмичиц го гони сам, вместо да бяга по-нататък, направи кръг и се спусна към него с рапира в ръка.
	Пан Анджей нададе страхотен вик на радост и без да задържа коня, вдигна сабята за сеч.
	— Смърт! Смърт! — извика князът.
	И в желанието си да удари по-сигурно, почна да възпира коня си.
	Когато Кмичиц долетя, също спря своя кон, та чак копитата му се заровиха в земята, и пресрещна рапирата със сабята си.
	Тогава двамата се сплетоха така, че двата коня образуваха почти едно цяло. Разнесе се страшен звън на желязо, бърз като мисълта; никои очи не биха могли да доловят светкавичните движения на рапирата и сабята, нито да различат княза от Кмичиц. Понякога се мярваше черната шапка на Богуслав, понякога блясваше шлемът на Кмичиц. Конете се въртяха около себе си в кръг. Мечовете звънтяха все по-страшно.
	След няколко удара Богуслав престана да подценява противника си. Всички страхотни мушкания, които беше научил от френските майстори, бяха отблъснати. Обилна пот вече течеше от челото му и се смесваше по лицето с белилото и червилото, умора вече чувстваше в дясната си ръка… Започна да го обзема удивление, после нетърпеливост, после яд, затова реши да свърши и мушна така страшно, та чак шапката падна от главата му.
	Кмичиц отблъсна с такава сила, че рапирата на княза отхвръкна чак до бедрото на коня и преди Богуслав да успее да се закрие отново, пан Анджей го удари в челото със самия край на сабята си.
	— Christ!* — викна князът на немски.
	[* Христе (нем.). — Бел.прев.]
	И се прекатури на земята. Падна възнак.
	Пан Анджей стоя един миг като замаян, но се опомни бързо; пусна сабята си на портупея, прекръсти се, после скочи от коня и като хвана отново дръжката, приближи се до княза.
	Той беше страшен, защото бе бледен като платно от умора, устните му бяха стиснати, а лицето изразяваше неумолима омраза.
	Ето че смъртният му и толкова могъщ враг лежеше сега в кръв пред краката му, жив още и в съзнание, но победен, и то нито с чуждо оръжие, нито с чужда помощ.
	Богуслав го гледаше с широко отворени очи и следеше внимателно всяко движение на победителя. А когато Кмичиц застана над самия него, извика бързо:
	— Не ме убивай! Откуп!
	Вместо отговор Кмичиц стъпи с крак върху гърдите му и натисна с всичка сила, после допря върха на сабята си до гърлото му, та кожата се огъна под острието; трябваше само да мръдне с ръка, да натисне малко по-силно, но той не искаше да го убие изведнъж; желаеше още да се радва на тая гледка и да направи смъртта по-тежка за неприятеля. Той впи очи в неговите и стоеше над него, както лъв стои върху съборен бивол.
	Внезапно князът, от чието чело изтичаше все повече кръв, така че цялата задна част на главата сякаш тънеше в локва, се обади още веднъж, но вече с много сподавен глас, защото кракът на пан Анджей продължаваше да натиска гърдите му:
	— Девойката… слушай…
	Щом пан Анджей чу тия думи, махна крака си от гърдите на княза и вдигна сабята.
	— Говори! — каза той.
	Но княз Богуслав само дишаше дълбоко известно време и най-после отговори с вече по-силен глас:
	— Ако ме убиеш, момичето ще загине… Заповеди са дадени!
	— Какво направи с нея? — попита Кмичиц.
	— Остави ме, тогава ще ти я върна, заклевам се… в евангелието…
	При тия думи пан Анджей се удари с пестник в челото. Някое време се виждаше, че се бори със себе си и с мислите си, после каза:
	— Слушай, изменнико! Аз бих дал сто такива изроди за един неин косъм!… Но аз не ти вярвам, клетвопрестъпнико!
	— В евангелието! — повтори князът. — Ще ти дам пропуск и писмена заповед.
	— Нека бъде така, подарявам ти живота, но не ще те пусна от ръцете си. Ще ми дадеш писмена заповед… В това време аз ще те предам на татарите в робство.
	— Съгласен — каза князът.
	— Помни! — отговори пан Анджей. — Тебе не те запази от ръката ми нито княжеското ти достойнство, нито войската ти, нито майсторството ти като фехтовчик… И знай, че колкото пъти ми се изпречиш на пътя или не удържиш думата си, нищо няма да те запази, дори да те провъзгласят за германски император… Запомни ме! Веднъж вече ми беше в ръцете, сега лежиш в краката ми!
	— Губя съзнание — каза князът. — Пане Кмичиц, тук наблизо трябва да има вода… Дай ми да пия и полей раната ми.
	— Пукай, предателю на отечеството! — каза Кмичиц.
	Но князът, вече сигурен за живота си, макар и ранен, възвърна пълната си самоувереност и каза:
	— Не бъди глупав, пане Кмичиц. Ако умра, и тя…
	Сега устните му побеляха.
	А Кмичиц скочи да търси дали наоколо няма някой ров или локва.
	Князът загуби съзнание, но за малко и за свое щастие се оправи, понеже в това време долетя първият татарин, Селим, син на Гази ага, знаменосец от отряда на Кмичиц, и като видя неприятеля, който се валяше в кръв, реши да го прикове към земята с острието от знамето. В тоя страшен миг князът все пак намери толкова сили, да хване с ръка острието, което беше прикрепено слабо и се откъсна от дръжката.
	Шумът от тая кратка борба привлече обратно пан Анджей.
	— Стой, кучи сине! — викна той, като тичаше отдалеко. Щом чу познатия глас, татаринът се долепи от страх до коня. Кмичиц му заповяда да отиде за вода, а самият той остана при княза, защото отдалече се виждаха да пристигат в галоп братята Кемлич, Сорока и целият чамбул, който бе изловил всички райтари и се впусна да търси вожда си.
	Щом видяха пан Анджей, верните ногайци започнаха да хвърлят нагоре шапки с гръмки викове.
	Акбах Улан скочи от коня си и започна да му се кланя, като докосваше челото, устата и гърдите си с ръка. Другите мляскаха по татарски с уста и гледаха с хищна алчност в очите падналия рицар и с възхищение неговия победител; някои тръгнаха да ловят двата коня, дорестия и врания, които тичаха малко настрани с развети гриви.
	— Акбах Улан — каза Кмичиц, — това е вождът на войските, които разбихме тая сутрин: княз Богуслав Радживил. Подарявам ви го, а вие го дръжте, защото за жив или умрял ще ви платят богато. Сега го привържете, метнете му примка на шията и го откарайте в стана!
	— Аллах! Аллах! Благодарим, вожде! Благодарим, победителю! — извикаха татарите в един глас.
	И отново се чу мляскането на хиляди устни.
	Кмичиц заповяда да му дадат кон, възседна го и се понесе с част от татарите към бойното поле.
	Още отдалече видя знаменосците, които стоеха със знамената, но при тях имаше едва по двайсетина бойци, останалите бяха полетели подир неприятеля. Групи слуги се въртяха по бойното поле, ограбваха труповете и се караха тук-таме с татарите, които правеха същото. Особено последните изглеждаха просто страшни с ножове в ръка и с изпоцапани до над лактите ръце. Човек би казал, че орляк гарвани е връхлетял от облаците върху бойното поле. Техните диви смехове и крясъци се носеха навсякъде.
	Някои с топли още ножове в уста теглеха за краката с две ръце падналите, други си подхвърляха на игра отсечени глави, трети пълнеха торби, четвърти вдигаха нагоре като на пазар окървавени дрехи и хвалеха качествата им или разглеждаха придобитото оръжие.
	Кмичиц най-напред мина през полето, където се бе сблъскал пръв с райтарите. Съсечените с мечове човешки и конски трупове тук лежаха разпръснати; но там, където хоронгвите бяха секли пехотата, се издигаха на цели купища, а локвите съсирена вече кръв плющяха като кал под конските копита.
	Мъчно беше да се преминат изпочупените късове от пики, мускети, трупове, прекатурени обозни коли и безброй татари, които се въртяха тук.
	Пан Гошевски още продължаваше да стои при окопа на укрепения стан, а заедно с него князът крайчи Радживил, Войнилович, Володиовски, Корсак и няколко десетки други. От тая височина те обгръщаха с очи полето чак до най-далечните му краища и можеха да оценят целия размер на своята победа и на неприятелското поражение.
	Кмичиц видя всички тия панове и ускори крачка, а пан Гошевски, понеже беше не само щастлив военачалник, но и благороден човек, без сянка на завист в сърцето, щом го съзря, възкликна:
	— Ето, пристига истинският victor! Той направи да спечелим днешното сражение, аз пръв заявявам това публично. Ваша милост панове, благодарете на пан Бабинич, защото, ако не беше той, нямаше да минем през реката!
	— Vivat Бабинич! — викнаха няколко десетки гласове. — Vivat! Vivat!
	— Къде си се учил на война, войниче — попита хетманът въодушевено, — че така изведнъж разбра какво трябва да правиш?
	Кмичиц не отговаряше, тъй като беше прекалено изморен, само се кланяше на всички страни и търкаше с ръка изпоцапаното си от пот и барутен дим лице. Очите светеха с необикновен блясък, а в това време поздравленията продължаваха непрекъснато. Отряд след отряд се връщаше на разпенени коне и щом пристигнеше, присъединяваше се с цяла гръд към гласовете в чест на Бабинич. Шапките хвърчаха нагоре, а който имаше пълни пистолети, даваше огън.
	Внезапно пан Анджей се изправи на седлото, вдигна нагоре двете си ръце и викна като гръм:
	— Vivat Ян Казимеж! Нашият господар и милостив баща!
	Сега се вдигна такъв вик, сякаш беше започнала нова битка. Неизразим ентусиазъм обзе всички.
	Княз Михал отпаса сабята си с ножница, украсена с диаманти, и я даде на Кмичиц. Хетманът наметна върху раменете му скъпоценния си плащ, а той отново вдигна ръце нагоре.
	— Vivat нашият хетман, вожд победител!
	— Crescat, floreat!* — отговориха в хор.
	[* Да живее, буквално: да расте, да цъфти (лат.). — Бел.прев.]
	След това почнаха да докарват взетите знамена и да ги забучват в насипа под краката на вождовете. Неприятелят не беше спасил нито едно: имаше пруски от редовната армия, пруски от опълчението, шляхтишки, имаше шведски, Богуславови — и всички те се развяха пъстри като дъга по насипа.
	— Това е една от най-големите победи през тая война! — извика хетманът. — Израел и Валдек са в плен. Полковниците избити или в плен, войската съсечена до крак…
	Тук той се обърна към Кмичиц:
	— Пане Бабинич, ти, ваша милост, трябва да се срещна нататък с Богуслав… Какво става с него?
	Сега и пан Володиовски се загледа втренчено в очите на Кмичиц, а той отговори бързо:
	— Бог наказа княз Богуслав с ето тая ръка!
	При тия думи той протегна десницата си, но в същия миг малкият рицар се хвърли в прегръдките му.
	— Анджей! — викна той. — Не съм завистлив! Бог да те благослови!
	— Ти ми научи ръката! — отговори пан Анджей трогнат. Но по-нататъшното излияние на братски чувства бе спряно от княза крайчи.
	— Нима моят братовчед е убит? — попита той живо.
	— Не е убит — отвърна Кмичиц, — защото му подарих живота, но е ранен и хванат. Ето там, карат го моите ногайци!
	При тия думи изумление се отрази по лицето на пан Володиовски, а очите на рицарите се обърнаха към равнината, където се появи отряд от няколко десетки татари и се приближаваше бавно; най-сетне, като мина покрай купищата разнебитени коли, приближи се на няколко десетки крачки от окопа.
	Тогава видяха, че един татарин, който яздеше отпред, кара пленник; всички познаха Богуслав, но при каква промяна на съдбата!…
	Той, един от най-могъщите панове в Жечпосполита, той, който още до вчера мечтаеше за самостоятелна държава, той, княз на германския райх, сега вървеше пеш, с примка на шията, край татарски кон, без шапка, с кървава глава, завързана с мръсна дрипа. Такова настървение обаче имаше в сърцата на рицарите срещу тоя магнат, че това страшно унижение не събуди съжаление у никого, напротив, почти всички уста викнаха в един миг:
	— Смърт на предателя! Да го насечем със сабите си! Смърт! Смърт!
	А княз Михал закри очите си с ръка, защото все пак един Радживил караха при такова унижение. Внезапно той почервеня и викна:
	— Ваша милост панове! Това е мой братовчед, това е моя кръв, а аз не пожалих нито живота, нито имота си за отечеството! Мой враг е, който вдигне ръка срещу тоя нещастник.
	Рицарите млъкнаха веднага.
	Всички обичаха княз Михал за неговата храброст, щедрост и сърце, проявени в защита на отечеството. Та нали когато цяла Литва беше паднала в ръцете на хиперборейците, той единствен се беше отбранявал в Нешвеж. През време на шведската война отхвърли увещанията на Януш и един от първите се присъедини към титовецката конфедерация; затова и сега гласът му беше чут. Най-сетне може би никой не искаше да настрои срещу себе си такъв силен пан, важното е, че сабите се скриха веднага в ножниците, а няколко офицери, свързани с Радживилови, извикаха:
	— Да го отнемем от татарите! Нека го съди Жечпосполита, но да не дадем на поганците да изтезават благородническа кръв!
	— Да го отнемем от татарите! — повтори князът. — Ще намерим заложник, а откупът ще плати той сам! Пане Войнилович, я прати твоите хора да го вземат насила, ако не може другояче.
	— Аз се предлагам за заложник при татарите! — извика пан Гноински.
	А Володиовски се приближи до Кмичиц и каза:
	— Анджей, каква я забърка ти! Той ще отърве кожата от всички тия трудности!
	Тогава Кмичиц скочи като ранена дива котка, и викна:
	— Извинявай, ваше княжеско височество! Той е мой пленник! Аз му подарих живота, но при известни условия, за които той ми се закле пред своето еретическо евангелие, и нека пукна, ако излезе от ръцете, в които съм го предал, преди да изпълни всичко!
	След тия думи пришпори коня, препречи пътя и вродената му избухливост вече започна да го овладява, защото лицето му се сви, ноздрите се издуха, а от очите му почнаха да изскачат светкавици.
	А в това време пан Войнилович го натисна с коня си.
	— Настрана, пане Бабинич! — викна той.
	— Настрана, пане Войнилович! — изкрещя пан Анджей и с дръжката на сабята си удари коня на Войнилович с такава страшна сила, че жребецът се олюля на краката си, сякаш ударен от куршум, и заби ноздри в земята.
	Тогава между рицарите избухна страшна врява, та пан Гошевски излезе напред и каза:
	— Мълчете, ваши милости! Ваше княжеско височество, по силата на моята хетманска власт заявявам, че пан Бабинич има право над пленника и че който иска да го изтръгне от татарските ръце, трябва да даде гаранция на неговия победител!
	Княз Михал овладя възбудата си, успокои се и каза, като се обърна към пан Анджей:
	— Кажи, ваша милост, какво искаш?
	— Да изпълни условията, преди да бъде освободен.
	— Ще ги изпълни, като се освободи.
	— Дума да не става! Не му вярвам!
	— Тогава аз се заклевам заради него в пресветата майка, която признавам, и давам честна рицарска дума, че всичко ще бъде изпълнено. В противен случай можеш да предявиш претенции за моята чест и имот.
	— Това ми стига! — каза Кмичиц. — Нека пан Гноински отиде за заложник, защото иначе татарите ще се противопоставят. Аз се задоволявам с честната дума.
	— Благодаря ти, пане рицарю! — отговори князът крайчи. — Не се страхувай също, че той ще получи веднага свободата си, защото аз ще го предам по закон на пан хетмана и той ще остане пленник до кралската присъда.
	— Така ще бъде! — каза хетманът.
	И като заповяда на Войнилович да вземе друг кон, защото оня вече едва трепереше, изпрати го за княза заедно с пан Гноински.
	Но работата не се свърши много лесно. Пленникът трябваше да се вземе със сила, защото самият Хасун бей оказа страшна съпротива и можа да се успокои едва от присъствието на пан Гноински и уговорения откуп от сто хиляди талера.
	Вечерта княз Богуслав вече се намираше в шатрите на пан Гошевски. Там го превързаха грижливо, двама лекари не го напускаха нито за миг и двамата гарантираха за здравето му, защото раната, нанесена само с върха на сабята, не беше особено тежка.
	Пан Володиовски не можеше да прости на Кмичиц, че е подарил живота на княза, и от мъка го избягваше през целия ден, едва вечерта пан Анджей сам отиде в шатъра му.
	— Не те ли е страх от Бога! — викна малкият рицар, като го видя. — От всеки друг бих очаквал това, но не от тебе: да пуснеш жив тоя изменник!…
	— Чуй ме, Михале, преди да ме укоряваш — отговори Кмичиц мрачно. — Той беше вече под крака ми и аз държах острието на сабята си на гърлото му, но тогава знаеш ли какво ми каза тоя предател?… Че били издадени заповеди Оленка да бъде убита в Тауроги, ако той загине… Какво трябваше да направя клетият аз? Откупих живота й срещу неговия живот… Какво можех да направя?… В името на Христа… Какво можех да направя?
	И пан Анджей започна да си скубе косата и от възбуда тропаше с крака, а пан Володиовски се замисли за малко, после каза:
	— Разбирам твоето отчаяние… но все пак… ти, виждаш ли, си пуснал изменника на отечеството, който в бъдеще може да навлече тежки неприятности на Жечпосполита… Няма какво, Анджей! Днес ти оказа страхотни заслуги, но в края на краищата пожертва обществения интерес за личните си работи.
	— А ти, ти самият какво би направил, ако ти кажеха, че на гърлото на панна Анна Борзобогата държат нож?…
	Володиовски започна да мърда силно мустачки.
	— Аз не се соча за пример. Хм! Какво бих направил?… Но Скшетуски, който има римска душа, не би го оставил жив, а съм и уверен, че Бог не би позволил заради това да се пролее невинна кръв.
	— Нека аз да понеса изкуплението. Накажи ме, Боже, не според тежката ми вина, но според твоето милосърдие… защото да подпиша смъртната присъда на тоя гълъб…
	И Кмичиц закри очите си.
	— Спасете ме, ангели! Никога! Никога!
	— То е вече свършено! — каза Володиовски.
	При тия му думи пан Анджей извади книжа от пазвата си.
	— Гледай, Михале! Ето какво получих. Това е заповед до Сакович, а това до всички радживиловски офицери и шведски коменданти… Заповядали му да подпише, при все че едва движел ръката си… Князът крайчи сам се погрижил… Ето нейната свобода, нейната безопасност! Кълна се в Бога, всеки ден през цялата година ще лежа ничком, с камшици ще заповядам да ме бият, нова черква ще построя, но не ще пожертвам живота й! Нямам римска душа… така е! Не съм Катон като пан Скшетуски… така е! Но няма да я пожертвам! Не, дявол да го вземе! И нека в края на краищата да ме пекат на ръжен в пъкъла…
	Кмичиц не довърши, защото пан Володиовски скочи и запуши устата му с ръка, като викна с пронизителен глас:
	— Не богохулствай! Ще навлечеш Божието отмъщение върху нея! Бий си гърдите! Силно, силно!
	И Кмичиц започна да се удря в гърдите:
	— Меа culpa! Меа culpa! Меа maxima culpa!
	Най-сетне бедният войник ревна със силен плач, защото вече сам не знаеше какво да прави.
	Володиовски го остави да се наплаче на воля, а после, когато се успокои, го попита:
	— А сега какво ще предприемеш?
	— Ще тръгна с отряда, където са ме пратили, чак към Бирже! Нека само хората и конете си отдъхнат. По пътя колкото мога да проливам еретическа кръв за Божията слава, ще пролея.
	— И ще имаш заслуга. Не губи замах, Анджей. Бог е милостив!
	— Ще вървя направо като по ожъната нива. Сега цяла Прусия е открита и сигурно само тук-таме ще напипам някакви малки гарнизони.
	Пан Михал въздъхна:
	— Ех, и аз бих дошъл с тебе, и то с такава готовност, с каквато бих тръгнал за рая! Но ще трябва да командвам хоронгвата си. Ти си щастлив, че водиш доброволци… Анджей! Слушай, брате!… А като намериш и двете… погрижи се и за другата, да не й бъде зле… Един Бог знае, може тя да ми е писана…
	Като каза това, малкият рицар се хвърли в прегръдките на пан Кмичиц.


	Четирийсет и девета глава

	Под покровителството на Браун Оленка и Ануша се измъкнаха от Тауроги и стигнаха благополучно при четата на пан мечника, който по това време се намираше край Олша, значи не много далече от Тауроги.
	Когато видя двете девойки здрави и читави, старият шляхтич отначало не можеше да повярва на собствените си очи, после се разплака от радост, а след това го обзе толкова войнствено въодушевление, че за него вече нямаше никакви опасности. Нека не само Богуслав, но дори самият шведски крал да настъпи заедно с цялата си сила, пан мечникът беше готов да брани своите момичета пред всякакъв неприятел.
	— По-скоро ще загина — казваше той, — отколкото косъм да падне от главите ви. Аз не съм вече оня човек, когото вие познавахте в Тауроги, и мисля, че шведите дълго ще помнят Гирляколе, Яшвойне и тия удари, които им нанесох при самото Рошене. Наистина изменникът Сакович ни нападна неочаквано и ни разпръсна, но ето че отново имам неколкостотин саби на свое разположение.
	Пан мечникът не преувеличаваше особено много, защото действително човек мъчно можеше да познае в негово лице падналия духом пленник в Тауроги. Той имаше сега съвсем друго настроение; енергията му се беше съживила; на полето, на коня се беше намерил в стихията си и като добър войник наистина вече няколко пъти удари здраво шведите. А понеже имаше голямо влияние в областта, шляхтата и простолюдието с готовност се събираше около него, пък и от по-далечните околии от време на време някой от Билевичи току довеждаше по десетина или по няколко десетки конници.
	Четата на мечника се състоеше от триста души селска пехота и около петстотин конници. В пехотата рядко някой имаше пушка, повечето бяха въоръжени с коси и вили; конницата беше сбор от по-заможна шляхта, която със слугите си бе хванала гората, и от по-бедна — от шляхтишките села. Нейното въоръжение беше по-добро, отколкото на пехотата, но много разнообразно. Мнозина вместо копия бяха нарамили прътове за хмел; други носеха богато семейно оръжие, но често пъти от миналия век; конете от най-различна раса и качество не бяха пригодни за движение в редици.
	С такава войска мечникът можеше да препречва пътя на шведски патрули, можеше да избива дори по-големи конни отряди, можеше да прочиства горите и селата от разбойници, чиито многобройни шайки, съставени от шведски бегълци, пруски и местни нехранимайковци, се занимаваха с грабежи, но не можеше да атакува никакъв град.
	Шведите бяха вече поумнели. Веднага след избухването на въстанието в цялата Жмудж и Литва бяха избити ония, които квартируваха разпръснати по селата; затова сега всички оцелели стояха в набързо укрепените градове, от които излизаха само за по-близки акции. Така стана, че полята, горите, селата и по-малките градчета бяха в полски ръце, но пък всичките по-големи укрепени градове се държаха от шведите и нямаше начин да ги прогонят от тях.
	Четата на мечника беше една от най-добрите; другите можеха да постигнат още по-малки резултати. Вярно, че на границата на Инфлантия въстаниците бяха станали толкова дръзки, та на два пъти обсадиха Бирже, който втория път бе принуден да се предаде, но тяхното временно превъзходство се дължеше на това, че де ла Гард бе събрал цялата войска от пограничните с Инфлантия околии, за да отбранява Рига срещу царските войски.
	Обаче неговата блестяща и рядка в историята победа правеше да се очаква, че оная война ще свърши скоро, а после в Жмудж ще нахлуят нови шведски войски, упоени от триумфите си. Все пак засега в горите беше доста безопасно и многобройните партизански чети, които сами нямаха сили да предприемат нещо по-голямо, поне можеха да бъдат сигурни, че неприятелят не ще ги търси в далечните глухи дебри.
	Затова пан мечникът се отказа от мисълта да търси убежище в Бяловежките гори, пътят до които беше дълъг, а по пътя имаше множество по-големи градове с многочислени гарнизони.
	— Господ-Бог даде суха есен — казваше той на момичетата си, — поради което може и по-лесно да се живее sub Jove*. Ще заповядам да ви направят хубава шатричка, ще ви дам жена да ви прислужва и ще останете в стана. В тия времена няма по-безопасно убежище от горите. Моето Билевиче е изгорено до основи; разбойници нападат именията, а често това правят и шведски разезди. Къде можете по-безопасно да скриете глава, отколкото при мене, който имам неколкостотин саби на разположение? А когато по-късно времето се влоши, ще ви се намери някаква къщичка в дълбоките дебри.
	[* Под открито небе (лат.). — Бел.прев.]
	Тая мисъл се хареса много на панна Борзобогата, защото в четата имаше няколко млади Билевичи, любезни кавалери, освен това непрекъснато се говореше, че пан Бабинич иде към тия места.
	И Ануша очакваше, че щом дойде, веднага ще избие шведите, а после… после ще стане каквото Бог даде. Оленка също така смяташе, че е най-безопасно при четата, но искаше да се отдалечат от Тауроги, понеже се страхуваше, че Сакович може да организира преследване.
	— Да отидем към Водокти — каза тя, — там ще бъдем между свои. Дори Водокти и да е изгорено, остава Митруни и всички други съседни селца, населени с дребна шляхта. Невъзможно е целият край там да е превърнат в пустиня. В случай на опасност Лауда ще ни брани.
	— О, всички лауданци отидоха с Володиовски — възрази младият Юр Билевич.
	— Останали са старците и юношите, най-сетне там дори жените могат да се отбраняват в случай на нужда. Там и горите са по-големи от тукашните; ловците Домашевичи или димните Гошчевичи ще ни отведат в Роговските гори, където никакъв неприятел не може да ни намери.
	— А аз, като обезпеча обоза и вас, ще нападна шведите и ще чистя ония, които посмеят да се покажат край горите — каза пан мечникът. — Това е хубава мисъл! Тук няма какво да правим, там можем да окажем по-големи услуги.
	Кой знае дали мечникът не се хвана с готовност за тоя съвет на панна Александра, понеже в душата си също така се страхуваше малко от Сакович, който, изпаднеше ли в отчаяние, можеше да бъде страшен.
	Сам по себе си обаче съветът беше умен, затова веднага се хареса на всички и мечникът още същия ден изпрати пехотата под командването на Юр Билевич, за да се промъкне през горите по посока на Кракинов; а сам той тръгна с конницата два дни по-късно, като преди това събра подробни сведения дали от Кейдани или от Рошене, между които щеше да мине, не е излязла някаква по-голяма шведска военна част.
	Движеха се бавно и предпазливо. Девойките пътуваха на селски каруци, а понякога на коне, за каквито мечникът се беше погрижил.
	Ануша получи от Юр лека сабичка като подарък, препаса я храбро на копринен колан и с кривнато калпаче на глава обикаляше хоронгвата като някакъв ротмистър. Забавляваше я тоя поход и сабите, които лъщяха на слънцето, както и запалените огньове нощем. Младите офицери и войниците се възхищаваха много от нея, а тя шареше с очи на всички страни, разплиташе при похода плитките си, за да ги плете по три пъти на ден на бреговете на бистрите потоци, които й заместваха огледалото. Тя говореше често, че иска да види битка, за да даде пример на храброст, но всъщност съвсем не желаеше сражение; искаше само да завладее сърцата на всички млади бойци и наистина завладя безкраен брой от тях.
	Оленка също сякаш се съживи отново, след като напуснаха Тауроги. Там я убиваше несигурната съдба в постоянния страх, сега се чувстваше по-безопасно в горските дебри. Здравият въздух възвръщаше силите й. Видът на войниците, оръжието, движението и глъчката в стана действаха като балсам на уморената й душа. И на нея също беше приятен походът на войската, а възможните опасности съвсем не я плашеха, защото в жилите й течеше рицарска кръв. Понеже се показваше по-малко пред войниците и не си позволяваше да лудува с кончето си пред редиците, по-малко привличаше и очите. Но пък беше обградена с всеобщо уважение.
	Мустакатите войнишки лица се усмихваха, когато видеха Ануша, а заставаха гологлави, когато Оленка се приближаваше до огньовете. По-късно това уважение се превърна в преклонение. Не мина и без буйно разтуптяване заради нея на някое сърце в млада гръд, само че очите не смееха да я гледат така направо, както гледаха онова лудо биле, украинката.
	Те вървяха през гори, през гъсталаци, като често пъти изпращаха пред себе си разузнавачи, и едва на седмия ден късно през нощта пристигнаха в Любич, който се намираше на края на Лауданската околия и беше нещо като врата към нея. Тоя ден конете бяха толкова уморени, че въпреки настояванията на Оленка беше невъзможно да продължат по-нататък, затова мечникът забрани на момичето да капризничи и разположи четата за нощуване. А сам той с девойките се настани в шляхтишката къща, защото времето беше и мъгливо, а и много студено. По рядка случайност шляхтишката къща не беше изгорена. Неприятелят я беше пощадил може би по поръчение на княз Януш Радживил, защото принадлежеше на Кмичиц; макар че по-късно князът узна за отричането на пан Анджей от него, навярно беше забравил или не е имал време да издаде нови заповеди. Въстаниците смятаха целия имот за собственост на Билевичи, а разбойниците не смееха да устройват грабежи под носа на лауданците. Затова в него не се беше променило нищо. Оленка влезе под тоя покрив със страшно чувство на болка и горчивина. Тя познаваше тук всеки кът, но почти с всеки бе свързан някакъв спомен за провинение на Кмичиц. Ето я пред нея трапезарията, украсена с портрети на Билевичи и с черепи на дивеч. Изпотрошените от куршумите черепи още висят закачени на гвоздеите, изпосечените със саби портрети гледат строго от стените, сякаш искат да кажат: „Гледай, момиче, гледай, наша внучко, той именно със светотатствена ръка изпосече портретите на нашите земни образи, които отдавна вече почиват в гроба!“
	Оленка чувстваше, че не ще може да мигне в тоя опетнен дом. Стори й се, че в тъмните ъгли на стаите още се движат призраците на страшните компаньони и бълват огън от ноздрите си. А колко бързо тоя човек, толкова обичан от нея, преминаваше от лудория към провинение, от провинение към все по-големи престъпления, от изпосичането на портретите към разврат, към изгарянето на Упита и Волмонтовиче, към отвличането на нея самата от Водокти, по-нататък към служба на Радживил, към измяна, увенчана с обещание да вдигне ръка срещу краля, бащата на цялата Жечпосполита…
	Нощта отминаваше, а сънят не кацваше на клепачите на нещастната Оленка. Всички душевни рани се възобновиха в нея и започнаха да я парят болезнено. Срам отново гореше бузите й; в тоя миг очите не ронеха сълзи, но такава безкрайна мъка изпълваше сърцето й, че не можеше да се побере в него, горкото…
	Мъка по какво? По това, което би могло да бъде, ако той беше друг, ако покрай своите недостатъци, дивост и разюзданост имаше поне честно сърце, ако най-сетне беше имал поне мярка в престъпленията, ако съществуваше някаква граница, която той не би бил способен да прекрачи. Все пак сърцето й би простило толкова много…
	Ануша забеляза мъката на другарката си и подразбра причината, защото още преди това старият мечник й беше издрънкал цялата тая история, и сега тя с доброто си сърце се приближи към панна Билевичувна, преметна ръце през шията й и каза:
	— Оленка! В тая къща ти се гърчиш от болка…
	Отначало Оленка не искаше да говори нищо, само се разтрепера цялата като лист от трепетлика, а накрай страхотен, отчаян плач се изтръгна от гърдите й. Тя хвана конвулсивно ръката на Ануша, опря светлата си глава върху рамото й, а риданието я разтърсваше както вятърът храст.
	Ануша трябваше да чака дълго, докато й мине, после, когато Оленка се поуспокои, обади се тихо:
	— Оленка, да се молим за него…
	А панна Александра закри очи с двете си ръце.
	— Не… мога!… — каза тя с усилие.
	И след малко започна да прибира трескаво косата си отзад, защото беше паднала над челото й, и заговори със задъхан глас:
	— Виждаш ли… не мога… Ти си щастлива!… Твоят Бабинич е благороден, славен… пред Бога… и отечеството… Ти си щастлива! Аз нямам право дори да се моля… Навсякъде тук е пролята човешка кръв… пепелища! Поне да не беше изменил на отечеството! Да не бе се заел да продава краля!… Преди това аз бях вече простила всичко… в Кейдани… защото мислех… защото го обичах… с цялото си сърце!… Но сега не мога… О, Боже милостиви! Не мога! Бих желала самата аз да не съм жива… и той да не е вече жив!
	На това Ануша каза:
	— За всяка душа можем да се молим, тъй като Бог е по-милостив от хората и знае оправдания, които често пъти не са известни на хората.
	След тия думи тя коленичи за молитва, а Оленка се хвърли на земята и прекара така просната чак до сутринта.
	На другия ден по цялата околност гръмна новината, че пан мечник Билевич се намира в Лауда. При тая вест всичко живо тръгна да го приветства. От съседните гори заизлизаха съсухрени старци и жени с малки деца. Две години вече никой от шляхтишките села не беше нито сял, ни орал. Самите села бяха отчасти изгорени и запустели. Населението живееше в горите. Мъжете в разцвета на възрастта си бяха заминали с пан Володиовски или постъпили в разни партизански чети, само юношите пазеха и защитаваха остатъка от имуществото и защитаваха добре, но под прикритието на горските дебри.
	Затова посрещаха мечника като спасител, с голям плач от радост, защото на тия прости хора се струваше, че щом мечникът е дошъл и панна Александра се връща в старото си гнездо, трябва да идва краят на войната и бедствията. И веднага започнаха да се връщат в селцата си и да прибират полуподивелия си вече добитък от най-дълбоките гори.
	Наистина шведите се намираха наблизо, укрепени с насипи в Поневеж, но вече им обръщаха по-малко внимание поради силата на мечника и на другите партизански групи в околността.
	Пан Томаш дори възнамеряваше да нападне Поневеж, за да очисти напълно околията; чакаше само да се съберат повече хора под неговото знаме и преди всичко да бъдат доставени пушки на пехотата му, а ловците Домашевичи имаха много пушки, скрити в горите; засега той проучваше околността, като минаваше от село в село.
	Но тоя преглед беше тъжен. Във Водокти шляхтишкият дом и половината село бяха изгорени; в Митруни също; Волмонтовиче на Бутримите, което Кмичиц беше изгорил навремето, се беше възстановило след пожара и оцеляло по една случайност; но Дрожейкани и Мозги наполовина, Морози изцяло, Гошчуни бе пострадало най-жестоко, защото и половината население беше изклано, а на всички мъже от старците до дванайсетгодишните момчета бяха отрязани ръцете по заповед на полковник Роса.
	Така страшно беше газила войната тая околност, такива бяха последиците от измяната на княз Януш Радживил.
	Но докато мечникът завърши прегледа си и стегне своите пехотни хоронгви, отново дойдоха радостни и едновременно страшни вести, които като хилядократно ехо прозвучаваха от къща в къща.
	Юрек Билевич, който с разезд от няколко десетки конници бе отишъл край Поневеж и хвана там няколко шведи, пръв узна за битката при Простки. После с всяка вест пристигаха нови и нови подробности, толкова чудесни, че приличаха на приказка.
	— Пан Гошевски — повтаряха — разбил граф Валдек, Израел и княз Богуслав. Войската е унищожена без остатък, командирите са в плен! Цяла Прусия гори в огън!
	Няколко седмици по-късно човешките уста започнаха да повтарят още едно страшно име, името на Бабинич.
	— Бабинич допринесъл най-много за победата при Простки — говореха по цялата Жмудж. — Бабинич със собствената си ръка съсякъл и хванал княз Богуслав.
	И по-нататък:
	— Бабинич гори електорска Прусия, върви като смърт към Жмудж, сече, оставя само земя и небе.
	А накрай:
	— Бабинич изгорил Тауроги. Сакович избягал от него и се крие в горите…
	Последната случка бе станала твърде близо и не можеха да се съмняват дълго в нея. Новината се потвърди напълно.
	През цялото време, докато идваха тия вести, Ануша Борзобогата живееше сякаш в някакво опиянение, смееше се и плачеше едно след друго, тупаше с крака, когато някой не вярваше, и повтаряше пред всички, независимо дали някой иска или не иска да слуша:
	— Аз познавам пан Бабинич! Той ме отведе от Замошч при пан Сапеха. Той е най-големият боец на света. Не зная дали пан Чарнецки може да се сравни с него. Като служеше под командването на пан Сапеха, той срази напълно княз Богуслав при първия поход… Сигурна съм, че той, а не някой друг, го е съсякъл при Простки. Той ще види сметката на пан Сакович и на десет като Сакович!… А за един месец ще измете шведите от цялата Жмудж!
	И наистина думите й започнаха бързо да се потвърждават. Вече нямаше и най-малко съмнение, че страшният воин, наричан Бабинич, се беше придвижил от Тауроги навътре в страната по посока към север.
	При Колтине разби полковник Балдон и унищожи напълно неговата част; при Ворне съсече шведската пехота, която отстъпваше пред него към Телше; при Телше води по-голяма победоносна битка с двама полковници, Норман и Худенскьолд, в която Худенскьолд падна убит, а Норман с остатъците от войската избяга чак в Загури на самата жмуджска граница.
	От Телше Бабинич тръгна към Куршани, като гонеше пред себе си по-малки шведски части, които се криеха презглава от него под крилата на по-големите гарнизони.
	Името на победителя се носеше от Тауроги и Полонга до Бирже и Вилкомеж. Разказваха за жестокостите му над шведите: говореше се, че войската му, която отначало се състояла само от един малък татарски чамбул и доброволческа хоронгвичка, сега расте от ден на ден, защото всичко живо тича към него, всички партизански чети се свързват с него, а той умее да ги държи с желязна ръка и да ги води срещу неприятеля.
	Умовете бяха толкова заети с победите му, че вестта за поражението, което пан Гошевски претърпя от Стенбок при Филипов, мина почти без ехо. Бабинич беше по-близо и с Бабинич се занимаваха повече.
	Ануша молеше всеки ден мечника да тръгне и се присъедини към прославения боец. Подкрепяше я и Оленка, настояваха всички офицери и шляхтичи, възбуждани дори само от любопитство.
	Но това не беше лесно. Първо, Бабинич се намираше на други места; второ, той често изчезваше така, че по цели седмици не се чуваше нищо за него, и отново се появяваше заедно със съобщение за нова победа; трето, всички шведски отряди и гарнизони от градовете и градчетата бяха преградили пътищата с големи свои групи, за да се пазят от него; най-сетне отвъд Рошене се беше появил значителен отряд на Сакович, за който се съобщи, че страхотно унищожава всичко пред себе си и с големи изтезания разпитва хората за четата на Билевич.
	Мечникът не само че не можеше да тръгне към Бабинич, но се страхуваше, че може би наскоро ще му стане тясно и в района на Лауда.
	И понеже сам не знаеше какво да предприеме, довери се на Юрек Билевич, че има намерение да се оттегли на изток в Роговските гори. Юрек веднага се изтърва с тая новина пред Ануша, а тя отиде направо при мечника.
	— Чичко мили — каза му тя (защото го наричаше така винаги когато искаше да издейства нещо от него), — чух, че щели сме да бягаме. Не е ли срам за един такъв знаменит воин да офейква само като чуе за неприятеля?
	— Ти, ваша милост, винаги ще бъдеш на всяко гърне мерудия — отговори мечникът, изпаднал в затруднено положение. — Това не е работа на ваша милост.
	— Добре, тогава вие се оттегляйте, а аз ще остана тук.
	— За да те улови Сакович ли? Ще видиш!
	— Сакович няма да ме улови, защото пан Бабинич ще ме опази.
	— Да, той ще знае къде си! Казах вече, че не ще успеем да се промъкнем до него.
	— Но той може да дойде при нас. Аз съм негова позната; ако можех само да му изпратя писмо, сигурна съм, че ще дойде тук, след като по-напред разбие Сакович. Той ме обичаше малко и не би отказал помощ.
	— А кой ще се наеме да занесе писмото?
	— Можем да го изпратим по кой да е селянин…
	— Това няма да е лошо, няма да е лошо, в никакъв случай няма да е лошо. Оленка има ум, но и на ваша милост не й липсва. Дори да трябва засега да се скрием в гората пред някоя по-голяма сила, пак ще бъде добре Бабинич да дойде по тия места, понеже така по-скоро ще се присъединим към него. Опитай, ваша милост панно. Куриери ще се намерят, и то сигурни хора…
	Зарадвана, Ануша започна да търси толкова грижливо, че още същия ден намери дори двама куриери, и то не селяни; единият беше Юрек Билевич, а другият Браун. Двамата трябваше да вземат по едно писмо с еднакво съдържание, та във всеки случай, ако не единият, поне другият да успее да го връчи на Бабинич. Ануша имаше повече трудности със самото писмо, но най-сетне го написа в следния вид:

	„От най-дълбоката бездна пиша на ваша милост, ако ме помниш (макар че се съмнявам, тъй като защо ще трябва да помниш, ваша милост!), за да ми дойдеш на помощ. Но смея да се надявам, че не ще ме оставиш в нещастието поради благоволението, което ваша милост проявяваше към мене по пътя от Замошч. Намирам се в четата на пан Билевич, рошенския мечник, който ме подслони, защото аз изведох братаницата му, панна Билевичувна, от пленничеството й в Тауроги. И той, и ние двете сме обсадени от всички страни от неприятели, а именно от шведи и от някой си пан Сакович, пред чиято грешна настойчивост трябваше да бягам и да търся убежище в стана. Аз зная, че ти, ваша милост, не ме обичаше, макар Бог да вижда, че не съм ти сторила нищо зло, а винаги от цялото си сърце съм ти желаела и желая само добро. Но и без да ме обичаш, спаси нещастната сирота от суровите ръце на неприятеля. А Бог ще те възнагради стократно и аз ще се моля за ваша милост, когото днес наричам само добър покровител, а после до смъртта си ще го назовавам мой избавител…“

	Когато куриерите вече напуснаха стана, Ануша си даде сметка на какви опасности се излагат те, та се уплаши за тях и поиска непременно да ги задържи. Дори със сълзи на очи почна да моли мечника да не им разрешава да заминат, защото и селяни могат да занесат тия писма, а на селяните е по-лесно да се промъкнат.
	Но Браун и Юрек Билевич се запънаха така, че не помогнаха никакви увещания. И единият, и другият искаха да се надпреварват в услугите си, а никой не предвиждаше какво го чака.
	Защото седмица по-късно Браун попадна в ръцете на Сакович, който заповяда да му одерат кожата, а горкият Юрек беше застрелян отвъд Поневеж, когато бягаше от един шведски разезд.
	Двете писма попаднаха в ръцете на неприятелите.


	Петдесета глава

	След като хвана Браун и му одра кожата, Сакович веднага се споразумя с полковник Хамилтон, англичанин на шведска служба и комендант на Поневеж, да ударят заедно четата на мечник Билевич.
	По това време Бабинич се беше загубил някъде в горите и от двайсетина дни не се чуваше нищо за него. Впрочем Сакович вече не обръщаше внимание на неговата близост. Наистина въпреки цялата си смелост той чувстваше някакъв инстинктивен страх от Бабинич, но сега беше готов да загине сам, стига да си отмъсти. Откак Ануша избяга, яростта не преставаше нито за миг да разкъсва душата му. Погрешната сметка и нараненото честолюбие го докарваха до лудост, а освен това страдаше и сърцето му. Отначало той бе желал да вземе Ануша за жена само заради завещаните й имоти от нейния пръв годеник пан Подбипента, но по-късно се влюби сляпо и до смърт в нея, както може да се влюби само такъв човек. И се стигна дотам, че той, който не се страхуваше от никого на света освен от Богуслав, че той, само пред погледа на когото хората побледняваха, гледаше като куче в очите на тая девойка, подчиняваше й се, понасяше капризите й, изпълняваше всичките й желания, мъчеше се да отгатва нейните мисли.
	А тя използваше влиянието си и злоупотребяваше с него, мамеше го с думи, с погледи, принуждаваше го да й служи като роб и накрай му изневери.
	Сакович спадаше към ония хора, които смятат за добро само онова, което е добро за тях, а за зло и вина това, което ги ощетява. Затова в неговите очи Ануша беше извършила най-страшното престъпление и той не виждаше достатъчно голямо наказание за нея. Ако това се беше случило на някого другиго, пан старостата щеше да се смее и подиграва, но понеже засегна неговата личност, той ревеше като ранен звяр и мислеше само за отмъщение. Искаше да пипне жива или мъртва виновницата в ръцете си. Предпочиташе жива, защото тогава би могъл най-напред да си отмъсти като мъж, но дори ако девойката загинеше през време на нападението, той би се примирил с това, стига тя да не бъде в ръцете на някого другиго.
	В желанието си да действа със сигурност, той изпрати при мечника подкупен човек с писмо уж от Бабинич, с което от името на последния съобщаваше, че в срок от една седмица ще пристигне във Волмонтовиче.
	Мечникът повярва лесно, а понеже вярваше в непобедимата сила на Бабинич и не криеше това, не само че се настани за постоянно във Волмонтовиче, но разгласи новината и раздвижи почти цялото лауданско население. Оцелялата част от това население се прибра от горите, първо, защото беше вече краят на есента и настанаха големи студове и второ, поради самото любопитство да видят прославения воин.
	В това време шведите на Хамилтон идеха от Поневеж за Волмонтовиче, а от Кейдани Сакович се прокрадваше като вълк.
	На Сакович обаче дори на ум не идваше, че подир него, също така като вълк върви някой друг, който наистина не беше получил никакви писма, но имаше обичай да се явява там, където най-малко са го очаквали.
	Кмичиц съвсем не знаеше, че Оленка се намира в четата на Билевич. В Тауроги, което унищожи с огън и меч, от разпита на пленените узна, че тя е избягала с панна Борзобогата, но предполагаше, че са избягали в Бяловежските гори, където се беше скрила и пани Скшетуска, а и много други шляхтички. Това той можеше да предполага и защото знаеше, че старият мечник отдавна възнамеряваше да отведе братаницата си в тия непроходими гори.
	Пан Анджей се огорчи безкрайно много, че не я намери в Тауроги, но, от друга страна, се утешаваше с това, че тя беше се измъкнала от ръцете на Сакович и че ще намери безопасно убежище чак до края на войната.
	А понеже не можеше да тръгне веднага за Бяловежските гори, реши да напада неприятеля в Жмудж и да го унищожава, докато го смаже окончателно. И успехът вървеше по неговите стъпки. От месец и половина победите му следваха една след друга и толкова много въоръжени хора прииждаха в отряда му, че скоро чамбулът съставяше едва една четвърт част от неговите сили. Най-сетне той очисти от неприятеля цялата западна част на Жмудж, а като чу за Сакович и понеже имаше с него стари сметки за уреждане, навлезе в познатите му места и тръгна подир него.
	Така двамата стигнаха близо до Волмонтовиче.
	Мечникът, който по-рано се навърташе близо до селото, вече от една седмица се намираше в него и дори не можеше и да помисли какви страшни гости ще има съвсем наскоро.
	Но една вечер момченца от Бутримите, които пасяха коне извън Волмонтовиче, съобщиха, че от гората излязла някаква войска и се приближава откъм юг. Мечникът обаче беше достатъчно стар и опитен войник, та веднага взе предпазни мерки. Той настани пехотата си, която отчасти вече беше снабдена с пушки от Домашевичите, в неотдавна възстановените къщи, а една част зае бариерата, през която се влизаше в селото, самият той пък заедно с конницата застана малко по-надире, зад плетищата, на просторното пасище, което достигаше до рекичката. Мечникът направи това главно за да го похвали Бабинич, който трябваше да разбира от добри разпореждания; но позицията му наистина беше силна.
	След като Кмичиц бе изгорил селото, за да отмъсти за убитите си другари, то се възстановяваше малко по малко; а понеже по-късно шведската война наложи прекъсване на работата, по главната улица бяха натрупали много греди, мертеци, дъски. Цели купища материал имаше и около бариерата, та пехотата, макар и не толкова обучена, можеше да се отбранява дълго, скрита зад него.
	Във всеки случай тя осигуряваше конницата срещу първата атака. Мечникът толкова много желаеше да се покаже пред Бабинич с познанията си по военното дело, че дори изпрати разезд за разузнаване.
	Но какво беше неговото изумление, а в първия момент и ужас, когато от далечината, иззад горичката, достигна ехо от гърмежи, после на пътя се показа разездът, но той летеше галоп с облак от неприятели зад гърба му.
	Мечникът веднага се спусна към пехотата, за да издаде последни заповеди, а в това време от горичката започнаха да се изсипват все по-гъсти маси от неприятели и вървяха като скакалци към Волмонтовиче с оръжие, което светеше при залеза на слънцето.
	Горичката беше близко, та като понаближи, конницата веднага пусна конете си в кариер, понеже искаше с един замах да премине през бариерата, но внезапният огън на пехотата я спря на място. Дори първите редове се оттеглиха доста безредно и само петнайсетина души достигнаха с конските гърди до преградите от колове.
	В това време мечникът също се съвзе, втурна се към конницата и заповяда на всички, които имаха пистолети или пушки, да отидат в помощ на пехотата.
	Явно беше, че неприятелят е също така снабден с мускети, защото веднага след първото нападение започна много силен, макар и нередовен огън.
	И така от двете страни загърмяха ту по-бързо, ту по-бавно; куршумите долитаха със съскане чак до конницата, удряха по къщите, плетищата, по купищата от греди; дим се простря над Волмонтовиче, барутна миризма изпълни улицата.
	Така че Ануша имаше това, което бе искала, тоест битка.
	Двете девойки още в първия момент възседнаха кончетата си по заповед на мечника, та в случай че неприятелските сили се окажат твърде големи, да могат да се оттеглят заедно с четата. Затова и ги сложиха в задните редове на конницата.
	Но въпреки че Ануша носеше сабя на кръста си и рисово калпаче на главата, тя още отначало загуби ума и дума. Тая девойка, която толкова добре умееше да се справя в стаята с офицерите, не намери нито капка енергия, когато дойде време да застане на бойното поле очи срещу очи със синовете на Белона*. Пищенето и ударите на куршумите я ужасяваха; хаосът, тичането на ординарците, гърмът на мускетите и стоновете на ранените правеха да губи съзнание, а барутната миризма спираше дъха в гърдите й. Стана й лошо, лицето й побледня като платно и тя почна да се гърчи и да пищи като дете; най-сетне един от шляхтичите, младият пан Олеша от Кемнари, трябваше да я вземе в прегръдките си. Той я държеше здраво, по-здраво, отколкото трябваше, и беше готов да я държи така до края на света.
	[* Римска богиня на войната, сестра на Марс. — Бел.прев.]
	Но войниците наоколо започнаха да се смеят.
	— Рицар с рокля! — обадиха се гласове. — Върви да садиш кокошки и да чистиш пера!
	А други викаха:
	— Пане Оленка! Щит ти се залепи на ръката, но през него Купидон по-лесно ще те прониже със стрелата си!…
	И добро настроение обзе войниците.
	Други обаче предпочитаха да гледат Оленка, която се държеше съвсем другояче. Отначало, когато покрай нея прелетяха няколко куршума, и тя побледня и не можеше да удържи да не навежда главата си и да затваря очи; но после рицарската кръв се разигра в нея, лицето и пламна като роза, тя повдигна глава и загледа с безстрашно око пред себе си. Разширените и ноздри сякаш поемаха с удоволствие барутната миризма. А понеже димът около бариерата ставаше все по-гъст и закриваше доста много гледката, като видя, че офицерите отиват напред, за да следят по-добре хода на битката, смелата девойка тръгна заедно с тях, без дори да мисли какво прави.
	А всред гъстите редове на конницата се вдигна похвален шумол:
	— Това е то кръв! Това е жена за войник, това е истински доброволец!
	— Vivat Билевичувна!
	— Да се проявим, ваша милост панове, защото си заслужава пред такива очи!
	— И амазонките не са смеели така да се изправят срещу мускети! — викна някой от по-младите шляхтичи, забравил в унеса си, че амазонките са живели преди откриването на барута.
	— Време е вече да свършим. Пехотата се отличи и hostes* пострадаха много.
	[* Враговете (лат.). — Бел.прев.]
	И наистина неприятелят не можа да постигне нищо с конницата си. Той непрекъснато налиташе с конете си, стигаше до бариерата, но след залп се оттегляше в безредие. И както вълната, разляла се по плоския бряг, оставя след себе си черупки, камъчета, умрели риби, така след всяка атака по пътя пред портата оставаха по петнайсетина човешки и конски трупове.
	Най-сетне атаките престанаха. Приближаваха се само доброволци, които стреляха към селото с пистолети и мускети, за да отвличат вниманието на хората на Билевич. Пан мечникът обаче се изкатери по ръба на шляхтишката къща под стряхата и оттам забеляза движение в задните редове на неприятеля към полето и храстите, които се простираха от лявата страна на Волмонтовиче.
	— Оттам ще се опитат! — викна той и веднага изпрати част от конницата между къщите, за да дадат отпор на неприятеля през овощните градини.
	След половин час започна нова битка от лявото крило на четата, но също така с огнестрелно оръжие.
	Оградените овощни градини още затрудняваха да се почне ръкопашен бой, но затрудняваха еднакво и двете страни. При това неприятелят се бе пръснал в дълга линия, та беше по-малко изложен на стрелбата.
	Постепенно боят ставаше все по-ожесточен и енергичен, защото не престанаха да атакуват и бариерата.
	Мечникът захвана да се безпокои.
	Той още разполагаше със свободната лъка от дясната страна, простряла се до рекичката, не особено широка, но дълбока и мочурлива, преминаването през която можеше да бъде трудно, особено когато се бърза. Само на едно място имаше отъпкано вървище до нисък бряг, по което караха добитъка към гората.
	Пан Томаш се заоглежда все по-често в оная посока.
	Внезапно между прозирния, с вече окапали листа върбов гъсталак той видя при вечерното сияние лъскаво оръжие и възчерен облак от войници.
	„Бабинич иде!“ — помисли той.
	Но в тоя момент при него долетя пан Хшонстовски, който командваше конен ескадрон.
	— От реката се вижда шведска пехота! — викна той в ужас.
	— Някакво предателство! — викна пан Томаш. — В името на Христа, скочи, ваша милост, с ескадрона си срещу тая пехота; иначе ще ни нападне отстрани!
	— Много са! — отговори пан Хшонстовски.
	— Задръжте ги поне за един час, а в това време ние ще се спасяваме с оттегляне към горите.
	Пан Хшонстовски полетя и скоро пое през лъката начело на двеста души. Като видя това, неприятелската пехота започна бързо да се строява в гъсталака, за да посрещне противника си; след малко ескадронът пусна конете си напред, а от върбовите храсти изтрещя залп от мускети.
	Мечникът се усъмни вече не само в победата, но дори в спасението на своята пехота.
	Той още можеше да се оттегли с част от конницата, с девойките и да търси подслон в гората, но такова оттегляне беше равно на голямо поражение, понеже като последица щеше да подложи под меча по-голямата част от четата и остатъка от лауданското население, което се беше събрало във Волмонтовиче, за да види Бабинич; в такъв случай и самото Волмонтовиче естествено щеше да бъде сравнено със земята.
	Оставаше още едничка надежда, че пан Хшонстовски ще разбие оная пехота.
	В това време на небето се стъмни, но в селото ставаше все по-светло, защото се запалиха стърготините, треските и талашът, струпани пред първата къща при бариерата. От тях се запали самата къща и над селото засвети кърваво пожарно сияние.
	При неговия блясък пан мечникът видя конницата на Хшонстовски, която се връщаше уплашена и безредна, а зад нея шведската пехота се изсипваше от гъсталаците и летеше бегом в атака.
	Тогава разбра, че трябва да се оттегли по единствения свободен път.
	И той вече се втурна при останалата конница, вече замахна със сабя и викна: „Кръгом, ваша милост панове, и в строй, в строй!“ — когато внезапно и от тила се обадиха гърмежи, смесени с войнишки викове.
	Тогава мечникът разбра, че е обграден, че е попаднал като в клопка, от която няма нито изход, нито спасение.
	Оставаше му само да загине славно, затова изскочи пред редицата на конницата и викна:
	— Ще паднем един върху друг! Не ще поскъпим кръвта си за вярата и отечеството!
	Но ето че огънят на неговата пехота, която отбраняваше бариерата и лявата страна на селото, отслабна, а все по-силният вик на неприятеля вестеше неговият близък триумф.
	Но какво означават тия хрипливи гласове на корни в редовете на Саковичовата шайка и това биене на барабани в шведските редове?
	Чуват се все по-ужасени крясъци, някакви странни, смесени, в които звучи сякаш не триумф, а ужас.
	Изведнъж огънят при бариерата спира като прерязан с нож. Групи от конницата на Сакович летят презглава от лявата страна към главния път. Отдясно пехотата спира и вместо да върви напред, почва да се оттегля към храсталаците.
	— Какво е това?… В името на Христа! Какво е това? — вика мечникът.
	Внезапно отговорът идва откъм оная горичка, от която беше излязъл Сакович, а сега от нея се изсипват хора, коне, знамена, бунчуци, саби и идат — не, по-скоро летят като вихър и не като вихър, а като вихрушка. Виждат се като на длан при кървавите блясъци на пожара. Вървят хиляди! Земята сякаш бяга изпод краката им, а те летят като гъста лавина и човек би казал, че някакво чудовище е излязло от дъбравата и препуска през полето към селото, за да го погълне. Пред тях лети въздухът, тласкан от техния напор, летят страхът и гибелта… Ето, ето! Тук са вече! Ще издухат Сакович като вихър!
	— Боже! Велики Боже! — вика мечникът, сякаш обезумял. — Това са наши! Това е сигурно Бабинич!
	— Бабинич! — крещят подир него всички гърла.
	— Бабинич! — чуват се ужасени гласове и в отряда на Сакович.
	И цялата неприятелска шайка завива надясно, за да побегне към своята пехота.
	Плетът се троши с пронизителен трясък под напора на конските гърди; пасбището се изпълва с побягнали неприятели, но ония вече са стъпили на шиите им, режат, секат, мушат, секат без отдих, секат без милост. Чуват се викове, стонове, фучене на саби. И едните, и другите връхлитат върху пехотата, събарят я, разбиват я, разпръскват. Човек би казал, че хиляди селяни са застанали на гумното и удрят с тоягите за вършеене. Най-сетне цялата маса се срива към реката, изчезва в храсталаците, прехвърля се на другия бряг. Още се виждат, непрекъснато гонят и секат, и секат! Отдалечават се. Още веднъж блясват със сабите си и най-сетне изчезват в храстите, в простора, в мрака.
	Пехотата на мечника започва да се прибира от портата и от къщите, които вече не се нуждаят от отбрана; конницата стои още малко време така слисана, че глухо мълчание цари в редовете, и едва когато запалената къща се срива с трясък, някакъв глас се обажда внезапно:
	— В името на Отца и Сина и Светия Дух! Буря прелетя!
	— Жива душа няма да остане от това преследване! — добави друг глас.
	— Ваша милост панове — викна внезапно мечникът, — а ние няма ли да се хвърлим въз тия, които ни заобикаляха откъм гърба? Сега те отстъпват, но ние ще ги догоним!
	— Бий! Убий! — отговарят гласове в хор.
	И цялата конница се обръща и пуска конете си подир последния неприятелски отряд. Във Волмонтовиче остават само старците, слугите, децата и панна Александра с другарката си.
	Къщата бива мигновено угасена, след което безкрайна радост обхваща всички сърца. Жените вдигат ръце към небето с плач и ридание и като се обръщат в посоката, накъдето бе полетял Бабинич, викат:
	— Бог да те благослови, непобедими воине! Спасителю, който избави нас, децата ни и нашите домове от унищожение!
	Съсухрените Бутрими повтарят в хор:
	— Бог да те благослови. Бог да те води! Без тебе с Волмонтовиче щеше да бъде вече свършено!
	Ах, ако в тая тълпа знаеха, че е спасила селото от огъня, а населението от меча същата оная ръка, която преди две години внесе огън и меч в същото това село!…
	След угасяването на пожара всичко живо се залови да прибира ранените, а разлютените юноши тичаха с върлини по бойното поле и доубиваха шведите и разбойниците на Сакович.
	Оленка веднага пое ръководството по превързването на ранените. Винаги хладнокръвна, пълна с енергия и сила, тя не прекъсна работата, докато всеки ранен не се намери в някоя къща с превързани рани.
	После цялото население последва примера й и отиде при селския кръст да се моли за падналите; през цялата нощ никой във Волмонтовиче не притвори очи, всички чакаха завръщането на мечника и Бабинич и при това тичаха да приготвят съответно посрещане на победителите. Отгледани в горите говеда и овни отиваха под ножа; огнищата пламтяха чак до сутринта.
	Само Ануша не можеше да вземе участие в нищо, защото най-напред страхът я беше лишил от сили, а после я обхвана толкова голяма радост, та приличаше на лудост. Оленка трябваше да се грижи и за нея, а тя ту се смееше, ту плачеше или пък се хвърляше в прегръдките на другарката си и повтаряше безразборно и объркано:
	— Е, какво, кой ни спаси и нас, и мечника, и четата, и цялото Волмонтовиче? Пред кого избяга Сакович? Кой го победи, а и шведите заедно с него?… Пан Бабинич! Е, какво? Аз знаех, че ще дойде. Нали му писах. А той не е забравил! Знаех, знаех, че ще дойде. Аз го доведох тук! Оленко! Оленко! Аз съм щастлива! Не ти ли казвах? Него никой не ще победи! Пан Чарнецки не може да се сравни с него… О, боже, боже! Той нали ще се върне тук? Още днес? Ами ако нямаше да се върне, не щеше да идва, нали?… Оленка, чуваш ли, някакви коне цвилят в далечината…
	Но в далечината не цвилеше нищо. Едва на разсъмване се разнесе тропот, възгласи, песни и пан мечникът се върна. Конницата на разпенени от преследването коне изпълни цялото село. Песните, виковете, разказите нямаха край.
	Мечникът, омазан с кръв, задъхан, но радостен, разказваше до изгрев-слънце как разпердушинил отряда неприятелски райтари, как летял подир тях цели две мили и ги унищожил почти до крак.
	И той, както цялата войска и всички лауданци, беше убеден, че Бабинич ще се върне всеки момент.
	Но стана пладне, после слънцето измина втората половина от пътя си и наклони към залез, а Бабинич не се връщаше.
	А надвечер се появиха червени петна по лицето на Анушка.
	„Дали се е интересувал само от шведите, а не и от мене? — мислеше си тя. — Но все пак той е получил писмото, щом дойде тук…“
	Горката, не знаеше, че душите на Браун и на Юр Билевич бяха вече отдавна на оня свят и че Бабинич не беше получил никакво писмо.
	Защото, ако бе го получил, щеше да се върне като светкавица във Волмонтовиче, само че… не за тебе, Ануша!
	Измина още един ден; мечникът все не губеше надежда и не тръгваше от селото.
	Ануша мълчеше упорито.
	— Той ме оскърби страшно! Но така ми се пада заради моята боязливост, заради греховете ми! — казваше си тя.
	На третия ден пан Томаш изпрати двайсетина души на разузнаване.
	Те се върнаха на четвъртия ден с донесение, че пан Бабинич превзел Поневеж, а от шведите не оставил жив никого. После тръгнал неизвестно за къде и всякакъв слух за него изчезнал.
	— Вече няма да го намерим, докато не се яви отново! — каза на това мечникът.
	Ануша стана цяла усойница: който от по-младите шляхтичи и офицери се доближеше до нея, веднага го ухапваше. А на петия ден тя каза на Оленка:
	— Пан Володиовски е също така добър войник, но не е такъв грубиян.
	— А може би — отговори на това Оленка замислено, — може би пан Бабинич си остава верен на оная, за която ти е споменавал по пътя от Замошч.
	На това Ануша каза:
	— Добре! Все ми е едно…
	Но тя не каза истината, защото на нея съвсем още не й беше все едно.


	Петдесет и първа глава

	Сакович беше така окончателно разбит, че едва успя да се скрие в горите близо до Поневеж с още четирима души. После цели месеци скита из тях, преоблечен като селянин, и не смееше да се покаже на белия свят.
	А Бабинич връхлетя върху Поневеж, изби там гарнизона от шведска пехота и тръгна да преследва Хамилтон, който не можеше да бяга към Инфлантия поради значителните полски сили, съсредоточени в Шавле и по-нататък при Бирже, та изви встрани към изток с надежда, че ще успее да се промъкне до Вилкомеж. Той се беше вече усъмнил, че ще спаси своя полк, и само гледаше да не изпадне в ръцете на Бабинич, тъй като навсякъде се говореше, че тоя суров воин заповядвал да избиват пленените до крак, за да не се товари с грижи.
	И така нещастният англичанин бягаше като елен, гонен от глутница вълци, а Бабинич го преследваше още по-ожесточено; затова не се върна във Волмонтовиче и дори не попита каква чета бе успял да спаси.
	Първите слани вече бяха почнали да покриват сутрин земята, та бягството ставаше по-трудно, защото следите от копита се запазваха върху горската почва. В полята нямаше паша, конете гладуваха страшно.
	Райтарите не смееха да се спират по-дълго по селата от страх, че упоритият неприятел може да ги настигне всеки миг.
	Най-сетне теглото надмина всяка граница; войниците се хранеха само с листа, дървена кора и със собствените си коне, които гинеха от умора.
	След една седмица те сами взеха да молят своя полковник да се обърне с фронт срещу Бабинич и да приеме боя, защото предпочитат да умират от меч, отколкото от гладна смърт.
	Хамилтон послуша и се изправи за бой в Андронишки. Шведските сили бяха толкова малки, че англичанинът не можеше дори да мечтае за победа, особено над такъв противник. Но и самият той беше вече много уморен и искаше да загине.
	Започнатата обаче в Андронишки битка свърши близо до Троупе, където паднаха последните шведи.
	Хамилтон загина от геройска смърт, като се бранеше под едно крайпътно разпятие срещу петнайсетина татари, които отначало искаха да го хванат жив, но разярени от упоритостта му, най-сетне го насякоха със сабите си.
	Обаче и хоронгвите на Бабинич бяха толкова уморени, че нямаха нито сили, нито желание да стигнат дори до близкото Троупе, и всяка веднага започна да се настанява за нощуване там, където се намираше през време на битката, като палеше огньове между неприятелските трупове.
	Нахраниха се и всички заспаха дълбок сън.
	Самите татари отложиха за другия ден претърсването на труповете.
	Кмичиц, който мислеше главно за конете, не се противопостави на тая почивка.
	На другия ден обаче стана доста рано, за да пресметне собствените си загуби след ожесточения бой и да раздели справедливо плячката. Веднага след закуската се изправи на височината под същото разпятие, при което беше загинал Хамилтон, а полските и татарските офицери се приближаваха един по един при него с отбелязани на рабоши загубите на хора и даваха рапорта си. Той слушаше, както селски стопанин слуша лете надзирателите, и се радваше в себе си на обилната жътва.
	По едно време към него се приближи Акбах Улан, подобен повече на плашило, отколкото на човек, защото във волмонтовичката битка му бяха разбили носа с дръжката на сабя, поклони се, подаде на Кмичиц окървавени книжа и каза:
	— Ефенди, някакви писма се намериха при шведския вожд; предавам ти ги съгласно заповедта.
	Кмичиц наистина беше издал веднъж завинаги заповед всички книжа, намерени при труповете, да му се донасят веднага след битката, защото често пъти от тях можеше да разбере намеренията на неприятеля и да действа съответно с това.
	Но в тоя момент не бързаше толкова, затова кимна с глава на Акбах Улан и прибра хартиите в пазвата си. А Акбах изпрати при чамбула, като му заповяда да тръгне веднага за Троупе, където щяха да останат на по-дълга почивка.
	Сега хоронгвите почнаха да минават една след друга пред него. Най-отпред вървеше чамбулът, който сега броеше по-малко от петстотин души, останалите бяха паднали през постоянните битки, но всеки татарин имаше зашити в седлото, кожуха и шапката си толкова шведски риксдалери, пруски талери и дукати, та човек можеше да плати за него толкова сребро, колкото тежи той. При това тия хора съвсем не приличаха на обикновените татарски чамбули, защото всичко по-слабо беше отпаднало от тежкия труд, останали бяха само отбор юнаци, плещести, с желязна издръжливост и хапливи като стършели. Постоянните боеве ги бяха обучили така, че при ръкопашен бой биха могли да удържат дори срещу редовната полска конница, срещу райтарите или срещу пруските драгуни, а когато бяха еднакви по брой, отиваха като вълци срещу овце. В боя пазеха с особено страшна ожесточеност труповете на другарите си, за да могат после да си поделят техните съкровища.
	Сега минаваха пред пан Кмичиц с рядко хубаво настроение, биеха барабани, пищяха с конски пищяли и разтърсваха бунчук, а се движеха толкова стегнато, че и редовните войници не биха се движили по-добре. След тях вървяха драгуните, организирани от пан Анджей с голямо усилие от всякакъв вид доброволци, въоръжени с рапири и мускети. Командваше ги бившият вахмистър Сорока, сега повишен в офицерски чин, дори капитан. В тоя полк, облечен с еднакви оплячкосани мундири, смъкнати от пруски драгуни, имаше преди всичко хора от низък произход, но пан Кмичиц харесваше именно такъв род хора, защото те слушаха сляпо и понасяха всички трудности без никакво мърморене.
	В двете доброволчески хоронгви, които идеха след тях, служеха само по-дребни и по-едри шляхтичи. Те бяха буйни и неспокойни хора, които при друг военачалник щяха да се превърнат в шайка от грабители, но в тия железни ръце приличаха на редовните хоронгви и сами обичаха да се наричат „петигорски“. Те издържаха по-малко от драгуните срещу огъня, но пък в първия устрем бяха страшни, а по опитност в ръкопашния бой превъзхождаха цялата войска, защото всеки си имаше свой начин на фехтуване.
	Най-сетне подир тях минаха около хиляда души нови доброволци, здрави мъже, но над които трябваше още много да се работи, за да станат стегната войска.
	Всяка от тия хоронгви, когато минаваше покрай разпятието, надаваше възглас и при това поздравяваше пан Анджей със сабите си. А той се радваше все повече. Защото това беше значителна и не лоша сила! Много нещо беше извършил вече той с нея, много неприятелска кръв беше пролял, а Бог знае какво ли още ще успее да извърши.
	Големи бяха неговите стари грехове, но и новите му заслуги не бяха малки. Ето че той се беше вдигнал от падението си, от греха и отиде да го изкупва не в притвора на черквата, но на бойното поле, не в пепелта, а в кръвта. Той беше защитавал пресветата Дева, отечеството, краля и сега чувства, че му е по-леко, по-весело на душата. О! Дори гордост изпълва юнашкото сърце, защото не всеки би могъл да се справи така, както той!
	Та нали има толкова много изпълнени с огън шляхтичи, толкова рицари в тая Жечпосполита, а защо никой не стои начело на такава хоронгва както той, нито дори Володиовски, нито Скшетуски. Кой при това бе пазил Ченстохова, кой бе бранил краля в теснините? Кой съсече Богуслав? Кой пръв влезе с огън и меч в електорска Прусия?! Ето и сега в Жмудж също почти няма вече неприятели.
	Сега пан Анджей почувства онова, което чувства сокол, когато разпери криле и се издига все по-високо и по-високо! Хоронгвите преминаваха и го поздравяваха с гръмки възгласи, а той бе вдигнал глава и се питаше: „Докъде ли ще стигна в тоя си полет?“ И лицето му пламна, защото в тоя миг му се стори, че в себе си носи хетман. Но ако получи хетмански жезъл, ще го получи от бойното поле, от раните си, от заслугите си, от славата си. Пред очите му вече няма да го размахва никакъв предател, както навремето си го размахваше Радживил, а ще му го сложи в ръцете благодарното отечеството по волята на краля. А той няма защо да се грижи кога ще стане това, само трябва да бие и бие — да бие утре, както би вчера!
	Тук развихреното рицарско въображение се върна към действителността. За къде трябва да тръгне от Троупе, на кое ново място ще трябва да се залови с шведите?
	Внезапно той си спомни за писмата, намерени при трупа на Хамилтон, които му предаде Акбах Улан; бръкна с ръка в пазвата си, извади ги, погледна и веднага удивление се изписа на лицето му.
	Защото на писмото съвсем ясно беше написано с женски почерк:

	„До негова милост пан Бабинич, полковник на татарските и доброволчески войски.“

	— За мене?… — каза пан Анджей.
	Печатът беше строшен, та той бързо отвори писмото, оглади хартията с длан и зачете.
	Но още недовършил, и ръцете му се разтрепераха, лицето му се промени и той викна:
	— Слава на Господа-Бога! Боже милостиви! Ето и наградата ми иде от твоите ръце!
	Сега той хвана с две ръце подножието на кръста и започна да удря светлата си коса в него. Другояче не знаеше как може да благодари на Бога в тоя момент, не можеше да намери повече думи за молитва, защото го беше овладяла радост, подобна на вихър, и го бе понесла високо чак под небето.
	Беше писмото от Анна Борзобогата. Шведите го бяха намерили при Юрек Билевич, а сега през друг труп бе дошло в ръцете на Кмичиц. Хиляди мисли прелитаха през главата на пан Анджей с бързината на татарски стрели.
	Значи Оленка не беше в Бяловежките гори, а в четата на Билевич? И той именно я беше спасил, а заедно с нея онова Волмонтовиче, което някога беше изгорил заради другарите си! Изглежда, че Божията ръка е насочвала така стъпките му, та с един замах да заплати за всички злини и на Оленка, и на Лауда. Ето че прегрешенията му са заличени! Може ли сега да не му прости тя, както и тая сива лауданска шляхта? Могат ли да не го благославят? И какво ще каже любимата девойка, която го смята за предател, когато узнае, че тоя Бабинич, който събори Радживил, който до пояс е газил в немска и шведска кръв, който унищожи неприятеля в Жмудж, прогони го в Прусия и Инфлантия, е той, Кмичиц, но вече не побойникът, не осъденият на изгнание, не предателят, а защитникът на вярата, краля и отечеството!
	А пък веднага след преминаването на жмуджката граница пан Анджей щеше да разгласи на всички страни кой е тоя преславен Бабинич и ако не направи това, то е само защото се страхуваше, че при самото прозвучаване на истинското му име всички ще се отвърнат от него, всички ще го подозират, ще му откажат помощ и доверие. Само две години са изтекли откак, заблуден от Радживил, той беше избивал ония хоронгви, които не бяха искали да тръгнат заедно с Радживил срещу краля и отечеството. Само преди две години той беше дясната ръка на големия предател!
	Но сега всичко се беше променило! Сега, след толкова победи и такава слава, той има право да отиде при момичето и да му каже: „Аз съм Кмичиц, но съм твоят спасител!“ Има право да викне към цялата Жмудж: „Аз съм Кмичиц, но твоят спасител!“
	Освен това Волмонтовиче не е далеко! Една седмица Бабинич беше преследвал Хамилтон, но Кмичиц за по-малко от седмица ще бъде пред нозете на Оленка.
	И пан Анджей стана, блед от вълнение, с пламнали очи, със светнало лице, и викна към слугата:
	— Бързо коня ми! Бързо! Бързо!
	Слугата докара врания кон и сам скочи да подаде стремето, но като застана на земята, каза:
	— Ваша милост! Някакви чужди хора идват към нас от Троупе заедно с пан Сорока и карат тръс.
	— Те не ме интересуват! — отговори пан Анджей.
	В това време двамата конници се приближиха на двайсетина крачки, после единият от тях, придружен от Сорока, излезе напред, долетя и свали рисовия калпак от рижата си като огън коса.
	— Виждам, че стоя пред пан Бабинич! — каза той. — Радвам се, че намерих ваша милост.
	— С кого имам чест? — попита пан Кмичиц нетърпеливо.
	— Аз съм Вершул, някога ротмистър от татарските хоронгви на княз Йереми Вишньовецки; пристигам в родния си край, за да събирам войска за новата война. Освен това донесох писмо за ваша милост от великия хетман пан Сапеха.
	— За нова война ли? — попита Кмичиц и смръщи вежди. — Какво говориш, ваша милост?
	— Това писмо по-добре от мене ще ти обясни, ваша милост — каза Вершул и подаде писмото на хетмана.
	Кмичиц разчупи трескаво печата. Писмото на Сапеха гласеше така:

	„Многолюбезни ми пане Бабинич! Нов потоп върху родината ни! Подписан е съюз между шведа и Ракочи* и е уговорена подялбата на Жечпосполита. Осемдесет хиляди унгарци, седмоградци, власи и казаци всеки момент ще прекрачат нашата южна граница. А понеже при такава окончателна гибел ще трябва да напрегнем всички сили, за да остане за бъдещите векове поне славно име след нашия народ, изпращам ти, ваша милост, тая заповед, според която ще трябва, без да губиш нито минутка време, да обърнеш конете си право на юг и да побързаш към нас с големи преходи. Ще ни намериш в Бжешч, откъдето веднага ще те изпратим по-нататък. Засега periculum in mora**. Княз Богуслав се освободи от плен, но пан Гошевски ще има грижата за Прусия и Жмудж. Още веднъж препоръчвам на ваша милост да бърза и вярвам, че любовта ти към изправеното пред гибел наше отечеството ще бъде най-добрата шпора за тебе.“
	[* Княз на Седмоградско (Трансилвания). — Бел.прев.]
	[** Бавенето е опасно, т.е. трябва много да се бърза (лат.). — Бел.прев.]

	Като свърши четенето, Кмичиц изпусна писмото на земята и започна да се търка с ръце по овлажнялото лице, накрай погледна Вершул замаяно и попита с тих, сподавен глас:
	— Защо пан Гошевски ще трябва да остане в Жмудж, а аз да тръгвам на юг?
	Вершул сви рамене.
	— Попитай, ваша милост, хетмана в Бжешч! Аз не мога нищо да ти кажа.
	Внезапно страшен гняв стисна пан Анджей за гърлото, очите му засвяткаха, лицето посиня и той викна с пронизителен глас:
	— А пък аз няма да мръдна оттук! Разбираш ли, ваша милост!
	— Така ли? — отговори Вершул. — Моя работа беше да предам заповедта, а останалото е ваша грижа! Моите почитания, моите почитания! Исках да остана няколко часа във вашата компания, но след това, което чух, предпочитам да потърся друга.
	След тия думи Вершул обърна коня си и замина.
	Пан Анджей отново седна под разпятието и започна да се оглежда безсмислено по небето, сякаш искаше да познае какво ще бъде времето. Слугата се отдалечи настрана с конете и наоколо настана тишина.
	Утринта беше хубава, бледа, полуесенна и полузимна. Вятър не духаше, но от брезите, които растяха около разпятието, падаха без шум последните пожълтели и свити от студа листа. Безброй врани и чавки летяха над горите, някои кацаха със силно грачене съвсем близо до разпятието, защото по полето и пътя още беше пълно с непогребани шведски трупове. Пан Анджей гледаше тия черни птици и мигаше с очи. Човек би казал, че иска да ги преброи. После притвори клепачи и дълго седя неподвижен. Най-сетне трепна, смръщи вежди, опомни се и така заговори на себе си:
	— Не може другояче! Ще замина след две седмици, но не сега. Да става каквото ще! Не аз съм докарал Ракочи. Не мога! Което е прекалено, прекалено е!… Малко ли се наблъсках, малко ли се измъчих, малко ли безсънни нощи съм прекарал на седлото, малко ли своя и чужда кръв съм пролял? Такава ли ще ми е наградата за всичко?!… Ако не бях получил това писмо, щях да тръгна; но и двете съобщения дойдоха в един и същи час, сякаш за да ми е по-голяма болката, по-голяма скръбта… Ако ще светът да загине, няма да тръгна! Отечеството не ще пропадне за две седмици, а освен това явно е, че над него виси Божият гняв и тогава човешката сила не може да постигне нищо. Боже, боже! Хиперборейци, шведи, прусаци, унгарци, седмоградци, власи, казаци — всичко изведнъж! Кой може да удържи? О, Господи, какво се е провинило пред тебе това наше злочесто отечество, тоя набожен крал, та си извърнал лицето си от тях и не даваш нито милост, нито спасение, а все нови и нови бедствия ни изпращаш? Малко ли е още пролятата кръв? Малко ли са сълзите? Ето, тук хората вече забравиха да се веселят, тук ветровете не веят, ами стенат… Тук дъждовете не валят, ами плачат, а ти шибаш ли, шибаш! Милост, Господи! Спасение, Боже!… Грешихме… но нали дойде и разкаянието!… Ето, отказахме се от нашите богатства, яхнахме конете и бием ли, бием! Отказахме се от безпътството, отказахме се от личните си работи. Тогава защо не простиш? Защо не ни зарадваш?
	Тук внезапно съвестта го грабна за косата и го разтърси така, че той викна, защото заедно с това му се стори, че слуша някакъв непознат глас, който се излива от целия небосвод и казва:
	— Отказали сте се били от личните си работи ли? А ти, нещастнико, какво правиш в тоя момент? Изтъкваш заслугите си, но когато дойде първият миг на изпитание, веднага се изправяш като побеснял кон и викаш: „Няма да отида!“ Загива майката родина, нови мечове пронизват сърцето и, а ти се отвръщаш от нея, не искаш да я подкрепиш с ръката си, тичаш подир собственото си щастие и викаш: „Няма да отида!“ Тя протяга кървави ръце и ето, ето пада, вече губи съзнание, вече агонизира и зове с последен глас: „Деца! Помощ!“ А ти й отговаряш: „Няма да отида!“ Горко вам! Горко на такъв народ, горко на тая Жечпосполита!
	Тук страхът наежи косата на пан Кмичиц на главата му, а цялото му тяло затрепера, сякаш го налегна пристъп на треска… И веднага се строполи ничком на земята и почна не да вика, а да крещи от ужас:
	— Иисусе, не ме наказвай! Иисусе, смили се! Да бъде волята ти! Ще отида, ще отида!
	После лежа някое време в мълчание и ридаеше, а когато най-сетне стана, лицето му беше пълно с примирение и по-спокойно и той продължи да се моли:
	— Ти, Господи, не се чуди, че ми е мъчно, защото бях пред прага на своето щастие. Но нека бъде така, както ти разпореждаш! Сега вече разбирам, че искаше да ме изпиташ, и затова ме постави на кръстопът. Нека още веднъж да бъде твоята воля. Аз няма дори да се огледам зад себе си! За тебе, Господи, жертвам тази моя страхотна скръб, този мой копнеж, тази моя тежка грижа. Нека ми се зачете всичко това, задето пощадих княз Богуслав, поради което отечеството плака. Сега виждаш, Господи, че това беше моят последен личен интерес. Повече няма, милостиви Боже! Само ще целуна още тая любима земя, само ще стисна още кървавите ти нозе… и тръгвам, Христе! Тръгвам!…
	И замина.
	А в небесните списъци, в които се записват добрите и злите постъпки на хората, в тоя момент бяха изтрити всичките му провинения, защото той беше човек вече напълно разкаян.


	Петдесет и втора глава

	Никоя книга не е записала колко още битки води войската, шляхтата и народът на Жечпосполита с неприятелите. Воюваха по полята, по селата, градчетата и градовете, воюваха в кралска Прусия и в княжеска Прусия, в Мазовше, във Велкополска, в Малополска, в Украйна, в Литва и Жмудж, воюваха без отдих и денем, и нощем.
	Всяка бучка земя се напои с кръв. Имената на рицарите, славните подвизи, великите жертви се изтриха от паметта, защото не ги записа летописец и лютня не ги възпя. Но под напора на тия усилия неприятелската мощ най-сетне се огъна.
	И както неустрашимият лъв, който, пронизан от куршуми, преди миг е лежал като мъртъв, ненадейно се вдигне, разтърси царствената си грива и изреве мощно, а ловците ги обзема бледен страх и краката им се обръщат за бягство, така и тая Жечпосполита се надигаше все по-страшно, изпълнена с юпитеровски гняв, готова да се противопостави на целия свят, а в костите на нападателите се изля немощ и страх. Не за придобивки мислеха вече те, а само да спасят главите си от лъвската уста и да ги отнесат здрави в родния си край.
	Не помогнаха новите съюзи, новите пълчища от унгарци, седмоградци, казаци и власи. Наистина още един път бурята премина между Краков, Варшава и Бжешч, но се разби о полската гръд и скоро се разпръсна като жалък облак.
	Шведският крал пръв загуби вяра в тая война и замина да се бие с датчаните; изменникът електор, смирен пред силния, дързък пред слабия, удари чело пред краката на Жечпосполита и започна да бие шведите; разбойническите пълчища от „касапите“ на Ракочи офейкаха колкото им държат краката към своите седмоградски бърлоги, които пан Любомирски унищожи с огън и меч.
	Но по-лесно им беше да нахлуят в границите на Жечпосполита, отколкото да излязат безнаказано от тях. Затова, когато ги настигнаха при един брод, седмоградските графове коленичиха пред пановете Потоцки, Любомирски и Чарнецки и в праха просеха за милост.
	— Ще предадем оръжието си, ще дадем милиони! — викаха те. — Само ни позволете да си отидем!
	И като приеха откупа, хетманите се смилиха над тая войска от жалки хора; но татарската орда ги прегази с конете си пред самия праг на техния дом.
	Малко по малко спокойствието започна да се връща по полските равнини. Кралят още отнемаше обратно пруските крепости, пан Чарнецки щеше да пренесе в Дания полския меч, защото Жечпосполита вече не искаше да се задоволи само с прогонването на неприятелите.
	Селата и градовете почнаха да се възстановяват от пепелищата; населението се връщаше от горите, по нивите се появиха плугове.
	През есента на 1657 година, веднага след унгарската война, в по-голямата част от земите и околиите беше вече тихо, спокойствие цареше преди всичко в Жмудж.
	Тия от лауданците, които навремето си бяха тръгнали с пан Володиовски, все още бяха някъде по бойните поля, но вече се очакваше завръщането им.
	В това време в Морози, Волмонтовиче, Дрожейкани, Мозги, в Гошчуни и Пацунеле жените, младите момчета и момичета и старците оряха, сееха зимниците, възстановяваха с общи сили къщите по ония места, през които беше преминал пожарът, та след завръщането си бойците да могат да намерят поне покрив над главите си и да не примират от глад.
	Оленка седеше от някое време във Водокти заедно с Ануша Борзобогата и мечника. Пан Томаш не бързаше да отиде в своето Билевиче, първо, защото то беше изгорено, второ, защото му беше по-приятно да бъде с момичетата, отколкото сам. През това време с помощта на Оленка възстановяваше стопанството във Водокти.
	А панна Александра искаше да стегне по възможност най-добре Водокти, понеже то заедно с Митруни щеше да бъде нейното дарение при постъпването й в манастира, с други думи, щеше да стане собственост на ордена на бенедиктинките, при които горката Оленка възнамеряваше да постъпи като послушница навръх Нова година.
	Защото тя прецени всичко, което и се бе случило — и променливата си съдба, и разочарованията, и болките, и дойде до убеждението, че такава трябва да е волята Божия. Струваше й се, че някаква всемогъща ръка я тласка към килията, че някакъв глас й говори и казва:
	„Там е най-доброто успокоение и краят на всички земни грижи!“
	И тя реши да последва тоя глас; но все пак дълбоко в съвестта си чувстваше, че душата й още не е успяла да се откъсне напълно от земята, та желаеше най-напред да я подготви с гореща набожност, с добри дела и труд. А при тия й усилия често й пречеше ехото от света.
	Ето например хората започнаха да подхвърлят, че тоя преславен Бабинич е Кмичиц. Едни възразяваха енергично, други повтаряха все по-упорито тоя слух.
	Оленка не повярва. Прекалено дълбоко се бяха врязали в паметта й всички дела на Кмичиц и неговата служба при Радживилови, та дори за момент не можеше да допусне, че той е победителят на Богуслав и толкова верен слуга на краля, толкова горещ патриот. Все пак спокойствието й беше смутено, а скръбта и болката се надигнаха отново в гърдите й.
	Тя можеше да преодолее всичко това, като ускори постъпването си в манастира, но монашеските братства бяха разпръснати; монахините, които не бяха загинали от войнишките своеволия през време на войната, едва сега започваха да се събират.
	А и в страната цареше всеобща оскъдица, та който искаше да се скрие зад манастирските стени, трябваше не само да идва със собствен хляб, но и цялото братство да храни с него.
	Оленка искаше да отиде именно с хляб в манастира, да стане не само сестра на монахините, но и да се погрижи за тяхната прехрана.
	Мечникът знаеше, че неговият труд предстои да отиде за Божията слава, та работеше усърдно. Заедно обикаляха нивите и чифлиците и контролираха есенните работи, които трябваше да дадат плод през идната пролет. Понякога ги съпровождаше и Ануша Борзобогата, която не можеше да понесе оскърблението от страна на Бабинич и заплашваше, че също ще постъпи в манастир и че чака само пан Володиовски да доведе лауданците, тъй като иска да се сбогува с някогашния приятел. По-често обаче мечникът правеше обиколките си само с Оленка, защото Ануша не се интересуваше от стопанските работи.
	Веднъж двамата тръгнаха на коне за Митруни, където възстановяваха изгорените през войната плевни и обори.
	По пътя щяха да се отбият в черквата, защото беше точно годишнината от волмонтовичката битка, при която пристигането на Бабинич ги бе спасило от гибел. Целият ден им мина в различни работи, така че едва надвечер можаха да тръгнат от Митруни. На отиване минаха по черковния път, но на връщане им се налагаше да минат през Любич и Волмонтовиче. Щом видя първите пушеци в Любич, девойката веднага извърна очи и започна бързо да се моли, за да прогони болезнените мисли, а мечникът пътуваше мълчаливо и само се оглеждаше наоколо.
	Най-сетне, когато вече отминаха бариерата, каза:
	— Това е златна земя! Любич струва колкото две Митруни.
	Оленка продължаваше да чете молитви.
	Но, изглежда, че у мечника се пробуди някогашният стопанин по призвание, а може би и шляхтичът, склонен малко към ежене, защото след минутка отново каза сякаш на себе си:
	— А всъщност това си е наше… Старо имение на Билевичи, наша пот, наш труд. Оня нещастник отдавна трябва да е загинал, щом не се е обадил, а и да се обади, законът е на наша страна.
	Сега той се обърна към Оленка:
	— Какво мислиш, моля?
	На това девойката отговори:
	— Това е прокълнато място. Нека става с него каквото ще.
	— Но виждаш ли, правото е на наша страна. Прокълнато беше мястото в лоши ръце, а ще стане благословено в добри. Правото е на наша страна!
	— Никога! Нищо не искам да зная за него. Дядко го е завещал без уговорки, нека го вземат роднините му.
	След тия думи тя подкара коня си по-бързо; мечникът също така пришпори своя и не забавиха хода чак докато излязоха на открито поле. В това време настана нощ, но беше съвсем светло, защото огромният червен месец изплава иззад волмонтовичката гора и освети цялата околност със златния си блясък.
	— Да! Бог даде прекрасна нощ — обади се мечникът, като гледаше търкалото на луната.
	— Колко отдалече свети Волмонтовиче! — каза Оленка.
	— Понеже дървеният материал на къщите не е още почернял.
	По-нататъшният им разговор бе прекъснат от скърцане на кола, която не можеха да видят веднага, защото на това място пътят вървеше по вълнообразна местност; скоро обаче съзряха два коня, зад тях други два, впрегнати в теглича, а накрай каруца за сено, обградена от няколко конници.
	— Какви ли могат да бъдат тия хора? — каза мечникът. И спря коня си; Оленка застана до него.
	През това време непознатите се приближаваха все повече, накрай стигнаха до самите тях.
	— Стой! — извика мечникът. — Кого карате там?
	Един от конниците се обърна към него:
	— Караме пан Кмичиц, който беше прострелян при Магеров от унгарците.
	— Словото стана плът! — възкликна мечникът.
	На Оленка изведнъж й се зави свят; сърцето й замря, не можеше да си поеме дъх. Някакви гласове викаха в душата й: „Боже, света Богородице! Това е той!“ После съвсем загуби съзнание къде е и какво става с нея.
	Но не падна от коня на земята, защото се хвана конвулсивно с ръка за ритлата на колата. А в момента, когато се опомни, очите й се спряха върху неподвижната човешка фигура, която лежеше в колата. Да, това беше той, пан Анджей Кмичиц, оршанският хоронжи. Той лежеше възнак в колата: главата му беше увита с кърпи, но при червения блясък на месеца се виждаше отлично бялото му и спокойно лице, изсечено сякаш от мрамор или вледенено от полъха на смъртта. Очите му бяха дълбоко хлътнали и затворени, животът в него не се издаваше с най-малко движение.
	— Сбогом!… — каза пан мечникът и свали шапка.
	— Стой! — извика Оленка.
	И започна да пита с тих, но бърз, сякаш трескав глас:
	— Жив ли е още, или умрял?
	— Жив, но с единия крак в гроба.
	Тук мечникът погледна лицето на Кмичиц и се обади отново:
	— Не ще го откарате до Любич.
	— Заповяда непременно да бъде откаран там, понеже там иска да умре.
	— Сбогом! Бързайте!
	— Нашите почитания!
	И колата продължи пътя си, а Оленка и мечникът се понесоха с всичките сили на конете си в противна посока. Прелетяха през Волмонтовиче като два нощни призрака и стигнаха във Водокти, без да си кажат нито дума по целия път; едва когато слизаше от коня, Оленка се обърна към чичо си:
	— Свещеник ще трябва да му се изпрати! — каза тя със задъхан глас. — Някой да тръгне веднага за Упита!
	Мечникът се зае пъргаво да изпълни това поръчение, а тя се втурна в стаята си и се хвърли на колене пред иконата на пресветата Дева.
	Няколко часа по-късно, вече късно през нощта, пред портата на Водокти се обади звънче. Беше свещеникът, който отиваше за Любич със светото причастие.
	Панна Александра продължаваше да е на колене, устата й повтаряше молитва, която се чете за умиращи. А когато я изрече, започна да удря трикратно главата си о пода и да повтаря непрекъснато:
	— Господи, зачети му, че загива от ръцете на неприятели… Господи, зачети му, че загива от ръцете на неприятели… Прости му! Смили се над него!…
	Така й мина цялата нощ. Свещеникът стоя в Любич чак до сутринта, а на връщане сам се отби във Водокти. Тя изтича да го посрещне.
	— Свърши ли вече! — попита.
	И не можа да говори повече, защото се задъха.
	— Жив е още — отговори свещеникът.
	През следващите двайсетина дена всеки ден хвърчаха пратеници от Водокти до Любич и всеки се връщаше с отговор, че пан хоронжи е „още жив“, най-сетне един донесе съобщение, което чул от фелдшера, докаран от Кейдани, че не само е жив, но и ще оздравее, защото раните зарастват и силите на рицаря се възвръщат.
	Панна Александра изпрати щедри дарове за благодарствена литургия в Упита, но от тоя ден престанаха да ходят пратеници и — чудно нещо! — заедно с успокоението в сърцето на девойката взе да се пробужда по-раншното недоволство от пан Анджей. Отново й идваха всеки миг в ума неговите провинения, които бяха толкова тежки, че не можеха да бъдат простени. Само смъртта можеше да ги покрие със забрава… Когато здравето му наближаваше да се възвърне, те отново тежаха върху него… И все пак горката Оленка си повтаряше всеки ден всичко, което можеше да се приведе в негова защита.
	А тя толкова се беше настрадала през тия дни, толкова терзания имаше в душата й, че те почнаха да се отразяват на здравето й.
	Това обезпокои много пан Томаш и една вечер, когато останаха сами, той я попита:
	— Оленка, я ми кажи откровено, какво мислиш ти за оршанския хоронжи?
	— Бог знае, че не желая да мисля за него! — отговори тя.
	— Защото, виждаш ли… отслабнала си… Хм!… Може би ти още… Аз не настоявам за нищо, само бих искал да зная какво става в тебе… Дали не мислиш, че волята на покойния ти дядо трябва да бъде изпълнена?
	— Никога! — отговори Оленка. — Дядо ми е оставил отворена вратичка… и аз ще почукам на нея на Нова година. С това ще се изпълни неговата воля.
	— И аз не вярвах никак това, което някои подхвърляха тук — отвърна мечникът, — че Бабинич и Кмичиц са едно и също лице, но ето че той се е бил при Магеров с неприятелите в защита на отечеството и е пролял кръвта си. Късно се е поправил, но все пак се е поправил!
	— Но сега и княз Богуслав служи на краля и Жечпосполита — отговори девойката с огорчение. — Нека Бог прости и на двамата, и особено на тоя, който е пролял кръвта си… Все пак хората винаги ще имат право да кажат, че в моменти на най-голямо бедствие, в моменти на поражения и упадък те са били против отечеството, а са минали на негова страна едва тогава, когато кракът на неприятеля се препъна и личната им изгода ги накара да държат с победителя. Ето къде е тяхната вина! Сега вече няма предатели, защото няма печалба от предателството! Но каква е заслугата от това?… Не е ли то ново доказателство, че такива хора са готови винаги да служат на по-силния? Дано даде Бог, дано даде Бог да бъде другояче, но Магеров не може да покрие такива провинения…
	— Това е вярно! Не мога да отрека! — отговори мечникът. — Тежка истина, но все пак истина! Всички по-раншни предатели преминаха масово на страната на краля.
	— Над оршанския хоронжи — продължи девойката — тежи още по-страшно обвинение, отколкото върху княз Богуслав, защото пан Кмичиц се е предложил да вдигне ръка срещу краля, от което се е уплашил сам князът. Нима това може да бъде заличено от едно случайно нараняване?… Аз бих дала да ми отсекат тая ръка, да не беше така… но то е било, е и няма да се заличи. Изглежда, че Бог го е оставил жив именно за да може да изкупи вината си… Чичо, мили! Чичо мили! Ние бихме се мамили сами, ако поискаме да си втълпим, че той е чист. И каква полза от това? Нима съвестта ще позволи да бъде измамена? Нека бъде волята Божия. Това, което се е разкъсало, то повече няма да се свърже и не бива да се свърже! Щастлива съм, че пан хоронжият е жив… Признавам това, защото се вижда, че Бог още не е вдигнал от него изцяло своето милосърдие… Но това ми стига! Ще бъда щастлива, когато чуя, че е заличил вината си, но нищо повече не искам, не желая! Дори душата ми да трябва още да страда… Бог да му е на помощ…
	Оленка не можа да говори повече, защото избухна в силен и жален плач, но това беше последният й плач. Тя изказа всичко, което носеше в сърцето си, и от тоя момент спокойствието й отново започна да се възвръща.


	Петдесет и трета глава

	Чепатата юнашка душа наистина не искаше да излиза от телесното си покривало и не излезе. Месец след завръщането в Любич раните на пан Анджей взеха да заздравяват, а още по-рано съзнанието му се възвърна и когато той се огледа по стаята, веднага разбра, че е вече в Любич.
	После захвана да вика верния си Сорока.
	— Сорока! — каза той. — Божията милост е над мене! Чувствам, че няма да умра!
	— Тъй вярно! — отговори старият войник и разтърка сълзата си с длан.
	А Кмичиц продължи да говори като че ли на себе си:
	— Изкуплението е завършено… ясно виждам това. Божията милост е над мене!
	После помълча малко, само устните му се движеха в молитва.
	— Сорока! — каза отново след малко.
	— Слушам, ваша милост!
	— А кой е там, във Водокти?
	— Панна Александра и рошенският мечник.
	— Слава на Господа Иисуса Христа! Идва ли някой да пита за мене?
	— Изпращаха от Водокти, докато казахме, че ваша милост ще оздравее.
	— А после престанаха ли да изпращат?
	— После престанаха.
	Тогава Кмичиц каза:
	— Не знаят още нищо, но ще го научат от самия мене. Не си ли казвал на никого, че съм воювал тук като Бабинич?
	— Нямаше заповед — отговори войникът.
	— А лауданците с пан Володиовски още ли не са се върнали?
	— Няма ги още, но ги очакват всеки ден.
	С това се свърши първият разговор. Две седмици по-късно пан Кмичиц вече ставаше и ходеше с патерици, а на следната неделя настоя да отиде на черква.
	— Ще отидем в Упита — каза той на Сорока, — защото трябва да започваме от Бога, а след литургията — във Водокти.
	Сорока не смееше да се противи, само заповяда да постелят каруцата със сено, а пан Анджей се облече празнично и тръгнаха. Пристигнаха по време, когато в черквата имаше малко хора. Облегнат върху рамото на Сорока, пан Анджей се приближи до големия олтар и седна на ктиторската седалка; никой не го позна, толкова се беше променил; лицето му беше много слабо, измършавяло, а освен това той носеше дълга брада, израсла му през войната и боледуването. Който го погледнеше, помисляше, че някакъв пътник големец се е отбил в черквата; защото сега навсякъде беше пълно с пътници шляхтичи, които се връщаха от войната в имотите си.
	Но черквата постепенно се пълнеше със селяни и шляхтичи от околността; след това започнаха да пристигат и едри земевладелци дори от по-далечни места, тъй като много черкви бяха изгорени, та трябваше да идват на литургия чак в Упита.
	Потънал в молитва, Кмичиц не виждаше никого; от набожната му вглъбеност го пробуди едва изскърцването на седалката под краката на седналите на нея хора.
	Тогава той вдигна глава, погледна и току над себе си видя сладкото, но тъжно лице на Оленка.
	Тя също го забеляза и позна в тоя момент, защото се отдръпна изведнъж като попарена; най-напред огън, после смъртна бледост се появи на лицето й, но с върховно напрежение на волята тя преодоля впечатлението и коленичи до самия него; третото място зае пан мечникът.
	И Кмичиц, и тя наведоха глави и опрели лица върху ръцете си, стояха на колене един до друг в мълчание, а сърцата им биеха така, че и двамата ги чуваха отлично. Най-сетне пан Анджей заговори пръв:
	— Слава на Господа-Бога Иисуса Христа!
	— Во веки веков… — отговори Оленка полугласно. И повече нищо не си казаха.
	В това време свещеникът излезе да държи проповед; Кмичиц го слушаше, но въпреки усилията си нито чуваше, нито разбираше. Ето я нея, жадуваната, за която беше копнял цели години, която никога не бе излизала от мислите и от сърцето му, сега тя стоеше до самия него. И той я чувстваше до себе си, но не смееше да обърне очи към нея, защото се намираше в черква; само притвори клепачи и ловеше с ухо всеки неин дъх.
	— Оленка, Оленка е при мене! — казваше си той. — Ето че Бог ни накара да се срещнем в черквата след разлъката…
	И мислите му, и сърцето повтаряха непрестанно това име:
	— Оленка, Оленка, Оленка!
	А понякога радостен плач го стисваше за гърлото или го грабваше такова въодушевление от благодарствената молитва, че дори губеше съзнание за това, което става с него.
	А тя продължаваше да коленичи със скрито в дланите си лице.
	Свещеникът свърши проповедта и слезе от амвона.
	Внезапно пред черквата се разнесе дрънкане на оръжие и тропот на конски копита. Някой викна пред прага на черквата: „Лауданците се връщат!“ И веднага в самия храм зашумя, после се вдигна глъчка, след това последваха все по-високи викове:
	— Лауданците! Лауданците!
	Навалицата се развълнува, всички глави едновременно се обърнаха към вратата.
	А в тоя миг на вратата се зарои и в черквата влезе въоръжена част. Начело вървяха пан Володиовски и пан Заглоба, като звънтяха с шпори. Тълпите им даваха път, а те минаха през цялата черква, коленичиха пред олтара, помолиха се с кратка молитва, после двамата влязоха в закристията*.
	[* Помещение в католическа черква, в което се пазят одеждите и черковните съдове и в което свещеникът се преоблича. — Бел.прев.]
	Лауданците се спряха в средата на черквата, но не се поздравиха с богомолците от почит към мястото.
	Ах, каква гледка! Страшни лица, обгорени от вихрите, отслабнали от бойните усилия, изпосечени от сабите на шведи, немци, унгарци, власи. Цялата история на войната и славата на набожната Лауда бяха написани по тях с меч. Ето ги мрачните Бутрими, ето ги Стакяни, Домашевичи, Гошчевичи — от всички по малко. Но едва една четвърт се беше върнала от ония, които някога тръгнаха от Лауда под командването на Володиовски.
	Много жени напразно търсят мъжете си, много старци напразно се взират за синовете си, затова плачът се засилва, тъй като и тия, които намират своите, плачат от радост. По цялата черква се носи ридание; от време на време някой глас ще извика любимо име и ще млъкне, а те стоят озарени от славата, подпрени на мечовете си, но и по техните строги лица се стичат сълзи върху грамадните им мустаци.
	Внезапно звънчето, дръпнато при вратата на закристията, утиши плачовете и глъчката. Всички коленичиха, излезе свещеникът със светото причастие, а след него пан Володиовски и пан Заглоба, облечени със стихари, и литургията започна.
	Но свещеникът беше също така развълнуван и когато за пръв път се обърна към народа с думите: Dominus vobiscum!* — гласът му трепереше; а когато се стигна до евангелието и всички саби се извадиха изведнъж в знак, че Лауда е винаги готова да защитава вярата и в черквата стана чак светло от стоманата, той едва можа да прочете евангелието.
	[* Господ да е с вас! (лат.). — Бел.прев.]
	След това при всеобщо въодушевление бяха изпети супликациите* и литургията свърши, но свещеникът, след като прибра светите тайнства в дарохранителницата, вече след последното евангелие даде знак на богомолците, че иска да каже нещо.
	[* Молитвени песни при война или бедствия (лат.). — Бел.прев.]
	Зацари тишина; а той най-напред поздрави със сърдечни думи завърналите се войници, после съобщи, че ще бъде прочетено кралско послание, донесено от полковника на лауданската хоронгва.
	Тогава стана още по-тихо и след малко от олтара се разнесе глас по цялата черква:

	„Ние, Ян Казимеж, крал полски, велик княз литовски, мазовецки, пруски и така нататък, и така нататък, и така нататък. В името на Отца и Сина и Светия Дух, амин.
	Както злите хора ще получат наказание за лошите си действия против короната и отечеството още през тоя живот, преди да се изправят пред небесния съд, така също правилно е и добродетелта да не остава без награда, която ще трябва да придава на самата добродетел блясъка на славата, а потомствата да насърчава към подражаване на тия добродетелни примери.
	Затова правим достояние на цялото рицарско съсловие, а именно на военните и светски лица, които заемат служба cuiusvis dignitatis et praeeminentiae*, както и на всички жители на Великото литовско княжество и на нашето Жмуджко староство, че каквито и gravamina** да тежат върху много милия нам пан Анджей Кмичиц, оршански хоронжи, те трябва да се заличат от човешката памет и с нищо да не намаляват coram*** следните негови заслуги.“
	[* От каквото и да е достойнство и ранг (лат.). — Бел.прев.]
	[** Обвинения (лат.). — Бел.прев.]
	[*** Поради (лат.). — Бел.прев.]

	Тук свещеникът прекъсна четенето и погледна към седалката, на която седеше пан Анджей, а той стана за малко и веднага седна отново, като подпря на облегалото отслабналата си глава и притвори клепачи, сякаш загуби съзнание.
	А всички очи се обърнаха към него, всички уста започнаха да шепнат:
	— Пан Кмичиц! Кмичиц! Кмичиц!… Там, при Билевичи!
	Но свещеникът махна с ръка и продължи да чете по-нататък всред пълно мълчание:

	„Оршанският хоронжи, макар в началото на тая шведска инкурсия* да бе застанал на страната на княза воевода, беше сторил това не за някаква лична корист, а от най-добри намерения към отечеството, заблуден от увещанията на същия княз, че тоя именно път, а не оня, по който крачеше самият княз, е път salutis Reipuplicae**.
	[* Нападение, нахлуване (лат.). — Бел.прев.]
	[** За спасение на Жечпосполита (лат.). — Бел.прев.]
	Но когато бил при княз Богуслав, който го е смятал за продажник и му открил всичките враждебни замисли срещу отечеството, споменатият оршански хоронжи не само че не е обещал да вдигне ръка срещу нашата особа, но с оръжие в ръка е отвлякъл самия княз, за да отмъсти за нас и за угнетеното ни отечество…“

	— Боже, бъди милостив към мене, грешната! — извика женски глас току до самия пан Анджей, а в черквата отново се вдигна глъчка от удивление.
	Свещеникът четеше по-нататък:

	„Прострелян от същия този княз и току-що оздравял, той тръгнал за Ченстохова и там пазил със собствената си гръд пресветата обител, като по тоя начин давал пример за издръжливост и храброст; там също с риск на здравето и живота си пръснал с барут най-голямото стенобойно оръдие; при тоя си рискован подвиг бил хванат, осъден на смърт от жестокия неприятел, а преди това горен жив на огън…“

	Сега вече тук-таме из черквата се чу женски плач, а Оленка се тресеше цяла като при силен пристъп на треска.

	„Но спасен и от това тежко премеждие от ангелската кралица, той дойде при нас в Шльонск и при завръщането ни в милото отечество, когато коварният враг ни скрои засада, поменатият оршански хоронжи само с още трима души се хвърли върху цялата неприятелска сила и спаси нашата особа; изпосечен и намушен с рапири, потънал в собствената си рицарска кръв, той беше изнесен полужив от бойното поле…“

	Оленка сложи двете си ръце на слепите си очи, вдигна глава и едва поемаше въздух в засъхналата си уста. От гърдите й излизаше стон:
	— Боже! Боже! Боже!
	И отново прозвуча гласът на свещеника, също така още по-развълнуван:

	„А когато под наши грижи оздравя, и тогава не спря, а продължи да воюва и при всеки опасен случай се проявяваше с безкрайна слава и хетманите на двата народа го сочеха за пример на рицарите чак до щастливото превземане на Варшава, след което беше изпратен в Прусия под новоприетото име Бабинич…“

	Когато това име прозвуча в черквата, човешката гълчава се превърна сякаш в шум на вълни. Значи Бабинич е той? Значи разгромителят на шведите, спасителят на Волмонтовиче, победителят при толкова битки е Кмичиц?… Шумът се засилваше все повече, множеството започна да се натиска към олтара, за да го види по-добре.
	— Боже, благослови го! Боже, благослови! — обадиха се стотици гласове.
	Свещеникът се обърна към седалката и благослови пан Анджей с кръстен знак, а той все така облегнат, приличаше по-скоро на мъртвец, отколкото на жив човек, защото от щастие душата му беше излязла от него и полетяла към небесата.
	После духовникът продължи:

	„А там опустоши с огън и меч неприятелския край, допринесе най-много за победата при Простки, собственоръчно свали и плени княз Богуслав, а после, извикан в нашето Жмуджко староство, тамошните incolae* най-добре трябва да знаят какви безкрайни услуги оказа, колко градове и села запази от неприятелска ръка.“
	[* Жители (лат.). — Бел.прев.]

	— Знаем! Знаем! Знаем! — гърмеше в цялата черква.
	— Тишина — каза свещеникът и вдигна нагоре кралското писмо.

	„Затова ние (четеше той по-нататък), като преценихме всички негови заслуги към нашето величество и отечество, които са толкова големи, че син не може да окаже по-големи на баща си и майка си, решихме да ги обявим с това наше писмо, та такъв голям рицар, защитник на вярата, короната и Жечпосполита, да не бъде повече преследван от човешката неблагодарност, а да ходи осенен от заслужената за добродетелите си слава и всеобща любов. А преди следващият сейм да потвърди тези наши желания и да заличи всяко петно от него и преди да можем да го наградим с вакантното упитско староство, любезно молим милите ни жители на нашето Жмуджко староство да запазят тия наши думи в сърцата и умовете си, които самата justitia, fundamentom regnorum* ни накара да изпратим, за да бъдат запомнени.“
	[* Справедливост, основата на държавата (лат.). — Бел.прев.]

	Тук свещеникът свърши и като се обърна към олтара, започна да се моли; а пан Анджей внезапно усети, че някаква мека длан хваща ръката му. Погледна: беше Оленка и преди той да има време да се усети и да отдръпне ръката си, девойката я вдигна и притисна до устата си пред всички, пред олтара и множеството.
	— Оленка! — викна Кмичиц слисан.
	Но тя стана, закри лицето си с воала и каза на мечника:
	— Чичо! Да си вървим, по-скоро да си вървим оттук!
	И излязоха през вратата на закристията.
	Пан Анджей се опита да стане, да излезе подире й, но не можа…
	Силите му го бяха напуснали съвсем.
	Четвърт час по-късно обаче той се намери пред черквата, държан под ръка от пан Володиовски и пан Заглоба.
	Множеството от едра и дребна шляхта и простолюдие се натискаше наоколо; жени, едва освободили се от прегръдките на върналия се от война съпруг, вече водени от присъщото на своя пол любопитство, тичаха да погледат тоя страшен някога Кмичиц, днес спасител на Лауда и бъдещ староста. Кръгът около него се свиваше все повече, та най-сетне лауданците трябваше да обградят рицаря и да го пазят от натиска.
	— Пан Анджей! — викаше пан Заглоба. — Ето, донесохме ти подарък. Сам не си очаквал такъв! Сега във Водокти, във Водокти, на годеж и сватба!…
	По-нататъшните думи на пан Заглоба се загубиха в гръмкия възглас, който всички лауданци нададоха дружно под командването на Юзва Безноги:
	— Да живее пан Кмичиц!
	— Да живее! — повториха тълпите. — Да живее нашият упитски староста! Да живее!
	— Във Водокти! Всички! — отново избоботи гръмко пан Заглоба.
	— Във Водокти! Във Водокти! — извикаха хиляда уста. — На годеж във Водокти с пан Кмичиц, с нашия спасител! При младата господарка! Във Водокти!
	И стана небивало движение. Лауданските бойци яхнаха конете; всичко живо от навалицата се втурна към колите, бричките, конете. Пешите се спуснаха направо през гората и полето. Възгласът „Във Водокти!“ се носеше по цялото градче. Пътищата се оживиха от пъстри групи хора.
	Пан Кмичиц се бе качил на една голяма кола заедно с Володиовски и Заглоба и току прегръщаше единия или другия от тях. Още не можеше да говори, защото беше много развълнуван; пък и те караха с такава бързина, сякаш татари бяха нападнали Упита. Всички брички и коли се носеха все така бързо около тях.
	Бяха вече далеч от града, когато по едно време пан Володиовски се наведе към ухото на Кмичиц.
	— Анджей — попита той, — а не знаеш ли къде е другата?
	— Във Водокти! — отговори рицарят.
	Тогава не се разбра дали вятърът започна така да движи мустачките на пан Михал, дали вълнението му, но през целия път те не спираха да се подават напред като две шила или две пипала на бръмбар.
	А пан Заглоба пееше от радост с такъв страхотен бас, че дори конете се плашеха:

	Двама бяхме, Кашенко, с тебе под небето,
	ала нещо ми се струва, че ще дойде трето.

	Тоя неделен ден Ануша не беше дошла на черква, защото трябваше да остане при болната панна Кулвецувна, при която се сменяха всеки ден с Оленка.
	Цялата сутрин беше заета с гледането на болната, та едва доста късно можа да се заеме с молитвата си.
	Но току-що бе изрекла последното си „амин“, когато пред портата затрополи и Оленка се втурна като вихър в стаята.
	— Боже, света Богородице! Какво се е случило? — викна панна Борзобогата, като я видя.
	— Ануша! Знаеш ли кой е пан Бабинич?… Това е пан Кмичиц!
	Ануша скочи на крака.
	— Кой ти каза?
	— Четоха кралско писмо… пан Володиовски го донесе… лауданците…
	— Значи пан Володиовски се върна?… — викна Ануша.
	И внезапно се хвърли в прегръдките на Оленка.
	Оленка посрещна това избухване на нежност като доказателство за чувствата на Ануша към себе си, защото беше и цяла пламнала, почти загубила съзнание. По лицето си имаше румени петна, а гърдите й се вълнуваха като от силна умора.
	Тя започна да разказва безредно и с прекъсван глас всичко, което бе чула в черквата, а същевременно тичаше като луда из стаята и повтаряше непрекъснато: „Не той за мене, а аз не съм достойна за него!“ — и се укоряваше жестоко, че го е онеправдала най-лошо от всички, че дори не е искала да се моли за него тогава, когато той се е къпел в собствената си кръв за пресветата Дева, за отечеството и за краля.
	Напразно Ануша тичаше подире й из стаята и се опитваше да я утешава. Тя непрекъснато повтаряше, че не го заслужава, че не би посмяла да го погледне в очите; или пък отново започваше да говори за подвизите на Бабинич, за отвличането на Богуслав, за неговото отмъщение, за спасяването на краля, за Простки и Волмонтовиче, за Ченстохова; или най-сетне за своите провинения и за своята ожесточеност, за която ще трябва да се подложи на покаяние в манастир.
	По-нататъшните й вайкания прекъсна пан Томаш, който се втурна като бомба в стаята и викна:
	— За Бога! Цяла Упита наваля към нас! Вече са в селото, а Бабинич е навярно с тях!
	И наистина след миг далечни възгласи започнаха да предизвестяват приближаването на тълпите. Мечникът грабна Оленка и я изведе на трема пред входа; Ануша изскочи подир тях.
	Изведнъж голямо множество от хора и коне се зачерня в далечината и докъдето стигаше погледът, целият път беше задръстен от него. Най-сетне стигнаха до господарския дом. Пешите се прехвърлиха бегом през оградния ров и плета; колите се настигаха пред портата и всичко това крещеше и хвърляше шапки нагоре.
	Най-после се показа въоръжената лауданска част, обградила колата, в която седяха тримата мъже: пан Кмичиц, пан Володиовски и пан Заглоба.
	Колата спря малко встрани, защото толкова хора вече се бяха наблъскали пред трема, та не можеше да се стигне до него. Заглоба и Володиовски скочиха първи и като помогнаха на Кмичиц да слезе, веднага го хванаха под мишниците.
	— Дайте път! — викна Заглоба.
	— Дайте път! — викнаха лауданците.
	Хората се отдръпнаха веднага, така че по средата на тълпата се образува празен път, по който двамата рицари отведоха Кмичиц чак до трема. Той се олюляваше и беше много бледен, но вървеше с вдигната глава, едновременно смутен и щастлив.
	Оленка се облегна на ръба на вратата и отпусна безсилно ръце върху роклята си; но когато той беше вече близо, когато тя погледна в лицето тоя гробник, който след толкова години разлъка се приближаваше като възкръсналия Лазар, без капка кръв на лицето, тогава ридание отново разкъса гърдите й. А той от слабост, от щастие, от смущение сам не знаеше какво да каже и като се качваше на трема, само повтаряше с прекъсван глас:
	— Е, какво, Оленка, е, какво?
	А тя се свлече изведнъж до коленете му.
	— Анджей! Раните ти не съм достойна да целувам!
	Но в тоя миг изчерпаните сили на рицаря се възвърнаха, та той я грабна от земята като перце и я притисна до гърдите си.
	Един огромен възглас, от който стените на къщите затрепераха, а последните листенца по дърветата изпопадаха, заглуши всички уши. Лауданците започнаха да гърмят с пушките си, шапки хвърчеха нагоре, наоколо се виждаха само възбудени от радост лица, пламнали очи и отворени уста, които крещяха:
	— Vivat Кмичиц! Vivat Билевичувна! Vivat младата двойка!
	— Vivat двете двойки! — гърмеше Заглоба.
	Но гласът му се губеше в общата буря.
	Водокти сякаш се превърна в стан. През целия ден по заповед на мечника колеха овни и волове, изкопаваха от земята бъчви с медовина и бира. Вечерта всички седнаха на пир, старшите и по-знатните в стаите, по-младите в помещенията за прислугата, простолюдието също се веселеше край огнища на двора.
	Чашите на главната маса се вдигаха непрекъснато в чест на двете щастливи двойки, а когато настроението достигна най-високата си точка, пан Заглоба вдигна и следната наздравица:
	— Към тебе се обръщам, благородни пан Анджей, и към тебе, стари другарю, пан Михале! Не е достатъчно да излагаш гърдите си, да проливаш кръвта си, да сечеш неприятелите! Не е свършена вашата работа, защото, когато толкова хора паднаха в тая страшна война, вие ще трябва сега да създадете нови граждани, нови защитници на тая мила Жечпосполита, за което, вярвам, няма да ви липсва нито мъжество, нито желание! Ваша милост панове! В чест на тия бъдещи поколения! Нека Бог ги благослови и им позволи да запазят това наследство, което ще им оставим, възстановено с нашия труд, нашата пот и нашата кръв. А когато дойдат тежки времена, да си спомнят за нас и да не се отчайват никога, като имат предвид, че няма такива изпитания, от които да не може да се излезе viribus unitis* и с Божия помощ.
	[* С общи усилия (лат.). — Бел.прев.]

	* * *

	Скоро след сватбата пан Анджей тръгна на нова война, която избухна откъм изток. Но светкавичната победа на Чарнецки и Сапеха над Ховански и Долгорукий, а на коронните хетмани над Шеремет я завършиха бързо. Тогава Кмичиц се върна покрит с нова слава и се засели за постоянно във Водокти. Оршанското хоронжество пое след него братовчед му Якуб, който по-късно влезе в злополучната военна конфедерация, а пан Анджей си остана с душа и сърце при краля и награден с упитското староство, живя дълго при образцов сговор и обич с лауданците, заобиколен от всеобща почит. Неблагоразположените към него (та кой ли няма такива) наистина казваха, че бил слушал прекалено много жена си за всичко, но той не се срамуваше от това, напротив, сам признаваше, че винаги се съветва с нея по всеки по-важен въпрос.



	Henryk Sienkiewicz
	Potop, 1886

	__Издание:__
	Хенрик Сенкевич. Потоп. Част първа
	Полска, трето издание
	Преводач: Димитър Икономов
	Редактор: Мирослава Бенковска
	Коректор: Галина Даскалова
	Художник: Виктор Паунов
	Технически редактор: Стефка Иванова
	На корицата — фрагмент от картина „Портрет на Ян III Собески“ от Йежи Семигиновски-Елеутер (1693)
	Книгоиздателска къща „Труд“, 2001 г.
	ISBN: 954-528-236-3

	__Издание:__
	Хенрик Сенкевич. Потоп. Част втора
	Полска, трето издание
	Преводач: Димитър Икономов
	Редактор: Мирослава Бенковска
	Коректор: Галина Даскалова
	Художник: Виктор Паунов
	Технически редактор: Стефка Иванова
	На корицата — фрагмент от картина „Битката при Орша“ (1514), приписвана на художника Ханс Крел (ок. 1530)
	Книгоиздателска къща „Труд“, 2001 г.
	ISBN: 954-528-237-1

	Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/text/27532
	Последна корекция: 23 април 2013 в 07:03